5

ПЪТЯТ нА АЛИЯ дЖЕрЗЕЛЕЗ

дЖЕрЗЕЛЕЗ в ХАнА

В хана, близо до вишеградската митница, малко по малко се насъбраха доста пътници. Придошлите притоци на Дрина бяха отнесли дървения мост по пътя за Прибой и подкопаха пъти-щата на няколко места. Каменоделци зидаха моста, а аргати и затворници поправяха пътя. И пътниците, които бяха тръгнали от Сараево на изток, се отбиваха в хана до гюмрукхането и там чакаха мостът да се завърши и поне малко да оправят пътищата.

Огромният стар хан с форма на правоъгълник беше пълен докрай. Стаите бяха тесни и наблъскани една до друга като килийки в пчелна пита, а пред тях се протягаше тясната и раз-небитена дървена диванхана*, по която несекващо скърцаха и отекваха стъпките на пътниците. Целият хан миришеше на обор и овче месо, защото в дъното на двора всеки ден колеха овни, а кожите им се сушаха, опънати по стените.

* Широк коридор в стари къщи и ханове, място за разговор и срещи. – Б.пр. Забележка: Дадените под линия пояснения засягат множеството думи, заемки от турски език с арабски корени. – Б.пр.

6

иво андрич

Пъстра беше групата, прекъснала тук своя път. Суляга Диз-дар и трима харачи*, които пътуваха по служба. Двама абати от Крешево, тръгнали към Стамбул като че по някакви дела. Калугер грък. Трима венецианци от Сараево, а с тях млада и хубава жена. Говореше се, че са пратеници от Венеция, които пътуват по суша към Портата; имаха и тескере от пашата в Сараево и заптие, да им се намери, ако потрябва, държаха се възпитано и предпазливо и изглеждаха въздържани. Сърбин, търговец от Плевле, със сина си – висок мълчалив младеж с неестествено червени бузи. Двама търговци от Ливно с кираджиите си. Някакви бейове от Посавина. Един блед въз-питаник на Военното училище в Цариград с чичо си. Трима арнаути салепчии**. Мъж от Фоча, който продаваше ножове. Някакъв перверзен тип, който се представяше за ходжа от Бихач, а вероятно пътуваше по света, където го водеха мътните му и страшни нагони. Арабин, който продаваше илачи и амулети, накити от корал и пръстени, на които сам гравираше инициали. И цяла тълпа кираджии, джамбази, търговци и цигани.

Освен тези чужденци в кръчмата по цял ден висяха местни младежи, богати и хайлазуващи турци. Чуваха се шеги, смях, пляскане с ръце, глас на дайре, шаргия или зурла, звуци на хвърлен върху сухата дъска на таблата зар, грухтене и вико-тевица на похотливи и лениви хора. Абатите не напускаха стаите си, а венецианците излизаха само на кратка разходка, всички заедно.

Между последните пристигна Джерзелез. Песен се носеше пред него. На бял кон с кръвясали очи, той яздеше в раван, червени пискюли удряха по очите на белия кон, а дългият му

* Събирачи на данъци. – Б.пр.** Продавачи на особен вид питие, приготвяно от салеп. – Б.пр.

7

за любовта и жените

везан с чисто злато чепкен* блестеше и се вееше на вятъра. Посрещна го мълчание, изпълнено с възхищение и страхо-почитание. Носеше славата на много битки и сила, която внушаваше страх; всички бяха слушали за него, но малцина го бяха виждали, защото бе прекарал младостта си, яздейки коня между Травник и Стамбул.

Около портата се бяха насъбрали чужденци и местни хора. Слугите поеха коня му. Когато слезе от него и тръгна към портата, всички видяха, че е необичайно нисък и набит и стъпва тежко и разкрачено като човек, който не е свикнал да ходи пеша. Ръцете му бяха несъразмерно дълги. Продума навъсено и неясно мерхаба и влезе в кръчмата. Сега, когато вече бе слязъл от коня като от някакъв пиедестал, страхът и респектът полека изчезнаха и той сякаш се сля с останалите; те се приближаваха и подемаха разговор с него. Разговаряше охотно, вмъквайки от време на време по нещо на арнаутски, защото години наред се бе лутал около Скопие и Печ. Водеше неумело разговора, често му липсваха думи и тогава разпер-ваше дългите си ръце и въртеше черните си като катран очи, в които зениците не се виждаха.

След няколко дни вълшебният ореол около Джерзелез съвсем се стопи; един по един пристъпяха към него обиколи-лите света хора, водени от неосъзнатото желание да му бъдат равни или да го подчинят на себе си. И Джерзелез пиеше, ядеше, пееше и играеше комар с тях.

Един ден видя венецианката да влиза със спътниците си в одаята. Изкашля се, плясна с ръка по коляното си и на два пъти се провикна след нея:

– Аман! Пламна Джерзелез. Подскочи при мисълта как тези крех-

* Връхна мъжка дреха, чиито ръкави не се обличат. – Б.пр.

8

иво андрич

ки глезени се огъват между пръстите му. Заболя го от тази толкова близка нежност и красота. Прехласна се и разбира се, стана смешен. Местните хора и скитниците го взеха на подбив. Започнаха да го съветват, убеждават, разубеждават, да го задяват, а той само блажено разперваше ръце и свят-каше с очи.

И ето че от Рогатица пристигна и Богдан Цинцарина – пе-вец, известен в половин Босна; щом запя, покори и омая целия хан. И абатите се заслушаха зад прозорците, а Джерзелез изгуби и мяра, и разум. Седи така разпасан и потен между местните младежи и гостите на хана, пред него сирене и ра-кия; те се сменят, идват и си отиват, а той пие, без да се спре, заповядва и пее – фалшиво и ниско – с грубия си и сипкав глас. Изгубили страх и уважение, алчаците* му се присмиват. Богдан Цинцарина – млад, а вече прошарен, – отмята глава (горната му устна леко потрепва) и пее, та пее, а на Джерзелез му се струва, че душата му вади и че всеки миг ще издъхне от преголяма сила или преголяма немощ. А онзи шегобиец фочалията седи до него и така му се подсмива, че всички се превиват от смях, само Джерзелез блажено го гледа, из-блещил очи, прегръща го и го целува по рамото, а онзи му пълни главата с гяурката. Иска му се да скочи, да отиде при нея, да я грабне, да я сложи до себе си. Ханджията се бои да не стане скандал, но фочалията спира Джерзелез с коварна и пренебрежителна усмивка:

– Къде си тръгнал, приятелю! Това да не ти е ханджийката от Металка или някоя сараевска кокотка. Господарка е това, ей!

И Джерзелез сяда послушно като дете и продължава да пие, да пуши, да пее и да плаща, та дори и момчето, което прислужва, се криви над главата му.

* Нехранимайко, шегобиец. – Б.пр.

9

за любовта и жените

Два дни гуля Джерзелез. Зове венецианката и заеква, и въз-диша, и разказва на всички за любовта си, неясно и смешно. Хората го потупват по рамото, лъжат го, че им заръчала да му кажат това или онова, и той веднага се надига да иде горе при нея, но фочалията го държи здраво в ръцете си, спира го и го връща да седне, съветва го и го будалка, и целият хан се тресе от смях.

На третия ден, около закуска, фочалията и Джерзелез се спречкаха без причина, както става между хора, които убиват времето в пиене и бездействие. Фочалията го занася и уж сериозно казва:

– А защо пък да не бъде моя?– Йок, джанъм! – крещи Джерзелез и див възторг облива

лицето му – ето, някой вече му я оспорва и той ще се бори за нея.

– Е, Бога ми, който е първи, той печели – обажда се някой отстрани.

– Крила ти трябват, крила ти трябват, ей! – крещи Джерзелез на фочалията, бута го, говори повече с ръце, отколкото с думи.

– Ами че надбягвайте се – ще метнем ябълка на кушия и който стигне пръв, негово е момичето – съветва ги сериозно мъжът от Мостар и уговорената вече комедия може да започне.

Джерзелез скача на крака, замахва наоколо, готов да се бие, да тича, да хвърля камъни. Нито знае какво прави, нито защо го прави, изпълнен с радост, че е дошъл часът, когато силата ще си каже думата.

Излязоха на поляната пред хана. Закачиха с конец спару-жена червена ябълка на дирека на люлката, опънаха връв пред двамата бегачи и се събраха накуп, побутваха се и се кико-теха. Някои заобиколиха забързано бегачите, други гледаха отдалеч. Фочалията засука ръкави и разсмя всички, които го бяха наобиколили, а Джерзелез се разкопча, уви кърпа

10

иво андрич

около главата си и сякаш стана още по-набит и по-дребен. Едни залагаха за Джерзелез, други за фочалията. Мъжът от Мостар даде знак, връвта се скъса и двамата бегачи полетяха.

Лети Джерзелез, сякаш крила има, а фочалията спира след две-три крачки и тъпче с крака на място – точно както лъжем децата, че ги гоним. Тича Джерзелез, земята не докос-ва, фочалията пляска с ръце, а зрителите се заливат от смях. Пляскане, викове и смях.

– Давай, Джерзелез!– Ашколсун, магаре такова!– Хайде по-бързо, соколе!– Аферим, дърто магаре!Джерзелез се отдалечава и става все по-малък, сякаш

краката му влизат в тялото. Обзема го страшна сила; напре-жението, меката земя и свежият полъх на вятъра го изпълват със задоволство. Струва му се, че усеща зад себе си тропота на противника, това го насърчава и той тича напред. Стига до дирека, протяга ръка към ябълката, но алчаците нарочно са я окачили високо, та да не я стигне от първия път, подскача и едва тогава я откъсва заедно с конеца.

Между зрителите неописуема врява. Едни си бършат съл-зите, а други се търкалят по земята от смях. Дебелият бей от Посавина се е хванал с ръце за корема и пръхти. Дори и суховатият, делови Диздар-ага стои при портата и се хили с беззъбата си уста.

Джерзелез постоя за миг с ябълката в ръка, след това се обърна, видя, че фочалията го няма, и ги измери с поглед, сякаш отдалеч ги вижда по-добре. Не можеха да видят ясно изражението на лицето му, но този поглед бе опасен. В миг всички схванаха, че са прекалили. Далечината и разстоя-нието му връщаха онова, което беше изгубил, докато е бил в компанията им. Сега, когато беше триста крачки далеч и

11

за любовта и жените

се клатеше към тях злокобен и тромав, разстоянието сякаш изведнъж ги отрезви и дори най-безгрижните между тях изтръпнаха от страх. Нямаше никакво съмнение, че е вбесен и им готви нещо. Пръв изчезна мостарецът, след това един по един всички се заприбираха по стаите си. Някои отидоха зад хана и се скриха в шубраците.

Докато Джерзелез се приближаваше, на поляната не ос-тана жива душа. В тревата се белееше забрадка, изгубена в бързината и страха. Пустотата наоколо окончателно го вбеси.

Разпасан и задъхан, все още в пълно недоумение, той се взираше разногледо в портата, през която бяха изчезнали всички. И под твърдия му и дебел череп нещо започна да се избистря и просветва: някой си бе направил лоша шега и всичко е било само комедия на хайлази. При тази мисъл мозъкът му пламна. Пожела яростно, страстно гяурката – да я види, да я има, да разбере истината или да затрие и да изпот-роши всичко наоколо. И точно когато уморено пристъпваше през портата, размахал ръце, за миг пред помътнелия му поглед горе, на стълбите, се мярнаха широка зелена рокля и бял воал. Простена и разгърден и възбуден протегна ръце, готов с два скока да стигне до нея, но зелената рокля леко се залюля и изчезна зад вратата на одаята, откъдето ясно се чу щракването на ключа в бравата.

Джерзелез отпусна ръце, наклони глава и застина за миг, мрачен като облак и могъщ като самата земя, лъхаше на жар и мъжка сила. Не знаеше откъде да започне и кого да нападне. После се обърна, от хана се зачу шум и трясък. Някакво дете, без да знае какво става, бе изпуснало ибрик от ръцете си и уплашено се пъхна под миндера, от който се подадоха босите му напукани нозе. От оборите се зачу пръхтенето на коне, а в целия останал хан не се чуваше дори и котка; всичко живо се бе изпокрило и занемяло от страх и вцепенение. Тишината

12

иво андрич

вбеси още повече Джерзелез. Удряше по вратите, но те бяха затворени, като прокълнати.

Без и сам да знае какво да прави от ярост, той започна да оседлава коня си и да пълни дисагите. Стягаше се и се ог-леждаше, за да види някого, после яростно дръпна юздите, изведе в двора разигралия се кон и го яхна от пъна, на който сечаха месо. Конят полетя, звъннаха сърмата и оръжието и Джерзелез почувства как гневът у него полека стихва. Изплю се, изведе коня от двора и като насън пое по поляната, по която преди малко бе дошъл. И когато се отдалечи, случайно съгледа нейния прозорец в края на хана, в една ниша. Загледан в този прозорец – ням, студен и тайнствен като женски поглед и човешко сърце, той почувства как в него с всичка сила се надига позабравеният вече гняв и горчилка; и в безумното желание да убива или да обижда когото и да било той вдигна косматата си длан към този прозорец и я размаха, разтворил пестница, сякаш проклинаше някого:

– Кучка! Кучка!Гласът му бе дрезгав от гняв.Яздеше в тръс, меко и напряко – няма такива разнебитени

пътища и отнесени мостове, които той да не може да премине! Зад него остана ханът, все още потънал в ужасено без-

мълвие.

дЖЕрЛЕЗЕЗ нА ПЪТ

Близо до Увац Джерзелез премина реката и така намъчи коня си, че създаде коджа работа на налбантите и прибойски-те джамбази – превързваха копитата му с пресен тор, миеха ги с пикоч на мъжко дете, а Джерзелез мълчеше, навеждаше се, оглеждаше копитата и не смееше да погледне коня си в

13

за любовта и жените

очите. Предлагаше меджидие* на всеки, който го излекува и му върне стария алюр**.

Беше мълчалив и неспокоен и залък не можеше да сложи в устата си, което рядко му се случваше! Откак бе напус-нал Вишеград, не се хранеше. Сядаше на софрата, пушеше много и без мярка и му се гадеше дори при самата мисъл за ядене.

На втората вечер излезе от кръчмата, отиде да обиколи коня и остана доволен, защото видя, че се оправя. Тръгна по някакви пътеки към шосето. Нощта беше тъмна и студена, небето бе покрито с много звезди. Дълго се лута насам-на-там и на връщане настигна по пътя някакъв калугер. Беше прегърбен или може би се преструваше, за да изглежда по-стар.

– Оттук ли си, папаз***?– Не съм, ага, замръкнах тук – меко отвърна калугерът,

за когото изобщо не бе приятна тази толкова късна среща с турчина.

Джерзелез вървеше напред и се чудеше какво да говори с калугер.

– Кажи, божем, папаз, пише ли в твоите книги, че по вашия закон е грях девойка от вашата вяра да се загледа в турчин?

Калугерът се смути и взе да го усуква, но като видя, че турчинът е угрижен, събра смелост и с готовност му разказа една притча: както създал добрият Бог различните шарени цветя, така създал и хора с разни вери; да е искал всички да сме една вяра, така би сторил, но щом не го е уредил така,

* Стара турска монета. – Б.пр.** Вид движение на кон (от фр.). – Б.пр.*** Свещеник, поп. – Б.пр.

14

иво андрич

тогава всеки трябва да се моли на Бога по своя закон и да гледа и да взима жена от своята вяра.

Както винаги, когато слушаше някого, на Джерзелез му се струваше, че човекът говори истината. Настъпи напрегнато мълчание и той продължи по пътя. Не мислеше за нищо. Изведнъж се обърна с лице към спътника си, сякаш искаше да го пита за нещо, което калугерът лично е съгрешил.

– А ти ми кажи защо вашите жени не се покриват?– Ами че така – при нас адетът ли е такъв, що ли? Кой

знае… женска работа. Ние, калугерите, не знаем, нямаме жени, па не знаем.

– Хм!Гледаше го още миг, после сдържано се обърна и забър-

за. Чуваше се как в тишината скърца кожата на силяхлъка* и тозлуците** му. Видял се в чудо, калугерът ситнеше след него. Когато стигнаха до хана, Джерзелез тръгна по стълбата. Обърна се още веднъж:

– Лека нощ!– Бог да ти е на помощ, бей ефенди! Еисадиле!*** – извика

калугерът и бързо се отдалечи.Гласове, смях и песни събудиха Джерзелез в ранни зори.

Бяха циганки, които се миеха при водениците, пръскаха се с вода и се удряха с върбови клонки. Беше Гергьовден.

В кръчмата завари двамата братя Морич. Те бяха синове на прочутия с богатството и набожността си стар Морич от Сараево, който умрял на хаджилък. Бяха нехранимайковци и разсипници, насилници и развратници, надалеч известни със злочинствата си.

* Широк кожен пояс за носене на оръжие. – Б.пр.** Гамаши, калцуни. – Б.пр.*** Сбогом! – Б.пр.

