27.09-3.10.2017 Год. 26

30

С подкрепата на Национален център за книгата

Брой 301,50 лв.

Мъртва ли е

критическата теория?

Еманюел Карер

Елизабет Костова

Елица Георгиева

Братя Гелеви

Ървин Уелш

Сара Хол

Алехандро Замбра

Сантяго Гарсия-Кастаньон

Александър Шурбанов

Иван Димитров

Преди няколко години по повод новите училищни програми се разразиха тежки скандали за

това кои произведения трябва да се изучават от учениците. Обезпокоени патриоти алармираха, че „режат Ботев и Вазов“, че „махат български класици“ за сметка на „Робинзон Крузо“. Други пък се тревожеха от присъствието на Сафо в учебниците, защото „била лесбийка“. И само малцина подеха разговор по същество дали все пак не е удачно „Хамлет“ да се върне сред изучаваните текстове и кои точно западноевропейски автори и текстове са наистина представителни за канона. Криво-ляво обсъждането на програмите се случи и започна писането на новите учебници, които вече за някои от класовете са факт. И истерията отново е в ход. Този път бдителни родители и още по-бдителни блюстители на родното, като фондация „Тангра“, сигнализират, че учениците от VIII клас ще трябва, о ужас, да прочетат една новела от Бокачо, който според морализаторите ще разврати децата, защото е порнографски писател. Да обясняваме на разтревожените родители философията на индивидуализма и ролята на Ренесанса в световната култура, е нелепо, ако досега не са я осмислили, няма да им се случи. Още по-малко трябва да браним хуманист като Бокачо от нелепи етикети, бъркащи високия литературен образец с порнография. Да не говорим,

че включената новела „Притчата за трите пръстена“ възпитава в религиозна толерантност и нравствени ценности, както само литературата умее. При това го прави с хумор и ирония, с ведрина, с жизнерадост, и точно този тип четива трябва да се дават на децата в класовете, в които те все още могат да бъдат запалени по четенето. По-тревожното обаче е друго. „Будните граждани“ в нашето общество се събуждат главно когато има фалшиви каузи и когато отсъства реален проблем. Но мълчат, когато трябва да се говори за това как чалгата с десетилетия заглажда мозъците на младежите или защо с псевдоцеломъдрие обществото търпи всякакъв род престъпници да бъдат категоризирани като добри хора само защото „винаги поздравявали съседите си“. Няма реакция и никога не е имало по отношение на повърхностния поглед към ценностите, който ежедневно се натрапва както от политиците, така и от медиите. На този фон е още по-плашещо, когато активната и гръмка бдителност върви само по линията на заклеймяване на хората на перото, независимо от миналото или от настоящето. Докато това е факт, докато се отрича ролята на езика, зад който винаги прозират и етични, освен естетически норми, ще продължим да сме разпадащото се общество, каквото сме.

АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

Рис. Александър Байтошев

2Литературен вестник 27.09-3.10.2017

н o в о Н О В О

ПОРТАЛ „КУЛТУРА“www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов, Андрей Захариев и Даниел Смилов.

Вижте: „Професорско каре” – „Фанатизмът”.Прочетете: Георги Марков – „Фокнър за работата на писателя” (140 години от рождението на Уилям Фокнър); Банди – една „Забранена история от Северна Корея”.

П О К А Н А

Проблемите на междуконфесионалния диалог са в центъра на новия брой 123/Лято на сп. „Християнство и култура“. Темата е разгледана от Десислава Тодорова в статия Диалогът между патриарх Йеремия II и витенбергските богослови през XVI в., както и в историческия преглед на Англикано-православният диалог, извършен от Живко Лефтеров. От богословска гледна точка проблемът е засегнат от отец Сава (Щони) Кокудев в неговата статия Transsubstantiatio, impanatio, metabole – три евхаристийни концепта. Акцент в броя е и темата за отношението между християнството и политиката, засегната в статиите на Пантелеймон Калайдзидис Изкушението на Юда: Църквата и националните идентичности и на Йоанис Каминис Православие и политика. Разгледан е и въпросът, предизвикал един от най-оживените богословски дебати на Всеправославния събор през юни 2016 г. – за употребата на термините човек или личност. На този дебат са посветени текстовете на Пол Ладусьор Човеци или личности? и на митрополит Йеротей Влахос. Своят Коментар към дебата между митрополитите Йеротей Влахос и Йоан Зизиулас предлага и проф. Георги Каприев. В рубриката Християнство и истина може да се

прочете и статията на Томас Стигъл за Преоценка на датировката на Евангелието на Йоан, а в Християнство и изкуство – текстът на Златина Карчева за йеромонах Дионисий от Фурна – иконописец и възрожденски деец. Медийният обзор за периода април-юли 2017 г. е дело на Мартин Осиковски, а броят е илюстриран с фотографии на Веселина Велчева.

29.09 18:00 Закриване на KИНОТЕКА – Полски филмов фестивал в БългарияКАНИМ НА ПРОЖЕКЦИЯ И КОНЦЕРТ София лайв клуб, пл. България №1, 29.09., 18 ч. Покани – в Полския институт, София

Koмеда, Koмеда – реж. Наташа Жулковска-Курчук (2012, 71’)Награди: 2012 - Варшава (Mеждународен фестивал на историческия и военен филм) – награда на артистичния директор на фестивала; 2014 – Ченстохова (Полониен мултимедиен фестивал „Полски родини“) - Гран при. Филм за изтъкнатия композитор на филмова музика. Филмът включва архивни материали от Наионалната филмотека и Полската телевизия, снимков материал от Музея на кинематографията в Лодз, откъси от филми с музика на Комеда, както и оригинални анимирани кадри на изтъкнатия аниматор Пьотр Думала. За композитора във филма говорят режисьорите Роман Полански и Анджей Вайда; музикантите Ян Пташин Врублевски, Йежи Милиан и Михал Урбаняк; сестрата на композитора Ирена Орловска, а също съученици и колеги от следването му в Медицинския университет в Познан.

19:15 София лайв клубKarnas Formula – джазов проект на квартета на Гжегож Карнас в състав: Гжегож Карнас – вокал; Алан Викпиш – бас; Гжегож Масловски – барабани; Радек Новицки – саксофон.Гжегож Карнас – вокалист, музикален продуцент, педагог и блогър. Работи с легендите на полския джаз и с най-добрите европейски джаз изпълнители. През 2006 г. печели първа награда на Международния конкурс за джазови вокалисти Young Jazz Singers Competition Brussels в Белгия, а през

2007 г. печели признанието на слушателите и Гран при на Международния конкурс Crest Jazz Vocal във Франция.

Концертната дейност на квартета набира скорост и групата започва да свири на значими сцени в цял свят, в клубове и на важни джаз фестивали като London Jazz Festival. Гжегож Карнас е инициатор на Международните джазови дни за пеещи музиканти Voicingers, чиито последни издания протичт под формата на вокален фестивал, посветен на джаза, съпътстван от конкурс и музикални работилници за аматьори, водени от джазмени. Изпълнителят е издал следните албуми: KARNAS и концертния диск Audio Beads, признати от полската независима джаз преса като един от най-добрите албуми за 2012 г., а концертният диск „Audio Beads“ е обявен от The New York City Jazz Record за един от най-добрите за 2013 г. в категорията вокален джаз. Алан Викпиш – завършил Музикалната академия в Краков. Член на групата High Definition Quartet, с която е номиниран за наградата на полската музикална индустрия Fryderyk 2014. Лауреат на много конкурси: Jazz Hoeilaart 2011, Bass 2012 Copenhagen, Tarnów International Jazz Contest 2014. Трикратен стипендиант на министъра на културата.

Над 450 човека присъстваха на представянето в София на новия

роман от Захари Карабашлиев „Хавра“.

На 27 септември световноизвестната американска писателка Елизабет

Костова, автор на бестселър номер 1 на „Ню Йорк Таймс” „Историкът”, пристига в България за премиерата на новата си книга „Земя на сенки“. Срещата в София ще се състои в „Перото“ от 19 ч., модератор на събитието – Димитър Кенаров.

От 11 до 22 октомври в 12 български града ще се проведе

CineLibri - единственият по рода си кинолитературен фестивал в света, посветен изцяло на екранизации по книги и организиран от издателство „Колибри“. За първи път CineLibri ще има конкурсна програма, съставена от осем филма на световни имена като София Копола, Фолкер Шльондорф, Джеймс Грей, Павел Лунгин, Раду Михайлеану и др. Журито е в звезден състав: внучката на гениалния Чарли Чаплин и правнучка на Нобеловия лауреат Юджийн О`Нийл Кийра Чаплин, един от най-продуктивните и награждавани европейски филмови композитори Бруно Куле, изтъкнатата италианска сценаристка Дориана Леондеф и българският режисьор и продуцент Илиян Джевелеков (чийто най-нов проект „Вездесъщият” е в кината от 10 октомври). Победителят, когото те ще определят, ще получи статуетката CineLibri на официална церемония в Зала 1 на НДК на 14 октомври.

На 2 ноември ще бъдат връчени годишните награди „Перото“ за

проза, поезия, дебют, детска литература, превод от български на чужд език и цялостно творчество.

За поредна година прогнозата е, че Нобеловата награда за литература

ще отиде при Харуки Мураками. Сред останалите фаворити се сочат: Адонис, Филип Рот и Нгугиуа Тионго.

Гжегож Масловски – завършил Музикалната академия в Катовице и Краков. Признат музикант (ударни), работил с най-известните полски джазмени. Лауреат на много полски и международни конкурси. (Grand Prix от „Getxo Jazz Festival”, „Tarnów International Jazz Contest”, „Jazz Juniors”), както и индивидуални награди. Има издадени няколко диска с различни групи (в т.ч. албумът Inner Spaces feat. David Doruzka „Light Year”, получил чешката награда Грами за най-добър джаз албум’2012).Радек Новицки – тенор и сопран саксофон, завършил Музикалната академия в Катовице. Лауреат на III място на 13th Montecarlo Jazz Soloist Competition. Работил като сайдмен с редица изтъкнати полски и чужди музиканти. Участвал в много реномирани джаз фестивали (London Jazz Festival, Baku Jazz Festival, Warsaw Summer Jazz Days, Bordeux Jazz Festival, 12 Points Jazz Festival – Дъблин и Jazzy Colors Jazz Festival - Париж).

Н О В И Н И

Конкурс „13 века България” за литературнa критика

„Литературен вестник“, с подкрепата на Национален дарителски фонд „13 века България“, обявява годишен конкурс работилница за литературна критика.В конкурса могат да участват автори до 35-годишна възраст.За участие в конкурса се приемат литературнокритически рецензии с обем до 5000 знака върху книги в областта на художествената литература и хуманитаристиката, български и преводни, публикувани през 2016 и 2017 г. Текстовете (с посочени име на автора, дата на раждане, телефон и електронен адрес за връзка) се приемат до 1 ноември 2017 г. на адрес: lv_konkurs@abv.bgВ конкурса ще бъде присъдена една голяма награда „13 века България“ в размер на 400 лв., която ще бъде обявена през януари 2018 г.Изпратените за участие текстове ще бъдат разглеждани текущо от тричленното жури на конкурса и номинираните ще бъдат публикувани в специална ежеседмична рубрика в „Литературен вестник“, както и на сайта на изданието.Авторите на номинираните текстове ще имат възможност да участват в творчески работилници, в които ще се включат утвърдени критици и редакторите на „Литературен вестник“.

Национален дарителски фонд „13 века България“

Н А Б А Л К О Н А

Литературен вестник 27.09-3.10.2017 3

Т Ъ Й Р Е Ч Е Р Е Д А К Т О Р Ъ Т

Въпреки че след „18% сиво“ Захари Карабашлиев издаде и други книги, години наред той си оставаше авторът на този роман, спечелил много голяма аудитория читатели и почитатели. Съвсем нормално е, че подобен факт вдигаше твърде много очакванията към втория му роман, още повече че Карабашлиев се оказа от писателите, които не бързат всяка година да издават нов роман и така допълнително нажежават читателските страсти и желания. И така, почти 10 години след „18% сиво“ на пазара вече е неговият втори роман „Хавра“. Тук намираме известни препратки към първия – главният герой Никола се завръща от Америка след дълго отсъствие в България, той е писател, макар и не особено успял, имаме акцент върху социалното и политическото, доколкото животът в един град е превърнат в метафора на случващото се изобщо в България, почеркът в част от книгата е познатият ни, но отвъд това „Хавра“ е и много различна, защото тя вкарва един втори, изцяло исторически разказ, който е голямо предизвикателство към автора. Предизвикателство е, защото предполага съвсем различен стил, други регистри, герои с много различно поведение. Изобщо, в „Хавра“ има две линии, два сюжета и първото нещо, на което трябва да се отговори, е получила ли се е спойката, осъществил ли се е единен роман, без той да се

разпада. Бързият отговор е да. Минало и настояще, полюсни светове, две версии за българското са се споили в единна история и романът определено е не просто успешен, но и по някакъв начин нов за жанровата ни традиция. Разбира се, исторически романи са писани и се пишат и в момента, но в своята историческа версия Захари Карабашлиев успява да надскочи мащабите на българското и да се потопи в света на XIX в. с пъстрата му картина от събития, нации, дипломация, като така разширява българското и го поставя в големия контекст на световното. Последното успява да създаде и друг контекст и перспектива и за съвременната история, която Карабашлиев разказва, и да акцентира върху стеснените хоризонти в момента, върху провинциалността, които няма как да не се видят от герой, идващ от страна, в която мащабите и погледите са други.Историческият разказ в „Хавра“ следва жанра на епистоларния роман, демонстрира отлично познаване на руската литература от XIX в., съумява да наложи много интересни женски персонажи, близки до героините от руските романи от този период, като в същото време се отстоява автентичност и персонажите са строго мотивирани в поведението и характерите си от повествованието. Излишно е да казвам, че Карабашлиев е ползвал много исторически източници, че в детайли е

изучил онова време. Най-важното е, че той е успял да изгради роман на многото регистри, имащи своя произход в различни култури и различни епохи, и това прави „Хавра“ наистина силно произведение.Що се отнася до съвременната линия, тя безспорно отговаря на самото публично поведение на писателя. Защото Захари Карабашлиев е политически активен и ангажиран, и не е случайно, че героят му, при когото биографичните елементи са видими, е с желание да прозре и промени. Той се опитва да преобърне статуквото, да разкрие истините, тръгвайки от лично засягащото го към това, което ще промени живота в целия град. Няма как да подминем разпознаванията на мафиотските структури във Варна, групировката ТИМ и още факти, които обаче са преработени и превърнати в алегории, а цялостният разказ – в нещо като сатира на политико-социалното в днешна България.В романа не липсва и криминалната нишка, която и добрите български писатели успяват да впримчат в романите си, за да ги направят по-четивни, по-примамливи, без с това да ощетяват многопосочността. Своеобразната жанрова амалгама, която Галин Никифоров наложи чрез „Лисицата“, има своя успешно продължен модел с „Хавра“ и резултатът е роман, в който най-различни публики могат да намерят интересуващото ги.Въпреки контекстите обаче, въпреки

Амалгама от жанрове и стилове

алегориите, за които стана дума, „Хавра“ е и роман за личния избор, личния път, чувствата, които определят човешката съдба. Дали ще става дума за американския политически журналист Макгеан (с прототип Макгахан), или за неговата възлюбена Вера Елегина, или за нашия съвременник българския емигрант Никола Марков, всъщност става дума за силни характери, индивидуалности с воля и желание за промяна, победа, за човешки същества, които търсят истината и любовта, и най-вече – смисъла, който да им помогне в справянето с живота.

АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

Захари Карабашлиев, „Хавра“, изд. „Сиела“, С., 2017.

Как се насочихте към детската литература?Пенко Гелев: Това е някак естествено, защото съм илюстратор. Просто детските книги за илюстриране са повече от другите. А станах илюстратор и художник на комикси, когато нашият чичо Панайот Гелев издаваше детския вестник „Венче“ и ме покани да рисувам по две страници комикс във всеки брой. Тогава адаптирах и нарисувах „Книга за джунглата“ за него. Беше в началото на 90-те. По-късно издадохме този комикс в отделен албум със заглавие „Маугли“.Сотир Гелев: Когато бях малък, много харесвах „Пипи Дългото чорапче“ на Астрид Линдгрен. Препрочитах я толкова често, че я научих наизуст. Често се хващах на бас със съучениците ми, че ще довърша всяко изречение от книгата, което ми посочат наслуки. Не си спомням да съм губил бас.

Кога решихте да работите в тандем? Как са разпределени ролите в екипа ви?П. Г.: Не мисля, че сме взимали такова решение. Правим много неща заедно, но не по-малко неща правим и отделно. Първото, за което се сещам, че сме правили заедно, е комиксът „Илийчо и Август“. Него го направихме за същия вестник „Венче“. Сотир пишеше историите, а аз рисувах. По-късно заедно измислихме сценария на филма „Магьосници“, а след това и много други истории. Заедно ги измисляме, не мога да опиша как става, след това Сотир ги пише. В книгите, които досега сме издали, Сотир е авторът, а аз съм илюстраторът. Той пише, аз рисувам. А в „Обикновени разговори“ беше в обратен ред, аз я нарисувах, след това той я написа. Но в много от комиксите, които съм рисувал, той също е рисувал. Така че ролите ни не са много ясно определени, но аз не пиша.С. Г.: Не е точно така, много добре си спомням. Беше един летен следобед преди трийсет години. Седяхме на верандата, пиехме уиски и пушехме пури (бях налял на Пенко малко уиски, защото беше още ученик). Казах му: „Какво ще кажеш да работим в тандем?“. Той се замисли за

миг и отвърна: „Дадено!“. „Как ще си разпределим ролите в екипа?“ – попитах го аз. „Както дойде.“ – отвърна ми той. И така се започна.

