ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ

БРОЙ 15, ГОД. 4, 2012, 1 АВГУСТЪ, СРЯДА, Ц.2 ЛВ.

Изследване: Българските медии са зависими политичес-ки, бягат от плурализма

Политическите зависимости и липсата на плурали-зъм са най-проблемните зони в българските медии, а най-малкият им проблем е образователната подготовка на жур-налистите. Това сочат резултатите от изследването на бъл-гарската медийна среда през 2011 – 2012 г., изготвено от фондация “Медийна демокрация”.

Организацията е изготвила “карта” на проблемните зони в българските медии като е анализирала докладите на международните организации, които ги наблюдават – IREX, Репортери без граници, Freedom House, SEEMO, Органи-зация за сигурност и сътрудничество в Европа, Парла-ментарната асамблея на Съвета на Европа, Държавния департамент на САЩ.

Зоната с най-висока степен на тежест – полити-ческите зависимости, е критикувана от всичките осем наб-людаващи организации. Те констатират наличие на:

● силна зависимост на медиите от властовата ко-

нюнктура, ● нарастване на политическия натиск върху тях, ● отказ от критика на статуквото, ● активно и доброволно предлагане на новинарско съдържание на

политически субекти от страна на редакциите, ● наличие при част от редакциите на неофициални списъци с по-

литици, партии и теми, които да бъдат отразявани само в положителна светлина,

● разпределяне чрез правителството и общини на обществени и евросредства в полза на медии с позитивно отношение към властта (чрез договори за реклама и за медийно отразяване),

● силна зависимост на регионалните печатни и онлайн медии от местната власт,

● политизиране на медийната среда, ● липса на политическа воля за справяне с проблема за застрашената медийна свобода. Седем от анализиращите институции сочат като проблемна зона липсата на плурализъм в електронните (Продължава на 2 стр.)

БОЙКО БОРИСОВ УБИ СВОБОДАТА НА МЕДИИТЕ У НАС (От 1 стр.) и печатните издания.

Критиките са насочени към липса-та на обективност, равнопоставеност и баланс между политическите гледни точки, ограничения политически дебат в издания-та, униформеността и копирането на едни и същи източници. Медиите губят традицион-ната си роля на медиатор и насърчител на публични дебати, констатират авторите на изследването. Пренебрегват и теми, свър-зани с разнообразието в обществото – насилие над половете, хомофобия, етничес-ки и религиозни малцинства.

Пет от наблюдаващите организа-ции отчитат като проблемна зона липсата на икономическа свобода. Според наблю-дателите на медийния пазар съществува корпоративен натиск, подкопаване на обек-тивността в голяма част от медиите. Анали-заторите изтъкват, че източниците на фи-нансиране на част от медиите са неясни, а чрез тях се легитимират капитали с неясен произход. Отбелязват се и случаи, в които редакции търгуват активно и доброволно журналистическо съдържание. Зачестяват случаите, когато медийното съдържание става обект на бизнес договорки, рекламни-ят пазар се централизира, а регионалните медии остават извън него.

Други проблеми на българските медии, отбелязани в анализа, са насилието над журналисти, неспазването на професи-оналните стандарти и ниските критерии към качеството на съдържанието, регулациите и законодателството, недостатъчната конку-ренция, автоцензурата, неясната собстве-ност на част от медиите, неработещата саморегулация, слабата самоорганизация на журналистите в защита на техните инте-реси, образователната им подготовка.

АМА ДОБРЕ Е РАЗУЧИЛ СЦЕНИТЕ ОТ "КРЪСТНИКЪТ" НАШ БОКО, НАЛИ, СПОР НЯМА, МАЙ Е НА ПЪТ ДА НАДМИНЕ ПО МАЙСТОРСТВО САМИЯ МАРЛОН БРАН-ДО!

АМЕРИКА ИМА ВЕЛИКАТА ИСТОРИЧЕС-КА ЗАСЛУГА ЗА ПОБЕДАТА НАД НАЙ-ЗЛИЯ ВРАГ НА СВОБОДАТА – КОМУНИЗ-МЪТ

Публикацията Нашенски путинис-

то-комунисти организират в София де-монстрация в подкрепа на сирийския

диктатор и масов убиец Башар ал-Асад е предизвикала отзив от г-н А.Лютов, който ми дава добър повод да сипна… ако не още малко масълце в дискусията, то поне капчи-ца черна горест в нечии комуноидни сърца, които още не могат да се примирят с факта, че България е член на НАТО и на Европейс-кия съюз.

Не си мислете, че нашенските ко-мунисто-комуноиди са се примирили с това, че България, поне формално, не е част от евроазиатската путинска империя, а е част, макар и формално, от западния свят на свободата и на демокрацията. Скърцат със зъби и тайничко си мечтаят пак открито и официално да станем руски сателит и дори руска губерния. Та ето какво ми писа тоя г-н Лютов и какво аз счетох за нужно да му отговоря:

Александър Лютов каза: “Най-малкото затова, защото историческият избор на народа ни вече е направен: ние сме на страната на защитниците на свободата, именно, сме в редиците на НАТО…”

Прибързваш да обобщаваш. Мене никой не ме е питал нито за НАТО, нито за Европейския съюз. А теб? Всъщност уточни кои са защитниците на свободата, не разб-рах? Ангел Грънчаров каза: Г-н Лютов, озада-чавате ме. Не познавате основни принципи на демокрацията. Всички и то неведнъж сме питани и за НАТО, и за Европейския съюз: затова са правени изборите толкова пъти по времето на демокрацията ни, след 1989 г. Аз винаги съм гласувал за десните, демок-ратични, проевропейски политически сили у нас, именно СДС и ДСБ, и ето, тяхната платформа победи, България вече е в ЕС и в НАТО.

Даже БСП в един момент преглът-на горчивия хап и се примири с тая коренна промяна на геостратегическата ориентация на страната към западния свят на свобода-та и демокрацията. Може би защото получи заповед от Москва да се преструва, че

подкрепя, та България да бъде направена руски троянски кон в ЕС и НАТО?

А за теб не знам как си гласувал и какво си искал по тия въпроси през години-те. Може би искаш да влезем в Азиатския съюз на Путин? Знам ли те? Или в Афри-канския съюз искаш да влезем? Или в Съ-ветския съюз, някои и за това още си мечта-ят! Чешити у нашенско колкото щеш.

Но е исторически факт: България вече е в ЕС и в НАТО! Знам, мъчно е на много хора, но това не може да се промени вече. Омразният Костов направи тая “пора-зия”. Затова няма да му простят докато е жив… както навремето не простиха на Стамболов че запази България като незави-сима европейска страна, че не допусна да бъде губерния на лакомата североизточна Империя, както искаха рубладжиите… И затова, милият, го убиха така жестоко вра-говете на България…

А това кои са защитници на свобо-дата и на демокрацията и децата знаят вече… Във всеки случай това не е тиранич-ната Руска империя, това поне признаваш ли го? Америка и Европа са защитниците на свободата, г-не. Доказали са го. И най-вече Америка е такъв непримирим защитник на свободата. Тя има и великата историческа заслуга за победата над най-злия враг на свободата – комунизма.

За това, че американците спасиха човечеството от комунизма трябва да сме им вечно благодарни. Ако я нямаше Амери-ка, сега цял свят щеше да марширува както маршируват севернокорейците. Кошмарни-ят оруелов свят не се сбъдна само благода-рение на грандиозната мощ на Съединените щати. Факт.

Знам, че твърде мъчно на против-ниците на свободата, че Америка я има, но трябва да се помирят с мъката си, трябва да я преглътнат…

НАЗДРАВЕ! ПАК ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ГЕРБ, ТА ДА ВИ ДОЙДЕ АКЪЛА!

Изображението взех от ТУК.

ПРИЗИВ ЗА ПРЕКРАТЯВАНЕ НА 40-ДНЕВНАТА ГЛАДНА СТАЧКА НА Р. РА-ДЕВ, ЗАСТРАШАВАЩА ЖИВОТА МУ

юли 31, 2012

3 В групата за подкрепа на Р. Ра-

дев във Фейсбук намирам следният при-зив, към който се присъединявам; по-долу можете да прочетете и думите, с които правя това под формата на коментар под самото писмо да Р.Радев, подписано от философа проф.Николай Василев, бивш министър на образованието от едни по-други времена; времена, в които министрите на образованието или просветата не бяха жалки парвенюта като сегашния министър С. Игнатов, не пожелал заради грандомани-ята, от която, горкият, е толкова болен, цели 40 дни да намери време та да се срещне с Р.Радев и да реши за две минути проблема, заради който той заложи живота си:

До Райчо Радев Открито писмо от ръководството на Клуб „1-ви ноември”

Скъпи приятелю, в днешната бъл-гарска действителност, пълна с низост и партизанщина, подчинена на долни амби-ции и узаконено безправие, твоята съпроти-ва срещу арогантната несправедливост бе пример за себеотрицание и достойна граж-данска позиция. Още от първия ден на твоята гладна стачка Клуб „1-ви ноември” застана зад теб, подкрепяйки борбата ти за справедливост, срещу политическите увол-нения в образованието. Правейки равнос-метка на твоята съпротива, преценяваме, че тя не беше напразна. Замисълът да бъдеш уволнен се провали, твоята кауза се пре-върна в кауза на много граждански активис-ти, непримиримостта ти бе пример за много млади хора. В този смисъл преценяваме, че твоята гладна стачка постигна своята цел.

Тежкото време, в което живеем, непрекъснато ни предизвиква на борба. Борбата за една нова, по-човечна България едва сега започва. И в тази борба ние ще се нуждаем от хора като теб. Затова днес, когато твоята гладна стачка продължава вече четиридесет дни, когато на опасност е поставено не само здравето, но преди всич-ко живота ти, искаме да ти кажем: Райчо, ти си ни нужен жив, битката ще продължи и утре! Ние твоите приятели и съмишленици от Клуб „1-ви ноември” те призоваваме да прекратиш гладната си стачка, да съхраниш живота и здравето си в името на бъдещата ни борба!

Проф. Николай Василев, председател на Клуб „1-ви ноември” Румен Дечев, зам. председател на Клуб „1-ви ноември” ЕТО И НЕЩИЧКО ОТ САМАТА ФЕЙСБУК-ГРУПА: Rumen Dechev: Уважаеми съмишленици от групата в защита на Райчо Радев, вчера се срещнах с Райчо. Здравословното му със-тояние никак не е добро. Той се нуждае от спешна медицинска помощ за възстановя-ване на здравето си. Обръщам се към Вас с молба да подкрепите отправения от Изпъл-нителния съвет на Клуб “1-ви ноември” апел до него и го призовете да прекрати гладната си стачка.

Райчо ни даде един пример за действие, за съпротива и това бе най-ценното в неговия протест. Нека последва-ме този пример и превърнем нашата група в едно огнище на противопоставяне на всяка несправедливост и беззаконие, където и да са се случили – в България или по света. Тези които желаят, нека да дойдат днес в 17,00 ч. пред Министерството на образова-нието да изразим нашата солидарност с Райчо Радев. Ангел Грънчаров: Подкрепям! За жалост не мога да дойда до София, аз съм от Пловдив, но духом ще съм с вас на митинга пред Министерството. И аз смятам, че Р.Радев изпълни дълга си и ни изнесе един много вдъхновяващ урок! Урок по гражданс-ко достойнство! По всеотдайна ангажира-ност с проблемите на българското училище и образование! Ако имаше повече радетели за едно модерно образование като Райчо Радев, работите нямаше да са така плачев-ни – каквито са сега. Тъй че, Райчо, с честа съвест прекрати стачката си и се погрижи за здравето си! Ний ще продължим борбата, така няма да се оставим!

НИЕ, УЧИТЕЛИТЕ, СМЕ СТРАННА ПОРО-ДА ХОРА: КАКВОТО И ДА ПРАВИМ, ВСЕ Е

ЗА ДОБРОТО НА УЧЕНИ-ЦИТЕ

Текстът, който следва, е

продължение на поредицата Записки по една бъдеща книга с при-мерно загла-вие ИЗКУСТ-ВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ или УЧИЛИЩЕ НА

БЪДЕЩЕТО. Прочее, тия варианти за заг-

лавие вече ги оценявам като съвсем нес-получливи, т.е. книгата ще е нарича съвсем иначе, а как точно - засега не мога да кажа. Идеята ми е да напиша книга, в която се разказва за съвременните начини на препо-даване - и за отношенията между учител и ученик.

Понеже в предишната част започ-нах да разказвам за някои истории около написаните от мен учебни помагала по философските предмети, изучавани в гим-назиите, ми се ще да завърша тази тема, та да подема нова. Макар че, както ще видите, около приложението на помагалата ще се докосна и до всички други значими теми и проблеми. Моят замисъл беше да създам близки до младите, достъпни, разбираеми, човечни, способни да въвлекат съзнанията им в проблемите, вълнуващи по начало всеки човек, учебници и помагала. При това аз пишех тези помагала така близко до потребностите и трудностите на реалния учебен процес, че в някакъв смисъл мои най-близки сътрудници при написването им бяха самите ученици. В помагалата влиза-ше всичко онова, което беше проработило в практиката, което се беше показало като ефективно и полезно във всекидневното ми общуване с тях. Наистина тия помагала бяха направени с цел да помагат на млади-те, та да успеят да направят своите първи, пък макар и неуверени стъпки в търсенето на ония истини, които са необходими за живота им. Философията в моето разбиране е тъкмо това: да помага, тя е помощница на човека, ала в никакъв случая не е слугиня. Учителят също е този, който помага, той е на разположение на учещите, партнира си с тях, като целта е все една и съща: да нап-редват, и то съвсем реално, в движението си по пътищата на своето личностно самоу-съвършенстване, на своето духовно, идейно и ценностно укрепване. Това според мен е главното, всичко друго има подчинено зна-чениу особено пък пък угаждането на разни-те му там директори и инспектори - и на другите министерски чиновници.

Като написах това се сетих за нещо, да разкажа тога-ва все пак какво се слу-чи след оня

злополучен час, в който

учениците четяха на глас "мръсни думи", а ди-

ректорката побесня от "гаврата", която според нея тоя "подлец Грънчаров" й бил устроил. Вкратце, стана ето какво: няколко часа след това се опитвах да обясня на горката директорка какъв и смисълът на занятието по "разбло-

4 кирване", а също да й помогна да разбере защо съзнанията на децата са блокирали. Каквото и да й кажех, тя, разбира се, не го приемаше. Даже не помагаше аргументът, че това е психология, че в психологията, с оглед на някакви цели, се извършват даде-ни експерименти и упражнения, изцяло практически, а пък после, на тази основа, се прави анализ, та учениците сами да осъзна-ят какво всъщност се е случило, т.е. да проумеят собствените си реакции, собстве-ното си поведение, самите себе си. Убедих се в нещо, което прекрасно разбирах по начало: че онова, което учениците с лекота разбират, изобщо не е по силите да бъде разбрано от администратор в образование-то. И така, в този дух, се водеше напълно безполезно обсъждане няколко часа, често прерастващо в най-банална караница. В интерес на истината трябва да призная, че инспекторът, преструвайки се, че разбира (все пак тоя човек имаше ако не друго, то философско образование, вярно, в духа на марксистко-ленинската школовка, но все пак), в някакъв смисъл ме защити и дори подкрепи, което доведе до същински бяс директорката. Силно уплашен за нейното психично здраве, се наложи, по хуманни причини, да смекча тона, и за да й помогна да се успокои, да призная някакви свои "грехове", примерно, "прекален авангарди-зъм" в подходите, които използвам, подат-ливост към методите на толкова коварната западно-империалистическа наука и все в този дух; за удивление е, че директорката сякаш не усети подигравката и изглежда се успокои. Излишно беше да казвам, че по образование тая директорка беше, чини ми се, начална учителка, един вид педагожка - един много опасен за образованието чо-вешки вид! - и злите езици говореха, че била се прехранвала в предишния си живот, преди да се възцари на директорския пие-дестал, като най-проста възпитателка в някакво общежитие. Сами си правете изво-дите какво означава всичко това; много често става така, че директорите в институ-циите на българското образование са за това предимно да пречат и да вредят на истинското образование на младите, а не с нещо да са полезни. Както и да е. Та това стана след оня паметен час. Прочее, да не забравя, че учениците бяха много щастливи от случилото се. Е, няколко месеца след този час аз се принудих сам да напусна това училище, щото тук вече бях успял да покажа какво мога - и как го мога.

Пак в скобки ми се ще да засегна още един аспект на същия проблем, та повече да не ми се налага да се връщам към него никога (щото той, ако забелязвате, съвсем не ми е приятен: аз не съм урод, та да ми е приятен?!). Аз за това, дето сега ми е на ума, сякаш изобщо до този момент не съм писал, е, заслужава си да се каже. Става дума за това как "персона нон грата" като мен си търсеше работа из пловдивски-

те учелища и гимназии, особено когато имах злочестината да се прочуя тук-там, и то в най-лошия смисъл: като някакъв си там луд, който при това е със най-скверен характер, непослушен, особняк и какъв ли не още, абе с една дума казано, човек, от който учител съвсем не става. Та ето как вървяха нещата в тая сфера.

Когато за кратък период излезе първото ми помагало, това по психология, и то в две издания, и то със заветния гриф "Одобрено от МОН" на първата страница, и то, представете си, получило много добро-желателни отзиви в медиите (например, книгата ми беше представена с добри думи в единственото тогава предаване за книги в единствената тогава телевизия, държавна-та, именно в предаването на литературния критик Георги Цанков), та именно тогава на ниво Регионален инспекторат стана така, че официално забраниха на учителите по философия да използват моето помагало, направиха го това на едно съвещание, в мое присъствие. Стана така: г-н инспекто-рът, след като близо час ни дава своите възскучнички, ала иначе безценни "съвети", по-скоро директиви за това как трябва да преподаваме (такива абсурдни съвещания на учителите по отделните предмети се провеждат в началото на всяка учебна година), та като свърши тая работа, в един момент инспекторът премина към така вълнуващата го, явно, тема за "разрешени-те, допустимите и задължителните учебни-ци и помагала" по философските предмети; и тогава негова милост, гледайки право в очите ми, благоволи да каже следното: - Знаете, колеги, по психология има само един официален и разрешен учебник, добре познатият ви учебник на Джалдети, Стама-тов, Василев (тоя със съветската психоло-гия, бел. моя, А.Г.). Да, има само един учеб-ник! - натърти инспекторът, нежно гледайки право в моите очи - И затова ще преподава-те само по него! Всички ще преподавате по него, няма друг избор! Това е. Не допускам никакви своеволия в тази посока. Точка.

Като каза това, инспекторът напра-ви пауза, а след това, пак гледайки директ-но и най-нагло в очите ми, попита дали има някакви въпроси. Моя милост, разбира се, вдигна ръка и взе думата; заявих следното:

- Г-н Инспекторът нещо се е обър-кал, явно, или не е информиран, греши, макар че добре знае, че има и втори, алтер-нативен учебник по психология, написан под формата на помагало, това е моят учебни, моето помагало. Също е одобрен от Минис-терството, тъй че някак си не можах да разбера защо г-н Инспекторът благоволи да се изрази така. Освен ако не се изживява като рекламен агент на другия учебник, което пък поставя логичния въпрос: каква комисионна получава за услугата си от авторите на другия учебник. Това исках да кажа. Та мисълта ми е, че има и алтернати-

ва, има и втори учебник. Има възможност за избор. Не е като да няма. Постарал съм се да има. Сторих каквото е по силите ми да има един по-различен, интересен, близък до нуждите на учениците учебник. Но спирам дотук, че да не излезе, че рекламирам учеб-ника си. Мерси за вниманието!

Казах това и си седнах. Забелязах, че в публиката настъпи известно раздвиж-ване. Примерно, учителките, седящи на най-първите редове, още по времето на моята реч сякаш в такт, хорово, се хванаха за главите и почнаха да стенат, мълвейки:

- Но моля ви се, каква наглост: сам да говори за някакво си там негово помага-ло! Каква грандоманщина, какво безсрамие! Леле, та това е нетърпимо, дру..., пардон, дами и господа! Имало алтернатива, как пък поне малко не го е срам пък тоя! Безсрам-ник неден! И т.н. И ала-бала. И прочие. - по този начин прочувствено, вперили очи пра-во очите на г-н Инспектора, мълвеше група-та на най-примерните, на най-изпълнителните учителки.

Е, имаше и учители, които мълча-ха, имаше и такива, които роптаеха по друг начин, както и да е, всякакви реакции има-ше; съвещанието, до преди миг крайно скучно, изведнъж стана интересно; появи се възможност за шоу, за живот, за интрига - та да се запомни с нещо. Като се получи тако-ва смятение на духовете, г-н Инспекторът, гледайки с възможно най-строг поглед, пак взе думата и благоволи да се изрази ето как:

- Дру..., пар-дон, колеги, това, което каза г-н Грън-чаров, не е така. Той лъже! Негова-та книжка нито е учебник, нито е пома-гало, и той не знае каква е. Нищо не е. Аз съм преценил,

че не става, точка. Никой, повтарям никой в моя район, ако трябва ще потретя, никой няма право да използва друго помагало по психология освен официалния, одобрен от г-н Министъра учебник. Край. А на толкова долното подмятане на Грънчаров, че съм бил рекламен агент на тоя учебник, няма да отговарям, понеже съм личност, имаща известен морал, ще замълча, оставяйки гнусната инсинуация на съвестта на г-н Грънчаров. Ако той има такава де. Прочее, човек, който сам рекламира своето така наречено "помагало" с оглед да спечели някакви пари, няма моралното право да се изказва по тия въпроси. Спирам дотук. Темата е изчерпана.

5 Аз, разбира се, не мислех така. Пак

взех думата. Встъпих в обречена дискусия. Бях млад и неопитен. Бях устроен така, че не можех да понасям бюрократичните мер-зости и не мълчах. Стана, разбира се, пре-възходен скандал. Аз и преди, по други въпроси, съм успявал да предизвиквам скандали. Забелязал съм, че когато взема думата на такива места, на разните му там съвещания, като се изкажа, сякаш бомба съм пуснал в средата на залата. Страшна работа! В един момент взех да ставам пиш-ман и попрестанах да се изказвам. Изказвах се, ама в краен случай. А като бях по-млад даже получавах някакво извратено удоволс-твие да дразня скудоумните бюрократи - и да се радвам на толкова смешните им реак-ции. Заливал съм се от смях понякога. Е, и много съм си патил де. Както и да е. Про-чее, да допълня: на другите автори на пома-гала и учебници същият този цербер г-н Инспекторът, дето забрани да се преподава по моето помагало, уреждаше многодневни платени семинари, на които, представете си, да обучават учителите в преподаване по техния учебник! Хем да агитират дни наред учителите да принуждават учениците да си купуват от техните учебници, хем за тая агитация държавата им плащаше, понеже бяха, разбира се, от категорията на "наште хора". Така стават тия неща из отечеството ни: то е за едни най-грижовна майка, а за други - жестока мащеха. Така е било, така и ще си остане явно.

Но да про-дължа исто-рията си. Та значи в един момент стана така, че в резултат на изявите ми се стигна до

положение нито един директор да не иска да ме

вземе на работа: чуеха ли името Грънчаров, бягаха пустите му директори и директорки като прокажени! Страх ги беше, хорицата, да си турят такъв таралеж в гащите. Ето че в един момент възникна съвсем реална ситуация да обрека семейството си на глад-на смърт. Особено когато пък и на съпруга-та ми, също учителка, директорите почнаха да правят мръсотии: вземаха я на работа, но като разбираха, че неин съпруг е "оня злодей" Грънчаров, за да се пазят по-далеч от огъня, предпочитаха да я държат само година - или няколко месеца, и я уволнява-ха. За тия всичките години горката ми съп-руга в нито едно училище не е работила повече от една година (с едно нищожно изключение, когато работи 2 години и ня-колко месеца, оня директор явно беше непростимо наивен и неинформиран, не

знаеше кой е Ангел Грънчаров). Та с оглед на тия обстоятелства наистина призракът на гладната смърт съвсем реално започна да витае около моя дом.

Спаси ме следното. Изглежда има съдба, по-скоро има Бог. Добрият Бог нап-рави така, че аз в един момент попаднах на - о, чудеса! - на свестен, човечен, различен, оригинален директор, попаднах на дирек-тор-личност, който сам не цепеше, както се казва, басма на бюрократите. Аз, така да се каже, попаднах в рая - що се отнася до моите иновации. В този период, вдъхновен, написах всичките си останали учебници и книги. Невероятен подем на духа изживях. В това училище работя вече цели 12-13 годи-ни, което е рекорд. И понеже съм на път съвсем да се отклоня, но все пак пък се налага да завърша проблема, ще кажа още нещичко.

Та подавам значи документи в това училище, имаше обявено цяло място, цял щат (иначе все обявяват лекторски часове, понеже часовете за философия в нашите училища са крайно оскъдни). Тоест, работ-ното място беше, както се казва, апетитно. Не е тайна да кажа, то се знае, че у нас не може да бъде иначе, директорите обикно-вено назначават учителите било по протек-ции, било с връзки, било по вуйчо-шуро-баджанако-братовчедска линия. Факт. Така е в Отечеството ни, така е било, така ще бъде во веки веков. Моя милост, разбира се, няма връзки и разчита на "честната борба". Моя милост, другояче казано, е крайно непрактичен човек, т.е., е балък, голям наивник. Та подавам аз документи и чакам. Имам едно леко предимство: още тогава, става дума за периода след 1992 г., имах получена най-висшата степен учителска квалификация, т.н "първи клас". Понеже като бях университетски преподавател бях публикувал много статии, та ми дадоха този клас-квалификация. А пък в ония закони и правилници в онова време имаше клауза, че класът-квалификация трябва да се взема предвид от всевластният директор. Аз само на това разчитах. И понеже в онова време много рядко се срещаше друг със същото ниво на квалификация, аз, макар и млад (да не говорим, че бях, както видяхте, и "прок-лет човек"!), предимно на това основание все пак съм си намирал работа, т.е оцелях в годините, не умрях от гладна смърт. Както и да е. Описвам тия неща, които, макар изг-леждащи "ненужни подробности", все пак хвърлят обилна светлина върху това каква е реалната ситуация в нашите училища, в българското образование изобщо. Има много такива "малки камъчета", благодаре-ние на които каруцата на българското обра-зование отдавна е обърната с колелата нагоре и не помръдва наникъде. Та в тоя смисъл, чини ми се, си струва патил и пре-патил човек да разказва своите истории. Е, ще се постарая да не прекалявам де, щото

имам други, много по-важни проблеми за решаване.

Та значи подадох в онова училище документите. Звъни телефонът, обажда се секретарката, казва: "Г-н Паунов, директо-рът, иска да разговаря с Вас, заповядайте днес в един колко си часа!". Това е заветно-то, очакваното от кандидат-учителите поз-въняване. В повечето случаи подаваш до-кументи, никой не те търси, телефонът мълчи. И при мен доста е мълчал. Но ето, сега се обади. Аз ви казвам, има Бог, вие не вярвате!

Отивам в училището и седя на ди-ванчето пред директорския кабинет, пред който двама мъже си говореха нещо и аз реших, че чакат директора, знам ли? Смее-ха се, говореха си нещо, единият от тях беше твърде гръмогласен, помня, че си помислих: егати човека, шегува се, смее се, разказва някаква интересна история, какво ли му е път толкова весело?! А на мен съв-сем не ми беше весело. По едно време двамата се разделиха, единият си тръгна нанякъде, другият посегна към ръчката на вратата на директорския кабинет, но преди да влезе, се обърна към мен, попита ме аз него ли чакам, аз, съобразявайки, че оня същия веселяк явно е директорът, отвърнах да, той ме покани, влязох. И човекът вътре, като разбра кой съм, ми каза, че е решил мен да назначи, каза така: днес е петък, а ела в понеделник, да подпишем договора и веднага почваш. Каза също: реших теб да взема, първо, защото си мъж, тук нашите ученици са все момчета и не бива учители-те да се все жени, и второ, щото имаш пър-ви клас-квалификация. Смятам, ще ти харе-са при нас, хайде, заповядай в понеделник!

Радостен напуснах кабинета и ся-каш хвърчах към къщи да зарадвам горката ми съпруга, да й кажа хубавата вест, щото тогава нямаше мобилни телефони, е, има-ше де, но такива имаха само мутрите, те се перчеха по улиците с огромните си, като тухла, телефони. Както и да е, идвам в понеделник, същият оня директор ме пос-реща пак пред вратата, и ми държи вече съвсем друга реч; каза ми следното:

- Абе, човече, искам съвсем прия-телски и открито да те запитам: кой си ти бе, какъв човек си, що за човек си?! - като рече това, директорът се хвана за главата и продължи - Ще бъда откровен до предел, знам, че не бива, но ето, факт: от петък насам, след като говорихме, да досега, цяла събота и неделя също, на мен ми звъняха разни хора, няма да казвам сега какви, които ми говореха едно и също! Знаеш ли какво ми говореха сякаш са се наговорили, ето какво ми говореха: сакън, не назначавай тоя Грънчаров, ще ти подпали училището, в никакъв случай не го назначавай! Ще съжа-ляваш ако го назначиш: той е много лош и много опасен човек! Не си туряй такъв та-ралеж в гащите. Не назначавай него, назна-чи моя човек, аз ще ти кажа кой да назна-

6 чиш. И все големци хора ми се обаждаха - скръбно каза директорът - не мога да ти кажа кои, но повече от 20 човека ми се обадиха, ето, чудя се какво да правя сега! Е, кажи, що за човек си ти, виждаш, съвсем откровен съм, прощавай, че ти говоря на ти, но ето, в крайно затруднение съм. Защо те смятат за толкова лош, какво си направил толкова?! Помогни ми да разбера.

Слушах тия думи и, признавам си, хем не ми беше приятно, хем се чувствах крайно заинтригуван: за първи път директор ми говореше за истинската ситуация; каз-ваше ми неща, които ми обясняваха защо толкова трудно си намирах работа. Явно си имах "доброжелатели", които ме преследва-ха навсякъде така, както комунистите прес-ледват... "световния империализъм". Имаше едно време такава една популярна приказка в социалистическата казармата, по-старите я знаят: еди кой си го преследват старшини-те сякаш е империалист! Та затова използ-вам тоя израз. Както и да е, като изслушах директора, крайно възмутен, ала сдържащ гнева си, му рекох само ето тия думи:

- Ами г-н Директоре, сам си праве-те сметка що за човек съм аз и що за хора са моите "доброжелатели", дето са Ви се обаждали. Аз съм дошъл тук при Вас, защо-то си търся работа, аз имам семейство, ако не си намеря работа, семейството ми ще бъде обречено на гладна смърт, но те ме "препоръчват" пред вас: сакън, той бил лош, не го назначавай! Излиза, че щом аз съм лош - а аз искам да работя и да преживявам някак със семейството си, не виждам в това нещо лошо! - тогава те ли, тогава нима тия, дето искат да бъда оставен да мра със семейството си, са добрите, така ли? Аз съм бил лош човек, те, явно, са много добрите - правете си в такъв сам случай сметка за какво изобщо става дума. Те са човечните и добрите, те били загрижени аз да не напра-вя нещо лошо, аз съм бил лошия, така ли е според Вас?!

Като чу тия думи, дирек-торът Паунов се позамисли. В тоя момент звънецът за влизане в час би. Той ми рече да вли-зам в час, щял да по-мисли над думите ми.

Разтреперан от възмущение, влязох си в час. Когато свърши часа, директорът ме чакаше във фоайето, прегърна ме през раменете, въве-де ме в кабинета и ми рече ето тия думи:

- Виж какво, Грънчаров, Грънчаров ли се казваше? Виж какво ще ти кажа. По-мислих над думите ти. Трогна ме това, дето каза: че не било човечно така да говорят

против теб, че не може добри хора така да говорят против друг човек, колкото и да е "лош" той. Затуй ще ти кажа: тия, дето се обаждаха да говорят против теб, аз съвсем не ги мисля за добри; сега като те слушах, наистина осъзнах още по-ясно това. Е, нещо те мразят тия хора, имал си си разни дрязги с тях, те даже ми разказваха разни твои истории, но аз на тия приказки не надавам ухо. Обещах ти да те назнача, въпреки че ми запалиха телефона от обаждания, ще те назнача; аз като кажа нещо, го правя. Но ме разбери и ти мен: обаждат ми се разни големци и ме карат теб да не назначавам, а да назначавам техните протежета, и на мен не ми е лесно да им чупя хатъра, ти как си мислиш, лесно ли ми е? Но аз съм особняк, ти ще ме видиш какъв съм: назначавам те, ето ти там договора, подписвай! Само има една дреболия, правя я, та да затворя уста-та на "доброжелателите" ти: назначавам те само за 4 месеца, така пише в договора. Ще ти кажа после защо правя така.

Аз понечих да споря, щото мяс-тото беше обявено за една годи-на, за 4 месеца е

нищо, таман на Нова годи-на пак да остана без работа, но таман да

се ядосам, директорът сякаш усети това, и ме изпревари с ето тия думи:

- Честно ще ти кажа: страх ме е. Страх ме да не направиш нещо, вярно, гледам те, не си чак толкова лош човек, виждаш ми се разбран, ала ето, тия, дето ми звъняха, ме уплашиха. По тази причина ето какво ще направим: назначавам те за 4 месеца, един вид "проверочен срок", ако не направиш нищо лошо, тогава към Нова година ще те назнача за още една цяла календарна година. По този начин ще из-бегнем обявяването на мястото ти на тру-довата борса през лятото, това дори е по-добър вариант за теб. Като не го обявява, тогава ония хиени, които сега искат да лап-нат мястото ти, ще останат с празни уста. Сещаш ли се? И за мен по-добре, и за теб. Аз съм хитър, ето така ще направим, обе-щавам ти. Не ща да се занимавам с просто-тии, тия, хиените, майната им, ако излезеш светен човек, ако си гледаш работата, ще работиш дълги години в това училище. Айде, разбрахме се, съгласен ли си да направим така?

Като чух тия думи, аз кандисах. Ка-зах му, че нищо лошо никога не съм правил и че и той ще се убеди в това. Казах му, че

това кое и какво е лошо и кое е добро е доста относително: лошото за едни е добро за други, за жалост, у нас е така, пълно е с хора с извратени представи. Понечих още да философствам, директорът обаче ме потупа по рамото, каза ми да си гледам работата и проблеми няма да имам и ме отпрати, щото бързал за нанякъде.

Подписах договора. Както и каза директора, така и стана. И ето, работя още в това училище, повече от 12 години вече. Директорът, за който става дума, се пенсио-нира, вече не е директор; но аз винаги ще бъда благодарен на тоя човек, че не само се държа човечно с мен в тия години, но и че ми създаде нужните условия да направя в това училище всичко, което направих, всичко, което успях да постигна. А направих и постигнах много. Дори и да звучи неск-ромно, ще го кажа, щото е истина. Аз рабо-тих невероятно интензивно в тия години. Скъсах се от работа. Както и да е. Явно съвсем се отклоних, но ми се чини, че тряб-ваше да разкажа тия истории. Те значат много. Не толкова за мен, а за всички, които са в тази ситуация. Имам предвид учители-те. Знайте от мен: съвсем нелека е ситуаци-ята на съвременните учители. Съвсем не е лека тяхната работа и мисия. Особено в неблагодарно общество като нашето.

Явно и този текст сякаш се плъзна по разните му там жизнени, пък и лични "конкретности". Но аз съвсем не ща да игнорирам в тия мои записки личното, камо ли пък жизнено-достоверното. Напротив. От друга страна ще пиша така, както духът ми го иска. А аз на моя дух забрани не ща да налагам. Иска ми се да са твърде свободни и свободолюбиви тия записки, да са пропи-ти, както се казва, от личностност и от сво-бодолюбие. Щото, всъщност, това е моята основна тема: как свободолюбието, пък и човеколюбието да станат оста, в която всичко в нашите училища се върти. В това аз виждам смисъла на дългочаканата, ала още недочакана "реформа".

И ето, налага се да завърша разка-за си около помагалата, макар че за тях и тепърва ще пиша. Но, както е тръгнало, нека да бъде продължението ми все на същата вълна.

В тия месеци, в които директорът ме "изпробваше" и проверяваше да види дали наистина съм лош или не, аз направих, аз си позволих да направя някои, без пре-величение, фундаментални работи. И, раз-бира се, предприех много рисковано нещо. Заложих всичко. Ще ви кажа и тая история, няма как. Даже и сега ме е страх дали ад-министративните цербери няма да се раз-лаят като разберат какво съм направил тогава.

Ден след ден директорът ме сре-щаше забързан по коридорите и, здравис-вайки се, ми казваше шеговито:

- Ангеле, кажи, какъв е живота при теб, а? Доволен ли си от живота, кажи де?

7 Най-важно е да е доволен от живота чове-кът! Така мисля аз. Е, хубаво, щом си дово-лен от живота, така и трябва. Радвам се!

Тази си беше постоянната му при-казка на г-н Паунов, Венелин е малкото му име, "Веню" му викат, както и да е, но той с тия думи приветстваше всеки, не само мен. Който и да срещнеше по коридора, той, забързан, все тия думи повтаряше:

- Е, Христо, кажи сега: какъв е жи-вота при теб, а? Доволен ли си от живота, кажи де? Най-важно е да си доволен от живота. Е, хубаво, щом си доволен от живо-та, така и трябва да е. Хайде чао, че бър-зам. Имам работа.

А на мен пък в ония първи месеци, ухилен, директорът обикновено добавяше:

- Ей, Ангеле, абе ти защо нищо лошо още не си направил бе, а?! Аз всеки ден чакам нещо лошо да стане, чакам, както ме предупредиха, да събориш покрива връз главата ми, а ти си кютиш, нищо лошо не правиш, как е възможно така?! Лош си бил до невъзможност, а ето, нищо лошо не правиш, как така? Леле, заболя ме главата от чакане. Направи нещо лошо де, хайде, не ме разочаровай!

И, хванат за главата, директорът бягаше по работата си. Аз обикновено се смеех и му отвръщах, че нещо ми е явно изчезнало вдъхновението да правя лошо-тии, сам не разбирам защо е така. Да, обаче ох какви лошотии правех аз в това училище, ето, сега ще се разкрия, четете, цербери, и ликувайте! Даже и Паунов не знае това, което сега ще ви кажа: прави са били ония, които си залагаха целия авторитет да го увещават, че Ангел Грънчаров е шило и в торба мирно не може да стои. Та ето какво сторих в ония най-първи месеци.

Сторих много неща, но най-вече сторих една пълна лудост. Ще кажа за какво става дума, но поред. Значи първо си за-почнах да водя часовете както аз искам, както аз смятам за добре, без да ми пука за това какво мислят разните му там инспекто-ри. Отпочнаха се в това училище едни раз-горещени дискусии, в един момент в някои класове дискусиите продължаваха даже и в междучасията. Учениците в това училище са много будни, абе бива ги, за разлика от други училища, в които съм работил, това училище наистина е от висока класа. А училището - това са преди всичко учениците му. Едва после идват учителите. А и неве-роятни учители имаше тогава в това учили-ще - да кажа това в скобки. Само няколко имена на учители ще кажа, те значат много за всички, които са имали допир с това училище, пък и неговата слава се носи надалеко; та имената на големи учители, невероятни майстори на учителския занаят, които искам да спомена тук, понеже имах невероятния шанс да работя с тях, са: Жак Асса, Йорданка Господинова, г-н Марински, Иван Блянтов, Вангелина Искрова, Станко Станев. Някои от тях починаха още преди

да се пенсионират, Бог да ги прости, не зная давате ли си сметка, но учителската профе-сия е крайно изтощителна; други от тия най-знаменити учители сега са пенсионери, Бог да им дава живот и здраве! И много други безкрайно интересни учители-личности има в това училище, всички човек не може да изброи. Но аз май пак се отклоних.

А ето сега няколко думи за оная аван-тюра, която си позволих да извърша. Не зная дали сега, въз основа на тия мои записки, от Инспекто-рата няма директно да ме дадат на

съд, понеже са получили, така да се каже, "пълните самопризнания" на злодея Грън-чаров. Както и да е, ако се наложи, и в зат-вора ще ида за известно време. Но ще кажа самата истина. В крайна сметка Симон дьо Бовоар неслучайно е писала: "Който не обича риска, се страхува от свободата!". Е, аз страхливец не ща да бъда. Малодушните са страхливци. Учители, които са страхлив-ци, няма как да възпитат горди, достойни, безстрашни хора. Не могат да възпитат личности.

