bg art class #43

Специален гостСветла Василева

Разпространява се безплатно!Брой #43 - Юни 2012

2 BG art class ЮНИ 2012

съдържание

32

14

16

04

За списанието ................................... 03Родени през юни ............................... 04Творба от Кирил Станчев .................. 10Галерия „Възраждане“ представяНиколай Майсторов .......................... 12Творба от Славян Стоянов .............. 14Специален гост:Светла Василева .............................. 16Кино: за филма„Мадагаскар 3“ .................................. 32Разказ от Радослав Колев:„Момичето от Вондел парк“ ............. 34I Can Too ............................................ 40

Корицана броя

брой 43:

В изданието може да има съдържа-ние, неподходящо за лица под годишна възраст!

внимание!

18

За контакт:e-mail: [email protected]

http://amazonkibg.info

ЮНИ 2012 BG art class 3

минали броеве

Вижте също и...

Брой 34Влади Въргала

Брой 32Жорж Бонев

Братя Вълеви

Брой 27Светозар Ченишев

Тъй като ценим мнението на читателите си, вече всеки от вас, скъпи приятели, може да изкаже мнението си в специално отворена за целта

тема във форума, да даде предложения как списанието да стане по-доб ро, да каже какво му харесва или не му харесва в сегашния му ва риант.

Очакваме да разберем какво още бих те искали да включим в следващи броеве, с кой български художник, писател, поет, музикант, актьор или друг български та-лант бихте искали да направим интервю, кои материа-ли са ви харесали и кои не. Какво още би ви било инте-ресно да прочетете на страниците на списанието.

За да отидете в темата, в която можете да напишете мне нието си, кликнете на този линк: тема за мнения.

А най-интересните коментари ще бъдат публи кувани и в списанието.


http://amazonkibg.info/publish/201-5



http://forum.amazonkibg.info/YaBB.pl?num=1321368823


юни

през юниРодени

Източник: ♦http://bg.wikipedia.org ♦

В асил Георгиев, известен като Васко Кръпката и „Vasko The Patch“, китарист-блусар, певец и автор на песни, е фронтмен на софийската рок група „По-

дуене блус бенд“, роден на 6 юни 1959 г. в София. Свири на барабани, хармоника и китара.

Шофьор и автомеханик по професия, Ва-ско Кръпката започва музикалната си кари-ера през 80-те години на XX век, свирейки в поп-групите „Паралел 42“, „Старт“ и др. В края на 80-те създава групата „Подуене блус бенд“, която е една от първите блус-формации в България. Песните му са по-влияни от края на комунистическия режим. Сред известните песни от началния период на групата са „Бюрократ“, „Слънчев бряг блус“ и „Комунизмът си отива“.

Участва в много митинги, барикади и други прояви на Съюза на Демократични-те Сили. Провежда турнета в България и чужбина, свири в затвора в Бухово, в Зала 1 на Националния Дворец на Културата, от покрива на площад „Гарибалди“ в София, в мазето на театър „Ла Страда“, на барикади-те в Дупница, на концерта по посрещането на Бил Клинтън в София, прави концерти за болни деца и домове за сираци, участва в шумни рокерски събори, на Super Blues Festival Bucurest '95, свири от покрива на движещ се автобус на „Фестивала на Та-ратайката“ в Пловдив, участва в Rothmans Blues Fest Бургас '99, на бирения фестивал в София, в бирарията на „Хайнекен“ в Ам-стердам, в училището за дипломати в Бон, в затвора в Кьолн, в Jazzgalerie Bonn и Jazz House Kansas City.

Васко Кръпката ежегодно е част от орга-низаторите на фестивала „Цвете за Гошо“, посветен на Георги Минчев и Sofia Blues Meeting, софийския пролет-есен блус фес-тивал.

През 2009 г. свири на фестивала „Blues



юни

Goes East“ в Карлсруе. Концертът ще бъде издаден като CD и DVD под името „Blues From The Dark Side Of The Wall“ (Блус от тъмната страна на стената).

Васко Кръпката води радио-предаване-то за блус музика „Карай да върви, това е блус“ първо в радио Мила Голд и по-късно в радио Star FM. Предаването е спряно през 2010 г. Кръпката е водещ също така и на телевизионно предаване със същото име по телевизия СКАТ, в което кани и представя млади рок и блус музиканти и групи. Преда-ването се излъчва на живо от студиото на СКАТ София всяка сряда от 22:30 часа.

През 2010 г. издава албума „Емигранти“, темата на който е духовната и физическата емиграция.

емил Чакъров е български музикант и диригент, роден на

29 юни 1948 година в Бургас. Емил Чакъров за пръв път хваща дири-

гентската палка на единадесетгодишна възраст. Когато е на петнадесет, започва да изучава дирижиране в Софийската консер-ватория и осем години по-късно е най-мла-дият лауреат на конкурса по дирижиране Херберт фон Караян в Берлин. Впослед-ствие става негов асистент в оперните продукции в Залцбург и Берлин.

Емил Чакъров дирижира Берлинската филхармония, Бостънския симфоничен оркестър, Израелската филхармония, Френ-ския национален оркестър, Лондонския симфоничен оркестър, Оркестъра на Лос Анджелис, Оркестър Tonhalle, Цюрих, и Чешкия филхармоничен оркестър. Дирижи-ра редовно в продължение на много години Ленинградската филхармония в самия Ле-нинград, осъществявайки с тях многоброй-ни записи и турнета в Германия, Австрия и Италия.

През 1986 година основава Новогодиш-ния фестивал в София, който се провежда ежегодно с участието на артисти с междуна-родна слава. Тук той дирижира Софийския Фестивален Оркестър, основан също по негова идея.

На 1 септември 1989 година Емил Чакъ-ров е обявен за постоянен гост-диригент

на Ленинградския симфоничен оркестър. Чакъров е добре познат като оперен дири-гент, появява се на пулта на Ковънт гардън, Лондон („Евгений Онегин“), Метрополитан, Ню Йорк („Севилският бръснар“), Maggio musicale fiorentino („Танхойзер“), Миланска-та Ла скала, Сан Карло, Неапол („Кармен“), Ла Фениче, Венеция („Бохеми“) и Хюстън, САЩ („Борис Годунов“, „Аида“).

Последните му концерти са в НДК за нова-та 1990 година.

Емил Чакъров умира през 1991 г. на 43-го-дишна възраст в болница в Париж.

леон бонаЛеон-Жозеф-Флорентен Бона е роден

на 20 юни 1833 година френски художник, известен със своите портрети.

Учи при Федерико Мадрасо в Мадрид и Леон Коние в Париж. Ранните му картини са с религиозни сюжети и са повлияни от ис-панския барок. През 1870-те години започва да рисува поредица от над 200 портрета на известни личности, сред които са Адолф Тиер, Виктор Юго, Иполит Тен, Луи Пас-тьор, Жан Огюст Доминик Енгър, Игнаци



Падеревски.През 1888 година Бона става преподава-

тел в Школата за изящни изкуства в Париж, а през 1905 година наследява Пол Дюбоа като нейн директор. Сред неговите ученици са Томас Икинс, Гюстав Кайебот и Анри дьо Тулуз-Лотрек.

джеймс Хю калъм лори е британски актьор, комик, писател и

музикант, роден на 11 юни 1959 година. По-известен е с професионалния си псевдоним Хю Лори.

Роден и отрасъл в Оксфорд, Англия, където посещава Dragon School (известно

подготвително училище), преди да отиде в Итън Колидж и след това в Селуин Колидж, Кембридж, където изучава Археология и Антропология. Неговият баща печели олим-пийски златен медал в категория гребане (двойка без кърмчия), самият той също е бил гребец в училище и в университета, като взема участие в състезанието за лод-ки между Оксфорд и Кеймбридж през 1980 година. Лори печели първото място по гре-бане (двойка с кърмчия) на Националния младежки шампионат на Англия през 1977 г. През същата година участва заедно с парт-ньора си в Световния младежки шампионат по гребане, където се класират четвърти.

По време на първата си година в универ-ситета, Лори е имал връзка с Ема Томпсън, сега известна актриса. Той също се при-съединява към известния клуб Cambridge Footlights, който се слави като стартова точ-ка за много популярни британски комици. През последната си година той е президент на клуба, докато Ема Томпсън е вице-пре-зидент. Лори и Стивън Фрай се запознават, когато клубът прави театрална постановка за края на учебната година на Единбургски фестивал Фриндж през 1980 година.

Фрай и Лори имат няколко серии като дует, както и участие в телевизионното шоу „Джийвс и Устър“, адаптация по романи-те на П. Г. Уудхаус за героя Джийвс. Лори играе Бърти Устър, роля, в която неговия пианистки и певчески талант му помагат.