Експериментирате в много жанрове, кой обаче е предпочитаният от вас?П. Г.: Не зная. В момента започваме нов анимационен филм, и мисля само за него. Но от друга страна, имаме планове за няколко комикса и книги, а и за още филми, и нямам търпение да се захванем и с тях. С. Г.: Нека да обясня за плановете. Всеки следобед излизаме на дълга разходка и обсъждаме различни идеи (записваме си ги след разходката и ги трупаме в папки). Когато ни хрумне нещо интересно, опитваме да преценим в каква форма ще е най-подходящо да го реализираме. Понякога бъркаме. Правим проект за филм и когато го оставим да отлежи малко, да решим, че ще стане по-добре на книга или комикс. По-често се случва да не успеем да финансираме проекта за филм и съвсем естествено изниква идеята да го направим на комикс.Когато по време на разходката не ни хрумне нищо интересно, се ровим в записките и търсим нещо подходящо. Правим много проекти, но осъществяваме малко от тях, може би всеки десети (обикновено заради финансирането, както вече споменах). Имаме специална библиотека и там трупаме нереализираните проекти. Понеже сме я сковали сами от чамови дъски, съществува реална опасност да се срути.Понякога измисляме сложни и трудоемки проекти, които много харесваме, а когато не успеем да намерим финансиране (такива проекти обикновено са скъпи), сме много доволни, защото си даваме сметка, че ще ни отнемат години и ужасно много труд. След това се захващаме с нещо по-леко.

Как се пише и рисува за деца?П. Г.: Не смятам, че има разлика с друго писане и рисуване. Някои ще кажат, че трябва да си по-честен, но ако не е за деца, не трябва ли. Или да си по-отговорен. Или по-мъдър.С. Г.: Стараем се текстовете да са занимателни, а рисунките - хубави.

По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, затова усърдно се упражняваме, когато имаме свободно време.

Какво е мястото на хумора в изкуството за деца?П. Г.: Каквото е във всичко друго в живота. Но не смятам, че е задължително да има хумор във всяко нещо. Едни от най-хубавите книги, които съм чел, като „Карлсон, който живее на покрива“ и „Хъкълбери Фин“, са образци за изящно чувство за хумор, но се сещам и за „Книга за джунглата“, която вече споменах, и според мен е сред най-най-хубавите книги, писани някога. Е, в нея може би има две-три смешки, но сега не мога да се сетя за тях.С. Г.:Това е много сериозен въпрос и не съм компетентен да отговоря. Чувствам, че трябва да е нещо смешно и забавно, но нищо не ми идва наум.

Как бихте защитили мястото на комикса сред книгите за деца? А сред тези за възрастни?П. Г.:Не съм такъв човек, нямам желание да защитавам някакви тези, или да убеждавам хората в каквото и да е. Явно има място и комиксът си го намира. И сред детските книги и сред тези за възрастни.С. Г.: Тук ще се съглася с Пенко. Аз, например, изобщо не разговарям с хора, които трябва да убеждавам, че комиксът има важно място сред литературните жанрове. Това е като да убеждаваш веган в ползите от животинските протеини.

Кои са предпочитаните от вас писатели и художници?П. Г.:Трудно ще ми бъде да ги определя някак. Тези, които са с най-разюздано въображение, може би.С. Г.: Аз ще бъда по-конкретен. От писателите – Тобаяс Смолет, Якоб Гримелсхаузен, Ян Потоцки, Антон Стайков. От художниците – Балтюс, Готлиб, Ян ван Ейк, Любен Зидаров и много други.

Имате ли поглед над детските книги, които се пишат и превеждат в България? Как ги оценявате?П. Г.: Оценка не мога да дам. Не ги следя толкова внимателно.С. Г.: Аз също.

Над какво работите в момента?П. Г.: В момента работя над новия ни анимационен филм. Правя 3D героите. Много скоро ще започна да рисувам и моята част от комикса, който е продължение на „Аракел“ от поредицата „Над дъгата“. А веднага след това смятам да довърша един комикс албум, който съм започнал отдавна, но не мога да смогна да нарисувам. Сотир написа сценария, казва се „Флорентински нощи“ и е по Хайнрих Хайне.С.Г.: Ще допълня, че нашият нов анимационен филм се нарича „Виола“. Това е романтична любовна история, вдъхновена от творчеството на френския поет и писател Жерар дьо Нервал. Предстои ни да издадем книга със заглавие „Как Лора се научи да брои до десет“. Тя е предназначена за деца, които вече могат да броят.Работим в съавторство с още шест художници, наши приятели, над новата графична новела, продължение на последната ни обща работа „Аракел“. В нея ще направим нови разкрития за живота на героя ни Аракел Хачатурян. Работата е обемиста и ще ни отнеме известно време.

Разговора води: АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

В Н И М А Н И Е Т О Н А М А Л К И Т Е

Стараем се текстовете да са занимателни, а рисунките - хубавиРазговор с Пенко и Сотир Гелеви

4Литературен вестник 27.09-3.10.2017

В И Т Р И Н А

Банди, „Забранени истории от Северна Корея“, прев. от английски Огняна Иванова, изд. „Изток-Запад“, С., 2017, 176 с., 12 лв.В един момент, когато светът ежедневно се пита какъв ще бъде следващият ход на Северна Корея и няма ли да сложи край на човечеството, и недоумява как хората там оцеляват в режима, на български се появява книга събитие. „Забранени истории от Северна Корея“ е първата белетристична творба на севернокорейски писател, тайно изнесена и издадена извън страната. Не е известно истинското име на автора, а само псевдонимът му – Банди (Светулката), за да не бъде разкрит, репресиран или екзекутиран. А седемте разказа в нея отговарят на въпроса загубили ли са своя човешки облик хората там, смазал ли ги е режимът и за марионетки ли говорим, или все още копнежът по свобода и любов не е изличил напълно надеждата за промяна.

Ферзан Йозпетек, „Истанбул червен“, прев. от италиански Паулина Мичева, ИК „Колибри“, С., 2017, 140 с., 15 лв. „Истанбул червен” (2013) е литературният дебют на известния италиански режисьор от турски произход Ферзан Йозпетек и е своеобразно обяснение в любов към родния му Истанбул. Екранната версия на „Истанбул червен” е турско-италианска копродукция и вече се радва на зрителски успех и на множество номинации

Иван Димитров, „Силата на думите”, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2017, 165 с., 13,99 лв.Новата книга на Иван Димитров предлага кратки разкази, близки до есето и

фрагмента, които много пестеливо употребяват думите и през абсурда, смеха, иронията и трагичното, разказват живота ни днес.

Каталогът „Нови литературни гласове от Балканите. Изборът на преводача“, който излиза от печат едновременно в София и в Кайро, съдържа арабски преводи на откъси от съвременни балкански автори, сред които и двама български писатели - Миглена Николчина с разказа „Керкенезът“ и Георги Господинов с откъс от „Физика на тъгата“. Изданието е резултат от едногодишния проект на фондация „Следваща страница“ „Ускорител за преводи“, а самите преводи са плод на съвместната творческа работа на изтъкнати преводачи от Египет, България и Сърбия по време на резидентската програма в Къща за литература и превод, проведена през юни, непосредствено след т.нар. Софийски форум за превода 2017. Къща за литература и превод тази година е сред наградените от Столична община за ярки постижения в областта на културата за периода юли 2016 – юли 2017 г. Организацията бе удостоена с наградата на журито за успешната си работа в полето на литературните дискусии и междукултурния обмен, с фокус върху превода на литература, на официална церемония в Народния театър преди няколко дни.

В каталога „Нови литературни гласове от Балканите. Изборът на преводача“ са включени арабски преводи на откъси от шест произведения, а към всеки текст има информация за неговия автор и преводач. Авторите и текстовете в каталога са избрани от самите преводачи на съответния език. Каталогът има за цел да привлече вниманието на арабски издателства върху богатството на съвременната литература от Балканите, която е почти напълно непозната за арабския читател. „Изданието прави две неща едновременно“, казва Яна Генова, директор на фондация „Следваща страница“, „От една страна, то е стъпка в популяризацията на съвременна балканска литература сред арабски издателства - една езикова територия, в която се знае малко до нищо за съвременните автори от Балканите. От друга, чрез акцента върху преводачите на арабски език, обръщаме внимание на ролята на литературния преводач и на ключовото значение на качествения превод. Надяваме се изданието да доведе до повече преводи на съвременна българска и балканска литература на арабски, и до по-добро взаимно литературно опознаване.“Пълният текст на каталога е на разположение на сайта на проекта, откъдето може да бъде свален. Каталогът ще бъде разпространяван от фондация „Следваща страница“ и нейните проектни партньори „Калем Култур“, Истанбул и фондация „Сефсата“, Кайро. Чрез партньорската организация в Египет, каталогът ще достигне до арабски издателства, публикуващи преводна художествена литература, ще бъде разпространяван по време на ключовите панаири на книгата в Кайро, Бейрут, Абу Даби, Шарджа и други, както и чрез културни организации и съюзи на издателите. В Европа каталогът ще бъде представен на Франкфуртския панаир на книгата тази година и

ще достигне до заинтересовани културни организации, фестивали, професионални общности. Той ще бъде дарен и на български публични и професионални организации, които да го включат към каналите си за популяризация на съвременна българска култура в арабския свят.По повод Международния ден на преводача фондация „Следваща страница“ организира представяне на каталога и дискусия на тема: „Трябва ли да насърчаваме преводите на българска литература на неевропейски езици? Как и по какви канали да я промотираме успешно?“ Събитието ще се състои на 28 септември 2017 г. (четвъртък) от 18:00 ч. в Къща за литература и превод на ул. „Латинка“ 12. Поканени са всички заинтересовани.„...Гладни и жадни сме от липсата на преводи. Гладни сме, защото не можем да четем изключителни произведения, писани на други езици, които са недостъпни за нас. Тази книга в ръцете ни е сериозен опит да задоволим глада и жаждата си. Надявам се, това да бъде добро начало, последвано от преводи, които да отворят за нас вратите на света.“, казва в блърба си за каталога Халед Алхамиши - египетски писател, журналист, преподавател, председател на борда на Библиотеката на Кайро, който през юни тази година взе участие и в Софийския форум за превода.

НОВИТЕ ЛИТЕРАТУРНИ ГЛАСОВЕ ОТ БАЛКАНИТЕ, КОИТО ПРЕВОДАЧИТЕ ИЗБРАХА„Хлябът на тъгата“, автор Георги Господинов. Един от най-четените и превеждани съвременни български автори, Георги Господинов е писател, поет и драматург. С арабското звучене на откъс от глава първа на „Физика на тъгата“ ще се запознаем благодарение на Неделя Китаева - изтъкнат арабист и преподавател в НБУ.

„Вкусът на пустинята“, автор Ифигения Теодору. Творбата, определена за една от най-важните сред текстовете на гръцката авторка Ифигения Теодору, ни дава възможност да се докоснем до Сирия днес и в миналото. В каталога откъс от романа е преведен от д-р Халед Рауф, историк на изкуството от Чикагския университет и преводач на гръцки автори като Кавафис и Никос Казандзакис.

„Керкенезът“, автор Миглена Николчина. Преподавателката по теория и история на литературата в Софийския университет Миглена Николчина има издадени много стихосбирки и сборници с разкази. Разказът й „Керкенезът“ е преведен на арабски от Хайри Хамдан, автор, поет и преводач на антологии на българската проза и поезия на арабски език.

„10 кратки пиеси“, автор Вършан Лещарич. Сръбският автор на разкази, проза и къси пиеси и преводач от арабски език Вършан Лещарич е роден в Триполи и е живял в различни арабски страни. Няколко от неговите „10 кратки пиеси“ са преведени на арабски език от Српко Лещарич, който е легендарен преводач на сръбски език, с над 20 книги с преводи - от арабски приказки до нобелиста Нагиб Махвуз.

„Истанбул, Истанбул“, автор Бурхан Сьонмез. Турският писател и издател Бурхан Сьонмез е вдъхновен от детството си в село без електричество и от кюрдските легенди, разказвани от майка му. Откъс от „Истанбул, Истанбул“ е в превод на д-р Ахмед Мурат, преподавател по турски език и литература в университета в Кайро и преводач на Назим Хикмет и други съвременни турски автори.

„Шепа пясък“, автор Маринко Косшиц. В творбите си, хърватският писател и преводач Маринко Косшиц иронизира Западна Европа и Запада като цяло. Произведенията му са преведени на английски, френски и нидерландски. Откъс от „Шепа пясък“ е преведен на арабски през английски от Ашраф Ради - египетски журналист, политолог и преводач на балканска литература и изследвания в областта на социалните науки от английски на арабски.Каталогът е отпечатан в рамките на проект „Ускорител за преводи“ (www.translationcollider.org) с изпълнител българската фондация „Следваща страница“, партньори „Калем Култур“, Истанбул и фондация „Сефсафа“, Кайро, с финансовата подкрепа на фондация „Анна Линд“ и Програма „Култура“ на Столична община.

Фондация „Анна Линд“ насърчава междукултурния обмен и общите проекти между граждански общества от Европейско-Средиземноморския регион. Фондацията е международна организация, създадена от правителствата на Европейско-Средиземноморския регион и Европейския съюз, като основна институция за междукултурен диалог между хората от региона. С централното си управление в Александрия, фондация „Анна Линд“ управлява международна мрежа от повече от 4000 организации на граждански общества, с основна цел улесняване на сътрудничествата и общите действия между тях.

За повече информация: www.annalindhfoundation.org; info@annalindhfoundation.org Фондация „Анна Линд“ е съфинансирана от Европейския съюз За допълнителна информация: Зорница Симеонова, Експерт Комуникации, Фондация „Следваща страница“, тел. 0888885188, e-mail: zornitsa9899@gmail.com

Първи каталог с арабски преводи на съвременни автори от България и Балканите. Уникалното издание е добър български пример за промоция на литература

П Р Е М И Е Р А

Литературен вестник 27.09-3.10.2017 5

В И Т Р И Н АГ Л А С О В Е Т Е И М Ч У В А М Е

Ерих Ауербах, „Мимезис“, прев. от немски Жана Ценова, изд. „Изток-Запад“, С., 2017, 560 с., 35 лв.Още една книга събитие, чието отсъствие на български беше недопустимо, защото това е един от фундаменталните трудове на 20 в. в областта на литературната теория и историята на западноевропейската литература. През категорията „мимезис“ и различното отношение, което през различните епохи търпи отношението на литературата с действителността, Ауербах проследява развитието на реализма в западноевропейското писане. Тук са и някои от фундаменталните му анализи на знакови класически творби.

Габриел Гарсия Маркес, „Спомен за моите тъжни проститутки”, прев. от испански Емилия Юлзари, изд. Лъчезар Минчев, С., 2017, 114 с., 15 лв.Последната книга на писателя е разказ и за последната любов, но е и носталгично обръщане назад към други любовни преживявания в търсене на щастието и в опит да се разбере старостта, като всичко е поднесено в познатия ни Маркесов стил.

Маргарет Мацантини, „Прелест“, прев. от италиански Вера Петрова, ИК „Колибри“, С., 2017, 360 с., 17 лв.Маргарет Мацантини успя да си създаде вярна публика и в България, за която предстои нова вълнуваща среща с интригуващото и поетично писане на една от интересните съвременни италиански писателки.

Елица, романът Ви „Космонавтите само минават“ се вписва в една линия на текстове, които - включително във Франция - опитаха да разкажат комунистическото минало на България. Какво е различното в него?Една от съществените разлики е погледът на детето към този период – която вероятно се дължи и на разликата ми във възрастта с остналите пишещи във Франция. Този поглед позволява да се предадат и историческите събития, които са ни познати, по един по-различен начин, тъй като едно дете не може да анализира «правилно» събитията. Това погрешно разчитане на реалността на възрастните всъщност открива множество фантастични и комични перспективи на разказа. Сатирата и хуморът са изключително важни за мен, защото чрез тях може да се погледне по-директно към миналите събития, особено когато те са тъжни.

Книгата, струва ми се, е писана с оглед на чуждата публика и това е нормално, романът е създаден на френски. В същото време смятам, че той има потенциала да се хареса и на българските читатели, защото е разположен между сатирата, гротеската и утопията и е доста по-различен от познатото. Какво очаквате от българската публика? Имате ли вече някакви споделени реакции?Реакциите засега са доста удовлетворитeлни – читатели ми споделят, че са се смяли, но и плакали накрая. Смесването на гротескното с тъжното беше и моята писателска цел и се радвам, че те откликват по този начин. Хуморът допринася и за това да се избегне мелодрамата и прекаления патос, с който понякога подхождаме към тази тема. В „Краят на играта” на Бекет един от героите казва, че нищо не е по-смешно от нещастието. Не знам дали бих си позволила толкова трагично изказване, но със сигурност абсурдността и този разочарован поглед над реалността, въпреки смешните ситуации, се усещат и в моя роман, особено когато героинята пораства.Забелязвам също така, че моите връстници се разпознават още повече в героите и в начина, по който те изживяват събитията от детството и юношеството ни.

