История и развитие на еропейските политически

партии: Сравнително проучване

Изготвен от: Мартин Белчев

University of Groningen

Въведение:

Изучаването и проучването на политическите партии са един от най-

важните аспекти не само в политическата наука, но също така и в

икономическата сфера и социологията. Основната причина за това е

особената им роля на медиатор между бизнеса, гражданското общество и

държавата в модерната либерална демокрация. ‘Казано по друг начин,

политическите партии могат да бъдат сметнати за може би най-важната

структура, чрез която е възможно да се преоделее напрежението присъщо за

всички модерни демокрации между даващия власт ‘демос’ и

упълномощените политици.’ (Мюлер 1; 2000) Конкретните политики и

цели,преследвани от политическите партии в демократична система могат да

имат трайно влияние върху редица социални, икономически и политически

аспекти- международни отношения, социална политика, правна структура,

регионално развитие и други.

Целта на този доклад е да проучи историята на политическите партии в

Европа и тяхното развитие. Основнатаму цел е да покаже, че в голяма степен

това зависи от факторикато:партиийната и електоралната система, както и

съществуващите социални конфликти в дадено общество. След това

докладаще използва сравнителния подход известен като ‘семейно

идеологическо категоризиране’ предложено от Питър Меър, за да представи

конкретни примери за история и развитие на големи европейски партии.

Преди да се проведе по-нататъшното проучване на проблема е нужно

да се изясни, защо изучаването на политическите партии в Европа е толкова

важно за разбирането на модерните политически системи и да се даде

обоснование за избрания подход. ‘За множество медийни академици и

значителен брой политически учени, високото ниво на антипартийни

настроения и електорална апатия сред развития свят е индикация за нещо

като криза, такава, каквато би означавала дългосрочния упадък на партиите

като истинските представителни институции, свързащи гражданите и

правителството’ (Бейл 2008; 158). Да се твърди, че партиите са в криза, обаче

може би е преувеличено. Въпреки това, появата на ‘нерешилия’ рационален

гласоподавател, в следствие на възхода на средната класа в много

индустриални държави, е поставило нови предизвикателства пред

традиционните политически партии и идеологии. Друг по-сериозен проблем

за политическите партии представлява глобализацията, все по-обвързаните

международни пазари и възхода на супра-националните организации, които

биват често възприемани като сигнал, че външния суверенитет на

националната дъжава е под пряка атака. ‘Глобализацията напрмер, може да

означава,че политическият суверенитет е невъзможен, докато легалния

суверенитет е редуциран до дипломатически любезности’. (Хейууд; 2000; 39)

Докато възгледите върху суверенитета на националната държава под

влиянието на световните пазари и глобалния обмен на идеи е често въпрос на

идеология и разбиране за цялостното устройство на държавния апарат,

възхода на международните организации и влиянието им върху

политическите партии не може да бъде омаловажено. Именно в това

отношение случаят с Еропейския съюз и европейските партии представлява

особен интерес сред академиците. Проблемът идва от факта, че членство в

съюза означава драстично намален капацитет на националната държава да

води сама политика в много сфери, в които до преди е действала практически

самостоятелно. Дали става въпрос за ‘обединяване’ или загуба на

суверенитет в лицето на Европейския съюз не е тема за анализ на този

доклад, това което е неоспоримо е, че тези тендеции принуждават

политическите партии да търсят репрезентация отвъд национално ниво. В

допълнение на това, членство в съюза означава ново поле за съревнование на

политически идеологии и ценности.

