Пазителката Райли Дженсън: Обгърната от тъмнина –...

Глава първа

Превод: Vampire Lady

Редакция: Vampire Lady

Единственият проблем от това да избягаш от всичко, бе всъщност бягането от

всичко.

Шест седмици мързелуване на самотен и разкошен Монитор Айлънд, с нищо за

правене освен да ядеш, пиеш и похот от време на време за горещо секси парче, звучи

като рай. А и си беше.

Поне през първите три седмици.

Но сега, когато петата седмица мина и замина, вълкът в мен бе гладен за

компания от собственият ми вид. Върколаците по природа не са самотни души. Грижим

се да живеем в глутници точно както животинските ни двойници.

Глутницата ми сега може да се състои само от моят брат близнак Роан,

любовника му Лиандър и моят любовник Келън, и те ми липсваха страшно много.

Особено Келън. Той бе тук през първите три седмици, и резултата бе

задълбочаване и укрепване на връзката ни. Аз може да съм напълно способна да се

грижа за себе си, но бе напълно невероятно усещане да имам такъв голям, силен вълк

да иска да се грижи за мен. В някои отношения, той ми напомняше на бившият ми.

Тейлън бе луд като мартенски заек, но също и вълк който знаеше какво иска и който

изминаваше огромни разстояния за да си го вземе. Келън бе по този начин, но е много

по-грижовен от колкото Тейлън някога е бил. Като добавим това и факта че той бе

страхотен любовник, а аз имам почти неустоим пакет. Поне според този вълк.

Въпреки това, не очаквах наистина той да ми липсва толкова много. Не и след

като бяхме само няколко месеца заедно – и особено считайки това че вероятно ще

прекараме повече време разделени от колкото заедно през тези месеци. Разбира се, сега

знам че голяма част от раздялата е заради Куин, енигматичният вампир който използва

чувствата си към мен за да влезе по-надълбоко – дори когато ме използва за да

постигне целите си да убие хората които са унищожили приятелят му от цял живот и

негов създател. Дори сега, въпреки чувствата които имам към Келън, част от мен

гладува да бъде с Куин. Вероятно винаги ще изпитвам този глад към него.

Защото имах връзка в Куин, която никога не съм намирала с друг мъж. Дори с

Келън.

Но Куин бе вън от живота ми за сега – може би дори за постоянно – и не можех

наистина да съжалявам за това. Никога не съм гледала на силата в някоя връзка, а

главно това Куин направи когато използва вампирските си хитрини за да обуздае

природата ми. Методите му може да бяха повече психически от колкото физически, но

на края, резултата бе един. Всичко което притиска някого към път който те не биха

избрали бе злоупотреба, без значение колко красива е ситуацията.

Пазителката Райли Дженсън Книга пета: Обгърната от тъмнина

Това е Фен превод и принадлежи на преводаческият екип във форума http://vampire-ladies.forumotion.com

Това което имах нужда да направя бе да го забравя. Просто трябва да наредя

живота си и да спра да си спомням всяка част в която е бил той. Въпреки че самата

мисъл караше душата ми да ридае.

Но последните две седмици сама ме караха да правя нищо друго освен да мисля

за хората в живота ми и събитията през последните десет месеца. Всъщност се

предполагаше че тук трябва да забравя за това.

Потърках с ръка изморените си очи, след това се облегнах на оградата на

малкият двор ограждащ предната част на малката ми красива вила.

Бризът идващ от морето бе студен, закачайки късата ми коса и изпращайки

тръпки по голата ми плът. За кратко се замислих дали да не отида да си взема риза, но

на края реших да не се занимавам.

Оставих погледа си да се рее по вълните, да наблюдава пяната оформяща се на

белият пясък. Беше мирен звук, спокоен като самата нощ, което ме накара да се чудя

кое по дяволите ме накара да се събудя всъщност.

Всъщност имаше слаб шум идващ от някоя от другите вили които бяха наредени

от тази страна на брега. Нито дори младоженците не лудееха, а бяха така нон-стоп от

пристигането си преди пет дни.

А казват че върколаците били издръжливи.

Усмихнах се и откъснах листо от близкият евкалиптов храст, който покриваше

парапета, след това завъртях листото към небето за дръжката, наблюдавайки го как се

върти докато пада.

Това което исках бе да се прибера у дома. Да си наредя живота и работата. Де

прекарам повече време с Келън. Но имах по-малко от седмица останала ваканция, и

въпреки ме бавно откачам от скука, не можех просто да си опаковам багажа и да

напусна. Роан и Лиандър ми дадоха тази почивка като подарък за да ми помогнат да си

почина и възстановя, и не можех – нямах право – да наранявам чувствата им като се

върна по-рано.

- Райли.

Прошепнатото ми име се носеше из вятъра – повече искане от колкото слаб опит

да ми се привлече вниманието.

Изправих се бързо, погледът ми търсещ в нощта осветена от луната за някакъв

знак от посетителя. Някаква подсказка от къде идва гласа.

Трудна задача след като изглежда идва от всякъде и все пак от никъде.

- Райли.



Още веднъж гласът се понесе из нощта, по-силен от преди, и мъжки от

резонанса.

Не беше глас който притежава някой от мъжете които обитаваха петте други

вили в малкото заливче. Нито пък принадлежеше на хората от поддръжката, които се

грижеха за вилите и работеха в главният курортен комплекс през един плаж.

Но имаше още три други помещения разхвърлени из острова, и нямах много

контакти с гостите или служещите там. Но дори ако е бил някой от тях, от къде знае

името ми? И защо биха ме викали посред нощ?

Беше странно и най-слабата мисъл че нещо странно става, развълнува кръвта във

вените ми.

Което бе малко тъжна реакция имайки предвид колко бях отегчена. Или може би

колко пристрастена бях станала към вълната от адреналин като пазителка. По дяволите,

бих се справила с убиването всеки ден, но не и с напрежението от преследването. Лова

бе всичко за вълка, и без значение колко дълго го отричах, аз съм ловец – всяка частица

от мен както и брат ми.

Огледах нощта за момент. Вятърът шептеше из дърветата, воден от ничий друг

глас освен от своят собствен. Не можех да усетя нищо и никой наблизо, но въпреки

това имаше нещо. Електрична вълна от предупреждение премина през кожата ми,

карайки малките косъмчета на ръцете ми да настръхнат.

Завъртях се на петата си и тръгнах към стаята ми. Нямах нищо против да се

разхождам по сатенени дрехи, но повечето хора отседнали на острова бяха хора, и

хората стават малко критични за цялото нещо с голотата.

Въпреки че тук в Куинсланд, начина на мислене бе доста занижен сравнение с

Виктория. Разбира се времето в моят щат спира желанието да се по разсъблечеш,

просто защото времето бе предсказуемо колкото и тигрова змия по време на

размножителният период.

Сложих си тениска с къс ръкав и чифт изсухлени къси гащи, след това се върнах

към вътрешният двор.

- Райли, ела.

Гласът се завъртя около мен, богат и арогантен. Мъж който използва и вероятно

злоупотребява със сила. А вълчата душа в мен трепна от командата на гласа, но не по

начина по който подозирах. Не яростно, с гняв, а смирено. Сякаш тя не искаше да

прави нищо друго освен да постави опашката между краката си и да се свие.

И може да има само една причина затова.

Гласът принадлежеше на човек от глутницата. И то не кой да е човек от

глутницата, а Алфата. Вълкът който контролираше глутница като едно цяло.



Само дето гласът не принадлежеше на моята алфа, мъжът ръководел глутницата

преди толкова време че никой вече не помни. Бих разпознала гласа на дядо си.

Тогава какво по-дяволите ставаше?

Намръщвайки се, слязох по стълбите които водеха към дърветата и навън към

лунният пясък. Вятърът бе остър под прикритието на евкалипта, и пълен с мириса на

морето. „

И нищо друго. Никакъв мускусен мъжки мирис, никаква следа от вълк. Нищо

което да предполага че има друга бъдна и в кондиция душа навън по плажа.

Тръпка премина през гръбнака ми. Може би си го въобразявах. Може би това не

бе нищо повече от сън, и всеки момент щях да се събудя и да се смея на глупостта си.

Все пак, нашата глутница ни бе заплашила да ни убие ако някога се свържем или

се доближим до някой от тях. И дори майка ни не посмя да се въз противоречи на тази

определена заповед.

Не че очаквах да го направи. Въпреки че нямах съмнение в това че тя ни обича,

тя винаги изглеждаше толкова спокойна колкото и останалите от глутницата когато

видяха гърбовете ни.

- Райли, ела.

Отново заповедта се понесе из нощта, по-силна от преди. Затворих очите си,

концентрирайки се върху звука, и опитвайки се да се открия от къде идва.

След момент, се обърнах и започнах да вървя из плажа. Вилите имаха гъсти

храсти от евкалипт и акации, силните миризми изпълващи нощта.

Това нямаше значение. Не разчитах на усещанията ми за обоняние за да

проследя тази определена следа, а на другите си усещания. Усещанията които бяха

нови и някак си ненадеждни.

Частта в мен която може да вижда души се надигна.

Разбира се виждайки и чувайки душите на мъртвите хора не бе дарба която

наистина исках. По дяволите, имах си достатъчно беди да се справям с живите мъртви

без да се притеснявам за всъщност мъртвите изскачайки от някъде по всяко време по

което искаха.

Но както често ми се случва в живота в последно време, изглежда имах малки

познания. Експерименталният наркотик за плодовитост, който насила ми бе даван от

Тейлън не само изкара на преден план някои психически умения, но също и ги бе

изопачил, просто за забавление. Ясновидството бе една от тези скрити дарби – поне от

скоро. Виждайки мъртъвци да се разхождат из сенките не бе толкова съблазнителен

обрат.



И дяволски се надявах това да е единственият обрат който наркотикът

причинява. Не искам да бъда като другите мелези които бяха взимали наркотика. Не

искам да се сдобивам със способността да се преобразявам във всякаква животинска

или птича форма която си избера, просто защото докато така способност може да е

слух, си има цена. Всеки един от другите бе загубил способността си да се превръща в

човешката си алтернативна форма. Може да харесвам да съм вълк, но не бих искала да

прекарам остатъка от живота си в нея форма. Или в някоя друга форма, за да сме ясни.

Виждайки мъртъвци не е толкова зле за сравнение. До тази вечер, мъртъвците не

са се свързвали с мен от голямо разстояние. Виждала съм ги само близо до телата си. Е,

най-вече, замислих се, потръпвайки докато си спомнях риданията, нереални шепоти из

кървавата арена на Стар.

Не че бях напълно сигурна че чувам мъртвите сега, но беше странно че не можех

да видя или помириша нещо друго. Сетивата ми бяха силни като на вълк. Ако някой бе

наблизо, щях да разбера.

Вървях из белият пясък докато не достигнах скалите на полуострова. Вятърът

тук бе по-остър, морето по-бунтуващо се, удряйки тези скали и изпращайки бяла пяна

към небето. Прилива наближаваше, така че щях да се намокря ако гласът иска от мен да

се покатеря на следващият залив.

Спрях и огледах хоризонта. Тази част от главният остров бе по-близо до остров

Лайтхаус, най-големият от двата малки острова които бяха най-близо до Монитор. На

него се намира Център за изследвания Монитор Айлънд, правителствено и тайно

обединение които изследва морският живот и рифовете. Миналата седмица бях на

обиколка и бях отегчена до сълзи. Да, рифовете бяха красиви. Десето хилядните корали

които бяха сред тях. И със сигурност трябва да знаем защо изчезват. Но хей, просто не

обичам науката. Вълците са ловци по природа, не природозащитници. Просто нямаме

търпението за занимания които включват дълги часове бездействие.

Усещане премина по кожата ми, остри като игли ужилвания. На когото и да

принадлежеше гласа, бе близо.

- Райли, обърни се.

За първи път, спомените ми се раздвижиха. Познавах този глас в миналото.

Обърнах се и изучих дърветата.

Мъж стоеше сред тях. Въпреки че на пръв поглед изглеждаше огромен, по-

внимателно изучаване разкри ефирен поглед върху ръцете и краката му. Сякаш с

времето бе стигнал до крайни мерки, той нямаше силата да поддържа илюзията за

плътност.

Той бе висок, дългокрак, със силни ръце и притъпени черти. Не беше нито

привличащ, нито грозен, но някак си бе смесица между двете. Но дори и да беше и най-



грозният картоф на планетата, нямаше да има значение, защото усещането за аудитория

и сила, които строяха от сивите му очи бе всичко което бе от значение за един вълк.

И този вълк искаше да отстоява позицията си.

Но аз не бях просто вълк, и другата част от душата му оголваше зъбите си и се

готвеше за битка. Приклекнах и преместих погледа си към косата му. Плътна и червена.

Със сигурност червената глутница. Със сигурност моята червена глутница. Но кой?

Когато свалих погледа си към него, разпознаването ме връхлетя отново.

Познавах тези очи, познавах студеното преимущество зад тях. Но проклета да бъда ако

изкопая името.

- Защо ме викаш?

Въпреки че въпросът ме тих, гласът ми сякаш ехтеше из тихата вечер. Тръпка

премина през гръбнака ми и не бях сигурна дали е заради студеният вятър покосяващ

ръцете и краката ми или заради внезапното чувство за безпокойство пълзящо из

душата ми.

Развеселеност проблесна за кратко в полупрозрачните сиви дълбини.

- Не ме помниш?

- Има ли някаква причина поради която да те помня?

Този път развеселеността докосна устните му.

- Предполагах че ще помниш вълкът който те хвърли от планински склон.

Шок ме заля изцяло. О, Боже, мой…

Блейк.

Вторият по командване в глутницата на дядо ми, и вълкът би убил Роан и мен

ако можеше. Вълкът който почти успя когато ме хвърли от този склон. Уж за да научи

Роан урок да не се опълчва на вторият командващ.

Омраза последва шокът, завъртайки се плътно и остро. Стиснах юмруците си и

открих себе си бореща се с вълната да ударя студената развеселеност от устните му. Но

той не бе тук, не бе реален, и щях просто да изглеждам като глупак. Така че просто

казах, с нисък и отровен глас:

- Какво право имаш да ме викаш?

- Правото ми е дадено от глутницата.

- Глутницата Дженсън свали правата си над мен и Роан когато ни изритаха.



- Правата на глутницата никога не се премахват без значение от

ситуацията. Веднъж член на глутницата, винаги такъв.

- Ти ни заплаши че ще ни убиеш ако ни видиш отново.

- Предупреждение което още е валидно.

- Тогава защо по дяволите се свързваш с мен? Разкарай се и ме остави

намира. Довери ми се, не искам да имам нищо общо с теб колкото и ти.

Обърнах се на петата си и тръгнах към плажа. Част от мен може би бе

любопитна да разбере защо той се свърза с мен, но любопитството нямаше шанс срещу

старият гняв и болка които не исках да показвам по никакъв начин.

- Ще изслушаш това което имам да ти казвам, Райли.

- Разкарай се. – казах, поглеждайки към него. Дори когато вълкът в мен

потрепери от смелостта ми.

- Ще спреш и ще слушаш, млада вълчице.

Гласът му бе остър и силен, сякаш ехтеше из дърветата. Спрях. Не можех да

направя нищо по въпроса. ДНК ми трябваше да се подчини на Алфата ми. Трябва да се

справя с огромно количество сила за да не спазя с това, а точно сега, изглежда че нямах

никаква.

Въпреки това се обърнах. Не го погледнах.

- Защо по дяволите трябва да слушам?

- Защото така искам.

Изпръхтях леко.

- Никога не съм била от тези които изслушват искания. Ти от всички хора

би трябвало да знаеш това.

- Толкова вярно. И това бе една от причина поради която ти и брат ти бяхте

прокудени. – Развеселение премина из гласа му. – Дядо ви се притесняваше че ще

го предизвикате.

Изненада премина през мен и се завъртях.

Той все още беше сред дърветата, в сенките. Може би уплашен че вятърът от

плажа ще го отвее.

- Защо дядо ми би се страхувал от това? Нито Роан или аз си бихме

позволили илюзията че сме нещо повече от безпокойство за майка ни и глутницата.

А безпокойството не управлява. – Особено ако бяха женски. Или гейове.



- Имаш характер да правиш неочакването, Райли.

- Да, а аз имам белезите да докажа тази глупост.

Той се изсмя леко.

- Никога няма да си научиш мястото.

О, научих го много добре. Просто не винаги подвивах опашка както би трябвало

да направя. Сложих ръцете си на бедрата си и казах нетърпеливо:

- Колкото и да обожавам да разкривам стари истории, супер студено е

навън. Кажи ми какво искаш или се разкарай.

Той ме изучи за минута, сивите очи изродско светли в мрака, фигурата му леко

поклащайки се когато вятърът преминаваше през дърветата.

- Глутницата има нужда от твоята помощ.

- Моята помощ? – внезапният ми, невярващ на казаното смях имаше

студен, грозен звук. – Това трябва да е шегата на века.

- Няма нищо смешно в тази ситуация, повярвай ми.

- Защо аз? Има стотици други хора които можеш да помолиш.

Което не беше преувеличение. Глутницата Дженсън може да е една от най-

малките червени глутници, и може би е най-бедният братовчед когато се стигне до

богатство и статус на земята, но членовете на глутницата Дженсън можеха да бъдат

открити във всички отдели на правителството и доста в легалната система, сигурна бях

че тези членове на глутницата можеха да измислях нещо – някой – много по-влиятелен

от мен.

Освен, разбира се, ако кризата не е главно заради лична изгода. Въпреки всичко,

тревогата надделя и бързо добавих:

- Майка добре ли е?

Усмивката на Блейк бе слаба.

- Да. Изпраща ти любовта си.

Абсурд за го правеше. Ние й бяхме първородните и любовта й към нас бе

неоспорима, но веднъж напуснали глутницата, връзката се прекъсна. Блейк сигурно

имаше одобрение от глутницата да се свърже с мен, но много се съмнявах тя да бе

помолила да бъде оставена съобщение. Тя знаеше какво чувстваме към него. Тя не би

ни наранила така.

- Не можеш да ме привлечеш по този скапан начин, Блейк. Просто премини

на въпроса.



Развеселение премина за кратко през очите му.

- Имаме нужда от уменията ти като пазителка.

Отново, изненада премина през мен.

- От къде знаеш че съм пазителка? И защо би се занимавал със следенето

на две изгонени и безполезни кученца?

- Не сме го правили. Появи се докато правихме проучванията си.

- Проучвания за какво?

Премести тежестта си и фигурата му се разклати лека, ставайки толкова реална

колкото е призрак. Която той не бе, така че как по дяволите се показваше така?

- Една от внучките ми изчезва преди четири дни.

Той имаше внучки? Боже Господи, това ме накара да се чувствам стара. Въпреки

че от вълча гледна точка, аз все още бях млада.

- Кой от синовете ти бе достатъчно невнимателен да изгуби дъщеря?

Беше жестоко да се каже, но просто не можех да се сдържа. Блейк и синовете му

бяха проклятието на съществуващото поколение – и причината поради която Роан и аз

притежавахме толкова белези. Разбира се, ако просто си затварях устата и навеждах

глава както се предполага, нещата може би щяха да са различни.

Въпреки че много се съмнявах.

Погледа му се стесни до малки прорези от опасно сиво.

- Адриана е най-голямата дъщеря на Патрин.

Картината на червен вълк с черни петна се появи в ума ми, и устната ми се изви

в отговор. Патрин бе най-младият син на Блейк – само няколко години по-голям от

Роан и мен. Да кажем че той се наслаждаваше на семейната традиция за прогонване на

мелезите ще бъде откритието на века.

- Колкото е голяма дъщерята?

- Двадесет и три.

Двадесет и три? Което означава че той е бил само на петнадесет когато е

господствал над първата си? Похотлив нещастник. Обзалагам се че татко е бил толкова

горд – особено присъщите плодовити проблеми на глутницата.

- Ако е изчезнала, свържи се с полицията. Директората не се занимава с

изчезвания.



- Ти го правиш ако има шаблон на изчезванията. И три други изчезнаха по

същият начин както Адриана, Райли.

Скръстих ръцете си и се опитах да игнорирам вълната от интерес. Не исках да се

замесвам с Блейк или глутницата ни, защото може само да свърши зле – за мен, ако не

за тях.

- Все още това не е причина Директората да се включи. Има специални

полицейски отдели за такива неща. Сигурна съм че имаш връзки които могат да ти

дадат специално отношение.

- Нещо лошо й се е случило. Патрин е отчаян да я открие.

Беше ми на устните да кажа нещо умно – нещо от рода на „Сякаш ме е грижа?”,

но си замълчах. Разбирах такавата отчаяност, знаех че може да те накара да направиш

всичко, включително свързвайки се с прокуденик, точно както аз се бях почувствала

когато Роан загази, и не бих го пожелала на никого. Нито на някой когото мразех.

- Тогава се свържи с Директората. Дай им информацията. Нищо не мога да

направя без официално нареждане така или иначе.

Което бе просто детинска шега. Ако бях толкова предразположена, бих

разследвала всичко. Пазителите бяха супер ченгетата, ловците-убийци в нечовешкият

свят, и имахме пълното право да избираме какво да разследваме. Въпреки че ако

направех разследване, и откриех нещо, трябваше да го докладвам на шефа си. А пълно

разследване би станало само с официалното му одобрение.

- Всичко което те моля е да направиш лично разследване. Ако почувстваш

че няма какво да направи Директората, тогава ще пробвам други източници.

Той звучеше твърде разумен и косъмчетата на врата ми настръхнаха. Блейк и

причина просто не се връзваха, поне по спомените ми за този мъж.

- Ти ми нареждаше до преди няколко минути.

- Вероятно виждам грешката си в този начин.

- И вероятно утре ще качат жена на Марс. – пристъпих от единият крак на

другият. Не се доверявах на този нов и доказан Блейк повече от последният път, но

щеше да заболи ако продължах. – Защо мислиш че изчезването й е случай за

Директората?

- Освен чувствата на Патрин за смъртна опасност ли имаш предвид? – Да.

- Има образец за който Х спомена.

Раздразнение премина през мен.

- Е, кажи ми образеца.



- За начало, всички са били на ваканция на Остров Монитор.

Затова ли се бе свързал с мен? Беше разследвал острова и бе намерил мен? Аз и

моят късмет.

- И?

- И те изчезнаха седмица преди да се върнах у дома от острова.

- Което означава че може островът да не е връзката.

- Но ето че идва и този мъж.

- Човек или не?

- Човек. Той работи на острова, очевидно.

Което не бе кой знае каква следа, имайки предвид че половината от хората

работещи на острова бяха мъже от всички видове.

- Като какъв работи?

Блейк сви рамене и движението накара образа да потрепери.

- Адриана каза че той работел като сервитьор.

- Блейк, има поне пет бара в този залив. Ще бъде хубаво ако малко ми го

опишеш.

- Предполагам че името му е Джим Дентън.

- Значи тя е „танцувала” с този Джим Дентън?

Той се поколеба и раздразнение премина през очите му.

- Така предполагам.

Сдържах внезапна усмивка. Значи Адриана не е казвала всичко на татко и дядо.

Браво на нея. Въпреки че съм изненадана че е застанала срещу закона на лудницата и е

„танцувала” с човек. Но може би това е била цялата работа.

- А другите? – И как се чувства глутницата за това че тя е „танцувала” с

човек? Като добавим и това наблюдение.

- Говорих с едно друго семейство. Те също споменаха дъщеря им да се е

срещала с мъж който е работил на острова.

- Срещала? Ами спала?

- Това не мога да ти кажа. Но вероятно.

- И жените са били вълчици?



Той кимна.

Е, ние върколаците сме склонни да се сближаваме – особено сега има закон в

който работодателите ни не могат да ни дискриминират заради лунната жега. Въпреки

че откривах за учудващо това че те заменяха човешките мъжкари с нечовешките. Има

твърде много рискове в този вид избор – въпреки неоспоримият факт че вълците мелези

съществуваха се предполага че има много които не се съгласяваха с моята гледна точка.

- Това не означава че те спят с един и същи човек. – казах. – Както вече

споменах, има повече от един мъж който работи на този остров.

- Описанието му съвпада с този който имам от Адриана.

Значи Адриана не би дала име на дядо си, но би дала описание? Някак си се

съмнявах. Имаше нещо повече което става, което Блейк не ми казваше.

- Ако си говорил само с едно семейство, от къде знаеш че има три

липсващи жени?

- Знам. – гласът му беше строг. – Ясновидството е наследство в глутницата,

помниш ли?

- Не вярвам някой да се е занимавал с това да съобщава подобно нещо на

мелезите. – Което обяснява от къде идват не скритите ми ясновидски сили.

Развеселение проблесна за миг в студените му сиви очи.

- Контрол, предполагам.

Омраза се надигна, горчивият й вкус ме караше да ми се повдига.

- Това не е проблем на Директората, Блейк. Иди да преследваш някой друг,

защото не се интересувам от това да ти помагам или нещо друго.

Обърнах се и тръгнах, колкото се можеше по-бързо. Тази игла от

предупреждение ми казваше че Блейк не е помръднал, и въпреки това гласът му ме

достигна въпреки дистанцията толкова лесно, сякаш той стоеше зад мен.

- Ще ни помогнеш, Райли.

- Неучтивият отговор с който ти отвърнах по-рано все още важи.

- Райли, спри.

Мускулите ми се извиваха от нуждата да се подчинят, но вампирската ми

половина нямаше такъв проблем. Всичко което можех да направя е да не изпадна в бяг

от присъствието му, въпреки че ако свършеше работа бих вероятно го направила.

- Райли, заповядвам ти да спреш сега или ще се изправиш пред

последствията.



- Нищо не можеш да ми направиш, Блейк. Повече не.

Знаех си че не трябва да изкушавам съдбата така. Наистина не трябваше.

- Ако не спреш на секундата. – каза той нежно. – Ще убия майка ти.



Глава втора

Превод: pearl


Унижих се.

Как не бих могла. Може да не бях виждала майка си, откакто бяхме изгонени от

глутницата на шестнадесет, но това не означаваше, че не я обичах. Не означаваше, че

исках да е мъртва.

Тя беше моя майка, за бога.

Обърнах се.

-Повярвай ми, Блейк. Не искаш да бъдеш по този път. Много лошо нещо ще

направиш.

Усмивката му беше арогантна. Уверена.

-Директората не може нищо да ми направи. Чувствам се в рамките на закона да

налагам наказание на глутницата си, когато сметна за уместно. Ако член на глутницата

умре по времето, когато получава наказание? – Той сви рамене. – Законът няма да се

намеси, освен в случай че е докладвано за нещо повече от справедливо наказание. А

никой от тази глутница да докладва.

-Аз мога да го направя. Мога да разследвам. И вярвай ми, не би искал мен или

Роан някъде близо до глутницата. Вече не сме беззащитни кутрета, които да

подритваш.

-А ние вече не сме западаща глутница, ако си спомняш. Укрепваме,

забогатяваме. Имаме повече влияние.

Да, и знаех точно как. Умението ми да разследвам ми предоставяше начин да

науча повече от няколко тайни на глутницата. И ако сега тя е богата, това със сигурност

не е чрез усилена работа и добро управление на парите.

Тръснах глава.

-Нямаш си и идея с кого се захващаш, Блейк. – Нямаше идея, с какво се

захващаше.

-Искам да се реши този проблем. Тогава ще оставя теб, доведения ти брат и

майка ти намира.

Пристъпих от един крак на друг, с нуждата да се боря и да изтрия този студен

поглед на задоволство от лицето му. Двете желания, накараха мускулите ми да трепнат.

-А Конър? Какво ще каже той за всичко това?

Ухилването на Блейк беше алчно.

-Победих дядо ти в битка, една година след като ти напусна. Праха му беше

разпръснат през любимата му ловна пътека, както той пожела.

Гледах го за момент, не сигурна какво да мисля. Какво да чувствам.

Любовта не беше изгубена между дядо ни и нас, а беше обърнал гръб на

конфликтите, които имахме с Блейк и неговото разбиране. Сега, когато ни подслони

тримата, хранеше ни, увери се, че не ни липсваше нещо основно и никога не позволи

игрите да отидат твърде далеч – с изключение на един път, когато Блейк ме хвърли от

планината. И дори тогава ръцете му бяха вързани. Правилата на глутницата даваха

правото на втория по командване да наказва, както намери за уместно – когато става

дума за неподчинение.



И сега дядо ми бе мъртъв, убит в битка за водачество. Затворих очи и се опитах

да се боря с кървавите картини в ума ми. Само веднъж съм виждала борба за надмощие

в глутница и не беше приятно. Такива битки винаги се правеха във вълча форма и

почти винаги завършваха със смъртта на стария водач. Такива бяха пътищата на

нашите диви братовчеди и те винаги бяха също и наши.

А законът го позволява, защото идва с титлата на религиозни вярвания и обичаи.

Което беше просто друг начин да утвърдиш убийство, ако ме питате. За

съжаление, вероятно никой никога нямаше да направи това.

-Ако получиш списък с имена, прати ми го довечера – казах аз. – Мога да ги

проверя чрез архивите на острова.

-Вече го направих.

-А аз възнамерявам да го повторя, защото може да видя нещо, което си изпуснал.

– кръстосах ръце и се втренчих в безплътната форма. – Не искам да нападаш всяка моя

стъпка, Блейк или ще имам пълната сила на Директората, да унищожа водача на

глутницата.

-Патрин иска постоянни доклади.

-Не ми пука…

Той ме спря с ръка.

-Да, знам. Грубо.

Погледнах сърдито към него. Той се беше втренчил в мен. За няколко секунди

никой от нас не помръдна, тогава той въздъхна и прекара ръка през очите си.

-Какъв е телефонният ти номер? Ще ти пратя списъка на имената и каквато

друга информация имам.

Дадох му номера и добавих:

-Имаш ли скорошни снимки на Адриана?

-Да. Ще ти пратя няколко.

Поне с тях бих могла да разпитам наоколо дали някой си спомня за нея. Да видя

дали си спомнят с кого се е срещала.

-А семействата на другите жертви? Изпрати ми техните контакти, ако ги имаш.

-Ще го направя.

-Добре. Сега се разкарай да мога да поспя.

Усмихна се на това.

-Ще проверя утре вечер за развитие по докладите.

-Чакам със затаен дъх.

Тялото му избледня, разтваряйки се в тънка струйка от цветове, които бързо се

разпръснаха от свежия вятър. Потреперих и скръстих ръце, втренчено претърсих

дърветата за да бъда сигурна – наистина сигурна – че той си е тръгнал.

Тога се обърнах и се отправих обратно към вилата си. Влезнала вътре извадих

телефона си и набрах брат си. Беше посред нощ и най-вероятно спеше, но не ме

интересуваше. Трябваше да говоря с него.

Телефонът иззвъня няколко пъти преди слушалката да се вдигне и сънен глас да

каже:

-Ало?



Не беше гласът на Роан, а на Лиандър. Не беше погледнал екрана – за което би

трябвало да бъда доволна. Нито Лиандър нито Роан бяха красива гледка, когато се

събудят в малките часове на нощта.

-Хей,гримьорче, как си?

Имаше дълго мълчание, тогава каза с глас премесен от умора и раздразнение:

-Знаеш ли колко е часа?

-Да. Трябва да говоря с Роан?

-Той не е в настроение.

-Не ме интересува какво е или как се чувства. – Любящата сестра, това съм аз. –

Трябва да говоря с него.

Роан измърмори нещо в далечината. Не ти трябваше много въображение да

разбереш какво, но Лиандър ми каза така или иначе.

-Той е прав. Можеш да бъдеш кучката на годината.

-Абсолютно. Сега спри да го защитаваш и ми го дай.

Направи го.

-Ти си трън в задника, Райли. – каза Роан с крякащ глас и малко слети думи. –

Защо, по дяволите, звъниш по това време?

-Мислех, че ще искаш да знаеш за посетителя, който имах.

Той направи пауза, след това каза:

-Пак ли пиеш?

-Не от предната вечер.

-Тогава защо, по дяволите ще ми звъниш посред нощ заради посетител? Ако си

толкова ужасно самотна, прибери се в къщи.

-Името на посетителя беше Блейк.

-Е и?

-Като Блейк Дженсън. Бивш втори-по-командване, сега лидер на червената

глутница Дженсън.

Спря, после каза:

-Мамка му.

Строполих се на стола и прехвърлих крак през облегалката за ръцете.

-Нещо, което бих казала по вече от веднъж.

-Какво по дяволите, прави Блейк на Монитор Айлънд?

-Не беше тук в тяло, само дух.

-Какво? – чаршафите изшумоляха, когато Роан се премести. Лиандър измърмори

нещо за кафе и брат ми изсумтя в съгласие преди да добави – Как може да бъде дух

сам?

-Предполагам е някаква форма на астрално пътуване. Каза, че ясновидството е

наследство от глутницата, така че може би пътуването е част от това.

-Може би. – не звучеше убедено. Дали беше заради това нещо с пътуването или

заради здравия ми разум, кой да предположи. – Какво искаше този дух?

-Помощта ми.

-Добре, сега знам, че ме будалкаш. Прасетата ще полетят преди Блейк да поиска

нашата помощ.



-По добре започни да къпеш тези летящи прасета, брат, защото съм напълно

сериозна.

Той издиша.

-Каква помощ иска?

-Дъщерята на Патрин е изчезнала. Смята, че е свързано с три други случая на

изчезнали жени. Дори се е свързал с родителите на едната. Очевидно едната връзка

между тях е, че са били на Монитор Айлънд за няколко дни преди да изчезнат.

-Ако са изчезнали, нека ченгетата да се заемат.

-Споменах, че не се занимаваме с изчезвания, но изглежда че той ме игнорира.

-Тогава игнорирай го и ти. Няма какво повече да направи. Ние сме извън

глутницата и отвъд неговия контрол.

-Заплашва, че ще убие мама, ако не му помогнем.

Роан не каза нищо за няколко дълги минути. Надигнах се и отидох до мини-бара,

отворих го и измъкнах едно от шоколадовите блокчета, които хотела осигуряваше. Те

бяха ужасно скъпи, но всичко на острова беше.

-Нямаме отговорност за майка си. – Роан каза накрая – Тя си изми ръцете с нас,

когато напуснахме.

-Можеше да си измие ръцете, когато бяхме разкрити. Не го направи. Тя ни

отгледа не само срещу желанието на глутницата, но и срещу волята на собствения си

баща. Дължим й съществуването си, Роан. Ако не друго трябва да платим дълга си.

Той измърмори нещо, което не можах добре да схвана, после чаршафите

изшумоляха отново. Навярно Лиандър се беше върнал с кафето. Откъснах обвивката на

шоколада със зъби и част от богатата гощавка. Беше ментово парче – не от любимите

ми, но просяците не могат да избират.

-Какво иска Блейк?

-От нас, да намерим дъщерята на Патрин.

-А другите?

-Не мисля, че се интересува от тях, освен че биха могли да предоставят полезни

връзки.

Роан изхърка.

-Не се е променил тогава.

-Той е водач на глутницата сега, Роан. Има властта, за която винаги е копнял и

си личи.

-Копелето не би могъл да е по-арогантен.

-Искаш ли да се обзаложим?

-Не. – Направи пауза и трябва да беше пил от кафето, защото мляскане дойде по

линията. – Щом ченгетата и липсващите не могат да ги намерят, какво го кара да

мисли, че ние можем?

-Знае, че сме пазители.

-За някой, който никога не иска да ни вижда отново, знае ужасно много за нас.

-Защото иска помощта ни, а възнамерява да я получи по един или друг начин.

Роан въздъхна.

-Така, какво звъниш да направя?



-Ще ми изпрати снимка на Адриана, както и информацията, която има за другите

изчезнали момичета. Ще ти дам копие. Имам нужда да видиш, какво можеш да

намериш за местонахождението на Адриана през последната седмица.

-Ще провериш ли твоя край?

-Да. Все пак не очаквам някакви големи разкрития. Фактът, че всички са

изчезнали след като се прибират в къщи, предполага да има някой друг фактор, освен

острова.

-Ти мислиш така. – Той се прозя. – Това ли е?

-За сега. Наслаждавай се на остатъка от нощта, брат.

-Благодаря, кучко.

Ухилих се.

-Сигурна съм, че Лиандър ще има желание да те приспи (да те разклати, за да

заспиш).

-Сигурен съм, че няма. Мога просто да повърна, по начина по който се чувства

стомаха ми. Ще звънна утре, ако открия нещо.

-Добре. Лека.

Едва бях затворила, когато телефонът изписука да посочи входящо съобщение.

От Блейк. Определено не си губеше времето. Препратих копие на целия файл на Роан,

след това довърших остатъка от шоколада и се изправих. Големината на файла

предполагаше, че съдържа значителна част информация и нямаше начин да мина през

цялата на информация на екран на телефона. Нямах лаптоп с мен, но хотелът имаше

бизнес център в главното лоби. Сграбчих друго шоколадово блокче от мини-бара и

тръгнах към следващата цел.

Лобито беше пусто. Освен, че имаше портиер на пост, вероятно в задната стая,

който гълта кафе и гледа повторенията на мачовете.

Минах покрай бизнес центъра и прокарах картата си ключ през процепа. Вратата

изщрака и я натиснах да се отвори. Единствената светлина в стаята беше бледо синьото

греене, идващо от мониторите на компютрите, което беше добре за мен. Можех да

виждам перфектно в тъмнината, а ако светнех лампите, можех да привлека вниманието

на портиера. А да се разправям за баналности в три сутринта не ми влизаше в плана.

Бутнах мишката, за да светне екрана, после включих телефона си към USB порта

и отворих файла. Бях права – беше огромен и пълен с различни коментари, снимки,

скица на мъжа, с който Адриана предполагаемо се е срещала на острова и доклади на

различни полицейски управления.

Очевидно Блейк имаше няколко много сериозни връзки, щом беше възможна да

получи всичко това.

Преминавайки през файловете, разгръщах информацията. Не всички жени

живееха в Мелбърн – една живееше в Баларат, регионален град в сърцето на Виктория,

а другата в Ярауонг, град на границата между Виктория и Ню Саут Уелс.

И въпреки това, което каза Блейк, всички четири жени са изчезнали по различно

време след тяхното завръщане в къщи. Първата жертва изчезва близо до осмия ден,

другите две – на третия и на петия. Адриана имаше най-краткия интервал – тя изчезва

веднага. Никоя от жените не беше видяна от тогава, а нямаше никаква кредитна или

банкова активност по сметките им.



Другите жени бяха забележително подобни на външен вид. Всички бяха високи

и атлетични – вида, който биха могли да пробягат двадесет мили без капчица пот да

развали грима им – и трите имах руси коси сини или зелени очи. Адриана беше

изключение, косата й беше червена и очите й сиви, но не беше класически червеното на

нашата глутница, повече като, тъмно-ягодово русо.

Което предполагаше, че майката на Адриана не беше от червената глутница.

Едно време това не би било възможно, но точно преди да бъдем изгонени от

глутницата, дядо ни обърна многогодишната политика, забраняваща червената

глутница да се чифтосва с други освен с членовете й – политиката възнамеряваше да

поддържа така наречената чистота на глутницата, която той и предишните алфи са

ценили толкова много – и накрая позволи смесване с други глутници и цветове. В

усилие разбира се да осуети увеличените проблемни оплодителни резултати и

намалената раждаемост. Това беше политиката, която Блейк позволи да продължи като

глутницата сега беше благополучна.

Облегнах се на стола и зяпнах екрана. Ставаше ли нещо там? Или Блейк

тълкуваше по вече в самата ситуация, отколкото наистина беше? Добре, жените имаха

подобни изчезвания, но единственото общо нещо, което имаха и четирите, беше факта

че са прекарали време на този остров. Но много самотни жени минаваха през това

място, защо биха били тези четири единствените изчезнали?

И защо биха предпочели похитителите да извършат деянието, когато жените са

на почивка далеч от семейство, приятели и техния обичаен график?

Нямаше смисъл.

Намръщих се и проверих файла по дати. Един път на месец за последните три.

Адриана беше отново изключение, изчезнала две седмици след третата жена. Но това

само по себе си не означаваше нищо. Хора изчезваха всеки ден, всеки час по света и

много от тях с причини, по-големи от нечестна игра. Цъкнах отново на снимките и пак

бях поразена от приликата им. И разликите на Адриана. Отпуснах пръстите си на

бюрото, заинтригувана въпреки себе си. Колкото и да мразех човека, много се съмнявах

Блейк да беше плачещ вълк. Не и когато той самият беше замесен. Нещо трябваше да

излезе, без значение колко невероятно да изглежда, от четенето на тези файлове.

Трябваше да разпитам родителите на другите жени, Блейк сигурно беше

разпитвал вече една, но той имаше емоционална връзка с цялата бъркотия и вероятно

не е слушал отговорите с критическо ухо. Беше тиранин, а не разследващ.

Затворих файла и откачих телефона си от USB порта. Сега какво? Разтърках очи,

след което погледнах часа. Близо четири.Би трябвало да опитам да спя, но адреналина

още пулсираше по вените ми и тръпки преминаха, танцуваха, играещи по кожата ми. И

не човешки вид танцуване даже.

Защо не са разрешени вълчи клубове на острова, има 24-часови барове, пълни с

музика – която в този час беше малко повече от старец на пиано. Може би нямаше да

има много хора точно сега, но да отида в бар беше по-добра възможност, отколкото да

се върна във вилата и да пия сама. Поне бих могла да говоря с бармана. Може и да

разпознае снимките, които Блейк ми изпрати.



Бутнах телефона в джоба си, дръпнах стола и тръгнах. Стъпките ми отекваха,

докато пресичах празното лоби, но портиерът все още не се появяваше да ме поздрави.

Може би беше заспал в малкия си заден офис.

Мека музика от пиано ме приветства, когато влезнах в полутъмния бар, но под

звънкия шепот от разговори. Спрях на горното стъпало, позволявайки на очите си да се

приспособят, докато гледах наоколо. Този частен бар беше един от малките, но беше

точно на плажа и имаше цяла една стена, която можеше да се отвори. В хубави нощи

постоянните клиенти биха се разположили на пясъка или се разхождали през вълните.

Тази вечер стената беше затворена – вероятно защото синоптиците предричаха

бури – но панорамния прозорец предлагаше малко препятствия на гледката.

Изненадващо имаше най-малко дузина хора. Повечето бяха двойки, които се

прегръщаха в удобните сепарета, ехтящи от останалите стени, но имаше поне пет

други, които седяха сами и отпиваха питиета. Вероятно персонал, който сега

приключваше, помислих като тропах по стълбите и минах покрай бара. Имаха онова

„над-всичко” изражение, което работниците по цял свят придобиваха след дълга смяна.

Барманът се тръгна от другия край на бара и ми прати някаква отегчителна

усмивка – обикновеното му изражение, от това което бях виждала през времето ми на

острова.

-Закъсняхте, мис Дженсън.

-Получих спешно телефонно обаждане от роднина на майка ми. – казах,

скалъпвайки малко истината. – За съжаление братовчедка ми не се е обаждала повече

от седмица и майката е паникьосана.

-Майките имат склонност към това. – каза той. – Искате ли питие?

-Само бира, благодаря. – изчаках докато ми налее питието и добавих –

Братовчедка ми обикновено се среща с мъж тук. Майката изглежда мислеше, че ако

открия мъжа ще отрия и дъщеря й.

-Не знаеше ли, че е била тук?

Разтърсих глава, скръстих ръце и се облегнах небрежно срещу него на бара. С

ниско изрязаната си тениска, повечето от бюста ми беше на показ. Той се втренчи

почти веднага, отклонявайки се надолу. Не исках да играя с него, но не можех открито

да използвам няколко трика, които да задържат мислите му върху ценните ми качества,

отколкото да направи връзка какво казвах.

-Той беше висок, рус мъж със сиви очи и големи уши. Името му беше Джим.

Джими Дентън, така мисля.

Намръщи се и втренчения му поглед премина за кратко през моя.

-Това съм аз.

Огледах го от горе до долу. Беше пълен и на средна възраст и както изглеждаше

добър човек, просто не можех да си представя някой млад и жизнен като Адриана, да

иска да се среща с някой като него. Толкова странни неща се случваха, когато

желанието на луната беше върху нас.

-Ъм, нито си рус, нито с големи уши.

Той скръцна. Това беше първото истинско изражение, което виждах.

-Благодарност. Сигурна ли си, че майката на приятелката ти е дала правилното

име?



Добре, не, защото бях разчитала на доклада на Блейк и кой знае колко беше

верен? Натиснах бутон на телефона си и изтеглих рисунката.

-Това е скица на мъжа, който търся.

-Не, съжалявам, не мога да си спомня да съм виждал някой да прилича на него и

да работи тук.- сви рамене, втренчвайки се отново надолу върху циците ми. – Но мога

да разпитам наоколо, да видя дали не е бил от временните работници, ако искаш.

-Това би било чудесно. – натиснах друг бутон и извадих една от снимките на

Адриана – Това е братовчедка ми.

Показах му снимката.

-Спомняш ли си да си я виждал изобщо?

Изучаваше снимката за момент и после кимна.

-Сега си я спомням.

Вдигнах вежди при развеселеността в тона му.

-Защо?

-Обикаляше наоколо, задавайки толкова много въпроси.

-Какъв вид въпроси?

-За някои гости – няколко жени и мъж, ако помня правилно. Някои от персонала

мислеха, че е частен детектив, други – репортер. Записваше си и такива неща.

-Никой тук не е виждал бележките? Или чел нещо, което тя е писала до

инцидента?

-Това не съм забелязал. – млъкна, след това каза – Познаваш Джаред Донован,

нали?

Задържах усмивката си. Как можех да не познавам Джаред? Той се опитваше да

влезе в панталоните ми през последните три дни. И ако някога имаше човек, който би

ме изкушил да преразгледам старите втълпени предразсъдъци, това беше той. Висок,

рус и атлетичен, с дълги силни пръсти и напълно порочна усмивка. Ако беше вълк, бих

му скочила мигновено без да се колебая. Ако беше вероятно щях да флиртувам с него

повече от разумното, толкова изкушаващ беше, просто не бих могла да мина през

цялото това човешко нещо, за да си легна с него.

-Познавам го. – казах след глътка бира – Защо?

-Ами, той обича да си говори с всички хубави момичета, така че има голям шанс

да е говорил с приятелката ти. Може да знае нещо повече от мен. Имам съпруга все пак.

Имаше предвид вероятно, че е ограничен в легловия отдел, но Джаред, серийния

флиртаджия не беше.

Защо хората толкова се вълнуваха да се женят, ако негодуват към клетвите,

които ги държат заедно и недостъпни? Беше странен начин да се прави. Поне като

вълци нямахме такава тревога – когато направим клетва пред луната, ние сме заедно до

живот. Без ако, но или може би. За това трябва да сме много сигурни, че сме намерили

сродната си душа преди да се обвържем.

- Джаред на работа ли е утре?

-Мисля, че управлява лодката на изпитателната станция.

-Отваря в 10 нали?

Когато кимна, свалих щита и пуснах психическите си сили, бързо препускайки

през мислите и спомените му, търсейки за тайни и лъжи. Имаше няколко странни



петна, ако някой преднамерено беше замъглил някои спомени, но може и да беше

причинено също от алкохола. Резултатите предполагат да изглеждат едни и същи.

Ако някой е бил в ума на този човек, тогава е бил дяволски добър, защото не

можах да намеря никаква друга след от него. И разбира се нямаше какво повече да се

добави към информацията, която Джим вече ми каза.

-С нещо друго да мога да помогна, мис Дженсън? – каза почти подскачайки от

удара, когато се отдръпнах от мислите му.

-Не. Но благодаря за помощта.

Довърших си бирата и тогава без нищо – или някой – да ме разсее, се върнах

обратно във вилата, опитвайки се да поспя. Дълго време мина, но накрая се унесох,

сънувайки безплътни лица, които ме тласкаха от върховете на канари.

Събудих се потна и по-малко отпочинала. След душа се облякох, избирайки

стегнати шорти и друга ниско изрязана тениска, грабнах телефона си и портмонето и се

отправих към хотела за закуска и малко разпитване на персонала.

Изглежда никой не можеше да си спомни да е виждал член на персонала, който

да прилича на скицата, изпратена ми от Блейк. Повечето си спомняха Адриана и както

барманът спомена предната нощ, всички си мислеха, че тя е била нещо като репортер

или частен детектив.

А тя може и да е била, от всичко което знаех.

Заниманията й отсъстваха от доклада на Блейк, но не исках да звъня и да питам.

Колкото по-малко контакти имах с това копеле, толкова по-добре.

Едно интересно нещо излезе от разпитването ми все пак. Въпреки твърдението

на Блейк, че тя е въртяла някого на острова, никой от персонала не можеше да се сети

да я е виждал изобщо с някого. Просто се е появила на острова, стояла няколко дни да

разпитва всички, които работят тук и си заминала. Което определено прилича на

репортер – като поведение. Така, че ако е била, как е разбрала за изчезванията?

Семейството се отличаваше с проницателност, може би? И е дошла да разследва

изчезванията на острова, а самата тя е станала жертва?

Определено изглежда е било така.

Но от къде се появи скицата на мъжа, представящ се за Джим Дентън?

Имаше възможност да е бил мъжът, който другите жени са срещнали на острова

и следователно връзката между изчезванията. Но ако това бе вярно, щеше поне един от

персонала да си спомня за него. Но нямаше дори следа от разпознаване.

Отпуснах се на стола и изучавах пяната на океана как пълзи към пясъка само на

крачка от масата ми. Първото нещо като се прибера у дома беше да проверя дали

мъжът, чието описание ми беше дал Блейк, се е срещал с другите жени. Ако беше така,

значи накрая бях разкрила връзката между мъжа, другите жени и Адриана.Въпреки че

все още нищо не обясняваше, защо никой тук не можеше да си го спомни.

Погледнах към часовника си. Беше почти девет, така че имах да убивам само

час, преди изследователския център да отвори врати. Поръчах си още идна чаша кафе,

подкрепих се с някой и друг плод и Данишес и наблюдавах приятната вода, шумяща

около стаята. Хормоните ми започнаха да стават неспокойни. Все едно се прибирах в

къщи при мъжа, който ме интересуваше.



В десет тръгнах и прекосих до малката будка, където продаваха входни билети

за изследователския център. Повечето от услугите на Монитор бях включени в

пакетите, но за центъра и гмуркането се плащаше.

Не бях забелязала, преди да отворя портмонето, за да взема пари, че

шофьорската ми книжка липсваше. Всичките ми кредитни карти и пари си бяха все още

тук, но книжката я нямаше. И без значение колко пъти преглеждах във всички джобове

и процепи, не можех да видя дяволското нещо.

Или я бях загубила или по някаква причина я бях оставила в къщи. Звъннах на

Роан,оставяйки му съобщение да провери апартамента – и да използва системата на

Директората да съобщи че липсва, ако не е там – тогава минах към портиера. Никаква

книжка не е била предавана, каза той, но щеше да ме уведоми, ако се появи.

Като нямаше какво правя, слязох на плажа, за да изчакам моята лодка, която

щеше да ме заведе до острова. Вече имаше една възрастна двойка, която чакаше и

въпреки, че ми пратиха поздравяваща усмивка докато се разхождах, те не казаха нищо

твърде погълнати от компанията един на друг. Което беше мило, мислех си дали ще

намеря някого с когото да остарея така.

Лицето на Келън изведнъж се появи в ума ми и не можех да спра да се

усмихвам. Част от мен вече беше убедена, че той е единственият. Другата част – която

е била наранявана преди – се бореше да запази разстояние и да спечели още време.

Разбира се винаги си представях, че намирането на сродна душа ще дойде като

гръм от ясно небе – това би било несъмнено признаване от съдбата, което ще ни

обезсили и двамата – но предполагам, че очаквах твърде много. Фактът, че обичах да

бъда с Келън говореше за дълбочината на чувствата ми към него. По дяволите, дори

факта че не гледах да откривам само добрите му страни, но също и лошите,

предполагаше определено че бях на път да се влюбя. Дали беше любов на сродни души

или просто дълбока и грижовна връзка, само времето щеше да покаже.

Седнах на малкия вълнолом и гледах моторната лодка, растяща постепенно на

хоризонта. Когато акустира още хора се присъединиха към малката ни група, повечето

двойки, което ме накара безспорно да се чувствам не на място. Но това беше чувството,

с което живеех половината си живот, благодарение на Блейк и проклетото му

семейство.

Та защо му помагах сега?

Не беше заради заплахата. Вече не. Истината беше, че историята му заинтригува

тази част от мен, която отдавна отричах. Ловците преследват – колко често брат ми е

казвал това? И сега когато понасях, равняващото се на измяна и повтарящите се опити

за покушение върху мен, напълно съзнавах ловеца в себе си.

Но вълците бяха свободни и нямаше какво да ме спре сега. И осъзнавах дълбоко,

че Блейк нямаше нужда от заплаха, за да ме накара да поема случая. Любопитството

щеше да ме принуди да търся рано или късно.

Любопитството никога нямаше да ме накара да го харесвам и за това се радвах,

че идва да ме посети само в духовна форма. Предизвикването на водача на глутницата

ми трябваше, колкото и дупка в главата, имах чувството че гнева може да ме накара да

извърша нещо глупаво. Мисълта, че мога да го победя беше неуместна. Нямах нужда да

се замесвам с миналото си повече, отколкото бях в момента.



Между другото Блейк не би приел поражението. Ще ме накара да си платя, както

го направи преди. И имах чувството, че сегашното му наказание щеше да бъде много

по-лошо от всичко което е правил до сега. Преди всичко вече нямах присъствието на

дядо ми да ми предложи защита. А Блейк беше твърде арогантен да мисли, че Роан ще

поеме ролята на ефективен защитник.

Изчаках докато другите се качиха на лодката, преди да я доближа сама, Джаред

ми прати голяма усмивка, синият му поглед премина одобряващо по тялото ми,

изпращайки тръпка на удоволствие по кожата ми. Беше много жалко, че е човек.

-Здравей, красива лейди. – каза, пръстите му се увиха около моите, хващайки ги

в топлина като ми помогна на лодката. – Мислех, че си направила вече тази малко

обиколка?

-Така е, но съм отегчена и се нуждаех от някой свестен да си поговоря. –

срещнах погледа му и усмивка раздразни устните ми. – Тъй като повечето свестни

мъже са заети, за това избрах теб.

Той се засмя, топъл, свободен звук.

-По-добре последният избор, отколкото никакъв, предполагам.

-А предполагам да бъдеш последния избор не е проблем за теб.

Ухилването му беше почти вълчо.

-Само с някои склонни върколаци. – поднесе пръстите ми към устните си и ги

целуна нежно. – Но предполагам, че имам още един шанс да се пробвам.

-Можеш да опиташ, но няма да си променя мнението.

-Половината от забавата е преследването. – каза той, пусна ме и тръгна към

началото на лодката.

Трябваше да призная, че се наслаждавах на гледката. Човек или не, той имаше

добри рамене, хубав задник и дълги, силни крака. Крака, които бих могла толкова

лесно да си представя увити около кръста ми, докато проникваше дълбоко… Изгоних

мислите си и издишах.

Време беше да се върна в къщи при Келън и клубовете, преди да се бях

изкушила да направя нещо глупаво.

Джаред отвърза въжето от стълба, после бутна лодката далеч от дока. Веднъж

далеч от брега, той включи двигателя и носа на лодката тръгна. Издигахме се над

вълните, понякога летяхме свободно над морето, преди да се разбием долу. Вдигнах

лице към слънцето и вятъра, поемайки свежестта в дробовете си, наслаждавайки се на

чувството на свобода и вълнението от пътуването. Помислих си, че кучетата имат

право като провесват глави от прозорците на колите.

Всичко свърши прекалено бързо. Слязох с другите, но не ги последвах, когато

минаха по вълнолома към изследователския център. Вместо това се облегнах на един от

пилоните и наблюдавах Джаред, докато приключваше със завързването на лодката.

Когато приключи, пристъпи напред. Трябва да призная, че гледката отпред беше също

толкова добра, като отзад.

Човекът определено ставаше.

-Е – каза той, спирайки на няколко инча от мен, оставяйки ароматно ухание и

топлината преминаваше през сетивата ми, дразнеща и надигаща се. – Какво искаш да

правиш в следващия час и нещо?



-Нека провесим крака във водата и говорим?

-Не каквото си мислех.

Прокара ръка по бузата ми, лека ласка, но изпрати силна струя топлина през

тялото ми. Отдръпнах се и устоях на подтика да си повея. Човек или не, този мъж беше

секси.

-Това е всичко, което предлагам – казах и тръгнах към кея.

-Не си забавна.

Седна до мен, краката му достатъчно близо да докосват моите, трябваше да му

дам отличен за усилието. Знаеше причините ми да не правя секс с него – обясних му ги

още на първата вечер, когато се опитваше да ме заговаря – но въпреки всичко

продължаваше да опитва. Може би всичко за него беше лов – и колкото повече го

отхвърлях, толкова по решителен ставаше.

-Зависи от твоето разбиране за забава. – погледнах към него. – Виждала съм

какво можем да причиним на хората. Не бих искала да развалям това хубаво тяло с

няколко зле изглеждащи белези.

-Белезите привличат повече жените.

-Ако си мъртъв, няма да стане.

Той изсумтя, но решителната искра в сините му очи, предполагаше че е далеч от

отказване.

-Та за какво искаш да говорим?

- Адриана Дженсън.

Нещо просветна в очите му. Не разпознаване, но нещо друго. Нещо, което пусна

алармите силно. Може да нямаше сиви очи или големи коли, но все още трябваше да се

разглежда като заподозрян. Определено знаеше повече, отколкото казваше. Или бях

прекалено подозрителна отново?

-Предполагам от фамилията, че сте от една и съща глутница?

-Да. – извадих телефона си и избрах снимката на Адриана. – Виждал ли си я

наоколо?

Изучаваше я за момент, след това кимна.

-Направи обиколката преди седмица и нещо. Запомних й косата. – взирайки се в

моята.- Много красив цвят на слънчева светлина.

Усмихнах се на комплимента.

-Беше ли с някого?

-Не мисля. – той се колебаеше – Защо?

-Защото майка й ми вади душата да я намеря. Мисли, че е избягала с мъж.

-Изглежда достатъчно голяма да взема сама решения, кого иска в леглото си.

-Така е, но тук говорим за човешки мъж.

Вдигна вежда, забавлението играеше върху устните му.

-Значи съпротивата е повече работа на глутницата, отколкото лична?

-И двете. – прехвърлих снимките до скицата, която ми прати Блейк. – Това е

мъжа, за който предполага майка й, че е с него.

Отново нещо пробегна през очите му. Познаваше мъжа, бях сигурна в това.

Всичко което каза беше:

-Доста отвратителна рисунка.



-Но ти го познаваш все пак?

-Не съм казал това.

Не го и отрече.

-Не е в опасност. Искам само да знам дали има някаква представа къде може да

бъде Адриана.

Той не каза нищо за момент, после сви рамене.

-Всъщност не мога да ти кажа много. Виждал съм го няколко пъти на острова, но

никога не съм говорил с него.

-Тук ли е днес?

-Не знам. Можеш да опиташ да говориш с персонала. Те биха могли да ти кажат

дали е наоколо.

-Знаеш ли името му?

Той се начумери.

-Мисля, ме Джим. Джим Дентън.

-Говорих с Джим Дентън снощи. Изобщо не прилича на скицата.

Джаред се ухили.

-Майката явно е лош художник. Или Адриана е разказвала лъжи по някакви

причини.

Той прехвърли ръка през рамото ми, пръстите му висяха опасно близа до лявата

ми гърда.

-Сега като открихме, че не мога да ти помогна да откриеш приятелката си, нека

дискутираме по-интересни теми?

-Като например? – казах кисело. – Ти, аз и леглото?

Пръстите му се преместиха, леко докосвайки зърното, раздразвайки го.

-Това звучи като добро начало.

-Кафето е добро начало. – издърпах се далеко от ръката му и станах. – Трябва да

бъда пила и яла преди да навлизам в каквато и да е сексуална дискусия.

-Упорит върколак. – измърмори с изражение между забавление и разочарование.

– Кой би предположил, че има такъв звяр?

Преплетох ръце с неговите, когато тръгнахме от кея покрай малкото кафене.

-Което доказва да не вярваш на всички слухове за нас.

-А това не е ли късмет, да намеря изключение, когато се чувствам толкова

възбуден.

Ухилих се.

-Никога не съм казвала, че не искам да спя с теб. Всичко е до това човешко

нещо, което ме спира.

-Имаш предвид, че ако продължавам да опитвам, мога да пробия защитата ти?

-Би могъл.

-Прекрасно. Нека тогава си вземем кафе и кейк.

Направихме го. А той продължаваше да опитва.

Рутината му не даде успех.

Джаред върна туристическата група на главния остров след час и ме остави с

обещанието да продължи опитите със съблазняването през обедната си почивка.



Усмихвайки се на неговата решителност, тръгнах към малката си вила и звъннах на

брат си.

-Отново тя звъни в неприличен час. – каза без следа от поздрав.

Погледнах часовника си.

-Почти обяд е.

-Всеки час преди обяд е неприличен, след нощта която имах.

-Самосъжалението не буди съчувствие в мен, брат.

-Ще го запомня, когато следващия път искаш съчувствие и кафе след среднощен

гуляй.

Усмихнах се. Носеше ми кафе без значение, защото знаеше, че това е

единствения начин да успокои дивия звяр. Или най-малкото да ме накара да млъкна.

-Имаше ли възможност да разгледаш вече файловете?

-Не. – той млъкна. – Защо?

-Защото разпитвах наоколо за Адриана и мъжът, с който предполагаемо се е

срещала и ударих на камък. – Разказах му за двамата Джим Дентън. – Доста странно е

да има двама с едно и също име, а още повече никой да не е виждал или да разпознава

втория човек. – никой освен Джаред.

-Направи ли претърсване на ума?

-Да, но без много успех. Намерих вероятно доказателство за петна на паметта на

стария Jim, но все още не съм достатъчно опитна да върна изтритото.

-Петната в паметта не доказват нечестна игра. Би могло да е вампир, който не

иска жертвата му да си спомни тяхната среща.

Защото пиенето от незнаещи или нежелаещи донори беше незаконно в повечето

щати на Австралия. Освен Тазмания, където беше по-свободно и лесно, разрешаваше се

на вампирите да пият където са се настанили, толкова дълго колкото да нанесат

минимални щети. Което вероятно обясняваше западането на човешкия туризъм и

нарастването на вампирския в Тазмания.

-Не видях следи от ухапване.

-Ако е станало преди седмици, не би могла.

-Повярвай ми, изтритото не изглеждаше като работа на вампир.

-Тогава на какво приличаше?

-Не знам.

-Твърде дебел за да е за проучване.

-И това идва от мъж, който мързелува в леглото и се само съжалява. – замълчах.

– Защо Лиандър не е там да ти угажда?

-Трябваше да отиде рано на работа. Новаците работят по таласъмските маски

днес и трябва да ги наглежда.

Защото бяха съсипали преди маските на таласъмите, очевидно. Тези двамата не

бяха най-умните и остри молива в чекмеджето, доколкото бях виждала.

-Та какво смяташ да правиш сега? – той продължи.

-Не знам. Наистина няма какво повече да правя тук. Трябва да говоря с

родителите на другите жертви и да видя дали има и друга връзка. Има нещо странно

във всичко това.

-Ако кажеш „усещам го с костите си”, ще дойда там и ще те фрасна.



Ухилих се.

-Няма нищо лошо да го кажа – освен факта, че го мразиш.

-Мама свикна да го казва. – каза той. – Обикновено точно преди ти и аз да

започнем борба или нещо друго.

Усмивката ми избледня.

-Не мога да си спомня.

-Предполагам, че има доста неща, които не можеш да си спомниш, Райли.

Вероятно беше прав. Това време от моя живот не беше място, където исках да се

застоявам.

-Спомням си лошите неща.

-Които просто показват, колко сбъркана е представата ни за лош. Няма много

добри времена както знаеш.

-Знам. – Прокарах ръка през очите си и преборих безчислените картини,

наблъсквайки ги зад стените, които сложих на пътя им преди много години.

-За това не мога да разбера защо му помагаш.

-Не на него. Помагам на майка.

-Съмнявам се, че той наистина…

-А аз, не. Мисля, че е способен на всякакъв вид насилие, което си представиш. –

Особено когато е решил да получи каквото иска.

Той въздъхна.

-Та прибираш ли се в къщи?

-Ако ти и Лиандър нямате нищо против да напуснете няколко дни по-рано.

-Против? Залагаме за това. – почти можех да видя усмивката му. – Аз спечелих

между другото. Казах, че вината да ни унижиш ще те държи там до миналата седмица.

-И какво спечели?

-Една вечер свободен достъп, да отида навсякъде и да правя всичко.

-Ти и без това го правиш.

-Хей, - каза той, като звучеше силно засегнат – Бях много добър вълк, докато

нямахме разговор преди четири седмици. Имах само един любовник и това беше

сродна работа.

И защо сега изпитваше нужда да е свободен? Ако беше щастлив с Лиандър – а аз

знаех, че е – защо мамка му ще се забива с други вълци? Особено като се съгласи не

извън работа.

-Защо Лиандър дори се е съгласил на този бас?

-Защото беше сигурен, че ще ти липсва Келън толкова много и ще го последваш

в къщи два дена след като той тръгна.

-Ами липсва ми.

-Може би, но важното е, че дори не се свърза с него.

-Защото не си беше в къщи. Беше на някакво бизнес пътуване отново.

-Той има мобилен, Райли.

-О, просто замълчи и спри да се заяждаш. – отговорих малко повече от сърдито.

Той се изсмя тихо.

-Искаш ли да те посрещна на летището?



-Някой би било добре да го направи. Не мога да си позволя такси, след всичкия

шоколад, който изядох на това пътуване.

-Пиши ми подробностите и ще бъда там.

-Ще го направя, брат.

Затворих. Мисълта, че се прибирам в къщи, накара хормоните ми да се движат и

не можех да изтрия голямото ухилване, настанило се от само себе си на устните ми.

Точно преди да опакова, слязох до рецепцията и проверих Jim ми е оставил

съобщение. Беше и отговорът беше какъвто очаквах. Никой не си спомняше мъж, който

да отговаря на описанието, което му дадох. Може би беше просто измама. Не бе за

първи път момче да излъже за името си, за да получи лесно. Само, че това не

обясняваше, защо Блейк мислеше, че тя спеше с него като никой тук дори не си

спомняше да го е виждал. Никой освен Джаред.

Обратно във вилата ми, сериозно се заех с опаковането. Джаред изкочи от

някъде и помогна с пренасянето на багажа ми до малкия самолет, който щеше да ме

откара до континента. Дадох му учтива целувка за довиждане и използвах момента да

смъкна щита и да се опитам да прочета мислите му – само, за да се ударя в нещо като

тухлена стена. Или имаше мозъчно помрачение или психически щит като всеки вампир.

Което водеше до въпроса, какво крие? Нещо? Или просто отново бях

подозрителна кучка? Вероятно, помислих си кисело, когато се качих на самолета.

Разбира се да хвана обратен полет до Мелбърн не беше толкова лесно, така че

един ден по-късно, най-накрая достигнах до терминала Вирджин на летище

Тиламарина. Бях благодарна, че духът на Блейк или аурата му или каквото по дяволите

беше това, не успя да ме намери през това време. Може би летенето със самолет и

движението ме правеха трудно проследима.

Събрах чантите си и излязох от сградата на терминала, като треперех, когато

силният студен въздух удари кожата ми. Мислех си да извадя пуловер от чантата си, но

честно не ми се занимаваше. Просто исках да се прибера в къщи. Спрях за кратко и се

огледах наоколо за колата на Роан или на Лиандър, но вместо това намерих Келън.

Удоволствие премина през мен, пуснах чантите и изтичах в ръцете му. Усмихна се

нежно като ме повдигна и завъртя, след това устните му намериха моите и ме целуна.

Съвършено и дълбоко, докато главата ми се замая и желанието се блъскаше през вените

ми.

Въздъхнах след като свърши, отпуснах чело срещу неговото и се загледах в

светлите му, опръскани със златно зелени очи.

-Липсваше ми.

-И ти на мен.

Остави краката ми да докоснат земята, но не ме пусна. Притиснах се към него и

си пожелах да няма дрехи между нас.

-Как се озова тук?

Усмихна се и целуна носа ми.