Въпреки това, също както Фрай, Лори започва соло кариера като актьор, поема както комични роли („Черното влечуго“ с участието на Роуън Аткинсън като Принц Джордж и Лейтенант Джордж), така и с голям успех се превъплъщава в доста „по-сериозни“ роли, например в Peter‘s Friends и Sense and Sensibility. Други филмови участия включват Maybe Baby и Stuart Little. През 1996 година публикува книга „The Gun Seller“ - хумористичен съспенс. Автор е и на сценарий за филмова версия на тази книга. През септември 2007 г. публикува романа „The Paper Soldier“.

До 2002 г. е познато лице в серия телеви-зионни драми, гостуващ през тази година в няколко епизода на първия сезон на шпион-ския сериал „Spooks“, излъчван по ББС 1.

юни



През 2003 той участва и режисира комедий-ната драма по ITV - Fortysomething. От 2004 досега Лори играе д-р Грегъри Хаус в „Д-р Хаус“, медицинска драма на FOX.

Лори е много добър пианист (това се виж-да и в сериала „Д-р Хаус“), свири също на китара, неговата първа китара е една „Яма-ха“, която получава на 16 години. Свири и на ударни в училищния оркестър.

Лори е запален мотоциклетист. Първият си мотор получава като подарък от баща си за 16-тия си рожден ден. В Лос Анджелис, където снима „Д-р Хаус“, Лори купува мото-циклет „Триумф Бонвил“, копие на извест-ната марка от 60-те години на 20-ти век и се наслаждава на анонимността си, когато го кара с каска на главата.

Той се жени за Джо Грийн на 16 юни 1989 година. Сега живеят в северен Лондон с техните двама сина и една дъщеря.

лиъм нийсън е актьор, роден на 7 юни 1952 година в

Балимина, Северна Ирландия като Уилям Джон Нийсън.

В по-младите си години Лиъм печели северноирландската шампионска титла по бокс. Този боен спорт му донася счупване на носа, благодарение на което е и характерна-та форма на носа му. Първоначално желае да стане учител и следва в Queens College в Белфаст предметите Математика, Физика, Информатика и Театрално изкуство.

През 1976 се присъединява към театрал-ната група Lyric Players’ Theatre в Белфаст, където в драмата The Risen People на Йосиф Плънкетс е неговият дебют на сце-ната. Две години по-късно се премества в Abbey Repertoire-Theatre в Дъблин. През 1980 участва в Of Mice and Men (За мишки-те и хората) на Джон Стайнбек в ролята на Лени. Забелязан е от Джон Бурман и играе ролята на ездача Гавейн във фентъзи фил-ма „Ескалибур“.

Взема участие в множество филми, с най-вече второстепенни роли, рамо до рамо с преуспели звезди. Във филма Die Bounty (1984) играе заедно с Мел Гибсън и Антъни Хопкинс, в Mission - с Джеръми Айрънс и Робърт де Ниро, в High Spirits (1988) - заед-

но с Питър О‘Тул, Бевърле Д’Андело, Стив Гутенберг и Дарил Хана и в „Съпрузи и съ-пруги“ (1992) между актьори като Уди Алън, Блити Дънър, Джуди Дейвис, Мия Фароу, Джулиет Люис и Сидни Полак.

В „Списъкът на Шиндлер“ на Стивън Спилбърг Лиам Нийсън играе в ролята на харизматичния индустриалец Оскар Шинд-лер, който по време на Третия Райх спася-ва близо 1200 евреи от нацистите, като ги назначава в своята фабрика. Нийсън жъне голям успех сред критиците и публиката. С филма успява да направи своя голям пробив и получава световно признание. Номиниран е от Филмовата академия на САЩ (Оскар) и от Британската академия за филмово и телевизионно изкуство (BAFTA), а също и за Награда Златен глобус.

Освен с кариерата си като филмов актьор, Нийсън може да се види и на театралната сцена. Участва в репродукцията на Anna Christie от Юджийн О‘Нийл заедно с Наташа Ричардсън. В The Judas Kiss играе ролята на Оскар Уайлд. През 2003 Нийсън участва като чуждестранен работник в пиесата The Play What I Wrote.

юни



юни

диего родригес де силва и веласкес

е испански художник от XVII век в двора на крал Филип IV.

Диего Веласкес е роден на 6 юни 1599 година в андалуския град Севиля, Испания.

Веласкес е възпитан в религиозен дух и по-лучава добра начална подготовка в областта на езиците и философията, като намерени-ето на родителите му е да продължи обра-зованието си в хуманитарната област. Още в ранна възраст, обаче, той проявява дарби в рисуването и в продължение на една година учи при основоположника на Севилската

школа Франсиско де Ерера. Предполага се, че от него той възприема техниката на рису-ване с четки с дълги краи ща.

През 1611 година Веласкес напуска ателие-то на Ерера и става чирак на Франсиско Па-чеко, друг местен художник и преподавател. Макар и приеман обикновено за скучен и простоват, Пачеко понякога демонстрира ди-ректен реализъм, противоречащ на традици-ята на Рафаело Санцио, в която е възпитан. Веласкес остава при Пачеко в продължение на пет години, като изучава пропорцията и перспективата и следи отблизо литератур-ния и артистичен живот на Севиля.

На 23 април 1618 година Диего Веласкес се жени за Хуана Пачеко (1602-1660), дъ-щеря на неговия учител. Двамата имат две дъщери – Франсиска де Силва Веласкес и Пачеко (1619-1658), която по-късно се омъжва за художника Хуан Баутиста Марти-нес дел Масо, втората е Игнасия де Силва Веласкес и Пачеко, която се ражда през 1621 година и умира малка.

В началото на 20-те години Веласкес вече е утвърден художник в родната Севиля. По това време той рисува няколко интерес-ни жанрови картини, като „Старица пържи яйца“ (1618) и „Селяни на маса“ (1619).

През април 1622 година Диего Веласкес отива в столицата Мадрид с препоръчи-телни писма до Хуан де Фонсека, капелан на крал Филип IV, който е роден в Севиля. По настояване на Пачеко Веласкес рисува портрет на известния поет Луис де Гонгора. На път за Мадрид или на връщане оттам той за пръв път посещава Толедо.

През декември 1622 година умира Родри-го де Вияндрандо, любимият придворен художник на краля и Веласкес е извикан в Мадрид от Гаспар де Гусман Оливарес, всесилния министър, управляващ от име-то на малолетния крал Филип IV. Хуан де Фонсека му изпраща 20 дуката за пътните разноски и го настанява, заедно с тъста му Франсиско Пачеко, в собствения си дом. Веласкес рисува портрет на Фонсека, който е изпратен в двора, след което му е възло-жена поръчка за портрет на краля. На 15 август 1623 година Филип IV позира пред него. Портретът е завършен за един ден и вероятно представлява само скица, но



юни

кралят и Оливарес остават доволни. Олива-рес нарежда на Веласкес да се премести в Мадрид, като му обещава, че друг художник няма да рисува Филип IV, а всички негови дотогавашни портрети ще бъдат иззети. На следващата година кралят му изплаща 300 дуката, за да премести семейството си в столицата.

Тук той се запознава с едни от най-хубави-те произведения на Тициан, Рубенс, Ра-фаело, както и на много стари и нови фла-мандски майстори, който влият на неговия стил. С картината “Изгонването на маврите” Веласкес печели един конкурс, обявен от краля. За съжаление, тази картина е уни-щожена при пожара на двореца през 1634 година. През 1628 година в Испания прис-тига Рубенс. Диего работи в ателието му и рисува под негово влияние прочутата си картина “Бакхус”.

По препоръка на Рубенс кралят изпра-ща Веласкес в Италия. Там за две години

Веласкес обикаля Венеция, Рим и Неапол. Най-голямо постижение от този период е “Предаването на Бреда”, която е с истори-чески сюжет. Тя пресъздава предаването на ключовете на брабантския град Бреда на 5 юни 1625 година от холандците на испанци-те под командването на Маркиз де Шпиола.

През пролетта на 1649 година Веласкес заминава отново за Италия, за да закупи картини за украсата на преустроения “Алка-зар”. Той използва престоя си там да нари-сува някои нови картини, като портрета на любимия си ученик Хуан де Пареха. Този портрет има незапомнен успех и акаде-мията на римските художници “Сан Лука” избира Веласкес за свой член. Този факт е причина папа Инокентий Х да му поръча свой портрет.

След завръщането в Мадрид кралят го назначава за хофмаршал и го въздига в благороднически сан, който да се предава на потомците.



бг таланти

„вечерната меса на природата“маслени бои, 48 х 40 см

Художник: Кирил станчевhttp://www.kirilart.com



арт

Галерия „Възраждане“в Пловдив представя

Автор: Краси Алексиева ♦За контакт: http://www.vazrazdane-gallery.com ♦

Любопитни факти из живота на галерията: - В периода до 30 август 2011 г. са експонирани над 375

изложби, средно по 23 изложби на година. - За сезона 2010-2011 галерията има 45 открити изложби.- Показани са над 9050 произведения на изкуството.- Посетили са ни над 100 000 души.- Тридесет и девет художници са дебютирали в галерията.- За първи път в Пловдив са показани над 110 автора.