Докладът ще започне с представянето на няколко теоретични фактора,

които предопределят развитието на основните политически актьори. Цел на

тази част е да изследва понятията на затворена/ отворена и

фрагментирана/поляризирана парламентарна система. Основната хипотеза,

представена в тази част на доклада е, че развитието на европейските партии

е тясно свързано с вече установените държавни механизми и миналото на

съответните държави. По тази логика, можем да изходим с твърдението, че

политическата култура е ключова при анализирането на поведението на

различните партии. Втората част на доклада ще представи практически

примери относно историята и развитието на конкретни политически

семейства от партии. За основен сравнителен подход в този доклад ще бъде

използвано предложението на Меър за класификация на политическите

партии по ’фамилност’’. ‘От една гледна точка, възприемането на идеята за

партийни семейства е задължително условие за провеждането на сравнително

проучване, защото само чрез идентифицирането на връзки и прилики между

партиите в различни политически сфери можем да придобием усещане за

това какво трябва и какво не трябва да бъде сравнявано.’ (Меър 1998; 212)

Макар, че Меър предлага няколко възможни фамилни категории, поради

целта на този доклад, основния фокус ще е поставен върху така наречените

идеологически семейства. Тук е важно да се отбележи, че макар че много

европейски партии си приличат идеологически, конкретните институционни

различия в държавната система, избирателната система и политическите

традиции на съответните държави означават, че много от тях имат съвсем

различна история и развитие. Именно поради този факт доклада ще

представи няколко практически примера на големи европейски партии

според тяхната идеологическа категоризация.

Партийни системи:

В книгата си ‘Политическите партии’ италианският политолог

Джовани Сартори анализира обстойно развитието на партийните системи и

твърди, че те са продукт на социални фактори и конфликти. Според Сартори

работещите партийни системи не възникват през 18-ти век, каквото е

общоприетото мнение, а са продукт на бавна и постепенна еволюция от

система, която той нарича ‘отговорно правителство’. ‘Не само че

отговорното правителсто предхожда партийното във времето, но второто е

продукт на първото. Отговорното правителство се състои от министри които

са отговорни само пред парламента.’ (Сартори 2005; 22) Въпреки, че това

понякога може е малко неясна концепция, би било преувеличаване да се

твърди, че през 18-ти и началото на 19-ти век в Европа е съществувала

работеща и справедлива електорална система. Сартори твърди, че

министрите в тези правителства са работили ‘’за хората’’, но не и в ‘’името

на хората’’. С началото на индустриалната революция в Обединеното

Кралство, започва и първата вълна на истинска демократизация в Европа.

Според Сартори, социалните проблеми създадени от индустриалната

революция, кара министри и политици в долната камара на парламента да

търсят електорална репрезентация, която да им осигури легитимност в иначе

фрагментираната аристократична политическа система. Тези процеси водят

до солидификация на политическите партии в индустриалните държави през

19-ти век - колкото повече гласове са нужни за постигане на легитимно

управление, толкова повече политическите партии се задължават да

удоволетворят желанията на избирателите си. С други думи партийните

системи представляват своеобразни субсистеми на държавата, които отварят

политическо пространсвто за провеждане на демократични избори.

Сартори описва тези субсистеми с две променливи - фрагментация и

поляризация. Той ‘дава равна тежест на броя на партиите които участват в

партийната система (ниво на фрагментация) и идеологическото разстояние

между тях (ниво на поляризация).’ (Бейл 2008; 135) Тези две променливи

образуват графа, на която според партийната им система могат да бъдат

позиционирани и сравнявани различни държави. Ако например вземем

Германия, можем да заключим, че наличието на много партии говори за

фрагментирана система, а малкото идеологическо разстояние между

оснвовните актьори говори за ниско ниво на поляризация. Според Меър

обаче тази класификация е остаряла. Проблемът идва от две основни

тендеции като първата е възхода на ‘’всеобхващащите партии’’, които се

опитват да привлекат възможно най-много гласоподаватели. С други думи

тези партии отхвърлят остарялата концепция за партия, стремяща се да

привлече определена класа или дори етническа група, а приемат рационален

подход към избирателния процес с цел да привлекат най-голям брой гласове.

