Брой 7

1,50 лв.

19-25.02.2014

Год. 23

9 7 7 1 3 1 0 9 5 6 1 0 3 70

Вирджиния Улф

Нека първо си изясним старото объркване за разликата между човек, който обича знанието, и човек, който обича четенето, и да подчертаем, че между двамата няма никаква връзка. Ученият е човек, който води заседнал живот, съсредоточен и самотен ентусиаст, заровен в книгите, за да открие точно определено зрънце истина, което е легнало на сърцето му. Завладее ли го страстта за четене, неговите завоевания намаляват и изтичат между пръстите му. Докато читателят, от друга страна, трябва да обуздае желанието си за знания още в самото начало; може знанието да го привлича, но преследването му означава да се чете систематично, защото само така може да станеш специалист или авторитет, но има вероятност точно това да убие чисто човешката страст към приятното и безкористно четене.Въпреки това лесно можем да си представим картина, която обслужва образа на книжния плъх и същевременно предизвиква снизходителна усмивка за негова сметка. Пред нас стои блед, измършавял човек по домашен халат, потънал в размисли, неспособен да премести чайника от печката, нито да заговори дама, без да се изчерви, който не се интересува от новините на деня, но в същото време е подробно запознат с всички каталози на антикварните книжари, в чиито бърлоги прекарва слънчевите часове на деня – без съмнение очарователен тип, дори в своята сприхавост, но той по нищо не прилича на онзи, другия, към когото ще насочим вниманието си. Защото истинският читател е по същество млад човек с

Спенсър и Конгрив; Пийкок е погълнат от край до край, а повечето романи на Джейн Остин - по два-три пъти. Запознал се е с целия Мередит, целия Ибсен и с малко от Бърнард Шоу. Освен това можем да бъдем почти сигурни, че времето, непреминало в четене, е било посветено на възбудени спорове, в които древните гърци са били противопоставяни на модерните, романтизмът на реализма, Расин на Шекспир, и така, докато светлините на лампите избледнеят на фона на изгряващата зора.

Старите списъци предизвикват усмивки, може би и по някоя въздишка, но какво ли не бихме дали да си припомним настроението по време на тази литературна оргия. За щастие нашият читател не е някакъв феномен. Трябва само малко да се замислим и повечето от нас ще си спомнят етапите, през които е минало най-малкото собственото им посвещаване в читателски ранг. Книгите, които сме чели в детството, задигнати от някой висок рафт, смятан за недостижим, притежават нещо от призрачността и величието на случайно съгледана зора, надвиснала над притихналото поле, когато цялата къщи спи. Надникнем ли между завесите, забелязваме странните силуети на обгърнати в мъгла дървета, които едвам разпознаваме, нищо че цял живот са били пред очите ни; защото децата притежават странно предчувствие за това, което предстои. Но по-нататъшното ни четене, за което горният списък е само един пример, се превръща в нещо по-различно. Може би за пръв път всички ограничения падат и ни е позволено да четем каквото си поискаме; библиотеките са на наше разположение, както и - което е още по-хубаво – нашите приятели и връстници. Дни наред ние не правим нищо друго, само четем. Това е време на изключително вълнение и въодушевление. Втурваме се навън и ето че там разпознаваме нашите герои. Умовете ни са обсебени от някакво вълшебство, удивлението ни, че вършим това, е примесено с някакво абсурдно високомерие и желание да се изфукаме, че сме на „ти” с най-великите хора, които някога са живели на тази земя.

Часове, прекарани в библиотеката

на стр. 9

огромно любопитство, човек на идеите, непредубеден и общителен, за когото четенето прилича повече на енергична разходка на открито, отколкото на самотно уединение в кабинет; той крачи по стръмния път, изкачва се все по-нависоко и по-нависоко, докато вече едва вдишва разредения въздух; тоест за него четенето изобщо не означава заседнал живот.Но ако оставим настрана общите приказки, няма да е трудно да съберем факти и да докажем, че най-доброто време за четене е времето между осемнайсет и двайсет и четири години. Дори само списъкът на книгите, прочетени в този период, изпълва сърцето на по-възрастните с отчаяние. И не само защото тогава изчитаме огромно количество книги, но и защото сме имали на разположение такива книги. Ако искаме да си освежим паметта, нека разтворим някой от онези стари дневници, които всички сме си водили по едно или друго време, за да си припомним въодушевлението, с което сме започнали. Вярно, повечето страници са празни, но поне в началото ще има няколко, красиво попълнени с имената на велики писатели по реда на заслугите им; тук сме си преписали изящни откъси от класиците; тук са и списъците със заглавия, които трябва да бъдат прочетени; тук, и това е най-интересното, са списъците на книги, които вече са прочетени, което читателят ще забележи по дръзката отметка с червено мастило, направена с младежко самочувствие. Нека цитираме списък от книги, който двайсетгодишен младеж е прочел миналия януари, повечето от които най-вероятно за пръв път. 1. „Родът Флеминг”. 2. „Обръсването на Шагпат”. 3. „Том Джоунс”. 4. „Лаодикеецът”. 5. „Психология” от Дюи. 6. Книга на Йов. 7. „Беседи върху поезията” от Уеб. 8. „Херцогинята от Малфи”. 9. „Трагедията на отмъстителя”1. И така продължава той месец след месец, докато, както става с подобни списъци, изведнъж спира през юни. Но ако проследим нашия читател през въпросните месеци, става ясно, че на практика той не е правил нищо друго, освен да чете. Елизабетинската литература е изучена със завидна изчерпателност; изчел е също така и доста неща от Уебстър, Браунинг, Шели,

Бисера Даковаза Яворов

Непознатият Станислав Лем

Проза

Итало Калвино

Яница Радева

Рецензии

Берлинале 2014

Сн. В

лад

исл

ав Х

рист

ов

2

ПОРТАЛ „КУЛТУРА” www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видео-интервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов и Андрей Захариев.

Вижте: В рубриката 15 минути” – Робърт Уау „Diving”; дебатът „Краят на прехода?”

Прочетете: проф. Димитър Аврамов - „Сирак Скитник: аспекти на неговата естетика”; Атанас Ждребев: „Границите на свободата в политическата теория на XVIII в.”

Литературен вестник 19-25.02.2014

П О К А Н А

В началото на февруари 2014 г. издателство Fomite Books (Върмонт, САЩ) публикува романа на Здравка Евтимова Sinfonia Bulgarica. Книгата е издадена както в хартиен, така и в електронен вариант. През 2012 г. същото издателство

публикува и друга книга на авторката – сборника разкази Carts and Other Stories (Стари коли и други разкази).

На 21 февруари т.г., петък, от 19 ч. в „+ това” на ул. „Марин Дринов” №30 в София ще бъде представена „Северна тетрадка” от Марин Бодаков (издателство за поезия „ДА”, 2013) и изложба илюстрации от книгата, дело на нейния художник Кирил Златков. С участието на Теодора Димова и Дарин Тенев.Заповядайте!

A B R O A D

ФОНДАЦИЯ „ЕЛИЗАБЕТ КОСТОВА“ ПРЕДСТАВЯ ТРИ АКТУАЛНИ КОНКУРСА:

• Конкурс за преводачи, САЩ (2014): за четвърти път един преводач на художествена литература от български на английски език ще получи стипендия за участие в двайсетдневна преводаческа резиденция в изд. „Open Letter Books”, базирано в университета в Рочестър, САЩ. Краен срок за кандидатстване: 28 февруари 2014 г., 17:00 ч.

• Конкурс за писатели, САЩ (2014): за пети път роман от един съвременен български писател ще бъде публикуван на английски език от изд. „Open Letter Books”, САЩ, като фондация „Елизабет Костова“ ще покрие изцяло разходите за неговия превод от български на английски език. Краен срок за кандидатстване: 28 февруари 2014 г., 17:00 ч.

• Конкурс за участие в Созополски семинари по творческо писане, България (2014): за седми път петима кандидати, пишещи на български език, и петима кандидати, пишещи на английски език, които желаят да се занимават с писане на разкази и романи, ще получат стипендии за участие в международния летен семинар по творческо писане на фондация „Елизабет Костова“. Краен срок за кандидатстване: 5 март 2014 г., 22:00 ч.

Информация за условията за кандидатстване можете да намерите на страниците: www.ekf.bg и www.contemporarybulgarianwriters.com, или като се свържете с нас на имейл: info@ekf.bg.

К О Н К У Р С И

Н О В О

Те са учредени през 2014 г. от Фондация „Комунитас” и предвиждатраздаването на годишни награди в следните раздели:- проза (сборник с разкази, повест, роман)- хуманитаристика- специална награда (дава се от журито за цялостно творчество или изключителен авторски принос в областта на прозата, поезията, драматургията и хуманитаристиката).

В конкурса могат да участват само творби, публикувани в периода от 1 януари до 31 декември 2013 г. Наградите се връчват на 1 ноември, в Деня на народните будители.Във всеки раздел се присъждат: - I награда (в размер на 5000 лв.) - II награда (в размер на 3000 лв.)

За да е валидно заявлението за участие в конкурса до 20 март, кандидатите трябва да предоставят безвъзмездно 2 екземпляра от предложените от тях книги, придружени от формуляр с кратка творческа справка за автора, който може да се изтегли от сайта на Портал „Култура” (http://kultura.bg/web/).

Адрес за изпращане по пощата на книгите и на формуляра за кандидатстване: София 1000, Фондация „Комунитас”, бул. „Патриарх Евтимий” 22.

Портал „Култура“ обявява

годишни награди

за проза и хуманитаристика

!XLII НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС ЗАДЕБЮТНА ЛИТЕРАТУРА „ЮЖНА ПРОЛЕТ”ХАСКОВО – 2014 Г.

На 23, 24 и 25 април 2014 г., Община Хасково ще проведе XLII Национален конкурс за дебютна литература „Южна пролет”.

За конкурса се приемат първи книги и киносценарии на автори до 40 години в следните жанрове :• Поезия (стихосбирки, поеми)• Проза (разкази, повести, романи)• Литературна критика и литературна история• Филмов сценарий

Дебютантите ще бъдат оценявани от компетентно жури, с председател:проф. дфн Боян Биолчев.

Община Хасково присъжда четири официални награди – званието „Лауреат”, бронзова статуетка „Пегас” и четири финансови награди по 1000 лв. във всеки жанр.Община Хасково връчва и награда на името на първия български книгоиздател „Александър Паскалев” в размер на 1000 лв. за цялостен принос в областта на литературата и изкуството.Ще бъдат присъдени и други допълнителни награди.Книгите и киносценариите за конкурса, издадени от 01.01.2013 г. до 30.03.2014 г. включително, се представят в четири екземпляра, придружени с автобиографична справка (електронен адрес и мобилен телефон) за автора и снимка (желателно е паспортен вариант), най-късно до 30.03.2014 г. на адрес:

6300 ХасковоОбщина Хасковопл. „Общински” №1Дирекция „Образование, култура, младежки дейности, спорт, здравеопазване и социални дейности”

За базар на дебютната литература е необходимо участниците да

предоставят по 10 бр. от своите книги (при пристигането си в Хасково).

Община Хасково поема разходите за нощувки на участниците в конкурса.

Телефони за справка:038/603 391, 603 459038/603 490Е-маil: culture1_haskovo@abv.bg dirokmdszsd@haskovo.bg

!СТАРТИРА НАЦИОНАЛНИЯТ КОНКУРС ЗА КЪС РАЗКАЗ „РАШКО СУГАРЕВ”

Националният конкурс „Рашко Сугарев” за къс разказ е за автори до 35 години. Разказът трябва да е публикуван в периодичния печат или в книга през календарната 2013 г.В литературния конкурс, подпомаган от НДФ „13 века България”, през 16-те поредни години досега са отличавани днес вече известни имена като Алек Попов, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Ангел Игов, Стоил Рошкев, Борис Минков, Оля Стоянова, Димитър Ганев, Йорданка Белева, Момчил Николов, Силвия Томова, Васил Георгиев, Андон Стайков, Александър Шпатов, Антон Терзиев, Яница Радева, Александра Чаушова…

Жури в състав Димитър Коруджиев (председател), Георги Величков, Любен Петков и Деян Енев определя наградите, които се връчват на тържествена церемония в книжарница „Хеликон-Витоша”, София, на 23 април – Световния ден на книгата.

Изпращайте вашите творби в 4 екземпляра и СД, къде и кога са публикувани, с кратка автобиография и телефон за връзка на адрес:София, 1421кв. Лозенец, пл. „Проф. Васил Геров” № 1Национален дарителски фонд „13 века България”За конкурса „Рашко Сугарев”и/или на e-mail: info@fond13veka.orgКраен срок 01.04.2014 г.

!ФОНДАЦИЯ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ” ОБЯВЯВА OСМИ НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС ЗА СТИХОТВОРЕНИЕ И РАЗКАЗ За наградите могат да кандидатстват студенти с българско гражданство, обучаващи се у нас и в чужбина. За участие в конкурса е необходимо да се

представят по един непубликуван разказ или стихотворение. Носителите на наградите се определят от специално назначено жури.

Материалите за участие в конкурса се представят от 1 февруари до 30 април 2013 г. на секретаря на Фондация „Св. Климент Охридски” ( СУ „СВ. Климент Охридски”, бул. „Цар Освободител” № 15, Ректорат, Детелина Илиева тел. 9308 336, 987 39 12, е-mail: deti@admin.uni-sofia.bg).

Участниците в конкурса е необходимо да посочат информация за висшето училище и специалността, в която се обучават, точен адрес, е-mail и телефон за връзка.

Наградите ще бъдат връчени на академичното тържество по случай

24 май – Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост.

!ОСМИ НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС „БИНЬО ИВАНОВ”

Целта на конкурса е да продължи ярката литературна традиция на гр. Кюстендил, за чието обогатяване и развитие има безспорен принос творчеството на Биньо Иванов – поетът, свързал трайно съдбата си с този град.Националният литературен конкурс за поезия „Биньо Иванов” е ежегоден и се провежда през месец май, под патронажа на кмета на Община Кюстендил.

ЗА УЧАСТИЕВ конкурса могат да участват автори от цялата страна. Творбите (до три непубликувани стихотворения, в четири екземпляра) трябва да бъдат изпратени най-късно до 21 април 2014 г. на следния адрес:2500 гр. Кюстендил, ул. „Отец Паисий” 11Читалище „Братство” (за литературния конкурс)или на електронната поща: chitalishte@bratstvokn.org като прикачен файл с разширение .doc или .rftУчастниците следва да посочат трите си имена, точен адрес, телефон за връзка или имейл.До 24 май 2014 г. резултатите от конкурса ще бъдат публикувани и на интернет страницата на читалище „Братство”: http://www.bratstvokn.org/

НАГРАДЕН ФОНДПърва награда – 300 лв.Втора награда – 200 лв.Трета награда – 100 лв.

Проблемите на православието са в центъра на новия 88 брой/ЗИМА на сп. „Християнство и култура”. Темата включва „Докладна записка за посещението на българска църковна делегация във Вселенската патриаршия”, статията на

митр. Йоан Зизиулас „Първенството на Църквата и национализмът”, както и коментара на Калин Янакиев „Още за Църквата и национализма”. Темата намира продължение и в разговора на Ива Михайлова с Калин Янакиев, посветен на апостолическото насърчение “Evangelii gaudium” на папа Франциск и диалога между православието и католицизма. Темата „Християнство и философия” е представена с текстовете на Георги Каприев за „Връзката история-метафизика като осева точка на византийската философия”, на Стоян Асенов – „Часът на смъртта и хронотопът на последния миг” и на Недялка Видева „Утопия, морал, етика”. В рубриката „Християнство и история” може да прочетете статията на Георги Фотев „Ordo amoris и посточовешкото общество”, както и „Неземният дух и ние” от Александър Шурбанов. Темата „Християнство и изкуство” е представена с анализа на Александру Попеску „Петре Цуця. Театърът като семинар”. Броят е илюстриран с фотографии на Красимир Матаров.

3Литературен вестник 19-25.02.2014

Големите световни кинофестивали (Берлин, Кан, Венеция, Торонто, Сан Себастиян и др.) са като тежки презокеански кораби, които бавно и трудно променят курса си. Затова през годините не се наблюдават съществени изменения в определящите им селекционни принципи. Но в последно време се забелязва любопитна тенденция към своеобразна „национализация” на основните им програми. Миналата година в Кан от 20 филма в главния конкурс 4 бяха изцяло френски, а други 8 с френско копродуцентско участие (често мажоритарно) и „Животът на Адел” спечели „Златната палма”. Сан Себястиян винаги показва много испански и испаноезични копродукции от цяла Латинска Америка. Венеция не прилага такава практика, но пък и италианското кино няма какво да предложи. Сега и Берлинале в своето 64-то издание (6-16 февруари 2014) от 23 филма в официалната селекция включи 2 чисто немски продукции и други 9 с немско участие (общо 11 заглавия или почти 50% от подборката). А тъкмо официалната програма, както винаги, привлича основния зрителски и медиен интерес, независимо че в останалите 9 категории имаше още 380 филма (сред които също много немски). Това не означава обезателно, че официалната селекция е била съзнателно деформирана. Но пък цели кинорегиони се оказаха пропуснати и не намериха място в нея – например Африка и Източна Европа, където има интересни процеси в румънското, полското и руското кино. През последните години се забелязва и друга линия при формиране на конкурсната програма: отклоняване от чистото авторско кино с усложнена естетика, а за сметка на това насочване към филми с подчертан развлекателен пласт в своята структура. Което не е автоматично занижаване на критериите, но показва повишено внимание към зрителския интерес и желание да се привлече повече публика. Съвсем очевидно е, че някогашният политически вектор на Берлинале, доминиращ във фестивала от създаването му през 1951 г. до падането на Стената през 1989, вече е изоставен и водеща е кинематографичната линия със забележим уклон към масова, широко комуникативна функция. В крайна сметка и наградите на журито, водено от американския продуцент Джеймс Шеймъс („Планината Броукбек”), потвърдиха това наблюдение и подкрепиха селекционната линия на организаторите. Голямата награда „Златна мечка” замина за Китай с филма „Черни въглища, тънък лед” (реж. Диао Йънан). Той е чист жанров „филм ноар” в класическата традиция на американския детективски сюжет с последователни убийства, фатална жена и разследващо ченге. В този старателно изграден развлекателен разказ със стилна реализация темата „вина – невинност” върху ненатрапващ се, но достатъчно четлив социален фон има шансове да достигне по-убедително до зрителите благодарение тъкмо на увлекателния сюжет. Като отчетем още добрите актьори („Сребърна мечка” за главния изпълнител Лиао Фан) и елегантата операторска работа, решението на журито не изненадва при не особено силната конкуренция. Впрочем и вторият китайски филм „Ничия земя” (за да се избегне съвпадение с известното заглавие на Данис Танович, преводът може да бъде и „Пуста земя”) е още по-категорично зрелищен, много ефектен и откровено направен като китайски уестърн, разигран в каменистата пустиня Гоби по всички канони на жанра плюс леко отстранен ироничен (дори пародиен) нюанс. Едва третият „китаец” в конкурса „Сляп масаж” се отклонява от чистото развлечение и заявява по-високи амбиции, но без да са защитени убедително. Но така или иначе, китайското кино с три филма отнесе три награди, което е показателно за добре

известното положително отношение на Берлинале към азиатското кино. Трябва да прибавим и „Сребърната мечка” за най-добра актриса на японката Хару Куроки за ролята й в „Малката къща” за опитния режисьор Йоджи Ямада. Макар и отбелязан периферно, филмът справедливо не бе пропуснат от журито, защото класическата драма за любов и дълг е разказана много въздействащо, при това върху впечатляващ историко-политически фон от Япония в навечерието на Втората световна война. В посока на развлекателната линия знаково за откриване на фестивала бе избрана британско-немската продукция „Гранд хотел „Будапеща” на американския режисьор Уес Андерсън. Той отдавна вече е доказан автор и след три номинации „Оскар” знае как да направи добър филм

от всеки сюжет. „Гранд хотел „Будапеща” очевидно не го е затруднил, а напротив – доставил му е удоволствие да разиграе един измислен европейски ретросюжет от 20-те години на миналия век в несъществуващата държава Зубровка. Историята около завещание на скъпа картина, оспорвано от многочислени наследници, създава някои увлекателни епизоди, в които бляскави актьори като Ралф Файнс, Ейдриан Броуди, Уилъм Дефо, Тилда Суинтън и откритието Тони Револори (непрофесионален изпълнител от гватемалски произход) се надиграват пред камерата сред великолепен декор и с остроумен диалог. Ала въпросът защо е направен този скъп филм остава без смислен отговор, въпреки специалната награда на журито „Сребърна мечка”. Като алтернативен пример на добро кино, но пропуснато сред наградите, може да се посочи британският дебют на французина Ян Деманж „1971”. Изненада е обаче обръщането му към тема от времето на острите религиозни и политически конфликти между протестанти и католици в Северна Ирландия през 70-те години, когато британската армия се опитва да предотврати гражданската война. Филмът е построен с документална убедителност, режисьорът умело води разказа през бруталната реалност на екрана, без да спестява истината за хаоса и политическата

безизходица в Белфаст. В крайна сметка филмът отправя ясно антивоенно послание, което не е ново или непознато за британското кино, тъй като успешни заглавия за болезнената рана Северна Ирландия са правени многократно през годините (сред тях и забележителният „В името на отца”, 1993, на Джим Шеридан). Но и новият опит „1971” се вписва успешно в общата филмография на тази тема. И неговият колега, но от алжирски произход Рашид Бушареб смело решава да се върне към образец от миналото и да направи американски римейк по френския класически филм „Двама мъже в града” (1973, реж. Жозе Джовани). Той запраща сюжета някъде в пустинята на Тексас, близо до границата с Мексико и успява да изгради увлекателен психологически

екшън с ярки драматични моменти и съдбовна предопределеност за персонажите. Но докато на екрана се подвизават чернокожият актьор Форест Уитакър и звездата Харви Кайтел, неволното сравнение с Ален Делон и Жан Габен от оригиналния филм не е в полза на новия римейк, но е попаднал в конкурса на Берлинале най-вече заради развлекателната си линия. Много по-авторитетно и убедително стоеше в конкурса един от немските филми - „Кръстният път” на сценариста и режисьор Дитрих Брюгман. Той се наема със сложния проблем за днешния статут на католицизма с разумна мяра и без да предлага евтини решения. Защото въпросът за вярата в голяма степен е маргинализиран в съвременното общество, а той построява филма си като своеобразна илюстрация на епизоди от евангелския текст за кръстния път на Иисус от осъждането му до разпятието. Тийнейджърката Мария по подобен начин е „разпъната” между вярата и семейството й, напълно чуждо на подобни идеи. Наистина проблемът няма широка социална основа в предимно протестантска Германия. Но вниманието към деликатните духовни потребности на субекта не са за подценяване и това е обяснението за присъдената награда за сценарий плюс отличието на екуменическото жури.

