15-21.02.2017 Год. 26

06

С подкрепата на Национален център за книгата

Брой 61,50 лв.

Абонамент!„Литературен вестник“

Каталожен номер 424В пощенските клонове или онлайн на адресиhttp://www.abo.bgpost.bghttp://www.dobipress.bg

Антонио Поркия

Всичко е като реките – дело на надолнищата.

Истината има много малко приятели и тези много малко приятели са самоубийци.

Без глупавата суета да се показваме, присъща на всички и на всичко, нямаше да виждаме нищо и нищо нямаше да съществува.

Ако не вдигаш очи, ще мислиш, че си най-високата точка.

Заради това, че са били мостове, очите ми са бездни.

Който е виждал всичко да се опразва, е почти наясно с какво е пълно всичко.

Който не изпълва света си с призраци, остава сам. Преди нещо да постигне цялост, то е шум, а след като я постигне – тишина.

Бляновете идват сами и си тръгват с компания.

Да, ще се опитам да бъда. Защото ми се струва горделиво да не бъдеш.

Умът се губи от умуване. още на стр. 15

„Гласове“, Антонио Поркия, превод Нева Мичева, идея Кирил Златков

Иван Теофилов Чавдар Ценов Цветанка Еленкова

Стоян Атанасовв памет на Цветан Тодоров

Визия Мария Василева

СтоЛица Владия Михайлова

Два разговора за късометражното кино

2Литературен вестник 15-21.02.2017

н o в о Н О В О

ПОРТАЛ „КУЛТУРА“www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов, Андрей Захариев и Даниел Смилов.

Вижте: Ретроспективен прочит на Вера Недкова.

Прочетете: Георги Гочев – „По-сложната истина” (За политическата поезия на Пламен Дойнов); Михаил Неделчев – „Разцеплението вдясно е самоубийствено”.

Проблемите на православието и връзката му със съвременния свят са в центъра на новия 117 брой/Зима на сп. „Християнство и култура”. Прот. Добромир Димитров изследва схоластичните западни влияния върху православното богословие през XVII-XVIII в. и евхаристийната практика на Изток, журналистът Сергей Чапнин анализира в тезисен вид Църквата, културата и руския

национализъм, а Емил Трайчев –съвременната новозаветна библеистика и православното богословие. Атанас Славов предлага своята гледна точка към политико-теоретичните визии на Събора в Крит през понятията универсалност, съборност, свобода, а Мариян Стоядинов се спира на проблема за Рая в перспективата на сътворението: Църквата и пакибитието. В броя можете още да прочетете откъс от книгата на известния православен богослов Павел Евдокимов Тайнството на любовта, статията на о. Владан Перишич за християнското разбиране за живота, болестта и смъртта, както и анализът на Адам Селигман и Робърт Уелър за паметта, метафората и double bind. Темата „християнство и изкуство” е представена с текста на Мария Янакиева и Катерина Георгиева - Очакване, надежда и антиапокалипсис в „Очакване на Годо” на С. Бекет, както и с анализа на Слава Янакиева Когато убият дявол. Размишление по повод филма на Аки Каурисмаки „Хавър”. Броят е илюстриран с фотографии на Стефка Борисова.

ПОРТАЛ „КУЛТУРА“ ОБЯВЯВА ГОДИШНИЯ СИ КОНКУРС ЗА ПРОЗА И ХУМАНИТАРИСТИКА

1. Отличията са учредени през 2014 г. от Фондация „Комунитас“ и предвиждат раздаването на годишни конкурсни награди в следните раздели:

- проза (сборник с разкази, повест, роман);- хуманитаристика;

2. А също и на следните специални награди:- две специални награди (определят се от журито за цялостно творчество или за изключителен принос в областта на литературата и хуманитаристиката); - една специална награда за принос към гражданското общество (връчва се от Фондация „Комунитас“ на личност, която с дейността си утвърждава принципите на морала и почтеността и по този начин променя българското общество).

В конкурса могат да участват само творби, публикувани в периода 1 януари - 31 декември 2016 г. Наградите се връчват на 1 ноември 2017 г. в Деня на народните будители.

3. В двата конкурсни раздела се присъждат: - I награда (в размер на 5000 лв.) - II награда (в размер на 3000 лв.)

За да е валидно заявлението за участие в конкурса, до 31 март т.г. кандидатите трябва да предоставят безвъзмездно 2 екземпляра от предложените от тях книги, придружени от формуляр, който може да се изтегли от сайта (http://kultura.bg/web/).

Адрес за изпращане по пощата на книгите и на формуляра за кандидатстване: София 1000, ул. „Неофит Рилски“ 61 – за годишните награди на Портал „Култура“.

Телефон за контакти: Портал „Култура“ 02/434 10 54.

В И З И Я

Тази статия е за две изложби на български художнички, които живеят в чужбина. Адриана Чернин вече 25 години е част от австрийската и международната художествена сцена, а Кристина Иробалиева се установява в Женева преди около осем години.Адриана Чернин е сравнително малко позната на българската публика – с една самостоятелна изложба в ИСИ-София / АТА Център за съвременно изкуство през 2003 г. и с почетно участие в проекта „Български художници във Виена. Съвременни практики в началото на 21 век“ през 2013 г. в Софийска градска художествена галерия. За съжаление, предвидената голяма ретроспектива в Националната галерия пропадна (независимо че беше финансирана от австрийската държава), поради несъгласието на художничката с провежданата културна политика в България.В момента тя се представя във виенската галерия, с която работи от години – галерия „Мартин Янда“ (18.1 – 25.2.2017). Изложбата от рисунки с цветни моливи върху предварително оцветена с акрил хартия е резултат на тригодишни усилия. В основата на авторските изследвания е един орнамент от 13-и век от джамията на Ахмед ибн Тулун в Кайро. Адриана Чернин има дългосрочни интереси в областта на орнамента и преминава през различни етапи в неговата интерпретация. Първоначално тя го свързва с човешката фигура, като се опитва да постигне примирие между триизмерността на тялото и плоскостта на декоративния мотив, между неправилните и податливи на промяна човешки форми и дисциплината на умозрително създадената „решетка“, между трудно контролираната емоция и овладяната красота. През 2014 г.

Чернин получава поръчка да възстанови орнаментално пано от колекцията на Музея за приложно изкуство във Виена, от което е запазена само част. Опитвайки се да

вникне в смисъла и системата на работа, художничката открива огромно ново поле за изследвания и вдъхновение. Обратно на очакването, че орнаменталните композиции са затворени и не подлежат на развитие, Адриана Чернин успява да тръгне от конкретен елемент и да го разработи в много различни посоки, като по този начин го освободи от самия него или поне от натрупаните визуални и смислови предразсъдъци. Навлизането в такава дълбочина неизбежно се превръща в разговор за традицията и религиите, за ограниченията и свободата, за схемите и личните решения. Играта с линията, цвета, формата и пространството преодолява границите на формалното и създава динамичен контекст за дебат върху житейски и философски категории. Неслучайно избраният мотив не свършва до рамката на картината, а като че ли продължава и отвъд нея. Тоталитарният характер на орнамента е преодолян.Сегашната изложба носи названието Najm – звезда на арабски. Именно звездата е в основата на орнаменталната украса в джамията Ахмед ибн Тулун. Ето какво сподели неотдавна художничката в разговор помежду ни: „Допреди две години използвах орнаментите, поставях ги в различни роли и взаимоотношения, в повечето случаи в конфликт с някаква фигура, била тя женска фигура или някакво органично същество. През 2014 г. бях поканена от МАК (Музея за приложно изкуство във Виена) да работя с оригиналните елементи на един орнамент от джамия от 13-и век в Кайро. Това бяха само части от орнамента, отделни плочки, и то не всичките; липсваше решетъчната конструкция, която ги съединява, държи ги заедно. Наложи се да направя реконструкция на цялостната система, което ме принуди да разуча всички зависимости между отделните елементи, цялата геометрия. Дотогава бях работила с подобни орнаменти, но малко или повече ги бях прерисувала. И въпреки че вече знаех, че това са комплексни

системи, това, което открих за себе си по време на тази реконструкция, надхвърли всичките ми очаквания, беше толкова фантастично и наистина безкрайно, че реших да концентрирам вниманието си върху този конкретен орнамент. И да, все още съм обсебена от него, той ме държи здраво в своята конструкция. Дали това е дело на някакъв бог или на дявола, не знам.“Кристина Иробалиева показва изложбата “Jungle Series” в галерия „Риборди“ в Женева (19.1 – 11.3.2017). Това също е проект в развитие, започнал през миналата година в Париж и предвиден да продължи и в бъдеще. Той разкрива интересите на авторката по отношение на концептуалната живопис и натоварването на видимото с неочаквани асоциации. След художественото си образование в Ница и Женева Иробалиева се появява на българската художествена сцена като една от финалистките по време на конкурса „Мост“ през 2012 г. Оттогава е сред номинираните за наградата БАЗА през 2015 г., както и участва в селекцията „Внимание: Прясна боя! 33-ма млади български живописци“ в Софийска градска художествена галерия през същата година. Представянето й в двете последни изложби демонстрира определен интерес към историята и архитектурата. Съпоставянето на илюзорни и реалистични обекти е в основата на разговор за миналото и настоящето, който надскача

Джунгли и звезди (или за възможните отправни точки в съвременното изкуство)

традиционните очаквания от живописта. В инсталацията „Джунгли и други живописни времена“, показана в СГХГ, авторката разсъждава върху мястото и ролята на картината, като преплита реалност и фикция. До класическо живописно платно от фонда на галерията, представящо фабрика от социалистическо време, тя поставя имагинерен пейзаж с палми в розово; изображенията

са дублирани и на винил в черно-бяло – пластмасата като че ли ни връща в настоящето, а монохромността е знак за минало и документ. Кристина Иробалиева се занимава от доста време и с изоставени къщи из България и създава техни керамични макети. Руината се превръща в отправна точка за разсъждения в посока на абстрактно/реалистично, минало/настояще, спомен/преживяване, загуба/потенциал и др.В галерия „Риборди“ серията от акрилни платна с еднакви размери изобразява джунгли (популярен образ и символ в съвременността) или клиширани представи за джунгли. Картината обаче прилича повече на обект – с подчертаната дебелина на рамката и с релефните грундове. Като че ли това са отломки от стени на разрушени сгради, послужили за основа на образа. В пространството на галерията са разхвърляни и парчета арматурно желязо. Но и те не са истински, а представляват всъщност керамични отливки. Крехкостта влиза в противоречие с усещането за нещо основополагащо, за нещо, което изгражда, но може да се разпадне при различни обстоятелства. Тук няма елементарна метафора, а вътрешно усещане за драматизъм по повод на това, което ни заобикаля, това, което е било и което предстои.

МАРИЯ ВАСИЛЕВА

Адриана Чернин. Без название, 2016. Със съдействието на галерия „Мартин Янда“, Виена

Литературен вестник 15-21.02.2017 3

I N M E M O R I A M

Ирен Иванчева

Тези дни ми се случи нещо любопитно... Семестърът привърши и започна изпитната сесия. В края на деня една от близките ми колежки французойки ме повика да отида в нейния кабинет. Тук трябва да поясня, че като българка, емигрирала в САЩ от 2001 г., вече повече от десетилетие преподавам френски в департамента по романски езици. Повечето от колегите ми са французи, латиноамериканци, испанци, американци... Та Мишел ме повика, за да ми покаже копие на един документ, писан в 1879 г. от българин на френски език. Документът й е бил даден от българин на средна възраст, професор по политология в нашия университет... Всичко това прилича на мистификационна рамка, зная, но не е. Така се случи. Документът всъщност е писмо, което е адресирано от Филипопол 12 март 1879 г. до директора на кредитната лионска банка в Константинопол. Ще го предам в превод...Писмото гласи -„Господин Директоре на Лионската Кредитна Банка,Имам честта да Ви изпратя чрез железницата един килим българско производство и Ви моля най-почтително да го приемете като спомен за тежката задача, с която се заехте, изтръгвайки ме от варварските ръце на безжалостните турци.Без Вас, мой спасителю, аз щях в този момент или да съм обесен или мъртъв, без да съм извъришл друга грешка освен че съм българин.

Моля Ви да приемете, мой спасителю, дълбоката признателност на Вашия предан за цял живот служител,Динчев, Димча или Димчев [не се разчита добре името, защото е между изписано неособено ясно име и подпис]“

Колкото повече чета и мисля за този текст, толкова по-символичен ми се струва той, за всички нас, за всички българи... Независимо какво работим, на каква възраст сме или на каква географска ширина се намираме, дори и смятаните за най-преуспели от нас – все трябва да разчитаме на видими и невидими спасители, за да ни изтръгнат от ръцете на нещо неумолимо – национална карма – да го наречем най-общо... Все трябва да благодарим и да пращаме по железницата нещо българско, частица от нас, тоест екзотично за другите... и всичко това без друга грешка, освен тази да сме българи...Как добре го е изразил авторът на писмото, предполагаемият Димча... той ли само го е изразил, или му е помогнала парадигматичната ситуация, в която се е озовал и я е изплакал на един чужд език – френски... Един френски, който над сто години по-късно една културна французойка, професорка по френски език в САЩ, оцени пред мен – българката, – като много добър френски... Е, и аз виждах, че е добър френски... А френският на Юлия Кръстева е още по-добър, казах си аз наум...

Килим българско производство, изпратен с писмо по железницата в 1879 годинаЕсе върху архивен документ

ЦВЕТАН ТОДОРОВЦветан Тодоров почина в 2.07 ч. през нощта на 7 февруари 2017 г. в една Парижка болница. Погребан бе на 11 февруари в областта Бери (Централна Франция). Занапред мястото на второто му жилище ще бъде негова вечна обител.

Загубим ли скъп човек, страдаме ли безутешно, търсим опора в това, което ни заобикаля непосредствено. Приемаме го като в сън, оставяме се на неговото въздействие, докато излезем от унеса с мисълта, че животът продължава и с убеждението, че той би станал по-богат от спомена за човек и мислител като Цветан Тодоров. Докато мисля за него, в паметта ми изплува забравен стих на Ламартин: „Един ви липсва и светът е опустял” (Un seul être vous manque, et tout est dépeuplé). Дълго време Цветан Тодоров беше за мен човек-свят. Без него светът не е същият.Тодоров влезе в мислите ми постепенно, неусетно за мен, неволно от негова страна. Запознахме се през 1981 г., когато дойде в София за Първия конгрес по българистика – първото му завръщане в Българя, след като я бе напуснал в 1963 г. Оттогава поддържахме редовна връзка, която укрепна в приятелство. Живеехме далече един от друг, но едно обстоятелство ни сближи още повече. Стана така, че между 1991 и 1993 г. живях с бащата на Цветан проф. Тодор Боров. С него направихме общо домакинство, което жена ми Тодорина организираше, без да жали сили. Синовната ми привързаност към Тодор Боров стана мое щастливо ежедневие. Тогава се заех да превеждам на български Тодоров. Правех го от приятелски чувства и с мисълта, че българите трябва да имат достъп до неговите книги. Скоро обаче така се увлякох по тях, че те станаха моя насъщна духовна храна. Може би под тяхно влияние престанах да виждам в литературата друга реалност със собствени закони, несводими до тези на реалния свят, а висш художествен израз на същия този многолик свят, който благодарение на нея ми ставаше по-близък. Книгите на Тодоров ми помагаха да мисля така, че да живея по-подредено в себе си, а и по-добре с другите.Сега не е моментът да се ровя в миналото си на литератор. Споделям лични впечатления само за да изтъкна, че се обръщах към всяка книга на Тодоров като към пътеводна звезда. Нейната светлина достигаше до мен с различен интензитет и осветяваше различни места в мисловната ми натура. В края на 70-те години Тодоров влезе в друга орбита.Тогава журналистите заговориха за Тодоров 1 и Тодоров 2. С това удобно номериране разграничаваха две на пръв поглед противоположни сфери в изследванията на Тодоров – структурализма и хуманизма. Приемам го с една уговорка. Преди всичко в случая става дума не толкова за противопоставяне между структурализма и хуманизма на Тодоров, колкото за изследователска еволюция и за нов подход към литературата. Тази еволюция позволява да видим една същностна страна у мислителя Тодоров – неделимата връзка между човека и учения. В продължение на 15 години – от средата на 60-те до края на 70-те – Тодоров изигра решаваща роля за утвърждаването на литературознанието като наука. Нарече я поетика и тя бързо бе приета в лоното на тържествуващия структурализъм. Поетиката, чиито корени Тодоров потърси в трудовете на руските формалисти от 20-те години на ХХ век, се наложи като водещо течение в литературната теория. По него се понесоха както най-способните, така и най-посредствените изследователи на художествената словесност от цял свят. Освен като „кръстник” и законотворец на поетиката, на Тодоров от онова време гледаха като на талантлив представител на прохождащата семиотика, разбирана от нейния предтеча Фердинан дьо Сосюр като наука за знаците в обществото. Който познава Цветан, знае, че той търсеше авторски успех, но изпитваше

физически дискомфорт, ако някой го хвалеше в негово присъствие. И докато суперлативите за структуралиста и семиотика Тодоров валяха отвсякъде, той започна да изпитва нарастващо неудовлетворение с усещането за раздалечаващите се пътища на личния му живот и на професионалната му дейност. Живееше с постоянна мисъл за България, за близките и приятелите от София, притесняваше се за тяхната съдба в условията на тогавашния тоталитарен режим. За това обаче не смееше да говори публично. Дразнеше се от френските леви интелектуалци, негови спътници в университетските среди, като виждаше как те гръмко възхваляват тип общество, от което Цветан бе избягал. В многобройните си публикации от този период гледната точка на Тодоровия Аз се свеждаше до забележки и подмятания с чувство за дискретен хумор. В тях нямаше и следа от идейни убеждения, социална ангажираност и лични преживявания. За тогавашния структурализъм гледната точка на пишещия беше привилегирован изследователски проблем, но за гледната точка на критика място нямаше. Тодоров се измъчваше като потиснат Аз и потърси изход от това състояние, заговаряйки все по-често не за личния си живот, а за обществените процеси и техния отзвук във вътрешния му свят. Сред множеството автори, които четеше, изпитваше силен афинитет към мислители като Монтен и Русо, най-вече заради органичното единство, залегнало в основата на техните съчинения, между личното и публичното начало.В крайна сметка, след като дефинира задачите на науката за литературата и стана нейно лице, Тодоров се отдръпна от модните университетски и медийни подиуми, за да направи в уединение равносметка на житейския и професионалния си път.1 После пое в нова посока – на учен хуманитарист, чиито изследвания са в пряка и все по-отчетливо формулирана зависимост от личната му съдба и от настоящите му реакции на човек и гражданин.Новата ориентация на Тодоров получи видимост с трудовете, публикувани от началото на 80-те години. Тя донякъде разклати идентичността му като автор. Книгите му вече все по-малко отговаряха на рубриките по лавиците на големите книжарници – Литературознание, Философия, История, Психология и т.н. Но пък се превеждаха на много езици. Тодоров се отдалечи от световната литература само привидно. Всъщност занапред тя стана изходен материал в осмислянето на процеси и явления с важни последици за съдбата на човечеството: откриването на Америка, тоталитарните режими, международните отношения, износът на демокрация. Тодоров посвети фундаментално изследване на френското колективно съзнание за националната принадлежност и за външния свят (Ние и другите), анализира проникновено събития от близката история и днешните отзвуци от нея. Теоретикът на литературата отстъпи място на историка на идеите. Най-впечатляващото в тази еволюция е умението му да анализира съвременни процеси, които проследява от техния генезис през всичките им периоди на еволюция. В подобно обвързване на настоящето с миналото Тодоров винаги е проявявал завидно чувство за мярка. От богатата фактология по всеки изследван проблем той отсява епизодичното и второстепенното, насочвайки вниманието си към явления от общочовешко значение. Така той се утвърди като мислител, чиито книги имат какво да кажат на хората от всички краища на света. Неслучайно той е и сред най-превежданите френскоезични хуманитаристи. В България често се възхищаваме на един или друг сънародник и се учудваме, че светът не знае за него. В повечето случаи става дума за автори с местно значение и влияние, но неконвертируеми. Универсалната стойност на книгите на Тодоров се измерва и с пълната им конвертируемост. Ерудицията на Тодоров впечатлява. Няма период от историята на човечеството, на който той да не се е позовавал, а

1 Най-цялостна равносметка в това отношение съдържа автобиографичната му книга Дълг и наслада (изд. „ЛИК”, С., 2003).

