Пазителката Райли Дженсън: Опасни игри – Кери Артър...

Глава първа Превод: Freena

Редакция: Vampire Lady

Стоях в сенките и гледах мъртвия.

Нощта беше хладна и дъждовните капки падаха тежко в непрестанен поток.

Водата се стичаше лицето на вампира, стигайки до челюстта преди да се спусне към

жълтото му яке. Локвата около босите му крака вече беше дълбока до нивото на

глезените му и се увеличаваше.

Както повечето наскоро създадени, и той беше малко повече от опънато върху

костите месо. Кожата му притежаваше лека розовина, което предполагаше, че се е

нахранил добре скоро. Бледите му очи бяха хлътнали. Обитавани от дух. Което само по

себе си не беше толкова изненадващо. Благодарение на Холивудските продукции и

художествената литература, романтизираща вампирите, много хора смятаха, че

превръщайки се във вампир, ще придобият цялата сила, секс и благосъстояние, което

искат. И чак след като трансформацията приключеше, осъзнаваха, че да си не-мъртъв

не е много забавно. Благосъстоянието, сексът и популярността може и да се появяха, но

това става само ако успеят да оцелеят в първите няколко години, когато вампирите

живееха само въз основа на инстинктите си и нуждата от кръв. И разбира се, ако

успееха да оцелеят, идваше безкрайната самота, никога отново не можеха да

почувстват истински топлината на слънцето, никога нямаше да могат да се насладят на

вкуса на истинската храна, по-голямата част от обществото щеше да се страхува от тях.

Всичко това е само част от уравнението. Да, имаше вече закони за спиране на

дискриминацията срещу вампирите и останалите не-хора, но законите тепърва

навлизаха. И макар че имаше групата, фенове на вампирите, те бяха само малка част от

популацията. Омразата и страхът към вампирите присъстваше в обществото вече от

векове и щеше да отнеме още столетия докато затихне. Ако въобще някога затихнеше.

И кръвопролитните буйствания на вампирите като този тук не помагаха особено.

Общо дванадесет човека бяха изчезнали за последния месец и бяхме сигурни, че този

вампир тук е отговорен за девет от тях. Но имаше достатъчно различия в метода на

убиване на този вампир и при останалите три тела, което предполагаше, че има и втори

ненормалник на свобода. Като за начало девет човека бяха намерили смъртта си като

храна на вампир. Останалите три бяха разрязани от врата до колената с нож,

вътрешностите им внимателно бяха премахнати – все неща, които един новосъздаден

не е в състояние да извърши. Когато на новите им се отдадеше възможност да ядат, те

го правеха. Нямаше нищо прецизно и детайлно изпипано при тях.

Освен това имаше множество наскоро заздравели белези по гърбовете на тези

три жени, липсващи кутрета на левите им ръце и най-странното – доволни усмивки,

сякаш замръзнали върху мъртвешките им устни. Жените, които умираха като жертви на

вампирския глад, не го правеха с усмивка, което духовете на умрелите петима сигурно

можеха да потвърдят, ако се навъртаха наоколо. Макар че сериозно се надявах да не го

правят. Напоследък бях видяла достатъчно издигащи се души, не исках да ми става

навик.

Но издирването на двама психаря допълнително към нормалните патрули на

пазителите идваше в повече на Директората, което значи, че всички бяха принудени да

работят допълнителни смени. Което обясняваше защо Роан и аз ловяхме кръвопийци в

тази ужасна нощ след като бяхме работили цял ден, опитвайки се да намерим някакви

следи, които да ни отведат до онзи, когото Джак (нашият шеф, вампир, който

Пазителката Райли Дженсън Книга четвърта: Опасни игри

Това е Фен превод и принадлежи на преводаческият екип във форума http://vampire-ladies.forumotion.com

ръководеше цялата дивизия на пазителите в Директората на Другите раси) наричаше

Касапина.

Прозях се и подпрях рамо на стената, която минаваше от едната страна на

малката алея, където се криех. Стената беше част от комплекса от фабрики,

доминиращи Уест Фуутскери, и сега ми пазеше завет от вятъра, но за съжаление не

можеше да ми помогне срещу проклетия дъжд. Ако вампирът, когото наблюдавах,

чувстваше някакъв дискомфорт от стоенето в локвата по средата на бурята, определено

не го показваше. Но мъртвите не им пукаше от подобни неща така или иначе. Аз може

и да имах вампирска кръв във вените си, но не бях мъртва и мразех дъжда.

Зимата в Мелбърн не е приятно изживяване, но тази година имахме толкова

много дъжд, че вече забравях как изглежда слънцето. Повечето вълци бяха

имунизирани срещу студа, но аз бях полу-вълк и явно точно този ген ми липсваше.

Краката ми бяха леденостудени и вече губех чувствителност в някои от пръстите си. И

всичко това въпреки факта, че носех два чифта вълнени чорапи в ботушите с нисък ток,

които пропускаха вода, независимо какво се твърдеше в рекламата им.

Трябваше да нося модни ботушки. Краката ми нямаше да се чувстват толкова

зле и щях да се чувствам по-удобно. И ако някой ме забележеше, можех да се престоря

на обикновена отчаяна проститутка. Но Джак настояваше, че високите токове не

подхождат на работата ми. Аз лично смятах, че той е малко уплашен от обувките ми.

Не толкова много заради цветовете, които, признавам, обикновено бяха ярки, но заради

дългите токове от дърво. Дърво и вампири не бяха лесна комбинация.

Вдигнах яката на коженото си яке и се опитах да не обръщам внимание на

големите капки вода, които се стичаха по гръбначния ми стълб на гърба. Това от което

най-много се нуждаех, освен прилично изглеждащи ботуши, беше гореща вана и

голяма чаша с кафе и голям сандвич с месо. Най-добре с кетчуп и лук. Устата ми се

наливаше със слюнка само като си помисля за това. Но понеже се намирахме в средата

на призрачния град от фабрики наоколо, нито едно от гореизброените неща нямаше да

се появи в близкото ми бъдеще. Махнах мократа коса от очите си и си пожелах за

хиляден път, вампирът пред мен просто да действа, да направи каквото и да е.

Да го следвам може и да беше част от работата ми като пазителка, но не

означаваше, че не мога да се оплаквам. Не бях имала особен избор в присъединяването

си към пазителите благодарение на експерименталната дрога, с която няколко лунатика

ме бяха наблъскали и в следствие на което развих няколко психични таланта. Изборът

ми беше или да остана с Директората като пазителка, така че нарастващите ми

способности да бъдат следени, или на ме приберат, където и останалите некъсметлии,

които бяха получили сходни дози от ARCI-23 бяха държани. Може и да не исках да

бъда пазителка, но със сигурност не исках да бъда пратена при военните.

Прехвърлих тежестта на тялото си от един крак на друг. Какво чакаше това

парче умряло месо? Не беше възможно да ме е усетил, бях достатъчно далеч, така че

нямаше как да чуе нито ударите на сърцето ми, нито кръвта във вените ми. Не беше

поглеждал през рамо, така че нямаше как да ме е забелязал с вампирското си зрение.

Освен това вампирите не се славеха като цяло с добро обоняние. Тогава защо седеше в

локвата по средата на изоставения коплекс с фабрики като една малка изгубена

душица?

Част от мен искаше да застреля копелето и да приключи. Но трябваше да

проследим новородения вампир до дома му и да разберем дали има някакви неприятни

изненади в гнездото му. Като например други жертви или евентуално създателя му,



защото беше необичайно някой да оцелее след девет поредни убийства без да е заловен

или убит. Не и без външна помощ.

Вампирът внезапно излезе от локвата и започна да върви като босите му крака

шумно стъпваха по разбития път. Сенките и нощта го обгръщаха, но той не понечи да

се завие с тях. Предвид белотата на косматите му крака и яркостта на жълтото яке това

беше странно без значение, че бяхме по средата на нищото. Може би си мислеше, че е в

безопасност.

Пристъпих от алеята. Вятърът се блъсна в лицето ми, бутайки ме назад преди да

успея да си възвърна баланса. Притичах през пътя и спрях отново в сенките. Водата се

спускаше по гърби ми и по якето, образувайки направо река надолу, което ме караше да

се чувствам по-замръзнала откогато и да било. Забрави за сандвича и за кафето,

единственото, което исках в момента беше да се стопля.

Натиснах малкия бутон, който беше закрепен зад ухото ми преди малко повече

от четири месеца. Служеше за комуникация и за проследяване и Джак беше настоял не

само да го задържа, но и всички пазители бяха задължени да имат такива отсега

нататък. Джак искаше да е в състояние да намира хората си по всяко време, дори когато

не бяха на служба. Което ми приличаше на синдрома на Биг Брадър, макар че разбирах

причините му. Пазителите не растяхме по дърветата. Да намериш вампири с

правилната комбинация от инстинкт за убиване и морал беше доста трудно. Ето защо и

броят на пазителите в Директората не се беше възстановил напълно след загубата на

единадесет колеги преди десет месеца.

Един от тези единадесет беше моя добра приятелка и в кошмарите си все още

сънувах смъртта й, макар че единственото, на което бях станала свидетел беше

кървавият път в пясъка, което съдържаше нейната ДНК. Както и повечето от

останалите изчезнали пазителите, останките й така и не бяха открити.

Естествено проследителното устройство не само беше въведено прекалено късно

предвид тези единадесет, но имаше и друга причина – Готие. Не че той беше мъртъв,

колкото и да ми се искаше на мен. Преди четири месеца той беше най-добрият пазител

в Директората. Сега беше в топ-листата на издирваните от Директората. Досега

успяваше да избегне всеки капан, всяко търсене. Което означаваше, че беше някъде

навън, чакайки и гледайки и съставяйки план за реванш. Срещу мен.

Кожата на гърба ми настръхна и само за секунда, заклевам се, усетих зловонния

му аромат в ноздрите си. Дали беше истинско или плод на въображението ми, не мога

да кажа, защото вятърът го отнесе.

Дори да не беше истински, ми напомни, че трябва да съм внимателна. Готие

никога не се намираше в полето на здравомислието като повечето от нас. Дори по-

лошо, на него му харесваше да си играе с жертвите си. Наслаждаваше се на болката и

страха преди да убие. Може би сега ме смяташе за опитно мишле, но все още не беше

опитал да си играе с мен. Нещо обаче ми подсказваше, че тази вечер нещата щяха да се

променят.

Направих гримаса и положих усилие да игнорирам тази си мисъл.

Проницателността ми може и да беше окей, ако се появяваше в подходяща за

използване форма – например като ясни проблясъци от бъдещето, но очевидно исках

прекалено много от съдбата. Вместо това, получавах тези странни усещания,

предвещаващи проблеми без да има каквито и да е специфични детайли. А тренирането

на подобна способност беше близко до невъзможното, което разбира се не спираше

Джак и хората му да продължават с опитите. Някой предполагаха, че този талантът ще

се развие, но аз лично предпочитах да си остане латентен. Знаех, че Готие е някъде там.



Знаех, че идва за мен. Не ми трябваше някакъв полуталант, който да ми изпраща

плашещи предупреждения отвреме-навреме.

Въпреки това, макар да знаех, че Готие вероятно не е навън днес, не можех да

спра да се оглеждам и да проверявам сенките наоколо, мърморейки си: ‘Братче, мразя

я тази работа.’.

Мекият глас на Роан се разнесе в ухото ми. Само това ме накара да се

почувствам по-добре. В безопасност.

– Нощи като тази са цяло проклятие.

– Твърдението на годината – бързо притичах зад ъгъла и видях вампира да завива на

ляво. Тръгнах след него, придържайки се близо до стената и далеч от локвите, макар че

предвид състоянието на краката ми, едва ли имаше значение. - Чувствам, че трябва за

пореден път да кажа, че не се записах за тази работа.

– И аз чувствам нуждата да кажа за пореден път, че ти не си записана, насила

въвлечена в тази работа. Точно затова имаш право да недоволстваш колкото искаш,

макар че това няма да доведе до нищо. – каза Роан меко.

Беше си самата истина.

– Къде си?

– Западната страна, близо до старата фабрика за бисквити.

Което на практика беше противоположно на моята позиция. Между двама ни,

нямаше да успее да се измъкне. Надявах се това наистина да значи, че няма да го

изгубим. Спрях, когато наближих ъгъла и внимателно надникнах. Вятърът отново

удари лицето ми и дъждовната вода по кожата ми сякаш се превърна в лед. Вампирът

беше спрял близо до далечния край на сградата и се оглеждаше. Аз се прибрах зад

ъгъла, когато той погледна в моята посока, почти не дишах, макар че логиката ми

казваше, че няма как да ме е видял. Не само че и аз имах вампирски гени, но имах и

много други от способностите им – например способността да се обгръщам в сенките

на нощта, инфрачервеното виждане, свръх бързината им.

Чу се отваряне на врата. Рискувах да погледна отново. Метална врата стоеше

отворена, а вампирът не се виждаше наоколо. Покана или капан? Не знаех, но със

сигурност нямаше да поема риска. Поне не сама.

– Роан, той влезе в сграда номер четири. Задната врата.

– Чакай ме преди да влезеш.

– Лековерна съм, но не съм глупава.

Той се засмя. Аз се плъзнах покрай ъгъла и наближих бавно към вратата.

Вятърът се засили и я тласна към тухлената стена назад, шумът отекна в нощта. Беше

странен самотен шум.

Замръзнах на място и се концентрирах, използвайки предимството на вълчото

ми чуване, което улавяше звуците, носени от вятъра. Но воят на вятъра беше прекалено

силен и приглушаваше всичко останало. Не можех и да помириша нищо освен леда и

старостта на това място, ако въобще имаше миризма на старост и не беше отново

преиграващото ми въображение.

Все пак чувството, че нещо не е както трябва, се засилваше. Потрих ръцете си и

се надявах брат ми да се появи бързо.



– Окей – каза Роан най-сетне, ненадейната поява на мекият му глас в ухото ми ме

накара да подскоча – Аз съм отпред. Предната врата е заключена, но има няколко

счупени прозореца. Влизам вътре.

– Можеш ли да помиришеш някой друг освен нашия вампир?

– Не – каза той – а ти?

– Не, но тук има нещо или някой, което е зло.

Той не постави под въпрос доколко съм сигурна в твърдението си. През

годините инстинкта ми за неприятности ме беше спасил от толкова голям брой

ситуации, в колкото ме беше и поставил. Единствената разлика беше, че сега моите

развиващи се ясновидски способности ни даваха предупреждения с какъв тип

неприятности ще си имаме работа. Което все пак беше от някаква полза, признавам,

независимо колко беше фрустриращо понякога.

– Използвай лазера – каза той – По-добре в безопасност, отколкото да съжаляваме

после.

Бръкнах под палтото си и извадих оръжието. Беше последна мода в лазерната

технология – оръжие с големината на дланта ми, което обаче съдържаше достатъчно

сила, че да пробие и най-дебелата стена. Не е нужно да казвам, че имаше доста гадни

последствия за хора или нехора.

– Джак ще ни одере живи ако убием вампира преди да го разпитаме за неговия

създател.

Защото създателят носеше отговорност и оставяйки бебето си да се развихри

означаваше в общи линии, че сам си е подписал смъртната присъда.

– Предпочитам да срещна гнева му отколкото да имам умряла сестра.

Аз се захилих.

– Просто не искаш сам да пускаш пералнята.

– Мога да придумам Лиандър да ми пере. Но ще ми липсва сутрешната ти бодрост и

добро настроение.

– Знаеш, че винаги се оправя, когато ми дадеш кафе – отвърнах аз – Освен това бих

се обзаложила, че Лиандър няма да ти пере дрехите. Звучеше сякаш ти е доста ядосан

последния път когато говорих с него.

– Е, да, не трябва да се опитва да ми налага ненужни условия.

– Не водихме ли същия разговор преди четири месеца? – междувременно надникнах

зад вратата. Нищо освен тъмнина. Премигах, превключвайки на инфрачервено зрение.

Отново нищо освен боклуци наоколо – Готова съм да вляза.

– Аз също. И да, водихме същия разговор и преди.

– Е, говори ли с него, както те посъветвах?

– В общи линии.

Което означаваше, че беше игнорирал всичко освен добрия секс. Нищо чудно, че

Лиандър беше с усмивка на устните на следващата сутрин. Нищо чудно, че сега отново

беше тъжен и недоволен.

– Може ли да ти напомня, че да си намериш добър мъж е трудно?



– Може ли да ти напомня, че сме тук да ловим вампир, не да даваш лекции на по-

големия си и определено по-опитен брат?

Ухилих се отново. Беше дошъл на този свят пет минути преди мен.

– Влизам.

– И аз.

Промъкнах се отзад ъгъла, привеждайки се и стоейки близо до стената докато

оглеждах обстановката. Помещението беше голямо с платформа по краищата.

Изглеждаше като място, на което бяха паркирани камиони за товарене и разтоварване.

Имаше една двойна врата напред и една в ляво от мен. Тази в ляво беше открехната –

определено индикация, че някой беше минал оттам наскоро.

Тогава защо миризмата ме водеше право напред?

Не бях сигурна, но не се доверявах толкова на очите си, не и на място, което

намирисваше на капан. Тръгнах в дясно, придържайки се близо до стените, следвайки

миризмата на смърт през вратата. Зад вратите имаше дълъг коридор. Въздухът беше

застоял и миришеше на изгнило. Сякаш нещо се беше разлагало тук от много време

насам. Сбърчих нос и се надявах това да са боклуци, а не плът, макар че вълчото му

обоняние твърдеше обратното.

Очевидно имаше повече жертви, причинени от този вампир и вероятно неговия

създател, отколкото бяха докладвани.

Продължих напред, отваряйки вратите и опитвайки се да не обръщам внимание

на знаците за смърт във всяка стая, в която влизах. Новороденият вампир няма начин да

е работил сам, това беше очевидно. Имаше поне десет цели тела, а освен това цял

асортимент от различни части на тялото – глави, органи, крайници, ребра, които се

въргаляха из стаите. Дори един новороден във вихъра на ненаситния си глад не можеше

да изконсумира толкова много кръв.

Най-накрая стигнах до поредната врата. Миризмата на смърт беше по-силна,

което означаваше, че новороденият вампир е наблизо. Съвсем наблизо. Може би зад

вратата. Опитваше да направи засада? Ако беше така, трябваше да се замисли за един

душ преди това. Телесната му миризма го издаваше за всеки със съвсем малко

обоняние на носа.

Отстъпих малко назад и изритах вратата. После минах през тях, превъртайки се

и стъпвайки отново на крака, насочвайки лазера към вампира с плавно бързо движение.

Беше по-млад отколкото предполагах – тийнейджър. Отблизо се виждаха вените

му, изпъкващи изпод бялата кожа. Бяха сини като на един добре хранен вампир.

Внезапният му смях ме накара да настръхна. Не заради ниският звук, но защото

ми напомняше на нечий друг смях.

Готие.

Значеше ли това, че нашият избягал пазител е създателят на този тук?

Определено това можеше да обясни как новосъздаденият се беше измъквал за

извършените девет убийства. Мисълта едва прекоси ума ми, когато изострените ми

инстинкти накараха кожата ми да пламне. Той беше тук. Готие беше тук.

По дяволите.

Появи се чувство на паника, но се опитах да го притъпя. Да се отдам на паниката

означаваше да падна в ръцете на Готие. Той обожаваше страха. Хранеше се с него. Но



не можех да се справя с Готие и едновременно да държа под око новосъздадения. Бях

се била и побеждавала и повече от един вампир в миналото, но Готие беше най-

успешната машина за убиване, с която Директората беше разполагал някога.

Единственият път, в който се бихме, той ме беше надвил. Не бях сигурна, че заедно с

Роан като отбор бихме го победили.

– Роан, имаме проблем.

– Не ми казвай, че го изгубихме. Не искам да прекарвам още една нощ навън във

време като днешното.

– Малкият вампир е тук, но проблемът ни е доста по-голям.

По-голям и по-близко. Тръпка премина през тялото ми, но устоях на нуждата да

погледна през рамо. Сетивата ми обаче ми казваха, че тъмнината, в която се беше завил

Готие, се движеше насам.

– По-голям как?

Подадох се на изкушението и погледнах през рамо.

– Знам, че си тук, Готие.

Думите едва излязоха от устата ми, когато новороденият нападна. Беше върху

мен за секунда, опитвайки се да ме удари с крака и ръце отчаяно. Дръпнах се назад под

тежестта на атаката му и някак си успях да сложа ръцете си между нас. Зъбите му се

забиха в китката ми, а не във врата ми. Болката се разнесе мигновено по тялото ми.

Лакомото му смучене ме притесняваше повече от болката. Нямаше да бъда вечеря за

който и да било вампир. Свих юмрук и го ударих по главата с тежестта на цялото си

тяло и лазерното оръжие толкова силно, колкото можах. Това го накара да пусне

китката ми и го запрати далеч от мен. Приземи се по гръб на няколко крачки от мен

близо до завития в сенки Готие.

– Убий го – каза Роан – Готие сигурно го е създал, а ако не – ще се тревожим за това

после.

Поех си дъх и се надявах да е прав. Иначе Джак би бил ужасно ядосан. Вдигнах

лазера и стрелях, ярък лъч светлина разцепи пространството и разсече врата на вампира

отляво надясно. Плътта и костите бяха разрязани сякаш бяха хартия, а миризмата на

изгорено месо изпълни въздуха.

Стомахът ми се преобърна, но не му обърнах внимание. Трябваше да се

концентрирам върху невидимото присъствие на Готие, присъствие, което беше сякаш

по-тъмно и зло от обикновено, а това беше нещо, което смятах за невъзможно до този

момент.

– Може да спреш да се криеш, Готие. Знам, че си тук. Зловонната ти миризма винаги

те издава.

Смехът му отново се разнесе в нощта, нисък звук, който ме накара да стисна

зъби. Той махна сенките, в които се криеше и застана пред мен. Готие беше дори по-

висок и зъл от вампира, който лежеше на пода. Кожата му беше също толкова бледа и

бяла и също както при новородения, изглежда се хранеше добре. Спомних си вонята в

халето, мъртвите тела и части от тела, въргалящи се в стаите. Побиха ме тръпки.

Определено Готие беше минал всички граници, поставени от Директората.

– Идвам от твое ляво – каза Роан – ще стреляме двамата.

Звучеше като добър план. Джак може би щеше да иска да разпита копелето и да

разкрие задкулисните му игрички, които играеше откакто беше напуснал Директората,



но бих се радвала да не се подчиня на заповедите, когато ставаше дума за Готие. Макар

че много се съмнявах, че би паднал в ръцете ни толкова лесно.

За да докаже верността на тази ми мисъл, той спря близо до тялото на

новороденият, прокара пръсти по разрязаната от лазера плат и отново се разсмя. Звукът

ме накара да потреперя. Доброто настроение на Готие не предвещаваше нищо хубаво.

– Трябва да се засрамиш, че уби малкия ми приятел – каза с развеселен тон – Не

знаеш ли, че Директората обича да разпитва новородените, за да разбере кой ги е

създал?

– И двамата знаем кой е създал този, Готие. – отвърнах, насочвайки лазера, макар че

знаех, че е безполезно – Макар че не разбирам защо си си създал неудобството

създавайки го.

– Толкова трудно се намира помощ в тези дни.

Особено когато този, който я търсеше, беше психиасъл кръвопиец.

– Е, появата ти днес да не би да означава, че най-сетне ти е дошъл умът и ще се

предадеш?

Той повдигна вежда с подигравателна мимика.

– Наистина ли мислиш, че ще те улесня по такъв начин?

Не, но никога не вреди да попита човек. Някога съдбата можеше и да реши да ми

направи подарък, вместо да ми поднася само спънки.

– Тогава каква игра играеш, Готие?

– Опасна. За теб и за креативният изобретател, който измъчва останалите.

Нещо подобно на страх премина отново по кожата ми. Как знаеше Готие за

останалите убийства? Беше ли замесен? Нямаше да ме учуди – в крайна сметка тези,

които си приличат се събират заедно. Имаше логика в това Готие да се движи в среди

на зли психопати. Не беше обаче най-великият мислител на своите времена, макар че

беше наистина велик убиец.

– Значи знаеш кой седи зад другите убийства?

– Разбира се. И се възхищавам на методите му.

Обзалагам се, че се възхищаваше.

– Ще го прострелям, продължавай да говориш с него – каза Роан.

– Забрави ли, Готие, Директоратът е специализиран в хващането на престъпници-

нехора? Ние, пазителите, сме сили, жури и екзекутори? Ще намерим онзи, който седи

зад убийствата и ще се разправим с него. – дарих го с усмивка, която беше повече блъф.

Готие ме плашеше, което го признавах пред себе си, но никога нямаше да го призная

пред него. – И познай какво, смръдливец? Ти вече си осъден и намерен за виновен.

Независимо дали си замесен или не, ти си пътник.

Усмивката му помръкна малко и усещането за опасност се прокрадна покрай

мен.

– Хубаво е да зная, че скорошните събития не са те пречупили. Това е нещо, което

винаги съм желал сам да сторя.

– Да, ясно, ти си големият лош вампир и всички трябва да се страхуваме. Чувала съм

тази песен и преди. Просто кажи защо си тук.



– Нетърпелива да играе играта. Това е добре.

Той направи пауза и погледът му мина по пода. В този момент знаеш, че той е

наясно, че Роан е тук и нещо в мен се вцепени. Всичко щеше да се провали по един

ужасно неприятен начин.

– Но първо – той продължи гладко – кажи на съквартиранта си, че ако направи още

една крачка, детето ще умре.

Дете?... За какво говореше Готие? Облизах устни и се опитах да удържа

контрола върху страха. Това беше, което това извратено копеле искаше – страх и щях

да съм проклета ако му го предоставях лесно.

– Какви глупости говориш, Готие? – попита Роан с дрезгав глас, когато излезе от

сенките.

Зарадвах се, че седи близо до една от носещите греди на помещението. Това

щеше да му даде прикритие ако Готие ненадейно извади оръжие. В крайна сметка

ръцете му бяха зад гърба с причина, защото Готие не правеше нищо без да има такава.

– Говоря за детето, което виси над нас.

– Това е най-старият трик на света, Готие – беше трик, който сама бях използвала

върху брат си – Изненадвам се, че не си измислил нещо по-креативно.

Той ме удостои с още една постна усмивка.

– О, аз съм над използването на трикове. Въпреки това ми харесва да ги използвам от

нова перспектива. Например старите пари или кутията с въпроси.

Какво по дяволите?

– Укриването да не ти е убило всичките мозъчни клетки? Защото в момента говориш

безсмислици.

– Всъщност е много просто. Всичко е въпрос на опции. Какво искаш по-силно: да ме

хванеш или да спасиш живота на детето над нас?

– Какво дете? – попитах отново.

Когато една от ръцете му се подаде иззад гърба, аз се стегнах, очаквайки най-

лошото, но той се отмести и включи лампите. Светлината се разнесе и освети сенките в

стаята. Не че някой от нас се нуждаеше от светлина. Беше просто заради ефекта.

– По дяволите – изруга Роан.

Не погледнах нагоре, колкото ми се искаше. Бях по-близо до Готие. Аз бях тази,

която имаше шанс да го удари ако се раздвижеше.

– Кажи ми. – повторих.

– Над нас има малко момиченце с въже около врата си. Стои на пръсти върху тънка

греда.

– Жива или мъртва? – ако беше мъртва, щях да убия Готие независимо какво криеше

зад гърба си.

– Жива – каза Роан – тече кръв от нея и чувам сърцето й, едва едва.

Роан беше по-голяма част вампир отколкото аз. Той пиеше кръв по време на

пълнолуние и затова разпознаваше по-добре от мен признаците на живот. Новината, че

детето беше живо не ме улесни, а тъкмо напротив. Само защото беше жива в момента,

не означаваше, че Готие възнамерява да я остави жива или да ни остави да й помогнем.



– Колко дълго сърцето й ще продължи да бие зависи от вас. – Готие премести и

другата си ръка и най-сетне се разкри онова, което криеше зад гърба си. Най-голямата

лазерна пушва, която някога бях виждала. – едно движение, Райли, и съквартиранта ти

умира.

– Готие, ако имаш нещо да казваш, казвай го или действай – отряза Роан.

Усмивката на Готие беше ленива, беше планувал всичко това до най-малкия

детайл и сега нямаше за къде да бърза.

– Знаеш ли нещо за обесването?

– Не, но ако станеш доброволец, с удоволствие бих експериментирала върху теб.

Все едно нищо не бях казала. Великият Готие беше в стихията си и нямаше как

да бъде спрян. И колкото и да ми се искаше да помогна на детето, пушката беше пред

мен. За добро или зло нямаше да рискувам живота на брат си, за да спра Готие.

– Обесване постепенно с малко или дори без пускане във въздуха, какъвто е нашият

случай с дечкото горе, завършва обикновено със смърт от задушаване. Асфиксия, ако

трябва да се използва коректният термин.Съпротивлява се от една до три минути и след

това утихва в състоянието, което виждате сега. Има документирани случай на хора,

върнати успешно към живот дори след тридесет минути такова висене – той направи

пауза и погледна часовника на свободната си ръка – Което ви дава точно деветнадесет

минути.

– Ти си копеле, Готие.- казах го със зъл тон, а той се разсмя.

– Предполагам го знаеше отдавна.

– И какъв е смисълът от цялата тази постановка? – попита Роан с равен глас, което

беше сигурен белег, че е на ръба да изгуби контрол.

– Както казах, всичко е въпрос на опции – той направи отново пауза, усмихвайки се

като доволна котка, която знае, че мишката е в лапите й – Опция едно: играйте играта и

спасете детето. Опция две: тръгнете след мен и оставете детето да умре.

– Заправи опция три: убийте Готие и спасете детето.

– Няма опция три. Ако мръднеш, Роан умира. Ако Роан мръдне, Роан умира. Във

всички случай печеля аз.

Понеже знаеше, че сме от една глутница. Може би смяташе, че Роан е вълк,

който е станал вампир, но нямаше значение. Готие знаеше, че за вълците смъртта на

близък член от глутницата може да причини неспособност за седмици, дори месеци. В

частност за нас, тъй като Роан не беше само член на глутницата ми, но и мой близнак,

щеше да е по-зле. Ние сме две части на едно цяло и истината беше, че не знаех, дали

някой от нас двамата би искал да живее без другия. Бяхме прекалено близки.

Скръстих ръце. Което означаваше, че лазерът ми вече не беше насочен към

чудовището пред мен и това ме оставяше в уязвима позиция, но не се тревожех, че би

ме застрелял. Той ни беше довлякъл тук с причина и тя не беше да ни убие.

– Каква игра искаш да играем, Готие?

– Надявах се, че ще избереш играта. Колкото и да се наслаждавам да гледам как

животът напуска този свят, тази игра ще предостави и на двама ни толкова много

повече.

– Хайде, давай по същество – каза Роан.



Усмивката на Готие замръкна. Усещането за опасност, което ме обграждаше, се

засили и пот изби по кожата ми.

– Джак често коментираше в миналото колко добър е Роан в това, което прави и

колко добри резултати би очаквал от теб, Райли, когато най-сетне се съгласи и стана

пазителка. Така че мисля, че е честно ако проведем малък тест и видим кой е по-добър

пазител. И тестът е, разбира се, да спрем лудият, стоящ зад скорошните убийства.

– Чувствам необходимостта да ти напомня, че а) ти вече не си пазител и б) по-рано

вече спомена, че знаеш кой седи зад убийствата. Това ти дава предимство, не е ли така?

Той се ухили, показвайки всичките си зъби.

– Никога не съм казвал, че играта ще е лесна за теб.

Той дори имаше намерение да я направи по-трудна, ако се съдеше по блясъка в

очите му. Не че това ме изненадваше.

– Значи двамата играем тази твоя игричка и търсим Касапина. Какво получава

победителят, освен да убие убиеца?

– Е, вие двамата получавате удоволствието да знаете, че сте ме победили.

– Какви сме щастливци.

Той кимна.

– И разбира се ще напусна страната.

– А ако ти победиш?

– Тогава започваме нова игра: аз преследвам вас, а вие се опитвате да оцелеете.

Което беше точно онова, което беше обещал преди четири месеца.

– Не мога да говоря от името на Роан, но ако си тръгнеш още сега, ще приема

предизвикателството.

Струваше си дори само заради шанса да спася детето.

– Тръгни си сега и аз също се съгласявам – каза Роан през зъби.

Готие се усмихна.

– Знаех си, че ще играете с мен. Ще се видим на бойното поле.

Махна с ръка и стреля нагоре по дъската, на която детето беше стъпило на

пръсти.



Глава втора Превод: Freena


– Не! – извиках, докато се опитвах да избягна падащите части от разполовената

дъска.

Смехът на Готие отекна като ехо в сенките.

Погледнах нагоре за първи път и видях малко телце, люлеещо се точно над мен.

Мъничките й крачета бяха толкова слаби и чупливи. Не беше тийнейджър, както бях

предположила, а малко дете. Копеле. Дяволско проклето копеле...

– Роан, можеш ли да простреляш въжето?

– Да, приготви се да хващаш.

Сложих лазера в джоба си и заех позиция под момиченцето.

– Готова.

Струя светлина разцепи полумрака, срязвайки въжето и чупейки отсрещния

прозорец. Стъклото се пръсна на парчета. Успях да уловя момиченцето и залегнах над

нея, опитвайки се да я предпазя от дъжда от стъкла. Остри като бръснач стъкла се

забиха в гърба ми, но коженото яке ме предпази от по-големи поражения. Изчаках

докато и последните парчета паднаха и внимателно поставих момиченцето на земята.

Беше още жива, усещах пулса й, но беше толкова малка и крехка... и студена. Чух

стъпки зад себе си. Погледнах нагоре и едва различих фигурата на Роан през сълзите

си.

– Ще се погрижа за нея – казах аз – иди след Готие.

– Ще поддържаме връзка – в гласа на Роан кипеше същият гняв, какъвто аз се

опитвах да удържа у себе си – Бъди нащрек, може да е създал още вампири и те да са

наоколо.

Ако имаше такива, не можех да ги усетя. Но кимнах и Роан изтича напред.

Погледнах надолу към момиченцето отново и забелязах колко тъмно сини бяха устните

й. Причината може би беше асфикцията или кръвозагубата, а може би и двете като се

вземат предвид и белезите от зъби по врата й. Ако имаше някаква надежда за нейното

оцеляване, трябваше да повикам помощ бързо. Съблякох якето си и пуловера и увих

телцето и крачетата й. Не беше много, но поне бяха по-топли от тънката нощничка, в

която беше. Извадих телефона си и повиках Мика-екипът. Мика беше спешна помощ за

инциденти като този и това беше най-голямата надежда за спасяването на детето сега.

Може би единствената.

Казаха ми пет минути.

Надявах се, че малкото момиченце разполага с тези пет минути.

Нежно погалих бузките й и махнах кафявата й коса от лицето. Студът на

страните й беше толкова контрастиращ с топлината на пръстите ми. Защо Директоратът

не беше получил никакви доклади за изчезнали деца? Беше рутина за полицаите да ни

препращат докладите за отвличания и изчезвания, защото беше почерк на

новородените вампири. Голям процент от тези доклади не се отнасяха до вампири,

разбира се, но Директоратът винаги ги проверяваше заради шансът от един-два

процента.



Това отвличане може би беше съвсем скорошно. Може би горките й родители

дори не бяха наясно, че малкото им момиченце е изчезнало. Би било ужасен начин да

започнат сутринта – с униформен на вратата, който ти казва, че детето ти е било

отвлечено и убито.

Прехапах отново устни, борейки се с гнева и сълзите. И знаех, че те бяха

причинени не само от ужаса на настоящата ситуация, но и заради факта, че аз не можех

да имам деца. Никога нямаше да усетя как животът се заражда в корема ми.

Вампирските ми гени бяха повече от вълчите в тази област и ме правеха куха – жена с

утроба, която е неспособна да износи живот. Разбира се все още имаше някаква малка

надежда с модерните технологии и замразените яйцеклетки, които бяха взети от мен.

Но се опитвах да избегна този начин.

Останалата част от тялото ми все още беше бойно поле и никой не можеше да

каже дали вампирските гени ще надделеят на вълчите в бъдеще и ще стана по-голяма

част вампир като Роан. Имаше и още един неясен елемент – дрогата ARCI1-23, която

променяше клетките и беше в системата ми.

– Готие го няма – чу се гласа на Роан в тъмнината, което ме накара да подскоча. Бях

се увлякла да помогна на детето и това можеше да коства живота и на двете ни ако

Готие се върнеше по случайност. Роан застана до мен и също съблече якето си и ми го

подаде, за да завия и с него детето. Кожата й не беше по-топла въпреки двете якета и

пуловера, с които беше завита. Може би беше изгубила прекалено много кръв.

– Защо би правил това? – попита Роан – няма логика.

Избърсах още една сълза от бузата си и го погледнах.

– Готие е психо, а психарите нямат нужда от добра причина, за да правят такива

неща.

– Готие не е средностатистически психо, той не прави нищо без добра

основателна причина.

– Удоволствието да убива е единствената причина, от която би имал нужда.

– И все пак не уби това дете. Тя не беше неговият билет да се измъкне... Готие е

достатъчно самоуверен в себе си, че съм сигурен, че той вярва, че би ни се измъкнал и

на двамата без проблем. – той кимна към детето – Той ни позволи да я спасим, въпреки

че в природата му е ни го предложи и после да ни отнеме тази възможност. Нещо друго

става тук.

– В природата му е и да иска да докаже, че е по-добър от всички останали. Не

можели това да е причината? Защо трябва да има нещо повече?

– Защото Готие е убиец. Няма логика да ни води до тук, да ни предлага ‘игра’ и да

ни оставя да спасим момиченцето.

Което все още не бяхме спасили. Погледнах часовника си. Още две минути и

Мика-екипът трябваше да е тук. Трябваше да побързат. Ставаше все по-студено и

смъртта сякаш ни обграждаше от всеки ъгъл на това място. Смърт, която беше истинска

и завинаги, не която се разхождаше във вампирска форма.

– Какво мислиш, че е наумил, щом не смяташ, че играта е истинска? – попитах аз.

– О, мисля, че играта е много истинска. Но мисля, че е и за заблуда.

– Той каза, че знае кой е истинският убиец.

– Което може да е лъжа, може и да не е.



– Не ми звучеше като лъжа.

– Може би. Но можеш ли да си представиш Готие да остави някакъв друг психо да

се разхожда и да прави каквото иска на място, което Готие счита за своя територия?

– Не. Определено не е по споделянето.

– Именно. Така че какво действително е наумил?

– Докато не хванем копелето, това ще си остане въпрос без отговор.

Обезпокоителен въпрос без отговор при това.

Роан се обърна, погледът му се насочи към вратата. Без съмнението беше

надушил боклуците и вонята отвън, която тук не беше чак толкова силна, но се

усещаше.

– Джак е тук.

И не беше сам. Отстъпих на страни, когато медицинският екип дойде,

продължавайки да гледам детето още няколко секунди, за да се уверя, че все още е

жива. След това се обърнах и слязох по стълбите. Джак се беше привел над

новосъздадения вампир, който бях убила. Спрях до него, игнорирайки миризмата на

умряло. Не изпитвах угризения за убийството на новосъздаден, не и след като бях

изгубила толкова много време да го проследя, не и след като трябваше да се разправям

с него и със създателя му и тяхната жажда за кръв. Джак погледна към мен.

– Прочете ли ума му преди да го убиеш?

Поклатих глава отрицателно.

– Нямаше нужда. Готие е създателят му.

– Ако не си го прочела в ума му, как може да знаеш това?

– Защото Готие го потвърди.

– Бил е тук? И си го пуснала да избяга?

В гласа на Джак имаше нотка гняв.

– Не го ‘пуснахме’ да избяга. Имахме избор между това да отнемем живот и да спасим

живот. Избрахме второто.

– Което е било грешният избор. – погледът му се плъзна зад мен – подобно

разнежване ще те убие някой ден, Райли.

– Спасяването на дете не е грешен избор, Джак. – не бих могла да живея със себе

си ако бях избрала нещо по-различно.

– И понеже спаси дете, много други ще умрат.

Той определено се опитваше да ме накара да се почувствам виновна и в

определена степен успяваше. Истина беше, че вероятно много ще намерят смъртта си

заради моя избор тази вечер. И все пак, какво друго бих могла да избера? Нищо. Не и

ако искам да запазя цялостта на душата си. Със сигурност не е грешно да се опиташ да

спасиш такъв млад живот, независимо каква би била цената и последствията. Но нямах

съмнения, че Джак не би се съгласил с моето становище. Като изключим факта, че като

цяло беше свестен тип, беше все пак също и вампир, а те всички имаха странни

схващания относно ценността на живота.

– Имахме възможността да проведем малък разговор с ненормалник – потрих ръце

докато говорех. Ставаше все по-студено. – Той каза, че знае кой е Касапинът.



– Предложи ви информация? – Джак вдигна вежда.

– Не – каза Роан, идвайки към нас и спирайки до мен – предложи ни състезание.

– Какъв вид състезание?

– Игра – първият, който проследи и убие серийния убиец печели.

– Готие осъзнава, че вече не е пазител, нали? – Джак отново повдигна вежда.

– Определено – казах сухо – И мисля, че ако огледаш по-внимателно стаите

наоколо ще се увериш и сам.

– Тогава защо би правил сделка с вас? Особено когато облагодетелства

Директората, а не него самия.

– Може би иска да получи удовлетворение, че е по-добър от нас. Каза, че си

хвалил Роан и си казвал колко добра бих била аз в тази работа. Той иска да се докаже.

– Да бе, сигурно. Връзвате ли му се? – Джак погледна към Роан.

– Ни най-малко. Той може би наистина знае кой е убиецът, но причините му да се

състезава са далеч по-тъмни, опасявам се. Готие е убиец и отдавна се е уверил в

собственото си превъзходство в това, което прави. Няма нужда да се доказва в някакво

състезание.

– Именно. Което означава, че трябва да го убием преди да осъществи плановете,

които явно е наумил.

Сякаш не се бяхме опитвали да направим това в предните няколко месеца?

Гаутер беше най-добрият пазител, който Директоратът някога бе имал. Да очакваш, че

всички останали, които се класираха на второ място зад него или дори по-назад, ще го

открият и елиминират, беше малко ирационално.

– Готие не е глупак – казах аз. – Знае, че екзекуцията му вече е наредена и

одобрена. Няма да ни се даде като лесна мишена.

– Не, но ако на някой от вас двамата ви се отдаде възможност, не искам да се

колебаете – Джак ни погледна и двамата с брат ми – независимо кой и какво стои на

пътя ви.

Роан кимна. Аз не реагирах. На една скала на нещата, които можех да правя като

пазител, убиването на новосъздаден беше степента, в която ми се преобръщаше корема.

Да отнема живота на някой, който стои между мен и Готие, обаче беше съвсем друга

история. Бях убивала, нямаше спор, но винаги като самозащита или в защита на

глутницата ми, която в случая се състоеше от Роан.

Предполагам че някои биха поспорили, че убийството на Девърн беше

студенокръвен акт, но той беше измъчвал брат ми и той беше мозъкът зад цялата

история с кръстосването на раси и клонинги и беше отговорен за много смъртни

случай. Да не споменавам и дрогата AC1-23, която циркулираше в кръвта ми. Играй си

с огъня и ще се опариш накрая – казваше майка ми. Е, Девърн си беше играл с мен и

Роан малко прекалено често и получи заслуженото си.

– Райли? Чу ли ме?

– Чух. – отвърнах аз.

– И?

– Няма да убия хладнокръвно само защото ти ми нареждаш, Джак.

– Дори Готие?



– Готие бих убила при първа възможност. Но не бих застрашила чужд живот

заради това.

– Бориш се с неизбежното.

– Радвам се, че това те забавлява.

– Защо двамата не се приберете да се стоплите. Докладвайте ми в девет и след

това ще продължим.

Роан се обърна и тръгна към вратата, но аз минах, за да проверя момиченцето.

Все още имаше съвсем блед цвят на бузките въпреки усърдната работа на

парамедиците. Студени тръпки преминаха по гърба ми. Можех да усетя смъртта,

чакаща някъде навън в сенките. Потреперих и се обърнах. Все още имаше надежда.

Трябваше да вярвам в това, дори когато никой друг не вярваше. Един от медиците

погледна нагоре и ми подаде якето и пуловера.

– Хвани копелето, причинило това.

– Дадено.

Тръгнах си. Нямаше нищо друго, което бих могла да направя или кажа. Освен да

преследвам Готие и да му пръсна мозъка.

Настигнах Роан, замятайки го с якето му и обличайки моето. Когато излязохме

от склада, студеният вятър ни удари. Роан ме прегърна през рамо, придържайки ме

близо до себе си, за да ме топли. За съжаление никой от нас нямаше кола, защото

новосъздаденият не се беше придвижвал по този начин. Нямам идея защо, но

подозирах, че има нещо общо с новите усещания, които се придобиваха след

трансформацията. Сигурно е трудно да се концентрираш върху неща като шофиране,

когато целият свят се е превърнал в сцена, където гладът, жертвите, кръвта бяха

главните действащи лица. Което означаваше, че щом новосъздаденият вървеше пеша,

ние също го следвахме. Не че аз имах кола, все още не бях заменила онази, която карах

преди три-четири месеца, но Роан имаше и щеше да е прекрасно ако можехме да се

качим в стария Форд и да караме до вкъщи на топло. Но в крайна сметка успяхме да си

хванем такси.

– Прибирай се – каза Роан, когато таксито спря пред нас – аз мисля да отскоча до

Синята Луна за няколко часа.

Синята Луна беше един от петте нощни клуба за върколаци в Мелбърн,

всъщност беше нашият любим клуб.

Изгледах брат си за момент и каза:

– Трябва да звъннеш на Лиандър.

– По дяволите, Райли, не ме учи. Не сега. Имам нужда да изпусна парата и точно

това имам намерение да направя.

Лиандър би бил повече от щастлив да помогне на брат ми да изпусне парата и и

двамата го знаехме. Чудех се защо брат ми толкова се съпротивляваше да се отдаде на

сериозна връзка с Лиандър, но гневът в очите му беше предупреждение, че не беше сега

време да повдигам този въпрос. Но той трябваше да е наясно, че поема риск да загуби

мъжа, който вероятно беше неговата духовна половинка. Лиандър беше точно това,

никой друг освен духовната ти половинка не би се примирявал с нещата, които Роан му

причиняваше напоследък.

– Бъди внимателен – беше единственото, което казах, дадох му целувка и слязох

от таксито.



Джак не беше особено доволен, че все още живеем на този адрес след

първоначалната заплаха на Готие. Беше настоял да се преместим в по-защитена сграда.

Само дето това не би спряло Готие. Не знам как беше успял да проникне в апартамента

ни, предвид факта, че вампирите не можеха да преминават през прага ако не са

поканени, но ни беше оставил кървава роза и съобщение:

‘Най-доброто убийство е онова, което е напълно оценено предварително.

Ловът все още не е започнал.’

След това не оставахме спокойни, но Готие беше доказал идеята си: можеше да

се добере до нас по всяко време и нямаше причина да се крием.

Отворих входната врата на кооперацията и се закатерих по стълбите. Старата

тухлена сграда всъщност първоначално е била склад, но в последните петдесет години

функционираше като живуща кооперация. Беше близко до града и имаше добър

транспорт, което беше важно в днешни дни. Да не споменавам и факта, че беше евтино.

Разбира се старата лелка, която притежаваше сградата, мразеше всякакви не-чоеци, но

беше противозаконно да се дискриминира. Което не означаваше, че ни беше приела

сърдечно, но да имаш върколаци в сградата означаваше да нямаш проблеми с

плъховете. А в околността имаше много. Не знам защо тези малки сиви мустакати

копеленца ни мразеха и ни отбягваха. Със сигурност не беше, защото ги ядяхме. Имаха

също толкова ужасен вкус, колкото и визия.

Роан и аз живеехме на шестия последен етаж и нямаше асансьор, а само стълби.

Едно ежедневно упражнение освен задължителните тренировки в Директората.

Изкачих стълбите и отворих междинната врата към коридора до апартамента ни.

Трябваше да призная, че мислите ми не бяха съсредоточени върху безопасността в

момента. Просто исках да се прибера, да взема душ и да пия кафе. Едно от много

преимущества на това да си върколак беше силният метаболизъм. Можехме да си ядем

каквото пожелаем без да трупаме излишно тегло.

Отворих вратата, хвърлих палтото си и ключовете на масичката и почнах да се

събличам, за да вляза в банята. Тих звук се разнесе в тишината.

Сърцето ми спря да тупти за една ужасно дълга секунда, тъй като си мислех, че

бях направила грешка, която щеше да коства живота ми. Тогава разпознах гласа и

сърцето ми подскочи. Не можех да се сдържа да не се усмихна, когато се обърнах към

неочаквания посетител.

Куин О’Конър, древен вампир, билионер, бизнесмен и един от двамата ми

перманентни любовници стоеше близо до прозореца. Ръцете му бяха скръстени и той се

беше облегнал леко настрани на стената.

Днес беше облечен с моряшка риза, която подчертаваше раменете му, черни

дънки, спортна лента за глава. Косата му, която преди беше дълга до раменете, но сега

подстригана късо, беше тъмна като нощта, гъста и толкова здрава, че почти ме бодеше

по пръстите, когато прекарах ръка през нея. За разлика от мнозинството вампири, той

можеше да издържа на слънце, така че беше толкова далеч от белотата на вампирите,

колкото беше възможно за вампир. Кожата му имаше топъл почти златист блясък, а да

се каже, че е страхотен, би било голямо подценяване. Заклевам се, дори ангелите биха

завидели на визията му.

Но очите му бяха тези, които винаги ме запленяваха и точно момента бяха

изпълнени с горещина, която накара кожата ми да потръпне. И, както винаги, когато

погледите ни се срещнеха, нещо премина между нас, нещо, което накара сърцето ми да

подскочи, а кожата ми да настръхне. Беше едно чувство на изостреност на сетивата,



която се беше появило още от първия път, в който се бяхме срещнали, и което се

засилваше с всеки изминал месец.

Последно го бях видяла преди две седмици след вечерна среща. Защо отказваше

на всичките ми усилия да го вкарам в леглото си, или където и да е другаде, нямах идея.

Но подозирах, че всичко беше част от дългосрочен план, който той имаше. Засега това,

което трябваше да направя, е да разкрия плана му. Което не беше лесна работа,

предвид, че си беше поживял над хиляда и двеста години и имаше опит в пазенето на

тайни.

– Е, това е приятна изненада – казах, продължавайки да се събличам мокрите си

дрехи и да ги пускам на пода, вървейки към него.

Очите му бяха изпълнени с разгорещеност и ме обзе познатото желание – аромат

на прелъстяване, който караше кръвта ми да бушува във вените. Е, явно днес нямаше да

се прави на недостъпен.

– Чух, че обичаш изненади – каза той с провокираща ме усмивка, докато се наведе

да целуне рамото ми, а след това и челото ми.

Не точно целувките, на които се надявах. Дръпнах се от докосването му,

разкопчах сутиена си и го хвърлих на пода при останалите дрехи.

– Е, появата ти неканен в апартамента ми ли е изненадата или си наумил нещо по-

интересно?

Той се усмихна, пръстите му бяха топли, когато докосна с тях бузата ми и

прокара пръст по устните ми. Отворих леко уста, засмуквайки леко върха на пръста му.

В очите му имаше блясък на желание и сладкият аромат се засили, сякаш бях

притисната под непосилния му натиск. Но беше страхотен начин да си отидеш.

– Помислих, че може би ти се излиза на вечеря – каза той с подчертан ирландски

акцент в гласа.

– Аз ще ям храна, а ти мен? – повдигнах вежда с игрива усмивка – Може да

правим това и тук сега, ако искаш.

И докато казвах това прокарах ръце надолу по раменете му, мускулите на

гърдите и корема, искайки да почувствам всъщност кожата му. Когато започнах да

откопчавам копчето на дънките му, се заиграх с него, но преди да успея да успея да се

впусна в действие, той хвана ръцете ми и ги придърпа към устните си. Целувките му

бяха леки и нежни, почти несексуални и все пак погледът му беше пълен със

сексуалност. Този вампир ме искаше също толкова силно, колкото и аз него и да вървя

по дяволите ако знаех защо устоява и се бори с това. Не беше като и двамата да сме

нови в любовната игра. И определено не бяхме нови един на друг. Месеци бяхме

правили секс като зайците. Е, поне допреди последните няколко седмици, когато

започна цялата операция по ‘хайде да ядосаме Райли’.

– Ти си мокра и студена – каза той.

– Кожата ми може и да е студена и мокра, но повярвай ми, там където е важно съм

топла. – аз се прилепих до него. Материята на ризата му беше приятна и се потрих в

тялото му, наслаждавайки се на усещането – Искаш ли да усетиш колко топла и

влажна?

– Това, което искам е да си вземеш душ, а след това да се облечеш, за да отидем на

ресторант.

– Което значи никакво забавление преди това?



– Не.

– Проклятие.

Той се усмихна и сърцето ми отново подскочи.

– Тогава предполагам не искаш да дойдеш под душа с мен?

– Много би ми харесало, но подозирам, че ще бъде един доста дълъг душ.

– И какъв е проблема?

– Абсолютно никакъв, отивай да се оправяш – каза той, дарявайки ме с още една

убийствена усмивка.

И аз отидох. И въпреки че нормално се киснех под душа, наслаждавайки се на

водата върху кожата ми, сега бях под душа за рекордно кратко време. Излязох гола от

банята и отидох до спалнята. Куин беше с гръб, гледайки към светлините на града,

които се виждаха добре от прозореца. Но погледите ни се срещната в отражението на

стъклото. Спрях и за няколко секунди не правех нищо освен да се взирам в него. Това

беше рядкост за мен. Върколаците много рядко застиваха на място. Според теорията на

Роан, това се дължеше на животинската енергия, която едва удържахме в себе си. Но в

този случай необходимостта от движение се беше изпарила за момент благодарение на

силата, която вампирът срещу мен притежаваше. В него имаше нещо чувствено, силно,

могъщо, имаше непреодолимо силно желание, но също и решителност.

След това погледът му се плъзна по тялото ми бавно и чувствено, можех да

усетя очите му върху кожата ми. И изведнъж ме обзе непреодолимото желание да

прекося стаята и да скоча в ръцете му. Той се усмихна и знаех, че е прочел точно това в

изражението ми или пък в мислите ми. Куин беше едновременно силен емпат и телепат

и макар че имаш достатъчно силна защита да държа повечето вампири настрана, имаше

нещо в този вампир, което караше защитите ми да паднат. И не беше само заради

психичната връзка, която ни позволяваше да комуникираме помежду си. Беше повече

от това, винаги е било повече от това, дори преди да споделим кръв.

Но той беше вампир, а не вълк и без значение колко силно тялото ми го

желаеше, колко предавах собствения си вид, колко дълбока беше връзката помежду ни,

нямаше кака да бъде оспорен фактът, че принадлежахме на различни светове. Никога

нямаше да бъда единствено с него, както той искаше и той никога нямаше да може да

ми осигури онова, което исках. Нямаше да мога да износя дете, но все пак яйцеклетките

ми все още бяха живи. Куин никога не ще можеше да ме дари с дете. Той беше вампир.

Нито пък щеше да понесе някой друг да ми даде това, което той не може. Абсолютно

мразеше факта, че имах други любовници, че ходех по клубове и танцувах с когото ми

се искаше, макар че знаеше, че всичко това е част от вълчата му природа. Това беше

нещо, от което вълците не се отказваха освен в името на духовната си половинка.

И въпреки, че чувствах дълбока връзка към Куин, той не беше вълк и никога

нямаше да бъде моята половинка. Независимо колко силно вярваше в противното.

Погледът му отново се зарея из светлините на града, освобождавайки ме от

вцепенението ми, но оставяйки ме разгорещена до степен на болка, което беше

фрустриращо. Може и да си нямах понятие каква игра играе, но нямаше да издържа

така още дълго. Зад гърба му може и да бяха векове в тайни и мистерии, но аз бях

върколак и сексуалността беше основна част на това, което съм. Сексът беше толкова

важен за нас, колкото кръвта за вампирите и ако Куин очакваше да играя по плана му,

беше много заблуден.



Отидох към спалнята и отворих вратите на гардероба си, който не беше толкова

празен, колкото допреди няколко месеца. Роан беше похарчил доста пари по едно време

и естествено беше купил и за мен дрехи. Трябваше да призная, че вкусът му беше по-

добър от моя, макар че и неговата любов към ярките цветове ме втрещяваше понякога.

– Да се облека обикновено, елегантно или разголено? – провикнах се.

– Удобно – отговори той.

По дяволите. Беше трудно да изглеждаш прелъстително в удобни дрехи. След

няколко минути на нерешителност, просто взех едни дънки и дебел вълнен пуловер.

Ако не можех да съм секси, по-добре да заложа да ми е топло. Обух чорапи и бельо, но

не сложих сутиен. Луната скоро щеше да се запълни и лунната жега (периода седем дни

преди пълнолуние) щеше да настъпи след няколко дни. Това беше времето, когато

силата на луната повлияваше на телата и като ни даваше сила и желание за секс, което

скоро нарастваше и беше невъзможно да се игнорира. Луната обикновено не ми

действаше толкова силно колкото на чистокръвните вълци, но на всеки няколко месеца

и това се случваше.

Облякох се, измъкнах чифт обувки изпод леглото ми и отидох в хола. Куин ме

огледа от глава до пети и каза:

– Перфектно.

– Зная – едва се удържах да не направя някоя секси поза, взех ключовете и

портмонето си, пъхайки ги в джоба – Е, готова съм. Къде отиваме?

– Изненада.

Той отвори вратата и след това ме последва надолу по стълбите. Навън вятърът

беше все още силен. Нощта беше мразовита, но поне дъждът беше спрял. Бяла

лимузина ни чакаше отпред. Шофьорът стоеше навън и ни отвори вратите, когато

наближихме, после се качи отпред и потеглихме. Явно знаеше какъв е планът и не му

трябваха нареждания. Не си сложих колан, а се облегнах до Куин и почти бях седнала в

скута му.

– Никога не съм правила любов в лимузина – казах тихо, плъзвайки ръка по крака

му.

– Тогава може би това ще го заплануваме за друг път. – каза той, спирайки ръката

ми преди да е стигнала до интересните места.

– Ако планираш да ме ядосваш, да знаеш, че успяваш.

– Това е добре – очите му проблеснаха радостно.