На този конкурсен фон американското кино определено отстъпи крачка назад в сравнение с предишни години – не само количествено (преди поне 4 филма, сега 3), но и като художествена тежест в програмата. Военният екшън „Пазители на наследството”, макар и замесен с изкуствоведска мая, не стои убедително със сюжета си за спасяването на европейски артшедьоври през Втората световна война от всеотдайни американски музейни

експерти. Тоталният авторски напън на Джордж Клуни (продуцент, сценарист, режисьор и изпълнител на главната роля) удобно поема универсално хуманитарно и антивоенно послание, ала холивудските клишета натрапчиво пробиват през иначе добрата професионална опаковка и ясно личат любимите драматургични клишета на американското масово кино, експонирани още по-ярко от цяла кохорта екранни звезди (Кейт Бланшет, Мат Дейман, Бил Мъри, Джон Гудман, дори и французинът Жан Дюжарден). Премерен по мерките на добрата конфекция, филмът си е съвсем наред и навярно ще донесе добра печалба. Ала присъствието му в конкурса на Берлинале е твърде спорно. За късмет, второто американско заглавие - „Момчешки години” на Ричард Линклейтър, защити убедително не само името на режисьора, но и доброто реалистично кино отвъд океана. Филмът е поредната елегантна и ведра история с постоянните персонажи и актьори от поредицата „Преди изгрев”, „Преди залез”, „Преди полунощ”. Сега Линклейтър е предприел изключително труден и рискован експеримент: да разположи сюжетното време от 12 години в реално житейско време, снимайки през големи интервали от 2002 г. до днес, така че децата на екрана буквално израстват пред очите ни, а родителите им видимо остаряват. Актьорите са се доверили на режисьора и са го последвали в този непознат за комерсиалното кино подход на работа. Резултатът е повече от убедителен. На екрана живеят живи хора, посланието за незаменимия личен опит, с който опознаваме живота и се включваме в социалните му параметри, не само се възприема пълноценно, но и оставя неповторимо усещане за достоверност. „Сребърната мечка” за режисура е напълно заслужена награда за този талантлив и нестандартен американски кинематографист. И накрая две думи за уважението на Берлинале към миналото и ветераните на киното. Френският майстор Ален Рене (вече на 91 години) участва в конкурса с новата си театрална екранизация „Да обичаш, да пиеш и да пееш” и достойно бе отличен със специална „Сребърна мечка” на името на Алфред Бауер (основател на фестивала в далечната 1951 г.). ФИПРЕССИ прибави към нея и наградата на международната критика. А британският ас на социалнокритичното кино Кен Лоуч (78) получи почетна „Златна мечка” за цялостен принос. Това са не само жестове на внимание към безспорно заслужили автори, а и грижливо отношение към традициите, които времето неизменно развива, но без да забравя миналото.

БОЖИДАР МАНОВ

64. Берлинале 2014: плавна промяна на курса

Н А Б А Л К О Н А

Кадър от „Да обичаш, да пиеш и да пееш“

Кадър от „Гранд хотел Будапеща“

Кадър от „Черни въглища, тънък лед“

4

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 19-25.02.2014

Обикновено рецензиите с лек намек определят за кого е предназначена тази или онази книга. А въпросът за кого е невъзможен прочитът на подобно издание, остава за посветени. Книгата, която проследява „славянските балкански литератури в началото на новото хилядолетие и то само в жанровата обвивка на романа”, няма да осигури актуален, динамичен прочит, ако не приемем онзи постоянен хомо N със статут на герой, със самостоятелно съзнание, който не напуска страниците, а именно – образът на Другия на Балканите.Познаваме Магдалена Костова-Панайотова като русист, поет, журналист, преводач, но не и като теоретичен конструктор на литературните Балкани в контекста на балканските литератури от началото на ХХ в. до хиперлитературата на ХХІ в. Опитът на автора е свързан с множество публикации, посветени на балканските литератури, преди близо десет години. Визирам една статия, посветена на Балканите, от 2003 г. - „За стереотипите, идентичността и Балканите” - в която сложната картина е видяна през стереотипите в отношенията между народите: в преход, културни и икономически сътресения, в достатъчно сложната историческа и географска трансформация в преходните години. С лекота, в едно изречение тя подсказва как Балканите могат да бъдат осмислени и чрез образ – а именно образът на Другия: „Всички тези българи, гърци, албанци, оказали се в чужбина обаче, например в САЩ, отведнъж се сблъскват с една наистина чужда среда и често старият образ на Другия избледнява, изместен от студения образ на наистина далечния Друг”11.Наскоро излезе и книгата, която не само обединява въпросните визии, но и задава смисъла на това чудо „балканска мозайка“: „Това, което държите в ръце, не е систематично подредено четиво. Не е учебник по балкански литератури на ХХ век и не е обзор на образите на Другостта на Балканите: етническа, национална, религиозна, полова, социална и пр. Това е една – бих я нарекла – балканска мозайка. Мозайка от текстове, в които Другостта на това късче земя с неясна и проблематична принадлежност, е изговаряна и осмисляна емоционално и пунктирно: така, както на Балканите често осмисляме вражди и приятелства, политика и литература, близки и непознати”. Вече сме в уютно поставения

1 Панайотова, Магдалена. За стереотипите, идентичността и Балканите. Liternet, (c) Издателство LiterNet, 10. 09. 2003, http://mirror.kumanov.com/leternet.bg/www.liternet.bg/publish5/m_kostova/balkanite.htm

увод, приветствани да погледнем на Балканите не само през историческото и литературно познание, но и през себе си.Литературата винаги о/с/пазва понятието граница, за да го наруши в някаква перспектива. В главата от книгата „Балканите: разсъбличането на метафорите“ можем да проследим визията за Балканите днес чрез повторението на метафорите мост, врата, кръстопът, ъгъл: „Те носят усещането за преходност и неопределеност с всички произтичащи от това внушения: нещата, които са преходни и неясни, обикновено възприемаме като свързани с нестабилност (мост), непрозрачност (ъгъла), опасност (вратата)“. Процесите, които управляват руската литература от първата половина на ХХ в., са под влиянието не само на естетическите явления в културата, но и от нейното развитие спрямо историческия процес. На Балканите са важни дискурсивните стратегии, които конструират образа на самия балканец: „Измислянето на Балканите в различни текстове показва промяна на дискурсивните стратегии, но устойчиво продължават да се измислят… тази черна метафорика оказва обратно влияние…“. Книгата сдвоява образа на балканеца и историческата съдба на балканските народи чрез поставянето на въпроса за балканската самоличност в различни употреби на черно-бялата метафорика. И тук отново се явява понятието граница, но в разширен смисъл. Балканската самоличност не е завършена, така, както я виждаме в творбите на Венко Андоновски, Фазил Даларджа, Слободан Снайдер, Георгиос Сеферис, Стеван Тонтич, Реа Галанаки, Теофано Калояни, Виктор Пасков, Златомир Златанов. Много ценно в книгата е, че тя целенасочено и умело осъществява в едно кратко определение идентичността в модерните и в постмодерните балкански литератури, едновременно, без да натрапва позиция, която да не е съобразена с поведението на този литературен Друг: „Ако в модерното общество по принцип идентичността се конструира чрез отказ от следване на определени модели, в постмодерното общество се поставят под съмнение самите модели. Както твърди Драган Великич в романа си „Ю-тлантида“, цитиран и в разглежданата книга, „Митът и чарът на произхода са едно, но човекът на двадесети век не може да ходи по света и да размахва биберона, който е смукал някога, и да оформя света според този биберон“. Картините на Павел Ковалевски, Николай Дмитриев-Оренбургски и Петър Морозов

Другите Балкани – познати или непознатиизобразяват волята на балканския човек, който се бори за своята независимост; попаднал в баталното пространство, той навярно ще осмисли себе си. Ще бъде ли враг за другия и ще се раздели ли с миналото, за да се установи в модерното време: „И тук, както в есето на Угрешич, се появява представата за „своята“ земя като „долната“ земя, „прокълнатата метафорична дупка“, лишена от божествена благословия. Сюжетът сътворява един митологичен разказ за хора, които не са просто примитивни, а като че ли живеят в отвъдното: лицата им имат „пръстен цвят“, живеят в землянки или сламени къщи без прозорци, хвърлят мъртвите си в кладенците, говорят на много езици – като при вавилонското стълпотворение“. Без да се изкушавам да пребродя иносказателно всички глави на помагалото, ще се спра на последната: „Спомнящият си човек на Орхан Памук – портокал или праскова?”. Ако в руската литература след Революцията говорим за проблемите на хомо советикус, то тук хомо балканикус ще бъде намерен извън негативната представа на редица изследователи. Този хомо балканикус е наследник на стара култура и с нея ще трябва да присъства в настоящето. Авторката представя творчеството на Орхан Памук през темата за спомена като съпротива срещу небитието, забравата и обезличаването. В последната глава настъпва и обрат на подхода, който изважда балканския човек в борба да запази своята история и национален характер: „В романите на Памук звучи повече или по-малко скрита критика на подражанието на „цивилизованите“ нации. Романистът иронизира съотечествениците си, които подражават на другите и следват чуждото мнение. Заедно с това интересът към другостта в романите на Памук се мисли като преобразяване на себе си чрез-и-в Другия, като целенасочена самоидентификация.” До последния си ред книгата държи една изискана линия, която нанизва различните други, онези, които са ту врагове, ту подобни. В средоточието на големия свят, народи и народности, под сянката на историята - устремени към своето бъдеще, те ще трябва да играят, обичат и участват.

АТАНАСКА МЕТОДИЕВА

Магдалена Костова-Панайотова, „Близки непознати. Другият език или за езиците на другостта“, УИ „Неофит Рилски”, Университетско издателство, Благоевград, 2013

Много рядко се случва поетичен дебют на българската литературна сцена да се превърне в събитие. Не защото сцената ни е микроскопична и малкото прожекторче, което я осветява, мъждука с кратки примигвания, а понеже ужасно рядко се случва дебютна стихосбирка да привлече погледите на публиката. Във време на книжовна тъмнина, произлязла от хартиените стремления на множество полуграфомани и полуинтелигенти, проблясна редкият блясък на самородния диамант. В този случай името му е Димитър Ганев. Стихосбирката – „Никол слиза по стълбите”. Препоръчвам да запомните това име, защото съм уверен, че с течение на времето ще го чувате много често. И всеки път ще е заслужено. Не крия, че се познавам с младия поет. Бих могъл да съм само горд от такова приятелство. Още от първата на среща в него видях нещо, което ми напомни за осанката на друг голям поет, открит за света в най-ранна възраст. Говоря, разбира се, за френското дете чудо Артюр Рембо. Но за разлика от него, сигурен съм, че

на Димитър Ганев няма да му е нужна подкрепата на някой наследник на Верлен, за да се издигне в поетичното общество. Защото Димитър, още с първата си книга, надскочи летвата, поставена от много други дългогодишни поети. И от това стъпало нагоре съществува само усъвършенстването във висшия пилотаж на поезията.

Но с какво е толкова специална тази „Никол слиза по стълбите”, би ме запитал читателят? Отговарям с удоволствие. Първо, Димитър Ганев пише с лекота, присъща на някой обрулен от годините майстор на перото, влачил се безкрайно из тъмната и тежка материя на словото. Второ, той умее да разказва. Още с първата дума те хваща за яката, вдига те и те отвежда до точката в края на книгата, без да си разбрал как се е случило толкова бързо. Това говори за талант на голям и опитен разказвач. И трето, той знае как да опъне точно онези струни в сетивата на читателя, от

които да зазвъни прекрасната мелодия на искрените чувства. С тази книга поетът безцеремонно и изящно ни посочва пътя, по който трябва да се развива българската поезия занапред. И по-умните от нас веднага трябва да отворят опърпаните си тефтери и да започнат да си записват, защото много рядко ни се предоставят такива прекрасни възможности за това. Напълно съм убеден, че не преувеличавам в думите си. Те са напълно искрени, тъй както и стихотворенията на поета Ганев са искрени до крайност. При него няма да откриете нито един фалшив стон, нито един грешно изсвирен акорд, нито една неискрена нотка, нито фалшивеенето, познато ни от толкова много други събратя по перо. При него ще откриете единствено стърготините на словото, които е изровил от речта и подредил по изящно свой начин. Накрая ще се завърна в началото и ще кажа отново, че „Никол слиза по стълбите” свети с чистия въглероден блясък на самородния диамант, който ще видят всички, все още зрящи за истинска поезия.

ПЕЙЧО КЪНЕВ

Димитър Ганев, „Никол слиза по стълбите”, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2013

Никол слиза по стълбите

П Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С

Аугусто Монтеросо, „Събрани съчинения (и други разкази)”, превод от испански Нева Мичева, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2013Лаконичност, въображение, ирония – почеркът на Монтеросо носи всички тези черти, които могат да направят от разказа специален жанр. Неслучайно тъкмо в този сборник се съдържа „Динозавърът”, известен като най-краткият разказ. „Събрани съчинения” всъщност е дебютната книга на Монтеросо, но е вторият негов сборник, появяващ се в поредицата „Кратки разкази завинаги” около три години след предишния, „Черната овца и още басни” – заслужена чест за един майстор на жанра.

Джорджо Манганели, „Центурия”, превод от италиански Нева Мичева, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2013Подзаглавието на тази книга гласи „Сто малки романа река” и съдържа спецификата както на писането на Манганели, така и същността на жанра разказ – способността да нагнети огромно съдържание в кратък обем, щрихирайки, да създава всеобхватни значения. Невероятни образи, странни сюжети, поврати на въображението, които в крайна сметка пресъздават различните вариации на човешката природа и отношенията между личността и заобикалящия я свят.

Петър Петрович Негош, „Горски венец”, превод от сръбски Андрей Романов, изд. „Ерго”, С., 2013Появата на преводи на класически творби, особено от „малки” литератури, е почти необичайно явление. Създадена в средата на XIX в., поемата „Горски венец” от Петър Петрович Негош се смята за представителна творба на романтизма. Към принципно усложняващите превода на този текст обстоятелства, свързани с езикови, жанрови и контекстуални особености, се прибавя и още един интересен факт – новият превод на творбата се появява повечече от шест

десетилетия след предишния (на Димитър Пантелеев), за да впише поемата в съвременния контекст и сред нови читателски поколения.

5

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 19-25.02.2014

Защо жените писателки остават „извън културната памет на нацията”? Коя е първата между тях и как се изгражда женската литературна история? Как времето, идеологията, правенето на културни парадигми отреждат на жената творец специфично място или я лишават от такова в българската литература? Какви модели и места на присъствие избират авторките за собствените си героини? Как в тяхното творчество функционират представите за родно, историческо, съвременно? Към тази верига от въпроси могат да се добавят още множество централни питания, в мрежата на чиито отговори да бъде подредена женската литературна история. В сърцевината на подобен род дебат и конструиране на разказ застава изследването „В периферията на канона. Българските писателки през първата половина на 20. век” на Албена Вачева. Книгата е прецизна и изключително богата откъм фактология, работа с документи и литературни текстове. Въпреки че обемът й засяга първата половина на XX в., същинската част от нейния корпус се съсредоточава във времето между двете световни войни. Това е така, защото в междувоенния период започва същинският дебат върху женската литература в текстове на изследователи като Петър Горянски, Кръстина Гичева-Михалчева, Соня Вичева например, с които изследването работи задълбочено. Пак по това време се натрупва и основният корпус от текстове, писани от жени, на фона на началото на века, когато присъствието им е мислено в рамките на изключението и единичното. Изследването на Албена Вачева може да бъде разделено на два основни големи дяла, които, разбира се, са видени в непрекъснат и взаимопораждащ се обмен. Първият обхваща началните две глави на „В периферията на канона” („Жените, литературата, историографията” и „Женската литература: полета и рецепция”). В него се анализират особеностите на българското литературно поле, когато възниква литературата, писана от жени, механизмите за вписването им или не в канона, рецепцията на литературните текстове на авторките. Централни

теми са литературният салон, периодиката, Клубът на българските писателки. Изследователката работи изключително задълбочено с темата за поколението като конструкция, която моделира различни социални, текстови и биографични вписвания в литературното поле. Текстът стига до множество важни заключения като например факта, че „В епохата на ранната модерност жените трудно може да бъдат припознати от модерната историография като изключително значими за развойните процеси в полето на литературата и поради трудността на историците да изградят биографичен разказ за тяхното социално присъствие” или „Опитите за създаване на единни и завършени метанаративи върху българската литература, които да разкажат нейното минало, полагайки я в цялостния културен контекст, не позволяват да се изведат самостоятелни акценти върху творчеството на жените”. Текстът в този първи дял умело свързва динамиките в културата с оценъчните механизми, работещи в литературата. Рецепцията на текстовете, писани от жени, върви ръка за ръка с една сложна социология на времето и контекстите, които създава България в началото до средата на XX в. Не са подминати въпросите за изработването на полово-родовите категории като специфични модели на влияние, в това число маргинализирането на жените като субект, „проектирането” им в интимното пространство и как тази предписана им от социалното роля започва да се схваща като определение за литературата, която те правят. В обект на анализа влиза и отношението между политика и (женска) литература, лобирането на Клуба на писателките пред институции и частни лица, връзката на пишещите жени с важни мъжки обществени фигури. „В периферията на канона” се вглежда в ефектите на ранната модерност като: лишеността на жената от социална власт и политическа репрезентация; периодиката като място, което организира и изгражда понятията за литературен вкус и висока и ниска литература; културата като работеща през стереотипа. Всичко това превръща монографията в мащабно, интердисциплинарно изследване, което

вижда литературата, писана от жени, като суплементарна на модели за оценка, които зависят от исторически, културни и социални констелации. Вторият дял от изследването обхваща неговите трета, четвърта и пета глава („Различието на поетическите светове”, „Идеологиите на пола и женското разказване на историята”, „Белетристиката: идеологии на днешното”). В тази основна част „В периферията на канона” се занимава с корпуса от литературните текстове, писни от жени през периода, тяхната тематика, посоките, в които работят. Текстът отново, както и в първата си част, борави с представителен масив от заглавия. За целта на изследването Албена Вачева прилага повече от петдесет книги на авторки, като работи с поезия, проза и драма. Определени са, както може да се види и от заглавията на отделните глави, няколко основни оси, около които изследването се центрира: лириката, която се мисли като жанрова емблема на женското писане до средата на XX в.; историческият наратив и неговите литературни преекспонации; женската проза като произвеждаща социален реализъм, но и критика на статуквото, говореща през актуалния стандарт на женските типове и роли – майката, слугинята, жената, която продава тялото си, аборта, опозорената жена и самоубийството...„В периферията на канона” дава един богат, задълбочен, цялостен и не на последно място подреден модел, през който може да се гледа литературата, писана от жени, и женската публичност от началото до средата на XX в. Както казва и авторката й в заключението на монографията, все още нямаме натрупан достатъчен корпус от изследвания по тази проблематика. Именно затова настоящото изследване е и важна стъпка, която ще бъде изключително полезна за всички изкушени и специалисти, работещи в неговите посоки.

КРИСТИНА ЙОРДАНОВА

Албена Вачева, „В периферията на канона. Българските писателки през първата половина на 20. век”, изд. „Просвета”, С., 2014

Женска литература и канон

Милан Кундера, „Книга за смеха и забравата”, превод от френски Боян Знеполски, ИК „Колибри”, С., 2014Милан Кундера е между авторите, към които българската публика поддържа траен интерес вече второ десетилетие. Ето че вече се появяват и преиздания на романите му – „Книга за смеха и забравата” се издава за втори път на български повече от десетилетие след предишната му поява. Една от представителните за автора книги, в която са видими както разбиранията на Кундера за жанра на романа, така и схващането му за паметта като основа на човешката идентичност.

Павол Ранков, „Случи се на първи септември”, превод от словашки Николай Фенерски, изд. „Ерго”, С., 2014Сред обилието преводи от източноевропейски литератури – чешка, полска, унгарска... – от последните години съвременната словашка литература остава сравнително непозната у нас. При все това „Случи се на първи септември” е вече втората издадена на български книга на Павол Ранков. Романът разказва за три десетилетия от живота на своите герои (и то за особено драматичните години между края на 30-те и края на 60-те от миналия век), разгръщайки биографиите им на фона на историческите превратности. Явно сюжетът за драматичния натиск на историята върху личното битие продължава да произвежда нови варианти и възможности в различните литератури – и особено в източноевропейските.

П Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С

Сюжетът на новия роман на Недялко Славов „Портрет на поета като млад“ започва преди Великден с един растящ в динамиката си вик: „Ленин се обесил!“ и завършва на 24 декември в затвора, където превърналият се в убиец партиен функционер Дагонов научава смисъла на метафората, че „огънят в ада е черен“. Между тези две гранични точки е разположено символично обобщеното време-пространството на действието. Естествено, Ленин не е онзи от портретите и бюстовете, а името на учителя по научен комунизъм, а Дагонов е „студентът“ от Рабфак, партийният властелин над хората от образователния и интелектуален обществен сектор. Само този намек за рамката и основните персонажи на романовия свят ясно подсказва, че обектът на творбата е животът на българския интелектуалец в епохата на социализма. Онова, което отличава романа от подобни творби в нашата литература, е сюжетното и образно-емоционално преплитане на острата сатиричност спрямо обществените практики с поетичната нишка на човешкия живот. Метафората за „поета като божествен редактор на света“ е превърната в гръбнак на сюжета – действителният романов свят се гради ту в словата на апаратчици, подслушковци и пр(е/о)дали духа си хора, ту в записите (отчасти и в ироничните слова) на поета – така в романовото действие се ражда и една поема като поетическо огледало на прозата в действие. Подобен типичен за романовия жанр многоглас превръща изобразения свят не в исторически правдиво, а в исторически логично отражение, в което обаче се разполагат и подривни мотиви, които чрез хумора осветляват нечовешката същина на

социалистическото съжителство.Чрез изчистения в смислотворно и в художествено-стилистично отношение маниер на модерно разказване (освен поетичната конструктивност и образност литературно изкушеният читател ще открие и много междутекстови игри) Недялко Славов дава едно друго, колкото зряло и мъдро, толкова и младо и ведро лице на днешния български роман.

МЛАДЕН ВЛАШКИ

Току-що затворих романа ти “Портрет на поета като млад” и веднага ти пиша. Ти си невероятен пародист! До гротескност. Страх ме е от книгата ти, това ли беше животът ни? Но и много се смях, дори и сега просто започвам да се смея и не мога да спра. Нещо между страх и смях, не знам дали ме разбираш. Страх, че, Господи, как сме го допуснали, това ли беше животът ни?, ама дали е зависел от нас, едва ли... Страх от черупката, която ни стяга, от границите, които ни затваряха, та ни отнемаха възможностите... Преди време написах една книга за емоциите в културата, тогава много четох, мислих и писах за страха. Смятам, че това е най-мощната емоция на всички времена. Повече от вината и от гнева. „Портрет на поета като млад” е страхотна, не, страховита книга. А времето на соца е направо шедьовър, невероятен! Смях със сълзи! Но е книга, която обича човека въпреки гротеската, някак го щади.Недялко, да си жив и здрав, много ме разстрои романът ти, но и много се смях, продължавам да се смея. Това е книга за страха и смеха, за смеха и страха, но страх от себе си, смях на себе си, така смятам, от това, което

сме и което сега вече се стремим да бъдем. А какъв език, експресия и пунт! Находки, хумор автентичен. Не мога да го определя - нещо телеграфно, хващащо само действието с по една лаконична дума преди и след, не знам какъв е този стил - но едва ли е романов. (Така близък до чувствителността на големия Чавдар Мутафов!) По-скоро това, което си написал, е опус за страха, за самотата и за това, което искаме да е любов!

РУМЯНА ДАМЯНОВА

Заедно с романите „Фаустино” и „Вертиго”, „Портрет на поета като млад” е последната картина от триптиха на Славов, нямащ аналог в родната ни литература. Някога бях писал за романа „Фаустино”, че в съвременната българска литература няма толкова поетична книга за времето на социализма, остатъчните травми от който дълго още ще лекуваме. Споменах за умението на Славов да разказва с лекота, завладяващо и с чувство за хумор. Сега окачествих новия му роман „Портрет на поета като млад” като болезнена гротеска за кривите огледала на нашата младост, в които се отразяваха мечтите и любовите ни. Книгата наистина е написана с покъртителен език, който ни кара да се смеем и плачем, да си спомняме тъжно за отминалите кухи дни, но и да се изпълваме все пак с надеждата, че в кухините на душите ни е останала любовта. Бих добавил още – изящното слово на Славов пронизва сърцето и ни кара да се усещаме живи и да не забравяме. Какво повече!

