pravo na svoboden izbor broi4

[email protected]

1 ноември 2013г. брой 4

1001usmivki

777

arlos

artwood

adytaistvena

aidasv

alav

autocad

avangardi

bai4ec

alexs

alhimik1

ambroziia

amrak

anastasiia

andi2

andrei

andrinamark

marmotaanonymous1212

apollon

aqualia

aqwaris

aragami

balgarski7vinarki

balkanec

batstefan

bgsever

bigbro

bizcocho

blackle

blogena

bojo12345

boliarkabg

brym4ence87

budha

bulgarianation

bulgarinut57

bven

cecka1504

cefulesteven

elisaveta1va

cinichedonist

ckarlet

coffee

cornflower

corruption

crusader

danailpetrov

danidan

danielpetef

ddima

demokratizator

desirella

devnenetz

didim

djgator

learningtogether

dressy

drlubenova

dum

ednodete1

eien

eleonoraknyazheva

elika

elina71

elineli

elinora

ellahikari

eloiz

emil60

boliarkabg

essy

estirbg

evchet0

evelin

fabula

faktifakti

feq

freyja

friendly1

harvi

helios

hink

hristo27

idealist

joysii

juliet

jwk

kapito

karambol5

kroraina

krotalka

kulinar

kuracpalac

kimiraikkonen

frina

fire

afrodita1

gandolfini

ili4e

iliada

injnina

inkata22

karanikolov

kardamom

juli13

kastel

kykowsky

lado

ladydream

lagrima

gerganasp

giminibilibob

giminibilibob

giorodafa

gita969

gliptolit

gmihov

gocho52

iren5

iseva

ivana59

ivanna4ev

ivelinapetrova

ivobonchev

ivoso

gita969

devnenetz

katovprikazka

kentoff

kontrasti

kordon

kosara2008

kostadin

kostas

lamiata

laurencia

legna

libertybell

lidis

lidislidis

lila

lilims

gogi6666

gosho568

jesusbg

jim101

kozme

kraevedi

lion1234

lubara

lubima

lunar

madhatter1

magicktarot

maistorica

malkiatprintz

mamas

mariniki

mariposatracionera

marrio

marsi13

martito

mediatiaunika

meiia

mercutio

meteff

metoovch

bigbro

mihala

mirogankov

mitkaloto

mobbidik

monaliza121

monna1

moreto66

motherboard

mrgreen

milenamm

nadita

naidobriq

natali60

nav

nellka

neslanchice

nestinar

nikita6864

ninaantonova

nkf

nostalgia

novitejivotni

ognena71

oross

palisandar

panazea

parasol

paravankofivan1

pegas08

petergunn

pisatelkata

planinitenabulgaria

ploudinperper

portishead

inkata22

puk

radalia

raders

raykov

raylight

razkazvachka

reffina

ren

reporter

ri4ivul

rrafi

rumen75

rumqnadikova

rumqnadikova

rumst

rustam

rustocks

sahaj

sahajayoga

santiment

sarcezlatna

sarcezlatna

milady

savremennik

sensation

serjo

sestra

sever

shaffi

silvaantonydon

silwiqna

skribezium

sladyr4eto87

dalida

kamosutrov

smani

smilodont

soueerouseliteratura

sowhat

spasunger

ssstto

stefanasenov

stefbelchev

stix

stoian11

sunflower

sunn

svetaemoi

svoboda64

tae

karaiany

tantri

tanyaivanova

tanyarisemova

teddybear

templar

marrio

tiia

tikoev

faktifakti

timmyd

tink

antonnovak

miasoul

totkaivanovaa

transformer

transver

traychev

trjufelihayver

tsanynka

tsvetanandreev

tsvetankov

universalnite000

valiordanov

valsodar

vanya70

varg1

bezistena

vencislavomtatsat

moebeedee

veselinvalev

vestavestalka

victoriavselena

vihra13

vihrogonka

virginblack

mikaela19

waterway

whitecat

kenefski

worldissue

yanichka92

yotovava

yuliya2006

zabavnata

zabylgarite

zaw12929

emma6

cefules

СВОБОДНИ ПОЕТИв

blog.bg

Списание на блогърите,публикуващи

в blog.bg

БРОЙ 4

София, 1 ноември 2013 г.

С Ъ Д Ъ РЖ

А

Н И Е

Какво е извор? .................................................................................................32Нацията е чалгизирана – безвъзвратно.....................................................34Не сменяйте системата, ако може сменете народонаселението .....35Обезкървяването на българското село......................................................36За любов ...........................................................................................................37Подари ми за коледа ново сърце ..................................................................38Поезия ли? ........................................................................................................39Ветровете край морето .............................................................................40Опитвах се... ...................................................................................................40Юбилейната ми стихосбирка ......................................................................41С много нежност ............................................................................................41Прелюдия .........................................................................................................41Септември ......................................................................................................42И при вас ли е така? ......................................................................................43От 3 до 6 месеца работим ангария за монополите и над 4-5 месеца за държавата и общината ...............................................45Уродливост .....................................................................................................46Какво се случва? И какво да се прави? ........................................................48Различна съм ....................................................................................................49Театрално .......................................................................................................50И нека бъде така ...........................................................................................50Мечтание ........................................................................................................50Моите лични войни .......................................................................................51Среднощен дъжд .............................................................................................51Тайнствата на деветашката пещера .....................................................52Един от нас споделя... Или делото на живота ми. ..................................53Един ден ...........................................................................................................54А някой кара колело ........................................................................................55За всичко и всеки... .........................................................................................56Аз съм ти палача... .........................................................................................56Тодорова задушница ......................................................................................56Гласовете ни ...................................................................................................56В тунела на времето ...................................................................................57Хората, които адски обичат да се оплакват ..........................................58Нищо ново под слънцето! Всичко се повтаря... .......................................59Политиканстването ....................................................................................60Удуши социалната грамотност .................................................................61С устни ме изгаряше .....................................................................................62За пътуването и пристигането................................................................62Извън словото ................................................................................................62Орисия ..............................................................................................................63Да няма отпаднали, неграмотни и несвободни деца!!!:))) ....................64

Приятели ...........................................................................................................3От къде дойдоха траките? ...........................................................................4Рецепти за щастие ........................................................................................5Моите спомени от народна република българия ......................................6Аз съм българче .................................................................................................8Когато имаше работа за всички... ...............................................................9Независимите зависимости. Честит празник! ........................................10Едни такива „обсебващи“ мисли... ..............................................................11Адам ..................................................................................................................12По нашенски ....................................................................................................13Ярост ...............................................................................................................14Оптимистично стихотворение .................................................................14Да се смееш ли, да плачеш ли... ...................................................................15Моето дуенде ................................................................................................16Петият сезон .................................................................................................17Освобождаване ...............................................................................................18На клада ли ме водиш? ..................................................................................18Монолог на майката земя .............................................................................18*** .....................................................................................................................19Никога не ще открием... ...............................................................................19Нека цялото лято да е за теб и за мен! ...................................................19Никога не ще открием... ...............................................................................19Свобода или страх .........................................................................................20За „нормалната“ мъгла и статуквото... В българия... ...........................21Моят 3-ти март ...........................................................................................23Имало едно време на изток .........................................................................24Фестивалът „Жива вода“ в Каран Върбовка ............................................27Връх вихрен, връх кутела и кончето .........................................................28Сън .....................................................................................................................30Равносметка на един живот .......................................................................31

СВОБОДНИ ПОЕТИ В BLOG.BG

Издател – Владимир Качаклиев

Главен редактор:Евдокия Фердинандова – harvi.blog.bgЗам. главни редактори:Кирил Кирилов – comfy.blog.bgРедактор на 1 и 3 бр.

Кристина Митева – candysays.blog.bgГрафичен дизайн и предпечатАрам Агопян – www.aramagopyan.com

Печат – „ОфсетГрафик“ АДISSN – 1314–6742Тираж – 2000

http://harvi.blog.bg/

http://comfy.blog.bg/

С Ъ Д Ъ РЖ

А

Н И Е

http://marianakusheva.blog.bg/

Приятели,Нека отново събудим душите за обич и вече като електронни будители със

старите корени на нацията ни, да споделим със света прекрасния български

празник на Народните Будители!

Нека към исконните традиции на народа ни добавим още една – нова

традиция, и подкрепим за пореден път започнатото от нас преди пет години.

Нека силата на позитивните емоции и градивността на разума ни надделеят

над тенденциите за превръщането на личността в малка частица от масата.

Потенциалът ни като основоположници на разумния живот на земята

ни задължава да научим народите да полетят към един нов свят на

одухотворена хармония, която поезията на

живота е вложила във всички нас!

Да бъде светлина!

Бъдете здрави, свободни и одухотворени!

С обич

Ваш: Владимир Качаклиев

Автор: ka4ak

Категория:

Политика

Прочетен: 1944053

Постинги: 255

Коментари: 11571


Все още ми е трудно да си обясня „любовта“ на различни „учени“ към нашата история. Чудя се и как сме вярвали дълго време на невъобразими дивотии? Дали ще да е от уважение към титлите на академиците? Или може би причината се крие в това, че лъжите на неколцина авторитети се повтаряха упорито и в миналото нямаше много алтернативна информация? Както и да е, нека хвърлим поглед какво са ни внушавали години наред. Според официалните теории, през Каменната епоха земята ни се обитава от забележителни хора. Те изграждат високоразвито общество, на тях се приписват златните съкровища от Варненския некропол. Древните балканци, чието име никой не споменава, създават невероятна за времето си кера-мика. Тя е украсена със сложни спирали и др. фигури. Дори стените на домовете на тези хора са били богато украсени с различни орнаменти. Появява се особен тип жилище, доста обширно и добре построено, хората и добитъка са под един покрив. Животът на тези древни балканци спокойно може да се нарече рай...обаче през Бронзовата епоха от север дошли траките и наложили своята власт... До тук добре, няма нищо неестест- вено в едно нашествие. В нашите земи са идвали много народи, това не може да се отрече. При всяко идване обаче се наблюдава рязка промяна в мате- риалната култура и названията на селища, реки, местности...Тук идва пробле- мът, защото според проф. Вл. Георгиев на територията на България най-ста- рите топоними и хидроними са тези на траките. Няма по-стар слой, няма и дори легенда за идването на траките на Балканите. За сметка на това Херодот, Страбон и Плиний разказват с подробности за идването на гър- ците от Африка. Тези факти обаче не притесняват изследователите, кои- то твърдят, че траките са нашественици в земите на юг от Дунава. Самозабравилите се учени не се наемат да оборят проф. Георгиев по отношение на твърдението му, че тракийският език е говорен в земята ни поне от VІІ хилядолетие преди Хри-ста. Не се представят никакви убедителни доказателства за идване на нов народ. Тракийската керамика от Бронзовата епоха има същите красиви орнаменти както и тази на народа, на когото принадлежи Варненския некропол. Същите тези орнаменти красят и традиционната българска носия...по този въпрос обаче се мълчи... Мълчи се и за това, че особения тип жилище, при който хора и животни са под един покрив, не изчезва през Бронзовата епоха. Проф. Я. Бест споменава в своя книга за невероятната приемстве-ност, която показват някои от жи- лищата на българските животновъди с жилищата от Неолита. Този тип дом е бил типи- чен за България до преди около 60 години... Най-важното, което не ни се казва е това, че в Черноморските степи се срещат същата керамика, същата архитек- тура, идоли и др. като тези от земите на юг от река Дунав. Да обаче, според ня- кои учени Черноморските степи са място-то, от което уж са нахлули траките през Бронзовата епоха. Материалната кул-тура обаче в двата региона е почти идентична, а това означава, че принадлежи на един и същ народ. За какво на- шествие да говорим тогава, как може някой да нахлуе в собствената си земя. Да, през Бронзовата епоха настъпват промени. Те обаче не са причинени от идване на нов народ, а са резултат от местно развитие. Това е нещо напълно нормално, всяко общество се развива и по този начин на-влизат промени в бита, културата и т.н. Траките не са дошли от никъде през Бронзовата епоха. Дедите ни са обитавали Балканите, Черноморските степи и части от Мала Азия поне от Каменната епоха. Това е причи-ната през пето хилядолетие преди Христа да се наблюдават идентични погребални ритуали в Тракия и Анатолия (К.Бъчва-ров). Когато блясва искрата на човешката цивилизация, дедите ни са вече в земите, в които ги поставят гръцки и римски писатели. Не мога да си обясня кому бе нужна заблудата, че траките не са местни хора, а нашественици? Поставяйки друг народ в земята ни преди траките, изследователите дават възможност на спекуланти да твърдят, че някой друг народ е обитавал земите на юг от Дунава и наследниците на този народ притежават изконните права върху Ро-дината ни. Въпрос на време е някой да изяви претенции върху територията ни. Смахнати теории се пръкват доста бързо, стига да има кой да ги финансира. И ако тези теории пасват на политическите интереси на силните на деня... не ми се мисли за последствията. Да пази Господ!

ОТ КЪДЕ ДОЙДОХА ТРАКИТЕ?

Керамика от Черноморските степи (Украйна) – V-то хил.пр. Христа

Бели

те

ляст

овиц

и

4 СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

Автор: sparotok

Категория: Политика




За да живееш пълноценно годините си осмисли, защо си случен в тази земност и от къде дошъл си ти. Създателят ти да е в тебе и да си вярваш до безкрай. Да уважаваш всеки хребет, вселената, природен рай...

Да сътвориш докрай доброто, поискано от някой друг. Да не прегръщаш нивга злото. Сърцето ти да е юмрук. Доброто – ключ към световете на другите, пази с любов. И само в искреност ще светиш с копнежите на всеки зов.

Раздавай своите блаженства, когато имаш да дадеш. Помни, че цялата вселена, участва в твоя скъп градеж.

Почитай висшия си разум. Душата си не цапай в зло. И болката превръщай в радост, богат с природното добро.

Създавай своя свят с надежда и винаги бъди светлик. Залагай цялата си нежност в житейския симфонен стих. Помни, че външното е пепел, а вътрешното те гради. Реалностите с Божий трепет извайват твойте бъднини.

И всяка цяло-част през тебе усъвършенствай с доброта. Животът има свята требност, далеч от всяка суета. Почитай земните си тайнства и Божията висота.. И чак тогава ще омайстваш на щастието с вечността.

Пази душата си от лоша мисъл! Пази живота си от зла ръка! Намирай в нищото неземен смисъл! И срещай с искреност дори врага!

Мечтай мечтите си с любов голяма! Очаквай чудото на всеки ден! Пази сърцето си от страх, измама, от черна мъка, от вина и плен!

Дари духа си с истина и вяра! На всеки миг усмивката пази! И нека чужда святост, мъдрост стара и всяка прошка бъдат ти звезди!

Имай Любов, а не любов. Постигай хармония в себе си. Обичай и вярата в Бог, и земното тяло безсребърно. Всичко прости! И умей да забравяш лошото през душата си. Чистите помисли изкопней. И в грешките не съди брата си!

Изричай Истини винаги смело. И бъди честен в съдбата си. Всички години обичай до зрелости. И през всички мъдрувай понятно. От сърце си обичай близките. В доброчестина се обистряй. И тогава с доброто орисан, щастливей през живота си истински.

РЕЦЕПТИ ЗА ЩАСТИЕ

1

2

3

Белите ляст

овици

5

Автор: wonder

Категория: Изкуство




МОИТЕ СПОМЕНИ ОТ НАРОДНА РЕПУБЛИКА

БЪЛГАРИЯКакто всяка година на 09 сеп-

тември, неминуемо се разгарят спорове „за“ и „против“ онези времена. Като всеки, който се е „докоснал“ до тях, аз също си имам мнение. Но вместо да го натрапвам на другите, ще раз-кажа това което аз лично помня от времената на Народната ре-публика. Внасям уточнение, че това, което Ви разказвам, е от 1983 година насетне.

Та:Магазините в онзи период

бяха огромни и се обслужваха от много продавачки. Но ... бяха празни. Т.е. имаше разни работи от първа необходимост и мно-жество боклуци, които стояха на рафтовете с години, без някой да ги погледне.

В социалистическите магази-ни човек можеше без особени проблеми да се снабди с хляб, кисело и прясно мляко, сирене. Имаше и кренвирши и салами. Но ... кашкавалът беше рядкост. Направо си беше събитие да го видиш вкъщи (в магазина няма как да го видиш, защото чуе ли се, че има, веднага се извиваше опаш-ка и ... свършваше). На пазара и в „плод-зеленчук“ човек можеше да си купи плодове и зеленчуци, но ... при твърде ограничен из-бор. Банани и портокали... ня-маше. А мандарините... толкова бяха желани, че по едно време в детското предаване на кака Лили се беше появила една песен „Ман-дарините у нас идват само с дядо Мраз“, която песен държа рекор-да по гледаемост с месеци.

Месо. По принцип не беше

проблем да се купи месо почти през цялата година. Само че под месо разбирайте салам „Кучешка радост“ и някакви кренвирши. Любимата на всички ни луканка беше много евтина, но... я имаше 2 или 3 пъти в годината (около посочените по-горе дати) и за да се снабдиш с нея, задължително трябваше: 1. някой да ти каже в кой край на града ще се продава (че то си беше направо непред-сказуемо кой магазин ще се окаже „печеливш“); 2. да отделиш поне 3-4 часа за тогавашните социал-ни мрежи – опашките. Лукан-ката беше евтина, но... аз лично много добре си спомням как в един павилион срещу Виенска-та сладкарница в Габрово имаше целогодишно луканка срещу... 20 лева килото. Инак, ако я искаш на държавната цена – минаваш през социалните мрежи.

Бирата я обичаха всички. В нея плуваха някакви парцалчета (боклуци), затова умниците като мен я навдигаха срещу слънцето и стискаха палци продавачката да се съгласи да им подмени бу-тилката ако случайно (45% от стоката) се окаже, че някоя бира е с парцалчета. От този период остана и един тарикатски навик – да си поръчваш бирата в зеле-ни шишета, който и днес някои чаровни алкохолици свято тачат. Причината за този мистицизъм е в това, че през зелената бутилка по-ясно се вижда дали има, или няма парцалчета.

Тоалетна хартия... Че за как-во ти е тоалетна хартия, вестник „Правда“ върши работа (както

казваха тогава). И добре, че беше вестникът. Нямаше човек с какво да си обърше... Тъй, де. Не знам дали някога ще забравя празните стойки за тоалетна хартия, под които имаше едни джобчета с...нарязани вестници. Инак, самата хартия не беше непознато поня-тие. Просто (както всичко оста-нало) я нямаше и се налагаше да се чака на опашки за нея.

Борихме ние капитализма с нашата продукция, а Корекоми-те бяха пълни с хора. Кореком бяха магазини, в които човек (ако има... западна валута) може да си накупи от прогнилия капита-лизъм техника, дрехи или шоко-лади. Ако знаете само колко вър-вежни бяха „корекомските яйца“ (днешният kinder surprise)... Вся-ко дете, което имаше такова, беше много гордо. Само че за да си част от миропомазаните, трябваше родителите ти не само да имат долари и/или марки, ами и да ре-шат да отделят от ценния ресурс да ти купят – едното яйце беше 60 цента и можеше да се купи само с банкноти. Монети не вървяха и по тази причина не връщаха рес-то ако си купиш само едно яйце.

Книгите... също бяха кът. Да си купиш хубава книга беше въз-можно само, ако си абонат на книжарницата (така и не разбрах как се става абонат) и при поло-жение, че с въпросната книга си вземеш още няколко съветски книги – „свръхинтересни“. Някъ-де около 1986-7 година си купих от антикварната книжарница първите три тома на „Винету“ и „Съкровището в сребърното езе-

Мин

ало

несв

ърш

ено

врем

е...


Автор: drugi

Категория: Хоби




ро“. Дадох всичките си пари, кои-то бях спестил от цяло лято бра-не на билки (над 50 лева). После реших да си събирам колекцията на Карл Май. Като излезе „Олд Шуърхенд“, се опитах да си я купя – имаше я в книжарницата. Само че... ядец... Оказа се, че било само за... абонати?!? Та, трябвало да чакам 30 дни да видим дали абонатите ще оставят нещо и то-гава. Изчаках 30-те дни, на 31-вия сутринта отидох – книгите бяха приготвени, само че беше затво-рено (бях отишъл рано сутрин – преди училище). Минах след учи-лище и... всичко вече беше прода-дено. Рев... да не ви разправям.

Образованието беше сериоз-но. Още от първи клас, та всяка година, учих как Ленин през жи-вота си излъгал един-единствен път (като счупил някаква ваза) и как Георги Димитров в затво-ра с белезниците научил немски, после научил закона на немски (това всичкото за три месеца) и най-накрая се появил и размазал Гьоринг в съда, като му казал, че фашистите са диваци и варвари (никой не си задаваше въпроса как така в най-варварската държава Германия можеш публично да оби-диш някой и да те оправдаят). Учил съм и за Митко синът на отряда (Палаузов), битката при Жабокрек, фашистите и чорба-джиите и т.н. Като цяло не беше лошо образованието – останали-те работи: математика, български и т.н. си ги учихме, като хората.

Учиха ни, че е лошо да се вярва в Бог. Във втори клас, малко пре-ди Великден другарката Минчева заплаши, че само да хване някой да ходи с дядо си и баба си на църква ...

След 10 ноември другарката Минчева първа хукна на църква...

Междувременно станахме чавдарчета, носихме сини връз-ки. После станахме пионерчета

и ни закачиха червени. А само да забравиш да си сложиш връз-ката... даже не ми се мисли какъв Содом и Гомор наставаше.

Пионерчетата си имаха и спе-циален шеф – дружинната ръ-ководителка. Нашата дружинна завлече класа ни с 200 лева при разпада на пионерската органи-зация (които бяхме събирали цяла година). Не знам дали и дру-гите класове получиха този на-гледен урок по комунистически морал или само ние останахме докоснати).

Почивките. Супер евтино беше да отидеш на почивка. Тук няма спор. Ако успееш да се уре-диш на почивна станция, цената ти беше по лев и нещо на ден – пълен пансион.

Часпром или частпром (пред-полагам, че идва от частна про-мишленост) беше заклинанието за пари. Работиш си там в завода, строиш социализЪма, ама все гледаш как да направиш нещо на частно, и то с държавния инвен-тар. Тоя ти поискал да му стру-гуваш това, оня ти поискал да му боядисаш онова. Тези работи не минаваха през държавата, а се плащаха кеш. И... всеки се нати-скаше да му го направят частно (да даде повече пари). Правете му сметката какво е било качеството ако ти го свършат по редовния начин...

Оттогава датира и разглезе-ността на строителите – всички ги ухажваха, а те само сучеха мус-таци и викаха „швидим“, чакайки да дадеш повече.

През комунизма имаше Теле-визия: първа и втора програма.

Първа програма имаше сут-решно предаване: от 08:00 до 12: 30 и след това от 17:00 докъм по-лунощ (в понеделник имаше само следобедно).

Втора програма пък беше само следобед. И... само глупости да-

ваха. Неслучайно всички помнят свръхсериалите „Седморката на Блейк“; „Робинята Изаура“ (коя-то си беше долнопробна и ниско-качествена браЗИЛска сапунка), „Нашественици“ и т.н. Даже и като спрат тока, ходиш при някой приятел от другия край на града да ги гледаш, или при комшията, който има акумулатор от кола, на който си е закачил телевизора и е гъзар, дори когато няма ток. Защото и тока спираше посто-янно, без на хората да им прави впечатление – стига да са уве-домени. Това се обясняваше адек-ватно с „режим“.

Та за телевизията. Даваха само мъдрости, коя от коя по-мъдри: телевизионен неделник, телеви-зионен справочник и ... всякак-ви ей такива, дето се чудя кой ги гледаше. А в петък вечер нямаше „По света и у нас“, а имаше „Вре-мя“, по което от Съветския съюз бодро ни поздравяваха „Здрав-ствуйте дарагие таварищи“...

Ей това помня на прима виста от златните времена на бай Тошо. Другото са разкази, които не съм ги живял или видял лично и не мога да потвърдя със сигурност дали са били така. Ако се сетя за още нещо, ще го добавя към раз-казчето.

Картина: Прозорец към дъждаАвтор: Динко Костадинов

http://kostadinovd.blog.bg/izkustvo/2013/02/06/niama-nishto-po-hubavoot-loshoto-vreme.1050539

Минало несвърш

ено време...

7

Ммъъ! Българче съм и още как. Толкова съм свестен под прожектори и погледи, колкото съм тарикат на тъмно. Мога да излея толкова много аргументи навън, колкото и съмнения навътре. Като колона за афиши съм. Лъскава и различно облепена отвън и куха и тъмна отвътре. Не-е, не че нямам вътрешни красоти. Имам, ама те са по-скоро из-мислени, щото само аз си ги оценявам. Страх ме е да допусна друг да ги оценява, щото ще ги оплюе. Откъде знам ли? Нали съм българче, знам!

Като луна съм. Със светла и тъмна страна. Светлата страна отразява чужда светлина, тъмната страна – чужда тъм-нина. Иначе светлината ми си е лед осветление, а тъмнината ми е гореща.

Расна в дни велики в славно време. Думите не носят, а прикриват смисъл, мълчанието не е съгласие, не е липса на мнение, не е незнание, не е ... То е онова, което думите прикриват. Така е, защото съм омаскарен, омерзен и обезличен от събратята ми, които са омаскарени, омерзени и обезличени от мен, понеже такава беше системата. И такава си остана. Ако някой предложи нещо хубаво, аз търся каква му е далаверата и много мразя платените. Почти толкова ги мразя, колкото обичам да съм платен. Знам от дете, че който плаща, той поръчва музиката, ама иначе уважавам безплатното, обичам безплатното, и нищо не правя безплатно. Когато /често/ почувствам вътрешна нужда да се опра-вдавам, че съм такъв, се успокоявам, че всички са такива.