– Не е добре. Аз съм вълк, скоро е пълнолуние.

– Не съм забравил.

– Но въпросът е какво смяташ да правиш по този повод?

За момент топлината и нуждата му изпълниха дълбините на очите му.

Хормоните ми се разбушуваха, макар единственото, което той каза да бе:

– Имай търпение.

– Търпението никога не е било от силните ми черти.

Той се усмихна нежно и ме прегърна през рамо, придърпвайки ме към себе си.

Подобна близост без секс не беше нещо, което ме радваше, почувствах се

едновременно странно и хубаво. Облегнах се на него, главата ми се опря в рамото му,



наслаждавайки се на близостта, но копнеейки за повече. Карахме така десетина минути,

когато осъзнах, ще сме се отправили към летището Ъшъндън. Развълнувах се. Не

напусках Мелбърн често и макар че облеклото ни не предполагаше някакво екзотично

място, все пак беше вълнуващо. След още няколко минути шофьорът смъкна стъклото,

което ни делеше от него и каза:

– Сър, мисля, че ни следят.

– Същата кола като по-рано?

– Да, бял Сааб с двама пасажери.

– Отбий от летището и виж дали ще успееш да им се изплъзнеш из улиците

наоколо.

Пуснах ръката му и седнах изправено.

– Откога те следят?

– Когато пристигнах на летището по-рано днес. Смятах, че ще успеем да ги

заблудим.

– Може би следят колата с проследяващо устройство.

Още щом го казах, усетих страх. Готие може да седи зад всичко това. Нямах

съмнение, че част от плана му е да убие всички, за които ме беше грижа преди да

стигне до мен. Готие знаеше за Куин и може би сега бе зад нас и ни следеше. Роан беше

прав – Готие играеше играта по-надълбоко, отколкото смятах.

– По тъмно ли пристигна? – попитах.

– По здрач. Защо?

Разказах му за събитията и предложението на Готие.

– И ти му вярваш? – попита с нотка на недоверие в гласа.

– Не знам какво да мисля.

– Защо ме попита за времето на пристигането ми?

Куин хвана ръката ми и ме задържа да не падна настрани, когато шофьорът

направи рязък завой на ляво и ускори.

– Ако си кацнал по здрач, това означава, че не може да е Готие.

Готие може и да беше най-добрият пазач на Директората, но все пак бе вампир и

не можеше да избегне ограниченията на своята раса. И понеже беше клонинг, беше

прекалено млад, за да може да се изправи пред каквато и да е слънчева светлина.

– Може да не е способен да търпи светлина, но е способен да наеме хора.

– Готие не работи с други.

– Всички вампири работим с други, щом се опре до необходимост. Дори

Самотният Рейнджър имаше помощ.

Стана ми смешно.

– Самотният Рейнджър? Това е герой от стар сериал, не истински персонаж.

– Предпочитам сериалите – каза Куин тихо, също усмихвайки се.

– Знам.

В крайна сметка бяхме прекарали дълги скучни нощи в гледане на тези серии.



– Ти, младо вълче, ще получиш обеца на ухото, ако не уважаваш старата класика.

– Обещаваш?

– Може би. Но първо трябва да разберем кой ни следва и кой ги е наел.

– Когато ми обеща вълнуваща вечер, не си представях да е чак толкова

вълнуваща.

Гласът ми беше сух и кисел, но той се наведе с усмивка и ме целуна. Сигурна

бях, че искаше да бъде кратка и сладка целувка като всички останали тази вечер, но

хормоните ми не издържаха. Когато устните ни се докоснаха, прокарах ръка през

косата му и я спрях на врата му, пречейки му да се отдръпне от мен. Удължих

целувката ни, направих я страстна и докато го пусна и двамата вече дишахме тежко.

– Вълкът си получава реванша.

– Само частично. Останалото ще си го взема, когато разберем кой ни следва.

– Мисля, че плановете за вечерта ни съвсем ще се объркат.

– Абсолютно – наведох се и го целунах.

– Хари, в следващата пряка спри, за да слезем. После продължи до края на

улицата и я блокирай.

Шофьорът кимна.

Тялото ми се изпълни с напрежение, когато колата ускори. Тези, които ни

следваха трябваше да знаят, че ще бъдат спрени. Най-малкото фактът, че бяхме в

индустриалната зона вече и че колата ускори скоростта, предполагаше точно това.

Шофьорът зави и спря за секунди да слезем. Едва бяхме затворили вратите и тръгна

отново, осветявайки пътя пред себе си. Обгърнах се в сенки и изтичах до близкия

склад. Куин ме последва, покрит с моята сянка, беше толкова близо до мен, че сърцето

ми затуптя силно. Опасността беше силен афродизиак за вълците и ме обхвана желание

да му се отдам. Затворих очи, опитвайки се да игнорирам нуждите на тялото си и да се

концентрирам върху приближаващата кола. Шумът от двигателя приближаваше. Но

Куин беше по-близо.

Повдигнах поглед и устните му срещнаха моите, целувката беше силна и

страстна.

Изсвистяха гуми и колата се подаде с остър завой от ъгъла и ускори.

– Да тръгваме – каза Куин.

Гласът му беше настървен и не знаех дали е заради предстоящия лов и

преследване или се ядосваше, че не успява да устои на близостта с мен. Не беше от

хората, които обичат да губят контрол. В нито една ситуация.

Той затича със скоростта на вятъра след колата. Последвах го, оставяйки отляво

на пътя, едва успявайки да се придържам към скоростта му, макар че и моята беше

вампирска. Лимузината беше спряла напряко в края на улицата, както Куин беше

инструктирал шофьора. Саабът намали и спря. Направих същото, както и Куин. Вътре

нямаше движение, не можех дори да видя очертанията на шофьора и пасажера през

затъмнените стъкла. Колата просто стоеше там.

Погледнах към Куин, усещайки натиск върху щитовете си. Отворих вратичката,

която свързваше умовете ни и казах:

Сетивата ми не засичат нищо.



Нито пък аз с инфрачервеното зрение.

И аз превключих на инфрачервено. Беше прав. Нямаше дори малка следа от

топлина в колата.

Възможно ли е да имат щитове против това?

Може би, макар че никога не съм чувал за подобно нещо. Нека се приближим

бавно.

Издишах и му кимнах. Колкото повече се доближавах до колата, толкова повече

нарастваше напрежението ми. Все още нямаше движение вътре и нито следа или мирис

на живот.

Трябваше да са вътре. Може би се криеха. Не беше възможно двама човека да

изчезнат без следа и без дори да отворят вратите. Приближих от едната страна на

колата и си мислех, колко би било хубаво ако си носех лазера. Цялата ситуация щеше

да се улесни, ако имах оръжие. Тази мисъл само показваше колко съм напреднала в

мисленето си като пазач. Преди време, не чак толкова отдавна, бих изпсувала и никога

не бих взела оръжие от Директората. Колко ли още щеше да отнеме да се превърна в

убиеца не само при самозащита или в защита на глутницата?

По тялото ми премина електричество. Игнорирах го и се протегнах към предната

врата. Прозорецът бе леко отворен, позволявайки да видя какво има в колата. Изглежда,

нямаше никой. След кратък поглед към Куин, отворих рязко вратата и отстъпих от

директния път на евентуален куршум.

Нямаше нужда. Колата беше празна, каквато и изглеждаше.



Глава трета Превод: Freena


– Това е невъзможно – казах, пристъпвайки напред и махайки с ръка през

празното пространство. Нямаше нищо там, никой невидим.

– Очевидно не, защото колата е празна – Куин отвори задната врата и също

размаха ръце.

След това затвори вратата с трясък, който отекна в нощта. Не каза нищо, просто

остана прав с ръце на кръста, изучавайки сградите и сенките наоколо. След това

заобиколи и отиде до лимузината.

Докато говореше с шофьора, набрах Директората. Джак не беше там, но Салиан,

вампирката, която беше заела мястото ми на негова асистентка, беше.

– Сал, Райли е – казах аз – Имам нужда от една услуга.

– Зависи – гласът й беше резервиран, както обикновено, когато говореше с мен –

И би ли използвала цялото ми име.

Поклатих глава. Вампирите, дори и да работеха като чистачи, бяха ужасно

досадни понякога. Но в момента нямах желание да споря. Нямах идея какъв проблем

има с мен, а Джак казваше, че си въобразявам, но както и да е. Това само доказваше, че

имаше връзка с новата си асистентка.

– Салиан, имам нужда от услуга.

– Каква?

Можех да усетя самозадоволството й, че отстъпих този път. Наслаждавай се,

краво, защото няма да се случи отново.

– Имам нужда да се проследи номера на една кола - казах, добавяйки детайлите.

– Това по случай на Директората ли е?

– Да.

– Ще се допитам до Джак.

Ох, не само крава, но и кучка.

– Хубаво, просто провери номера.

– Изчакай.

Погледнах към Куин, който се взираше в малка алея отдясно на лимузината.

– Регистрирана е на Карън Хърбърт.

– Би ли я проучила?

– Сигурна ли си, че става дума за бизнес на Директората?

– Да. – идеше ми да я напсувам, но се въздържах.

– Ще видя какво мога да намеря и ще ти се обадя.

– Мерси.

Затворих и се обадих на Джак, но ме препрати към гласовата поща. Може би

кравата имаше номера му за бързо избиране. Оставих му съобщение, в което му

обясних защо съм искала проследяване на номера. След това отидох при Куин.



– Колата принадлежи на Карън Хърбърт. Някоя бивша приятелка?

– Никога не съм я чувал.

Не смятах, че ще получа толкова лесно отговор. Погледнах към алеята, в която

се взираше и нещо подразни сетивата ми. Имаше присъствие и същевременно нямаше,

което не подлежеше на законите на логиката. Приведох се и погледнах Куин отново.

– Е, кой иска да те убие сега?

Той се усмихна.

– Аз съм успешен и в някои отношения безпощаден бизнесмен и освен това

вампир. Само тези два факта ми печелят много врагове.

– Би било от полза ако смалиш малко полето на заподозрените.

Той ме погледна отново, погледът му беше каменен, без живот и топлина. Беше

очевидно, че подозира някого, но нямаше да ми каже и ме оставяше да се чудя защо.

Нямах против да пази тайни, но това не трябваше да е тайна. Имах право да знам, тъй

като в момента също бях замесена. Но всичко, което каза, бе:

– Нещо се крие в алеята.

Това отвлече вниманието ми от него, което явно бе и намерението му.

Усещането, че сме наблюдавани от нещо, което не бе съвсем конкретно и ясно, се

засили.

– Какво е? - прошепнах.

– Присъствие, което не съм чувствал от векове – отвърна той, също шепнейки.

– Какъв вид присъствие? – повдигнах вежда.

– Изчакай тук – поклати глава той.

Хванах ръката му, когато се запъти натам.

– Не можеш да отидеш сам.

– Трябва. Той няма да говори ако си с мен.

– Защо?

– Просто ми се довери и изчакай тук – Куин докосна ръката ми нежно.

Вярвах му. Просто се притеснявах за него и освен това двама винаги беше по-

добрият вариант отколкото сам в битка. Това го знаех още от детството си.

Скръстих ръце докато го гледах как се отдалечава. Обгърна се в сенки, които го

скриха от погледа ми. Не беше видим дори за инфрачервеното ми зрение. Отнемаше ми

големи усилия да правя каквото ме помоли и да остана да го чакам, да му вярвам, че

знае какво върши. А той наистина знаеше какво прави. Нямаше как да си живял над

1200 години без да придобиеш тези знания и умения. А и да не споменавам бойните му

умения.

След малко вятърът утихна и нощта стана по-студена. След минути започна да

вали, не толкова силно като преди, но дъждът си беше дъжд. Потреперих и потърках

ръце, разкъсвана от нуждата на тръгна след Куин, както възнамерявах още от начало

или да седна в лимузината, далеч от гадния дъжд. В този момент Куин се появи. Беше

цял и невредим, което ме успокои. Успокоението ми трая само секунда, защото гневът

му ме обгърна с такава тежест, че разби щитовете ми.

– Куин – успях да прошепна едвам.



Вълната, която ме заливаше престана незабавно.

– Извинявай.

Поех въздух и издишах бавно. Тялото ми трепереше.

– Какво стана?

– Не много.

Гласът му беше далечен, погледът му минаваше през мен, празен. Сякаш не

виждаше това, което го заобикаляше, а беше някъде далеч.

– Какво значи не много? Кой беше в алеята? Какво искаше от теб?

– Нищо, което те засяга.

Скръстих ръце и го погледнах.

– Пак се връщаме на старата песен?

Той премигна и се върна в реалността.

– Това е различна песен сега, вярвай ми.

– Бих искала, Куин, но изглежда всеки път, когато задам труден въпрос като

например къде си роден или какво имаше в проклетата алея, ти се връщаш към старата

песен. Не става така. Не и ако искаш да има нещо повече между нас.

Погледът му се смръщи.

– Има неща, които не мога да обясня. Има и обещания, направени преди много

време, които ме връзват, колкото и да не искам това.

– Какво значи това?

– Забранено ми е да ти кажа кой беше в алеята и какво трябва да направя сега.

– Как? Мислех, че само вампири по-стари от теб могат да ти нареждат. А каквото

и да имаше в тази алея, не бе вампир.

Или нещо друго, което можех да разпозная.

– Не. – той се поколеба и пристъпи към мен, хващайки ръката ми.

Дръпнах се от докосването му и отстъпих назад.

– Исках само едно нещо от теб – истината. А в момента няма да я получа.

– Това не е моя история, която мога да споделя – гласът му беше тих, но по-ядосан

откогато и да било – Нито имам време да споря. Трябва да тръгвам.

– Да вървим.

– Не ти. Аз. Може да вземеш другата кола...

– Да бе!

– Райли, моля те.

– Защо по дяволите не ми обясниш какво става.

Той се поколеба.

– Тези неща в колата не бяха хора.

– Това го схванах. Хората не изчезват във въздуха.

– Не бяха и не-хора.



– Тогава какво са?

В смисъл какво друго може да има освен хора и човекоподобни като нас.

– Демони.

Премигнах. Не бях сигурна, че чух правилно.

– Какво?

– Демони. Създания от дълбините на ада. Тези специално бяха от слабите – добри

в преследването и сплашването, но не и в убиването на нещо по-различно от хора.

Честно казано се изненадвам, че са пратили тези след мен.

Гледах го втренчено и се чудех дали който беше в алеята не го беше треснал по

главата силно.

– Демони не съществуват.

– Както и ангелите? – въздъхна той – В крайна сметка явно и ти не си толкова

широко мислеща.

Пристъпих напред и го хванах за ръката.

– Мисля, че е добре да седнеш...

Той се отърси от допира ми.

– Не съм луд. Демоните са същества от мъгла и зложелание и ако тези двата са в

града, трябва да разберем кой ги е призовал и защо.

– Нека тогава седнем в колата и започнем разследването.

– Това ще сторя. Ти ще си ходиш вкъщи.

– Мисля, че и двамата сме в това. Така че отговорът ми е не.

Той ме погледна продължително за няколко секунди. Усетих студ по кожата си.

Внезапно усетих нещо много древно, много смъртоносно, много нечовешко по начин,

който отиваше отвъд вампира у него, нещо, което не бях виждала преди.

– Не ме карай да те принуждавам, Райли.

Отворих уста, за да го оспоря, но я затворих отново. Нямаше смисъл да казвам

нищо, предвид факта, че наистина беше способен да ме накара на сила да се подчиня.

Бяхме споделили кръв и това имаше повече последствия отколкото той бе споменал в

началото и всъщност наистина не исках да се уверявам, че е възможно да ме подчини

напълно. Тъй ако това бе истина, това щеше да е краят ни. Никога нямаше да съм с

някого, който използва психичните си сили във връзката ни.

– Хубаво. Разкарай се и не искам да те виждам известно време.

– Райли, моля те довери ми се, че нямам избор в момента – той се протегна отново

към мен, но отстъпих пак назад.

– Недей. Защото сега съм толкова ядосана, че ще кажа неща, за които и двамата

ще съжаляваме. Просто се махни.

И той го направи. Без да се обръща.

Изпсувах като стар тираджия докато гледах как лимузината се отдалечава в

нощта. Част от мен не вярваше, че наистина ще си тръгне. Някой ден тази глупава

романтична част от мен ще се да се научи да не подклажда надежди. Или трябваше да

се науча да не казвам неща, които не искам в действителност.



Обърнах се и погледнах към алеята. Не можех да видя или усетя нищо в

мъгливия мрак, но все пак имаше нещо там. Нещо, което сетивата ми долавяха.

Трябваше да видя какво е. Каквото и да бе там и Куин бе разговарял с него, не си беше

тръгнало. И макар той да смяташе, че нещото не би говорило с мен, можех ли да му

вярвам за това? Ами ако беше стратегия да ме държи настрана? Да ме държи в

безопасност?

Потреперих и потрих ръце, дъждът вече се беше просмукал в дрехите ми, но

вълненият пуловер все още ми пазеше топло, макар да бе мокър. Но не студът причини

потреперването ми, а мисълта какво има в алеята. Защото то определено чакаше нещо

или някого.

Предвид това, че бях единствената в близката околност, това означаваше по

подразбиране, че чакаше мен. Прехапах устна, преценявайки опциите си и глупаво или

не се насочих към съдбата си напред. Така или иначе щеше да ме застигне. Трябваше да

открия с кого или какво бе говорил Куин.

Приближих се към алеята и усетих студ. Не беше нощта, нито фактът, че бях

мокра до кости. Тази студенина идваше от дълбоко, от място, което караше цялата ми

вълча същност да притихне. Каквото и да беше в алеята, вълкът в мен се страхуваше от

него и ако тази инстинктивна част от мен го правеше, трябваше да бягам.

Доближих се още повече и мъглата започна да се превръща в тъмнина,

протягаща пръсти към мен. Без да се замисля отстъпих бързо, макар и да нямах идея

защо. След момент тя се отдръпна и започна да се разсейва. Поех въздух и го издишах

бавно. Нямаше да получа отговори така. Трябваше да се срещна с мъглата, да

продължа.

Облизах устни, чудейки се защо се плаша от нещо толкова безобидно като мъгла

и пристъпих отново. И отново се оформиха пръсти, които се протегнаха към мен.

Игнорирах ги и продължих. Допирът им бе опипващ, но в същото време поддържащ.

Очаквах мъглата да е студена и в някой отношения беше и все пак прогаряше кожата

ми като парче лимон, допряно до рана. И колкото повече се опитвах да вървя напред по

алеята, страхът нарастваше в мен. Беше повече от страх, което ме спираше. Но сетивата

ми не виждаха нищо, не усещаха нищо, просто предчувствие, което ми казваше, че има

нещо тук.

– Какво си ти?

Гласът ми беше неравен, мъглата пред мен леко се разнесе. Не последва отговор.

– Знам, че си там. Мога да усетя присъствието ти.

Малкият вълк има кураж.

Гласът бе мъжки и дойде отвсякъде и все пак от никъде. Идваше отвън и все пак

бе в главата ми. Беше нежен и същевременно суров. Странно.

– Малкият вълк е уплашен до смърт, но иска отговори.

Не виждах причина да не кажа очевидната истина. Освен това нещо ми

подсказваше, че всичко останало би било опасно. Около мен се разнесе развеселение.

Мога да видя защо той те харесва.

– Куин? Да много му харесва да ми се разпорежда и да се опитва да ме кара да

правя неща, които не искам.

Ние сме родени като защитници, малък вълк, и този инстинкт е труден за

преодоляване.



– Куин е свързан с теб по някакъв начин? В смисъл по различен начин от

работодател-служител

Това е въпрос, на който не мога да отговоря.

– Защо?

Защото не питаш правилния човек.

– Значи е толкова безполезно, колкото и да питам Куин. Той никога няма да ми

каже истината.

Вампирите живеят дълго време и разкриването на мистерии трябва да им е

забавно.

– Съжалявам, но търпението не е от силните ми черти.

Отново усетих развеселеност наоколо, но също и странно усещане за одобрение.

Не знаех защо и какво.

– Окей, щом предният ми въпрос беше грешен, то би ли ми казал тогава ти кой си?

Кой, какво, къде – най-основните въпроси при разпити в Директората, но

разбира се рядко бяха задавани любезно.

Присъствието наоколо сякаш размишляваше над въпроса ми и това отне дълго

време или поне така ми изглеждаше.

Аз съм главният жрец на Аедх

– Никога не съм ги чувала.

Не се изненадвам. Няколко в съвремието са хората, които знаят за нас.

В съвремието? Този век? Или по-дълго? Нещо в начина, по който го каза

прозвуча доста по древно.

– И дойде да говориш с Куин?

Да говоря? Не.

– Какво тогава?

Това може да обясни той ако желае.

– Той каза, че му е наредено да не говори за това.

Предвид това, че Аедх е мъртъв от много време, това правило не важи. Освен

ако Куин не го желае.

Защо ли не се изненадвах. Куин просто имаше навик да пази тайни и да използва

всякакви похвати само за да избегне отговарянето на въпроси за миналото си.

– Как може този Аедх да е умрял щом ти си върховният му жрец?

Отново се разнесе развеселеност, но и тъга.

Аз съм, което е останало.

– Каква е тогава връзката на Куин с теб и Аедх?

Той се опита веднъж да стане един от нас.

Куин се е обучавал да стане жрец? Мисълта ме накара да се усмихна и все пак,

това обясняваше старовремските му схващания особено за секса.

– И ти си бил учителят му?



Не.

– Тогава каква е връзката ти с него?

Още веднъж – това трябва той да го обясни. Последва пауза. Не ставай

прекалено любопитна в тази област, малък вълк. Може да не ти харесат отговорите.

Това никога не ме беше възпирало от задаването на въпроси. И имах странното

усещане, че присъствието вече знаеше това и се опитваше да ме провокира да направя

нещо, което ще съжалявам.

– Ти ли му каза за нещата в колата? И му нареди да намери онзи, който ги е

призовал?

Аз информирам. Не мога да заповядвам.

Тогава защо Куин беше толкова ядосан? Защо смяташе, че му е наредено?

– Нещата в колата наистина ли бяха демони?

От тона ти разбирам, че не вярваш в демони?

– Честно казано – не.

Той се разсмя. Беше внезапен стряскащ звук и аз отстъпих назад преди да

осъзная, че го правя. До този момент не бях усетила злост в мъглата, но сега раздираше

всичко наоколо.

До края на всичко това, ще повярваш в демони, малък вълк. И ще научиш, че не

всички демони са митични същества от магия, а по-скоро от плът и кръв.

И с това мъглата и присъствието изчезна. Също толкова бързо и изненадващо

както и нещата в колата. Внезапно усетих нощта наоколо, времето, дъжда, който се

беше засилил, което означаваше, че бях подгизнала и трепереща, макар че не бях

убедена, че треперех само от студ.

Избърсах лице от водата, която се стичаше и се върнах към колата на Карен

Хърбърт. Ключовете бяха там и включих парното, но не тръгнах, защото не знаех къде

да отида. Част от мен искаше да се прибере вкъщи, да се стопли, да пие кафе, но вълка

в мен имаше нужда от секс. Скоро идваше пълнолуние и това ми се отразяваше. Куин

може да му харесваше да играе игрички, но нямаше да седя да го чакам. Имам си

нужди, също както и той. Тогава защо не тръгвах към някой нощен клуб? Проклета да

съм ако знаех. Исках Куин днес, не някой друг, не някой непознат. Което сигурно беше

и целта на действията му. Той искаше да го желая него и само него. Целеше се в това да

сме в затворена връзка, макар че не можех да си позволя да бъда ексклузивна с вампир.

Деца. Семейство. Това исках.

В яда си завъртях волана, разкъсвана от желанието ми да съм с него и желанието

да не го искам. В крайна сметка тялото ми надделя, вълчата ми природа взе връх – това

беше част от мен, част, която не исках да променям и която никога нямаше да се

промени.

Въпреки това не се отправих към клуб незабавно. Може да исках Куин в

момента, но той не бе единственият мъж в живота ми. И понеже не исках непознат за

вечерта, оставаше ми само една опция. Взех телефона си и звъннах на Келън.

– Синкреър на телефона.

Гласът му беше уморен, което ме учуди. Знаех, че напоследък работи усилено,

опитвайки се да прехвърли целия си бизнес в Мелбърн, за да прекарваме повече време

заедно, но звучеше сякаш не е спал с дни.



– Келън? Аз съм.

– Райли? – каза и умората в гласа му беше заменена с радост и усмивка, които

накараха сърцето ми да подскочи.

Исках Куин повече отколкото бе полезно за мен, но нямаше спор, че бях развила

връзка към Келън. Може да не беше толкова силна колкото тази между мен и Куин.

– Не очаквах да се обадиш в следващите няколко дни – продължи той нежно –

Мислех, че си с О’Конър.

Начинът, по който произнесе името му, говореше много. Двамата бяха

съперници още преди аз да се появя в картинката.

– Има работа. Затова реших да ти се обадя.

Което звучеше сякаш ми беше резервния план, което не беше вярно. Келън беше

много по-близо до това да осъществи мечтите ми за семейство отколкото Куин някога

щеше да бъде.

Келън не каза нищо за момент и можех да усетя раздразнението му, което явно

се опитваше да контролира. На Келън не му харесваше да е втори, също както и на

Куин.

– Днес не ставам за клуб – каза той – Работил съм в последните 48 часа.

Работниците тъкмо си тръгнаха, наоколо е хаос, а трябва да приведа офиса си в

приличен вид до утре.

Келън беше купил един стар петзвезден хотел на няколко спирки от Южния

кръст и от няколко месеца ремонтираше мястото. Последния път, в който бях там, само

преди няколко седмици, четирите етажа с офиси бяха готови, но петия етаж и

апартаментите все още не. Но ако се нанасяше, значи вече са готови

– Не става дума за клуб. Мога да купя вино и да ти дойда на гости.

– Ще останеш ли за през нощта? – попита след кратка пауза.

– Зависи.

– От?

– От това дали възнамеряваш да се погрижиш за тялото ми.

Той се разсмя.

– Обещах ти го още предния път.

– Точно преди да заспиш.

– Райли, бяхме заедно десет часа.

– И не можа да издържиш още един – подразних го нежно – Вълчата ти старина

сдава багажа.

– Опасявам се, че в сегашното ми състояние едва ли ще издържа и десет часа, но

обещавам добър секс. Става ли?

– Става. Ще дойда до двайсет минути.

– Побързай.

Направих го. Паркирах зад новия му Мерцедес пред сивата каменна сграда

точно след седемнадесет минути. Колата му не беше двуместна, а купя. Явно обичаше

да има място на задните седалки. Което място няколко пъти вече бяхме оползотворили



добре. По кожата ми премина трепетно очакване и слязох, но дори хладнината на

нощта не можеше да охлади пробуждащата се страст. На входа натиснах звънеца и

погледнах към камерата.

– Качвай се – каза той през домофона.

Качих се в асансьора и се отправих нагоре. Вратите се разтвориха и тръгнах по

коридора, но преди да звънна на вратата му, металната врата се отвори и Келън се

изправи пред мен. Тялото му беше излято, мускулесто, шоколадово кафяво, лицето му

беше очарователно, зелените му очи толкова обаятелни. И в момента тези очи горяха от

желание, което можех да усетя с порите на кожата си.

– Изглеждаш ужасно – казах нежно, допирайки ръка до бузата му.

– Така се и чувствам – той хвана ръката ми и я целуна – Мислиш ли, че ставам все

пак?

– О, този вид ти отива.

– Радвам се, че мислиш така. – каза той, отстъпвайки назад и теглейки ме към себе

си.

Когато влязох, той затвори вратата и ме обгърна с ръце. Тялото му бе топло, той

ме притисна силно към себе си.

– Толкова имах нужда от това. – добави той и впи устните си в моите, езиците ни

се допряха, вкусвайки, играейки един с друг.

Целувката беше страстна и караше тялото ми да изгаря от желание, караше

душата ми да трепти, спираше дъха ми. Исках го. Силно.

Келън ме притисна назад към стената, ръцете му бяха по тялото ми, пръстите му

ловко събличаха дрехите ми. Аз също побързах да съблека ризата му и разкопчах

панталоните му. Разгорещихме се и след няколко минути той вече ме изпълваше докато

от устните ми се отронваха стенания на блаженство. Движенията ни не бяха леки и

внимателни, а страстни и изпълнени с желание. Усещането изпълваше цялото ми

съзнание. Насладата растеше, той забърза темпото, по-бързо и по-бързо докато не

достигнахме до оргазъм, до блажено задоволство.

Когато най-сетне се успокоихме, той се усмихна, опирайки челото си в мен.

– Толкова за грижата за тялото ти и бавното прелъстяване.

Усмихнах се и отново стъпих на земята, допирайки длан до бузата му.

– Имаме цяла нощ. Да не би да ми казваш, че нямаш сила да ме прелъстиш сега.

Той ме погледна с усмивка, изпълнена с лукавство и чар, от този тип чар, който

разтапяше момичетата за секунди.

– Трудна задача, но мисля, че ще се справя.

Погледнах надолу и също се усмихнах.

– Вярвам, че е така.

– Тогава да не губим време.

Той хвана ръката ми и ме поведе през хола, пълен с кашони, към спалнята.

Определено не губеше време. Наистина знаеше как да съблазнява.



Някакво непрекъснато звънене ме изкара от дълбините на съня ми. Изкарах една

ръка над завивките и се протегнах сънено да взема телефона си. На петия опит успях да

го намеря. Келън ме придърпа към себе си, докато се опитвах да отговоря на

обаждането.

– Ъм?

– Реакциите ти като си сънена ме изумяват.

Мразех факта, че Роан е толкова щастлив от факта, че ме е събудил. Не беше

човешко, не и преди няколко чаши кафе.

– Ако ми звъниш да ми кажеш само това, то ще кажа на Лиандър какво направи

миналата нощ и ще гледам сеира после.

– Такава си кучка.

– Вълк съм и съм женска. Кучка е точното определение. Какво е твоето

оправдание?

– Че живея с кучка.

– Какво искаш, умнико?

– По кое време трябваше да докладваш в работата.

– О, по дяволите.

Очевидно бях закъсняла. Иначе Роан не би ме питал такова нещо. Станах от

леглото и хвърлих поглед на часовника. 9:40. Да бях закъсняла.

– Джак иска да знае след колко време ще си тук.

– При Келън съм – което не беше далеч – но искам да си взема душ и да се облека,

дай ми час.

– Не по късно. Не е в настроение.

Страхотно. Това значеше, че нещо не се е развило по плана му, но не знаех дали

ставаше дума за нещо от службата или за личния му живот, макар че дори не бях

сигурна дали има личен живот.

– Няма да закъснявам. – казах и затворих.

– Работа? – Келън се протегна.

– Да. Искат ме там незабавно.

– Кафе преди да тръгнеш.

– Би било страхотно – казах и го целунах.

Зелените му очи проблеснаха в сутрешната светлина.

– Страхотно би било да останеш в леглото с мен.

– Не мога.

– Зная. Ходи си вземи душ, ще направя закуска.

Успях да се изкъпя и облека за рекордно време. За последните 48 часа успявах

два пъти да сътворя това чудо. Хапнах една филийка, грабнах кафето и целунах Келън,

отправяйки се към колата.

Пристигнах навреме, но ми отне доста да намеря паркинг, да мина през

скенерите и да стигна до долното ниво три на сградата, където беше конферентната



зала и временния щаб на дневната дивизия. Джак се обърна, когато влязох и ме дари с

разгневен поглед. Да, ставаше все по-зле и по-зле. Закъсненията ми бяха нещо

нормално, преди не го притесняваха и се съмнявах това да е причината за гнева му. Но

отворих уста, за да се извиня, но преди да успея да кажа нещо, той ме прекъсна.

– Какво по дяволите си направила вчера вечерта.

– Секс с приятеля ми? – спрях за секунда – Нещо, което ти явно не си правил

отдавна.

Роан беше зад мен и подсмъркна леко. Не реагирах, взрях се в разгневения

поглед на Джак със спокойствие, което всъщност не изпитвах. Никога не го бях

виждала в целия му капацитет често, но все пак бях ставала свидетел и на това. И

имаше едно нещо, което бях научила през осемте ми години служба като негова лична

асистентка – беше по-добре да се използва хумор, за да се замаже положението, а не да

се отвръща на удара.

– Точно така, не съм, защото бях тормозен от асистентката ми, че някой използва

ресурсите на Директората без позволение.

Ах, тъпата крава.

– Шефе, ако не си все още, то започни да я оправяш. Ще направите животите на

всички ни по-лесен.

Той премигна и с това гневът му изчезна. Вместо това се захили и вече едва

долавях напрежението му.

– Може и да си права.

– Ако ти трябват секс-съвети, слушай върколаците.

– Може би.

Той продължи да ме гледа още минута, след това отстъпи и прекоси почти

празната стая. Роан и аз бяхме единствените официални членове на дневния отряд

пазители. Кейд трябваше да бъде прехвърлен от военните досега, но бюрокрацията

нямаше край. Иктар, гущера-дух, който помогна за сриването на империята на Девърн,

беше в тренировка и нямаше официално да е пазител в следващите десет месеца. Берна

беше отказала поканата на Джак и се беше прибрала у дома. Диа и Лиандър бяха по-

скоро със статус консултанти, а не пазители.

Седнах на бюрото на брат ми.

– Как е малкото момиченце?

– Почина вчера в интензивното. Не са открили още родителите й.

Ядосах се, както и почувствах известна вина. Опитахме се да я спасим, но все

пак. Готие беше някъде навън, готов да отнеме още невинни животи.

– Погледнахте ли в регистъра на изчезналите?

– Разбира се.

– Полицията ще се заеме с това – прекъсна ни Джак – хайде да се концентрираме

върху нашите дела.

– Е, какво казваше за ресурсите използвани без позволение? – попитах.

Да се преструвам на невинна докато бъда напълно разобличена ми беше нещо

като мото. Нямах представа какво му е казала кравата. Познавайки я, със сигурност

нямаше да е истината, а някаква история, която да ме накара да изглеждам зле в очите



му. Защо се държеше така, нямах идея. Не застрашавах връзката й с Джак. Харесвах го

като шеф и като човек, но не и като гадже. Никога.

Той си наля кафе от машината и го изпи на една глътка. Ако това беше правил в

последния час, то можеше да се обясни странното му поведение.

– Защо си използвала ресурсите на Директората, за да проследиш кола? – попита

той.

– Защото тази кола следеше мен и Куин. Сега е паркирана долу между другото.

Освен това ти оставих съобщение по темата още вчера.

– Ах – намеси се Роан – това обяснява доволната ти усмивка.

– Не е вярно – погледнах го аз.

– Защо, нали си била с Куин вчера?

– Защото не бях с него достатъчно дълго.

– Кой беше с теб като ти звъннах?

– Келън. Реши да ми даде необходимото ми внимание като Куин ме остави и

останах да спя при него. Нещо, което щеше да си забелязал, ако се беше прибирал тая

нощ.

– Мръсница.

Не бях сигурна дали последният коментар беше отправен заради това, че съм

била с Келън.

– Хайде, хайде, и ти имаш мъж, който е готов да боготвори тялото ти винаги.

Просто те е шубе да се обвържеш с него.

– Деца, моля ви, да се съсредоточим върху работата, а не върху това кой с кого е

спал вчера.

Опитах се да сдържа усмивката си и да изглеждам заинтересувана към

служебните дела. Но по погледа на Джак можех да видя, че не се справям много добре.

– Куин има своите начини да проследи колата – продължи Джак – дори по-бързо

от нас. Не можеш да използваш Директората като личен информационен център.

– Защо? Това правех седем години като твоя асистентка. Сал направи ли проверка

на собственичката? – попитах не много мъдро.

– Да, нищо подозрително.

– Колата докладвана ли е като открадната?

– Не, собственичката също така не си вдига телефона. Продължаваме да я търсим.

Е, кажи, какво стана вчера тогава?

– Следяха ни, както казах. Спретнахме им малък капан в една уличка, но когато

стигнахме до колата, нямаше никой вътре.

– Избягали са преди да се доближите.

– Не, никой не е излизал от колата. Нито една от вратите не беше отваряна.

Просто се изпариха.

– Това е невъзможно.

– Може би за хора и нехора, но тези явно бяха някакъв нисък ранг демони.



– Демони? – Джак повдигна вежда – И какво те води до това заключение?

– Куин така каза.

– Куин ти е казал, че са демони? – в гласа на Роан се долавяше недоверие – Защо

по дяволите ще казва такова нещо.

– Защото го вярва – отговорих и погледнах към Джак – Какво знаеш за някой си

Аедх.

– Говори ми нещо. Защо?

– Защото Куин говори с някого, който се представи за висшия жрец на Аедх и

изпрати Куин на мисия да проследи кой е призовал демоните.

– Куин не е от типа, на които може да се заповядва. – рече Джак.

– На мен ли го казваш – по дяволите, от толкова време се опитвах да го накарам да

направи нещо, но той просто не слушаше, макар че понякога това водеше до

удоволствие и за двама ни, но все пак – Е, моят въпрос е, наистина ли съществуват

демони?

– И ако е така, защо се разхождат на свобода в Мелбърн и следят Куин? – добави

Роан.

Джак въздъхна и започна бавно да се разхожда из стаята, която не беше много

голяма. Беше една от малките конферентни зали на Директората, която побираше

дванадесет маси максимум. Когато Иктар и Кейд дойдеха и техните бюра бяха

поставени, щеше да стане малко тясно, не че имах възражения да съм натясно с Кейд,

но Иктар беше друга история.

– Демоните съществуват – каза Джак – но наистина се изисква изключително

силна кървава магия, за да бъдат призовани. Не съм чувал някой, способен да призове

два.

– Кървава магия? Какво е това.

– Изключително стара форма на магията, която използва кръв, за да подсили

заклинанието. Но не съм чувал за никой, който го е правил от години насам. Ако имаме

магьосник в града, трябва да разберем кой е. – каза Джак с неразчитаемо изражение на

лицето.

– Ако Куин е в опасност...

– Куин е способен да се грижи за себе си – прекъсна ме Джак – Но магът не е ваш

проблем. От вас искам да се концентрирате върху ритуалните убийства.

Предвид, че се смятах, за многофункционална личност, реших, че ще мога да

правя и двете. И щях, нямаше начин да оставя Куин да се измъкне без обяснение защо е

задължен да търси мага, свикал демоните. Но си замълчах и не казах нищо за тези си

намерения, тъй като не исках да ядосвам Джак.

– А не може ли двете да са свързани? В смисъл ако магът се нуждае от кръв, за да

свика демоните, логично е да използва жертвоприношение, а не собствената си кръв.

– Собствената кръв е по-силна спрямо такъв род заклинания. Въпрос на

пресметнат риск, доколкото съм наясно.

– Колкото повече кръв, толкова повече риск и толкова по-силен резултат – вметна

Роан – има смисъл.



– Може да има смисъл, но не означава, че убитите и изкормени жертви не са

свързани с усилието на този маг да призове демоните.

– Не, но се съмнявам – каза Джак – Виждал съм ритуала на кървавата магия.

Жертвите сега просто не носят това чувство.

Което значеше, че имахме трима кукувци на свобода. Прекрасно. Точно от това

се нуждаехме с Роан сега, когато наближаваше пълнолуния. Бяхме единствените

дневни гардове на Директората, които бяха способни да се движат денем, но бяхме и

върколаци.

– Добре, не са свързани. Но имаме ли нещо ново за убийствата?

– Не. – Джак направи гримаса.

– Значи липсата на секс не беше единствената причина, за избухването ти преди

малко – повдигнах вежда.

Той погледна малко засрамено. Което беше и причината защо го харесвах.

Държеше се повече като нормален човек отколкото като вампир. Поне в повечето

случаи.

– Сигурен съм, че е и това, но и фактът, че асистентката ми само ме тормози, не е

много ободрителен.

– Значи сега ти липсва моя начин на работа тип да-свършваме-по-бързо-че-искам-

да-си-тръгвам-вече?

– Малко. Но и тя е ефективна.

– Тя си пада по теб, шефе – ухилих му се – Не знам защо се дърпаш, щом и ти я

харесваш.

– Да се смесва работата с удоволствието не е добра идея никога.

– Значи тя ще продължи да ти досажда, за да е сигурна, че мислиш за нея.

– И ще продължи да се облича предизвикателно – вмъкна Роан – Супер.

– Ти си от другата страна на улицата, забрави ли? – хвърлих една химикалка по

него.

– Никога не ме е спирало да се любувам на хубавата гледка.

Погледнах към Джак.

– Е освен проблемите със Сал и мен, какво друго се е объркало?

– Всичко – въздъхна тежко той и си сипа още кафе – Намерено е още едно тяло.

Роан, искам да го провериш.

Джак взе две папки и ги хвърли към брат ми.

– Това е намерено близо до фабриката на Форд в Кампфийлд.

– Останалите тела са намирани в изоставени фабрики, а не в действащи – каза

Роан.

– Зная, но трябва да проверим.

– Ами ченгетата?

– Ако този е нашият човек, не искам да ми замърсяват местопрестъплението. Пери

Ноуелс те чака горе и ще те придружи. Тази смърт е прясна, може тя да успее да

надуши някаква магия и да ни даде повече информация за убиеца.



Пери? Погледнах към брат ми и той сви рамене. Очевидно името беше ново и за

него. Роан взе папката и се изправи.

– Ще докладна щом се прибера. – каза и излезе, а Джак ми хвърли другото досие.

– Искам да поговориш с този мъж.

Името му беше Боб Дънлейв и един бърз поглед през листите и снимките ми

даде информацията, че е закоравял престъпник, който е бил в затвора няколко пъти, но

за грабежи.

– Не ми прилича на типа сериен убиец. Защо искаш да говоря с него? – попитах.

– Защото Дънлейв ни е осигурявал през годините сносна информация в замяна на

намаление на присъдите му. Вчера звънна, за да каже, че има нужда от помощта ни и

ще изтъргува някаква информация, която е получил от гаджето си. Информация за

случая ни.

– Ако се е обаждал вчера, защо действаме чак сега.

– Защото чак сега имам свободен персонал да свърши това. И ако свободният ми

персонал не си вдигне дупето и не се заеме със задачата, ще й дам стартов ритник.

– Такъв си сладур като не си правил дълго време секс – казах и развях папката във

въздуха. – За да отида до Дънлейв ми трябва кола.

– Разби последната.

– Не беше моя вина.

– Собственикът на другата кола няма да се съгласи с теб.

Естествено. Идиотът нямаше застраховка, така че трябваше сам да си плаща

ремонта или да ми лепне вината на мен.

– Ще ми отнеме поне час с автобуса до там.

– Зная. Затова помолих Салиане да ти осигури кола. Само не я разбивай.

– Ще докладвам като свърша с Дънлейв.

– Добре. Алекс работи върху новородения вампир, така че може да разберем какво

е наумил Готие.

– Новороденият е мъртъв. Как може да се работи върху някой умрял?

– Той е вампир. Освен ако не го опържиш на слънце, основните функции на

мозъка му, включително и способността да се регенерира, се съхраняват поне няколко

часа. Някой от старите могат да оцелеят дори с прекършен врат. Което означава, че и

новородения има още какво да бъде прочетено.

Мисълта за това ми беше прекалено зловеща. Не бях му прекършила врата, бях

го разрязала с лазер.

– Мислех, че чупенето на врата е вторият най-сигурен начин да убиеш вампир.

– Така е, освен ако не е много стар. Ако се намират на сигурно, възможно е да се

регенерират. При младите и новородените – просто отнема повече време докато умрат.

– Значи някой като Куин би се регенерирал.

– Не. Директор Хънтър би могла. Куин е на границата, така че при него шансът е

петдесет на петдесет.



Колкото по-дълго работех с вампири, толкова повече научавах за тях. Бяха

много потайни.

– Какви други сочни детайли за вампирите криеш още?

– Не много, уверявам те.

– Да, вярвам ти.

Джак погледна към часовника си вместо да ми отговори. Схванах намека и

отидох да взема ключовете от колата от кравата.

Боб Дънлейв живееше в малка къща на няколко пресечки от полицейското

управление на Спрингвил. Може би полицията искаше да го държи под око или

Дънлейв беше решил, че може да се движи под радара им, макар че според досието му,

не успяваше да лети толкова ниско.

Паркирах на улицата и огледах къщите наоколо, както и неговата, търсейки

индикации, че е у дома, а и да науча повече за самия него. Къщата беше разнебитена,

което говореше за него и за нескопосаните му грабежи.

Тази част от Спрингвил беше стара и къщите бяха големи, но много от тях бяха

съборени и имаше парцели за продажба. Къщата на Дънлейв беше близо до оградата и

близо до съседните къщи, което сигурно дразнеше съседите му, защото вероятно

всичко се чуваше

Не можех да видя никой да се движи вътре, но нямаше значение. Дънлейв беше

крадец и вероятно работеше нощем, така че може би в момента спеше. Взех якето си и

слязох от колата. Вятърът разроши косите ми, което ме накара да напсувам зимата за

пореден път, макар че в момента поне на валеше. Заключих колата си и прекосих

улицата. Видях движение в съседната къща – възрастна дама, която поглеждаше през

прозореца. Усмихнах й се, а тя пусна пердето и отстъпи навътре. Може би причината

Дънлейв да беше залавян не беше продукт на невниманието му, а на любопитните

съседи.

Чуваше се радио или телевизор да работи в къщата, както и усетих мирис на

изгорял хляб. Вдишах, бях закусвала само една филийка за закуска, трябваше скоро да

хапна нещо.

В гаража на Дънлейв имаше паркиран малък ван. Погледнах през прозорците на

колата, имаше разпилени вестници, кутии от готова храна, опаковки и няколко торби.

Вероятно инструментите на Дънлейв. Из качих стълбите и възнамерявах да почукам на

вратата, когато позната тежка миризма ме блъсна.

Кръв. Прясна, прясна кръв. Аромат на смърт и воня. Миризма, която ми беше до

болка позната. Дънлейв или някой друг беше мъртъв вътре. Готие е бил тук.



Глава четвърта Превод: Freena


Не помръднах за няколко секунди. Страхувах се дори да си поема дъх и просто

слушах вятъра, сортирах миризмите, които се носеха наоколо, но нямаше следи от

живот, нито от неживи същества в къщата. Готие може и да е бил тук, но вече не, бих

го почувствала. Част от вонята, която се разнасяше беше негова, но имаше и някой

друг, който е бил тук, нещо напомнящо човешки аромат, а Готие никога не е дори бил

човек.

Пристъпих напред, ключалката беше на място, нямаше нищо, което да показва,

че е прониквано с взлом. Ако Готие е бил тук, не е влязъл през главния вход, но така

или иначе единствено, ако предварително е бил поканен от Дънлейв, е можел да влезе

насила или не. Готие беше вампир, не можеше да влезе без покана.

– Повиках ченгетата.

Не бях сигурна, кое у мен подскочи – краката ми или сърцето ми. Обърнах се

моментално назад, търсейки да извадя оръжието, което не носех. Джак щеше да ме

убие, че го бях забравила в бързането сутринта. За щастие не се наложи да ползвам

оръжие. Гласът принадлежеше на жената от отсрещната съседска къща. Поех си въздух

и се опитах да се успокоя. Бях толкова нова и неопитна в тези неща, че бях опасност за

самата себе си.

– Какво? – попитах, опитвайки да се възстановя от уплахата.

– Извиках ченгетата.

Страхотно. Точно каквото ми трябваше – да се оправям с полицията.

– Вие сте госпожа...?

– Госпожица Радклуф – поправи ме тя и придърпа шала си плътно към врата

си.

– Госпожице Радклиф, аз съм пазителка – по лицето й се четеше недоумение и

затова добавих – от Директората на другите раси – показах й значката си – Тук съм, за

да говоря с г-н Дънлейв, така че няма нужда от...

– Не сега. – прекъсна ме тя – Преди, когато се случваше цялата дъндания.

– Преди кога? Каква дъндания?

– Към 7:30-8:00, нещо такова. Имаше шумотевица, сякаш някой хвърляше

неща.

– Крещене? Спорове? Нещо такова?

– Не. Те бяха тихи по това време, само чупене на вещи се чуваше.

– Те кои?

– Той и малката му пачавра.

Повдигнах вежди и се опитах да сдържа усмивката си от неодобрителния тон на

старата дама.

– Неговата приятелка?

– Ако така искате да я наричате.

– Как изглежда тя?



Не че наистина исках да зная, но не бях сигурна колко добро е зрението на

госпожицата. Може да е видяла Готие и да не е разпознала, че става дума за друг.

– Слаба с големи гърди, тъмна коса и тъмна кожа.

Не е бил Готие значи. Вятърът отново задуха. Миризмата му бързо изчезваше.

Трябваше да вляза, за да разбера какво е правил всъщност тук, т.е. трябваше да се

отърва от старата дама, което очевидно нямаше да е лесно.

– Госпожице Радклиф, наистина трябва да говоря с г-н Дънлейв...

– Няма голяма ползва – прекъсна ме тя отново – шумотевицата престана преди

часове, оттогава е тихо.

– Приберете се, госпожице, не стоите на студено, като свърша тук ще дойда да

говорим повече.

– Винаги така казвате – промърмори тя и се прибра.

Нямах съмнение, че продължава да наднича през завесите и да гледа какво става.

Обърнах се и погледнах отново къщата на Дънлейв. Нямаше следи от разбиване на

прозорци, както и в гаража. Който и да е убил Дънлейв или който и да е друг, който

лежеше мъртъв вътре, трябва да е влязъл през задната врата или страничния прозорец.

Почвата под краката ми започна да трепери и отново се стреснах, но се ядосах на

собствената си глупост – беше влак, който минаваше наблизо. Защо бях толкова

неспокойна? Може да бях нова като пазителка, но винаги съм била – първо действай,

после мисли и се страхувай. И ето че сега оставях една старица и един влак да ме

стреснат. Защо?

Кръвта.

Отговорът се появи незабавно в главата ми. Може и да бях вълк, може и да

обичах да ловувам и със сигурност бях убивала при самозащита, но никога не съм

обичала вкуса на прясната кръв. Нещо, което ме различаваше от Роан. Той не само

обичаше да ловува, но и да разкъсва и убива. И някъде вътре в себе си се страхувах, че

ще настъпи момент, в който и аз ще започна да обичам тези неща, че един ден

вампирът в мен ще надделее. Нежеланието ми това да се случи беше дълбоко, но нямах

избор в действителност. Съдбата не беше под мой контрол, нито бъдещето ми. Бях

дампир, имах гените в кръвта си. В момента може и да бях преобладаващо вълк, но не

знаех какво ще донесе бъдещето. Особено когато във вените ми беше инжектирана

дрога освен това. И поемането на длъжността на пазителка може би беше първата

крачка към това да заобичам кръвта. Когато смъртта ставаше част от ежедневието ти,

постепенно се свиква с това и приемаш тази част от себе си, спираш да се бориш с нея.

Ами ако наистина дойдеше момент, в който ловуването и убийствата станеха

забавление за мен? Също като при Готие? Надявах се никога това да не стане.

Потреперих и потърках ръце. Кръв или не, трябваше да вляза и да видя

какво е станало. Надзърнах през прозореца, нямаше никого и тръгнах към задната

врата. Дънлейв беше горил нещо наскоро, но нямах представа какво.

Отворих задната врата и мирисът на кръв се засили. Игнорирах вълчите

ми инстинкти, които харесваха все пак аромата на кръв, макар и не вкуса й и с леки

стъпки влязох навътре.

До врата имаше пералня, чиято врата бе отворена и имаше купчина с

пране на пода. Нямаше петна по тях – нито кръв, нито бензин или петрол. Бяха работни

дрехи или по-скоро дрехи на крадец. Преминах към вратата, душейки въздуха.



Кървавият аромат идваше от дясно, кздето май беше спалнята, от ляво идваше мириз на

екскременти. Телевизорът работеше. Беше ясно, че е ставало нещо в хола.

Тогава защо мирисът на Готие идваше от спалнята? Доколкото знаех

Готие не беше хомосексуален. Всъщност винаги ми е изглеждал асексуален. Не можех

да си представя Готие и секс, никога не го бях виждала с жена, никога не бе говорил за

жена или за мъж в сексуален аспект. И все пак вампирите бяха доста сексуални

същества. С ухапването си даряваха жертвите си с оргазъм, нещо което бях изпитала с

Куин и си заслужаваше загуба на малко кръв. Но не бих допуснала друг вамп близо до

врата си. Повечето от тях проявяваха тенденция да не се къпят и миризмата беше

ужасна.

В тишината се чу леко подсмърчане, стон, който накара косите ми да се

изправят. Завих по коридора. Подсмърчането идваше от спалнята, но не усещах живот

там. Макар че ако Дънлейв беше човек, не трябваше да се изненадвам. Хората не се

улавяха на моите сензори по начина, по който улавях нехората, макар че можех да чета

мислите им ако бях достатъчно близо.

В спалнята намерих Дънлейв. Лежеше с разтворени крака по корем на

леглото, но нямах съмнение, че беше той. Височината, косата, всичко пасваше на

снимките от досието му. Не помръдваше, не изглеждаше да диша и чаршафите бяха

обагрени с кръв. Но не от рана или по-скоро не от нормална рана от намушкване или

стрелба. Дънлейв беше одран.

От врата чак до петите. Не беше прецизна работа, нито чиста. Напомняше

ми на касапска работа. Коремът ми се разбунтува и затворих очи, поемайки дълбоко

въздух през устата. Не помогна много. Миризмата на кръв и смърт беше наситена и

тежка и гледката не беше приятна.

Бях виждала в последно време доста брутални сцени, включително и

какво Готие причини на малкото невинно дете. Но дране на човек беше наистина едно

от най-неприятните и фактът, че убиецът беше оставил кожата на края на леглото като

някаква своеобразна завивка само правеше нещата по-зле.

Извадих телефона си и набрах медицинския екип на Директората.

Направих и клипче и също го пратих и въпреки погнусата си влязох в стаята.

– Г-н Дънлейв?

Сложих си ръкавица и притиснах пръсти до врата му, за да усетя пулс. Нямаше.

Опитах с китката. Нищо. Което ме накара да се почудя дали наистина бях чула

стенание. Кожата ми настръхна. Опитах се да игнорирам странното чувство, което ме

обземаше и обявих смъртта на Дънлейв, както и часа на записващото се видео. Пуснах

ръката му и нещо като дим започна да се издига от тялото му. Отново настръхнах и

изведнъж усетих, че в стаята става по-студено като че мъглата поемаше цялата топлина.

Само дето не беше мъгла. Беше душата на Дънлейв.

Това не беше първият път, в който виждах как душата се издига от

тялото, макар че се надявах да е бил последният. Беше новият ми развиващ се талант.

Не исках да виждам духове и души, за какво по дяволите ми беше това? Как можеха да

са ми от полза след като не бяха вече част от физическия свят?

И последната нишка душа излезе от кървавото тяло, което сякаш олекна с

последен вопъл. Звучеше като дума. Дахаки.



Премигнах, чудейки се дали ми се причува. Чудех се какво по дяволите е

Дахаки. Погледнах към телефона си и видеото, което се записваше и се на надявах и

думата да се е записала.

След това се огледах. На някой места кожата беше смъкната без да

уврежда мускулите, на други беше кърваво и недобре срязано. Имаше много кръв,

нормалните рани не кървяха толкова. За да се постигне нещо такова трябваше остър

нож и умения. Защо Готие би правил това?

Освен Дънлейв, имаше още два аромата в стаята – на Готие и още един,

който беше по-женствен, така че определено беше на гаджето му, което старата жена

преди малко беше споменала.

Ако това бе работа на Готие, къде по дяволите се беше учил да дере

кожа? Може на някой места да беше наранено месото на жертвата, но определено не

беше аматьорска работа. Готие би трябвало да е аматьор в това. Може да е бил най-

ефективният пазител на Директората и машина за убиване, може да беше избягал, но

едва ли бе имал време да се учи на това. Къде бяха телата?

Тогава се сетих за всички част от тела във фабриката. Бяхме намерили

много парчета плът, които смятахме, че новосъздаденият вампир е причинил, но може

би бяха резултат от опитите на Готие да се научи да дере. Потреперих. Още по-

обезпокоително беше, че Готие бе напуснал къщата след изгрев. Старата дама бе

казала, че всичко е спряло преди часове, но след 7:30. Готие беше млад. Не би трябвало

да е способен да излезе щом слънцето е на небето, но явно не беше така. Трябваше да

открием как преди да е станало прекалено късно.

Отново погледнах към тялото. Нямаше следи от борба, нито краката и

ръцете му бяха вързани. Нито пък стаята бе разхвърляна. Което означаваше, че Готие е

използвал психичен контрол, за да доведе жертвата си тук, както и върху приятелката

му. Кой тогава беше преобърнал мястото? Готие безспорно беше способен да

контролира двама човеци. Освен ако не е било умишлено. Готие не правеше нищо без

причина.

Погледнах наоколо. Гардеробът беше пълен с женски и мъжки дрехи,

което значеше, че гаджето на Дънлейв или живееше тук, или прекарваше много време

тук. Нямаше много неща в стаята, Дънлейв явно не държеше на мебелировката, защото

всички налични мебели откровено бяха втора ръка. Или не беше добър крадец, или се

целеше в други неща при кражба.

Обърнах се и тръгнах към хола, когато усетих мирис в ноздрите си.

– Райли Дженсън? – чух непознат глас – Колин Рийс, почистващият екип на

Директората.

Усмихнах се при вида на боязливото му лице. Очевидно Колин беше ставал

свидетел на някои неща, случващи се в Директората понякога, когато пазителите го

викаха за бързо почистване.

– Насам.

Чуха се стъпки на трима човека, всички мъже. Можех не само да ги чуя, но и

подуша. Появи се висок мъж на средна възраст с прошарена коса. Мирисът му ме

обгърна и беше като глътка свеж въздух спрямо ароматите в къщата. Хормоните ми се

разбушуваха, не че беше голяма изненада, предвид че пълнолунието беше скоро.

Миризмата ми показа, че той също е вълк, мъжете-върколаци имаха по-остър аромат

или поне така ми се струваше, защото бях женска.



Той огледа стаята набързо, спирайки бегло на тялото на Дънлейв преди да

погледне към мен. Видях изненада в погледа му.

– Агент Дженсън?

– Не каквото очакваше, а?

Той се ухили.

– Не. Не съм знаел, че имаме върколачка-пазител.

Останалите двама мъже също дойдоха. Един от тях изпсува при вида на тялото.