ЕМИЛ АНДРЕЕВ

Недялко Славов, „Портрет на поета като млад“, изд. „Хермес”, Пловдив, 2013

Болезнена гротеска за кривите огледала на нашата младост

Светлана Василева-Карагьозова, „По пътя на барока. Рецепция и трансформация на бароковата парадигма в славянските литератури”, УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2013Монографията проследява появата и осъществяването на барока в различните славянски литератури. Книгата се спира на същността и спецификите на бароковата поетика и анализира в сравнителен план проявленията й в отделните литератури. В центъра на прочита са контактологичните влияния и трансформациите, настъпващи в бароковата парадигма при вписването й в приемащите я културни контексти.

6 Литературен вестник 19-25.02.2014

Удивена от пълнотата и единността на света е лирическата героиня в много от произведенията на Елисавета Багряна. Това обаче не е наивната кратковременна изненада пред непознатото, а израз на трайна нагласа, на откритост към разнообразните измерения на живота отвъд драматизма на мимолетната земна печал. Това е възхитата, „засенчваща“ трагизма на битието, в нейната трета стихосбирка „Сърце човешко“ (1936); възхита, която литературната ни наука до този момент е разчитала най-вече през светогледа на авторката и поетологичните особености на произведенията. Но новоизлязлата книга „Багряна и Словения” на Людмила Малинова-Димитрова и Людмил Димитров разкрива и дълбоките житейски основания на тази поезия през един почти неизвестен сюжет за приятелството на българската поетеса с друга славянска страна. Това е документално изследване, но смея да кажа още и художествена творба, в която с ентусиазъм и преданост е представено значението на тази история за поетическия път на авторката и за междукултурните отношения на двете държави от 30-те до началото на 90-те години на ХХ в. Словения е не просто географска дестинация, в книгата на Людмила Малинова-Димитрова и Людмил Димитров тя е името на вдъхновението и спасението; превръща се в образ на самата влюбеност в света, на удивлението и възторга пред щедростта на живота. Така и сюжетът Словения „рисува“ на свой ред портрета на Багряна – всеотдайна, благодарна и дискретна – аристократичната, литературно и исторически значима поетеса на България.Още на корицата виждаме лика й, изобразен от известния словенски художник Божидар Якац. С особена склонност към портрети на творчески личности (както разбираме от интерпретацията на картината, направена от проф. Милчек Комел специално за разглеждания труд), Якац рисува не толкова жената, а поетесата. Това е вглъбената и вдъхновена Багряна от 1933 г., без отявлена младежка дързост или кокетство. Такава ще я видим и в изследването, впечатляващо с почитта си към съкровените преживявания на своята героиня и с романтическия си пиетет към нейната способност да ни представя тези преживявания, „изкристализирали” в стихове. Това е книга, която връща на литературата живота и чрез своята пристрастност към документалната фактологичност открива възможността

да се разпознават неясни иначе лирически сюжети, както и да се долавят фини нюанси на поетическата рефлексия, които нерядко убягват на затворения прочит. Но още, „Багряна и Словения” е написана с отдаденост, въодушевление и трепетен търсачески порив, издаващи един свят, в който литературата, по-точно поезията, се възприема като самата същина, като сърцевината на живота. Тъкмо оттук, струва ми се, трябва да започне пълноценният прочит на този забележителен труд.Портретът на Багряна от Божидар Якац е едва първата изненада за читателя. Всъщност една от големите заслуги на изследването е обилието от находки – ценни както за българската, така и за словенската културна история. Това са спасени от забвение художествени текстове, фотографии, писма, картички, документи, мемоари, посвещения... – архивни материали от най-различен характер, до които двамата автори стигат чрез поредици от перипетии. А едно от най-интересните техни открития е филмова лента от 1934 г., на която е запечатано посрещането на членове на българския ПЕН клуб в Любляна. Вероятно това е единственият запис, на който днес бихме могли да видим живите лица на Елисавета Багряна, Елин Пелин, Владимир Василев, Александър Балабанов, Сирак Скитник, Ана Каменова, Яна Язова и др. от 30-те години на ХХ в. – кадри с изключително значение за националната ни култура, някои от които са представени в книгата и детайлно анализирани. Сред приносите на изследването не можем да не споменем първата поява на стихотворението на Багряна „Късният час“�1, на превода на посветеното на нашата поетеса стихотворение на Раде Драинац „Източна звезда“, на превода на посветеното на Александър Балабанов стихотворение на Иго Груден „През всички граници“... Интригуваща е снимката на Багряна, която се изкачва по алпийския път на Шмарна гора, снимката й в словенска народна носия, снимката й на „Пласа де торос“ в Мадрид, снимката й край замъка Стърмол и много други. Всички тези неизвестни до този момент свидетелства за живота на поетесата са подплатени с огромно количество допълнителна информация. Те са придружени с професионален коментар, без обаче да доминира гласът на

1 Публикувано от Людмила Малинова-

Димитрова в бр.12 на „Литературен вестник“

от 27.03-2.04.2013, стр. 13.

авторите, защото „Багряна и Словения“ е полифонична книга: в нея „чуваме“ думите на главната героиня и на нейните съвременници, на приятелите й и на техните сродници, на наши съвременници в България и Словения – множество от хора, които постепенно, въпреки времето и мястото, стават съпричастни, съучастни на историята; множество от гласове и стихове, които се сговарят, сближават, сприятеляват... Виждаме как постепенно пъзелът се е подреждал и като на филмова лента пред нас оживява светът на 30-те, а на неговия фон се откроява съдбовната среща на Елисавета Багряна с изтъкнатия словенски интелектуалец Изидор Цанкар. Изследването на Людмила Малинова-Димитрова и Людмил Димитров показва, че приятелството между българската поетеса и словенския духовник, изкуствовед, писател и дипломат не е измеримо с категориите на делника, затова и жадният за сензации читател вероятно ще остане разочарован, но възпитаният в конвенциите на високия литературен стил ще бъде очарован. Писмата и жестовете, които Багряна и Цанкар си разменят в светли и скръбни моменти, са знаци както за интелектуално съмишленичество, така и за споделена сърдечност. Това е откровеност и човешка привързаност, в която остават вплетени през целия си житейски път един кръг от интелектуалци, сред които са още пианистът Иван Ноч, художникът Божидар Якац, архитектът Миха Осолин – хора, отдадени на своето призвание в опита си да надмогнат тегобите на битието и същевременно бдителни към ближния и неговата участ, за което свидетелства грижата, проявена към Багряна по време на и след претърпяната от нея „страшна“ операция, когато е на границата между живота и смъртта, както и съпричастието към Цанкар след трагичната загуба на тригодишната му дъщеря. А след раздялата на двамата главни герои през есента на 1936 г. нашата поетеса никога не сваля от ръката си „камъка на самотата“ – пръстена с александрит, който Изидор й подарява. Това е трайно сърдечно приятелство, белязано от „висша промисъл“, от „мъдрост, живот и добро“ – по стих от „Случаят“ – творба, която Лиза подарява на Изидор. Тъкмо художествената рефлексия на Багряна свидетелства за характера и за дълбокия отклик на тези

отношения върху нея.В книгата за първи път е събран „словенският опус“ на поетесата. Това са всички нейни произведения, които двамата автори разкриват, че са свързани със Словения, със словенските й приятелства и най-вече с Цанкар. Повечето от текстовете се появяват в „Сърце човешко“ като циклите „Словенски вечери“, „Несебърски сън“, стихотворенията „Пролог“, „Случаят“, „Пенелопа на ХХ век“, но са включени и по-късно писани текстове

като „В снеговете“, „Тромпети“, „Слънчев удар“ и др.; поместено е и детското стихотворение „Звездички“, написано в памет на дъщеричката на Изидор – Кайтимара. Поставени в нов контекст, произведенията от „словенския опус“ получават нови значения, започват да диалогизират помежду си и посредством това придобиват своеобразна завършеност, а редом с прецизните документални и аналитични глави те „окръглят“ сюжета на книгата и тя добива целостността и художествените качества на романа – роман за благодатните и тайнствени „завои“ на Случая.„Звездата на Багряна“ се казва отзивът на Владимир Василев за втората стихосбирка на поетесата „Звезда на моряка“ (1932), написан, без той да подозира, че около половин столетие по-късно „звездата“ ще бъде открита – през 1985 г. двама астрономи кръщават открития от тях астероид N4400 „Багряна“ – любопитна информация, с която завършва трудът на Людмила Малинова-Димитрова и Людмил Димитров. През 1936 г. Багряна публикува стихосбирката „Сърце човешко“, без да очаква, че около 70 години по-късно двама изследователи ще тръгнат по следите на нейното „сърце“ в Словения. Има нещо знаменателно във факта, че семейства пишат документални и мемоарни книги за поетесата – ще се сетим още за „Младостта на Багряна“ и „Дни черни и бели“ на Блага Димитрова и Йордан Василев. Сякаш личността и поезията на Елисавета Багряна изискват и налагат дух на приобщеност, довереност и сплотеност – дух, от който поема своя „дъх“ „Багряна и Словения“.

НАДЕЖДА СТОЯНОВА

Людмила Малинова-Димитрова, Людмил Димитров, „Багряна и Словения. Документално изследване”, изд. „Факел”, С., 2013

„Сърцето“ на Багряна

Ясмина Реза е известна на българската публика главно като драматург и като автор на книга за бившия френски президент Никола Саркози („Зазоряване вечер или нощем“). В края на миналата година издателство „Факел експрес“ пусна и романа й „Блажени са блажените“. Както самата Реза споделя, този роман възниква като проект за телевизионен сериал и в него телевизионното, кинематографичното действително са ясно отличими, защото става дума по-скоро за отделни сцени, отделни разкази, които едва в хода на четенето могат да бъдат навързани в обща структура. Кинематографични са и образността, залагането на детайла, изобщо - визуализиращото писане, което авторката отлично владее. Конкретно, вдъхновението идва от „Сцени от един семеен живот“ на Ингмар Бергман,

но отново по признанието на Реза то преминава в желание да направи не филм, а роман, в който водещи са не диалозите, а монолозите, мислите, разсъжденията, описанията. Получила се е цялост, която се състои от 21 глави, всяка озаглавена с името на някой от персонажите. В тези глави действието се води от съответния персонаж, който разказва някаква много лична история – за любов, изневяра, катастрофа, смърт; разказва фрагмент от ежедневието, в който той се сблъсква с някои от другите

персонажи. Така в хода на четенето се изясняват връзките между персонажите, оформят се семейните, роднинските и приятелските зависимости, но въпреки пресичанията, въпреки появяващите се чувства (макар че Реза е по-скоро майсторка на отсъстващите чувства) мотото на всички свързвания е като че ли: общността е невъзможна, връзките са невъзможни, всичко е самота, върховна, онтологична самота. Реза дели човешкия живот на три пласта: социален, личен и вътрешен, като първият е винаги публичен, вторият е плод на вече изброените зависимости, но третият, същностният, е на практика таен и точно до него като че ли никой освен носителят му не може да достигне. Затова и срещите, сближаванията са обречени и невъзможни.По подобие на много други съвременни

писателки Реза се насочва към темата за семейството, за да демонстрира разпадите, зле прикриваната непоносимост, лъжите, върху които съвместното съжителство е скрепено. Нейната визия за съвременния човек и свят, може би типично по френски, гради картини на несполуки, поражения, тъга, обреченост, неразбиране, истерично понасяне на уж най-близкия, самозатваряне, изолиране. Както и да се разказва, който и да разказва, от какъвто и ъгъл да поеме, в каквато и роля да се яви (родител, дете, роднина), резултатът е еднакъв – приказки, които увисват в пространството, неразбиране защо си с даден човек, самозаблуждение, че изневярата спасява от самотата.Персонажите на Реза са някак познати, целта й – както и в пиесите й - е читателят да се разпознава в тях, да може да се идентифицира, от което прочитът на книгата става още по-суров. Суров, защото оставя въпросния читател без илюзии. Привидната доверителност, интимността по парадоксален начин го карат да се почувства още по-уязвим. Нещо повече, идентификацията води до смъкването на маските, до преобръщането на ролите и до прозрението, че в отражението прозират образи, които не са нито особено обаятелни, нито особено красиви. В този смисъл романът показва, че съдбите на хората (реални или измислени) по странен начин се преплитат, че колкото и да пледираме за индивидуалност, животите на всички се пресичат, а времето неизменно оставя своя отпечатък не толкова като старост, колкото като променени отношения,

Ясмина Реза в схватка с романовия жанр

Н А Ф О К У С

Рубриката се

поддържа с

финансовата подкрепа

на Национален фонд

„Култура”.

изхабяване на връзките и чувствата. Или за да цитираме и перифразираме самата Реза, която като типична френска писателка изковава поредната фраза, която ще свързваме с френското мислене: „Човек е съставен от другите“, но това не му помага. Въпреки всичко казано дотук обаче не можем да настояваме, че Ясмина Реза има претенцията да обобщава и универсализира. Неслучайно романът се състои от толкова много фрагменти, от толкова много различни индивидуални истории. Тя винаги обича да подчертава, че пише, водена от личните си натрапчиви идеи, и заявява, че е разпръснала части от себе си във всички свои герои. Такава фиксация, наред със споменатата вгледаност в несполуката и неуспеха, е темата за болестта, за смъртта и за това, което идва или не идва след нея. Като повечето съвременни писатели, повлияни очевидно и от журналистиката, и при Реза наблюдаваме натрапчивата тенденция натуралистично да се дълбае в споменатите теми. Тази тенденция има донякъде съмнителен художествен ефект заради гротеската, до която е доведена смъртта, а и заради споменатия натурализъм. Вярно, Реза опитва да обърне всичко на смях, на отстъпление, но дали читателят може да последва тази логика, е спорно. Що се отнася до самата Реза, тя смята, че смъртта е единственият водач на писането и в „Блажени са блажените“ успява да покаже това, „убивайки“, макар и не с лекота, и вещи, и персонажи.

АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

Ясмина Реза, „Блажени са блажените“, прев. от френски Валентин Маринов-Пело, изд. „Факел експрес“, С., 2013

7Литературен вестник 19-25.02.2014

Бисера Дакова

1. Изплъзване от езика на критиката. Срещуполагането на символизмите Яворов е поет, чиято участ е да бъде полаган провокативно извън реда: вписан в традицията, той я разтърсва и разколебава, преобразува и преломява, релативизирайки онова, което е втвърдено като ред, стабилност, недосегнат от времето образец. С това патетично определение се опитвам да определя Яворовата белязаност да бъде „извън-”, „между- ”, „посред-”, „над-” редовете, класификациите, уясненостите: т.е. да е изнесен извън старите, но да не е безусловно поставян всред младите1, да бъде видян като безсъмнено увлечен от символизма, но да не бъде смятан за несъмнен (или догматичен) символист, да бъдат отбелязвани декадентските му пропадания, но същевременно да бъде дистанциран, отграничаван спрямо тази нереспектираща поетика. Да бъде дефиниран – поради литературно-идеологически съображения – като едното или другото, като винаги безспорността на възловото му място в развоя на модерната българска поезия да буди спорове. Тук ще се опитам да изтъкна единството на кръговете „Мисъл” и „Хиперион” спрямо Яворов. Въпреки тяхната отявлена естетическа антитетичност и раздалечеността им във времето, въпреки че Иван Радославов непрестанно постулира в критическите и манифестните си текстове надживяността на „Мисъл”, на пенчославейковското, в чиято сянка снизяващо привижда и Яворов, е налице приемственост в начина, по който е съграден Яворовият литературен образ. Единството на белезите, с които бива характеризиран точно този образ, очертава и задълбочава разрива между кръговете/списанията „Мисъл” (1892–1907/1910) и „Хиперион” (1922–1931). Или – изразено парадоксално: Траянов бива въздигнат, фаворизиран, апологетизиран в ущърб на Яворов, като идеологическото възправяне на поетическата му фигура срещу Яворовата става възможно чрез унаследяване и модифициране на основополагащи черти от Яворовия образ, постулирани преди това от представителите на кръга „Мисъл”.През периода 1901–1910 г. заклинателно-презумптивното обговаряне на Яворов в българската литература постепенно се омекотява, превръщайки се в почти метафизичен говор, плътно перифразиращ това творчество, проникнат от негови основни образни конституенти (най-ярки примери в тази посока са интерпретациите на Владимир Василев от 1906/1907 г. и критическият „Силует” на д-р Кръстев, написан през 1910 г.)2. Както проличава от проникновеното признание на Вл. Василев през 1934 г., Яворов успява да се изплъзне от бдящия взор на своите създатели и – подобно на един неусмирим Франкенщайн – да надскочи, да пародира визиите на литературните авторитети за себе си, за собствената си литературна личност: „Яворов ни постави пред много загатки [...] Сетне Яворов съвсем се откъсна от нас и почна да говори за неща толкоз много негови, че ни подлагаше на изпитание да го следваме. Сякаш излезе из духовната ни орбита. Но и тогава той запазваше своята власт над нас.”3 Именно в стихотворения като „Духът на въжделението”, „Маска”, „Да славим пролетта”, създадени през повратната за Яворовото лирическо развитие 1907 г., може да се съзре отявлена автополемика, явно-неявно подронване на затвърждаващи се вече критически визии4. Но точно от тези творби би могло да се заключи, че Яворов не е изцяло вдаден на една поетика, че винаги е склонен да разбули своята мистична мъглявост, апострофирайки я посредством също така актуалната тогава философия на живота. Т.е. в неговата поезия е налице засрещане на взаимоотричащи се поетически езици, оформя се своеобразна уравновесеност на поетическите почерци, дала основание на критици като Божан Ангелов да определят неговия символизъм

1 Д-р Кръстев например е безкомпромисен в оценките си през

1907 г., наричайки Яворов „бившо” величие”, „някогашният

певец на селската орисия”, обвинявайки го в „маниерност”. Вж.

Д-р Кръстев. Предговор към Млади и стари. – В: Е. Сугарев,

Е. Димитрова, Цв. Атанасова. Критическото наследство на

българския модернизъм. Т. I. С., 2009, с. 116–117. 2 Вж. Вл. Василев. Живот в смъртта. Критически етюд. –

Мисъл, XVI (1906), с. 481 – 483; Вл. Василев. Поет на нощта. –

Мисъл, XVII (1907), с. 96–113; В. Миролюбов. Литературен

силует. Мисъл. Литературен сборник. Година Първа. 1910, с. 131–

141. В монографията си за Яворов (Б. Дакова. Яворов. Археология

на автора. Стигмати. С., 2002, с. 21–58) се опитах да обхвана и

опиша развоя в обговарянето на Яворов, как то постепенно се

паралелизира с поетовото развитие, ставайки все по-уклончиво,

прецизно, углъбено, вживяно в Яворовата метафорика.3 Вж. Вл. Василев. Яворов. – В: П. К. Яворов. Съчинения. Т. I.

1934, с. 7.4 Този лирически цикъл на Яворов, който включва още

стихотворенията „Тома” и „Към брега”, непосредствено следва

статията на Вл. Василев „Поет на нощта” и на практика

иронично я опровергава. Вж. „Мисъл”, XVII (1907), кн. 2, с. 96–

113; с. 114–119.

като „смел”, но не и като „безогледен”5. В отличие от неотдавна дебютиралия Теодор Траянов, Яворов попада в символистичния захват, без да достигне присъщото за него синестезийно възприятие, което го поставя по-скоро в реда на нормалността, придавайки на поетиката му овладяност, умереност, почти класичност. Това е едно от главните заключения на Б. Ангелов в обзора му на българската поезия тогава, останало заглушено от ред по-мощни критически визии, превърнали се по-сетне във фундаментални литературноисторически постановки. Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Вл. Василев съзират у Яворов „тласнатия в своя собствен вървеж”, онзи, който говори за „неща, толкоз много негови”6, че подлага на изпитание епистемологичните основания на критиката, заставяйки я да превърне Яворовата поетическа образност в свой метаезик. Всъщност изричното срещуполагане на символизмите тръгва още от знаменитата студия на П. П. Славейков „Българската поезия. II. Сега” (1906)7, където „модерният” (т.е. естетически издържан) символизъм, за чийто еталон е припознато донякъде творчеството на Яворов, бива отграничен от „умопомрачения” символизъм – откровено епигонски, неумерен, алогичен, идиосинкразен, в известен смисъл непристоен (от който и „връстни поети като Кирил Христов и Яворов” не се чуждеят). Че този парнасистки модел не е нанесен спорадично върху символизма, а напротив, бива усвоен и илюстративно приложен през следващата, 1907 г., свидетелстват както критически текстове на самия Яворов („Две нови български пиеси”)8, така и вече споменатата обзорна студия на Божан Ангелов9. Съпоставяйки двете ярки постижения на българската драма – Вазовата „Към пропаст” и Петко-Тодоровата „Зидари”, Яворов едва ли не спонтанно възкликва: „И най-смелия символизъм не може да си позволи нелогичността на горните произшествия...”10 Подобна вметка е красноречива за това доколко понятието смел символизъм се е превърнало у Яворов в работеща категория: „смелият (респ. модерен) символизъм” би трябвало да се удържа в допустими граници, постулирани от логиката и от усета за правдоподобие. И въобще, що се отнася до Яворов, още в критическия си памфлет „Г-н Кирил Христов”11 той строго разграничава нормалното от стремглавото спускане надолу, към страховито-непонятните бездни на езика. В този смисъл именно Кирил Христов бива порицан – според духа на нормативната естетика на кръга „Мисъл” – като автор, впуснал се в дебрите на немислимото. Яворов влиза в ролята на ментор, който съди и постановява граници, т.е. – макар и за кратко – той заема властова позиция, която му позволява да оценява художествените продукти като маловажни или свръхценни. Още повече че го върши със съзнанието, че той самият преди това е бил обект на същата оная критика, опитала се да обхване и обоснове границите на собствените му недопустими игри с езика. Самата метафора „мост на декадентството”, която Яворов употребява години по-късно12, описвайки принудителния си поетологически развой, е изцяло вписана в съзидателната реторика на кръга „Мисъл”, според която иновациите в поетическия език са тъкмо прехождане, умело вървене над проломи и бездни, т.е. един вид ницшеанско въжеиграчество, но не и опустошителен поетологически прелом. Запомнящата се метафора потвърждава постскриптум една от основополагащите визии на кръга „Мисъл” (респ. на д-р Кръстев и на Пенчо Славейков), че творецът е онзи, който е упътен нанякъде, който се придвижва – умерено или главоломно – към въжделения „друг бряг”.Именно представата за степените на упътеност е залегнала в обзорната статия на Божан Ангелов от 1907 г. Критикът не просто углъбява и детайлизира тезисно заявеното от Пенчо Славейков преди година или повтаря самопонятните алюзии за „смел символизъм” у Яворов – посредством вещото вглеждане в литературния процес той категорично отграничава овладяното приближаване на Яворов към символизма („стъпя сигурно, постепенно и бавно по тази колеблива, стръмна и хлъзгава

5 Б. Ангелов. Лириката ни през 1907 година. – В: Мисъл, г. XVII

(1907), кн. 8, с. 612–642. Че качеството на Яворовия символизъм

е определяно изцяло релационно, т.е. че напълно зависи от

разгърнатия режим на съпоставяне, потвърждава един следващ

текст на критика, където Яворов – съизмерен единствено с

Пенчо Славейков – е видян като поддаден на „апокалиптически

маниеризъм”. Вж. Б. Ангелов. Сънищата на г. П. Славейкова и

безсъниците на г. П. Яворов. – В: Демократически преглед, VI

(1908), кн. 1, с. 21–33. 6 Вж. П. П. Славейков. Българската поезия. II. Сега. – В: Мисъл,

XVI (1906), кн. 6–7, с. 365.7 Вж. П. П. Славейков. Цит. съч., 353–375 (съответно

страниците, посветени на Яворов са 365–367).8 Публикувана в „Мисъл”, XVII (1907), кн. 3, с. 724–737. 9 Публикувана в същата годишнина на „Мисъл”, кн. 8, с. 612–642.10 Вж. П. К. Яворов. Цит. съч., с. 735.11 Вж. П. К. Яворов. Г-н Кирил Христов. – В: Мисъл, XVI (1906),

кн. 1, с. 59–70.12 Вж. М. Арнаудов. П. К. Яворов. Личност, творчество, съдба.

С., 1970, с. 111.

пътека, та не изгубя равновесие”)13 от напористите, налудни, идиосинкразни набези на Т. Траянов и неговите последователи към тази поетика.Статията на Б. Ангелов е дотолкова добросъвестна в наблюденията си над явленията в българската поезия, че неволно подрива естетическата платформа на „Мисъл”, т.е. онова, от което изхожда, на което през цялото време се уповава – тезисното диференциране на символизмите на базата на въздигнатата в мяра „нормална, обща чувствителност” на Пенчо Славейков. След подробното вникване в чувствителността на значими и малозначителни поети Б. Ангелов финализира изводите си, постулирайки едно неизказано, обаче осезаемо, спотаено между редовете сходство между „разгорещената, морна чувствителност” на Яворов, Тр. Кунев и Т. Траянов.14 Внезапното снемане на различията, очертавани до момента с прецизна настъпателност, убеждава още веднъж в обективността, т.е. в непоследователната идеологичност на критика. Въпреки видимите му усилия да открои, обособи, възправи, надпостави Яворов спрямо „ратниците за нова поезия”, във финала на своя текст Б. Ангелов непредубедено го редо-полага с тях, приобщавайки го неусетно към аурата на тяхната осъдима чувствителност. Характерното противопоставяне между Яворов и Траянов, възправянето на двете значими поетически фигури една срещу друга, двуборството на поетиките им, превърнато по-сетне в източник на дебати и спекулации за началото на символизма у нас15, бива непринудено заличено от Б. Ангелов. Неговият критически обзор на практика разкрива пробойните в една отчасти разколебана естетическа идеология: съществената, значима фигура в неговия текст е не Яворов, а именно странният, безогледен в езиковите си експерименти, неконвенционален Траянов, чиито публикации, оказва се, критикът ревностно следи. Яворов е приведен тук по-скоро като норма, като допустим предел в усвояването на недопустимото. Но в крайна сметка – за да бъде остойностен като същински новатор, и Яворов бива приобщен към неовладените поети. Или – онова, което в началото на същата година Вл. Василев е изрекъл като обективно вглеждане в света на Яворов (поет на „вратоломни падения”, обладател на „вилнеюща фантазия”, на „доведена до maximum чувствителност”, автор на „неморални, цинични стихотворения” и най-после изразител на „декадентски патос”)16, е редуцирано при Б. Ангелов в неволна критическа интуиция, в спонтанен завършек на наблюденията му, опровергал срещуполагането на символизмите от позициите на една парнасистка надположеност. По този начин Траяновата поетика на свой ред е неусетно извисена – посредством отрицателното, нежеланото, неморалното – в бунтарство и новаторство на езика: „свободна, пряка, безогледна, напук на всичко, което обича да се постави като закон”17.Статията на Б. Ангелов е единствената в този период, в която биват провидени същинските литературни феномени. Всъщност тя е един неидеологически, обективно-аналитичен текст, където Яворов е представен като напипващ, изнамиращ символистичната поетика, докато Траянов е видян в крайната си импулсивност и неовладяност („отхвърля всякакви окови, прескача всякакви прегради и предели”), но и същевременно – със своите поетологически приноси („неземен стил, свободен от законите на шаблонната реч и мисъл”)18.

13 Б. Ангелов. Цит. съч., с. 617.14 Пак там, с. 642.15 Тази повратна точка в концепцията на българския символизъм ще

бъде коментирана обстойно по-нататък в настоящия текст.16 Тази критическа визия, която Вл. Василев изгражда за Яворов в

„Поет на нощта”, сякаш предхожда виждането на Б. Ангелов за

Т. Траянов в неговата обзорна студия за 1907 г. Вж. Вл. Василев.

Поет на нощта. – В: „Мисъл”, XVII, 1907, кн. 2, с. 103; 104; 111. 17 Вж. Б. Ангелов. Цит. съч., с. 622.18 Пак там.

Извън-редният Яворов: между „Мисъл” и „Хиперион”

на стр. 10

Сн. Владислав Христов

8

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

Литературен вестник 19-25.02.2014

Михаела Гривева е дипломиран магистър в областта на съвременния танцов пърформанс от Световната академия за музика и танц в Ирландия. Впоследствие нейното развитие е повлияно от интензивни обучения с артисти като Охад Нахарин, Мартин Килвади, Едивалдо Ернесто, Иняки Азпилага и Давид Зембрано. В рамките на Dance Port Derida тя проведе Performance technique workshop (03.02-07.02).

Какво е твоето впечатление от младите танцьори, които срещна на проведения от теб уъркшоп в Derida Dance Centre?Не за първи път съм силно впечатлена от потенциала, който откривам у хората в България. Тук има по-малко възможности, но артистите притежават желание, хъс, сила да се борят. Срещнах много способни и търсещи знания танцьори.

По време на уъркшопа ти доста говореше за самата техника на изпълнението – performance technique. Самият уъркшоп – Performance technique, имаше за цел да подготви танцьорите за сцена. За едно успешно представление се изисква мобилизация не само на тялото, но и на ума и духа на артиста. Много е важна физическата подготовка, за да се предотвратят травми по време на един пърформанс. Performance state, или състоянието по време на изпълнение на сцена, изисква фокус, увереност и яснота, които дават възможност на артиста да разгърне потенциала си. Performance state се описва като изживяване извън ежедневното и обикновеното или като зона на оптимално функциониране.

Също така обръщаше внимание на съществената разлика между импровизация и instant composition. Какви са всъщност различията между тези две базисни понятия?В широкия спектър от значения двата термина се припокриват. Но в моята работа използвам instant composition или „композиция в реално време”, защото този термин най-ясно насочва към резултата, който искам да постигна.

През какви принципи и техники се случва това?При instant composition се изисква способност за много бързо вземане на решение и яснота на намерението. Като хореограф аз изисквам определено качество на движение и готовност у самия танцьор да инвестира в процеса. Нужно е както високо техническо ниво на изпълнение, така и познания по композиция. Това е изкуството да създаваш в момента.

По какъв начин се тренира?Чрез задаване на определени задачи целя да запозная танцьорите с различни композиционни инструменти. Като например използване на пространството, ритъм, време, атмосфера, тема.

А какво е взаимодействието според теб между изпълнител и публика? Публиката ли влияе на изпълнителя, или изпълнителя на публиката? А може би това е двупосочен процес?За мен е двупосочен процес. Като хореограф аз се интересувам от усещането, което предизвиква представлението у публиката. Харесва ми да оставям свобода на зрителите да интерпретират това, което виждат.

В своята работа ти изследваш деликатността като качество на движението. Какви по-специфични подходи използваш за постигането на този резултат?Деликатността като качество на движението е за мен чувствителността на тялото и ни помага да влезем във връзка с него. По този начин вниманието се насочва отвътре навън, т.е. водещо е твоето усещане в тялото, а не толкова формата. Основното е вслушването в тялото, интегриране на всички негови части като единна, но в същото време и отворена система.

Този процес на концентрация в тялото изисква ли по-специфично насочване на вниманието?Да, използвам различни упражнения за активиране на части на тялото с намалена чувствителност. Често това е гърбът на танцьора, краят на пръстите му и др. Трябва да има ясно намерение… За хореографа е много важно да помогне на танцьорите да влязат в състояние, в което да могат да допринесат за този процес.

Каква роля играе музиката в твоята работа като хореограф?От опит съм стигнала до извода, че музиката оказва силно влияние върху самия танцьор като настройка и енергия. Затова използвам музика, която по някакъв начин усилва усещането, което търся в самото представяне като енергия и сила на внушение у танцьорите.

Т. е. музиката има за цел да предразположи самите изпълнители и способства за изграждането на по-пълноценен вътрешен процес повече, отколкото да внуши нещо конкретно на публиката?Да.

По време на уъркшопа ти обърна внимание на един много важен момент – индивидуалния ритъм на всеки танцьор, т.нар. “groove”. Разкажи малко повече за това понятие.Индивидуалният ритъм на всеки танцьор за мен е вълнението, вътрешната осъзнатост. Това е пламъчето, което те кара да танцуваш. Има една поговорка, която гласи: „Марширувай на ритъма на собствения си барабан”.

Сподели няколко думи от твоя личен опит за хората, които те вдъхновяват.Хората, които ме вдъхновяват, имат близки разбирания до моите за танц и за начина, по който най-ефективно можеш да изразяваш себе си. Обичам да работя с хора, които подхождат към танца през призмата на щастието и удоволствието. Много е важно как разглеждаме усилието, тъй като при нас, танцьорите, всичко е свързано с огромно физическо натоварване. Когато препрограмираш мозъка си да свързва усилието с удоволствие, самото тяло и самият ум трансформират движението по различен и за мен по-ефективен, по-естествен начин.

Наред с твоята работа като танцьор и хореограф, ти развиваш друга доста сериозна дейност – създател си на световноизвестния сайт www.dancingopportunities.com. Откъде тръгна идеята за този сайт?Тази идея се зароди, когато завърших магистратура и аз самата бях в търсене на възможности за реализация. В един момент започнах да намирам много полезна информация от различни източници… До този момент не бях открила сайт, който да ме удовлетворява като функционалност и съдържание. Тогава реших, че ще бъде интересно да експериментирам и да обединя всички танцови възможности, които откривам, за да мога да помогна на хора в моето положение. С много бързо темпо сайтът се превърна в платформа за танцьори и хореографи от цял свят. Чрез него те откриват информация за прослушвания, резиденции, уъркшопи, открити покани и това спомага за професионалното им развитие.

Въпросите зададе ЕЛЕНА АНГЕЛОВА

Михаела Гривева: Харесва ми да оставям

свобода на зрителя

„Кориолан” от Уилям Шекспир, режисьор Джоуси Рурки, сценограф Луси Осбърн, участват Том Хиндълстън, Дебора Финдли и др.Световна премиера от глобалната програма “NT Live” – 30 януари 2014.Повторно излъчване на спектакъла на запис – 5 февруари, 2014В София програмата се реализира от Британски съвет, Синема сити, Програма “Световен театър в София” на Международен театрален фестивал “Варненско лято” и Столична община.

Сред разнообразния и дръзко преобръщащ утвърдените представи за съвременна интерпретация на Шекспир афиш на NT Live една от най-силните изненади беше “Кориолан” – последното засега заглавие от глобалната програма на лондонския Национален театър, на чиято световна премиера на 30 януари тази година присъства и софийската публика (на излъчването чрез сателитна връзка на живо на спектакъла в „Синема сити“ едновременно с представянето му на сцената на лондонския „Донмар уеърхауз“ и в още 700 киносалона в 24 страни по света).Първата изненада е свързана с факта, че тази трагедия на английския драматург е почти непозната у нас. След знаменитата постановка на Исак Даниел в Народния театър през далечната 1931 г. тя практически не присъства на българската театрална сцена. Но безспорно по-голямата и сензационна изненада дойде от самото представление. Младата и оригинална режисьорка Джоуси Рурки, художествен ръководител на театър “Донмар уеърхауз” поставя епичната военна “римска” трагедия на Шекспир като камерен спектакъл, при

това с изключителна простота и изобретателност. Джоуси Рурки реализира своя прочит на “Кориолан” като съвременна камерна трагедия чрез фокусирането си върху три от основните компоненти на спектакъла

– драматургичния текст, сценичното пространство и актьорското изпълнение. Тяхното дръзко и майсторско решение не просто й позволява да избегне обичайния при обръщането към този текст риск от провал, а да го превърне в безспорен успех. При това успех, който задава нови и интригуващи перспективи към очертаването на профила на съвременния Шекспир.Интимността, непосредственото лично преживяване на военните битки и физическите

страдания, на недоволствата и бунтовете на гражданите, на политическите манипулации и наивната самоувереност, на главозамайващите човешки триумфи и грандиозните провали както за актьорите, така и за зрителите е определящото качество на спектакъла. Тази интимност на случването и преживяването на епичната трагедия е именно онова, което го прави директно и безусловно съвременен, тъй като пряко и автентично кореспондира с чувствата и нагласите на днешния човек. Британският театър като цяло, и специално спектаклите, показвани в глобалната програма на NT Live, традиционно демонстрират респект към класическите (и особено Шекспировите) драматургични текстове и едновременно с него висок професионализъм, познание и креативна изобретателност при тяхното преработване и адаптиране. Работата на Джоуси Рурки е забележителен пример в това отношение, въпреки чулите се на Острова и обичайни в такива случаи критични гласове (например Майкъл Билингтън в отзива си за спектакъла в „Гардиън”). Режисьорката успява да сгъсти и интензифицира трагедията, без да се намесва в езика и структурирането на израза на Шекспир и без да загуби

нищо от логиката и значенията на драматургичния разказ. Така пиесата зазвучава ударно и забързано (като съвременен текст), оставайки (почти) непроменена. Майсторската адаптацията на текста е продължена в работата със сценичното пространство и актьорското изпълнение на новата звезда на британския театър и кино Том Хидълстън в ролята на Кориолан. Именно те са основните инструменти на екипа за постигане на артистичната свежест, оригиналност и ярка съвременна рефлексивност и актуалност на постановката. На малката сцена на „Донмар уеърхауз“, заобиколена от две страни от амфитеатрално разположени зрители, битката, завършила с победа на римляните, предвождани от Кай Марций (после Кориолан), се случва като грандиозно военно зрелище само чрез една находчива композиция от няколко стола и стълби, изумително енергично построена от самите актьори, използвали ги минути преди това като част от интериора на сцената. Композицията е допълнена от подходящи осветителни ефекти, звукова картина и… очертания със спрей на бойното поле и графити надписи. Внимателно структурираната поредица от пространствени решения на ключовите сцени, които буквално с бързината на компютърни операции преминават една в друга, кулминира във финалния епизод със смъртта на Кориолан. Той е издигнат с главата надолу и прободен смъртоносно, след което, докато кръвта тече като фонтан от мощното му тяло, произнася последната си реч на огорчение и несломено самомнение и гордост. Тази финална сцена едновременно реконструира (автентичния ужас от) историческа римска практика за наказание и цитира нейни познати (виртуални и приемани безстрастно) образи от хиляди съвременни исторически екшъни и 3D продукции. С други думи - за два часа пред нас беше реалният и виртуалният живот и смърт на един съвременен Кориолан, който вече не само „живее надолу по улицата, в съседната врата” (ако си припомним известния израз на Ян Кот от 60-те), но и постоянно нахлува в дома ни, става част от интимното ни пространство.

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

„Кориолан“ – интимна трагедия за актьори и зрители

Миха

ела Г

ривев

а

9Литературен вестник 19-25.02.2014

Макар и позната у нас с романите си, повечето от които вече преведени на български, Вирджиния Улф е не по-малко известна със своите есета. Като

сътрудник, още от най-ранна възраст, на големите литературни издания в Англия, тя цял живот не спира да пише есета по всякакви литературни и

нелитературни поводи, в които без страх и задръжки изказва собственото си мнение, често пъти в разрез с общоприетото. Сред литературните й есета има

чисто теоретични, главно върху модернизма, такива за състоянието на литературния пазар, модерните

литературни форми, изискванията към читателя, без когото литературата е невъзможна, удоволствието

от четенето, етиката на споровете, както и рецензии върху отделни книги и автори.

Докато в прозата си Вирджиния Улф върви по неутъпкани пътища, предимно срещу литературните

канони от миналото, където създава модерни по форма и дух романи, в есеистиката си тя по-скоро

се идентифицира с обикновения читател на своето време и неслучайно първите два тома с нейни есета,

които издава приживе, се наричат „Обикновеният читател”. Стилът й в тях е импресионистичен и

субективен, без излишна натруфеност и без надменна интелектуална поза. Макар в тях Вирджиния Улф

да се държи като събеседник, увлечен в непринуден разговор за литературата, в който спокойно изказва

своите преценки, похвали и присъди, тя си остава виртуозен майстор на словото, способен да плени дори

и читателите, които не споделят нейните често емоционални възгледи.

Публикуваният тук текст е от сборник с избрани есета на Вирджиния Улф, който предстои да бъде

публикуван от издателство „Колибри”.

И. В.

Именно тогава жаждата ни за знания е най-силна, или най-решителна, а към нея се прибавя и твърдата целеустременост на ума ни, която великите писатели задоволяват, като я правят да изглежда нещо лично, сякаш сме на едно мнение с тях в преценките си за всичко, което си струва в този живот. И тъй като е много важно да отстояваш собствените си възгледи срещу онзи, който е приел за свой идол, да речем, Поуп вместо сър Томас Браун, у нас се поражда дълбока привързаност към тези хора и добиваме усещането, че ги познаваме, ала не като другите, а сякаш сме техни лични приятели. Борим се под тяхното предводителство, дори може да се каже под благосклонния им поглед. И тръгваме да обикаляме свърталищата на старите книжари, мъкнем у дома книги във формат фолио и ин кварто, Еврипид с дървен обков, Волтер в осемдесет и девет тома във формат ин октаво.Но тези списъци наистина представляват прелюбопитен документ, тъй като по всичко личи, че почти не включват съвременни писатели. Мередит и Харди, както, разбира се, и Хенри Джеймс са били живи, когато нашият читател е стигнал до тях. На тях вече се е гледало като на класици. Но нито един писател от собственото му поколение не му е повлиял така, както Карлайл или Тенисън, или Ръскин са повлияли на младите от тяхното поколение. Това, казваме си ние, е типично за младите: ако няма някой всепризнат колос, те отказват да се занимават с по-дребните риби, макар че именно те описват техния свят. Той, нашият читател, предпочита да се върне към класиците и да си общува само с умове от най-висш порядък. За момента той просто страни от заобикалящата го суматоха, предпочита да съзерцава хората от разстояние и да ги съди най-сурово.И така, един от признаците на отиващата си младост обаче е появата на чувство за съпричастност към другите хора и това обикновено се случва, когато заемаме мястото си сред тях. Разбира се, мислим си, че продължаваме да поддържаме високия стандарт, но със сигурност започваме да проявяваме по-голям интерес към творбите на нашите съвременници, склонни сме да извиним липсата им на вдъхновение само заради нещо, което ги доближава до нас. И друго – вече имаме основание да твърдим, че от живите получаваме повече дори когато не са от ранга на мъртвите класици. На първо място няма я скритата суета, докато четем съвременниците си, и възхищението, което те будят, е съвсем чистосърдечно и искрено, защото, за да дадем път на вярата си в тях, често ни се налага да пожертваме някой достоен за уважение предразсъдък, което ни прави чест. Освен това трябва сами да открием какво харесваме, какво не харесваме и защо, което само по себе си вече концентрира вниманието ни и представлява най-доброто доказателство, че сме чели класиците с разбиране.Така че да се изправим сред огромна книжарница, препълнена с книги, толкова нови, че страниците им са още залепнали, а позлатата върху гръбчетата им грее, представлява удоволствие, което по нищо не отстъпва на предишното ни вълнение пред антикварните сергии. То може и да не е така възвишено, но старата жажда да научим какво са казали безсмъртните вече е отстъпила място на далеч по-толерантната любознателност да научим какви мисли вълнуват нашето собствено поколение. Какво чувстват живите мъже и жени, как изглеждат техните домове, какви дрехи носят, с какви пари разполагат, с какво се хранят, какво обичат и какво мразят, как възприемат заобикалящия ги свят и какви мечти изпълват празните пространства между различните им ангажименти? Всичко това го научаваме от книгите на нашите писатели. В тях виждаме много както от плътта, така и от духа на нашето време, стига да имаме очи за гледане.Обсеби ли ни докрай този дух на любознателност, много скоро прах ще покрие класиците с изключение на случаите, когато някаква необходимост ще ни накара да ги препрочетем. Защото в крайна сметка живите гласове са тези, които разбираме най-добре. Ние се отнасяме към тези писатели като с равни; те отгатват какво ни озадачава и което е може би по-важно, разбираме тяхното чувство за хумор. Много скоро развиваме друг вкус, незадоволен от великите – това вероятно не е някакъв безценен вкус, но със сигурност е нещо много приятно, – вкус към лошите книги. Без да си позволяваме непочтеността да споменаваме имена, ние знаем на кои автори може да се разчита всяка година (тъй като за щастие те са плодовити) да изкарват по един роман, стихосбирка или сборник есета и така да ни доставят неописуемо удоволствие. Ние дължим много на лошите книги; така е, защото причисляваме техните автори и герои сред онези фигури, които запълват толкова голяма част от нашия безмълвен живот. Нещо подобно се случва с авторите на мемоарни книги и автобиографии, които в наше време са създали цял нов клон в литературата. Не всички те са важни персони, но колкото и да е странно, само книгите на най-важните - на херцозите и държавниците - са наистина тъпи и досадни. Докато онези

мъже и жени, които посягат към перото само защото, да речем, веднъж им се е случило да зърнат херцога на Уелингтън и покрай това събитие започват да ни споделят собствените си възгледи, несъгласия, въжделения, болести и в крайна сметка свършват, поне за момента, като актьори в онези лични драми, с които убиваме времето си в нашите самотни разходки или безсънни нощи. Пречистим ли съзнанието си от всичко това, непременно ще обеднеем. Освен това нека не забравяме и книгите с факти, с история, книгите за пчели, за оси, за индустриално производство, за златни мини, за императрици и дипломатически интриги, за реки и диваци, за профсъюзи, както и законодателни актове, които винаги четем и уви! винаги забравяме. Като признаваме, че книжарницата задоволява толкова много вкусове, които очевидно нямат нищо общо с литературата, ние май не й правим реклама. Но нека не забравяме, че нашата литература е в процес на съзряване. От новите книги децата ни ще отсеят една-две, които ще останат завинаги. Тук, стига да ги разпознаем, се намират стихотворение, роман или историческа книга, които ще се откроят и ще разказват на другите епохи за нашата, когато ние вече безмълвно ще почиваме така, както безмълвни са тълпите от времето на Шекспир, които оживяват пред очите ни само от страниците на неговата поезия.В това вярваме ние и все пак, странно, колко трудно е в случая с новите книги да разбереш кои са истинските и какво ни казват, и кои са безсъдържателните, които ще изветреят, щом отлежат година-две. Ясно, че книгите са много, освен това се твърди, че днес всеки умее да пише. Това може и да е така, но ние не се съмняваме, че в сърцевината на тази огромна словоохотливост, на този словесен потоп и езикова пяна, на тази разпасаност, вулгарност и тривиалност се крие пламъкът на някоя голяма страст, която само изчаква появата на ум с по-удачна нагласа от останалите, за да се покаже във вида, в който ще пребъде. Затова би трябвало да наблюдаваме с радост тази всеобща обърканост, да се борим за идеите и разбиранията на нашето собствено време, да сграбчим всичко, което може да използваме, и да захвърлим всичко, което считаме за безсмислено, но преди това нека проумеем, че трябва да сме великодушни към хората, които извайват тези форми, доколкото могат, и към идеите, които носят у себе си. Никоя друга епоха в литературата не е била така независима от властта, както е нашата, и толкова освободена от диктата на великите; никоя не е изглеждала толкова своенравна в отдаването на почит, нито толкова динамична в своите експерименти. Най-наблюдателните може да отбележат, че в творчеството на нашите поети и романисти няма и следа от обща тенденция или замисъл. Очевидно, че без песимисти не може, но песимистът няма да ни убеди, че литературата ни е мъртва, нито ще ни попречи да усетим каква истинска, жива красота блика, когато младите писатели се събират, за да съградят новата визия от старите слова на най-красивия от живите езици. Каквото сме научили от класиците, сега ще ни е нужно, за да преценим работата на нашите съвременници, за да видим как онези от тях, у които има хляб, хвърлят мрежи над непознати бездни, за да уловят новите форми, а ние трябва да разпъваме въображението си подире им, ако искаме да приемем с разбиране странния дар, който ни носят.Но ако е вярно, че ни трябва цялото познание за старите майстори, за да доловим усилията на новите писатели, също толкова вярно е и това, че след приключението с новите книги ние добиваме още по-остър и бистър поглед

към старите. Чак сега ни се струва, че вече можем да разбулим тайните им; да вникнем надълбоко в творбите им, да видим как отделните им части се съчленяват, защото вече сме били свидетели на създаването на новите книги и с очи, незамъглени от предразсъдъци, можем да отсъдим по-правдиво какво точно постигат те и кое от това, което постигат, е добро и кое лошо. Вероятно ще открием, че някои от великите не заслужават благоговението, което сме питаели към тях. Ще се уверим, че не са чак толкова безупречни, нито толкова дълбоки, колкото са някои от писателите в наше време. Но дори в един-два случая това да се окаже вярно, в останалите сигурно ще ни завладее някакво смирение, примесено с радост. Вземете Шекспир или Милтън, или сър Томас Браун. Малкото, което сме научили за процеса на творчеството, тук не ни е от полза, но затова пък как само разгаря то пламъка на нашата наслада. Дали в по-младите си години сме успели да изживеем онова удивление от техните постижения, което ни изпълва сега, след като сме пресели милиарди думи и сме извървели безброй неразчертани пътеки в търсене на нови форми за нашите нови усещания? Съвременните книги са дори по-стимулиращи от старите, защото по-често ни подтикват към размисъл, въпреки че не ни доставят онази несравнима наслада, с която ни омайват страниците на „Комус” или „Лисид”, на „Урнопогребение”2 или „Антоний и Клеопатра”. Далеч сме от мисълта да предлагаме някаква теория относно естеството на изкуството. По всяка вероятност никога няма да научим повече за него от това, което усещаме интуитивно, а нашето дълго общуване с него може да ни научи единствено на следното: че от всички наслади в живота тези, с които ни даряват великите творци, са безспорно от най-големите; повече от това не ни е нужно да знаем. И без да предлагаме каквато и да е теория, в такива произведения ще открием поне едно-две достойнства, на които едва ли ще попаднем в книгите на нашите съвременници. Времето само по себе си е алхимия. Едно обаче е вярно за тях: може да ги четеш до забрава, без да откриеш особени достойнства и да останеш единствено с впечатлението за безсмислена обвивка от думи, но тяхната завършеност е съвършена. Над тях не е надвиснало нито едно облаче от мъгляви внушения, което да провокира у нас безброй несъвместими идеи. В същото време всичките ни способности са мобилизирани както в най-решителните моменти на личния ни живот; и някаква благословия се спуска над нас от техните ръце, която ние връщаме към живот, защото я усещаме по-осезателно и я разбираме по-дълбоко отпреди.