Ако човек има само малко акъл, ще прецени колко съм мъж, жена, или изобщо човек. Колко съм родител, граж-данин, симпатизант и опозиционер. Колко съм лидер, последовател, работник, учен, или изобщо човек. Колко съм вярващ, мечтател, реалист, философ, прагматик и изобщо човек.

Ай стига с тоя човек, аз съм българче. Обичам всички планини зелени и моето мило отечество с гори сипеи балкани и техните бистри и студени извори и съм се научил да плача над всяко човешко нещастие, а това е вече много за един човек, който стои над всичките тези глупости щом не го засягат лично. И освен че стои над, стои и беден.

Син съм на земя прекрасна, син съм на юнашко племе, защото само тук може така, само тук това не е срамно, а зву-чи гордо, ако не го казваш публично, където звучи точно наобратно. Прос-то такова е ехото. Такова криво ехо има само тук.

Ако не бях такъв щях да емигри-рам. Ако не бях такъв, щях да протес-тирам. А може би щях и да обичам по онзи, нормалния начин, по който го правят нормалните хора, които смя-там за глупави.

Никакво робство, социализъм, капитализъм, или какъвто и да е ка-таклизъм може да ме извади от нир-ваната, да ме лиши от красотата на собствения ми пъп и от основанието да си остана такъв.

Ето защо България ще я има вина-ги и въпреки всичко. Никой не може да вирее тук, ако не е роден тук. Даже и циганите едвам издържат и масово емигрират из Европата. Да, докато ражда такива чеда България ще съ-ществува.

АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ

Илия Бешков

Мин

ало

несв

ърш

ено

врем

е...


Автор: evrazol





Преди 30 години един рок състав от ГДР беше измислил песен, с която се обръщаше към кон-курентното общество от ГФР – преразказавам по памет: Вие може да имате мерцедеси, Вие може да имате дънки Левис, Ние обаче имаме работа, Имаме работа за сто години напред... Всъщност голяма част от истината беше събрана в следната прочута на времето сентенция: „Те ни лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че работим“. На парите, които се получаваха, се гледаше като на нещо имагинерно, което Държавата ни спуска от-горе. Лошото е, че много хора смятат и сегашната държава за един всеобщ донор. За да се искат повече пари за следващата година, трябваше да има аргументи. На първо място да има преизпълнение на плана. За да се преизпълни планът, се прилагаха и някои хватки. Първата беше да се заложи по-нисък план. Това ставаше с обикаляне по министерства, някой път и с почерпки на гостуващи големци. В онези години работех като журналист в пловдив-ския Телевизионен център – 15 години. След това повече от 15 години на подобна работа, но като частник. Така че мога да сравнявам едно и също производство – да го наречем, и при двете системи. Само един пример – колко души работят в БНТ и до днес и колко в БТВ, примерно. Разликата е в пъти. Това е много ясно доказателство, че раздува-нето на щатовете не е социалистическо изобрете-ние, а го има при всяка държавна икономика. Наши колеги отидоха да работят в Израел – там било същото. Държавната телевизия била с три пъти по-голям щат. Та да се върнем към хватките. Тогавашният Телеви-зионен център имаше примерно план да произведе 100 часа програма годишно. Естествено, целта беше да преизпълни плана. Само че преизпълнението трябваше да бъде финансово обезпечено, а твърде рядко се отпускаха допълнителни средства в рам-ките на текущата година. Изходът беше да се пре-изпълни плана с евтина програма. Най-евтини бяха

мачовете. Те също бяха планирани една година по-рано, но ако местният отбор напреднеше в тур-нира за купата на Съветската армия, примено, това даваше възможност да се транслират допълнител-ни мачове. Сметката е проста – всеки извънреден мач носеше преизпълнение с процент и половина на плана. 10 мача или други спортни събития – ето ти 15 процента отгоре и аргумент за искане на по-вече средства. Всеки бранш си имаше своите тънкости да се излъ-же плановата икономика. Да си извоюваш по-голям бюджет, не означаваше, че веднага може да се открие нов щат. За това си имаше отделни органи – да преценяват става или не става. Каквото и да ставаше обаче, както и да вървеше държавата, задължително беше да се искат нови щатове. Получавайки подчинени, човек се издига-ше и в йерархията, което означаваше и по-добра заплата. Хем по-добра заплата, хем по-малко рабо-та – макар и по-отговорна. Сега със сигурност има канцеларии, където се вър-ши същото. Новото е компютърът. Дали може да се направи статистика от служебни компютри колко влизания и за колко време има в рамките на един ден във всички сайтове, блогове, социални мрежи... Естествено, новите щатове бяха свързани с работа на бюро, а не пред струга, примерно. Край заводите изникваха страховити административни сгради, в крайна сметка се оказваше, че един работник тряб-ва да издържа поне един чиновник. За илюстрация един виц на Шкумбата, изпратен ми по пощата: „Срещнали се директорите на българското пред-приятие „Елпром“ и на японското предприятие „Елпром“. Българинът питал „Г-н Мицубиши, колко души работят във вашето предприятие“, япо-нецът отговорил „Осем. А във вашето, Петров?“, „В нашето – девет“ – отговорил българинът. И цяла нощ нашенецът не спял, а си мислел „Защо ли из-лъгах япончето, трябваше да му кажа – 900 души сме само администрацията“. Но и японецът не спял, а си мислел: „Какво ли работи този деветият българин в тяхното предприятие!?“

КОГАТО ИМАШЕ РАБОТА ЗА ВСИЧКИ... Минало несвърш


9

Автор: zaprehoda

Категория: Бизнес




Винаги съм искала 22-ри септември да бъде Националният празник на България. Денят на Независимостта.Така съм си мечтала на този ден да сложа ръката на сърцето си и да запея песен в прослава на страната си. Точно така. На страната си. Не на държавата.Може и химна. Но имаме и толкова други хубави песни. Любимата ми е „Хубава си моя горо“...Спонтанно написах във ФБ-профила си: „Винаги съм завиждала на американците за 4-ти юли! За да празнуваш Деня на Независимост-та, трябва преди всичко ти самият да бъдеш свободен по Дух и не-зависим по убеждение. Трябва да си осъзнал, че Независимостта не се дава и не се полага по право. Независим може да бъде само този народ, който има усещането за достойнство и тръпката за свободен избор. И все пак – Честит празник!“Сигурно сега ще скокнат „родолюбците“ и ще ме пратят да живея в Щатите.Ще скокнат „патриотите“ и ще ме заклеймят, че дори на толкова бъл-гарския ден не пропускам „империалистическа“ пропаганда.Ще скокнат историците, които ще напомнят славните битки за „Сво-бОда“.Както казваше една моя бивша колежка: „Говори, говори – шумът не ми пречи“!Днес, на 22-ри септември 2011-та година, аз не се чувствам нито сво-бодна, нито независима.По стечение на някакви законови норми, днешният празник се пада месец преди изключително важни, съдбоносни, бих казала, избори за страната ни. За държавата ни.Любопитна съм да прочета и чуя посланията, които хилядите мерак-лии за власт ще ни кажат. Хилядите, да.Защото освен кандидатите за президентския пост, в едни други бюле-тини вече са се подредили „кандидат-ротите“ за общински съветници. Мераклиите само за кметския стол в София са 25?!Имам чувството, че „Бой последен настава“.Не се шегувам.

НЕЗАВИСИМИТЕ ЗАВИСИМОСТИ.

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК!

Мин

ало

несв

ърш

ено

врем

е...


Автор: galinabg





От първо лице, свидетел, ви казвам, че припадащите за власт в България са повече от желаещите да гласуват.Та, защо не се чувствам нито свободна, нито независима?Защото по стечение на обстоятелствата станах неволен свидетел на „Битката за България“ 2011. Ако ви е дълго, спокойно можете да си го съкратите на Б.Б.Позната ви е тази абревиатура??И на мен.До изборите, които идват, ще я срещате много често. Повече и отколкото през последните 10 години.В България вече всичко е белязано с нея.Негласно.Телевизионно.На ухо.Превантивно.Предупредително.Поздравително.Ако не ми вярвате на мен, бройте.Където и колкото искате.После ми напишете числото в коментарите.Днес е 22-и септември.Денят на независимостта на България.Честит празник!

Фердинанд, правителството и генералитета край Търново по слу-чай провъзгласяването на Независимостта 22 септември 1908 г.

Винаги съм си мислил, че обикновеният човек не е нито „ляв“, нито „десен“ и че самоопределе-нието в една или друга посока неизбежно те тласка към залитания да живееш на гърба на другите, в първия случай да не правиш нищо полезно, във втория – правейки да печелиш повече от полагаемото ти се като човек, за сметка на други. В „дясно“ ставаш много богат, което поражда завист у другите, в „ляво“ ставаш много революционер, което поражда желание у „десните“ да се въоръжават. Получава се „лавинен“ ефект и се стига до нежелани и от двете страни процеси. Развивайки „революционната“ теория от едната страна и въоръжаването от другата пък, от своя страна затормозява процесите на възпитание, образование, наука и изкуство, което прави живота на всички по-тежък, и усилва мно-гократно лавинният ефект. Ако успеем да открием радостта от учението и уменията и постигането на крайната цел за всички в съвместна работа, като подтиснем всички излишъци като алчност, гордост, надменност, досада и нахалство в собственото си его, това би подействало, както графитните пръти на ядрената реакция.

ЕДНИ ТАКИВА „ОБСЕБВАЩИ“ МИСЛИ...



11

Автор: pagan

Категория: Музика




Ооооф, питаш ли ме? Ще ти разправям!В началото…В началото беше просто желание за една

ябълка! Да я опита! Ей тъй! – Недей, бе Евче! – викам ú – ще ни видят!А тя: – Ти мъж ли си?– Ми – мъж съм!После…После – пещерата била тъмна и влажна. И ми-

ришела. Ще мирише ми – до вчера кафява мечка живееше тука. Която убих. Щото съм мъж!

Не, та – не! Простор искала! Въздух! И – по-лянка с цветенца. А, вълци се навъртали – да из-мисля нещо. Нали съм мъж?!

Направих ограда. Плет. Ами – като валяло? И навес направих. После стени – аз съм мъж.

Не можело ли да не обикаля цял ден баирите за семенца? Ми ей тука наоколо да са! Да измис-ля нещо.Измислих рало.

Не може ли да не ги бере на ръка?!Може – направих сърп!Ма така сурови – много прежурят като ги

дъвче! Ще ú отидат зъбите! Аз мъж ли съм – да направя нещо! Направих мелница ! И пещ!

То само хляб яде ли се? Я месото на оная меч-ка кво хубаво беше! Що не намеря друга? Наме-рих! Нали съм мъж!

Като свършиха мечките – минахме на глигани!После…После рече, че нямало всичката работа тя да

върши, пък аз по цял ден по глигани да се мотая!

Глиганите – тук, зад къщата! Като ни потрябват – колим! Направих обор – като мъж!

После рече, че не ще да носи вече кожи – да съм измислил нещо! Измислих – стан! Колко му е на един мъж!

Да си прибирала туй-онуй – от таз глина за стените, нещо не може ли да стане?! Може!

И като я подкарахме така – в таз долина вече не ми е комфортно! В дървена колиба не ми се живее! То – бяха замъци, бяха палати! Вълната и конопа ú омръзнаха! Докато измъкна нишката от онез буби! Ама – нали съм мъж!

След туй – кво било това, все на ръка да шие! После – като се шие автоматично, не може ли и да се пере така?

А сега – праха само на ръка ли да обира? И да се гъзурчи по пода? И – имам ли акъл да я оставя да мие чиниите ръчно! Аз мъж ли съм?

Върти автоматиката из къщи, а аз – като мъж, любов и нежност очаквам! И – да почина след тежкия ден! Вечеря да сложи! Вино до налее!

А тя взе да ми наднича през рамото, моля ти се! Кво толкоз съм правел – това и тя можела да го прави! И без това скучаела по цял ден!

Нали сме били равноправни – какво съм си мислел!? Много важно, че съм мъж!

И ме изгони! Направо! Никаква работа не съм вършел и заплата като не нося – за какво съм ú бил!

Сега обикалям и се ослушвам – на нея, мине се, не мине ú щуква нова идея! Може пак да ме повика – нали съм мъж!

АДАМ


Смях

и Б

исер

ни р

азм

исли


Автор: tit

Категория: Лични

дневници





– Стафидо ма, чуй само какво е станало?... Ста-фидо!... Де си, мари, що се не обаждаш?...Стафидоо...

Така развълнувано, та чак захласнато подвиква-ше из цялата къща бай Гъби и търсеше благоверна-та си Стафида, с която да сподели мегановина, която беше прочел във вестника. Вестникът беше повече от вчерашен, но новините в него си бяха новини за бай Гъби, и ако на някои цъкаше с език тревожно, други го ядосваха, а трети го вълнуваха като малко дете блестящи копчета.

– Стафидо, къде си, мари, трябва да чуеш това...– Тъй както ме гледаш дали ме интересуват глу-

постите ти, м? – се чу най-после мърморещият глас на стрина Стафида. Беше се навряла под леглото да почиства праха и вече няколко пъти беше успяла да си удари главата в твърдите дъски на леглото. Гър-бът ú също беше пострадал, коленете, че и лактите. Затова и от време на време си ръмжеше мърморещо през зъби. А и зарад снахата, че веднъж ей-тъй не рече стаята ú да изчисти. Под леглото барем. И про-зорците. Тя с другото криво-ляво щеше да се спра-ви и сама. Щот заеме ли се с почистване, бай Гъби взимаше вестниците и засядаше навън на двора. Не искал да ú се пречка – все това ú обясняваше вече трийсет и пет години. Не го е срам, да я оставя сама да се мъчи и на тия години! А най се дразнеше кога се затичаше новините да ú чете. Не можеше ли пар-цала да вземе или метлата? Примерно! Дразнеше се и защото знаеше, че щом приключи с чистенето, бай Гъби ще се настани на масата и ще почне да сумти, че гладен бил, какво пак се бавела с яденето, па по-сле що е студено, що е от вчера, той такова отноше-ние ли заслужавал....

– Не бъди такава лоша, ма Стафидо! Знаеш какво казват децата – трябва да сме информирани!

– Аха! Тогава за твоя информация на стола до печката има парцал и служи за....

– Какво ме е еня за парцала мен – махна с ръка бай Гъби – Чуй само: Майли Сайръс и Лиъм Хем... Хемсуърт скъсали!!!

– Язък! – тросна се стрина Стафида – Пък аз се чудя що тъй чоглаво ми е!

– Ти си безсърдечна жена, Стафидо! – укори я бай Гъби и зачете на глас новината.

– Аха! Ти пък все едно сто сърца имаш – сопна се стрина Стафида, дорде се измъкваше заднишком изпод леглото.

– Едно имам, ма имам! А ти и толкоз нямаш! – прекъсна четенето бай Гъби.

– Ми като толкоз сърцат си, що ти не се навря под леглото да чистиш, м? – заяде се не на шега стрина Стафида и сложи ръце на кръста.

– Това си е женска работа. Аз да ти приличам на жена?

– И ти живееш тук, и ти трябва да чистиш! – на революция изстреля стрина Стафида.

– Да бе! Ти като ядеш агнешко, ходиш ли да пасеш овцете, м? Ходиш ли да ги храниш, да им чистиш, м?

– Че ако не са овцете, с какво друго се залавяш, м? С глупавите вестници!

– Не са глупави вестниците! – сложи край на спора бай Гъби и после продължи по-меко – Айде, кажи – натутка ли се вече с това чистене, че да ядем?

Стрина Стафида зяпна, смени няколко бои, очите й се напълниха с кръв, вените на врата й изпъкна-ха и запулсираха бясно. Нищо не каза, но запрати и парцал, и метла в стената, грабна си вълненото еле-че и излетя навън.

Бай Гъби се слиса.– Къде хукна, мари Стафидо?!– Да се туткам! – озъби се стрина Стафида– Ми яденето къде е? – подвикна пак бай Гъби, но

отговор не получи.– Дивачка! Ма тя като ми разправяше мама на-

времето, че неуважителна била, аз зор – не е тъй! На ми сега едно уважение на хляб и сол! Ако изобщо е купила хляб и намеря солта де...

Изведнъж сетил се за нещо важно, бай Гъби се втурна бързешката към портата и се провикна по посока на стрина Стафида:

– Лейди Гага ще се жени това лято... А пък Къци сам научил кучето си да лае!...

После се сети пак за яденето, ядосано смачка вестника и го хвърли на земята.

-Дивачка!

ПО НАШЕНСКИ

Смях и Бисерни разм

исли

13

Автор: martito


дневници




ЯРОСТ

Децата обичаха да играят в пясъчника. Днес времето беше топличко и цялата група ровичкаше самоотвержено с лопатките. Всяко мъниче строеше нещо си свое или по групички, общ строеж. Мая се беше завряла в ъгъла на пясъчника, защото Диана продължаваше да я тормози. Иначе често си играеха за-едно, но когато Ди решеше да бъде лоша, нищо не можеше да я спре.

Дебела си, дебеланкааа, няма да си играеш с нас.

Всъщност и Диана беше точно толкова закръглена, колкото Мая, но не минаваше за дебеланка. Прос-то, който имаше неблагоразумието да ú го каже, веднага следваше едно:

Моля другаркооооо, ..... ми казва дебелана.

Мая си мълчеше и не се оплаква-ше и това даваше повод на другите деца да я обиждат. Знаеше, че ако се разплаче, ставаха още по-лоши и затова, единственото решение бе да си играе сама, там в ъгъла и да си строи своите си пясъчни кули. Но Диана не я оставяше. Обидите ставаха все по-ожесточени. Мая с все по-стиснати зъби. Усещаше топличкитe капчици мъка как пъл-нят очите ú, но правеше неистови усилия да ги спре. Няма да им дос-тави това удоволствие да я видят, че плаче. Това истински вбеси Диана и тя грубо я блъсна.

Беше изправена и ударът я по-срещна неподготвена. Препъна се

в дъските на пясъчника и падна по лице. Нищо, не боли! Никакви сълзи. Но...., техният смях... Всички деца се смееха, особено най-добри-те ú приятелки Габриела и Мариана. Това вече беше непоносимо. Усети остър пристъп на гняв. Някакви тъмни сили я обсебваха и разтре-периха ръката ú, която продължа-ваше да стиска лопатката. Същата сила и успя да я изправи, да стигне Диана, която се беше отдалечила на прилично разстояние и да замахне с ръка...

Чернееше ú пред очите. Чуваше като от кладенец гласът на учител-ката, която ú се караше, видя, че по челцето на Диана имаше малко кръв, но беше потънала, дълбоко, долу....

Защо я блъсна?– блъскаше в гла-вата ú въпросът на учителката.

Никакъв отговор. Ще мълчи. Изплувайки от шока, Мая полека навлизаше в действителността и си даде сметка какво бе направила, но...

Стоеше наказана в ъгъла на двора. Все в ъгъла, там се събират най-тъмните сили, там пращат и най-лошите деца. Тя очевидно е най-лошата. Най-лошата, най-ло-шата.... Всички я гледаха на криво.

Само Ани я приближи. Той беше ново момченце в групата, също пълничко и по същия начин от-насящо непрекъснатите обиди от другите деца. Почти никога не го-вореше. От няколко дни между тях се бе породило странно мълчаливо приятелство. Не си говореха. Ко-гато излизаха, Мая не можеше да си връзва връзките на обувките, но той клякаше до нея, тя подава-ше краче и той ги завързваше на „джувка“. След това я хващаше за ръка и тръгваха с групата. Не гово-реше нищо. И тя мълчеше. И сега не каза нищо, но просто беше до нея....

ОПТИМИСТИЧНО СТИХОТВОРЕНИЕПонякога съм гневна на Светаи виждам само хищните му зъби,и хилядите дяволски лица,и го презирам,и го съдя.Но после се разнася като звън,възторжен звън, напъпилата пролет,прекъснат е кошмарният ми съни се пробуждам в свят охолен,където всяка глътка е любов,където е населено с човеци,загрижени един за друг, до гробобичащи се. Свят, нареченна името на светъл, искрен Бог,живеещ в умовете и сърцата.Тогава вярвам –безметежно и дълбоко,намирам смисъл във Света. Понякога.

Р. Симова, 2013

http://serjo.blog.bg/

Смях

и Б

исер

ни р

азм

исли


Автор: makont


дневници




Автор: osi4kata

Категория: Поезия




http://serjo.blog.bg/

Излизам от офиса да си купя минерална вода. По пътя към магазина ме пресреща възрастна жена.

– Момче, ти къде работиш?– Тук, в сградата.– В телевизията ли?– Да.– Към вас съм тръгнала, няма я телевизията – „как

така я няма“, чудя се, при положение, че току-що изли-зам от офиса.

– Как я няма?– Аз бях тръгнала за пазара, връщам се, черен е екра-

на. И бях тръгнала да ви питам... – и кърши ръце.– С кабел ли сте? – питам аз.– Да. С кабел.– Къде си плащате вноската?– Преди я плащах ей там, в пощата... Сега цифрови-

зацията сигурно...– Отидете там, те ще ви обяснят.– Къде да отида?– Ами при кабелния оператор, който ви доставя сиг-

нал, на когото плащате – обяснявам с надежда аз.– Аз от години не съм плащала – и ме гледа с поглед,

който ме връща поне 40 години назад във времето.– Как получавате сигнала? По кабел или с антена? –

аз съм си оптимист, принципно, както знаете.– С антена. Ама малка, стайна – бабата е много готи-

на. Но някак си не ми е смешно. – Може би вече са изключили аналоговия сигнал.

Вижте какъв е модела на телевизора и отидете в някой магазин. В „Технополис“ примерно, те ще ви обяснят какво да правите.

– А, той телевизорът е от големите, „Опера“ май беше. Цифровизацията нещо... Бях тръгнала да ви пи-там... – чувствам се леко прострелян. Някак цифрово. С виртуални куршуми.

– Трябва да си купите декодер... – съзнавам, че „де-кодер“ нищо не ú говори на жената. Въпреки широката разяснителна кампания.

– Бях тръгнала на пазар, връщам се, няма телевизия – и-и-и-и едно си баба знае, едно си баба... – Изкарах и малкия телевизор. – И пак ме поглежда с поглед, кой-то вече стреля с цифрови гранати. Куршумите явно са свършили.

– Вижте какъв е моделът на големия и отидете в ня-кой от големите магазини, ще ви обяснят точно какво ви трябва. – Както казах, оптимист съм до последно.

– Да. Ще отида. Ама и малкият телевизор не рабо-ти. А той си има всичко. Черно-бял е – след което вече няма какво да кажа. Аз съм Нео. Ама в началото. Дето агент Смит го размаза. Бабата кротко продължава:

– Утре, тия от офиса, като дойдат, ще ги питам. Те ще знаят.

– Да. Питайте ги – тъпо ми е.– Добре. Извинявайте. Приятен ден – пожелава ми

бабката.– Благодаря. Приятен ден и на вас.И продължавам към магазина, за да си закупя една

шибана минерална вода. Аналогова.Така и не ми стана ясно какъв е проблемът.Но толкова за огромната „разяснителна“ кампания

за цифрофизацията, леля Пенка, жената вдясно и т.н. и бла, бла, бла.

ДА СЕ СМЕЕШ ЛИ, ДА ПЛАЧЕШ ЛИ...

(тру стори)


исли

15

Автор: ianchefff





Изпращам последните лъчи на лятото, заменяйки ги с тези на огъня в огнището. Тревите с ресници примигват срещу арфите на щурците, посребрявайки нощта с невидимите си нежни танци. Обичам. Любо-вта ми е естествена като дишането. Сякаш сърцето е велик ценител на онази безутешна луда страст, която ме обрича на стихиите си. Безмълвно. Безпощадно. Безкрайно. С дълбокостта на магийно дуенде.

В дар през живота ти преминава някой като метеор. Донася радост, после те изгаря, избухвайки в теб, но във всички случаи, гледката си остава незабравима.

По детски съзнала, че слънчевата система се е образувала от мъглявина, покрай която е минала чужда звезда, узрявам. Малкият свят на сърцето ми знае как се случва съзиданието отвътре и целият Космос хуква да му помага щом е Любов.

Дуенде е усещането в съграждането на чувството, довело ме до мига на съвършенството. Моята сила е в Любовта. Думите говорят, но не казват ако зад тях не стои цялото ни същество. Обичащо. Отдадено. Копнеещо. И хармонично. Хората сме щастливи да срещнем любовта, да я претворим чрез дарбите си и да достигнем нейното дуенде. Има някакво неизказано вълшебство, което извира в междуредията ни, за да прикове погледите и да докосне душите с необяснимото усещане за Бог. Пронизва те, облита същността ти и оставяйки те тръпнеща и оголена, префучава през света показвайки красотата му. Това е моето дуенде, моят духовен екстаз. Дойде с Любовта. И повече не си тръгна. Очите ми вече виждаха духовното прекрас-но отвъд физическото красиво. Ушите ми чуваха музика, която слиза до дълбини и пролазва като тръпка по гърба, оставяйки усещането, че е пречистила всичките ми клетки с Дионисиев вик, дошъл от древните елини чак до танцьорките в Андалузия.