С наградите и номинациите, които „Космонавтите само минават“ получава, правите сериозна заявка във френската литература. Предполагам, това ви дава самочувствието да се изживявате като френски писател. Бихте ли искали да ви наричат и български писател?Разбира се! Тази седмица, в която се върнах да представя книгата и тук, бе изключително вълнуваща за мен. Тогава близките ми и приятелите, с които съм израснала, също можаха да я прочетат – а все пак те са тези, които са вдъхновили разказа. Това беше също и повод да видя някои приятели писатели и да се запозная с други, както и с някои критици и любители на литературата.

Как изглежда съвременната френска литература, писана от българки? Освен Вас във Франция пишат Ружа Лазарова, Албена Димитрова. Има ли някакъв общ почерк на писането Ви?Мисля, че нашите стилове и подходи са доста различни, което е и пример за това как една тема би могла да бъде разгледана по различни начини. Според мен преходът като сюжет в литературата не е наистина изчерпан, но очевидно географското отдалечаване

и съответното съжителство с френската култура, ни стимулира и ни помага да погледнем историята с нов поглед и интерес, както и да търсим по-интензивно връзката с колективната памет. Имаме и други общи точки: най-вече личният поглед и опит, или този жанр, който напоследък наричаме autofiction. Също така и при Ружа, и при Албена има отредено място на документалното, което при мен беше изходната материя, която впоследствие преобразявах.

Следите ли съвременната българска литература? Имате ли предпочитани автори?Да и то с голям интерес. Напоследък следя Милен Русков, първо „Джобна енциклопедия на мистериите”, а тази година и „Възвишение”, която всъщност още повече ми харесва, поради eзика, на който е написана, и чрез който се изразява цялата самоирония и своеобразие на българите от онова време. Иначе още от тийнейджърските си години много се забавлявах с автори като Людмил Станев или Георги Господинов, също харесвах пиесите на Теодора Димова. Сега пък oтлитам с последните книги на Иван Димитров и Радослав Парушев.

Отбелязвате някъде, че се опитвате да превръщате несъвършенствата на френския си, доколкото не Ви е роден език, в преимущества. Можете ли да дадете някакви примери?Писането на чужд език си е едно излизане от зоната на комфорта, но то не е само препятствие. Случва се подсъзнателно да превеждам изрази или структури на фрази и дори думи, които не се употребяват по същия начин на френски, което не e непременно неправилно, а прави езика по-странен. От друга страна, не познавам всички френски изрази или препратки към отминали неща (събития, но и

телевизионни филми, реклами и т.н.), това е едно от последните неща, които се научават. Tова «незнание» ми помогна да си припомня как едно дете използва въображението си, за да проникне в същността на казаното. То много често си представя буквално метафорите, което е наивно, но и забавно, и дава много свобода. В един от проектите, над който работя в момента, се опитвам да разсъждавам по-задълбочено именно на тази тема, тъй че след месец сигурно бих могла да дам по-изчерпателен отговор!

Как работихте с Росица Ташева, която е един от най-добрите преводачи от френски? Нямахте ли желание да се самопреведете, или Ви беше страх да не пренапишете романа си?Росица Ташева перфектно улови тона и стила на книгата и бях доволна от това решение. Преводът на една книга отнема доста време и предпочетох да й го поверя, а тя пък беше съгласна после да нанеса някои корекции, ако нещо ми звучи по чужд начин. Tова беше и най-логичният начин за работа, тъй като голяма част от писането на френски, както споменах по-горе, е непрестанен превод на един специфичен семеен жаргон, с който съм израснала, на изрази и на шеги, и само аз знаех точните думи.

Какви са бъдещите Ви проекти, не само литературни?Тази година завърших и един филм на име „Всяка стена е врата” („Chaque mur est une porte”), който сега обикаля из разни фестивали по света и скоро ще бъде показан и в България – във фестивала CineLibri на 19-и октомври. Това е експериментален филм с архивни кадри от предаване, водено по БНТ от майка ми около 89-а и началото на промените. От друга страна, в него има и един по-личен и същевременно поетичен текст, под формата на надписи между кадрите, в който се изразява моят поглед към това време. На места има някои фрази, които напомнят на книгата, но, разбира се, това си е съвсем отделна творба.A сега започвам резиденция по писане в Северна Франция с нов проект за филм, а същевременно пиша новела с един френски колектив писатели, но на българска тема.Имам и пърформaнс проекти. От две години се занимавам с творческия колектив chôSe, а странично от него работя с автори от Руанда, пишещи за геноцида през 1994 г. За мен литературата не се съдържа единственно в книгите, тя може да се реализира и на сцената и то не непременно на театралната. Пърформансът е именно начинът да обединя всичките си интереси и творчески практики.

Разговора водиАМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

Писането на чужд език си е едно излизане от зоната на комфортаРазговор с Елица Георгиева

6Литературен вестник 27.09-3.10.2017

Ървин Уелш

Съществува ли книга от друг автор, която Вие бихте искали да сте написали?„Шифърът на Леонардо” на Дан Браун. Не завиждам на никого в творчески план, но в комерсиално отношение съм завистлив по отношение на всеки, който продава книгите си по-добре от мен. Така че, опитайте се да продадете една книга в големи тиражи и после можете да правите каквото си искате.

Как ще изглежда полето на словото след около 25 години?Няма да съществува в сегашната си форма. Романът ще бъде видеошоу, в което разказаната история съчетава документалистика и фикция.

Кой от Вашите съвременници ще бъде четен след 100 години? И защо?Никой, освен ако не се показва по телевизията. И тогава вероятно пак няма да бъде четен. Ако оцелеем, може би ще бъдем свързани със създадени от силикон живи форми и вече няма да имаме нужда от литература.

Кой автор или книга са най-подценени? И защо?The Sunlight Pilgrims от Джени Фаган. Превъзходна книга, изпълнена със състрадание към хората, която ни казва как е възможно да свърши светът. Или да не свърши.

Кой автор или книга са надценени? И защо?

„Айвънхоу” на Уолтър Скот. Ужасен роман - авторът непрекъснато отклонява вниманието си и главният персонаж отсъства почти през цялото време. Все едно да слушаш глупава средновековна версия на история, разказана от досадник в кънтри клуб. В днешно време не биха я издали.

Ако можете да бъдете писател в друго време и на друго място, кой момент и място бихте избрали?Обединеното кралство през 90-те години на 20. век. Как само се оплаквахме, че се отнасят лошо с нас, а това време беше добро за нашата професия. През 60-те също не би било зле.

Ако можете да промените нещо в книгите, които сте написали, какво ще е то?Бих написал „Екстази” по друг начин. Усещах, че в тази книга съм близо до реализацията на нещо, което просто ми се изплъзна.

Кой е най-нелюбимият Ви персонаж?Трудни персонажи, които съм създал самият аз, като Брус Робъртсън от „Гавра” или Рой Стрейндж от „Кошмарът Марабу”, са моите най-любими и същевременно най-малко предпочитани персонажи, тъй като, докато пишех, трябваше да общувам с тях интензивно и продължително.

Да поиграем на „Унижение” (вж. „Размяната: Разказ за два университета” на Дейвид Лодж): Коя е най-известната книга, която не сте прочели / пиеса, която не сте гледали / албум, който не сте слушали / филм, който не сте гледали?„Шифърът на Леонардо”/ „Бурята” / „Bat out of Hell”1 / „Най-добрите години от нашия живот”2.

Притежавате ли някакви скрити таланти?Да, и те ще си останат скрити.

1 Албум на американския певец и актьор Мийт Лоуф. – Б.пр.2 Филм на режисьора Уилям Уайлър от 1946 г., който печели 7 Оскара, сред които отличието за най-добър филм и най-добра режисура. – Б.пр.

Бързи въпроси:

Джордж Елиът или Томас Елиът? Джордж.Модернизъм или постмодернизъм? Модернизъм.Джейн Остин или Шарлот Бронте? Джейн.Камю или Сартр? Камю.Пруст или Джойс? Джойс.Кнаусгор или Феранте? Не съм чел нито един от двамата.Жак Дерида или Джудит Бътлър? Джудит.„Хамлет” или „Сън в лятна нощ”? „Хамлет”.Брам Стокър или Мери Шели? Мери.Трейси Еймин или Джеф Кунс? Трейси.

30 май 2017 г.

Сара ХолСъществува ли книга от друг автор, която Вие бихте искали да сте написали?Много са, обикновено занимаващи се с теми, с които не съм се залавяла.

Как ще изглежда полето на словото след около 25 години?Ще има бум на кратките разкази. Спори се върху въпроса за сбитите форми, които прилягат на съвременните читателски навици, но качеството им да създават безпокойство е изключително важно в една епоха на фалшиво самодоволство и комфорт. Те също така са подходящи за кино- и телевизионни адаптации, които вероятно ще изместят всички глупави костюмни драми.

Кой от Вашите съвременници ще бъде четен след 100 години? И защо?Първи сценарий – всеки записан на твърд носител, който ще оцелее сред руините и наводненията. Втори сценарий – всеки автор, за който се сещаме - веднага ще можем да свалим събраните му съчинения, докато се носим из отсек с нулева гравитация, играещ ролята на библиотека в колония на Марс. Кой автор или книга са най-подценени? И защо?Една О’Брайън. Мисля, че острите нападки, на които беше подложена, и в професионален, и в личен план, дължащи се на гневната й критика към обществото, донякъде я изолираха от света. Но това не можа да възпрепятства развитието на нейния талант, да я направи по-малко смела или продуктивна.

Кой автор или книга са надценени? И защо?Да хвалим това, което си заслужава.

Ако можете да бъдете писател в друго време и на друго място, кой момент и място бихте избрали?Навечерието на битката за Република Англия, 2077 г.

Ако можете да промените нещо в книгите, които сте написали, какво ще е то?Може би заглавието на книгата The Carhullan Army, макар че все още си го харесвам. В САЩ тя беше издадена със заглавие Daughters of the North.

Кой е най-нелюбимият Ви литературен персонаж?Този, който е в главата ми.

Да поиграем на „Унижение” (вж. „Размяната: Разказ за два университета” на Дейвид Лодж): Коя е най-известната книга, която не сте прочели / пиеса, която не сте гледали / албум, който не сте слушали / филм, който не сте гледали?„Ана Каренина” – оставих я по средата.

Притежавате ли някакви скрити таланти?Добра съм в отварянето на буркани със здраво затегнати капаци.

Бързи въпроси:

Джордж Елиът или Томас Елиът? Чела съм само единия от двамата. Не мога да направя информиран избор.

Модернизъм или постмодернизъм? Феминизъм.Джейн Остин или Шарлот Бронте? И двете.Камю или Сартр? Камю.Пруст или Джойс? Джойс.Кнаусгор или Феранте? Без отговор.Жак Дерида или Джудит Бътлър? Бътлър.„Хамлет” или „Сън в лятна нощ”? „Сън в лятна нощ”.Брам Стокър или Мери Шели? Шеза3.Трейси Еймин или Джеф Кунс? Сара Лукас.

3 юли 2017 г.

Алехандро Замбра

Съществува ли книга от друг автор, която Вие бихте искали да сте написали?Не, но има много песни, които бих искал да съм написал и изпълнил пред хиляди хора.

Как ще изглежда полето на словото след около 25 години?Пълно с дървета и цветя, надявам се.

Кой от Вашите съвременници ще бъде четен след 100 години? И защо?Много от тях, не съм песимист – имам предвид, че съм песимист относно бъдещето на човечеството, но в някаква степен съм оптимист по отношение на бъдещето на литературата. Страхувам се, че и в бъдеще ще имаме нужда от добри книги.

Кой автор или книга са най-подценени? И защо?Не зная дали са подценени или не, но предполагам, че това е моментът, в който мога да спомена някои от любимите ми автори: Емануел Боув, Наталия Гинзбург, Габриела Мистрал, Хулио Рамон Рибейро, Хебе Юхард, Дино Будзати, Хосефина Висенс, Гонсало Миян, Ромен Гари и още много други.

Кой автор или книга са надценени? И защо?Голяма част от произведенията на Пабло Неруда за мен са абсолютно нечетивни, но трябва да ме разберете – аз съм чилиец.

Ако можете да бъдете писател в друго време и на друго място, кой момент и място бихте избрали?Япония по времето на Сей Шонагон4. Но не бих избрал да бъда писател. Всъщност не мисля, че някога съм избирал това; просто нищо друго не ми се отдаваше.

Ако можете да промените нещо в книгите, които сте написали, какво ще е то?Нищо. По-добре е да продължиш напред и да напишеш нещо друго.

Кой е най-нелюбимият Ви литературен персонаж?Петер Кин от „Заслепението” на Канети. Не харесвам персонажа, обичам романа.

Да поиграем на „Унижение” (вж. „Размяната: Разказ за два университета” на Дейвид Лодж): Коя е най-известната книга, която не сте прочели / пиеса, която не сте гледали / албум, който не сте слушали / филм, който не сте гледали?Библията / почти всички пиеси / много албуми / „Междузвездни войни”.

Притежавате ли някакви скрити таланти?Не съм лош вратар.

Бързи въпроси:

Джордж Елиът или Томас Елиът? И двамата.Модернизъм или постмодернизъм? „Модернизмът” е нещо различно в онази част на света, в която живея. Както и да е, и двете. Джейн Остин или Шарлот Бронте? Емили Дикинсън.Камю или Сартр? Сесар Вайехо.Пруст или Джойс? Пруст.Кнаусгор или Феранте? Пруст.Жак Дерида или Джудит Бътлър? И двамата.„Хамлет” или „Сън в лятна нощ”? „Хамлет”!Брам Стокър или Мери Шели? Хуан Рулфо.Трейси Еймин или Джеф Кунс? Трейси Еймин.

10 юли 2017 г.

Преведе от английски РУЖА МУСКУРОВА

3 Псевдоним на Шерлок Холмс – Б.пр.4 Сей Шонагон е авторката на „Записки под заглавката”. Тя живее в периода 966 – 1017 г. – Б.пр

Писатели и мислители отговарят на въпроси на The Times Literary Supplement, споделят кои са книгите, на които най-много се възхищават, говорят за нещата, за които съжаляват, и изтъкват скритите си

таланти

П И С А Т Е Л И Т Е О Т Г О В А Р Я Т

Двадесет въпроса, на които отговаря:

Литературен вестник 27.09-3.10.2017 7

С т о Л и ц а

Тези дни предстои представянето на новия Ви роман „Земя на сенки“ в България. Бих казала, че този път в него не просто препращате към България, а се концентрирате върху миналото и настоящето на страната ни. Какво Ви накара да го сторите?Елизабет Костова: Дълго време исках да напиша роман, чието действие се развива изцяло (или в този случай, почти изцяло) в България, но ми бяха нужни 25 години, за да събера кураж и да опитам това. Никога не е лесно за един сериозен писател да се заеме да пише за страна, където той или тя по същество е външен човек. Изпитвам дълбока и трайна любов към България, която се зароди в момента, в който за първи път стъпих в тази страна, през ноември 1989; исках да изразя част от тази любов и интереса си към България в една история, която започва и завършва тук, история, която също така засяга някои от най-важните моменти от нейната история.

Първото Ви идване в България съвпада с рухването на тоталитарния режим у нас и първите демократични митинги. Оттогава ли датира интересът Ви към българската история и съдба?Е. К.: Разбира се, ноември месец 1989 г. беше впечатляващо време за първо посещение в България. Благодарна съм, че можах да стана свидетел на този период на преход, тъй като той ми даде възможност да посетя две различни страни – едната, която оставаше зад гърба ви, и другата, към която се бяхте запътили. Участието ми в първите свободни многолюдни митинги в София през този месец беше само по себе си невероятно изживяване. Все още срещам български читатели, дори в САЩ, които ми казват, че също са присъствали там!

Повече факти или повече фикция има в новия Ви роман? Какви източници за времето на комунизма ползвахте? А за настоящето? На какво разчитате повече – на анализи или на историите на живи хора?Е. К.: Когато пиша исторически роман, използвам всеки възможен за мен източник и тази книга не е изключение. Четох записи на устно разказани (лични) истории, академични исторически

изследвания, разкази, стихове, писма и романи; разговарях с хора, които си спомнят периодите, за които пиша в книгата; интервюирах журналисти и историци; разглеждах стари снимки, гледах филми. Пътувах много из България, за да направя снимки и да видя местата, които исках да включа в книгата, в това число останките от лагера в Белене. Посетих места, които са някои от най-красивите, които някога съм виждала – манастири, планини и сгушени в тях села. „Земя на сенки” пресъздава внимателно проучени реални исторически събития, но всички участващи в тях лица са фикционални. Ситуациите, в които се озовават моите персонажи, се базират на действителни обстоятелства, но не използвам действителни човешки лични истории от уважение към хората, които са ги преживели. В края на книгата има кратко пояснение, в което обяснявам тези разграничения в детайли.