изложба наНиколай Майсторов

Николай Майсторов е роден през 1943 г. в София. През 1969 г. завършва Живопис при проф. Ненко Балкански в НХА София. През 1995 година е представен със самостоятелна статия в 34-томната световна ен-циклопедия на изкуства-та Макмилън, Лондон. Член на СБХ. Професор в Нов Български Универ-ситет. Осъществил е над 31 изложби в страната и над 12 изложби в чуж-бина - Холандия, Фран-ция, Германия и други. Многобройни участия в общи изложби и биена-лета по света.



арт

На 12.06.2012г. в га-лерия „Възраждане“ ще се открие излож-ба рисунки на проф. Николай Майсторов и ще бъде представена новата му поетична книга-албум “Студе-ната пот на дъжда” от издателско ателие АБ.

Отколешен майстор на рисунката, със серията творби

по стоте любовни сонети на Пабло Неруда, авторът доказва, че с една само линия може да се създаде рисунъчна поезия, възпява-ща по не по-малко внушите-лен начин любовта и Ероса. Въздушна и деликатна, чу в ствена и страстна, мисте-риозна и тайнствена, нежна и обичлива, пълна с фини нюанси и игриви рефрени, рисунъчната мисъл на ху-

дожника пълнокръвно снове по хартията и създава един пълноценен храм на любов-та. Там, където завършва словото, започва рисунката, силно обсебваща сетивата и създаваща копнежи и мечти за любов.

Само един свободен от ка-нони и предразсъдъци дух, какъвто е Николай Майсто-ров, може да създава толко-ва свежа, витална и блестя-ща рисунка за великото чудо на любовта.



бг таланти

Художник: славян стоянов - kreksofinhttp://kreksofin.blogspot.com

http://kreksofin.hit.bge-mail: [email protected]


вижте също и брой 42, в който ни гостува

бранимир събев


Светла Василева

актриса

„Малко преди края на света”

„Говоря, защото хората базират истината върху ценност-ната си система, а не обратното – наложително е да базират ценностната си система на истината и да разпознават себе си безпогрешно. Колкото и какво и да желаем, Бог ни дава само онова, което можем да понесем...”


специален гост



среща на две души. какво му казваш?

Приспивам те в себе си. Обгръщам те и вече мисля, че си някой друг! После, бавно спускам завесата и зад всяко отчаяние те виждам! Следиш всяка моя стъпка, дишаш до мен и пак така усмихнато мълчиш. Пре-крачваш прага на моите мисли и не спираш да ме будиш нощем. Последният път само с поглед ме накара да потръпна... Побягна нанякъде, върна се, изправи се в целия си ръст и каза: „Сега ще танцуваме заедно!”. Уплаши ме. Не посмях да подам ръката си, мислех, че ще сбъркам стъпките. Пак се погледнахме и стояхме така, застинали, до-като не се напием. Само си казах: „Е, вече танцувахме, можеш да тръгваш!”.

споделяла си, Че се Чувстваш благодарна. за какво и на кого?

Благодарна съм на съдбата за многото красота и талант, с която ме е надарила. Винаги съм чувствала красотата в себе си и около мен като най-съществената част от живота ми. Само не разбирах какво толкова съм направила аз самата, за да получа този безценен дар, и винаги се стараех много и за всичко, за да почувствам моя принос в тази радостна ефурия, която ме обземаше, когато видех доволната публика. Работех безкрайно внимателно над всеки детайл в изкуството и неговите проявления, преди да споделя с когото и да било поривите си на творец или по-скоро на проводник на възви-шената красота.

кога откреХна завесата на изкуството и поиска да останеш в неговия свят?

С уважение и много респект приемах уро-ците на преподавателите си в академията, които бяха готови да се раздават всеки път, щом видеха блеснал поглед срещу себе си.

Изиграх първата си роля на седем години. Играх една стара баба с бастун в училищ-но тържество, за която майка ми ми уши всички дрехи и една прекрасна престилка, която никога няма да забравя. Мастилено синя на зелени райета. Произведох невиж-дан дотогава за мен, малко стресиращ смях и аплодисменти, а всичко, което аз исках, е да съм сериозна и важна личност. Е, все едно, някак схванах, че е важна тая рабо-та, дето съм я свършила, и че всички са доволни и са харесали костюма на мама. Изучавах правилата до подробности и още като дете се чувствах много различна в про-явленията на тази си различност. Виждах го в очите на хората около мен, чувах го да извира от дъното на сърцата им и като че ли, те просто не можеха да го задържат, без да ми го покажат. Постепенно свикнах да се вглеждам по-внимателно, когато ме водеха на театър, опера или каквото и да е сценично изкуство. Вглеждайки се в себе си, преоткривах детайли, който аз самата нямаше как да забележа, защото за мен те бяха най-естествената ми рекакция, дума или мисъл, а разбирах, че много приличат на онези от сцената или по телевизията. Веднъж на концерт, много екзалтирана от




музиката, попитах майка си: „Мамо, защо този чичко така си маха главата напред-назад и тази показалка защо му е? Защо така подскача странно?”. Явно съм гледала доста втрещено, защото мама започна да ме успокоява и ясно каза: „Ако и ти така пресъздаваш музиката и милионите ú зву-ци, и ти така ще се вълнуваш, маме.” Ето, сега вече знаех всичко. Можех да се вълну-вам на спокойствие. Този диригент ми даде лиценз да се вълнувам завинаги. Животът на сцената е трептение, което ме отвежда на много места, и ми дава всичко, от което се нуждая.

любовта? след толкова стягащи стереотипи и дефиниции, не мислиш ли, Че се нуждае от малко освобождаване?

Вървях, вървях, вървях и не спирах, каквото и да се случваше. В края на всеки път, винаги седеше ТЯ – Нейно Величест-во Любовта. Веднъж ме потупа по рамото, както стари приятели се поздравяват на раздяла, след дълги години, прекарани в добри спомени и изневиделица изчезна. Помислих си, че всичко съм объркала или просто нищо не съм разбрала. А и тогава беше много за малко, почти като да не си имал време да разбереш кой те е навес-тил, а ръката ти още мирише на плътта му. Просто не знаеш кой кой е. Друг път се показа - както винаги за малко – иззад тезгяха на едно кафене. А там продават прелестни шоколадови бонбони с цветни опаковки и миризмата на печен лешник и захаросан бадем те опива още от вратата. Казвам си: „Сега ще да е... точно така ухае моята ЛЮБОВ. Там, до шоколадите, живее ТЯ!”. И вместо да си купя кафе, просто за миг проядох шоколад в купом с бонбоните, лешниците и захаросаните бадеми. Пре-лест! Канела, малко орехова пудра и слад-киши до насита. От всичко по малко.

Плачех като дете, седнала на някой тро-тоар, когато кафенето беше затворено, или просто съм забравила, че нямам парички


и че тези бонбони пресушаваха всяка сто-тинка и от най-тайните ми спестявания. Що за чудак съм аз - питам се... Радвам се като дете, обичам като дете и мечтая за всички деца, взети заедно и още толкова отгоре. Май чета много приказки и много картинки има в тях, или просто се скитам наоколо, докато всичко ми заприлича на ЛЮБОВТА, КОЯТО МЕ ДЕБНЕ ЗАД ЪГЪЛА.

ако трябва да възпееш Чув-ството в мерена реЧ, как би звуЧало?

Любов, има места на които ще дойда с теб, без никой да ме види.

Има невидими светове, в които душата ми, ще танцува с твоята.

Има думи, който са само наши, написани с любовта ни.

И целувки, с който само ти можеш да ме докоснеш.

Ръцете ти са прекрасни, устните ти са сочни.А от устата ти тече елейно биле, напоено с уханията на недокосната душа.

Виждам те да скиташ като див елен в полетата на мечтите си. И да долавяш мириса ми от другия край на гората. Да препускаш уморен, и изтощен да заспиваш до някое самотно дърво.

Без да си пил от водата на любовта, без да си вкусил плодовете ú, и без да си свел погледа си за милувка...




всиЧки обиЧат подаръци. кой е най-ценният, който би направила някому?

ВРЕМЕ. Времето е най-ценното съкрови-ще, което притежаваме, защото е ограниче-но. Можем да правим пари, но не можем да правим време. Когато посвещаваме време на един човек, ние му даваме част от живо-та си, която никога няма да можем да въз-становим. Времето е нашият живот.