Моето усещане за Любов е отвъд обикновените й състояния. То е духовно преживяване с различни нравствени етапи в човешкото ни съществуване. Имам духовни небета и висши импулси, които ме връх-литат обично с едно нечувано поетическо вдъхновение и отнасят мислите ми в други селения, проница-телни за най-дълбокото Вътре и най-безкрайното Отвъд. То е като усещането, че дъждът вече не вали върху мен, а вътре в мен. Като светлината в сълзите, която вече не се стича по клепачите ми, а ме осветява отвътре, сякаш празнувам живота в своя неповторим възторг от докосването до другия, до любимия, до въжделения и избрания. Сълзите са сгъстена светлина, а моето дуенде – всеобемащ екстаз.

Това е мигът, когато се постига едно истинско поетично откъсване от този свят и Бог преминава през нас, показвайки светлината на своя огън на този, който го търси. А когато говорим за дуенде, няма карто-графия и познания, които да ни водят. То извира вътре в нас. От живеца. Всичко, което се знае за него е, че кара кръвта да кипва до болка, че то изчерпва, че отхвърля цялата сладка геометрия, която човек е научил, че скъсва с всички стилове, с познатото..., за да ни зарее в мистичното. Човек знае как да търси Бог – било по самотните пътища на отшелника или с изтънчеността на мистика, възкликвайки с гласа на Исайя: „На-истина ти си скрит, Господи!“, но вярвайки, че дори пъстрите багри по крилата на пеперудите са резултат от Божествен план. Когато достигнах моето дуенде, моят духовен екстаз, омаята от усещането за сродност, предопределеност и единственост, приличаше по-скоро на просветлението на светеца. Преживяването на топлото сияние те бележи за цял живот с покой и светлина. Няма пентименто, защото има съзаклятие за отдаденост на духа, а покаянието идва само ако усещането те отмине. Любовта и духът се свързват завина-ги, защото средоточието им е в сърцето. И зовът, който чуваме там с безмълвна увереност е безценното ни дуенде... апогея, лебедовата песен, венецът на това, което е най-висше в теб. Екстазът, който слива твореца с творението и ги прави едно магьосно, неповторимо цяло. Сътворих плодовете му в поезия, откривайки корените му в самото си сърце. И вярвам на Лорка, че в изкуството емоцията е невъзможна без дуенде, че проявата на дуенде е трансформация на чувството в експресия и форма, че носи непознати усещания и търси уникален език за тяхното изразяване, че това дуенде ни кара да пощуряваме, че то е сила, а не действие, борба, а не размишление..., другар на натоварените с пясък ветрове... и не е само въпрос на дарба,

МОЕТО ДУЕНДЕ

Бели

те

ляст

овиц

и


Автор: wonder





а на истински жив стил, на кръв, на прастара култура, на непрекъснато създаване... това е духът на земята.Моето дуенде е трепетно върховно изживяване на чудеса, които ни лишават от центъра на гравитация

и ни изстрелват в най-високото небе само, за да узнаем, че никое небе не е последно. Танцуваме върху тънкото въже на осезаемото щастие. И сме струна, ритъм, страст и магия. Слети и пълноценни. А очите поглъщат вселената сякаш е троха от небесния хляб и хукват да обичат.

Там където Господ е отредил да има такава Любов, никога няма да придойде мерзостта на запустението. Любовта е лъчезарна и всеопрощаваща, добротворческа и вседокосваща. Възхитително е да обичаш зара-ди самата обич, да любиш заради самата любов, да живееш заради самия живот.

Когато тази прастара магия всели харизмата си в душата ми и остана там, потънах дълбоко в себе си и се познах – стар, пречистващ се дух, озарен от Любов, одарен от магията на взаимното всепроникване и зна-ещ, че няма нищо по-важно от Любовта, която е отключила духовния ми възторг и екстаз – моето дуенде.

Зората. Винаги различна. Внезапна. Излита от мастиления мрак като пеперуда, разпукала какавидата си. Безхитростната ú красота изгрява без предупреждение и всеки път изненадва и стъписва. Иска ми се да не пропусна този изначален миг, в който тя се измъква от нощната коруба и пърхаща, заема с крилете си пространството.

Светлината в очите ти. Тя ме разбуждаше. Усещах я преди да са свършили сънищата ми. Затова те нико-га и не стигнаха своя предизвестен край. Запомнях пейзажите, които се сменяха в тях, заедно със сезоните, извикани от теб: съвсем достоверно, имаше утрини, когато потръпвах от северния вятър на зимното море, който дори издигаше нагоре до тавана завивката и можех да се закълна, че вкусът в устата ми е солен. Има-ше и дни, в които усещах, че вдишвам тръпчивия дъх на листопада, макар навън снегът търпеливо да се опитваше да заличи омръзналите на всички ни градски графити. А ти, без да разбера как, явно си върнал за малко времето назад, сигурно, за да ни огреят оранжевите отблясъци на октомври през прозореца. И виждах ясно оттам онзи далечен хълм и листата, падащи – тихи, упорити и последователни, следвайки оч-ертанията на покривите на старите селски къщици. Като посипани с варак керемидите им искряха – досущ нимбове на тази истинска библейска обител, изградена кой знае защо, точно тук, в забравената от хората и Бога територия.

Сънувам и сега това място. Знам, че още съществува – мисля, че е притулено в самия край на сезоните, но ти ми каза, че е в едно от землищата на рая, откъдето ми носиш всяка есен ябълки.

ПЕТИЯТ СЕЗОН


овици

17

Автор: vayaleta





ОСВОБОЖДАВАНЕКато риба на сухо

се мятам.Всеки мускул във спазъм

крещи.Всяка клетка в агония

стене.Блъскам бясно безплътни

стени.С всяка мисъл –изгаряща лава -

разтопява невидимзатвор

и кълбета от жарсе изстрелват

в необятния нощенпростор.

С лекотата на ангелминавам

като полъх през всекипортал.

И се свързват в едносветовете

в най-великия Божиреал.

МОНОЛОГ НА МАЙКАТА ЗЕМЯ

Онемях от болките на другите...Безпаметна останах и без дъх...

Милосърдно дарявам заслугитена покорилите сърдечния връх.

Не заспивам спокойно. Всяка нощв просъница бди женската ми Душа

и дарява Светлина, Кураж и Мощна големи и малки – все мои! – чеда.

За всички съм Майка Земя, рождена!И песъчинката, и огромната канара,

и мъха, и дърветата са родени от мене;за всяко насекомо и животно ме боля.

Но най-голяма болка изпитах, когатоЧовека родих по Подобие Бащино...Защото превърна водата ми в блато,

защото за грешките му все още плащам.

Затова съм понякога безпощадна и строга.Затова проливам сълзи, нескончаем Потоп.

Унищожението ми спрете, Деца! Не мога да ви опазвам вечно от Гнева на Отеца-Бог!

Да, Истина е Словото Му и Бог Е Любов!Всички ние с Него сме Едно – Един-Е-Ние!

Човечество, за гибел или за Нов Животбъди готово! Знание от кой Извор пиеш?!...

01.04.2012 г.divna8

НА КЛАДА ЛИ МЕ ВОДИШ?На изпитание ли, в огъня от думи.Не спирай времето, което ни съ-бира ,в душата, все още неродена...Не ме води на кладата..Оттам се връщам… Невинна, ма-кар да ме боли…Изгарях бавно, на кръста от въз-дишки,с мислите, за изгрева в теб.Не ме осъждай, че съм неразумна,

в живота, който извървях...В предателствата, оцелях по чудо…С грешките в очите, сълзите си попивах…И ако трябва отново да избирам,в съвършенството, да те създа-вам…Прости, за слабостта ми… Жена съм…Наказана съм да обичам…За всички мигове, пропуснати…

http

://m

aria

naku

shev

a.bl

og.b

g/

Култ

ура

и И

зкус

тва


Автор: hel





Автор: miaa

Категория: Тя и той




Автор: divna8






***Приятелю мой,

избери радосттавместо тъгата.Давам ти ключ

за една тайна врата,зад която са скрити

Истината, Обичта, Светлината.Прозаичните всекидневни усещания

ти остави.Ръката на твойта душа

приеми.Не стъпвай на пръсти,

а здраво стъпи!Най-големия грях

от себе си прогони –на отчаянието „Стоп“

ти кажи.Свещенослужител на своя храм

ти стани!23.08.2013 г.

НИКОГА НЕ ЩЕ ОТКРИЕМ...***

Никога не ще открием колко Ли е разстоянието. – Между „аз“ и „ти“. И „ние“... Между щастието и страданието...

Между вчера, днес и утре... Между бурите в душата... Между мислите и думите... Между истината и лъжата...

Марин Тачков 14 септември 2013 г.ПП: Ли – философска мярка за разстояние /измислена от мен/...

НИКОГА НЕ ЩЕ ОТКРИЕМ...

НЕКА ЦЯЛОТО ЛЯТО ДА Е ЗА ТЕБ И ЗА МЕН!Време. Искам време за теб и за мен. И винаги да е лято! Нека цялото лято да е за теб и за мен! Цялото лято да е наше!

Лято. Върнете красивото лято! През цялото време търсехме те лято. Нека цялото лято да е за теб и за мен! Цялото лято да е наше!

Море. Нашето синьо море, като песен се мята през цялото време. Нека цялото лято да е за теб и за мен! Цялото лято да е наше!

Слънце. Едно красиво слънце ни дър-жи в плен и търси на плажа нещо познато. Нека цялото лято да е за теб и за мен! Цялото лято да е наше!

Любов. Искам любовта да е винаги с теб и с мен! Искам да сме заедно! Нека цялото лято да е за теб и за мен! Цялото лято да е наше!

Малко думи. За нищо не стигат.За това не ти пиша. Разбираш.В тъмнината, зарита под миглите,мен ли търсиш? И мен ли намираш?И какво не остана изречено?Не остана ли нещо забравено?

Ако всичко е казано вече,значи няма какво да добавяме.Утаена тежи тишината,а пък думите – сенки изрязани,се удавиха в нейното блато.Не забравяй какво не си казахме.

Култура и И

зкуства

19

Автор: erato7

Категория:

Лични дневници




Автор: kleopatrasv





Автор: mt46





Автор: hristam





Наричаме държавата си мащеха, но всъщност се опитваме да оправдаем действията или бездействи-ето си. Захвърлили сме родината си болна и немощ-на, мразена и отритната, похулвана и осмивана. Предали сме я в робство и отказваме да извоюваме свободата ú. Ние не сме борци за свобода, а родоот-стъпници. Силно ли е казано? Не е истина?!

Нима хората и силите зад тях, които управля-ват страната ни през последните 69 години, са по-страшни от османския башибозук, от визан-тийското подмолно лицемерие и от римските леги-они? Нима могат да убиват повече от черната чума и смъртоносната холера? Кой син или дъщеря ще изостави майка си и ще наблюдава безучастно как разбойници се гаврят с нея?

Е, ние всички гледаме кръвта по полите ú и я наричаме мащеха! Защото не ни е раздала захарни петлета когато ни се е приискало! Държим се като жалки скопци в султанския харем. Крием се зад гърбовете на другите за да не ни погледне някой в очите. Защото там ще види страх!

Страхът е егоистичен и именно той поддържа статуквото. А какво е то?

uНай-нещастна нация; uНай-бедна държава в ЕС; uНай-болни хора; uНай-затъпяващи младежи; uНай-неграмотно население; uНай-бързо стопяваща се нация.

Данните от тези класации сме слушали толкова много пъти през последните години. Но не сме ги чули. Ако перефразираме Сталин, нещастието на един човек, болестта на един човек, неграмотност-та на един човек е трагедия, нещастието, болестта и неграмотността на милиони са статистика. Вече приемаме цифрите с безразличие, с повдигане на раменете, с жест на безсилие. А само един от тези факти би трябвало да ни взриви, защото говори за национална катастрофа. Но дори това определение не може да ни събуди. Звучи като клише! Разбираме ли за какво става дума?

При завземането на държавата ни от османски-те орди било избито между 1/3 и 2/3 от населението или около 1 000 000 души. През следващите 5 века били избити още около 300 000 души.

През Балканската война България загубила 87 000 свои деца, от тях 14 000 убити, 19 000 починали от болести, 50 000 ранени и 3 000 безследно изчез-нали.

През Междусъюзническата война жертвите били 89 000 души. Въпреки изтощителните войни, по време на започналата веднага след тях Първа све-товна война, България губи 100 000 убити и 160 000 ранени.

През Втората световна война загубите възлизат на 40 450 души, от които 8 337 убити, 22 958 ранени, 9 155 безследно изчезнали.

За 45 години комунистическо управление, жерт-вите са над 300 000 души.

Общо от турското робство до 10 ноември 1989 година жертвите са 2 076 450 души – за 6 века.

Само за последните 23 години България е загуби-ла около 3 000 000 от своите деца.

Това ни дава правото до обявим, че сме във война и да поискаме извънредно положение. Никога, през цялата ú хилядолетна история, държавата ни не е била така безскруполно унищожавана, разграбвана и поругавана!

Дойде времето да престанем да питаме: „А тя какво ми дава?“ и да я освободим от унизителния плен, в който сме я изоставили. А след това да има-ме търпението и да я излекуваме от дълбоките ú рани. Кой от нас мисли за България в сърцето си „О, майко моя! Родино мила“!? Кой изпитва трепет от докосването на трибагреника, кой се просълзява от химна на България? Кой се разтърсва от плач за страната, застанал на колене пред Божия трон?

Превърнали сме се в държава на омразата и раз-делението. Богати срещу бедни; граждани срещу се-ляни; градове срещу села; червени срещу сини; стари срещу млади; грамотни срещу неграмотни; викащи срещу мълчащи. Дом, разделен помежду си, се сри-ва! Колкото сме по-разделени и мразещи се, толко-ва сме по-лесна плячка за лешоядите, кръжащи над

СВОБОДА ИЛИ СТРАХ

Мин

ало

несв

ърш

ено

врем

е...


Автор: harvi





изнемощялата ни страна. Мразим се, защото не се познаваме, не си говорим, не споделяме, не си по-магаме. Защото ние се държим като доведени и осиновени деца, а не като родни братя и сестри. И това не е ново. Тогава защо се оставяме на кукловодите да ре-жисират чувствата и мислите ни?

Какво ни разделя? u Бъдещето на децата ни ли? uНемощта на образователната система ли? u Рухналото здравеопазване ли? u Липсата на законност, ред, си-гурност и справедливост ли? u Гаврата с възрастните хора ли? uОтровата в храната ни ли? uПитонът на олигархията, кой-то ни е стегнал в смъртонос-ните си обръчи ли?

Всички ние сме от една и съща страна. Всички сме деца на една и съща майка, всички сме бъл-гари, независимо от кой етнос, географско място и политическа окраска сме.

Страхът поражда омраза. Сво-бодата ражда любов!

Време е да станем народ-ар-мия. С едната ръка да градим, а с другата да пазим страната си! Време е да издигнем порутените си стени и да застанем на стража на кулите им! И нека врати към държавата ни бъдат нашите три-умфални арки!

Нека България да стане дом за нашите деца! Това зависи от нас.

Не утре.Сега!

„Това се нарича Да разчоплиш мрака“, каза тя... „Пламен направи точно това. И ние се дръпнахме.

Хрисими, нормални, удобни. Заслужаваме си всичко, което ни стоварват.“

Автобус по линията София-Варна. Жената на шалтера ми казва, че съм късметлия, защото ми продава предпоследния билет. До мен седи наистина дебел човечец, заел почти изцяло и моята седалка. Извинява ми се през цялото време, опитва се да се свие някак, но не може. Голям е. От другата страна на пътеката седи майка с бебе. И тя няма място, и до нея пътува доста масивен чичко. Пита шофьора дали назад няма места. Няма. Автобусът е пълен. Тръгва. Поглеждам назад и виждам това:

Когато вижда, че го снимам, шофьорът ми вдига скандал! Защото да отцепиш 3 реда седалки, за да спиш, е нещо нормално.

На другата сутрин отивам с майка ми в Grand Mall Varna. Тя си е купила бор в саксия и трябва да го вземем. В магазина нямат количка, нямат пряк достъп до асансьор или изход. Питам продавачката как се мъкне 80-килограмова саксия до паркинга, а тя ми отговаря, че пазят място от тротоара за клиенти!!!

И гордо ми показва как да използвам местата за достъп на инва-лиди и бебешки колички, за да кача колата на тротоара... Плочките вече са начупени... Отказвам да се кача и спирам на пътя на аварийни. Продавачката ми казва, че ще ме глобят!

Паркингът под мола е огромен и безплатен.Но това е нормално!В България мракът е толкова гъст, колкото ние позволим. Ние сме

тълпата, ние сме „матриала“ и, колкото и тъпо да звучи, ние сме рабо-тодателите на „управляващите“. Които и да са те.

Преди няколко месеца Варна излезе на улицата. И се случи Пламен. Искрено се надявам Пламен да е сбъркал някъде нещо и да не се е „самозапалил“. Да е сгрешил в преценката си, да е надценил контрола си над ситуацията. Но Пламен изгоря. Ако целта му е била да проме-ни нещо, то той постигна много. Разбуни Варна, а може би и не само Варна. И умря. Останахме ние. След масови протести кметът подаде оставка, общинският съвет се изпокри, партиите вложиха луди пари за да запазят статуквото.

Мина време, всичко улегна, тълпите се върнаха към ежедневието. Партиите си отдъхнаха. Изчакаха малко и смениха и.д. кмет на Варна. Тихо, подмолно (три гласувания докато съберат гласовете, първите две гласувания са анулирани „заради грешка със софтуера“). И пак е „наш човек“...

И това е нормално.Защото политическата сцена на България е разпределена отдавна.

Единственият фактор, който имаше шанс да внесе промяна, бяха про-

ЗА „НОРМАЛНАТА“

МЪГЛА И СТАТУКВОТО... В

БЪЛГАРИЯ...



21

Автор: bapha

Категория:





тестиращите. Хората. Народът. Никой горе няма-ше интерес това да се случи и „мразещи се партии“ застанаха рамо до рамо в планирането на „разеди-няване на протеста“. Това се нарича „ръгби-под-ход“, където няколко играчи изпълняват ролята на буферна зона, за да опазят играча с топката. В България отдавна има готов списък с всеки, който „има право“ да бяга с топката. И който и да вземе властта в следващото правителство, той ще запази статуквото. Дали ще се казва Борисов, Станишев, Костов, Янев, Кунева или дори Сидеров, няма зна-чение. Ще излиза ежедневно по телевизията, за да псува „предишните“, ще вади хиляди и хиляди кир-ливи ризи, ще сочи с пръст брутални беззакония, но осъден пак няма да има. Защото осъдят ли един, вълната ще помете всички. И всеки горе го знае.

И го е страх.Да не би на хората най-сетне да им писне. Да се

намери един извън списъка, който да каже СТИГА.

Намери се. Пламен. Не мисля, че е сторил пра-вилното. Но постигна правилното. Започна нещо, което беше много, много правилно. И остави нас да довършим. А ние се прибрахме по домовете си, за да гледаме новини, бъкани с беззакоконията на „уп-равляващите“, да следим „битката“ за власт между познатите физиономии. Битка няма и няма да има скоро. Доказва го и Варна.

Докато Грамадата расте, общината продължава да тъне в „удобна“ мъгла. Нормално!

Докато „приятелите на Пламен“ спорят кой му е бил по-близък във facebook, статуквото е запазено, мракът е запазен, мъглата е пълна. Политическият елит на България е щастлив.

Засега осъдени няма. И ако ние не направим нещо, няма и да има. Ще изчакат да минат изборите и ще осъдят някой неудобен в „склоняване към са-моубийство“. Ей така, да си знаем мястото...

Колко нормално! Вече! Отдавна...

БАЛАНСЗа малки на-

роди като на-шия има шанс. Нарича се ба-ланс. Да се оп-иташ да извле-

чеш ползи, но истински, от противоборството на „големите“. Да, съобразяване със силните. Но и ми-съл за България. Винаги. Навсякъде. Не знам защо. Така ми диктува нещо дълбоко вътре в мен. Дори не мога да си представя от какъв вътрешен подтик се водят „нашите“ управници.

Абе кво ви занимавам, добре че е блогът, та мога да изпиша тези думи. В директен разговор всеки знае колко е трудно, тогава и най близките ще те погледнат стран-но, и са прави хората. Неочаква-но за тях човек, на когото разчи-тат, показва желание да оправя света. Доста плашещо.

Все едно има нещо неплашещо в това, да съз-даваме деца, които в най-добрия случай ще бачкат до гроб. Да, за това ги създаваме, на-сърчаваме ги да учат, успяваме или не, но не им казваме важното когато завършат: ти, мили приятелю, от днес нататък ще работиш. Всеки божи ден, със или без спазване на законните

почивни дни, докато не пукнеш. Защото системата е такава. Защото знаем, че тя вече се е скапала, но ни е по-лесно да си затворим очите и да се уверяваме взаимно, че всичко е наред. И позволяваме на лъс-кави дрънкулки да замъгляват взора ни, и гледаме тъпи филми, в които главната цел е да добиеш нек-ви кинти, ама без да ги изстрадаш, така, набързо, за час и половина...

Но това е във филмите. Сега нас, българите, ни тормози една малко гадна мисъл: добре де, и ние сме достойни за „златния милиард“, защо ни дър-жат отвън?

И сме белички, и сме убавички. Ама нъц, на, ти мий чиниите. Или натамани компютрите, но ще

вземеш наполовината от тъ-пото испанче, дето е прее-бало нещата.

Разберете, българи. Само ние си мислим, че като спаз-ваме правилата, ще проспе-

рираме. Склоняваме глава, но никой не я сече. Изгодни сме им такива – приведени,

незнаещи своя род и език.Чети. Мисли. Не приемай нищо на

доверие. Вслушай се в себе си. В стар-ците си. В децата си. Бъди.

Мин

ало

несв

ърш

ено

врем

е...


Автор: freeoldmen





Трети март не е обикновена дата. Тя е важна за българската история дата. Това е датата (19 февруари по стар стил), на коя-то през 1878год. се слага край на една руско-турска война. На тази дата Руските войски, преминали през Дунав, през Балкана, през Тракия, избутвайки пред себе си войските на турския султан до Истанбул, спират своя победен поход. Там, на 10-тина киломе-тра от самия център на турската столица, в малкото рибарско сел-це Йешилкьой (Сан Стефано), се сключва мирният договор между победители и победени. Между Русия и Турция. С този договор се очертават границите на една нова, свободна, самостоятелна държава върху отвоювани от ру-ските войски земи, включени до тогава във владенията на турския султан.

Има хора, които мислят, че тази дата е твърде незначителна, за да се празнува като национален празник и може би изобщо като празник, защото тази руско-тур-ска война не била освободителна, а война за имперските интереси на Русия. Зад формалния повод за всяка война се крият някакви ин-тереси. Те са истинските причи-ни за войната. Обявявайки тази война, руският император нами-ра повод – освобождението на братския, славянски, християн-

ски народ, зверски мачкан и клан пет века. Това е била привидната кауза, твърде удобна след Април-ското въстание, което потресло прогресивната световна общест-веност с жестокостта, с която е потушено. Кауза, зад която уж е скрил от западноевропейските Велики сили своите руски импер-ски интереси. Естествено, защото иначе не биха му позволили.

Това са големите политически игри в края на 19-ти век на сцена-та на Европа. Но мен, в случая, не ме интересуват нито истинските причини, нито формалния повод на руския император, повел свои-те войски насам, към България. Мен, като българка, ме интересу-ва резултата от тази война. А той се нарича Санстефански договор. Защото ако нямаше този дого-вор, нямаше да има и Берлински конгрес. Да, Руският император е преследвал своите цели, но в Сан Стефано се очертават границите на една българска мечта – гра-ниците на една бъдеща свободна и обединена България, в чии-то граници са включени всички братски, славянски народи, насе-ляващи Балканите. На Берлин-ския конгрес, тази мечта е била окастрена и от бъдещата Бълга-рия са откъснати големи парчета живо, българско месо – големи области населени с чисто българ-ско население.

Затова на тази важна за Бъл-гария дата, аз не се питам какъв празник е и дали е празник. Аз си спомням за всички ония воини, напоили с кръвта си нашата земя. И нека звучи като клише, нека звучи както ви харесва – те са оставили костите си тук, те са напоили с кръвта си тази земя, техните гробове и костници са тук, камарите от техните черепи са тук, до костите на българските опълченци. Там някъде далече, в Русия, във Финландия, в Румъ-ния са останали сиротни децата им, вдовиците им, старите им ро-дители, недолюбените им моми-чета. Тук са останали кръвта им, костите им, неродените им деца, несбъднатият им живот. И една нова държава – свободна Бълга-рия. На тази дата аз не мисля за причините за войната, аз паля свещица, свеждам глава в знак на благодарност и почитам паметта на тази мъртва войска, остана-ла завинаги тук, но довършила делото на Левски, на комитите, апостолите и всички жертви на Априлското въстание, сбъднала мечтата на Ботев и донесла ос-вобождението на земята, която е моя Родина.

Останалото са игри и страсти на политици, за които животът на малките хора не значи нищо.

МОЯТ 3-ТИ МАРТ Минало несвърш


23

Автор: bumerang

Категория: Други




Историята, която искам да ви разкажа, се случила някъде през средата на осемдесетте години на миналия век, в едно вече отдавна отминало време, в един отдавна (надявам се) отминал обществен строй.

Това е приказка за един обик-новен човек, сбъднал една от малките си мечти.

Защото тогава повечето хора имаха малки мечти. Не че сега са кой знае колко големи, но тогава големите мечти се наказваха су-рово. А днес на никой не му пука за тях.