Каква реакция на романа си очаквате в България? Имате ли вече отзиви в чужбина за него?Е. К.: С радост мога да кажа, че книгата получи редица положителни отзиви в САЩ. Критици и читатели остават впечатлени и развълнувани от историята на Стоян Лазаров, моят основен персонаж, която се разгръща в средата на 20 век. Много от читателите, с които се срещнах, докато представях книгата в САЩ, Австралия и Нова Зеландия, изявиха желание да посетят България. Това наистина ми донесе удовлетворение.

Важна ли Ви е оценката на критиката?E. K.: Ако имате предвид рецензиите, рядко ги чета – моите роднини и приятели ми говорят за тях, но аз се стремя да стоя настрана. Изпитвам дълбоко уважение към проницателните критици, но мисля, че критическите текстове помагат (или вредят) на книгата повече, отколкото на нейния автор. Книгата вече е написана и нито възхвалите, нито критиката би трябвало да имат особено влияние върху следващата книга, която писателят създава. За мен по-голямо значение има откликът на читателите, по-специално на онези от тях, които са свързани със застъпените в романа теми. По тази причина за мен е много важно

да видя „Земя на сенки”, публикувана в България, и за мен е чест, че книгите ми се четат тук.

Как бихте охарактеризирали литературния живот в Съединените щати?E. K.:Литературният живот в САЩ е твърде разнолик, но също така е значително по-комерсиализиран в сравнение с Европа. Има много неща, които можем да научим от Европа, и винаги ще има.

Кои съвременни писатели бихте препоръчали на българската публика?E. K.: За мен двама от най-забележителните съвременни автори, които пишат на английски, са Клеър Месуд (която изнесе лекция в Созопол на семинара по творческо писане преди няколко години) и Колъм Маккан. И двамата умеят да създават големи платна, пресъздаващи исторически събития и/или социални безпокойства, докато изграждат убедителни дълбоки персонажи. Мога да спомена много други, но тези двама писатели заемат специално място сред читателските ми пристрастия.

Благодарение на фондация „Елизабет Костова“ Вие направихте много за популяризирането на българската литература в англоезичния свят. Има ли вече български писатели, които да са разпознаваеми в САЩ?EK: Наистина съм много щастлива да отбележа, че над 20 съвременни български

В България запознанството ни с творчеството на именитата румънска поетеса Ана Бландиана (какво прекрасно, звънко име – камбанно! – точно като за нея), запознанството ни с творчеството й, казвам, започна още към средата на осемдесетте години на миналия век и продължава без прекъсване вече три десетилетия. Сега, през юбилейната седемдесет и пета година от нейното рождение имаме специален повод да се върнем към това творчество и да го погледнем във впечатляващото му многообразие и вътрешното му единство. Новата среща с Бландиана дължим на вдъхновения преводач и популяризатор на румънска поезия у нас Огнян Стамболиев, пресъздал на български Михай Еминеску, Лучиан Блага, Йон Лука Караджале, Никита Станеску, Мирча Динеску, Емил Чоран, Мирча Елиаде, Захария Станку, Матей Вишниек и др. В един внушителен том от около 500 страници, озаглавен „Населена от думите”, той ни поднася представителна антология на Ана Бландиана, чието съдържание неусетно прелива от есеистика през лирическа поезия, размисли и афористични

миниатюри, притчи, разкази, импресии... Прозата на Бландиана е не по-малко поетична от стиховете й, а често е и по-неотстъпна в търсенията си. Със сигурност можем да отнесем към самата авторка онова, което тя казва за другите: „Според мен няма нищо по-трогателно и по-беззащитно от прозата на големия поет. Едно упорито усилие да назове неназовимото. Това е като ореол, който се опитва да приеме формата на шапка.”Нека накрая да отбележим и онова, което у нас обикновено се пропуска в рецензиите на преводни издания – ролята на преводача в тяхното създаване. Възхитително овладян, гъвкав, изразителен и благозвучен е българският език, на който Огнян Стамболиев ни поднася тази разноцветна подборка от творчеството на румънската поетеса. И нещо характерно за истинския преводач – в юбилейната за самия него година той предпочита, вместо сам да застане на авансцената, да изведе под прожекторите една от своите любими автори и да я представи така, както тя наистина заслужава и както той със сигурност умее да го прави. Поздравления и за двамата!

АЛЕКСАНДЪР ШУРБАНОВ

писатели вече са публикувани в САЩ/Обединеното кралство, от които десет с романи, в сравнение със само двама или трима преди едва десет години. Техните творби пораждат вълна от интерес към България сред англоезичните читатели. Сега често чувам как редактори и литературни агенти в Ню Йорк определят българската литература като „явление”, любопитна тенденция.

Това е особено удовлетворително.

Вие кои български писатели четете и харесвате? И какво ново замисляте във Фондацията?E. K.: Харесвам писатели, които пишат в различни жанрове, включително някои, които едва сега започват да публикуват, но със сигурност ще бъдат важни за следващото поколение. Новите планове на фондацията – която отбелязва своята десетгодишнина тази година – са свързани с разширяване на интереса към произведения от различни жанрове. Сега сме домакини на международна конференция, посветена на поезията, която се надяваме да проведем отново, а фокусът на последния семинар в Созопол, който организирахме, беше върху писането на нефикционални произведения (есета, мемоари, пътеписи, наративна журналистика). Също така бихме искали да привлечем сериозна подкрепа от България и извън нея. Литературата (включително изкуството на превода) е един от най-важните гласове в страната и заслужава подкрепа както от правителството, така и от частни източници.

Разговора водиАМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

Преведе от английскиРУЖА МУСКУРОВА

фрагменти до интервюта, анкети и публицистични текстове. В резултат пред нас се откроява доста цялостен портрет на писателката. Разбира се, извън тези рамки остават по-големите форми на нейната белетристика.Знаем, че Бландиана е съдбовно свързана със съпротивата на румънския народ срещу диктатурата на Чаушеску и с подготовката за голямата промяна през декември 1989 г., а и с по-нататъшните напрегнати усилия за осъществяване на тази промяна. Помним тази важна част от биографията й и очакваме, че в нейните произведения – стихотворни и прозаични – ще преобладават обществените и политическите теми. И те наистина избликват отново и отново, обаче почти никога не се явяват в оголен, декларативен вид. Усеща се ангажираността на авторката с животрептящите проблеми на днешния и утрешния ден на нейната страна, а и на света, в който живее, но тези проблеми винаги я водят към мисли и тревоги за човека, много по-обхватни от злободневното ни битие.Йордан Радичков казваше, че ние, българите, сме нация от монологисти. Оказва се, че не само българите са

такива. В есето „Да водиш диалог” Бландиана заявява: „Ние всички постоянно „монологизираме”. И завършва с извода: „В крайна сметка демокрацията не е нищо друго освен диалог – действие, при което мнозинството слуша внимателно, любезно и с уважение (а уважението ражда и самоуважение!) критичното мнение на мнозинството.” Колко решаващо е това наблюдение за нас, новопрохождащите демокрации от източния край на Европа! В книгата попадаме на многобройни прозрения от този вид, които осветяват пътя на днешното ни развитие.Основните акценти на събраното в „Населена от думите” обаче са много по-философски и извисени над актуалното: човек и природа, принципи на цивилизацията, нравственост, изкуство и литература. И въпреки че във всяка от тези теми се чувства нервът на наш съвременник, в тях се отварят и неизмеримите обеми на вечността. Временното отеква в безкрайното и добива непреходна стойност. Оказва се, че отговорността ни не е само пред днешния ден, а пред целостта на битието.Респектира и богатата жанрова палитра на включените в тома творби: лирически

П Р И П И С К И

За мен е чест, че книгите ми се четат в БългарияРазговор с Елизабет Костова

Юбилейна антология на Ана Бландиана

8Литературен вестник 27.09-3.10.2017

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

На тържествена церемония в Народния театър „Иван Вазов” бяха връчени Наградите на Столична община за ярки постижения в областта на културата за периода 1 юли 2016 г. - 1 юли 2017 г. Наградите се връчват традиционно в Деня на София - 17-и септември.Наградата за Съвременни перформативни и мултижанрови изкуства получи ДНК-пространство за съвременен танц и пърформанс и Мира Тодорова - артистичен директор на ДНК, за Международната програма „Мигриращото тяло”, за образователната инициатива „Извинени присъствия“, ежемесечната програма и копродуцентската дейност.По този повод Елена Ангелова разговаря с МИРА ТОДОРОВА:

Бихте ли споделили какви обстоятелства провокираха създаването на ДНК, пространство за съвременен танц и пърформанс? Какъв беше процесът на изграждане на тази структура към НДК?През април 2015 Мирослав Боршош, тогавашният директор на НДК, ме покани да разгледам едно пространство – бившата дискотека Blender - с идеята да се заема с превръщането му в пространство за изкуство. Този смело, щедро-неразумен жест ми се стори достатъчно извънреден, за да бъде пренебрегнат. Обикновено сме свидетели на обратното конвертиране – от място за изкуство в място за забавление. Тук намерението беше трансформация в обратната посока, което е буквално процеп във времето и пространството, в който аз реших да се хвърля през глава. Създаването на ДНК като пространство за съвременен танц и пърформанс целеше съсредоточаване на фокуса върху жанрове, които в България остават все още неотчленими в общото театрално поле. А местният контекст, в който пространството заработи, може да се обобщи с активни опити на свободното изкуство да изгради устойчива среда за своето съществуване в близко партньорство с града, с българските и европейските мрежи и структури. Кайросът, който „позволи” появата на ДНК, някак се оказа точното време и пространство, в което вече отдавна отекваше нуждата от нови структури, които да работят по различен начин, необременен от йерархии, предварителни подредби, които функционират, за да препотвърждават статуквото. Жестовете на съвременното изкуство сами по себе си правят свят, който не би могъл да бъде настанен адекватно в старите типове организации и разбирания. Те сами извикват нови констелации от хора, енергии и начини на организация, в които да се разгърнат пълноценно, верни на себе си, без да се налага да се нагласят, прекрояват, за да „фитнат” на наличните ресурс, инфраструктура, разбирания и пр. А самият процес на изграждане на структурата на ДНК е едно колкото разумно, толкова и интуитивно, но винаги грижливо, модериране на възможости и невъзможности.

Ива Свещарова, Виолета Витанова и Ирена Цветанова в

„Голем”, идея и режисура Анна Данкова, Култура Аними и ДНК

Как бихте определили ролята, позицията на ДНК в контекста на съвременната независима сцена в София?Това, което ДНК се опитва да прави, е да партнира на независимата сцена, проекти, артисти. Не отстранено да предоставя пространство, не толкова да работи „за”, но да работи „с” независимия сектор. Да има своя отличим профил, политики, етос, през които да влиза в диалога със средата, в съзиздателен процес на взаимно вдъхновение и изграждане.

Бихте ли разказали как протича процеса на програмиране на пърформанси и събития? Какво ви води в селектирането?Процесът на програмиране на българската програма се основава на диалога с артисти/организации, които предлагат проекти, като заедно обсъждаме съобразността им спрямо концепцията, целите и мисиите на ДНК, като за мен е важно те да бъдат удържани, за да не се превръщаме в просто поредно пространство без собствена физиономия и позиция. А чуждите проекти, които се опитваме да поддържаме регулярно в афиша на ДНК, се подчиняват на моите вкус и разбирания за неща, които най-общо казано предизвикват „дисенсус”. Не ме интересуват неща, които влизат в консенсус с обичайни, лесни, спокойни нагласи, неща, които поне малко не „тревожат”. Както пише Зейд Смита в едно свое есе: ролята на добрата литература е да успокои разтревожените и да разтревожи спокойните. Бих искала да успяваме да правим същото.

„Неон”, Гараж колектив

От ноември, 2015 г. са изминали почти две години. Каква е равносметката от опита досега, какво намирате за положително и пълноценно? Бихте ли искали да промените нещо в начина, по който работи пространството в бъдещите му програми и планове?За две години успяхме да изградим устойчиви взаимоотношения с независимата сцена, като представяме регулярно независими проекти, така че това да прави смисъл както за самите артисти

и тяхната работа, която получава видимост отвъд неколкократното първоначално изиграване, което силно обезсмисля изначално заниманието с танц и пърформанс на независим принцип, премествайки фокуса върху самото произвеждане на продукти, пренебрегвайки проблема за краткия им публичен живот, така и за публиката, която вече култивира специфични очаквания към програмата на пространството – като ритъм, естетика, дискурс. Инициирахме няколко проекта – за работа с ученици в гимназиална възсраст „Извинени присъствия”, чуждестранна програма със спектакли, уъркшопи, дискусии, разговори с публики, която поддържаме от самото начало, като осигуряваме достъп на българката публика до интересни спектакли, артисти, проекти от Европа и света. Това, което бих си пожелала за в бъдеще, е да постигнем устойчивост в спокойна среда с ясни правила и дългосрочни визии, в които да можем да разгръщаме потенциала си.

На сцената на ДНК станахме свидетели на изключително любопитни и силно запомнящи се чуждестранни представления от програмата „Мигриращото тяло“. Смятате ли, че те влияят на съвременната независима сцена у нас?Мигриращото тяло е международната платфрома на ДНК, която е концептуално основана на идеята за тялото, което е в постоянно движение. Tялото вече не е завършеното, уникално, оригинално, автономно цяло. То e конструкт в процес, work in progress, поле на динамичен трафик на социални, културни, биологически, исторически и всякакви елементи и самото то е в непрекъснат ппроцес на преформулиране, един неспирен поток на трансформации и превръщания. В този смисъл, ако изтеглим кадъра към по-общата парадигма на съвремието, интернационализирането и интеркултуризирането на средата, влизането на различните контексти в динамичен обмен е не само изключително важно, но и някак адекватно и естествено на съвремието. Още повече когато става дума за подобен вид съвременно изкуство, което не може да бъде локален феномен. В този смисъл мисля, че влиянието на тази програма върху независимата сцена у нас, най-вече в смисъл на интеракция между българската и чуждата среда, е неминуемо.

Уъркшопите, дискусиите, редовните разговори с публиката след представленията правят ДНК също и пространство за обратна връзка и за професионализация на артистите. Беше ли това заложено в първоначалната идея и как стигнахте до този мултидисциплинарен модел?Да, изграждане на цялостен дискурсивен и рецептивен контекст на случващото се в ДНК, винаги е било част от концепцията за развититието на пространството, защото вярвам, че за развитието и подкрепата на каквато и да е среда, е важно да се адресират равностойно всички нейни елементи, а те са не само артистичните проекти, хората, които стоят зад тях, но и критическата рефлексия и публиките, които са реалният адресат на продуктите. И другото е, че когато обсъждаме жанрове като съвременен танц и пърформанс и независим/свободен принцип – не само като организаране и администриране на самия работен процес, но и като различна идеология и ценности - вече не става дума само за „производството” на крайни продукти, но и за изследване на самите инструменти, тендеции, концепции, което развива самото изуство и артистичните/дискурсивни подходи.

И последен въпрос – какво е усещането след наградата на Столична община? По какъв начин приемате това и повлиява ли бъдещата Ви работа?Щастлива съм и благодарна за наградата на Столична община, която възприемам като жест на разпознаване на важни усилия, насочени във вярна посока. Надявам се тази награда да се окаже логичен и осъзнат жест, който съдържа не само мотивираща предистория и ситуационна емоция, но и предначертание за бъдещето.

Въпросите зададе ЕЛЕНА АНГЕЛОВА

Мира Тодорова: жестовете на съвременното изкуство сами по себе си правят свят

Леонид Йовчев в „Тотална щета”, реж. Ани Васева, Сдружение „Метеор” и ДНК

Литературен вестник 27.09-3.10.2017 9

Джефри Р. ди Лео е професор по английска литература и философия и е декан на Факултета по хуманитарни

науки в Университета Хюстън-Виктория, САЩ. Бивш председател на Обществото по сравнително

литературознание и хуманитарни науки. Негови предишни публикации включват Criticism After Critique: Aesthetics and the Political (2014) и Turning the Page: Book

Culture in the Digital Age (2014).

- Как възникна идеята за сборника „Мъртва теория”?- Преди няколко години пишех отзив за книгата на Винсент Лейч Living with Theory (2008) („Да живееш заедно с теорията”) и не можех да спра да мисля, че обратното също би могло да e вярно - че ние „загиваме заедно с теорията”. Това беше само една хрумка, но тази мисъл заседна в съзнанието ми. Няколко години по-късно, когато четях текстове, посветени на „критичните аспекти на климатичните промени” и идеята, че времето, с което разполагаме, и обхватът на климатичните промени изискват напълно различен критически език, тази мисъл отново ме осени. Тези схващания бяха изложени в сборника, редактиран от Том Коен и публикуван от Open Humanity Press - Telemorphosis: Theory in the Area of Climate Change, Vol. 1, 2012. Написах есе за списание Symploke1 по темата: „Може ли критическата теория да спаси планетата” (2013). Въпросът дали трудове на философи като Дерида, които вече не са живи, могат да окажат влияние върху настоящите дискусии, обсъждащи промените в критическата теория, ме заинтригува. Щом започнах да обсъждам този въпрос с някои от моите колеги, както и темата: „да загинеш заедно с теорията”, идеята за сборника с есета, посветен на „мъртвата” теория, започна да се оформя.