броят на анализираните от него автори трудно се вмества в представите ни за възможностите на един човешки ум. В неговата ерудиция няма еклектизъм, нито следа от онази компилативност, присъща на хората с енциклопедична нагласа. Тодоров подлага на рационална селекция прочетеното у другите, извлича от тях есенцията, без да я втечнява в тежки и дълги парафрази. Ако бях художник, бих нарисувал пишещия Тодоров не с писалка в ръка, а с раковина и със сурдинка: първата озвучава тихо, но ясно далечни и смътно достигащи до нас шумове (книги), втората приглушава същите шумове, придава им лично звучене. Тодоров черпи с пълни шепи от другите, но говори със собствен глас.Чете се с лекота, но е труден за превеждане. Най-малкото отклонение от оригинала рискува да наруши цялото – като звучене и като аргументация. Саксофонистът Джон Колтрейн казва за пианиста Телониъс Монк (двама гении на модерния джаз, които Цветан обичаше): „Пропуснеш ли с него един акорд, пропадаш в празна асансьорна шахта”. Същото бих казал и за текста на Тодоров: пропуснеш ли една дума, пречупиш ли даден смислов нюанс, рискуваш да прекъснеш нишката на авторовата мисъл – строго логична, но ненатрапчива. Преводачът на Тодоров трябва да съумява да бъде, поне временно, негов съмишленик.Тодоров остави 35 книги – духовно наследство, с което ще живеят и днешните, и идните поколения. Кончината му, огласявана по подобаващ начин от медиите, ще върне читателите му към някоя от неговите книги, ще събуди интерес у тези, които още не го познават. Но за смъртта на Цветан утеха не намирам. Не ме успокоява мисълта, че той я предчувстваше без опасения, без драми. Към поздравленията си за Новата 2017 година добавих не особено деликатно една тъжна строфа, която бях скалъпил на тема старческа немощ и очакваното избавление в смъртта. На 3 януари 2017 г. той ми писа. Ето част от неговия отговор: „Как ли съм? Не много добре. Вече не напускам апартамента, едва се надигам от фотьойла. Макар че все още виждам добре, чета малко, нищо ново. Но съвсем не споделям твоята меланхолия. Живея най-вече в настоящето. Бъдещето почти не си представям. Времето

А Р Х И В

ми минава в грижи (многобройни) за тялото и в различни ангажименти около интервюта… Старостта, за нея много не мисля”. Това бе последният му мейл до мен.Когато Цветан дойде в България (септември 2014 г.) с дъщеря си Леа и сина си Саша, веднъж заговорихме за четирите темперамента според Хипократовата традиция (сангвиник, холерик, меланхолик, флегматик). Леа закачливо ме подкани да определя характера на всеки от тях. Като стигнах до Цветан, се запънах: „Не знам – казах – той е нещо различно.” – „Какво говориш – възрази Леа – та той е типичен меланхолик.” Никак не бях убеден. На въпросите ми: „Как си?” Цветан винаги беше отговарял просто и недвусмислено: „Много добре.”За този наш разговор с Леа (в присъствието на Цветан, който тогава не каза нищо) си спомних, като слушах неговото участие по френското национално радио „Франс Ентер” от 18 септември 2016 г. Темата на 45-минутното предаване беше „Средства против меланхолията”. Водещата предаването – жизнерадостна и интелигентна журналистка – очакваше Тодоров да разкрие кухнята на меланхолията. Той обаче нито се отъждестви с нея, нито отрече нейната полза, защото, твърдеше Тодоров, меланхолията е присъща на човека и често е предпоставка за най-възвишени чувства. Днес са тъжни всички, които обичат човека и мислителя Тодоров. Нека тъгуваме по цветантодоровски! Това е шанс да се оттласнем за момент от превратностите в живота и да се докоснем до любомъдрието, с което винаги ще свързваме неговото име.

СТОЯН АТАНАСОВ

4Литературен вестник 15-21.02.2017

В И Т Р И Н А П Р О Ч И Т И

Понякога ключът към една поезия може да се открие не в онова, което най-често срещаме в нея, а в другото, което почти не срещаме. В новата стихосбирка на Хайри Хамдан, наречена „Един живот не е достатъчен”, ще намерим много метафори, най-различни метафори, но с дълго взиране едва ще успеем да открием нещо, иначе чест гост на поетическото писане; ще открием малко животни. Няма „волооки Хери”, нито „сладкопойни чучулиги” или „пърхащи пеперуди”. За сметка на тях обаче има много растения, изключително много растения. Броих и едните, и другите: флората бие фауната с 36 на 12, три пъти повече. Което иде да подскаже, че стиховете на Хайри Хамдан описват и вярват повече на растителното, не на животинското царство. Фито-, не зоо-поезия...Сред растенията превес имат цветята – хризантема, орхидея, роза, магнолия, гардения. Нещо повече, за Хайри Хамдан имената на цветята са имена на любовта: „Ще те наричам с кратките имена / на любовта – / Гардения, Магнолия и Орхидея”. Любима му е обаче гарденията, цели три пъти стъпва на нейните бели цветенца, за да се протегне към небето и да изрази вдъхновението и преклонението си: „Сънувах / как цъфти пролетната гардения...”. И четиристишието:

Гардении растатв твоята градина.Не се нуждаят от вода.Стига им блясъкът ти.

Гарденията е символ на женствеността, според китайците тя изразява грацията, изтънчеността и артистичността на нежния пол. И да, вероятно има някакво „подмолно” знание в главата на поета за това значение на цветето с цели 140 разновидности, още повече, че тематично значителен брой от стихотворенията в книгата можем да ги определим като любовни. Ето едно такова:

Бяло сърце – свободно от спомени,искам да ти подаря.Силни ръце – които да те носят с лекота,искам да ти подаря.Песен – огледало на живота,искам да ти попея.

Сякаш обаче повече едно друго приближение, фонетическо, го води в предпочитанието му към гарденията – близостта на звучението на името гардения (gardenia) с английската дума за градина, garden. Всъщност за Хайри Хамдан гарденията не е сама по себе си, гарденията е винаги в градина. И ако искаме да определим някак неговата поезия, че да я разпознаваме винаги, то бихме могли да кажем, че това е поезия на градината: „Мой е – казва той – хоризонтът, и градините с лимони са мои”. Иглика Дионисиева интуитивно се е досетила за тази свързаност и отдаденост, след като започва текста си за стихосбирката „Един живот не е достатъчен” с ето това сравнение:

Когато на младо дръвче глог се присади калем от жълта круша, въпреки твърде различната природа на двете растения резултатът е смайващ. Дървото-приемник пуска дивите си сокове да текат и да хранят крушовата клонка. Тя започва да расте, минават няколко години, заяква, започва да цъфти и да дава плод. Но вече не е жълта и не е мека скорозрейка. Крушовите плодове са се сдобили с по една червена страна и с кораво-стипчива кожица. И с един с нищо несравним вкус, получен от кръстоската („Един живот не е достатъчен за тъга, любов и поезия”).

Каква е обаче градината на Хайри Хамдан? Ами такава е, каквато я срещнахме по-горе – необятна. Към хоризонта и отвъд хоризонта. Защото равноположеността

в едно изречение на хоризонта и градината означава, че за него това не са две понятия разминаващи се, съвсем не – това са две понятия приближаващи се. Приближаващи се така, че в един миг стигат до идентичност. Всъщност целият свят е една градина, която създава уют и топлина, спокойствие и умиротвореност. Или по-точно: целият свят трябва да е една градина, която създава уют и топлина,

спокойствие и умиротвореност. Една градина на любовта, истинска градина на любовта. Ето по този начин:

Сърцето ми – синева.Мечтите ми – синева.Спомените ми – зелени като бадем.Готов съм да приемацветните ти въплъщения,въоръжен единствено с моето сърце,зелено като бадем.

Не е учудващо, че градината заема такова ключово място в поезията на Хайри Хамдан – все пак той е израсъл в лоното на ислямската култура, където градината е сакрално място, дори Раят е градина. В Корана се срещат не по-малко от 120 позовавания на градината, обикновено в словосъчетанието „Джаннат ал фирдас”, което ще рече „Градините на Рая”. Това, не е трудно да предположим, е наследство от древната езическа арабска култура, където всяка зеленина е Божие благоволение; знак, че тайнствена сила, благоразположена към човека, управлява вселената. То няма и как да е иначе, след като насред пустинята всичко, що е зелено, е обещание за живот! Неслучайно Ибн Хамдис (Абд ал-Джабар ибн Мухамад ибн Хамдис), арабският поет, загубил родната си Сицилия след превземането й от норманите на Рожер II през 1130 г., скиталец из всичките средиземноморски мюсюлмански държави, пише, за да изрази надеждата си, че все някога ще се завърне у дома: „И ще видим как пустините се превръщат в градини”. Преклонението пред растителността органично преминава в исляма и никак не са малко стиховете, възпяващи и прекланящи се пред очарованието на градината: „О, живата градина, сънувана в пустинята”, провиква се суфийският мъдрец, мистик, отшелник и аскет Ибн ал-Фарид (Омар ибн Али ибн ал-Фарид). За арабското съзнание градината на земята е нещо повече от просто градина; тя е място, аналогично на небесния Рай, обещание за небесния Рай. Това е най-сигурното място на света, но и най-мистичното, тъй като тъкмо в градината човек се чувства най-близо до Бога. Неслучайно в арабския една и съща дума обозначава и Рая, и градината: за правоверния градината е мястото на Бога, указание е дори за това, че Бог съществува и че блаженствата, с които Той ще дари вярващия, са обилни и възхитителни. Градината е място на благодатта, но и място на безопасността; ислямската градина е винаги оградена със стени. И тук вече градината на Хайри Хамдан напуска пространството на ислямската градина, за да стори нещо, невъзможно за нея – събаря стените.Събаря стените, защото не само „Един живот не е достатъчен”, но и само една градина не е достатъчна. Неслучайно приравнява хоризонта с градината – за да е градината истинска градина, за да е градина за всички хора, тя трябва да е необятна градина, всеобхватна градина. И всъщност поради това „Един живот не е достатъчен” – не стига един живот, че да се изгради тази градина; да се стори така, че навсякъде да я има, навсякъде да никнат и цъфтят нейните гардении, хризантеми, рози и магнолии. Всъщност тук откриваме българската или – по-

точно – балканската жилка в стиховете на Хайри Хамдан, които пък тъкмо през градината са арабски стихове: Балканите никога не са си самодостатъчни, те са една цивилизация на догонването, на сравняването – с Европа, с Русия, със самите себе си, докато ислямската култура е затворен свят, който знае достойнствата си и тези достойнства са му абсолютно таман, няма нужда той от други. Балканите живеят в света неизпълнени, арабската култура си е изцяло изпълнена в света и затова нейната насоченост към крайното, последното изпълнение е изпълнеността й с/в Бога. Хайри Хамдан обаче, който дълго е живял в България, тоест в центъра на Балканите, вече е разбрал, че няма докрай изпълнена култура, че всяка култура – за да не изостава и да не се съсухря, трябва да се изпълва с други култури. И средството, инструментът, с който той постига това, е любовта, конкретната любов към конкретен човек. Тази е причината толкова стихотворения в книгата да са любовни стихотворения. Поетическа индукция от частното към общото, от единствената (любима) към всичкото на света:

Преброих звездите.Събрал съм цялата колекция.Подредих отново слънчевата система.,липсва ми единственоновородената луна.Липсваш ми ти!

Само че тази единствена (жена, любима) не е каква да е, а е такава, че без нея всичкото не се получава, остава си непълно, нащърбено, недовършено. И ако говорим за какво не е достатъчен единият живот на Хайри Хамдан, то е и за това (както и за още много неща, разбира се): че не може да изрази любовта си към своята най-мила за малкото време, което съдбата му е отредила: „Един живот не е достатъчен / да обикнеш тази прелест, / да целунеш поредните влажни устни”. И след като за любовта към нея животът не стига, след като за толкова още много други неща животът не стига, остава един-единствен изход – всичко онова, за което животът не стига, да бъде написано в поезия, да се опише в поезия, да се впише в поезията. Всъщност поезията компенсира недостатъчността, тя успява да стори така, че вече всичко да е достатъчно, всичко да стига. Затова и – щеше да бъде чудно, ако нямаше такова обяснение – Хайри Хамдан се обръща към нея директно, за да намери онова, с което тя изпълва недостатъчния живот, с което го прави пълнокръвен и цялостен. Трябва да се обясни поезията, за да се направи живота (до)стигащ:

Поезията е красота, понякога е проклятие,излага чувствата и емоциите на показ.Поезията е изпитание, пътешествие всъзнанието,опит за експлозия и преврат,върховенство на грация и мисъл,надпревара с несподелената истина, шамар исреден пръст, отчаяние, надежда, гняв, любов, изповед.Всичко това е поезия и все пакпродължавам да питам: „Къде ли се крият очите ти?”

Поезията и любовта – това са двете вселени, които правят вселената цяла. Правят вселената градина – градина на разклоняващите се животи, които разклоняващи се животи сами по себе си не стигат, но заедно, тръгващи от градината и събиращи се в градината – стигат и престигат.

„Един живот не е достатъчен” – поезия на градината, която прави човешкия живот достатъчен...

МИТКО НОВКОВ

Хайри Хамдан, „Един живот не е достатъчен”, изд. „Пергамент”, С., 2016.

Градината с разклоняващите се животи

Грегоар Делакур, „Писателят в семейството”, превод от френски Александра Велева, изд. „Факел експрес”, С., 2016.„Писателят в семейството”, публикуван през 2011 г., е дебютният роман на Грегоар Делакур. С него и последвалите през следващите няколко години книги Делакур се налага като едно от известните имена на съвременната френска литература. „Писателят в семейството” е сериозно-ироничен разказ, който може да бъде видян като своеобразен семеен роман или роман за израстването. Едновременно с това обаче той е разказ преди всичко за литературата и писането.

Марек Шинделка, „Грешка”, превод от чешки Красимир Проданов, изд. „Изида”, С., 2016.Роденият в средата на 80-те години Марек Шинделка бързо се наложи като едно от известните имена на съвременната чешка проза, а българският читател вече го познава от сборника с разкази „Останете с нас”. „Грешка” е дебютната му прозаическа книга – роман, в който на пръв поглед водеща е криминалната интрига, но в който

всъщност повествованието предприема множество различни и противоречиви тематични и жанрови обрати.

Владимир Шумелов, „Ще чакам дъгата”, изд. „Либра Скорп”, Бургас, 2017.В новата си книга Владимир Шумелов събира литературнокритически текстове, писани през последните десетина години. Сборникът подрежда в различни раздели рецензии за българска и за преводна литература, интервюта и „етюди” – есета, посветени на литературни, обществени и други теми. „Ще чакам дъгата” е от книгите, които картографират съвременната литература през погледа на изследователя, сериозно ангажиран с литературната критика и актуалните процеси.

Литературен вестник 15-21.02.2017 5

В И Т Р И Н АИ Н Т Е Р В Ю

Подзаглавието на проекта „Българската литературна класика” (http://bglitarchives.org) гласи „знание за всички”. Какво прави проекта отворен към толкова широка аудитория? И до кои публики все пак целите да достигне той?К. З.: Основната мисия на проекта е да запази в дигитален формат архивите на 13 български литературни класици и да направи тези материали достъпни за разнородна аудитория със или без специализирани интереси в областта на литературата. Освен този основен корпус проектът предлага и множество други културно-образователни елементи.М. Я.: Този въпрос улучва едно от най-интересните и трудни предизвикателства, пред които ни изправи работата по този проект. Казвайки това, имам предвид конкретно работата по създаването на текстовете за четирите основни рубрики („Животопис“, „За творчеството на…“, „Писателят в съвременната култура“ и „Любопитно“), от които са изградени профилите на тринадесетте включени в проекта писатели и които са един вид вход към дигиталното архивно хранилище на всеки от тях. Тези текстове трябваше да бъдат написани така, че във възможно най-голяма степен да съчетават литературоведски професионализъм с широка достъпност и популярност. Защото сайтът, който в резултат на работата по проекта е вече факт, е предназначен както за нуждите на литературното образование – и училищно, и университетско, така и за всеки, независимо от професия и възраст, който се интересува от историята на българската литература и би го привлякла възможността да вникне в съдбата и творчеството на българските писатели и писателки през едно по-близко, по-съкровено общуване с тях. Снимките, документите, предметите, кореспонденцията, свидетелствата на времето – това са истински, неподправени следи от техните животи и когато човек потъне в тези следи, оставени от всеки един от тринадесетте автори, едно реално човешко присъствие внезапно придобива плът, става ясно доловимо, бих казала съпреживяемо. Мисля, че всички ние, които бяхме приели задачата да напишем литературоведските текстове към профилите на писателите, след като се запознаем с архивите им, получихме различен поглед и към биографиите, и към творбите им. Надяваме се това различие да се усети от читателите. Всеки знае, че интернет е залят от разкази за живота и сведения за творчеството на българските класици. Постарахме се нашите разкази, сведения и анализи да прозвучат по друг, свой начин, да откроят по-слабо познати или недооценени страни от личностите на авторите.

Разкажете повече за работата си по проекта – каква концепция стои в основата му, как бе реализиран? Е. Д.: Проектът започна с желанието да се дигитализират архиви на български класици, за да бъдат съхранени от материален разпад и да бъдат направени достояние на широка аудитория. В хода на работата обаче се оформиха ясно очертани концептуални ядра, снабдяващи го с действителни образователни функции: биографични и библиографски сведения за авторите, интерпретации на творчеството им, проследяване на продълженията на текстовете им извън литературата.М. Я.: Бих казала най-напред, че рубриките и техните заглавия се избистриха в резултат на сериозно обсъждане. Нека ги изброя отново: „Животопис“, „За творчеството на…“, „Писателят в съвременната култура“ и „Любопитно“. Преценихме, че разпределянето на информацията именно в тези четири рубрики позволява възможно най-пълно да се обхване и оцени не само фигурата на съответния автор, но и нейната роля в българската културна история. Например в третата от изброените рубрики, без претенция за изчерпателност, са посочени примери за творческите „продължения“ на делото на всеки от нашите автори, както в литературата, така и в други художествени сфери – живопис,

скулптура, кино, театър. Очакваме подчертан интерес да събуди рубриката „Любопитно“. В нея най-ясно личат по-дребните и по-едри „открития“, които направихме в резултат на близкото запознаване с архивите. Разбира се, всеки от нас подбра и включи по своя лична преценка фактите, съставящи този раздел от профилите на писателите, над които беше избрал да работи. Т.е. – дали сме това, което на нас ни се е сторило любопитно, или по-слабо познато, или разкриващо автора в повече или по-малко неподозирана светлина. С две думи, старахме се чрез нашите текстове да направим така, че читателите на сайта да усетят тази емоция на близкото, на човешкото общуване с творците, която ние усещахме, докато работихме по този проект.