-Защото две седмици далеч от теб са прекалено дълго. Вече информирах брат ти,

че ще дойдеш в къщи с мен.

Усмивка докосна устните ми.

-О, така ли? И защо би било това?



-Защото възнамерявам да те похитя безчувствено.

Думите му накараха пулса ми да скочи до замайване. Потиснах възбудата си и се

опитах да бъда студена, като вдигнах вежда.

-Какво ако не искам да съм отвлечена?

Събра чантите ми, прехвърли ръката ми през неговата и пое пътя към редицата

на такситата и паркинга.

-Много лошо. Нямаш избор.

-Дори и ако бих предпочела дълго и бавно съблазняване?

-Не. Съжалявам. – усмивката му беше безспорно секси дори не извиняваща. –

Минаха две седмици, откакто те държах в прегръдките си. Бавно и спокойно не е

възможно.

-Мъж без самоконтрол. – тръснах глава в лъжлива печал. – Какъв срам.

-Аз съм с теб от пет минути и само съм те целунал. Колко повече контрол

искаш?

Усмихнах се и стиснах ръката му, определено много радостна, че дойде да ме

посрещне.

-Къде ти е мерцедеса?

-Не дойдох с него. – палавост се разля по сладките му устни. – Помислих, че

завръщането на принцесата заслужава возене, достойно на положението й. Оттук и

лимузината.

Той махна с ръка към дълга бяла лимузина , която беше спряна до бордюра.

Възбудата започна тройно биещ ритъм през кръвоносната ми система. Да правя любов

на задната седалка на лимузина, винаги ми е било мечта.

По принцип, всеки вид на правенето на любов, който включваше незаконни

места, гарантирано ме запалваше, но лимузина не беше място, където бях прекалено

често. А няколкото пъти, когато бях в нея, беше доказано провалено преживяване. Но

тогава бях с Куин, а за стар вампир беше изключително сериозен в сексуалния си вкус.

За късмет Келън беше доказал, че е вълк повече от желанието да удря и да обикаля

границите.

-А шофьорът? – попитах с глас, с няколко октави по-нисък от обичайното,

благодарение на силата на желанието, която течеше в мен.

-Много е дискретен. А разделителното стъкло между нас е звукоизолирано и

едностранно. Ние можем да го виждаме, но не и той нас.

-А планирал ли си отвличане на задната седалка от споменатата лимузина?

Придърпа ме близо и остави бърза, жадна целувка на устните ми.

-Почти го правя. И с отворен страничен прозорец, така че всеки който ни

подмине да види, че те отвеждам.

-Уоу!

Усмихна се, грабна ръката ми и ме поведе към колата. Шофьорът поздрави

нахлуването ни с любезност, но имаше искрица в сивите му очи, когато качваше

чантите ми в багажника. Очевидно знаеше какво щеше да се случи.

А аз, чисто теоретично.



Усмихнах се когато се настаних удобно върху луксозните кожени седалки.

Бутилка от Браун Брадърс Оранжев Мускат и Флора – едно от любимите ми десертни

вина – стоеше в кофичка за лед, със изстудени чаши до нея.

-Не е нужно да ме напиваш, за да имаш порочния си път с мен. – казах когато

Келън се качи в колата и шофьора затвори вратата след него.

-О, знам. – погледна към чашите и виното. – Но официално сме на цели шест

седмици. А това е нещо като рекорд за мен, за това мислех да празнуваме.

-Значи слуховете, че си бил женкар са верни?

-Уви да. Но всичко беше, за да може правилната жена да пресече блуждаещите

ми пътища. – Той наля виното и ми подаде чашата, след което взе своята. – За

правилната жена.

Чукнах чашата си с неговата и казах дразнещо:

-С удоволствие бих казала – за правилния мъж – но хей, не съм напълно сигурна,

че си ти.

Издаде нисък звук дълбоко в гърлото си и ме издърпа към себе си.

-Аз съм правилният. Всъщност възнамерявам да бъда единственият мъж в

живота ти. – целуна ме силно, оставяйки ме без дъх и добави – А за следващите

дванадесет часа ти си моя и само моя.

Дванадесет часа? Охо.

Глътнах малко от виното, което задържа малко жегата на възбудата. Тогава, тъй

като лимузината караше плавно, се облегнах назад и опитах същата звънка сладост на

устните му.

-Вкусът ти е много добър.

-Щях да съм по-вкусен ако беше гола.

Вдигнах вежда, а смеха разтягаше устните ми.

-И как ще се подобри вкуса ти, когато стана гола?

-Всичко изглежда по-вкусно, когато е намесена голотата.

-Какъв мъжки отговор.

-Е, аз съм мъж.

Оставих втренчения си поглед да броди по слабото му мускулесто тяло. Вълците

имаха склонност да не трупат мускулна маса – не е в нашия грим – но това не

означаваше, че мъжките от нашия вид бяха кльощави. Просто имаха телосложение

повече на атлети, отколкото на културисти.

-Изглежда, че си. – казах аз, като оставих погледа си спокоен за кратко,

дразнещо на скута му. – Обаче отказвам да бъда единствената, която ще се съблича в

колата.

Забавлението докосваше устните му.

-Тогава нека да си махнем дрехите?

-Или да ги махнем един на друг?

-Много добра идея.

Той премина към събличането ми – бавно и деликатно – пръстите му се плъзгаха

толкова чувствено по кожата ми, дразнещо и възбуждащо. После направих същото с

него, като позволявах на ръцете си да бродят по кожата му със силен шоколадов цвят,



опивайки се от топлината й, а мускулите от стомана се вълнуваха отдолу, всеки път

щом мръднеше.

Когато накрая и двамата бяхме голи, се наместих в скута му, като се

наслаждавах на дразненето от близостта, като обвих ръце около врата му и се загледах

за няколко секунди в красивите му зелени очи. Тогава го целунах дълго и

продължително.

-Искам те. – каза той след малко, а гласът му груб и настоятелен.

-Но не можеш да ме имаш. Още не.

-Тогава какво мога да имам?

-О, това – онова.

Смъкнах се в краката му, докато коленичих пред него. Желанието и очакването

се въртеше около мен, толкова плътно, толкова силно, че изпращаше малки капчици

пот, плъзгащи се по кожата ми. Леко прекарах език през основата на пениса му.

Стенанията му от удоволствие бяха насърчението, от което се нуждаех, за да

продължа.

Облизах нагоре и надолу ствола, като от време на време минавах през топките

му, наслаждавайки се на трепета от удоволствието, което преминаваше през тялото му,

начина по който члена му мърдаше и туптеше с енергичност. Усмихнах се и завъртях

устни около върха му, преди да го поема изцяло в устата си.

Отново изстена – звук, изпълнен с удоволствие – когато го дръпнах по-дълбоко,

смучех и опитвах и го дразнех, докато движенията му станаха отчаяни и соленият му

вкус се промъкваше в устата ми.

Но не го оставих да прекрачи границата. Издаде звук, пълен с разочарование,

когато се отдръпнах, тогава ръцете му обхванаха моите и ме издърпваше нагоре,

издърпваше ме близо, докато устата му търсеше моята.

Когато целувката приключи, бе останал само разтопен материал.

-Сега е твой ред за копнеж. – прошепна той след малко.

И започна да прави това нещо, докосваше и дразнеше, караше ме да треперя и да

копнея, като че ли никога не бях изпитвала такова желание.

-Стига. – казах аз, когато ме докара до ръба за енти следващ път, само за да се

отдръпне отново.

Смееше се нежно, очите му блестяха от толкова много желание и нещо трептеше

дълбоко в него.

-Така какво искаш сега?

-Теб. – казах аз и се нанизах на него, поемайки го до основата, възможно най-

много.

Той изстена и плъзна ръцете си по ханша ми, стискането му почти ме

натъртваше като ме натискаше по-силно надолу. Повторих стенанието му като обичах

начина по който го чувствах вътре.

Започнах да се движа и той беше с мен, целуваше ме и ме галеше, докарваше ме

до лудост от желание. Дълбоко долу копнежът избуяваше, като ставаше калейдоскоп от

усещания, който разпръсна удоволствието до всеки ъгъл на съзнанието ми, отпуснах

главата си назад като се задъхвах за въздух, от нуждата да завърша наслояването.

Дори самия въздух изгаряше кожата ми като огън.



Тогава тръпките започнаха и сграбчих раменете му, натиснах се още по-дълбоко,

като исках да усетя всеки инч от него по мен. Удоволствието експлодира, когато

движенията му станаха по-бързи и по-настоятелни.

-Погледни ме. – изръмжа той.

Отворих си очите и срещнах погледа му и отново нещо трепна дълбоко.

Желанието и страстта и още нещо – нещо, което приличаше на влияние – което

изсушаваше тези дълбини, вълнуваше ме по начини, които не мислех, че са възможни.

-Ти си моя. – каза и дрезгавия му глас отекна през всяка фибра на съществото

ми.

Да, помислих си. О, Господи, да.

И всички мисли се изпариха, когато страстта между нас експлодира, а аз

трептях, треперех, хленчех, докато топлината му се разливаше в мен.

Преситена се срутих върху него, всмуквайки аромата му, сладко ухание с всяко

вдишване, като усещах да ме изпълва докато тялото му ме поглъщаше. Някак си

изглеждаше правилно. Обгръщаше ме с ръцете си, като ме държеше силно и за един

дъх време, имах това велико чувство за принадлежност.

Беше по средата на този перфектен момент, когато телефона иззвъня.



Глава трета

Превод: pearl


-Остави го – каза Келън, като целуваше челото ми.

-Не мога. Може да е неотложно. – изправих се.

-Ти все още официално си в отпуска. – каза, съобщавайки с острота в дълбокия

си тон. – Нищо не е толкова спешно, че някой друг да не може да се оправи с него.

-Но може да е Роан. – съмнявах се. Очевидно знаеше, че Келън ще ме вземе от

летището и също знаеше за фантазията ми с лимузината – фантазия, която не бях

приключила все още. Не би ни притеснявал, без значение колко е важно.

Протегнах се за чантата си и извадих телефона си. Както и предполагах не беше

Роан. Беше Джак. Очевидно знаеше, че съм се върнала – благодарение на проклетия

предавател, сложен в колата ми – но не беше честно от негова страна да звъни преди да

ми е свършила почивката. Разбира се тази вечер беше Хелоуин и беше най-

натовареното време на годината за Директората. По скоро като болниците по време на

пълнолуние.

Ако исках да се насладя на пълната си ваканция, трябваше да си остана на

острова, където голямото разстояние между нас, правеше невъзможно Джак да ми се

обади.

Но в действителност нямах възможността да вдигна и да разбера какво искаше

Джак, защото Келън хвърли поглед на номера, изкусно изтръгна телефона от ръката ми

и го изхвърли през един от отворените прозорци. Удари твърдо пътя и се разпадна на

дузина метални части, които се разпръснаха навсякъде.

За момент шокът ме остави безмълвна.

-Какво по дяволите…

-Все още си в отпуска – прекъсна ме той – Нямат право да се свързват с теб

точно сега.

Съобщението се извиваше през мен, както и желанието. Нищо не можеше да

накара хормоните ми да препускат бързо, така както мъж да се грижи за всичко, по

добри причини. Все пак не можах да не добавя:

-Току-що унищожи телефона ми. А и можеше да е важно…

-Това е важно, Райли. Ние. Не работата. – вдигна ръка към бузата ми, поставяйки

я леко. – И ако беше наистина неотложно, Роан можеше да ми звънне, знае къде ще

бъдем. Има ми номера.

Повдигнах вежди, любопитна въпреки себе си.

-Значи не отиваме у вас?

-Имайки предвид наклонността ти от миналото да се втурваш в пазителска

работа? Не, не отиваме. Възнамерявам нашата нощ на удоволствията да бъде далеч от

бясната тълпа и всякакъв див транспорт.

Извих се в скута му, като усещах нарастващата му готовност, обичах топлината

му, напираща към мен.

-Би трябвало да ти бъда много сърдита. А Джак със сигурност ще бъде.

-Джак не ме плаши. А ти, любов моя, ще се насладиш на всеки момент, който

съм планувал.



-Това заповед ли е? – измърморих с устни, изкусително близо до неговите, че

можех да усетя всеки дъх, всяко движение на устните му.

-Определено е. – каза той и ме целуна.

Нашата нощ на удоволствията прекарахме в Маседоновите хълмове собственост

на един от приятелите на Келън. Бяхме само двамата, шатра и огромна кошница за

пикник, пълна с храна, на пет акра поддържани поляни и тучни градини. Смеехме се,

играехме и правихме любов – понякога в пълна гледка към съседите – и беше напълно

божествено. Дори прочутото променливо мелбърнско време, ни даде приятна вечер за

разнообразие.

Зората почти започна да плъзга огнените си пръсти през тъмнината на нощта,

когато телефонът на Келън най-накрая иззвъня. Той се изви от мен и затърси телефона

си в бъркотията от дрехи.

-Роан е. – каза и ми връчи телефон.

-Е, - каза брат ми с кисел израз – Изкарваш ли си добре?

-Напълно прекрасно. – отговорих, като се протягах като доволна котка,

отпусната от слънцето.

-Наистина се надявам на това, защото Джак не е доволен.

-Джак никога не е доволен. – млъкнах, като едва удържах подтика да се

изкикотя, когато Келън започна да ме гъделичка по краката. – Какво иска от мен да

направя?

-Ще го оставя да ти каже сам.

-Роан, чакай… - не го направи. След секунда плешивата глава на Джак се появи

на екрана. И както Роан вече спомена, не изглеждаше щастлив.

-Официално не съм на работа още един ден, – казах бързо – така че е по-добре да

е важно.

Което звучеше много тъпо. Просто всички случаи на Директората биха били

класифицирани като неотложни, защото включваха убиващи психари. Много рядко се

занимавахме с друго.

-Няма такова нещо като почивка за пазителите, щом се появи непредвидено

обстоятелство. – каза той с тъмен глас, изпълнен с гняв като доказателство на

изражението му. – Следващия път когато ти звъня, вдигни телефона, дявол да го вземе.

Или иначе.

Не попитах какво има в предвид. Имах чувството, че не бих искала да знам.

-Та, какъв е проблема?

-Мъртви хора.

-Мъртвите хора са постоянни случаи в работата ни, Джак. – и ако бяха само

мъртви хора, нямаше да ми звъни. Или беше много сърдит.

Джак направи гримаса, плешивата му глава блещукаше под светлината на

таванското осветление. Трябва да беше горе в главния офис – мястото, където

официално може да се влезе – не в подземната зона на пазителите. Там светлината беше

сведена до нивото на здрач, заради новите вампири. Не защото изкуствената светлина

може да ги нарани. Просто някои от тях имаха склонност да стават нервни от ярка

светлина. А нервни пазители никога не са били добро нещо.

-Този е гаден – каза Джак – и се нуждая от уменията ти.



Искаше да каже, че ме иска там да видя, дали мога да измъкна нещо покрай

психическите граници. Като душа, която се мотае наоколо с готова информация за

споделяне.

Прекарах ръка през очите си. Докато се надявах да харесам проклетия Кейд,

Иктар и другите не вампири, които Джак нае да запълни дневния отряд, минаващи през

обучението скоро, истината беше, че присъствието им в отбора не би ме спасило от

ситуация като тази. Аз бях единствената с този особен талант. И сега, колкото и да

мразех мисълта да оставя Келън и да отида на някаква ужасна сцена на убийство, не

можех да отрека бученето на възбудата, тананикащо през системата ми. Отивах да

ловувам и вълкът в мен не можеше да чака.

Както Джак веднъж каза, всички върколаци се отдаваме на трепета на

преследването. Беше обществото, което по някаква причина го беше опитомила.

Определено беше нещо, което бях отказала от много дълго време.

-Тогава ми прати адреса – казах – Но ми дължиш много време, Джак.

Радост проблесна за кратко през зелените му очи.

-Ще ти дам допълнителна седмица почивка догодина.

-Да бе, вярно. – И двамата заехме, че вероятността да го приема е много малка. –

Просто прати подробностите на този номер.


Поколебах се, след това попитах:

-Та, за какво ми звъня по рано?

-Подивял вампир. – каза с глас, пълен с досада, моя грешка, че му напомних. –

Погрижих се сам за това.

Щом Джак се е погрижил за случая, значи е бил лош.

Затворих, но задържах телефона.

-Тъй като ми разби телефона, се налага да задържа твоя.

Той докосна с ръка лицето ми, внимателно прекарвайки пръсти надолу по бузата

до устните ми. Целунах върховете на пръстите му, докато докосваха леко устата ми,

видях пламъка на желанието дълбоко в светлите му очи.

-Предположих, че може да си тръгнеш по-рано, за това уредих такси да дойде в

шест.

Погледнах към часовника си. Почти беше толкова. Освободих се от докосването

му и казах:

-Имам нужда от бързо плуване да се освежа.

Той хвана ръката ми като ме спря да тръгна.

-Трябва да си помислиш за нещо, докато заминаваш.

Повдигнах вежди на определената сериозност в тона му.

-Добре. Какво?

-Искам да бъда сам с теб.

Замигах.

-Какво? Сега? Прекалено е рано. – отговорът беше почти машинален. Колкото и

да се интересувах от Келън, колкото и да започвах да мисля, че той би могъл да е

единственият, не бях готова да бъда сама с него. Не и след събитията от последните

месеци. Не и след Куин. Нямаше да се въвличам в нищо, по собствено желание или не.



-Не е твърде рано, ако го чувстваме правилно. – каза и замълча, като ме

изучаваше за момент. – Или все още си играеш с мен на игрички? Все още чакаш, ако

се появи нещо по-добро?

Поех въздух и го зяпнах.

-Наистина ли мислиш, че не съм сериозна за нас?

-Честно? Понякога просто не знам.

Не би могъл да ме нарани повече, ако ме беше ударил. Как би могъл да си

мисли, че си играя с него? Не бях Роан – нямах желание да се боря за ограничение във

връзката и да играя свободно. Исках дом, семейство и мъж, който да нарека мой – и

Келън го знаеше.

-Ужасно е да го кажеш.

-Вероятно, но все пак е истина. За нашата връзка се чувствам като третото

колело. Винаги беше Куин или работата, пред това което ти и аз правехме. Няма да

стоя и да чакам, Райли. Никога не бих.

-Но Куин го няма…

-Но работата е тук.

-По дяволите, знаеш че не мога да изоставя работата си. Не и когато има няколко

човека в дневния отряд. – По дяволите обсъждахме същността ми на пазител – просто

продължение на това - от Монитор Айлънд. Никога не бяхме говорили за цялото

оплодително нещо и това, че съм мелез. Нищо от това изглежда не беше проблем за

него. Но може би имаше времето да се спре на него след това. Ако е така, би трябвало

да се радвам, че работата ми е по-голям проблем от смесения ми произход и

невъзможността да имам дете.

Той продължи:

-Всичко, което искам е да дискутираме това между нас. Не е като да искам

завинаги.

Не, но ако не бъда само с него, би било защото щях да бъда сигурна, че ще

завърши със завинаги. Точно сега, което исках повече беше време. Време, за да израсне

в нас. Време, за да сме сигурни. Не исках да бъда само с него за да може всичко отново

да се развали.

-Прекалено е рано…

-Не е. – сграбчи раменете ми и ме разтресе нежно. – Продължаваш да казваш, че

искаш идеала с бялата ограда, а сега изглежда не искаш да рискуваш и да сграбчиш

шанса.

-След като бях използвана и ругана от последните няколко гаджета, определено

голямата предпазливост е учудващо изненадваща. – докладвах аз.

-Предпазливост, да. Изплъзване? Не. Няма да чакам завинаги, Райли.

Търпението не е един от добродетелите ми.

-Не е един и от моите. Вярвай ми. – протегнах се за дрехите си. – Отивам да

плувам, след това се отправям към назначението. И ще се върна у вас, колкото се може

по-скоро.

Изучаваше ме за момент, зелените му очи още светли, бяха смес от безпокойство

и решителност. Нямаше да се откаже, докато не получи каквото искаше, а малка част от

мен не можеше да не усети това знание.



-А обещанието, за което питам?

Станах.

-Искам това да потръгне, колкото и ти Келън, но няма да бъда притискана. Не и

отново.

-Не те притискам. Просто искам да си помислиш.


-Добре. – млъкна, след това добави нежно – Просто помни, че не съм Лиандър.

-Благодаря на бога за това. Имам предвид, че е гей.

Усмивката му беше неохотна, но стана и ме дръпна в целувка, която беше сигнал

за съсредоточеност. Изявление на интерес и желание.

От една страна беше страшно. От друга – ободряващо. Може и да не бях

сигурна, че искам да направя тази голяма крачка толкова рано във връзката ни, но бях

сигурна в едно нещо. Не исках да свършва.

Което означаваше, че трябва да я предприема, да направя изключение, преди

наистина да съм сигурна в дълбочината на чувствата си към него.

Но не казах това. Не казах нищо. Просто се насладих на целувката и близостта

му, колкото можах.

Направих бързо потапяне в стария вир, до което се бяхме разположили, след

това се облякох и побързах за таксито. Келън ми даде якето си и още една подкосяваща

целувка и ме изпрати.

Когато се качихме на магистралата и поехме към адреса, който Джак ми

изпрати, измъкнах телефона на Келън и минах през файловете.

Информацията беше най-вече непълна.

Очевидно съсед бил чул странни звуци близо до празна къща и като разглеждал

забелязал тъмна сянка вътре. Обадил се на полицията, които пристигнали, намерили

жертвата и се свързали с Директората.

Нямаше детайли за убиеца или жертвата, което вероятно означаваше, че

ченгетата са запечатали мястото и са чакали пристигането ни. Означаваше също, че

съдебният екип на Директората още не беше дошъл, защото поне щеше да има

описание на събитията.

Погледнах отново данните. В миналото силата на връзката ми с умрелите,

изглежда зависеше от свежестта на смъртта.По-нова смърт, по-силна връзка – и най-

вероятно бих имала възможността успешно да разгадая или разбера, какво се опитваха

да кажат. Ако искаха нещо да кажат. Но част от мен се надяваше душата да не се мотае

наоколо. Говоренето с мъртви хора не беше от любимите ми неща, които правех.

Бяхме на автострада Колдър, отправяйки се към Ситилинк и Мелборн, когато

забелязах шофьорът да гледа в огледалото за обратно виждане с леко притеснено

изражение.

-Какво има? – попитах, докато се оглеждах.

-Този камион се приближава прекалено много.

Което би трябвало да е откритието на годината. Всичко което можех да видя

беше огромна сребърна решетка – и ставаше още по-голяма с всеки момент.

-Може би трябва да отбиете в другата лента и да го пуснете да мине.

-Опитах това. Изглежда, че възнамерява да ме удари отзад.



Точно от каквото имахме нужда – тираджия, на когото му се играят игрички.

-Можеш ли да докладваш този задник?

-Не мога да видя регистрационния номер.

-Може би аз мога.

Когато се огледах изглежда камионът дръпна напред, докато всичко което

виждах беше малките буболечки, в смъртоносна среща със сребърната решетка. Имах

лошо усещане, че тези буболечки бихме могли да сме ние ако не сме внимателни.

-Може би ще трябва да засилиш...

Остатъка от думите ми се загуби в крясъка на метал, когато камионът се заби в

задната част на таксито, силата на сблъсъка ни издигна за няколко секунди, преди да ни

наклони напред. Силата на удара ме запрати като парцалена кукла – дори предпазния

колан се изпъна и ме задуши.

Нямах идея как шофьорът запази контрол.

Погледнах отново през задния прозорец, не видях нещо освен напръсканата от

буболечки решетка се извъртях напред, за да се подпра на предната седалка.

-Дай газ. – изкрещях- Ще ни удари отново.

-Не мислиш ли, че опитвам, мамка му? – шофьорът ми изкрещя в отговор, като

лицето му беше червено, а очите му изпълнени със страх.

Двигателят на таксито беше започнал да пищи и за момент то се отлепи напред

оставяйки ръмжащия камион за миг назад.

Но за кратко, хриплив рев изпълни въздуха и не беше нужно да поглеждам, за да

знам, че приближава бързо.

И след това ни удари.

Този път сблъсъка не беше солиден, защото колата определено се въртеше и

въртеше. Тогава камионът ни удари за трети път и таксито изглеждаше, че лети. Аз бях

с главата надолу, а светът се разбъркваше.

Не можех да си спомня таксито в действителност да е ударило нещо, нито

помнех загубата на съзнание, но би трябвало да имам, защото висях с главата надолу

като ме задържаше на място само предпазния колан, покрива на колата беше под мен, а

косата ми се обвиваше около малка локва кръв. Кръвта, която изглежда се стичаше от

челото ми.

Извъртях се и се огледах наоколо, като се опитвах да видя къде сме. Шофьорът –

далеч по-голям от мен – се беше смачкал на тавана и сякаш беше в безсъзнание.

Тялото му беше покрито с парченца стъкла, които проблясваха като диаманти на

ранната сутрешна светлина. Имаше порязвания по цялото лице и дясната му ръка

висеше под странен ъгъл. Отвъд него предницата на таксито беше смачкана, горната

част на предното стъкло сега беше на земята. Парата бликаше през частите и парчетата

стъкло, които бяха останали.

Благодаря на Бога, не можех да чуя камиона. Само стенанията на наранения

метал съскането на парата. Обърнах се и освободих предпазния колан. Нищо не стана.

Натиснах отново и проработи, като паднах на покрива. Стъкла се врязаха в ръцете ми и

изругах тихо. Може и да бях върколак, можи и да се лекувах учудващо бързо, но мамка

му, все пак болеше.



Изритах останалото стъкло по страничния прозорец, с повече сила, отколкото

беше нужно, тогава внимателно изпълзях навън. Тревата и калта ги чувствах

божествени под пръстите си и за момент просто коленичих там, вдишвайки студения

свеж въздух и се опитвах да спра треперенето, което започваше да се надига.

-Хей, добре ли сте? – мъжки глас каза от другата страна на колата.

-Аз съм. – отвърнах. – но шофьорът е припаднал.

-Обадих се на ченгетата и на линейка. Мислиш ли, че трябва да извадя шофьора?

-Не знам дали няма вътрешни наранявания. – По дяволите, дори не знаех дали аз

нямах вътрешни наранявания. Точно сега се чувствах като вцепенена. Сигурно беше от

шока.

Призовах вълчата си форма, усетих енергията на трептението й през мен, когато

крайниците ми се оформиха и се образуваха, докато там нямаше човек вече. Не мърдах,

всмуквайки миризмата около мен, като забелязвах острият ръждясал мирис на

свистящата пара и мускусната миризма на мъжа, който стоеше от другата страна на

таксито. Но нямаше следа от незабавна опасност. Нито звук, който да показваше, че

камионът може да се върне и да ни довърши.

Върнах се обратно в човешката си форма, процесът помогна на кървенето да

спре и на раните да започнат да се лекуват и тогава се изправих на крака. Дърво се

завъртя за кратко около мен и тогава спря. Изпуснах си въздуха и внимателно

заобиколих рушащия се багажник.

Непознатият – малък закръглен мъж с кафява коса – ме оглеждаше от горе до

долу и каза:

-Кървиш.

-Случва се след автомобилна катастрофа. – клекнах, за да проверя шофьора.

Цвета на кожата му беше нормален и мислех, че дишането му беше малко бързо, но

изглежда нямаше вътрешни проблеми. – Шофьорът има счупена ръка. Ако линейката

не дойде скоро, предлагам да го наглеждаме и да го успокоим, когато се събуди.

Непознатият кимна.

-Видях камиона, който ви удари. Имам номера му.

-Наистина? Може ли да го видя? Познавам хора, които могат да го проследят.

-Разбира се. – извади мръсен лист хартия от джоба си и ми го подаде.

Благодарих му, извадих си телефона и се отдалечих.

Джак отговори веднага.

-Райли, не би могла да си в Ричмонд вече, така че защо по дяволите ми звъниш?

-Лоши новини, шефе. Някакъв задник, шофьор н камион избута таксито ми от

пътя.

-Добре ли си?

-Стоя тук и говоря с теб, нали?

Той изсумтя.

-Голямата ти уста работи, значи си добре. – поколеба се и в далечината

щракнаха ключове. – Друга кола ще бъде там до 10 минути. Ще те заведе направо до

мястото на убийството.

-Ти си цяло сърце.

-Аз съм вампир. Ние не правим чай и не даваме съчувствие.



Не и когато има местопрестъпление, където трябва да се отиде.

-Свидетел е записал номера. – отворих листа и го прочетох. – Искаш ли да

направиш проследяването? О, и се свържи с полицията. Кажи им коя съм, за да мога да

тръгна, когато колата пристигне.

-Ще се заема веднага.

Беше човек, който държи на думата си и нямаше проблем да си тръгна, когато

новото такси дойде. Половин час по-късно, шофьорът ме остави на адреса на улица

Ричмонд. Вятърът биеше от близката река Яра и прокарваше тръпки през мен.

Потрепнах и забързано закопчах взетото на заем яке, скривайки скъсаната и окървавена

част от тениската си.

Прехвърлих чантата си през рамо и се огледах. Къщата беше от тези сладки,

единични викториански къщи, с които Ричмонд беше известен. Което означаваше

разбира се, че струва цяло състояние. Тази изглеждаше малко изоставена, с

разрушената от времето и разклатена бяла дъсчена ограда, разбит преден прозорец, а

предната врата изглежда имаше по вече кръпки, отколкото оригинално дърво. Табелата

„Продава се” върху паянтовата ограда беше облепена с черно и червен стикер

„Продадено” и част от мен се чудеше, дали сделката важеше, сега когато някой беше

убит вътре. Така информация би отблъснала хората.

Синьо и бяла полицейска лента беше окачена през вратата и прозорците, а

снажен полицай стоеше близо до портата, изучавайки ме с малко отблъскващо

изражение. Беше след като осъзнах, че картата ми не беше в мен, а нямаше надежда да

влезна в сградата – или да мина през ченгето – без нея.

Извадих телефона от джоба на джинсите си и отново звъннах на Джак. Отговори

ми неговата асистентка с карамелова коса Селин.

С радост казах:

-Сал, аз съм Райли.

-А, значи слуховете са верни. Кучката се е върнала по-рано.

А Джак се чудеше защо се забавлявах да я дразня толкова много.

-Такова удоволствие е да го чуя от теб също, Сал.

Тя направи непривично за жена пръхтене.

-Какво искаш момиче-вълк?

-Кой е бил пратен на улица Брайтън да разчисти?

-Ти.

-Освен мен, умнице.

Дори малкия екран на видео телефона не можеше да скрие задоволството, което

проблесна в кафявите й очи.

-Коул Рийс и екипа му.

Не можех да спра тънката усмивка, която докосна устните ми. С Коул, като

вълк-шифтър работех за кратко - по случай, в който за малко да стана шестата жертва

на едни древен бог на злото. Той беше малко по-стриктен, когато ставаше въпрос за

правилата и повече от проницателност за неговото мнение на върколак, но вълчата ми

душа дяволски се наслаждаваше да ги изпитва.

-Получи ли местоположение от него?



Тя замълча. В далечината можех да чуя звука от писане. Проверяваше

компютърната проследяваща система, без съмнение. Целия персонал на Директората –

повече тези в офиса, отколкото в екипите – вече имаха малки предаватели, поставени в

ушите им. Джак нямаше намерение да губи повече персонал, отколкото е необходимо.

Не и след покосяването в редиците на пазителите, след лудия който наричах свое

гадже.

-Би трябвало да е почти при теб. – каза тя.

Трябва да съм голяма късметлийка. Избутах мисълта настрани и се огледах при

звука от кол. Черна машина, обозначена с номерата на Директората.

-Той е.Благодаря.

-Няма защо. – каза тя с определено учтив глас. Вероятно Джак тъкмо е влезнал в

стаята. Сал нямаше нищо против да сипе обиди по мен, но не би го направила в

присъствието на Джак. Опитваше се да впечатли шефа и всичко. Защо по дяволите той

не спеше с нея и всичко да приключи, това се питаха всички.

Прибрах телефона в задния джоб, когато колата спря. Висок мъж с каменно лице

на неопределена възраст слезна, сивата му коса блестеше в сребърно на студената

дневна светлина. Неговата мускусна ароматна миризма се разнесе около мен, толкова

свежа, колкото вечерен бриз в горещ летен ден. Което не беше разбира се, но той

миришеше толкова добре.

-Виж ти и ако това не е нашата единствена пазителка вълк. – каза той, дълбокия

му глас сух, но топъл. Огледа ме от долу до горе и добави. – От борба с кучета ли те

измъкнаха или...?

-Разбита кола всъщност. – А и не бях единствения вълк пазител, разбира се, но

малко хора го знаеха.

Повечето изглежда си мислеха, че Роан беше вълк, който е преминал кръвната

церемония и е станал вампир. Фактът, че можеше да се разхожда на дневна светлина го

отдаваха на възрастта. Някои споменаваха, че делим една фамилия, само защото така е

прието във вълчите глутници. Еднаквото второ име винаги се предаваше през

поколенията.

-Друг ли очакваше?

-Надявах се на друг, би било по точно. – протегна се в колата и извади чанта. –

Някой с по-малка несклонност към нарушаване на правилата на местопрестъпление.

-Ами боя се, че просто не е твоя ден.

-Очевидно, не. – Погледна за кратко над рамото си, когато двама други мъже се

измъкнаха. Единият беше котка-шифтър, а другият птица-шифтър или нещо то сорта.

Виждала ги бях и двамата на терена с Коул преди, но нямах идея как се казват. Нито

дали Коул е склонен да ги представи.

-Вземете пособията, момчета. Аз влизам вътре. – добави той, след като погледна

в мен. – Добре ли си? Имаш вид на голяма каша.

-Нека кажем, че бих предпочела да съм в къщи вместо тук, но Джак не ми даде

право на избор.

-Джак е такъв. А аз съм истински учуден, че вече не си вътре.

-Тъкмо слязох от самолета от почивката и бях изстреляна директно тук.

Следователно нямам карта.



-А ти си тук, защото Джак се надява да намериш някоя изгубена душа?

-Това и причината, че има недостиг на пазители, които да разследват

престъпления през деня.

-Пазителите не са следователи. Те са търсачи на убийци.

Което беше напълно вярно.

-Нека не навлизаме в този спор, когато там ни чака жертва.

Той почти се усмихна. Почти.

-Напълно достатъчно. Последвай ме тогава.

Последвах го. Ченгето ни въведе след бърза проверка на картата на Коул и

кратко обяснение.

Коул ми подаде един чифт ръкавици, сложи и на себе си и леко натисна

предната врата да с отвори. Изненадващо след всички поправки, които беше

претърпяла, вратата не скръцна, когато се отвори. Дългият коридор след нея беше

изпълнен със сенки и плътна тишина. Дори нашепващия вятър създаваше малки звуци,

когато се плъзгаше покрай краката ни и разпръскваше облачета прах, които носеше по

дървения под.

Въздухът, който излезе от къщата беше изпълнен с мириса на кръв и смърт, но

имаше и още нещо там, нещо което караше косата на тила ми да настръхне.

Едно зло, толкова подло, че трябваше да подтисна желанието да избягам.

Облизах устни и си напомних да се успокоя. Щом можех да се изправя пред бога

на смъртта, сигурно бих могла и срещу каквито останки от зло да ме чакаха в къщата.

-Смъртта мирише още прясно. – отбелязах, радостна че гласът ми звучеше

толкова нормално, нищо че треперех вътрешно.

-Съседите съобщиха преди по-малко от 2 часа. Полицията ни се обади веднага

след това.

Кимнах и присвих очи. Имаше плътно петно от тъмнина в далечния край на

коридора, но не изглеждаше достатъчно голямо, за да е тяло. Изглеждаше като неясна

купчина от дърва, само че нямаше липсващи от стените или от вратите. Превключих на

инфрачервено зрение и обезцветено греене на живот се появи на фокус.

Не беше купчина дърва. Беше крак. Крак все още обут в обувка.

Това щеше да бъде грозно.

Коул измъкна фенерче от чантата си и натисна копчето. Яркия лъч светлина се

понесе по стените опръскани с кръв и големи парчета от бог знае какво. След това

хвана петното и спря.

-Хубава обувка. – из коментира.

-Да. – беше сребърна с тънък ток и проблясващи частици около пръстите. Такива

обувки се обуваха за партита или танци, не за изоставени къщи.

-По- добре да пусна мобилното записващо устройство.

-Надявам се, че имаш повече от едно в малката си черна чанта. Мисля, че ще ни

трябва.

-Мисля, че би могла да си права.

Той монтира и след това натисна нещо, което приличаше на малък черен глобус,

срещу тавана, изчака докато залепне здраво, след това натисна бутона за запис.

Устройството се събуди за живот и едната от лещите, скрита зад черното стъкло,



направи обиколка на коридора преди да се върне при нас двамата. От сега нататък

всяко движение и всички разговори щяха да бъдат предавани и записвани.

Той ми подаде от тези хартиени тънки покриващи обувките, изработени да спрат

бъдещото замърсяване на местопрестъплението. Щом ги нахлузих на петите си,

тръгнахме навътре, внимателно избягвайки кръвта и съсиреците. Двете спални бяха

свързани с коридора, но краткия бърз поглед през вратите не разкри нищо необичайно.

Разрушението изглежда беше профучало през тях.

Вонята нарастваше плътна и силна, колкото повече навлизахме в къщата. Не

беше само смъртта, но и годините, мухълът и урината. Къщата миришеше все едно

беше изоставена от известно време – и ако наситената миризма на пикоч беше

приемливо, можеше да се приеме, че бездомник се е настанил отдавна.

И какво би правила жена, която носеше скъпи блестящи обувки тук?

Свидетелският доклад не споменаваше някого да е бил насилен в къщата.

Просто сянка, която е проникнала вътре.

Спряхме до крака. Загледах се в него, гледайки очевидно разкъсване по края на

крака й, по мускулите и плътта. Някой беше изтръгнал крака от тялото й. Не го беше

слязъл, не го беше отхапал, а директно го беше издърпал.

Това изискваше невероятна сила. Което означаваше, че си имахме работа с нещо

неестествено.

Коул погледна към преносимия предавател.

-Увеличи и запиши всички елементи на етажа в даденото място.

-Сканирам. – изчакахме и след няколко секунди, машината изпищя. – Районът е

сканиран и записан.

Продължихме внимателно. Стъпките отзад показваха, че другите двама

шифтъри са влезнали в къщата, но Коул не ги беше забелязал, както и аз.

Стаята след коридора беше дневната. Големи парчета мазилка липсваха от

стените, а мръсния прозорец отдясно беше разбит, пропускайки светлината и вятъра на

спирала в стаята. Миризмата на урина беше силна и почти прикриваше мириса на

смърт.

Почти.

Тук имаше по вече части от тялото. Ръка захвърлена небрежно пред камината.

Крак без обувка, лежащ в ъгъла. И кръв. Много кръв, опръскана в случайни шарки през

стените и тавана.

Леките вдишвания не помагаха много. Аромата изглежда се просмукваше през

кожата ми, като караше стомаха ми да се сгърчва.

-Не мърдай докато сложа друг скенер. – каза Коул, с гласа си всъщност.

-Как се справяш? – попитах с поглед във входа на кухнята и сенките, а смъртта и

плътното зло, което чакаше там.

Почти усети, когато каквото и да беше причинило това разрушение, чакаше

реакцията ни. Опивайки се от нея.

Потръпнах и обгърнах ръцете си. Въображението ми наистина трябваше да се

затвори в кутия и да се остави в нея, иначе щях да имам толкова много проблеми, като

минавах през такива дни.

Натисна черния глобус към тавана и тогава отговори:



-Да се справя с какво?

-Начина ти на безпристрастност. Как преминаваш ден след ден, като се

изправяш пред този вид разрушение?

Той пусна скенера.

-Представям си, че се боря по същия начина като теб. Правиш каквото трябва, а

се оправяш по-късно с последиците.

Без значение колко небрежно изглеждаше, би трябвало да беше много по-трудно

за него. Виждаше разрушението на добри хора ден след ден, но нямаше право на глас в

крайното решение. Нямаше удовлетворението да види още един убиец психар вън от

обществото.

А аз имах.

А имаше времена като това – когато бях изправена пред толкова безполезно

опустошение – бях много доволна, е съдбата ме беше направила пазител. Може би не

исках работата – и може би все още бях неохотна в убиването по заповед – но ако

можех да разкарам чудовищата, които причиняваха този хаос, тогава хей, можех да

живея с малко кръв по ръцете.

Скенера изпиука, потвърждавайки че сканирането на стаята беше завършило, а

аз тръгнах напред с поглед към кухнята. Миризмата на смърт и усещането за зло

изглежда бяха концентрирани там, а голяма част от мен не искаше да се приближава до

него. Но това не беше възможност. Ако имаше там душа за намиране, това беше

мястото където можех да я открия. С основната част на тялото й, не с частите.

Стъпките ми се забавиха, когато наближих бара за закуска. Кръвта беше по-

наситена тук, огромни ивици от цвят, отколкото пръски.

Облизах устите си и насилих краката си, за да отворя вратата между бара и

стената. Торсът й лежеше в ъгъла, скупчен между мебелите и хладилника, като си е

мислила, че е намерила убежище от каквото и да е идвало след нея.

Главата й...

Яд заседна в гърлото ми и всичко, което можех да направя беше, да не захвърля

всичко там и тогава. Някой беше прекарал нож през дясното й око, в мозъка й, обратно

през черепа й и в мазилката. После я бяха обръснали.

Нямах идея защо това изглеждаше такова оскверняване, но някакси беше.

Ръка докосна рамото ми и аз подскочих.

-Исусе, добре ли си? - попита Коул – Трепериш като лист.

-Добре съм. – казах с глас, някак ограничен, докато се борех с подтика да

повърна. – Просто не очаквах... това. – протегнах ръка към голата глава на жената.

-Не. – Коул се съгласи, след това добави. – Лошо, няма наличие на каквато и да е

коса. Нашият убиец сигурно я е взел със себе си.

Погледнах наоколо и видях, че беше прав.

-О, страхотно. Откачалник с фетиш към косата. Точно от това се нуждаехме.

Той се усмихна, но имаше малко развеселеност в бледите му сини очи.

-Всички убийци обичат своите трофеи.

Гледах към него за минута без да съм сигурна дали да бях ядосана или просто да

го пренебрегна, когато енергията премина през мен. Огледах се. В ъгъла близа до



тялото част от плътния въздух помръдна. Изглеждаше малко повече от дим, виещ се

нежно нагоре, почти забележим на тъмните сенки, който се придържаше към тялото.

Но не беше дим и хлад полази по мен.

Душата й беше дошла да говорим.

-Тя е тук. – прошепнах.

Коул ме погледна, след това към тялото.

-Къде?

Димът израсна силен, придобивайки форма. Заприлича повече на човек.

-Близо до главата й.

Той се намръщи.

-Не мога да видя нищо.

-Повярвай ми, тя е там. – разтрих ръцете си, но не можех да премахна студа.

Беше почти както когато виждах и комуникирах с тези съществуващи души,

които ме приближаваха да жестокия студ на подземния свят. И много близо до това

съществуващо, злорадстващо чувство на зло.

Струйки дим оформяха чертите й. Устата се беше отворила.

„Той го направи”, каза тя.

Имаше ужасно много мъка в това съобщение. И болка, която нямаше нищо общо

с разчленяването й.

„Кой?”, попитах мислено, като все още не бях сигурна дали душата може да ме

разбере или дори да ме чуе.

Фигурата се размърда – една веществена форма с неясни очертания.

„Лиам.”

Те можеха да ме чуват, въпреки че някои не отговаряха директно.

„Кой е Лиам?”

Димната форма стана развълнувана и студът се увеличи, докато се усещаше

сякаш ледени пръсти се плъзгаха по плътта ми. Тя се завъртя бързо, а движенията й

бяха почти гневни. С всяко завъртане, енергията струеше във въздуха, докато малките

косъмчета на тила ми се изправиха. Точно тогава думите дойдоха отново.

„Трябваше да се оженим. Трябваше да живеем тук.”

С това заявление енергията изчезна, а душата се разпадна, излитайки към който

район на задгробния живот е била обвързана.

И с нея си отиде чувството за зло, което заглъхна много по-бавно. Беше все едно

иска да продължи повече, но друго нещо го дърпаше назад.

Потреперих отново и срещнах любопитния поглед на Коул.

-Каза, че годеникът й го е извършил.

-Годеникът й? – той се огледа. – Изглежда е искам много силно да избяга от този

брак.

-Да. – погледнах към останките й и се зачудих, какъв ли беше годеникът й.

Определено не и човек. Беше съмнително да е върколак или шифтър. Колкото и

силна да беше всяка раса, повечето нямаха достатъчно психическа мощ, за да разкъсат

някого на части толкова чисто. Между другото имаше един вид шифтър, който

вероятно го можеше.

-Възможно ли е мечка-шифтър да е отговорен за това?



Коул се намръщи.

-Може би, ако са били в меча форма. Но от това, което видях, няма следи от

нокти по никой от крайниците.

-Не. – погледнах към торса й и преглътнах тежко. – Мисля да не ти преча и да

отида да разпитам съседите.

Този път усмивката на устните му светна в бледите му очи.

-А каза, че нямало да бъде моят ден.

-Ако не си внимателен, ще се върна да оправя бъркотията на

местопрестъплението.

-Вероятно ще го направиш, така или иначе.

-Не и ако ми обещаеш да ми изпратиш директен доклад, колкото се може по

скоро.

-Добре, сделка.

-Благодаря. – казах и се изнесох от там.

Веднъж на въздух – и освободена от ръкавиците и подложките – спрях и поех

няколко дълбоки глътки въздух. Смъртта можеше и да е прилепнала все още по порите

ми, но пък вече нямаше да запълва дробовете ми.

Погледнах нагоре и надолу по улицата, като изучавах номерата на къщите.

Когато забелязах, тази която търсех, пресякох пътя. След като отворих неустойчивата

порта, изкачих стъпалата до входната врата на къщата. Имаше малък звънец от дясно

на дръжката, така че го натиснах и зачаках. Куче излая някъде във вътрешността на

къщата, след това дантелените пердета, които покриваха десния прозорец се дръпнаха и

се показа малко остро лице.

-Затвори портата. – каза той, с глас писклив и развълнуван. – Не искаш кучето да

излезе?

Много се съмнявах, че кучето би дошло до мене, но с чувство за дълг се обърнах

и затворих портата. След като го направих, възрастният човек отвори вратата. Лаещото

куче беше до петите му и продължаваше. Може и да беше малко, но вдигаше ужасен

шум.

-Да? – каза стария човек. – Какво искате?

-Г-н Хамънд?

-Да.

-Аз съм Райли Дженсън, пазител от Директората на другите видове. Разследваме

престъплението, за което сте се обадили тази сутрин.

-Хванахте ли тези мръсници? Мразя тези момчета, винаги нахлуват в празните

къщи и рушат нещата.

Намръщих се.

-Момчета? Казали сте, че сте видели само сянка?

-Ами, така е. – каза над шума от кучето. – но знам, че сигурно са тези момчета

отново. Изгонвах ги няколко пъти, откакто къщата беше продадена.

Преместих се леко като сложих единия си крак близо до вратата. Лаещото малко

куче подуши и разпозна вълка. Подви опашка и изчезна, колкото можеше по-бързо.

Определено тишината беше благословия.

-Значи знаете кой купи къщата?



Той разтърси глава.

-Виждал съм ги няколко пъти, това е.

-Знаете ли имената им?

-Не. Просто ги наблюдавах, знаете.

Знаех. Изглежда всеки квартал имаше поне един съсед, който знаеше, всички

които идваха и си отиваха, дори и да не знаеше имената им.

-Можете ли да ги опишете?

-Тя беше красива дребна блондинка. Той беше висок, слаб, с тъмна коса. – сви

рамене. – Винаги идваха със зелено БМВ, ако това е от полза.

Не беше. Зелени БМВ-та можеха и да не се ринат с лопата, но не бяха и толкова

редки.

-Кога беше последния път, когато видяхте двойката да идва в къщата?

-Предната вечер. В три през нощта беше. Вдигаха толкова много шум, че Митци

започна да джафка.

Имах чувството, че нямаше нужда от много за да залае този малък терор. Все

още въпроса беше – защо са дошли тук? Дори и да бяха купили къщата, не беше най-

романтичното място за среща. По дяволите, дори само вонята на урина би била

достатъчна да прогони и най-пламенната Жулиета – а няма съмнение, че е имало и

Ромео, защото там навън кой би го билогрижа.

-Чухте ли ги да си тръгват?

Той поклати глава.

-Не тогава. Просто им извиках да млъкнат и се прибрах да спя.

Вероятно беше забавен съсед. Потиснах присмеха си и попитах:

-Та какво правихте, когато видяхте сянката?

-Прибирах вестника. Копелето вестникарче го беше запратило в храстите

отново.

Преднамерено, обзалагам се.

-И не можете да ми дадете описание или нещо друго?

-Беше просто черна сянка. – сви рамене.

Дали беше видял вампир? Възможно е – би трябвало да е бил стар вампир, в

предвид на това, че нищо му е нямало в 7 часа, когато Хамънд е докладвал за взлома.

Но защо вампир би пролял толкова много кръв?

И защо душата на жената би казала, че годеника й е извършил убийството, ако е

бил замесен вампир?

Нищо от това нямаше смисъл.

Но тогава предположих, че престъпления като това рядко имаха, когато

разследването беше в началото си.

-Значи не видяхте тази фигура да напуска, така ли?

-Не. Гледах докато ченгетата дойдоха. Приятелят си тръгна малко след като се

обадих, така мисля. Имаше слуз по него. Не мога да каза каква беше, но беше червена,

като кръв.

Може би защото наистина беше кръв.

-Защо не казахте на полицията за приятеля?

Той вдигна рамене.



-Това е неговата къща, нали.

-Но не мислите ли, че е странно, че той е излязал след като вие сте докладвали за

взлом в полицията?

-Не. Не помислих за това, всъщност.

Скрих раздразнението си.

-Забелязахте ли нещо друго странно в него, освен слузта?

Разклати глава, след това каза:

-Беше бос. Странно в предвид студа.

Ха. Това означаваше, че е оставил диря от миризма, която бих могла да

проследя.

-По кой път тръгна тогава?

-Ляво. – старият човек подсмъркна. – Беше странно наистина, защото колата му

е все още паркирана нагоре по пътя.

Погледнах го за момент, като не бях сигурна че съм чула правилно.

-Колата му е още тук?

-Да. Точно там. – протегна ръка над рамото ми, показвайки дясната страна на

улицата.

-Г-н Хамънд бяхте изключително полезен.

Той се усмихна.

-Винаги е удоволствие да помогна на момчетата и момичетата в синьо. Само не

забравяйте да затворите портата на излизане.

Тръгнах. БМВ-то беше 10 коли надолу от къщата, паркирано на празно място.

Нямаше никой вътре и колата беше заключена.

Извадих телефона от джоба си и набрах Директората.

-Сал. – казах когато нейното не толкова сладко същество се появи на екрана. –

Трябва ми проверка на регистрация.

-Официално ли е?

-По дяволите, не. Просто си помислих да ти се обадя и да те вбеся.

-Не би било учудващо. – тя подсмъркна. – Какъв е регистрационният номер?

Прочетох го, след това се взрях в колата докато чаках. Две дебели зимни палта

бяха преметнати през задната седалка, различното червено на едното предполагаше, че

принадлежи на жената, докато другото определено беше с мъжка кройка. Имаше също

чадър и няколко вестника.

-Добре. – каза Сал. – Номерът принадлежи на зелено БМВ, а регистрацията на

Лиам Бари.

Значи принадлежеше на годеника на жертвата.

-Можеш ли да направиш проверка за него? Мисля, че може би е приятелят на

нашата жертва и вероятен неин убиец.

-Любовна караница?

-Повярвай ми, това беше повече от караница.

-Би трябвало да е така, иначе не биха ни се обадили.

Това беше истина.

-Можеш ли да ми дадеш тази информация, колкото бързо я получиш?

-Ще си помисля, момиче – вълк.



Не се заядох. Просто затворих. Пуснах телефона на запис и бавно обиколих

колата, докладвайки как я бях намерила и на кого принадлежеше. После сложих

телефона на оградата, свалих си якето и го използвах като щит, за да разбия предния

прозорец на пътника. Не знаех защо се притеснявах – още няколко порязвания от

стъкла не биха променили вече внушителния ми облик.

Стъклата се пръснаха по седалките, блещукайки ясно на студената утринна

светлина.

Изтърсих якето от стъклата, хвърлих го на покрива на колата и отворих

пасажерската врата.

Колата миришеше на кожа, мускус и на остър цветен аромат на парфюм. Датата

на вестника беше от вчера и беше Ейдж повече отколкото Херълд сън. Висок клас, не

от масовия пазар.

Протегнах се за мъжкото палто и го подуших. Миризмата беше мускус, обвита

със земен боров аромат. Очевидно не беше от високия клас, щом беше дошъл в

колонията. Това или приятелката му го е била купила и го е носил заради нея.

Подуших още веднъж, просто за да запомня миризмата в ума си, после проверих

останалото в колата. Изглежда нямаше повече, отколкото обичайните глупости в кола –

СД-та, хартийки от бонбони и мръсотия.

Никакви следи от наркотици или алкохол. Нищо, което би обяснило неговия

внезапен насилствен изблик.

Затворих вратата, спрях записа, после извиках паяк да вземе колата за подробна

съдебна експертиза.

Прибрах телефона в джоба, взех си якето и се върнах до къщата. Птицата-

шифтър беше клекнал до вратата, внимателно поставяйки окървавена кожа в торбичка.

-Бихте ли казали на Коул, че току що му провалих едно местопрестъпление.?

-Коул няма да остане доволен. – каза шифтърът, с груб глас, но някакси суров.

Достатъчно странно – или не толкова, пи положение, че той беше птица-шифтър – че

ми напомняше на зов на орел.

-Да, знам. – казах с дразнене. – Кажи му, че зеленото БМВ, с разбит страничен

прозорец е на годеника. Вече уредих да го приберат.

-Ще го направя. – отговори, все още концентриран върху това, което беше на

пода, повече отколкото в мен.

-И хвърляй по един поглед на това яке, нали? Имам нужда да облека нещо след

промяната.

Той измърмори, което ме накара да се чудя дали чу нещо от това, което му

говорех. Прехвърлих якето си през оградата и призовах вълчата си същност.

Силата се изви около мен, през мен, замъглявайки зрението ми, замъглявайки

болката. Дрехите изчезнаха като с магия, когато краката се скъсиха, промениха и

преустроиха, докато на пътеката стоеше вълк, а не жена.

Подуших наоколо пътеката и през многото миризми на тълпата, обонянието ми

намери тази която гонех.

С нос в земята, аз я последвах. Студения вятър разроши козината ми, но малко

въздейства на следата.



Изглежда Лиам не беше бягал след като беше убил приятелката си – не и ако

тези следи водеха където трябва. Бягащите стъпки би трябвало да са по-дълги,

разстоянието между всяка стъпка – и така всяка миризма – страхотно.

Лиам е вървял. Небрежно, без да бърза. Въпреки цялата кръв, която го е била

покрила, сякаш е нямал грижи в целия свят.

Проследих следата до Роуз стрийт, после пресякох друг път и се намерих в

парка. Дърветата обграждаха парка и изглеждаха като змия през средата. Лиам не беше

останал на нито една от новите следи, вместо това се беше отправил към малката, но

плътна група от дървета в средата.

Беше там, когато го намерих.

Само дето беше напълно и наистина мъртъв.



Глава четвърта

Превод: pearl


Спрях се и се върнах към човешката форма. След като придърпах краищата на

разкъсаната си риза – по някаква причина, ризите и повечето деликатни тъкани, като

дантелата, не можеха да понесат промяната толкова добре колкото джинсите – извадих

телефона, натиснах запис и направих кратък доклад. След това го изключих и клекнах

до тялото. Лиам беше умрял с изражение на шок и агония на лицето си. Очите му бяха

уголемени, устата му отворена, а ако беше възможно миризмата на терор да се носи от

тялото, то тя беше тук.

Кръвта го покриваше от главата до краката. Тя напояваше добре изгладения му

панталон и мокреше хубаво изглеждащия му кашмирен пуловер. Също така оцветяваше

кожата на задната част на ръцете му и боядисваше ноктите му. И имаше кичури от

бледа коса, заседнали между пръстите му, но не достатъчно за да покрият главата на

мъртвата му приятелка.

Нямаше никакво съмнение, че той беше отговорен за убийството на момичето.

Но защо? И каква беше връзката със сянката, за която казваше стария съсед? Дали

имахме потенциален свидетел или той-тя? – беше друга болна част от това ужасно

събитие?

Огледах го отново като се чудех за кратко как беше умрял. Нямаше видима

причина – нито огнестрелна рана нито рана от нож. Беше все едно просто се е скитал

между дърветата, след това е паднал на земята и е умрял.

Сърдечен удар? Възможно е. Определено може да е получил инфаркт на

основание силата, с която е направил каквото е направил – а не миришеше на върколак

или шифтър или някакъв друг вид. Но ако беше човек, тогава действията му бяха още

повече необичайни.

Изчаках още няколко минути, просто клечейки там, като гледах тялото, но нищо

не забелязах.

Може би душата на този мъж не искаше да дойде и да говори. Може би имаше

нервно разстройство. Или се срамуваше.

Станах, взех телефона и спрях записа, после се обадих отново в Директората.

-Ей, това ако не ми е щастливия ден… - каза кравата сухо.

-Току-що намерих нашия убиец. По-добре изпрати втори почистващ екип.

-Не си го убила, нали? – каза с обичайния си саркастичен тон. Някой беше чел

файла ми отново и очевидно беше открила нежеланието ми да убивам. Сигурна съм, че

се е забавлявала много – мислеше, че би могла да говори твърдо. Сал не беше

единствената, която можеше да прониква в секретни файлове, а нейната причина за

неохота беше, че тя беше повече връзка, отколкото пазител.

-Вече беше мъртъв, когато го намерих. Няма видима причина за смъртта, затова

се нуждаем от аутопсия.

-Ще го уредя.

-И кажи на Джак, че се прибирам в къщи да си довърша почивката. Ще му

изпратя доклада си утре.

-Няма да бъде очарован.



-Така си и мисля.

След всичко, какво би могъл да направи? Да ме уволни? Беше вложил прекалено

много, за да ме вкара в редиците на пазителите.

Затворих, изпратих двата записа на Джак и изключих телефона. В минутата, в

която кравата му кажеше какво правех, несъмнено щеше да иска да говори с мен, а

единственото което исках да правя беше да отида в Келън, да взема една дълга гореща

баня и да се свия в леглото до него.

Нищо което бих могла да направя, докато почистващия екип не пристигнеше.

Така зачаках като гонех любопитните и случайни кучета. Когато екипа – трима

шифтъри, които не бях срещала до сега – пристигнаха, обясних им случая и им казах да

докладват за намереното на Коул, за да можеше да го включи в доклада си.

След това си върнах палтото и изчезнах от там.

Прибрах се в къщи само, за да си взема картата, в случай че отново бях повикана

и продължих към Келън. Той действително работеше, когато пристигнах при сградата

му. Изглеждаше напълно великолепно в черен панталон и бледо кремава риза, като и

двете подчертаваха блестящата му шоколадова кожа.

Той погледна, когато влезнах в офиса му и направи нещо като двойна гримаса.

-Изглеждаш ужасно.

-С такива комплименти, учудващо ли е, че съм лудо влюбена в теб? – отговорих

сухо.

-Не, сериозно – каза той, леко докосвайки полу зарасналата драскотина близо до

косата ми, като пръстите му бяха горещи срещу кожата ми. – Какво стана?

-Таксито беше избутано от пътя от камион. – вдигнах рамене. – Аз съм добре,

шофьорът е добре, така че вече няма значение.

-Трябваше да се свържеш с мен…

-Какво можеше да направиш? – прекъснах го и видях раздразнение да проблясва

в очите му. Без да чакам отговор, бързо добавих. – Щях да ти се обадя, ако беше нещо

сериозно. Искаш ли да излезем на обяд?

-За съжаление съм малко претрупан тук. – вкара ръката си в джоба на панталона

и извади ключове. – Чувствай се като у дома си. Ще се върна възможно най-скоро.

-Домът ти скоро може би да стане мой, за това не ми казвай да се чувствам

удобно.

-Няма никакво може би, жено. – каза той с ръмжащ тон, но очите му блестяха от

радост.

Намръщих се, сграбчих ризата му и го придърпах към себе си, като го целувах

дълго и силно, точно в неговия офис, пред всички.

-Не се бави.

Пуснах го и със секси походка си тръгнах. Той не ме последва, нито очаквах да

го направи. Но се обзаложих, че ще се прибере възможно най-рано.

Още щом влезнах в апартамента му се съблякох, след това влетях в луксозната

му баня, излях соли с аромат на лимон във водата, които намерих в банята. Тай-накрая

помогнаха да се изтрие упоритата миризма на смърт и кръв от кожата ми. Поставих

няколко ню ейдж СД-та в плейъра, отпускайки малко обкръжаващите ме чудовища, а

мелодичното пеене изпълни апартамента и тогава потънах в благоуханната топла вода.



И стоях там докато всички съществени болки от инцидента бяха отмити, а

кожата ми започна да наподобява на стафида.

Вече суха и облечена, тръгнах към кухнята и си направих кафе. Беше два

следобед, което означаваше че предишното ми предположение за Келън беше тотално

погрешно. Очевидно работата беше по-проблемна, отколкото си представях.

Но нямаше какво повече да направя за това – освен, че се молех да се качи преди

нощта – направих си сандвич и се отправих към компютъра. Написах си доклада и го

изпратих на Джак, след това се порових в нета за малко, като проверих любимите си

сайтове за музика за нещо ново.

Накрая като нямах какво по-добро да правя, реших да разпечатам файла, който

ми беше изпратил Блейк и да го прочета отново. Само за да открия, че Адриана е

деляла апартамент с друга жена. Блейк не беше споменал нищо за жената, но беше

кратко отбелязано в един от полицейските доклади. Изглежда до сега никой не я беше

разпитвал, което беше странно. Оставих файла на бюрото и отидох до указателя, за да

намеря телефона й. Не беше вписан. Или номерът беше личен или и двете жени

използваха по-често мобилните си, отколкото да имат стационарен, което определено

беше по евтиният вариант тези дни. Влезнах онлайн и се включих в базата на

Директората.Нищо съществено не беше се случвало близо до адреса на Адриана, освен

няколко взлома. Но когато Света Килда е била смятана за съвременен квартал, не е

била разтърсвана от тъмното си минало. Проститутки и наркомани все още обикаляха

улиците, а взломовете бяха чест ефект от тези елементи.

Почуках с пръсти по бюрото няколко секунди, като се чудех дали имах

достатъчно време да изляза преди Келън да се беше върнал.

Което беше необичайно за мен. Никога не бях прекарвала живота си като се

съобразявах с мъж и беше глупаво да започвам да го правя сега. Бях заинтересована от

Келън, нямаше съмнение в това, но не бяхме все още обвързана двойка. Дори и да

бяхме, нямах намерение да съгласувам всеки момент от живота си с графика на някой

друг. Това просто не беше представата ми за брачно блаженство.

И ако това беше той, щеше да бъде много изненадан. Това не беше последният

път, в който щях да бъда в черния му списък.

Така че му написах кратка бележка, взех си чантата и неговите ключове и

излязох. Хванах такси и се отправих към адреса на Адриана.

Твърде неизненадващо, апартамента й беше на Еспланаде, една от главните

улици на Света Килда и само на хвърлей от плажа, Луна Парк и нощният живот на

Акланд стрийт. Доходите на глутницата определено се бяха подобрили повече от

колкото си представях – това или дядо ми беше по-голям скъперник отколкото си

мислех. Определено когато ние бяхме там, луксозният апартамент в центъра на

процъфтяващия район, като Света Килда, беше необичайна придобивка. А глутницата

го притежаваше, не Адриана или жената, с която го споделяше.

Платих на шофьора, изскочих от таксито и се загледах в сградата. Беше една от

тези модерни структури, които нямаха ясен стил в себе си – високи, ниско профилни

неща, които най-малкото изглеждаха нелепо до много по-елегантните сгради до тях.

Натиснах звънеца. Слаб, отегчено изглеждащ мъж в средата на петдесетте ме

погледна за няколко секунди от защитата на бюрото си и каза през интеркома:



-Какво мога да направя за вас, мис?

Гласът му имаше този твърде-голямо-усилие тон, който гарантираше незабавно

раздразнение. Поне за мен.

Извадих си картата и я залепих на стъклото.

-Трябва да говоря с наемателите на апартамент 303.

-Джоди Кар и Адриана Дженсън? Не мисля, че някоя от тях е там в момента.

-Не ме интересува какво мислите. Настоявам да се кача и да го установя лично.

Сега пусни ме да вляза.

Направих го, изкачих се до бюрото, като токовете ми отекваха остро по силно

полираните мраморни плочки.

-Имате ли дубликат на ключа от апартамента?

-Имате ли заповед?

Беше отегчителен, някак снизходителния тон увеличаваше малко яда ми, но

някак успях да смекча гласа си, когато казах:

-Не ми трябва. Аз съм от Директората. Сега искаш да ти вкарам задника в

затвора за възпрепятстване или просто ще ми дадеш ключа?

-Хей, само си вършех работата, нали разбираш?

-Ако си вършеше работата, тази сграда нямаше да има толкова грабежи. – дадох

му най-сладката си усмивка. – Някой по-подозрителен би си помислил, че се дава

вътрешна информация.

Той промърмори нещо под носа си и някак намусено ми подаде ключовете.

Когато се качих да апартамента, почуках на вратата и търпеливо почаках за

отговор. Но нямаше такъв – и никакъв знак от телесна топлина в предната стая, при

инфрачервено зрение. Самият апартамент изглеждаше мъртвешки тих. Опитах отново,

в случай че имаше някой в банята. След това пъхнах ключа в ключалката и отворих

вратата.

Острият цветен аромат на парфюм ме удари почти веднага, но под него имаше

мирис, който не можех да определя. Сбръчках нос и се зачудих кой вълк би могъл да

живее с такава миризма. Беше ужасна.

Като се опитвах да не дишам през носа си, прекрачих прага и влезнах в

учудващо голяма дневна. Може би това чувство се добиваше от белите килими, стени и

таван и внимателно подбраното подреждане на мебелите. Всичкото това бяло можеше

да накара мястото да изглежда стерилно, но имаше смели петна от цвят под формата на

възглавници, цветя и плътни килими, които ме приканваха да си събуя обувките и да

заровя пръсти в тях. Останалата част от мястото беше изненадващо топла –

предположих, че това чувство идваше без съмнение от слънчевите отблясъци от

огромната стена от прозорци.

Отделих погледа си от гледката за милион долара и казах:

-Ехо?

Звукът отекна, изпълвайки топлата тишина с шум. Трепет пробяга по кожата ми

и аз потреперих. Защо изведнъж почувствах нещо не на място, не можех точно да кажа.

Ясновидството ми имаше тенденция да не дава сочни малки подробности като това.

Преминах всекидневната, като стъпките ми ечаха по лъскавия дървен под.

Кухнята беше малка, но функционална, хладилникът беше пълен с плодове, зеленчуци,



месо и вино. Но нямаше парченце шоколад или кейк. Как биха се справили със

среднощния глад тогава?

Затворих вратата на хладилника и се отправих по коридора. Имаше малък кът за

пране – беше повече шкаф, отколкото истинска стая – баня и три спални.

Джоди Кар беше в третата и най-голямата спалня.

Тя лежеше върху двойното легло, с одеяла заплетени около голите й крака, а

тениската и полата й бяха потъмнели от пот. Дишането й беше неравно, лицето й с

нездравословна сянка и имаше повръщано около брадичката й и чаршафите.

Проклех тихо и я повиках, след това се приближих към леглото. От това

разстояние тя миришеше на урина и бълвоч, които оцветяваха нея и завивките – от

където идваше и киселия мирис. Чудо беше, че не се беше задавила до смърт.

След като внимателно я обърнах на една страна, нежно ударих бузата й, за да

получа някаква реакция. Не знаех дали е вземала наркотици или беше предизвикано

само от алкохола, а нямах идея какво да направя. Благодарях на бога, че не бях

послушала оня идиот долу и да си бях тръгнала.