Другият не реагира въобще. И те бяха шифтъри – единият миришеше на котка, а

другият на някакъв вид птица. Не заинтригуваха хормоните ми, което беше добре,

защото имаше работа за вършене. Колин кимна към жертвата.

– Какво е станало?

– Бил е одран.

– От теб? – погледна ме развеселено.

– Точно. После танцувахме малко в хола.

Той повдигна вежда. Все пак ако е работил достатъчно дълго в Директората,

сигурно се е нагледал на какво ли не и знаеше, че пазителите са способни на доста

неща. Предвид, че и аз бях такава, може би беше в правото си да пита и да се тревожи.

– Някои пазители харесват изтезанията.

– Аз съм вълк – казах сухо – Мисля, че ще намеря други начини да извлека

информация от мъж, ако искам.

Той ме огледа, но по абсолютно несексуален начин, което беше леко

разочароващо.

– Предполагам.

Дори думите му да звучаха невинно, можех да усетя какво е мнението му. Може

и да не ме беше нарекъл курва в очите ми, но определено си го мислеше. Гняв се

надигна у мен, но той продължи.

– Хората сздят достатъчно върколаците, не е нужно а получавате това и от нас.

– той отстъпи и позволи на другите двама да влязат в стаята – аз не съм вълк, шифтър

съм.

Хубаво.

– Ти си вълк, пък и всички шифтъри имат силно либидо, така че наистина е

безсмислено да съдите върколаците.

Погледнах към телефона си, тъй като го бях оставила на видеозапис. Супер.

Доказателство за непрофесионалното ми отношение към колеги. Не че беше нещо ново

за Директората. Прибрах телефона си. Колин и колегите му включиха тяхна камера.

– Ако искаш да разгледаш останалите стаи – вметна той – трябва да запишем и

това.

– Побързай тогава.

Минах покрай него надолу по коридора. По дяволите нямах нужда от разсейване

в момента и особено от мъж, който не одобряваше вълците. Достатъчен ми беше Куин.

Но пълнолунието не питаше, но за щастие не беше толкова близо.



Влязох в хола и отново пуснах телефона ми на запис. Определено в тази

стая е имало борба. Мебелите бяха разхвърляни и преобърнати, счупена стъклена маса,

разпилени книги. Но ако Дънлейв се беше борил за живота си, как нямаше следи от

тялото му тук? Можеше ли да се видят синини и наранявания по кожа, която беше

одрана?

Мирисът на екскременти тук беше по-силен, но беше човешки мирис, не

толкова вонята на Готие. Макар че и тук я долавях, но не толкова силно. Огледах пода

и видях крака. Женски крака, за да съм по-точна. Можех да видя розовия лак по

ноктите. Останалата част от тялото й беше покрита от дивана, книги и списания.

Погледнах през рамо. Колин вадеше записващо устройство от една чанта.

– Има второ тяло в хола. Побързай с това нещо.

– Пазителите не им е позволено да пречат на следователите – гласът му беше

рязък.

– Не ми пука какво им е позволено и какво не – което си беше вярно повече

отколкото Колин би могъл да предполага и беше изказване, което щеше да подразни

Джак като го чуеше, не че не беше наясно – Защо не спреш да се притесняваш какво ми

е позволено и какво не и не побързаш със собствените си задължения?

– Ако млъкнеш, може и да успея.

Сдържах усмивката си и огледах още веднъж стаята. Блясък в левия ъгъл близо

до един от прозорците привлече вниманието ми. Слънцето се беше показало за кратко

иззад облаците и нещо проблясваше в червено. Не приличаше на блясък от стъкло,

било то и покрито с кръв. Отидох натам. Чувах как Колин тихо псува, което

означаваше, че още не беше готов с камерата. Продължавах да държа телефона си да

записва и продължих напред. В прахта до пуснатия телевизор имаше пръстен. Записах с

телефона си точно къде се намира и след това го взех внимателно. Беше голям и

сребърен и очевидно струваше много пари. Не беше нещо, което крадец би оставил на

пода. Така че откъде беше дошъл този пръстен? Готие? Никога не го бях виждала да

носи каквито и да е бижута, но до днес не знаех, че си пада по дране. Можех да

предположа, че пръстенът е на Дънлейв, но пръстенът всъщност беше мъжки, но за по-

тънки пръсти. Тези на Дънлейв бяха като наденици. А ако го беше откраднал, нямаше

да го остави така. Пръстенът би паснал на пръстите на Готие. Негов ли беше? И

нарочно ли го беше изгубил или без да иска? С този психо всичко бе възможно.

Поднесох пръстена към слънчевата светлина и можех да го видя по-добре. Върху него

беше гравиран дракон с три глави и шест малки рубина служеха за очи. Само гледайки

го ме побиха тръпки, но нямах представа защо.

– Не трябва да пипаш и местиш доказателства. – стрият глас на Колин ме

стресна.

Прикрих стряскането си като обърнах пръстена, за да го разгледам отвътре.

– Записах къде се намира.

– Не е в това проблемът.

– Не, проблемът е, че стъпвам на твоя територия и това не ти харесва –

погледнах го аз – свиквай, приятел, в следващите месеци ще ти се бъркам доста в

работата.

Можех да видя напрежението му. Нито един вълк не обичаше да го

предизвикват.



– Когато екипът по почистване пристигне на местопрестъплението, те са

главните, не платените убийци.

Гласът му беше студен и ядосан. Беше явно от хората, които съдеха прибързано,

което много ме дразнеше. Беше ми писнало от това. Сега пък трябваше да защитавам

работата си, работа, която не бях желала.

– Е, този конкретен убиец, аз, никога не следва правилата. Питай Джак ако

искаш.

– Имам такова намерение, да.

Тръснах глава и се върнах към разглеждането на пръстена. Имаше нещо

изписано от вътрешната страна, но не беше на език, който разпознавах. Всъщност

изглеждаха като някакви неразбираеми символи. Снимах ги и се изправих.

Колин монтира камерата на тавана и натисна бутона за запис. Лещата на

устройството се показа и засне стаята. Вече всяко мое движение или изказване щеше да

е записано.

– Какво? – попита Колин, гледайки към мен.

– Разпознаваш ли този език? – попитах, показвайки пръстена.

– Прилича на персийски, но не мога да съм сигурен – каза след като го

разгледа внимателно.

– Персия не съществува от бая време насам – повдигнах вежда аз.

– Не, но има персийски надписи, които още съществуват и това прилича на

тях.

– Откъде знаеш?

– Уча древни езици в свободното си време.

Сигурно се шегуваше.

– Значи тези малки картинки са всъщност думи?

– Да.

– Може ли да ми изпратиш резултатите като ги разчетеш?

– Ще видя какво мога да направя. Провери всички предмети в дясно на стаята.

– Как?

През погледа му мина развеселеност, че пазител си признава, че не знае как да

направи нещо.

– С това – подаде ми той скенер.

– Не знаех че се използват такива неща.

– Ще се изненадаш с какви технологии работим в екипа по почистване.

Когато скенерът из писука казах:

– Готово.

Той прекоси стаята и погледна към жената на пода.

– Хайде да я махнем оттук. Ще я хванеш ли от другата страна?

– За теб, винаги.



Той ме погледна раздразнено и отново едва сдържах усмивката си. Отидох от

другия край. Толкова близо до нея можех да усетя миризмата на екскременти силно и

набърчих нос. Как се справяше Колин с миризмата без да трепне. Сигурно се е

сблъсквал с далеч по-лоши миризми в работата си, което беше кошмар за носа на вълк.

Не можех да си представя да работя това, не и всеки ден. Но до скоро не можех да си

представя и да съм пазителка.

Махнахме дивана и причината за смрадта се разкри пред нас. Жената

беше гола, легнала по гръб, нараняванията по тялото и предполагаха изнасилване, на

което явно се е съпротивлявала. Който беше сторил това, беше раздрал врата й и беше

изсмукал живота й оттам. Но не беше достатъчно, защото някой се беше изходил върху

нея. Доказателството за това беше между гърдите й и смърдеше.

– Вампирска работа – каза Колин.

– Защо? – попитах го с недоумение.

Той посочи към кафявата течност.

– Това е продукт на вампир и вероятно новосъздаден. При по-старите няма

толкова цвят.

– Научавам по нещо ново за вампирите всеки ден.

Не че това специално знание исках да бъде в главата ми. Не исках дори да мисля

за това.

– Не съм виждал пазител, който да изглежда толкова ядосан, колкото ти в

момента – гледаше ме Колин с любопитство – Сякаш който е убил жертвата ти е

засегнал лично.

– Безсмислената смърт на някого не те ли засяга лично? Не те ли обижда

гаврата, която е направил с нея?

– Виждал съм прекалено много неща, за да го приемам лично – сви рамене той.

– А мен смяташ за студенокръвно чудовище.

– Хладнокръвен убиец. Има разлика.

Не достатъчна. Погледнах отново към жената и осъзнах за първи път, че е

тъмнокоса и с тъмна кожа. Това трябва да е приятелката на Дънлейв според описанието

на старата жена. Така че ако Готие е отговорен за смъртта на мъжа, кой е бил тук, за да

подреди така приятелката? Погледнах отново към врата й, после се обърнах, за да

разгледам отново стаята. Видях една паднала рамка със снимка. Отидох и я взех –

тъмнокоса жена с дете. Затворих за момент очи, псувайки наум.

– Какво има на снимката? – попита Колин.

– Виждаш ли детето? – показах му аз – Намерихме я вчера, сутринта е

починала в болницата.

– Значи който е сторил това е искал детето.

– Не, мисля, че детето е било примамка.

Потрих слепоочията си. Затова новосъздаденият вампир беше стоял толкова

дълго в дъжда. Готие е искал да се увери, че сме го проследили, знаеше, че ще се

опитаме да спасим детето, че ще проследим родителите. Което означаваше, че е искал

да открием тези убийства, както и пръстена. Въпросът беше – защо?

– Мъртва е от поне три часа – каза Колин, гледайки към тялото – Защо?



– Събитията са толкова объркани във времето. Тези две убийства са скорошни,

детето беше отвлечено още вчера.

Вчера бяхме убили и протежето на Готие, така че не може той да е бил. Макар че

беше възможно Готие да е създал повече вампири. Но това не обясняваше факта как

новосъздаден вампир също се е измъкнал сутринта, когато слънцето вече е било

изгряло.

– Може би е била отвлечена, за да си мълчат родителите за нещо. – каза Колин.

Може би. Дънлейв е звънял вчера и е бил отчаян, търсел е помощ. Очевидно

това беше причината. Ако Джак беше реагирал по-бързо, ако директоратът имаше

повече служители, може би малкото детенце щеше да оцелее, а също и родителите му.

Което ме накара да се почудя какво са знаели. Очевидно нещо важно,

защото смъртта ги беше застигнала преди да успеят да проговорят. Но каква беше

връзката с Готие? И каква беше връзката на Готие с касапина? Защото изглежда, че

имаше някаква връзка независимо какво казваше Джак и независимо от състезанието на

Готие.

– Мисля да отида да разпитам съседите. Не се радвай преди да съм излязла,

моля те.

– Трудна задача – усмихна се той, което направи лицето му приветливо.

– Нещо против да взема това? – кимнах към подвижната камера.

– Не. И ще ти пратя транскрипцията на пръстена взъможно най-бързо.

– И данни за жената ако може.

Той кимна. Обърнах се и тръгнах към вратата. Можех да усетя погледа му, но не

върху гърба ми, а върху дупето ми. Прииска ми се да го завъртя малко и да се забъркам

отново в някоя каша.

Госпожица Радклиф потвърди, че детето е било дъщеря на приятелката на

Дънлейв.

– Кога я видяхте за последно?

– Вчера, когато майка й я заведе на детска градина. Баща й сигурно я е прибрал

след това. Те си деляха попечителството.

– Знаете ли случайно името му?

– Робърт Уортингтън. Живее в Прахан или някъде там. Името на детето е

Илана.

– А името на приятелката на Дънлейв?

– Труди Стоун – изсумтя тя – тя е сервитьорка и също работи като

стриптизьорка.

– Случайно да сте видяла някой да влиза или излиза от къщата днес?

– Не, но явно нещо беше загоряло, миришеше на изгоряло.

Спомних си изгорялото място в двора. Може би новосъздаденият? Нямаше

логика, но поне пасваше във времето. Защо Готие не би споделил каквато и протекция

ползваше срещу слънцето с неговите протежета? Или това беше целта на Готие

всъщност, да се отърве от новосъздадения, за да не го намери Директората.

– Госпожице Радклиф, бяхте от голяма полза. Много Ви благодаря.



– Удоволствие беше да ви помогна.

Едва сдържах усмивката си. Местните ченгета в следващите дни сигурно щяха

да са бомбардирани от нейните доклади с цел да помогне.

Тръгнах си и влязох в колата си точно когато почна да вали отново.

Набрах Директората. Кравата вдигна.

– Сал, Райли Дженсън съм. Може ли да извадиш информация за една жена?

– Не съм слугиня – каза тя студено. – Има си ред за тези неща.

– Трябва ми спешно, нямам нужда от бюрокрация.

– Такива искания трябва да се съгласуват с Джак...

– Нямам време за тези простотии, Сал. Просто го направи без да спориш или

ще започна да говоря гадни неща за теб пред Джак. – дадох й името на Труди –

очевидно работи като сервитьорка и нощем като стриптизьорка, имам нужда бързо да

разбера къде.

– Такава си кучка – каза с раздразнение тя.

– Но съм кучка, която Джак слуша. – поне понякога – излиза ли нещо?

– Да, пращам ти информацията. Работи като сервитьорка в Катъл Клуб, за

работата й като стриптизьорка няма информация.

Което означаваше, че работеше там нелегално, за да изкара пари.

– Къде е този Катъл Клуб, никога не съм го чувала.

– А се смяташ за парти животно, клубът е най-новата мода в момента.

– За вълци или за вампири, които си падат по шефовете си?

– За хора, тъпачке. Нещо друго?

– Не. Беше удоволствие да говоря с теб, Сал.

– Ухапи ме, вълк.

Затвори ми и се разхилих. Щях да си навлека неприятности ако продължавах да

се заяждам с нея, знаех това, но по дяволите, беше забавно. Поне беше ефективна,

веднага щом затворих информацията за Труди Стоун се изписа на екрана ми. Прочетох

файла й за няколко минути, нямаше криминални прояви, нищо необичайно. Дъщеря й

беше спомената както и бившият й. Записах си, че бащата трябва да бъде уведомен за

смъртта на детето и след това въведох адреса на Катъл Клуб в навигационната си

система.

Клубът беше на Кинг стрийт – улица, на която имаше много клубове,

еквивалентни на тези на върколаците, но за хора... и без секс. Макар че неофициално

ако имаш достатъчно пари и нямаш нищо против задната алея, беше възможно. Чудех

се дали Труди е била част от това. Не бих се изненадала. На снимката от досието й

можех да видя в очите й блясъка на проститутките, които бяха в играта от дълго време.

Вече беше ранния следобед и нямах съмнение, че клубът работи.

Повечето от тези клубове работеха по 24 часа и сервираха храна. Не беше необичайно

да има по обяд също толкова хора, колкото и нощем. Проблемът беше, че няма да ме

пуснат по начина, по който бях облечена сега. Не и без да проверят личната ми карта, а

не мислех, че това щеше да е разумно. Може би беше от тези мой ясновидски

предчувствия. Но не можеше ли този талант освен да ми дава такава информация, да ме

предупреждава и защо.



Отидох вкъщи и се преоблякох в нещо секси, взех си едно дебело палто и

се отправих отново към клуба. Отпред имаше опашка, но не голяма. Духаше вятър и

беше студено. Бях благодарна за палтото, но краката ми измръзваха.

– Май ти е студено – каза охраната, отваряйки ми вратата.

– Дано да имате кафе вътре иначе ще стане зле. – казах, зъзнейки.

– Има, има.

Той ме огледа от глава до пети, кимна и ме пусна вътре.

Изчаках очите ми да се приспособят към полумрака, оставих палтото си на

гардероб и влязох навътре в клуба. Главната зала беше в ретро стил и беше по-голяма

отколкото очаквах. Барът беше добре осветен, имаше диско-топки, който проблясваха в

цветовете на дъгата и старомодни маси и столове. Музиката беше микс от денс и техно,

не точно моят вкус, но се търпеше. Не беше толкова силна, може би държаха по-ниски

децибели през деня.

Огледах сенките наоколо, имаше много място. Аз обичах клубовете

претъпкани, тяло до тяло, това за което мечтаеше всяка вълча душа.

Отидох до бара и седнах на един от високите столове. Барманът дойде от

другия край на бара и усмивката му издаде азиатски черти.

– Какво да бъде, красавице?

– Охраната ми обеща прясно кафе. Ще взема да проверя дали е бил прав.

Той се усмихна, което развълнува хормоните ми.

– Студено е навън, а?

– Много.

Огледах го докато беше с гръб към мен и правеше кафето. Хубави рамене.

Хубаво дупе. Жалко че не бяхме във вълчи клуб. Бях тук по работа, трябваше да се

владея.

– Мляко? Захар?

Погледна ме той и бях сигурна, че той знае, че го оглеждам и му харесваше.

– Една лъжичка, мерси.

Той кимна и ми го поднесе. В лице изглеждаше също толкова добре, колкото и в

гръб. Охраната не се беше шегувала, кафето беше добро, силно и вкусно.

– Е, оправдава ли репутацията си кафето? – погледна ме барманът с очакване.

– Не съм вкусвала подобно, определено ме сгрява – усмихнах се аз – аз съм

Райли между другото.

– Джин.

– Често ли си на смяна? – попитах го след като си стиснахме леко ръцете и

забелязах, че пръстите му не са като на някой, който работи като барман постоянно.

Той взе една кърпа и почна да бърше чаши.

– Няколко пъти седмично. Доходоносно е.

– Ах, - отпих отново от кафето – затова не съм те виждала преди.

– Често ли идваш?



Нещо проблесна на лявата му ръка, когато взе поредната чаша. Пръстен. Беше на

показалеца му, а не на безименния пръст за щастие. Не обичах да флиртувам с женени

мъже. Загуба на време и за двама ни.

– Понякога. Барманите ми се радват като идвам – ухилих се аз.

– Да, много сме приятелски настроени тук – той ме огледа с интерес – Затова

ли си тук днес?

– Всъщност не. Търся една приятелка, която работи тук.

– Коя?

– Труди Стоун.

Не видях да реагира на името й. Не знаех защо бях очаквала да видя реакция.

– Чакай, ще отида да видя кога е на смяна.

Той отиде до средата на бара, обслужи един мъж, който ме гледаше също с

интерес и изчезна в малкия офис до бара. След малко се върна.

– Чак утре вечер.

– По дяволите, мисля, че ми каза днес да дойда.

Оставих кафето си и скръстих ръце, навеждайки се леко, така че да може да види

част от гърдите ми. Беше секси и можех да му се насладя малко докато събирах

информация. Не можех да рискувам да му прочета мислите, не и с всичката

охранителна техника наоколо. Моята телепатия може и да беше силна, но всеки

можеше да стои зад тези камери и да види какво правя.

– Е, кога пак ще си тук? – попитах.

Погледът му се премести към гърдите ми и после се върна отново към лицето

ми. Усмихна ми се чаровно.

– Кога искаш да съм тук?

– Довечера?

– Ще е удоволствие за мен.

– Дано да е такова и за мен – повдигнах вежда.

– Гарантирам. Но ми трябва номера ти.

– Само ми дай химикалка.

Той ми подаде химикал и късче хартия и докато го правеше успях да видя

пръстена му добре. Сребърен, с триглав дракон. Точно като пръстена в къщата на

Дънлейв.



Глава пета Превод: Freena


– Хубав пръстен – промърморих след кратка пауза, взимайки химикалката.

– Този ли? – той огледа собствения си пръстен под светлините на едно

диско-кълбо – Това е пръстенът на клуба. Не струва много, но хваща окото на хубави

момичета като теб.

Ако лъжеше, не можех да го уловя. В крайна сметка беше човек.

– Значи служи да тръгне разговор, а?

– Да – той прибра листа с номера ми в джоба си – Кога искаш да се видим?

– Кога приключваш смяната?

– Седем.

– Тогава да кажем девет?

– Супер. Някъде на кафе или на вечеря?

– Вечеря. На улица Ратдоун има един италиански ресторант. Малък е и

уютен. Мисля, че се казва При Рицени.

– Добър избор – кимна той.

– Винаги правя добри избори – казах с флиртуващ глас и усмивка –

междувременно знаеш ли дали ресторанта горе работи?

– Никога не затваря. Качи се по стълбите, аз ще звънна на готвача и ще му

кажа да те поглези.

– Мерси – станах от бара, взимайки си кафето и тръгнах нагоре.

Готвачът наистина се погрижи за мен. Пържола, пържени картофки и зеленчуци.

Бях един сит доволен вълк след час на улицата. Когато влязох в колата, незабавно

набрах Директората. Джак, не кравата.

– Хей, шефе, Райли е.

– О, чудеса, тя се сети да докладва.

– Мога да бъда и послушна, когато искам – ухилих се аз.

– Което не е често явление. Какво стана при Дънлейв?

Разказах му за събитията от сутринта, включително разсъжденията си около

Готие, подробностите за пръстена и за майката на малкото момиченце.

– Не разбирам само как Готие се е измъкнал след изгрев.

– Не зная. Не би трябвало да е способен на това.

– Е, явно е, така че най-добре да разберем как.

– Жалко, че и двамата са били мъртви – въздъхна Джак – Иначе можеше да

им прочетеш умовете.

Което ми напомняше да му кажа какво видях и чух в спалнята.

– Е, Дънлейв беше леко жив като пристигнах.

– Дефинирай „леко жив”.



– Изстена като влязох, душата му се издигна от тялото и заклевам се, че чух

да казва Дахаки.

– Дахаки?

– Да. Не знам дали е било просто звука на умиращото тяло или душата му

се опитваше да ми каже нещо.

Колкото и налудничаво да звучеше всичко това.

– Предвид тестовете, ясновидството ти се развива бързо извън нормалните

граници. Мисля, че е възможно да си чула душата му да говори. Което е интересно.

– Зловещо е.

– Може би. Но способността да разпитваш наистина умрели би могла да ни

дава страхотна преднина пред отрепките, с които обикновено си имаме работа.

– Само ако съм там, когато жертвите умират, Джак.

– Или ако душите им се задържат наоколо за малко.

Потреперих при мисълта. Не исках духовете да ме чакат за сладки приказки.

– Поисках от Колин да ми прати транскрипцията на написаното от

вътрешната страна на пръстена, но може и ти да погледнеш видеото от телефона ми.

– Ще го възложа на Селиане. Също ще й кажа да провери изработката.

Нещо около Труди Стоун?

Кравата пак му беше изпяла всичко.

– Дойдох до клуба, в който е работила и говорих с бармана. Той носеше

същия пръстен какъвто открих у Дънлейв.

– Може да е съвпадение.

– Може би. Но се съмнявам. Имам среща с бармана довечера и ще се

пробвам да го прочета, но може да провериш файловете ни за Катъл Клуб и евентуално

да намериш информация за него.

– Името му?

– Джин. Роден е тук, защото няма следа от акцент, но има азиатски черти.

– Човек или не?

– Човек.

– Тогава не му позволявай да заподозре, че си нещо повече.

– Шефе, мисля, че него го интересува само секса.

– Нека остане така.

– Окей. Как върви разследването на Роан? – запалих двигателя на колата и

включих климатика, ставаше ми студено.

– Явно е просто убийство при хранене. Някой от нощните пазачи ще го

провери.

Сигурна бях, че нощните ни пазачи, някой от които бяха на стотици години,

щяха да се радват да го направят.

– Прибирам се до нас и ще ти пратя доклада по електронната поща.

– Непременно. И моля те, спри да тормозиш асистентката ми.



– Информацията ми трябваше бързо – ухилих се.

– Не е заради информацията, просто бъди по-мила, когато звъниш.

– Ако не си го разбрал досега, аз съм си кучка. Родена съм такава. Просто я

оправи и нещата ще са добре.

– Мисля да ти кажа да си гледаш собствената работа, но няма да има полза,

нали?

– Абсолютно не.

– Вълци – промърмори – Прати ми доклада до довечера.

– Непременно.

Затворих и се отправих към вкъщи.

Бях увила кърпа около тялото си след душа и стоях пред гардероба си,

опитвайки се да реша какво да облека, когато Роан най-сетне се прибра.

– Хей, сис – каза той, мятайки се на леглото ми – Среща?

– Среща, която може да ни даде следа по случая – казах, вадейки една

черна рокля – Джак каза, че твоето убийство е било някакво нормално. Сигурен ли си?

– Тази рокля е прекалено официална. Трябва да облечеш нещо по-така, за

да му отвличаш вниманието от въпросите, които задаваш. – каза Роан и дойде до

гардероба при мен – И да, случая не е на Касапина. Пери смята, че имаме няколко

новосъздадени на свобода.

– Сякаш това ни трябва – промърморих – Защо създателите не ги държат

изкъсо.

– Повечето го правят. Рядко има някой, който пуска новосъздадени така.

Роан извади една зеленикава разголена рокля с цепка.

– Къде отиваш? – попита той.

– При Рицени. Ще ми замръзнат гърдите в тази рокля. А и ще лъщя под

неоновата светлина в ресторанта

– Спокойно, той ще те топли.

– Което не решава проблема с лъщенето.

– Колкото повече остаряваш, толкова по-скучна ставаш.

– Това е клубна рокля, не дреха за италианки ресторант.

Той прибра роклята обратно. Скръстих ръце докато го гледах как прехвърля

дрехите ми, беше дразнещо, че подминава онези, които сама бях купувала. Вкусът ми

беше малко по-консервативен отколкото този на брат ми.

– Какво прави днес? – попита ме той, вадейки една тъмно зелена рокля с

дълги ръкави и голи рамене – Тази е перфектна. Секси без да е прекалено натрапваща

се.

– Проверявах източник на информация, но се оказа местопрестъпление.

Малкото момиченце се оказа, че е дъщеря на една от жертвите.

– И двамата са мъртви?

– Да. Готие ги е убил.



– Ще хванем копелето – каза той ядосано.

– Зная – отвърнах, намъквайки се в тясната дреха.

– Може да не слагаш бельо, както казва Лиандър – не искаме очертания под

впитите дрехи.

– Лиандър не се сблъсква с подобни проблеми като мен. А като

заговорихме за него – не съм го виждала напоследък.

– Вечерях с него. А ако ще почваме да любопитстваме, защо не ми кажеш

за Келън и Куин?

– Куин все още гони демони, а Келън е причината да закъснея днес, както

знаеш. – усмихнах се, припомняйки си сутринта – Той иска да ходим някъде следващия

уикенд.

– Решен е да те държи далеч от вампира, а? – ухили се Роан.

Абсолютно. И щом резултата на неговата решителност бе да си изкарвам добре,

не можех да се оплаквам.

– Отказах му за уикенда, но му обещах за трите свободни дни по

празниците, че мога да отида на някое екзотично място с него. Джак ми дължи отпуска.

– Ще вбесиш Куин – усмивката на брат ми беше широка. Той и Куин може

и да бяха приятели, но Роан също се дразнеше на действията му, както и аз. И освен

това не искаше да се срещам с него.

– Куин ме зарязя в средата на нищото вчера и не се е обаждал оттогава. Не

ми пука.

– Много обичам като вие двамата се карате, толкова е забавно да ви

слушам.

– Радвам се, че ти е забавно – грабнах една зелена чанта и го целунах по

бузата – Пази се, бате.

– Ти също. И не забравяй презервативите, щом ще се правиш на човек.

Ухилих се потупвайки по чантата си.

– Тук са, няма страшно.

Тръгнах. Навън валеше, но това не спираше шофьорите да карат силно и да

пръскат всички по улицата. Сложих буркана на колата си, само за да сплашвам

копелетата. Но въпреки това докато намеря паркинг пред ресторанта, вече бях

закъсняла с 15 минути. Оставих палтото си на гардероб и един от келнерите ме заведе

до масата на Джин. Той се изправи, когато пристигнах. Беше облечен в тъмно син

костюм, сива риза, които бяха добре съчетани. Огледа ме с одобрение.

Усмихнах се и го целунах по бузата. Можех да помириша афтършейва му,

някакъв микс от екзотични миризми и лайм.

– Приятно ми е да те видя отново.

– Искаха днес да работя още една смяна, но отказах – каза той с усмивка.

– Радвам се.

– И аз – той погледна към келнера, който се приближи към нас – Ще искаш

ли нещо за пиене? Може би вино?

– Перфектно.



И наистина виното, храната и компанията бяха приятни. Говорихме си за

различни неща, флиртувахме, прекарвахме си добре. Харесваше ми, имаше чувство за

хумор и разговорът вървеше леко. Дори и кратките паузи не бяха неловки. Не му

задавах въпроси докато не изядохме и десерта и вече не можех да отлагам.

– Е, - казах, отпивайки от виното си. Може би бях пийнала малко повече

отколкото трябваше, можех да усетя лекото замайване или пък бяха хормоните ми –

Кажи ми с какво всъщност се занимаваш?

Когато зададох въпроса, също така сниших щитовете си и внимателно потърсих

мислите му. Но се сблъсках със стена по-силна от всичко, с което се бях сблъсквала

досега. Не бяха нормални щитове. Не ги усещах и като нанотехнология. Това бяха най-

последните изобретения на нанотехнологиите за предпазване от психични атаки. Не

знаех точно как работят, но знаех, че задействат по някакъв начин електрическо щитово

поле отвън.

Щом щитовете му не бяха натурални или пък продукт на технология,

какви бяха? Какво друго можеше да бъдат? Не знаех, но възнамерявах да разбера.

А междувременно трябваше да получа информация по старомодния

начин – чрез секс и въпроси, защото нямаше нищо в персоналното му досие в Катъл

Клуб. Дори пълното му проучване от Директората не извади наяве нищо интересно,

нямаше криминално досие, учеше психология в местния университет.

Преди пет месеца бях толкова решена да не правя секс в името на това да

набавям информация за Директората, но ето че сега го правех и то с желание. Но

наистина беше сладък. И не можех да прочета мислите му.

– Нещо лошо ли има в това да работя като барман? – повдигна вежди той.

– Не – усмихнах се – Но не ми изглеждаш като човек, който го задоволява

такава работа.

– Ах – каза той – в момента се нося по течението, занимавам се с това-

онова.

– Значи имаш друга работа освен като барман?

– Работя в Хънтърс Клуб – погледна ме, сякаш очакваше да го знам – Клуб

по здраве – йога, масажи, спа, фитнес. Такива работи.

– Само не казвай, че правиш масажи – усмихна се.

Той се протегна и с пръст започна да докосва китката ми.

– Само на много специални жени, чието внимание искам. Всъщност работя

във фитнеса като треньор.

– Значи пръстена ти е от Хънтърс Клуб?

– Всъщност не.

Той хвана ръката ми.

– Ще поръчаме ли кафе тук или да отидем някъде на по-усамотено място? –

попита ме той.

Погледнах го, можех да видя желанието му, което едва успяваше да контролира.

Но забелязах, че смени темата. Не искаше да говори за пръстена, не и в детайли. Което

беше интересно.

– И къде предлагаш да отидем?



Усмихна се бавно и чаровно.

– У нас. Всъщност е на една пресечка оттук.

– Ами – престорих се, че обмислям предложението – не знам дали кафето у

вас ще си заслужава?

– Може би искаш малък тестер? – той дръпна леко ръката ми, за да се

приведа към него през масата.

– С удоволствие – прошепнах преди устните ни да се допрат.

Беше бавна и нежна целувка, опознаваща целувка, която си разменяха двама

непознати, искайки да разберат повече за това какво харесва другия.

– Е – каза той – взех ли теста?

Облизах устни, продължавайки да го вкусвам.

– Мисля, че може би да.

– Тогава да тръгваме.

Той ме пусна и махна на келнера за сметката. Платихме, той ми помогна с

палтото и излязохме от заведението му. Ръката му беше на моя гръб, можех да усетя

пръстите му през връхната ми дреха. Все още валеше, но не толкова силно. Беше

хладно, но след алкохола, а и в присъствието на Джин, не чувствах студа. Но едва

бяхме изминали половината разстояние когато усетих, че не сме сами.

Следяха ни вампири. Страхотно. Просто върха. Как щях да се оправя с

тях и да продължа с прикритието си пред Джин?

Спрях и събух едната си обувка, размахвайки я и опитвайки се да

локализирам вампирите. Бяха на отсрещната улица, прикрити в сенки и бързаха да ни

изпреварят. Можех да усетя глада им, който се прокрадваше в нощта, бяха също така

новосъздадени, можех да помириша свежата им смърт. Бяха ли същите, които бяха

оставили тялото, което Роан разследваше по-рано днес? Или случаят беше независим?

И кой ги създаваше и ги пускаше на свобода? Образът на Готие изникна в съзнанието

ми. Призляваше ми като си помислех, че може би той стоеше зад всичко. Той беше

наясно, че Директоратът имаше недостиг на персонал и така държеше всички заети с

издирването на новосъздадените, а не на самия него.

Джин гледаше напред в нощта, но се обърна да види какво правя.

– Какво има?

– Камъче в...

Не успях да довърша, защото двама от вампирите се отърсиха от сенките и

атакуваха. Джин нададе вик и ме избута от пътя. Политнах назад, но намерих баланса

си и се наведох, за да избегна юмрука на единия вампир. Той се ухили. Когато пак

тръгна към мен събух и другата си обувка и го ударих с тока по лицето. Когато дървото

докосна плътта му се появиха искри и замириса на изгоряло. Вампирът изрева с

изненада. Очевидно не беше разбрал, че обувките ми са от дърво, но не му дадох и

време. Изритах го с цялата си сила в слабините, което беше болезнено, той се приведе в

агонията и използвах възможността да го изритам в лицето.

Тръгнах към Джин, за да му помогна, когато с изненада установих, че

новосъздаденият е на колене в агония, а ръцете и краката му са извити под странни

ъгли. Джин дори не се беше запъхтял, видях го как затваря очи и вдишва въздуха.

Сякаш болката на вампира някак си се вливаше в тялото му. Което беше много странна



мисъл от моя страна. Побиха ме тръпки – един човек не трябваше да е в състояние да

пребори вампир. Било то и новосъздаден. Означаваше ли това, че Джин е нещо повече

от човек? И ако беше така, защо сетивата ми го отчитаха като човек? Имаше ли

психични таланти? Погледнах към новосъздадения, чиято болка беше изписана по

лицето му. Психичен талант да чупиш кости? Никога не бях чувала за такова нещо, но

не бях експерт. Не можех да дефинирам дори собствените си таланти в крайна сметка.

Грабнах телефона си и набрах Директората, за да поръчам екип по

почистване, но го направих така сякаш съобщавах за нападение. Със сигурност кравата

ме мислеше вече за луда.

Джин издиша и отвори очи, обръщайки се към мен. В очите му имаше

искра, която беше почти извънземна. Сякаш от друг свят. Отново ме побиха тръпки,

макар че вълкът в мен реагира със силно желание. Силните личности бяха винаги

нещото, към което се стремяха женските вълци, а този мъж, извънземен или не, ме

караше наистина да го искам.

Когато погледите ни се срещнаха, той се усмихна. Преди да успея да му

отвърна, той се приближи бързо, обгърна ме с ръцете си и ме целуна. Страстно. Ръцете

му ме придърпваха към тялото му, така че можех да усетя възбудата му. Хубаво

усещане.

– Искам те – гласът му беше пълен със страст и неотложност. Едната му

ръка премина по гръбнака ми към дупето. – Тук и сега.

– Не тук. У вас. Тук е студено.

Той изръмжа недоволно, хвана ръката ми и ме дръпна напред. Почти тичахме.

Дъждовната вода обливаше босите ми крака, но не можех да усетя студа. Топлината и

желанието на Джин бяха нещото, което усещах. Беше енергия, която усещах, но не

можех да определя. Пулсираше на вълни около мен. Ако беше върколак, щях да си

помисля, че използва аурата си. Наистина действаше, каквото и да беше това.

Завихме наляво в една странична улица. Той тръгна към третата къща,

която беше оцветена в бяло, викториански стил. Отвори вратата и ме дръпна вътре.

– Първата вдясно – каза, затръшвайки вратата след нас.

Влязох в голяма стая, съблякох палтото си и го хвърлих на близкия стол.

Захвърлих и обувките си и извадих презервативите от чантата си. Не чух никакви

стъпки, въпреки че подът беше от дърво, изведнъж той бе зад мен, силните му ръце ме

обгръщаха и събличаха роклята ми. Когато останах гола, той издаде одобрителен звук и

ме заведе към един стар кожен диван. Взе кондомите и отвори един, а другите хвърли

настрани. След малко дойде и разтвори краката ми, започна да ме докосва и целува. И

след това ме ухапа... по рамото... силно. Но в последните минути удоволствието и

болката се бяха слели като усещане и това само ме накара да изстена.

– Обичам по-грубата игра – каза той, дишайки във врата ми.

– Не, беше хубаво – успях да кажа.

Въпросът беше защо. Не бях от жените, на които болката им доставяше

удоволствие по принцип, макар че бях пробвала това онова. Сега в момента това беше

по-екстремно от всичко, което бях правила до този момент, но ето че не можех да се

спра, не исках да се спра и някъде дълбоко в себе си това ме разтревожи. Чудех се дали

наистина желаех това или нещо друго ме караше да го харесвам. Но притесненията ми

не можеха да засенчат желанието ми, не и когато удоволствието беше толкова силно.



Усещах зъбите му по кожата си докато ме целуваше надолу и отново ме

ухапа. Този път по тялото. Не успях да сдържа отново стенанието си, изпълнено с

болка, но и удоволствие. Той си пое въздух, сякаш вдишваше звука.

– Може би още малко по-грубо?

Част от мен искаше да каже не, но не казах нищо и той ме удари по бедрото.

Беше силно, също като ухапванията, но това само разпали желанието ми още повече.

Вече стенех някъде между болката и удоволствието, част от мен искаше да продължи,

част от мен искаше да спре.

– Така добре ли е? – попита той, но не ми даде време за отговор и ме одари

отново дори още по-силно.

– Да – успях да кажа.

Защо изведнъж имах такова желание за груб секс с Джин? Нямах си и представа

и мисълта за това ме плашеше. Тогава се сетих за странната енергия, която бях усетила

преди малко. Да не би Джин да използваше аура по същия начин както вълците? Но как

ако е човек?

– А така?

Този път ухапването беше наистина брутално, но след това той веднага целуна

мястото и устните му някак си успокоиха болката. Краката ми се подкосиха.

– Страхотно.

Той ме удари отново толкова рязко, че очите ми се наляха със сълзи. И след това

го усетих в себе си. Беше хванал бедрата ми здраво и движенията му бяха груби.

Дишането ми се учести, във въздуха можех да усетя как желанието и на двама ни

нараства все повече и свършихме заедно. Осъзнах, че треперя, бях потна и усещах

слабост в цялото тяло. Когато успях да успокоя малко дишането си, казах:

– Наистина добро кафе.

Той се усмихна и ме целуна по рамото.

– Може би трябва да отидем до кухнята и да си направим по едно.

– Може.

Имах нужда да се успокоя.

Той хвана ръката ми и ме поведе в тъмното към кухнята. Изхвърли презерватива

в кофата, а след това извади една торта от хладилника. Изненадващо, въпреки че бях

хапнала доста в ресторанта, бях гладна отново. Пихме кафе и си поговорихме. След

почти час ме заведе в спалнята си, където сексът отново беше дори по-груб от първия

път, но наистина задоволителен. Така беше цяла нощ.

Когато най-сетне се събудих усетих непознат вид болка в тялото си.

Сякаш бях тичала маратон и май си беше така. Макар, че бях вълк и получавах тонове

секс. Сексът с човек не би трябвало да е толкова изтощителен. Но не беше само болката

в мускулите ми, по тялото ми имаше синини и следи от ухапванията и ударите. На

няколко пъти през нощта бях усетила и нуждата му да направи нещо още по-крайно.

Радвам се, че не го направи.

Прозях се и отворих очи. В стаята влизаше светлина, което значеше, че

беше минало изгрев слънце. Протегнах се, наслаждавайки се на усещането на голото ми

тяло в сатенените завивки и погледнах часовника. Девет сутринта. Пак щях да закъснея

за работа.



Ослушах се, нямаше много шумове в къщата. Нямаше движение, нищо не

показваше, че има някой. Заслушах се още по внимателно и чух нещо, което ме стресна

за няколко секунди преди да осъзная, че беше хъркане. Не бях значи сама в къщата, но

ароматът на Джин избледняваше, което значеше, че не беше в къщата.

Отметнах завивките и станах от леглото. Болките ми се засилиха. По

дяволите, ако трябваше всеки ден да правя секс с него, щях да бъда цялата насинена

само след седмица. Не че можех да му смогна цяла седмица. Това беше толкова странно

изказване от върколак.

Вратата изскърца, когато я отворих, но нищо наоколо не помръдна.

Тихото похъркване от срещуположната стая продължи. Взех един халат от пода и се

облякох и тръгнах по коридора. Джин не беше в кухнята, но на масата под солницата

имаше бележка:

Съжалявам, че трябваше да те оставя, Райли, но се обадиха от работата и

имаха нужда от помощ. Вземи си нещо за ядене или душ или от каквото имаш нужда.

Ще ти звънна довечера.

Ако не беше хъркащият съквартирант, беше перфектен момент да

разгледам наоколо из нещата на Джин и да разбера нещо повече за него. Прехапах

устни, обмисляйки какъв е риска да събудя спящия, правейки си кафе. Реших да не го

правя и отидох в хола, за да събера нещата си и да огледам. Не изглеждаше да има

нещо странно в стаята и нищо не привлече вниманието ми. Издишах и се отправих

отново към спалнята. Имах нужда от душ, но водата можеше да събуди съквартиранта,

така че беше по-добре първо да претърся спалнята.

Затворих вратата и хвърлих нещата си на леглото. Започнах да оглеждам

наоколо. Веднага забелязах, че Джин е мъж, обичащ изящните неща. Дори боксерките

му бяха копринени.

Единственото интересно, което намерих бяха купчина бизнес картички.

Бяха черни с името на Хелиън Клуб с червени букви и името на Джин под тях. Взех

една от картичките. После отидох за душ. За щастие не събудих хъркащия. Просто не

ми се занимаваше да се разправям с непознати в момента. Трябваше да се прибирам, да

докладвам на Джак и да си почина.

Не валеше, облаците се бяха разнесли през нощта и слънцето осветяваше

града. Все пак беше студено. Излязох, обличайки си палтото и тръгнах по улицата. Бях

извървяла не голямо разстояние, когато някой хвана рязко ми изотзад. Реагирах

инстинктивно, ритайки назад и в този момент осъзнавайки кой беше зад мен.

Куин.



Глава шеста Превод: Freena


Той ме пусна и се дръпна назад, избягвайки ритника ми. Обърнах се. Беше

облечен целия в черно като сянка, която беше не на място в слънчевата утрин. Само

виждайки го беше достатъчно за хормоните ми да забушуват, макар и не толкова силно

колкото нормално. Странно.

– Какво по дяволите правиш тук?

– Тъкмо се канех да те питам същото. – гласът му беше почти недоволен.

– Облечена съм в роклята си от вчера и излизам от къща, която не е моя. Ти

кажи какво правя тук.

– О, това ми е ясно. Само се чудя дали е било заради теб самата или по

работа на Директората.

– Щом не отговаряш на моите въпроси, защо аз да съм длъжна да отговарям

на твоите?

Обърнах се и си тръгнах преди той да успее да отговори. Нямах нужда от кавга

сега. Исках само да се прибера.

– Райли, чакай. – той отново докосна ръката ми, но нежно.

– Какво? – спрях отново и го погледнах.

Той ме обърна към себе си и ме погледна право в очите.

– Добре ли си?

Опитах се да се освободя от него.

– Разбира се, че съм добре. Пусни ме.

– Изглеждаш изтощена – каза той без да ме пуска.

– Какво? – усетих нещо като страх у себе си.

– Казах, че изглеждаш...

– Знам какво каза, какво имаш предвид?

– Някой се е хранил от теб.

– Вампир ли имаш предвид? – страхът ми се засили.

Той кимна и с едната си ръка докосна лицето ми, отдръпвайки косата, за да

огледа врата ми.

– Тук няма ухапвания. Някъде другаде?

Навсякъде. Отстъпих назад и се освободих от хващането му.

– Мъжът, с който бях не беше вампир.

– Сигурна ли си?

– Беше човек.

По изражението на лицето му можех да видя, че не ми вярва.

– Помниш ли в самолета, когато ме накара да пия от теб?

– Ти не се съпротивляваше много – скръстих ръце.



– Не, и пих доста, помниш ли?

Сякаш можех да забравя.

– И?

– Помниш ли резултата?

– Бях изтощена и прималяла. – зацепих за какво ми говори той – Но той не

пи от мен, Куин. Може да ми вярваш за това.

– Вампирите, които пият кръв, не са единственият вид вампири.

– Не са? – премигах аз.

– Не. Имаш нужда да се нахраниш. Незабавно.

– Това и планирах преди един грубиян да ме спре на улицата.

Усмивката му не успя да прикрие загрижеността в очите му и част от гнева ми

към него се смекчи, но само част.

– Какво ще кажеш да те заведа на закуска и да те изпратя до вкъщи.

Погледнах го. У мен се бореше желанието ми да съм с него и същевременно ми

се искаше да го накажа още малко задето ме беше зарязал онази вечер.

– Ами този, когото следиш?

– Знаех, че ще предположиш това.

– Не е трудно. Освен ако и ти не си се заигравал с някого тази нощ като

мен, иначе няма логика да си тук. Освен ако не следиш някого.

– Аз не се заигравам...

– Да бе – прекъснах го – билионер, който изглежда като теб. Стига, моля

те.

Той въздъхна фрустрирано.

– Може ли да не говорим за това сега. Наистина имаш нужда да си

възвърнеш силите.

Но аз бях твърдоглава.

– Ами мъжа или жената, който следиш? – повторих въпроса си.

– Мисля, че мишената ми ще спи цял ден така или иначе. Тя предпочита

нощта.

Откъде знаеше? Все пак може би беше заигравал с някого, за да получи

информацията.

– Случайно твоята мишена да е в къщата, от която аз излязох?

Което означаваше, че хъркането е идвало от жена.

– Да. – каза и направи кратка пауза. – Да приема ли, че мъжът, който излезе

оттам на разсъмване е с когото ти си била?

– Да.

– Имаше нещо странно у него.

– На мен ли го казваш. – промърморих.



Тръгнах към колата си, а Куин ме последва като че си мислеше, че ще припадна

всеки момент. Беше ми прималяло, но не чак толкова.

– Приличаше на човек, но имаше нещо свръхестествено у него. Как беше

секса с него?

– А как беше сексът при теб? – повдигнах вежда.

– Не съм правил секс от няколко дни – усмихна се той – Но миналата

седмица бях с една невероятна червенокоса...

– ...която е много разочарована и наранена, защото беше зарязана онази

вечер и не иска да бъде размотавана наоколо.

Той срещна погледа ми за няколко секунди и след това погледна настрани.

Усмивката му помръкна и беше заменена от вампирското му безизразно лице.

– Райли, правя това, което мисля, че е най-добре, за да те предпазя.

– И ето че все ми се случват гадни неща особено когато се опитваш да ме

пазиш. Трябва да се научиш да ми вярваш, Куин.

По лицето му се изписа изненада.

– Аз ти вярвам...

– Не, не ми вярваш. Не и безрезервно.

– Райли, не трябва да поемаш рисковете, които поемаш.

– А ти не трябва да пазиш тайни от мен ако искаш да съм сериозна част от

живота ти – извадих ключовете си от чантата – Е, отговори ми на въпроса. Прави ли

секс с жената, която следиш сега?

– Не. – каза с горчива усмивка, която не можах да разбера.

– Защо?

– Защото би било ужасно грешно и защото типът секс, който тя харесва, не

е нещо, което ме е влечало някога.

– Защо би било грешно? Правил ли си секс с нея в миналото? Или си я

гледал?

– Не и не – той взе ключовете от ръката ми и ме поведе към другата страна

на колата. – А би било грешно, защото тя е нещо, което ненавиждам.

– Тогава откъде знаеш какъв секс харесва?

– Имам въображение – той затвори вратата след мен и заобиколи към

страната на волана, след това се качи в колата. – тя държи един секс-клуб.

– От рода на върколашките клубове?

– Не. Садо-мазо център.

– Тоест тя взима пари на хората, за да ги бие? – повдигнах вежда.

– Ах, биенето е като детска игра пред нещата, които се правят в този клуб.

Става дума за измъчвания, изтезание, страдания. Отчаянието да знаеш, че няма къде да

отидеш и какво да сториш.

– И на хората им харесва това?

– На някои.



– Предполагам има ги всякакви – и макар че не беше моят тип секс, нямаше

да съдя хората, на които им харесва;е. Скръстих ръце и загледах напред – И защо

следеше тази господарка?

– Ти защо прави секс с човек?- погледна ме той.

– Куин, просто за разнообразие ми отговори на въпросите.

Той отново се усмихна.

– Търся човекът, който е свикал демоните. Предвид, че най-вероятно е

някой с тъмни емоции, най-логично е да проследя собственичката на единия от трите

клуба в Мелбърн, която отговаря за задоволяването на такива нужди.

Лъжеше. Или по-скоро не ми казваше цялата истина. Не знам, защо бях толкова

убедена, може би беше интуиция, но каквато и да бе причината, бях сигурна, че зад

проследяването на тази жена стоеше нещо повече отколкото той ми казва.

– Не може ли твоят човек да е в някой от другите два клуба?

– Може би. Но този е най-големият и има най-широка клиентела.

Спомних си визитната картичка на шкафчето на Джин.

– Да не би клубът да се казва Хелиън?

– Да – погледна ме загрижено той – Откъде знаеш?

– Намерих визитки на шкафчето на Джин.

– Щом си ровила из нещата му, значи не е било само за удоволствие

времето с него, ами и по работа.

– Е, беше за забавление докато не видях, че носи същия пръстен какъвто

видях на едно местопрестъпление вчера. Имаш ли достъп до досиетата на работещите в

Хелиън клуб?

– Имам хора, които се занимават с това. Защо?

– Защото на визитката стои името на Джин.

– Значи Джин си пада по грубости?

– Малко, но не чак толкова крайно, колкото е в този клуб явно.

– Дори и така да е, останал съм с впечатлението, че не си падаш по подобни

неща.

– По принцип не. Джин се контролираше. А и никой друг не се грижи в

момента за нуждите ми.

– Сексът не е всичко, Райли.

– За вълк по пълнолуние е. – тръснах глава – Никога няма да го разбереш,

а?

– Вероятно не.

Той зави по непозната за мен улица, но осъзнах, че се отправяме не по посока

апартамента ми, а точно на другата страна.

– В какъв ресторант ме водиш по дяволите? Имам нужда да ям и да спя.

Да не споменавам доклада за Джак.

– Искаш закуска. Мисля да ти я направя лично.



– Ти готвиш?

– 1200 години ти дават доста време да усъвършенстваш уменията си.

– Къде си отседнал? – през цялото време, в което вече излизахме, никога не

ме беше водил до дома си в Мелбърн. Или ходехме у нас или на ресторант или

самолетът му ни отвеждаше нанякъде. Но никога не бях ходила на място, което беше

лично за него – И защо правиш това точно сега?

Той вдигна рамене.

– Защото ти го дължа. Защото си права като казваш, че трябва да споделям

повече с теб ако искам да сме нещо повече от любовници.

– Уоу. Говориш така за пръв път. Вампирът признава, че е сгрешил за

нещо.

– Ако искаш може да отидем и другаде.

Направих онова, което беше най-умно. Замълчах.

Стигнахме до Уорандайт, малко, но изключително ‘артистично’

кварталче в покрайнините на града, близо до река Яра и градския парт. Имаше

репутация на консервативно място с консервативни хора и не предполагах, че един

милионер би живял тук. Къщата му беше следващото нещо, което ме изненада. Бяла

ограда, малка спретната къщичка, която определено се нуждаеше както от боядисване,

така и от градинар. Растенията се бяха разпрострели навсякъде.

– Къде е имението? – попитах, слизайки от колата.

Лъхна ме миризмата на евкалипт и лавандула и вдишах дълбоко. Част от

умората ми се стопи при свежия аромат, който се разнасяше наоколо.

– Имението е в Брингтън. Това е къщата ми. Домът ми.

Той ме хвана нежно за ръка и ме поведе към къщата. Минахме през градината.

Стъпалата пред верандата бяха дървени и скърцаха под тежестта ни, когато стояхме

пред вратата.

– Верандата едва издържа тежестта на двама човека.

– Не, просто е стара, не е изгнила. Това е моят свят – отвори вратата той.

Неговият свят беше уютен, топъл и абсолютно противоположен на всичко, в

което си представях, че живее. Къщата не беше голяма. Имаше две спални, кухня, баня

и дневна. Но нямаше нищо клаустрофобично в мястото. Имаше картини и скулптури и

някак си всичко в къщата беше на правилното място.

– Хубаво е- казах, стигайки до прозореца.

Оттам можех да видя реката, а гледката отвъд нея беше невероятна. Ако не бяха

очертанията на няколко покрива, създаваше усещането, че сме далеч от цивилизацията.

– Какво би желала за закуска? – провикна се той от кухнята. – Палачинки?

Яйца с бекон?

– Ще е нахално ли ако кажа и двете? – провикнах се и аз.

– Нека бъдат и двете тогава.

Той взе един тиган и започна да смесва продуктите. Бях дошла в кухнята и го

гледах докато готви, но се сетих, че трябва да свърша малко работа.

– Трябва да звънна на Джак. Има ли телефон тук?



– Не, в къщата няма телефон. Ако ще използваш мобилния си, по-добре иди

отвън, тук няма обхват.

Той ми хвърли ключовете. Улових ги, оставих чантата си, взимайки само

мобилния си телефон и излязох. Навън слънчевите лъчи се прокрадваха през короните

на дърветата, въздухът беше прохладен и свеж.

– Виждам че си се върнала към старите лоши навици – каза Джак вместо

‘здравей’

– Шефе, не очаквай чудеса. Особено при положение, че си скъсвам задника

от работа. – което беше буквално вярно. Дупето все още ме болеше. Разказах му

накратко събитията – Намери ли нещо повече за Карен Хърбърт между другото?

– Няма и следа от нея, изчезнала е и от работа за няколко дни. Но предвид

скорошните събития, тя не ни е приоритет в момента.

Което значеше, че ще почне да се занимава с нея само ако я намерехме умряла.

Копеле.

– Ами Готие?

– Какво за него?

– Мислиш ли, че той седи зад създаването на младите вампири, за да ни

ядосва?

– Вероятно.

– Успя ли да разбереш как е излязъл навън през деня?

– Всичко, което му е трябвало е ван със затъмнени стъкла.

– Ако имаше ван, старата госпожа щеше да го е видяла. Не е забелязала

нищо такова, така че не е имало ван. Дънлейв и гаджето му са знаели нещо важно щом

са били убити. Проверката и разследването разкриха ли нещо досега?

– Не. Но камерите в Катъл Клуб са заснели Труди и Джин да работят

заедно няколко смени. Може да е дочула нещо, което не е трябвало.

Може би. Но нямаше как да знаем.

– Има още нещо странно, шефе. Как е възможно Джин, който уж е човек и

всички сетива ми казват, че е човек, да надвие вампир?

– Не зная – той направи пауза и можех да чуя почти как мозъка му

работеше. – Но мисля, че е хубаво да стоиш около него и да разбереш.

– Не се изненадвам.

– Хей, ти каза, че той ти харесва – изсумтя той.

– Това няма връзка. Има обаче нещо, свързано със секса, Джак. Има

някаква странна енергия във въздуха, нещо, което не съм изпитвала досега.

– Усещаш ли го като опасно?

– Не. Но... – поколебах се, незнаейки как да обясня смесицата от желание и

нежелание, която Джин пораждаше у мен – Аз съм вълк, Джак. Няма начин сексът с

човек да ми причини такова изтощение, тази сутрин се чувствах като премазана.

– Освен ако не е някакъв вид емоционален вампир.

– Което значи, че се храни от емоции?



Което беше и нещото, което Куин явно си беше помисли, казвайки ми, че не

всички вампири се хранят с кръв.

– Да. Някой се хранят от удоволствие, други от болка. Някой обичат

смесицата. Джин ми звучи като последния тип.

– Защо тогава го усещам като човек?

– Не знам. Не би трябвало.

– Но дори да е емоционален вампир, може ли да надвие нормален вампир?

И то новосъздаден.

– По принцип не. Емоционалните вампири са повече същества на

енергията, не на физичното.

– Как мога да се пазя от храненето му тогава?

– Не можеш. Просто се увери, че си почиваш между сесиите и се храни

добре.

Ето защо Джин ме храни с шоколадова торта цяла нощ. Очевидно.

– Значи въпреки че смуче емоциите ми трябва да продължавам да ям

физическа храна, също като след кръвозагуба от обикновен вампир?

– Да. Емоционалните вампири също те оставят малко изтощена

емоционално за няколко часа след това.

Сигурно този период съм го проспала, защото на сутринта се чувствах добре

емоционално.

– А ако не се храня може ли да стане опасно?

– Ще те изцеди до точка, в която физически няма да си в състояние да се

защитаваш, но емоционалното изсмукване не може да те убие, както при нормалните

вампири. Виж дали може да вземеш кичур коса. Така ще направя тестове и ще видим с

какво си имаме работа.

– Той каза, че ще ми звънне довечера. Получи ли доклада какво е написано

на пръстена?

– Още не. Явно е от някакъв диалект. Опитваме се да разберем.

– Нещо интересно друго в рапорта на Колин?

– Да, била си като трън в задника на местопрестъплението. Не че ме

изненадва това.

– Хей, аз просто задавах въпроси. Между другото как е умрял точно

Дънлейв?

– Инфаркт.

– Наистина? – повдигнах вежда.

– Един инфаркт по време на дрането и един масивен около 11 часа.

Точно когато аз бях в къщата. Сигурно си е помислил, че Готие се връща да

довърши започнатото.

– Часът на смъртта на жената?

– Към 8.



– Имам чувството, че има нещо повече в тази история.

– Ще дефинираш ли какво имаш предвид?

– Не мога да дефинирам нещо, което го имам като предчувствие.

– Можеш. Трябва ти само повече тренировка.

– Това което ми трябва е сън. Особено ако искаш да се видя с Джин

довечера.

– Вземи си ден почивка, но дръж телефона си включен.