Затова смятам, че най-добрият подарък, който можеш да дадеш на някого, е време-то, твоето време. И ти, приятелю мой, ако имаш усет, ще разбереш кой, кога и защо ти дава най-добрият подарък!

меЧтите? какво побират твоите?

Имам само две желания.ТебИ Тебе.Пространство, поделено с теб.Във теб и в тебе.

Имам само две мечти.Теб и Тебе.Две малки кътчета в ума ти, близо до сърцето.Твоето и твоето.

Да не можеш да дишаш, без да ме обичаш.Да не можеш да мислиш без мен, за да имаш само две желания.МениМене.

Слаба, твоя, искрено добра.Само мене – твоята жена.И красота. В красивата любов ще търсиш

опрощение.Красивата любов за мене ще родиш!Винаги пред НЕЯ гол заставай!Болен, блед, с наведени очи -дълбоко в нея, истината осъзнавай,единствено така и мен ще покориш!

най-важният науЧен урок?

Суетата се плаща скъпо и прескъпо, а неистините тежат и са основното препят-ствие и на сцената, и в живота. Имах ве-рния тон от камертона на живота, който ми помага да изразявам себе си истинно и на сцената, и в общуването си с хората и близките ми в живота. Така не изгубих пътя въпреки че изпитвах не малкото болка като всеки друг.

С всяка лъжа, която изрича, човек по-грознява, защото лъжата произтича от страха и малодушието, което пък е про-изводно от себелюбието, а то от своя страна е противопоказно на Любовта и в същността си е безлюбие. Безлюбието отвръща лицето ни от Бога, като по този начин губим Божествената красота на




Образа, по който сме създадени. Пробле-мът е, че истинността изисква смелост, но смел може да бъде само душевно чис-тият човек, който няма какво да прикри-ва, тъй като е лишен от користни мотиви, затова и малцина са смелите духом. Това е причината да създадем един фалшив свят – свят на привидностите, в който властват лицемерни отношения, защото човекът, който е изменил на истината в себе си, е фалшив и лицемерен, и е загубил своето достойнство и духовна-та сила, която му дава то, за разлика от този, който с думите и делата си утвърж-дава истината в живота си и се превръща в пламък, унищожаващ всичко фалшиво, за да блесне в пълната си красота (кра-сотата на истината), изначалният Образ, по който е бил създаден.

как се зароди идеята за тази книга - „малко преди края на света”?

Аз съм оголена докрай и готова да творя и да споделям още по-откровено себе си. Това е моята причина да говоря и да споде-ля книгата си. Идята се зароди спонтанно. Повярвах на един от малкото истински ме-ценати в живота ми, чието име за сега ще запазя в тайна, и започнах да пиша една по една истори по действителни случки от живота си. Той просто ме държа за ръка и ме окуражава, докато един ден не се оказа, че съм написала материал за цяла книга, след което той любезно ми предложи да я сглобя, като помисля как би могла да бъде адаптирана и поднесена на широката пуб-лика. Красота. Ето ти още красота, дове-рие и много любов. Искам тук още нещо да добавя като израз на признателността си: „Мъдрият цени красотата, а Вие, скъпи колега - дълбината на всеки талант! Дарба-та да откриваш и признаваш себеподобните си, да подкрепяш низшите и да се радваш на малките, е сила! Пазете я! За мен е чест и привилегия да имам признанието, под-крепата и радостта от общуването с Вас!




Благодаря от сърце! Бъдете честит в светли дни!

С обич, в силна прегръдка: Светла”Остана само душата ми! Значи съм готова

да творя!

ВРЕМЕТО С ЛЮБОВ МЕРИ И ПАК ДА СИ ПОЧИНЕШ СПИРАЙ.НЕ ТРЪГВАЙ И БЕЗ НЕЯ, ЩЕ БОЛИ -ТАКИВА СА ЧОВЕШКИТЕ НЕСГОДИ!

нека да повдигнем още мал-ко краищата на съкровения-та на светла василева, за да видим какво ще се появи в любопитните ни погледи.

Чувствам се дълбоко сама.Пристигнах в края на началото,аз съм толкова добра...Ще сменя ключалката за малко.

Чувствам се изгубена във теб,като малко птиче във пустиня.Никога не тръгнах с теб,никога и ти при мен не се завърна.

Чувствам се завинаги обвита с теб,плащеница черна пред смъртта коварна.

Тя пред теб ще ме скове, мъничка прилюдия от мъката безкрайна.

***

Пак съм влюбена във теб,като мое крехко огледало.Как разпада се във мен всяка твоя дума закъсняла...

Отведи ме някъде дълеч,прелетните птици ще ме вземат.В ятото им - не към теб,ще политна някъде далече.

Влюбена в живота и в смъртта,само тебе май си имам. Пропаст любовта ми е към теб,ти – смъртта. Теб завинаги те има!

***

АКО НЯКОЙ ИМА ДВЕ РЪЦЕ, НЕ СЕ РАДВА,ЗНАЧИ Е ИНВАЛИД!А В ДВЕ ОЧИ, МАЛКО УСМИВКА -ДАЛИ ЗНАЕ, ЧЕ Е ЩАСТЛИВ?

Не казвай нищо,сърцето ми плаче за теб.

Не казвай нищо,знаеш как чувам дъхът ти.

Събуждам се с теб всеки ден,заспивам с впити в нозете ти длани!

Как така,просто тръгваш без мен?

Как, за къде... и може би тъжен?

Всяка измяна нарече съдба,всеки компромис, на кой му е нужен..?

Победа на всяка цена,във всяка задънена улица плачеш.

Пак ме оставяш сама, а аз съм просто сираче.

Вземи ме!?Идвам с теб!

С колене, до кокал разранени и топло самотно сърце.

„Всички имаме меч-ти, но никоя от тях не е отишла по-далеч от лю-бовта!”

С. Василева




Политнеш ли,литвам след тебе,но вземи тънко въже!само за мене... Само за тебе е всяка сълза.Вързани с нея сме двама.

***

Виждаш ли, можеш да бъдеш до мен...?!

Тихо, набързо, за малкo!

Само да спреш – сълзите във мен,

само след миг –ще изглеждам ли жалка!?

***

„Обърнах се.. Нямаше и следа от теб. Беше заминал по някаква работа, която ти наричаш път. Прекрачи прага ми, огледа се и помисли, че любовта ми ще те претопи. Любовта претопя-ва всеки! Защо осъди мен!? Не спира да ни боли и не виждаме без нея! Слепи без любов, осле-пели от любов или претопени от любов - ти кое избираш!? Допу-ши си цигарата и просто ела. Аз още те чакам.‘‘

/Из ‚„Малко преди края на све-та‘‘ от Светла Василева/

„ИМАХ АЗ ЕДНА МЕЧТА – СЛЪНЦЕ, ЦВЕТЕ И МУХА!ЦВЕТЕНЦЕТО СИ ЦЪФТИ,А МУХАТА СИ БРЪМЧИ!”

‘’1923г.” Чечи

***НЕ ИСКАМ ДА ЦЕЛУВАМ СПОМЕНИТЕ ВМЕСТО ТЕБЕ,В ПРЕГРЪДКИТЕ ТИ АЗ НЕ СЪМ САМА.ДО МЕН, ТИ НОЩЕМ КАТО БЕБЕ,СИ ЧИСТ И НОСИШ КРАСОТА!

НЕ ИДВАЙ НОЩЕМ КАТО ПРИЗРАК,ЦЕЛУВАЙ УТРОТО СЪС МЕН,СЪС ДЛАНИТЕ СИ ТОПЛИ МЕ ПРЕГРЪЩАЙ,УСМИВКАТА ТИ НОСИ ДОБРОТА!

ОБЪРКАЙ ВСИЧКИТЕ ПОНЯТИЯ,НЕ СПИРАЙ ВИХЪРА НА ЛЮБОВТА,НА ВСЕКИ ЖЕРТВЕН ВРЪХ, ПРИЯТЕЛЮ,СЕ КРИЕ ПО ЕДНА ЖЕНА!




***

Съкровения ... Посветих много... Винаги дарявах щедро всичко, което имам, без да мисля какво ще остане за мен! А на моята прекрасна дъщеря, толкова съкровена лю-бов, която даже в стихове възпитава. Сега ще донеса за вас в двете шепи нещичко пътьом..

Не осъзнаваш ли колко си хубава?Не знаеш ли как бие сърцето ти?Как светлината обвива духът ти и само миг - те дели от съвършенството на изказа ти?Или просто си нехайна към даровете на при-

родата?Как си посмяла да рушиш и да създаваш на

своя отговорност?Само така ли осъзна сътворението си!?Само така ли усети силата на любовта -като я превърна в разрушителна сила!?Само това ли имаш?

***

Не мога да живея без надежда. Не мога да живея, без да очаквам бъдещето да се стовари над главата ми като сатър, по-

остър от всяко острие.Не мога да не вярвам, докато скърбя!

***

Ние сме майки на майките сималки женички скуци крака -с единия крак сме във гроба,с другия във смъртта...

Мислех, че мога само с прегръдкада спася клетата ти душа -плачех наравно със тебе -накрая самичка.Молех се да бъдеш добра.

Дъщери са майките Авраамови -майки от пръст и вода,в едничкия дъх от земята ни има толкова много тъга. ***

Виж, проходи в ръцете ми.Виждаш ли, вече бебе държиш?Виж как земята се клати,само в две детски сълзи.

Припкай, целувай, подскачай -имаш закрилница - малка душа.Господ нея ти даде, права си, вече не можеш да бъдеш сама.

***

Най-добрата молитва е покаянието,в най-добрата молитва - мълчанието.

Най-доброто мълчание - вярата.

Покаянието, в което не чакаш прошка,от висотата на кроткото смирение.

Ще забравя всяка молитвапред иконата на чудното умиление - любовта,във най-добрата поезия - тишината.




дай ни малко спомени,моля те?

Спомням си три неща, които винаги съм обичала.

Един голям червен пепелник. Голям като чиния, с неудобни ръбове в

краищата, и неудобни места, където да си поставиш цигарата!

Керамичен...С грубо и като че ли с някак артистично

изписани дата и година на дъното.Кърваво червен… Не, по-скоро бордо!Дълги години ГО пренасях по чуждите

къщи!Беше ми по-близък от всичко!Стоях, Мислех, Чувствах И Пушех...Самотници - аз и той... Дълги години прекарвахме заедно!В червената ми чиния имаше място за

всичко!Безкрайните ми тъжни и празнични фа-

сове.

Само угарките на живота …те и аз!

Внезапно открих вкуса на спомените си в моето детство...Едно нищо и никакво кремче! Бяло и

розово! Пухкаво и много леко, без да се топи.

Бяло като сняг, във вкусна вафлена фу-нийка – хрупкава и ароматна!

Купувах го по панаирите, по време на забавленията или преди тях!

Тичах от игра на игра, от дете до дете, за да споделям радостта си и не чаках от-ветна реакция, нито да си взема любовта обратно.

Това беше само загубено време. Никой не разбираше защо е толкова хубаво, и се съмняваха в моите, а най-вече в собстве-ните си преживявания.

Виенското колело беше сред задължи-

телните условя, защото бе толкова въл-нуващо да видиш света отгоре... но някак си, кремчето спечели първото място! Купувах го и тогава отивах да разглеждам Земята!

Оформях върха му с езика си и когато бяха съчетани - розово и бяло - гледах как рисувам, а розовото се прелива в хиляди различни форми!

Гледах го и виждах в него цялото вкусно щастие!

„Малката кибритопродавачка” от датския писател Ханс Кристиян Андерсен. Да! Книж-ката на моето детство!

Голяма, красива и важна! С картинки на всяка страничка!

Андерсен и неговата кибритопродавачка... Гледах картинката на корицата и исках

да вляза и да я взема със себе си!Нея, МАЛКАТА КИБРИТОПРОДАВАЧКА.Всеки път седеше клекнала и се топлеше



над едва мъждукащото огънче в някой ъгъл на завет, с последната си догаряща кибри-тена клечка в ръка.

Исках да ù помогна, да я приютя... вкъщи имаше толкова много място, което не се из-ползваше, а и аз си нямах брат или сестра.

Или исках поне да ù дам нова клечка, още няколко поне, за да се стопли,но Андерсен ù ги беше отнел всичките!

Хубава работа, чудех се, кой пише такива приказки и що за безобразие е момиченце-то да чука по вратите, за да продава кибрит в новогодишната нощ и никой да не го кани на гости. Ние редовно ходехме на гости, и въпреки че около мен всички бяха много по-възрастни, си приличаше на истински празник.

Когато понасях със себе си половината покъщнина, за да отида у някоя от без-крайните роднински къщи, първото, което грабвах, беше моята малка кибритопрода-вачка – с подгънати краища, малко позама-зана от филията ми с масло и сладко, но винаги с мен.

Пепелникът се появи много по-късно – като награда след първата ми роля на про-фисионална сцена, заедно с много красива ваза, като капка, на която обаче не държах толкова!

Не можеше да ходи, да говори и да слуша!Изобщо,Трудна работа е да си част от спомените

ми, трябва да можеш много неща!

„Само Ако Имаме Любов, Дълбоко В Душата Си Стаена, В Отвъдното Ще Отнесем Живот И Нов Живот Ще Създадем.”


с какво да приклюЧим?

Моята работа е естествен рефлектор и анализира посредством емоционал-ност твърде много неща - държавната интервенция на пазара, последиците от преките и косвени данъци, цено-вия контрол, инфлацията, кредитната експанзия и държавните субсидии от гледна точка на това как промените в публичния сектор оказват влияние върху поведението на индивида и как това се отразява върху потребление-то на икономическите и ДУХОВНИТЕ ресурси.

Във всяка мерилка има теглилка, казвам аз. И когато дипломацията изчерпи напълно своите средства, тогава започва войната. Тя винаги е естествения завършек на всяка раз-вита цивилизована структура, нала-гаща своите „прогресивни” принципи, и следва елементарната и логична развръзка както в природата, така и при хората и автоматично в изкуството /ПОБЕЖДАВА ПО-СИЛНИЯТ/, и така стигаме до всеизвесния финал. Побе-дителите никой не ги съди.

Безпокои ме само фактът, че без-бройният и многообразен човешки род не се съвместява правилно и не оцелява, а се самооунищожава. Зе-метресението, което ни напомни за силата на природата, не само, че ни алармира, но и надявам се, подготви донякъде много хора за духовно съз-ряване, към което с тръдни и бавни краки се стреми изкуството. Едва ли можех да проумея навреме как е въз-можно по време на война да се родят най-много гении. Сега, от позицията на зрял човек, си давам сметка какво означава страданието и колко силно и ярко то отпечатва себе си на белия лист на твореца. Дребнави или не, мо-ите закачки със социалния статус, на който е подложен и изкуствено наса-ден българския народ, ме засяга пряко




и лично, и не бих прекарала живота си в черупката на измисленото или пред-полагаемото пашкулесто относително спокойствие.

Казвам всичко това, подсказвайки и за да оправдая донякъде и героя си в моята книга, който безкрайно симпа-тично си търси място под слънцето в нашата българска джунгла, и на фи-нала на своите усилия, примиренче-ски притиснат от обстоятелствата, си кротува, за да получава поне малко пари, с които не само, че не успява да си плати тока и да нахрани домашни-те си, но и не е човекът, който са го учили да бъде в училище някога. Той не е практичен или борбен и не вла-дее правилата на капиталистическия свят, и едва измъкнал се от псевдо-комунизма, затъва в новите блата на всевъзможната съблазън от изобилие, докато не се превърне в роб на някол-ко банки, за да плати скъпо и прескъпо суетата си.

Съзнавам, че моят читател може и

да си поплаче в тъмното ъгълче на съзнанието си и ще презре болката, но тя е онази крачка към чистотата, без която остава само страданието и порочния кръг да поддържаме иконо-мическата система, докато робуваме на жестоките принципи на капитала, който диктува малкия свят на човече-ца. И за да не се налага да пиша трак-тат по икономика, ще каза само, че отговорността на твореца е обемист товар, защото редовната терапия и понякога единствен отдушник на много самотни хора, остава малкия екран, от който струи нежелание за споделя-не, липса на топлина и малко мерзост дори. Озлоблението се е настанило на мястото на удовлетворението и отново се питаме, за каква любов става въ-прос?

Човещината е изгубено по пътя по-нятие и малкото радост, останала в очите на децата, изчезва между раф-товете със скъпи играчки, щендерите за маркови дрехи или автосалоните.




Не е ли единствената ниша в протритото ни общество тъкмо театъра, киното, добрата книга и откровението на изку-ството - единственият спасителен бряг по пътя ни обратно към себе си!? Понякога си мисля, че само тази сила ми остана и на мен самата, да се доближа до всички живи и чувствителни същества и да поискам още обич в

замяна на илюзиите на общуването чрез изку-ството - без свян и страх от недоверие. Публиката винаги открива безпо-грешно истината и не търпи фалша.

Това е моят вътрешен дълбок подтик да споде-лям себе си и преживя-ванията си на босоного момиченце по пустите улички на някое мал-ко градче, в което само


щурчетата отварят про-зорците сутрин, а слън-цето залязва право на покривите. Как бих могла да свикна да живея без тази вълшебна красота на духа, когато трамваят пресича с грохот ули-цата ми и по цял ден се чуват клаксони? Не съм ли получовек, който про-повядва на глухи и иска като полузрящ да води слепци? Е, и малкото достойнство, останало на всеки рицар, дълбоко във съществото ви, вече ви води при мен, а аз ви каня на това споделяне, по пътя ми към радостта.

Танцувам боса..Краката ми са сухи от

суета. Ръцете ми са мръсни от

спокойна равнодушност.Сърцето ми е пълно със

тъга и само някакъв от-душник...

Изкуството е тази кра-сота.

Спасение за малко и за всички.

Елате, нека с вас не съм сама,

за да ви обикна пак за-винаги – такива истински и всички...

до края на костилката, заседнала в гърдите ви от драми и развръзки дръзки,

„ Малко, преди края на света.”

С много обич до вас: Светла Василева



валентин марков, издател, издателство „интервю прес”:

Творчеството на Светла Василева е нестандартно и разнолико. Стихове, раз-кази, сценарии за филми, монодрама... Списъкът от жанрове и теми е голям. Художествените образи и поетиката също са разноо-бразни. Впечатляващо е как Светла – актриса, продуцент и PR-консултант, дълги годи-ни е работила със словото, улавяла е миговете на сво-ите емоции, мисли и прежи-вявания, своя житейски опит и поуки, за да ги фиксира на белия лист. Обличала е в думи истините си, прозрени-ята си, драмите си...

Помня деня, в който два-мата се запознахме и тя ме покани в кухнята си, където десетките папки с чернови и разпечатки на произведе-ния бяха иззели мястото на тенджерите и домакинските уреди. „Всичко това чака своя редактор и своя изда-

тел” – ми каза тя, убедена, че годините на творческо проникновение не са оти-шли напразно, че ще дойде денят, когато нейното твор-чество ще стигне до читател-ската и зрителската публика. Впечатлен бях – днес, когато пишещите хора в България мислят повече как да изка-рат хляба си, една хубава жена продължава да се

занимава с това „гладно” занимание.

Но днес – година по-къс-но, си мисля, че може би този ден наближава, че през 2012-та, когато духовните трансформации вървят с пълна сила, произведени-ята на Светла Василева ще видят бял свят и ще се включат по свой начин в тези глобални процеси.



кино

трей

лър

нА ф

Илм

А м

ож

ете

дА

глед

Ате

от

туК


сюжет

След като успяват да избя-гат в Африка при послед-

ното си приключение, Алекс и верните му четириноги прия-тели, Марти, Глория и Мелман копнеят да се завърнат у дома. Те са готови на всичко, за да се доберат до зоологическата градина на Ню Йорк в Сентрал Парк. Придружени от крал Жу-лиен, Морис и Пингвините, те се впускат в приключението на жи-вота си. Пътят на нашите герои минава през Европа, където те намират идеалното прикритие: пътуващ цирк, в който, заедно с многобройни и възхитителни нови герои, те пресъздават ис-тинския стил на Мадагаскар.

♦ Източници: http://www.imdb.com http://www.cinefish.bg

http://www.imdb.com/video/imdb/vi1169137689/


кино

теХниЧески данни:

Жанр: 3D анимация, приключенскиРежисьор: Ерик Дарнел Сценарий: Ноа БаумбахОзвучен на български от: Мария Силвестър, Пламен Чернев, Петя Абаджиева, Тодор Николов и др.Премиера в България: 08.06.2012

и още за “мадагаскар 3”

интересни факти за филма

За създаването на филма са използ-

вани над 120 000 отдел-ни компютърно-генери-рани кадъра.

Великолепният цирков номер включва най-го-лямата и детайлна ма-сова сцена в историята на DreamWorks — над 5 000 отделни героя. Сце-ната включва няколко специални ефекта като мъгла, искри, блясък, огън и дъжд, за които са били нужни 1,6 милиона часа рендиране.

Кадрите с ретроспек-цията включват огром-ни огнени ефекти и близки планове на тъл-пата, за които са били нужни 2,8 милиона часа рендиране.

Силуетът на Манхатън първоначално не включ-вал новия Световен търговски център – слу-жител на DreamWorks от Ню Йорк, който скоро посетил района, бил запленен от частично завършената сграда и помолил да бъде вклю-чена, за да покаже неве-роятната архитектура.

Миглите на Джия имат 96 писти, които могат да


бъдат анимирани.Алекс има над 2 000

отделни контроли, с които аниматорите могат да го поставят във всяка въз-можна поза.

Всеки човек в масовата сцена има три възможни тела, шест възможни гла-ви и най-различни дрехи за общо над 19 милиона уникални комбинации — за сравнение, тази година град Ню Йорк достигна население от 19 милиона души.

В сцените в Монако има 2 393 сгради, съставени от 42 различни модела, повечето от които имат три варианта. Върху мно-го от сградите са разпо-ложени и други модели (столове, храсти, саксии и други).



Ж ивея сам в тази огром-на мрачна къща, в коя-то стаите преливат в безкрайни коридори, а коридорите в стаи. Тук

е пусто и самотно, светлината бяга и се крие в ъглите, зад пердетата или тежки-те старинни мебели и понякога наднича плахо-плахо като наказано дете. Понякога късно през нощта в съня си чувам детски плач. Когато се събудя, някъде далеч-далеч продължава да ехти тихо хлипа-

Радослав Колев

За контакт: ♦http://www.facebook.co ♦ me-mail: kolevradoslav ♦ @abv.bg

МОМИЧЕТООТ ВОНДЕЛ ПАРК

не; аз запалвам свещта (в къща, голяма като тази, непрекъснато има проблеми с електроинсталацията) и кръстосвам като сомнамбул в мрака, сред безкрайните ко-ридори и огромните стаи, да търся източ-ника, но след всяка следваща моя стъпка детския плач затихва и се губи, накрая съвсем изчезва.

Не винаги е било така. Преди тук имаше и други стъпки. Стъпки на меки боси ходи-ла по килимите – на едно красиво създа-ние, което имах честта да наричам своя

литература


http://www.facebook.com/profile.php?id=100000144613245


съпруга, песен и весел мелодичен смях, който се носеше от стая в стая и кара-ше светлината да излиза от най-тъмните ъгълчета и дупки, и да танцува заедно с него.

Жена ми почина при раждането. Тя беше болна, много болна, а красотата й не можа да победи болестта. Бебенцето беше малко, толкова мъничко, имах чув-ството, че ако го докосна, ще се разпадне – умря няколко часа след нея. Разрешиха ми да го взема навън, за да прекараме заедно последните му часове, така и на-правих. То сякаш се губеше в прегръдката ми. Излязохме вън от стерилните помеще-ния на болницата, лъхащи на формалин и освежители.

Навън беше слънчево и хубаво. Влязох-ме в парка онзи ден, имаше парк и малко езеро в близост. Аз застанах до езерото с малкото крехко създание в ръцете си, което един ден трябваше да се превър-не в красива принцеса. Устичката беше полуотворена, за да поема малки хапки въздух и може би тихия шепот на езерото, очичките бяха затворени, но знаех, че ако ги отвори, ще са сини – сини като тези на майка му, сини като езерото, над чийто покой бдеше един мъж с умиращото си дете. Чувах как сърчицето тупти слабо-слабо, слушах го дълго, докато накрая взе да чезне – все по-тихо и по-тихо – туп-туп, туп-туп, туп…

- Как можеш да живееш все още на това място? – каза Боби. – Ще се побър-каш, човече!

Беше горещ летен или може би есенен ден, началото на септември – това е ме-сецът, който изпраща лятото с приятелско ръкостискане и бавно съблича шарената си премяна, готвейки се да се отдаде на есента. Седяхме в просторната гостна. Той пиеше чай, а слънцето, надничащо през големия прозорец, сякаш се напря-гаше да изцеди и последните останали искрици живот и да угасне.

- Тук е толкова тихо. – казваше Боби.

– Тихо и тъжно. Защо не дойдеш при мен за известно

време. Ще бъдем едно голямо щастливо семейство, докато ти потръгнат нещата, докато...

Гласът му някак се губеше. Или не точ-но губеше – думите се прескачаха една друга, гонеха се с кикот, прикривайки зад последните капки лятна омара скрития смисъл.

Когато приближих до прозореца, ви-дях момичето за пръв път. Къщата ми гледа към Вондел Парк - едно красиво местенце, където с жена ми обичахме да прекарваме съботните вечери. По това време – късния следобед – паркът като че ли е пуст. Дърветата са все още в зелени дрехи, но ако се вгледаш отблизо в листа-та на някои от тях, ще видиш пожълтели ръбчета. Тук-там се мярка някоя жива душа. Старица с малко бяло кученце, кол-кото бяло, толкова и рошаво, колоездач или млад мъж, насред всекидневния си джогинг.

Момичето седеше на една от пейките и сякаш гледаше насам, но като се загле-дах, разбрах, че не гледа насам. Погледът му просто се рееше. Беше много млада – може би на 17. Беше с дънки и светлоси-ньо потниче, през което прозираха малки стегнати гърди, дългите й къдрави коси се диплеха по раменете.

Тогава си помислих, че е много красива. По-красива от много красиви неща, които съм виждал, може би най-красива от кра-сивите неща, които съм виждал.

Изглеждаше тъжна. Не виждах оттук, но бях сигурен, че очите й са сини и студени като кристал.

- С мен ли си, човече? – изникна отнякъде гласът на Боби. Аз се обърнах, бавно подреждайки думите в главата си.

- Като че ли да… - отговорих и сед-нах до него.

Докато пиех своя чай, погледът ми чес-то клонеше към перваза на прозореца, напрягайки се да го прескочи или поне да проникне през него, за да я зърна поне още веднъж.




Когато изпратих Боби, се застоях дълго пред вратата, загледан в парка и празната пейка. Момичето си беше отишло.

През нощта отново ме събуди детския плач, но бързо-бързо се стопи, щом поне-чих да стана.

На следващия ден, прибирайки се рано от работа, се размотах из кухнята, пригот-вяйки си шейк от ягоди и сметана. Обичам ягоди и сметана. Обичам тихото жужене на миксера и начина, по който белотата вътре и кървавочервената заря се смес-ват и сливат в едно.

Краката ми сами ме отведоха до голе-мия прозорец в гостната, очите ми сами я потърсиха.

Тя беше там. Очите й - тъжно зареяни нанякъде, лекият вятър - нежно галещ косите й. Защо беше сама? Красивите момичета обикновено са в парка с прия-телите си, а бяха ли сами, непременно се намираше някой бегач, чешит или просто минувач, да ги заговори. Нея просто я подминаваха сякаш не беше там.

Стоях дълго пред прозореца, неподви-жен, не помръдваше и тя.

По някое време излязох, а силното слънце жегна очите ми и ги присвих. По-разходих се из парка, накрая краката ми сами ме поведоха към нея.

- Мога ли да седна?Тя сякаш излезе от унеса, в който беше

изпаднала и ме погледна с тъжните си сини очи. Да, те наистина бяха сини. Тол-кова сини, че се губех в тях като удавник, а когато краката ми отмаляха, седнах до нея.

Дълго седяхме заедно насред тишина-та в парка, сякаш дори чуруликането на птичките беше изчезнало…

- Често ли идваш в парка? – попитах.Тя ме погледна с прекрасните си сини

очи, тънките й устни сякаш за момент се присвиха за отговор, но моментът отмина и тя отново се зарея в пространството.

- Аз живея ето там. – посочих къща-та – огромна и мрачна с прозорци вместо

очи – тя сякаш заплашително гледаше към нас. – Може би си ме виждала… ня-кой път…

Тя отново се обърна към мен. Не каза нищо, но беше толкова красива, че аз бях щастлив просто да бъда там с нея, да усещам уханието й на пролетни цветя, да гледам сините й студени очи и играта на есенния вятър с красивите й къдрици. Да наблюдавам нежното й още детско тяло в дънки и синьо потниче и разцъфващата в него женственост, издавана от всяка из-вивка, всяка фибра от него.

Постояхме така още дълго време. На-края станах и казах.

- Аз ще тръгвам сега. Имам да чер-тая едни проекти.

Тя внезапно ме стрелна с поглед, сякаш за да ме възпре, но отново не каза нищо.

- Ти си много красива. – прошепнах – Мисля, че дойдох просто, за да ти го кажа.

Докато се отдалечавах, хвърлих поглед назад. Тя ме гледаше с тъга, по-голяма и от преди.

През нощта се събудих от детския плач. Беше по-силен от всякога и на тласъци – на моменти ехтеше в ушите, на моменти заглъхваше… Скочих от леглото и хукнах, без дори да запаля свещ (електрическата инсталация отново се беше скапала). Ти-чах по тъмните коридори и през тъмните стаи, следвайки плача, но сякаш той след-ваше мен, слизах долу в тъмните килери, където нощта беше дори още по-плътна и черна поради липсата на бледата лунна светлина, качвах се и най-горе на тавана, където същата тази светлина бе превър-нала всичко в призрачна синя приказка. Белите дантелени пердета по прозорците, сега сини, се вееха на вятъра, само че вятър просто липсваше, плачът, преми-наващ от време на време в тихо хлипа-не, сега се бе засилил и сякаш идваше от всички страни… През цялото време, тичайки през тъмнината, препъвайки се в неясни черни предмети и блъскайки се в невидими стени, аз крещях: “Кажи ми




къде си! Кажи ми къде си и аз ще дойда… Просто ми кажи къде си…”

Моля те. Просто ми кажи къде си…

На следващия ден нарочно се прибрах по-рано от работа. Стоях с часове пред прозореца, загледан в парка и празната скамейка. Тя не беше там и не дойде този ден. А как исках да я видя!

Вечерта бавно се изтърколи в полуз-драч, а после тихо и на пръсти бе дошла и ми бе оказала честта на присъствието си една потайна и нежна гостенка – нощ-та.

Отблясъците на огнените пламъци в камината хвърляха златисто сияние върху кубчетата лед, които се гонеха и блъскаха едно в друго, всеки път когато разклащах чашата бърбън. Така и заспах в креслото, необезпокояван от гласовете на къщата – скърцането или детския плач.

Обичам да се прибирам от работа пеша в горещи следобеди, но този път по сре-дата на пътя ме свари дъжда, той бързо ме принуди да си взема такси. Когато стигнахме къщата, изхвърчах от колата, за да се скрия по-бързо. Дъждът между-временно бе станал проливен. На входа спрях и се обърнах.

Тя беше там, на същата пейка, брулена от дъжда, който се изливаше върху й като водопад. Бе облечена по същия начин, със светлосиньото си потниче и дънките. Косата й се бе превърнала в мокри кичу-ри, а през мокрото потниче се открояваха гърдите й и ясно се очертаваха малките зърна – тя просто седеше там, обвила с ръце тялото си, и мръзнеше.

Бързо отключих и нахълтах в къщата. В нетърпението си разрушках целия ог-ромен масивен гардероб, докато намеря чадър. После изхвърчах навън. Обувките ми шляпаха в малките локвички, образу-вани от дъжда.

Седнах до нея на пейката и я покрих с чадъра.

- За Бога, от колко време седиш тук?Тя ме погледна, а от мократа й коса се

стичаха вадички, които се плъзгаха по сините й очи и по бузите, сякаш плаче-ше. Зъбките й звучно тракаха. Тънките й устни се присвиха за миг, сякаш щеше да се усмихне.

- Виж, не трябва да стоиш тук, под дъжда. – казах безпомощно. Имах чув-ството, че няма сила на света, която да я помръдне от пейката, да направи каквото и да е - да се усмихне, да се ядоса или просто да каже нещо. – Трябва да дойдеш с мен, моля те!

Това ефирно създание ме гледа още известно време със студените си сини очи, после стана просто ей така и тръгна с мен. Продължаваше да е обвила с ръце тялото си треперейки, а зъбите й продъл-жаваха да тракат, но се движеше с такава грация, сякаш не ходеше, а плуваше сред локвите, осеяли парка като малки езерца.

Когато влязохме в къщата, тя изпървом се оглеждаше на всички страни като уп-лашено зайче, после любопитството взе връх и очичките й зашариха из най-потай-ните кътчета и ъгли.

Аз стоях пред нея, чувствайки се малко не на място, после казах:

- Ако ми кажеш телефона на роди-телите си, бихме могли… Или на някой близък…

Тя като че ли изобщо не ме чу. Очичките й продължаваха да кръстосват навсякъ-де, беше прехапала устни любопитно, а малки бистри вадички вода се стичаха от цялото й тяло по килима.

- Добре. – казах – Ела сега с мен. После ще измислим как да се свържем с вашите.

Въведох я в просторната светла баня. Тя започна да се оглежда в голямото огледа-ло любопитно.

- Трябва да ти изсуша дрехите. – ка-зах – Би могла ъ-ъ-ъ да се съблечеш… - запънах се – Искам да кажа, като преди това заключиш разбира се, ъ-ъ-ъ това е ключалката – вратата се заключва … в случай, че се притесняваш, че аз…




Ох, съвсем се заплетох. После си съ-брах мислите.

- Добре, виж сега. Аз ще те чакам отвън. Ти се съблечи, изкъпи се и облечи една от хавлиите ето там. После ще се погрижим за дрехите ти.

Когато излязох не чух прищракване. Това май означаваше, че ми има доверие. След малко се чу песента на струята на душа.

Качих се горе, за да се преоблека. Кога-то се върнах, тя ме чакаше пред банята. Беше облякла бялата мека хавлия, която бе принадлежала на жена ми, косата й продължаваше да е на мокри кичури.