Втората тендеция е свързана с преференциите на самите гласоподаватели-

краят на ‘’масовите’’ партии, които имат възможността да мобилизират

огромен брои активисти в миналото. Всъщност, според много политически

учени, изследванията показват, че членството в партиите е спаднало сериозно

за последните 40 години. Това и възхода на средната класа е довело до

създаването на мобилния и рационален гласоподавател. Това означава, че за

да има една политическа партия най-добър статистически шанс да влезе в

парламента, тя трябва да се позиционира централно в идеологическата ос и

да преследва умерени политики. Според Меър това означава, че всъщност

много политически системи в днешно време могат да се класифицират като

‘’умерен многопартизъм’’, т.е. система с ниско ниво на поляризация и високо

ниво на фрагментация, което в такъв случай вече не е достатъчен похват за

стваняването на партийните системи на различните държави в Европа.

Меър предлага по точна класификация на партийните системи. Той ги

характеризира като имащи затворен или отворен характер. Затворените

системи имат няколко ключови характеристики: промяната на

управляващите партии в правителството е пълна, партиите сформират

правителства с близки до тях идеологически партии, тесен диапазон на

основните политически партии управляват. Основен пример за затворена

партийна система е Обединеното кралство. ‘’Отворените системи са по-

плавни, иновативни, инклузивни и по-малко предсказуеми.’’ (Бейл 2008;

135) Това разделение е интересно от гледна точка на това, че може да се

предвиди природа на дадена система. Например, в система, в която партиите

са по-близки идеологически (ниско ниво на поляризация) и системата е

относително затворена, то тогава различните актьори ще прояват

рационалност и ще се позиционират централно в идеологическия спектър. С

други думи тези фактори могат сериозно да повлияят на поведението и

развитието на политическите партии.Това обаче повдига интересен въпрос-

какво точно е довело до това развитие в партийните системи? Отговора е в

историческото развитие на социалните деления. През 18-ти и 19-ти век

основното разделение в индустриалните държави е било между буржоазията

и работническата класа. В такъв случай основните консервативни партии са

се развили като сформирование защитаващо интересите на земевладелците и

индустриалистите. От друга страна мобилизацията на работническата класа е

довела до появата на социлистическите, социалдемократическите и дори

ранните комунистически партии. Тази би обяснило отворените системи в

пост- комунистическите държави и по- младите демокрации. Ако социалните

деления в обществото пряко влияят на партийната система, то тогава

етническите разделения и регионалния сеператизъм обяснява възхода на

регионалните, етническите и крайно десните партии.

В следващата част доклада ще се фокусира върху идеологическите

семейства в Европейските партии и ще представи няколко практически

примера. Важно е да се отбележи, че класификациите предложени от

Сартори и Меър ще бъдат приложени, за да се опишат конкретните примери,

като по този начин докладът цели да докаже, че партийната система пряко

влияе на развитието на партиите.

Партийни идеологически семейства:

Социалистически и социалдемократически партии

‘Тези партии са започнали да се появяват в последната чевтърт на 19-ти

век като са заели страната на работниците в социалното разделение между

буржозията и пролетариата, като са агитирали не само за равни политически

права, като това за свободно гласуване, но също така и за икономика и

общество, движено от интереса на множеството, а не на малцинството.’ (Бейл

2008; 140) Това виждане, разбира се е в разрез с консервативната идеология,

чиито подръжници смятат, че това е нарушение на личните права и частната

собственост. Макар, че социализмът и европейските партии принадлежащи

към това семейство, да са преки наследници на трудовете на Маркс и Енгелс,

тяхното индивидуално развитие е поело по много различен път. В големите

индустриални държави, социалистическите партии изместват либералните,

като алтернатива на консерватизма, и търсят съюз с работническите проф-

съюзи. Партии като Лейбъристите в Обединеното Кралство, смятат че пътят

към икономическо равенство не е чрез революция, а чрез превземане на

държавния апарат с честни и демократични избори. Такива партии се

определят като социал-ревизионисти и приемат много по-рационална и

умерена форма на социализъм. Важно е да се отбележи, че характерна черта

на ревизионистките партии е, че те не винаги преследват или вярват в

премахването на капиталистическата класа, а фокусират усилията си върху

подобряване живота на работниците в индустиралната сфера и по-честно

заплащане. Умереният им характер и близките им контакти с профсъюзите

бързо им печелят симпатизанти и в първата четвърт на 20-ти век тези партии

са вече сериозен политически опонент на традиционните консервативни

партии, характерни за ранните индустриални държави. ‘В средата на 30-те,

демократичния ревизионизъм се е превърнал в силно политическо движение

само по себе си. Стандартната Марксистка теория на историческия

материализъм и класова борба са изоставени в полза на вяра в

превъзходството на политиката и комунитаризмът, и тези принцпи са

пренесени в отличителна и надеждна политическа програма, основана на

междукласови искания и подход на ‘народната партия’, съчетана с държавен

контрол над пазарите.’ (Берман 2000; 14) След Втората световна война,

ревизионистките партии стават по-известни като социал-демократически и

печелят широка популярност. Причината за това е типичния за времето

Кейнезки модел на икономика, който включва силна роля на държавата в

пазарите, както и поддържането на силна социална държава. Със забавянето

на икономическия растеж и либерализирането на икономиката през 70-те,

познато още като Рейгънизъм или Татчеризъм, социалдемократическите

партии започват да губят своето практическо значение под натиска на

глобализацията. Въпреки, че те все още са основни политически актьори в

скандинавските държави, много от тях преминават трансформация, която ги

приближава по-близо до центъра на идеологическия спектър.

В държави с неустановена демократична система, ниски нива на

индустриализация или други форми на социални конфликти обаче, е лесно

забележима друга по-крайна форма на социализъм а именно-

комунистически партии. Тук е важно да се отбележи, че макар че в Англия,

Франция и Германия също се появяват комунистически партии, те така и не

успяват да се наложат в изборния процес. Характерното за тях е че те се

придържат близко до по-ранните идеи на Маркс, а именно че единствения

начин за работническата класа да получи по-справедливо заплащане и да

печели от плодовете на своя труд е премахването на буржоазията в кървава

революция. Отличен пример за такава партия са Болшевиките в Русия, които

през 1919 чрез въоражен конфликт успяват да превземат държавния апарат.

Проблемът, както бе споменато и по-късно е, че подобни събития са

характерни за недемократични системи, които не позволяват търсене на

социална реформа, чрез участие в избори.

За отличен пример на социалистическа партия може да бъде приета

Лейбъристката партия в Обединеното кралство. Преди този доклад да

проследи обаче нейната история, е нужно да се вземат предвид факторите,

които бяха описани по-горе, а именно, че тя функционира в слабо

поляризирана, слабо фрагментирана и затворена полическа система, което

обяснява и ревизионисткия й характер. Партията е основнана през 1900 като

Представителна комисия по труда и е преименувана през 1906. Тя влиза в

близък съюз с британските профсъюзи и бързо набира популярност, като

поема кабинета през 1924. Най-успешното правителство на Лейбъристите

обаче идва на власт в годините след войната през 1945 с министър-

председател Клемент Атлий. ‘Неговото правителство предриема много

социални и икономически реформи, сред които създаването на Националната

агенция по здравеопазването и остава на власт до 1951.’ (Сейгър 2009; 608)

Правителството на Атлий предриема силни социални реформи, които

съвпадат с апогея на социал-демократите в Европа. Това, което гарантира

ангажимента на Лейбъристите към принципите на социализма е известната

Клауза IV в устава на партията, която гласи, че Лейбъристите остават

обвързани с идеята за национализация и силна държава. С икономическата

криза на 70-те и неолибералните реформи започнати от Татчър и нейното

консервативно правителство, Лейбъристите губят популярност, която

завършва с вътрешен конфликт в партията и отцепване на част от членовете

й. Лейбъристите успяват да се върнат на власт чак през 1997 и остава на

власт до 2009, след пълна реформа извършена от Тони Блеър. Иконичната

Клауза IV е премахната от устава на партията и Лейбъристите заявяват

приемане на пазарни принципи. Според много наблюдатели обаче, това

отдалечава партията от социалистическите й корени. Преобразеният характер

на Лейбъристите я прави по- привлекателна за ‘’плаващия’’ гласоподавател,

но е за смекта на традиционнитте й съюзници – профсъюзите.

Консервативни и дясно-центристки партии:

Консервативните партии водят началото си като естествения опонент

на либералните партии и може да се твърди, че в ранните демократични

системи те дори ги предшестват. Макар, че да се твърди, че има сблъсък

между тях и либералната идеология по отношение на свободната търговия и

частната собственост е пресилено, консервативните партии виждат фокуса

върху индивида като заплаха за установените норми и семейна йерархия. Те

представят себе си като по-умерени, прагматични и изключително

патриотични. Първоначално подкрепени от различни представители на

индустриите и дори църквата, консервативните партии в Европа се сблъскват

с огромно предизвикателство с отварянето на демократичните системи и

разширяването на правото на глас. Консервативните партии обаче успяват

усшено да преминат през трансформация, като насочват усилията си към

привличането на новопоявилата се средна класа и приемат някои елементи

на либералната идеология, като този начин утвърждават прагматичната си

природа. В затворени и ниско поляризирани системи, като тази в

Обединеното Кралство, консервативните партии се преместват все по-

централно в идеологическия спеткър, като по този начин приемат дясно-

центристки характер.

Истинския проблем за този вид партии обаче идва след края на Втората

световна война с популярността на социалдемократическите партии и

утвърждаването на социалната държава. Въпреки, че консервативните партии

могат да се определят като ‘’покровителствени’’, те вярват, че добре работещ

пазар и силен частен сектор могат да гарантират благосъстоянието на

обществото. В такъв случай може да се заключи, че социалните реформи в

този период и тяхната популярност е силен удар за политическата сила на

подобен тип партии. С идването на 70-те и огромната икономическа криза в

Европа, консервативните партии виждат възможност да атакуват социалната

държава. Приетите неолиберални реформи и реорганизация, са изцяло в духа

на дясно-центризма и този вид партии бързо възвръщат популярността си

сред избирателите. Успеха на тези партии обаче изглежда зависи от два

фактора. ‘’Първият е навик на избирателите, независимо от избирателната

система, да дават властта на една от две партии или блокове’’ (Бейл 2008;

140) Вторият фактор е свързан с липсата на силна християн-демократична

партия, която да заема политическото дясно-центристко пространство и по

този начин да привлича гласоподаватели.

Добър пример за това е Унгария и дясно-центристката ФИДЕС, която

през 2002 си поделя 80% от гласовете с Унгарската социалистиеска партия.

Интересното е, че ФИДЕС се появява в посткомунистическа държава и

поради това не преминава през стадиите на развитие, характерни за други

по- стари сформирования в другите западни държави. ‘Тогава позната просто

като Федерация на младите демократи, тази умерено дясна партия се

представя на 5-то място на изборите през 1990’ (Сейгър 2009; 264)

Първоначалното партията се представя слабо на избори, като популярността

й изглежда намалява. Налага се премахване на клазузата за праг на членство

в партията от 35 годишна възраст. През 1998 абзорбира Унгарската християн-

демократическа партия в редиците си и по този път образува блок, който има

потенциала да привлече по-голям брой гласоподаватели. ФИДЕС се

възползва от разочарованието от социалистите през 1998 и успява да спечели

38% от гласовете, което я нарежда като една от най-големите партии от този

тип партийни семейства за региона.

Християн-демократически партии:

Християн-демократическите партии се утвърждават на Европейската

политическа сцена след края на войната и също принадлежат към дясно-

центристкия идеологически спектрум, но имат няколко съществени разлики

от консервативните партии. Първо, те не изключват по-силна роля на

държавата в пазара, както и по-активна държавна регулация. Това ги поставя

в по-добри отношения с профсъюзите и работническите организации. Второ,

повлияни от християнската идеология, те акцентират социалното единство за

сметка на индивидуализма. Въпреки това, типичния за тях прагматизъм им

позволява да приемат голяма част от нео-либералните принципи и по този

начин да останат в крак с времето. Християн-демократическите партии

подкрепят идеята за ‘’съвестен капитализъм’’ и са асоциирани с

установяването на отлично функционираща корпоративна система в държави

като Австрия и в по-малка степен Германия. Рационалния им подход, както и

компромисната ми природа ги прави партии, способни да мобилизират

голям брой гласоподаватели и ги прави изключително популярни.

Добър пример за силна и добре утвърдена християн-демократична

партия е Християн-демократическия съюз в Германия. ‘ХДС (CDU) е

основана пред октомври 1950 като федерална организация, обединяваща

различни групи от социалдемократи (протестанти и католици), които се

появяват във всички части на Германия след Втората световна война и са

остатъци от Централната Партия основана през 19-ти век и особено силна в

пре-Хитлеровата Веймарска република.’’ (Сейгър 2009; 233 Партии)

Партията идва на власт в Германия през 1950-та и остава в кабинета до 1969,

като често бива отъждествявана като отговорна за германското икономическо

чудо. Християн-демократиеския съюз бързо става популярна партия в

Германия, известна със своя прагматизъм и популярност сред

гласоподавателите. Важно е да се отбележи, че тя функционира в

сравнително затворена, но високо поляризирана система. Партията е

отговорна за няколко изключително важни реформи в Германската

политическа система, като поправката в закона за гражданство само по

родствен път, поправка в конституцията относно правомощията на

Германските въоражени сили, както и силна подкрепа за ратификацията на

Маастрихтския договор.

Либерални партии:

Либералните партии възникват през 19-ти век като основен

политически опонент на консервативните партии и се съсредоточават върху

промотирането на свободна търговия, неограничен пазар и защита на правата

на индивида. С появата на силни социалистически движения обаче

популярността им значително намалява, поради факта, че много от

традиционните им подръжници сменят политическите си афинитети към

новите социалистически партии, които по-добре представляват интересите на

долните класи и работниците.

Под натиска на тези фактори, либералните партии са предприели

значителни реформи, като резултата от тях е на практика две форми на

либерализъм. Първата е неолибералните партии, които макар и дясно-

центриски, се различават значително от християндемократическите партии.

Техните основни принципи се състоят в неограничен пазар, ниско

присъствие на държавата както в пазара така и в морални въпроси. Втората

форма е известна като ‘’социален либерализъм’’, който не изключва умерено

присъствие на държавата като регулационен орган, както и съществуването

на социална държава, която да подпомага бедната част от населението.

Важно е да се отбележи, че макар че либералните партии в много Европейски

държави са загубили традиционното си силно присъствие, в много държави

като например Холандия те все още са в благоприятна позиция.

Крайни партии- Крайно десни, Зелени и Регионално-етнически партии:

В тази част доклада ще даде кратко описание на оснвовните

характеристики на крайно-десните, зелените и регионалните партии. Основна

причина за този избор, е че макар че тези партии участват в коалиционни

кабинети, те рядко успяват да натрупат голяма популярност поради факта, че

са насочени към гласоподаватели с конкретни преференции. Проучвания на

гласоподавателното поведение сочи, че крайно-десните и зелените партии

често са популярни сред граждани, които са разочаровани от оснвовните

партии или от функционирането на системата. Макар, че регионалните

партии могат да са изключително силни, като партията на Баските в Испания,

тяхното влияние рядко се простира извън региона, чиито интереси защитават.