-Кой е това? – дълбок глас каза зад мен.

Подскочих и се обърнах, като юмруците ми се стиснаха инстинктивно.

Блейк стоеше на края на леглото с кръстосани ръце. Формата му изглеждаше

още по-солидна, отколкото като беше на острова. Може би беше по лесно да изпраща

душата си на познати места.

-Името й е Джоди Кар. – казах, след това добавих – Какво по дяволите правиш

тук?

-Проверявам напредъка ти. Защо тази жена е в леглото на Адриана?

-Ти ми кажи.

Той ме погледна, сивите му очи намекваха за гняв, който все още не беше се

показал в плоската му форма.

-От къде бих могъл да знам?

-Ами, споделяла е апартамента с Адриана повече от година, а глутницата

притежава апартамента. – изсъсках, но не можех да не добавя – или главното куче не

знае какво става в собствената му колиба?

Очите му се бяха стеснили до цепки, а чувството за опасност беше определено

много осезателно.

- Адриана не е споделяла, нито тази личност е била тук когато Патрин или аз сме

я посещавали. – каза той със стегнат нервен глас, предполагащ че знае – или се досеща

– за много повече веща, отколкото би искал да каже.

Което беше интересна реакция. Защо би прикривал нещо, когато отчаяно искаше

да намери внучката си? И ако наистина не знаеше нищо за съжителството й, тогава

защо Адриана би крила присъствието на Джоди от баща си и дядо си? Очевидно

верният отговор беше, че никой от тях не би одобрил.

Погледнах надолу към жената в леглото и осъзнах, че тя беше човек. Това би

била една много добра причина за предпазливостта. Но можеше да има и друго.

- Адриана лизбийка ли е?

Главата му се отметна назад толкова бързо, че всеки би си помислил, че съм го

ударила.



-Не! Защо би си го помислила? Тя ми е внучка.

-А да ти бъде внучка изключва възможността да е била гей, така ли?

-Тя не е една от тези.

Отново гласът му достигаше връх почти до отчаяние. Значи, може и да не

знаеше – или по точно, може и да не искаше да знае – истината, но се досещаше за

всичко.

Фактът, че великият водач на червената глутница на Дженсън беше хомофоб, не

беше голяма изненада. Това можеше да се предположи от поведението му към Роан

през всичките тези години. Но би трябвало да е било ад да растеш в това семейство,

като знаеш че си единственото нещо, което той мрази. Вече не се чудех защо Адриана

толкова яростно е пазела в тайна сексуалността си.

-Парамедици. – друг глас се обади от другата стая.

-В последната спалня по коридора. – извиках, после се отдръпнах от леглото, за

да направя място.

Блейк мръдна с мен като формата му блестеше, падаше и излизаше от фокус.

Мъж и жена влезнаха в стаята.Тя погледна точно през Блейк, без дори да

забелязва присъствието му. Което означаваше, че само аз можех да го виждам.

Каква късметлийка бях.

Показах си значката и им казах как я бях намерила.

-Мирише като алкохол. – каза единият, докато партньорът му оставяше чантите.

Огледа се из стаята. – Видяхте ли някакви празни шишенца от хапчета? Нещо което да

подсказва, че е взела нещо друго?

-Да съм честна, не бях търсила.

Той се смръщи и погледна колегата си, който незабавно започна да претърсва.

Никакви празни бутилки не бяха намерени в спалнята, но едно празно шишенце от

приспивателни беше открито в банята.

-Бинго. – лекарят каза весело. – Накрая знаем с какво си имаме работа.

-Тя ще бъде ли добре?

-Вероятно. Потискащият ефект на алкохола, прибавен към ефекта на

сънотворните може да доведе някои хора до кома или смърт, но както виждам тя е

повърнала повечето хапчета. Което вероятно й е спасило живота.

Имайки предвид, че не се е задавила със собствения си бълвоч също, тя би

трябвало да е голяма късметлийка. Въпреки, че вероятно не бе мислила така, когато

най-накрая дойде на себе си.

-В коя болница ще я закарате? – попитах. – Трябва да я разпитам, когато се

свести.

-„Алфред” – каза жената без да ме поглежда.

-Благодаря.

Аз излязох. Блейк ме последва.

-Защо си толкова заинтересована от нея? – каза той. – Какво значение има?

-Тя е важна. – казах като държах гласа си нисък и без гняв, - защото може да

знае за последните моменти на Адриана. Знаеш, с кого е била и такива.

Влезнах във втората спалня и започнах да оглеждам. Тази стая миришеше малко

по-свежо, смес на лимон и цитрус. Имаше и малък балкон, с метална маса и два стола,



които запълваха по-голямата част от пространството. Имаше поставени пепелник и

запалка по средата на масата. Зачудих се коя от жените пушеше. Вероятно Джоди. Това

беше повече човешки навик, отколкото вълчи – имаше твърде много отровни аромати

за чувствителните носове. И ако Адриана беше разрешила на Джоди да пуши, значи

бяха влюбени.

Имаше много малки парченца разпръснати из стаята, което предполагаше, че се

използва повече за съблекалня, отколкото за спалня. Отворих вратата на гардероба, за

да го проверя. Беше малък и претъпкан с дрехи, подредени в два различни размера.

Адриана беше висока и върлинеста, ако това значеше нещо, защото Джоди беше

миньон.

Затворих вратата на гардероба и се спрях до чекмеджетата на високия скрин.

Бельо, пуловери и пижами в два различни размера. Това още повече заприличваше на

апартамент на двойка, а не на такъв, който споделят две свободни жени.

Парамедиците излезнаха с все още припадналата Джоди. Проверих останалата

част от апартамента, но не открих нищо показателно. Спрях се в средата на дневната и

започнах да се чудя къде да отида сега.

Блейк се носеше от кухнята.

-Ако беше прочела доклада ми, щеше вече да знаеш, че тук няма нищо.

-Да, претърсил си го толкова старателно, че напълно си пропуснал факта, че има

и друга жена в жилището.

Изражението му потъмня. Преди бих се уплашила от този поглед, а част от мен

все още го правеше. Аз бях вълк и нямаше измъкване от присъщата нужда да се

подчиня на моя алфа. Но дори и да беше истински и тук, бих си отстоявала позицията.

През последната година и нещо срещнах много по-лошо отколкото Блейк, а повечето от

страха, който все още пораждаше, се дължеше повече на спомените, отколкото на

самия човек.

-Адриана би ми казала, ако това беше постоянно съжителство.

Изсумтях.

-Ако е така, тогава вероятно щеше да бъде първата възрастна в историята, която

да бъде напълно откровена с родителите си. Аз никога не бях.

-Да, но това може би беше повече страни на черта от ужасните ти родители,

отколкото от истинската нужда да пазиш тайна.

Пръстите ми се събраха в дланта ми и ми костваше много усилие да спра този

удар.

-Прави намеци по адрес на майка ми и ще дойда в земите на глутницата и ще ти

откъсна проклетото гърло.

Той ме изучаваше за минута, а после широка, студена усмивка се разля по

лицето му:

-Вярвам, че ще го направиш.

Не казах нищо, просто го наблюдавах, докато гнева пулсираше в мен. Той

тръсна глава по един почти окайващ начин и добави:

-Не би могла да направиш и пет стъпки в нашите граници, какво остава за

достатъчно близо, за да ме предизвикаш.



-Ако вярваш в това, значи проучването ти не е пълно. – млъкнах, след това

добавих. – А ако си мислиш, че бих дошла сама, тогава халюцинираш.

-Честно, мислиш ли че присъствието на брат ти, би направило някаква разлика?

Усмихнах се. Студена, гадна усмивка.

-Научи какво сме – и какво можем да правим – преди да правиш такива

заключения, Блейк.

Той тръсна глава отново, изражението му беше почти развеселено и каза:

-Адриана няма причина да крие нищо от нас.

Скръстих ръце, но това не помагаше, напрежението още ме владееше.

-Да. Ти и синовете ти сте дяволски толерантни и мили щом става въпрос за

хомосексуалисти, затова тя не е имала никаква причина да се страхува от реакцията ви.

Той погледна мрачно отново. Призрачна фигура или не, умният вълк би си

затварял устата.

-Не искам да чувам това обвинение отново. – Гласът му беше мек. Смъртоносен.

Такъв глас използваше точно преди да хвърли някого от планината.

Въпреки себе си, аз потреперих.

-Ако искаш отговори, може би ще се сблъскаш с много по-лошо от

хомосексуалност.

-Като какво?

Свих рамене.

-Случаите никога не се развиват така, както очакваме.

-Каквото очаквам е Адриана да се прибере в къщи здрава и читава. Нито повече,

нито по-малко.

-Ти и семействата на хиляди други, които изгазват всяка година. В случай като

този, какво искаш или очакваш, няма значение. – погледнах към него. – Отивам си в

къщи за почивка и възстановяване. Ще се видим после Блейк.

-Защо не отидеш в болницата, за да разпиташ тази жена Джоди?

-Защото тя няма да бъде в състояние да говори поне до утре.

Обърнах му гръб и излязох. Въпреки, че погледът му можеше да изгори дупка в

гърба ми, той не ме последва и бях благодарна за това.

***

Когато накрая се прибрах в апартамента на Келън, той седеше на дивана и

четеше досието на Блейк. Погледна ме когато влязох, а зелените му очи бяха

обезпокоени.

-Сегашният ти случай включва глутницата ти?

Сбръчках нос.

-Това не е официален случай. Моят алфа ме помоли да разследвам няколко

изчезвания.

-Алфа? Имаш предвид дядо ти?

-Не. Той беше предизвикан и загуби.

-Аха.

Остави доклада да падне от ръката му. Обвих пръстите си около неговите и се

завъртях в скута му. Ръцете му се сключиха около кръста ми и уханието му се уви

около мен, докато всичко което усещах беше топлината му и устойчивата присъствие.



И беше върховно усещане, да зная че този голям, силен вълк беше мой. Че искаше мен

и само мен.

Ако бях котка, с удоволствие бих мъркала от задоволство сега.

-Глутницата ти няма претенции над теб, докато алфата не предяви искане за теб,

като негова собственост. – каза той. – Мога да го спра да се свързва с теб, ако искаш.

Повдигнах вежди.

-Можеш ли?

Отметна косата ми на една страна и целуна основата на шията ми. Трепет на

желание премина през мен.

-Просто кажи една дума и той е минало.

-Той е по скоро неприятна част от работата.

-И аз мога да бъда такъв, ако някой се кара с моята жена.

Неговата жена. Харесваше ми как звучи. Дори много.

-Това е много съблазнително. – измърморих, като се извих по-близо и се

наслаждавах на горещината и уханието му, което изпълваше сетивата ми. – Но по-

добре да се справя сама.

-Офертата важи, ако си промениш мнението. – устните му бяха толкова близо, че

всяка дума я усещах като ласка срещу кожата си. Желанието се разстилаше като буен

огън. – Свърши ли за днес?

Обвих слабо ръце около врата му и поставих нежни целувки върху устните му,

носа му и брадичката.

-Твоя съм, да правиш каквото искаш.

-Всичко? – каза той, а гласът му беше толкова дълбок и пресипнал, че изпрати

тръпки на удоволствие по гърба ми.

-Всичко възможно.

-Дори ако пленя сетивата ти, докато всичко което искаш е да се молиш за

милост?

Очакването съскаше и аз се ухилих.

-Ще ти отнеме много, много време, за да стигна до там, вълчо.

-Мога да бъда търпелив, когато поискам.

-Докажи го.

Устните му намериха моите и от този момент нататък нямаше повече приказки,

само много любене.

И ох, беше страхотно. Може и да имах много любовници в краткия си живот, но

начинът по който ме накара да се чувствам Келън, беше абсолютно различен от всички.

Може и да нямаше същия вид връзка между нас, каквато бях намерила – дори и за

кратко - с Куин, но все пак имаше връзка. Беше дълбока, беше истинска и беше

толкова, толкова чудесна. Накара ме да се чувствам скъпа, в безопасност, все едно бях

единствената жена във вселената, единствената за него. А това беше много могъщо

усещане.

Беше ли душевно силно? Предполагам, че повече от колкото част от мен

вярваше, но нещо вътре все още се дърпаше от думите, които той искаше да чуе. Може

би беше глупаво да разрешавам на емоциите да разбъркват мислите ми, но все още

исках време, за да съм сигурна.



Завинаги беше дълго време, за да живееш с една грешка.

***

Въпреки обещанието на Джак, че дневния отряд на Директората ще има

собствени офиси, докато се върна от почивката, изглежда все още държахме старата

конферентна зала. Което беше добро за момента, но когато Кейд, Иктар и който още

Джак беше привикал в екипа, преминеха обучението, би било много претъпкано. Не че

имах против да се натискам с Кейд, но Иктар? Побиха ме тръпки. Безлично настроения

гущер не беше идеята ми за хубаво време.

Защо беше отлагането? Нощният екип имаха повече място, от колкото се

нуждаеха – и отгоре на това постоянни доставки на кафе – докато ние се оправяхме с

една стая и кафеварка, която постоянно трябваше да се пълни.

Разбира се фактът, че нощния екип беше основно съставен от обуздани

психопати, може и да имаше нещо общо. Не биха искали обитателите да стават

неспокойни.

Джак не се виждаше, когато прекрачих вътре, но по надолу по коридора, в стаята

за свръзка, кравата правеше знойния си глас рутинен и можех да се обзаложа, че Джак е

там.

Роан седеше сам на бюрата, които бяха натъпкани, в така наречената оперативна

стая. Погледна нагоре когато влезнах и каза:

-Как се чувстваш след вчерашния сблъсък с лудия тираджия?

-Освен, че излекувах това-онова, съм добре. Нещо за шофьора?

-Счупена ръка и няколко разкъсвания, които са следствие от раните му във

войната. Камионът беше откраднат, между другото. Джак каза, че са го намерили

изоставен един час по-късно.

-Предполагам, че никой не е видял шофьора?

-Никаква жива душа.

-Типично. – напълних на двамата кафе, сложих малко мляко, след това стоварих

задника си на ръба на бюрото на Роан и му подадох чашата. – Предполагам, че не си

смогнал да прегледаш движението на Адриана?

Той обви пръсти около каната и се облегна в стола си.

-Знаеш ли, че е била репортер?

-Мислех, че е възможно. Тя несъмнено е задавала всякакви въпроси на отрова.

-Добре, ако е работела по случай, го е правила на собствена глава. Според шефа

й тя е била на почивка.

-Значи не се е свързала с него за нищо?

-Не. Последната история, която направила за него била забавна статия за нов

нощен клуб.

-Има нов вълчи клуб? Защо никой не ми е казвал?

Той се засмя.

-Ако повече четеше вестници, може и да знаеше за него. Но не е точно само

вълчи клуб. – вдигна папка от бюрото си и я подхвърли към мен. – Това е първият

смесен клуб на видовете, основан във Виктория.

Хванах папката с една ръка. Беше черна, с надпис „Огледално изображение” на

предната част с бял основен шрифт. Отдолу имаше телефонен номер и адрес и нищо



друго. Отворих капака, а вътре имаше два елегантни малки реда от сходства, техните

краища бяха в черно, в место в обичайното червено. Нямаше друго на гърба на папка.

Погледнах обратно към брат си.

-Смесени видове? Както и отворено за хора и нехора?

-Да. И действа по абсолютно същия начин като обичайните клубове.

Повдигнах вежда.

-Какво става, когато луната се вдигне?

-Нищо. Те работят целогодишно.

-Наистина? Законът ли се е променил или собствениците са просто луди?

Старите правила даваха на клубовете правото да забраняват влизането на хора

изцяло – а това беше хубаво, защото върколашкото любене би могло понякога да

доведе до крайни грубости, особено през пълнолунието. Причината беше, че хората са

просто психически нестабилни не могат да го понесат. А нямам предвид сексуално.

Бихме могли да променим формата си, за да излекуваме всякакви рани, които получим

при сношение. Те не биха могли. Което означаваше, че дълбока, но лесно лекуваща се

рана на върколак, би могла да е фатална за човека. А врявата след такава смърт, би била

огромна, дори и ако акта е бил по съгласие.

Разбира се идиотите от парламента се опитваха да приемат промяна от години,

но в Австралия – големите протести и от двете свръхестествени общности и разумната

част на човечеството, до тук успяваха да ги спрат. Или така си мислех.

-Не са го променили. – каза Роан. – Просто са го... игнорирали. Този клуб ще

работи с временно разрешително за година. Ако всичко върви добре, сегашният закон,

забраняващ влизането на хора във вълчи клубове, ще бъде отменен.

-Това е просто глупаво.

-Хората винаги са искали, това което не могат да имат. Това е ефекта на

забранения плод.

Този ефект не ограничаваше хората, но в този случай, законът беше по много

добра причина – защитата на хората.

-Този клуб би трябвало да има дяволски добра застрахователна полица. –

погледнах папката, завъртях я и още не виждах нищо интересно. – Откри ли статията,

която е писала?

-Помолих да ни изпратят копие. – той млъкна. – Знаеш ли, че колегите на

Адриана много я харесват. Това е учудващо като се вземе в предвид семейството й.

-Предполагам, че все трябва да има една добра ябълка в лошата бъчва.- отпих от

кафето си и попитах. – Тогава няма слухове за сексуалността й, така ли?

Той повдигна бледа вежда.

-Не. Защо?

-Защото тя дели апартамента си с жена, за която Блейк няма идея, че

съществува, а аз открих жената със свръхдоза в леглото на Адриана, вчера следобед.

-Това не означава, че са имали връзка. Биха могла да са добри приятелки.

-А колко хора имат желанието да свършат със себе си, след изчезването на добър

приятел?

-Не много, но това не би бил първият път, когато някой емоционално нестабилен

би направил такова нещо.



Истина беше.

-Нищо друго интересно?

Той разтърси глава си.

-Нямах възможност да направя нещо повече. Преследвах този проклет

новосъздаден вампир, изпивайки живота на хората в област Фуутскрай.

-Кога тези идиоти ще разберат, че наказваме създателя за престъпленията на

младия? – Директоратът пропиляваше прекалено много време, за да освободи света от

гневни млади вампири, когато имаше по-големи злини, за които да се тревожи.


-За някои от тях, вероятно никога.

-Какво мозъците им изтичат ли когато стават вампири?

-Помисли по този начин. Да очакваш някои вампири да контролират силното си

желание да създават подчинени е като да раздаваш безплатни презервативи и да

очакваш разгонени тийнейджъри да ги използват. Вълнението на момента винаги

печели.

Усмивка мина през мен.

-Това е първият път, когато чувам вампири да се сравняват с развратни

тийнейджъри.

Той сви рамене.

-Въпреки това работи. Повечето от тези нови са създадени от вампири, които са

все още млади сами по себе си и обичат чувството на власт, което им дава.

-Та хвана ли след към дневното му скривалище вече?

-Стесних района до няколко сгради. Аз съм извън лова, щом веднъж Джак дойде

тук за дневната си агитация.

Усмихнах се. Агитациите не са точно силата на Джак и за това ние се отнасяхме

към сутрешния му маратон по този начин. И имаше допълнителен бонус от вбесяването

му – нещо което харесвах да правя сега и преди, просто за забавление.

Подхвърлих папката във въздуха и я хванах с лекота.

-Ще проверя това, веднага след като говоря с приятелката в болницата.

-Какво момиче, каква болница? – каза Джак, когато прекрачи в стаята.

-Това е случай с изчезнали хора, който може да нарасне в нещо много повече.

Той отиде до кафе-машината, напълни чаша и каза:

-Разкажи ми.

Направих го. Той прочисти гърлото си.

-Не искам да монополизирам времето ти, но дръж ме в течение за всичко.

Кимнах. Най-малкото имах разрешение да използвам ресурсите на Директората,

ако имах нужда.

-Направи ли доклада си Коул за случая с убийството в Ричмонд?

-В системата е. И двамата замесени са хора, проверено е.

-Какво? Невъзможно.

-Не противоречи на лабораторните резултати.

-Но той е разкъсал тази бедна жена на части. Човек просто не е способен на

такъв вид сила.

-В доклада си споменаваш, че е възможно вампир да е замесен.



-Да, но ако там е бил вампир, щяхме да го помиришем.

Той ми даде Погледа.

-Не е задължително. Някои от нас се мият, знаеш.

Усмихнах се.

-Тези от вас, които го правят са малко и са доста далеч един от друг. – Да

миришеш като гроб изглежда бе нещото срещу жребия на Джак. Въпреки, че по общо

признание познавах някои много добре миришещи вампири. Джак беше единият. Куин

беше другия. Дори кравата миришеше приятно, въпреки че никога не бих й го казала. –

Между другото, ако имаше и други замесени, нямаше ли да има улики? Определено

Коул и екипът му щяха да намерят нещо – някоя улика или следа?

-Не и ако нашият вампир беше прекалено силен психически.

-Може ли дори най-силният психически да докара човек до свръхчовешки

способности? Никога не съм чувала за талант, който надарява с такъв вид сила.

-Има толкова много дарби, за които почти нищо не знаем. – коментира Роан. – И

толкова много лаборатории, които си играят с различни видове подсилващи лекарства.

-Утешение за тези от нас, които са на предната линия. – измърморих аз.

-Изчакай още няколко години и няма да можеш дори да мигнеш пред такива

боклуци, когато ги видиш или намериш.

-Всъщност това е мястото с което се боря да стоя далеч.

Погледът на Роан срещна моя, а сивите му очи бяха сериозни.

-Няма да имаш друг вариант, освен да намериш това място вътре в себе си. Или

това или да полудееш.

-Тогава да полудея е по-добрия вариант.

Не исках да имам умението да изключвам емоциите си. Дори не исках да губя

яда и ужаса, когато вървя през местопрестъплението и виждам още една безпричинна

смърт. За добро или зло сега бях пазител, на да бъда проклета, ако се превърна в

поредния студенокръвен убиец.

Който брат ми, колкото и да го обичах, би могъл да бъде. Виждах че става.

Виждах промяната да настъпва. Беше дяволски страшно нещо.

-Работа, хора, работа. – каза Джак – Райли искам да отидеш и да провериш

настоящия адрес на приятеля. Виж дали нещо подсказва за свръхестествена или

нечовешка намеса. След това провери апартамента на момичето и говори с родителите

й.

Кимнах.

-Какво те кара да мислиш, че приятелят може и да е познавал вампир, ако

действително там е имало вампир?

-Съмняваме, че е било повече от съвпадение това, че вампирът и тези двама

млади хора са се озовали в къщата заедно тази нощ. Нещо става, а ние трябва да

открием какво.

Преди да е станало отново.

А то ще се случи отново.

Потръпнах и разтрих ръцете си и си пожелах проклетото ми ясновидство да

беше малко по-полезно. Като да ми каже име или място или нещо полезно. Странното



малко предчувствие за предстоящата съдба, нямаше да помогне с нищо, най-малкото на

нервите ми.

-Роан как върви с Фуутскрай убийствата?

Скочих от бюрото, когато Роан започна доклада си, стоварих чантата си на

следващото бюро и седнах, включих компютъра и все още хвърлях по едно око. Щом

си написах паролата, влезнах в системата и издърпах файловете на Коул. Изчетох

доклада му като избягвах снимките. Бях видяла достатъчно кръв и човешки части от

близо и лично.

Нямаше нищо, което да придвижи напред и да подскаже от уликите. Нищо,

което да обясни този определен акт на насилие от мъж, очевидно готов и желаещ да се

обвърже с жената, която брутално е убил.

Защо би направил такова нещо? Нямаше история за насилие в миналото на Лиам

Бари, нито сблъсъци със закона. Бил е примерен ученик в училище и университета, бил

е приет в адвокатска кантора, където е работел, за да стане съдружник.

Та какво го е обърнало? И как би могъл да разкъса Сали Харис – жената, която

би трябвало да обича – парче по парче.

Не знаех, но имах намерение да разбера.

Проверих адресите и на неговите и на нейните родители, погледнах към Джак,

като изчаквах докато той и Роан свършат разговора за случая с новия вампир и казах:

-Имам нужда от кола.

-Виж Селин.

-За разлика от някои хора в тази стая, това да опитам да го направя ще е малко

възможно.

Той ме погледна с вампирското си лице. Единственото, което каза беше с досада,

но се опита да не го показва:

-Вие двете ще спрете ли с глупостите и да го преодолеете?

-Не е възможно, шефе. Тя е крава, а аз съм кучка. Два вида, които никога не се

поглеждат.

-Просто върви там и вземи колата, преди да съм ти намерил нещо гадно за

вършене.

Бях готова да попитам какво би могло да е по-лошо от сцената на убийството, на

която той ме беше пратил вчера, но доколкото познавах Джак, би могъл да намери

нещо по-гадно. За това си затворих устата, събрах си чантата и се ометох от там.

Кравата се обърна когато влезнах в офиса за свръзка и завъртя кафявите си очи.

Тя винаги ми напомняше н амазонка с карамелена коса – имаше височината и силата, а

като допълнителен бонус и голям бюст. Предполагам, че беше материал за мокрите

сънища на много мъже, което правеше неохотата на Джак за обвързване, още по

озадачаваща. Имам предвид, че той беше мъж с нужди, а Сал съм сигурна, че искаше да

изпълни всяка една от тях. Или просто беше факта, че тя също беше вампир?

Куин ми беше казал, че двама вампири не бяха могли действително да живеят

заедно, заради територията. А сега, когато имахме вампири, които живееха долу рамо

до рамо, без никакви истински проблеми, може би Куин беше запратил още една лъжа.

Не би било за първи път.

-Виж ти. – каза тя със зноен глас. – Песът лично. Това не е ли удоволствие.



Дадох й най-задоволителната си усмивка. Очите й се стесниха и се вдърви на

мястото си, все едно се подготвяше за атака. Забавление премина през мен. Може и да

имаше неща, които мразех в работата си, но за бога, малки моменти като този си

струваха труда.

-Джак ме прати да ти покажа как се върши работата със свръзката. Писна му от

глупавите ти грешки.

Погледа й потъмня.

-Джак никога не би казал това.

-Ако мислиш така, значи не го познаваш толкова добре, колкото си мислиш. –

отмъкнах връзка ключове от куката и погледнах номера. – Вземам кола 32.

-Това не ти е назначената кола.

-Сега е. – казах леко и излязох.

-Кучка. – изкрещя тя след мен.

Изхилих се леко. Без съмнение щеше да изтича при Джак и да му хленчи, което

означаваше, че щях да имам проблеми като се върна, но хей, ако това я беше вбесило,

болката да слушам Джак щеше да си струва.

Не можех често да кажа, защо изпитвах нужда да бъда такава кучка около тази

жена. Тя просто ме ядосваше – а това никога не беше хубаво за един върколак. Особено

за такъв, въоръжен с уста, която излизаше от контрол във възможно най-

неподходящите моменти.

Намерих колата и излязох от подземния гараж. Лиам Бари живееше в

апартамент в Мидъл Парк на оживената Бейкънсфийл алея точно срещу плажа. Беше

малък, открих го когато пристигнах – съставен от една спалня, малка кухня и дневна –

на гледката беше невероятна. Преминах през бъркотията от мъжки списания и

разхвърляни дрехи и се загледах към морето и плажа за момент, като исках да отворя

прозореца и да пусна хладния солен бриз вътре. Да изгони застоялата и неизползвана

миризма от апартамента.

Насилих се да се огледам и оставих погледа си да се плъзне по малкия, мръсен

интериор, като търсех нещо, което не се връзва. Нищо. Списанията и бъркотията бяха

каквото очаквах за амбициозен ерген – какъвто беше, при положение че щеше да се

жени за Сали. Обвързан ерген, но все пак ерген.

Изритах списанията и се преместих в кухнята. Хладилникът имаше кисела

миризма, а млякото изглежда беше станало на масло. Затворих вратата бързо като

сбърчих нос от миризмата. На хладилника имаше няколко сметки – електричество и

газ. Единственото необичайно нещо за тях беше, че бяха просрочени. За някой от нас,

закъснелите сметки бяха начин на живот – особено ако имахме брат, който обичаше

забавлението от пазаруване – но Лиам правеше много пари. А може би просто беше от

хората, които имаха склонност да ги забравят.

Издишах, обърнах се и влезнах в спалнята. Беше почти достатъчно голяма, за да

побере легло двоен размер. А намачканите, миришещи на застояло чаршафи,

подсказваха че не са били използвани или сменяни наскоро. Очевидно Лиам не беше

прекарвал много време тук. След претърсването на гардеробите и чекмеджетата му, се

отказах като лоша шега и излязох навън на свеж въздух.



Когато влезнах в колата набрах адрес на Сали на навигацията и се отправих

натам. Тя живееше на няколко пресечки от пътя за пристанище Мелбърн, в стар

индустриален квартал, който набираше бърза популярност с младите тенденции, които

харесвах да бъдат близо и до двете – града и плажа, но не искаха да плащат милиони

долари за другите квартали по плажа, които в момента се налагаха. Апартаментът й

беше един от онези преработени складове, с гледка към плажа и пристанището.

Отново апартамента не беше голям, но имаше две спални и по-голяма дневна,

отколкото на Лиам. Той очевидно беше живял тук за малко, защото дрехите му бяха

разхвърляни наслуки. Претърсих стаите основно, но не можах да намеря нещо странно.

Имаше много снимки на тях двамата, а на някои и други хора. Изглеждаха като много

влюбена двойка, което правеше станалото още по-озадачено.

Взех снимка на двамата и излязох. Почти бях стигнала тротоара, когато

телефонът ми иззвъня, звукът изглеждаше пронизителен и тревожен срещу студения

полъх на морския въздух.

Трепет премина през мен и с нежелание извадих телефона от джоба си

отговорих.

-Имаме още един. – каза Джак рязко.



Глава пета

Превод: pearl


Затворих очи и си поех дъх. Това не намали напрежението, което минаваше през

мен. Не исках да се сблъсквам с унищожението, както го направих вчера. Не исках за

виждам ужасът и болката на друга душа. Не исках да я усещам в мен или около мен.

Две в колкото се може повече дни е най-малкото, но една е твърде много.

-Абсолютно същото? – попитах след момент.

-Очевидно, да.

-Къде?

-Есендон.

Който беше квартал на север и изобщо не беше близо до Ричмонд. Което

означаваше, че каквото и да ставаше, по дяволите не беше ограничено в едно място.

-Коул на път ли е?

-Да. Ще бъде там след пет минути.

-Ще ми отнеме двадесет и повече. – млъкнах. – Има ли свидетели?

-Съседи не са докладвали нищо. Сестрата на жената я е намерила тази сутрин.

Тя сега е в болницата под наблюдение.

И би трябвало, ако таз сутрешното убийство приличаше на вчерашното.

-Тя каза ли нещо на полицията преди това?

-Не. А полицаите са се опитали да се свържат със съпруга на жената, но няма

отговор. Очевидно не е отишъл на работа тази сутрин.

Съпругът й. Боже мили. Леко затворих очи и въздъхнах.

-Ще стигна до там възможно най-скоро.

-Дръж ме в течение.


Затворих и скочих в колата. Пътуването до там не беше удоволствие, умът ми

беше зает повече с картини на кървища, отколкото с пътя. Беше истинско чудо, че не

катастрофирах.

Коул и екипът му бяха вече на мястото и разследваха по времето, когато

пристигнах. Проврях се под полицейската лента и из качих стълбите. Миризмата ме

удари почти веднага и спрях, като желаех да не виждам, каквото очаквах.

Защото не само смъртта чакаше, но и това плътно чувство на злорадстващо зло

също. Чакаше реакция. Нуждаеше се от реакция.

И ако в преобръщащия ми се стомах имаше нещо, то може би щеше да излезе.

Въпреки че не издадох и звук, стъпки започнаха да ехтят през къщата,

приближаващи в моята посока.Коул беше вълк, дори и да беше повече шифтър,

отколкото върколак, трябваше да ме е усетил. Той се появи от мрака на коридора,

смъкна окървавените ръкавици и ги метна в специален празен кош за отпадъци, който

беше поставен от едната страна на вратата.

-Лошо е колкото първото. – каза той като спря на прага и изпълни усещанията

ми с топлината си и мъжката си сила. Беше добро разсейване, но знаех, че не може да

помогне.

-Същите събития като преди?



-Да, много даже. – погледът му се носеше по мен, но беше повече изучаващ,

отколкото заинтересован. – Готова ли си да го видиш?

-Нея. – озъбих се. – Нейната душа е тя, същата каквато е била.

Той вдигна вежда, но не каза нищо. Просто се обърна на една страна и ми подаде

чифт от тези хартиени-тънки обувки-покривки.

-Използвай тези. Голяма бъркотия е там.

Нахлузих нещата отново и попитах:

-Съпругът намерен ли е вече?

-Не. Но той е най-вероятния заподозрян.

-Освен ако убийството е като вчерашното. Тогава нещо друго ще изкочи. – спрях

и издишах. – Добре, нека приключваме с това.

Той стоеше от едната страна и ме поведе със себе си. Вонята ме удари в

момента, когато прекрачих в малкия коридор, изпълвайки всяко вдишване с усещането

за смърт. Потръпнах и се опитах да го игнорирам.

Което беше трудно, защото не проникваше само във въздуха, но и през стените.

-През дневната и в кухнята. – каза Коул, топлият му глас почти дразнеше

студеното спокойствие на къщата.

Минах през дневната като избягвах кървавите петна и частите от съсиреци.

Птицата-шифтър погледна нагоре и ми отправи кимване, когато минавах покрай него,

след това се върна към изучаването на кървавите отпечатъци по стената.

Имаше повече кървави отпечатъци по рамката на вратата. Свих пръстите си като

се опитвах да намаля напрежението, което бушуваше в мен.

Знаех какво да очаквам. Знаех, че ще бъде лошо. И сега стомахът ми отново

подскочи, когато видях абсолютното унищожение на нещо, което някога е било

човешко тяло. Никой истински човек не би могъл да направи това. Проклятие, дори със

силата на вампир и върколак в мен, имах сериозни съмнения, че бих могла да извърша

това.

Погледът ми се спря на торса й свит под масата в отдалечения ъгъл. Както и при

вчерашната жертва, нож беше забит дълбоко в дясното око на жената, захващайки

главата й за стената отзад.

И тя беше умряла с вик на устните си и ужасен поглед в останалото й око.

Стомахът ми се разбунтува. Обърнах се и побягнах към предната врата, почти

стигайки навън преди да изгубя контрол над закуската си до шубрака. Стоях там

склонена над ментовия храст, вдишвайки миризмата като се опитвах да успокоя

треперенето в тялото и духа си.

Не бих могла да се върна там. Просто не бих могла.

Не ме интересуваше дали духът й беше там. Не би ми казал нищо, което вече да

не знам – а определено не исках да усетя повече от болката й, отколкото вече видях.

-Ето, изпий това.

Мекият глас на Коул дойде зад мен. Огледах се, после приех чашата с вода,

която ми предлагаше. След като изплакнах устата си няколко пъти, изпих останалата

вода без да чакам, за да раздвижа крехкия си стомах не повече от необходимото, на се

нуждаех от още течност в тялото си. Усещах, че тази къща ме пресушаваше по повече

от едни начин.



-Съжалявам. – казах след минутка. – Това беше много непрофесионално от моя

страна.

-Да. – съгласи се той. – Но е добре да знаеш, че някои от нашите убийци все още

имат нежна страна.

-Ооо, има много нежни неща в мен. – казах аз, като се опитвах да вложа

ентусиазъм в гласа си, но не успявах много добре. – А ако си изиграеш добре картите,

мога да ти позволя да ги откриеш един ден.

-Ден, който чакам с нетърпение. – каза той като развеселеност се смеси със

загриженост в светлите му очи. – Усети ли някаква душа там?

Разтърсих глава. Нямаше нищо друго освен смърт, която беше кървава и сурова.

Това и усещането за зло, което злорадстваше за нея. Ако е имало душа или малка

съществуваща емоция, някак си щях да я усетя, но нямах идея. Нямах намерение да се

отварям, за да разбера.

Потръпнах и отпих бързо вода.

-Тя нямаше коса точно като първата жертва.

-Да. Изглежда косата-фетиш е част от това, каквото и да е.

-Намери ли някаква коса на вчерашното местопрестъпление?

-Не. Защо?

-Защото годеникът имаше коса в ръката си, когато го намерих, но недостатъчно,

а не видях да е изпусната някъде по пътя. Та какво е станало с нея?

-Точно сега, никой не знае.

Да, предполагам, че е така.

-Опита ли някой да проследи съпруга по миризмата?

-Не. Аз съм единственият тук с достатъчно силно обоняние да го направи, но не

мога да напусна мястото, докато разследването на свърши.

Когато може би щеше да е късно, за да се открие нещо полезно.

-Можеш ли да ми дадеш нещо с миризмата на съпруга?

Той кимна и се върна в къщата. Погледът ми се плъзна по околните къщи, които

изглеждаха спретнати, поддържани морави и жилища. Защо смъртта се бе появила в

този щастлив, малък квартал? Какво бе направила тази двойка, за да стовари такова

унищожение на себе си?

Коул се върна като носеше смачкана бяла работна риза. Взех я от него и я

подуших дълбоко, потапяйки се в мускусната миризма на човешки мъж. След това си

съблякох якето и пуловера и му ги подадох заедно с чантата.

-Ще ми ги пазиш ли?

Той кимна и отстъпи назад, когато започнах да се превръщам. Във вълча форма,

миризмата на Коул излезе напред – прекрасен аромат, който накара опашката ми да се

върти, а хормоните ми да подскачат. Изучаващо забих нос в земята като се опитвах да

го пренебрегна. След като душих наоколо няколко минути, хванах миризмата на

съпруга и я последвах по тротоара.

Последвах следата надолу по Кернан стрийт и по Робинсън като препусках

покрай къщи и апартаменти, всички пълни с живот, ако не и със смях. Някак си това ме

сгря.



Но страха започна да ме изпълва отново, когато прекосих друг път и навлязох в

един парк. Определено нямах съмнение какво бих намерила на края на тази следа и щях

да го намеря. В група дървета близо до езерото. Както Лиам Бари вчера, този мъж

лежеше по гръб. Той беше умрял с израз на шок и агония на лицето си и миризмата на

терор, извираща от кожата му. Това беше частта не покрита с кръв и съсиреци.

Преобразих се в човек и се обадих. След десет минути щеше да дойде разчистващият

екип. Изпсувах тихо, пуснах телефона на запис, сложих го на клон на близкото дърво и

започнах доклада си.

И забелязах, че имаше само няколко кичура тъмна коса, заплетени в кървавите

му пръсти.

Къде, по дяволите отиваше цялата коса?

Не знаех, но имах чувството, че това е някаква улика.

Почистващият екип дойде точно на време. Оставих ги и тръгнах да се връщам в

къщата. Не видях никаква коса да се носи от бриза или да беше закачена по дърветата.

Може би вече беше пометена в уличните канали. Или отговорът беше много по-зловещ.

Вероятно трябваше да проверя за предишни убийства и да видя дали този модел

се срещаше и другаде.

Коул никъде не се виждаше когато пристигнах в къщата, но мирисът му се

носеше от вътре. Взех си пуловера, грабнах си якето и чантата и се отправих към колата

си. Нямаше какво повече да направя тук – или по-точно, нищо повече, което исках да

направя.

Беше време да отида да говоря с любовницата на Адриана.

***

Джоди Кар лежеше увита в бели болнични чаршафи като изглеждаше повече от

малко само съжаляваща се. Сините й очи – толкова бледо синьо, че бяха почти сиви –

се спряха на мен за кратко, когато влезнах, след това погледа й отново се отклони към

прозореца като гледаше все едно там имаше нещо много интересно, а не просто

тухлената стена на друга сграда. Тя дори не можеше да види небето през прозореца. За

върколак това би било трудно поносимо, но предполагах, че хората имаха по-малка

търпимост.

-Джоди Кар? – попитах, като спрях до леглото й и извадих значката си.

-Да. Какво ви е?

Задържах значката си пред нея.

-Тук съм заради Адриана.

Най-накрая ме погледна отново.

-Защо? Каква ти е тя?

Обидения тон в гласа й, накара веждите ми да се повдигнат, само защото

изглеждаше странно като знак на ревност.

-Нейният алфа ме помоли да разследвам изчезването й.

Тя изсумтя.

-Тома копеле не го е грижа за нея, не и докато не се покореше на изискванията

му и не се държеше, както трябва едно добро момиче.

-Значи той е имал подозрения, че ти и Адриана сте били любовници?



Тя премигна и за момент страх се плъзна по лицето й. Не че я винях. Прекарах

много години да се боя от Блейк и хората му.

-Защо по дяволите би си помислила нещо такова?

-Защото е истина? Няколко човека биха опитали да се самоубият, просто защото

техен възлюбен приятел е мъртъв.

Тя погледна настрани и не каза нищо.

-Виж, баща й мисли, че е в сериозна опасност, така че всяка информация, която

можеш да дадеш, просто ще бъде от полза, за да я върнем.

-Тя никога няма да се върне.

-И защо мислиш така?

-Защото е мъртва.

Аз премигнах.

-Баща й не изглежда да мисли така.

-Баща й е проклет глупак. Той не познава Адриана. Никога не я е познавал.

-Той е ясновидец. Това би му дало…

-Нищо. – изсъска тя. – Нищо в сравнение с това, което аз имам.

-А то е?

-Любов. – тя затвори очи. – Тя е мъртва. Мога да го усетя.

Болката в гласа й ме накара да искам да напусна и да я оставя намира, но имах

силно чувство, което отказваше всяко движение.

-По каква история работеше Адриана преди да изчезне?

-Не съм напълно сигурна. Имаше нещо общо с клуба – нещо, което тя видя там.

– Джоди сви рамене. – Тя никога не говореше за работата си в къщи. Това беше наше

правило.

-За кой клуб говорим? – дори и да се досещах вече за отговора, все пак зададох

въпроса. По-добре да имам сигурен отговор, който да бъде доказан грешно по-късно. –

„Огледално изображение”?

Тя кимна.

-Значи те разрешават на хора и върколаци да общуват сексуално там?

-Да. Там няма нокти или правило за насилие. Всеки вижда, че е малко трудно на

човек да мине през това. – Тя ме погледна студено. – Не ми казвай, че си от тези вълци,

които вярват, че правилото за необщуването-с-хора е за безопасността на всички?

-Виждала съм какво може да направи един върколак на друг вълк в сексуално

безумие. Човек не би издържал.


-Ти подценяваш силата на хората.

-Или ти я надценяваш.

Ако имаше един неоспорим факт в този свят, то той беше, че върколаците бяха

по-силни от хората. Може и да не бихме могли да разкъсаме някой парче по парче, но

бихме могли да късаме и да дерем и да бъдем брутални като животни. А и ако сме под

влиянието на луната, може и да не осъзнаем какво правим, докато не стане прекалено

късно.

След този неоспорим факт, обзалагах се, че хората които влизаха в „Огледално

изображение”, подписваха някакъв вид отказ преди да могат да влязат. Да оставиш



хора и вълци да общуват в сексуално отговорна среда, би си търсил белята. Особено

през пълнолунието.

Джоди не разбираше смисъла. Просто погледна отново настрани.

Изучавах я за момент като се чудех какво точно намира Адриана в жена, която

не само е човек, но която имаше всички деликатни страни и кости, и попитах:

-Клубът наблюдава ли се?

-Много. Камери и бабаити, които не са хора, има навсякъде.

С охрана от не хора, нямаха нужда от толкова много камери. Много от нас биха

могли да усетят бедата дълго преди да е започнала. Но може собствениците просто да

бяха предпазливи. Или може да гледаха, когато другите правят секс.

-Ти и Адриана ходехте ли често там?

Тя подсмъркна.

-Това беше едно от малкото места, където можехме да отидем и да не се

притесняваме кой ни гледа. Няма много възможности за тези с човешки партньори.

И то поради дяволски добра причина.

-А ти не си забелязала нещо странно или не на място през времето си там?

-Не.

-Кога беше последният път когато видя Адриана?

-На летището. Тя отиваше на Монитор Айлънд, за да проследи уликата.

-Предполагам, че не е споменала каква точно улика?

-Не, но беше развълнувана. Каза, че това може да направи кариерата й.

Или да я разруши, както може би в случая.

-Свърза ли си с теб през времето, докато я нямаше?

-Всяка вечер. Последният път беше малко разбита. Разбрах, че не е могла да

намери нищо добро за историята си. – млъкна и си пое дъх на пресекулки. – Трябваше

да я прибера от летището, но попаднах в задръстване. Не беше там, когато на края

пристигнах и си помислих, че се е уморила от чакане и е хванала такси.

-Но тя никога не пристигна в къщи?

Тя тръсна глава.

-Докладвах липсата й два дни по-късно.

-Защо два дни?

-Защото и преди е изчезвала, но само за ден два. Обикновено се връщаше в къщи

след като изразходваше излишната си енергия.

Не бих била изненадана, ако предишните изчезвания на Адриана съвпадаха с

нейни по-агресивни наклонности. Внимателният вълк би могъл да обуздава

инстинктите си през по-голямата част от времето, но насилието беше част от душата ни

и понякога трябваше да излезе наяве.

-Предполагам, че не помниш какво правехте, когато Адриана за пръв път

започна да разследва клуба?

-Нали знаеш, че прави рецензия за него във вестника?

-Да.

-Тя мразеше да прави това, знаеш. Предпочиташе криминалните неща,

разследващ журналист. Беше добра в това.

-Тогава защо правеше развлекателни рецензии?



-Нямаше избор. Старият й шеф се оттегли, нов дойде. Той реши, че беше по-

подходяща да отразява забавленията, отколкото престъпленията.

-Изненадана съм, че не е напуснала, щом се е чувствала засегната от това.

-О, тя възнамеряваше, но искаше да е сигурна, че си е намерила друга работа

първо, преди да се махне.

Значи е била по-разумна от мен. Имаше периоди в миналото, когато напусках

тъпите шефове и бях така със седмици, като се ограничавах, за да мога да си купя кафе.

Разбира се това беше много преди да се присъединя към Директората.

-Значи в процеса на търсене за статията, тя е намерила нещо, което е задействало

инстинктите й?

-Не. Всъщност се случи след като материалът беше публикуван. Собствениците

бяха доволни от това, което беше написала и й дадоха покана за Изпълнителната стая –

което е частен дансинг за специални гости. Излизахме от там, когато се натъкнахме на

някой, който излизаше от частните стаи. – Тя млъкна и примигна, за да премахне

блясъка от сълзи в очите си. – Адриана имаше талант, наследен от ясновидството на

глутницата. Можеше да усеща неща за хората. Хващаше отблясък от техните мисли

или действия, като ги докосне. Когато се сблъска с този мъж, тя откри нещо, което я

развълнува.

-Не попита ли какво е открила?

Тя изсумтя тихо.

-Разбира се, че го направих. Не би ли и ти? Тя просто каза, че е ударила

джакпота и ще ми каже повече, когато е сигурна.

-Тя очевидно не го е направила?

-Не.

-И нямаш идея защо Адриана е отишла на Монитор Айлънд?

-Не.

-Дали е свързано с човека на когото се е натъкнала в клуба?

-Казах ти, не знам. Защо продължаваш да ми задаваш тъпи въпроси като вече ти

казах, че не мога да ти помогна?

Защото се опитвах да разбера какво й се е случило. Опитвах се да избегна да се

случи и на някой друг. Но запазих думите в себе си. Не беше трудно да се досетя, че

Джоди говореше повече заради болката, отколкото от съмнението, че не е полезна.

-С кой полет трябваше да пристигне в къщи Адриана? – трябваше да проверя

дали изобщо се е качила на борда.

-Полета в пет вечерта на Куантас.

-И няма какво друго да можеш да ми кажеш? Нещо, което е казала или

направила, да ти изглежда странно?

-Нищо. – Тогава ме погледна със зачервени очи, препълнени със сълзи. – Просто

си върви и ме остави намира.

Поколебах се като исках да я питам още, на не исках да я отблъсна напълно.

Може да имах нужда да я разпитам по-късно. За това просто казах:

-Благодаря за помощта ти, Джоди.

Тя не отговори, просто се отпусна назад и се загледа през прозореца. Излязох от

болницата на свежия въздух, колкото можех по-бързо. След няколко дълбоки



вдишвания, за да премахна аромата на дезинфектанти, болка и безнадеждност, които

винаги обгръщаха болниците, започнах дългата си разходка до мястото, където бях

спряла колата. Както вървях, извадих телефона, натиснах бутона за видео и набрах

кравата.

Тя беше щастлива както винаги да види усмихнатото ми лице.

-Сега след какво си, по дяволите? – каза тя с глас равен и досаден.

Сдържах си ухилването. Наистина харесвах тази жена с всички сили на кучка.

-Искам да провериш един клуб за мен. Имам нужда от история и доклади за

проблеми.

-Кой клуб?

-„Огледално изображение”

Тя повдигна идеално оскубаните си вежди.

-Това е странният дето позволява на хора и нехора да се смесват, нали?

-Да.

-Свързан ли е с убийствата?

-Не знам.

-Няма да правя доклади за клуба, само защото си любопитна за него. – каза тя по

този неин сополив начин.

-Може да е свързан със случай на изчезнали хора, който разследвам. Просто

покривам всички дупки.

-О, сигурна съм, че правиш повече от това, момиче-вълк. – тя подсмъркна. – Ще

ти изпратя каквото намеря.

-Толкова си мила, Сал.

Тя ми се озъби. Аз се изсмях тихо и затворих. В този момент го усетих отново.

Студена тръпка на зло. Зло, което беше изгладняло да убива и да разкъсва и да

раздира, но не и да говори.

Обърнах се наоколо и го видях. Не нещото, което усетих, а колата. Обръщаше

посоката си през няколкото ленти на движение и идваше право към мен. Зърнах за

кратко тъмна коса, слаби черти и изблик на абсолютна светлина, преди да отскоча от

пътя. Ударих се силно в бетона, преобърнах се на краката си и се затичах към най-

близкия уличен стълб, като сърцето ми препускаше по-бързо от краката. Грохотът на

двигателя на колата не се приближаваше.

Вместо това, колата се втурна отново и продължи като разпръсна пешеходците,

продължавайки надолу по тротоара, преди да се отклони в движението. Не се

главоболях да я преследвам. Може и да имах вампирска скорост, но колата се движеше

по-бързо, отколкото аз бих могла, шофьорът влизаше и излизаше от движението като

луд.

Изтупах прахта от ръцете и коленете си и отново извадих телефона си.

-Това наистина трябва да спре. – каза Сал. – Може и да ти харесва да чуваш моя

сладък глас, но имам по-важни неща...

-Мамка му, млъкни и ме свържи с Джак. – казах аз.

-Той е на среща...

-Не ме интересува. Свържи ме.



Тя измърмори нещо под носа си, тогава телефона издаде странни звуци, докато

ме прехвърляше.

-По-добре да е важно, Райли. – каза Джак.- Бях на среща с директора...

-Преди малко някой се опита да ме прегази. – озъбих се. – И си мисля, че

каквото и да убива тези хора, може би ме преследва.

Чух стол да се бутва назад, след това стъпки, когато Джак излезе, от която и стая

да беше.

-Добре, обясни.

-Помниш ли камиона вчера? Така, днес беше кола. Зърнах шофьора, но не го

разпознах. Не беше случайно – той се целеше в мен. Имам регистрационния номер.

-Дай ми го, ще го проверя.

Дадох му номера и казах:

-Вероятно ще бъде крадена.

-Не се съмнявам. Сега разкажи ми за това нещо, което те следи.

Издишах и се облегнах на уличния стълб.

-Когато пристигнах на първото убийство вчера, имаше чувство на зло, витаещо

там. Злорадстващо зло, ако това има смисъл. То избледня и аз си помислих, че може да

е моето въображение или някоя остатъчна емоция, която бях усетила. Но я усетих и

днес при второто убийство и отново сега, точно преди колата да се опита да ме смачка с

колелата си.

-Мислиш ли, че си имаме работа с вампир?

Поколебах се.

-Не знам. В някои случаи изглежда, че усещам повече емоции, отколкото нещо

истинско или плътно.

-И го усети преди колата да дойде към теб?

-Но не и преди камион. Не мисля, че каквото и да е, аз усещам, че е свързано с

продължаващите събития, ако това си мислиш.

-Можеш ли да го усетиш сега?

Поколебах се и се огледах. Въздухът беше изпълнен с изгорели газове,

изпарения, хора и евкалипт – не от любимите ми миризми, на по-добри от смъртта

всеки ден.

-Не.

-Значи не можеш абсолютно да кажеш, че не са свързани тогава.

-Освен чувството, което не е, не не мога.


-Ще говоря с Коул, дали е забелязал нещо необичайно, което не е споменал в

доклада си. Междувременно бъди внимателна.

-Не се притеснявай. – казах сухо. – Нямам намерение да повреждам вложението

на Директората.

-Добре. – каза той и затвори.

Толкова за притеснението за споменатата инвестиция. Прибрах телефона

обратно в джоба си и продължих към колата си.

***



Отне ми половин час, за да стигна до къщата на родителите на Сали Харис, само

за да разбера, че те не бяха всъщност там. Но сестрата на Сали, Джени бше.

-Как мога да ви помогна? – каза тя, прибирайки дълъг кестеняв кичур коса зад

ухото си, с пръсти които трепереха.

Седнах на стола срещу нея и казах, колкото можех по-нежно:

-Трябва да ви разпитам за връзката на Лиам и Сали.

-Няма нищо за казване. Те бяха влюбени и щяха да се женят.

-Значи нямаха проблеми? Никога не се караха?

Сълзи заблестяха в очите й. Премигна яростно, за да ги преглътне.

-Всички спорят. Дори и влюбените.

-Знаете ли дали спореха за нещо напоследък?

Тя погледна настрани.

-Не.

-Ако знаете нещо, - казах тихо, - дори и нещо малко, може да помогне да

заловим убийците им.

Тя не каза нищо за момент, като гледаше надолу в стиснатите си ръце.

-Как нещо, за което са се карали, може да помогне да се хване убиеца й? Не

означаваше нищо. Те го преодоляха и сватбата щеше да се състои.

Повдигнах веждите си. „Не означаваше нищо” беше обикновено метафора за

„Направих грешка от сексуален характер”.

-Значи Сали имаше забивка за една нощ?

-На моминскто парти. – тя се поколеба, след това каза бързо. – Тя беше пияна,

наистина нищо не означаваше, а и беше толкова засрамена от себе си после.

-Кога беше партито?

-Два дни преди... преди... – тя спря, поемайки си въздух.

Изчаках за момент и попитах:

-И тя каза на Лиам за това?

-Трябваше. Имам предвид как не би могла? Там бяхме десет от нас. Някой би

могъл да му каже, а това би било дори по-лошо.

По-лошо отколкото да си разкъсан от изкукал годеник? Не мисля така.

-Не опитахте ли да спрете случващото се?

Тя се изчерви и погледна настрани.

-Не знаех. Не и до по-късно.

Защото тя беше твърде заета със себе си, обзалагам се.

-Къде се случи всичко това?

По някаква странна причина, очаквах да каже „Огледално изображение”, но тя

не го направи.

-В приятелка. Притежава къща надолу по Фейърхавен, точно на плажа.

Значи приятелката има пари. Цените във Фейърхавен започват от милион

нагоре.

-Кой беше мъжът, с който преспа тя?

Тя сви рамене.

-Един от стриптизьорите.

-Били са повече от един?



Тя погледна настрани отново.

-Бяха десет.

Значи по едни за всяка от тях. Което означаваше, че не беше типичното

моминско парти – не и ако се грижеха за сексуалните нужди на всяка.

-Знаете ли името на компанията?

-Уникум.

Никоя, която да съм чувала, но все пак нямаше какво толкова да правя с хората и

тяхната сексуалност.

-Вие ли я ангажирахте?

-Не, Черил, другата шаферка. – тя се поколеба. – Не мислите, че стриптизьорите

имат нещо общо с убийството й, нали?

-Вероятно не. – Само защото се съмнявах в стриптизьорите, щеше ли да има

връзка със случая в Есендон. Но все пак, кой знае? Може жената да се е нуждаела да

презареди сексуалните си батерии или е била на парти, където са наели същия

стриптизьор.

-И няма нищо друго, което можете да ми кажете? За стриптизьорите в тази нощ

или връзката им? Нищо, което мислите, че може да помогне, колкото и несъществено

да е?

Тя поклати глава.

-Лиам не би й направил това. Не е бил той. Той я обожаваше.

Може би, но това нямаше да бъде първият път, когато някой, който боготвори

партньора си стига до края и го убива поради някаква причина. Гледала съм го

достатъчно по новините през краткия си жвот, за да го разбера.

Изправих се.

-Ако се сетите нещо – колкото и малко да е – обадете ми се. – дадох й катичка с

номера си в Директората.

Прие я без да отговори. Тръгнах си и я оставих със сълзите й. Но по дяволите,

надявах се никога повече да не почувствам такава болка, нито при работата си, нито в

собствения си живот.

Щом стигнах в колата, написах Уникум на бордовия компютър и направих

търсене. Стриптизьорският бизнес беше разположен в стар район на северен Мелбърн и

там нямаше доклади или оплаквания от него.

Запалих колата и тръгнах. Да бъда честна, вероятно щеше да бъде по-лесно да се

обадя, защото наистина не вярвах тези мъже да са свързани с убийствата, но беше по-

лесно да се скрие истината по телефона. А ако стриптизьорите бяха видели нещо

странно тази нощ, исках да знам.

Уникум беше разположен на първия етаж в ненадписана тухлена сграда. Беше

обградена от фабрики, които изглежда събираха калта от векове по фасадите си, а

въздухът беше напоен с мириса на масло, метал и хора.

Не добро място за посещение, със сигурност.

Бутнах стъклената врата да се отвори и влезнах вътре. Нямаше и следа от

мръсотия вътре, само червени плюшени килими, златни дръжки и скъпо изглеждащи

картини, изпълнени с червенобузи мъже и жени лудуващи наоколо голи. Не на каквото

бих казала секси, но пък и никога не съм била фен на стила на стария свят.



Вземах стъпалата по две наведнъж и се озовах във фоайе, което беше цялото със

златна драперия и претрупано с лъскави мебели. Мирис на ванилия и канела изпълваше

въздуха, но обвито в това беше опияняващата миризма на мъж. По-точно вълк.

Това не беше човешки стриптийз бизнес, както бях предположила.

Той седеше зад голямо махагоново бюро в далечния край на стаята. В

полуосветената от фенер стая, златната му кожа изглежда блестеше като тъмен

кехлибар, а кафявите му очи оглеждаха с интерес.

-Е, здравей. – избуча той, с глас дълбок и секси. – Какво бихме могли да

направим за вас в този хубав следобед?

Защо Директората не можеше да намери секретари – или свръзки – които

изглеждаха така? Проклятие, той изглеждаше добре. За съжаление не бях тук за

забавление. Извадих значката си и му я показах.

-Трябва да говоря с някого за резервациите.

-Минали резервации предполагам?

-Да. – спрях близо до бюрото, ноздрите ми пламнаха, когато миризмата му ги

докосна. Портокал и мускус. Хубаво.

-Значи трябва да говорите с управителя, Сянката.

Усмивка премина през мен.

-Сянката? Това псевдонима му ли е или истинското име?

-Псевдоним. Не използваме истински имена, когато сме на работа. Работа като

тази има тенденция да привлича хлапаците. – натисна бутон и се отвори врата от

дясната му страна. – Изчакайте там. Сянката няма да се бави.

„Там” се превърна в малка чакалня, обзаведена с няколко облицовани с кожа

кресла и кафе-машина, която имаше по-голям избор, отколкото съм виждала в много

кафенета. Избрах си ментова мока и поех сладкия, богат аромат в дробовете си. Не

беше лешници, но почти толкова добро.

Пет минути по-късно вратата в другия край на стаята се отвори и друг върколак

пристъпи вътре. Той беше висок и добре сложен, с изсечени черти, кожа толкова черна,

сякаш поглъща всичката топлина. А чистата сексуална енергия, която се излъчваше от

него накара хормоните ми да подскачат в лудо удоволствие.

-Пазител Дженсън, предполагам. – каза той, с глас с ниска вибрация, която

избуча задоволително през сетивата ми.

Спрях толкова неочаквано, че кафето се разля по ръката ми. Това показа повече

за състоянието ми на възбуда, което почти бях забелязала.

-Да. Съжалявам, че ви прекъсвам работата, но трябва да ви задам няколко

въпроса за минала резервация.

-Тази на Сали Харис, предполагам?


-Добро попадение.

-Видях статията за убийството й в Хералд сън и предположих, че ще имаме

посещение рано или късно. – неговият светло син поглед пробяга по тялото ми и

топлината от него отекна през фибрите на същността ми. – Не очаквах нашият

разпитващ да бъде такова удоволствие за очите.

Устоях на подтика да си повея и казах:



-Какво можете да ми кажете за тази нощ?

Протегна към мястото зад мен.

-Моля, седнете.

Направих го и имах удоволствието да го наблюдавам да прекосява стаята. Той

беше голям мъж, но всяка тъпка беше изпълнена с грация и чувството на обуздана сила.

Седна на стола на няколко крачки от мен, погледът му спускайки се небрежно отново

по тялото ми, преди да срещне моя. Похот се надигна между нас, като нажежи въздуха

изпрати малки струйки пот да се стичат по кожата ми.


-Определено е удоволствие да си имаме работа с върколак за разнообразие. Без

изчервявания или неудобни възклицания.

Не, просто толкова много желание, което не може да изчезне. Аз работех, не си

играех. И ако си го повтарях достатъчно често, бих могла да убедя шеметните си

хормони.

-Значи хората са основата на бизнеса ви?

-Разбира се. Човешката сексуалност може да изглежда външно потискана, но

гладът им е толкова голям, колкото н върколаците.

Отпих от кафето си и казах:

-Но те не са. Не е ли опасно? Особено по време на пълнолуние?

-Да, заради това ние наемаме също и вампири и шифтъри. Върколаците никога

не се резервират за лунната фаза.

-Умно. – като си мислех, че да наемат вампири би било толкова опасно. Трябва

само да глътне повече, отколкото му е нужно и ще има куп неприятности. Все пак не

бях тук да му изнасям лекция как да практикува бизнеса си.

-Значи... партито на Сали Харис?

-Десет стриптизьори и двучасов договор за сексуални услуги после. Добра

печалба.

-Кой забавлява Сали?

-Двигателя.

Не можех да не се ухиля.

-Сериозно ли?

-Той е голямо момче, разбирате. – гласът му беше тържествен, но блясъкът в

очите му не оправдаваше сериозността. – И имаше финес, но някои го харесват така.

Мис Харис определено беше една от тях.

-И той не я е виждал от тогава?

-Има правило тук, да не се флиртува с клиентите, мис Дженсън. И се

придържаме към него. – той се поколеба, а аз почувствах горещината на желанието му

отново да се завърта около мен. – Вие обаче не сте клиент.

-Не, аз съм пазител на работа. Дали някой от наетите мъже за нощта е чул или

видял нещо необичайно, за което да знаете?

Уханието и горещината на похотта му се увеличаваше, като се въртеше около

мен, изпълваше сетивата ми с богатия му пикантен аромат, правещ болката ниско долу

дори по-яростна. Част от мен искаше да приеме, каквото той предлагаше, да се наслади



на момента и на полевия силен вълк, но нещата не бяха вече толкова прости. Не и с

Келън в живота ми.

-Един от вампирите докладва за кратко умствено докосване, но е било изчезнало

преди да може да проследи източника. За жалост, – добави преди да бях казала нещо, -

той е в отпуска следващите две седмици и не е възможно да се разпита.

Колко удобно? Или просто бях изключително подозрителна? Със сигурност

нямаше нищо в думите на Сянката или маниерите му, да подсказва, че лъже.

-Казал ли е дали е почувствал повече женско или мъжко присъствие?

-Мъжко. Чудех се дали не е бил съпругът – или бъдещият – особено след

убийството на мис Харис.

-Значи източникът на докосването е бил външен?

-Той не беше напълно сигурен. Както казах, докосването е било определено

много кратко.

Което точно не ми помагаше да реша дали беше важно или не.

-Знаете ли дали Сали Харис е била пияна или трезвена?

Той повдигна тъмна вежда.

-Това е необичаен въпрос, нали?

-Не и когато се опитвам да разбера дали свалката й е била обмислена или

подтикната от алкохол.


-Беше много обмислена, повярвайте ми.

-Аха. – значи сестрата на Сали намираше извинение, за да оправдае поведението

на Сали. Чудех се дали Сали е използвала същото извинение и пред Лиам. И дали й е

повярвал.

Погълнах остатъка от кафето, станах и му дадох картичка.

-Ако някой друг си спомни нещо, моля обадете ми се.

Той взе визитката, след това се протегна към един от моливите на масата за кафе

и записа номер на гърба й.

-Знам как да се свържа с Директората, - каза той, като ми върна визитката. –

Така, че нямам нужда от вашия номер. Обаче ако искате нещо друго от мен, моля

звъннете на този номер. Това е личният ми, не служебният.

Усмихнах се като поех картичката.

-Сериозно се съмнявам, че бих могла да си позволя вашите цени.

Той протегна ръка, пръстите му погалиха бузата ми, лека ласка, която можеше

да бъде и ковашки чук, така силно накара тялото ми да реагира.

-Страстта гори между нас, мис Дженсън. Ако някога искаш да се заема с нея, ще

бъде удоволствие за мен. Имам личен живот след управлението на клуба.

-Но аз не съм сигурна, че имам живот след това да съм пазител. – отстъпих и се

опитах да игнорирам лошия писък на хормоните ми. – Благодаря за помощта ви,

Сянката.


-Ще чакам обаждането ви, мис Дженсън.

Не отговорих, просто излязох от там, докато все ще имах контрол над желанието

си. Когато стигнах колата, включих климатика на студено и се зачудих какво по



дяволите да правя сега. Тренировката на пазителите, която преминах, спомагаше да се

концентрираш в друг аспект на пазителският живот – убиването и оцеляването.

Истинското преследване обаче, в много случаи, се оставяше на индивидуалните

инстинкти.

Точно сега инстинктите ми настояваха, че ако не им давах секс, със сигурност

по-добре да им дам храна. А може и да мислех по-добре на пълен стомах.

Запалих колата и подкарах, докато намеря Макдоналдс драйв и си поръчах

няколко бургера, малко картофки и кола. Хрупах докато карах и след малко се намерих

да се движа през разлистения и богат квартал на Торак и къщата на Диа Джоунс.

Диа беше медиум – и сляпа жена, която виждаше твърде много. Помогнах да се

спаси детето й от хватката на лудия мъж, който й беше брат и господар, поне в ума, тъй

като имаше контрол над всички, които бяха създадени в лабораторията на баща му.

Този психопат беше мъртъв, но помощта ми беше задължила Диа към Директората и тя

беше една от нас – въпреки, че официално беше записана като консултант. Не бях я

виждала от събитията в имението на Дешън Стар, въпреки че знаех, че Джак се беше

свързвал с нея няколко пъти. Част от мен се двоумеше дали да я видя сега, само защото

я харесвах, но да бъда в нейното присъствие ме караше да се чувствам малко неудобно.

Беше все едно тя можеше да вижда през всичко, което кажа и да измъква истината или

лъжите от думите ми.

Но ако някой можеше да разясни – или най-малкото да подскаже – какво става,

това може би беше Диа. А всеки пряк път до разрешаването на нашето убийство, би бил

добър, за спасяването на живот.

Отбих пред къщата й, която беше повече в стилът на голямо имение от стара

Англия, които често показваха по телевизията с тежки орнаменти, пред южния

американски стил, който изглежда преобладаваше на тази улица. Тухлената постройка

беше боядисана в топло меко жълто, а бръшлян пълзеше по стените и през покрива,

давайки вид, че къщата беше тук от векове. Изскочих от колата и преминах през богато

украсената с ковано желязо порта. Буйна, ниско израснала поляна се разстилаше от

портата до верандата, а подредени в линия борове описваха границата. Все още

изпитвах страхопочитание от мястото, откакто идвах тук за пръв път преди толкова

много месеци. Беше кътче спокойствие в средата на процъфтяващата оживена общност.

Разбира се, Диа беше уплашена да не би правителството да й отнеме имението,

като започна да конфискува цялата собственост на Дешън Стар, след като унищожихме

престъпното му обединение и убихме човека. Или чудовището, каквото беше. Но Диа

имаше договорка – Директората искаше услугите й и тази къща беше цената. Не знаех

другото. Джак не би ми казал, а аз не бях намерила все още документите в базата на

Директората.