Но, да започнем, както подобава.Имало едно време на Изток, в

Държавата България, едно Дър-жавно предприятие, наречено СМК – Строително Монтажен Комбинат. Гордостта на Социа-листическото строителство.

Ами то май нямаше друго – за-това си се гордеехме с Него.

Та, работел в СМК-то един човек, на име Ставри, шофьор на ЗИЛ. Работел бай Ставри и псувал гадната Държава вечер в кръчмата зад блока. Наричали я Кръчмата на Васко. Старо куче бил Васко-кръчмарят. Бивш ти-раджия – 10 години въртял гевре-ка из Близкия изток и Европата и понатрупал парици човекът – автомобил FORD MUSTANG с ламаринен гараж пред блока, за да не го цвъкат гадните гларуси, тристаен апартамент, цветен те-левизор SONY, двукасетен дек TOSHIBA, видео SONY – система VHS, по десет чифта дънки LEVI’S и CARRERA за децата, швейцар-ски часовници, златни дрънкулки

и скъпи дрешки за жената, пръс-тени, ежегодни дълги почивки на Слънчев бряг или Златни пясъци, както и ежемесечни посещения на КОРЕКОМ-а за допълване на къщата с упадъчни западни влия-ния (разбирай предмети за бита), като шоколадови яйца, френски бонбониери във формата на дам-ска обувка, TOBLERON-и, а бе казано с две-три думи: мамата си тракал тоя Васко.

На другия полюс бил бай Ставри от СМК-то. Той бил обик-новен шофьор (завършил със среден успех Автото) и цял живот въртял геврека на скапания ЗИЛ за скромната заплата от 180 лв. на месец без премиалните.

Най-голямата радост в живота на бай Ставри била, когато след безброй години чакане, най-по-сле се сдобил с така мечтания чисто нов Москвич 412 (не без финансовата подкрепа на баща си, дядо Кольо Ставрев) и нато-варил цялата фамилия в петък вечер да отидат на село да затва-рят буркани. Сълзи от умиление и гордост проблеснали в очите на този скромен, тогава все още 45 годишен социалистически тру-женик, когато в късния неделен следобед, чисто новият Москвич 412 бил натоварен до горе с ка-сетки с компоти, чушки, домати, кьопоолу и домашна гроздова от архива на дядо Кольо. Като бонус баба Радка, майката на Ставри, сместила в необятния руски ба-гажник на воЗИЛото тенекия с овче сирене и бутнала в ръцете на децата (сина му Николай и дъще-рята Тонка) по 10 лв. да се почер-

пят. Вечерта, след като се прибра-ли в града и разтоварили стоката от Москвича пред завистливите погледи на съседите от входа, бай Ставри отишъл в Кръчмата на Васко и се отрязал като донски казак, за здравето на колата, про-фуквайки двайсетте лева, които дядо Кольо му бутнал в ръцете преди да тръгнат от село – естест-вено тайно, за да не го видят баба Радка и, най-вече, жена му Слав-ка, която прекрасно знаела къде си харчи парите нашият герой.

На другия ден, яко махмур-лия, бай Ставри отишъл на ра-бота в СМК-то да върти геврека на ЗИЛ-а, докато в замаяната му глава образът на чисто но-вия Москвич нежно и загадъчно блещукал като образа на красиво момиче в мислите на влюбен тий-нейджър. Естествено, бай Ставри не забравил да вземе със себе си четири бутилки от гроздовата на дядо Кольо, за да почерпи колеги-те за дълго мечтаната придобив-ка. На обяд, след като се нарабо-тили порядъчно на строежа на чисто новия Младежки дом, той и пет-шест негови братя по съд-ба седнали във фургона на пазача бай Милчо да се почерпят. Изва-дил бай Ставри бутилките, при вида на които очите на колегите му от смяната светнали като на ресторантски котараци, извадил от торбата и мезе – домашна на-деница, суджук, две големи буци овче сирене от баба Радка, домат-ки, краставички, чушчици и лу-чец – спретнали си нашите юна-ци една хууубава шопска салатка и седнали да полеят Москвича,

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ НА ИЗТОК

Мин

ало

несв

ърш

ено

врем

е...


Автор: becksss





който от своя страна бил гордо спрян пред портала на СМК-то, точно до Волгата на Генералния директор Коста Узунов. Понеже строежът на Младежкия дом бил далеч от СМК-то, самият Коста Узунов – на семинар в Полша, а заместникът му Динко Господи-нов бил хрисим човечец и рядко излизал от кабинета си да ходи по проверки из обектите, всеки в СМК-то, общо взето, си правел каквото му скимне.

Към 15.30 часа следобед, дълго продължилата обедна почивка на бай Ставревата смяна завър-шила със зверско напиване, об-съждане на жизненоважни теми като българския футбол и меж-дународната политика, стотина люти псувни по адрес на Тодор Живков и цялото Политбюро на БКП, пиянската класика „Ти мен уважаваш ли ма сига?“ и пеене на десет гласа на най-новия хит на Хисарския Поп „Дай си сърцето на който искаш ти“, след което, клатушкайки се като моряци на борда на кораб по време на силна буря, бай Ставри и колегите му с неохота тръгнали да си довърш-ват работата от преди обяд. След десетина минути търсене по джо-бовете за ключовете на ЗИЛ-а, бай Ставри най-после успял да ги открие. Докато намери про-клетата дупка, където се мушкат, изминали още десет минути, но накрая благополучно бай Ставри успял да запали двигателя и да потегли към кариерата за чакъл, която се намирала на десет кило-метра от строежа на Младежкия дом, извън града. Тръгнал наши-ят герой, но изведнъж в замая-ната му глава изникнал отново образът на Москвича – лъскав, стегнат, нов-новеничък, парки-ран пред СМК-то, в очакване на Господаря си, готов да му служи вярно и в Радост, и в Болка, и в Щастие, и в Тъга, Докато Смър-

тта ги раздели. Амин!Приискало му се да го зърне

отново.Така и сторил – след безумна

маневра пред строежа, блъскай-ки два палета с тухли, бай Ставри минал напряко през купчина арматурно желязо, което се вър-галяло на земята и отпрашил в обратна посока към Центъра на града, където била и администра-тивната сграда на СМК-то.

Когато видял червената свет-лина на светофара, вече било твърде късно.

Тежкият, тромав камион не се подчинил на забавената реакция на бай Ставри, когато натиснал спирачките, и без никакъв про-блем помел двете коли, чакащи на светофара пред него. С ужасяващ стържещ звук, сплетени в смърто-носна метална хватка, всред дъжд от искри, трите превозни сред-ства преминали през кръстови-щето и се врязали в близката ав-тобусна спирка от другата страна. Дестабилизиран от удара, ЗИЛ-ът на бай Ставри се преобърнал на една страна и буквално смазал хората, които кротко чакали ав-тобуса. За по-малко от секунда, човешки кости, плът и кръв, из-потрошени стъкла и изкривен метал се смесили в едно. Звук на клаксони и човешки писъци разцепили въздуха. Окървавен, клатушкайки се наляво-надясно, от първата кола, Лада Петица, която пострадала най-малко от удара, излязъл мъж и се стропо-лил на асфалта. От смазаната до неузнаваемост Шкода след него, не излязъл никой – свистящият, задавен звук на мотора бил един-ственият признак на живот в нея. Но след малко и той спрял. Дим и пàра от разтрошените радиатори закривали страховитата гледка. В радиус от 50 метра се валяли пар-чета от строшените коли – брони, части от фарове, задният капак

на Шкодата, откъснати ламарини и тасове от колела.

ЗИЛ-ът на бай Ставри, с все още работещ двигател и въртящи се колела, лежал на една страна върху останките от спирката и хората, които само до преди ня-колко секунди просто си чакали автобуса там. Кървави реки по-текли изпод грамадното руско воЗИЛо, премесени с локвите от масло и охлаждаща течност.

А писъците не преставали.Като в някакъв кошмарен сън,

те изпълвали следобедния въздух в този топъл есенен ден.

А вътре, в кабината на ЗИЛ-а, нанизан в корема на остра като кинжал стърчаща ламарина, бай Ставри не чувал нищо.

В главата му, като в сюрреалис-тично видение, бил Москвичът – изконната мечта на всеки социа-листически труженик, мечтата, за чието осъществяване трябвало да се чака с години.

Толкова години, че сбъдване-то й се превръщало в опияняващ наркотик, чакан дълго време от абстиниращ наркоман.

Толкова дълго, че трябвало да почерпиш приятелите си, за да не изчезне като съновидение.

„М“ като Мечта...„М“ като Москвич...След секунди, минути или

цяла вечност образът на чисто новата кола изчезнал и на негово място останал само Мракът.

Всепоглъщащият и всеопро-щаващ Мрак.

„М“ като Мрак...Краят на мечтата... Когато след няколко минути

екипите на Бърза помощ дошли на мястото на произшествието и извадили бай Ставри Колев от смазания ЗИЛ, на лицето му има-ло блажена усмивка.

Приличал на дете, което съну-ва хубав сън.

Най-хубавият сън в живота си.



25

За хората, които обичат бъл-гарското народно творчество и българските народни носии в този постинг ще покажа снимки на участниците във фолклорния фестивал „Жива Вода“ в село Ка-ран Върбовка, Русенско, който се проведе на 15 юни 2013 г.

Това, което мога да споделя за фестивала, че останах много приятно изненадана. Организа-цията беше на ниво, журито ус-михнато, а участниците – едни ведри, засмяни, красиви, обечени в българска пъстра носия, която няма как да не провокира и моята усмивка.

Мога да споделя, че от сутрин-та до вечерта не седнах, а обика-лях постоянно и посрещах нови-те участници и изпращах тези, с които вече се бях запознала. Не със всички успях да се разгово-ря и може би някои няма да мога да посоча от къде са, но има хора при които се задържах доста вре-ме и тях със сигурност ще позная отново, когато ги видя.

Имаше участници от Велико-търновския край и по точно от Павликенско. Това бяха предста-вителите от село Сломер.

A също и от село Караесен.Усмихната баба е облечена във

„всекидневна работна носия“.Село Караесен спечелиха един-

ствената парична награда на жу-рито, като представиха автентич-ни носии от тяхното село. Носия-

та на жената с кафявото елече се нарича „женска старешка носия“, а шевицата носи името „патки“. Забраждането на тази жена се нарича „скършено“ от беленски вид, т.е. характерно е за региона на запад от река Янтра. То е бе-лег за омъжената жена. Носията на жената с тъканата престилка с цветни гюлове се нарича „женска младежка носия“. Забраждането се нарича „бариш“ или „баръш“ и то е белег на неомъжената жена.

Младоженческа носия, която се състои от риза, „шеменка“ – дълга връхна тъпкана дреха, като горната част е в раета, престилка от вълнен домашно тъкан плат от 2 части, на кръста – пафти, на главата „бариш“.

Други участници от Велико-търновския край бяха от село Павел.

Най-старата риза от с.Павел е на 150 години.

Момичетата от село Водица, Поповско.

Усмихнатите представители на село Стърмен, общ.Бяла, Русенско.

Имаше и гости от далече – чак от с.Айдемир, Силистренско – добруджанци.

Народния певец от Айдемир – Георги Жеков.

Ето и други добруджанки от село Гурково, обл.Добрич, общ.Балчик – напети, усмихнати, до-бродушни, носещи името „Гур-ковските баби“.

В надиграването се включиха и клубовете по български хора „Нашенци“ и „Чанове“ от Русе.

А Милен Бакалов от Нашенци се представи успешно и сред индиви-дуалните фолклорни изпълнители.

В обедната почивка желаещите

се разкърш-ваха с вихрени хора на мегдана около сцената.

Ето и още участници във фес-тивала.

В края на постинга ще отделя време и на представители от ру-сенските села. Хубавото от тези 2 дена – съботата, присъствайки на фестивала „Жива вода“ в Каран Върбовка и неделята – на събора „Златната гъдулка“ в Русе е, че се запознах с носиите на русенския регион. Ходили сме и на Пирин пее и на гайдарското надсвирване, но досега не бяхме присъствали на фестивал от Русенския регион и така се запълват празни полета от нашето фолклорно богатство.

Така, че започвам с представя-нето. Това е една жена от Кошов с автентична хърцойска носия.

А това са хърцои от разград-ското село Костанденец.

Жените от село Красен пред-ставиха „Обичай за Богородица“.

И коледарската група от Тръс-теник.

Сред представителите на хър-цоите от Чилнов имаше и една ус-михната англичанка, която пееше наред с българките.

Хърцойските носии като цяло са много интересни, защото са изработени с по-специален бод – един такъв къдрав, който не знам как се прави. Питах много баби дали сега се изработват такива ризи, но всеки ми споделяше, че са много стари от техните баби и майки и че не знаят как точно се избродират. Тъжен е този факт. След време, когато някои от ше-виците започнат да се износват или разшият, хората няма да мо-гат да си ги възстановят...

③ ④ ⑤① ②

Бълг

ария

и С

вет

а

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg26

Автор: zvezdichka

Категория:





С л е д в а -щата изненада е от Кацелово.

Баба и внучка :)Ведрост, жизнерадост лъха от

техните изпълнения и излъчва-нето им е едно такова светло, че на човек му става едно леко на душата.

След село Кацелово на пътна-та карта се зареждат Острица и Широково. Тези две села обаче са балканджийски.

Ето и усмихнатите широковчанки.Как ли се гордее баба със своя-

та внучка? Момиченце кокичен-це. Толкова сладки са тези деца

облечени в народни носии.

Радвах се на това разнообра-зие и многоликост, на което ста-нах свидетел през цялата събота. Жените от село Батин бяха толко-ва цветни.

А това са участници от село Ценово.

Село ИванчаЕто и жените от Горно Абланово.Постинга ми стана много дъ-

лъг, но реших да споделя една малка част от моите снимки и един дълъг ден, в който усмив-ката не слизаше от устата ми.

Обещах снимки на много хора. Повечето от бабите със си-гурност нямат връзка към интер-нет, но дано имат внуци, които да попаднат на постинга и да им покажат после и снимките.

/п.п. търсих снимки и в Ин-тернет от събитието, но не намерих. Хората снимат, но ня-мат навик да споделят, затова загубих ценно време в публики-ването на този подробен репор-таж, но вярвам, че ще зарадвам мнозина любители на българ-ските народни носии./

ФЕСТИВАЛЪТ „ЖИВА ВОДА“ В КАРАН ВЪРБОВКА

⑪ ⑫ ⑬

⑦ ⑧ ⑨ ⑩⑥

1 представителите от село Сломер; 2 A също и от село Караесен; 3 Усмихната баба е облечена във “всекидневна работна носия„; 4 Най-стара-та риза от с.Павел е на 150 г.; 5 Момичетата от село Водица, Поповско; 6 Усмихнатите представители на село Стърмен, общ.Бяла, Русенско; 7 Имаше и гости от далече – чак от с.Айдемир, Силистренско – добруджанци; 8 А това са хърцои от разградското село Костанденец; 9 Же-ните от село Красен представиха „Обичай за Богородица“; 10 И коледарската група от Тръстеник; 11 Ето и жените от Горно Абланово; 12 А това са участници от село Ценово; 13 Ето и усмихнатите широковчанки.

България и Света

27

Всъщност, на този връх се каня да се кача от 67-ма година. Когато нямах шестнадесет години. Пре-ди няколко дни моята туристическа група ме пре-даде и добре, че беше жена ми, за да ме спаси. С нея оттседнахме в Банско. Минахме през Голямо Белово и Юндола, пътят до Якоруда беше малко хахав! Но да не обръщаме внимание на подробностите.

ВРЪХ ВИХРЕН, ВРЪХ КУТЕЛА И КОНЧЕТО

Голямо Белово

Не е мръднала от ония години. Стартирах в 9.15 минути.

Дръпнах нагоре...

И се запознах с тези млади хора, то се оказа, че сме завършили един институт. Макар, че те са двадесет години след мен.

Теснолинейката

Вечерта направихме тактиката за утрешното изкачване, като изпихме три бирички.

Дар

ове

на П

риро

дат

а

28

Автор: lubara





После в хотела един душ, и към центъра. Походката ми е малко кекава. Обадих се на Наско и му казах. „Аз от Вихрен и Кончето слязох, пък сега от стъпалото на хотела до асфалта ми е по-трудно“. По пътя по-исках разрешение от тези жени, наборки навярно, да ги снимам. Казах им къде съм бил.„ Аааа, Кончето, те нашите мъже коги бяхме млади тамо ни водиха, да ни вземат страха“. Да сме здрави, това си пожелахме.

Е, беше супер! Една мечта си я мечтах наяве! Благодаря на всички, които ме подкрепяха, благодаря на спомена, благодаря на жена ми.

Най-вече на нея!

Снимка с усмивка. Почиваме често. Няма как.

Тези бяха дърти като мен, ама яко пердашеха!

Ето го сладурът Вихрен!

И в 12.30 минути сме пред трибагреника!И тук се разделихме. Те обратно, аз към Кончето.

И в 12.30 минути сме пред трибагреника!И тук се разделихме. Те обратно, аз към Кончето.

Дарове на П

риродата

29

Сънувах сън... пътник морен, по хълм висок вървеше.

Не беше пътят никак спорен, той, просто, милият, пълзеше.

Присви нозе, приседна малко и с глас плачевен прошепна жалко:

„Тоз тежък кръст не искам вече, от него педя ще отрежа и ще стигна надалече.“

Щом тез слова изрече, мигом се обърна и мислите си в дело той превърна.

И пак понесе своя кръст сред храсталаци и сред буци пръст.

Не мина много време и той приседна дъх да си поеме,

че кръстът много му тежеше и думи на роптание в сърцето си редеше:

„Защо на мене този кръст се падна? Исках да е лек и с радост да си носи

го човек, а Бог ми даде за беда най-грубата и тежката греда.

Не издържам повече така, още мъничко ще го скъся,

е, вярно – не ще мога полетя, но поне спокойно ще вървя.“

Без да мисли и този път застанал уверено на кръстопът,

отряза смело грубата дъска – дъх на облекчение от сърцето му преля.

И тъй, почти с усмивка, с лекота, в тих разговор със своята душа, пътникът вървеше без умора –

бързаше да стигне реката на кръгозора.

Олекнал, той, подмина не един и двама, понесъл всеки своя кръст,

но всеки носеше с търпение кръста цял със вдъхновение.

Премина през пустини, върхове, срещна и приятели, и врагове,

но животът му във своя кръговрат изтече в миг един от този свят.

СЪН

И пътникът пристигна при Реката, понесъл своя кръст отрязан,

радостно въздъхна му душата, че ще полети на ангелите на крилата.

Очи привдигна и видя, на брега отсрещен Исус там съзря.

Потърси мост, потърси брод и чудеше се как минава тоз народ.

Помисли малко, постоя, и накрай осъзна – между тези брегове само кръстът

служеше за мост, не можеше да се премине, нито с лодка, нито с лост.

Но ето ти беда голяма – така е, който служи си с измама, че

кръстът носеше се леко, но не можеше да стигне с него до брега напреко.

Поуката каква е: носи си, душо, своя кръст, такъв какъвто ти е даден,

не роптай, да не се окаже къс и да изгубиш живот за теб създаден.

Пепа Пенева

Бели

те

ляст

овиц

и


Автор: slavei





Всяка година си задавам този въпрос.

Какво ли би станало, ако ...?Не знам, просто защото не съм

пробвала.Не обичам безразсъдния риск,

не обичам резките промени, не обичам лъжата, не обичам на-глостта, не обичам лицемерието, не обичам лазенето по корем и колене, не обичам да ме ритат и да ритам по кокалчетата на глезе-ните, не обичам проправянето на път с лакти, не обичам насилието ...

Май доста неща не обичам.Но и много повече обичам!Обичам децата си, обичам вну-

ците си, обичам приятелите си, обичам истината, обичам реда, обичам честния поглед в очите, обичам дръзновения полет на духа, обичам да подавам ръка, обичам да приемам подадена ръка, обичам да гледам откри-то и честно, обичам усмихнати и ведри лица, обичам красотата, обичам дома си, особено, когато всички сме заедно, обичам ...

Още много неща.Обичам, обичам, обичам!Давам си сметка, че и мен ме

обичат. Е, не всички Имам и неприятели и то не-

примирими, но приятелите ми са

повече и то завинаги.Истинските приятели са зави-

наги. Те са от детството и мла-достта. Други идват по-късно, но остават в живота до край.

Много неща се случват в живо-та на човек.

Срещи, любови, раздели, мъки, радости, загуби ...

Животът е шарена черга, па-чуърк, изтъкан или съшит от раз-лични парчета или прежда.

Някои парчета сами поставяме и нагласяваме според вкуса си.

Радваме се на съшитото от нас като малки деца.

Радваме се на небето, на лято-то, на морето, на първата семейна придобивка, радваме се на много и предимно дребни неща, които са истински и ни правят щастли-ви.

Някои парчета сами се натрап-ват и стоят като грозни кръпки в нашето индианско одеяло.

Не винаги имаме право на глас в живота.

Не винаги искаме да преживе-ем това, което сме преживели.

Понякога идва някой не-известно от къде и открадва най-красивото и цветно парче от съшитото с много любов и труд и там остава празно.

Търсим. Намираме и слагаме

ново, но то не е същото, не пасва точно на мястото по форма или цвят, но правим компромис и продължаваме, защото животът е въртележка, път, който трябва да бъде извървян.

Вървим по пътя, качваме се на шарени, пеещи въртележки и се радваме от сърце, летим.

Пътят не е само весел карусел. Минава и през влакчето на

ужасите, но не онова, което е за забавление, а другото, истинско-то, от което не можем да си взе-мем дъх много дълго, защото сме получили удар под лъжичката.

Стискаме зъби и търпим, ма-кар да боли. Очакваме да преми-не и да тръгнем отново.

Какво ли? Какво ли? Какво ли ни очаква?

Искам да се усмихвам, да оби-чам, да се радвам на дребните неща и големите промени. Искам да създавам и претворявам.

Искам щедро да раздавам без да очаквам да получа. Искам съ-вестта ми да е чиста и челото светло. Искам да мисля със собст-вената си глава.

Искам вятър в косите и слънце в душата.

Какво ли? Какво ли ни очаква?Нека се надяваме и вярваме, че

ни очаква само добро!

РАВНОСМЕТКА НА ЕДИН ЖИВОТ


овици

31

Автор: katan

Категория:





КАКВО Е ИЗВОР?

Замисляли ли сте се, какво е Извор?! Извираща вода! Тя е символ! Винаги чиста и бистра, утоляваща и лековита. Водата има уникални свойства, утолява жаждата, дава живот, тя има способността да измива и пречиства. Чрез нея отмиваме мръсотията от тялото си, от дрехите, от дома си и ставаме чисти. А в Духо-вен план с вода се Кръщаваме, тогава се „отмива“ старото ни грешно естество, за да превърнем в духовно НОВ и чист човек.

Самият принцип на Извора означава, че се появява нещо ново, което преди малко го е нямало, без да иска нещо в замяна. И то се появява в най-чистия, кристален и Благословен вид.

Дар

ове

на П

риро

дат

а


Автор: whitepigeon

Категория: Туризъм




Но да погледнем чудото на водата в на-шия живот.. „Измиването“ във всякакъв аспект става чрез вода. Дори химическият препарат мие благодарение на водата. Вече столетие човечеството упорито и безхабер-но се опитва да изцапа и замърсява всичко около себе си. Всичката мръсотия и мизе-рия, която създаваме в „кочинката“ си -„съ-временен свят“ се излива или отмива от во-дата. Помията от канали, перилни и почист-ващи препарати се излива в реките. Всички химикали и торове се просмукват в подпоч-вените води. Замърсената атмосфера също се отмива от дъждовете. Всичко това оти-ва в моретата, които заедно с океаните са омазнени с петрол. Превъщаме планетата си в сметище и всичко това се разтваря във водата. И на фона на всичко това, се случва истинското чудо, че от Изворите тече ЧИС-ТА вода! Това може да го обясним само като Благословение и Благодат.

Все още около нас има Извори. Нека ги пазим, защото без тях няма да ни има.

И нека ние самите бъдем като извори, ТВОРЯщи и ДА-Ряващи, разпръскващи чистота и Любов.

Водата е животворящ и безценен ДАР! А Изворът е мяс-тото, където този дар извира за нас, като подарък, без да иска нещо в замяна. Затова тя е благословена и е за всички. Тя, както и въздухът, не са за продан. Всеки щом се е ро-дил, има право да утолява жаждата си и да диша. А също и да бъде СВОБОДЕН (но това е друга тема). И когато човек е дарен с нещо хубаво, е добре в него да се провокира Бла-гоДарност и грижовност за този свой подарък. Още пове-че, че той е животворящ и безценнен за нас.


риродата

33

Мирослав Шалтев е роден 1981 г. в София, завършва ПМГ „Ив. Вазов“ гр. Добрич през 1999 г. След един семестър физика в СУ „Св. Кл. Охридски“ продължава образованието си в Лайбниц университет – Хановер, където от 2009 г. е докторант.

Г-н Шалтев, днес младежите „бягат“ от физико-математическите науки. Ако трябва да ги насърчите да учат физика като вас, какво бихте им казали?

– Струва ми се, че младежите бягат от труд, което като цяло е раз-бираемо, защото е по-лесно да не правиш нищо или поне да правиш по-малко. Мога да ги уверя, че е далеч по-лесно да решиш 5 задачи, отколкото да научиш един урок или тема наизуст.

– Можете ли да сравните условията за работа в България и в Гер-мания?