- Вашият сборник отбелязва факта, че някои от най-видните представители на критическата теория – фигури като Жак Дерида, Ролан Барт, Еманюел Левинас, Жил Дельоз и Мишел Фуко – вече не са между живите. Дали смъртта на изследователите води до смъртта на теорията?- Абсолютно не. Както смъртта на Сократ, Кант и Ницше не предизвиква смъртта на философията, така и смъртта на тези изследоиватели не довежда до смъртта на критическата теория. Вярно е, че трудовете на някои учени от 20. век, които вече са починали, започват да губят своята тежест. Със сигурност ще има периоди, през които интересът към тези трудове ще се засилва, и други, през които ще намалява, също както това се е случвало с произведенията на Платон, Аристотел, Кант или Хегел. Нямам предвид „интерес”, продиктуван от търсенето на отговора на въпроса за безпокойствата на Барт и Дерида във времето, когато са писали трудовете си. Това е важен въпрос, но той засяга повече „историята”. Говоря за стремежа да се разбере как резултатите от техните занимания оказват влияние върху настоящите тревоги – нещо, което наричам „едновременност” на техните идеи.Докато есетата от сборника „Мъртва теория” предлагат различни пътища, чрез които да се отговори на Вашия въпрос, в заключенията всеки един от авторите в отговорите си все пак казват едно и също нещо: теорията не отмира със смъртта на своите родоначалници. Все пак, можем да се запитаме как тя оцелява и може ли да приема различни форми.

- По какъв начин представата за концепта „смърт” може да се превърне в инструмент за критическо изследване?- Винаги ще съществуват учени, които ще проявяват интерес към класически въпроси, засягащи смъртта, като безсмъртието на духа (напр. Платон), битие към смъртта (Хайдегер) и нагона към смъртта (Фройд), но въпросът за политиката на смъртта (танатополитика) и нейното друго, политиката на живота (биополитика), са в центъра на много от най-добрите съвременни критически изследвания, засягащи смъртта. Биотеорията днес оказва силно въздействие върху критическата теория – нека погледнем изследванията, които са й посветени (биополитика, 1 Списание за сравнително литературознание и теория – Б.пр.

биоенергия, биотехнология, биосигурност и др.), но искам да подчертая, че танатотеорията (и танатополитиката) са не по-малко важни и заслужават повече внимание.

- Смятате ли, че критическата теория е релевантна на съвременния политически и философски дебат и как тя постига това?Критическата теория изостря, разширява и задълбочава политическите и философски дебати. Да вземем за пример био- и танатотеориите, споменати преди малко. Биополитиката и танатополитиката заемат елементи от съвременните политически дебати, например, разглеждайки теми като женското тяло, клонирането, имиграцията и репродукцията, и изследват начините, по които езикът, културата и политиката се пресичат с тях. Както е казал Фуко, политиката се движи „от правото да отнемеш живот или да позволиш да се живее” към „властта да подпомагаш живота или да го отхвърлиш, стигайки до точката на смъртта”.Случаят е сходен с философията, където критическите подходи осигуряват допълнителни нива и нюанси към дебати, които често се изхабяват в един задушен климат на аналитични разбори и търсене на схоластични аргументи.

- Можете ли да кажете нещо за авторите, участващи в сборника?- Авторите в този сборник са изтъкнати мислители, работещи в различни изследователски полета на хуманитарните науки, които не се тревожат какво е и какво не е философията (или политиката), когато разглеждат въпросите за пресечните точки на смъртта и критическата теория. Също така всеки от тях подхожда към темата, предлагайки различна перспектива към критическата теория. Например, В. Лоурънс Хог е изследовател на постмодерната афроамериканска литература, Пол Алън Милър е учен класицист, Жан-Мишел Рабате се занимава с психоанализа, Никол Саймък – с френско-карибска литература, а Хенри Съсман е професор по немска литература.

- Какво Ви предстои след този сборник?- През месец март беше публикуван последният ми труд, занимаващ се с проблеми на висшето образование. Книгата се нарича „Висшето образование

Мъртва ли е критическата теория? Дали има за нея живот след смъртта?Джефри Р. ди Лео говори за новия сборник с есета, които изследват наследството

на критическата теория след смъртта на някои от нейните водещи фигури

през късния капитализъм” (Higher Education under Late Capitalism) и се фокусира върху въпроси, свързани с идентичността и поведението в рамките на неолибералния университет. В нея защитавам тезата, че неолибералната академична институция е академията, която приляга на новия век въпреки известните критики и някои нейни деструктивни черти. Книгата пита какъв тип академична идентичност се формира от хората, които работят в неолибералния университет. Какво поведение се очаква от тях и на какъв риск са изложени. Това е една от трите книги, които съм написал по темата за висшето образование, въоръжен с практиката на критическата теория.В момента се подготвят още две книги в издателство „Блумсбъри”. Първата е сборник със заглавие „Американската литература като световна литература” (American Literature as World Literature) - опит да се разшири и задълбочи разбирането ни за твърдението, че американската литература е разновидност на световната литература, както и същевременно да се оспори тази позиция. Книгата ще излезе през декември. Другата е „Наръчник по литературна и културна теория” (Bloomsbury Handbook of Literary and Cultural Theory), дебел том, който гледа повече в бъдещето, отколкото в миналото; акцентът в него е върху появилата се през 21. век теория, отколкото върху теориите от 20. век. Книгата включва около 30 нови есета и 300 речникови статии, посветени на определени термини и изследователи. Участниците в този том са от различни точки на света и създават въодушевяващ портрет на критическата теория и нейните възможности за развитие през 21. век. Томът ще излезе към края на 2018 г.

РИС ТРАНТЪР

Преведе от английскиРУЖА МУСКУРОВА

18 юли 2017 г.https://rhystranter.com

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

10Литературен вестник 27.09-3.10.2017

Еманюел Карер

МИГРАЦИЯТА

Успоредни животописи на именити мъже – Александър Солженицин и Едуард Лимонов напускат и двамата страната си през пролетта на 1974 г., но около първия по света се вдига повече шум, отколкото около втория. След падането на Хрушчов настъпва открит конфликт между властта и пророка от Рязан, който, по силата на едно типично съветско противоречие, е смятан за най-значимия писател на своето време и заедно с това е забраняван за издаване. Малко са по-прекрасните истории от тази на самотния средновековен селянин, спасил се и от рака, и от лагерите, и уверен, че ще види приживе победата на истината, защото тези, които лъжат, се боят, а той не. В момента когато колегите му гласуват за изключването му от Съюза на писателите, като, между другото, един от мотивите е, че „в произведенията му липсва темата за другарството между писателите”, този човек е способен да отговори спокойно: „Утвърдената литература, издаваните списания и романи съм обявил веднъж завинаги за нищожни. Не че в това поле не могат да поникнат таланти (има такива), но те задължително загиват, защото на това поле приемат да не казват капиталната истина, тази, която бие на очи и без да е необходима литература”. Капиталната истина, разбира се, е Гулаг. Както и това, че Гулаг съществува и преди Сталин, и след него, че не е болест на съветската система, а нейна същност и дори цел. В продължение на десет години Солженицин тайно събира свидетелствата на двеста двайсет и седем бивши зекове и със ситния си почерк, като заравя ръкописите, като ги изпраща на Запад във вид на микрофилми, издига паметника „Архипелаг Гулаг”, който излиза във Франция и САЩ през 1974 г. и започва да се чете по радио Свобода.Юрий Андропов, човекът, който в този момент оглавява КГБ, разбира, че подобна бомба е по-опасна за режима от целия американски ядрен арсенал, и спешно свиква Политбюро. Протоколът на това кризисно съвещание е публикуван през 1992 г., когато Борис Елцин декласифицира архивите – това е истинска театрална пиеса, която заслужава да бъде поставена на сцената. Брежнев, вече много амортизиран, не вижда опасността. Той, разбира се, смята, че трябва да се разобличи като буржоазна пропаганда тази атака срещу „всичко най-свято, което имаме”, но е готов и да си затвори очите – и това ще отмине, както са отминали протестите срещу нахлуването в Чехословакия. Председателят на Президиума Подгорни не споделя това примирение. Той кипи от гняв и изразява съжаление, че системата толкова се е размекнала, че вече дори не се сещат за единственото разумно решение – куршум в тила, и точка по въпроса. В Чили не си поплюват и да, добре, при Сталин може и да са прекалили, но сега прекаляват в обратната посока. По-дипломатичен, Косигин предлага заточение отвъд полярния кръг. По време на всички тези тиради човек сякаш чува Андропов да въздиша, вижда го да вдига очи към небето и когато най-после взема думата, то е, за да каже: „Всичко това е много мило, скъпи приятели, но много сме закъснели. Куршумът в тила трябваше да се изстреля преди десет години, сега целият свят ни наблюдава и с пръст не можем да пипнем Солженицин. Не, остава ни само едно – да го експулсираме”.

Всичко е голямо в съдбата на Солженицин, който два дни след заседанието е качен насила в самолет за Франкфурт, където е приет от Вили Бранд като държавен глава. Но това, което показва експулсирането и което толкова натъжава Подгорни, е, че съветската система е изгубила вкуса и силата да всява страх, че показва зъби, но неубедително, без да си вярва, и че вместо да преследват непокорните духове, ръководителите й предпочитат да ги прогонят надалеч, та да им се махнат от главата. Надалеч означава Израел – дестинация, за която през тези години започват твърде либерално да раздават паспорти. За да получиш паспорт, по принцип трябва да си евреин, но по този въпрос властите не се формализират особено и са готови да причислят доказания досадник към еврейския етнос – което прави приемлива кандидатурата на Лимонов.Когато го разпитвах за обстоятелствата на заминаването му, той ми разказа, че са го повикали на „Лубянка”, московското седалище на КГБ – зловеща сграда, в която хората са влизали, без да са сигурни, че

ще излязат, и чието споменаване ги кара да побледняват. Не и него. Той разправя, че е отишъл там с ръце в джобовете и почти подсвирквайки си, тъй

като баща му е бил от гилдията, а и чекистите не били толкова лоши, колкото дисидентите се опитвали да ги изкарат – добродушни, сънливи чиновници, които можеш да опитомиш с някой хубав виц. Разказва също, че се е запознал чрез приятел, който е следвал с нея, със самата дъщеря на Андропов, хубаво момиче впрочем, разсмивал я е цяла вечер, свалял я е по малко, накрая й отправил предизвикателство – дали може да убеди скъпото си татенце да хвърли едно око на досието на поета Савенко-Лимонов? Малката дръзко приела предизвикателството и след няколко дни – но как да знаеш дали е казала истината или му се е подиграла? – му излязла със следното резюме: „Антисоциален елемент, убеден антисъветчик”. Сигурно е едно: за разлика от други антисоциални и

антисъветски елементи като Бродски и Солженицин, които е трябвало насила да изгонят и които са давали мило и драго да не напускат страната си, нито да се отказват от родния си език, Едуард и Елена са искали да емигрират. Той, защото, според една схема, която като че ли вече познаваме, е убеден, че за седем години е приключил с московския ъндърграунд, както през предишните седем е приключил с харковските декаденти; Елена, защото главата й е пълна с чуждестранни списания, кинозвезди и прочути манекенки, поради което си казва: „Защо не и аз?”.

Понякога тя води Едуард у една много стара дама, роднина на една от приятелките й – Лиля Брик. Жива легенда – казва тя с уважение, защото на млади години Лиля е била музата на Маяковски. Във Франция сестра й, под името Елза Триоле, е станала пък муза на Арагон. За Едуард е пълна мистерия как тези две топчести и грозни женици са успели да хванат в мрежите си мъже от такъв калибър. Тези посещения са му досадни. Единствената жива легенда, която го интересува, е той самият. Едуард не си пада нито по миналото, нито по тези толкова типични за старата руска интелигенция апартаменти, пълни с книги и картини, със самовари, килими и лекарства, слепнали се с прахта по нощните шкафчета. На него лично са му достатъчни един стол, един дюшек и – това вече е екстра – едно палто за навън. Но Елена настоява, защото обича знаменитостите и защото осемдесетгодишната Лиля безсрамно я ласкае – с тази нейна красота Западът ще падне в краката й. Ако отидат в Париж, трябва да посетят Арагон, а ако отидат в Ню Йорк – старата й приятелка Татяна, която навремето също е била любовница на Маяковски, а сега е царица на светския живот в Манхатън. При всяко

от посещенията им тя показва на Елена една тежка и красива сребърна гривна, подарена й от Маяковски. Завърта я около изсъхналата си стара китка и се усмихва. „Ти ще я носиш, гълъбице моя, когато умра. Преди да заминеш, ще ти я дам.”

За нас, които отиваме, връщаме се, летим със самолети, където пожелаем, е трудно да разберем как за съветския гражданин думата „емигрирам” е означавала еднопосочно пътуване. Трудно ни е да разберем тази дума, окончателна като удар с брадва: „завинаги”. И не говоря в случая за невъзвращенци, артисти като Нуреев или Баришников, възползвали се от турне в чужбина, за да поискат политическо убежище, тези, за които на Запад казват, че са „избрали свободата”, а в „Правда” ги наричат „родоотстъпници”. Говоря за хора, емигрирали съвсем легално. През седемдесетте години

това става възможно, макар и трудно, но подалият молба знае, че ако му я одобрят, връщане няма. Дори на гости, дори за кратко пътуване, дори за да целунат умиращата си майка. Затова са се колебаели, затова много малко хора са искали да заминат зад граница и несъмнено на това е разчитала властта, отваряйки този предпазен клапан.Последните дни са били разтърсващи. Да се посмееш с приятел, да седнеш под липата, да се качиш между двата реда фенери по ескалатора на метростанция Кропотинская и да излезеш на въздух, между цветарските магазинчета, да усетиш аромата на московската пролет – всичко това си правил хиляди пъти, без да му обръщаш внимание, и ето че сега изведнъж с изумление си даваш сметка, че го правиш за последен път. Всяка частица от този толкова близък свят ще стане съвсем скоро окончателно недостъпна. Ще се превърне в спомен, в обърната страница, която няма никога да препрочетеш, в обект на неизлечима носталгия. Да напуснеш този живот, който открай време познаваш, заради друг, от който очакваш много, но за който не знаеш почти нищо, е било начин да умреш. А тези, които са оставали, ако не са ви проклинали, са се радвали за вас, но така както се радват вярващите, които придружават близките си до вратите на един по-добър свят. Трябва ли да си доволен, защото там ще бъдат по-щастливи, отколкото тук? Или да плачеш, защото повече никога няма да ги видиш? И докато са се чудели, са пиели. Някои от тези прощални почерпки са се превръщали в толкова безумни запои, че кандидатите за заминаване са идвали на себе си след излитането на самолета. Нямало да има друг,

вратата се е затворила и нямало вече да се отвори, не им оставало друго, освен да пият още по едно, без да е ясно дали го правят, за да удавят отчаянието си, или, както започват да го повтарят, като се потупват един друг по раменете, за да се благодарят, че са се измъкнали на косъм. „Тук ни е по-добре, нали? Заедно. Вкъщи.”

НЮ ЙОРК

Лято е и той се пече на миниатюрния си балкон на шестнайсетия, последен етаж на хотел „Уинслоу”, докато сърба зелева чорба направо от тенджерката. Хубаво нещо е зелевата чорба. Една тенджерка му струва два долара, стига му за три дни, вкусна е и топла, и студена, и дори без хладилник не се разваля. На отсрещната страна на улицата има сгради с офиси с опушени стъкла, зад които чиновници в костюми и секретарки от предградията сигурно се питат кой е тоя загорял, мускулест тип, който си прави слънчеви бани на балкона си по изрязани червени слипове и понякога направо по гол член. Това е Едичка, руският поет, който ви струва 278 долара месечно, скъпи американски данъкоплатци, и който дълбоко ви презира. На всеки две седмици отива в бюрото за социални помощи, където търпеливо изчаква чека си заедно с други отпаднали от обществото. На всеки два месеца има разговор със служител на бюрото, който се интересува от плановете му. I look for job, I look very much for job, казва той, като говори на преувеличено лош английски, за да обясни защо не намира работа. Всъщност той изобщо не look за job и се задоволява, за да изкара някой допълнителен долар, да помага на черно на Льоня Косогор, който работи като хамалин при един руски евреин, специализиран в

Из „Лимонов“

ЕМАНЮЕЛ КАРЕР ПОЛУЧАВА НАГРАДАТА FILНА САЛОНА НА КНИГАТА В ГУАДАЛАХАРА

На 5 септември 2017 г. френският писател Еманюел Карер е удостоен с Наградата FIL на Салона на книгата в Гуадалахара. Наградата ще му бъде връчена на 25 ноември по време на церемониалното

откриване на Международния панаир на книгата в мексиканския град. Освен напълно заслужена слава, тя ще му донесе и 150 000 долара. Салонът на книгата в Гуадалахара, Мексико, е сред най-престижните в Латинска Америка. Наградата FIL е учредена през 1991 г. и се дава на автори, пишещи на един от латинските езици. Тази година са били разгледани 72 кандидатури на писатели от 18 страни. Еманюел Карер (59 г.) прекосява няколко творчески територии с лекота, която му позволява да бъде един от най-четените и най-влиятелни автори от новите поколения, се казва в комюникето, разпространено от журито.Еманюел Карер (р. 1957) е писател, сценарист и режисьор. Автор е на 5 романа, 5 есеистични книги, 5 сценария за игрални филми и 13 телевизионни сериала. Носител е на 12 награди, сред които „Рьонодо”, „Фемина” и голямата награда на Френската академия за цялостно творчество. Наградата FIL идва за тринайсети път да потвърди големия талант на един писател, отдал живота си на литературата. Карер е познат на българския читател с 4 от своите книги, издадени от ИК „Колибри”: „Врагът” (превод Румяна Маркова), „Царството” (превод Росица Ташева), „Истории, различни от моята” (превод Анна Ватева) и „Лимонов” (превод Росица Ташева).