Изкачиха стълбите и натиснах звънеца. Имаше малко тишина, след това

интеркомът изпука и нежен глас каза:

-Да?

-Диа? Райли Дженсън от Директората. Трябва да говоря с теб, ако имаш време.

-Райли? Разбира се, че имам. Идвам след минута.

Минаха още няколко секунди, вратата се отвори и Диа стоеше там, толкова

ефирна и красива, както винаги. Косата й – чисто белезникаво сребро – беше пусната



свободно и блестеше с почти неестествен блясък, тъй разпиляна по гърба на дългата й

бяла рокля. Дрехата прибрана в кръста й намекваше за формите, но не ги

подчертаваше. Но без значение, колко зашеметяващо можеше да изглежда в ефирното

си облекло, очите й винаги ме грабваха. Дори и да беше сляпа, синьото на очите й беше

магнетично – а сега, в много случаи, незабравимо. И отново бях ударена от усещането,

че тази жена виждаше много повече, отколкото признаваше.

Разбира се, синьото на очите й не беше естествено, точно като сребърната коса.

Истинският цвят на косата й беше смесица от сребърно и кестеняво, а очите й бяха

естествено кафяви, обградени със синьо, но веднъж ми беше казала, че сребърното и

синьото са по-подходящи за нея. Диа не беше само медиум, но и клонинг с гени на

шейпшифтърите Хелки, които можеха д променят външния си вид едва доловимо и

толкова лесно, колкото аз ставах вълк.

-Прекрасно е да те видя отново, Райли. – гласът й беше толкова топъл, колкото и

усмивката й. – Но предполагам, че това не е обикновено посещение?

-За съжаление, не. – поколебах се. – Как е малката Риса?

Усмивката й се разля зашеметяващо в своето великолепие.

-Тя е красива и ще е доволна да те види отново. Влез.

Последният път когато я видях, Риса беше почти на седем месеца и определено

не толкова изразителна. Също като майка си, имаше огромно количество сила във

виолетовите й очи. И само на седем месеца изглежда имаше далеч по-голямо

осъзнаване на света и обкръжението й, от всяко нормално дете.

Но тогава се досетих, че не беше нормално дете. Тя беше дъщеря на клонинг и

кой знае какъв баща. Бях виждала акта за раждане на Риса, но мъжът вписан за баща

реално не съществуваше. Това беше още една загадка, която трябваше да разгадая – от

чисто любопитство, ако не за друго.

Прекрачих прага и влезнах в огромния коридор на Диа. Масивен полилей

разпръскваше дъги през меките златни стени и килими и забележително много играчки

бяха разпръснати през мястото – въпреки, че никоя от тях, както забелязах с интерес, не

стоеше в средата на коридора, по-скоро бяха натъпкани до стените. Или някой

внимателно подреждаше след дъщерята, за да не се спъне майката или детето имаше

необичайно внимание, когато играеше. Обзалагах се за второто.

Ваза със слънчогледи беше сложена на маса от червено дърво, придаваща

някакво пролетно настроение на коридора и стълбището, което се извиваше нагоре

също беше затрупано с играчки. Минах през първата от двете врати, които извеждаха

от коридора, като отбелязах с усмивка, че модернистичната картина, която заемаше

цялата стена над мраморната камина, беше заменена с прекрасен портрет на Диа и

дъщеря й.

Седнах на едно от големите кресла и тъкмо щях да питам къде е Риса, когато тя

дойде, като дърпаше от ъгъла пластмасов влак, летящи бели опашчици, като правеше

звуци пуф-паф.

Тя ме погледна, прелетя като вълна и изчезна в коридора, почти избягвайки

краката на майка си.

-Мили Боже, толкова е пораснала. – казах аз, когато Диа се засмя нежно и

погледна към коридора след бързо изчезващото си дете.



-Реши да пропусне целия етап на вървене на осем месеца и се втурна в бягането.

Не вярвам, че ще спре да тича – или говори – след това.

-Сигурно е трудно, когато не можеш да виждаш.

Тя сви рамене и прекоси стаята с пълна увереност.

-Мога да чувам добре, имам и други сетива и наех някой да готви и да се грижи

за къщата. Справяме се. Разбира се, навън все още имам помощта на Фравардин.

Които бяха духовете-пазители на клонирания й брат, Миша – мъжът, който ми

беше гадже за малко – срещнал ги и ги привлякъл към себе си, когато бил в Средния

Изток. Може и да се провалиха с опазването на Миша накрая, но умираха опитвайки се.

Но дори и след смъртта му, тези които останаха верни на желанията му, продължиха да

пазят Диа. Той веднъж беше казал, че може да ги използва, за да ме пазят, но имах

чувството, че никога нямаше шанс да го изпълни. Определено бях в смъртоносни

ситуации от тогава, но никой от невидимото обединение не беше се появил да

предложи помощ.

И най-вече бях щастлива за това, въпреки че имах няколко белези, които не ми

бяха нужни.

-Та какво мога да направя за теб? – продължи Диа.

Скръстих ръцете си на коленете и казах:

-Чудех се дали си чувала някакви слухове за нощен клуб наречен „Огледално

изображение”.

Тя сбърчи нос.

-Имам няколко клиента, които го посещават. Не харесвам настроението, което

получавам от там.

-Какво имаш в предвид?

Риса профуча отново с влака, като издаваше звуци на сирена.

Диа се усмихна.

-Писано й е да работи с коли, когато порасне. Ако има колела и е бързо, тя го

обича.


-Значи тя не е медиум като теб?

-О, тя е. Не съм сигурна каква посока ще поеме талантът й, тъй като все още се

развива. Но е там и е силен. Повече от моя. – тя сви рамене и добави. – От това което

съм виждала – или усещала – от клиентите, които са ходили там, клубът е добро място.

Но винаги усещам нещо хищническо за него.

-Повечето върколашки клубове имат това чувство. Ловът е за секс.

Тя кимна.

-Но това е различно.

-В какъв смисъл?

Тя се поколеба.

-Нещо свързано със собствениците. Те са хищниците.

-Те?

-Има двама от тях и те са каквото е клубът.

-Което придава много повече смисъл. – промърморих.

Тя се усмихна.



-Каквото видя във виденията си не винаги е определено. Знаеш това.

Издишах и след това казах:

-Чувала ли си всички последни новини?

Тя ме изучаваше за минута, слепите очи не бяха фокусирани и все пак

любопитно, запознати с всичко.

-Преследваш какво разкъсва на парчета тези бедни жени, нали?

-Да. – За съжаление. – Но нищо няма смисъл. Намерихме и двамата убийци

мъртви без видима причина и никой от тях не е бил способен да разкъса някого на

парчета, както са направили.

-Понякога хората могат да вършат необикновени неща.

А понякога е замесено нещо друго.

-Всъщност една от жертвите е била невярна. Знам, че гневът често може д даде

малко повече сила, но това отива отвъд него. А което наистина не мога да разбере е

защо биха си създавали толкова трудности. Имам впредвид, защо са унищожили

собствения си живот, както тези на партньорките си? Това няма смисъл.

-Ревността често няма. А и може да бъде много разрушителна емоция.

Да, но случаят с тези убийства беше повече от това. Бях сигурна в това.

-Не ми изглежда правилно.

А ако някой може да разбере това твърдение, то това би биле Деа.

Тя продължи да ме изучава за няколко секунди, след това каза:

-Ако искаш помощта ми, ще трябва да те докосна.

Сърцето ми се ускори. Знаех, че това е страх от неизвестното повече, отколкото

страх от нея. Което беше странно наистина, в сравнение с някои определено извратени

мъже, които бях свалила през последната година.

-Защо?


-И двете знаем, че се боиш от това какво мога да видя или да не видя за

бъдещето ти и за това си толкова неохотна дори да ми подадеш ръка за поздрав. Но ако

искаш помощта ми за този случай, трябва да видя каквото ти си видяла. А за да го

направя, трябва първо да те докосна.

И сега си мислех, че бях способна да прикрия опасението з силите й.

Тя протегна ръка с длан нагоре. С малко неохота поставих пръстите си в

нейните.

-Ако видиш още гадости в бъдещето ми, не искам да знам за тях. През

достатъчно минах тази последна година.

Изражението й беше сериозно, когато слепият й поглед се спря на лицето ми.

Понякога ми беше трудно да си спомня, че тази жена не можеше да вижда.

-Не мога винаги да контролирам посоката на дарбата си. Ако не искаш да чуеш

накъде ще ни отведе, по-добре е да не го правим. Няма да цензурирам каквото виждам.

Никога не го правя.

Вероятно за това беше станала толкова известна, колкото беше. Добро или лошо,

тя казваше всичко – а честността беше изключително в нейната област.

Поех дълбоко въздух и го издишах бавно.

-Нека го направим тогава.




-Може и да не е само лошо, Райли.

-Което не доказва, че винаги ще бъде само добро.

-Не. Рядко е.

Тя затвори очи и пръстите й се обвиха около моите. Електричество се разля през

кожата ми – топли тръпки от енергия, които накараха косъмчетата на ръцете ми да

настръхнат и пулса ми да се ускори. Не от възбуда или от страх, а от някаква емоция,

която преминаваше през двете ни. Вълкът в мен беше оголил зъбите си, готов за битка.

Но това беше сила, в която се включих и не можех да се откажа сега.

Така, че се успокоих, когато чувствените тръпки се разляха нагоре по ръката ми

и се разпръснаха по тялото ми, докато усетих, че бях обвита в одеяло от енергия.

Диа потръпна.

-Виждам смъртта им. Виждам агонията на душите им.

Не казах нищо. След всичко, какво трябваше да кажа? Не само я бях видяла, бях

я почувствала и това не беше място, което исках да посетя отново, дори в спомените си.

-Виждам двата случая. Свързани случаи. – тя се поколеба като се намръщи

малко. – Виждам жена. Тя е червенокоса, като теб. Различна, като теб. Тя има дарба,

дарба от глутницата и за двете различна и е силна като на баща й и понякога й помага в

работата. Клубът и собствениците му крият много тайни, едната разкрита от вълка,

който търсиш.

Диа спря и друг тръпка премина през нея.

-Вторият случай е различен. Покрит е от злоба, която постоянно е гладна за

отмъщение.

-Отмъщение за какво? – попитах без да съм сигурна дали като говорех можех да

разваля видението, но имах нужда да попитам това.

-Предателство. Той е търсел възмездие толкова много години.

Което предполагаше, че втората жертва е била предала съпруга си по някакъв

начин.

-Той мрази, - продължи Диа. – И ще продължава да наранява и убива, докато не

бъде спрян.

-Можеш ли да ми кажеш кой? Дай ми име или описание?

Тя или не беше чула или не знаеше, защото наклони глава и каза:

-Идва емоционално решение за теб.

Сърцето ми потъна в дебрите на стомаха ми. Това беше точно от нещата, които

не исках да вижда.

-Не искам да знам, Диа.

Хватката й върху пръстите ми се стегна, дори и като не правех опит да си извадя

ръката от нейните. Добре, изглежда ме предупреждаваше и сега трябваше да се изправя

пред каквото и да виждаше.

Може би просто този път, предупреждението щеше да бъде предварителна

подготовка.

-Ще постигнеш каквото винаги се желала, но не във формата, която си мечтала.

Премигнах. Каквото винаги съм искала беше съпруг и собствено семейство – как

можех да го постигна, ако не е във формата, която мечтаех?



-А това означава?

-Че понякога каквото желаем и каквото ни предоставя живота са две напълно

различни неща.

Сякаш вече не го знаех това.

Тя продължи нежно:

-Има много мъже в животът ти, но виждам трима, които ще станат специални.

-Трима? Нямам нужда от трима. Искам един. – Само един. Това не е твърде

много да желаеш, нали?

-Винаги има един. Но има и други. Един ще наранява. Един ще лекува. И един

винаги ще бъде там, независимо от всичко.

Поколебах се, част от мен искаше да зададе въпроса, другата я беше страх.

-Един от тях ли е сродната ми душа?

-Може ли дух с две души да има една сродна душа? Това е въпрос, на който само

времето може да отговори.

-Е, това е глупав отговор, ако питаш мен.

Тя премигна, после притисна пръстите ми и ги освободи.

-Съжалявам, не можах да се концентрирам повече на убийствата, но както

предупредих, понякога предсказанията ми отиват където си искат.

Да, и не ни бяха дали нищо повече, от това което вече имахме. Все пак, ако тези

убийства не бяха нови, както Диа беше подразбрала, тогава пътуването към файловете

за по-близък поглед на миналите убийства, беше на дневен ред. Уликите може би се

намираха в миналото. Доколко обаче можеха да помогнат да разрешим сегашните

престъпления, никой не знаеше.

-Бъди внимателна с това нещо, което преследваш. – каза Диа като обви ръцете си

внимателно. – Не мисля, че ще бъде лесно да се спре.

-Нещата, които преследваме никога не са.

-Не. – тя се поколеба. – Съжалявам, че се намесих в личния ти живот. Знам, че не

искаше да чуваш това, а не беше целта ми...

Прекъснах обяснението й.

-Не се притеснявай. Все пак не беше напълно лошо. А и има някаква надежда

мечтите ми да се сбъднат, дори и не във формата, която желая.


-Което няма никакъв смисъл, когато е казано така.

-На мен ли го казваш. – казах сухо.

Тя подпря ръцете си на канапето и стана.

-Искаш ли чай? Кафе? Следващият ми сеанс е след час, а е толкова хубаво да

видя някой друг, освен клиентите.

Технически, бих могла да мина за клиент, все пак тя работеше за Директората,

но знаех какво имаше впредвид. Дори и да имах съмнения, че Диа и аз бихме могли да

бъдем приятелки, не можех да си тръгна от едно възможно приятелство. Имах няколко

и от тези също.

Като за повечето бях виновна аз. Опитвах се да бъда раздразнителна и

въздържана – остатъци от адските ми години в глутницата, без съмнение.

-Кафе би било добре. – казах с усмивка.



-Добре. – тя мина покрай канапето и се отправи към вратата, но се спря когато

дъщеря й се появи иззад ъгъла отново.

-От къде има толкова енергия? – попитах с усмивка.

-Само небесата знаят. – Диа измърмори, после се наведе и попита – Риса, искаш

ли нещо за пиене? А курабийка?

Малкото момиче кимна толкова бързо, че опашчиците й бяха станали бяло

петно. После притихна, погледна към мен и посочи.

-Смърт, мамо. Смърт.



Глава шеста

Превод: pearl


Гледах към пръста, сочещ толкова настойчиво в моята посока, след това към

големите виолетови очи. Нямаше страх в тези очи, само спокойствие, което ме

разтрепери. Каквото и да беше това, което виждаше, тя му вярваше.

-Къде виждаш смъртта, Риса? – попита Диа, гласът й спокоен, като на дъщеря й.

Сякаш виждането на тези неща беше ежедневие. А вероятно за тях двете, беше.

-Тук. – малкото момиче потупа лявото си рамо.

Тръпка премина през мен. Преплетох пръстите си и устоях на порива да кажа

нещо.

-Можеш ли да го опишеш? – попита Диа.

Малкото момиче сбърчи носа си.

-Тъмен, носи се. Той се усмихва, мамо.

-Той пресяга ли се за Райли?

Тя разклати глава.

-Той наблюдава.

-Нищо друго?

-Не.

-Това е прекрасно. Сега, искаш ли бисквитка?

Опашчиците подскочиха отново, когато малкото момиче кимна ентусиазирано.

-Тогава ще те заведем до кухнята.

Малкото момиче излетя. Диа се изправи на крака и ме погледна.

-„Това е прекрасно”? – попитах като повдигнах вежда.

-Не искам Риса да се страхува, от това което вижда, нито съм искала да я е страх

да говори за това. Така, че винаги похвалвам, отколкото регистрирам, без значение

какво казва, че вижда.

-А винаги ли вижда нещо лошо?

-Веднъж видя смърт с ръце на рамото на един клиент. Той умря на следващата

седмица, блъснал го камион като пресичал.

-Ох. – Страхотно. Не такава смърт, а и не съм била близка преди. Проклятие, аз

дори срещнах самия бог на смъртта, а още бях жива, за да разказвам. – Та какво

означава, когато вижда смъртта до мен, но без да ме докосва?

-Предполагам, че означава, че вършиш нещо опасно, нещо което поставя живота

ти на риск. Бъди внимателна като преследваш този сериен убиец.

-Възнамерявам да бъда, вярвай ми. – Потръпнах и обвих ръце. – Мисля, че

кафето, за което спомена, сега е добра идея.

Тя се усмихна и ми даде знак да я последвам. Минахме през голяма формална

трапезария и влезнахме в кухнята, която беше голяма колкото целия ми апартамент. За

разлика от другите стаи в тази къща, мислех че имаше усещане за уют, изпълнено с

топлина и богата миризма на печено. Риса вече беше на висок стол, хрупайки бисквити.

Слабо изглеждащ шифтър се обърна, когато влезнахме, усмивката й се разля по

лицето, карайки грубото й орлово изражение да грейне от жизнерадост и престореност.

Очевидно жена, която обича работата си.



-Гост! Колко хубаво. Дали кафе и кейк ще бъде добре, мис Диа?

-Елса, това е Райли. А кафе и кейк би било прекрасно.

-Добре, добре. Вие седнете, аз ще сервирам.

Така, че седнахме и говорехме, темите прескачаха от нейната работа и клиенти

до новините, магазините и телевизията. Беше пробно начало, но все пак начало.

И достатъчно странно, въпреки факта, че видението й потвърди, че бъдещето ми

нямаше да бъде каквото винаги си бях представяла, напуснах къщата на Диа с

чувството за повече ентусиазъм за това, което ми готвеше съдбата.

Скочих в колата и тръгнах към Директората. Заради това, което беше видяла Диа

за сянката, следващата крачка в следствието щеше да бъде търсене в старите досиета за

убийства, в Директората и полицията. Което вероятно щеше да отнеме години. Но

докато компютъра си вършеше работата, аз можех да проверя последните разкрития на

Коул. Не, че мислех, че нещо щеше да е много различно от първото убийство.

Пристигнах до паркинга и имах късмет да намеря място до асансьорите.

Прибрах ключовете за колата. Въпреки, че правилата гласяха, всички ключове трябва

да бъдат върнати на отговарящия офицер при влизане в Директората, можеше да ми

потрябва колата по-късно, така че беше по-лесно просто да ги задържа. А между

другото това щеше да вбеси Селин.

Минах през всички скенери и проверки и се отправих по стълбите надолу. Роан

не беше в стаята на екипа, когато влезнах, на Джак беше.

-Първоначалният доклад на Коул за второто убийство. – каза той като ми подаде

папка. – Предполага, че ще завърши разследването тази вечер.

Сложих папката под мишница и си налях кафе.

-Не е споменал нещо необикновено?

-Не. – Джак се поколеба. – Сигурна ли си, че това нещо, което усети на

местопрестъплението не е вампир?

Тръснах глава.

-Не е вампир. Вампир не би могъл да се доближи достатъчно близо до мястото,

не и без Коул и екипът му да го усетят. – защото сетивата на шифтърите бяха точно

толкова силни като на върколаците. – Дори не се усещаше като душа.

-Не че ти имаш много богат опит с душите, все пак.

Ако имаше начин, късметът ми щеше да продължи. Но това беше един случай,

когато вероятно никога нямаше да получа своя шанс.

-Когато усетя души, аз усещам тръпки от смърт или каквото по дяволите е

задгробният живот преди да напуснат. С това нещо, всичко което усещам е зло. То има

нужда да убива, гладно е да убива и след това се хваща да злорадства за унищожението

в случаите.

-Значи би могло да е душа – само една, изкривила се, в каквото се е превърнала,

това е всичко което усещаш.

-Може би. – отпих от кафето си и казах. – Но как, по дяволите, душата убива?

-Не знам. Ще попитам отдела по магии и ще видим дали те знаят.

Кимнах. Преди няколко месеца не знаех, че Директората има отдел, който се

занимава с магия, духове и какво ли не. Често съм се чудела, какви други отдели имаме,

за които не зная.



-Предполагам, че никой не е говорил със сестрата още?

-Не. Тя все още е под наблюдение. – той се поколеба. – Защо?

Аз свих рамене.

-Просто бях любопитна дали втората жертва напоследък е изневерявала.

Джак повдигна вежди.

-Мислиш, че изневярата е ключа към двете убийства?

-Определено е вероятно. – казах ме за посещението си в „Уникат” и при Диа. –

Ако изневярата е ключа, значи имаме връзката. И убиеца. Но ще бъде дяволски трудно

да го сразим.

-Особено ако е повече дух, отколкото от плът.

Много вярно. Отправих се към бюрото си и седнах.

-Ще направя цялостно търсене за някои стари убийства, сходни с нашите две.

Диа предполага, че това не са му първите убийства, така че може да имаме късмет.

Коул даде ли някакви причини какво е убило втория съпруг?

-Изглежда сърдечен удар, също като първия мъж.

-Което няма смисъл, както знаеш. Никой не е бил предразположен към сърдечен

удар.

-Взимайки в предвид усилието, което са положили и шокът по телата им, не е

учудващо, че сърцата им не са издържали. – той изхвърли пластмасовата си чаша в

боклука. – Кейд и Иктар би трябвало да завършат обучението си другата седмица.

Не можех да скрия усмивката си. Да имам Кейд в такава близост би направило

тази мрачна, стара конферентна зала много по-поносимо. Въпреки, че етиката на Джак

да не се смесва работата с удоволствието би била проблемна. Особено когато Кейд

беше толкова апетитен за мен.

-Все още ли смяташ да използваш Иктар в дневния отряд?

-Вероятно ще го оставим, зависи от изискванията на ситуацията. Те двамата ще

бъдат официално на борда след две седмици.

-Значи им даде цяла седмица почивка? Такава си душичка, шефе.

-Предвид натовареността ни, - каза той строго, - дяволски късметлии са, че го

имат. Кажи на Роан, че искам да го видя, веднага след като се прибере.

Той излезе. Влезнах в системата, след това разрових полицейските доклади.

Както и очаквах това беше дълъг труден процес и четири часа по-късно бях още там,

когато Роан най-накрая пристигна.

Облегнах се на стола си и прокарах ръка през очите си.

-Шефа иска да те види.

-Джак може да почака. Имам нужда да пийна нещо. – той показа пластмасова

чаша за кафе като въпрос. Ад кимнах. И забелязах, че беше покрит с прах и паяжини и

изглеждаше повече от малко груб.

-Хвана ли вампира си?

-Да. Въпреки, че копелето се биеше дяволски добре.

-Мислех, че той беше само новак?

-Дори и млад вампир може да бъде убийствено силен. – той си наля кафе, после

ми подаде едно и на мен. – Това ще помогне. Кучката ме одраска.



Извъртя си врата и ми показа бойните си белези – три дълбоки, но заздравяващи

линии бяха издълбани в кожата му.

-Гадно. Какво стана с кучката?

-Задникът й в момента е в затвора. Нападение на пазител и всичко това.

-А-а. Човек.

-Глупав човек, който ще прекара няколко години в затвора за същата глупост. –

Той се настани на ръба на бюрото ми. – Как върви разследването на изчезналата

дъщеря на копелето?

-Бавно. Говорих с любовницата й днес и разбрах, че Адриана е открила

възможна история в нощния клуб.

-Нищо свързано със забавните рецензии, предполагам?

-Нищо общо. Ще отида тази вечер да хвърля един поглед.

-Лиандър иска да ме заведе на премиерата на последния си филм, тази вечер.

Вдигнах вежди.

-Охо.

-Именно. – той сбърчи нос. – Костюми и внимание не са моят стил.

-От кога? Ти обичаш вниманието и дрехите. Просто все едно отиваш с него като

двойка, обявяваш го официално.

-Ето това е.

-А теб все още те е страх да го обявиш официално, въпреки факта, че вие сте

всичко друго, но не и обвързани с него.

-Само в извън работно време.

-Това е всичко, което някога е искал, Роан.

-Знам. – той отбеляза. – Но ми харесва анонимността на това, което споделяме

сега. Не искам да има моя снимка в пресата и всички клюкарски списания. Би

направило работата ми тук по-трудна.

-Обясни ли му всичко това? – вдигнах ръка преди да ми отговори. – Разбира се,

че не си. Това би било чувствително нещо, а ти не разрешаваш чувства във връзките.

- Присмял се хърбел на щърбел.

-Аз не съм обвързана с никого.

-Не, но имаш добър мъж, който иска да се обвърже и да види накъде върви

връзката.

-Разликата между мен и Келън и теб и Лиандър е, че аз говоря с Келън. Между

другото само от няколко месеца може да се определим като гаджета. Ти и Лиандър сте

двойка отдавна, а и ти признаваш, че го обичаш.

-Нищо от това не извинява факта, че не искаш чувства и обвързване с Келън – не

дори за месец и нещо.

Погледнах го.

-Не става дума за мен. Става дума за теб. Върви в къщи и говори с Лиандър.

Бъди честен с него.

Той глътна от кафето си.

-Ще говоря, ако и ти го направиш.

-Дадено.

-Ще проверя Келън, нали знаеш.



-Разбрано, брат.

Той се ухили и стана.

-Предвиждам заети телефонни линии утре в нашия апартамент. Това е, ако имаш

намерение да се прибереш тази вечер.

-Трябва. Имам нужда от нови дрехи. – поколебах се, обмисляйки дали да

спомена инцидента с колата, но тогава се отказах. Той щеше да стане толкова

придирчив и защитнически, а точно сега не можех да се справя с това.

Разбира се щеше да бъде много недоволен малък върколак, когато разбереше – а

нямах съмнение, че щеше. Евентуално. Може и да не споделяхме телепатията на

близнаците, но често усещахме, когато другият е в беда. Ако копелето зад тези

инциденти продължаваше сериозно, Роан щеше да разбере.

Така, че просто добавих:

-Надявам се, че ще получим лешници.

-Да. Ходих да пазарувам вчера.

-Някой ден ще направиш от Лиандър една добра малка домакиня.


-Като се вземе в предвид отказът ти да пазаруваш, това никога не може да се

каже за теб.

Ухилих се.

-Когато някой друг може да го направи, защо да се тревожа?

-Мързелива крава.

-Кучка. – поправих аз. – Кравата е надолу по коридора, в офиса за свръзка.

Той поклати глава и излезе от вратата. Изпих горчивото кафе и се върнах към

работата си по четенето на файловете.

Още един час и резултатите от търсенето бяха готови. Показваше повече от

двадесет убийства през последните десет години, които бяха подобни на сегашните.

Принтирах, пресуших студената утайка от кафето от чашата си и станах. Щом взех

разпечатките, ги оставих на бюрото и излязох. Това беше достатъчно за едни ден.

Очите ми вече се чувстваха сухи и песъчливи. Имах нужда от сън, ако възнамерявах да

излизам тази вечер.

Когато хванах асансьора до паркинга, извадих си телефона и звъннах на Келън.

-Райли, - отговори той топло. – Не очаквах да те чуя още няколко часа.

Само звука на гласа му ме накара да се усмихна.

-Звучиш сякаш ти се проверява новия клуб тази вечер?

Той млъкна за малко.

-Имайки в предвид любовта ти към старите клубове, предполагам, че това е

свързано с работата?

-Да. Трябва да проверя „Огледално изображение” и си мислех, че би искал да

дойдеш.

-Ако имаш намерение да се чукаш с други, вероятно е по-добре да не идвам.

Запазил съм си периметъра, Райли, дори и да не си приела още и ще се боря, за това

което е мое.

-Фактът, че си мислиш, че бих направила такова нещо, показва колко малко ме

познаваш.



-Райли, ти си тази, която продължава да ми казва, че е свободен електрон.

-Да, но…

-Без но. Свободните електрони ходят където поискат, правят каквото поискат.

Но аз няма да ставам част от това и да наблюдавам.

-Не те и моля за това. А и не бих ти го причинила. Просто ще отида да огледам,

нищо повече. – не е нужна всичката тази ревност и дребнавост, помислих тихо.

Дори и като знаех, че караше хормоните ми да полудяват и да се раздвижват. Не

че на тях им трябваше много подтикване.

-Добре тогава. – каза той.

-Ще те взема в единадесет.

-Супер.

Това не прозвуча много убедително. Но с тихо свиване на раменете към

особеностите на мъжете, затворих и тръгнах към в къщи.

Но тихата дрямка, за която се надявах, не се получи. Когато се прибрах, Блейк

ме очакваше.

-Какво, мамка му, си правила? – каза той, с глас изпълнен с гняв, който

забележимо сплашваше.

Пуснах ключовете си и чантата на канапето, след това продължих към кухнята.

Имах лошо чувство и нужда от бира.

-Какво правех, не е твоя работа, по дяволите.

Не и най-разумният отговор на света, доказан от експлозията от гняв, която

определено изпълни стаята.

-Аз съм водач на глутницата ти, - изрева той. – Трябва да ми покажеш малко

уважение.

Взех си бира, отворих капачката и отпих няколко глътки. След това казах равно

и спокойно:

-Ти и глутницата можете да отидете в ада, доколкото се отнася до мен. Помагам,

защото сплаши майка ми, не защото го искам или трябва. Ако не ти харесва, тогава

майната ти и си намери друг да ти помогне.

Юмруците му се свиха и част от мен определено беше доволна, че той нито е

истински, нито тук. Спомнях си чувството от тези юмруци. Може и да бях способна да

се защитя от него сега, но част от мен още се страхуваше.

-Внучката ми е мъртва. – гласът му беше тих и жлъчен. – А ти се перчиш

наоколо, пиеш бира и размахваш пози. Тя е мъртва.

Джоди вече ми го беше казала, но все пак съжалението ме заля. Не толкова

защото Адриана беше без съмнение мъртва или защото това чудовище и рода му

скърбяха за нея. Съжалението беше за Джоди, която очевидно беше изградила света си

около Адриана и която сега нямаше нищо.

-И това е по моя вина, защото…?

-Защото се предполагаше, че ще я намериш.

-Дори и пазител не може да прави чудеса. – отпих още веднъж от бирата, след

това облегнах ханш на рамката на вратата и добавих – Между другото ти си този с

медиумските способности. Защо не направи нещо да я намериш?

-Защото Адриана е със затворено съзнание и е ужасно мъртва зона за мен.



В живота и сега в смъртта, помислих си жестоко. Но най-малкото обясняваше

защо той ме безпокоеше по-често, отколкото Роан. Може и да не можеше да прочете

мислите ми, благодарение на силата на щитовете ми, но все пак можеше да ме усети.

-Щом Адриана е била със затворено съзнание, това означава ли, че тя няма

семейното наследство на ясновидството? – и защо Диа и Джоди казваха друго?

-О, тя имаше. Дори, вероятно беше по-силна от повечето от нас.

-Как, ако е била със затворено съзнание?


-Не съм експерт. Мисля, че таланта й не беше точно ясновидство. Не беше

интуитивна и не сънуваше, но когато докоснеше хората, виждаше неща. Понякога

минало, понякога бъдеще, но винаги свързано с човека.

-Изненадана съм, че не си опитал да овладееш таланта й в полза на глутницата.

Беше казано саркастично, но изглежда Блейк не забеляза.

-Опитахме. Тя не беше услужлива.

Браво на нея.

-Та какво ще правиш за Адриана? – той продължи.

-Същото, каквото и за останалите три, които са изчезнали – ще се опитам да

намеря кой е отговорен.

-Да се опиташ не е достатъчно добро.

-Ами трябва да бъде. – млъкнах. – От къде взе тази рисунка на мъжа, която беше

във файловете, които ми изпрати.

-Намерих я на бюрото й.

-В тях?

-Да. – той се намръщи. – Защо това е важно? Разбра ли кой е той?

-Не още. Имаше ли още нещо на бюрото й? Бележки или друго?

-Ако имаше бележки, би трябвало да са на лаптопа. Който, - той добави, -

изчезна заедно с нея.

Тя е имала лаптоп на острова, значи изчезването е станало някъде между

слизането й на острова от лодката и хващането на самолета обратно за Мелбърн.

Дали тази скица беше на мъжа, с който се беше сблъскала в клуба и дали беше

свързан с изчезванията? Или нещо друго?

-Нямаше ли бележки на скицата?

-Абсолютно нищо.

Тогава от къде, по дяволите, той е взел името Джим Дентън? Съмнявах се, че

просто го е изсмукал от въздуха.

-Щом няма нищо друго, тогава аз и ти нямаме какво повече да говорим. Така, че

можеш да се разкараш и да ме оставиш на мира.

Той гледаше в мен сърдито за няколко секунди след това каза:

-Патрин и Кай идват в Мелбърн. Патрин иска пълен доклад.

Чудесно. Точно от каквото имах нужда. Един арогантен кучи син да ме безпокои

лично.

-Кой по дяволите е Кай?

-Неговият бодигард.

-Значи великият Патрин има нужда от бодигард? – накрая мисълта не ме ободри.



-Патрин помагаше на полицията с определени разследвания и като резултат,

получи заплахи. Следствието е присъствието на Кай.

-И тези заплахи нямат абсолютно нищо общо и изчезването на Адриана?

-Не.

-Сигурен ли си?

-Напълно. Той трябва да бъде в Мелбърн утре. Очаквам да бъдеш полезна.

-Ако Патрин ме доближи, ще му счупя проклетия врат.

-Спомни си майка си. – каза той и изчезна от поглед.

Копеле, копеле, копеле.

Издишах, глътнах остатъка от бирата и изхвърлих бутилката в коша. Бученето

на гнева и алкохола протичаше през мен като предполагаше, че нуждата от сън, нямаше

да се изпълни скоро. За няколко секунди вътрешно се борех с идеята да отида до Синя

луна и да предприема малко действие, но лицето на Келън продължаваше да плува пред

очите ми. Ако исках да изуча дълбините на връзката ни, тогава трябваше да започна да

я приемам сериозно. Може би не обвързване-в-моногамна-връзка сериозно – не точно

сега – но трябваше да започна да му доказвам, че той – че ние – сме важни.

Да се откажа от клубовете щеше да бъде трудно. Обичах ги, обичах чувството от

тях, обичах страстта и възбудата в тях – но ако трябваше да опропастя Синя луна, за да

докажа, че не искам да загубя, каквото имах с Келън, щях да го направя.

Защото имаше толкова много страст и възбуда също и тук.

Така, че се спрях на следващото добро нещо след Синя луна – гореща, ароматна

баня и няколко блокчета шоколад.

****

„Огледално изображение” беше разположен в центъра на индустриален квартал,

толкова далеко от всяка жилищна област, неутрализирайки всяко оплакване, което

можеше да получи от силната басова музика, извираща от там.

Затръшнах вратата на колата и плъзнах поглед по неоновия клуб. Имаше

типичен дизайн на фабрика – метален покрив, високи бетонни стени и няколко

прозореца. Като предната част беше декорирана със стъкло, където би трябвало да

бъдат офисите във всяка нормална фабрика. За разлика от обичайните върколашки

клубове, този нямаше опашка от хора, които чакаха да влезнат вътре, но имайки

предвид, че този частен клуб омаловажаваше повечето върколашки клубове, мисля че

не беше много учудващо.

Само за момент, усетих нещо… странно. Имаше нещо тук, нещо опасно и ми

напомни за злото, което бях усетила на местата на убийствата. Само, че не идваше от

клуба, по-скоро зад мен.

Обърнах се, но не можах да видя нищо заради пушека от близките фабрики,

разнасящ се по бриза. Усещането отслабна и потръпнах в съзнанието си. Тогава

осъзнах, че може би пропуските са ме накарали да подскоча.

Келън ме погледна над покрива на колата, изражението му беше на границата на

съмнението.

-Действително ли искаш да отидеш там?

-Не изглежда нищо особено от вън, нали?



-Не. – той пое дълбоко въздух, ноздрите му пламнаха. – Мога да подуша хора.

Много от тях.

-Това е защото са там.

-А правителството ни мисли, че това е добра идея, защото…?

-Защото правителството е съставено повече от мъже, а мъжете предпочитат да

мислят с малките си глави повече, отколкото с големите.

Той се засмя, топъл и весел звук, който накара усмивка да заиграе на устните ми.

-Това е толкова женско изказване.

-Но е вярно, нали?

-Само в някоя друга минута. – той протегна ръката си. – Ще отидем ли да

проверим забавата?

-Нека. – минах пред колата и обхванах пръстите му. Докосването му беше топло

и прогони тръпките, които минаваха през кожата ми. Дали тези тръпки бяха

предизвикани от хладната нощ и някак си от оскъдните ми дрехи или от нещо друго, не

бях напълно сигурна.

Токовете ми тракаха по паважа, а звукът, който изглежда отекваше през нощта,

дразнеше остро срещу тежката музика и тътена на гласовете идващи от клуба.

Двойните стъклени врати се отвориха, когато доближихме и шумът ни удари по-силно,

почти причинявайки ми болка.

Набит шифтър с котешко зелени очи ни посрещна с ухилване.

-За купона ли сте?

-Да, - каза Келън като гласът му почти се изгуби в думкането на музиката. – Чух,

че е добро място за двойки.

-Така е. – Погледът на шифтъра се плъзна по тялото ми оценяващо, а захвата на

ръката на Келън се премести от ръката ми на кръста. – Стига де. Хора, били ли сте тук

и преди?

Когато поклатихме глави, той ни придружи до гишето за плащане, след това ни

обясни правилата.

Основно имаха същите правила, като тези във вълчите клубове по света, освен

със забраната за „никаква вреда на хората”, правило което спомена Джоди. Портиерът

не поиска да подпишем отказ, но като шифтър би трябвало да усети, че не сме хора. Все

пак можех да видя формуляри на бюрото на касиера, някои от тях попълнени и

обясняващи, това е което бяха. Хората трябваше да подписват откази от тяхното право

за даване под съд, в противен случай клубът нямаше да може да работи, просто защото

никой нямаше да ги застрахова. Върколаците, лунната треска и хора никога не биха

били добра комбинация в сексуално изпълнена среда, а всеки който мисли друго е

глупак.

Когато платихме, влезнахме в клуба.

Веднага бяхме ударени от звук, светлини и сбития тежък въздух, който изгаряше

надолу гърлото и се смесваше със сетивата.

Нямаше нищо изтънчено в това място, никакви преструвки за това какво беше и

какво предлагаше. Беше на-жива, без-оправдания секс и отдаване и наситеността им

беше почти завладяващо ума. Поех дълбоко дъх, допускайки жегата, енергичната

атмосфера да се просмуче в тялото ми и усетих познатата болка да започва.



Основната зала беше голяма и дълга и имаше изобилие от хора на групи вътре.

Светлините се въртяха около обширното пространство – проблясвайки в жълто,

червено и синьо като основната част се движеше по дансинга, оставяйки големи петна

от сенки.

Пръстите на Келън стиснаха моите и кимна към празно сепаре в края в ляво от

дансинга.

-Искаш ли да го вземем или предпочиташ да танцуваме?

Имайки в предвид близката ми среща със Сянката и жадуващата нужда, която ме

нападаше от тогава, то имаше само един отговор на този въпрос.

-Танцуваме.

Проправихме си път надолу по стълбите, токчетата ми се плъзнаха леко по

силно полираните бели плочки. Всъщност цялото място беше в бяло. Пода, тавана,

мебелите. Бяло на бяло. Би трябвало да се усеща дяволски студено, но не беше

благодарение на светлините и на голямата маса хора, които се любеха, смееха се и

главно си прекарваха добре.

Келън ме поведе към дансинга. Тук долу, стенанието от удоволствие и плясъкът

на плът срещу плът се смесваха с думкането на музиката, а въздухът беше изпълнен с

богатия аромат на пот и разпуснатост. Но беше смесено с чувството на почти виновно

безразсъдство и го свързвах с дете-в-магазин-за-бонбони поведение. Хората тук може

и да се наслаждаваха на себе си, но почти беше все едно знаеха, че всеки момент могат

да ги хванат и забавлението да свърши.

Все пак горещината на желанието им беше толкова плътна и толкова силна, като

на всеки върколак и дъхът ми секна, след това се ускори. Напрежението от толкова

много плът – дори и да беше предимно покрита плът – накара кожата ми да гори и вече

погрешното ми сърце да забие по-бързо. Исках – нуждаех се – да бъда любена.

Келън обви ръката си около кръста ми, след това ме придърпа близо и започна

бавен танц, който беше абсолютно извън такта на музиката. Музиката, която беше

почти доловима от обезумялото биене на пулса ми. Пот се образуваше, където се

докосвахме, а въздухът беше толкова плътен от горещината на желанието ни, че трудно

дишах.

-Всички са или облечени или полуоблечени, - промърмори той, като ръцете му

чувствено се спуснаха надолу по гърба ми към дупето. – Мислиш ли, че трябва да се

съблечем и да ги объркаме?

-Не и когато се опитвам да избягвам внимание. – притиснах се по-близа до него,

като се отърквах в ерекцията му. – Между другото важните части от мен са съблечени.

-Хъм, - каза той, плъзгайки ръцете си под полата ми и откривайки голото ми

дупе. – Така вече са.

-А сега, - промърморих аз, като му разкопчах копчето и го освободих от

дънките. –И твоите.

Той се усмихна и ме целуна и ооо, каква целувка. От тук нататък, нямаше много

приказки. Танцувахме, играхме и се опитвахме един друг, щипехме се и се галехме,

докато дишането ни стана учестено, а желанието, което пулсираше между нас беше

станало все поглъщащо.



И когато накрая стана прекалено много за издържане, устата му намери моята

отново, целувката му се ожесточи, когато ме повдигна и ме постави върху себе си.

Тогава беше в мен, изпълвайки ме и чувството беше дяволски добро, че изпъшках.

С краката си силно увити около кръста му, аз започнах да се движа като го яздех

бавно, вкусвайки чувството му, силата му, докато вълните на удоволствието,

разливащи се по кожата ми, станаха разтопена сила, която не можеше да бъде отречена.

Воя на удоволствието раздираше гърлото ми – звукът се загуби сред другите шумове –

докато тръпката от свършването премина през двама ни.

-Това, - казах аз, когато накрая си поех дъх – беше изумително.

-Да. – той постави целувка на носа ми. – Изглежда ти и аз не сме отблъснати от

миризмата на хората.

-Не мисля, че нещо може да ни отблъсне, ако сме достатъчно възбудени. –

откачих краката си от кръста му и се изправих. – Имам нужда от питие и да намеря

банята.

-Барът е на наше дясно. Ще взема питиетата и ще намеря маса, което означава,

че трябва да намериш банята сама.

-Трудна задача, но мисля, че ще се справя. – наведох се напред, оставяйки бърза

целувка на устните му и си проправих път през тълпата. Имаше доста свободно място

между дансинга и сепаретата така, че разгорещеният въздух изглеждаше малко по-

хладен в покрайнините, веех си с роклята докато вървях, но не постигах почти нищо да

спра потенето.

Единственото нещо, което забелязах беше фактът, че изглежда нямаше вампири

тук. Шифтъри и върколаци от всякакъв вид, както и стотици хора, но никакви вампири.

Изглежда, че беше прекалено голямо напрежението за младите и твърде шумно за

старите.

Определено не можех да си представя Куин да хареса място като това. Но все

пак той нямаше да го хареса не поради причината от шума, а заради моя върколашки

начин на живот.

И, помислих си раздразнено, наистина трябваше да спра да мисля за него. Той

беше извън живота ми и ми беше по-добре така – без значение какво си мислеше моето

предателско сърце.

Продължих, като се придържах към края на дансинга като търсех банята и нещо

не на място. Но нямаше нищо друго освен секс и всичкото удоволствие, което се

случваше. Което само по себе си беше изумително. Кой би помислил, че хората могат

да са толкова сексуално освободени след всичките тези години от предоставените ни

глупости?

Въздухът близо до задната част на стаята започна да става отново горещ,

климатика очевидно се бореше да се справи с голямата маса от хора в този край.

Влезнах в банята, после се спрях под една вентилация до вратата, вдишвайки хладния

въздух и оставяйки да се разлива по изпотената ми кожа. Чувстваше се като малко

късче от рая в тази фурна наоколо.

И тогава го усетих – странно нещо бръмчеше около границата на мислите ми.

Някой – или нещо – се опитваше да ме прочете. Прегледах стаята бързо, но

докосването беше изчезнало преди да можех наистина да го определя точно.



Поради някаква причина си спомних коментара на Сянката за краткото

натрапване, което беше усетил неговия вампир, в нощта когато са обслужвали партито

на Сали. Тръпка премина през кожата ми и аз потрих леко ръце. В тълпа с такава

големина трябваше да се има в предвид, че имаше психически надарени хора, без

значение дали бяха човеци или нечовеци. Определено нямаше причина да мисля, че

това кратко докосване беше в някакъв случай свързано с Сали или другите убийства.

Но бях странно сигурна, че беше.

Тръгнах, погледът ми преглеждаше кипящата тълпа на дансинга, но почти бях

направила две стъпки напред, когато другият ми талант ме удари и го усетих.

Плътното чувство на зло.

То беше тук.

Тук, защото ме беше проследило до тук. Бях го усетила на паркинга по-рано.

Защо ме следваше, нямах никаква идея, а точно сега не можех да си позволя да се

притеснявам за това. Защото заливащото чувство, което получавах от духът или

чудовището или каквото и да беше, по дяволите, беше вълнуващо. Това място беше

като новооткрит магазин за бонбони за гладно хлапе.

Само дето това зло беше гладно за смърт. Кръв, бруталност, смърт.

Стомахът ми започна да се разбърква. Трябваше да спра това нещо, каквото и да

беше. Поне трябваше да опитам. Спрях и се опитах да определя точно къде се

намираше най-силното усещане за това зло. Погледът ми се спря на дребничка

блондинка, която танцуваше с висок кестеняв мъж. Помислих, че не показваха всичката

горещина и сила, които имаха.

Дори от там където стоях, можех да помириша секса от тях, можех да подуша

него по тялото й.

Но той не беше източникът на тъмнината. Това идваше от нея, от сянката, която

покриваше тавана.

Погледът ми се премести. Нямаше нищо, което да се види в гредите на покрива –

нищо освен електрически жици, камери и мръсни паяжини във всеки размер. Но беше

там някъде. Въртеше се. Чакаше.

Но какво?

Жената се засмя – лек, флиртаджийски звук, който привлече вниманието ми

отново. Тя се наведе напред, даде на партньора си бурна целувка, след това се обърна и

си тръгна.

Сменящото се чувство на зло я последва.

Както направих и аз.

Придържах се близо, следвайки повече блещукането на русата й коса, отколкото

миризмата й, която се губеше в горещия въздух.

Докато вървях продължавах да се оглеждам за Келън, опитвайки се да хвана

знак от него. Накрая го забелязах на бара. Погледнах още веднъж към блондинката,

отбелязвайки траекторията й, след това се проврях през тълпата, разблъсквайки

няколко човека от пътя и игнорирайки гадните коментари по мой адрес.

Докоснах ръката на Келън и той погледна над рамото си.

-Съжалявам, че се забавих…



-Трябва да тръгвам, - прекъснах го остро, проверявайки да видя къде беше

плячката. Както и предполагах, тя се качваше по стълбите и се отправяше към вратата.

-Какво? – каза Келън, отдръпвайки се от бара. – Защо?

-Работа. Ще ти обясня по-късно. – целунах го бързо и се отдръпнах.

Пръстите му се плъзнаха несполучливо по ръката ми, когато изчезнах между

прохода в блъсканицата от тела. Проврях се в плътната тълпа като използвах

рефлексите си и вампирската си скорост, за да стигна до вратите колкото можех по-

бързо.

Жената вече беше изчезнала през тях. Изкачих стъпалата, токчетата ми тракаха и

се плъзгаха по полирания под и без малко да падна през вратите след нея.

-Хей, внимавай – портиерът каза.

Изритах обувките си и му дадох тъжна усмивка.

-Съжалявам. Тези токчета са клопка на тези плочки.

-Да, няколко дами забелязаха това. Тръгвате си толкова скоро?

-Получих обаждане от работа. – свих рамене като погледът ми се плъзна покрай

него към прозореца. Жената доближаваше до бял форд, паркиран близо до изхода.

-Срамота. – портиерът отвори вратата и ми предложи визитка. – По-добре

вземете една от тези. Ще ви пусне по всяко желано време в клуба. Нашия начин да се

реваншираме за краткия ви престой.

-Много благодаря. – казах аз, вземайки визитката като се изнизвах от вратата.

Блондинката беше влезнала във форда. Вмъкнах се в колата си, хвърлих

картичката на седалката и запалих двигателя. Когато блондинката напусна паркинга, аз

бях на пет секунди след нея.

За щастие беше посред нощ и следването на бяла кола по празен път беше лесно.

С една ръка на волана, натиснах слушалката в ухото ми и казах:

-Ало, някой чува ли?

-Свръзка Бенсън тук, - дълбок глас каза. – Какво мога да направя за теб, Райли?

Агент Бенсън трябва да беше нов, защото определено не му разпознах гласа. А

знаех повечето от свръзките по глас и визуално, благодарение на времето прекарано в

редиците им.

-Нуждая се от незабавно проследяване на следващия регистрационен номер. –

Подкарах малко по-близо и го прочетох. – Име и адрес на собственика на първо време.

-Изчакай секунда. – копчетата затракаха на заден план, докато Бенсън

подсвиркваше немелодично. – Добре. Колата принадлежи на Мери Джеймисън.

Изпращам ти пълни подробности на бордовия компютър.

Протегнах се и отворих компютъра.

-Имам чувството, че тя може да е следващата жертва на нашия убиец. Някакъв

шанс да получа помощ от пазители на мястото?

Чу се звук на цъкване.

-На предела сме тази нощ. Ще се свържа с Джак, да видим какво можем да

направим.

-Осведоми ме възможно най-бързо.

-Ще го направя. О и имам съобщение от Селин за теб.

Веждите ми се повдигнаха.



-Какво гласи то?

-Върни ключовете на колата, кучко.

Засмях се.

-Кажи й, ако си ги иска, може да дойде да си ги вземе.

-Ще го направя. – имаше усмивка в топлия му глас. – Ще се свържа с Джак сега.

-Благодаря, Бенсън.

-Няма проблеми.

Връзката прекъсна, но аз оставих моя край отворен. Кой знае, можеше да ми се

наложи да изпратя спешен сигнал за помощ, когато стигна къщата на блондинката. А

както Джак често ми напомняше, не можех да го направя ако гласовата част на corn

връзката беше затворена.

Бордовият компютър пищеше, за да обозначи пристигащите файлове. Отворих

ги и се раздвоявах между следенето на пътя и плячката ми и четенето на файловете.

Мери Джеймисън беше 34-годишна и живееше в един от новите жилищни

квартали, построени в Деримут, в западния край на Мелбърн. Тя също така беше,

според файла, много омъжена, а снимката която имахме на съпруга й се различаваше от

мъжа, с който се целуваше в клуба.

Значи възрастта беше връзката между всички жени. Но какво я интересуваше

сянката? Какво значение имаше за него дали тези жени мамеха съпрузите си? Дори и да

е бил предаден в собствения си живот, защо се е върнал от гроба, за да разрушава

животите на напълно непознати?

Дали преживяваше момента чрез другите мъже? Защо дух би се подложил сам

на това?

-Бенсън, там ли си?

Имаше няколко секунди тишина, когато топлият глас на Бенсън помилва

тъпанчетата ми.

-Все още тук.

-Можеш ли да поискаш със заповед за обиск охранителните касети на нощен

клуб „Огледално изображение”? Трябва ми запис от главната зала между – поколебах

се и погледнах часовника – единадесет и половина и дванадесет.

Мери и гаджето й очевидно бяха там дълго време преди това, но ми трябваше

достатъчно изображение, за да го идентифицирам. А и клубът трябваше да предаде

последната касета, така че щяха да са доволни.

-Това би отнело няколко часа. Частните предприемачи изглежда не са много

отзивчиви в предоставянето на охранителни записи.

-Направи, каквото трябва. Трябва да знам с кого беше Мери Джеймисън тази

нощ в клуба.

-Ще видя какво мога да направя.

-Благодаря отново, Бенсън.

Той затвори за втори път, а аз последвах Мери по магистралата, преминавайки

през града и в западните квартали. Всъщност тя не живееше толкова далеч от мен, а

част от мен изгаряше от болка при мисълта да се прибера в къщи и да поспя. Но това не

беше решение. Не сега, а вероятно не и в близко бъдеще.



Тя лъкатушеше през няколко улици, навлизайки в квартала Бримбонк Гардънс и

извивайки през още няколко улици преди накрая да спре. Отбих няколко врати по-

надолу и изгасих светлините, когато тя слезе от колата. Къщата й беше красива, малка

боядисана в два тона в опушени пастелни цветове.

Зарови в чантата си, когато стигна вратата, но ако търсеше ключове нямаше

значение, защото вратата се отвори. Добре сложен мъж в средата на тридесетте стоеше

там. Дори и от където стоях, беше лесно да се види, че той беше далече не доволен.

Тя не каза и дума, просто постави ръка на гърдите му и го отблъсна преди да

прекрачи вратата и да я затръшне.

Грабнах си значката от защитното отделение под седалката, изскочих от колата

и притичах да къщата. Те си крещяха един на друг, думите им пронизителни, а

гласовете им изпълнени с гняв. Скочих до страничната порта, чух дращенето на нокти

по бетона и се обърнах, за да видя голям черен лабрадор да бяга срещу мен.

Заплашително ръмжане се надигна в гърлото ми. Лабрадорът спря, изражението

му беше объркано, когато подуши въздуха. Тогава главата му и опашката се подвиха и

той се сви долу. Разпознаване на по-висшия.

Потупах го, когато преминавах, следвайки гласовете до дъното на къщата. На

два прозореца щорите бяха дръпнати, но на третия – не. Спрях и се взрях вътре.

Те бяха в кухнята. Тя слагаше чайника, а той крещеше и жестикулираше диво

зад нея. Той имаше някакъв акцент и говореше дяволски високо и бързо, че можех да

разбера само половината от това, което казваше. Не, че ми беше нужно, подтекстът

беше ясен.

Съпругът знаеше къде е била тя и какво е правила – дори и да не знаеше с кого.

Погледът ми се върна на жената. Ужасяващото чувство на зла изглежда вече не

се въртеше около нея, но беше там някъде. Беше тъмно петно в нощта – носещо се,

мъгляво чувство на смърт и унищожение, което изпрати тръпки по тялото ми.

Ако това нещо беше душа, тогава беше гладна.

А Мери Джеймисън щеше да стане следващата му жертва.



Глава седма Превод: pearl


Обвих ръце и си пожелах да мога да определя точно местоположението на

тъмната душа. Изглеждаше близо и по-скоро вътре, отколкото на вън. Ето защо стоях

тук, вместо да извадя жената от къщата. Може и да рискувах живота й като оставах

тиха, но не смеех да направя друго, докато тъмната душа беше наблизо и видима. Това

можеше да ни е единствения шанс да разберем, какво по дяволите ставаше.

Чайникът изсвири като звукът почти се загуби в продължаващата тирада на

съпруга. Мери се протегна за две чаши, след това сложи кафе в тях.

Тогава го видях.

Черен дим, просмукващ се в стаята през частично отворения прозорец в другия

край на стаята. Беше без изображение, тази душа не съдържаше никакви прилики с

човек, по никакъв начин, форма и вид. Вероятно никога не е бил човек, дори в живота,

въпреки че гневът и нуждата за унищожение, изглежда произтичаха от там, че и двете

бяха много силни човешки емоции.

То удряше леко дъските на пода, придържайки се ниско и дълго, почти

забележимо на тъмния килим. Когато наближи продължаващия да жестикулира съпруг,

започна да се увива нагоре около краката му, като се удължаваше и разтягаше,

разстилайки се толкова тънко, докато стана нищо повече от димен плащ, покриващ

гърба му. След това изглежда се стопи в дрехите и кожата и изчезна.

Стана част от него.

Промяната, която настъпи беше внезапна. Жестикулациите и крясъците замряха

и едно неестествено спокойствие запълни пространството.

Жената изглежда дори не забеляза за тишината, пренебрегвайки сигурната

заплаха във въздуха. Тя просто продължаваше да си прави кафе.

Време беше да влезна вътре.

Направих няколко крачки назад, издишах и скочих през прозореца, като се

гмурнах с главата напред през стъклото. То се разби, разпръсквайки парчета навсякъде,

когато ударих килима и се преобърнах на краката си. Мери се обърна, устата й се

отвори в „О” от шок, лъжичката за чай я стисна в десния си юмрук като оръжие.

Съпругът не реагира. Не погледна. Изглежда дори не разбра, че бях там.

Или не го интересуваше.

Беше успокояваща мисъл.

-Директорат на другите раси, - казах аз, размахвайки значката си, за да й я

покажа. – Мисис Джеймисън, имаме причина да смятаме, че сте в опасност.

Тя повдигна вежда, развеселеност докосна устните й, докато погледът й се

плъзна по несъмнено раздърпаното ми и окървавено облекло.

-А Директоратът често ли нахлува лично през прозорците на хората, облечен в

разкъсани дрехи и парти обувки?

-Само когато се налага, мадам. – казах аз като погледът ми беше все още в

непомръдващият съпруг. – Ако пуснете лъжицата и заобиколите пейката към мен, ние

ще ви изведем от тук.



Тя се засмя.

-А от кого би трябвало да съм в опасност?

Аз се поколебах.

-Съпругът ви не е...

Тя се засмя отново, звукът този път беше груб и студен.

-Франк? Той е безгръбначно малко лайно, което само говори, но не действа. В

спалнята и извън нея. И като следствие е малкото развлечение, за което беснее.

А тя беше толкова любяща и разбираща съпруга.

Исусе, защо хора като тези се женеха, самотата ли определя този път?

Определено разводът беше по-добрия вариант, отколкото тази нищета.

-Мадам, трябва да ми се доверите. Този път. Моля ви заобиколете пейката и

елате тук.

Тя изсумтя, но остави лъжицата и започна да се доближава до мен. Когато го

направи, съпругът се помръдна. Или по-точно се спусна. С главата напред към пейката,

направо към съпругата си.

Тя изпищя и се облегна на хладилника, като протегна ръце, за да предпази

лицето си. Изругах и смъкнах щита като се протягах към ума на съпруга й.

И ударих на стена.

Не психическа стена, нито дори електрически щит, а стена която чувствах

неясна и изпълнена със зло. Тъмната душа нямаше да допусне никой да й отнеме

отмъщението.

Съпругът сграбчи жена си и я тласна към земята. Не можех да ги видя,

благодарение на пейката, но можех да чуя плясъка на плът срещу плът и последвалия

писък на болка. Оставих значката си върху пейката я заобиколих, сграбчвайки съпруга

за тила и запращайки го назад. Той удари кухненските шкафове със сумтене, но почти

веднага се върна към нас, очите му бяха изцъклени и зачервени, юмруците му

замахваха.

Избегнах ударите, сграбчих го с две ръце, повдигнах го и го запратих през

стаята. След това грабнах ръката на жената и я изтеглих на краката й.

-Сега вярвате ли ми?

Тя кимна, сцепената й устна кървеше, а едното й око вече започваше да се

затваря. Страхът блестеше в другото око, а миризмата от него смесен с мириса на

лилии и секс се носеше от нея.

-Добре. – казах аз. – Сега слушайте.

Съпругът се беше приземил сред счупените стъкла и си беше срязал ръцете в

опитите си да се изправи на краката си. Кръвта капеше по плочките, наситен червен

цвят, доближаващ се до цвета на очите му. Резултат от обладаването или първи

признаци, че тялото умираше? Поставих ключовете си за колата в ръката на Мери.

-Има черен форд с номерата на Директората през три врати. Влезте вътре,

заключете вратите и не излизайте, докато не ви кажа. Ако видите съпруга си да излиза

от къщата сам, запалете колата и изчезвайте от тук. Не отивайте никъде, където той

знае, просто карайте, докато се свържем с вас. – погледнах я. – Разбрахте ли?



Тя кимна, устните й трепнаха.

-Но Франк?

-Не е на себе си. Той е обладан.

-Обладан?

-Дълга история, мадам, а ние нямаме време. – Съпругът й се отправяше отново

към нас. – Когато кажа думата, бягайте.

Съпругът прескочи пейката. Каквото – или който – да беше злата душа, едно

нещо беше ясно. Той не беше боец. Отстъпих, сграбчих тялото му и го метнах към

стената.

-Бягайте! – казах на жената. –Сега!

Тя го направи, токчетата й тракаха по плочките преди звукът да изчезне в

плътната подплата на килима. Съпругът издаде грачещ звук и се изправи върху

пейката, на която се беше приземил. Той дори не ме погледна, просто побягна след

жена си. Скочих към него, сграбчих краката му и го съборих върху студените твърди

плочки, с достатъчно силно тръшване, че да се разхвърчи кръв. Неговата и моята.

Извих си ръката под него, запращайки голямо количество кървави стъкла

разпилени по плочките и се опитах да му хвана ръката.

Не бихте и си помислили, че ще бъде толкова дяволски трудно да хванеш ръката

на човек, но мъжът беше точно като октопод – ръце и крака навсякъде, извивайки се

като змия. Накрая хванах дясната му ръка, сграбчих я настойчиво и я издърпах силно

зад гърба му. Изглежда не беше от голяма полза. Той се бореше и извиваше и грачеше,

звук който не беше човешки – както и неговата определено нечовешка сила. Всъщност

не бях категория перо, но не бях и Хълк. А да продължа да задържам този мъж, ставаше

все по-трудно.

Той се хвърляше като мустанг. Сграбчих го по-здраво, задържайки го към

живот, като извих ръката му по-високо към гърба му. Би трябвало да боли, но изглежда

не го интересуваше.

Той подскочи отново и някакси се извъртя във въздуха, така че аз бях отдолу и

ударих плочките с гърба си.

Въздухът излезе от дробовете ми, като ме остави да се задъхвам.

Той започна да ме удря, ударите валяха по лицето и ръцете и гърдите. Вълкът в

мен се надигна ръмжащ на повърхността. Хванах удар, ръката ми се обви около

неговата и я усуках. Костите се разбиха, строшиха и болка проблесна през още

кръвясалите му очи.

Напомняне, че човека оставаше назад, каквото и да контролираше тялото му.

Отдръпнах се като само стисках, отколкото чупех, след това изритах, за да го избутам

от мен.

Превъртях се на краката си, докато той се обръщаше на плочките, след това се

засилих и го ударих силно. Ударът се стовари на брадичката му и той беше в

безсъзнание, преди наистина да разбере какво става.

Дори и тогава не се отпуснах.

Ударът може и да беше извадил от строя тялото, но душата която се намираше

вътре, не би трябвало да е засегната. И кой знае как можеше да реагира?



-Райли?

Гласът беше на Джак и изпълнен с притеснение. Проклятие, трябваше да сме

много ограничени в персонал, щом Джак излизаше на спасителни мисии.

-Тук долу, - каза аз, като погледа ми не изпускаше проснатото тяло на съпруга.

Той започна да се дърпа, мускулите на ръцете и краката му да се движат,

въпреки че беше още в безсъзнание. Тъмната душа вътре се опитваше да се освободи.

Лекото тупкане на токове на ботуши се приближаваше. Секунда по-късно

определено опасното присъствие на Джак изпълни стаята.

-Обадила си се за помощ за човек? – каза той, с явно недоверие в тона си, когато

спря до мен.

-Не просто някой човек, а обсебен от духа, който разчленява жените. – млъкнах

и погледнах към него. – Как, по дяволите, мина през вратата?

-Накарах Мери да ме покани. – той изучаваше мъжа за минута. – Малко си го

пребила, а?

-Трябваше. Духът дава нечовешка сила и той почти беше по-добрия... – спрях

когато мъжът се наклони на колене.

-Ще продължава да движи мъжа, докато го убие. – погледнах към Джак. –

Можеш ли да го извадиш от ума му?

-Ако направя това и душата ще избяга. Няма как да я задържим.

-Няма как да я задържим и в тялото. Поне този път ще спасим един живот.

-С цената на други предполагам. – повдигна ръка, за да спре протеста ми. – Ще

опитам. В най-добрия случай може да ми даде някаква следа, с какво си имаме работа.

Сила докосна въздуха, трептящо тънко избухване на електричество, което

протече като буен огън през въздуха. Докосването му накара косъмчетата на ръцете ми

и на тила ми да настръхнат, но ефектът му беше много по-драматичен върху нашата

цел.

Той изпищя, висок яростен звук и започна да се бори, хвърляйки се наляво и

надясно, все едно се опитваше да се отскубне от психическото докосване.

Черен дим започна да излиза от съпруга, завъртайки се около себе си като

ставаше все по плътен, но все още нямаше нищо общо с човек. Аз потреперих.

-Какво? – каза Джак.

-Душата се оттегля.

-Не мога да я видя.

-Ти не можеш да виждаш души.

-За съжаление.

Отправих му поглед.

-Няма нищо за съжаление в това, вярвай ми.

Изпрати ми кисела усмивка, въпреки че вниманието му все още беше насочено

към съпруга.

-Обсъждали сме това и преди.



-Да, а причините ти да мислиш, че е фантастично, все още не струват.

Душата почти беше излязла от плътта. Усещането от него, толкова плътно от зло

и нуждата от унищожение, се завъртя около усещанията ми.

Тази душа не беше нормална.

Не и сега, а вероятно не и живота.

Ако изобщо действително е живяла.

Разтърках ръцете си, размазвайки кръвта от ръката по дланта ми.

-Какво прави? – попита Джак, като потта започна да избива по плешивия му

череп и чело.

-Нищо. – изглежда имаше слаби пулсации през непроницаемата форма, все едно

сърце биеше дълбоко в тъмнината. Но не усещах чувство на енергия, нито събиране на

сила, което се случваше когато говорех с другите души.

Затова можех само да бъда благодарна. Нямаше нищо, което тази душа можеше

да ми каже или което исках да чуя.

-Значи само седи там над тялото на мъжа?

-Да.

-Искаш ли да се опиташ да говориш с него?

-Имам чувството, че де вдигна щитовете, за да направя това, ще бъде много

лоша идея.

-Лоша, като то ме облада?

-Да. – млъкнах. – Значи наистина нямаш идея как да задържим душата?

-Като казах, нямам никаква идея. Дойдох тук, подготвен да спасявам

инвестицията си, не да играя с духове.

Аз се ухилих.

-Инвестицията ти ти благодари за загрижеността.

Последната струйка дим се освободи от плътта на съпруга. Пулсациите в душата

станаха по-силни и чувството за сила помилва въздуха. Започна да се завърта – първо

бавно, след това бързо, докато абсолютната тежест на енергията, която милваше

въздуха, накара косъмчетата на ръцете ми да настръхнат.

След това се мушна напред, лице се образува от тъмнината, устата широко

отворена, беззъба. То изпищя – неземен звук, груб и достатъчно силен като остротата

на зъби. Аз изскимтях и отскочих назад, но то не се хвана. Просто изсъска и след удар

тръгна, с подобна на змия форма се плъзгаше по пода и навън през прозореца.

-Нашата тъмна душа, току-що напусна сградата.

-Може би трябва да провериш дали не е тръгнало след жената.

-То иска отмъщение, не смърт. – казах аз. – А и не мога да усетя вече

присъствието му.

Но въпреки това аз се завъртях на пети и изтичах през външната врата.

Чувството на зло вече не изпълваше студения нощен въздух. Поех дълбоко дъх,

изхвърляйки мръсотията от този дух от дробовете си, след това погледнах надолу по



улицата. Мери Джеймисън седеше на шофьорското място на сияещата кола, ръцете й

вкопчили се във волана, лицето й бледо и подуто под грубата улична светлина. Колата

на Джак беше паркирана точно зад моята, с все още запалени фарове и отворена врата

на шофьора. Той наистина беше бързал.

Усмихвайки се леко, тръгнах надолу по улицата, за да я прибера. По времето

когато се върнахме, съпругът се беше събудил и беше доста объркан. В следващия час

разпитвахме двамата, докато парамедиците се погрижиха за тях, но нямаше

действително какво да ни кажат. Единственото престъпление на жената беше връзка, а

на съпруга – че се притесняваше твърде много. Или вероятно таеше много гняв.

-Така, - казах аз, когато парамедиците си тръгнаха. – Какво ще правим с тях? Не

можем да ги оставим тук, а не може да ги оставим и заедно. И не знаем дали тази душа

ще се върне.