– Един огромен незаличим минус е на път да погуби всичко в Бъл-гария, в Германия и където и да е другаде. Това е капиталистическото консуматорско общество и свързаната с него несигурност. Това обще-ство няма нужда от наука, то има единствено нужда от задоволява-не на първичните си нужди. В развития див капитализъм в България учените не се радват на особена почит от профанизираното общество. В Германия все още не се е стигнало дотам.

– Как държава като САЩ привлича и задържа млади учени, спо-ред вас?

– Стотинки е ключовата думичка. На учените там им е позволено да работят в лаборатория или да посетят конференция например. А до-колко това ги задържа, не е много ясно, защото позициите са срочни, работиш една-две-три години като постдок след дисертацията, а след няколко такива ставаш ненужен.

– Парите, отделяни за наука в България, са безпрецедентно мал-ко. Ако трябва да убеждавате обществото и правителството в необ-ходимостта от повече средства, какво ще им кажете?

– На „обществото“ не може да му се помогне! Хората са бедни. Те са гладни в буквалния смисъл на думата, не може да изискваш от тези хора да мислят за наука, когато животът им е в опасност. Правител-ството?! Какво е това, то има ли държава? Аз мисля, че няма такава. Има територия, наречена България, в която полуграмотни тарикати управляват фирмичките си.

– Защо в България има неразбиране и неглижиране на хората, които са се посветили на науката, според вас?

– Бедност, мизерия и простотия. Нацията е чалгализирана, при това тотално и безвъзвратно. Блясъкът и опаковката са всичко.

(със съкращения)

Вместо държава имаме територия България, в която полугра-мотни тарикати управляват фирмичките си, казва докторантът на

Лайбниц университет – Германия

Интервю на Светла Василева (Chara)

НАЦИЯТА Е ЧАЛГИЗИРАНА – БЕЗВЪЗВРАТНО

Акт

уалн

о


Автор: chara

Категория:

Политика




НЕ СМЕНЯЙТЕ СИСТЕМАТА, АКО МОЖЕ СМЕНЕТЕ

НАРОДОНАСЕЛЕНИЕТОСмяна на системата, та смяна на

системата. Това родено в гънките на нечий объркан мозък искане стои лепнато по нечии плакати още от февруари. Тревожното е, че то се промъква сред средите на протес-тиращите и днес, когато на улицата е излязла по-будната, по-образова-ната и по-младата част от българ-ския народ – онези, които не биха позволили на никоя власт да се по-диграва с тях.

Та с какво хипотетично и евен-туално бихме заменили настояща-та парламентарна демокрация?

Да възприемем венецуелския модел??? Привидно социалния модел, в който на част от бедните бяха построени домове, а те започ-наха да ги рушат, подобно на ония наши съграждани, които направи-ха на кочини жилищата построени за тях, броени месеци след като се нанесоха? Моделът, който доведе до прага на фалита най-богатата на петрол страна в Южна Америка? Чавизмът, който не можа да изко-рени корупцията и предизвика ог-ромна инфлация, невиждан дефи-цит на стоки и все по-ширеща се престъпност?

Какво друго? Севернокорейска-та система ли? Система, в която всички граждани са роби на дър-жавата и са равни в нищетата си. Държава, в която всеки инакомис-лещ бива унищожаван или пращан в концентрационни лагери.

Или пък някаква хипотетична система с главно социален харак-тер, в която държавата е майката, която се грижи за всички свои бе-дни граждани, облагайки работе-щите с огромни данъци, за да има

за неработещите? Система, в която държавата е национализирала и се опитва да управлява каквито пред-приятия може, а гражданите зави-сят напълно от държавната адми-нистрация и воля. Система, която не може да работи в условията на демокрация, поради простата при-чина, че щом на власт дойде някоя истински дясна партия, просто ще я премахне, като паразит, изстис-кващ, живителните сокове от про-дуктивната част на обществото.

Или все още утопичната идея за свят, в който изведнъж всички хора ще станат съвестни граждани и по гърбовете им ще поникнат крилца? Те ще си помагат безкористно един другиму, ще продават продукция-та си без печалба, ще работят при работодатели, чиято основна цел ще е благото на работниците, а не тяхното собствено, ще се обичат взаимно и ще участват активно в обществения и политически жи-вот на общината и държавата си... Може, но в друг свят и друго време.

Или да върнем комунизма, т.е. диктатурата отпреди 1990-та, кой знае защо наречена „социа-лизъм“??? Тревожното е, че голя-ма част от българите подкрепят подобно мнение. Те предпочитат сигурността на тиранията пред независимостта на свободния чо-век. Тяхната ценностна система се определя от съдържанието на хла-дилника, а не от съдържанието на библиотеката им, ако въобще имат такава. Тези хора обаче често забра-вят, че и „социализмът“ ни беше та-къв, какъвто е сега „капитализмът“ ни – и тогава и сега сме на последно място сред страните от Централна

и Източна Европа по икономика, доходи, та ако щете и тоалетни.

Всичко това, естествено, значи, че не системата е виновна…ами хо-рата, които са основният градивен елемент на всяко обществено-по-литическо устройство. Затова ня-кои искат нейната смяна. Защото инстинктивно усещат, че смяна на народа е невъзможен. Сменяйки системата обаче до никъде няма да стигнем. Най много отново да ста-нем жертва на някой социален екс-перимент, който отново ще осакати интелектуално и морално поколе-ния българи.

От последното опасността не е никак малка, защото оня Ганьо с големия хладилник и миниатюрна-та библиотека, винаги ще е склонен да гласува за вкопаните във властта партии на олигарсите (ГЕРБ, БСП) или поне за фашистко-налудни-те си съграждани (АТАКА). Тези партии именно заради неговия светоглед са популистки по своята същност и му обещават вдигане на социални помощи, вдигане на ми-нимална заплата, вдигане на детски и майчински, европейски пътища и заплати, евтин ток, солидарност, мед, масло и прочее... А на него само това му трябва.

Разбира се, жалко е, че не можем да разменим тия наши съотечес-твеници за някои интелигентни извънземни, нито пък можем да им забраним да гласуват, като въведем някакъв ценз. За това ще се наложи явно да търпим всичките им бъде-щи гласувания.

Освен, ако не въведем нещо като Държавен изпит, единствено след взимането на който, гражданинът

Акт

уално

35

Автор: mamkamu

Категория:

Политика




да получава избирателни права. Изпитът може да е под формата на елементарен тест за познанията на човек за държавното устройство и политическата ни система, защото онзи който не е наясно с тези неща, едва ли може да даде осмислен глас на избори и едва ли има моралното право да решава съдбата на своите съграждани.

Естествено знам, че и последно-то едва ли е възможно да се случи в епохата на всеобщото избирателно право, пък и след провеждането на такъв един тест може да се окаже, че само 10-15% от сегашните пъл-нолетни българи са го взели успеш-но :) За това на средната класа тук остава един единствен отчаян ход – протест завинаги. Протест, който наред с всичко друго, да покаже, че когато едни хора имат осмислена гражданска позиция, то техният глас тежи хиляди пъти повече от гласа на аморфната маса. И когато на следващите избори тази маса си избере поредните управляващи, маши на поредната престъпна ико-номическа групировка – пак Про-тест... И после пак. И пак... Докато някой ден към Парламента не по-летят павета и бутилки „Молотов“, вместо тоалетна хартия и домати...

Другият изход е през Терминал 2, където под надписа „Летище Со-фия“, последният заминал си ис-тински гражданин на тази страна трябва само да добави: „Надежда всяка тука оставете“.

Проблемът с обезлюдяването на селото бе заченат при комунистите със започването на масовата колек-тивизация. Преди това да се случи, българинът беше идеалният селя-нин в Европа, ако не и в цял свят. Селата бяха почти самодостатъчни и независими от външна икономи-ка. Българският селянин ходеше в чужбина да учи другите. Досто-евски и той отбеляза колко добре живееха селяните в България по време на командировките му през Руско-Турската война.

Затова и комунистите (или по-точно ционистите) разрушиха селото. Те знаят, че човек, който може да се храни сам, облича сам и има сигурен покрив над главата, не може да бъде манипулиран и пре-върнат в пролетариат.

Комунистите винаги са мразили селото. Те убиха народната тради-ция и започнаха обезкървяването на селото. Душата му взеха.

Физическо обезлюдяване на се-лото обаче започва по времето на т.нар демокрация. Но всички зна-ем, че политиците от този преход са същите комунисти, преоблекли се в капиталисти.

До 2011 г. съотношението на

селско и градско население е било винаги 50/50. Към 1 февруари 2011 г. съотношението е вече градско на-селение (72,5%), а селско население – (27,5%).

Това е краят. България никога не е била така, НИКОГА!

Ето вижте статистиката.Но, изглежда това е световна-

та тенденция. Така че за да разбе-рем от къде произлиза този про-блем, трябва да пропълзим много по-дълбоко в дупката на заека.

Китайците и те сега вървят по този път.

С навлизането на новите техно-логии на генетично модифицирани семена и окрупняване на земедели-ето, българското село съвсем загуб-ва надежда да се възроди.

Единственото спасение на село-то е в целенасочена политика за на-турално стопанство и чисти храни. Но Европейският съюз и големите агро-компании едва ли ще позволят това да се случи. Да не говорим, че то няма и политици, които да се оп-итат да прокарат такава политика.

Какъв е изводът? Какво е реше-нието? Какво да правим?

Аз нямам отговор на този въпрос.Поздрави.

ОБЕЗКЪРВЯВА-НЕТО НА БЪЛГАР-

СКОТО СЕЛО

Акт

уалн

о


Автор: zelas





http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D1%80%D0%B5%D0%B1%D1%80%D0%BE%D1%8F%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5_%D0%BD%D0%B0_%D0%BD%D0%B0%D1%81%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE_%D0%B2_%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F

http://www.dnevnik.bg/sviat/2012/01/17/1747156_gradskoto_naselenie_na_kitai_nadmina_selskoto_za_purvi/

http://www.dnevnik.bg/sviat/2012/01/17/1747156_gradskoto_naselenie_na_kitai_nadmina_selskoto_za_purvi/

Имало някога някъде в ня-какво забутано място с джи пи ес координати тинтириминтири и локация абракадабра (да не се бърка с „на м.....а си, съвсем не е там), едно момиче.

Косите му били златни като абанос, лицето му кристално като лате о ле, а снагата му, ооо..снага-та ...тя била неописуема. Идвали момци от близо и далеч да я оп-ишат, но все не успявали, защото момичето си имало и характер.

– Как е твоето име, девойко? – попитал един беловлас старец, който минавал покрай къщата на момичето

– Моето име ...??!!?!– момиче-то се замислило, вперило поглед в стареца, после във върховете на пантофките си от неранима кожа, после в клоните на веков-ния дъб, който покривал малката къщичка, после – към хоризонта. Дълбока въздишка се изтръгнала от нежната му гръд, когато про-мълвило:

– Името ми...аз не знам...тряб-ва ли да имам име?

– Всеки човек има име – по-клатил глава беловласият – и ти имаш.

– А кога ще го разбера? – мо-

мичето за пръв път се почувства-ло нестабилно върху хълма от по-стулати, който си било издигнало с упорит труд през годините.

– Когато Земята погледне не-бето и го види, когато Слънцето докосне дъжда и го стопли, Кога-то Споменът прегърне миналото, Когато Мислите ти и Думите ти станат едно... – казал старецът и изчезнал, защото лятото си оти-вало и той не искал да го изпусне.

Минали дни, после още дни и още дни. Минали мисли и още мисли и много мисли. Минали ...много...

Един ден момичето се разхож-дало по левия склон на планина-та на мълчанието, под краката й ситни камъчета с откъсвали и с галещ шум се шмугвали в про-пастта. Някъде далеч далеч под краката й се чувал ромон на река. Много далеч и много мълчаливо. И изведнъж в средата на мълча-нието чула нещо като стон, нещо като вик, нещо като грохот. Над-весила се над пропастта и видяла в буйните води на мълчаливата река едно куче. Водите го блъска-ли наляво и надясно и пяната им покривала муцунката му.

Спуснала се девойката по

склона, храстите деряли дрехите й, камъните жулели лицето й, а косата й се превърнала в купчи-на летни листа. Но успяла – миг преди водата да го прегърне, ку-ченцето се озовало в прегръдките на девойката.

В следващия миг зад гърба й се чул глас –

– Хей, благодаря ти, ти спаси моя приятел, което значи – ти спаси живота ми!

Обърнало се момичето, като продължавало да стиска в пре-гръдките треперещото мо-кро същество и очите й, които били по-сини от Лазурния бряг, по-блестящи от нешлифован диамант и по-по-най, срещнали едни други очи, които й се сто-рили по-сини от Лазурния бряг, по-блестящи от нешлифован диамант и въобще по-по-най. И докато изучавала усмивката, коя-то обгръщала цялата същност на непознатия.( Само за протокола – непознатият яздел бял кон.), той я попитал

– Как се казваш, спасителке на моята душа?!

– Любов – отговорило момиче-то, без дори да се замисли.

ЗА ЛЮБОВ


зкуства

37

Автор: benra

Категория:





Всички знаем как е по Коледа. Празници, шум, глъч, веселие. Очакване на нещо по-добро. И сякаш от нещо във въздуха ста-ваме уж по-добри, по-щедри. Ви-наги сме милостиви и благород-ни по Коледа. Милостиви чак до просълзяване.

Хубаво е да подаваме ръка на ближния. Хуба-во е да надскачваме собственото си аз и да погледнем из-вън собствения си мироглед. Сигурно няма да ни хареса това, което ще ви-дим. Сигурно бър-зо, бързо ще сложим пак розовите очила. Ще сме пратили спаси-телния смс – нашата мал-ка, коледна индулгенция, ще се усмихнем на добротата и щедростта си и ще продължим към поредната разпродажба. До следващата Коледа. До следва-щия път.

Аз обаче, както и във всичко останало, не следвам точно така коледния дух. Не спазвам по този начин традицията. Не съм ми-лостива само по Коледа и само с един смс. Не че това има значе-ние. Няма! Друго е важното тук, а не моето его или защо аз...

И не значимо да пуснеш левче

на старицата на ъгъла, която про-си всеки ден. Ако си работещ чо-век, ако взимаш дори средна за-плата левчето е просто мъничко подаяние за упокойна на собст-вената душа. За истинското, за голямото добро трябва наистина

голяма жертва, к а к -

т о казва А н т о н Дончев. Да те за- боли, да го усетиш. Да разбереш и да запомниш. И да го направиш пак!

И тук, в суетата си всеки гле-да да се изтъкне, да се изхвърли, да се покаже как, колко и за кого какво е направил. Направил е – вероятно и сигурно има значе-

ние. Но то, значението, се губи от цялото това изтъкване, блъскане в гърдите и излишно проявена гордост. А има хора, анонимни хора, които даряват без да знаят дори, че го правят. Анонимни са защото вече са мъртви...

Да, мъртви са. Или поне душата и част от тяло-

то са вече мъртви. Те, тези хора вече са

изгубили връзка-та с реалността. А на близките им се пада най-трудната, най-невъзможната и жестока част да дадат съгласието си

за донорство. Напъл-но анонимно, напъл-

но лишени от почести, благодарности, похвали

те казват „да“ с ясното съз-нание, че се отказват от любим

за тях човек в името на чужд, на непознат живот.

Все се питам колко ли сила се изисква за това. Какъв ли роди-тел, съпруг, дете трябва да си за да събереш сила за това. Колко ли сълзи трябва да пролееш, колко ли мъка ще изпиташ?...А реше-нието трябва да е бързо, много бързо. Надявам се никога да не разбера какво е да се вземе такова решение, макар аз самата да съм пожелала да стана донор. И съм

– Слушай, Маноле кехая. Поисках ти най-скъпото, да те заболи. Защото за голямо добро трябва голяма жертва.‘‘

Време разделно‘‘

ПОДАРИ МИ ЗА КОЛЕДА НОВО СЪРЦЕ

Култ

ура

и И

зкус

тва


Автор: swan16

Категория:





заклела съпруга си, ако се нало-жи, да даде органите ми за някой друг. Уви, сърцето ми отдавна е болно и няма да стане за това, но поне другата част от мен ако е го-дна да спаси някого...И не за бла-годарности, почест и слава, не! А от простото човешко осъзнаване, че там, в смъртта на нас те вече не са ни нужни, че вече е просто суе-та да се запазим цели в свят, къде-то това вече няма значение. За нас не, но за някой друг тази суета би била нов живот, ново начало, нов път по който да продължи.

Надявам се с годините да не се наложи самата аз да чакам и да се надявам за ново сърце. Да гледам

с угаснали очи и надежда. Защото ще знам, че продължението на моя живот ще е нечий друг край...И се питам дали тази надежда за живот не е твърде жестока или е просто борба за оцеляване, за още един ден с любимите хора, за още една прегръдка за лека нощ, за още една целувка по ожуленото коля-но, за още една скрита въздишка при следващия рожден ден...

Как даряваме живота на най-обичните си хора? Как съ-бираме сили за това? Без гръмки заглавия в пресата, без имена, без венци и цветя? Така тихо, ано-нимно и с болка тези хора, не, тези Герои се прощават с любо-

вта и приемат смъртта. Сигурно им е тежко, но им остава утехата, че там някой друг, някъде живее с част от любимия човек, че едно сърце продължава да бие и едни гърди си поемат с благодарност дъх... Те, тези хора ги боли, много ги боли и точно затова правят и голямото добро с голяма жертва!

И може би всяка Коледа, всеки един от нас в полунощ трябва да си пожелае нещо по-различно. Нещо истинско и ценно. Нещо, което не се купува в магазин, няма го на разпродажба и не се поръчва по интернет...Подари ми за коледа ново сърце...и вдъхни му сърдечност!

Защо не съм и аз поет, поет като Пишурката?

Ех, че ода бих направил на баба си на хурката!

Защо не съм и аз поет, като Сапунова трети!

Че запял бих, че възпял бих на владиката конете!

Но защо не съм Владикин, да напиша чудна драма –

за жабите, за мишките, и боят им с цар Радана?

Защо не съм и Войников, плодовит, прочут списател,

да съставя и молитви на нашия цар създател?

Защо не съм и Пърличев, да преведа Илиада;

но с такъв превод, за който и лобут да ми се пада?

Но защо не съм Славейков, да заплача, да запея:

„Не пей ми се, не смей ми се, от днес вече ще да блея“?

Но защо не съм и Вазов, „вярата“ си да възпея:

че ще стане вълк овцата, а певците като нея?!

ПОЕЗИЯ ЛИ?

Обичам класиците. Особено във времена като днешните.


зкуства

39

Автор: tili





Опитвах миговете да уловя. Да ги запазя, топлота да ми даряват. Стигах до синевата, слънчевите лъчи. После от водопадите пръските събирах. Отлитах като птица и се връщах. Опитвах се миговете да уловя. Да ги превърна в букет алени цветя. С нежност посипани-ухание.

Позволи ми да ти ги поднеса. Опитвах се миговете да уловя. Да дам от мене нежността. Мъничко да те видя – докосна. След това по пътеката да вървя. Към тебе водеща – Съдба. Опитвах се миговете да уловя.

Кой е най-хубавият вятър? За-виси от посоката, от която идва. Аз живея на един от бреговете на Черно море и ще изброя ветрове-те, които посещават бреговете му.

Северният вятър.Той не е толкова лош, но не е и

много добър. Настроението, кое-то предизвиква, е леко понижено. Все пак северняк е, напомня ни, че лятото не е дълго. Доста често обаче, този вятър сменя посоката си след няколко дни и започва да върлува от североизток и изток. Тогава става много лош.

Североизточният вятър.В морето се образуват големи

вълни, на брега събаря чадъри и каквото му попадне. Смелчаци се гмуркат под вълните. а спасителите тревожно надуват свирки и са го-тови да се хвърлят в бурното море, особено ако земна красавица е на-

рушила правилата за къпане.Източният вятър.Леле мале! Мощни вълни като

планини заливат плажа, засмук-ват пясъка, част от брега, разру-шават спасителните съоръжения и заведения за напитки...Сърди се , сякаш целият свят му е виновен.

Югозападният вятър. Бората.Той е пакостник. Идва ненадей-

но откъм Гърция в посока Украй-на. Вълните, които образува, са разпокъсани, почти гневни, блъс-кат от всички страни, подобно на мексикански бик на арена. Играч-ка е за смели, но е краткотраен.

Вятърът Бриз.Идва много рано сутрин от

далечните и красиви места на България. Тогава е доста студен, но Слънцето го стопля бързо. С него рибарските лодки излизат в открито море.

А на брега красавецът образу-ва безброй малки вълнички, кои-то бързат към брега и прегръщат всеки, който ги посрещне. Заспа-лите на пясъка събужда, сякаш иска да каже: „хайде,. влизайте в морето, топло е и аз съм топъл, времето лети“. И игрите с вълни-те започват! Радостта е навсякъ-де. След няколко часа той изчезва към другия бряг на морето. За да се появи отново, този път откъм морето. Поел прохладата от него, той гали косите ви, телата, стопле-ни от чистите слънчеви лъчи. Рад-ваш се, тичаш към плитката вода и падаш върху нея... За спомен вятърът бриз ни подарява части-ца от слънчевия си загар. С него се завръщат рибарските лодки у дома, а той изчезва незнайно къде.

ВЕТРОВЕТЕ КРАЙ МОРЕТО

ОПИТВАХ СЕ...Ку

лтур

а и

Изк

уст

ва


Автор: breeze

Категория:

Политика




Автор: gabar4eto





Моето златно момче има най-добрите очи, най-топлите ръце, най-широкото сърце. И винаги до него се откривам... обичана.

Грижа го е за всяка сълза и за всяка усмивка, за всяка болка и всяка мечта. И е плакал, когато съм плакала и е удрял в стената безсилен, когато нещо ме боли.

Моето златно момче има най-нежната усмивка. И като непомилвано дете бързам в нея да се потопя всяка, всяка вечер.

Моето златно момче понякога плаши хората. Има навика да мръщи вежди, сякаш всеки момент

е готов да те изяде. Но мен така и не изплаши... Та моето златно момче, има най-нежните ръце.

Той не ме залъгва с красивовлюбени слова, но знае как си пия кафето и го приготвя все така.

Той ми даде свобода, въпреки че е ревнив. И щом усети, че напират в мене някакви слова, забравил себе си, ме оставя сама, миг преди да го помоля за това.

Моето златно момче със широко и златно сърце докосна нещо много свято във душата ми и ми върна във живота любовта.

Моето златно момче... Днес се моля на Вселената и всички богове, нека само да го има, нека само е добре.

Докосване в картина. Вървейки в мислите си, откривам в миг – покоят, времето, музиката в щрих...

Прегръщайки стимулът, откривам пак това, което винаги съм чувствала... а, то е, че в мигът преди залезът на този ден,

в тихото на моите мисли, е време, за поезия и споделености, щастие в хармония е, и музика, и естество, ... това, е хармония!

КРАТКО ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Не търся утеха в риторичния па-тос, просто виждам интригата: ако интелигентните бяха богати, кой щеше да чете книгите?

В думите вярвам, а не на думи, вярвам в човека, а не на хора, вярвам на прицела, а не в кур-шумите, вярвам на притчи, а не в истории.

Именно тези, които казват да не се вземаме на сериозно, най-много от истината се пазят и животът им е стена от пози.

Виждам още, че истинският живот няма нужда от грим и димки. Не е толкова важно какво – по-важното е кой има.

Какво е много, какво е малко, къса или дълга ни е веригата? Моето определение е като залък: имам само това, което ми стига.

С МНОГО НЕЖНОСТ

ЮБИЛЕЙНА-ТА МИ СТИ-ХОСБИРКА

ПРЕЛЮДИЯ


зкуства

41

Автор:

slavimirgenchev1953





Автор: amrita

Категория:





Автор: jabalka





Септември. Пак бе тук. Пак из-ненадваше ту със студен вятър, ту с летни температури. Как да не му се радва. Отпочина си от го-рещниците. За нищо не света ня-маше да замени планетата с тол-кова много сезони. Няма да ходи на онази планета, където имало само пролет! Тя обичаше разно-образието. Искаше да има студ и пек, да е дъждовно или снежно. Обичаше всички сезони. Защото чрез тях беше жива...

Жива бе благодарение на кло-нирането. След катастрофата, намерили в базата данни, че ис-кала да продължи дните си. Така де! Ако се случи лошото на млади години, имаше право да продъл-жи. Великият планетен съвет бе приел този закон и той много се хареса на хората.Така и така вече броят им бе намалял след послед-ния апокалипсис. Бяха уязвими на безчет болести. Бяха крехки създания. Бяха станали боязли-ви и тихи. Кротуваха и вършеха ежедневните задачи. А когато ги-белта надвисваше над тях, имаха право да изберат. Втори живот...

А сега се радваше на новия си живот. Бяха ú отпуснали кредит. Още дни, месеци, години... Сега се радваше на всеки миг. Какво разбираха останалите? Трябва да преживееш онази раздяла с тяло-то си. Душата ти да се порее над него. Да си задава въпрос какво всъщност се случи. И да съжа-ляваш. Да съжаляваш за толкова много задачи, които си имал да свършиш...