Преведе от английски ИГЛИКА ВАСИЛЕВА

1„Рода Флеминг” (1865), роман от Джордж Мередит; „Обръсването

на Шагпат” (1856) – или „Арабски забавления” от Джордж Мередит,

представлява серия хумористични ориенталски истории, написани в

стила на „1001 нощ”; „Том Джоунс” (1749), роман от Хенри Фийлдинг;

„Лаодикеецът” (1881), роман от Томас Харди; „Херцогинята от Малфи”

(1623), пиеса от Джон Уебстър; „Трагедията на отмъстителя” е

публикувана анонимно през 1607 г., но литературната критика е склонна

да я припише на Томас Мидълтън (1580-1627), въпреки че авторството й

остава неизвестно. – Б. пр.2 „Комус” (1637) е маска (така са се наричали популярните през Стюартовата епоха представления за развлечение на кралския двор и аристокрацията, най-често с митологичен сюжет) от Джон Милтън (1608-74); „Лисид” (1637) е елегия, пак от Джон Милтън; „Урнопогребение” (1658) е от сър Томас Браун (1605-1682), известен лекар и писател. – Б. пр.

от стр. 1

Часове, прекарани в библиотекатаВирджиния Улф

Сн. Владислав Христов

10 Литературен вестник 19-25.02.2014

2. Затвърдените белези на декадентското. Категоризирането на Яворов от идеолога Иван РадославовЗа д-р Кръстев и Пенчо Славейков, а по-сетне и за Вл. Василев Яворов винаги е бил енигматично изплъзващ се, неясен, сомнамбулен, тревожно плашещ със залитанията си в една или друга посока. Въпреки несъмненото естетическо остойностяване на тези негови криволичения, отклонения, прехождания в другото, в неизвестното, в забулено-здрачния език. Откъде тръгва обаче презумптивното обговаряне на Яворовия преход към „декадентски изтънчената форма”? Как се оформя във времето емблематичната критическа визия на Вл. Василев за сомнамбулността на Яворов (признак, охотно откриван през този период и у други автори)19? Дали отново става дума за това, че тълкувателите заучават метафори, топоси от езика на поета и перифразирайки ги, убедително ги терминологизират и превръщат в неотменни интерпретативни прозрения? Всъщност наблюденията за съноподобието на реалиите в късната Яворова лирика – както и респективно за сковаността, безжизнеността, обезволяването, инертността, потъването в непробуден сън – има своите корени в една ранна редакторска бележка на д-р Кръстев от 1902 г. Там Яворовото поетическо развитие е безпощадно диагностицирано в своята безперспективност и приключилост, а самият поет е видян като потънал в летаргичен сън: „Далеч в сини висини се губи желаният връх, но схванати стави не се помръдват и обезсилен перперка всуе духът в долни низини, безсилен да облети висините...”20 Тъкмо представата за положеност на духа в ниското, в низовостта на битието, за физическа немощ и обезсиленост на лирическия герой, за неговата у-падналост, бездеятелност, вцепененост ненадейно ще изникне в Яворовите декадентски текстове от 1905 г. – „Угасна слънце” и „Нагоре, към върха!”, където напорът по висините, по извисяване е погълнат от вездесъщата бездна. Може би поетът неволно въплъщава, онагледява предвижданията на критиците си, или по-точно – неявно (поради времевото отстояние) ги пародира. Във всеки случай налице е двупосочно взаимодействие между критикоинтерпретативен и поетически език, при което най-знаменателното е, че мотивът за невъзмогнатия дух, така продуктивен у късния Яворов, е зададен още в ранната редакторска бележка на д-р Кръстев и едва по-късно, през 1904 г., Предговорът на П. П. Славейков безпрекословно очертава бъдещия поетически модел на Яворов.Ако тук обръщаме внимание на наситеното с негативизъм и впоследствие забравено пророчество на д-р Кръстев, то е, защото в него се съдържа образът на обезсиления, обезволения декадент, т.е. на упътения към другата поетика, но непреминалия определен езиков (светогледен) праг. И тъкмо тази негативна представа ще залегне в отрицанията на Ив. Радославов към предходниците (респ. към Яворов като ключова поетическа фигура), принизени именно заради своята етапност и преходност. Яворов е обявен от него за декадент, за поет на кръстопътността, т.е. – за представител на една неприключила, неокончателна, ненамерена, нееднозначна поетика. Той именно е пораженецът, безволевият, статичният, себеразрушителен представител на „мировата скръб”, чиито стойностни текстове са единствено онези, които са пропити от социално чувство, от граждански патос. Или – онова, което е разколебавало оценките на тълмачите от „Мисъл” спрямо непроницаемия Яворов, правейки ги амбивалентни, раздвоявайки ги между остойностяването на ранни текстове и резервираността към оттласкването на Яворов в „собствен вървеж”, у Ив. Радославов (респ. в кръга около „Хиперион”) е усвоено и пренаписано в идеологическа еднозначност, която все пак не е лишена от известни себеапострофирания: „Не волева и не буйно поривиста натура – такава, каквато я издава силуетът му [...] приведена фигура, трескав и углъбен в себе си поглед, в който отвреме-навреме се чупят светкавици. Дисхармоничен, изпълнен със скептицизъм и пълно безверие, той изгаря на жертвата на съмненията и неутолената някога тревога от мъчителните видения на своята болезнено-чувствителна душа. С тези характерни особености на неговия вътрешен мир е наситено най-ценното от творчеството му”21. Примамливата Яворова непроницаемост,

19 Можем да погледнем с ирония на факта, че и самият Яворов порицава „сомнамбулната статичност на вътрешния драматически живот” в драмата „Зидари” на П. Ю. Тодоров. Вж. П. К. Яв. Две нови български пиеси. – В: Мисъл, XVII (1907), кн. 9–10, с. 736. 20 Вж. В. Миролюбов. � В: �Мисъл�, XII (1902), кн. 9, с. 623�624. 21 Ив. Радославов. Българска литература 1880 – 1930. София.

2007, с. 166.

мистичната забуленост на поетическите му послания, изграждането на езотеричното наречие на символизма в духа на Метерлинк – всичко това е дисквалифицирано посредством категоризирането на Яворов като „българския Некрасов” или като непревъзмогнал се поет декадент. Еднозначно му е отредена пасивната позиция на недостигане, недомогване до истински стойностна поетика: „Символизмът, към който той се приобщаваше по силата на своята „прокълната” натура, му остана чужд в изразните си средства. […] Той не можа да постигне новото, чужд на едно друго самочувство и ето защо творчеството му от последните години, изразено с тези своеобразни изразни средства, носи чертите на един художествен упадък”22. Подобна идеологическа ригидност неизбежно обема в себе си критическите наблюдения и пропозиции на предходниците от „Мисъл”: оценката на Б. Ангелов от 1904 г. за „пасивно-сензитивния тип” Яворов23 бива трансформирана в непоколебимото виждане за елегичния поет, комуто липсва същинска динамика и драматизъм, а следователно и съдбовност; онова, което Андрей Протич през същата година24 оценява като своеобразна черта на Яворовия натюрел – „нагледна, комбинирующа фантазия” – ще бъде принизено от Ив. Радославов във виждането за конкретика и анекдотичност, накърнили истински поетичното, като разбира се, идеологическият буквализъм кулминира в основополагащото разделение между поет (равностойно на безспорна изразна дарба) и художник (законодател на нов поетически език). Тъкмо тази опозиция е фундаментална заемка от кръга „Мисъл”, и то твърде дословна: Ив. Радославов просто преповтаря твърдението за „художника” П. П. Славейков и недостигналия художническото/законодателното измерение на езика Яворов, воден единствено от стремежа да привиди Яворов като епигон на П. П. Славейков, като неиновативен автор, неспособен да прокара собствени поетически пътища25.

3. Декадентската година на списание „Мисъл”. 1905Що се отнася до непровидяното законодателство, би трябвало да се изчете XV-та годишнина на сп. „Мисъл” в нейното единство – като текстови корпус, подчертано белязан от декадентското, редактиран, споен, хомогенизиран от Яворов. Това светогледно-стилово единство е проявено най-силно в публикуваната поезия (на Екатерина Ненчева, Дора Габе, Трифон Кунев, както и на самия Яворов). Стихотворните публикации, начеващи с Яворовата поема „Смъртта” (кн. 2) и приключили със симптоматичния Яворов цикъл от последната книжка, затварят съвършения кръг на декадентско безпролучие и апатична обезсиленост, откъдето единственият излаз е финалният текст апостроф „Ще дойдеш ти”: „Ще дойдеш ти, спасител-ден./ Разметнал пурпур и лъчи,/ към вечността повил очи,/ зора ще зазориш над мен”. Всъщност известно е амбивалентното отношение на Яворов към този стил и светоотношение26, но тъкмо Яворов е поетът, който неизменно парадира с декадентското, и то далеч не само в ретроспективните изказвания относно своя поетологически развой. В този смисъл не е озадачаващо, че поезията на Ек. Ненчева, намерила място по страниците на сп. „Мисъл” през 1905 г., се придържа плътно към изказа на обезволения декадентски субект, който притежава по-скоро мъжки, отколкото женски черти. Неговата специфична моделираност („С последната си мощ/ Едвам влека живота си разбит.../ И мрак е окол мен.../ Тъма е окол мен”27) е до голяма степен зададена, изредактирана, нанесена от Яворов. По такъв начин поезията на Ек. Ненчева (донякъде и тази на Дора Габе28, където все

22 Пак там, с. 170.23 Вж. Б. Ангелов. П. К. Яворов. Стихотворения. – В: Мисъл,

ХIV (1904), кн. 4, с. 476–479.24 Вж. А. Протич. П. К. Яворов. Характеристика. – В: Мисъл,

XIV (1904), кн. 3, с. 300–308.25 Всъщност принизяването на Яворов като епигон, отричането на новаторска мощ у него не е съвсем лишено от основания: нерядко Яворов наистина „епигонства” или дори открито заимства мотиви – от Ц. Церковски, от Ст. Чилингиров, от Тр. Кунев, от Т. Траянов, от М. Метерлинк – но до такава степен умело ги асимилира и у-своява, че прави от епигонството си нещо неподражаемо, неразпознаваемо като заемка. Така се стига до парадокса Б. Ангелов да упреква Ст. Чилингиров – заради стих. „Лист отбрулен” – като непохватен епигон на Яворов, въпреки че в действителност идеята принадлежи на „епигона”. Вж. Б. Ангелов. Лириката ни през 1907. – В: Мисъл, XVII (1907), кн. 9–10, с. 630.26 В писмо до Дора Габе (21 юни 1905) Яворов споделя: „те

проявиха просто гениални способности в перифразата на

чуждото... Парафразьори в съдържанието – а няма да сгреша в

болшинството случаи, ако заменя думата „съдържание” пряко с

думата „мотиви” – те не се оказаха кадърни за самостоятелна

работа и в отношение на формата.” Цит. по П. К. Яворов.

Събрани съчинения. Т. V. С., 1979, с. 134.27 Вж. Ек. Ненчева. Стихове. – В: Мисъл, XV (1905), кн. 1, с. 102.28 Следните стихове на Дора Габе („Но дните се изреждат и съдбата/ се смей над вярата в света...”) могат с основание да бъдат прочетени като отглас от Яворовия фрагмент „Един

пак избликват нотки на жизнерадост) е насподобена с белезите на изменогата и томлението, на безволието и категоричната оттегленост от живота. Разбира се, тук не липсва контрапунктът на „всепобедната младост” (у Тр. Кунев29) или на „любовта-зари” (Ек. Ненчева30) – една контаминация от мотиви, станала възможна благодарение на Яворовите преводи от М. Метерлинк, с които се открива тази годишнина на сп. „Мисъл”. Т.е. по-внимателният изследователски поглед би открил тук стилизация в духа на стихотворните преводи от Метерлинк или стилизация в духа на Яворовата поезия от този период, от тази му характерна творческа фаза, непоказно вписана в това влияние.Естествено, обратните въздействия също не са изключени, дори напротив: именно онова осъзнато повлияване у Яворов, което би могло да се определи като „епигонство” или разгръщането, изчерпването, усложняването на чужди мотиви – може да се долови и в поезията му от тази година. Ако у Тр. Кунев попадаме на не толкова емблематичното „Ще лъхна в твоята душа/ И цъфна ще кокиче белоснежно там/ И модра теменуга”31, у Яворов същата изказова конструкция загубва сантиментално-албумното си звучене и бива отчетливо демонизирана: „Ще дъхна аз и с кървав пламък/ ще пламне тук дърво и камък” („Песен на песента ми”). Днес е познато, всеизвестно, неотразимо въздействащо именно изреченото от Яворов през 1906-а, изписаното в текста му, който ще бъде възприеман, мислен, постулиран не само като Яворов манифест, но и като повратен, преломен пункт за българския символизъм.В действителност отявлено декадентският, монолитен дял от Яворовата поезия, създаденото от поета през 1905-а, бива надхвърлено, надмогнато, преосмислено през следващата година от живота му посредством апоретичната му любовна лирика, в която безпролучният мрак и слепота са пронизани от „зарята-невинност”, от проглеждането за любовта. Т.е. налице е онова спираловидно надскачане на отделните етапи в творчеството му, което учестено разграфява, раздробявайки в малки отрязъци творческия му път, така наречените „самоотречения”, според Пенчо Славейков, или онова, което Вл. Василев отбелязва като диалектически обрати в тази поезия („Тия етапи са непрекъсната верига от зараждания и смърт”32), но не и двуполярното деление, не и рязката граница – представа, зададена от самия Яворов, когато обговаря собствената си поезия в модуса на категоричния жест, на необратимия преход.В публикувания в последната, Х, книжка на „Мисъл” поетически цикъл Яворов отново у-своява и претворява Метерлинк, сега вече поддаден на внушенията от поместената в предходната книжка пиеса „Слепите”33. Всъщност, ако се налага педантично да фиксираме кога за пръв път у Яворов се явява мотивът слепота, то тази поява е преди публикуването на Метерлинковата пиеса – в стихотворението „Може би”: „Аз чакам слънцето и слънчев блясък,/ с очи покрити веч от прах и пясък,/ и сляп отдавна! – може би”34. Малко по-късно обаче, в стихотворението „В тъмнината”, чийто по-сетнешен наслов е „Без път”, мотивът слепота не просто е изведен като ефектна поанта, а е философизиран, положен на гносеологическа основа. Вмъртвено символичният свят на слепите от едноименната пиеса е пренесен в Яворовото стихотворение, като препратките към Метерлинк сякаш умишлено биват откроени, превръщайки се в почти индивидуализирана автопародия: „Не знам аз дали слънцето изгасна,/ не зная дали ослепях: не знам/ света ли е изгинал – и не зная/ самси не съм ли оглушал”35. Вече не става дума за слепота, а за радикално лишаване от сетивност, за постигане на онова характерно състояние на безотносителност спрямо реалността, което непрестанно ще занимава Вл. Василев в интерпретациите му на Яворовата късна поезия. Без преувеличение би могло да се говори за моделиращото въздействие на Метерлинковия драматургичен текст върху поетическото мислене на Яворов: например изключително ярък е паралелът между невиждането недосягане в „Слепите” („Ние никога не сме се видели един друг[...] Напразно си пипаме двете ръце, очите разбират повече от ръцете”36) и Яворовото „Сенки” (1906).От друга страна, антитетичната структура („В тъмнината” – „Ще дойдеш ти”) на този последен за 1905 г. цикъл на Яворов по всяка вероятност наподобява Т.-Траяновия Regina mortua, също така контрастно

след друг те пристигат бледни...” (чието по-късно заглавие е „Дни в нощта”), още повече че двата текста непосредствено съседстват на страниците на „Мисъл”. Вж. Мисъл, XV (1905), кн. 6, с. 306–307; с. 315.29 Вж. Тр. Кунев. Стихове. – В: Мисъл, XV (1905), 3–4, с. 166. 30 Ек. Ненчева. Стихове. – Мисъл, XV (1905), кн. 3, с. 274.31 Вж. Тр. Кунев. Цит. съч., с. 166.32 Вж. Вл. Василев. Яворов. – В: П. К. Яворов. Съчинения. Т. I. С.,

1934, с. 12.33 Вж. М. Метерлинк. Слепите (превод Н. Николаев). – В: Мисъл,

XV (1905), кн. 9, с. 501–518.34 Вж. П. К. Яворов. Стихотворения. – В: Мисъл, XV (1905), кн.

7, с. 399.35 Вж. П. К. Яворов. Стихотворения. – В: Мисъл, XV (1905), кн.

10, с. 574.36 Вж. М. Метерлинк. Слепите (превод – Н. Николаев). – В:

Мисъл, XV (1905), кн. 10, с. 510.

Извън-редният Яворов...от стр. 7

11Литературен вестник 19-25.02.2014

и дневникова фрагментаризация на своя вътрешен свят. В тази си физиономична, стилистично завършена книга (респективно в аналогичния дял от антологията „Подир сенките на облаците”) Яворов изработва (и пародира същевременно) декадентския Аз. Навярно опитът от изграждането на себе си в напрегната антитетичност го навежда на идеята за себенадскачане и полярна огледаност на едното-в-другото, за тяхната несводимост, за несъчетаемостта на отделните елементи в единство. Яворовата антология „Подир сенките на облаците” (1910;1914) със своите отявлено несъпринадлежащи един към друг дялове (или образи на света) – „Антология” – „Безсъници” – „Прозрения” – „Царици на нощта” – помежду които обаче текат невидимите автореминисцентни нишки на рушеното единосъщие, е съвършеното въплъщение на декадентската атомарност, на фрагментната поантовост и изчерпаност, на финала, който отчетливо би могъл да бъде финализиран до безкрай. Естествено, подобно финализиране на микросветовете не е достатъчно за автора Яворов: налице са и неявните прехождания на едното-в-другото и въпреки това именно разединеността е демонстрирана, резкият поврат, преломът в езика и в светонагласите. Т.е. от знаменателния жест на себередактиране, когато отрязва песимистично-резигнативния финал на „Калиопа” (1910), произвеждайки един вариативно-песенен, лекокрил, лековат текст, отдалечавайки го от кошмарната „Нощ” (1901)43, до фино премислените поетологически разграничения в „Подир сенките на облаците” (1910; 1914), всичко това свидетелства за порива да се улови и догони ефимерното, да бъде следван миражът, да се фиксира податливото на разпръсване, дисперсивното. Ако Яворов конструира разбягващи се един от друг, неустойчиви светове и афишира своя лирически субект като оня, който следва, из-следва, губи, по-губва и вечно дири, то „Освободеният човек” (1929) на Т. Траянов е компендиумът на себенамирането, на обузданите противоречия, на разбягвалите се преди поетики, сведени сега до предвидима моностилистика, т.е. монотекстът на Аза, който, надмогнал скверността на физиологичното, своите опустошителни страсти, постулира себе си като еманация на волевия, съзидателен устрем. Без да навлизаме в подробности, тук само ще резюмираме, че Траяновата антология, неговият поетически завет е решителна разправа с отявлените декадентски наноси в творчеството му от периода 1905–1909 г., безостатъчно премахване и заличаване на всичко, което би навело към представата за гибелност, упадъчност, разложение, изнемога, т.е. към онова, което е така непоколебимо откроено в Яворовите цикли „Затмение”, „В тъмнината” (1905), а по-сетне в „Дневник”, „Среднощни видения”, „Падение”, „Писма. Денят на самолъжата” (1906). У този ревизиран, подменен Траянов, който бива охотно цитиран (още от Ив. Радославов и Вл. Василев, които се позовават предимно на публикациите му в „Хиперион” през 20-те години на ХХ в.) и привеждан като противостояние на Яворов, не само усилено е отстранявано декадентското и текстовете са премодулирани в ултимативна, мажорна изстъпленост, но и характерната им преди атомарност, фрагментна поантовост е премахната и заменена от безизразен рефрен. В името на този единен и единствен поетически свят – пречистен чрез огъня, където златото и кристалът работят като белези на проницаемостта, а шеметът обозначава предвидимия възторг от битието и себеопияненията на лирическия субект, здрачно-интериорното бива разтворено към ведрите простори, т.е. бива о-природнено и разомагьосано. Така, приключвайки своята антология с „Пролетни химни” и с еднозначната апология на земното, Траянов сбъдва вещанията на Ив. Радославов и М. Бенароя за възмога и пълнокръвие, за един, общо взето, абстрактно-химнически, бравурно-декларативен, зигфридовски оптимизъм. От този свят, където интимното, съкровеното бива уедрявано в мащабните и не особено затрогващи алегории на „приснодеви” и „пилигрими в черно”, се възцарява именно войнстващото начало, непривлекателната волевост, която просто триумфира, без да споделя, казва и приласкава, пораждайки усещане за емоционална индиферентност. Напълно в духа на изискването за изтрита, очистена анекдотичност и конкретност, за изличена персоналност. И изцяло срещу интериорно-здрачния финал на Яворов (макроцикълът „Царици на нощта”), където еротическото, зноят на сладострастието, неутолимата конкретна, специфична, лична страст

43 В първата книга на поета (П. К. Яворов. Стихотворения. Варна, 1901) двете поеми съжителстват една до друга: „Една нощ” (с. 59–68), съответно „Калиопа” (с. 69–82), докато в преизданието на книгата от 1904 г. са раздалечени, диаметрално различни текстове (точно според тогавашния критическия прочит на Б. Ангелов и А. Страшимиров), което затвърждава предположението, че още в самото начало Яворов изличава издайническите съседства в поетиката си, преобразявайки ги в противопоставени един на друг светове.