Той въздъхна и прокара ръка през голата си глава.

-Заведи мисис Джеймисън в безопасна квартира и се убеди, че и е удобно. Ще

изпратя две свръзки да ги наблюдават, докато разберем какво става.

Погледнах към жената.

-Мисис Джейисън? Бихте ли желали да опаковате някои дрехи?

Тя кимна, след това тръгна равнодушно надолу по коридора. Разбирането, че

връзката й можеше да причини смъртта й, извади някои добри страни в нея.

Не че можех да изпитвам някакво съжаление. Което може би беше жестоко и не

милосърдно от моя страна, но не можех да го направя. Тя беше най-неприятната част от

женското съсловие, която бях срещала някога. Просто не можеше да спре да хвърля

вната на съпруга си, въпреки че обяснихме, че насилието не беше негово дело.

Действително си мислех, че тя щеше да има повече респект от него, ако беше.

-Ами той? – посочих към мъжа, седящ на стола с превързана ръка и хвърляйки

ми по едно око и някак си опасен и свиреп поглед. Може би насилието не беше изцяло

от духа.

-Докато жената я няма, не мисля че ще бъде опасен за никого.

Или така се надяваше. За мен, не бях толкова убедена, че можем да бъдем

сигурни за нещо точно сега. С изключение на това, че изневярата беше ключът.

Изправих се.

-Магьосниците стигнаха ли до някакво предложение за това как да задържим

или убием нашата тъмна душа?

-Те все още търсят. Той на практика не е толкова стар дух, между другото.


-Значи не е същото древно зло тогава?

-Не. Бил е човек някога, това хванах. И той мрази жени, - той млъкна, след това

сви рамене. – Искам пълният ти доклад на бюрото си на сутринта.

-Да, да. Но нека се наспя първо.

-Знаеш ли, някои хора говорят с уважение на шефа си, когато той им даде

нареждане.

Аз се ухилих.



-Ако направя това ще изпаднеш в шок.

-Това не е истина. – той погледна покрай мен. – Жената е готова. Изведи я от

тук, заведи я на безопасно място, след това се прибирай.

Направих го.

Беше четири часа по-късно, когато я закарах безопасно в една от луксозните

сигурни квартири на Директората и бях готова най-накрая да се прибера в къщи.

Свръзката, която дойде да я поеме беше свадлив стар глупак, който не пропускаше

нищо и не говореше с никого. Перфектният избор за някой като Мери. Тя не би оплела

в сладки приказки или набила Маркъс, за да излезе от апартамента, без значение какво

й трябваше.

Прозях се шумно, когато се качих в колата и я запалих. Сънят се обаждаше, но

бях обещала на Келън да се отбия ри него и да му обясня, какво точно правех.

Подкарах по пустите улици, достигайки апартамента му след час и половина.

След като паркирах зад мерцедеса му, изскочих навън и погледнах нагоре. Светлините

блестяха от прозорците на последния етаж, предполагащи, че той е още буден – не, че

очаквах нещо друго.

Той ми отключи и изпрати асансьор долу. Вратата към апартамента му беше

отворена, но той не чакаше. Последвах силната му миризма през дневната към

спалнята.

Той ме погледна над книгата, която четеше.

-Изглеждаш ужасно.

-Беше лоша нощ в офиса. – съблякох парцаливите остатъци от роклята си, след

това събух обувките си и се отправих към душа.

Той не ме последва, не се присъедини и част от мен беше доволна от това.

Просто имах нужда от спокойно време, за да отмия чувството на зло.

След като изсуших и сресах косата си, отидох до леглото и легнах до него. Той

сложи ръката си под врата ми и ме придърпа по-близо, без дори да остави книгата си.

Беше хубаво, да лежа тама, сгушена до него и бях изкушена да оставя да продължи. Но

той заслужаваше обяснението, което бях дошла да му дам.

-Съжалявам, - казах аз. – Не трябваше да изчезвам така без обяснение. Но не

можех да рискувам да изгубя плячката си.

Той въздъхна и най-накрая остави книгата.

-Мога да подуша страха по теб, Райли. Знаеш ли какво беше за мен, да знам, че

се страхуваш от това което преследваш и да не мога да направя нищо?

-Това ми е работата...

Той се обърна на една страна и ме придърпа по-близо, така че топлото му тяло се

допря до студената ми плът. Усещането беше приятно. Накак си естествено и безопасно

и правилно.

Правилно по напълно различен начин от това, как чувствах Куин правилно.

Което наистина нямаше никакъв смисъл.



-Аз съм алфа, - каза той. – Дългът на алфата е да предпазва глутницата си. Ти,

моя разтоварваща, досадна и някак си луда жено, си смятана за част от тази глутница,

докато сме заедно.

Засмях се и протегнах ръка като нежно докоснах брадичката му.

-Това зло беше нещо, от което не можеше да ме предпазиш.

-Което не намалява желанието ми да опитам. – Той пое ръката ми и целуна

пръстите ми един по едни. Топлина разтърси ръката ми и желанието се разпростря.

-Бях те предупредила, че могат да ми се обадят от работа в най-неудобното

време. – протегнах свободната си ръка и леко проследих с пръсти неговата страна на

ханша му, след това ги спуснах, лека милувка по дебелината на ерекцията му.

-А аз те предупредих, че един ден ще поискам да напуснеш споменатата работа.

Ръката ми спря, когато отправих поглед към него.

-Не мога да напусна още. Не и по средата на случая, не и докато не разберем

резултатите от наркотиците, които са ми давали.

-Знам и не те моля да го правиш сега. Но искам да вземеш решение.

Продължих ласките си, като се наслаждавах на начина, по който плътта му

пулсираше и подскачаше при докосването ми.

-Знам. И обещавам, ще го взема скоро.

Докосна с пръст брадичката ми и върна погледа ми отново на него.

-Колко скоро? Както вече те предупредих, аз не съм търпелив мъж.

Погледът ми потърси неговия, виждайки желанието дълбоко в тези зелени

дебри. Виждайки емоциите . Част от мен се бореше да каже да, да се обвърже с този

голям силен вълк и да използва времето, за да открие дали той е истинският единствен.

Но просто не можех. Не и сега. Не вярвах в нарушените обещания и ако! Се

обвържех, щях да го мисля.

Сега бях на работа, където обвързването и верността не означаваха нищо.

Където единственото нещо от значение беше да хванеш човека си и да го победиш по

всякакъв възможен начин.

А понякога това включваше и секс.

Може и да бях силна психически, може и да имах възможност да накрам някои

хора да повярват в каквото исках да повярват – включително и факта, че просто искаха

невероятен секс с мен, докато единственото нещо, което чуках бяха мозъците им – но

нямаше измъкване от факта, че понякога истинският секс щеше да бъде замесен.

И това, че повече от вероятно беше, че щях да се наслаждавам.

Истината беше, че не можех да се обвържа с Келън и да си върша работата

успешно. Може и да не исках тази работа в началото, но бях затънала сега в нея. Между

другото част от мен наистина се наслаждаваше на тръпката от нея. Ловецът преследва и

нямаше повече отричане, че аз бях много добър ловец.

Сега колко дълго можех да забавям Келън? Колко дълго исках да го забавям?

Мечтите ми бяха точно тук за да ги взема, ако имах куража.



Но след всичко, което се случи през последните няколко години, куражът ми

беше изключително малък, когато се отнасяше до емоционалните неща. А част от мен

не искаше да прави тази последна крачка, в случай че съдбата се обърне и ме смачка

отново.

-Отговори ми, Райли, - изиска той.

О, Господи, о, Господи.

Затворих очи и поех дъх. Намерих кураж, който не съществуваше.

-Дай ми седмица. Трябва да се концентрирам първо по случая, след това ще ти

дам отговора си.

Добре, все пак не намерих чак толкова кураж. И въпреки че не беше отговора,

който той очакваше, не беше и отказ. Една седмица ми даваше време да помисля.

Време да се паникьосам.

Време да намеря куража и да се обвържа.

-По-добре да бъде правилният отговор.

Обърнах се на една страна, протегнах се напред и го целунах. Беше сладка

целувка, нежна целувка. Целувка, която загатваше възможности.

-Мисля, че ще бъде.

-Добре, - ръката му се плъзна надолу по гърба ми до кръста, докосването му

изпрати малки искри горещина от желание, които пробягваха по плътта ми. – Сега

какво мислиш, че трябва да направим, за да скрепим сделката?

Свих леко рамене, усмивка докосна устните ми.

-Да отворим шампанско?

-Ще запазим това, когато окончателно кажеш, че ставаш моногамна с мен,

следващата седмица.

-Ах. Тогава добро качествено вино?

-Не съм в настроение за вино точно сега.

-Тогава за какво си в настроение?

-Ти, - каза той, след това потърси устните ми отново, целувката му изискваше

нещо и беше толкова гореща, по дяволите, че се топях.

След малко устните му се преместиха като целуваше меката част на ушите ми,

врата ми, раменете, докато накрая мъчително езикът му дразнеше първо едното зърно,

след това другото, карайки ги да копнеят за пламенност, която никога не съм

предполагала за възможна. Затворих очи и извих малко гърба си, наслаждавайки се на

приятните усещания, които пулсираха през мен. Когато засмука пулсиращото зърно в

устата си, простенах в чиста наслада.

Тогава езикът му се премести, като оставяше лееща се горещина надолу към

стомаха ми, докато вкусваше и дразнеше. Очакването пееше през всяка фибра, така че

когато езикът му накрая удари леко клитора ми, почти свърших. А той още ближеше,

вкусваше и измъчваше, докато цялото ми тяло трептеше в хармония от тази нежна и

вече настоятелна ласка, а прилива на удоволствие застрашаваше да претовари сетивата

ми.

-О, Господи, спри. Спри – мърморех аз. – Не мога... прекалено е рано.



Исках да го вкуся, да го милвам, да го докарам до ръба, докато пот избиеше по

кожата му и тялото му копнееше, с желанието за край. Както правеше моето.

Но той не ме чуваше, не го интересуваше. Просто продължаваше да ме изучава с

езика си, удряйки леко и ровейки и галейки, докато усещанията претоварваха сетивата

ми и тялото ми се разтърсваше от наслада. Юмруците ми се свиха, сграбчвайки

чаршафите, като изтръпвах и се давех в неизмеримите чувства на удоволствието.

Треперенето почти отслабна, когато устите му намериха моите отново. Имаше

вкус на похот. На любов. На мен и докато исках да продължавам д го целувам, също

така исках – имах нужда – от още толкова много.

Така, че обвих краката си около тялото му и го оставих да се плъзне дълбоко в

мен. Бавно, нежно той започна да се движи. Чувството от него, така силно и секси,

проникваше във всяка фибра и ме обвиваше в горещина, която беше първична и вече

много силна. Постепенно тласъците му станаха по-бързи, желанието по-наситено.

Разтърсване от удоволствие премина през сетивата ми, изграждайки второ кресчендо.

-Ще те накарам да виеш, Райли, - прошепна той срещу устните ми. – Ще те

направя моя, по всеки възможен начин.

Силното му тяло удряше бързо и дълбоко и сега думите му бяха тези, които ме

докараха до лудост от желание. Извих се към него, хващайки ритъма му, нагласяйки се

към бързината му. Похот и пот и желание се надигаха и надигаха, аромата беше

толкова сладък и наситен във въздуха, че всяко вдишване само запалваше вече

яростната нужда.

-О, Господи... – остатъка от думите се превърна във виене от крайна наслада,

като тялото ми ме друсаше диво срещу неговото. Той свърши с мен, ръмжането му

отекна в тишината, тялото му се тръшна върху моето толкова силно, че разтресе

леглото. И сред цялото това удоволствие, устните му намериха моите, целувайки ме

силно, докато оргазма ни заглъхваше и трезвостта се завръщаше.

Отворих си очите, гледайки в зеленото на неговите. Видях бъдещето си там,

само ако бях достатъчно смела да поема риска.

Той се обърна на една страна, след това ме придърпа в ръцете си.

-Обещай ми нещо. – каза той нежно.

-Какво? – казах аз, като прозвуча повече неохотно, отколкото мъдро.

-Без секс извън това, което се налага за работата. Само ти и аз, до следващата

седмица, когато ми дадеш отговора.

-Добре. – дори не се бях замислила за това, което вероятно беше учудващо, да

дам неохотното си глупаво обвързване с този мъж.

Мислех си, че само се съгласявах с нещо, с което тормозех Роан в неговата

връзка с Лиандър.

-Благодаря. – каза той и продължи да ме прегръща, докато заспа.

Аз не заспах, без значение колко имах нужда от това. Мозъкът ми беше

прекалено зает с мисли за обещания, възможности и правилното нещо, което да

направя.

****



Роан беше направил кафе и чакаше, по времето когато влезнах през вратата на

апартамента на следващата сутрин.

-Какво да не си спечелил радар за сестри или нещо друго? – казах аз като обвих

ръцете си признателно около чашата с гореща течност. Мелбърн отново беше извадил

от своите трикове с времето и беше адски студено навън.

-Звучеше все едно стадо слонове тичаше по стълбите, - каза той, като веселост

блестеше дълбоко в сивите му очи. – Знаех, че трябва да си ти. Сутрените нямаш много

лека стъпка.

-Ако не бях толкова благодарна за кафето, щях да те ритна в капачките.

Отпих глътка и погледнах радостно. Лешниците може и да не бяха на мода тези

дни, щом ставаше въпрос за кафе, но винаги беше любимото ми. Просто имаше нещо в

сладкия, изобилстващ на ядки аромат, който караха вкусовете ми да правят малки

щастливи кълбета.

-Та говори ли с Лиандър?

Той кимна.

-Всъщност го накарах да седне преди секса и говорих с него. Той разбра. Не

беше щастлив, но разбра. А ти?

Аз сбърчих нос.

-Говорихме. Казах, че ще му дам отговор след седмица.

-Страхливка.

-Абсолютна.

Грабна ръката ми и ме придърпа в прегръдка.

-Просто не губи този от страх, сестричке. Той е добър мъж. И богат, което

винаги е бонус.

Изсумтях нежно и се отдръпнах.

-Парите не са всичко.

-Може би не, но е адски сигурно, че могат да направят нещата много по-добри.

-Тогава защо си още тук, вместо да живееш богатия живот при Лиандър?

-Защото ценя свободата повече от парите. А той е прекалено обсебващ. Можеш

ли да си представиш какво ще бъде, ако живея с него?

Всъщност можех и нямаше да бъде толкова зле, колкото си представяше брат

ми. Изпих още малко кафе, след това казах:

-Ще ходиш ли до Директората тази сутрин?

Той поклати глава.

-Ще правя подготвителни работи за случай, с който нощните момчета имат

проблем. Изглежда ще хванем Дневен боец.


-Дневен боец?

-Нечовек с вампирски способности.



-Но не и истински вампир?

-Не. Те предполагат, че е луд, който харесва вкуса на кръвта. Трябва да са

проследили един или двама от тях през годините ми на пазител. – Той сви рамене, все

едно не беше голяма работа. – Ами ти?

-Трябва да отида и да напиша доклад, после мога да се отбия до този клуб и да

видя дали мога да проследя мъжа, когото Адриана е нарисувала на скицата.

-Мислиш, че може да е замесен с изчезването на Адриана?

-Вероятно не, но точно сега той е единствената ми следа.

-Можеш да си измиеш ръцете от цялото нещо, нали знаеш.

-И да оставя мама застрашена? Съжалявам, няма да стане. – поколебах си,

спомняйки си вчерашните събития. – А между другото, ще имаме радостта от

пристигането на Патрин и бодигардът му за пълни доклади за напредъка ни.

Роан завъртя очи.

-Добре. Вярвам, че има някаква недовършена работа между нас двамата.

-Както отбелязах той има бодигард.

-Е,и?

-Е, като познавам Патрин, вероятно той е типа, който първо стреля и после пита.

А аз не искам мъртъв брат.

Той изсумтя нежно.

-Благодаря за вота на доверие.

-Само Супермен може да тича по-бързо от изстрелян куршум, брат.

-Значи ще обезоръжа бодигарда преди да пребия това лайно Патрин.

-Добре. – изгълтах остатъка от кафето си на няколко попарващи глътки и

захвърлих чашата в мивката. – Уведоми ме когато стане. Искам да гледам.

-Чувал съм това за теб.

Шляпнах му ръката, докато минавах. Смехът му ме последва в банята. Докато се

къпех и обличах, той беше излязъл. Прибрах ключовете си, портфейла и картата, но

оставих оръжието си на сигурно място в кутията. Джак би припаднал, ако разбере, че

не го носех действително, но мразех усещането от него по тялото си. Мразех тежестта

от него, колкото и лек да беше.

****

Когато стигнах в Директората се потопих в стола си и започнах да набирам

доклада на събитията от предната нощ. Технически можех да го предам на свръзките,

но Селин беше там. Колкото и да обичах да дразня кравата, просто не бях в настроение

за нещо такова точно сега.

След като свърших, взех файловете, които бях разпечатала вчера и започнах да

чета от тях. Преминаването през досиета за смърт и разрушение, никога не беше лесно,

а някои от тези убийци бяха толкова ужасни – толкова студени – че накараха сърцето

да ме заболи.

Накрая намерих три възможности. Влезнах в базата и изисках пълните досиета

на трите, след това излязох от компютъра и се разкарах от там.



****

Беше след един часа когато пристигнах в „Огледално изображение”. На дневна

светлина мястото наистина приличаше на голяма фабрика, неукрасените бетонни стени

се издигаха към негостоприемното небе. Трябва да имаше поне двеста коли на

паркинга. Това място определено преливаше от клиенти.

Опияняващата миризма на секс и похот разбъркваше въздуха, когато грабнах

пропуска си и се отправих навътре, а пулсът ми подскачаше. Може и да имах

невероятна нощ пълна със секс, но вълкът в мен беше винаги готов за още.

Портиерът, голям бял вълк ми изпрати порочна усмивка за поздрав, когато му

подадох визитката. Той я прекара чрез четеца, след това ми я върна.

-Имаш достъп до всички места. Шефът я разреши тази сутрин.


-И защо би го направил?


-Шефът харесва красиви момичета. – той млъкна като погледа му протичаше по

тялото ми изучаващо. – А ти определено си такава.

Въпреки, че беше очевидно се усмихнах. Хей, една жена трябва да приема

комплименти, когато можеше да ги получава.

-А шефът ти наоколо ли е?

-Не, беше извикан по някаква спешна работа. – той сви отново рамене. – Те не

казват на обикновените хора.

Огорчението в тона му направи усмивката ми широка. Имаше нещо почти хитро

в очите на този голям вълк, нещо което подсказваше, че не изпуска почти нищо. А това

би могло да е от голяма полза.

-Обикновените хора имат ли обедна почивка?

Интересът в очите му загоря по-дълбоко.

-Имат. След половин час.

Докоснах леко ръката му, наведох се напред заговорнически, като му

предоставих добра гледка към гърдите ми. Нямаше нищо в договорката ми с Келън,

което да изключваше флиртовете.

-А разрешено ли им е... да говоря... с клиентите? Да приемат едно две питиета?

-Определено могат да говорят. – развеселеност докосна устните му, докато

погледът му ме обхождаше нагоре надолу. – И докато пият безалкохолно, всичко е

наред.

Спуснах пръстите си леко надолу по ръката му.

-Тогава, може да те видя вътре.

-Мисля, че можеш.

Преминах, като усещах погледа му на задника си, докато влизах. А мога да кажа,

че проработи. Нищо освен интересът на мъжа не може да направи флирта на вълчицата

жесток.



Главната зала беше гореща, вероятно климатикът още не работеше правилно.

Нямаше толкова много хора скупчени на дансинга този следобед, но повечето сепарета

бяха пълни. Ноздрите ми пламнаха, когато поех миризмата, разрешавайки на похотта и

мириса на секс да преминат през тялото ми. Пулсът ми, вече препускащ, премина още

едно ниво.

Беше жалко, че не мога да правя нищо, благодарение на обещанието, което бях

дала на Келън. Може и да беше разузнавателна мисия, но ако правех секс тук щеше да е

защото го искам, а не защото се налага. А това не беше в духа на нашата договорка.

Слязох по стълбите и направих обиколка на залата, след това спрях и си взех

питие от почти празния бар.

-Така, - казах аз, като си показах пропуска на бармана, наливащ бира в ъгъла. –

Къде момиче може да си намери истинско действие в това забавление?

-В Изпълнителната зала? Това е вратата от ляво на бара, мадам. – той посочи

към сребърни врати обвити в сенките. – Просто прекарайте пропуска през слота.

Изпълнителната зала е в ляво.

Повдигнах вежда, симулирайки интерес като вече знаех отговора благодарение

на Джоди.

-А какво има в залата в дясно?

-Тя е за гости на собствениците и е само с покани.

-Благодаря. – взех си бирата и се отправих към вратите.

Прекарах пропуска през споменатия слот. Малка червена светлина проблесна за

няколко секунди, след това блесна в зелено. Вратата щракна и се отвори, разкривайки

къс сенчест коридор. По-добре и по-добре.

Преминах през вратата и почти веднага видях якия пазач от дясната ми страна.

Провалиха ми се плановете за лесно пробиване и влизане.

-Изпълнителната зала? – попитах, като погледа ми обхождаше сенките, търсейки

камери и инфрачервени детектори.

Имаше три от първите – по една покриваща всяка врата и една близо до нещо,

което приличаше на асансьор – но никое от вторите.

-Вратата на ваше ляво, мадам. – каза той учтиво.

-Благодаря. – открехнах щита и внимателно докоснах ума му, психическото ми

проучване беше малко повече от ласка.

Пазачът нямаше щит, а умът му беше широко отворен за настъпление. Което

предполагаше, че или те нямаха какво да крият или не мислеха, че могат да имат

неприятности в сигурността на задните стаи. Може и да беше изкушаващо да направя

цялостна умствена обиколка, но камерите бяха насочени в мен и не можех да си

позволя да стоя мирно. Не че можех за толкова кратко време да му прочета мислите.

Обърнах се на пети и се отправих към богато подплатените врати в ляво. Щом

камерите нямаха инфрачервен детектор, изчезването в сенките в средата на коридора

би привлякло по-малко внимание, ако охраната наблюдаваше мониторите.

Кадифените врати се отвориха, когато наближих и нежно бръмчене на музика се

чу от там. Както и в главната зала, дансингът заемаше по-голямата част от мястото, но

имаше малко маси и канапета и чували разхвърляни покрай стените. Стаята беше в по-



топли тонове, стените бяха в плътно златно, а обзавеждането смесица от кожа и плюш.

Чувствените и еротични мелодии на музиката се смесваха с мириса на похот и секс във

въздуха, създавайки атмосфера, която беше отпускаща и секси. Поех дълбоко дъх,

позволявайки на атмосферата да се просмуче дълбоко. В отговор трепет на възбуда

премина през всяка фибра. Ето, тази зала беше повече в мой стил. Предполагам, че по-

интимната атмосфера, намерих за по-секси – главната зала беше прекалено голяма за

някой, който използваше малките места.

Слязох надолу по стълбите и обиколих дансинга, търсейки някой който да

напомня скицата на Адриана.

Гледките и сношенията бяха навсякъде и собственото ми желание се покачи,

освежаващо въздуха. Един шифтър се въртеше около мен, кръжащ като пчела на мед от

мириса на желанието на вълка в жегата. Пратих му усмивка и тръснах глава. Бях

направила обещание и имах намерение да го спазя.

Заех сепаре в задната част на залата, поставих питието си на масата преди да

издърпам блузата си и да я запратя до питието. Ако някой дойдеше да ме търси – а

нямаше причина да го направят – щяха да си помислят, че съм на дансинга. След

кратък оглед наоколо за да се уверя, че никой не гледа или камерите не са насочени към

мен, аз се слях със сенките.

Беше доста лесно да се плъзна през тъмнината, обгръщаща дансинга. Хитростта

беше навреме да профуча през светлините с някой, който преминаваше през вратата.

Изпуснах няколко шанса, благодарение на времето на светлините, но накрая последвах

задъхваща се и гола двойка, които излизаха. Те се насочиха надясно към банята. Аз се

отправих наляво, в дълбокия мрак.

Пазачът подуши, носът му се надигна малко като помириса въздуха. Усещаше

ме, дори да не можеше да ме види. Не му дадох време да опознае аромата или да

натисне алармата, само понижих няколко от щитовете и щурмувах ума му. Той беше

мой мигновено.

Претърсих бързо през мислите и спомените му, не намерих нищо свързано с

Адриана или Джоди и много малко, което беше полезно – главно, защото той повече

следваше заповедите, получени от неговия ръководител шифтър.

Накарах го да отвори вратата и да се взре вътре, все едно разследва шум, след

това се плъзнах покрай него в сенките на малката стая. Когато той затвори вратата

отново, го освободих, като задържах само достатъчна психическа връзка, за да знам

дали чува нещо или подозира нещо необичайно.

Тази стая беше цялата в тъмна ламперия и дебели удобни кресла. Въздухът беше

горещ и ухаеше на сладост, смесена с аромата на кожа, алкохол и секс. Интересно

нямаше охранителни камери и дансинг, но имаше огромен бар.

Изглежда нямаше нищо интересно в тази стая,но инстинктът ми ме прободе.

Чумерейки се, обиколих наоколо, оглеждайки стените и търсех нещо странно.

Нямаше нищо не на място и определено нищо не можеше да обясни нарастващата ми

сигурност, че тази стая криеше тайни.

Превключих на инфрачервеното си вампирското зрение и огледах наоколо

отново. Тогава открих друга стая. Беше зад стената от дясната страна на входа, а

нямаше врата за влизане. Не и от тази стая, всеки случай.



Разходих се и изключих инфрачервеното зрение. Стената изглеждаше напълно

солидна, но може би имаше скрит вход. Имах в предвид, че изглеждаше като склад,

така че защо да няма врата някъде там? Нямаше смисъл, все пак. Протегнах ръка,

очаквайки да срещна дървена ламперия. Въпреки това пръстите ми не докоснаха нищо

и изчезнаха в стената.

Което, изглежда трябваше да бъде солиден бетон и дървена ламперия, всъщност

беше фалшива бариера, която разделяше стаята на две.

След момент колебание, пристъпих през нея. Енергия помилва тялото ми,

карайки кожата ми да гори и косата ми да настръхне. Усещала бях и преди такова

чувство, в бърлогата на мрачния бог. Някой беше сложил магическа бариера на тази

врата, което означаваше, че очевидно тази стая съдържаше нещо, което заслужаваше да

бъде пазено.

Но ако бариерата беше сложена за защита, защо можех да мина през нея?

От тази страна бариерата изглежда не съществуваше. Имаше само леко

блещукане от енергия, което подсказваше, че има някакво разделение на двете стаи.

Тази половина на стаята беше по-малка, само от половин дузина стъпки между

фалшивата стена и истинската в дъното. Въздухът нахлуваше нежно от плътната

тъмнина от дясната ми страна, но частта от ляво привлече вниманието ми.

Някой беше направил записващо студио, оборудвано с няколко скъпи видео

камери, поставени на бюрото и обърнати към фалшивата стена. Изглежда

собствениците записваха събитията в другата стая. Може би имаха втора дейност,

изнудване. Което, въпреки че беше незаконно, не бях тук да го разкривам. А имайки в

предвид, че Адриана не беше стигнала до тук, не беше открила това.

Освен разбира се, ако тя не го беше видяла, когато се беше сблъскала с

непознатия в коридора.

Тогава защо беше отишла на острова? Защо не беше изобличила схемата за

изнудване, ако това беше, което ставаше? Имаше ли някаква връзка между трите

изчезнали жени или беше съвпадение, че тя беше изчезнала по същия начин като

другите?

Едва бях се отдръпнала от камерите, когато чух остър звук от сенките, след това

се отвори врата и светлина внезапно се понесе през тъмнината, пропускайки пръстите

ми за малко.

Двама мъже бяха оформени от светлината, единият човек, другият не. И двамата

бяха въоръжени.

Ако не си разкарах задника от там, бях едно хванато паленце.



Глава осма Превод: pearl


Обърнах се и избягах до сенките на последното бюро. Беше плътно притиснато

между стената и екрана, но аз притиснах гърдите си с ръце и набутах тялото си в

пролуката.

И момент по-късно. Светлина премина през стената, където бях преди секунда,

светлият лъч подскачаше по краката на масата рязко на фона на сенките и почти

подчертаваше пръстите ми. Свих се на плътно кълбо и зачаках.

-Нищо, както и предполагах, - единият мъж каза, с глас нисък и плътен и някак

познат. Но не исках да рискувам да надникна и да огледам по-добре говорещият. Не и

когато светлият лъч на фенерчето все още обикаляше стаята. – Казах ти, че тези

проклети бариери са повредени.

-Те може и да са повредени, но мирисът на жена се усеща в стаята, шефе.

Шефе? Мислех, че човекът на външната врата беше казал, че собственикът е

излязъл?

-Вероятно е останал от снощи. – Дори и така, той пристъпи напред и подуши

въздуха. Можех единствено да се надявам, че беше просто човек, който нямаше добро

усещане за миризми.

Светлината прониза моя ъгъл, свих се назад, колкото можех по-бързо,

прехапвайки си устната и се молех проклетото скромно бюро да хвърля достатъчно

сенки, за да ме скрие. Но вампирското покривало от тъмнина, което ме покриваше,

можеше много лесно да бъде унищожено. Трябваше само едно проблесване на

светлина, за да разкъса сенките наоколо и да ме разкрие.

-Някой говорил ли е с Майк?

-Не. Уведомих те в минутата, когато се изключи алармата.

Първият мъж изсумтя, след това каза:

-Майк, ела тук.

Имаше тътрещ се звук, след това пазачът се появи на вратата, като все още имах

достъп да пулса на ума му, така че можех да потвърдя и да усетя изненадата му. За миг

си помислих да задълбоча психическото си докосване, за да видя какво беше видял този

мъж, но това можеше да е лоша идея. Тези мъже изглеждаха достатъчно изкусни да

усетят всичко което не е наред, а и нямах достатъчното време, от което се нуждаех, за

да поема пълен контрол на възприятията и говора на пазача.

-Да, шефе? – каза пазачът с глас рязък и уважителен.

-Пускал ли си някого вътре? Чул ли си нещо странно?

-Не, сър.

-Охраната казва, че си отворил вратата преди десет минути. Защо го направи?

Очевидно охраната беше силна тук. Въпросът беше, защо? Или това беше тъп

въпрос, имайки се предвид камерите в тази стая? Значи собствениците правеха много

повече от това да имат нощен клуб, в който хората можеха да се отърсят от задръжките

си.

-Не знам. Мисля, че чух шум.



-Никой ли не е минавал покрай теб през вратата, през това време?

-Не, сър. Всеки, който влезеше в коридора се отправяше към Изпълнителната

зала.

-Благодаря, Майк. – настъпи тишина, когато пазачът се оттегли.

След като вратата беше затворена отново зад него, мъжът с плътният глас каза:

-По-добре провери стълбите и мазето. Ако имаме нарушител, значи идват от

там. Обади ми се, ако намериш нещо. И доведи отново този магьосник утре, за да

провери бариерите.


Стъпките се отдалечиха. Който държеше светлината остана, обхващайки ъглите

преди да се премести в другата стая. Излязох и се измъкнах иззад бюрото, за да хвърля

поглед на мъжа, благодарна че бариерата е еднопосочна.

Той беше голям и бледата му кожа изглежда блестеше с почти луменисцентна

светлина на сенките. Не го разпознах и определено не беше мъжа от скицата на

Адриана.

Той тръгна към вратата, отвори я широко, след това прекрачи прага. Като ми

предостави единственият ми шанс да напусна стаята. Аз се втурнах напред. Отново

вълнението премина през кожата ми и част от мен се чудеше дали имаше замесени

ДНК-сензори, които сигнализираха, когато някой друг освен одобрения персонал

минаваше през тях. Това можеше да обясни бързата поява на двамата мъже.

Вратата се затваряше. Промуших се бързо, опитвайки се да избегна пазача, но

неуспешно. Едната ми гърда закачи ръката му. Проклех наум, но се гмурнах към най-

плътните сенки, далеко от вратата и пазача.

-Какво, по... – каза пазача, преди умът ми да повлияе на неговия и да спре

думите.

-Какво? – попита незабавно другия мъж като се обърна наоколо.

Тогава беше, когато действително забелязах миризмата му. Богата, топла и

човешка. Но и много позната.

Защото това беше миризмата, която принадлежеше на Джаред Донован, водачът

на лодката на Монитор Айлънд и серийния сваляч. Само, че не можеше да бъде. Този

мъж изобщо не приличаше на Джаред – практически тяхната единствена прилика бяха

очите.

Сигурно се бях объркала. Хората нямаха еднаква миризма – можеха и да

споделят странната нужда да прикриват основната си миризма с всякакви видове

направени от хората продукти, но всеки с остър нюх би могъл винаги да подуши под

тях. Нюхът ми беше остър като на никой друг и никога не бърках.

До сега.

-Майк?

Острият въпрос ме накара да подскоча. Засилих хватката си на ума на пазача и

го накарах да свие рамене.

-Съжалявам. Една проклета буболечка ме захапа за врата.



Големият мъж изсумтя тихо, след това се завъртя на петите си и тръгна към

Изпълнителната зала. Последвах го бързо преди вратите да бяха се затворили, след това

хукнах надолу по стълбите и напред към дансинга, задържайки сенките близо и

събличайки се, докато бягах.

Нямах идея какво ставаше, дали беше дошъл тук да се забавлява или да

проследи миризмата ми, но нямах намерение да го улеснявам, захвърлих дрехите си на

мястото на сепарето ми, все още обвита в сенките, плъзгайки се към дансинга и

премахвайки сенките само когато телата започнаха да са нагъсто.

Промъкнах се дълбоко в тълпата, докато мириса на похот беше толкова силен,

че беше почти течен и разреден, беше толкова изключителен, че приличаше все едно

стотици различни хора докосваха, натискаха и галеха плътта ми. Това беше което

исках, от което се нуждаех. Миризмата ми, смесена с тази на много други, създаваше

объркващо вълнение от аромати, което никой човек – със остър нюх или не – не би

могъл да различи.

Би трябвало да бъде достатъчно да успокои подозренията.

Така, че танцувах и дразнех, наслаждавайки се на жегата на толкова много тела,

доближени до моето, докосвах ги и ги дразнех, дори когато се наслаждавах на ласките

им, на целувките им. А когато желанието загоря, когато копнеех да се отдам на

нуждата, изгаряща тялото ми, аз спрях. Имах обещание да спазвам към Куин и щях да

го удържа, дори и да болеше.

Бяха хубави десет минути преди да го забележа отново, изкачвайки се по

стълбите и излизайки през вратите. Облекчение премина през мен. Но въпреки, че

изкушението да тръгна беше голямо, знаех че беше опасно да го направя точно сега.

Трябваше да оставя тревогата да отшуми. Да дам време на този мъж да забрави

миризмата ми.

Така, че продължих да танцувам. И след малко забелязах белият вълк, с който

флиртувах на входа на клуба, да влиза в залата. Господи, само половин час ли беше

минал? Изглеждаше ми много повече.

Въпросът беше, че да танцувам с него не беше добра идея. Колкото по-малко

привличах внимание, толкова по-добре. Така, че когато приближи с пламенно желание

в очите, докоснах ума му леко, изпращайки го в ръцете на много разгорещена

блондинка. След това занимание, се ометох от дансинга, преоблякох се и си заминах.

Никой не ме спря. Никой дори не забеляза заминаването ми. Дори пазачът на

външната врата беше прекалено зает да си бъбри с жената на гишето за плащане, че на

направи нищо повече от това да ми отправи една фалшива усмивка.

Светлината на деня ме накара да примигна. Оставих очите ми да се приспособят

за момент, после тръгнах към колата.

Миризма се носеше близо до вратата, остра миризма на мъж и аз се обърнах,

оглеждайки се наоколо. Никой и нищо не беше наблизо. Свивайки рамене, влезнах в

колата и се отправих към Директората.

Само, че не стигнах до там, защото Джак се обади с новината за друго убийство.

***

Отбих, за да спра пред адреса, който ми беше дал и усетих че ми се повдига.

Беше една улица по-нагоре от тази на Мери и точно зад нея.



Злата душа не беше напуснала, както предполагах. Просто си беше намерила

друга жертва.

Затворих очи и поех дълбоко дъх, но не помогна с гаденето, преминаващо през

мен, не исках да ходя близо до мястото, наистина не исках. Но насилих краката си към

къщата. Каквото и да се беше случило там беше по моя вина, а най-малкото което

можех да направя беше да се срещна с душата на жената и да се извиня.

Коул се появи, когато наближих входната врата, изражението му беше мрачно,

както никога до сега.

-Това е много гадно.

Вкарах ръцете си в джобовете на палтото, за да скрия треперенето им.

-Всяко от тези убийства беше гадно.

-Това достига ново ниво. – той ми подаде чифт покривки-за-обувките и стомахът

ми започна да се бунтува по-силно. – В това е замесен само един човек.

-Какво?

-Няма съпруг, - каза той мрачно. – Няма приятел, любовник, няма признаци на

друг. Само тя.

-Но как...

Той протегна пръст, за да спре думите ми.

-Ела и виж.

Нахлузих подложките на обувките си, грабнах чифт ръкавици, слагайки си ги

докато прекрачвах прага. Както и къщата на Мери, тази имаше дълъг коридор, а

спалните бяха директно на него. Кухнята и дневната бяха в задния край на къщата.

Стъпките ни отекваха по бляскавия дъсчен под докато вървяхме. Миризмата на

кръв и страх жилеше въздуха, но смесено в тези аромати беше вонята на гняв. Беше

тъмен този гняв, тъмен и дълбок.

Нашата отмъщаваща душа не беше получила, каквото искаше, затова беше

развихрила яростта си върху някой друг.

Някой, който не го заслужаваше.

Прекрачих в дневната и спрях. Птицата-шифтър беше коленичил до една от

стените, вземайки проби от петната от кръв, опръскали стаята. Другият асистент на

Коул внимателно прибираше руса коса, която беше разпръсната като блед сняг върху

пода и мебелите.

Преглътнах яда и погледнах наляво. Жената лежеше в смачкана купчина върху

локва кръв, наблъскана в килера. Ръцете й, краката й, тялото – всичко беше диво

нарязано, а ножът все още беше стиснат в лявата й ръка. Беше трудно да се каже, дали

лицето й беше претърпяло същото само осакатяване, защото не беше останало нищо от

него, което да се види. Беше смачкано до неузнаваемост, разбито на толкова много

части, че приличаше на смляно месо. Нямаше дори очи. По някое време са били

извадени.

Погледът ми се плъзна по отсрещната стена, след това по вратата на килера. На

база на кървавите следи, той беше удрял лицето й първо в едната, после в другата,

отзад и отпред.



Леко затворих очи и поех дъх на пресекулки.

Вината беше моя.

Цялата вина беше моя.

Това копеле трябваше да бъде спряно преди да убиеше отново.

-Смъртта е настъпила след един часа, предната вечер, нали?

Коул ме погледна.

-Да. Как разбра?

-Защото спрях нещото, което е причинило това, да отнеме живота на жената,

която живее в къщата отзад.


-Какво нещо?

-То е дух. – аз се поколебах. – Много тъмен и ядосан дух.

Той ме изечаваше за момент, вероятно светлите му очи виждаха повече,

отколкото исках да видят.

-Можеш ожесточено да се обвиняваш, че не си спряла убиващия дух. Това е

извън границите на възможностите на пазителя.

-Но трябваше да се досетя, че може да направи нещо такова. – Нуждата му от

кръв и отмъщение очевидно беше много голяма. Трябваше да знам – все пак бях

усетила силата от него, бях усетила яростта в него.

Коул изсумтя.

-Не можеш да бъдеш държана отговорна за кървавите действия на тези, които

преследваш. Избий си тази мисъл от главата, веднъж за винаги или няма да издържиш

дълго на тази работа.

Усмихнах се мрачно.

-Това би могло и да е хубаво нещо, нали.

-Не и ако мъжете с бели престилки дойдат. – Той кимна към петната на стената.

– Каквото и да е това нещо, то е много сърдито. Не съм точно медиум и все пак мога да

усетя гнева, витаещ във въздуха. Ще извикам някой от маговете.

Аз повдигнах вежди.

-Наистина? Как те биха помогнали на разследването ти?

-Те не могат. Но с присъствието си тук биха могли да доловят, какво е наистина

това нещо и как може да се спре.

-Заслужава си опита.

По дяволите, всичко което би могло да даде отговори си заслужаваше. Потрих

ръцете си. Студът в стаята ставаше по-силен, а не бях сигурна дели беше следствие от

отминаващия ден или душата беше готова да пристигне.

Надявах се да беше първото, а не второто. Част от мен просто не искаше да се

изправя пред душата на жената. Не искаше да вижда яростта й и объркването.

Как обикновено извинение би било достатъчно?



-Вероятно има една улика тук. – Коул се наведе и взе няколко кичура златна

коса. – Душата или духът или каквото и да е, изглежда има фетиш към рязане на косата

на жените. Той дори е накарал тази жена да я отреже. Не може да има много серийни

убийци в миналото с такава наклонност.

-Може и да не е бил сериен убиец в живота. Може просто да е убил невярна

любовница и след това да се е самоубил.

И може би това означаваше, че беше вярно, че някои души бродеха по земята,

без възможност да влезнат в рая или ада или където и да отиваха обикновено душите.

Въпреки, че не обясняваше как беше събрал толкова сила, за д влезе в другите и да ги

накара да извършат такива зверства. На други и на себе си.

-Но ти си прав, това определено е улика.

За радост бях намерила прилики и отговори в едно от трите досиета, които бях

изискала.

Студът във въздуха ставаше по-силен и аз отново разтрих ръце.

-Не е толкова студено. – коментира Коул.

-Толкова е, когато усещаш тръпките от задгробния живот, - помърморих аз. –

Намерихте ли документи вече?

-Вероника Уорд.

Студът се изостри внезапно и енергия премина като лед през кожата ми.

Погледнах покрай него и я видях. Нишка от нежен памук, която се крепеше във въздуха

над тялото, бързо придобивайки форма. Придобивайки глас.

„Защо” – каза тя. „Защо?”

Затворих очите си срещу болката и объркаността в този глас.

„Защото не можах да го спра. Съжалявам, Вероника. Много съжалявам.”

Това прозвуча незадоволително, както се боях, но нямаше какво друго да

направя или кажа.

Въртеше се, тази душа, движенията й бяха по-контролирани, отколкото

хаотични, като на другите които бях виждала. Обмисляйки възможностите си,

оглеждайки преди да направи някое движение. Имах чувството, че тя беше такава и в

живота.

„Но трябва да го спреш” – каза тя накрая. – „Преди цикълът да е спрял за още

една година.”

„Цикъл? Значи това се е случвало и преди? Опитваме се.”

„Фоукнър. Той живее във Фоукнър. Там трябва да го спрете.”

След това изявление, студената енергия беше изчезнала и душата й се

разпадаше, политайки към който и регион на задгробния живот й беше отреден.

Поех дълбок треперещ дъх.

-Добре, това беше интересно.

-Душата проговори?

Аз кимнах.



-Тя каза, че трябва да го спрем преди цикълът да се затвори за още една година.

Също така каза, че живее във Фоукнър.

-Видя ли, казах ти че си имаме работа със сериен убиец.

-Да, но дали имаше предвид сега или когато е бил жив?

-Има ли значение?

-Предполагам, че не. – насилих се да изследвам стаята. – Няма нищо друго тук,

което да подсказва улики по някакъв начин?

-Нищо за сега.

-Ще ме уведомиш ли, ако намериш нещо? Или ако магът намери нещо?

-Първо теб.

-Благодаря, Коул.

Тъжната му усмивка се изви в ъгълчетата на очите му и направи изражението му

по-топло, което беше изумително атрактивно. Излишно бе да казвам, че хормоните ми

бяха развълнувани като колела на кола. Но все пак хормоните ми се чувстваха повече

разбъркани от това цялото танцуване в клуба.

-Две благодарности за два дни. – каза той като блясъка в сините му очи

приличаше на усмивката на убиец. – Това трябва да е рекорд за пазителите, нали?

-Аз не от вашите обикновени пазители.

-Мисля, че това е нещо, за което и двамата сме на едно мнение.


-Най-накрая. Това означава ли, че можем да излезем на среща и да правим секс?

– попитах, като се шегувах само на половина.

-Не.

-Проклятие.

Той се засмя, весел звук, който накара усмивката ми да се разшири.

-Може и да си убиец, но е забавно да си наоколо.

-Благодаря. Мисля.

-Няма проблем. – той се обърна, за да продължи разследването си, а аз се

отправих към колата.

Като излязох отвън, вдъхнах свежия въздух, опитвайки се да разкарам

остатъците от смърт и унищожение. Не помогна много. И двете се бяха прилепили по

кожата ми.

Погледнах към часовника си. Беше почти четири. Можех да се прибера в къщи,

ако исках. Може да намеря Келън и да облекча копнежите си. Но вината ме вълнуваше

повече. Някой беше умрял, защото не знаех достатъчно. Разбира се дължах го за

смъртта, за да мога да го поправя.

Вмъкнах се в колата си и се отправих обратно към Директората.

****



Пътищата през града бяха всичките задръстени и аз се забавлявах като

проверявах другите шофьори, опитвайки се да позная с какво се занимават, на база

колите им. За да видя дали бях права, леко докосвах умовете им. Познавах в

четиридесет процента от случаите, което не беше лош резултат.

Когато накрая стигнах Директората, се отбих до офиса на свръзките, за да видя

дали моята карамелено-коса Немезида беше там. За късмет, не беше, но мършав

вампир, с когото работех през годините ми в свръзките, беше там.

-Здравей, Дейвид, можеш ли да ми запишеш колата за още една нощ?

-Имам бележка тук...

-Заеби бележката. Имам нужда от колата.

-Селин няма да бъде доволна.

-Добре. – излязох и се отправих към нашата стая на екипа. Развеселеността на

Дейвид ме последва по коридора.

Нямаше никого, когато влезнах, така че си налях кафе и седнах на бюрото си.

След като минах през охранителните проверки, извадих трите изискани досиета и

започнах да ги прочитам. Отне време, но накрая разрових мръсотията.

-Изглеждаш прекалено доволна от себе си. – каза Джак, когато влезна в стаята.

Той тръсна досие на бюрото на Роан, след това отиде до кафе машината.

-Намерих нашия убиец.

-И?

-Известен е с името Харви Уилсън, пътуващ търговец, който несъмнено е бил

привлечен от Ерма Макдоналд. Следвал я е като куче и определено е ставал агресивен,

ако тя е излизал с друг мъж.

Джак си стовари задника на ръба и отпи от кафето си.

-Не са били женени или нещо?

-Не, но Харви се е държал с нея, все едно са били. Тя е извадила ограничителна

заповед за него, но изглежда той е имал шесто чувство за полицаите и не е бил хващан

да нарушава заповедта.

-Което очевидна е направил, щом я е убил.

-Да. – погледнах за кратко към всички твърде познати снимки на кървища и

унищожение. – Той е разбрал, че Ерма е била сгодена и ще се жени. Обвинил я, че има

връзка и се заклел, че ще запомни да му е вярна и само негова завинаги.

-Тогава я е разкъсал?

Аз кимнах.

-Физически, не психически. Имали са свидетели – съсед, чийто прозорец на

кухнята гледал към този на Ерма и чул всичко. Несъмнено след като убил Ерма, той й

обръснал косата и я прибрал в джоба си.

-Значи полицията го е хванала?

-Не съвсем. Той изчакал докато те пристигнат и видят какво е направил и след

това се гръмнал. - Което определено съвпадаше с това, което се случваше сега –

злорадстващото зло, което усетих когато за пръв път влезнахме.



Джак изсумтя.

-Безспорно е мислел, че могат да са заедно в задгробния живот. Психарите

изглежда никога няма да се научат, че не е толкова просто.

-Ами, иска ми се да беше, защото тогава не би бил все още тук, на това ниво на

съществуване, за да разрушава животи. – погледнах към досието отново. – Водейки се

от рапорта, той е в това от преди пет години.

Джак се намръщи.

-Ако духът му убива от пет години, защо не е имало повече убийства?

-Защото той ловува и убива само за една седмица от всяка година. – Няколко от

случаите действително бяха ни докладвани, защото по времето когато различните

отдели разберяха, че си имат работа със сериен убиец, убийствата са спрели.

-Необичайно за измъчена душа да бъде толкова сдържана. – коментира Джак.

-Не и ако веселието му се случва само през седмицата на годишнината от

смъртта му.

-Кога е това?

-Тридесет и първи октомври. Самият Хелоуин.

Джак изсумтя.

-Обяснява всичко.

Облегнах се в стола си.

-Знам, че Хелоуин изважда лудостта и в човеците и в нечовеците, но не

осъзнавах, че има същия ефект и върху духовния свят.

-Това е проблемът със света днес – никой не знае истинското значение на нищо,

вече.

-Знам, че е трябвало да бъде стар фестивал на езичниците, с които са празнували

края на лятото и началото на зимата.

Той се усмихна. Беше една от тези „доволна от учениците” усмивка, която

наистина ме раздразни.

-Правилно. Но келтите – и много други култури – вярвали също, че през

Саймахайн, границата между живота и смъртта изтънява и духовете могат да бродят по

земята.

-Което обяснява защо той е можел да ходи в деня на смъртта си, но не и как е

можел да продължи убийственото си забавление в следващите пет дни.

-Дните между Саймахайн и пети ноември са били време за отбелязване,

празнуване и спомени за мъртвите през вековете.

-Давайки на него – и на духове като него – шансът да вършат злите си дела?

-За съжаление, да.

-Защо отрядът на пазителите няма повече призрачни под екипи, за да се заемат с

тях?

-Защото нашият магически отряд обикновено поема грижата за такива

проблеми, не пазителите ни.



Предположих, че това има смисъл. Имах в предвид, че нашите обикновени

ловци-убийци дори не биха могли да усетят дух.

-Та разбрахме ли вече как да спрем душата да убива?

-Мардж и екипа й все още проверяват текстовете си, за да намерят.

Мардж беше източният маг, който ни помогна да задържим духа, целящ да

освободи тъмният бог на земята. Духът, който се преправяше на сестрата на Куин – и

причината той действително да стане вампир.

-Кажи й, че нямаме много време за действие. Вече минаха три дни. Имаме още

два дни преди той да изчезне и да бездейства за една година.

Той кимна.

-Ще й кажа да подготви идеи преди залез. Междувременно предлагам да

откриеш къде е бил погребан.

Намръщих се.

-Защо?

-Защото понякога душата, която се е опетнила със самоубийство не може да се

изпрати. Тя може да бъде само задържана.

А предполагах, че щях да разбера как ставаше много скоро.

-Изглежда, че знаеш ужасно много неща за този вид, шефе.

-Аз съм вампир, - каза той. – И ти щеше да знаеш много неща, ако беше тук

осемстотин години.

-Не и аз. Имам памет като сито.

-Особено когато трябва да държиш връзката отворена, - каза той със сух глас,

когато се отблъсна от бюрото и тръгна към вратата. – По-добре си почини след като

разбереш къде е погребан Уилсън, в случай че Мардж има нужда от помощта ти на

церемонията.

-Моята помощ? – изскимтях. По дяволите, последното нещо, което исках да

правя тази нощ беше да се чудя за гробище, помагайки да се залови дух. – Защо, по

дяволите, би се нуждаела от помощта ми?

-Защото ти си единственият пазител, който може да вижда или говори с души.

-Мардж е маг. Определено тя има начини и методи да контактува с мъртвите?

-Твоят начин е по-директен. Между другото Уилсън може да стане гаден. – каза

той като изчезна през вратата.

Измърморих неприлично под носа си и започнах да проследявам последното

място за почивка на Харви Уилсън.

И наистина не беше толкова трудно, защото Вероника Уард ми беше дала улика.

Беше ми казала, че той живеел във Фоукнър. Имайки предвид,че Уилсън е бил пътуващ

търговец в живота, тя е имала в предвид, къде живее в момента.

В гробището във Фоукнър.

Точно където и го намерих. Надрасках номера и улицата, изключих компютъра и

се отправих в къщи. Джак беше прав. Имах нужда от сън. Погледът в огледалото само



потвърждаваше това. Очните ми ябълки бяха кръвясали и имах огромни торбички под

очите. Което никога не беше добър вид в комбинация с бледа кожа и червена коса.

****

Последните лъчи на залеза заглъхваха, когато отбих пред нашия апартамент.

Изскочих от колата и поех дълбоко дъх. Въздухът беше свеж и изпълнен с остротата на

приближаващ дъжд. С моя късмет определено щях да бъда захвърлена на гробището

тази вечер.

Друг мирис хвана интереса ми – на вълк. Мъжки вълк. Беше кисел, почти

неприятен аромат и със сигурност не принадлежеше на някого, когото познавах.

Огледах тротоара, търсейки източника на миризмата. Жена се бореше с чанти с

покупки, захванати във всяка ръка, нейният съвсем човешки мирис беше вкусен и не

неприятен. По-надолу някакъв раздърпан мъж седеше на стълбите на сградата и

пушеше нещо, свито на ръка. Джойнт вероятно.

Нямаше кисело миришещи вълци.

Повдигнах нос, изучавайки лекия бриз отново. Аромата на гниещи отпадъци,

парфюм и плътна миризма на хора се носеше във въздуха. Под всичко това смътния

удар на смърт и гнилоч – вампир беше преминал наскоро и неговия нечист мирис все

още се носеше по бриза. Киселата миризма изглежда идваше от моята сграда. Може би

старата жена, собственичката беше решила, че Роан и аз сме били добри наематели и

беше пуснала и друг вълк.

Мисълта ми спря рядко, когато остър звук привлече вниманието ми и накара

пулса ми да скочи.

Въздухът изглежда изпищя, когато нещо бързо и смъртоносно се носеше през

здрача към мен. Страхът ме удари като удар в корема. Познавах този звук. Бях го

чувала твърде често вече, за да го сбъркам. Хвърлих се към тротоара, но не бях толкова

бърза. Куршумът се заби в ръката ми, точно под плътта на мишницата, след това

продължи, забивайки се в предното стъкло на колата и разбивайки го на хиляди

различни парчета.

Стъклата се разхвърчаха, бляскащите фрагменти се разпиляха около мен, когато

ударих паважа. Брадичката ми се блъсна силно като заби зъбите ми в устната ми,

откъсвайки плът.

Когато металическият вкус на кръвта изпълваше устата ми, друг куршум разкъса

въздуха, пробивайки дупка във все още отворената врата на колата и забивайки се в

пътя на инчове от ханша ми.

Изругах тихо. Копелето трябва да беше нависоко. Имаше твърде добър изглед

към мен, за да бъде някъде близо на земята. Огледах се наоколо, ръката ми гореше, а

куршумите се забиваха около мен. И всички бяха сребърни, защото докато раните от

обикновени куршуми боляха като жар, не изгаряха като тези. Което означаваше, че

копелето което и да беше, знаеше че бях върколак. Следователно не беше проклет

инцидент, а аз бях мишената.

Можеше ли Блейк да ми бъде толкова ядосан, че не спасих Адриана и да беше

изпратил стрелеца?

Вероятно, но въпреки всичко се съмнявах, че той беше зад изстрелите.

Измъчването беше повече в негов стил.



Спрях зад издадената гума и огледах околните покриви. Не можех да видя

нищо… докато сянка се раздвижи на върха на сградата до нашата. Движеше се, полу

приведена по покрива, вероятно търсейки по-добър ъгъл. Но проклета да бях, ако го

оставех да намери. Хукнах зад колата и усетих друг куршум да пищи в краката ми.

Копелето беше намерил по-добър ъгъл.

Господи, само да имах оръжие в себе си, можех да сваля стрелеца, докато се

движеше. Но бях оставила проклетия си лазер заключен на сигурно в апартамента ми

тази сутрин, точно както винаги правех. Глупаво, глупаво, глупаво.

Трябваше да рискувам с бягане. Издишах, изправих се на крака и побягнах към

сградата. Куршумите се забиваха в паважа покрай мен, но вече не горяха. Вероятно му

бяха свършили сребърните.

Но най-малкото факта, че продължаваше да ме вижда докато тичах, толкова

бързо, колкото можех, означаваше, че той трябваше да бъде повече от човек. За

човешките – дори мълчите – очи бях не повече от петно. Но вампир можеше да ме

проследи с инфрачервеното си зрение.

Ако беше вампир там горе, трябва да беше някой стар, иначе не би излязъл

преди здрач. Проврях се през входната врата на сградата и затичах по стълбите. Този

блок беше същият като нашия – занемарен стар склад, който беше преустроен на

апартаменти и даван под наем евтино на тези, които нямаха нищо против да живеят до

магистралата. Въпреки, че тази сграда беше на ъгъл и обърната към квартала, имаше

по-малко внушаващ декор от нашата. Най-малкото ние можехме да виждаме града и

мостовете през нощта от нашия апартамент.

И очевидно тук не живееха върколаци, защото високата степен на размножаване

на плъховете беше доказателство, когато малките копелета хукнаха при моето

появяване. Все едно щях да спра и да изям някой от тях.

Продължих да се изкачвам по стълбите. Достигнах до шестия етаж. Вратата на

пожарния изход на покрива беше заключена – което беше абсолютно против правилата,

но често се правеше в старите сгради като тези, за да се спрат скачащите. Имахме

няколко скока от нашия покрив и не беше приятна гледка. Дори и котка-шифтър не би

имала късмет при такова падане.

След като избърсах потта от челото си с кървава ръка, отстъпих назад и ритнах,

за да отворя вратата. Тя отскочи от стената с достатъчно силен звук да събуди

мъртвите, но нямаше приветстващ куршум, преминаващ при отварянето.

Издишах, след това прелетях с отварянето и ударих гърба си силно в бетона

преди да се бях претърколила на краката си и притичвайки до най-близката

вентилационна шахта. Отново никакви куршуми.

Може би си беше тръгнал.

Може би изчакваше за чист изстрел.

Подуших въздуха, опитвайки се да хвана знак за това, кой или какво беше мой

противник. Въздухът беше остро наситен с много аромати – включително и

металическият вкус на собствената ми кръв – но нямаше следа от вампир в бриза.

Превключих на инфрачервеното си зрение и огледах покрива. Бях напълно сама.

Проклех тихо и тръгнах. Никакви куршуми не разсичаха въздуха, поздравявайки моето

появяване. Плячката ми беше изчезнала.



Ругаейки тихо отидох до ъгъла на сградата, приближавайки се близо, но не

прекалено близо до ръба. Най-малко дузина гилзи покриваха земята. Някой ме искаше

много мъртва. Въпросът беше кой? И дали бяха минали от използването на коли и

камиони на куршуми?

Предполагах, че бяха. Но защо? Определено нищо не беше се случвало в личния

ми живот, което да предизвика такива действия, значи трябваше да е свързано със

случай.

Проблемът беше, че имах само два в момента и нито един от тях не беше много

перспективен. Имах в предвид, не би била нашата зла душа, защото той предпочиташе

много по-директни методи на унищожение. Също така се съмнявах да имаше нещо

общо със случая на Адриана, защото той не се придвижваше бързо. А дори и Блейк да

не бе очарован от резултатите ми, не мислех че той беше изпратил стрелецът по мен.

Нямах съмнение, че би го направил, ако го искаше. Той познаваше правилните хора,

само защото и той беше такъв тип.

Оставих гилзите да лежат където си бяха – не само защото нямах ръкавици, но и

защото познавах оръжейният отряд и не бих могла да различа една гилза от друга – и

следвайки ръба на сградата, търсех улики къде може да беше отишъл нападателят ми.

Не бях достатъчно близо, за да видя направо паважа и технически шест етажа не биха

повлияли на фобията ми, но бризът свиреше покрай ръба и даваше усещането за по-

голяма височина и стомаха ми се обръщаше.

Пристъпих към края на сградата. Имаше малък скок над алеята до покрива на

моята сграда и някой не само го беше взел на скорост, но и не беше преценил правилно

приземяването си. Няколко от антените бяха изкривени или счупени. Старата крава,

която беше собственичка щеше да получи удар – тя обичаше телевизията си повече от

всичко.

След бърз поглед надолу в прохода между двете сгради, се отдръпнах назад от

ръба и натиснах бутона в ухото си.

-Има ли някой?

-О, радост, това е кучката – познат глас каза.


-Хей, Сал, добре дошла. Липсваше ми.


-Да, нямаше ме цели двадесет и четири часа и ти копнееш за мен. Сигурно.

Какво мога да направя за теб, момиче-вълк?

-Някой току-що стреля по мен. Със сребърни куршуми.

-И кого вбеси този път?

-Никой за когото да знам.

-Намирам това трудно за вярване.

Както и аз всъщност.

-Той пропусна.

-Обичаш да изтъкваш очевидното, нали?

Ухилих се.



-Той успя да направи много дупки в колата ти.

-Ами, майната му.

-Да – поех дъх като сърцето ми биеше с милион мили в час, пробягах до ръба и

се отблъснах. Не беше наистина широка пролуката, без значение какво казваше тъпият

ми страх и се приземих от другата страна без проблеми. – Стрелецът беше на покрива

на сградата до моята. В момента съм на моя покрив и слизам.

-Някакви доказателства?

-Купчина гилзи. Може да има отпечатъци.

-Ще изпратя екип.

-Благодаря, Сал.

-Няма да си ми благодарна, когато получиш сметката за ремонта, момиче-вълк.

Изкикотих се тихо, затворих връзката и тръгнах към пожарния изход. Вратата на

стълбите беше отворена широко и се вееше тихо на бриза. И каквото приличаше на

отпечатък от крак беше хубаво отпечатано върху метала. Нападателят ми беше с малък

размер, ако този отпечатък беше показателен.

Спрях от едната страна на вратата, изечавайки сенките и слушайки за нещо не на

място. Нормалните звуци и миризми на живот се носеха нагоре от апартаментите, но

въздухът съдържаше леката следа от застоялост – видът застоялост, която свързвах с

вампири. Въпреки, че тази не беше толкова лоша като някои.

Стрелецът ми определено беше преминал от тук, но се съмнявах все още да се

мотаеше наоколо. Мириса му беше заглъхващ, а аз не можех да усетя някой друг

нечовек в непосредствена близост.

Все пак ако знаеше, че живеех тук, нямаше начин да не ме причаква в сенките до

апартамента ми.

Промуших се покрай ъгъла на счупената врата, чувствайки се малко глупаво, но

знанието беше по-добро, отколкото да се чувствам умряла. Проклятие, Роан никога

нямаше да ми го прости, ако се убиех по такъв лесен начин, след всичко през което

бяхме преминали през последната година и нещо.

Никоя от сенките не се помръдваше, а тъмнината не криеше друго освен здрач.

Въпреки това като се промъквах надолу внимавах във всяка стъпка, настройвах всяко

усещане. Никой не ми беше скочил. Нищо освен тъмнина не се сриеше в пожарния

изход. Когато се приближих до коридора на моя етаж, се поколебах, включих на

инфрачервеното си зрение и огледах мястото.

Но топлината от живот на две тела проблясваше в апартамента ми и никоя от

формите или мърморещите гласове ми бяха познати.

Инфрачервеното ми зрение всъщност не можеше да каже коя раса бяха двамата

в апартамента ми. Всичко, което можеше да ми каже беше, че кръвта течеше през

вените им – вероятно малко по-бързо, от което беше нормално за вампир, но това не

беше гаранция, че единия или и двамата не бяха кръвосмучещи.

Изучавах изображенията им малко по-дълго, запомняйки позициите им в ума си,

след това се придвижих бавно по коридора, докато бях близо до моята врата.

След което поех още веднъж дълбоко дъх и го издишах бавно, пристъпих

напред, изритах ключалката в слабата точка и вратата отскочи отворена.



Двамата мъже се завъртяха като единия се протегна за оръжието. Той беше бърз,

наистина бърз.

Но аз бях по-бърза.

Аз избледнях като бягах към него с пълна скорост, грабвайки оръжието му с

една ръка и блъскайки челюстта му с другата, изпращайки го назад на земята.

След това се обърнах и скочих за втория мъж, който вече бягаше. Ударих го в

гърба като тежестта на тялото ми го повлече надолу. Той се просна на пода с грохот, но

се завъртя и замахна.

Ударът уцели сцепената ми устна, отмятайки главата ми назад и разхвърляйки

кръв. Изругах, забих един лакът в лицето му, след това забих отмъкнатия пистолет в

брадичката му. Киселият му мирис ми подсказа, че той беше вълка, който бях усетила

по-рано.

-Опитай нещо такова отново и ще ти издухам главата. – изръмжах.

-Добре, добре. – той каза той с груб глас, който съдържаше повече гняв,

отколкото страх.

За пръв път го огледах по-добре. Видях плоското, неописуемо изражение,

мъничките сиви очи и грубата безкомпромисна уста.

Не беше непознат този, който бях пребила и заплашила.

Това беше Патрин.



Глава девета



Трябва да кажа че първата ми реакция бе едно силно удовлетворение. Бях

прекарала една добра порция от младините си страхувайки се от този негодник и

братята и сестрите му, неспособна да отвърна на страха който се излъчваше от баща им.

Да седя тук върху него, вкусвайки мириса на гнева и страха му, да виждам кръв да

блика от счупеният му нос и сцепената устна, бе безспорно сладък обрат.

Но в разгара на битката бях забравила че той не е сам, и това беше много

глупаво нещо.

Когато острото тракане на пистолет бе потвърден.

- Свали оръжието и отстъпи от него. – гласът бе нежен, почти без заплаха,

и това в книгите ми, предполагаше че вълкът в Патрин бе много опасен.

Аз не помръднах, не го погледнах, въпреки че всяко усещане което имах се бе

затрептяло от най-слабият шепот за движение. Продължавах да зяпам Патрин,

оставяйки го да види омразата в очите ми, оставяйки го да се чуди дали наистина бих

дръпнала спусъка.

- Готова си да жертваш живота на работодателят си за факта че си по-бърза

с пистолет от мен? – Да.

- Тогава си глупак. А Патрин изглежда не ти е казал какво съм всъщност.

- Ти си шибан, безполезен мелез, на който трябва да бъде смачкан фасона,

това си ти. – отвърна Патрин.

Усмихнах се мръснишки и притиснах дулото на пистолета във врата му малко

по-силно. Пот потече от челото му и мириса на страх се увеличи.

Господи, чувството беше добро. Дяволски добро.

- И кой ще направи това, Патрин? Ти? Или ще избягаш при татко за помощ

както винаги правиш?

- Кучка, не ми е нужда помощта на баща ми за да се справя с такива като

теб. Никога не е било така.

- И точно поради тази причина ти си тук с пистолет притиснат към шията,

нали? – казах любезно.

Той изръмжа и се изправи на краката си, опитвайки се да ме хвърли. Стегнах

повече бедрата си, използвайки повече сила от колкото е нужно. Всъщност, повече сила

от колкото вълк би трябвало да има. Но все пак, аз не бях само вълк, и той от всички

хора, би трябвало да помни това.



Той ме псуваше, яростно и диво. Игнорирах го и погледнах към вторият вълк.

Той също бе червен вълк, но от друга глутница. Косата му бе толкова тъмна че

изглеждаше черна на мигащите светлини, а очите му бяха златни.

- Моляте кажи на работодателят си, че ако не стои мирно, ще бъда

принудена да застрелям нещо важно.

- Страхувам се че няма да мога да ти позволя да направиш това. – той все

още използваше спокойните тонове, и въпреки че имаше напрежение което се

виждаше в мършавото му тяло, вибрациите които издаваше бяха просто

потвърждение.

- Страхувам се че няма да ме спреш. – отвърнах поглеждайки към Патрин.

– Той не ти е казал нали?

- Да ми каже какво?

- Че съм пазителка. – погледнах към вторият вълк отново. – Тренирана съм

да преследвам, да се бия и да убивам вампири. Много от попаденията ми са били на

поняколко стотици години, и много по-бързи и силни от колкото вие двамата

можете да бъдете някога.

Което бе повече от леко извъртане на истината, но никой от тях не би знаел това.

Освен това, не мисля че ще ми повярват ако им кажа че съм помогнала да бъде убит

тъмен бог, а това бе нищо друго освен истината.

- Не, не ми беше казал това. Но все пак не мога да те оставя да го

застреляш. Трябва да опитам и да те спра. Разбираш.