Всъщност сега пак бързаше. Влезе в приятно затоплената ка-

бина на въздушния автобус. Той спираше точно пред входната врата на дома ú. Вратите безшум-но се затвориха. И тя се понесе над любимия град. Ето ги позна-тите хълмове. На които бе играла като дете по цели дни. Помнеше изподрасканите си колене. Пом-неше ласкавите думи на майка си. Усети сладкия вкус на филийката намазана с масло и посипана със захар... Нима всичо това бе отми-нало в предишния живот... Сега започваше на чисто. С нови при-ятели. С нови познати. Все пак бе клонинг. Не можеше да има нещо общо с хората. Те бяха така стран-ни.Така мълчаливи. Не разбира-ше чувството им за хумор. Ами те нямаха такова! Искаше да се пошегува с някого. Да му каже, че не харесва мълчаливците, че иска да бърбори за какво ли не. Да по-танцуват, да се повеселят. А после, гушнати в леглото, да си говорят мили глупости. А после да заспят, уморени от любовни ласки...

Всъщност отиваше на среща. С един такъв мълчалив човек. Той беше прекалено сериозен. Не бе за приятел. Само за сериозен раз-говор. За уникален проект. Имаха общи идеи за стария град. Бяха открили останките на древно се-лище. Трябваше да го съхранят. Та това бе история! Историята на тяхната планета. Някога тук са живели хора. Хора, които са обичали. Мразели. Воювали по-между си.Погубвали са се. И са нямали втори шанс. Как са про-пилявали живота си! Рискували са. В надбягвания с коли. Пъти-щата са вземали своите жертви.

Изкачвали са заснежени върхове.Без да се боят от коварните лед-ници и лавини! Създавали си конфликти. И умирали... А после дошъл Апокалипсисът. Останали само онези, които били готови за това. Те продължили. По новому. Като ценели живота. Затова били мълчаливи. Не искали да се карат за нищо. Многото думи били из-лишни.По-добре животът им да минава в работа. Нямало време за глезотии...

И ето такъв бе и нейният жи-вот. До скоро. До онази катастро-фа. Когато колата се преобърна... Сега бе друга. Усещаше прилив на енергия. Искаше да не бъде толкоз сериозна. А и не можеше. Току избухваше в смях, четейки анекдотите в електронния вест-ник. Искаше да сподели смехори-ята, но я посрещна строгото и за-мислено лице на учения. Учен! Та той беше толкова млад! Но беше сериозен. Не за възрастта си. Да . Спомни си . Те всички бяха та-кива. Сякаш всички проблеми на планетата бяха се струпали в ума им. И чакаха разрешаване. В най-скоро време...След като мина официалната част на сре-щата /разговорите бяха интерес-ни и стигнаха до важни решения, които щяха в най-скоро време да приведат в действие/, двамата седнаха във всекидневната , къде-то домакинът бе приготвил свои-те кулинарни изненади Разбира се, той бе ползвал услугите на из-вестна фирма за кетъринг. Всич-ко бе подготвено в изискан стил. На масата тихо горяха свещи и упойващият им аромат се носеше

СЕПТЕМВРИ

Бели

те

ляст

овиц

и


Автор: injir

Категория:





из стаята. Блюдата бяха превъз-ходни на вкус и тя се опитваше да познае от кой край на планетата бяха подправките, които създа-ваха удивителното преживяване при поемането на храната. Хап-ките се топяха в устата ú и съз-даваха чувството на блаженство. Младият учен вдигна наздрави-ца. Виното също беше превъзход-но! То премина бързо във вените ú, в които течеше синя кръв, и главата ú леко се замая. Но беше приятно! Чу се музика. Тя скочи и подаде ръка на кавалера си. Ис-каше да го накара да потанцува! Защо трябва все да седят и да во-дят дълбокомислени разговори! Времето течеше! Отиваше си още един ден от нейния нов живот...

Да. Вечерта мина прекрасно. Макар и да бе тромав, човекът танцува с нея. Държейки ръката

ú, той се взираше в очите ú. Стори ú се, че за миг съзря онзи поглед, който сякаш бе виждала. Някога. Много отдавна...Усети, че всичко това бе вече преживяно...

Побърза да си ходи. Наметна връхната дреха/ беше си я купила от близка планета и такава няма-ше никоя друга жена!/ и се сбогу-ва студено с него. После си мисле-ше, че нещо се бе случило. Някак си по друг начин трепна сърцето ú! Не беше като при тези фри-волни запознанства с непознати, с които се застояваше за кратко, а после ги забравяше, защото не оставяха никакъв спомен. Спо-мен! Сега изтръпна! Разбира се! Не може да бъде. Този млад учен! Ненапразно я бе поканил. На-вярно я познаваше в предишния ú живот? Как не се сети! Затова бе така настоятелен! От всички,

изучаващи история, избра тък-мо нея! Ах! Какъв негодник! А се прави на сериозен! И на толкова мълчалив! Не може да ги разбере тия хора! Не може ли да каже, че просто я харесва?...

Слезе от кабинката на въздуш-ния автобус. Не ú се прибираше. Искаше да се поразходи. Наблизо на улицата беше спряла патрулка. Имаше хора . Разговаряха тихо. Бе станала катастрофа? Загина-ли? Следователите, в бели ръка-вици, търсеха останки от човеш-ките тела. Знаеха. Че имат задача. Да съберат ДНК-то им. Жертвите бяха подписали .Някога. Като нея. В Базата данни. Че отново искат да изживеят живота си. Особено когато се бяха разминали. Не по-знали. Пропуснали. Подминали. Онази истинска. И неповторима. Единствена и голяма Любов...

Забелязваме ли красотата на момента? Поспираме ли да поемем аромата около нас, да видим цвета и багрите, които ни заобикалят; да усетим емоциите на околните; да чуем ду-

мите им; да ги „видим“, но истински, а не само с периферното си зрение?

Много въпроси, на повечето от които и самата аз със съжаление бих отговорила отрицателно, особено напоследък... А Вие? Как е при Вас?

Ако и вашите отговори са отрицателни на повечето от тях, то поспрете за миг и се насладете на музиката и картините,

а после помислете ...

Помислете за това, дали не пропускаме точно истински ценните неща, дали не ни липсват точно стоплящите мигове

на общуването с красотата във всичките ú разновидности; дали не забравихме да бъдем „хора“?!?!

Към тези размисли ме наведе текстът по-долу. Получих го по електронната си поща, поспрях и се замислих....

А после го препратих на колегите и приятелите си, защото смятам, че в забързаното ни ежедневие постоянно трябва да ни се припомня,

че първо сме „човеци“и имаме нужда да отворим сетивата си и изпълним душите си със заобикалящата ни красота, музика и живот, за да ги претворяваме после в ежедневието си,

за да не бъде то сиво и еднообразно...

И ПРИ ВАС ЛИ Е ТАКА?


овици

43

Автор: priqtel12





Ето го и текстът: „Какво пропускаме?

Вашингтон, станция на метрото, студена януарска сутрин през 2007 година. Мъжът с цигулката изсвири 6 пиеси на Бах за около 45 минути. За това време около 2 хиляди души минаха през станцията, повече-то от които на път за работа. След първите 3 минути мъж на средна възраст забеляза, че има музикант, който свири. Забави крачка и спря за няколко секунди, след това побърза, за да не закъснее. 4 минути

по-късно: Музикантът получи първия си долар - жена хвърли монетата в шапката и продължи да върви, без да спира. 6 минути по-късно: Млад мъж се облегна на стената, за да послуша, после погледна часов-ника си и тръгна отново. 10 минути: 3-годишно момче спря, но майка му го дръпна забързано. Детето

спря отново, за да погледне към цигуларя, но майката го бутна силно - то продължи да върви, постоянно обръщайки глава. Това се повтори с още няколко деца. Всеки от родителите, без изключение, принуж-

даваше децата да се движат бързо. 45 минути: Музикантът продължаваше да свири. Само шестима бяха спрели, за да послушат за кратко. Около 20 му бяха дали пари, но продължиха да вървят, без да забавят

ход. Мъжът събра общо около 32 долара. 1 час: Той беше спрял да свири и се простираше тишина. Никой не забеляза... Никой не го аплодира, нямаше никакво признание за него.

Тогава никой не знаеше, но цигуларят беше Джошуа Бел, един от най-великите музиканти в света. Той изсвири една от най-сложните пиеси, писани някога, с цигулка, струваща 3,5 милиона долара. Два дни

преди това Джошуа Бел свири в разпродадена зала със средна цена на билета 100 долара. Това, Джошуа Бел да свири инкогнито в метрото, беше част от обществен експеримент за възприятията,

вкуса и приоритетите на хората, организиран от Уошингтън Поуст.

✴✴✴

Възникват въпросите:

В ежедневна обстановка и неподходящ час успяваме ли да възприемем красотата? Спираме ли, за да я оценим?

Разпознаваме ли таланта в неочаквана ситуация?

Един от изводите след експеримента би могъл да бъде следният:

Ако нямаме минутка да спрем, за да послушаме един от най-добрите музиканти в света, свирещ една от най-прекрасната музика, писана някога,

с един от най-красивите инструменти, правени някога... Колко други неща пропускаме?

✴✴✴✴✴✴✴✴✴✴✴✴✴

Веднъж един богаташ решил вместо да изхвърли чантата с боклук в контейнера, да я хвърли в краката на намиращия се наблизо мръсен просяк... Беднякът се усмихнал и си тръгнал доволен с плика пълен с боклуци! Спрял се до една локва изхвърлил всичко от торбата, поизмил я и я напълнил с цветя, които рас-тели наблизо... Върнал се при богаташа и му подал торбата в ръцете! Богатият гледал изумено и едва-едва заеквайки продумал :

– Защо ми даваш прекрасни цветя, след като аз ти дадох само боклуци?!...Беднякът простичко отвърнал:– Защото всеки човек дава онова, което носи в своето сърце...“

Това получих в пощата си и се замислих...

Дано и вас да е накарало да поспрете за миг и помислите...

НЕКА ДА ОТВОРИМ ОЧИТЕ СИ ЗА КРАСОТАТА ОКОЛО НАС! НУЖНО НИ Е!

А още толкова красиви неща има около нас...

Нека не пропускаме шанса да ги „видим“.

Не пропускайте да гледате с очите, но и с душите си!

Бели

те

ляст

овиц

и


ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕОПАСНО ЗА ЖИВОТА

ВНИМАНИЕ!

В журналистите се появи про-блясък на интелект, но такъв все още липсва в повечето ни „иконо-мисти“.

Поне 3 месеца трябвало да ра-боти едно българско семейство на минимална заплата и с едно дете, за да си плати сметките за ток, парно и вода. Дълговете биха се платили, ако семейството взима енергийни помощи и се моли на чиновниците коленопреклонно за такива. В случай, че не взема помощи, българското семейство трябва да се труди поне 6 месе-ца, за да се разплати с монопо-лите. Средногодишните сметки за ток, парно и вода излизат око-ло 1 901,32 лв. според в-к Труд. Към тях обаче трябва да добавим и данъците. Радостно е, че в-к Труд откри Америка, макар къс-но и когато дотътри очуканата си каравела до Карибите, вместо индианци го посрещнаха турис-ти по къси гащи, с Маргарита в ръка, на фона на многоетажни хотели и неонови реклами. Поне в журналистите ни се е проявил проблясък на интелект и някой си е спомнил за математиката от 1 клас.

Това обаче не може да се каже за голямата част от „икономиче-

ската“ мисъл в страната, начело с корифеи като Дянков, който на няколко пъти обявяваше край на кризата и след това качваше тока! Каролевци, знайни и незнайни експерти от икономическото ми-нистерство и държавните аген-ции. Съвсем наскоро Владо Каро-лев заедно с Емил Хърсев решиха незнайно защо, че цените на тока следва да скочат с 40% (!) и то след като ревизията на Европейската комисия и Световната банка, МВФ и ИМ през април само за 2 седмици разкриха резерви в енергетиката ни за почти 1 ми-лиард. Защо, момчета - къде по-тъна тоя 1 милиард резерви от април и защо вече никой не си го спомня? Дори от Института за пазарна икономика (ИПИ) – на който донякъде симпатизи-рам, но от който често (заради субсидиите, които получават от държавата) напълно забравят за пазара и започват да обясняват колко необходимо е покачване-то на тока и данъците съчетано с рязане на пенсии и заплати на учителки. Всяка година Институ-тът за пазарна икономика (ИПИ) прави изследване за т.нар. „Ден на икономическа свобода“.

Как звучи само, а?

Икономиката и гражданите нямат никакъв шанс пред силния си многоброен противник от мо-нополи и администрация. „Денят на икономическата свобода“ не е нищо повече от денят, в който спираме да работим за държа-вата и започваме да работим за монополите! „Свободни сте ико-номически“, ама на куково лято! Ламята има няколко глави и вся-ка трябва да е нахранена!

Това е датата, до която рабо-тим, за да си платим данъците към държавата. Тази година де-нят се падна точно на 1 май. Това е чудесно, но към тази дата не е добавена ангарията към общи-ните. Ако сложим данък сгради, такса смет, патентен данък за тия, оцелели след геноцида малки предприемачи, то се добавя поне месец към 1 май, а за малките предприемачи и повече. В цифри-те не са включени и различните видове такси, които се плащат и при най-елементарните услуги, извършени от държавата. Така ангарията за държавата и общи-ните става около 5 – 6 месеца в годината и като добавим от 3 до 6 месеца работа за монополите, колко време остава за да се харчи пари за друго? Да вземем най-оп-тимистичния вариант 5 месеца + 3 месеца = 8 месеца ангария, 4 ме-сеца собствено време. За да спа-сява икономиката и за да оцелее, българинът работи 4 месеца в го-дина. В останалите „спасява“ мо-нополите и чиновниците. И това е най-оптимистичният вариант. Не стига обаче това – понеже не малка част от българите се топлят

ОТ 3 ДО 6 МЕСЕЦА РАБОТИМ АНГАРИЯ ЗА МОНОПОЛИТЕ И НАД

4-5 МЕСЕЦА ЗА ДЪРЖАВАТА И ОБЩИНАТА

Акт

уално

45

Автор: borsi





http://investments.dir.bg/_wm/library/item.php?did=547660&df=8&dflid=3








В уродливостта на целият пре-ход едва ли някой се съмнява, но дали уродливостта е само в по-литическите лица, които ни уп-равляват или е обхванала цялото ни общество? Не мислех да пиша по темата, по която вече писаха достатъчно много хора, а именно, че имало различие между проте-стите през зимата и тези, които наблюдаваме днес. Днескашните протести имали по-висш повод,

били от по-интелигентни и кра-сиви хора и т.н. и т.н. Но едно интервю с Христо Мутафчиев в предаване по телевизия Европа прехвърли границите на търпе-нието ми, което се оказа не толко-ва безкрайно колкото си мислих. В общи линии човекът просто повтори тиражираните в медиите мнения относно интелигентност-та на протестиращите тогава и протестиращите сега. Няма как

да не направя анализ на двата протеста за да се види нечуваната снобщина в подобни разсъжде-ния, подети дори и от самия ни президент, който инак е обедини-тел на нацията.

Протестите тази зима започ-наха съвсем естествено след като хората си получиха декемврий-ските сметки за ток, които този път надхвърлиха очакванията и на най-пестеливите и пресмет-

на дърва за да намалят сметките си, от няколко години се говори за въвеждане на данък върху печ-ки и камини, или забраната им. Идея, прокарвана тихомълком от чиновниците от предния каби-нет, и като претекст се използва замърсяването на въздуха, кое-то наистина е значително, ако се горят въглища. Единствено пада-нето на кабинета Борисов спаси българина и от това.

От години обясняваме с шепа приятели, че монополите и да-нъците на държавата са майка на мизерията и икономическия колапс.

Не международните кризи, ло-шият капитализъм, наследството от социализма, Запада или Русия. Вината е тук, между нас, зати-снала с тежък невиждан дори в

средновековието похлупак цяла-та икономика на страната. Какво движение на икономиката, какво излизане от кризата, какъв пазар, какво потребление се очаква от гражданите с останалите пари?! Какъв бизнес бига могли да за-въртят, дори да имат желание? С какво?! С банков кредит? Луди ли сте?! При нас не само токът, газ-та, водата и данъците са едни от най-високите в Европа. Банкови-те лихви са почти равни на тези за страни извън ЕС, като Сърбия, Албания и Украйна. И като доба-вим едни от най-високите цени на тока и газта за индустрията ни, какво по-дяволите остава?! Икономиката ни не само не е в застой, тя е колабирала отдавна, с оцелели само тук-таме въглен-чета в пепелта. Извадим ли ин-

флацията и стагфлацията от нея, тя е с отрицателни числа и това е ясно видимо при всички напъ-ни на стъкмистиката, включва-ща и цената на душ-геловете в изчисленията си, само и само да извади подходящи цифри. Лип-сата на пари, потъващи в няколко монопола, ненаситния търбух на държавата, която в комбина с тях унищожава своето население (3 000 000 прогонени и умрели за 25 години), е докарала икономиката ни в пред-африканско състояние и разпад.

„Според изчисленията на ДКЕВР, социално приемливата (!) цена на водата в повечето на-селени места е средно 4 лева за кубик, но никъде тя не е толкова висока.“ Нямам думи за подобна наглост, а вие?

УРОДЛИВОСТ

Акт

уалн

о


Автор: kass

Категория:

Забавление















ливите в стремежа си да пестят. Народът не беше просто обиден от политиците заради някое не-обмислено, нахално или направо безумно назначение, а буквално разгневен от ситуацията в която се оказа, а именно да изгладува „използваната“ от него електрое-нергия, ако я е използвал изобщо. В разгара на самия протест лъсна цялата му безпомощност срещу ЕРП-тата за проверка и доказ-ване на истинността на данните, цялата защита на държавата на т.н. енергиен микс и липсата му на всякакви права, избор на дос-тавчик и съпротивителни сили. Към цялата тази ситуация Варна избухна в небивал по размерите си (на глава от населението) про-тест заради окаяното състояние, до което я доведоха кмета им и ТИМ... Заради сметката или в борба с монопола, стана от ясно по-ясно, че положението пове-че не се търпи и са необходими незабавни мерки, нов курс, нова система, нова политика... каквото и да е... но така повече не може...

Днешните протести възник-наха след назначението на Пеев-ски за шеф на ДАНС. Как да не полудее човек? Това не е просто нахалство, а направо гавра с на-рода и демокрацията... Но гневът някак е по-овладян... Всъщност дали става въпрос за гняв изобщо или за възмущение? Както и да е - едно е да си дадеш цялата заплата за ток и да гледаш децата си без хляб на масата, друго е да гледаш мазната мутра на едни политици докато си вечеряш спокойно, тъй че степента на гневност съвсем естествено е различна. И така медии, политолози, социолози, политици, анализатори и не знам си какви още стигнаха до заклю-чението, че едните протести са на бедните, а другите на красивите интелигентни??? Ужасяващото в целият този анализ е, че всъщ-

ност подобни твърдения говорят единство за ниското ниво на ин-телигентност на твърдящите го поради следните причини:

Ако си интелигентен - ще се бориш срещу бедността...

Ако си интелигентен, ще бъ-деш справедлив...

Ако си интелигентен, ще раз-бираш различните проблеми на хората в София и на варненци...

Ако си интелигентен, няма да съдиш по дрехите...

Ако си интелигентен, ще осъз-наваш, че каузите са общи и няма да си на принципа „това не ме за-сяга“, защото всяка несправедли-вост те засяга...

Ако си интелигентен, няма да фрапираш с богатство и как си се устроил...

Ако си интелигентен, няма да даваш определения за хора, които не познаваш...

Ако си интелигентен, ще си социален или както се пееше в една песен, ще си просто човек...

Е, аз нямам намерение да ко-ментирам протестиращите в София, за мен са хора като хора, както си бяха и хора като хора протестиращите през зимата, но няма как да не отбележа липсата на култура на хора, дискутиращи и анализиращи протестиращите през зимата и сега. Дори не знам дали става въпрос просто за лип-са на култура или за небивала сн-община, която би предизвикала пориви за повръщане дори и в най-големите непукисти.

Преди време бях писала за това, че българинът се срамува от бедността. Бедността в Бълга-рия обаче няма как да се скрие, защото е толкова крещяща, че един английски политик направо се чудеше как оцеляваме. То май всички се чудим.... Друго исках да кажа всъщност. Исках да кажа, че класовите различия са много удобни за някои. Богатият човек

не върши почти нищо, което не му харесва - не си пере дрехите, не си чисти къщата, не си мие колата, дори плаща на някой да му води децата по уроци и други занимания. За всичко това си има прилично количество желаещи да го вършат срещу заплащане, тъй че няма какво да се чудим, че ня-кой не проявява солидарност към протестите на хората с по-нисък стандарт на живот. В България обаче въпросът не опира до соли-дарността на по-платежоспособ-ния пред по-нископлатежния, а за принципи и общи национални битки. Такива битки са: борбата с бедността, корупцията, съдебна-та система, монополите (не само в енергетиката), липсата на адек-ватна държавност, достъп до об-разоване и здравеопазване в мал-ки и отдалечени райони и т.н. и т.н. Точно поради тези мои схва-щания лично аз отчитам и двата протеста за еднакво интелигент-ни. Самата нетърпимост към положението говори за зрялост на обществото, защото нужда от промяна действително има...

Е, спирам до тук, че пак се от-плеснах, като в заключение ще кажа само, че цялото това писа-не беше за да ви попитам дали действително ще се разделим отново на бедни - богати, инте-лигентни - лумпени, столицата - провинцията... БСП, ГЕРБ, АТА-КА... третият, петият... българи - турци.. и т.н. и т.н. или най-по-сле ще си зададем въпроса какво всъщност искаме и дали можем да го постигнем? Макар като гле-дам медийните предавания да се отчайвам, виждайки внушенията и анализите, които правят, все пак в мен си остава една малка надежда, че ще доживея промя-ната и края на една чудовищна епоха, в която всичко се изроди и че съвсем скоро ще сложим край на този преход...

Акт

уално

47

Следя със смесени чувства това, което се случва в хубавата ни Роди-на. Би било хубаво да съм изпълнен с надежда и трепетно очакване, че нещо хубаво, нещо ново ще се слу-чи. Би било хубаво България да за-еме мястото, което ú се полага, като лидер сред цивилизованите дър-жави. Би било хубаво всичко в ду-шите ни да бъде красиво, като този прекрасен свят, който ни заобикаля. Добре би било. Но дали поредното недоволство няма да доведе до по-редното разочарование? Спомнете си с каква радост прегръщахме вся-ка нова идея. И с каква надежда и възторг! С онова трепетно очакване, че Нещото най-после ще се случи. А То все не се случваше... А дали ще се случи сега?

Смятам, че няма сега нищо по-ва-жно от това, да съумеем да превър-нем енергията на недоволството в градивна енергия. Защото мърмо-ренето, безпосочното роптаене не може да промени статуквото. Спом-нете си как всички чисти хора в Бъл-гария споделиха сълзата на Йоско преди повече от двайсет години. Ето, енергията на тези светли хора не съ-умяхме да впрегнем тогава. Защото тези, които издигнахме с надеждата да донесат промяна, се подчиниха на закона за Стълбата и станаха Прин-цове. Нима сега отново вървим по този път?

За да не повторим предишните грешки, смятам, че сега трябва да тръгнем по съвсем нов път. Този път може да бъде намерен само, ако бъде впрегната огромната енергия, която съхранява нашия народ, за изграж-дане на едно коренно различно от досегашното общество. Това може да бъде постигнато, като се зачете мнението на всеки, който има по-зиция за начина, по който трябва да се промени обществото. Всички тези мнения трябва да се съхранят

в информационна банка и там вни-мателно да бъде обсъдена тяхната значимост от специалисти и тогава да бъде насочена за прилагане при новото устройство на обществото и държавата. В тази банка трябва с лекота да могат да бъдат откри-вани всички сфери, за които могат да се дадат идеи за промяна. Тази банка трябва да получи известност и да бъде захранвана и от всички групи и сайтове, които имат отно-шение към промяната. Не трябва да се тревожим от това, че някои предложения ще бъдат толкова ра-дикални, че ще искат преобръщане на пирамидата. Защото точно това е необходимо. Защото тези, които се ползваха от нашето доверие до сега, използваха властта предимно за облагодетелстване на себе си и приятелски кръгове, както безцере-монно си признават. Ако през раз-личните форми на властта са пре-минали хиляди власт-желаещи, от тях, вероятно, само няколко десетки са работили безкористно за благото на обществото. Досегашните власт имащи, дори и да имат желание да внесат промени, не знаят как да го направят, защото са затънали в ста-рите стереотипи.

Срещам много мнения, които по-някога са наивни и неосъществими на сегашния етап, но винаги носят поне малко своето рационално зър-но. Но за да се използва това зърно, организаторите на протестите трябва да се познаят като лидери и да поемат своята отговорност за промяната на обществото. Защото всяко време ражда необходимите лидери. И за-щото е наивно да се мисли, че ули-цата директно ще може да определя правилата. Тя може само да ги под-скаже. Лидерите са тези, които могат да ги превърнат в реално действаща сила на промяната. Несериозно е да се очаква, че ще може да се вли-

яе върху обществените промени без парламентарно присъствие. Важното е тези нови лица да бъдат достатъчно подготвени, за да могат да представят народната воля и да й служат. За това е нужно от сега да се готвят за пред-ставяне на радикални идеи. Затова казвам, че трябва тези идеи да съзре-ят чрез една информационна банка. Тази банка трябва да бъде видима за всички и всички да могат да участват в обсъждането на идеите.

Искам да ви посоча само две теми, за които бих дал предложения за радикални промени:

Раждаемостта – това е проблем номер едно за нацията. Без решава-нето на този проблем всичко друго губи смисъл.

Енергетиката. В момента има хи-ляди желаещи да изградят микро ВЕЦ, но за да реализират идеята си, трябва да бъдат „наказани“ с 1500 лв. такси и безброй бюрократични спънки. Ако пирамидата се обърне, тоест ако държавата разреши без-препятствено изграждане на тези ВЕЦ и сама стане инициатор и сти-мулира желаещите да ги изградят, България ще получи няколко ме-гавата напълно безплатна енергия. Става дума за микро ВЕЦ до 20 кв., които не се включват в мрежата, а се ползват само за лични нужди. Ето, за хиляди такива идеи става дума. За тотално разграждане на бюро-кратичната машина на всички нива. Но това няма как да стане, ако не се използва неизчерпаемата енергия на народа и не се насочи в нужната посока.

Затова се обръщам към тези, кои-то са поели отговорността да огла-вят народното недоволство: – Това е пътят! Не губете време, а трансфор-мирайте това недоволство в мощна енергия на промяната!

И не забравяйте, че вие пишете новата история на България!

КАКВО СЕ СЛУЧВА? И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?

Акт

уалн

о


Автор:

slunchevchovek





Различна съм ... от натежали спомени,

от сънища несбъднати, от врати затворени ... от битки неуспешни с Вятърни мелници, от вдъхновени нощи

и мъчителни делници...Различна съм ...

от думи неизказани, от нощи незабравени,

от разминаване, очакване, обричане ... от сълзи на устните

поспрели, от закъснели срещи

и раздели ...Понякога била съм

болка и надежда, бездомница и грешница ...

друг път - на щастието пленница...

В полета на птиците, на седмото небе

звездица ... с мисли на неверница, с живота на светица...

Различна ли съм ... А може би така изглежда ... Когато в зоната на здрача

се оглеждам, когато пред съдбата

неволно се навеждам, а всъщност се бунтувам, макар и безнадеждно ...

Когато искам мъката да скрия ...

Различна съм ... когато искам непременно

изход да открия.

РАЗЛИЧНА СЪМ


зкуства

49

Автор: stela50

Категория:





И НЕКА БЪДЕ ТАКА

И нека съществува светът. И нека съществата живеят. И нека да бъде любов. И нека да няма страдания.

И нека ден след ден тази любов да става голяма, голяма. И нека като нежен покров да докосва не един и не двама.

И нека сърцата ни топли да забият във ритъм синхронен. И нека не съдим, обричаме, а да си помагаме и обичаме.

И нека прошка да даваме,

защото, давайки получаваме. И нека в прошката ни прощават. И вместо тъга, радост въздават!

Tanelia 24.01.2013

ТЕАТРАЛНО

Аз съм кукла на конци. В симбиоза съм с кукловода. Тежко му е да ме държи, непосилно за мен да го водя.

Понякога правя грешни движения. Така разбирам, пръстите му се борят. Дали с умората или с вълнението - конците ми винаги спорят.

Той говори. Той е гласът ми. Всяка мисъл ми е подарена. Аз мълча. Не задавам въпроси. Заобичвате него, харесвайки мене.

Понякога ме прегръща. Любовта му е представление. Ние нямаме обща къща след приетите поздравления.

Стоя във витрина. Показва ме. След сезона ще бъда чучело. Ще се моля да дойдат гарвани и очите ми да изпочупят.

Да разбият с човки гърдите ми и да блесне отвътре душата ми, да изгори на кукловода ръцете. Ще бъде ненадминат спектакъл.

МЕЧТАНИЕ

Ще те чакам притихнал, там някъде, сред останки от неслучено настояще. Ти ще дойдеш, по-красива от всякога, налудувала се, кротнала, вече зряща. Ще е есен - сезона за влюбване. Ще потънеш в очите ми, както аз тъна в твоите. Ще разкажеш за мечтите несбъднати, после ще ме попиташ за моите, ще се ливне порой премълчавано, нежно ще те обгърне отвсякъде, през сълзи ще признаеш, че тайно си се надявала, да те чакам притихнал, там някъде, а сълзите те правят, по-красива от всякога. Ще те чакам. Любовта идва трудно... понякога.

Култ

ура

и И

зкус

тва


Автор: tanelia





Автор: etyna

Категория:





Автор: didoignatov





МОИТЕ ЛИЧНИ ВОЙНИ

Не помня бях ли някога невинен. Отдавна съм нагазил в греховете – умишлено и даже много яростно. Подсмихвай се, но край на страховете.

Нима очакваше да бъда няма риба и да ми „триеш сол“ за всяка грешка? По-добре ли е да съм сухар отчаян? Аз искам да съм цар, не дребна пешка.

Не ми обръщай гръб! Да поговорим! Какво спечелих с тебе под ръчица? Самоуважение – е, него си го имам. Добре, прекрасно, утеха за парица.

Я, вече чупка, стига ми досажда! Отде да знам кога ще дойде края. Запазил съм си мястото във Ада. Не искам вечно да скучая в Рая.

Разбра ли ме? Изчезвай вдън горите! Така бих искал с яд да му се сопна. Но той ще ме погледне иронично: „Пич, мандалото отдавна хлопна :):):)“.

Куш септември 13-та

СРЕДНОЩЕН ДЪЖД

Тази нощ пристигна мечтаният дъжд. Аз буден лежах, а той ме поведе без да го видя през девет земи, както някога сам пожелах. че и по-нататък, където поисках да ида.

Тогаз се издигнах с мечтани криле, които само в съня ми са видни над пустото, зажадняло за влага поле... А мечтата ми като в приказка успя да поникне.

Но в миг се събудих сред полета свой. Изведнъж. Пропаднах внезапно, изгубил крилете си леки. Полето отново бе пусто, без капчица дъжд, а дъжд не бе падал сякаш от няколко века.


зкуства

51

Автор: kushel





Автор: valben





Деветашката пещера, дълга 2442 метра, е един от най-изумителните природни феномени в България. Намира се в карстовия масив на Деветашкото плато. Разположена е на десния бряг на р. Осъм и отстои на 18 км източно от Ловеч, близо до село Деветаки. Местните я наричат Маарата или Окната заради от-ворите на тавана, през които наднича слънцето.

Грандиозният и полуелипсовиден вход с разме-ри 30х35 метра води в галерия, която се разширява и образува най-голямата пещерна зала в България. Високия 60 м купол и разгърнатата ширина от 130 м подсилва усещането за човешка незначителност.

Има седем отвора на тавана, които осветяват вътрешността, а на места запознати твърдят, че ви-сочната ú достига до 100 м. Изследователи на Деве-ташката пещера считат, че в залата може да бъде екс-пониран храмът „Св. Александър Невски“. Местни хора, на преклонна възраст, разказват как преди 1944 г. някакъв смел пилот проврял самолета си през един от отворите на централната зала на пещерата.

Първите проучвания са направени от инж. Павел Петров, който за пръв път използва разглобяеми дървени лодки, прониква до края на водните гале-рии, прави хидрогеоложки изследвания и карта на пещерата. Температурата на водата е 9-13 С. Водите на Деветашката пещера излизат от 14 извора, като една част от тях през лятото пресъхва, а дебитът на останалите намалява. В пещерата има 11 кристално чисти езера.

От 1950 г. пещерата е използвана като засекретен военен обект, в който са складирали петрол, а днес могат да се видят само постаментите на цистерните.

Стопани на този грандиозен дом са 45 вида жи-вотни, между които стоножки, псевдоскорпиони, мамарци, скални лястовици, бухали и най-вече при-лепи, чието спокойствие нарушиха Силвестър Ста-лоун, Арнолд Шварценегер и други велики актьори, докато снимаха филма Непобедимите 2. Някои видо-ве птици като бухал, горска улулица, скална лястови-ца, блед бързолет и червеноопашка правят гнездата си в скалите около входа.

Всред скалите растат 6 вида мъхове, 5 вида папра-ти, дървеснохрастови и висши тревисти растения. В близост до тях, в района на Крушунските водопади е

пораснало това цвете, оранжево като невен.Моят син Додо ми донесе едно стръкче от него.

Когато семенцата изсъхнаха ги посадих, но така и не поникна нищо, явно си иска мястото. Чудя се как ли се нарича?? Ако някой го разпознае, бързо да си признае:))

Заради размножителния период на населяващите пещерата бозайници, през месеците юни и юли тя изцяло се затваря за посетители. Додо посети с при-ятелката си тази пещера през юли и по тази причи-на не можа да направи снимки във вътрешността на пещерата.

Казват, че там е много магическо място, всеки го вижда по различен начин и получава това, което му трябва. Не знам дали е така, но Додо и приятелката му Диди се върнаха много щастливи от там, очите им грееха като слънчица. Диди тръгна сутринта поч-ти болна, с температура и много се притеснявах за нея. Вечерта нямаше и помен от настинката, казва че пила там от лековити извори и си носеше в шишенце от тази вода.

Е, някой ден и аз ще се замъкна до там, но още не му е дошло времето. Ще почакам да реализират евро-пейския проект за раз-витие на екологичен туризъм в Деветаш-кото плато наречен „Девет стъпки за общо бъдеще“, който обеди-нява девет села (Ага-тово, Брестово, Горско Сливово, Деветаки, Крамолин, Крушуна, Къкрина, Кърпачево, Тепава) и три общи-ни (Ловеч, Летница, Севлиево), както и няколко сдружения за развитието на Деве-ташкото плато.

ТАЙНСТВАТА НА ДЕВЕТАШКАТА ПЕЩЕРА

Дар

ове

на П

риро

дат

а


Автор: kasnaprolet9999

Категория: Лични дневници

Прочетен: 4428246Постинги: 606


http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%BE

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%BE

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%80%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%BE_%28%D0%9E%D0%B1%D0%BB%D0%B0%D1%81%D1%82_%D0%9B%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%87%29

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%BE%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%BE_%D0%A1%D0%BB%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D0%B2%D0%BE

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%BE%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%BE_%D0%A1%D0%BB%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D0%B2%D0%BE

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B5%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B0%D0%BA%D0%B8

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D0%BD

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D1%80%D1%83%D1%88%D1%83%D0%BD%D0%B0

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D1%8A%D0%BA%D1%80%D0%B8%D0%BD%D0%B0

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D1%8A%D1%80%D0%BF%D0%B0%D1%87%D0%B5%D0%B2%D0%BE

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B5%D0%BF%D0%B0%D0%B2%D0%B0

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%87

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B5%D0%B2%D0%BB%D0%B8%D0%B5%D0%B2%D0%BE

Намерих го Делото на Живота си - Сърцевината на онова, което искам, мога и трябва да направя за дру-гите! И съм истински щастлива от това! Защото до го-ляма степен - именно това е моето призвание, и висш израз на всичко онова, което съм и което изграждах у себе си през годините... Разбира се, Животът ми има и други приоритетни и „насъщни“ дела, но това е едно от най-важните, ако не и най-значимото...

Ето за какво става дума - новият ми блог / проект, който създадох миналия месец (август) и за който най-сетне се сетих да споделя и тук, с вас:

oneofusshares.blogspot.comКаня ви там! Добре сте дошли!В блога, на страница-

та му във Фейсбук, и най-сетне - в сърцето ми...Ето и същността на Идеята на блога, както съм я

описала в него самия:ИДЕЯТАЗдравейте.Казвам се Кристина и съм сърцето, което стои зад

този проект, наречен от мен просто: „Един от нас споделя...“ Той е за интервюта с най-различни хора, познати и непознати, близки и далечни, на които ще задавам едни и същи въпроси, а интервютата ще пуб-ликувам и архивирам с времето в блог, посветен само на това.

Идеята за него е най-добрата, която ми е хрумвала някога.

Ето някои от мислите ми, които я родиха и чрез които мога да ви я представя най-добре:

Всеки един от нас може да черпи от един извор, от който никой друг не може – собствения си живот, собствения си опит, собственото си съзнание. Следо-вателно всеки от нас може да даде нещичко от себе си на другите. За това са нужни само готовност за споде-ляне и искреност. Иначе един уникален опит, едно чо-вешко съзнание един ден угасва несподелено и е вече недостъпно за другите, поне на този свят... Много хора не споделят най-съкровените си мисли с никого – дори с най-близките си хора, и така те остават непознати дори за собственото си семейство... Намирам това за много тъжно, наистина. Вярвам, че ако знаем повече един за друг, ще разбираме и приемаме по-лесно несъ-вършенствата си. Ще съчувстваме по-често на другите, опознавайки техните болки и мечти, техните борби и надежди чрез споделеното, вместо да имаме само по-някога случайни „сблъсъци“, оставайки си непознати

и чужди... И неразбираеми един за друг.„Чувстваш се свързан с другите – или си чужд и на

тях, и на себе си.“Това е един цитат, който силно ме впечатли, от

статия в списание „GEO България“. Всъщност самата идея за този проект ми дойде на ум от рубриката на това списание „Граждани на света – 1 от 7 милиарда“ (цифрата се променя съобразно данните за броя на на-селението на планетата ни в момента). Тази рубрика от една страница във всеки брой представя интервю със „световнонеизвестен“ човек от различен край на света. Винаги чета тези интервюта с голям интерес. Именно това най-много ме впечатли и ме плени в иде-ята на списанието - да бъдат интервюирани най-раз-лични хора, без значение, че са общо взето неизвестни на другите. И аз вярвам, че всеки има какво ценно да сподели с другите, стига да е искрен, а всички знаем, че обикновено биват интервюирани само известните личности – не само от официалните медии, но дори и от неофициалните – като блоговете например. Счита се, че само така наречените „успели хора“ имат какво да кажат на другите, но аз зная, че далеч не е така. По-някога горчивия опит, който един провалил се в нещо и нещастен човек може да сподели с другите, е мно-го по-ценен и трогателен дори! За мен всички хора са равни и еднакво интересни. И зная, че има много до-бри и прекрасни хора по света, които живеят по мъдър и красив, но тих начин и никой, или почти никой, не знае за тях, а определено имат какво да споделят, сти-га само някой да ги попита... Вярвам че повечето хора имат нещо съкровено в мислите и в душата си – аз ис-кам да чуя и узная за това нещо. Да прочета...

Ние сме много еднакви в основните за човека неща, и същевременно много различни в нюансите и въз-приемането на себе си, на другите, на живота и света въобще. Сигурна съм, че чрез този проект ще си про-личи именно това... Началото му ще е само на българ-ски език, но след време може да надрасне пределите на нашата родина и на нашия език.

Споделянето сближава умовете и съзнанията, и в крайна сметка душите ни. Целта е една - възможно най-искрено да разговаряме – дори без много думи, но за най-важното в Живота, в общото ни човешко би-тие. Значимите теми не са чак толкова много... Избрах точно тези въпроси /донякъде припокриващи се с тези на сп. „GEO“/, за да опозная, заедно с вас, по-добре не-

ЕДИН ОТ НАС СПОДЕЛЯ... ИЛИ ДЕЛОТО НА ЖИВОТА МИ.


овици

53

Автор: candysays

Категория:





http://oneofusshares.blogspot.com/

https://www.facebook.com/pages/%D0%95%D0%94%D0%98%D0%9D-%D0%9E%D0%A2-%D0%9D%D0%90%D0%A1-%D0%A1%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D1%8F/690681620960537

https://www.facebook.com/pages/%D0%95%D0%94%D0%98%D0%9D-%D0%9E%D0%A2-%D0%9D%D0%90%D0%A1-%D0%A1%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D1%8F/690681620960537

http://oneofusshares.blogspot.com/p/blog-page_18.html

Започваше един прекрасен слънчев ден.Групата бавно, се събуди и със свежото утро се при-

готви за път. Предстоеше един прекрасен слънчев ден в началото на лятото. Всички стегнахме раниците и се запътихме към близките върхове.

Пред нас панорамата беше като една прекрасно на-рисувана картина от велик художник.

Свежестта на природата се чувстваше навсякъде - дори и в нашето настроение. Със закачки и шеги, с усмивки и добро настроение, се насочихме към пре-красните върхове, които се откриваха пред очите ни.

Пътеката се виеше като змия през росната ливада, а покрай нас птичи песни огласяха планинската приро-да. На човек му се иска това време никога да не свърш-ва, очите му да се наслаждават на планински рекички, на вирове и водопади, погледът да обхожда вековните борове и да спира върху самотните орли, кръжащи ви-соко в небесата...

Закрачили смело, не забелязахме как отминахме първата височина и пред очите ни се откри чудесна панорама с високи, бели върхове, с ниски поляни, осе-яни с няколко малки селца, излезли на припек в това прекрасно лятно утро.

Изкачихме се на една висока поляна, откъдето се

откриваше прекрасна гледка към високата планина. Не бяхме уморени, но имахме нужда да поседнем и да се наслаждаваме на красотата около нас. Като че ли по команда, всички оставихме раниците и се настанихме на зеления килим, а покрай нас цветя и мирис на омай-ни билки ни пренасяха сякаш в друго измерение...

Седяхме мълчаливо и никой не искаше да наруши красотата на мига.

Загледани в красивите високи върхове сякаш не за-белязахме, че на десетина метра от нас до една скала беше приседнал старец. Ние се спогледахме и се при-сламчихме към него, но никой не смееше да пророни дума и да наруши неговото спокойствие.

– Здравейте деца! - каза той и се усмихна. Беше с прошарена, повече бяла коса, с красиво лице, отстояло на времето на годините и бръчките, които имаше по лицето, му придаваха един благороден образ - неха-рактерен за времето и мястото, в което се намираше.

Очаквахме да ни заговори на някакви злободневни теми, да се позаинтересува кои сме и откъде сме, къде сме тръгнали и пр.

– Красив е Божият свят, деца! Човек всеки ден се наслаждава на тази красота и дали е зиме или лете, дали е слънчево или дъждовно, всяко време има своя-

ЕДИН ДЕН

обятната човешка душа и съзнанието на най-различни хора. Те не обхващат всичко, което е интересно около една личност, но мисля че са достатъчни за най-важно-то. И вярвам, че с времето този блог ще се превърне в истинска съкровищница от съкровени, искрени мисли и човешки опит... Може би някои от въпросите са мно-го лични, по един особен начин, но въпреки това зная, че трябва да ги задам на хората. Дори и човек да не от-говори на тях публично, има смисъл да ги зададе поне пред себе си... Ние се променяме, така че отговорите, които даваме днес може би ще са различни от онези, които бихме дали вчера или утре. Но зная, че някои неща не се променят, защото са част от същността ни и въпросите се отнасят преди всичко до тези неща.

Благодаря предварително на онези, които ще им от-говорят, за доверието и откритостта към другите. Вяр-вам, че в края на краищата ще се окаже, че има повече поводи за надежда, отколкото за отчаяние по отноше-ние на човешката природа. И искам да върна тази вяра

на много хора, които са я изгубили някъде по пътя си...„Всеки човек е изключение.“ казва Карол Ижиков-

ски. А пък Елиас Канети добавя: „Всеки човек е цен-тър на света, точно така – всеки; и светът именно затова е ценен, защото е пълен с такива центрове. „За човека няма и не може да има нищо по-близко от човека.“ Вярвам в това, подобно на Максим Горки, на когото принадлежат тези думи... Така е, защото всички ние сме част от едно цяло, наречено човечество...

Вярвам, че споделянето ще ни направи в крайна сметка по-добри. И по-разбиращи.

В нашето време на много и лесни комуникации, отново има твърде много разминавания между хора-та и общуване „на повърхността“. Аз искам да създам място за една специална среща – на нашите съкровени мисли и страхове, надежди и мечти, на нашите умове и души. Място за един истински разговор.

P.S. Може да ми пишете мнения и коментари и тук, както и на имейл адрес: [email protected].

Бели

те

ляст

овиц

и


Автор: mrazekoff





mailto:[email protected]

А НЯКОЙ КАРА КОЛЕЛО

та красота, всяко време ни кара да ставаме по-добри, да се обичаме един друг и да търсим красотата в човека срещу нас.

Признавам си, че тези думи ме изненадаха. Всички се втренчихме в стареца срещу нас - бяхме като вце-пенени.

Сън ли беше това? Тези думи ли бяха на този селски човек или някакъв глас Свише говореше с неговите уста???

Спогледахме се мълчаливо и зачакахме...– Високите непристъпни върхове, които виждате

насреща, скалите наподобяващи чудовища от приказ-ките и белите пухкави облачета, които се носят високо над тях, всеки ден ми разказват приказки, връщат ме назад във времето, или пък пренасят в далечното бъ-деще и аз пътувам на крилете на своите мечти - пъту-вам през времето.

Що за чудак беше този старец? Говореше тихо, на-певно, думите отекваха в нашето съзнание и ние мъл-чаливо изчаквахме мига, когато ще започва да ни ом-ръзва неговата изповед.

Говореше за доброта и красота, за любов между хо-рата, за смиреност и покаяние.

Изведнъж се замислих - човек ли беше, или някакъв светец, който ни съпътстваше в този наш така прекра-сен ден?

Един от нас се реши да го запита:

– Дядо, ти откъде си?– От селцето под нас, което се намира на десетина

минути път от тук. Няма никой в това селце, сам съм - всичко запустя - остана ми удоволствието да се радвам на Божия свят, да се наслаждавам на красотите му, да благодаря за всичко и да благославям всеки един ден от живота си.

– А, деца, жена имаш ли? - запита отново нашето момче?

– Нямам, нямам никого, деца, сам съм на този свят - и в лицето му се изписа тъга, която той се помъчи да скрие безуспешно с някаква усмивка...

После той отново започна да говори за красотата на природата, за добрината в човешките отношения. Монологът му кънтеше в нашите души и ние не чув-ствахме скука, а с наслада поглъщахме словата, които той редеше, сякаш че беше записал речта си предва-рително.

Защо понякога, когато на човек му е най-добре, времето сякаш лети и иска да съкрати този прекрасен момент???

Защо?Сякаш по команда всички бавно се надигнахме,

обърнахме гръб на стареца и без да кажем нито дума, за да не развалим магията на този така прекрасен миг, тръгнахме по пътя си напред ...

(със съкращения)

Въртележка, като в детство - бърза, бясна и те кара да се смееш, да летиш. Емоция с аромат на за-харен памук/кебапчета?!/ и мили спомени. Времето е ластик - това си е на bapha, но важи с пълни сили. Време? Не винаги има... за всичко!

Изненадващо завръщащи се индивиди, секунда и половина време за реакция, смях и прегръдки. Ре-организация и реставрация. Един двор, една маса и една чешма. И пет години назад, а сякаш беше вче-ра... Хората - малко променени и все така същите. Пак сме си ние. Времето се ниже, а ние го нанизваме обратно.

Километри... нямат значение - човеци на път. И чайки в полет. Ято готово за подранило лято, каца на сборния пункт за глътка почивка. Пустият плаж и горещият пясък, жаркото слънце и леденостудената

вода. Дилемата за да бъдеш или да не бъдеш... морж. Не бях:) Всичко се свежда до топване на два крачуна, потреперване и нестинарски танци по пясъка.

Спокойствието на нощта, вкусът на бирата и по-следните оцелели. Студеният вятър и топлата стая. Ловците на духове спят спокойно, понеже послед-ните ги е хванала липсата. А на сутринта, кафето с гледка и делфините - подводници, така и не ги ви-дях, но знам, че са там. Те, делфините, все за баба ти излизали като ги търси с бинокъла...

Щастието... има го! В хората, в усмивките, в му-зиката и навсякъде, където погледнеш.... стига да го видиш... Състоянието щастливо сам го има, защото се различава от самотен.

Имаш избор, въпреки изборите утре :) В крайна сметка шоуто трябва да продължи...


овици

55

Автор: dorichela

Категория:





ЗА ВСИЧКО И ВСЕКИ...искаш да залепиш

разпокъсани бивши криле – използвай любов

искаш да изцелиш изранено сърце – използвай любов

искаш да приповдигнеш душа, която се спъва и пада мъчи-

телно – използвай любов

искаш да поясниш, че някой прави грешка; че отива към

пропаст, към гибел – използвай любов

искаш да образоваш, възпиташ, сочейки Пътя и Истината –

използвай любовискаш да те запомнят,

да градиш и твориш без прегради, без клишета, освободен от вериги –

използвай любовискаш да дадеш

най-доброто от себе си, вменено и прорасло вътре в теб от

Небето – ами

тогава просто разчисти от всичко останало.

Остани по любов. До обличане и изпълване с нея.

До потъване. До извисяване. До попиване. Плътно и напояващо.

И до дишането ú. Цялостно.Използвай Любов

за мислене, чувстване, действане, мотивация, отношение,

пример, гориво и огън в живота ти... Както и за всичко останало.

Винаги и навсякъде, във себе си,

за всичко и всички не използвай друго,

освен любов.… прошепна ми влюбено Бог.

26.08.2013 г.

АЗ СЪМ ТИ ПАЛАЧА...

Не, не искам спомени от теб... Не искам пеперуди във хербарий

Ти си огън, парещ лед... И лъжа си. Против разума, критерий...

Не мога да те стигна, аз... срещу теб да бягам в толеранс.... Ще затанцуваш ти отново валс...

в сетивата ми от безнадежда уморени... И пред теб ще коленича аз - стръкче мъртви орхидеи... напомнящо за теб, за нас - два факта, глухи алинеи...

Един забравен танц... танцуван някога от феи...

ще зазвучи отново в мен, като сираче... необикнало, но можещо да плаче...

Не, не искам спомени от теб... Не искам пеперуди от хербарий...

Сложи, сложи глава, Любов... Аз съм ти палача...

ГЛАСОВЕТЕ НИ

В покрайнините на мислите ми се спотайваш

или чувам тихо гласа ти –

скрит в среднощни мъгли, който сякаш мен търси

и обича, зове във сегашно несвършено

като време поне... И когато заспива,

светло сгряващ небето, моят глас го открива

в центъра на сърцето.

Събуди се селцето ни учудено от тропота на конските копита. Изгърбени старици се потрудиха цветя да скъсат, Господ да почитат.Затътриха нозете си към църквата за мъртвите да палнат вощениците. Циглета диви в гетото се дърлеха, подритваха каруците по спиците.На попа от окото му, незрящото, прокапаха две капки покаяние.

А циганите поводите хващаха, в кушията да търсят препитание.След час приключи храмовата службица и три женици църквата изпразниха. А ромите скрепяваха си дружбата с ракия и кебапчета, от мазните.Селцето ли? Обгрижва си стариците, че младите са нейде по Европата. А тази нощ два рома – черни призраци обраха пак на църквата иконите.

ТОДОРОВА ЗАДУШНИЦА

Култ

ура

и И

зкус

тва


Автор: blagovestie





Автор: anibel





Автор: henzelski

Категория:

Изкуство




Автор: zefpet



Постинги: 3


В ТУНЕЛА НА ВРЕМЕТО

Да споделя една ноемврийска емоция в снимки и стихът, който се роди от шепота на есента.

Взрях се във времето, то бе във фаза

на размисъл и на тъга. Прегърна ме вяло

и заразказва своята тъжна съдба.

Слушах го дълго, препълнена с вяра,

с любов да го утеша. Беше самотно,

превито с товара на болки, копнежи, мълва.

Разбирах и кимах, и чаках нататък...

Бях негова плът, суета. Бях промеждутък от някаква дата –

дори не разбрах до кога. Разказваше тихо

за труд и напредък, за чужда игра и война.

Как вятърът сменял му мирогледа,

как вълци му вили в съня.

Имало слънце, мъгли, път и вятър, имало пълна луна.

Имало бури, затишия, хали,

била и дъга след това.То още разказва.

Притихнала слушам прогноза за светлина.

Тунелът е кратък, но равнодушни

не можем да бъдем сега. Нашето време! С боси крачета

бродим по тази Земя. Има и тръни,

препятствия, пепел, но има и пролет с цветя.

Унасям се... После пробуждам се, скачам,

усещам се някак с крила Моето време!

към светлината, към светлината летя.


риродата

57

Автор: esen





Познавам такива, със сигурност всеки познава.

Ако не са ти близки, слушаш им дрънканиците с едното ухо, пускаш ги през другото, кимаш: „Аха, колко кофти“ и дотук. Дреме ти на шушляка, дет‘ се вика.

Проблемът е, когато си ти близки, особено много близки. Тогава, щеш не щеш, си вътре в проблема. Мъ-чиш се някак да разрешиш ситуацията така, че пак да не се случва, за да не ти се оплакват отново. Но не, просто хората искат да си го кажат, а не че търсят някакво разрешение на проблема. ТЕ ПРОСТО ОБИЧАТ ДА СЕ ОПЛАКВАТ!

Е, те това е цялата работа!

Лично мен такива хора просто ме побъркват. Не мога да проумея от една страна този мазохизъм да ти прави едва ли не кеф все да се забъркваш в проблемации и от друга страна садизмът, с който тормозиш околните с вечните си проблеми! Защото това си е тип хора, които или привличат всякакви проблеми, или във всяко нещо виждат проблем!

Ако сами се оправят с това - тяхна си работа. Номерът е обаче, че те много обичат да „споделят“. Това е тяхното отмъщение към близките им хора за несполуките, които ги съпътстват.

Сгафят някъде, къде от тъпотия, къде от невнимание или каквото и ще да е - и Оооооп! - си го изливат пред някого и мигом им олеква!

Не казвам, че аз не правя грешки или не ги „споделям“, но това специално за споделянето е много рядко и най-често под формата на майтап. Видяла съм си гафа, преживяла съм го, мога да го спомена пред някой най-вече като предупреждение, а не че толкова съм се изтръшкала.

Лошото е на тези хора, че когато се опиташ да им помогнеш със съвет как това да не се повтаря те реаги-рат така; „Оууу, ти сега от това източен проблем ли ще правиш? Ами аз само споделих! Не ми трябва съвет, просто стана на дума...Ами добре, случило се е така!“ и пр.

Ясно става, че единствената им идея е в оплакването, никакви съвети не приемат, само дай да тормозят другите с перманентните им проблеми.

Както се сещате, накипяло ми е, защото подобен разговор водих преди малко и то не за пръв път.

Според мен това си е някаква черта на характера, която провокира подобно поведение.

Няма как да се промени. Такъв човек или просто го игнорираш завинаги, или ако ти е много близък го търпиш...

И пишеш постове за това, за да изпуснеш пАрата и да не стане още по-голям катаклизъм...

Лека вечер! :)

ХОРАТА, КОИТО АДСКИ ОБИЧАТ ДА СЕ ОПЛАКВАТ

Смях

и Б

исер

ни р

азм

исли


Автор: tera





„Корпорации и политици знаят много добре, че не могат да накарат своите клиенти или електорати да купят онова, което им предлагат, или да направят каквото се иска от тях, ако пре-ди това не усетят потребност или неудовлетворение от нещо.

Направете масите несигурни в себе си и те ще имат нуж-да от помощта ви да намерят онова, което им липсва. Това важи както за групи, съсловия и народи, така и за отделни хора. Никого няма да съблазните, ако не го накарате да почув-ства недостиг на нещо.

Можете да съблазните цял народ, ако атакувате колек-тивното му чувство за несигурност - онова латентно усе-

щане, че не всичко е така, както би трябвало да бъде. Като породите у хората неудовлетворение от настоящето и им напомните за славното минало, можете да нарушите увереността им в тях самите, да ги накарате да загубят самочувствието си. После се явявате в образа на онзи, който ще им помогне да възстановят това равновесие.

Блестящо съблазняване!“

Р.Г.

НИЩО НОВО ПОД СЛЪНЦЕТО! ВСИЧКО СЕ

ПОВТАРЯ...

„...Всеки има право на свои политически убеждения, но никой няма право да не бъде българин.“ – Иван Татарчев!

Винаги има изход! Да следваме пътя на светлината!


исли

59

Автор: tota

Категория:





Въпрос на време беше някой като Мишо Петното да изплюе ка-мъчето и да признае с гордост, че през живота си не е прочел и една книга, за да не изпадне под чуж-до влияние. Отдавна съм отегчен от пренаселеността с хора, които в резултат на потресаващата си неграмотност, са непоколеби-мо уверени, че познават живота по-вярно от всеки специалист в професионалната си област.

Трудно ми е да повярвам, че Мишо Петното (или който и да било друг), не е прочел и една книга през живота си. Не, защото ми изглежда особено грамотен, а защото, ако това беше вярно, той би трябвало да се чувства непъл-ноценен с такава бездънна лична празнота. И нямаше да тръгне да я афишира. Нито щеше да тръгне да търси съпричастност и разби-ране от премиера, че и него не го оценявали(?!).

Не вярвам също, че човекът, не прочел и една книга, има много общо с типичния българин. Об-щото обаче е в политиканската вяра на повечето хора у нас, че написаното слово лъже. Про-повядването и преднамереното разпространяване на тази кору-мпираща вяра, е причината за достигането на настоящия поли-тикански връх на катастрофал-ната девалвация на всяко реално знание и компетентност.

Не е трудно да забележим, че истинска политиканска лумпе-ниада отдавна е подчинила на из-искванията си цялостния образо-вателния процес у нас. Например, за икономическа специалност в

университет у нас, кандидатсту-дентският изпит по математика все още е рядкост. За икономи-ческа специалност в университет у нас, най-често се кандидатства с география, история и дори с ИКОНОМИКА (!!!), но съвсем рядко с математика.

Политиканщината в образо-ванието е приела такива чудо-вищни форми, че посочването на горния абсурд отприщва бент от „компетентности“ за значението на географията, историята и гим-назиалните знания за изучаване-то на икономическите дисципли-ни. И точно, както политиканите са пропуснали да възприемат, че предназначението на политиката е да служи на обществото, а не на политиканите, така и въпросните „компетентности“ безнадеждно изпускат факта, че икономиката е управление на ресурси. Че, няма как да управляваш без неконтро-лируеми материални загуби, ако нямаш представа от изчисляване на оптималното разпределение на ресурсите. И най-злокачестве-ното последствие от игнориране-то на математиката: че, когато уп-равляваш ресурси с географски и исторически съображения, а не си в състояние да изчисляваш ко-личествено и да сравняваш алтер-нативи, нямаш дори теоретичен начин да избегнеш фалита и на най-перспективния в определен момент бизнес. Което, превърна-то в национален маниер означа-ва, че просперитета в бизнеса е предопределен не от качеството и полезността на стопанската дей-ност, не и от кадърността на ме-

ниджмънта, а от традиционните му географски и исторически об-вързаности, легални и нелегални подкрепи и политически съдей-ствия. Неслучайно откровението си за обръчите от фирми, Доган обоснова с това, че „от иконо-мист бизнесмен не става“, макар да имаше предвид нещо съвсем различно от критикуване на сис-темата.

Печален пример за безпардон-ното политиканстване в иконо-миката са няколкото стопански проекта, започнати преди около 40 години – метрото, автомаги-стралите и разбира се, АЕЦ „Бе-лене“, за построяването на които, пропагандно „богатият“ комуни-зъм можеше единствено да меч-тае. И, докато на метрото и магис-тралите до момента заместители не са измислени, алтернативите на АЕЦ не само съществуват, но с всяка година стават все по-ефек-тивни, а енергията им – все по евтина и безопасна. В добавка към това, че горивото за АЕЦ става все по-оскъдно и скъпо, а преработката и съхранението на ядрените отпадъци – все по-скъ-пи и опасни, че международните споразумения предвиждат не-прекъснато увеличаване дела на ВЕИ, са и научните титли по ико-номика на настоящия премиер. Тези титли обаче явно не са му донесли умението да оцени десе-тилетните еднопосочни тенден-ции в енергетиката, за да говори за възстановяване на АЕЦ „Беле-не“, сякаш освен всичко друго, и референдум не се е произнасял по въпроса.

ПОЛИТИКАНСТВАНЕТО

Акт

уалн

о


Автор: vmir





УДУШИ СОЦИАЛНАТА ГРАМОТНОСТ

С което приравни и себе си и партиите, които го крепят, но най-вече феновете им (партиите са повратливи и винаги готови да се изметнат), до познавателния идеал на Мишо Петното, който удивително успешно дефинира политиканския подход в полити-ката: „Не съм прочел нито една книга, защото не вървя по стъп-ките на другите“.

Защото Мишо Петното не просто накара тъпомера да ре-гистрира невиждан исторически връх. Мишо Петното дефинира една политика, за превръщането на която в мода и задължително изискване, отдавна се полагат не-имоверни усилия. И, ако Мишо Петното и политфенове наистина не са прочели и една книга, пре-миерът би трябвало да е прочел поне десетина-двадесет от 100 – 200-те книги които, като всеки друг докторант, е цитирал в ди-сертацията си. Единомислието му с Мишо Петното би следвало да се изчерпи със солидарност в недооценяването му. Единомис-лието отвъд тази граница, би следвало да осигури професор-ски титли на протестиращите пред НДК срещу младите про-тестиращи, или поне да присъди на тези сенилни старци дипломи за икономисти и други специал-ности, за да има кой да дава акъл и не дай Боже, да работи, когато младите образовани хора наме-рят приложение на квалифика-циите си извън граница.

Израз на социална грижа ли е, да снижиш цената на ел. енерги-ята, когато енергетиката е в ко-

лапс? Мишо Петното няма как да знае това, но със сигурност ще от-говори положително, както вече го направи Мишо Шамара. Защо-то, откъснато от последствията, намаляването на цената заради момента, може да се нарече соци-ална мярка. Отвъд настоящия мо-мент, нито Мишо Петното, нито Мишо Шамара знаят социалните последствия от намаляване на цената, нито се интересуват от тях. Защото те ВЕЧЕ са подготве-ни за тях и ЗНАЯТ причината за тях – Сорос, неправителствените организации и служителите им. Има си даже и идея за решаване на проблема – издирването и за-държането на тези хора. Какво ще прави Петното с тях и с близ-ките им, можем да се досетим, стига първо да намери повече поддръжници, за осигуряването на които може да бъде забеляза-на цяла мрежа от координирани клакьори. Също като с АЕЦ „Бе-лене“ – не ги интересува какви преразходи от пренос и разпреде-ление на ел. енергия възникват от централизирането на две ядрени електроцентрали една до дру-га на границата, но са готови да продължат строежа, който вече надвишава кредитите на енерге-тиката и още отсега неудържимо я дърпат към фалита.

Нима е моя работа да напом-ням, че книги все пак трябва да се четат? Че, без уменията да разпознаваш и извличаш необ-ходимата информация, да я об-работваш и анализираш, да оце-няваш тенденции във времето и последствията от развитието им,

да правиш необходимите коли-чествени съпоставки и да прове-ряваш спорните твърдения, няма как да имаш собствено мнение, а напразно ще търсиш съпричаст-ност срещу недоверието, с което ще бъдеш посрещан? Че, дори да се сдружиш с такива като теб, това няма как да ви реши про-блемите, а освен да пакостите на кадърните, само ще ви носи при-спивното временно успокоение, че има по-зле и от вас?

Нима е успокоение да те ин-формират, че американците критикуват корпорациите си, а информаторът крие от теб, че членуващите в корпорации аме-риканци са невъобразимо пове-че от членуващите в България и след критика обикновено стават повече, а в България след кри-тика намаляват под критичното ниво, необходимо за стопанската им дейност? Какво успокоение може да бъде например викането ти срещу корпорациите по прин-цип, ако дори не знаеш какво значи да си член на корпорация, нито какви права и възможности ти дава това, нито какъв е иконо-мическият смисъл от тях?

И, какъв е смисъла да искаш да издирваш и залавяш четящите, ако ти не си разбрал за какво слу-жи книгата и какво е значението ú за напредъка и просперитета на всеки човек и на всяка нация?

...

Акт

уално

61

iliada1.blog.bg

С УСТНИ МЕ ИЗГАРЯШЕ

В последните отблясъци на лятото, една любов от нищото се появи. Любов ли бе, сега се питам или една от многото игри? Два погледа се срещнаха във полумрака. От кръчмата избягах притеснен. По плажа тръгнах да успокоя душата от лумналия огън в мен. Приседнах пред вълните неуморни, единствените, постоянни, неотклонни. И питах ги, какво се случи? Коя бе тази приказна жена? Тя влезе сякаш със душата си във мене. Запали огън дълго тлял под пепелта. Но там не беше сякаш тя сама. Реших да тръгвам към дома. Тогава хвана ме една ръка. Без звук във мен се впи една гореща, безумно жадна, огнена жена. И сякаш искаше наистина да ме изпие. С устни ми изгаряше плътта. Петнадесет часа, под звездите и в къщи. Без думи, мисли и без корист. Събудих се - къде е тя?! Единствено парфюмът ú изпълваше нощта. После телефонът зазвъня. -Думите са много слаби! Не мога бурята в душата си да спра – през сълзи ми прошепна тя. -Къде си? Просто ела. -Ще дойда, аз съм твоя! -Само нещо да свърша сега. -Изпрати ме самата съдба.

ИЗВЪН СЛОВОТОВещите са по-трайни от поривите на въображението – извън словото.

Словото е самото въображение – ражда светове премества вселени.

Подвластни на движението да спрем в сърцата си да се взрем в покоя – тази свръхскорост.

9. IX. 2013.

ЗА ПЪТУВАНЕТО И ПРИСТИГАНЕТОХубаво е да пътуваш и да съзерцаваш. Леснотата идва от това, че нещата, които наблюдаваш са такива, каквито са. Само движението ги прави интересни.

Спри в едно село, посред едно поле, с един влак и седни до един човек, седнал на една ра-кия в кръчмата на гарата и го послушай – как се е променял, какво се е променяло точно в него, какво не му достига от това променяне. Когато го изслушаш, ще поискаш веднага да тръгнеш отново покрай такива села, реки, полета и прочее променящи се дадености. Ще искаш да продължаваш да пътуваш непрекъснато, но да не спираш на нито една гара.

Пътуването е вълнуващото съзерцание на случващото се, без то да те докосва. Лесно е това пътуване. И не ти се иска да го спираш.

Защото пристигането ти, където и да е, е смърт за твойто съзерцание.

Какво искаш ти – да отчетеш промяната на хората, промяната на пътя, своята промяна или просто да пътуваш.

© nada – Надежда Григорова

Култ

ура

и И

зкус

тва


Автор:

malchaniaotnadejda7





Автор: sav11





Автор: nadagr





http://creativecommons.org/licenses/by-nc-nd/2.5/bg/

ОРИСИЯ


зкуства

63

Автор: veninski





Вярно е, че когато се пръкна на белия свят, баща му го кръсти Сливчо, но заради едрия си ръст всич-ки люде в Чукуркьой1 му викаха Сливо. Животът на сега беловласия старец захвана от хубаво по-хуба-во. Загалиха се н а времето с една мома на име Ро-сана, добиха си пет дечица, които насетне си родиха свои рожбици, и макар не всичко в колибата им да вървеше по мед и масло, дълги години живяха мир-но и честито.

Да, ама зли очи ли ги урочасаха, бащини ли гре-хове плащаха – дядо Сливо до последно не разбра – ама животът им тъй се обърка на стари години, че стана една... Не е за разправяне...

Всичко вървеше добре, додето не се яви морът. Като всички люде от селото и те се криха, колкото се криха, но когато чумата утихна и се преброиха... Леле мале! Другите колиби се простиха с пò два-ма-трима, а те – с двайсет и трима... Кожите си от-ърваха едвам двамина – дядо Сливо и изтърсачето Росанка, тъкмо попрехвърлила годинка...

Насетне старецът тъй ѝ трепереше, че денем и нощем мира нямаше. Той си знае как изгледа внуч-ката си!

Росанка расна-порасна, стана хубавица за чудо и приказ. Както си е редно, когато подкара осем-найсет, се загалиха с Гордьо. Щом разбра кой е га-леникът ѝ, дядо Сливо си отдъхна, щото двайсет и петгодишният овчар, бе хем напет, хем и работлив, а отгоре на туй и хлябът му беше в ръцете – имаше стока за завиждане.

И наново всичко потръгна от хубаво по-хубаво. Да, ама...

Един ден Гордьо, както си пасеше овцете край ре-ката, дето слизаше от Еркюприя2, се вгледа втренче-но в един вир и очите му за малко да изхвръкнат от почуда. Разтърка ги невярващо.

Че беше Самодивската неделя3 – беше, ама да ви-диш русалка посред бял ден и то край Чукуркьой, е малко множко... Когато я понаближи, разбра, че това е Росанка – по-гиздава и от водна самодива...

Переше някаква дреха насред реката.Да, ама нищо друго не съблазнява повече един

ерген от гола девица, потопена до края на нозете си

1 Чукуркьой – старото име на с.Забърдо; 2 Еркюприя – турското име на Чудните мостове; 3 Самодивска неделя – седмицата след Спасовден, през която според народната ни митология се появяват русалки; 4 лешка (диал.) – леска; 5 камек (диал.) – камък

в бистра речица, която минава на пръсти помежду им и гали ли-гали косъмчетата ѝ по корема...

Затуй и Гордьо онемя... Че как няма да онемее горкият, когато дотогава бе виждал единствено ко-жата на лицето ѝ!

И додето стоеше омагьосан от красотата ѝ, от лешките4 рипнаха двамина турци – незнайно как се озовали в тая пустош – и с алчни очи се завтекоха към галеницата му.

– Ах, ваш’та мама! – изпсува с всичка сила ов-чарят, сетне извади някакъв нож и се юрна подир злосторниците.

Намушка единия развратник и се обърна към другия, но калъчката на онзи го изпревари... Додето падаше, скитаса за последно Росанка – приклекнала до рамене в реката, сякаш търсеше закрила от нея...

– Ааааааа... – успя да викне за последно Гордьо, после силите му изведнъж го напуснаха и се стро-поли по очи...

Убиецът извади калъчката от овчаря, отри я в снагата му, сетне погледна умрелия си ортак, почуди се малко, подир което наново тръгна към момата...

Тъкмо нахвърли дрехите си из брега и се накани да нагази водата, когато отнякъде рипнаха Гордьо-вите каракачанки и го емнаха. Дибидюс гол, развра-тникът побягна презглава надолу по ждрелото.

Изгубила ума и дума, Росанка не помръдваше на-никъде, едва когато кучетата се върнаха и взеха да облизват кървавите си муцуни, тя се посъвзе, обле-че се криво-ляво и с блуждаещи очи тръгна към ни-вата на дядо си, откъдето бе дошла да се поразхлади.

И тогава се случи най-страшното... Вече беше по-наближила, когато от една отвесна скала се откърти огромен къс, който притисна с всичка сила родоп-ската самодива...

Чул грохота, след малко дотърча и дядо Сливо, но като разбра какво е станало с Росанка, сърцето му не издържа...

Още същия ден селяните от Чукуркьой именува-ха злокобната скала Момин камек5.

Беше юли 1669-та...Идеха горещините...И турците. Да преименуват...

Бели

те

ляст

овиц

и


В ТЕЗИ ДЕЧИЦА МИ Е НАДЕЖДАТА!!!:))) ДАНО СЕ

ЗАСРАМИМ И ОСВОБОДИМ СТРАНАТА ОТ МИНАЛИЯ СТРОЙ!!!:)))

Автор: ka4ak

Категория:

Политика




ДА НЯМА ОТПАДНАЛИ, НЕГРАМОТНИ И НЕСВОБОДНИ ДЕЦА!!!:)))

1001usmivki

777

arlos

artwood

adytaistvena

aidasv

alav

autocad

avangardi

bai4ec

alexs

alhimik1

ambroziia

amrak

anastasiia

andi2

andrei

andrinamark

marmota

anonymous1212

apollon

aqualia

aqwaris

aragami

balgarski7vinarki

balkanec

batstefan

bgsever

bigbro

bizcocho

blackle

blogena

bojo12345

boliarkabg

brym4ence87

budha

bulgarianation

bulgarinut57

bven

cecka1504

cefulesteven

elisaveta1va

cinichedonist

ckarlet

coffee

cornflower

corruption

crusader

danailpetrov

danidan

danielpetef

ddima

demokratizator

desirella

devnenetz

didim

djgator

learningtogether

dressy

drlubenova

dum

ednodete1

eien

eleonoraknyazheva

elika

elina71

elineli

elinora

ellahikari

eloiz

emil60

boliarkabg

essy

estirbg

evchet0

evelin

fabula

faktifakti

feq

freyja

friendly1

harvi

helios

hink

hristo27

idealist

joysii

juliet

jwk

kapito

karambol5

kroraina

krotalka

kulinar

kuracpalac

kimiraikkonen

frina

fire

afrodita1

gandolfini

ili4e

iliada

injnina

inkata22

karanikolov

kardamom

juli13

kastel

kykowsky

lado

ladydream

lagrima

gerganasp

giminibilibob

giminibilibob

giorodafa

gita969

gliptolit

gmihov

gocho52

iren5

iseva

ivana59

ivanna4ev

ivelinapetrova

ivobonchev

ivoso

gita969

devnenetz

katovprikazka

kentoff

kontrasti

kordon

kosara2008

kostadin

kostas

lamiata

laurencia

legna

libertybell

lidis

lidislidis

lila

lilims

gogi6666

gosho568

jesusbg

jim101

kozme

kraevedi

lion1234

lubara

lubima

lunar

madhatter1

magicktarot

maistorica

malkiatprintz

mamas

mariniki

mariposatracionera

marrio

marsi13

martito

mediatiaunika

meiia

mercutio

meteff

metoovch

bigbro

mihala

mirogankov

mitkaloto

mobbidik

monaliza121

monna1

moreto66

motherboard

mrgreen

milenamm

nadita

naidobriq

natali60

nav

nellka

neslanchice

nestinar

nikita6864

ninaantonova

nkf

nostalgia

novitejivotni

ognena71

oross

palisandar

panazea

parasol

paravankofivan1

pegas08

petergunn

pisatelkata

planinitenabulgaria

ploudinperper

portishead

inkata22

puk

radalia

raders

raykov

raylight

razkazvachka

reffina

ren

reporter

ri4ivulrrafi

rumen75

rumqnadikova

rumqnadikova

rumst

rustam

rustocks

sahaj

sahajayoga

santiment

sarcezlatna

sarcezlatna

milady

savremennik

sensation

serjo

sestra

sever

shaffi

silvaantonydon

silwiqna

skribezium

sladyr4eto87

dalida

kamosutrov

smani

smilodont

soueerouseliteratura

sowhat

spasunger

ssstto

stefanasenov

stefbelchev

stix

stoian11

sunflower

sunn

svetaemoi

svoboda64

tae

karaiany

tantri

tanyaivanova

tanyarisemova

teddybear

templar

marrio

tiia

tikoev

faktifakti

timmyd

tink

antonnovak

miasoul

totkaivanovaa

transformer

transver

traychev

trjufelihayver

tsanynka

tsvetanandreev

tsvetankov

universalnite000

valiordanov

valsodar

vanya70

varg1

bezistena

vencislavomtatsat

moebeedee

veselinvalev

vestavestalka

victoriavselena

vihra13

vihrogonka

virginblack

mikaela19

waterway

whitecat

kenefski

worldissue

yanichka92

yotovava

yuliya2006

zabavnata

zabylgarite

zaw12929

emma6

cefules

[email protected]

1 ноември 2013г. брой 4

pravo na svoboden izbor broi4

Documents