– Супер.

Затворих и влязох отново в къщата. Миризмата на лешниково кафе ме обгърна и

направо ми потекоха лигите.

– Явно си се готвел за посещението ми.

Той кимна, слагайки няколко палачинки в чинията ми.

– Това е единствената причина да имам храна в хладилника. Обикновено е

празен.

– Значи отдавна не си канил жена тук?

Той добави бекон и яйца в чинията и ме погледна.

– Никога не съм канил жена тук.

Повдигнах вежди.

– Никога никога?

– Никога.

– Уоу. Благодаря ти за оказаната чест.

Усмивката му беше изпълнена с топлина, което пробуди хормоните ми. Дано

работата с Джин не се окажеше дългосрочна, защото щеше да навреди на любовния ми

живот. В смисъл нормално бих се нахвърлила на Куин при такава усмивка.

– Поне вече няма да можеш да казваш, че не съм споделил нищо лично с

теб.

Исках да му кажа, че това е просто къща, макар и да беше неговото убежище и

че когато го казвах, говорех за него самия, за неговото минало, мечти, надежди, за

всичко, което го беше направило вампира, който бе днес. Но не казах нищо. Беше

крачка напред и засега ми беше достатъчно.

– Е, да не би да планираш само да ме дразниш с миризмата на кафе?

Усмивката му стана още по-широка. Обърна се и ми наля цяла чаша.

След закуската, кафето и небрежния разговор ме заведе до спалнята си.

– Имаш нужда от сън. – сложи ме да седна и ме погледна строго – Сама!

– Е, това не е забавно.

Той докосна нежно лицето ми с пръсти.

– Може би не, но имаш нужда от почивка.

Въпреки желанието, което се беше пробудило вече в мен, аз се прозях. Широко.

Той се приведе и ме целуна по бузата.



– А ако искаш забавление, след това съм на линия.

– Ще ти го припомня.

Съблякох роклята си и се върнах в леглото. Завивките ме обгърнаха нежно и

заспах преди да успея да пожелая сладки сънища.

Когато се събудих всичко наоколо беше тихо. Прозях се и се протегнах,

оглеждайки наоколо. Куин не беше в стаята, но секси аромата му се носеше из въздуха.

На прозорците бяха спуснати дебели завеси, но тънки лъчи си прокрадваха път по

краищата им. Погледнах към часовника на масичката – минаваше 16:00.

– Куин?

Гласът ми отекна из къщата. Отметнах завивките и станах. Куин не беше нито в

хола, нито в кухнята, нито в банята. Всъщност не беше в къщата. Обзе ме странно

чувство на гняв и притеснение. Върнах се в спалнята. Дрехите ми не бяха където ги бях

оставила. Гневът ми започна да надделява над притеснението. Върнах се в хола –

чантата ми, обувките и телефонът също ги нямаше. Копеле. Не ме беше довел тук да ми

покаже света си. Беше ме довел, за да ме държи настрани от това, което смяташе за

опасно. Трябваше да се досетя. Не трябваше да му вярвам.

Хванах една малка гола статуетка, която беше на кухненската маса и я

хвърлих към стената с цялата сила, която имах. Порцеланът се разби на парчета и се

пръсна из стаята. Надявах се да беше от скъпите му вещи.

Поех си въздух с надеждата да си възвърна контрола. Да се разхождам

наоколо, чупейки, можеше и да ме кара да се чувствам по-добре, но в дългосрочен план

нямаше полза. Трябваше да видя какво имам в колата си, да намеря дрехи и да се махам

оттук. Но хвърляйки поглед през прозореца установих, че колата ми я няма. Устоях на

порива да дръпна завесите и да ги разкъсам.

Дрехи. Не само моите ги нямаше, но и неговите. Не че да ходя наоколо

гола ме притесняваше, но нощите бяха студени. Вече усещах, че навън се захлажда.

Вратата също беше заключена. Както и прозорците.

– Копеле, копеле, копеле.

Трябваше да избягам някак си. Без да се замислям повече взех един стол и го

хвърлих по прозореца. Преобразих се на вълк и минах през дупката. Част от мен се

надяваше някой да забележи дупката и да дойде да окраде покъщнината. Нямаше

съмнение, че имаше скъпи вещи вътре. Заслужаваше го.

Тръгнах към реката, наслаждавайки се на земята под лапите ми, на

свежестта на вятъра и малко се по успокоих. Наближих центъра на Уарандайт. Оставих

реката отстрани и тръгнах по уличките. Няколко хора ме забелязаха. Повечето бързаха

към домовете си и едва ли ме взимаха за нещо повече от бездомно куче. При нормални

обстоятелства магията при превръщането ни се грижеше това да стане и с дрехите ни,

макар че като се върнехме към човешки облик, дрехите бяха раздърпани и разкъсани.

Не ме питайте защо, беше просто магия. В случая нямаше от какво да се притеснявам.

Успях да намеря главния път и отново се преобразих като човек,

прикривайки се сред дърветата. Натиснах интерком линията в ухото си.

– Райли е. Някой да е на линия?

Нямаше отговор. Само тишина. Не че очаквах нещо друго. Опитах още няколко

пъти, но в крайна сметка се отправих към една телефонна кабина. Нямаше много хора

наоколо, което беше добре. Не трябваше да се притеснявам, че някой ще докладва



голотата ми на полицията. Набрах горещата линия на Директората и помолих за Джак.

Но естествено ме свързаха с кравата.

– Отдела на пазителите. Телефонът на Джак Пернел.

– Сал, Райли е. Къде е Джак?

– На среща с директора. Какво искаш?

Да се върнеш в проклетия си ковчег от който си излязла. Прокашлях се.

– Трябват ми дрехи и кола.

– Изгубила си дрехите си? – можех да чуя развеселеността й – Макар че

сигурно не е за пръв път. Вие вълците сте малко разсеяни в това отношение.

– Може би, но не и сега. Това беше сторено, за да ме възпре от служебните

ми задачи.

– Засякох къде си. Имаме кола в областта и вече я изпратих да те вземе. Ще

те отведат у дома.

По-добре от нищо. Макар че съдейки по веселието в гласа й, май не беше

толкова добронамерена помощта й, колкото изглеждаше на пръв поглед.

– Може ли да ме свържеш с един номер? – казах й номера на Джин –

Трябва да се обадя на мишената си и да й обясня защо ще закъснея.

– Считай го за направено. Ще докладвам на Джак също така.

И ще злорадства несъмнено.

– Кажи му, че беше Куин и че ще му докладвам щом се свържа с мишената.

Не ми отговори, просто ме свърза с номера. Докато чаках, един тийнейджър

мина и едва не си счупи врата, гледайки към мен. Помахах му и му се ухилих и предвид

неговата усмивка предполагах, че няма да се обади на ченгетата, а по-скоро на

приятелите си. Предполагам, че не всеки ден тийнейджърите се натъкваха на гола жена

в телефонна кабина. Сигурно скоро щях да си имам публика. Усмихнах се, когато той

си извади телефона и го насочи към мен. Можех да чуя възклицанията на приятелите

му от другата страна на линията.

– Да? – чу се глас от моята телефонна слушалка.

– Джин, Райли е.

Имаше кратка пауза, в която чух изскърцване на стол, стъпки и отваряне на

врата.

– Здравей, скъпа Райли.

Говореше по-тихо, но беше също толкова секси колкото и преди, което изостри

сетивата ми. Успяваше да извади най-дивото у мен дори и сега.

– Когато не си вдигна телефона, си помислих, че съм те изплашил.

– Не съм толкова страхлива. – макар че точно така бих описала състоянието

си когато се събудих у тях – Загубих си телефона, това е.

– Ах, радвам се, че звъниш в такъв случай.

Той направи отново пауза и чух гласове на заден план. Един мъжки и един

женски. И някакъв звук като от кожен колан, удрящ се в нечие тяло. И най-вероятно

беше точно такъв.



– Опасявам се, че понеже не успях да се свържа с теб по-рано и се съгласих

да дойда на работа, но после може да излезем.

– С удоволствие – казах, опитвайки се да разбера нещо повече за гласовете

зад него. – Къде искаш да се видим?

– Не знам точно по кое време ще свърша тук, защото имаме малко работа.

Да и не беше да сервира алкохол.

– Мога да дойда до клуба и да те изчакам.

Макар че ако беше в Хелиън Клуб, щях да се откажа. Пляскане и хапане и дори

завързване можех да изтърпя, но мъчения и унижения не беше за мен.

– Не съм в Катъл клуб.

Изпсувах наум. Как да си уредя сега среща с него? Нямаше начин да отида до

Хелиън клуб. Не бях толкова отдадена на работата си.

– В Хънтър клуб съм – добави след малко той.

Обзе ме любопитство. Хънтър клуб беше фитнес клуб, не беше място, на което

хората издаваха подобни звуци като тези, които чувах на заден план.

– Е, мога да дойда да гледам мъже, които тренират докато те чакам.

– Или може да дойдеш за масаж и спа. За сметка на заведението.

– Значи не искаш да гледам мъже, така ли?

– Да съм честен – разсмя се той – не. Освен това да гледаш потни мъже

става скучно след време.

Не и за вълк.

– Кога искаш да се видим там?

– Ако ще дойдеш за процедури, нека да е след час. Процедурите отнемат

няколко часа.

– Ти ли ще си масажистът ми?

– Можеш да се обзаложиш.

Обзе ме желание и почти забравих, че той е от лошите, че можеше да е опасен и

че трябваше да внимавам.

– Трябва да отида до нас да се преоблека, така че мога да се забавя малко.

– Ще те чакам – каза той и затвори.

И аз затворих и обръщайки се видях, че към тийнейджъра са се присъединили

още няколко, всички въоръжени с телефоните си. Нормалните върколаци биха сменили

формата си, но не можех да видя вреда в това да дам малко забавление на момчетата.

До телефонната кабина отби син Форд и за момент си помислих, че ще

бъда застигната от дългата ръка на полицията. Вратата се отвори и груб глас ми каза

отвътре:

– Влизай.

Разбрах защо Сал беше толкова радостна преди малко. Гласът беше на Колин.

Очевидно кравата не беше схванала, че всъщност ми прави услуга. С усмивка, пратих



въздушна целувка на момчетата и се качих в колата. Колин тръгна още преди да съм

затворила вратата.

– Тези момчета ще имат мокри сънища тази нощ. – казах аз развеселено.

– Ако е само за една нощ, ще съм изненадан.

– Шифтърът е весел, а не раздразнен? – повдигнах вежда.

Той ме погледна.

– О, аз съм раздразнен от факта, че трябва да спасявам вълк, който си е

загубил не само колата, но и дрехите, но поне ще ме компенсират в службата.

– Значи няма да получа лекция за въздушната целувка, която пратих на

младежите?

– И аз съм бил тийнейджър. Тези момчетата ще бъдат като герои сред

връстници си.

Погледът му мина по тялото ми, спирайки се на гърдите ми и след това отново

погледна напред към пътя.

– На задната седалка има палто, ако ти е студено – продължи той.

– Възбудена съм, не ми е студено.

– Зная. Просто се опитвам да съм вежлив.

– Всички ли шифтъри-вълци са толкова впрегнати като теб? – обърнах се

назад, за да взема палтото и уверявайки се, че гърдите ми опират в ръката му.

– Искаш ли да въведеш адреса си в навигационната система?

– Преди или след като се облека?

– Преди – развеселено каза – Никога не съм казвал, че не ми харесва

гледката.

– Значи има надежда за теб?

Приведох се напред и въведох адреса си, осъзнавайки къде е погледът му през

цялото време. Харесваха му гърдите ми. А аз не бях като плоска като повечето

вълчици.

– За мен има надежда. Но за теб? Не вярвам.

Ухилих му се.

– Никога не предизвиквай върколак, Колин. Ще загубиш.

– В това? Не мисля.

– Значи се хващаме на бас.

Той ме погледна още по-развеселено.

– Ще ти трябва малко повече от хубави гърди, за да ме вкараш в леглото си.

– Значи предизвикателството е да разкрия какво още е необходимо? Мисля,

че ми харесва играта.

Той тръсна глава и не отговори. Остатъка от пътуването премина в тишина. Не

си направих труда да си слагам палтото, просто го взех в скута си, за да ми пази топло.

Атмосферата в колата беше приятна и все пак изпълнена с напрежение, желание,

възбуда. Шифтъри може и да не искаше да ме иска, но не зависеше от него. Но не го



притиснах. Колин очевидно щеше да е дългосрочен проект, но нямах съмнение, че ще

го спечеля.

Той отби пред нас, оставяйки двигателя на колата пуснат и погледна към

сградата.

– Изглежда имаш доста пространство горе?

– Да. И големи прозорци.

- И голямо легло.

– На което несъмнено се наслаждаваш.

– Защо не? Съседите не се оплакват.

– Ще се видим в работата – каза той, гледайки настрани.

– Ще се уверя, че е така.

Той отново ме погледна, но не отвърна нищо. Слязох от колата и тръгнах към

сградата, усещайки погледа му, който следеше всяко мое движение. Той тръгна, когато

отворих вратата на входа. Усмихнах се, предвкусвайки предизвикателството, което ми

беше отправил и се качих нагоре по стълбите. Вратата беше заключена, но един ритник

оправи положението. Нито аз, нито Роан можехме да видим смисъл от добра ключалка

при положение, че вратата беше тънка и нестабилна, а собственичката на сградата не си

правеше труда да подмени вратите с по-добри.

Естествено вратите не спираха вампирите си помислих, виждайки чантата

си, телефона, ключовете и дрехите си на малката масичка. Нямах съмнение, че и колата

ми ще е паркирана пред блока. Колко любезно от страна на Куин да ги върне.

Теглих си набързо душ, за да се освежа. След това облякох фитнес анцуга

си, взех една чанта и я напълних с дрехи, грим и тоалетни принадлежности. Нямах

представа къде ще пожелае да отидем Джин след процедурите, така че трябваше да съм

готова за всичко. Взех чантата си и телефона и си повиках такси. Казаха ми, че след 10

минути ще бъде пред нас. Но от предишен опит знаех, че ще са поне 20, така че отидох

до кухнята да си направя кафе. На вратата се позвъни преди да съм направила и две

крачки. Отворих и видях Колин да стои с ръце в джобовете.

– Не ми казвай – повдигнах вежда – че си решил да опиташ малко екшън с

върколак?

– Адът ще замръзне преди да реша това – промърмори той и прокара ръка

през прошарената си коса – Джак се обади. Открито е ново тяло и иска и двама ни там.



Глава седма Превод: the_fallen_angel666


Жената лежеше по гръб с ръце и крака разперени широко като морска звезда.

Тя беше гола и имаше почти възторжено изражение застинало върху мъртвите й черти,

като че ли начина, по който беше умряла я беше възбудил до степен на задоволяване.

Точно както и другите жени които намерихме.

Тръпка премина през мен, но не бях напълно сигурна дали причината беше ужас

или странният хлад във въздуха. Хлад който говореше за чувство дълбоко навътре,

което предполагаше, че не сме сами в склада, че мъртви същества чакаха тук.

Потърках си ръцете и оставих погледа ми да се плъзне надолу по бялото тяло на

жената. Като другите жертви тя беше отворена от врата до коляното и всичките й

главни вътрешни органи бяха премахнати. Трябваше да има много кръв след убийство

като това, но нямаше и това беше много по лошо, защото означаваше, че някой я беше

изцедил. Изцеждал я е, докато са я рязали и са премахвали органите й. Изцеждал я е,

докато е лежала там с този възторжен поглед на лицето. Потреперих, неочаквано

доволна, че не бях яла нищо от закуска. Не мислех, че храната щеше да си стои на

мястото в този момент. Заставих погледа си да се премести от разрушението на нейното

тяло и погледнах лявата й ръка. Като на другите жертви й липсваше половината кутре.

Раната, макар и излекувана, изглеждаше изключително прясна. И поради някаква

причина липсващият й пръст ме караше да се чувствам по-студена - по-болна – от

всичко останало което й беше сторено. Което беше изключително странна реакция,

дори и за мен.

Погледнах край нея, Джак и Коул стояха в далечния ъгъл на старата фабрика,

говорейки тихо. Ако се концентрирах сигурно бих могла да чуя какво си казват, но това

беше твърде голямо затруднение, когато можех просто да попитам Джак по късно.

Вместо това проучих непосредственото обкръжение. Екипът на Коул беше тук половин

час преди нашето пристигане, така че малкото улики вече бяха маркирани. Както преди

покритите със сажди остатъци от пентаграма бяха видими на бетона и капчици черен

восък бяха покапани в краищата на всяка точка. Въпреки че не знаех много за магията,

знаех че черните свещи загатваха по-скоро за тъмните пътеки, а не за светлите. Макар

че осакатяването на тялото беше достатъчно за да загатне това.

Погледнах отново жената, когато нещо се раздвижи. Струйка плътен въздух.

Дим, може би, къдрещ се леко във въздуха, едва видим на фона на ярките лампи, които

почистващият екип беше поставил. Друг хлад премина през мен. Това не беше дим.

Това беше нейната душа. И когато намери форма, намери глас, думи. Дахаки каза тя.

Азхи Дахаки. Хладът стана по-свиреп докато се почувствах сякаш ледени пръсти се

промъкваха в моята душа. Като че ли душата на жената беше донесла яростния студ на

подземния свят. Kой по дяволите е Азхи Дахаки? Не бях напълно сигурна дали го бях

казала на глас или телепатично. Не бях сигурна дали духът на жената въобще ще ми

отговори. То се раздвижи леко – тяло от дим без черти, което нежно се въртеше. Но с

всяко завъртане, енергията се натрупваше във въздуха докато косъмчетата по тила ми

се изправиха. Само тогава думите дойдоха отново. Ти трябва да го спреш. С това

изречение енергията изчезна и душата се разпадна, бягайки към някой регион от

отвъдния живот, с когото беше свързана. Поех си дълбок, разтреперан дъх. Беше

достатъчно зле това, че виждах души – сега шибаните неща бяха започнали да ми

говорят.

- Райли ? -



Гласът на Джак беше тих, изпълнен с предпазливост, но аз подскочих въпреки

това. Погледнах нагоре и видях, че той стоеше само на няколко стъпки разстояние.

Коул стоеше до него със замислен поглед на лицето си. Не бях чула нито един от тях да

се движи.

- Тя ми говореше, Джак - аз си потърках ръцете - Тя в действителност много

добре говореше. -

- Аз те предупредих, че това може да се случи. -

Изсумтях тихо. - Да, ами аз се надявах че си сгрешил. - Погледнах надолу към

тялото, където душата вече не кръжеше. - Не искам да говоря с духовете на мъртвите,

Джак. Това просто е твърде зловещо. -

Веждите на Коул се повдигнаха. - Ти можеш да разговаряш с духове? Готино. -

Дадох му един неприятен поглед и се концентрирах върху Джак. - Тя каза име –

същото, което и душата на Дънлейв ми даде. Само че този път то беше Азхи Дахаки.

Пълното име може би? -

- Напълно е възможно. Въпреки че е странно име. -

- Ами това е странен талант. - И това е точно защо Джак ме беше довел тук

тази вечер. Той се надяваше, че аз ще видя нещо. - Идентифицирали ли сте я вече? -

- Карън Хърбърт, - каза Коул гледайки към документите досието й в ръката си.

- Двадесет и две годишна. Живее сама. Родителите в момента са на ваканция в

Куинсленд. -

Погледнах Джак. - Карън Хърбърт? Тази за която исках проверка на миналото?

-

Той имаше благоприличието да изглежда некомфортно? - Страхувам се че да. -

- Ами, ако това не е доказателство, че има връзка между случая на Куин и

нашия, не знам кое е. -

- Това е причината поради която, когато го видиш следващия път ще го

разпиташ. -

Дам. Сякаш това щеше да доведе до нещо полезно. Размахах ръка пред лицето

на Карън. - Тя не умряла ужасена. Нямаше намерени наркотици в системата на другите

жени и се съмнявам че тук ще има. Това още веднъж ни навежда на мисълта че тя е

дошла тук доброволно, Джак. -

- Или че е имало психическа намеса. Това не може да се проследи след смъртта,

помниш ли. -

- Джин не е медиум, така че може би преследвам грешния човек. -

- Ако Джин те блокира телепатично, значи че е медиум от някакъв вид. Плюс

това той живее с жената, която Куин следи, той работи на същото място, където работи

и приятелката на Дънлейв, която беше убита от Готие, защото беше чула или видяла

нещо, и има същия пръстен като този който намерихме на последното

местопрестъпление. Има твърде много съвпадения. Всичко е свързано. Просто не

виждаме цялостната картина все още. -

А се налагаше и то преди следващата жена да бъде убита. Погледа ми се върна

на тялото. - Така, това ритуални убийства ли са или жертвоприношения? -



- Моето предположение е че са жертвоприношения. Но за какво, не съм сигурна.

-

- Кръвта и органите са пожертвани, - Коул ме поправи след което ме погледна, -

които са по – черна и по – силна магия заедно.

- Това все завършва с мъртва жена, приятелче. -

Раздразнение пламна в неговите очи - Същността на магията е често директно

показание за вида магьосник. -

- Не трябва да си гениален за да предположиш, че си имаме работа с изкривена

черна същност. -

- Не, но факта, че кръвта и органите са използвани означава, че си имаме работа

с изключително силен вид черна магия. И ако мага е прибавил собствената си кръв

тогава си имаме работа с някой, който набира сила способна да направи много повече

от призоваване на няколко демона. -

- Значи ти не мислиш че лова на Куин и нашия се обединяват? -

- Значи, те може би се обединяват, но нашето момче прави повече със силите си

от освобождаването на няколко демона за да измъчват вампир. - Джак ме наблюдаваше

за около минута. - Не изглеждаш много развълнувана за това че си заклещена с Куин. -

- Ти не си виждал къщата му. - Погледнах си часовника. Ако не си тръгнех

скоро, Джин щеше да започне да се чуди какво по дяволите става. - Вижте, ако не ви

трябвам имам заподозрян да срещам. -

- Тръгвай. Но бъди сигурна, че си пуснала интеркома ако нещата станат груби и

имаш нужда от изход. -

Повдигнах си веждите. - Защо ми казваш това когато знам със сигурност, че не

го казваш на другите пазители. -

- Защото другите пазители се разправят с редовните стари психопати. Аз имам

чувството че твоят личен психопат е извън скалата дори по твоите стандарти. -

- Ами, това е успокояваща мисъл. - Наблюдавах го за минута, след което

добавих, - И освен това ти не ме искаш мъртва все още, защото искаш да видиш къде

наркотиците превземат таланта ми. -

- Точно. - Той се усмихна и ми хвърли връзка ключове. - Виждам че Коул те е

докарал вземи колата ми. Но я искам обратно цялата. -

- Ти ми даваш своите ключове ти си поемаш рисковете. - Захилих се

подхвърлих ги леко във въздуха, след това се насочих към изхода.

Нощната завеса беше напълно и окончателно паднала и въпреки че въздуха беше

студен, нощта беше ясна. Луната висеше дебела и жълта в небето, не напълно пълна, но

не и съвсем далеч от това. Жегата от нея пееше през вените ми, надигащо се желание,

което само щеше да се влошава през идващите нощи. Това беше, помислих си мрачно,

най-доброто време да се разтоваря с чукането на лошо момче.

И когато свърша с него тази вечер ще звънна на Келън. Имах лошото чувство, че

ще имам нужда от малко нежна грижа и нежна любов за да изтрие мръсотията от

допира на Джин от съзнанието си.



Намерих колата на Джак и се насочих към града. Беше понеделник вечер, така че

улиците бяха тихи и можеше лесно да се намери място за паркинг. Взех си чантата и се

насочих обратно нагоре по улицата към клуба, откривайки номера който ми беше дал

беше всъщност този на многоетажна сграда и клуба беше на деветнадесетия етаж.

Което докарваше фобията ми на границата.

Поех дълбоко дъх и се усмихнах на сила докато се приближавах към пазача. -

Здрасти, - казах, държейки се весело въпреки че стомахът ми се бунтуваше. - Тук съм

за клуба Хънтър. -

- Имаш ли членски пропуск. -

- Не. -

- Не можеш да влезеш без пропуск. -

Очевидно на пазача не му беше платено за да бъде полезен. Или това , или беше

отегчен и се забавляваше. - Моето име е Райли Дженсън. Тук съм като гост на Джин

Лу. -

Погледна надолу към листа на бюрото, след това взе една книга и я постави на

бюрото си. - Трябва да се подпишеш тук, - каза, сочейки кум едно празно място. - И

си напиши името след това. -

Направих го. Взе книгата, извади пропуск от чекмеджето си, написвайки номер

до името ми преди да ми го подаде. - Това ще задвижи асансьора и ще те преведе през

вратите на фоайето. Трябва да върнеш този пропуск и да се подпишеш когато

свършиш. -

Кимнах взех пропуска и се насочих към асансьора. Бързото пътуване предизвика

тръпка през крайниците ми, но слава богу стомахът ми реши да си стои на мястото.

Входът към клуба беше целия златен и бял лукс, килима достатъчно плюшен че

трябваше да устоя на желанието да си събуя обувките и да претичам боса през него. Но

не можах да спра ироничната усмивка, когато забелязах надписа над входната врата. Не

само че беше изписано с ужасно големи луксозни букви клуб Хънтър, но и - само за

хора - под него.

Очарователно.

Хората все още се опитваха да узаконят правило, което щеше да обяви за

незаконни - никакви хора - правило във върколашките клубове, но беше просто

чудесно и превъзходно за тях да ни обявят нас извън закона волю неволю. Колкото по

скоро имаме няколко не човешки представители в правителството толкова по добре.

Вратата изсвистя отворена когато наближих, и в този момент видях сензорите

очертаващи касата на вратата. Те наистина бяха сериозни относно това че клуба е само

за хора.

И това означаваше че ако мина през тях ще бъда изхвърлена като нещо различно

от човек.

Изпсувах шепнешком и погледнах към блондинката работеща зад бюрото на

рецепцията. Тя беше от тези сексапилни, атлетични жени, които задължително караха

жените с нормална фигура да стиснат зъби, но по важно е, че тя не изглежда не

забелязваше че съм спряла малко преди вратата и просто си стоях там. Тя не носеше

наномрежа – освен ако не ги изработваха вече като дизайнерски обеци – и изглежда



нямаше други психически заглушители в стаята. Не че те наистина могат да ме спрат

вече.

Издишах, след това свалих няколко щита и оставих ума ми да докосне нейния,

вземайки контрол на секундата.

Може и да не можех да усещам хората, но със сигурност можех да ги

контролирам. Накарах я да изключи алармата, въобразявайки си че клуба ще бъде в

безопасност за няколкото часа за които ще бъда тук. И просто в случай че някой по

висшестоящ забележи я накарах да издърпа щепсела от стената. Това беше проблема,

когато сензорите са инсталирани след завършването на сградата – едно невнимателно

движение може много лесно да прекъсне връзката. Което е защо много от тях сега са

директно свързани с електрическата мрежа.

Освободих я след което минах през вратата и се приближих към бюрото. Аз все

още имах телепатичен пръст на пулса й така да се каже, просто за да чувам мислите й и

да осигуря че няма никаква промъкващо се съмнение за какво се беше случило току що.

Тя премигна като човек събуждащ се от сън, след което ми даде една

ослепителна усмивка.

- Ами здравейте, - каза тя, приветстващият й тон толкова фалшив колкото и

тена й. - Нова в клуба, нали? -

- Да. - показах и пропуска. - Гост съм на Джин Лу. -

Нещо премина през погледа й – емоция твърде бърза за да се определи – въпреки

че усмивката не отслабна. Но мислите и потвърдиха това което нейните очи само

загатнаха, че мнението й за Джин е ниско. Всъщност, тя си мислеше че той е арогантна

свиня, която е общо взето твърде груба по време на секс. Тя дори е трябвало да лъже

приятеля си защото на натъртванията им е отнело твърде много време за да изчезнат.

Очевидно тя не вярваше много в моногамията по време на връзка. Въздържах

усмивката си и приех химикалката която ми даде, подписвайки се за втори път.

- Сега ще му се обадя. - каза подавайки ми ключа за шкафчето. - Бихте ли

почакали на дивана. -

Погледнах към дивана след това към стъклената стена от другата страна, нищо с

удоволствие тя гледаше към главната фитнес зона. Имаше много мъже вътре, работещи

без прекъсване на различни машини, кожата блестеше от пот и мускулите се надигаха.

Гледката беше доста добра за това се приближих за да се възползвам максимално от

нея.

Името на Джин беше обявено по говорителя. Пет минути по късно, усещане

премина през кожата ми. Въпреки че не можех да чуя никакви стъпки – по всяка

вероятност заради дебелия килим – знаех че това е Джин. горещината и миризмата му

призоваваха дивото в мен, дори от разстояние.

Погледнах през рамо. Той крачеше към мен, носейки черни тренировъчни

панталони и черен потник. Кожата му блестеше от пот и топлина и изглеждаше по

секси от който и да било мъж имаше право да изглежда. Желанието се надигна, но

погледа ми хване неговия и то изчезна толкова бързо колкото се беше надигнало.

Тъмните му очи блестяха със свирепост, която не бях виждала до тогава – свирепост

древна и нечовешка. Като че ли в този кратък момент аз виждах душата му и тя не беше

нищо което принадлежеше на това време.

Нищо което принадлежеше на тази земя.



След това той мигна и се усмихна, и необичайността беше изчезнала, оставяйки

ме да се чудя дали разговора с мъртвата жена ме беше потресъл повече от колкото си

мислех. Имам предвид Джин не беше човек сам по себе си, но той трябваше да бъде

поне някакъв подвид на някакъв сорт нечовеци. Нали? Какво друго беше там?

Коментар, който Куин беше направил преди няколко месеца ми мина през ума.

Той каза че докато той е бил отгледан като човек технически той беше само отчасти

такъв, докато другата част от него беше нещо което вече не съществуваше.

Ако мелез от раса която вече не населяваше земята можеше да оцелее през

годините то и други по мрачни неща със сигурност могат.

Студът преминал през душата ми този път беше причинен от лошо

предчувствие. Не исках да знам за тези други по-мрачни неща. Наистина не исках. Но

имах много лошо предчувствие че не само аз бях едно от тези шибани неща но и че

стъпвах все по-дълбоко в техния свят, колкото повече време прекарвах с Джин.

Той спря и се наведе да ме целуне и всичко което можах да направя е да не се

отдръпна. Устата му беше хладна и бърза срещу моята и за това бях благодарна. Точно

тогава всичко по страстно щеше да бъде твърде много.

- Здрасти - каза тихо - Радвам се да те видя отново. -

Той миришеше на мускус и мъж и тъмни подправки – всички аромати които

нормално гарантираха да пратят хормоните ми да танцуват. И разбира се въпреки студа

и лошото предчувствие желанието се надигна. Аз бях вълк в края на краищата и

опасността беше афродизиак.

Но под неговият заслужаващ желание аромат беше следа от секс и кръв,

примесена с намек за жасмин. Не можах да не се чудя дали усилието му не е било

повече груб хоризонтален тип – включващ камшици, каиши и гола напарфюмирана

плът – отколкото обикновена работа във фитнеса.

- Изглежда съм дошла в неподходящ момент. -

Той сви рамене. - Има фитнес и спа специално работещи в момента така че

имаме по голяма тълпа от обикновено тази вечер. Страхувам се че не мога да ти дам

масажа който ти бях обещал, но ще накарам Тери да започне процедурата и ще видя

дали мога да си взема почивка в следващите двайсет минути. -

- Виж ако предпочиташ да си тръгна и да се върна… -

- Не. -

Хватката му върху ръката ми се затегна и извънземната светлина проблесна за

кратко изцяло в неговите очи.

- Нямам никаква представа колко дълго ще ме няма - продължи, - но

предпочитам да ме изчакаш. -

- Тогава ще чакам. -

Кимна и ме дръпна напред целувайки ме силно. Беше силен сигнал за намерение

и част от мен потрепери – дори само защото това предполагаше че миналата нощ е била

само закачка. Че тази вечер ще получа по дълбоко въведение е неговите по тъмни

нужди и желания.

Колко далече желаех да отида заради Директората и проследяването на един

убиец?



Наистина не знаех вече и това може би беше най-страшното от всичко. Ако

моята решимост да не правя каквото искат Директората и Джак е намаляла толкова

само за месеци, то тогава какво ще се случи след година по следите? Дали щях да се

превърна в доброволна биеща се и чукаща се машина която Джак искаше да бъда?

Беше ли неизбежно като цикъла на луната?

Трепет премина през мен. Джин прекъсна целувката и се усмихна. - Ще се

опитам да побързам, - каза докато прокарваше пръст надолу по врата ми. Пръста му

спря близо до пулса ми и усмивката му се разшири. - Мразя да похабявам толкова

вкусна възбуда. -

- Тогава недей. - отстъпих назад - Колкото по скоро тръгнеш толкова по бързо

ще се върнеш. -

Той се засмя след което се обърна и си отиде. Потиснах друг трепет и се опитах

да игнорирам бученето на хормоните които просто обичаха опасността която Джин

представляваше. Понякога да бъдеш върколак е трън в задника.

Погледнах към рецепционистката. Нейното лице беше внимателно неутрално, но

нейното отвращение се усещаше във въздуха. Устоявайки на импулса да й кажа че

всъщност и симпатизирам, казах - Къде трябва да отида за процедурата? -

- Просто следвай вратата в твое дясно. Тери ще се погрижи за теб. -

Последвах упътванията и преминах през група въртящи се врати. Апетитно

изглеждаща черна жена с гладко прибрана коса и ръце достатъчно големи за да счупят

автобус на две приближаваше от другата страна на коридора. Тя спря, когато ме видя и

добре оформена вежда се вдигна в предупреждение. Не беше трудно да се предположи

защо. Тя знаеше какво съм аз просто защото и тя не беше човек.

Спрях на няколко стъпки пред нея и я изгледах отгоре надолу. Само веднъж бях

срещала променящ се в мечка преди но тази жена надминаваше Берна с много когато

опре до мускули и размер.

- Как премина през мониторите на вратата? - попита тя, гласът и ниско

ръмжане което беше повече любопитно отколкото заплашително.

Срещнах тъмния й поглед и аз вдигнах вежда. - По всяка вероятност по същия

начин по който и ти. -

- Ти си мелез? -

- Дам. -

Тя кимна. - Сензорите четат нас мелезите като хора. Доста е полезно в ситуации

като тази. -

Щеше да бъде ако наистина бях мелез. - Когато искаме да отидем където

правилата казват че не можем? -

Тя се захили. - Клубните правила казват не на нечовеците. Не казват нищо за

мелезите. - Тя посочи на долу по коридора. - Аз ще те настаня в кабина три. Ще ти

направя масаж след това Раж ще те заведе в спато. Има лимит от двайсет минути за

съжаление, защото сме пълни тази вечер. -

- Може ли да бъда малко любопитна и да попитам защо работиш тук? Не е ли

малко рисковано? -



Тя сви рамене. - Най-лошото което могат да направят е да ме уволнят. А и

заплащането тук е по-добро от колко в другите клубове. Трябва да върви с пари когато

имаш семейство да храниш нали знаеш? -

Кимнах поемайки ароматите и звуците докато вървях надолу по коридора.

Намеци са сладко олио и женски мускус бяха във въздуха, смесващи се с остър оттенък

на мъж и слабата миризма на белина. Никакъв жасмин все пак. Никакъв намек за секс.

Каквото и да правеше Джин то той не го правеше във тази секция.

- Ти ли си единственият нечовек който работи тук? -

- Дам. Всички работници трябва да представят акт за раждане като свидетелство

за човечност, но в моят пише човек така че съм наред. -

Повдигнах си веждата. ДНК тестовете при раждане бяха задължителни от поне

трийсет години, а Тери изглеждаше доста по млада от това. - И как си успяла да

постигнеш това? -

Тя се захили. - Баща ми е работил в лабораториите и е изфабрикувал

доказателствата. -

- Опасни неща. - И заслужаващи поне десет години затвор, ако излезе на

светло.

Тя сви рамене. - Той е мъртъв така че какво могат да му направят? - тя отвори

предпоследната врата в ляво. - Ако искаш се съблечи и постави всичките си ценности в

шкафчето. Ще те почакам навън. -

- Да считам ли че ще се разхождам наоколо гола? -

Тя се захили. - Чух че на върколаците им е навик. -

- Ами да но хората стават доста дребнави за това. -

- И това е защото ще облечеш робата висяща до шкафчето което ти е

определено. -

- Аа. Благодаря. -

Съблекалнята беше на малката страна и миришеше слабо на лимон и

джинджифил. Нямаше много други шкафчета които се ползваха, което означаваше че

нямаше цяла тълпа жени тази вечер. След бързо събличане и слагане на всичко в

шкафчето, взех робата и обиколих стаята душейки въздуха. И намерих аромата на

жасмин идващ от шкафчето на далечната страна на стаята.

Погледнах към врата чудейки се дали трябва да поема риска от разбиването на

шкафчето. Имах нужда да разбера коя беше жената зад аромата, дори само защото тя

можеше да бъде една от редовните посетители на Джин и затова можеше да знае нещо

повече за него. Като например какво беше в действителност.

Проверих тавана но не видях никакви камери. Не че камерите обикновено

можеха да се намерят във съблекалните но не можех да си позволя риска охраната да

види какво ще направя.

Пъхнах моя ключ за шкафчето между вратата и рамката, открехнах вратата

достатъчно за да я хвана с пръсти. След което и дадох един бърз и силен напън.

Вратите на шкафчетата просто не бяха направени за да издържат силата на върколак,

още по малко някой който може би имаше нещо вампирско за подкрепа.



С отворена врата аромата на жасмин беше по-силен. Жената беше подредила

дрехите си в прибрана купчина и беше провесила чантата си на единствената закачалка.

Отворих я търсейки през безпорядъка от плат, грим и ключове докато не намерих

държач съдържащ кредитните й карти и лична карта със снимка. Името и беше Джан

Тайт и беше красива жена със зелени очи и подчертана с русо кестенява коса. Запомних

адреса й след което прегледах и останалото съдържание в държача, намирайки още

кредитни карти, златна карта за кино и снимка на черно бяла котка. Като по всяка

вероятност означаваше че тя е свободна. Обвързаните или омъжените жени обикновено

имаха снимка на половинката си или на децата.

Прибрах всичко обратно в чантата след това затворих вратата като и дадох лек

тласък за да поставя ключалката на мястото й. след като облякох робата, се насочих

към вратата и очакващата ме Тери. Подминахме само още четири врати надолу по

коридора преди тя да спре и да отвори друга врата, този път разкривайки малка кабина

с маса по средата.

- Тук си. Просто се съблечи и легни на масата. Ще бъда тук след един момент. -

- Благодаря Тери. -

Тя кимна и затвори вратата. Свалих робата и хвърлих на единия край на масата

преди да легна, както ми беше казано. След около пет минути Тери влезе и захвана с

работата. Трябваше да отбележа че беше дяволски добра. До времето когато беше

свършила мускулите ми бяха течни и отпуснати. Като резултат от невероятен секс,

само че без усилието и забавлението.

- Добре. - каза тя, затваряйки капачката на масажното олио. - Сега ще кажа на

Раж и той ще може да те заведе долу в спато. -

- Те не са на този етаж? -

Тя поклати глава. - Долния етаж до административната област. -

Това място е по голямо отколкото изглеждаше ако те имаха втори етаж само за

офис персонала и спато. - Това е неудобство нали? -

Тя сви рамене. - Това са само няколко стълби. -

Предполагах че е така. Облякох робата и я завързах. Раж пъпчив тийнейджър,

който не изглеждаше на не повече от седемнайсет или осемнайсет, влезе няколко

секунди по късно и ми махна нагло да го последвам. Слязохме надолу по покритите с

килим стълби и влязохме в друг широк коридор от двете страни с покрит с врати. Иззад

всяка идваше звука на бълбукаща вода и тиха музика.

- Индивидуално спа? - казах, хвърляйки бърз поглед по продължението на

коридора. Никакви охранителни камери тук също. Много удобно.

Детето кимна и отвори една врата. Като направи така пропуска се изплъзна

изпод ризата му. Имаше бар код на долната страна, предполагайки че ако искам да ида

някъде не толкова публично ще имам нужда от пропуск за да вляза.

Гей.

- Клиентите предпочитат индивидуалните спа. - каза детето - и дава шанс на

ръководството да увеличи таксата. - Ухили се и махна с ръка към малката кабина почти

изцяло заета от огромна вана. - Вземи си душ преди да влезеш във водата.

Дистанционните за контролиране на струята и музиката са в левия панел, а за

светлината в десния.



- А тоалетните? - Свалих щитовете си и телепатично почувствах ума му.

Мислите му бяха ясни и бързи, припомняйки ми една от компютърните игри към които

тийнейджърите изглежда бяха пристрастени в наши дни.

Взимайки неговия пропуск и подсигурявайки се че той няма да си спомни общо

взето беше твърде лесно.

- Тоалетните са надолу по коридора в ляво. - Каза без пауза или мигане, което

можеше да издаде невидяните наблюдатели. Не че си мислех че там имаше някакви, но

никога не можеш да бъдеш твърде предпазлив. - имаш двайсет минути след което

някой ще дойде за теб. -

- Благодаря. -

Той кимна и се насочи обратно към стълбите. Влязох в стаята и затворих

вратата. След като съблякох робата и оставих и нея и откраднатия пропуск на малкото

столче в ъгъла, си взех душ за да изплакна миришещото на мед олио след което се

изсуших набързо и си облякох робата. Веднага след като музиката и спато бяха

включени и светлините изключени се насочих към вратата.

Коридора беше празен с изключение на облечената в роба жена в далечния край

на коридора. Тя не ми обърна никакво внимание докато крачех към нея и скоро изчезна

в една от стаите. Спа струите се включиха когато преминах нейната врата, знак че тя

ще бъда безопасно занимавана в следващите двайсет минути. Спрях в края на коридора,

оглеждайки се наляво и надясно.

Десния коридор водеше към главното фоайе и асансьорите. Не пътя по който

исках да тръгна. Освен това изхода беше заключен и имаше аларма.

Тоалетните бяха в ляво както хлапето беше казало и до тях имаше двойна

стъклена врата на която пишеше - Персонал само - – покана за любопитните да

проучат.

Погледнах през рамо просто за да се уверя че хлапето или някой друг не идваше

по този път, след което се насочих към четеца на карти. Погледнах през стъклото

гледайки за камери след това прекарах картата. Четеца биипна , светлината се смени на

зелена и врата избръмча. Отворих я и се вмъкнах вътре.

Голямата стая беше празна и тиха. Имаше четири врати които водеха навън и

една от тях беше отворена разкриваща добре обзаведена стая за персонала. Но не вида

стая която би могла да скрие много тайни – и не вида след който бях тръгнала във всеки

случай.

Отидох до първата затворена врата. Отваряйки я предпазливо разкрих малък

коридор и няколко офиса които очевидно бяха заети, съдейки по женското бъбрене

идващо от тях. Преместих се на врата номер две. Нищо освен един голям килер. Врата

номер три се отключваше с карта.

Прокарах картата на хлапето през слота, но лампичката инатливо си остана

червена. Очевидно Раж нямаше достъп до тази област.

Отстъпих назад и проучих касата, гледайки за аларма и чудейки се дали

трябваше да рискувам с отварянето на вратата. Когато го направих звънец зазвъня.

Адреналина се надигна и за половин секунда бях сигурна че съм заловена.

Проклетото ми сърце изглежда се беше качило някъде в гърлото ми, биейки все едно

бях пробягала милион мили за един час.



Отстъпих назад готова да тичам за прикритие след което осъзнах че звъненето

беше всъщност телефон. Развеселеност от собствената ми нервност преминаваше през

мен, но не трая дълго. Защото когато телефона спря да звъни зазвучаха стъпки.

Те се приближаваха иззад заключената врата.

Някой излизаше навън.

Този път се обърнах и побягнах но просто до най близкото скришно място, което

се случи да бъде килера. Но оставих вратата отворена достатъчно за да мога да

надничам.

Заключената врата се отвори и голям рус мъж облечен в черно излезе навън. Той

държеше навит черен камшик и усукано парче плат в другата. Отстъпих назад в

сенките докато той приближаваше но не затворих вратата, въобразявайки си че

движещата врата ще му привлече вниманието повече от открехнатата.

Той не спря просто премина и влезе в офис зоната. Погледнах назад към вратата

която беше заключена, видях че все още се затваря и се затичах към нея все едно

дявола ме гони по петите. Притискайки гърдите си към тялото с ръце за да не докоснат

вратата докато се вмъквах през изчезващата дупка.

Вратата се затвори с тихо кликване което изглежда че отекваше зловещо. Дълъг

тъмен коридор лежеше пред мен. Освен тихия звук на собственото ми дишане, нищо не

изглеждаше да се движи. Въздуха беше застинал загатващ за възраст и мухъл и нещо

друго, нещо което не можех точно да определя.

Нещо което караше студени тръпки да преминават през кожата ми.

Потрих си ръцете и си пожелах да имам нещо по топло от роба. Студа никога не

е бил мой приятел въпреки че точно сега можех доста сигурно да кажа че тръпките

преминаващи през кожата ми са по скоро страх а не от студ.

Увих сенките около мен, просто в случай че някой влезе във коридора

неочаквано, след това продължих надолу по коридора следвайки аромата който не

можех да наименувам.

Други аромати скоро се прибавиха към него. Пот. Кръв. Намек за жасмин. Освен

ако няма две дами които имаха един и същи аромат то тогава Джан Тайт беше наблизо.

Врати се мержелееха в мрака. Общо четири, две от ляво две от дясно. Подуших

въздуха опитвайки се да определя посоката от която се носеше жасминовия аромат.

Изглеждаше че идва от първата врата в дясно но беше трудно да се каже защото тази

непозната миризма почти надвиваше всичко друго. И тази миризма идваше от втората

врата в ляво.

Тя беше, си помислих, малко отчаяние, много смърт и смес от мъж и жена.

Аромата на смърт ми напомни малко на Готие но дори тогава не беше точно същото.

И с микса от аромати идваше и странни хленчещи звуци.

Друг трепет пропълзя по кожата ми . посегнах за дръжката на вратата в мое

дясно. Нямаше начин да бъда привлечена да проуча другата стая или аромата

произтичащ от нея защото просто го усещах грешно. Може и да бях върколак и може

би често се промъквах където само глупак би посмял но не бях пълен идиот. Не и

когато бях сама и без подкрепление все пак.

Внимателно отворих вратата и надникнах вътре. Стаята беше напълно тъмна и

единствения звук който се чуваше беше тихо задъхано дишане. Имаше рамки с груби



дървени колела и дебели въжета, вериги свързани към белезници висяха от тавана,

огромно дървено колело минаващо през дълбоки води и груби въжета бяха свързани

към халки на стените.

От едно от тези висеше жена. Пръстите на краката й едва докосваха пода, което

означаваше че нейните рамена и ръце трябваше да поемат теглото й.

Болката от това трябваше да я убива. Но докато погледа ми се спускаше надолу

осъзнах че раменете не бяха и половината от това. Тя беше гола, светло кестенявата й

коса беше вързана спретнато на конска опашка и един плат завързан отзад на главата й

покриваше очите й. Свободните краища на плата се спускаха надолу по гърба й

докосвайки плът която беше кървава и разранена. В същност то не приличаше на кожа

вече а на прясно нарязано месо. Дъхът й беше треперливи издихания и все пак

причината не беше страх или болка, въпреки бъркотията, в която беше гърбът й, а по

скоро от възбуда. То пареше във въздуха, толкова плътно и тежко колкото и аромата на

кръвта й. Тази жена която и да беше тя си отиваше заради поразиите които й

причиняват…

Потреперих от мисълта и тръгнах напред. Килима отстъпи пред плочки които

бяха ледени срещу босите ми крака а звука от стъпките ми шумулеше в тишината.

Жената премести краката си така че тежестта й падаше по тежко на нейните

ръце. Стонът който излезе от устата й беше звук изпълнен с удоволствие. - Още -

прошепна тя. - Нуждая се… -

Спрях зад нея и разучих раните. Белезите от камшик се виждаха през кървящата

каша означаваха че камшика който видях мъжа да носи по рано беше по вероятно

оръжието използвано тук. Което може би означаваше че той трябваше да се върне.

Значи ако ще разпитвам тази жена – или поне ще прочета ума й и ще разбера

отговорите които исках – трябваше да побързам. Спуснах щитовете си и се вмъкнах се

бързо в мислите на жената.

Голяма грешка.

Умът й беше целия в болка и голяма възбуда, и лунната жега се надигна за

живот в отговор. Пот изби по кожата ми и за няколко секунди това беше всичко което

можех да направя за да не се обърна да намеря най близкия мъж и да го изчукам до

безсъзнание.

Изскубнах се от мислите на жената и поех дълбок треперещ дъх. Добре значи

трябваше да взема отговорите по старомодния начин.

- Джан. Защо правиш това? -

- Нуждая се. Платих. -

Повдигнах си веждите. Значи Хънтър клуб осигуряваше повече от просто

фитнес и масаж. Интересно. - Какво плащаш, Джан? -

Тя се гърчеше на въжетата китките и толкова разранени че кръв се стичаше от

лявата й ръка насочвайки се към рамото. - Златен пропуск. Върха на дървото. Стига

вече дразнене. Довърши го. -

Имаше отчаяние в гласа й което накара студени тръпки да бягат вместо само

едва да пристъпват по плътта ми. Тя искаше това което й правеха. Искаше го нуждаеше

се от него. Потрих ръце и казах - Не съм тук да го довърша. -



Тя изстена и все пак доста странно желанието й нарасна остро и мъчително в

застоялия въздух. Аз сбърчих носа си срещу миризмата не защото беше ужасна или

нещо такова а защото кръвта ми беше започнала да бие силно по вените ми отново

събудена за живот от прелъстителната миризма. Може и да не бях привлечена от същия

пол но аромата на желанието беше достатъчен за да прати хормоните ми да бушуват

когато лунната жега се приближаваше.

- Кажи ми как хората разбират за златния пропуск. -

- Хейлиън клуб - изпъшка тя. - Те осъзнаха че имам нужда от повече. -

Имаше нужда да бъде малтретирана, очевидно. Имаше нужда да бъде нарязана

на парчета и оставена окачена да страда. Все едно че беше просто още едно парче месо

от кланицата.

Още един трепет премина през мен. Може и да бях склонна към приключения в

леглото но дори и аз си имах граници и това беше много далеч от всичко което можех

да си представя да искам. А И не можех да не чувствам съжаление за нея – въпреки че

съм сигурна че съчувствието ми е последното нещо което тя ще поиска.

Тя очевидно се наслаждаваше на това което й правеха така че коя бях аз да си

виря носа заради нечии други желания или нужда? По дяволите това беше точно

реакцията заради която прекарах по голямата част от живота си защитавайки се.

- Кой от Хейлиън клуб ти препоръча да дойдеш тук, Джан? -

- Мейзи, собственичката. Тя видя нуждата ми. Каза че я разбира. -

- И защо препоръча този клуб? Няма ли други? -

- Тя каза че брат и специализира. -

Брат й. Още една брънка във веригата или беше просто съвпадение? Както

отварях уста за да попитам друг въпрос стъпки прозвучаха в коридора отвън. Чаках

едва осмелявайки се да дишам надявайки се че стъпките ще отминат.

Но те не отминаха.

Когато вратата започна да се отваря аз спринтирах към огромното колело и се

плъзнах зад прикритието на водата.

Мъжът който влезе беше мъжът който бях видяла да носи камшик по рано. Но

зад него беше Джин. Той трябва да е взимал душ след като го бях видяла за последно,

защото изглеждаше свеж и вече не миришеше на пот и секс и жасмин. Или може би

беше така защото аромата на високият носител на камшика беше само кръв и пот и

мускусен мъж, и той беше силен достатъчно за да заглушат всеки по нисш аромат.

Двамата спряха точно зад жената. Джин вдигна ръка и неочаквано удари бития

задник на жената.

Тя изпъшка като че ли от болка и все пак аромата на желанието се изостри

десетократно.

- Какво искаш Джан? - Джин я удари отново по силно този път. Когато жената

изскимтя той вдиша дълбоко като че ли всмукваше звука.

Студ премина през мен. Той беше направил същото нещо когато беше счупил

костите на бебето вампир който ни атакува.



Може би той беше някакъв вид енергиен вампир както Куин беше предложил.

Но ако това беше случая защо все още го четях като човек? Не можеше да бъде и двете

– това просто не беше възможно. Веднъж прекрачил прага между живота и

безсмъртността ти се четеш като вампир независимо какво си бил във живота.

- Още - Джан каза гърчейки се развълнувано във въжетата не можейки да види

но очевидно опитвайки се.

- Легално не мога да ти дам повече Джан -

- Но аз платих - задъхваше се тя - Моля- -

- Не -

- Моля -

Беше отчаян този звук и ме накара да потреперя. Защото беше твърде лесно да

си представя че този звук излиза от моята уста. С изгряването на пълната луна , беше

напълно възможно да стана толкова отчаяна. Била съм такава преди благодарение на

Талон и неговото ненормално решение да ме забремени по всеки начин който можеше

и аз знаех от опит че ще направя всичко – ще поема всякакво количество наказание – за

да взема това за което луната и тялото ми настояваха.

И ако продължавах да чукам Джин това просто щеше да бъде мястото където ще

свърша. Той харесваше болката – беше възможно дори да се храни от нея – и един

върколак беше способен да поеме много повече по време на наказанието от обикновен

човек.

Прехапах устната си и реших точно там и тогава да се разкарам оттам колкото се

може по бързо. Може и да исках да хвана хората отговорни за принасянето в жертва на

жените но все още имаше граници за това какво ще направя за каузата на Директората.

Звукът на плът удряйки се в плът и изпъшкването което го последва, накара още

един трепет да премине през кожата ми. Джан може и да искаше това което й правеха,

може и да беше платила много пари за това, но всичко което исках да направя е да се

изправя и да ги набия всичките.

След което да отида да намеря Келън който беше в обичайния стар ежедневен

секс и да го чукам до припадък.

- Желаеш ли да заплатиш повече за своите нужди Джан? - Джин попита -

Желаеш ли да стигнеш до край? -

Докрай? Нещо в тази фраза ме тревожеше. Имам предвид колко повече можеше

някой човек – мъж или жена – да поеме?

Очевидно много повече ако внезапното надигане на желанието и отчаянието

беше някакво указание. - Да, да. - каза тя.

Джин погледна към големия мъж до него и се усмихна. Беше студено и

задоволено нещо и изпрати лед плъзгащ се през душата ми. Нямаше нищо човешко в

тази усмивка. Нищо което дори наподобяваше хуманност.

- Имаме още един кандидат Маркъс. -

- Да - гласът на големия мъж богат тътен който би трябвало да бъде сексапилен

но само изпрати студ плъзгащ се по кожата ми. - Ще информирам шефа. -

- Добре. - Джин погледна жената. - Довърши я след което я заведи във стаята

за възстановяване. По добре да проверя другите ни посетители. -



- Жените в стаи две и три кървят сладко. -

Джин изсумтя. - Но жената във две не дава никаква болка. Никакъв страх и само

малко отчаяние.

- Тя е лесбийка нали? Можем ли да използваме това? -

- Тя е бисексуална така че не. Смъртта настоява да продължаваме да опитваме

но аз мисля че тя ще стане още едно ядене за него. Не вярвам че тя може да осигури

това от което се нуждаем. - Той удари другия мъж по рамото. - Не забравяй да вземеш

документите за въвеждането на Джан веднъж щом се върне в съзнание.

- Ще го направя. -

Джин напусна. Маркъс неочаквано разви камшика си и изплющя в тишината.

Подскочих. Джан само изпъшка, звук на приемане.

- Кажи ми какво искаш Джан. -

- Завърши го. Твърдо. -

- Кажи ми - каза той гласът му почти изгубен под друго изплющяване на

камшика.

- Бий ме - тя изхленчи - Просто ме бий -

- Както каза мъжът не мога да направя това. Все още не. -

Тя направи гъргорещ звук от отчаяние. Той пое дълбоко дъх като че ли го

всмукваше. Точно както Джин изглежда всмукваше болката й.

Господи беше ли Джан единствения човек в тази стая?

- Моля - каза тя отново.

Маркъс нави камшика обратно, след което прокара дръжката му по разкъсаната

плът на гърба й. - Искаш го свършено а аз искам отчаянието ти. Искам да почувствам

твоето мъчение. - Той посегна с една ръка и сграбчи въжето развързвайки лявата й

ръка от халката. - Ти ще ми дадеш това Джан. -

Ръката и се освободи. Той я хвана преди да падне до тялото й, след което я

завъртя и блъсна гърба й грубо в стената и я завърза отново.

След което я изчука използвайки дебелата дръжка на камшика вместо тялото си.

През цялото време големият мъж дишаше дълбоко неговото тяло трепереше от

удоволствие докато тя се гърчеше викаше и най накрая свърши. След което рухна

срещу въжетата и припадна.

Маркъс се наведе и целуна устните й толкова нежно колкото всеки любовник

след което внимателно развърза въжетата и я изнесе навън. Стоях там където бях

борейки се с микса от ярост, отвращение и желание носейки се през мен опитвайки се

да контролирам двойните импулси да намеря някой който да набия до безсъзнание и да

намеря мъж който да изчукам до безсъзнание.

Точно сега нито едно не беше особено практично.

Издишах и станах знаейки че трябва да се върна обратно в спато преди някой да

дойде търсейки ме. Тихо се промъкнах през стаята и внимателно отворих вратата.

Коридора все още лежеше в сенчеста тъмнина но беше далеч от тишината. Викове и

скимтения сега идваха от стаята която притежаваше странната миризма което беше

стая две отбелязах внезапно виждайки малкия номер на вратата.



Кой беше мъжа споменаван като смъртта в тази стая? Беше ли Готие или някой

друг? Не миришеше като Готие не точно и освен това Готие не прави секс. И каквото и

да се случваше в тази стая определено секса беше включен.

Потреперих и бързо се изнесох от там.

Докато отварях врата в края на коридора врата близо до стаята за изтезания се

отвори. Аз избягах през вратата толкова бързо колкото можах но не достатъчно бързо.

- Хей -

Не стоях наоколо достатъчно дълго за да чуя какво друга са извикали просто

тичах. Натиснах алармата за да се отворят стъклените врати чакайки нетърпеливо да се

отворят след което преминах и тичах към спато.

Веднъж когато бях там се съблякох и скрих пропуска далеч от погледа зад стола

след което се гмурнах в спато. Докато топлата вода започваше да премахва студа от

кожата ми аз се гмурнах под балончетата мокрейки си косата и чувствайки топлата

милувка на лицето си.

В коридора отвън се отваряха и затваряха врати.

Някой проверяваше кой беше и кой не беше наоколо.

Отпуснах е назад и си затворих очите. Няколко минути по късно вратата ми се

отвори и плътния аромат на Джин изпълни стаята. Отворих очи и го погледнах. -

Двайсет минути не са изтекли все още нали? - опипвах за часовника си който се беше

плъзнал към стола. Тогава забелязах че малка част от пропуска се показваше зад един

от краката на стола.

Мамка му. Ако направи още една стъпка ще може да го види.

Сграбчих часовника си и се изправих. Не излязох извън спато все пак просто

оставих капчиците да се стичат по затопленото ми тяло. Неговият поглед ги проследи

както си помислих че ще стане. Каквото и друго нещо да беше той все още беше във

формата на мъж и всички мъже поглеждаха когато голота беше на показ. Но аз

притиснах мократа си ръка срещу гърдите му просто за да се подсигуря че няма да се

движи.

- Според моя часовник са ми останали още единайсет минути. - Което беше

огромен шок. Имам в предвид че с всичко това което видях и направих, бих се заклела

че са изминали най малко двайсет минути. - Да не се опитваш да ме измамиш. -

Той сграбчи ръката ми стискайки я по силно отколкото трябваше. Аз се

намръщих. Той се усмихна. - Едва ли е мамене когато го получаваш безплатно. -

Извих едната си вежда и запасих гласа си нисък, зноен. - А аз си мислех че ще

си платя за това по късно. -

Той се засмя и ме дръпна напред неочакваната сила на това ме накара да се

подхлъзна. Той ме хвана ръцете му спускайки се около тялото ми силата на хватката му

брутална.

- Каква игра играеш малката? - той ме изтегли от водата гласът ми тъмен шепот

срещу ухото ми.

- Никакви игри - дъхът ми малко повече от пъхтене във въздуха но причината

не беше въодушевление. Той държеше толкова здраво че трябваше да е боря за всеки

дъх.



- По добре да няма. Не обичам да ме правят на глупак. -

- Не се опитвам. -

- Тогава защо си била в ограничената зона. -

Мамка му мамка му мамка му. Повдигнах поглед и видях нищо освен студенина

в тези извънземни дълбини. Или той наистина ме е видял или просто налучкваше,

честно не можех да кажа. Движех се с вампирска скорост и повечето хора нямаше да

видят нещо повече от бяла мъглявина.

Но Джин не беше повечето хора.

Хвърлих монета наум за да реша между истина или лъжа след което казах -

Отидох до тоалетната. Не знаех че е забранена…? -

Завъртя ме и ме хвърли към стената. Силно. Болката се появи за кратко

отеквайки през тялото ми и аз трябваше да устоя на свирепото желание да го ударя

отзад по задника.

- Хей. Нямам нищо против грубия секс но това е достатъчно – -

- Или какво? - той ме прекъсна. Обви ръка около врат ми и натисна каротидната

ми артерия леко.

Страх се завихри в мен. Видях го да го опитва. Видях очите му да блестят във

внезапно удоволствие. - Ще напуснеш? - той се засмя. - Имаш нужда от това което

предлагам малката. -

- Не – -

Той ме разклати карайки зъбите ми да тракат и преряза думите ми, - Да. Трябва

ли да го доказвам? -

Преди да кажа нещо устата му връхлетя моята. Беше груба и жестока целувка

настояване което вървеше близо до ръба на насилието и след това добре и напълно го

прекрачи когато зъбите му хванаха устната ми я захапаха силно.

Болеше доста но желанието се разгоря все същото. Не можех да помогна на това

което бях, не можех да помогна на това че опасността ме привлича като пеперуда на

пламък и може би това беше просто толкова добре. Защото Джим вземаше жаждата за

опасност за жажда за болка и в тази ситуация това беше добра грешка. Една която

щеше да ме запази жива.

Той се засмя тихи и отстъпи назад. Опитах се да игнорирам тупкащата болка в

устната ми както и тази по надолу и казах - Ти ме взимаш за гарантирана. -

- Защото го искаш. Защото ти харесва. - той перна набръчканото ми зърно

небрежни - Ти ще чакаш толкова дълго колкото искам да чакаш просто защото ти

гладуваш за това което мога да ти дам, -

Арогантно копеле. Но аз запазих мисълта за себе си и просто го гледах докато

той продължаваше - Но за съжаление имам други задължения за които да се погрижа

преди да задоволя желанията ти. -

Той се обърна и излезе. Слушах стъпките му звукът на отварящи се и затварящи

се врати тихите въпроси и отговори.

Не е бил толкова сигурен че съм аз все пак.

Благодаря ти боже.



И действията му сега ми бяха дали перфектното извинение да избягам. Вече го

бях обвинила че ме взима за гарантирана. Прибави арогантността му и ще бъде

перфектното извинение да си тръгна.

Което струваше повече от една ухапана устна.

Взех си душ за да премахна аромата на хлор и Джин след което се изсуших и

облякох робата. След като надникнах през вратата и опитах въздуха за да съм сигурна

че аромата на Джин се беше наистина изпарила се насочих по стълбите към

съблекалнята.

След като се облякох отидох на рецепцията.

- Всичко свърши? - попита блондинката ясно докато й подавах ключа.

- Да. И когато Джин дойде да ме търси моля те кажи му че не оценявам това че

ме взима за леснодостъпна. - Плъзнах че в ума й докато го казвах подавайки й

откраднатия пропуск и карайки я да повярва че гост го е намерил близо до стълбите.

- Разбира се. - Каза тя без да пропуска тупване. Като че ли развеселеността в

очите й преминаваше тя напълно се наслаждаваше че трябва да направи такъв

коментар за Джин.

Кимнах благодарно но докато се обръщах погледнах към компютъра й. дали

рецепционистката има лист със членовете на компютъра си? Трябваше да ги има нали?

Влязох в ума й отново карайки я да направи проучване през базата данни. И

открих че Джан Тайт не беше единствената жена която се беше разписала за златен

пропуск.

Карън Хърбърт последната жертва на серийния убиец имаше също.

Както и всички останали жертви.



Глава осма Превод: amelya_


Беше очевидно, че Джак нямаше да ми позволи да зарежа Джин за дълго време.

Не и когато клуба му беше връзката между убитите жени. Джин беше източник на

информация, който не бе изцяло разгледан.

Нищо от това не развали решителността да го зарежа. Огледах се, за да се убедя,

че никой не ни забелязва, тогава накарах жената да ми свали на диск всичките файлове

на членовете и назначените хора. Файловете на членовете със златно членство бяха

защитени, и не исках да рискувам като я накарам да се опита да ги отвори. Джак

можеше да накара някой от неговите технологични плебей да го направи. Въпреки че

бях сигурна, че карамелената крава щеше да се напикае при мисълта да показва

технологичните си познания. Определено ги имаше. Веднъж я бях хванала да влиза в

моите файлове.

Сложих диска в джоба си, след това премахнах спомена за мен от ума на жената

и тръгнах към вратата. Когато бях върнала пропуска си на охраната и се бях качила в

колата, взех телефона си и се обадих на Джак.

-Тя докладва два пъти на двадесет и четири часа.-каза той, вместо здравей.-

Точно сега ще ни трябва чудо.

-Движиш се с кравата твърде много. Наследил си остроумната й уста.

-Единствената жена, която е моя работничка, и има нахалството да говори зад

гърба на шефа си, е тази, с която разговарям в момента. И не е хубаво да наричаш

някого крава.

-Хубаво е когато този някого има цици като нейните. И не ми казвай, че не си

забелязал.

-Звъниш ли поради някаква причина? Или само, за да ме ядосваш?

И двете, всъщност, но не мислех, че ще е разумно да го кажа.

-Мисля, че намерих връзката между убийствата.

-Какво? Как?

-Има само пет члена на златния раздел в клуба на Хънтър, клуба за високо

класно здраве и фитнес на Джин. От това, което видях, златните членове са само хора

със специални необходимости.

-Какви специални необходимости?

-Нуждаят се от много болка, за да се успокоят.

-Всичките ни жертви имат рани по гърба и ръцете.

-Трябва да имат тежки белези, ако преминават през това, което видях.-поколебах

се аз.-Възможно е да се срещнах със следващата ни жертва. Името й е Джен Тайт.

-Имаше ли всичките й детайли?

-Взех всичко възможно от компютъра. За златните членове ще трябват хакери.

-Ще се оправим с това. Ти остани с Джин.

Да, добре.



-Ъм... има малки промени в тази област. Страхувам се, че току-що го зарязах.

Той въздъхна безсилие.

-Нищо ли не можеш да направиш по лесния начин?

-Повярвай ми, нямах опции. Но ще го следвам до края на ноща, за да видя къде

ходи и с кого говори.

-Хубаво. Между другото аз ще кажа на Салиън да изрови мръсотиите на Клуба

на Хънтър и собственика му.

-Джен каза, че собственика на Клуба на Хънтър е брат на жената, която Куин

следи.

-Интересно.

-Защо?

-Защото преглеждаме записите от охранителната камера на Клуба Катъл и

разбрахме, че Джин отива при мъж на име Джон Кингсли за доста неща.

-И?

-И той е особено неприятна работа, и е заподозрян за няколко убийства. Никога

не е било намерено достатъчно доказателство, за да го задържат.

-Това все още не обяснява защо е вдигнал твоята „лошо-момче” антена.

-Е, той има полусестра на име Майси Фостър, която е собственик на клуб за

наказания на име—

-Клуб Хелиън.-довърших вместо него.-Роан проверява ли вече Кингсли?

-Да.-веселие се вмъкна в гласа му, когато добави:-Очевидно е попаднал на Куин

там.


-Не мислиш ли, че е подозрително Куин да следи жената, която притежава

клуба, който препоръчва специалните услуги на Клуба на Хънтър? Очевидно знае

нещо, което не ни казва.

-Което означава, че трябва да намериш каквото можеш от него.

Да, сякаш той щеше да ми каже нещо. Сигурно щеше да се опита да ме заключи

в някой гардероб. За моя защита, разбира се.

-Мислиш, че тази жена може да вдига демоните?

-Нямам идея. Въпреки че се съмнявам, че Куин ще я следва, ако беше така.

-Би го направил, ако има други мотиви освен да намери този, който вдигна

демоните.-И наистина подозирах, че беше така. Все пак призрачния мъж в онази алея

буквално беше казал, че има повече от няколко демона.

-Както казах, питай го.-той направи пауза.-Издирих това име, за което ти казаха

душите.

-И?

-Ази Дахаки е част от древна персийска легенда. Тя гласи, че той е слуга на Анга

Мейну, който би трябвало да е бога на тъмнината, вечния разрушител на доброто,

олицетворител и създател на злото, и носителя на смъртта и болестите.



-С други думи, истински чаровник.-направих пауза.-Пръстена, който намерих

имаше гравирани неща на гърба.

-Всъщност, те са клонообразни надписи.

-Значи си ги превел?

-Не изцяло.

Гласа му бе мрачен и кожата ми потръпна.

-Какво гласи за сега?

-Нещо за поверяването на душите им за бога на тъмнината.

Потърках ръце.

-Но това е само легенда, нали? Имам предвид, бога на тъмнината и лъжите не

може да съществува, нали?

-Човеците някога са вярвали, че върколаците и вампирите не съществуват.

-Това е защото сме си крили задниците. И е различно от тази ситуация.

-Не, не е. И няма причина да не вярваш, че има неща на земята, които искат да

останат скрити, докато нашите раси са излезли наяве.

-Джак, говорим за древен бог.

-Така ли? или просто говорим за същество, което чака правилното време да се

покаже?

-Има ли трета опция? Имам предвид, тези двете наистина не струват.

Той се засмя меко.

-Разглеждаме легендата. Но не изглежда добре.-той се поколеба.-Внимавай

около Джин. Ако той е част от тази легенда, може да има сили, за които дори не

подозираме.

Това беше нещо, за което не исках да мисля.

-Нещо друго, което трябва да знам за Ази Дахаки?

-Е, той би трябвало да е триглав дракон, който носи болка, отчаяние и смърт.

-Съжалявам да ти го кажа, но до сега не съм се срещала с дракон, да не говорим

триглав.

-Може да е игра на думи, запомни го. И ти сама каза, че Джин изглежда се

наслаждава на болката.

-Изглежда се храни от нея.-казах аз, докато си спомнях пръстена, който намерих

при Дънлейв и пръстена на Джин. Спомних си тъмната стая и двамата мъже. Единия

всмукващ в звук на болка, другия в отчаяние.

Мамка му.

Легендата може да е истина.

-Джин и Маркъс.-добавих аз.-Болка и отчаяние. Две от главите.

-Кои е Маркъс?

-Един от назначените в клуба и мъжа, който прелъстяваше Джен Тайт.



-Значи остава само една—смърт.

Поколебах се.

-Готие работи за тези хора. Не може ли той да е главата смърт?

-Възможно е, но той не е в сексуалното, и това изглежда са правилата на

драконите.

-Готие е бил без каишката на Директората от известно време. Може да се е

променил или разградил.

-Но той би променил природата си, за да е в сексуалното. Включи

проследяващото си устройство, Райли, и поддържай връзка.

-Ще го направя.-затворих, след това натиснах копчето на ухото си, за да

активирам устройството. Знаех, че новите правила на Джак гласяха, че всеки пазител

трябва да е включил проследителя, но нямаше да следвам това правило стриктно. Едно

момиче имаше нужда от уединение. Особено когато пълнолунието се издигаше.

Включих колата и заобиколих сградата, докато не намерих изхода на паркинга.

Паркирах малко по-надолу, след това се облегнах в седалката и зачаках.

Телефона звънна след половин час. Погледнах номера и се усмихнах. Джин

очевидно бе забелязал, че съм се измъкнала.

Натиснах бутона за отговор и казах:

-Ало?

-Райли? Къде си по дяволите?

-На път за вкъщи. Къде другаде бих била след твоето показване на

мъжественост?

-Хареса ти. Не го отричай.

-Просто защото ми харесва да съм груба в леглото, не означава, че ми харесва

толкова много. Ако това ти харесва, намери си друг, с който да играеш.-И с това

затворих.

Тревата винаги беше по-зелена от другата страна на оградата, и се обзалагах, че

сега Джин отчаяно ще иска това, което не може да има. Не бях аз гладната тази нощ.

Бях видяла Джин в действие, и нуждите му бяха толкова силни колкото и на вълк в

лунната горещина.

Той ще ми звъни и ще продължи, докато не ме има отново. Защото, ако не нещо

друго, аз бях вълк и давах хубав секс.

Той звънна, няколко пъти. Аз игнорирах обажданията му, и след около час го

видях да излиза от паркинга с бяло БМВ. Не беше типа кола, в която си го

представях—нещо черно, спортно, и опасно повече щеше да му отива.

Когато мина, аз се изправих и тръгнах след него. Да го следя не беше трудно,

въпреки скоростта, с което той се движеше. Задръстванията бяха преминали и трафика

беше чист. Всъщност, най-трудната част бе да остана достатъчно назад, за да не ме

забележи без да съм го изпуснала.

Не бях напълно изненадана когато спряхме в Турак. Куин беше там и той

определено знаеше повече за мисията от нас. И той щеше да ми каже тайната, иначе

щях наистина да се ядосам. Колко добре ще се получи, нямах идея.



Въпреки че беше съмнително.

Джин спря в алеята за коли пред къща с порти. Спрях на улицата и излязох

когато портите се отвориха и той влезе.

Хладния бриз се завъртя около мен, носейки позната миризма. Но не тази, която

очаквах.

Пъхнах ръце в джобовете си и разгледах ноща зад мен.

-Готие, някой ден ще се изкъпеш и тогава ще загазя.

Мекия му смях се плъзна в тъмнината толкова нестабилно колкото вода на

масло. Тръпки ме побиха. Винаги е имало нещо противно в смеха на Готие, но тази

вечер сякаш бе десет пъти по-лошо.

-И някой ден ще се наслаждавам да разбия остроумната ти уста.-той премахна

сенките си и тръгна към мен.-Интересно е, че и двамата се оказваме на едно и също

място.

Напрежение стегна крайниците ми. Преместих стойката си малко, но още се

чувствах като спринтьор преди старт. Напрегната и готова за бягане.

-Единственото интересно е, че се съмнявам да е случайно.

Той спря извън обсега на лазера. Не че имах лазер, но нямаше да му издам тази

малка тайна.

-Случайността не играе важна роля в действията ми.-призна той.-но съм

любопитен какво правиш ти тук.


-Не знаеш? Мислех, че знаеш всичко.

-О, аз знам повече отколкото предполагаш.

Той се озъби. С многото си зъби. Но погледа му изпрати тръпки по гръбнака ми.

Имаше нещо неправилно в очите му.

Нещо почти нечовешко.

Не вампирски нечовешко. Нещо извънземно и старо.

И ми напомни за студенината, която бях забелязала да се спотайва в очите на

Джин.

Готие беше главата за смърт на дракона.

Сексуално или не, той определено беше един от тях.

Разширих ноздри, вдишвайки миризмата му, вкусвайки нюансите и разликите.

Беше се променила—разликата беше малка, но беше там. Но не можех да кажа със

сигурност дали беше миризмата на стая две в клуба. Може би ноща, студа, и страха ми

някак са променили сетивата ми.

Или може би нещо друго го правеше. Някой друг.

Потиснах импулса да избягам и мръднах ръката в джоба си, сякаш стисках

невидимото оръжие по-силно. Погледа му се премести долу и усмивката му порасна.

Имах лошото чувство, че не беше заблуден.



Или пък не се тревожеше да бъде застрелян с лазер. Което бе по-вероятно. Той

беше то типа, които мислеха, че да бъдеш застрелян е цена която си заслужава за

осъществяването на целите си. И бъдещите му цели, включващи мен ме притесняваха.

И той го знаеше, мамка му. Бързия блясък на веселие в ледените му очи можеше

да се види лесно, дори през ноща.

-Райли, говори му.-каза Роан в ухото ми през отворената връзка.-Въоръжен съм

и съм на път.

Хубаво, исках да кажа. Побързай.

Но Роан нямаше мислени способности, и не смеех да използвам връзката защото

само щеше да предупреди Готие. Усмихнах се насила и казах:

-Е, ако знаеш всичко, кажи ми защо уби Дънлейв и гаджето му.

Той повдигна вежда подигравателно.

-Какво те кара да мислиш, че аз съм го направил?

-Миризмата, за която продължавам да ти казвам. Тя остава, знаеш ли?

-Те умряха през деня. Знаеш, че не мога да ходя през деня.

-Знам, че никога не си могъл, но беше пуснат за известно време и кой знае в

каква противна компания се движиш? Или какви таланти имат те, за да помогнат на

отвратително нещо като теб?

Той повдигна вежда.

-„Противно” дори не започна да описва сегашната ми компания, скъпа Райли. И

ти трябва да се пазиш. Той те държи под око.

Ухилих се насила.

-Това загриженост ли е което чувам в гласа ти, Готие? Толкова съм трогната.

-Ще бъдеш, ако той те докопа.

-Тогава защо ме предупреждаваш, Готие? Ако работиш за тези хора, защо е

предупреждението?

-Защото аз ще те унищожа.-той пристъпи крачка напред. Аз се отдръпнах. Той се

усмихна ледено и жестоко.-Мисля да унищожа всичко, което имаш, след това теб.

Бавно и сладко. И никой—без значение кой или какво са—няма да ме спре. Не и когато

получа каквото ми е обещано.

Тръпка мина пред душата ми. Нямаше да има нищо сладко в неговото

разрушение, бях сигурна. Особено когато той е приел главата на смъртта от древна

легенда.

-И какво са ти обещал, Готие? Или аз да предположа? Да видим, какво искат

всички ненормалници? Сила?

-Скоро ще разбереш.

И с това, той атакува.

Беше като боен циклон—той беше силен, бърз, и мощен, и да го спра беше

безполезно. Той беше кръстосан, за да се бие и убива, а аз бях само новобранец.

Несклонен новобранец.



Отдръпнах се от удари му, след това се махнах толкова бързо колкото можех. Не

исках да се бия с Готие—не сега и не в бъдеще. И особено не когато Роан идваше

въоръжен с оръжие, което можеше да убие копелето завинаги.

Но Готие не ме последва. Просто спря и махна сенките от себе си отново. Той

ми се ухили и пое дълбоко въздух.

-А, страх. Толкова сладко нещо.

Познат сърбеж мина по кожата ми, казвайки ми че Роан е наблизо. Не реагирах,

дори когато червената светлина на лазера разцепи ноща към Готие.

Но той сигурно е усетил Роан в последния момент, защото се премести

изведнъж. Лазера, който бе насочен към главата му, мина през рамото и миризмата на

изгоряла плът се разнесе из въздуха.

Готие се засмя. Засмя.

Нямаше съмнение, че този мъж беше ненормален.

Но въпреки че беше ненормален, не беше глупав. Той ни се поклони учтиво,

след това изчезна в ноща.

-Никога не атакувай Райли без да си погледнал през рамото си за мен.-извика

Роан към изчезващата му форма. След това ми се ухили и сложи спокойно лазера на

рамото си.-Искаш ли да го проследим?

-Колкото и да ми харесва ловуването, това копеле сигурно вече има капан.

-Вероятно. Но това е част от забавлението.

-Ти си толкова ненормален колкото и той.

-Не наистина.-той се наклони и ме целуна по бузата.-Аз не съм толкова

ненормален, че да те нападна сам.

Ухилих се.

-Само защото аз съм въоръжена с пикантни тайни, който любовника ти умира да

узнае, и ти знаеш, че не се страхувам да ги използвам. Нямам такава власт над Готие.

-Единствената власт, която някога ще имаме над него е, ако го хванем заедно.-

Той ме хвана за ръката и започна да ме води по улицата.-Следващия път когато го

помиришеш, не стой просто така. Бягай.

-И да му доставя удоволствието от страха ми? Няма начин.

Той ме погледна с вдигната вежда.

-А на мен ми казваш, че съм ненормален?

-Е, семейна черта е, нали знаеш.

Той се засмя меко, след това каза:

-Е, кажи ми какво стана на срещата ти.

Направих го, включвайки каквото Джак ми бе казал за легендата и

предположенията ми кой може да са драконите—включително факта, че Готие е един

от тях. И след това му казах всичко което Готие беше казал.

-И ти му повярва?-попита Роан.



-Мисля, че той играе собствена игра, каквото и друг да прави и в каквото и да се

превръща.-вдигнах рамене.-Готие е убиец, но не е точно най-умния. Има смисъл в това,

че ако в града има някой по-силен и по-мрачен, той ще се подреди с него. Дори ако

означава краят.

-Не разбирам какво толкова извлича от това Готие.

-Е, да си главата за смърт на тъмен бог определено си има добри страни. Като

способността да излизаш на слънце. Ако той е убил Дънлейв и приятелката му—и той

определено не го отрече—значи сега може да ходи през деня. И това не би трябвало да

е възможно на неговата възраст.

-Има ли магия, която да ти даде такава защита?

-Кой знае? Но ако магията може да вдигна демони и тъмен бог, защо да не може

да защитава вампир от слънцето?

Той се намръщи, докато отваряше вратата на вана.

-Значи сега трябва да разберем какво са Готие и приятелчетата му—и след това

начин да ги спрем.

-Е, Джин се счита за човек както Готие за вампир, но може би това е заради

миризмите им. Може би са станали нещо съвсем различно.

Той вдигна вежда, докато ми помагаше да се кача във вана.

-Някакъв вид духове?

-Ако мога да видя души да се вдигат от мъртвите и Куин може да е преследван

от демони, няма как да кажем, че древен дух не може да влезе в ново тяло, нали?

Той затвори вратата, след това посочи към термос с кафе, който седеше до

седалка пълна с оръжия, докато мърдаше към седалката пред мониторите.

-Знаеш ли, това е плашеща мисъл.

-Да, мога да видя как трепериш.

-Отвътре треперя.-усмивката му зачеркна всякаква сериозност.-Директората

няма опит с нещо несъществено. Имам предвид, как може да се убие дух?

-Не знам.-сипах си кафе и вдишах аромата. Щастие в чаша, въпреки че

изглеждаше като кал и сигурно имаше вкус на такава.-Но познавам някой, който може

и да знае.


-Кой?

-Куин.

Той погледна мониторите.

-Той е паркирал в края до задната градина, ако искаш да говориш с него.

Ухилих се.

-Това сигурно е по-лошо отколкото да имаш феи долу в тревата.

-Повярвай ми, аз съм единствената фея в квартала.

-Хубаво е, когато луната се издига.-изпих кафето на няколко глътки и трепнах

леко от горчивия вкус.



-Вярно.-той посочи към екрана.-Провери охранителните линии преди да отидеш.

Не искаме да включих някоя аларма и да ги предупредиш.

-Хей, не съм пълна новачка в това.

Той само се ухили и посочи към екрана. Така че аз го разгледах и видях

всичките горещи точки.

-Доста голяма охрана.

-Кара те да се чудиш какво точно защитават, нали?

Погледнах другите екрани. Имаше камери от всеки ъгъл на къщата, но не и

вътре.

-Можеш ли да чуваш разговора им?

-От части. Имат някаква защита. Чуваме само когато са близо до прозорците.

-Вбесяващо.

-Много. Но Джак работи по разрушаването на вътрешната им система и бързо да

я направи наша.

-Може да послужи. Трябва да разберем какво планират тези копелета.-Защото

ще бъде гадно, нямах съмнения. Дали беше свързано с нашето разследване, беше друг

въпрос.

Но уликите до сега казваха, че е свързано.

Отдръпнах се от мониторите.

-Отивам да намеря Куин. Ако чуеш нещо странно ми звънни.-отворих вратата,

след това спрях и погледнах назад към брат ми.-И заключи тази врата. Готие може и да

избяга, но може да се върне. Не му вярвам.

-Мога да се грижа за себе си, Райли.

-Но копелето иска да ме нарани, а най-добрия начин да ме нарани, е като нарани

теб.

-Ако иска да ме премахне може да го направи без да се доближава до вана.

Е, да, но Готие беше мъж, който обичаше да вкусва победата си. Харесваше му

да я вдиша дълбоко и да се весели. Трудно би направил това, ако размаже вана на

парчета.

-Ще те нарани ли да заключиш вратата?

Той стана.

-Ако ще спреш да се заяждаш, ще я заключа. Отиди да намериш вампира си,

жено, и да отпуснех малко от напрежението, което подушвам.

-Имам чувството, че моя вампир няма да е много обслужващ в това.

-Е, поработи, момиче. Време ти е.

-Кучка.

-Да ти се връща, скъпа. И не изключвай връзката—освен ако не се заиграеш с

Куин. Това няма нужда да го чувам.



Ухилих се и излязох. Зад мен, вратата се затвори и заключи. Малко напрежение

излезе от крайниците ми. Въпреки че не мислех, че Готие ще нападне отново, никога не

се знаеше. Ако имаше някой човек на земята, който правеше неочакваното, то това бе

мазното копеле.

Промених се в сенките, след това се втурнах към най-близкия двор. Нямах идея

каква охрана имаха съседските къщи, но поне ако мина през аларма, всичко което ще

видят е куче приличащо на вълк.

Качих се по портата, раздирайки корема си в процеса, след това стигнах до

задната градина. Няколко огради по-късно, бях в задния двор на Кингсли.

Вкусната миризма на Куин изпълни въздуха. Помирисах я щастливо, плъзгайки

я дълбоко в дробовете си, позволявайки на вкусния аромат да ме изпълни така както

исках той да изпълни мен, след това изприпках до него, внимателно избягвайки двете

точки където имаше инфрачервени сензори.

-Някой хора трябва да бъдат вързани, очевидно.-каза той, с глас развеселен и

граничещ с вбесяване.

Промених се, след това се протегнах под пуловера ми и махна сутиена си.

Дантелените тъкани не можеха да изтърпят промяната както други тъкани.

Панталоните ми все още можеха да се носят, и въпреки че пуловера беше разкъсан,

можеше да се завърже отпред и пак да се носи. Но сутиена—безполезен.

-Джин се справи достатъчно с това.-казах аз, хвърляйки сутиена на оградата на

съседите. Нека да се чудят от къде е дошъл.-Разбрах, че не е от най-любимите ми неща.

-А,-каза той, погледа му върху моя пълен с пламък, който подсказваше за

сексуално желание.-затова ли си тук?

-От части. Джин се опита да е груб в леглото, и аз реших че се нуждае от урок.

Аз се махнах и той изгуби нервите си и дойде тук.

-Значи цялата банда е тук?

-Включително Роан и Готие.-изучавах го, докато връзвах остатъците от пуловера

около гърдите си.-Връщал ли си се във вас?


-Трябва ли?

-Е, счупих няколко неща, но иначе всичко е наред.

-Аха.-той направи пауза.-Имаше няколко статуетки сред вещите, предполагам?

-Една или две.

-Струват цяло състояние, знаеш ли.

-Хубаво.

-Това не е държание на възрастен.

-И да ме дрогираш, да вземеш дрехите и колата ми, и да ме заключиш, е?

-Само се опитвах да—

-Следващия път,-прекъснах го аз.-се опитай да се държиш с мен като с

възрастен. Позволи ми да взимам собствените си решения и грешки.

-Грешка в този случай може да те убие.



-Знам много добре. Но е мое собствено решение. Нямаш права над живота ми,

Куин. Никога няма да имаш.

-Ще видим.

Яд мина през мен. Чудех се—не за първи път—дали връзката ми с Куин си

струваше тревогите. След това си спомних секса и си помислих, Да, мамка му,

определено си струваше. Но не можех да не попитам:

-Защо просто не престанеш с тази фантазия? Защо не се задоволиш с това, което

можеш да имаш—аз и ти можем да продължим, но не и да сме едно?

Той повдигна вежда отново.

-Ти готова ли си да оставиш мечтата си за бялата ограда и децата си?

-Не—

-Тогава не ми казвай да оставя желанията си.

-Но разликата е че аз не налагам мечтите си върху някой друг. А ти да.

Той не отговори, а погледа му се премести върху къщата. Част от мен разбра, че

иска да отклони отговора, но свалих защитите си и се протегнах телепатично.

Не към него, което би било глупаво, като се има предвид,ч е неговите

телепатични способности могат да прекършат моите под близките маргаритки, а към

къщата. Само дето телепатичния ми „лъч” някакси се смеси с този на Куин, и въпреки

че не можех да чуя мислите му заради защитите му, резултата направи някакво

допълнение между нас и тези в къщата.

Гласове дойдоха във фокус—не само един, а всички в къщата—в някакъв

странен „конферентен разговор”. Чувах както мислите им, така и разговорите им.

Странно, наистина странно.

Още един знак от лекарството, което действаше на тялото ми и психичните ми

сили по неочакван начин.

-Не можем да си позволим този О’Конър да души наоколо още.-гласа на Джин

бе пълен с нарастващо напрежение—напрежение което бе едновременно сексуално и

физическо.-Приближава се твърде много.

-Опитваме се да се отървем от него.-каза друг глас, гласа му мек, и все пак пълен

с непреодолим лед. Само дето бе повече нечовечност отколкото студ, и накара душата

ми да потрепери.

-Очевидно не се стараеш достатъчно.-думите бяха практически изплюти. Джин

бе много нещастен, определено. Мисълта ме ощастливи.

-Демоните трудно намират жизнената му сила. Неравномерна е.-гласа беше

женски и сигурно на Майси Фостър. Нещо в начина, по който говореше бе леко

познато—въпреки че нямах идея какво.

-Той е шибан вампир—как може жизнената му сила да е неравномерна?

-Защото преди да е станал вампир е бил нещо друго. Той почти ме унищожи

веднъж. Не желая да рискувам отново.

Раздразнението от преди се разшири десет пъти. Куин ми беше казал, че преди

да стане вампир е бил нещо друго, така че то не бе изненада. Но той определено бе

забравил да спомене, че нещо вече се е срещало с злото тук.



-Имам причини да пазя тайни.-каза той меко без дори да ме погледне.

--И на мен ми писна от лъжите и тайните ти. Можеше да спестиш на

Директората толкова време и енергия, ако само ни бе казал каквото знаеш от началото.

Да не допускаме, че признанието му можеше да предотврати нуждата да се

чукам с ненормалника. Не исках да спя с лошите момчета за информация—и Куин

много добре знаеше този факт. Мамка му, той мразеше факта, че го правя, тогава защо

не каза информацията, която би го предотвратила?

-Защото не знаех, че твоя и моя случаи са едно и също нещо.

Главно защото дори не провери. Но потиснах порива да го кажа на глас. Тези в

къщата все още говореха, и точно сега, да спечеля информация, която може да прекрати

случая бе много по-важно от разправията с вампир, който си прави нещата по неговия

начин—независимо дали ставаше въпрос за случая или връзката ни.

-Може да ни унищожи отново, ако не действаме внимателно.-каза дълбок глас.-

Той е един от малкото, който ни помни като нещо повече от легенда.

-Значи ще седим и ще въртим пръсти, докато жизнената му сила не е достатъчно

силна за демоните да го проследят?

-Не.-каза Майси.-Мисля да призова по-силен клан демони, но отнема време да

стане. Ще трябва да пратя полу-демона в ада, за да имам достатъчно енергия.

Погледнах Куин, докато Джин започна да разпитва Майси.

-Изглежда трябва да хванем Майси Фостър.

-Ако я изкараме от картинката, това ще предупреди другите.

-Те вече знаят, че си след тях.

-Но не знаят, че Директората е след тях.

Изсумтях.

-Ако тези хора са виновни за жертвите, тогава те знаят, че сме след тях.

-Но не знаят колко сте близо.

-Не бих заложила на това—мислим че Готие е един от тях. Главата за смърт,

всъщност.

Той ме погледна бързо.

-Да,-прибавих.-Разбрахме историята. Но ще е хубаво да отделиш време от

заетата си програма, за да ни кажеш липсващите неща.

-Ако Готие е смъртта, значи Джин знае, че си пазител. Това прави още по-важно

да стоиш далеч от него.

-Той не знае.

-Не може да си сигурна—

-Мога, защото единственото нещо, което Готие иска, освен силата, е

унищожението ми в ръцете си. Ще продаде душата си, ще даде контрола над тялото си,

но няма да даде това.

-Разчиташ на този факт с живота си?

-Да.-погледнах към къщата.-Ако отвлечем Майси, ще помислят, че ти си я убил.



Той ме изучаваше с внимателно изражение. Беше поглед, който бях виждала

много пъти—обикновено точно преди да ми каже някоя лъжа.

-Майси Фостър е много силна магьосница. Няма да е лесно да я хванете.

-Въпреки това ще е много по-лесно да я премахнем нея отколкото някой от

драконите, нали?-Беше въпрос повече към Роан отколкото Куин. Нямах съмнение,

между мен и Куин, че можем да се справим с Майси, но не исках да правя нищо без

официално позволение.

-Да я отвлечеш, имаш предвид?-попита Куин.

Кимнах.

-Сигурна съм, че Джак ще иска да си побъбри с нея.

-Тя никога няма да се „разбъбри”, нито пък Джак или Директората могат да я

задържат.


-Защо?

-Защото, както казах, тя е много силна магьосница. Магията не може да се

задържи от психична сила или технологични устройства.

-Но може да се задържи по друг начин?

-Да.-той се поколеба.-Честно, не мисля, че си струва. Тя ще умре преди да ни

каже нещо за господаря си.

-Джон Кингсли е неин полу-брат, а не господар.

-Джон Кингсли не съществува. Нито пък някой от другите мъже в къщата. Те са

само живи контейнери за духовете на злото.

Джин и русия мъж, който видях във фитнес клуба може и да бяха само черупки,

но откачения дух, който знаех като Готие, си беше истински. Потръпнах, и се опитах да

игнорирам факта, че съм чукала нещо, което дори не е от тази земя.

-Но как духовете могат да дойдат и да превземат тялото на някого ей така?

-Магия. Кръвна магия.-той ме погледна.-И те имат нужда от редовни, склонни

жертви, за да оживеят.

-Значи са телата, които ние намерихме.-И причината поради която отиват след

тези с екстремни сексуални вкусове.-Защо склонни жертви? Жертвата си е жертва,

нали?

-Драконите може да имат нужда от болката и отчаянието, и страха за да може

смъртта да се храни, но бога на тъмнината става по-силен от съгласието на злото.

-Това няма смисъл като се има предвид, че драконите му се хранят от болка,

отчаяние и смърт.

-Но Ангра Мейну е бог на тъмнината, вечния унищожител на доброто. Той се

храни от насладата на тъмнината и смъртта.

Това ставаше малко странно за мен.

-Колкото и да се наслаждават на болката, не виждам как се съгласяват да умрат.

Виждал ли си какво прави на тези хора?




-Да. Но желанието за болка се покачва, и тези хора са бавно привлечени да искат

още и още, докато смъртта не им донесе най-голямото удоволствие.

Лицето на Джен изникна. Бъркотията на гърба й, начина, по който тя имаше

нужда—умоляваше—да я довърша. Колко дълго Джин и приятелчетата му са я

обработвали? Колко време ще мине, докато тя стане следващата жертва, намерена

нарязана на пода на някой склад?

-Проблема е,-казах аз, потискайки потръпване.-той не се храни само от

насладата от смъртта им.

-Не. Плътта на сърцето, черния дроб и бъбрека са сладост за езика.

-Дори не искам да си помислям откъде знаеш това.

Усмивката на устните му бе нежна и някакси тъжна.

-Бил съм вампир от много време, Райли. И всички вампири, независимо дали го

признават или не, имат тъмните си времена.

-Не означава, че аз трябва да знам за тях.

-Трябва, защото са част от мен.

-И да съм върколак е част от мен, но това не те спира да заобикаляш факта.

Той не отговори, само погледна пак към къщата. Когато не искаш да отговаряш

да въпрос, игнорирай го. Това беше обикновеното мото на Куин и ставаше все повече

дразнещо.

И все пак знаех, че е противоречиво да знам за миналото му, но не и за тъмното

от него. Аз със сигурност не можех да имам едното без другото. Не и ако наистина

исках да разбера този вампир.

-А Джен?-каза глас, когато възвърнах вниманието си към къщата.-Кога ще се

оправи достатъчно за да се движи?

-Може би утре.-каза нов глас. Отне ми момент да осъзная, че е Маркъс, русия от

клуба.-Сложихме й мехлем и оздравява задоволително.

-Тогава утре вечер. Ще се срещнем и ще видим колко е подходяща.-той направи

пауза.-Джин, вземи подходящ партньор.

-Тестването може да не е добър ход с О’Конър и Директората по петите ни.-

коментира Майси.

-Не може да не стане.-каза Кингсли ядосано.-Искаш да помогнеш с плътта си

толкова скоро?

Трепета на Майси се плъзна по умствените линии, ставайки мой, въпреки че

нямах идея какво имаше предвид Кингсли—и не исках да разбирам.

-Гледам за твоята безопасност, Джон.

-Знам. Но ми трябва пълна кръв. Ако вдигнеш още един демон преди това и

убиеш Куин, не трябва да е проблем.

-Имам малко кръв в тялото си, Джон. Не мога—

-Можеш и ще го направиш. Трябват ми още шест жертви, за да остана на земята.

След това ще сме по-малко уязвими.



Погледнах към Куин.

-Знаеше ли това?

Той кимна.

-Тогава защо не си тръгнал след тях?

-Защото съм вампир и вампирите имат ограничения.-той посочи къщата.-Ако не

излязат от леговището си, не мога да ги убия.

-Майси се движи.

-Майси бе единствената ми връзка с другите. Няма да я убия, докато не намеря

всички краища на това зло.

-Тогава защо не премахнеш Майси сега когато си открил другите?

-Защото, както казах, ще предупреди другите и сигурно пак ще се скрият.

В къщата, Майси каза:

-Не можем да рискуваме като вдигаме твърде много магия в момента.

-Къщата е достатъчно защитена. Както и олтара.

-Да.-Но в гласа на Майси имаше съмнение.

-Току-що Джак се свърза с мен.-каза Роан в ухото ми.-Ако Майси вдига

демоните, се отърви от нея колкото можеш по-бързо.

-Той не иска да говори с нея?-Имах работа да върша, знаех това, както знаех и че

да се отърва от Майси ще спаси други от мъчение. Но не можех да не окажа съпротива

при последната стъпка и да убия по заповед.

Куин ме погледна странно, след това погледна ухото ми и се усмихна мрачно.

Очевидно бе забравил, че съм с устройство.

-Той казва, че риска в твърде голям, ако е кръвна магьосница.-Роан направи

пауза.-Можем да се сменим ако искаш. Аз ще я хвана, а ти ела да наблюдаваш.

-Не, всичко е наред.-Не беше, но нямаше да позволя на Роан да влезе в опасна

ситуация само защото аз имах проблеми. Мамка му, не беше сякаш не съм убивала

преди и Майси бе толкова лоша колкото и мъжете, които съм убивала.

Но беше още една стъпка. Още едно зачеркване на искането ми да не поемам по

този път.

Изпуснах въздух и погледнах Куин.

-Някаква идея как да убия магьосник?

-Не мисля, че това е разумния ход все още.

-Тя вече е вдигнала тълпа от демони да те убият и й е наредено да вдигне още

една. Няма как да знаем, че няма да ги прати след мен, или Роан, или Джак. И за

разлика от тях, нашите жизнени не спадат когато ни е удобно. И никой от нас не знае

как да се справи с демон.

-Не казах, че не можем да я убием, само да го отложим, докато не намерим

портала, през който води демоните.

Премигнах.



-Портал? Демоните имат портал?

Твърде леката му усмивка накара хормоните ми да станат. Не че им е нужно

много насърчаване.

-Духовете и демоните не могат ей така да идват в нашия свят.

-Е, хубаво е да го чуя.-Предполагам.-Ами душите, призраците, и тези?

-Душите са присъствието на хора, които са живели и умрели на този свят. Те не

се застояват тук, а отиват в следващия живот. Призраците са души, които са останали

тук по някаква причина.

Знаех нещо от това, но беше хубаво някой да потвърди, че няма постоянно

отворена порта към отвъдното през която тези привидения да идват и да ме нападат.

Особено от скорошния ми напредък в ясновидството. Да идват призраци и духове да

идват за бърз разговор когато си поискат през ноща не беше каквото исках.

-Е, как изглежда портата на демоните?

-Не е точно порта. То е почистено място, което съдържа магически кръг и

сигурно пентаграма. В този случай, обърната.

Потърках главата си. Тези неща убиваха похотта—както сигурно е

възнамерявал. Все пак, може да ме иска, но няма да се предаде на желанието когато е

на лов.

-Значи магическия кръг задържа демоните?

-Не. Той е свещено и пречистено място където магията—в този случай

призоваването—може да се състои безопасно. Служи като ограда за силата и е врата от

този свят към духовете.

-А пентаграмата?

-Казва се, че обърната пентаграма е знака на злото.

-Казва се?


-Пентаграма сочеща на север може да създаде проблеми, север се счита като

тъмнина и незнание от езически времена.

-Как знаеш всичките тези глупости?

Усмивката му бе почти горчива.

-Аз съм много стар вампир и понякога лесно се отегчавам.

-Аха.-Имах чувството, че нещото което срещнах в алеята—нещото което се

наричаше първосвещеника от Аед—може да е допринесъл за знанието му.

-Как ще намерим този кръг?

-Някъде където тя се чувства в безопасност. Някъде на сигурно.

-Къщата й?

-Може. Но не мога да вляза, за да проверя.

-Аз мога.-И имах извинение, ако ме хванеха—Джин.-Може да използваме

телепатичната ни връзка. Ще ти описвам какво виждам и ти ще ми казваш как да го

унищожа.



Той погледна къщата, след това мен.

-Минутата, в която унищожим кръга, тя ще го почувства.

-И?

-Може много да се ядоса.

Ухилих се.

-Справям се с „голямото ядосване” лесно, вампирско момче.

Той не каза нищо, само ме изгледа, и усмивката ми бавно се стопи.

-Виж, нека просто направим това, преди някой друг да умре.

Той кимна след момент, след това пак погледна къщата.

-Роан подслушва ли къщата?

-Да.-Не споменах, че почти не чува нищо. Имах чувството, че ако го направех

Куин нямаше да отиде никъде.

-Има ли инфраред на стаите?

-Все още не.-каза Роан в ухото ми.-Може би след около час, след като Джак

свърши с охраната им.

Повторих думите и Куин кимна.

-Някъде в къщата, може би на долно ниво, сигурно има някакъв тунел, който

води до дълбока стая. Трябва да я намерим.

-Защо?

-Защото там лежи силата му. Там той прави жертви и се храни. За да го

унищожим, първо трябва да махнем олтара.

-Представям си, че това ще го ядоса доста.

-Да.-Имаше нещо в очите му—от части спомен, от части жестокост—което ме

накара да потръпна.-И тогава ще разбереш какво наистина означава бог на тъмнината.

-Урок, с който не мисля да се захващам.

-Умно решение.

Това съм аз—винаги разумна. Ама не.

-Имаш ли кола наблизо?

-Да.

-Тогава ще те следвам до мястото на Джин.

Той кимна и сложи ръка на кръста ми, нежно бутайки ме към края на двора.

Топлина мина по кожата ми и желанията на луната се разбудиха.

-Предполагам, че не—

-Не.-каза той.-Не тук. Не сега.

Намръщих му се.

-Не си забавен.

-Ако лунната горещина е толкова зле, не трябва да си тук.



Да, е, нямаше как.

-То е просто сърбеж, който трябва да се почеши. Нищо настоятелно.-Все още.

Не го каза, но нямаше нужда. Може да не помирисваше желанието ми, но беше

вампир и емпат. Щеше да почувства горещината в емоциите ми. Щеше да я чуе в

биенето на сърцето ми.

Отидох до моята кола, след пова последвах неговата—божествено черно Порше

купе—до къщата на Джин. Нямаше къде да паркирам, затова паркирах на следващата

улица и се върнах. Куин, както беше бързо копеле, някакси успя да си намери място пет

врати след къщата на Джин.

Очите ми проследиха къщата и трепет мина през мен. Имаше нещо бдително в

фасадата й.

Нещо зловещо.

Потърках ръцете си и погледнах Куин.

-Изглежда сякаш няма никой.

Погледна му бе на сградата.

-Няма нищо видимо на инфраред, но не означава, че мястото е празно.


-Така ли?

-Демоните не се показват на инфраред.

-Това е успокояваща мисъл.-направих пауза.-Как да се бия с демон?

-Демоните могат да се убият когато се материализират.-той отиде до багажника

на колата си и го отвори.-Трябва само да отрежеш главата им.

-Което би било лесно, без съмнение.

Беше казано иронично и той се усмихна.

-Толкова лесно колкото махането на вампирска глава.

Махнах с ръка.

-Значи е като разходка в парка.

-Да.-Той ми подаде дълъг сребърен нож, изчака докато си го сложих, след това

ми даде две бутилки вода и кутия със сол.

-Какво трябва да правя с това?-попитах, малко слисана.

-Светена вода и сол са пречистени и оръжия.-той затвори багажника.-Може или

да махнат демона от теб достатъчно дълго, за да използваш ножа, или да затвори кръга,

за да не се използва отново.

-Няма да го унищожим?

Той поклати глава.

-Като го направим неизползваем, ще я накараме да направи втори, и така ще

вземем още малко от силите й. Трябва ни всяко предимство, което можем да вземем.

-Не може ли просто да кажа, че сме двама срещу един?



-Не, двама срещу петима. Тя може да се обади на другите, ако е атакувана и те

могат да откликнат по-бързо отколкото си представяш.

Той докосна гърба ми отново, пращайки малки трепети на удоволствие, докато

ме буташе към къщата.

-Как? Те са в човешка форма и имат човешките ограничения.

-Те могат да разрушат човешките си форми ако искат. Означава просто, че ще си

намерят нови тела.

-И ще бъде толкова лесно?

Той ме погледна, а очите му като обсидиан не издаваха малко.

-Никой човек не може да им попречи.

-В този случай, няма значение дали жертвите са съгласни да се предадат на

злото, нали? Могат да вземат каквото си поискат.

-Има разлика между храненето за запазване на формата и взимането на тяло. За

едното трябва да са съгласни, за другото не.

-Може ли не-човек да им се опъне?

-Не и ако говорим за узурпиране на тяло.

Трепет мина през мен. Наистина не исках отговора на този въпрос. Не и когато

трябва да се срещна с тези копелета скоро.

Отворих портата и изтичах до входната врата. Беше заключена, нормално, и бърз

оглед на близкия храсталак не извади никакъв ключ.

-Предполагам, че не си бил крадец в някой от лошите ти периоди, нали?

-Аз съм вампир, забрави ли?

-О, да.-Праговете и всичко това.-О, добре.

Ударих силно вратата, на слабото място точно над ключалката и тя се отвори.

Куин вдигна вежди.

-Това е изпипан малък номер.

-Прекрасен апартамент където ключалките не работеха и хазяйка не е искаше да

ги смени. Имаше същата ключалка.-Отворих солта и една от бутилките и ги хванах в

готовност. И се почувствах глупаво, докато го правех.

Имам предвид, сол и вода никога не са били на листа ми за оръжия. Когато

ставаше въпрос за необичайни оръжия, дай ми само остри дървени токчета.

Разгледах мрачния коридор, след това се обърнах към Куин.

-За какво гледам?

-Мазе или стая под нивото на земята.

-Защо под нивото на земята?

-Земята служи като бариера за чувствителните към магия.

-По същия начин като за инфрареда?

Той кимна.



-Вратата сигурно ще е заключена. Бъди сигурна, че няма символи издълбани или

нарисувани на нея преди да я докоснеш.

-Символите са лоши?

-Могат да бъдат много лоши.-той докосна бузата ми, пръстите му толкова топли

до кожата ми.-Внимавай там.

-Ще внимавам.-наведох се и го целунах—просто докосване на устните, но само

това накара хормоните ми да затанцуват. Отдръпнах се преди изкушението да го вкуся

по-изцяло не станеше твърде много, и минах през прага.

Тишината в къщата се спусна като завивка, и имаше нещо почти нереално в нея.

Не беше само тишина като на къща без хора. Беше твърде бдителна, твърде напрегната,

за това.

Тръпки избиха по кожата ми. Хванах кутията със сол по-здраво и отворих

телепатичната връзка между нас.

Горещина мина през ума ми, желание толкова плътно, колкото всичко, което

чувствах.

Я гледай ти, казах аз усмивка на ума. Вампира желае повече от кръв, мисля.

Стоя на три крачки от разгонена кучка. Тона му бе суховат. Чудо ли е, че се

чувствам малко възбуден и аз?

Е, кучката ти предложи облекчение.

Не и когато работим.

Въздъхнах драматично.

Ти си такова старче.

Предпочитам да го наричаш предпазлив. А и ти и аз понякога може да сме

шумни.

Да, не ни ли е забавно?

Не и когато влизаме в къщата на заподозрян.

Усмихнах се и минах няколко стъпки в коридора. Часовник тик-такаше тихо от

дясната ми страна и все пак въздуха беше студен. Нереално студен. Веселието ми

изчезна и облизах устни.

Предполагам, че кухнята е най-вероятния вход за мазето?

По принцип.

Не бях забелязала врата когато бях тук по-рано, но пък тогава бях съсредоточена

да се нахраня преди да припадна от умора. Тръгнах по коридора, стъпките ми чувайки

се леко през тишината, всяко сетиво беше нащрек за най-малкото помръдване или

ненормалност. Нищо не се беше променило, нищо не се бе преместило, от последния

път. Все още имаше прах на телефонната масичка,, сметки все още стояха на плота

близо до вратата на кухнята, и чинии с остатъци от шоколадова торта изпълваха

мивката.

Единственото различно нещо бе атмосферата. Странното чувство, че не бях сама

в къщата, въпреки че не виждах или помирисвах някой.



Спрях близо до кухненската маса и се огледах. Имаше полу-стъклена врата от

дясно, през която виждах задния двор. Освен това, единствената врата беше за килера.

Отвори я.

Килера?

Да.

Виждала съм го отворен. Истински килер е.

Яда му мина през мен.

Не можеш ли да направиш нещо, което кажа без да се съпротивляваш?

Не мисля, че е възможно. Ухилих се докато вървях през кухнята. Вратата на

килера изскърца, докато я отварях и звука задращи по нервите ми. Виждам шкафове

покрити с ламарини и други неща.

Всичките?

Погледа ми се плъзна надолу.

Има три останали от дясно.

Клекни.

Направих го.

И?

Има ли бутон, или равнище, или нещо под шкафовете?

Размърдах се леко, помръдвайки по-близо до шкафовете. Прах се размърда,

хващайки носа ми и ме накара да кихна. Силата на кихането размърда няколко

оставени листа, оставени на един от полу-празните задни шкафове, откривайки малка

тъмна дръжка.

Намерих нещо.

Никакви странни символи на или около него?

Няколко умрели насекоми и някакви листове, на които има най-странните

рецепти.

Използвай равнището, тогава. Но внимавай.

Напрежение се покатери в крайниците ми. Навъртях раменете си, след това

сложих бутилките със светена вода пред мен и хванах дръжката. Не отне много сила да

бутна равнището надолу, и докато го направих, имаше остър, скърцащ звук. Трите

шкафа се отдръпнаха, за да разкрият тъмнина на тунел.

Надникнах вътре. Тунела бе достатъчно голям, за да се промушиш на четири

крака и беше подпрян с дърво, но миризмата на пръст и мухлясало натежа във въздуха.

Беше също и дълъг, тъмен и страшно изглеждащ. Минах на инфраред, но не помогна.

Тунела завиваше наляво, когато слезеш и въпреки че инфрареда виждаше през стени,

не можеше да мине през земя.

Какво помирисваш?

Внезапния въпрос ме накара да подскоча.

Мокрота. Поколебах се, минавайки през слабите миризми идващи от тунела.

Кръв. Сяра.



Сярата е миризмата на демона. Колко е силна?

Не много.

Ако е лека миризма, значи е от предишно призоваване. Той се поколеба. Все пак

бъди внимателна, и пази солта и водата наблизо.

Какво по дяволите да правя с тях?

Светената вода ги гори когато ги удари. Солта може да послужи като

бариера срещу тях, ако изградиш кръг с нея около себе си.

Ако имам време.

Ако имаш време.

Изпуснах въздух, взех бутилките със светената вода, затваряйки капачката, за да

не разсипя, преди да се спусна към тунела.

Въпреки че имаше място, процеса беше бавен. Между вкусването на въздуха,

слагайки водата пред мен, и опитвайки се да видя какво става в тунела, скоростта

нямаше как да стане.

Нежния наклон се извиваше наляво, след това дясно, и миризмата на мокрота,

кръв и сяра се уплътни. И дойде и още нещо. Мускус.

Животински мускус.

Имаше още нещо там долу. Спрях, поемайки си дълбоко въздух, опитвайки се да

разбера аромата. Беше остър и отчетлив, и беше странен по начин, който не можех да

обясня. И не беше нещо, което бях срещала.

Има нещо там.

Какво?

Не знам. Мирише на животно, но различно, ако схващаш.

Може да е форма на демон.

Е, това е успокояващо.

Веселие се пренесе през телепатичната връзка.

Има само един начин да разбереш какво е.

Каза мъжа, който е в безопасност от другата страна на вратата.

Веселието изчезна.

Ако можех да сменя местата ни, щях да го направя.

Знам. За влачих се. Завоя продължи нежно да се извива надолу, и странния сбор

от миризми нито се засили нито изчезна. След около минута, тунела започна да се

разширява и можех да стана.

Махнах прахта от ръцете и коленете си, след това се огледах. Стаята беше малка

и като четвърт част от кръг, и, като тунела, беше подкрепена с дърво. Не изглеждаше да

има нещо в сенките в ъглите, въпреки миризмата на животно във въздуха.

Говори ми, Райли.

Стигнах до мазето. Минах една крачка и звука отекна на дървения под. Трепет

мина по кожата ми, въпреки че не бях сигурна защо. Погледа ми улови бяла свещ



стояща на беседка от ляво, и до нея кутия с кибрит. Казах го на Куин и добавих,

Безопасно ли е да свети?

Райли, ти си дампир с инфрачервено зрение. Не ти трябва свещ.

Психологично нещо е. Мисля, че това място ще се почувства по-добре с малко

обикновена светлина.

Направи го, тогава.

Сложих една от бутилките близо до стената, извън пътя, след това сложих една

под мишница и взех оставената кутия с кибрит, за да запаля фитила. Жълта светлина

мина леко през тъмнината, падайки на сенките в ъгъла, но някакси премахвайки

странния трепет.

Изглежда няма нищо.

Провери пода.

Погледнах надолу. Досега, част от мен се беше надявала Куин да е сгрешил, че

магията не може да е част от всичко това. Но както винаги, надеждите ми угаснаха.

Има остатъци от восък от пет черни свещи, които са наредени във формата

на пентаграма, която изглежда е начертана на дъските от пепел на нещо такова.

Около това, имаме тъмни камъни големи колкото юмрук във формата на кръг.

Черните камъни са защитните камъни. Те са по-силни от обикновен

защитнически кръг, но служат за едно и също нещо.

Изучавах камъните за минута, гледайки как черната повърхност сякаш

поглъщаше, вместо да се отразява на светлината от свещта.

Ще подейства ли солта или светената вода върху тях?

Върху тях? Не. И зависи какво заклинание е използвано, може дори да са

предпазили пентаграма от прочистване и заличаване.

Как?

Правят физическа бариера. Сложи ръката си до камъните и виж какво имам

предвид—но внимавай.

Стъпих по-близо до близките два камъка и вдигнах ръка. Електричество мина по

пръстите ми като ядосани мухи. Докато се приближавах, малки червени искри минаха

през въздуха, като светкавица която ще удари. Спрях ръката си малко от бариерата,

гледайки почти ядосаното светещо шоу, позволявайки на енергията да мине по кожата

ми. Беше нечиста. Дори зла.

Не беше изненадващо, като се има предвид че пентаграмата се използва за

защита на съществата от измерението на ада.

Махнах ръката си, мърдайки я за да възвърне чувствителността си и да изгуби

чувството на сила. Докато отстъпвах, нещо се събуди в сенките от десния ъгъл и

миризмата на странния мускус се засили.

Ниско ръмжане мина през тишината, карайки космите по врата ми да се вдигнат.

Посегнах за ножа, но пръстите ми едва намериха дръжката когато сянката придоби

форма.

И каква форма само.



Беше голямо и черно, с жълти очи, който блестяха с неестествен огън от

светлината на свещта и зъби големи колкото ръката ми.

Не беше демон.

Беше демонска хрътка.



Глава девет Превод: amelya_


Хюстън, имаме проблем. Бях хванала ножа толкова силно, че кокалчетата ме

боляха, но все още не го бях извадила от калъфа му. Имах чувството, че ако помръднех,

или дори ако трепнех, нещото в ъгъла със страшните зъби ще атакува.

И тези зъби изглеждаха достатъчно силни, та да ме скъсат на две.

Има демон? Напрежението на Куин изпълни връзката помежду ни, докато не

бях сигурно къде започваше неговото и къде свършваше моето.

Ако демонска хрътка се брои за демон, тогава да, един от тях е.

Демонската хрътка е по-силна от демона и не може да бъде спряна със сол.

Може, обаче, да гори със светена вода.

Започнах неудобно да отвивам капачката на шишето с една ръка. Като защита,

не вдъхваше много увереност. Особено когато съществото наведе глава и изръмжа

отново. Звука се завъртя из цялата стая и ако бях във вълчата си форма, козината ми

щеше да е настръхнала. Това същество може и да беше демон, но бе кучешки демон, и

вълчицата ми просто не можеше да приеме да е заплашена от куче.

Затова имах контрол над вълка си. Понякога тя въобще нямаше здрава преценка.

Трябва ли да му отрежа главата или набождането също става?

Бавно, внимателно, започнах да вадя ножа от калъфа. Ръмжането стана по-

силно, а заплахата в очите му се заостри.

Страхувам се, че ще трябва да му отрежеш главата.

Мамка му. Това означаваше да се приближа към тези остри като игли, една

крачка големи зъби, по-близо отколкото всеки разумен човек би искал.

Ножа най-накрая излезе от калъфа. Ръмжането на демонската хрътка отекна

отново, нисък звук на предупреждение и гняв. Напрежението се покачи в крайниците

ми и пот се стече по веждата ми. С вече изваден нож, продължих да отварям бутилката.

Демонската хрътка се втурна. Мръднах на страни и паднах върху дървения под

по-силно отколкото бе нужно, изкарвайки целия въздух от дробовете си. Докато ахнах

от шок, бутилката се изплъзна от ръката ми и се завъртя, изсипвайки капки вода, които

цвърчаха и пушеха по пода. Изругах и скочих след нея, само за да чуя щракването на

остри нокти раздиращи дървения под, докато съществото се втурваше към мен отново.

Завъртях се настрани и замахнах с ножа. Острието мина през кожата на хрътката, но

отряза само козина, а не кожа.

То изръмжа, разкривайки отвратителните си венци, заедно с отвратителните си

зъби. Скочих на крака, размахвайки ножа пред мен, опитвайки се да отнема вниманието

му достатъчно, та да атакувам. То беше по-умно. Погледа му остана върху мен,

блестящ и смъртоносен. Страха напиращ в стомаха ми се засили. Не бях искала да се

бия със същества от митовете и магиите. Откачени и подивели вампири ми бяха

достатъчни.

Демонската хрътка нападна отново. Махнах се от пътя му, порязвайки меката

кожа на врата му, надявайки се поне да съм разрязала нещо важно. То се раздвижи в

последния момент, ставайки нещо не толкова жизнено, и изведнъж беше зад мен.



Зъби се забиха в плътта ми, пускайки кръв по задната част на крака ми.

Преглътнах писъка си и се завъртях, вкарвайки ножа дълбоко в дясното око на

съществото, навътре в черепа му.

Кръв бликна от орбитата на окото му, разливайки се топла по пръстите ми.

Съществото изрева и отдръпна главата си назад, раздирайки кожата ми в процеса.

Гореща болка преряза тялото ми, и аз изсъсках през зъби. Но аз продължих да държа

ножа и се насилих да се раздвижа—спъвам—извън обсега на съществото.

Удара ми с ножа е бил достатъчно силен и дълбок, че се показваха части от

мозъка му. Би трябвало да е мъртво. Но не беше, защото не беше обикновен звяр.

Нещо, което от части бях забравила в горещината от битката.

Хрътката разклати главата си, пръскайки капки кръв по защитните камъни,

които изпращяха и изчезнаха. След това скочи, опъвайки се през малкото разстояние

помежду ни. Пак се махнах от пътя му, но този път то сигурно бе очаквало това

движение, защото се раздвижи във въздуха. Тялото му удари моето, бутайки ме напред

с огромна сила.

Ударих се в стената по лице, удряйки носа и разцепвайки устната си. Кръв се

разтече, металическия вкус изпълни устата ми и накара стомаха ми да се раздвижи

предупреждаващо. За момент всичко беше червено, и не бях сигурна дали е кръвта или

гнева на защитните камъни. Оттласнах се от стената, и не видях, а почувствах

приближаването на хрътката, паднах и се завъртях. Тогава си спомних за камъните.

Вдигнах ръката си спирайки на инчове преди да докосна защитния кръг, въпреки че

размахах ножа през въздуха. Сребърното острие мина през долната част на корема на

съществото, докато то летеше над мен, пропускайки състоящата стена от енергия на

косъм. Черна кръв бликна от раната на съществото, падайки на лицето и ръцете ми,

жилейки ме като киселина.

Изругах и се отдръпнах, следвайки пътеката на камъните, използвайки ги, за да

предпазя едната страна на тялото си, както бих направила със стена. Електричността им

бръмчеше пред лицето ми, и предупредителен червен огън мина през сенките, давайки

да стаята внезапен ядосан блясък.

Разрязването на стомаха на хрътката въобще не я забави, въпреки че не знам

защо очаквах да е така, щом дори минаването с нож през мозъка му нямаше никакъв

ефект. Докато стоях там, гледайки как съществото ме гледаше, осъзнах че това е битка,

която никога няма да спечеля. Не и по този начин. Той беше твърде бърз, твърде силен.

И той беше демон без видими ограничения.

Това нещо ще ме разкъса на парчета преди да се приближа до врата му.

Тогава използвай силата на камъните срещу него

Това няма ли да предупреди нашата магьосница какво става?

Да, но ако мислиш, че не можеш да разрежеш главата му, тогава нямаме

избор.

Добре. Поех дълбоко въздух, след това се втурнах настрани към бариерата.

Хрътката атакува в минутата, в която помръднах, режейки с извитите си нокти.

Завъртях се и паднах в последния момент, но удара на съществото хвана левия ми

ръкав и раздра кожата. Нямаше значение, защото то се концентрираше върху мен, а не

къде отива, и аз исках точно това. Съществото удари стената от енергия и камъните

реагираха веднага. Изригна червен огън, обгръщайки демонската хрътка във въртящ се,



буен водовъртеж от пламъци, изгаряйки го, поглъщайки го, за малко повече от мигване

на окото, докато не остана нищо, нито дори пепел, която да се разпилее безжизнена на

пода.

Изпуснах въздух, благодарна, че камъните не различаваха доброто от злото.

Предполагам, че имаше смисъл. Сигурно бе по-лесно да направиш защитен кръг срещу

всички идващи, отколкото да вдигнеш дискриминаторска магия. Ако въобще беше

възможно. Една умряла демонска хрътка.

Облекчение премина през телепатичния път.

Добре ли си?

Седнах и направих равносметка. Раната на крака ми беше най-зле—ноктите на

съществото се бяха забили дълбоко, раздирайки три кървави линии по бедрото ми. И

наистина болеше.

Раните на ръцете ми не бяха по-малко кървави или болезнени, но поне ноктите

му бяха хванали повърхностната кожа. Горнището ми го нямаше обаче. Устната и носа

ме боляха, но наистина бяха най-малките ми проблеми.

Копелето ме хвана няколко пъти.

Тогава използвай светената вода, за да изчистиш раните преди да се

промениш. Белезите от демон могат да изгният и да не се излекуват.

Дори за върколак?

Върколаците не са защитени от силата на магията—независимо дали е светла

или тъмна—и то защото и вие сте магически същества.

Махнах разкъсаното си горнище, след това тръгнах настрани и взех бутилката,

която бях изпуснала. Съществото не ми бе дало време да махна капачката преди да

атакува, така че само успях да избягам. Махнах капачката и излях малко вода на

раните.

Половина минута след като водата падна върху раната, тя стана бяла и започна

да бълбука и гори. Стиснах зъби срещу писъка напиращ в гърлото ми и започнах да

ругая Куин наум.

Веселието му се предаде по връзката. Ако ти бях казал нямаше да го направиш.

Точно така, копеле такова. Казах когато успях.

Ако се беше променила преди да нанесеш водата, можеше да носиш

инфекцията в тялото си. Можеше да умреш от нея, Райли, защото няма лек срещу

демонска отрова когато се разгради.

Нито дори магически лек?

Той се поколеба. Има магически начини, но аз не съм магьосник, и са останали

малко в сегашно време, които дори вярват в демони, да не говорим за заклинание

против ухапването им.

Което е странно, не смяташ ли, когато имаме всички други видове не-човеци

наоколо. Промених се когато бълбукането най-накрая стихна, и останах във вълча

форма няколко секунди преди да се променя отново. Излекувах раните по ръцете си и

спря кървенето на устната ми, но за да се оправи крака ми трябваше да се променя още

няколко пъти. И щях да свърша с насинена и подпухнала уста, и наранен нос. За щастие



нямаше да се виждам с Джин тази вечер, защото устата и носа щяха трудно да се

обяснят.

Но магията е способност, която се изучава, каза Куин, и като всяка

способност, може да бъде изгубена.

Както са изгубени жреците на Аед? Взех бутилката с водата и станах. Болка се

плъзна по крака ми, но иначе бях добре. Поне нищо не кървеше, въпреки че не се

съмнявах, че вече красивите синини ще се влошат.

Жреците не са изгубени, а унищожени.

Този в алеята не ми изглеждаше особено унищожен.

Ти не го видя. Само го чу.

Вярно. Изучих кръга за момент, след това хвърлих малко вода върху него.

Камъните не реагираха, позволиха на водата да се излее в средата им. Струята удари

единия край на пентаграма, и започна да пращи и да се изпарява.

Светената вода минава през защитните камъни.

А. Добре. Това означава, че защитите са срещу кръв и плът, а не срещу

неодушевени предмети.

Тогава защо реагираха на демона? Те не са истински и живи в човешки смисъл.

Те са, когато са в плътска форма. Напръскай със сол през пентаграма, след

това използвай водата, за да направиш два кръг около защитните камъни. Трябва да

им пет крачки разстояние между тях.

Защо? Започнах да пръскам със солта, гледайки да не припарвам близо до

червените предупредителни отблясъци.

Защото злото може да мине през един кръг, но не и през два.

Не можех да разбера защо не, но все пак аз не знаех много за магията, светената

вода и демоните. А и не исках да научавам за тях.

Свърших със солта, която покриваше пентаграма, доколкото успях, след това

започнах двата кръга. Водата изцвърча като киселина когато удари пода, правейки бяла

дупка в дървото и изпълвайки стаята с бял дим.

Когато го направих се махнах от там. Куин махна пуловера си и ми го даде

когато затворих вратата.

Погледнах пуловера, след това него.

-Не ме харесваш гола наполовина?

-Обожавам те гола, но не можеш да караш така, защото ченгетата ще те спрат.

Той бутна пуловера към мен отново. Кръстосах ръце и игнорирах

предложението. Имах дрехи в колата, ако исках. Няма нужда от неговите, независимо

колко вкусно топло миришеха.

-Защо аз ще карам до вкъщи?

-Защото имаш нужда от душ и да си починеш.

-И какво ще правиш ти, докато аз се къпя и почивам?-Знаех точно какво ще

направи. Исках да видя дали ще го каже. Дали ще признае, че пак ме глези. Имам

предид, да мамка му, бях разкървавена и изпитвах болки, и имах отчаяна нужда от



баня, но не беше първия ми път и сигурно нямаше да е последния. И определено не ме

спираше да си върша работата.

Беше страховито да мисля, че да съм пазител е подходяща работа за мен.

Господи, колко се бяха променили нещата.

-Ще се погрижа за магьосницата ни.-той остави пуловера на рамото ми.

Размърдах се и го оставих да падне на земята.

-Не и сам.

Погледа му като обсидиан сякаш стана по-тъмен, по-дълбок, докато се

почувствах сякаш падам в тунел—тунел, в който можех да се изгубя толкова лесно и

охотно. Този вампир може и да не беше сродната ми душа, но това не означаваше че

няма нещо хубаво помежду ни. Нещо специално.

Аларма се включи някъде в мислите ми. Премигнах, но чувството, че съм

заклещена в черния му поглед не отмина.

-Ще си отидеш вкъщи, Райли.-каза той меко.-И ще си починеш.

Тунела ставаше по-дълбок и по-дълбок, докато не беше около мен, завлече ме,

премахвайки съпротивата и ума ми. Всичко за което можех да мисля бе въгленовите му

очи и всичко, което чувах бяха думите му. Настиска да му се подчиня ме заплува през

мен, удряйки кожата ми, нервите ми, ума ми. Толкова, че отстъпих крачка назад преди

да го осъзная. Отне цялата ми решителност да не правя втора крачка и да остана мирна.

Знаех какво правеше.

Гнева ме удари, бързо и бясно, и за момент отслаби силата на заповедта му.

Махнах защитите си и отрязах връзката между нас, но беше късно, твърде късно.

Принуждението вече бе в съзнанието ми, желание което се удряше в разума ми.

Стиснах юмруци и потиснах порива да му се разкрещя, да избухна и да се

разбеснея. Отне целия ми контрол да кажа само:

-Не прави това.

Той вдигна вежда.

-Да не правя какво?

Ръцете ми се стегнаха толкова много, че ноктите се забиха в кожата ми. Болката

помогна да успокоя гнева си и принуждението.

-Не се прави на глупак, Куин. Предупредих те какво ще стане, ако се опиташ да

използваш вампирските си хитрини над мен, и имах предвид всяка дума.

Той отмести поглед за секунда, гледайки улицата зад мен със спокойно,

безизразно изражение. Това изражение още повече разпали гнева ми. Мразех факта, че

не можех да го разчитам толкова добре колкото той мен.

Мразех, че ме караше да взема решение, което никога не съм искала. И действия,

които никога не съм искала да правя.

Той ме погледна пак и каза:

-Предпочитам да си ядосана и жива, отколкото мъртва.-пръстите му докоснаха

бузата ми, кожата му толкова топла до моята.-Бъди разумна. Отивай вкъщи в

безопасност.



Потиснах порива да се доближа до кожата му и се отдръпнах.

-Не. Всичко, което правиш, доказва, че не ми вярваш.

-Вярвам ти. Просто не вярвам, че ти или Директората можете да се справите с

тези хора.

-Не можеш да отидеш след тези хора сам.

-Унищожил съм ги веднъж. Мога да го направя отново.

-Куин—

-Не.-прекъсна той ясно.-Изгубил съм твърде много хора, за които ме е било

грижа, заради зло като това. Няма да изгубя и теб.

Заповедта му все още се бореше в ума ми, уголемявайки се, докато всеки мой

мускул не затрепери с нуждата да се подчиня. Нямаше да устоя още дълго, и двамата го

знаехме.

-Дори ако означава, че няма да ме видиш отново?

Той се усмихна.

-Ти си върколак. Не можех да откажеш страхотен секс, както и лунната промяна.

Изгледах го за няколко секунди, шокирана, че може да мисли това. В този

момент не мразех само каквото правеше, мразех него.

Нямаше да е за дълго—не можеше, защото бе само гняв, а не истинска омраза.

Но думите боляха. Толкова малко ли мислеше за мен, щом си мислеше, че хубаво

чукане ще ме излекува от всичко? Наистина ли си мислеше, че няма да спазя заплахата

си?

-Има да учиш много за върколаците, приятелче. Или поне са мен.

-Отивай си вкъщи, Райли. Почини си и излекувай раните си. Ще се видим

сутринта.

-Не, ти няма да ме видиш сутринта. Или някоя друга сутрин.

-Райли—

-Разкарай се.

С никакъв друг изход, аз се завъртях и си тръгнах. Погледа му прогаряше дупка

в гърба ми, но аз не се обърнах. Тръгнах по улицата, завих зад ъгъла, и пресякох. Не

видях колата, само чух писъка на гумите, когато шофьора спря, за да ме избегне. Пиян

от бира мъж седеше на седалката до шофьора и направи няколко груби коментара.

Аз го изругах също и се промених във вълча форма. Не бях в настроение за

каквото и да е мъжко внимание—което показваше колко бях бясна. Луната беше

високо и горещината би трябвало да има влияние върху реакцията ми на коментарите и

мъжа.

Продължих, искайки ми се да бях спряла по-близо. Ноктите ми удряха по

цимента, нежен белег, който откликваше на ипулса на гнева във вените ми. Може би

затова ми отне още няколко минути, за да осъзная, че принуждението да си отида

вкъщи не беше толкова силно колкото преди.

Спрях.



Върви вкъщи, върви вкъщи, върви вкъщи. Думите бяха все още като мандра в ума

ми, движейки се наоколо. И все пак, като лунния глад, това беше принуждение, което

изведнъж можех да бутна назад и да го игнорирам. Защо?

Промених се в човек. Силата на принуждението дойде пак на фокус, толкова

остро и силно, колкото лунната горещина, която се лееше във вените ми. Краката ми се

движеха без да им заповядвам, тътрейки се по паважа с благоприлични движения. Като

се промених пак във вълк, това отпусна и двете принуждения.

Я виж ти.

Никой не ми бе казал, че вълчата форма отпуска горещината, но имаше смисъл.

Върколаците не правеха любов, докато бяха във вълча форма—най-малкото се считаше

за неуважително, често като действие на морално понижение и, най-лошото,

изнасилване. Ако уважаваш партньора си, просто не се сливате в животинска форма.

Беше едно от неписаните правила, което всеки вълк, млад или стар, знаеше.

Освен това, кой нормален върколак би искал да отпусне лунната горещина, по

начин различен от дългия, човешки метод за съешаване?

Но колко хора знаеха, че вампирското принуждение може да се заглуши от

формата на тялото? Заповедта на Куин да си отива вкъщи бе запечатана дълбоко в

човешкия ми мозък, но носенето на вълчата ми кожа някакси превръщаше тази заповед

в нещо, което би могло да е, ако не напълно премахната, поне игнорирана.

Това беше много полезно нещо—не че ще има значение когато става въпрос за

Куин. Той бе извън живота ми, независимо дали го вярваше или не.

Тази мисъл ме накара да изругая наум. Него, работата ми, съдбата. Мамка му, не

може ли нещо да стане както трябва?

Имаше много неща, с които можех да се примиря във връзка—мамка му,

доказала съм това, когато останах с арогантния, самолюбив задник Тейлън за толкова

дълго. Куин може и да беше като него и много други неща, но можеше да бъде и

невероятно грижлив и мил, и беше толкова забавно с него. Бяхме добре заедно, поне

когато той не се държеше като задник.

Но едно нещо, което никога не съм харесвала са партньори, които ме карат да

правя каквото те искат. Беше просто неприемливо.

И това е границата, която Куин бе прекрачил тази вечер, дори ако използваше

психическа сила, а не физическа.

Не беше сякаш не знае как се чувствам. Предупреждавала съм го повече от

веднъж. Сега трябваше да подкрепя думите си с действия. Ако не го направех, щеше да

ми причинява болка през целия ми живот. Дай на един вампир инч и той ще се опита да

вземе миля, и Куин бе доказал, че това е вярно отново и отново.

Господи, защо трябваше да ме притиска? Защо просто не ми позволи да си

върша работата, без значение дали е безопасно? Самия живот не бе безопасен—смъртта

може да те удари по всяко време, навсякъде. Да ме увия в памучна вълна нямаше да

проработи, без значение какво си мислеше той. Не бях типа момиче, което обичаше да

е глезено и наблюдавано двадесет и четири часа в деня. Никога няма да съм такова

момиче, дори ако сега не бях пазител. И ако той искаше това във връзка, значи

следваше грешната опашка.

И като говорим за следване, тази опашка имаше работа за вършене.



Игнорирайки спазъма на болка, и по-дълбоката и мрачна болка, която сякаш

идваше от сърцето ми, аз се завъртях и се втурнах обратно към къщата на Джин.

Куин се бе преместил от къщата на Джин и бе в сенките на една градина през

няколко къщи. Аз ходех от другата страна на улицата, оставайки близо до колите по

бордюра, използвайки метала и сенките, за да скрия формата си. Не че смятах, че той

наистина ще ме види—той наблюдаваше за злото, не за вълк. Освен това, не мислех, че

бе минало през ума му, че мога да премахна заповедта му.

Когато бях близо до къщата на Джин, минах между две коли, оставайки ниско и

дълбоко в сенките и зачаках. Нямаше много трафик в този час, но ноща не бе тиха.

Хора се движеха в къщата зад мен, пускайки тоалетни и включвайки и изключвайки

лампи. Смях мина през нощния въздух, и някъде в далечината гърмеше бас на музика,

карайки ме да поискам да потупам с лапи.

Куин не помръдна, нито пък аз.

Измина време. Луната стигна връхната си точка и започна да спада. Кръстосах

предните си крака и смених задните си, опитвайки се да си намеря удобна позиция.

Студения, твърд паваж не помагаше на болките.

Трябва да беше към три, когато най-накрая пред къщата на Джин спря кола. Не

беше Джин—краката, които се появиха от под колата определено бяха женски, както и

миризмата на цветя, който се завъртя във въздуха.

Колата се затвори, разкривайки ниска блондинка на токчета високи четири инча,

вдигнати дънки, и късо лилаво горнище. Има малко килограми в повече, но изглеждаше

абсолютно зашеметяващо. Ключовете й дрънкаха звучно и проблесна сребърно,

привличайки погледа ми. Две букви пишеше на ключодържателя—МФ-кратко за

Майси Фостър? Ако беше така, значи тя въобще не бе това, което очаквах да изглежда

една магьосница.

Тя мина през портите на Джин и се качи по стълбите. Погледнах към къщата

където се криеше Куин и почувствах как през мен мина шок.

Нямаше го.

Напълно.

И все пак не бях видяла, или чула движение, и колата му все още бе паркирана

на улицата.

Как можеше да си тръгне без да съм забелязала нещо? Можеше да има

вампирска скорост, но дори ако се движеше по-бързо от куршум, пак щях да го

забележа. Щях да видя изчезващия пламък на жизнената му сила.

Мръщейки се, аз сканирах мястото с инфрачервеното си зрение, гледайки за

знаци от него. Защо щя чака Майси, след това ще избяга? Нямаше смисъл.

Тогава хванах познатата миризма на сандалово дърво и мускус във въздуха.

Миризмата на Куин.

Той все още бе тук, въпреки че не го виждах.

Вдигнах нос, поемайки миризмата, опитвайки да намеря посоката. Идваше от

високо над мен. Не от покривите, а от небето.

Погледа ми се качи към ноща и звездите, но не се виждаше нищо, освен облаци

и ярко светещата луна.



Какво по дяволите ставаше? Вампирите не можеха да летят—не и ако не са били

птици-шифтъри в предишния си живот. И каквото и да беше Куин, той не бе шифтър.

Бях сигурна в това.

Имаше нещо, което той ми бе казвал преди месеци, което се сетих. Бях го питала

как е влязъл в имението на Стар без Роан или някой друг да го види, и той бе казал,

просто преустанових съществуването си по начин, по който човешкия ум не би

разпознал.

Срамота, че е споменал, че този талант му позволяваше да лети.

Погледа ми се върна към Майси. Тя бе стигнала до вратата и търсеше в чантата

си. Очевидно не държеше ключовете за вкъщи при тези за колата. За силна магьосница,

беше глупава.

Миризмата на Куин се засили, и изведнъж почувствах раздвижване на въздуха,

въпреки че не се виждаше нищо.

В последния момент, Майси сигурно е усетила същото нещо, защото се обърна и

ахна. Ръка се оформи от въздуха, хващайки здраво. Майси падна по стълбите като

камък.

Формата на Куин се показа в ноща, докато той се плъзгаше надолу по стълбите,

падайки леко и внимателно до тялото на Майси. Той я изучаваше за момент, след това

се огледа, погледна му мина през моето скривалище с пауза на загриженост. След това

той се заведе, взе Майси, и отиде до колата си. Сложи я на седалката до шофьора, след

това се качи зад волана, пусна двигателя и си тръгна. Гледах как колата изчезва, след

това излязох от скривалището и промених формата си. Принуждението и лунната

горещина дойдоха на фокус, но сега едната бе по-силна от другата.

Може би промяната във вълк най-накрая бе заглушила заповедта на Куин. Което

беше хубаво, защото трябваше да отида до клуба и да премахна болката си.

Докато стъпките ми отекваха в ноща, аз натиснах бутона на ухото ми и казах:

-Ехо, ехо, има ли някой?

-Аз винаги съм тук, за разлика от някой бивши помошници, които няма да

споменавам.

О, радост. Карамелената крава.

-Добър вечер и на теб, Сал.

-Какво искаш, Райли?

Забавление, което никога нямаше да й го кажа. Но предполагах, че не съм добра

към себе си, затова не трябваше да се заяждам.

Не че някога ме е спирало.

-Джак там ли е?

-Един момент, моля.

Звук на токчета мина по връзката, което означаваше, че Джак не е на бюрото си.

-Райли?-каза той след момент.-Погрижи ли се за магьосницата ни?

-Не точно.

-Какво се случи?



-Куин се случи.-И само споменаването на името му подпали затаилия се гняв.

Джак въздъхна.

-Какво е направил този път?

-Той отвлече малката ни магьосница.

-Какво?

-Да. Обезвредихме пентаграма, през която вика демоните, което според него бе

по-добре от унищожаването й, защото ще й отнеме повече енергия да направи нова.

-В черните магии, по принцип кръвта на магьосника подсилва призоваването.

Обезвреждаването няма да я спре от използване, само няма да може да ги вика по разни

начини.

-Трябваше ли да я унищожа?-Куин пак ли е излъгал?

-Тя щеше да почувства унищожаването. Можеше да я накара—както и

другите—да се скрият под земята.-той направи пауза, и звука на течност изпълваща

чаша се появи. Беше или в стаята на дневната смяна, или фоайето, където бе другата

машина за кафе.-Какво стана след това? Как Куин е отвлякъл магьосницата и защо ти

не си с него?

-Копелето приложи вампирските си хитрости над мен—запечата заповедта да си

ходя вкъщи когато телепатичната ни връзка бе отворена.

-Играч. Още ли има топки?

Ухилих се, и подозирах, че няма нищо забавно в това. Веселието не бе на върха

на емоциите ми сега.

-За момента. Обаче открих много интересно нещо, докато се прибирах—вълчата

форма променя принуждението.

-Така ли? Интересно.

-Да. Когато открих това, отидох да видя какво ще направи Куин. Тогава разбрах,

че не само може да е невидим за всички усещания освен мирис, но и може да лети.

-Какво?

-Е, не съм сигурна, че беше летене. Не видях криле или нещо такова. Беше

сякаш се носеше.

-Дори много старите вампири не могат да летят.

-Но преди да стане вампир, той е бил полу-човек и полу нещо друго.-поправих

го аз.-И другата половина е нещо, което не съществува вече.

-Само птиците—или птиците-шифтъри—могат да летят.

-Както и грифоните. Както и сто други неща, които не може да се каже, че са

птици.

-Куин не е нито едно от тях.


-Значи знаеш какво е?

-Не. Знам само каквото ми е казано.



От сестра му, без съмнение, която бе една стъпка по-нагоре от Куин. Което бе

мистерия, чакаща развръзка, защото Джак бе много по-млад от Куин и сестра му.

-Куин кара черно Порше.-дадох му регистрационния номер, след това добавих:-

Той има GPS на колата—предполагам, че можеш да влезеш в сателита и да видиш къде

е?

-Ще отнеме време да намерим кода на колата му и след това да го проследим, но

можем да опитаме.

-Междувременно какво искаш да направя?

-Нещо от Джин?

-Не.-Разбира се, бе трудно да има нещо, когато телефона ми бе изключен, но

нямаше да спомена това, защото Джак щеше да ме убие.

-Някакъв шанс да бъдеш поканена на вечерното им парти утре вечер?

Кой би предположил това?

-Не може ли инфрачервеното зрение да проработи?

-Не. Той има едно от най-изменящите се защити, които съм срещал. Може да

видим телесната температура и местоположение, но хващаме само части от разговори.

-Мога да опитам.-Да включа телефона би било добро начало. Като се има

предвид яда, който гореше през телепатичния път по-рано, Джин бе един копнеещ

малък демон. И въпреки че можеше да излезе и да си вземе друго момиче, той искаше

вкуса на върколашка плът. И не беше хвалба да кажа, че ние правихме груб секс по-

добре от повечето човеци, просто защото имахме сила.

-Тогава опитай. Трябва да влезем в тази къща и да разберем какво са намислили.

Изпуснах дъх и се надявах Джин да е научил урока си и да е започнал да се чука

като нормален психопат, а не ненормален.

Въпреки че имаше ли ненормален психопат?

-Отивам към Синята луна, шефе. Обади ми се на мобилни, ако проследиш Куин.

-Ще го направя.

Натиснах ухото си веднъж, за да спра звука, но не и проследяването, преоблякох

се, след това влязох в колата си и отидох до клуба. Както обикновено, отпред имаше

голяма опашка, въпреки че като се има предвид, че пълнолунието бе след няколко дни,

не беше толкова зле. Минах през тях и игнорирах раздразнените коментари. Ако бяха

достатъчно глупави, за да не си направят постоянно членство в клуб като този, е, това

си е техен проблем, не мой.

Джими, наполовина лъв-шифтър, наполовина човек, ми се ухили зъбато, докато

ме оглеждаше отгоре до долу.

-Харесва ми роклята, но изсъхналата кръв по ръцете и краката ти ме тревожи.

-Не мислиш ли, че съм модерна?-платих си таксата на входа и направих поза.

Той изсумтя.

-Не. Пак ли си се била, момиче?

-Всеки знае, че няма нищо като хубав бой, който да загрее хормоните ти.-ухилих

се и застанах на пръсти да го целуна по бузата набързо.-Има ли някой, който познавам?



-Келън дойде преди половин час и те търсеше.

А, хубаво. Надявах се да е тук—спести ми звъненето и поканата до тук. Джими

отвори вратата и аз се вмъкнах. Въздуха бе богат на аромат от похот и секс, и аз поех

дълбоко въздух, позволявайки на атмосферата да се пропие през всяка пора, всеки

мускул, всяка кост. Желанието в системата ми се изостри, и изведнъж всичко, което

трябваше да направя бе да не махна роклята си, да оставя чантата, и да отида да се

включа в потната, страстна тълпа толкова близо един до друг на дансинга.

Обичах това място. Винаги съм го обичала. Но в изминалите месеци не съм

идвала тук толкова често и застанала тук сега, се зачудих защо. Имам предвид, Куин

ясно бе казал, че не харесва начина на живот на върколаците, не харесваше нашето

свободно и лесно държание към секса, въпреки факта, че той получаваше облаги от

това държание. И той мразеше да ходя по клубове когато бе в града.

Но до сега не бях осъзнала, колко много съм загърбила дивата си страна заради

него.

Поне вече нямаше да го правя. Можех да оправям който си поисках, когато си

поисках. Вдигнах поглед, гледайки как холограмните звезди мигаха по среднощно-

боядисания таван, докато премигвах сълзите си.

Мамка му на всичко, си казах, и тръгнах надолу по стълбите. По-близо до

дансинга, чувствения ритъм беше придружен от стенания на удоволствие и удар от

кожа до кожа. Горещината в кръвта ми се качи до максимум и дъха ми спря, и после се

забърза. Исках—нуждаех се—да отида там. Да изгубя себе си в средата на тази потна,

въртяща се тълпа, да не мисля за нищо друго освен пълното и крайно удоволствие.

Отново потиснах желанието да оставя всичко на масата, и отидох до

съблекалните. След бърз душ, за да премахна потта и кръвта от кожата си, минах с ръка

през косата си, след това пъхнах дрехите си в шкафчето. Когато сложих ключа с

връзката на врата си, излязох.

Богатия аромат на глад и желание се завъртя около мен, нещо, което открадна

дъха ми и накара желанието долу да стане още по-силно. Въпреки това, аз спрях,

оглеждайки тълпата. Лунната горещина може и да гореше, но тази вечер исках само

един. Някой коренно различен от Куин във всеки аспект. Някой, който бе топъл и

грижовен и най-важното, надежден.

Някой, който не само ще ме иска като Куин, но ще ме иска заради това, което

съм, а не каквато мога да бъде, ако съм малко по-податлива.

Погледа ми попадна на кафявия вълк, танцуващ с няколко жени в най-крайния

ъгъл на дансинга и очакване мина през мен.

Минах през тълпата, флиртувайки, танцувайки, дразнейки, наслаждавайки се на

докосването на телата, но не спрях, очите ми на главната награда.

Той танцуваше с няколко различни жени, когато се приближих, което значеше,

че само се забавлява, чакащ, а не участващ. Мисълта накара хормоните ми да

затанцуват щастливо. Целунах го по рамото и вдъхнах аромата му, толкова вкусен, и

богат, и мъжествен, след това плъзнах ръце по кръста му и притиснах гърдите си до

горещата плът на гърба му. Докато танцувах с неговите движения, плъзнах пръсти по

коремните му мускули, наслаждавайки се на трепета, който мина през него, чувствайки

внезапна вълна на сила когато той се притисна назад към мен. Окуражаващ, желаещ.

Докосването ми се плъзна по-надолу, докосвайки космите, след това плътта. Пениса му



бе плътен и твърд, пулсиращ с желание. Докосвах го и го дразнех, плъзгайки ръце

надоре надолу по дължината му, както й гърдите си по гърба му. Гласа му мина около

мен, примка на горещина, която ме заклещи, удави ме, правейки ме гладна за него,

правейки ме готова за него.

Плъзнах ръце по ханша му, леко бутайки го назад, приближавайки го по-

дълбоко към плътното докосване на кожата, докато миризмата на секс не стана толкова

силна, че бе почти течна и пространството бе възнаграждение сред стотина различни

човека, които се докосваха, притискаха, галеха.

Танцувахме, моята предница към задницата му, бавна, но похотлива увертюра на

това, което се задаваше. Пот се оформи където се докосваше кожата ни и въздуха бе

толкова плътен от желанието ни, че едва дишах. Тогава той се обърна, и се усмихна

преди устата му да вземе моята, и се целунахме сякаш животите ни зависеха от това.

Тогава когато стана твърде много, той ме вдигна горе и върху него. След това бе

в мен, разширявайки ме, изпълвайки ме, по начин толкова удовлетворяващ, че изстенах

от великолепието към луната.

Той започна да се движи и аз се движех с него, яздейки го здраво, събирайки

усещанията минаващи през мен, докато вълните на удоволствие минаващи по кожата

ми не станаха разтопена сила, която не можех да откажа. Но докато трепетите ни на

завършеност минаха и през двама ни, и топлината на семето му влезе дълбоко вътре,

част от мен искаше да е с друг.

Затворих очи и поех дълбоко въздух. Забрави го. Просто го забрави.

Келън сложи ръка на врата ми, държейки ме, докато ме целуваше. Беше силна и

желаеща, и аз позволих на глада му да ме хване отново, решена да се наслаждавам, без

значение колко тъжна е част от мен.

-Носа и устата ти изглеждат малко насинени.-каза той след известно време.

-Срещнах се в удар със стена.

-Работа или инцидент?

-Работа.

-Надявам се, че си накарала копелето да си плати.

-О,да.

Той докосна устната ми нежно, пращайки трепет на желание през крайниците

ми.

-Изглежда болезнено. Може би не трябва да те целувам.

-Да бе.-Приближих го отново и го целунах силно, само за да докажа, че не боли.

Въпреки че болеше, само малко.

-Резервирах лична стая за нас.-каза той накрая.

-Тази със спато или с въздушното легло?

-Спа. Въздушното легло го нямаше когато дойдох.

-Хубаво.-Имах достатъчно неща летящи из въздуха за една нощ. Целунах го

нежно, след това казах:

-Радвам се, че дойде тук тази вечер.



-Райли, нямам намерение да ти дам да бъдеш с някой друг, ако не е

наложително.-той докосна бузата ми с топли пръсти и махна потните кичури зад ушите

ми.-Искам да си моя и само моя.

-Е, тази вечер желанието ти се изпълни.

-Не говорех само за тази вечер.

-Знам.-усмихнах се и докоснах лицето му, хващайки бузата му в ръка,

позволявайки на палеца ми да докосне познатите му устни.-И може да съм готова да

говорим за това. Но не тук. Все още не.

Внезапната му усмивка бе пълна с толкова топлина и щастие,, че свих пръсти.

Той ме хвана на ръце и тръгна към задната част на клуба към личните стаи.

И докато слагах глава на рамото му и слушах ритмичните удари на сърцето му,

осъзнах че бях готова по много начини. Куин може и да ме бе наранил тази вечер с

действията си, но може би ми бе направил и услуга.

И може би бе време да позволя на кафявия ми вълк да докаже дали ни е писано

да сме заедно.

Роан бе станал когато се прибрах. Той надникна от кухнята, докато затварях

вратата и ми подаде чаша. Аз кимнах, хвърлих чантата си на дивана, и седнах до нея.

-Изглеждаш като вълк, който е имал тежка нощ.-каза той, подавайки ми

димящата чаша преди да седне на дивана срещу мен.-Трябва ли да питам защо?

-Келън резервира спа стаята в Синята луна. Използвахме пълноценно и леглото

и спато.

Роан повдигна вежди.

-Келън? Какво стана с Куин?

-Копелето се опита да използва умствен контрол над мен.

-А.-Роан отпи от кафето си с безизразно лице. Но той ми беше близнах, и знаех

какво мисли, въпреки че не споделяхме връзката на близнаци. Куин ще си плати за

действията, и не говорех само с думи. Роан нямаше проблеми с раздаването на юмрук

или два, за да потвърди думите си, когато ставаше въпрос за някой, който ме е наранил.

Отпих от кафето, и въздъхнах от задоволство при вкусния му, лешников вкус.

Роан явно е пазарувал.

-Нещо интересно да стана снощи?


-Смяната ми свърши към два и до тогава бяха пример на благоприличие.

Наистина депресиращо.

Ухилих се.

-Обзалагам се, че ти не си бил пример на благоприличие когато си се върнал в

къщата на Лиандър.

-Е, не. Невероятно е колко забавни неща могат да се правят с гумен костюм на

маймуна.

Дори нямаше да питам.

-Е, какво следва?



Той отпи от кафето и се замисли над въпроса. Раздразнението ми се повдигна.

Познавах близнака си по-добре от самата себе си, и точно сега, той увърташе.

-Изплюй камъчето, братле.

-Е, планираме нападение на хотелска стая наета от Куин О’Конър.

-Искам и аз.

-Райли—

-Това копеле ме използва и насили за последен път. Време е да ме приеме на

сериозно.

-Да му сложиш белезниците няма да го накара да мисли така.

-Може би не, но само се замисли какво удоволствие ще ми достави да гледам

изражението му докато го правя.

Той изсумтя.

-Дори не си попитала защо го арестуваме.

-Защото той е с тъмната магьосница.

Изненада трепна на спокойното му изражение.

-Знаеш да това?

-Открих го снощи.-казах аз.-Също открих, че смяната на формата потисна

вампирската заповед.

Той кимна, сякаш го знаеше отдавна. Ако беше така, щеше да ми каже.

-Значи ти си причината, поради която Джак го следи?

-Да.-изпих кафето на няколко глътки и станах.-Кога е нахлуването?

Роан погледна часовника си.

-Джак ни иска там в десет.-той ме погледна и се усмихна.-Той знаеше, че ще

искаш да се включиш.

-Започвам да съм предсказуема и това е тъжно.-погледнах към часовника.-Имам

достатъчно време да се оправя.

Горещия душ не премахна умората, но поне бях по-чиста. Взех панталони и

дебел пуловер, заради хладния ден, след това извадих прашните си ботуши от под

леглото. Не само имаха хубав ток, а самия ток бе направен от дърво. Полезно ще е, ако

стане гадно с вампира. Не че ще го намушкам, за да го убия, но нараняването ме

изкусително.

Облечена, взех личната си карта, кредитните карти, и телефона, след това

излязох. Роан ми хвърли оръжието ми.

-Ако го забравиш този път, Джак ще те убие.

-Само ако някой дърдорко му каже, че продължавам да го забравям.-сложих го

нехайно.-Не искам да започвам да разчитам на тези неща, братле.

-Знам. Но понякога зъбите на вълка и скоростта на вампира не са достатъчни.

Повярвай ми.-той ме прегърна набързо, след това ме бутна към вратата.-И ако ще

работиш тази работа—а и двамата знаем, че нямаш наистина избор—тогава трябва да

се научиш да използваш играчките на професията. Независимо дали ти харесват.



Като говорим за играчки... извадих телефона от джоба си и го включих. Само да

намеря дузина съобщения, всичките от Джин. Изслушах ги, докато следвах Роан по

стълбите. Всяко казваше едно и също—извинение и желание да му звънна. Чак на

последното звучеше разкаян.

-Този е лошо момче, което ти мисли лоши неща.-коментира Роан, докато

отваряше вратата на стария Форд и ми каза да вляза.

-Той просто обожава как реагирам на плесници.-измърморих аз, концентрирайки

се върху полу-леденото съобщение, което изпращах на Джин. Може да ми бе наредено

да се вмъкна на вечерното парти тази вечер, но нямаше да бъда кротка и мила.

-Изглежда много лоши мъже си падат по това.-коментира Роан, след като запали

колата и се вмъкна в трафика.-Сигурно е от грима им. Наистина се наслаждават да

причиняват болка на другите.

Погледнах го.

-Затова ли харесваш работата си толкова много?


-Понякога, различното е хубаво.

-Различно от Лиандър ли имаш предвид?

Той ме погледна остро.

-Обичам Лиандър, но понякога имам нужда от повече. Работата ми дава това,

Райли.

-Той не се оплаква за мъжете от работата. Той се оплаква за тези извън работата.

Роан подсмъркна.

-Да, е—

-Не ми давай тази глупост „да, е”. Лиандър е добър мъж и той не заслужава

глупостите, които му даваш. Поне трябва да говориш с него.

-Не мога.

-Защо не по дяволите?-Телефона ми иззвъня. Погледнах долу и видях, че е

Джин. Игнорирах го и погледнах към брат ми, чакайки отговор.

Той разтърка челюстта си, докато гледаше в огледалото за обратно виждане.

-Защото не искам да го загубя.

Премигнах. От всички извинение, които очаквах, това не беше сред тях.

-Какво?

-Ако говоря за проблема, той може да реши да си тръгне. Не искам да рискувам,

Райли. Наистина.

Протегнах се и докоснах коляното му.

-Лиандър те обича и няма да си тръгне освен, ако ти не го накараш. И точно това

правиш сега—той е много ядосан, че не искаш да говорите за ситуацията.

Той ме погледна.

-Достатъчно ядосан, че да си тръгне?



-Да.

-Мамка му.

-Да.

-Не мога да съм моногамен. Не искам да съм моногамен.

-Винаги има компромиси в една връзка, Роан. Може би с Лиандър трябва да го

обсъдите.-И наистина се съмнявах Лиандър да има нещо против другите мъже в

работата на Роан. Само да не го правеше и извън работата.-Ако те е грижа за него,

колкото казваш, братле, ще трябва да платиш малко.

Той направи гримаса.

-Не знам—

-Говори с него. Поне това направи.

-Добре.

-Обещаваш ли?

-Обещавам.

-Ще се заяждам с теб безкрайно, ако не го направиш.

Той се засмя.

-Ти и без това го правиш.-телефона звънна отново и той погледна надолу.-За

бога, отговори му, преди горкия мъж да получи венерическа болест.

-Това би решило няколко проблема.

-Не и ако е демон, който може направо да се премести в друго тяло.-Роан

погледна огледалото за обратно виждане отново.-Отговори на проклетия телефон.

Натиснах бутона и казах:

-Ало.-докато свалях сенника и махнах покривалото на огледалото му. Роан

продължаваше да гледа зад нас, но за момента, не можех да видя какво.

-Съжалявам.-гласа на Джин бе топъл и разкаян.-Бях задник снощи.

-Да, така е.-казах ледено.-И не го оценявам.

-Може ли да го компенсирам?

-Не знам. Можеш ли?

-Как е скъп обяд за начало?

Като се има предвид, че нямах намерение да прекарам повече време в

компанията на този мъж—и използвам термина „мъж” свободно—обяда определено не

ставаше.

-Би било хубаво, но днес не мога.

-Ами вечеря? Приятел прави страхотно парти в имението си в Турак, и храната и

компанията са обикновено страхотни.

Да, обзалагам се.

-Бих могла да съм изкушена,.

-Би могла?



-Определено.

-Да те взема ли?

-Предпочитам да карам. В този случаи, имам транспорт, ако има атака към

задника ми.

Той се засмя.

-Тогава ще се видим в къщата на приятеля ми.-Той ми даде адреса на Кингсли.-

Обещавам, че няма да има атака към задника ти тази вечер.

Или беше много сигурен към привличането помежду ни, или се опитваше да

спечели доверието ми като се правеше, че няма какво да крие. Иначе защо би ми дал

адреса? Имам предвид, трябва да е сигурен, че няма да го кажа на някой—като

ченгетата.

-Хубаво. Към колко?

-Седем.

-До тогава.

Затворих и сложих телефона в джоба си.

-Едната работа в свършена.

-Бъди внимателна тази вечер.

-Ще бъда добре. Ще слушаш през вана—нали?

-Да, но има твърде много промени, които не разбираме, и имам чувството, че

всичко ще се прецака.

Той погледна към огледалото отново и аз се намръщих.

-Какво по дяволите продължаваш да гледаш?

-Мисля, че ни следят.

Свалих огледалото отново.

-Къде?

-Три коли назад, бяла Тойота.

Не беше трудно да я забележиш—не се криеше или нещо такова.

-Сигурен ли си?

-Не сто процента. Просто чувство.

Бих подкрепила усещанията на Роан пред фактите на другите хора.

-Искаш ли да се обадя?

-Не. Искаш ли да направим малко изпитание?

Повдигнах вежди и се опитах да контролирам пулса си.

-Имаме ли време?

Той погледна часовника си.

-Пет минути.

Завъртях рамене, и се предадох на изблика от вълнение.



-Да го направим.

Роан се ухили, тогава погледна огледалото и зави към страничната улица,

слагайки крака си здраво на педала за газта. Гумите изквичаха, докато се подхлъзваха,

след това се сдържаха и колата се втурна напред. Още един поглед към огледалото, още

един ляв завой, тогава спря. Излязох от колата и отидох до сенките на най-близката

сграда, снишавайки се до вратата, за да не се виждам. Роан тръгна, но по-бавно.

След минута, Тойотата зави и ускори. Изчаках, докато почти бяха минали, след

това извадих лазера си от кобура и застрелях най-близките гуми. Тогава станах и се

затичах.

Колата спря непохватно, само на няколко инча от син форд спрян до бордюра.

Напред, Роан бе спрях напряко, блокирайки улицата, докато излизаше.

Двамата мъже излязоха от Тойотата. Шофьора тръгна към Роан, докато другия

дойде към мен. Спрях на пътя му, и усмивка се появи на силните му, неприятни черти.

-Няма да се опиташ да ме спреш, нали малко момиченце?

-Прав си.-казах аз, движейки се толкова бързо, че той едва имаше време да

премигне преди юмрука ми да се забие в корема му.-Няма да се опитвам.

Въздуха излезе от дробовете му като кашлица и той падна на колене с още един

странен звук като хриптене. Хванах го за врата и го поведох към колата. Бърз поглед

назад ми показа, че Роан е сложил шофьора под контрол.

Сложих противния отстрани на колата. Той се удари първо с главата и изруга.

Аз го игнорирах, прегледах го за оръжия, тогава хванах дясната му ръка и я притиснах

към гърба му. Ругатнята му стана съскане от болка

-Внимавай, момиченце. Нищо не съм ти направил.

-Следеше пазител. Може и да не е нелегално, но се счита за лудост от повечето

хора. Особено от нас пазителите.

-Ти не си пазителка.

Натиснах го по-здраво, след това със свободната си ръка извадих значката си и я

заврях в лицето му.

-Достатъчно доказателство ли е, приятелче?-той кимна и аз махнах значката.-

Защо ни следваше?

-Платиха ми, нали така?

-Кой?

-Не знам. Не съм отговарял връзката.

-Приятеля ти шофьора ли е говорил с него?

-Да.

Протегнах се и отворих вратата му.

-Влизаш в колата и не мърдаш, иначе ще ти отрежа краката. Ясно?

Той кимна. Бутнах го вътре, затворих вратата и отидох при Роан. Той бе

разкрачил шофьора на задницата на колата ни, и се бе навел към него, с един лакът на

гърба му, за да го държи мирно, докато гледаше портмонето му.



-Взе ли името на наемателя му?-попитах аз и спрях настрани, за да виждам

противния.

-Все още не. Той иска да го арестуваме и че има право на обаждане преди да

каже нещо.


-Каза му, че сме пазители, не ченгета, нали?

-Не. Защо да си правя труда когато става въпрос за измет?-той затвора

портмонето и го пъхна в джоба на мъжа.-Искаш ли честта да е твоя?

-Чест?-изквича шофьора.-Каква чест? За какво говорите?

И двамата го игнорирахме.

-Знаеш, че е гадно да използвам телепатия за глупости като това—защо просто

не го пребиеш, докато каже?

-Бой? Не можете да ме биете—против шибания—

Роан подпря лакътя си по-силно и останалото изречение на шофьора се изгуби

заради вика му.

-Той е човек.

-И какво? пребий го, вземи името, и да се свършва.

-Добре, добре, ще говоря.

Роан ми се ухили, след това хвана врата на шофьора и го изправи.

-Говори.-каза той с мек глас. Смъртоносен.

-Беше мъж на име Готие. Срещнахме се снощи. Казах, че трябва да те следваме и

да кажем къде отиваш.

Готие. Нямаше ли отърваване от този нещастник?

-Само това ли искаше да направите?

-Да.-изпръхтя шофьора.

Роан се наведе близо до мазната глава на мъжа и каза:

-Лъжеш.

-Проследяващи устройства. Сложихме ги на колата ви, ако ви изгубим.

Роан затегна хватката си около врата му, докато мъжа отчаяно пъшкаше.

-Това е всичко?

-Да. За бога, да.

-Кога трябва да му докладваш?

-Той ни даде номер.

-Дай ми го.

Мъжа изпъшка номера. Роан го завъртя и го бутна към колата.

-Предупреди наемателя си за това и ще те посетя.

Мъжа възстанови баланса си, след това изхриптя:



-Няма, няма.

-Хубаво.-каза Роан със сладък глас.-Не искам да те виждам да ме следиш отново,

иначе партньора ми няма да застреля само гумите ти.

Мъж изтича до кокала си, включи двигателя и изчезна—със спаднали гуми.

Поклатих глава към брат си.

-Това ти хареса, нали?

-А на теб не?

Ухилих се.

-Всичко, което ми трябва сега е едно кафе, и сутринта ми ще е пълноценна.

Някаква част от мен се страхуваше от това признание. Страхуваше се, че ми

хареса да надвием този боклук. Страхуваше се, че ще е толкова лесно да оставя

инстинктите си да ме превземат напълно, да стана нещо, което никога не съм искала—

убиец толкова добър и смъртоносен колкото и брат ми.

Възможността бе там. Определено.

Изтръпнах и разтърках ръце.

-Искаш ли да провериш колата от твоята страна за устройства? Аз ще проверя от

тук.

Роан кимна. Десет минути по-късно имахме пет устройства на колата.

-Готие не рискува.-казах аз, взимайки едно и смачквайки го с тока ми.-Това,

което не знам е защо наема такива идиоти. Особено когато той самия може да се движи

през деня.

-Може би все още има ограничения. Може би магията, която взима от тези хора

е за кратко. Което означава, че има нужда от външна помощ, за да ни следи.-Роан счупи

още няколко устройства.

-Готие спомена нещо, че ще дойде за мен, след като вземе всичко, което му е

обещано.-пуснах устройството и стъпих на него.-Имам лошото чувство, че ще трябва д

го спрем преди това да стане.

-Ще го направим. Нито Джак, нито пък аз, ще позволим нещо да ти се случи,

Райли.

Да, но брат ми бе само дампир, а Джак само вампир. Ако заплахата на Готие

казваше нещо, то бе, че той става нещо друго. Нещо смъртоносно и не от този свят.

Мисълта ме накара да трепети да минат по кожата ми. Игнорирах ги и счупих

последните устройства, пръсвайки метала с пръстите си.

-Искаш ли да дам телефонния номер на Джак?

-Да. Той ще го види, въпреки че се съмнявам Готие да е толкова глупав. Сигурно

прави нещата с дистанционно за обаждане.

Сигурно. Единственото нещо, което Готие не беше е глупав. Влязохме в колата,

и аз се обадих на Джак, докато Роан караше към хотела.

Беше този, в който аз и Куин сме били преди. Излязох от колата и погледнах

луксозното фоайе на Лангам, и внезапно се зачудих колко жени е придружавал през

мрамора и кристалния разкош.



Не че ме притесняваше Куин да има други жени. Беше просто заради лъжите.

Беше казването на едно нещо и вършенето на друго. Неверността бе нещо, което не

прощавах.

-Влизаме, Джак.-каза Роан, докато заобикаляше колата и показваше документите

си на служителите. Той ме погледна.-Джак каза да престанеш да си трън в задника и за

включиш звука на връзката.

-О. Да.-натиснах леко бутона.-Съжалявам, Джак.

-Някой ден щя си вързана и в сериозни неприятности защото си забравила

връзката изключена и няма да можеш да се обадиш.

-Казак съжалявам.

-Забрави съжалението. Просто не го прави.

-Добре, добре.-Влязохме във фоайето и изтичахме по прекрасните стълби. Роан

отиде до рецепцията, докато аз преглеждах мястото за хранене. Богатия аромат на

тостери и сладкиши накара носа ми да трепне, но аз се опитах да игнорирам вкусната

миризма на екрана и прегледах мястото. Нямаше го нито Куин, нито тъмната

магьосница. Погледа ми отиде до храната и стомаха ми из къркори.

Някакси накарах краката ми да се разкарат и отидох до рецепцията.

-Те са в шест-дванайсет.-каза Роан.-Очевидно са му занесли храна преди

половин час.

-Защо? Той няма нужда да яде, а тя е в безсъзнание.

-Очевидно, това вече не е така.

Очевидно. въпроса е, защо ме разкара и тогава я отвлече? Какво трябваше да

направи, което не включваше Директората?

-Куин няма да приеме това леко.-каза Джак.-Каквото и да е намисли, не иска да

знаем и може да се бори.

Стомаха ми се завъртя. Не бях сигурна дали е от страх или вълнение.

-Срещу нас?

-Сантименталността не играе роля във мисленето на стария вампир.-каза Джак

иронично.-Не и когато е на лов.

-Страхотно.-погледнах Роан.-Да свършваме.

Тръгнахме. Когато се приближихме към стаята, аз премигнах и минах на

инфрачервеното си зрение. Две тела се появиха на фокус, едното много по-мрачно от

другото. Странно, Куин бе по-яркото и по-близо до стената. Майси седеше до близкия

прозорец. Погледнах брат си.

Той ме посочи, след това посочи надясно. Кимнах и сложих ръка на вратата,

докато той вадеше картата от джоба си. Той ме погледна отново и повдигна вежда

въпросително. Поех дълбоко въздух, изправих лазера и кимнах. Той мина с картата

през слота и аз отворих вратата, изчаквайки докато той влезе, за да го последвам.

Имаше възклицание, трепет на червена светлина, мъгляво движение, след това

Роан бе избутан настрани като боклук и мъглявата горещина идваше към мен. Натиснах

лазера, целейки се ниско, изчиствайки килима и края на пръстите му, не желаейки да го

осакатявам трайно. Имаше лек полъх на богата миризма и изсушена кожа, и Куин беше



върху мен. Измъкнах се от удара му, паднах на земята, и подложих крак. Невероятно,

но го оцели, карайки го да падне. Заника му удари земята с удар, който би оставил

синини на опашката на всеки друг мъж. И въпреки че бях сигурна, че може да

помръдне, той не го направи. Просто остана там с някакси изненадан поглед.

Друг път би било смешно.

Точно сега, беше още едно доказателство колко ме е подценявал.

Станах и го прицелих с лазера.

-Мръдни и следващия път ще бъде повече от пръстите ти.

Изненадата изчезна и гнева се зароди, прогаряйки тъмните му очи,

сгорещявайки въздуха около мен.

-Какво правиш тук?

-Работата си. Роан, добре ли си?

-Да. Малко насинена челюст, но се махнах от най-лошото.-стъпки прошепнаха

по килима.-Затворил в магьосницата.

-Хубаво.-погледнах към Куин.-Искаш ли да станеш?

Той го направи. И близостта му, богата му, прекрасна миризма, накара

хормоните ми да се завъртят. Не мога да си представя кога не съм искала този вампир, с

или без лунната похот. Но се опитвах да му кажа, че въпреки че секса е важна част от

живота ми, има малко неща, които бих търпяла, преди вълнението от хубавия секс не

изчезне и яда и раздразнението не се появят.

Куин и аз бяхме минали през това преди години.

-Как ме намери тук?-гласа му бе нисък и богат на ирландски акцент. Което

означаваше, че едва побира емоциите си. Акцента му рядко се забелязваше по принцип.

-Казах на Джак да те проследи когато взе магьосницата снощи.

Той повдигна вежди изненадано.

-Анулирала си заповедта ми да се прибереш вкъщи?

-Да. Страхотно, а.-погледнах през него.-Искаш ли да му сложиш белезници?

-Няма нужда—

Пръстите ми се стегнаха около лазера и леко скимтене изпълни стаята.

-Трябва ми само извинение да стрелям, знаеш ли.

-Заключи го, ако искаш.-каза Роан.

-Искам.

-Отмъщение за снощи?-попита Куин, с веселие върху гнева.

-Просто си върша работата.-казах аз и срещнах погледа му.

Не съм сигурна какво видя в очите ми, но веселието и гнева отлетяха.

-Райли—

-Твърде късно е, Куин.-казах аз меко. Внимателно.-Изморена съм да слушам

извиненията ти, изморена съм от едностранен трафик. Аз съм върколак, аз съм пазител,

и изглежда ти не можеш да го приемеш.



-Имахме сделка—

-Да не би да е сделката, която продължаваш да не спазваш?-хванах белезниците,

които Роан ми подаде.-Кажи ми, от колко време си използвал телепатичната ни връзка,

за да не ходя по клубове?

Беше предположение, но разумно. Определено не съм прекъсвала ходенията си

съзнателно—но реакцията ми към Синята луна снощи потвърди, че са били прекъснати.

И вълчицата в мен не би го направила доброволно—мамка му, тя искаше повече срещи,

не по-малко.

Значи е било несъзнателно решение. Решението, преминаващо към отстъпление

от връзка толкова тънка, че не съм я усетила.

Той не каза нищо, и само това бе проклятие.

-Обърни се и сложи ръце на кръста си.

-Няма нужда от това.-каза той тихо, въпреки че се подчини.-И имаше добра

причина затова, че те изпратих снощи.

-Не ме интересува дали има или не. И има всякаква нужда да правя това. Има

последствия от всички действия, Куин. Време е да те накарам да си платиш за стоите.

-Ние—

-Приключихме.-погледнах Роан.-Готов ли си?

Той кимна и погледна Куин.

-Не пробвай нищо, или ако не тя, аз ще те застрелям.

-За разпитване на заподозрения?

-Не. Че пак се възползва от вярата на Райли.-Той вдигна Майси и я хвърли на

рамо като чувал.-Да сложим това шоу да улицата.

Стъпих назад и махнах на Куин да върви. Той ме погледна с вампирското си

лице, но въздуха гореше от гнева му. И изненадата.

Той не бе очаквал, че наистина ще скъсаме. Не бе вярвал на нито една дума,

която казах.

Сега само ми трябваше силата наистина да се махна.



Глава десета Превод: amelya_


Сложих главата върху ръката си и едва потиснах порива да се прозина.

-Това няма да свърши бързо.

Джак ми подаде каже с мрачно изражение.

-Никой не е казал, че разбиването на защитите на магьосник ще е лесно.

Отпих от горещата течност в чашата. Не можеше да се нарече кафе, защото не

изглеждаше, и нямаше вкус, като на кафе. И все пак, ако ще ме остави будна, бих

изпила цял галон.

Погледнах задържаната през едностранното стъкло. Майси бе разпитвана от

специалисти в магията и специалисти в „интервюиращите” технологии. Бях виждала

такива интервюта няколко пъти в последните няколко месеца и знаех, че методите им

могат да станат наистина страшни. За разлика от обикновената полиция, Директората

не трябваше да се тревожи за правата на задържаните. Ако разпитвания човек е бил

заплаха за човечеството в каквато и да е форма и вид, значи Директората бяха свободни

да правят каквото си искат за отговорите. Освен, разбира се, когато забъркания е човек

или полу-човек. Тогава е по-сложно.

Значи сигурно затова техниката днес беше толкова слаба. Майси може и да беше

силна магьосница, но беше и човек. Заради закона, Директората трябваше да внимава.

Погледна ми се премести към тънката и висока жена в ъгъла на стаята. Дори не

знаех, че сме имали цяло разделение с хора специализиращи магия, и аз работя тук от

повече от осем години. Точно сега, тя не изгледа да правеше много, но пот започваше

да се оформя на челото й, и белите камъни около Майси светеха и ми запомняха на

топлинния блясък, който се появяваше на улицата през горещите летни дни. Дали беше

заради нашата магьосница или силите на Майси, който тестваха защитите й, не бях

напълно сигурна.

-Колко време имаме преди Мардж започне да отслабва и камъните изгубят

способността си да пазят Майси?

Джак вдигна рамене.

-Мардж ще ни каже когато силата й се предава. По принцип, тя може да издържи

час или пет часа, ако не прави нищо, освен да тегли енергията от защитните камъни.

-Защо просто не нахлуем в мислите й телепатично?

-Опитах по-рано когато ти говореше с Куин.

И това не беше дало особена информация. Куин никога не е давал лесно

информация, но сега не обелваше и дума, и ставаше дразнещо развеселен когато се

ядосах на това. В момента Роан разпитваше нашия мълчалив вампир, но се съмнявах,

че ще успее повече от мен.

-И?

-И не съм срещал защити като нейните. Помолих директор Хънтър да дойде да

ми асистира.

Това ме накара да вдигна вежди. След осем години тук, най-накрая щях да видя

неуловимата директор Хънтър?



-Не изглежда да бърза.

-Първо ще разпита Куин.

-О.-И според странната йерархия и системата за чест на вампирите, Куин е по-

млад във вампирски години от Хънтър—въпреки че само бог знаеше дали е по-млад

или по-стар от нея, ако се има предвид от деня на раждане—и е задължен да отговаря

на всичките й въпроси.-Значи може да отнеме часове.

-Може. Куин може и да е по-млад, но мисля, че е почти толкова силен.

-Какво означава това?

-Че въпреки че е задължен да отговори, не може да е насилен. Зависи дали Куин

ще следва правилата.

И вампирите никога не следваха правилата, освен ако на тях не им хареса.

Отпивах от кафявата кал за няколко минути, след това погледнах часовника си. Ако не

подремнех скоро, тази нощ щях да бъда развалина с торбички под очите. И това никога

не изглеждаше добре.

-Защо аз и ти не пробваме да проникнем в нея?

Джак ме погледна и можех да се закълна, че в очите му имаше блясък на

задоволство.

-До това ли ти е?

-Не, но ако това е единствения начин да се измъкна и да отида в леглото, значи

ще пробвам.

-Хубаво.-Той стана от стола веднага, и блясъка стана по-очевиден. Имах

внезапно, много силно чувство, че съм попаднала в добре направен капан. И се зачудих

дали въобще е попитал директор Хънтър да дойде тук, или беше уловка, за да ме накара

да помогна. Но не попитах, защото нямах енергията да съм бясна сега.

Исках само да си отива вкъщи, дори ако означаваше да играя играта на Джак и

да вляза малко по-навътре в обувките на пълноправен пазител.

-Аз ще държа ума й отворен,-продължи той.-докато ти си вътре да видиш какво

можеш да намериш.

-Добре.-изпих останалото от кафявата кал, след това оставих чашата на пейката.-

Да го направим.

Последвах го в стаята за разпит и спрях малко зад него. Погледна на Майси мина

покрай нас бегло, и лека подигравателна усмивка докосна устните й.

-Какво, двама не са достатъчни да разчупят една малка блондинка? Трябва да

добавим още малко?-гласа й беше остър и дразнещ, но начина, по който се изразяваше

пак ми се стори познат.-И хората ги е страх от пазителите.-продължи тя.-Каква шега.

Джак погледна специалиста разпитвач, и без да обели дума, тя излезе от стаята.

-Последен шанс, г-це Фостър. Ще отговорите ли на въпросите ни доброволно,

или ще го правим по трудния начин?

-Ако можехте да направите нещо повече, освен да ме задържите, щяхте да сте го

направили до сега. И двамата знаем, че твоята малка магьосница не може да задържи

кръга за дълго, и след това ще се махна.



Сила докосна въздуха, заплетен, паякообразен пламък на електричество, който

избухна като опустошителен огън през стаята. Беше центриран към Джак, а не Майси

или магьосницата на Директората, и докосването му накара косъмчетата на врата и

ръцете ми да настръхнат.

-Хората винаги подценяват Директората.-каза той меко, докато мрежата от сила

се вдигна около Майси. Тя се стегна, и очите й се разшириха, докато тялото й застана

неподвижно.-Никога не е за тяхно добро. Давай, Райли.

Изпуснах дъх, след това затворих очи и внимателно запуших останалите си

усещания, докато единственото, което чувствах бе Майси и мрежата от сила около нея.

Бавно, внимателно, аз докоснах мрежата телепатично. Думкането в нея беше

потенциално, далечно удряне, което бе едновременно заплашително и едва

контролирано. Като приближаваща се буря.

Беше страховито, от части. Винаги съм знаела, че Джак е силен, но никога не

съм почувствала колко силен, дори през тренировките ни. А той признаваше, че е

много по-слаб от Куин. По някакъв начин това показваше колко много Куин е криел от

мен—на колко много е способен. Господи, това намаляваше желанието на върколак да

се разхожда с някой с толкова много сила. Нищо чудно, че не знаех какво прави.

Надникнах към повърхността на силата на Джак, яздейки я като вълна,

използвайки я като наклон, за да вляза в ума на Майси. Външните й защити вече бяха

отворени и голи от Джак, и повърхностните й мисли бяха лесни за четене. Но на нас не

ни трябваха повърхностни мисли.

Бутнах още, отивайки зад контрола на Джак, в по-дълбоките кътчета на ума на

Майси. Тогава разбрах какво имаше предвид Джак по-рано.

Телепатичните защити на Майси не бяха във формата на стена, или умствено

„лепило”, или нещо, с което съм се срещала. Нейните защити бяха повече като

паяжина—свързани помежду си, изглеждащи крехки, обаче неотстъпчиви и особено

силни. Пречупването на една нишка не означаваше, че съм минала—трябваше да

пречупя всички нишки, за да навляза дълбоко в ума й. Затова трябваха двама човека—

единия, за да я задържи, а другия да я пречупи.

И с това, пак беше трудна работа.

Паяжината сякаш се уплътняваше в центъра на умствената защита, нишките

ставаха по заплетени, по-трудни за скъсване, колкото повече се приближавах към

дълбоките мисли. Пот започна да тече по гърба ми, и болка започна да се уформя зад

очите ми. Оформяща се мигрена.

През по-ранните месеци на телепатични тренировки с Джак, накрая често бях

умствено и физически изморена, но както всякакъв вид тренировки, времето и

практиката изградиха някакъв умствен фитнес. Това ме караше да се чувствам като

начинаеща отново. Всяка сила, която имах беше съсредоточена върху разбиването на

необичайните защити на Майси, и крайниците ми започнаха да треперят от усилието.

Тогава, с усещане сякаш някой е пречупил гумена лента, тънките мрежи се

предадоха, оставяйки ме трепереща, но рееща се в бързината на дълбокото съзнание на

Майси.

Само дето душата или духа на Майси, или както се нарича човешкото съзнание,

не беше там.

Някой, или нещо, друго беше.



И беше в съзнание и чакащо.

Атаката дойде с потресаваща бързина. Усетил лекото чувство на женственост,

вкус на древна сила, след това извиках когато цялото ми тяло се отхвърли от силата на

гнева и мощта зад умствения удар.

Ръце хванаха ръката ми, държейки ме права, след това Джак бе до мен—огромен

облак от сила и ярост, която може и да не беше толкова древна, като съществото в

Майси, но пак толкова опасна.

Древния блясък се успокои веднага.

Райли. Беше заповед и въпрос, едновременно, по начин, който ми подсказваше,

че трябва да побързам.

Облизах устни, след това преминах умствено отново. Присъствието в ума на

Майси може и да бе безсилна, но определено съзнаваща.

Коя си ти? Въпроса ми изглеждаше прекалено силен в тъмнината на задържания

ум, ехтейки сякаш бяхме в празна пещера, а не дълбоко в съзнанието на човек. Мисълта

изпрати тръпки по гърба ми и нямах идея защо.

Тогава тъмнината сякаш се раздвижи. Чувствам нещо познато в мислите ти.

Гласа беше стар, и отново, имаше нещо в начина, по който изговаряше думите.

Нещо в ритъма на гласа й, което почти разпознах.

Кажи ми коя си или ще те убия.

Веселие се завъртя в тъмнината.

Не можеш да ме убиеш. Дори той не може да ме убие.

Намръщих се. Кой той? Джак?

Не подценявай уменията ни.

Ти не ги надценявай. Нямаш силата да ме убиеш. Нямаш умението. Тези, които

ги имаха умряха преди много време.

Трябваше да има в предвид жреците на Аед. Защо иначе тази душа ще е тук,

освен да се бори с древното зло? Въпроса бе, как Куин е замесен в това? Дали е

задълженията му към жреца? Каква беше връзката му с древната душа в тялото на

Майси?

Какво си направила с Майси? Дори докато задавах въпроса, имах много добрата

представа, че който или каквото е била Майси, тя вече не пребиваваше това тяло.

Което, от части, е хубаво. Вече нямахме ограниченията, че се справяме с човек.

И Господи, самия факт, че дори си го мислех, ме караше да повърна.

Смъртната, която някога обитаваше тази плът я няма от дълго време.

Уби ли я?

Веселие мина през празнотата.

Не можеш да убиеш душа. Можеш само да я задържиш или унищожиш. Гласа

спря, сякаш да прибави важност. Това въплъщение ще й е последно.

Още един трепет мина през тялото ми, и все пак не можех да съжалявам Майси.

Не й ако тя е отговорна за донасянето на това зло, и другите, в същества.



Кажи ми името си.

Името ми е Кеълфайнд О’Кин.

Защо това име ми беше познато? Къде го бях чувала... тогава се сетих. О’Кин.

Истинската фамилия на Куин.

Значи си роднина на Куин?

Куин?

Оформих изображението му в ума си и присъствието се засмя. Беше

подигравателен, злобен звук.

О, моя глупав малък брат. Той мислеше, че владее ума и тялото ми снощи,

докато се опита да ме разруши.

Както ние те разрушихме?

Вие едва държите ума и защитите ми. Дълбоките ми мисли са все още мой,

иначе нямаше да отговарям, нали?

Предполагах, че не мога да оспоря това.

Защо вдигна Ази Дахаки?

Трябваше ми силата на триглавия дракон, за да вдигна вечния разрушител.

И защо Майси би искала да вдигне някой като теб?

Защото в тъмнината има сила. Майси искаше сила. Аз й я дадох.

Тогава я уби. Или поне душата й.

Еквивалента на вдигане на рамене мина през ума на Майси.

Това е заплащането, което трябва да се плати за желанията на някой.

И какво си заплатила ти? Внимание от семейството си? Живот изкаран в

отвъдното на ада?

Придобих вечност. Тя направи презрителен звук. И моето семейство посветиха

безполезните си животи, за да премахнат от света мен и бога на тъмнината. Не

можеха да видят безполезността. Не можеха да приемат, че тъмнината съществува

просто защото самата човечност съществува, и че за да премахнеш едното, трябва

да премахнеш и другото.

Е, аз не виждах връзката. Имам предвид, човеците може и да бяха трън в задника

понякога, но много се съмнявах, че са причината самото зло да съществува.

Значи казваш, че Ангра Мейну не може да се унищожи?

Той никога не може да е унищожен. Не и докато има човеци на земята.

С думите й, дойде й чувството на сила, на мощ. Сякаш тя ме караше да вярвам в

това, и нищо друго. Ако това беше целта й, значи имаше обратен ефект, защото всичко,

за което мислех бе, че въпреки факта, че този всемогъщ бог е жив—ако душата може да

е жива—той е бил затворен в отвъдното на ада за стотици, ако не хиляди, поколения.

И ако е могло да стане веднъж, можеше да стане отново.

Трябва да свършим с това, Райли.



Умствения глас на Джак беше дрезгав, доказателство, че се бори да заклещи

съществото в ума и тялото на Майси.

Изпуснах дъх.

Кажи ми как да махна от света тъмния ти господар, или ще те убия.

Опитай се. Няма да успееш. Убий това тяло и душата ми просто ще завземе

друго.

Раздразнение мина през мен. Все пак, прекалената арогантност и огромното

чувство на превъзходство обикновено ми лазеха по нервите. Сблъсквала съм се с това

твърде много през годините с Тейлън.

Тейлън...

Самата мисъл за него накара една идея да се появи дълбоко в мен. Ужасна,

злобна идея, на която част от мен—частта, която беше виждала останките на твърде

много жени осакатени от това зло и неговите така наречени приятели—се зарадва.

Джак, нали ми е позволено да правя каквото искам с тази жена, сега като

разбираме, че Майси я няма отдавна?

Да.

Отворих очи и погледнах към едностранното огледало.

-Донесете ми назъбен пластмасов нож.

Тънките ножове бяха специалитета на Директората. Основно, те бяха наистина

тънки, пластмасови и бяха твърди като стомана, и можеха да отрежат всичко—плът,

метал или дърво—много лесно. Назъбените пластмасови ножове бяха почти идентични,

само дето бяха направени от специална смес, която реагираше на кръв и разпадане,

като разкриваше среброто в сърцевината си. Идеален за заклещване на върколаци и

други шифтъри в човешка форма—факт, който знаех със сигурност, бях го правила с

Тейлън.

Ако назъбения пластмасов нож можеше да държи човешката душа на върколак

към човешкото му тяло през пълнолуние, то определено би задържал демонска душа в

човешко тяло.

Заслужаваше си да опитам. Говоренето и заплахите до никъде нямаше да ни

доведат.

Огледах се когато вратата се отвори и охраната влезе и ми подаде ножа. докато

той излизаше, аз вдигнах ножа.

Веселие мина през мислите на Кеълфайнд.

Трябва ли да се чувствам застрашена от нещо толкова крехко?

Замислих се отново за телата. Представих си жените, плътта им разтворена,

вътрешните органи премахнати—изядени—докато те са лежали там, умирайки.

Отвращение мина през мен, заедно с гняв. Захванах се и за двете, задържайки се за

силата на тези емоции, използвайки ги за защити, докато докоснах върха на ножа до

лявата гърда на Майси, точно над сърцето й.

Кажи ми как да убия тъмния ти господар, иначе ще те оставя вечно в мъртва

плът.

Не можеш да направиш това. Само тази плът е мъртва, душата ми не е.



Дори безсмъртен може да сгреши случайно.

Натиснах острието през плътта й, гледайки докато то минаваше през дрехи и

плът, и мускули, и кости, с невероятна леснота. Очите й се разшириха и болка започна

да изпълва празнотата. Обаче не ме докосна, държейки се на разстояние или от гнева в

душата ми или от стоманеното присъствие на Джак.

Бутнах ножа по-дълбоко, пъхвайки го в гръдната й кост, навтиквайки го дълбоко

в сърцето й. Кръв започна да се лее по пръстите ми, кръв която бе топла и сладка за

носа ми, събуждайки вълнение във вените ми.

Не, не, не искаше да изкрещи част от мен, но аз я бутнах, концентрирайки се над

Кеълфайнд, гледайки очите й, чакайки момента на смърт на тялото й, и осъзнаването,

че никога няма да е свободна.

Ножа започна да се разпада, и дим излезе от раната, натиквайки среброто

надълбоко. Заклещвайки душата й, както тази на Тейлън.

Само дето тя не крещя като него. Тя само се усмихна и зачака, мислите й пълни

с болка и все пак развеселени.

Докато накрая сърцето й се предаде, и тялото й тупна на земята.

Тогава тя закрещя. Крещя като банши, докато яростта й изпълни ума ми и беше

почти невъзможно да се мисли.

Кажи ми как да премахна господаря ти.

Думите ми бяха като камъче срещу циклон, но тя ме чу.

Той може да се убие единствено от жрец. Жрец на Аед.

И брати е такъв?

Последния.

Е, не точно последния. Но може би последния, който имаше плът.

А драконите?

Обезглави ги.

Те могат ли да взимат друго тяло, като теб?

Тя се поколеба, трепнейки от ярост.

Не. Не без моята помощ. Сега ме пусни, както обеща.

Аз се засмях—остър и злобен звук—и започнах да се отдръпвам.

Всичките тези години си служила на тъмен бог и още вярваш в обещания?

Яростта й ме последва, защипвайки умствените ми обувки като бясно куче,

докато Джак не се намеси и не я спря. Излязох от ума й, чувствайки се сякаш падах от

огромна височина, и открих, че съм паднала на колене, на земята, треперейки, клатейки

се, потейки се.

И тогава почувствах топлата лепкавост на кръвта по ръката си, помирисах

металическата й сладост, и стомаха ми се преобърна.

Застанах на четири крака, запрепъвай се до кошчето, и изгубих всичката храна и

течност, която бях изяла през деня.



Когато не остана нищо, аз се отпуснах до стената и вдишах няколко пъти въздух.

Беше сякаш съм минала десет рунда с Готие, с всеки инч болящ и насинен, и

пулсираща глава. Единственото липсващо бяха синините.

Минаха пет минути преди да успея да отворя очи. Джак се бе подпрял до

стената, с ръце на коленете, докато си поемаше въздух, кожата на ръцете му по-бледа

от всякога, и на пръстите му имаше малко повече от само кожа и кости. Което

доказваше колко сила е трябвало, за да задържи Кеълфайнд.

Погледна ми мина към кръга от камъни. Тялото на Майси лежеше проснато в

средата. Кръв блестеше от предницата на блузата й, и плътната миризма накара стомаха

ми да се раздвижи отново.

Или може би не беше миризмата на кръв. Може би бе осъзнаването колко

лесно—много лесно—бях разляла кръвта й и свършила живота й.

Може й да си казвах, че няма да бъда убийцата, която Джак иска да бъда, но

истината беше, че това умение вече бе в мен.

Можех да убивам, и то лесно, когато трябваше. Когато исках. Когато се

нуждаех.

И то без да се замисля. Без съжаление. И без причина, освен че съм искала да се

прибера вкъщи и да се наспя.

Догади ми се в гърлото. Сложих ръка на устата си и преглътнах тежко, тогава се

насилих да си спомня колко живота бяха отнели Майси и нейната група.

Защото въпреки че мразех каквото направих днес, и сигурно щях да се мъча от

кошмари за седмици или месеци, истината беше, че ако спасявах дори един живот,

тогава част от мен не съжаляваше.

А тази, която съжаляваше... е, поне доказваше, че още има надежда. Днес може

би доказах, че в мен има убиеца, който Джак иска да бъда, но приемането на тази част

от душата ми—и да съм в мир с нея—все още не беше станало.

И трябваше да бъда благодарна за това. Трябваше да се придържам към това,

колкото силно можех. Беше единствената ми надежда.

Джак стана с тежко стенание. Лицето му бе мършаво и бузите му бяха

изпъкнали. Мъж в сериозна нужда от храна.

И тъмния глад блестеше в очите му.

-Контролирай се, шефе.-казах аз меко. Предупредително.

-Ако не се контролирах, щеше да бъдеш обяд, вместо да седиш там и да правиш

тъпи изявления.

Ухилих се.

-Радвам се да видя, че хумора ти не си отива, дори когато жаждата за кръв се

вдигне.

-Ще си отиде, ако не спреш да говориш глупости. Занеси си задника вкъщи и

почини, Райли. Аз ще довърша нещата тук.

Погледа ми се плъзна към тялото на пода—към тъмната локва кръв, която бе

започнала да се уплътнява около тялото й.

Знаех, че няма да се изхаби напразно.



Потръпнах и се разкарах от там.

Четири часа спане въобще не бяха достатъчни, така че когато будилника иззвъня

в шест беше щастливец, че не го пратих през стаята. Но нормалната сприхавост и

липсата на сън се засилиха, когато осъзнах че не съм сама в спалнята.

И топлата миризма на сандалово дърво ми каза кой е.

Завъртях се на една страна. Куин седеше до прозореца, обграден от ореол на

падащи слънчеви лъчи, тъмен силует на мъжка перфектност. Майката природа в най-

добрата си перверзност—за известно време лице може и да бе красиво, но характера на

мъжа се нуждаеше от още.

Въпреки че той сигурно би казал същото за мен. И сигурно ще е прав.

-Какво правиш тук?

-Дойдох да ти благодаря.-каза той, гласа му мек и толкова секси.

-За какво?-махнах завивките и станах от леглото. Погледна на Куин се плъзна по

кожата ми като течна горещина и съответно хормоните ми реагираха.

-За това, че направи каквото аз не можах. Залови и задържа Кеълфайнд.

Взех тениска от пода, помирисах, за да видя колко е свежа, и я облякох.

-Щяхме да си спестим цялото време и енергия, ако беше честен с нас от

началото.

-Ти не разбираш—

-Не, не разбирам.-казах аз, докато отивах да си направя кафе. Нямаше да

помогне на горящия огън долу причинен от присъствието на Куин и природата ми, но

определено нямаше да нарани киселото ми настроение.-Нищо не те спираше да ми

кажеш в ноща, в която жреца се появи. Само ината ти, че искаш да правиш всичко по

твоя начин.

-Делвата казва на чайника, че е черен.-измърмори той.

Погледнах го раздразнена. Въпреки че не беше в ореол от светлина, той все още

изглеждаше като сянка, защото беше облечен от главата до петите в черно.

Дори тъмните му очи бяха замъглени. Предпазливи.

Някаква дълбока част от мен се радваше на това. Другата част, частта

разгорещена от наближаването на пълнолунието, просто искаше да го грабне и да го

изчука до безсъзнание.

Защото точно сега, вълчицата в мен не се интересуваше от гняв или болка, или

нещо друго. Не и когато лунната горещина минаваше през цялата ми система. Но

когато пълнолунието си отиде, ще я интересува. Ще я боли, и определено ще съжалява,

че се е предала отново.

Не можех да го направя. Трябваше да удържа, без значение какво.

Мамка му, имах върколак, който го бе грижа за мен. Вълк, който не

злоупотребяваше с доверието или чувствата ми. Вълк, който си мечтае за същото

бъдеще като мен.

Това би трябвало да е достатъчно.

Беше погрешно—ненормално—да искам повече.



И все пак, дълбоко, част от мен искаше.

-Виж,-казах аз, гласа ми съдържаше гняв, който бе повече към мен отколкото

към него.-ако си тук, за да се караме, можеш да се разкараш от апартамента ми. Не съм

в настроение.

-Не съм. Тук съм, за да поговорим.

-Хубаво.-Сложих чайника, след това се протегнах да взема кафето от шкафа. За

щастие на всички, все още имаше малко от любимото ми.-Разкажи ми за жреца в

алеята. Кой е той?


-Баща ми.

Е, това определено обясняваше странните въпроси. Старчето бе задавал въпроси

на вероятната партньорка на сина си.

-Значи знам от къде идва ината ти. Баща ти бе толкова полезен, колкото и ти.


-Значи си говорила с него?

-Да. Какво е той? Душа? Дух? Какво?

-Той е душа. От части.-той се поколеба.-Той е—беше—господаря на портите.

Жреца, който трябваше да осигури пътищата към този свят от духовния да са

затворени.

-Всичките пътища?

-Повечето. Жреците са чувствителни към магия. Те могат да почувстват когато

се отвори нова порта.

-Тогава защо не си почувствал тази, щом си жрец?

-Защото бях начинаещ и не напълно трениран.

Чайника започна да свири. Изключих го и сипах вода в чашата.

-Затова ли стана вампир? Защото ти е трябвало вечен живот, ако ще чакаш

сестра ти да се върне?

Той се усмихна, топлина, която чувствах в себе си, вместо да я видя.

-Да.

-И Хенри те превърна.-Беше предположение, но бях убедена, че съм права. Все

пак, той е бил приятел с Хенри през целия си вампирски живот, и е използвал и

злоупотребявал с всички правила, закони, и мен, за да намери убиеца.

-Да. Той беше с мен през жаждата за кръв.

Кимнах. Толкова неща имаха смисъл сега.

-Е, какво точно са жреците на Аед? Какво си ти?

-Аз съм—бях—човек.

-Хората не могат да летят. Както и вампирите, ако не са някакви пернати

шифтъри. Може да си наполовина човек, но ти отдавна призна, че си нещо друго.

Изненада проблесна в тъмните му очи.



-Видяла си ме да летя? Как?

-Не те видях, усетих те. Сега отговори на проклетия въпрос—какво друго си ти?


-Жреците не са човеци в истинския смисъл. Дори не са разклонение на

семейството, както върколаците и шейпшифтърите. Те са повече сила на енергия

отколкото истинска плът.

-И все пак са могли да приемат човешка форма. Имам предвид, ти си тук, значи

могат да се кръстосват и зачеването на човек си е главна нужда.

Той се усмихна, и хормоните ми затанцуваха лудо както обикновено.

-Да.

-Е, каква форма са имали?

-Бяха високи, и златни, и с криле. Често са изобразявани като ангели в древните

текстове.

Това ме накара да вдигна вежди.

-Тогава къде са твоите криле?

-Полу-родовете не получават криле.

-Само силите?

-Да.

Отпих от кафето и го изучавах да момент.

-Пропъди ли душата на сестра ти, когато я заклещих?

-Не. Каквото ти направи е много по-добре. Тя е заклещена в плът, която не е

жива. Не може да избяга никога.

-Плътта се разлага. Когато това стане, няма ли да е свободна?

Той се усмихна отново, и този път нямаше нищо топло в нея. Тръпки минаха по

кожата ми. Надявах се тази усмивка никога да не е за мен.

-Тялото ще бъде мумифицирано, след това увито в сребро, и затворено със

заклинания, които само друг жрец може да направи. Никога няма да избяга. Няма да се

завърне, за да рани света.

Само ще живее в агония за остатъка от вечността. Беше зловещ край, дори за

душа от ада, която иска господаря й да владее света. И все пак не можех да й

съчувствам.

-Което ни оставя само с драконите и господаря им.

-Който мога или да изпъдя или да го затворя в плът, когато премахнем мястото

на жертвоприношенията му.

-Защо това е толкова важно?

-Защото мога да използвам силата му, за да го пратя обратно, ако това решим да

правим. След това мога да изчистя мястото, за да не може да влезе в света ни от там.

-Мислех, че сестра ти е отговорна, че е тук?

-Така е. Но ако портата не е затворена, той може да се върне през нея.



-Това не е хубаво.

-Не.-той направи пауза, след това пристъпи напред, докато бяхме разделени на

косъм. Горещината му, миризмата му, се разтече около мен, през мен, изпълвайки

дробовете, сърцето, душата ми. Дъхът ми спря, след това се ускори, и ми отне цялата

воля да остана където бях, и да не пристъпя напред, в прегръдката му.

-Бъди внимателна тази вечер.-каза той, погледа му върху моя, изпълнен със

загриженост. С топлина.-Бога на тъмнината е много силна душа, и е практикувал

съблазняването над неподготвените.

-Никога не бива да се броя към една от неподготвените.-Което не бе точно

истина. Иначе, защо щях да седя тук, плувайки в миризмата на сандалово дърво, и мъж,

и желание, докато всичко, което исках бе да увия ръце около врата му и да го задържа

здраво? Защо не бягах колкото мога бързо от този мъж и проблемите, които водеше?

Защото той беше моя шоколад. Може би бе погрешно, може би беше откачено,

но той беше единственото изкушение, на което никога не можех да се опълча.

И все пак отново и отново, той бе доказал, че не е добър за здравето ми—

емоционалното ми здраве.

Може би го исках физически, но вече не беше достатъчно. Дори с пълнолунието,

дори с желанието, което избиваше усещанията ми, част от мен беше изморена от

всичко.

Изморена от караници. Изморена от постоянното му омаловажаване на

върколаците. Изморена от опитване. Ако той не искаше да ме посрещне поне до

някъде—и действията му подсказваха, че не иска—какъв беше смисъла да сме заедно?

Веднъж бях казала, че секса е добро начало на връзка, и все още вярвах, че е

истина. Но секса не беше всичко във връзката, дори за върколак. Трябваше да има още.

Трябваше да има доверие.

И истината беше, че аз вече не вярвах на Куин. И това, повече от всичко, което

той бе казал или направил през последните месеци, убиваше връзката ни.

Отстъпих от него.

Той се замръщи.

-Райли—

-Не.-казах меко.-Имам работа, и трябва да си вървиш.

-Нямам намерение—

-Имаш всяко намерение.-казах аз и малко от гнева в мен се надигаше.-Помниш

ли жената на име Ерън Джоунс?

-Тя беше така наречената ми годеница, така че, да. Какво общо има тя с нас?

-Помниш ли какво си й причинил?

-Дадох й каквото заслужаваше, но все още не виждам—

-Тя е използвала наркотик върху теб.-казах аз кратко. Ядосано.-Това е

променило начина, по който си мислел и действал. Тя те е накарала да се влюбиш в

нея.-кръстосах ръце и го изгледах.-Колко различно е това, от това, което ти ми

причиняваш?



-Различно е.-Но го каза меко. Той знаеше какво имам предвид. Просто не искаше

да го приеме.

-Как е различно?-извиках аз.-Как по дяволите можеш да стоиш тук и да ми

казваш, че е различно?

-Тя не се интересуваше от мен, само от парите ми.

-И това, че те е грижа за мен прави контролирането на природата ми чрез

умствен контрол, добре?

-Аз просто—

Вдигнах ръка.

-Изморена съм от извинения, Куин. Изморена от даване, изморена от прощаване.

Просто се разкарай.

-Има твърде много между нас, за да си тръгна. Няма—

-Продължаваш да казваш това, и все пак се опитваш да промениш природата ми.

Достатъчно. Моля те, просто напусни, Куин.

-Не—

-Тя те помоли любезно.-каза Роан, с гневен глас, докато кръстосваше ръце и се

подпираше а рамката на вратата.-Напусни, или аз ще те накарам.

Изражението на Куин стана мрачно.

-Това е между мен и нея—

-Взимаш нея, взимаш мен.-каза Роан.-Точно сега, тя не те иска в апартамента,

или в живота й. Върви, както те помолих, или аз ще те накарам.

Погледна на Куин се премести от мен на Роан и обратно, и внезапното чувство

на опасност накара косъмчетата на врата ми да настръхнат. Въпреки че той не

помръдна мускул, мъжа стоящ пред мен внезапно стана много стар и смъртоносен

вампир. След това той поклати глава и чувството отмина.

-Никога не съм те мислил за страхливка, Райли. Предполагам, че съм грешал.

-Предполагам, да.-отпих от кафето, след това добавих:-Но все пак, ти си този,

който се опитва да промени природата на върколак, не аз.

Той ме погледна със странен микс от гняв, решителност, и съжаление, след това

се завъртя и излезе. Когато входната врата се затвори, аз си отдъхнах облекчено.

-Благодаря, братле.

Той кимна.

-Сигурна ли си, че искаш да направиш това, което току-що направи?

-Той се опитва да промени, това което съм, Роан. Мога да простя много неща,

които е правил, но това не мога.

-Завинаги, или за известно време?

-Не знам. Ще ти кажа когато разбера.

-Честно.-той дойде до мен и включи чайника.-Аз ще съм подкреплението ти

довечера.



-Не се обиждай, братле, но се надявам да не си единственото ми подкрепление.

-Джак ще бъде там. И мястото ще бъде обградено.-той се поколеба и добави с

огорчена усмивка:-И нашия загадъчен вампир ще бъде там без съмнение, дори само да

е близо до портата.

-Колкото повече толкова по-добре.-протегнах се към шкафа, взех обикновеното

кафе и му го подадох.

Вкусовете на Роан не бяха дребнави като моите, когато ставаше въпрос за

кафе—въпреки че аз пиех всичко, когато нямаше друго.

Той прие кутията с кимване за благодаря, и хвърли няколко зрънца в чашата.

-Разтревожена ли си за довечера?

-Да.-разтрих ръката си, и си опитах да игнорирам тръпките по кожата си при

мисълта, че ще влизам в леговището на тъмния бог и неговите дракони.-Ако са

почувствали заклещването на Кеълфайнд, значи нещата ще станат грозни тази вечер.

-Но те нямат причина да мислят, че ти си замесена.

-Не. Но Кеълфайнд беше много старо същество и не можем да предположим

какви сили е имала. Може и да се е свързала с Кингсли някакси когато беше хваната.

-Ако знаеха, че Кеълфайнд е хваната и задържана, тогава щяха да действат. За

сега Кингсли не е излизал от къщата.

-Доколкото знаем. Може да има достъп до подземни пътища или нещо такова.

-В средата на Турак?-Роан се ухили.-Съмнявам се.

-Турак има канали, като всяко предградие. Не можем да знаем, че няма достъп

до мазетата или нещо такова.

-Не, но е малко вероятно.

Може би. Но ние работим в свят, в който малко вероятно е повече от вероятно.

-Ще ми се да отида с малко повече скрити оръжия. За всеки случаи.

-Чифт от твоите специални обувки ще е разумно.-погледа му отиде към косата

ми.-И мисля, че ще може да сложим няколко назъбени ножове на щипки за коса или

нещо такова. Но трябва да отидем до Директората, за да ги вземем.

И без това трябваше да отидем до там. Джак искаше да опитам да сложа няколко

микрофона и микрокамери около мястото.

-Ще трябва да са къси ножове, ако ще ги слагаме на щипки, и късите ножове

няма да достигнат до сърцето.

-Не, но ти само трябва да заклещих душата към плътта. Ние използваме

стандартни оръжия след това, и ще позволим на Куин да прави неговите неща за

пропъждане или задържане.

Кимнах и погледнах часовника. Беше почти шест и половина, а аз трябваше да

се срещна с Джин в седем, щях да направя нещата напрегнати. И все пак, харесвах

мисълта, че ще накарам копелето да се изпоти малко.

И със сигурност не бързах да отида там.

Свърших с кафето, след това станах.



-Отивам да се изкъпя, след това може да тръгваме.

-Тогава аз ще избера облекло, през което няма да се виждат оръжията.

-Страхотно. Накрая ще съм почти гола.

Той се ухили.

-Когато трябва да скриеш нещо, покажи толкова плът колкото можеш. Сега

отивай да се къпеш или ще закъснеем много.

Отидох.

Бяхме много закъснели.

Беше почти седем и половина когато излязох от таксито. Джин се разхождаше

напред-назад по тротоара пред имението на Кингсли със неспокойно изражение.

Зачудих се защо—все пак не беше задължително да има партньор иначе ще последват

ужасни последствия.

Нали?

Спомних си гласа на Кингсли когато го помоли, и изведнъж не бях толкова

сигурна.

Звука от трафика на главната улица започна да намалява, и звука на токчетата

ми по паважа стана по-очевиден, плъзгайки се остри през ноща. Джин се завъртя и

почти облекчена усмивка докосна устните му. Но когато погледа му срещна тъмните

му очи, там видях гняв. Може да се правеше на приятен и любезен, но съществото

отвътре беше бясно.

Трепет мина през душата ми. Не исках да се сблъсквам с този гняв. Не исках да

почувствам последствията.

И знаех, че сигурно ще получа и двете.

Той тръгна към мен, походката му забързана и все пак секси, походка на мъж,

който знаеше, че изглежда добре и знаеше как да го използва. Позволих на погледа си

да се плъзне надолу, неспособна да не се възхитя обективния пакет, въпреки че ме

плашеше.

Той спря на няколко крачки между нас, погледа му плъзгайки се лениво по

тялото ми, карайки кожата ми да се разгори и кръвта ми да закипи. Той бе достатъчно

близо, че горещината му, мускусната му миризма, се завиха около мен, за малко

премахвайки другите миризми във въздуха. Поех дълбоко въздух, позволявайки

мускуса му да изпълни дробовете ми, позволявайки му да подпали желанието на луната

до още по-големи височини. Имах лошото чувство, че трябваше да стоя с горещината,

за да прекарам ноща без да се подам на нуждата да избягам.

-Започвах да мисля, че си ме зарязала.-гласа му бе дрезгав, дълбок, и в тъмния

му поглед, имаше похот заедно с гнева.

Трепет мина през мен, който беше наполовина желание, наполовина тревога.

-Не можех да изляза рано от работа, после не можех да си намеря такси.-вдигнах

рамене спокойно.-Щеше да чакаш.


-И защо си толкова сигурна в това?



Скъсих разстоянието между нас, докато зърната ми—набъбнали и твърди в

мъглявите граници на малката ми зелена рокля—докоснаха коприната на сивата му

риза.

-Защото ме искаш. Много.

Той направи звук дълбоко в гърлото си, след това сложи ръка на врата ми и ме

придърпа близо. За малко спомена за кой и какво е той се надигна и нещо в мен се

опъна. Безмилостно, знаейки, че нямам избор—че част от мен искаше да нямам друг

избор—махнах мисълта и съпротивлението. Когато устните му докоснаха моите, аз го

целунах настоятелно, предавайки се на натиска на тялото му до моето, позволявайки на

усещанията да вдигнат желанието ми нависоко.

Свободната му ръка се плъзна надолу по кръста ми, хвана задника ми,

притискайки ме здраво до него. След няколко минути, той изстена и спря целувката ни.

-Ти не,-каза той, дъхът му къс и остър, устните му докосвайки моите, докато

говореше.-носиш никакво бельо.

-Пречка се посред хубаво изживяване.-плъзнах ръце по неговите, след това

около кръста му. Единствения начин да сме близо, е той да влезе в мен. И част от мен—

повечето от мен—искаше това. Бях върколак, първо и най-важно, и секса беше в

списъка тази вечер.-Сигурен ли си, че искаш да вечеряш с приятелите си?

Беше въпрос, който трябваше да бъде зададен—въпрос, който всяка прекалено

възбудена жена би задала. Ако не го направех, щеше да помисли, че е странно. Само

трябваше да се моля да не приеме предложението ми. Трябваше да вляза в къщата, да

открия каквото мога, след това да се разкарам. Да плавам с Джин не би осъществило

това. Нямаше да осъществи края на този случаи и това беше нещото, което исках най-

много.

-Трябва.-той целуваше леко устните ми, бузите ми, брадичката ми.-Но

обещавам, че ще си струва. Джон е планирал страхотни развлечения.

И какво мислеха за забавление три дракона и техния тъмен бог? Трепет мина по

кожата ми, но бързо се удави от новата вълна на нужда, докато докосването на Джин се

плъзна под роклята и докосна кожата ми, задника ми.

-По-страхотно ли е от това да бъдеш с мен?

Гласа ми беше дрезгаво мъркане, и трепет мина през тялото притиснато до

моето.

-О, аз възнамерявам да бъда с теб. Просто не тук. Не още.

-Ако не побързаш, щя трябва да намеря някой друг да задоволи нуждите ми.

Хумор блесна в очите му.

-Това също може да се уреди.-той отстъпи, отдръпвайки се от леката ми

прегръдка, след това хвана ръката ми в своята.-Да вървим.

Той ме дръпна към къщата и ме повече пред отворената порта. Къщата на

Кингсли беше от модерните, бетонна и ъгловата. Погледа ми мина през монолитната

предна страна на сградата, и се замислих, че с едва видимите си цепки от стъкло, почти

изглеждаше сякаш сградата има очи. Тъмни мънистени очи, които ме гледаха.

Преценяваха ме. Очи, които знаеха твърде много.



Студена тръпка мина през кожата ми. Захапах устна, смъмряйки безмълвно

въображението си. Беше просто сграда. Нищо повече, нищо по-малко.

Само дето приютяваше тъмен бог, който целеше да всели хаос по света.

Не само, че щях да вляза в леговището му, но щях да се опитам да го

подслушвам.

И имах лошото чувство, че ако не внимавам къде стъпвам, това може да е

последното нещо, което правя.



Глава единадесета Превод: amelya_


Джин се качи по стълбите и натисна звънеца до голямата врата с хромирани

ръбове. Аз спрях до него, притискайки се по-плътно от нормалното, нуждаейки се от

топлината на тялото му, за да премахна тръпките.

Не можех да избягам от чувството, че щях да направя нещо много, много лошо.

Лошо от типа Райли-ще-бъде-много-наранена. И въпреки че Джин беше психопат и

Господ знае какво още, поне го усещах, знаех на какво е способен.

Не можех да кажа същото за мъжа, чиито стъпки се приближаваха по коридора

зад вратата.

Облизах сухите се устни и почти се почувствах облекчена когато Джин сложи

ръка около раменете ми. Само дето не беше собственически, не беше за удобство.

Пръстите му се забиха в рамото ми почти брутално, сякаш е усетил внезапната ми

несигурност и е решен да спре всякакви опити за бягство.

Той не знаеше, че нямаше да го направя. Че не можех. Без значение какво ще се

случи там.

Внимателните стъпки се приближиха. Сърцето ми сякаш биеше в гърлото и

внезапно дишането стана много по-трудно. Преместих теглото си от единия крак на

другите и кръстосах ръце. Но подтиснах желанието да ги разтъркам и се надявах Джин

да си помисли, че трепетите ми са причинени от хладната нощ, а не от страх.

Вратата най-накрая се отвори. Не бях сигурна какво точно очаквах, но слабия,

зрелищно облечен, почти ненормално изглеждаш мъж, който стоеше пред мен,

определено не беше това. Облекчението ме удари толкова силно, че почти се засмях.

Почти.

Защото когато моя поглед срещна неговия син, осъзнах колко може да лъже

външността. Този мъж може и да беше нормален отвън, но погледни в очите му и

истински мъж ще стане очевиден.

Той беше сила, чиста сила—сила, която бе едновременно сурова и

съблазнителна. Магнетична. Въпреки че имаше около четири пет стъпки между нас, аз

почувствах влечението й. Тя се плисна по кожата ми като електричество, и изглеждаше

много по-опасна.

Защото можеше да унищожава по много начини освен смъртта.

-Не мислех, че ще дойдеш.-каза той, думите му към Джин, въпреки че погледа

му се задържа върху моя.-Тъкмо почваме.

Имаше нисък тон в гласа му, който бе изтънчен, съблазнителен, и нахлу в

сетивата ми, и разгорещи кожата ми. Трепет на чувственост и очакване мина през мен.

Бях в беда. Голяма, голяма беда.

Може и да бях върколак, и може да правех секс за информация когато се

налагаше, но този мъж—този тъмен бог—имаше векове зад себе си от похот и

безбожни желания. Като става въпрос за съблазняването, аз стоях пред господаря.

И господаря имаше планове за мен, точно както бе предупредил Готие.

Потвърждението бе очевидно в тъмния и гладен блясък на очите му.



-Райли беше задържана на работа.-обясни Джин.-Извинявам се.

-Както и трябва.-погледа му все още държеше моя, преценяващ, наслаждаващ се.

Когато той подаде ръка, аз сложих моята почти без да се замисля. Той се наведе и

целуна дланта ми, устните му се задържаха, вкусвайки.-Добре дошла в къщата ми,

Райли.

-Благодаря.-излезе като писък и аз прочистих гърло.-Удоволствие е да се

запознаем.

-Удоволствието ще е мое, уверявам те.-той пусна ръката ми, но аз все още

усещах устните му на дланта ми. Някакси потиснах порива да изтрия ръката си в

роклята.-Джин, придружи красивата ни дама вътре и я представи на другите гости.

Той отстъпи настрани. Джин сложи ръка на гърба ми—долу, близо до задника

ми, така че пръстите му да докосват задните ми части, докато вървя—и ме поведе

навътре. Желание погъделичка кожата ми, и горещината отдолу стана още по-буйна.

Лунната горещина все още бе под контрол—и все пак знаех, че е там, което

означаваше, че трябва да правя секс скоро.

Което няма да бъде проблем, помислих си аз, потръпвайки.

Токчетата ми тракаха по полираните мраморни плочки, и звука отекваше в

празния коридор. Кингсли очевидно не искаше много мебели—в коридора имаше

закачалка, и богато украсена масичка за телефон от черешово дърво, но беше само това.

На бледо златните стени нямаше картини, огледала, или някакви други декорации. За

щастие, не ми трябваше светлина, за да виждам, но се зачудих дали цялата празнота е,

за да си играят с нервите на гостите си. Все пак тези мъже се възбуждаха от тъмните

емоции, и страха, колкото и да бе коварен, имаше сладък вкус.

Докато минавах покрай телефонната масичка, аз притиснах пръст към едно от

подслушващите устройства, които бяха закачени леко на чантата ми, след това плъзнах

ръка леко по черешовото дърво, и внимателно, но бързо, сложих устройството под

ръба.

Едно готово, останаха още пет.

Врата се извисяваше на ляво от нас. Беше голяма и богато украсена и сигурно

адски тежеше, като се има предвид колко сила използва Джин, за да я отвори.

Докато минавах през нея, осъзнах защо.

Сила се плъзна по кожата ми, ледени пръсти на енергия, които леко се

възпротивиха на усилието ми да вляза в полу-мрачната стая. И тогава осъзнах, че

сигурно заради това Директората имаше проблеми с разчитането на тази стая.

Кеълфайнд очевидно бе сложила собствени граници и нямах съмнение, че са

едновременно психически и електронни. Тя изглеждаше като разумна магьосница,

въпреки че накрая беше малко самонадеяна.

Със странно всмукващо усещане, енергия се плъзна по кожата ми, след това ме

пусна. Почесах ухото си, чудейки се дали Роан все още чува какво става. Чудейки се

дали проследяващото устройство работи, или бях, въпреки всички намерения и цели,

сама.

Не исках да бъда сама. Не и с тези хора.

Ако въобще можеха да се нарекат хора.



Джин докосна гърба ми отново и леко ме поведе напред. Стаята бе дълга и сенки

се криеха в ъглите. Въздуха беше яростен микс от остри миризми, парфюм на цветя,

страх, и желание. Докато аз нямах желание да поема този микс в дробовете си, Джин

нямаше такива задръжки. Той пое дълбок въздух, след това го изпусна бавно.

-Ах, сладката миризма на добро червено. Искаш ли малко?

Ако той можеше да помирише червено вино в това, значи имаше по-добър нос

от моя.

-Малка чаша би била добре.

-Ще те представя на другите, след това ще ти взема питие.

Кимнах, погледа ми оглеждайки групата от хора събрали се около отворения

огън в края на стаята. Нямах идея защо са се сгушили там, защото стаята бе почти

непоносимо гореща. Може би се чувстваха по-безопасно до огъня—все пак беше

единствения източник на светлина в стаята.

Тогава погледа ми попадна на мъж, който познавах, и спрях. Нямаше как.

Готие.

О, Господи—какво по дяволите щях да правя сега? Трябваше да се сетя,

трябваше да осъзная, че ще бъде тук. Ако Джин и Маркъс бяха организирали тази

веселба, беше логично Готие—главата за смърт на дракона—също да бъде тук.

Само дето никой от нас не се бе сетил за това. Беше глупаво. Напълно глупаво.

И можеше да ми струва живота.

Той се усмихна и вдигна чашата си, сякаш ме посрещаше. Стомаха ми се

раздвижи и ми се догади. Преглътнах тежко.

-Добре ли си?-каза Джин с лека загриженост в гласа, на която не повярвах дори

за минута.

Някакси успях да кимна.

-Съжалявам, просто позволявам на очите си да се приспособят към тъмнината.

Той докосна лакътя ми.

-Ще те водя.

Нямах избор. Трябваше да мръдна. Трябваше да се справя с това без да ми мигне

окото и да тествам как Готие щеше да играе. И можех само да се надявам, че

кавалерията, която чакаше зад тази къща щя дойде когато имам нужда.

С напрежение завиващо се около всяка част на тялото ми, накарах краката си да

помръднат напред. Минахме покрай дълга дървена маса, която беше сложена, готова за

вечеря—въпреки че свещите на свещниците не бяха запалени—и се приближихме до

топлия кръг от светлина до огъня.

Не беше по-топло до огъня, но може би беше заради страха от мъжа с тънкото

лице, който ме гледаше с подигравателна, надменна усмивка.

Махнах погледа си от него и огледах другите. Повечето от тях вече познавах.

Първия беше Маркъс, големия мъж, който бях видяла да тероризира Джен в клуба.

Поне тя изглеждаше много по-жизнена от последния път, в който я бях видяла, въпреки

че все още се движеше с мудността на човек с зарастващи рани.



Третия човек Джин представи като Рейвън и тя се бе вкопчила в ръката на Готие

по нервен и все пак сексуален начин. Тя беше слаба жена с черна коса, изпити черти, и

стрелкащи се, кръвясали сиви очи. Тя беше и шифтър и, както Джен, имаше отчаян,

нуждаещ се въздух около нея—което ме накара да се замисля дали е още една жертва в

процес.

Тогава миризмата й ме подсети за клуба и странната миризма идваща от втората

стая, миризма, която беше малко отчаяние, и много смърт.

Готие е бил в онази стая. И тази жена е била с него.

Ставайки главата за смърт не му е дало имунитет срещу слънчевата светлина,

само секс. Мрачен, смъртоносен секс.

Мисълта ме накара да поискам да повърна.

Джин докосна гърба ми леко, изваждайки ме от мислите и страховете ми, след

това отиде да ни вземе питиета, оставяйки ме да си дърдоря с хора, който нямах

намерение да опознавам. През цялото време, Готие ме гледаше като паяк, мълчейки,

само усмихвайки се с онази негова ледена, отровна усмивка. Тялото ми бе студено

въпреки близостта на огъня, и всеки инстинкт ми крещеше да бягам, докато мога.

Но Готие нямаше да ме пусне. Знаех това. Каквато и игра да играеше, аз бях

заклещена в средата, и аз нямах избор, освен да оставя ноща да изтече и да видя какво

ще стане. Да видя какво той планира.

Когато Джин сложи червеното вино в ръката ми, аз практически погълнах

първите няколко глътки. Не премахна напрежението в крайниците ми, но поне беше

влажно и премахна сухотата в гърлото ми.

След пет минути нелепи закачки за времето и какво ли не, лек звънец прозвуча

зад нас. Докато се обръщахме, свещите оживяха, блещукайки топла светлина по

кристала и сребърните прибори, и изпратиха части от светлина като дъга около стаята.

Кингсли стоеше в края на масата, крал, който измерваше хората си. Погледа му

срещна моя и се задържа, карайки сърцето ми да спре, след това да затупка още по-

бързо. Най-лошото беше, че не бях сигурна дали се дължи на страха или нещо друго.

Нещо, което бе много повече от удоволствието, което бе толкова зле за мен.

-Джин, ти и прекрасната Райли можете да седите в началото на масата до мен

тази вечер.

Той го каза, сякаш даваше голям подарък, и всъщност Джин така го прие.

Усмивката му бе широка, докато ме водеше до дясната страна на Кингсли. Благодарих

на Джин, когато ми издърпа стола и седнах, след това сложих чантата си на масата,

внимателно взимайки още едно устройство на върха на пръста си, и след това отпуснах

ръцете си. Които трепереха. Защото Готие все още ме гледаше и все още не казваше

нищо. сложих второто устройство под стола си и се надявах да работи с магическата

граница на мястото.

Камерата—която не изглеждаше повече от малко по-голям сребърен камък на

блестящата ми чанта—трябваше да се сложи по-нагоре, и това, за сега, беше

невъзможно.

Кингсли вдигна най-близкото шише с вино и ми наля в чашата. Тогава взе и

неговата и я вдигна.



-За новите приятели и хубавите времена.-каза той, чукайки чашата си в моята,

след това в тази на Джин.

-И дългата нощ на страст и желание.-добави Джин, погледа му задържайки моя с

напрежение, което накара огън да се плъзне надолу по гърба ми, въпреки вътрешния

страх.

И все пак горещината от Джин не можеше да се сравни с тази от близостта на

господаря му. Да седя до Кингсли бе сякаш седях до вълк, който бе отпуснал аурата си

напълно. Накара ме да се изпотя и да желая както никога преди.

Ако той беше вълк, просто щях да използвам моята аура, за да заглуша неговата.

Но как можеш да заглушиш мощта на тъмен бог? Особено когато той носеше кожата на

човек? Дори не можех да използвам аурата си, защото никой тук освен Готие не

знаеше, че съм вълк—и аз мислех да си остане така.

Ако Готие ми позволи.

Яденето пристигна, донесено в стаята от жени, които се движеха като призраци

и бяха също толкова бледи. Не че наистина бяха призраци—с моето покачващо се

влечение към тях, щях да ги усетя—но все пак в очите и израженията им имаше много

малко живот. Може би Кингсли бе изсмукал живота и енергията им.

Всички, освен Готие ядоха, пиха, и си говореха, докато чиниите идваха и си

отиваха. Джин беше прав за едно нещо—храната тук беше невероятна.

Нощта продължи, глава ми се замъгли, по онзи горещ, взех-твърде-много-пиене-

и-сега-съм-твърде-отпусната начин. Всъщност спрях да пия след предястието, но

главата ми не се прочисти. Беше странно, сякаш бях там, но не бях. Наблюдаващ, който

бе извън тялото ми, съзнаващ нещата, но неспособен да е част от тях. Дори страха от

Готие и какво е намислил сякаш се изплъзна.

Някъде дълбоко в мен се включи аларма, но нямах енергията да я прегледам

както трябва. Беше твърде голяма борба. Всичко беше твъде голяма борба, освен да

седя тук и да се наслаждавам.

Десерта—бъркотия от шоколадова торта, която бе хубава колкото оргазъм—

дойде и си отиде, след това беше сервирано кафето. Не беше лешниково, но беше

висококачествено и напълно божествено.

Което ни остави с забавленията след вечеря. Кингсли стана, когато чашите от

кафето бяха взети от бледите жени, и напрежението, което бях почувствала по-рано се

появи отново в стаята. Но дойде заедно с горещите точки на страха, желанието и

вълнението—страха и желанието бяха на Джен, вълнението на Джин, Маркъс, и

слабата шифтърка. Готие бе неразгадаем както винаги, но имаше блясък в очите му,

който прати тръпки по гърба ми.

-Ще започнем ли главното забавление?

-О, моля ви.-каза Джен, гласа й задъхан от вълнение.

Маркъс я прегърна и стомаха ми се раздвижи. Може би яденето на цялата

шоколадова торта не бе добра идея. Не и ако забавлението е това, което си мислех.

Кингсли отиде до вторите врати, които не бях видяла и ги отвори. Стаята отзад,

също като тази, беше леко осветена, но пълна с надвиснали сенки и острата миризма на

кръв, страх и смърт.



Джин подаде ръка, когато Кингсли изчезна в мрака. Колебанието ми беше за

малко, но определено там, за което бях благодарна. Поне означаваше, че не съм толкова

безразсъдна, че да вляза в беда без да се замислям и без страх. Не че нещо от това би

променило нещо.

Влязохме в стаята по двама. Светлина трепкаше в края на стаята, хвърляйки лека

светлина на тъмно оцветените дървени стелажи, които изпълваха стаята. Беше стая за

мъчения. Както преди имаше дървени стелажи, вериги с белезници висящи от тавана,

голямо дървено кормило поставено дълбоко във вода, и дебели въжета прикрепени към

кръгове на стената. Но имаше и други машини, наистина отвратително изглеждащи,

като метални спални с шипове и други, дори по-смъртоносно изглеждащи неща.

Този път ги гледах по по-безстрастен начин. Ужаса беше там, но беше далечен,

задържан от стена на безпристрастие. Беше странно, това чувство, че съм тук, но

всъщност не съм, и все пак част от мен се радваше. Ако не беше далечината, щях да

съм изкушена да избягам крещейки.

Нали така? Истината беше, че исках да свърша работата си. Исках да спра тези

откачалки завинаги.

Това беше единствената чиста, незамъглена мисъл в цялата мъгла в мозъка ми.

Кингсли се появи от мрака в стаята. Беше махнал якето си от вечерята и

развързал вратовръзката си, и похотливото напрежение изпълващо стаята се заостри,

удряйки усещанията ми като чук, подкосявайки краката ми.

Ръцете на Джин се плъзнаха около кръста ми, бутайки ме към него. Дъха му бе

горещ, и бърз до врата ми, плътната му ерекция се допираше до задника ми.

Кингсли спря пред Джен вдигайки ръка и докосвайки бузата й нежно. Тя

потръпна под докосването му, и миризмата на желание и нужда се завихри около нас,

остра и мъчителна в тежкия въздух. Дъха ми се забърза в отговор и мекия смях на

Джин размърда косата ми.

-Скоро.-прошепна той.-Скоро.

-Знаеш ли причината, поради която си тук?-Кингсли плъзна ръката си надолу по

врата на Джен и започна да разкопчава блузата й.

Тя се притисна в докосването му, предлагайки малките си гърди на погледа и

докосването му.

-Това е тест.-каза тя.

-Тест, не край. Разбираш ли това?-той свърши с копчетата, и махна блузата й,

оголвайки гърдите й, но не ги докосна.

-Да.-изскимтя тя, отчаянието за докосването му си личеше в гласа й. Но тя не

помръдна. Зачудих се неясно какво я държеше на място—страх или нещо в очите на

Кингсли? Нещо, което не можех да видя откъдето стоях?

-Тогава избери машината си.

Погледа й мина през стаята, и се спря на най-малката дървена машина.

-Бурето. Избирам бурето.

-Ах, добър избор.-погледа на Кингсли се премести върху Маркъс.-Знаеш какво

да правиш.



Големия мъж кимна и заведе Джен към бурето, което бе облицовано с дървени

шипове. Готие сложи Рейвън по-близо до тялото си и започна да играе с гърдите й, по

начин, който изглеждаше злобен и болезнен. Преглътнах и преместих погледа си. Не

можех да се справя със сексуалния Готие. Просто не беше правилно.

Кингсли тръгна към мястото където стояхме аз и Джин. Той спря от лявата ми

страна, гледайки нас вместо така нареченото му шоу. Плътната му, остра миризма ни

уви като завивка, карайки ме да се изпотя, да треперя.

Да искам.

-Знаеш ли какво ще стане?

-Да.-отговора ми беше мек, задъхан. Част от мен се надяваше да е страх, но

знаех, че повечето е от вълнение.

-И си възбудена от мисълта?

-Възбудена съм от Джин. И от теб.

Той вдигна вежда.

-Мисля, че лъжеш.

-Не.

-Тогава защо не видим?-думите му съдържаха заповед и аз се възпротивих

инстинктивно.

-Не.

Веселие докосна устните му.

-Прав си, Джин. Тази в силна. Много добър избор.

-Благодаря.-каза Джин, след това плъзна ръце от ханша ми до гърдите, до

раменете.

Трепет на очакване мина по кожата ми, когато той започна да сваля презрамките

от раменете ми.

-Гледай.-заповяда Кингсли, и този път нямах избор.

Джен се беше съблякла и разтегнала по бурето. Маркъс бе завързал крайниците

й в пръстени закачени на земята, разтягайки ръцете и краката й широко, и бутайки

корема й към малките шипове. Все още не бяха разкъсали кожата, защото не можех да

видя или помириша кръв, но беше очевидно, че няма да отнеме много натиск и за това.

Маркъс започна да се съблича, и въпреки в моето замъглено положение, не

намирах нищо красиво в него. Той беше просто мъж, само сухожилия и мускули, с

нормален пенис. Не че имах нещо против към обикновените пениси, само останалия

пакет да бе свестен.

Звука на ръка удряща се в плът ме накара да подскоча малко. Премигнах и

осъзнах, че Маркъс си бе сложил кожена ръкавица на дясната ръка. От всеки покрит

връх излизаше кожени бодливи ленти. Когато той удари гърба на Джен, силата на

ударите му бутнаха корема й надолу към шиповете, и малките ленти замахнаха,

удряйки раменете й със сила.

Не мина много време преди вече белязания й гръб да стане кървава и ожулена

бъркотия, но тя дишаше забързано, ахвайки от удоволствие, и въздуха беше плътен и

натежал от миризмата на кръвта и нуждата й.



И не беше само нейната.

Острата миризма на възбудата на Рейвън се завъртя във въздуха, изпълнена с

отчаяние и нужда. Колкото и да ми се гадеше, че тя се наслаждава на шоуто и Готие,

миризмата само накара моите желания да се извисят.

Пръстите на Джин се плъзнаха по ръцете ми, махайки презрамките на роклята и

скоро самата рокля бе купчина коприна в краката ми. Той взе чантата ми и я хвърли на

земята, след това плъзна ръце по корема ми и хвана здраво набъбналите ми зърна. Той

ги ощипа, силно, и разтърсването, което мина през мен бе изцяло от удоволствие. За

вълк в средата на лунна горещина, всяко докосване би било удоволствие. И точно сега,

въпреки ситуацията, въпреки странното ми безпристрастие—или може би заради

него—просто исках докосването му, независимо дали бе силно или нежно.

-Гледай.-произнесе напевно Кингсли, гласа му бе като ехо, идващо от

разстояние.

Маркъс вече не само я удряше. Той беше между краката й и я чукаше, тласкайки

се силно и дълбоко, докато тя се мърдаше, и викаше, и, накрая, свърши. Тя се отпусна

на бурето, но големия мъж не спря, блъскайки и блъскайки и блъскайки тялото си в

нея.

И моите мускули подскачаха, кожата ми трепереше, сякаш аз бях там, и аз исках,

толкова исках, отпускането, което беше толкова близо, и все пак толкова далеч.

Но тогава Маркъс свърши и треперенето престана, и аз едва не закрещях от

безсилие.

Кингсли се засмя меко.

-Мисля, че тази е готова за нещо повече от гледане.

Джин все още ме щипеше и дразнеше.

-Да.-каза той, глава му дрезгав и провлачен до ухото ми.-Тя е повече от готова.

-Тогава я приготви.-той се протегна и докосна бузата ми.-Готие, ти можеш да

продължиш удоволствието си с Рейвън на която машина си поискаш.

Плътното стенание на жената ме последва извън стаята. Радвах се, че не виждах

повече Готие, но можех да почувствам погледа си върху мен, много след като

излязохме от стаята.

Минахме през друга врата със съпротивляваща се сила, и влязохме в малка

квадратна стая. Вътре имаше обикновени дървени средновековни клетки, въпреки че

тези имаха странен бар висок до корема, който стоеше до тях. Нямаше нищо друго в

стаята. Нищо живо или неодушевено.

Имаше лентички на дим в тъмните ъгли, и се кълна, че те прошепваха ужасии,

които се надявах никога да не почувствам.

Страх се надигна леко и аз се спънах, изчиствайки се за момент, мъглата се

разсея и яснотата се появи леко. Нещо беше грешно. Нещо беше много грешно.

Трябваше да се махна от тук. Трябваше.

Измъкнах се от захвата на Джин и за завъртях, нахвърляйки се с един крак,

удряйки го здраво в корема. Дракон или не, той все още бе в човешка плът и и човек

падна с голямо пъшкане за въздух.

Но не остана долу достатъчно дълго.



Докато тичах към вратата, той се втурна напред, хващайки тока ми дърпайки

силно. Паднах долу с лице, и брадичката ми се разцепи на студените плочки. Кръв се

разля и болката избухна. Изругах и се обърнах, ритайки го в главата, опитвайки се да го

накарам да ме пусне. Имах силата на превръщач и вампир, но това изглежда нямаше

значение. Инч по инч бях придърпана към него неумолимо.

Изругах отново и седнах, грабвайки един от пръстите му, дърпайки го назад

брутално. Коста пукна и той изкрещя—звук, който бе пълен с ярост и болка и желание.

Той ме удари с свободната си ръка, удара попадна силно и оттласна главата ми

назад. Ударих се в плочките за втори път и за няколко секунди виждах звезди.

До тогава той бе върху мен, теглото му ме задържаше, краката му разделяха

моите, докато той хващаше ръцете ми и ги сложи над главата.

-Мислех, че не ти харесва грубото.-каза той, ръката му бе между нас, сваляйки

ципа на панталоните си.

Аз се борих с него, но когато той се тласна дълбоко в мен, не можех да спра

трепета на удоволствие. Луната бе високо, горещината бе яростна, и аз исках секс.

Какъвто и да е. Дори с него.

Но не бях толкова отпаднала, че да искам удоволствие пред безопасност.

-Грубо е едно. Насила е друго.

Някакси успях да измъкна тялото си, да хвърля неговото, след това станах и

затичах към вратата. Право в топлото и голо тяло на Джон Кингсли.

Беше сякаш ударих стоманена стена, и аз отскочих от него с изпъшкване. Преди

да успея да възвърна баланса си, той протегна ръка, удряйки кървавата ми брадичка,

хвърляйки ме през стаята. Ударих стената със сумтене и се плъзнах на пода.

-Достатъчно.-каза той.-Няма да се биеш повече.

Исках, отчаяно исках, но беше сякаш някой бе сложил запушалка на мивката, и

запушваше отчаянието и гнева ми. Просто отлетяха и странното безразличие се завърна

с пълна сила.

-Джин, сложи я в клетката.

Той стана от пода, след това хвана ръката ми грубо и ме дръпна нагоре. Без

церемонност и с малко грижа, той ме бутна към дървените клетки. Причината за бара

скоро се изясни. Беше направен, за да се подпра на него, и тогава главата й ръцете ми

ще са в клетките, и после краката ми ще са разтворени и заключени до клетките за

крака. Беше неудобна позиция, позиция, която ме оставяше отворена за влизане,

позиция, която опъваше всеки мускул до край, позиция, от която скоро щях да крещя от

болка.

И те това искаха. Именно това.

Но това не беше всичко, което искаха.

Джин стоеше зад мен, пениса му поставен до мен, дразнещ, но не влизащ.

Кингсли мина пред клетките. Въпреки че той беше гол, пениса му бе отпуснат. Някаква

дълбока част от мен се молеше да остане така.

Той спря. Горещината, жестоката, мъжествена миризма, се завъртя около мен,

викайки вълчицата ми, правейки я гладна.



Той я почувства. Не знам как, но го почувства.

-Погледни ме.-каза той меко.

Думите му бяха заповед, която изплющя през мен. Когато не се подчиних

веднага, той се засмя меко и плъзна пръста си под кървавата ми брадичка, повдигайки

я. Позицията накара мускулите на врата ми да закрещят и пак болката беше далечна,

както и предупреждението и страха и отчаянието. Знаех че са там, но просто не ме

докосваха.

Ще ми се да кажа същото за Кингсли.

Горещината и нуждата в очите му биха разтопили и стомана, и аз никога не съм

твърдяла, че съм толкова силна. Тялото ми започна да трепери в отговор, кръвта ми

като бърз огън през вените.

Погледа му се замъгли от сила, и енергията й мина по кожата ми, изгаряйки ме,

унищожавайки ме, по начин далеч от физическия. И през нея се оформи връзка, връзка,

която не бе телепатична, не бе нищо, което разпознавах, но я почувствах през всеки инч

на тялото и душата ми. Беше почти сякаш той ме галеше, дразнеше, отвътре,

използвайки жестоката енергия, за да докосне опънатите струни на желанието ми.

-Искаш да свършиш?

Свободната му ръка докосна лявата ми ръка, пръстите му играеха с моите. Нещо

в мен крещеше в отказ, но беше толкова слаб звук. Нямах идея защо невинните му

действия предизвикваха такъв терор. Може би бе факта, че ме докосваше физически.

-Можем да ти го дадем, знаеш ли.-продължи той.-Можем да ти дадем

удоволствие, което не си чувствала в младия си живот.

Не казах нищо. Не можех да кажа нищо. Езика ми бе заклещен отгоре в устата

ми.

-Искаш ли да вкусиш, малката?

Езика ми се развърза, сякаш да каже да, и въпреки мъглата, въпреки далечината,

аз го захапах, силно. Съгласие на този мъж—този тъмен бог—не беше хубаво нещо.

Нямах идея защо, и изглежда не можех да се бия с мъглата достатъчно дълго, за да

мисля трезво. Но нямаше да го игнорирам. Не и когато нещо по-важно от самия живот

зависеше от това.

Кингсли се засмя—мек, съблазнителен, и напълно зъл звук. Погледа му се

премести от моя и той кимна леко.

Ръката на Джин отиде силно на задника ми. Аз изстенах, хваната между болка и

удоволствие, искаща и не искаща.

И двамата поеха дълбоко въздух, сякаш вдишвайки вкуса на болката и

желанието ми. Пръстите на Кингсли трепереха до китката ми, доказателство за похотта,

която подушвах. Странно, похотта не бе стигнала до пениса му. Може би някой

чуваше молитвите ми на горния етаж.

Джин ме удари, отново и отново, докато мускулите ми не затрепериха, плътта

ми не жилеше, и предателското ми тяло го болеше от желание по-силно от всякога.

Желаех. Господи, колко желаех.

Каквото те ми дават. Каквото позволят.



Пот се плъзна по челото ми, гъделичкайки бузата ми, преди да се събере с

кръвта, която все още течеше от брадичката ми. Части от кръвта идваше от устата ми,

от прехапания ми език. Взе още го хапех, все още задържайки нуждата да моля, да се

умолявам, за края, който тялото ми толкова отчаяно искаше.

Точно когато мислех, че не мога повече, Кингсли кимна и Джин се тласна в мен.

Нямаше нищо нежно, нищо спокойно в начина, по който той се отдръпваше и

тласкаше, отдръпваше и тласкаше, но не ми пукаше.

Освен това, не чувствах Джин, а Кингсли. Той беше навсякъде около мен, през

мен, изпълвайки ме с тъмнината и желанието си. Той ме докосна, гали, взе ме—не

физически, а психически, по много начини, които бяха много по-силни от докосване.

Тялото ми, усещанията ми, отвърнаха нетърпеливо, своеволно. Някъде в последните

моменти, той можеше да прави с мен каквото си поиска, и нямаше абсолютно нищо,

което да направя.

Да кажа истината, не исках да направя нищо. бях изгубена в момента, изгубена в

страстта и силата, давейки се в тях доброволно. Сърцето ми биеше лудо, тялото ми

крещеше да освобождение, и всеки мускул, всяка фибра, беше толкова здраво

настроена, сякаш всичко ще се срине.

Тогава Кингсли взе лявото ми кутре в устата си и започна да го лиже, вкусва, и

усещането ме прати отвъд ръба. Свърших, бързо, силно и прекрасно. Именно в този

момент, зъбите на Кингсли проникнаха в кожата ми, хапейки силни и дълбоко. Болка

мина през мен, около мен, и се разби в жестоката енергия на присъствието на Кингсли в

има и душата ми, смесвайки се, ставайки нещо толкова безспорно прелестно, че

свърших за втори път.

Когато си спомних как да дишам, осъзнах, че Джин все още тласка дълбоко в

мен, дъха му накъсан и остър, подсказващ за приближаващ връх. Осъзнах, че Кингсли

все още смуче пръста ми.

Имаше невероятна липса на чувство от най-малкия ми пръст. Само пулсираща,

болезнена странност. И имаше кръв, много кръв—толкова много, че дори смукането на

Кингсли не можа да я спря да потече по ръката и китката ми.

И тогава видях защо.

Пръста ми свършваше до кокалчето.

Точно както жените свършили изкормени на пода на складовете.

Това се е опитвало да ми каже ясновидството ми. Това е видяло, от това се е

страхувало.

Знаех сега, когато беше твърде късно.

Изкрещях. Вътрешно, външно, нямах идея. Просто крещях.

И тогава тъмнината ме превзе и не знаех нищо повече.



Глава дванадесета Превод: amelya_


Съзнанието се завърна бавно, заедно с пулсиращо главоболие, което накара зад

затворените ми клепачи да затанцуват точки и стомаха ми да подскочи. И не можех

дори да опиша болката в лявата ми ръка.

По-добре да я игнорирам. Да се правя, че не е там, въпреки че пот започна да се

лее от челото ми от силата й.

Или може би това беше от горещината. Беше горещо тук, където и да беше това

„тук”. Кожата ми гореше и не беше само заради раните. Въздуха беше плътен, и

влажен, и пълен с чистата миризма на мухлясалост и стара земя. Под тези два аромата

бяха другите на кръв и смърт, и скръб, и болка, някои от тях древни, някои свежи,

всичките сурови.

Което означаваше, че това място не само беше под земята, но е виждало и много

смърт.

Както и масата, на която лежах. Ужас и смърт сякаш бяха запечатани в самия

камък, и студенината, която излизаше от него, разяде гърба и задника ми, карайки ги да

болят. Подтикнах изкушението да се преместя и се концентрирах върху това, което

ставаше в стаята.

Някъде от ляво пукаше огън. Не можех да помириша дима, и изглежда нямаше

дори малка струйка свеж въздух, и просто не беше като семейния огън с комин. Като се

има предвид кой беше запалил огъня, произхода сигурно бе магически. Много се

съмнявах, че Кеълфайнд е единствената практикуваща. Със сигурност тъмния бог ще

знае нещо за тъмните изкуства на магьостничеството.

Издигаш се над пукането на огъня беше звука на пеене. Слушах за няколко

секунди, опитвайки се да разбера мелодичните думи, но изглежда не бяха на език,

който да разпозная. Но знаех гласа—беше този на Джин.

Трепет мина през душата ми. Може да не знаех къде съм, но миризмата,

усещането, и инстинктите ми много добре подсказваха за какво се използва това място.

Това беше портала на Куин. Това беше мястото където Кингсли правеше

жертвоприношенията си или храненията, или каквото бяха. Защо караше телата до

складовете след това, нямах идея. Може би не искаше миризмата на разлагаща се плът

на мястото му за приношение.

Бях изкушена да отворя очи и да разгледам, но докато не бях сигурна, че съм

сама с Джин на това място, нямаше да рискувам дори да трепна.

Поех въздух—бавно, но дълбоко—вкусвайки въздуха, минавайки през плътните

миризми на смърт, и години, и сила, разглеждайки за Кингсли.

Нищо.

Той не беше тук—факт, който беше сигурен, защото имах сравнително ясно

съзнание. Вече не бях отстъпчивата, нуждаеща се кучка, която бях в къщата, и мислите

ми бяха свободни от мъглявата далечина, която ме караше да бъда толкова податлива

по-рано. Разбира се, сега имаше около хиляда малко миньори работещи отвътре в

главата ми и лявата ми ръка, но болката—колкото и да насълзяваше очите ми—беше

хубава. Защото можех да мисля. Можех да чувствам. И след станалото през последните

няколко часа, това беше като рай.



Но горчивия, металически вкус в устата ми подсказваха, че далечното ми

състояние е предизвикано изкуствено, че сигурно е имало наркотик във виното и

водата. Би трябвало да е така—това е единственото обяснение за случилото се. Каквото

бях позволила да се случи.

И с подтисната воля, Кингсли лесно е минал през защитите ми и ме е накарал да

правя каквото иска.

Но само когато беше близо. Кратката атака към Джин потвърждаваше това.

Единственото хубаво нещо в цялата ситуация бе, че той очевидно не е успял да

влезе през всичките ми защити. Иначе щеше да знае, че не съм още една жертва за

приношение, а върколак и пазител. И сигурно щяха да бъдат много по-предпазливи с

мен, ако бяха осъзнали какво всъщност имат.

Защото нямах никакви ограничения, може и да бях гола, но ръцете ми лежаха до

мен и краката ми бяха протегнати удобно. И въпреки че нямах обувки, все още

чувствах двата ножа замаскирани като фиби в косата ми. Имах оръжия—добри

оръжия—когато имам нужда от тях.

Първия ми инстинкт беше да стана и да избягам, докато вниманието на Джин

беше някъде другаде, но бързо го разсеях. Въпреки че още го помирисвах в стаята,

нямах никаква идея какво друго можеше да има. Можеше да има гадни малки—или не

толкова малки—зверове, като демонска хрътка чакаща в сенките. И сериозно се

съмнявах, че ще имам силата да се бия с Мяу както и с Джин.

Не, по-добре да изчакам правилния момент. Като например преди да започнат да

ме изкормват.

Поех още един дълбок, бавен дъх, опитвайки се да усетя нещо друго в стаята, в

която бяхме. Нищо повече от ароматите, които вече усетих. Трябваше да рискувам и да

отворя очи.

Разтворих един клепач. Топла светлина танцуваше по сенчестите, земни стени,

подчертавайки грубо-издълбаните йероглифи в тях. Някои от йероглифите бяха

познати, защото бяха като тези на пръстена, който намерих в къщата на одрания

крадец.а другите какви бяха, нямах идея, и все пак само като ги гледах, през мен

премина ужас. Не знаех защо, но те ме накараха да се почувствам ужасно сама и

уплашена.

Страха, който, поне до сега, бе останал на заден план с болката и усещанията, се

завърна бързо, и отново ми отне всичко, за да не стана и да изтичам.

Отпуснах леко въздух, опитвайки се да запуша паниката, опитвайки се да запазя

дишането си бавно и леко, и продължих да проучвам нещата около мен.

Ако щях да се махам от тук, трябваше да знам къде са всички играчи и каква

беше цялата ситуация. Може и да подозирах къде съм и каква ще е съдбата ми, но

трябваше да разгадая цялата ситуация, преди да правя планове.

Което означаваше да се мръдна малко, за да видя повече.

Беше опасно. Можех да видя Джин в сенките от дясно на огъня, пеейки меко, но

нямах идея дали имаше нещо—или някой—чакащ зад границите на усещанията ми.

И все пак, трябваше да поема шанса.

С блъскащо сърце, аз се мръднах настрани—мръдвайки, след това чакайки;

мърдайки, после чакайки—докато не лежах под лек ъгъл на камъка. Стомаха ми беше



бъркотия от възли, докато свърших, и тялото ми беше зачервено от горещината на

страха, но главата ми беше почти до ъгъла на масата, и имах много по-добър изглед

към добрата част на стаята.

Само дето не беше издълбана стена под земята, както подозирах, а истинска

пещера. Стара пещера, изглеждаща износена от мърсотията на времето. От този ъгъл

йероглифите изглеждаха много по-млади от стените, символите издълбани в земята

като отворени рани, свежи и кървящи.

Още един трепет мина през мен, и аз отместих поглед. Джин стоеше далеч от

ляво на мен, облечен в черна роба, която го покриваше от главата до краката.

Интересно, дракона имаше много малко телесна температура под инфраред. Беше

тъмна и лилавееща, дори не наподобяваща тази на умиращо тяло. Беше нещо напълно

различно, напълно извънземно.

Но все пак предполагам, че бях срещу древна душа на дракон, нищо човешко

освен взетото тяло.

Зад него имаше врата. Беше тежко, модерно метално нещо, толкова странно на

това място. Обаче само като я видях ме накара да се почувствам по-добре.

Ако беше врата, значи можеха да влизат хора тук. Хора все още можеха да ме

измъкнат, ако аз не можех сама.

Даде ми надежда, когато част от мен не искаше да се надява, до сега.

Между мен и вратата имаше малък щанд. Кожен плат завиваше горната част, и

върху него лежеше изкривен нож и тежък сребърен бокал.

И двете миришеха на смърт и години, въпреки че до този момент бих се заклела,

че среброто не поддържаше миризма.

Погледа ми се премести от малката маса към Джин и обратно.

Този нож може би беше единствения ми шанс за свобода. Ако Майси не бе

излъгала, че единствения начин да убиеш дракон е да го обезглавиш.

Изгледах Джин отново. Очите му бяха затворени, концентрацията му върху

песента, която не разбирах. Ако беше някакъв вид заклинание, не изглежда да беше към

мен. Поне не ме ограничаваше. Може би правеше нещо друго, нещо когато мръднех.

Но единствения начин да разбера бе да мръдна.

Изпуснах въздух, след това се увих в сенки и се плъзнах от каменната маса.

Песента продължи, ритмичен звук, който сякаш не се променяше.

Минах през камъните, топлината им докосваща кожата ми, пращайки малки

сърбежи на енергия нагоре по краката ми. Игнорирах я, увивайки ръката си около

дръжката на кривия нож, вдигнах го високо и изтичах към Джин с цялата си скорост.

Аз съм дампир. Имах не само скоростта на вампир, но и силата на вампир и

върколак. И никой, нито дори душа на дракон, можеше да им се противопостави.

Особено когато в хванат неподготвен. Джин погледна нагоре в последния момент,

думите му заеквайки в застой и очите му се разшириха само малко преди ножа да мине

през плът, мускули, и кости, разрязвайки врата му бързо и чисто. Почти комичен

поглед на изненада беше замръзнал на лицето му, докато главата му се изплъзна от

врата му и падна на пода. Секунда по-късно тялото му последва, смачквайки се в

разхвърлян куп, кръв изпръсквайки от отрязаното на врата му, правейки локва около

главата му. Почти като тъмен ореол.



Малки пипала започнаха да изпъкват от тялото му. Вдигнах ножа и бързо се

върнах в кръга на камъните. Нямах идея дали душата на дракон може да атакува, или

дали сребърния нож или кръга от камъни ще ме защити, но определено бе по-безопасно

от това просто да седя там, докато се вдигаше душата на господаря на болката.

Пипалата се завъртяха, сливайки се заедно, създавайки форма. Ставайки дракон

без крила.

Той изсъска, звук, който проехтя в пещерата карайки ме да трепна.

Но не атакува, само се раздели още един път и се махна.

Отивайки в ада от където е дошло.

Изглежда Майси не ме е излъгала, все пак.

Погледнах зад него, към вратата. Другата стая сякаш беше обитавана от сенки.

Не можех да видя никой, не чувствах никой. И все пак... имах чувството, че вече не съм

сама.

Подозрение, което се потвърди когато една от сенките помръдна.

За момент сърцето ми подскочи и радост ме изпълни. Роан. Трябваше да бъде

Роан, въпреки че не можех да усетя присъствието му. Сигурно е почувствал, че съм в

беда, и, през ада или пълноводие, е дошъл за мен.

Тогава свежия въздух идващ от другата стая ме удари, заедно с ужасната

миризма на нечиста плът.

Почти се засмях на иронията.

Не беше Роан.

Беше Готие.

Колко напълно, абсолютно, шибано подходящо.

За момент, откачения инстинкт да избягам, да мина през него и просто да се

махна, ме удари, и аз минах няколко стъпки напред, преди насила да спра.

Истината беше, че нямах идея какво чакаше зад Готие и вратата. Може би беше

другия дракон. Може би беше и самия тъмен бог. Трима срещу един просто не ставаше

в какъвто и да е начин, размер или форма.

Освен това, можех да отида в стая, в която нямаше място за бой и, по-важното,

за бягство. Ако трябваше да се бия с Готие, тогава тази по-голяма пещера щеше да бъде

мястото.

Погледнах към камъните около масата. За съжаление, сега когато пеенето на

Джин бе спряло, от тях вече не идваше сила. Нямаше и лилавееща от написаното на

стените.

Съдбата, както изглежда, нямаше намерение да ми помогне повече отколкото до

сега. Не че бях изненадана. Съдбата и аз никога не сме били близки.

-Какво правиш тук, Готие?

Той не отговори веднага, вместо това отиде до тялото на Джин и сложи пръст в

плътната локва от кръв. Той я вдигна до устата си и я изсмука леко. Очите му бяха

пълни с лудост и ярост присъщи на Готие и нещо друго. Нещо извънземно и

смъртоносно.



-Драконовата кръв има същия вкус като човешката, ако се чудиш.

-Не се чудех, но благодаря за информацията, смръдливко.

Той се усмихна и стана. Той извади нож от гърба си—по-дълъг и по-ярък от

този, който аз държах.

-Ще бъде интересно да видя дали твоята кръв е сладка като на другите вълци,

или носи остротата на езика ти.

Кокалчетата ми побеляха от силата, с която държах ножа.

-Кажи ми едно нещо преди да направим това, Готие.

-Имаш предсмъртно желание? Не е в природата ми да го направя, но като

виждам каква сладка и грижовна връзка сме имали през годините, давай и питай.

-Как влезе в къщата на Дънлейв неканен?

-Ах.-усмивката му бе подигравателна когато плъзна пръста си по острието,

пускайки кръв и изглеждайки незаинтересован.-Аз съм създание на лаборатория,

вампир надарен със силите на други раси. Заради това, никога не съм имал

ограниченията на вампир.

Което означаваше, че може да минава през всяка врата неканен? Това

обясняваше как е станал най-добрия ни пазител. Това, и факта, че е психопат, който

обича да убива.

Но поне обясняваше как е оставил бележката в апартамента, в който Джак ни

изпрати, за да ни опази когато Готие за първи път бе избягал от кайшката на

Директората. Трепет мина през мен. Той можеше да ни има когато си пожелае. Дори в

местата където се чувстваме най-безопасно.

-Ако ти си главата за смърт на дракона, как запази душата си когато другите не

можеха? И защо не каза на тъмния си господар, че съм пазител?

Той мина през тялото на Джин. Само една стъпка, но беше достатъчна, за да

накара сърцето ми да подскочи в гърдите.

-Това са три въпроса.

-В схемата на нещата, няма да те убие да отговориш на още няколко въпроса.

-В схемата на нещата, ти ще умреш бавно, в агония, и с пълното знание, че

помощта, която чака точно зад тези врати никога няма да намери теб или това място. И

ще умреш знаейки, че ще убия всичко твое мило, и ще убия както си искам. Защото

никой няма да ме спре. Аз съм смъртта и ти си моя.

-Знаеш ли, тази душа на смъртта, с която делиш тялото си те е направила по-

сладкодумен, но той говори толкова глупости колкото и ти.

Очите му се свиха, само малко, но усещане за опасност се завъртя около мен и

косъмчетата на врата ми настръхнаха. Никога не е било разумно да дразня Готие, но

колко ли по-глупаво бе да го дразня сега, когато делеше пространството си с душата на

смъртта? Все пак, ако щях да умра, определено щеше да е плюейки в окото му и

дразнейки го до край.

-Ще се наслаждаваме да те убием.

-Но ще отговорите ли на въпросите?



Той се усмихна отново и беше с усмивката, която познавах. Само мазна

увереност и вяра в себе си.

-Другите бяха хора и лесно се премахваха. Аз съм, както казах, лабораторно

направен вампир. Не е толкова лесно да се отървеш от мен.

Сякаш не знаехме това.

-И това, че не каза на Кингсли коя съм?

-Той има други жертви горе. Няма да взима моите. И на това място няма

кавалерия, която да те спаси. Само аз и ти сме.

Погледнах го за момент, след това поех дълбоко въздух, събирайки кураж, и

стъпих през камъните към центъра на кръглата пещера. Беше по-голяма отколкото си

мислех, пълна с мърдащи се сенки, които не биха ни свършили нищо полезно.

Завъртях рамене, опитвайки се да премахна болката, тогава преместих крака,

позволявайки на пясъка и калта да поемат токчетата ми и вдигнах захвата си. Когато

бях готова—или толкова готова колкото можех—вдигнах свободната си ръка и му

показах бърз „хайде, ела” знак.

-Да го направим, смръдльо.

Той се засмя, и това беше най-радостния звук, който съм чувала да излиза от

тънките му устни. В едно плавно движение той сложи ножа на гърба си, тогава дойде

при мен, мъгла от енергия и горещина и изцяло кървав убиец.

Можех да направя малко освен да се опитам да оцелея. Замахвах и се отдръпвах

и блокирах, използвайки всяка способност вкарана в тялото ми през последните

няколко месеца, всеки инстинкт, цялата си скорост. Той беше силен, много силен, с

инстинкти и бойни способности много по-остри отколкото моите някога ще бъдат. Но

аз се борех за живота си, и това ми даде голямо предимство в оцеляването. Поне

достатъчно, за да оцелея.

Движехме се, замахвахме, отдръпвахме се из стаята. Кал замъгли тежкия въздух,

правейки го по-плътен, по-труден за дишане. Или може би бе просто страха, който

тежеше повече и повече на плътта ми. Танца ни беше зъл, в тишина, освен някой удар

на кожа до кожа или тежка стъпка върху прашната земя. Удар след удар мина през

отбраната ми и се изля върху тялото ми, режейки и насинявайки, но не разкъсвайки.

Все още не. И все път когато той ме удареше, всеки път когато зъбите или ноктите му

ме одраскаха, аз сложих болката вътре. Ако той я искаше, трябваше да поработи много

по-здраво.

Страшната мисъл бе, че сигурно може да го направи. И ще го направи.

Все пак, след дълги минути на тежък бой, все още бях права, и все още

сравнително не наранена. Но Господи, бях благодарна когато той направи пауза.

Колкото и да ме молеше вълчицата в мен да атакувам, да драскам и хапя, и главно да

разкъсам парчетата от смърдящата му форма, съзнанието ми ме задържа. Не можех да

продължавам толкова интензивно. Може и да имах силата на вампир и върколак, но

Готие беше много повече сега—кой знае колко сила има дракона в него? Трябваше да

съм в темпо, да играя по неговия начин, докато не намеря шанса за моя.

Той пое дълбоко въздух. Екстаз запламтя в дълбочината на плоските му очи.

-Ах, сладката миризма на страха ти, Райли. Толкова по-прекрасна от кръвта.



Отдръпнах се още малко, и махнах потта от челото си с кървавата си ръка.

Увереност се излъчваше от порите му, и наистина, кой можеше да го вини? Аз смърдях

на пот, усилие и кръв, както и гореспоменатия страх, и нямаше смисъл да го отричам.

-Наслаждавай се докато можех, психо, защото ще ти бъде за последно.

Той се протегна зад себе си и извади отново ножа. в трептящото, факлено

осветление, сребърното острие сякаш светеше със странен, червено-златен блясък.

Сякаш вече бе облят в кръвта ми.

Потреперих и игнорирах острието, вместо това гледах ръцете му. С нормалните

психопати, гледаш очите за движенията им, но Готие беше много по-нечестен, за да

предаде играта толкова лесно. Ако щеше да хвърли острието, щях да получа

предупреждение от лекия трепет на пръстите му.

Той не го хвърли.

Просто се засмя. Звука отекна в тишината, режейки нервите ми.

Размърдах пръсти и зачаках.

Той се засмя и спокойно започна да мята острието нагоре-надолу, нагоре-

надолу.

Когато накрая дойде към мен беше толкова бързо, че едва имах време да мигна.

Завъртях се и хвърлих напред голия си крак. Токчето ми го удари в стомаха, бутайки го

назад.

Свободната му ръка разряза надолу, удара му едва избягвайки пищяла ми, тогава

той последва устрема на движението, завъртя се и удари и замахна в едно движение.

Ножа ми излетя от внезапно отпуснатите ми пръсти. Ножа му изсвистя няколко инча

пред носа ми и сигурно щеше да разреже лицето ми, ако не се бях дръпнала назад.

Това ме ядоса, поради някаква причина. Да ме пребие можех да приема, но да

реже лицето ми просто премина границите. Може и да нямах чак толкова красота, за

която да се тревожа, но бях привързана към това, което имах.

Пръстите на Готие се сгънаха около ножа, само веднъж, около дължината на

ножа, след това той се замъгли. Стъпките му бяха като пера по прашната земя, малко

повече от шепот на въздуха. Ще ми се да можех да кажа същото за миризмата му.

Смръднята на смърт беше толкова плътна, толкова противна, че спря дъха ми и направи

още по-трудно концентрирането.

Аз го проследих с инфраред, чакайки докато се приближи, след това падна и се

завъртях, замахвайки с един крак, опитвайки се да го поваля. Той лесно избегна удара,

тогава юмрука му идваше към мен. Аз го избегнах, усетих бриз му да докосва бузата

ми, и се втурнах напред, удряйки го в коляното и поваляйки го долу. И двамата

ударихме земята с грухтене и се завъртяхме в бъркотия от ръце и крака и режещи зъби.

Извиках другата ми форма, почувствах я как се появи през тялото ми нетърпеливо, и

захапах стомаха му със зъби. Кръв и плът изпълни устата ми, смръднята по-лоша и от

миризмата му. Догади ми се и се закашлях, плюейки вкуса му, докато се отдръпвах.

Сребро светна през въздуха. Отдръпнах се, втурвайки се секунда по-късно, разкъсвайки

ръката, пръстите, които държаха острието.

Той изруга, след това юмрука му беше отстрани, влизайки дълбоко. Нещо се

скърши отвътре, и всичко стана червено, когато силата на удара му ме запрати далеч от

него. Въргалях се отново и отново в калта, променяйки се през това време, докато не

ударих далечната стена в човешка форма с разтърсваща гърба сила.



Но нямаше време да лежа там. Нямаше време да дишам. Въздуха крещеше с

миризмата и силата на идващия скок на Готие. Ако ме заклещеше, това щеше да бъде

края. Знаех това от единствената ни битка.

Аз се завъртях и замахнах с токчето си настрани. Удара попадна ниско, удряйки

се в крака му точно под коляното. Плът и кост се поддаде под силата, и се кълна, че чух

пукот. Той изгрухтя, ярост минавайки през смъртоносните му черти, след това се

завъртя и хвана крака ми въпреки че се опитах да избягам. Ахване се изплъзна от

устните ми и той се засмя.

Завъртях се, скачайки нагоре, пръстите ми като кинжали, когато се засилих към

очите му. Той се дръпна назад и аз смених удара, режейки към пулса, опитвайки се да

махна захвата му на крака ми.

Той изруга, и се завъртя, пращайки ме през стаята за втори път. Ударих стената с

удар, който изкара въздуха от дробовете ми и ме остави задъхана. Или може би не беше

от удара. Може би нямаше въздух въобще, защото дробовете ми горяха и не можех да

дишам, без значение колко се задъхвах.

И той идваше към мен отново.

Някакси се изправих. Някак си насила помръднах. Усетих, а не видях замаха на

острието, и се измъкнах от пътя му. Усетих среброто да разрязва прасците ми, когато

мина, оставяйки пътека от горящ огън в плътта ми.

Някакси станах на крака, излазих далеч от масата, слагайки нещо между нас.

Седях там, гледайки го, докато се борех за въздух, с треперещо тяло, болящо и

кървящо. Нямаше значение. Все още стоях, все още се борех. Страхотния Готие още не

ме бе пребил, и нямаше. Без значение какво прави. Без значение колко лошо.

Той дойде към мен отново и този път ножа беше мъгла от смъртоносно сребро,

оставяйки ме с малко опции освен да се мръдна. Не очаквах да тръгне напред и

движението му ме хвана изненадана. Отскочих назад, но крака ми се спъна в нещо

солидно—тялото на Джин, осъзнах с отчаяние—и внезапно падах, просвайки се на

пода. Точно до извитото острие за приношенията—което беше в краката на Готие.

Той се засмя, звук на комбинирани удоволствие и победа, и вдигна ножа,

кървавото острие светеше когато факлената светлина го докосна.

Имах една надежда и я опитах.

-Роан.-казах аз, гледайки покрай Готие.-Пръсни мозъка на копелето.

Въпреки всички шансове, въпреки всички причини, Готие се обърна. Грабнах

извития нож, втурнах се напред, и замахнах с ножа от ляво надясно, премахвайки

главата на Готие от раменете му.

Видях недоверчивостта цъфтяща в очите му преди тялото му да падне и главата

му да се махне от раменете. Което беше хубаво, защото не исках да гледам грозната му

физиономия повече отколкото съм.

Паднах на колене до тялото му и поех дълбок, хълцащ въздух. Роан веднъж ми

бе казал, че този стар номер няма да спаси живота ми. Колко е грешал само.

Спечелих битката, която мислех, че никога няма да спечеля. Убих великия

Готие, и го бях направила с номер по-стар и от времето.



И все пак, опасността не беше свършила за мен. Две драконски глави можеха да

са мъртви, но оставаше една, както и тъмния бог. Трябваше да се махна от тук, докато

вървеше добре.

Но изглежда съдбата не ми бе помогнала толкова колкото е искала. Защото

когато станах на крака, Джон Кингсли влезе в стаята.

Погледа му мина през двете тела, после към мен. Ако беше раздразнен от

смъртта на двамата си дракони, не го показваше. Даже изглеждаше развеселен.

Въпреки че предполагам тъмния бог можеше да върне душите на двата си дракона.

-Изглежда Готие бе прав. Подценил съм силата ти.

Стиснах ръката си около ножа за церемонии.

-Хората го правят.

Погледа му се плъзна към ножа, който държах здраво и усмивка се плъзна по

краищата на устата му.

-Е, коя, всъщност, си ти?

-Значи Готие наистина не ти е казал?

-Готие беше печално мълчалив когато ставаше на въпрос за детайли за теб. И за

това си плати най-голямата цена.

-Аз съм пазител.-казах аз.-И съм тук да те спра.

Той се засмя, и звука беше толкова топъл и вълнуващ, че страх се плъзна по

гърба ми.

Мислех, че съм свободна от въздействието на тъмния бог.

Много, много грешах.

Той вдигна ръце и започна да пее. Богатия му глас сякаш будеше сила в

йероглифите на стената, защото те започнаха да блестят със заглушена лилава

светлина. Енергия се завъртя около нас, остра и киселинна, докосвайки кожата ми с

топлина, която изглеждаше като вода, обаче болеше като сол в рана.

Кожата ме засърбя, пръстите на краката и ръцете подскочиха. Докато дишах във

внезапно плътния, ароматен въздух, болежките и усилията на тялото ми започнаха да

отслабват, докато накрая всичко бе приглушена болка.

Спомних си усмивките, с които бяха умрели другите му жертви. Спомних си

чувството, че са умрели искайки смъртта и агонията, които им е дал Кингсли.

Осъзнах, че тази сила, каквото и да беше, им е причинила това. Не премахваше

само болката, а и премахваше волята. Не можех да си позволя да повлияя с нещо за

ясна мисъл—не и ако исках да оживея.

Вдигнах церемониалното острие. Под странния, лилавеещ огън идващ от

йероглифите, острието светеше в дълбок червен блясък. Сякаш имаше собствени живот

и кръв.

-Спри каквото и да правиш, Кингсли, или ще ти отрежа нещо важно.-Защото не

можех да го убия, не и без да съм заклещила душата в тялото първо.

И за това ще трябва да извадя сребърните ножове, които чудно все още бяха в

косата ми. Но за да ги използвам ще трябва да се приближа, и това просто не исках да

го правя.



Той се усмихна. Сила се завъртя около мен, през мен, дърпайки решителността

ми, размеквайки волята ми.

-Пусни ножа, млада Райли.

Аз го задържах още по-здраво. Силата стана по-плътна, по-богата, раздвижвайки

усещанията ми, дърпайки желанието ми. Аз съм вълк и похотта бе част от природата

ми, но желанието, което той предлагаше не беше сладостта на оргазма, а на смъртта.

Пот се стече по гърба ми.

-Кингсли, това място е обградено от Директората. Ако вече не влизат в

леговището ти, скоро ще го направят. Предай се, докато можеш.

-Никога няма да намерят това място. Ние сме дълбоко под земята и защитени от

магия. Да се бориш срещу мен е безполезно, малката.

И магията се завъртя, ставайки кресчендо, от което нямаше измъкване. Исках да

се боря, отчаяно исках, но беше сякаш някой бе сложил запушалката на мивката, която

беше куража и решителността ми. Просто всичко отлетя, и старото безразличие се

завърна с пълна сила.

Не можех да го преборя. Не и сама.

-Ела тук.-каза той.

Краката ми се движеха през стаята. Борех се с всяка стъпка и нямаше никакво

шибано значение. Кингсли се усмихна, и докосна с ръка бузата ми. Пръстите му бяха

ледени и лепкави, напомняйки ми за мъртва плът, и частта от мен, която все още беше

свободна искаше да закрещи в ужас.

-Погледни ме.-каза той меко.

Думите му бяха заповед, която изплющя около мен, и не можех да направя

нищо, освен да се подчиня. Толкова близо до него, волята му бе особено силна,

раздирайки кожата ми със сила и горещина и желание. Въпреки всичко, тялото ми

започна да откликва, кръвта ми се подпали като огън отново.

Погледа му бе пламнал с глад и сила, но той не беше гладен за секс, или емоция,

а за нещо много по-силно.

Смърт.

-Искаш ли да свършиш?

Беше същия въпрос, който ми бе задал в стаята с килиите. Тогава, както и сега,

аз задържах езика си, хапейки го, заради нуждата да отговоря.

Ако го направех, щеше да е края ми.

-Мога да ти дам това, знаеш ли.-продължи той.-Да ти дам удоволствието, което

никога не си чувствала.

Не казах нищо. Не можех. Езика ми беше заклещен отгоре в устата ми.

-Искаш ли да го вкусиш, малката?

Силата се завъртя, по-ярка и по-силна, докато цялото ми тяло не забарабани с

нея и нуждата да се предам не стане вълна, приближаваща към нетърпелив бряг.



И тогава една от сенките мръдна в другата стая и съзнанието мина през мен.

Вече не бях сама в тази битка и мисълта повдигна енергията ми, укрепвайки

повдигащата се воля и решителност.

-Каквото искам,-казах аз думите ми малко повече от дъх във въздуха.-е ти да

умреш, толкова ужасно колкото всичко онези жени.

И в едно плавно движение, грабнах ножовете от главата си, махнах защитните

покрития с палци, и ги пъхнах дълбоко в гърдите на Кингсли.

Ярост изпълни очите му и силата във въздуха стана оръжие, което удари със

силата на чук, хвърляйки ме здраво през стаята. Ударих стената с грухтене, удряйки

главата си отзад, докато падах на пода. Погледа ми се размаза. Звезди затанцуваха и

сенки се раздвижиха, докато Кингсли идваше към мен. Кръв и дим капеха от раната, но

той наистина сякаш не забелязваше.

Аз застанах на четири крака но той хвана крака ми и ме спря.

-За това, ще си платиш с болка преди да те убия.

-Копеле.-задъхах се аз, ритайки със свободния си крак.-Пусни ме.

-Или какво? Ще ме убиеш? Чух тази заплаха и преди, малката, и е толкова

неефективна колкото и тези малки ножове в плътта ми.

Не казах нищо. Нямах време. Защото в този момент, излетя звук.

Не просто звук, изстрел.

Куршума застреля шибания мозък на Кингсли отстрани на главата и го размаза

по стената.

Нямах енергията да се радвам.

Докато тялото на Кингсли падна на пода, Роан стъпи изцяло в стаята.

-Защо вие лошите момчета никога не слушате?-каза той, говорейки на Кингсли

сякаш го чуваше и мислеше. И предполагам, че ако сребърния нож е свършил работата

си и е заклещил душата му в безжизненото тяло, тогава той все още разбираше. Просто

не можеше да отговори.-Продължавам да предупреждавам и да предупреждавам, и

сякаш никой не слуша. Някой ден, някой ще се събуди за факта, че съм сериозен когато

казвам да не атакувате сестра ми без да гледате през рамо за мен.

Извлачих се до седнала позиция, след това се облегнах предпазливо на стената.

-Може би трябва да изпратиш брошура до управлението на лошите. Може да е

единствения начин, за да ги предупредиш.

-Това звучи като план.-той вдигна оръжието на рамо, и ми се ухили.-И

благодаря, че остави хубавата част на мен.

Засмях се. На иронията на думите му. На чистото, проклето облекчение да съм

все още жива.

Смях се, докато сълзи не започната да текат, и болката ме удари с пълна сила.

Смях се, докато не знаех нищо друго.



Глава тринадесета

Превод: Vampire Lady


Роан се пльосна на крайпътният бордюр до мен предлагайки ми една от двете

чаши с кафе които държеше.

- Обикновено е.

- Не ме е грижа. – Обвих ръцете си около чашата, позволявайки на топлата

течност да изгони студената тръпка от тях. – Как върви почистването?

Той сви рамене.

- Както обикновено. Как е ръката ти? – погледнах надолу. Малкият ми

пръст бе застанал под ъгъла, подут и изглеждащ ядосан. Променяйки формата си бях

спряла кървенето, но никога няма да замени това което бе взето. Имам постоянен, къс и

дебел пръст който ще ми напомня от времето ми с тъмният бог. – Болезнено е.

- Джак иска да бъдеш прегледана в болница.

- Джак вече ми каза какво може да направи с това предложение. –

погледнах го. – Така че е пратил теб за да ме убедиш?

Роан отпи от кафето си, след това кимна.

- Той си мисли че си струва да опитам.

- Болниците на струват.

- Сякаш някога е било така.

- И миришат.

- Да, така е.

- И ще се излекувам без да ходя там.

- Евентуално.

Ухилих се.

- Да не ме притискаш също няма да свърши работа, нали знаеш.

- Мога да опитам. – погледа му срещна моят, сиви дълбини пълни с

толкова много загриженост, че твърдостта ми се поколеба. – Загубих много кръв,

сестричке.

Направих гримаса.

- Нищо което добро хранене да не оправи.

- Не и според Куин, а той е експерт във всичко свързано с кръв.

Отпих от кафето си, докато погледа ми намираше пътя си до къщата отсреща на

пътя. Според Роан, Куин е пристигнал в спалнята на долният етаж около пет секунди

след като съм припаднала. Той е наредил на брат ми да ме изведе и е затворил метална

врата зад себе си.



Най-накрая слагайки край на това в което семейството му се е провалило много

отдавна.

Разбирам действията му, разбирам нуждата му да завърши това което е оставил

недовършено много отдавна, но въпреки всичко, част от мен бе ядосана от това.

Ако го бе грижа толкова колкото казваше, не трябва ли първият му инстинкт да

е да изведе мен лично? Да ме качи на горният етаж, да види как съм? Да ме държи,

целува, успокои че тъмното нещо е в капан, от който никога няма да може да се

измъкне, че нищо в него не се спира пред мен? Че спалнята и тъмният бог няма да

отидат никъде. Сребърните ножове са свършили работата си и духът му бе в капан,

както сестрата на Куин е била.

Но не. Винаги е работата преди удоволствието за Куин. Винаги ума преди

емоциите.

Въздъхнах и потърках със здравата си ръка очите си. Кое му е хубавото на

живеенето? Куин нямаше да се промени, не повече от мен самата. А аз никога нямаше

да открия това което исках от него. Защото това което исках бе сродна душа, деца и

спокоен живот.

Част от мечтата може да се е разпаднала, но не цялата. И имах пълното право да

се хващам за малкото което бе останало, колкото се може по-бясно.

Все още имаше надежда за мен. И точно сега, имах вълк, готов и желаещ да

изучи тези шансове с мен.

Той заслужаваше шанс.

Ние заслужавахме шанс.

Отпих още веднъж от кафето.

- Кигсли ще бъде ли мумифициран и запечатан като Кейлфайд?

Роан кимна.

- Дълбоко в дебрите на Директората. Куин магически ще запечата

ковчезите и подземните врати. Никога няма да се измъкнат.

- Хубаво. – Погледах на страна от него, изучавайки небето. Най-нежното

розово започваше да прелива в нощта, известявайки началото на още един ден.

- Нов ден, ново начало. – казах нежно, след това срещнах погледа му

отново. Не по хубава причина, очите ми се насълзиха. – Иска ми се да мога да започна

отначало.

Той остави кафето си, сложи ръката си около рамото ми и ме придърпа към себе

си. За няколко минути, той не каза нищо, просто ме държеше до гърдите си и ме

прегръщаше здраво. Моята скала, моят остров. Едната частица здрав разум останало в

безумието, което се бе превърнал животът ми.



- Няма нищо направено, което не може да бъде оправено. – каза той най-

накрая, дъхът му раздвижвайки косата ми на върха на главата ми. – Нищо толкова

сгрешено в живота ти не може да бъде оправено.

Изсумтях нежно до гърдите му.

- Има много нещо които не могат да бъдат променени и го знаем и двамата.

- Но не са и много нещата които могат да ти причинят скръб. Само едно е.

– Ръката му се плъзна по рамото ми, разтривайки го леко. – Мисля че това от което

имаш нужда е почивка. Хубава, дълга почивка за да си възвърнеш здравата си воля за

да не се колебаеш.

Наполовина се усмихнах, наполовина подсмъркнах докато се измъквах от

захвата му.

- Келън ли ти каза това?

Той се усмихнах.

- Не. Ти си тази която спомена че той иска да те отведе далеч на почивка.

Защо не се възползваш? Защо не изследваш дълбините на връзката ви с него? Нямаш

какво да губиш и всичко печелиш.

- Не мисля че Джак-

Той вдигна ръка, спирайки аргумента ми.

- Джак се съгласи да ти даде почивка.

- Какво? – гледах го учудена. – Как се случи това чудо?

Роан се усмихна.

- Прекрасно е да знаеш че заплахата да изгубиш двамата си най-добри

пазители върши работа. Имаш шест седмици?

- Шест седмици?

- Да. Използвай ги мъдро, млада вълчице.

Ударих рамото му.

- Ще ги използвам за да те тормозя и дразня ако не внимаваш.

- Което ти обикновено правиш, а и целта този път е нови насоки.

Нови насоки. Ново начало и време да изследвам мечтите си. Само възможността

ме накара да се усмихна. Шест седмици нищо друго освен това което аз искам да правя.

Шест седмици в изучаване на нови хоризонти, нови места, нови хора.

Шест седмици в които да открия дали Келън и аз наистина сме сродни души.

Вълнение се надигна в мен. Исках това. Исках го много.

Но новото начало също означава и край, и имаше едно нещо което трябваше да

направя преди да започна на чисто.

Куин избра в този момент да излезе от къщата. Погледът му се понесе из мрака и

стигна до мен. Дори от това разстояние, можех да почувствам бъркотията в него.

Доста си приличаше с бъркотията в мен.

Подадох чашата с кафе на Роан.

- Подръж това. Няма да се бавя.

Той не каза нищо, просто прие чашата. Изправих се и тръгнах към Куин.

Нежният бриз се завъртя около нас, борейки се с тъмните му коси, улавяйки аромата му



и завъртайки го около мен. Жега се понесе по кожата ми и хормоните направиха

смешният си танц отново.

Неможех да си представя да не го искам. Но аз не бях връхната точна на

хормоните ми и бях уморена от играта. Исках този нов старт който Роан ми предложи,

наистина.

Спряхме по средата на улицата. Погледа му срещна моят, очите му като

обсидиан и с безизразно лице. Емоциите които бях усетила по-рано ги нямаше,

внимателно скрити зад стената му от безизразно лице.

Това само засили напрегнатостта в решението ми.

- Това свършва тук, тази вечер.

- Никога няма да свърши помежду ни и го знаеш.

- Това което знам. – казах нежно. – Е че ти ме използва и продължаваш да

ме използваш през последните десет месеца. Закле се да се грижиш за мен, и въпреки

това аз никога не съм на първо място в мислите ти, никога нещото за което да бързаш

когато нещата се объркат. Твоите собствени цели и нужди са на първо място и с най-

голяма важност. Ти доказа това като използваш връзката която сформирахме за да ме

вържеш и държиш под контрол всяко желание което ме прави това което съм.

- Какво пропусна тогава? – каза той, с нотка на гняв в гласа си. – Няколко

нощи с непознати? Голям работа.

Зяпнах го, неспособна да повярвам че той не може да види грешките в това

което е направил.

- Това което направи наистина не се различава повече от това което

Тейлън, Меша и дори Стар ми причиниха. Ти се опита да ме принудиш да тръгна по

път който не съм избрала. По дяволите, ти мразеше това когато ти беше причинено,

Куин. Ти си лишил от собственост своята така наречена годеница от личността й и

живота като връзка. И въпреки това ето те тук, използвайки психическа връзка, а не

наркотик, за да ме принудиш да тръгна по път по който ти желаеш.

Той не каза нищо. Трудно е да отречеш нещо което не нищо друго освен

истината, предполагам, въпреки че съм изненадана че не го направи. Обикновено го

прави.

- Джак ми даде шест седмици почивка. – продължих. – И искам да удвоя

това за да оправя живота си. През това време, не искам никаква вест от теб. Не искам да

те виждам, да те чувам, не те искам в мислите или сънищата ми. Искам тотална и

абсолютна почивка.

- Само за три месеца? – гласът му все още бе равен, но въпреки това имах

странното чувство че той се контролира много здраво.

Което бе само част от проблема.

Как бих могла да се доверя, когато никога не съм го виждала?

Как бих мола да се доверя на емоции за които той продължава да ми говори, но

никога да не покаже емоция или действие?

- След три месеца, ще видя какво съм решила. Няма гаранция че ще бъда

някога с теб отново Куин.

Той не каза нищо за няколко удара на сърцето, просто ме гледаше,

обсидиановите му очи по-тъмно от нощта и много по-опасни.



Тогава той сграбчи раменете ми и ме притисна към себе си, устата му търсеща

моята свирепо. Можех да се боря. Наистина можех. Но не исках. Ако това бе

„довиждане”, тогава нека му се насладя.

А ако не беше? Ще му се насладя така или иначе и ще го отрежа по-късно.

Защото тази целувка не бе като нищо което съм чувствала до сега. Беше дива,

еротична и много неизвинителна, потвърждаваща какво иска той. Какво чувства той.

Той никога може да не каже тези думи или да покаже емоции, но бе тук, точно сега, в

целувката му, в натиска на тялото му, в гъстата, отчаяна жега която се носеше около

нас.

Но беше твърде късно, твърде късно. Имах нужда от време. Трябваше да

помисля. Прекъснах целувката ни и се отдръпнах от прегръдката му.

- Не. – казах, издърпвайки ръката си и отстъпвайки от него. – Достатъчно.

Дължиш ми време, Куин. Ако не нещо друго, то поне това.

- Не моли за неща които не искаш наистина. – каза той, гласът му бе с

малко по-суров. – Защото може да си ги получиш.

С това той обгърна сенки около тялото си, завъртя се и изчезна. Изпуснах бавна,

трепереща въздишка.

- Е, това много по-добре от колкото очаквах. – каза Роан от отсреща на

пътя.

Засмях се леко и се завъртях.

И внезапно, великолепно се почувствах свободна.

Какво ще кажеш да отидем в кръчма и да си купим пържола и бира? – пъхнах

ръката си в джоба на палтото което ми бе дадено на заем и му предложих другата си

ръка.

Той ми подаде кафето ми, след това взе ръката ми в неговата и тръгна надолу по

улицата.

- И след това?

- Ще се обадя на Келън и ще започна да правя планове?

- Добре.

Беше добре.

Защото за първи път от много време, всъщност гледах напред към бъдещето.

Моето бъдеще.

И това, след всичко което ми се случи през последните десет месеца, бе

страхотно място където да бъдеш.



Пазителката Райли Дженсън: Опасни игри – Кери Артър...

Internet