Както казахте, на сайта на проекта са представени 13 автори. Как избрахте кои писатели да включите? Предстоят ли следващи етапи, които да обхванат и други автори?Е. Т.: Изборът на тринадесетте писатели беше предпоставен от желанието на екипа да представи българската литература на ХХ в. чрез емблематични имена, представители на различни естетически направления, личности с интересни житейски съдби. За повечето от тях, устойчиво вписани в литературния канон, смятахме, че трудно бихме могли да научим нещо ново и в известен смисъл бяхме твърде изненадани от толкова много открития. Уникалните архивни документи, събрани в проекта показаха, че българската литературна история все още има своите неосветени места, всеки от българските класици все още пази своите екзистенциални и творчески тайни, до които бихме могли да се докоснем. И ако този проект помогне не само за съхраняването на тези безценни документи, а и за опазването на културната памет, която провокира познание и размисъл, без да налага ограничения и клишета, то ние бихме искали да продължим. Е. Д.: Авторите бяха избрани според наличния материал в трите институции участници: базова – Институтът за литература, БАН; партньори – Националният литературен музей и Столична библиотека. Проектът е отворен към допълване с нови имена и съответните материали, като се следва форматът, представен в сайта.

Споменахте, че сте направили „открития”, работейки с архивите - попаднахте ли наистина на непознати факти или аспекти от творчеството или биографията на авторите?Е. Д.: Да, на много – и непознати, и неподозирани.К. З.: Нямаше писател, чийто архив да не ни изненада с нещо непознато и любопитно. Сред безбройните тефтери и тетрадки на Петко Славейков откриваме множество негови недовършени проекти за речници, съдържащи дори обяснения на термините „дисертация“ и „дискурс“. Михалаки Георгиев блясва като енциклопедист с трудове по ботаника, пчеларство, овощарство, зоология, физика, химия, тригонометрия, астрономия, педагогика, статистика, както и с впечатляващата си кариера в областта на финансите и дипломацията. Димитър Димов също се разкрива като учен и преподавател с текстове далеч не само в конкретната си научна област „Анатомия, хистология и ембриология на домашните животни“, но и по физика, литературознание, философия. Ученическите тетрадки на Фани Попова-Мутафова ни показват от каква ранна възраст се развива разказваческият й талант, а по-късните й подробни до педантичност исторически записки свидетелстват за сериозността и отговорността, с които писателката се отнася към историческите извори за своите произведения. Виртуалната изложба „Училищни и университетски години на класиците“ събира много любопитни материали из образованието на българските писатели: ученически

книжки, свидетелства, служебни бележки, университетски документи, снимки, картички, тетрадки, спомени на съученици, дипломи. Виртуалната изложба „Писателите на път“ пък представлява интересна виртуална екскурзия по българските и чуждестранните маршрути на писателите, чрез техни картички, писма и снимки. Библиотеките на Иван Вазов, Петко и Пенчо Славейкови, Никола Вапцаров, Николай Лилиев и Асен Разцветников предоставят един по-различен ключ към техния свят през книгите им, през записките по тях, през посвещенията.М. Я.: Ако перифразирам леко въпроса, така че той да прозвучи като „имаше ли изненади“, ще отговоря без колебание: „Да, имаше“. И тук, примерите, посочени от Калина Захова, дават ясна представа за това колко по-богати, сложни и многопластови са били в действителност тези хора. Да речем за мен личната кореспонденция на Вапцаров разкри много интересни неща. Не че проявената там негова рицарска същност в отношението към жената е сама по себе си изненадваща, напротив, тя се вписва напълно в представата, която и преди имах за него. Но все пак докосването до тази същност от извора си беше вълнение, не крия. Или друг пример: може би малцина знаят, че Пенчо Славейков сам си избира рождената дата. Или че Елин Пелин е бил запален и прочут танцьор… Но нека спрем дотук, и оставим на читателите на сайта да направят своите открития…

Това не е първият проект, осъществен от Института за литература и свързан с грижата за българското литературно наследство, с дигитализацията му и осигуряването на достъп на по-широка публика до него – „Българският литературен модернизъм” например също е резултат от дългогодишни усилия на ваши сътрудници. Означава ли това, че виждате дейността и мисията на Института в тази посока?Е. Д.: При всички случаи. Тази посока се оказва и неизбежна, и полезна, и интересна. Което, разбира се, не означава, че ще погълне цялата дейност на Института. Факт е обаче, че много от водещите му проекти могат да се организират около дигиталното съхранение и популяризиране на културно наследство, без това да навреди на научноидследователския профил на Института за литература. Напротив, дори текат ясно видими процеси на взаимно допълване на тези приложни, от една страна, и фундаментални, от друга, линии на развитие. Е. Т.: Институтът за литература има богат опит не просто в дигитализирането на литературното наследство от различни епохи, а в аналитичното структуриране на бази данни, които позволяват свободен и улеснен достъп до трудно достъпна или малко известна информация. Такива са разработваните вече почти две десетилетия проекти по медиевистика, които представят анотирани корпуси от старобългарски ръкописи, високо оценени в световната научна общност. Изключително полезен не само за колегиалната общност, но и за широк кръг от просветени читатели са дигитализираните автентични текстове и периодични издания на българския модернизъм и корпусът от литературоведски интерпретации, достъпни в сайта на проект „Българският литературен модернизъм“. Вероятно по-малко известен у нас, но активно използван в чужбина е проект „Виртуална библиотека „Иван Шишманов“. Българска литература в превод“, представящ в пълен текст книгите на класически и съвременни български писатели в превод на английски и немски език, както и издадените в чужбина антологии с българска поезия и проза. В този контекст това е една от посоките в дейността на Института за литература, но със сигурност неговата мисия има не само толкова важните днес просветителски и популяризаторски измерения, но и оригинални творчески идеи и послания.

Въпросите зададе АНИ БУРОВА

Съхраняване и популяризиране на литературната класикаРазговор с Елка Трайкова, Миряна Янакиева, Елка Димитрова и Калина Захова от Института за литература – БАН, за проекта „Българската литературна класика”

Борис Дежулович, „Майната им на хилядата динара”, преведе от хърватски Русанка Ляпова, изд. „Ерго”, С., 2016.Войните след разпадането на бивша Югославия се превръщат във все по-отчетлив сюжет на съвременната литература. Тази тема е в центъра и на романа на Борис Дежулович – сатирично-гротесков разказ за един ден на бойното поле. Но иронията тук съвсем не намалява трагизма на войната, напротив, тя усилва представата за ужаса и безсмислието на смъртта.

Исак Самоковлия, „Хамалинът Самуел”, превод Жела Георгиева, изд. „Аквариус”, С., 2016.Исак Самоковлия е роден в края на XIX в. в Босна, но както е видно и от фамилията му, родът му произхожда от българския град Самоков. Смятан е за един от най-значимите прозаици на родната си литература от първата половина на XX в. Сборникът с разкази „Хамалинът Самуел” е написан през 40-те години и е представителен за почерка и темите на своя автор. У нас излиза в блестящия превод на Жела Георгиева.

Димитрина Хамзе, „Езикът на комичното. Върху творчеството на полския писател новатор Витолд Гомбрович”, ИК „Авлига”, С., 2016.Монографията е посветена на категорията на комичното и на иронията, пародията и гротеската като нейни проявления. Те са изследвани преди всичко в лингвистичен план, а за контекст на анализа е избрано творчеството на Витолд Гомбрович – един от най-значимите и интересни полски писатели от XX в. Така изследването съдържа както теоретичен план, свързан с проявленията на комичното, така и аспект, съсредоточен върху художествения свят на Гомбрович.

6Литературен вестник 15-21.02.2017

С т о Л и ц а

Галерия „Васка Емануилова” съществува вече 10 години. Разкажете повече за основаването й и за дейността й през това десетилетие.Историята на галерия „Васка Емануилова”, филиал на Софийската градска художествена галерия, е свързана с едно дарение и започва много преди откриването на пространството до парка „Заимов”. Всъщност през 1984 г. е открита първата публична експозиция на Васка Емануилова на ул. „6-ти септември”, а година по-късно авторката дарява всичките произведения от нея на СГХГ. През 1994 г. пространството, в което са изложени скулптурите, е върнато на собствениците и произведенията отиват за дълго в депата на Градската галерия, докато страната и културните институции в частност преживяват различни кризи. Настоящата галерия е открита едва през декември 2006 г. със специална експозиция, посветена на Васка Емануилова, а от 2007 г. започна да работи със собствена програма. През годините за нас беше важно как да комуникираме в актуалната културна ситуация и с публика, която вече е различна отпреди. Работим за това филиалът на СГХГ да има собствено лице, да бъде не просто музейна експозиция, подобно на многото къщи музеи, а да е живо пространство за диалог и работа.

Важен акцент в работата на галерията са младите автори. Каква е политиката й в областта на съвременното изкуство?Работата с младите автори започна още през 2007 г. и в този смисъл е част от концепцията на галерията: да бъде място, където се срещат традициите и съвременните художествени процеси, където се мисли както за историята, така и за настоящето. В пространството на галерия „Васка Емануилова” буквално се премести проектът „Място за срещи”, започнат в Градската галерия през 2003 г. от дългогодишния бивш главен куратор Мария Василева. Началната идея на проекта е била да се открие пространство вътре в музея за най-младите художници и куратори , нещо като образователна програма за тях, която да ги въведе в начина на работа в културните институции. В една не много голяма част на изложбената зала на първото ниво на Градската галерия са се правели изложби, които, ако се върнем назад, ще видим, че са били свързани с едни от активните днес автори и куратори. Самата аз се включих в същия процес, отначало на обучаване за това как се работи в институция, как се работи с млади автори, как се пише за изложби, как се следят и се осмислят съвременните процеси в изкуството. Дължа много на Мария Василева, на Даниела Радева, на директорката на Градската галерия – Аделина Филева, на останалите колеги, както и на много различни художници, които и до днес подкрепят и са приятели на галерията. Казвам това не просто така, а защото е важно да се осъзнае, че устойчивите процеси са резултат винаги на общи усилия. Галерия „Васка Емануилова” работи за това да търси и представя нови имена и художествени гледни точки. Авторите, които показваме, са такива, за които вярваме, че имат интересни идеи, че работят в перспективна посока, че имат усет за съвременността и могат да бъдат част от бъдещето, че виждат... Стремим се да им даваме пространство и да ги насочваме, понякога да ги дообучаваме, да говорим и пишем за техните работи, да ги въвеждаме в мрежи от други куратори и галерии в страната и в чужбина, когато имаме такава възможност.Галерията има две основни програми за съвременно изкуство – „Място за срещи”

и програма „Скулптура”, която започнахме през 2008 г., както и една образователна инициатива (от 2013 г. насам) за съвременна скулптура и архитектура – програмата

„Опити”. По последната работим съвместно със студио „Прожектиране”, което е част от Университета по архитектура, строителство и геодезия и Националната художествена академия, както и с арх. Любо Георгиев, арх. Павел Янчев и др. Най-важното е може би това, че от 2013 г., първо с помощта на Societe Generale Експресбанк, а през 2016 г. самостоятелно, откупуваме работи на млади художници, които имат изложби в галерия „Васка Емануилова” за Фонда за съвременно изкуство и фотография на СГХГ. Това е изключително важно, защото много голяма част от младите автори напускат страната, а по този начин техните първи работи остават в музейна институция в България.

Кои са според вас знаковите изложби и експозиции в историята на галерията?За толкова години са много. От музейните изложби имаше много интересни проекти на моите колеги Пламен Петров и Рамона Димова, които представляваха поредица под надслов „Реставрация на паметта” и показваха забравени или недостатъчно изследвани направления и/или имена в историята на българското изкуство. Добра поредица бяха и изложбите, свързани с учителите и колегите� на Васка Емануилова, например Иван Лазаров, Мара Георгиева и др. От изложбите в програмите за съвременно изкуство помня много. Като куратор за мен беше важна например изложбата „Ре-акции”, която направих през 2012 г. и която разширяваше пространството на галерията: концептуално – чрез включването на тандема Ани Васева и Боян Манчев с инсталация-архив на представлението „С” и виртуално – чрез работата на Станимир Генов, която в галерията присъстваше само чрез надпис с молив на стената и звук от дупчене с бургия, който идваше през скайп и звучеше в реално време. Всъщност работата се случваше в един апартамент, който наехме специално за това в „Люлин”, където художникът бавно изписваше с бургия в стената на стаята „СЪЖАЛЯВАМ” като ироничен акт на извинение от самото действие и безпокойстовото, което то носи на съседите. Работата беше много символична. В апартамента организирахме разни разговори и спорихме доста, спомням си. Представете си една микрообщност от 5 до 10 човека, които са „посветени” в изкуството – художници, изкуствоведи, куратори, философи и т.н., се затваря в апартамент в Люлин и общува със себе си под надпис СЪЖАЛЯВАМ. Иронично е, нали? Особено като се има предвид това, че на художествените събития публиката често е само от познати, както и че често арт общността е болезнено затворена и взряна в себе си. Едни от първите самостоятелни изложби в галерията бяха на автори като Викенти Комитски, Кирил Кузманов, Стела Василева, Искра Благоева, Стефания Батоева, Зоран Георгиев, миналата година Стефан Иванов и Мартин Пенев и още много други. Първата изложба през 2007 г. беше на Камен Стоянов, който живее във Виена, но е активен на сцената в страната. Част от нея беше едно видео, което документираше как художникът, който е от Русе, участва в безплатно пътуване – екскурзия, което

Община Русе организира за гражданите на 1 януари 2007 г. до Гюргево по случай отварянето на границите и присъединяването на двете страни към Европейския съюз. Мисля, че беше важно и това, че галерията бе два пъти част от София куиър форум, като първата година куратор на изложбата бе Стефка Цанева. През юни миналата година, заедно с групата “π” чествахме един век ДАДА. Превръщайки нощта в ден галерията отвори в 10 часа вечерта на 15-и и затвори в 6 ч. сутринта на 16-и юни, а част от програмата беше и представянето на дадаисткия брой на „Литературен вестник”.

Кои ще са основните акценти в дейността на галерията през настоящата година?Трудно е да се каже кои са акцентите, особено при факта, че говорим за самостоятелни изложби на художници. Щом сме ги избрали, значи вече искаме да поставим акцент върху тях, така че очаквайте изложби на Димитър Солаков, Станимир Генов, Радостин Седевчев, на Антон Цанев и Боряна Черкелова, които вече два пъти бяха част от образователната ни програма по архитектура и скулптура и сега ще реализират самостоятелна изложба. Тази година лектор/куратор на „Опити” е Правдолюб Иванов, а темата е „Добавяне на реалност”. Проектите ще се случат както в галерията, така и в парка „Заимов”. Ще покажем и групова изложба за образа, курирана от Весела Ножарова. Годината е специална за нас, защото отбелязваме 10 години изложбена дейност на галерията, затова през декември в Градската галерия ще се състои изложбата „Разместване на пластовете. Младо изкуство в музея”, в която ще се включат художниците, показвани в „Място за срещи” и някои от програма „Скулптура”. В галерия „Васка Емануилова” пък ще има изложба с по-малко показвани, наскоро придобити работи на Васка Емануилова, както и представяне на архива, който сме натрупали за нейното творчество. Така че очаквайте наситена програма.

Галерията е общински културен институт. Как е свързана с културната политика на града и с културния живот на София? Свързана е най-вече чрез Софийската градска художествена галерия, доколкото е част от нея и участва в изграждането на културната памет на столицата. Образователната програма, която поддържаме, се развива в пряка връзка с мисленето за градското пространство. От 2017 г. галерия „Васка Емануилова” като част от Софийската градска художествена галерия подкрепи официално Предложението за стратегия на свободната творческа сцена в София – „Споделена визия”, по което и аз, и ти работихме. Крачката е важна, защото вярвам, че бъдещето може да се съгради чрез партньорство и че културата е силна там, където различни хора и организации заедно създават съдържание. Свободната сцена е пространство на новаторство, изобретения и експерименти, тя е много по-гъвкава от културните институти и може да им помогне, като внесе динамика, като предлага разнообразие и жива среда за изкуството. От своя страна, културните институти са стабилизатори, те пресяват, анализират, дискутират, пазят архив и работят за историята. Подобна връзка е важна и ще става все по-определяща за устойчивостта на културните процеси.

Кои са основните трудности – или поне предизвикателства - в дейността на галерията?Липсата на достатъчен бюджет, както и на по-добри условия за привличане на средства по проекти и чрез спонсори. Много би ми се искало, както в повечето европейски музеи, галерията да може да си позволи да продуцира, а не само да показва и откупува работи. Огромна трудност

е слабата мобилност. Институциите в България като цяло са много маргинален участник в международните мрежи. Като позитивно мислещ човек вярвам, че всичко това може да се преодолее чрез общи усилия. Важно е да разберем, че състезанието и затварянето в рамките на страната е безсмислено. Живеем в света на множествата. Трябва да се борим заедно и да се конкурираме международно. Трябва непрекъснато да се само-създаваме като съвременна култура и това е цялостен процес: от необходимостта да се променят и изобретяват нови културни политики и практики на публичната администрация, през индивидуализирането и художествената самостоятелност на културните институти и организации, до насърчаването и представянето на добрата работа на авторите.

Като куратор следите съвременното българско изкуство. Да се обобщават подобни теми е много трудно, но все пак как бихте ли характеризирали кои са основните доминанти в работата на съвременните автори? Вписва ли се – и как - съвременното българско изкуство в европейските и световни тенденции? Накратко – вписва се фрагментарно. У нас често не се разбира, че съвременното изкуство е международно „събитие”, то е глобален феномен и се развива чрез знакови наднационални платформи като Венецианското биенале, Документа и др. България участва в тези и подобни събития чрез индивидуални постижения на художници, организации и галерии, докато самата сцена в страната е твърде затворена, местна и не е част от световните мрежи. Това не означава, че тук не се прави интересно изкуство, но работата по това да го контекстуализираме и да го изведем професионално на международно ниво е огромна. Тя включва и финансови и културно-политически ангажименти на държавата и целенасочена, упорита работа на всички: институции, независими организации, частни галерии, критици, изследователи, художници и т.н. Обратно на тази необходимост да има среда, в която хората работят усилено и заедно, от края на 80-те години, през 90-те и до днес в българското съвременно изкуство протичат основно процеси на фрагментация. През годините са се създали малко платформи, които могат да предложат съдържание и да контекстуализират индивидуалната работа на художниците. Сред тях е например Институт за съвременно изкуство – София още от 90-те; напоследък проектите за осмисляне на абстракцията в българското изкуство, критикът Кирил Василев организира няколко събития, в които се говореше за специфичен тип скулптура. Това, както и проблемът с абстракцията, осмисля формалния и пластичен език на изкуството в България. Такава платформа сред институциите представлява Софийската градска художествена галерия, от която и галерия „Васка Емануилова” е част. Трябва да споменем и единствената съвременна международно представена галерия – „Сариев” в Пловдив. Различни примери, но те показват по-скоро институционално разнообразие, отколкото естетическо. Малко са художниците, които създават общи платформи на базата на някаква естетика или вид изкуство. Надявам се разговорът за абстракцията и за скулптурата да продължи, вярвам и че самоинициирани и некомерсиални пространства за изкуство като „Етер” на Войн де Войн и Парсифал, „Swimming Pool”, създадено от Виктория Драганова, „the fridge” могат постепенно да изграждат различни концепции за изкуство. Има потенциал и за свързване на изкуството с живота на града като инициативата “KвАРТал”, която Фондация ДОМА прави заедно с други хора и организации. Постепенно се обособяват групи художници, които се занимават с нови медии и технологии. Това също е интересно. Има инициативи като тази на наградата „Едмонд Демерджиян” за съвременна живопис, която също предлага платформа. Много, различни посоки, за съжаление, с малка видимост или с видимост само за страната. Ето това трябва да променим.

Въпросите зададе АНИ БУРОВА

Устойчивите процеси са резултат винаги на общи усилияРазговор с Владия Михайлова, културолог и куратор в галерия „Васка Емануилова” – филиал на СГХГ

Проектът е съфинансиран от Столична програма „Култура“ на Столична община за 2017 г.

Антон Цанев и Боряна Черкелова, „Букви“, 2016, проект за скулптура в публично пространство; галерия “Васка Емануилова”, СГХГ

Литературен вестник 15-21.02.2017 7

П Р И П И С К И

След като представи на българската публика романа за живота на интелектуалеца Уилям Стоунър и историческия „Август“, в края на 2016 г. издателство „Лабиринт” публикува и „Бъчърс Кросинг“ – първия зрял роман на Джон Уилямс. Преводът отново е дело на Емилия Л. Масларова, благодарение на която и трите значими творби на американския писател са вече достъпни за българския читател.„Бъчърс Кросинг“ въвежда читателя в класическото пространство и време на уестърните още със заглавието си (което буквално означава „кръстопътя на касапина“), препращащо към идеята за системното избиване на последните големи стада от бизони, довело почти до изчезване на вида, както и с началното описание на малкото градче, израснало във все още дивия и непокорен от цивилизацията Американски запад. Романът започва с пристигането на Уилям Андрюс – наскоро напусналия престижния Харвард син на заможен бостънски пастор, – в прерийната пустош на Канзас, в която младият мъж търси „извора на света“, където да открие „свобода и мощ, упование и сила“. В своя стремеж към трансцеденталното в природата – очевидно е влиянието на Ралф Уолдо Емерсън, чиито лекции младежът е слушал в университета, – Уил предприема ловна експедиция с трима спътници, която трябва да ги отведе в недокоснатите от човека планински региони на Колорадо, където се крие едно от последните големи стада, незасегнато от ловците на бизони. Но за Уил замисленото като краткотрайно и изключително печелившо начинание се превръща в пътешествие – изпитание и инициация. Очакванията, които е имал преди пристигането си в Бъчърс Кросинг, са разбити едно след друго – природата не е храм на извисяващ досег с Божественото, а арена на безмилостна борба за оцеляване. Романтиката, любовта и екзотиката

отсъстват, заменени от прагматизъм и груба действителност. Истинският Запад се оказва много по-различен от това, което младият мъж е очаквал, и романът развенчава много от митовете, залегнали в основата на американското светоусещане и себевъзприятие. На това обръща внимание и Арчи Бланд (The Independent), който в своята рецензия за книгата цитира изказването на Джон Уилямс, че „в известен смисъл, „Западът“ не съществува и никога не го е имало. Той е мечта на Изтока“. Подобна демитологизация и разочарование могат да донесат нихилистичното усещане, обобщено в думите на един от героите на Уилямс: „Цял живот живееш с лъжи, а после, когато може би си готов да умреш, осъзнаваш, че няма нищо, нищо освен самия теб и онова, което си могъл да направиш […] но вече е прекалено късно“. „Бъчърс Кросинг“ обаче не представлява просто отхвърляне на мита за Дивия запад и изобличаване на безсмислието на усилията, довели до покоряването на целия американски континент. Романът може да се прочете и като алегоричен разказ за съзряването, в който всяка младежка мечта, оказала се несъстоятелна и рухнала при сблъсъка с действителността, е просто стъпка по пътя към възмъжаването. Затова и историята на Уил Андрюс не носи песимизма на житейския провал, а утвърждава заплатеното и изстрадано помъдряване, което е далеч по-ценно от идеализираните илюзии.В този смисъл Уилямс е предложил на читателя характерната и за по-късното си творчество концепция за стоицизма и личностното израстване, осмислящи дори пораженията и неуспехите. И въпреки че на пръв поглед малкото по обем романово наследство на Джон Уилямс е изключително разнообразно – модерният уестърн „Бъчърс Кросинг“, академичният „Стоунър“ и историческият епистоларен „Август“ описват твърде отдалечени исторически и културно епохи – именно

тази им особеност ги сближава и представлява една от отличителните черти на стила на автора им. Освен в рамките на творчеството на своя създател „Бъчърс Кросинг“ може да бъде разгледан и в по-широкия контекст на американската литература. Романът влиза в диалог с класици като Ралф Уолдо Емерсън и Херман Мелвил, като двата епиграфа към него са взети от техни произведения. Избраните цитати представят две противоречащи си концепции за природата и още на паратекстово ниво задават идеята за сложното отношение между нея и Човека. На философията на Емерсън, според когото „светът се дели на Природа и Душа“ и в него „царят красота и святост, върви вековечен празник, за който взорът няма насита“1, се противопоставя предупреждението на Мелвил, че там дебнат и опасности, които заплашват тези, повярвали в мита за хармоничната и безопасна природна обител. Освен това, цитирайки автора на „Моби Дик“, Джон Уилямс имплицитно подсказва на читателя, че пътешествието-преследване на изчезващите американски бизони, на което поемат неговите герои, има и по-дълбоко философско и екзистенциално значение за тях. От друга страна, „Бъчърс Кросинг“ се вписва и в тенденциите на американската литература от втората половина на миналия век, като носи характеристиките на модерната уестърн вълна, определяна от критиката като ревизионистки или антиуестърн. Романът стои редом до творбите на автори като Кормак Маккарти („Кървавият меридиан“) и Оукли Хол („Warlock“), а също и до редица филми като „Буч Касиди и Сънданс Кид“, „Добрият, лошият и злият“ и „Джози Уелс извън закона“. Нещо повече – „Бъчърс Кросинг“ дори е определен като „перфектния

1 Цитатите са от есето „Природата“ (Ралф Уолдо Емерсън, „Свръхдушата“, превод от английски Албена Бакрачева, изд. Ciela, С., 2014).

антиуестърн“ от литературния критик Джон Плоц (The Guardian). Обединяващо за тези произведения е отказът им от безкритично ползване на жанровите клишета и схематичните образи и сюжетни ситуации. В тях традиционните ценности са поставени под съмнение, персонажите са психологически усложнени и морално двузначни – те са „съчетание от личностите, които живеят на границата между историята и легендата“ (по определението на Оукли Хол в „Warlock“), а последиците от действията им са далеч по-противоречиви в нравствен план. Затова Арчи Бланд в споменатата си вече рецензия добавя, че заглавието на романа не насочва само към малкото американско градче, тъй като в него е кодирана и идеята за раздвоението у героите, намиращи се в кръстопътна ситуация, като не е ясно дали ще успеят да се върнат назад към своята предишна същност, след като веднъж вече са прекрачили тази граница. „Бъчърс Кросинг“ се вписва в стила и настроенията на двете по-късни произведения на своя автор, но и обогатява романовия му свят с описанието на безмилостния свят на ловците на бизони в Американския див запад, който бавно изчезва след досега с цивилизацията. Творбата предлага поредното свидетелство за литературната значимост на Джон Уилямс, чиято преводна рецепция в България е вече факт, като българският читател може да се запознае с цялостния художествен облик на един от важните модерни класици на американското художествено слово, преоткрит и признат десетилетие след смъртта си.

КРИСТИЯН ЯНЕВ

Джон Уилямс, „Бъчърс Кросинг“, прев. от английски Емилия Л. Масларова, изд. „Лабиринт”, С., 2016.

„Бъчърс Кросинг“ – модерният антиуестърн на Джон Уилямс

Мотото на книгата е: „Ще се пее ли изобщо в мрачните времена?

Да, за мрачните времена!“ - Бертолд Брехт

Е, в „Записки за бившите хора“ Горан Симич пее, т.е. пише за мрачните времена. За бившите хора. Много е страшно да си бивш човек. У нас след 9 септември 1944 г. наричат бивши хора представителите на недоубитата буржоазия. Пращат ги по лагери, изселват ги, не им дават да учат в университета, отнемат им правото да упражняват професията си, разбира се, ако е престижна, за чужбина не може и дума да става. Изобщо – бивши хора!В разказите на Симич бившите хора са други. Тях бивши ги прави войната, войната е, която изчегъртва душите им. Какъв да е човекът с изчегъртана душа? Как какъв? Бивш човек!Първият разказ, „Приказка за земята“, разказва за братя, които Втората световна война разделя, единият стреля от едните срещу другите, другият е от другите и стреля срещу едните. После се разказва за децата на единия брат. Пак братя, пак война, пак двамата на двете срещуположни страни. Тук ще направя една скоба. Преди години, още преди промените, един дядо разправяше на внука си за войната. Внукът попита: „Коя война, бе, дядо?“ „Как коя, сегашната!“ Имаше предвид Втората световна и ние с жена ми, станали свидетели на диалога, много се смяхме как четиридесет години по-късно наричаш една война сегашната. Ако знаехме какво предстои, нямаше да ни е никак смешно. Вероятно днес дядовците в страните от бивша Югославия, когато разказват разни неща на внуците си, наричат една много по-прясна война сегашната. И това е, меко казано, много тъжно. Ето как започва вторият разказ – „Синан“: Да помниш не е болест. Така си повтаря героят, докато разгръща за стотен път албума със снимки, единственото, което му е останало от предишния живот. Всичко друго е изгоряло. „Зад мен остана само вятър и пепел и някакво мое старо, овъглено в пожара аз.“ За себе си героят

казва: Някога се казвах Йово, сега съм Джон. Йово-Джон живее нейде на Запад, най-вероятно в Канада, и опитва да се грижи за малко момче, което е намерил и довел от Сараево. Покрай него си спомня и ни разказва за Синан, благодарение на когото са живи и двамата – Йово-Джон и момчето. Фантасмагорична е историята на Синан, но и много благородство има в нея, стремеж да не се предадеш лесно, да не се превърнеш в бивш човек просто ей така. По-натам идва „Минно поле“. То накрая ще се окаже фалшиво, но достатъчно дълго време плаши и удържа хората да си остават в окопите. В двата края на минното поле те предпочитат да се стрелят с думи, да сипят обиди, изкусно завъртени обиди. Обиди като дърворезби, като гоблени – измислени, избродирани, каквито щеш, но все е по-добре от куршуми. Не че не пускат и куршуми, не че не са обречени да се превърнат в бивши хора... Но пък и се опитват да останат хора. Не всички, разбира се, някои само, повечето или по-малкото, кой да ти каже... Войната разделя, но и обединява. Едните са в единия окоп, другите в отсрещния. Като се замислиш – каква ли е разликата? Още нещо ги обединява. Щом на някого жената успее да се спаси и да замине в чужбина, след няколко месеца потърпевшият съпруг непременно получава писмо с искане за развод. Развод по параграфа за дълга раздяла, за дълго отсъствие...Ето и любимия ми разказ от този сборник – „Някоя и друга мечка“. Героят на този разказ си изтървава автобуса и трябва да чака следващия. Войната е близо, следващият автобус е далеч. Дебелата продавачка на билети шие знаме и му съобщава, че шьофьорът на автобуса ще закъснее, защото е на заседание. Героят вижда под знамето дупка на чорапа й и си казва: „С дупка на чорапа към по-добро бъдеще!“ После отива в кръчмата и вижда по масите недопити бири – хората спешно са викнати на заседание. В кръчмата седи само един подпийнал циганини, който му отговаря, че „не знае за какво е заседанието, че не го е грижа нито за

революциите, нито за знамената, нито за народностите и че е щастлив, дето циганите си нямат държава, заради която да оставят бирите си недопити“.После в разказа се разказва за мечки, главите даже така се казват, вместо първа глава, втора глава – първа мечка, втора мечка, трета мечка. Разказва се за мечки, а чрез тях за войната, за опустошението, за изчегъртването на душите. Ако в „Някоя и друга мечка“ се разказва за войната чрез мечките, в „Големият свят“, войната, променила из основи съдбите на всички, е разказана чрез един футболен отбор. На вратата е Зелката, който е бил такъв и такъв преди войната, а пък войната... Ляв защитник е бил Чушката, който е бил такъв и такъв преди войната, веднъж е направил това и това, но войната...От целия сборник „Записки за бившите хора“ само последният разказ не е за войната. Озаглавен е „Легенда за Адам Рамката“ и негова тема е човешката професия като дарба, като съдба, като нещо от света на приказките, пълно с неистово въображение, предадено поетично и отмаляващо красиво. Страхотен разказ, който сякаш трябва да натежи върху другата страна на люлката. От едната страна всички страхотии на войната, от другата – само дарбата и въображението на човека и пак стигат да те възторгнат и да си кажеш, че войната, освен всичко друго, убива и много ненаписани разкази, повести и романи, за да ги замести със съвсем други разкази, повести и романи, в които тя, войната, е главната героиня... Има още разкази в сборника на Горан Симич. Впрочев прочетох ги всичките за час и половина-два максимум. По този начин поставих за себе си рекорд в прочитането на поредицата на издателство „Сонм“ „Разказът – един пренебрегнат жанр”. После се запитах: защо лакомо, с риск да се задавя, изгълтах буквите, думите и изреченията от „Записки за бившите хора“. Защото Горан Симич е прекрасен писател? Разбира се, и затова! Но не само. Защото разказите му са четивни, динамични, не ги свърта да тъпчат на място и да описват незначителности, препускат, дори

бързат да свършат, макар че читателят усеща – има още много да се разкаже, но авторът знае кога да спре. Разбира се, и затова. Но не само. Защото през цялото време, въпреки че се говореше за война и за ужасни неща, въпреки че разказите и героите им ме хващаха и стискаха за гърлото, в същото време ме напушваше и смях само като си помислех колко лесно нетъдявашните читатели могат да се объркат, да решат, че тези разкази са или безотговорни и авторът им си измисля каквото му дойде на ум, или са на ръба на сюрреализма. Нищо подобно, отговорът е пределно лесен: „Не, драги нетъдявашни, просто действието се развива на Балканите, а тукашният релеф, така да се каже, поначало е сюрреалистичен“. Разбира се, и затова така бързо ги прочетох. Но не само. Да, каквито и още причини да изтъкна за ненаситното ми четене, ще има още и още. Това са от онези произведения, които са като айсберги – малка част е самият текст, огромната част е премълчаното. Но не в смисъл на притчовост или на скриване на истината. Не, просто Горан Симич държи едно голямо кълбо в ръцете си. Която и нишка да дръпне от него, ще изтегли и изкусно ще намотае кълбенце. Какво друго е добрият разказ? Кълбенце от спомени, сънища и надежди е добрият разказ.Разказите на Горан Симич са точно такива. Не дълбокомислени, а дълбоки. За войната са тези разкази, защото тя е сегашната война, състояла се е, превърнала е много от хората в бивши, унищожила е десетки и стотици ненаписани разкази на Горан Симич и го е накарала да напише тези.Проклета да е войната! А ние можем само да се надяваме, че ще дойде ден, когато нито един дядо няма да може да каже пред внука си сегашната война. Колкото и да е разтегливо понятието сега, ако в твоя живот не е била войната, няма как да я наречеш сегашната.

ЧАВДАР ЦЕНОВ

Горан Симич, „Записка за бившите хора”, превод от босненки Рада Шарланджиева, изд. „Сонм“, С., 2016.

Да помниш не е болест

8Литературен вестник 15-21.02.2017

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

Крис Шарков

В последните години Крис Шарков е един от интересните представители на младото поколение режисьори в българския театър. Не работи в една трупа, не е на щат, част е от независимата театрална сцена, но и не се притеснява да странства и да разнообразява програмите на субсидираните театри в България. Поставял е във Варна, Пловдив, Плевен, Хасково и в София на различни сцени. Завършва режисура в НАТФИЗ през 2009 г. в класа на проф. Красимир Спасов. Признава, че от ранна възраст има интерес към театъра, който впоследствие прераства в „обсебване“. Докато е в Академията поставя текстове на Шекспир, Чехов, Бюхнер, Пинтър, още като студент става и асистент-стажант на режисьора Явор Гърдев в спектаклите му „Пиесата за бебето” от Едуард Олби в Театър 199, „Крал Лир” от Уилям Шекспир в Народния театър и в „Калигула” от Албер Камю във Варна, а по-късно и във филма му „Дзифт“. Може би този ранен опит, който получава тогава го вдъхновява и мотивира още повече, защото от завършването си досега има 11 спектакъла, които го утвърждават като режисьор със свой характерен почерк и стил. Колкото и различни да са едни от други, и пиесите, и представленията, които прави по тях, те си приличат в своите търсения и емоционални усещания. Всички драматургични текстове под една или друга форма представят отношенията между персонажите в някаква криза. Според него отношенията между хората могат да бъдат проверявани именно по време на криза. В спектаклите, които прави, и в избраната от него драматургия го вълнува какво се случва със съвременния човек, който претърпява някакъв вид промяна. Първите му стъпки след завършването са дебютният му спектакъл „Макбет“ от Хайнер Мюлер във Варна и в София и наситената с обрати и динамични действия пиеса „Господин Колперт” от съвременния немски драматург Давид Гизелман на сцената на Театър „София“. За „Макбет“ режисьорът споделя спомен за особено важен за него момент в началото на работата му: “Един от най-важните моменти в живота ми беше първата репетиция на “Макбет” във Варна. Седнах, а от двете ми страни – Михаил Мутафов и Стоян Радев, на масата – всички актьори, които бях гледал с възхищение в последните години. Ужасно се притеснявах, но само от погледите им разбрах, че ми имат доверие. И започнахме!” След тези спектакли Крис Шарков сякаш набира скорост с времето и продължава смело по своя път. Отново със съвременен поглед се обръща и към постмодерната драма „Посещение при бащата“ от друг популярен немски драматург – Роланд Шимелпфениг, част от програмата на Театрална работилница „Сфумато”, а актрисата Елена Димитрова е номинирана за участието си в спектакъла за ИКАР за поддържаща женска роля през 2012 г. Интересът му към немската драматургия и афинитетът му към немскоезичните автори са негов отличаващ белег, който, както ще видим, ще остане устойчив в годините в творчеството му през следващите години. Признава, че обича Германия, Берлин и дъжда и в този смисъл явно никак не е случаен подборът му на пиеси. След тези първи постановки творческият му път го отвежда към една българска пиеса – „Терапевтът“ от Елена Алексиева, на камерната сцена на Народния театър. Но трябва да призная, че спектакълът, с който Крис Шарков ме грабна, спектакълът, който най-много ме впечатли и съм убедена, че няма да забравя, е „Презрението“ по филма „Презрение“ на френския режисьор Жан-Люк Годар и романа на Алберто Моравия. Гледах го на 13 януари 2014 г., играеше се в „Сфумато”. Тогава все още нямах скромния театрален опит, който в момента натрупвам като студент по театрознание. Но още тогава усетих силно вълнение, трепет. За пръв път гледах нещо подобно в театъра, толкова ярко и дръзко. Не сравнявам представлението с филма, защото той работи и внушава с други изразни средства, но живото изпълнение донесе

духа на Годар по особен начин, пречупен през режисьорския поглед на Крис Шарков, с една донякъде минималистична визия, дълбока и внушителна актьорска игра и особена атмосфера, на моменти подобна на сън. В

женските роли бяха актрисите Дария Симеонова и Ина Добрева, която спечели ИКАР за поддържаща женска роля за образа си на Елена. Абсолютно заслужена награда. С толкова силна енергия играеше, че досега си спомням вълнението й, превръщащо се на сцената във вихър, който се носеше толкова на място в случващото се. С това представление Крис Шарков наистина ме спечели. Жалко, че то, макар и успешно, не продължи да се играе през следващите театрални сезони. Беше ми интересно защо е така, исках да разбера причината за краткия му живот и на наша среща по повод едно интервю го попитах, макар че до някаква степен знаех отговора. Попитах го с глас, в който очевидно имаше известна доза съжаление. Той сякаш приятно се учуди, че това представление ми е едно от любимите, и с усмивка се върна към него и сподели, че и за него е такова. Проектът е бил с определено време и не е имало възможност да продължи. Но ако сега има някаква вероятност да се играе, бих го препоръчала на всеки. Въпреки че то е преди всичко за онези хора, които биха позволили чувствата и емоцията да ги поведат в

пътешествието на любовните отношения, които често, преплетени с изкуството, могат да бъдат трагични.