Литературен вестник 27.09-3.10.2017 11

пренасянето на покъщнината на руски евреи: равини, интелектуалци с кашони, пълни със събраните съчинения на Чехов или Толстой, в съветските им тъмнозелени обложки, чието лепило винаги леко намирисва на риба. Загрижено за интеграцията му, бюрото му плаща уроци по английски. Освен него в курса са само жени – чернокожи, азиатки, латиноамериканки, които му показват снимки на децата си, издокарани като всички деца на бедни, и които понякога му носят в пластмасови съдини сготвена от тях храна, сладки картофи и банани. Разказват му за страната си, той на тях за своята, и отварят ей такива очи, когато им казва, че там образованието и медицинското обслужване са безплатни – защо е напуснал такава прекрасна страна? И той се пита защо. Всяка сутрин отива в Сентрал парк и се изтяга на тревата, като използва за възглавница найлоновата торба, в която си държи една тетрадка. Стои там с часове, загледан в небето и под небето в терасите на къщите за супербогати на Пето авеню. Оглежда хората около себе си, слуша разговорите им, преценява шансовете на всеки да се измъкне от сегашното си положение. Клошарите, истинските, не ги очаква нищо добро. Чиновниците, секретарките, които идват по обед да си изядат сандвича, седнали на някоя пейка, може и да получат повишение, но няма да стигнат далече, те впрочем не си и представят, че ще стигнат далече. Двамата млади мъже с вид на интелектуалци, които обсъждат и покриват с бележки напечатани на машина листове с някакъв сценарий, като явно се вземат много на сериозно, най-вероятно си вярват, вярват в тъпите си диалози, в тъпия си имидж, и може би са прави да вярват, може би ще успеят, може би ще опознаят Холивуд, басейните, старлетките, церемониите по връчването на Оскарите. Затова пък племето на порториканците, които разпростират на моравата цял бивак от одеяла, транзистори, бебета, термоси – те със сигурност ще си останат това, което са. Макар че… кой знае? Може би ревливото им бебе с пълни с лайна пелени ще се изучи благодарение на техните жертви и ще стане Нобелов лауреат по медицина или генерален секретар на ООН. А той, Едуард, с белите си дънки и черните си мисли, какъв ще стане? Дали изживява една глава от романтичния си живот – клошар в Ню Йорк – или тази глава е последната, краят на книгата? Вади тетрадката си от найлоновата торба и облегнат на лакът на тревата, захапал джойнт, закупен от дребни дилъри, с които се е сприятелил, започва да пише – всичко, което разказах дотук: бюрото за социални помощи, хотел „Уинслоу”, загубеняците от руската емиграция, Елена и как е стигнал дотук. Пише, без да се опитва да прави литература, как дойде, и скоро вече е на втората, после на третата тетрадка, знае, че от това нещо ще излезе книга и че тази книга е единственият му шанс да се измъкне от батака.

ПАРИЖ

Първите му години в Париж са били, мисля, най-щастливите в живота му. Спасил се е на косъм от мизерията и анонимността. Излизането на „Руският поет” и „Дневник на неудачника” са го превърнали в малка звезда, при това в среда, която му харесва – не толкова тази на издателствата и на сериозните литературни издания, колкото тази на модните млади хора, които веднага се влюбват в маниерите му, в несръчния му френски и в провокативното му говорене. Жестоки шеги със Солженицин, тостове в чест на Сталин, точно това са искали да чуват по това време в тази среда, която, погребала и политическия плам, и хипарската наивност, се кълне единствено в цинизма, разочарованието, леденото лекомислие. Дори по отношение на облеклото съветският стил се радва на благоразположението на постпънкарите, които си умират за дебелите рогови очила тип Политбюро, за комсомолските емблеми, за снимките, на които Брежнев целува Хонекер по устата – и Лимонов е шашардисан, после затрогнат, когато вижда на краката на една хиперелитна стилистка гумени ботинки с копчета досущ като тези, които е носила майка му в Харков през петдесетте години.Едуард има амбицията да премине от статуса на донякъде известен към този на истински прочут писател и знае, че за това е нужна дисциплина. Рядко си ляга след полунощ, става призори и след гирите и пружините сяда пред пишещата си машина за петте часа всекидневна работа. След това се чувства свободен да се шляе по улиците, за предпочитане из луксозните квартали, Сен-Жермен де Пре или предградието Сент Оноре, като е истински горд, че е запазил омразата си към тях непокътната – докато си зъл, значи не си се превърнал в домашен любимец. С този ритъм на живот написва и издава по една книга годишно в продължение на десет години. Има само един сюжет, живота си, който разказва на части. След трилогията „Едуард в Америка” („Това съм аз, Едичка”, „Дневник на неудачника”, „Историята

на неговия слуга”) идва ред на Едуард малолетният престъпник в Харков („Юношата Савенко”, „Младият негодник”), после на детството му по времето на Сталин („Великата епоха”), без да се броят няколкото сборника разкази, в които включва липсващите в романите му епизоди. Това са много добри книги – прости, прями, пълни с живот. Издателите са доволни да ги издават, критиците да ги оценяват…За Едуард писането никога не е било самоцел, а единственото възможно средство да постигне истинската си цел – да стане богат и прочут, главно прочут, и след четири-пет години в Париж си дава сметка, че това може и да не му се случи. Че може би ще остарее в кожата на второстепенен писател, с приятно скандална репутация, когото колегите гледат със завист по панаирите на книгата, защото привлича младите момичета от типа destroy и защото му приписват по-живописен живот от своя. Докато всъщност той обитава таванско помещение с певица алкохоличка, изпразва джобовете на дрехите си, за да види дали има с какво да си купи парче шунка, и притеснено се пита кои спомени са му останали за следващата книга, защото е разказал практически цялото си минало, останало му е настоящето, а настоящето не му дава основания да се надува, особено когато научава, че онзи педал Бродски е получил Нобелова награда.

Преведе от френскиРОСИЦА ТАШЕВА

Еманюел Карер пред руската журналистка Елена Серветтаз

Еманюел Карер харесва руските теми („Корени! Нищо не може да се направи!”) – отначало „Руски роман”, сега роман-биография „Лимонов”.

Наградата „Гонкур” не му дават „заради скандалния главен герой”, но Карер получава другата голяма френска награда „Рьонодо”.

Тези, които са познавали Лимонов във времето, когато е живял в Париж, се възмущават: „Книга” за този фашист! Това вече е прекалено!”. Но романа

все пак прочитат. Защото Лимонов е главният герой, но не е единственият. Карер разсъждава и за Путин, Ходорковски, Березовски, Елцин. Поговорихме

си за всичко това.

В политкоректната Франция сякаш назрява бунт заради романа Ви „Лимонов”.Честно казано, във Франция много малко хора знаеха кой е Лимонов.

Да, но сега само за него говорят.Да, разбира се, благодарение на мен (смее се). Във Франция знаеха нещо за Лимонов през осемдесетте години. Тогава харесваха книгите му. Аз също. По-късно хората се шокираха от политическите му позиции. А после той изчезна и никой не одобряваше новините, идващи от него. Когато излезе моята книга, мисля, че към 500 човека във Франция все още помнеха това име. Сега, разбира се, той е знаменит и аз вероятно имам пръст в това.

Не вероятно, а със сигурност. Радвам се, че стана така. Първо, защото мисля, че Лимонов наистина е писател. И в известна степен съм му длъжник – нали написах книга за живота му. Доволен съм от романа, купуват го. Но никога не съм писал тази книга с цел да го защитавам, да го реабилитирам! Чувствах се съвършено свободен да напиша това, което в него не ми харесва не само като характер, но и като политически избор например. Той има положителни черти, от които се възхищавам или които уважавам. Но никога не съм искал да му издигам паметник във Франция. Ние не сме приятели.

Но Вие сте прекарали с Лимонов две седмици… Да, две седмици, но аз живеех в хотел или у приятели, с него се срещах всеки ден, но като журналист. Това, че се познавахме от по-рано ни помогна, за да се разбираме по-добре, но нищо повече. Не съм апологет на Лимонов. А и той никога не се е опитвал да ми се хареса, да ми се покаже в най-добрия си вид. Само веднъж сме вечеряли заедно. В Париж бяхме на „ти”, а в Москва на „ви”. И мисля, че е добре, че имаше такава дистанция – не се сприятелихме, което беше добре за книгата.

Поддържате ли връзка сега, след излизането на романа? От време на време си пишем, но не като приятели. Има у него неща, които ми харесват, но като цяло той е моята противоположност. А аз за него може би съм и враг. Мисля, че ако беше на власт, Лимонов би ме възприемал като „буржоа”, който спешно трябва да се изпрати в Гулаг (смее се). За щастие, няма шанс някога той да поеме кормилото. Лимонов е романтичен персонаж, но в никакъв случай не е важна политическа фигура. В романа си аз по-скоро се учудвам, че Лимонов е в опозиция на Путин. Според мен той има всички основания да го подкрепя. Ако Лимонов беше на власт, той би правил същото, което прави Путин. Лимонов не е никакъв демократ. Всичко, което иска, е да се върне съветската власт и КГБ. Затова правя сравнение с разлика от десет години между двамата. И двамата произлизат от една и съща среда, и двамата са патриоти и ненавиждат дисидентите. Обичат да се снимат с голи гърди и да показват колко са мъжествени. Единствената разлика е, че Путин взе властта, а Лимонов не (смее се).

Източник: интернет

12Литературен вестник 27.09-3.10.2017

Тим Адамс

Ако търсите първокласен пример за представител на вида „писател”, Колъм Тойбин би могъл да бъде силна кандидатура за експонат „А”. Да започнем с лицето: месесто, с дебели вежди и пъргав поглед, едновременно сериозен и дяволит. Неизменно облечен в бяла риза и черно сако. А гласът - ерудиран, съзаклятнически, следващ типичните модулации на родното му наречие от графство Уексфорд - ниски тонове, които с лекота се извисяват. Да наблюдаваш Тойбин, който върви към теб, прекосявайки ресторанта, е равносилно на това да чуеш забележителното начално изречение „Наричай ме Исмаил”1 или неговите любими редове (от книгата на Антъни Бърджис Earthly Powers): „Това беше следобедът на моя 81-и рожден ден и аз лежах в леглото с моя партньор, когато Али обяви, че архиепископът е дошъл да ме види”. Усещаш, че Тойбин пристига, зареден с истории.Като жест, загатващ почит към неговата ранна писателска кариера, осъществила се в Каталуния, ние сме в най-доброто заведение от испанската тапас верига „Иберика” в лондонския квартал „Мерилебон” (чиито корени всъщност са в северната испанска провинция Астурия, където собственикът й Начо Манзано развива своя ресторант, получил две звезди Мишелин, високо в планината). Сутринта Тойбин беше говорил пред BBC за сексуалния живот на Хенри Джеймс и не беше закусвал. След като установява произхода на сервитьорката, която е от Астурия, той представя накратко историята на каталунското сепаратистко движение и изтъква неговите слабости. „Каталунски говорят също така на островите и във Валенсия. Но там не обичат каталунците от континента. Остров Менорка стана комунистическа по времето на гражданската война, Майорка беше фашистка - тези тенденции се запазват, сякаш има нещо в кръвта на хората там или в почвата на земята им, докато хората в Ибиса просто са забавляват и се наслаждават на живота...”. Докато говори за всичко това, ние избираме някои от основните предложения в менюто: пататас бравас, чушки падрон, агнешко печено, хамон иберико, направен от хранените с жълъди прасета на Манзано и се отпуснахме назад, докато чиниите изпълваха масата ни. Тойбин създава впечатление, че е най-общителният човек на света, познава всички хора от света на литературата и непрекъснато посещава литературни фестивали и приеми. Той също така е чудото на една бляскава индустрия. Написал е 11 романа – три от тях влязоха в шортлиста на наградата „Букър” – и редица нефикционални книги, преподава в Колумбийския университет в Ню Йорк, пише по въпросите на ирландската история и литература за London Review of Books и в много други издания, напоследък се изявява като куратор на арт шоута и е политически активен (беше застъпник на кампанията за положителен отговор на референдума за еднополовите бракове в Ирландия). Как се справя с всичко това?„Смятам, че писателите на определена възраст трябва да вземат решение”, казва Тойбин. „Алкохолът е проблем, наистина. Стигаш до определен момент като писател и големият въпрос е дали можеш да контролираш в достатъчна степен пиенето на алкохол, за да можеш да работиш. Не е лесно. Много вечери си мислиш, че още една бутилка вино няма да ти навреди. Но ако я изпиеш, губиш два часа от сутринта на следващия ден”.Писателят отпива от чашата с газирана вода. Взел е решение да спре да пие. Последното обещание, спазено от Тойбин, е написването на романа The House of Names, който пресъздава една от най-старите истории на света: събитията от Есхиловата „Орестия” - кръвопролитията в дома на Атрей.Тойбин е голям майстор в разказването на изпълнени с беди семейни истории – „Бруклин”, роман, който беше филмиран, създаде стандарта. В това русло гръцкият епос обаче е тема, съпроводена с много насилие. Читателите допускат, че тази история е коментар на събитията от настоящия момент – „всички тези ножове...”, както казва той. Това ли е бил неговият замисъл?Не е сигурен, че нещата са били замислени точно така. „Все пак, съществува усещането, че зверствата и насилието се развиват спираловидно. Хората разбират това. За писателя този въпрос е и техническо предизвикателство”. За да го докаже, той става бързо от стола, пресъздавайки сцената, в която Орест изважда очите на своя враг. Протяга големите си палци към лицето ми. „Мислех, че би могъл да го направи изотзад”, казва той. Но така няма теглителна сила. Трябва да го извършиш лице в лице”. Насочва ножа към печеното агнешко. Няма колебание, че живеем във варварски времена. „Наскоро летях със самолет през нощта. Виждах редиците от проблясващи екрани пред седалките на пътниците. Всички гледаха филми с насилие. Мъже и жени. Никой не гледаше любовна история, нито комедия. Мисля, че ще е по-добре, ако сексът отново излезе на мода”.

1 Началото на романа на Х. Мелвил „Моби Дик”. - Б.пр.

Колъм Тойбин: Изгнаници след Брекзит, влиянието на ирландците от екипа на Тръмп и как да извадиш око

След като чиниите пред нас изчезват, разговорът се насочва към политиката. Тойбин започва да разисква англосаксонската надменност и глупост с нескритото удоволствие на ирландците. „Ако бях здравомислещ европейски политик, учтиво щях да кажа на британците в Южна Испания: „Сега името на вашата здравна система е EasyJet”, казва той с присмех. „Представете си количеството време, което тези англичани прекарват в испанските болници, с техния Daily Mail под мишница, с техните разширени вени и нежеланието им да говорят испански...”За другия голям разкол в наше време писателят смята, че трябва да поеме известен дял от вината. „Странното при драмата в Белия дом е, че всички хора там, освен Тръмп, са ирландци. Флин, Кели, Банън, Спайсър, Конуей, Ханити, О’Рейли и Райън2. Тези ирландци са навсякъде, познавам 10 от тях от училище. Но ирландците винаги са били демократи. Политиците от крилото на Буш и Чейни вероятно полудяват от това. Там, откъдето те са дошли, все още има ирландски прислужници и строители. Той обсъжда различните въпроси по-скоро развеселен, отколкото изпълнен с възмущение или гняв. Смята, че като цяло политиката не е подходяща партия за литературата. Говори за неща от света, в който се движи: колко е трудно да общуваш на вечеря с мълчаливата Джоан Дидиън, историята на тайната нова връзка на Марио Варгас Льоса, срещите му с Едмънд Уайт в Ню Йорк, който винаги му „създава неприятности”. Между другото споменава приятеля си, който живее в Лос Анджелис, но отбелязва, че пътуванията му сега не са така „хедонистични”, както са били в миналото. „Продължавам да се връщам в Барселона всяка година”, казва той. „Но ходя повече в планината, защото в града не намирам неща, които особено да ме вълнуват. Също така обикновено закъснявам със сроковете, които са ми поставени...”.Винаги говори за работата си със същата неподправена наслада, с която разисква всички останали теми. Пише главно в своя дом в Дъблин. От много години си е създал навик да работи през целия ден и да приключва в 6 часа вечерта. Тези дни четири или пет вечери в седмицата се връща на бюрото си и работи от 7 вечерта до полунощ. Сигурно обича да прави това, щом работи толкова много?„По-скоро мотивът е чувството ми за вина”.Чувството за вина е това, което дава предимство на католиците?„О, да. Същинският проблем днес е, че вече не се изповядваме. До 16-годишна възраст всяка седмица влизах в изповедалнята. Вече това не се случва. Никой не го прави, дори в града, в който съм роден – Енискорти. Импулсите трябва да намерят отдушник?„Да, но чувството за вина всъщност се изразява в това: „ако не напишеш тази книга, тя никога няма да бъде написана” – и това би било ужасно”. Това е притчата за таланта?„Е, в град като Дъблин срещаш твърде много хора, които смятат, че е трябвало да напишат книга, но не са го направили. Изглеждат твърде окаяни. Непрекъснато носят тази злочестина в себе си. Те не са добра реклама за отлагането на нещата. Изглеждат като Стив Банън”.С тази мисъл той довършва пудинга и се подготвя за своята персонална битка с отлагането на работата. „Мога да ти предложа последния ред от тази статия”, казва той през смях.Давай тогава.„Сервитьорката ни поднесе две чаши, пълни с чист дух, подарък от заведението. Мистър Тойбин погледна своята, но я остави недокосната на масата”.