Това което разбирах бе че това негово спокойно държание предполагаше че е

добре трениран, и вероятно смъртоносно. Патрин би наел само най-добрите, все пак. И

колкото и да ми се искаше да докажа тази гледна точка на мъжете, наистина бях

застрелвана достатъчно за един ден.

Махнах оръжието то врата на Патрин, изпразних пълнителя, след това плъзнах

оръжието по пода към вторият мъж.

- Всъщност нямам планове да го убивам днес. Освен, разбира се, ако не

откаже да отговори на въпросите ми.

- Честно. - Малкото движение ме накара да се напрегна, и внезапно да се

колебая, дали не съм го определила погрешно, но той едва се бе навел да вдигне

оръжието си.

- Аз съм Кай между другото.

- Обзалагам се. – погледнах надолу към Патрин отново. – Ако стана от теб

ще се държиш ли прилично?

- Ти си тази която ме нападна. – каза само той.

- Добра размяна, а?

Станах от него и отстъпих назад. Той се изправи на краката си, търкайки врата

си и гледайки към Кай.



- Е, кажи ми, тъпанара който наричаш баща ли организира побой над мен?

- Не, въпреки че е супер страхотна идея. – Той изкара кърпичка от джоба

на сакото си и забърза безполезно кървящият си нос. – Защо?

- Защото някой е организирал засада отвън, пълна със сребърни куршуми.

- Какъв драматичен вход. – каза Кай, докато вървеше към прозореца.

- Е, откривайки странници да стоят във всекидневната ми след близка

среща със сребро ме прави малко предпазлива. – погледнах към Патрин отново. – И

ако не ми кажете защо сте тук, мога отново да стана бурна.

- Писмо пристигна за мен вчера. – каза той. – От Адриана.

Вдигнах веждите си.

- Мислих си че тя е мъртва.

- Мъртва е. – гласът му е плосък, лишен от емоции. Но въпреки това

емоцията избягваща гласа му бе твърде видна в очите му. Патрин не бе само

ядосан, той искаше отмъщение.

Ето защо той бе тук, за да преследва и убие убиеца на дъщеря си. Не че бе

неочакван край, дори за вълк студен и негрижовен като Патрин.

Но факта че Адриана бе изпратила писмо означава че тя е знаела че това което е

разследвала е било опасно. Може би дори е видяла смъртта си сама.

Чудя се дали е изпратила писмо на Джоди. Надявам се.

- Какво каза тя в писмото си?

- Че нещо става в някакъв клуб.

- Каза ли какво? – отидох до коша с пране и си взех чиста хавлия. Ръката

ми все още кървеше, но не исках да променям формата си с тези двамата в стаята.

Може да не искат да ме пипнат, но все още им нямам доверие. А променяйки се във

вълчата си форма ще се поставя в неблагоприятна позиция – миналото бе доказало

че Патрин бе използвал това.

- Тя каза че собствениците на клуба са използвали една от стаите за да

записват политици и корпоративния персонал в компроматни позиции и да ги

заплашват.

Значи затова е изчезнала? Защото си е пъхала носа където не трябва и е открила

твърде много? Но тогава, отново, каква е връзката между клуба и острова? Защо да

ходи там горе изобщо, ако е разследвала заплахите?

- Запознати сме с мотива за заплашване. – въпреки че не го следвахме,

защото бях забравила да спомена това на Джак. – Каза ли ти тя кои са

собствениците? Дала ли е описание?

Той поклати главата си.

- Ако работиш по разследването на клуба би трябвало вече да знаеш кои са.



- Това което е на хартия и реалността често са две различни неща. Както се

предполага че трябва да знаеш. – По дяволите, благодарение на часовете прекарани

в слушане на разговорите които не би трябвало да чувам, като дене, знаех че

Патрин и шибаният му баща притежаваха няколко фирмени фабрики. Но за

данъците, имената им бяха скрити зад доста бумащина. Хвърлих поглед към

часовника си. – Ако това е всичко, трябва да вървя. Имам работа за вършене преди

да отида на работа довечера.

Той направи крачка към мен. Част от мен искаше да отстъпи. Другата част,

частта искаща отмъщение за старите рани, се ядосваше. Това бе всичко което можех да

направя без да пристъпвам напред и да го предизвиквам.

- Искам името на клуба. – гласът му бе нисък, опасен.

Стиснах юмруците си, но се въздържах от импулса да замахна. Да размажа

студената арогантност от вече кървящото му лице.

- Това е работа на пазителите и ти ще държиш душещият си нос далеч от

това.

- Адриана е моя дъщеря. Ще бъде отмъстено за смъртта й.

- Не и в моята смяна. Не и от теб.

Той ме огледа от горе до долу, студената арогантност давайки път на познатата

надменност.

- И ти ще ме спреш?

Дадох му студена, остра усмивка, след това обвих сенките около тялото си и

побягнах. Преди някой от тях да реагира, сграбчих оръжието на Кай и го насочих към

врата на Патрин.

За първи път имаше страх, истински страх в изражението му. Може би за първи

път е осъзнал че кученцето което бе сритвал толкова пъти вече не бе толкова слабо.

Разкрих се от сенките и казах нежно:

- Да, ще те спра. И няма да има значение колко добър е Кей, или колко като

него можеш да наемеш, научих се да използвам всички умения от наследството си,

Патрин, и съм по-опасна от колкото някога можеш да си представиш.

Няма нищо друго като това да надуеш своят рог на победа, но хей, след години

тъпчене от това лайно, това бе най-малкото което заслужава. Блъснах го, изпращайки

го да лети назад към дивана, след това се обърнах и подадох на Кай оръжието. Той не

каза нищо, просто прибра оръжието преди да кимне към прозореца.

- Ако твоята кола е Фордът с продупчената врата, има няколко човека там

оглеждайки я.



Отидох до прозореца и огледах. Не разпознах лицата, но колата паркирана зад

моята бе собственост на Директората.

- Това е юридическият отдел на Директората. – казах и се завъртях. – Сега,

това ли бе всичко което Адриана каза в писмото?

- Да, но този разговор не е приключил. Искам…

- Не ме ебе какво искаш. Напусни или ще те изхвърля. – Погледнах към

Кай. – Ако видя теб или шефът ти близо до нощният клуб който Адриана без

съмнение е споменала в писмото си, задниците ви ще гният в пандиза в следващият

един месец.

- Не можеш… - започна Патрин.

- О, довери ми се. Мога.

Той промърмори нещо което дори не се опитах да чуя, след това се изправи от

дивана и се отправи към вратата. Кай ми направи учтиво кимване и го последва.

Затръшнах вратата зад тях, след това се отправих към банята за да се накисна за

дълго в горещата вана. Не беше само кръвта която трябваше да се отмие, имаше също

мръсотия и гняв от миналото.

Мерг звънна към единадесет. До полунощ, аз стоях до надгробната плоча на

Уилсън в гробището Фоукнър, потръпвайки в палтото си, когато вятърът се виеше

около мен, а сноповете мъртви затрудняваха периферното ми зрение.

- Ето. – каза Мрег, бледата й кожа давайки й почти призрачен вид под

мигащите не толкова силни светлини. – Носи това.

„Това” бе малък сак привързан с канап. Миризмите които идваха от сака бяха

дива смесица която караше носа ми да трепери – сладък, ликьорест мирис на копър,

воня на чесън, нежен мирис на цветя които не разпознавах и нещо от дърво. Поне

миризмата беше по-добра от прясната разкопана земя и старата смърт която идваше от

гроба на Уилсън.

Гроб на който имаше много разпръсната коса. Поне накрая знаем къде е отишла

цялата.

Взех малката чанта с единият си пръст и я изучих съмнително.

- Какво е това?

- Защита. Ще ти помогне да се предпазиш от злото.

Имайки предвид това което бях видяла което Уилсън можеше да прави, нямаше

да заложа живота си на тази малка чанта. Но все пак не бих отказала нещо което може

да помогне. Уилсън нямаше да бъде забравен без битка.

Избутах въжето около врата си, след това напъхах малката чанта в якето си. По

този начин нямаше да ми пречи докато се движех бързо.



Мерг се наведе напред и напръска с нещо бяло косата ми.

- Сега какво? – казах, въздържайки се да не поклатя главата си.

- Чиста сол. Работи като щит защото злото я мрази.

- Това е отмъстителна душа, не зло.

Тя сви рамене.

- Същата работа.

- И колко пъти си правила нещо подобно?

- Не опита има значение. – каза тя спокойно. – А познанието.

Да, вярно. Вярвай на това напълно. Скръстих ръцете си и разгледах нощта.

Надгробните плочи се издигаха от сенките и струйки бяла светлина почти се изливаха

от тях. Част от мен се чудеше какво ги задържа тук, но нямах намерение да се

разкривам за да разбера.

Върнах погледа си върху Мерг. Тя и асистентката й започнаха да обикалят

отвореният гроб с тамянени пръчици докато мърморят нещо из под носа си.

- Какво искаш от мен да направя? – попитах, след като свършиха.

- Ще започнем призоваването. – каза тя. – Кажи ни когато почувстваш

присъствието му.

- Ясно.

Потърках ръцете си и се опитах да игнорирам нарастващото чувство за

треперене. Нито една от жените не бе заинтересована, но видях какво може да прави

Уилсън на хората. Те не.

Мерг и една от асистентките й сключиха ръце над гроба и започнаха да пеят.

Думите им бяха толкова слаби че бяха ответи от вятъра много преди да достигнат

ушите ми, но силата им ридаеше, остри игли от електричество преминаха през нощта и

накараха косъмчетата на врата ми да настръхнат.

Огледах мрака, сетивата ми – психически и обикновени – изострени за нещо

извън нормалното. Клоните на близките храсти се разклатиха от вятъра, а в далечината

буботеше трафика. Можеше да е след полунощ, но Улица Сидни никога не бе

бездушна. И това ме притесняваше – особено когато се справяхме с душа която може

да контролира другите.

Пеенето продължи. Чувството за електричество във въздуха остана на същото

остро ниво, но нещо друго показваше сила сега. Пулсиращо шептене което се носеше с

вятъра.

Безпокойство се надигна в мен. Потърках облечените ми в кожа рамене,

движение което странно изпращаше малки искрици в мрака, и огледах гробовете

отново.



Шепнещите души бяха изчезнали. Само надгробни плочи, стърчащи клони на

дървета и бодливи рози можеха да се видят сега. Чудя се дали магията бе прогонила

душите, или беше нещо друго.

Сякаш Уилсън бе насила върнат от нощната ловуващо пътуване.

Погледа ми се върна към Мерг. Тя изглежда внасяше повече сила в песента си,

устните й движейки се бързо и свиреп. Все още не можех да чуя думите и започвах да

мисля че вятъра има нещо общо с това.

Потреперих. Напрежение премина през тялото ми и нервите ми бяха опънати на

макс. Размърдах пръстите си, опитвайки се да се успокоя, но това не направи много

добро. Усещането за сила и искане нарастваше, а нощта изглежда задържаше дъха си.

Третата жена започна да запалва тамянените пръчки. Те задимяха и острата

миризма на роузмарин и сандалово дърво се понесе във въздуха преди да бъдат ответи

от вятъра. Тя запали само едната половината част от пръчките, оставяйки другите части

незапалени и отворени. След това повтори процедурата със солта.

Оставяха ли вратичка през която духът да се върне обратно в ковчега му? Ако

да, тогава бяха твърде надеждни. Някак си си мислех чеда върнем Уилсън обратно в

мъртвешкото си легло нямаше да е толкова просто.

В далечината, забуча рог, звукът пронизвайки нощта. Двигател на кола заръмжа

и след това се отдалечи.

Младежи, помислих си. Или пияници. Или дори и двете.

Но въпреки това напрежението в дробовете ми продължи и пот започна да се

стича по гърба ми. Извадих оръжието си, внезапно чувствайки се повече в безопасност

с тежестта в дланта ми, въпреки че лазер не можеше да нарани душа.

Тази сутрин ли беше в която оставих оръжието си заключено, отказвайки да

нося тежестта му, чувствайки се повече в безопасност без него?

Но сега не беше времето в която да се притеснявам за такива неща, защото нещо

наближаваше.

Предупреждение премина през външните бариери на психическите ми

усещания, мрак който беше само сила и омраза.

Уилсън.

И той наближаваше бързо.

Огледах нощта, опитвайки се да налучкам позицията му, чудейки се какво

прави. Какво планира. Мерг и групата й може да успяха да го призоват, но той се

бореше през цялото време.



Светлина се раздене из дърветата, два лъча моментално ме заслепиха.

Премигнах, видях как се носят напред, докато колата следваше пътя. Но как бе

стигнала до тук? Бяхме се сдобили с кода за главната порта и бяхме заключили след

себе си. Самото гробище не беше отворено в този късен час. Никакви други превозни

средства не би трябвало да има освен нашите.

Когато колата наближи, ръмжането на двигателя започна да става по-ясно. Той

ревеше здраво, шофьорът го форсираше докато минаваше покрай ъглите. Никой

разумен човек не би карал така в гробище. Той би трябвало да е под влиянието на нещо

и не мисля че е заради алкохол.

- Мисля че имаме проблем. – Размърдах пръстите на свободната си ръка и

промених малко позата си.

- Уилсън е тук? – третата магьосничка попита нежно.

- Мисля че е той.

- Мислиш? Това не е достатъчно.

Раздразнение се надигна над напрежението.

- Хей, вие сте хората които призовават. Защо по дяволите нямате опита да

разбирате дали той е тук или не?

- Защото това отнема повече енергия, и имайки предвид очевидната сила

на тази душа, се нуждаем от цялата сила която можем да съберем. И точно поради

тази причина ти си тук.

Друга причина поради която ми се иска да не можех да се свързвам с мъртвите.

Бих отбягвала такива ситуации.

Светлините преминаха през дърветата отново, по-близо и остро от преди.

Извърнах поглед от яркостта им и вдигнах лазера.

- Много се надявам шофьорът каращ към нас да е контролиран от Уилсън.

- Тогава спри колата.

- По-лесно е да се каже от колкото да се направи, мила. – промърморих.

Особено когато имаше човешки живот в колата. Не бих искала да го убие ако не

беше наложително.

Колата излезе от дърветата. Предницата беше смачкана, капака стърчеше, а

предното стъкло бе на парчета. Части от рози и други растения имаше по колата, а

метални частици осейваха земята, правейки искри. Вероятно е минал точно през

портите вместо да ги отвори.

Шофьорът форсира двигателя отново и умиращата кола се изстреля напред към

нас, слизайки от бордюра към тревата. Превключих на инфрачервено зрение, набелязах

предната гума и натиснах спусъка на лазера. Синя светлина проблесна в нощта,

улучвайки гумата и разрязвайки я на две. Острата миризма на изгорена гума изпълни

въздуха, докато колата се обръщаше на пътя, забивайки се в надгробен камък, преди да



забие предницата в дърво. Двигателят издаде последно ръмжане и умря, и след това

свистене от изпарения започна да изпълва въздуха.

Нямаше движение от страна на шофьора, и дяволски се надявах катастрофата да

не го е убила. Усещането за зло, за гняв и ярост, беше доста живо, и рязко се изостряше

въпреки че стоях мак тук.

- Той е тук. – казах и се надявах да не е звучала като средата на някой

второкласен филм на ужасите.

- Къде точно? – попита третата магьосница.

- Ако знаех точно, щях да ти кажа.

- Мислех че можеш да виждаш души?

- Мога. Тази просто се крие. – Пристъпих напред, опитвайки се да намеря

по-добър изглед към колата и шофьора.

Той беше жив, слава Богу, защото дишаше. Но дали беше припаднал или едва

чакащ лековерният да го оплете в мрежите си бе нещо което не можех да кажа от тук от

където се намирах.

Което означаваше че трябваше да пристъпя отново.

А не исках да се приближавам толкова близо до тази остра миризма на гняв и

смърт.

Приближих се напред още малко. Шофьорът бе голям, космат и дори от това

разстояние, миришеше на човек. Което означаваше че бе заплаха колкото бяха всички

мъже с големи юмруци.

Изпуснах дъха си, след това се приближих още. Тъмна струйки течност потече

от грубите черти на шофьора, след това се спусна по брадичката му, присъедини се към

дори още по-разширяващото се петно от пред на бялата му риза. Не му трябваше много

на вълк да осъзнае че това бе кръв. Може би бе свършен. Раната би трябвало да е доста

сериозна за да кърви толкова много, а и хората не бяха дебелокожи или търпеливи на

болка както нас вълците.

Той се нуждаеше от помощ и то бързо, но беше малко това което можех да му

направя докато Уилсън бе под контрол. Иначе парамедиците ще са само повече тела

които Уилсън за използва.

- Сър? – казах силно, гласът му шокиращ срещу мрака. – Сър? Можете ли

да ме чуете? Добре ли сте?

За няколко секунди, нямаше отговор. След това главата на шофьора се завъртя и

ме погледна. Очите му бяха кафяви и наблюдаващи, и нямаше абсолютно нищо

напомнящо на живот или човечност в тях.

Той можеше да е припаднал, можеше да е близо до смъртта, но нищо от това

нямаше значение защото сега мъртвият го контролираше.



- Той е в шофьорът. – казах на магьосницата. – Можете ли да увеличите

призоваващите сили или нещо такова?

- Няма бутон който да натиснем. – отвърна тя сърдито.

- Е, по-добре да направите нещо, защото това лошо момче изгледа

неспособно да се движи.

Разбира се минутата в която изрекох думите, шофьорът помръдна, отваряйки

вратата и отправяйки се към мен. Отстъпих назад от посягащите му пръсти след това се

завъртях с ритник. Ударът улучи вече кървящата му страна на лицето му и го накара да

полети. Главата му се сгромоляса върху ъгъла на вратата. Изпука кост и повече кръв се

появи, докато се свличаше на земята.

Молех се на Господ да не съм го убила, но имах лошото предчувствие че май

това не е случаят. Бях се изправила срещу Уилсън и напълно бях забравила че тялото е

на човек.

Нещото в странника извика – натрапчив, неземен и ядосан звук – след това

струйки дим започнаха да се издигат от странника, извивайки се навън от тялото му.

Змиеподобният дух седеше там за няколко секунди, пулсирайки от време на

време и издигайки се като остра енергия във въздуха. След това се отправи право към

мен.

Аз изскимтях и отстъпих назад, и почти без да помисля натиснах спусъка на

лазера. Синият лазер мина през димящата фигура, разполовявайки я лесно но не за

дълго.

Тогава с почти бързината на светлината беше върху мен, увивайки се около

краката ми и придвижвайки се нагоре, студената тръпка на смърт, разрушение и омраза

изяждаше сетивата ми. Удряйки ги, опитвайки се да го махна от мен, сърцето ми биещо

като лудо, докато крехката форма на Уилсънсе издигаше по-нависоко и острата

миризма на ад изглежда ме покриваше. След това торбата на гърдите ми започна да

гори, и сладкият мирис на копър и цветя изпълни въздуха.

Уилсън извика отново, и струйките от него се отдалечаваха от дрехите ми.

Успокоение ме изпълни, въпреки че знаех че опасността все още не е приключила.

Но едно нещо бе ясно. Никога повече нямаше да се присмивам на нещо което

магьосница ми даде за защита. Странно изглеждащата чанта не само ме спаси, но

вероятно и тях също. Под контрола на Уилсън сигурно щях да бъда много смъртоносно

оръжие.

Частите от душата му се сгъстяваха, обединяваха отново. Щом се събраха, той

започна да се измъква. Но прогреса му беше повече назад от колкото напред, защото

част от него бе придърпана дори по-близо до надгробната плоча и отвореният ковчег.



- На шест фута от тук е. – казах на третата магьосница. – Но изглежда се

отправя повече към дърветата от колкото към гроба.

- Той е силен. – каза тя, изглеждайки незаинтересована.

Хвърлих поглед към Мерг и другите магьосници. Пот се стичаше по лицата им

сега, а вените по вратовете им започваха да изпъкват на фона на бледите им кожи. Мерг

лично приличаше сякаш ще припадне.

Но усещането за командване и енергия бе по-силно, искрите от пълзенето по

кожата ми караха косата ми да настръхне на скалпа.

Бавно но сигурно, Уилсън бе придърпван по-близо до гроба си.

Той все още не се предаваше лесно, извивайки се, търкаляйки се, дърпайки се от

каишката от магия.

След това друга сила се присъедини към силата на нощта, тази която съдържаше

силата на смъртта.

Уилсън, не магьосницата.

Дървета стенеха и падаха, след това имаше огромен забележителен звук.

Масивен клон на дърво се счупи и полетя из нощта. Не към мен, а към магьосниците.

Изпсувах и вдигнах лазера, бързо превръщайки го в пепел, колкото можех по-

бързо. Пепел, трески и листа заваляха над трите жени. Имаше още един звук, и после

още един, и внезапно въздухът се изпълни с летящи отломки. Продължавах да държа

спусъка, лазерът ставаше все по-горещ в ръката ми. Клони, листа и надгробни плочи

изпълваха въздуха – смъртоносни снаряди се спускаха срещу жените. Никога нямаше

да успея да уловя всичките но не се и опитвах, едва успявайки да срежа най-големите

от тях, тези които биха направили най-голяма поразия.

Въпреки всичко и без значение колко пъти бяха ударени, Мерг и другите

магьосници продължаваха песента. Силата която призоваваха стана толкова остра че се

усещаше така сякаш хиляди мравки лазеха и щипеха по кожата ми, а въздухът бе

толкова гъст че изгаряше дробовете ми.

Имаше още един висок писък и струйката дим която бе душата на Уилсън се

отправи към отвореният гроб. Дървото и боклука във въздуха падна на земята, а нощта

бе внезапно тиха, като изключим гъстата и остра миризма на сила.

Третата магьосница бързо запали оставащият тамян и попълни кръга със сол.

- Сега не може да напусне. – каза тя и ме погледна.

Очите й бяха котешко ярки в нощта и пълни с усещане за сила.

- Въпреки че все още може да ни напада.



- Довери ми се скоро ще има нещо друго за което да се притеснява.

Тя мина покрай двете жени и посегна към малка чанта, която стоеше на няколко

ярда зад тях. Това което извади приличаше много на пистолет за пирони.

- Какво е това?

- Пистолет за пирони.

Което обясняваше защо прилича на такова, предполагам.

- Какво възнамеряваш за правиш с него?

- Да стрелям със специално направени железни пирони в гърдите и главата

му.

- Какво?

Тя ме погледна.

- Железните пирони ще заковат духа му към останките и ще задържат.

- Наистина?

Тя кимна.

- Желязото е било използвано навсякъде в историята, като предпазна или

предупредителна мярка срещу демони или духове.

- Но… как? Защо нещо като желязото – истински материал от света – ще

има влияние срещу дух, който със сигурност не е вече от този свят?

- Никой не е сигурен. Има някои теории че бавният огън от окислителният

процес има нещо общо, но никой не го е тествал наистина. Просто знаем че работи.

Тя вдигна пистолета и изстреля два бързи пирона. Почти веднага писък прониза

въздуха, комбиниран звук пълен с болка и ярост. Звук който продължаваше и

продължаваше, лазейки по нервите ми и карайки ушите ми да ме болят.

Нямах симпатии към духа в който се бе превърнал Уилсън. Той заслужаваше

болката която изпитваше. Заслужава цяла вечност с нея докато е заключен.

Магьосницата с котешките очи ме погледна.

- По-добре да се обадиш за линейка за този жалък човечец в колата, след

това можеш да си вървиш.


- Наистина? Сигурна ли си?

Тя кимна.



- Той е закован вече. Просто се ще приключим с притягането, ще добавим

допълнителна защита около ковчега преди да го затворим на цяло.

- Какво ще стане ако пак стане способен да използва психокинетичните си

способности?

- Няма. Напълно ще сме го овладели със солта, тамяна и магията. Това е

една тъмна душа чиито нощи на разрушение приключиха.

Слава Богу за това. Тръгнах към човека в колата, проверявайки дали диша, и че

не се удавил в собствената си кръв. След това се обадих на медиците както ми беше

наредено. Поне не го бях убила нацяло. Затова бях благодарна.

След като приключих с това, се махнах от там. Уилсън вече не беше мой

проблем, но това не означаваше че съм свършила с това да се справям с мъртвите.

Все пак трябваше да открия Адриана.



Глава десета Превод: rescho0o


Веднъж извън портите на гробището, напрежението, което изпълваше

последните няколко часа, напусна тялото ми и изведнъж отново можех да дишам лесно.

Не беше само Уилсън – и познаването на това, което би могъл да е извършил – което ме

притискаше така здраво. А съществуването на всички онези други души. Усещането, че

трябваше само леко да отворя себе си и всички техни надежди, мечти и мъки щяха да

бъдат мои. Че сумата от тяхното съществуване може лесно да ме унищожи, докато от

мен не остане нищо повече от проводник на тяхната болка.

Потръпнах. Може и да не бях изцяло способна да избягвам мъртви хора заради

работата си, но гробищата определено бяха места, които нямаше да посещавам за в

бъдеще.

Върнах се обратно в потока на трафика и погледнах към часовника на таблото,

когато стомахът ми из къркори и ми напомни, че от известно време не е презареждан.

Беше почти един часът, затова повечето от ресторантите за бързо хранене сигурно щяха

да са затворили, но тези около Синя луна щяха да са отворени. Всъщност повечето от

тях работеха по двайсет и четири часа на ден, за да се възползват от постоянния поток

от клиенти, пристигащи от или тръгващи към Синя луна и Рокър. А непосредствената

близост до клубовете означаваше, че ще мога да се позабавлявам след като напълня

корема си.

Само дето бях обещала нещо.

С въздишка, която беше само леко разочарована, извадих мобилния си от джоба

си и набрах номера на Келън.

- Хей – казах, когато отговори. – Яде ли ти се нещо?

- Райли, почти един сутринта е.

- Е?- Погледнах в огледалото, за да се уверя, че няма полицейска кола зад мен.

Не беше съвсем законно да говориш и да шофираш – не и без да използваш хедсфрий –

и докато, като пазител можех да се измъкна тънко, щеше да ми създаде много работа за

писане. А това само щеше да направи мен и Джак намусени.

- Е, някои от нас всъщност ядат в нормалните часове. – Усетих забавление в

богатия глас на Келън. – По дяволите, някои от нас дори се придържат към нормалните

часове за спане.

Което обясняваше секси, сега-се-събуждам тона, който чувах под забавлението

му.

- Значи не си заинтересован да дойдеш за закуска?

- Зависи от това какво още има в менюто.

- Това вече е типичен мъжки отговор – казах сухо. – Няма да излезе за храна, но

ще направи усилие, ако е включен секс.

- Абсолютно вярно – каза той. – Кога и къде?

- Ще съм При Еди до десет минути – казах. – Яде ми се бургер, а той прави най-

добрите.



- Поръчай ми кафе – каза той. – И добави много захар. Имам чувството, че ще ми

трябва енергията.

- Със сигурност.

Той се изкиска леко и затвори. След като погледнах пътя, за да видя как е

трафикът, натиснах друго копче и набрах Директората. Естествено, Сал отговори.

- Какво абсолютно удоволствие е да говоря с теб отново толкова скоро – изгука

тя.

Да бе.

- Е, Джак там ли е? Защо просто не ми го дадеш?

- Защото аз, за разлика от някои, имам класа и предпочитам да изграждам връзка, а не

кухо сближаване.

Може и да беше на няколко стотин години, но изглежда човешките й

предразсъдъци бяха оцелели кръстосването.

- Ако класа означава да си останеш разочарована стара крава, тогава ми дай

невежество всеки ден.

- О, можеш да си сигурна, че това го имаш. – Тонът й още беше много мил,

въпреки че думите й съдържаха невероятен намек. Сигурно я убиваше.

- И с чара, който в момента демонстрираш, е цяло чудо как Джак не е паднал в

краката ти от желание.

- О, със сигурност ще го направи.

- Искаш ли да се обзаложим?

- Не. – Тя направи пауза, после добави: - И сега можем да спрем с глупостите –

какво искаш, кучко?

Гласът й отново мина към най-добрия си противен вариант. Джак очевидно беше

напуснал.

- Криминалистите, които проверяваха покрива, върнаха ли се с нещо?

- Гилзите показаха, че говорим за пушка с голяма мощност. Нямаше пръстови

отпечатъци нито по гилзата или по мястото. Заподозреният е професионалист.

- Което няма никакъв смисъл, защото напоследък не съм вбесявала никого.

- Както казах преди, много ми е трудно да го повярвам.

Изгнорирах подигравката, но най-вече защото не можех да се сетя за добър

отговор.

- Успя ли да направиш проверката на Мирър Имейдж?

- Да. Няма нищо нередно. Създадено е законно и върви без проблеми шест

месеца. Няма ниаквко плаквания.

Което само по себе си беше повече от малко необичайно. По дяволите, повечето

клубове имаха оплаквания, без значение дали ги заслужаваха, или не.

- Няма слухове или доклади, които да предполагат, че там се случва нещо

нередно?

- Нищичко. Защо?



- Защото подозирам, че в клуба върви измама. Кой е регистрираният собственик?

- Собственици – поправи тя. – Джорн и Йохан Дуер. Братя близнаци, които очевидно са

се преместили тук от Англия преди две години.

Те са това, което е клубът, беше казала Диа. Което означаваше, че те са не само

близнаци, а и огледални изображения един на друг.

- Англичани по рождение ли са?

- Не. Германци. Отишли са в Англия, когато са били на двайсет.

- Някакъв шанс да направиш проверка в двете страни?

- Ако са били съдени, нямаше да ги допуснат в страната.

- Да, но липсата на осъждания не означава, че не са били замесени в нещо

престъпно.

- Има ли някаква конкретна причина, поради която търсим толкова надълбоко?

- Просто имам предчувствие за тях.

- Ти и твоите проклети предчувствия ни създават повече работа от всеки друг. –

Тя подсмъркна. – Ще видя какво мога да направя.

- Благодаря. – Натиснах спирачките, когато светофарът пред мен светна в

червено. – Ами банкови сметки – някакви необичайно дейности?

- Не съм търсила толкова дълбоко.

- Ще можеш ли?

- Вероятно.

- Ще ми пратиш ли информацията веднага, щом я получиш?

- Ще опитам.

- Такова си съкровище.

- Майната ти, вълче момиче.

- О, това възнамерявам.

Тя издаде някакъв ръмжащ звук и затвори. Ухилих се и сложих телефона на

седалката зад мен. Светофарът светна зелено и аз тръгнах.

Паркирах в една странична уличка не далеч от При Еди и вурвях до там.

Въпреки късния час, Лайгън стрийт беше оживена с хора, музика и вкусни

многопластови аромати на готвене и храна. Вдишах дълбоко, позволявайки на

ароматите да преминат през мен, наслаждавайки се на всеки вкусен момент, дори

когато стомахът ми мърмореше да побързам.

- Ей, прекрасна – каза познат глас.

Обърнах се и видях приближаващия се Келън. Беше облечен с дънки и с черна

риза, която изпълваше тялото му до перфектност и показваше ръцете и раменете му.

Хормоните ми започнаха да танцуват танца на радостта. Пристъпих напред и го

целунах дълго и силно. Беше хубава целувка, гладна целувка, целувка, изпълнена с

цялото желание, което пулсираше в мен.

Когато най-накрая се разделихме, той каза:



- Сигурна ли си, че искаш първо бургера?

Зелените му очи блестяха от веселие и грижовност и нещо вътре в мен въздъхна

от щастие. Плъзнах ръка в неговата и го избутах към При Еди. За щастие, беше само

наполовина пълно и имаше много свободни маси.

- Не съм яла от часове. Трябва ми храна.

- Един вълк може да издържи дни без храна, нали знаеш.

- Не и този вълк. Освен това имам нужда от кафе.

- Е, това е различно. Виждал съм периодите ти без кафе и определено не е

приятно.

Леко ударих ръката му.

- Предполага се, че трябва да си чаровен, докато не получиш каквото искаш.

Той ме поведе към маса в задния ъгъл и ми задържа стола.

- Да, но аз ще получа каквото искам от теб без значение дали съм чаровен, така

че защо да не съм откровен?

- Може да променя решението си.

- След горещината на тази целувка? – Той ми се ухили секси и поклати глава. –

Съмнявам се.

- Винаги ли си бил толкова арогантно самоуверен?

- Когато стане въпрос за моята жена? Да.

Моята жена, само като чух тези думи, и се почувствах топла и мъглена отвътре.

И все пак не можах да се въздържа:

- Още не съм твоя жена.

- Но ще бъдеш.

- И отново тази арогантност.

- Това е самоувереност, скъпа моя, не арогантност. – Той се пресегна над масата

и пое ръката ми. Пръстите му бяха топли до моите, кожата му беше леко груба. – Добри

сме заедно.

- Никога не съм отричала.

Келнер се доближи до масата в този момент и ние поръчахме. Келън се

придържаше към кафето, но аз поръчах бургер, картофки и най-голямата чаша кафе,

която имат.

Когато келнерът си отиде, казах:

- Искам това, Келън. Просто имам нужда от малко повече време, за да приключа

с делата.

- Следващата седмица ще бъде друго дело, после още едно.

- Обещах нещо и възнамерявам да го изпълня. – Стиснах леко пръстите му. – В

схемата на нещата една седмица не е толкова много.

Но не бях напълно сигурна кого се опитвах да убедя в това изявление – себе си

или него.



Той ме изучава за момент, после каза:

- Е, как върви работата с отвличането?

Свих рамене.

- Адски бавно. Подозирам, че клубът върти черна схема и съм почти сигурна, че

Адриан е предполагала, че животът й е в опасност.

Той освободи пръстите си от моите и се облегна назад.

- Значи изчезването й има общо с черната схема, а не с изчезванията на жените?

- Още не мога да твърдя със сигурност. – Просто се надявах да мога да се добера до

това писмо. Трябваше да има повече в него, отколкото Патрин казваше, защото той със

сигурност не би оставил сигурността на глутницата иначе.

- И това докъде води разследването?

- Сега ли? Доникъде.

Келнерът пристигна с кафетата и храната ми. Махнах марулята от бургера, после

го грабнах с две ръце и го захапах. Соковете от месото изпълниха устата ми и не можах

да сдържа тътена на удоволствие, който се извъртя в гърлото ми.

Келън поклати глава с усмивка на устните.

- Виждам, че всякаква възможност за чувствителен разговор излетя през

прозореца.

- Точно – казах между хапките. – Това е добро.

- Обикновено са добри. – Той вдигна кафето си и отпи, докато аз продължавах да

дъвча, редувайки бургера с картофки и преглъщайки ги с кафето.

- По-добре ли си? – попита той, когато най-накрая приключих, гласът му беше

сух, а очите му мигаха весело.

- Напълно. – Избърсах устата си със салфетка, после я хвърлих на масата. – Сега

обаче има по-дълбоки гладове, които трябва да бъдат задоволени. Ходи ли ти се до

Синя луна?

- По-близо е от вкъщи или от колата ми.

Не беше по-близо от моята кола, но да задоволявам похотта си в кола на

правителството вероятно щеше да привлече повече внимание, отколкото който и от нас

двамата да иска.

Изправих се и извадих кредитната си карта.

- Мой ред е – казах. – Ти плати за последното кафе.

- Аз имам малко повече пари от теб.

- Сякаш ми пука. А и така е честно.

Той се наведе и ме целуна по челото.

- Харесвам факта, че парите ми не са от значение за теб.

- Хей, не ме разбирай погрешно, хубаво е, че имаш пари. – Поколебах се, после

му се усмихнах нахално. – Това означава, че можеш да ми вземеш по-големи и по-

хубави подаръци за Коледа и рождения ми ден.

- А, значи все пак имаш и продажна част дълбоко в себе си.



- Има много неща дълбоко в мен. – Платих на келнера, добавяйки огромен

бакшиш, после плъзнах ръката си в тази на Келън. – И може би някой ден ще ти

позволя да се слееш с тези дълбини и да разкриеш всичките ми малки тайни.

- Момент, който да очаквам, за да съм сигурен.

Излязохме на улицата. Беше почти два и половина и тълпата се беше разредила

малко. Но от Синя луна още се чуваше музика, а ароматът на страст и възбуда се

носеше из въздуха така сладко, както мирисът на храна.

Вдишах дълбоко, после се усмихнах доволно.

- Обожавам това място.

Той повдигна вежда, веселие още играеше по устните му.

- Лайгън стрийт?

Кимнах, когато тръгнахме към клуба.

- Обожавам ароматите и звуците. Винаги е толкова живо, толкова бликащо от

енергия, независимо кое време на деня или нощта е.

- Предполагам. – Той се огледа, сякаш вижда всичко за първи път. –

Единственото място в Сидни, което може да се сравни с това, е околността на Оксфорд

стрийт.

- Това е основно за гейове, нали?

- Беше, преди вълчите клубове да се нанесат. Сега е маскирано – и е огромна

туристическа атракция, вярваш или не.

- О, аз... – спрях по средата на изречението, когато призрачен писък премина

през кожата ми.

Вампир беше наблизо.

Вампир, чиито мирис бях подушвала и преди, точно преди да стреля по мен.

Усещането за опасност ме удари толкова силно, че трябваше да се боря да си

поема въздух. Нещо бързо и смъртоносно разкъсваше нощта към нас.

Още един проклет куршум.

Хвърлих се настрани, събаряйки Келън в процеса.

- Какво, по дяволите... – Инстинктивно ръцете му ме оградиха, подплатявайки

тялото ми със своето, когато се стоварихме тежко на земята.

Нещо прогоря през нас, после една жена изкрещя. Беше висок ридаещ звук на

ужас и крайно невярване.

Освободих се от захвата на Келън и се извъртях. Куршумът, който беше

предназначен за мен, беше ударил в главата мъжа зад мен. И под ударил имам предвид

премазал и в общи линии заличил. Кръв, кости и парчета от кой знае какво още, бяха

покрили жената, която вървеше зад него. Изглежда дори не забелязваше, че стои там,

крещи и зяпа останките на мъжа в краката си.

- О, по дяволите – каза Келън.

О, по дяволите, наистина. Отблъснах ръцете му и се изправих на крака. След

като освободих оръжието си, му подадох чантата си.



- Вземи телефона ми и се обади в Директората. Кажи им, че някой отново стреля

по мен и е повалил цивилен. Кажи им, че тръгвам след стрелеца.

- Отново е стрелял? – Той грабна ръката ми, пръстите му се плъзнаха по

коженото ми яке преди да грабне китката ми. – Какво, по дяволите, става?

- Нямам време да обяснявам. – Отстъпих назад и се освободих от хватката му.

Видях изненада да проблясва в очите му. Въпреки че знаеше каква съм, не осъзнаваше

напълно силата, която имах. – Просто звънни на Директората и се погрижи за жената.

Ще се върна.

- Но...

Не чух останалата част от изречението му. Просто се обърнах и затичах,

следвайки миризмата на смърт и разложеност. Изстрелът беше дошъл отзад и отгоре, а

миризмата му продължаваше да идва оттам. Сканирах покривите, докато бягах, и видях

сянка на единия. Този път копелето нямаше да ми се измъкне.

Изтичах в ресторанта. Сервитьорите и клиентите вече се бяха лепнали за

прозорците. Само няколко от тях се обърнаха да ме погледнат.

- Стълби към покрива? – казах на най-близкия сервитьор.

Той посочи към ъгъла.

- Но е заключено.

- Не за дълго. – Извадих баджа си от джоба на дънките и му го показах. –

Директората. Имате стрелец на покрива. Дръжте всички тук и спокойно.

Той кимна. Тичах между стълбите и нагоре по стълбите. За щастие сградата

беше само на три етажа, затова даже не се задъхвах, когато минах през пожарния изход

най-горе. Нямаше време за финес, защото това само би дало време на копелето да

избяга.

Парчета дърво захвърчаха и тежкият аромат на некъпан вампир изпълни

въздуха. Завъртях се, проследявайки аромата. Видях за кратко проблясък на метал на

лунната светлина преди да видя експлозията от въздуха и нещо с размерите на камион

да премаже крака ми, изпращайки ме да се въртя.

Ударих земята с трясък. Болка разцъфна, изпълвайки тялото ми, докато не

почувствах как всеки сантиметър от тялото ми гори.

Сребро. Това копеле още използваше сребро. А този път куршумът беше забит в

крака ми.

Което означаваше, че не мога да сменя формата си, не мога да бягам. След като

нямах какво друго да направя – освен да пълзя, а това никога не е бързо бягство –

легнах без да мърдам и се направих на умряла. Имайки предвид, че стрелецът беше

вампир, щеше да знае, че не съм, разбира се, но не можеше да е напълно сигурен, че не

съм в съзнание. А имайки предвид стените на стълбището, които ме прикриваха, щеше

да му се наложи да дойде в полезрението ми, ако искаше да ме довърши.

Немъртвият му аромат изпълни нощта, нито отстъпваше, нито се приближаваше.

Пръстите ми се размърдаха срещу спусъка на лазера, а ароматът на кръв – моята кръв –

изпълни нощта. Трябваше да го повикам при мен, а имаше само няколко вампири в

света, които можеха да устоят на такова съблазняващо предложение.



За няколко удара на сърцето нищо не се случи. Никой от нас не помръдна.

Опитвах се да държа дишането си стабилно, опитвах се да игнорирам горенето в крака

ми, опитвайки се да не обръщам внимание на факта, че раната от куршума скоро щеше

да се вцепени и щеше да почернее. Пот изби по челото ми, капейки по бузите ми и

парейки очите ми. Потта беше причинена от среброто в тялото ми, от страха от

последствията, ако не го махнех.

После вампирът помръдна. Мигнах, превключвайки на инфрачервено зрение, и

тъмната горещина на тялото му се появи във фокус. Вървеше толкова внимателно към

стълбите, пистолетът му беше изваден и готов да стреля. В секундата, в която мръднех,

щеше да стреля. За това нямах съмнение. А наистина не исках още едно парче сребро в

тялото си.

По-добре да не му давам възможност.

Внимателно превключих лазера на пълна мощност. Роан веднъж ми беше казал,

че тези лазери имат силата да пробият дупка през няколко тухлени стени, и пак да

убият някого в далечната страна. Силно се надявах да не е говорил глупости. Животът

ми зависеше от това какво щеше да се случи.

Насочих лазера към тъмната форма на вампира и натиснах спусъка. Светлият

лъч преряза нощта, минавайки през стените със същото усилие, с което би преминало

през плътта. Само дето той мръдна и вместо да пробия главата му, откъснах крак и част

от ръка.

Крайниците му се строполиха на земята и той изкрещя – висок, нечовешки звук.

Падна и се загърчи като риба на сухо. Не можех да му съчувствам. Не и със сребърния

му куршум, който ме изгаряше.

И не когато се влачеше срещу мен, а тежката миризма на изгорена плът, съчетан с тази

от гнева му, изпълваше нощта с нуждата му да си отмъсти.

Поех си дълбоко дъх, после се извъртях встрани. Болка каквато не бях усещала

през живота си, премина през тялото ми, последвана от изгарящо до бяло усещане.

Почувствах се замъглена, слаба и готова да повърна.

Изсъсках, поемайки си въздух, бясно опитвайки се да се отърва от потта в очите

си, докато се опитвах да видя онзи, който се беше опитал да ме убие. Беше се запътил

към дясната страна на стълбището и сега имах по-добър ъгъл към врата му.

Дръпнах спусъка без колебание. Светлият лъч проблесна, прорязвайки още

веднъж цимент и плът, и кости с еднаква лекота.

Главата на вампира се завъртя на една страна, а тялото му спря да мърда.

Бях на сигурно, но не вън от опасност. Издишах и се преместих в седнало

положение. Цялата дължина на левия ми крак беше бъркотия. За щастие, куршумът

беше минал през плът, а не през кост. От раната още пулсираше кръв, а с вече

наситените ми дънки, нямаше къде да капе кръвта освен на земята. А басейнът се

разширяваше бързо.

Трябваше да извадя куршума. Трябваше да намеря помощ. Бързо.

Натиснах бутонът на линка и казах:

- Надявам се в името на Господ някой да слуша, защото имам нужда от помощ.

- Получихме обаждането на Келън – каза Джак с глас, който намекваше

раздразнение. Вероятно защото бях изключила връзката отново. – Роан вече е на път,



както и медицинският екип. Какво е положението?

- Простреля ме със сребро. Вампирът е повален. И трябва да извадя куршума.

- Роан е на две минути от теб.

- Аз съм на покрива над Тиволи. – Вдишах отново, събирайки кураж, опитвайки

се да отблъсна чувството на страх. – И трябва да извадя куршума веднага.

Вцепенението вече беше започнало. Била съм прострелвана със сребро твърде

често в миналото и като резултат бях развила хиперчувствителност към присъствието

му. За повечето вълци имаше поне малко въздух преди ефектът действително да

започнеше да се появява. Но за мен, минутата, в която среброто се забие в плътта ми,

тялото ми започва да реагира. Не можех да си позволя да чакам помощ. Безчувствието

и пълзящата смърт може вече да бяха взели своето.

- Райли – каза Джак, като внезапно загрижеността беше взела превоз над яда му.

- Шефе, дай ми пет минути, трябва да махна този куршум.

Поех си отново дълбоко въздух и го изпуснах бавно. Цялото ми тяло трепереше

от това, което щях да направя. Това, което трябваше да направя, ако исках да оцелея.

Скъсах дънките от мястото на раната, за да мога да виждам по-добре. Господи, раната

изглеждаше огромна...

Може би и по-добре. Даваше ми доста място да маневрирам.

Като не си дадох повече време за мислене, извадих два пръста, после ги забих в

отвора на раната. Дълбоко в моята собствена плът. Горещина премина през цялото ми

тяло и вик ме разкъса, а се заби някъде в гърлото ми. Потта се превърна в буен поток по

челото ми и внезапно не можех да дишам, не можех да виждам, можех само да усещам.

И болеше. Боже, как болеше.

Изсъсках, борейки се за въздух, като се принудих да забия по-дълбоко пръстите

си, минавайки през мускул и сухожилие, търсейки куршума, който се беше забил

дълбоко в крака ми. Отново ме заля горещина и черна забрава ме заплаши. Борех се със

сълзите и болката, опитвайки се да остана будна и нащрек. После докоснах куршума,

извъртях го и изкрещях отново. Но някак си пръстите ми бяха около него. Някак си го

извадих от плътта си. С малкото сила, която ми беше останала, отворих ръка и оставих

куршума да се извърти и да падне, после повиках вълка в мен. Смяната на формата

щеше поне да спре кървенето, дори да не заздравеше раната незабавно. Без куршума,

кървенето и яростната болка спряха. Останаха само гаденето и слабостта.

И после, най-накрая, крайното спокойствие на безсъзнанието.

- Райли?

Глас нахлу е черния покой на безсъзнанието и веднага го разпознах. Роан. Ако

той беше тук, значи бях в безопасност от който и друг да беше след мен.

Измърморих нещо неинтелигентно, после се обърнах към него, неготова все още

да се събудя. Не бях готова да се изправя срещу болката и гаденето, които без съмнение

чакаха.

- Райли? Водим те в болница. Въпреки че кървенето е спряло, си изгубила

твърде много кръв.

- Не болница – промърморих, но думите изглежда не докоснаха устните ми.

- Медиците са тук сега. Ще дойда с теб.



- Не болница – казах отново, като не бях сигурна дали този път думите ми

докоснаха устните или не. Защото отново всичко стана черно.

Когато най-накрая се събудих, беше заради миризмата на антисептици. И в най-

добрите времена не е било най-приятният аромат, но когато е подчертано с мирисът на

болести и зарази, става просто още по-зле.

Мразех болници. Винаги съм ги мразила. Но не беше само миризмата, което ме

хвана – а смъртта. Чувството, че смъртта чакаше. Въпреки че не можех да говоря с

мъртвите, яснотата за тях на такива места ме тормозеше.

Но за щастие, имаше друга миризма, която изпълваше болницата, и беше топла и

приятна – на подправки и кожа. – Миризма, върху която можех да се концентрирам, на

която можех да разчитам. Миризма, която щях да позная навсякъде.

- Копеле – промърморих, отваряйки очи, за да видя брат си. Под очите му имаше

тъмни кръгове, а устните му имаха онзи лишен от кръв вид, който имаха вампирите,

когато не се бяха хранили редовно. Може и да не беше изцяло вампир, но със сигурност

изглеждаше като такъв точно сега. За щастие, никога не е миришел на вампир – но в

най-потните си дни. – Заведе ме в болница. Казах ти да не го правиш.

- Ти – каза Роан остро с глас, който звучеше доста по-свежо, отколкото

изглеждаше той – мърмореше всякакви неща и никое от тях нямаше смисъл.

- Можеше да предположиш. Знаеш, че мразя болници.

- Също така знаех, че ти трябва болница. Навсякъде имаше кръв.

- Като говорим за това – хранил ли си се напоследък?

Той ме удостои с погледа. Което значеше, че не е.

- Не започвай да ми четеш лекции или ще кажа на докторите да те държат по-

дълго тук.

- Кучка. – Изправих се до седнало положение, но внезапното движение накара

главата ми да се върти. Значи очевидно още не бях преодоляла напълно кръвната

загуба. – Какво се случи с вампира?

- Убила си го.

- Е? Мъртъв невинаги означава мъртъв за вамирите. – Джак не беше ли споменал

нещо за това, че за прекъсването на безсъзнанието им е необходимо повече време,

отколкото за тялото им?

- Йъп. – Отмести крака си от леглото и се пресегна за една чанта на пода.

Помирисах шоколада преди да го извади. – Донесох ти тези. Помислих си, че ще

оцениш нещо хубаво за хапване.

- Ако смяташ, че с носенето на шоколада ще ме накараш да забравя, че ме

домъкна в болница... може и да си прав. – Приех лилавата кутия ухилена и бързо я

отворих. Богатият шоколадов аромат се понесе и аз го вдишах с доволна въздишка. Не

беше лешниково кафе, но беше също толкова добре. Извадих един с ягодов крем и

карамел, после предложих кутията на Роан. – Успя ли Джак да измъкне нещо от

стрелеца преди загубата на съзнание?

- Наемник е. Обажданията му идват на бизнес телефона му и частичното

заплащане се изпраща на сметката му преди да започне да проследява мишената.



- Не е имал проследяващо устройство или нещо такова на телефона си?

- Не. Гарантираната анонимност е част от сделката.

Захапах шоколада и усетих вкусната ягода да изпълва устата ми. Благословено

да е.

- Банковите трансфери не са анонимни.

- Не, но парите за този идват от сметки отвъд океана.

- Които са по-трудни за проследяване?

- Да, когато са отворени на фалшиви имена.

Не се съмнявах, че Директората, с всичките си източници, най-накрая ще открие

истинските собственици, но щеше да отнеме време. А ако имаше някой, който искаше

да се отърве от мен, нямахме време.

- Е, как ме е проследил?

- Буболечка под колата ти. – Избра си няколко шоколадчета, после ми подаде

обратно кутията.

- Той ли я е поставил там?

- Не. Пратили са някого.

- Значи някой е бил достатъчно близо до колата ми. – Което предполагам,

имайки предвид, че паркирам или на улицата, или на обществени паркинги през

повечето време, не е трудно. – Но не мога да се сетя кого съм вбесила толкова, че да ме

погне с наемник.

- Ами Блейк? Или Патрин?

Поклатих глава.

- Съгласна съм, че и двамата са ядосани, че не успях да спася Адриан, но все още

искат да проследя убиеца й. Ако щяха да направят нещо, нямаше да е преди това да се

случи.

А и лично аз не смятах, че и след това ще направят нещо. Патрин беше побойник

като баща си, но аз бях доказала, че мога добре да се защитавам срещу него. А

побойниците имаха навика да стоят встрани от битки, които знаят, че не могат да

спечелят.

- Опасявам се, че ще се съглася с теб.

Сухата нотка в глава му ме накара да вдигна вежди.

- И промени мнението си, защото...

- Защото Патрин и аз имахме лек разговор вчера след като те доведох на сигурно

място в болницата. – Той сви рамене, като не изглеждаше ни най-малко разкаян. Не че

очаквах да е. Бил е мишена на толкова подигравки на Патрин, колкото и аз. – Кълне се,

че няма да хаби куршум по безполезни полупороди като нас, да не говорим за плащане

на някой, за да изхаби един куршум.

Това беше истина, ако някога съм чувала такава.

- Ами Кай?




- Какво за него?

- Колко ръце и крака му счупи преди да го убедиш, че не възнамеряваш да

навредиш на шефа му?

- Николко. Видя семейната прилика очевидно и отказа да се намесва. – Той се

поколеба. – Трябва да кажа, че е бърз за върколак.

- В бизнеса със защита е, налага му се.

- Да, но е повече от това. Движех се с вампирска скорост, а той ме проследи.

Пистолетът му беше опрян към мен през цялото време. Това не е нормално.

Свих рамене и лапнах още един шоколад. Този беше лешников. Супер.

- Не, но не случайно е най-добрият. Може би има някаква психическа дарба,

която му позволява „да усеща” къде са вампирите и подобните им.

- Възможно е. – Той подсмъркна и се пресегна за още едно шоколадче. –

Възнамерявам да проуча още малко миналото му. Имам чувството, че трябва да знаем

повече за него.

- О, семейната ясновидска черта се проявява и при теб, а?

- Не, просто усетът ми за неприятности. И довери ми се, това е неприятност. –

Направи пауза, за да сдъвче шоколада си. – Е, ако не са Патрин и Блейк, кой тогава?

- Не знам. Както казах, в момента се разправям само с Адриан, а това е донякъде

е в застой.

В застой, защото трябваше да говоря със собствениците на клуба, а още не бях

стигнала до това. Но сега, когато Уилсън се съдържаше, имах възможност.

Но не смятах наистина, че може да са те. Имам предвид, защо биха ме искали

мъртва? Не знаеха, че съм разкрила малките им черни операции, а дори и да ме бяха

забелязали в клуба, защо им е да смятат, че съм опасна? Нямаше начин да знаят коя

съм, а ако се опитаха да ме проучат, щеше да стигне до компютрите на Директората.

И все пак мъжът в клуба – онзи, който миришеше точно като Джаред – изглежда

ме проследяваше, след като едва не ме залови в стаичката с камерите. Намръщих се,

после попитах:

- В целия си опит срещал ли си двама човеци, които да миришат еднакво?

Роан вдигна вежда.

- Това е странен въпрос.

- Странен проблем е. – Обясних му станалото в клуба. – Беше същата миризма.

Абсолютно същата. Но не беше Джаред.

- Лесно обяснимо е ако е шейпшифтър.

- Джаред и онзи в клуба бяха човеци, не Хелки.

- Не казвам, че Хелки са единствените, които могат да се превръщат в други

човешки форми. Сигурен съм, че има други нечовеци някъде там, които са способни на

това. Просто още не знаем за тях.

- Ключовата дума тук е нечовек. А ние говорим за хора.

- Няма причина хората да не могат да се променят.



- Те са хора. Хората не правят такива неща. Това прави тях хора, а нас нехора.

- Не, това е ДНК. Хората са доста способни на всякакви видове физически

умения.

- Промяната на формата не е умение. А е част от твоята ДНК-а.

Роан пъхан още едно шоколадче в устата си, после каза:

- Формата на тялото еднаква ли беше?

Поколебах се, после кимнах.

- Какво значение има?

- Ами ако не е промяна каквато познаваме? Ами ако е повече като лека промяна.

Могат да променят малки функционални характеристики – нос, брадичка, може би

дори коса – но основните неща си остават, като формата на очите и контура на лицето.

Ще е достатъчно да заблуди другите, но не е напълно променяне. Не и по начина, по

който ние го правим.

- Възможно е. – Джаред и мъжът в клуба със сигурност имаха еднакъв цвят очи.

– Ако това е така, значи вероятно имаме първата връзка между клуба и острова.

- Но все още няма връзка между Адриан, другите убити жени и клуба. В крайна

сметка Джаред не е бил свързан с някоя от тези жени, нали?

- Е, ако е някакъв вид лицесменяч, как можем да сме сигурни? Може да се е

появил като всеки пред тях. Освен това Адриан не е спала с никого тук.

- Говорила ли си с партньорите или родителите на останалите изчезнали жени? –

попита Роан. – Питала ли си ги дали дъщерите им са споменали да са срещали някого

на острова?

Поклатих глава.

- Нямах много време за това.

- Тогава може аз да го направя. Ще видя дали няма да излезе нещо.

- Благодаря. – Взех друг шоколад, после попитах: - Е, как е Келън след снощи?

- Чудех се кога ще попиташ.

Веждите ми се повдигнаха отново при неодобрението в гласа му.

- Какво означава това?

- Това означава, че твърдиш, че ти пука за него, че искаш дългосрочна връзка с

него, а ето че не е първи в мислите ти. – Той килна глава и ме изучава за минута. –

Кажи ми, ако Куин беше с теб снощи, щеше ли да ти отнеме толкова време да

попиташ?

Ако Куин беше с мен, нямаше да бъда сама на покрива и вероятно нямаше да ме

прострелят. Но с Куин сме история, без значение колко много ме болеше сърцето при

мисълта за него.

Но в крайна сметка колко от това, което изпитвах към Куин беше истински, и

колко беше вампирско внушение? Никога нямаше да разбера, и това уби връзката ни

повече от всичко друго, което беше направил.

- С Келън не се познаваме толкова отдавна.

- Познаваш го горе-долу толкова време, колкото познаваш Куин.



- Но Куин активно обезкуражаваше интереса ми към Келън. В общи линии само

последните няколко седмици играем един на един.

- В общи линии не е изцяло.

- Казва мъжът, който през половината от живота си избягва обвързване с мъжа,

когото твърди, че обича.

- А ти прекарваш половината си живот да ме подкачаш за това. Време е за

разплата, скъпа ми сестро.

Ухилих се и пъхнах още един шоколад в устата си.

- Е – казах, - кога се махам оттук?

Той погледна часовника си.

- Докторът трябваше да е тук преди час и половина на визитация. Ако минеш,

можеш да си вървиш.

Което означаваше, че е по-добре да не споменавам продължителната замаяност,

или ще си остана тук още една нощ с миризмата на антисептици и духовете.

- Защо не идеш да видиш какво го бави? Иначе сама ще се изпиша.

- Може да опиташ. – Той се изправи и ми се ухили весело. – Аз обаче съм по-

голям от теб и ще те завлека обратно в леглото, ако се наложи.

- Да, точно. –Помахах с ръка на вратата. – Просто иди да го намериш.

Той се запъти. Пет секунди по-късно Келън се появи, държейки най-големия

букет цветя, който бях виждала. Удоволствие премина през мен.

- Хей – казах като начин да поздравя. – Никой не ми е носил цветя в болницата

преди.

- За малко и сега да не ги получиш – каза той със секси усмивка, която накара

хормоните ми да подскачат радостно. – Само дето продавачката на цветя ме заговори

на практика ме обвини, че не съм загрижен.

- Партизанска тактика за продавач на цветя? Леле, сигурно нещата в този бизнес

са трудни.

- Е, нямаше много мъже, които да минат покрай нея без да си купят цветя, нека

ти кажа.

Той остави цветята на масичката до леглото, после седна на ръба на леглото и

хвана ръката ми в неговата. Пръстите му бяха топли като усмивката му и въпреки това

изглеждаше напрегнат. Може би мразеше болниците колкото мен.

- Е – каза той, - как се чувстваш?

- Добре. – Свих рамене. – Ще се почувствам по-добре, когато се махна оттук.

- Значи няма странични ефекти от сребърния куршум?

- Не. – Поколебах се. – Но това не беще първият път, в който ме прострелват със

сребро, вероятно няма да е и последният.

- Не, предполагам, че няма да е.

Намръщих се на остротата на гласа му.

- Какво има?



Погледът му затърси моя за секунда, зелените му очи бяха любопитни.

- Не знаеш ли?

- Да знам какво?

Той изсумтя леко.

- Предполагам, че трябваше да го очаквам.

- Какво? Боже, чувствам се сякаш гледам чуждестранен филм, а главният герой

говори на език, който просто не разбирам.

- Няма значение.

- Очевидно има, затова ми обясни за какво, по дяволите, говориш.

- Не би трябвало да ти обяснявам, Райли.

- Е, приеми ме за идиот и ми обясни. – И после внезапно осъзнах. – Мислиш, че

трябваше да си способен да ме защитиш?

Гласът ми беше скептичен, от което раздразнение премина през погледа му.

- Аз съм алфа. Част от работата ми е да защитавам тези, за които ме е грижа.

- Но това е абсурдно. Първо, защото мога сама да се защитавам, и, второ, защото

стрелецът беше вампир, а нормалните върколаци не са достатъчно бързи, че да се

справят.

- Ти можеш. И го направи.

- Но аз не съм обикновен нормален върколак.

- Нещо, което виждам отново и отново.

Повдигнах вежда на задълбочаващата се острота в гласа му.

- Не е като да съм криела каква съм от теб. – Поне не и след като започнахме да

излизаме сериозно.

- Не, но да го чуя и да го видя са две изцяло различни неща. – Той потръпна. –

Дори не реагира, когато видя мозъка на този мъж разпръснат по тротоара. Във всеки

случай не и емоционално.

- Защото бях прекалено заета да не ме прострелят.

- Хората, които се опитват да не бъдат застреляни, не стават и не тичат към

нападателите си. Това не е нормално всекидневно повдение.

Но и аз не бях нормален всекидневен човек. Не съм била такава, когато съм се

родила, а сега бях дори по-далеч от това.

- Е, какво точно казваш? – Въпросът излезе малко дрезгав, защото изведнъж

страх скова сърцето ми и го запрати в гърлото ми.

- Не знам. – Той стисна леко пръстите ми, ако жестът му беше с цел да ме

успокои, се провали нещастно. – Не мога да се боря срещу вродената си нужда да те

защитавам.

- Но аз не те карам да спираш, така че какъв е проблемът?

- Проблемът е, че очевидно не мога. В природата ми е да опитвам, но в живота ти има

неща – хора, от които никога няма да съм способен да те защитавам.



- Не мога да спра да правя това, което правя, Келън. И единственото нещо, което

не очаквам от теб, е защита. – Грижа, успокоение и разбиране, да. И определено любов.

Но защита? За това имах Роан. От началото на животите ни сме само двамата, само

двамата ще сме и до края. Когато станеше въпрос за това, нямах нужда от друг.

- Знам, че е така – каза той, - и вероятно това е част от проблема в момента.

Зяпнах го за момент, после потърках очи уморено.

- И какво означава това за теб и мен?

Защото звучеше сякаш гадостта отново ще ми се стовари на главата – а наистина не бях

готова за още едно сритване в корема. Не и след като бях започнала да събирам всичко

наново.

- Конкретно в този момент не означава нищо. – Той се поколеба. – Просто, като

теб, и аз имам неща, за които трябва да мисля.

- Какъв е смисълът да взимам решение, ако ти си напът да си тръгнеш?

Той отново пое ръката ми в своята.

- Не съм казвал, че си тръгвам, Райли. Просто имам нужда да помисля за още

няколко неща. Няма да се отървеш от мен толкова лесно. Не и след като толкова дълго

се борих за вниманието ти.

И ето че въпреки думите му, въпреки топлината, която възпламеняваше устните

му, и нежността в светлите му очи, част от мен не беше спокойна.

Той погледна часовника си и каза:

- Кога се махаш оттук?

- Не съм сигурна. Роан отиде да търси доктора.

- Ще искаш ли да се върна и да те взема? Да те отведа у дома?

Под у дома имаше предвид у тях, не у нас. А не бях сигурна, че съм готова за

това след всичко, което току-що беше казал. Затова поклатих глава.

- Имам купища неща за вършене вкъщи, а дори не съм разопаковала багажа от

ваканцията още.

- Е, кога ще те видя отново?

- Зависи от дефиницията ти на „видя”.

- Знаеш каква е дефиницията ми. – Той целуна пръстите ми, устните му бяха

толкова топли до кожата ми. Трепет премина през мен. Исках да усетя устните ми

навсякъде по мен, целуващи, изследващи. Изпитах нужда от докосването му с такава

сила, че ме изненада, и въпреки това съпротива – или страх? – задържа думите, които

щяха да го върнат в прегръдките ми довечера.

Държах се глупаво, знаех, че е така, но не можех да се отърва от този страх. Ами

ако отдадох още от себе си на този мъж, а той още се колебаеше?

Вторник, помислих си. Давам му време до вторник, за да ми даде отговор. Което

означаваше, че до вторник трябваше да реши каквото там имаше да решава.

Той отново погледна часовника си.

- Трябва да тръгвам за събранието. Обещаваш ли да ми звъннеш, ако се

измъкнеш оттук тази вечер?

- Ще ти звънна.



- Добре. – Той се изправи и ме целуна за довиждане. Беше лека, нежна целувка.

Сякаш бях порцеланова кукла, която беше толкова чуплива.

Само че никога не съм била – и никога няма да бъда – чуплива. А ако Келън

искаше това във връзката ни – ако искаше някой, когото да защитава, - значи

преследваше грешната жена. Не че не исках някой да ме обича и да ме защитава.

Просто исках някой, който да ме обича каквато съм. И това включваше частта от мен,

която е обучаван ловец. Обучаван – ако някой държеше – убиец.

Може и да бях казала на Келън каква съм, но до тази вечер нещата не бяха

навързани на по-дълбоко ниво. Само се надявах осъзнаването на това коя и каква съм

да не сложи край на връзката ни.

Защото не исках да го загубя.



Глава единадесета Превод: petia


Измина още един час преди доктора да успее да довлече преуморения си задник

в стаята ми, за да ме прегледа. След един бърз преглед, през който той не спираше да се

чуди на розовия белег на крака ми, както и да се възхищава на бързите оздравителни

способности, които имат по принцип върколаците, докторът най-накрая обяви, че съм

достатъчно здрава и мога да си отида в къщи. Би било подценяване, ако кажа, че успях

да из куцукам от там за рекордно кратко време.

Веднага щом влязох в колата звъннах на Келън, за да му кажа че съм

свободна.Той ме покани на обяд утре и аз бях щастлива да приема предложението му.

Нямаше никакво значение какво ми бе казал, очевидно той все още искаше да бъде с

мен. Точно сега това бе единственото нещо, което ме интересуваше.

Когато двамата с Роан се прибрахме в къщи, аз си взех душ и нещо прилично за

ядене.Когато коремът и тялото ми най-сетне бяха задоволени и щастливи аз отидох в

стаята на Роан, грабнах лаптопа му и се пльоснах на дивана.

Роан сложи кафе на масичката в близост до краката ми, като горещината, която

се излъчваше от чашата затопли външната част от крака ми, въпреки че не я докосвах с

него, след което брат ми седна срещу мен на дивана.

- Какво търсиш?

- Помолих кравата да направи пълно проучване на миналото на Йорн и Йохан

Дур, собствениците на „Огледален образ”.

- Мислиш ли, че мъжът който подуши в клуба е бил някой от тях двамата, но

маскиран.

- Има такава възможност.И ако той също така се окаже и мъжът на който се е

натъкнала Адриан в нощния клуб, тогава това със сигурност ще обясни защо т е

побързала да избяга на острова.

Той се намръщи:

- И какво по точно ще докаже това?

- Очевидно тя е имала психическа дарба, която й у позволявала да вижда

образи от миналото или бъдещето на един човек, когато го докосне.

- О, това въобще не е приятна способност.

- Е, не е по-лоша от моята, която ми позволява да виждам призраци, които се

навъртат наоколо и искат да седнат и да си поприказват с мен. Потърках леко крака си,

чудейки се колко време ще мине преди да спра да усещам болка в него.”Йорн и Йохан

очевидно са пристигнали тук преди няколко години, като са дошли от Англия. Просто

исках да разбера защо са дошли тук – исках да знам дали просто са търсили страна с

по-добър климат или са бягали от някакъв проблем.

- Ако бяха бягали от проблеми със сигурност нямаше да могат свободно да

влязат в страната.

- Само осъдените хора не могат да влизат свободно, това не важи за

заподозрените.



- И това е вярно.А освен това за тях е много лесно да вземат нови

самоличности.

- Иска ми се да вярвам, че сканирането на ДНК клетките най-накрая ще сложи

край на възможността да се възприемат нови самоличности.Пресегнах се над лаптопа и

отпих от чашата с кафето, преди отново да я оставя на масата.

- Технологиите, сканиращи ДНК са скъпи и все още се изпитва годността им.