Същото може да се каже и за етническите партии, които имат способността

да мобилизират огромен брой гласоподаватели от дадена етническа общност,

поради специфичния им характер, те рядко могат да превземат държавния

апарат, но са често търсени в коалиционни правителства. С други думи,

тяхната важност не може да бъде умаловажена в двуезични държави или

силна етническа фрагментация като Белгия или дори Холандия. Добър

пример за регионална партия е Арагонската Национална Партия, основана

през 1978. Целта на партията е постигане на по- високо ниво на регионална

независимост от Испания. С реформирането на държавата под федеративна

форма, с високо ниво на регионална автономия партии като АНП постигат

високо ниво на популярност на регионални избори.( Сейгър 2009; 553)

Крайно-десните партии са основани като консервативни,

милитаризирани и силно националистически организации. Те придобиват

особена популярност между двете световни войни, като форма на протест

срещу наложените санкции върху загубилите държави. Експанзивните им

политики и ксенофобския им характер ги прави крайно непопулярни след

Втората световна война. Макар, че продължават да съществуват, те отричат

фашисткия си характер и придобиват малка популярност. С разрастването на

Европейския съюз и нарастването на имиграцията между европейските

държави, крайно-десните партии отново придобиват популярност, като много

академици описват този процес като възраждане на крайно-дясната

идеология. Подобни партии привличат много гласоподаватели и в държави

със силно етническо разделение, където социалния конфликт е изместен от

традиционната класова борба.

Зелените партии също представляват отклонение от традиционните

политически идеологии. Те определят себе си като ‘’пост-материалистични’’.

С други те отричат идеята за натрупване на капитал чрез функционираща

пазарна икономика за сметка на околната среда. Те се появяват през 70-те и

промотират опазване на околната среда, антимилитаризъм и се обявяват

против дискриминацията, било то на етническа или религиозна основа.

Въпреки, че те не успяват да придобият популярността на крайно-десните

партии, зелените успяват успешно да въведат проблема за околната среда в

политическия процес, като много от основните партии приемат подобни идеи

с цел привличане на гласоподаватели. Въпреки това зелените постигат

значителни политически успехи като често участват в коалиционни

правителства в Германия и Скандинавските държави.

Заключение:

В този доклад беше представена кратка история на европейските

партии и беше проследено развитието, което те са претърпели от своето

основаване. Макар, че подходът на Меър за семейно изследване на партиите

не може да проследи развитието на всяка индивидуална партия, той е

подходящ за представянето на генерална теория за историята на

политическите партии. Този доклад доказва няколко важни теоретични точки

относно политическите партии в Европа. Първо партиите са продукт на

социален компромис и са оформени от вътрешните социални деления в

обществото. Второ партиите са изключително гъвкави и умеят да се

реформират в зависимост от новопоявили се политически, икономически и

социални промени. С други думи може да се твърди, че партиите се оформят

и развиват под влиянието на външни фактори, и потенциален провал да

направят това,би им струвалo загуба на политическата сцена. Европейският

съюз обаче представлява нова форма на препятствие за политическите

партии. Загубата на национален суверенитет означава, че те трябва да търсят

политическа репрезентация на над-национално ниво. Може да се твърди, че

дори в тази ситуация основните политически сили са успели да намерят

решение чрез формулирането на идеологически блокове е европейския

парламент, базирани на идеята за партийни семейства.

Библиография:

Берман, Ш (2000) Разбиране на социалната демокрация; доклад (достъпен на:

http://www8.georgetown.edu/centers/cdacs/bermanpaper.pdf)

Бейл, Т (2008) Европейска политика: сравнително въведение; Басингстоук:

Палгрейв Макмилън

Меър, П и К, Мъд (1998) Политически партиини семейства и тяхното

изучаване; Годишно проучване на политическата наука 1:221.29

Мюлер, Ф и К, Ричърдс (2002) Политическите партии в променяща се

Европа; Доклад изготвен от Университет Кийли

Сартори, Д (2005) Партии и партини системи; Кеймбридж: Кеймбридж

Прес

Сейгър, Д (2009) Политически партии по света 7-мо издание; Лондон: Джон

Харпър Пъблишинг

Хейууд, А. (2000) Основни концепции в политиката; Басингстоук: Палгрейв

Макмилън