16 юли 2017 г.The Guardian

2 Междувременно съветникът по национална сигурност - Дж. Флин, беше уволнен, а главният стратег на Белия дом, Стив Банън, и прессекретарят на американския президент, Шон Спайсър, подадоха оставка и вече не са част от президентския екип. – Б.пр.

Kamukanda на Кайо Чингони – едно забележително посвещаване в мъжествоРоденият в Замбия британски поет доказва в своя убедителен дебют, че е нещо повече от „още един събрат, който може да пише в рими”

Кейт Келъуей

За първи път срещнах Кайо Чингони в Корънет – някога западнало кино на улица Нотинг Хил Гейт, сега дом на театъра The Print Room и свърталище на бохеми, което притежава изненадващо очарование. Тук един път в месеца трима поети четат стиховете си пред публика. Това е чудесно място за авторите на поезия, а Кайо Чингони има голямо предимство, тъй като представя произведенията си естествено и непресторено – така всяко едно от тях се превръща в подарък за слушателя (такова беше и неговото изпълнение в Саут банк с танцьора Шон Греъм). Неговото изпълнение е пълна противоположност на изпълненото с копнеж монотонно четене (толкова много поети могат да спечелят, ако за тяхното изпълнение се погрижи някой добър театрален режисьор). По-специално не мога да понасям начина, по който те безсмислено променят интонацията на думите в края на всеки стих и той зазвучава като въпрос, който всъщност не се задава. Стиховете на Кайо Чингони са изпълнени с въпроси, които трябва да се задават. „Kamukanda” означава посвещаване в мъжество (той е роден в Замбия) и се отнася към ритуала, през който трябва да преминат момчетата от племето Лувале, за да станат мъже. Неговата книга също така е посвещаване в поезията и се занимава с темата за съпротивата да бъдеш дефиниран. Тази тема е поднесена елегантно – в стиховете не откриваме враждебност, макар и понякога да са изпълнени с възмущение или гняв. Лекотата на стила му се съчетава със сериозността на темата, макар че понякога негодуванието избива на повърхността и стъписва читателя. В края на амбициозното, елегично стихотворение Self-Portrait as a Garage Emcee поетът атакува Еминем - изпълнител, който според Кайо Чингони е твърде надценен – бял рапър, който хвърля твърде дълга сянка: „Рано или късно бих могъл да изговоря бързо текста на The Slim Shady LP1 ред по ред, макар че, колкото и да се упражнявам, никаква практика не би могла да направи чудесата на бялата кожа / и сините очи, които превръщат Маршал2 в поет, а мен / просто в още един събрат, който може да пише в рими”.Оказва се, че той е нещо повече от още един събрат, който може да пише в рими – всъщност в повечето му стихове няма рима. Благодарение на дарбата си Чингони отива по-далеч, отколкото очакваме. Пример за това е Orphan Song, където докосваме отвъдния живот.

Вероятно смъртта екато да гледаш пейзаж, който постепенно изчезва,зад прозорците на прекалено затопленвагон, докато пътуваш към най-близкото летище.

Харесвам мрачната визия, идеята да бъдеш посрещнат на място, което очевидно не можем да определим като рай, а повече като летище, където те чакат твоите родители, „стоейки там, помирени, гледащи часовниците си”. Именно поглеждането на часовника е забавният детайл - един ненужен, „земен”, нервен жест.Освен че се занимава с темата за начина на възприемане на един млад чернокож мъж, сборникът разглежда и въпроса за пропастта - или бездната – която дели лирическия говорител от неговите предци. В стихотворението, чието име дава названието на целия сборник, прозира неговата несигурност по отношение на литературното му призвание. То е посветено на идентифицирането на собствен уникален глас. Младият мъж се чуди как ще реагира неговият втори баща – когото вече е узрял да нарече „татко” – след като разбере, че синът му говори „различен език”. Четем следните стихове: „Ще ми бъде ли чужд, както и аз на него, когато, намръщен, ме поздрави на езика на моя баща / и на бащата на баща ми, и на бащата на бащата на баща ми”. И ако „баща” звучи като „по-далечен”3, със сигурност това не е случайно – едва ли някой знае по-добре от Чингони какво означава дистанция или отдалеченост в този забeлежителен дебют.

Текстовете преведе от английскиРУЖА МУСКУРОВА

1 август 2017 г.The Guardian

1 Названието на дебютния албум на Еминем, излязъл през 1999 г. С него той печели първата си награда „Грами“ за най-добър рап албум – Б.пр.2 Зад псевдонима „Еминем” се крие името Маршъл Брус Матърс III – Б.пр.3 Тук играта на думи е с „father” (баща) и „farther” (по-далечен, по-нататъшен), които на английски имат твърде близко звучене – Б.пр.

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

Литературен вестник 27.09-3.10.2017 13

Хенриета Роуз-Инес

Южноафриканският писател Майк Никол преди време каза, че след премахването на апартейда страната е имала нужда от едно десетилетие, за да преработи в културен план насилието от миналото. Той говореше за криминалната проза и виждаше нейната внезапна поява и широко разпространение десет години след първите демократични избори, като резултат от процеса на осмисляне на миналото. Истина е, че реалността в Южна Африка се променя твърде бързо и литературата може да се възползва от това благодатно за нея време. Последните 20 години са интересно време за един млад човек, който се развива като писател в Южна Африка. През 1994 г. много хора уверено предричаха, че краят на апартейда ще възвести период на безпрецедентна творческа свобода – един истински артистичен разцвет. Когато за първи път пристъпих в света на издателския бизнес, вече бе настъпила ерата на постапартейда, но ставаше ясно, че местната литература едва започва да отразява промените, през които бяхме преминали. През 1998 г. бях една от студентките, които се записаха в първия магистърски курс по творческо писане в страната, в Университета в Кейптаун. По онова време това беше твърде ексцентричен избор; нямаше такъв прецедент, а и аз не бях съвсем сигурна в своята мотивация, като изключим желанието ми да бъда обучавана от Дж. М. Кутси. Когато започнах да пиша, не познавах нито един друг местен автор, със сигурност нито един на моята възраст (тогава бях на 28). Това се дължеше на моето невежество, разбира се. Писателите бяха там и пишеха, и скоро щях да се запозная с тях. Поглеждайки назад, можем да кажем, че този период се отличаваше с извънредно богата литературна продукция. Утвърдените светила бяха Надин Гордимър, Андре Бринк и Дж. М. Кутси; „Позор” на Кутси беше публикуван през 1999 г. Но освен „тримата големи”, редица други писатели създадоха най-важните си произведения точно в това време. През 2000 г. забележителната хроника на Анджи Крог за работата на Комисията за истина и помирение Country of my Skull вече втора година беше на пазара; изключителният роман на Марлене ван Нийкерк Triomf всеки момент щеше да излезе на английски (в превод на Леон де Кок). Heart of Redness от Закс Eймда излиза през същата година, както и The Memory of Stones на Мандла Ланга, David’s Story от Зое Уикъмб и книгата на К. Село Дуикър Thirteen Cents. През следващата година са публикувани The Restless Supermarket на Иван Владиславич, дебютният роман на Имран Кувадия The Wedding, Bitter Fruit от Акмат Дангър и Welcome to our Hillbrow на Фейсуейн Мпией. The Good Doctor на Деймън Гългът е завършен през 2003 г. Мпией и Дуикър, автори приблизително на моята възраст, са предшествениците на съвременното поколение чернокожи писатели. (За съжаление, те не живяха дълго и не успяха да изиграят докрай важната роля, за която изглеждаха предопределени. И двамата починаха преди края на десетилетието).Въпреки всичко това се чувствах самотна като писател, а и самата южноафриканска литература сякаш бе изолирана от останалата част на континента и света. Дори в рамките на страната литературните сцени на Йоханесбург, Дърбан и Кейптаун сякаш бяха от различни планети. Знаех за съществуването само на един местен литературен фестивал – Time of the Writer, който беше започнал да се провежда през 1998 г. В страната имаше една шепа уважавани литературни списания с малък тираж и само няколко издатели, които смело издаваха местни автори. (Значителна част от споменатите по-горе книги бяха публикувани от издателство Kwela Books, което имаше за задача да публикува нови и различни гласове от времето след апартейда. Kwela Books издаде и моите първи две книги; имах късмет да работя там известно време и като редактор заедно с издателя визионер Анари Ван дер Мерве). Нямаше голям интерес към местната литература: познавах само няколко човека извън университета, които четяха за удоволствие проза, написана от южноафриканци; повечето хора избираха преводна литература от английски и американски автори. Някъде около 2000 г. обаче нещо друго започна да се случва: рязко се засили интересът към жанровата проза. Стана приемливо местните автори да се пробват в полето на криминална литература. Писатели като Дион Мейър (който пише на африканс и е превеждан на английски), Никол и Марджи Орфорд започнаха да градят своите твърде успешни писателски кариери като автори на криминална проза. Скоро след това проправящите нови пътища откриха пространство за навлизане на научната фантастика (най-забележимо присъствие тук има Лорън Букс), на трилърите, хумористичната проза, любовните романи, дори хоръра. Произведенията на Джон

Ван де Рюит се продаваха в големи тиражи, а комичната поредица Spud стартира през 2005 г. В миналото тези форми не бяха възможни за политически ангажираните южноафрикански писатели. По времето на апартейда политиката изглеждаше единствената оправдана в морално отношение тема. Сега обаче се откриват нови посоки за развитие. Наред с тази промяна местната литература стана по-видима. Читателски клубове, в които преди се обсъждаха само носители на международни награди, започнаха да обръщат внимание и на южноафриканските автори. Увеличи се броят на литературните награди, фестивали и курсове по творческо писане. По-специално програмите по творческо писане успяха да представят немалко талантливи нови писатели като Даян Урбък, Бюкс и много други. Сцената на литературните фестивали, срещащи автори с читатели, се оживи – Open Book, Franschhoek и др. В момента съществува усещането, че южноафриканската литература е много по-интегрирана към останалата част от континента: на наши фестивали и конференции идват хора от други части на Африка, наши автори пътуват в чужбина, тече литературен обмен между Южна Африка и останалата част от света. Независими книжарници, ентусиазирани издатели и множество уебсайтове като BooksLive и Litnet също улесняват този процес. Третият брой на списанието за литература, Johannesburg Review of Books (където работя на хонорар), вече се подготвя за печат. Разбира се, този успех е относителен. Времената продължават да са трудни за издателите, както в Южна Африка, така и по света. Продажбите на художествена литература са ниски и стават все по-малко. Нефикционалната проза е в по-добро здраве – неин представител е Джони Стайнберг, който създава забележителни книги (все пак спортните мемоари заемат централните секции на книжарниците). Издателската индустрия на африканс винаги е била силна и няколко интересни автори обичайно се превеждат от африканс на английски за местния и международния пазар – Ибън Вентър и С. Дж. Ноуд, например. Други местни езици обаче остават скандално пренебрегнати. (Тук няма да споменавам писането за театъра, което винаги е водело паралелен живот, свързан с активната политическа ангажираност на драматургията в тази страна, или мистериите от силната поетическа сцена. Това изисква отделна статия).Всички тези процеси обаче не могат да се сравнят с главните трусове в южноафриканската литература, които се случват точно сега. Нелсън Мандела напусна президентския пост през 1999 г. и писателите отново имаха нужда от време, за да преработят разочарованието и желанието за истинска промяна, след като оптимистичният период на „многоцветния национализъм”, свързан с управлението на Мандела, вече приключваше. Сега ние се сблъскваме с един променен климат. Расата, както винаги е било в Южна Африка, отново се превръща в главна тема; въпреки всички промени влиятелният издателски бизнес упорито остава доминиран от белите. Заедно с пламенния студентски активизъм от последните две години, насочен към „деколонизация” на университетите, се засилва и движението за „деколонизация” на литературата. Миналата година писателят Тандо Емджиклозана основа нов фестивал – Abantu Book Festival - специално предназначен за чернокожи писатели и почитатели на литературата. Този декември той ще се проведе за втори път в Совето. Беше създадено и ново издателство, Blackbird Books, което ще издава единствено чернокожи автори. И най-важното, появи се група млади писатели, които заеха своето място на литературната сцена – Ник Амейджлонгоу, Юанде Омотосоу, Копано Матуа, Зукизва Уонър, Надя Дейвидс, Масанде Ентишанга и много други. През 2016 г. Лидудумалингани Умомботи спечели африканската литературна награда „Кейн” – за трети път в нейната 18-годишна история тя отиде при южноафрикански автор. Това са бурни, обещаващи промени, понякога свързани с противопоставяне, понякога с еуфория, и твърде закъснели. Вероятно южноафриканските писатели ще се нуждаят от едно или две десетилетия, за да преработят тези радикални преобразования, но в крайна сметка ние ще направим това.

Новият роман на Хенриета Роуз-Инес Green Lion ще бъде публикуван следващия месец от издателство Aardvark Bureau.

Преведе от английскиРУЖА МУСКУРОВА

13 юли 2017 г.The Times Literary Supplement

Трусове в южноафриканската литератураСантяго Гарсия-Кастаньон

Сантяго Гарсия-Кастаньон е роден в Авилес (Астуриас) през 1959 г. Получава бакалавърска степен по Англо-

германска филология в Университета в Овиедо (Испания) и защитава докторат по Испанска литература в

Университета в Илиноис (САЩ). След 1985 г. се установява в Съединените щати, където е професор

по Испанска литература в Университета Уестърн Каролина, и в продължение на седем години е ръководител

на Департамента за чужди езици. Гарсия-Кастаньон е литературен историк, преводач, преподавател,

поет и писател романист, публикувал до момента петнадесет книги. Неговите критични произведения са

съсредоточени основно върху неканонизирани испански автори от Златния век. Сред художествените му

творби се открояват стихосбирките: Несвършени времена (1996), Това, което остава (2002), Разкъсана

памет (2006), Жаравата на твоя огън (2012), Хикс (2013), двуезичните стихосбирки Бреговете на смътно море

/ The Shores of an Uncertain Sea (2015) и Предмети за еднократна употреба / Disposable objects (2017), а така

също и историческите романи Замъкът на соколите (2004) и Животът и приказните приключения на Педро

Менендес де Авилес (2006). Сантяго Гарсия-Кастаньон е представял Испания на международните фестивали за

поезия в Пуерто Рико (2015) и Доминиканскта република (2017). Наскоро е превел на испански (в стихотворна

форма) всички сонети на Джон Милтън.

The poet reflects upon his birthday

Още една година. Проклет календар!И как със листите ти ме смаляваш!Септември със лика и кръста сие моята Голгота, огорчение и път изстрадан.

А собственото ми лице е мойта плащеница:петдесет и няколко лета и още днипрепъвам се и падам по очи във моя скръбен, ежедневен ход.

И продължавам да вървя по склонасъс пот и кръв да пиша все така не спирам:непохватни стихове със вдъхновение оскъдно.

И вечно търсейки поредната любов дива,макар да плавам около пристанището на провала, насладата от съществуването ми е вечно жива.

Богатството на поета

С формата на ябълка е моята обцесияа моят рай е само за двамина,в погледа ти аз съзирам Ева, моята, а моят грях самият Господ го изтрива.

Моят дъх откъсва се от твоите целувки,моят свят побира се в един дюшек,моята наслада в твойто тяло се заражда,моите устни неми са без твоя глас.

Римите ми оцеляват в разрушенията, музата ми вдъхновява ме в творенията,моята принцеса не е със синя кръв.

Моите думи определят се от твоите дела,моят път завършва в твоите гърди, лудостта ми се нарича като теб.

В рая без Ева

Навлязох в една градина толкова внезапноче насладата в несполука се превърна;проникнах в леса и в неговия гъсталакполегнах сред фонтани и цветя.

И крадешком във таз градина се видяхот страст пламенна и чиста изтерзани бе за любовтта ми гробница ужаснанастъпването на зората и сутрешната хлад.