– каза Роан.Тези технологии още дълги години няма да бъдат инсталирани на летищата

и пристанищата.

Изпъхтях, докато гледах в устройството, сканиращо ретината на окото ми и

чаках лаптопа да ме свърже с компютърната система на Директората.

- Предполагам, че дори и да ги инсталират, лошите момчета пак ще намерят

начин да ги заобикалят.

- Винаги е така. Още откакто светът съществува полицията си е играла на

гоненица с престъпници.

Лаптопът започна да писука, което ми показа, че най-накрая файлът,

който търсех е намерен.

- Добре, добре – казах аз, след като първата страница бе

сканирана.Изглежда, че Йорн и Йохан притежават нощен клуб в Лондон, който е бил

свързан с около дузина изчезнали лица. Всичките са жени и при това блондинки, а

освен това всяка една от тях е била от добри семейства на върколаци.

Роан вдигна учудено вежди:

- И защо реши, че всички тези случаи са свързани?

- Изглежда, че всички изчезнали жени последно са били видени в нощния клуб

на братята. Прехвърлих още една страница изпълнена с описания на жертвите.

Докладите по случаите казват, че собствениците на клуба са сътрудничили на

полицията и са им предали всички записи от охранителните камери. Очевидно Йорн и

Йохан никога не са били заподозрени сериозно, а освен това записите са показвали, че

всяка една от жените е танцувала с различен мъж през нощта, когато са изчезнали.

Случаите с изчезналите жени никога не са били разкрити и делото все още не е

приключено. Интересното е, че жени са престанали да изчезват оттам след като братята

са продали клуба.

Роан отпи от кафето си, след което каза:

- Странно съвпадение е, че изчезванията са започнали да се случват тук, и то

не дълго време след като те са си творили нов клуб.

- Както ти така и аз не вярваме в такива съвпадения. Прехвърлих следващата

страница на компютъра.О, и нещата стават още по- добри.

- Още убийства ли откри?

- Само още едно. Станало е в Германия. Бързо прочетох доклада по

случая.Близнаците са родени в Германия.Майка им е умряла много млада, а баща им

имал навика всяка седмица да им води нова майка в къщи.

- С курви ли се е захващал?



- Не. Татенцето им е бил доктор и е имал склонността да се движи между

богати хора. Не го е било грижа дали завоеванията му са били омъжени жени или

свободни.

- Не ми разказвай, значи е спал с една точно определена омъжена жена

прекалено често.

- Дори имаме нещо по-добро.Спал е с една млада и богата жена върколак

малко преди пълнолуние.

- И тя го е разкъсала на парчета по време на страстта. Роан поклати

глава.”Явно хората никога няма да се научат да спрат да правят такива глупави неща.

- Не можеш да обвиняваш само хората. Ние върколаците също имаме

отговорности и трябва да се грижим да предотвратяваме такива неща, нали го

разбираш.В крайна сметка на нас ни е пределно ясно колко склонни сме към насилие в

такива моменти.

- И какво се е случило на тази вълчица?

Спрях да говоря за малко и започнах бързо да чета.

- Нищо не й се е случило.Сексът между тях е бил по взаимно съгласие и

смъртта на мъжа е приета за нещастен случай.Дали са й минимална присъда.

- Презюмирам, че близнаците не са се почувствали добре от това развитие на

нещата.

- Те са били свидетели на смъртта на баща им, но нито един от тях не е казал

дори и дума преди или след процеса й. Докторите казват, че са били в шок.

- А какво е станало с вълчицата? Колко дълго е оцеляла след като си е

излежала присъдата?

- Само два дни.Застреляна е била със сребърен куршум и след това е

обезглавена. Сестра й я е открила в нейния апартамент. Главата и обаче никога не е

била открита.

- Чудя се какво ли са направили с нея?

- Не ми се иска да разбирам, благодаря.

Той се захили.

- Нямаш никакво чувство за приключения, това ти е проблема.

- Прекалено си прав. Момчетата са били заподозрени за случилото се, но са

имали непоклатими алибита.И двамата са били в нощния клуб и са ги видели много

хора.

- Това лесно може да се уреди, ако си шифтър, който може да променя лицето

си или ако намериш такъв, който да се направи на теб.

- Да.Преминах към следващия файл.трябва да дам тези данни на Сал – когато

тя се заеме да търси нещо прави доста добро и подробно проучване. Следващото ,което

видях бяха две снимки от паспорти и това ме накара да се намръщя. Нито един от

мъжете на снимките не изглеждаше като мъжа, който бях видяла в клуба и на който

викаха шефе.

Разбира се, винаги бе налице възможността, човекът когото бях видяла просто

да е началник на охраната, а не е дин от близнаците, както бях предположила.



Следователно напълно възможно бе персонала да го нарича шефе дори и всъщност да

не е собственика на клуба.

- Какво мислиш? – попита ме Роан.

- Чакай малко.Влязох отново системата и започнах да търся снимки на

свидетелствата за регистрация на МПС, както и тези върху свидетелствата за

управление на МПС.След като намерих това, което търсех разделих екрана на две и

поставих снимките една до друга.

- Това, казах аз обръщайки лаптопа към него и посочвайки паспортните

снимки, са Йорн и Йохан, които са дошли в Австралия преди петнадесет месеца. А това

– посочих към снимките от шофьорските книжки, са Йорн и Йохан, които са

собствениците на клуба. А този,посочих към снимката на Йорн, който бе по-бледият от

близнаците, е мъжът, който ми мирише като Джаред.

- Йорн Дур, Джаред Донован и как беше името на този другия пич? Джим

Дентън, нали? Имат едни и същи инициали, възможно ли е и тримата да са всъщност

един и същи мъж?

- Добро предположение.Това би означавало, че Йорн е мъжът, който си е

говорил със всичките жени на острова.

- Единственият начин, по който можеш да разбереш дали това предположение

е вярно, ще е ако попиташ самите жени.

- Съжалявам, но за тази седмица вече изпълних квотота си за разговори с

мъртвите. Но можем да се опитаме да разговаряме с родителите им.

Той погледна към часовника си.

- Все още не е прекалено късно и можем да проведем няколко разговора.

- Ти ще ми помогнеш ли?

Той кимна. Оставих лаптопа върху масичката за кафе , отпих бързо една глътка

от кафето си, след което станах, за да си взема мобилния телефон. Той взе два номера

от списъка, а аз един. Но ми отне по-дълго време, отколкото предполагах, за да мога да

получа информация, просто защото бе много трудно да се говори с някой, който е

загубил близък човек. Още повече, че самият акт на свързването и разговора с

роднините отново им даваше надежди, че ще бъде възможно да се открият нови следи

към липсващите жени. Това също бе възможен край на нещата.

- Добре, каза Роан, когато най-накрая затвори телефона, след като бе провел и

последния си разговор.Според родителите на моите две изчезнали дами, нито една от

дъщерите им не е спала с някой мъж на острова. Те разбира се споменаха, че

момичетата са срещнали там човек, който се е опитал да си говори с тях.Едните

родители не могат да си спомнят името му, но другите си спомнят, че то е нещо от рода

на Юри.

Облегнах се назад на дивана, държейки в ръце остатъците от студеното си

кафе.Кракът ме болеше и не ми се искаше да ставам и да го натоварвам, за да мога

отново да си допълня чашката. Отпивах от него на малки глътки и се опитвах да

заблудя вкусовите си рецептори, че това всъщност беше айс кафе.

- Моите хора пък мислят, че името е Джон. Това означава, че и двамата

близнаци са работили на острова. Това което не можах да разбера е защо е трябвало да



чакат жените да се завърнат обратно в къщи преди да ги отвлекат. Защо не са го

направили докато те са били далеч от нормалната им обкръжаваща ги среда?

- Мисля, че този въпрос трябва да го зададеш на нашите двама заподозрени.

Но- прибави той бързо, докато правех движения да се изправя на крака, а това не бе

лесна задача, когато кракът те боли, това няма да стане тази вечер.Тази вечер ти трябва

да спиш и да си почиваш. Утре ще отидем в клуба заедно и ще раздрусаме това място.

- Джак няма да хареса това. Въпреки всичко те все пак са обикновени хора.

- Казах само да разтърсим това място, а не че ще ги пребием от бой. Това

можем да го направим след като съберем някакви доказателства. Точно в този момент

нямаме нищо друго освен теории.

- Освен това имаме и проучване, което показва, че братята имат дълга история

в областта на отвличанията.

- Те не са били обвинени в нищо както в Англия, така и в Германия. Ако

бързаме прекалено много ще изгубим следите им и тук.Той спря да говори за малко,

след което попита: Мислиш ли че те стоят зад покушенията върху живота ти и случките

с камиона, както и зад опита да бъдеш застреляна?

Намръщих се :

- Защо ще подозират, че съм по следите им?

- Защото имаме една и съща фамилия с Адриан. Тя изчезна, но се появи

ти.Един подозрителен мозък, какъвто е техният, няма да си мисли че това е обикновена

случайност.

- Но как са успели да ме проследят? Имам предвид това, че никой друг освен

ти и Келън не знаеше къде ще отида след като слязох на летището.

- Те са поставили проследяващо устройство на колата ти.Не би било трудно да

ти подхвърлят такова и в дамската чанта. Той стана от мястото си. Къде ти е чантата?

- Ей там, близо до вратата.

Той отиде да я вземе и започна да рови в нея. След около пет минути той я

остави и се върна при мен.

- Ето ти го устройството.

Нещото, което държеше в ръката си беше с размера на малка монета. Всъщност

беше доста голямо, за да може да мине за съвременно проследяващо устройство. По

дяволите, нали имах едно такова с размера на главата на карфица имплантирано в крака

ми. А освен това имах и устройствата, поставени в ушите ми.

- Джаред ми помогна да си нося чантите в деня, в който напуснах

острова.Чудя се дали не ми го е подхвърлил тогава?

- Възможно е.Той хвърли устройството на земята и го смачка с крак.Може би

ще е добре утре да се маскираш като излизаш.

- Това е добра идея.Все още пазя перуките, които ми даде Лиандър.

Той ми кимна.

- Тогава отивай да си починеш. Изглеждаш като пребита от умора.

- Ако аз се бях опитала да ти кажа, че трябва да си почиваш, ти със сигурност

щеше да избухнеш гневно.



Той ми се усмихна.

- Напълно си права.Но аз съм момче.Момчетата могат сами да се грижат за

себе си.Ти обаче си момиче.Имаш нужда да бъдеш обичана и защитавана.

Хвърлих към него празната си чаша.

- А ти казваше, че не подслушваш разговорите ми с Келън.

Той се засмя и хвана чашата с една ръка.

- Значи съм излъгал.А сега отивай да си починеш.

И аз го послушах.

Роан се вмъкна на едно от многото свободни места на паркинга и спря

колата. Той се наведе напред, обгръщайки с ръце волана докато се вглеждаше в

сградата, в която се помещаваше клуба „Огледален образ”.

Погледът му беше развеселен:

- Това място изглежда ужасно на дневна светлина.

Придърпах раздразнено черната си перука, след което казах:

- Това не спира хората да идват тук.

Всъщност паркингът беше наполовина пълен, което не беше лошо, имайки

предвид факта, че беше едва 8 часа сутринта. Дори и собствениците на „Синята Луна”

щяха да бъдат във възторг, ако имаха толкова много посетители по това време на деня,

а този клуб беше най-добрият от всички, в които ходеха върколаци.

- Тук имат доста охранителни системи около сградата.

- Да, камери и сензори за инфрачервено виждане, това си е нормално в

днешни дни.

- Да, но освен това имат и сензори, които да засичат всяко движение наоколо.

- И какво от това?

- Защо са им тези неща в сграда, в която се предполага, че се осигуряват 24

часови забавления за хора и нечовеци от другите видове?

- Явно използват записите, за да изнудват някои от по-специалните си гости,

ето защо не е никак чудно, че са толкова чувствителни по отношение на осигуряването

на охрана. Те не биха искали полицията да дойде и да открие тайните им забавления,

нали?

- Предполагам,че е точно така. Той погледна към мен.Готова ли си да влезем

вътре?

Аз кимнах в потвърждение и отворих вратата на колата. Въпреки че все още

беше рано, слънцето се показваше и обещаваше,че денят ще е горещ. Явно времето в

Мелбърн бе решило, че се нуждаем от малко по-топли дни след поредицата от хладни

дни. Прогнозите за времето също предричаха, че ще е горещо. Следователно щях да

облека дънки и ярко жълт потник. Имах нужда слънцето да огрее и затопли ръцете ми.

Стигнахме пеша до входа на клуба. Пазачът, който беше голям мъж с

рамене с големината на танк, весело ни помаха и ни въведе в зоната за плащане на

входни такси, след което отвори основната врата към клуба.

Изведнъж около нас направо се взриви музика.Роан погледна към мен:



- Техно.Мразя техното.

Аз също не харесвах тази музика, но сложих ръката си на гърба му и леко го

побутнах да влезе вътре:

- Стига си мрънкал и влизай вътре.

В момента, в който влязохме вътре бяхме заслепени от ярки светлини, което ме

принуди да спра рязко на място.Светлината се движеше бързо, като оставяше малки

жълти и червени точици, които танцуваха пред очите ми, като тези точици изглеждаха

като изгубени сред многобройните цветове, които се отразявах върху препълнения

дансинг. Миризмата на секс и страст се завъртя около нас, като сладкият й аромат

отново събуди хормоните ми за живот.

Докоснах рамото на брат си и посочих към празните сепарета, намиращи

се в близост до стената от лявата ни страна. Той кимна и започнахме да си проправяме

път, за да слезем надолу по стълбите, като краката ми за втори път стъпиха върху

белите плочки. Беше ми чудно защо не бяха предприели мерки да ги махнат, тъй като

тези плочки можеха да доведат до множество съдебни дела срещу собствениците на

клуба, както бе модерно да се прави в наши дни в Мелбърн.

- По дяволите – каза Роан след като се настанихме.Това място е

огромно.Въпреки това имам добро предчувствие. Въпреки че наоколо има толкова

много хора.

Вдигнах учудено вежди:

- Значи си променил мнението си относно правилото, че в клубовете за

върколаци не следва да се допускат хора.

- Не съм го променил.

Усмихнах му се и кимнах към двойната врата в края на бара.

- Залата за частни партита е зад бара, но вратите са кодирани.

- Най-доброто на този тип врати е факта, че със спирането на тока те се

прецакват. Погледът му обходи стаята.Какво се намира в долната част в близост до

бар?

- Там са баните и пожаро аварийните изходи.

- А знаеш ли къде се намира електрическото табло?

Свих рамене:

- Такива неща обикновено не ги забелязвам. Защо питаш?

- Защото ще трябва да прекъснем тока. Той стана от мястото си.Когато

лампите угаснат излез от тук и мини през кодираните врати.Ще се срещнем там.

- Стаята, която търсим е в дясно.

Той кимна и се отдалечи. Скръстих ръце и погледах малко танцьорите на

дансинга. През мен премина вълна на желание,но аз го пренебрегнах. Направих това не

само защото бях дала обещание на Келън, но освен това не исках да рискувам, защото

бях дошла тук по работа. Освен това повечето от танцьорите на дансинга бяха

хора.Може би всички, които бяха от другите видове вече бяха отишли в частния салон.

Но моето нежелание да танцувам с хора не им попречи да идват при мен

и да ме канят на танц. След като вече за десети път бях отказала такава покана започнах



да се надявам, че Роан най-сетне ще побърза и ще си свърши работата.Способността да

се справям с наранената мъжка чувствителност не ми беше силна страна.

След като изминаха още пет минути желанието ми се сбъдна и нощният

клуб потъна в тъмнина. Превключих на инфрачервено зрение,събух си обувките и

станах от мястото си. Като се вземеше предвид, че всички стояха неподвижно, с

изключение на тези, които в момента правеха секс, не ми се искаше звука от

потропващите ми токчета да ме издаде и да привлече вниманието към мен.Обвих се със

сенки, просто за да се подсигуря още един път, след което се насочих към охраняваните

врати.

Те бяха отключени, точно както Роан ми бе казал, че ще бъдат. Имайки

предвид, че пазачът им ще бъде на вратата или в близост до нея,аз я отворих бързо и

влязох вътре. Трябваше да му призная, че беше с бързи реакции. Докато слагаше едната

си ръка на пищова, с другата се опитваше да достигне до бутона на алармената система,

намиращ се на стената.Пазачът не успя да завърши нито едно от действията си, просто

защото навлязох като буря в ума му и го спрях.

Открих, че алармата не беше засегната от прекъсването на

електричеството, защото бе включена към допълнителна поддържаща електрическа

система. Прехвърлих набързо мислите на пазача и открих, че помещенията на долния

етаж, където трябваше да проникнем, ако искахме да разберем какво точно се случва на

това място, също бяха включени към тази втора поддържаща система с генератори.

Единствената добра новина бе, че стаята зад нас не се използваше в

момента. Въпреки че довечера със сигурност и в нея щеше да има посетители. Гостите

тук щяха да са узрели и готови да бъдат обрани или може би по-правилно би било да се

каже „лесна плячка за изнудване”, тъй като бяха поканени да пийнат и да поиграят

различни игри някои политици на по-ниски държавни постове.

Това наистина бе удивително. Със сигурност за политиците от какъвто и

да е калибър не бе нещо ново да бъдат хващани в компрометиращи ситуации, но сега

след като технологиите бяха станали по-малки по размер и по-добри всеки би си

помислил, че те най накрая са се научили да си държат панталоните закопчани. Или

поне, че са се научили да се държат надалеч от компрометиращи ситуации.

Вратата зад мен отново се отвори и една позната сянка безшумно се

вмъкна вътре.

- Как спря захранването? – попитах аз.

- Намерих отвертка зад бара и бръкнах с нея в няколко контакта.

Взрях се в Роан:

- Ти се шегуваш, нали?

- Не.

- Би могъл да умреш докато правиш такива работи.

- Не съм глупав. Дръжката й беше изолирана.

Поклатих глава, тъй като все още не можех да повярвам, че е поел такъв риск.

- Следващия път, когато почувстваш нужда да направиш нещо толкова тъпо

просто ми кажи. Ще те ударя с нещо по главата и може би по този начин ще ти набия в

нея малко разум.



- Виж какво – каза той и ме докосна нетърпеливо- това беше единственият

начин да спра захранването без да заподозрат нещо. И ако имат инсталирани системи,

които да откриват къде е прекъснато захранването, то нямаме време за губене преди

отново да включат тока.

- Мисля, че нямат монтирана такава система, тъй като навсякъде угасна тока.

- Райли, млъкни по дяволите и просто се концентрирай върху настоящата ни

работа.

- Прости ми, че съм загрижена и не искам брат ми да умре – промърморих аз и

отново се върнах към задачата си да проверявам мислите на пазача. Изглежда че имат

наети голям брой пазачи за долния етаж на клуба.

- С колко пазачи разполагат?

- Десет, които са готови да се включат при необходимост, общо обаче са

четиринадесет. Поколебах са за момент, след което добавих: Цялата им охрана се

състои от същества от различни видове. Имат върколаци, шифтъри, вампири.

Той вдигна учудено вежди:

- Наели са значителни сили и следователно не може да се предполага,че си

нямат проблеми.

- А може би нямат проблеми именно защото са наели толкова голяма

охрана.Като се вземе предвид колко много посетители има клуба, със сигурност си

струва да имат прилична охрана, която да е готова да се намеси със сила, когато е

необходимо.

- Сигурно е точно така.Искаш ли най-сетне да влезем в тази стая?

Телепатично накарах охранителя да отвори вратата, водеща към по-малката

стая.След като безпроблемно влязохме вътре, аз внимателно изтрих от съзнанието му

всички следи от моето вмешателство в мислите му и го освободих, въпреки че

продължавах да го следя на психично ниво, за да сме готови ако все пак разбере нещо и

се опита да включи алармата.

- Добре – казах аз леко и започнах с поглед да сканирам стаята. Стената от

дясната ни страна е фалшива и ще можем да минем през нея. Но те са поставили

някакъв вид магическа бариера, която задейства алармата, ако се опитаме да влезем. И

най-вероятно това е една от системите, която е включена към генераторите.

- Трябва ли да минем през нея?

- Мазето, складовете и вероятно основните офиси са достъпни чрез стълбите,

намиращи се в тази половина на стаята. Спрях да говоря за момент и отново започнах

да търся информация в мислите на охранителя, опитвайки се да придобия някаква

представа за плановете на етажа. За съжаление и той не знаеше много по този въпрос.

Пазачи като него, наети да пазят точно определени стаи, обикновено не стигаха по-

далеч от стаите за персонала и рядко слизаха до по-ниските нива в клуба.”Вероятно тук

има и други стълби, които да водят към долния етаж, но ще загубим прекалено много

време, ако се опитаме да ги търсим.

А точно този пазач винаги е ползвал асансьора, който видях в коридора по-рано

тази вечер.

Роан раздвижи пръстите си и започна да ги пука, след което махна с ръка към

стената:



- Води ни напред.

Тръгнах напред.Енергията погали тялото ми, когато преминах през стената,

което накара кожата ми да тръпне и косата ми да се изправи. Стаята зад стената не бе

променена, камерите все още бяха на масата и бяха насочени към фалшивата стена.

Явно бяха готови да заснемат това, което щеше да се случи тази вечер в залата.

Насочих се на дясно, следвайки лекият бриз, който раздвижваше

въздуха.Вратата беше скрита в сенките, но под нея се процеждаше светлина. Това не бе

ярка светлина, но всяка светлина бе проблем за нас. Тя правеше способността ни да се

забулим в сенки почти безполезна.

- Това е светлина, която се включва при спешни случаи – каза Роан. Нямаме

късмет.

- Това, което казваш просто е подценяване на ситуацията.

Той мина покрай мен и притисна ухото си към вратата.

- Не мога да чуя никакви шумове, но по-добре за всеки случай да сме готови

за всякакви проблеми. Той погледна към мен: Взела си си пистолета, нали?

- Да, взела съм го. Щеше да бъде глупаво да не нося пистолет след като се

опитаха да ме убият със сребърен куршум. Но освен това аз все още бях обута с

обувките си, които бяха по-добро оръжие от лазера при близък бой –поне това бе моето

мнение по въпроса. Аз можех и със сигурност щях да използвам лазера, ако се

наложеше, но само ако ситуацията бе такава, че използването му бе напълно

наложително. Може и да се чувствах по-спокойна и сигурна, когато усещах тежестта на

пистолета в ръката си, но все още не бях станала пазител, че да мога да стрелям по

инстинкт. Поне все още не бях станала пазител.

- Ти и преди си била прострелвана, но това не е предизвиквало у теб нуждата

да носиш оръжие – каза той леко. Просто проверявах дали си го взела.

Не си направих труда да му отговарям.Той хвана дръжката и внимателно отвори

вратата. Бледожълта светлина се разпръсна в краката му и навлезе в стаята.

Това определено бе светлина при спешни случаи –не беше достатъчно ярка, за

да бъде нещо друго.

Въздухът покрай мен се раздвижи, носейки със себе си топлината на утрото

примесена с мириса на дизел и масло. Може би стълбите водеха надолу към някаква

работилница или склад.

Роан се плъзна през вратата и започна да се движи надолу по бетонените

стъпала. Аз го последвах след като се уверих, че вратата е затворена безшумно. Пътят

ни надолу по стълбите бе бавен и изпълнен с напрежение. Ние се виждахме прекалено

добре на стълбите и това ни правеше лесна мишена.

Не ми се искаше да се задълбочавам и да изследвам чувството си, че те със

сигурност биха искали да стрелят по нас, ако ни видят. Надявах се, че това чувство бе

предизвикано по-скоро от страха пред неизвестността, отколкото от някакво досадно

ясновидство.

За наше щастие успяхме да слезем по-стълбите без да бъдем открити. Вратата в

дъното на стълбите бе отключена и зад нея изглежда, че нямаше нищо друго освен

тишина.



Роан внимателно отвори вратата. Посрещна ни топъл въздух, а миризмата на

масло и дизел се носеше тежко наоколо. Но под тази миризма имаше и мирис на мъже.

Усещах мириса на хора.

Миризмите не бяха остри, не можех да ги разгранича, което означаваше, че

между нас и хората имаше разстояние, но това беше един вид предупреждение да

действаме по-внимателно.

- Тук явно е място за зареждане – каза леко брат ми. Главната врата е само

наполовина спусната.

Минах през вратата и спрях до него. Слънчева светлина се процеждаше през

пролуката между пода и горната част на плъзгащата се врата, осветявайки петната от

масло, разпръснати по цимента. Тук нямаше коли, но пък имаше гаражни клетки.

Повечето от тях бяха пълни с алкохол, ако можеше да се вярва на надписите.

Роан погледна към мен и кимна надясно. Той се насочи наляво. Ярката слънчева

светлина, процеждаща се през полуотворената врата не оставаше много възможност да

се получат сенки и аз само можех да се надявам, че този, който идваше долу да взема

алкохола нямаше да реши внезапно точно в този момент да слезе тук. Щяхме да бъдем

хванати на гюме като диви патици, или по-точно казано като кучета, както беше в

нашия случай.

Затичах се леко нагоре по стълбите, като вървях в близост до стената,

прескачайки различни кутии преди да стигна до вратата. Роан се бе притиснал до

стената от другата страна. Той вдигна към мен три пръста и започна да брои.Когато не

остана вдигнат нито един пръст аз се пресегнах, сграбчих дръжката на вратата и я

отворих. Роан влезе през нея като малка смъртоносна мъгла. Аз едва можех да го видя,

така че хората вътре нямаха никакъв шанс да го забележат. Разговорът им рязко спря,

но имаше и някакви други звуци. След като Готие си бе заминал, сега Роан бе най-

добрия пазител в Директората и това което умееше най-добре бе да убива. Но той не

уби двамата мъже –просто ги повали на земята в безсъзнание.

Прескочих телата им.Стаята бе малка и изпълнена с различни части на машини,

освен това имаше инструменти, масла и разни други работи, събрани по рафтовете.

Погледнах надолу към двамата мъже:

- Не можем да ги оставим тук.Някой ще се натъкне на тях, когато влезе през

вратата.

Брат ми вдигна вежди, като в очите му блестеше веселие:

- Каква загриженост да осигуриш безопасността ни срещу възможни убийци?

Колко сладко звучиш.

Удари го по ръката.

- Не бе, задник такъв.тревожа се за това те да не бъдат стъпкани и открити.

Нека да не ги улесняваме прекалено много.

- Нямам такова намерение.той посочи към вратата, намираща се от другата

страна на стаята.”Иди да провериш какво има там.Аз ще преместя тези двамата в

сенките.”

Минах през стаята и допрях ухо до вратата.Механичният звук, който чувахме

явно идваше от тук. Със сигурност звукът беше по-силен, така че за мен бе почти

невъзможно да чуя нещо друго, освен него.



Погледнах към Роан, за да се уверя, че бе готов, след това сграбчих дръжката на

вратата и внимателно я отворих.

Вратата се блъсна направо в лицето ми и ме изпрати залитаща назад. Едва успях

да изпсувам, преди вратата отново да се отвори и през нея и през нея влязоха два

върколака в човешка форма, които се спуснаха към мен. дори не ги бях помирисала, но

те очевидно ме бяха усетили.

Заотстъпвах назад, опитвайки се да събера куража си и да им се изплъзна. С

ъгъла на окото си видях, че Роан се придвижи и разбрах, че вълците, които ме

нападнаха не бяха осъзнали, че не съм само. Така че спрях да се движа и им позволих

да се приближат към мен, като само избягвах ударите им, след което събух обувките си

и раздадох и аз няколко удара – единият го ударих в стомаха, а другият в брадичката.

Момчето, което ударих в брадичката тръгна назад, попадайки точно в

очакващите го ръце на Роан. Сграбчих другия нападател, завъртях го и го захвърлих

назад.Той удари силно циментовата стена, като главата му се размаза с пукот, който ме

накара да премигам. Докато той се плъзгаше в безсъзнание на земята аз се обърнах да

видя дали брат ми имаше нужда от помощ. Нямаше нужда да се безпокоя.

- как ти е носа?- каза той докато прекрачваше тялото на мъжа намиращо се до

все още отворената врата.

- Ще оживея. Вратата бе сплескала носа ми към лицето, но той не беше счупен

и дори не кървеше. Поне не кървеше много. „Какво има зад тази врата?”

- Там е машинното помещение – той спря да говори за малко повдигайки леко

главата си. Чувам стъпки, които са далече в момента. Но не мога да кажа откъде точно

идват.

- Офисите няма да са разположени в близост до машинното помещение, поне

аз така си мисля.

- Така е.Той погледна към мен.”Готова ли си да се придвижим?”

Аз кимнах. Той излезе през вратата и аз го последвах след като взех обувките си

в ръце. Стаята зад вратата бе осветена от глобуси, закачени високо на тавана, но в нея

имаше достатъчно тъмни места, които можеха да ни осигурят прикритие, ако се

наложеше.

Тръгнахме надолу по някакви метални стълби и звукът от стъпките ни отекваше

в тишината.Стаята до която стигнахме всъщност не бе пълна с машини. Разбира се, в

нея имаше генератори и водни помпи, но същото така бе пълна и с много

разпределителни табла, всякакви части, части за компютри, метални кутии в различни

форми и размери и само Господ знае какво още.Щеше да е по-точно, ако наричаха

стаята „стая за боклуци.”

Стъпихме на пода й и се затичахме до най-близката машина, като се

придържахме в близост до отделните й части докато се движехме в стаята.

Звукът от приближаващи се стъпки ставаше все по-ясен, но все още ни бе

трудно да определим точното му местоположение. От време на време ни се струваше,

че стъпките се чуваха около нас, но ако нещата стояха по този начин ние със сигурност

щяхме да ги видим докато притичвахме от прикритието, което ни осигуряваше една от

машините до прикритието, което получавахме от друга машина. Само неживи същества

можеха да се движат достатъчно бързо, за да заблудят зрението на един върколак, ние



не бяхме обикновени върколаци. А дори и да бяхме, то със сигурност щяхме да можем

да ги подушим. Повечето вампири обикновено бяха миризливи същества.

Вече бяхме наближили най-отдалечения край на машинното отделение по

кожата ми започнаха да пролазват тръпки. Набързо сканирах с поглед помещението,

след това стените и всичко което можеше да се види зад тях, но сякаш всичко си бе

наред. Въпреки това не ме оставяше усещането, че щяхме да изпаднем в опасност.

Спрях да се движа.

Точно тогава успях да го помириша.

Зад мен се промъкваше вампир.

Обърнах се и замахнах да го ударя с юмрук. Той бързо и силно хвана ръката ми,

като по тънките му устни се четеше веселие. Или може би показваше презрението си

към мен.Понякога бе трудно да бъдат точно преценявани пиявиците.

Извърнах се и го разрязах с токчето на обувките си. Дървеното острие на

токчето одраска лицето му и наоколо излетяха искри, докато започна да мирише на

изгоряла плът.

Вампирът изруга и започна да чупи пръстите ми, опитвайки се да ограничи

движенията ми, като ми причини болка.В същото време в мислите ми започна нещо да

шуми. Той се опитваше да ме подчини и на психично ниво. Но никога нямаше да успее.

- Тук има още някой – каза Роан с дрезгав глас докато звука на плът удряща се

в плът се присъедини към миризмата на изгоряло, която се носеше във въздуха.

Не му отговорих, просто издърпах ръката си надалеч от вампира. В очите му

проблесна изненада, но аз не му оставих достатъчно време да се чуди как един

обикновен вълк може да се освободи толкова лесно от захвата му. Просто го ударих

толкова силно, колкото можах, като юмрука ми смаза носа му и го изпрати да полети

назад. Той удари едната страна на генератора, след което се плъзна и падна на пода,

като от носа му течеше кръв, която изпълни въздуха с тежкия си мирис.

Нападна ме още един от охранителите. Избегнах удара му като се наведох,

паднах на земята и се завъртях с протегнат крак, като по този начин го съборих. Той

удари пода с достатъчно силно, като от удара би могъл да си нарани гръбнака, но той

дори не изпъшка, а просто скочи на крака и се хвърли към мен.

Замахнах към него с обувката си, като токчето й прониза ръката му. Проблесна

огън и плътта му започна да гори, а той изпръхтя. Избегнах юмручните ме удари, след

което и аз замахнах, като го ударих силно под брадичката и го изпратих да лети назад.

Обувката ми все още бе забита в дланта му.

Внезапно Роан се появи до мен.Той изблъска надалеч още един вълк, след което

ме сграбчи заръката:

- Хайде да се махаме от тук. Останалите четирима пазачи със сигурност идват

насам.

- Ние можем да се справим с тях.

Извърнах се, за да избегна удара на вампира с кървавия нос, след което го

ритнах в топките толкова силно, колкото можах. Той падна на земята и не се изправи

повече.



- Няма да можем да се справим без да убием и останалите шестима от

пазачите.Роан изчезна от полезрението ми за един момент, след което се появи отново,

като върху кожата му се бе напластил мириса на кръв.

- Имаме и други възможности освен убиването им. Можем да повикаме

помощ.Ами да, тези неща, които бяха имплантирани в ушите ни бяха сложени там

именно за тази цел.

- В този момент те могат да си мислят че сме обикновени крадци. Но ако

разберат,че Директората е по петите им, ще си опаковат багажа и ще напуснат това

място.Точно това е станало и в Англия след като са били открити седемнадесетте

убийства.

Избегнах още един удар, след което замахнах нагоре с юмрук, целейки се в

брадичката на вампира. Копелето се отдръпна и се хвърли към мен, като замахна с

обутия си крак. Ударът му се стовари във все още зарастващото ми бедро и в мен

проблесна болка. Изсъсках и го ударих с другата си обувка.

- Седемнадесет ли са били убийствата в Англия? А аз си мислех, че са само

дванадесет или нещо от този род.

- Имало е още четири подобни убийства, които полицията не е успяла да

свърже с клуба.Той сви рамене – Направих малко проучване след като ти си легна

миналата вечер.

- Не си ми казал това.

- Просто забравих.Той спря да говори за момент, след което прибави: Другите

мъже току що влязоха в стаята.Веднага трябва да се измъкнем оттук.

- Тогава тръгвай. Аз ще те последвам.

- По дяволите, това няма да стане. Сестрите трябва да излизат първи.

Той ме избута напред.Заклатих се за момент, но след няколко стъпки

възстанових баланса си и започнах да тичам бързо назад през машинното отделение,

насочвайки се към стаята, в която зареждаха стоката и към полу отворената врата. Поне

се надявах, че вратата все още не е затворена. Въпреки че лазерите лесно можеха да се

справят и с този проблем.

Роан сграбчи ръката ми, като захвата му стана по-силен, направо нараняващ:

- Тичай по-бързо.

Предвижвахме се в сенките, избягвахме удари и самите ние нанасяхме удари,

когато останалите пазачи ни нападнаха, като по-скоро ги изблъсквахме, отколкото се

биехме с тях.

Достигнахме стълбите и започнахме да се изкачваме.Отворих вратата и

побягнах вътре.Бяхме спечелили ценни секунди пред нашите преследвачи. Част от мен

се чудеше дали това е достатъчно, просто защото си нямахме никаква представа какво

ни очаква в склада за зареждане. Със сигурност просто не можех да вярвам на

тишината, която идваше от тази стая.

- Бутни рафтовете да паднат на земята – каза Роан и посочи към рафтовете

намиращи се вляво, докато се насочи надясно.

Придвижих се бързо към едната страна на рафтовете и ги блъснах с цялата си

сила.Те издадоха странен пукот след което бавно започнаха да падат. Разпръснаха се



части от машини и инструменти, които падаха с трополене на пода и направиха

достатъчно шум, който би могъл да вдигне от гроба дори мъртвите. Или който би могъл

да включи друга аларма. Предполагах, че бе безсмислено да се тревожа за това, когато

всички пазачи вече бяха наясно с факта, че в клуба имаше неканени гости.

Роан изблъска едно тежко и огромно бюро пред рафтовете.

- Това ще ги задържи за няколко секунди.

Въздържах се от желанието си да му посоча, че ние всъщност бяхме загубили

ценни секунди, за да създадем това препятствие и просто се насочих към другата врата.

От склада все още не идваше никакъв звук, но някакво чувство премина по кожата ми,

когато хванах дръжката на вратата.

Погледнах към брат си, видях го да ми кима, след което блъснах и отворих

вратата. Роан прелетя през нея като сянка, имаща смъртоносно намерение. Мъжът от

другата страна на вратата нямаше никакъв шанс срещу него.

Прескочих тялото му и последвах бягащата форма, която представляваше тялото

на братми. Погледът ми бе взрян в това ярко парче светлина, което ни водеше към

свободата.

С ъгъла на очите си усетих някакво движени. Рискувах да погледна натам и

видях един мъж с пистолет.

- Той е въоръжен. – извиках аз и посегнах към собственото ми оръжие.

Но бях прекалено бавна. Много бавна.

Нещо удари рамото ми и ме завъртя наоколо. Някак си успях да възстановя

баланса си и да продължа да тичам.Светлината беше близо, много близо.

Пред мен Роан се препъна и пръстите му докоснаха цимента, докато възстанови

баланса си и продължи да тича. Нещо сребърно блестеше в рамото му. Обхвана ме

страх. Пресегнах се назад, за да усетя собственото си рамо.Почувствах, че от него виси

нещо малко и метално. Издърпах го.

Това беше стреличка като от дарц.

Той не бе уцелил със стрелите.

О, по дяволите…

Това беше последната ми съзнателна мисъл докато подът не полетя към мен да

ме посрещне.



Глава дванадесета Превод: rescho0o


Събуждането беше кошмар. Чувствах кожата си все едно гори и всичко ме

болеше. Всичко пулсираше. Главата ми, сърцето ми, тялото ми. Дори това, на което

лежах, каквото и да беше. Плътен тежък ритъм, който беше едновременно монотонен и

безмилостен, продължавайки още и още.

Отне ми време да разбера, че всъщност не аз пулсирах, а тези неща. Беше

двигател. Не много мощен, но все пак двигател.

Осъзнавайки това, останалите ми чувства се съживиха. Въздухът беше изпълнен

с миризмата на риба и солта от океана, но отвъд нея се носеше и миризма на дизел и

човек.

Джаред. Или Джорн. Или каквото там му беше истинското име.

А имайки предвид миризмата на риба и това безкрайно безмилостно тупкане,

беше доста ясно, че нито той, нито аз сме някъде близо до клуба.

Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да намеря Роан.

Където и да беше, не беше наблизо. Пикантният му мирис на кожа липсваше.

Смених формата си и осъзнах, че ръцете и краката ми са завързани – и е било

така от известно време, ако можех да се позова на спазмите, които обстреляха краката

ми – и отворих предпазливо очи. Погледът ми срещна нещо метално и дървено.

Кутия.

Клетка.

Копелето ме беше заключило в клетка. Като животно.

Но това беше животно, което обикновените метал и дърво няма да задържат –

въпреки че нямаше смисъл да се измъквам, докато не разбера цялата ситуация. Можех

много лесно от тигана да скоча право в огъня.

Беше нещо като навик в крайна сметка.

Извих краката си, за да мога да погледна стъпалата си. Нямах обувки, а

въжетата, които бяха около глезените ми, бяха здрави и издръжливи. Също така имаше

влага, което означаваше, че са затягали, докато не са обезводнили, забивайки в кожата

ми. Под въжетата вече имаше кървави петна – сигурно съм се съпротивлявала, докато

съм била в безсъзнание. Възелът сам по себе си не изглеждаше труден за развързване,

но с ръце, вързани зад гърба, да го развържа беше почти невъзможно.

Но може би нямах нужда да го развързвам. Може би трябваше просто да сменя

формата си и въжетата щяха да се изплъзнат. Имам предвид, че са били завързани за

човек, не за вълк, следователно би трябвало да имам доста голяма маневреност във

вълчата си форма.

Повиках вълка си, почувствах силата на преминаването й през мен, само че не

очаквах болката, която дойде с преобразяването. Прогори ума ми – ослепителна гореща

чупеща кости болка, причинена не само от крайниците, които бяха извити в

неестествена за вълк позиция, а и от присъствието на среброто. Може и да не можех да

го видя, но беше близо. Достатъчно близо, за да въздейства на смяната на формата ми.



Извих и се преобърнах, отчаяна да освободя краката си. Въжетата паднаха,

освобождавайки крайниците ми и позволявайки на краката ми да заемат по-естествено

за вълк положение.

Болката се успокои до по-дълбока пулсираща болка, но изгарящото присъствие

на среброто не си отиде. Беше навсякъде около мен – под краката ми, близо до мен, над

главата ми. И все пак имаше малко сребро в полезрението ми. Само дървото и металът,

които придържаха клетката.

Изправих се на крака. Това усили болката, пренатоварените ми и разтегнати

мускули трепереха под допълнителната тежест от тялото ми. Игнорирах ги и подуших

границите на клетката ми. Ако е била използвана преди, не можех да го усетя. Нямаше

никакви миризми, пропити в дървото, никаква кожа или маркиращи миризми, които да

намекнат за това какво може да е било тук преди мен.

Пристъпих до ъгъла и допрях носа си срещу дървото. Познатото изгаряне стана

по-силно - предупреждение, че среброто е близо. С намръщване се върнах отново в

човешката си форма и опрях ръка в дървото. Пръстите ми изгоряха със същото

предупреждение за среброто, което усети и носа ми. Не беше в дървото, беше отвъд

него. Колко далеч никой не знаеше. Напоследък бях толкова чувствителна към

присъствието му, че можеше да е на сантиметър разстояние, а можеше и да е на метър.

Имаше само един начин да разбера. Стиснах юмрук, засилих ръка и ударих

дървената част на клетката си с цялата сила, която можех да възпроизведа.

Юмрукът ми премина през дървото толкова лесно, като горещ нож през масло,

после беше спрян внезапно от нещо тънко и метално. Нещо, което започна да гори в

мига, в който ръката ми го докосна. Изпсувах и отдръпнах юмрука си, клатейки го, за

да успокоя болката, и видях, че по пръстите ми вече се образуваха червени кантове.

Копелетата бяха обградили клетката ми с бримка от сребро. Всичко останало

вероятно бих могла да счупя, но това беше отвъд способностите ми. Предполагам,

трябваше да съм благодарна, че среброто не ме докосва. Можеше да е неудобно сега, но

поне не ме убиваше. Смених позицията си и внимателно надникнах през дупката, която

бях създала.

Поздравиха ме малко повече от тъмнина и металните паянти на лодката. Ако се

намирах в трюма, значи или не беше голяма, или бях пробила дупка в грешния край на

клетката.

Отново смених форма и ритнах с голия си крак, като внимавах да не се

доближавам до среброто. Дървото изпука и се сцепи, падайки по-скоро на парчета,

отколкото разбивайки се на трески. Мястото отвъд среброто беше много различно.

Малко по-голямо, малко по-светло, но иначе – същото. Бях сама в този миришещ на

риба трюм.

Чудех се къде ли е Роан. Чудех се дали и той е заключен като мен. Нямах

някакво лошо предчувствие, че е в беда или е ранен, затова където и да беше, очевидно

беше добре. Поне за момента.

Затова къде, по дяволите, беше Директората? Защо не препускаха към

спасяването ни? Това беше цялата идея на проследяващите устройва в ушите ни, нали?

Може би просто не знаеха, че сме в беда. По дяволите, не мисля, че някой от нас

си направи труда да каже на Джак какво възнамеряваме да правим тази сутрин. Трудно



щеше да е да препускат към спасението ни, ако не знаеха, че има нужда от това.

Притиснах слушалката в ухото си и казах:

- Ехо, ехо? Чува ли някой?

Нямаше незабавен отговор. Предполагам, не беше изненадващо. Бяхме навън в океана,

а връзката нямаше голям обхват. Обаче тракерът имаше, затова рано или късно щяха да

разберат, че нещо става и щяха да дойдат. Трябваше само да се държим дотогава.

Но само в случай, че ме чуваха, добавих:

- С Роан имаме нужда от помощ, възможно най-скоро. На лодка сме и един

Господ знае накъде отиваме.

Изключих предавателя, но оставих функцията за приемане включена, в случай,

че някой се опиташе да се свърже с мен. Следващата ми стъпка беше да открия кой

беше с мен на проклетата лодка. Сниших няколко щита и внимателно се пресегнах,

търсейки телепатически за умове – човешки или не. Имаше странен вид чернота, която

идваше от, както предположих, предната част на лодката, имайки предвид, че се

движехме в тази посока, но освен това, спокойно можех да съм си сама. Но не бях,

затова или шофьорът на лодката беше умствено сляп, или носеше психическа защита от

телепатични пробиви.

След като разследването ми не отиваше наникъде, проверих джобовете си, за да

видя с какво разполагах за работа, но сигурно са били изчистени. Лазерът, портмонето

ми, телефонът – всичко липсваше. Беше останала само марля и останки от това, което

някога е било кърпичка, а нищо от това нямаше да е от голяма полза. Дори за да си

издухам носа. След като нямаше какво друго да направя, седнах и зачаках.

Беше дълго чакане. Двигателят работеше и работеше. От време на време над мен

се чуваха стъпки, но не можех да чуя гласове. Не можех да чуя нищо, което да

сигнализира, че има друга жива душа на тази лодка освен мен и собственика на

стъпките.

Денят се превърна във вечер – факт, който разбрах само от удължаването на

сенките и от собственото ми вътрешно усещане за нощта и луната.

Най-накрая ароматът на земя започна да се усеща изпод мириса на риба и океан.

Лодката се удари в нещо твърдо, а стъпките започнаха да се движат по палубата, после

изчезнаха. Няколко секунди по-късно туптенето на двигателя спря. За кратко нямаше

нищо, което да разваля тишината, освен скърцането на лодката и шумът от вълните.

После кола – може би дори камион, имайки предвид ниския тон на двигателя –

приближи и спря. Врати се отвориха, стъпки проехтяха и тогава, най-накрая, чух Роан –

псуваше като каруцар.

Изправих се бързо и погледнах през дупката, която бях направила. Нищо.

Обвивката още беше на място.

- Роан! Къде си?

Псуването спря.

- В някаква проклета кутия – извика той в отговор. – Покрита е със сребро. Ти?

- Същото. Знаеш ли къде сме?

- Мисля, че спокойно можем да приемем, че вече не сме в Канзас, Тото.



Изсумтях леко. Ако Роан правеше мъдри забележки, значи не беше нито ранен,

нито притеснен.

Друг двигател се запали, този беше по-шумен. Роан изпсува отново, после гласът

му, едва чуваем през шума, каза:

- Изтеглят ме от трюма. Чака пикап.

Значи очевидно още не бяхме стигнали крайната дестинация. Част от мен

искаше да попита какви са плановете му, какво искаше да правя, но имайки предвид, че

хората, които ни бяха хванали, бяха близо, щеше да е безсмислено.

- Някаква идея какво става?

- Не. Дръж се, Райли. Ще ни измъкна от това.

Той щеше или аз щях. Единият или другият от нас щеше да намери начин да се

освободи, за това не се съмнявах. Заедно сме преминали през прекалено много, за да

оставим двойка убийци главорези да ни победят.

После се чу още един пукот, след това още една псувня от Роан, после изтропаха

вериги и пикапът обърна, звукът от двигателя му бързо се стопи в далечината.

Чаках в тъмния си малък трюм, чудейки се кога ще дойде моят ред. Можех да

чуя движение и тропане на вериги, идващи от дока, но досега не се появи никакъв

пикап.

Мина час, представата ми за времето се изостри с изгряването на луната, която

не можех да видя. Силата й гореше през мен, сребърна топлина, която премина през

системата ми и ми предложи сила. Предложи ми утеха. Пълнолунието беше след

няколко дни, но красотата й все пак ме изпълваше.

Не че щеше да ми помогне особено в моя малък дървен затвор.

Надявах се, че не планират да ме държат до разцвета на луната. Бях изпитвала

веднъж яростта от жаждата за кръв. Не исках никога да преминавам през това отново.

След още няколко минути звукът от пикапа започна да пречупва тишината,

приближавайки се. Очевидно имаха само един, с който да ни преместят.

Над мен се отвориха врати и лунната светлина нахлу вътре. Някой скочи в

трюма и плътната мускусна миризма на човек изпълни въздуха. Погледнах през

дупката и видях мръсни дънки и още по-мръсни работни обувки. Той беше висок и

дебел, ръцете му бяха толкова покрити с мръсотия, грес и Бог знае какво още, че

изглеждаха черни. Заради тъмнината беше трудно да добия ясна представа за него, но

не беше млад. Ръцете му бяха ръце на по-стар човек.

Вериги изтракаха около затвора ми, после пантите бяха свалени от кутията и

изведнъж се извисявах във въздуха. Приковах дъното на кутията, не харесвайки накъде

отиваха нещата. Чувството напомняше твърде много падане.

Тръпки избиха по кожата ми, жлъчка се надигна. Стиснах зъби и затворих очи,

опитвайки се да остана спокойна. Това бяха просто стари страхове, които се надигаха.

Не беше предчувствие. Нямаше да падна. Не тук в този кафез. Не и където и да било.

Кафезът тупка долу на нещо твърдо, карайки ме да подскоча. Но не успокои

лудия страх в системата ми, затова продължих да дишам бавно и дълбоко, опитвайки се

да се успокоя, докато свистяха гуми и пикапът започна да се отдалечава от дока.



Мирисът на евкалипт постепенно измести соления на океана. Смених формата

си, поглеждайки през една от дупките, гледайки дървета и дебели папрати. Беше

странно, че островът изглеждаше като тропически. Растителният свят беше жив и буен,

а много от растенията не бяха типичният вид, който ще оцелее в студения климат на

Виктория.

Пикапът се блъскаше по пътя, като от време на време въртенето на гумите

изхвърляше пясък във въздуха. Наклонът стана по-голям, което предполагаше, че се

изкачваме нагоре.

След около половин час пътят се изравни и камъчета изпод гумите замениха

пясъка. В мрака изкусително премигваха светлинки, а миризмата на барбекю докосна

въздуха, карайки стомахът ми да къркори.

За нещастие, не мислех, че ще бъдем гости на това барбекю.

И наистина пикапът мина покрай миризмата и светлините, спирайки в тъмна

околност. Обаче не бяхме на средата на нищото. През дупката можех да видя сенческа

форма на сграда. Изглеждаше по-скоро като хамбар по структура, отколкото като къща

– въпреки че ако беше хамбар, не се усещаха обичайните миризми, които го съпътстват

по принцип. Определено нямаше коне или сено, това беше сигурно.

След това друг двигател запали и кутията отново се местеше. Хванах се здраво,

докато се люлееше във въздуха надясно, люлеейки се лудо, докато не беше свален.

Издишах облекчено, когато кутията се удари в нещо твърди, после започнаха да ме

придвижват към хамбара. Кутията ми беше изоставена, врати се затвориха, после

стъпките се оттеглиха.

Отново сама.

Това нямаше абсолютно никакъв смисъл.

- Роан? – казах в тишината. – Тук ли си?

Не таях много надежда, че ще бъде, просто защото не можех да го подуша.

Продължителната тишина беше единственият ми отговор. Отново надникнах

през дупката и видях бетон и тежки метални прегради. От вида, с който и върколаците

биха имали проблеми.

Всъщност ми отне около момент, за да осъзная, че кутията ми вече не беше

обградена от сребро. Ритнах с голия си крак, отваряйки кутията на мига.

Въпреки че клетката ми не беше малка, чувството на свобода, което ме удари,

когато се измъкнах, беше огромно. Вдишах студения нощен въздух, после се изправих

и се огледах.

Хамбарът беше голям и имаше поне дузина оградени места като това. Някои

имаха сено, други не. Някои бяха покрити от сребърни мрежи, други имаха само метал

и бетонни подове. Някои, като моята, имаха двуетажни легла в тях – макар че предвид

лошото състояние на матрака, беше повече от сигурно, че щях да деля леглото с повече

от няколко буболечки. Потръпнах. Дай ми студен бетон всеки ден.

Обърнах се и се приближих до предните решетки, разклащайки ги, за да видя

колко са здрави. Не помръднаха.

Може и да не бяха със сребро като някои от другите клетки, но нямаше

абсолютно никакъв шанс да ги счупя. Което ме накара да се чудя какво ли е трябвало

да задържат сребърните клетки.



Облегнах ръце на метала и изучавах какво имаше отвъд вратите на хамбара.

Широк път се извиваше по хълма, ограден от двете страни с плътна зеленина. Къщите и

светлините, които бях видяла по-рано, не бяха видими от през тази врата, а другата от

ляво беше затворена.

Отстъпих назад, погледът ми се вдигна към тавана. Дори той беше с решетки.

Което означаваше, че доста мисъл е вложена в конструирането на тази клетка, а това ме

накара да потръпна. Това не беше залавяне тип „няма нищо за губене”. А изцяло друго

нещо.

Но докато някой не се появеше с обяснение какво, по дяволите, ставаше, нямаше

да предполагам. Въображението ми вероятно щеше да иде доста далеч. В крайна сметка

съм била в доста гадни ситуации през последната година и нещо и сериозно се

съмнявах, че съдбата може да ми подхвърли нещо по-лошо от бог на болката, изпратен

на световна доминация.

Затова седнах на пода и закачах отново. Мразех да чакам, но нямаше какво друго

да правя освен да стоя. А това щеше да ми омръзне доста бързо.

Луната беше преминала зенита си и беше започнала да върви дългия си път към

зората, преди някой да стане достатъчно мотивиран за посещение.

Миризмата му докосна въздуха доста преди действително да го видя – мускусен

пикантен човек. Джаред. Или Джорн, какъвто може би беше случаят.

Стъпките му бяха леки, премерени. Мъж, който беше уверен в себе си. Мъж,

който беше свикнал да властва и да върши нещата по своя начин. Пресегнах се

телепатически, но, както на острова, усетих само странен вид чернота. Само че

чувството не беше предизвикано по електронен път, а по-скоро естествено. Той имаше

щитове силни, колкото моите. Което означаваше, че нямаше да успея да прочета

мислите му или да го контролирам – не и без много време и усилие.

А имах лошото предчувствие, че времето беше нещото, с което не разполагах.

Джорн мина през вратата, облечен в зелено с дебели ботуши, и спря пред

клетката ми. Изражението му беше странен микс от арогантност и вълнение. Не

сексуално вълнение, а вълнението, което идваше с преследването.

Огледах го отгоре до долу, отбелязвайки ножът в левия му крак и пистолетът на

бедрото му.

- Джорн ли да те наричам? Или предпочиташ Джаред?

Забавление се заигра върху устните му.

- Разбрала си.

- Отне ми известно време. Не бях осъзнала, че има клон на човечеството, което

може да променя функциите си.

- Семейна дарба.

- Като семейна черта на лудост? – казах сладко. – Кажи ми, ти или Йохан беше в

колата и в пикапа?

- Брат ми. Той никога не е бил добър шофьор.

Ако е бил, сега можех да съм премазано месо под гумите му.

- А стрелецът?



Той направи гримаса.

- Лоша преценка, защото бяхме достатъчно глупави да вярваме на уверенията

му, че е достатъчно добър, за да те премахне.

Почти беше, но нямаше да споделя това.

- Защо избра самотен остров като Монитор, за да заложиш капана си? Защо не

избра нещо по-достъпно за масата?

- Защото в ловенето на разглезени богаташи има нещо изключително

възхитително. В очите е – добави с почти замечтано изражение. – Осъзнаването в тези

последни моменти, че въпреки богатството и властта си, няма какво да направят, за да

спрат смъртта. Плюс, разбира се, е, че кучки като тях убиха баща ни. Никой от тях не

заслужава да живее.

- Е, спал ли си със споменатите кучки?


- Виждал съм какво може да причините на човешката плът. Не, благодаря. Освен

това, флиртуването ми осигури всичката информация, от която се нуждаех. – Той се

поколеба и се ухили. – Вие жените сте толкова невнимателни с портмонетата си.

Липсващата ми шофьорска книжка, помислих си внезапно. Така стрелецът се е

сдобил с адреса ми и вероятно е знаел адресите и на останалите.

- Как се оправяш с останалия персонал на острова?

- Оправихме спомените на няколко. С останалите беше просто въпрос на време. Просто

се уверяваме, че появяванията ни ще съвпаднат с престоя на тези, които копираме.

Тези момчета може и да бяха луди, но също така бяха дяволски умни.

- Защо ни нападнахте в Мирър Имейдж? Ако ни бяхте оставили, щяхте да се

измъкнете лесно.

Той повдигна вежда.

- Но ние вече го направихме. На хората ти ще им отнеме доста дълго време,

докато ни проследят до този остров, а дотогава ще сме се изпарили.

- Но като ни отвлякохте, само кристализирахте подозренията на Директората и

осигурихте тръгването им след вас. А, повярвай ми, това никога не е на добре.


- Вероятно. Но досега не бяхме ловили пазител. Помислихме си, че рискът ще си

струва.

- Само че няма да живеете достатъчно дълго, за да се насладите на момента.


- Заплахата на смъртта е част от всяка слава на лова. Няма тръпка, когато няма

опасност.


- Само някой луд ще сметне ловенето на двама пазители като забавление.

Повечето хора имат навика да бягат от нас, ако им е даден избор.

- Ние не сме повечето хора. А последният ни лов беше разочарование. Трябва ни

добро предизвикателство преди да продължим напред.



Изучавах го за момент, чудейки се дали беше толкова дяволски уверен, че да

няма опасения да ми каже всичко, после казах:

- Е, защо ги ловите? Защо просто не ги застреляте, после им отрязвате главите,

както направихте с първата жертва?

- Защото тогава бяхме млади и слепи за просперитетите на лова. – Той направи

пауза. – Адриана ли беше причината да се появиш на острова на Директората и да

започнеш да разследваш клуба?

- Да. – По-добре беше да го оставя да си мисли, че Директората беше наясно с

начините и пътищата им, когато всъщност разследвах само заради настойчивостта на

Блейк с черната поща. Господ знае колко други жени щяха да вземат преди

Директората да стане наясно с действията им. Числото можеше дори да бъде колкото

седемнайсетте, които изчезнаха в Англия. – Затова ли напуснахте Обединеното

кралство и дойдохте тук? Защото властите са разбрали, че се случва нещо?

- С нормалните власти можем да се оправим. Напуснахме, когато Директоратът

прояви сериозен интерес. – Раздразнение премина като лек черен облак в иначе

веселото му изражение. – Надявахме се да успеем да организираме още няколко лова

тук, преди да се наложи да заминем.

- И защо Адриана? Тя изобщо не изглеждаше като жената, която е убила баща

ви.

Нещо проблесна през очите му. Гняв. Или лудост. Беше трудно да се каже кое от

двете.

- Нямахме изнор, когато се появи на острова и започна да задава въпроси. Освен

това имаше тази скица.

- Което, приемам, си бил ти.

Той кимна.

- За нещастие, се оказа, че момичето от глутницата ти има интересна психическа

възможност, която й позволява да види нечие минало. Налетя ми в клуба и очевидно е

хванала проблясък за малкия ни навик да убиваме.

- Тя ти каза това?

Той се усмихна благо.

- Разбира се. Помисли, че ще спаси живота й.

- Значи тя и останалите са мъртви?

- Да. Въпреки че живеят в спомените ни. И чрез трофеите ни.

Зяпнах го за минута, стомахът ми се преобърна, като си спомних факта, че

главата на първата им жертва не беше намерена.

- Пазите си трофеи?

Той се изкиска и беше студен нечовешки звук.

- Разбира се. Всички ловци го правят. Главите на всичките ни плячки образуват

линия по стените на ложите ни, за да можем аз и останалите да се възхищаваме на

красотата на смъртта им. Въпреки че Адриана още не се е присъединила към тях.

Препараторът ни отиде на почивка.



О, Господи, това беше... просто отвъд извратено. Не говорехме просто за

животни, а за хора.

Живеещи, дишащи човешки същества. Или по-скоро нечовешки същества.

И как, по дяволите, изобщо бяха намерили препаратор, който да направи

подобно нещо?

- Ще си платите за тези трофеи – казах с плосък глас, лишен от гнева, който

бушуваше в мен. Точно като Роан, когато стана пазител и се превърна в ефикасната

машина за убиване, която беше обучен да бъде.

Тръпка мина през мен, а дълбоко в мен нещо извика не. Но трябваше да се

почудя колко дълго щеше да издържи този глас ако продължавах да се хвърлям срещу

психотата в този свят.

- Това е цялата идея – каза той весело. – Ловуваме. Вие се опитвате да ни

накарате да си платим. Разбира се, има си правила.

Изсумтях.

- Сякаш изобщо ще се подчинявам на правилата ви, измъкна ли се оттук?

Вероятно не беше най-мъдрото нещо за казване, но, хей, ако знаеше нещо за

пазителите, значи знаеше, че правилата рядко определят действията ни.

- Ти ще се подчиниш или партньорът и ти ще плати.

Да, сякаш това беше изненадващо. И, разбира се, щях да се подчиня на

правилата им, защото нямаше начин на света да рискувам живота на брат си.

- Проблемът, пред който си изправен, е фактът, че ако успеете да ме убиете,

няма какво да накара партньорът ми да се подчини на правилата ви.

- Няма но в това уравнение. – Той зарови из джобовете си и извади нещо, което

изглеждаше като онези ключодържатели за отваряне на гаражни врати. – А ние имаме

това като сигурност за партньора ти. Той има миниатюрна бомба, поставена под

мишницата. Ако не се подчини на правилата, горната част от торса му ще бъде

взривена. Трудно ще си отмъстиш, ако имаш само половин тяло без мозък.

Зяпнах го, чудейки се кое е по-лошо – реалистичният му тон или очевидното му

опиянение от работата.

- Първото нещо, което всеки умен ще направи, е да махне устройството от

тялото си.

- Силата на устройството се корени в горещината на тялото. Махнеш ли го,

незабавно ще се взриви.

- Това не е много приятелско.

- Може и да се наслаждаваме на лова, но не сме глупаци. – Той погледна

часовника си, после се отдръпна от решетките. – Ще те освободим в пет. Тръгни надолу

по пътя и мини през червената порта. Иди някъде другаде освен през портата и

партньорът ти ще загуби живота си. Ще ти дадем десетминутна преднина.

- Господи, благодаря – казах сухо.

- Използвай мъдро времето си.

Той се обърна и излезе от хамбара. Преминах на инфрачервено зрение,

проследявайки топлината на тялото му преди да изчезне от полезрението ми.



Значи ловецът се превърна в плячка. Нищо ново в тази ситуация. Въпросът

беше защо той беше толкова дяволски уверен?

Вярно, двамата с близнака му имаха доста добър брой убийства на сметките си, а

тези убийства са били на шифтъри, които по принцип са по-бързи и по-силни от хората.

Но с Роан бяхме пазители. Обучени убийци. Е, поне Роан. Аз все още бях новото

хлапе в квартала, и бях повече от щастлива да го кажа. И все пак Джорн не беше

показал страх от нито единия от нас. Нямаше абсолютно никакво съмнение, че ще ме

проследи и ще ме убие.

Защо?

Очевидно знаеше на какво са способни пазителите – бяха се преместили от

Англия, заради интересите на Директората.

Така че защо беше толкова уверен?

Беше ли още една точка към очевидната им лудост? Или и на мен бяха

направили това, което бяха направили на Роан?

Опипах подмишниците си, но не изглеждаше да има нещо чуждо. Което не

означаваше, че няма бомба някъде в мен, а само, че не можех да я усетя. А не можех да

махна нещо, което не усещам. Дори това, което Джорн беше казал за източника на

силата им, беше вярно, тогава премахването й нямаше да е най-умното нещо сега.

Което ме оставяше с едно нещо, което да направя – нищо. Остана само да чакам

ловът да започне.

Още един час мина. Станах и започнах да се разтъпквам, подготвяйки мускулите

си и опитвайки се да не мисля за лова, който предстоеше.

Тогава, най-накрая вратата се отвори. Беше ми напомнено къде се намирам,

ноздрите ми се разшириха, опитвайки се да хванат някаква миризма, която да покаже

дали Джорн или Йохан беше наблизо. Нямаше нищо. Само свежестта на зората.

Пристъпих вън от килията си, бетонът под краката ми беше студен, когато

погледнах към тавана. Нямаше камери. Нищо, което да им каже, че тръгвах. Какво

щеше да стане ако просто чаках тук? Хамбарът може и да не беше най-доброто място за

бойна арена, но имаше достатъчно сенки, сред които да се скрия. Откъде щяха да

разберат къде съм?

Освен ако, разбира се, нямаше сензор при червената врата, през която ми беше

казал да мина.

Издишах разочаровано, после тръгнах напред. Не можех да си позволя да

рискувам живота на Роан на основата на „ами ако”. Ако Джорн и Йохан искаха лов,

щяха да го получат. А този ловец възнамеряваше да види масите обърнати.

Златни и червени проблясъци докоснаха небето, а въздухът беше свеж, изпълнен

с аромата на евкалипт и море. Тръгнах по ръба на пътя, придържайки се към сенките,

ушите ми бяха наострени, слушах за всякакви звуци. Още нямаше нищо, което да

покаже, че някой гледа. Може би възнамеряваха да се състои честен лов.

А може би утре щях да се превърна в човек.

Йохан и Джорн може и да искаха добър лов, но в края на краищата също искаха

да спечелят. Което означаваше, че при обрат, честността щеше да изхвърчи през

прозореца.



Пред мен се появи червената порта. Беше голяма дървена връзка между

заобикалящите папрати и беше оцветена почти в черно. Отвори се, когато приближих,

което означаваше, че някой наблюдава, дори да не можех да го видя. Може би целият

остров беше изпълнен с камери.

Минах през вратата, осъзнавайки, че не беше черна, а много тъмен червеникав

цвят. Тъмно червено, което миришеше на кръв.

Кръв оцветяваше дървото, не боя.

Тръпка премина през мен, което вероятно беше конкретната реакция, която

преследваха. Това трябваше да е тактиката им спрямо мишените, да ги накарат да си

мислят за това, което може да се случи. В крайна сметка не всички бяха като мен и

Роан, свикнали с миризмата на смъртта.

Запътих се към сенките на близката гора. Дърветата и папратите се затваряха,

заобикаляйки ме в сенките си. Приближих се, криейки формата си, и последвах

възвишенията на земята. Трябваше да се из кача по-високо, за да видя какво ме

заобикаля. Може би дори да добия някаква представа къде бяха сградите и къде

можеше да бъде Роан.

Затичах се нагоре по склона, опитвайки се да се плъзна покрай тежките папрати

без да ги пречупя, придържайки се към земята, за да не се виждат стъпките ми – трудна

задача, когато земята беше покрита с листа и други горски отпадъци.

По гръбнака ми изби пот, а кракът ми започна да ме боли. Още малко и вероятно

щях да започна да накуцвам. Не беше каквото ми трябваше сега. Издишах и се заборих,

само за да подхлъзна на мокро листо и да падна тежко на колене.

И тогава забелязах, че веселите песни на птичките внезапно бяха замлъкнали.

Усещайки стрела от сребро да прелетява над главата ми и да пробива дупка в

дървото пред мен.

Десет минутна преднина друг път.

Въпреки че бях достатъчно глупава да го повярвам. Имам предвид, че не беше

като да не бях запозната с обещанията на лошите момчета – които нямат намерение да

спазват. Псувайки леко, се извъртях и вдишах, опитвайки се да усетя преследвачите си.

Нищо.

Нито издаващи звуци, нито миризми. Гората беше смъртно тиха и много

спокойна, и все пак странно напрежение пробягваше през дърветата.

Човешко напрежение. Този вид напрежение, което вървеше с вълнението и

опасността.

Може и да не можех да ги видя или подуша, но нещо през мен можеше да ги

усети. Или по-скоро да усети това, което те чувстваха. Което обикновено би ме

вбесило, просто защото не би трябвало да съм способна на такова нещо. Но точно сега

– и за пръв път в живота ми – бях действително благодарна, че наркотиците бяха

произвели талант, който щеше да ми е от полза.

Бяха надолу по хълма и вляво. Не близо, но очевидно достатъчно близо, за да

използват мерник на пушка. Което вероятно използваха сега, за да могат отново да ме

прицелят. Може би сенките не бяха толкова дебели или дълбоки, както бях

предположила, а събиращата се светлина беше достатъчна да развали прикритието ми.