Определено ще видим, че Крис Шарков харесва Хенрик Ибсен и търси неговите дълбоки прозрения за човека и света отново през погледа на днешното съвремие. В Пловдив режисьорът поставя неговата пиеса „Куклен дом”. Спомням си, когато представлението гостуваше в София, че в залата през цялото време беше много тихо, публиката беше потънала в особена тишина. Постановката получава три номинации за ИКАР през 2012 г. в категориите „Режисьорски дебют”, „Сценография” – на Огняна Серафимова, и „Актьорски дебют” – на Веселина Конакчийска. Наградите са нещо хубаво, отличие за свършена работа, но като че ли за него, както той сам казва, най-голямата ценност е да прави театър така, както го разбира – „Наистина не искам всеки път да започвам от нула – с нови актьори, сценографи, композитори. Иска ми се да имам свой екип, с който да работим и да се развиваме”. Това донякъде се случва във времето в различните му спектакли. Работи често с актрисите Анастасия Лютова, Дария Симеонова, Ина Добрева, наскоро и с Весела Бабинова и др. След спектакъла „Куклен дом“ в Пловдив той поставя „Напразни усилия на любовта“ от У. Шекспир в Театър „София”. В тази постановка отново има опит за търсене на съвременното в отношенията между персонажите в посоката на тийнейджърската импулсивна любов. В представлението е използвана музиката от една от любимите музикални групи на Крис – „Остава“. За това той споделя – „Много се радвах, че работихме с Георги Георгиев (китарист и вокал на българската група) по това представление, защото музиката на „Остава“ вече е била мой саундтрак, когато аз съм имал младежки любовни чувства”. И така личните му преживявания (които той предпочита да запазва за себе си и да не споделя) се трансформират по особен начин и заживяват малко или много на сцената. В представленията му често е включена мултимедия с видеоматериали, които общуват със сцените в представлението отново през съвременен поглед. Крис Шарков продължава да се връща към Ибсен. Поставя „Народен враг“ в Плевенския театър. Представлението е социална и политическа сатира, поднесена отново в една по-минималистична сценична визия. След посочените спектакли, които имат своите силни и по-слаби моменти, най-вече заради опитите за търсене и смесване на различни жанрове и подходи, следват последните му засега представления, от които безспорно имам фаворит, а най-новото от тях очаквам с голям интерес. Това са „Доходно място“ на Островски във Варна, което не съм гледала, „Лив Щайн“ на Нино Харатишвили и

последният най-нов спектакъл към днешна дата – „Хеда Габлер“, с който Крис Шарков се връща отново към Хенрик Ибсен. Ще призная, че след „Презрението“ „Лив Щайн“ е спектакълът, който отново ме върна към безспорната ми симпатия към Крис Шарков като режисьор. Това е чувствен спектакъл, който заразява и с актьорското изпълнение, и с историята, която разказва. В интервю, което взех от него по повод участието на „Лив Щайн“ в театралния фестивал „Варненско лято“, говорейки за спектакъла си, режисьорът сподели нещо, с което аз изцяло се съгласих: „След тази постановка се убедих, че българският театрал е много емоционален и чувството е възможно най-работещото средство в българския театър. Забелязвам, че по-концептуалните ми представления, в които идеята е над „красотата на чувството“, са по-малко забелязвани от по-чувствените ми проекти. „Лив Щайн“ е от тях и много лесно си проправи път към публиката“. Спектакълът е чувствен, точно какъвто беше и „Презрението“, и събира в себе си палитрата на емоциите на семейство музиканти – мъж и

жена, които погълнати от музиката и до някаква степен от себе си, претърпяват лични промени и загуби, които ги разделят един друг, а за съжаление, почти внезапната смърт на младия им син се оказва разрушителна за тях, особено за майката. В живота им се появява младата пианистка Лоре и преобръща действието изцяло. „Лив Щайн” е от онези спектакли, за които е приятно да се говори и да си спомня човек. Всички те по някакъв начин представят малко или много и личността на Крис Шарков, осен режисьора в него. Заговарят ни за неговите интереси към съвременното изкуство, театър, музика и пристрастието му към киното. За него е много важно да следи какво се случва в тези области – „Аз се зареждам от всичко, което се прави, дори да не ми харесва. Сигурно има колеги, за които е напълно достатъчно това, което се случва с тях самите, за да изпълват творчеството си. Аз не съм такъв – почти всичките ми пари отиват, за да гледам театър тук и в чужбина. Знанието за изкуството помага на моето изкуство“. Но какво ли още се скрие в неговото съзнание. Зад загадъчността и привидната мълчаливост на режисьора се оказва, че се крие човек, който в мига, в който заговори, рисува около себе си цели светове. Ако хората си имаха цвят, може би неговият щеше да е черен. Често черният цвят е свързван по-скоро с нещо лошо, но в неговия случай си представете ефирен и безкраен сатен, който включва всякакви нюанси на черния цвят. Той блести, погледнат от различни ъгли, въздейства със своята мекота. Той е тънък, фин, а черният му цвят само го прави изтънчен, сериозен и мистериозен. Огрян от светлина, може да стане почти прозрачен, а в сянка, да се закрие… Може би не очаквате, че човек като режисьора Крис Шарков обича да разпуска, като понякога гледа мачове, иска да остарее като любопитен човек и заспива най-често като чете чужди мисли, защото – „Много бързо ме унасят. От моите понякога не мога да заспя“. Чудя се какво ли мисли в момента. Може би превръща една от мечтите си в театър.

ТЕОДОРА ЗАХАРИЕВАСтудентка по театрознание и

театрален мениджмънт, НАТФИЗ

Използвани цитати от интервюта:SofiaLive, Деяна Узунова - http://www.sofialive.bg/heroes/gradski-tip/579-kris-sharkov.htmlКапитал, Лица: 20 въпроса: Крис Шарков; Цветелина Белутова- http://www.capital.bg/light/lica/2016/04/07/2737458_20_vuprosa_kris_sharkov/Формално, Крис Шарков: Безсмислието дава свобода, понякога; Боряна Тодорова – http://www.formalno.com/no54/

Крис Шарков: опит за портрет

„Куклен дом” от Хенрик Ибсен, реж. Крис Шарков, Драматичен театър – Пловдив

Литературен вестник 15-21.02.2017 9

Иван Теофилов

В своите автобиографични бележки „Накратко за себе си” Ана Ахматова с вълнение отбелязва: „Когато ми показаха коректурите на „Кипарисова кутия” (книга, дълго готвена от Аненски и издадена едва след смъртта му от неговия син), аз бях поразена и ги четях с такова упоение, забравяйки всичко на света…”Впрочем това не е единствената почит, която Ахматова ще отдаде на Аненски. Тя ще му бъде вярна през целия си живот, сякаш сама ще понесе кръста на неговия обиден, недоизживян живот и най-сетне ще му посвети изповедта на следните горчиви редове:

Учител

В памет на Инокентий Аненски

А този, който считам за учител,бе сянка - мина, сянка не остави,изпи злъчта на глупостта докрая,и слава чака, и не я дочака,а бе предвестник, предзнаменовател,пожали всички, вдъхвайки им мъка -и се задъха…

1945

Всъщност в този нажежен поетичен синтез е заключена цялата житейска и творческа съдба на поета. Получил тежък сърдечен недъг в детството си, отрано останал без родители, Аненски с рядко усърдие и необикновена воля на духа завършва гимназия, а след това историко-филологическия факултет в Петербургския университет. Става един от най-уважаваните и търсени преподаватели по древногръцки и латински, но поради свободолюбивия си дух и гражданските си прояви скоро претърпява крах. Свален от преподавателската катедра и назначен като инспектор на Петербургския учебен окръг, той се превръща в постоянен пътник от първа класа. Тези безкрайни служебни пътувания го изтощават, потискат духа му и съсипват здравето му. Пише дълги и обстоятелствени писма до по-големия си брат, в които се прокрадва все същият мъчителен вопъл: „…разбираш ли, всичко това обезсмисля цялото ми съществувание…” Набира сили и през октомври 1909 г. подава молба за оставка. И приемането на оставката му не закъснява. Само един месец по-късно, но вече като обикновен пътник, на една пейка в свечерената Царскоселска гара Аненски издъхва внезапно от паралич на сърцето…Творческата биография на поета е също низ от надежди и унижения - непрекъснато изпраща стихове, които или оскъдно се появяват в литературния печат, или остават без отговор. Престрашава се и издава книга - „Тихи песни”, която подписва със странния псевдоним Ник. Т - о, тоест Никой. Впрочем този псевдоним съвсем не е бил случаен. Навярно Аненски се е надявал на неговия иносказателен смисъл: та нали под това име Одисей се е промъкнал в пещерата на едноокия великан Полифем? Но „промъкването” на Аненски в литературата е било напълно безуспешно. Отзивите за „Тихи песни” са били кратки и снизходителни. Само Блок в лично писмо до автора възкликва по повод две стихотворения от книгата, че „…не могат да се забравят за цял живот…” Все пак желанието на Аненски да се озове в литературните среди трябва да е било твърде настоятелно. Статиите му за съвременната поезия подсказват симпатиите му ту към един, ту към друг литературен кръг. Най-сетне популярният в тези години поет и естет Сергей Маковски го поканва в своето списание „Аполон”, където отпечатва обстойната му студия „За съвременния лиризъм”. Но веднага след това отказва да публикува стиховете му. И не само отказва, но дори шумно и подигравателно ги коментира. Обиден, Аненски се оттегля от „Аполон”. И за този негов единствен опит да се присъедини към художествения елит поетът Максимилиан Волошин по-късно ще отбележи: „Това за него беше нещо като полупризнание…”Но макар и игнориран от литературните среди, Аненски създава през своя кратък живот едно наистина забележително и необикновено по размери творчество: превежда великолепно трагедиите на Еврипид, стихове от Гьоте, Хайне и Лонгфелоу, от Верлен, Рембо, Маларме и още редица модерни европейски и световни поети; написва многобройни оригинални по идеи статии за руски и чужди писатели, между които студиите за Гогол и Достоевски впечатляват и днешните му критици със своя дълбок и категоричен анализ; създава четири трагедии по антични сюжети и като връх на всичко - своята чудесна, непреходна лирика.Разбира се, несходството между естетическите възгледи на Аненски с тези на съвременниците му има своето естествено обяснение. Това е времето на символизма - течение, изразено обстойно и силно в руската поезия през 80-те години на ХIХ век. Затова в лириката на Аненски откриваме тези чести, неуверени творчески криволици: ту желанието му да се върне към познатите пейзажни и философски мотиви на Тютчев, ту намерението му да се „изравни” с търсенията на съвременниците си. И в тези отчетливи лутания изведнъж зазвучава собственият глас на поета, изпъква неговият сложен и проникновен свят, който сам по себе си напомня ярко оптично пространство. Някаква невероятна зоркост, която ни заставя да се убедим, че у нас всичко е далеч

по-множествено и по-обемно, което не може да бъде установено от физическите очи, а само от душата, притежаваща вътрешна, творческа сила. Че нашето Аз е плеяда от безбройни Аз и че това разкрепостяване на тесните човешки граници е неизбежно, ако искаме да познаем по-добре себе си:

Мъгла от пръски и вълни с цветана сив емайл, изтрит до безнадеждност… Обичам утрото на есентаза ласките с невъзвратима нежност. Там лутат се сред огън разжарентакива Аз, безброй и без название,и свършва изведнъж с тъга за менвъзторгът в нечие съществувание.

Неговите последователи наричат това разширено и одухотворено битие акмеизъм. Но самият Аненски не е обозначил с никакъв термин своето откритие, нито е отъждествил себе си в някакъв естетически бог. Просто той е поет с изумително изтънчени сетива, изпълнен с разбиращо съчувствие към човешката мъка и терзан от постоянни съмнения към нерешените човешки и „свръхземни въпроси”, които, по думите на Яворов, „никой век не разреши”. И тая тънка материя на озареното духовно битие поетът води все по-навътре, в множествеността от причудливи, но трайни присъствия, които нямат отзвук, но винаги живеят в някаква лъчезарна хармония. Неговите изследователи са напълно прави, като свързват влечението му към духовния пейзаж с трагичната му участ на самотник. Та нали сам поетът се изповядва с тръпчива тъга:

Ако бих аз заспал(ала не и навеки),ако бих аз заспалтъй, че след туй се събудяпод едно лъчезарно небе…Нов и желан, и обичан…

Или както се самоубеждава в писмо до своя приятел Ал. Бородин: „Аз обичам да се ровя в мъчителните подробности на душата…“ Стоящ далеч от всякакви литературни амбиции, честолюбия и надпреварвания, Аненски живее с постоянната тревога на своя вътрешен живот. Затова са и тези полюсни противоречия в поезията му, затова е и тази сгъстена енергия и изумителна виталност във всеки отделен неин щрих. Като човек той е рядко чист, порядъчен и честен. Изтънчената му мисъл и искрящите му душевни прозрения са в непрекъснат контакт с изострената му съвест. Съвест! Значението на тази дума присъства ретроспективно и с поразителна искреност в голяма част от поетичното му творчество. Откритото от поета социално зло не се демонстрира, а се превръща в нажежено иносказание с отекващи драматични нюанси и преценен човешки упрек:

Да цъфтиш в този ад изтощаващ,в който трескави стъпки сновати ечи сред дима задушаващна билярдните топки звукът… _ _ _

И в тая празнота, в шикарности разлята,когато тъй са зли контактите с душата,покоя си сред вас аз пазя олюлян,подобно клечица кибрит, прикрита с длан…

Лириката на Аненски притежава и много стойностен експериментален характер. Критиката разглежда новаторските му опити в няколко аспекта. Преди всичко това е нарушаването на идеалния класически стих в редица негови лирични творби, честата употреба на синкопи, стремежът му към един по-отривист слог. Или прекъсването на реалния пейзаж и преминаването му в алегоричен. И след това „играта” със словото: неговите многобройни смислови варианти, които винаги изненадват с остроумния си и действен подтекст, каквито са стиховете от неговите множества разнообразни с експериментите си „Триптихи”. Ето едно иронично и не по-малко трогателно стихотворение от триптиха „Трилистник шеговит”:

Човек

За трийсетте си бях навит.За да съм жив, в нощта дробяхлъчи планетни с тайнствен видна „да“ и „не“, на „хъм“ и „ах“.

За да съм жив, скърбях, трептяхнад нищото, над този мит…Поет бих станал - упориткъм свойто Аз докрай ли бях.

Не е без шкарто тази страсти механизма й без шок.Свободен дух ли имах аз -сега не дух, а бих бил бог.

А дръж и къш: това бе то.И - тутууу! И защо? Защо!

Впрочем Аненски е основата, първоизворът, от който лъчево се отделят различните течения в руския модернизъм. Всички ревностно го боготворят или издигат за свое знаме. Понякога дори се получава объркване. Хлебников ли е това:

…Колоколы-балаболы,колоколы-балаболы,дале боле, дале боле…Никололи, намололи,Колоколы, балаболы.Лопотуны налетели,Болмоталы навязали,Лопотали - хлопотали,опотали, болмотали,Лопотали поломали.Дин! Не, това е Аненски. Или стихотворението „Статуя“: Сред обелиските и баните в позлатае белият й свян, обгърнат от тревата.

Ни тирсът я теши, не бие тя тимпан,не я обича беломраморният пан…

Чуваме интонацията на Ахматова, но авторът е Аненски.

Наистина възхитителен е този неизтощим творчески порив на забележителния руски поет Инокентий Аненски. Свързан с трагичната му участ, с тоя дописан, според собствените му думи „с унила ръка житейски синор”, човек изтръпва и неизбежно го приема като рядък духовен подвиг. Стиховете му, грижливо и с години съхранявани в една домашна кипарисова кутия, са вече наше достояние. И ние сме им съпричастни. И съвсем естествено приемаме високата оценка на един от най-ревностните му изследователи П.П. Громов: „… и по дълбочината на съдържанието, и по качеството на стиха едва ли можем да го съпоставим с когото и да било от съвременниците му освен с Блок”.

Инокентий Аненски

Двойник

Не аз и не той, и не ти,и съм същ и не съм: по жребий така си приличаме с тебе, че се смесиха наште черти.

В съмнителен спор все кипим,но слети в искрене незримо живеем с едно неделимо желание – да се простим.

В съня си в лъжи изгорях по туй очертание второ, но вниквайки в него, по-скоро сам себе си аз опознах.

А нощния схлупен покойвибрираше с ярко стенаниепо мое и друго дихание,и пулса бе мой и не мой…

И в смътния кръг от лета над този въпрос все се мъча: когато от теб се отлъча какъв ще съм аз на света?

Листа

В небето все с по-мръкнещ цвятпланинския фитил златееи лъкатуши листопадиз доцъфтяващи алеи.

Той нежните листа върти,бои се от праха омразен… Нима у нас това си ти,познато чувство на боязън?

Или не е издигал глас Бог над житейската измама? Начало ли и край ли няма за теб, измъчващо се Аз?

А бе предвестник, предзнаменовател

на стр. 10

Рис. Александър Байтошев

10Литературен вестник 15-21.02.2017

Внесоха свещ

Не мъждука ли странна следа из духа ви, щом прага прекрачиздрач – на някаква друга среда – не живеем ли там другояче?

Всички сенки се сливат в захласи такава минута настава,че по лъч, но невидим за нас, ние бродим един в друг тогава.

И от страх тоя миг онемял да не стреснем – мълчим в тъмнината, сякаш някой ухо е допрял, за да чуем докрай Далнината.

Ала в здрача, от свещ озарен, тоя свят се оттегля смирено и летят по лъча наклонен сенки в синия пламък смутено.

Черен силует

Докато с тоя раснещ страх в душатаживеем още, с изтерзана плът,днес помежду ни и сами сърцатасе лъжат и изстивайки, мълчат.

Притиснали стъклото снежно с гръд – среднощ ни дебне болестта позната.И само на Кръга коварен дватаму края търсят да се приближат.

Разяден съм от скръб, с тревога гледам да вникна в тоя свят с мираж неведом… Изчезва той – и само блясък блед…

Тревясал парк… залостена вратата… И сняг вали… и черен силуетскован в гранита на огледалата.

Аритмия в ритъма

Както да е упорит – Ям-ба и той е позамрял, в златен сумрак затрептял,дава ред на по-друг ритъм.

Проза дневна ще изпитам – дъжд фонтанно заплющял;пак магично скачат в ритъм стих след стих по листа бял.

Зная Ви от много рампи,епиграмен брат, аз сам – Пе-он с ударен трети звук.

Вече сте играл сред блудк-ави зари на бледни лампитанца на Химера тук.

Картинка

Ситничко, като през сито,в тарантаса все ръми, вдига се денят сърдито и замаяно жуми.

Пуст е моя път далечен… В черните села е тойпо-печален, безконечен,като полегат порой. Чуй… Загракват врани. Ставаот колибата пастир.Облак от мухи безспирнад конете натежава.

Сивите опашки с проствъзел, кулестата тройка,всеки срещнат дървен мостили дъсчена постройка –

всичко плува в трап от кал, в лепнеща и вряща смеска…Не можах да спя нощеска, ала как бих тук поспал!

Тъй… без шапка да остана… – Дръж! – извиках вцепенен. Гледай – в дрипи омотанаАмазонката пред мен.

Мъничка – ръчички тръска,вкопчени в юздата, с жар тя едната кранта блъска,другата – търчи с юлар.

И, извърната, ми праща жаден взор… Сред дим ръмящ тарантаса се заклаща, чезне… въплътен в мираж.

Той и азЛалета… Между всеки лист протича розов зной, тъй странно, но страстно в сумрачната висотеква в миг фортепиано.

В тържествен или скръбен строй? Разобличение? Загадка? Вий негова сте, ничий – той, съзнавате го с нега сладка. На друга трепетна звезда лъчът днес търся колебливо. И като акордьор следя сам тоновете предпазливо.

Тъмнее стаята… И азси спомням нещо от живота, и с безответна, чиста страстслед нотата умира нота.

На сестра ми А. Н. Аненска

Вечер. Таванската, детскатастая с отблясъка слаб.Книгата немска, аскетската.Няня с пенсне и чорап.

В евтино, жълто издание виждам аз този роман. Няма четливо название,с толкоз мъгли е навян.

Бяхте все още Алина, да,с розов взор, умно изгрял,в роклята, с пелерината,даже загърната в шал. Хлътнал в креслото си, с всичкитесили към Вас се стремях. Тъй ви обичах ръчичкитес тънички вени по тях.

Вашата смътна реч пение,сфера от звуци бе в мен, чаках онуй стълкновение в Р-то ви с чуден акцент.

Беше до няня тъй трепетномедния свещник изгрял.Всичко туй мило и шепотнов мен оживява с печал.

Пеперудата на лампата

Какво ли е станало с мен, та пулса ми жарко забива? Какъв ли прибой разгневенскалата от нрави пробива?

Той сбрал е мощта ми, скръбта,но още от чувства се пазя: в мъждивия слог на света ловя затаената фраза….

Крадец ли фенер е склонил над сбора от букви унили? Аз в буквите поглед съм впил, но нямам за фразата сили…

Тя иска да пламне в нощта,но само тъмите тревожи:тъй пламъка жив на газта трепти, а да литне не може…

Към портрета на Достоевски

У него бесове и Карамазови тогаваживяха. Съвестта го оформи в пророк.Но туй, което днес с мек блясък в нас изгрява, за него бе пожар – мъчително жесток.

Декорация

Тази нощ с невъзможния блян на съня… И с болезнена светлина в театралния облак – луна,

светли ивици с пепел зелена над мъждящото книжно на клена.

Тази нощ с лунен диск, с невъзможни мечти… Но с немръдващи, странни черти. – Твоя маска е туй или Ти?

Мръдват миглите в тежка омая… После… страници липсват докрая.

Преведе от руски ИВАН ТЕОФИЛОВ

Ралф Портело

Ралф Портело е роден през 1962 г. в Билефелд, Германия. От 1982 г. живее в Берлин. Работил е като санитар в

дом за възрастни хора, асистент на скулптор, дизайнер, журналист, общ работник в склад, нощен портиер,

работник в чистотата, раздавач на вестници, в областта на фармацевтичната индустрия и като агент

в колцентър... Преди около 10 години започва да пише стихове по време на пътуванията между дома и работното

си място. Първите му творби възникват в офиси, в хотели и на летища. Текстовете му се приближават до

пърформанса, музиката, киното, дизайна, комикса. Работи и в областта на изящните и приложни изкуства.

Денят, в който не скочих от балкона

Милано-Портело. Нищо не помръдва. Няма нищо за вършене.Стоя в белия си копринен костюм на балконана една от големите къщи. На заден фон, добре различим,Монте Стела, хълм от развалини.

И скочех ли сега от балкона,50-килограмовият ми пашкул би падналпърво в короните на дърветатапреди следователно да се разбие на улицата.Mнимото платнище от листаще бъде обградено от бетонните членове на една естакада,от един малък площад с бели тополии седем етажа от рода на обикновен блок под наем:полета от гладка мазилка със цвят на сьомга и гълъбово,прибавени няколко петна Терацо, плюс балконисъс задължителните атонични щори.Върху арматурните железа дремят герании – мъртвочервени.На прозорците, покрити с прах, ламелени щори.На петия етаж върху стълба мърдаскинхед във фитнес тениска,смуче с мини-прахосмукачка прах от ламелите на една щора.Ръцете му са пъхнати в неоновожълти гумени ръкавици.До него, върху маса, синя кофа.На заден фон малък оранжев трамвай ижълтата светеща реклама на супермаркет EssElunga.Минувачи с жълти EssElunga-торбичкивървят в забавен кадър надолу по улицата.Точно в 14 и 32 скинхедът започвада чисти прозорците с розова попиваща кърпа.Аз вземам кърпата от ръката муи започвам голямото миене:Аз и з б ъ р с в а м хумуса от развалините на хълма от развалини,и з б ъ р с в а м lunga от светещата реклама и торбичките,и з б ъ р с в а м гумените ръкавици от неоновото жълто,и з б ъ р с в а м попиващата кърпа от розовото,и з б ъ р с в а м кофата от синьото,и з б ъ р с в а м фитнес тениската от скинхеда,и з б ъ р с в а м мъртвото и гераниите от червенотои з б ъ р с в а м фасадите от къщитеи з б ъ р с в а м ламелите и щорите от прах,и з б ъ р с в а м върховете от дърветата,и з б ъ р с в а м себе си и балкона от къщата.

Протей

С дарба на профет и извънредна способност за преобразяване надарен син на Посейдон и Тетидa. Помоли ли го някой смъртен да му предскаже ориста, то чрез постоянно преобразяване той търси да се отскубне от задачата си. Предсказва само комуто успее да изключи многообразния генератор.

Като зървам Протейи му задавам въпроса си,се превръща стената, на която той е застанал въпросната сутрин постепенно в:

сърца (пулс нормален)Купести облаци (опиянени лебеди)италиансКи тополи (факли в дълги редици)Длани (чиито линии на живота висят като корабни въжета в улицата)буКви (различавам думи като клон и панталон)sidEstEps (Шмелинг, Луис, Али, Формън, Фангхенел)вулви (окосмени, бръснати, гукащи, присмиващи се, пеещи)блистери (Валиум®, Риталин®, Валорон®, Прамипексол® и т.н.)астранции (разпъпващи се, цъфтящи и прецъфтяващи: цайтраферни снимки)страниците на КаленДара (върху една от тях отбелязано Ден от смъртта на еКельоф)стени (градени, съборени, отново изградени)Делфини (смеещи се)

ушни миДи (димящи)стръКове трева (треперещи)мечтатели (мълвящи)лесове (полюшкващи се)възстания (Тиенанмън, Лайош Кошут, Алекснадерплац, Тахрир)банКноти (хиляди нули)

от стр. 9

Инокентий Аненски

Литературен вестник 15-21.02.2017 11

шалове (махащи)И после?Тролеят идва.Преобразяващият се е изчезнал.

O частно око

Случаите му се състоят от дупки.Той гори докато ги обиколи.Невъзможно да закрие дупка.Внезапно се изпречва колонката на Шеврон.Единият от шевроните се срутва върху ѝ.Грамадна експлозия.Той дърпа горяща жена в Pacer-а.Горейки се любят на фона.Сажди като перца никнат от клепачите ѝ.Доближава се Колт, прицелва се, стреля.Вик като ласо.Червен вятър.Kill thE light. OvEr.

Никога през живота си

В малките часове, когато завърта ключа на лампата,заслепеният му поглед пипа по стъклото на нощното шкафчеи застива в кулисатана един непоръчан ден:Слоят от прах и светлина.°Мръсната водна чаша.°°Тубичката с болкоуспокоителни.°°°Радиобудилникът.°°°°Овехтелият тапет.°°°°°Нито като на сън и никога през живота ситой не владее ролята си.________________________° Утре ще се погрижи за това.°° На ръба й се е образувала коричка.°°° Почти празна. Трябва му нова рецепта.°°°° 05:30 – 14,5 °C.°°°°° Едно парче на Кнеф от детството му.

Набъбване▒ Щепсел▒ Хоубоукън

Задрямал в края на вълмо (лице на нищуване)събудил се набъбнал в периферията на поетично ликуване:▒ Гол, само по изображението на звук пред огледалото да стоиш▒ срамен косъм как в сифона се върти да проследиш▒ да наблюдаваш как един Browning към слепоочието пълзи▒ от удушна шахта въздух с мирис на Джеймс Зигфрид да те освежи,▒ алуминиева лула с хероин в казанчето да откриеш▒ евро-щепсел в американската мрежа да забиеш▒ водата на Хоубоукън от чешмата да пиеш▒ да се сп-пънеш на стълбището и после всеотдайно да куцаш▒ из Хоубоукън с набъбналата си реликва да скиташ ▒ при RadioShack зарядно да ти хрумне да закупиш ▒ с ферибота за Манхатън да обхванеш на Салънбъргъровата маневра контура ▒ WFC-терминала да напуснеш, в посока парапета на O’Хара. ________________________Сценична площадка: Хоубоукън и Ню Йорк Заснето през април 2015 Музика: James Chance and the Contortions – Dish it out Специална благодарност на Франк О’Хара – Cornkind

Голямо очакване

С фитили, наноси, торбички,с корабни отломки накаченотяло върху скала.Завърта се много пъти,и запалва,два кила, разперени като криле.

Преведе от немски ТОНКА ВОЙЯН

Кшищоф Карасек е роден на 19.02.1937 г. във Варшава. Дебютният му поетически сборник,

озаглавен „Часът на ястребите“, е публикуван през 1970 г. Автор е на около трийсет книги с поезия,

на романа „Пролетта и демоните“ (1980), на три тома с литературни есета: „Поезията и нейният

двойник“ (1986), „Автопсихография“ (1993), „Възхвала на несъобразителността“ (2012), също както и на

антологията „Съвременни полски поети. Полската поезия след 1956 година“ (1997).

Карасек е виден представител на полската поетическата формация „Нова вълна”. Лауреат е на наградите „Владислав Реймонт“ – за цялостно

творчество, „Орфей“ – за най-добра поетическа книга в Полша за 2011 г., на наградата на Международния

поетически фестивал в Нови Сад, Сърбия (2012) и на Литературната награда на столичния град Варшава

(2013). Отличен е с медала „Заслужил за културата“ – „Gloria Artis“ (2008).

Не можем да се върнем в местата, където ни е било добре

Барбараби могла да бъде жена на дивак,но искаше да си остане Барбара.Това бе преди половин веки нито тя, нито тойне знаехаче така бързо се преминавапрез тъмното езеро на забравата.Когато днес мисля за това,в очите ми остава дъждът,който падаше непрестанно, дъждътот очите, който лекомислено зовяхмесълзи.

Наричаше ме момче от дъжд,както това на Шанявски,когото обичаше. Тя първаме направи мъж,реката, която течеше през моя кръст, внезапно придойде и преля. Плувах в неячак до пълната си гибел – за първи пътв жена, която от този миг нататъкзаживя в мен, разтърсенот конвулсиите на раждащия се мъж,закотвен в нея като кораб,който се привързваше към пристанището.

Отминаха петдесет години,а аз непрестанно бях в нея, момчето от дъжд,в куртка от камилска вълна,с уста, пълна с птици, дивак,който не можа да стане камила,нито мъж; опитът за закотвянесе превърна в опит за погубване.Бедната Барбараи времето на варварина, което не се присъни.Барбара,недопята двойка.

Давят котенца

Давят котенца. В мътното езерцекрай града.Стоях сред камъша, на ръба на сипея,под слънцето,беше топъл юнски ден.Тъкмо щях да се гмурна, когато ги видяхот другата страна на глинестия вир.Замръзнаха за миг на местата си –едно от котенцата вече изчезна под водата, –когато извиках: Копелета,а ако вас така…?Не съм герой,нито имам милостиво сърце, като дете отскубвах крилцата на мухитеи ги слагах в бутилка, но все пак,когато видя нещо такова,побеснявам.И когато сграбчих камъки тръгнах надлъж по склона,престрашиха се. Оставиха тройкатаполуслепи, непохватнимои по-малки братяи побягнаха.

Давят котенца в глинестия вир.Давят котенца,кучите синове.

9.03.2008

Кшищоф Карасек

Агент с кучешко лице

Животът е кратък. Но когато човек умира,има много време.Времето е валута на любовта, не на смъртта.

Дали болестта е оказала влияние на неговата гениалност? –пита един критик с кучешко лице.Геният е сам по себе си болест,отговарям.Когато бях малък, си казвах, че ще убия всички на училищната танцова забава.Но когато порастваме, светът престава да бъде обект на агресия.Става обект на танца.

Голямото знание ни прави скромни,а малкото – непримирими. От всички изглединай-красив е изгледът на бъдещето.Когато искаш да опознаеш себе си, погледни другите.

Защо смъртта е първата спокойна нощ?Защото не ни тормозят сънища.Идва такова време,че картината отново става прозрачна.„Няма го тук този, когото търсите“, казва Евангелиста.И защо впрочем избирам за това стихотворениедумите на една курва за друга курва:„Буйно минало, неопределено настояще, никакво бъдеще“?

Ако искаш да разсмееш Бога,замисли план.

24.12.2007(Бъдни вечер)

Възхвала на поезията

Всеки умира от това, което го създава.Глухият Бетховен, ослепяващите Реноари Моне.Цветовете са навлизали във вътрешността,багрите знаят какво да населят,звукът е послушен на тези, които ще го чуят.Но какво правят думите?

Писателят има много писалки.Има също много почерци.Той строи своите стихове така, както птицата строи гнездото си –от захвърлени знаци, думи,образи.Живея като насъни ненадейно виждам цвета.Това е цветът на моето съществуване.Аз си представям смъртта като нещо, което ще стане,когато всичко ми омръзне.

Принадлежа към семейството на птиците,всяко пространство е тясноза мен.Отива ми на небето.Наоколо пясък. И залив, чиито граници се разширяват.Когато хората са слаби,притеглят към себе си други хора.Когато се отклонявам от пътеката, напрягам вниманието си,защото това ми пречи на участието в реалността.Динозаврите са били може би най-могъщите,най-дълговечните животнина земята, но въпреки товане са сътворили своя поезия, а тяхната музикаприлича на воя на тълпитена партийните конгреси в Берлини Москва.

2–15.06.2008

Преведе от полски ЛЪЧЕЗАР СЕЛЯШКИ

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

12Литературен вестник 15-21.02.2017

Галисийски срещиОт 17 до 22 октомври на остров Сан Симон (малко парче земя насред Атлантическия океан срещу залива на Виго) се състоя петото издание на Международния семинар по превод на поезия „С лодка и гребец“. Домакин бе галисийската поетеса Йоланда Кастаньо, а гости – Дамир Содан от Хърватия, Дорес Тембрас от Галисия, Игор Котюх от Естония, Мириам Рейес от Испания, Остап Сливински от Украйна, Цветанка Еленкова от България. Семинарът беше съпроводен с поетични четения в различни градове на Галисия, а през 2017 г. ще бъде издадена и двуезична антология.Сан Симон не е просто мъничък атлантически остров, той е място от голямо историческо значение. Бил е религиозно средище с манастир, изграден преди 10. в., а по време на испанските завоевания битката при Ранде се състои именно в тези води, от които е вдъхновен и романът на Жул Верн „20 000 левги под водата“. През 19. в. островът се превръща в карантинна станция, приютявайки стотици хора с инфекциозни заболявания, а по времето на Франко тук се намира най-големият концентрационен лагер в Испания. По-късно на острова се помещава и сиропиталище. В наши дни той е припознат като място от културно значение и е посветен в служба на културата, паметта и обществото. Сан Симон е също символ на вековната галисийска лирическа традиция. Една от най-известните галисийски поеми от Средновековието е тази, съчинена от трубадура Мендиньо през 13. в., която принадлежи на корпуса „Песни за другаря“ – жанр на средновековната еротична лирична поезия. Това са песни, изпълнявани от женски глас, независимо че са били писани от трубадури. „Песни за другаря“ е най-големият сборник с любовна лирика от женски гласове, който е оцелял от средновековна Европа. И най-известната от всички е безспорно „Песен за моя другар“, преведана досега на 28 езика в специално издание на Министерството на културата на Галисия. Между тях и българският превод на Цветанка Еленкова.

От преводачката

Мендиньо

Песен за моя другар

Седнала в параклиса на Сан Симон обкръжена от вълни бучащи страховито. Аз чакам своя другар! Ще дойде ли той? В параклиса се моля, пред олтара,обкръжена от вълните на огромното море. Аз чакам своя другар! Ще дойде ли той? Обкръжена от вълни бучащи страховито:без лодкар за мене да гребе. Аз чакам своя другар! Ще дойде ли той?

Обкръжена от вълните на високото море:без лодкар и без да зная да греба. Аз чакам своя другар. Ще дойде ли той? Без лодкар за мене да гребе:ще умра, красива, сред откритото море. Аз чакам своя другар! Ще дойде ли той? Без лодкар и без да зная да греба:ще умра, красива, сред високото море. Аз чакам своя другар! Ще дойде ли той?

Преведе от галисийски ЦВЕТАНКА ЕЛЕНКОВА

Дамир Содан

Дамир Содан е поет, драматург, редактор и преводач. Той има издадени 4 стихосбирки, 2 пиеси и „Антология

на съвременната хърватска неореалистична поезия”. Печели първа награда от Конкурс за пиеси

на ексюгославските писатели през 2000 г. във Виена. Работи като преводач към ООН в Хага и е редактор на

загребските списания „Кворум” и „Поезия”.

Леопард от Лампедуза

В памет на всички онези, които положиха живота си за нежния воден корем на съвременна Европа.

Не, той не е хилав пиян благородник:хералдически завит филиз от древна лоза,нито повикващо устройство което се отзовава на ловния рог от високата порта.По-скоро, той е нещо като тигъра на Блейк,или някой от въображаемите животни на Борхес,постоянно оглеждайки се около себе сизаслепени от лъскавината на собствената си козина.

Гепардът на Лампедуза има пенеща се уста,настръхнала от стогодишната ни параноя:той е добре трениран Цербер от Треблинка,самото превъплъщение на страха на Делюмо на Запад,който ще продължи да ни предпазваот простата истина на древните индианци хопиче онези които сме чакали през цялото времеса никои други но самите ние.

Поезията на малък език

Корк, Ирландия

е като църковна камбанав някое отдалечено селобиейки глухо на свечеряванепрез плесенясалия провинциален въздухсамо-очевиднои твърде самодостатъчно- някой би казал – ако не беше заради двойкитепарцаливи овценаблъскани преди дъждавърху празния парцелпред каменния оборбутайки белезникавите си малки главинатам-насамсамо за да ти кажатче независимо от средатапосланието винаги пристига по предназначение.

Ендокринна лирика

през 1934, загубвайки своята покровителкакоято цели четиридесет години подкрепяла писането муи политическия му ангажимент, стар и самотен, нобелистът У. Б. Йейтс,започнал да страда от високо кръвнои слабо сърце до степенче творчеството му съвсем угаснало.

но Йейтс, този мистиккойто гледал с подозрениена всяка безпристрастна наукабил чул някъде за последнотолечение за подмладяване и за ужас на приятелите синамерил някакъв австралийски сексологна улица Харли в Лондонкойто през пролетта на същата годинаму извършил т. нар. операция Стайнах(вид вазектомия, тествана за първи път във Виена,която уж възстановявала заспалия нагон).

операцията преминала успешно,съдейки по писмата с неговите приятелив които Уилям гордо заявявалче си бил възвърнал сексуалното желаниеи се влюбил в младата и талантливапоетеса Маргот Ръдъккоято била тогава само на 27в контраст с неговите зрели 69,

циничните дъблинчани веднага започналида го наричат жлезоматно У. Б. прописал отново поезияи това било най-важното.едно от тези стихотворения озаглавено Нагон(или Шпора)гласи следното:

Мислиш си че е ужасно дето гняв и похотразиграват коня си сред старческия ропот.Когато млад бях те не бяха бич;Нима остана друго да ме ръга, за да пиша.

скоро след това Уилям завършилОксфордската антология на съвременната поезияи започнал да работи върху ново издание на своите Събрани стихотворениятака интензивно че – по думите на свидетели –сякаш му бил даден на заем нов живот!цели пет години след това той починалот инфаркт - of all places -на Френската Ривиера.

Дорес Тембрас

Дорес Тембрас е поетеса, авторка на детски книги и издателка. Има издадени две стихосбирки. Защитила е

докторантура върху аржентинската поетеса Александра Пизарник. Финалистка е на Наградата на галисийската

писателска асоциация с първата си стихосбирка „Седимент от пушек“.

зашеметена нощна пеперудада копае в тишината?да копае тишината?частица която отварям с ножвсемогъща

ти бе светлината

не знаеше ли?поне ще трябва да ми дадешправото(/прерогатив)на последен отговор (/отклик)

бе приношениетона уроци по инициация

ще имаш самоедна възможност (/шанс)за първи път

рояк в храмовете

да докоснеш медената питада разтопиш/ разтвориш восъкада помиришеш ригана в медапушека

бе тяло в жилаили увереност в отговора

обречена

присаждаш (/имплантираш)думата сивърху гърдите ми

неограничавайки ме (/правейки ме безгранична)

Игор Котюх

Игор Котюх е издател, поет, преводач и културен медиатор. Автор е на 3 стихосбирки. Стиховете му са преведени на единайсет езика. Носител е на наградите

„Млада културна фигура” от офиса на президента на Република Естония и на Културния фонд на естонската

награда за поезия.

Исторически въпроси

В съветско времееврейския въпрос.

В естонско времеруския въпрос.

В Европейския съюзарабския въпрос.

Нов ден - нова риторика.

Опит за самоопределение

Да се смятам за естонец – родният език е руски.Да се смятам за руснак – различен темперамент.Да се зова европеец – привилегия на избраните.Гражданин на света - твърде абстрактно.

Остава да си просто човек.Но ще го разберат ли?

Рис

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

Литературен вестник 15-21.02.2017 13

Психология

Тя обича да спи на една странасвита като кравай. Той -в цял ръст, по гръб.

Докосва брадичката сис юмрук. Той -сложил ръце зад главата си.

(Учебник по невербално поведениеобяснява позата й като изразяваща смирение,неговата - като надменна).

Тя се наспива.Той има кошмари.

Мириам Рейес

Мириам Рейес е поетеса, изпълнителка и видеоактриса. Авторка е на 5 поетични книги. Родена е в Галисия, но израства във Венецуела, а понастоящем живее в Каталония, където преподава испански като втори език в Университета на

Барселона. Стиховете й се превеждани на италиански и португалски. Съставител е на „Антология на галисийската поезия”.

Имах те целия със следиподобно на археологически обект.Извличайки останките от теб не е което преследвам(руини на град издълбани във варовика)което искам е да те прониквамда продупчвам камъка на тялото тии този вдлъбнат женски орган който имаме напълно безполезен за желанието ми.

Дълбая в пъпа тиза да вляза в потока на кръвта ти.Изпразвам духа си като въздух в устата тии те гледам как ме вдишвашЗнам че не ми трябва кожа за да те докосвамне е товакоето искам е да направяпещера в тялото ти.

Прегъвам коленете ти зад мишниците сикато дръжки на пневматичен чук.Тротоарите които трошаса тези на твоята улица.

С миглите си помитампрахта която вдигнах от веждата тии не спирай докато не стана теби твоят фалос е мой докато аз съм онзидълбоко вътре.

Не е разумно да депозираш цялата си надежда на друго тялоно се случва и за да се разбере товае необходимо да се започне от изолиранетона процеса от обстоятелствотои внимателно да се наблюдаватмалките трансформациив смисъла на думата любов.

А що се отнася до твърдите телание имаме упорита природаот онези неща лесни за ограждане.Само погледни животните,колекциите от насекоми,парчета кехлибар.Няма начин да се прецедиш или да проникнешпрез пукнатина подобно на водата или въздуха.

Протягайки се към теб ръцете мистанаха електрически жици:между теб и мен птиците почиватбурите скачат на въжеградовете са осветени.

На пук на всички препоръкище каже някой.

Как да напредваш едновременно с пейзажа.Влажността помогна да се разнесе вътрешната сухотаНе я видях но въпреки това се случи без външна помощ.Сухотата се разпръсква и скрива което е под нея:това място и аз този миг и азние сме единствена повърхност.

Продължавам да казвам аз но знам че сега означава пясък и се утаявапо книгите шкафовете плочкитепокривайки познатите явявания които обектите и тяхното присъствиеимаха.

Това е сцената:вратата се затваря отвътреулицата невъзможно упражнение

едва ли има квадрат във всяка стаянещо което е пред мен и от което не мога да съм частподобно на живота на другите или на това което бях.Не бих го нарекла прозорец.

Нищо не влиза нито излиза от тук.Тук бе моето азпрекосявайки градове и пустинибез да намеря нищо което бих нарекла мое нищо не привлича вниманието минито се съгласява с реалността или поне на време.

Време за каквокогато не е време нито за сеитба нито за жътвавреме за нищо.

Междувременно пейзажът не прави изключениепейзажът който никога не свършва.

Оставихме следа от влага по стенитевърху дограмата на прозорциоставихме мивките запушенихартии покриващи прозорцитемъртва мишка във фурнатаоставихме котлен камък върху огледалата в банятаизгнили моркови в кухнятаболна пот в ключалките на вратитеехо на ужас отскачащо от таванитемирис на кошмари навсякъдемирис на викове и пролени сълзивърху изгорените петна на килимавърху мазнината по котлоните, покривалото на матрака итреските от рамките на вратата

Оставихме плода на любовта ни изсмукан(любовта ни с единствения си месец животи цялата й смърт в очакване)малки парченца плуват в бялото коритона мястото където изгубих смисъла

Остап Сливински

Остап Сливински е поет, преводач, есеисист и литературен критик. Автор е на четири стихосбирки, негови книги са издавани в Полша, Русия и Словакия. Текстовете му са превеждани на 15 езика. Носител е на Наградата за млада лирика в Мюнхен „Хуберт Бурда”. Той е асоцииран

редактор на международното сп. Радар и координатор на Международния литературен фестивал на издателския форум в Лвов.

**

И какво ще правим с надеждата?Тя е като кон –не можеш нито да я оставиш назад в пясъка нито да я вземешв лодката.По-податлива сега отколкото тогавакогато ни носеше върху гърба си, почти никогане искайки храна.Не е нейна вината чене намерихме нищо тук –а сега е почти времеза лодката да отплава.Можеа би когато я освободим щесе върне в своя собствен дом?Какъв дом?

Сфера

Кървене от носа по някаква причина – да не би сърцето отново да гледа как да те остави?В началото не разбирах нищо, макар че ти плачеше.Опитвайки се да викна такси, улуците се кискаха, аплодирайки ме,Прозорците на кафенетата избледняваха, уличните знаци сочеха един към друг:Камбани и риби, златни космонавти, чаша вода с трохи от восък на свещ,Разтърсено снежно кълбо. И ти вътре в това кълбоКоето представлява механична радост. Пианолата на Марленще свири елегия за смел сняг, ще опитоми времето, и сетне ще те улови.

Моята сфера пълна с дим и светлини, с всякакъв вид музика!Сърцето и дробовете вибрират като погранични мостове, още топли и влажни след нощта –Затворници на собственото си движение, фалшиви облаци, сламени бикове.

**

Шофираме през града преливащ от празнични светлини.И сега когато почти всички светлини са зад нас, просто те моля:Опитоми за мен някакво животно, научи ме как да играя с него.

Искам да стана неговото бързодвижещо се тяло,Да карам колело на посоки, пеейки – пиян колоездач сред буря;Заклева се несвързано, удря с юмрук собственото си сърце, заслушан в шума му.

Искам да се кача с него в мокрия док на лодка, да те потърся с очи,Комичен като играчка вулкан плюейки малинов сок.Иска ми се да върна всичко назад, да променя леко наклона на платната, и да ускоря

Под старо призрачно име, хвърляйки радостни перли на брега.Вместо това се връщам и задремвам, бутайки нос в куп от топлиКлетки – каква светлина се утаява върху спящата козина, каква красота в коятоОбикновеният земен живот изтича?

Преведе от английски ЦВЕТАНКА ЕЛЕНКОВА

14Литературен вестник 15-21.02.2017

Чавдар Ценов

Навремето имах вуйчо, стара соцноменклатура. Беше дребен и леко шишкав. Когато се намесваше в разговора, винаги започваше с едно дълбоко и гърлено: „Слушааай...“ Следваше добре изчислена (а по-вероятно – чисто интуитивна) пауза и наистина всички трепваха, млъкваха и слушаха. Каквато и баналност да изтърсеше, думите му звучаха тежко и внушително. Е, разбира се, добре е навикът ти да започваш фразите със „Слушааай“ да е придружен и с пО така пост. Тогава ефектът наистина си го бива. Вуйчо ми заемаше пО така пост във външнотърговското министерство, самото заемане на подобен пост му даваше неоспоримо право да започва фразите си със „Слушааай...“. Вуйчо ми ги започваше гърлено и дълбоко, ръсеше баналности с тон, по-прилягащ на велик мислител, току-що открил кривата на зависимостите между интонация и думи. Всички внимателно го слушахме. Но дали запомняхме? Аз лично не помнех абсолютно нищичко да е казал, макар да съм го слушал много вечери, години наред. Мисля си: все нещо трябва да е казвал, все някога нещичко умно трябва да е споменал между другото, хайде да не е умно, но все пак нещо любопитно, запомнящо се? Може, но не помня, само „Слушааай...“ все още ехти в главата ми...Вуйчо ми призоваваше да го слушаме, мнозина други започваха изреченията си със стария познайник „в интерес на истината...“ Забелязали ли сте колко много хора говорят в интерес на истината. Някак защитават интересите на истината повече, отколкото Чърчил е защитавал британските интереси. „В интерес на истината – въздъхне някой, – не можах да мигна тази нощ.“ Като слушаш тези хора, ще речеш, че нямат по-висш интерес от интересите на истината. „В интерес на истината – ще каже друг, – тогава излъгах.“ Не успяваш да разбереш в интерес на истината ли е излъгал тогава, или сега в интерес на истината констатира тогавашната си лъжа? Или и двете, защото интересът на истината е повсеместен и не знае предели.Има и други, може би по-чувствителни, обикновено към края на своите изказвания се смачкват и набързо смотолевят: абе, няма значение. Започват в интерес на истината, а накрая се оказва, че няма значение. Трети също завършват с „няма значение“, но пък започват ту с „в интерес на истината”, ту с „нали“. С такъв се оказа, че съм си определил среща, оная вечер в Оранжевото. Докато се бях заслушал в сочните младежки гласове, надлъгващи се в интерес на истината, пред мен изникна хитроват господин с бомбе, стиснал три бири в ръце. След което свали бомбето си, сложи го до себе си на пейката и взе първата бутилка. Само че не я надигна и не отпи, а някак залепи устните си за гърлото и засмука. Чу се силен сърбащ звук, нещо кльокна, господинът примлясна доволно и сега вече откровено надигна бирата. После я остави и се зае с мен:– Михаил, нали? Приятно ми е, Таратанов! – надигна се, подаде ръка, а докато я поемах и стисках, очите му ме пронизаха от две педи разстояние. Изпусна ли се, или го направи нарочно, не зная, но погледът му беше проницателен и дълбок, за секунда те закарфичваше и те поставяше нейде из собствените си таблици.Тартанов седна отново и оправда разликата в броя между себе си и бирите:– Няма всеки път да им се качвам за нова бира, нали?– И на мен ми е приятно, Илиев! Михаил Илиев. Мишо – надигнах се и аз, казах името си, а после неочаквано и за себе си се представих в целия си блясък: – Великите географски открития са преобразили историята. Да се сещате за историческо събитие, което е променило географията? Таратанов се опули отсреща ми. Бях поразпалил повече огъня, налагаше се да убия темпото, тъй че млъкнах и седнах. Таратанов бързо намали погледа си и се върна към първоначалните си намерения. Очите му ме заляха с предразполагаща топлина, чак си казах: абе да не сме служили в казармата заедно?Посмука малко, запали цигара, после надигна, отпи и... се опита да ме удави с историите си. Една от тях запомних добре, макар тя също да бе придружена с непрестанните „нали“ и „няма значение“, които ме разсейваха. – Нали знаеш – започна Таратанов, без изобщо да се интересува от мнението ми на ти или на вие си говорят току-що запозналите се, – през лятото на 68-ма в София се провеждаше световен младежки фестивал. Бели, черни, жълти, народ всякакъв. Китари, едно-друго, няма значение. Аз тогава работех в градския комитет на комсомола, та по тая линия си имах вземане-даване баш с дневния ред на фестивала. Веднъж, като придружаващ, попаднах пред мавзолея. Там от само себе си се беше създало нещо като борса за значки. Сега нали, за да разбереш за какво става въпрос, трябва да знаеш, че по онова време, значките бяха много модерни. Но

в интерес на истината ги нямаше. Хеле пък у нас, правеха тук-там, ама без мерак и без ресурси, колкото да не е без хич. Скучновати бяха нашенските значки,

никакви. Любителски тенекета. Пък чужденците носеха многоцветни, с най-причудливи форми и големини. Унгарците например можеха да се похвалят с поредица от седем значки – прочутата по онова време серия „Киш“. Виетнамците, дето тогава бяха най-изтерзаният народ, в разгара си беше войната им с американците, даже и те имаха голяма, ярко и красиво оцветена плочка. Много се търсеше, да им завидиш просто. Само нашите значки – никакви. Някакъв си завод направил нещо, ама то все едно дядо ми с големите назъбени ножици е изрязал фигурка от капачка за буркан и криво-ляво, с пила, с чук и менгеме я е пригодил за значка. Бати простотията! Абе, няма значение...По онова време не бях никакъв колекционер. Но тази борса пробуди поне търговеца в мен. Поогледах се. Къде се намирахме? Пред мавзолея на вожда и учителя на българския народ Георги Димитров. А какво продаваха на партера в ЦУМ? Значки продаваха, с лика на вожда и учителя на българския народ Георги Димитров. В умерено бозав десен, умерено крив овал и с нещо като игла – за закачане. Скапана, та няма накъде. Обаче взех пет за проба, по десет стотинки парчето, и хайде обратно. Никога не съм предполагал, че вождът е толкова популярен сред братските латиноамерикански, африкански и виетнамски народи. Бозав бил, крив бил, не знам си какъв, вътре в десет минути свърши пробната ми партида. Размених и петте димитровчета за една от друга по-хубави значки. Върнах се в ЦУМ и този път не се скъпих – хвърлих пет лева и пак обратно. След няколко часа притежавах повечето от най-популярните значки на фестивала. Повторих и потретих операцията с ЦУМ. Никога не съм правил по-сполучлив удар. Срещу едно бозаво и криво тенеке – триизмерна Айфелова кула, срещу същото бозаво и криво тенеке, но друг екземпляр – цветната, красива плочка на братския виетнамски народ. Прибирам се вечерта, все едно внесох света вкъщи. Толкова цвят петгодишният ми син никога не беше виждал. Къде да види, в Детмаг ли? Дори в ония години по-мърляв и прашасал магазин нямаше. Като обиколиш няколко пъти щандовете му, си казваш: „Май много-много не си обичаме децата!“ Или ги обичаме само на думи. Нали така, дай ни да обясняваме колко ги обичаме, докато бълваме една от друга по-грозни детски дрешки. Абе, няма значение...След няколко дни ме привикаха на едно място. Тогава правехме разлика между едно място и едното място. На едно място те привикват, към едното място сам се запътваш. Едно място беше милицията, партийният комитет, другарският съд, изобщо – някоя важна и тайнствена служба (задължително тайнствена, ако не службата, то заниманията � трябваше да се явяват тайнствени, указанията – спуснати отгоре, колкото по-отгоре, толкова по-задължителни за изпълнение), където те викат не за добро, а за да даваш обяснения за думите и постъпките си, за мислите и чувствата си, за себе си, за баща си и за съседите. Докато едното място беше тоалетната, вецето, двете нули, клозетът, кенефът, нужникът. Как още можеше да се нарече кензалникът? Тогава по селата още казваха да отидеш по вънка. В интерес на истината, мисля, че е ясно защо...Та като ме викнаха на едно място, разкрещяха ми се там, джабала вдигнаха, вой до небето – не можело да разменям героя от Лайпциг, вожда и учителя на българския народ за някаква си не знам каква си Айфелова кула. Утре София за Париж съм щял да заменя. Да съм се махал от главата им, че щели те да ме махнат... И ме махнаха. Слава богу, само от комсомола ме махнаха, че имаше опасност и от София да ме махнат и да ме пратят нейде другаде, във всеки случай не в Париж. Аз обаче вече бях човек с новопридобито самочувствие, открил собствена пазарна ниша, така да се каже. Тъй че не се впечатлих кой знае колко. Точно новопридобитото ми самочувствие на търговец ме спаси. В едно цехче в Негован произведох първите си гипсови, пластмасови и даже мукавени вождове. Марксове и Енгелси, Ленинчовци и Сталинчовци запредлагах всякакви. И съм длъжен да ти кажа – много добре се харчеха. Факт!През 1970 г. вече обикалях предприятията в страната, разните селсъвети, читалища и тем подобни, срещах се с началниците им, и те, като видеха редиците вождове, строги и свъсени, в анфас и непоколебими, смееха ли да не купят?! Откъде да знаеха кой ме праща. Понеже всичко беше тайна, а велможите, дори съвсем нищожните селски велможи, всички обичаха да си придават тайнствен вид, да споделят нещо с недомлъвки, демек, много знам, но не казвам, право нямам да ти кажа. Точно тази тайнственост често им изяждаше главата. Отидеш при такъв селски велможа и тайнствено му предложиш да купи от вождовете. Небрежно и с недомлъвки му говориш, а той се разтреперва... Купуваха и купуваха, страната – уж малка, но не свършваше, чак до промените не успях да я обиколя цялата. А ако си мислиш, че 10 ноември е попречил на търговията ми, жестоко се лъжеш. Не само не попречи, но след тази дата предлагането на вождове доби повсеместен характер. Мнозина започнаха да предлагат, но и мнозина купуваха, особено чужденци – екзотика им се виждаше, охкаха, ахкаха и... плащаха!

Как оцелях при цялата тази конкуренция, само аз си знам. Но е факт – мнозина фалираха, аз оцелях. Днес повечето щандове за подобна продукция предлагат моите вождове. Имам си един любим щанд. В ъгъла му за собствен кеф съм подредил какви ли не значки в най-разнообразни разцветки, така да се каже. Серия „Киш“ имам, триизмерната Айфелова кула ми се намира, както и плочката на братския виетнамски народ. Но нищо от тях не продавам. Спомен са ми. А вождовете не са ми никакви. Макар че, в интерес на истината, благодарение на Георги Димитров, ако щеш – героя от Лайпциг, ако щеш – Гошо Тарабата, все ми е тая, но е факт, благодарение на него и на таваришчите Ленин и Сталин натрупах своя първоначален капитал. А благодарение на оная размирна 1968 година открих пазарната си ниша – търговията с вождове, а след промените и с поредица социалистически артикули. Никой не предполагаше колко ще се търсят всякакви сърпове и чукове: тенекиени, рисувани с водни боички, бродирани с копринени конци, изплетени от житни класове...Ако не беше търговията със соцартикули, първата половина от живота си щях да прекарам в комсомола, а в комсомола единственото приятно нещо, като изключим яденето и пиенето, бяха комсомолките, и то само до момента, в който си отвореха устата да кажат нещо. Тоест обратното – ако бях останал в комсомола, нямаше да намеря себе си в търговията с вождове. Колкото до втората половина на живота ми, кой знае там пък какво щеше да ме очаква – може би низ от унижения и неуспехи – алооо, бившия комсомолец; а може би бързо и необяснимо забогатяване – тия от комсомола и ченгеларите до един станаха милионери.Само че ядец, нашите видни ръководители – Димитров, Ленин и Сталин – ме превърнаха в не чак дотам забогатял, но пък в интерес на истината – достопочтен капиталист. След 10-ти имах един Йосип Броз Тито, бронзов, солиден, имах и друг – Сталин от някакво тенеке. „Броз от бронз, Сталин – от дрънчащо тенеке“ – виквах от време на време за радост на нетърпеливите да се отърсят от сковаващата ги действителност. Абе, няма значение...Седяхме до късно онази вечер. Таратанов повтори и потрети номера с бирите. Три и още три. Да му се ненадяваш. Такъв щиглец, къде ги побираше? Девет бири не са шега работа, накрая започна леко да заваля думите, а едното му око автоматично и независимо от другото се затваряше, въпреки усилията му да го държи отворено.Едва в края на вечерта все пак стигнахме и до моята колекция. Нищо не можел да направи по въпроса. Така, както съм му я обяснявал, не ставало за нищо. Камо ли пари да изкарам от нея. Виж, ако съм имал глобуси във вид на петолъчка, тогава щял да бъде друг разговорът.– Моля?! – надигна се възмущението ми.– Е, като петолъчка е някак трудно. Обаче да се върти в оста на един сърп е напълно възможно – отвори се за миг и другото око на Таратанов...Преди да се разделим, той ми напъха визитка с поканата да му се обадя по всяко време. Имал още много да ми разказва, а можел и да ми покаже колекцията си от значки. Изпратих го до ъгъла на „Алабин“ и „Витошка“, Таратанов си взе такси. В момента, в който потегли, се сетих – трябваше да го питам поне грамофонните плочи дали не може да купи. Сред тях имаше и по неговата част – с масови песни, прославящи всенародните сърпове и чукове. И разни други, разбира се, джаз и симфонии, рок и естрада, всякакви. Долната част на бабиния шкаф бях натъпкал с тях. Там, където преди живееха облаците. Казвах си, вместо облаци – музика, какво лошо има. Обаче отдавна вече нямах грамофон, тъй че – обезсмисляха се плочите. Ядосах се, после се поуспокоих с мисълта, че утре ще му звънна и ще поставя ребром въпроса – ще купи ли грамофонните плочи, или ще върви на майната си барабар с вождовете...Тръгнах да походя малко, мяркаше ми се мисълта да се обадя на Коста. Никога не бях ходил у тях въпреки многобройните му покани. Набрах номера му с известно колебание. Коста обаче каза моментално да съм отивал. Леко заваляше думите, но държеше да ида и да се почерпим. Да, само алкохолът вливаше ентусиазъм във вялото му тяло.Имаше и още нещо. Докато бяха живи родителите му, знаех малко за Коста, повече за пристъпите на душата му знаех, а виж – как точно разпределя всекидневието, що за птица е в крайна сметка жената, с която живее, защо от един момент родителите му започнаха да се държат някак дистанцирано от мен, това не беше ли свързано с нашето сприятеляване, тия въпроси не ми бяха много ясни. Отговорите заприиждаха едва след тяхната смърт. Но ето че до ден-днешен нямах точна представа къде се мотае тялото му, какво все пак представлява този прословут апартамент на „Солунска“... Когато влязох във входа, беше тъмно, опипах стените да намеря ключа, в миг светлината обля пейзажа наоколо. Замръзнах, до пощенските кутии висеше пресен некролог. Според датата беше отпреди шестнайсет дни. Не знаех какво да мисля. Тръгнах да се връщам, после се завъртях обратно и решително заизкачвах стълбите.

Накъде тече реката(откъс от роман)

Литературен вестник 15-21.02.2017 15

Гласовете на Антонио Поркия се настаниха в душата ми след чудесната публикация на Нева в нейния блог преди година и половина (вж. част от нея по-долу, заедно с 30 от „гласовете”). Веднага след като ги изчетох, усетих, че винаги са били там. Те запълниха празнина, която смътно съм предполагал, че съществува. Често съм имал усещане за особена връзка с текстове. Гласовете на Поркия са нещо повече – близост, която превръща необяснимото и неуловимото в отворена стая. Влизам в тази стая винаги с огромно удоволствие, въпреки че стаята е празна, няма дори къде да се седне, но има чист въздух и много светлина, усещане за смисъл и тежест на елементите, от които съм изграден. Моят език са образите и символите, затова общувам по този начин с гласовете на Поркия. Имам нескромното желание някои от тях да съпровождат думите в бъдещо издание на „Гласове“. В началото се притеснявах дали имам право на подобна намеса в толкова аскетично и чисто произведение, но Нева ме успокои и окуражи с думите „В нещо, което се нарича „Гласове“, мисля, че всеки е поканен“. Та, от известно време активно другарувам с гласовете, които тя превежда, и се надявам скоро да има още за показване, а и за печатане.

КИРИЛ ЗЛАТКОВ

Роден в Калабрия през 1886 г., Поркия заминава за Буенос Айрес след смъртта на баща си през

1900 г. заедно с майка си и седемте си по-малки братя и сестри. Различните източници за ранните му години предлагат различни версии: братята и сестрите са шест и от тях мигрират само пет, годината на смъртта на бащата е 1901-а, тази на заминаването – 1906-а (от Генуа, в параход на име „България”)... В ранната си младост Антонио работи като кошничар и зидар, после – като печатар. Трудов човек, който така и не създава семейство и до последния си ден живее на ръба на бедността. Единствената му книга е „Гласове” (Voci): сборник от около 600 къси словесни наброски. Поркия ги публикува самиздатски през 1943 г. До смъртта му през 1968 г. „Гласове” се превръща в малък култ в някои испаноговорещи страни и се преиздава поне дузина пъти, а по-късно е преведена и на френски, английски, италиански, немски. Сред почитателите на Поркия са Андре Бретон и Хорхе Луис Борхес, който казва: „Не сме се познавали лично, но едно мога да кажа със сигурност: заради своите „гласове” Поркия днес ми е скъп приятел... Афоризмите в тази книга отиват далеч отвъд писания текст: не са край, а начало. Не търсят ефект. Много е вероятно авторът да ги е писал за себе си и да не е знаел, че рисува пред други образа на самотния човек с бистър ум и съзнание за неповторимата загадка на всеки миг”.

НЕВА МИЧЕВА

Антонио Поркия

Би ли го имало вечното дирене, ако го имаше нещото за намиране?

Мъката не ни следва – тя крачи пред нас.

Когато всичко е направено, утрините са тъжни.

Имаме по един свят за всекиго, но не и един свят за всички. Човек е въздух във въздуха – за да стане точка във въздуха, трябва да падне. Прекият път съкращава не само разстоянията, но и живота.

Който иска да те нарани, търси раната, за да ти я нанесе.

Щом няма да си сменяш пътя, защо да си сменяш водача?

За колкото по-нищожен се смята човек, толкова повече търпи. А ако смята, че е съвсем нищо, търпи всичко.

До увереността се стига единствено пеша.

Човек съществува, когато е нужен, не когато го има.

Понеже знаете как се нарича онова, което търся, си въобразявате, че знаете какво е онова, което търся!

Знам аз какво ти дадох, не знам ти какво получи.

Ако не ни даваха нищо онези, които нищо не ни дължат, тежко ни и горко! Да се страхуваш не е унизително, унизително е да се страхуват от тебе.

Все едно откъде се тръгва. Всички отправни точки са еднакви – те всички водят до отправна

точка.

Онзи, който се изкачва стъпало по стъпало, винаги се намира на висотата на едно стъпало.

Ако запокитя онова, което не желая в ръцете си,

то ще падне в обсега на ръцете ми.

И аз веднъж имах лято и изгорях в негово име.

Преведе от испански НЕВА МИЧЕВА

Проектът ПоркияХудожникът Кирил Златков подготвя българско издание на ефирните „Гласове” на аржентинския печатар Антонио Поркия, които тълкува във внимателно инсценирани фотографии

„Гласове“, Антонио Поркия, превод Нева Мичева, идея Кирил Златков

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман“ 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник"http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Ани Бурова

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Малина Томова

Художник на броя: Александър БайтошевПечат: „Нюзпринт“

ISSN 1310 - 9561

Късометражното кино е сравнително ново явление в културния живот на София. За него се заговори по-усърдно като отделен сегмент в киното едва в последните години, заслуга за това имат и големите успехи, които късото кино постигна на световни фестивали – успехи, които даже надминават тези на пълнометражните филми. Тук ще посоча само ленти като „Скок” на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, „Чест” на Павел Г. Веснаков, „Падаща звезда” на Любо Йончев, „Синът” на Христо Симеонов. Късометражните филми, които често се правят от студенти, колкото и да е парадоксално привличат големи български артисти – в екипите често абсолютно доброволно се включват значими актьори, опитни сценографи, утвърдени оператори. Това кино се обособи като самостоятелно явление, намери си места за прожекция и дори се появиха фондове и програми, които започнаха целенасочено да го подкрепят. Публиката става все по-многобройна и чувствителна, научи се да чете кодовете му – защото този тип кино има своите специфики, а направата му изисква същите качества като за „голям“ филм - прецизност, организация, ясна структира, чиста фабула, добро водене на актьорите... само че всичко това е утежнено и от условието, че нещата трябва да се случат в много по-ускорени темпове и за по-кратко време. Потърсихме мнението на двама души, които в последините години работят усилено в полето на късомежражното кино: Ирина Китова, основател на групата Неконформистка алтернатива и Николай Стоичков, основател и продуцент на платформата NoBlink, които да споделят своя опит.

ИРИНА КИТОВА

На какво е алтернатива вашата организация? „Неконформистка алтернатива” е културна платформа, която съдейства за създаването на нови възможности и начини за разпространение и популяризиране на късометражно кино, независими филми и аудио-визуални форми, на съвременни аудио-визуални арт проекти като съществена част от живата тъкан на българската култура, които отдавна трябваше да станат видими и да бъдат преживявани от своите зрители. Платформата е изцяло благотворителен проект в подкрепа на млади и независими творци в областта на аудио-визуалните изкуства, който се организира и управлява от неформална гражданска група напълно безвъзмездно. Сфера на дейност: Култура и изкуство. Насърчаване на дарителството/доброволчеството и културното взаимодействие.

Какви са основните ви цели? Основната ни цел е късометражното кино, независимите филми и съвременните аудио-визуални форми в България да имат постоянен екран. Опитваме се да насочим вниманието на публиката към българското късометражно кино и развитието на аудио-визуалните изкуства в България в новите културни контексти, да привличаме и да развиваме публики; да създаваме нови възможности за културна комуникация и реален културен процес; да представяме млади кинематографисти, независими творци и интердисциплинарни артисти, с поглед и усещане за човека, времето, мястото, които да разбиват стереотипите и да надскачат националния културен контекст в своите прозрения и обобщения. Друга наша голяма цел е да създадем независим фонд за подпомагане производството на късометражни и независими филми в България, чрез който авторите на селектираните в програмите филми и зрителите ще могат да подкрепят създаването на нови късометражни филми и други аудио-визуални артпроекти.

Как възникна групата?Първата обява за набиране на филми за бъдещите кураторски програми беше публикувана през август 2013 г. Втората обява, свързана с дейността на културната платформа „Неконформистката алтернатива”, е от октомври 2013 г. Официалното начало на дейността на платформата беше поставено през октомври 2015 г., когато намерихме точното място за такава „бутикова” концепция – Културен център G8. Така вече повече от една година всеки месец се селектират и представят публично тематични програми от късометражни филми, Надяваме се, че по този начин правим видими тенденциите, които задават младите и независимите творци в сферата на аудио-визуалните изкуства вече

не само от България. Филмите за различните програми се изпращат като предложения от авторите през електронната поща на платформата - g8_alternativa@abv.bg, фейсбук страницата или групата ни и чрез личните контакти на самите куратори. За куратори се привличат студенти, специалисти в областта на хуманитарните науки, кинознанието, културата, аудио-визуалните изкуства, медиите, както и независими творци и артисти.

Как ще опишете постигнатото до момента?За една година и пет месеца сме представили пред публика 17 тематични програми и над 80 късометражни филма, създадени през последните 15 години, съставени от 7 куратори.Като специални акценти в програмите ни мога да спомена: през месец май 2016 г. представихме програма „Различни хоризонти” от филми на талантливи млади българи, които са учили кино извън България – Ралица Петрова, Елица Петкова, Димитър Кутманов, Теодор Ушев с куратори Христо Симеонов и Ирина Китова. През месец декември и януари показахме и първите си две международни програми, съответно „Made in Shqip” с куратор Любо Йончев и „Новото румънско късометражно кино” с куратор Мартина Димитрова. Благодарни сме на кураторите и на колегите от Албания и Румъния за подкрепата. През месец юни организирахме детско утро с работилница „Моят първи анимационен герой”, в която се включиха над 20 деца. Аниматор на Работилницата бе Анита Тончева. Организирахме изложба на авторски киноплакати на Сашка Русинова и на плакати, афиши и кинопрограми от 70-те и 80-те години на ХХ в., намерени в изоставени киносалони. Всички авторски приходи от билети се събират в основания от нас Първи независим фонд за финансово подпомагане на млади творци в областта на киното и аудио-визуалните изкуства. Вече получаваме и преки дарения. Организирахме първия си конкурс за финансова подкрепа на филмови проекти, насочен към студенти. Бяха подадени 14 проекта на студенти от всички висши учебни заведения, в които се провежда обучение в киноспециалности. След гласуване на журито подкрепата на Фонда на платформата „Неконформистката алтернатива“ се разпределя между два проекта. Всички подадени в конкурса проекти получават като стимулираща награда драматургични консултации, осигурени от екипа на „Неконформистката алтернатива“. Новият конкурс ще бъде обявен през месец септември.През февруари 2017 г. по покана на ZENON- Instituto Cultural и Nara Vasconcelos „Неконформистката алтернатива” представя програма „The new generation“ от шест късометражни студентски филма в Дните на българската култура в град Форталеза, Бразилия. / http://www.zicciz.org/copy-of-curtas-1/. Продължаваме с нови програми всеки месец. Всичко, което сме постигнали дотук, и това, което предстои, е благодарение на авторите и екипите на филмите, на продуцентите, на кураторите и на зрителите. Това е знак за способността ни да мислим и преживяваме заедно обща кауза. Знак, че можем да се подкрепяме безусловно и надежда, че създаването на нови възможности е реална предпоставка за активен и пълноценен културен процес.

НИКОЛАЙ СТОИЧКОВ

NoBlink е?NoBlink е платформа за късометражно кино, която цели да разпространява българско кино, като на този етап сме се фокусирали върху късометражното кино. Платформата

съществува от 9 месеца и в рамките на този период успяхме да съберем 60 филма, които да влязат в платформата. Имаме над 160 хиляди уникални гледания и над 3 хиляди зрители по време на нашето лятно турне.

Създадохме тази платформа, защото…Създадохме NoBlink, защото видяхме, че има нужда от такова нещо, видяхме, че у нас на година се правят значително число късометражни филми, за които разбират една шепа хора - включително и хора от киносредите не знаят, че съществува такова нещо като късометражен филм. Като направихме своите филми за Майсторския клас на проф. Георги Дюлгеров, мислех, че те достигат поне до 1000 души, оказа се, че са достигнали едва до 100, сега през нашата платфолма и други канали късометражните филми, които се появиха напоследък, вече достигат до 10-15 хиляди човека. Само първите два месеца през платформата ни са ги гледали над 2-3 хиляди. Та, установихме, че никой не вижда тези филми, никой не разбира за тях, а всъщност е една нова тендинция, която има много голям потенциал, особено в днешното забързано време, когато хората могат да гледат тези филми, дакото пътуват да работа, в метрото, докато са в обедна почивка и така да получат своята малка доза култура от 15-20 минути на ден.

Залагаме на късометражното кино, защото… Залагаме на късото кино, защото това е съвременната стъпка, през която авторите стигат до пълнометражното кино. Защото го припознахме като наша кауза и трето - защото вярмаме, че може да се създаде успешен бизнес модел, тъй като промоцията на късометражното кино е ниша с огромен потенциал за развитие. Мислим, че това е добър начин да култивираме любов към киното въобще и вече доста млади хора, които традиционно не гледат българско кино заради наслоени предразсъдъци, след като са гледали и харесали някои от късометражните филми в платформата, казват, че биха гледали и пълнометражен български филм. И като цяло мисля, че киното в България би спечелило от тази инициатива. Много се радвам, че вече имаме доста партньори, които ни помагат, стремим се да си партнираме с всички организаци, които се опитват да правят и промотират късо кино. Интересът нараства, имаме редовна рубрика по една частна радиомедия, скоро ще имаме и рубрика по една телевизия. Лятното ни турне с избрани късометражни филми беше повече от успешно.

В близко бъдеще ще направим…Планираме по-голямо турне в още повече градове и с по-голям мащаб като събитие, структура, промоция и т.н. Целта ни е хората да свикнат с идеята, че има такова кино, и да го търсят сами. За съжаление, все още няма много места, където може да се гледа късо кино, но все пак имаме вече ДНК, която поддържа редовни месечни рубрики, има я Неконформистка алтернатива, която също полага големи усилия за разпространение и дори за производство на късо кино, Домът на киното също се опитва да даде своята дан в тази посока като един истински „дом на киното“. Така че като цяло ситуацията е далеч по-добре отпреди само две-три години. Ние пускаме нов филм всеки петък, филмите са разнообразни, има различни жанрове, така че всеки ще намери нещо за себе си.

Въпросите зададе ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА

Късометражното кино – малко, но с бъдеще

Михаил Мутафов във филма „Чест”