тържествуват, макар и в неокласицистичен дух, макар и привидно абстрахирано и обективирано. Всъщност отново е налице един неявен, но пространно разгърнат, богато оркестриран отглас у Яворов от Траяновата поема „Сянката на Salome” (1906)44 – радвала се при появата си на заслужен отзвук и разбира се, невключена сред антологичните текстове в „Освободеният човек” (1929). И все пак между хрипливо-гробовния възглас на Траяновата героиня („Ела!”), отронен от „измъчени гърди”, и Яворовото призоваване („Ела... Вести се равен на Орфея/ с молитвен шепот в здрачна самота” – „Месалина”) отстоянието не е така непреодолимо или поне не е същинско. Със сигурност обаче на Яворов се е удало да закръгли, да постулира своя декадентски почерк, но вече посредством исторически персонификации. И така да въплъти предричанията на своите критици.

5. Извън-редността на Яворов и съзнанието за уклончивостите на литературната историография (Иван Радославов)Всъщност от беглия и огрубен преглед дотук се установи, че Яворов полага неимоверни усилия да се впише във, да се помести в редовете, в очакванията и предусетите на своите тълкуватели. Не заради това да сбъдва критически блянове, нито от склонност към ординерност, а по-скоро за да пародира (а донякъде и за да дискредитира отвътре) онова, което поетически би трябвало да въплъти. Навярно това е и усещането на Ив. Радославов за Яворов: като идеолог на българския символизъм той е едва ли не призван да омаловажи, да лиши от стойност Яворовото поетическо дело, внедрявайки го в своята плътно телеологична, литературноисторическа картина, където Яворовият образ бива преднамерено смален, обезсилен, обеззначен като позиция: „И все пак, когато поискате да намерите мястото му там, където се прави литератур-исторична преценка, там вие виждате как тази голяма фигура постепенно изгубва големите си очертания, за да се прибере в тесните рамки на един по-малък портрет”45. Всъщност Ив. Радославов не само е възсъздател на телеологично завършената картина на българската литература, но още преди да се утвърди като законодател на българския символизъм, докато все още всеотдайно полемизира за неговото утвърждаване, е воден от идеята, че литературната история борави със и се надгражда върху предубеждения, от които произлизат неопровержими тези, необорими догматични твърдения: „Предубеждението, което се беше сложило за него (за Яворов, п. М. Б. Д.) като символист и модернист, щеше да се затвърди по-дълго, ако не беше светнала ярката и могъща звезда на Траянова, ако този последният още преди 17 години не беше хвърлил „Нов ден”46.Ив. Радославов обаче е и идеологът, който спонтанно опровергава идеологическите си предубеждения, т.е. съзнава тяхната фундаментална измамност, което дава немалко основание да го наречем и метаидеологически автор, способен пред величието на таланта да отхвърли бремето на своите презумпции, прозирайки стойността на дадено литературно дело извън, над, въпреки редовете: „В направлението на новоромантизма първенството принадлежи не нему. То е на Пенчо Славейков. За толкова големи поети, какъвто беше Яворов и това е, може би, една трагедия. А може би и не. Защото за тях нищо не значат всички истории и книги, които от книгата на човешкото сърце с много от блестящите си творби няма никога да се изличат”47.

44 Поместена в цикъла „Горящи хоризонти”, публукуван в сп.

„Художник”, I (1905–1906), кн. 19/20, с. 15–16.45 Ив. Радославов. Цит. съч., с. 168.46 Вж. Ив. Радославов. В отговор на няколко недомислия. – В: Е.

Сугарев, Е. Димитрова, Цв. Атанасова. Цит. съч., с. 206.47 Ив. Радославов. Цит. съч., с. 170.

разполовен („Звънлив усмех” – „Нов ден”)37. Идеята за надживяване на декадентския свят, за неговото снемане ще бъде разгърната отново в композицията на книгата „Безсъници” (1907)38. В това именно се съдържа и същностната отлика от Пенчо-Славейковата книга „Сън за щастие”: у Славейков блянът е способ за завръщане към себе си и за носталгично изграждане на Аза, докато „Безсъници”, напротив, е мислена като свят на себеразнищването, на свой ред яростно апострофиран.

4. Разломената литературна идентичност: усвояване на декадентското (Яворов) / справянето с декадентското (Траянов)Неслучайно и в „Безсъници” Яворов ще отреди на стихотворението „Ще дойдеш ти” ключова, финална позиция, която не само полемизира с херметичните светове на себерушене, но и която е съградена като автополемика, като своеобразно снемане на себе си. Тъкмо това стихотворение е цитирано изцяло от Пенчо Славейков в „Българската поезия. II. Сега” (1906)39 като образец на светогледна зрелост и безспорна поетическа дарба. И тъкмо тая творба ще бъде привеждана цялостно като поетически еталон от Ив. Радославов или споменавана от него като успешен пробив изпод „вледеняващата кора на чуждите за него домашни и далечни модерни влияния”, редом с „Нирвана” и „В часа на синята мъгла”40. Дали заради несъмнените й качества, или поради неволната – въпреки очертаното идеологическо отстояние – приемственост между „Мисъл” и „Хиперион”, а може би най-вече заради нейната ударно-вещателна интонираност, така силно напомняща „Нов ден” на Т. Траянов и в действителност отявлено превъзхождаща този текст. Тук, в силно уедрена перспектива, ще нахвърлим наблюденията си над оная размяна на идентичности, или по-точно на коригиране, на премодифициране на собствената поетическа същина – която невидимо е протекла и се е отложила в творческите светове на Яворов и Траянов. Една промяна в поетическото им статукво, сбъдваща критическите въжделения и предвиждания41. В литературната ни история, и в частност в онова, което е утвърдено като история на българския символизъм, е конституирана, в своята почти аксиоматична неотменност, представата за ярка противопоставеност на двете поетики – Яворовата и Траяновата. Една противопоставеност, базирана на континуитета, на идеята за надмогваща приемственост. В този смисъл неочаквано сходни се оказват в посоката си оценките на Вл. Василев42 и на Ив. Радославов. Независимо дали кръстопътието на Яворов е тълкувано в диалектическата му сложност и богатство, или напротив, категорично бива отречено като декадентско, и у двамата критици то е мислено като надскочен етап или поне, както е днес, като съперничещо на Траяновата варварска суровост, нечувствителност, едноизмерност, емоционална абстрахираност. Разбира се, именно идеята за съизмерване на двете поетики, за оттласкването им една от друга в несъвпадането и различието захранва и задвижва спекулативния дебат за първенството в българския символизъм.В случая бихме искали да проясним механизмите в това оттласкване, или как - следвайки определени очаквания на своите пристрастни тълкуватели – Яворов и Траянов наистина успяват да изградят дистанции в еднаквостта, да конструират поетическите си светове като несходни, пределно различни, неидентични. Вече стана дума за афиширания (макар и постскриптум) Яворов преход към декадентството, както и за твърде вероятното усвояване от Яворов на идеята за антитетичност, за донякъде ожесточената, но така продуктивна, толкова семантически богата автополемика (белязала и журналните му цикли от 1906 г. „Среднощни видения”, „Дневник”, „Писма. Денят на самолъжата”). Но не само това: чрез книгата си „Безсъници” Яворов заявява своята склонност към раздробяване, към прекъснатост

37 Цикълът предшества с няколко месеца Яворовия. Вж. Т.

Траянов. Regina mortua. – В: Художник, I, 1905 – 1906, кн. 3/4, с.

16–17. 38 Вж. по-подробно за това Б. Дакова. Яворов. Археология на

автора. С., 2002, с. 76–78.39 Вж. П. П. Славейков. Цит. съч., с. 366.40 Вж. Ив. Радославов. Цит. съч., с. 166.41 Пространно проблемът за поетологическата себеподмяна е засегнат от мен в: B. Dakova. Teodor Trajanov und Pejo Javorov – zwischen Identität und Rivalität oder über die problematischen Grenzen des bulgarischen Symbolismus. – In: B. Dakova, H. Schmidt, G. Tihanov (Hrsg). Zwischen Emanzipation und Selbststigmatisierung. Die Literatur der bulgarischen Moderne im europäischen Kontext. Verlag Otto-Sagner. München, 2013, S. 179–199. Както и в монографията: B. Dakova. Der unanthologische

Trajanov. Die getilgte Dekadenz. Über die Verwandlungen der

poetischen Sprache. Hamburg. 2009, S. 129–184. 42 Вл. Василев. От пет години насам. – В: Вл. Василев. Студии, статии, полемики. С., 1992, с. 40 – 41. Всъщност твърдението на критика, изречено резюминативно през 1928 г. в сп. „Златорог”, за приемственост между Яворов и Траянов на принципа на взаимната им отреченост („духът, загиващ на собствените си барикади” – „революционерството, зад което стои нескрита жаждата му на диктатор”; между „декадента” и „коравата душа на варварин”) е очевидно повлияно, макар и с обратен ценностен знак, от ретроспективните обзирания на българския символизъм, направени от неговия опонент Ив. Радославов на страниците на „Хиперион”.

Сн. Владислав Христов

12 Литературен вестник 19-25.02.2014

Световноизвестният полски писател Станислав Лем (1921-2006) е добре познат на онова поколение български

читатели, което бе свидетел на бума на фантастичната литература у нас през 70-те и 80-те години на XX в.,

благодарение на което можа да се запознае с най-значимите му произведения чрез многобройните техни преводи на

български език. По-младото поколение, на което по-близък е светът на Билбо Бегинс и Хари Потър, отколкото този

на Пиркс и Ийон Тихи, сега има възможност да се срещне с различна, но не по-малко завладяваша литературна

конвенция. На двете групи читатели синът на Станислав Лем - Томаш

Лем - предлага нестандартна среща с великия писател, философ и футуролог – нещо като спомен, нещо като

биография, нещо като нищо на света. Той представя (с много снимки от семейния архив) Лем човека, Лем бащата, Лем твореца, Лем литературната икона в перспективата

на прозаичното ежедневие – най-напред през очите на малкото момче и младежа, за да погледне накрая на всички

събития като зрял мъж със собствена творческа съдба. Резултатът е една уникална книга – Станислав Лем, когото откриваме в нея, е жив човек от плът и кръв, увличащ се от

автомобили, ски и пътешествия; той е любител както на сладкишите, така и на играчките – роботи и електрически

влакчета, сърдечен и лоялен към приятелите си и абсолютно нетърпим към глупостта във всяка нейна форма

и проявление, разсеян в битовите ситуации и нечовешки концентриран, когато работи.

Книгата е наситена със сериозни и забавни случки, насочващи към неговото творчество, сякаш през целия

си живот Станислав Лем е бил събирателно на всички свои герои или обратното - дал е на тях толкова много от себе си, че през канавата на неговия живот непрекъснато

прозира нечие друго, странно лице или фрагмент от приключенията на Пиркс, Тихи, Трурл, Клапауций или

екстравагантните професори край тях. Отношенията в семейството, обзавеждането на поредните домове,

домашните любимци, творческите търсения и житейските перипетии в родината и в емиграция се редуват с описанието на ужким дребни, но всъщност

толкова многозначителни подробности като, да речем, в описа на кабинета на писателя.

Децата на известните люде трудно пишат книги за родителите си. Не е лесно да се запази мярката между

желанието да си максимално искрен и подтика да изкараш баща си по-така. В случая Томаш Лем е намерил златната среда: представеният от него образ на Станислав Лем не

губи от това, че бива свален от пиедестала, както и от това, че тук той е представен и като великия творец,

какъвто го знаем, и като обикновен човек със своите специфични слабости и болежки. Гюстав Флобер бе казал, че не бива да се пипат паметниците, защото позлатата

остава по пръстите. Ако обаче при прочита на тази книга свалим малко от златното покритие по монумента,

наречен Лем, то скъпоценните прашинки няма да се загубят, а със сигурност ще се пренесат в сърцата и ума

ни, давайки ни нов поглед към неговото творчество и отворяйки очите ни за скрити досега прозрения.

ЛИНА ВАСИЛЕВА

Канонът на ЛемКакво правя сега ли? Правя нещо до голяма степен смешно и глупаво: търся съкровища. А именно нося вкъщи заети от библиотеката доста стари книги от разните му там Гавалевичовци, Грушецковци, за които може и да не си чувал, защото освен историците на литуратурата май повечето от тях никой не ги знае.Чета аз тия стари, леко мухлясали книги, любовни романи и прочее, ала да призная съм длъжен, че на съкровища изобщо досега не съм попаднал, дори и на следа от тях, злощастни само драсканици, в своята достопочтеност и простодушието свое адски скучни, не зная дали ще ми достигнат сили, та по-нататък туй гробище с усилията мои некрофилски да скверня, опазил бог! Но както вече сигурно го виждаш, стилът ми някак се просмука с тези вехтории и става старовремски, от XIX век, с патината на провинциална некадърност.Понастоящем никаква творческа наша преса не чета и най-странното е, че липсата й никак не откривам – ни в себе си, нито пък в съзнанието си, в което се очаква да възникват празноти безброй, уж важни поради моята тъй вредна игнорентност. Пописвам също, т.е. разнищвам моите ракети, ей тъй, по задължение и не без отегчение, и друго развлечение хич нямам, не, зле се впрочем, изразих – таз работа, робия съща, не бих нарекъл развлечение. (Из писмо до Славомир Мрожек, 24 ноември 1964)Периодът между разведряването след смъртта на Сталин и антисемитските преследвания през 1968 г. се оказва извънредно плодотворен за баща ми. Той все още не усеща порива за незабавно напускане на Полша като дотолкова нетърпящ отлагане, че да го осъществи – това става едва след въвеждане на военното положение1. В периода на „малката стабилизация” през шейсетте и седемдесетте години на миналия век започват да се появяват книгите, причислявани към Канона на Лем, съвсем зрели освен няколко изключения, които

1 На 13 декември 1980 г. - Б. пр.

се развеждат с класическата научна фантастика (критикувана по-късно във „Фантастика и футурология” и чийто схематизъм бе осмян по разкошен начин в приложения към книгата „Джобен компютър на ужасите в научната фантастика”)2. […]Първата книга, принадлежаща към Канона на Лем, е написаният през 1958 г. роман „Едем”3 – разказ за една поробена цивилизация, чийто език е до

такава степен подчинен на лъжата, че от речниковия му състав са изхвърлени думите, позволяващи да се опише действителността обективно. След това, всъщност всяка поредна година, се появява нов роман: през 1959 г. „Разследване” – криминален роман, но такъв с нарушена конвенция, понеже в него отговора, нееднозначен впрочем, на загадката кой е убиецът дава любимата на баща ми наука – статистиката4. Година по-късно се ражда „Дневник, намерен във ваната”, Кафка, омешан с Гомбрович5, представляващ портрет гротеска на тоталитаризма; през 1961 г. са издадени „Соларис”6 (не се налага да резюмирам съдържанието, нали?) и „Завръщане от звездите”7 – визия на едно общество от бъдещето, в което хората са кастрирани от лошите, животински инстинкти. (Към тази идея в по-сложна форма баща ми се връща по-късно, през осемдесетте години, в „Оглед на място”, при което този път въпросните контролни механизми биват имплантирани в природата на молекулярно ниво, превръщайки се в нещо като фундаментални закони на физиката). След три години се появяват „Приказки на роботите” и причисляваният към т.нар. хард научна фантастика роман „Непобедимият”8, както и Summa technologiae9, размисли за бъдещето на цивилизацията. През 1965 г. излиза също „Кибериада” – творба, която баща ми смяташе за свое най-висше постижение, съдържаща такива бисери като „Змейове на вероятността”. Когато веднъж майка ми го попита, татко отговори, че ако е трябвало да напише само една книга, с която да бъде запомнен, то това би била „Кибериада”.През 1966 г. той издава автобиографичната книга „Високият замък”, а през 1968 г. – моя любим роман „Гласът на Бога”. Откритият случайно неутринен сигнал от звездите става претекст за поставяне на фундаментални въпроси и представяне на света на земната наука отвътре, сякаш разказвачът наистина е американски физик, а не роденият в Лвов и живеещ в краковското полусело10 абсолвент по медицина.

КабинетътВ кабинета на баща ми имаше нещо магично. Всички стени бяха скрити зад рафтове, които се огъваха под тежестта на книгите. Срещу вратата и същевременно в краката на леглото също стоеше библиотека – напреки, тъй като иначе не би се сместила.Шкафът от лявата страна криеше съкровища: там имаше остъклена витрина с напрашени водни чаши и отварачка за минерална вода, с която понякога бивах почерпен. В ъгъла, на шахматната масичка, стоеше глобус, иззад който като седемгодишно гевезе стрелях с огнестрелно оръжие по екипа, заснемащ някакъв документален филм за баща ми, по изричната молба на режисьора впрочем. Екипът, май югославски, подари на татко цигара марихуана. Това изобщо не го впечатли, марихуанената цигара се разпадна след много години от старост. В кабинета на татко имаше и барче, а благодарение на огледалото неговото съдържание (минерална вода, бенедиктинка, кайсиев ликьор) изглеждаше доста по-изобилно. Зад открехващата се напред вратичка се помещаваше склад за халва, марципан, шоколад и други полезни неща като ключове,

2 Gahan Wilson, The Science Fiction Horror Movie Pocket Computer.

- Б. пр.3 Станислам Лем, Едем, превод Огнян Сапарев, Пловдив, 1981.

- Б. пр. 4 По вина на това произведение доста се намъчих в основното

училище, тъй като моите съученици – посредством мен

– отправяха към баща ми забележки от формално естество. По

принцип основателно. - Б. а. 5 Витолд Гомбрович – полски писател (1904–1969). - Б. пр.6 Станислав Лем, Соларис, превод Андреана Радева, София, 1980.

- Б. пр.7 Станислав Лем, Завръщане от звездите, превод Веселин

Маринов, Варна, 1979. - Б. пр.8 Станислав Лем, Непобедимият, превод Боян Биолчев, София,

1969. - Б. пр.9 Станислав Лем, Двете технологии, в: Избрани фантастични

произведения в два тома. Т. I, превод Лина Василева, София,

1988. - Б. пр.10 Има се предвид краковският квартал „Клини”, по онова време

намиращ се извън града. - Б. пр.

винтчета, кламери, стари снимки, пощенски картички, които показваха различни картинки в зависимост от ъгъла на гледане, лупа, марки, телбод, гайки, сачми за окачения на стената въздушен пистолет (пасващи му или не), тел с най-различен диаметър и неизвестно предназначение, перфоратор, магнити, бумеранг, многобройни ножчета, запалки, електрически двигател за шевна машина, химикалки и автоматични писалки – обикновено непишещи. Кулминация на това царство беше колекцията от автомобили и неголемият робот, който започваше да се движи, след като го навиеш с ключе, както и електростатичната машина, снабдена с две солидни лайденски стъкленици, която произвеждаше възхитителни, няколкосантиметрови искри.(...) Разкъсвам се между пишещата машина и великите проекти на сина ми, понеже той е обзет от страст към майсторенето и конкретно – към изработването на различни изобретения, затуй изграждаме, когато можем и не можем, интересни устройства, например сега започваме електрически двигател, основан на старата концепция за бобината, всмукваща желязно ядро, силуетът му е като на старата парна машина на Уат11, с балансьор. Томаш притежава разни неща (машина на Уимшърст, парна машина), но в момента презира всичко, което самият той не е сътворил, и се изискват много старания да не го разочаровам, напр. усъвършенствах се в запояването. (Из писмо до Владислав Капушчински, ноември 1975)Изглежда, татко не е искал да се хвали пред професор Капушчински, че неведнъж се е случвало в свободните му мигове самият той настървено да върти дръжката на с в о я т а машина на Уимшърст. По този начин зареждаше лайденските стъкленици със статично електричество, а след това с огромно удоволствие наблюдаваше прескачащите между електродите искри. Понякога за по-голям ефект слагаше между електродите хартийка или напоен със спирт памук, което при благоприятни обстоятелства, особено при ниска влажност на въздуха, водеше до живописни минипожари. Приятно ми е обаче да прочета, че на седем години съм бил повишен от баща ми до собственик и властелин на електромагнитното царство начело с парната машина, която в отсъствието на татко нямах право дори да доближавам.Машината на Уимшърст наистина беше красива, за жалост през деветдесетте години, тоест след няколко десетки години татково въртене, се скъса задвижващият ремък, а четките се протриха до такава степен, че трудно можеха да произведат искра. Благодарение на това се отвори възможност да направя на татко подарък, който, като един от малкото, го задоволи и зарадва. Докато в магазина за училищни помагала купувах нова, недокосвана от никого машина, поради подозрителността на продавачката, която може би ме взе за терорист, готвещ се да използва зелените ебонитови дискове за мерзки цели, ми хрумна, че очевидно частни лица рядко изпитват непреодолима нужда да притежават електростатични машини. На баща ми обаче – в сравнение с обичайните подаръци за именния му ден, такива като малобройните книги, които не бе успял да прочете или сладкиши и конфитюри за диабетици – този подарък достави истинска радост. Сред другите привидно ненужни джаджи, като пищящия гумен банан например, машината заемаше почетно място в неговия кабинет, затова, когато правех една от версиите за посветен на баща ми уебсайт, използвах именно нея за фон. Мисля, че и в тази си роля машината на Уимшърст се представи забележително. […]

ГоститеПрез кабинета на баща ми са преминали толкова много хора, че опитът да бъде направен списък с фамилиите на всички посетители граничи с опасността той да заприлича на цитат от телефонен указател. В същото време поради мизантропските наклонности на татко приятелският му кръг бе извънредно тесен – татко залагаше на качеството. Затуй и визитите на гостите, които не принадлежаха към най-близките приятели, приличаха на посещения у мъдрец отшелник, който след дълги увещания или пък превзет с щурм, се съгласява да приеме изнурения друмник, понякога идващ от много далеч, да го покани у дома, да го нагости и просветли. Например около година преди въвеждането на военното положение, точно преди Рождество Христово, тоест през период, когато в магазините господстваше пълен хранителен вакуум, пред вратата ни без предизвестие се появи млада австралийка. Нямаше пари за хотел, не говореше полски, знаеше само, че на улица „Нарвик” живее a famous science fiction writer12.Австралийката ни гостува през целия период на празниците, а поради езиковите затруднения не разбрахме как се казва – наричахме я Аделаида, на името на родния й град. Най-голям проблем обаче бяха не езиковите пречки, а изхранването на госта от антиподите. Донякъде помогна предпразничното посещение на Селската Баба с Телешкото, но и така основна празнична атракция си остана солената торта, която в отчаянието си мама спретна от хляб, сардини и сирене. Не знам дали по-късно Аделаида не е описала в австралийския печат полската рибно-сиренова традиция за Бъдни вечер – във всеки случай не можем да изключим напълно появата на такава статия. Откачалките принадлежаха към най-лесните за

11 Джеймс Уат (1736–1819) - шотландски учен и инженер; заради

приноса му към развитието на парната машина на него е

наречена единицата за мощност ват. - Б. пр.12 Известен писател на научна фантастика (англ.). - Б. пр.

Томаш Лем

Из Пререкания на фона на всеобщото привличане

Станислав Лем и синът му Томаш Лем

13Литературен вестник 19-25.02.2014

ВЛАДИМИР КРШИВАНЕК (1951) е поет, литературен историк, критик, университетски

преподавател, професор. Сменил е различни професии: бил е продавач в

антиквариат, учител в основно училище, библиограф в Института за чешка и световна литература,

главен редактор на списание за млади автори „Инициали“ („Iniciály“), главен асистент, доцент

и ръководител на Катедрата по бохемистика в Педагогическия факултет на Карловия университет, научен сътрудник в Института за чешка и световна

литература. Преподавал е творческо писане в Литературната академия (Частно висше училище

„Й. Шкворецки“ в Прага).Кршиванек дебютира като поет в началото на 80-

те години, когато поезията се явява убежище от фалшивите илюзии, но и всепоглъщащо пространство

на самотата и меланхолната самовглъбеност. Красивата тъга е обвеяна в интимното изживяване на чувството за невъзвратимост и невъзможност.

Предлаганите стихове са от подготвяната за печат поетична книга „Странна птица е душата“, която самият автор е съставил специално за българското

издание. В нея той е включил избрани четиристишия от две самостоятелно публикувани книги:

„Тестаменти“ (1999) и „Adieu Paris“ (2013). Книгата ще бъде третото българско издание на поезията на

Владимир Кршиванек след „Тестаменти“ в превод на Жоржета Чолакова и „Есенна сянка на любовта“ в

превод на Димитър Стефанов.

Ж. Ч.

Тестаменти

На пропаст опрени

Гълъбите храним с всичко от което ни болис късчета усмивки със солта на делничните дниза да стигнем слепешком опрени на не знам какводо съдбовната ни среща с гълъбовото гнездо

Еньовденска нощ

Няма вече чудеса а само мракмрак от пломби на звезди надупченна кого ще изповядаш своя страхкой ще го изтрие със целувка

Музика сред руини

Капеланът полудя и храмът грохнапесента боли снежи в самия органчавки с крясъка си мрака обкръжихасред отломъци от сън пристъпваш тихо

В този дом

Този дом е без прозорци тук живеем тайнонищо няма в нас да трепне няма да засветипаяци отчаяни предат влакна безкрайни

словото е дом на битието

Думи

Монетите на думите са тъй охлузенипо-тънки са от лист на диви розиа диви ли са значи че са думи

със стих плати Харон да те превози

И към нас

И думите към нас са все по-строгии все по-близка гробищната ямапокойниците без родина могатала родина без гробове няма

Как боли снегът

Пред заложната къща на моето тяломе напусна душата тъй чиста и бялаи защо ли в стиха ми днес сняг заваляот крилата на ангел одрани пера

Ти който тук ще дойдеш

Ти който тук ще дойдеш нежност донесидай смисъл на разсечените ни оковикопнежа чуй и пепелта в пръстта върни

да могат да издъхнат мъртвите свободно

Adieu Paris

!Ние сме тъма, която сутрин се разсипваи разбулва само голата стена.А опреш ли се на нещо, в миг напипвашбелезникавата пеперуда на смъртта.

!Сена като непозната женас гребени от мостове косите си сресва:вълна след вълна – глъбинаот наслада и тайнство, от страст и от прелест.

!Каква синева! Неподвижни сред нея са водните лилии – устни на мъртви души,умоляващи тялотои сърцето, което крещи.

!Порив на вятър в Канал Сен Мартен.Тухлен зид. Слънце. И кестен в зелено... Боже мой, ще се завърнеш ли в мен,само белег останах в сърцето ранено!

!Ще дойде миг и всичко ще ти се отнеме,и прелестта на думите, и любовта.Ще станеш камък, който в себе си ще стене,ала ще гледа хладно на света.

!Седим като двама бездомни край Сена.Животът нехайно край нас отминава.Реката е мръсна. Скръбта ще удавимвъв вино, във евтино вино червено.

!По клонките плод на лигуструм.Разплакан е сякаш пейзажът.Берем от следите си устремкакто слепецът слънца от витража.

!До дъно ще изпием всичките наслади.И всичките тъги, коктейлите от радост,от спомени и болка. Сладострастно питие.

В трепанирания череп на Аполинер.

Преведе от чешки ЖОРЖЕТА ЧОЛАКОВА

Владимир Кршиванек

класифициране гости. За да не бъда упрекнат, че използвам пейоративно определение, пояснявам, че си служа с цитат – сред десетките папки с кореспонденция на баща ми имаше една извънредно дебела, която бе класифицирана именно така. Може би щях да напиша нещо, а не да се туткам половин година с едно малко томче, както в момента, понеже самата кореспонденция изяжда половината ми живот. Помисли си само, разни юначаги от цял свят ми изпращат идеите си да съм ги оценял; някакъв негър от САЩ ми прати роман, честна дума, ръкопис с тегло 4,2 кг, а през март някакъв немец от ГДР искаше да рецензирам неговата Творба (днес пристигна официално напомняне, че не съм му отговорил), пък някакъв си Сульо или Пульо идва и ми вади душата, щото пишел Историята на Своя Род, и още маса откачалки, на които им се струва, че Космическите Цивилизации им шепнат нощем нещо в ухото, та затова те веднага – хоп! при Лем! (из писмо до Александер Шчибор-Рилски, май 1976)По принцип откачалките най-напред установяваха епистоларен контакт. В своите писма те описваха изобретенията си подробно, понякога на няколко десетки страници; случваше се да обсъждат в отчаянието си заговорите на тъмните сили, които пречат на плановата социалистическа икономика да изгради новаторска космическа станция, Капаните за Извънземни, циклотрона на екватора, Предприятието за Производство на Перпетуум Мобиле и други полезни неща.Баща ми, не можейки да се възпре – колкото и благороден да бе този порив – да дава добри съвети на ближните си, понякога прибързано отговаряше на някои от тези писма, а после бе безкрайно удивен, когато на другия ден въпросният изобретател цъфваше на вратата му. Хубаво, ако не носеше голям пакет със загъната във вестник, собственоръчно изработена, но тревожно солидна томахавка. За „първи контакт” с неканените гости, независимо от тяхното въоръжение, обикновено биваше изпращана майка ми, ала въпреки нейните усилни дипломатически старания тези визити не винаги завършваха добре, тъй като споменатите гости бяха изключително емоционални. Характерологични портрети на някои от тези лица може да бъдат открити в творбите, представящи гостите на професор Тарантога13. Възприемането на явлението, каквото беше моят баща, от страна на хората, влизащи в близки професионални контакти с него, тоест журналисти, издатели, фотографи и филмови екипи, винаги будеше у мен смес от удивление и весело настроение, въпреки че – без съмнение – поведението на татко бе далеч от законите на етикецията. Някои от постъпките му смятам за обосновани, както тогава, когато той взел направо от печатницата някаква книга и от съдържанието се убедил, че заглавието на неговия разказ за изкуствено създадените, подобни на бактерии организми, които подлагат материята на анихилация – „Тъмнина и песен”, редакцията е променила творчески на „Тъмнина и плесен”. От разказите на някои хора следва, че срещата им с Лем била стресиращо преживяване поради изпълнената с достойнство атмосфера, подплатена с нервността на домакина. При посещението на непознати хора у татко първа цигулка свиреше неговата привидна недостъпност и строгост. Особен уплах предизвикваше критиката на въпросите, които журналистите му задаваха. Ако според баща ми засегнатата тема беше маловажна, той, без да му цепи басма, заявяваше това на събеседника си, а после сам задаваше въпроса, който – по негово мнение – при дадените обстоятелства би трябвало да му бъде зададен, след което незабавно пристъпваше към възможно най-изчерпателния отговор. Понякога между другото вметваше, че един толкова изчерпателен отговор просто си проси заплащането и че в най-близко бъдеще той ще си поръча съответен, завинтващ се към масата таксометър: татко ще говори, а устройството ще тиктака, отмервайки хонорара. Тормозеше своите гости и със своята безжалостна взискателност по отношение на дадените обещания. Филмовия екип, който бе обещал да разположи апаратурата си за двайсет минути, той заплаши да изхвърли от къщи, ако не спази срока; същата съдба очакваше и вцепенения от страх фотограф, обещал да направи за половин час портретна снимка. Това изхвърляне или избутване по стълбите имаше, не ще и дума, условен и алегоричен характер; в устата на ядосания мой баща обаче прибързано изречените слова имаха мощ, за която той не си даваше сметка. […]Антипатиите и повече или по-малко основателните претенции към критици, публицисти, журналисти и рецензенти водеха до прекъсване на отношенията, понякога за дълги години – в ущърб и на двете страни, при което поне някои от тези разлъки след време се оказваха недоразумение.Тактът и доброто възпитание на събеседниците на татко (които най-често представляваха човешки материал от най-висша проба) са причината да не се запазят писмени документи за тези конфликти, макар че на срещата по повод първата годишнина от смъртта на баща ми някои от дошлите се отдадоха на спомени, говорейки за тях прочувствено и може би дори с умиление.

Преведе от полски ЛИНА ВАСИЛЕВА

„Пререкания на фона на всеобщото привличане” ще бъде издадена на български от изд. „Фараго” през март 2014 г.

13 Вж. Станислав Лем. Звездни дневници, превод Лина Василева,

Варна, 1984. - Б. пр.

Сн. Владислав Христов

14Литературен вестник 19-25.02.2014

Едит Уортън

„Непредвиден проблем. Моля, не идвай преди тринадесети. Ана.“През целия път от Чаринг Крос до Дувър влакът беше набивал думите от телеграмата в ушите на Джордж Дароу, отеквайки с всеки нюанс на иронията в баналните срички на текста: изтрещяваше ги като пушечен залп и ги оставяше бавно и хладно да капят една по една в мозъка му, или ги тръсваше, мяташе и разместваше като заровете в някаква игра на боговете на злата умисъл; а сега, когато той излезе от купето си на пристана и застана обърнат с лице към бруления от вятъра перон и бурното море отвъд него, думите се нахвърлиха върху него сякаш откъм гребена на вълните и го терзаеха и ослепяваха настървено с нови подигравки.„Непредвиден проблем. Моля, не идвай преди тринадесети. Ана.“Тя го беше отблъснала в последния момент, и то за втори път: беше го отблъснала с цялото си сладко благоразумие и с един от обичайните си „уместни“ доводи – той беше сигурен, че този довод, също както и другият (посещението на вдовицата на чичото на съпруга й), нямаше как да не е „уместен“! Ала точно тази нейна увереност го караше да се чувства като попарен. Обстоятелството, че тя можеше толкова благоразумно да се разпорежда с техния случай, хвърляше иронична светлина върху впечатлението, че тя е вложила някаква изключителна сърдечност, когато го поздрави след раздялата им от дванадесет години.Двамата отново се бяха намерили – в Лондон, близо три месеца по-рано, по време на официална вечеря в американското посолство, и когато тя го беше зърнала, усмивката й бе цъфнала като алена роза върху траурната й вдовишка рокля. Той все още усещаше внезапния трепет, който беше изпитал, когато забеляза неочаквано лицето й сред стереотипните физиономии на гостите за вечеря в светския сезон, с тъмната й коса, събрана над печалните й очи – очи, в които той беше разпознал и най-дребната извивчица и сянка, така, както след половин век живот можеше да разпознае подробностите на стаята, в която си бе играл като дете. И докато тя стоеше пред него, откроявайки се сред наперената, звездна тълпа, стройна, самотна, различна, както я бе възприел, в мига, в който погледите им се срещнаха, той също така рязко се дистанцира от всичко заради нея. Това и още много друго беше казано от усмивката й – той каза не само: „Спомням си“, но: „Спомням си точно това, което ти си спомняш“, почти така всъщност, сякаш нейната памет беше помогнала на неговата, а погледът й бе върнал обратно утринната свежест на отново преживения миг. Безспорно, когато разстроената съпруга на посланика – надавайки вик: „Нали познавате госпожа Лийт? Това е чудесно, защото генерал Фарнъм ме подведе“, – им бе дала знак да се включат заедно в церемониалния марш към трапезарията, Дароу беше доловил как ръката му беше леко стисната, едва доловим натиск, който обаче безпогрешно бе подчертал възклицанието: „Нали е чудесно?... В Лондон… в разгара на сезона… сред тълпата?“При повечето жени това беше съвсем недостатъчно, но при госпожа Лийт то беше знак за нейния сан, който всяко нейно движение и всяка изречена сричка потвърждаваха. Дори някога, когато беше едно сериозно момиче със замислени очи, тя рядко го бе погалвала леко без нужда и Дароу, при повторната им среща тутакси бе усетил в какъв още по-фин и надежден инструмент за изразяване на чувства се бе превърнала.Вечерта, която прекараха заедно, представляваше едно трайно потвърждение на това усещане. Тя беше разговаряла с него свенливо, ала все пак открито за всичко, което й се бе случило през годините, през които по такъв странен начин двамата не бяха успели да се видят. Беше му разказала за брака си с Фрейзър Лийт и за живота си след това във Франция, където майката на съпруга й, останала вдовица на млади години, се

беше омъжила повторно за маркиз дьо Шантел и където, отчасти като последствие от този втори брак синът се беше установил за постоянно. Освен това му беше разказала с истински страстно чувство за малкото си момиченце, Ефи, което сега бе станало на девет години, а също така и почти също толкова прочувствено, за Оуен Лийт, очарователния млад доведен син, който след смъртта на съпруга й беше останал на нейните грижи…Един носач се спъна в багажа на Дароу и го накара да осъзнае обстоятелството, че продължава да прегражда движението по перона, не по-малко инертен и създаващ пречки от багажа си.– Ще преминавате ли през Ламанша, сър?Дали щеше да преминава през Ламанша? Всъщност не знаеше, но понеже не усети съпротивата на друг порив, последва носача до товарния вагон, посочи му своите куфари и се обърна, за да ги последва по мостчето. Когато свирепият вятър го блъсна, издигайки една прозрачна стена срещу усилията му, той отново почувства как случаят му е предмет на насмешки.– Гадно време за преминаване на Ламанша – подхвърли, обръщайки се назад към него носачът, докато двамата обхождаха тясната пътечка до пристана. Гадно наистина – за щастие обаче, както се оказа, нямаше абсолютно никаква причина Дароу да предприема това пътуване. Докато напредваше, следвайки багажа си, мислите му пак се плъзнаха в стария си улей. Един или два пъти му се бе случило да се натъкне на мъжа, който Ана Съмърс беше предпочела пред него, и откакто отново я беше срещнал, упражняваше въображението си, опитвайки се да си представи какво ли е представлявал брачният й живот. Съпругът й му беше направил впечатление с това, че е типичен представител на онзи вид американци, за които човек не можеше добре да разбере дали живееха в Европа, за да овладяват изкуството, или овладяваха изкуството като претекст, за да живеят в Европа. Изкуството, с което господин Лийт се занимаваше, беше акварелната живопис, ала той го упражняваше потайно, почти скришом, с надменността на един светски мъж към всичко, което е на границата на професията, докато се отдаваше много по-открито и с някаква религиозна сериозност на колекционирането на лакирани табакерки за енфие. Беше рус, добре облечен, физически се отличаваше от останалите, което произтичаше от обстоятелството, че имаше изправена фигура, тънък нос, както и на навика да си придава вид на леко отвратен от всичко – та кой ли не би се чувствал така в един свят, в който автентичните табакерки за енфие с всеки ден ставаха по-трудни за намиране, а пазарът беше наводнен със скандални фалшификати?Дароу често се бе питал какви възможности би могло да има за общуване между господин Лийт и съпругата му. Сега беше стигнал до заключението, че най-вероятно такива изобщо не бе имало. От думите на госпожа Лийт по никакъв начин не се разбираше дали съпругът й бе успял да оправдае нейния избор – самият факт, че премълчаваше, я издаваше. Тя говореше за него с някаква безлична сериозност, сякаш той беше герой от роман или някаква историческа фигура, а и това, което казваше, звучеше така, сякаш беше заучено наизуст и тя леко бе изгубила интерес от повторенията. Това обстоятелство извънредно много засилваше впечатлението на Дароу, че неговата среща с нея беше заличила годините преди това. Тя, която винаги е била толкова загадъчна и недостъпна, внезапно беше станала общителна и любезна – беше разтворила портите на миналото си и тактично му беше позволила да стигне до свои собствени заключения. В резултат той се беше сбогувал с нея с усещането, че е бил набелязан и облагодетелстван, че е човек, на когото тя е поверила нещо ценно, което да пази. Радостта си от срещата им, точно с това го беше дарила и най-искрено му бе предоставила възможността да прави с него каквото си ще – тази искреност на жеста й удвояваше красотата на нейния дар.

Преведе от английски ЙОРДАН КОСТУРКОВ

Точно преди двадесет години, през 1994 г., българските читатели откриха шедьовъра на Едит Уортън „Невинни години“, преведен от Марина Кънева и издаден от „Отечество“. Поводът за тази инициатива най-вероятно е огромният успех на филмовата версия на романа, режисирана от Мартин Скорсезе, вероятно най-качествената драматургия, по която той работи, с плеяда бляскави холивудски звезди – Даниел Дей Луис, Уинона Райдър, Мишел Пфайфър, Джералдин Чаплин, Джоан Удуърд, но така също и с камео появи – на Клер Блум, на самия Скорсезе, на бащата и майката на режисьора, на сестрата на Даниел Дей Луис и др. Филмът, освен че представляваше автономен художествен факт, изигра ролята да „върне“ сред читателите от края на ХХ в. една от големите американски романистки, изпаднала в незаслужена забрава. Дванадесетият роман на Уортън е филмиран два пъти преди това – през 1924 и 1934 г. а, създадени са филми и по редица други творби на писателката („Къщата на радостта“ – също три пъти, „Итън Фром“ – два пъти, „Рифът“ и пр.). За съвременния български читател всъщност прожекцията на „Невинни години“ беше действително „официалното“ откриване на Едит Уортън, за съжаление – в това число и на почитателите на Уортън, активни в мрежите и форумите днес, то не беше последвано нито от излъчването на други и по-нови филми по нейни творби, нито от нови преводи.В България обаче Едит Уортън реално присъства от доста по-рано, защото още приживе на авторката, през 1927 г. а, печатница „Съгласие“ публикува превода на „В блаженото време на невинността“ – седем години след издаването на шедьовъра й в САЩ, когато авторката е на върха на славата си. Всъщност издателят е Георги Д. Юруков, а томът е включен в основаната от сестра му София Юрукова библиотека (фактически издателство) „Мозайка от знаменити съвременни романи“ (книга седма/осма (?), април, 1927 година). Преводач е именитата наша преводачка Живка Драгнева (вж. повече за нея в „Литературен вестник“, с. 10-11, бр. 5, год. 22, 6-12 февруари 2013). Името на авторката е предадено съгласно правописа и принципите на транскрибиране, по-скоро транслитериране, от епохата като „Едитъ Хуартонъ“, заглавието (в английския оригинал Age of Innocence) е изтълкувано описателно. Д-р Драгнева e написала и кратък предговор – една българска традиция, особено ефективна и поддържана с различни цели до 1989 г., за съжаление днес изоставена. Предговорът е информативен и образователен, точен, а в литературнокритически план конкретно визира връзката на романите на Уортън с творческия метод на нейния близък приятел Хенри Джеймс, непознат дотогава, а и по-късно до седемдесетте години у нас, и описан от Драгнева като последовател на „Флоберъ, Балзакъ, Мопасанъ, и преди всичко на Тургеневъ“. Краткият анализ на творчеството на Едит Уортън в този предговор е сред най-пълното и вярно представяне на авторката у нас досега. В списъка си на най-известните произведения на американската романистка д-р Драгнева споменава бегло „Етонъ Фромъ“, без да се спира на характерните особености на този толкова различен и необикновен кратък роман на Едит Уортън, издаден през 1911 г., трудно приет от критиката в началото на века, днес определено четен като експериментален, като значима творба на американския „домашен“ литературен модернизъм.Както споменахме, и по този къс роман са снимани две филмови адаптации: телевизионната от 1960 г. представлява епизод от своеобразна телевизионна серия, и версията от 1993 г. – пълнометражен игрален филм с Лиъм Нийсън (който вече снима прочутите си роли, като през същата година играе и в „Списъкът на Шиндлер“), Джоан Алън и съвсем младата тогава Патриша Аркет, реализиран от режисьора Джон Мадън („Влюбеният Шекспир“, но така също телевизионните серии за Шерлок Холмс (с Джереми Брет) и инспектор Морз, „Мандолината на капитан Корели“ по романа на Луи де Берниер и пр.). Нов превод на „Итън Фром“ беше публикуван в книжка четвърта на списание „Съвременник“ за 2013 г., но междувременно се установи, че четиринадесет години след като д-р Драгнева споменава заглавието, романът е бил преведен и издаден в България през 1941 г. – „скрит“ под заглавието „В снега“ [в оригинала „Въ снѣга“]. Между „В блаженото време на невинността“ и „В снега“ има ясна приемственост, като това дори е указано с препратка към изданието от 1927 г. Романът е „безплатна награда [премия за абонати] за ХХХIII годишнина на „Мозайка отъ знаменити съвременни романи“, адресът на издателството е вече променен от „улица Бѣлчевъ, № 29“ на „бул. Фердинандъ, № 36“, печатницата е „Гладстонъ“. Изписването на името на авторката е запазено като „Едита Хуартонъ“, а преводач е съпругата на Георги Юруков – Мария Сеизова-Юрукова. В българските библиотеки романът неудачно е подвързан в един том с друга премия на издателството – „Три години“ (?) на А. П. Чехов, което е друга причина, освен обстоятелството, че изданието е „премия“, за българската „забрава“ на авторката и за неведението за съществуването на превода.През последните две десетилетия по света творчеството на Едит Уортън активно се преиздава, превежда и анализира, а това се отнася и до романистиката на редица нейни съвременнички като Уила Катър, Елън Глазгоу, Джуна Барнс, Евелин Скот и много други, поколението от 20-те и 40-те години, чиято литературна забрава и възкресение е един от най-интересните проблеми за изследване от американистиката. Новият интерес на българските читатели и специалисти към тяхното преоткриване поставя и по-общи проблеми за прочита на наследството, в това число на родната литература, за литературната канонизация (а също беатификация и деификация), но и за литературното damnatio

memoriae.

ЙОРДАН КОСТУРКОВ

Бележки за наследството

на Едит Уортън и някои

проблеми на рецепцията

Из Рифът Сн. В

ладисл

ав Х

рист

ов

15Литературен вестник 19-25.02.2014

„Разполовеният виконт” (1952) е първата приказна новела от цикъла на Итало Калвино „Нашите предци”.

За разлика от другите две, „Баронът по дърветата” (1957) и „Несъществуващият рицар” (1959), тя не е излизала на български до момента – в томче, което

издателство „Колибри” предвижда за началото на март 2014 г., трилогията „Нашите предци” най-сетне ще бъде публикувана в цялостен вид в България. Тук представяме втора глава и част от осма на „Разполовеният виконт”,

от които става ясен замисълът на новелата, формулиран от Калвино по следния начин: „...постарах се да измисля

добре издържана история със симетрия и ритъм на приключенски разказ и същевременно на балет. Стори ми

се, че начинът да откроя най-ясно разликата между двете половини [на разкъсания във войната с турците виконт], е

едната да направя лоша, а другата – добра. Постройката на цялото повествование почива върху контрастите, по тази

причина – и върху изненадите. Най-голямата е вместо целия виконт в родното му място да се завърне първо жестоката

му половина; откриването в по-късен момент и на друг, мекушав до крайност виконт е следващият сюрприз; а обстоятелството, че и добрата, и лошата половина са еднакво непоносими, придава комизъм на историята”.

Н. М.