15

за любовта и жените

По-малкият учеше в някакво медресе в Стамбул, но избяга оттам веднага след смъртта на баща си и заедно с брат си се отдаде на скитнически и разгулен живот, но винаги носеше бяла ахмедия* около феса. И въпреки разюзданите гуляи и скиталчества лицето му си остана същото – голобрадо и румено лице на разглезено дете с нацупени устни, – само очите му, похотливи и зелени, остаряваха и вехнеха под под-пухналите клепачи. А по-големият, висок и блед, някога беше най-хубавият момък в цяло Сараево, с гъсти черни мустаци и големи тъмни очи, които искряха с някакво златисто сия-ние. Само че сега лицето му бе вече студено и безжизнено. Крееше потайно от зла болест и никой нямаше илач за нея, освен един бръснар в Бистрик, който го цереше с хапове и прекадяване с билки, но никому не казваше какви. В последно време братята не смееха да дойдат в Сараево, дочули бяха, че на всички жалби за техните зулуми и безчинства от Стамбул най-сетне дошъл отговор: двамата Морич да бъдат залове-ни и посечени. И сега около Сараево ги търсеха заптиета и арнаути на везира. Продадоха изполичарските ниви, остана им само големият хан във Вароша и прочутата моричевска къща в Ковачи. В нея живееха старата им майка и тяхната единствена сестра – малко, гърбаво и болнаво момиче.

Братята го попитаха за здравето (отдавна се знаеха) и за-почнаха да пият. Забелязаха промяната у него и взеха да го подпитват и да го задяват.

– Какво има, нещо си помръкнал? Остарял си, Джерзелез, остарял си, Бога ми!

– Даринка от Плевле ти изпраща поздрави, казва, откакто си си тръгнал, все сама си лягала.

Джерзелез мълчеше. По-големият Морич говореше с

* Бяла кърпа, която се увива около феса, чалма. – Б. пр.

16

иво андрич

невеселия и леко добродушен тон на отчаян негодник; с Джерзелез той разговаряше поверително и приятелски. По-малкият само се усмихваше.

– Ти сякаш не си се умил тази сутрин – смее се по-големият Морич безгласно и кратко.

А той само ги гледа. Вече се е усмирил, болката е отшумя-ла, гневът е затихнал, само дето още му е мъчно. Гледа ги и му приличат на деца, неуки и палави; на дете му прилича всеки, който не е видял стройната венецианка в широка рокля от зелено кадифе и нежната ѝ глава над кожената яка. Мълчеше. Уговаряха го да отидат следобед на дернек*. Колебаеше се. Но след като се наобядва, доскуча му, отстъпи и се съгласи.

На върха на хълма имаше зелена поляна, обкръжена с голе-ми и редки борове и открита към запад. Тук беше циганският събор. Горяха огньове. Биеха тъпани, звънтяха кастанети и шаргии. Хорото не секваше. Цветовете на шарените циган-ски рокли танцуваха под слънцето на ясния ден; най-ярък бе червеният. Пиеха, ядяха, тичаха, смееха се, търкаляха се и пееха безспир.

Край един огън седяха Джерзелез, братята Морич и някак-ви момци от Прибой. Пиеха ракия; в началото на Джерзелез му се стори, че ракията киселее. Предлагаха му мезета, денят бе топъл и хубав; пиеше и щом стигнеше до дъното, струваше му се, че вижда как върховете на тъмните борове се люлеят в пролетното небе.

Един бакалин го заговори: – Като чух, че си дошъл, джанъм, бързо затворих дюкяна,

ще ида, рекох, да го видя и ето... Тук го прекъсна пляскане и смях, свирнята се обърка и се

смеси: на люлката се качи Земка.

* Събор. – Б.пр.

17

за любовта и жените

Тази Земка беше останала парясница за трети път; стройна и зеленоока, тя се открояваше сред другите циганки с бялата си кожа. Казват, че нямала равна на себе си.

Люлката бе закачена на една круша и се издигаше високо заедно със Земка, отзад я бутаха циганчетата, а тя, хванала здраво с разперени ръце въжето, все повече се засилваше. С бледо лице и притворени очи сякаш прелиташе отвъд хълма и се очертаваше на хоризонта, шалварите ѝ се запли-таха и се увиваха в стотина набора, вееха се и плющяха в небето. Седнал долу край огъня, Джерзелез следеше с очи полета ѝ и всеки път, когато тя се издигаше и се очертаваше почти водоравно на небето и после политаше стремглаво към дълбините, по тялото му преминаваше сладка тръпка, сякаш той бе на люлката. Пиеше все по-бързо и по-весело.

Земка не спираше; виждаше се, че диша тежко, беше бледа, но се издигаше все по-високо и по-високо и щом стигнеше най-високата точка, отваряше очи, за да погледне в сладък ужас нивите и реката под хълма. В началото всички я гледаха възхитено и мълчаливо, но малко по малко зазву-чаха смях и пияна глъчка. Циганите и прибойските момци започнаха да подсвиркват и да подвикват на жената, която не чуваше нищо.

– Аха! Погледни тук, Земка!– Недей, ще падне, горката!– Нищо, меко е!– Ето ѝ възглавница!– Ха-ха-хааааа!– Уух! Засили се, Земка!Но Земка се умори. Циганчетата престанаха да я бутат,

полетът ѝ стана по-бавен, люлееше се само от собствената си тежест, все по-слабо и по-слабо, краката ѝ полека докоснаха тревата и тя слезе, замаяна и засмяна.

18

иво андрич

Седи така Джерзелез и гледа, душата му се разтапя и той разперва ръце – сбогом, разум! – подемат го веселбата и кра-сотата и онези цветни шалвари, които се развяват като байрак и се смесват с върховете на боровете и с ясното небе. Сякаш мъката му отведнъж пожела да се превърне в разпасаност и веселба. За миг само му става някак мъчно и срамно, че така бързо се отрича от тъгата и взетото по пътя гневно решение: никога повече до него да не припари „нищо женско... Даже котка! Даже котка!...“

След дълго договаряне и шепот циганките изведнъж дружно запяват:

– Разболя се Джерзелез, аман-заман!...Гръмват шумен смях и крясъци, всички поглеждат към

него, но той не вижда никого. Очите му пламтят, лицето сияе, чувства се безсилен, лек е, но не може дори да се привдигне.

Тази песен бяха пели сребренишките циганки една година, когато Джерзелез лежа цялата пролет в Сребреница, защото някой коварно го бе ранил един петък, когато обикаляше под пенджерите на Нурибейовата дъщеря. Не се сещаше нито за онзи петък, нито за пенджерите, нито за дъщерята на Нури бей, която отдавна вече бе забравил. Спомняше си само как лежи слаб и ранен – под отворения му прозорец се разпли-сква и ромони придошлият поток, на хълма – Гергьовденски дернек, а циганките за пръв път пеят за него, песента им се носи от хълм на хълм, цялата сребренишка котловина ечи и шумоли от песните и потока, а той лежи и е толкова слаб, че не може дори канчето с лимонада към устата си да пренесе… Спомняше си, спомняше си всичко, но не можеше да отдели този дернек от онова, което бе слушал като болен, всичко се смеси – песни и музика, пиене и хора, онова и това, а над всич-ко Земка – залюляна в голяма смела дъга и той я гълта с очи и тръпки – ту парещи, ту студени – го побиват под слабините.

19

за любовта и жените

В последно време не е ял почти нищо и пиенето бързо му завърта главата. Слънцето залезе. Духа студен вятър, боровете шумолят; димът от огньовете става модър, здрачът се спуска.

Джерзелез кара циганина да му свири на ухо, на тънката струна, всеки миг размахва ръце и иска да го удари, псува му кемането* и онзи дето го е направил, а по-големият Морич хваща ръката му и го успокоява. После се привдига и иска да хване Земка за ръка. Спират го братята Морич и се смеят; и момците от Прибой стават дръзки и те се смеят. Шум и трясък, а езикът на Джерзелез се заплита.

– Тя е... мой душманин.Дърпа се, надига се, разперва ръце и тръгва към Земка,

която стои до люлката между циганките и лиже червено ар-наутско захарно петле. Разпасал се е, чеширите му се смъкват и набират, а късите му и без това нозе изглеждат по-къси и по-дебели; отпасва се вишневият му пояс и се влачи след него, залят с ракия и посипан с пепел. Едва се държи на краката си, криволичи и стъпва ту вляво, ту вдясно. Циганките пищят от смях, циганите стават дръзки. Свирнята спира.

– Ха, дръж го, земльо!– Давай, давай!– Уха-ха!Циганчетата, накачени по клоните, го замерват скришом

със сухи шишарки. Той се връща, сяда и пие и подема песен. Пада мрак. Хората един по един се разотиват, а братята

Морич и компанията им едва сега започват да пият, да гуляят и да се присмиват на Джерзелез, който се напряга да види Земка в тъмното, а пред очите му всичко се движи и върти. Свирачите искат да си тръгнат; не ги пускат, най-напред с

* Цигулка. – Б.пр.

20

иво андрич

добро, а после със сила; псуват майка им циганска, предлагат им пари, бият ги.

– Късно е, пуснете ни, мили аги!– Не се вижда нищо, далеко са ни къщите, ще се пребием!Малкият Морич рязко скача, голобрадото му лице пре-

бледнява, подпухнало и зло като при човек, готов на всичко. – Ще ви осветя аз сега, майка ви мангалска!Той се надигна, грабна голяма главня от смърч и като я дър-

жеше встрани, защото димът го задушаваше, а искри летяха на всички страни, полека тръгна през поляната. На западния открит склон имаше кръстец сено, оградено с плет от пръти, разнесено и разхвърляно наоколо, докъдето говедата могат да стигнат. Намери сеното в тъмнината, но дълго не можа да го запали, едва когато взе сухи съчки от плета и ги подпали долу в сеното, от кръстеца се издигна пламък и се превърна във висок огнен стълб, вятърът го пое и той заприлича на огнена платноходка. Сеното пращеше, искрите се рояха, червена светлина заля боровете, равнината и насъбралите се хора. Всички тръгнаха да се разотиват, кой накъдето види. Свирачите трепереха.

– Аман, ага, какво направи? Ще ни обеси кадията, всич-ките.

– Ай, сиктир бе и ти, и кадията!– На вас нищо няма да ви сторят, а за нас, циганите, ще

кажат: тези цигани запалиха сеното на кадията! Оох!И хората от чаршията се уплашиха и макар и пияни,

разбраха, че това вече е прекалено. Само братята Морич седяха, стреляха с малките си пушки и гледаха в пламъците, примигвайки.

А Джерзелез залита в полумрака след последните циган-ки и гони Земка. Тича, засилва се и таман да я настигне, тя завива наляво и изчезва по пътя, който води през нивите.

21

за любовта и жените

Джерзелез не очаква такъв рязък обрат и както се е засилил – тромав, тежък и пиян, – не може да се спре, търкулва се по наклона на поляната и се озовава на високия стръмен бряг на потока. Най-напред се изправя на крака, но брегът става все по-стръмен, той губи равновесие и започва да се търкаля към потока. Чувства под ръцете си мокрите камъни и калта и полека се привдига. В очите му още просветва блясък, но наоколо е тъмно. Напипва водата и охлажда ръцете и челото си. Седи дълго така. Нощта постепенно отминава.

По едно време усети, че го полазват студени и неприятни тръпки, съвзе се и с размътената си глава реши да се измък-не от потока. Катереше се, хващаше се с ръце за тревата и клоните, подпираше се на колене, вървеше все по-наляво, където брегът бе по-малко стръмен, и сякаш вършеше всичко това насън.

След дълго време и големи усилия се озова в края на поля-ната, на която отдавна вече нямаше жива душа. Беше мрачно. Почувства равната и твърда почва под краката си и едва тогава съвсем отмаля. Падна на колене, облегна се на ръцете си и почувства нещо топло и меко под себе си – беше се озовал на мястото, където бе изгорял кръстецът сено. Остана да лежи по корем, подпирайки се с ръце. Беше му лошо. Под него в купчината черна пепел проблясваше по някоя искра. Чуваше се как кучета ръмжат и глозгат оставените кокали. От един бор падна шишарка и се търколи до него. Той се засмя.

– Не ме замервай, Земко, руспийо... идвай тук! Не можеше да се съвземе. Спомняше си, че искаше да

бие някого; искаше да попита някого какво става с него, но се беше заоблачило, беше късна доба; нямаше никого – нито кого да пита, нито с кого да се сбие.

22

иво андрич

дЖЕрЗЕЛЕЗ в САрАЕво

Нещастен, славен и смешен, Джерзелез обикаляше цар-ството. За преживяванията му през онова лято се знае много малко, а и той самият веднага ги забравяше. Разчу се, че направил много глупости заради вдовицата на един търговец от Ушчуп* и че го ограбила някаква еврейка, която обикаляла с чалгаджито от Селаник**.

Пристигна в Сараево в навечерието на самия Рамазан.Три дни преди това на широкия кръстопът над Ковачи,

където се продаваше сено, бяха погубени двамата братя Мо-рич. Заловили ги в една механа край друма, който водеше към Търново. Преведоха ги през цяло Сараево. Вървяха вързани, с къси и резки крачки, както стъпват арнаутите. Около тях заптиета. Зад тях – облак прах. Хората се озъртаха.

Когато минаваха през долната чаршия, започнаха да им подхвърлят обидни думи. Дюкянджиите скачаха от кепен-ците и размахвайки недъгави крака, търсеха налъмите си по земята.

– Аха!– Хайдуци!– Секира за домузите!***

Така ги отведоха до Ташлихан.Не ги погубиха близо до Миляцка, под Латинския мост,

където бесеха раята и обесените висяха по два дни, а след това безделници усукваха въжето, пускаха го и трупът дълго се въртеше като вретено. Погубиха ги бързо и по залез слънце ги погребаха на Бакиите. Майка им издъхна на трема, без да простене, щом видя накъде ги водят.

* Така турците наричали Скопие. – Б.пр.** Така турците наричали Солун. – Б.пр.*** Свини. – Б.пр.

23

за любовта и жените

Огромната къща с безброй прозорци, които гледаха над града и отвъд Игман, остана тъмна и пуста. Само в една от долните одаи, вехнейки от охтика, лежеше сестрата на двама-та Морич, положила русата си глава върху горещите възглав-ници, и с трескави очи слушаше старата бавачка Анджа, която тайно си мечтаеше да я покръсти поне в предсмъртния ѝ час.

След първите есенни дъждове и ветрове сараевските улици бяха чисти и ведри с веселото сияние на есенните дни във въздуха и по къщите и с първите лунички върху листата на смрадликата по стръмните хълмове. Паяжина се носеше във въздуха като коприна.

Дойде Рамазан и през деня всичко беше спокойно, но нощем градът кънтеше от свирни, тлаки и любовни задевки по махалите. Дюкяните бяха пълни с плодове, кръчмите – с хора и вратите им бяха отворени през цялата нощ. От ахчий-ниците се носеше острият тежък мирис на лой и препечена захар. Жените се движеха на групи, а пред тях вървеше по един мъж с голям фенер в ръка.

В мрачната тишина от отдалечените градини отекваха тъпи удари на падащи по земята презрели круши, а овошки-те, огънати от плод, се навеждаха през оградите и с есенна игривост се спускаха върху главите на минувачите.

Върви Джерзелез, загорял и лек, с цялата сила, която човек набира в навечерието на есента. Всичко му е мило, много радости го чакат; много обещават и дните, и хората.

Всички се редуваха да го канят на ифтар*. Една привечер, запътил се към Бакаревичите, той мина между казармата и тюрбето и спря пред къщата на ъгъла. Една старица, слугиня с набръчкани ръце, чистеше със ситен пясък портата на двора. Едното крило се открехна и оттам надникна девойка в светли

* Официална вечеря по време на Рамазан. – Б.пр.

24

иво андрич

шалвари и червено елече. Тя подаде нещо на прислужницата и остана за миг приведена на полуотворената порта.

И както винаги при среща с женската красота, Джерзелез в същия миг изгуби представа за времето, за истинските от-ношения и всякакво разбиране за реалността, която разделя хората едни от други. Като я видя така млада, налята като грозд, той дори за момент не се усъмни в правото си: трябва само да протегне ръка!

Погледна я за миг, разкрачен, примижал с дясното си око, след това се засмя полугласно и разперил ръце, почти подскачайки, тръгна към нея. Момичето го забеляза навреме, дръпна старицата за ръкава и я вмъкна в двора – пред очите на Джерзелез се кръстосаха гъвкавите и широки движения на зрялата девойка, последва трясък и той не видя нищо друго пред носа си, освен голямата бяла плоскост на портата, зад която се чу щракане на брава и хлопване на мандал. Постоя така. Върху лицето му още малко остана безсмислената вече усмивка, а после се обърна:

– Виж ти!...Повтори го още няколко пъти, без смисъл и значение, с

неосъзнато учудване, като човек, който жестоко се е ударил.Беше се стъмнило. Зад казармата косматите и кривокраки

суварии* стържеха загорелите от пилафа съдове, стягайки се за ифтар. Джерзелез пое по хълма.

По време на вечерята говореше високо, за да заглуши спомена. Ядеше, но и отвътре го ядеше. След вечеря, когато прилегна върху шилтето, пушейки и дишайки тежко заради прекомерното ядене, той не издържа и се изповяда на младия Бакаревич, строен младеж със зелени очи и румено лице с присмехулна усмивка. Каза му всичко, говореше и сам се

* Турски жандарми на коне. – Б.пр.

25

за любовта и жените

чудеше как преживяното сякаш става малко и незначително, когато разказва за него. И неволно измисляше, преувелича-ваше и вмъкваше спомени от други случки. Задушаваше се в думите.

Събуди се чак следобеда на другия ден и веднага се запъти към къщата до тюрбето. Септемврийски ден, горчилката от снощи. Висока бяла стена, тежка заключена порта, а през стената наднича лоза.

Срещу къщата имаше халваджийница, от която го изви-ка някой. Стар познат, арнаутин, го поздрави с уважение. Беше син на призренски търговец, но живееше по белия свят, „по търговски дела“ – всъщност се погубваше, вечно преследвайки някаква страст. От земляците си халваджии бе чул за девойката от бялата къща на ъгъла, пилееше тук дните си и не напускаше халваджийницата, дебнейки на-празно портата ѝ.

Когато и Джерзелез влезе, халваджиите излязоха пред преградата, зад която с тежко дишане месеха тесто и захар, и им простряха рогозка да седнат. И двамата искаха да бъдат с лице към улицата и вратата. Понеже не можеха да пушат, а и жажда ги мореше, в началото говореха малко и само поглеждаха навън. Джерзелез първи се довери и му разка-за „всичко“. Арнаутинът го изслуша без капчица ревност, зарадва се; пожълтялото му, нарязано от дълбоки бръчки лице и угасналите му очи живнаха и пламнаха. Подхвана-ха разговор като стари приятели. Навел бледото си лице с подстригани мустаци, арнаутинът говореше протяжно, провлачвайки думите:

– Като круша масловка е тя, гладка и сочна. Жените от латинския сой са по-горещи от другите.

И те захванаха дълъг и разгорещен разговор – на турски и шепнешком. Арнаутинът говореше сипкаво и с усмивка,

26

иво андрич

която лежеше като неудобна сянка върху лицето му. От него Джерзелез научи всичко за тази девойка.

Катинка се казвала тя и била дъщеря на Андрия Поляш. Нещастна била заради хубостта си, за която две песни се пеели из цяла Босна. Къщата им на мира не оставяли зара-ди нея. Не смеела да излиза. По празници, в ранни зори я водели на служба в Латинската махала и в бохча я омота-вали, като туркиня, та никой да не я познае. Рядко слизала и в двора, защото до тях се намирало исланхането*, с един ръст по-високо от къщата им, и учениците, изгладнели и често пребивани младежи, бледи от копнеж, прекарвали часове наред по прозорците, дебнейки я с поглед из двора. А щом излезела, виждала зад прозореца ухиленото лице на лудия Алия, прежълтял и беззъб идиот, който прислужвал в училището.

Случвало се след бурни нощи аскери или сараевски момци да крещят и да кашлят под прозорците им, да чукат по вра-тата, а майка ѝ да я прекорява, без да е виновна, да ѝ се кара и да се пита „на кого се е метнала“, че целият град да лудее по нея и къщата им мира да няма, а тя слушала, притиснала елека до гърдите си, без искрица разбиране в големите си очи. Често по цял ден плачела, без да знае какво да прави с живота си и с тази своя проклета красота. Проклинала себе си, мъка я разяждала и с цялата си невинност напразно се мъчела да разбере какво е това „безсрамно и турско“ у нея, което кара мъжете да полудяват и заради което около къщата им се разпалват и обикалят аскери и читаци**, и защо трябва да се крие и срамува, а нейните да живеят в страх. А с всеки изминал ден ставала все по-хубава.

* Занаятчийско училище, общежитие. – Б.пр.** Пренебрежително название за прост турчин. – Б.пр.

27

за любовта и жените

Следобедите на Джерзелез в халваджийницата зачестиха. Започнаха да идват и някакви сарайлии. Идваха младият Бакаревич и Дервиш-бей от Широкача – риж и подпухнал от пиене, а сега, заради поста, кръвожаден като рис; и Авдица Кърджалия – дребен, хилав кибритлия, скандалджия и жен-кар. И тук, в полумрачната халваджийница, където всичко бе потъмняло и лепнеше от захарта и изпаренията, те чакаха да гръмне топът* и водеха безконечни разговори за жени, само за да забравят глада и тютюна.

С горчив вкус във възпалената уста и болезнен гърч във всеки мускул, Джерзелез слушаше, смееше се и понякога сам казваше нещо, заплиташе се и напразно търсеше думите. А пред него неотменно се издигаше къщата на Катинка със затворените си порти и неподвижни прозорци.

Един следобед, измъчвани от скуката и лошото настрое-ние, те пребиха някакъв пекар християнин, защото минал пред тях, пушейки.** Опитваха се, така, за развлечение, да скарат арнаутина и Джерзелез заради момичето, но напраз-но – арнаутинът беше непоклатим в своето спокойствие, усмихнат и без следа от ревност. Веднъж подкупиха едно момче да седи зад ъгъла и да вика с тънко гласче:

– Виж ти, Катинка! Как си, Катинке? Къде си? Нигде те няма!

Като чу това, арнаутинът само светна с очи и безшумно, като невестулка, се плъзна към вратата. Джерзелез след него. Настигна го и двамата едновременно се озоваха на улицата. А навън – жива душа няма, само глуха и мрачна доба пред

* Гръмването на топа означавало край на дневния пост по време на Рамазан. – Б.а.** През Рамазан мюсюлманите през деня не пушат, не ядат и не пият и по тази причина християните също не смеели да пушат или ядат пред тях, за да не ги съблазняват. – Б.а.

28

иво андрич

ифтар и смълчаната бяла къща; зад ъгъла по калдъръма отек-ваха бягащите стъпки на подкупеното дете. Много се смяха. И Джерзелез се смя.

Младият Бакаревич им предложи да повикат Ивка Гигуша, възрастна и известна сводница от Бистрик, която влизаше във всеки дом, продаваше платно и кърпи за сватове, но живееше не толкоз от платното, колкото от чуждия грях и чуждата не-винност. Беше дебела и висока старица с пъстри очи; докато говореше, непрестанно докосваше с ръка колената на Джерзе-лез. Обеща, че ще разучи, но нямало надежда, защото до това момиче трудно се стига; и си отиде, сбогувайки се шумно.

На другия ден около пладне Джерзелез завари Гигуша и арнаутина, който кимаше с глава.

– Заминала е, заминала!– Заминала е, Бога ми, ефенди, преди два дни. Отвели я,

казаха ми, преди зазоряване; и сега, душичке, кой ще знае къде е. Видели, че се мотаете около къщата, а и много сте били, и хайде, рекли, да скрием момичето. Това е, душичке, друго няма. А сега иди че я търси.

Старицата ту снишаваше, ту повишаваше гласа си и клате-ше глава, сякаш е изгубила нещо. Арнаутинът гледаше пред себе си. Не можеше да се разбере какво мисли.

Кръвта нахлу в главата на Джерзелез. Това нещо – така ясно, възможно и безвъзвратно истинско; това, че вече от няколко дни в тази къща го няма момичето с бледо и изпито лице, с тежка коса и буйно зряло тяло (още веднъж я видя цялата), го развълнува и преобърна всичко у него. Сякаш се смали и притъмня халваджийницата; противни му бяха и бабата и арнаутинът; обърна се и като сляп излезе на улицата.

Гневът у него растеше. Няма да може да стигне до влахин-ката, никога няма да може! И никого няма да може да убие и нищо няма да разруши! (Нова вълна кръв нахлу в главата

29

за любовта и жените

му.) Или и това е някаква измама? Да не би да го будалкат? Що за шега е? Какви са тези жени, до които не може да се стигне – като до бог? И в същия миг ясно разбираше, че това са твърде тънки конци за неговите ръце и че – за кой ли вече път в живота? – не може изобщо да разбере хората, дори и най-обикновените им постъпки, че трябва да се откаже и да се оттегли, и да остане сам със своя смешен гняв и преголя-мата си сила.

Вървеше оглупял и сякаш пребит. Без мисъл в главата, само някакви червени облаци, които се надигаха и разпръск-ваха един след друг. Не се озърташе, зад него останаха смъл-чаната бяла къща и мрачната ниска халваджийница.

В казармата свиреха тръбачи; монотонната мелодия на войнишкия марш ту прекъсваше, ту отново започваше. Слън-цето грееше. Изведнъж нещо го стегна за гърлото, обля го пот. Вървеше надолу край Миляцка; под него се зеленееха ракити и зелени върби, още пролетните наводнения бяха оставили следи върху тях. Хубаво е, че пътят покрай Миляцка е така равен и дълъг; ех, ако можеше да не свършва! Да не трябва никъде да завива.

Спря се чак при Хисетите и сега вече твърдо решен зави към Долни Табаци. Влезе в малък двор с висока порта. Под краката му стенеха и скърцаха тесните стълби, изтъркани от много посещения. В малката и хубава стая, край приглу-шената светлина на пердета от тънко бяло платно, седеше Екатерина, със спокойни очи и бели ръце, сякаш го очакваше.

Тази Екатерина беше дъщеря на един лекар, който дошъл някога от Одеса. Говореше се, че е грузинец, но всъщност бе руснак, и никога не се разбра защо е избягал. Носеше фес и го наричаха Вели бей, но преди смъртта си повика поп и умря като християнин. Осиротяла и самотна, дъщеря му най-напред искаше да постъпи в някакъв женски манастир в

30

иво андрич

Русия, но я задържа един грък гавазин и след като я излъга, тя се премести в една от онези малки къщици, нанизани от Хисети до Долни Табаци, в които под надзора на държавата живееха по една или по две продаващите се и известни в целия град с имената си девойки. С останалите от баща си пари тя купи малката къща, в която живееше с една стара слугиня, също някогашна хисетска девойка. През деня спеше или плетеше калъфки за възглавници в сенките на своя двор, а нощем приемаше богати посетители. Беше нисичка, пълна и мълчалива.

Джерзелез я познаваше от нощите. Изненада я дневното посещение; стана, но той кротко ѝ каза от вратата:

– Дошъл съм при тебе, Екатерина.– Влез, влез, добре дошъл! – говореше тя, подреждайки

покорно възглавниците зад гърба му.Седна на късото шилте, а тя остана права, леко приведена.

И веднага започна да го разпасва.После лежеше, сложил глава в скута ѝ, а тя галеше опале-

ната му от слънцето шия. Притисна лице до нежната тъкан на шалварите ѝ; пред очите му кръжаха светлите и червени кръгове на нещастна кръв и безброй спомени, избледнели и далечни...

И тази ръка, която усеща върху себе си, това ръка на жена ли е? Венецианката в кожи и кадифе, чието стройно тяло на благородница дори и не можеше да си представи. Циганката Земка – дръзко и коварно, но мило зверче. Пищната вдовица. Страстната и лекомислена еврейка. И Катинка – плод, който зрее на сянка. Не, това е ръката на Екатерина. Само Екате-ринината! Само до Екатерина се стига направо!

И още веднъж през главата му мина мисълта, с която стотици пъти бе заспивал, неясна, никога докрай обмислена, обидна и клета мисъл: защо пътят до жената е така криволи-

31

за любовта и жените

чещ и потаен и защо той с цялата си слава и сила не може да го измине, а го изминават други, по-лоши от него? Всички, освен него, само той, обсебен от силна и смешна страст, цял живот протяга ръце като насън. Какво искат жените?

Малката ръка не преставаше да гали гърба му, вещо и уме-ло. И мисълта пак угасна и неразрешена и тежка се разпадна у него. Заговори като насън, неподвижен:

– Да знаеш само колко свят съм видял, Екатерина! Колко свят съм обиколил!

И той самият вече не знаеше дали да се оплаква или да се хвали – и млъкна. Чувстваше се спокоен в сънливата ти-шина, в която се сливат и примиряват всички дни и събития. Затвори насила очи. Искаше този миг без мисли и желания да продължи, да си почине колкото може по-добре, като чо-век, комуто е дадена само кратка отмора и който трябва да продължи пътя си.