- Не видя ли сешоара? Тя ме гледаше с широко отворени очи.- Добре, ела с мен.Отново в банята, застанахме пред огле-

далото и започнах да суша красивата й коса. Потиснах неустоимото си желание да прокарам ръка по меките къдрици.

После я заведох в кухнята. Тя седна на масата.

- Сигурно си гладна.Направих й сандвич. Тя го запрати по

стената. Когато й предложих купичка яго-ди, тя започна да лапа лакомо, след мал-ко цялата й уста беше омацана в лепкаво пурпурно червено. Подадох й салфетка.

- След малко се връщам.Погрижих се за дрехите, а когато се вър-

нах, в кухнята я нямаше. Заварих я в гост-ната, заспала на една страна, като малко прекрасно ангелче на големия диван.

- Трябва да се обадим на вашите. – казах, като че ли повече на себе си, след това взех решение и я завих с едно одеа-ло. Напалих огън в камината.

Качих се в моята стая и веднага заспах дълбоко. Това беше най-спокойния и сла-дък сън, който бях имал от много, много отдавна.

На сутринта тя бе изчезнала. Търсих я навсякъде, във всички стаи, в парка, но тя просто се бе изпарила безследно като утринна роса.

Не я видях още няколко дни, през които непрестанно мислех за нея, после дойде

събота. Събота е денят преди неделя и има свойството да бъде празен и ужасно тъжен понякога, а друг път, само веднъж, да бъде най-щастливия ден в живота.

Някъде долу се иззвъня. Едно звучно динг-донг.

Втурнах се като луд по стълбите, риску-вайки да падна и да си счупя врата, но ко-гато отворих вратата, там бе просто Боби.

По някое време, насред разговора, станах и отидох при прозореца. Тя беше отново там.

- Тя се върна! – възкликнах по-щаст-лив от щастието. – Виж само колко е кра-сива.

Боби незабелязано се бе приближил и бе поставил ръка на рамото ми. Когато се обърнах към него, ме гледаше прекалено втренчено.

- Виждаш ли я – момичето на пейка-та?

Той помълча известно време, после про-мълви някак съчувствено:

- Там няма никой, човече.- Как, не я ли виждаш?! – почти из-

крещях. – Там, на пейката!- Кажи ми, че се шегуваш с мен, чове-

че. – прошепна той. - Кажи ми, че просто се шегуваш. Там няма никой.

Абсолютно никой.Никой…- В такъв случай, – промълвих тъжно

– може би, наистина се шегувам.

Когато Боби си тръгна, аз тичешком се отправих към парка. Слънцето прежуряше някъде високо горе и обливаше с лъчис-то сияние парка. Коленичих пред нея в прахта и я погледнах в тъжните сини очи. Поех ръчичките й в своите.

- Разбрах защо хората не те виждат.Тя силно, до болка, ме стисна с малките

си ръчички.- Защо ме излъга. Знаеш ли колко те

обичам? – шептях – Още от първия път, когато те видях. Обичам те толкова много,




а ти дори не съществуваш.Сега тя вече ме стискаше с всички сили,

толкова силно, но аз не усещах болката. От окото й се отрони една малка чиста сълза. Само една.

- Спри! Моля те, спри! – понечих да стана, но тя продължаваше да стиска ръцете ми. Изскубнах се и забързах към къщи, препъвайки се като насън.

На следващия ден съжалих. Какво зна-чение имаше, дори и да не беше истин-ска. Когато стискаше ръцете ми вчера, допирът й беше толкова истински. Бях сигурен, че няма да я видя повече.

Тя беше изчезнала. Не я виждах през следващите дни, колкото и рано да се прибирах от работа, накрая просто спрях да ходя, стоях по цял ден пред прозореца или обикалях парка. Сега той беше пуст, по-пуст от всякога. Вече не го огласяше детски смях, нито песента на птичките, само тихия осезаем шепот на настъпва-щата есен. Не можех да се храня и не можех да спя, а заспях ли, ходех насън и се събуждах потен, бродейки сред лаби-ринтите на къщата. Детският плач нощем бе станал по-силен от всякога. Всъщност, аз не знаех кога е ден и кога нощ, колко е часът и колко би трябвало да бъде – дори не дърпах пердетата – живеех в постоя-нен мрак.

Един ден се осъзнах и отново тръгнах на работа. Същата нощ се събудих късно, много късно, от звънеца, който прозву-ча като звън на сребърни звънчета и се разнесе из цялата къща като тъжна песен. Динг-донг. Само веднъж.

Когато отворих вратата, тя беше там – красиво видение в нощта, сякаш част от сън.

Намери стаята ми сякаш винаги е знае-ла къде е и седна на леглото. Коленичих пред нея.

- Мога ли, … мога ли да те целуна?… - прошепнах.

Тя сама допря устните си до моите и много скоро те се сляха в едно. Бавно

съблякох потничето – тънката материя се плъзгаше по нежната й кожа, леко, като шепот.

Станах и загасих лампата. Пред очите ми се откри най-красивото нещо, което бях виждал някога. Луната, надничаща плахо през прозореца, бе обляла част от стаята и част от онова прекрасно ефирно създание, създадено сякаш от светлината й на границата между нощта и утрото. Тя ме гледаше с прекрасните си сини очи.

Приближих и я прегърнах. Целунах я нежно, много нежно, първо по устните, после по двете малки зърна на гърдите последователно. Те се втвърдиха при до-пира с връхчето на езика ми. Тя се отпус-на в обятията ми.

Любихме се цяла нощ или по-голямата част от нощта, а на сутринта тя бе из-чезнала, този път завинаги. Лежах дълго онази сутрин щастлив, по-щастлив от всякога. Какво значение имаше, че след това щеше да се върне тъгата, фактът, че щастието е величина с начало и край, не константа.

Дълго след това все се оглеждах за нея или стоях дълго пред прозореца. Нощем до късно не заспивах, очаквайки мелодич-ното динг-донг или поне детския плач, но той бе изчезнал заедно с нея.

В голямата мрачна къща отново се вър-наха сенките и полуздрача, а във Вондел Парк възцарува есента.

Една сутрин преди работа влязох в ба-нята да си взема душ. Когато привърших и застанах пред огледалото, горещата пара, стелеща се навсякъде като мъгла, започна бавно да разкрива една по една буквите, изписани на стъклото с малки нежни пръстчета:

ТИ ДОРИ

НЕ СЪЩЕСТВУВАШ




I can too

I Can Too -И Аз Мога

За много от Вас тази визия с попу-лярни личности може би е вече позната.

„С тениска I Can Too – носиш НАДЕЖДА” е съвместна ини-

циатива на фондация И АЗ МОГА и хора от различни браншове, които биха желали да провокират гражданското общество към промяна. Да накарат всеки един да се по-чувства способен да промени света около себе си към по-ДОБРО, с това което МОЖЕ най-добре.

дизайнерите от banda, които неуморно предоставят идеите си

на И АЗ МОГА, създават тази инициатива. Studio Proto, които на доброволни нача-ла снимат всички лица на I Can Too, също се включват в нея, а външната реклама в лицето на Метрополис груп, КРИВИЦКИ И СИЕ в лицето на Румен Кривицки, в. "Мари-ца", Атум Реклами, Тракия Билборд ООД, предоставят рекламните си позиции за популяризирането й.

в момента I can too работи над изграждането на Център за деца с

аутизъм. В резултат на две годишни усилия, Община Пловдив предоставя на I Can Too пространство от 400 кв.м, напълно безвъз-мездно.

Както всички инициативи на организа-цията, така и тази цели не толкова наби-ране на средства, колкото е обръщение към всички хора - да се включат при съз-даването на Центъра за деца с аутизъм

(с контакти, идеи; с работа и материали; с предоставянето на част от пространство /магазин, бизнес сграда, офис/ за предлага-не на аксесоари I Can Too; с sms на 1415 и тел. 09005 1415; или с дарение), с което ще дарят НАДЕЖДА на много деца.

Всички заедно, можем да сме посланици на Надеждата.

тениски на надеждата обличат световни звезди – холивудски-

ят актьор Долф Лундгрен, рок музикантът Мат Соръм (барабанист на Guns N’ Roses и Velvet Revolver), както и други много спе-циални за нас хора, които ни подкрепят.

На сайта www.icantoo.eu можете да про-следите създаването на Центъра, a бюдже-та за ремонтните дейности може да получи-те, като ни пишете на: [email protected]

Благодарим Ви!

за контакт: Фондация И АЗ МОГА: гр. София, ул. Гурко 12, ет. 7, офис 34тел.: + 359 2 937 78 62 www.icantoo.eu Facebook: I Can Too

дарителска сметка: Фондация И АЗ МОГА ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БългарияIBAN:BG15BPBI79421080910101 SWIFT (BIC): BPBIBGSF


bg art class #43

Documents