Но ако влязох, то бе в грешната посока, и в пространството й граници не спазихнито пък знаци за движение, нито предупреждения.

Как неумело във живота преминавам:обичащ те и искащ ти да ме обичаш,защото с тебе свършват райските селения.

на стр. 14

14Литературен вестник 27.09-3.10.2017

Una noche en compañíaБеше говорил на един конгресза драматург, живялпреди повече от три века -плодовит и безсрамен тип, който никогане е стъпвал в Лексингтън, Кентъки.А докато разговаряше с бърбъна си,групи младежишумно вървяха по улицата,а мимолетна светлина на линейкапресече нощта.Мислеше си за нея - беше русаи я виждаше отразенав лицата на всички жени,но тези лица се стопяваха.И остана там – сам,подпрян на тезгяха в един непознат бари дори бърбънът вече не те отразяваше.

Тринадесет рози*

Било през август в Мадрид.Казват – горещо лято било,когато свирепа и настървена хидравлязла в градината с коса.

И една сутрин останалисамотни всички градини,осиротели всички градини,празни всички градини,смълчани всички градини,пусти всички градини,плачещи всички градини,наранени всички градини,кървящи всички градини,мъртви всички градини.

Палачите искалида изтръгнат цветята,но не могли да откъснат и венчелистчетата.Не знаели те, че има червени рози, които никога не умират.

*Като „Тринадесетте рози“ са известни тринадесет млади жени, осъдени по фалшиви обвинения и разстреляни от репресивния апарат на диктатора Франсиско Франко, непосредствено след края на Гражданската война в Испания (1936-39 г.)

Свободен пазар

да работиш заминималната заплатана 76 годинибез привилегиибез отпускибез здравно осигуряванесамо с униформата на фирматакоято гордо носишно няма значениедивидентите са високии акционеритеса презадоволениа азще напиша поемано не ми идва на умкакво да кажа

Ода за големия хипермаркет в града ми

В моя град имаголям хипермаркет,който продава на достъпни цени.Проблемът е, че иматогромна дупка на паркинга.На влизанете поздравява старец,облечен с гротескна жилетка.Трябва клиентитеда почувстват, че добре са дошли.А пък вътреима всякакви видове стоки,много по-евтиниот тези на конкуренцията.Ако напълниш количкатаможе пари да спестиш.Това, което навярно не знаеш,е, че в този супермагазинплащат минимална заплата,не предлагат на служителите си бонусии им забраняват участие в синдикат,иначе щели да ги уволнят.Това е, за да се запазят ниските цении клиентите да си спестят по някой цент.Става въпрос за водеща фирма,която дава работа на над два милиона души.Проблемът обаче етази шибана дупка на паркинга.

Спешно отделение

дойде с ужасна ранана една от своите скули

паднах – каза тя –толкова глупава случка„подът се хлъзгаше ...“а сестрата си даде видче й вярва

само на деветнадесета вече няма невинности блясъкв тези мрачни печални очипретръпнали от болка и страх

но нищо не наранява такакакто невиденитеудари

История за един победител

имаше приказно детство в квартал от затворен тип с контролиран достъп и камери когато беше тийнейджъртатко му купинемски автомобил кабриомежду своите служебни пътуванияпридружен от еднаоправна секретаркадвойно по-млада от негодокато майка муправеше терапевтични масажис един мургав младежкойто посещаваше фитнесаи по-зрелите дамигаджето от гимназиятасглупи и забременяно всичко се оправибез много шумзавърши „Принстън“с ходатайствата на баща сичрез влиятелни приятелина двайсет и няколко годинивече имаше няколко портфейла от ценни книжаи беше сгоденза едно много почтено момичес което се бе запознал в частния клуб

животът на победителяе просто перфектен

Балада за Сенди Хук (I)

беше още юношалеко себичен или поне така се мълвимайка му искашеда опази семействотозатова имаше арсенал у дома „в случай, че някойопита да влезе със сила“а накрая дететокоето тя износи в корема сидевет месецанейният синплът от плътта йстреля в главата й четири пъти но дотогаватой беше успял да разбиесърцето й

Балада за Сенди Хук (II)

и тогава дошъл в Сенди Хукс пушка в ръканосел още пълнителида не би да му свършат мунициитев хода на делотоедно по едно ги намиралангелчета невръстнина които и крилане им бяха поникналии стана такабум едно дете падабум а на очилата мубум едното стъкло се е счупило бум това русо момиченцебум е във кръвбум а телцето й бум е разкъсанобум а на другобум главата е клюмналабум но очите са още отворениПроклет да си Господи по дяволите къде сизащо все те няма когато си нужен

Преведе от испански ЙОРДАНКА САВОВА

Пределите на любовта

Любов това е то – жребец, препускащ волно,поток, по склона рукнал,мечта недостижима, една химера, арпеж, затворен в една-едничка нота;

търсене на сляпо, поражение,сияйна вечна пролет, отчайващо и сладко нетърпение,море, побиращо се във самотна капка.

Любов ли е или е път потаенили пътека, обходена десетки пъти,която взема ти живота или пък покой ти дава;

отправна или крайна точка,най-дивото и пълно с болка удоволствие...Отвъд пределите й няма нищо.

Един крал на паркинга

Разказва един бард, че си поискал кон и че би дал за негоцялото си кралство.А ти, могъщият владетел,монарх с амбиции безкрайзавърши дните си на Bosworth Fieldи кралството ти бе едно стърнище,нищо и никакво поле, което днес е просто паркинг за коли.Положен там прекара много нощи, безброй години,в земята, която ти принадлежеше, докато не дойдоха багерии не нарушиха съня тис непочтителния си грохот -е, нито един крал не е спасил костите си от органичните боклуци и изгорялото масло, течащо от картера на автомобилите...

Виждаш ли, Ричард, в крайна сметка е истина, че след смъртта всички сме равни.

Пасо дел Норте*

Самолетът пристига с леко закъснение.Март е и тя ме посреща с най-прекрасната си усмивка.„Цяла година... колко се радвам, че те виждам...Представяш ли си? Сякаш бе вчера...Ах, как лети времето!...А как са децата?...Добре са, и двете растат...”Това са два свята, разделени от река два града насред пустинята, една улица с пъстроцветни магазини мост върху бетонен изкоп и намръщени миграционни агенти. А отвъд - цехове, бронежилетки,готина музика и тела на жени, които се появяватполуголи, и все никой нищо не е видял.Въпреки това, тук сме в безопасност отсам всичко е почти съвършено:има хотел с Тифани витраж,музей, където можеш да видиш Сурбаран, Рибера и Каналето, бяло комби, с което се придвижвамевсяка нощ до Чамисал, за да видим Лопе насред лицата на мастити професори,а срещу хотела е ресторантът с хубавите вина, където мисля, че те целунах.

Конгресът продължава само три дни, следва полет, прекачване в Хюстън и друг полет.„Пази се... до скоро...да прегърнеш децата...току-виж съм отскочил тия дни да те видя...”И остава назад ресторантът,където със сигурност те целунах, чието име– мътните да я вземат моята памет – не помня.

*Пасо дел Норте е другото име на гр. Хуарес в щата Чихуахуа, Мексико.

Преведе от испански ДЕСИСЛАВА АНАСТАСОВА

Литературен вестник 27.09-3.10.2017 15

Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

Иван Димитров

Арт отрепките

На Роберто Боланьо

Сега, тогава, утре, в зиналата челюст на деня и вечността, тялото, душата ми се раздробяват, превръщат се в нектар, амброзия. И аз се питам луд ли съм? Да, вярно, че изгубих битието си, но спечелих пеперудени пространства на духа, в които безтелесно пърхам, гонейки мечтата си. Докато мечтата съществува, битието може да си гледа работата. С постоянните житейски драми. С всички скапани заплати. С всичките провали. Седнали в ръба на тоя свят, размахваме крака със арт отрепките, сочим блатните пространства на бита и им се смеем до откъсване от този свят, (а може би) от другите. Мечтата ни изпълва с пълнокръвие: мъничко поточе се влива в река, която се влива в по-голяма река и накрая като разтопен любовник нахлува през разкрачени крака на делта в морето, в океана. А понякога в депресия развеждам се със себе си в ритуалното пространство на света: омайна черна нощ, изпълнена с радиация, плътта окапваща на цялата естетика, ангели с хърбави тела са наденали противогази на ренесансовите си лица. Усещам как умирам. Но когато целият живот обърнат е на смърт, умирането е прераждане: смърт в друга смърт в друга смърт. И всичките ми клетки изкрещяват: трябва да пораснеш, да станеш възрастен човек, да стъпиш на заплата, да оправиш битието си, за да то не те оправя вече. Но тогава пристига колесницата на слънцето – мечта, съкровище и смисъл.Порастването би било идиотщина. Не, казвам си, аз съм тук, щастлив с арт отрепките и тук ще си остана, за да бъда.

Вопъл

Народ. Народ!Народе????

Роб

На Емил Джасим

През едно Възраждане едни хора убеждаваха един народ, че за да се освободи трябва да се пребори със собственото сиробско съзнание.

Налагаше се често да го праскат по главата и за да се осъзнае, да му викат: Роб си!

Днес същия тоя народ по страшната силата на страшния навик сам си праска страшно силно главата в стената и сам си повтаря: Роб съм!

Въпросът е:от колко въпросителни се нуждае тоя народ? От четири?Или от четиристотин?

На Юлия Огнянова

да те бият по 22 часа на денонощиеда те вкарат в затвора със смъртна присъда да оживеешда се откриеш в театъра да поставяш пиеси без страх от забрани да променяш представи да градиш светове, които разтурят да даваш колкото имаш на който поиска да нямаш деца, но деца да отгледаш да доживееш до 90, когато e трябвало да умреш на 18да те въргаля животът, а ти да се смееш да те удрят, а ти да ги галиш

и накрая да кажеш: това животът е хубаво нещо бе мамка му стара

Епитафия на Кристиан Таков

Ако дадеш достатъчно на настоящето, няма да останеш в миналото, а ще пребъдеш в бъдещето.

16.07.2017

Светлана Василева-Карагьозова

Insomnia

Влакът се вряза в съня мии ми остави по-лошата половина

Тичах по ръба на разума,върнах се по съмнало, сама.

От мириса на ябълки не мога да заспя –безкрайно кръгли са очите на греха.

Фолклорно

Да те разкажа целия –да ми олекнеш.

Утро

Щурците разплетоха нощта до бялои ние се събудихме голи.

Афродизиак

Чадърът докосна мъжа и женатапод себе си.

Начало

Тишината не спира да разказва за теб.Слушам търпеливо.Делят ни една трамвайна спиркаи тридесет дни.

Сезон

Суша е.Не мога да заплача – пуша.

Творчество

Мисълта ми – мастилена рекасе опитва да пише тънко.

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман“ 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник"http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Амелия Личева

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Георги Гочев Малина Томова

Художник на броя: Александър БайтошевПечат: „Нюзпринт“

ISSN 1310 – 9561

Иън Сансъм

Всичко това отвлича вниманието, но е от полза. Количката в антрето, липсата на количка, брачният партньор, работата, липсата на работа, липсата на брачен партньор, домакинската работа, хаосът, скучните неблагодарни занимания, досадните ежедневни задължения. Животът може да е тежък, но за писателите често изглежда по-труден, отколкото за повечето хора – или вероятно те просто повече се оплакват. Горкият аз. Провокативното, търсещо обществено внимание заглавие на автобиографията на Карл Уве Кнаусгор „Моята лична борба”, състояща се от шест тома (с норвежко заглавие Min Kamp, умишлено препращащо към Main Kampf, не просто е лоша шега; това е самохвалство. Аз съм ужасен баща! Аз съм ужасен син! Ето, читатели, прекланяйте се пред това пълно крушение!Въпреки че Кнаусгор получава широко одобрение заради своята откровеност по въпроса за битките, които води срещу своето семейство и ограниченията, които му налага животът, много хора открито го осъждат. Джон Банвил е една от последните жертви на искреността; в интервю, дадено за Irish Times миналата година, той признава, че като писател „взимаш твърде много, поглъщаш толкова кислород, че любимите ти хора се измъчват... Тъй като трябва да си максимално концентриран, да потънеш дълбоко в себе си, губиш от поглед хората около теб. Персонажите, за които пишеш, могат да станат по-реални от хората, с които живееш – това е твърде жестоко отношение към близките ти”. Критици и защитници би трябвало да си спомнят съвета, който дава непорочният Атикус Финч1 на своите деца: „Никога не можеш да разбереш един човек, докато не разгледаш нещата от неговата гледна точка – докато не влезеш в кожата му и не се разходиш наоколо”. (Съвет, който Атикус изглежда е забравил в „И страж да бди на пост”2 – роман за порасналата дъщеря, която е разочарована от своя баща). Може и да не сме влезели в неговата кожа, но защо не се опитаме да походим с нейните обувки? Жените са по-раздразнителни, когато биват повдигнати тревожните въпроси за конфликта между творческия процес, от една страна, 1 Главният персонаж от романа на Харпър Лий „Да убиеш присмехулник”. – Б.пр.2 Роман на Харпър Лий, който е публикуван след смъртта й и представлява първоначална версия на „Да убиеш присмехулник”, въпреки че събитията в него да се развиват 20 години след времевата рамка на сюжетното действие от първия й роман. – Б.пр.

и ежедневния живот и родителските отговорности, от друга. Лайънъл Шривър и Рейчъл Къск говорят за този конфликт и пишат смущаващи книги, засягащи тези неудобни теми, подобно на Кнаусгор – поне що се отнася до откритото им неподчинение и чувството им за цел. Често те са критикувани заради дързостта им да допуснат, че може би не всичко е наред в личния живот за жените, които пишат. Когато умира Дорис Лесинг, някои коментатори и журналисти отбелязват, че тя е „оставила” две от децата си в Родезия, пропускайки факта, че те живеят там с баща си, с когото тя вече се е разделила. Също така не споменават обстоятелството, че писателката прекарва остатъка от живота си заедно със своя по-малък син, Питър, както и че приютява у дома си писателката Джени Диски, когато е тийнейджър. (Колкото до често цитираното й изявление: „Няма нищо по-скучно за една интелигентна жена от това да прекарва твърде много време с малки деца”, проблемът със сигурност не се състои в очевидната истина, заявена в него – малките деца могат да бъдат досадни – а в един явен снобизъм. А какво да кажем за неинтелигентните жени?)И така, какво се случва с писателите, когато станат родители? Възможно ли е да генерализираме? Предполагам, че повечето от тях, както и повечето от нас, смятат, че родителството е трудна задача, за някои без съмнение то е благодат, а единици предполагат, че то е нещо, с което не биха могли да се справят. От всяка биография на писател ще получите различен отговор. До всеки егоцентричен писател като Джеймс Джойс стои самотен родител като Дж. Г. Балард, до всеки суров като Мюриел Спарк – която веднъж казва за своя отчужден син Робин: „той никога не е направил нищо за мен, освен ужасно да ме отегчава” – застава един всеотдаен Кърт Вонегът (който изглежда се чувства добре сред суматохата у дома и създава най-добрите си книги след като осиновява три от децата на своята сестра след смъртта на родителите им). Истинският проблем за писателя, станал родител, вероятно е голямата лъжа, която стои зад споменатото в новелата на Хенри Джеймс „велико нещо”– The Lesson of the Master. В нея главният

Дали писателите са по-лоши родители?

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

персонаж, писателят Хенри Джордж, говори за онова, което му липсва, пред амбициозния си колега Пол Овърт:„Спечелих много пари; съпругата ми знае как да се грижи за тях, как да ги използва, как да заделя от тях, как да ги умножава. Спокоен съм в материален план. Всъщност имам всичко, с изключение на „великото нещо”.„Вeликото нещо?”, заповтаря Пол.„Чувството, че си направил най-доброто – чувството, в което се крие истинският живот за твореца, а отсъствието му е неговата смърт - да си успял да извадиш от интелектуалния си инструмент най-чудесната музика, която природата е скрила в него, или да свириш на него, както тя би свирила”.Да, това велико нещо: една успокояваща, далечна, илюзорна цел - постигането на съвършенство. Така, когато се провалим, някой или нещо лесно могат да бъдат обвинени за това. Съпругата, децата, парите, съдбата. Най-добрите и най-лошите сред нас вероятно обвиняват по-скоро себе си, отколкото своите родители или деца. Биографията на Уилям Голдинг, написана от Джон Кери, William Golding: The Man who wrote Lord of the Flies (2009), представя портрет на писател, който непрекъснато „се самонаблюдава и самообвинява”, на човек, разочарован от себе си, погълнат от мисли за своите лични и професионални слабости. В мемоарите на Джуди Голдинг, посветени на нейния баща, The Children of Lovers (2011), тя се опитва да даде безпристрастна оценка: „Иска ми се да събера тези двама мъже в едно... топлият, любвеобилен мъж, когото обожавах, и индиферентния, понякога егоцентричен, понякога жесток мъж, който пиеше много и можеше да бъде груб, надменен, доминиращ и безчувствен. Това е трудно”. Винаги е трудно.

Преведе от английскиРУЖА МУСКУРОВА

Преводът е направен по The Times Literary Supplement, 22 февруари 2017 г.

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев