Джон Бейнс

Хипсо Съзнание (техники за постигане на личен успех)

ПРЕДГОВОР

Бързите социални, политически и технологически промени в

съвременния свят с нищо

не ни помагат, когато се стремим да извлечем някакъв смисъл от

пъстрата картина на

живота. Зад всички трудности, които срещаме по житейския си

път в търсене на „отговора",

се крие един-единствен основен факт, причина за безброй

ненужни недоразумения,

нещастия, страдания и разочарования. Този факт е ниската

будност на човека.

Тъй като съзнанието ни непрекъснато се лута между бъдещи

тревожни събития, които

още не са настъпили и вече минали изживявания, които не могат

да се променят, ние

живеем в нещо като полусън и ни е отнето самото „битие".

Неограниченият потенциал на

човешкия дух е вкаран в рамките на тясна замръзнала програма.

Тя ни държи в плен чрез

лошото образование, лошите навици и диктата на обществото,

което насърчава ненужното

бързане, повърхностното мислене, стремежа към лесни

удоволствия и бягството от

истинския живот. Неусетно попадаме в духовен капан, който все

по-бързо ни отдалечава от

единствената съществена реалност - настоящия момент.

Тази книга е само пътна карта, ръководство, което ще ви даде по-

дълбоко разбиране

на себе си и на света около вас. Всичко в нея е с главно

практическа насоченост. Колкото

по-искрени са усилията и желанието ви да получите повече от

живота, толкова по-голяма

полза ще извлечете.

Ако представените тук идеи ви развълнуват и ако сериозно

изпълнявате упражненията

за ХипсоСъзнание, пред вас ще се разкрият непознати до този

момент светове. Този процес

на „събуждане" е пътуване към самопознанието. Щом веднъж

съберете смелост и

направите първата крачка, може само да спечелите, а няма да

загубите друго освен

препятствията по пътя ви към успеха, душевното спокойствие и

дълбокото разбиране на

това какво означава ДА ЖИВЕЕШ...

СЪВРЕМЕННИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВАТА БОЛЕСТ

Обществото е устроено като добре организирано цяло, в което

всеки индивид дава

своя принос и изпълнява някаква роля. Развитието на

цивилизацията е довело до

постепенно решаване на проблемите по прехраната, които в

минали епохи са били толкова

остри. Правителствените институции са поели управлението на

живота на групата, затова

сега индивидът живее според правилата на цивилизацията. До

известна степен светът

изглежда такъв, какъвто всички мислят, че трябва да бъде от

гледна точка на прогреса.

Съвременният човек се гордее с цивилизацията си, доволен е от

стадното си съществуване

и се смята за покорител на света, като нито за миг не поставя под

съмнение тези свои

разбирания.

Погълнати във всекидневието си, ние рядко се замисляме за

дългия и труден път на

човешката цивилизация до наши дни. Както е известно,

„обществото" е творение на човека

и се основава на постепенното му адаптиране към Природата.

Това адаптиране го е довело

до създаване на цивилизацията и изграждане на определени

навици, практики и обичаи,

тоест до създаване на установени и постоянни форми на

колективно поведение. Обичаите,

традицията и общественото мнение са могъщи формиращи

фактори на личността. Поради

специфичното си неуловимо естество тези фактори имат силно

влияние върху поведението,

характера, физическото и психическо развитие на индивида. В

процеса на учене и

развиване на интелигентността си човекът е принуден да се

приспособи към „обществото",

да спазва предписанията на морала и институциите и да се

подчини на изискванията на

цивилизацията. За да постигне тази адаптация, той трябва да

използва интелигентността

си, за да мисли, анализира, разсъждава и разбира, да стигне до

определени изводи или да

взема „решения", определящи личното му поведение.

Човек зависи, живее и функционира в „обществото", затова

приспособяването му към

него е абсолютно необходимо и се явява като задължителен и

желан елемент на

самоопределянето му. Онези, които не се адаптират, се лишават

от облагите на живота в

обществото.

Ето защо общественият организъм придобива почти пълно,

граничещо с божественото

всемогъщество, където не се допуска възможност за грешка или

несъгласие. Не можем да

си представим съвременния човек, откъснат от някаква социална

група. Всъщност, смята се

за желателно и похвално да се придържаме към нормите на

поведение, предписани от

нашата цивилизация и да жадуваме да опознаем културата й.

Тази структурна организация, където всяка част въздейства върху

цялото и на свой

ред се влияе от него, довежда индивида до изместване и

проектиране на Аба

Индивидуалното Аз се поглъща и асимилира от „голямото

обществено Аз". Когато

индивидът казва „аз", всъщност има предвид „ние".

Идентификацията с групата води до

редица много интересни явления, някои от които са полезни за

отделния човек, а други му

вредят.

Сред вредните последици за самоличността на индивида тук ще

засегнем само онези,

които произтичат от липсата на разсъждаващо, зряло, разумно и

възрастно Аз.

Забележителна е липсата на разсъждаващо Аз в съвременния

човек - вместо него той

притежава стереотипно Аз, неизбежен продукт на социалната

дисоциация. Това „социално-

индивидуално Аз" винаги попада под принудителното

въздействие на колективното по-

ведение и мислене, които са втъкани в самата му същност.

Общият показател за съвременния човек е липсата на

самоконтрол в най-широк

смисъл. Липсата на самоконтрол води до неспособност на

човешката машина, по-специално

на мозъка да функционира адекватно, както и до невъзможност за

пълно използване на

менталните способности, трудно поддържане на добра физическа

и умствена форма,

недоволство, тревога, дезориентация и хронично състояние на

ниска и объркана ментална

дейност.

Индивидът точно записва и отразява местните и глобални

колективни реакции. Той е

само винтче в огромния и сложен обществен механизъм. Всяко

движение на машината

влияе незабавно върху това винтче, наречено човек.

Все по-бързият ритъм на прогреса го принуждава да се стреми

непрекъснато към

технологическо, икономическо и културно усъвършенстване.

Всекидневният живот става все

по-сложен и хаотичен. Човекът е принуден да използва всеки ден,

всеки миг, за да

произвежда повече и така да поддържа определен социален и

икономически стандарт.

Колкото по-сложен става животът, толкова по-големи са

изискванията на колектива към

индивида. Например, ако се стреми към определен вид работа,

той трябва да има все по-

висока академична подготовка. Колкото по-висока е тази

подготовка, толкова по-строг е

подборът на човешкия материал. Всекидневието е борба за

оцеляване и за по-висок об-

ществен и икономически стандарт. Съвременният човек е

завладян от чувството, че трябва

да се бърза.

Той живее прекалено бързо и мисли повърхностно. Ето защо той

е неспособен да

използва по подходящ начин ценните качества, с които е надарен.

Интелигентността му не е

достатъчна, за да избегне нервното напрежение, песимистичните

мисли и разрушителните

емоции. Често волята не му помага да превъзмогне вредните

навици ида постави страстите

си под контрол. Той често губи преценка и не може да види

истината зад привидното,

неспособен е да се освободи от негативните влияния,

произтичащи от колективното

емоционално и психологическо състояние.

Наблюдаваме колективна мания за скорост - икономическа

психоза, която поражда

неотложното усилие да посрещнем високите изисквания на

обществото.

Болестта на нашата епоха е ненормално увеличеното нервно

напрежение, а размерът

на последиците все още трудно може да се определи. Нервното

напрежение е основна

причина за сърдечносъдовите болести, нервните и психически

разстройства и

психосоматичните заболявания.

Това е болест на съвременността в смисъл, че се дължи на

специфични за времето

фактори. Причините са нарастващата хаотичност и сложност на

живота,

непропорционалното развитие на цивилизацията, ускореният

напредък на науката и

техниката, трескавата активност и пренаселеност на големите

градове, борбата за живот,

скоростта на съобщенията, музиката и шумът, несигурното

бъдеще на човечеството, изоби-

лието от реклами и доктрини, липсата на истинско човешко

общуване.

Когато говорим за нервно напрежение, всъщност имаме предвид

„ненормално

увеличено напрежение", тъй като напрежението само по себе си е

нормално и необходимо

за човешкия живот явление. Нека разгледаме подробно

причините за напрежението, за да

определим средства, чрез които да избегнем разрушителното им

действие.

Нарастваща хаотичност и сложност на живота и

непропорционално

развитие на цивилизацията

Във всекидневието си индивидът е изправен пред разнородни,

сложни и променящи се

изисквания. Той живее в труден свят и всеки миг трябва да

решава някакви проблеми.

Всичко се развива толкова бързо, че преди индивидът да се е

адаптирал напълно към

дадена ситуация, тя вече се е променила и той трябва да търси

друг подход. Тази сложност

и несигурност води до дълбока дезориентация. Наличието на

толкова много фактори често

става причина човек да изгуби от погледа си всякакви принципи,

опит, идеологии и

възгледи.

По света всеки ден се издават хиляди книги, посветени на нови

технологии и нови

познания. Чудовищната машина на цивилизацията, която човекът

сам е създал, сега

заплашва да го погълне или най-малкото да го влуди. Скоростта,

с която се разбива

цивилизацията, далече изпреварва човешката способност за

възприемане. Тази скорост на

промените води до неконтролируемо състояние на колективна

тревога и страдание.

Ускорен напредък на науката и техниката

Налага се въпросът дали науката и техниката не напредват по-

бързо, отколкото може

да понесе индивидът. Отговорът е очевиден и този напредък

може да се превърне в

сериозна заплаха за бъдещето, ако не се вземат подходящи мерки

за контрол и подготовка.

Известно е, че всеки технически напредък принуждава индивида

да направи усилие за

адаптация, която му отнема известно време. Ако промените са

прекалено резки и твърде

чести, човек не успява да се приспособи с необходимата бързина

и изостава. Това

напрегнато и непрестанно усилие за адаптация поражда тревога,

неврози. безпокойство и

други разстройства.

Акстивност и пренаселеност на големите градове, борба за

живот, музика и

шум

Индивидът започва да се чувства роб на вечно забързаната

човешка маса.

Всекидневните взаимоотношения с другите го вкарват в остра

конкуренция, за да си

извоюва по-високо място в обществото. Колективното бързане и

хаотичност, типични за

големия град, събуждат у него подобна реакция. Нервната му

система е подложена на

постоянно напрежение поради неспирния грохот на машините и

колите, пронизителната

музика, шума, многолюдието, грижите на всекидневието.

Скоростта на съобщенията и несигурното бъдеще на

човечеството

Пресата и радиото непрекъснато бомбардират индивида с

тревожни новини от всички

краища на света. В древността повечето всекидневни събития

били отминавани без

особено внимание, а съобщенията изисквали месеци и дори

години. Днес за съжаление

съществува подчертано нездрава информационна атмосфера и за

„новина" се считат само

трагични събития, които са придружени от кръвопролития или

най-малкото будят тревога.

Това е променило манталитета на широката маса до такава

степен, че тя търси именно този

тип болезнена информация, която възбужда въображението, като

игнорира новините за

положителни събития.

Естественият резултат от този вид информация за индивида е

подсъзнателна

тревожност, което с течение на времето става хронична.

Страшните новини за конфликти в различни части на света и

изгледите за световна

война карат човека да живее в постоянно вътрешно безпокойство.

Този Дамоклев меч е

надвиснал над главата на всеки индивид.

Излишък от реклами и доктрини

През цялото време индивидът е подложен на обстрел от

търговски реклами, които

проникват в личния му живот, целят да завладеят съзнанието му

и да насочат

предпочитанията му към определени стоки и услуги. Тъй като са

разнообразни и

многобройни, тези влияния понякога създават дълбоки

конфликти в подсъзнанието и

разбира се предизвикват напрежение. По същия начин

различните доктрини, политически и

религиозни идеологии се стремят да спечелят привърженици и

подлагат съзнанието им на

постоянен натиск.

Липса на задълбочено общуване между хората

Животът налага на индивида всекидневно общуване с другите,

което на моменти е

изключително изморително,особено когато сме в постоянен

контакт с невротици. Например,

често двама души спорят разпалено за нещо и никога не постигат

взаимно разбиране, без

да си дават сметка, че и двамата твърдят едно и също нещо, но

просто не успяват да си го

съобщят.

Освен езиковите различия, има и други фактори, които

затрудняват общуването между

хората - културните различия, предразсъдъците, догматизмът,

политическите и

религиозните убеждения и дори личните подбуди. Освен всичко

това, общуването с другите

изисква огромно психическо усилие, защото индивидът не само

трябва да преодолее

редица пречки, но често дори не съзнава съществуването им.

Широко известни са много негативни състояния, дължащи се на

нервно напрежение, от

които страда съвременният човек. Те се проявяват с неясни,

неопределени и променящи се

симптоми. Главоболието, хроничната умора, липсата на умствена

концентрация,

недоволството, безпокойството, депресивните състояния,

нервността, тревогата и

дезориентацията са често срещани проблеми. Общото във всички

тези случаи е нервното

напрежение, което води до постепенна загуба на радостта от

живота и до намаляване на

интелектуалните способности. Освен тези видими прояви, има и

други - по-дълбоки, по-

сериозни и много по-важни, които се долавят и определят трудно,

и точно затова са трайно

опасни. Става въпрос за някои реакции на подложеното на

напрежение подсъзнание, които

чувствително намаляват интелектуалните способности на

индивида.

Поради изброените по-горе фактори на напрежение, човек губи

самоувереност.

Малцина издигнати индивиди имат пълна вяра в себе си.

Обикновено човек търси начин да

се присъедини към някаква група, където не е принуден да поема

голяма отговорност. Други

хора се уповават на себе си само привидно, а вътрешно са обзети

от латентен страх.

Вътрешната сигурност е изключително важна, тъй като е

необходимо условие за

формирането на зряла и стабилна личност. Страхът и тревогата

обаче са латентни

състояния на цялото човечество и е трудно да се избегнат.

Най-удобната и най-често срещана умствена нагласа е да се

оставим на течението, да

следваме правилата на групата и да търсим одобрение от другите

за собствените си

решения. Индивидуалното Аз, което се идентифицира с

обществото, заимства всички

латентни емоционални, ментални и инстинктивни състояния на

групата, и ги приема като

свои собствени и валидни за себе си. Процесите на наблюдение,

рефлективно мислене и

логично разсъждение сериозно се ограничават поради пасивно

подчинение на колективните

норми.

За нещастие индивидът обикновено не се съпротивлява на

тенденцията напълно да се

идентифицира със социалната среда, а я счита за желана и

нормална и вярва, че тя е

отличителен белег за интелектуалност, чувствителност,

цивилизованост и култура.

Чрез литературата, пресата и киното се издигат в култ насилието,

патологичната

сексуалност, фатализмът и цинизмът, фалшиви идоли като

парите, секса и физическата

сила атакуват индивида от най-ранна възраст и изграждат в

съзнанието му погрешна

ценностна система.

За индивида е невъзможно да постигне пълна реализация, докато

не признае и не

разбере, че живее не в нормален, а в невротичен свят и трябва да

се освободи до известна

степен, за да изгради собствени норми на поведение, собствени

идеологически и

философски понятия след зрял и спокоен размисъл.

Младите хора водят особено объркан живот - те трябва да се

движат в един все още

непознат свят без необходимата подготовка, да трупат знания

преди да са се научили да

мислят, да взимат решения преди да са способни да преценяват,

да преминат през

изпитанията на наложената им културна и обществена машина.

Всъщност младежкият бунт

е съвсем естествено явление и изразява стремежа да не се

оставиш да те погълнат, да

изградиш собствен начин на живот, да не приемаш насила и по

принуда стереотипни норми

и понятия.

Вярно е, че и в други епохи е имало напрежение, тревога,

несигурност, но никога

досега водовъртежът на живота не е бил толкова зашеметяващ,

никога човешкото

същество не е било подложено едновременно на толкова много и

различни въздействия.

Голямата човешка дилема - да бъдеш или да не бъдеш - отразява

разликата между

това ДА БЪДЕШ ИЛИ ДА НЕ БЪДЕШ ИНДИВИД, да бъдеш

зрял човек със собствен

вътрешен живот или да си останеш дете, което страхливо се

държи за полата на

обществото-майка.

СТРЕС

Човешкото същество е надарено с физиологичен механизъм,

който му позволява да се

приспособи към измененията на околната среда и по този начин

да поддържа постоянно

вътрешно равновесие.

Този механизъм е известен като хомеостаза и представлява

способност да запазваме

органична и психическа стабилност. Болестта е борба за

поддържане на тъканите в

хомеостатично равновесие. Организмът реагира мигновено на

външните въздействия, за да

запази равновесието. Треската например е усилието на организма

да възстанови

нормалното състояние.

Органичното равновесие може да се сравни с неподвижно

махало. Всеки достатъчно

силен стимул задвижва махалото. Стресът е именно усилието да

се върнем към

равновесната точка. Канадският лекар Ханс Сили го определя по

следния начин: „Стресът е

състояние, проявяващо се чрез специфичен синдром, който се

състои от всички

неспецифични изменения, настъпили в биологичната система.

Стресът е общият знамена-

тел на всички адаптационни реакции на организма".

Никой не е свободен от стрес, защото той е присъща реакция на

всички живи

същества, включително на по-нисшите организми, които са

лишени от нервна система. Това

явление е характерно за живите същества при взаимодействието

им със средата.

Целият живот на човека е борба с околната среда. Индивидът не

може да си представи

съществуването си като някаква изолирана единица. Различните

събития в живота му го

подлагат на непрекъснати изисквания да се приспособява. Ако не

успее да се адаптира, той

сериозно уврежда здравето и благосъстоянието си. Индивидът

живее с постоянно усилие за

адаптация, тоест под стрес. Стресът обаче не винаги е вреден, а е

по-скоро елемент,

присъщ на живота. Няма човек, който да е абсолютно незасегнат

от това състояние.

Следователно стресът може да е съвместим със здравето, но може

да има и

патологичен характер, върху който ще се спрем в тази глава.

Стресови фактори са онези елементи, които предизвикват у

субекта стресова реакция,

известна в медицината като „общ синдром на адаптация".

Стресовите фактори могат да

бъдат бактерии, микроорганизми, токсични вещества, екстремни

температури или проблеми

от емоционален характер.

Общият синдром на адаптацията е определящ фактор при високо

кръвно налягане,

сърдечносъдови и бъбречни болести, артрит, кожни и очни

възпаления, алергични

състояния, нервни и умствени разстройства, сексуални

нарушения, смущения в

храносмилането и обмяната на веществата, и ракови заболявания.

Под въздействието на стреса (да не забравяме, че тук

разглеждаме патологичната

страна на този термин) индивидът живее в постоянно състояние

на безпокойство. Всяка

трудна ситуация, всеки проблем, всяка лоша вест го изнервя все

повече. Налягането във

„вътрешния парен котел" постепенно се покачва, докато накрая

някое незначително събитие

предизвика внезапен взрив. Напрегнатият човек се изтощава

излишно, защото изразходва

големи количества нервна енергия. Обикновено състоянието на

напрегнатост предполага

раздвояване на личността - такъв индивид е притиснат

едновременно от няколко

изисквания и не знае кое трябва да изпълни първо.

Напрежението може да се прояви като общо органично състояние

или като мускулно,

емоционално или умствено състояние. Ето защо говорим за

емоционално, умствено и

мускулно напрежение. Все пак съществува един общ фактор за

всички случаи на

напрежение -безпокойството. Можем да предизвикаме

изкуствена невроза в лабораторния

плъх, като го подложим на „тревога", тоест като го накараме да

полага непрекъснати усилия

да се адаптира. Поради тази причина някои хора са изложени на

повече стрес от други.

Например песимистът изкуствено създава стресово състояние,

причинено от мрачните му

мисли, докато оптимистът изгражда в себе си известна

съпротивителна способност срещу

напрежението. Ефектът от стреса зависи от множество трудно

определими фактори, като

биологичната и културна наследственост, формирането на

личността, историята на

клиничните заболявания, темперамента и прочее.

За да изясним някои положения в механизма на стреса,

непременно трябва да

познаваме стадиите на проявата му:

1) стадий на тревога

2) стадий на съпротивление

3) стадий на изтощаване.

Стадият на тревога е основна реакция на организма спрямо

някакъв дразнител, към

който все още не се е приспособил. В този стадий разграничаваме

два фази -шок и

противодействие. Шоковата фаза обхваща органичните реакции,

предизвикани преди да се

задействат съпротивителните или защитни механизми. В тази

фаза настъпват редица

изменения в ендокринната система, обмяната на веществата,

състава на кръвта, дишането

и други.

По време на фазата на противодействие настъпва хомеостатична

реакция за

балансиране на измененията, която включва защитните

механизми на организма.

Стадият на съпротивление започва, когато организмът е

подложен на вече изживян

стресов стимул, към който проявява голяма търпимост. Но ако

постъпи нов, различен

стресов стимул, субектът отново изпада в предишния период на

тревога.

Стадият на изтощаване настъпва, когато организмът е

подложен на непрекъснато и

продължително въздействие на някакъв тревожен стимул, поради

което постепенно губи

съпротивителните си сили.

По този начин става ясно как протича адаптацията към различни

тревожни стимули или

стресови въздействия - организмът разбива съпротивителни сили

и се адаптира. Чрез

същия процес стресът или неочакваният шок може да принуди

организма да избегне

някакво заболяване, като задейства защитните механизми. В

древността използвали

подобни средства за лечение на различни заболявания и в много

случаи постигали

положителен резултат. Шаманът, който ужасява пациента си със

страшни маски и смъртни

заплахи, понякога успява да го излекува, като несъзнателно

използва принципа на стреса.

Пускането на кръв, бичуването, къпането в ледена вода действат

на същия принцип. Дори

днес при някои психически заболявания все още се прилага

електрошокова терапия.

Тревожните стимули нарушават хомеостазата на индивида и

обхващат целия

потенциал на жизнения механизъм. Тревогата не е свързана с

индивидуалните качества и

недостатъци, тя атакува еднакво смелия и боязливия,

предпазливия и неблагоразумния.

Непрекъснатото повтаряне на тревожните сигнали създава

неспокойна личност или

превръща нормалната в неспокойна. Всъщност неврозата,

нервността, безсилието са

основни форми на проява на тревогата. Съществува обаче

нормална тревога, породена от

истинска опасност - тя е присъща за здравия човек.

При много индивиди стресовият фактор може да произтича от

психически конфликти,

породени обикновено от противоречието между съзнанието и

инстинктите. В тези случаи

главен двигател е сексуалният нагон.

Когато говорим за напрежение, винаги трябва да отчитаме

силния латентен импулс,

произтичащ от потиснати емоции или инстинкти, тоест от

репресията. Дълго потисканите

емоции придобиват огромна разрушителна сила и действат като

отрова. Според някои

психиатри потискането на половия нагон е главната структурна

причина за неврозата в

цивилизованите общества. Всеки потиснат импулс увеличава

налягането в „психическия

парен котел".

Нека вземем прост пример: един човек обижда друг, поради

което последният изпитва

силно желание да го удари, но общественото му Аз, тоест

възпитанието, не му разрешава и

го кара да потисне този импулс. Такова джентълменско

поведение възбужда латентно

напрежение в него. Нервното и емоционално напрежение,

причинено от събитие с елемент

на насилие, остава дълго след инцидента, но не като съзнателно

състояние, а като смътна

тревога и безпокойство.

Всички сме изпитвали напрегнатото състояние, предшестващо

някакво действие,

особено ако то е от изключителна важност. Интересно е

например да наблюдаваме

спринтьорите на сто метра гладко бягане в секундите преди

старта. Те всъщност изживяват

състезанието предварително и това въображаемо преживяване ги

натоварва със силен

стрес. Дори поради някаква причина състезанието да бъде

отменено в последната секунда,

напрегнатото състояние остава. Примерът показва, че повечето

видове напрежение са

причинени от въображаемото изживяване на още ненастъпили

събития - нещо, което

хората вършат непрекъснато. Този лош навик причинява огромна

загуба на нервна енергия

поради ненужната тревога, която възбужда.

Съществуват различни степени на напрежение. Ще разгледаме

основно три от тях:

вълнение, мъчително безпокойство и тревожност.

Вълнението е смътно усещане за несигурност и нервност, което

често се превръща

във всекидневно хронично състояние.

Мъчителното безпокойство е по-силно състояние на тревога,

породено от натиска

на особени събития или обстоятелства.

Тревожността възниква при заплаха за самото съществуване на

организма.

Тревожността е страх от смъртта и мобилизира някои защитни

механизми, които, така да се

каже, тласкат индивида към внезапно нервно и жизнено

„вътрешно горене".

Когато човек е в смъртна опасност, защитните механизми се

задействат и увеличават

неимоверно енергията и съпротивителната способност на

организма. В такъв момент човек

е способен на истински подвизи. Ако опасността е постоянна и

непрекъсната, индивидът

бързо стига до изтощение, при което защитните му сили рязко

спадат.

Невъзможно е да извършваме каквато и да е дейност без

прекъсване и без почивка,

тъй като периодично се нуждаем да се разтоварим от

напрежението и да възвърнем

хомеостатичното си равновесие. Оттам произтича и неизбежната

необходимост да пестим

енергия и да спим през нощта, за да компенсираме

изразходваното от стреса.

Една от най-често срещаните и типични прояви на напрежението

е хроничната умора.

Невротичното изтощение проличава особено силно в момента на

събуждането. Астеникът

изпитва вътрешна съпротива да стане и с удоволствие би останал

в леглото. Струва му се

потискащо и трудно да пристъпи към каквато и да е двигателна

дейност и се чувства замаян

и уморен. Да не забравяме, че именно сутрин човек се подготвя

да посрещне

отговорностите на деня и това е отправната точка във

всекидневието. Щом свърши

работният ден, с него до известна степен свършват и нашите

отговорности и задължения -

ето защо в този момент астеникът изпада в състояние на дълбоко

блаженство, което

продължава до късно през нощта, а на другия ден цикълът се

повтаря. Често възникват

редица субективни усещания, като сърцебиене, тежест в

сърдечната област, задух и

прочее.

Всички форми на напрежение са признак на енергийна

недостатъчност - състояние на

изтощение, което причинява преумора.

При сравнително здравия човек с нормално телосложение

липсата на нервна енергия

се дължи на две основни причини - изчерпването й през деня и

недостатъчното й

възстановяване по време на сън. Изчерпването винаги се дължи

на лоши навици, поради

които нервната енергия се подава неправилно. Колкото и странно

да изглежда,

съвременното възпитание не включва създаването на

положителни навици, свързани с

въображението и чувствата. От малки ни учат да се мием и

къпем, да не преяждаме, да

спазваме нормите на езика и поведението в обществото, но

чувствата и въображението се

пренебрегват, сякаш са без значение. Например, един от най-

вредните навици е желанието

да вършим няколко неща едновременно, което води до

напрежение и изхабяване. Друг лош

навик е непрекъснато да се връщаме към неприятни спомени от

миналото.

Стресът е основен причинител на следните болести:

а) сърдечносъдови заболявания, ендокардит, миокардит,

перикардит, сърдечна

невроза, сърцебиене, бодежи в сърдечната област, неравномерен

пулс, артериосклероза

б) бъбречни заболявания

в) еклампсия - една от най-опасните форми на токсикозите в

бременността

г) ревматоиден артрит

д) кожни болести: еритема, екзема, обриви, импетиго, псориазис,

копривна треска,

сърбежи, диабет, подагра, алергии

ж) сексуални нарушения

з) стомашни смущения като гастрит, язва, рак на стомаха и

хранопровода, възпаление

на червата, запек

и) болести на обмяната - анемия, скорбут

к) рак

л) нервни и психически разстройства: спазми, невралгии,

цефалгия, мигрена, безсъние,

неврастения, хистерия, психоза

м) затлъстяване,

Ако от този дълъг списък разгледаме само вредата, причинена от

сърдечните

заболявания и нервните и психически разстройства, ще

придобием добра представа за

въздействието на стреса. Когато се появят патологични прояви на

напрежение, често

прибягваме до транквиланти, които временно освобождават

мозъчната кора от

разстройващите въздействия. Успокоителните средства обаче

имат разрушително действие

и не могат да се приемат неограничено. При прекомерна употреба

те могат да причинят

психически и физически увреждания, например, стомашни язви и

колити. Необяснимо защо

медицината не отдава на релаксацията онова изключително

значение, което тя има като

естествена предпазна мярка и средство за лечение на тревожните

състояния.

РАЗТРЕВОЖЕНИЯТ ИНДИВИД

Човек Всекидневно изживява различни емоции, усещания, гневни

изблици,

агресивност, репресии и провали. Емоцията е реакция на

организма срещу някаква

смущаваща ситуация, приятна или неприятна. Тя обикновено се

определя като „състояние

на вълнение", „нарушаване на равновесието" или „силна,

случайна и неорганизирана

реакция към някакъв дразнител". Всяка силна емоция е

придружена от физиологични и

психически изменения. При интензивно емоционално състояние

протича нервен ток с

анормална мощност, който претоварва естествените пътища,

нарушава и обърква някои

мозъчни функции и временно ги анулира. На физиологично ниво

протичат интересни

реакции, които подсказват, че организмът се готви за борба.

Настъпват някои от следните

изменения: зениците се разширяват, пулсът и сърцебиенето се

ускоряват, кръвното

налягане се покачва, ритъмът и дълбочината на дишане се

увеличават и се засилва

консумацията на кислород, нараства кръвната захар, секрецията

на потните жлези става по-

силна, потиска се отделянето на слюнка и стомашен сок,

подобрява се свиваемостта на

мускулите. Силното емоционално състояние винаги представлява

отклонения от нормата,

която предполага спокойствие и равновесие.

Все пак измененията, причинени от емоциите, са полезни за

индивид, който е принуден

да атакува или да се спасява с бягство. Емоцията издига

максимално енергийното ниво и

удължава времетраенето на полезното усилие. Човек в момент на

смъртна опасност е

способен да извърши истински физически подвизи. Като

нарушават временно

равновесието, емоционалните състояния пускат в ход защитните

механизми на организма.

Хомеостазата е способността на организма да поддържа

вътрешно равновесие и постоянно

да се стреми да го възстановява. Хомеостатичната способност е

подложена на голямо

изпитание при емоционалните състояния. Очевидно

емоционалното напрежение засяга

целия организъм, като нарушава тези важни хомеостатични

функции.

Най-смущаващото емоционално състояние се причинява от страх

пред въображаема

или все още несъществуваща опасност. Този страх се проявява

под формата на тревога.

Фройд твърди, че всички видове тревога са всъщност страх от

смъртта. Човешкото

същество се чувства застрашено в самото си съществуване, но не

от непосредствена и

осезаема, а по-скоро от някаква въображаема, проектирана в

бъдещето опасност.

Крапф смята, че „първите изживявания на тревога у индивида се

дължат на временна

липса на кислород, докато индивидът все още е в утробата и тази

първична заплаха за

съществуването поражда биологични спомени, които завинаги

свързват усещането за

тревога с жизненоважния механизъм на насищането с кислород,

дори когато по-късно

околната среда не намалява непосредствено количеството

кислород... Субективните

изживявания на тревога обикновено са придружени от рефлексна

хипоксия (липса на

кислород)".

Разграничаваме две основни групи тревожни стимули: вътрешни

и външни. Тъй като

тревогата е явление, мобилизиращо цялата личност на индивида,

произходът на

вътрешните и външни сигнали всъщност се свежда до

взаимоотношението между човека и

средата.

За да изясним първопричината за тревогата, трябва да вникнем в

цялостното

формиране на личността и психоаналитичната й структура.

Личността се разглежда преди

всичко като отличителен белег на индивида. Гордън Олпърт в

„Психология на личността"

твърди, че „личността е продукт на сложната културна история

на всеки човек". Но „никоя

характеристика на личността не е освободена от наследствени

влияния. Личността на

индивида е средство за адаптиране или оцеляване в резултат от

взаимодействието между

органичните му потребности и околната среда, която е

едновременно благосклонна и

враждебна към тези потребности. Взаимодействието се

осъществява благодарение на

гъвкавата и способна да се видоизменя нервна система. В процеса

на приспособяване на

органичните потребности към изискванията на средата,

централната нервна система

създава известни характерни формации, като навици, отношения,

лични черти, начини на

сублимиране и мислене. Тези характерни форми на

приспособяване, взети в тяхната

цялост, определят личността".

Личността не се формира с раждането, а постепенно въз основа

на различни

преживявания. При формирането й важна роля изпълняват

„нагоните", тоест основните

мотиви, произтичащи от физиологията и химията на тялото.

Основните нагони се дължат на

телесните потребности. Например, гладът е резултат от липсата

на храна в тялото.

Нагоните изискват определено изменение, за да се задоволи

някаква потребност. Нагонът е

винаги състояние на органично напрежение, което се засилва,

докато организмът реагира

по начин, който освобождава натрупаното напрежение.

Вегетативната нервна система непрекъснато налага различни

пренастройки, които се

изпълняват от гръбначномозъчната система. Тя трябва да се

грижи непрестанно за

сигурността и удобството на индивида, затворен между

емоционалните потребности и ог-

раниченията и изскванията на средата. Това взаимодействие

между вегетативната и

централната нервна система поражда непрекъснати психически

конфликти, тъй като всички

нагони по същността си са стремеж да се придобие или избегне

нещо - с други думи,

индивидът желае да придобие нещо или да избегне друго, което

застрашава сигурността

му. Във всекидневието обаче желаното и нежеланото често се

смесват. Например, едно

лице с деликатен стомах желае да яде пикантни ястия, но се

страхува да не му прилошее.

Това поражда вътрешна борба. Понякога, в по-сложни ситуации,

съзнанието се претоварва,

стремейки се да намери правилно решение.

Може би най-важните органични потребности са секс и храна.

Свободното и

естествено задоволяване на половия нагон е възпрепятствано от

правилата на ци-

вилизования живот, а потискането му вероятно е основна

причина за напрежението в

съвременния човек.

Околната среда непрекъснато издига бариери пред желанията ни,

застрашава

спокойствието ни и ни изправя пред множество проблеми.

Приспособяването към различни

ситуации, наред с изискванията на индивидуалната мотивировка,

налага известна

пренастройка, за да се задоволят нагоните. За целта хората

създават различни навици,

тоест механизми за адаптация, които са изключително сложни,

тъй като на всеки нагон

съответстват множество възможни реакции. Степента на зрялост

на адаптационните

механизми хвърля силна светлина върху причините за тревогата.

Възрастният индивид притежава известни способности за

съзнателна нагласа. За

разлика от него, детето е лишено от такива способности. Все пак,

с изключение на половия

нагон, другите му нагони са толкова силни, колкото и на

възрастния. За да се приспособи,

бебето реагира на вътрешните изменения с емоционална възбуда,

плач и рефлексивна

физическа активност. То реагира емоционално на потребностите

си с външни рефлекси и

получава вниманието и грижите на родителите, от които зависи

тяхното задоволяване.

Адаптационните механизми на човека могат да бъдат зрели или

инфантилни. Зрели

са, ако индивидът живее в съзвучие с реалността, адаптира се

напълно към нея и реагира

разумно и интелигентно към околната среда. Незряла е

настройката на индивид, който

реагира преди всичко емоционално (като дете) и емоциите вземат

връх над интелекта. На

практика зрелостта и инфантилизмът не включват всички

реакции на човека, а само някои

техни страни. Например индивидът може да е зрял в семейните

си отношения, но да не е

такъв в обществените. Определени ситуации предизвикват

незрели реакции в уравновесени

хора, защото не са успели да изградят в личността си определени

качества, които са

останали на инфантилно ниво.

Приспособяването и настройката зависят на първо място от

тенденциите, които

личността следва по време на развитието си, а то до известна

степен върви ръка за ръка с

физиологичния растеж. Някои явления, свързани с личностното

развитие, се отразяват

пряко върху чувството за несигурност, тревогата и стресовите

реакции.

Формирането на личността може да се сравни със строежа на

пирамида. Основата й

представлява културната и биологична наследственост, а

следващият ред - отличителните

белези на личността, формирането на личността се състои в

специализиране или ин-

дивидуализиране на първичните безцелни действия на детето.

Изграждат се двигателни

вериги - бариери, които потискат цялостната възбуда на нервната

система и я локализират.

Локализирането постепенно отстранява ненужните действия за

постигане на по-голяма

прецизност. Поведението на детето отначало се изразява в

хаотични реакции на тялото,

които постепенно се диференцират и формират навици и

тенденции.

На по-висш етап на развитие отделните единици на поведение се

обединяват в по-

широка система. Това интегриране е може би крайното ментално

осъществяване, което

индивидът трябва да постигне. Интегрирането означава и сливане

на отделните системи в

едно цяло.

Индивид, чийто живот е изпъстрен с разнообразни и силни

преживявания, несъмнено

притежава по-слабо интегрирана личност в сравнение с

необразования човек, почти лишен

от навици и характерни черти. Може би така ще си обясним защо

простите хора в повечето

случаи имат по-стабилна и по-уравновесена личност от

интелектуалеца. Процесът на

интеграция е от изключително значение за способността за

приспособяване, тъй като ако в

него липсва мисловна дейност, индивидът престава да се развива

и следва стереотипни

модели на поведение. След като разгледаме цялостния процес на

формиране на личността,

ще се върнем отново към този въпрос.

Обединяването на различните изживявания на личността не става

едновременно или

постепенно, тъй като много от тях не се интегрират по подходящ

начин, не успяват да

проникнат в психиката, а „се плъзгат" по повърхността й и после

биват забравени. Така

придобитият опит е много по-беден в сравнение с временните и

преходни изживявания.

Причината се крие в самата природа на човека, който не си прави

труда да осмисли новите

понятия и преживявания, а предпочита да ги противопостави на

вече придобити качества и

навици. В ума са напластени определени форми на мислене и

индивидът смята, че е много

трудно и измерително да промени собствената си интеграция.

Естествено това явление автоматично предизвиква трудности в

приспособяването, тъй

като светът се мени непрекъснато и тласка човека към нова

психическа нагласа.

Понякога се изненадваме от непреодолимите трудности, пред

които се изправя някой

образован човек, мъчейки се да разбере съвсем прости понятия,

които липсват в

интелектуалния му багаж. Интеграцията на личността въпреки

всичко продължава

непрекъснато, но след трийсетгодишна възраст в нея се включват

твърде малко нови

качества.

Другият формиращ процес, тясно свързан с тревогата и

способността за самоконтрол,

е ученето. Той обхваща всички придобивки и промени на

растежа. Голяма част от него се

извършва чрез подражание - с други думи, като преднамерено

или несъзнателно се копира

чуждото поведение и по този начин личността възприема чужди

модели на адаптация.

Психоаналитичната представа за личността се състои от следните

четири части:

1/ Несъзнавано

2/ Подсъзнателно, или То

З/Аз

4/ Свръхаз.

Ако си представим, че съзнанието ни е като езеро, то дъното ще

съответства на

несъзнаваното. Всъщност, несъзнаваното е нашето психологично

и физиологично

наследство. То се управлява от секрецията на ендокринните

жлези, наследствеността,

състава на кръвта, националната принадлежност, обществената и

религиозната среда,

обичаите и тенденциите, културата и милионите предишни

човешки съществувания.

Корените му датират от появата на човека на Земята.

Несъзнаваното е инстинктивната

нисша първична основа на човека.

Посредник между несъзнаваното и Аза е подсъзнанието, или То.

Корените му се крият

в несъзнаваното, с което е тясно свързано. Двете заедно

образуват резервоара на

инстинктите, обичаите и спомените. То не може да бъде морално

или неморално, защото е

съвкупност от различни склонности, инстинкти и желания. То не

познава социалните,

семейни и етични условности, а стремежът му е да задоволи

възможно най-бързо

собствените си органични и психически потребности. Тези

потребности са известни като

нагони. Нагоните са стремежи, произтичащи от подсъзнанието и

изискват задоволяването

на определени нужди.

Азът е онази част от подсъзнанието, която е претърпяла промени

под въздействието

на външни обстоятелства. Азът помага на индивида да се

приспособи, като го учи да

разпознава диктатите на реалността.

Над сферата на Аза се намира Свръхазът или цензурата, който в

известен смисъл

представлява моралната съвест на индивида. Той се формира

главно през детството,

когато детето асимилира културните норми на поведение. Според

Фройд, Свръхазът от мо-

рална гледна точка не е по-висш от Аза, защото се създава под

натиска на обществото.

Свръхазът е Аз, потиснат от възпитанието и социалните

условности, онази част от Аза,

която са моделирали възпитателите ни. Свръхазът издига

различни забрани, които за-

действат репресивните механизми. Репресията се явява като

следствие от борбата между

То и Свръхаза.

Подсъзнанието, или То, се проявява физиологично чрез таламуса,

който е нервен

център, разположен под мозъка. Таламусът и съседните на него

области са център на

инстинктите, емоциите, болката, навиците и настроенията.

Областта на таламуса е основен

мозъчен регулатор - цялата симпатична нервна система зависи от

нея. Съзнателната част

на индивида е представена в главния мозък - седалище на ума,

съзнанието и Волята.

Мозъчната кора е седалище на съзнанието и волята, тя е

регулиращ, контролиращ и

хармонизиращ център, а таламусът е център на емоционалните и

подсъзнателните

импулси. Ако мозъчната кора не функционира добре,

таламусните импулси действат

произволно, без контрол от страна на мозъчната кора и

индивидът става жертва на своите

нагони, емоции, пристъпи на гняв и агресивност.

Механизмът на потискане се задейства, когато от подсъзнанието

постъпи импулс,

противоречащ на морала и възпитанието. Този импулс протича

като електрически ток към

мозъчната кора и среща по пътя си цензурата или Свръхаза,

който го потиска - възможно е

индивидът изобщо да не осъзнае съществуването му, тъй като

импулсът не достига до

мозъчната кора. Той се отклонява към симпатичната нервна

система, разстройва я и тя

поражда чувство за тревога.

Накратко, всеки човек разполага със собствен психически

механизъм, за да посрещне

въздействията на околната среда. Личността е карта на

менталните механизми на всеки

човек. Тази структура е съвкупност от вериги, които позволяват

проява на индивидуалната

интелигентност.

СЪЗНАНИЕ И ХИПСОСЪЗНАНИЕ

Въведох термина ХипсоСъзнание (от гръцката дума хипсо -

„издигане"), за да дам

научно, рационално и физиологично обяснение на различни

функционални смущения в

човека, които са от изключително и решаващо значение в живота

му.

Тези смущения са свързани с неспособността му използва

ефективно интелектуалните

си възможности, за да реши емоционалните си конфликти, да

живее в реалния свят, да

познае истината, да се избави от вредните последици на стреса,

да е в мир с обществената

група и изобщо да се справи с всички онези проблеми, които

изискват правилно

функциониране на мозъка.

На теория фактът, че човек притежава интелигентност, би

трябвало да му позволи да

реши успешно всички тези проблеми. Но какво се извършва

вътре в него и го превръща в

променлива единица, подчинена на обстоятелствата, емоциите и

импулсите си? Защо

необикновената структура на нашия мозък не ни позволява да

посрещнем с истинско

разбиране влиянието на средата?

В нашите възможности е да видим какво става в ума на индивида

и как то му пречи да

използва пълноценно своята интелигентност. Ще се опитаме да

разкрием този фактор, като

вземем за основа психологическите термини от предишната глава

и прибавим някои други в

тази.

Съществува един-единствен основен елемент, който нанася

съществен и неподозиран

упадък на човешкия ум - НИСКОТО НИВО НА СЪЗНАНИЕ.

Съзнанието, което обхваща всички ситуации в съществуването

ни, е основната

същност на психическия ни живот.

Уорън в своя „Речник по психология" дава следното определение

за съзнание:

1) Отличителен белег на психическия живот, характеризиращ се

по различни начини

като: а) най-общо усещане; б) централен ефект на нервното

възприятие; в) способност за

преживяване; г) субективен аспект на мозъчната дейност; д)

взаимоотношение между Аза и

средата.

2/ Общ сбор от преживяванията на субекта в даден момент.

З/ Способност на индивида да познава външните предмети и да

им въздейства.

4/ Отношение на индивида към моралните или социални

противоречия В собственото

му поведение, което предполага някакъв оценъчен критерий.

От тези дефиниции можем да се убедим, че целият живот на

съзнанието се върти

около Аза. Азът е главната отправна точка на индивида, в която

се срещат минало и

бъдеще. Азът трябва винаги да се разглежда като постоянно

свързан със съзнанието.

Надявам се обаче да докажа, доколкото е възможно и като имам

предвид неуловимия и

трудно определим характер на психическите явления, че при

повечето индивиди съзна-

нието „функционира" без Аза, или поне без зряло и стабилно Аз.

Нека първо разделим съзнанието на две основни състояния, които

всички добре

познаваме - сън и будност. За момента ще е по-добре да оставим

настрана определението

на тези състояния, за да разгледаме цялостния феномен на

съзнанието.

Да сравним съзнанието с деленията на термометъра. Да си

представим скала от 20

градуса - десет над нулата и други десет под нулата.

Градусите, разположени над нулата, представляват състоянието

на будност, а тези

под нея - сънното състояние. Знаем, че съществуват различни

степени на дълбочина на

съня, които все още остават неизследвани и некласифицирани

чрез практически приложими

понятия. Никой не се замисля, че наред с различните дълбочинни

нива на сън, има и

няколко степени на будност човек може да бъде повече или по-

малко — буден в обичайната

си дейност.

Ако се върнем към аналогията с термометъра, трябва да отнесем

„топ-линиите"

градуси (над нулата) към будността, а „студените" (под нулата)

към съня. Когато измерваме

температурата, разбираме, че не говорим за две различни явления

- едно, наречено

топлина, и друго - студ. Става дума за едно и също явление, което

наричаме температура.

Както знаем, нулата е условна величина, възприета за удобство.

На практика това означава, че при 10 градуса над нулата все още

е студено, а при 50

градуса под нулата все още е топло. Тоест с 20 градуса над

нулата искаме да посочим, че е

по-малко студено, отколкото при 0 градуса, а когато казваме 50

градуса под нулата, искаме

да поясним, че е ПО-МАЛКО ТОПЛО, отколкото при 0 градуса.

По аналогичен начин сънят и будността трябва да се разглеждат

като едно и също

явление - като различни степени на съзнателност. В нашата скала

на съзнанието сънят и

будността се смесват. Произволната нула отразява само момента

на заставането или, както

погрешно го наричаме, на „загуба на съзнанието".

Съществува привидно състояние на физиологична будност, при

която отсъстват

явленията, характерни за съня, и друго състояние на по-дълбока

будност, свързано с

мозъчната и умствена дейност, което е психически неуловимо.

Ще използваме нашата

скала на съзнанието именно за това състояние, което ще наречем

„истинска будност", за

разлика от физиологичната будност, която пък ще наречем

„привидна будност".

Тъй като става въпрос за ново, сложно явление, ще уточним

някои термини, за да не

настъпи объркване. Когато казваме, че сме будни, ще имаме

предвид истинската или

дълбока будност.

А сега да се опитаме да вградим в този психически комплекс

„съзнателното" и

„подсъзнателното".

Така, както тези термини са интерпретирани от традиционната

психология, те се

оказват неприложими към общата схема на скалата на съзнанието

и затова сме принудени

да въведем трети елемент, който ще наречем „свръхсъзнателно".

Невъзможно е да определим точното място на

свръхсъзнателното, съзнателното и

подсъзнателното, тъй като техният диапазон на действие Варира

според менталната

дейност на индивида. Можем само да се опитаме да определим

елементите на съзнанието,

които включват всяка една от тези части. Ето защо, трябва да

анализираме подробно

явлението АЗ.

Какво е Азът? Обикновено го определят като „самоличност", като

нещо, което се

запазва без съществени промени до края на живота ни.

Ще се опитаме да дадем такава дефиниция, която да свърже

понятието за Аза с по-

конкретни и определени човешки способности в пълно

съответствие с теорията ни за

нивото на съзнателност.

АЗЪТ Е СЪВКУПНОСТ ОТ СЪЗНАТЕЛНО РЕФЛЕКТИВНОТО

ПОЗНАНИЕ НА

ИНДИВИДА.

На пръв поглед Азът е само още едно наименование на

личността. Самата представа

за личността като нещо уникално и различно за всеки човек ни

подтиква да я

отъждествяваме с Аза. Всъщност при анализ в светлината на

системата ХипсоСъзнание ще

видим, че Азът е пълна противоположност на личността.

Нека разделим индивида на два основни механизма -Аз и Ние.

Тук обаче Ние има

малко по-различно значение от това на Фриц Кюнкел. Ще

разглеждаме това Ние като

синоним на личността, като показател за решаващото

въздействие на социалната група

върху индивида, когото тя формира, моделира и трансформира.

Ние е това, което не е

същностно за индивида. То е пряко или косвено въздействие на

други умове, проникнало в

неговия ум, без той да може да се противопостави или да се

изтръгне от натиска му.

Азът, за разлика от Ние, е всичко онова, което е същностно за

индивида. Азът е онази

част от влиянията на културата и бита, които индивидът е избрал

целенасочено и е

променил, разширил и приложил по собствена преценка.

Истинското Аз се формира винаги

въз основа на размисъл и интелигентен анализ на фактите.

Всеки индивид притежава Аз, но той е извън обсега на

функционалния механизъм на

интелекта. Такъв Аз обикновено не е зряла, разбита и опитна

единица, а само едно

ограничено до минимум, лабилно и безсилно „аз". Всички хора са

имали някакви

проблясъци на съзнателно познание и именно те са формирали

тяхното Аз.

Вече определихме Аза като „съвкупност от съзнателно

рефлективното познание на

индивида". Нека не забравяме, че не говорим за Аза в

общоприетия му психологически

смисъл, а за едно АЗ с главни букви. Това е истинското АЗ,

Вътрешно присъщо на човека,

за разлика от псевдо-Аза, присъщ повече на полусъзнателни

същества, неспособни да

използват творчески интелигентността си.

Всички хора, при които Азът не е формиран от съвкупността на

съзнателно

рефлективното познание, не притежават Аз в точния смисъл на

думата, а само Ние. При

други индивиди Азът съществува, но е сведен до минимум

поради крайно ограничения сбор

от съзнателен опит.

Каква е причината едни да имат истинско АЗ, а други - не?

Познанието, защото то е

архитектът, който гради човешкия ментален механизъм. По-

нататък ще обясним, че не е

толкова важно КАКВО научаваме, а КАК го научаваме.

Може да разграничим пет различни вида учене или познание:

1) Несъзнателно познание

2) Несъзнателно рефлективно познание

3) Съзнателно познание

4) Съзнателно рефлективно познание

5) Свръхсъзнателно рефлективно познание.

Несъзнателното познание протича главно чрез създаване на

условни рефлекси,

подражание и- внушение -то заедно с несъзнателно рефективното

познание формира

подсъзнанието.

Несъзнателно рефлективното познание се натрупва, когато

индивидът разсъждава

подробно Върху понятия или преживявания, но при ниско ниво

на будност. Възможно ли е

човек да е несъзнателен, ако използва своята интелигентност?

Нека разгледаме скалата за

измерване на съзнанието. Виждаме, че деленията съответстват на

степените на будност,

през които преминава индивидът. По време на този преход той не

губи способността си да

разсъждава, но тя се изменя под въздействието на полусънното

състояние. Нима не

мислим и не разсъждаваме по време на сън? По-нататък ще

разгледаме темата по-

задълбочено.

Съзнателното познание се извършва, когато индивидът поддържа

високо ниво на

будност, но е лишен до известна степен от способността да

разсъждава или не я използва

правилно.

Съзнателно рефлективното познание протича, когато индивидът

използва

рефлективната си способност при по-високо ниво на

съзнателност или будност от

обичайното.

Накрая, свръхсъзнателно рефлективно познание постига онзи

индивид, който чрез

определен метод се е издигнал до високо ниво на съзнателност и

наред с това прилага

особено добре рефлективната си способност.

Съзнателното и съзнателно рефлективното познание, взети

заедно, образуват

съзнанието, а свръхсъзнателно рефлективното познание -

свръхсъзнанието на индивида.

Много малко хора притежават свръхсъзнателното, което

представлява максимална степен

на реализация на индивида.

Ако разгледаме различните състояния на съзнанието, ще стигнем

до изключително

важен факт - сънното и будното състояние се преплитат в мозъка

и оказват въздействие

върху неговия механизъм. Индивидът никога не е напълно заспал

или напълно буден.

Денем в състоянието на будност винаги присъства известна доза

сън. През нощта, когато

сънуваме, винаги поддържаме някакво състояние на

съзнателност.

За да оценим степента на функционалните смущения,

предизвикани в мозъка от

сънното състояние, ще разгледаме накратко психическата

дейност по време на сън. Светът

на сънищата е лишен от логика, съразмерност и разумна

интелигентност. Събитията, които

„настъпват" по време на сън, са в пълен разрез с реалния живот

на индивида и не зависят

от физическите и моралните закони. Това е светът на абсурдното

и нелогичното, където

властва фантазията. По-висшите способности на ума временно са

блокирани и остават да

действат само инстинктивните и емоционалните сили. Индивидът

разсъждава, но този

процес напълно се изкривява под въздействието на съня. Думата

„изкривяване" много точно

описва това, което става в мозъка. Човек усилено разсъждава, но

разсъжденията му са

деформирани поради капризното и изменящо се влияние на

онеиричната атмосфера, която

неизменно присъства. Обикновеният човек е неспособен да живее

пълноценно в реалния

свят. Ще наречем това явление „ниско ниво на съзнание". Всички

хора с ниско ниво на

съзнание се намират в дълбоко сънно състояние. Психиката на

индивидите с по-високо

ниво на съзнание има по-слаба сънна характеристика. За да

подчертаем огромното

значение на този факт, приемаме следното твърдение: степента

на функционално

съвършенство на човешкия ум е правопропорционална на по-

високото и

обратнопропорционална на по-ниското ниво на съзнание.

Колкото по-високо е нивото на съзнание на човека, толкова по-

голяма е способността

му да прилага пълноценно интелектуалните си способности, за да

живее в реалния свят, да

преодолее вътрешните противоречия и да познае истината.

Това явление, непознато за психологията, както и всичко

отнасящо се до истинското

Аз, несъмнено е най-важният ключ за разшифроване на

тревожните и променливи реакции

в човешкото поведение.

Отношението между съзнание и интелигентност е тясно свързано

с този въпрос. Ясно

е, че като говорим за съзнание, използваме тази дума в смисъл на

„високо ниво на

съзнание".

Съзнанието и интелигентността не са идентични. Нещо повече,

любопитно е да

отбележим, че на практика прекалено културният и образован

индивид поддържа по-ниско

ниво на будност от необразования работник. Образованият човек

до голяма степен е лишен

от същинско Аз, тъй като носи голям културен товар -с други

думи, влиянието на социалната

група в него е много силно, широко и всеобхватно. Следователно

той притежава много от

онова, „което не е същностно за него" и на преден план в

съзнанието му стои Ние. Необ-

разованият човек с ограничен опит и култура има само онова,

което е негово - той

притежава повече Аз, отколкото Ние.

Още древните философи в стремежа си да намерят истината

стигнали до тези прости

понятия. Те разбирали, че за да е валидно, познанието трябва да

отговаря на истината и че

мъдростта е съвършена форма на познание. А кога един индивид

става мъдър! Когато е

способен да вижда нещата такива, каквито са в действителност,

отвъд чистата привидност,

като прекрачи бариерите на съня.

За съжаление, теорията за нивото на съзнание ни навежда на

мисълта, че ние, хората,

сме жертва на чудовищна измама, защото част от съзнанието ни

(под влияние на сънното

състояние) пречи на правилното функциониране на мозъка. Това

донякъде е така, защото

живеем в свят, където целта е да се формират интелигентни

същества, но за жалост с

твърде ниско ниво на съзнателност. Ако малко се замислим върху

неуловимото

въздействие на съня, лесно ще проумеем трудностите, с които се

сблъсква човек, когато

изучава тънкия механизъм на ума, особено като вземем предвид,

че собственото ни

мислене е засегнато от тези смущения. Очевидно за да може да

изследваме и разберем

докрай това явление, трябва първо да освободим собствения си

разум от смущаващото

влияние на фантастичния свят на сънищата.

НИСКО НИВО НА СЪЗНАНИЕ: ПРИЧИНИ И СЛЕДСТВИЯ

Основна причина за ниското ниво на съзнание е несъмнено

недоразвитостта на

истинското АЗ. За това допринасят много различни и променливи

фактори. Ще ги

анализираме, като отново се върнем към нашето определение за

Аза:

„Азът е съвкупност от съзнателно рефлективното познание" и „За

разлика от Ние, Азът

е всичко онова, което е същностно за индивида". За по-голяма

яснота ще наричаме

ИНДИВИД човек, притежаващ напълно разбито и зряло Аз, а

АНТИИНДИВИД - онзи, който

притежава само Ние, както ще проличи в следните отношения:

Съзнателно рефлективно познание = Аз = индивид = високо ниво

на съзнание.

Несъзнателно познание = Ние = Антииндивид = ниско ниво на

съзнание.

Антииндивидът е естествен продукт на пасивното подчинение на

моделите за

поведение в групата. Поради хедонистичното си отношение този

тип човек по принцип

избягва да размишлява върху факти и идеи, не-съвпадащи с

традиционните схващания. По-

лесно е да се оставим да ни води тълпата и да възприемем

нейните навици, вкусове и

обичаи,отколкото да изградим собствена ценностна скала. Това

отношение стига до

крайност, когато индивидът живее под диктата на колектива и е

неспособен да постигне

духовна независимост. По този начин той се превръща в

поредното винтче от гигантската

машина. Антииндивидът е с ленива мисъл, не обича да се впуска

в разумен анализ на

нещата, а ако се замисли, то е случайно. Той е неспособен да

изгради собствена представа

за живота, за човешките отношения, за съществуването на Бог и

предпочита да поглъща

безропотно догмите, изработени от някоя религия, философско

или политическо движение.

Такъв човек сляпо приема онова, което твърди или отрича

науката. Ако науката твърди

например, че телепатията е шарлатанство, той не си прави труда

да размишлява върху

това. Не поставя и под най-малко съмнение университетските

светила и в наивността си

приема научната титла като доказателство за безспорна мъдрост.

Той живее в постоянен

страх от това „Какво ще кажат хората" и определя поведението си

според чуждото мнение.

Неспособен е да разграничава познанията от Вярванията си и

разпалено защитава някаква

гледна точка само защото е убеден, че „това е така".

Антииндивидът е едновременно причина и следствие от ниското

ниво на съзнание. В

механизма на съзнанието обаче е невъзможно да различим чисти

причини и следствия, тъй

като те се намират в непрекъснато взаимодействие. Следните две

твърдения например са

еднакво валидни: „Антииндивидът е продукт на ниско ниво на

съзнание" и „Ниското ниво на

съзнание е следствие от състоянието „антииндивид".

Основателно може да зададем

въпроса - къде е първопричината? Дали ниското ниво на съзнание

е следствие от

състоянието „антииндивид" или антииндивидът е следствие от

ниското ниво на съзнание?

Всъщност, първопричината е ниското ниво на съзнание. Вече

посочихме, че

съзнателно рефлективното познание формира зрялото Аз. Тогава

как е възможно човек да

учи съзнателно и рефлективно, ако няма зряло Аз? Стечението на

положителни фактори на

средата по време на младостта, наред с някои лични качества,

пробужда съзнанието. За

съжаление, тези елементи по своя характер са антисоциални и

антикултурни, в смисъл че

нарушават установените норми. Например, ако едно дете бъде

затворено вкъщи, то ще

поддържа слаби контакти с връстниците си, ще клони повече към

умозрителност и

наблюдателност, ще медитира много по-задълбочено върху

всичко, което прониква през

неговия съзнателен фокус. Такова ранно и широко използване на

висшите интелектуални

способности формира Аза и той бързо се развива, стига детето да

постоянства в

анализирането на околния свят. Най-важните елементи за

формирането на високо ниво на

съзнателност са честите промени и обогатяващите преживявания

под ръководството на

родители, които умело насърчават инициативата и

интелектуалното любопитство на детето.

Използването на специални методи в училище разбира се би

осигурило система на

обучение, насочена към постигането на високо ниво на съзнание,

но това предполага

разбиране на явлението „будност" от страна на съответните

власти, Които първо трябва

сами да я постигнат.

Целта на образователната система е да даде знания на детето, но

не и да му позволи

да постигне истинско разбиране на тези знания. Детето е

принудено да учи сложни

елементи, без да се е научило първо да мисли.

Нужно е да уточним някои термини с твърде широк смисъл, за да

обясним механизма

на придобиване на знанията. Ще дадем на някои думи по-пълно и

точно значение, за да ги

разграничим от общоприетите, които се оказват неприложими

към по-висшите ментални

механизми.

„Да знаеш" не значи „да разбираш".

„Да мислиш" не значи „да медитираш".

Човек може да знае без да разбира, но не може да разбира без да

знае. Всъщност

разбирането е крайната обработка на определена област знания,

която позволява да се

направят солидни и задълбочени заключения, напълно

интегрирани в разума на индивида.

Разбирането е съвършена форма на знание. „Да знаеш" е само

повърхностно впечатление

от данни или информация, повече, или по-малко запечатано в

паметта. Човек, който „знае",

може да изразява единствено стереотипни понятия, докато онзи,

който разбира, може да

прави преценки. Антииндивидът „знае", индивидът „разбира".

Известно е, че всеки процес на дълбоко разбиране Ввияе върху

интеграцията на

определени елементи, които никога не се забравят. Например,

правилното разбиране на

теорията на относителността поражда в мозъка ясен образ, който

е на разположение на

индивида във всеки момент. „Знаенето" е ограничено, защото не

дава цялостна представа.

Разбирането позволява да се направят сравнения и да се

установят отношения, които ще

допринесат за задълбочаване, разширяване и усъвършенстване на

понятията.

„Да мислиш не значи да медитираш". Да мислиш и да медитираш

не е едно и също. В

тази книга медитацията се разглежда като процес на дълбоко

разбиране, извършващо се в

състояние на будност, по-високо отколкото обикновено. Всички

хора мислят, но много малко

медитират. В нормалната си проява мисълта е объркана, хаотична

и случайна дейност, при

която индивидът зависи и е увлечен от въображението. Би могло

да се каже, че той „не

мисли", а е „принуден да мисли". „Мислещият" е подвластен на

предразсъдъците и

вярванията си, на емоционалните, инстинктивните и страстните

състояния.

От друга, медитацията предполага по-висша мозъчна дейност,

при която индивидът

упражнява доброволно, целенасочено и съзнателно способността

си да разсъждава.

Яснотата на ума - качество, което притежават много малко

индивиди - е най-важното в акта

на „медитация". Невъзможно е „да се мисли" ясно. Знаем, че

обичайното умствено

състояние на човека е повече или по-малко смътно, объркано и

разпокъсано, дори когато се

прилага за интелектуално решаване на някои неизвестни.

Накратко, „мисленето" е синоним на „знаенето", а „медитацията"

- на „разбирането".

На пръв поглед логиката ни предоставя необходимите елементи

за резултатно

мислене. За съжаление тя не може да ни помогне да поправим

грешките, дължащи се на

деформирани понятия поради липса на достатъчно и правилни

наблюдения. Във

всекидневието мисленето ни се опира на неопределени и неясни

понятия. В действителност

мисълта ни може да достигне до пълна яснота само по

изключение.

Липсата на контрол върху интелектуалните способности е една

от основните причини

за ниското ниво на съзнание.

Друга такава причина е явлението „идентификация".

Идентификация настъпва, когато

съзнанието ни е погълнато от някаква идея, когато е приковано

към някакво външно или

вътрешно явление или е привлечено от зрителни или звукови

образи и движения с

конкретен характер.

Да си представим съзнанието като гумена топка, прикрепена към

челото. При

идентификация съзнанието, което може да е на по-ниско или по-

високо ниво, се привлича

или отблъсква от някакъв външен предмет. Да допуснем, че

индивидът се е разположил

удобно в креслото квъщи и не прави нищо особено. Изведнъж

някой хвърля камък и

стъклото на прозореца се счупва.

Мигновено гумената топка (съзнанието) се проектира върху

случилото се и се връща

обратно със сетивно съобщение, което остава неразтълкувано и

неразбрано, тъй като

индивидът е „несъзнателен" - тоест, способността му за преценка

временно е изтрита.

Поради тази причина той силно се стряска, тъй като не може да

се върне към съзнателност

преди да получи сетивния сигнал. Тук имаме типичен случай на

идентификация, или

проектиране на Аза. Индивидът става част от самото явление,

като го изпитва с особена

сила. С други думи той се слива с явлението „счупване на

стъклото". Идентификацията

превръща човека от зрител в действащо лице и той лесно губи

равновесие.

В обикновения живот непрекъснато се сблъскваме с проблеми и

събития, които не ни

засягат пряко, но ни разтърсват с голяма емоционална сила.

Колкото по-голяма е степента

на идентификация с определен проблем, толкова по-

развълнувани сме.

Да вземем един прост пример - виждаме на улицата да лежи в

безсъзнание припаднал

човек. Това ни смущава до известна степен. Нека сега

предположим, че припадналият е

член от семейството ни. В този случай вероятно ще се

почувстваме дълбоко разтърсени,

тъй като идентификацията ще бъде много по-силна поради

емоционалните връзки.

Колкото по-„неидентифицирани" сме с дадена ситуация, толкова

по-ясно можем да

разсъждаваме. Сравнително лесно е например да посъветваме

приятел как да реши

проблем, който той самият не може ясно да види поради пълната

си идентификицаия с

него, тъй като той се е отъждествил напълно с него, докато за нас

причините са очевидни.

Ако обаче този проблем е наш, сигурно няма да можем да

намерим подходящо решение.

Като разберем явлението „идентификация". можем да намерим

ключ за постигане на

душевно спокойствие, а в следващите глави ще обсъдим методи,

насочени към тази цел

Виждаме, че при формирането и запазването на ниско ниво на

съзнание съществува

един порочен кръг, тъй като то поражда определени психически

състояния, които на свой

ред държат индивида в сънно състояние. Вътрешните конфликти

пораждат и поддържат у

него ниско ниво на будност, като го отдалечават от

действителността. Комплексите,

отчаянието, депресиите и неврозите са смъртни врагове на

съзнанието.

Навиците издигат истинска бариера пред постигането на високо

ниво на будност, тъй

като снижават съзнателното внимание, необходимо за

извършване на нашите действия.

Неспособността да се събудим в основата си е разстройство на

мозъчните и умствени

функции. Не съществува нормален човек в идеалния смисъл на

думата - всички хора са

повече или по-малко повлияни от принудителни импулси. Всяко

нервно разстройство е

умствено смущение, а всяко умствено смущение разстройва

нормалното функциониране на

мозъка.

Обикновено разумът би трябвало да помогне на индивида да

контролира състоянията,

свързани с негативните емоции и изкуственото напрежение.

Виждаме обаче, че

високоинтелигентните хора нямат по-голям самоконтрол

отколкото хората с по-нисък

коефициент на интелигентност.

Често сънното състояние (ниско съзнателно ниво) е продължение

на зародишния

стадий - детето спи и се чувства удобно и закриляно от майката.

Травмата на раждането,

причинена от рязкото отделяне от майката, често остава и в

зрялата възраст и може да

задържи на инфантилно ниво широки аспекти на личността.

Такъв индивид никога не

достига зрелост и вечно търси заместител на образа на майката.

Хора с бедна на нюанси и преживявания личност не-рядко са по-

уравновесени и

стабилни.

Човекът с ниско ниво на съзнание по необходимост страда от

изкуствено засилено

нервно напрежение, липсва му самоконтрол, изпитва умора, не

може да се съсредоточава,

има ниска производителност и тъй нататък.

СЪЗНАНИЕ И ПОДСЪЗНАНИЕ

Човешкият ум се състои от съзнателна и подсъзнателна част.

Класическата представа

за това деление е айсбергът - виждаме само върха му, а по-

голямата част остава скрита

под морската повърхност. Частта, до която нямаме постоянен и

свободен достъп,

представлява отделна личност в индивида, една непозната,

тайнствена, сложна и

ирационална същност. Във връзва с темите, разглеждани в тази

глава, няма да правим

разлива между подсъзнателното и несъзнаваното, тъй като те се

различават само по

степента на будност.

Между съзнателното и несъзнаваното има характерни разлики, по

които може лесно да

ги разграничим. Ето някои от тях:

Съзнателно мислене

- следва правилата на логиката

- ясно изразена способност за разграничаване

- подчинява се на социалните норми, независимо каква цена има

такова подчинение за

индивида

- ръководи се от чувството за дълг.

- основава се на разсъждението и себеизизявата.

Несъзнателно мислене

- има собствена логика, която не следва правилата на силогизма,

нито отношението

между причина и следствие.

- Крититичната способност за разграничаване не е ясно

установена.

- зачита единствено психофизическото благосъстояние на

индивида и не се

интересува какви последици може да има такова поведение за

останалите.

- ръководи се от принципа на удоволствието.

- гради се на емоциите и се развива чрез тяхното потискане.

Съзнателното и подсъзнателното представляват две отделни

личности във всеки от

нас, но не съществува ясна и точна граница помежду им. Те са в

постоянно

взаимодействие. Продуктът от интелектуалната дейност е

смесица от съзнателни и

подсъзнателни елементи. Например, когато взимаме решение,

никога не знаем до каква

степен несъзнателните импулси и преживявания са повлияли на

нашия интелектуален

процес. Тази намеса на мисли, които не се ръководят от нормите

на логиката и разсъдъка,

може да спре безвъзвратно индивида по пътя му към истината,

принуждавайки го да

възприеме за реални елементи, които изобщо не отговарят на

действителността.

Нека да си зададем въпроса можем ли да преценим кога

мисленето ни е съзнателно и

кога - несъзнателно. И най-повърхностният поглед към проблема

разкрива непреодолими

трудности. Нима мислещият може да се самоизследва със

собствения си познавателен

апарат, за да определи до каква степен способността му за анализ

е съвършена или

неточна? При оценка на другите се явяват същите пречки, защото

анализиращият трябва

първо да определи собственото си ниво на съзнателност.

Нужно ли е да разглеждаме намесата на подсъзнанието като

функционално

разстройство или трябва да я възприемаме като нещо естествено,

нормално и необходимо?

За да отговорим на този въпрос, нека се върнем към

класификацията на човечеството

на „индивиди" и „антииндивиди" и към възможността да се

постигне „свръхсъзнание".

Относително свободната воля на човешкото същество му дава

възможност да избира

в определени граници това, което желае да постигне в живота. Не

трябва да съдим,

критикуваме или упрекваме онези, които се задоволяват да

вегетират в собственото си

невежество, без да се стремят да опознаят себе си. Всички не

могат да бъдат еднакви.

Есетствено е да има антииндивиди, индивиди, гении, грубияни,

безделници и прочее. За

онези, които не се стремят да познаят истината, ниското ниво на

съзнателност трябвало да

се разглежда като нормално и необходимо. За разлика от тях,

хората, които смятат за свой

неотменен дълг да се усъвършенстват и да постигнат пълна

реализация и зрялост като

индивиди, трябва да разглеждат намесата на подсъзнанието като

явление, от чието

превъзмогване зависи техния напредък.

Освен за „антииндивиди", може да говорим и за „антихора",

чието съзнание почти не се

отличава от животинското. Следователно, въз основа на нашата

теория за съзнателното

ниво може да стигнем до логичното заключение, че именно

съзнанието отличава човека от

животното. Човешкото в човека не е свързано с неговата

интелигентност. Наблюдават се

индивиди с блестяща интелигентност, но изцяло обладани от

животински страсти. Доктор

Джекил и мистър Хайд в книгата на Робърт Луис Стивънсън

символично представят

животинския фактор, скрит в несъзнаваното. Трябва обаче да

поясним, че подсъзнанието,

също като децата, не е нито добро, нито лошо - там просто липсва

такъв критерий. То е

лековерно, злосторно, лесно се поддава на външни внушения и

представлява един вид

продължение на детството. Къде е детето, което някога сме били?

Обикновено гледаме на

него като на нещо отминало и отдавна отмряло, за да даде път на

възрастния. То обаче

живее в латентен вид във всекиго, приспано от възпитанието. В

моменти на напрежение

детето у нас изплува и поема управлението на мозъка, като ни

тласка към ирационални

действия, дължащи се на инфантилни реакции на страх, гняв или

любов. Това дете трябва

да възпитаваме и дисциплинираме, за да пораснем наистина и да

придобием емоционална

и интелектуална зрялост.

Ние дори не си даваме сметка доколко сме деца, докъде стига

играта ни с живота, как

бягаме от реалността, за да потърсим убежище в скута на

въображаемата майка и да се

унесем в детски мечти. Много рядко човек е способен да се

изправи пред живота такъв,

какъвто е и да погледне действителността лице в лице, без да

потъва във въображаем свят,

изграден по собствен вкус. Причината за това е, че трябва да

успокои тревогата на детето в

сблъсъка му с истинския свят, където то се чувства самотно,

безпомощно и изоставено.

Само действително зрелият човек може да живее в реалността и

да познае света такъв,

какъвто е, без да го украсява, за да го направи по-поносим.

Детето във всеки от нас си прави лоши шеги и обикновено

проваля съзнателните ни

планове. От него зависи до голяма степен дали сме здрави или

болни, дали просперираме

или се разоряваме, дали успяваме или се проваляме.

В моменти на ужас това безкритично дете е способно да ни

заслепи, да ни накара да

онемеем или да ни парализира от страх. При други, по-добри

обстоятелства то ликува от

нашия успех. То е способно непрекъснато да ни пречи да

печелим пари, но може и да ни

помогне. Ако то се интересува активно от нашите проекти, със

сигурност ще успеем, но ако

е равнодушно към тях, напредъкът ни ще е много бавен или

никакъв. Парадоксално е, че

това неразумно и лишено от преценка дете е в много отношения

наш господар и управлява

голяма част от мозъка ни. То знае повече, отколкото

съзнателното ни Аз, то е архивът,

където са записани всички случили се събития, всички бегли

сравнения, всички

подсъзнателни наблюдения. Не можем да направим нищо без

негово разрешение и помощ.

Ако то не ни даде разрешение за някакво начинание, със

сигурност ще се провалим, но ако

ни подкрепи, непременно ще успеем.

Безброй са случаите на хора, прекарали тежки физически

страдания, причинени от

подсъзнанието - в инфантилните си усилия да избягат от

неприятните факти, те прибягват

към убежището на болестта или инвалидността.

Много психосоматични заболявания се дължат на бягство от

онези неща, които

дълбоко ни разстройват и тогава болестта е приемливо

оправдание да избегнем сблъсъка с

действителността.

Властта на подсъзнанието в живота ни е огромна -вярваме, че Бог

ни е помогнал в

нещо, докато всъщност ние сме използвали вярата си в някакво

божествено същество като

средство за постигане на определени цели. Разбира се, когато

вярваме дълбоко и истински

в нещо, ние печелим съдействието на подсъзнанието. Д-р Джон

Файфър описва това

явление в книгата си „Човешкият мозък":

„Доброволен участник в експеримента е подложен на хипноза и

хипнотизаторът му

казва, че ще докосне ръката му с нагорещено желязо. Той е готов

за най-лошото и то идва.

Няма значение дали хипнотизаторът използва вместо нагорещено

желязо пръста си, молив

или късче лед - ефектът е винаги един и същ. Хипнотизираният

крещи от болка и дърпа

ръката си. Очакването на изгарянето е толкова силно, че

причинява същите изменения в

организма, както при истинско изгаряне. По кръвоносните съдове

към ръката протича

безцветна течност и избива навън в „засегнатата" зона. Течността

предизвиква появата на

истински мехури, толкова болезнени и дълготрайни, колкото

предизвиканите от

действително изгаряне".

Единствената причина за това явление е въздействието на

подсъзнанието върху

тялото. Както ще обясним по-нататък, хипнотичното състояние е

принудително свеждане на

човека до много ниско ниво на съзнателност.

Нека се спрем на едно още по-интересно явление.

Хипнотизираният субект получава

следното постхипнотично внушение - докосването с пръст ще е

равносилно на докосване с

нагорещено желязо. Резултатът винаги е същият като при

истинско изгаряне - въпреки че

субектът вече е излязъл от хипнозата и е в съзнание, той

неизбежно става жертва на

неудържимия натиск на подсъзнанието. Този експеримент ясно

ни показва каква огромна

сила упражняват върху нас дълбоко вкоренените представи.

Да разгледаме какво става, когато нивото на съзнание се издигне.

Издигането винаги е

свързано с намаляване на полето на ментална дейност,

контролирано от подсъзнанието, и

разширяване на полето на ментална дейност, контролирано от

съзнателната част. С други

думи, когато издигаме съзнателното си ниво, ние придаваме

съзнателност на

подсъзнанието. Това означава, че подлагаме „детето" на някакъв

контрол. „Детето" ще ни се

подчинява, докато поддържаме високо ниво на съзнателност.

Това отчасти е целта на мето-

да ХипсоСъзнание.

ХИПНОЗА

Обикновено за хипнозата се мисли като за нещо далечно, което

не засяга пряко нашия

живот. При самото споменаване на тази дума си представяме

цирков спектакъл, където

илюзионистът принуждава лица от публиката да извършват

всевъзможни смешни и странни

неща. Човек не приема дори за миг мисълта, че е пряко и лично

свързан с различни

хипнотични явления. Всъщност хипнозата е неразделна част от

психическия ни живот още

от момента на раждането.

Оскъдните данни за действително научния аспект на хипнозата са

причина да я

считаме единствено като процес, протичащ между хипнотизатора

и поддаващия се на

хипноза субект, при което последният временно губи волята и

преценката си. Това обаче е

само съзнателно и преднамерено предизвикване на състояние на

хипноза. В по-

разпространената си проява хипнозата е спонтанен процес,

предизвикван от определени

естествени хипнотични елементи или извършван несъзнателно от

някои хора.

Хипнозата се определя като емоционална реакция,

предизвикваща определени психо-

физиологични промени..

Има две основни емоционални състояния, които д-р Уолтър Хес

(носител на Нобелова

награда за медицина 1949 г., за изследванията си върху мозъка)

нарича „ерготропно" и

„трофотропно". Ерготропното състояние съответства на тревожна

емоционална реакция,

при която се възбужда симпатичната нервна система, а

трофотропното - на стабилизираща

емоция, при която доминира парасимпатичната нервна система.

Всеки хипнотичен процес протича неизменно чрез тревожна или

стабилизираща

емоционална реакция. Първото и най-просто хипнозно състояние

е онова, което изпитва

детето под въздействието на майчините ласки и приспивни

песни. Те предизвикват

релаксация и регулират органичните процеси. Нормалното

развитие на личността се състои

в намиране на правилен баланс между успокояващите и

тревожните стимули. Установено е

с различни експерименти и наблюдения, че липсата на

хипнотичния стимул на майката

забавя нормалното развитие на детето. То може да претърпи

сериозни физически и

психически увреждания, а в някои случаи дори да настъпи смърт.

Хипнозата винаги предизвиква усилено емоционално състояние,

независимо дали е

стабилизиращо или разстройващо. Техниките за хипнотизиране

хвърлят много светлина

върху спонтанните и несъзнателни аспекти на този процес.

Всички без изключение

прибягват до съсредоточаване на вниманието на субекта върху

нещо. В древността са

прилагали внезапен разтърсващ стимул, например удар на гонг,

съчетан с категорична

заповед за заспиване. При други процедури вниманието на

индивида се задържа чрез

слухови или визуални стимули. За да предизвика положително

или стабилизиращо

хипнозно състояние, хипнотизаторът си служи с различни

внушения, довеждащи до

физическа и емоционална релаксация.

Емоциите имат различна степен на интензивност. Степените

съответстват на

дълбочината на хипнозата. При всяка степен настъпват

изменения в поведението, които

засягат интелектуалните способности и нормалните реакции на

субекта. Някои от тези

промени според дълбочината на хипнозното състояние са

следните: изменения във

физическите функции, екзалтация на въображението,

халюцинации, аналгезия, спонтанна

каталепсия, намаляване и прекъсване на връзката с външния свят

и накрая временно

прекратяване на жизнените функции, или състояние на летаргия с

потискане на обмяната,

дишането и кръвообращението. Хипнозата всъщност е форма на

емоционален шок.

Пириц в своя труд „Въведение в психологията" твърди, че най-

важният психологически

фактор в човешката маса се крие в емоциите, „тъй като

екзалтацията им е обратно

пропорционална на интелектуалния и волеви живот, и

способността на индивида за

критична оценка и висшите психически функции отслабват.

Индивидът изпада в състояние

на свръхподатливост на внушение и увеличена склонност към

подражание". Фройд

определя преднамерената хипноза като „колективна формация,

състояща се само от двама

души".

Ако се върнем към теорията за нивото на съзнание, трябва да

определим хипнозата

като дълбок спад в нивото на съзнателност, причинен от внезапно

или постепенно

завладяване на вниманието на субекта. Следователно,

поведението на хипнотизирания

субект твърде много напомня характеристиките на

несъзнателното мислене.

При хипнозата детето в човека изплува на повърхността, а то

лесно се поддава на

внушение, тъй като е лишено от интелектуална зрялост. Как

убеждаваме детето да избърши

нещо? Естествено, налагаме му волята си, като внушаваме страх с

властен тон (ерготропна

реакция) или го успокояваме, като му предлагаме някаква

награда (трофотропна реакция).

Животът поражда поредица от разстройващи и стабилизиращи

емоционални

състояния, което показва, че хипнозното състояние е неразделна

част от всекидневната

човешка дейност. По този начин на повърхността излизат

подсъзнателни форми на

мислене, като емоционалните състояния взимат връх над висшите

функции на интелекта.

В съвременния свят човек особено трудно може да излезе от

хипнозното състояние и

да се превърне от „антииндивид" в „индивид". Имам предвид

непреодолимото културно и

емоционално въздействие на обществената група и на някои

технологически придобивки.

Масата поглъща индивида и го облъчва с настроенията си, като

го хипнотизира и подлага

на непрекъснато емоционално въздействие. Според Анатол

Милехнин,

„психофизиологичното поведение на индивидите, съставляващи

множеството, е по

същността си идентично с това, което се поражда при

преднамерено предизвикано

хипнозно състояние с определена дълбочина".

В прочутата си книга „Психология на тълпата" Постав льо Бон

формулира закона за

менталното единство на тълпата. Живеем в ерата на тълпите.

Всичко е организирано

съгласно политическата, икономическа, философска или

религиозна принадлежност на

индивида, който е безсилен да се изтръгне от въздействието на

групата. В същата книга Льо

Бон излага твърде интересни принципи, тясно свързани с тази

тема:

„...Съществува психологически закон за менталното единство на

тълпата... Най-

удивителният факт, който наблюдаваме в психологическата

тълпа, е следният: каквито и да

са съставляващите я индивиди, колкото и да е сходен начинът им

на живот, работата им,

характера и интелигентността им, поради самото обстоятелство,

че са се превърнали в

тълпа, те придобиват нещо подобно на колективна душа, която ги

принуждава да мислят,

чувстват и действат по начин съвсем различен от този, по който

биха мислили, чукствали

или действали поотделно... Разпадането на съзнателната личност

за сметка на

несъзнателната, насочването чрез внушение, заразяването на

чувствата и мислите в същия

смисъл, и склонността внушенията веднага да се превръщат в

дела са основните

характеристики на индивида в тълпата. Това вече не е същият

индивид, а безволев

автомат".

Според описанието на Льо Бон, поведението на тълпата е

предизвикано от ниското

ниво на съзнателност - хипнозно състояние, при което отпада

способността за разсъждение,

критичност и разграничение. Индивидуалната интелигентност не

помага на субекта да се

изтръгне от хипнозното въздействие на общността, освен ако той

не притежава високо ниво

на съзнателност, постигнато целенасочено или спонтанно.

Политическите и религиозни

общности особено ефикасно пречат на своите последователи да

постигнат интелектуална

независимост, а те освен това са подложени и на много по-

широкото и мощно въздействие

на човечеството, особено що се отнася до неговата форма на

култура и организация.

Следователно хипнозното състояние е присъщо за „нормалното"

съществуване на

човека. Онези, които по различни причини успеят да се

превърнат в истински „индивиди",

постигат действителната същност на човешки същества,

притежаващи съзнателност.

Днешното човечество съвсем не е връхна точка в еволюцията на

човешкия вид. То не

е достигнало дори до средата на своя еволюционен път. Човекът е

незавършена постройка,

изградена само наполовина. Нека не забравяме, че съзнателното

поведение на човешкия

вид на планетата датира от не повече от десет-двайсет хиляди

години, а несъзнателното -

от сто-сто и петдесет хиляди, и дори милиони години, ако

разглеждаме еволюцията на вида

от зараждането на най-простата форма на живот.

Хипнозата винаги „омайва" съзнанието на индивида, като

приковава вниманието му

чрез дълготрайни или изменящи се стимули. Елементите на

нашия цивилизован живот

притежават мощно хипнозно въздействие. Думата „омайва" е

показателна сама по себе си.

А колко много „омайващи" неща съществуват в днешния свят.

Преградите по пътя към високото ниво на съзнателност се

издигат отвсякъде. Пресата,

киното, телевизията, радиото, рекламите, витрините,

политическите и религиозни доктрини

говорят за добре организирана конспирация, чиято цел е да

поддържа хипнотичния сън.

Ярките цветове, блестящите метали, неоновите реклами,

причудливите архитектурни

форми и безкрайната поредица от визуални образи държат

индивида в „психологически

плен". Истинските механизми на хипнозата обаче действат в

психическата сфера на инди-

вида и особено в областта на въображението. Интелектуалецът

или ученият, който се

занимава със сложна мисловна дейност, е не по-малко, а може би

по-дълбоко хипнотизиран

от фанатизирания телеман. Калейдоскопичният поток на

въображението го държи „омаян" и

омагьосан от пластмасовия свят, изливащ се в безкрайно

многообразие на форми.

Стимулите могат да бъдат както външни, така и вътрешни - ето

защо бягството от

цивилизацията не е спасение от хипнозата, тъй като собствените

ни мисли притежават съ-

щата хипнотизираща сила.

Живеем наистина в свят на хипнотизирани същества, където

лидерите са

„хипнотизирани хипнотизатори", развили в себе си силно

емоционално състояние и най-

често самите те са фанатици и жертва на халюцинации или

натрапчиви идеи.

От друга страна, липсата на стимули нарушава функционирането

на мозъчната кора и

хората стават раздразнителни, податливи на внушения, жертва на

визуални и слухови

халюцинации. Само поддържането на високо съзнателно ниво

позволява на индивида да

достигне подходяща емоционална хомеостаза, правилна

адаптация към средата и

пълноценно използване на интелектуалните си способности.

Накратко, индивидът непрекъснато е подложен на хипноза

поради външни влияния или

на „самохипноза" поради натрапчиви идеи, които владеят

съзнанието му. Хипнозното

състояние винаги представлява ниско ниво на съзнателност, при

което подсъзнанието

взема надмощие над съзнателната част, тоест детето доминира

над възрастния.

Една от главните пречки за постигане на високо ниво на

съзнателност е

емоционалната симбиоза между майката и детето. Тази

хипнотична връзка създава силни

сугестивни връзки, които обикновено са устойчиви на времето.

Някогашното дете остава

зависимо от образа на майката, който е много дълбоко свързан

със стабилизиращите

емоционални реакции. В детството стабилизиращото влияние на

майката е средство да се

избегнат тревожните емоционални състояния, които детето среща

в постепенните си

контакти със средата. През този период майката символизира

крепост, където детето

намира убежище от негативните емоции. Щом порасне и

достигне зряла възраст, детето

много трудно се освобождава от симбиозата с майката и

обикновено търси някакъв

символичен заместител. Тълпата представлява майката, тъй като

в нея индивидът се

чувства защитен от анонимността й, освободен от отговорностите

и избавен от

задължението да изгради собствен начин на поведение. Такъв

индивид може да остарее и

да си остане дете. Възможно е „второто детство" на старите хора

да е само отслабване на

„поведението на възрастния човек", което животът им е налагал.

В старостта си индивидът

просто започва да се държи като детето, което винаги е бил.

РЕАЛНО И ВЪОБРАЖАЕМО СЪЩЕСТВУВАНЕ

Светът на сънищата и светът на будността са основните сфери в

дейността на

съзнанието, което се колебае между тези две крайности. Няма

ясна граница между двете

състояния, те по-скоро се различават по степента на нивото на

съзнателност. Когато спи,

човек е по-малко съзнателен, отколкото когато е буден -когато е

буден, е по-съзнателен.

Това не означава, че индивидът е напълно буден в будното си

състояние, тъй като

съществуват толкова степени на будност, колкото са и степените

на съня. Всъщност

обичайното будно състояние е посредствено и можем да се

считаме за будни само в

сравнение с дълбокото сънно състояние с пълна загуба на

съзнание.

Състоянието, погрешно наричано съзнателно, е всъщност

хипосъзнателно, а Азът, с

който хората обикновено функционират, е хипосъзнателният Аз и

всъщност би трябвало да

се разглежда като част от подсъзнанието.

Ще разграничим две Аз, проявяващи се в съзнанието ни: висше

Аз и низше Аз.

Висшето Аз е съзнателно, а низшето Аз - хипосъзнателно.

Нисшето Аз ни е достатъчно да

се справяме в обикновения живот и то дотолкова, че може да

изминат години без да сме се

свързали с Висшето Аз.

Истинското Аз, по определението в тази книга, е висшето Аз -

резултат от съзнателно

рефлективното познание на индивида. Както вече споменахме,

Азът и Ние са

противоположни фактори - Азът е нещо същностно за индивида,

докато личността, тоест

Ние, е нещо несъщностно, наложена конструкция по модела на

обществената група.

Да разгледаме подробно истинското значение на

индивидуалността. Ако едно лице не

се самоопредели, а се поддаде на предписанията на масата в

резултат на широкото й

културно и емоционално въздействие, то престава да съществува

като индивидуалност и се

слива с тълпата, чието ирационално поведение вече

анализирахме. Инстинктивната,

емоционална и ирационална тълпа, която функционира ментално

в един нереален свят, е

резултат на колективното безсъзнателно и сферата на сънищата,

които са неразделна част

от ниските нива на съзнателност. Следователно, когато

антииндивидът казва „аз", той

всъщност има предвид „ние". Неговото „обичайно аз" в

действителност е узурпатор, псевдо-

аз, което е само емоционално-културна проекция на

обществената група.

По този начин антииндивидът, подвластен на низшето Аз, на

Ние, е лишен от

собствено, реално съществуване и е само отражение на групата.

ДА БЪДЕШ ИСТИНСКИ

означава напълно да съзнаваш, че съществуваш като индивид.

Тук Хамлетовият въпрос „да

бъдеш или да не бъдеш" придобива неподозирана

психологическа и философска

дълбочина.

Много са елементите, които ни пречат да водим истинско

съществуване, но всички

действат по един и същ начин - спират развитието и проявата на

висшето Аз. Нереалното

съществуване винаги трябва да се разглежда във връзка с Аза,

тоест доколко индивидът

може да каже: „Аз съм".

Вероятно най-важният фактор. определящ въображаемото

съществуване, е

„изместването" във бремето. Ние съзнателно настройваме

всекидневната си дейност към

времето и придобиваме усещане за място във времето и

пространството. Не е така обаче с

подсъзнанието, където съжителстват минало, настояще и бъдеще.

По време на сън

факторът време изчезва напълно - за трийсет секунди може да

сънуваме събития,

обхващащи цял живот.

Влиянието на низшето или подсъзнателното Аз се проявява по

отношение на времето

като неспособност да живеем в настоящия момент. Съзнанието на

субекта се проектира или

към миналото, или към бъдещето, и се раздвоява. Да сме

неспособни да живеем в настоя-

щия момент означава да не можем да съсредоточим съзнанието

си в точката, където

миналото и бъдещето се сливат, тоест в настоящия момент.

Ако в даден момент съзнанието на човек не е проектирано в

настоящето, той все едно

не съществува, ТЪЙ КАТО ЕДИНСТВЕНАТА РЕАЛНОСТ Е

НАСТОЯЩИЯТ МОМЕНТ.

Миналото и бъдещето нямат реално съществуване СЕГА.

Човешкото същество живее

обикновено в миналото или в бъдещето и следователно води

нереално, въображаемо

съществуване.

Комплексите са ярка проява на проектиране и фиксиране на

съзнанието в миналото, а

нервното напрежение - на проектиране в бъдещето. Плахият

човек не прави никаква

разлика между унизителното преживяване сега и всички

унижения, които е преживял през

детството си. Всъщност неговата плахост изплува на

повърхността, връща го към миналото

и то се слива с настоящето.

Нервното напрежение е мъчителното усещане, че времето тече.

Индивидът проектира

своето Аз в бъдещето, като се опитва да отгатне какво ще се

случи и предварително да

реши проблемите, които биха изникнали. Това се превръща в лош

навик и човек живее в

непрекъснато очакване на предстоящето, в тревога пред

неизвестното, както се вижда от

следните два примера.

Джон закусва. Часът е точно 8 сутринта. Той е разтревожен,

защото е станал късно, а

трябва да е на работа в определения час. Предстои му труден ден

и той изпитва силно

емоционално напрежение от смътното и подсъзнателно

предусещане за онова, което

трябва да направи. Сигурно в осем и пет ще стане от масата, ще

целуне жена си и ще се

качи в колата си. Той вече е извършил всичко това в мислите си

като непрекъсната

поредица, свързана с други предстоящи действия. С други думи,

това, което прави в

настоящия момент, се смесва с това, което му предстои в бъдеще.

Джон наистина има кола

и наистина трябва да отиде на работа, но в осем часа сутринта

единствената реалност е, че

закусва. В този момент всичко, което му предстои да прави по-

късно, е все още само бъдещ

проект. Всичко, което не е пряко свързано с настоящия момент, в

който човек живее, е

нереално и въображаемо по отношение на Аза. Колата, в която

Джон ще се качи в осем и

пет, не съществува за него, докато не съвпадне с настоящия миг.

Неговото Аз обаче е

проектирано изцяло в бъдещето и го принуждава да води

въображаемо съществуване,

тоест изобщо да не съществува. Нека разгледаме друг, малко по-

различен случай: Чарлс,

който притежава незряло или неразвито Аз, седи в офиса си и

пише служебно писмо -

работа, която върши непрекъснато от няколко години. Докато

пише, той смътно усеща

присъствието на други хора около себе си, много му е горещо,

усеща как яката на ризата го

стяга, знае, че е седнал неудобно и все още е под емоционален

стрес от сутрешния спор с

шефа си. Междувременно друга част от ума му работи активно,

опитвайки се да реши

финансовия проблем, пред който ще се изправи утре и в същото

време се чувства

нещастен и си мисли дали не е по-добре да си намери друга

работа. Колко време е минало?

Вероятно по-малко от секунда -промеждутък, в който Чарлс е

успял да се проектира

мислено в миналото, в настоящето и в бъдещето. Нещо повече,

неговото Аз е следвало

мисленото пътешествие. Именно Азът се е проектирал и се е

откъснал от физическото

изпълнение на това, което прави к момента.

Човек лесно попада под хипнозата на собствените си мисли и

външни възприятия,

която го отвежда направо в света на сънищата и неговото Аз

престава да съществува в

обективната действителност.

Посочихме, че неспособността да живеем в настоящето е

резултат от невъзможността

да съсредоточим Аза си в настоящия момент. Така откриваме

още една разлика между

низшето и висшето Аз: ВИСШЕТО притежава цялост и неделимо

единство, а низшето се

разделя на множество дребни, слабо интегрирани Азове. Низшето

Аз се проектира в

безброй частици, всяка от които следва определен поток от

мисловната дейност. Висшето

Аз е Аз на менталната концентрация, то напълно съзнава

настоящия момент и възприема

събитията последователно - така, както се случват.

На пръв поглед изглежда, че не трябва да планираме

предстоящите неща, за да

избегнем проектиране в бъдещето. И най-повърхностният анализ

обаче показва, че всяка

ментална дейност, независимо дали е насочена към миналото,

настоящето или бъдещето,

се превръща в дейност на настоящия момент, стига човек да

съсредоточи Аза си върху нея,

като изключи всички други физически действия, тоест ако

индивидът се занимава в

настоящия момент единствено с планиране на бъдещата си

дейност.

За да живеем в настоящето, задължително изискване е да

концентрираме цялата си

физическа и умствена дейност в настоящия миг. Да мислим за

други неща, докато вършим

някаква механична физическа работа, е вредно, тъй като

психофизическото единство се

нарушава, умът и тялото се раздвояват в две разнородни

дейности и се получава вътрешно

разделение.

Мисълта и действията ни трябва да бъдат напълно обединени, за

да се прояви

висшето Аз.

УМОРА И РАБОТА

Разделянето на мисълта и действията е катастрофално, тъй като

води до разпиляване

на нервна енергия поради едновременното извършване на

взаимно изключващи се

действия. Ясно изразени конфликти настъпват, когато трябва да

вземем важни решения, за-

щото индивидът желае да придобие нещо и едновременно с това

да избегне други неща.

Това съвместно съществуване на стремеж за придобиване и

стремеж за избягване на нещо

противопоставя два противоречиви волеви импулси, които

предизвикват излишен разход на

нервна енергия. Това ще се разбере по-ясно от следния пример.

Разхождате се разсеяно по улицата и носите пакет в ръка.

Изведнъж пакетът пада на

земята. Вие незабавно изпадате под въздействието на два

противоречиви импулса: от една

страна ви е досадно, че трябва да се наведете и изпитвате

вътрешно нежелание за това, а

от друга знаете, че ТРЯБВА да вдигнете пакета. Така и

постъпвате. При това толкова

просто наглед действие изразходвате невероятно количество

енергия, тъй като го

извършвате против собственото си желание, по принуда.

Този пример илюстрира в основни линии действието на закона за

умората и

изразходването на енергия: „Колкото по-голямо психическо и

физическо единство има при

дадена работа, толкова по-малко енергия се изразходва, и

обратно". Това обяснява защо

всяка работа, извършвана с нежелание, бързо изморява.

Състоянието на ментална

концентрация, приложено към определена дейност, значително

забавя настъпването на

умора и увеличава личната производителност.

Много хора извършват рутинна работа, която не изисква особено

усилие, но в края на

работното време, дори да не е дълго, се чувстват изтощени. От

друга страна, онези, които

се занимават с творческа дейност, могат да удължават значително

работния си ден, без да

усетят умора. Творческата работа изисква особена концентрация

на интелектуалните

способности. Принципът на удоволствието увеличава

производителността и забавя

настъпването на умората, независимо какво правим.

Удоволствието обаче не възниква

спонтанно само защото човек обича да върши нещо, а често

произтича от качеството. Ако

човек извършва безупречно работата си, това поражда у него

чувство на наслада, особено

когато става въпрос за някаква уважавана и ценена от хората

дейност. Например

изключително добрият играч на голф се радва на факта, че владее

нещо, което е извън

възможностите на повечето хора. По тази причина той има

високо мнение за себе си и

положението си в обществото. Разумното самоуважение е една от

най-силните потребности

на човека и е крайно необходимо за нормалното му съществуване

в обществото.

Ето един интересен експеримент - поставете си за цел да

извличате удоволствие от

работа, която обикновено ви е неприятна. Ще откриете с

изненада, че нещо, което преди ви

е уморявало и изнервяло, сега ви помага да отпочинете и да се

разтоварите. Интересът към

дадена дейност допринася да я извършваме лесно и правилно

поради постигнатото

единство между мисъл и тяло.

Човешкото същество изразходва повече нервна енергия,

отколкото е необходимо.

Хроничната умора, умственото изтощение, физическата и нервна

слабост, неврозата, голям

брой астенични състояния представляват всъщност енергийна

недостатъчност поради из-

лишно разпиляване на енергия. Често хора, водещи нормален

живот без особено

физическо или умствено натоварване, изпитват постоянна умора,

която обикновено

приписват на физически заболявания. Главният проблем на много

хора се крие в липсата

на дисциплинирано въображение, а то ги тласка към

безпорядъчни и хаотични действия,

които разпиляват и поглъщат енергията им. Разбира се, ниското

ниво на съзнателност е

винаги основна първопричина за повечето човешки проблеми.

РЕЛАКСАЦИЯ

Когато се готви за сън, човек инстинктивно постига релаксация.

За да заспим се

нуждаем от предварителна отпускаща нагласа, която да улесни

спокойния и въз-

становителен сън.

Едмънд Джейкъбсън е създателят на научната релаксация.

Техниката му се основава

на повишено съзнание за мускулните контракции, чрез което по

желание постигаме

релаксация.

Немският невролог Шулц разработва друг метод, основан на

преднамерено

предизвикване на самохипноза. Методът му се счита за по-

задълбочен и пълноценен.

Заедно с Кречмер (фракционна афективна хипноза), тези двама

автори са единствените,

които разглеждат релаксацията като действително научен метод -

затова обикновено

говорим за „методи на Джейкъбсън и Шулц".

Произходът на релаксацията обикновено се свързва с

индуистките упражнения Йога.

Възможно е Джейкъбсън и Шулц да са се вдъхновили от

изобилната литература в тази

област, но би било основна грешка да отъждествяваме

релаксацията с йога, тъй като тя е

само вторично следствие от всяка дисциплина, насочена към

самоконтрол и издигане на

съзнанието. Човек, който се е научил да се самоконтролира,

постига релаксация спонтанно.

Животните се отпускат много по-лесно от хората. Котката,

например, е едновременно

релаксирана и будна.

Всички живи същества с вродени хомеостатични възможности

притежават способност

за релаксация като нещо вътрешно и присъщо на живота -

релаксацията всъщност трябва

да се отъждествява със самата хомеостатична способност.

Следователно ще дефинираме

волевата релаксация като преднамерено съзнателно прилагане на

определен аспект на

хомеостатичната способност. Използването на тази техника

предполага наличие на

напрежение, което трябва да се преодолее за възстановяване на

изгубеното равновесие.

Методът за релаксация на д-р Джейкъбсън е насочен към

мускулатурата. Той

справедливо отбелязва, че е „физически невъзможно човек да е

нервен в дадена част от

тялото си, ако тя е напълно отпусната". Джейкъбсън твърди, че

ако скелетната мускулатура

(регулируема волево) се отпусне достатъчно, то вътрешната

мускулатура (на вътрешните

органи) също се стреми към отпускане. Той посочва

съществуващата разлика между

естествената и научна релаксация и факта, че само втората

премахва остатъчния тонус в

мускулите, дори ако субектът е в състояние на абсолютен покой.

Естествено, като

физиолог, Джейкъбсън разглежда релаксацията като мускулен

процес и не се занимава с

психологическия й аспект. Шулц, от своя страна, е невролог и

насочва вниманието си главно

към хипнозата, която го вдъхновява да разработи своята

„концентративна саморелаксация".

В тази книга ще се помъчим да разглеждаме релаксацията от една

по-цялостна гледна

точка, като й отдадем заслужено високото положение на

възстановителна техника,

поддържаща органична, ментална и емоционална хомеостаза и

формираща ново

психологическо свръхсъзнателно състояние, което помага на

индивида да постигне

съвършена и пълна реализация, присъща на истинско човешко

същество.

Наред с това, ще изследваме задълбочено истинския механизъм,

който позволява да

постигнем „собствена релаксационна нагласа". За разлика от

общоприетото схващане,

релаксацията е активен, а не пасивен процес. Когато говорим за

отпускане, веднага изниква

мисълта за нещо, привеждащо човека първо в покой, а после в

сънно състояние.

Представяме си отпуснатия човек в пълна атония и пасивност.

Вярно е, че някои

псевдосистеми за релаксация имат за цел да направят индивида

абсолютно пасивен, но

истинската, висша релаксация трябва да бъде преди всичко

активен процес.

Едуард Крапф в книгата си „Тревога, напрежение и релаксация"

пише: „Релаксацията,

която изпълнява централна роля по време на сън, има характер на

активен процес". По-

нататък той продължава: „С други думи, релаксацията не само не

е явление на отпуснатост

(в периферните части), а е по-скоро активен процес, произтичащ

от самия индивид (по-

точно от „центъра"). Тя е толкова различна от паралитичната

„хипотония" на мускулите,

наблюдавана при изтощени индивиди, колкото и сънят от

летаргичната сънливост или от

токсичната кома".

ХипсоСъзнанието се стреми преди всичко да предизвика не

сънливост, а състояние

на будност. Въз основа на познанията ни за нивото на съзнание,

може да разберем начина

на действие на Хипсосъзнанието.

ХипсоСъзнание е термин, който отразява същността на метода,

тоест издигане на

съзнанието, или по-точно на НИВОТО НА СЪЗНАТЕЛНОСТ.

Преди всичко трябва да обясним какво означава това, тъй като

дотук описахме някои

последици от противоположното и най-често срещано днес

състояние -ниското ниво на

съзнателност.

ХипсоСъзнанието включва много повече от релаксация. То е по-

скоро естествена

последица от състоянието на равновесие. ХипсоСъзнание

означава да постигнем зряло,

развито, стабилно и опитно Аз с изключителна устойчивост,

способно да издържи

антииндивидуалното влияние на тълпата и деструктивните

последици от конкуренцията

като начин на живот. Придобиването на такова Аз не означава, че

индивидът ще се

превърне в супермен - то просто ще му позволи да постигне

нещо, в което малко хора

успяват - състоянието на „човешки индивид".

Ето някои предимства, произтичащи от повишаването на нивото

на съзнателност:

1) Самоконтрол

2) волева релаксация

3) Постоянна и стабилна нагласа на ведрост и спокойствие

4) Пълноценно използване и функциониране на творческата

интелигентност

5) Подобрено здравословно състояние и повишена жизненост

6) По-голяма работоспособност и по-малко умора

7) Повишена способност за адаптация и по-голяма интелектуална

гъвкавост

8) Освобождаване от тревожни мисли

9) Изолиране от негативните влияния на средата

10) Забавяне на процеса на стареене

11) Самоопределяне

12) Волево прилагане на съзнанието за постигане на успех

13) Превъзмогване на различни комплекси в определени граници

14) Духовно, морално и интелектуално усъвършенстване

15) Познание и постигане на относително щастие.

След като прочетат този списък, много хора ще се запитат дали

релаксацията или

ХипсоСъзнанието не е някаква панацея, магическо средство за

решаване на всички

проблеми. За успешното прилагане на тази система решаващо

значение има

„индивидуалната мозъчна програма", тоест онези модели, които

са вече дълбоко записани в

мозъчните неврони.

Силно невротичната реакция към тази система, изразяваща се в

необосновано

инстинктивно недоверие, се дължи на конфликта с по-ранното

мозъчно програмиране. Това

не означава, че - по думите на Иисус -трябва вяра, за да

постигнете чудеса. Необходимо е

по-скоро искрено, дълбоко, истинско желание за успех в онова,

което сте си поставили за

цел. Някои хора например, обхванати от саморазрушителен

инстинкт, произтичащ от силен

комплекс за вина, ще проявят по-голяма съпротива към метода и

трябва да положат повече

усилия, за да превъзмогнат вътрешната бариера. Определени

лични характеристики

допринасят за успеха, а други го ограничават.

Благоприятстващите качества са динамизъм,

положителна психическа нагласа, истински дълбок интерес,

открит и непредубеден ум,

известна култура, силно желание да овладеете метода,

самодисциплина, желание за

усъвършенстване и борба. Ще ви попречат следните качества:

инертна личност,

негативизъм, невротична съпротива, безволие, духовна леност,

липса на интелектуално

любопитство, предубеденост, отсъствие на истинско желание за

усъвършенстване,

неспособност за разсъждение и анализ. Естествено, повечето хора

съчетават и двата вида

качества, но тъй като често отношението към нещо е по-важно от

особеностите на

характера, желанието да постигнем по-високо ниво на

съзнателност е полезно. Като

система, ХипсоСъзнанието обхваща цялостно човешкото

същество, оставяйки

релаксацията (поне в традиционния й смисъл) донякъде на заден

план. Вместо нея, тук се

използва механизъм, чието действие е всеобхватно и много по-

дълбоко - постигането на

високо ниво на съзнателност. По този начин системата се -

преобръща в нещо повече от

„антропологична физиотерапия" по определението за релаксация

на Крапф.

ХипсоСъзнанието обаче е безсмислено, ако индивидът няма

вътрешно желание да

осъществи целта си, защото е много трудно да се помогне на

пациент, който не желае да

оздравее. Свободната воля под формата на индивидуално

вътрешно желание е фактор с

огромна сила, чието влияние не може да се пренебрегне.

Лечението, използвано при

психотични индивиди в областта на психоневрозите, не може да

се прилага за постигане на

по-висока съзнателност, което изисква системно волево

отношение.

ХипсоСъзнание е техника за самореализиране, която изисква

упорити индивидуални

усилия, за да даде резултат. Препоръчва се обаче непосредствена

помощ от специалист,

чиято основна цел е да облекчи трудностите при разбирането на

метода и да адаптира

определени аспекти към индивидуалните особености.

Невъзможно е да затворим някого в

тесните рамки на дефинициите, като се опитваме да променим

дълбоко вкоренени модели

на поведение. Добре е в известни граници да се следват

особеностите на личността на

всеки индивид. С други думи, задачата на специалиста е да

намери подходяща мотивация,

така че пълноценното разбиране на метода и правилното

изпълнение на упражненията „да

проникнат" в психиката на индивида и „да бъдат приети" като

необходимо условие за пости-

гане на целта. Това не означава, че техниката на ХипсоСъзнание

не може да се прилага

самостоятелно, без помощта на специалист, но в този случай

препоръчваме задълбочено

да се изучи теоретичната част, докато бъде разбрана правилно.

Когато упражненията се изпълняват под ръководството на

специалист, те могат да се

правят групово, като групата не надхвърля 15 души.

Самостоятелното изпълнение трябва

да става строго индивидуално – по време на упражненията не

бива да присъстват роднини

и приятели, тъй като външните лица са смущаващи елементи.

Джейкъбсън препоръчва релаксация при следните нарушения:

силно мускулно

свръхнапрежение (нервност), хронично невромускулно

свръхнапрежение (неврастения),

умора и изтощение, слабост, пред- и постоперационни състояния,

базедова болест,

смущения в съня, пристъпи на глад, пептични язви, хронична

белодробна туберкулоза,

сърдечни разстройства с функционален и органичен характер,

високо кръвно налягане,

циклотимни депресии, алкохолизъм, някои форми на главоболие

и невралгични болки,

невроза на пикочния мехур, дисменорея.

Шулц от своя страна препоръчва релаксация в следните случаи:

свръхчувствителност,

раздразнителност и нервна възбуда, тикове, заекване, спазми и

двигателни смущения,

смущения в съня, спазми на хранопровода, пилора и червата,

колит, хиперкинези,

свръхсекреция на стомашен сок, сърдечни смущения, високо

кръвно налягане, депресивни

състояния, наркомания, главоболие и ревматични болки, невроза

на пикочния мехур,

дисменорея, бронхиална астма, кожни сърбежи.

Бих искал да подчертая основните разлики на ХипсоСъзнанието

и автогенния тренинг

на Шулц, между които има известна прилика. Разбира се, основна

цел на всяка

релаксационна техника по необходимост трябва да бъде

повишаване на съзнателността на

субекта. Прогресивната релаксация на Джейкъбсън е насочена

именно към „издигане на

съзнателността" на различни мускулни групи за постигане на

съвършен волеви контрол над

тях. Концентративната саморелаксация на Шулц тръгва от същия

принцип - осъзнават се

някои естествени явления в организма, например тежест и

топлина. Шулц определя

системата си като метод за самохипноза и признава, че е

почерпил вдъхновение от

изследванията на Оскар Фогт върху хипнозата. Самовнушението

играе важна роля при този

метод. „Ще се ограничим само с това да се възползваме от опита,

теорията и практиката на

автогенното лечение", пише Шулц в своя труд.

Според мен автогенният тренинг дава много добри резултати и

изследванията на Шулц

са напълно валидни, но бих искал да посоча една фундаментална

разлива между неговата

теория и тази за нивото на съзнателност в системата

ХипсоСъзнание. Имам предвид имен-

но самохипнозата. Очевидно в рамките на ХипсоСъзнание е

неправилно да разглеждаме

автогенното превключване като процес на самохипноза, поне в

общоприетия смисъл.

Превключването би трябвало по-скоро да се определи като

процес на „дехипнотизиране",

тъй като нивото на съзнателност се увеличава. В случая по-

уместен въпрос е дали човек е

повече спящ или повече буден по време на превключването.

Личният опит и наблюденията

ми върху поведението на другите ме карат да мисля, че по време

на този процес субектът

издига съзнателното си ниво - това е логично, защото „като

осъзнава тялото си", индивидът

е в състояние на самоосъзнаване - нещо, което трябва винаги да

отъждествяваме с

проявата на Аза, а това е неизменен резултат от

ХипсоСъзнанието. За разлика от него,

хипнозата е временно заличаване на Аза с последващ спад в

нивото на съзнателност.

Това, което Шулц определя като „постигане на резултати,

типични за сугестивните

състояния" не е нищо друго, освен волево въздействие на Аза

върху въображението на

индивида. Хипнозата, от друга страна, е принудително

въздействие на един индивид върху

въображението на друг. Следователно самохипнозата е всъщност

влияние на Аза върху

собственото подсъзнание. Общо взето, термините

„самовнушение" и „самохипноза" често се

използват неправилно, тъй като те в никакъв случай не са

състояния, близки или подобни на

съня. По-скоро вярно е точно обратното. Не така стоят нещата

обаче при хипнозата,

прилагана от един човек върху друг, защото в този случай

сънотворният механизъм е

налице.

Нека не забравяме, че изследванията върху хипнозата са още в

началото си и дори

днес много иначе осведомени хора я считат за магия. Механизмът

й няма да бъде разбран

докрай, докато тайната на съня не бъде напълно разкрита.

Хипнозата е пасивен процес за

хипнотизирания и активен за хипнотизатора. По същия начин

сугестията е пасивен процес

за обекта на внушение. И обратното, при самохипнозата и

самовнушението, както сочат

двата термина, субектът извършва активно самовъздействие.

Няма причини ХипсоСъзнание да не даде същите и дори по-

добри резултати при

„самолечение" на изброените по-горе смущения. Дълго време съм

наблюдавал участници в

различни курсове и съм установил многобройни случаи на

самолечение на неврогенна

астма, тахикардия, различни храносмилателни смущения, нервни

тикове, високо кръвно

налягане, алергии, мигрени, депресивни състояния, хронична

умора, безсъние,

самоубийствени наклонности, полова неврастения, натрапчиви

състояния и други

разстройства. Също така имах възможност да се уверя със

задоволство, че много хора,

които не бяха успели да се приспособят и се чувстваха нещастни

и недоволни от живота, в

крайна сметка се научиха да му се радват пълноценно и успешно

се адаптираха към

обществото.

Поради многобройните запитвания, които получавам по този

въпрос, ще споделя някои

научни и философски избоди върху йога и ще посоча разликите

между нея и

ХипсоСъзнание. Много хора питат дали ХипсоСъзнание се

основава на йога и дали има

някакво отношение към тази система. Въпросът е от общ интерес,

особено като вземем

предвид, че повечето хора отъждествяват йога с релаксацията.

Йога е една от многото философски системи в Индия, чиято

мистична цел е да се

постигне общуване с Бог. Нейните доктрини са обяснени за

първи път в „Афоризмите" на

Патанджали от II век преди Христа По пътя на блаженството се

различават осем етапа:

ЯМА (самоконтрол), НИЯМА (религиозни канони), АСАНА

(подходящи пози), ПРАНАЯМА

(регулиране на дишането), ПРАТИАХАРА (контрол на сетивата),

ДХАРАНА (устойчивост на

ума), ДХИАНА (медитация) и САМАДХИ (дълбоко съзерцание).

Самата йога се развива в няколко системи. Едни от тях придават

особено значение на

физическото тяло (ХАТА ЙОГА), други се занимават с ума

(РАДЖА ЙОГА), а трети насочват

емоционалния и религиозен аспект у индивида към преклонение

пред Бог. Разбира се, йога

е мистична езотерична доктрина, чийто основни учения в Индия

се преподават в тайни

организации.

Твърде възможно е както йога, така и персийската, халдейската,

китайската, японската,

асирийската, гръцката и други езотерични традиции да

произхождат от общ източник,

например от херметическата философия в Египет. Много асани в

йога силно напомнят

позите в древните египетски скулптури и гравюри. В книгата си

„Техника на йога" Мирча

Елиаде пише: „Може би няма друга източна техника, която

изисква толкова трудно и

продължително посвещаване като йога... На Запад същността на

йога беше неправилно

разбрана и колкото по-голяма популярност печелеше, толкова

намаляваха значението и

стойността й. Основните елементи на упражненията в йога не

винаги се поддават на

писмено описание и трудно могат да се предадат дори с прост

разказ... Има читатели, които

въпреки предупрежденията, ще настояват да правят без надзор

някои упражнения, като се

излагат на опасност от тежки злополуки. Изпълняване на

ритмичното дишане без контрол

често води до значителни белодробни увреждания. Думата йога,

чийто корен идва от

„свързвам в едно", „държа заедно", „впрягам заедно" е

общоупотребяван термин за

означаване на определена аскетична техника или метод за

съзерцание". Мистичните и

аскетични страни на йога не могат да бъдат отречени, защото

теологичният й аспект е тясно

свързан с теорията за прераждането. Всъщност, йога се стреми да

освободи от болката,

която осъжда човешкото същество на безкрайно бъдеще от

последователни прераждания.

Да не се прераждаш, а да се разтвориш във вечната Нирвана е

крайната цел на Йога. За да

достигне този стадий, човек трябва да се освободи от желанията

си (причина за

прераждането), да спазва морални предписания и да постигне

„разтваряне на Аза".

Философията на йога е много точно описана в Бхагават Гита

(свещената книга на

индуистите, която съдържа разговорите на Кришна с Арджуна):

„Чрез тази система човек нито мрази, нито желае... освободен е

от двойките

противоположности... усеща как сетивата се движат между

осезаемите предмети... насочва

всяко действие към вечността и отхвърля привързаността си Към

Вещите... с ума си се

отрича от всяко действие, нито се радва, че е получил приятното,

нито тъжи, че е получил

неприятното, способен е да удържи силата, породена от

желанието и страстта... освободен

е от надежди и амбиции... освободен е от жаждата за всички

желани неща... напуска

безрезервно всички желания, породени от въображението" и т.н.

За да анализираме истинското значение и да оценим същинската

стойност на йога,

трябва преди всичко да посочим някои социологични разлики

между хората от Изтока и

Запада. Йога е полезна и подходяща за индуиста, на когото не

само предлага някаква

религиозна насока, но и обещава прекрасната утеха за по-добър

бъдещо съществуване в

отвъдното. Наистина много източни народи разглеждат живота

само като „подготовка и

кратък преход към смъртта". Индуистът презира материалното в

името на абстрактното и

тази философия му е помогнала да издържи векове наред чуждо

господство, строго

подчинение на тиранията на кастите, властта на махараджите.

Следователно, йога за

индуиста е не само мистично и религиозно учение, а необходим

спътник в условията му на

живот.

За да определим практическата стойност на йога за западния

човек, трябва да посочим

очевидните психологически разлики между човека от Изтока и

този от Запада. Първият

презира живота и е „влюбен" в смъртта или в отвъдното. Той

презира материалния свят с

всичките му блага, включително научнотехническия прогрес.

Начинът му на живот, където

времето е без значение, му позволява да се посвети без бързане

на медитация и

съзерцание на върховното същество. По тази причина той губи

интерес към борбата за

живот, която е толкова важна на запад.

Човекът от Запада обича живота и се страхува от смъртта. Ето

защо той се стреми да

извлече възможно най-голяма изгода от съществуването си. За

него прогресът,

икономиката, техниката, науката, времето са от изключително

значение. Той не иска да

убива желанията си, а точно обратното, да ги стимулира, като се

наслаждава на

материалните неща.

Именно поради това на Запад предпочитат да практикуват Хата

Йога - тя се

ограничава единствено с контрол върху физическото тяло и не

навлиза в морални и

теологически разсъждения. Но както признава и самият Шулц,

различните „асани" са

всъщност средство за постигане на самохипноза, откъдето

произтича и тяхното

стабилизиращо въздействие. Главните възражения срещу Хата

Йога са свързани с факта,

че овладяването й като техника изисква години упорита практика

и изпълнението на

повечето пози става практически невъзможно след навършване

на определена възраст,

освен ако индивидът не е трениран гимнастик. В Индия Хата

Йога се изучава от най-ранна

възраст, за да се постигне гъвкавост на костната система и

мускулатурата. Техниката й

може да се овладее само при тези условия. От друга страна,

огромният брой съществуващи

„асани" доказва, че това е практика за цял живот, която изисква

няколко часа всеки ден.

Твърди се, че „позите са толкова, колкото и живите същества във

вселената". Все пак

основните пози са 84, а от тях обикновено се практикуват само

32.

Индивидът се стреми към интеграция на личността на по-висше

ниво чрез разбиране

на някои явления, които са присъщи на човешката природа. Хата

Йога игнорира тази най-

важна задача. В общи линии системата Йога е насочена към

физическите и емоционалните

аспекти на личността, пренебрегвайки интелектуалния. На

интелекта тя придава малко

значение, като се изключи това, което е свързано с менталната

концентрация.

ХипсоСъзнание няма други сходства с йога освен общото

желание да подчини

индивида на някаква дисциплина. Която предоставя самоконтрол.

Но всички системи за

самоконтрол задължително имат допирни точки, що се отнася до

възпитанието на онези

качества, които трябва да се овладеят и представляват част от

биологическата и

психическа структура на човека. Ето защо както Йога, така и

ХипсоСъзнание препоръчват

ментална концентрация, но имат различен начин на действие.

По своята същност, ХипсоСъзнание е система за хората от

западния свят.

Следователно тя не води субекта към „сън в състояние на

будност", което би му попречило

да изкарва прехраната си, а точно обратното - подтиква го към

по-висше състояние на

будност. Будността е неразделна част от тази дисциплина. Преди

всичко, ХипсоСъзнание се

стреми да разшири и фокусира съзнателното поле на субекта, за

да възприема качеството,

вместо интензитета и количеството. Целите на ХипсоСъзнание са

индивидът да стане по-

съзнателен, да се събуди, да се отърси от неясната летаргия на

менталните „паяжини".

Докато Йога се стреми да разтвори Аза, целта на ХипсоСъзнание

е да го формира. Да

съществуваш значи да страдаш, твърди Йога, всяко действие

поражда нови кармични

кръгове на причина и следствие. Поради това, учението Йога е

форма на ескейпизъм,

средство за бягство от действителността на живота, което търси

убежище във вечния сън

на Нирвана.

ХипсоСъзнание е преди всичко практическо и постижимо. То е

насочено към

мислещата, интелектуална част на индивида и главната му цел е

ученикът да разбере

причината за своите проблеми и да постигне цялостно използване

на творческата си

интелигентност. Следователно, нужна е известна интелектуална

подготовка, за да се

използва тази техника. Въпреки това, често е достатъчно да

притежавате буден и

любознателен ум, защото ХипсоСъзнание учи индивида как да

мисли, за да стигне до

истината.

Може би най-Важно е правилното функциониране на ума.

„Нервното разстройство е и

умствено разстройство", твърди Джейкъбсън в книгата си.

Коефициентът на полезно

действие на интелигентността или функционалният капацитет на

нервната система зависи

до голяма степен от емоционалното равновесие на индивида.

Същевременно степента на

правилност при целенасочената употреба на мисълта влияе

решително върху нервната

система. Съвършенството на мисълта на практика е определящ

фактор за правилния

емоционален баланс. И наистина, ако човек можеше да използва

съзнателно и

целенасочено ума си, няма да страда от нервни разстройства.

Упражненията в системата ХипсоСъзнание са главно ментални.

Субектът се учи да

контролира и да използва въображението си.

Накратко, основните различия между йога и ХипсоСъзнание са

следните:

Йога

1) Насочена е към физическото тяло и емоциите

2) Стреми се към разтваряне на Аза

3) Мистична и аскетична дисциплина

4) Източна техника, предназначена за хора от Изтока

ХипсоСъзнание

1) Работи главно с ума и емоциите

2) Стреми се да формира развито и зряло Аз

3) Психологически метод за лично усъвършенстване

4) Система, създадена специално за хората от западния свят.

УПРАЖНЕНИЯ ЗА ИЗДИГАНЕ НА НИВОТО НА

СЪЗНАТЕЛНОСТ

Упражненията, описани в тази глава, обхващат четирите основни

аспекта на човешкия

механизъм, които пряко влияят върху запазването на ниско ниво

на съзнателност. Те са

насочени към трениране на процесите на дишане, въображение,

говор и движения и се

състоят от четири различни групи упражнения, които ще

разгледаме поотделно.

Дишане

Да дишаме не означава само да подаваме на организма горивото,

необходимо за

поддържане на живота, а да определяме модела на собственото си

емоционално, ментално

и нервно състояние. Дихателната и нервната система се влияят в

еднаква степен от

възбудимостта и задръжките. По аналогичен начин,

емоционалното състояние и

въображението съответстват на начина на дишане. Дихателният

процес не е еднакъв за

всички хора, тъй като съществуват подчертани разливи в обема и

ритъма. Индивидуалният

начин на дишане оказва голямо влияние върху различните

характеристики на личността и е

мярка за физическа и нервна жизненост. Човек с дълбоко дишане

винаги има повече

психическа и биологична енергия. Хората с „повърхностно"

дишане обикновено са плахи и

астенични. Правилното дишане е един от решаващите фактори за

добро здраве,

балансирана нервна система, емоционално спокойствие и будно

съзнание.

Дишането е потокът на органичния живот. То е като пъпна връв,

осигуряваща

непрекъснат контакт с майката-природа, от която получаваме

всички елементи, необходими

за поддържане на живота. Спирането на дишането означава

смърт. Нещо повече,

дихателният процес е единствената вегетативна функция, която

се поддава на волево

регулиране. Следователно, тя представлява свързващо звено

между централната и

вегетативната нервна система.

Тренирането и овладяването на дишането позволяват да влияем

чрез волята си върху

емоционалните и нервните реакции, които обикновено са извън

контрола ни. Винаги

съществува взаимодействие между психическата и

емоционалната дейност, и дихателния

процес. Когато изпитваме емоционално спокойствие, дишането

става по-ритмично, по-леко

и по-бавно, а при напрегнатост дихателният ритъм е накъсан,

неравен и повърхностен.

След емоционален шок дъхът „секва", дишането става почти

конвулсивно. Когато сме

съсредоточени, дишаме леко и неусетно, но когато съзнанието

блуждае, процесът на

дишане става неравномерен.

Следователно ползата от превъзпитанието на дишането е както

психологическа, така и

физиологична. За да разберем контекста, в който се дават

различните упражнения, трябва

да разгледаме някои обши положения, свързани с механизма на

дишане.

При нормални условия възрастният човек вдишва от 14 до 17

пъти в минута. При всяко

разширяване на гръдния кош се осъществява вдишване, при

всяко свиване -издишване.

При тези две фази през дробовете протича средно 500 куб.см.

въздух, като по този начин

приблизителният обем на вдишвания и издишвания въздух е 8

литра за минута. С

количеството въздух, което преминава през дробовете за минута,

се определя белод-

робната вентилация. Максималното количество въздух, което

можем да издишаме след

дълбоко вдишване, представлява жизнения капацитет, чиято

средна стойност е 4-5 литра.

Невъзможно е да напълним изцяло дробовете си със свеж въздух,

тъй като в тях винаги

остава известно количество, вариращо между 1000 и 1500

куб.см.. Този неизхвърлен навън

въздух се нарича остатъчен.

Описаните дихателни упражнения не само целят да увеличат

жизнения капацитет, но и

се отразяват пряко върху възпитанието на въображението и

говора. На практика,

различните групи упражнения са свързани по-между си и си

взаимодействат. Дишането,

говорът и движенията влияят върху въображението, което на

свой ред оказва влияние

върху тях. Определени дихателни упражнения например имат за

цел да облекчат

умствената концентрация и би трябвало да бъдат отнесени към

възпитанието на

въображението. Поради тази взаимообвързаност всички

упражнения са номерирани и по-

късно ще бъдат отнесени към определена група в зависимост от

предназначението им.

Пълно дишане

При дишане обикновено пълним само горната част на дробовете.

Ако искаме да

поемем голямо количество въздух, разширяваме значително

гръдния си кош. Този вид

дишане се нарича гръдно дишане. При него диафрагмата има

ограничена функция.

(Диафрагмата е широк мускул между гръдната и коремната

кухина, която играе основна

роля при дишането.) При диафрагменото дишане увеличаваме

обема на поемания въздух и

същевременно намаляваме количеството на остатъчния.

Владеенето на диафрагмата позволява да подобрим дихателния

процес, като в

същото време то е един от определящите елементи за правилния

говор.

Повечето хора страдат от дихателна недостатъчност. В това ще се

убедите лесно чрез

следното упражнение - седнете удобно и поставете ръцете си на

кръста, като палците са

над тазовите кости, а останалите пръсти следват линията на

кръста, докато се срещнат зад

гърба. Дишайте нормално в това положение и наблюдавайте,

дали долните мускули на

гърба се разширяват. Липсата на разширяване означава, че

дишането ви е недостатъчно.

Упражнение I. Пълно дишане (фиг. 1, 2 и 3)

Застанете прави с леко разтворени крака, изправена глава и

изнесени назад рамене.

Започнете да вдишвате, като разширявате корема, тоест като го

изхвърляте напред, докато

леко се издуе. Продължавайте да вдишвате, докато дробовете се

напълнят, после

разширете гръдния кош, при което коремът сам ще се прибере.

Когато издишвате, старайте

се да свивате леко корема, за да улесните изхвърлянето на

остатъчния въздух.

Ако желаете да наблюдавате по-добре работата на диафрагмата,

легнете по гръб и

дишайте няколко минути в това положение. Трябва да дишате без

да разширявате гръдния

кош и без да движите рамене, разширявайки само централната

част на торса.

Упражнението е предназначено да превъзпита дихателните

навици и служи като

основа за други по-сложни упражнения. Може да го изпълнявате

неограничен брой пъти

всеки ден, докато се превърне в естествен начин на дишане,

което, разбира се. е желаната

цел.

Упражнение 2. Утринно дишане (фиг. 4, 5, б, 7, 8)

Целта на утринното дишане е да повдигнете умствения тонус, да

повишите нивото на

съзнание, да натрупате енергия за деня и да постигнете

хармонично и уравновесено

психическо състояние. Упражнението съчетава дишане и

движения - два еднакво важни

елемента. Движенията трябва да се извършват точно така, както е

посочено, защото всяка

позиция създава определено психическо състояние.

За по-голяма яснота ще разделим това упражнение на пет части,

показани на следните

диаграми.

Част 1: Застанете прави, със затворени очи, събрани пети и

разтворени пръсти на

краката, изправете гръб, повдигнете глава. Изпънете добре ръце

напред, съберете дланите

на височината на стомаха. Върховете на пръстите трябва да се

докосват.

Част 2: Започнете да вдишвате през носа, като изхвърляте

корема леко напред и

бавно вдигате двете ръце, докато палците достигнат Височината

на раменете.

Част 3: Продължете движението, Като разтваряте ръцете

настрани, докато ги

изпънете докрай и малко зад тялото, като в този момент

дробовете ви трябва да са изцяло

пълни.

Част 4: Започнете да издишвате през устата и едновременно

бавно отпускайте

ръцете надолу, докато дланите докоснат бедрата. В това

положение дробовете трябва да

са напълно изпразнени.

Част 5: Пауза за почивка, преди да повторите цялото

упражнение отначало.

Особено важно е да изпълнявате движенията съвсем точно и да

мислите само за това,

което вършите. Трябва да синхронизирате вдишването така, че

запълването на дробовете

да съвпада с края на третата част от упражнението - тоест, със

завършването на

движението, при което ръцете са изпънати докрай назад.

Издишването трябва да съвпада с

края на четвъртата част.

Цялото упражнение трябва да продължи около десет минути с

приблизително 20

пълни вдишвания и издишвания. Вдишвайте през носа, а

издишвайте през устата, като

изпускате леко въздуха през полуотворени устни, сякаш свирите

с уста. През студените

зимни дни може да промените този начин на дишане, като

издишвате през носа, за да не

простудите лигавицата на носа (вдишвате студен въздух, а

издишвате топъл).

За тези, които не са привикнали с дихателните упражнения, в

началото времето за

изпълнение може да се намали до 5 минути, като постепенно се

увеличава.

Изпълнявайте упражнението прави, за предпочитане на празен

стомах преди закуска.

Важно е то в никакъв случай да не се превръща в неприятно

задължение, стремете се да

извлечете от него приятно чувство. На практика приятното

чувство се появява спонтанно,

когато забележите, че сте станали по-жизнени и това ви помага да

извличате удоволствие

от всекидневната си дейност. Ако желаете, може да го повторите

вечер, за да възстановите

загубите от работата.

РЕЛАКСАЦИЯ ЧРЕЗ ДИШАНЕ

Вдишването и издишването са приливът и отливът на органичния

живот. При

вдишване сме будни и напрегнати, а при издишване се

отпускаме. Всеки ден преминаваме

през тези повтарящи се моменти на напрегнатост и релаксация.

При съзнателно внимание

можем да предизвикаме състояние на релаксация чрез

дихателния поток.

Упражнение 3. Дишане за релаксация

Седнете или легнете удобно със затворени очи, напълнете с

въздух дробовете си и го

задръжте няколко секунди. Започнете да издишвате леко през

устата, сякаш духате, като се

стремите да удължите максимално процеса на издишване.

Издишвайте бавно докато из-

празните дробовете си, после направете почивка и повторете

упражнението колкото пъти

желаете.

За да се постигне най-добър резултат от това упражнение,

дишането трябва да бъде

колкото може по-леко и по-бавно. Упражнението е лесно и се

препоръчва за хора, които

трудно се съсредоточават. То е полезно и за разбирането на

други, по-сложни упражнения.

Може да го изпълнявате колкото пъти желаете през деня.

СЪЗНАТЕЛНО ДИШАНЕ

Съзнателното дишане поражда психическо състояние, напълно

различно от това при

нормалното или неволно дишане. Когато осъзнава прилива и

отлива на въздуха, индивидът

създава връзка между волята си и автономната нервна система,

като по този начин постига

самоконтрол. Дишането се превръща в превключвател, чрез

който осъществявате или

прекъсвате контакта с нервната система и емоциите, което ви

позволява да променяте

психическите и нервните състояния и същевременно да

повишавате нивото на съзна-

телност. Вече посочихме предимствата от това.

Упражнение 4. Неусетно дишане

Може да изпълнявате упражнението прави, седнали или легнали.

Дишайте и

„усещайте" протичането на въздуха, като следите разширяването

и свиването на гърдите.

Почувствайте как дробовете се издуват и свиват като балон.

Продължавайте, докато се

слеете с дихателния ритъм. После се помъчете да намалите

честотата на дишане, докато

стане неусетно и напълно беззвучно. Продължавайте. докато се

отпуснете напълно или

промените психическото и емоционалното си състояние. Може да

правите това упражнение

по всяко време на деня, когато желаете да се релаксирате или да

постигнете състояние на

душевен покой. То се препоръчва и за хора, страдащи от

безсъние. Помнете, че при

съзнателно дишане, каквото е неусетното дишане, увеличавате

способността си за

самоконтрол.

Всички дихателни упражнения, описани дотук, повишават нивото

на съзнателност,

обновяват нервната система, предизвикват състояние на

релаксация, равновесие и

спокойствие. Контролираното дишане е изключително важно за

постигане на самоконтрол,

тъй като позволява бързо превключване от състояние на страх и

тревога към по-спокойни

изживявания. Особено важно е да свикнете с мисълта, че при

преднамереното дълбоко

дишане подчинявате автономната нервна система на волята си.

Вярно е, че като повиши нивото на съзнателност индивидът

придобива способността

да владее съвършено себе си и да променя по желание своите

емоционални и умствени

състояния, но не по-малко вярно е, че това състояние на будност

е непостижимо за хора,

несвикнали да разсъждават и лишени от интелектуална

дисциплина. Общо взето,

упражненията за постигане на самоконтрол върху въображението

са по-сложни поради

абстрактния си характер. Ето защо описвам няколко дихателни

упражнения, които

изглеждат почти механични, но трябва да се разглеждат като

подготовка за постигане на

крайната цел - волево въздействие върху автономната нервна

система посредством съзна-

телно контролирано дишане. Поради това не е нужно да

изпълнявате всички упражнения, а

да изберете само онези, които най-добре отговарят на характера и

личните ви проблеми.

Препоръчва се да правите всеки ден само упражнение 2, тъй като

то служи за зареждане на

вътрешния акумулатор.

Дихателните упражнения в никакъв случай не премахват

състоянието на нервно

напрежение, но помагат за преодоляването на нервните

проблеми, когато такива възникнат.

Съзнателното дишане е само връзката, която установяваме с

автономната нервна система,

за да й наложим волята си. Все пак трябва да посочим, че

промяната на нормалния начин

на дишане премахва завинаги някои причинители на нервно

напрежение. Тази промяна е

свързана с увеличаване на жизнения капацитет в резултат на

дълбокото дишане. Ако се

практикува непрекъснато, то се превръща в навик, който води до

интересни промени в

характера и обмяната на веществата. Увеличаването на жизнения

капацитет се постига с

непрекъснато прилагане на пълното дишане, описано в

упражнение 1.

Накратко, чрез дишането може да изменим бързо психическото

си състояние, за да

поддържаме конкретна кондиция или да засилим способността си

за концентрация. При

промяна на дихателния ритъм и честотата на дишане, човек

променя своето умствено и

емоционално състояние. Ако заедно с дишането поддържаме и

определена представа в

съзнанието си, например мисълта за спокойствие и релаксация,

ще постигнем още по-добри

резултати. Дишането е средство за съзнателно въздействие върху

вегетативната или авто-

номната нервна система.

Ако в даден момент през деня изпаднете в състояние на

безпокойство и нервност, а

сте заобиколени от други хора. най-подходящото средство е

усилено диафрагмено дишане,

като в съзнанието си поддържате представа за спокойствие и

тишина.

ВЪЗПИТАНИЕ НА ВЪОБРАЖЕНИЕТО

Въображението има изключително въздействие върху

емоционалното и нервното

състояние - това, което се извършва в него, определя моделите на

нервно напрежение,

както и емоционалната и психическа настройка. Факт е, че

всички части на тялото следват

въображението. Ако поддържаме в съзнанието си представата за

някакво евентуално

нещастие, всички мускули - както тези, които се поддават на

волево регулиране, така и

другите, управлявани от вегетативната нервна система - се

напрягат ненормално.

Защитният механизъм е задействан и се мъчи да ни подготви за

бягство или атака.

Мислите, които обикновено минават през ума ни, са истинският

крайъгълен камък, върху

който градим нашия материален, психически и емоционален

живот. Всяка мисъл оставя

своя отпечатък и предизвиква равностойно по сила и качество

емоционално състояние. Ако

гледаме филм със сцена на насилие, мускулите ни несъзнателно

се стремят да имитират

действието. Да предположим, че индивидът наблюдава сцена, в

която някакъв човек тича

презглава, за да се изплъзне от преследващия го лъв. Неусетно

той започва да движи леко

краката си, подражавайки на това, което вижда. Без да си дава

сметка, той възпроизвежда

мускулното напрежение, което наблюдава в другите. Човек

несъзнателно имитира

състоянията на напрегнатост на всички хора, които среща във

всекидневието си.

Една от най-важните особености на въображението е, че то не се

поддава на контрола

на волята. Често не индивидът си представя нещо, а

въображението му работи

самостоятелно, независимо от Аза. Средният човек е неспособен

да регулира потока на

въображението и е принуден да мисли непрекъснато, като цялата

му нервна енергия е

заета от наслагващите се образи, възникващи от асоциацията на

идеи.

Въображението, също като другите човешки качества, може да се

възпита и до

известна степен да се подчини на волята. Несъзнателното нервно

напрежение и релаксация

обикновено се дължат на въображаема представа, свързана с

миналото, настоящето или

бъдещето. Не е задължително да си представяме нещо конкретно

и ясно определено,

защото човек най-често „си представя усещания" - с други думи,

определени възприятия,

извършващи се на несъзнателно ниво, завладяват въображението

и предизвикват дадено

психическо състояние.

Има три основни вида дейност на въображението: първата се

извършва преднамерено

на съзнателно равнище; втората изглежда съзнателна, но не е

преднамерена; третата е

несъзнателна. Въображението обхваща всички нива на

съзнателност на индивида: от без-

съзнателното до свръхсъзнателното (ако съществува).

Следователно, когато си

представяме нещо, не знаем дали нивото на съзнателност се

отнася към подсъзнанието

или съзнанието. Хората са толкова неразделно свързани със

собствената си мисъл, че не

разполагат със средства за самонаблюдение, освен ако не са в

състояние на повишена

будност.

Един от най-вредните навици на въображението е да му позволим

да блуждае, да

бленуваме или „да градим въздушни кули". Отдавайки се на този

навик, индивидът

постепенно се откъсва от действителността до момента, в който

започва да смесва

реалното с въображаемото. Същевременно поради проектирането

на Аза, човек става

„несъзнателен" и поради това уязвим за всякакъв вид негативни

внушения, проникващи в

съзнанието.

ЕКСПЕРИМЕНТИ, СВЪРЗАНИ С ВЪОБРАЖЕНИЕТО

Следните два експеримента доказват на практика принципите на

„идеоплазията"

(въздействието на представите върху физиологичните процеси).

Експеримент А

Направете просто махало, като вържете халка или ключ на конец

или тънка връв.

Конецът трябва да е дълъг около 30 см. Седнете до масата и

опрете лакти на нея, като

съберете длани на височината на брадичката. Хванете

импровизираното махало за края на

конеца, като го държите между събраните върхове на двата

средни пръста така, както е

показано на фигура 9.

Помъчете се махалото да остане неподвижно и после без да

затваряте очи си

представете, че то започва да се люлее напред-назад, тоест да се

приближава и да се

отдалечава от тялото ви. Трябва да изпитвате силно желание

махалото да се разлюлее.

След няколко секунди ще видите, че то наистина започва да се

движи в желаната посока.

Мислено сменете посоката - представете си, че махалото се

люлее отляво-надясно,

тоест странично, и то ще се задвижи в тази посока.

ВЪПРОС: Защо се движи махалото?

ОТГОВОР: Движението на махалото в посоката, която си

представя

експериментаторът, показва, че той е извършил леки

несъзнателни движения с пръстите, за

да придаде форма на образа, съществуващ в съзнанието му.

Експеримент Б

Седнете удобно, затворете очи и си представете възможно най-

ясно, че стоите пред

железопътна линия. Представете си още, че отляво приближава

влак, минава пред вас и

изчезва надясно. Опитайте се да визуализирате във

въображението си преминаването на

влака отляво-надясно. По време на експеримента следете какво

става с очните ябълки.

Макар и затворени, очите следват посоката на влака.

ВЪПРОС: Какво означава фактът, че очите следват посоката на

въображаемия влак?

ОТГОВОР: Съществува очевидна и тясна връзка между мисълта

и движението на

очите. Очните ябълки винаги се движат според това, което си

представяте. Ако вместо

хоризонтално движение си представим излитаща вертикално

ракета, движението на очите

ще бъде насочено отдолу-нагоре.

По-нататък ще се опитаме да използваме експеримент Б, за да

разработим

определена техника за релаксация. Първо, между въображението

и движенията на очите

съществува тясна връзка, следователно, ако човек успее да

успокои въображението си, ще

се успокоят и очите, и обратно, ако отпусне очите, ще ограничи

дейността на

въображението.

Известно е, че очите изразходват много нервна енергия. Докато

работим, почиваме

или спим, очите ни са подложени на непрекъснато напрежение.

Да успеем да ги отпуснем

означава да създадем общо състояние на релаксация, да поставим

под контрол

въображението и да пестим енергия. Когато постигнем пълна

релаксация на очите,

въображението ни веднага престава да поражда нови образи.

Следователно, очите могат

да се разглеждат като средство за контрол на въображението.

Обикновено очите в покой са в релаксирано състояние, което

може да наречем „поглед

в безкрайността". В това положение очите гледат в

пространството. На практика идеалното

положение почти никога не се постига поради непрекъснатата

зрителна активност. Когато

наблюдаваме конкретни предмети, очните мускули са напрегнати

и е трудно да ги отпуснем.

Когато очите са в покой, ясно изпитваме общо приятно чувство,

сходно на онова особено

психическо състояние, което се поражда у нас, когато стоим на

морския бряг и съзерцаваме

хоризонта. Съзерцанието на далечината предизвиква релаксация

на очите, която на свой

ред води до общо състояние на релаксация.

Упражнение 5. Обща релаксация и контрол на въображението

Това упражнение може да се изпълнява с отворени или затворени

очи, в покой или по

време на работа. То предизвиква физическа и ментална

релаксация, която продължава,

докато трае упражнението.

ТЕХНИКА: Представете си, че гледате назад през собствения си

мозък, сякаш

полезрението ви е обърнато и насочено назад. НЕ трябва да си

представяте, че и очите ви

са обърнати на 180 градуса - те са в нормалното си положение, но

гледат назад - все едно,

че насочвате лъча на светнато фенерче назад, вместо напред. Не

напрягайте очните

мускули, тъй като процесът трябва да бъде чисто въображаем. Не

е нужно да мислите, че

трябва да видите нещо определено зад себе си, а просто си

представете, че гледате назад

през мозъка си. Задръжте тази въображаема картина до края на

упражнението. Ако го

изпълнявате с отворени очи, погледът ви трябва да е насочен

напред, без да поглеждате

встрани или да го задържате върху нещо конкретно. Друг вариант

на това упражнение е да

си представите, че гледате в пространството през непрозрачни

предмети, като погледът ви

се губи в далечината, без да среща преграда.

И двата варианта дават един и същ ефект и може да ги повтаряте

колкото пъти

желаете през деня, като продължителността им е най-малко две

минути. Времето може да

се удължи в зависимост от индивидуалната способност за

съсредоточаване.

Интересно е да отбележим, че това упражнение предизвиква

„паралелно зрение",

тоест очите не се събират и точно по този начин се постига

желаната релаксация. След

време ще свикнете да гледате спокойно и без напрежение, без да

насилвате зрението си.

Тази техника може да се използва, когато искате да отморите

съзнанието си и да прогоните

негативните мисли. Тя служи и като основа за постигане на

„ментален вакуум", което ще

разгледаме по-нататък.

МЕНТАЛНА КОНЦЕНТРАЦИЯ

Можем да дефинираме менталната концентрация като

способност да насочваме

вниманието си само върху едно нещо, като изключваме всичко

друго. Обикновено се

концентрираме само върху онези неща, които живо ни

интересуват и дори тогава ни е

трудно да поддържаме вниманието си продължително време.

Противно на

разпространеното схващане, при силно концентриране върху

дадена дейност изразходваме

не повече, а по-малко енергия. Обикновено, ако човек желае да

спести енергия, той върши

работата си с нежелание, като си мисли, че по-малкото усилие

означава и по-малък разход

на енергия. Той обаче не си дава сметка, че липсата на

ентусиазъм поражда едновременно

две несъвместими и противоположни позиции - вътрешно

желание да не работи и жизнена

потребност да го прави.

Нервното напрежение винаги предполага действие на

противоположни сили, които

предизвикват разцепление в психофизичната структура. При

съвършено единство

индивидът постига по-висок самоконтрол при ниска загуба на

енергия - нещо неизбежно в

случаите, когато вниманието му е насочено към разнородни

проблеми. Знаем, че тревогата

значително намалява защитните сили на организма и създава

нервно напрежение, като ни

принуждава да действаме „с пълна пара". Несъмнено всичко, към

което човек насочва

вниманието си, се превръща в нещо повече или по-малко

„тревожно" за него. Ако

вниманието ни е насочено едновременно към няколко неща

(както в случая с Чарлс, описан

в главата „Реално и въображаемо съществуване"). прибавяме

значителна доза към

тревогите си в момента. Много от нормалните възприятия, дори

когато са несъзнавани,

представляват проблеми за индивида - те са стимули, които го

принуждават да стигне до

някакво заключение, да вземе решение или да възприеме

определена психологична

позиция. Възможно е инцидент, който наблюдаваме на улицата и

пряко не ни засяга, да

предизвика напрегната подсъзнателна дейност, насочена към

намаляване на неосъзнатото

безпокойство. Да предположим например, че хвърляме бегъл

поглед върху тревожно

заглавие във вестника за евентуална опасност от война някъде по

света. Възможно е под-

съзнанието, ужасено от подобна перспектива, веднага да започне

да крои планове как да се

предпази от опасността. За несъзнаваното този проблем остава

висящ и то трябва да

намери някакво решение. Възможно е да продължи да се тревожи

още дълго време,

особено ако последват други подобни новини. Това е само едно

от безбройните

всекидневни възприятия, а към тях трябва да прибавим и онези,

които вече сме записали в

паметта си и които лесно изплуват на повърхността в моментите,

когато ни липсва

определена концентрация.

Колкото повече неща трябва да обхване въображението на

индивида в даден момент,

толкова по-голямо е разцеплението в Аза му, и постигането на

високо ниво на

съзнателност, чиято характеристика е проявата на неделимо,

цялостно и зряло Аз, става

невъзможно.

Съществуват различни степени на ментална концентрация, които

съответстват на

различни състояния на напрегнатост на вниманието. За момент

ще оставим настрана това

степенуване и ще разграничим два основни типа ментална

концентрация - напрегната и

спокойна. И двете могат да бъдат волеви или неволеви. За волева

концентрация говорим,

когато съществува преднамерено желание да насочим

вниманието си само към едно нещо

и да изключим всичко друго. При неволевата концентрация

съзнанието е напълно

завладяно от определен стимул. Тук ще разгледаме само волевата

концентрация.

Волевата концентрация е напрегната, когато е придружена от

мускулно усилие, чиято

цел е да „затвърди" и усили менталния образ, свързан с нещо

абстрактно или конкретно. За

да се съсредоточим, често напрягаме лицевите мускули, свиваме

вежди, стискаме зъби и

тъй нататък, а това създава нервно напрежение.

Дотук разгледахме напрежението в патологичния му аспект,

тоест като „изкуствено

засилено напрежение" и анализирахме вредата, която причинява.

Но както вече посочихме,

напрежението е естествено и потребно в активния живот. То е

вредно само ако се превърне

в прекомерно усилие. По отношение на интелекта основният

човешки проблем е всъщност

противоположен на нервното напрежение. В този случай би

трябвало по-скоро да говорим

за „патологична атония". В действителност, менталната

концентрация трябва да се

определи като състояние на напрегнатост на въображението, а

менталната дисперсия -

като атония на въображението. Тук обаче не трябва да смесваме

„чистата" напрегнатост на

въображението със състоянията на емоционална тревога, които

пораждат мисли на страх,

наблюдавани при крайно напрежение. В този случай се

предизвиква неволна концентрация,

като Азът се пренебрегва. Волевото концентриране е винаги

целенасочен акт на Аза.

Интелектуалната атония е всъщност недостатъчна проява на

съзнателната мисъл, като на

преден план излиза подсъзнателната дейност, а това по своята

същност е атония на Аза.

Главната цел на метода ХипсоСъзнание, както подсказва и самата

дума, е да издигне

нивото на съзнателност. Това издигане постигаме чрез усилване

на Аза, като стимулираме

по-нататъшното му развитие до постигане на пълна зрялост.

Концентрацията значително

повишава менталния тонус на индивида и му позволява да

упражнява свободно и

пълноценно своята воля и творческо мислене.

Жан Клод Филу в книгата си „Ментален тонус" пише: „Волята,

куражът, постоянството,

самоконтролът и невъзмутимото спокойствие, с които човек се

изправя пред опасността,

предизвикват енергийни състояния с особено висок тонус.

Обратно, този тонус е особено

нисък при пасивни, инертни и възбудени индивиди, които

ненужно пилеят енергията си; при

всякакъв вид астеници, разтревожени, нерешителни или безсилни

индивиди - накратко,

всички онези, на които сякаш е съдено да бъдат играчка на

външни сили, вместо да се

утвърдят с волята си и активно да се адаптират към света, като

оставят собствения си

отпечатък върху него... Например, упоритият човек притежава

тонус, защото знае как да

използва способностите си, докато неустойчивият, импулсивният

е лишен от него, защото

използва способностите си неумело или не е в състояние да ги

контролира".

Бихме могли да добавим, че липсата на умствен тонус е „слабост

на съзнанието"

поради ниското ниво на будност и естествено недостатъчната

тренираност, която винаги

съпътства състоянията на ниска съзнателност.

Най-честото възражение във връзка с концентрацията и загубите

на енергия е, че е

невъзможно пестим енергия, когато се стремим към по-висока

степен на Концентрация, тъй

Като тя изисква по-голямо усилие. Истината е, че при спокойната

концентрация няма голямо

усилие, а спокойно поддържане на умствения образ. И обратното,

концентрацията,

придружена от голямо нервно усилие, предизвиква несъмнено

по-голям разход на енергия,

особено ако е неволна и породена от внезапно и силно

емоционално въздействие.

Когато говорим за концентрация, трябва да засегнем и проблема

на

„деконцентрацията", тоест, неспособността да откъснем

съзнанието си от някакви

представи, събития, преживявания или възприятия от близкото

или далечно минало.

Комплексите по своята същност са неспособност на съзнанието

да се отърси от някакъв

изживян емоционален удар, който се възприема като част от

настоящето.

Концентрацията не е измерителна дейност - тя представлява

тонуса, който би

трябвало да е нормален за човешкото същество. Блуждаенето на

съзнанието е състояние

на ментална хипотония, което не само не предоставя почивка и не

пести енергия, но и

причинява енергиен спад. Блуждаещото въображение не е

почивка за ума, точно обратното,

то представлява умножаване на факторите, вече присъстващи в

съзнанието, всеки от които

се превръща в неизвестна величина, изискваща решение.

Единственото наистина ефективно състояние на ментална

почивка постигаме, когато

успеем „да изпразним съзнанието". Това е състояние на ментален

вакуум, при което потокът

на мисълта временно се прекъсва. Можем да го определим като

пълна „деконцентрация".

Техниката за постигане на ментална концентрация неизменно

зависи от

възприемането на особена емоционално-волева нагласа, при

която индивидът отдава

абсолютно, изключително и всепоглъщащо значение на тази

дейност, предмет или идея,

върху която желае да се съсредоточи. Това е процес на пълно

волево безразличие към

всичко, което не го интересува. Целенасоченото безразличие към

други стимули и

представи е ключът към техниката за концентрация. Трябва обаче

да посочим един много

важен фактор - ако индивидът се концентрира правилно, той

успява да живее в настоящия

момент.

Следващият пример ще ни помогне да разберем правилно

механизма на

концентрацията. Човек се съсредоточава много по-лесно, ако е

принуден, тоест когато е

подложен на силен външен натиск да извърши някаква работа

или да реши конкретен

проблем за определен период от време. Когато неспазването на

този срок влече след себе

си някакво наказание, процесът на концентрация става още по-

лесен.

Ако желаем да се съсредоточим, нужно е преди всичко да

придадем първостепенно

значение на обекта, върху който ще спрем вниманието си.

Следващата стъпка е да си

кажем, че е абсолютно необходимо да се занимаваме единствено

с предмета на своя

интерес и да го разглеждаме Като „въпрос на живот и смърт",

изключвайки всичко останало.

После, като следваме правилата за прилагане на дишането, трябва

да поемем дълбоко

въздух, за да наложим своята воля за концентрация върху

психофизическия механизъм. За

да запазим концентрация, трябва да фокусираме вниманието си,

като издигнем състоянието

на будност. Концентрацията всъщност е повишена будност и

съзнателност. Обратно,

неспособността да се. съсредоточаваме произтича от сънното

състояние на ума, тоест от

ниското ниво на съзнателност. За да се концентрираме добре,

трябва да прогоним досадата

и менталния сън, като възприемаме всяка идея, дейност и

предмет така, сякаш се появяват

за първи път в живота ни.

Гениите (хора с будно съзнание) имат една обща черта -

необикновена способност за

наблюдение, поради която успяват да открият във всяко нещо

безброй интересни

подробности, изплъзващи се от погледа на другите.

От основно значение за процеса на концентрация е да отхвърлим

всяко нетърпение и

тревога, свързани с времето. Трябва да направим максимално

усилие да сме напълно

будни в момента и да изживеем периода на концентрация секунда

по секунда.

Упражнение 6: Ментална концентрация (1)

Вземете някакъв предмет, поставете го на масата и го

наблюдавайте внимателно три

до пет минути, докато обхванете всички подробности. Не

бързайте, не се тревожете колко

време продължава упражнението, а се вглъбете в съзерцание на

предмета. След това зат-

ворете очи и се опитайте да го възпроизведете във въображението

си, колкото е възможно

по-точно. Отворете очи и сравнете степента на сходство, която

сте постигнали в съзнанието

си с действителния предмет.

Добре е да сменяте предметите, за да възпроизвеждате точно

образа, ако правите

упражнението през по-дълъг период от време.

Упражнение 7: Ментална концентрация (2)

Седнете или легнете, затворете очи и силно и съсредоточете

вниманието си

интензивно и непрекъснато върху различни части от тялото си,

като започнете с; нещо

дребно, например палеца на лявата ръка. Концентрацията трябва

да продължи 3 до 5

минути, докато наистина успеете да почувствате Аза си в

избраното място. Това ще

разберете, Когато придобиете субективното усещане „Аз съм

тук".

За усъвършенстване на упражненията се препоръчва да

удължавате волево времето

за концентрация и да упорствате, докато успеете да задържите

образа.

Най-големите врагове на Концентрацията са сънят или

менталната летаргия,

отсъствието на волево решение да се концентрирате, липсата на

интерес и нетърпението.

По същността си всеки процес на концентрация е преднамерено

извършвана „търпелива

фиксация на въображението".

МЕНТАЛЕН ВАКУУМ

Както вече посочихме, състоянието на ментален вакуум е

единственото време за

пълноценна почивка на съзнанието. Ще го определим като

„временна парализа на

мисловния процес" със силата на волята. Има моменти, когато

силният емоционален шок

предизвиква състояние на пълен вакуум в съзнанието ни и за

известно време сме лишени

от способността да реагираме на вътрешни и външни стимули.

В този случай шокът предизвиква рязко и внезапно връщане

назад към много ранни

нива на интеграция и индивидът търси убежище дълбоко в себе

си, като прекратява

временно всякакъв контакт с външния свят. Менталният вакуум е

всъщност прекъсване на

връзката между външния свят и индивида. Като вземем предвид

какво голямо усилие се

изисква от индивида, за да поддържа едновременно връзката

между вътрешния и външния

свят, лесно ще разберем ползата от такава почивка от мислите. На

пръв поглед сънят също

изглежда период на почивка за ума и тялото. Мисловната дейност

обаче не спира да тече

по време на сън, а само преминава от съзнателно на

подсъзнателно ниво. Както видяхме в

нашата скала за измерване на съзнанието, по време на сън в

интелектуалните способности

не настъпват други промени, освен намаляване на нивото на

съзнателност и произтичащото

оттам засилване на онеиричното състояние.

Не трябва да се забравя, че подсъзнанието е също част от нашия

мозък и докато спим,

той е не по-малко, а дори по-активен, отколкото когато сме

будни. Съзнанието ни никога не

почива, а само временно избягва действителността по време на

сън. Ако бъде постигнато

правилно, състоянието на ментален вакуум е изключително

дълбок процес, тъй като

обхваща в известни граници както съзнателната, така и

несъзнателната дейност на

въображението.

Ползата от волево изпразване на съзнанието е забележителна,

стига да успеем

наистина да спрем потока на мисълта. Съществуват различни

степени на ментален вакуум,

а трудно може да се говори за абсолютен вакуум, тъй като винаги

остава определена

подсъзнателна дейност. Състоянието, което трябва да се помъчим

да постигнем, прилича

на абсолютен ментален вакуум. Разбира се, това „изпразване на

съзнанието" се постига в

най-дълбока степен само чрез редовна практика.

Упражненията за възпитание на въображението са всъщност

„гимнастика на мисълта",

ВЪТРЕШНИ СПОРТОВЕ, които позволяват на индивида да

постигне волеви контрол. Те

представляват „издигане на съзнателността" до по-висш тип

мозъчна дейност. Тези

упражнения позволяват да постигнем известен контрол над

мисълта също както при

целенасоченото трениране на дадена група мускули.

Упражнението за постигане на

ментален вакуум е „осезаемо възприятие на мисловната дейност"

и чрез него човек може да

улови как се променя мозъчния тонус, когато мисли и когато спре

да мисли. Трябва да се

има предвид, че на практика „празният ум" представлява

единственият Възможен и реален

начин за релаксация на съзнанието.

Що се отнася до ползата от упражнението, не би трябвало да я

разглеждаме

повърхностно - начинаещите обикновено са склонни да

преувеличават. Менталният вакуум

дава възможност на индивида да постигне в мисленето си

редуване на активност и покой,

необходимо за всеки жив организъм. В известен смисъл

менталният вакуум е много по-

дълбоко състояние на покой в сравнение със съня. Всъщност при

събуждане сутрин не

винаги е извършено равностойно обновяване на органичната и

менталната енергия.

Товарът на преживяванията тежи прекалено много на психиката

и не ни позволява да

посрещнем новия ден с необходимата свежест и енергичност.

Сънят обновява физическата

енергия и в известна степен представлява всекидневно

прераждане. Съзнанието, от друга

страна, поради непрекъснатата си дейност, сутрин е толкова

изтощено или болно, колкото е

било предишния ден.

Менталният вакуум предлага на индивида средство за ефективно

умствено

обновяване. Когато когнитивната дейност на съзнанието се

забави, индивидът се преражда

- чувства се свеж, млад, с по-висока способност за концентрация.

По този начин постига по-

голяма ефективност в работата си и премахва „мозъчната мъгла".

Умственото състояние

или менталният тонус е от основно значение за поддържането на

младо и здраво тяло.

Потискащите мисли например значително влияят на

издръжливостта и биологичното равно-

весие, като бавно, но сигурно ги подкопават. Способността за

физиологично

възстановяване зависи изключително много от положителната

умствена нагласа и силното

желание за живот. В това можем да се убедим от физическото и

психическото състояние на

оптимистично настроени хора, преживели тежки хирургически

операции. Те се

възстановяват за много кратко време и имат много по-големи

шансове в сравнение с онези,

които са изпълнени с негативни мисли и при които липсва

интерес към живота.

Накратко, резултатите от упражнението за ментален вакуум

засягат не само

интелектуалната сфера, като предоставят почивка на ума, но се

разпростират и върху

цялостния механизъм на индивида, действайки като

изключително важен балансиращ и

стабилизиращ фактор. Всъщност целенасоченото и ефективно

създаване на ментален

вакуум намалява скоростта на органично и нервно износване и

увеличава производител-

ността и качеството на интелекта, като го обновява и подмладява.

В това ще се убедят

всички, които изпълняват Внимателно упражнението.

Упражнение 8. Ментален вакуум

В експеримента, при който в съзнанието си извикахме образа на

преминаващ влак,

разгледахме връзката между очите и въображението. Постигането

на ментален вакуум

започва именно с релаксация на очите. За овладяване на

техниката на това упражнение се

препоръчва изпълнението му в следните три етапа:

Етап 1:

Седнете удобно или легнете по гръб, затворете очи и фиксирайте

вниманието си върху

тях. След малко ще забележите как очните ябълки се свиват и

разпускат, а очите се стремят

да примигват, въпреки че са затворени. С усилие на волята се

помъчете да спрете напълно

лекото потрепване на клепачите и да премахнете мускулното

напрежение в очите и

клепачите.

Етап 2:

Забравете за очите и насочете вниманието си върху дишането -

усещайте всяко

вдишване и издишване, като се, помъчите да се идентифицирате с

лекото разширяване и

свиване на гръдния кош. Почувствайте ясно редуването на

вдишване и издишване. НЕ

ТРЯБВА да дишате дълбоко - дишайте нормално.

Етап 3:

След известно време, когато почувствате, че сте се слели напълно

с дишането,

забравете за дихателния процес и насочете вниманието си към

въображаемо ви-

зуализиране на черния цвят. Задръжте образа, докато изчезне от

само себе си.

Трябва да изпълнявате и трите етапа на упражнението напълно

неподвижни, като се

стараете тялото да бъде колкото е възможно по-отпуснато.

Етапите нямат точно

определена продължителност - тя зависи от личните способности

на всеки индивид и

постигнатите резултати. В никакъв случай не преминавайте към

следващия етап, преди да

сте овладяли предишния. Третият, последен етап може да

удължите толкова, колкото

сметнете за необходимо - не се тревожете, ако заспите. Помъчете

се обаче с усилие на

волята да не заспивате. Ако заспите, значи не сте изпълнили

добре упражнението, освен

ако целта ви не е била наистина да заспите.

Щом ви обземе необикновено спокойствие и яснота на ума, това

означава, че сте на

прав път и трябва да постоянствате, докато наистина постигнете

ментален вакуум. Когато

постигне такъв контрол, индивидът вече не чувства абсолютно

нищо. Възприятията са

напълно изключени. При ментален вакуум индивидът изпитва

усещането, че времето е

спряло и той е „застинал" в настоящия момент извън времето,

движението и възприятията.

Нужно е да не забравяме, че не съществува пълен ментален

вакуум, защото все пак

тече известна несъзнателна дейност, но тя е сведена до минимум.

Може би най-точното

описание на това състояние е „максимално спиране на потока на

съзнателната и

несъзнателната мисъл". За съжаление липсват думи, за да опишем

менталните състояния в

ХипсоСъзнание - затова се налага да се въвеждат нови термини и

често да прибягваме до

сравнения, с които да изясняваме начина на действие на

определен психически механизъм.

Възможно е отначало упражнението за ментален вакуум да

промени навиците ви и да

съкрати продължителността на съня ви. Тази промяна не трябва

да ви тревожи - тя се

дължи на по-добро и по-ефективно възстановяване на енергията

по време на сън. Ето защо

вече не се нуждаете от толкова сън, колкото преди. След като

наистина овладеете

упражнението, ще можете да определяте продължителността му

преди да започнете, за да

се върнете автоматично към нормално състояние на съзнателност

в края му.

Упражнението в съвършената си форма позволява да определите

предварително, още

в самото начало продължителността му и да се върнете

автоматично към нормално

съзнание.

Разделянето на упражнението на три етапа трябва да се спазва,

докато го разучавате:

След като веднъж го овладеете, трите етапа всъщност се сливат в

един.

ПРЕВЪЗПИТАНИЕ НА ДВИГАТЕЛНИТЕ НАВИЦИ

Двигателната дейност на човека обхваща три основни механизма:

рефлексни

действия, автоматични движения и волеви движения.

Рефлексите са постоянни реакции на определен физически

дразнител. Те са вродени

или научени и са най-простата форма на нервномускулно

поведение. Автоматичните

движения се определят от професор Дала Нора („Биологична

обусловеност на личността")

като „поредица от вродени (емоционално или инстинктивно

подражание) или придобити

например, свързаните с работата движения), които се извикват и

подреждат

последователно". Волевите движения винаги са свързани със

съзнателно волево решение.

Те могат да бъдат спонтанни, придобити или приложни.

Независимо към кой вид спадат

движенията на индивида (рефлексни, автоматични или волеви),

те винаги са свързани с

неговото емоционално и ментално състояние.

Страхът например предизвиква съответна двигателна реакция,

различаваща се от тази

при гняв, тревога или спокойствие. Между движения, емоции и

мисли има непрекъснато

взаимодействие. Тази връзка разкрива пред нас изключителни

възможности - да

упражняваме контрол върху себе си, като контролираме

движенията. Ще се помъчим да

докажем, че двигателната преднамереност издига значително

съзнателното ниво с

произтичащите от това предимства.

Половината от волевите движения, строго погледнато, не бихме

могли да наречем

волеви, тъй като са съставени от ограничен брой комбинации и

повечето от тях сме

изпълнявали толкова пъти, че вече сме ги овладели и те са

станали напълно автоматични.

Докато сме ги усвоявали обаче, те несъмнено са били волеви.

Да вземем за пример ходенето. Когато ходим, ние извършваме

това почти механично.

Ако по някаква специална причина трябва да вървим пред група

наблюдаващи ни хора и да

им покажем нещо, внезапно се притесняваме и започва да ни се

струва, че пристъпваме

неправилно, тромаво, дори губим равновесие. Обикновено се

счита че автоматичните

движения „механизират" индивида, увеличават

производителността му и намаляват

умората. За да изясним този въпрос, нека разгледаме умората.

Във всекидневната си

дейност хората, които не полагат големи и непрекъснати

мускулни усилия, рядко изпитват

физическа умора. При тях по-често срещано явление е усещането

за отпадналост и из-

тощение, което ще опишем като „състояние на обща умора".

Общо взето би трябвало да

наречем това „псевдоумора" - не защото не съществува в

действителност, а защото най-

често се дължи само на временна или хронична загуба на

нормалния ментален тонус. Тази

обща умора е придружена обикновено от безпокойство,

раздразнителност, депресия, страх,

меланхолия и липса на инициативност. За да изясним понятието,

ще говорим за обща

умора и мускулна умора. Първата вече определихме, а

мускулната не се нуждае от

обяснения, тъй като е позната на всички.

Твърдението, че автоматичните движения „намаляват умората и

осигуряват

производителност" изглежда донякъде преувеличено, въпреки че

според преобладаващато

мнение е вярно. Възможно е да е така при малък процент задачи,

изпълнявани в

специфични условия и то само ако става въпрос за

производителност при автоматизирана

ръчна дейност. Да вземем за пример работник в автомобилен

завод, чиято единствена

задача е да завинтва болтове на мястото им. Ако се замисли за

това, което прави и се опита

да завинтва болтовете съзнателно, той сигурно ще загуби

обичайната си сръчност,

работоспособността му ще намалее и ще е принуден да поддържа

вниманието си постоянно

будно. Що се отнася до умората, проблемът не е така ясен.

Спестеното мускулно усилие

може да се изразходва в множество нервни и умствени

конфликти, произтичащи от ниското

ниво на будност при автоматизираната дейност. Непрекъснатото

повтаряне на една и съща

операция оставя незаета голяма част от съзнанието, която (съвсем

логично е да

предположим) ще продължи да работи самостоятелно, докато

индивидът се труди, а това

несъмнено води до пълно разделяне между мисъл и действие.

Това разделение

предизвиква едновременното протичане на два вида дейности,

противопоставени една на

друга така, както са противопоставени абстрактното и

конкретното, съответно психичното и

соматичното. Макар и неразривно свързани, те принадлежат към

различни и

противоположни светове. Казано по друг начин, индивидът се

разкъсва между две

противоположни тенденции: физическата работа, която

извършва, и напрегнатата работа на

въображението, която често е много по-привлекателна и желана

от физическата дейност.

От друга страна, еднообразната работа е лишена от всякаква

мотивация, с изключение на

паричното възнаграждение. Следователно, човек работи, защото

е принуден и в съзнанието

му неизменно присъства мисълта, че изпълнява необходимо

задължение. Дейността на

въображението следва две основни линии: потребителска и

защитна. Индивидът се

безпокои как да избегне дадени ситуации и как да предизвика

други. Тук хедонизмът играе

съществена мотивираща роля. желанието се явява един от най-

важните елементи в играта

на въображението. По този начин имаме два еднакво значими и

могъщи фактора в явна

опозиция: дългът (работата) и желанието (потокът на

въображението). Това

противопоставяне засилва процеса на разцепление между мисъл

и действие, при което

менталният и волевият тонус значително спада, а Азът не намира

място за изява. По тази

причина индивидът се чувства изморен, може би много повече от

начинаещият, който все

още работи „с усилие на волята". Досадата и скуката са

неразделни спътници на

безсилието и се подхранват от липсата на съзнателна проява на

волята. Ако във

всекидневната работа примесваме отвреме-навреме моменти на

максимално съзнателно

внимание, със сигурност ще постигнем по-добро физическо и

психическо състояние.

Автоматизмът причинява, подсилва и поддържа ниското ниво на

съзнание. Той

довежда до обща умора, като нарушава вътрешното единство на

индивида и усилва

действието на несъзнателните тенденции. Най-общо казано,

автоматичните действия ни

пречат да постигнем самоконтрол и високо ниво на съзнание,

като пораждат ментална

сънливост, а тя напълно изключва висок коефициент на

интелектуално и енергийно полезно

действие.

Всяко непрекъснато повтарящо се волево действие клони към

автоматизъм и въпреки

че не сме в състояние да предотвратим автоматизма, може поне

да му попречим да ни

управлява. В противен случай се излагаме на опасността да

постъпим като човек, а не

КАТО ЧОВЕК, по израза на професор Дала Нора.

Възможно е все пак чрез будно внимание да внесем елемент на

съзнателност и в

неволните движения. Това става, когато се движим преднамерено

(със съзнателно

намерение). Двигателната преднамереност намалява и премахва

състоянието на обща

умора, като едновременно издига нивото на съзнание и тонуса на

волята и ума. Волевото

придвижване в пространството създава по необходимост

състояние на самосъзнаване, при

което съществува непрекъснато усещане и сигурност за

собствената идентичност, тоест за

Аза. Индивидът се установява психически в своето Аз и успява

да се справи с негативните

въздействия, вътрешните конфликти и вредните последици от

хетеросугестията. С други

думи, той се превръща от антииндивид в индивид.

Чрез двигателната преднамереност е възможно да контролираме

нервното

напрежение, да избегнем до голяма степен физическата и

умствената умора, да уп-

равляваме емоционалните прояви и преди всичко ДА ЖИВЕЕМ

В РЕАЛНОСТТА НА

НАСТОЯЩЕТО. Същевременно това предизвиква значителни

изменения с постоянен

характер в нервно-мозъчната структура на индивида и му

позволява чувствително да

увеличи интелектуалните си способности както по качество, така

и по производителност.

Мисленето с абсолютна яснота (а това става само по изключение)

се превръща в нещо

съвсем лесно за човек, който упорито и постоянно влага

съзнателност в движенията си.

Във всяко волево движение разграничаваме три основни фази:

решение или волево

намерение, извършване на движението и промяна, настъпваща в

резултат от извършеното

действие. Движението представлява повтаряща се верига, която

се поражда в мозъка и се

„връща" в мозъка. Неволните движения не внасят никаква

промяна в поведението, но в

повечето случаи подсилват предварително формираната верига. В

зависимост от начина на

движение внасяме положителна или отрицателна промяна в

съзнанието си - положителна,

която поражда състояние на будност, и отрицателна, която води

до сънно състояние.

Съвкупността от волеви съзнателни движения временно премахва

двигателния

автоматизъм и така разширява полето на съзнание. Известно ни е,

че автоматичните

движения участват в емоционалната и инстинктивната мимика на

индивида, които

съпътстват най-дълбоките механизми на интеграция на

личността. Волевите движения

отразяват до известна степен и психологичното състояние на

субекта.

Ако съзнателно променяме своя стил на движение, всъщност

трансформираме

личността си, като рушим едни автоматични движения и

изграждаме други. Това изисква,

разбира се, будно и напрегнато внимание, а то неизменно

придружава високите нива на

съзнателност. Състоянията на тревога и страх, емоционална

депресия, колебливост и други

отрицателни механизми Временно изчезват, когато влагаме

съзнателност в движенията си

и изчезват завинаги, ако извършваме това упорито и постоянно за

продължителен период

от време. Както вече посочихме, двигателната съзнателност

действа също в

интелектуалната и енергийната сфера, Като избистря

чувствително мисълта и намалява

сънливостта и умората.

Самата техника се състои в следното: извършваме движението

спокойно,

целенасочено и с пълна съзнателност, сякаш то се нуждае от

мисъл. Ако намалим

скоростта на движение, ще изпитаме ведрост и спокойствие -

признак за постигнато

вътрешно равновесие. Добре е да започнем с предварително

избрани и лесни движения.

Този начин на движение трябва да се практикува не през цялото

време, а в определени

часове от деня.

Преди да обясня изпълнението на някои двигателни упражнения,

ще посоча два

експеримента, показващи, че в човек, който се движи съзнателно

и целенасочено, се

извършва дълбока трансформация.

ЕКСПЕРИМЕНТ А. Изберете момент, когато сте особено

изморени или много ви се спи.

Започнете да извършвате преднамерени и съзнателни движения в

продължение на три

минути. Ще забележите как умората и сънливостта постепенно

изчезват. Особено важно е

напълно да се съсредоточите върху движенията си и да ги

правите спокойно, без да

бързате.

Упражнение 9. Съзнателни движения

Целта на всички описани упражнения е изучаващият

ХипсоСъзнание да овладее

движенията си. В този случай няма да използваме специално

подготвени движения, а ще си

послужим с тези от всекидневието - предимството им е, такава

тренировка може да се

извършва по всяко време на деня.

Да започнем от най-простото - ходенето. Може да изпълнявате

упражнението, като

вървите по улицата. Определете участък от най-малко три-четири

преки, гледайте напред и

вървете по-бавно от обикновено, като се съсредоточите напълно

върху движението, сякаш

ходенето изисква мислене. Трябва да имате ясно усещане за

преместване в пространството

и да чувствате всяко движение. Това упражнение води до

релаксация, отмора и състояние

на покой, като същевременно допринася за възстановяване на

енергията.

Абсолютно всички движения могат да се извършват съзнателно,

така че е излишно да

даваме подробен списък. Единствената препоръка е да обърнете

особено внимание на

движенията на ръцете, защото те са най-чести и най-много. Всяко

нещо, което вършите с

ръцете, може да ви послужи за упражнение. Ще подчертаем, че

основната трудност при

тази техника е съзнателното усилие да усъвършенствате

движенията, като едновременно ги

изпълнявате бавно. Не забравяйте, че не е нужно да мислите за

тях - достатъчно е да ги

усещате. Като пример ще посочим разликата между мисълта за

дишането и „чувството" за

дихателния поток. Може да го „почувстваме" без да мислим -

например, когато лигавицата

на носа е възпалена и дишането ни изведнъж се затрудни. Тогава

си мислим за други неща,

но „усещането за дишане" не ни напуска.

Добре е да мислите за движенията, докато постигнете

съответното кинетично усещане,

което най-често се изразява просто в намаляване на двигателната

скорост. След известен

период на редовно упражняване ще забележите, че новият волеви

стил на движение се

превръща по силата на навика в автоматичен. Това не бива да ви

тревожи, тъй като с

промяната сте възбудили в себе си верига за релаксация,

самоконтрол и будност. Да

смените начина си на движение означава да внесете корекция и

изменения в автоматизма

на движенията. По този начин създавате нова нервно-мозъчна

верига, коренно различна от

предишната: тя е възбудена чрез съзнателно рефлективно

обучение и затова засилва и

разширява съзнателността на индивида за разлика от предишната

верига, която се е

формирала в съвсем ранна възраст и е изцяло доминирана от

подсъзнанието. Всичко,

научено чрез разсъждение и осъзнаване, било то някакъв нов

елемент или променяне на

стар механизъм, издига значително съзнанието и изгражда нови

невронни вериги, които

сега притежават будност, дължаща се на първоначалния

съзнателен волеви импулс.

Съзнателната ръчна работа е най-добрата психотерапия. Тя

действа като

стабилизиращ елемент и притежава неподозирани възможности

за изменение на

съзнанието.

Не е преувеличено да са каже, че през дългата еволюция на вида

човешкият мозък е

вървял успоредно с развитието на уменията на ръцете, че мозъкът

и сръчността си

взаимодействат и развиват.

Интересно е, че осъзнаването на движенията позволява на

субекта да изживее

напълно настоящия момент, тоест да води реално съществуване,

без да проектира себе си

в някакъв измислен свят. По този начин съзнателността на

движенията до голяма степен

прогонва сънното състояние, присъстващо в съзнанието и по

време на будност.

Накратко, съзнателното движение ни позволява да повишим

нивото на съзнание, да

живеем в реалния свят на настоящето, да постигнем релаксация,

самоконтрол и да

използваме оптимално интелекта си, Като постигнем по-голяма

яснота и тонус на мисълта.

Техниката на съзнателното движение се свежда до това да

придобием възприятие за

движение чрез целенасочено усилие (но без напрежение), като се

стремим към

съвършенство в движенията и ги изпълняваме по-бавно от

обикновено (ако човек се движи

бавно по навик, то това няма да му е особено полезно, защото

движенията му са лишени от

съзнателност).

Упражнението има общо и конкретно приложение. Прилага се

общо всеки ден в

определено време, без да се взимат предвид проблемите за

момента. Конкретното

приложение е насочено към решаване на даден конфликт.

Подходящ пример е страхливият

човек, изправен пред някакъв социален сблъсък - той се движи

бавно и внимателно, за да

превъзмогне своята плахост. Може да използваме упражнението

и в моменти, когато ни е

нужна по-голяма яснота на ума или желаем да премахнем

умората.

Ако упражнението се изпълнява старателно всеки ден, след време

се възбуждат и

затвърждават нови вериги, които създават състояние на

съзнателна будност като неделима

част от личността.

ГОВОР

В тази глава ще разгледаме само онези особености в механизма

на речта, свързани с

начина, по който гласът въздейства на нивото на съзнателност и

оттам на психическото,

емоционалното и нервното състояние на човека. За целта ще

изследваме модулацията и

произношението, като изключваме корекцията на дефекти в

тембъра, тона и силата на

гласа. Ще дадем само някои общи указания, без да обсъждаме как

се постига правилно

произношение и модулация в конкретни случаи. Ще се помъчим

главно да намерим

формула, с чиято помощ да постигнем повишено ниво на

съзнателност чрез говора.

Най-просто казано, речта е звукова материализация на мислите,

която позволява да

бъдат възприети и разбрани от другите. За да се изрази, човек

трябва да свързва, подрежда

и класифицира идеи и понятия много бързо, почти едновременно

с изговарянето на думите.

Механичното възпроизвеждане на думите е част от всички други

видове механизми,

описани в предишните глави. Думата е еферентен (низходящ)

импулс, който се

материализира в звука и при възпроизвеждане предизвиква

аферентна (възходяща)

модификация. Качеството и съвършенството на словото

въздействат на съзнанието, като го

объркват или избистрят. Правилният изказ и грижливото

произнасяне на думите допринасят

за реда, яснотата и разпространението на идеите. От друга страна,

небрежността в говора

нарушава правилното функциониране на мисълта. Освен това,

тембърът и тонът на гласа

въздействат значително както върху нервната система на

говорещия, така и на слушателя.

Едни гласове ни изнервят, докато други ни действат

успокоително.

Първите няколко упражнения са насочени към подобряване на

артикулацията. Те

трябва да се разглеждат не като техники за релаксация, а като

подготовка.за постигане на

съзнателност на гласа - единственото вокално упражнение, което

води до издигане на

съзнанието.

Първият елемент, свързан с правилната дикция, е въздухът.

Налягането на въздуха

трябва да е постоянно и равномерно, а това се постига с

диафрагмено дишане (Упражнение

1, Пълно дишане).

Говорната реч се осъществява при издишване - следователно

искаме да удължим и

измерим именно тази фаза. За тази цел ще дадем три основни

упражнения, които помагат

за регулиране и дозиране на въздуха.

А. Удължете издишването на въздуха. Вдишвайте през носа

бавно, леко, дълбоко,

мълчаливо, равномерно и пълно. Задръжте въздуха. Издишвайте

през носа бавно, леко,

мълчаливо, равномерно, като удължите максимално

издишването.

Б. Вдишването е както при горното упражнение. Задръжте

въздуха. Издишвайте през

носа, като изтласквате въздуха на струи до пълно издишване.

В. Леко и бавно вдишвайте през носа. Задръжте въздуха.

Издишвайте през устата,

като силно изтласквате въздуха и удължавате максимално

времето.

Щом постигнете правилно налягане и контролиране на въздуха,

трябва да тренирате

говорните органи, участващи в артикулацията: езика, устните,

челюстта и небцето. Въпреки

че всеки от тях се поддава на индивидуално трениране,

следващите упражнения са

насочени към цялостния механизъм на говора.

Упражнения за дикция

А. Четете, без да произнасяте звуците - само движете устните,

езика и челюстта си,

сякаш четете на глас. За да постигнете волеви контрол върху

изговора, трябва да

подчертавате движенията. След малко повторете същото

упражнение, като изговаряте

подчертано думите, но този път четете на глас.

Б. Говорете на висок глас, като държите молив между зъбите си и

се стараете звукът

да е възможно най-ясен и чист.

В. Говорете високо на някаква тема, като артикулирате отчетливо

и произнасяте всяка

сричка. Разделянето на срички означава да правите малки паузи

между отделните срички,

при което изговарянето на всяка дума става много по-ясно.

Паузите трябва да бъдат

достатъчно кратки, за да произведат положителен ефект, без да

оставят впечатлението, че

провлачвате думите.

Г. Четете на висок глас скоропоговорки, като се стремите да

постигнете съвършено

произношение и интонация.

Правилното изпълнение на тези упражнения е от основно

значение за придаване на

съзнателност на говора. Съзнателността на гласа е особен начин

на изговор и включва

всички предимства на високото ниво на съзнателност, които вече

изследвахме подробно.

Както при изпълнението на горните упражнения, и тук спазвайте

точно инструкциите.

Упражнение 10: Съзнателност на гласа

За да постигнете съзнателност на гласа, трябва да изпълните три

основни изисквания:

1) да разделяте думите на срички

2) да артикулирате правилно и съзнателно

3) да придобиете „усещане" за артикулация.

Вече обяснихме в какво се състои разделянето на срички, знаем и

какво означава

правилна артикулация. За да й придадем съзнателност, трябва да

променим говорния

автоматизъм, като го заместим с друг, с по-високо качество. Да

„усещате" артикулацията

означава да задържите в ума си Кинетичното възприятие за

говорния апарат, а това

отначало се постига, като съсредоточите Вниманието си върху

движението на устата и

устните.

Може да правите тези упражнения винаги, когато разговаряте,

независимо дали

държите реч или водите обикновен разговор.

Отначало може да ви се стори, че съзнателната артикулация ви

разсейва и пречи да

оформяте и изказвате мислите си. Всеки, който започне да

изпълнява упражнението, с

изненада установява точно обратното въздействие: съзнанието се

избистря, мисълта тече

по-плавно, мисловната дейност значително се подобрява. Както

вече знаем, причината е

повишената будност, която „събужда" и избистря мисълта.

Тези упражнения са особено полезни, ако имаме работа с хора, от

които се страхуваме

или просто като средство за успокоение, релаксация и

самоконтрол при всякакви

обстоятелства.

Ако трябва да говорите пред публика, отначало се съсредоточете

върху артикулацията

и в първата минута не мислете какво говорите. По този начин

съзнанието бързо се избистря

и мислите започват да текат с лекота. Издигането на будността не

става рязко, а

постепенно, поради което ще постигнете максимално ниво едва

след три-четири минути

съзнателен говор. По-нататък ще се върнем върху онзи аспект на

речта, който е свързан с

прилагането й за решаване на конкретни проблеми.

ОСЪЗНАВАНЕ НА АЗА

Осъзнаването на Аза е изключително сложно явление, което

може да възникне волево

в резултат от описаните упражнения или чрез непосредствено

изграждане на „понятие за

Аза". Да осъзнаем Аза означава да имаме представа за собствена

идентичност. Но собс-

твената идентичност не е свързана с личността, тялото, интелекта

или емоциите. Тя не е и

състояние на самосъзнание, въпреки че се основава на него - тя е

нещо много по-широко и

задълбочено.

Добре известно е, че през деня изживяваме моменти на

„самосъзнание" (много редки)

и периоди на „самонесъзнание". Например, началникът

неочаквано прави забележка на

някой служител пред колегите му и той изведнъж придобива

силно и неприятно усещане за

себе си, Което поражда у него неудобство, придружено от

чувство за срам, страх,

фрустрация и усещане, че е станал за присмех.

Да си припомним какво казахме в предишните глави за Аза: Азът

е онова. Което е

същностно за индивида, а Ние - онова, което не е същностно. Във

всеки индивид

съществува едно Аз, но то обикновено остава извън

функционалния механизъм на

интелекта. Освен това то не е зряло, развито и опитно Аз, а

минимизирано, крехко и

безсилно.

За да разберем какво става със служителя, когото са упрекнали и

защо се е почувствал

неудобно, трябва да разгледаме подробно ситуацията. Човекът е

вършил работата си със

спящо Аз и будно Ние. Изведнъж получава емоционален шок -

всички го гледат и той трябва

да преглътне упрека. Спящото до момента Аз рязко се събужда.

тъй като всеки

емоционален удар ни „отърсва" от привичното сънно състояние и

изтласква Ние от

съзнателното поле. В този момент индивидът „вижда себе си"

ясно, тоест съзира бегло

подсъзнателната структура на Ние и се отъждествява с нея,

поради което се чувства като

безпомощно дете (подсъзнанието), разголен и засрамен. Маската

е свалена, индивидът

вижда себе си и чувства, че и другите го виждат такъв, какъвто е,

а не за какъвто се

представя (думата „персона" идва от гръцката „prosopon" -

театрална маска).

Азът е скрит под гъстата мъгла на личността, която не позволява

на индивида да

познае себе си, тоест да познае своя Аз. Известно е, че когато

човек се слее с тълпата,

поведението му става по-спонтанно и демонстративно отколкото,

когато е сам. Приятно е да

се запознаем и да общуваме с хора, които се държат и реагират

спонтанно, защото

изглеждат непринудени и сърдечни. Не можем обаче да

пренебрегнем факта, че

спонтанността е продукт на добре организиран автоматизъм.

Индивидът реагира

„спонтанно" в отношенията си с другите само когато неговите

социални автоматизми

функционират съвършено. Ако му се наложи да се изправи пред

нещо, което не е

„автоматично" интегрирано в него, той със сигурност ще загуби

спонтанността си. Сред

всички Животни човешкото същество притежава най-малка

спонтанност и именно

способността му да разсъждава съзнателно го отличава от тях.

Животните и децата са

напълно спонтанни, но това съвсем не показва човешко качество

или способност. Онова,

което обикновено приемаме за спонтанност или

„непосредственост" е точно обратното,

защото на практика то е фалшива спонтанност с натрапчив

характер и е само продукт на

доминиращи автоматизми. Истинската естественост в

общуването и в емоционалните

връзки не е спонтанна, а трябва да се научи. Ето защо през

първия етап на упражненията,

състоянията на съзнателност на Аза неизбежно довеждат до

известна липса на

естественост, тъй като индивидът усвоява нова форма на

поведение, мислене и реагиране.

Самосъзнанието намалява непосредствеността му, докато не се

научи да съзнава себе си и

да действа с Аза, а не с личността си. Осъзнаването на Аза не е

нещо, което всеки може да

постигне. До него имат достъп само онези, които действително

желаят да съществуват като

истински индивиди.

Осъзнаването на Аза е психическо идентифициране на субекта с

неговото Аз, което е

свързващото звено между миналото и бъдещето. Това означава

„да отхвърлим

идентификацията" с Възприятия, емоции и идеи, нямащи нищо

общо с истинското Аз. Тук не

става въпрос за егоизъм, а за ментално явление, Което не е

свързано с емоциите и

инстинктите. Не говорим за това Аз, което, водено от желанието

да притежава, казва:

„Искам тази кола", „Искам да ям плодове" или „Искам да изпуша

една цигара", нито дори за

другото Аз, което твърди: „Отчаян съм" или „Щастлив съм".

АЗЪТ е чиста, абстрактна

интелигентност, която наблюдава, опознава, анализира и

преценява.

Не може да бъде егоист човекът, чиято интелигентност се

ръководи от истински

съзнателни и интелигентни механизми, лишени от

собственически инстинкт, който е в

основата на привичната структура на личността. Ако изхождаме

от истинското значение на

Аза, думата егоизъм се използва неправилно. Истинският егоист е

човек, който не води

съществуване на индивид, а на антииндивид. Всичките му

желания са насочени към

задоволяване на потребности с натраплив характер и подхранват

фалшиво „аз", което

прилича на ненаситен идол и изисква сляпо обожание и жертване

на човешката същност.

Обикновено индивидът се идентифицира с всичко, което

привлича вниманието му,

особено ако впечатлението е силно. Логично е тези

идентификации да водят до загуба на

самосъзнание. Всеки неприятен инцидент се превръща за

наблюдателя в причина за

безпокойство именно поради идентификацията, която става при

проектиране на Аза. В този

случай наблюдателят неволно се превръща от зрител в действащо

лице, въпреки че не

участва физически в събитието. Азът е този, който познава и

мисли, и трябва винаги да

поддържа това качество, тъй като щом го изгуби, престава да

бъде Аз и се превръща в Ние.

Нека сега разгледаме един интересен факт, който може да хвърли

светлина върху

идентификацията. От психологическа гледна точка, най-

забележителната разлика между

сънното и будното състояние се изразява в това, че докато е

буден, индивидът запазва до

известна степен способността да се разграничава от дейността на

въображението, да я

анализира и наблюдава. Когато обаче спи, той губи напълно

качеството си на наблюдател

на калейдоскопа на собственото си въображение и става пряк

участник в действието. Това

напълно съвпада с нашата теория за нивото на съзнателност, тъй

като ако човек е напълно

буден, той би могъл да контролира, направлява и наблюдава

собственото си въображаемо

поведение, а това на практика не става. Именно през деня, В

състояние на привидна

будност, индивидът непрекъснато губи качеството си на

наблюдател и се ангажира

емоционално с проблеми, които не го засягат пряко. Тази смяна

на ролята от наблюдател в

актьор става винаги чрез проектиране на Аза. Следователно може

да определим съня като

проектиране на Аза върху подсъзнанието. Периодите на сън и

будност представляват

поредица от проекции на Аза, който денем се проявява частично

в съзнанието, а нощем в

подсъзнанието. Или за да се изразим още по-добре, Азът успява

да хвърли само бегъл

поглед към реалния свят тъй като обичайното му местожителство

е в подсъзнанието.

Поредицата от проекции на Аза създава подходящ хомеостатичен

баланс в организма. Като

преминава от състояние на възбудимост (будност) Към друго - на

стабилизиране и

задържане (сън). Някои психиатри твърдят, че сънят е

„необходимо бягство от

действителността". Много по-точно ще се изразим, ако кажем, че

той е временно изтриване

на Аза, фокусиране върху подсъзнанието с цел да се поддържа и

засили вегетативния

живот, който без тази помощ вероятно би изгубил значителна

част от нормалния си тонус.

Какво става обаче при детето, което още не притежава Аз?

Стимулиращата сила на Аза, ди-

намичната енергия, която служи като централна структура при

формирането на Аза, е

творческата полова енергия (енергия, а не секс). Следователно

детето притежава чисто

либидно Аз и точно то се проектира върху подсъзнанието или

несъзнаваното, за да подсили

слабия организъм. Детето спи много повече от стареца, чийто

организъм е вече износен.

Либидото предоставя градивен материал за Аза, но когато

узрее,;той не поддържа връзка с

инстинктивната енергия - връзката е като тази между дървото и

семето.

Осъзнаването на Аза се постига постепенно, като се отстраняват

вредните навици.

Сред тях ще споменем на първо място навика да вършим няколко

неща едновременно и

особено да проектираме Аза към миналото или бъдещето, като

оставяме въображението да

блуждае. Човек трябва да се стреми да прави нещата

последователно, едно след друго,

отдавайки цялото си внимание на това, което върши В момента.

Същевременно той трябва

да разграничава Външните Възприятия от собственото си Аз.

Например, Когато гледа

филм, трябва да знае какво прави и да съзнава ясно: „Аз гледам

този филм". Когато

обсъжда интересна тема с друг човек, Когато наблюдава някакво

впечатляващо събитие,

когато чете книга или се храни, той трябва да има ясната

представа: „аз правя това".

Накратко, става въпрос „да не се губи Азът", да не позволяваме

да се изплъзне съзнанието

за собствена идентичност.

Към външното възприятие индивидът трябва да прибави и

„себепредставата", тоест,

да възприема себе си като отделна ментална единица, различна от

външния свят. Азът

трябва да е тук, а външното -там. Това означава да изградим

вярна представа за Аза.

Следващото упражнение помага за създаването на представа за

Аза. То трябва да се

изпълнява всекидневно за определен период от време.

Съзерцаването на диаграмата

поражда състояние на релаксация, стабилност и спокойствие, и е

средство за волево

стимулиране на осъзнаването на Аза през деня.

Упражнение 11: Осъзнаване на Аза

Поставете фигура 10 (диаграмата на Аза) на масата, на около 60

см от мястото, където

седите, за да я виждате лесно. Съберете средния пръст и палеца

на лявата си ръка и ги

задръжте в това положение до края на упражнението. Вдишвайте

дълбоко през носа, като

издишвате бавно и леко с полуотворена уста. Насочете

вниманието си към центъра на

фигурата, където е написана думата АЗ, като съсредоточите

погледа си върху тази точка

приблизително три до пет минути. Не се тревожете, ако ви обземе

сънливост или действи-

телно заспите.

Може да повтаряте упражнението колкото пъти желаете през

деня.

След като сте го изпълнявали известно време (най-малко 30 дни),

опитайте се да

възпроизведете през деня с волево усилие състоянието на

осъзнаване на Аза, но без да

гледате фигурата, а само като съберете средния пръст и палеца на

лявата ръка. Може да

правите това по всяко време, независимо какво вършите.

Единственото условие е лявата ви

ръка да е свободна. Това упражнение предизвиква релаксация,

отмора, спокойствие,

стабилност и повишено ниво на съзнателност.

КАК ДА ИЗПОЛЗВАМЕ СПОСОБНОСТТА СИ ЗА

РАЗСЪЖДЕНИЕ

Едно от най-високите постижения, към които може да се

стремим, е да придобием

пълна интеграция и цялостно поведение. Голяма част от

структурата на личността на

съвременния човек се състои от „несъзнателни, неинтелигентни"

механизми, които се

дължат на кондициониране, подражание и външно влияние.

Както знаем, личността е

механизъм, предназначен да позволи на индивида да се

приспособи Към средата. За

съжаление тази нагласа не винаги е „интелигентна". Олпърт

пише: „Не всички структури,

формирани В личността, са нейни интелигентни конфигурации.

Много от тях са сложни

клишета и стереотипни навици, наложени на индивида и той

реагира чрез психологически

средства, които са прекалено неуловими за него, за да може да се

справи по наистина

цялостен начин".

Относно интеграцията на личността, което означава да се

организират различните й

механизми в единици от по-висш порядък, Олпърт посочва

частичния характер на този

процес: „Много преживявания (може би повечето) изобщо не се

интегрират адекватно: те

настъпват, започва период на нагласа, но после проблемът

изчезва и се забравя.

Асимилираният опит изостава от моментните, преходни

изживявания на индивида.

Непрекъснато се изправяме пред нови събития, на които трябва

да реагираме, но Когато го

направим, не винаги интегрираме действието в постоянната

структура на личността си. По-

скоро се задоволяваме с вече изградени навици или формирани

отпреди отношения и

характеристики, като не си правим труда да променим

интеграцията си така, че да обхванем

новите черти на околния свят или някоя новооткрита истина.

Този факт е от огромно

значение. Добре известно е, че в поведението си хората се

ръководят от неприложими за

конкретния случай навици, стереотипни представи и лишени от

смисъл словесни символи.

Повечето хора научават твърде малко от преживяното, въпреки

че си мислят обратното.

Очевидно процесът на интеграция е доста бавен. Повечето хора

се задоволяват с няколко

общоприети навици, няколко вкаменели родови политически и

икономически представи,

шепа предразсъдъци и речник, съставен от клишета. Очевидно

закономерността е, че ако

човек няма силно желание да промени определен навик или

незадоволителна черта в

характера си, ако изискванията на средата не са толкова

настоятелни, че да му попречат да

използва предишните средства, или ако по някаква друга причина

индивидът няма истинска

готовност за промяна и буден дух, личността му все така ще

продължава да си служи с

грубите, но винаги достъпни средства, на които той вече разчита,

за да посрещне

изискванията на живота, като по този начин ще избегне

необходимостта да извърши

интеграция".

Разбирането е абсолютно необходимо условие за съзнателно

поведение. Ако

процесът на разбиране липсва, човек е истинска машина със

стереотипни реакции и

ограничена интелигентност. За съжаление, обикновеният човек се

отличава с изключителна

духовна леност, която му пречи да анализира всекидневните

преживявания. Липсата на

рефлективно разбиране отличава антииндивида от индивида.

Навикът да мислим,

придружен от съответното състояние на съзнателност, допринася

за развитието на висши

способности и за по-дълбоко разграничаване на „човешкото" от

животинското състояние.

Трябва обаче да подчертаем огромната разлива между

обикновеното мислене и съзна-

телното разсъждение. Всички мислят, но много малко са онези,

които разсъждават, а сред

малкото разсъждаващи, съзнателните са малцинство. Мисълта

може да съществува без

логическо разсъждение, а разсъждение-то - без съзнателност.

Способността за разсъждение в най-широкия смисъл води до

вярна и точна преценка,

само ако е придружена от високо ниво на съзнателност. В

противен случай интелектуалният

процес претърпява сериозна деформация поради латентното

сънно състояние на индивида.

Ето защо човек може да стигне до погрешно заключение, въпреки

че е разсъждавал

задълбочено върху нещо -причината е именно отсъствието на

високо ниво на съзнателност.

Един пример - три-четири минути след като се събуди,

индивидът се изправя пред някакъв

прост проблем. Въпреки всичките си усилия, той най-вероятно

няма да успее да го разреши,

защото умът му е все още „сънен". Ако човек не е изпитал

състояния на по-висока будност,

обичайното му ментално състояние може би е сънно, без той

дори да подозира - това

съвпада с нашата теория за степените на будност. Може ли човек

да разбере, че е

полузаспал, ако не познава друго по-висше състояние?

Интелигентността и образованието на индивида са без значение -

ако съзнанието му е

замъглено от сънното състояние, заключенията му по даден

проблем непременно ще бъдат

ако не погрешни, то най-малкото частични и непълни. Сънят

дълбоко деформира процеса

на интелектуална дейност и е причина за „духовната нищета" на

човека. Всъщност

привичното ментално състояние на повечето хора е неясно и

неточно. Индивидът мисли с

пълна яснота само при изключителни обстоятелства. С това

съзнание, потопено в

полумрак,той е принуден да търси неуморно решения на

безбройните проблеми, пред които

го изправя животът. За тази цел той мисли, мисли и пак мисли, но

не разсъждава

съзнателно. Не знае, че поради недостатъчната функция на

интелекта изпуска най-хубавите

неща в живота и си затваря пътя да познае прекрасния свят на

съзнанието. За съжаление

не е достатъчно да кажем това на някого - той трябва сам да го

разбере.

Що се отнася до личните проблеми, постоянното им предъвкване

обикновено не внася

нови елементи към онова, което човек вече знае. Освен това,

емоционалното реагиране на

проблемите значително нарушава интелектуалния процес.

Всички знаем колко трудно

вземаме правилно решение, когато сме разстроени, разтревожени

или изплашени. Много

хора са истинска жертва на непреодолими емоционални импулси,

които предизвикват

постоянна нерешителност. Нека си припомним, че

емоционалното поведение е характерно

за детското ниво на интеграция, тоест за онази възраст, в която

доминира подсъзнанието.

Надмощието на съзнателната част над подсъзнателната винаги

идва като логическо

следствие от постигнато високо ниво на съзнателност. Това

издигане не само ни позволява

да мислим независимо от смущаващите емоционални състояния,

но и да мислим без

влиянието на сънното състояние.

Следват две упражнения, които предоставят оптимална

производителност на

интелекта и могат да се използват за решаване на трудни

проблеми, излизащи извън

рамките на привичния начин на мислене. При внимателно

изпълнение те предизвикват

необикновена яснота на ума, надхвърляща границите на

нормалното мислене.

И двете упражнения до голяма степен ни освобождават от

„времето на съня" и

повишават съзнателното равнище временно, когато се мъчим да

намерим решение на

нещо. Разбира се, всички останали упражнения увеличават

нивото на съзнателност, но с

някои естествени колебания през деня. Тези две упражнения

издигат интелекта до по-

високо ниво на будност, което далеч надхвърля нивото, получено

след всекидневната

тренировка. Всъщност предназначението им е да засилят

временно будността на индивида.

Упражнение 12: Решаване на проблеми

Движете се целенасочено в продължение на три до пет минути,

както е описано в

упражнение 9, Съзнателни движения. После седнете и опишете

на лист хартия в какво се

състои проблемът ви, като през цялото време мислите за

движенията на ръката и се

стремите да пишете съзнателно и нарочно с най-красивия си

почерк. Описанието на самия

проблем трябва да бъде максимално кратко и точно. После, след

като помислите, запишете

по същия начин и възможните решения, а накрая се опитайте да

изберете най-подходящото

за случая.

Упражнение 13: Приложно използване на интелекта

В това упражнение се използва съзнателността на гласа, описана

в упражнение 10. В

случая става въпрос за мотивиране на съзнателното разсъждение

посредством словото. За

тази цел опишете проблема си на глас, сякаш го обяснявате на

някого. Докато говорите,

спазвайте непрекъснато изискванията за осъзнаване на гласа,

тоест произнасяйте и

модулирайте правилно, подчертавайте сричките, „чувствайте"

артикулацията на думите.

Процесът на разсъждаване продължава по този начин, докато

стигнете до желаното

решение. Гласът ви трябва да е ясен и с определена сила. (Това

упражнение има същите

предимства като предишното, но освен това допринася за яснота

на мисълта, когато

излагате аргументите си пред други хора или Когато се налага да

говорите пред публика.)

Трябва да посочим, че постоянното и методично изпълнение на

упражнение 9

(Съзнателни движения) постепенно довежда до интересна

промяна в мозъчните Вериги,

Като добавя Към тях „верига на съзнателност". ако може да се

изразим така.

Както посочихме в главата, посветена на превъзпитанието на

двигателните навици, ако

човек извършва целенасочени движения, идва момент, в който те

стават автоматични, но с

тази съществена разлика, че това е „съзнателен автоматизъм",

колкото и парадоксално да

звучи това. Всъщност, ако разгледаме въпроса за съзнателно

рефлективното познание, ще

се убедим, че точно то формира истинския Аз. Азът се формира,

подхранва и разбива

именно чрез този тип учене.

Превъзпитанието на двигателните функции се състои в това да се

научим да се

движим по нов начин, за да изградим обновена двигателна

верига. Когато постигне това,

индивидът Внася постоянна промяна в механизма на мозъка и

интелекта, тъй като достига

по-високо състояние на съзнателност.

И така, превъзпитаните на двигателните функции довежда след

време до постоянна

поява на същите положителни елементи в мисълта, които могат

да се постигнат временно с

изпълнението на упражнение 12, Решаване на проблеми, и

упражнение 13, Приложно из-

ползване на интелекта.

УСПЕХ

Една от основните потребности на човека е желанието да се

чувства уважаван и ценен

от другите. Индивидът се нуждае от уважение и самоуважение.

Успехът в живота е

жадувана награда, Която всички преследват, но не всеки постига.

Несъмнено

самоконтролът е най-важната предпоставка за успех. Човек,

Който знае как да се владее,

изпреварва лишените от това качество. И Все пак, необходимо е

самоконтролът да обхване

до известна степен и подсъзнанието, тъй като там се намира

скритото желание за провал

(което е много по-разпространено, отколкото се смята) и

подсъзнанието почти винаги пречи

за успеха.

Да видим какво става в съзнанието на индивида. От основно

значение тук е участието

на подсъзнанието. Без него ще ни бъде много по-трудно да

постигнем желаната цел. Един

от начините, по които подсъзнанието влияе върху индивида, е

чрез способността му да го

убеди, че проявите на несъзнавана дейност, обикновено

пренебрегвани от разума, са така

нареченият „късмет". Следователно първо трябва да

заинтересуваме подсъзнанието от

нашия конкретен план и да го убедим в необходимостта от

осъществяването му. Ако успеем

да събудим такъв интерес, ще постигнем лесно успех. Но за да

използваме подсъзнанието,

трябва първо да вземем предвид, че то е силно повлияно от

различни страхове, желания и

скрити фрустрации, а те често са по-силни от съзнателната воля.

Тази вътрешна съпротива

не може да бъде преодоляна чрез традиционните средства, с

които разполага индивидът.

Той трябва да засили по някакъв начин въздействието на волята

върху подсъзнанието и

същевременно да отслаби съпротивата му. Това може да се

постигне цялостно чрез

издигане на нивото на съзнателност.

Много хора не вярват, че подсъзнанието оказва толкова

решаващо значение в живота

им - точно за тях са предназначени следните два примера:

Случай 1

В една болница лекар преглежда пациентка, загубила зрението

си. След няколко

прегледа той стига до заключението, че слепотата й има

психосоматичен характер. Започва

да я лекува чрез хипноза и разбира, че мъжът й често се напива и

я малтретира под

въздействието на алкохола. Подсъзнанието на жената реагира

защитно - тя „губи" зрението

си и по този начин „решава" проблема. Когато научава за тежкото

заболяване, мъжът

престава да пие, започва да се отнася по-добре и да се грижи за

нея. След подходящо

лечение с хипноза тя възвръща зрението си.

Случай 2

На един млад човек е направена електрокардиограма. Лекарят му

съобщава, че има

„шум" на сърцето и трябва да дойде след няколко дни за нов

преглед. Междувременно

пациентът проявява сериозни симптоми - силно сърцебиене,

задух, болки в сърдечната

област. Когато пристига за повторен преглед, лекарят му

съобщава изненадваща новина -

резултатите са били объркани и сърцето му е здраво. Той си

тръгва облекчен, но симп-

томите продължават поради силния емоционален шок, причинен

от предполагаемото

заболяване.

Двата случая показват как подсъзнанието може да причини

сериозни нарушения,

проявяващи се в такива трайни форми като слепота, парализа или

сърдечна невроза.

Подсъзнанието се мобилизира силно, когато е атакувано от

достатъчно силен дразнител.

Желанията на хората протичат на две равнища: вътрешно (и

често игнорирано) и

външно, „на повърхността", понякога съвсем неясно и

неопределено. Индивидът често се

разкъсва между противоречиви импулси и те естествено му

пречат да постигне

предначертаните цели. Човек може силно да желае да има кола,

но същевременно да

изпитва вътрешен страх от шофиране или може би от катастрофа.

В случая малко вероятно

е наистина да си купи кола, тъй като подсъзнателно отхвърля

това.

Да разгледаме как действа механизмът на подсъзнателното

желание. Даден индивид е

твърдо решен да постигне материално благополучие и подтикван

от това желание се

захваща с някакъв бизнес. Той планира внимателно действията

си, работи по дванайсет

часа на ден, организиран е, точен и предпазлив е във финансовите

операции, но накрая се

проваля по ред непредвидени причини. Това положение се

повтаря три-четири пъти в

няколко варианта, докато накрая индивидът се отказва от

намерението да направи нещо

значимо и постъпва на работа с ниска заплата.

Защо не може да успее този човек? Дали му липсва необходимата

интелигентност и

търговски нюх? Много вероятно е, че подсъзнанието не само не

му помага, но дори действа

против него. Това се извършва в самия него и неусетно го

подтиква към погрешни стъпки в

решения от първостепенно значение - с други думи, той

несъзнателно желае да сгреши и

постъпва така по силата на вътрешното си желание за провал. Но

какво кара човека да

търси несъзнателно неуспеха? Някои от тези трудно определими

причини са комплексът за

вина, страхът от отговорност, нерешителността, Едиповият

комплекс, съответно комплексът

на Електра, дезориентацията.

КОМПЛЕКС ЗА ВИНА

Силният комплекс за вина може да подтикне човека към

постепенно самоунищожение

чрез провал. Убеден, че е извършил непростими постъпки, той

несъзнателно търси начин

да изтрие вината си чрез страдание и се самонаказва, като не си

позволява успеха, който

вътрешно така силно желае.

СТРАХ ОТ ОТГОВОРНОСТ

Човек, който се страхува да поеме отговорност, обикновено е

доволен, че принадлежи

към тълпата. Ако в даден момент поради финансови затруднения

се захване с някакъв

важен проект, той среща много пречки по пътя си. Те, разбира се,

са само отражение на

бариерите в съзнанието му.

НЕРЕШИТЕЛНОСТ

Нерешителността прилича на страха от отговорност с тази

разлика, че може да

постави по-страшни бариери пред индивида и да засегне

взаимоотношенията му в

обществото, а това естествено го лишава от много възможности.

ЕДИПОВ КОМПЛЕКС, КОМПЛЕКС НА ЕЛЕКТРА

Едиповият комплекс (известен като комплекс на Електра при

жените) поражда

зависимост от образа на майката при мъжете (и образа на бащата

при жените), а това

разрушава или намалява способността на индивида да се

реализира. Известно е, че в

подсъзнанието съжителстват минало, настояще и бъдеще. За мъж,

който се е влюбил като

дете в майка си, тази ситуация е напълно актуална от гледна

точка на подсъзнанието. Той

неволно търси всичко, което засилва връзката с образа на майката

и се бори срещу онова,

което заплашва да я разруши. Успехът с всички съпътстващи го

обстоятелства е точно

такава проява на материална и безусловна независимост от

родителите. Човек, подвластен

на едипов комплекс, може да се откаже от успех в живота, само

за да не се откъсне от

любимия образ на майката. Този кратък коментар се отнася

единствено за последиците,

които комплексът може да има за успеха - цялостното му

въздействие е твърде сложно и

различно.

ДЕЗОРИЕНТАЦИЯ

Очевидно индивид, който не знае какво точно иска, не може да

постигне успех в

живота, тъй като се е оплел в мрежа от неопределени желания.

Заключение: неуспехът по своята същност е вътрешна нагласа,

той е вътре в

личността, а не извън нея.

Мъчително е да наблюдаваме как способни и интелигентни хора

не могат да успеят,

защото съзнанието им е блокирано от такива натрапливи

елементи. Премахването им би

означавало разрушаване на стената, която ограничава и

парализира мисълта. Това естест-

вено не е конкретна задача на метода ХипсоСъзнание, а на

терапевт, психолог или

психиатър. Издигането на съзнателното ниво не разрушава

невротичната структура на

самите комплекси. но неусетно внася в подсъзнанието елемент на

съзнателност и

разсъждение. Така то става по-съзнателно, а това води до по-

интелигентно и практично

поведение. Все пак всичко зависи до голяма степен от

качеството, непрекъснатостта и

постоянството в тренировките, както и от менталната нагласа на

индивида.

Общо взето, издигането на нивото на съзнателност допринася

изключително за успеха

в живота, тъй като мобилизира всички потенциални възможности

на съзнанието- интелектът

функционира по-добре с помощта на подсъзнанието за

осъществяване на целите, които

индивидът си поставя. Не бива да пренебрегваме и голямото

значение на някои лични

качества като упоритост, жертвоготовност и вяра в себе си.

Нужно е също така да отдадем

първостепенно значение на целенасочения и съзнателно

поддържан ентусиазъм, който

подхранва стремежа към успех.

Не по-малко важен е внимателният самоанализ - индивидът

трябва да се убеди, че

наистина желае определено нещо и че има смисъл да осъществи

своя проект.

Упражнение 12, Решаване на проблеми, и 13, Приложно

използване на интелекта, се

препоръчват като ефективно средство, когато планирате и

избирате начин на действие.

КАК ДА СЕ ПРЕДПАЗИМ ОТ НЕРВНО НАПРЕЖЕНИЕ

Някои навици засилват състоянията на нервно напрежение, а

други ни помагат да се

предпазим от тях. Не е зле да имаме обща представа от какво да

се пазим и какво да

развиваме. Разбира се, тези указания имат недостатъците на

всички забрани, отнасящи се

до рутинни действия, които вече са придобили силата на

автоматизъм. Индивидът обаче,

също Като при стомашните заболявания, трябва да знае какво не

му понася и какво му

действа добре. Освен това, ако следва методите, посочени в тази

книга, човек с малко

усилия може да коригира някои автоматични действия и да ги

замени с по-подходящи.

Някои навици изискват много малко внимание, за да престанат да

бъдат вредни. Най-важни

тук са основните стремежи на индивида, защото не бива да

забравяме, че всеки организира

живота си според целите, които смята, че е добре да постигне.

Бенджамин Франклин,

например, обладан от силно желание за лично усъвършенстване,

успял да превъзмогне

сериозни недостатъци в характера си, които открил след

внимателен самоанализ.

Ще изложим накратко онези лични качества, чрез които

индивидът получава известен

имунитет към напрежението:

1) бъдете оптимист

2) правете само едно нещо в даден момент

3) не искайте винаги да печелите

4) не се изолирайте от хората и се помъчете да направите нещо за

тях

5) не критикувайте другите, опитайте се да ги разберете

6) избягвайте безделието и фантазирането

7) бъдете търпеливи и толерантни

8) бъдете организирани

9) разтоварвайте се

10) изградете собствена философия за живота

11) не губете чувството си за хумор

12) радвайте се на простите неща в живота.

ОПТИМИЗЪМ

Целият живот на човека, включително чисто материалните

събития, се основават на

присъщия му начин на мислене. Отрицателните мисли сериозно

нарушават психическото и

физическото равновесие, като едновременно пораждат

изкуствена стресова реакция.

Песимистът вечно гледа към бъдещето в очакване на

отрицателни преживявания. Този

негативизъм често му пречи да предприеме действия, които ще

му донесат успех. При

песимиста личната инициатива е парализирана - той упорито

отказва да признае, че

монетата има две страни. Когато приемаме с оптимизъм някакъв

начин на живот, не може

да затваряме очи пред евентуалните опасности по пътя ни, но

трябва да признаем също, че

положителната нагласа може значително да допринесе за успеха

ни. Победителят е „фана-

тичен оптимист" и като такъв упорито отхвърля възможността за

неуспех и не го приема за

окончателен, дори да се провали в постигането на някаква цел.

Той просто си казва: „Сега

не успях, но другия път ще успея". Позитивните мисли са от

голямо значение за

поддържането на подходящо душевно равновесие и подобряват

функционирането на

интелекта, като същевременно са изключително важни фактори

за постигане на

релаксация.

ПРАВЕТЕ САМО ЕДНО НЕЩО В ДАДЕН МОМЕНТ

Вече установихме, че едновременното извършване на много неща

вреди на мисленето

и на нервната система и ни пречи да живеем в настоящето.

Твърди се, че нерешителността

не е нищо друго, освен желание да се решат всички проблеми

наведнъж, а това блокира

съзнанието.

Твърдото правило, към което трябва да се придържаме във

всичките си постъпки, е да

правим нещата едно по едно, за да изживяваме докрай всеки

момент. Помнете, че Азът е

точката, в която се съединяват миналото и бъдещето".

НЕ ИСКАЙТЕ ВИНАГИ ДА ПЕЧЕЛИТЕ

Особено важно е човек да умее да губи. Не става въпрос за

„ориенталски фатализъм",

а за способността на интелигентния човек да разбира, че не

винаги е възможно да печели.

Какъвто и неуспех да сме преживели, той неизбежно ни дава

някакъв важен урок. Винаги

трябва да сме наясно къде сме направили онази погрешна стъпка,

предизвикала неуспех.

Анализът на личните грешки със сигурност предоставя на

индивида необходимите средства

за победа. Някои хора залагат всичките си надежди в постигането

на определена цел и ако

това желание не се изпълни, рухват психически. Човекът, който

умее да губи, не пилее

времето си в оплаквания, а веднага опитва отново. Който не

познава изкуството да губи

мъдро, пилее време и енергия в безполезно хленчене и често сам

издига вътрешни

бариери, които му пречат да действа.

НЕ СЕ ИЗОЛИРАЙТЕ ОТ ХОРАТА, ПОМЪЧЕТЕ СЕ ДА

НАПРАВИТЕ НЕЩО ЗА ТЯХ

Изолираният индивид се храни от собствените си мисли и емоции

и се затваря за

прогреса и еволюцията, произтичащи от взаимоотношенията с

другите. Интровертът има

твърде ограничен духовен живот, до него не стига

многообразието на идеите, лишен е от

благотворното въздействие на общуването. Общественият живот

е необходим за индивида

и емоционалната му стабилност. Поради това, не трябва да

чакаме хората да дойдат при

нас, ние трябва да поемем инициативата и да ги потърсим.

Нужно е да превъзмогнем егоистичните си интереси и за

известно време да престанем

да мислим за личната си изгода - вместо това трябва да се

помъчим да направим нещо за

другите. Грижата за общото благо трябва да бъде неразделна част

от всеки цивилизован

индивид, но често личните интереси ни карат да забравим

интересите на групата. Много

хора, които смятат, че животът им е скучен и лишен от стимули,

могат да компенсират това,

като работят за благото на общността. Тук, разбира се, става дума

не само за общността

като цяло, но и за отделните й членове.

НЕ КРИТИКУВАЙТЕ ХОРАТА, ПОМЪЧЕТЕ СЕ ДА ГИ

РАЗБЕРЕТЕ

Навикът постоянно да критикуваме другите е белег на властна,

стремяща се да

погълне другите личност, която желае да им наложи своя начин

на живот. Такава

критичност винаги показва стремеж да променим другите според

собствените си виждания.

Това може да се превърне в опасен навик и да доведе индивида

до погрешна преценка - той

започва да вижда само недостатъците, но не и добродетелите им.

Да помним думите: „Не

съм срещал човек, който да не ме превъзхожда в нещо". Може да

научим нещо от всекиго.

Правилото да не критикуваме другите трябва да се приема В по-

широк смисъл - става дума

„да разбираме другите". Мнозина твърдят, че „хората не ги

разбират". И защо хората ще си

правят труда да разберат именно тях? Много по-логично е да

приемем, че индивидът е

този, който трябва да се стреми да разбере хората, а не обратното.

ИЗБЯГВАЙТЕ БЕЗДЕЛИЕТО И БЛЕНУВАНЕТО

Свободното блуждаене на въображението нанася сериозна вреда

на индивида,

особено ако се превърне в навик, тъй като той свиква да живее в

нереален свят, който е

изградил по свой собствен вкус. Това бягство от

действителността бавно разрушава

личната инициатива и способността за адаптация, докато накрая

той заживява в света на

фантазията. Тъй като причина за нервните смущения обикновено

е неспособността да се

изправим пред действителността, ще разберем, че бягството от

нея още повече

задълбочава конфликта.

ТЪРПЕНИЕ И ТОЛЕРАНТНОСТ

Търпението е основната добродетел, която улеснява менталната

концентрация.

Способността да потънем в изучаване и наблюдение на нещо

винаги изисква търпеливо и

неотклонно внимание. Нетърпението, от друга страна,

предизвиква състояния на нервно

напрежение, защото индивидът живее пренесен в бъдещето.

Нетърпеливият човек е

абсолютно неспособен да живее в настоящия момент и стига да

можеше, би изживял целия

си живот наведнъж. Най-често причината за този проблем е

несигурност в бъдещето,

защото индивидът полага постоянни усилия да го предвиди.

ОРГАНИЗИРАНОСТ

Организираността увеличава производителността и намалява

загубата на енергия.

Общо взето, ако човек е организиран физически, той притежава и

дисциплина на ума. Тя е

необходимо условие за ясна мисъл и подобрява интелектуалната

производителност. Освен

това, спазването на определена дисциплина означава да

придобием повече устойчивост.

Редът е интеграция, а безредието - дезинтеграция.

РАЗТОВАРВАНЕ

Интровертът, който никога не се разтоварва, е в значително по-

неизгодно положение

от екстроверта. Потискането на емоциите засилва прогресивно

напрежението и завършва с

нервно разстройство. Разтоварването е като „предпазен вентил", с

който постигаме

мускулна, психическа и емоционална релаксация. Не се

препоръчва обаче да се

разтоварваме, като даваме воля, например, на гнева си. Много по-

добре е да насочим

Вътрешното напрежение към някаква конструктивна дейност -

спорт, учене или някакво

хоби.

ИЗГРАЖДАНЕ НА СОБСТВЕНА ФИЛОСОФИЯ ЗА ЖИВОТА

Ако индивидът няма собствена дълбока философия за живота,

той винаги е изложен

на несигурност и липса на равновесие. Индивид със силни и

дълбоки убеждения притежава

по-голяма устойчивост и способност да се справя с трудни

ситуации. Възможно е човек да

има напълно погрешна представа за много неща, но ако личните

му убеждения са твърди и

вярва в тях, те ще му осигурят емоционална стабилност. Най-

много постигат хората, чиито

идеали са резултат на дълбоко разбиране преди да се превърнат в

убеждения.

ЧУВСТВО ЗА ХУМОР

Липсата на чувство за хумор често ни кара да приемаме

прекалено сериозно живота и

той губи привлекателност. Добре е да знаем как да открием и

разберем смешната страна

дори В трудни ситуации. Не гледайте на себе си и на живота

твърде сериозно.

УДОВОЛСТВИЕ ОТ ПРОСТИТЕ НЕЩА В ЖИВОТА

Хора обикновено живеят „в очакване" на някакво бъдещо

събитие, което ще им

позволи да постигнат мечтаното щастие, а това винаги пречи да

се радват на нещата, които

имат. Човешкото същество страда от лошия навик да мисли за

всичко, което му липсва, а не

за всичко, което вече има. Оттам идва и неспособността да се

радва на постигнатото.

Основният смисъл на щастието е способността да живеем

пълноценно в настоящия

момент. Отегчението, тъгата, скуката са присъщи на индивиди,

които не знаят как да видят

чудесата на настоящия миг. Те трябва да се научат да откриват

прекрасния свят, скрит в

простите неща на живота и да им се радват.

Тези дванайсет точки описват накратко поведението, което ще ни

помогне да водим

по-добър и по-здрав начин на живот и да понасяме успешно

превратностите на съдбата. Те

са правила за душевно здраве, нервно и емоционално равновесие.

РЕЗЮМЕ И ИНСТРУКЦИИ ЗА ПРИЛАГАНЕТО НА МЕТОДА

Ще резюмираме накратко някои идеи, които изграждат основната

структура на

ХипсоСъзнание и които се нуждаят от допълнителни разяснения,

за да се извлече по-

голяма полза от тази система.

Човешкото съзнание има две основни състояния: будност и сън.

Сънят и будността

имат различни степени на дълбочина. На човека е присъщо ниско

ниво на будност.

Съзнанието също има различни степени. Най-ниско в тази

градация е дълбокото сънно

състояние, а най-високо - онова състояние, което се постига чрез

свръхсъзнателен тренинг.

Въпреки че индивидът е буден, психиката му обикновено остава

потопена в сънното

състояние, което се намесва във функциите на интелекта и му

пречи да оценява правилно

действителността. През деня мисълта тече под формата на

„бленуване", но самият индивид

не забелязва това. Тъй като мотивацията за еволюция е

недостатъчна, човешкото същество

си остава интелигентно животно, макар и хипосъзнателно по

отношение на латентните си

възможности. ХипсоСъзнание се стреми да издигне с различни

средства съзнателното ниво

на индивида, за да постигне по този начин самоконтрол,

уравновесеност, стабилност,

спокойствие и по-високи интелектуални възможности. Накратко,

то го въвежда в ново

състояние на съзнателност - по-висше, по-човешко и по-реално.

В този вид човек съществува реално не като индивид, а по-скоро

като антииндивид.

Антииндивидът е неспособен да се самоопредели - той не е нищо

друго освен лишена от

собствен живот проекция на обществената група. Такъв човек не

притежава Аз, а само Ние.

Азът принадлежи на индивида, а Ние е всичко онова, което не е

негово. Ние е насилствено

наложена структура, докато Азът е формация, родена от

самоопределение и подхранвана

от съзнателно рефлективно познание.

ХипсоСъзнанието формира Аза и го води към пълно съзряване.

Само онзи, който

притежава развито, зряло и опитно Аз, може да каже с пълна

сигурност: „Аз съм човешко

същество". Истинският индивид успява да се самоопредели, да се

отърси от неразумното и

чисто емоционално поведение на тълпата и да постигне

реализация като СЪЗНАТЕЛЕН И

ИНТЕЛИГЕНТЕН ЧОВЕШКИ ИНДИВИД.

КАК ДА ИЗПОЛЗВАМЕ ПРАВИЛНО МЕТОДА

ХИПСОСЪЗНАНИЕ

На първо място, необходимо е да се разбере правилно

теоретичната част. Трябва да

подчертаем, че има голяма разлива между знаене и разбиране.

Разбирането е процес на

дълбоко и цялостно проникване в същността на даден предмет.

Разбирането предизвиква

големи структурни изменения в личността, защото индивидът

възприема нови начини за

адаптация 6 резултат на пълното разбиране на нещата.

Съзнателното учене променя

личността и й позволява да се интегрира на по-висши нива, ако

човек е постигнал истинско

разбиране. Препоръчва се да се запознаете подробно с

теоретичната част на

ХипсоСъзнание преди да преминете към практическата страна.

Щом постигнете правилно

разбиране, може да започнете да изпълнявате упражненията в

посочената

последователност.

За улеснение упражненията са означени със съответните номера:

Упражнение 1: Пълно дишане

Упражнение 2: Утринно дишане

Упражнение 3: Дишане за релаксация

Упражнение 4: Неусетно дишане

Упражнение 5: Релаксация и овладяване на въображението

Упражнение 6: Ментална концентрация(1)

Упражнение 7: Ментална концентрация(2)

Упражнение 8: Ментален вакуум

Упражнение 9: Съзнателни движения

Упражнение 10: Осъзнаване на говора

Упражнение 11: Осъзнаване на Аза

Упражнение 12: Решаване на проблеми

Упражнение 13: Приложно използване на интелекта

Различните упражнения могат да се прилагат както в конкретни

ситуации, така и като

общ практически метод. Когато се използват за конкретен

проблем, те временно издигат

нивото на съзнателност и помагат при намирането на решение.

Общото изпълнение на

упражненията постепенно повишава съзнанието.

Като общо правило препоръчваме следната последователност:

Първи месец: Упражнения 1-2-5

Упражнение 2 може да започнете едва след като овладеете

изпълнението на

Упражнение 1. Упражнение 5, Релаксация на очите, трябва да

се изпълнява най-малко

четири пъти на ден с продължителност поне две минути.

Втори месец: Упражнения 2-3-5-6

Трети месец: Упражнения 2-3-5-7-9

Четвърти месец: Упражнения 2-5-8-9

Пети месец: Упражнения 2-5-8-9

Шести месец: Упражнения 2-5-9-10-11

Седми месец: Упражнения 2-5-9-10-11

След седмия месец всекидневната тренировка трябва да се състои

най-малко от

упражнения 2-5-3-9-11. Ако разполагате с време, може да

изпълнявате и упражнение 8,

Ментален вакуум най-малко веднъж седмично с

продължителност минимум десет минути.

Останалите упражнения може да се изпълняват по желание в

определени ситуации,

когато трябва да се справите с временни конфликти.

За практиката няма строго установени норми - прилагат се лични

критерии, като се

набляга на онези упражнения, които са най-полезни. Всеки

трябва да определи

упражненията, продължителността им и колко пъти ще ги

изпълнява според нуждите си.

Всички упражнения без изключение предизвикват издигане на

нивото на съзнателност,

различни са само механизмите. Ще припомня, че издигането на

нивото на съзнателност

винаги означава релаксация, вътрешен покой, ясна мисъл,

самосъзнание, енергия и по-

висока интелигентност. Всички упражнения водят до релаксация

и хармонизират

психическото и физическото единство - по този начин се

постигат оптимални резултати и

индивидът получава възможност за самореализация и постигане

на истинско щастие.

ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ

Централната тема на тази книга е съзнанието - основата на

психическия ни живот.

Значението, което влагаме в думата „съзнание", не е свързано с

представата за добро и зло

и се различава от използваното в психологията. „Да сме

съзнателни" тук означава да имаме

високо ниво на съзнателност.

Съществуват много степени на съзнателност - от дълбок сън до

пълна будност. Няма

съзнателност или несъзнателност, има само високо или ниско

съзнателно ниво. Високата

съзнателност е равнозначна с будността. Проблемът обаче не е

толкова прост, тъй като

целта на системата ХипсоСъзнание е да издигне съзнанието като

максимално качество на

човешкото същество, като определящ фактор за това качество,

което го отличава от

животните. Следователно горната дефиниция е недостатъчна, тъй

като много животни са

обикновено по-будни от човека и поради това изглеждат по-

съзнателни от него. Нужно е да

правим разлика между „високо ниво на будност" и „високо ниво

на съзнателност". До този

момент не сме се спирали върху това, за да улесним разбирането

на тези и без това твърде

сложни механизми.

„Високото ниво на будност" означава, че сме съвсем будни,

много повече от

обикновено. „Високото ниво на съзнателност" означава, че сме

успели да формираме

опитно, зряло и добре развито Аз. Възможно е, например, да има

съвсем буден идиот, но е

невъзможно индивид с „високо ниво на съзнателност" да не е

интелигентен и буден. Целта

ни е да дадем ново психологическо измерение на човешкото

същество, основано на най-

забележителния факт в психическото му съществуване -

явлението да сме само полубудни.

Понякога е нужно да забравим за момент сложните и вече

остарели теории, които са

фокусирани върху проблема за индивида, но никога не задават

въпроса: „какво е

индивидът?" и не проникват в сърцевината му, тоест в неговия Аз

- необходима и неизменна

основа на неговото човешко състояние.

Думата „интелигентност" трябва да получи ново значение, което

да обхване и отрази

по-задълбочено, цялостно и точно тази безценна способност.

Строго погледнато, може да

наречем „човешки интелигентен" само онзи, Който притежава

високо ниво на съзнателност.

Интелигентността на човека е относителна и променлива, ако той

не притежава зряло Аз.

Всъщност съзнанието е единственото истинско човешко

качество, от което животното е

напълно лишено. Колкото по-съзнателен е индивидът (тоест,

колкото по-високо ниво на

съзнателност има), толкова по-отдалечен е от животното, и

обратно - колкото по-малко

съзнателен е, толкова по-близо е до него. Даден индивид може да

бъде високоинтелигентен

(в общоприетия смисъл), но с ниско човешко качество, тоест не и

високосъзнателен. За да

се постигне високо ниво на съзнателност, необходимо е първо да

се предизвика повишена

будност, тъй като тя създава условия за освобождаване от

сънното състояние и съзнателно

рефлективно познание, чрез което се изгражда Азът.

Интелигентният, но намиращ се 6

сънно състояние човек никога не може да постигне високо ниво

на съзнание, без първо да

се събуди напълно. Събуждането е свързано със сериозни

трудности, тъй Като нормалните

човешки способности не помагат в този случай. Индивидът ще се

види принуден да подсили

онази малка част от себе си, която е хваната в сънните мрежи на

психологическото Аз. Ако

Азът е твърде слаб и неразвит, а това зависи от безброй

обстоятелства, които няма да

анализираме тук, индивидът ще успее да се изтръгне от съня само

с цената на огромни

усилия.

Упражненията в системата ХипсоСъзнание са предназначени да

събудят човека и да

развият Аза.

Тук трябва да подчертаем колко трудно е да се разбере

проблемът за съзнанието и

Аза - за да проникнем в дълбокия му смисъл, ни е нужно

минимално ниво на съзнателност,

от което са лишени повечето хора, независимо колко образовани

и интелигентни изглеждат.

Явленията, свързани със съзнанието, са достъпни единствено

чрез вътрешния опит на

индивида - ако иска да ги анализира и изследва подробно, първо

самият той трябва да

постигне високо състояние на будност. Не може да очакваме

голямо разбиране от човек,

който все още не се е отърсил от сънното състояние.

Следователно може да получим

осезаемо доказателство за високото ниво на съзнателност само

Като я изпитаме

непосредствено.

Абсолютно необходимо е да разберем, че постигането на

повишена степен на

съзнателност е неизбежно задължение на човешкото същество,

защото е максимален

атрибут на човешката му същност. фактът, че сме хора, изисква

от нас да поемем известни

неотменни отговорности, защото да ги избегнем означава да

загубим в известна степен

човешкото си качество. Една от тях несъмнено е съзнателността.

Много хора се задоволяват със съществуването си на

интелигентни животни, като не

се тревожат, че водят несъзнателен живот и не познават смисъла

му. Но всеки индивид,

който е способен да мисли обективно и реално, ще признае Колко

важно е да издигне

човешката си същност.

За съжаление обществената структура е изградена така, че да

държи индивида в

сънно състояние. Днес в цял свят всичко, което задълбочава съня,

се приема с одобрение,

а всичко, което би събудило човека, се отхвърля. Ние сме раса от

спящи богове, които се

държат като животни.

Човешкият организъм притежава много естествени механизми,

които изискват

задоволяване за сметка на съзнанието. Всичко, което оковава

човека в непоклатими догми,

е хипнотично. Недоразбраните и зле планирани изследвания,

безбройните религиозни и

политически течения, излишествата на консуматорскто общество,

непрекъснатия обстрел с

реклами и плиткоумни анализи ограничават възможностите на

съзнанието, разслояват

креативното мислене и тласкат индивида към несъзнателно

поведение.

Студентите не се осмеляват дори за миг да се усъмнят в това,

което им преподават

професорите в университета, нито да оспорят стойността му.

Много жалко, защото всяко

истинско познание започва със съмнението. Те обикновено се

задоволяват с това да учат

наизуст, без да разбират за какво всъщност става дума. Нещо

повече, те са толкова

податливи на внушение от преподавателите, че често негласно

възприемат техния личен

начин на адаптация. Много специалисти излизат от университета,

превърнати в „серийни

модели" по съответната специалност, със сходни умове и

личност, освен ако

предварително не са притежавали истинско разбиране за

придобитото знание. Всъщност

знанието без разбиране е само баласт и пречка за формирането на

истински стабилно и

зряло висше Аз.

Всяка интегрирана група или психологическа маса е в състояние

да изтрие

рационалното индивидуално поведение на членовете си и да го

подмени с чисто

емоционално и импулсивно. Логиката, разумът и правилната

преценка може лесно да се

заместят с фанатизъм, предразсъдъци, суеверия и външни

внушения.

Индивидът в изолация често е изложен на ирационално

поведение, подтикван от

себелюбието на слабо, не-мислещо и несъзнателно Аз. Гордостта

и суетата ограничават

интелигентността и превръщат индивида в егоист.

Разбунтувалият се младеж несъзнателно се стреми да се освободи

от тълпата, да

съществува Като индивид, но за съжаление не го прави

интелигентно. Той се

противопоставя на обичаите и установените норми и по този

начин успява до известна

степен да утвърди своята индивидуалност в света на

антииндивидите. Каква друга защита

му остава? Какво може да направи човек, за да не изчезне - за да

не бъде погълнат от

водовъртежа на обществения организъм? Възможно е младежът,

който се бори срещу

течението, да е по-буден от останалите, чиито идеи са

традиционни - той поне разбира

необходимостта да утвърди индивидуалността си.

Няма спасение обаче за индивид, който се чувства щастлив в

съня си и отказва да

приеме дори Възможността, че съществува непознато състояние

на будност. За съжаление,

тези хора са твърде много, съзнанието им упорито се е затворило

за всичко, което зап-

лашва да смути дълбокия им сън. Естествено никой не обича да

го събудят внезапно и да го

принудят да разсъждава. Масата инстинктивно отхвърля всичко,

свързано с усилието да

мисли и предпочита да възприеме стереотипните норми на

поведение, предписани от

нейните водачи.

Историята на човечеството е изпъстрена с примери за ожесточена

борба между

мракобесието и познанието, фанатизмът и нетърпимостта винаги

са били и ще останат най-

злите врагове на човешкия прогрес. Независимо от това, през

всички епохи има хора с

буден ум, които се стремят към по-дълбоко разбиране на самите

себе си и водени от този

идеал успяват да се превърнат в истински съзнателни и

интелигентни човешки индивиди.

ЗА АВТОРА

Джон Бейнс е съвременен философ с нарастваща популярност в

Съединените щати.

Автор е на много книги, преведени и издадени в цял свят -

общият им тираж надхвърля

един милион.

Дейността му е насочена към издигане на човешката будност чрез

използване на

специални методи и техники. В най-новата си книга,

ХипсоСъзнание, той описва тези

техники и начини за постигане на висока будност, личен успех и

освобождаване от

изкуствено подсиленото нервно напрежение, което измъчва

съвременния човек.

ХипсоСъзнание е термин, въведен от самия Бейнс, за да обозначи

състоянието на

повишена будност, която се постига чрез единство на тялото и

духа в настоящия миг.

Неговото виждане за света, изразено във всичките му книги,

особено в Тайното

учение, Звездният човек, Науката за любовта и сега

ХипсоСъзнание, обединява

съвременната приложна психология с древната философска

мъдрост по осезаем и

действен начин. Произведенията на Джон Бейнс са

предназначени да разширят

разбирането на човека за себе си и отношенията му с другите.

На корицата

Зад всички трудности, които срещаме в живота си, стремейки се

да намерим „верния

отговор”, един-единствен фундаментален факт ни принуждава да

понасяме ненужно

безброй страдания, недоразумения и разочарования. Този факт е

ниската будност на

човека.

Процесът на „събуждане” е пътуване към самопознанието. Щом

веднъж съберете

смелост и направите първата стъпка, само ще спечелите и няма да

загубите нищо друго

освен пречките между вас и успеха, душевния мир и дълбокото

разбиране на това какво

означава ДА ЖИВЕЕШ...

Джон Бейнс

__