Та сторих ето какво. Аз имах вече, казах, едно помагало, това по психология, за което писах, че инспекторът ми забрани да преподавам по него; е, аз обясних случая на г-н Паунов и на г-н Станко Станев, зам.-директорът тогава, Бог да го прости, той почина по-малко от година след като се пенсионира преди няколко години. И двама-та ми рекоха: за да си нямаш главоболия, съобщавай на учениците официалния учеб-ник, казвай им, че всеки може да учи ако иска по него, а пък също така съобщавай, че има и твое помагало, който какъвто иска учебник да си купува - и толкоз. Така и пра-вих. Що се касае до купуването на моя учебник, за да не се стига до "конфликт на интереси", измислих най-накрая следното: наполовина им го подарявах помагалото на учениците, те плащаха само 50% от стой-ността му, някакви си там 2 или 3 лева. Един вид никакви облаги не съм имал, но както и да е. Но ето сега най-страшното: реших да направя една истинска авантюра, много рискована работа, което означаваше, че ако се разкриеше, аз можех да си загубя работата, при дадените обстоятелства, завинаги. Пак във връзка с тия помагала стана цялата работа.

Не може човек да преподава по изцяло нов начин, но да няма съответното алтернативно помагало. Аз бях вече разра-ботил помагала по етика, по философия на

правото, по логика, по философия. Да, обаче издателят ми тогава, г-н Козарев, имаше трудности, реши да промени изда-телската си политика, и често ми заяви: повече учебници и книги от български авто-ри няма да издавам, ще издавам най-вече стойностни преводни книги. Тогава именно, в ония години се е раждала издателската концепция на издателство ИЗТОК-ЗАПАД. Няма как, аз трябваше да си диря друг издател. По-късно се върнах при Любен Козарев, но преди това се видях да постъпя ето как.

Тръгнах от изда-телство в

издателство. Навсякъде ми казваха, че не могат да издадат тия

помагала, щото не били одобрени от

министерст-вото. Предла-гаха ми да

опитам първо да ги дам да минат процеду-рата, пък после ще видим. Аз обаче не исках да мине живота ми в безсмислени битки с министерските бюрократи. В един момент един издател ми каза: виж какво, честно ще ти кажа, ще ти издам тия две помагала, дето си донесъл, но при едно условие, именно, ако си платиш. Просто нямам ресурс за моя сметка да излизат, но ако намериш пари, ще ти ги издам. И ще ти ги издам на най-обикновена, ниска цена, няма да те одера. Бре, откъде сега да на-меря пари?

Известно е, че в човек като мен, при това с много редки пръсти на ръцете, това нещо, парите, съвсем не вирее. Току-що беше минала виденовата хиперинфла-ция и криза, която изяде изцяло спестява-нията на целокупния наивен български народец, всичките им пари в кътаните в долапи спестовни книжки на бабичките изгоряха за няколко дни, останаха стотинки вместо левчета, а парите прибра толкова щедрата комунистическа номенклатура, превърнала се вече в ченгесарска капита-листическа олигархия. Тоест, нямаше откъ-де да взема пари на заем, парите в спес-товните книжки на най-близките ми хора изгоряха. Аз даже съм писал как парите от детския влог на моята съпруга, в който щедри баби са й давали години наред пари, и се беше натрупала доста добра сума (жена ми е спестовна и до тия пари не по-мисляше да се докосне!) изгоряха като вестник, когато се усетихме накъде вървят работите, та изтегли всички пари, пари, примерно, в миналото за поне две чисто нови леки коли съветско производство, и с тия пари успя да ми купи... две опаковки

8 лекарства за сърцето! Така ставаха в ония години работите. Едни обедняваха за часо-ве, други се замогваха за минути. Банди-тизмът, разбойничеството у нас винаги е било на висота.

Та значи пари нямах. Тогава в бе-зизходицата реших да направя ето как. Понеже всяка есен всички учители събират от учениците пари за учебници и помагала, ми щукна в главата и аз да събера, и то съвсем дребни пари, няколко левчета, и събраните пари да ги занеса на издателя, а пък той, както ми беше обещал, скоростно да издаде помагалото! Тоест, да събера пари за още неиздадено помагало, един вид учениците да подпомогнат излизането на тяхното помагало. Сякаш събират пари да изкарат помагалото на ксерокс. Прочее, аз и така бях правил преди, но на ксерокс отпе-чатвано, помагалото им излизаше по-скъпо. Тогава ксероксните услуги бяха значително по-скъпи, не беше както сега. Та за да бъде по-икономично, аз реших да сторя тая рис-кована работа. Нещо повече, нали обрече-ните на гибел стават все по-дръзки: реших две помагала да издам по тоя начин! Казах на учениците да събират парите, по класо-ве, който иска помагало в хартиен вид, да даде пари - и понеже училището е голямо, за седмица-две се събра за всяко от пома-галата сума, равна на около половината от стойността на всяко от тях. Дадох парите като капаро и издателят почна да работи по издаването им. За две седмици помагалата излязоха.

Е, оказа се, че от учениците не мо-жах да събера цялата сума за издаването на тия помагала, половината само събрах, а другата половина се наложи да изплащам цяла година, ежемесечно, след това на вноски от заплатата си. Така излязоха учеб-ните помагала по логика, носещо името ИЗКУСТВОТО НА МИСЪЛТА и по филосо-фия на правото, имащо заглавие УНИВЕР-СУМЪТ НА СВОБОДАТА. Това сторих. Това престъпление извърших. Нека да ме наказват сега. Нека да ме наричат "мръсен капиталист" или "търгаш", който злоупотре-бява с толкова възвишената си длъжност на учител за да се "обогатява за сметка на учениците". Този е моят грях. Не че се съм се обогатил с нещо де. Други се обогатиха. Примерно, един от авторите на оня съветс-кия учебник по психология, който повече от 10 години беше единствен и задължителен - и се издаваше ежегодно от държавното издателство ПРОСВЕТА за всички училища в Царството! - се беше похвалил пред един наш общ познат (щото и тия автори са пловдивчани, та думите му стигнаха и до моите уши), че от хонорарите, които бил получил от учебника, си бил купил няколко апартамента. От учебникарският бизнес се правеха и се правят много добри пари - стига, разбира се, да си в дружески отноше-ния с Министерството, с министерските чиновници. Та тоя примерно много се гор-

дееше, че по тоя начин, с умната си инвес-тиция, успял да надхитри дори хиперинф-лацията на Жан Виденов.

Така правят оправните, добрите хора, които забогатяват, както се вижда, съвсем законно. Ний пък за сметка на това сме "закононарушители" и "престъпници", нищо че сме бедни. Та тази беше моята авантюра, такъв е моят грях. Признавам си го, та да ми стане леко на душата. Директо-рът на училището или нищо не разбра, или разбра, но си затрая. Не го показа никак. Само дето веднъж, като му подарих поред-ното помагало, ме прегърна през рамо и ми рече ето какво, гледайки ме право в очите:

- Ангеле, ние, учителите, сме странна порода хора: каквото и да правим, все е за доброто на учениците. Ако трябва в огъня ще стъпим, но да е в техен интерес. Такива сме. Смахнати сме. Не сме наред с акъла изобщо ний, учителите де. И ти си доста смахнат като те гледам какво правиш. Не те питам как правиш тия работи, как издаваш тия помагала, ама и ти си доста смахнат. Щото вместо да си гледаш живота и работата, си се захванал с такива щуро-тии. Но всеки си е по своему луд. Не мога да ти се сърдя изобщо. Всички ний, от това наше прокълнато съсловие, сме изкрейзили съвсем. Такива сме. Такава е явно съдбата ни. Хайде, че бързам, взех, та се разфило-софствах, което означава, че и аз изобщо не съм наред с акъла вече...

АБЕ Я И АЗ ДА ОКНА НЕЩО!

За да се чете горното и когато бъ-де публикувано във в-к ГРАЖДАНИНЪ (там снимчицата става малка, заради икономии), ето още веднъж текста:

Боже, какви хора?! Леле, какъв на-род?! Майчице, каква апатия!? Запомнете от мен: не управниците ни са лоши, ние сме лошите – защото ги търпим! Щом ние сме такива – и те ще са такива! Ако ние бяхме други – и те нямаше да са такива! Това е положението. Просто е...

Ангел Грънчаров, философ

ТЕКСТЪТ НА ИЗПРАТЕНОТО ДО ВСИЧКИ ПАРЛАМЕНТАРНИ ГРУПИ ОТКРИТО ПИСМО ОТ РЕДАКТОРА НА СП. ИДЕИ

Posted on юли 30, 2012 До Парламентарната група на ПП ГЕРБ До Парламентарната група на КОАЛИЦИЯ ЗА БЪЛГАРИЯ

До Парламентарната група на Движение за права и свободи До Парламентарната група на СИНЯТА КОАЛИЦИЯ До Парламентарната група на АТАКА ОТКРИТО ПИСМО до всички парламентарни групи в Народ-ното събрание на България във връзка с безотговорното отношение на държавни институции към истински важните пот-ребности на българската младеж

Уважаеми дами и господа народни представители,

Позволявам си да ви занимая с един важен по моя преценка проблем. Признавам си, твърде интересна ми е ваша-та реакция. Аз съм български гражданин-избирател и не ми е безразлично могат ли българските парламентаристи да разграни-чават истински важното от маловажното, същинското от ефимерното, дълбоко пот-ребното от всичко онова, което е външно, е само камуфлаж и баласт.

С оглед подпомагане на духовното, ценностното, личностното и гражданското израстване и укрепване на българската младеж неколцина философи и психолози (по-малко на брой сме от пръстите на една-та ръка!) започнахме да издаваме фило-софското списание ИДЕИ. Първата му книж-ка се появи през ноември 2009 година. От тогава досега излязоха общо 8 книжки, в момента под печат е деветата. Издаваме го със свои лични средства, ние сме предимно университетски и гимназиални преподава-тели. Тиражът на списанието е скромен, 500 броя, списанието е в обем 120-130 страни-ци. Годишно излизат 3 книжки. Ако проявите интерес, бих могъл да ви изпратя всички

9 досега излезли негови книжки за да го разг-ледате по-подробно.

Концепцията на списанието се ба-зира на стремежа да намерим общ език с най-добрите представители на младежта у нас, ученици и студенти, които се намират в толкова трудния и отговорен етап от живота си: да станат пълноценни личности и граж-дани. Нашето списание се стреми да задо-волява нуждата на тия младежи от “духовна храна” – като идеята ни е да издаваме едно разбираемо, популярно, човечно, добре списвано списание, въздействащо, докос-ващо най-фини струни в душата на младия човек.

Нашето списание наистина се пи-ше на разбираем език, то се опитва да влезе в разговор с всеки склонен към мис-лене млад човек. Искаме да създадем едно популярно в хубавия смисъл на тази дума, т.е. неелитарно – в смисъл не само за фи-лософи, не чисто професионализирано – списание, което да задоволява духовните потребности на най-добрата част от българ-ската младеж, на ония сред младите, които са предопределени да бъдат един ден водачи. Иска ни се да подпомогнем личнос-тностното израстване на тия млади хора, да спомогнем също тяхното ценностно и идей-но самоосъзнаване – защото без тия два процеса младият човек просто няма как да стане пълноценна личност. Излишно е да казвам, че основна тема на нашето списа-ние е темата за свободата. И тази за исти-ната. Защото, както е казал Спасителят, истината е тази, която ни прави свободни.

Смятаме, че в условията на една деперсонализираща младежта и толкова агресивна масова “култура” нашата младеж заслужава да има едно островче на личнос-тност, толерантност, на висока идейност, на ценностен оптимизъм, т.е. островче, огряно от духовна светлина и от топлина, сгряваща душите. Нашето списание не обръща гръб на нито една от най-горещите теми на лич-ностното и духовното раждане и укрепване на младия човек.

Може би вече се питате защо ви занимавам с тия неща, защо ви отнемам от толкова ценното време? Ето за какво.

Иска ми се да вярвам, че ние, съз-дателите на списанието, и вие, представи-телите на народа на България, споделяме все едни и същи универсални, общочовешки и също така европейски ценности като сво-бода, личностно самоопределяне, демокра-ция, духовност, толерантност; иска ми се да вярвам, че също така имаме и родствени представи за пътищата на достойнството и просперитета. Ако е така, на тази база защо тогава да не можем да си сътрудничим по един твърде своеобразен начин?

За жалост обаче никой, най-малко пък държавните институции, оторизирани от Конституцията да решават същностните проблеми на личностното и идейното фор-миране на младите – министерствата на

образованието и младежта и това на култу-рата – не намери за нужно да ни подкрепи в нашите усилия, въпреки нашите призиви, въпреки нашите проекти за финансиране, с които участвахме в съответния конкурс. Нима за тия институции работата за една толкова благородна кауза е нежелана – и излишна?

Оказва се, че в съвременните бъл-гарски условия инициатива като нашата, именно да бъде издавано едно автентично философско списание за младите и за мислещите, търсещите истината хора, ся-каш неминуемо е осъдена на неминуем провал. В отчаянието си намерих за нужно да се обърна към вас – понеже и вие носите отговорност за това ситуацията в сферата на образованието и духовността да е така-ва, именно, да царува безотговорност към най-насъщните потребности на младите хора. Понеже вие, българските народни представители, не упражнявате длъжния контрол над отговорните държавни институ-ции, позволяващи си да проявяват такава крещяща безотговорност към най-насъщните проблеми на българския живот, ето, налага се сега вие да отговаряте. Предлагам ви да отговорите, да понесете отговорността си по един твърде специфи-чен и неочакван за вас начин: като си… платите! Ето как:

Списание ИДЕИ – едно крехко цве-те в толкова буренливата нива на съвре-менния духовен български живот – е осъде-но на гибел. Това обаче не бива да става. Ето, вие имате шанса да го спасите – и по този начин да запишете имената си и в културната история на България. Затова предлагам: да обсъдите проблема (всяка парламентарна група поотделно, вътре в себе си) и ако дадена група счете за нужно да подкрепи финансово списанието, нека да го стори, отделяйки трохичка от държавната субсидия за финансиране на вашата пар-тийна дейност. Сп. ИДЕИ годишно излиза в три книжки, всяка (при преференциалните условия, които сме осигурили при един издател) струва 1000 лева. Вие преценете дали ви е по силите да отделите нещичко от субсидията си – или пък от ваши лични средства, защо не?! – и по този начин да подкрепите, под формата на дарение, изли-зането на някоя от книжките на списанието.

Имам чувството, че мога да си представя как възприемате една такава съвсем екстравагантна идея. У нас е прието за нормално от парите на държавната суб-сидия, примерно, да се финансира закупу-ването на кебапчета, предназначени за гладния електорат – по време на партийни изборни мероприятия. Или да се дават по 20 лева “на капа избирател” – или на глава-та, стояща под тази капа – та избирателят да подкрепи вашата партия на избори. С тия пари от държавната субсидия, предполагам, се плаща на медии, та да представят лю-безно и в бляскава светлина вашата партия.

Но ето, аз ви предлагам нещо не-чувано: да подкрепите с нищожна част от тия пари едно философско, сиреч, съвсем плуралистично списание за младежта. Ду-ховните неща у нас са нещо като “последна-та дупка на кавала”, са нещо като кожусите за населението, облагодетелствано от природата да живее на екватора. Ето, аз ви предлагам да сторите нещо наистина бла-городно, пък макар и куриозно: подкрепете списание ИДЕИ! Няма как това да не е куриозно щом е благородно. Довели сме нещата дотам, че самият дух у нас е куриоз – и идва ли не “аномалия” и “патология”…

Това трябва да бъде поправено. Ето, давам ви шанс да направите една малка крачка в тази посока. Давам ви също шанс по-ясно да осъзнаете кое е истински важното, съдбовно важното в този наш живот. Духът трябва един ден да надмогне ширещата се наоколо бездуховност. Да се работи, да се полагат усилия в тази посока е въпрос на дълг. Ще се радвам някой депу-тат да ме разбере какво казвам, да откликне на думите ми и да ги приеме като своя кау-за, апелирайки неговата парламентарна група да подкрепи финансово списание ИДЕИ.

Имам плаха надежда че това все пак е възможно. С интерес ще проследя дали е така. Защото имам и недобро реа-листично предчувствие за изхода от тази моя авантюра… С уважение: Ангел Грънчаров, главен ре-дактор на списание ИДЕИ П.П. По контекста, в който е написано това писмо, виж следната публикация: Открито писмо до народните представители, предлагащо им да извършат велик нрав-ствен подвиг За повече информация за списанието виж и Блог на списание ИДЕИ

ОТКРИТО ПИСМО ДО НАРОДНИТЕ ПРЕД-СТАВИТЕЛИ, ПРЕДЛАГАЩО ИМ ДА ИЗ-ВЪРШАТ ВЕЛИК НРАВСТВЕН ПОДВИГ

29 юли 2012, неделя

След ден-два трябва да изпратя в

печатницата подготвената за печат нова книжка на списание ИДЕИ. Периодичността изисква новият брой на списанието да изле-зе през август, та със започването на актив-ния (неотпускарски) сезон през септември да е вече налично и достъпно. Получи се чудесна книжка с интересни, хубави тексто-ве. Ала има един проблем, който сам съв-сем не мога да реша: за финансирането на списанието. Главата ми се цепи като си помисля за това. Списанието излиза вече четвърта година при невероятни трудности, без никаква подкрепа отникъде, благодаре-

10 ние на скромните лични средства на двама-трима човека - мои и на неколцина мои приятели.

Събуждам се тази сутрин с тази коварна, направо натрапчива мисъл - какво да направя, че и този път да успея да зап-латя за издаването на списанието?! - и ето, вече с нищо друго не мога да се заема, нито да чета, нито да пиша. Размишлявайки по този най-важен за мен проблем - аз съм и създател, и главен редактор, и един от най-активните автори, и оформител (предпечат), и издател, и дори... разпространител на списанието! - и избирайки между варианта да дам цялата си заплата за издаването му, лишавайки семейството си от средства за съществуване, или да отида в някоя банка да се моля за нов кредит, в отчаянието, в безсилието си в главата ми се ражда една съвсем екстравагантна идея; дали пък вече наистина не съм взел още по-сериозно да превъртам, щото и по начало си е чиста лудост да издаваш философско списание в днешно време у нас?! Та ето за какво става дума, ето каква лудешка, съвсем безумна идея се роди в главата ми преди малко.

Преди няколко месеца участвахме

в един конкурс на Министерството на обра-зованието за финансиране на учебни изда-ния и книги, подготвихме проект и всички документи, имахме известна надежда, че държавата ще оцени усилията ни и ще ни подкрепи, ала не би: резнаха ни, не благо-волиха да ни отпуснат и стотинка! Изглежда, че и в тази сфера у нас биват подкрепяни само вуйчо-шуро-баджанако-братовчедите. Оказва се, че едно списание, работещо за личностното и духовното укрепване на българската младеж, е съвсем безинтерес-но за българското Министерство на образо-ванието и младежта. Което показва, че тия неща - личностното, духовното, ценностно-то, интелектуалното и пр. развитие на мла-дите - са съвсем нежелани за тази държав-

на институция: а какво ли в такъв случай е онова, което наистина ги вълнува? Може би желателни за тях са тъкмо противоположни-те на изброените неща, примерно затъпява-не, опростачване, чалгизиране и пр. на съзнанията и душите на младите? За това ли работи българското Министерство на образованието и младежта?!

Но за да са такива държавните ин-ституции, за да са толкова безотговорни по отношение на задачата си, са виновни именно политиците, управляващите, нали така? Те носят пълната отговорност дър-жавните институции да дезертират така позорно от истинската си функция и задача и да я подменят с фалшификати. И ето, в тази връзка, се роди в съзнанието ми екст-равагантна идея: да напиша Открито писмо до всички до една парламентарни групи, и управляващи, и опозиционни, в което да опиша проблема и да им предложа, ако смятат, че списание ИДЕИ трябва да бъде спасено, да го подкрепят със средства от своята държавна субсидия, от субсидията, която партиите получават за да осъществя-ват дейността си. Интересно ми е дали ще се намери една поне парламентарна група, която да отдели троха от големия държавен комат, който лапа, за подкрепа на едно такова идеалистично начинание на българс-ки граждани, а именно издаването на фило-софско списание за българската младеж. Това ми хрумна. Добре знам, че няма да мигна докато не осъществя замисъла си. Много ми е интересно да разбера дали пък - о, чудо! - някоя от партиите ще откликне. И ето, речено-сторено, сядам да пиша ОТКРИТО ПИСМО до всички парламентарни групи в Народното събрание на България във връзка с безот-говорното отношение на държавни институ-ции към същинските потребности на бъл-гарската младеж (Виж по-горната публикация)

Б.БОРИСОВ ЛИ Е ГЛАВНИЯТ ЯК КАСА-ПИН В МЕДИЙНАТА КЛАНИЦА НА БЪЛ-ГАРИЯ?!

Posted on юли 29, 2012

Борисов, чрез Цветан Василев, участва в закупуването на най-големия актив в момента в България, който е търгу-ем на пазарни начала (изключвам АЕЦ и др. под.) – БТК. Става дума за активи на стой-ност няколко милиарда евро (макар и нато-варени с многомилиардни дългове), които струват няколкостотин милиона евро кеш заради дългова и ликвидна криза.

Зад тези активи обаче стои… на-ционалната сигурност на България, а и индивидуалната сигурност на повечето от

гражданите й: голяма част от всякакъв вид сигнал (телевизионен, телефонен, вкл. и мобилна телефония, интернетен и пр.; при това междуградски и международен) минава през БТК и НУРТС. Последното вече е собственост на Цветан Василев чрез Корпо-ративна Търговска Банка. Като включим тук и вече притежаваните от него мултиплекси за предстоящата ефирна цифровизация на телевизионния сигнал, нещата се подреж-дат:

Огромна част от информационните потоци вече са в ръцете на една Групиров-ка/ Корпорация, основно чрез нейната Кор-поративна банка, която с държавните и с НАШИТЕ ПАРИ се е превърнала вече в държава в държавата. А който държи ин-формацията, може спокойно и да не държи официално властта, нали?! За финансира-нето на покупката на БТК Цветан Василев и Борисов са решили да продадат… ТВ7.

Защо?

Защото ще им донесе нужните ми-

лиони евро за посочената търговска опера-ция.

А защо ТВ7 „струва“ много десетки милиони евро? Ами едновременно с прев-ръщането й в правителствената телевизия, в нея беше инвестирано и нещо друго – рейтинг.

Как? Чрез манипулация на данните за гледането на телевизионната аудитория, монополът върху които държи с подставена фирма… Красимир Гергов, другият „бивш“ съ-собственик на ТВ7. Оказа се, че ТВ7 след няколко месеца фалшиво напомпване на рейтинг по принципа „бавно и полека“ започна да измества дори и такава гледае-ма телевизия като Нова ТВ. Хората, които са вътре в нещата могат да разказват на-дълго и нашироко за този процес на дива манипулация, който се знае от всички по-търпевши, но за който всички си траят, защото иначе… ще бъдат отрязани и от това, което в момента им отпускат по ми-лост като рейтинги и реклама.

И така ТВ7 – за всеки потенциален купувач – изглежда вече привлекателна инвестиция: съвсем близо до властта и облагите й, висок рейтинг, модерна техника, рекламни потоци (направлявани впрочем от

11 същия Красимир Гергов, монополист и в рекламата)…

Но Групировката/Корпорацията не може просто така да продаде своята перла в короната, пардон каскета (произходът и на тримата цитирани по-горе е в най-добрия случай каскетаджийски). Защото за нея освен парите, нужни за купуването на съот-ветния дял от БТК (другият дял го купува Путин чрез руската ВнешТоргБанк и мест-ния му service officers Милен Велчев и Кра-симир Катев), е още по-важно да се запази и контрола върху аудиторията.

Ето защо се прави врътката с ББТ, която беше кабеларка само при старта си, после получи по (не)знайни начини ефирна честота в София с огромна потенциална аудитория, която е важна в настоящата афера. Манджуков отдавна я продаде на Доган и Ирена Кръстева, която пък сега я е „продала“ на медийната корона (Crown media се нарича фирмата на Групировката; те каскетаджиите така си избиват парве-нюшките комплекси, с имената на фирмич-ките си, с които ни правят на маймуни).

Какво предстои?

Сега ще има период от няколко месеца, в който ще има преливане на пре-давания, водещи, брандове, рейтинг, визия и пр. към ББТ, която по изпитания вече начин ще започне да става правителстве-наТА телевизия с големия рейтинг. Така и парите от предстоящата продажба на ТВ7 ще са в каскет вързани, и пропагандата ще има още една нова масова трибуна, която да служи като дублажна (в първоначалния период след продажбата на ТВ:), а после – като основна пропаганда платформа на властта на Корпорацията.

Следващата цел е… Нова ТВ. Ко-гато бъдат понатрупани след подходящото изпиране средствата от контрабандата на алкохол и цигари. В контрабандата на цига-ри основен играч е… Булгартабак, купен скоро от Корпорацията, пак с участието на Милен Велчев и ВТБ; КТБ, Цв.Василев и Борисов…

И според мен абордажът на Нова ТВ ще приключи успешно преди изборите. Знаете защо, нали?!

За да не изглежда на някой, че то-ва е серия от някакъв конспиративен филм, ще кажа, че всички горни официални данни са налични в публичното пространство. Неофициалните човек лесно може да полу-чи като поразпита тук-там из медийните и рекламистките среди.

А мрежата, проследихте ли мрежата?

Милен Велчев, Красимир Катев (и коя корона ги легитимира преди десетина години, а?!), Доган, Ирена Кръстева, Цветан Василев и Борисов, Красимир Гергов (но тук надничат Райчев и Стойчев, които от някол-

ко месеца станаха фенове на Борисов, докато преди го кълняха и на сън). Написа: 1 НАУМ, източник на публикацията Як касапин в медийната кланица от блога на Иво Инджев

ДОПУСТИМИ ЛИ СА "СЕКСУАЛНИ ИГРИ" В... УЧИЛИЩЕ?

29 юли 2012, неделя

Текстът, който следва, е продължение на поредицата Записки по една бъдеща книга с примерно заглавие ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ или УЧИЛИЩЕ НА БЪДЕЩЕТО. Отново пиша днес за най-безинтересното - за образованието на младите. Затуй не четете изобщо какво съм написал. Защо-то може да се се замислите - и тогава, кажете ми, какво ще правите?!

В предишната част - виж Как се учи - и как се преподава? - се доближих до същинската част на изложението си; налага се да продължа в същата посока. Сега имам намерението да направя анализа си още по-конкретен, т.е. да се отърва от нивото на общите, пък макар и принципни - и същнос-тни! - измерения на проблема. Понеже тук задачата ми е съвсем различна: иска ми се да напиша нещо като "ръководство за дейс-твие", с което да помогна на ония учители, които все още се лутат, които търсят своя индивидуален и уникален подход, които са объркани, понеже нещата не вървят, поне-же учениците не щат да учат, не мируват, недисциплинирани са и т.н. Прочее, аз самият много съм се лутал, много съм тър-сил - докато в съзнанието ми се откроиха контурите на спасителната, ако мога така да я нарека, "програма за действие", касаеща дейността на един учител в съвременни условия. Около нея ще се върти и анализа ми оттук-нататък.

Но нека да посоча някои обстоя-телства и от личен, и, така да се каже, исто-рически характер, които много са ми повли-яли. В самото начало на 1992 г., все още твърде млад, на 33 години - Христовата възраст! - аз бях не просто уволнен, аз бях изгонен и дори изритан от ПУ, където близо 7 години работих като преподавател (асис-тент по философия). Управляващата там до ден днешен партийно-ченгесарска "научна"

и "академична" номенклатура по този начин ми отмъсти с един замах: за волно-думството ми, за участието ми в битките за една същинска, истинска академичност, за освобождаването на философията от прок-рустовото ложе на комунистическата догма-тика, за едни по-съвременни подходи в отношението и разбирането на смисъла на дейността, наречена образование. Аз по тия въпроси съм писал в книгата си ИСТИНС-КИЯТ УНИВЕРСИТЕТ, излязла наскоро; затова тук ще се задоволя с нещо, което ми и необходимо с оглед на целите, които сега си поставям.

През по-голямата част от 1992 г., бидейки "безработен" - въпреки че за мен такова едно нещо като "безработица" ми е съвсем непонятно, аз постоянно работя, пиша, чета, мисля! - ми се наложи да раз-мишлявам и да взема решение по един въпрос, който е добре познат на хората от моето поколение: да остана ли тук, да про-дължа ли да се боря да оцелявам в този наш гнусен български батак - или да бягам навън, да се спасявам в чужбина, да емиг-рирам? Мислих до изтощение, много трудно взех решението си. Трябваше да се съобра-зявам с това, че имах (и още имам) семейс-тво: жена и син на три годинки (тогава). Е, останах. За което платих голяма цена. Каз-ваме в такъв случай: такава ми била съдба-та. За да оцелявам в ония наши родни ужа-сии - ситуацията тогава беше също нелека - се захванах с две неща: с "частен бизнес", така тогава почти всички правеха - замислих и създадох своя Център за развитие на личността HUMANUS - и също така се захванах с преподаване, станах, другояче казано, учител. По философия, разбира се.

Точно тогава един министър на образованието (философът Николай Васи-лев) току-що беше въвел цяла една поре-дица от философски предмети, които да се учат в гимназиалното ниво (същите тия предмети още се учат: психология, логика, етика, философия на правото и пр.). Няма-ше учебници, е, разбира се, министерската администрация не ни остави нещо сами да решаваме, напротив, заля ни с инструкции, директиви, заповеди. Но стана така, че през иглените уши на бюрократичната система сякаш успя за известно време да се прому-ши толкова нежеланата свобода - или поне искрици от нейния дух. Именно в оня период от около година-две, в който учителите трябваше сами да решават как да се спра-вят в нелеката ситуация, в съзнанието ми се оформи моята представа за това какво трябва да се прави - и най-вече как да се прави.

Тогава - пък, смея да заявя, и до-сега - съществуваше един най-коварен за философските учебни предмети проблем: тежката обремененост с марксистко-комунистическите догми не само на съзна-нията на преподавателите, но и, така да се каже, на самото "обществено съзнание",

12 щото обществото току-що бе започнало да се мъчи да се отърся, да се опитва да се освобождава от пораженията на така бру-талната десетилетна инвазия на комунизма в душите. Другояче казано, хората в онова време мислеха по комунистически, включи-телно и тогава (в повечето случаи), когато се самоопределяха като "антикомунисти". (Аз по тоя феномен тогава съм писал, наре-кох го "огледален антикомунизъм".) Същ-ност, ядро на комунистическото мислене е ненавистта както към личността, така и към автентичната свобода, сиреч, хората с комунистически дефект на мисленето мра-зеха най-много от всичко на този свят сво-бодната личност. Ужасна прокоба тогава беше се опитваш да бъдеш, да се опитваш да се изявяваш като свободна личност в такива отвратителни, направо непоносими условия. Свободните личности в нашето общество и до ден днешен са сякаш дамго-сани с невидима дамга: тях веднага ги раз-познават, тях веднага ги надушват - и миг-новено настръхват срещу тях. И иначе може да се каже: личностите с освободено съзна-ние у нас биват възприемани сякаш са прокажени. Да си учител, бидейки свободна личност, личност, която държи на свободата и на неотделимото от нея достойнство, пък е най-нетърпимото за т.н. училищно "соци-ално обкръжение", състоящо се предимно от учители-комуноиди, мечтаещи по блаже-ните комунистически времена, от директори с фелдфебелски манталитет, или подвласт-ни на фелдфебелския манталитет, също (да не пропусна) от безкрайно наплашени бедни хорица, предимно женици, каквито са наши-те учители (-лки), и от ученици, които са свикнали да приемат към тях да се отнасят сякаш са едно стадо. Да, ама пустата сво-бода беше се вече просмукала навсякъде и тя именно обърка всичко! Тя разруши из основи блажената комунистическа идилия - затова на нея никога няма да й простят!

В ония времена аз в дадени пери-оди се бях устремил към това да правя безброй глупости. Примерно, позволявах си да бъда нещо като "апостол на свободата", но да не вземе да припадне някой от тая моя толкова грандоманска претенция ще го кажа иначе: позволявах си лукса да се дър-жа като свободен човек. Учителят трябва да е най-унизеното същество на този свят, а аз, нещастникът, си позволявах да се държа като горд свободен човек, именно не само като свободномислещ, а също и като сво-бодноговорещ човек, което вече е съвсем нетърпимо. В което и училище да отидех, веднага, мигом, бях възприеман като бяла врана - или поне като черна овца. Каквото мислех, открито го казвах. Много критику-вах, критикувах всички, дори - о, каква наг-лост! - позволявах си да критикувам публич-но дори и самата свещена особа на г-н директора, и - не, това вече е недопустимо, това е връх на безсрамието! - дори и све-щената особа, представете си, на г-н Инс-

пектора!!! Което означаваше, че върху гла-вата ми нямаше как да не се стоварят безб-рой беди. Положението ми в един момент стана нетърпимо. Мислех постоянно дали да не си взема шапката и да запраша към чужбина. Е, останах. Аз, драги ми дами и господа, на моменти, пък и по-често, съм голям идиот - вярвам сте го забелязали.

На моменти ми идваше просветле-ние и спирах да се изтощавам в безсмисле-ни битки - трудно се чупи с глава бетонна стена, не зная дали сте пробвали, но пусти-те му бетонни стени изобщо не поддават като ги праснеш с главата си, аз това от опит добре го зная! - и тогава, в тия минути и часове на просветление на духа аз упори-то пишех първите си книги. Няма как, пора-ди естеството на работата ми - преподава-нето - най-напред написах едно учебно помагало по психология, носещо името ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА. Като написах това помагало, изобщо в главата не ми хрумваше да го пращам в Министерството за одобре-ние, издадох го (на пишеща машинка напи-сано) в три екземпляра, дадох да ми го подвържат (книгите станаха направо като истински, с твърди корици, с изписано с бял коректор, подобен на вар, заглавие на кори-цата, аз ще го сканирам и ще го покажа тия дни!), дадох два екземпляра в училищната библиотека, за да могат оттам да се подгот-вят учениците (третия запазих за мен) и започнах да преподавам по него. В един момент историята придоби сюреалистични измерения: когато видях нов учебник (по ЕТИКА), издаден от издателство ЛИК, ми хрумна щурата идея да пратя в издателст-вото третия екземпляр на помагалото си; речено-сторено, лудите не мирясват и за миг, пратих го по пощата в издателството и се настроих да чакам с години; да, ама не: след няколко дни ми звъннаха по телефона от издателството и ми заявиха, че искат да печатат помагалото! Отидох на място в София да подписвам договор с издателя Любен Козарев (той по-късно създаде днешното авторитетно издателство ИЗТОК-ЗАПАД) и нещата сякаш потръгнаха: захва-нахме се да правим революция в българс-кото образование. Това е било есента на 1996 година. Бях още млад и съвсем луд - луд е другата дума за думата "идеалист", която е кощунствена за български условия и затова нека наричаме такива хора просто луди...

Първо да кажа как се развиха не-щата (историите) с моите часове по психо-логия, които започнах да водя по своето "революционно помагало". В скобки да кажа, че тогава вече имаше един-единствен офи-циално-казионен и задължителен учебник по психология, в който, разбира се, вкратце се излагаше най-основното от... съветската психология! Доцентите, които го бяха напи-сали, какво друго да напишат, хорицата: те това си знаеха, творенията на съветските другари, това и бяха написали - преписали.

Тоя съветски учебник по психология, прочее, ме ядоса така, че седнах да напиша свой собствен - щото ми беше гнусно да си представя даже как ще почна да тормозя учениците ми да четат и възпроизвеждат тия съветски глупости! Та ето какво устано-вих в моите часове по психология, които провеждах в едно училище, именно в квар-талната гимназия в прочутия Ж.К. "ИЗГРЕВ" на Пловдив, където моя милост работеше тогава - пък и живееше (там се намира и знаменитият квартал "Столипиново").

Понеже нямаше откъде да четат - и тогава рядко ученик се отбиваше да чете в училищната библиотека, където бях оставил двата екземпляра от състоящия се от общо 3 екземпляра тираж на помагалото - ми се налагаше вкратце да разказвам някои неща от темите. Поставях, така да се каже, акцен-ти. Не разказвах целия урок, ами поставях проблеми, които по-нататък да обсъждаме. Първо да помислят сами, да се поровят (препоръчвах им всякакви други учебници по психология!), каквото открият да си го запишат като извод в тетрадката, а пък след това, на другия час, ще обсъждаме. Тая дума - обсъждаме - в един момент стана любима на учениците. "Господине, дайте и днес да обсъждаме някой проблем!" - още с влизането ми в час ме посрещаше най-напереният от учениците и дяволски под-мигваше на събратята и на сестрите си по участ: санким, като обсъждаме, господинът няма да изпитва! Аз също предпочитах обсъжданията, е, вярно, учениците нищо не четяха, но кога ли пък днешните ученици изобщо четат?! Но да обсъждат обичаха. Думата "дискусия" също влезе в употреба. Както и доколкото сме могли, обсъждахме, дискутирахме, спорехме. Изследвахме проблемите. В един момент почнахме да употребяваме и думата "игра". От тоя мо-мент учениците почнаха да ме молят най-настойчиво: "Дайте да играем пак бе, госпо-дине, ееее, не може ли днес да поиграем пак онази игра, а?! Хайде де!" Ето за каква игра ставаше дума.

Един ден бях отишъл в една бол-ница, имах здравословни проблеми. В голя-ма пловдивска болница. Наложи се много да чакам, тогава още не беше направена реформата в здравеопазването от "прокле-тите седесари" и се чакаше безкрайно мно-го, с часове и дни! Изнурително чакане! Горката ми съпруга ме сменяше на опашка-та за да не припадна. А пък аз се разкарвах да се разведря малко. Попаднах, разбира се, в книжарницата на болницата. Там, по една случайност, открих едно "Ръководство по сексуално образование", написано от холандски психолози. В превод на българс-ки. Веднага го оцених като ценно и си го купих. Оказа се, че на тази тъничка книжка било съдено да изиграе фендаментална роля в моето развитие като учител - пък и като личност, защо не.

13 На Запад, в проклетия Запад, нау-

ката не е като в СССР. Да не говорим пък за психологията. Западните учени бяха доста напреднали. Това се знае, най-интересното обаче беше, че това помагало, което ми попадна, беше нещо като практически курс по сексуално образование и самообразова-ние. Как в група да се правят разни обсъж-дания. По какъв начин да текат обсъждани-ята. Е, да се правят и игри, в които младите да се държат съвсем свободно. Не става дума за "сексуални игри", а за игри, в които се говори съвсем свободно и спокойно за секс. Не става дума за непосредствено правене на секс, а за говорене за секса. Неслучайно правя тия уточнения. След малко ще разберете защо.

Изгълтах тая тъничка книжчица на един дъх, още в болницата, докато чаках на опашката - и ме обзе невероятно вълнение. Искаше ми се да изкрещя, та всички да ме чуят: "Еврика!". Точно това ми трябваше, сякаш тази книжка беше писана за мен, моите проблеми като преподавател по психология да реши. В нея се съдържаше нещо като модел, матрица, по която може-ше да се преобразуват всички до един предмети от т.н. "предметен цикъл филосо-фия". На Запад тия неща са били тогава тривиални, ала ние, понеже бяхме изоста-нали от Запада поне с една историческа епоха, на нас ни се видяха едва ли не като откровение, при мен поне беше така в оня момент.

Мигновено приложих метода и в необичайно вдъхновение разработих свой ("побългарен") вариант на помагало по практическа психология на пола, секса и любовта, на което дадох заглавието ЕРО-ТИКА И СВОБОДА. Имам чувството, че за два-три дена непрекъсната работа успях да завърша това помагало. Не ядях и дори не спях, подремвах си в изтощението на ди-ванчето, на което седях за да пиша на пи-шещата си машинка. Тогава още нямаше компютри (ако не броим "Правеците", но аз не ги считам за нищо) и аз пишех на машин-ка. Тогава трябва да е било времето, в което съседите дадоха молба до милицията (пардон, полицията!), в която искаха да ми се забрани да пиша на машина след 10 часа вечерта (до 8 часа сутринта), както и по времето, в което еснафите в блога си под-рямваха заедно с децата (от 14-16 часа следобед). Дойде милиционер и ме предуп-реди, че ако продължавам да тормозя ко-лектива на блока, ще бъда глобен със соле-на глоба. В онази паметна епоха ми се наложи да си изобретя сложно шумозаглу-шително устройство на пишещата машинка, състоящо се от система от внимателно нанизани един в друг кашони, в които стое-ше машинката, а аз имах достъп само до клавишите. Пак шумеше, пак тракаше съ-ветската ми машинка, особено нощем! Чес-то съм си мислил дали да не съоръжа голям шумозаглушителен кашон, в който сам да

вляза заедно с машинката! Пълна лудница! Май беше съвсем излишно това отклонение, простете че ви занимавам с глупости! За да завърша все пак темата ще кажа, че съсе-дите ми се успокоиха и престанаха да жела-ят да ме линчуват едва когато с първия хонорар от книгата ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА, изплатен ми от издателя Л.Козарев, аз успях да си купя апарат от тая измишльоти-на на коварния американски империализъм, именно, купих си компютър. Това е било в далечната 1998 г.

Та да се върна до ония игри, които така се харесаха на учениците. Като подгот-вих помагалото, аз, разбира се, веднага го апробирах пред учениците. Влизам един ден и им казвам: "Искате ли днес да напра-вим една игра от един нов курс по сексуално образование?". Не мога да опиша реакцията на учениците. Вземете предвид, че тогава за секс в училище изобщо не се говореше - то и досега не се говори, та тогава ли? Учениците реагираха така, че още се чудя как на падна тавана връз главите ни - или как не се срути самата сграда! Хвърлиха от радост шапките си до тавана! Нещо като опиянение, ревяха с цели гърла! Разбира се, че искаха да играят "сексуални игрички". Като им обясних, че само ще говорим за секс, направиха кисели физиономии, но, няма как, мирясаха, и това е нещо: като не можеш да хванеш сокола в небето, задово-ли се с птичката в ръката! Двусмислицата, която се получи, не беше умишлена. А ето и как течеше самата игра. По едно много проста, ала съвсем ефективна "метода":

Учениците на случаен принцип (примерно "четни" срещу "нечетни" номера) се разделят на два отбора, които сядат едни срещу други лице в лице. Обявява се дискусия-състезание, в което единият отбор ще победи; целта е победа. Подчертавам, че всичко е само игра, но с особени прави-ла: всеки в обсъждането може да лъже, не е длъжен да говори само истината, т.е. има право да фантазира, да се прави на какъвто не е, да се преструва, да си измисля каквото иска, да заблуждава другите, но убедител-но, така че да му повярват че сякаш наисти-на всичко е било както казва. Първо единият отбор ще получи правото да задава въпро-си. Обсъждат помежду си и търсят най-подходящ въпрос. Целта е да намерят труден, объркващ, подвеждащ, мъчен въп-рос, на който другата група да не може или да не иска да отговори. Единият отбор само пита, другият само отговаря. Като се разбе-ре кой е спечелил дадения тур, ролите се сменят: питащите почват да отговарят, отговорящите - да питат. Спечелен тур носи на отбора една точка. Аз се провъзгласявам за арбитър: грижа се за реда и решавам кой отбор е спечелил точка. Ако питащите пос-тавят толкова мъчен въпрос, че отговаря-щите се объркат в него като "пате в кълчи-ща", те печелят точка и ролите се сменят. Ако обаче отговарящите отговарят много

нахакано, не се смущават, убедително лъжат и пр., те печелят заветната точка. Пак се сменят ролите. Темите за обсъжданията си избират сами, макар че аз мога да им предложа голям списък, който съм съчинил в помагалото по сексуално образование и самообразование. Младите хора с нетърпе-ние изслушват правилата, понеже горят от желание да започне... шоуто! Предупрежда-вам, че който нарушава правилата, пример-но, когато някой отговаря, а той също бър-бори (само един ще пита или отговаря, другите търпеливо чакат своя ред) или вдига шум, неговиято отбор получава нега-тивна точка, унищожаваща цяла една труд-но спечелена точка от цял един тур на игра-та. Трябва да има ред. Знаете колко у нас е невъзможно да се проведе нормален разго-вор, камо ли пък дискусия между спорещи. Ето защо спазването на правилата, гаран-тиращи реда, става най-желязно правило.

И после се почва една, която е трудно да се опише. Учениците спорят с вдъхновение. Питат, разпитват, правят се на какви ли не, всеки си избира своя роля, държи се както иска, т.е. свободно, но при зачитане на правилата. Увличат се, но изненадващо смислен на моменти разговор се получава! Впечатляващо! Изобщо не били глупави нашите ученици, изобщо не били мързеливи, напротив! Часът минава като един миг. Молят ме да не прекъсваме в междучасието, щото искат да си поговорят още. Борят се и за победа. Разбира се, отначало масово се нарушават правилата, негативните точки са много повече от пози-тивните. Но нищо, така се учат. Сами се учат. Аз изобщо не споря и не се меся. Всичко сами да открият и разберат. Няма по-глупаво нещо на тоя свят от нравоучи-телните медицински беседи по секс! А ето, могло младите сами да се задълбочават в проблемите, да изследват, да търсят, да се учат сами! И най-важното е, че това им харесва. От това по-важно няма.

Е, има си и недостатъци: веднъж като играят такава игра, после всеки час ме молят най-умилително (и убедително) пак да играем. "Молим Ви се, господине, ето, на колене Ви се молим, дайте да играем поне още веднъж, само този час, а?!!". Има опас-ност да пострада "програмата". Има теми, има други неща, които трябва да вършим. А те искат само да играят. Какво да правя, аз трудно отказвам нещо на ученици, ето, пак играят.

На моменти шумът от играта, както може да се предположи, е толкова голям, че, няма как, стига чак до директора! "Абе, Ангеле, какво става в твоите часове бе?! Има оплаквания, ще падне училището бе! Вземи мерки де, дръж се по-мъжки! Как може да допускаш тия пикльовци да не те слушат?! Я ги строй в две редици! Искам да не се шуми, искам да въдвориш ред! Айде бегай, прави нещо, че така не може!". Аз се мъча да въдворявам ред, ала на учениците

14 им се шуми, имат явно много емоции, неиз-разходвани във връзка с тоя пусти секс, не могат да се се сдържат да не шумят: хилят се когато някой каже нещо "по-така", кре-щят, когато са несъгласни, с цяло гърло крещят, майчице, наистина училището ще падне! В един момент разбирам, че е глупа-во да се боря все безуспешно с шума и ги оставям да шумят колкото си искат. Е, пак давам негативни точки, купища точки, на които никой не обръща внимание. Шоуто обаче е завладяващо! Най-лошото е, че шумът нахлува и в съседните кабинети, където учениците учат други предмети, а това заплашва в цялото училище да се възцари анархията. Администрацията, разбира се, няма да прости това! Ще тряб-ва, другари, да вземем крути мерки!

В интерес на истината съм длъжен да кажа, че директорът, който тогава управ-ляваше това училище, макар че беше стар номенклатурен кадър, беше общо взето разбран, беше обигран, не ми правеше мърсотии; Бог да го прости, той почина, имам грехове спрямо него, Панайотов беше фамилията му! Аз го нападах на съвети, а не е бивало така. Но когато дойде на власт СДС и се обявиха конкурси за нови дирек-тори, аз направих така, че използвах връз-ките си, та да дойде "млада" и "необреме-нена" от комунизма директорка. Е, дойде, и първата й работа беше... да ме уволни! Така стават тия работи у нас. Няма ненаказано добро! Направи добро, та да ядеш... да не казвам какво!

Е, тя не ме уволни съвсем веднага де. Но почна да ми прави мръсотии. Първо намали часовете ми, премахна ЗИП-овете и пр., учениците бяха намалели, почнах да работя на половин заплата. После извика г-н Инспектора, та да ме посетят в час и да ми намерят цаката за уволнение. Аз този паметен час никога няма да го забравя и ми се иска да го разкажа и тук. Вкратце. След този час обаче директорката вече реши да ме уволни на всяка цена. В един момент аз сам си тръгнах. По "взаимно съгласие" ме уволни. Просто трябваше да си намеря учителско място на цял щат. Семейството ми изнемогваше. А ето сега вкратце за оня час. И ще спра дотук, някой път ще продъл-жа.

Та значи идват г-н Инспектора по философия и г-жа Директорката. Сядат отзад и изваждат тетрадките да записват, точат моливите и гледат кръвожадно. Аз започвам часа, питам каква е темата, питам има ли въпроси и пр., както му е реда. Да-вам нова тема за другия път и давам кратки разяснения. После трябва да обсъждаме, но какво? С ужас забелязвам, че учениците са се "гипсирали", не смеят нищичко да про-мълвят. Опитвам това, не става, не "захап-ват". Опитвам друго, пък същото. Мълчат и строго гледат както гледат пенсионери на беседа, в която лекторът разказва за мето-дите, с които могат да се борят срещу стар-

ческото сексуално безсилие, срещу липсата на ерекция при старците. Чудя се какво да правя. Поглеждам часовника. С ужас уста-новявам, че са минали само 7 минутки от началото на часа. В един момент ми хрумва самоубийствената мисъл: дали да не им предложа днес да поиграем малко по тема от цикъла по сексуално образование и са-мообразование? Питам ги: хей, искате ли да поиграем днес? Що мълчите? Нали сами предлагате все да играем, какво се умъл-чахте сега? Мълчат и гузно се хилят. Никой не смее да гъкне. На това му се вика "пълен блокаж". Явно тоя кучка ще успее да намери аргументи да ме уволни съвсем законно. Е, щом ще е така, като ще е гарга, да е барем рошава!

Почваме игра. Разделям ученици-те на отбори. Едните да питат, другите отговарят. Любимата им игра. Дано потръг-не. Учениците са с пребледнели като платна лица. Не смеят да гъкнат! Брях, да му се не види?! Какво да правя. Забелязвам радост-ни искри светват в очите на директорката и на инспектора. Случващото се надминава очакванията им. Какво щастие! Ангел Грън-чаров ще се провали съвсем!

И тогава ми хрумна точно онова, което ще направи гаргата съвсем рошава. Понеже учениците блокираха, ще направим упражнение по разблокирване. И него го има в помагалото по секс. Прави се ето така.

Както си седят учениците, се делят на групи от по 4-5 ученика. Всяка група получава задача: първо всеки сам да напи-ше всички други думи, които знае за думите "мъж", "жена", "полов акт", "мастурбация", "хомосексуалисти". Всякакви думи, които знае, без да се смущава от нищо. За извес-тно време ще забравим за морала. Ще се престорим, че няма морал. Разяснявам, че има различни сексуални езици, примерно детски, медицински, вулгарен (циничен) и пр., ето, те имат правото и възможността да запишат всякакви думички; щом им мине в съзнанието някоя думичка, са длъжни да я запишат, без да се смущават от нищо. Цел-та е да намерят колкото се може повече думички. Целта пак е победа.

След като всеки напише колкото се може повече думички, тогава в групата трябва всеки гласно да прочете и произнесе написаните от него думички. Трябва да сравнят списъците, който чуе думичка, която я няма в неговия списък, я допълва, допис-ва; целта е да направят общ възможно най-пълен списък на всички ония думи, които цялата група е могла да измисли. След като свършат и тази работа тогава по един доб-роволец от всяка група трябва гласно да прочете всички ония думи, които групата е могла да измисли, за които са се сетили. Накрая ще обсъдим самото упражнение, ще трябва да обясним защо сме го провели, какъв е смисъла и пр. Тази е задачата, която им поставям.

Учениците дяволски се спог-леждат и почват да пишат. Постепенно блокажът почва да минава, особено като почват да четат списъците си по групи. Хилят се, както си му е редът, залпове хохот почват да избухват. В един момент редът в класната стая отива по дяволите. Учениците сякаш забравят, че в класната стая има цял директор и цял инспектор. Е, понякога им хвърлят по едно око, за да видят какъв е ефекта на започващото шоу върху началст-вото. Обнадеждени, продължават да играят с увлечение. В това време всички забеляз-ват (а аз с нескривано удоволствие също констатирам това!), че г-жа директорката е с бяло като платно лице; човек има чувството, че всеки миг може да припадне, щото до девствените й уши достигат "мръсни думи", неразрешени в училище даже за помисляне, камо ли пък за произнасяне, и то в час; инспекторът пък, който все пак е мъж и уж философ, почва да я успокоява. Назрява великолепен скандал!

Идва моментът на истината. По един представител на всяка група трябва да произнесе на глас, колкото се може по-ясно, думите, които са открили. Избираме коми-сия, която да брои думите, та да открием победилата група. На победителя ще пода-рим... кутийка презервативи (в последния момент се сещам, че имам в чантата, вчера ги бях купил, аз тогава все пак бях значи-телно по-млад от сега!). Има известни спо-рове кой да бъде представителя на всяка група. Разбира се, най-големите безсрамни-ци могат да извършат тая грозна работа. За да ги стимулирам заявявам, че оня, която най-ясно, на висок глас и без смущение произнесе думите, за награда ще му пиша шестица! В тоя момент пък почват да се карат кой да прочете пустите му думички! Всички стават смелчаци!

Няма да описвам какво стана по-натам, щото всеки може да се сети сам. Излишно е да го описвам аз при това поло-жение. Излишно е да казвам, че първият ученик, който чете, с червено лице произне-се като картечница всички думи, гледайки, мръсникът му с мръсник, право в очите на директорката! След него учениците, които произнасяха с нескривано удоволствие думичките, също набраха смелост и също така гледаха право към директорката най-вече - и към инспектора. Лицето на горката директорка ставаше ту мораво, ту тъмно синьо: явно щото директорката ни беше от редкия пернат вид на яростна комуно-"седесарка". В един момент директорката не изтърпя резила, стана, ядосано тропна със стола и изчезна от кабинета като торпила - уплаших се да не е отишла да вика народ-ната милиция да ме арестуват! Инспекторът стоически издържа до края на часа, като отвреме-навреме си беше покрил лицето с ръце, та да не се разплаче. Фурор! Дълго се разправя за тоя знаменит час в училището,

15 пък и в града! Ех, какви времена бяха тога-ва...

Такива ми ти работи се случиха в оня незабравим час. Хайде да спра дотук, че, признавам, си ми писна да пиша тая сутрин. А има още много да разказвам както съм я почнал. Друг път, живот и здраве да е, ще продължа.

НА ИЗБОРИТЕ НЕКА ПОДКРЕПИМ ТЕЗИ, КОИТО ИМАТ СМЕЛОСТТА ДА ВОДЯТ ИСТИНСКА ВОЙНА С МАФИЯТА

юли 29, 2012

Провал за европейското развитие на България – това е изводът от доклада на Европейската комисия по механизма за сътрудничество и наблюдение в областта на правосъдието и вътрешните работи. Контролът ще продължи, вместо да приклю-чи сега, както бе предвидено в договора за нашето членство. След година и половина ще оценяват… следващото правителство. Надеждите към настоящото се изпариха. С тях се изчерпа и европейското търпение. Ще има нови външни упреци и разобличе-ния след този доклад, изпълнен с горчиви оценки. Така стана с правителството на Тройната коалиция, това следва да очакват и ГЕРБ.

Вече нямат смисъл правителства-та, които идват и си отиват. Няма значение дори как изглеждаме отвън. Няколкото последователни политически провала вече унищожават самочувствието ни на хора, които са способни сами да решават проб-лемите си. Три правителства ни доведоха до това състояние. Сакскобургготски и Ста-нишев допуснаха унизителната клауза за следприсъединителния контрол, защото не се справиха с престъпността и корупцията на своите управления. Борисов издигна българската организирана престъпност в очите на Европол до степен на уникалност, защото е организирана престъпност на власт.

ГЕРБ пропиля шансовете си. Съ-щевременно исканият вот на недоверие няма да даде опрощение и на БСП и ДПС за техния скорошен европейски провал. Днес всички те имат общ интерес и си помагат взаимно. Искат да избягат от позорната тема преди лятната ваканция.

Депутатите от ДСБ и СК няма да участваме в бягството. Ще връщаме тази

тема отново и отново. Обществото ни със сигурност ще загуби, дори само слушайки и гледайки набързо скалъпената постановка. Няма да участваме в днешната проява на безсилие пред истинските проблеми на България.

Като архитекти и първи радетели на членството ни в ЕС, ние целяхме с наци-онално съгласие да постигнем европейско благоденствие, справедливост и свобода за българите. Съгласието на Сакскобургготски, Доган, Станишев и Борисов се оказа за европейските пари, а не за европейските правила. Оказаха се съгласни да вкарат в Европа българската мафия, а не български-те граждани. На българите остана да пла-щат скъпата цена за тяхната корумпираност и некомпетентност.

В този угнетяващ момент ние каз-ваме, че има изход – в националното съгла-сие. А то е в ръцете на българските избира-тели. На следващите избори да дадат дове-рие на тези, които искрено са съгласни да изградим сами европейски ред и правила, без унизителен натиск отвън. Да изберат тези, които имат смелостта да обявят ис-тинска, а не медийна война с мафията. Само това ще върне европейското ни само-чувствие.

ДЕКЛАРАЦИЯ на ПГ на СК за вота на не-доверие по повод мониторинговия доклад на ЕК

ДРУГИЯТ, НЕЖНИЯТ ПОЛЮС НА НАШАТА ПИЧОВСКО-ПЕДАЛСКА ОЛИГАРХИЧНА ПОЛИТИЧЕСКА СИСТЕМА

Игричките по масовото медийно обалъчване на простодушния български избирател продължават: ведь, таваришчи, идут выбо-ри!!!

КАК СЕ УЧИ – И КАК СЕ ПРЕПОДАВА?

28 юли 2012, събота

Текстът, който следва, е продъл-жение на поредицата Записки по една бъ-деща книга с примерно заглавие ИЗКУСТ-ВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ или УЧИЛИЩЕ НА БЪДЕЩЕТО. Отново пиша днес за най-безинтересното - за образованието на мла-

дите. Затуй не четете изобщо какво съм написал. Защото може да се замислите - и тогава, кажете ми, какво ще правите?!

Искам да предложа да се замис-лим върху ето тия два въпроса: как се учи и как се преподава? Според мен точно тук е възелът на проблема. Ако се разнищи и изяви същината на проблема, то само на тази основа можем да стигнем до предста-вата и понятието за истинското учене и истинското преподаване. За ефективното учене и преподаване. За модерното, отго-варящото на духа на нашето време препо-даване. Прочее, самите думи, именно думи-те "учене" и "преподаване" непосредствено носят в себе си оня смисъл, който ни е потребен. Той просто трябва да се изяви.

Нека все пак да започна с препо-даването. Пре-по-дава. Пре-по-давателят пре-по-дава. Как така да се пре-по-дава? За какво даване става дума, понеже, вижда се, коренът на думата преподава - и на думата преподавател - е все това "дава". "Препода-вач" защо не го наричаме се чудя само?!

Някой нещо е давал на самия пре-по-давател, а той после го пре-по-дава. Върви интензивно даване - и... вземане! - в сферата на такъв тип образование. Какво толкова си дават и пре-по-дават тук? Зна-ния? Или... пари? "Не ми давай акъл, дай ми пари!" - нали така обикновено казва нашият масов сънародник?

Не крия, че думата пре-по-давател за мен е доста дразнеща. Учещият би след-вало да не иска нищо да му дават наготово. Особено пък да му го пре-по-дават. Обезс-мисля се цялата работа с това даване и вземане. Нищо не се получава когато чакаш да ти дават и ти само го вземаш. Знанието не е стока в края на краищата. Не е също така и вещ. Значи в смисъла на тия думи - пре-по-даване, пре-по-давател - стои една в корена си невярна и немодерна представа за това какво трябва да се прави в учили-щето, пък и в университета.

Другата дума за преподавател, именно думата учител, сякаш е по за пред-почитане. Само дето тя пък има един най-възвишен смисъл: много грандомански е да се наречеш "учител", след като само един

16 заслужава да се нарича така - Христос. Разбира се, Христос е Учител, а днешните учители са просто учители. Но учителят учи ученика е значително по за предпочитане пред пре-по-даването. Макар че учещият, ученикът, според самото понятие, е този, който учи, той трябва да се занимава с тая дейност, ученето, т.е. трябва да не се оста-вя да го учат, а той да учи. И да се учи. Цялата работа е значи как да стане така, че ученикът да учи с удоволствие и с желание. Цялата работа се свежда значи до осигуря-ването на подходящи условия за истинско учене.

Тук е време да кажа следното. Аз на моите ученици имам наглостта още в първия час да кажа: "Аз, ученици, в часове-те си изобщо нищо няма да ви преподавам! Или пък някога да ви разказвам урока. Не, никога няма да ви преподавам...". Като кажа това, забелязал съм, учениците се споглеж-дат или побутват един-друг с лакти: тоя пък какъв е, да не е мръднал нещо?! Продължа-вам: и на нищо няма да ви уча. Вие ще учите, аз ще ви помагам само. Ако искам да ги раздразня още, ще им кажа и това: нищо няма и да ви обяснявам. Ако ме попитате как е нещо, как е това или онова, много често ще отвръщам: не зная! Изобщо не се отнасяйте към мен като към двукрака ходе-ща енциклопедия или като някакъв всезнай-ко, който всичко знае, всичко ще ви обясни, всичко ще ви преподаде. Няма да стане така работата.

Ще отбележа, че често, да не кажа винаги, учениците ми не просто са озадаче-ни от такива приказки, ами са и предизвика-ни да влязат в спор с мене. Как така - отв-ръщат - ами щом няма да преподавате вие тогава за какво сте ни?! Щом ние сами ще учим, щом няма да ни разказвате уроците, щом ние сами ще трябва да си ги четем и учим, кажете тогава, а вашата работа каква е в такъв случай? За какво сте ни изобщо след като всичко ние ще вършим съвсем сами?

Ще ви помагам - отвръщам. Когато ме попитате, може и нещичко да ви обясня. С все нещо ще ви помогна. Примерно може на въпроса да ви отговоря с въпрос. С моя въпрос мога да ви помогна да стигнете сами до някакъв свой извод. Ние няма да учим, няма да си пре-по-даваме разни там неща, ние ще изследваме, ще търсим, ще спо-рим, ще опитваме, ще обсъждаме. Аз предпочитам да правим така, вие явно предпочитате друго? Явно щото сте свикна-ли иначе. Така са ви научили. Е, при мен ще бъде по-различно. Искате ли да опитаме да видим какво ще се получи?

Тук мога да им разкажа - и често непременно им разказвам - за Сократ и как той с учениците си обсъждал разните му там проблеми. Забелязал съм, че много ги впечатляват тия мои разкази за Сократ. Сократ само се измъквал с неговото: не зная! Зная че не зная, а вие и това не знае-

те - си позволявал да каже. Ала само си мислите че много знаете. По-добре да знае-те, че не знаете, отколкото да си възобразя-вате, че знаете, а всъщност да не знаете. Аман от претенциозни всезнайковци, които изобщо не изпитват потребност нещо да узнаят, а си мислят, че всичко и така, без учене, без изследване, без търсене, си го знаят!

Сократ иначе много ги обича тия, многознайковците. Какъвто и въпрос да възникне, те се плясват по челото и казват: ами че то е много проста тази работа, ето, аз знам, че е така и така! Сократ първо им се удивлява, а пък после, задавайки им цяла поредица от въпроси, ги прави смеш-ни: оказва се, че изобщо не струва кой знае колко тяхното прехвалено знание. Като разобличи в незнание някой претенциозен всезнайко, разбира се, веднага излиза сре-щу него друг, не по-малко претенциозен. И него го сполетява обаче същата съдба. Става за смях. Някои от учениците му в такъв случай са му благодарни, че им е помогнал да се отърват от незнанието и от заблудата си, а други почнали да се озло-бяват срещу него. Бил самият Сократ не знам си какъв, непоносим, нетърпим. Много ги дразнел той такива. Съвсем умишлено ги дразнел. За да им помогне, разбира се, за да се отърват от предразсъдъка си, че знаят.

Да, ама ето, не се получило така: тия от учениците му, дето почнали да мра-зят Сократ, в един момент били овладени от такава глупава ярост и дотам, че дали Сок-рат на съд, той, представете си, им бил нанесъл еди-какви си щети; апелирали пред съда за възмездие, отплата; настоявали наказанието му да е смърт. И съдът осъдил Сократ на смърт, Сократ изпил чашата с отрова, така тогава се изпълнявали смърт-ните присъди. Такива работи станали. А Сократ приживе бил обявен от оракула (оракула никога не лъже, той говори само истината), че е най-мъдрият от всички гърци. Такава била съдбата на оня, който надминал всички по мъдростта си. Е, добър учител ли е бил Сократ или лош?

Интересно е, че учениците си мога да убедя в предимствата на разните му там сократови методи на обучение във фило-софията, ала директорите и инспекторите съвсем не мога в нищо да ги убедя. Те си знаят своето: трябва да преподаваш, трябва да заставяш учениците да учат, трябва да им обясняваш, те не са студенти, те са ученици. Като кажа, че и студентът не е друго, освен също ученик, ги овладява тих бяс. Много проблеми съм си имал с разните му там бюрократи в образованието. Като видяха, че с мен на глава не могат да изля-зат, приеха по-префинени методи: да наст-ройват учениците срещу мен. Е, всички ученици не могат да настроят срещу мен, аз сред учениците си имам доста фенове, но поне учениците от даден тип могат да ги

настроят срещу мен. Дотам, че да ги подбудят към това да пишат жалби срещу мен. Тоя там А.Г., представете си, е много лош, той, мързеливецът, не преподава, мързи го да преподава, прави се на интере-сен, не си върши работата, нанася ни щети, искаме да бъде, другарко директорке, изго-нен от нашето училище. За жалост, до този момент още не са поискали в тия жалби моята смърт. Дали ще доживея и аз един ден този апотеоз: да ме сполети съдбата на Сократ? Нищо чудно да ме сполети. В днешно време умеят да убиват по още по-ефикасни и разнообразни начини...

Много е трудно в днешно време да бъдат помръднати, камо ли пък да бъдат разклатени установилите се нагласи към ученето, преподаването, знанието, познани-ето и пр. Но всички средства са позволени това да се получи и младите хора да бъдат поставени в една съвсем различна ситуа-ция - да я наречем познавателна, макар че не е съвсем точно. Всичко зависи от нагла-сата ни към нещата и от това в какви ситуа-ции попадаме. Има вредни, неподходящи нагласи, които пораждат след това отврати-телни, банални, скучни, непоносими даже ситуации. Добре познатите ни типови ситуа-ции от нашето типово училище. Типови учители, типови ученици, типови ситуации, типови училища - това изглежда е идеалът на разпространения днес тип образование. Типово образование, създаващо типови хора. Ужасно е - не го ли усещате?!

Затуй аз често си позволявам да говоря ето как: аз, ученици, съм човек, който има за задача да ви дразни. Ще бъда нещо като ваш дразнител. Да ви предизвиквам, да ви провокирам, да подтиквам, даже да ви ядосвам - тази е моята задача. Аз все пак преподавам философия, не нещо друго. Но и друго да се преподава, според мен съв-ременните методи изискват учителят да не допуска ония отвратителни типови ситуа-ции, в които той се мъчи отчаяно да натика в главите на нещастните си ученици нещо, а те, горките, се съпротивляват да не стане това. Прави са си. Това са си техните глави. Какво ще бъде допускано в техните си глави решават те, не някакъв си скучаещ, изне-могващ от скука чиновник в Министерство-то.

Аз, примерно, не смея да се бър-кам в тази работа: какво ще отиде в главите на учениците ми. Те трябва сами да реша-ват това. Да избират. Това - да, а това - не. Прочее, ако нещо влезе по подобаващия, по истинския начин в нечия глава, то ще стои там завинаги, до края на живота. А ония, натиканите по принудителен начин неща услужливата памет мигновено ги изтрива. Те не оцеляват дори, както се казва, ден до пладне. Правилно. Така и трябва. Нашата памет да не е боклукчийско кошче?! Ами нашата душа да не е кошче за всякакви отпадъци и боклуци?!

17 В крайна сметка пак учениците

решават какво да знаят, какво да научат и пр., само дето огромната част от времето и от усилията и на ученици, и на учители, при неправилно устроеното учене и училище, отиват на халост. Без никакъв ефект се водят изцяло обречени и предварително загубени битки. Става думи за прословутите "битки за знание". Нали сте чували тоя израз в разните му там доклади на разните му там директори и министри? "Битката за знания, другари и другарки, продължава с неугасващ плам!" Или: "Ний постигнахме велики успехи в битката за знания!". Бият се, представете си, за знания! По-спокойно бе, какво има да се биете, знанията няма да свършат, за всеки ще има?! Те не са дефи-цитна стока. Особено пък у нас, дето казват: "Пари ми дай, не акъл...".

Цялата работа значи опира до то-ва, повтарям: как да възникне подобаваща-та, подходящата ситуация? Потребна ни е такава вдъхновена ситуация, при която учещите, подпомагани от учителя, да вър-вят по свой вълнуващ път в полето на зна-нието и познанието. Да се сработват, да им е интересно, да им е приятно. А това може да стане само по един начин: не като им пре-по-дават, не като всичко им дават наго-тово, сякаш младите са умствени инвалиди, а като ги подпомагат да търсят, да изслед-ват, да обсъждат, да спорят, да опитват, да сверяват и взаимно да обогатяват предста-вите си за нещата. Тия са възловите думи на един истински, полезен за развитието на духовните качества на личността, образова-телен процес: търсене, изследване, свобод-но обсъждане, опитване и осмисляне на проблемите. Един не просто съвременен, но и хуманен образователен процес, щото там, където има насилие, там, където няма свобода, там няма и човечност. Там всичко се обезчовечава и придобива отвратително уродлив вид. Точно такова е станало днеш-ното типово образование, на което без капчица жал подлагаме горките ученици. А не бива така. Няма полза и смисъл да е така.

Няма смисъл да се учи по отрече-ни от самото време и от закономерностите на развитие на самата култура начини. Минало е времето, и то отдавна, на господ-стващите в днешното училище подходи и методи. Които се свеждат до това: ученикът е прост обект на педагогически въздейст-вия, а не субект. Обратното е валидно и то се разбра след толкова векове развитие на познанието и културата: младият човек, загрижен за своята личност, винаги е субект на собствения си живот и съдба. Никога не трябва да бъде превръщан в обект, никога към него, към човека, не трябва да се отна-сяме като към средство, а винаги - като към цел сама по себе си. Думи на Кант. Кант, ако не знаете, да ви известя: той е Сократ на нашето, на модерното време.

Два века са минали от тогава, а едва сега човечеството сякаш осъзнава колко потребно ни е да пренастроим цялата си култура и образование на съвършено други начала. Да не говорим за това колко пък са изостанали народи като нашия, по начало не съвсем възприемчиви към ново-то. И към истински потребното. Ние се ина-тим до последно, на инат не приемаме и отричаме призивите и поривите на новото. Защо сме такива е отделна тема. Възловото качество на българина според мен е това: качеството, наречено с благозвучната турс-ка дума инат.

Младите хора са млади доколкото са привързани към свободата. Младостта е време, изцяло отдадено на свободата. Става дума за автентично преживяваната младост. Младостта е свобода. Давате ли си сметка как постъпваме към нашата мла-деж след като в училищата друго не правим освен да принуждаваме младите да се откажат сякаш от самите себе си, от мла-достта си - опитвайки се да ги откажем, да ги отучим от свободата?! А всъщност само-то учене, познание, търсене и пр. е сфера на свободата, на драгоценната свобода. Стигнахме до безобразието училището ни да обезчовечава човека!

Защото какво е човекът без свобо-да? Човекът става личност само на почвата на свободата. Пълноценно съществуваща, а не каква да е, ощетена и обезправена лич-ност. Учениците ни били "пощръклели", не искали да учат, станали били бунтари, били мързеливи, не били знаели какво искат, към нищо не се стремели и прочие упреци мо-жем да чуем всекидневно срещу нашата младеж. А какви да бъдат? Вие какви искате да ги направите? Покорни и послушни ли? Изпълнителни, така ли? Кротки и покорни?! "Покорна глава сабя не я сече!" - тази ли е вашата мъдрост, позволете ми да запитам?! Искате, с две думи казано, да превърнете младия човек в благовъзпитан старец?! Да го превърнете в търпеливец, това ли иска-те?! Да го превърнете в роб - този ли е вашият идеал?! Плюя аз на такъв един "идеал"!

С учениците трябва да се разгова-ря най-човешки и свободно. Да разговаряш с младите хора човешки означава да разго-варяш свободно. Всичко, което ще правите заедно, подложете го на обсъждане през първите часове. Не се страхувайте от това, учители! Питайте постоянно своите учени-ци: а вие как искате да протичат нашите часове? Какво искате да се случва в тях? Какво според вас трябва да правим - и най-вече как да го правим? Какво искате да постигнете? Кой според вас е най-добрият начин за вървене към вашата, към нашата обща цел? Щото вашата цел е и моя цел. Вие тук сте най-важните. Запомнете това!

Когато имаме някакъв проблем: давайте заедно да намерим изход и реше-ние! Аз вашият учител, се отказвам от това

всичко да зная, всичко да ви обяснявам, всичко аз да решавам. И да издавам дирек-тиви и заповеди. И да изисквам подчинение. Не, не ща това, искам друго: искам да се разбираме. Искам да ви предложа заедно да изобретим правилата, на които ще се подчиняваме, за да вървят работите. А работата ни е: да търсим, да се занимаваме с познание, да изследваме, да опитваме, да работим в сътрудничество и да обогатяваме взаимно разбиранията си. Това ми се ще да опитаме да направим. Можем ли? Искате ли? Кажете, говорете смело! Бъдете напъл-но открити. Каквото наистина мислиш, това говори. Казвай го смело. Не проявявай малодушие. Така се става личност. А вие искате ли да бъдете личности? Какво е да си личност? Как се става личност?

Преди много години стигнах до та-кива едни разбирания за ученето и за зада-чата ми като учител. Прочее, като се замис-ля сега, аз други разбирания и не съм имал - освен тези. Но до изкристализирането им в този вид, в който сега ви поднасям, аз из-вървях нелек път на търсене, на катерене по ужасни стръмнини, на спускания, паде-ния, провали. Не ми е било леко в тия годи-ни с тия мои "нестандартни", да не кажа щури разбирания и идеи. Много проблеми съм си имал, много битки съм водил. Не е лесно да направиш така че и учениците да не те смятат за смахнат - щом като само ти си дръзнал да се изявяваш като толкова различен. Да, изобщо не е леко. "У нас свестните смятат за луди!". Думи на Христо Ботев. Много често съм имал честта да ме обявяват за луд, сиреч, за свестен човек. Тази награда ми стига. Както и да е. Не аз съм интересен тук, а нещо съвсем друго.

Първата битка, която трябваше да поведа, беше срещу лошите учебници. В училище нали трябва да има учебници, е, по философските предмети - психология, логи-ка, етика, философия на правото, филосо-фия, има и предмет, наречен от някоя умна бюрократична глава "свят и личност" - също има учебници. Предимно писани от разните му там учени професорски глави, които никога, повтарям, никога не са общували в училище с ученици. Оказа се, че с малки изключения тия учебници бяха изцяло не-годни за работа според моите представи - и за моите цели, свързани с това какво трябва да се прави в един учебен час по филосо-фия. А обикновената, стандартната, типова-та, така милата на сърцето на бюрократите представа за това какво трябва да става в един учебен час каква е? Ето каква.

Има си предварително спусната от Министерството казионна програма по този предмет. Тя не подлежи на обсъждане, а само на изпълнение. Тя е нещо като "све-щена крава". Закон и догма. Канон. Заповед. Директива. Не мисли, а изпълнявай! Точка.

Има си одобрен от г-н Министъра учебник по този предмет. Или има два таки-ва учебника. Или има повече. Но все одоб-

18 рени от г-н Министъра. Учителят избира един от тия учебници и задължава ученици-те да си го купят. Ще се учи само по него. Точка!

В час е ясно какво се прави. Учи-телят пре-по-дава по учебника, разказва темата и урока, опитвайки се да го направи по-лесносмилаем. Той трябва, представете си, "творчески" да си разкаже урока! Добри-ят учител умее да разказва урока по пре-възходен начин! Всичко да обясни. Да каже какво точно трябва да се мисли по всеки един отделно взет въпрос. Точка! Нямаш право много-много да умуваш там, ало! Казано е: това е, и точка! Я го виж ти, ще ми умува! Нещата много преди теб са открити и казани. От теб се иска да ги знаеш. Ще ми се прави той на умник! Ще пита! Само си губим време с тия безсмислени разговори, другари, та той всичко си е предварително ясно. Точка! Две точки като требе ще сложа.

Учителят пре-по-дава, а после из-питва. Учениците трябва добре да си изпеят песничката. Да разкажат урока, но не те какво мислят или как те виждат нещата - това е съвсем безинтересно! - а как трябва да се мисли по тия въпроси. Всички учени-ци трябва да мислят еднакво. Сиреч: пра-вилно. Ще ми умуват там те! Точка! Три точки!

Добрите ученици са тия, дето са добри папагалчета. Кълват и след това храносмилат. После обратно бълват добре смляната храна, та учителят да се убеди, че всичко е правилно сдъвкано. За такъв тип учене се иска... здраво чене, не друго! Учи-телят като пре-по-дава, им предлага добре смляна кашица, та да не си хабят те зъбки-те. Е, все пак трябва и те да подъвчат мал-ко, не може да е без съвсем. Поглъщане и храносмилане. И отделяне. Грозно, мирише, но какво да се прави. Науката иска жертви, таваришчи! Мерси. Точка!

Е, има и лоши ученици. Гламави едни такива. Вечно сумтят и вечно недовол-ни. Не щат да правят каквото правилата повеляват. Ти им казваш: "Така е!", то те гледа като говедо и казва: "Ама как така?!". Абе казвам ти, така е, то: не, не е така! Да хванеш да го пребиеш. Абе изкарват ме из нерви такива ученици бе, другари! Ще ми се прави той на интересен! Нямало да учи! Ще ми пита! Ще ми задава неудобни въпроси! Ще умува! Я го виж ти: ти къде се намираш бе?! Това е училище.

Това е фелдфебелската представа за учене, училище, образование. "Фелдфе-бел" е нисш подофицерски чин в казармата, сержант. Най-простите хора са все фелд-фебели. (Ако има някой непрост, да ме извинява!) У нас наричаха фелдфебелите с умилителната руска и славянска дума "старшина". Да си старшина, трябва да си хем прост, хем нагъл. Учителите със стар-шинско-фелдфебелски манталитет в рамки-те на командно-казармената система на образование са най-добрите учители. При

тях има ред и дисциплина. Учениците са послушни и изпълняват като войничета. Мед да ти капне на сърцето като ги гледаш как чинно вдигат ръчичка и като им дадеш ду-мата, си изпяват хубаво песничката. Дума по дума казват каквото трябва. Каквото се иска. Същински роботчета! Умилителна картинка! Ех, другари, какво хубаво училище имахме, ала тия пусти седесари успяха да го развалят! От момента, в който се започна да се говори за някаква си там "свобода", всичко в родните ни училища се обърка и взе да пропада. Свободата е вредна! Долу свободата! Да живей робството! Да си роб - това звучи гордо!

Та да завърша по темата за учеб-ниците, която подех по-горе. В един момент осъзнах, че съм обречен с тия учебници. Не стават. Учениците съвсем не щат да ги четат. Аз така съм успял да съблазня уче-ниците, че става съвсем невъзможно да четат казионни учебници. Тях кой ли ги и чете де! Те са нещо като паметници. На нашата глупост.

Като осъзнах това, седнах и напи-сах свои учебници и помагала по всички до един философски предмети, преподавани в нашите гимназии. Тази свръхзадача ми отне около 10 години от живота усилен труд. Първият издаден мой учебник беше, разби-ра се, по психология, за 9-ти клас. Издате-лят направи така, че даже Министерството го одобри като учебно помагало. Изчерпа се като топъл хляб. Това беше в 1997 г. Второ издание направихме, пак изчезна от кни-жарниците като топъл хляб. Тогава ситуа-цията още не беше като сега. Хората все още влизаха в книжарници. Сега вече нап-реднахме в културно и духовно отношение дотам, че хората ходят вече само на кон-церти на Азис. Защо да влизат в някакви си там книжарници?! За какво са им някакви си там книги?

После написах и издадох още мно-го помагала по всички предмети, учени в гимназиите. Приложих в написването им съвсем необичайни и изцяло съвременни методи. Имам, примерно, помагало по фи-лософия, което е изцяло от... въпроси. Всяка тема е предимно поредица от въпро-си, по 100 и повече въпроса. Няма отговори, само въпроси. Е, има и мисли на велики философи по същите тия теми. Има и казу-си. И игри. И алтернативи. Не са съвсем само въпроси, но въпросите са главната част. На учениците им се плаче като гледат помагало само от въпроси. А те са свикнали да учат само отговори, никакви въпроси. Как да не се дразнят при това положение?!

Понеже започнах да пиша по тоя въпрос, да подхвърля още нещичко, инте-ресно е. Интересна е реакцията на адми-нистраторите, на инспекторите, на директо-рите. Представяте ли си? Едва ли можете да се представите какво може да роди гла-вата на нашия роден бюрократичен гений. Затуй ще ви кажа аз какво измислиха. Из-

мъдриха ето това: забраняваме на Ангел Грънчаров да преподава и да използва собствените си учебни помагала в своите часове, в своето преподаване! Е, написал ги е, но няма право да ги използва в часовете си. Има официални и задължителни учеб-ници, тях трябва да използва! Точка!

И така. После някога ще пиша как станах "престъпник". Да, аз съм учител-престъпник. Нарушител ако не на законите, то поне на тъпите заповеди на инспектори и пр., на цялата бюрократична напаст. Цял живот съм бил "конфликтна личност". Пи-тайте из Пловдив някога за мен. Убеден съм, че ако човекът, когото сте попитали, ме познава, ще каже: той, горкият, е много конфликтна личност! Да го съжали човек. Не умее да се нагажда. Той е "антисистемен тип". И така може да ме нарекат. Той е разрушител. Абе лош човек е той, оставете го. Как ли още го търпят?!

Виждате - пределно съм честен. Аз и пиша провокативно, надявам сте го забе-лязали. Пиша така, че да дразня колкото се може повече хора. Никому не ща да се подмазвам. Като философ работата ми е да отправям предизвикателства, да дразня, да провокирам. Коефициентът на полезно действие на такъв тип писане и говорене (щото в часовете си в училище много гово-ря!) се определя от процента силно ядосани на думите ми индивиди! Колкото повече, толкова по-добре! Никому не ща да се под-мазвам и да се харесвам. Ние сме тук в час не за да се харесваме, а за да работим, т.е. да мислим, да търсим, да спорим. Как ще спори един човек ако хубаво не си го ядосал и предизвикал? Или поне яко подразнил. Няма как. Ще мълчи и ще те гледа като говедо. Или - като овен. Както предпочитате се изразявайте.

Преди немного време разговарях с една класна ръководителка - аз с тая случка и ще завърша за днес. Идва тя ядосана и ми казва: "Абе, Грънчаров, успял си да настро-иш срещу себе си много хора бе, как успя-ваш?! Недоволстват комай от всичко: как изпитваш, как преподаваш, какви оценки пишеш, от всичко! Ще пишат жалба срещу теб. Не мога да ги спра! Казвам ти го - за да не се чудиш после!". Казва ми тия мили думи, а аз се хиля насреща и й казвам: "Благодаря! Много ме радват твоите думи! Благодаря за комплимента! Колкото повече ученици съм успял да раздразня и ядосам, толкова по-добре! Даже ми е малко неудоб-но така да ме хвалиш! Дали пък съм станал чак толкова добър?! Ще се възгордея, а не бива! Но все пак ти благодаря за похвалата! Ний, учителите, за това всъщност и рабо-тим: за една добра дума! Или за няколко добри думи само! Това ни стига. Та много ти благодаря!". Гледа ме тази учителка, лицето й става ту мораво от яд, ту се преизпълва със съжаление: полудял е човекът, защо да му се сърдя?! Не ни е работата лека, ето,

19 някой изпушват като стар бушон. Ех, Ангеле, Ангеле, дръж се още малко бе, братле...

Това е положението. Има още мно-го да се пише, но полека, всяко нещо с реда си. Ще опитам да засегна всички по-важни проблеми, но това изведнъж не може да стане. Другояче си представях тая книжка, да бъде кратичка, лека за четене, да могат младите учители да я използват за нещо като "ръководство за действие". Ала явно ще стане съвсем различна от моята предс-тава. Каквото стане - стане. Ние не сме богове, а човеци. Човек предполага, само Бог разполага.

Божия работа е това писането. Казват му "творчество". А се оказва, че често "творецът" изобщо няма власт над творението. Такава е нашата човешка участ. Прочее, по същия начин става и с учебните часове - понеже темата все пак беше тази: хубавото е часовете изобщо да не си приличат един с друг. Случи ли се това, работите вече са съвсем наред. Така и трябва да бъде. Но идеални работи в тоя наш несъвършен свят няма де. Пък и трябва да сме скромни и работливи. Това се иска. Но да спирам, че както съм започнал, няма спиране...

РАЙЧО РАДЕВ ПРОТЕСТИРА В ГОРЕЩИ-НИТЕ ПРЕД МИНИСТЕРСТВОТО НА ОБ-РАЗОВАНИЕТО, НИКОЙ НЕ ЗАСТАВА ДО НЕГО ДА ГО ПОДКРЕПИ...

Моят коментар е кратък: СРАМОТА!

В АМЕРИКА СЕ ГОРДЕЯТ СЪС СТАТУЯТА НА СВОБОДАТА, НИЙ ПЪК СЕ ГОРДЕЕМ С ПАМЕТНИКА НА РОБСТВОТО СИ…

юли 28, 2012 Олимп за ада на нашето покорство

“Церемонията по откриването е изпъстрена със символи“, каза по БНТ глас зад кадър от Лондон, където днес беше открита олимпиадата.

И веднага се поинтересувах с как-ва символика се представя в телевизионни-те клипове пред света нашата уж горда със себе си България. Поинтересувайте се и вие.

Ще видите, че сред най-важните забележителности на България, показани в музикален клип на цялата планета, е… паметникът на съветската армия в нашата столица.

Ние сме по условие победители в дисциплината хвърляне на чук срещу сами-те нас.

Извън класацията сме. Защото ня-ма друг народ на света, който се гордее със символиката на своето поробване.

Автор: Иво Инджев Мога към горното да добавя само

това, което написах като коментар в блога на И. Инджев:

Само робът, който дотам се е обезчовечил, че за него свободата е най-ненавистното нещо, би могъл да стигне до това падение: да се гордее че е роб. И да възхвалява символиката на своето пороб-ване. Ето това е истинският роб. Друго ако не можем, то поне роби да сме явно го можем…

В Америка се гордеят със Статуята на Свободата, ний пък се гордеем с памет-ника на робството си…

ВИНАГИ ИМА СМИСЪЛ ДА СЕ БОРИМ, ДА СЕ ДЪРЖИМ КАТО ГРАЖДАНИ, А НЕ КАТО МАЛОДУШНИ МЪРМОРКОВЦИ!

юли 27, 2012

Днес, към 16.20 часа ми се обади служителка от канцеларията на Омбудсма-на на Републиката, за да се информира от мен по случая, касаещ липсата на реакции от страна на административни органи и длъжности лица от сферата на образовани-ето – във връзка с продължилата вече по-вече от месец гладна стачка на г-н Райчо Радев от Перник. Разказах накратко истори-

ята, посъветвах я за подробности да се обърне към моя блог, в който е налице цялата информация по случая, както и към блога на самия г-н Райчо Радев.

Служителката на Омбудсмана ми съобщи, че и други хора са последвали моя почин и са писали до Омбудсмана, пример-но, посочи ми името на г-жа Гергана Гера-симова от Велинград и ме запита познаваме ли се. Отговорих, че се познаваме само от интернет, но че зная нейното име и че й имам пълно доверие – както имам и пълно доверие на самия г-н Радев. Казах й, че се познавам с г-н Радев от години, че сме колеги, преподаватели по философия, граждански ангажирани хора и личности. Получих уверението на това длъжностно лице, че Омбудсманът, в рамките на своите пълномощия, ще направи нужното да въз-действа на съответните държавни институ-ции и длъжностни лица, та случаят да бъде решен в най-скоро време.

Това е. Има значи вече известна светлинка на надежда, че случаят ще бъде разрешен в най-скоро време и то с благоп-риятен за протестиращия изход. Много съжалявам, че още по-рано не се сетих да посъветвам г-н Радев да се обърне към Омбудсмана, тъй като предназначението на тази институция е точно това: да съдейства на гражданите когато държавни институции и администратори потъпкват техните закон-ни права, когато се държат високомерно, когато са забравили, че суверенът в усло-вията на демокрация сме ние, гражданите и народът, а пък министрите, височайшите длъжностни лица и пр. са само наши слуги и изпълнители на нашата воля. Но ето, най-накрая, когато положението стана нетърпи-мо тежко, на мен ми просветна, че трябва да се пише до Омбудсмана и до Президента на Републиката, сторих го, написах открито писмо до тях, призовах и други хора да направят същото и ето, ефект все имаше. Да видим дали ще реагират от администра-цията на Президента, на тях тия дни им увеличиха бюджета за издръжка и да се надяваме, че това ще им повлияе в положи-телна посока – що се касае до работоспо-собността им.

Ще внимаваме как ще се развият нещата по-нататък, но едно е сигурното: винаги има смисъл да се борим за нашите човешки и граждански права, никога не трябва да капитулираме пред своеволията на самозабравили се администратори и властогонци, длъжни сме да оказваме граж-дански натиск върху институциите, та да започнат един ден под нашия контрол бди-телен контрол да си вършат работата както трябва.

Това исках да ви кажа. Благодаря на всички, които подкрепиха по някакъв начин каузата на г-н Райчо Радев! Той се захвана с нелека, ала благородна борба: да се противопостави на попълзновенията за груб политически контрол на такава фина

20 сфера, каквато е образованието. Неговата борба ни даде добър урок по демокрация и също така пример, че можем и трябва да бъдем най-напред граждани – след като вече сме станали личности. И че не трябва да бъдем само вечно недоволни мърмор-ковци, които от всичко са недоволни, ала нищичко не правят, дори и малкия си пръст не щат да помръднат, та да съдействат поне нещичко да се промени…

В днешния брой на в-к СВОБОДЕН НА-РОД излезе моя статия със заглавие ДОУБИВАТ СЪС ЗАКОН ОБРАЗОВАНИЕ-ТО

Ако има проблем когато желаете да увели-чите иображението, та да е удобно за чете-не, кликнете върху него с десен бутон и го отворете в нов прозорец и кликвайки пак върху него, ще може да се увеличи и чете...

СПАСИ И СОХРАНИ!

ЗА НЕПРОХОДИМАТА ГРАНИЦА НА НАУ-КАТА И ЛОГИКАТА – И ЗА БЕЗБРЕЖ-НОСТТА НА ДУХА!

Източник

Тук г-н Айнщай е съвсем прав, ни-що че малко греши с терминологията - противоположност на логиката (като част) не е въображението, а духът (цялото)! Въ-ображението дори не е противоположност на мисълта, олицетворявана от логиката, щото същинска мисъл, която не е оплодена от въображение и творчество, не съществу-ва...

КАТО ВЯРВАЩ ХРИСТИЯНИН КАТЕГО-РИЧНО ВЪЗРАЗЯВАМ СРЕЩУ ШИРЕЩО-ТО СЕ ОБИДНО ОТНОШЕНИЕ КЪМ ИС-ЛЯМА И КЪМ МЮСЮЛМАНИТЕ!

27 юли 2012, петък

"Когато ислямът няма цялата власт в една страна, той предпочита да крие свирепото си лице и кръвясалите си очи на хищник и злодей зад фереджето на една миролюбива религия. Което и заблуждава неговите наивни домакини относно коварни-те му, стаени още в подмолите на порочно-то му зачатие и налагането му с брутал-ността на Звяра чрез кланетата на Мохамед световно-имперски намерения.

Понеже с всеки свой хрип, с всяко свое издихание, изпепеляващо с жупела на смъртта земляните, Негово Мракобесничес-тво Ислямът се стреми да стане единстве-ният Падишах на земята. О, как той само мрази това, което ние обичаме! За него

нашите светини носят погнуса, омерзе-ние. Беснеещото му божество може всеки миг да покосява десетки, стотици, хиляди, дори милиони човешки животи (както вече е и ставало). Свободата за него е от ада и тя трябва да бъде сломена, поробена; после запратена отново там.

Светите земи, където се е родил, живял, умрял и възкръснал нашият Господ и Спасител Исус Христос, са земи, които в момента “биват населявани и омърсявани от еврейските свине и маймуни”, поради което “те трябва да бъдат изтребени до крак”. САЩ - техният защитник, е “Големият Сатана”, чиято участ трябва да бъде абсо-лютно същата. Да се чудим ли тогава защо мюсюлманите наричат джамиите си казар-ми, а минаретата им - щикове на правата вяра?

Нима пацифистите още се надя-ват, че ако флагманът на модерния ислям Иран бъде оставен сам да произведе ядре-но оръжие, земята ни ще продължи спокой-но да се върти около оста си и земният ни дом няма да се превърне в ядрена пещ? Блажени са вярващите, да... Но не и наив-ниците и безумците..." (Цитирано от Здравко Кулев във Фейс-бук)

Няма как, реших да се противопос-тавя на горното гледище ето с този комен-тар:

Не споделям такова едно отноше-

ние към исляма! То е обидно за тази рели-гия. Няма религия, която да учи хората да правят зло, но винаги за земни, политически и пр. цели се злоупотребява и се е злоупот-ребявало с религията, и то от отделни поли-тиканти, представящи се за "религиозни дейци". Исторически факт. Потвърждаван и от случващото се в нашата съвременност.

Историята помни, че не по-зле от днешните ислямски фундаменталисти и терористи преди векове са се държали "рицарите на правата вяра", именно кръсто-носците, а какви изстъпления са вършени уж в името на Христовата вяра тук, на на-шия континент, в Европа!!!

Тъй че тоя, който е написал горни-те думи, да има много здраве от мен: не е така! И грозно спекулира, насаждайки омра-за между представителите на различни религии. Прави го пак за някакви свои срам-ни и користни политически цели...

Злото не е религиите, а в някои политически доктрини, злоупотребяващи с религиозни чувства - като подклаждат нена-вист между вярващите. Истински вярващи хора, независимо в коя религия вярват, са неспособни да правят на ближния каквото и да било зло.

Прочее, вярва се в Бог, а не в ня-каква религия, а Бог е един, а пък всички ние сме негови чада! Нима искате да ме

21 убедите, че Саади, Омар Хайам, Авицена и толкова много други велики хора, вярващи в исляма, са били и човеконенавистци?! За-това като вярващ християнин категорично възразявам срещу ширещото се обидно отношение към исляма и към мюсюлманите! ЗАБЕЛЕЖКА: По така и така повдигнатата важна тема можете също така да изчетете и ето този текст: Неудобни въпроси за ис-ляма. Изчетох тия въпроси и моята първа реакция е тази: и в Стария, пък и в Новия Завет, не само в Корана, има много места, които, възприети буквално, сякаш призова-ват към насилие. Само че към свещени религиозни текстове, независимо от коя религия са, трябва да се отнасяме твърде внимателно и нищо да не приемаме буквал-но, а във всичко да търсим автентичния, скрит и същински смисъл. Буквалистичната интерпретация ни отвежда встрани от исти-ната. Религиозните текстове са много труд-ни за тълкуване и разбиране текстове, по-ради което на много хора съвсем не им се удава до постигнат смисъла им - и затова разбират всичко на едно съвсем повърхнос-тно ниво. Тоест убягва им същината на цялата работа. Толкова засега. Готов съм да участвам в дискусия по тия проблеми ако има желаещи...

МИСТЪ' СЕЛЮ СЕЛЕВ – ЗЕЛЮ ЗЕЛЕВ, ЖЕЛЮ ЖЕЛЕВ ИЛИ БОЯНСКАТА ЛИВАД-НА ЖАБА – СЕ ИЗХОДИ В ЕДИН ВЕСТНИК

Колажът на изображението взаимствах от ТУК.

Чета на едно място публикация под заглавие: Желю Желев: Костов грачи като Тодор Живков. Тази публикация вече предизвика чудесни и твърде забавни ко-ментари из Фейсбук; ето малка част от тях и тук да да стигнат и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ:

Lidiya Faust: То бива падение, ама чак пък такова... жалък селяк, пфуууууу!!! Variatio Delectat: Зелката и Тиквата - чуден тандем!!!! :-) Ralitza Kovacheva: ... понеже имал естети-чески изисквания към гласа му! Но пък той е съвършен - с тези изящни уши и червен политически задник... Alexandar Iotzov: Абе на Желю червените чорапи се видяха преди много години! Ангел Грънчаров: Чудесно го е казала г-жа Ковачева: Желю, дето е перфектен - и с външен вид, и с изящен червен задник, и с едва ли не божествен и ангелски, шлифован като на оперен певец глас, и с всичко! - има естетически претенции към гласа на Костов :-) Майко мила!!! Аплаузи!!! Какво повече да каже човек?! По-добре да онемее... :-) Ralitza Kovacheva: С тези чаровни уши, веселиновски диалект, червен политически задник и пирфикциозна политическа биог-рафия! :-) Ангел Грънчаров: :-) Подкрепям!

КРЕЩЯЩАТА БЕЗСЪРДЕЧНОСТ НА ПО-ЛИТИЧЕСКА ОСНОВА Е СИМПТОМ ЗА СТРАШНО ЛИЧНОСТНО И ЦЕННОСТНО ИЗРАЖДАНЕ!

юли 27, 2012

Преди един ден написах текст под

заглавие Моля ви, дайте да помогнем на протестиращия вече 34-ти ден с гладна стачка г-н Р.Радев: за да не ни е срам после! (по същата тема вижте и това: Боже, какви хора?! Боже, какъв народ?! Майчи-це, каква апатия!?) и дадох линк към него на страницата във Фейсбук в негова подк-репа, която има много членове. Тази сутрин с изненада откривам, че под тази публика-ция снощи се е провел трогателно мил, задушевен разговор по политически теми, в който някои най-безсрамно се провеждат политическата агитация, но никой, повта-

рям, абсолютно никой и думичка не обелва по темата, а именно, как да помог-нем на г-н Радев!!! Не им пука за него, за това, че той протестира вече толкова много време с гладна стачка, че е застрашен организма му, дори живота му, не, това изобщо не ги интересува, а ги интересува ще се появи ли някога на бял кон някакъв нов спасител-оправител на България; и не пропускат някои от тях, разбира се, да про-кълнат “злодея” Костов, и прочие, и так далее, и ала-бала!!! Но за Р.Радев и за това как да му помогнем: никой даже не се сеща да промълви!!!

Възмутен от такова едно отноше-ние – симптом за пълна комунистическа извратеност, щото комунизмът е това: лич-ността е нищо, отделната личност, индиви-дът абсолютно нищо не означава и може безпроблемно да бъде пожертван! – фрапи-ран от такава една умонепостижима без-сърдечност, написах там следните гневни думи, за които изобщо не съжалявам, нап-ротив, чувствам се длъжен повече хора да разберат какво съм казал и затова ги пре-публикувам и тук, в блога, и сред приятели-те си във Фейсбук, които са хиляди; нека всички да знаят какво мисля; та ето какво написах там:

Каква крещяща безсърдечност: темата е за това как да помогнем на гладу-ващия вече втори месец Райчо Радев, а тук някои са заформили мила политическа седенка и хортуват ли си хортуват, провеж-дайки политическата си агитация! А не само темата, но и групата е за подкрепа на Р.Радев!!!

Драги ми дами и господа, вие сте безсърдечни, вий изобщо сигурни ли сте дали имате сърца – щом сте способни на това?! Те, представете си, били мислели за България, а това, че тук един българин е в тежко критично състояние и се касае вече за живота му, съвсем не ви пука от това! Не сте никакви българи щом хора не сте! Защото за да си българин на място, пък и гражданин, се иска преди това да си човек на място, иска се да си личност!

Когато човек загуби способността си за съпреживяване, за човечен отклик, когато човек се обезчовечи, когато почне да не слуша сърцето си, такъв се отдава на политическа догматика и ограниченост, отдава се на политическа ограниченост, другояче казано, такъв става комунист. Комунизмът е равностоен на безчовечност, тази е моята формула. И тя перфектно обяснява безсърдечността, която демонст-рирате.

Е, може да не сте комунисти, но че сте комуноиди, силно ощетени в личностно отношение от комунизма, това е безспорно – и то ви стига. И не само не съзнавате какви сте, не само че не изпитвате неудобс-тво от това, ами дори сте стигнали дотам да се хвалите какви сте, което е връх на безс-рамието!

22 Чудесен тест се получи с този ваш

задушевен политически разговор! Аз бих си позволил да го сравня по същината си с това как някои хуманоиди са скачали и рипали връз гроба на Стамболов, изразя-вайки радостта си, че “тиранина” е убит. Същата безсърдечност, същата изврате-ност съзирам и тук. Възмутен съм до дъното на душата си!

Една думичка, представете си, не обелват за това как да помогнем на достой-ния гражданин г-н Радев, жертващ се на дело за всички нас, а си водят задушевни политически агитацийки: пълно безсрамие! Позор! Вий се опозорихте! Не съм очаквал, че сте способни на такова нравствено паде-ние! Преди няколко дни без капчица свян същите ни агитирахте да отидем на демонс-трация в подкрепа на кървавия сирийски диктатор, а сега вече съвсем се дискреди-тирахте. Безсърдечност от такива размери е непростима за хора, за индивиди, които имат претенцията да са човешки същества, камо ли пък граждани или българи!

Това е моето мнение, така аз виж-дам нещата. И не мога да замълча. Казвам ви честно в очите като какви се показахте, как аз възприемам постъпката ви, белким някой се засрами. И дано по този начин поне малко помогна на ония, за които из-раждането не е съвсем безвъзвратно. Как пък поне един не схвана, че така не може да се говори когато става дума за човешки живот???!!!

Щото това, което ви се е случило, драги ми дами и господа, е страшно! То за мен е симптом за израждане, застрашено е най-драгоценното, което всеки от нас има: личността, душата, сърцето, човечността…

БОЖЕ, КАКВИ ХОРА?! БОЖЕ, КАКЪВ НАРОД?! МАЙЧИЦЕ, КАКВА АПАТИЯ!?

юли 26, 2012

35 ден, започва 36-ти. Гладната стачка продължава. Физически ме крепят чаят, соковете, нектарите и айряна. Духът се крепи от правата на гражданина и задълже-нията на държавата. Ще продължава ли да пасува българският гражданин когато веро-ломно поругават достойнството му – и тъп-чат неговите граждански права?

Вероятно будните граждани не са и разбрали, че някой някъде си протестира срещу своеволията на държавата с 35

дневна гладна стачка. Приятели, благодаря ви за подкрепата!!!

РАЙЧО РАДЕВ

Boris Georgiev Pavlov: Много си прав! Българинът мрънка само когато му посегнат на прекия интерес. А това, че някой си ня-къде имал проблеми с политическата власт… това е много далечно Ангел Грънчаров: Дайте да мислим какво да направим та да помогнем на Райчо в ситуацията, възникнала в условията, поро-дени от една безпределно арогантна власт! И от безхаберието и наглостта на толкова безочливи управници! Важно е! Срамота е да стоим със скръстени ръце! Мен лично ме е срам, за вас не знам.

Дайте да идем да протестираме пред медиите, дайте да излезем неколцина човека пред Парламента с плакатите, дайте нещо да сторим! Безпределно не може да продължава такава гладна стачка. Опасно е за организма на човека. Става дума за човешки живот, става дума и за идеали!

Боже, какви хора?! Боже, какъв на-род?! Майчице, каква апатия!?

Запомнете от мен: не управниците ни са лоши, ние сме лошите – защото ги търпим! Щом ние сме такива – и те ще са такива! Ако ние бяхме други – и те нямаше да са такива… това е положението. Просто е… ЗАБЕЛЕЖКА: Виж и това: Моля ви, дайте да помогнем на протестиращия вече 34-ти ден с гладна стачка г-н Р.Радев: за да не ни е срам после!

Взаимствано от стената Ние подкрепяме Райчо Радев във Фейсбук

ФИЛОСОФСКОТО КОНСУЛТИРАНЕ

26 юли

Тия дни из медиите се обсъжда информация, че твърде много (най-много) от кандидат-студентите в СУ “Св. Климент Охридски” искали да учат психология. Наис-тина това явление си заслужава да бъде обсъждано. То е преизпълнено със смисъл. Явно много млади хора вярно са преценили, че нацията е на път да психяса напълно, което пък рязко повдига потребността ни от

квалифицирана психологическа и психо-терапевтична помощ. До този момент с тази обществено важна задача – психическото здраве на изстрадалата ни нация – самоот-вержено се грижеха несметни легиони от ясновидки, врачки, гадателки, екстрасенси, оракули и какви ли не още. Грамадният интерес на младежта към психологията и психотерапията обозначава историческия ни преход към, да се надяваме, едни по-модерни, не толкова диви и варварски вре-мена.

В тази връзка и аз искам да пораз-съждавам и да кажа нещичко. Особено поради това, че не от вчера се занимавам с тия неща: моят Център за развитие на личността, носещ името HUMANUS беше една от първите организации у нас, които се захванаха професионално с психологично, с психоаналитично консултиране, с психотре-нинг, с различни курсове за решаване на различни психични проблеми на изтерзана-та от толкова комунизъм личност у нас (психодрама, групова динамика и пр.). Вече 20 години скоро ще се навършат откакто ние станахме една от първите, ако не и най-първа птичка, възвестила настъпващата едва сега пролет на масовото психологи-ческо консултиране и на психотерапията у нас. Много сме направили в сферата на модерното обучение по психология в бъл-гарските училища, писали сме и сме изда-вали учебници и учебни помагала за учени-ци и студенти и пр. Така че е радващо нас-тъпването, да се надяваме, на един същин-ски ренесанс в интереса на родната ни човешка природопопулация към тия проб-леми. Интересът към собствената личност по нашето дълбоко убеждение винаги тряб-ва да е водещ – и случи ли се това в едно общество, осъзнае ли се тази първа пот-ребност на живота ни, това общество вече е започнало да се приобщава към съвремен-ната човешка цивилизация. Т.е. започнало е да се отърсва, да се освобождава от диваш-кия стадий на човешкото развитие.

Понеже сме напредничави, дви-жещи се все в авангарда и търсещи новото хора, от нашия Център сега решаваме да направим още една крачка напред. У нас тепърва все повече хора ще осъзнават, че решаването на собствените психични проб-леми, търсенето на изход от тях, грижата към своята личност трябва да става не с ходене при врачки и гадателки, а с посеще-ния на кабинета на психолога и психотера-певта. Съвременната психология обаче, въпреки несъмнения си напредък, не е панацея, тя не може да реши всички човеш-ки, екзистенциални и духовни проблеми, тя е едно ниво, но съвсем не единственото, камо ли пък най-високото в грижата ни към собствената личност. Има още едно, значи-телно по-висше и значително по-ефективно ниво – и това е философското консулти-ране. Това, което философското консулти-ране на личността може да ни даде, не

23 може да ни го даде нито един друг тип кон-султиране. Има дълбини на смисъла, до които нито една психология не може да се добере, но философското консултиране може. За него нито един смисъл няма как да си остане скрит, недостъпен.

Моя милост (с написаните от мен учебници, учебни помагала и философски книги) постави основите на такова едно, непознато у нас, а и, кажи-речи по целия свят направление на съвременната психо-логия:, а именно на философската психо-логия. До този момент в психологията от края на 19-ти и през целия 20-ти век във всяко едно направление и школа е имало, така да се каже, направляващи и придава-щи духа на съответната психологическа школа “философски зрънца”, примерно, в изследванията на Юнг тия “зрънца” придо-биха водещо значение, ала същинска фило-софска психология, особено в съвременни български условия, само ние успяхме да създадем. Нещо повече, аз поставих осно-вите не само на теоретичната философска психология, но и сложих акцента върху практическата философска психология, сиреч, върху философското психологическо консултиране, или, накратко казано, върху философското консултиране на личността. Който се интересува от тия проблеми, моля, нека да се обърне към моите книги: няма нито една моя книга, в която тия аспекти да не са водещи. Понеже мое дълбоко убежде-ние е, че философията, пък и психологията не са за да служат на “чистата наука” или на “чистата теория”, а за да служат на човека и най-вече на живота. От тази своя идея няма да се откажа никога.

Аз и преди години съм предлагал, включително и в този блог, да се позамис-лим върху предимствата и ползите на чисто философското консултиране. Да разгова-ряш не с психолог, а с философ за решава-нето на собствените ти душевни, личностни и екзистенциални, сиреч житейски проблеми е страхотно предимство, което изобщо и по никакъв начин не може да бъде надценено. Психологът, особено добрият психологичес-ки консултант или психотерапевт няма как да не признае, че огромната част от конк-ретните човешки и психологически пробле-ми, които му се налага да решава в сътруд-ничество с пациента, безспорно имат един по-дълбок и синтетичен човешки, сиреч, философски смисъл, който може да бъде постигнат единствено ако се стъпи на поч-вата на философията. Същото е и по отношение на другите науки, които имат най-висши философски нива, до които се издигат само най-проницателните учени. Но ако това досега се е правило несъзнавано, дошло е времето вече да се прави осъзнато и целеустремено: неумолимо настъпва ерата на философското консултиране (ин-дивидуално и групово). Има някои места по света, което това и сега се прави, примерно в Америка (интересно е, че и в Америка този

подход е предложен най-напред от бълга-рин!), но ето, добре е да знаем, че най-напред в България сме започнали да рабо-тим още по-устремено в тази посока. Наши-ят Център за развитие на личността HUMANUS отново е водещ в тази посока.

Ако някой иска да бъде убеждаван специално в предимствата на философско-то консултиране, то това е предварително обречена работа: ако и за очевидни неща се налага да бъдем убеждавани то това, така да се каже, е твърде тъпо. Но ето, някои хора се влияят от доводи от подобен харак-тер; ето например какво е казал един безс-порно съвременен, отговарящ на търсещия дух на нашето време човек, именно Стив Джобс; ще приведа две негови мисли:

“Бих изтъргувал всички мои тех-нологии за един следобед, прекаран със Сократ.”

“Когато бях на двайсет и три, стру-вах малко над милион долара, на двайсет и четири – над 10 млн., а на двайсет и пет – над 100 млн. долара, и това не беше важно за мен, защото никога не съм го правил за пари”.

А ето и как самият Ст.Джобс вели-колепно философства:

„Времето ви е ограничено, затова не го губете, живеейки живота на някой друг. Не попадайте в капана на догмите, които се свеждат до това да живеете с резултатите от мисленето на други хора. Не позволявай-те на шума от мнението на другите да заг-луши вашия вътрешен глас. И най-вече, имайте куража да следвате сърцето и инту-ицията си. Те по някакъв начин вече знаят какъв наистина искате да станете. Всичко друго е второстепенно…”

Който иска, да си прави сам изво-дите. Няма да привеждам изказвания на други знаменити личности на нашето време, които по подобен начин се отнасят към философията: прекалено много са. Пък и това не е необходимо. Понеже става дума за очевидни, саморазбиращи се неща.

Аз лично смятам, че абсолютно всеки човек има нужда от философия, а пък няма по-безценно общуване от общуването, от разговора лице в лице с философ. С философ, заслужаващ това име, разбира се. А такива, за жалост, са твърде малко, това са редки хора и личности с необикно-вен талант и проницателност. Броят се на пръсти не само у нас, но и по света. Разго-ворът с един философ може да те обогати така, както нищо друго на този свят. Неслу-чайно още Аристотел е писал, че няма друго удоволствие, което може да се сравни с получаваното при духовните занимания, именно с философия – и това удоволствие той го нарича блаженство на духа. Праве-те си сами сметката има ли или няма сми-съл да търсим възможността да разговаря-ме и да се консултираме с философ, с ис-тински философ. Щото има и много, прека-лено много дървени “философи”, но тия

последните, както забелязвате, не са никакви философи – поради което сложих думата в кавички. По-вярно е да се наричат “дървени глави”…

Та значи всеки човек има една най-дълбока духовна и човешка потребност, която може да задоволи единствено в смис-леното общуване с философ. От философс-ко консултиране се нуждаят всички. Е, някои никога няма да почувстват осъзнато тази своя потребност. Но особено ония, които силно държат на личността си и се стремят да й придадат една духовна изтънченост, която е пък е предпоставка за всичко оста-нало, непременно трябва да търсят компа-нията на философ. Става дума за всякакви личности, дори и от т.н. “елит”: политически, банков, бизнес, спортен, културен, какъв ли не още. Но и т.н. “редови” или “обикновен” човек – макар че е глупаво да се изразява-ме така, всяка личност е уникална и безцен-на! – би спечелил много ако започне да удовлетворява потребността си от общува-не с философията, в частност и от общува-не с жив философ.

Защото от векове хората се “кон-султират философски” просто като разтво-рят някоя философска книга и се зачетат в мислите на отдавна умрели велики фило-софи. Разбира се, четенето на философски текстове е страхотна възможност да обога-тим и развием личността си. Правете си сами сметка обаче какви са предимствата на живото общуване с философ, т.е. какви са предимствата на реалното философско консултиране. При което можеш да задаваш въпроси на философа, да изслушваш отго-ворите му, също така и да отговаряш на смислените въпроси на самия философ към теб, и при това да знаеш, че ще бъдеш изслушан най-внимателно от разбиращ човек, какъвто всъщност е добрият фило-соф.

Невероятен шанс е това! Велико нещо е това! Аз, примерно, дето съм фило-соф, си умирам по разговори с други фило-софи! Страхотно преживяване е това! Човек не може да намери думи за да изрази тоя мощен стимулиращ ефект, който има фило-софското консултиране върху духа и душата на човека. Сравнено с него психологическо-то консултиране, което не е на съзнателна философска основа, е като детска наивна игра. Излишно е да казвам, че добрите психолози са добри дотолкова, доколкото имат философски дух у себе си, т.е. до-колкото са в някакъв смисъл философи. Това е аксиома, останала от древността и потвърдена от опита на цялата култура. Същото може да се каже и за добрите уче-ни, физици, математици и пр. – всички те са били богати личности, излъчващи субстан-циален човешки, сиреч, философски дух.

И ето, от днес специално решавам да предложа в своя блог и една такава “услуга”. Това съм го правил и досега, но сега вече ми се ще то да бъде поставено,

24 така да се каже, на “професионална осно-ва”. Ще давам философски консултации на всеки, който желае да общува специално и непосредствено с мен. Готов съм да обсъж-дам какви ли не проблеми и да помагам на най-различни хора за разнищването им, за откриването на автентичния им и толкова потребен ни смисъл. Смисъл, до постигане-то на който нашият дух няма как да се успо-кои – и да постигне хармонията си.

Разбира се, може да звучи вулгар-но, но няма как да давам тия консултации даром, без пари. В такива времена живеем, че всеки труд, особено пък такъв сложен и изтънчен вид духовен (да не го наричаме само интелектуален!) труд струва пари, и то много пари. Колко струва един час фило-софска консултация е предмет на индиви-дуално договаряне с оня, които иска услуга-та; много е важен неговия социален и фи-нансов статус. Аз тук мога да посоча само, примерно, минимума, под който ако се падне, работите съвсем ще се обезсмислят. В съответствие с днешната ситуация и стандарт на живот у нас обаче под 50 лв. на час философско консултиране ако се падне, това ще означава профанизиране на самата услуга, превръщането й в амбулантна тър-говия. Толкоз по този въпрос, за цената на услугата философско консултиране. Казах предостатъчно.

Ще каже някой тук, няма как да не каже тъкмо това: “Какъв безсрамник! Как не го е срам! Да иска пари за това, че участва във философски разговор с тоя или оня! А Сократ някога да не е вземал пари за тази работа бе?! Засрами се поне малко бе?! Да не е вземал пари някой друг философ бе? Каква деградация?! Какво можем да очак-ваме в тази страна, таваришчи, щом, какво виждате, дори и философите ни са такива! Страшна работа!”. Знам добре, че няма начин това да не бъде казано или поне помислено от мнозина. Поемам риска да бъда обруган и така. Винаги е било така с по-новите, наистина авангардните идеи. Даже и ме ласкае, че така ще бъде посред-ната идеята ми за практическо философс-ко консултиране. Такова едно посрещане за мен е гаранция, че идеята ми наистина е не само нова и авангардна, но, простете за нескромността, и гениална, направо велика.

Специално пиша това, та да ядо-сам някои хора повече. Или да им доставя перверзна радост. То е все същото. До този момент аз се раздавах съвсем безплатно и безкористно на цялото човечество, от този момент започвам да искам за раздаването си пари. Ще каже някой също: “За какво му са пък на философа пари? Толкова си фи-лософ щом те вълнуват толкова парите!!! Явно си менте-философ щом искаш за философските си занимания пари!” На тази забележка ще отвърна ето как:

Да, нужни са ми пари. Всички пари, взети евентуално от моите философски консултации, до стотинка ще ги дам за най-

свидното мое предприятие: издаването на философското списание ИДЕИ. Издаването на хубаво философско списание в съвре-менни условия, особено пък в страна като нашата, иска пари, дори много пари. Колко-то повече пари се вложат в едно такова списание, толкова по-голям ефект ще има то. Живеем в един материален свят, който си има своите закони. На тях се подчинява-ме всички до един живи човешки същества. В това число и философите.

Няма как да е иначе. Дойде време и философите да станат жители или граж-дани тъкмо ето на тоя, на човешкия наш свят, а не да хвърчат по някакви други, илюзорни, вятърничави светове. Точно по тази причина аз не се свеня да искам пари за работата си. Правя го, така да се каже, с идеална цел. В името на висши ценности го правя. Пък дори и да спечеля някакви пари свръх потребните за списание ИДЕИ, тях пък ще ги инвестирам в написването на една наистина добра философска книга. Всички свои книги досега съм ги писал пок-рай другото, покрай грижата за всекиднев-ното оцеляване, покрай всекидневната грижа за хляба, едва ли не “на колене”, все нанякъде и за нещо бързайки. Ако спечеля някакви пари, които да ми осигурят спокойс-твието да напиша една такава книга, каква-то отдавна си мечтая да напиша. Ако е грях това, съдете ми. Аз си имам една чудесна мечта, мечтата да напиша един ден книгата на живота си, и ето, за нея съм способен кажи-речи на всичко…

ГЕНИАЛНО ПРОСТА ИДЕЯ ЗА ОКОНЧА-ТЕЛНОТО РЕШЕНИЕ НА КУЧЕШКИЯ ВЪП-РОС

юли 26, 2012

Оказа се, че властите особено на София не могат или пък не искат (а е въз-можно хем да не могат, хем да не искат!) да решат кучешкия въпрос, на въпроса със скитащите по улиците бездомни кучета – по понятни причини, а именно, че добри пари от бюджета се заделят за “борба с бездом-ните кучета” и на някой е изгодно да приби-ра тия пари. Кучешкият въпрос почти посто-янно се обсъжда, особено когато глутници от скитащи кучета нахапят или направо разкъсат някой човек, било известен профе-

сор, било детенце, било жена, в това число и бременна. Медиите тогава пошумят два-три дена, а после работите продължа-ват да си вървят по обичайния начин. Кме-тицата на София е заета предимно с това да мисли и да се грижи как да изглежда колкото се може по-красива в очите репор-терите и на тартора й Борисов – и, милата, изобщо няма време да се занимава с някак-ви си там бездомни кучета и с някакви си там нахапани или изядени от кучета пенси-онери.

Тия дни, нищо чудно да е от из-вънредните жеги, в мозъка ми постепенно се роди и почна хем да расте, хем да зрее една идея за окончателното, за тоталното решение на кучешкия въпрос. Да, става дума за генерално, окончателно решение на тоя наболял социален проблем. Решението, което измислих и предлагам, е гениално просто, както и всяко гениално и велико нещо на този свят. Ще се учудите колко е близко до ума моето решение – и колко е подозрително защо никой до този момент не се е сетил как да се реши прословутия проблем с бездомните кучета. Ето как може да се реши.

За да няма вече бездомни кучета изходът е ясен: трябва да се намери на тия кучета дом. Не приют, където ги скопяват и пак ги пускат на улицата, стига изобщо да са ги хванали, а истински дом. Не става дума за това да апелираме повече хора да си вземат от приюта бездомно куче и да си го гледат у дома (макар че и това може да се прави), а за една цялостна, генерална про-мяна на политиката спрямо бездомните кучета, като на всички скитащи кучета им се намери истински дом и дори… работа. Има и нещо друго: начинът, по който предлагам да се реши този проблем, ще спомогне за решаване на още един-два други крайно тежки проблема: проблема с кражбите по домовете и също така проблема с нашата собствена човечност, с изнамирането на човечен начин за отношение към кучешката животинска природопопулация. Та ето какво конкретно предлагам.

Кучетата от векове служат пре-димно за това: да помагат на човека, най-вече като охраняват, като пазят неговия дом. Кучетата са предимно пазачи на дома. Та бездомните кучета трябва да бъдат превърнати по моята идея в пазачи на вхо-довете на жилищните блокове и на коопе-рациите: на всеки вход да се прикрепи по едно бездомно куче, което да бъде вързано там и да пази входа. Разбира се, живеещите в този вход ще се грижат за кучето, за паза-ча на техния вход. Разбира се, трябва да му направят удобна колибка до входа и да го хранят. Кучето трябва да бъде вързано със синджир до входа, а за да не окрадат крад-ците най-напред само куче-пазач, синджи-рът трябва да бъде заключен с катинар. Има начин как. Едно такова куче, на което живеещите във входа ще дават храна, ще

25 се привърже към тях, ще ги познава и няма да ги лае когато влизат и излизат, напротив, радостно ще ги приветства. Но когато се появи непознат човек, евентуално крадец, не само с лая си ще сигнализират на живе-ещите, но и ще направят невъзможно вли-зането му, в това число и влизането на крадци във входа. Ако трябва, по едно куче-пазач ще се върже и на обратната страна на входа, там, където са прозорците на избите, там също крадците имат апетити. Има куче-та бол, за всеки вход ще има по едно-две. И ето, по този начин генерално и окончателно ще се решат поне два най-тежки проблема: със скитащите из града озверели кучета и с кражбите по домовете. А и бездомните кучета ще си намерят домове и ще усетят нашето човечно отношение към тях. Това също съвсем не е малко.

Та това предлагам. Наистина е ге-ниално просто – като всички велики идеи. И е работещо. Както по селата във всеки двор има по едно-две кучета и това отчасти ре-шава проблема с кражбите, така трябва да стане и в града: на всеки вход на блоковете из градовете трябва да има по едно домаш-но куче-пазач. Бивше скитащо и бездомно куче, което вече си има дом, има си стопа-ни, има си колибка, има си храна, има си и работа, задължения и пр. Ще намерим не само дом, но и работа на бездомните, си-реч, на безработните кучета. Поне пробле-ма с кучешката безработица ще решим на първо време, ако с безработицата на чове-ците не можем да го решим. Прочее, в Ру-сия на всеки вход на големите жилищни кооперации има “дворник”, има човек-пазач и портиер, който се грижи за реда във вхо-да, чисти снега зимно време, мете лятос, на него му се плаща, също така живеещите му осигуряват жилище непосредствено до входа. Работят тая работа безработни мла-ди хора, студенти, изпаднали бедни семейс-тва и пр. Е, у нас вместо хора-дворници като начало можем да имаме кучета дворни пазачи и охранители на входовете. И това е нещо.

Така. Предлагам идеята си на сто-личната община, където да се експеримен-тира. Убеден съм, че приложението на моята идея за окончателно решение на кучешкия проблем ще има бляскави резул-тати. Аз иначе съм щедър, великодушен човек, както и подобава да е един философ, но не харизвам безплатно тази идея на столичните чиновници и управници. Искам да си платят за ценното ноу-хау, като с парите им ще бъде сторено още едно наро-дополезно дело. Та затова искам само 1% от ония пари, които сега общините хвърлят на вятъра (е, не баш на вятъра де, фърлят ги в джобовете на близките до управлява-щите собственици на фирми за обслужване на скитащите кучета) по кучешкия проблем.

И тия пари, които ще получа от ко-муналните власти, ще ги дам до стотинка за издаването на списание ИДЕИ, което пък е

създадено за да подпомага идейното, лич-ностното, духовното, ценностното израства-не на българската младеж. Дето се казва: с един изстрел, ще бъдат убити не два, а дори повече от два заека. Днес ще напиша официално писмо до столичната кметица и ще опитам да й продам своето ноу-хау за решаване на толкова наболелия проблем с бродещите бездомни кучета. Много ми е интересна реакцията на властта, пък и на медиите. У нас, забелязал съм, тъкмо на най-добрите, ценните, работещите идеи обикновено никой не обръща капчица вни-мание, което и обяснява факта защо като нация сме най-бедни. Най-бедни сме защо-то игнорираме най-ценното, което имаме: своя умствен потенциал. Умът, умните хора, умните неща у нас изобщо не се ценят. Поради което си плащаме съответната цена: най-бедни и унизени сме. Факт.

Хайде чао, че да не кажа още из-лишни неща. Хубав ден на всички желая! И най-вече на столичната кметица, която от този момент има една грижа по-малко. И така ще може изцяло да се посвети на ос-новното си занимание: как да бъде по-красива в очите на телевизионните репор-тери – и най-вече в очите на своя тартор, в очите на народния кумир, всенародно оби-чания наш г-н Премиер…

ИЗ НЕОПРОВЕРЖИМИТЕ ИСТИНИ НА КЛАСИЧЕСКАТА ДЯСНО-КОНСЕРВАТИВ-НА ФИЛОСОФИЯ НА ПОЛИТИКАТА...

МОЛЯ ВИ, ДАЙТЕ ДА ПОМОГНЕМ НА ПРОТЕСТИРАЩИЯ ВЕЧЕ 34-ТИ ДЕН С ГЛАДНА СТАЧКА Г-Н Р.РАДЕВ: ЗА ДА НЕ НИ Е СРАМ ПОСЛЕ!

юли 25, 2012

Жизнените сили на протестиращия с гладна стачка против политическите реп-ресии и уволнения в сферата на образова-нието философ Райчо Радев са на предела на изчерпването – той гладува вече 34-ти ден! Остава да се случи невъзвратимото: г-н Радев е на 60 години. Ситуацията, създаде-на от Министъра на образованието и него-вите подчинени, е крайно грозна: виж С безочието и арогантността си министър Игнатов се дискредитира окончателно и трябва вече да си иде!. Повече не може да

се чака, нещо трябва да се направи, та да спасим живота на г-н Райчо Радев!

В овладялата ме безнадежност се решавам на следното: предлагам ние, граж-даните, да сторим нещичко, та да турим на мястото им озверелите, способните на такава безчовечност български управници. И Министърът, и Премиерът, на които про-тестиращият написа преди два месеца и половина едно Открито писмо, мълчат като комунисти на разпит; мълчат ей-така, на инат, без смисъл, само и само да покажат, че не им пука за мнението на един българс-ки гражданин. А по закон са длъжни да отговорят в точно определен срок, отдавна надминат! Не им пука, че си позволяват такова екстравагантно беззаконие, потъпк-ване на закона – ето какво се получава, драги ми дами и господа български гласо-подаватели, когато си избирахте мутри за управници, да бяхте поне малко мислили!

В тази нетърпима ситуация, пора-ди която е реално застрашен живота на един толкова достоен български гражданин и учител, нямаме друг изход освен да се обърнем с апел за намеса към двете непар-тийни институции, съществуващи точно за това, именно Омбудсманът на Републиката и Президентът на Републиката. Решавам да напиша едно кратко, предвид тежката ситу-ация, Открито писмо до тия две институции и да призова гражданите да наводнят имей-лите им, като препратят, стига да считат за необходимо да подкрепят акцията, това същото писмо. А ето сега и самото писмо: До: Г-н Константин Пенчев, Омбудсман на Република България До г-н Росен Плевнелиев, Президент на Република България

Уважаеми г-н Омбудсман,

26 Уважаеми г-н Президент,

Вече 34-ти ден тече гладната стач-

ка на г-н Райчо Радев, преподавател по философия и директор на Спортното учи-лище “Олимпиец” гр. Перник, който протес-тира против политическите репресии и уволнения в сферата на образованието. Институциите, призвани и призовани от протестиращия да разрешат случая, а имен-но Министърът на образованието, младежта и науката и Министър-Председателят на България, проявиха непростимо безхабе-рие, изобщо не реагираха и упорито про-дължават да мълчат по случая, позволявай-ки си и да нарушат закона, изискващ в стро-го определен срок да се отговаря на иска-нията и жалбите на гражданите. В резултат жизнените сили на протестиращия са на изчерпване и реално е застрашен живота му.

Затова, в качеството си на ангажи-ран български гражданин си позволявам по хуманни мотиви да Ви призова да се наме-сите, да изискате информация по случая и да въздействате на бездействащите ръко-водни лица да си изпълнят задълженията по закон. Трябва да се реагира спешно, няма никакво време за губене! Не бива да се допуска да се стига до необратими и съд-бовни последици за живота и здравето на протестиращия!

Вярвам, че ще изпълните своя дълг и ще реагирате достойно – за да защи-тите човечността, правото и справедливост-та!

С уважение: Ангел Грънчаров, гражданин

25 юли 2012 г., 10.00 часа На това място може да се препра-

ти текста на горното писмо до Омбудсмана

на Републиката. От вас се иска, ако решите да го сторите, само да сложите своето име на мястото на моето. А ето на това място можете да препратите по същия начин текста на писмото и до г-н Президента Плевнелиев. Моля ви, дайте да сторим нещо, за да не ни е срам после!

С БЕЗОЧИЕТО И АРОГАНТНОСТТА СИ МИНИСТЪР ИГНАТОВ СЕ ДИСКРЕДИТИ-РА ОКОНЧАТЕЛНО И ТРЯБВА ВЕЧЕ ДА СИ ИДЕ!

25 юли 2012, сряда

Министърът на образованието прекали с арогантността си; понеже го поз-навам добре (той е мой състудент от уни-верситета в Санкт Петербург, учили сме по едно и също време и сме живели в едно и също общежитие) никога не съм се съмня-вал, че това лице е способно на колосална арогантност, но че ще стигне чак дотам, докъдето стигна тия дни, признавам си, не съм предполагал че изобщо е възможно. Изглежда че министрите на Б.Борисов са си обявили социалистическо съревнование за това кой е способен на най-голяма арогант-ност, искайки да разберат възможно ли е някой от тях да достигне по арогантност и безочие самия Премиер. Министър Игнатов има големи шансове да победи. Ето за какво става дума.

Става дума за гладната стачка на философа Райчо Радев, който протестира повече от месец (!) с три простички за из-пълнение искания. Министърът пък вече трети месец не само че не отговори на специално Открито писмо до него (както законът го задължава!), но и не благоволи да се срещне и да разговаря с протестира-щия, който постави един твърде сериозен въпрос: за политическите репресии и увол-нения в сферата на образованието. Пълно безочие е да се правиш на ударен или на интересен когато един български гражданин (а министрите получават заплатите си от плащаните от нас, гражданите, данъци!) протестира, и то не как да е, а със заплаха за живота си. Министърът обаче показва, че не му пука за живота на един български гражданин - да не говорим за това, че г-н Радев е български учител! - което вече е връх на наглостта!

Не само че не му пука за живота на гладуващия, но и даже не крие, че не му

пука, т.е. демонстрира безсрамието си, което вече е връх на наглостта! С това С.Игнатов доказа на всички, че няма еле-ментарните нравствени качества, които са необходими едно лице не да бъде минис-тър, а и да бъде просто човек, камо ли пък човек, занимаващ се с образование и въз-питание на младежта. С крещящото по арогантността си поведение Министърът Игнатов де факто абдикира от длъжността си и оттук-нататък остава ние, гражданите, просто да настояваме да прояви добрината и на дело да направи това като си подаде оставката. Аз отделно ще пиша по този въпрос, а ето сега последното известие от г-н Радев, от което можем да разберем докъ-де се стигна с неговата гладна стачка:

Днес, 24.07.2012 г., 33 ден от глад-ната ми стачка - пред МОМН. Г-н Додев, директор на дирекция „Организация, конт-рол и инспектиране“ в МОМН ме срещна пред входа на министерството и ме уведоми следното:

1. МОМН няма да ми връща отго-вор на писмото, в което призовавам Минис-търа на образованието да прекрати акцията на началника на РИО Перник за моето по-литическо уволнение. Той счита, че отгово-рът е даден с писмото, подписано със запе-тайка от служител на министерството, в което се изброяват проверките и наказания-та ми (с изтекъл срок) през 12 годишната ми работа като директор и нищо друго. Заяви ми, че друг отговор, отговор по съществото на писмото няма да получа, защото те не могат да отговарят по политически въпроси. Уточних, че МС чака тяхното становище, че без това становище МС не може да ми върне отговор, но на това уточнение-питане г-н Додев отговори с мълчание.

2. Гладната ми стачка не била не-гов и на министерството проблем, а е мой личен проблем. Уточних, че решението за гладната ми стачка е мое решение, но тя е породена от МОМН и подлежи на разреша-ване от МОМН, Министърът на образовани-ето не може да я пренебрегва, защото тя е протест срещу своеволията на МОМН, респективно срещу действията на начални-ка на РИО Перник. Моите искания са закон-ни и лесни за изпълнение в една нормална, европейска държава. Отговорено ми бе: Вие решавате, Вие гладувате, Ваш си е пробле-мът.

Стъписах се пред това министерс-ко безочие, но не се изненадах – моята теорията за отчуждената държава, която по същество не е моя, ме удари по главата с пълна сила.

А може би това не е краят. Вероят-но ще ми върнат отговор на писмото, но само ако се случи непоправимото. Все още вярвам, че държавата, в лицето на Премие-ра, ще ми върне отговор.

Приятели ми обясняват, че никога няма да получа отговор - защото както и да ми се отговори, това ще е признание от

27 ГЕРБ, че осъществява политически чистки в образованието.

Ако и Премиерът не ми отговори, остава успокоението, че и липсата на отго-вор е отговор.

Гладната ми стачка продължава. Не е редно държавата да потъпква елемен-тарни права на гражданина.

РАЙЧО РАДЕВ Ето и още едно съобщение от вче-

ра на г-н Радев, хвърлящо допълнителна светлина върху непредставимо грозната ситуация, която с поведението си предизви-каха тия толкова глупави администратори; поведение, което много може да им коства:

32-ри ден от гладната ми стачка. Няма отговор на писмото ми. Очаквах днес да ми бъде връчен отговорът от Министър Игнатов. Излъгал съм се. От МОМН не ми връчиха отговор. От МС също. Служителка-та от МС, към която се обърнах за инфор-мация, ме уведоми, че в МС все още не е постъпило становището на МОМН. Г-н До-дев мимоходом, отминавайки ме пред входа на министерството, ме уведоми, че все още не е готов отговора и изрази недоволство, че с присъствието си пред министерството съм оказвал натиск, което не било добре.

Нямах възможност да му обясня, че моето присъствие пред министерството не е натиск, а очакване Министърът да изпълни едно простичко свое задължение – да отговори в 2 месечен срок на писмото ми, който изтече преди 15 дни и че истинският натиск върху мен е много по-продължителен и трудно поносим. Опитах се да му обърна внимание, че вече е 32-ри ден от гладната ми стачка. Страхувам се, че изчерпвам биохимичните ресурси на тялото.

Управляващите вероятно въобще не се притесняват, при положение, че сро-кът за връщане на отговор на писмото ми изтече отдавна и че става дума за изпълне-нието на едно елементарно мое право.

БЕЗ СВОБОДА НЯМА МИСЛЕНЕ, А КАКВО ОСТАВА ДА ИМА СМИСЛЕН И ПЪЛНО-ЦЕНЕН ОБМЕН НА МИСЛИ?!

25 юли 2012, сряда

На едно място откривам тази сут-рин публикация със заглавие В диалог с

философа Ангел Грънчаров с автор Ва-лери Рибаров - Mojsei. Това "Мойсей" плаши - не е шега, да дискутираш със самия Мой-сей! - но, няма как, щом дори Мойсей иска да встъпи в диалог с мен, откликвам. Ето какво написах в отговор на толкова любез-ния, както и вие ще се убедите, господин:

Г-н Рибаров, признателен съм за толкова специфичната покана за дискусия, която ми отправяте. Аз съм твърде диало-гична личност, тъй че, бъдете сигурен, ще участвам в дискусии с Вас, стига да не съм се вече убедил, че са започнали съвсем да се обезсмислят. Понякога човек разбира, че вместо с човек сякаш разговаря с "радио-точка" и тогава вече наистина няма смисъл повече да разговаря. До този момент обаче винаги има смисъл да се обменят мисли.

Не зная кой и кога е основал този Клуб СОКРАТ, а също и каква е неговата цел. Аз лично до този момент не съм се присъединявал към него, някой друг е сто-рил това без да ме пита. Поне във Фейсбук е станало така. Само моля да не ме присъ-единявате и към Клуб "1 ноември", щото разбирам, че моето място изобщо не е там. Аз нямам задължителните за членовете му марксистко-ленински убеждения - както открих като се запознах със списъчния състав на клуба.

В посланието Ви към мен, което е всъщност покана за дискусия, от някои изрази, примерно като този "обобществе-ното и обобществяващото се човечест-во", а също и от отношението Ви към една политическа демонстрация, провеждана днес (виж Нашенски путинисто-комунисти ще организират в София демонстрация в подкрепа на сирийския диктатор и масов убиец Башар ал-Асад) разбирам, че Вие явно сте привърженик на една доктрина, към която не питая добри чувства, имам предвид марксизмо-комунистическата "фи-лософия". Аз съм директен човек и предпо-читам да казвам какво мисля право в лицето на опонента. Ако Вие виждате смисъла на нашата дискусия в това да ме преубеждава-те в полза на догматиката на марксизмо-комунизма, мога само да Ви пожелая много здраве и приятно прекарване в интернет, но не и в моята компания. Напълно безнадеж-дна работа е някой да се опитва да пробут-ва на човек като мен изцяло овехтелите и дрипави догми на марксизмо-комунизма. Казвам Ви това, за да не питаете някакви илюзии в тази посока: аз, г-н Рибаров (ако позволите да използвам любимата Ви тер-минология), съм последователен враг на марксизмо-комунизма, аз, нещо повече, съм разрушител на неговата догматика не от вчера, аз, накрая, съм философ, сиреч, съм един свободен дух. И предпочитам да об-щувам най-вече с подобни личности, необ-ременени с оловната тежест на разни дог-матики и доктрини. Аз предпочитам да раз-говарям с философски настроени човеци и личности, с търсещи истината хора, а не с

подвижни, с двукраки, със скучновати нейни възвестители, доктринери и оракули.

Не крия, не ми прави добро впе-чатление начина, по който се държите в тази своя покана за дискусия. Държите се нефилософски, което е фатално, щом имате претенцията да водим философски разго-вор. Примерно, не схващате ли колко много се излагате ето с тия няколко изречения:

След два дни в София ще се про-веде митинг с ясно определена цел: да не се допусне война на територията на Си-рия и по този случай Вие изразявате пози-цията си от която проличава и полити-ческата Ви компетентност за която ще посоча скромно, че не издържа никаква критика. Човек като Вас, който за свое малко име е възприел „философ”, би след-вало да показва най-напред съвременен мироглед, а не да се изявява като идеолог от посредствено равнище.

Ще Ви кажа нещо пределно откро-вено: подобни думи ми разкриват, че най-вероятно, щом сте си позволил да ги напи-шете, сте едно интернетно плямпало от рода на дървените "философи", именно най-вероятно сте един интернетен досад-ник. Аз нямам намерение да си губя време-то в изцяло безплодни дискусии с подобни индивиди, особено пък ако, като капак на всичко, са непоправимо увредени от марк-систко-комунистическата догматика. Първо-то условие за воденето на един смислен разговор е уважението към гледната точка на другия човек. Не Ви личи, че сте склонен да проявявате подобна "слабост". В такъв случай изобщо се губи смисъла да начева-ме какъвто и да било разговор. До пресища-не съм се насладил на "дискусии" с бетонни марксистко-комунистически и партийни глави, тъй че повече не мога да бъда съб-лазнен от перспективата да дискутирам по тертипа на дискусията с някаква селска радиоточка. Нямам особени пиетет и към дискусии на нивото на пенсионерски квар-тален клуб. А иначе с удоволствие разгова-рям с всякакви хора, което може да се уста-нови ако човек разлисти страниците на моя блог.

Когато се разговаря най-напред трябва ясно да се определи предмета, темата на разговора. Вие първо ми говорите за "неправилните ми възгледи" относно някаква демонстрация в подкрепа на си-рийския кървав диктатор, после почвате да громите за каквото се сетите, примерно моята "словоохотливост, постигаща коли-чество, но като лоша безкрайност" (кога пък прочетохте всички мои книги, та основател-но да направите подобна констатация?). Накрая почвате да цитирате откъс от моя книга, като на всеки абзац ми повтаряте, че "това не било така, щото било еди как си", т.е. критикувате моите тези по един изцяло външен начин. С което показвате, че изоб-що не умеете смислено да дискутирате. Това не е Ваш дефект, у нас по начало

28 повечето от хората не умеят да разговарят, камо ли да водят философски разговори. У нас се разговаря по тертипа на оживено спорещите, ала пуснати на различни вълни радиоточки. Никой не прави и най-малък опит да вникне в гледната точка на събе-седника. Никой никого не слуша, всеки крещи, та неговият глас да се чуе в шумоте-вицата. Най-гласовитите, тия, дето са с най-мощни гърла, у нас се оказва, че са и най-умни. Аз, повтарям, нямам време за губене, та да си позволя лукса да разговарям по подобен начин.

А иначе много си падам по смис-лени разговори между търсещи истината събеседници. Много дискусии съм провел, има ги записани в блога ми, някои от тях, най-интересните и смислените, съм публи-кувал и във философското списание ИДЕИ, което издавам от 4 години вече. Оказва се, че винаги има смисъл да се разговаря пре-димно с млади хора, щото не са увредени така силно от догмите на комунизма. Явно съприкосновението с вируса на комунизма така силно поразява мозъците, че изцяло убива тяхната мислителна способност. Стига да приемем, че човешкият мозък изобщо има някакво отношение към мисъл-та, щото, знайно е, мисли не мозъкът, а мисли единствено умът (разсъдъкът, инте-лектът, разумът).

Не пиша всичко това горе за да ви пропъдя от неначеналата още дискусия. Просто искам да Ви съобщя някои мои претенции към хората, които имат намере-ние да разговарят с мен. Моите претенции, както се убедихте, са прости: пред себе си трябва да имам за събеседник търсещо истината човешко същество, а не оракул-всезнайковец, които има готови отговори за всеки случай и подобно на търговец иска да ги пробута на събеседника, без изобщо да го вълнува това, че събеседникът му има право да мисли както намери за добре. Без свобода няма мислене, а какво остава за това да има смислен и пълноценен обмен на мисли?! Човек, чиято мисъл е очевидно обременена и несвободна едва ли може да стане желан партньор на когото и да било, особено пък на философски мислещия индивид. Вярно, в самата дискусия ние, събеседниците, си помагаме да доосвобож-даваме мисълта си, но поне трябва да е налична склонността или пиететът към свободата, иначе всичко се обезсмисля.

Това исках да Ви кажа. Отправих Ви едно предизвикателство. Интересно ми е как ще реагирате. Според това как реагира-те ще открием има ли смисъл да разговаря-ме или няма такъв смисъл. Човек може да реагира достойно, а може и да се провали съвсем. Имайте предвид, че ние, хората, постоянно и по всякакви начини проверява-ме колко струва другия, човека насреща ни. И това става като си отправяме предизвика-телства от най-различен род. Вие отправих-те на мен, аз Ви отвърнах. А сега да видим

какво ще стане по-нататък. И още едно нещо да добавя: оня, който се гордее с ограничеността си, съвсем не е привлекате-лен партньор в общуването; от ограниче-ността си - умствена, духовна, личностна и каквато и да е била друга - от дефицитите си трябва да се срамуваме и да се опитваме да ги надмогваме, а не да се хвалим...

Прощавайте, ако бях някъде пре-делно рязък. То е било за Ваше добро - и затова съм си го позволил. Ако можете да оцените това - добре. Ако не можете - проб-лемът си е изцяло Ваш. Толкоз. Бъдете здрав!

КОЙТО ИСКА ДА СЕ ПРЕДПАЗИ ОТ ГЛУ-ПАВ ИЛИ ПОГРЕШЕН ИЗБОР ЧРЕЗ ОТКАЗ ОТ САМОТО ГЛАСУВАНЕ ПОСТЪПВА ВЪЗМОЖНО НАЙ-ГЛУПАВО И ПОГРЕШ-НО!

юли 24, 2012

Прочутият предимно с издънките си фейсбуков неуморен деятел Добри Бо-жилов пак е благоволил да изкаже едно крещящо по екстравагантната си несмисле-ност (да не кажа по глупавостта) изфърля-не, като отново и отново ни съветва на идващите парламентарни избори да се въздържим от гласуване, щото, представете си, според него изобщо било немало сми-съл да се гласува. Ето какво пише той, а пък по-долу можете да прочетете и моя кратък унищожителен коментар на поредната му глупост:

Както и очаквах, дебатът около

вота на недоверие по безспорен начин доказа пълното безсмислие на гласуване-то на избори… Припомням, че това, което е в парламента, е там след предишното гласуване на избори…

А ето и моя кратък коментар: Единствено безсмислен е, драги

Божилов, твоят избор на предишните избо-ри, когато, по собственото ти признание, си гласувал за недоразумението Яне Янев, което и днес пак се ос..ра (с извинение) у Парламенто, предлагайки да се направи приживе паметник на едно друго крещящо надоразумение, именно министъра Цв.Цв.

Ти като си направил глупав избор, драги ми умни г-н Божилов, това не значи, че всички, които са гласуват, и то не като теб, а различно от теб, са направили също толко-ва глупав избор; имай добрината все пак да спазваш известни най-елементарни правила на логиката, когато се изказваш, иначе рискуваш хептен да се прочуеш с крещящи по нелогичност и несмисленост (сиреч по глупавост) изказвания.

Аз, примерно, изобщо не се сраму-вам от своя избор на предишните избори, напротив, гордея се, че не съм сбъркал и че не съм си хвърлил гласа на вятъра, а съм подкрепил солидни и работещи за България политици. Излишно е да казвам кои са тия сериозни политици, за които моя милост е гласувала, щото такива политици останаха твърде малко (на фона на чалга-политичес-ката мафиотско-милиционерска и комунис-тическа гмеж) и всеки може да сам да се сети кои са те, но за по-недостливите или инатливите ще кажа, че съм гласувал за Синята коалиция.

Тъй че по никой начин не можеш да убедиш някой, че по принцип всеки възможен политически избор е безсмис-лен; безсмислени и абсурдни са глупавите избори от рода на този, който сам си напра-вил на предишните избори. А сега, като те гледам как активно агитираш да не се гла-сува на идващите избори, си на път да направиш още един, пореден, и то съвсем глупав избор, именно, да избереш да се откажеш от избора на следващите избори (!).

Тъй че, съгласи се, че доказано правещ все глупави избори човек да ни дава умни съвети за това как да гласуваме, по начало е доста нагличко, да не говорим пък за това колко е глупаво, драги ми Божи-лов…

Изводът от цялата работа е: оня, който иска да се предпази от глупав или погрешен избор чрез отказ от самото гласу-ване постъпва възможно най-глупаво и погрешно! Понеже той допуска очевидна грешка и прави очевидна глупост: отказва се от самото гласуване и от самия избор, а значи дезертира и от самата свобода.

Твоята “теория” да се откажем от гласуването само и само щото имало риск да сгрешим в избора си е горе-долу същото като да почнеш да ни съветваш да се отка-жем от секса на основание на това, че сме били рискували да се заразим със СПИН или с венерически болести; или да почнеш да ни агитираш да се откажем от яденето просто защото можем да си изхабим зъбите от дъвченето; ей-такива глупости си позво-ляваш да ни съветваш, и то без изобщо да се усещаш.

Което според мен означава, че от летните горещини мозъкът ти хептен се е размекнал и изобщо не те слуша напосле-дък…

29 ЕСЛИ МИЛЛИЦИЯ ТЕБЯ ЕЩЕ НЕ АРЕС-ТОВАЛА, ТО ТЫ НЕ ДУМАЙ, ЧТО ЭТО ТВОЯ ЗАСЛУГА ИЛИ ПОСТИЖЕНИЕ...

Если миллиция тебя еще не арестовала, то ты не думай, что это твоя заслуга или твое постижение: это ее просчет, это ее упущение... (На български: "Ако милицията още не те е арестувала, то ти не си мисли, че това е твоя заслуга или твое постижение: то е нейно недоглеждане, неин пропуск...") (Прошу извинения за ошибки, за неточную цитату, но не успел найти точное высказывание, кажется, Дзержинского; если кто-то поможет, буду ему благо-дарным...) Взаимствовал клип с Блога Илья Яшина ЗАБЕЛЕЖКА: Това е публикация в моя рускоезичен блог, което и обяснява защо е на руски език.

ГЕНИАЛНИ БИСЕРИ ОТ СЛАВНАТА ЛУ-ДЕШКА ЕРА НА КОМУНИЗМО-СОЦИА-ЛИЗМА

ГЕРБ ПАК ПЕЧЕЛИ ИЗБОРИ... С КЮФТА-ЦИ!

Да живей гербовашката апетитна и ми-ризлива демокрация!

ДАРЕНИЕ, СЪВМЕСТНО С Г. ГЕРАСИМО-ВА, ПОДПОМОГНАЛА СП. ИДЕИ

ОБЩУВАНЕТО НА УЧИТЕЛЯ С УЧЕНИЦИ-ТЕ Е ЗАДАЧА С БЕЗКРАЙНО МНОГО НЕИЗВЕСТНИ

23 юли 2012, понеделник

Текстът, който следва, е продъл-жение на поредицата Записки по една бъ-деща книга с примерно заглавие ИЗКУСТ-ВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ. Отново ще пиша днес за най-безинтересното - образование-то на младите... не четете изобщо какво пиша по тия теми, щото може да се замис-лите, а тогава какво ще правите?!

Когато човек застане пред младите хора в качеството си на учител той има да решава безброй трудни задачи от най-различно естество. Една голяма част от тях произтичат от това, че пред себе си има голяма групи от не съвсем разбиращи интереса си неукрепнали индивиди, които са податливи на всякакви взаимни влияния, предимно лоши и негативни. От друга стра-на учителят трябва да си изработи свой подход в нелеката ситуация, което означава да реши цяла поредица от принципни въп-роси от рода на: Каква всъщност е моята цел? Какво аз искам? А какво искат младите

хора срещу мен? Защо изобщо сме за-едно? Как трябва да се отнасяме помежду си? Какво трябва да правим? Как да го правим? Какво заедно искаме? Как да се споразумеем за това? и така нататък. Поре-дицата от въпроси от този род сякаш е безкрайна. Нови и нови въпроси възникват постоянно. И най-необичайни, неочаквани въпроси възникват и могат да възникнат във всеки един момент. Общуването на учителя с учениците в днешни условия е задача с безкрайно много неизвестни, пред слож-ността на която бледнеят най-изтънчените сложности на висшата математика.

Затова е естествено младият, нео-питен учител да е крайно неуверен. Да е постоянно неуверен. И добрият опитен, но търсещ учител също е често неуверен. Уверени, знаещи какво искат и не познава-щите съмненията и безпокойствата учители са станалите жертва на рутината учители. Т.е. учителите, които са си опростили по недопустим начин задачата - като са се оставили да следват някакъв стереотип или стандарт, за който си мислят, че е работещ във всякакви условия и ситуации. А ситуа-циите в т.н. "педагогически процес" са така динамични, че тук нищо не е сигурно и безс-порно. Това, което е било ефективно вчера, днес може да е съвсем неефективно и даже вредно. Отношенията между живи човешки същества съставляват най-подвижната и неподдаваща се на външни регламентации реалност. Не може априори да се каже кое е най-доброто и работещото. Такова най-добро и работещо трябва да бъде изобре-тявано постоянно, във всеки миг. Уникални-те ситуации изискват уникални, откривани наново и наново решения. Тук действа принципа "Делото по спасение на давещите се е дело на самите давещи се!". Да, уви, тук "лодки", "салове", "спасителни корабче-та" и пр. не помагат...

Тук има, както забелязвате, купища въпроси от най-различен характер. Не мога да отделя внимание на цялата съвкупност, на необозримата грамада от въпроси. При-мерно, най-принципните въпроси, свързани със ситуацията в съвременното образова-ние съм ги разгледал в своята книга под заглавие "Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в Бълга-рия". Друга една група въпроси съм разгле-дал в книгата си "Истинският универси-тет", става дума за свързаните с т.н. акаде-мично или университетско образование. Тук, в тази поредица от текстове искам да съсредоточа вниманието си върху трета група въпроси: как следва да се "препода-ва", учи и пр.? Или, другояче казано: как трябва да тече самият непосредствен обра-зователен процес в цялата му съвкупност от какви ли не и неприличащи си една с друга ситуации? Какви са възможните подходи в общуването между учител и ученик - и така може да се формулира главният въпрос, който ме занимава тук.

30 Има два подхода, ще си позволя

да ги дам в пределната им честота - и ясно-та. Първият: учителят е субект, ученикът е обект - на съответните познавателни или образователни инициативи. Вторият: учите-лят и ученикът са равнопоставени субекти, които си взаимодействат и заедно, в сво-бодно сътрудничество, решават всички въпроси. Нито една от страните не трябва да изземва инициативата и активността. Нито едната страна не трябва да засенчва другата. Съвременни са ония човешки от-ношения, които са отношения на равнопос-тавени свободни субекти, т.е. отношения на самоопределящи се отговорни личности. Остарели, архаични даже, бих си позволил да кажа, са ония отношения, в които едната страна, именно тази на учителя, е господст-ваща, водеща, контролираща, манипулира-ща, безусловно доминираща, налагаща волята си, безусловно приоритетна. Когато едната страна командва, а другата изпъл-нява и се подчинява, то тогава имаме нали-це отношения от немодерен, архаичен тип. Независимо под какви префинени "либе-рални" и "демократични" мантии се облича и крие едно такова отношение на господство-подчинение, то същината си остава все същата: отминало е времето на подобни подходи. Залагането на тях е лукс, който повече не можем да си позволяваме. Защо-то нещата така, по този начин, съвсем не вървят. И няма как да проработят - въпреки временните удобства и така предпочитаното спокойствие и сигурност. Да, модерните свободолюбиви методи на отношение меж-ду учител и ученик са твърде рискови, съз-дават безчет неудобства, при тях често и почти винаги спокойствието и сигурността "отиват по дяволите", оказва се на моменти, че "човешката маса" става сякаш неуправ-ляема, но те въпреки всичко са за предпо-читане - понеже отговарят на коренните интереси на самите ученици, на "обучаеми-те". Техният интерес винаги трябва да е водещ, училището съществува заради уче-ниците, не заради учителите, не, опази Боже, заради директорите или инспектори-те, не заради чиновниците.

Защото е безспорна истина: оня, който е готов да пожертва свободата заради сигурността, в един момент ще загуби не-минуемо и двете. Уютът и "тишината" вече са невъобразима химера - в съвременни условия. Съвременният живот не търпи мухъла на добре познатото и на изпробва-ното в "добрите стари времена"; съвремен-ният живот е безкрайно динамичен, той не познава застоя. Това е аксиома. Който не я признава, такъв значи живее в други, отдав-на отминали епохи. За жалост, при нас, хората, е възможно и това: уж си тук, в този в корена си променен свят, а се оказва, че благодарение на съзнанието (представите) си на дело си причастен към един друг, отдавна умрял, несъществуващ вече свят. Тук, в тази наша особеност, аз съзирам

корена на много човешки трагедии на наше-то време.

У нас, в България, десетилетия на-ред имахме образование и училище, пост-роени на принципа на казармата - или на комуната, което е все едно и също. На ко-муната, не търпяща личностното отноше-ние, комуната, нетърпяща свободата. А свободата за личността е същото, което за рибата е водата. Правете си сметката какъв е смисъла на една същинска и същностна реформа на наличната система на образо-вание: става дума за преход от командно-директивната административна и държавна система на образование към едно по съ-щество и в корена си либерално образова-ние, душа на което е личността и нейната свобода. Ако това не се разбира, ако то не се има предвид във всеки един момент, можем да загубим посоката - поради което и ще го изтъквам толкова пъти, колкото се налага, колкото трябва.

Модерното училище трябва да по-мага на младите да формират у себе си подобаваща нагласа и потребност към учене, една потребност, която не отслабва цял живот. Училището създава подходящи-те условия за пораждането на такава една фундаментална човешка потребност. Дока-то сме живи, все учим. Това изисква самия живот, който живеем. Няма как да се спасим от тази жизнена и човешка потребност на времето, на което сме съвременници. Щом днешните ученици в училищата биват отв-ращавани до дъното на душите си от учене-то, едно отвращение, което, веднъж появи-ло се, продължава цял живот, то това озна-чава, че днешното българско училище по най-крещящ начин не изпълнява функцията или задачата си. Тоест, другояче казано, в българските училища децата биват принуж-давани да учат по един изцяло неподходящ, неадекватен, несъвременен начин. Имам чувството, че в българските училища се учи предимно тъкмо както изобщо не бива да се учи. Както не бива да се допуска да се учи. При това положение неученето е значител-но за предпочитане пред един такъв начин на "учене" – защото неученето от нищо не отвращава младите. А щом не са отвратени от ученето, в един момент те могат и да пожелаят да учат. Отвратените от ученето едва ли някога ще пожелаят да учат, още по-малко пък сами...

В нашите днешни училища преоб-ладаваща част от учителите са се захвана-ли с неизпълнима в корена си задача: да научат на нещо ония, които вече са били отвратени от самото учене. И затова не желаят, не искат да учат. Не са, както се казва, "мотивирани" да учат. При това учи-телите по трагично-комичен начин се опит-ват да изпълнят нерешимата си задача: като влагат безсмислени титанични усилия, а именно като дават, обясняват безброй пъти, натрапват, тикат в съзнанията на учениците купища, грамади от непотребно

знание, за което никой даже не е питал нещастните ученици искат или не искат да учат или да знаят. Някой друг някъде в йерархичната пирамида е решил какво младите трябва да учат – и всички по-нататък трябва просто да изпълнят тази директива. Така обаче не стават тия работи. Пред себе си имаме човешки същества, а не роботи. Да бъдат тъпкани главите на учениците с някакво знание без изобщо да бъдат питани искат или не искат да позво-лят така да бъдат тъпкани техните собстве-ни глави е абсурд, разминаващ се с всеки възможен здрав смисъл. Разбира се, никой не смята за нужно да пита и горките роди-тели с какво бива да бъдат тъпкани техните глави, а, за жалост, и самите родители не се осмеляват да запитат: моля, позволете, нима ние съвсем не трябва да участваме когато се решава какво трябва да учат на-шите деца?!

Дошло е време да се разделим със собственото си нехайство спрямо свобода-та – и органично произтичащата от нея демокрация. Всички пътища в едно общес-тво започват и свършват от и с училището. Всички пътища тръгват и се връщат там, в училището. Затова, ако искаме да сме сво-бодни и достойни хора или ако искаме да бъдем съвременно, проспериращо, благо-датно общество, трябва да направим нуж-ното да причастим младите хора към толко-ва възвишената вселена на свободата. А това може да стане като се освободи обра-зованието, като се признае свободата на всички агенти на образователния и възпита-телен процес, другояче казано, като се демократизира училищния живот. Българс-кото училище трябва да стане свободна демократична общност, ефективно подпо-магаща личностното укрепване на младите хора - ако искаме да сме причастни на духа на времето, в което живеем. Само ако се направи това училището няма да е достой-но за присмех, за подигравки, за отвраще-ние и за мразене. Дойде времето да погре-бем завинаги командно-директивните ди-дактика, педагогика и система. Понеже не отговарят на духа на времето, което живеем - и са пречка за постигане на бъдещето, което заслужаваме.

У нас на думи всички уж са при-върженици на "съвременните методи", на "личностно-ориентираната педагогика", на "демократичните отношения", на "човеч-ността" като стожер на образованието и пр., но на дело се оказва, че това са само без смисъл повтаряни мантри, нищо повече от това. Когато на дело някой почне нещо да прави в посока на реалното демократизира-не и освобождаване на човешката съзида-телна енергия на младите, такъв мигновено става "нарушител" на инструкциите и пра-вилата, т.е. става неумолимо едва ли не "престъпник". И върху него се нахвърлят зорко бдящите нищо да не се промени ад-министративни цербери. Аз в тази моя

31 книга, която сега започвам, ще разкажа за личните си преживелици по пътищата на свободата в образованието, по които съзна-телно вървя вече десетилетия.

Убеден съм че ще е любопитно да се разбере какво обикновено става когато някой в една нереформирана система за-почне да се държи иначе, не както му е предписано от догмата и стереотипа. Той става "враг", вреден и опасен, който, за да се запази системата, трябва да бъде пожер-тван. Тук, в сферата на българското обра-зование, продължава да вилнее страхови-тата сталинова повеля: "Есть человека, есть проблема. Нет человека, нет проблемы.". Да, нашето образование е пронизано от сталинистки, сиреч от най-безчовечен дух на триумфиращата и зла безличностност.

Някои, убеден съм, добре разбират за какво намеквам. За ония, които не разби-рат, аз пиша тази своя книга...

НЕЗАБРАВИМИТЕ – И ТОЛКОВА СИМПА-ТИЧНИ! – УНИЩОЖИТЕЛИ НА КОМУНИЗ-МА

НАПРАВИ ТАКА ЧЕ ДА БЪДЕМ СИЛНИ КАТО ТЕБЕ, МАЙКО – И ДА БЪДЕМ ПЪЛ-НИ С ДОБРИНИ!

Царице наша, Майко Божия, молим

те: стори сърцата ни да бъдат изпълнени с Божията благодат и да греят с Божествено-то знание! Стори да бъдем силни като тебе,

Майко, и да бъдем пълни с добрини! Върху нас изпрати дара на милосърдието, за да получим опрощение на греховете си. По-могни ни да живеем със славата и красотата на небето. Това ни дари заедно с твоя Син Иисус Христос, който те въздигна върху всички ангели и те провъзгласи Царица – като те положи завинаги върху трона на славата. На Него чест и слава през всички векове на вековете! АМИН!

КАКВО ЩЕ СЪДЪРЖА НОВАТА КНИЖКА НА СПИСАНИЕ ИДЕИ, КОЯТО ТРЯБВА ДА ИЗЛЕЗЕ ОТ ПЕЧАТ ДО КРАЯ НА МЕСЕЦ АВГУСТ

Обявявам съдържанието на новата кн. 2 (9), година 4, септември, 2012 г. Книж-ката трябва да бъде отпечатана до края на м. август. Ако някой желае да подпомогне финансово излизането на този брой, моля да се обади на имейла, съдържащ се в отдел КОНТАКТИ. Всяка подкрепа за списанието в този нелек за него момент е добре дошла и ще бъде приета с благо-дарност! IN MEMORIAM За смъртта и духа Иван Иванич ЧИТАТЕЛСКИ И РЕДАКТОРСКИ ВЪЛНЕ-НИЯ Във възторг съм от списанието! Защо медиите така дружно мълчат за сп. ИДЕИ? Могат ли в нашенска почва да растат духовни цветя? Като приложение на списание ИДЕИ из-лезе книгата ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИ-ТЕТ

Духовните, мислещите, милеещите за истината хора винаги ще бъдат най-ненавистни Пенсионерка отдели от залъка си за да подкрепи списание ИДЕИ Списание ИДЕИ е отворено за плодот-ворно сътрудничество ИЗ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ДУХА Точно изложение на православната вяра Преподобни Йоан Дамаскин ДИСПУТ ЗА СВОБОДАТА (ОЩЕ – в блога)

Моята гладна стачка е против своеволи-ето, против произвола на чиновниците в държавата

22 юли 2012, неделя

От Фейсбук-групата в подкрепа на Райчо Радев препубликувам още един документ, свидетелстващ за това как тече кампанията по неговото дискредитиране като ръководител, учител и личност, подета от някои среди, за които моралът е най-последната грижа, с оглед на едно-единствено нещо: как да се подмажат и да угодят на управляващите, как да направят така, че да бъдат забелязани от началство-то, та да не бъдат подминати преразпреде-лянето на благинките на властта.

Излишно е да споменавам, че тия, които инспирират долната кампания, по този начин искат някак да отмъстят на г-н Радев - заради това, че той успя да покаже достойн-ство, поради това, че успя да изнесе безк-райно ценен урок по демокрация и граждан-ско поведение на всички нас. И поради това, че ни даде пример какви трябва да бъдем - ако искаме да (о)станем достойни личности и граждани. А ето сега и един нов пример в това отношение, който препечатвам изцяло от публикация на самия Райчо Радев: Държавата, институциите и мотивите за моята гладна стачка – писмо-отговор до Краси Банова Райчо Радев

32 Отговарям на въпросите, които се

съдържат във Вашия пост в АГОП, под сентенцията на Цицерон, защото тези въп-роси битуват в съзнанието на много мои съграждани. Ако написаното от мен Ви се стори скучно философстване - не го четете. Моето мислене е изкушено от философията и затова осмислям света в по-общи поня-тия. Струва ми се, че АГОП на Вихрен Ма-тев търси подобен тип мислене. Анализи-рам съжденията, които се съдържат в изре-ченията на моите събеседници, защото така става ясно за какво говорим. Ето Вашия пост:

„Krisi Banova: Г-н Радев, докато има нужда от държава, ще има нужда от закони, докато има нужда от закони ще има нужда от разпоредители и изпълнители. Не знам дали гладувате или не, но със сигур-ност мога да твърдя, че уронвате престижа на институцията, както и без свян подкопа-вате устоите на държавата. 3 СЕДМИЦИ СЕ РОВИХ ИЗ УЧИЛИЩАТА ЗА ДА ОТКРИЯ НЯКОЙ, КОЙТО ЕВЕНТУАЛНО БИ ЗАМЕС-ТИЛ ВАНЯ КОКОНОВА И НЕ ОТКРИХ ТА-КЪВ. НЯМА ТАКЪВ МЕНИДЖЪР. ПРОСТО ФАКТ. Още веднъж Ви моля да спрете да гладувате (ако наистина гладувате) и прие-мете разпоредбите на институциите, приз-вани да Ви контролират. Ако имате възра-жения може да се отнесете към съдът или евентуално европейските правни институ-ции. България е европейска страна и неза-висимо от критиките на ЕК, България все пак е правова държава.“

Моят отговор: В първото си изречение поставяте

държавата, законите и разпоредителите и изпълнителите в следната йерархическа подреденост: 1. Държава; 2. Закони; 3. Разпоредители и изпълнители. Тази подре-деност е характерна за тоталитарната, диктаторска държава и неслучайно при такъв тип подреждени на ценностите дикта-торът казва: "Държавата - това съм аз!". В тази държава законите имат подчинена функция и са израз на волята на диктатора, а разпоредителите и изпълнителите са инструмент за изпълнение на волята на диктатора.

В демократичното общество тази подреденост е в обратна зависимост: отно-шенията между разпоредителите и изпъл-нителите, както и между самите разпореди-тели и самите изпълнители се нуждаят от правила за взаимодействие, което определя съществуването на законите и на тази осно-ва се появява потребността от институция-държава, която да има право да формулира законите, да им придаде общовалидност, да контролира тяхното изпълнение и да наказ-ва тези, които не спазват правилата. Тази функция на институцията-държава се осъ-ществява както към разпоредителите и изпълнителите, така и за индивидите, които

са включени в структурите на държавата, т.е. нейните чиновници.

Законите са определящи както към разпоредителите и изпълнителите, така и към държавата и нейните чиновници, вклю-чително и към правилата на управление и контрол от страна на институцията. Аз не се противопоставям на контрола на институци-ята, която има право да ме управлява и проверява по установени от закона правила. Аз се противопоставям на това, че институ-цията нарушава правилата на това управ-ление и контрол. Никъде в законите, а и в произлизащите от тях правила не е казано, че с идването на власт на дадена партия (новите разпоредители) ръководителите в страната трябва да бъдат сменени с члено-ве на тази партия, както и че новите разпо-редители имат право да предложат на ръ-ководителите да отстъпят мястото си на хората от новата ръководна партия.

И още повече: след несъгласието на ръководителите доброволно да напуснат длъжността, която са заели по закон, тези нови разпоредители да предприемат дейст-вия, в противоречие с правилата на техните задължения, за да ги отстранят уж законно - и да назначат хората на управляващата партия. Това е своеволие (произвол, бел. моя, А.Г.) на новите разпоредители, защото то не е определено със закон!

Моята гладна стачка е против това

своеволие на чиновниците от държавата. Защото с действията си не само огранича-ват, но и отнемат мои законни права, опре-делени в Кодекса на труда и другите закони на страната. Много хора в България не защитават правата си и затова държавните чиновници стават все по-агресивни към тях, а нарушението на правата на гражданите става правило, което българинът приема за нормално. Аз не се противопоставям на проверката, поради което съдействах за провеждането й. Аз се противопоставям на тенденциозността на тази проверка. И фев-руарската, и юнската проверки целяха да намерят нарушения, „достойни“ за уволне-ние, но не намери такива и публично заяве-ното намерение за моето уволнение и наз-начаването на човека на управляващата партия не успя. Срещу тези предпоставени намерения протестирам.

Не намерих друга, по-интелигентна форма на изява на моя протест освен глад-

ната стачка. Когато я започвах не се съмнявах, че Вие и други „добронамерени“ хора ще се съмнявате в моето реално гла-дуване. Гладуването по време на гладната ми стачка е предмет на оценка в моята морална ценностна система. Първата ми гладна стачка (1990 г.), пак срещу своево-лия в образованието, бе само на вода и чай и издържах 8 дни; и добре, че бе намерено решение на проблема. Сега, вече 30 дни, включих консумирането и на сокове, нектари и айран, защото разбирах мудността на системата и очаквах моите искания да бъ-дат удовлетворени в значително по-дълъг срок. 30 дни не съм дъвкал и гълтал храна. И аз съм изненадан, че тялото все още не ме е предало. Вероятно, активното спорту-ване си е казало думата.

Никога и никъде не съм оценявал качествата и не съм искал смяна на лицето, управляващо РИО Перник, г-жа Коконова, както и не съм се замислял кой може да я смени. Това не е в моите правомощия, а и субективната ми преценка едва ли ще е най-адекватна. Това е предмет на размисъл на Министъра на образованието. Винаги съм заявявал, че протестът ми е срещу методи-те на управление на г-жа Коконова, като съм предполагал, че тяхната реализация не е само нейна воля. Ако не се променят прин-ципите и методите на управление в образо-ванието който и да смени г-жа Коконова, ще започне да действа като нея. Аз съм за смяна на принципите, а не за смяна на хората, другото е сталинизъм. Използването на тези методи са довеждали, довеждат и ще довеждат всеки съзнаващ правата си гражданин до идеята за протест.

Значително пресилено и опреде-лено невярно е Вашето „със сигурност“ твърдение, с което ме вините: „уронвате престижа на институцията, както и без свян подкопавате устоите на държавата“. Този тип мислене и квалификации се отнасят за мракобесническите времена на „социали-зЪма“, които вече не са „на въоръжение“ и в БСП. Не зная каква е възрастта Ви, но ако сте млад човек е жалко. Напротив: когато се утвърждават законови, адекватни принципи и правила на функциониране на институци-ите, тогава и „устоите“ на държавата са стабилни.

Що се отнася до ползването на съ-да ще уточня, че моят казус може да бъде предмет на съдебно решение при наличие-то и на други обстоятелства. И още нещо: България е правова държава, но в нея може и да не дочакаш справедливо решение и да се жалваш с години в Страсбург.

Ще спра гладната си стачка когато се изпълнят законните ми искания като гражданин: да се отмени юнската тенденци-озна проверка, което се вижда и след ней-ното приключване, да спре акцията за поли-тическото ми уволнение и да ми се отговори на писмата до Премиера и Министъра на образованието, за който отговор двумесеч-

33 ният срок изтече преди две седмици – по-дал съм ги на 07.05.2012 г.

Надявам се, че ще имам основа-ние да прекратя гладната стачка в понедел-ник, 23. 07. 2012 г. на 32-ия ден от обявява-нето ѐ.

РАЙЧО РАДЕВ

ЗНАЕТЕ ЛИ КАКВО ИЗОБЩО Е ТОВА НЕЩО, КОЕТО СЕ НАРИЧА С ДУМА-ТА “СРАМ”?!

юли 22, 2012

Г-н Райчо Радев, учител по фило-софия и директор на СУ “Олимпиец” в гр. Перник, гладува вече повече от месец в знак на протест против политическите бе-зобразия, против репресиите и политичес-ките уволнения в сферата на образование-то, вършени от днешната гербовашка власт. Министърът, Премиерът и Президентът, които иначе, на думи, са големи хуманисти и човеколюбци, мълчат най-упорито по слу-чая, медиите, естествено, също, а ето сега, в последните дни на стачката, се поде и яростна кампания по дискредитирането и омърсяването на протестиращия – по доб-рия стар нашенски обичай, познат ни от славните времена на комунизма.

Ето един малък пример в тази на-сока. Една “възмутена гражданка” пише нещо като донос в моята страница във Фейсбук против г-н Радев; наложи се да реагирам; ето ги двата текста; иска ми се да бъдат запазени като свидетелство за бъд-ните хора от нашето толкова мизерно и подло време: Dina Netsova: Уважаеми философе, все пак еретичното ми предчувствие се потвърди. И са, може би, не само тези. В тази група (групата в подкрепа на г-н Райчо Радев във Фейсбук, бел моя, А.Г.) липсва дискусия, няма друга гледна точка. Не е доказано, че уволнението е политическо, но определено се използва с такава цел. Надявам се, че имам право на собствено мнение.

Не виждам учители, които да подк-репят своя директор. Струва ми се, че твър-дението за “благинките”, които били обеща-ли на учителите, е некоректно и неетично. Казват, че в спора се ражда истината. В тази група се вижда само една истина, която не се допуска да бъде оспорена. А истината, нали знаете, винаги е относителна. ) Никой не оспорва личните качества на този човек, но дали наистина е полезен за това училище? -Безспорно е, че то едва крета-114 ученици. Колко паралелки са, колко щата за учители? Не виждам как може да има пълни нормативи за постоянни работни места.

Това училище е имало нулев при-ем преди година, доколкото разбрах от чичо Гугъл. Надявам се, че ви е познат един текст със заглавие “Залезът на боговете”.

Пиша на вашия профил, а не в онази група. Там нещо никак не ми харесва. Извинете за различното мнение. )) PS Не съм философ и никак не искам да споря с философи… Чувала съм за някой техники на водене на спор )))

На горното, няма как, се наложи да отвърна, ето какво написах там, във Фейс-бук:

Г-жо Нецова, не виждам как, на какво основание се е “потвърдило” Вашето “еретично предчувствие” (за малко да на-пиша “еротично” вместо “еретично”!), Вие сама не давате никакви аргументи. Не го били искали учителите г-н Радев, ами Вие на Луната ли живеете или в България? Не знаете ли как е у нас? Мнозинството у нас винаги, без изключение, подкрепя оня, които е на власт, хората си пазят хляба, страх ги е. Разбира се, че няма да подкрепят дирек-тора, на който новата власт е решила да отнеме главата. А Вие се чудите защо било така.

Второ, училището било с еди колко си ученици. Ами това е спортно училище, този тип училища са специални, като учи-лищата за изкуствата, няма как да бъдат масови, ний вече не сме “нация спортна, нация комунистическа” или каквато бяхме в паметното и незабравимо време на кому-низма.

Трето, у нас ония, които са личнос-ти, които са някакви таланти, разбира се, че ще бъдат мразени и преследвани, не само от властниците (които обикновено са нека-дърници), но и от мнозинството, което се подмазва на тия властници, та да оцелява в нелеката ситуация. Ето два-три щриха, които променят Вашата толкова прибързана констатация против г-н Радев.

Да оставим това, че е долно и под-ло, г-жо, да бъде ритан оня, на който всички са се нахвърлили, който е паднал, който при това, заради продължителната гладна стач-ка, е не предела на силите си. Вие обаче

сякаш с нескривано удоволствие го рита-те, което говори за морала Ви.

Стига толкоз. Аман от арогантна наглост у Нашенско! Как поне малко не Ви е срам, г-жо! Знаете ли какво изобщо е това нещо, което се нарича с думата “срам”? Не знаете, нали? Личи Ви…

НАШЕНСКИ ПУТИНИСТО-КОМУНИСТИ ОРГАНИЗИРАТ В СОФИЯ ДЕМОНСТРА-ЦИЯ В ПОДКРЕПА НА СИРИЙСКИЯ ДИК-ТАТОР И МАСОВ УБИЕЦ БАШАР АЛ-АСАД

юли 21, 2012

На Фейсбук-страницата в подкрепа на г-н Райчо Радев съвсем неочаквано за мен прочетох публикация, нямаща нищо общо с темата. А именно, както ще прочете-те, в него става дума за “империалистичес-ката агресия против братска Сирия” (!). Няма как, възразих и, респективно, бях обруган. В текста има и информация за предстоящо мероприятие (демонстрация) в София в подкрепа на сирийския кървав диктатор, организирано, естествено, от тукашни фенове на един друг диктатор, именно руския самодържец Путин. Ето, прочее, самия текст, написан по един одио-зен маниер, с пищно използване на болше-вишка терминология, а по-долу можете да видите и дискусията, която се разгоря след моята реплика:

Скъпи приятели, империалисти-ческата агресия в Сирия навлезе в реша-ващ стадий. Близките събития в Ирак и Либия ни показват сценария, както и какви ще са очакваните последствия. (Жертвите в Ирак надхвърлят милион, а в Либия вече са над 100 хил. Разграбено е националното богатство на двете държави, самите те са териториално разпокъсани, а на власт дой-доха екстремистки ислямски групировки). Днес единствено твърдата позиция на Ру-сия и Китай препятства започването на широкомащабна империалистическа война, която може да прерасне в световен конф-ликт с употреба на оръжия за масово пора-зяване от най-зловещ вид. Водеща в проти-вопоставянето на агресията е политиката на Русия. Затова и Русия понася най-вече удара на дезинформационната кампания, която отдавна е прераснала в психологи-ческа война. Ако агресията не бъде спряна и българската общественост остане пасив-

34 на, въвличането ни в бъдещия световен конфликт е сигурно, с всички произтичащи от това последствия.

Във връзка с нагнетилата се обс-тановка около Сирия, група граждански активисти реши да бъде организирано ми-тинг-шествие в подкрепа на руската полити-ка за мирно решаване на конфликта и плана на Кофи Анан. Идеята за митинга срещна изключително радушен отзвук у много граж-дански и политически организации, с най-различен профил, с които от два дни се водят интензивни разговори. Призоваваме всички загрижени за бъдещето на България да подкрепят с присъствието си на митинга волята за мир на българския народ, както и да окажат възможното съдействие да разп-ространите това съобщения. Поне трябва да сме чисти пред съвестта си, че сме нап-равили всичко зависещо от нас, за да се противопоставим на въвличането ни в гот-вената война.

Митингът ще започне в 17,30 ч. на 25 юли (сряда). От 17,30 до 18,00 ч. ще сме в градинката зад НХГ (бившия дворец). От 18,00 ч. шествието ще тръгне по бул. Цар Освободител, покрай руската църква и Народното събрание, през градинката зад Художествена академия, пресича се бул. Левски и се продължава по ул. Шипка до Руския културно-информационен център, където митингът ще се проведе. От там по ул. Сан Стефано се минава покрай БНТ, където ще бъде подаден протест срещу едностранчивото и манипулативно предста-вяне на събитията по Националната теле-визия, след което се продължава до Орлов мост, където митингът ще завърши на пло-щада пред езерото Ариана.

Моля да се обърне внимание, ми-тингът е предвиден за сряда 25 юли. Пър-воначално обявената в групите дата беше отменена от Столична община.

А ето сега и самата дискусия:

Ангел Грънчаров: Ново двайсе! Rumen Dechev: Моля?! Ангел Грънчаров: Лозунги против НАТО, от типа “НАТО убийци!” ще има ли Друга-рят Първанов сега е безработен, може да направи няколко лозунга, сам да ги напише и да ги носи на митинга… Нали тук беше група в подкрепа на Райчо Радев, а не на убиеца Асад… Rumen Dechev: Убийци, господине, са тези които плащат и пращат ислямистките хума-ноиди да режат глави и крака в Сирия, да разрушават и палят църквите в една толе-рантна светска държава. Същите, които ограбват по 15 млрд. годишно от България, същите, които поддържаха крадеца Костов и днес мутрата Бойчо, заради което страдат и почтените хора като Райчо Радев. Това е връзката между двете теми, както и органи-зацията Клуб “1-ви ноември”, която органи-зира защитата на Райчо и митинга в подк-

репа на славянска и православна Русия. Първанов впрочем е същият мошеник както и Костов и цялата синя смрад, която унищо-жи България. Ангел Грънчаров: Както и да е. Имаме големи различия в разбирането на нещата. Излишно е да спорим по тия въпроси тук. Пардон за обаждането ми… Валери Рибаров: Подкрепата за Райчо Радев изисква обединени усилия, а обеди-няването става по различни начини, в това число и тази инициатива. Крум Томов: Има ли психиатри в групата? Помогнете на човека Мадлена Павлова: Нация, която не е ре-шила вътрешните си проблеми, свързани с почти с физическото й оцеляване… да не говорим за психическия, в личен план срив и загуба на всичките й духовни ценности, които е притежавала (те се пазят и отстоя-ват от малцина)… е трудно да се включи в акции, свързани с международните пробле-ми, дори когато касаят отново физическото й оцеляване. Без да звучи песимистично, за такива акции вече е късно… след като до-пуснахме досега въвличането ни в НАТО. За държава като BG, неутралитетът би могъл да ни спаси в случая… и да ни спести доста средства на данъкоплатците, преди това… Ангел Грънчаров: ”Неутралитет” под кри-лото на имперска Русия ще ни спаси, точно така, правилно рассуждаете, другарко! Мадлена Павлова: Г-н Грънчаров, не съм русофил и никога не съм била и ако аз съм “другарка”, то Вие сте най-близкият сърат-ник на “другарите”. Неутралитетът в полити-чески аспект е ненамеса във военни конф-ликти, което и Вие, предполагам желаете не-малко от мен. Имах предвид, че BG можеше да поддържа политика на необвър-заност спрямо военни съюзи, за което спо-менах по-горе. И акция като тази трудно ще бъде подкрепена, защото съдбата на нация-та е предрешена от политиката и действия-та на предишните правителства. Не мисля, че има нещо нередно в това да се отстоява, доколкото е възможно позицията за мирно решаване на конфликта в Сирия. Валери Рибаров: Ангеле, не ставай иници-атор на разправии, ако обичаш, което озна-чава по най-бързия начин да махнеш, каза-ното от страницата! Ангел Грънчаров: Госпожо Павлова, об-ръщението “другарко” беше лека закачка или шега А иначе ненамесата във военни конфликти (неутралитетът) звучи чудесно, ала когато се води битка за велики ценнос-ти, за свобода и за демокрация в глобален мащаб, да се откажем от участие в тази борба е проява на малодушие. За свобода-та се налага да се понесат известни неу-добства и жертви, нищо не е безплатно на този свят… Мисълта ми е, че не можем да бъдем индиферентни в битките в защита на свободата, които предстоят. Най-малкото

затова, защото историческият избор на народа ни вече е направен: ние сме на страната на защитниците на свободата, именно, сме в редиците на НАТО…

С ПОЖЕЛАНИЕ ЗА УСПЕХ И ЗНАЧИМИ ПОСТИЖЕНИЯ НА НОВОУЧРЕДЕНОТО БЪЛГАРСКО ФИЛОСОФСКО ОБЩЕСТВО

21 юли 2012, събота

Попаднах тая сутрин на информация за учредяването на Българско философско общество (БФО):

На 28 март 2012 г. в София девет български философи учредиха Българско философско общество (БФО) като органи-зация с идеална цел в обществена полза.

И още един факт: Софийски градс-ки съд, 4-ти състав, на свое заседание на 22.06.2012 г. реши: ВПИСВА в регистъра на юридическите лица с нестопанска цел Сдружение с наименование БЪЛГАРСКО ФИЛОСОФСКО ОБЩЕСТВО със седалище и адрес на управление гр. София, бул. Цар Освободител 15, СУ “Свети Климент Охрид-ски”, Философски факултет, кабинет 62. Сдружението се създава за осъществяване на дейност в обществена полза.

Сред учредителите забелязвам д-р Иван Георгиев КОЛЕВ (СУ) – Зам.-председател на Управителния съвет, проф. Добрин Петков ТОДОРОВ (МГУ), проф. Христо Петков ТОДОРОВ (НБУ) – Предсе-дател на Управителния съвет, доц. Райчо Вангелов ПОЖАРЛИЕВ (СУ, ПУ) и други.

За тия, които ще се заинтересуват повече ето и Устава на сдружението.

Да пожелаем успех на неговата

толкова благородна духовна дейност – и много значими постижения!

ПО СТАР ОБИЧАЙ СРЕЩУ ПРОТЕСТИ-РАЩИЯ С ГЛАДНА СТАЧКА Г-Н Р.РАДЕВ СЕ ПОДЕ БЕЗСРАМНА КАМПАНИЯ ПО ДИСКРЕДИТИРАНЕ НА ЛИЧНОСТТА МУ

юли 21, 2012

По стар обичай, добре познат ни от ерата на славните комунистически времена, милиционеро-комуноидната напаст почна да насъсква безскрупулни оплювачи, които взеха да ръмжат и да вият срещу протести-ращия вече месец срещу административни-те безобразия и репресии в образованието г-н Райчо Радев. Ето само един пример за тази съзнателно провокирана от управля-ващите кампания по дискредитиране на

35 неговата личност, за се да види на какви мерзости е способен нашенския бюрократи-чен гений; текстът по-долу взех от страни-цата в подкрепа на г-н Р.Радев във Фейсбук:

Публикувам текст-обяснение на мотивите за гладната ми стачка по повод изявление на Сашо Диманов, учител от Перник, дадена на страницата „Активно гражданско общество за Перник“ – АГОП. „Boriana Ognianova: Истината има винаги две страни! Каква е истината времето ще покаже, но не на цената на един човешки живот! Това е просто жестоко! Сашо Диманов: Отговарям ти веднага, любезна Боряна. Райчо ми е приятел и е силна личност, както и добър философ. Аз също се смятам за силна личност и за при-личен професионалист в сферите където съм работил. Ето ти пример за една сфера – имам документ за завършена музикална школа и категория за музикант. Около 30 години това ми е било втора професия и съм хранил семейството си. Освен това мога и да рисувам, обаче много лошо в сравнение с всеки майстор на четката. С други думи, ако се е случило тъмните вре-мена на прехода да са ме направили дирек-тор на художествената галерия, но се оказ-ва че аз не допринасям с нищо за успехите на галерията, а тъкмо напротив, и никой от колегите-галеристи не ме иска заради моята некомпетентност, аз като силна личност трябва ли да скоча, според теб, да гла-дувам защото НЕ МЕ ИСКАТ??? Райчо прави това вече няколко пъти през послед-ните 20 години, но обществото не харесва резултатите от неговата работа. По стар навик той скача върху управляващите (които и да са), защото така събира повече съчувствие от тези които се… ЧУДЯТ??? А на теб, Боряна, лек ден!“

Ето моя текст (това по-долу пише г-н Р.Радев, бел моя, А.Г.):

Здравей, Сашо Диманов, ще ана-

лизирам отговора ти на Боряна Огнянова в АГОП, който си написал по повод на моя пост „Днес, 16.07.2012 г….“, защото си оп-редметил в текст своето мислене за моята мотивация и случващото се с мен, което е твърде далече от истината.

Във второто си изречение си упот-ребил три понятия, които са твърде далече от реалностите. Ние не сме приятели и никога не сме били. Ние сме добри познати, които се разбират при решаване на прагма-тични ситуации и главно при задоволяване на потребностите на училището от дисково-дещ. Ние никога не сме беседвали по соци-ални проблеми. Познавам твоето социално мислене от страниците на „За Перник“ и „АГОП“, което не винаги е логически после-дователно – оставям настрана емоциите.

Пиша този отговор, защото зася-гаш „между другото“ важни за мен мотива-ционни основания. Не зная по какво съдиш, че съм силна личност, но явно не си съвсем убеден в това, след като по-долу пишеш, че тази „силна личност“ „скача срещу управля-ващите“ единствено и само за да „събира повече съчувствие от тези които се… ЧУ-ДЯТ“. Мотивацията, определена от „търсене на съчувствие“ е характерна за първичното мислене и действие, а анализаторите, които намират „стожерите“ на своето осмисляне на фактите в този тип мотивация, не са чужди на този тип ценностна система. Не, Сашо. Лесно би разбрал, ако не ти пречат някакви пристрастия, защо един човек би се подложил 28 дни на глад. Явно търсенето на съчувствие е твърде елементарно като обяснение, но вероятно е истина твърдени-ето, че „обяснението на обясняващия е характеристика на обясняващия“.

Качеството „добър философ“ не е мое качество. То е присъщо на тези, които предизвикват моето уважение. Аз съм, може би, добър популяризатор на философски идеи, добър събеседник на младите за философското осмисляне на човешкото битие, но не и „добър философ“.

Има и друго. Когато човек нещо не разбира и не може да го побере в собстве-ното си мислене, той търси нещо от своя свят, за да го приравни с него, за да му стане разбираемо, а в последствие и да го обругае и го „излее“ или в текст-обвинение, или във донос, или във формата на фруст-рация или в друго нещо. Познато ми е – 12 години управлявам училище.

Отговорът на въпроса „Защо този „идиот“ провежда гладна стачка?“ ще наме-риш, ако разбира се търсиш същинския отговор, в писмото ми до Б.Борисов, С.Игнатов и О.Стоичков и в доклада ми „Активната гражданска ангажираност“, който изнесох на националната конференция на

МЕГО в с. Оряховица, Старозагорско – текстовете ще намериш в блог „Райчо Радев“

Що се отнася до моята компетент-ност е най-добре да се запознаеш с моето осмисляне на управленския ми опит в учи-лището, което се съдържа в публикациите ми във в. Азбуки, които ще намериш чрез моя блог в DOX, както и в текста от 60 стр. „Концепцията” за закона за училищното образование, проблеми и недомислия, МОМН лъже себе си, нас или ГЕРБ? – подробен анализ от Райчо Радев, учител по философия и директор на СУ „Олимпиец” Перник “

Вярно е, че „скачам върху управ-ляващите (които и да са)“, защото решава-нето на множество проблеми на училището е осъществимо само от управляващите, което е свързано и с промени в нормативни-те документи.

Твърде елементарно обясняваш, ако изобщо обясняваш, формулата „не го искат“. Защо не отговориш на въпроса „За-що не го искат?“. Не ме искат, защото моето търсене на принципни решения на пробле-мите „удрят на камък“ в управляващите, защото по стар навик общите проблеми на училищата се решават на принципа „мой човек“, „наш човек“. Един пример: липсата на автобуси в спортните училища е проблем на по-голямата част от спортните училища в страната. Защо ГЕРБ не осигури средства за решаването на този проблем на всички училища, а по специален ред, във времето, когато ме заместваше човекът на ГЕРБ, осигури средства за закупуване на автобус само за нашето училище?

За да може да се мисли и да се каже, както се и каза: ето нашият човек е по-кадърен, той осигури автобус на училището и затова трябва да изгоним стария дирек-тор, а ако това стане, ще има и други „бла-гинки“ за училището. Да сложим нашия човек, независимо, че стария директор е писал писма до всички инстанции и е водил множество разговори с управляващите от всички цветове, за осигуряването на авто-бус за училището и за решаването на мно-жество проблеми на училището.

Тези манипулации не са трудни за разбиране, но, когато интересите замъгля-ват разума, първичното мислене сипе „огън и жупел“ от обвинения. Предишните управ-ляващи не стигнаха чак до такива манипу-лации, а е истина, че и за тях съм бил неу-

36 добно „шило“, като се изразяваше един познат.

Сашо, надмисли тази първичност. РАЙЧО РАДЕВ

ЩАСТЛИВ ПРЕЗИДЕНТ, ЩАСТЛИВА ДЪРЖАВА, ЩАСТЛИВ НАРОД, ЩАСТЛИ-ВИ ГРАЖДАНИ...

20 юли 2012, петък

ТИЯ ДНИ, СЛЕД СЛУЧИЛОТО СЕ НА ЛЕ-ТИЩЕТО В БУРГАС, И АЗ СЕ ЧУВСТВАМ ИЗРАЕЛЕЦ...

Или поне приятел на народа на Израел, водещ тежка битка на най-предния фронт на несвършващата никога война за сво-бода...

МНОГО ВЯРНА КОНСТАТАЦИЯ ОТНОСНО ИСТИНСКАТА ПРИЧИНА ЗА НАШИТЕ БЕДИ!

Казва се в случая не "мъж", а "мъжкар" е Боко...де да беше мъж, ала не е! Мъжът е съвсем друго в сравнение с мъж-каря, мъжкото е съвсем различно в сравне-ние с мъжкарското; трябва да сме прецизни в употребата на думите. Тази ми е забележ-ката, иначе съм изцяло съгласен. Ако тол-кова държите да употребите думата "мъж", трябваше поне да я пишете с кавички...

Поведението на Боко е изцяло ин-фантилно, то е поведение на квартален недорасъл хулиганин; затуй няма нищо мъжко в него; забележките ми към него са

изцяло нравствени, свързани са с непра-вилното му възпитание... перфектен безкул-турен комуноид ни е той, милият...

ДНЕС Е 27-Я ДЕН ОТ ГЛАДНАТА СТАЧКА НА Г-Н Р.РАДЕВ: МИНИСТЪРЪТ И ЧИ-НОВНИЦИТЕ МУ СА СЕ ИЗПОКРИЛИ И МЪЛЧАТ КАТО МИШОЦИ!

юли 19, 2012

А г-н Радев пренесе тия дни стач-ката си пред вратите на самото Министерс-тво. И Президентът, и Премиерът – които, по стар обичай, са препратили Откритото писмо на жалващия се, именно на г-н Радев, на тия, срещу които той се жалва (Министъ-рът на образованието и подчинената му началничка на РИО-Перник) – са си измили ръцете по този начин и чакат да реагира Министъра, а той, разбира се, се крие. Та-кива работи се случват в свидното ни оте-чество. Медиите у нас, които нямат друга грижа освен тази как по-добре да обслужват властта, разбира се, упорито мълчат по същия случай, именно по гладната стачка на г-н Радев, насочена срещу толкова неу-добен за властта случай: политическите репресии и уволнения в системата на обра-зованието.

Ето пълния текст на Писмото на Р.Радев до Министъра на образованието,

чиито отговор той чака и настоява да получи. В същото време министерските чиновници най-нагло разиграват протести-ращия с разните му там бюрократични но-мерца и игрички, нали знаете, все от сорта “Другарят Министър е служебно ангажиран по важни държавни дела на плажа на морс-кия бряг и не може да ви приеме!”. А ето по-долу последните обръщения на Р.Радев към подкрепящите го във Фейсбук: От вчера, 18 юли: 27 ден. Гладната стачка продължава. Отговорът на МОМН е необхо-дим на другите институции, за да отговорят и те, но МОМН мълчи. Днес 18.07.2012 г. г-жа Велева уточни пред мен и Румен Дечев, че експертът, който трябва да подготви отговора отсъства. Утре след 11 ч съм пред МОМН. РАЙЧО РАДЕВ

Моя милост, А.Г., написа там ето този коментар: Безсрамници! А си полу-чават заплатите от нашите пари, от пари-те на данъкоплатците! Алчна бюрокра-тична напаст! От 17 юли: Днес получих писмо от Лили Желязкова, председател на Асоциацията на преподавателите по философия. Асоциаци-ята ме подкрепи с декларация до МОМН и Комисията по образование в НС, по време на нашия протест. Благодаря, Лили!!!

“Здравейте, колеги! Продължава надменното отношение на институциите към проблемите, принудили нашият уважаван колега Райчо Радев вече близо месец да гладува в знак на протест! Изпращам ви по-долу цялото му писмо, изпратено от него през вчерашния ден. В него той заявява, че от 16.07. ще бъде ежедневно пред сградата на МОМН. Предлагам който желае да отиде да подкрепи колегата ни, според възмож-ностите и времето, с което разполага. Аз лично ще бъда там в сряда – 18.07. от 12.30 часа.

С пожелание за по-голяма соли-дарност и подкрепа: Л. Желязкова” От 16 юли: Приятели, днес, 16.07.2012 г., по телефона ми се обади директорът на дирекция „Организация, контрол и инспек-тиране” в МОМН Лазар Додев и ми обясни, че е безсмислено да ходя и да чакам на входа на Министерството за среща с Ми-нистъра и за отговора, защото Министърът отсъства. Уверяваше ме, че той ще ми се обади, когато това е възможно.

Обясних му, че от негово име, с подпис със запетайка, са ми изпратили псевдоотговор на моето писмо до Министъ-ра, който псевдоотговор съдържа набор от моето лично досие при г-жа Коконова. Каза, че това е бил подпис на заместващия го, по време на негова отпуска. След като конста-тирах факта, че 25-ти ден съм в гладна стачка и той не се изненада, заявих, че още днес, с излизането ми в отпуска ще пренеса

37 мястото на стачката ми от работното ми място в училището пред входа на министер-ството. Той неколкократно ме уговаряше, че не е необходимо да идвам в Министерство-то, което ме принуди да обясня, че искам хората да разберат защо съм в гладна стачка и че политическите уволнения са вредна практика за образованието.

Ще чакам отговора на Министъра пред вратата на Министерството още днес. Оказа се, че греша. Днес не успях да отида до министерството, защото заповедта ми за отпуска ми бе връчена много късно, след неколкократно разкарване в жегите от РИО-Перник до училището (7 км.) и обратно. Без тази заповед има опасност от връчване на друга заповед – за наказание за самоотлъч-ка.

Наложително отклонение: инте-ресно ми беше, защо от тази дирекция на МОМН ми връщат твърде странен и крайно неадекватен на съдържанието на писмото ми до Министъра отговор. Предположих, че този отговор е иницииран от някой чиновник в МОМН. Поразрових се в сайта на МОМН за тази дирекция и открих нещо интересно, относно този „изфабрикуван“ отговор, което може да се окаже интересно за г-н Додев и Министъра.

От утре, 17.07.2012 г., след 11.00 ч., съм пред Министерството. РАЙЧО РА-ДЕВ От 14 юли: Днес, събота, 14 Юли 2012 г. получих писмо от проф. Минко Балкански, което споделям с групата.

“Драги Райчо Радев, поздравявам Ви с героичната борба на достоен гражда-нин за най-елементарните граждански пра-ва. Борим се заедно за изграждане на едно достойно гражданско общество, съзнаващо своите права и независимо от държавната власт. Вие сте типичен пример за намесата на моментно управляващите там, където е най-важно да се запази независимостта: образованието.

Единственото добро завещание от комунистическото иго беше българското училище и сегашната власт безумно го разсипва. Това, с което България можеше и требваше да продължава да се гордее, са постиженията на младите български мате-матици, които се мереха с Китай и с Щатите в международните олимпиади по математи-ка и точно това сегашната власт започва да разрушава. Унищожаването на математи-ческите гимназии е огромно зло и голямо престъпление от страна на това правителс-тво и голяма загуба за народа и за Бълга-рия. Талантите трябва да се подкрепят и да им се даде възможност да се развиват. Както има спортни училища, трябва да има и училища по математика.

Изравняването на най-ниското ни-во е амбиция на много правителства, с извинението за равенство, докато напредъ-

кът е възможен само с надбягването за първото място, за златния медал. Дори и комунистите разбраха това, докато модер-ните диктатори, за да си сложат една фал-шива табела за демокрация, се хвърлят в крайна глупост.

Борбата на хора като Вас за неза-висимостта на образованието от властта е много отговорна, важна и забележителна за бъдещето на България.

Поздравявам Ви! Минко Балкански”

ПОКАЗАХА ЧЕРВЕН КАРТОН НА МАЧЛЕ-ЧАЛГА-ШОУМЕНА

Източник

ЗАЩО ИЗОБЩО УЧИМ?

18 юли 2012, сряда

Текстът, който следва, е част от поре-дицата Записки по една бъдеща книга с примерно заглавие УЧИЛИЩЕ НА БЪ-ДЕЩЕТО.

Смятам, че е време - преди да се впуснем и да задълбаем в най-същинските проблеми - да уточним някои необходими понятия. Понятия, които употребяваме без да се замисляме, един вид механично. Поради което и много често, да не кажа винаги, грешим. Разминаваме със същината на цялата работа. Не ни се удава да се доберем до точния смисъл.

Ето, примерно, понятието ученик. Това е този, който учи, самата дума го казва. Учещият е ученикът, а учещият е оня, който проявява активността, свързана с ученето. Ученикът не го учат, а той е този, който учи. Щото ако го учат, той става паси-

вен, а пък активността се изземва от оня, който го учи. Ученикът не трябва да е обект, а само субект. Субект на дейността, наре-чена учене. Трябва да е движещата сила на всичко.

Там, където се учи, мястото, къде-то се разгръща дейността, наречена учене, е училище. Училището е доста стара инс-титуция, тъй че трябва да сме подозрителни и към думата, да не говорим пък за понятие-то. Преди векове може би са смятали, че младият човек най-вече трябва да учи; ето че трябва да изясним и смисъла на това, което наричаме учене. Тук само да вметна, че в наше време може би не е достатъчно в училището само да се учи; може би трябва да се правят и други, не по-малко същест-вени, значими за младата личност неща. Освен това учим и можем да учим не само в училището, а и навсякъде, у дома, на пейка-та в парка, когато си четем книга, в автобуса и пр. Училището в този смисъл е навсякъде, а не специалната сграда, наричана с това име. В широк смисъл истинското училище е животът, не нещо друго. Казано е също: не за училището, за живота учим. Думи на един философ: Сенека.

И така: а какво е да учиш? Какво представлява ученето? Защо изобщо учим? За да знаем? А за какво ни е да знаем? Какво е онова, което прави знанието толко-ва желано? Преди векове хората може би са смятали, че знаенето и знанието са нещо най-ценни неща, днес обаче така ли е? Хората тогава са искали да знаят и са се гордели, ако са станали знаещи, днес обаче можеш ли да съблазниш съвременния човек с някакво си там знание? Виждате, че въп-росите нарастват, т.е. работите не са така ясни както изглеждат. Когато човек се за-мисли, те започват да изглеждат по-иначе.

Да уча означава да чета, нали та-ка? Предимно това е ученето: четене. Е, може учителят (преподавателят) на живо да ти съобщава някакви неща, ти да слушаш и по този начин пак да научаваш. Оказва се и слушането е учене, т.е. посредством слу-шане може да се учи. Като някой ти обясня-ва, а ти просто слушаш, сякаш е по-леко? Той ти дава наготово всичко, той го е пре-мислил, подава ти го като "сдъвкана каши-ца", та даже и зъбите не трябва да си ха-биш. Ето, мястото, където специални хора, наречени учители, те учат, а ти слушаш, се нарича училище. Разбира се, ако много-много не ти се учи, училището почва да се свързва с това, че някакви си там досадни хора, наречени учители, се мъчат да ти набият в главата неща, в които не виждаш особен смисъл, сиреч, училището почва да се свързва със скуката. Учителите пък стават скучни, крайно досадни хора. А поня-кога и смешни хора. Или абсурдни хора. Тия досадници почват да те мъчат да учиш, ученето става мъчение. Неслучайно у нас думата "училище" не само се римува с думата "мъчилище", а често са взаимноза-

38 меними. Вместо "училище" казват "мъчили-ще". И какво излезе? Училището е място за префинени душевни изтезания, така ли? Как така? Защо я докарахме дотук?

Когато сам уча, сиреч, си "блъскам главата", и при това сам съм го поискал, и се ровя, и търся, и изследвам, и мисля, то тогава ученето може и да не е толкова досадна работа. Е, има и учители, които говорят интересно и е удоволствие да ги слушаш. Но общо взето няма как да не започне да досажда това друг, учен човек, да те учи, а пък ти да се оставиш да бъдеш учен, да търпиш, само да слушаш и пр. Ония, които искат да учат, се различават от останалите с това, че много питат. Обичат да питат, дето казваме: любопитни са. Лю-бопитството е черта на оня, който иска да учи, поради което много пита. Той може да пита най-напред себе си, а после и по-опитния, по-знаещия. Да се обсъждат неща-та между учители и ученици, учениците да питат и разпитват, а пък учителите да не дават наготово всичко, а да отговарят така, че само да подтикват ученика сам да открие търсеното, и при това да изпита радост от намирането, е вече нещо, което е свързано с изкуството на ученето, с изкуството да се учителства. За да се стигне дотук учителят трябва да използва едни по-фини методи и подходи, при които той самият вече не е основната активна (водеща, направляваща, решаваща всичко) фигура в "педагогическия процес", а е партньор на учещия, на младия човек, който иска да учи и му е интересно да се справя сам, със собствените сили. Не да го водят, сякаш е инвалид, не да го подце-няват, не да изпитват недоверие към него-вите способности, а, напротив, да вярват, че той може всичко да постигне сам.

Виждате, че нещата взеха да се очертават и проясняват. Доста сложна е ситуацията около ученето и около отноше-нията между учещия и учителя. Има много възможности и варианти. Има възможност сами да решаваме какво да бъде. Сиреч, ученето и образованието по идея, по своята същина, по смисъла си е една съвсем свободна дейност, една дейност, съвсем свободно избрана от ония, които я осъщест-вяват, които се занимават с нея. Те могат да си сътрудничат свободно, а може и да водят дълга, безсмислена, изтощителна окопна война. Те трябва да се споразумяват в една непринудена дискусия за всичко, което е свързано с тяхната обща работа. Свобода-та е неотнимаемо условие на ефективното и пълноценно търсене, свързвано с ученето. Макар тази дума "учене", както се забелязва вече, сякаш не е съвсем уместна когато нещата се погледнат иначе. Може би трябва да я заменим с други, по-модерни, по адек-ватни на ставащото думи, примерно търсе-не, изследване, "ровене", с изрази като "да си блъскаш главата сам", като "да обсъжда-ме свободно и непринудено", "да обменяме мисли и дори чувства" и т.н.? Може би е

време да се откажем от архаични думи като "учене", "преподаване", "обучение", "ученик", "учител", "училище"? Може би е време да използваме съвсем различни думи и поня-тия? Може би работите в нашите училища ще потръгнат ако бъдат поставени на съв-сем друга основа или почва?

Когато е почнало всичко свързано с ученето, с търсенето на знанието, с "обу-чението", с общуването между ученици и учители, имам предвид в исторически план, а за нас, европейците, всичко това е започ-нало в древна Гърция, още тогава са се очертали различните подходи и варианти на образователната дейност. Много е интерес-но да се разбере какво е било там, щото нещата тогава не са били заплетени от наслоенията на една по-нататъшна истори-ческа и културна традиция, а са били в изчистен, ярко отчетлив вид. И какво е било тогава? Ето какво.

Всичко в древна Гърция започва с философията. Вярно, преди това са имали митология, която е обединявала в себе си всичко, и знания, и вярвания, и ценности, и ритуали, и какво ли не още. Но идва момент на разпадане на митологията и най-напред се ражда философията; успоредно с нея се обособяват изкуството и религията като специфична духовна дейност, свързвана с потребността на човека от вяра. На науката е било съдено да се появи доста по-късно, макар че и в древността имаме нещо, което наподобява наука, нищо че още е твърде философско и философично. Та как са учили младите в онова паметно време, намиращо се в зората на европейската цивилизация?

Първо е имало мъдреци, странни хора, които хем уж "много знаят", хем друго не правят, освен да търсят; тия мъдри хора са говорели някакви непонятни слова на неразбиращата тълпа и често са я дразнели и предизвиквали. Поради което тълпата им отговаряла предимно с насмешки и с подиг-равки, с какво друго да им отговори? Един вид мъдрите хора са изглеждали като смах-нати в очите на "трезвомислещия", на "здраво стъпилия на земята" човек. Е, тър-пели са ги, а на моменти са се вслушвали в техните думи. Не всички де, имало е и тога-ва непроницаеми за мъдростта люде, но някои са се впечатлявали от нея. Други пък са се увличали. Постепенно около мъдреци-те се появили философски школи. Там мъдрецът или учителят в компанията на влюбени в мъдростта млади (пък и не само млади) хора всеки ден общува, разговаря, изследва, водели са вдъхновяващи разго-вори, спорили са, изобщо водили са един интелектуален живот. Един духовен живот, щото интелектът не е всичкото, което съ-държа в себе си човешката душа. В тия философски школи - те прочее, били най-разнообразни, а не типови, като нашите днешни училища! - някои учители слагали акцент върху изследвания, свързани с при-

родата, космоса, "звездобройството", сиреч, били нещо като "физици" или "на-турфилософи", други пък предпочитали и обичали да водят с учениците си вдъхнове-ни разговори за човека, за неговия живот и съдба, за духовните неща и пр., тия фило-софи, условно казано, били "метафизици", или "етици", или както искате ги наречете; трети пък се вълнували най-вече от тайните на мисълта и станали "логици" и какви ли не още. Имало и какви ли не чешити, да речем представителите на философската школа на киниците, които учили хората как да живеят по-просто и природосъобразно, като кучетата (на гръцки "куче" е "кинос"), при-мерно вместо да градят домове, да живеят, да речем, в бъчви и т.н. Пропуснах да кажа, че се намерил един проницателен човек, именно Питагор, който измислил думата философия ("любов към мъдростта") и от тоя момент философите вече не били "мъд-реци", а само стремящи се към мъдростта, тъй като, разбира се, истинската, Божестве-ната мъдрост не е по силите на смъртния и слаб човек, а нему е присъщо само поне да се стреми към нея, да я обича и т.н. Най-образцов, така да се каже, философ на Елада станал Сократ, той именно бил про-възгласен от жрицата за "най-мъдрия от всички гърци", нищо че повтарял, че знае само едно нещо: че не знае. Сократ именно въплотил, превърнал се в символ на една велика традиция в древното образование, която е съвсем позабравена в днешно вре-ме; ако се разбере какво правел Сократ с учениците, ще се разкрие и загадката на невероятно сериозната и дълбока криза, в която се намира съвременното образова-ние. Която се дължи на абсолютно неверни по-късни представи за това какво е учене, защо учим, какво се прави в училището и т.н.

Аз сега няма да разказвам подроб-но за тия неща, най-вече за Сократ, понеже съм го направил на други места, в други книги. Примерно в моя лекционен курс по философия, носещ заглавието "Изворите на живота" (с подзаглавие "Вечното в класи-ческата и модерната философия"), можете да намерите всичко интересуващо ви и да задоволите глада си, свързан с потребност-та от разбиране на смисъла. Тук обаче искам да изтъкна нещо, което е пряко свър-зано със започнатото вече изложение на проблемите.

По времето на Сократ се появили вече софистите, които освен че били плате-ни учители на младежта (вземали добри пари за обучението на учениците си, т.е. въртели търговия със знанието, което при-тежавали, не се свенели да продават зна-ние за пари), докато на Сократ тази работа се виждала съвсем безчестна и недопусти-ма; той не вземал никакви пари, щото и не смятал, че това, което може да даде на младите, има някакво особена цена; той не бил претенциозен надут учен като тогаваш-

39 ните софисти (и като днешните професори и доценти, които и днес вадят доста хубави пари от позорна търговия със знания) и не преставал да повтаря, че неговата мъдрост, именно, че знае че не знае, едва ли е тол-кова привлекателна, че някой да може да си даде парите за нея. Но и да му давали пари, Сократ бил такъв чешит, че не бил взел по никой начин, което именно и вбесявало горката му жена, Ксантипа, която смятала, че е истинско проклятие на съдбата това да има точно такъв мъж - който изобщо не допринася нищо за дома, който е един безделник, който по цял ден и дори често и през нощта си води сладки приказки с раз-ните му там младежи, произхождащи все от най-богати и знатни родове и семейства (но въпреки това Сократ не би взел от тях и стотинка, сиреч, и един обол). Другояче казано, Сократовата Ксантипа много напо-добява моята мила съпруга, която изпитва съвсем същите чувства и към своята участ да живее с един изцяло непрактичен мъж, почти не допринасящ с нищо за дома, а занимаващ се все с някакви най-вятърнича-ви работи и предприятия, изцяло губещи и толкова недоходни и разорителни.

Както и да е. Струва ми се, че ра-ботите вече се откроиха. Има и днес два основни варианта за "школи" или училища, като у нас, пък и по света, доминира почти изцяло единия, ето този: официалното, "традиционното", бих казал даже търговско-то отношение към ученето, знанието и об-разованието, при което те са "предмет" или "стока", струваща пари; е, може тази стока да е евтина, конфекционна, един вид "шир-потреба", като се казваше в ерата на кому-низма, и тогава имаме т.н. държавно обра-зование, но същата тази стока може да е твърде скъпа, тогава имаме т.н. "елитно" частно образование, където се дават луди пари за да се получи една престижна дип-лома. Разбира се, почти няма образовател-ни учреждения, в които да се прилагат без-платни сократови методи за разгръщане на духовния и личностния потенциал на мла-дите хора, при което формалното (именно "трупането на знания" и стремежът към дипломата, даваща някакъв официален социален статус) съвсем не е на преден план, както е при ония, училищата от тър-говски тип, именно училищата като търговс-ки учреждения. Разбира се, неформалното, същностното, смисловото - личността, ней-ните способности, нейните духовни качества и пр. - трябва да е водещо, но на него днес почти не се обръща особено внимание, или ако се обръща, то е само про форма, с половин уста, само като ритуал. А така, разбира се, не трябва да бъде. Извършена е страшна и грозна подмяна. Налице е фалшификат.

Попитайте един днешен ученик, задайте му следния въпрос: "Ти защо учиш?". Как смятате, какво ще ви отговори? Ясно какво, цяло чудо ще е да не ви отгово-

ри ето как: "За диплома уча, как за какво?". Диалогът можете да продължите и нататък:

- А защо ти е диплома? - Как за какво, ти толкова ли си

прост, че не знаеш: за да имам професия, за да работя?

- И за какво искаш да работиш? - Ясно за какво, малоумнико: за

пари, за какво друго?! - Добре де, а за какво са ти пари-

те? - Ами трябват ми, тъпако, за да си

купувам разни неща, да поддържам дом, да имам семейство, трябват ми паричките за да живея, за какво друго да са ми необхо-дими?

- Значи учиш главно за да имаш пари един ден, така ли?

- Да, естествено! За какво друго да уча?

Такъв стандартен разговор можете да проведете ако не с 100%, то поне със 98% от младите хора в днешните училища. Същинско чудо ще е разговорът ви да про-тече ето така:

- Ти защо учиш? - Как за какво - за да зная?! За да

съм знаещ уча, как така за какво, ясно е за какво?

- Добре де, за какво са ти тия зна-ния? Защо искаш да си знаещ?

- Ами понеже знаещият е и мис-лещ, умен, способен човек. Затова най-вече уча, да имам разните му там способности, необходими ми за живота?

- Интересно. И все пак ми позволи да попитам: и за какво ти е един такъв жи-вот, в който ти си знаещ, можещ, умен, мислещ, кадърен и пр.?

- Как за какво? Ами за да съм лич-ност, и то не каква да е, а пълноценна! Да бъда човек, ето това е главното! Човек в истинския смисъл! За да съм щастлив най-сетне уча - и си губя времето в училището!

- Така ли? Интересно. И защо каз-ваш, че си губиш времето в училището?

- Ами защото днешните училища изобщо не ме подпомагат за постигането на моята цел, ами само ми губят времето, занимават ме с глупости. Ето затова. За жалост, така е.

И т.н., разговорът може да про-дължи още много. Има ли и такива младе-жи, които така разсъждават? Има, ала едва ли са много. Но има, за щастие има. И какво се оказа в крайна сметка?

Уви, оказва се, днешното училище почти изцяло и дори съвсем не подпомага - имам предвид съзнателно и целенасочено! - младите хора в преследването на една адекватно поставена жизнена цел или стра-тегия на пълноценния живот. Напротив, пречи им в съзнанията даже да изкристали-зира тази цел, камо ли пък да започнат да работят упорито за нея. Някой си е втълпил, че на днешното общество не му трябват личности, не му трябват мислещи хора.

Някой е направил така, че учи-лищата да бълват тъкмо немислещи, безк-ритично приемащи всичко, примирени, объркани, неактивни, отчаяни, а, възможно е също така и самодоволни, тъпи, безлични хора. Излиза, че училището днес служи не на човека, не и на живота, а на някакви фалшиви "обществени идеали", изцяло вредни и противоестествени и за самия човек, и за самия живот. Някакви сили в обществото са сметнали, че мислещите и търсещите хора, личностите, са опасни и нежелани, непотребни хора - понеже са неуправлявляеми, неподатливи на външен принудителен контрол и манипулации. Виж, тъпанарите и простаците са прекрасно поддаващи се на тотален контрол бездушни хора.

Ето и затова училището ни е тако-ва, каквото е. Ето и затова има сили, разпо-лагащи с монополно влияние, на които е съвсем неизгодно училището ни да стане друго, каквото трябва да е. Да стане школа за личностност, люпилня на личности, на свободни, горди и достойни човеци днешно-то училище трябва да стане - но ето, точно това на дадени социални сили е съвсем неизгодно. И затова със всички сили тоя обществен слой ще прави нужното да ня-маме училището, което на нас, хората, ни е направо жизнено потребно. Дори съдбовно потребно.

Ще спра засега дотук. Скоро ще продължа. Има още много да се мисли и пише. Моля, заповядайте, включете се в изследването на тия нелеки проблеми, пишете коментари, питайте, опонирайте, кажете ми къде греша, как следва да се мисли и пр. Убеден съм, че е важен тоя разговор, към който призовавам. Вие как мислите? Струва ли си да пожертваме част от времето си да мислим за тия неща, или съвсем не бива да си губим времето? Губе-не на времето ли е да се мисли за най-важното, за истински важното? Едва ли...

ЗАПИСКИ ПО ЕДНА БЪДЕЩА КНИГА С ПРИМЕРНО ЗАГЛАВИЕ УЧИЛИЩЕ НА БЪДЕЩЕТО

17 юли 2012, вторник

Събрах тук писани в последните дни и седмици текстове от една тема, която първоначално обозначих ето как: "Изкуство-то да си учител"; но после ми хареса сякаш повече заглавието: УЧИЛИЩЕ НА БЪДЕ-ЩЕТО). Смятам да напиша книга по тази тема, в която да вложа своите идеи и под-ходи в преподаването на философия. Ста-тиите, откъсите, фрагментите, чиито линко-ве съм дал по-долу, не са в някаква после-дователност и свързаност, особено пък в тази, която ще имат в бъдещата книга. Но ги сложих на едно място, та да са ми под ръка и да не се загубят. Тепърва предстои да

40 бъде написано основното, така да се каже "есенцията" на самата книга. И така ето моите досегашни записки по нея: Едно училище-мечта Никога няма да се откажа от своето суве-ренно и свещено право да имам собстве-но виждане, възприятие, разбиране

Книга за оживотвореното от духа на свободата образование и училище В нашата "образователна система" всич-ко е сгрешено Животът се е променил и ни зове за нещо ново, ала ние продължаваме да сме си все същите Проклятието да си учител Защо изобщо учим? Общуването на учителя с учениците е задача с безкрайно много неизвестни Как се учи - и как се преподава? Допустими ли са "сексуални игри" в... училище? (ОЩЕ – в блога)

ПРОКЛЯТИЕТО ДА СИ УЧИТЕЛ

17 юли 2012, вторник

През един слънчев септемврийски ден на 1983 г., още в ранното му утро, току-що слязъл от влака в град Своге (там гим-назията се намира непосредствено до гара-та), влязох в клас и се изправих за първи път пред ученици - и от тогава, та досега, съм все преподавател по философия, вече толкова години. В оня ден, когато за първи

път ми се наложи да бъда учител, съм бил съвсем млад, бил съм само на 24 години. Ето, десетки години вече преподавам и в гимназии, и в университета. Както е потръг-нало, така и ще мине живота ми, все в клас-ни стаи, в аудитории, в учебни кабинети. Явно такава ми е била съдбата.

Не зная защо е така, изглежда та-кова ми е душевното устройство, или пък някаква друга е причината, но аз никога не съм се държал в класната стая "както е прието", а именно, "да си изпееш урока", а после да изпитваш, да изискваш, да обясня-ваш "как следва да се мисли", как "е пра-вилно да се мисли". Да доминирам над учениците, да ги поставя в пълна зависи-мост, да ги направя един вид своя функция, за мен е роля, органически чужда и непри-емлива. Винаги съм залагал на свободното, на непринуденото, на човечното общуване, на дискусията, на диалога. Винаги съм виждал в лицето на младите хора пред мен партньори, събеседници, сътрудници в едно общо дело. Винаги в очите на младия човек, на който случайността е довела до това да съм му учител, съм търсел досег с неговата личност. Който що-годе е запознат с реал-ностите, протичащи в училищата, е наясно, че още от млади години като учител съм поел по най-трудния път. Щото личността и личностното отношение у нас, уви, съвсем не са на почит, напротив, са твърде неже-лани - и са дори недопустими, да не кажа скандални.

Такива се реалностите и сега, а в още по-голяма степен са били такива преди 30 години - ако изходим от разпространения манталитет. Учениците и сега, но особено тогава, в условията на "зрял комунизъм", така бяха възпитани: ако не мачкаш, ще те мачкат. Още от първия час учениците те преценяват: тоя там, младият учител, строг ли е или е "мек", добряк ли е, сиреч, "смота-няк" ли е и пр.? Ще могат ли да ни минават нашите ученически игрички пред него, или няма да могат да минават? Интересуват се, фактически, най-вече от това: авторитарен тип ли е или е либерален? Ако е различен от стандартния учител, явно е "балък", и ний ще му се отблагодарим с това, че ще го накараме да полудее - или поне да си гово-ри сам. Не знам дали сте забелязали, но у нас общността е твърде жестока спрямо личността. Забележат ли някъде личност,

не мирясват докато не я унищожат. Не й прощават. В тия нашенски географски прос-тори личността е най-нежелана гостенка. На други неща тук се прекланят. Тук почитат нахалството, простащината, безскрупул-ността - и горко им на възпитаните, интели-гентните, културните. И затова е същинска прокоба да си в такива условия личност в истинския смисъл. Да си освободен, да се отнасяш към другите на почвата на зачита-нето на тяхната свобода е излишен лукс, е непозволен разкош, е крайно неоправдан риск. Мачкай, за да не те мачкат! - този е девиза, на който се подчинява всичко в свидното ни отечество. Изглежда на това оправните родители учат децата си. А моят дядо Васил, Бог да го прости, много мъдър човек беше той, патил и препатил, ми каза едни думи, които няма да забравя докато съм жив; той беше строг, твърд човек и не цепеше басма никому; казваше истината на всички право в очите; та ето какво ми каза дядо Васил:

- Ангеле, да ти кажа правичката: не става от теб даскал! Бягай овреме от тая професия. За да си даскал у Нашенско, се иска да си куче, а ти не си куче. Ти съвсем не можеш да хапеш. Много си мек бе, не ставаш за даскал! Обирай си крушите! Ма-хай се докато е време да не съжаляваш после!

Това ми рече веднъж той. Аз вече бях асистент по философия в Университета, но той не правеше особена разлика: в съз-нанието му все е било учител, все е било даскал. Прочее, той упорито използваше думата "даскал", не думата "учител". Има известна разлика. Тъй че, аз може би дас-кал не станах, но учител все пак станах? А иначе е бил безспорно прав. Не го послу-шах, не си обрах крушите. Цял живот съм все в училище. Сега, от дистанцията на времето, въпреки че не живях леко и много понесох, но с чиста съвест мога да кажа, че все пак не съжалявам, че не си "обрах кру-шите" тогава. Това, което съм, това, което съм станал и постигнал, е резултат на оня мой избор. Избрах пътя на борбата. Въпре-ки рисковете, останах, сражавах се като твърд боец. Най-лесното беше да дезерти-рам още в началото. Да, да избягаш от нелеката битка е най-лесното. Трудното е обаче да останеш да се бориш и сражаваш до последен дъх. Аз това избрах. А днешно-то училище наистина е бойно поле. Тепърва ще се опитам да разкажа за битките, които съм водил - и които е водил всеки български учител, ако е искал да съхрани личността и достойнството си. Общо взето българските учители, макар че са поставени в крайно унизителна ситуация, не са унизени хора, поне се стараят да не показват унизеността си. А някои крият тази своя унизеност зад старателно поддържана маска. Защо ли го правят?

Има и нещо друго, за което сега се сещам, щом стана дума за т.н. "социален

41 статус на учителя" в български условия. Аз много съм пътувал по влакове в живота си, такава, рекох, ми е била съдбата. Често, в купето, знаете как е, се оказва любопитен събеседник, който почва разговор с теб, ей-така, за да минава времето. Обикновено хората предпочитат да си мълчат, но ето, намират се и особняци, които развалят мълчанието. Примерно някакво немирно старче. Ухилва ти се насреща и пита:

- А Ваша милост какво работи? Каква Ви е професията, санким? Как си изкарвате хляба?

Вероятно има хора с професии, на които този въпрос не им е неприятен. При-мерно, ако си месар, като те запитат така, няма защо да имаш някакви скрупули, това е почтена професия в нашенски условия, и ти гордо, гледайки право в очите мъчителя си, отвръщаш: "Месар съм!", а пък той се изпълва с възхита. Или ако си автомонтьор, да речем, положението пак е същото, ува-жавана, престижна професия е автомон-тьорството. Вероятно щото съм професио-нално обременен, но на мен този въпрос ми е бил крайно неприятен. Отвърнеш просто: "Учител съм!", оня отсреща те поглежда със съжаление и промълвява:

- Ех, не ви е лесно на вас, даскали-те, в днешно време! Пържите се на страшен огън! Днес децата са толкова немирни, буйни, неудържими направо, не зачитат нищо! А ние едно време какви послушни и добри бяхме! Но днес всичко пропадна. Тежко ви е на вас, даскалите, тежко! Горки-ят, значи си даскал, така ли? Пък немаше ли нещо друго да се зафанеш, та стана дас-кал?!

Особено като чуеш тази последна-та добавка, ти става лошо. То си е същинска гавра. Да вземеш такъв да го убеждаваш, че и у нас даже, представи си, има нужда от учители, че все някой трябва да се пожерт-ва, е безсмислена работа. Едва ли ще те разбере. Пък и рискуваш да станеш смешен. Затуй, за да се отървеш, можеш да излъ-жеш тоя отсреща, в купето, примерно, да кажеш че работиш нещо престижно, при-мерно, рекох: месар, кебапчия, автомон-тьор, готвач, месач на баници. Тогава само ще ти завиди и няма да се гаври с теб със съжаленията си. И най-важното: ще млъкне.

Това е положението. Захванал съм се с голяма тема. Иска ми се да подходя към нея от всички страни, да я погледна от всички ъгли, да я осветя, както се казва, цялостно, пълно. Не е лесно да се опише ситуацията, в която се намира българският учител, но ще опитам и аз да кажа нещичко. И аз да окна, пък дали ще ме чуе някой е отделна работа. Важното е да не се мълчи - и търпи. Ужасната българска участ се дъл-жи на това: търпеливи сме като говеда. Много търпим и всичко понасяме. А не бива така. Не трябва да се търпи до безкрайност, не трябва всичко да се понася...

Та бидейки съвсем млад учител в гимназията в Своге, аз всекидневно изс-лушвах съветите на разните учители, които, като ме гледаха толкова млад и неопитен, а пък те, бидейки все стари лъвове на това поприще, се чувстваха длъжни да ме насоч-ват, да ми дават ценни напътствия. Имахме до учителската стая една голяма тераса, обърната към двора, към централния вход - и там учителите-пушачи си пушехме, пред очите на учениците! Да, ама тогава го ня-маше Европейският съюз, за да забранява пушенето, тогава имаше Съветски съюз, където да се пуши навсякъде беше даже едва ли не задължително. В скоби казано, в университета в Санкт-Петербург имахме един професор, особняк с огромна брада, който си пушеше папиросата направо на катедрата по време на лекция! А иначе всички пушеха кой където свари, в коридо-рите на факултета, в кафенетата, навсякъ-де. Пиша това, та да покажа каква "голяма свобода" е имало в някогашния СССР - за разлика от сегашния Европейски съюз. Шегичка! "Малка шегичка!" - както казваше пред учениците си прочутият учител Жак Асса от Пловдив. Та значи опитните колеги в междучасията на оная тераса ми изнасяха беседи за това как трябва да се държа пред учениците, какви са тънкостите на занаята, какво трябва да правя ако искам изобщо да оцелея.

Ето какво ми казваха предимно. Разбира се, не мога да забравя техните съвети. Минали са толкова години, а не избледняват от съзнанието ми. Даже бих могъл да персонализирам съветите им, помня и повечето от имената на ония учи-тели, които наистина бяха лъвове в занаята.

Имаше един учител по история, фамилията му сега ми се върти в главата, ала не може да изплува (като се сетя, ще я добавя), та той ми говореше ето как:

- Колега, и един миг не трябва да оставяш учениците незаети! Пълен контрол от твоя страна! Постоянно трябва да им даваш работа. Да питаш, да изпитваш, да ги ръчкаш, в никакъв случай да не им оставяш време, та да се унесат или да започнат с щуротиите си. Те, вярно, изобщо не мислят за това, с което ги занимаваш, но часа ти така трябва да е организиран, че да нямат и миг свободно време, сиреч, да нямат ника-къв шанс да скучаят, да мислят, да са неза-ети. Трябва да им дърпаш конците сякаш ти си кукловод, а те - кукли на конци! И трябва да си строг. Иска се да играеш ролята на много строг, безпощаден. Трябва да си предимно намръщен. Ще се усмихваш в най-редки случаи. А ти те гледам, че си все усмихнат, и вежлив, абе не стават така тия работи, избий си ги от главата докато е време. Хич не е лека нашата работа, но като си се хванал на хорото, ще трябва да рипаш като другите. И прочие.

Съвсем доброжелателно ми гово-реше тия неща възрастният учител. С него

се сближих, щото се оказа, че той пък на млади години бил учител в гимназията в моя роден град Долна баня. Оставаше му малко време до пенсия. Така поне ми е останал в съзнанието. Възрастен, солиден, уважаван учител. Всяваше респект. Канил ме е да посещавам и негови часове, та да се уча. В часовете му имаш чувството, че си пред една перфектно работеща, добре смазана машина. Учениците сякаш са бур-мички, винтове, гайки и пр. Или имаш чувст-вото, че класът е нещо като орган в катед-рала, а пък учителят е органистът, тоя, дето свири на органа и изкарва от него велико-лепни звуци. Същински виртуоз! Изпитвах респект пред опитния си колега и много се плашех, че никога няма да постигна негово-то майсторство.

Имаше и друг един учител, фами-лията му беше Игнатов. Преподаваше хи-мия. Един такъв строг, с мустаци, намръ-щен. Разхождаше се все с една огромна тояга, която уж беше показалка за Менде-леевата таблица. Учениците му бяха нещо като войници. Чакаха го строени пред каби-нета, той като старшина - или по-скоро като генерал! - ги преглеждаше, вперил в тях такива очи, че горките ученици се вкаменя-ваха. Не знаех какво ги прави вътре, в каби-нета, можех само да предполагам. Абсолю-тен ред! Никакво мърдане! "Нема лабаво!" - както обичаше да казва, като се хили, пра-вешкият диктатор Тодор Живков. Учителят на Бойко Борисов. Чувах само мълвата, че тоя Игнатов бил най-уважаван учител в град Своге. Комай всички възрастни му били ученици и всички му били благодарни, че ги бил "направил хора".

Ето, сега се сещам, няма как, за един друг учител в свогенската гимназия, с фамилия Евтимов. Много странен човек. Първо, за него скоро разбрах, че води безк-раен съдебен процес срещу самата дирек-торка, партийна функционерка, разбира се, понеже била уволнила от училище съпруга-та му, библиотекарка. В един момент успя да осъди директорката и жена му се върна на работа, което си беше същински подвиг: да съдиш в съд, и да осъдиш един партиен функционер беше тогава немислима рабо-та, но ето, той го направи. Както и да е. Знаех за него, че учениците много го уважа-ват. Бил, така да се каже, "либерален". Добряк. Но, разбира се, строг. "Строг доб-ряк" ви звучи странно, нали? При това, трябва да кажа, тоя Евтимов беше крайно навъсен, вечно намръщен човек. Почти не съм го виждал да се усмихва. Сякаш не можеше да се усмихва, знам ли? Ето тая намръщеност изглежда му е помагала хем да е добряк, хем учениците, както се казва, и да го слушат, но и да го обичат. Май се обърках съвсем. Факт е обаче, че чувах добри отзиви за него от учениците. От коле-га обаче за него добра дума не съм чул. Сякаш го избягваха. Аз обаче се сближих с него, не само защото всяко междучасие

42 заедно си пешехме цигарите там, на онази тераса. Нещо като "бяла врана" или "черна овца" беше тоя Евтимов. Аз пък имам пие-тет към такива хора. Не знам защо. Години по-късно разбрах, че когато дошла демок-рацията същия този Евтимов става най-твърд антикомунист и лидер на СДС в град Своге. Това казвам ей-така, между другото.

Още за един-двама учители да ка-жа, щом съм почнал. Тук, разбира се, не мога да не спомена нещичко за един от учителите по математика (и неговото име ми щукна от главата в този момент, но ще се сетя и ще го добавя). Той беше чудак: най-добър, перфектен математик, с най-висша възможна квалификация, автор на много публикации в математически списа-ния и т.н., а в същото време... учениците "му се качвали на главата" в часовете! Отнася-ше се към учениците винаги с добро, разго-варяше най-човечно, дори приятелски с тях, ала ето, положението "с дисциплината" в часовете му, както се казва, куцаше - и сякаш беше нетърпимо. Учениците не ги беше страх от тоя човек, изобщо даже! Някои не пропускаха даже да го "бъзнат" или да го подиграват. Вярно, той и беше особеняк: примерно, беше прочут с това, че и зиме, и лятно време, се обличаше все леко, с една риза само, а през зимата върху нея слагаше тъничък шлифер. Правил го е за да се калява, вероятно. При това маниак на тема спорт и спортуваше твърде своеоб-разно: тичаше по улиците на градчето, включително когато отиваше на работа или се връщаше от работа. Все бегом се пред-вижваше. Това изглежда се е възприемало от "трезвомислещото" общество за лудост, щото той беше на възраст, може да бил към 60-годишен в моята представа сега. И ето, понеже беше добряк, учениците не го слу-шаха, пък и не учеха много при него, явно "не можеше да ги научи" на кой знае какво, щото и математиката е доста проклет пред-мет. Това мога да кажа за тоя човек, иначе беше личност с излъчване, със светло, усмихнато, благородно лице на един отдал се на науката човек. Такива хора явно не се ценят особено в България.

Ще спра засега дотук. Като имам време ще продължа. Засега - до скоро! Хубав ден ви желая! ЗАБЕЛЕЖКА: Текстът по-горе е фрагмент от нова книга, който пиша напоследък, и която, засега, условно и примерно, може да се нарече ето как: Изкуството да си учител.

БОГ ДА ПРОСТИ СДС!

16 юли 2012, понеделник

Това нещо на снимката, пардон,

този човек, който е на снимката, е новият лидер на СДС... "с мутра на албански нар-котрафикант" (думи на Lidiya Faust във

Фейсбук). Ако не друго, поне ще успее да погребе СДС, а преди това ще го превърне в изтривалка на Б.Борисов: той отдавна копнее да открадне "марката СДС". Пламен Даракчиев бележка в блога си под заглавие Нахлузиха фуражка на лъвчето написа думи, с които човек не може да не се съгла-си:

Тъжно ми е да го кажа, но е така – някога милиционери си го създадоха, днес пак те си го прибират.

Аз пък съм изразил позицията си в заглавието. Засега толкоз. Няма смисъл да се пише повече. Всичко е от ясно по-ясно... жалко за СДС! За това, което остана от него...

ЖИВОТЪТ СЕ Е ПРОМЕНИЛ И НИ ЗОВЕ ЗА НЕЩО НОВО, АЛА НИЕ ПРОДЪЛЖА-ВАМЕ ДА СМЕ СИ ВСЕ СЪЩИТЕ

Един от най-големите абсурди на присвоеното от бюрокрацията "обществено образование" е това, че само тя решава не само какво ще учат учениците, но дори и как трябва да го учат. Всичко е под пълния й контрол. Хора, които никога не са препода-вали на ученици, имам предвид министерс-ките чиновници, са упълномощени да реша-ват какво и как трябва да им бъде препода-вано. Инспекторите пък, подобно на цербе-ри, бдят да не би някой учител да си позво-ли да кривне от "правия път", т.е. да си присвои известна свобода - или да прояви някаква инициатива или иновация. Ако някой още се чуди защо работите в българ-

ското образование съвсем не вървят, нека да има предвид, че и това е една от основните причини за плачевната ситуация.

Строгото регламентиране на учеб-ни планове, програми, методики и на всичко останало отгоре, задаването априори, извън живия процес на преподаване, на общуване с учениците на някакви задължителни стан-дарти в някакъв смисъл може и да е оправ-дано за по-голямата част от учебните пред-мети, най-вече за тези от т.н. природо-математически цикъл, макар че и там нана-ся своите поражения. Но то е крайно вредно за предметите от т.н. хуманитарен, най-вече пък за т.н. философски цикъл. Философията като ядро на хуманитарното познание (да го наречем все пак така) е немислима извън свободната изява на личността - и на уче-ниците, и на учителите. Обучението по философия по своята идея е процес на живо духовно общуване на равнопоставени свободни субекти, а от само себе си се разбира, че задаването тук на някакви "об-щозадължителни норми", на някакъв "ка-лъп", в който всичко трябва да бъде натика-но, стремежът към унифициране и стандар-тизиране, сиреч, към обезличаване, е край-но порочна практика, влизаща в остро про-тиворечие с самата идея, със смисъла, целта и същината на заниманията с фило-софия - пък и на образованието като цяло. Убива се творческия характер на тази фина духовна дейност, каквато по естеството си е приобщаването към ценностите на фило-софията, явяваща се квинтесенция на чо-вешкия дух изобщо. Просто няма как да стане този фокус всичко в такава една дей-ност да бъде регламентирано отвън и отго-ре, а участващите в нея да бъдат марионет-ки, прости изпълнители. За да се стигне до едно такова невероятно абсурдно положе-ние решаваща роля е имало едно фунда-ментално обстоятелство, а именно в корена си неверната позитивистична представа за философията като някаква, пък макар и хем "особена", хем "обща", но все пак наука, дори "наука на науките".

Ако философията беше наука, та-кива издевателства над нейния дух можеше в известна степен да бъдат търпени. Знаем как до 1989 г. у нас задължително се препо-даваше "единствено вярната научна фило-софия", именно марксистката, комунисти-ческата. Ето тогава именно се създаде този стереотип и канон, че над философията може да бъдат упражнявани какви ли не насилия и гаври, без никакво зачитане на нейния толкова свободолюбив, творчески, личностен характер. Обезличностяването на философията всъщност е израз не на нещо друго, а на умъртвяването й. Или поне на скопяването й. Такава една груба инва-зия срещу самия дух на философия като нещо най-свободолюбиво и човечно, естес-твено, тогава беше израз на непримиримата война, която марксизмо-комунизмът водеше срещу духа, срещу духовното и срещу ду-

43 ховността като такива. И ето, комунизмът уж "си отиде", ала, за жалост, пораженията му в главите още дълго време ще тегнат като една ужасна прокоба, като непоносимо тежко бреме, като кошмар на неискащото да си отиде минало.

Днес уж имаме свобода, сякаш на-ужким имаме свобода "навсякъде и във всичко", но само не в най-свободолюбивата дейност, именно образованието, духовното развитие и укрепване на младите. Някои лица и институции продължават да се изжи-вяват като Върховен цензор, Пръв регла-ментатор и Висш опекун на образованието на нашите деца. При това никой даже и не се сеща да попита самите родители на какво искат да бъдат учени техните деца; отчайващото е, че и самите родители не се сещат даже най-плахо да попитат как така от тяхното становище никой не се интересу-ва. Преди години в сферата на универси-тетското философско образование участвах самоотвержено в битките за освобождава-нето му от пълния и монополен идеологи-чески диктат на държавата. (Който се инте-ресува, може да прочете за тия епични борби във втората част на моята книга ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ, която изле-зе наскоро.) Парадоксалното е, че сега, 23 години по-късно, ми се налага да участвам най-активно в борбите за съкрушаването на безусловната, на яката като непревземаема крепост хегемония на бюрокрацията върху всички аспекти на образователния процес. Оказва се, за жалост, че датата "10 ноември 1989 г." още не е дошла за изцяло капсули-раната от потребностите на живота и съв-ременността сфера на българското образо-вание.

Най-лошото, което ни е сполетяло, е че мнозинството, да не кажа всички, още продължават сляпо да робуват на съвсем вехти, крайно неверни и неадекватни на времето представи за това за какво изобщо служи училището. Всичко е демоде в тия, уви, господстващи представи. Стемежът към "осъвременяване", съобразяване с "нуждите на времето" у нас се е изпразнил от всякакво съдържание и си остава нищо не значеща, куха фраза. От само себе си се разбира, че никакви промени, камо ли пък същностни и кардинални, при това положе-ние са невъзможни, нещо повече, те са немислими. Първо трябва да настъпи про-мяна в съзнанията, а едва на тази основа е възможна и смислена промяна в битието ни. Не вярвайте на празната догма, че битието било определяло съзнанието. Животът отдавна се е променил и ни зове за нещо ново, но щом като съзнанията ни са нещас-тно, направо робски обременени от догмите на миналото, щом те са оковани от отживе-ли времето си анахронични представи, как тогава да могат да бъдат задвижени толко-ва належащите промени? Кое в такъв слу-чай ще бъде именно "движещото"? Няма ли го движещото, нищо не може да се задвижи.

Коренът на промените, тяхното "семе" е само в душите - не го търсете някъде друга-де.

Това дотук все още е нещо като "увод", като въвеждащи думи съм същинс-ката част. Днес пак се захващам да пиша книгата си за съвременните методи за ефективно обучение на младите. За много неща ми се налага да мисля и пиша, поради което все още не мога да избера с кое по-точно да започна. Забелязвате, че все още само кръжа над проблемите, а не се задъл-бавам в някой от тях. И това скоро ще ста-не, а до този момент в съзнанието ми хвър-чат какви ли не идеи. Казах, че този път не ща да бъда систематичен, а ще заложа на импулсивното. Ще заложа на живия живец, защото и предметът ми е толкова жив: човекът, духът, свободата. Не ща да го умъртвявам или да го разкъсвам на части. Ето по тази причина ми е така трудно. У нас даже писането на книги - особено пък, опази Боже, на "научни" и "академични" книги! - робува на някакви неразбиваеми като желе-зо-бетон догми. Догми, за разбиването на които се иска чук – и много пот.

От известно време в съзнанието ми кръжи една мисъл, една идея, от която не мога да се отърва. И която ето сега пак изплува и се налага, няма как, да я изложа "на хартия". Ето за какво става дума.

Съблазних се в един момент да пиша строга книга за проблемите на препо-даването в днешното училище, в която да изложа своите виждания и прилаганите от мен практически подходи. От това още не съм се отказал, но имам и друг шанс, който не трябва да изпускам: да почна да пиша книгата си иначе, необичайно, именно като обръщение към самите ученици. Не "обек-тивно", "позитивно" и "към всички" да насоч-вам книгата и разказа си, а да се обърна специално към учениците. Да се постарая по този начин да я направя по-диалогична и "разчупена". За мой срам преди няколко дена си мислех, че трябва да напиша книга-та си така, че да се опитам да убедя разни-те му там администратори (инспектори, директори, други образователни началници и пр.) в предимствата на използваните от мен, и то не от вчера, практически инова-тивни подходи в обучението по философия, които тия другарки и другари продължават да ги оценяват като "недопустимо скандал-ни", като "дисциплинарно нарушение" и като какво ли не друго - ако можем да използва-ме техния така богат на клишета отвратите-лен бюрократичен език.

Сега обаче осъзнавам, че едно та-кова намерение и същинска химера, пълна невъзможност: няма, не е изобретен начин да бъде убедена една бюрократична начал-ническа глава в предимствата на нещо ново и нестандартно, на нещо творческо, на нещо личностно преживяно, изстрадано и затова съкровено. По тази причина изобщо се отказвам от подобна приумица - аз с

"радиоточки" повече не ща да споря! - и затова нещата натежават в тази посока, именно, да се захвана да се обръщам към тия, които мога да спечеля за каузата си, т.е. учениците, младите. (Ако някой се чуди какво е това "радиоточка" - младите за такова чудо на социалистическата техника, разбира се, не знаят и няма как да знаят - ще поясня: навремето, в паметната блаже-на ера на комунизма, хората нямаха даже радиоапарати, но за сметка на това имаха "радиоточки", т.е. прости високоговорители в кутии, свързани към едно-единствено радио, и по този начин всички слушаха все едно и също, все една и съща радиостан-ция, държавната, по която слушаха предим-но речите на вожда Тодор Живков; това ги предпазваше от изкушението да избират да слушат "враждебни" западни радиостан-ции.)

Та значи съм принуден, съм длъ-жен да променя, да коригирам първоначал-ния си замисъл и да се захвана да пиша книга, обърната изцяло към учениците, към младите. Добре знам, че те могат да ме разберат. Убеден съм, че на тази почва и много от учителите, които се пържат на все същия огън, и то даже в същия тиган, също ще ме разберат и, да се надяваме, ще ме дори подкрепят. Струва ми се, че ако не цялата, то поне голям фрагмент от книгата ми ще бъде детайлно разяснение на самите ученици какво изобщо следва да се прави в часовете по философските дисциплини - и най-вече как може да се прави, какви вари-анти за правене съществуват, та да можем да избираме между тях с оглед на някакви цели. По този начин този голям откъс от книгата ще има и самостоятелно значение, един вид ще може да се използва като ръководство, което да се използва в самите уводни часове по тия предмети. Прочее, аз това вече съм го правил, но във видеофор-мат: виж Видеозаписи на занятия по пси-хология, етика и философия. Ето един пример:

А пък за сравнение ето още един клип, в който също така обяснявам на уче-ниците как би следвало според мен да се изучава философията; интересното е, че според моя подход общо взето се получава така, че часовете ми изобщо не си приличат като две капки вода, напротив, твърде много са различни:

Мисля, че е добре същите тия проблеми да бъдат разгледани и от друг ракурс, което можете да установите ако имате търпение да изгледате и това клипче:

Стига толкова засега. Не знам да-ли забелязахте колко интересен е диалогът с младите хора, колко добре те понякога и дори почти винаги се изказват. Прочее, по повод правенето на тия клипчета се разрази една глупава и срамна история (организи-рана от административните цербери), зара-ди която станах пишман че изобщо ми е хрумнала такава една идея; но рискът си

44 струваше, ето, все нещо остана и може да бъде използвано с оглед подобряване на обучението по философия. А сега искам да завърша (за днес) с нещо друго, което сега ми хрумва.

Да се пише книга, пък макар и обърната към учениците, е твърде различно от това да стоиш и да говориш пред същите тия ученици, вперили поглед в теб и очак-ващи с нещо да ги занимаваш. Та се питам: дали няма да е по-добре от тия видеозаписи на мои часове да подбера избрани места, които да преведа в текст и да ги сложа тук, вместо наново да пиша същото? Живото общуване, разговарянето, безспорно, си има своите предимства, писаното слово - също. Защо пък да не ги съчетая тия два аспекта - или начина? Най-вероятно така ще стане. Разбира се, много трудоемка работа е първо да изслушам всички тия купища записи, от които да подбера най-сполучливите места, които после да пре-върна в текст. Ако иска някой да ми помогне в това отношение, ще му бъда безкрайно благодарен, ала едва ли ще се намери такъв човек, който да пожелае да ми помог-не за превръщането на словото от записа в текст.

А е безспорно, че в живото общу-ване могат да се родят крайно сполучливи, добре казани мисли, които могат да бъдат твърде ценни за книгата. Ще видя. За мо-мента имам доста хрумвания, ще видим на кои от тях ще бъде е съдено да се реализи-рат. Да спра засега дотук. Тия клипчета, които изслушах, ми развалиха нагласата да пиша. Но то не се знае, може и да е за доб-ро. Друг път пак ще пиша. Има време. А сега-засега да спра ето тук.

БОЦЕ ИЗПРОБВА СЦЕНАРИЯ НА ГОЦЕ

Дами и господа, я си спомнете: ко-

га Гоце си призна, че е бил доносник на ДС? Доста време преди президентските избори. И когато трябваше да се избира Президент, това вече не беше новина и много хора го забравиха. А пък други се радваха и одоб-ряваха, че Гоце е агент.

Тази тактика, за съжаление, се оказа печеливша за него.

Сега Бойко Борисов си признава за гафа с Мишо бирата. Има грами на амери-

канското посолство, че е най-общо казано мутра. Оплаква се, че е самотен, че е загу-бил приятелите след като е станал премиер. Щял да вземе некаква жена или пък не. Сесил Каратанчева получавала намеци и т.н, и т.н.

Та сега едни хора го жалят, други му се радват. Мъж и половина бил, че и артисва. И всичко това се коментира в мо-мента, т.е. една година преди парламентар-ните избори.

Та когато дойдат изборите тези неща няма да са вече новина и ще се пов-тори сценария “Гоце”.

А сценаристът… все един и същ явно…

Написа: simeon234

КОЯ Е БЪЛГАРСКАТА ОПРА УИНФРИ, КОЙ Е БЪЛГАРСКИЯТ ЛАРИ КИНГ?!

Иво Инджев е написал любопитен коментар под заглавие ТВ 7 мобилизира ДС в защита на Борисов от ЦРУ, в който отново става дума за нравите и психология на най-изтъкнатите ни, с извинение, “журна-листи” от правителствената телевизия: Бареков и Кулезич (и Кошлуков е там, все от един дол дренки са се събрали там…). Който иска да прочете цялата статия, аз тук привеждам кратък изразителен откъс, за да разберете за какво става дума, а по-долу пък давам и мой кратичък коментарец, в който разсъждавам по въпросите, записани в заглавието на този пост; ето:

Когато същата водеща изригна по мой адрес като срещу ченге (ченге, което беше поканила да надприказва по темата „диктатор ли е Борисов?”, но получи забрана от шефа си Бареков да бъда допускан в студиото и се наложи да ме смени с шефката на дружбата с покой-ния СССР Светлана Шаренкова), нейният гняв срещу мен основно изглеждаше про-вокиран от публично мое твърдение за сумата, която й плащат за да служи на сегашната власт.

Посипвам си главата с пепел: как-вото и да съм чул и казал за това заплаща-не (а то се базираше на твърдения на хора от самата ТВ 7), явно съм я подценил. Пра-ва е да истеризира – заслужава много пове-че с ходове като този! В края на краищата

си залага чистата и свята репутация дори по отношение на твърденията на тени-систката Сесил Каратанчева, че е била коткана от Борисов да посещава хотелската му стая на твърде невръстна възраст. Во-дещата се възмути сякаш самата тя знае по някаква много важна причина от първа ръка, че това няма как да е било истина и е сигур-на, че твърдението може да бъде само и единствено „гаден компромат”.

Та това между другото може на се прочете в текста на И.Инджев. А ето сега и моя кратичък коментарец:

Прочетох на едно място, че Люба Кулезич имала вече самочувствието на “българската Опра Уинфри”. Разни подли-зурковци я величаели така. Бившият й съп-руг Я.Дачков пък открито я наричал така в писанията си. Самата Кулезич, естествено, много се ласкаела от такова едно опреде-ление. Нашенски родни нрави…

Но не се досеща, че при едно та-кова сравнение възниква логичният въпрос: а дали и във финансово нашата Кулезич не е напреднала дотам, че да се сравнява веч със самата Опра?!

Прочее, във връзка с тая аналогия в съзнанието неумолимо се появява още една подобна аналогия: ако Люба Кулезич е “българската Опра Уинфри”, то тогава Баре-ков явно требе да е, с извинение, “българс-кият Лари Кинг”?!

Смях в залата! Колкото Кулезич е Опра Уинфри, толкова Николай Бареков е Лари Кинг… понеже живеят на различни планети.

Видяла жабата, че подковават ко-ня, та и тя взела, че вдигнала крак… ПРИЛОЖЕНИЕ: Вижте и чуйте едно инте-ресно интервю, в което българската Опра Уинфри разпитва една висше ченге от ДС, именно левият “професор” Д.Иванов, което пък се разтапя от любезности към “десния” Б.Борисов, наричайки го “олицетворение на българската държавност”! (Смях в залата) ЗАБЕЛЕЖКА: Сега се сещам, че има още един кандидат за титлата “българският Лари Кинг”, който за целта, именно, да ни подсети на кой иска да прилича, с кой иска да го свързваме, специално си туря по време на

45 своите предавания абсолютно същите ти-ранти като американеца; и това е още едно нашенско недоразумение, имам предвид Карбовски (първото му име Трифон ли беше че не се сещам?). Не знам забелязали ли сте тия биещи на очи тиранти, ама обърнете внимание, той често е с тях и не вярвам да ги слага само щото панталоните му падат по време на предаване, щот по принцип е все седнал.

Та такива ми ти работи стават у нас. Жалка работа. Жалка и жълта колкото щеш. Съвсем сме я овапцали с такива “нравствено-журналистически” ментори и медийни корифеи. Чалгашарската “журна-листика” напредва. Страшна работа…

Апропо, случайно на една маса в кафенето, в което бях преди малко (постоях там доста и почетох, заради климатика: в Пловдив е ужасна, адска, нетърпима жега, сякаш е започнал апокалипсисът!) намерих забравен жълт вестник, в който попаднах на морализаторска статия от друг един нашен-ски “Лари Кинг” и медиен титан, именно Кеворк Кеворкян. И той усърдно ни изнася някакви морални проповеди. Човек може да повърне като ги чете. Пардон, повдигна ми се пак; чао засега, ще бързам за нужника да се облекча…

ПАК ПО ТЕМАТА ЗА ТОВА КАК СЕ ВЛИЗА В ИСТОРИЯТА – И КАК СЕ ВЛИЗА В УЧЕБНИЦИТЕ ПО ИСТОРИЯ

Тази сутрин явно ми е провървяло да попадам все на теми от политиката, което провали намерението ми да поработя по книгата за новите подходи в общуването с учениците в модерното училище на бъде-щето; ето на какво попаднах току-що: Ня-маме министри за историята. Става дума за интервю на един най-заслужил академик-история, който, няма как, е с твърде големи пагони от ДС, а нищо чудно и от КГБ: ака-демик Г.Марков (преди представящ се за "демократ", а сега вече показал истинското си лице и затова се навърта около БСП и кръговете, печелещи добри суми около т.н. "българо-съветско-руска дружба").

Та негова милост академикът вър-ти и суче, но успява да "убеди" немислеща-та аудитория на в-к ТРУД (то самият факт,

че си си купил тоя вестник говори за кре-щящ дефицит на умствени способности!), че в периода след 1989 г. сме били нямали дейци, достойни да влязат в историята ни. Хем сам твърди, че трябвало да минат поне 20-30 години от управлението на някой властник, та да изпъкне историческия му принос (ако такъв изобщо има), хем априори твърди, че сме били нямали такива полити-ци, достойни да влязат в най-новата бъл-гарска история (според него де, въпреки че е много чудно кой го е упълномощил едно-лично да решава този въпрос). Понеже моя милост е философ на историята (имам издадени книги по тия въпроси), налага се да взема отношение; първо във Фейсбук написах ето тази реплика, с който предста-вих на приятелите си тезата на академика:

Прочувствените думи на едно чен-ге от ДС: нямали сме били политици от най-новата история, които щели да останат в историята! Само и само да не спомене имената на ония, които наистина изиграха историческа роля за откъсването на Бълга-рия от комунизма, за реформирането на икономиката й, за откъсването й от сферата на Империята на злото и също така за ори-ентирането й към западната цивилизация на свободата, примерно премиерите Филип Димитров и Иван Костов...

За жалост, и официозната история се владее все от ченгета на ДС, виж тоя "академик" с пагони от ДС, виж Божо, виж Пантев, виж кой ли не още...

Това написах там, а тук ми се ще да продължа темата, като поставя (вкратце) принципния въпрос за това как изобщо се "влиза" в историята. Щото напоследък много се спекулира по тая тема. При това смесват твърде неоснователно влизането в история-та с влизането в... учебниците по история, а това са твърде различни неща. Искам да кажа нещичко по тия въпроси.

За влизането в учебниците по ис-тория нещата са лесни: вземаш един ми-нистър-подлизурко като Сергей Игнатов и му подшушваш "Абе, Игнатов, земи вкарай нашто правителство и мен по-специално в учебниците по история бе, да зема и аз да се наредя до моя велик учител Т.Живков бе! Срамота, учебниците по история за 11-ти клас, научавам, свършвали с чудовището Костов, а не с мене, дето съм на върха!". Като кажеш тия думи на изпълнителен ми-нистър като Игнатовчето, нема начин да не влезеш в учебниците по история. Но за влизането в историята тия неща не стават така. Даже и да купиш всички продажни мастити историци, които да те натикат в историята, пак ще изпаднеш от нея, ако самата история не те е признала, а история-та е голема скъперница в туй отношение, драги ми Боко, и работите не стават даже с много пари, панимаеш що ти говоря?!

Та влизането в своенравната исто-рия е по начало трудна работа. Никой, дори и най-бляскав приживе властелин няма

гаранции, ще тя ще го признае. И ще го приеме с ласкави думи. Има само най-бегли критерии имената на кои политици и дър-жавници ще бъдат изписани в златни букви в бъдещата история на съвременна Бълга-рия. Да погледнем кои са изписани в досе-гашната ни история и можем да си напра-вим извода кои по-нататък могат да влязат в нея.

Стефан Стамболов, най-руган приживе, съсечен с ятаган пред очите на непомръдналите се да го спасят софиянци, а пък после политическите му врагове оск-вернявали по недопустим начин даже гроба му, като се "изхождали" (сиреч, с извинение, срали) върху пресния му гроб - е ето, точно този човек и деец е влязъл в българската история. И то като най-велик държавник, благодарение на чиито усилия България още я има, а не е била погълната от устата на ненаситната руска мечка. Да не ви говоря за съдбата на Левски, Ботев и други дейци, които имат сигурно място за вечни времена в историята ни. Та ония от днешните ни политици, които са най-мразени и ругани, и то един вид "от всички", имат най-голям шанс да бъдат признати от историята-скъперница. А пък други, дето сега се врат и изпъват шии като пуяци, няма начин исто-рията да ги забележи, щото тя се интересу-ва от съвсем друго, а не от салтанатите, които съвременниците толкова много ценят: блясъка, славата, парите, властта, почести-те, кипренето на първите страници на вест-ниците, перченето по парадите и пр.

Тъй че, драги Боко, може да вле-зеш в историята, но, примерно, в славната история на българския бандитизъм, който в наше време е придобил такъв размах и значение, че временно се е бил изкачил дори до върховете на държавата. Но после ний, гражданите, сме си отвоювали държа-вата от бандитите и от мафията, тъй че за твоето време може в бъдащата история да пише ето тия думи (казвам това твърде предизвикателно и съвсем шеговито, но ми се ще да ядосам някои мижитурки) и то с най-малките букви:

Бойко Борисов, дребен, незабе-

лежим, крайно некадърен и с нищо не допринесъл мафиотски политикант, живял в епохата, свързвана с името на големия български философ Ангел Грънчаров.

Край! Заприличах, о, бесове на

тщеславието, на самия Добри Божилов! Е, не го приемайте обаче толкова вътрешно това мое изказване, то беше, предупредих ви, шега, малка шегичка! Нищо чудно под влияние на печенето на безпощадното Слънце да ми е минала в главата такваз щура мисъл. Та дано тази шегичка не нару-ши нечий сън. Хайде чао сега, хубав ден на всички!

46 КОЛКОТО ПОВЕЧЕ ХОРА БЪДАТ УБЕДЕ-НИ, ЧЕ “НЕМА СМИСЪЛ” ДА СЕ ГЛАСУ-ВА, ТОЛКОВА ПО-МИЖАВА И БЕЗПЛОД-НА ЩЕ Е ДЕМОКРАЦИЯТА НИ

Известният интернетно-фейсбуков активист и деятел с нескривани политически амбиции Добри Божилов предвид наближа-ващите избори – остава една годинка до следващите избори – запретна ръкави и се активизира; този път каузата му, предвид това, че едва ли някоя партия ще го тури в листите си (изпусна баламски шанса си да се качи на каручката на Куневата партия както други обаче не пропуснаха да сторят!), той сега се зафаща да ни агитира да не гласуваме.

Ето, гледам тази сутрин какъв про-чувствено-мелодраматичен текст е написал за да ни убеждава, че немало “никакъв смисъл” да се гласува, че било по-добре, понеже сме големи умници, да оставим простаците да решават вместо нас кой и как ще управлява България, а пък ний в деня на изборите требвало да идем на риба или по цял ден като последни малоумници да останем да си чешем топките пред телеви-зора:

Аз лично мисля да се върна в из-питаната дългосрочно и доказана като истинска кауза на негласуването. Бойкот на изборите, на които ни дават да изби-раме различните превъплъщения на едно и също нещо, и напълно ни пречат да избе-рем нещо различно. След катастрофалния си личен опит да участвам по правилата на системата, и да изоставя логичната кауза на негласуването, и след катастро-фалното решение да участвам в избори, и още по-катастрофалния избор това да стане в листата на Яне Янев, та след толкова грешки, аз лично се поучих. И се връщам към консервативната и истинска идея да не се участва в избори, на които нищо не избираш. Май имам малко повече акъл от някои други хора, след като поне се поучавам от грешките си.

Това пише батка ви Добри. Наис-тина, безспорно, голем акъл е имал, щом на предишните избори е гласувал за Янето, няма що! Прочетете що пише, подивете се на празнословието му. Когато човек е стиг-нал до падението да участва в избори и да подкрепи не кой да е, а безскрупулен въже-играч като Янето, логично е след това да направи още по-голема глупост, зер, ний в живота си все пак така или иначе няма как да не се усъвършенстваме и да напредваме в издънките си…

Моя милост, като прочете излия-нието на Божилова, рекох да му опонирам, щото е важно на такива интернетни плам-пала овреме да им се затварят устата; знайно е, че у нас партията на немислещите е твърде влиятелна и такива като Божилов няма начин да не се натискат да й станат нейни водачи, което все пак е некакво ли-дерство; та ето какво написах като коментар там, под умнотията на Божилов:

Негласуващият, отказващият се от гласа си всъщност делегира права на други-те да решават вместо него. Тия, които гла-суват у нас, и то на 100%, са циганите и комунистите. Като не гласуваш, все едно казваш: “Вий, циганите и комунистите, сте по-умни от мен, вий знаете кой трябва да ни управлява и как трябва да ни управлява, аз вам се доверявам вий да решавате, аз се отказвам от гласа си във ваша полза!”. Това правят “умниците”, които се отказват да гласуват и почват да агитират за негласува-нето.

Та значи платените агитатори на негласуването тепърва ще се активизират и ще го правят не по някакви възвишени при-чини, а главно за пари, щото в предизборен период се заработват хубави пари като се агитира хората да не гласуват. Ето, и г-н Божилов си предлага услугите, горния му текст е нещо като оферта, с която казва: “Кой ще ми плати да агитирам за негласува-не, таваришчи и господа, ето, аз съм готов да заработя некой лев с такава агитация?!”.

Колкото повече хора бъдат отказа-ни от гласуването, колкото повече хора бъдат убедени, че “нема смисъл” да се гласува, толкова по-мижава и безплодна ще е демокрацията ни, сиреч, толкова по-здраво ще е господството на управляваща-та ни руско-българска и ченгесаро-кагебист-ка мафия и олигархия. Тъй че не гласувай-те, като ви харесва точно тия и по този начин да се гаврят вечно с нацията ни! Не гласувайте, правете се на умници и хитреци, които са успели да се самонатаковат така ефективно, че след това изпитват задоволс-тво и се считат за длъжни да се похвалят на всички…

АРОГАНТНОТО ВИСОКОМЕРИЕ НА МИ-НИСТЪР С.ИГНАТОВ ЗАСТРАШАВА ЖИ-ВОТА НА НАМИРАЩИЯ СЕ 25-ТИ ДЕН В

ГЛАДНА СТАЧКА ФИЛОСОФ РАЙ-ЧО РАДЕВ!

На имейла си получих писмо от намиращия се в гладна стачка вече 25-ти ден колега Райчо Радев; давам гласност на писмото и моля всички, които го прочетат, да направят нещо това писмо да стигне до колкото се може повече хара. Ако сме бъл-гари и граждани е недопустимо да стоим безразлични когато е застрашен животът на наш сънародник, който гладува вече чет-върта седмица, борейки се за някакви об-ществени идеали, за идеали и ценности, които касаят всички нас.

Г-н Радев, с когото се познавам отдавна, води дългогодишна борба за една по-смислена образователна политика на държавата, а в момента протестира против вълната от политически репресии и уволне-ния, заляла страната. Ето защо е грозно да останем безразлични когато този човек, гражданин, философ, дългогодишен ръко-водител на едно образователно учреждение води своята битка срещу политически обус-ловените своеволия на разпищолилата се и толкова арогантна образователна бюрокра-ция. Затуй призовавам да упражним граж-дански натиск казусът с гладната стачка на Р.Радев да бъде разрешен цивилизовано и хуманно, а пък идиотското поведение на високомерно мълчащите институции и длъжностни лица най-накрая да бъде сло-мено.

Разбирам добре, че тия длъжност-ни лица мълчат защото на тях, явно, изобщо не им пука за нищо, бидейки упоени от страшния наркотик на властта. Защо мълчат по този казус медиите също е обяснимо; не е обяснимо само ако ние, гражданите, също си замълчим и се престорим, че не знаем какво става. Не вярвам, не ми се иска да вярвам, че и ние, гражданите, сме станали съвсем безразлични към всичко, защото ако е така, това означава, че и не заслужаваме по-добра участ.

Простете за морализаторстването, но не мога да мълча в такъв един момент; иска ми се да крещя от безсилие! На писмо-то на Р.Радев, което ще прочетете по-долу, отвърнах ето как:

Кураж, приятелю! Дръж се още малко! Ще победиш! Обречен си да побе-диш, защото си прав! И защото каузата ти е благородна! Безцеремонната наглост на мълчащите длъжностни лица е израз на безсилие и признание за правотата ти – и за

47 моралното, личностното и гражданското ти превъзходство! Ти вече победи, остава ти само да приемеш капитулацията на дискре-дитиралите се напълно властници!

А ето сега и самото писмо на г-н Радев: ЗДРАВЕЙТЕ, ПРИЯТЕЛИ И…, 25-ти ден продължава гладната ми стачка (вече е 14.07.2012 г.). Мотивите ми ще намерите в блог „Райчо Радев“. Благодаря на проф. Николай Василев, председател на клуб „Първи ноември“ и на Румен Дечев, негов зам. председател, че ангажираха Клуба с моята кауза. Благодаря за подкрепата на Представителите на интелигенцията, които изпратиха писмо да Министъра, Премиера и Президента (120 подписа), на Асоциацията на преподавателите по философия, писмо, изпратено до същите институции, на сдру-жение “Морал, етика и гражданско образо-вание” и проф. Минко Балкански, на колеге-та от Пловдив Ангел Грънчаров и на всички от групата във Фейсбук „Ние подкрепяме Райчо Радев“ и на сайтовете „Активно граж-данско общество за Перник“ и „За Перник“.

От канцеларията на Премиера разбрах, че писмата ми до него са изпрате-ни в МОМН, за становище. Предполагам, че съдбата на писмата ми до Президента и Комисията по образованието в НС е съща-та. Докога ли ще чакам отговор???!!! А може и да не дочакам???!!! „Какво тук значи ня-каква си личност?!“

Вчера изпратих писмо до Минис-тър Игнатов със следния текст:

“Г-н Игнатов, предлагам да се про-веде среща с Вас по повод мое писмо до Вас с Ваш вх.№ 0601-677/07.05.2012 г., с изтекъл срок за отговор, декларация с Ваш вх. № 94-13182/28.06.2012 г.(или № 94-13/82/28.06.2012 г.) и по повод на гладната ми стачка. Предлагам на тази среща да присъстват проф. Николай Василев, пред-седател на Клуб „ПЪРВИ НОЕМВРИ” и г-н Румен Дечев, зам. председател на клуба. Този Клуб е ангажиран с провеждащата се от мен гладна стачка, продължаваща 24-ти ден, за която гладна стачка сте информиран от посочената по-горе декларация. Поради факта, че гладната ми стачка продължава дълго време, 24 дни, и става опасно за нормалния изход от нея се надявам да определите време, в което да се срещнем, по възможност за началото на следващата седмица.

Уведомявам Ви, че от понеделник, 16.07.2012 г. съм в отпуск, по графика за 2012 г. и ще чакам пред входа на Министер-ството за Вашия отговор, показвайки на минаващите мотивите ми за гладната стач-ка. Двамата сме бивши състезатели, Вие по бокс, а Аз по спортна гимнастика и знаем какво значи дадена дума – 24 дни на вода, чай, сокове, нектари и айран.”

25-ти ден гладната ми стачка про-дължава. И никакъв отзвук от държавата.

Това доказва правотата на разбиранията ми, споделени с доклад пред националната конференция на МЕГО в Оряховица, в Инс-титута за образование на проф. Минко Балкански:

“Отчужденото битие на волята на гражданина е държавата. Отчуждаването на волята му не е негов избор, защото „битието на мъртвите определя битието на живите“, битието на предните поколения определя битието на следващите поколения. Гражда-нинът, съзнателно или несъзнателно, е предоставил (отчуждил) своята воля в дър-жавата, а следващите поколения, съзнател-но или несъзнателно битуват в тази ситуа-ция и сами отчуждават своята воля в дър-жавата. Степените на свобода на граждани-на от държавата и на държавата от гражда-нина са в обратно пропорционална зависи-мост – колкото по-свободна е държавата, толкова по-несвободен е гражданинът и обратно – колкото е по-свободен граждани-нът, толкова по-несвободна е държавата. Това е съществената характеристика на двете крайности на държавата, реализирани в различни форми в историята – тоталита-ризъм и демокрация, това е и съществената характеристика на прехода от тоталитари-зъм към демокрация в България.

Държавата като система от инсти-туции, в които работят държавни служители (чиновници), с които взаимодейства гражда-нинът, има стремеж към запазване на по-висока степен на свобода спрямо граждани-те и ако гражданите не ограничават свобо-дата на държавата, то държавата ще сведе до минимум свободата на гражданите. В демократичното общество те могат да пра-вят това чрез законите, чрез носителите на тяхната воля (депутатите), които изработват законите и ги приемат. Изразите „Държавата е майка на гражданите” и „Аз, гражданинът, съм държавата” са равностойно несъстоя-телни. Държавата по своята същност не е и не може да бъде майка на гражданите, а гражданинът не може да бъде държавата, защото по своята природа държавата е своето друго на гражданина, т.е. неговата отчуждената воля. Гражданинът постига своята свобода спрямо държавата като я отвоюва от държавата.

В демократичните общества това отвоюване се осъществява чрез изборите и промяната на законите от избраните. В структурите на държавата „всмуканата“ от избраните огромна отчуждена воля на граж-даните (избирателите) се превръща в ог-ромна власт, която твърде често забравя своя произход и се обръща срещу гражда-ните. Затова гражданите трябва да водят постоянна (неорганизирана или организира-на) борба за защита на своите права от държавата и чиновниците, т.е. да битуват като активни граждани.”

РАЙЧО РАДЕВ

С БРУТАЛНАТА ХЕГЕМОНИЯ, С ДИК-ТАТА НА БЮРОКРАЦИЯТА В ОБРАЗОВА-ТЕЛНАТА СФЕРА ТРЯБВА ДА БЪДЕ СВЪРШЕНО ЧАС ПО-СКОРО!

Тази сутрин попадам на чудесен текст на Цв.Томов със заглавие Писано с гняв и нищо друго: За безобразието с включването на Бойко Борисов в учебници-те по история. Излишно е да споменавам, че споделям неговата преценка; аз също съм твърдо против това подвизите и баба-итствата на Премиера-Слънце да бъде натрапвани на мозъците на младите изби-ратели, именно на учениците от гимназиите. И аз съм против това държавните, казион-ните учебници по история да бъдат използ-вани като пропагандни брошури за политп-росвета на управляващата партия. Ето откъс от силната статия на Цв.Томов, а по-долу ще можете да прочетете продължени-ето на моя коментар върху същия проблем:

... Ако милият ни премиер, който трепери отсега за втория си мандат, се беше самопровъзгласил за император Жан Бедел Бойкоса Първи, и беше наредил да му построят паметници на всяко място, където е рязал лентички и е пъхал залци в устата на девойки, поднасящи му погачи, за да пукнат те, ако някой случайно е решил да трови него, по-лесно щях да го изтърпя. Но това да се опитваш да увре-диш по този примитивен начин съзнание-то на цяло подрастващо поколение, не мога да го изтърпя.

Политическата цел на меропри-ятието е проста като правдата, както би казал Владимир Илич Улянов, по-известен като Ленин. Да се промият мозъците на гласуващите за първи път догодина, като за целта се впрегне да тегли скрибуца-щата каруца на ГЕРБ и една от най-мощните дисциплинарни институции, каквато е училището. Даже няма да ко-ментирам това, че става дума и за грубо нарушение на Конституцията на страна-та...

Това са най-силните по моя пре-ценка места от статията на Цв.Томов. Който иска да я прочете цялата, да използва да-дения по-горе линк. Излишно също е така да изтъквам, че и според мен "... единственото достойно мъжко действие, което министър Игнатов от тук нататък може да направи, е да спре безобразието, стига да му е по

48 силите, или да подаде оставката си.". А ето сега и продължението на моя коментар, наченат в началото, в преамбюла на тази публикация.

Да, наистина става дума за "голям издън" (ако мога да използвам думите на един от героите на комедийния английски сериал "Ало-ало") на управляващите с тоя учебник по история. Но тук ми се иска да поставя конкретния проблем на една друга, значително по същностна или принципна плоскост. Става дума за това, че в нашите условия на непокътната командно-директивна и административна образова-телна система на държавата (т.е. на пар-тийно назначаваните и на зависимите от капризите на властта чиновници) продължа-ва да е отредена ролята на абсолютен хегемон или монополист при определянето на това какво ще учат нашите ученици, какви ще бъдат програмите, какво ще пише в учебниците и прочие. В това отношение изобщо нямат никакво значение даже учи-телите, които се занимават с преподаване: те са превърнати в прости изпълнители на държавната воля, ерго, на волята на управ-ляващата партия. Ако за програмите (прос-ловутият "държавен образователен стан-дарт") по т.н. точни или естествени науки, плюс математиката това господство на държавата и на чиновника няма такова зловредно влияние, то в областта на хума-нитарния, на поддаващия се на идеологизи-ране и политизиране сектор на образовани-ето, именно по отношение на историческото и философското познание, виждаме как (благодарение на примера на новия учебник по история за гимназиите) хегемонията на държавата може да бъде крайно зловредна и недопустима. Което и показва, че с тая брутална хегемония и диктат на държавната бюрокрация в образованието трябва да бъде свършено час по-скоро, т.е. трябва да се търси съвършено друг модел, по който да се конституира едно съвременно, отговаря-що на действителните потребности на мла-дите образование.

Сега стигнаха до безобразието най-безпардонно да си играят с грубо поли-тизиране на един учебник по история, пора-ди което това взе да бие прекалено много на очи; представете си обаче от тази гледна точка колко порочна изобщо може да е цялостната държавна политика при опреде-лянето на държавните стандарти и на учеб-ниците по останалите "идеологически дис-циплини", като тук имам предвид не само предметите от философския цикъл (по който аз лично преподавам не от вчера и затова ми е ясна цялата картинка), но и предмети като литература, география, ико-номика и пр. Явно след като всичко е поста-вено на изцяло неверна, сгрешена основа, няма как деформациите да не са прекалено големи, нетърпими даже. Но ний ги търпим - чудно ли е тогава защо кризата, агонията и катастрофата в сферата на образованието

на нашите деца е така голяма, е толкова страшна?! Тъй че проблемът не опира само до един учебник по история (де да беше само той, с "мед да го намажеш и да го лапнеш с превелико удоволствие"!), в който Боко Борисов ще се кипри като главен исто-рически герой и самодържец, а проблемът в това отношение е значително по-тежък.

И на още нещо искам да обърна внимание. Скандалният случай с този учеб-ник по история показва и нещо друго. Щом такъв скандал биде допуснат именно от претендиращия да мисли "модерно" екип на образователното министерство, който из-готви и "изцяло революционния" и "прин-ципно нов" закон за училищното образова-ние (който точно в този момент се обсъжда в Парламента), правете си в такъв случай сметка колко струват и постановките на самия закон, каква е тяхната същина и тяхната тенденция. Не само аз, но и много други загрижени за случващото се в образо-вателната сфера сме убедени в пълната, бих казал даже крещящата неспособност на държавната бюрокрация да реформира и осъвремени самата система. Тоест, произ-веденият от нея нов закон от тази гледна точка няма как да не е дефектен и сгрешен в основата си, а пък претенциите му за "новост" и "съвременност" в такъв случай, разбира се, си остават само претенции, основани на полумерки и половинчатости с оглед хегемонията на държавната бюрокра-ция да си остане непобутната.

Така че ние сега ако протестираме и се възмущаваме само за "големият издън" с този учебник по история, ще се окаже, че съвсем не разбираме истински сериозния проблем, който се опитах да обознача по-горе. Всички казионни учебници и програми, по които са принудени да учат младите (а учителите, под страх от наказание, са длъжни да преподават по тях без да се отклоняват и на милиметър от догмата и канона!), правени от бюрокрацията и от беззаветно служещия й тънък слой от добре платени и близки до властта нейни "експер-ти" от професорския корпус, са не по-малко порочни, а зловредното им влияние върху умовете на младите е не по-малко пагубно. Напротив, значително по-пагубно е.

Защото става дума за нравстве-ност, за идеи, за ценности, за духовност, за формиране на мирогледа на личността и прочие, т.е. все неща, които са нещо като "деветата дупка на кавала" не само за са-модоволната образователна бюрокрация, главна виновница (наред с управляващите безотговорни политици!) за катастрофата в образованието на младите, но, уви, са също така досадно безинтересни и за нехаещото, за изпадналото сякаш в душевно-ценностен ступор и в престъпно безразличие спрямо собствената си участ българско общество. Послепис: За малко да забравя един въп-рос, поради който всъщност реших да взема думата: става дума за въпроса трябва ли

изобщо да учат младите за периода след 1989 г., а също и за периода 1944-1989 г.? Разбира се, че трябва, училището не трябва да бъде ограждано от реалните проблеми на живота, но това трябва да става на съв-сем друга основа и по съвършено друг начин. Мястото на тия въпроси, разбира се, не е в часовете и в учебниците по история, а в часовете по гражданско образование. Там именно младите хора трябва да бъдат запознавани с процесите, касаещи нашата съвременност, в това число политическите, там трябва да се говори за актуална поли-тика, за демокрацията, за различните ни проблеми, за всичко важно и интересно за тях, и то на една дискусионна основа, та на младите да се помогне да изградят свое гражданско отношение и съзнание.

Преподавам тия предмети от мно-го години и в противоречие и нарушение на "задължителните предписания-инструкции" на бюрократите съм разработил (и издал в печатан, хартиен вид) не само учебни пома-гала по всички предмети от философския цикъл, изучаван в гимназиите (апокрифни засега, защото нямат шанс да бъдат одоб-рени от министерството), но и оригинални програми, подходи, методики и пр. Разбира се, за тия мои инициативи и дейности не съм бил похвален от ревностните бюрокра-ти, напротив, подложен съм бил през годи-ните на какви ли не административни реп-ресии, да "дърпане на уши", на заплахи с уволнение, уволняван съм бил, налагани са ми били наказания и пр. Така стават тия работи у нас.

Но според мен същинска реформа може да започне само отдолу. Ние, учени-ците, родители, учителите, в съвместни усилия и в дружен граждански натиск можем да променим системата. Ако не го сторим, тя ще продължи да векува - и да нанася неизчислимите си поражения върху живота и духовното здраве на нацията...

Вестник ГРАЖДАНИНЪ

Първият блогърски вестник

Издава:

ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА

HUMANUS,

основан през 1994 г.

Главен редактор: Ангел ГРЪНЧАРОВ

ЗА КОНТАКТИ:

e-mail: angeligdb@abv.bg

Телефон: 0878269488