IIБитката започнала точно в десет сутринта. От висотата на седлото си лейтенант Медардо наблюдавал протежението на християнския строй, готов за атака, и подлагал лицето си на

вятъра на Бохемия, който носел ухание на плява като от прашен харман.– Не, не се обръщайте назад, господарю – възкликнал Курцио, който, вече с чин сержант, стоял редом. И за да оправдае резкия си тон, тихо добавил: – Казват, че носи лош късмет преди сражение.Истината е, че той не искал виконтът да падне духом, ако види, че християнската войска се състои почти изцяло в тази разгърната предна линия, а в резерв чакат едва някой и друг отряд пешаци, които с мъка се държат на крака.Ала вуйчо гледал надалеч, към облака, дето се задавал откъм хоризонта, и си мислел: „Ето, този облак са турците, истинските турци... хората наоколо, дето плюят тютюн, са старите воини на християнството... тръбата, която звучи в момента, е за настъпление, първото настъпление в живота ми... а този тътен и разтрисането, метеоритът, който се забива в земята под изпълнените с лениво отегчение погледи на ветераните и на конете, е гюле, първото вражеско гюле по пътя ми. Не дай си боже да дойде ден, в който да съзная: А това е последното!”Изведнъж се оказал в галоп през равнината с гола сабя в ръка и очи, вперени в имперското знаме, което потъвало и изплувало сред пушеците, докато християнските оръдейни залпове пълнели небето над главата му, а вражеските вече отваряли пробойни в християнския фронт и вдигали неочаквани чадъри от пръст. В главата му се въртяло: „Сега ще видя турците! Сега ще видя турците!” Хората най обичат да си имат врагове и в някой миг лично да се уверят такива ли са, каквито са си ги представяли.Е, Медардо видял турците. Двама се носели право към него. Със старателно зачулени коне, малки кръгли щитове от гьон, одежди на черни и шафранени ивици. Тюрбаните, лицата в цвят охра и мустаците им били досущ като на оня от Тералба, комуто викали Микеле Турчина. Единият от двамата умрял, другият убил другиго. Но след тях идели незнайно колко още и схватката станала ръкопашна. Където двама турци, там и двеста – те също били военни и тези дрехи им се зачислявали по армейска линия, а лицата им били обветрени и упорити като на който и да е селянин от което и да е място. Медардо, ако било за едното виждане, вече ги бил видял, та можело да се върне при нас в Тералба навреме за прелета на пъдпъдъците. Да, но нали се бил присъединил към императорското войнство, за да ги громи. Така че препускал нататък и отбягвал ударите на ятаганите, докато не попаднал на един дребен турчин пешак и не го убил. Като схванал как се прави, тръгнал да търси някой едър и на кон, ала сбъркал. Защото най-пакостни всъщност били дребосъците. Завирали се под конете с онези ми ти ятагани и ги разпаряли.Жребецът на Медардо се заковал на място.– Какво правиш? – възкликнал виконтът.Курцио долетял и посочил надолу:– Вижте там.Вътрешностите на клетото животно се били провлекли по земята. То извило очи към стопанина си, после протегнало врат към карантиите си, сякаш ще зоба от тях. Но това бил само опит за героизъм: конят се строполил и умрял. Медардо от Тералба останал спешèн.– Вземете моя, лейтенанте – казал Курцио, но не успял да го обуздае, защото в същия миг бил свален от седлото от турска стрела, и конят избягал.– Курцио! – викнал виконтът и се надвесил над стенещия на земята свой оръженосец.– Не ме мислете мене, господарю – промълвил човекът. – Дано в болницата е останала ракия. Пада се по канче на ранен...Вуйчо ми Медардо се хвърлил в гмежта. Изходът от битката изглеждал непредвидим. Във всеобщата бъркотия християните сякаш взимали превес. Поне били пробили редиците на турците и били обкръжили някои от позициите им. Вуйчо, заедно с други смелчаци, стигнал

досами вражеските батареи, а турците ги местели, за да държат християните под непрестанен огън. Двама турски артилеристи тъкмо извъртали оръдието на колела. Каквито били бавни, брадати и загърнати в кафтани до петите, приличали на звездобройци. Вуйчо рекъл:– Сега ще ида и ще им дам да се разберат.Бил надъхан и неопитен, та не знаел, че до оръдията човек трябва да се доближава само странично или изотзад. Изскочил точно на устата на топа с размахана сабя, убеден, че ще вземе ума на двамата звездобройци. Само дето те му пуснали един залп право в гърдите. И Медардо от Тералба хвръкнал във въздуха.

Надвечер, когато сраженията се преустановявали, две талиги минавали по бойното поле да събират телата на християните. Едната била за ранените, другата – за убитите. Първото отсяване ставало на самото поле.– Тоя е за мене, оня е за тебе.Ако някой давал вид, че може да се оборави, го качвали в талигата на ранените; по-едрите и по-дребните късове събирали на колата на мъртвите, за да ги опеят и погребат; в случай обаче че трупът дори не приличал на такъв, го оставяли за храна на щъркелите. Ала в онези дни на все по-големи човешки загуби било спуснато нареждане талигата на ранените да наблегне на товара си. Затова разкъсаният Медардо бил отчетен за ранен и откаран от въпросната талига.Второто отсяване се извършвало в болницата. След битка лазаретът представлявал по-жестока гледка и от бранното поле. На земята се простирал дълъг низ от носилки с нещастници, а наоколо вилнеели лекарите, които при всяко разминаване си измъквали от ръцете я щипци, я триони, я игли, я ампутирани крайници, я кълбета хирургически конци. Мъртвец по мъртвец, те правели всичко възможно да върнат към живот и последния труп. Къде режели, къде шиели, къде запушвали пробойни; обръщали жилите като ръкавици и ги връщали по местата им с повече конци, отколкото кръв в тях, но закърпени и непропускливи. Когато някой пациент предавал богу дух, всичко читаво по него влизало в употреба за привеждането в цялост на другиго и тъй нататък. Нещото, което създавало най-много трудности, били червата – веднъж разплетени, нямало начин да се приберат обратно.Като му дръпнали чаршафа, тялото на виконта се оказало ужасно осакатено. Липсвали едната ръка и единият крак, но не само – нямало ги и частта от гръдния кош и корема, които се падали между тези ръка и крак, разнесени в дреб от топовния изстрел в упор. От главата оставали едно око, едно ухо, една буза, половин нос, половин уста, половин брадичка и половин чело: от другия дял на главата всичко било на каша. С две думи: от Медардо оцеляла едната половина, дясната, но тя пък била идеално запазена, дори без драскотина, като изключим огромната язва, която заместила взривената лява половина. Лекарите ахнали от задоволство:– Бре че хубав случай!Ако не издъхнел междувременно, можело даже да опитат да го спасят. И всички се скупчили около него, докато горкичките войници с по една стрела в ръката гноясвали и умирали. Шили, наставяли, мазали, Господ знае какво още правили. Важното е, че на следващата сутрин вуйчо ми отворил единственото си око и половината си уста, шавнал с единствената си ноздра и задишал. Жилавият му тералбийски сой устоял. И сега той бил жив и преполовен.

VIII Откак се разчу, че се е прибрала втората половина на виконта, толкова добра, колкото лоша е първата, животът в Тералба много се промени.

Сутрин придружавах доктор Трелони в обиколката му по домовете на болните – той постепенно се върна към заниманията си с медицина и откри от колко болежки страдат моите земляци, чието здраве продължителните недоимъци подкопаваха от поколения; болежки, които никога по-рано не бяха лекувани.Вървяхме по друмищата и попадахме на следи от миналия преди нас мой вуйчо. Добрия имам предвид – той всяка сутрин също правеше обход, при това не само на болните, но и на бедните, на грохналите, на всички нуждаещи се от помощ.В градината на Бачича зрелите плодове на нара бяха превързани с парцалчета. Досетихме се, че Бачича има зъбобол. Вуйчо ми бе превързал наровете както за да не се разпукнат и разсипят, докато болежката пречи на стопанина им да излезе и да ги обере, така и за да остави знак на доктор Трелони да мине да прегледа болния и да си носи клещи.На верандата на кмета Чеко стърчеше един кекав слънчоглед, който така и не успяваше да цъфне. Една сутрин намерихме три кокошки вързани до него, на перилото – кълвяха зърно, та пушек се вдигаше, и ръсеха бели курешки в саксията на слънчогледа. Разбрахме, че кмета вероятно го е хванало рядкото щастие. Вуйчо бе вързал кокошките, за да натори слънчогледа, но и за да предупреди доктор Трелони за спешния случай.На стълбището на старата Джиромина видяхме редичка охлюви, които пълзяха нагоре към вратата – от едрите екземпляри, дето стават за варене. Вуйчо ги беше донесъл от гората, от една страна, като подарък за Джиромина, от друга – като намек за нас, че сърдечната слабост на клетата старица се е влошила, та докторът да влезе полечка, за да не я изплаши.Добрият Медардо прибягваше до тези форми на общуване

заради болните – да не ги стресне, ако направо привика доктора да ги спасява, но и заради самия Трелони – да може веднага, още преди да е престъпил прага, да добие идея за какво става въпрос и да надвие съпротивите си пред влизането в чужди къщи и доближаването до пациенти, на които не знае какво им има.По някое време в долината се вдигаше тревога:– Гадника! Иде Гадника!Значи, задаваше се злотворната половина на вуйчо ми и някой я беше зърнал да язди из околностите. Тогава всичко живо хукваше да се крие – първи доктор Трелони с мен подире.Минавахме пред дома на Джиромина и по стълбите виждахме редичка от смачкани охлюви, ивица слуз и парчета черупка.– Бил е тука! Беж да ни няма!На верандата на кмета Чеко кокошките бяха завързани за лесата, на която се сушаха доматите, и осираха цялата тая благодат.– Беж!В градината на Бачича наровете бяха до последния разбити по земята, а от клоните висяха клуповете на опразнелите парцалчета.– Беж!

И така, между милосърдието и мракобесието, вървеше животът ни. На Добряка (както наричаха лявата половина на вуйчо ми, в отличие от Гадника, който беше дясната) му излезе име на светец. Недъгавите, бедните, измамените жени, всички, дето нещо ги гнетеше, тичаха при него. Той можеше да се възползва от това и да заеме виконтското място. Ала Добряка продължаваше да живее като скитник, да обикаля полузагърнат в продраната си черна пелерина, облегнат на патерицата, със замрежвания сто пъти синьо-бял чорап, и да върши добрини не само на всички желаещи, но и на хората, които го отпращаха с грубост. И нямаше случай овца да си счупи крака в урвата, пияница да извади нож в кръчмата, вероломна съпруга да тръгне нощем по любов, без Добряка да се яви като гръм от ясно небе с кротката си усмивка, черен и сух, да помага, да съветва, да предотвратява насилия и грехове.Памела още живееше в гората. Беше си направила люлка между два бора, после втора, по-издръжлива, за козата и трета, по-лекичка, за патицата и с часове се люлееше насам-натам заедно със своите животни. Но по някое време, куцук-куцук измежду дърветата, пристигаше Добряка с вързоп на гърба – дрехи за пране и кърпене, събрани от просяците, сираците и болните, които никого си нямаха на света. Връчваше ги на Памела, за да даде възможност и на нея да стори нещо добро. Памела, която се отегчаваше от едното стоене в гората, переше дрехите в близкото ручейче, а той й помагаше. След това тя простираше всичко по въжетата на люлките, а Добряка, седнал на някой камък, й четеше епичната поема на Торкуато Тасо „Освободеният Йерусалим”.Памела изобщо не я беше еня за четенето, та лениво се търкаляше по тревата и се пощеше (покрай живота си в гората бе завъдила сума гадинки), почесваше се с клонче „сърбогъзка”, както й викахме, прозяваше се, вдигаше камъчета с босите си крака и зяпаше прасците си, розови и пухкави колкото си щеш. Добряка, без да вдига поглед от книгата, продължаваше да декламира октава след октава, в опит да цивилизова маниерите на недодяланото девойче. Но то не следеше нишката и скучаеше.Затова веднъж Памела незабелязано подбутнала питомките си към виконта – козата му близнала полуфизиономията, а патицата чучнала върху „Освободеният Йерусалим”. Добряка рязко се дръпнал назад, вдигнал книгата, тя се затворила и точно тогава Гадника изскочил в галоп от гората и размахал голяма коса срещу него. Острието на косата засрещнало книгата и я съсякло от раз на две половини по дължина. Частта откъм гръбчето останала у Добряка, а частта откъм обреза се разхвърчала на стотици половин страници из въздуха. Гадника изчезнал в галоп – без съмнение опитал да покоси половината глава на Добряка, но двете животни му попречили в подходящия момент. Страниците на Тасо с бели полета и разполовени стихове се разпилели по вятъра и накацали по клоните на боровете, по тревите и във водата на потоците. От върха на една бабуна Памела се любувала на светлото им пърхане и повтаряла:– Колко е красиво!Някоя и друга половинка от страница долетя и до пътеката, по която минавахме ние с доктор Трелони. Докторът улови една във въздуха, заобръща я от двете страни, опита се да разгадае тези стихове без начало или без край и поклати глава:– Ама нищо не се разбира... Тц-тц-тц...

Преведе от италиански НЕВА МИЧЕВА

Из Разполовеният виконтИтало Калвино

Сн. Владислав Христов

Из Сезонът на Йоана

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман” 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи БългарияХонорари - всеки последен вторник от месеца, 18.00 - 19.30 чe-mail: litvestnik@yahoo.comhttp://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnik

ВОДЕЩ БРОЯ Ани Бурова

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Едвин Сугарев, Георги Господинов, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Силвия Чолева, Малина Томова

Издава Фондация „Литературен вестник"Печат: „Нюзпринт”

ISSN 1310 - 9561

Яница Радева

Вълнения и тревоги

Йоана отвори прозореца. Сутрешният въздух освежи лицето й, надникна в стаята, лизна цветята във вазата и изпълни първия етаж на къщата заедно с миризмата, която се разнесе от котлона – миризма на преляло от джезвето кафе. Тя се завтече и изля тъмната течност в чашата. Не пусна телевизора, съседите никога не го спират, а тя открай време не го пуска. Но и защо? Това, което чака, няма да го съобщят като новина нито в ранните, нито в късните емисии. Някакви неща ставали по света, чува, че хората наоколо се вълнуват, а напоследък като че ли повече, но на нея всичко й звучи едно и също. Едно и също вече двайсет години. И в огледалото ако погледне, не вижда да минава времето, остана си каквато беше. Като пергамент само поизсъхна, стопи се, но то е от болестта, от която бавно се умира, не знаеш колко дълго, но тъкмо двайсет години предрече циганката със златния зъб, който проблeсна, щом изрече „когато сезоните танцуват”. Календарът с лика на Богородица, само той й показва напредването на времето. Тя отмести червения квадрат на новия ден.– Скоро ще дойде денят, Йоано! – каза си, знаеше го не само защото тъкмо приближаваше датата, на която сезоните се срещат, ще се поклонят един на друг, чак да затанцуват едва ли, но тя знаеше, че денят идва, усещаше го като приближаващ хлад, но не онзи, който се чувства, когато, както сега, отвори вратата на другата стая. Остави чашата на масичката и приседна на фотьойла срещу етажерката.Наистина ли за нищо не се бои, както я попита съседката завчера? Мира е свикнала открай време да нахълтва и бъбри, но често това са само бълбуци от думи, съвсем странични теми, на Йоана дори не й се налага да отговаря, а понякога дори я забравя, а ето че онзи ден не беше така. Този въпрос я развълнува. Тъкмо се беше върнала от следобедната разходка и дори още не беше отворила хладилника за бъзовия сок и Мира се впусна, сякаш я е дебнала зад пердето на кухнята си, и заразказва за счупени ключалки и обрани магазини. И тогава, докато допълваше за втори път чашата й, Мира възкликна толкова енергично, че за малко да го разплиска наоколо – нима за нищо не те е страх? – а Йоана отговори, че за какво, без дори да се замисли, защото човек, ако се замисли, първо за живота и парите се плаши, а тя е далече, твърде далече от тези неща и затова лесно изрече „Че за какво?” Но ето сега се сепна, присядайки в тази стая, в която винаги пристъпва тихо и страхопочитателно, макар двайсет години само тя да отваря вратата. Не, не е била права, не е съвсем така, както отговори – че за какво? Значи този въпрос ненапразно я развълнува. Ето, кръглият кожен калъф и досега лежи на онова място, на което той го поставяше винаги – върху шкафа, точно под етажерката за партитурите и грамофонните плочи. Тя отначало до нищо не посмяваше да се докосне – само седеше във фотьойла му и й се струваше, че ето сега той ще влезе, а нали не харесваше влизането й тук. Но онази далечна нощ не издържа погледа на белите стени и гласовете на спомените, които я подлудяваха, и посегна към калъфа. Това беше нощта, когато почувства, че има пред себе си двайсет години. Почувства ги година по година. Коледа по Коледа „без неговата музика”, изрече, „без него”, каза пак, „без”, повтори, и гласът й потъна и я задави. И когато избърса сълзите си с опакото на ръката и си каза, стига толкова, тя посегна към калъфа. Докосването до недокосваната преди кожа дали не почувства като човешко тяло? Само ако успееше да си представи косъмчета като тези на ръцете му, ако си спомнеше как дланта му рисуваше облаци по гърба й, когато я прегръщаше, ако успееше, може би щеше да изпита възбуда въпреки скръбта, в стаята, в неговата стая, пазеща още миризмата на тялото му. Но тя не помисли това, защото ръцете й трепереха, чувствайки навлизането в неговия свят, в света, който беше само за него и неговата работа. – Просто кожа – изрече, за да успокои ръцете си, че всъщност няма нищо необикновено, че това е най-обикновен кожен калъф, навярно от свинска кожа и може да се купи от всякъде, но ръцете не спираха да треперят и не можеха да се справят със закопчалката. Когато най-сетне зърна познатата форма на валдхорната

и си каза – ето охлюва! – тогава напрежението стихна. Беше отворила обвивката и стоеше пред същността, която за нея беше предмет на съзерцание и обожание, да, обожание, защото не умее да свири на никакъв музикален инструмент, а само да слуша, да слуша и да си представя картини. Той обичаше да я пита тъкмо това – сега какво си представяш?, а тя отговаряше – ще го избродирам. Йоана и сега, както тогава, коленичи пред шкафа под етажерката, и сега, както тогава, видя отражението си в неговата корна, и сега се разтрепери от жълтия блясък на медта, който като че ли стопли стаята, и си припомни меките тонове, които издаваше валдхорната, когато лявата му ръка нежно натискаше клавишите. Така че тя не каза съвсем истината, когато отговори – че за какво? Защото тъкмо валдхорната не можеше да си позволи да загуби. Ако огън обхванеше къщата от четирите й страни, тя трябваше през покрива като птица да изхвръкне или в пода къртичина да изрови, но да изнесе охлюва. Защото тъкмо наближаваше свършекът на чакането и ето, ако той я попиташе грижила ли се e, какво щеше да отговори, ако нещо се случеше? Затова погледна към бравата и без да губи време, тръгна към павилиона в края на пазара, където Мира често се отбива, толкова съм разсеяна обяснява, къде ги губя тези ключове.Вътре изглежда по-широко, отколкото отвън, помисли си Йоана, щом прекрачи прага. Може би е заради мебелировката – съвсем оскъдна, не – само най-необходимото. И тя хвърли поглед наоколо, докато мъжът, наведен над малкия струг, не е усетил присъствието й. През прозореца е влязъл сноп слънчеви лъчи и оглежда – първо обувките й, да, изрядно почистени, толкова, че прашинка или дори микроскопична метална стружка, ако попадне върху тях, ще се забележи, и после масата, точно под прозореца малка маса – сигурно тук обядва, със сигурност тук, и затова е толкова чиста; и върху нея само бутилка вода, която се разиграва от светлината, трепти, трепти и се отразява в стената и в плота на масата. По него – вълнисти светлини и никакви инструменти: пили и каквото е нужно за една работилница като тази няма, а ето там – при работната маса със струга, окачено на специално за това забити гвоздеи до мострите на ключовете – за къщи, за автомобили, за сейфове, само вдига глава и вижда каквото му е нужно. – Какво ще обичате? – попита любезно мъжът и стана от работната маса. Брадата му изглежда съвсем бяла, блага, помисли си Йоана, и това я окопити, защото й е трудно да започне, да обясни, че има нужда от ключ за вътрешна стая, обаче тя няма никакъв ключ, от който да се извади дубликат, нали такава е думата. И още, иска й се да попита ще бъде ли майсторът любезен, понеже в такива случаи е нужно да се свалят патроните от вратите, а тя не умее, дали ще остави за малко работилницата си и ще я придружи до дома й, защото тя не се научи за двайсет години, досрамя я от това, за толкова години нищо не се е научила, а сега – ето – важно е. Ключарят погледна жената. Поаленяла е от смущение, но защо ли, не е момиче да се срамува, а той по внучката си ако съди, момичетата забравят да се смущават, започнат ли да се оглеждат в огледало. Така че той не можа да отгатне причината, поради която тази жена, твърде слаба, но запазена, точно така я оцени, запазена, от какво, от времето ли – да, да, да, та тя едва ли има и един бял косъм, и все пак от какво ли така се безпокои. – Какво ще обичате? – повтори вече съвсем близо до нея, подавайки й стол да седне, да обясни, да разкаже. А той, ако дотрябва, ще си придърпа другия. Жената се окопити, видя, че очите й пламват, а ръката й бяла, твърде бяла, или може би от облегалката на стола така изглежда, защото е толкова тъмна, почти черна, държи червена бродирана кърпичка, колко чудно, помисли си, от толкова време не съм виждал жена с бродирана кърпичка. И тогава тя заговори. Почувствала опората на облегалката, й дойде сила, а и нали за това влязох, каза си, трябва ми ключ и изрече:– Трябва ми ключ. – Ето че на правилното място сте дошли - отговори ключарят с тънка ирония, но с любезност й протегна ръка да вземе ключа.

– Точно в това е проблемът, каза Йоана. За миг гласът й потрепери, но стисна по-силно кърпичката си и обясни, че никога не е имала ключ за тази стая, обаче времената са така неспокойни, така тревожни, вие навярно следите новините по телевизията, знаете колко опасно е днес, човек не може да разчита на законите. – Да, да, нима може човек да разчита - поглади брада, - трудно би могъл..., изобщо на никого не може - съгласи се той. А тя не умеела да разглобява и сглобява, непреодолимо трудни й били тези неща, тя можела, показа за доказателство кърпичката си, да бродира, това й е занимание открай време, но и отмора и разтуха в живота, и въздъхна, наведе глава, сякаш чака.– Разбирам, значи, трябва ви ключ – каза мъжът и после, както доктор разпитва пациент, попита каква точно е бравата, от колко време е, дали знае, спомня ли си от какъв вид е. Защото ключовете са различни, сега са едни, и той отиде до работната маса и се върна с няколко мостри – ето такива са сега, има и по-дълги и по-къси, и поставя два ключа върху зелената маса, а преди, да речем, двайсет години съвсем други бяха бравите и затова ключовете бяха ето такива, сигурно си спомняте, остави върху масата още няколко ключа. Да, различни, твърде, и като размер, и като форма от сегашните. Но тя не можа да си припомни каква точно е нейната брава. Със сигурност е слагана преди двайсет, май двайсет и пет години има, потвърди. – Ето това вече е нещо! – и гласът му е все така любезен, само че сега с нотка възторг, като доктор, открил болежката и е готов да напише рецептата, но му трябва още нещо, нещо дребно, някаква подробност, за да е сигурен в диагнозата. – Но все пак е нужно да си припомните точно, защото виждате, ключовете са различни, ако си спомните някаква цифра, която ви се е мяркала, защото тогава ключовете имаха номерация, ето тук, вижте – и показа. Тя кимна, стисна кърпичката, сякаш току ще изкопчи някаква цифра от нея, но не – нищо – нищо не можа да си спомни. Аз бих могъл да ви придружа до дома ви, да изпробваме кой ключ е за вашата брава, но... – направи пауза, все пак бизнесът си е бизнес, колкото и жената да е симпатична с този неин тревожен поглед, все пак... – Ще ви платя допълнително, то се подразбира - отгатна мисълта Йоана и се усмихна. А! – каза си той, тя можела и да се усмихва.

Сн. Владислав Христов