ÑÂÎÁÎÄÍÈ ÏÎÅÒÈ

â

blog.bg

Списание на блогърите,публикуващи

в blog.bg

София, 1 ноември 2014 г.

БРОЙ 5

Скъпи свободни поети ................................................................................ 3

С, строявам ........................................................................................................ 4

Бащата на графичния дизайн в България ........................................... 5

Смайващата древност на българската цивилизация ................... 6

Древното жито Лимец и картините на Валери Добрев ............... 8

ЕДИНАДЕСЕТ закона на Вселената ........................................................ 9

Българското хайку - нови измерения! ............................................... 10

Кроеж ................................................................................................................. 10

Ти ме измисли ................................................................................................ 11

Глина ................................................................................................................... 11

Царят - звездоброец ................................................................................... 11

Биещата икона ............................................................................................... 12

Ученик................................................................................................................ 13

Дифузия и осмоза ........................................................................................ 14

Приятелството като Бендеризъм ......................................................... 14

Mission Possible .............................................................................................. 15

Музата на Ботичели .................................................................................... 16

Елисавета Карамихайлова - радиевата принцеса

на България ..................................................................................................... 18

Смисълът на живота! ..................................................................................20

За народа български .................................................................................. 21

Втората столица на Дунавска България – Преслав ......................22

Кой даде имената на река Дунав и Черно море? ..........................23

Непростимо .................................................................................................... 24

Отдавна никой ............................................................................................... 24

Насаме със себе си ...................................................................................... 24

Хленч ..................................................................................................................25

ПраЛунната соната ......................................................................................25

За Вътрешната потреба като Твърда необходимост ................... 26

Полетът на духа ............................................................................................26

Тореадор .......................................................................................................... 27

Нито ден е, нито вечер .............................................................................. 27

Загадъчната съдба на древните библиотеки .................................28

Приказка за неизгорелите знания .......................................................29

Летните нощи... ..............................................................................................30

Обичай ме малко, не повече ...................................................................30

Импресия .........................................................................................................30

Мма-а-м-а ......................................................................................................... 31

Презареждане ............................................................................................... 31

Из невяра (Nigredo) ..................................................................................... 31

Извън времето .............................................................................................. 31

Белинташ /Беланташ/. Неразгаданото послание. ......................... 32

Боянската църква......................................................................................... 33

Като приказка ................................................................................................34

Софийската “Света Богородица” ..........................................................34

Поетът и неговата стихия ......................................................................... 35

Дестинация ..................................................................................................... 35

Моя тихо прошепната клетва ................................................................. 35

О ...........................................................................................................................36

Comfortably numb ........................................................................................36

STC ....................................................................................................................... 37

Гледна точка.................................................................................................... 37

Барелеф на римска колесница - /квадрига/ ....................................38

Произход на името на първородния син на Атила.

Българската етимология. Елак. Елица. Елече.................................. 39

Моите терзания ............................................................................................40

Както казва мечето Йоги ..........................................................................40

Пустинята ......................................................................................................... 41

Мечтание .......................................................................................................... 41

Слънчевбрягски дневник ......................................................................... 42

“Сказано-сделано” ....................................................................................... 42

Ядовитата мишка и Розовият слон ......................................................44

Една забавна игра ........................................................................................45

Цветя ..................................................................................................................46

Когато трепне лък ........................................................................................46

Отиват си любимите жени... ....................................................................46

Олива... .............................................................................................................. 47

Писмо ................................................................................................................. 47

Боса сред скалите ........................................................................................ 47

Самоделници ................................................................................................. 47

Фолклорен фестивал “Атлиманска огърлица” 2014.....................48

Гарванът и Морето .......................................................................................50

Музика като тъмнина .................................................................................50

Моята цена ...................................................................................................... 51

Бъдеще .............................................................................................................. 51

За хората и Bay Ganio (Бай Гейн) ............................................................ 52

Една българка от западните покрайнини ........................................ 53

Христо Ботев - легенда, незабрава, вечност... недостижим ....54

Изпратихме Отец Амбарев ...................................................................... 55

Нетленна българска красота ..................................................................56

Спомен за Еньовден ................................................................................... 57

Св. Иван Рилски Чудотворец - нашият небесен покровител .. 57

както ...................................................................................................................58

Луната боли .....................................................................................................58

Това изречение е заглавие. .....................................................................58

Лесна супа (за душата) и не толкова ................................................... 59

Една добра и една лоша новина ........................................................... 59

Пъстър свят .....................................................................................................60

За Свободата и Себеподобните ............................................................ 61

Неизменно, всеки ден… ...........................................................................62

Общото между Мария Кюри и Ричард Брансън ............................62

Нощта не иска да заспи .............................................................................63

Българи и съседи - пришълци или коренни жители ...................64

Автор: ka4akКатегория: ПолитикаПрочетен: 2395630Постинги: 322Коментари: 12626Гласове: 72772

СКЪПИ, СВОБОДНИ ПОЕТИ, ПРИЯТЕЛИ И ЧИТАТЕЛИ,

Скрижалът и скулптуратаса изработени от Серьожа Стефанов

по стихове на Дела Раи

Нека отпразнуваме петгодишния юбилей на блоговото ни списание „Свободни поети”, из-пъстрено с нови идеи, визия и прекрасни ваши статии и произведения на изкуството, предложени от тези, които ви харесват, подкрепят и са вложили сърце и мисъл в блоговете ви като съпричастие, коментари, споделяне на мисли, чувства и идеи. Традицията продължава! Бъдете ЗДРАВИ,СВОБОДНИ и с ЧЕСТ, а и ЧОВЕЦИ! Трябва да имате ВЯРА в себе си, за да сте пример, за тези след Вас! Неуспехите не трябва да Ви отчайват! Трябва да сте оптимисти и след сто неуспешни опита, на сто и първия ще успеете! НЯМА НЕВЪЗМОЖНИ НЕЩА, ако силно ги искате! Този Ваш оптимизъм, ще действа благотворно и на Вас, и на Вашите деца! Ще се чувствате все по-уверени и непрекъснато ще зареждате себе си и окол-ните с положителна енергия! Точно това ще Ви даде възможност да правите всичко СВОБОДНО И С ЛЮБОВ!

С вяра и обич,Владимир Качаклиев

Автор: serjoКатегория: ИзкуствоПрочетен: 16585Постинги: 11Коментари: 40Гласове: 537

4

Бели

те л

ясто

вици

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Автор: kikowskyКатегория: ДругиПрочетен: 758663Постинги: 382Коментари: 2696Гласове: 7805

Буквите са чудесни. Намирам основания да допус-

кам, че те произлизат от самата същност на живота (Вселената и всичко останало), като на някакъв етап са приели този си вид, значение и

звучене. Но корените им са наистина дълбоко до самата същност на нещата.

Вероятно, същността на нещата представлява трептене на енергии около някакви рав-новесни точки, които могат да се разглеждат като гледни точки или точки на пречупване.

Те задават отношенията и целият свят е построен върху и чрез тях. Затова предполагам, че древните символи са начин да се представи движението на тези енергии. Различните видове дви-

жения пораждат различни видове явления. Точната форма на древните символи би следвало да отговаря най-точно на тези движения. Вероятно, за всеки символ е имало една или повече срички,

които са “звучали” по най-близък начин до “звука” на съответното трептение.

След хиляди години тези срички се редуцират до букви. И не само по звученето си, но и по формата си.

Буквата О, например, се отнася до обем, до за-творено множество, до някаква определена

цялост. И формата й е такава. И всяка бъл-гарска дума, която започва с О, се отнася до

някаква цялост.

От своя страна буквата С графично е мно-го подобна на буквата О, но е отворена.

С е отворено множество - което може да участва в обмен с други множества. Това се потвърждава и от смисъла на българските думи, които започват с буквата С.

Събирам, Сливам, Съобщавам, Спадам, Споделям, Съвкупност, Съпровождам, Съ-битие, Сглобявам и ред други. Винаги става дума за добавяне на едно нещо към нещо друго, като резултатът е съвместно дейст-вие и съществуване.

Логиката на буквата С може да се види и в други езици. В руския е лесно, той е много близък до българския. Там, обаче, СЪ- е за-менено със СО или СУ-. На запад от нас поло-жението е звуково различно, но образно е съ-щото. COoperate, COmmunicate, COincide и т.н.

СО графически и смислово показва как едно от-ворено множество (С) е принадено към някакъв

обем/множество (О). Защо в българския О от СО е заменено с Ъ в СЪ не зная, защото още не познавам

буквата Ъ в дълбочината й. Но финесът и елегантността на езика са впечатляващи.

Отворените множества са много важни за живота. Без тях промяната в нещата не би била възможна. Всичко би било предопределено, твърдо и непроменливо и нищо не би било възможно, ако не същест-

вуваха отворените множества.

Фигурата от ляво, която би могла да съдържа в себе си родоначалника на съвременната ни бук-ва О (по форма и смисъл), се отнася до знанието. Знанието е винаги статично и определено.

Може да се добавя ново знание, но между две изменения знанието е неизменно.

Фигурата в дясно, която би могла да съдържа в себе си родоначалника на съвремен-ната ни буква С (по форма и смисъл), се отнася до съзнанието. Това е знанието

за нещата, което постоянно се осъвременява с цялото вселенско зна-ние. Съзнанието е отворено и свързано.

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

ikowskyвтор: kiАвтоия: ДругиКатегориКан: 758663Прочетеи: 382Постинги

ари: 2696Комента7805Гласове:

Буквите са чудесни. Намирам основания да допусчудесни Намирам основания да допус-

ам че те произлизат от самата същност на живота (Вселенаткам, че те произлизат от самата същност на живота (Вселенатакам че те произлизат от самата същност на живота селенатакам, че те произлизат от самата същност на живота (Вселенатаи всичко останало), като на някакъв етап са приели този си вид, значение ии всичко останало), като на някакъв етап са приели този си вид, значение и

звучене. Но корените им са наистина дълбоко до самата същност на нещата. зв

Вероятно, същността на нещата представлява трептене на енергии около някакви равВероятно, същността на нещата представлява трептене на енергии около някакви рав-новесни точки, които могат да се разглеждат като гледни точки или точки на пречупваненовесни точки, които могат да се разглеждат като гледни точки или точки на пречупване.

Те задават отношенията и целият свят е построен върху и чрез тях. Затова предполагам, чТе задават отношенията и целият свят е построен върху и чрез тях. Затова предполагам, че древните символи са начин да се представи движението на тези енергии. Различните видове двидревните символи са начин да се представи движението на тези енергии. Различните видове дви-

жения пораждат различни видове явления. Точната форма на древните символи би следвало дажения пораждат различни видове явления. Точната форма на древните символи би следвало даотговаря най-точно на тези движения. Вероятно, за всеки символ е имало една или повече сричкиотговаря най-точно на тези движения. Вероятно, за всеки символ е имало една или повече срички,

които са “звучали” по най-близък начин до “звука” на съответното трептение.които са “звучали” по най-близък начин до “звука” на съответното трептение.

След хиляди години тези срички се редуцират до букви. След хиляди години тези срички се редуцират до букви. И не само по звученето си, но и по формата си.И

Буквата О, например, се отнася до обем, до заБуквата О, например, се отнася до обем, до за--творено множество, до някаква определенатворено множество, до някаква определена

цялост. И формата й е такава. И всяка бълцялост. И формата й е такава. И всяка бъл-гарска дума, която започва с О, се отнася догарска дума, която започва с О, се отнася до

някаква цялост.н

ООт своя страна буквата С графично е мноООт своя страна буквата С гра чно е мно-оо подобна на буквата О, но е отворенаго а.

С е отворено множество - което може дС даучааства в обмен с други множества. Това суч сепоттвърждава и от смисъла на българскитпо теуми, които започват с буквата С.ду

Събиирам, Сливам, Съобщавам, СпадамС м, Сподделям, Съвкупност, Съпровождам, СъС ъ-итиие, Сглобявам и ред други. Винаги ставби ваумаа за добавяне на едно нещо към нещду щоругго, като резултатът е съвместно дейстдр т-ие ии съществуване.ви

Логииката на буквата С може да се види и Ло врууги езици. В руския е лесно, той е многодр голиизък до българския. Там, обаче, СЪ- е забл а-меенено със СО или СУ-. На запад от нас полом о-жжението е звуково различно, но образно е съж ъ-щото. COoperate, COmmunicate, COincide и т.нщщото. CO erate, COmmunicate, COincide и т.н.

СО графически и смислово показва как едно отСО г чески и смислово показва как едно от-ворено множество (С) е принадено към някакъвворено множество (С) е принадено към някакъв

обем/множество (О). Защо в българския О от СО е бем/множесобем/множобобем/множество (О). Защо в българския О от СО еооозаменено с Ъ в СЪ не зная, защото още не познавам заменено с Ъ вамзаменено с Ъ в СЪ не зная, защото още не познавам заза

буквата Ъ в дълбочината й. Но финесът и елегантносттаЪбуквата Ъ в дълбочината й. Но финесът и елегантносттана езика са впечатляващи.езика са вна езика са впечатляващи.иканан

Отворените множества са много важни за живота. Без тях промяната в нещата не би била възможнаОтворените мнОтворените множества са много важни за живота. Без тях промяната в нещата не би била възможна.ОВсичко би било предопределено, твърдо и непроменливо и нищо не би било възможно, ако не същестВсичко би билВсВВсичко би било предопределено, твърдо и непроменливо и нищо не би било възможно, ако не същестВ -

вуваха отворените множества.вуву

Фигурата от ляво, която би могла да съдържа в себе си родоначалника на съвременната ни букФиФигурата от ляво, която би могла да съдържа в себе си родоначалника на съвременната ни бук-ва О (по форма и смисъл), се отнася до знанието. Знанието е винаги статично и определеноформавава О (по форма и смисъл), се отнася до знанието. Знанието е винаги статично и определено.

Може да се добавя ново знание, но между две изменения знанието е неизменно. Може да се добавя нМоММоМ

Фигурата в дясно, която би могла да съдържа в себе си родоначалника на съвременФигурата в дясно, коФиФФигурата в дясно, която би могла да съдържа в себе си родоначалника на съвременФ -ната ни буква С (по форма и смисъл), се отнася до съзнанието. Това е знаниетната ни буква С наната ни буква С (по форма и смисъл), се отнася до съзнанието. Това е знаниетонат

за нещата, което постоянно се осъвременява с цялото вселенско зназа нещата, кза нещата, което постоянно се осъвременява с цялото вселенско за неза нещата, което постоянно се осъвременява с цялото вселенско зназа не -ние. Съзнанието е отворено и свързано.ние. Сние. С

5Белите лястовици

Помните ли логата на БНТ, Кукления театър, ЦУМ, СБХ и Петрол – всички знаци, с които сме израс-нали?

Общото между тях е това, че всички те са творение на един единствен човек Стефан Кънчев. Наскоро беше и неговата изложба в Националната художествена академия. Това беше и първата излож-ба на Стефан Кънчев в България. В деня на открива-нето й залата беше препълнена и трябваше да се чака на опашка, за да се видят накуп някои от най-ярките спомени от соцепохата – логата на БНТ, Кукления те-атър, НДК, “Петрол”, СБХ, ЦУМ и много други.

БАЩАТА НА ГРАФИЧНИЯ ДИЗАЙН В БЪЛГАРИЯ

Автор: grafikaКатегория: БизнесПрочетен: 22869Постинги: 4Коментари: 6Гласове: 129

Затова “човешките” фигури от пещерата са вина-ги с ръцете в кръг над главата - едни от тях търсят зна-ние, а другите - съзнание. Тези с незатворените ръце над главата (търсещите съзнание) са много повече (може би 8-9 пъти повече) от търсещите знание. А може би са “про-водници” - осъществяват знание и съзнание в телесния (физически, обективен) свят.

Фигурите от Магура (а и всякакви истинни и за-дълбочени философии за ЖИВОТА, а не самоцелни) по-казват, че съществуват три изначални причини за всяко съществуване. Те могат да се нарекат дух, душа и тяло. А могат да се нарекат и друг начин. Важното е, че са три и е необходимо единение (взаимодействие) между трите ед-новременно, за да се получи каквото и да било.

Тогава думата СТРОЯВАМ (по подобие на СД-ВОЯВАМ) показва какво наистина се има предвид под Строя, Строеж, Строявам, Строяване. Това е “изтъкава-нето” на битието от “трите нишки” на първопричините. Строенето на сгради и съоръжения е само една от всич-

ките форми на строяването.

Буквата З е силно свързана с буквата С.

Произнасяйте С продължително. Ще видите, че тя е постоянна - звукът е стабилен и равен. Това е, защото е еднообемна, макар и отворена към останалото. Произ-насяйте буквата З продължително. Ще видите, че в нея има вибрато. То се получава от наслагването на два ста-билни звука. З се получава от наслагването на две С. Не само звуково, но и образно.

По същия начин са свързани Ш и Ж. Не само зву-ково, но и образно.

Как точно е измислен езикът ни не ми е извест-но. Но не мога да не се впечатля от изключителното му построение. Смятам, че говоренето и писането на бъл-гарски език въздейства направо върху устоите на вселе-ната, на битието. А, ако става с разбиране и осъзнато, то не виждам по-голяма сила за въздействие от тази.

Стефан Кънчев е създал 1600 запазени знака през 40-те си години творчество и това му дава правото да се смята за бащата на българския графичен дизайн от XX век. Наричат го Майстора на запазения знак. Вклю-чен е в Световната енциклопедия на дизайна. Изложбата е резултат от изследването на младия дизайнер Магдали-на Станчева върху дейността на Стефан Кънчев, когото тя определя като първия комуникационен дизайнер в България.

6

Бълг

ария

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bgСВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

СМАЙВАЩАТА ДРЕВНОСТ НА БЪЛГАРСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

НАЙ-СТАРАТА КАНАТИЦА И МАГИЯТА НА ХАДЖИЛАР Разбирането, че българите са местен за Балкани-те народ, води след себе си и идеята, че трябва да тър-сим следи от нашите предци не само на територията на днешна България, но и в целия огромен ареал, включващ Балканския полуостров и Анатолия. С особена сила това важи за далечната праистория, когато тази земя е била дом за най-развитата за времето си цивилизация в целия свят – хора със сродни обичаи, духовна и материална култура, използващи диалекти на един и същ език.

В тази статия ще представя още един от поредицата прадревни символи, които българите са съхранили и из-ползват и до днес – Канатицата. Надали някой се съмня-ва, че този основен мотив от чипровските килими и тра-диционните български шевици е изключително древен, но когато го срещнем на артефакт, датиращ от каменно-медната епоха и то от българското етническо землище, не остава съмнение за това, че нашият народ в най-голя-ма степен може да претендира за великото наследство на първата европейска цивилизация.

Канатицата, която показвам по-долу, НЕ е изтъкана на чипровски килим, а е изобразена преди 7 300 години на съд, открит при разкопки в праисторическото селище Хаджилар!

Напразно се опитвате да намерите разлика между Канатиците, които и до днес извезват нашите сръчни майстори, и символа от Хаджилар – те са напълно иден-тични!

Селищната могила Хаджилар се намира на 615 км южно от Истанбул. Археологическите разкопки са про-ведени от Дж. Мелаарт. Той е силно впечатлен и изнена-дан от съдовете, които открива при разкопките: „твърде необичайни със своите овални форми, брилянтно по-лирана повърхност и причудлив дизайн, който напом-ня повече перуанска керамика, отколкото каквото и да било, намирано в Близкия Изток.” (Mellaart, 1970).

Очевидно Мелаарт не е познавал българските тра-диционни орнаменти, иначе нямаше да дири аналози на тези, които среща в Хаджилар, чак на американския континент. Освен Канатицата в Хаджилар се среща поне още един символ, който можем да намерим и по нашите чипровски килими:

Керамичен съд, Хаджилар IIB, халколит

Съвременна чипровска шевица

ТАРАТА

Хаджилар I, халколит

Мотивът „Кука“и канатици, чипровски килим

Автор: prarodinataКатегория: ИсторияПрочетен: 275699Постинги: 29Коментари: 691Гласове: 946

7България

МАГИЯТА НА ХАДЖИЛАР:

Канатицата не се среща само в Дунавска България:

Древният символ,

изобразен на тенгрианско

светилище в земите на

… Волжка България,

дн. Татарстан/Чувашия.

Два факта са особено важни за нас, защото доказват, че именно българите са преките приемници на великата праисторическа цивили-зация на Европа:

1. Най-трайна и системна употреба от дълбоката древност до наши дни този символ намира в българската традиционна орнаментика: ве-змо, шевици, килими. В България също така има огромно многообразие от различни орнаменти, които имат за своя основа класическата и най-проста Канатица, която намираме в Хаджилар.

2. Най-ранната, открита засега Канатица, е засвидетелствана в Хаджилар, Мала Азия - кътче от люлката на българската цивилизация (Балканите и Анатолия);

A ето и илюстрация на твърдението на Мелаарт, че орнаментите от Хаджилар приличат на индиански:

Символът ‘Пеперуда’ при индианците Навахо означава ‘Вечен живот’…

Всеки би могъл да потърси за себе си отговора на загадката защо разновидности на нашата Канатица се използват (явно от незапомнени времена) от индианците в Америка (Алеко Константинов споменава в “До Чикаго и назад”, че на българите, посещаващи изложението в Чика-го, не им били интересни килимите на индианците, защото приличали “досущ на чергите на нашите шопи”)…

8

Бели

те л

ясто

вици

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Свещените житни класове завръщат човека към не-говата слънчева природа.

Когато слънцето в златна нива грее, душата с ра-дост и в любов във всеки към небето бликнал клас на зе-мята зрее, тъй вятъра нашепва с песен звънките извивки в златните коси на лимеца небесен.

Ето и рецептата за ръчен хляб с лимец и квас :)

Необходими продукти: 500 гр. пълнозърнесто лимецово брашно;

250 мл вода; 150 гр квас; 2 с.л. зехтин; 1,5 ч.л. сол; 1,5 с.л. мед.

Към ли-м е ц о в о т о брашно се д о б а в я т п р о д у -ктите и се з а м е с в а ръчно за около 10 м и н у т и т е с т о т о като по ж е л а н и е може да се добавят ма-кови, суса-мови, ленени и други видове ядки. Гъстотата на тестото се определя от количеството вода и времето на замесването, колкото повече се омесва тесто-то толкова повече вода може да по-еме и ако е прекалено разтегливо може да се добави още брашно. За удобство може да се използва хартия за печене, вместо подмазване на тавата с олио.

Когато е добре замесено и готово тестото може леко да се навлажни повърхността му и да се поръси със су-

сам, след което е добре да се набразди или прореже по-върхността с нож, за да може да се осигури минимално съпротивление при втасването и шупването на тестото, в противен случай няма да бухне толкова добре и при изпичането ще остане сбит.

Следващата стъпка е да се покрие с влажна кърпа тестото, за да не хваща коричка отгоре и да се остави на стайна температура да втасва за около 10 часа. Удобство е хлябът да бъде замесен вечерта и през нощта да се остави да втаса, като сутринта в някои случаи може да е необхо-

димо още за около час на температура 40-50 градуса във фурната, за да шупне още

повече. Другият вариант е уско-реното втасване за около 4

часа на постоянна темпе-ратура 50 градуса във

фурната, като се на-блюдава кърпата, с

която е покрито тестото да не

изсъхва.

След като е втасало д о с т а т ъ ч -но добре тестото се изпича на около 230 градуса във фурната за около един час. Може

да се покрие с фолио за пе-

чене.

ДРЕВНОТО ЖИТО ЛИМЕЦ И КАРТИНИТЕ НА ВАЛЕРИ ДОБРЕВ

Автор: amrakКатегория: ИзкуствоПрочетен: 407355Постинги: 118Коментари: 522Гласове: 8143

9Белите лястовици

Вселената има своите вечни закони, които човек отдавна е забравил. Използвани заедно, те се превръщат в мощна сила, която може да ни направи непобедими. Ето кои са те:

Мислите създават реалност.

1. Законът за Мисленето гласи, че мислите създават реалността.

2. Законът за Наличността гласи, че има безгранична наличност във Вселената на всичко, което желаете. Вместо да вярвате в идеята за “липсата”, е нужно да разберете, че живеем във Вселена на изобилие и има (пре)достатъчно за всички. Искреното съзнаване на това изобилие е жизнено важно за привли-чането на богатство и изобилие в живота ви.

3. Законът за Привличането гласи, че привличаш това, към което насочваш внима-нието си. Обръщайки внимание на неща, които ви правят нещастни, привличате още повече от тях. Но ако се фоку-сирате върху нещата, които ви правят щастливи и се ус-михвате, тогава ще привлечете повече от тях в живота си.

4. Законът за Получаването гласи, че ще получите само това, което сте готови да по-лучите. Например може да искате 10 000 лв. на месец, но ако не вярвате, че това е възможно, или че го заслужава-те, то никога няма да ги получите.

Автор: kostasКатегория: ДругиПрочетен: 1005218Постинги: 1809Коментари: 3150Гласове: 4761

5. Законът за Нарастването е свързан с нарастването и подобряването на всеки ас-пект от живота ви. Без значение колко добър е животът ви, винаги има място за подобрение и разширение.

6. Законът за Отплащането гласи “Жънеш това, което посееш”. Семената на успех или на провал посявате в живота си? В живота, това, кое-то влагате, това получавате. Каквото правите и “изпра-щате” като сигнал на Вселената, това и ще получите, за добро или за лошо.

7. Законът за Нулевото Съпротивление е един от най-игнорираните от всичките 11 забравени за-кона. Но също така е и един от най-мощните от тях. Този закон гласи, че това, срещу което се съпротивляваш, про-дължава да съществува. Това означава, че нещата, които не харесвате, стават по-силни. Колкото повече енергия влагате в омраза и съпротивление към тях, толкова по-силни и мощни стават те. Незнанието на този закон обяс-нява защо толкова много хора не успяват да използват Закона за Привличането успешно. Няма значение колко трудно би могло да е в началото, трябва да се научите да игнорирате нещата, които не харесвате и да пренасочвате вниманието си към тези, които ви правят щастливи.

8. Законът за Прошката гласи, че за да продължите напред в живота си, е нуж-но да се избавите (да простите) от болезнени събития от миналото си. Незнанието и неприлагането на този закон блокира изобилието във вашия живот.

9. Законът за Пожертването гласи, че за да спечелиш нещо, трябва да си готов да за-платиш съответната цена. Гледайте на този закон като инвестиране в по-добро бъдеще вместо като настояща саможертва.

10. Законът за Почитането гласи, че 11-те Забравени Закона ще работят за вас, ако ги почитате. Ако водите недисциплиниран живот и не ус-пявате постоянно да практикувате тези 11 закона, тогава не се учудвайте, ако се провалите.

11. Законът за Успеха е комбинация от всички 11 закона. Той гласи, че може-те да успеете, независимо от вашата среда, или от това колко лоши са били нещата в миналото. Успехът е ваше рождено право.

ЕДИНАДЕСЕТ ЗАКОНА НА ВСЕЛЕНАТА

10

Изк

уств

о

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

БЪЛГАРСКОТО ХАЙКУ - НОВИ ИЗМЕРЕНИЯ!Б

Автор: comfyКатегория: ХобиПрочетен: 1180758Постинги: 231Коментари: 6872Гласове: 57536

Тристишията „хайку“ в класиче-ският си вариант трябва да отговарят основно на два канона - разпределе-нието на сричките в трите стиха да е 5-7-5 и непременно да се говори нещо, свързано с природата или природни-те феномени и явления. Граматиката се освобождава като форма. И цялото тристишие трябва да изразява мъд-рост, идея, красота, картина - т.е., да е изкуство!

две очи небеснипронизват ме и вярват

солени перли***

две думи тежкиедно сърце разбито

нула в живота

Постарах се да създам подобна българска форма - типично българско тристишие, което съвсем „естестве-но“ нарекох „байку“, само че разпре-делението на сричките в тристишието е 9-6-9 (като при мерките на жените - 90/60/90, само че в дециметри), или 9-7-9 - „мутирало (селско) байку“ (съ-щите мерки, но показващи тенденци-ята към изменение с времето.

всеки от нас е точна мисълкрасива емоция

студен бистър поток в градина***

мъдрост хармония красотавсъщност коя (ли) си ти

речна делта приливна вълна***

първите стъпки на моя синнадига се (и) тръгва

вода разкъсваща бентове***

тя бягаше весело напредмалка (и) силна жена

ураган с проливни дъждове

***моите ласки те обливат

тялото ти трептиводопад от пръски и вълни

***гърдите ти ухаят нежно

движат се ритмичносметана и зрели череши

***изящен триъгълник черен

прикрито го гледамобещава нова Вселена

***Угнетен избираш Вярата.

Пази ме, Господи!Последна разменна монета...

***Спускане по склона надолу

В търсене на смисъл.Година, чертичка, година.

Искрено се надявам, пишещите поезия и/или хайку да се пробват и в новата форма - типичното българско-то хайку - байку-то!

По мерките на илюзиитевъображението крои битността.Постъпателно.

КРОЕЖ

Автор: palisandarКатегория: Тя и тойПрочетен: 508644Постинги: 255Коментари: 2843Гласове: 20394

Автор: malchaniaotnadejda7Категория: ПоезияПрочетен: 908882Постинги: 304Коментари: 6533Гласове: 31560

БОЛКАТАСтаниолени сълзи -стотинка за из път.И зъзнеща омраза.Не ще те спрат,дори пред тебот ада сенкитеда слязат.Стоманени сълзии чужди светлинив сърцето болкатаще пазят.Тя, болката ще доболи,когато вкамени омразата.

11И

зкуство

ГЛИНАще си платя за мястото в калтаминавам за един последен писък –споделяне заучено от чайкитеили от гъските…но то е в същата зависимост прибирам се на заветдо треватакоято ще се разгорино може и да наедрее в житовсе толкова предвидени са бягстватакато яйце жълтеят над градаотвъд греха и третия прозореци може би неправилно се молихизмислих си приятели…внуших си че им вярвам…сега не мога да си тръгна с крачките имте още са добрино ще забравятдо лудост ще се вкопчат в онзи полъхна разорани хребетии прекипяло виносега е ден за хляби за цветяно утре…ще сме само глина

ЦАРЯТ - ЗВЕЗДОБРОЕЦВчера срещнахбелия кон,но принца го нямаше.Не, че ми трябваше.Не ме впечатляванаследник на титли,а Цар извоювалпоста си с битки.Митичният Цар – Мъжът,потънал в кръв до колене,който коли и беси,за да спаси свойто племе, който пеленаче държии ръмжи приспивните песни,който история пише,за да помнят рода му през вековете.Царят, който звездите брои,полета засява с нови култури,а после строи градове,пътища, виадукти, тунели.Царят, чиито ласки съм искалавинаги - намирала, губила -те са ме свличали, вдигали,помня и не спирам да търся.Царят – вечният мъж,чиято вечна жена съм.

Автор: sunflowerКатегория: Лични дневнициПрочетен: 2562612Постинги: 1651Коментари: 12368Гласове: 37662

А

Автор: stregaКатегория: Лични дневнициПрочетен: 84052Постинги: 123Коментари: 434Гласове: 2234

ТИ МЕ ИЗМИСЛИСилва Грийн (dakota)

Ти ме измисли – светът бе безсилен.Сънува ме с дъх, когато бях плакала.За нищо не пита – приех те завинаги.Говорехме само с душите си сякаш.И бяхме наистина влюбени.Бяхмеи дваматамлади;и двамата искрени.През зимните нощи снегът станаябълков;прегръдката бяла –черешови мислите.В безбрежния вятър садяхме хармония,със чувство на пролети стъпки от веселост.Зелена, усмихната –на мечтите с короната,звездите събирах...Живеех те песенно.И всяко „обичам те”беше единствено...И беше ми обред.И стана ми всичко.Безкраят бе мой –в сърцето заплитах го...С дъха ти заспивах .Разсъмвах се в приказка.Измисли ме... Твоя.Повикана. Чакаща.Момиче от огън с копнежи палитрени...Ти ме измисли...Светът ме дописа.Сълза съм. Разлятавъв края на листа ти...

Автор: dennisКатегория: ДругиПрочетен: 185073Постинги: 85Коментари: 133Гласове: 4725

12

Бълг

ария

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

На 15 август, всяка година населението на ивайло-вградското село Свирачи се увеличава почти двойно, ако не и тройно. Тълпите от богомолци се стичат в черквата “Св. Димитър”, из шареното множество, може да се чуе реч от всички кътчета на страната и чужбина. Сред мно-жеството, можеш да забележиш фолк-икони, политици старателно прикривани от бодигардове с тъмни очила и разнокалибрени телевизионни и всякакви други звезди.

Всички ми-ряни се стичат, за да се докоснат до чудотворната икона на Божи-ята майка. По време на светлия празник “Успение Богородично”, в изобра жение то се отключват бо-жествените сили. Тогава смирена-та Божия майка, “налага” и праве-дници, и грешни-ци. Първите, за да ги изцери и сбъ-дне мечтите им. Вторите – да вър-не в правия път.

Подобен феномен няма аналог нито на Балканите, нито в Европа, а и никъде на друго място по света, поне не се е чуло за нещо подобно. Ритуалът е над 150 годи-шен.

Миряните споделят, че Богородица помага на всич-ки. Припомняме си притчата за сина, изтръгнал сърцето на майка си. Извергът го хвърлил някъде из грешните си пътеки. След месец изтрезнял, търси пътя към дома си. Случайно настъпил майчиното сърце. То отдавна би трябвало да е мъртво, но проговорило с човешки глас: “Сине, спъна ли се? Не те ли заболя?!” - Такава е и обичта на Божията майка!” - разказва разпалена мирянка в пен-сионна възраст.

Жената знае точния ден и час, в който ще се пресе-ли в по-добрия свят. Самата икона й прошепнала и още предупредила да не се страхува от смъртта, а да я приеме

като нов път към райската градина.

Настанявам се пред иконата и започвам да я изслед-вам с поглед. Светинята изглежда доста тежка. Според историците, тя датира от 1856 година, когато е издигната и черквата. Местното население на село Свирачи я на-следило от гърците. От гърците възприемат и обичая да свалят иконата от иконостаса на Успение Богородично.

Чудодейната икона е с размери 70 на 110 см. Обра-зът на Богородица е нарисуван върху дебело два пръста дърво. Местният свещеник отец Димо я сваля от иконо-стаса с помощта на клисаря. Той твърди, че преди годи-ни, когато не се изпълнил този ритуал “държане в ръцете на иконата на света Богородица”, както го наричат свира-ченци, иконата сама слязла от иконостаса. На сутринта богомолците я намерили на пода вместо на обичайното си централно място на иконостаса, вляво от входа към олтара. Дру-ги разказват, че в годината, кога-то на празника не свалили ико-ната от стената, на другия ден от очите й потекла сълза.

Лека поле-ка множеството притихва и в храма пристъп-ва майка с дете в ръце. Детен-цето е болно с притворени очи и тежко дишане. Миряните се отдръпват да и направят място. Майката поверява детето на клисаря. Той и нарежда да седне на трикракото столче и да обгърне биещата икона. Жената смирено изпълнява заръките. Спазва ритуала, както й е обяснен. В храма настава тишина. Дочува се единстве-но звукът на догарящите свещици. Личи си, че Жената трудно удържа масивното дърво. В миг тежката икона олеква в ръцете й като перце. Започва да я удря по чело-то, по слабите рамене, по гърдите. Жената се стъписва и ужас е изписан по лицето й. Хората се надигат на пръсти, за да видят по-добре чудодейния акт. Той продължава около 30 - 40 секунди. След което Иконата се укротява. Което е знак, че си е свършила работата.

Женицата е побеляла като платно. Протяга ръце, за да поеме в скута си невръстното детенце. Малкият чо-век се е кротнал и заспал като ангелче, по лицето му вече няма и следа от неговата болест.

На столчето се настанява следващият богомолец.

дръпват да и направят място Майката

БИЕЩАТА ИКОНА

5

Автор: cudoКатегория: ХобиПрочетен: 544414Постинги: 77Коментари: 426Гласове: 3416

13България

Баба Неделя от Свирачи разправя, че иконата не може да й посегне. Невярваща, тя заявява, че иконата няма да и посегне, но тайнствена сила я заставя да поеме в ръце свещения лик. След секунди забелва очи. Тялото й се за-триса и разбира колко е грешна.

Желаещите да бъдат налагани от иконата са много. Записват се предварително.

Според многобройните свидетелства, “Богороди-ца “тупа” само праведните и хората, които могат да се очистят от греховете си. Най-лошите не се удостояват с допира й. Пресветата Дева удря само тези, чиято кръв е чиста. Ликът й притежава чудодейна, необяснима енер-гия. Именно тя движи ръцете на богомолците въпреки волята им”, твърдят местните.

Посетителите са свидетели на стотици случаи как Божията майка изпълнява желания. “Достатъчно е три пъти да допреш носната си кърпичка до ръката на Бо-городица. Сетне я слагаш под възглавката и заспиваш с мисълта за пожеланото. И чудото става!”, отсича баба Мария.

Преди години свираченският поп не изпълнил ри-туала “държане в ръцете иконата на Света Богородица”. Реликвата обаче сама слиза от иконостаса. Изумените миряни я открили рано сутринта на пода вместо на ико-ностаса. Дни след храмовия празник градушка помляла градините на хората.

Имало и опит за кражба на Светинята, ето какво се е случило:

Имаше навремето един хайдук, Иван Ламята му казваха, щото каквото си харесаше, го поглъщаше като змей-горянин. Баща му – важна клечка. Той коли и беси от язовир “Ивайловград” до язовир “Кърджали”. Цяла-та им рода като разгонени кучки, връща лентата назад единият от свидетелите. Един ден Ламята и аверите му строшиха катинара на църквата. С пияните си глави решили да отмъкнат единствено иконата на Пресветата Дева. Дали да ги удря по гламавите тикви у дома им, или да я продадат на гърците, така и не се разбра. Отнесоха тайната си в гроба. Модерната за времето си “Лада 2105”

се забила в дъното на язовира. Удавиха се момчурлята. Господ ги наказа за греха им. На мястото на трагедията изплува единствено Девата с младенеца. Оттогава никой не е посмял да я открадне. Защото знае какво го очаква.

Историята и местоположение Историята на 150-годишната реликва е забулена в мистерия. Село Свирачи е разположено в Югоизточните Родопи на 235 м надморска височина, на 6 км южно от Ивайловград и на около 3 км западно от българо-гръц-ката граница, до която водят само пътища без настилка. На север, по пътя за Ивайловград минава река Армира.

Старото име на селото е засвидетелствано във фор-мите Зорназан, Зорнозан и Зорлузан. Според легендата Зорназан или Зорнозан идва от трудното обработване на земята, а Зорлузан от това, че в селото имало много сви-

рачи на зурни. До Балканската война селото е населено изключително с турци и гърци.

След войната, през 1914 година, гръцкото и турско население напускат селото и на тяхно място се заселват българи бежанци от Мала Азия. Именно гърците “заве-щават” обичаят със свалянето на иконата.

Автор: hinkiКатегория: ИзкуствоПрочетен: 851511Постинги: 296Коментари: 1269Гласове: 7177

Някога отдавна учениците на един учител постоянно го упреква-ли, че отдава предпочитанията и симпатиите си на един от тях. Повикал ги той веднъж и им заръчал всеки да намери по една кокошка. На другия ден казал на всеки да отнесе птицата на много тайно място, където ни-кой не може да го види, и да я убие.

Когато всички се събрали, техните кокошки били мъртви, само въ-просният ученик носел своята кокошка, цяла и невредима. В пълното им присъствие учителят го попитал, защо не е убил своята птица.

„Вие ми повелихте да отида там, където никой не може да ме види, но такова място не съществува, бог вижда всичко”, отговорил ученикът.

УЧЕНИК

14

Сати

рико

ни

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Краят на света дойде неусетно и почти никой не раз-бра. Уж всичко си е същото, по старо му, а не е. Уж хората са си същите, а не са. Уж нравите, културите, битиетата, икономиките, политиките и цивилизацията ... За това и никой не разбра - всичко си е същото, но само на ужким. Крайностите, които правеха света чернобял само до пре-ди десетина години и които го балансираха, та да си се върти в равновесие, постепенно се приближиха, проник-наха се взаимно, сляха се в невъобразима консистенция и почти се желираха. Както казах, това стана плавно и неу-сетно и никой не го забеляза. Взаимно проникнаха един в друг източния мироглед и западния манталитет, лявата политика и дясната икономика, мъжеството и красотата, женствеността и силата, истината и демагогията, науката и окултизма, религията и прагматизма, тоталитаризма и демокрацията. Правата станаха задължителни, а задъл-женията правдоподобни. Противопоставянето загуби смисъл, а съгласието не намери смисъл. Желирахме се. Егото на човечеца му попречи да олицезре този всеобщ катаклизъм, понеже взорът на човечеца си остана втрен-чен в пъпа на човечеца, а там видимо всичко си остана същото. Пъп, като пъп. Последен белег на забравена свър-заност, служещ само за чудене и медитация. Въпреки на-растващото подозрение, че всичко е свързано с всичко, реалността заблуждава, че всичко е взаимнопроникнато

от всичкости като в сметище. Най добре това си личи в родната политика. Няма по-големи демократи и защит-ници на човешките права от социалистите, няма по-загрижени за всенародното добруване от демократите, националното и индивидуалното намират обществена подкрепа а общото и глобалното намират индивидуални поддръжници. Напредничавия консерватизъм се бори с назадничавия прогрес. Пълни глупости! - Ще речете. Но то е само защото предпочитате да осмислите деня си, вместо живота си и не бихте се отказали от нищо, което осмисля деня Ви, въпреки че то обикновено обезсмисля живота Ви. И като стигнах до осмислянето и смисъла, трябва да кажа, че те обикновено се позовават на нужди и претенции. Ценности се позовават на ползи, а идеята за човешко щастие силно се доближава до идеята за живо-тинско щастие. Това е краят на света. Той /света/ се смеси в една глобална топка кал и ако се позовем на опита от миналото, тази кал скоро ще бъде омесена от една всемо-гъща ръка, която ще започне да вае следващия първичен Адам. Лошо е да си мисля такива неща в деня преди вез-дегосподстващия уикенд. Няма как да ангажирам с това любимия си и вездесъщ психиатър, народен представи-тел, жена си и преките си наследници. Именно поради приближаването на вездесъщия уикенд. И всичко което ми остава, след като са ме наскачали такива мисли е да ги оставя в ръцете на жриците Дифузия и Осмоза. Да ги оставя да се борят с петъчния ми махмурлук от “живота”, да си скокна в обувките и да потърся място за уединение. Място злачно и спокойно, където взаимопроникването е невъзможно, взаимностите са забранени, а свободата е космическа празнота. Някога тук ще се напълни с хора, с които ще може да се общува емпатично. Но до тогава поне, ще мога да разпознавам в своите крайници своите началници.

ДИФУЗИЯ И ОСМОЗА

Автор: evrazolКатегория: ПолитикаПрочетен: 824351Постинги: 349Коментари: 65520Гласове: 18854

ПРИЯТЕЛСТВОТО КАТО БЕНДЕРИЗЪМ Вчера домашната Луна ми възложи задача, да попи-там енциклопедиста Гугъл, за сентенции, разкази и стихо-ве на тема приятелство. Прегледах няколкостотин дефиниции и умоИзклю-чения по темата, и десетина пъти по-малко творби. О, Боже, толкова еднакъв смисъл!? И ако перифрази-рам харесан израз в нета, „Когато човек не пише, могат да го помислят за глупак, но пропише ли, отпадат всякакви съмнения.” В прочетено по разни форуми и сайтове, останах с впечатление, че в около четвърт мнения и сентенции, при-

ятелството си е вид негативизъм, пример за вероломсто и двуличие. Особено в това между двата пола. Там задъл-жително ОООсанна, си се превръща в обикновено УУУ. В останалата част, амброзията и елеят, придават та-каъв прекрасен вкус, че чак накъртва... „Възхитен” от тия епистоларни таратанци, между приказката за приятелство на дърваря и Мецана, и диа-логът с Прасчо: “...Здрасти, Пух, тъкмо навреме си дошъл за малка кльопачка”, и ти си дошъл - това аз наричам При-ятелски Ден.”, попаднах на позабравено стихотворение на Дамян Дамянов:

Как искаш да съм ти приятел?При първата ни среща още,използвайки ми слабостта, тиреши да минеш за надмощен!

И слаб на думи, силен в мускул,за луд ме обяви набърже,на рамото ми лапа друсна,и се закани „Ще те вържа!“

Махни си лапата проклета!Помежду нас във клуп надвесенвиси едно въже, коетоуж връзва мен, а тебе беси!

СТВОТО

Автор: becksloverКатегория: ЗабавлениеПрочетен: 57852Постинги: 5Коментари: 168Гласове: 3756

15Сатирикони

Тези дни душевната ми карантия, така нареченото сърце, е тотално разбрицана. Не за сефте, разбира се, но за сметка на това пък в доста по-големи мащаби.

Ако имах поетична или музикална дарба, и изобщо ако имах някаква, вероятно щях да съм в състояние да сътворя нещо толкова трагично, нещо тъй изстрадано, щото да разрева успешно не само „земя и небо, звяр и природа“, а и вечно страдащата от ПМС крива аптекарка в кварталната „Санита“.

Нямам си вече и фейсбук профил, че да се пробвам поне там. Но ако имах, щеше да е небивало кощунство да не изпляскам на стената си къмто три-четири – а най-добре шест, сърцераздирателни статуса по темата,и още най-малко седем-осем ...найсет, не по-малко раздирател-ни парчета от ютуб. И те по темата, разбира се.

Та, честта да бъдат свидетели на никаквите ми дар-би, се пада на неколцина, които изтеглиха късата клечка, и в тъй натовареното си и забързано ежедневие, имаха нещастието да се обзаведат о с е з а е м о, баш с другар като мен.

(Но като един виден представител на късите клеч-ки ще кажа, че освен образцова блогърка – понякога, аз умея да бъда и образцов приятел. Често.)

Никога не съм си падала по каузи дето там пердута. Нещо повече, искрено съм недоумявала защо и как из-общо някой би се захванал с нещо, обречено още в заро-диш. Сега, не казвам, че по цял ден съм седяла замислена, тюхкайки и маейки се „тц, тц, тц, ама как може бее“, но все таки във времето, определено за свободни занима-ния, ми се е случвало на три пъти да си запаля цигарата откъм филтъра, докато мислено съм разсъждавала по разните му ка(у)зуси.

Преди седмица обаче, нещо се случи. Някой така майсторски ме цапардоса, че удара с предмет тежък, ев-тин и държавен (разбирай – паве), би ви се сторил като нежно погалване с перце – част от парадното облекло на средностатистически бразилски травестит в трудоспо-собна възраст.

Всъщност още давам заето, но пък имаше и друг страничен ефект. Ближейки си тъжно раните, отказвай-ки да приема всичко, което се случи, осъзнах, че всеки си има по една такава изгубена кауза. И мислейки си, че черпи от фонтана на собствената си уж мъдрост, не си дава сметка, че всъщност през цялото време е бил само и единствено в локвата на собствената си глупост.

И така, докато не бъде халосан.

Или докато не се концентрира върху възможното.

Разбира се, всеки вменява нещо различно в тази ду-мичка. Даже ако ми позволите, ще перифразирам: Раз-лични хора – различни списъци на възможностното.

Що се отнася до мен, без да се налага да чупя някак-ви рекорди, смятам че ми е напълно постижимо:

Да престана да се ядосвам, когато за пореден път, заваря пастата за зъби незатворена. Да спра да плача за някой, който никога не би пла-кал за мен. Да се опитам да помня какво е засада във футбола не само до 11 минути, след като най-подробно ми е било обяснено. Да се науча да (пре)инсталирам Windows. Да не се усъмнявам никога повече в това какво съм и коя съм. Да отида в Портсмут. Да проумея най-сетне, че кучето ми е мъжко и се държи като такова. Да не казвам само едно-две, когато мога да кажа цели три. Да сглобя най-накрая този корабен модел. Да не спирам да искам възможното. Да не наранявам умишлено тези, които ме обичат. Да започна отново да слушам любимата си група, да гледам любимия си филм и да ям портокали. Да забравя. Да запомня. Да довърш... ... вам започнатото винаги, когато мога. Да скоча в тандем с парашут. Да отида поне веднъж за риба с баща ми, без след това да е съжалил, че ме е поканил. Да спра да искам и да се надявам на невъзможното. Да попълвам този списък с все повече неща.

MISSION POSSIBLE

Автор: magikaaКатегория: Лични дневнициПрочетен: 42370Постинги: 11Коментари: 102Гласове: 1123

АвтоКатедневПрочПостКоме

16

Изк

уств

о

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Три красиви, но трагични истории за любовта ни е завещала ренесансова Италия. “Любовта, що движи слънцето и другите звезди” - споделя Данте, написал “Божествена комедия” само за да възпее своята Беатри-че. “От светлите предутринни лъчи небето с нова радост засиява – че то сияе с нейните очи. “ - възкликва Петрар-ка, прекланящ се пред своя “ангел със златни къдрици” - Лаура. За третата история се знае малко, защото тя ни-кога не е била изразена със силата на словото. Дори нещо повече, “обектът на стpастта” - Симонета Веспучи - така и не разбрала, кой е човекът, пpославил я във вековете, който превърнал нейния нежен одухотворен лик в един от най-пленителните женски образи на всички времена. Тази Симонета - вълшебна като мечта, загадъчна и пре-красна - рисувал на своите картини най-своебразният художник от Ренесансовата епоха - Сандро Ботичели.

Отгледал го брат му Антонио - весел и добродушен, обичал да си похапва и пийва. Затова приятелите му го наричали Ботичело - “бъчвата”, а малкият му брат - сла-бият и строен като топола Сандро - Ботичели, “от рода на бъчвите”. Шеговитото прозвище, забавно поради това, че изобщо не подхождало нито на фигурата, нито на ха-рактера на Алесандро, бързо се запомнило и постепенно заменило фамилното му име, още в годините когато се учел на живопис.

За младостта на Ботичели се знае много малко. Той бил затворен и мечтателен младеж. Още в ранните му творби се проявила меланхолията на бъдещия гений - Ботичели никога не рисувал щастливи и усмихнати лица. Героините му излъчвали светла, пленителна тъга, която им придавала особено очарование.

Това било доста странно, тъй като младежките го-дини на Сандро съвпаднали с разцвета и могъществото на Флоренция. По онова време Медичите, фактически управници на града, го превърнали в “царство на музите и изкуствата”, кралство на празниците и развлеченията. Във Флоренция се редували безкрайни пирове, конни надбягвания, ловни състезания и карнавали, “златната младеж” се състезавала в конкурси за най-добро оръжие и дрехи, по остроумие и стихоплетство. Лоренцо Вели-колепни, двадесетгодишният “баща на града”, сам пишел стихове, отлично познавал античната и съвременната литература, покровителствал науката, философията и изкуствата - живопис, поезия, скулптура. Именно той поканил във Флоренция Леонардо да Винчи, той първи оценил таланта на младия Микеланджело.

Самият той - некрасив, слаб, дребен - никога не участвал в състезанията. Но затова пък по-малкият му брат Джулиано, с чиято сила, ловкост и красота се гордее-ла цяла Флоренция, блестял на турнирите и баловете, по-корявайки със своята елегантност, гордата си осанка и ри-

царска храброст. За Джулиано пишели стихове и поеми, прид-ворните художници го предста-вяли в образи на антични герои. От него били очаровани всички флорентински дами - от знатни-те до обикновените гражданки. Впрочем, и едните и другите знаели, че нямат никакъв шанс да спечелят благосклонносттта на принца - сърцето на Джулиа-но било отдадено на Прекрасна-та Симонета.

В Симонета били влюбени всички. От времето когато Мар-ко Веспучи довел своята неж-на жена някъде от север, тя се превърнала в царицата на всич-

ки празненства в града, призната “богиня на любовта и пролетта”. Меката и нежна красота на Симонета буквал-но омагьосвала. Разкошни коси се спускали като течно злато около тялото й, а когато ги прибирала в прическа образували ореол около главата. Тънките й ръце, дълга-та шия, малката гръд били признати за еталон във Фло-ренция, Художниците често я рисували, но не могли да предадат истинската й прелест. Никой от живописците не успял да пресъздаде нейната усмивка - леко учудена, тъжна, пълна с нежност и печал.

Автор: krysyКатегория: ХобиПрочетен: 476453Постинги: 207Коментари: 667Гласове: 1759

МУЗАТА НА БОТИЧЕЛИ

ки празненства в града

17И

зкуство Симонета знаела каква власт има нейната красота. В краката и били двамата Медичи - всемогъщият Ло-ренцо и красавецът Джулиано, посвещавали и стихове и поеми, боготворели я. Но тя знаела, че това няма да продължи дълго. “Флорентинската Венера” била “охтичава”, и с всеки изминат ден здравето й се влошавало все повече.

Единствената утеха на Симо-нета била нейната романтична привързаност към Джулиано. “Прекрасният принц” блес-тял заради нея в състеза-ния и турнири, а придвор-ните поети посвещавали химни на “романтичната любов на Марс и Венера”. “Те ще бъдат винаги заед-но, винаги ръка за ръка...”.

Пророчеството се оказало трагично. Симоне-та умряла на 23 април 1476 година, едва на 23години. А след две година, на същия ден, смъртта покосила и Джулиано Ме-дичи - 25-годишният принц станал жертва на заговорници, които се опитвали да завземат властта във Флоренция.

Тези две трагедии поразили като гръм Флоренция, и Симонета и Джулиано станали герои на легенди. Но най-много от всички бил потресен Ботичели. Симонета, която дори не забелязвала скромния художник, станала за него идеал за красота, а смъртта й само добавила липс-ващите щрихи в образа, създаден от въображението на Алесандро.

Отсега нататък от не-говите картини изчезнали неизразителните женски лица. От тях тъжна и леко учудена гледала вече Си-монета. Тя станала Венера в “Раждането на Венера” - крехка, нежна, грациоз-на, току що сътворена от слънчевата светлина, пяна-та на вълните, диханието на вятъра и аромата на цветя-та. Тя била Флора - тъжна, замислена, сякаш дошла от другия свят. Мадоните, Светиците, Грациите гледа-ли от картините на Сандро с нейните очи, усмихвали се с нейната мека очарователна усмивка. Златистите й коси се сипели по раменете им, а кротката им покорност пред съдбата ги правела трогателни и беззащитни.

Като че ли Ботичели в мига на завършването на картината “Пролет” бил обзет изцяло от святата вяра в

това, че красотата ще спаси света. И тази мисъл, изказана от Достоевски през XIX век, ще затвърди вечната жизне-ност на това твърдение.

Изкуствоведите спорят помежду си до днес, едни смятат, че Симонета е самата Пролет, дру-

ги – че е в образа на Флора, а трети – че всички женски образи пресъздават

Симонета. Само в едно те са еди-нодушни - че в образа на Мер-

курий Ботичели е изобразил Джулиано Медичи.

В «Раждането» Сандро Ботичели е нарисувал Аф-родита Урания - небесната Венера, дъщерята на Уран, родена от морето. Литера-турните източници за пре-сътворяването на образа

й били произведенията на Полициано, Вергилий и

Омир. На картината е пресъз-дадено не самото раждане на

богинята, а последващия момент - вече родената Афродитa достига

брега, където я посреща една от граци-ите.

Ботичели завършил «Раждането на Венера» през 1485 година, 9 години след смъртта на Симонета.

Краткото време, през което Симонета живяла във Флоренция, било финала на “златния век” на града. Със смъртта на Симонета и последвалата скоро след това ги-бел на Джулиано се променил самият дух на епохата и започнал залеза на флорентинския Ренесанс.

Ботичели ум-рял на 65 годи-ни и бил заб-равен за дълги три века. Едва през XIX век прерафаелити-те открили за света очарова-нието на него-вите картини, техният тънък лиризъм и хар-мония. “Поетът с четката”, “пър-вият художник на впечатление-

то” бил най-после оценен по достойнство и даже станал модерен. Хората просто се влюбили в творчеството му - в плавността на линиите, меките тонове, в нежността, човечността и одухотвореността на неговото изкуство. Но повече от всичко завладява неизразимо прекрасното и печално женско лице - лицето на Симонета Веспучи.

й

тинската Венера билан

а инс-

4ия иииоренция.

смятат, че Симонетра

женетш

рижу

БрВртусъ

й а

миеноят

одто

Ботичели завършил «Раж

тинската Венера била ат ден здравето

Симо-ична но.с--

-76. А

ден, ано Ме-

инц станал ито се опитвали

смятат, че Симонеги – че е в обр

всички жСимоне

нодушкур

Дж

йн

Омдаде

богин- вече ро

брега, къдетите.

18

Бълг

ария

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

На крачка от Нобеловата награда, българската Мария Кюри оставя на държавата подготвени специа-листи и ново направление в науката.

Елисавета Карамихайлова е сред ония български учени, чиито имена неизменно се споменават с опреде-лението “пръв”. Тя е първата жена, хабилитирано лице в най-старото ни висше училище - Софийския универ-ситет “Св. Климент Охридски”, организатор на първия системен курс с практически занятия по атомна физика, основател и пръв ръководител на Катедрата по атомна физика в Университета и на Лабораторията по радиоак-тивност към Физическия институт на Българската ака-демия на науките, първата жена – професор по физика в България и първият професор по радиоактивност и ядрена спектроскопия. Тя е и една от 23-те жени - учени в света, изследващи радиоактивността в началото на ХХ век, доктор на Виенския университет (1922 г), магистър на университета в Кембридж (1938 г).

Между Виена и София Елисавета е родена през 1897 г във Виена. Баща й, Иван Карамихайлов, възпитаник на Робърт колеж - Ца-риград, учи медицина и специализира хирургия в ав-стрийската столица. Там се запознава със студентката по пиано и композиция – Мери Слейд, англичанка от аристократичен род, с която сключва брак. Завършил обучението си през 1907 г, доктор Карамихайлов, пре-небрегва възможностите за кариера във Виена и заедно със съпругата и трите си деца (Елисавета, Райна и Иван) се завръща в София. Прави клиника, в която работи с малък екип и която се прочува с това, че бедните са леку-вани безплатно. По време на Балканската и Междусъю-зническата война упражнява професията си на фронта. Избран е за придворен лекар на цар Фердинанд и цар Бо-рис ІІІ. След 1944 г, е първият хирург, удостоен със зва-нието “Народен лекар”. В семейната къща твори сестра му – Елена, художник, получила образованието си в Ца-риград, Виена и Мюнхен, считана за първата българска постимпресионистка. Там, сред музиката на майка си, картините на леля си, многобройните книги на баща си, прекарва по-голямата част от живота си Елисавета Ка-рамихайлова. Завършвайки с отличие като студентка по физика и математика във Философския факултет на Ви-енския университет. Под ръководството на проф. Карл Пршибрам през 1922 г. защитава докторска дисертация.

До 1923 г. работи заедно с него върху радиолуминесцен-цията и радиофотолуминесценцията в Радиологичния институт към Академията на науките. Резултатите от техните изследвания върху радиолуминесценцията на минерала кунцит стават база за съвременните методи в дозиметрията.

Къщата на фамилия Карамихайлови, днес дом на Съюза на архитектите в България, София, ул. “Кракра”, 11

Сред световния елит изследователи на радиоактивността В началото на ХХ век научните екипи, изследващи радиоактивността гравитират около три центъра – Па-риж, където работи Мария Кюри, Виена - с нейния ради-ологичен институт, считан за “меката” на жените в ради-охимията и Кавендишката лаборатория на университета в Кембридж. Елисавета Карамихайлова е поканена да се присъедини към учените от Виенския радиологичния институт, чийто усилия са съсредоточени в едно от най-актуалните направления на ядрената физика за онова време – трансмутацията на леки елементи при облъчване с алфа-лъчи. Това е пионерският етап на съвременното направление “Ядрени реакции”. Отначало изследвания-та са финансирани от донори от Швеция, но когато към тях проявява интерес Рокфелеровата фондация, те се ус-коряват и започват да се развиват в широк мащаб. Ав-стрийското правителство разрешава да се открие едно не-щатно място за помощник-асистент, на което е назначена Карамихайлова. Трудовете й, писани през този период, са многократно цитирани. През 1931 г. заедно с Мариета

ЕЛИСАВЕТА КАРАМИХАЙЛОВА - РАДИЕВАТА ПРИНЦЕСА НА БЪЛГАРИЯ

б

Автор: charaКатегория: ПолитикаПрочетен: 1875538Постинги: 168Коментари: 10258Гласове: 82994

19България

Блау публикуват статия, в която съобщават, че полоният, освен алфа-лъчи, дава слабо по интензитет, но силно про-никващо гама-лъчение. Това “тайнствено” лъчение всъщ-ност е поток от неизвестни дотогава електронеутрални частици – неутрони, които Чадуик ще открие по-късно и за които ще му бъде присъдена Нобелова награда.

През 1933 г. мястото на Карамихайлова в институт е съкратено. За да довърши започнатите изследванията, тя приема предложението на своя приятелка, да дава уроци на сина й, когото учи на немски. Освен този език, тя гово-ри и пише на английски и френски. След две години, през 1935 г, българската физичка печели 3-годишна стипендия в Кембридж и заминава за Англия, където участва в науч-ните изследвания на Кавендишката лаборатория, чийто директор е лорд Ръдърфорд. Фактът, че жена чужденка е приета да работи в най-известната по онова време лабо-ратория по атомна физика (дала от създаването си през 1874 до 2009 г 29 нобелови лауреати!), е висока оценка за качествата на Карамихайлова като изследовател. Докато работи в Англия, тя посещава научни институти в Нор-вегия, Швеция, Дания, Холандия, Белгия и Франция, установявайки преки контакти с колеги-ядрени физици от тези страни. Изследванията й, правени в Кембридж, навлизат в нова област на ядрената физика – ядрената спектроскопия. Често цитирани са резултатите от съв-местната й работа с докторанта Д. Ли по йонизация на газовете при високи налягания. На тяхна база по-късно Ли продължава изследването върху биологични обекти, полагайки основите на радиобиологията.

Елисавета Карамихайлова в Кавендишката лаборатория на Кембридж 1939 г

Завръщане в България и измества-не на приоритетите Европа вече допуска жени - физички да преподават

в университетите. Мария Кюри е професор в Сорбона-та от 1908 г., Лизе Майтнер – в Берлинския университет от 1926 г., във Виенския университет има две жени пре-подавателки. Изследванията и научните публикации на Е. Карамихайлова от Виена и Кембридж й отреждат място сред пионерите на ядрената физика в света. Със самочувствието на утвърден учен, тя полага неимоверни усилия да повдигне “желязната завеса”, спусната на вра-тата на Софийския университет, затворен за жени-физи-ци и да получи преподавателско място. През 1927 г. е първата жена дръзнала да се яви на обявения конкурс за доцент по физика. Рецензентите подготвят доклади само за конкурентите й, оправдавайки се с това, че ха-билитационният труд на Карамихайлова е в ръкопис. На последвалото гласуване за редовен доцент е избран Г. На-джаков.

Следващия конкурс за доцент по опитна физика, обявен през декември 1937 г. Елисавета Карамихайлова печели. С 24 гласа “за” и една бяла бюлетина, е утвърдена от Академичния съвет и назначена на 12.12.1939 г. за ре-довен доцент по “Опитна атомистика с радиоактивност” в Катедрата по опитна физика и метеорология на Софий-ския университет.

В следващите години Елисавета Карамихайлова съсредоточава усилията си в създаване на добре подгот-вени специалисти в областта на ядрените изследвания. Тя пренася в България традициите на университетите във Виена и Кембридж - да се четат не само основни, но и специални курсове по най-новите научни проблеми. През 1945 г. се обособява Катедра по атомна физика и Ка-рамихайлова става първият й ръководител. Предоставя научната си апаратура - броячи и йонизационни камери.

Главната и трайна насока в изследователската й ра-бота в България остава проучване на радиоактивността на природни обекти: питейни и минерални води, почви, лечебна кал, скални материали и др. Тази тематика тя пренася и в Българската академия на науките, където е назначена (1955 г.) за ръководител на новосъздадената секция “Радиоактивност и ядрена спектроскопия” във Физическия институт, която ръководи до смъртта си. През 1962 г. е избрана за професор към същия институт. Със сътрудниците си разработва нови чувствителни методи за изследване на естествената и изкуствената ра-диоактивност на природни обекти от геологичен и био-логичен произход. Включва се в задачата за изясняване причините за ендемичния нефрит.

Приживе Елисавета Карамихайлова така и не полу-чава заслуженото признание на властта. Днешните упра-вляващи, за съжаление повтарят грешката на предишни-те. И те като тях не си дават сметка, че генерали могат да се произвеждат всяка година, но учени, при това от световна класа – не.

20

Бели

те л

ясто

вици

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Винаги забързани, сякаш не забе-лязваме малките прекрасни неща, които са около нас. Надпревар-ваме се с времето, но сякаш то винаги ни изпреварва (поне при мене е така). Този вечен и несвършващ бяг ме вдъхнови да направя този часовник, като символично накарам тези прекрасни животни конете да ми помог-

СМИСЪЛЪТ НА ЖИВОТА!

Живял е нявга някой си, а после пък умрял. И кой ще знае някога, че някой си живял.

Така минава винаги незабелязано животана хората, които кротко влачат си хомота.

Затуй човекът се старае в живота си да остависледа, която да остане и никога да не се забрави.

Автор: balkan1Категория: ПолитикаПрочетен: 490309Постинги: 278Коментари: 246Гласове: 880

НАДПРЕВАРА С ВРЕМЕТО

нат. Може би и вашият жи-вот е не не-прекъснат га-лоп, но моля

поспрете за миг! Погледнете

в очите на любим човек или приятел и

се загледайте в прекрас-ната природа или картина, а

може би една песен или танц могат да спрат времето…

Автор: artwoodКатегория: ИзкуствоПрочетен: 49891Постинги: 21Коментари: 107Гласове: 1587

21Белите лястовици

Само хора, преживели много, могат да дадат нещо на света. Така е и с народите. Най-изстрадалите, тези стигнали върховете, а после копаещи в низините, могат да покажат пътя на другите. Българите първи тръгнаха по този път. Бидейки царете на света, се отказаха и тръг-наха по пътя на смирението и аскетизма. Мой приятел свещеник казва, че досега не е виждал атеист през жи-вота си. Когато дойде критичен момент в живота ни (бо-лест, смърт, фалит), всеки от нас оставя атеиста в себе си и се обръща към Бог. Даже и с проклятие към него, но все пак му говори. Когато Бог иска да обърне някого към себе си, му налага страдания. Както постъпва с хората, така и с народите. Най-обичните му преживяват най-много, за да покажат пътя към мъдростта и спасението. Самият факт, че сме на първо място (отзад-напред) във всички статистики, трябва да ни говори нещо. Преминахме през изпитания, за които някои даже не са чували. Живяхме във всяка позната на човечеството империя, кланяхме се на всеки идол задграничен, поглъщахме всяка отрова създадена от Антихриста, защото само така може да се произведат антитела и да се направи противоотрова за другите.

Затова в България всичко лошо взима уродливи форми и големи размери, затова у нас мрака е най-си-лен, защото това е начина да се роди светлината, защото ПРОТИВОПОЛОЖНОСТИТЕ СЕ ВЗАИМОИЗГРАЖ-ДАТ! Факт е, че ние на Балканите най-добре знаем за пре-вратностите на живота и от много време насам живеем като просветените – ден за ден, и напук на всяка логика, сме още тук. Народите са безсмъртни олимпийци, които колкото повече ги тренираш, толкова по-силни стават. А ние сме народ-старец:

-„ …А дълбоките корени раждат обилни и високи плодове. Една голяма и културна Франция е създала и записала 8000 народни песни, а една малка и поробвана България има засега записани 280 000 народни песни.” (Антология на родопската народна песен-1987год. изда-телство Христо Данов)… -Дето са солзи капали, тамо пе-сен ще никне!..

Казват, че сме криви и лоши (втора ръка народ).

Смята се, че трябва да сме като гърците, германци-те, французите, руснаците…

Но помислете, ами ако е обратното, ако те трябва да се равняват по нас?

Да добият и развият индивидуализма си. Индиви-дуалисти сме били…

Силата на индивидуализма е проклятие и дар…като силата на атома – едни ще я използват да убиват, а други ще направят светлина, за да светят и на останалите!

А вероятно урока тук е, че Спасението не се пости-га народностно, семейно или расово. То е единствено и само личностно.

Погледнете около себе си, сложете ръка на сърцето и кажете колко от хората именуващи се Българи, имат право да носят това име! Добре го е казал Иван Богров: -„Трябва да направим най-напред Българи, после Бълга-рия.” Не съм говорител на Бог, но не мисля, че в плано-вете му влиза спасението на целокупния Български (или друг) народ, заедно с цялата паплач нароила се между нас. Враговете, с които преди са се борели нашите предци на бойните полета, сега се раждат и живеят между нас.Те са в институциите, те са в училищата, те са в семействата ни, и не мисля, че нашата битка, която водим днес, е по-лесна от тази на предците ни. Ако наистина е настъпило време разделно, трябва всеки от нас да открие печата, до-казващ връзката му с Бога, и тогава на Създателя ще му е лесно да припознае своя народ, пръснат като зърна сред много плява. Ние сме плодове на едно дърво чиито коре-ни са в Божественото царство и като „узрееем” пак там се връщаме! Имаме нова мисия, защото друга е новата Велика България която трябва да построим. „Оправена-та” държава е сбор от „Оправени” личности!

Обетованата земя е тук, но изглежда някои от тези, които тръгнаха преди няколкостотин години пристиг-наха, а други още пътуват като Алхимика на Куелю. Едни се заблудиха и стигнаха степите и пустините на Азия, на други не им хареса и продължиха за Европа (и в някаква степен, българите на Алцек са символ и предци на тези от днешните българи, които не припознаха България). Това е така, защото за обетованата земя се искат очи да я познаеш и сила да я извоюваш и задържиш. А тя чрез нас живее! Живее чрез образа запаметен в душите и мислите на онези, които видяха и повярваха в Българския Бог!

Тесни са Земните граници за Божествената Идея.

Дошло е времето да се открие Обетованата земя, но за да стане явна тя, първом всеки трябва да я по-строи в себе си: „Което у мен, вън съществува - без граници е то и там, и тук..”

Райнер Мария Рилке

Затова казвам :

„И ето - Век след Век съграждах Земята на Обета в Себе си, засаждах Градините и, отглеждах Животните и, и пишех Законите и! Живях Животи, преживявах Съд-би и затова Разбрах и вече Знам! АМИН !„

Автор: iuliiКатегория: НовиниПрочетен: 52472Постинги: 36Коментари: 90Гласове: 316

ЗА НАРОДА БЪЛГАРСКИ

22

Бълг

ария

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Възниква през първата половина на IX век при кан Омуртаг (814 - 831) като военен лагер с укрепен дворец и гарнизон. Цар Симеон (893 - 927) го провъзгласява за столица (премествайки я от Плиска). Утвърждава се като административен, култово-религиозен и културен цен-тър на средновековната българска държава, известен със забележителното монументално строителство, с пости-женията на приложните изкуства, каменната пластика, рисуваната керамика, с прочутата книжовна школа. Преслав е създаван планомерно. Той е със същия градеж на портите, кулите и стените като Плиска. Имал е същите два пръстена от укрепления, отделящи Външния от Вътрешния град, само че външният пояс не е ровът на древните българи, а здра-ва и висока крепостна стена. Следвайки и усъвършенс-твайки собствената си строи-телна традиция, българските майстори-строители за пръв път в Европа изграждат град с две концентрично разпо-ложени крепостни стени - външната с дебелина 3.25 м и вътрешната (цитаделата) - 2.80 до 3 м. Вътрешната крепост се намира почти в средата на Външния град. Формата й е Г-образна, с кръгли кули в ъг-лите и квадратни по протежение на стените. Дворците били построени върху високо плато. За-пазени са внушителни останки от дворцов комплекс, състоящ се от две монументални сгради: Голям дворец, построен от крупни каменни блокове, и Западен дворец. Тронната зала била трикорабна и имала също три отде-ления. Находките потвърждават описанието на Йоан Екзарх, което говори за монументалността и за богатата архитектура на дворците. На висока тераса в близост до дворците на Велики Преслав била разположена “Златната църква”, блестящ па-метник на църковната архитектура на Първото царство и уникален паметник на българската архитектура въобще. Старата българска столица е заемала неголяма площ от 3.5 кв. км. Изграждана е и обогатявана цели 28 години от цар Симеон Велики, един от най-просветените евро-пейски владетели, изключителен държавник, воин и кни-жовник (възпитаник на Магнаурската школа в Констан-тинопол), превърнал Преслав във втори по величие град

в Югоизточна Европа след столицата на Византия. За сравнение - през Х век Лондон е имал едва петнадесети-на хиляди жители, Париж не е бил оформен като единен град, Мадрид е бил село, а Берлин и Москва още не са съществували. Тук работят най-талантливите за време-то си български книжовници - Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Константин Преславски, Презвитер Козма, Ту-дор Доксов. Следовници на Кирило-Методиевото дело, те за няколко десетилетия превръщат старобългарския език от славянското наречие от църковно-богослужебен в един от най-богатите книжовни езици на тогавашна Европа. През 969 г. Велики Преслав е завладян от ки-евския княз-канас-каган Светослав, а от 971 до 1186 г. се намира под византийско владичество и носи името Йоанополис. През XIII - XIV век е важен администра-тивен център, седалище на епископ. В 1388 г. Е превзет и разрушен от турците. В турски регистри от 1573, 1585 и 1620 г. Селото на мястото на сегашния град е отбелязано с името Ески Стамболчук (Стари Истанбул), съдържа-що спомена за старата столица от местното потурчено

население. Така се наричало селото до 1878 г., а след това - Преслав. Градът се връща към името от най-голямото си величие (Велики Пре-слав) през 1993 г. И още нещо много ва-жно, относно митологемите свързани с основателя на втората българска столица Преслав и първи български

Цар – Симеон Първи. Невярно е твърдението, че по не-гово време България уж била достигнала своето най-го-лямо териториално разширение. В бунта срещу Борис са участвали 38 рода(според “Джагфар тарихи”) и е мито-логия избиването на 52 рода българи… Това би означа-вало обезлюдяването на половината тогавашна Бълга-рия...Наказани са били боилите и техните семейства.., съпътствано с конфискация на земи и имущества... Си-меоновото величие се крепи още на обявяването му за цар и “провъзгласяването на българския духовен глава за патриарх”. Титлата “василевс” е била официално призната на св. Цар Петър - първият и единствен чужд владетел признат за цар от Константинопол. Негова (и на Георги Сурсувул) е заслугата за сключването на мирния дого-вор с Ромейската империя в 927 г. - един от най-големите държавнически триумфи в българската средновековна история. И това е заслуга на Симеоновата политика а не на току що коронясания Петър...! Той сложил край на не-прекъснатите разорителни войни, които Симеон е водил с ромеите, признал е статуквото на българо-ромейската граница от времената приживе на св. Борис (896 и 904 г.).

ВТОРАТА СТОЛИЦА НА ДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ – ПРЕСЛАВ

Автор: atilКатегория: ИсторияПрочетен: 915625Постинги: 363Коментари: 1506Гласове: 2256

нс-ксс

жсвП

Ц С П Н

23България

Въпреки, че съм скитал по три континента считам България за най-красивата страна. Високи планини имат както швейцарци, така също италианци, немци и фран-цузи. На слънчеви плажове се радват испанци и гърци... и все пак у нас е по-хубаво. В Родината всичко е пропито с една древна магия. Гори, реки, върхове, полета и гале-ни от вълни брегове сякаш са попили от заклинанията на самодивите. Цялата ни природа ни е благословена от Бога... Често посещавам нашето Черно Море и не бих го заменил за никое друго. А Дунав, тази невероятна, вели-чествена река предизвиква възхищение всеки път, когато я видя... Посвещавам тази работа на тях: гордата река и буйното, непокорно море, помнещо хиляди герои и съ-бития... Старите автори Страбон и Стефан Византийски твърдят, че най-древното име на река Дунав е Ματοας (Матоас). Страбон дава тълкуване с гръцката дума ασιος - мътен, мътещ, т.е. с мътни води (География, VII, fr. 65). Дунав е пълноводна река, когато придойде водите му на-истина са мътни, жителите на Русе, Видин, Силистра и др. знаят това. Сродно на Матоас име е река Мътивир – приток на Тополница. Колко жалко, че езиковедите ни не са си направили труда да не обяснят, че най-древното име на Дунава се тълкува с помоща на български език. Дунав е познат и под името Истър (Istros). На пръв поглед това име не притежава обяснение на български, но не трябва да забравяме, че нито гърци, нито римляни са били в състояние да предадат правилно тракийските думи. Истрос се тълкува лесно с българската дума стру-ящ (течащ, движещ се). Звука Щ е бил труден за гърците и те са го предали със С, като за сложили и начално И на Струящ, така се е получило Иструас, по-късно прекрое-но на Истрос. Редно е да се даде етимология и на названието Ду-нав. Според езиковедите имената на реките имат значе-ние: нещо, което се движи, течение, определение за цвят и т.н. Дунав показва връзка със старобългарския глагол дунонти - вее, духа...т.е. движи се. Нашата дума река има подобна семантика, тя е свързана със старобългарските рискати – тичам, бягам, ретъ – състезание, т.е. тичане, бягане (ретас е арийската дума за река). Какви изводи трябва да си направим щом се оказва, че и трите названия на река Дунав са обясними на бъл-гарски. Не означава ли това, че Тракия е била обитавана от хора говорещи древен вариант на българския език?

Да обърнем внимание и на Черно Море. То е нари-чано от древните Понтос. На гръцки обаче няма никакъв смисъл, докато старобългарската дума понтъ – път, дава прекрасно обяснение. Траки и пелазги са били едни от най-добрите мореплаватели на древността. Не случайно те са наречени от египтяните Морски народи (пелесет – пелазги - ст.ег., мешвеш - мизи – ст.ег.). За дедите ни мо-рето не е било страховита пречка, а път, който им е поз-волявал да стигнат до далечни земи. Плиний Стари дава интересни сведения за едно слабоизвестно име на Черно Море.Посещавайки през 1-ви век земите на така наречената Стара Велика Бълга-рия римския летописец споделя, че Азовско Море е на-ричано от местните хора Темарунда, като дава превод: matrem maris - майка на (Черно) море ( Естествена Ис-тория VI-20). Понеже Азовско Море се влива в Черно, то древните са смятали, че водите на Азовско Море хранят тези на Черно море. Какво е значението на Темарунда обаче. Ясно е, че част от думата съдържа елемент със значение майка (matrem maris). Разделим ли Темарунда на ТЕМ МАРУН ДА се получава нещо интересно. Думата ДА означава майка, хранилница, дойка на тракийски. Намираме това в надписа ДА ДАЛЕ МЕ – Майко, пази ме! ДА се обяснява с нашите думи дада, дойка, доили-ца (кърмачка). Това е и майката, тя храни, кърми деца-та. Елементът ТЕМ отговаря на старобългарската дума ТЬМА - тъма, тъмнина... а МАРУН е латинизираното МОРЯМ – на морето (морските води). ТЕМАРУНДА означава – майка на тъмното море, като под тъмно море се разбира Черно Море. Както виждаме дори и най-древните имена на Чер-но Море са обясними на Български език. Важно е да се спомене също, че тракийската дума за море е ... море. На-мираме я в етнонима морисени - хора обитаващи черно-морските брегове: “et circa Ponti litoraMoriseni Sitonique, Orphei vatis genitore” (Плиний Стари, Естествена Исто-рия, IV-xi-41). Думата чер, черно също е тракийска, древният и вариант е бил кер. Езиковедите обаче знаят, че К може да премине в Ч, т.е. КЕР да се превърне в ЧЕР, ЧЕРЕН... Исторически извори могат да се подправят и ма-нипулират, древни летописи могат да бъдат дори напъл-но унищожени, но езика от друга страна не може да се фалшифицира. Той е нещо живо и е неотделима част от идентичността на българина. Българския език е едно от най-солидните доказателства за нашия местен произход и за ролята на дедите ни в историята на Европа. Прекрасен народ сме ние, дано само да успеем да намерим държавници, които да ни дадат битието, което заслужаваме!

КОЙ ДАДЕ ИМЕНАТА НА РЕКА ДУНАВ И ЧЕРНО МОРЕ?

Автор: sparotokКатегория: ПолитикаПрочетен: 5215018Постинги: 250Коментари: 30078Гласове: 97802

24

Изк

уств

о

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

НЕПРОСТИМОЩе ми простят тревите, някак знам,защото погледът ми често ги е галил,и птиците, и залезите над града,които съм посрещал като дарове.

Ще ме помилват детските реки,които не пренесох към децата си,и кръглите оранжеви луни,непретворени от мечтания в реалност.

Ще се смилят и наследените ми ниви,останали без грижа и без синори:пропих им жътвите, но пеех като пиех,и чувах монолога на щурците им.

Отнесло половината от мен,морето ще е склонно към амнистияза всички болки, страсти, страхове,които му преливах от очите си.

Прегърбена от толкова съдби,догаря някъде една рождена къща;аз вярвам, че и тя ще опростибезсъниците, чрез които се завръщах.

Долавям свръхчовешкото добро,но сигурно е непростима мойта ерес -непримирена, подарявайки любов,да не очаква алчност и презрение.

НАСАМЕ СЪС СЕБЕ СИБоже, с благодарност закъсняла,се обръщам може би към тебе,майка си ми дал – орлица бяла,да ме пази от невръстно бебе.

Всяка буря, дето ме разклати,малка бе, дървото да събори.Майка ми, ти, Господи, изпрати,за да бъде здравия ми корен.

Дал си ми баща, като планета -над дребнавостта се извисява.Светлината ярко в него свети,здраве той на хората дарява.

Дарове ми даде, Боже, много,някои пилях със щедрост сляпа.Други пък пожертвах, за да мога,да докажа, че и аз съм някоя.

Даде ми причина да живея –дъщеричка, Боже, ми изпрати.И разбрах, че няма като неядруг да ми е ценен на земята.

Раснала съм между свестни хора,някои отдавна са при тебе.Плявата бе малко, но до коренкъсах я, когато беше време.

Боже, преживях добро и лошо,но доброто в повече ми беше.Гледам, още не е празен кошас дарове, макар и да съм грешна.

Правих своите човешки сметки,ползвах смело правото на избор.Късах на душата си подметкитеи на мъдростта все дирех извор.

Помири ме с гузната ми съвест,че ти се отплащам толкоз скромно.Бяла или черна съм, ще съдиш,като наближи при теб да дойда

ОТДАВНА НИКОЙОтдавна никой не ме е прегръщал.Слизам надолу, надолу, надолу...Не е карнавал, не е преобръщане,нито любов е. Унизено и голо е.Нито е денем, ни живот, нито нощем.Всеки сезон за любов е зад мене.Някой навярно ме е обичал още,когато съм тръгвалa, след измените.А друг припряно ми стягал багажа -с повече тежест се потъва по-лесно.Жест на загриженост - да те накажат.От любов съм логическo неизвестно.И слизам надолу, горчи до забрава.Всичките грешки са ми още праведни.Знам го, защото съм жива и здрава,a не искам да съм устойчива бедност.Всичките мои неслучени същностиме посрещат в райската преизподня.Не им обръщам внимание, всъщност,но си вземат живот от моя, бездомния.Всичките мои забравени празнициса ми разпнали пищни бели трапези.Толкова пищни, че даже ме дразнятс нямото “Трябва да бъдеш любезна!”С крясъка рязък “Бъди благодарна!Може да бъде стократно по - лошо,в тебе да кацат глутница гарванигладни, студени и рошави, рошави!Може да бъде по закон, безобично,когато най-малко очакваш присъда.”Уж е любов, но e от нея различно.И нямам причини да искам да бъда,дори и някой да ме беше прегърнал...Но вече е късно да вярвам, не мога!В прошка ненужна са ме превърнали,а всяка прошка е неказано “сбогом”.И ме връхлита болката в пустотата -покой без желания, вери, надежди.Само крачка и сякаш минавам оттатък.А сетната ласка? Ангели ме отвеждат.

АМЕ

Автор: eleonoraknyazhevaКатегория: Лични дневнициПрочетен: 491161Постинги: 422Коментари: 3195Гласове: 10665

Автор: meiiaКатегория: ИзкуствоПрочетен: 303222Постинги: 535Коментари: 2012Гласове: 7563

Автор: flagumdeiКатегория: ДругиПрочетен: 21107Постинги: 23Коментари: 49Гласове: 278

25И

зкуствоХЛЕНЧВзе да стине радостта от живота,богохулно казано, но понепоохлузих хълбок с една женска рота,в хляб и думи изтърках чене.Изпитото вино не бе първокласно,но свърши. Плесен в бъчвата зрее.Което бе лошо - мутира в ужасно,от прекрасното пуста черупчица зее.Измълчах си мечтите, смеха си излаях,сълзите на брадавици се втвърдиха.Вещ бях в магиите, но веч не вещаячерней ли псувнята, белее ли стихът.Стискам артъка от дни пластелинени,с отпечатъци, дето добро не орисват -и на двете ми длани огледалните линиикръст кръстосват, звезда не изписват.Зимата сложи на колене сезоните,в пейзажа приклекна хиена петниста.Немеят фанфарите, голеят пилоните,знамената са в коша с бельото нечисто.Вий дъскорезно добрата хармоника.Просяци с танец убог й уйдисват.Дългоживяното е къса хроника,неизживяното - дълго псовисва.Разми се междата на пошло и читаво,в палатите тропкат прасета.Нищо по-скъпо от залъка клисав,нищо по-евтино - от въжето.Векът ми рожден - бадева се спомина.В приюта на новия скимтя и пелтеча.Прозява се пропаст, пред челядта ми зине.Ниски са думите ми за парапетче.Простете за хленча! В приземната кръчмавече метат. Призвездната скоро отваря.Изчегъртвам Ц. Б. на моята маса с калъчкаи резвам ухо - с обеца да платя на кръчмаря.

ПРАЛУННАТА СОНАТА

Има хора, които остават в дълбокотона сърцето, на храма, на всичките истини.Имаш нужда да ги изкрещиш от високото.И да отпиваш глътки от тяхната изповед.Когато държиш ги в прегръдка, Живота са.С тях ветруваш на всичките седем небетав светлината на кръста, по пътя голготен.Те са твоята дан – медна тичинка в цвете.Всеки ден е меандър битийно постигнал те,с овладяното страстниче в твое си можене.Всеки миг е дъхът пак прошарил ти миглитесъс сълзата простила острието на ножа.И видяла света си в небесната стигма,татуирана вътре си с тяхната кожа.Помнят ги думите. Очите постигат гис огалваща нежност, без която не можем.Честно въздишащи, съвестта ти оплождали,в миг издъхват с прозрачните шапки на залеза.А дъждовният поглед е тяхно пробождане.пак отпиващо раните, с мисъл разпалени.И оставаш всецяла. Изчезва ти тъмното.И опитваш да бъдеш с дълбокости врязанапак в душата им, за да ги имаш по стръмното.И в теб да останат с молитви наказани.Те са хора без милост, по право нелепи.Те са хора – солта и кръвта на съдбата ти.Често са приказни или пък свирепи.Пият от извора. И те засипват с телата си.Често хора жестоки са, друг път примиратпо нежност родена от нещо невръстно.През своето древно и често умиранеотново разбираш, че те са ти кръста.Сега вече зная защо ги очаквам.Тези хора са вплетени в мойте контрасти.И когато си тръгна пак тях ще оплаквам,защото ме правят тъжна от щастие.

Автор: lamiataКатегория: ПоезияПрочетен: 289817Постинги: 383Коментари: 2171Гласове: 4033

Автор: wonderКатегория: ИзкуствоПрочетен: 4191000Постинги: 1795Коментари: 20026Гласове: 113566

26

Изк

уств

о

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Ако понякога си остана в тишината, винаги ми заго-варя онзи вътрешен глас, за който споменават гностици-те, теолозите и психарите, относно идеите за първични качества, които не могат да бъдат причини на нищо. И все пак, както казвал Къмингс: „В окопите няма атеисти.” Абстрактните и чисто формални повели ми почук-ват на портала от щастие, а мотивът „страст” обагря сти-листиката в топло лилавото на постигнатия селф. Предметността е неназовима, щом премине отвъд невидимия филтър на смисъла одухотворен като потреба от най-древната част на самите нас. Хекуба е юмрук в парадигмата на моралния кан-тизъм. Тя ражда горящата си факла заради самоуни-щожението на цяла епоха от древни митове, в напълно безсмислен порядък от случки в любовните светове на красивата външност. Когато чувам музика след звука от пляскането на една ръка, обикновено зная, че това е първичният сми-съл, изобразяващ нямането на истина в покоя ми точно в този момент от замръзнал пейзаж, пренаселен с хора и земности. Спекулациите за субективизъм винаги са опосред-ствали увяхването на съвестта като главна съставка на успението да се опознаеш отвътре-навън, т.е. емоционал-но. Всички знаем, че сме енергийни системи обладани от душа. Защо тогава на част от хората им е трудно да вникнат в онази физиологична акустика, която води до подсъзнателни умозаключения, имащи връзка само с Ця-лото, а не с респираторния излив на всичкоможене като краен опортюнизъм в ъгъла на “Никомаховата етика”. Когато осъзнах смисъла на казаното от Аристотел: „Благоразумието трябва да е нещо средно между своево-лието и безчувствието.” , разбрах, че (отрицавайки го с приемане) съм готова да прощавам безусловно. И да забравям. Това е едно от най-любимите достижения на духа ми. Радост е да го можеш! Когато асимилирах Тодите (индийско племе, откри-то в мъглите на Сините планини през 1818 г., живеещо там около 7000 г.- 9000 г. – т.е. отпреди Адам и Ева, сред природата в огромни гнезда по дърветата и достигащо ръст около 90 см, но владеещи психиката до нива над Блаватска и др.) и узнах, че те дори нямат в езика си дума за „лъжа”, се влюбих в първобитното им високо-интелек-туално можене, което е така одухотворено в земността, че

е извисяване далеч отвъд нея. Нещо като туристически ресурс на духа в посока навътре, отричащ джайнизма, личното жертвоприношение и ред глупости нарочени за „важни”, с инатно оставане в острото хегелианство, което сме постигнали приживе. Това дали сме Всеобщо съще-ство си е въпрос на вътрешно убеждение и самопостигане в Чувствопознанието. Исках да кажа, че всъщност чрез разучаването на Тодите, осъзнах, че най-важното ни има-не е Невинността. Да си невинен е онази духовна чистота, която опре-деля цялото ти съпреживяване в общия космически го-блен като Допринасяне към Цялото, на база познанието ти, че Всичко е свързано с всичко. Ако не си направил нещо добро за всички, то значи не си направил нищо в житейското си наличие. Помня латинското „От голям облак често пада ма-лък дъжд.” И си мисля колко важна е радостта в добавя-нето на моженето и силата му на сбъдване в собствения ти свят и близките галактики. И всичкоказването ми до тук си беше нещо като онзи възглас на Хораций: „Ей, за теб се разказва в басня-та!” Защото исках да споделя, че просто „Duo cum faciunt idem, non est idem!” - „Когато двама правят едно и също нещо, не е едно и също нещо!”, особено ако им липсва заедност в Пътя.

ПОЛЕТЪТ НА ДУХА Вали. Ритмично, спокойно. И небето се разтърсва понякога от проблясъци, сякаш нощта се опитва да се пробуди. Отново се боря със съня. Заглеждам се блуж-даещо в масата. Разхвърлял съм натюрморт. Праскова и три бонбона, оставени от приятел. Едно машинално пог-леждане към часовника и трепвам от мигновението на двата избързали напред часа. Намалявам музиката, за да чувам звуците на дъжда. Една изминала седмица на бодлива тел и звезди. Изморяващо шесточасие на рабо-та, сън, работа, работа и после пак. Обикалях, загледан ту в пламтящите пожари на запалените стърнища, ту в пожара от улични светлини и фарове долу в града. Чудех

Автор: belierКатегория: Лични дневнициПрочетен: 39782Постинги: 20Коментари: 133Гласове: 888

Автор: severКатегория: ИзкуствоПрочетен: 235572Постинги: 67Коментари: 747Гласове: 16715

ЗА ВЪТРЕШНАТА ПОТРЕБА КАТО ТВЪРДА НЕОБХОДИМОСТ

27И

зкуствосе къде се е дянал примитивният страх от тъмнината и защо, когато поглеждам към дълбокото звездно небе по-тръпвам неволно? В края на Август нощите в планината започват да стават прохладни. Когато човек се сгушва в себе си, може да чуе собствените си мисли, които при-иждат тихо, родени в океана на битието и се разбиват в брега на съзнанието, превръщайки се в пяна от емоции. Усещам минутите болезнено изтичащи, като в пясъчен часовник. Затварям уморено очи за миг. Ако нямах очи, как щях да плача, а нали тъгата е моята пътека. И тя кри-воличи между бодливата тел и звездите. Продължавам да вървя. Полуосъзната, съдбата ми изкопчва няколко сълзи и спирам, за да им дам шанс да се изтекат. Не искам да им преча. Всъщност не плача. Това е жива вода за малките зрънца истина, които посях в сърцето си. Когато духът ми е смутен, оазисът на вярата ми пресъхва. Тогава имам нужда от малко сълзи, за да го съживя. И мога да погледна вечността в безкрайната чистота на сълзите, за да задам вечните въпроси. Как да живея Господи? Защо е толкова трудно да намериш пътя? Защо винаги трябва да избираш и избора е винаги толкова труден? Какво е жертвата? Из-правям се и продължавам да вървя. Утрото е по-мъдро от вечерта. То дойде. Утрото. Тихо и уморено. Сънено разкъса пелената на мрака и се заспуска по отсрещният склон,

ТОРЕАДОРРоденият да е причина не търси непременно повод.Дори да отдаде дължимото, не чака нищо наготово.

Не вярва грам на вересия и е прозрял, че обществото не гледа от камбанарията, а от мазето на живота.

Не съществуват общи истини, а Истина и правоти; и разликата блясва в риска, когато я доказваш ти.

Автор: slavimirgenchev1953Категория: ПоезияПрочетен: 1379442Постинги: 668Коментари: 9438Гласове: 34719

Не, не ме докосвай с пръсти.Нито ден е, нито вечер...Не реши косите гъстис жест неуловим и вечен.

Не търси у мен подкрепа, за да минеш брода речен.Тази близост е нелепа.Нито ден е, нито вечер.

Сам съм, сам съм и далечен.Нито извор, нито стомна.Нито ден е, нито вечер - само тишина огромна...

Автор: gorКатегория: ИзкуствоПрочетен: 764430Постинги: 666Коментари: 3005Гласове: 16889

Ако не знаеш правилата, не можеш да ги нарушиш.Как, без да ходиш по земята, би съумял да излетиш?

За всекиго настъпва миг да се опълчи без остатък.Но трябва да си виждал бик, за да го хванеш за рогата.

вплетено в студената мъгла. Вдигнах извътре очи и го видях. Ястреб. Крилете му рисуваха беззвучно вятъра. Тялото му беше полет. Полетът му беше вяра. Сякаш не летеше той, а духът му. А пространството беше свобода. И вятъра съвсем не му пречеше. Напротив, без него не би могъл да се издига така леко. Това беше отговора. Няма значение какво правя, с какво се занимавам и как живея. Свободен, духът ми се рее в пространството на живота. Посоката не е важна, ко-гато мога да отида, където поискам. Важното е да вървя по пътя. Той няма определена посока, когато води нагоре. Не е нужно да се питам къде ще ме отведе. Ще ме отведе, където трябва. Само да не спирам да вървя. Тръгни, на-където сърцето ти подсказва и ще стигнеш. Няма значе-ние, от къде ще минеш и колко дълго ще вървиш. Винаги ще срещаш трудности по пътя. Те са като вятъра. Без тях не можеш да се издигнеш. Колкото са повече, толкова по-вече ти помагат. Ако не болеше, как щяхме да знаем, че грешим? Страданието ни тласка към развитие и промяна. Когато се учех да карам колело, имах вярата в мен на тези, които ме учеха и собствената ми вяра, че ще успея да се науча. Сега се уча да летя. Вярата не е толкова в усещането на непридобито познание на непознаваема истина. Вяра-та е по-скоро стремеж на духа, който ние сами превръща-ме в истина. Вярата е полетът на духа.

В извора се крие жажда,а в леда кълни жарава.Самотата ни разяжда, близостта ни наранява.

Може би ще оцелеемголи в този свят облечен?Топъл здрач над нас светлее - нито ден е, нито вечер.

( По това стихотворение е създадена песента на Стефан Диомов, изпълнявана от Тони Димитрова. )

НИТО ДЕН Е, НИТО ВЕЧЕР

28

Бели

те л

ясто

вици

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

ЗАГАДЪЧНАТА СЪДБА НА ДРЕВНИТЕ БИБЛИОТЕКИ

Древните библиотеки, съдържали цялото познание на античните цивилизации, били наричани хранилища на мъдростта, приюти на мисълта, аптеки за душата. Но сякаш ня-

каква мистична предопределеност съпътствала съдбата на част от тях: едни били безвъзвратно унищожени, а други скрити така изкусно, че не могат да се намерят и до днес...

НиневияБиблиотеката на Ашурбанипал е най-голямата запазена библиоте-ка на древния свят и най-древната от всичките известни библиотеки. Била събирана в продължение на 25 години в асирийската столица Ниневия по заповед на цар Ашур-банипал (VII в. пр.н.е.)Ашур-б а н и -пал ус-п я ва л да зав-з е м е

цели клинописни библиотеки, които също били доставяни в двореца му.

Г л и -н е н а т а б -л и ч -ка с фраг-мент от мита за Гилгамеш (Таб-личка N 11, върху която се опис-ва историята на потопа; сега се намира в колекцията на Британ-ския музей.) В много случаи древните памет-

ници на месопотамската писменост са се запазили само в копия, направени по заповед на този владетел. Някои от представените текстове имат хилядолетна история. Пергам В Пер-гам - столи-цата на ед-ноименното царство в северозапад-ната част на Мала Азиия през II в. пр. н.е. се на-учили да правят пер-гамент (преди ръко-писите съществували като папирусни сви-тъци), и книгите при-добили форма, близка до съвременната. Из целия ан-тичен свят се носела славата на Пергамската библиотека, в която се пазели повече от

200 000 ръкописа и манускрипта. Пълководецът Марк Антоний подарил почти всичките книжни съкровища на Пергам на еги-петската царица Клеопатра, опитвайки се да я умилостиви, тъй като по вина на римляните изгоряла значителна част от Алек-сандрийската библиотека. Александрия На лавиците на Алексан-дрийската библиотека били събрани най-редки египетски папируси, свитъци от Изтока, пергаменти, ръкописи на Пла-тон, а също недостигнали до нас произведения на Аристофан, Омир, други знаменити автори. Смята се, че именно тук Архи-мед изобретил водната помпа, Ератостен измерил диаметъра на Земята, Евклид написал своя главен труд “Начала” (15 книги), съдържащ основите на античната математика, а Клавдий Пто-лемей написал”Алмагест” - енциклопедия на астрономичните знания на древните. Тук е работила Хипатия (Ипатия) - жената-математик, астроном и философ. Но и тази великолепна съкровищница на античната мисъл загинала безвъзвратно. Москва Покрай варварски унищожените, има и скрити библио-теки. Най-известната от тях е тази на Иван Грозни, в основата на която лежи голямата сбирка от книги, до-несени в Москва като зестра на племенницата на последния визан-тийски император Кон-стантин XI - София Па-леолог, станала жена на великия княз Иван III - дядото на Иван Грозни. По неизвестна причина малко преди смъртта си Иван III скрил книгите в кремълските катакомби. Самарканд В онзи исторически момент, когато Константин се готвел да стане византийски император, на хиляди километри от Бос-фора, в далечния Самарканд, се решавала съдбата на още една велика библиотека от Средневековието - библиотеката на Улуг-бек, внука на знаменития завоевател Тамерлан. Той събрал най-ценни книги и ръкописи от Мала Азия, Турция, Персия, Индия.Улугбек извикал при себе си Али Кушчи, и той му разкрил, че

в планините, недалече от Кеш, откъдето е родом, има много пещери, в които библиотеката може да се скрие. Книгите - няколко хиляди тома били поста-вени в ковани сандъци, и една тъмна нощ керванът се отправил на път... С течение на вре-мето следите на библио-

теката окончателно се загубили. Нейното местонахождение си остава една от неразгаданите тайни на Изтока.

Автор: krysyКатегория: ХобиПрочетен: 485648Постинги: 209Коментари: 672Гласове: 1786

29Белите лястовици

ПРИКАЗКА ЗА НЕИЗГОРЕЛИТЕ ЗНАНИЯ

Испанците плячкосали книгите на маите.На инките културата – затрили „запознати”.Замислиш ли се светваш като маска на масаите,а знанията в огъня погиват безкрилато.

На клади с Картагенски взрив пък римляните струпалипол вин милион от томове всезнаещ, писмен опит.И грабнат най-погубващо от огъня и жупелаАлександрийски пергамент свисти с човешко допотопие.

Последващи познания горили мюсюлманите.Натрупани папируси пращели в сетен огън.През трети век /от гняв/ в Китай са пламнали ферманноКонфуцианските премъдрости, въздигащи до Бога.

Сирийски Антинох горил еврейски артефакти,свещени книги, знания и ценни ръкописи.Култури абдикирали с библиотеки-факли.Човечеството в огъня горяло свойте бисери.

В Пергам пламтели хилядите свитъци всезнайни.Иваний Грозни също пироманствал без пределнад най-безценни томове и истини безкрайниот знание, премъдрост и от висша нужна цел.

И всяко аутодАфе е проклинало човека.През огън безкатарзисно погубени слова белязали са залезно спиралата в сто векана нисша непогиналост в човешката злина.

От пепелните букви и следа не съществува.Човешки разплатени ли са с варварска душа?Защо ли ветровете пак посяли са – да чуваме,безкрая всевъзможен на най-мъдрите слова?

Спокойни сме и фениксът на огъня подирен в душите безпределничи, не в плен на пепелта.Димът записва буквите в небесните псалтири.И всякое познание се връща при духа.

Вековните огньове с изгорелите ни книгиса срутвали мостовете назад към паметта,но раждали най-творческите истини, достигналидуховен апогей в ума с най-ценната съдба.

Светът сега е сборище, гъмжащо от престижности.Познанията струпани подпалват ни духа.Статутът на съкровище, /помнете тази Истина!/,е Книгата горяла с вас, изчетена в ръка.

Автор: marianakushevaКатегория: ИзкуствоПрочетен: 6420Постинги: 10Коментари: 2Гласове: 20

Автор: wonderКатегория: ИзкуствоПрочетен: 4207941Постинги: 1796Коментари: 20040Гласове: 113738

Мариана Кушева - скулптор

30

Изк

уств

о

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Автор: stela50Категория: Лични дневнициПрочетен: 5683106Постинги: 1378Коментари: 22910Гласове: 39634

Автор: faktifaktiКатегория: ПоезияПрочетен: 500098Постинги: 623Коментари: 5954Гласове: 10103

ИМПРЕСИЯДългият пролетен ден отминава,чух неспокойните стъпки.В стаята жал насълзена остава,дъжд в самотата настъпил.

Белият лист със пулсираща рима свети в сумрака без поза.Капчица кръв върху буквите има с дъх на разкъсана роза.

Дългият пролетен ден си отиде.Тъжно сънят се прозина.Тегне в дъжда непростена обида.Някой под стряхата мина.

„Панагюрски напеви”, 2006 г.

ОБИЧАЙ МЕ МАЛКО, НЕ ПОВЕЧЕ****Не ме обичай силно,само толкова,че цялата да съм - крила.Не искам да съмцентър на вселена,нито земна ос,а само крайна точкав твоя хоризонтсега..

Автор: didagemidj Категория: Изкуство Прочетен: 526 Коментари: 4 Гласове: 3

Крилата не ми пречатда чакам билетза пътя към теб..

Обичай ме малко,не повече..Крилата не ми пречатда те достигнавече..

ЛЕТНИТЕ НОЩИ...Летните нощи са кратки,но всичко в тях се събира…пълни с безброй загадкипътеки звездни намират…светли са... топли и нежникато светулки във мрака…чувствени, тайни, копнежни,с влюбените изгрева чакат…Не заспиват летните нощиприютяват мисли и чувства…със звездите стихове пишат,с морето създават изкуство.Летните нощи са краткии като миг отминават…все още крият загадки,все още в мечтите остават.

Автор: kouzmanovКатегория: ИзкуствоПрочетен: 82617Постинги: 252Коментари: 59Гласове: 331

художник Огнян Кузманов

31И

зкуство

ММА-А-М-АМайка ми е млада, щуратя ме носи на гърдите си,и ми хвърля тайни светли погледи,докато танцува с халите,хвърля ме понякога в висоокото,горе до небето и ме хваща,ловко да не се разбияв очните отвърстия на немите,пиейки на малки глътки ужасав сетивата ми, до край оголении ме гледа с най-лукаво - благатаусмивка, дето можете да си представите.С майка ми и в нея, върху неяаз пътувам някъде нататък сии не виждам колко съм порасналав ритъма на леката и стъпчицакато в песен за забравена от нявга сисиво-бяла нимфа, скитница.Името и е любов, разбира се,на майка ми.

Автор: sestraКатегория: ПоезияПрочетен: 502299Постинги: 436Коментари: 4361Гласове: 19926

Малкото паяче плете тънките си мрежи унесено, ся-каш и то мечтае за нещо свое преди да заспи. Като погледна пейзажа насреща, разбирам, че точ-но тук, където съм, нямам спомени - времето така се е разбъркало, че вчера е сега, а днес е утре. Дори онзи ня-когашен листопад се издига пред мен нагоре, напълно достоверно към небето, като неотъпкана горска пътека и очертава завоя преди облаците. През сребърните нишки на паяжината, виждам прос-транството различно – уж мога да го докосна, но е недос-

Автор: vayaletaКатегория: ИзкуствоПрочетен: 129850Постинги: 224Коментари: 732Гласове: 3877

тижимо - увито е като в копринен пашкул. Още малко и аз ще съм хваната, заедно с приближаващия здрач, в примамлива свилена примка. Какъв е този доброволен плен? И хълмът, и дървета-та, и ябълките, удрящи нестройно тревите, и тръпчиви-те замайващи ухания, всичко е в тази паяжина, която се полюшва в пространството като удобен и огромен хамак. Още малко и луната ще изскочи, следвайки лъскава-та нишка. И тя ще влезе в нашия ритъм - леко, напевно, приспивно. Заспи и ти в този свят, влез в него, като в друга епоха, по-щедра и от митологията и бълнувай свободно имена на богове, герои и предатели…

ИЗВЪН ВРЕМЕТО

ПРЕЗАРЕЖДАНЕДнес на улицатадо кофата за боклук - плик пълен с книги:теории на конспирациятагледане на ръка, карти и кафесъновници и билкарствоезотерика и мистицизъми Новият завет.Някой е изхвърлил цялата си вяра.Дано му е останала надеждата...

ПРЕЗА

Автор: felixkotkovКатегория: Лични дневнициПрочетен: 964334Постинги: 342Коментари: 2128Гласове: 5251

ИЗ НЕВЯРА (NIGREDO)Не опекох хляба си в кладенеца.И не листнаха камъните заровени в нивата.Не ме развесели пепелта, потекла от бъчвите,а снегът не втаса в нощвите.От огъня къделя не стъкнах и не го навих във вретено.Не се стоплих в постели от вятър, а сънят не засити глада ми...И тръгнах, Господида извърщам съдбата.В торбата сгънах само душата си.Пребих нозе и ръце, по острите облаци.Небето натежа от сълзите ми...Защо не ми каза, Господи!?Че е толкова тъмно при слънцето.

Автор: shelterКатегория: Лични дневнициПрочетен: 98899Постинги: 413Коментари: 741Гласове: 4229

худ. Станимира Валчеваhttp://sestra.blog.bg/

32

Бълг

ария

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Множество публикации в последните години се опитват да разбулят мистерията от древността на вели-чественото скално плато Белинташ край Асеновград.Основните тези са:

прорицалище на беситена скалните халки е бил привързан Ноевият ковчегтова е митичният храм на Дионисийсвързан е с храмовия енеолитен комплекс край с. Долнославнесметни богатства се крият под огромната скалаорфеическо място за изповядване на слънчевия култдревна астрономическа обсерваториямясто, на което се зареждат екстрасенси

полигон за кацане на Н Л Оот тук са преминали Александър Велики и Гай Ок-тавиан Августи т.н., и т.н.

Досега единствените факти са:странните ямки – кладенци, пълни постоянно с водакаменните бразди в скалатанамерената сребърна оброчна плочка на тракий-ското божество Сабазийнякакво сензационно появяване на странен череп, намерен под скалния масив, объркал учени и ар-хеолози

Преплетени факти и действителност създават ми-тологично обаяние на местността около Белинташ. Извисена гордо над околността, скалата Белинташ привлича хора от цяла България, всеки със своите пред-стави, предположения и теории. Но Белинташ продължава да пази тайни и посла-нията му все още са неразгадани...

БЕЛИНТАШ /БЕЛАНТАШ/. НЕРАЗГАДАНОТО ПОСЛАНИЕ.

Автор: skribeziumКатегория: ТуризъмПрочетен: 1144118Постинги: 239Коментари: 2067Гласове: 23090

33България

През 1259 г. севастократор Калоян пристроява двуетажна постройка към старата църква. До горния етаж достъпът е по външна стълба, а долният е непосредствено свързан с нея и иг-рае ролята на притвор. Реално той представлява едно правоъгълно помещение с размери 6,10 х 5,70 м., засводено с полуцилиндричен свод.

На надлъжни-те стени има две арки, които об-разуват ниши и се наричат арко-солии. Обичай-но в тези ниши би трябвало да има саркофази и вероятно цяло-то помещение е било предназна-чено за погребва-не на ктиторите,

но техните останки не са открити. Или погребението им тук не е реализирано или е унищожено по-късно. Впрочем в южната ниша вероятно през XIV век е бил погребан някой си Алдимир, син на войводата Витомир, с негово изображение и надпис, но и те не са запазени. Бояна е известна най вече с ктиторските портрети. На южната стена - Десислава и севастократор Калоян с модела на църквата и на северната - цар Константин Тих и царица Ирина Ласкарина. Нека започнем с царските портрети.

Владетелската двойка е представена фронтално, в парад-но облекло, с корони и с ореоли като светци. До главите им има надписи съответно: “Константин, в Христа бога верен цар и само-държец на всички българи” и “Ерина, благочестива царица на всички българи” . Излъчват дос-толепност и авторитет. Но всъщ-ност са портрети на цар със съм-нителна легитимност, чиято власт не се признава в цялата страна и който е е в разгара на гражданска война с друг претендент за трона и на ромейска принцеса, която е фактически изгнаница.

Царица Ирина Ласкарина. Майка и Елена е дъщеря на цар Иван Асен ІІ, тя самата е дъщеря на предишния и сестра на настоящия никейски император. Но всъщност брат и Йоан IV Дука Ласкарис е осем годишно дете, а властта е в ръцете на регента Михаил Палеолог, който преди две години я е уредил брака и с претендента за българския престол Константин Тих, според хрониста Пахимер - за да я отдалечи от двора. Две годи-ни по късно Михаил Палеолог официално ще вземе властта и

ще ослепи брат и. Според слуховете, за това за това злодеяние е бил убеден от племенницата си Мария. След смъртта на царица Ирина през 1268 г., Константин Асен ще се ожени за същата тази Мария. Цар Константин Тих. Син на скопски болярин и внук на сръбския крал Стефан Неманя. Две години по-рано е избран за цар, но за цар е обявен и зетят на Иван Асен II - Мицо Асен. Между двамата избухва гражданска война, която към момента на изписване на стенописите е далеч от своя край. Жената до него е втора съпруга за Константин. През 1257 за да подсили ле-гитимността на претенциите си за престола той се развежда с първата си съпруга и се жени за Ирина. И понеже тя е внучка на Иван Асен ІІ, Константин Тих приема фамилията Асен. През 1277 година е заклан от бунтовника Ивайло.

Севастократор Калоян и съпругата му Десислава До главите им има надпи-си: “Калоян, севастократор и ктитор” и “Десислава, се-вастократорица и ктитори-ца”. От ктиторския надпис в църквата знаем, че е братов-чед царев също внук на сръб-ския крал. Повече нищо не знаем нито за Калоян, нито за Десислава. Предполага се, че е бил управител на софий-ската област. Образите са изписани плоскостно, почти без ни-каква светлосянка, но лицето на Десислава е очарователно.

С дясната си ръка Десислава придържа шнура на намета-лото си. Изобразяването на този жест е модно през ХІІІ век и наличието му в Бояна се счита за пример за западно влияние. С подобен жест придържа наметалото си Реглиндис от катедра-

лата в Наумбург, и мъдрата дева от катедралата в Магдебург, Аделхайде от катедралата в Майсен, жената от този витраж в

Кюхдорф и тази статуя от катедралата в Халберщад Не само жестът е моден. Видимо и дрехите на Десислава са “висша мода” за епохата. И роклята, и наметалото, демонстрират разкош, който надми-нава дори одеянията на царицата на отстрещната стена. Лично за мен Десислава винаги ми е напомняла за образеца за женственост за епохата - прочутата статуя на Ута от Наумбург /публикува се със съкращения/

БОЯНСКАТА ЦЪРКВА

Автор: tarboКатегория: ДругиПрочетен: 426135Постинги: 153Коментари: 695Гласове: 819

34

Изк

уств

о

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Врабчето се събуди много рано. Денят го събуди. Разпери криле и побърза да отправи поредния си поз-драв: - Добро утро! Пак съм тук! Чирикаше то продължи-телно, сякаш този поздрав бе специален. Про-дължаваше със своето чик-чи-рик. На прозоре-ца съм. Не ме ли виждаш...стоя си там само …и от време на време с моето чик-чирик чуруликам... Слънцето се скри дойдох отново топлина да взема... Обърни се... Погледни в прозореца. - подканяше ся-каш стопанина на къщата. Той всяка сутрин не пропускаше да нарони на зида пред къщата трохи за врабчетата. Те бяха свикнали и по цял ден все към зида се отправяха Радваше се на всички, когато ронеше трохите. Имаше едно, което беше различ-но …нещо отличаващо го - то винаги стоеше в страни .. не бързаше, не се буташе. Имаше нещо в него, което при-вличаше погледа му …Харесваше го. А, то милото сякаш говореше: Радваш ми се, а не забеляза, че исках да кацна в шепите ти. Колко много уси-лия с нежно цвърчене и пърхане с крилцата да клъвна трохичките полепнали по ръцете ти ...за да те докосна… Стопанинът на къщата отново отправи поглед към него. Какво врабче? Като мое е… стана ми любимо. И отново го потърси с очи. А, ето го, ето го…говореше с въз-хита ….порадва му се и влезе вътре. Врабчето хвръкна и кацна пак там на прозореца ... чакаше отново да се върне ... Денят влизаше във владенията си. Работата зове-ше стопанина на къщата. Отправи се на двора. Врабчето литна след него и кацна на близкия храст. И се унесе в своята песен. Пееше за да е спорна и лека работата му… Нежните звуци щяха да достигнат до всяко сърце …и да го докоснат… Това ли искаше врабчето? Стопанинът повдигна глава и го погледна с широко отворени очи Не повярва. Пак ли онова врабче, което уж

Автор: totaКатегория: Лични дневнициПрочетен: 3421820Постинги: 1012Коментари: 14611Гласове: 50710

КАТО ПРИКАЗКАе мое?... И изрече на себе си: птичко малка, що летиш все край мен...остани си там на храста......разбутваш мислите ми... нека са спокойни ...кому е нужно да са безпокойни??? Остави ме да работя… работа – мен ме чака… Врабчето доловило онова, което си говореше стопа-нинът и отново запя… …такава тъжна песен – плач...Не можеше човек да не я чуе… Въпреки залисията и той я чу… Позна го. То е милото… Леко се подсмихна … Сми-ли се душата му. Такава тъжна песен… И пак на себе си проговори: Не плачи! Дай да избър-ша божествените ти сълзи! Протегна ръка …искаше му се врабчето да кацне, да кацне на нея… Една сълза се отрони и капна върху набраздените пръсти … докосна сърцето му… Тази сутрин отново ронеше трохички и търсеше с очи врабчето… онова любимото… дето не му даваше мира… То се появи, полетя, полетя наоколо и отлитна ви-соко нагоре, в простора… Очите му го проследиха… Заболя го.…

СОФИЙСКАТА “СВЕТА БОГОРОДИЦА”Къде живея, Боже мой?Прибирам се посред нощите.Входът зее черен.Към безистена сляп от домофоните.се чува глуха кашлица тютюнева,а в дъното на двора, в мрака скрипот на влачещ се синджир, змия желязна развиваща се от врата на цербера на баскервилската овчарка дето мутрите са сложили при дупката в оградата и с кикот неизхилен ми минава през ум че ще катеря стръмни стълби до тясното таванче, за да скърцам макар и не с перо, а по клавишите.Но лесно е в квартал така готически да бъдеш бог сред призраци и цигани.След малко ще надраскам с ключ в мазилката

ΑΝΑΓΚΗтука някъде по стълбите

Автор: mglishevКатегория: Лични дневнициПрочетен: 2594869Постинги: 792Коментари: 7401Гласове: 4795

35И

зкуство

ПОЕТЪТ И НЕГОВАТА СТИХИЯКато жито посято в дъждазрее пясък над мъртвите ниви,кротко ляга и спира дъхана човека фалшивия смисъл,разпилян на отломки в кръвта,преобърнат във зли елементи. Как извира от черната смъртзлатен стрък от живота на всеки!И политат в пасаж от звездиизмечтани до болка признания. В гнила лодка поетът мълчии гадае в съня на водатадо разлетите котви-очина лицата от жал изковани...Той наистина би ви спасил,ала в себе си никого няма. И изгубен в кристалната виспрез дъха на божествени роли,пред затвора да бъде щастливе избрал да остане на воля.

Т

Автор: dimardesyКатегория: ПоезияПрочетен: 57526Постинги: 65535Коментари: 140Гласове: 2017

В тишина недокосната нека трептим,преоткривайки нейните ласки.Не задавай въпроси и нека горим във вулкана на своите страсти.

Във мълчание думи да пият със сластвсеки допир на обич стаена,ти раздаваш, потапям се в твоята власти прегръщам безкрайна вселена.

Ти си моето тайнство в сакралния миг.Ти си мое причастие свято!Приеми ме, гори ме и бурен, и тих в своя огън докрай, без остатък.

С теб люлея във скута най-свидната нощ,всеки стон във очите ти светва.Опияняваш, разтърсваш ме, моя Любов,моя тихо прошепната клетва.

Автор: bizcochoКатегория: ПоезияПрочетен: 562220Постинги: 260Коментари: 4624Гласове: 24667

Автор: zefpetКатегория: ПоезияПрочетен: 6272Постинги: 7Коментари: 3Гласове: 144

ДЕСТИНАЦИЯРазбра ли, човече, няма билети!Миражни са познатите места...Седалки Сигурност са пак заети,синее мрак и близо е нощта.

Пътуваш прав и само по сърце,контролата те пуска без пари.И казваш си наум - голям късмет, -къде ще спиш, незнаейки дори...

Дали е жива старата хазяйка -спокоен остров в чуждия ти град?Дали по улиците му случайноедно дърво ще те обсипе с цвят?

Автор: laurenciaКатегория: ДругиПрочетен: 402713Постинги: 554Коментари: 3378Гласове: 35600

Объркан ли си? Спира автобуса.Афиш отсреща ти предлага цирк.О не, благодаря, - ти имаш чувства.Оставаш в себе си за малко скрит...

Ненужното ще купиш в магазина,ще се залъжеш с Твоите мечти...Човече, знай, че всичко ще отмине -този сън, страхът. И ти, и ти...

МОЯ ТИХО ПРОШЕПНАТА КЛЕТВА

худ. Жорж Сопаджиев, http://jorje.blog.bg/

36

Бели

те л

ясто

вици

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Когато имам нужда от доза романтика е достатъчно късно нощем да пиша на О. Той е на 35 години, познавам го от 10 години почти и го знам като най-добрия си приятел. Знам кога, какво чувства. Защото някак сме свързани. Снощи като му писах краткото съобщение „спи“ знаех, че ще ми отговори с много подробности – на какъв етап са снимките за новия му филм, колко много работа има, и как ме чувства не само във вените си, но в костния си мозък. Той не обича клишетата, неговата романтика винаги е странна. Веднъж ми разказа как една мравка се катерила по едно дърво, когато ставаше въпрос за моя живот, и какво ще правя аз с него. Друг път беше намерил местоположението ми на картата и обикаляше в Гугъл мястото за да си представи къде живея. Беше сгоден за С. След това се ожени за Е. Днес празнуват 8та годишнина от сватбата. А той е забравил. Е. не забрави. Разсърди се. Аз следя по фейсбук. А той ми казва колко перфектно тяло имам. Не из-ваяно, а нарисувано. Скачаме от тема на тема, а той има задачата от време на време да ми подобрява настроението. Да ми говори за полярни мечки, за породите на дивите кози, колко отров-ни гъби има. И между всички тези напълно случайни факти, всеки път той измисляше една мечта как ще се видим и

колко щастливи бихме били ако бяхме заедно. За момент вярваме и двамата в тези мечти, колкото да може да зас-пим щастливи. Събуждаме се на нашето си сурово и различно еже-дневие. Там ги няма нашите приказки. И се замислям как може да сме толкова близки, тол-кова години наред с някой, който никога не съм виждала. Помня как се запознахме. Него ден ми писаха 20 човека по ICQ. Когато нямаше фейсбук, хората си тър-сеха непознати за да водят някакви случайни разговори. Имаше и такива, които искаха да показват пениси по камерата, тях ги елиминирах много бързо. Не намирам никакво удоволствие да виждам пенисите на напълно непознати за мен мъже по камери. А той тогава ми разказа за своя интересен живот - как докато се катери по планините яде буболечки, в как-во място живее и понеже има прилично състояние колко неприлично се отнасят с него жените. Беше се трогнал колко мило и откровено е поведението ми, без изобщо да подозирам това. С времето научавам приятелите му, запознавам се със съучениците му. Единия е известен музикант, другия пък е женен за певица. Правят ми рингтон на телефона с моето име. Дълго телефона му звъня така. Другите му приятели така и не ме харесват. Запознавам се с братов-чед му. Фотограф е. Снима модели. Изобщо не ме харесва и той. Времето минава. Понякога аз му пиша едно дълго писмо за значителните неща в моя живот, понякога той ми пише колко съм специална за него. Понякога ме пази, като че съм му сестра, но ме оста-вя да се влюбвам в неподходящи мъже. Друг път ме рев-нува. Иска ме само за себе си, макар да знае, че няма да бъда. Истината е, е периодично имаме нужда от топлина-та, която можем да си подаряваме.

ОАвтор: exiliaКатегория: Лични дневнициПрочетен: 307487Постинги: 387Коментари: 1380Гласове: 10675

Странно събуждане... сякаш зеленото на черешата отвън влезе в мен и ме събуди... Узрели череши и дъжд, това е първото, което ус-пявам да фокусирам... Засмуквам образа на спирали

навътре... Нямам желание внезапно да стана, не ми се е случвало от векове да лежа в тишината на главата си. Ус-михвам се и черешите ми се усмихват през прозореца. Чувствам как гъделичкащо се завихрят циклоните на вчерашните образи и статичното електричество кара пръстите и езикът ми да изтръпват... Вкусът на въздух, наситен с озон и гръмотевици е толкова осезаем, че засти-вам в очакване на дъжд... И завалява.. Валят усещания от друго измерение... Капките неусетно минават в порой и ме пренасят назад... Ако не спре ще се удавя. Ставам... необратимо е, днес част от мен ще е във вчера.

COMFORTABLY NUMB

Автор: uroboricКатегория: Лични дневнициПрочетен: 14446Постинги: 40Коментари: 31Гласове: 161

АвтКатднеПрПоКомГла

АвтКатднеПроПосКомКГлаГла

37Белите лястовици

Колата се движи бързо по завоите. Планински път. Тесен и много живописен. Минава през малки, китни селца, със схлупени къщурки, чиито покриви са покрити със странна смесица от лескови плочи и червени кере-миди. Вали. По платното има много вода. Тече, сякаш е корито на река. Канавките и мантинелите липсват. Лек унес. Цветовете на небето са всички нюанси на сивото. Облаците са толкова ниско, че можеш да ги пи-пнеш, слизат на талази. Светкавици раздират простран-ството, гърми като в някакъв праисторически ад. Съществува едно усещане за свобода.. крехко - грешното решение на някой остър завой би се превърна-ло в свободно падане по ската надолу. Някакво странно желание за достигане на ръба те кара да изоставиш разу-ма. Други коли няма. И как да ги има в дъжд като този?.. Или са спрели встрани или въобще не са тръгвали. Лам-пата на ESP-системата постоянно блъска погледа с чес-тото си присветване някак в синхрон с раздиращите небето виолетови отблясъци вън. Лекото занасяне на автомобила държи будно съзнанието. Някаква част от мозъка казва „намали“, но друга не позволява, не слу-ша разума, а в колата няма друг, който да е будна съвест. „Въпреки това не прекрачваш границата“, минава през главата ти. Гледките си заслужават. Околните дървета са оба-грени в яркозелено, каквото може да е само през май и юни. Искрящо, чак болят очите, все едно излъчват свет-лина. Бели цветове се кичат по клоните им, толкова бели, че памукът изглежда сив. А под тях - много жълти цветя.. няколко вида. Тук-таме по околните хълмове се виждат обработени, малки нивички, обградени покрай с ярко

червен мак, силно контрастиращ с околните цветове така, че на моменти осъзнаването ти се губи. Над всичко това - ниски скални зъбери, почти бели... Дъждът се усилва още. Налага се да свалиш ско-ростта, до към шейсет. Здравият разум удържа една минимална победа над безсмъртието. Топлината и при-ятният чист въздух от прозореца карат мисълта да се за-мъглява отново. Озон, мирише на чист озон. Радостта от първичното отново надделява. Това, което те вади от приятния унес е огромна локва, кошмарът на шофьора - много вода в най-ниската точка. Противно на всички правила следва рязка спи-рачка. Осъзнаването, че е дълбоко поне четиридесет сан-тиметра действа като леден душ. Приплъзване, лампите светят като коледна елха, a спирачният асистент, така нареченият BAS прави върховни усилия да преизчисли налягането и натиска в хидравличната система на рейка-та... Ръката шари максимално бързо надолу по скалата на предавките, ABS-ът отчаяно се опитва да изтръгне коля-ното от ставата, в стремежа си да не позволи на гумите, едничката връзка с този свят да се предадат... Следва локвата, която е точно толкова дълбока, спираш в нея. Усмивка. Наоколо е все така красиво, има мъгла, из-паренията от топлата земя като димни сигнали се вият на тънки колонки, устремени да се слеят с ниските обла-ци. В далечината се белеят правилните редици на голяма овощна градина. Цветовете от дърветата летят на кълбе-та, разпилявани от кратките пориви на вятъра. Колата не загубва сцепление и успява да премине дълбокото. Още по-широка усмивка, цигара. След около пет минути се включваш в главния път. Колона от бавно движещи се автомобили пъпли и в двете посоки. Красо-тата изчезва, сивото вече не е сиво, безлично и тъжно е, а зеленото - сиво от пепелта край пътя....................... Странно нещо е съзнанието. Адреналинът го кара да вижда красивото дори когато изглежда ужасяващо...

STCАвтор: dmv Категория: Лични дневници Прочетен: 160 Постинги: 98 Коментари: 1 Гласове: 4

АвтоКатеПроПосКомГлас

ГЛЕДНА ТОЧКАНе ми пука за дупкитеи ръждивите таратайки.За менезимата е бяла.Като небе и майка.

Автор: riosmileКатегория: ИзкуствоПрочетен: 24679Постинги: 86Коментари: 29Гласове: 135

38

Бълг

ария

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Преди доста време бях помолен от мои приятели - русенски блогъри - Цанка и Иво (Zvezdichka, Whitepigeon) да изработя за новия им дом един барелеф.... Отначало приех с охота подхвърленото предизвика-телство, но след като научих каква е темата - ентусиазмът ми рязко спадна.... Не си падах по римски форми, по простата причина, че има достатъчно прекрасни образци, които са останали в световната история на изкуството... Другата причина беше, че не виждах какво общо може да има един съвременен русенски дом с римската история... Все пак бях обещал... От трите предложения избрах ето тази плоча.

После ме притесни и това, че снимката е направе-на под известен ъгъл (предполагам - 10-15 градуса, а това беше предпоставка за нарушаване на пропорциите на от-делните детайли и на целия барелеф като цяло... За материал избрах плоча от родното село но Иво - Острица -по долината на река Черни Лом.. Оказа се, че материалът е добър, въпреки, че беше варовик. Внимателно подхождам към камъка, защото може-ше да ми поднесе неприятни изненади...

На помощ ми беше и механизацията ... Вглъбяването над всяка една извивка изискваше търпение, каквото аз имам в изобилие ....:) Прекрасна работна атмосфера! Тук ми е най-добре ...! Творчески безпорядък ... :) Тези ръце направиха всичко това ...

Трудни за изпълнение коне... Красиви в напрежението си .... Фигурите на богa на войната - Марс и богинята на победата - Виктория... Устрем към победата .... Готовият барелеф - предизвикателството, което ми дава повод за гордост, че съм изработил най-фините фор-ми от крехкия варовик от село Острица - Русенско!

Вие, приятели ще имате възможността да видите този релеф преди тези за които е предназначен - Цанка и Иво. Оставам с надеждата, че ще им хареса моята ра-бота и с пожеланието да краси техния дом поне хиляда години ... :)

БАРЕЛЕФ НА РИМСКА КОЛЕСНИЦА - /КВАДРИГА/

б

Автор: mrazekoffКатегория: ДругиПрочетен: 468608Постинги: 109Коментари: 2763Гласове: 17972

39България

Омир в „Одисеята“ пише следното за кимерийците:„Слънцето скоро се скри, над стъгдите припаднаха сенки.

Корабът най-после стигна отвъд океанското дъно.Там кимерийски мъже населяват града и земята.

Те са обвити от вечна тъма и мъгла.Не излъчва никога блясък към тях със лъчите си яркото

слънце...” В тези стихове на Омир откриваме мита, свързан с хуритското божество Кумарби и неговото отроче Улику-ми, което било скала и скрило слънцето... Отзвук от този мит е съхранен и при волжко-бъл-гарската легенда за Сак и Сок и за това, че е скрито слън-цето...

Урартски печат Улликуми буквално означава „улли“ (унищожител, разрушител) на куми (града на божествата, които Кумар-би иска да накаже)... Респективно, думата е съхранена в кимерийско-българската лексика, като „хУЛИ“, „хАЛА“...

Има и обратно пропорционално значение, т.е. инвер-сия, при „еЛА“ ( елха, свещенното дърво)... Eлек (дреха). Името на първородния син на Атила, също е свърза-но с Ули/Ела..... Казва се Елак, където „к“ е суфикс за мн.ч...Ако свър-жем етимологията на името с „ела“ (свещенно дърво), то буквално името на Елак, първородния син на Атила, оз-начава „свещенни дървета“ (мн.ч.).

В много от българските думи е съхранен спомен за кул-тови домашни предмети. Един от тях е „хурката“, чието име е запазило спомена за древните хури. Това предположение се потвърждава и от българската дума „метани“ (поклони), съх-ранила в значението си друго-то название на хурите, т.е. име-то митани.

Хурито-урартска-та култура оказва вли-яние не само на гръко-тракийските божества, но и на кимеро-бъл-гарите, чиято древна държава Гамирая е била през ІХ в. пр.н.е. на север от Урарту.

Влиянието, което хуритския божествен пантеон оказва на хетската и древногръцката митологии, е посо-чено отдавна. От 1937 г. (Ф. Дорнзайф) до 1957 г. (А. Лески) постепенно се налага научният извод, че в основата на древно-гръцката митология има архаично хуритско вли-яние.

Кимерийското бойно куче на Мадарския Конник.

ПРОИЗХОД НА ИМЕТО НА ПЪРВОРОДНИЯ СИН НА АТИЛА. БЪЛГАРСКАТА ЕТИМОЛОГИЯ. ЕЛАК. ЕЛИЦА. ЕЛЕЧЕ.

Автор: letopisecКатегория: ИсторияПрочетен: 2335304Постинги: 495Коментари: 9902Гласове: 2207

40

Изк

уств

о

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Провокирано от страстите медийни... Вие Журналисти и творци, Как бих искал, о, как бих искал да видя, че автор-ските ви терзания за писанията ви имат и друга стой-ност, освен мизерните, необходими ви 30 сребърника, които изданието ще ви плати. Виждам, как без капчица ентусиазъм, без вътрешна вяра да пристъпвате към след-ващите си писания, не ръководени от надежди, че чрез тях ще преобразите нечие съзнание и ще заинтересовате някого с нещастната съдба на народа си, а тикани само от необходимостта да добавите няколко сребърника към ония, които и без това получавате. О, колко бих напра-вил, за да взема онова зърно от вас, което ви кара да се чувствате различни от другите, избрани за голямо дело, способни на повече честност и най-важното, способни да казвате нещата силно и завладяващо там, където хиляди го казват скучно и отблъскващо. Дълбоко съжалявам, че не успях. Ако бях успял, тогава щях да престана да презирам толкова и с такава страст хамелионите, подлеците, нагаждачите, лаладжии-те, всички орисани да се занимават, незвани с онова, кое-то е предназначено за званите. Но къде и кога, кажете ми званите са се занимавали само с призванието си, а незва-ните с онова, за което са орисани? Малко неща във вашия свят привличат така, както тези, които са отредени само за званите. И вие, с вашето намерено щастливо кътче, което всъщност ще ви донесе достатъчно нещастия. Вие, никога няма да разберете най-голямата си мъка – мъката си да се разпъвате да правите нещо, което по природа не можете да правите. Мъката на самозванеца, който рано е усетил липсата на божията искра у себе си. Какво му ос-тава, освен цял живот да създава впечатление и да мами другите (защото себе си той не може да измами), че го разпъват родилните мъки на творчеството... Слабият творец, не изключва умния и практичен човек, който може да даде добри уроци на талантливите си колеги. Както и че тази комбинация най-често прави талантливия мошеник, с когото не е препоръчително да се срещнете. Такава интелигенция е в състояние да уни-

щожи своя народ, под маската на единствените му защит-ници. Естествено става дума за хамелионите и ураджи-ите, които винаги оцеляват, докато народът и честните му интелигенти, непрекъснато намаляват, за да се дойде до този трагичен момент, когато и те самите трябва да правят признания. Нещо напълно нормално, когато без-честието стигне такива размири, че няма с кого да воюва. Тогава то намира сили да обвини само себе си, за да про-дължи да живее. Хамелионът и ураджията и по прину-да не може да стане революционер. Запомнете това! Той може да стане най-много революционен хамелион и да заглуши и ослепи истинските, но само временно.

Ето, уважаеми дами и господа, от къде се раждат и от къде извират подлостите сред творците - художници-те, писателите и журналистите. Ето къде е корена на ха-мелионите и лаладжиите. Тая мъка, уви някои няма да я разберат никога. Има справедливост в света, все пак да ви кажа. Защото около тези, у които свети божественото зърно се тълпят цял рояк други, у които не свети нищо. Те незаслужено черпят от неговата светлина, докато той незаслужено се мъчи. Него го хулят и не го разбират. А те винаги заслужават почестите и лаврите. Но, той – скър-бите и неволите.

Затова пък оттатък, от другата страна на реката жи-вот, ролите се разменят. И това, вие тукашните и сегаш-ните го разбирате много добре. Вие само чакате да умре честният и справедливият, способният и талантливият, за да му признаете с радост онова, което приживе така упорито сте му отказвали. Всичко тежи на мястото си и рано или късно тежестта му се узаконява, уверявам ви. Безсмислено и смешно е да се осъжда подлостта, защо-то без подлост, няма и морал, както няма и добродетел. Наивно е да се търси справедливост за звания, след като званието е тегоба и кръст. Всички страсти, които движат честните творци имат цена само до толкова, за да ви па-зят, да не забравяте божията искра в себе си. За остана-лите – те нямат стойност. Нито един подлец не е станал честен, защото е прочел хубава книга срещу подлеците, както и нито един бездарник не е станал талантлив, за-щото е решил цял живот да бъде честен. Истинския творец е неуязвим и неизкусим. По не-уязвим и от най-твърдоглавия педант, от най-яростния фанатик. Неподатлив психически, защото в амбицията си да бъде художник, той има бронята на таланта и мо-ралната си твърдост и воля.

ано от страстите

Автор: djaniКатегория: ИзкуствоПрочетен: 270505Постинги: 198Коментари: 1596Гласове: 2780

МОИТЕ ТЕРЗАНИЯ

Автор: cinichedonistКатегория: ЗабавлениеПрочетен: 476310Постинги: 389Коментари: 1471Гласове: 2094

КАКТО КАЗВА МЕЧЕТО ЙОГИвсичко е дежа вюв борбата за справедливост винаги настъпва един момент, в който или загиваш като герой или оцеляваш и ставаш от лошите

41И

зкуство

МЕЧТАНИЕ

Ще те чакам притихнал, там някъде,сред останки от неслучено настояще.Ти ще дойдеш, по-красива от всякога,налудувала се, кротнала, вече зряща.Ще е есен – сезона за влюбване.Ще потънеш в очите ми,както аз тъна в твоите.

ИЕЕ

Автор: didoignatovКатегория: ИзкуствоПрочетен: 164011Постинги: 152Коментари: 1935Гласове: 5051

Kак си, какво си, где си...? И добре ли си? Ще си от-режеш ли косата? И защо пустинята ме подтиска дори само при мисълта, че я има? Защо обичам само пейзажи-те в зелено и върховете в бяло? Единственото красиво, което виждам със затворени очи там са звездите нощем. има магия, знам, но ми е по-черномагьосна като усеща-не... `Мохаве се казваше, нали тази пустиня, в която бро-диш? Изобщо... запознай ме чрез себе си с Пустинята. Аз ще те слушам с кръстосани крака от някой облак и ще валя върху жадните пясъци в теб. Това ме попита една озарена душа. Ще й отговоря със следното, което тя вдъхнови да излезе от мен. Пустинята, тази майка на пустотата и дъно на звез-дите, пак ме призова с ронливите си устни. Надигна пя-съците си в безкраен жест, без да помръдне песъчинка. Откликнах. Притихвам клетка по клетка. Вятърът обикаля ко-ридорите ми, ставащи все по-безлюдни, докато накрая се разтапят под ласката му и се стичат в капка. Лежа без поглед, без дихание. Очите ми, широки и немигащи, са взряни в космоса над мен под мен. Раз-фокусирани, обгръщат всичко. Това Всичко, което само празнотата може да обеме, което пустото сърце умее да докосне. Отвъд желанията и конкретностите, отвъд но-щта и светлината аз лежа. И повече не съм. Изстивам. До пълно сливане с пустинното безмълвие, до свято безраз-личие.

Пътувам. До сърцевината на звездите. Виждам раж-дането им, имплозията, мракът, който ги прегръща и дели. Виждам в полиса на своето тяло как огромни клет-ки дишат и пътуват по кръвта. А аз, по малък от поняти-ето, плувам с тях. И в онзи първи Взрив, наречен Въображение, видях как единството на Пустотата се пръсна на всички мисли-ми форми и същности. И ги вкусих, и живях ги, защото бях празната чаша, лежаща в пустинята, бездиханна и взряна, съдържаща всичко. Това започна с малки късове мрак, наситен с мисли и звезди, като долния разказ и това стихче.

Лежах навън в нощтаи слушах твоя сън.Вгледан в единствения ти прозорец,чувах как диша небетои дъждът как бие в моите стъкла.Всички гласове звучаха.Всички парчета бяха разпръснати из хаоса.Аз чувах само твоя гласи чаках нещо да се случи.Толкова далечени толкова неразбираем . . .Отвъд озона . . .Отвъд звездите . . .Толкова отвъд . . .Не зная.Лежах навън в нощта,заслушан в твоя сън, земяи чаках своя първи плач . . .готов да се родя.

Автор: navКатегория: ИзкуствоПрочетен: 761463Постинги: 196Коментари: 2588Гласове: 7051

ПУСТИНЯТА

Ще разкажеш за мечтите несбъднати,после ще ме попиташ за моите,ще се ливне порой премълчавано,нежно ще те обгърне отвсякъде,през сълзи ще признаеш,че тайно си се надявала,да те чакам притихнал, там някъде,а сълзите те правят,по-красива от всякога.Ще те чакам.Любовта идва трудно... понякога.

худ. Огн. Кузманов

42

Бели

те л

ясто

вици

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

6. Да поговорим Глобиш. Ето най-простото определение: Глобиш е английски, който англичаните не разби-рат. Естествено, ако положат усилие и имат нужните ка-чества, англичаните също могат да се научат. Срещал съм няколко отракани типове които, само след четири водки, проговарят глобиш като чистокръвни мароканци. В Слънчев бряг всички говорят този език. Без дър-тите германци и франкофоните, независимо от възрас-тта. За продавачите на сергии пък изобщо няма какво да приказваме – всеки от тях говори по няколко езика, ня-кои от които несъществуващи. По степента на владеене на глобиш може да съдим за качествата на различните европейски образователни системи. Някои нации направо са се издънили, например холандците и норвежците. Техния глобиш, дори да е го-ворен от малки деца, е с толкова тежък английски акцент, че направо прилича на чист английски. Какъв глобиш е това – направо излагация. Много от другите европейски нации се справят по-прилично. Глобишът е език свободен от оковите на граматика-та. Разните досадни глаголни времена, синтаксиси и па-дежи са обявени за незаконни. Да бе тук другарката Хри-стова, която ме изтезаваше с граматика във втори клас, само да беше, от ужас щеше да се възпламени, като вам-пир, огрян от слънце.

Да дадем няколко примера за това, как общността, която този език създава, помага да се реши някоя про-блемна ситуация. (Преводите по-долу са мои, но не забра-вяйте, че поезията на един език се губи при превода). Ето един обичаен разговор в магазинчето където ра-ботя насред Слънчев бряг. Два часа през нощта е и влиза залитащ викинг. - Имаш нещо изяжда? Пило бодка, пило бира – коре-ма гладно. - Гледа фризер, вътре сложен много – любезно по-казвам една витрина аз. - Колко струва кожуси? - Кви кожуси бе, това прасе салам. Пет и шейсе стру-ва. - Правиш мене крадено! – възмущава се човекът – Аз учи студент Копенхаген. Учи става бедно. Свърши – станало богато. Дай за два лева. - Оди в Пекин, там хубаво цена. – злобея аз. - Пари няма, дава за два, Бог на тебе много лева, дру-ги път – подмазва се мръсникът. - Не може, казало е вече! – губя търпение аз. Човека вади огорчен от маратонката си намачкан педесетак и се опитва да го разгъне: - Дай една водка – и продължава с дълга, много ве-роятно нецензурна, фраза на родния си език. Давам му бутилката и го изпращам с дълга, със си-гурност нецензурна, фраза на български. Канех се да разкажа още няколко такива случки, но по алеята се насочва за кацане поредния герой. Ако се движеше по права линия щеше да стигне до магазина за минута, но този следва по-сложна траектория и ми дава време за още една фраза. Христова! Другарке! Не знам в коя вселена упраж-няваш сега мрачното изкуство на граматиката, но искам да ме чуеш. Твоята кауза е бита!

СЛЪНЧЕВБРЯГСКИ ДНЕВНИК(щрихи от живота на гастарбайтерa)

Автор: milenichКатегория: Лични дневнициПрочетен: 56439Постинги: 21Коментари: 237Гласове: 1407

“СКАЗАНО-СДЕЛАНО” :)/За тези, които не говорят руски, превеждам - “Речено-сторено”/Обичам да изпълнявам обещанията си.

Автор: angpiskovaКатегория: ПолитикаПрочетен: 992686Постинги: 563Коментари: 12329Гласове: 26026

Андрей Макаревич е знаково име на една от най-известните руски рок-групи “Машина времени”. Песен-та “Новый поворот”, написана по негови стихове, е на 4-то място сред 100-те най-популярни песни от руския рок в края на 20-ти век. Съветски и руски музикант, пе-вец, поет, художник, продуцент, телевизионен водещ, човек с активна гражданска позиция. Приветства от-страняването на комунистите от власт през 1990 годи-на, както и Горбачовата перестройка. По време на авгус-

товския пуч през 1991-ва година излиза на барикадата в защита на Белия дом. По-късно подкрепя президента Владимир Путин, но преди около две години публикува открито писмо срещу него. Категорично се обявява сре-щу намесата на Русия в Украйна.

- Къде точно ви намираме, г-н Макаревич? - Току-що се завърнах с полет от Казан и ще остана два дни в Москва. После летя за Лондон, където ще от-крия изложба. След това се връщам обратно и с „Машина

43Белите лястовици

времени“ започваме подготовката за нашата 45-годиш-нина. На 31-ви май възнамеряваме да направим голям концерт на открито. Все пак 45-тата годишнина е такава невероятна дата. - Какви точно песни смятате да изпълните? - Засега планираме да изпеем 45 песни, които за този период бяха сред най-любимите за слушателите ни през различните години. - „Такава разюздана пропаганда и такова количе-ство лъжи не помня от най-добрите брежневски време-на“. Това са ваши думи по повод причините, които из-тъква президентът Путин за интервенцията в Украйна. Можете ли да назовете някои от основните, според вас, лъжи? - Събитията, които се развиха в Украйна, се преда-ват много едностранно и тенденциозно. Плашат ни с раз-ни фашисти и някакви бандеровци. Така у обикновения човек остава впечатлението, че цяла Украйна се състои от бандеровци и нещастно руско население, което тези бан-деровци мачкат. А нещата далеч не стоят така. У нас фа-шистите не са по-малко, а повече, отколкото в Украйна. И това, за съжаление, като че ли не безпокои никого. Въ-обще, аз не обичам такава груба и агресивна пропаганда. Тя ми напомня за най-лошите времена. - Кога бяхте в Украйна за последен път? - В Украйна бяхме не толкова отдавна. По времето на събитията на Майдана свирихме в концертната зала в двореца „Украйна“. Всичко беше добре, спокойно и мирно. - Не останахте с усещането, че някой заплашва живота и здравето на руснаците там... - Не, изобщо нямах такова усещане. А дали има та-кива неща? Навярно, да. Но не навсякъде, както се раз-духва. Не чух в Крим да стават такива работи. Нашите пропагандатори не намериха дори една жалба. За мен е много непонятно защо там изобщо трябваше да ходят наши военни. - Като споменахте Крим, да ви попитам как се чувствате на дъската на позора сред западните агенти в Симферопол? - А, плюя на това. В живота има далеч по-интересни неща и занимания. Трябва ли да се разстройвам заради всеки идиот, да хабя нерви и време за тях? Просто не им обръщам внимание. Продължавам да смятам, че нормал-ните хора около нас все пак са повече. - Бихте ли отишли да почивате на Крим това лято? - Сега нямам никакво желание да ходя там. Какво да правя? Аз не почивам на курорти, нямам и време за това. Изобщо не разбирам какво бих могъл да правя там. - Вие имахте положително отношение към руския президент, даже и ви обвиняваха в прекалена близост с властта. Кога за първи път почувствахте недоверие към Путин? - В нашата страна е много странно отношението към властта. Или тя трябва да се обича като собстве-ната ти жена, или да се ненавижда. На мен ми се стру-ва, че към нея не трябва да се подхожда така. Властта - това са хората, които ние сме избрали, за да работят за нашето благо и на страната ни. И за нашите пари. И когато властта прави това добре, аз се радвам. А ако тя прави нещо, което според мен не е правилно, аз го казвам.

И, изобщо, властта трябва да се сменя и затова същест-вуват изборите. - Кога все пак за първи път се разочаровахте? Хо-дорковски и отношението към него ли беше първопри-чината? - Не помня. Честно казано, не фиксирам такива неща. - Смятате ли изборите за президент след първия мандат на Путин за честни? - Смятам за абсолютно нечестни последните избо-ри за Държавната Дума. Колкото до Путин, считам, че дори цифрите да са манипулирани, то той би победил при всички случаи. Впрочем, не разбирам защо изобщо са били необходими манипулации, ако ги е имало. Днес рейтингът му скача бясно. - Да, факт е, че той има подкрепата на повечето руснаци. Как си го обяснявате? - Обяснявам си го първо с това, че всяка малка по-бедоносна война много укрепва авторитета на монарха. Това е стара технологическа истина. Второ, руснаци-те много отдавна не са побеждавали на големи спортни състезания. И в това отношение Олимпиадата изигра много важна роля. Всички усетиха прилив на национална гордост, след което бързо им измислиха нов външен враг и всичко това сработи. - Колко време, според вас, ще продължи да скача рейтингът на Путин? - Не знам, не съм политолог. Но истината е, че няма нищо вечно. - Преди две години в открито писмо до Путин каз-вате, че народът на Русия трябва да поеме отговорност за собственото си положение. Смятате ли, че това наис-тина може да стане? - Много ми се иска да е така. Сега, за съжаление, не е. - Смятате ли, че Съветският съюз мина, така да се каже, напразно през перестройката? - Няма нищо, което да е напразно. Работата е там, че това, което получихме в резултат на перестройката, днес го използваме като нещо, което се разбира от само себе си. Народът свикна с това много бързо и на следващия ден явно му се стори, че винаги е било така. Всъщност, хората, които не са живели в Съветския съюз и сега така плачат за неговото връщане, ако ги натоварим и ги вър-нем в него за около седмица, няма да им хареса. Приказ-ките, които ни разказват, са много далеч от реалността. Аз лично си спомням как стояха нещата тогава. - Тук съществува същият проблем - има много младежи, които не са живели тогава и на които сега обясняват колко прекрасни са били онези времена. И те вярват, защото нямат база за сравнение. - За съжаление, изходът е един, тъй като те няма да повярват на думите. Нека сами помиришат това нещо и да поживеят в него, щом толкова искат. Тогава бързо ще схванат кое как е. - Гледате ли на себе си като на дисидент? - Смятам себе си за човек, който има право на соб-ствено мнение. Никак не обичам нито професионалните патриоти, нито пък професионалните дисиденти. Това са две крайности.

44

Сати

рико

ни

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

ЯДОВИТАТА МИШКА И РОЗОВИЯТ СЛОН

Автор: mamkamuКатегория: ПолитикаПрочетен: 3314508Постинги: 412Коментари: 12988Гласове: 19503

АКППКГ

си легло. Разбрах го, защото мишите очи гледаха право в мен, а в зениците им се отразяваха огньовете на ада. - Ми аз... таковата...ааа, аз тук живея – побързах да отговоря аз, като си мислех, дали когато се събудя, ще ми е останал поне грам здрав разум. Мишката започна да се смее: - Живееш?! Тук?! Хахахаах… Тук? Тук! Живееш тук ли?! Хаххахаха... Нееее... не може да... хахахах ...бъде – за-ливаше се от смях ядовитата мишка. – Никой не живее по такива места. Никой!!! И за миг не ми мина през ума да се поотпусна от кънтящия в стаята смях. Пък и кой ли се отпуска от сме-ха на ядовити мишки. Отзад розовия слон също стоеше смразен, което доказваше за пореден път, че съм един мъ-дър човек. - Ми защо, да не живея тук? Всичко си имам. Удобно е. На хубав етаж... – започнах аз. - Хубав етаж!!! Хахахаха... Направо хубав етаж. Хехе…Бе ти май си луд? Ако Розовко не беше избягал, нямаше никога да сляза тук на трето подземно ниво на канализацията. Място, където само каналджиите слизат, за да го отпушват. И то, когато е ужасно много наложи-телно. И получават поне три пъти по-голяма заплата от моята. С какво съм заслужила това? Да се завирам в смра-дливи дупки... Докато тя приказваше, розовият слон се промък-

ваше на пръсти зад нея, за да стигне вратата към хола, откъдето всъщност нямаше накъде да бяга освен

към кухнята, банята или заключената блин-дирана входна врата. Но както всеки знае,

розовите слонове хич не са добри в про-мъкването на пръсти по дюшеме, също като обикновените сиви слонове, които живеят в телевизора. За това ядовита-та мишка успя да го чуе, въпреки че по това време беше заета да залива стаята

с ядовития си смях. - Стой! – кресна тя и се впусна мълние-

носно-мръснишки към розовия слон, кой-то пък полетя като дебела и дундеста стрела

към хола. Естествено не забрави да започне да тръби, като полудял и отново разклати всички камбани в бедната ми глава. За моя изненада голямото животно изведнъж зави рязко вдясно и изчезна от полезрението ми. Мишката го последва ядовито. Явно гоненицата щеше да продължи с поредните обиколки. Този път на хола. Помислих си, дали да не се обърна на другата страна и да продължа да сънувам, този път, някой по-смислен сън, когато изведнъж настана тревожна тишина. Това, естествено ме накара да стана и воден от любопитство, да надникна в хола. От двамата ми гости нямаше и следа. Тоест имаше – едно полупрозрачно сияние, около тръ-бите на парното, което ми се докарваше като на някак-во свръхестествено явление, от което ме побиха тръпки. Врътнах се обратно, свлякох се на леглото и се завих през глава. Обикновено това ми помага, още от времето, кога-то бях малък.

Звукът накара сърцето ми да подскочи, а очите – да се отворят широко. Обърнах натежалата си глава и заг-ледах. В стаята един розов слон тичаше като обезумял, гонен от мишка в ядовитов цвят. Шумът идваше от слона, който тръбеше непрекъснато, сякаш гонен от тираноза-вър, а тежките му стъпки кънтяха в ушите ми нахално. Как успяваше да не бутне работещия телевизор, всеки път когато го прескачаше бе неизвестно за мен. Когато миш-ката почти го настигна, той се спаси отгоре на един стол и загледа надолу към гризача с ококорени очи, баланси-райки с пълна некадърност... Това обаче не му пречеше да увеличи децибелите и яркостта на тръбенето. Мишката подскачаше непрекъснато сякаш се намираше на батут, но все не й достигаха по няколко милиметра за да се качи горе и да докопа слона. Какво ли щеше да му направи, ко-гато го достигне, се запитах с предусещащо любопитство, след като вече се бях попитал преди това, дали евентуал-но не сънувам и си отговорих „да, сънувам”. Надигнах се леко от възглавницата, за да виждам по-хубаво. Леглото естествено проскърца. Изведнъж мишката се извърна по сре-дата на поредния си скок, приземи се и спря с подскоците, като наместо това се загледа в мен. Отвори уста сякаш да каже нещо, но не успя, защото розовият слон се срути с грохот от-горе й, разтърсвайки цялата сгра-да. Явно първото ми впечатление, че е от някой цирк се оказа невяр-но. Със сигурност и кракът му не е стъпвал там! Щом докосна пода оба-че, той чевръсто се изправи и с един скок се озова до балконската врата, като опря гръб на нея. После започна да гледа уп-лашено ту мен, ту ядовитата мишка. Да, явно наистина сънувах. Та коя мишка ще оцелее след като отгоре й падне цял слон?! Тази обаче сега само поизтупваше козината си и гневно гледаше ту слона, ту мен. И аз не знам, защо реших, че гледа гневно, но пък как по друг начин може да гледа една ядовита мишка, освен гневно? И аз гледах с широко отворени очи. Ту розовия слон, ту ядовитата мишка, като повечето гледах малкото животинче, защото от малък знам, че малките ядовити животинчета са много по-опасни от големите розови жи-вотни. - Какво си мислиш, че правиш тук, господинчо?! – запита мишката с един такъв безподобен тон, който на-стояваше за моменталически отговор. Не питаше слона, който току що се беше срутил отгоре й с цялата си тежест, а мен, който съвсем кротко си лежах върху собственото

45Сатирикони

Не знам, колко време ме е пазело одеялото, но по едно време се ококорих от друг звук. Този път беше ле-кичко и деликатно покашляне. Ето такова: „кхх-кхх-ти-шина-тишина-тишина-кхх-кхх-тишина-тишина-тиши-на-кхх-кхх… Като стихотворна стъпка. Отвих си главата, обърнах се и видях изправен до леглото полицай. Той нямаше униформата на нашите полицаи, но беше пределно ясно, че е такъв. Ако видите човек с шапка и значки по униформата си, който ви гледа с умен и питащ поглед и леко се подкашлюва над леглото ви в 4 часа през нощта, то той е или полицай или масов убиец. В случая не беше убиец, защото държеше в ръцете си тефтер и химикалка. - Добър вечер, господине – поздрави учтиво той и аз съвсем отмахнах варианта с масовия убиец. – Бихте ли ми казали, дали не сте мяркали наоколо един розов слон? - Да – отговорих рязко, щото взе да ми писва от тия гости, които бяха обърнали дома ми на улица. – Разбира се, че видях розов слон. Вие как си мислите, какво по-нор-мално от това да видиш в спалнята си розов слон преслед-ван от ядовита мишка… - Оооо! Значи тя го е намерила пак преди нас! Бла-годаря ви и се извинявам за безпокойството, но все пак, след като сте се разположил на трето подземно ниво на обществената канализация, не очаквайте от служителите на реда да спазват вашето лично пространство. Лека нощ. - Лека нощ и на вас – отговорих облекчено и с надеж-

да аз. Полицаят се врътна, влезе в хола и се отправи надяс-но към тръбите, а аз вече се чудех дали да стана, да обърна едно топло мляко на екс или пък пак да се пробвам да по-спя без сънища. След секунда-пет обаче главата на поли-цая се появи, надничайки от дясната рамка на вратата. - Ъъъъъ... Длъжен съм да ви предупредя, че в най-скоро време при вас ще дойде служител, за уточняване на адресната ви регистрация. Нали разбирате… - Знам, знам! –отговорих му. –Нали се намирам на трето подземно ниво на канализацията… Естествено, че ще дойде… Да заповяда. Полицаят си тръгна, а аз изтичах до кухнята, където обърнах 3 големи топли млека на екс, върнах се в леглото и заспах, като къпан. Сутринта протече, както почти всяка сутрин на почти всеки работещ мъж по Земята – прозяване, мръще-не, кафе, акане, къпане, бръснене, обличане, нахлузване на приятно кисела физиономия и накрая бързо излизане. Като че ли всичко си влизаше постепенно в доброто старо русло, което не носи никакви изненади. Долу, на входната врата, срещнах съседа от апарта-мента под мен, който притеснено ме попита: - Абе, комши, каква беше снощи тая тупурдия у вас? Сякаш слон препускаше отгоре! Така започна всичко…

Можеш да играеш на много игри без дори да искаш да участваш в тях. Обикновено така се получава. Живо-тът си е игра. В четвъртък вървим с един приятел към скъпо дру-гарче, което празнуваше имен ден и бистрим нещата от живота. говорихме си как се позабравихме, защото пора-снахме доста късно. Това си даде отражение върху харак-терите ни, върху връзките ни, върху взаимоотношенията ни с останалите. Може би се дължи на това, че огромната ни маса познати са хора, които живеят живота си и не им пука от чуждото мнение. Като цяло съм в този таргет, но изживявам разни метаморфози. 26 беше пределната ми възраст. Тогава се усетих, че съм в грешка с поведението си и мисля, че от тогава ми се получава. Забавно е да си в тази игра, в която бях, да излезеш в нея и все пак да останеш. Да, аз съм си все същият-добрият стар Припаднал... и все пак малко по-различен. Сега се вясвам където трябва, просто за да отчета

присъствие. За да не ме забравят хората. Пасивен играч. Интересното е, че колкото повече се дърпам от играта, толкова повече ме канят в нея. В момента има един много разочарован човек от мен. Разочарова се от това, че не ис-ках да си играя с него. Това, което все повече ме учудва е колко резервиран съм станал и колко е трудно към днеш-на дата някой да ме разочарова. Каквото има да се случва се е случвало и всеки, влизащ по някакъв начин в моята игра е преценен. Хареса ми нещо написано в този блог. По принцип не чета чужди блогове и не държа да четат моя. Просто си споделям, което е добре за мен – да си имам размислите черно на бяло, за да не забравям. Но за пръв път от мно-го време прочетох чужд блог. На някакво момиче, което беше прочело моят блог. Ами намерих адски много съв-падения. Мъжка мацка – много ме израдва. Дано продъл-жава в същия дух. Ние хейтърите трябва да се подкрепя-ме. А това, което ми хареса в нейния блог беше това, което, ако някой е намерил смисъл в моя блог ще го изва-ди като сентенция. Аз не си играя с никой. Казвам си боята и съм себе си. Винаги. И ценя хората, които се държат по същия на-чин с мен. Лесно разкривам фалша. Понякога съм имал вярата, че този фалш ще престане. Но обичам честното говорене и обикновеното поведение. С удоволствие водя забавните игрички на интригата. Но ако ще сме откровени – хайде, да не се забавлява-ме на наш гръб.

ЕДНА ЗАБАВНА ИГРА

Автор: pripadnalКатегория: ЗабавлениеПрочетен: 164232Постинги: 237Коментари: 498Гласове: 1225

46

Изк

уств

о

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

ЦВЕТЯ Всеки път те повдигат красиви глави, разтварят прекрасни лица. Щом огрее слънцето на очакваната надежда. Щом завали обилният топъл дъжд на възможността за радост. Щом закатерят хранителните сокове на желанието. Щом затрепти повеят на любовта. От процепите между камъните на старите дувари на страха. От пукнатините в плочите, настлали пътя на рутината. От прогнилите дупки в запушените улеи на благоденствието. От пропуканите мазилки на вехтите представи за дом. Пробиват пелената от нахвърляни упреци. Надмогват мрежата от презрение. Прехвърлят грохналите покриви на ограниченията... ... И избухват във възхвала на творението – разкошни, богати, неповторими, вярващи! Те – цветът на живота! Честит празник, цветенца! Бъдете благословени! Дори отново цветът ви да бъде разпилян, винаги ще има Възкресение... И Април...И живот! Благодаря ви! За радостта и надеждата! За вярата, че светът може да бъде по-съвършен! Може! Можем! Всеки път.

Автор: titКатегория: Лични дневнициПрочетен: 1044248Постинги: 203Коментари: 7595Гласове: 28234

КОГАТО ТРЕПНЕ ЛЪКСтрелецът остри жилави стрелии маже остриетата с кураре;прецизно виолистът търпеливнастройва своя лачен Страдивари.

Два лъка - кой от тях ще трепне пръв -на цигуларя или на войника:когато някъде се лее кръв,на друго място жална песен блика.

Автор: vladunКатегория: ПоезияПрочетен: 372948Постинги: 154Коментари: 3171Гласове: 4621

ОТИВАТ СИ ЛЮБИМИТЕ ЖЕНИ...

Oтиват си любимите жени,които тъй и не познах изцяло.Не помня ни коя ми измени,ни с дух коя съм търсил. Или с тяло.

Отиват си една подир една,с „Осанна“ тази, другата с „Разпни го“.И капе непосилна тишинана вечерта по тъничките мигли.

Отиват си обидени иливъздигани до култ, до песен птича.Като отрязан крак ще преболии чувството, че друг ще ги обича.

Отиват си. Тък както са дошли.Светът осъмва като кошер празен.И да не помня всичките пчели,прозрачен мед по устните си пазя...

Автор: barona40Категория: ПоезияПрочетен: 292400Постинги: 180Коментари: 2518Гласове: 3992

47И

зкуство

ОЛИВА...Ще посадя маслиново дървона хълм от спомени зелени.Морето във маслината растеи разчертава младите и вени.Седефените плажове тъгуватза някакви коралови гердани.Медузите - очета плуват и парят тънките ми длани.А старата лодка - без дъно.В най-меката част на дървотокостилка от млада маслина - на някоя риба окото . . . .

Автор: chinawareКатегория: ДругиПрочетен: 360317Постинги: 409Коментари: 2804Гласове: 2588

БОСА СРЕД СКАЛИТЕВоюваш с мен откакто те пришиживотът ти към моя, като кръпка.Не исках да повярвам, че грешим.Открехна ми вратата и пристъпих.

Приседнах на студения ти столи беше вече късно да се крия.Не ме почерпи даже с хляб и сол.А бяхме твърде жадни, за да пием.

Опасно близо бях до теб, нали?Отдавна никой там не бе допускал.Чух ангела във тебе да крещи,а демонът – ехидно да се киска.

Чух как издигна каменни стени,превърнал всяка дума в остър камък.Залъга ли се, че не те боли,зазидан в непристъпния си замък?

А аз пристъпвах боса сред скалите,посяла в камъка ти светло зрънце.И чух животът в него как политаи сред тъмата как възкръсна слънце.

Д СКАЛИ

Автор: hristamКатегория: ИзкуствоПрочетен: 2159279Постинги: 1126Коментари: 16566Гласове: 58013

САМОДЕЛНИЦИПиташ ли ме как живеямежду мравки и врабчета?Между изгрева и залеза -вечните аутодафета.Питаш ли ме как изгарямс лъчите им неделни,как се раждам все за пръв пътс изгрева на понеделника?Как ме има, как ме няма,как се търся между думите?Как с луната разговарям?Как без татко си се губя?Как не искам да си спомняи забравям, и забравям...После всичкото отново.Правя се. От кал се правя.

ЛНИЦИ

Автор: marrtaКатегория: Лични дневнициПрочетен: 94238Постинги: 132Коментари: 1528Гласове: 3706

ПИСМОЕдно писмо ти пиша от години.Живее още старият копнеж, нобоя се, че с кръвта ми ще изстинеи толкова изстрадалата нежност.

И бързам все, заспивам с мисълта, ченавярно утре то ще е готово,че пак ще бликне изворът затлачен,ще се разлее пеещото слово

и виждам някой скромен стих, облеченна думите с красивата позлата...А все така посрещам всяка вечер,загледан на деня през перилата.

Съдбата две посоки отреди ни,въртят се дните - остаряла плоча,и все го пиша, толкова години...А няма никога да го започна.

от години

Автор: angelstihКатегория: ИзкуствоПрочетен: 31912Постинги: 65535Коментари: 0Гласове: 1372

48

Бълг

ария

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

ФОЛКЛОРЕН ФЕСТИВАЛ “АТЛИМАНСКА ОГЪРЛИЦА” 2014

Автор: tanyarisemovaКатегория: Лични дневнициПрочетен: 911490Постинги: 306Коментари: 1668Гласове: 12130

Препускай бяло конче, препускай! Бър-зо, бързо препускай! Мое бързо жребче /„ата”/! Трябва да обиколим всички странджански села в границите на Хасекията. Ще препускаме от из-грев до залез, няма да жалим ни живот, ни сър-це. Ще тръгнем от Урдовиза, сключвайки кръг пак там. През където минеш, мило бяло конче през този един ден ще е моето лично владение и хората там ще бъдат освободени от данъци, го-ворила младата красива Стана на своето конче. Това обещание дал Султана към нея, като облог за тяхната женитба. Урдовиза по това време е столица на хас. А хасовете са лични султански имения и оттам идват доходите на султана. Ста-на обаче решила да го надхитри. Тя разстави-ла на няколко места в Странджа буйни жребци (атове). Сменяйки конете, ездач пропускал цял ден и заобиколил почти цяла Странджа, заоби-каляйки 17 села Конят, който Стана използва-ла за последната отсечка на пътя, издъхнал от преумора заедно с нея под стените на крепостта пред северния залив на Урдовиза. „Земята, що за ден преброди, Свободен кът ще я превърна. Тук няма веч да има роби!” Султанът спазил, дадена-

та дума и всички места, които били обиколени от „бяла Моновиза, със стройна гъвкава снага, с очи кат въглен черни, а косите-къдрава смола“ станали нейна собственост. В чест на издъхна-лият кон и на „владетелката, хубавицата, на морските вълни царицата“, жителите на Урдо-виза назовали красивия северен залив – Зали-вът на ата. Заливът Атлиман! Космическата Валя Балканска официално откри фестивала, акомпанирана от родопския гайдар Петър Янев. „И гайдата писна“, „гър-ло мерджанино песен излива“, приказни фол-клорни шарки заиграха, като наредени пъстри, блестящи мъниста на огърлица, „чудо и приказ е тази магия“! Магията на Атлиманска огърли-ца! Балканска зарадва многобройната публика на откриването на фестивала с песента „Излел е Дельо хайдутин”. Песента, която пътува в кос-моса с американския апарат „Вояджър”, записа-на на Златна плоча като музикално послание на земята. Народната певица Златка Ставрева при-ветства участниците, а Костадин Михайлов (странджански певец и нестинар) продължи с думите: „Всичко има в нашата Странджа, щед-ра природа, красиво крайбрежие, трудолюбиви

49България

хора, сладкодумен език, удивителни народни песни и обичай, които ни отвеждат до корени-те далеч във вековете. Когато Бог решил да сът-вори Странджа не изрекъл нито дума, само се усмихнал и от тази божествена усмивка тя се родила, скъта я в себе си странджанската земя и я запазила във век и веков, затова и до днес тя продължава да прилича на усмивка-сдържана, загадъчна, неуспяла от скромност да се излее в щедър весел смях. Странджа е легендарна уни-кална планина, тук душите на хората пеят и танцуват в съзвучие с природата”.

По време на престоя на участниците се ор-ганизира богата културна програма -разглежда-не на крепостната стена Урдовиза и музейната експозиция на подводната археология в Китен, посещение на тракийското светилище „Беглик Таш”. Дискусия по темата „Древният град Ур-довиза и тракийските накити” по поръчение на проф. д.и.н. Валерия Фол проведе Костадин Михайлов. Участниците разгледаха изложбата от накити „Калияне” на твореца Огнян Пен-дичиев и накити от полускъпоценни камъни и кожа на твореца Милен Минков.

“АТЛИМАНСКА ОГЪРЛИЦА”

2014

50

Бели

те л

ясто

вици

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Имало едно време далече на Север едно Море. Ис-тинско северно Море – страховито и безпощадно. Хора-та са ловували в Морето тюлени и китове. А пък Морето обикнало един Гарван. Не какъвто и да е Гарван, а най-мъдрият сред всички. - Да те чакам ли днес? – питаше го Морето, но Гарва-нът най-често мълчаливо отлиташе в небето за да спасява човешките лодки, заклещени от лед. Всички се присмиваха на Морето: - Как така ти, тъй могъщо и опасно, не можеш да се разбереш с някакъв си Гарван? Морето не отвръщаше на подигравките, притихва-ше, а после потапяше човешките лодки и изхвърляше на брега животните, когато Гарванът спеше. Доплуваха тогава китовете и тюлените до Гарвана и

се примолиха в отчаянието си: - Чуй ни, остави ги тези хора да потъват, не го заслу-жават, само гневиш Морето. Изслуша ги мъдрият Гарван и създаде остров от гла-вата на най-големия кит, изхвърлен на брега от Морето. Там той приютяваше хората и животни, извадени от Мо-рето, защото повече нищо не можа да направи. Все още никой не се е осмелявал да спори с разгневе-ното Море, но много, много хора са се събрали на острова на Гарвана... Разтрепери се Морето от ревност към люби-мия си Гарван и се разпени. Гарванът посрещна първите вълни, разперил могъ-щите си криле, приготвяйки се да умре. - Ела – каза мъдрият Гарван на Морето – Не искам да се боря с теб, а и не мога. По-силно си от мен. Ела, ко-гато пожелаеш да ме приемеш такъв, какъвто съм. Не ти угодих, прости ми. На Морето не можеш да му угодиш. Точно в това е твоята прелест.

Старите хора казват, че оттогава Морето обгрижва и заобикаля острова на Гарвана. Защото се опита да го хва-не в небето, но тежките вълни попречиха.

ГАРВАНЪТ И МОРЕТОАвтор: minavamКатегория: ИзкуствоПрочетен: 160585Постинги: 186Коментари: 685Гласове: 2071

Съвсем не беше вечер, а музиката се лееше като тъм-нина, на талази през улицата и после надолу към реката, където нямаше кой да я чуе, освен водата. Иска ми се да напиша, че музиката се лееше от стар грамофон, поставен на перваза на белосана кирпичена къща, а една немирна ръчноплетена дантелена завеска, задявана от вятъра, все се заплиташе в рамото с игличката и караше гласа на пе-вицата да пресеква, сякаш задавен от сълзи. Един такъв стар грамофон щеше да звучи в такт със сърцето на онова момче с изподрани от трънаците крака, което тича на-долу по хълма към реката със самоделна въдица в ръка. По пътя към реката момчето минава покрай схлупена-та къщурка, в която е казанът за ракия на селото. Пред нея, леко наклонена на една страна си почива натоварена с дърва каручка, а недалеч незавързано сиво магаренце спокойно пасе бодилите около селския път. Наоколо аро-матът на къснолетни треволяци се смесва с острата, лю-бопитна миризма на ферментирали джанки и на гореща ракия, миризма, която все напомняше на момчето за един

разказ, на Йовков ли беше, за диво и тайно любене на два-ма млади в колиба насред полето... На задната стена на къщичката-казан една дървена врата се открива направо над реката – от там във водата се изхвърля сварената, вече ненужна пращина. В малкия вир под дървената врата ви-наги се въртят пасажи от замаяни кленове и мрени, които пируват с остатъците от преварените алкохолни плодове. Но момчето не лови риба зад казана – пияните кленове и мрени никога не се интересуват от черни щурци, както и пияните хора никога не се интересуват от истинските примамки на живота. Два завоя по-надолу по реката има голям вир с подмоли, в които се крият едри риби, а и да не кълве, момчето ще се съблече голо и ще цопне в средата, в най-дълбокото, ще потъне чак до дъното, ще забие крака в студената тиня и ще протегне ръце нагоре. Ако усети с върха на пръстите си горещината на слънцето, ще знае, че реката се е предала на жегите и е станала по-плитка, по-уморена, по-готова за есенните дъждове. Иска ми се да напиша, че музиката извира от стария грамофон, че прозорецът е отворен, за да я пусне на сво-бода, и че ветрецът си играе с дантеленото перде, сякаш за да е сигурен, че момчето ще намери своята къща, когато се върне от разходката до онази река. Съвсем не е вечер, а музиката се лее като тъмнина.

МУЗИКА КАТО ТЪМНИНА

Автор: marcusjuniusКатегория: ИзкуствоПрочетен: 173233Постинги: 300Коментари: 2236Гласове: 15476

51Белите лястовици

Те бяха бъдещето. Работеха, както бяха научени да работят. Много време и качествено. Трябваше да зара-ботят пенсиите си, защото фондовете бяха празни. Ня-маше да има достатъчно, тъй като административният апарат беше раздут като балон, а младите хора напускаха планетата, за да търсят препитанието си някъде далеч в големия планетарен съюз. Заплатите им хранеха чужди пенсионирани, «маминки и татета», а за своите собстве-ни нямаше как да се погрижат. Затова пък старците им младееха, защото се бяха въоръжили с велико търпение. Даваха си кураж и с бодра крачка отиваха пак на рабо-та. Бяха пазачи, метачи, чистачи. Ставаха «баби и дядо под наем», тъй като младото поколение все пак имаше нужда от нормална семейна среда. А те бяха незамени-

ми. Поддържаха домовете в изрядна чистота. Подрязваха храстите в градините. Садяха зеленчуци и плодове и оси-гуряваха биопродукти. Когато бе необходимо, нарамва-ха старите кремаклии пушки, защото досадните летящи примати неочаквано се появяваха и крадяха от сладката реколта. Тогава старчетата си припомняха някогашни-те детски лудории и като на шега стреляха във въздуха, за да стреснат пришълците. После си разправяха стари вицове от казармата и все още се радваха на здравите си мишци и бързите си рефлекси. Е, идваше време, когато някой набор изчезваше от строя и всички разбираха, че се е преселил във вечните райски полета. Но мъдро при-емаха съдбата. Изпиваха по една люта гроздовица, после изпяваха тъжна песен, която изстискваше по някоя сълза от очите им, но повече не си позволяваха. Не искаха да се отдават на различни емоции, щото работата тях чакаше. Утре заран пак трябваше да бъдат на линия. Пак щяха да хванат мотики и лопати, за да се преборят с тая земя. За-щото не бе време за смърт. А за живот. Те бяха бъдещето. На нацията. И на своята миниатюрна планета.

БЪДЕЩЕАвтор: injirКатегория: Лични дневнициПрочетен: 320167Постинги: 164Коментари: 1781Гласове: 15664

Тази нощ сънувах, че съм стока в магазин. Хубав ма-газин. Светъл, просторен, изпълнен със всякакви стоки и за малки и големи, и за богати и бедни, и за капризни, и за непретенциозни. Магазин за всичко и за всеки. Вътре е прохладно, мирише приятно и е пълно с хора. Обикалят, разглеждат, докосват, избират. Всеки според потребно-стите си и всеки според възможностите си. Всеки е дошъл за нещо тук и се оглежда за да го намери. Спира, оглежда пита за цената, взима или продължава. Прави своя избор. Аз съм стока. Като всички наредена и нагласена на рафт. Чакам моя купувач. Чакам някой да ме вземе. Ня-кой, който е дошъл за мен. Някой, който ще има нужда от мен. Някой, който ще плати цената ми – за мен. Ог-леждам се. До мен са спрели хора. Оглеждат съседа ми в ляво. Хубава стока. Лъскава, потребна. Дори високата и цена, написана красиво с мастило, не ги смущава. Взимат я. Мястото остава празно. Влизат, гледат, излизат. Някои пазаруват, други – не. Гледам ги. Интересни са ми. Наблюдавам ги с дни. Някои се връщат отново, други никога не виждам повече. Някои спират пред мен, оглеждат ме, докосват ме, чудят се. Аз нямам цена. Нямам красиво нарисуван с мастило етикет. Все се чудя защо е така. Дали защото съм безценна или защото душата няма цена?... Влиза клиент. Измръзнал е. Бърза, но все пак трес-каво се оглежда. Минава между рафтовете, разглежда.

Спира до мен. Явно новата стока отляво е това, за което е дошъл. Грабва я дори без да я огледа много. И поглеж-да към мен. Накланя глава. Очите му се присвиват, после ситни бръчици като ветрило се разперват в краищата им. Докосва ме. А през ледените пръсти усещам колко топла е кръвта му, колко забързан е пулса му. Повдига ме, ог-лежда ме, маха с ръка на продавачката. Пита припряно за цената, а момичето с изписани вежди и шнола на цветя го поглежда притеснено и казва, че нямам цена. Че съм повредена стока. Нещо не ми било наред. И обяснява. Накрая завършва с това, че оставят клиента да прецени каква цена ще даде за мен. Колкото пожелае младият гос-подин да даде за мен и ще съм негова. Усмихва се притес-нено и намества шнолата с ръка. Мълчание. Трепет на пръстите. Връщат ме на мяс-тото ми. Момичето се усмихва и го подканя, че ще ме даде евтино. Явно от много време съм там и й се иска да осво-боди мястото за нещо по-така. Нещо по-лъскаво и с по-голяма стойност. Връща ме в ръцете му. Казва му как ще му върша чудесна работа, колко ще съм предана към този, който плати за мен и как вярно ще му служа… Той ме гле-да, преценява ме, мисли. Поглежда момичето с пъстрата шнола, очите му се притварят, а после с цялата сила и яс-нота на гласа си я пита как да определи цена на нещо кое-то няма цена? Кой е той, че да може да определи цената? И как всъщност се определя тя? Как знаем кой колко струва и дали нашата цена ще отговаря на това, за което я плаща-ме?... Пак съм на същото място. Пак чакам. Пак има хора, които влизат, разглеждат излизат. Някои се спират, други – не. Още нямам цена. Докога? Дали защото душата няма цена или защото е безценна? Още търся на кого принад-лежа. Още чакам картонче с числа... Ти знаеш ли моята цена?

МОЯТА ЦЕНААвтор: swan16Категория: Лични дневнициПрочетен: 105942Постинги: 74Коментари: 718Гласове: 3135

52

Изк

уств

о за

Бъл

гари

я

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Една торба мидички, 461 снимки и три късметчета, които ми сервираха с кафето. С това се върнах във Виена след месец в България. Да ми люти и пари. Да ми напомня за България и за моето предателство към нея. Да ми напомня, че трябваше да работя 4/5 от отпуската си, за да си платя сметките в красива, мълчалива, неусмихната Виена. Да ми напомня, че домът е там, където ме посрещат с усмивка, а не където е лаптопът ми. Там където мирише сладко. Всяка година се връщам във Виена с горчивото чув-ство, че съм един неуспял, провален човек, защото ако бях успяла, щях да съм си у дома и да успявам там. Няма да говоря за лошото – ИМА ГО ВЪВ ВСЯКА СТРАНА, дори в повече, отколко при нас. Няма и да мога да говоря за доброто, защото ми се сви-ва гърлото и усещам колко съм проста, издребняла, как це-лият ми живот се е превърнал в едно оцеляване, вегетиране, роботизирано ходене из чуждите улици в услуга на чуждите хора. Последните четири дни в България прекарах сред хора, които са толкова богати, че не им трябва фейсбук и виртуални приятелства, не им трябва дори телевизия, за да са щастливи. Хората на село са от друга планета – от пла-нетата на истинските човеци. Там има река, комари, жарко слънце, много работа, малко пари, малко лукс, но не чух ни-кой да се оплаче от живота си. Видях деца, които всъщност наистина играят навън по цял ден, видях младежи, които не си вземат телефоните в джоба когато излизат да играят кар-ти. Видях хора които могат да седнат на маса без да посегнат нито веднъж към… комуникаторите със свят, който всъщ-ност съществува само някъде из ефира. Един свят, в който bat risto, който се е настанил да живее в Лондон ми обяснява как трябва да ида на женския пазар и там да разправям, че съм преводачка, щото нали… съм звучала доста просташки. Това са измислени хора. А хората на масата ти, които минават, пият една водка, боднат един домат, разправят случки и се смеят не със LOL или ROFL, a с глас и истински смях. Така и скърбят. Така и се ядосват. Беземотиконно. Човешки. Дворовете са отворени, никой не заключва вратите си, българи и цигани живеят заедно, имат смесени бракове, мег-дан, хубаво училище, две църкви, много ракия и водка и… знаеш ли когато хората седят без лаптопите и телефоните си на масата, можеш да чуеш удивителни истории. Човек рядко се смее в цивилизована Европа. Няма на какво. В автобуса на връщане… пак една жена зад нас гово-ри четири часа и 49 минути колко било хубаво във Виена и колко противно й се видяло в България (ама си взела ня-кой буркан в сака „дано не се счупи”). Лицето (задникът) на България пред света търси голяма надница без данъци, ако може и без труд.

Пак ще кажа, има много българи, които са си зарабо-тили стандарта навън с умения и знания и помагат на роди-тели и близки, ама честно, по-голямата част не са българи, отдавна не са. И се срамуват. От родителите си, от езика си, от корените си. Не съм идеалист, знам всичко, разбирам хората, кои-то с 2000 лева заплата, ха-ха-ха, искат да избягат навън да търсят по-добро. И тук следва по-силно ХАХАХА. Да запо-вядат. Разбирам и селяндурския манталитет на много ими-гранти, които едва свързват двата края, ама като си отидат не затварят уста да плюят България и да хвалят чуждото. „Вие как му казвате на това тук? А домат ли беше, че забравих?” „О, при вас така ли им казват на пъбовете? Вярно, че беше пивница?” „А, то нашето не чете на български. Имам си таблет, нищо, че е на четири и там се учи да прави думички на ан-глийски. Я мама, сей сенк ю” „А, вярно ли не ядете доматите с колците?” „О, не благодаря, не пия ракия, водка може, ама ако е руска.” Така се създават митове. После защо никой не ми вяр-ва като казвам истината. Ще кажа пак това, което казах преди три години – за един месец в България как така никъде не ме обслужиха лошо? Как ли? Като влезеш и се усмихнеш и кажеш едно до-бър ден – ей така. Ма миришело й на цигари от летището. Или: „бе мля-кото нещо не е като това, дето си го купувам там”. Пък не казваш колко кенефа трябва да измиеш, колко задника тряб-ва да оближеш, колко подритвания трябва да изтърпиш, за да наемаш стая и половина на цената на три апартамента в България и колко обикаляш из евтините магазини, за да можеш да си купиш най-тънкото вино от евро и половина. Не казваш и че си хванал някой балък или стара парантия и си се задомил за чуждо гражданство, че и гей можеш да се пишеш, само и само да се нагнездиш да живееш при някой, който да те издържа, за да носиш обувки, които струват кол-кото операцията на очите на майка ти, която няма да пла-тиш, щото… бе да се оправят там. Бе като цяло „ш’ма снимаш ли утгори, мило.” Четирите дена в Ново село ми върнаха вярата в човеш-ката доброта. Никога не бях ходила там, но един съвет от мен: не гледай, а виждай, не чувай, а слушай. И запомняй. Аромати и цветове. Това ще ме грее. И морето с огромната луна потопила лъчи в индигова-та вода. И ароматите, на всички хора, които прегърнах, които обичам с цялото си сърце, и усещането че си обичан, че си повод за нечия усмивка, което татуирах върху кожата си за месеците, през които ще крача в мъглата на неясното си съ-ществуване и ще се държа изправена, ще се опирам на пара-петите на живота (там където ги има), за да мога да се върна и да го преживея отново. Понякога на човек му е нужно само едно – да знае, че някой някъде там го обича и мисли за него. Това, ако е човек, де. ПП: молба към всички българи, които живеят в чуж-бина – ако не милеете за България, поне не се обаждайте; всички знаем в какви лайна газите, щото и аз газя в същите. Ако ви е мила България – няма нищо лошо да си го кажете бе, хем ще ви олекне, хем и може да стоплите нечия душа.

ЗА ХОРАТА И BAY GANIO (БАЙ ГЕЙН)

461

Автор: virginblackКатегория: Лични дневнициПрочетен: 577469Постинги: 375Коментари: 1669Гласове: 5072

53И

зкуство за БългарияЕДНА БЪЛГАРКА ОТ ЗАПАДНИТЕ ПОКРАЙНИНИ

Госпожа Зденка Тодорова. С род, произлизащ от с. Бребевница, родена в Цариброд. Една българка, разделена с граница от родината си.

Автор: planinitenabulgariaКатегория: ТуризъмПрочетен: 2256874Постинги: 1422Коментари: 3223Гласове: 9100

Творците, интелектуалците, патриотите – те са част от елита на нацията. Прояви на неуважение към ли-чността или делата им аз считам за „духовно камикадзе”. Писал съм в блога си за голямата българска патриотка Зденка Тодорова от гр. Цариброд в Западните покрайни-ни. Специално отбелязвам, че тя е и поет. Нейна е идеята да се основе Кръг “Слово”, чиято дейност се разпрости-ра и сред българите извън определените от победители-те в Първата световна война граници на България. Така тя се изявява като защитник не само на българите и на българската култура сред българите по Пиротско, ней-ният роден край, но и по целите Западни покрайнини, несправедливо откъснати през 1919 г. от Родината им по силата на позорния Ньойски договор. За да остава буден българският дух и на живеещите до днес на територията на Сърбия българи, както и да напомня за тях на съна-родниците им в България - на това са посветени много от сбирките на Кръг „Слово”. В тях тя кани неподкупни интелектуалци и отлично запознати с важни за Бълга-рия исторически събития изследователи и учени, профе-сори по история, запознати в детайли с положението на страната ни в настоящия момент във вътрешен и меж-дународен аспект. Други лекции касаят символите ни или проследяват пътя на българите преди да се заселят трайно на Балканите. Имаше и сбирки за по-съществе-ните моменти от древната ни история. Изключително интересните лекции на тези хора при срещите ни с тях дължим на г/жа Тодорова. И още нещо важно има в дей-ността й: тя намира определения за патриотизма и ука-зания как да бъде той прилаган в живота от творбите на авторите. Това, което отличава гостите в Кръг “Слово” или творците, които представят свои творби е тяхната почтеност и неподкупност. Това може би е и причината да не могат да заемат те полагащото им се място в култу-рата, където преди 1989 г. са били турнати „правилните” хора, а сега на техните места са децата им. Последната среща, за която г/жа Тодорова писa, бе с г/н Румен Стоянов - една изключителна фигура в кул-турния ни живот. В бездуховното време, в което живе-ем, хора като него са изключително ценни. Той е разнос-транна фигура, но и пример за това как човек трябва да се стреми чрез дейността си да бъде най-близо до изку-ството. Професията на преводач той успява да превърне в изкуство. Да предадеш най-вярно мислите на автора, пречупени през теб, да намериш най-краткия път от същността на произведението до представянето му пред читателите не е лека работа. Едно произведение, пре-ведено от няколко преводача винаги ще бъде различно като звучене, като сила, като въздействие върху читате-ля, като отражение на духа на автора.

Не е бил лек и жизненият път на този човек. Не му дават да превежда каквото той иска, за извършени от него преводи го държат отговорен, защото не е пре-вел „правилните” книги или автори. Не са доволни и от превода на романа “100 години самота”, поради което не го издават веднага, а се опитват да го възложат на дру-ги преводачи, но те отказват. За тези неща той разказа пред приятелите на Кръг “Слово”. Въпреки всички тези трудности, които е имал, той се е изградил като личност, достойна да се гордеем с него. Когато се срещаме с такива хора, аз понякога си каз-вам: Чист човек! Аз мисля, че човек каквото и да прави, трябва да се стреми да превърне дейността си в изкуство според въз-можностите си. В това отношение считам г/н Стоянов за един добър пример. Г-жа Зденка Тодо-рова ни представя книгата „Динозавърски спомени” на един уникален писател. Румен Стоянов е роден в село Драганово, Ве-ликотърновско. Завършил е испанска филология в Хаванския университет. От 1969 г. преподава в СУ „Св. Климент Охридски”. Пре-подавал е български език в Мексиканския национален автономен университет. Ав-тор е на 22 книги, известен е с превода на Маркесовия роман „Сто години самота”, както и с преводите на кни-гите на Борхес, Кортасар, Карпентиер и редица други ла-тиноамерикански писатели. По случай 500-годишнината на Бразилия е отличен с орден „Рио Бранко” - офицерска степен. През 2012г. Университетът на град Бразилия го произвежда в почетен доктор, с което става единствени-ят българин с такава титла в Латинска Америка. В мо-мента е преподавател в катедрата по испанистика и пор-тугалистика в СУ „Св.Климент Охридски”. И за край, нека да завърша тази статия с един цитат от края на книгата на Румен Стоянов. Там авторът казва нещо много силно: „Гениалният поет и есеист Фернандо Песоа завещава: „Национализмът е дейно родолюбие”. Тоя вид национализъм споделям аз, не е достатъчно да обичам отечеството, нужно е дейно и постоянно да рабо-тя за него”. Тази книга истински и най-искрено я препо-ръчвам на всеки българин. Всеки ще научи от нея нещо полезно за себе си, а както е казал Бежков: „Трябва да се милее за отечеството и народа, който ние трагично сме възлюбили”.

54

Бълг

ария

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Все повече се отдалечаваме от онези страшни годи-ни, в които се ражда и живее Ботев. Динамичното ни и уж свободно време ни въвлича във водовъртежа си и ус-пешно отмива у нас спомена за истинските българи, оне-зи, способни “силно да любят и мразят”. Роден в навече-рието на Коледа и кръстен с името Христово, Ботев е сякаш оня нов месия, който идва, за да спаси своите братя. Но идвайки на този грешен и поробен свят, той е надраснал своето време, погледът му е отвъд хоризон-та, а душата му се рее в други прос-транства и това е неговата драма, да живее “сред глупци неразбра-ни”. Във вените му тече буйна-та кръв на Балкана, мисълта му, бърза и изпълнена с гри-жа за ближния и свободата на родината. Умира съвсем млад, недостигнал тридесе-тте, но на тази възраст той вече напълно е осъществил себе си - оставя публици-стика, за която е характерен лютият език, свистящ като сабя и отрязва горчивите истини на неговото съвре-мие, толкова силно актуални и днес; оставя поезия - дваде-сет стихотворения шедьоври в нашата литература, съхаранили не по-слабо от публицистиката му неговите идеали; има семейство и две деца... На тази възраст Ботев е поел своите отговорности, но това не му е достатъчно, защото за него е невъзможно да гради лично щастие, когато над братята му, над народа му тегне робският хомот. На тази възраст той среща смъртта си, но каква смърт!? Публицист, поет... коя е другата дума, която опре-деля личността на Ботев? ...Революционер... у него гори един огън, който изгаря душата му като огнедишащ змей от чиито две гърла излизат два изпепеляващи пламъка - на омразата и на любовта. И омразата към робството, като реално такова и като робство на духа, и любовта към всичко скъпо и родно, са две сили, които движат разума и действията на Ботев. Най-големият идеал, за който е способен да пожертва себе си е свободата и той го прави, отдава и живота си,... но това не му е достатъч-но. Като писателите-романтици в Европа, той успява да

превърне себе си, живота си в легенда, която да остане в ума и душата на българина, като онази мълва за Хад-жи Димитър, която дълго след смъртта му се носи, че го видели в Балкана... Да. Най-голямата мечта на Ботев се сбъдва - да загине в бой за свободата... Дали е искал да си

отиде толкова млад. Едва ли. Но... 1873 година е обе-сен Апостола на свободата... събитие, което

потапя в потрес буквално цяла България. Любен Каравелов се оттегля от револю-

ционната организация и минава на просвещенчески позиции, толкова

силно се преобръща душата му... Но Ботев не е съгласен с него, за Ботев няма друг път, освен борбата - свобода или смърт. Най-висшата цел е свободата, ако ли не, то смъртта трябва да е като в хайдушките пес-ни - легендарна като тази на Хаджи Димитър и Лев-ски, за да остане паметта и във вечността... И Ботев го прави - превръща себе си в легенда. Мисля, че е несъ-ществено това, че не е знаел за преждевременното избух-

ване на Априлското въстание и за неговото потушаване. Но

при дадените обстоятелства, как би могъл безучастно да си

стои в Румъния и да наблюдава. Не. Той има план и стратегия, ос-

вен това е артист, както е прецизен в стиховете си, така прецизно режисира

последните кадри от живота си. Корабът Радецки е превзет (дали наистина тайно би

могло да се качи толкова оръжие и униформи, краси-ви на свободни български войници... както имат такива и въстаниците в България...). Прощалното писмо до Венета Ботева ( тя до последната минута не знае, че той отива на явна смърт, преди това Ботев се е погрижил, семейството му да получи издръжка,... ако с него се случи нещо и той знае, че ще се случи, а дъщеря му е току-що родена...) На българския бряг - коленичи и целува земята - невероятен е в начина, по който създава своята легенда предание. И може би единственото му наистина голямо разочарова-ние е, че народът не тръгва след него... хората са изпла-шени, страхът е сковал душите им... После - геройската смърт и легендата за куршума, пронизал челото му...

ХРИСТО БОТЕВ - ЛЕГЕНДА, НЕЗАБРАВА, ВЕЧНОСТ... НЕДОСТИЖИМ

Автор: qbylkovcvqtКатегория: ИзкуствоПрочетен: 1122594Постинги: 923Коментари: 4601Гласове: 26168

Но... стига ми тая награда - да каже нявга народът:умря сиромах за правда, за правда и за свобода...

Христо Ботев

55България

Вчера, в горещия летен ден изпратихме един от сим-волите на промяната в Пловдив, а и в страната. В послед-ния си път пое Отец Димитър Нончев Амбарев – непо-корникът, бунтарят, правозащитникът, антикомунистът, свещеникът, българинът. И за пореден път се убедих, че Пловдив е превърнат в зъл, много зъл, отмъстителен и нетърпимо еснафски град. Очаквах да видя много от ветераните на СДС в гра-да, общинари, политици, об-щественици… Нищо такова, изпратихме го стари прияте-ли, дейци на д р у ж е с т в о т о преди 1989 г., семейството. В друг град щеше да има достой-но изпращане на един от хо-рата, на който Пловдив дължи н а й - т е ж к и т е и ожесточени битки с БКП, с номенклатура-та, с Държав-на сигурност и внедрените хора в опозицията. Нямаше дори един букет от общината, поне за човешки срам да бяха изпратили едно съболезно-вателно писмо. Направи го президента Росен Плевнели-ев, но пловдивските управници липсват в такива случаи, защото вероятно не им е разрешил наставника им Гочиту Гергов. „Сините” кметове Томасян, Гърневски и Чомаков също блестяха с отсъствието си, за Тотев въобще не си струва да говоря – той дефинитивно липсва от общест-вения живот. Нямаше нито един журналист, нито един! Нямаше нито един общински съветник, нито един! Нито един партиен началник.Да изброявам ли колко още хора липсваха… Грозен, отмъстителен, променен Пловдив. В сълзите на съпругата Нина и дъщерята Надежда, освен непомерната мъка видях и горчивината от забра-вата, която толкова рано натежа върху един горд дух, непримирим боец, толкова отдаден на страната си Божи служител. Настоях и го погребахме с националния три-кольор, защото Отецът бе наистина голям патриот!

Дойдоха да го почетем в последния му път старите приятели Петър Бояджиев и Алфред Фосколо, репреси-раната Росица Николова и част от легионерите, малко останали дейци на НДЗПЧ, приятели и съмишленици. И си спомних как изпратихме друг негов приятел – Стефан Вълков. Тогава на асеновградските гробища ни духаше леден вятър, а бяхме едва двадесетина души и гласът на Отец Амбарев кънтеше: „Такива като бай Стефан Въл-ков са забравени, ненужни, изтласкани в беднота и са-мота, защото техните съвести стряскат новобогаташи и перверзни политици. Дано Бог запази България!”. Отче, приятелю Амбарев, дали си предполагал, че толкова ско-ро твоите думи за бай Стефан ще се пренесат и за теб?! Сигурно, там горе, ще си ги припомните с горчивина…

Опяха го двама ста-ри свещени-ци-приятели, един от тях дошъл от Тро-янско да по-чете достой-ния мъж, а пловдивския м и т р опол и т дал забра-на местните попове да не смеят да стъ-пят на погре-бението на този страшен човек Отец Амбарев. Кой е предполагал, че след 25 г. комунистиче-ските методи и средства ще са същите?...

В горещия ден на пловдивските гробища се вгледах в много познато лице, което тихо стискаше свещица до ковчега. Остарял, отслабнал, с изпито лице и тъжни очи. Райко Язовеца. Един от най-верните ятаци на Отец Амба-рев от времето преди 1989 г., убеден антикомунист и неу-морен деятел на независимото дружество, скромен и тих, но непримирим биткаджия. Плачеше тихо. Прегърнахме се и той ми каза: „Нашата съдба е много, много тъжна. Вече съжалявам за всичко, накараха ме да се озлобя, но нямам сили. Малцина останаха такива като Митко, сега и той си отиде, разсипаха ни…”. Нямаше какво да кажа. В такива случаи само се мълчи. Нина, Надежда – вашият Митко, Отец Амбарев ще остане въпреки всичко в спомените ни като голям бъл-гарин и човек, Бог за всичко ще му прости, Лека ще му е пръста. Пловдив не бе достоен за него. И нека по Божиите пътища той премине по-леко, отколкото тук, на този гре-шен и непризнателен свят.

ИЗПРАТИХМЕ ОТЕЦ АМБАРЕВАвтор: torossКатегория: ПолитикаПрочетен: 2495576Постинги: 637Коментари: 5261Гласове: 8321

56

Бълг

ария

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Тя е единствената жена-летец в света, която призе-ми при екстремни условия тежък пътнически самолет на лондонското летище „Хийтроу“.Тя е и първата българка, станала командир на пътнически самолет. Записва се в курс за моторно летене, но не може да влезе във Военно-въздушното училище „Г. Бенковски“ в Долна Митропо-лия, защото там не обучават жени. По нейно настояване правилникът се променя и тя завършва през 1950 г. с още 12 момичета. До 1952 г. Мария Атанасова е инструк-тор, после завършва школа за пилоти-из-требители. От 1953 до 1974 българката лети като пилот и коман-дир на „ЛИ-2“, „ИЛ-14“, „ИЛ-18“, „ТУ-134“ по маршрутите на БГА „Балкан“. Преди пет годи-ни завинаги „остана на небето“ първата българка, издигнала се до командир на пътнически самолет. Мария Атанасова е сдържана, волева, немногословна, тя не приличаше на своята колежка Роза Георгиева, пилот от правителстве-ния авиоотряд 28, която се славеше като бохемка и в края на живота си написа пикантни мемоари за времето, кога-то е превозвала по въздуха червените величия. За Мария се знае, че е единствената жена-летец в света, приземила тежък пътнически турбовитлов само-лет „ИЛ-18“ на лондонското летище „Хийтроу“ със 73 пътници на борда. Въпреки славата, тя упорито странеше от светската суета. Няколко години преди смъртта си се засели в дивото родопско селце Солища и съвсем сама по-строи двуетажната си къща. Любимото й хоби бе да събира камъни. „Бижуто“ в колекцията й беше тракийски оброчен камък, намерен в местната река. Нарекла го „Слънчевият камък“, но за съ-жаление водата го отнесла, преди да успее да го прибере в двора. Последните придобивки на уникалната нашенка бяха два огромни къса с желязна руда в тях. Според Ма-рия те станали причина съседката й Шинка да се обърне с колата си близо до тези камънаците. Изключително сил-ното магнитно поле въздействало и върху автомобилите, и върху психиката на шофьорите. Те получавали халюци-нации и се отклонявали от „правия път“.

Като дългогодишен летец самата тя често се е сблъсквала с природните стихии и феномени.

Кацала е в какви ли не условия – на сняг, само с един работещ двигател... Особено опасно било навлизането в буреносен облак. Точно до кабината проблеснала мъл-ния. И помощник-пилотът изведнъж започнал да дрън-ка, че това били извънземни. „Бих му един як шамар да се опомни“, признава въздушната фурия. После обаче ви-дяла очите му – човекът бил направо ослепен от силната светлина. След кацане Мария веднага провела оператив-ка, за да обясни на подчинените си мъже, че трябва да за-творят очи, щом чуят грохот.

Физиката и психиката на Мария Атанасова останаха железни до последно. Нищо, че никога не е спазвала ре-жим, а е имала нечовешки натоварвания. Не знаеше как-

во е лекарство, пиеше само билки. Познаваше отлично целебните треви и сама варе-ше отвари за цялата си рода. Не избягваше обаче алкохола. Чашка-две хубаво вино или домашна ракия я вдъхновя-ваха да се отдаде на спомени-те. Но тя не беше човек, който обича да гледа назад. „А само напред - по-точно напред и малко нагоре“, уточняваше първата нашенка, „издигна-ла“ се до командир на пътни-чески реактивен самолет.Малко известно е, че:

Гръбчева, Атанасова и Бачева влизат в сградата за срещата. Вървим по един дълъг коридор, на мен крака-та ми се подкосяват, признава ветеранката. В един мо-мент виждат Георги Димитров да седи на едно отрупано с вестници и папки бюро. Като ни видя – стана, излезе при вратата и отдалече ни вика „О-о-о, какви момичета идват аз мислех, че някои ученички ще дойдат”, разказва Гръбчева. С любезното посрещане Димитров предразпо-лага гостенките си да преодолеят напрежението и да раз-кажат за какво са дошли. Те веднага му обясняват как са завършили аероклу-ба, но не им се дава възможност да продължат да учат за пилоти във военното училище. Защо, пита Димитров. Ами – нямало жени в армията, отговарят момичетата. Не е имало, но ще има, отсича министър-председа-телят. Гръбчева разказва: „Димитров вдига телефона и пита командващите един по един. Те отговарят - ами няма жени в армията. Димитров пита заместник-ми-нистъра, който казва, че нищо не знае по въпроса. Пита и министъра. Той казва – бях на 1 май в аероклуба, ви-дях тези момичета, че са много добре подбрани и повече – нищо няма, няма никакви сведения”. Тогава Димитров направо нарежда на командващия да се подготвят доку-ментите и още на следващия ден момичетата да бъдат приети да учат за военни летци.

НЕТЛЕННА БЪЛГАРСКА КРАСОТА

Автор: bvenКатегория: ПоезияПрочетен: 4383503Постинги: 1233Коментари: 11093Гласове: 23896

57България

Не, не е приказка. Но пък, от друга страна, кой знае ... Те, границите на приказното, в нас са, сами си ги изтегляме. Хващам Лятото за ръка и хукваме презглава към пла-нината. Пътят тича пред нас, едва го догонваме. Ето го и кацналото в Балкана селце. Селце с име на птица. Село – песен. Село – спомен. Имало едно време... За-тискам тъгата с възторг. Не може да е истина! Бялата къща – насред гората, притихнала, сънува. Насред виолетовия за-лез се усмихва Лятото; отскубнало се е от ръката ми, слуша песента на скорците. Захласва се от хора на пчелите в липата. В най–високите й клони блести светлина и трептят, трептят листата, сякаш дайре. Танцува, а сребристото й лице сияе. Полека, на пръсти, се спуска вечер. Гората притихва. Няма такава гора другаде. Не и за мен. Стволовете на дър-ветата (Кой знае защо все ги рисуваме кафяви ... ) леко по-тръпват. Има го и кафявото, тук е. Но – и черно, светлосиво, графитено, зелено ... Зелените ризи на камъни, на полегнали от старост зидове ... Залюлени в сънища. От някога. Някога – вчера и някога – утре. А утре е Еньовден. За него си говорим край огъня. В смълчаното време тихичко пробягват искри. Почти полунощ е. Тръгваме за мълчана вода. И сме смели. Не, не е от виното, юначни сме си! Поема-ме в редичка към чешмата, ей там, в далечното. Вървим през гората, тук–там – силуети на къщи, тъжни къщи от едно вре-ме. Цялата ми смелост се изпарява, знам си – хукнала е обра-тно, край огъня е приседнала. Сянка на самодива пробягва в мен, птица вика в тъмното с човешки глас. „ Хич не ме е страх, хич не ме е страх ...” – повтаря онази, смелата, в мен, а гласецът й – един тъъъничък... Мълчим. Налели сме мълчана вода. Няма да топим пръстени в нея, те – пръстените – отдавна са на ръцете ни.

И тогава я забелязвам. Луната! Ама каква луна! – да разтво-риш ръце, не можеш да я обгърнеш. Плете люлка от клони. Красиво е. И – страшно. Светлината на фенерчето се изгубва до огъня. Мълчаливо оставяме водата на каменния зид. Топ-ваме еньовче в бялата купа. ( Не сме сигурни, че е точно тази билка, но в приказните нощи всичко е възможно. ). Водата се люшва под звездите, сила ще пие тази нощ. Прибираме се мълчаливо. Нощта срещу Еньовден е. Клоните на стария орех тропат по прозорчетата, вятър тича из гората, очите на-тежават. И – ето го утрото. Тръгваме да посрещнем слънцето. Всичките седемдесет и седем и половина билки ни чакат. Този път вървим през селото. Стъпваме по камъни, които помнят; край къщи, които сънуват; край рухнали дувари... Живот в шепи, пазещи спомени. Ето я и кръчмата от едно време – три стени, прозорче, през което надничат треви и тъжно бяло цвете. Нещо засяда в гърлото ми... Прошумолява рокля. Обръщам се – красива непозната жена върви до мен, пристъпва усмихната. Пътят – широк, къщите – живи, зад нас хлопва голяма порта. На голяма къща. Жената е с чадърче, лицето й – бяло като млякото, за което е тръгнала към овчарника. ( Божичко, дали мълчаната вода не ме е омагьосала, пила съм магия... ). Жената се раз-тваря в утрото. Обръщам глава – само голямата порта е там. Насред нищото – страж на спомени. Продължаваме на изток. Там, където Земя и Небе са едно. Във въздишката на два облака се показва съненото лице на слънцето. Огнено и огромно, избухва. Еньовден е. А наоколо – такава хубост, че чак ме заболява. Светът на билките. И имената им – лековити. Повтарям си „ оби-чниче”, „омайниче”, „звъниче”. Ето го вълшебното биле, дето изцелява души! Хубавицата природа е билето. И звъни, звъ-ни обичта в мен. Ето тук мога да се разтворя във всичко – цвете, цвят, облак, земя ... И е светло, светло... Присядам в плътния аромат на диви треви. Меката то-плина на земята ме изпълва. На моята земя. Аз и тя, и едно село, дето го е имало. И Лятото с изгорялото си гръбче, и морето в мен. И нашата среща насред спрялото време; миг-новена безкрайност, среща на пътища; споделено, Еньовско. Шепот на ветрец размива границите. И тихичко на-шепва приказка. Имало някога...

СПОМЕН ЗА ЕНЬОВДЕНС

Автор: meggКатегория: ЗабавлениеПрочетен: 238460Постинги: 56Коментари: 2008Гласове: 12373

Иван Рилски Чудотворец е роден е около 876 г. в село Скрино край Кюстендил. Когато родителите му умират, раздава на бедни и бoл-ни хора своята част от наследеното и постъпва като послушник в манастира „Св. Димитър“ под връх Руен във Влахина планина. Славата му се разнася далеч от Рила планина из пре-делите не само на България, но и на Европа.

Българският цар Петър I изминава цялото разстояние от 450 км от столицата В. Пре-слав до Рила, за да се срещне с него. Монахът обаче не пожелава да се запознае с владете-ля поради смирение. Той приема плодовете, но не и златото, което държавният глава му предлага, като само му се покланя отдалеч. Това още повече увеличава славата му и към него заприиждат ученици от цяла България. Чудотворецът съставил своя завет - уника-лен документ, от който са познати четири преписа. Един от тях и днес може да се види в музея на манастира. В него светецът заве-щава на хората да съхранят вярата си, непо-рочна от всяко зломислие.

СВ. ИВАН РИЛСКИ ЧУДОТВОРЕЦ -НАШИЯТ НЕБЕСЕН ПОКРОВИТЕЛ

Чудотворец е ро

Автор: kasnaprolet9999Постинги: 382Гласове този месец: 112Коментари този месец: 63Любими блогове: 300

58

Изк

уств

о

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

както мастилено петно с неверно очертаниекакто пясък в пясъчен часовниккакто счупено, на безброй парчета, огледалокакто пеперудено оригамикакто и това, че няма по-красиви дървета от очертаните със снягкакто мъглата е притиснала града до без дъхкакто слънце, огряло напук на прогнозите и полегнало поле надълбоко в облаккакто „зеленото“, което расте с часове и опиянява като надеждатакакто добротата,която е начин на живот, не - изключение(и така)както държим себе си в ръцете си, защото друг може и да ни изпусне както

Автор: elianaКатегория: ЗабавлениеПрочетен: 129189Постинги: 163Коментари: 65535Гласове: 15556

ЛУНАТА БОЛИА е лято,защо от Луната боли?Като хилави клонискърцат неделите.Крия в дрешникаполудели мечтии нарамвам на гръбонези другите-ослепелите.

И тежатвъв косите мивсички вчерашни дни,като сребърни,малки разпятия,полудяла за обич,Луната боли,неделитеса за покаяние.

Няма смисъл във смисъла,ако си сам,уж е лято,а плачат сирените,не ме болиот мен да ти дам,болят мепосле неделите.

Автор: trevistozelenaКатегория: Лични дневнициПрочетен: 1729813Постинги: 318Коментари: 4556Гласове: 15744

КАКТО

Автор: alidoraКатегория: ИзкуствоПрочетен: 130428Постинги: 116Коментари: 518Гласове: 4442

Това изречение...ооо...о, това изречение!Това изречение си пожела да бъде оцветено в оранжево.Това изречение обожава да води монолози със себеподобните си.Това твърде несериозно изречение понякога използва корема си за барабан.Това изречение също се очертава индивидуалист.Това изречение ме издебна в една глуха улица и ми шепна заплахи, чак докато не се съгласих да му поставя някакво мноооого яко многоточие ........ Ммммтова изречение може да става на кравай и да мърка като котка.Това изречение няма задни мисли.В друго някое време Това изречение щеше да бъде написано на папирус с най-разкривения почерк на света.А това биха могли да го издълбаят и на стената на най-яката тоалетна в Сорбоната, знае ли човек...Това ми е любимото изречение.Това изречение е от една много древна книга с рецепти за консервиран грах.Това изречение...е, това изречение тече в някакъв безподобно луд ритъм.Това изречение е so on

ТОВА ИЗРЕЧЕНИЕ Е ЗАГЛАВИЕ.

Това изречение е Самото Начало.Това изречение току-що се покапа с кафе и запали цигара.Това изречение живее извън закона.Това изречение пожела близост с предходното изречение...и я получи.Това изречение нещо се повлия стилистично.Това изречение категорично отказва да му поставя точкаТова изречение изпраща закодирани послания към Вселената, Космоса и обитателите на един тропически мравуняк.

59И

зкуство

ЛЕСНА СУПА (ЗА ДУШАТА) И НЕ ТОЛКОВА

5 средно големи картофа (когато разрязваш утрото ми всеки заспал миг в ръцете ти е повече от истина) 1 глава лук (...избърсвам очите сипак пак пакне плачат истинитепросто облак недоумениекаца на върха на деня и знаекак тии...)Нарежете съставките на едро, залейте с вода,Добавете две три щипкиСол(си раната от утре , която нося ...хлябът в ръцете ти...ухая неземно)

)

Автор: dressyКатегория: Лични дневнициПрочетен: 687398Постинги: 722Коментари: 3449Гласове: 44083

Сос Бешамел:2-3 суп.лъжици масло1-2 суп лъжици брашно1 чаша и половина студено мляко(забърквам сепо повърхността на кожата тиедна подобаваща смес вчералепкаво студена мъгла от думизалязвам по вдишването титака така плавнопланина завършила дните си бялобялобяла съм водазачената в година на змия и огънстичам се в очите тигъста смърт,която ражда сърце)Запържете брашното до златисто(....шшшш,миглата ти каца меко на ръба на залезатихо ли еили си ти....)Прибавете студено мляко,докато разбърквате интензивно,Оставете сместа да се сгъсти,като продължавате да разбърквате(обещавам не знамостарелия ми погледнежност разкъсана на малки парчета

тази страна на червеното съмкогато те сънувамдишам отклонениямълчаливото ти идване нощемкогато държиш ръкатa mi Ахне обещавам)Изсипете готовия сос Бешамелпри сварените вече картофи и лукоставете супата да кипне леко и овкусете -бял кайенски пипер(знам,че ти ти,знам)Мащерка,майоран и магданоз(дъждът зеленкогато гласът ти разказванамирам пътищата си зеленивървя ...)При сервиране добавете добре препърженив масло хлебни крутони (гладът на очите тисъмсъмкапка любовс която започва живота )

Приятен апетит!

Имам една добра и една лоша новина. Добрата е, че ще се опитам да се посмея на живота, а лошата е, че ако не успея, по-неже съм крайно емоционален индивид, мога и да се разплача. И обратното. Защото тия неща са свързани... За цветните петна в сивото ежедневие и защо светът никога не е само черно и бяло. Добрата новина – дойде му времето и на отпуската. Ло-шата – пътувам с най-ранобудния човек на планетата. Аз съм Сова, той става с петлите. Все пилета, ама различни. Лягам си в 3, той ме взима в 6 сутринта. Обичам рок, той ме разсънва с Бобан. Спи без възглавница, аз спя с две. Когато сънят ми е най-сладък, той вече става за кафе. И ме буди. А аз убивам с поглед. Отпуската свършва, като всичко хубаво и на нейно място идва работата. Хубава работа, ама се става рано. Става се рано, но за сметка на това се свършва по-късно. Но пък ти дават да пиеш. За да повишиш границите на търпението и да оцелееш. И работният процес да върви като по вода. И по вино. И по бира. И каквото там има. Със солети. И шоколад. Трябва да има ин и ян. Като ин-вино веритас, което пък те прави като Ян Бибиян. С Фют на рамото. Вечерите минават леко, за сметка на сутрините. Да, но ако се събуждаш, значи има за какво. Едно кафе венозно и всич-ко е наред. Вдигаш малко кръвно, за да е в синхрон с работния процес. После пиеш един таратор и го смъкваш. В тараторa има чесън, но пък на кой ли му пука. Кучето и без това ме целува рядко. А и стимулирам работния процес. Всички бягат от офи-са да вършат работа. И икономиката стимулирам – купувам си дъвки, за които някой е платил да бъдат рекламирани. Прибирам се и взимам душ. Понякога налягането е тол-кова слабо, че все едно ме плюе Дафи Дък, но пък съм на първия етаж, тези от последния, дори нямат вода! Главата ми е сапуни-сана и докарвам вид на Йети, но пък мога да си правя пънкар-

ски прически в огледалото, докато чакам по-добри вемена от това да живея в 21 век. Междувременно мога да пея, без някой да ме гледа странно от колата си, както обикновено ми се случва на път за работа и обратно. Защото обичам да пея, за жалост обаче го правя фалшиво. Но пък силно, така де. А в банята има и акустика. Бохемска рапсодия на канон. Божествено... и някак мазохистично. Излизам от банята и си правя вечеря. Формата трябва да се поддържа. Кръгла, но форма. Удобна форма. Особено за човек като мен, имащ навика да пада по стълби. Многократно. Многократно, но винаги зрелищно и със свидетели. Артистич-но. Но пък така и не записах в НАТФИЗ. Станах сервитьорка с висше. С висше, което едва ли ще използвам. Но пък имам ди-плома, която за жалост стои в шкафа. Шкаф, който ми подариха колегите. Но пък който ми отне 4 часа, двама приятели и две ПВЦ бутилки с бира, две отверки и много майки, за да бъде сглобен. Без чекмеджетата. За тях беше нужен и един баща и „след утрешния ден“. Добре е, че има тол-кова верни хора наоколо. Лошото е, че нямат винтоверт. Но пък имаха воля. И аз имам воля. Спрях цигарите. Но пък не спрях пиене-то. Пороците ми намаляват, но интензитетът им се увеличава. Но пък си признавам - признат грях, половин грях. Което ме прави още по-добър човек. Човек, ама грешник. Но пък жива и щастлива. И съвсем малко дива. И все пак добре е, че сме живи. Но пък той един живот.... Работиш цялата си младост, за да креташ на старини. Но пък стресът и ефективно развиващото се ГМО, както и някои ин-ституции и определени индивиди, няма да ни позволят да про-дължим пътя си чак толкова, че да трябва да разчитаме на една пенсия. Но пък душите живеят вечно. Което е добре... Лошото е, че там няма материя, а щом няма материя, не мога да си държа ча-шата с виното.. Но пък ще се върна. Имам приятел, който с удо-волствие ще си разлива питието, ако му размърдам пердето.... Добрата новина е, че животът е забавен. Лошата – че не всеки може да го види.

ЕДНА ДОБРА И ЕДНА ЛОША НОВИНА

бра и една лоша ня на живота а лош

Автор: dorichelaКатегория: Лични дневнициПрочетен: 1718674Постинги: 493Коментари: 14815Гласове: 4299

60

Бели

те л

ясто

вици

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Обичам да се вглеждам в хората, да чета по лицата и да слушам душите им. Интересни са ми. Вълнуват ме истински. Признавам, че ме предизвикват повече от всяка книга. Случвало ми се е обикновен човечец да ме изуми с нечуван роман, невероятно семейна сага, смайваща дра-ма, шокиращ трилър, сразяващ екшън, немислимо при-кючение... Истории истински, преживяни, преминали реално през мисълта, сърцето, душата, тялото и оставили своя реален отпечатък в съдбата на човека. Оставиш ли някой да се излее искрено, почти вина-ги установяваш че е добър. Всеки човек е добър ... Там някъде в дълбокото си е такъв. Наистина рядко, да не кажа, че на мен лично никога не ми се е случвало отблизо да познавам лоши хора. Да, странно е... Правим един куп тъпотии, завиждаме си, борим се, мразим се, състезаваме се, обичаме се, ревнуваме се, тор-мозим се взаимно... Но всеки вътре в себе си и сам за себе си всъщност не преследва лошо, а уж се бори само за неговото си добро по някакъв си негов начин... И... и е смайващо, как влезеш ли там в неговото въ-тре трудно и мноооооооооооого рядко можеш да видиш лошотия. Прав е баща ми като казва, че няма лоши хора, а глу-пави - такива, които не знаят и не могат да се радват на дошлото в живота им. Та така - обичам да наблюдавам хората. Дори когато не продумва, човек говори и всъщност е най-искрен в мълчанието си.

Стига да имаш желание да чуваш. Пъстър свят, различни хора, вселени, които често не се пресичат, макар да са всички тук и сега, на това място по това време.

Времето се е усмихнало, а нещо тежи - дали са годи-ните, дали грижите, но по-гледът е долу, а не в небето. Смирено някак.

А някои все още не могат и не искат да изгубят хоризонтите пред себе си. Бих дала много, за да проследя накъде отплуваха мислите й.

А тя се учи да балансира, но е готова да излети.

Други пътуват навътре в себе си и навън с политналите си мисли ето така - бримка по бримка. Пъ-тешествие, което ще завърши с плетка от човешка грижа, мисли, мъдрост, мечти. Когато свикнеш да пътешестваш,

концентрирайки се в нещо, не се отказваш да си го причиниш, дори да ти се налага междувременно да си продавач на портока-ли. Кое е по-вълнува-що, а? После то било работохолизъм. Не вярвайте - те така отсъстват, поли-тат и аз искрено им се радвам.

Има хора, които могат да от-състват и така - зад черните

очила и зад кантарчето си. Гарантирам ви - този мъж не е в момента там където го вижда-те.

Ех, как и до края на дните си все си имаме нужда да сме

споделени. Дори само за да престоим в китния си двор един слънчев съботен следо-

бед. Друго си е да го преседиш с компания.

ПЪСТЪР СВЯТ

вглеждам в хора

Автор: vitaldesireКатегория: Лични дневнициПрочетен: 105397Постинги: 155Коментари: 165Гласове: 941

61Белите лястовици

На Един Остров, насред океана, далеч от всякакви дру-ги острови, живеел Човек. Живеел там, откакто се помнел, а се помнел, откакто живеел там. На острова имало всякакви екзотични животинки, с които през времето, което живеел на острова, Човекът се бил научил да общува. Те също били свикнали с него и когато го срещали се държали все едно е един от тях. Приели го били от-давна, дори по своеобразен начин разговаряли. Животинките и Човекът, обитателите на Един Остров. И макар на острова да се чувствал като у дома си, Чове-кът бил убеден, че неговият дом е другаде и силно мечтаел да живее сред себеподобни. Не бил виждал никога себеподобни. Т.е. – същества, приличащи на него, ако не броим стария Оран-гутан и неговото семейство, но бил убеден, че не е възможно да е единствен от вида си. Мечтаел си Човекът за Свобода сред Себеподобни. И така, малко по малко, късче по късче, стъпка по стъп-ка, започнал да върви към изпълнението на мечтата си е. Бил уверен, че Свобода и Себеподобни се намират на едно и също място – далеч, далеч от този остров. Събирал дървета, изплитал въжета, построил сал. Изча-кал морето да влезе в спокойната си фаза и потеглил. Животни-те гледали как се отдалечава навътре в морето, клатели озада-чено глава и се питали: - Защо? Тъжно им било, че Човекът ги напуска. Само старият Орангутан стоял настрани и се усмихвал загадъчно. Плавал Човекът много дни и много нощи, заливали го вълни, акула прогризала сала му, кит го обърнал, делфини го прескачали, морски тюлени го съпровождали. Но Човекът, ре-шен и уверен, пътувал натам, към Свободата. И ето, в един прекрасен ден, взирайки се в Хоризонта я видял – малка черна точица, която се увеличавала и превръща-ла в струпани странни плавателни съдове, стотици пъти по-го-леми от неговия сал. Зарадвал се Човекът, загребал яростно, като крещял, колкото глас има - Ето ме, тук съм!!!. Като приближил достатъчно, за да различава нещо пове-че от силуети, с възторг разбрал, че наистина е стигнал до света на себеподобните му. Но странно нещо - те сякаш не го забеляз-вали. - Много съм далече - си казал Човекът, скочил от сала и заплувал към брега.

Когато излязъл от водата се огледал и видяното леко го уплашило - намирал се сред бетонна гора, в която гъмжало от себеподобни. Щъкали наляво и надясно. Повечето от тях уж гледали напред, но явно не гледали никъде. Лицата им били странно безизразни. Сигурно са такива себеподобните – казал си Човекът, който всъщност ясно осъзнавал, че никога преди не бил виждал себеподобни В бетонната гора имало и някакви странни животни, кои-то издавали силни звуци, по-силни от звуците, които издавал лъвът, когато се разгневял. Дори му се наложило да отскочи, за-щото едно от тези странни животни се опитало да мине върху му. - Ето ме! Тук съм! - повторно извикал Човекът, но отново никой не му обърнал внимание. Само някакви малки себеподобни, приличащи на бебета орангутани, го заобиколили и го сочели с пръст, кряскайки му неразбираемо. Човекът решил, че за да го чуят трябва да се качи на нещо по-високо. Видял едни дъски, наредени една върху друга , пока-терил си и пак извикал: - Ето ме! Тук съм! Аз съм един от вас. Свободен съм! Рекъл недоизрекъл последната дума и силен удар го пова-лил на земята. Един себеподобен държал голяма пръчка, гово-рел бързо и неразбираемо, гледайки го гневно и размахвайки ръце. Човекът се опитал да му разкаже кой е и откъде идва, да му разкаже колко дълго е търсил Свободата, но Онзи само ръ-комахал и от време на време го удрял с пръчката. Събрала се тълпа от себеподобни и всички говорели сил-но на неразбираемия език. Слънцето вече се скривало и наоко-ло настъпил мрак Себеподобните, един по един, се разотишли и Човекът ос-танал сам на земята. Помислил си, че никога не се е чувствал толкова сам и не-разбран. - Самотно нещо е Свободата - казал си той - самотно и неразбираемо. Скочил на сала и заплувал обратно към острова. А в същото време на Един Остров мъдрият стар Орангу-тан говорел на животните: - Не тъжете за Човека, няма да минат и 4 пълни луни и той ще се върне. - Защо ще се върне? – попитал един млад опосум - Защото търси Свободата и Себеподобните – отговорил старият Орангутан.

ЗА СВОБОДАТА И СЕБЕПОДОБНИТЕ

насред океана, д

Автор: benraКатегория: Лични дневнициПрочетен: 1803170Постинги: 649Коментари: 12335Гласове: 28703

Ето и младите. Ама те все по много предпочитат да са. Колкото повече, толкова повече! ... А всъщност са двама по двама.

А тези тук са две, но не са по две. Те всъщност май са продавачки пред магазина. Ама продават ли и дали ще продадат?!? Според мен са сигурни, че това с продава-чеството е просто временно недоразумение, някаква нелепа грешка в аристокра-тичната им съдба.

Хората са най-богатия учебник, най-полезния опит, най-ценната наука, най-докосващата емоция, най-запълващо-то удовлетворение и най-мъдрия учител, които можем да имаме по пътя си в този живот.

62

Изк

уств

о

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Живееше накрай града. Къщата й беше на границата меж-ду града и обширните поля - започващи от малкото й дворче – необятни, тревисти, леко вълнисти, с малки горички и много аромат. Всяка сутрин тя ставаше още преди изгрев слънце, об-личаше нещо набързо, връзваше на опашка дългите си буйни коси и все още протягайки се и бавно пристъпвайки из малко-то си дворче, раздвижваше всяка неразсънила се става и всяко все още сънуващо мускулче. Отваряше малката портичка, или както обичаше да я нарича – своето малко порталче към света, правеше няколко дълбоки вдишвания и издишвания и с леки, пъргави подскоци за засилка се затичваше напред през тревата. Час, а понякога и повече продължаваше сутрешната й тичаща или бягаща разходка. Така наричаше този свой навик на тяло-то и душата - разходка, никога крос - защото не се надбягваше нито с времето, нито със себе си; не целеше и намаляване на теглото си, нито поддържане на телесно здраве. Тя просто оби-чаше да тича, да усеща тичащия заедно с нея въздух, да вдишва разбутания от нозете й свеж аромат на тревите, да играе с про-хождащите в розово слънчеви лъчи. Винаги тичаше боса. Нямаше определен маршрут, които да следва, нито носеше часовник за отчитане на пробяганото разстояние във времето. Правеше леки, плавни крачки, петите и за миг потъваха в напоената от роса мека трева, притиска-ха я точно за миг към земята, след което бързо се издигаха във въздуха насочили се жадно за досег с друга купчинка трева. Тревата охотно се подчиняваше на нейните стъпки и след като отминеше, стръковете й се изправяха рязко, поклащайки се за-бързано, сякаш й махаха за поздрав и изгубвайки я от поглед, постепенно смиряваха движенията си. Обичаше полето, неговата неизбродимост, безкрайни хо-ризонти, усещането за неописуем покой и хармония, които то така щедро разливаше във въздуха. Обичаше всяка негова не-

Автор: martitoКатегория: Лични дневнициПрочетен: 894462Постинги: 270Коментари: 9986Гласове: 34470

равност, неговите малки издатини и едва забележими вдлъбна-тини. Спускаше се по тях плавно, забавяйки или ускорявайки крачката, някои прескачаше с отскок, приземявайки се в след-ващата възглавничка от трева. Спускаше се и към малките ос-тровчета горички от тихи, ароматни акации или напевно шеп-тящи тополи. Там, в сянката на дърветата, тревата бе по-зелена, по-мека, обилно напоена от свежата утринна роса. Там се заи-граваше тичешката с любопитно надничащите през клоните на дърветата слънчеви лъчи - улавяше ги в крачките си, настигаше ги или минаваше покрай тях или през тях. Обикаляше чевръсто стволовете на дърветата, снишаваше се бързо под протегналите се да я докоснат клони, прескачаше пъргаво ниските храсти и сухи клонаци... Беше като волно пърхаща пеперуда, заиграла се на гоненица с полята, жадна да вкуси заобикалящия я свят... Всеки ден просто тичаше. Всяка сутрин обтичваше поле-то, преоткривайки неизмеримата му красота. Всяка сутрин се сливаше със света и сливаше света със себе си... Не случайно и точно там, сред полето, по време на една своя тичаща разходка, срещна него. И оттогава вече не се раз-хождаше сама. Тичаше с него, тичаха заедно. А полето им раз-криваше нов тип, неусетени дотогава прелести на споделеност-та... И те сигурно щяха продължат да танцуват като две влю-бени птички цял живот, ако не беше катастрофата. След нея той спря да тича. Купи спортни уреди и превърнаха една от стаите в малка фитнес заличка. И двамата се упражняваха там, но тя не спря да тича... - Приключи ли с бягащата разходка за днес? Познатият глас на любимия мъж достигна до слуха й. - Да - усмихнато отвърна тя и отвори очи. Пое няколко пъти дълбоко въздух, вдигна сама от тревата босите си нозе, постави ги на инвалидната количка, а той я за-тика към верандата. Катастрофата не я отказа от тичането. Всяка сутрин тя ставаше в ранни зори, обличаше нещо набързо, връзваше на опашка дългите си буйни коси, излизаше, придвижвайки се с количката сама, отваряше малкото порталче, събуваше се боса, отпускаше с ръце парализираните си нозе на меката, наросена, натрупала аромат трева, затваряше очи и.... потегляше през по-лята... Всяка сутрин... Неизменно...

НЕИЗМЕННО, ВСЕКИ ДЕН…

В случая общото съм аз! Не, майтапя се, но случайно днес в Мола, докато си търсех пътеводител за поредното пътешест-вие, попаднах на статия за Мария Кюри в едно списание, а по-сле и на няколко книги на Ричард Брансън. Позачетох се – пър-во за Мария Кюри, чела съм книга за нея написана от дъщеря й Ева, но там ми е убягнал факта, че тя е напуснала Варшава и

Автор: teraКатегория: ДругиПрочетен: 1964152Постинги: 852Коментари: 6733Гласове: 16800

заминала за Париж, за да избяга от нещастна любов! Била е гу-вернантка в едно семейство, където господарският син се влю-бил в нея, но родителите му били категорично против –„Кааак? Не може да се жени за една гувернантка!” Ако не бяха против, сега нямаше да имаме първата жена, носител и то два пъти на Нобелова награда – веднъж със съ-пруга й Пиер Кюри и веднъж самостоятелно, както и първият учен с Нобелови награди в различни области - физика и химия. Неведоми са пътищата божи, както се казва. Бягайки от тази нещастна любов и влагайки всичките си сили в учението – за-

ОБЩОТО МЕЖДУ МАРИЯ КЮРИ И РИЧАРД БРАНСЪН

63И

зкуство

Луната се расипва в небетона хиляди мънички звездииоблаците бързат да ги скриятза да изчезнат всички светлини.

И питам се, потънал в мраказащо е тъмно, като нямам сън?Защо луната грее с отразена светлинаи облаците пак крият звездите в небето?

Защо така създаден е света,че болката е винаги над всичко?Дори и да обичаш, пак боли.И в наранената душа, остава- нищо...

Автор: ivokiКатегория: Лични дневнициПрочетен: 395934Постинги: 1317Коментари: 1725Гласове: 2862

НОЩТА НЕ ИСКА ДА ЗАСПИ

В нощта безсънна, за кой ли пътсънувах те наяве, в мрака на нощтаима ли те или те измислихреална ли си или си мечта? Рисувам те с късчета лунаОбличам те с облаци, мечта.Създавам те от спомениот слънчевите дни.

Когато, може би те имашеи не беше сън в реалносттакогато беше частица от БезкраяВселената за моята душа.

Дали отново ще изгрееш сутринтакогато слънцето разпръсне мрака?Измислих ли те или те имав безсънна нощ, заместила луна?

вършва физика и математика в Сорбоната, тя среща там и чове-ка, който ще стане и неин съратник в науката, както и другар в живота. Пиер Кюри вече е известен учен, когато свързва живо-та си с Мария. За какво ви разказвам тази история – ами защото си е като онагледяване на известния израз „Когато печелиш не знаеш какво губиш. Както и когато губиш, не знаеш какво пече-лиш.” А общото между Мария Кюри и Ричард Брансън е това, че е знаела точно какво иска. Разликата между двамата е, че него-вото кредо е забавлението в живота, поне така твърди самият той. Докато Мария Кюри като че ли много забавление не е видя-ла през живота си, като се започне от мизерно детство, смъртта на сестричката й, болестта на майка й, уволнението на баща й от работа и се стигне до нелепия инцидент при който загива съпругът й, блъснат от конски впряг. Тогава малката й дъщеря е на две годинки. Животът й е изтъкан от много борба и много работа. И слава богу – увенчан със заслужено признание. Тя е и единствената жена, чиито останки се намират в Пантеона в Париж, положени са там през 1995 по указ на Франсоа Митеран. Да отидем сега към забавното при Ричард Брансън. Пре-листих книгата му „Как загубих наивността си”. Тоя човек си личи, че живее на много високи обороти, даже и само от стила му на писане! :) Не си купих книгата поне засега, но определено ме заинтригува. Вече избягвам такива импулсивни покупки – има доста книги, грабнали ми окото, на които после все не им идва ред да бъдат прочетени. Но на този човек – шапка му сва-лям за това, че умее милиарди да прави докато си кара кефа! На живо познавам един милиардер, но той не е много забавен. На мен винаги ми се е усмихвал дружески, но по принцип обича да спича народа с опулен поглед и да му козируват. Та и от мили-ардер до милиардер си има явно разлика! :) Ето ви малък откъс от една негова книга „Майната му! Да го направим!, ако не сте го чели досега:

“Винаги съм бил късметлия. Днес Върджин се радва на огромно количество средства. Подхвърлят ми, че трябвало да намаля темпото. Бих могъл да се пенсионирам. Питам ги: - С какво да се занимавам? - Рисувай с водни бои. Играй голф. Забавлявай се – отвръ-щат те. Аз вече се забавлявам. Работата ми е забавна. Забавле-нието е същността на начина, по който правя бизнес. То е клю-чово от самото начало. Не виждам причина да го променям. Не всеки разполага с парите или с късмета, за да започне бизнес, или пък не се появяват подходящи възможности. Поня-кога се радваш просто да имаш работа – каквато и да е. Хва-щаш се във фабриката, в магазина или в колцентъра. Може и да мразиш работата си, но се опитваш да гледаш положително на нещата. Да, но забавно ли е това? Бих запитал нужно ли е човек да изпада в рутина? Наистина ли тази омразна работа е един-ствената възможност? Независимо кой си, винаги имаш други възможности. Ог-ледай се. Виж с какво друго можеш да се заемеш. Ако все пак се налага да работиш за някого нещо, което не харесваш, както се случва на всеки даден момент, не мрънкай. Бъди позитивен и просто се справи. Работи усърдно и си печели заплатата. Радвай се на хората, с които те свързва работата ти. Ако все пак не си щастлив, превърни в твоя цел да отде-лиш личния си живот от професионалния. Забавлявай се в сво-бодното си време. Ще се чувстваш по-щастлив и ще се радваш повече на живота и на работата си.” И накратко, това е общото между двамата, знаят какво искат и как да го постигнат. Страхотни хора, способни да за-реждат останалите около тях с примера си, волята и енергията.

64

Изк

уств

о за

Бъл

гари

я

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

БЪЛГАРИ И СЪСЕДИ - ПРИШЪЛЦИ ИЛИ КОРЕННИ ЖИТЕЛИ

Автор: balkanecКатегория: НовиниПрочетен: 1143671Постинги: 137Коментари: 1648Гласове: 2970

Името Българи на Балканите започва да се из-ползва от IV век и с него старите историци наричат мизи, траки, пеласги и пр. Многобройни примери от фолклора, етнографията, обичаите, бита, традициите, езика - свиде-телстват, че българите сме местен народ. От Освобождението у нас е на власт една исто-рическа школа на фалшификаторите - „Златарската“ - по името на Васил Златарски, чието налагане е плод на по-литически интриги и чиновнически кариеризъм. Почти всичко учено в училище е резултат на едностранчивите съчинения и историческото инженерство на тази школа. Историята, че българите сме доведени на Балканите от Аспарух и от далеч, е недоказан мит. Според Херодот-І-57: „атическият (предгръцки) народ бил пеласгийски“. Това е един свят от родствени народи на Бал-каните и Анатолия, с развита цивилизация и култура, които очароват и грабват гръцките пришълци. До такава степен, че гърците пожелават повече от всичко да ги при-тежават - и да направят местната култура своя. Те добиват фикс-идея - да усвоят тази цивилизация и буквално да я откраднат от местните жители. Започват с възхищение от „пеласгите“ и ги наричат „богоподобни“, заради всичко което виждат у тях. Дори в гръцката митология им „дават“ най-благородния произход - от „Пе-ласг - син на самия Зевс“. След време обаче ревността им срещу местно-то население сти-га до там, че тези, на които по-рано са казвали „бо-гоподобни“, по-късно започват да наричат „траки“ - в гръцкия език обидна дума - бук-вално „варвари“, „диваци“, „чужде-нци“, „неелини“. И им отричат право-то да имат каквото и да е общо с т.нар. „елинска култура“. Последвала Ви-зантийската пре-работка на Бъл-гарската история.

Тази отдавна разработена версия, преди 100-200 години приемат наготово за свой шаблон и налагат пове-чето официални историци на Великите сили и до днес. Раковски - един от най-големите наши историци пише: Това племе или голям род, познато в елинската стара по-вестност под общото и обширно народно име пеласги, не е друго освен българи, изкривено от гръцките описате-ли поради недостатката на езика им. (Че гръцките опи-сатели много странни речи писани с „б“ са писали с „п“ върху това можеме наведе много примери. Отечеството Александра Македонскаго, кое се е съхранило и до днес в правото си наименование Бела или Белица, тии са го пи-сали в старост Пелла, а днес Мпелитса. Тъй и множество други.“ Че пеласгите и траките са един и същ народ е мнение на редица наши и чужди учени - Ал. Фол, Вл. Ге-оргиев, В. Дюруй и др.

В българските села до преди 100 години още са се носели чумбаси /пеласгийски перчем и опашка/. А спо-ред акад. Владимир Георгиев трако-пеласгийския език е говорен в Юго-Източна Европа още от Неолита. Йоан Цеца казва ясно: „Пеоните са българи“, а за мирмидонци-те Йоан Малала, творил в VII век, твърди безусловно, че са българи. ПЕЛАСГИ, ТРАКИ И МАКЕДОНЦИ СА ЕДИН И СЪЩ НАРОД.

Рибар от о-в Тера с чумбас - плитка и перчем

Древно изображение на борци от остров Тера с чубмаси и перчеми