И в двата случая не можех да остана тук. Изправих се и затичах през папратите

възможно най-снишена, без да се притеснявам за следите, които им оставях. Беше по-

добре да имам отново малко преднина.

Листа и клони се удряха в тялото ми, докато тичах, което ме накара да искам да

имах пуловер. За предпочитане тъмен. Но бях заклещена в ярко жълтия си потник,

което означаваше, че можех също така лесно да се изправя и да бъде мишена на средата

на всичкото зелено.

Което отново ме накара да се почудя къде се намираше островът. Не можеше да

сме по крайбрежието някъде близо на родния ми щат. Викторианските острови бяха по-

скоро недорасли, отколкото буйни, и определено щеше да бъде доста по-студено в този

ранен час на деня.

Продължих да се катеря нагоре. Миризмата на потта ми изпълни въздуха,

дробовете ми започваха да изгарят, дъхът ми се накъса, остри въздишки ехтяха в

тишината.

Достатъчно лесно за проследяване, ако близнаците имаха добро ухо.

А те очевидно имаха, защото бяха още зад мен, още ме преследваха. Може и да

имах вампирска скорост, но в тази околна среда беше твърде трудно да я използвам. И

все потръпвах от приближаващото сребро, като чувах забиващи се куршуми в

дърветата.

Билото на хълма най-накрая се появи на хоризонта. Обаче дърветата не

изтъняха, а останаха все така дебели, както на склона. Направих пауза, пресягайки се за

усещането, което ми позволяваше да ги „усетя”. Единият се беше запътил от лявата ми

страна, другият от дясно. Все още бяха под мен, но не се катереха по-натам още.

Имах време да видя къде, по дяволите, се намирах.

Бързо сканирах дърветата, докато не намерих подходящо за катерене. Покатерих

се по дънера, после през клоните, а сърцето ми препускаше с километър в минута.

Обърнах се на дебелия клон, вървейки внимателно. Островът се появи пред мен,

малка зелена точка в иначе синята околност. Трябваше да сме в Куинланд – или поне на

края на Ню Саут Уейлс – някъде, имайки предвид синьото. Викторианските води бяха

доста по-тъмни и студени. Нямаше никакви покриви, които да се виждаха между

дърветата пред мен, но имаше път, който изглеждаше пясъчен. Проследих пътя, по

който криволичеше, завъртайки се на клона, докато накрая не забелязах сграда в

сечището през един хълм.

Не изглеждаше като къща, нито дори като хамбар. Беше малка и ниска и изглеждаше

много здрава. Клетка, помислих си, за трудни ситуации. Там трябваше да е Роан.

Сега трябваше само да се отърва от преследвачите си, да отида там и да го освободя,

Лесно.

Не.

Още един куршум прогоря през въздуха, този път преряза ухото ми и потече

кръв. Извиках леко и се строполих на земята, шокът от скока отекна по гръбнака ми и

изпрати ужасяваща болка през заздравяващия ми крак. Отърках пръстите си в земята,

за да възстановя баланса си, и си поех дълбоко дебелия ароматен въздух.

Този път подуших Джорн. Той беше отдясно и се движеше бързо. Повиках

вълчата си форма и се преобразих, после затичах надолу, възнамерявайки да изляза



изпод него. Бягах бързо – накуцвайки само леко – и се придържах към сенките, вълчата

ми форма пасваше повече на тези околности.

Не би трябвало да ме беше видял. Не би трябвало да ме беше чул.

И в крайна сметка, ето че беше.

Този път бях достатъчно близо, за да чуя шума от изстрела преди куршумът да

ме доближи., хвърлих се встрани, извиквайки, когато камък се заби болезнено в

страната ми, после се изправих и затичах прави срещу миризмата.

Още един изстрел.

Още един куршум се заби.

После мирисът му изпълни въздуха и той беше пред мен. Запътих се право към

него с оголени зъби и ръмжане, надигащо се в гърлото ми.

Той затича, вълнение и страх прехвърчаха през него, докато се опитваше да

вдигне пушката и да я използва като тояга. Бях го погнала преди да успее, зъбите ми се

забиваха през дрехите му дълбоко в плътта. Кръв изпълни устата ми, развълнувайки

вълка, отвращавайки човека. Игнорирах второто, откъсвайки зъбите си, а с тях и голямо

парче плът.

Той извика и ме удари. Чувството беше като желязо, този удар, и болка се

надигна – червена линия, която моментално блокира нетърпението на вълка. Задъхана и

с болки скочих встрани, плюейки кръвта и кожата му, докато се обръщах да го

погледна.

Лявата му ръка беше бъркотия. Кръв течеше от раната, попивайки в ризата му и

изпълвайки въздуха с мириса си. Беше късметлия. Целех се във врата му, а бях

пропуснала.

- За това – каза той, мърдайки кървящата си лява ръка – ще си платиш.

Оголих зъби и изръмжах, после се сниших и се прицелих отново в него. Той

извъртя пушката, използвайки дръжката като тояга, оръжието изсвистя във въздуха с

достатъчно сила, за да чупи кости. Извъртях се, усетих бриза по кожата си. Ноктите ми

се забиха в меката земя, когато се ударих, калта летеше свободно, когато скочих към

него.

Бях във въздуха, когато усетих изгарянето на приближаващото сребро. Чух

стъпки в дърветата зад нас.

Йохан идваше да спаси брат си.

Роан и аз може и да не споделяхме телепатията на близнаците, но тези двамата

със сигурност я споделяха.

Извих се неудобно, чупейки кости по гръбнака си, докато се строполих на

земята. Куршумът мина през ухото ми и експлодира в близката фиданка, изпращайки

го да лети. Скочих напред, целейки се в краката на Джорн, разбивайки кожата му и

източвайки кръв. Той отново се прицели, задната част на пушката се удари в мен.

Извиках и скочих в сенките на близките дървета.

Може и да съм пазител, може да съм бърза и силна, но сребърният куршум може

да ме повали. А за мен беше по-добре да ги проследя един по един. Особено когато

ставаше абсолютно очевидно, че тези двамата, макар и хора, имаха остри усещания,

като на всеки нечовек.



Убиването им нямаше да е толкова лесно, колкото смятах.

Отново преминах в човешка форма, използвайки промяната, за да успокои

болката, после затичах по хълма, към следващия, опитвайки се да напредна и да

установя дистанция между нас. Но те останаха дразнещо близо.

Не правех толкова шум, не и сега, нито оставях много следи. Тичайки както бях,

винаги щяха да остават следи, но те не би трябвало да са способни да ме проследят

толкова лесно, докато бягам. И ето че го правеха.

Дали имаха други психически способности, различни от телепатията? Започвах

да мисля, че това е причината. Не бях чувала за дарба, която да позволява на хората да

проследяват нехора, но както имаше навика да казва Роан, на Земята имаше повече

странни неща, отколкото можехме да знаем.

Прокарах ръка по челото си, избърсвайки потта, погледът ми претърсваше

дърветата пред мен. Мирисът на морето се засилваше, а короните на дърветата бяха

започнали да потръпват от морския бриз. Последното нещо, което ми трябваше, беше

да се озова на пясъка. Имах нужда от дърветата като защита от куршумите, докато не

намерех начин да ги разделя.

Яснотата за присъствието на близнаците отново ме удари, а секунда по-късно

въздухът извика предупреждение, че няколко куршума летят към мен. Хвърлих се на

земята, като разхвърлях листа, докато куршумът прогори над дясното ми рамо и се заби

в близкото дърво. Кора експлодира във въздуха, валейки около мен. За няколко секунди

лежах така, заслушана в леките им стъпки, лесния начин, по който се движеха през

гората. Струваше ли си да ги улеснявам? Можех да сваля двама им, не се съмнявах.

Единственият проблем бяха сребърните куршуми. Само един беше достатъчен да

сложи край на битката ми, а с още заловения Роан, не смеех да рискувам да ме уцелят.

По-добре беше да бягам, да чакам подходящия момент.

Само дето търпението никога не е било от добродетелите ми, а започвах да се

вбесявам, задето ме стреляха толкова.

Издишах, после се изправих на крака и затичах по стръмния склон. Гъстата

зеленина на интериора отстъпваше мястото си на по-див и нискостъблен вид, а вятърът

се усили. Беше почти приятно усещане.

Нарастването на земята се изостри рязко. Кракът, който беше прострелян от

среброто преди, започваше не само да гори, но и да отслабва. Едва заздравелите

мускули не можеха да продължат. Куцането ми със сигурност щеше да се задълбочи.

Небето излезе пред погледа ми, бледа синьота се прокрадваше през дърветата,

викайки ме. Към какво не беше ясно, но трябваше да е по-добре от този проклет склон

и копелетата, които ме преследваха.

Още един куршум прогърмя през въздуха. Сниших се, задъхвайки се, като дори

не мислех, че това е възможно, имайки предвид текущата ми лишена от дишане форма.

Куршумът пукна покрай мен и изчезна в приканващото синьо. Ако успеех да сляза долу

достатъчно бързо, може би щях да си осигуря достатъчно време, за да намеря начин да

ги разделя. А направех ли го, копелетата щяха да са мъртви.

Пристъпих на крака си и затичах, погледът ми беше прикован в синьото и

обещанието, което предлагаше.

Но трябваше да гледам натам, накъдето отивах. Или по-скоро, накъдето земята

отиваше.



Защото стигнах до билото и внезапно под мен нямаше нищо.

Нито земя, нито листа.

Само въздух.

А аз падах надолу към празнотата.



Глава тринадесета Превод: petia


Била съм малко кутре, когато Блейк ме хвърли от една стръмна скала. Но

дори и до сега можех да си спомня ясно какво точно се случи тогава, просто защото

тогава светът около мен сякаш бе станал прекалено бавен. О, вятърът ме бе блъскал с

пълна сила и земята сякаш се бе втурнала към мен, изпълвайки полезрението ми, света

ми и така завинаги се снабдих с най-лошия от нощните ми кошмари. Само времето си

пълзеше. А падането ми сякаш продължи вечно. Земята сякаш бързаше към мен, но

сякаш никога нямаше да я доближа. Крещях, тресях се от страх, борех се да се хвана за

нещо, каквото и да е то, за да спра падането или поне да го забавя. Нямаше никаква

полза от усилията ми.

Никога преди тези дълги минути животът ми не бе преминавал като филм пред

очите ми.

Може би, защото съм била прекалено млада и не бях преживяла много

неща.

Но сега вече бях по-голяма.

Докато падах към блестящата синева на океана и към назъбените скали,

които го заобикаляха, картини от миналото ми преминаха замъглено пред очите ми.

Образите се сменяха прекалено бързо и не можех добре да ги видя. Повечето от тях

бяха спомени от добрите ми преживявания. Спомних си за Роан, за другите хора, които

обичах както и за старите ми гаджета. А сред тях видях и Куин, който можеше да бъде

нещо много повече за мен, само ако бе играл честно.

Но заедно с всички тези спомени почувствах и още нещо. Нещо много

дълбоко и силно.

Съжаление.

Съжалявах за всички неща, които не бях направила, за всички стъпки,

които не бях предприела.

И най-голямото от всичките ми съжаления бе свързано с Келън.

Трябваше да му дам времето, което ми искаше. Трябваше да му дам

връзката, от която се нуждаеше. Трябваше да се обвържа с него.

Искаше ми се да бях успяла да превъзмогна страха си и да бях успяла да

осъществя мечтите си. Той беше прав като ми казваше, че никога няма да намеря това,

което търся, ако от време на време не спра да търся и просто не дам шанс на някой да

опита да осъществи мечтите ми.

По дяволите, не исках да умирам!

Не и сега, когато най-накрая имаше някой в живота ми, който обичах,

някой, който ми показваше, че може да е единственият за мен. И дори и да се окажеше

накрая, че той не е сродната ми душа, тогава поне бих могла да кажа, че съм опитала и

съм дала шанс на връзката ни да се развие в нещо по-голямо. Поне щях да знам, че

страхът от това отново да не бъда изоставена не ми е попречил да изживея пълноценно

живота си.

Започнах да се въртя наоколо, опитвайки се да сграбча скалите, покрай

които преминавах. Пръстите ми се опитваха да се захванат за камъните, но не намираха



никакво място по хлъзгавата повърхност, за което да се задържат. Тук нямаше нищо,

въобще нищо не намирах, което би могло да спре падането ми. Нямаше треви, нямаше

клонки, нямаше корени на дървета, които да се показват навън от песъчливата почва.

Нямаше нищо друго освен хлъзгава скала.

Изругах и продължих да се опитвам да се хвана за повърхността на

скалата, отказвах да се предам, отказвах да повярвам, че това е краят ми. Но океанът и

скалите до него бързо приближаваха към мен, и не можех да направя абсолютно нищо,

за да спра падането си.

Затворих очи, тъй като не исках да гледам към смъртта, която бързо

приближаваше към мен. най-доброто, което можех да направя бе да се надявам, че

съдбата ще е мила към мен и смъртта ми ще е бърза или, че ще се случи някакво чудо и

ще успея да избегна да падна върху скалите, а по някакъв начин ще се приземя направо

в океана.

Господи, колко много ми се искаше да съм птица.Искаше ми се да мога

просто да сменя формата си и да полетя като някоя от морските птици, които се носеха

около скалите. Пожелах си да имам крила, с които да се нося по бриза, преминавайки

покрай скалите и горната част на вълните, пожелах си по-скоро да полетя към

свободата, отколкото да се размажа долу.

В мента, в който тази мисъл премина през ума ми, през тялото ми

премина усещане, сякаш сменях формата си. Почувствах паника и отчаяно започнах да

се боря, опитвайки да накарам тялото си да спре да се променя. Във вълчата си форма

имах по-малко шансове да оцелея, ако паднех на скалите, тъй като костите бяха по-

деликатни и по-лесно можеха да се счупят.

Но вече бе невъзможно да се спре промяната. Усещането за това дори

нарасна и не се интересуваш от опасността, костите и плътта ми се оформяха наново,

придобиваха нова форма, докато накрая това което падаше не бе човек, а нещо друго.

Само че не беше и вълк.

Тази форма я чувствах по-лека, по-свободна.

Погледнах към ръцете си и видях крила с червени върхове накрая – видях

пера,вместо лапи.

Това бе птица. Бях се превърнала в скапана птица.

О, Господи, всичко това бе в резултат на лекарствата, които ми бе давал

Тейлън. Те ме бяха променили, както бяха променили и другите, които ги бяха вземали.

Не, за бога, това не можеше да ми се случва.

След това избутах извън себе си всичките си мисли. Премахнах страха.

Нямах време да се страхувам, ако исках да оцелея.Трескаво започнах да размахвам

новите си крила нагоре и надолу. Но това, че бях приела формата на птица не

означаваше, че знаех да летя. Очевидно в летенето имаше някакъв майсторлък, защото

въпреки че размахвах крила все още падах надолу. Дори скоростта на падането не

намаляваше.

Отново изругах, но от устата ми излезе странен грачещ звук, който много

ми приличаше на крясъка, който издаваха чайките.

Страхотно. Щях да умра във формата на същество, което считах че е

нещо съвсем малко по-голямо от крилат плъх.



Скалите бяха толкова близо, че водата на океана се блъскаше в тях и

малки капчици солена вода се разпръскваха нагоре и ме удряха. Оставаше ми още

много малко време, че трябваше да се случи някакво чудо.

И чудото стана.

Морският бриз ме удари, поваляйки ме настрани, след което ме вдигна

нагоре. В отчаянието си спрях да махам с крила,но ги разтворих широко.Вятърът,

хванат под перата ми ги разбърка, докато ме повдигаше нагоре, отнесе ме надалеч от

скалите, запращайки ме в океана.

Там вятърът ме изостави. Приземих се по гърди по един много

непохватен, неприятен за окото и нетипичен за птиците начин. Но това нямаше никакво

значение.

Аз бях жива.

Искаше ми се да пляскам с ръце и да танцувам от радост върху

търкалящите се вълни. Въпреки лошия шанс, аз бях жива.

Но тази моя жизнерадост не продължи дълго време.

Бях жива, но средството, с което постигнах оцеляването си бе

драматично. Лекарството, което ми бе давано преди година най-накрая бе приключило

с малките промени в организма ми и бе започнало да прави по-големи.

Сигурно би могла да приема и друга форма, но се надявах това никога да

не ми се случи.Това би означавало, че мечтите ми да се измъкна от Директората и

ролята ми на пазител щяха да се превърнат в пепел. Независимо дали ми харесваше или

не, сега аз бях момичето на Джак. Единственият друг избор, който имах, бе да бъда

изпратена при военните, където да се присъединя към другите мелези, които бяха

засегнати от същото лекарство, което е било използвано върху тях в изследователските

центрове.

Нямаше да допусна такова нещо да се случи с мен. Докато работех за

Директората поне можех да имам някакво подобие на нормален живот – въпреки че

работата ми там по никакъв начин не би могла да бъде определена като нормална.

Но поне не всичките ми надежди бяха умрели. Когато ставаше въпрос за

Келън, за мен нямаше значение как бях оцеляла. Бях жива и сега имах възможност да

му дам, не на него, на нас като двойка да дам шанс да изживеем връзката, която и

двамата заслужавахме.

С това падане съдбата сякаш ме бе ритнала отзад и този път нямаше да

пренебрегна предупреждението й. Щях да се хвана здраво и да изпълня това, което

исках и щях да се надявам, че вървя по правилния път.

Някакво движение привлече окото ми и аз погледнах нагоре. Високо

горе на върха на скалата се появиха две фигури. И двамата мъже носеха пушките си

провесени на рамо, но Йорн изглеждаше по-зле – ръката и кракът му бяха окървавени, а

косата му бе в безпорядък.

Щеше да бъде лесно да го проследя, когато отново стъпех на твърда земя.

Миризмата на кръвта му щеше да остави лесна следа, която можеше безпогрешно да

бъде следвана от чувствителния нос на един вълк.

Двамата мъже се караха няколко минути на върха на скалата. Аз се носех

по вълните, цапайки с крака, борейки се срещу течението, за да мога да остана на



същото място, където бях в момента. Беше по-уморително, отколкото си мислех, че

може да бъде, но може би това бе предизвикано от комбинацията между късите крака,

които имаха чайките и цялостната умора от тичането, което бях преживяла преди да

падна.

Йохан погледна към часовника си, но нито един от тях не помръдна,

просто си седяха там и гледаха океана или чакаха да се появи някакъв сигнал, който да

им потвърди, че бях жива или че бях умряла.

Изтощението ме обземаше и в мен нарастваше нуждата да възприема

някоя от обичайните си форми.

Дълбоко в мен започваше да се заражда и някакво съмнение. Какво щеше

да стане, ако не можех да възстановя обичайната си форма? Това бе един от основните

проблеми, с който се бяха сблъскали останалите, които бяха при военните – те не

можеха да възстановят човешката си форма.

Но те очевидно бяха преминали през множество промени на формата,

опитвайки се да проучат пределите на новата си способност, докато най-накрая

клетките в телата им повече не можеха да си спомнят своята оригинална, първична

форма.

Нямах никакво намерение да бъда толкова глупава като тях.

Можех да проуча тази своя нова способност, но това щеше да стане в

контролирана среда и Роан щеше да е до мен.

Освен това формата на чайка с червени крила не бе привлекателна.Защо

по дяволите се бях превърнала в тъпа чайка? Защо не си бях избрала да стана нещо по-

екзотично? Нещо по секси.Дори защо не се бях превърнала в нещо опасно – в ястреб

или пък в орел? По дяволите, дори едно какаду щеше да е по-привлекателно от тъпата

чайка.

Въпреки това крилата на чайката ми бяха спасили живота. И може би

точно това щеше да намали страха ми от височини. Ако се научех да летя, никога

повече нямаше да ми се налага да се тревожа, че ще бъда избутана от скала.

Двамата мъже най-накрая си тръгнаха. Изчаках още пет минути, гледайки

към върха на скалата, търсех някакъв белег, който да ми подскаже, че те по-скоро се

бяха скрили наблизо, но не се случи нищо. Явно си бяха тръгнали.

Започнах да пляскам с крака през вълните и позволих на течението бавно

да ме отнесе в близост до основата на скалата. В дясно на мястото, където бях паднала,

стръмността на скалите бе по-малка и не изглеждаше толкова страшно. Приближих се

по-близо до тях и позволих на вълните да ме изхвърлят върху една от скалите.

Ципестите ми крака се захванаха сигурно за мокрия камък и аз с поклащане се

отдалечих от вълните, разтръсквайки тяло, настръхвайки с пера,за да мога да се отърва

от част от водата.

Веднага щом бях далеч от пенливите пръсти на водата аз си поех дълбок

дъх и след това посегнах дълбоко в себе си към мястото, в което бе концентрирана

магията ми да сменям формата си и след това повиках да се яви човешката ми форма.

За един момент не получих никакъв отговор и през мен премина паника.

Затворих очи, опитвайки се да се успокоя, представих си мислено човешката ми форма,

спомних си формата на тялото ми, белезите ми. Спомних си дори смешния вид на

пръстите на краката ми.



Кожата ми започна да щипе, след което усетих магията на

преобразяването да нараства и да преминава през цялото ми тяло, трансформирайки

плът, мускули и кости, докато най-накрая стоях върху скалата и отново бях човек.

Бях човек, треперещ от облекчение и страх.

Прегърнах с ръце коленете си и ги приближих до гърдите си. Всеки инч

от тялото ми трепереше, гърдите ме стягаха а раненият ми крак го чувствах като желе.

Но бях жива, бях цяла и отново бях човек. Поех големи глътки въздух и се опитах да не

мисля за това какво би станало, ако тялото ми не бе отговорило правилно и какво щеше

да се случи ако тази част от душата ми, която правеше сменянето на формите толкова

лесно, внезапно бе забравила как точно изглежда модела на моята човечност.

Изминаха пет минути преди треперенето да спре и да мога да се

концентрирам върху това какво трябва да направя сега, а не върху това какво би могло

да ми се случи. Не трябваше да мисля какво може да ми се случи, ако не бъда

достатъчно внимателна!

Станах и погледнах нагоре, изучавайки скалата. Господи, явно съм

падала много дълго. Стомахът ми започна да се бунтува, а тялото ми започна да

трепери. Поех дълбоко въздух и се опитах де се преборя с ужаса, който се надигаше в

мен. Бях тук, бях жива и трябваше да спасявам брат си. Точно в този момент нямах

никакво време да се страхувам или паникьосвам.

Мисълта за Роан ми помогна. Когато паниката започна да намалява

прехвърлих погледа си към по-ниските части на скалата, търсейки някакъв начин да се

изкача нагоре. Но нямаше дори и козя пътека, по която да мога да се изкача.

Не че възнамерявах в скоро време да се превръщам и да приемам формата

на коза.

С погледа си проследих горната част на скалата, като постепенно

островът се потапяше във вода в дясната си част и изчезваше от полезрението ми. За

мое щастие зад ъгъла на скалата имаше залив или нещо подобно.

Тръгнах напред към него, подскачайки от камък на камък, като

внимателно избирах пътя си през острите скали и мидени черупки, но въпреки това

краката ми бяха порязани. Пренебрегнах раните с мисълта, че морската вода щеше да

отмие кръвта, която оставях след себе си.

Точно сега имах нужда да се добера до твърда земя, намираща се далече

от скалите и морето.

Когато най-накрая завих зад ъгъла видях, че върха на скалата се спускаше

към един плитък пясъчен залив. Почувствах облекчение.Скочих в морето и започнах

да цапам към брега. Не бях най-добрият плувец на света, но мисля че точно в този

момент бих могла да счупя световния рекорд по плуване. Завлякох се на пясъчния

плаж, след което навлязох сред дърветата. Там разтворих широко ръце и паднах на

земята.

Земя.Твърда почва, истинска земя. Не беше пясък, море или скала. Беше

земя.

Искаше ми се да я прегърна и щях да го направя, ако това бе възможно.

След като загубих няколко секунди само за да се насладя на твърдата

земя под тялото ми, застанах на колене и преминах във вълчата си форма. Нуждаех се

от носа и обонянието на вълка, за да преследвам плячката си, а за да можех да направя



това трябваше да се върна обратно на върха на скалата. Дори самата мисъл за това

накара краката ми да започнат да треперят.

Нямах друг избор. Първостепенна задача бе да освободя Роан, но още по-

важен приоритет бе да взема дистанционното, което контролираше бомбата, свързана

към него. Докато дистанционното не бъдеше унищожено нямаше никакъв смисъл да се

опитвам да извадя Роан от килията му.Съмнявах се, че близнаците щяха точно днес да

си организират лов, като пуснат Роан да бъде техният дивеч, тъй като вече бях ранила

Йорн.

Обърнах се и започнах да крача през гората. Във вълчата ми форма не си

личеше толкова много че куцам. Следвах крайбрежната линия, като се държах надалеч

от края на скалата, като постепенно се покачих на по-високо ниво.

Не беше трудно да открия мястото, от което бях паднала. Песъчливата

почва бе белязана от стъпки, а храсталака, където бях паднала и мястото където

близнаците бяха стояли бяха изпочупени и смачкани. Мириса на кръвта на Йорн се

носеше във въздуха, това бе сладък аромат, който събуди ловеца в мен. Подуших с нос

земята наоколо, докато най-накрая успях да уловя лек кисел горски аромат. Това със

сигурност бе миризмата на Йохан. Въпреки че бях загубила следата на Йорн, то все още

можех да успея да проследя Йохан.

Прилепих нос към земята и започнах да си проправям път през дърветата,

промъквайки се лесно през храсталака и избягвайки слънчевата светлина, за да не може

блясъкът и да се отрази върху червената окраска на козината ми. Опитвах се да се слея

с по-големите сенки на гората. Надявах се по този начин да ги затрудня и да не могат да

ме забележат.

Не че си мислех, че ме търсят, но отдавна вече се бях научила никога да

не подценявам лошите момчета. Те просто не мислеха по същия начин като нормалните

хора.

Миризмата на Йорн рязко се изостри. Аз спрях и започнах да душа

вятъра, усещайки новата миризма.Той все още кървеше обилно, като мириса на кръвта

му се усещаше силно във въздуха. С тази миризма се преплиташе вонята на пот и

мириса на мъж.

Той беше наблизо. Наострих уши, опитвайки се да го чуя. Миризмата му

идваше от лявата ми страна, но като вземех предвид въртенето на вятъра през

храсталака, не разчитах на това при определянето на местоположението му.

Ако той издаваше някакъв шум, аз бих могла да го чуя, тъй като във

вълчата ми форма слухът ми беше много остър. Следователно той или бе в безсъзнание

или стоеше много тихо и неподвижно, или това бе капан.

Легнах по корем и започнах да пълзя напред.Това не бе лесно, като се

имаше предвид храсталака и факта, че вълчата ми форма по-скоро бе предназначена да

тича, а не да пълзи.

Заврях носа си в някаква плътна зеленина и открих една малка полянка.

Йорн седеше на един пън в далечната и страна и се бе облегнал на дънера на едно

дърво. Лявата му ръка и левият му крак бяха покрити с кръв, ризата му бе пропита с пот

и на лицето му се бе изписала болка.

Не можех да кажа, че ми пукаше за него.



Въпреки че очите му бяха затворени силно се съмнявах, че се намира в

безсъзнание. Болката, начинът по който седеше, напрежението в стиснатите му в

юмруци ръце – всичко това ми говореше, че е в съзнание.

Погледнах зад него, носът ми леко се вирна нагоре, душейки въздуха в

опит да открия някаква следа от мириса на Йохан. Мирисът на другия близнак бе там,

но това бе по-скоро като спомен от присъствието му на това място, а не като реално

присъствие. Това показваше, че преди определено време той със сигурност също е бил

тук, но вече го нямаше.

Това ми даваше шанс да успея да победя Йорн.

Въпреки силното желание, което караше пръстите на краката ми да потрепват аз

не се хвърлих напред към него. Полянката може и да беше малка, но между него и мен

имаше достатъчно пространство, а той държеше оръжието си близо до себе си. Не ми се

искаше да разчитам на скоростта си срещу неговите бързи рефлекси, дори и след като

си мислех, че би трябвало да съм по-бърза от него. Не исках да се пробвам по този

начин след като той можеше да има сребърни куршуми.

Това означаваше, че трябваше да се опитам да отклоня вниманието му по

някакъв начин и да се надявам, че с това ще спечеля достатъчно време, за да успея да го

нападна преди той да успее да реагира. Внимателно отстъпих назад през храсталака,

след което станах и тръгнах през гората, като направих широка дъга около полянката

преди да се появя от дясната му страна.

Когато се бях приближила достатъчно близко и вече можех да усещам

миризмата на потта и кръвта му, преминах в човешката си форма и взех в ръка едно

голямо парче скала. Когато пръстите ми се свиха около него, продължих да лазя

напред, докато най-сетне стигнах на място, от което можех добре да го хвърля.

Бях толкова близо до него, че можех да го чуя как диша, можех да видя че

кръвта все още течеше от раните му. Може би Йохан бе отишъл да доведе медицинска

помощ за брат си, което означаваше, че аз трябваше да действам бързо.

Вдигнах ръка и хвърлих камъка толкова силно, колкото можах. Той се превъртя

във въздуха толкова бързо, че бе като мъгла, но въпреки това по някакъв начин Йорн го

усети.

Трябваше да знам, че съдбата нямаше да ми позволи лесна победа.

Той се извърна, избягвайки камъка и вдигайки пушката си с едно бързо

движение. Легнах долу на земята и обвих тялото си със сенки. Йорн се намръщи,

погледът му оглеждаше дърветата, минавайки покрай мен.

Той не можеше да ме види.Не можеше и да ме усети.

Маже би Йохан беше този, който можеше да усеща и да проследява нечовеци.

Но въпреки това Йорн имаше невероятно добър слух, защото очевидно бе чул

свистенето на камъка, докато той преминаваше във въздуха. Това за него бе достатъчно

предупреждение, за да го накара да бъде готов за битка, но не и да стреля напосоки.

Трябваше да бъда благодарна и за това.

За щастие парчето скала бе изчезнало сред дърветата и той не направи никакво

движение, за да се опита да открие какво точно бе полетяло към него. Надявах се, че

може да си помисли, че това е било по-скоро птица, а не началото на нападение срещу

него.



Изчаках го докато отново седне долу, въпреки че вече беше по-внимателен, след

което внимателно започнах да се оттеглям назад. Предполагайки, че той очевидно има

добри сетива, за мен бе ясно, че трябва да го нападна по старомодния начин – трябваше

ми да се движа бързо, да използвам сила и да имам много късмет.

Веднага след като се бях оттеглила навътре в гората станах права и започнах да

се движа, докато горе долу застанах зад дървото на което той се бе облегнал. Можех да

видя как лактите му се подаваха от двете страни на дънера на дървото и под единия от

тях видях приклада на пушката. Той беше готов да действа, така че ми се налагаше

наистина да съм много бърза докато го атакувам.

Поех дълбоко дъх и бавно го издишах, след това започнах на ум да броя до три и

след това тръгнах напред. При това бързо.

Той щеше да ме чуе, но аз разчитах на вампирската си скорост и прикритието,

което ми даваха сенките, за да мога още за известно време да заблудя усещанията му.

Но един добър ловец, какъвто беше той, не разчиташе само на зрението си и като се

имаше предвид дебелия килим от отломки, които ограждаха горския под, нямаше

никакъв шанс да съм безшумна.

Почувствах куршума преди дори да успея да чуя шума от изстрела. Подскочих

високо във въздуха и тялото ми като стрела полетя точно срещу Йорн.Куршумът

премина през корема ми и изчезна в сенките на гората.

След това вече бях върху него, ударих го, съборих го да падне по гръб. Той

изпръхтя, оръжието излетя от ръцете му. Ударих се в земята и се претърколих на крака,

опитвах се да му взема оръжието.

На косъм успях да изпреваря Йорн. Наведох се, за да избегна удара му, след това

замахнах ниско долу с крак и го повалих на земята. Той падна по гръб. Стъпих върху

левия му крак, обърнах оръжието с дръжката към Йорн и след това го стоварих с

всичка сила върху коляното му. Благодарение на двойното ми наследство имах сила,

срещу която коляното му не можеше да устои. Костта се счупи и се раздроби под

силата на удара. Той изкрещя, тялото му буквално се разпадаше докато той се

опитваше да се защити.

Звукът от болката му проехтя през гората и за мен нямаше никакво съмнение, че

щеше да доведе обратно Йохан при нас. Такъв звук определено би ме повикал и мен,

ако на мястото на Йорн болка изпитваше брат ми.

Това означаваше, че нямах много време да направя каквото бе необходимо.

Ударих брадичката му с края на ръката си, накарах го да отметне глава назад,

след което седнах върху корема му и отпуснах цялата си тежест. С колена се опитах да

затисна ръцете му и да не му позволявам да се мърда. Наистина нямах за губене нито

време, нито сила, за да се опитвам да се промъкна през защитните му щитове, но

обучението ми на пазител под ръководството на Джак ме бе научило на някои малки

трикове. Един от тях бе с цел да предотвратя възможността му да се свърже

телепатично с брат си.

Пресегнах се към него психически, докоснах защитените му мисли и ги обвих с

поле от сила по същия начин, по който бих обвила и подарък. Това нямаше да

предотврати Йохан да получи усещането, че нещо с брат му не беше наред, но със

сигурност щеше да спре Йорн и да го лиши от възможността телепатично да му

разкаже подробностите. Бях уморена и в това състоянието вероятно нямаше да мога да



удържа тази защита дълго време, но щеше да мине достатъчно време, през което да

направя това, което трябваше да бъде свършено.

Йорн все още не бе осъзнал какво точно бях направила.

- Ти ще….

-Да,да – прекъснах го аз – знам я тази песен,. Искаш да кажеш, че ще ме накараш

да платя за болката, която изпитваш, бла, бла, бла. Междувременно ще трябва да ми

отговориш на няколко въпроса.

Той ме заплю.Неприятен човек.

Изтрих плюнката му от лицето си и след това го ударих силно.

- Искаш да го направим по трудния начин ли? Добре, така да бъде.

- Моят брат ще те убие.

- Твоят брат все още не е тук – казах аз, но знаех, че идва насам.

За това нямах никакво съмнение. Веднага след като бях прекъснала

телепатичната връзка между тях Йохан със сигурност се бе обърнал и тръгнал назад, за

да види какво става. Аз поне щях да направя така, ако Роан бе на мястото на Йорн.

Отново го ударих, размазах носа му и от него полетя кръв.

Той изпсува и започна да се върти и да опитва да ме отхвърли от себе си.

- Партньорът ти ще умре.

- Ти не носиш в себе си дистанционното, Йорн. То е у Йохан. Това бе само мое

предположение. Беше прекалено опасно да го освободя и да го претърся.

- Да, но е необходимо само натискането на едно малко копче….. Той спря да

говори и се намръщи, когато някаква сила се опита да премине през щитовете, които

бях издигнала около мислите му.

Най сетне той осъзна, че вече няма телепатична връзка с брат си. Погледът му се

върна на мен.

- Какво по дяволите си направила?

Усмихнах му се широко.

- Никога не подценявай силите на един пазител. Ако искаш да живееш, по добре

ми кажи как да обезвредя бомбата.

- Това няма да ти помогне.Ти си мъртва независимо дали ще ме убиеш или

не.Йохан ще те хване.

-Добре де, забавлявай ме. Какво имаш да губиш?

Той се усмихна. Той все още беше арогантен и уверен в себе си.Все още не

вярваше, че ще умре, дори и в този момент не го вярваше. И за сега беше прав. Все още

не можех да го убия – не и преди да се уверя, че устройството, активиращо бомбата

вече не бе в ръцете на Йохан и че брат ми бе свободен.

- Бомбата е опасна само ако бъде активирана. Ако я изключиш всичко е

безопасно.

- А Йохан държи в себе си детонатора?

- Да, разбира се.



Видях как нещо проблясва в очите му. Усетих, че ме лъже.

Йохан не тичаше към нас, както си мислех. Той тичаше към къщата, за да

активира детонатора.

Стиснах с ръка врата му,пръстите ми се вдълбаха дълбоко в плътта му, спряха

притока му на въздух. Прекъснах и кръвообращението му.

- Къде държите дистанционното за бомбата?

- В къщи. На сигурно място – каза той задъхано.

- Къде точно в къщата?

- В стаята с трофеите – каза той, като гласът му беше малко по-висок от

свиренето на гърди, а лицето му бе започнало да придобива интересен лилав цвят.” В

най-далечният и край.”

Тогава го ударих и го повалих на земята в безсъзнание. Щеше да бъде добре да

убия копелето, но просто не можех да рискувам Йохан да се добере първи до

устройството и да си отмъсти на брат ми.

Станах и започнах да тичам. Тичах надолу по хълма, през гората, пренебрегвах

болката в крака си, пренебрегнах нараненото си тяло. Краката ми летяха докато се

навеждах или преминавах покрай дърветата и през храстите. Йохан може и да имаше

доста добра преднина, но аз имах вампирска скорост и напълно я използвах.

Въпреки това къщата бе от другата страна на острова и дори и най-здравия

вампир при такова тичане би могъл да остане понякога без дъх. А аз дори не бях

истински вампир, така че дишах тежко и от мен течеше обилно пот докато тичах

надолу по склона и докато преминавах през пътя, който водеше до чудатата постройка,

която те наричаха вила.То представляваше голяма поредица от свързани сгради, които

несъмнено бяха построени със средства, получени от незаконната им дейност, свързана

с изнудването на различни хора.

Нещо изсвистя близо до пръстите на краката ми преди да попадне в близките

храсти.Погледнах нагоре и видях вратите, като в будката на охраната имаше въоръжен

пазач.

Не почувствах този куршум да е сребърен, което означаваше, че тези куршуми

нямаше да са смъртоносни за мен, освен ако не уцелеха някой жизнено важен орган. Не

че възнамерявах да стоя на едно място и да чакам да бъда застреляна. Без да прекъсвам

скоростта, с която крачех, аз се наведох и взех един голям камък със свободната си

ръка. Куршумите разкъсваха въздуха, като някои от тях бяха толкова близо, че

почувствах как топлината им обгаря ръцете и краката ми. Ако този пазач имаше

намерението да ме убие, той щеше да се цели в тялото ми.Явно Йохан ме искаше жива

и това ми изнасяше.

Хвърлих силно камъка. Той се превъртя във въздуха и изглеждаше малко по-

видим от мъгла. Ако пазачът го бе усетил, щеше да даде някакъв знак. Камъкът го

удари в лицето и наоколо се разплиска кръв. Той едвам имаше време да изреве от

болка и аз вече бях върху него. Изтръгнах му оръжието, след което го ударих със barrel

на пушката на Йорн. Той падна на пода и повече не стана, въобще не разбра какво

точно се бе случило. Дръпнах го да застане на една страна, за да не се удави в

собствената си кръв, след това огледах малката будка и намерих бутона, с който се

отваряха външните порти.



Обзалагам се, че портите, водещи към ада не са се отваряли никога толкова тихо

и бързо.

Взех пушката на пазача, отворих я, за да взема куршумите й и ги натъпках в

джоба си. Винаги бе добре да имам резервни куршуми.Оръжието обаче изхвърлих в

гората, по този начин щях да имам една грижа по-малко.

Вдигнах носа си и помирисах въздуха Мириса на евкалипт бе силен и се

комбинираше със солената свежест на океана. Не можех да чуя как се разбиват

вълните, но този аромат ми показваше, че бяхме близо до плажа. Островът не беше чак

толкова голям и аз току що го бях прекосила тичайки.

Но мирисът на Йохан отсъстваше Не усещах да мирише и на други мъже. Не

исках да вярвам на това, което усещах – те трябваше да са тук някъде. Можех да ги

почувствам, усещах нарасналото им очакване.

Най-вероятно ми бяха устроили капан и ме чакаха да попадна право при тях. Аз

може все още да бях нова в занаята на пазителите, но не бях глупава.

Усещането, че има някой идваше точно от мястото пред мен – от къщата.

Следователно аз тръгнах на ляво през дърветата, избягвайки пътеките и поставените

инфрачервени сензори.Спрях да се движа когато стигнах до задната част на къщата.

Всички прозорци бяха затворени и можех да се обзаложа, че вратите също бяха

заключени.

Проучвах стените и нишите, докато търсех да намеря камери и инфрачервени

сензори. Забелязах няколко от тях и бях сигурна, че работят. Покривът имаше няколко

разхлабени керемиди и представляваше някаква възможност да се измъкна, ако можех

да стигна до там без да ме видят. Погледът ми се насочи към дърветата и аз се

усмихнах. Някои от тях имаха дълги клони, които висяха над покрива и можех да се

покача върху тях без да бъда забелязана от камерите. Чудесно.

Отново навлязох в гората и се насочих към избраното от мен дърво.Покачих се

на дънера му и след това се прехвърлих на покрива. Стоях върху една малка част от

него, след което започнах да крача бързо и тихо към най-близкото място, на което

циглите бяха разместени. Беше ми лесно да ги бутна настрани и да се промъкна в

тавана на къщата. От там беше лесно и просто трябваше да пълзя покрай кабелите

докато най-накрая открих входа към къщата.

Стаята, в която влязох бе някаква работилница, която изглеждаше по-голяма от

апартамента ми. Там имаше всякакви машинарии и инструменти – някои от тях ги

разпознавах и можех да ги назова, но част от тях не можех. Миризмата на метал и

масло и застоялата миризма на потни мъже беше изпълнила въздуха и носът ми се

присви в погнуса. Очевидно който и да работеше тук не знаеше да използва дезодорант.

Тръгнах напред, движейки се покрай стената докато не намерих вратата.

Притиснах ухо към нея, но не получих никаква информация. Премигах и включих

инфрачервеното си зрение. Нямаше никакви признаци за телесна топлина.Стиснах

дръжката на вратата и бавно я отворих.

Пред мен се простираше широк коридор, изпълнен със сенки.

Продълговатата структура на сградата предполагаше, че това бе основният

коридор. Самата къща бе смъртоносно тиха. Не се изненадвах от това, имайки предвид,

че в нея имаше стая с трофеи,пълна с препарирани нечовеци. Просто се надявах, че

коридорът не бе обитаван от духове. Аз не успявах да контактувам с по-стари души, но



това не ми пречеше да чувствам присъствието им. Точно в този момент не ми бе

необходимо да се занимавам и да укротявам и тяхната ярост.

Бързо тръгнах напред, като краката ми създаваха съвсем малко шум докато

стъпвах по дървения под. Хвърлях по един погледна стаите покрай които преминавах,

но нито една от тях не ми приличаше на стая за трофеи.

Вече бях в най-отдалечения край на къщата и със сигурност трябваше да съм

близо до стаята с трофеите, когато най-накрая чух стъпки. Мирисът на мъж стана остро

осезаем. Някой бързо идваше към мен.

Започнах да тичам, движех се бързо през сенките, преглеждах стаите, които

минаваха като на лента пред очите ми. В тях нямаше нищо.

В най-далечния край на коридора просветваше червена лампа. В тази част на

къщата имаха сензори.

По дяволите.

През стените можех да усетя телесната топлина на шестима мъже и всеки един

от тях носеше оръжие. Обвих сенките около мен, но продължих да тичам. Трябваше да

намеря стаята с трофеите преди те да са ме открили мен.

Двама мъже завиха зад ъгъла. Вдигнах крадената си пушка и стрелях без да

гледам. Мъжете се скриха и куршумът премина през прозореца, разпръсквайки стъкла

наоколо.

Появиха се още мъже. Те се движеха близо до земята и бяха бързи. Изстрелях

още един изстрел и те ми отвърнаха. Почувствах парене и болка когато един куршум

одраска предмишницата ми и падна настрани. И тогава аз най-накрая открих стаята за

трофеите. Хвърлих се към вратата й, падайки на пода по гърди, като ударих главата си

в едно кресло. Зад мен вратата се затвори с трясък и киселият мирис на мъж се разнесе

наоколо.

Бях попаднала точно в средата на капан.

Сграбчих пушката и се извърнах.Йохан стоеше до вратата и пушката в лявата

му ръка бе насочена към главата ми, докато с дясната си ръка стискаше малка

сребриста кутия.

Добре, по дяволите.

- Не бих се опитал да стрелям с това оръжие – каза леко той, като пръстът му

стоеше над бутона за включване на детонатора – защото ще ме е яд, ако трябва да убия

който и да е от вас без това да е абсолютно необходимо.

- Ако имаш някакъв разум – отвърнах аз, опитвайки се да звуча по-скоро

заплашително, отколкото разтревожено – със сигурност би ме убил. Аз съм пазител и

ти със сигурност не би искал да си играеш с някой като мен.Пазителите понякога

ставаме доста гадни.

Той се усмихна. Това бе една доста весела малка усмивчица, която

показваше колко малко разбира какво се случва и какво голямо чувство за

превъзходство над другите има.

- Брат ми почувства лично малко от твоя лош характер. Трябва да си

доволна,че не го уби иначе сега твоят партньор щеше да бъде размазан върху стените

на клетката си.



- Една част от мен искаше да изръмжи срещу него в отговор на думите

му, искаше ми се да оголя зъби, да пренебрегна заплахата му и да го нападна

независимо от последиците, които атаката можеше да има върху мен. Само мисълта за

безопасността на Роан ме караше да се въздържам. Нямаше да рискувам живота му, без

значение, че бях уверена, че можех да пребия самомнителното копеле, което стоеше

пред мен.

- Не съм го убила, защото имам намерение да завлека жалкия му задник

при властите. За теб имам същите планове.

- О, ти можеш да се опиташ да направиш това, малко момиченце- каза

той, докато пръстът у се помръдна от дистанционното. Наистина можеш поне да се

опиташ.

- Добре тогава. Думите едва бяха излезли от устните ми, когато вдигнах

револвера, натиснах спусъка и след това се хвърлих напред към него.

Куршумът ми го уцели ръката, някъде се разпръсна кръв и парчета

кости. Дистанционното полетя и е разнесе изстрел, като куршумът от него премина

през лявата ми страна.

Спуснах се напред и хванах дистанционното с една ръка.Паднах на

земята и скочих на крака. Проехтя още един изстрел. Хвърлих се настрани и се плъзнах

зад един голям кожен диван. Той ми предлагаше малка защита, кожа и пълнеж от

дивана полетяха наоколо, когато куршумът премина през дивана и едва пропусна да

уцели корема ми.

Въпреки това останах зад дивана, всичките ми сетива се бяха напрегнали

и се опитвах да уловя някакво движение, след което погледнах към дистанционното.

То представляваше един много обикновен механизъм, само с копче за

включване и изключване, както и още един допълнителен червен бутон. Натиснах

копчето за изключване, след което сграбчих устройството и го размазах на пода,

хвърляйки го толкова силно, колкото можах. Това вероятно не бе най-добрият начин,

по който можех да се отърва от този механизъм, но точно в този момент не можех да

направя нищо друго. Не можех да рискувам Йохан отново да се добере до него, ако

успееше да ме победи. Така поне Роан щеше да е в безопасност, докато аз успеех да

отстраня Йорн и Йохан.

Проехтя още един изстрел. Пълнеж от дивана и кожа отново полетяха,

когато куршумът премина покрай носа ми и изчезна в близката стена.

Извих се и се свих в най-далечния край на дивана.

- Предай се, малка пазителко. Ти си в капан в тази стая. Прозорците са

защитени и не могат да бъдат счупени, а в коридора те чакат моите пазачи.

- Върви да се гръмнеш, Йохан. Аз се изправих, с последния си куршум

стрелях срещу лампата и изгасих осветлението, след което хвърлих пистолета на една

страна и тръгнах към прозорците, удряйки бутона за автоматично затваряне.

Проехтя още един изстрел. Опитах се да се махна от пътя му, но не бях

достатъчно бърза. Куршумът прониза месестата част на прасеца ми, пропускайки

костта и сухожилията, но разкъсвайки плътта и мускулите ми. Почувствах в мен да

експлодира силна болка, а кракът ми внезапно загуби способността си да носи тежестта

на тялото ми.



Тъмнината завзе стаята, когато завесите се затвориха. Паднах на колене и

едва успях да се удържа да не изсъскам от болката. По челото ми изби пот.

Йохан се смееше. Той се смееше.

Не знам защо в такива моменти лошите момчета винаги се чувстваха по-

висши от другите. Фактът, че плячката им бе паднала на земята не означаваше, че вече

бе извън играта. Освен това Йохан и неговия брат психар със сигурност изпитваха

уважение към способностите на пазителите, след като бяха напуснали Обединеното

кралство веднага след като Директоратът бе започнал да разследва дейността им. Така

че просто не разбирах на какво се смее?!

Или може би той не изпитваше никакво уважение към мен?

- Недей да си мислиш, че сенките ще те защитят, малка пазителко. Мога

да помириша страха ти. Помирисвам кръвта ти.

- Хората нямат чак такива изострени сетива – казах аз, докато обвивах

сенките около себе си, движейки се в момента, в който думите излязоха от устата ми.

Болеше, много ме болеше, но нищо не би могла да се сравни с болката,

която щях да изпитам, ако не се бях поместила и куршумът на Йохан бе уцелил

мястото, което току що бях освободила.

- О да, но ние сме върхът в развитието на хората.Ние сме това към което вие

животните се стремите да станете.

- Какви са тези коментари, свързани с животните? Веднага смених мястото си

докато говорех. Той отново стреля с пушката и улучи мястото, където бях преди това.

Шумът от изстрелите започна да наранява ушите ми. „Казваш, че сме животни и

стреляш по животни, нима това прави вашето „клане” по-приемливо?

Отново смених мястото си и се свих зад бюрото. Въпреки неговите твърдения от

по-рано, той очевидно не можеше да помирише кръвта ми или страха ми, защото

стреляше само след като бях проговорила

- Едно животно уби баща ни, и животни от същия вид ще продължат да

плащат за това докато сме живи двамата с брат ми.

Ако си мислеше, че щеше да продължи да живее още дълго време, той очевидно

бе по-луд, отколкото предполагах.

- Начинът по който се опитвате да оправдаете убийствата, които извършвате

доста извратен .

Той стреля отново, след което каза:

- Това не е убийство.Ние отърваваме света от опасни вредители. Няма нищо

по-магическо от това да видиш в очите на плячката си, че осъзнава, че ще умре.

Той определено бе луд.

Той продължи:

- Предай се, пазителко, и ще получиш шанса си да те преследваме в гората.

Ако не се предадеш аз просто ще те застрелям, където и да се свреш.

Чудесни възможности . Да умра сега или да умра по-късно. Колко щедро от

негова страна. Свалих си потника и го увих около кървящия си крак. Направих



турникет, който не беше кой знае какво, но поне щеше да осигури някаква подкрепа на

крака ми, когато станех права.

Пресегнах се и започнах да опипвам с ръка повърхността на бюрото. Пръстите

ми докосваха хартия и химикалки, но най-накрая се удариха в нещо по-стабилно. Това

беше телбод. Сграбчих го, след което внимателно се изправих на крака.

Болката стана по-силна и се отрази нагоре по целия ми крак. Стиснах зъби и

потиснах желанието си да изкрещя. Започнах да дишам по-дълбоко за да облекча

страданието си.Пот се стече по бузите и по гърба ми, стомахът ми се сви болезнено.

Опитах се да пренебрегна всичко това и хвърлих телбода през стаята.той удари

стената и падна на пода с дрънчене. Йохан стреля почти незабавно, а с инфрачервеното

си зрение видях проблясването на оръжието като пламък.

Затичах се към него толкова бързо, колкото можех. Той чу стъпките ми, но

нямаше никакво време да реагира, тъй като вече бях върху него, сграбчих оръжието му

с една ръка, чупейки ръката му с другата ми ръка. По този начин за него стана

невъзможно не само да държи оръжие, но и да стреля.

Той падна на земята и започна да крещи за помощ.

Скимтящ малък страхливец……..

Вратата се отвори. Аз обърнах натам пушката и стрелях без да гледам. Един мъж

падна долу на земята, стомахът му направо експлодира. Двама от колегите му го

прескочиха и тръгнаха към мен. Отново стрелях като уцелих единия, но пропуснах

другия.

Той се наведе на една страна и вдигна срещу мен пистолета си. Въпреки че от

коридора се процеждаше светлина, сенките все още ме прикриваха, и той се поколеба,

като колебанието се изписа на лицето му.

- Застреляй я, застреляй я – изкрещя Йохан. Тя е тук някъде. Просто стреляй,

по дяволите.

В стаята влязоха и други мъже, което попречи на първия мъж просто да стреля

напосоки.Стъпих върху ранения си крак и изсъсках от болка, когато ударих най-

близкия пазач в гърдите, което го запрати да се блъсне в един от другите мъже в стаята.

И двамата паднаха на земята.

Смених мястото си, като този път се движих толкова безшумно, колкото можех,

след което застанах зад вратата. С помощта на инфрачервеното си зрение можех да

видя, че в стаята влязоха още двама мъже. Те бяха последното подкрепление на Йохан

– поне за сега.

Стиснах дръжката на вратата,изчаках да се приближат по-близо, след което

блъснах силно вратата, която ги запрати назад. След това започнах да се измъквам,

докато звука от няколко изстрела прозвуча в ушите ми.

Паднах на земята и се претърколих на крака, но този път паднах на едно коляно,

тъй като кракът ми отново поддаде. Стиснах зъби и потиснах вика, който се зароди в

гърлото ми, стиснах юмруци, ноктите ми се забиха в дланите на ръцете ми докато се

опитвах да облекча болката. Изкушавах се да сменя формата си, за да могат раните ми

да започнат да оздравяват, но това не беше внезапен процес, трябваше ми време и

спокойствие.А освен това не бях сигурна дали сенките щяха да успеят да ме скрият

докато се променях.



Започнах да се движа напред и чух стъпки зад гърба си. Бях успяла да поваля

двама мъже от охраната, но все още в стаята стояха двама, както и навън имаше още

двама.Трябваше сериозно да се заема с нещата.

Станах на крака и замахнах с юмрук към най-близко стоящия до мене мъж. Той

падна на земята като тухла. Скочих напред, сграбчих пистолета му и го извърнах

настрани, за да стрелям в другия мъж. Той също падна на земята.

- Ако искате да живеете – извиках аз към останалите двама мъже в коридора –

предлагам ви да изчезнете от това място.

За момент настъпи тишина, след което чух отдалечаващи се стъпки.Умни мъже.

Аз станах и започнах да се препъвам до най-близкия прозорец и натиснах бутона

за завесите. Завесите се отвориха, светлината разкъса сенките около мен и ми разкри

съдържанието на стаята в цялата и ужасна светлина. В нея не се намираха само

остатъците от мъжете които бях повалила или застреляла, но имаше останки и по

стените.

Това бяха трофеите на Йорн и Йохан.

Очаквах да видя части от трите изчезнали австралийки, както и от 17-те

момичета от Обединеното кралство, но тук имаше още много други трофеи. Имаше

няколко дузини глави. Всички те бяха поставени на дървени подложки като трофеите

от животински глави. Върху всички глави се четеше усмивка и щастие. Всички те

изглеждаха толкова живи, сякаш всеки момент щяха да се освободят и да слязат от

стените, за да бъдат отново цели – тяло и душа.

Но в изцъклените очи на всяка една от жените имаше остатък от страх, сякаш

душите им все още чакаха някъде наоколо, надявайки се да получат помощ, която така

и не е дошла никога за тях.

Стомахът ми се разстрои и едвам успях да се сдържа и да не повърна. Виждала

съм някои доста страшни неща през живота си, но някак си това, което видях в стаята

бе най-лошо от всичко останало. Двамата близнаци си бяха отмъщавали в продължение

на дълги години за смъртта на баща им. И междувременно бяха убили повече от

петдесет жени.

Обърнах се и погледнах към Йохан. Не знам какво видя той в очите ми, но

лицето му се изкриви от страх и започна пълзейки назад да се опитва да се измъкне по-

далече от мен. той успя да се плъзне назад но не много далеч от мен.

- Аз съм човек.Трябва да ме заведеш в съда – изкрещя той, като от устата му

хвърчеше плюнка. Не можеш да ме застреляш.

- Това щеше да е от значение, ако ме вълнуваше. Но тази възможност въобще

не ме вълнува.

Вдигнах пистолета и го застрелях, размазвайки мозъка му по пода на стаята.

Беше лесно. Беше толкова лесно.

Явно вече бях пазител и приличах повече на брат си, отколкото ми се искаше да

вярвам.

Но точно сега, докато гледах трофеите по стените въобще не ме бе грижа, че

убих човек.



Смених формата си, за да подпомогна оздравяването на раните си, след което

хвърлих пистолета върху Йохан и излязох от стаята, за да намеря Роан преди Йорн да

бе успял пръв да го намери.



Глава четиринадесета



Роан се погрижи за Джорн докато звънях на Джак от един от телефоните в

къщата. Той всъщност имаше отряд който ни търси, осъзнавайки че нещо се е

объркало, когато и двамата се провалихме в това да докладваме. Може да е нормално за

мен да не го правя, но Роан винаги докладва. Той бе добрият близнак когато ставаше за

подобни неща.

Отне шест часа на почистващият екип на Джак да стигне до острова, защото

както подозирах, сме били прехвърлени на тайно притежаваният остров близна на

морският бряг на Брисбейн. Бизнеса с изнудване бе очевидно добре платен.

Докато Роан чакаше долу близо до дока за лодка, аз потърсих нашите лични

карти и портфейли. Не само открих тях, но и душата на Адриана. Тя чакаше зад

къщата, близо до огромен подвижен фризер, където без съмнение бе тялото й. Не

отидох да проверя. Нямах нужда да виждам плътта й когато духът й стоеше пред мен.

„Изглеждаш ми позната”, каза тя, думите й минаващи през ума ми, ефирни като

тялото й, което бе с червена коса, сиви очи и малко тяло все още.

Но въпреки това имаше сила в нея, увереност в думите й, която не откривах в

другите духове. Особено другите духове които са били мъртви от отдавна. Обикновено

когато видя стари духове, те не са нищо повече от струйки дим които нямат форма и не

могат да изричат думи. Чудя се дали има нещо общо с психическите сили които тя е

имала приживе, или може би факта че е знаела че смъртта й наближава, и е била

приготвена за нея.

„Ние споделяме една глутница. Аз съм Райли.”

Моят отговор бе някак неохотен. Нищо не можеше да бъде спечелено от това да

говоря с нея сега, защото нямаше какво да направя за да й помогна. Спряхме убийците

й и открихме останките й, така че тя да бъде погребана на родна земя и душата й да

почива в мир.

Тогава защо тя все още бе тук? Какво задържаше връзката й с тази земя?

„Ах. Помня. Дядо ми те ненавиждаше.”

Меко казана.

„Да.”

„Той те е изпратил да ме спасиш.”

„Така е. Въпреки че не го направих на време. Съжалявам.”



Тя се усмихна, въпреки че беше сърдечност, която се размиваше във въздуха

повече от всяко друго лицево движение, поради факта че тялото й бе от мъгла.

„Понякога съдбата излиза извън правият път.”

„Много вярно.” Поколебах се. „Има ли нещо което би искала да направя за теб?”

„Кажи на Джоди че съжалявам. Кажи й че я обичам, без значение колко често

изглежда така сякаш работата е по-важна.” Тя се поколеба. „И й кажи да се

присъединява към мен скоро. Тя има дълъг, добър живот който да води.”

Ако Джоди има свой път, тя ще се присъедини към Адриана в следващият си

живот възможно най-скоро. Може би думите на Адриана ще й дадат кураж да

продължи в този живот.

„Мога да го направя.”

„И се убеди че татко се слуша във волята ми. Джоди трябва да има това което е

било мое. Обещай ми че ще го накараш да й даде това което заслужава.”

Усмивката която раздели устните ми бе несъмнено ужасна. Чудех се дали тя би

разбрала защо. Чудя се дали може да го види.

„Обещавам ти че няма да лишат Джоди от нито един цент.”

Тя въздъхна, а това бе звук пълен с успокоение.

„Благодаря ти.”

Думите й останаха из въздуха докато образа й започна да избледнява. Очевидно,

това е била причината тя да е прилепнала към това си съществуване. Тя е искала да се

погрижи за любимата си.

Беше хубаво да знам че любовта продължаваше дори след смъртта.

- Бъди щастлива където и да отидеш Адриана. – казах аз, странно желаейки

да я познавах по-добре. Имах чувството че тя и аз щяхме да се разбираме добре.

Което бе странно наистина, имайки предвид обща омраза към цялото проклето

семейство. Но въпреки това предполагам че тя е била аутсайдер точно като мен.

Единствената й грешка е била ориентацията й, не произхода й.

Напуснах стаята и изчезващата й топлина на присъствието й, слязох на доковете

за да чакам отряда с брат ми.

Изминаха още шест часа преди най-накрая да се махнем от терминала на

Туламарина. Когато Роан помаха просташки на такси, аз помирисах студеният нощен

въздух и почувствах странно усещане за мир да минава през мен. Студено или не, това

бе дома, и беше хубаво да бъда тук.



Щеше да бъде още по-хубаво ако имах ръцете на Келън около себе си. Но преди

да мога да отида при него, имах обещание което да изпълня. За да направя това,

трябваше да се върна в Директората и да започна разследване. Заплахите няма да

върнах Блейк обратно. Той е живял с насилие цял живот и не притежаваше страх.

Изнудването беше друго нещо. А кученцето което слушаше незабелязано до твърде

много врати знаеше повече от една тайна на глутницата. Сега когато дядо ми бе

мъртъв, нямах причина да не ги използвам.

Дългите сенки на нощта пълзяха докато вървях нагоре към улица Милър,

отправяйки се към Брайтън бийч. Къщите струваха повече от колкото можех някога да

си представя, но погледа ми едва напускаше табелите с главната цена – модерна тухла

и стъклена къща в далечният край на улицата.

Блейк бе вътре. Там бяха и Патрин и Кай. Глутницата не притежаваше наистина

къщата. Според досиетата които открихме, принадлежеше на съдия който случайно се

оказа приятел на Блейк. В момента той бе на пътешествие из моретата и бе дал на

Блейк да ръководи бизнеса. Обзалагам се че той е бил причината Блейк да си добере

ръцете до всички полицейски файлове които ми изпрати.

- Добре, пристигнахме. – Каза Роан в ухото ми. – Лиандър се свърза със

системите за сигурност и ще изключи всички алармени системи и сензори в седем и

четиридесет и пет.

Погледнах часовника си. Още пет минути. Идеално.

- А местоположение?

- Според инфрачервените сензори, имаме двама човека на приземният

етаж, и двама на първият жилищен етаж.

Което означава че спалнята на първият етаж бе свободна – точно това от което

имах нужда. Извих ръката си и оставих тънката бяло въже да се спусне от рамото в

ръката ми. Куката стърчеше от задният ми джоб. Взех я и се захванах с това да я

завържаза края на въжето.

- Значи Кай и някой непознат пазят на долният етаж, а Блейк и Патрин са

горе.

- Така се радвам когато излизаме с еднакъв план.


- Забавлявай се вътре, братко.

- Можеш да се обзаложиш на това.

Спрях в сенките на акациево дърво една къща преди тази на Блейк и огледах

полето. Никой не бе наоколо, и никой от тримата мъже не се виждаше на прозорците на

къщата им. Не че биха ме видели веднъж щом обвие сенките около себе си.



Хвърлих поглед към часовника си отново. Още две минути. Чаках в сенките,

вълнението и горчивината които пулсираха в мен трябваха да бъдат отмъстени. Когато

часовника стана седем и четиридесет и пет, обвих сенките около себе си, прехвърлих

оградата и тръгнах напред пред добре поддържаната градина, около терасата на

спалнята. Едно чисто хвърляне на въжето и куката беше на стената на балкона. Тествах

я правилно и бързо се из качих.

Вратите на балкона не бяха заключени. Кай и приятелят му очевидно разчитат

на вече не работещите сензори и аларми за нарушители. Шмугнах се през вратите и

прекосих голямата бяла спалня. Според плановете на сградата които открихме, имаше

родителско убежище зад главната спалня, с главните места за живеене зад нея.

Внимателно отворих вратата на спалнята и се промуших. Убежището бе закрито, но

вратата в края бе отворена, позволявайки добра видимост на главните стаи след нея.

Патрин седеше на фотьойл, четейки Ерата. Блейк не бе веднага на показ, но

инфрачервеното ми зрение ми казваше че седи на масата за вечеря, четейки бумащина.

Отворих вратата и прекосих стаята. Светлините разпокъсаха сенките от мен в

минутата в която влязох във всекидневната, но се движех толкова бързо че никога

нямаха да имат шанс да ме видят така или иначе. Сграбчих Патрин за задната част на

врата и го завлякох напред. Той едва имаше време да извика предупреждение преди да

хвана Блейк, да го съборя от стола му и до го хвърля към другият край на стаята.

Когато удари стената и се свлече нелепо на пода, прехвърлих захвата си към Патрин,

хващайки го за врата и повдигайки го докато краката му вече не докосваха пода. Той бе

голям мъж и това отнемаше доста усилия, явният поглед от ужас на лицето му го

направи да си заслужава.

- Считай това като последният ми отчет, както и за малко предупреждение.

– казах, докато Блейк се надигаше от земята. – Открихме тялото на Адриана и се

погрижихме за хората които са я убили. Сега те искам вън от живота си завинаги.

- Няма нужда от…

Прекъснах го.

- Има много голяма шибана нужда.

Свалих за малко Патрин, след това го завлякох с цялата си сила, хвърляйки го

към масата за вечеря. Той не я почисти изцяло, задника и краката му се омотаха в

столовете, изпращайки както себе си така и столовете с гръм и трясък на пода. Той

извика но не помръдна, а мириса на страха му бе чудесно нещо.

Отправих се към Блейк. Той не отстъпи, не помръдна, а изражението му пълно с

презрение не се промени от лицето му.

- Заплахата с насилие не ме притеснява.

- Хубаво. – казах, спирайки няколко крачки пред него. – Защото нямам

намерение да те удрям. Ще унищожа теб и цялото ти семейство ако не оставим

майка ми на мира, или ако оспориш по някакъв начин волята на Адриана.



Той примигна, напълно изненадан от смяната на темата.

- Защо да ме е грижа за волята на Адриана?

- Защото тя ме помоли да го направя.

- Какво?

Усмихнах се студено.

- Характерната черна та глутницата да се проявява ясновидство не е само

при Адриана. Аз мога да говора с мъртвите. Говорих с нея.

- Дори ако избера да повярвам на това, това което аз или семейството ми

избере за да почете волята на Адриана не е твоя работа.

- Адриана го направи моя работа. – пристъпих напред, докато не стигнах

до върховете на обувките му. Толкова близо, можех да почувствам тялото му да

вибрира със силата на гнева му, и част от мен искаше той да сподели гнева си. Дай

ми причина да го ударя. – Направих малко проучване на своя глава, Блейк. Да ти е

познато Петри Конструкшънс?

Предпазливост мина през очите му.

- Разбира се. Това е строителна фирма която глутницата притежава и

управлява.

Звук се понесе зад мен.

- Направи още една крачка, Патрин и ще те хвърля през балкона. – той

спря. Аз се усмихнах любезно на Блейк и казах: - Петри Конструкшънс бе успешен

бизнес имайки предвид че е принадлежала на един Шон Дейвис, твой приятел от

много отдавна. Когато е починал, от очевидно естествени причини, негова воля

изненадващо е била строителната компания да бъде преписана на теб, а не на

глутницата или семейството му.

- И?

- И, както казах, направих малко разследване. Открих гроба му и говорих с

душата му. – Което бе първата ми лъжа, но Блейк никога нямаше да разбере това. –

Изглежда нещата около смъртта и волята на Дейвис не са толкова просто колкото

изглеждат. Изглежда е отнело изчезването на един Майкъл Дейвис от червената

глутницата на Дейвис за да спрат да оборват волята му. – Хванах яката му и

придърпах лицето му към моето. – Ще те унищожа, Блейк, ако не оставиш майка

ми намира, или ако оспориш волята на Адриана. Ще те унищожа, и ще осигуря на

теб и на цялото ти проклето семейство бедност и позор до края на дните ви. И ще

се насладя на всяка шибана минута от тях.

Хвърлих го назад, внезапно нуждаейки се да се отърва от миризмата му от

ноздрите си. Той удари стената с трясък и протегна ръка за да се предпази.

- Вярваш ли ми? – казах нежно.



- Да. – отговори той, гласът му пълен с убийствена ярост. Ярост която

знаеше че не може да освободи. А това бе такова прекрасно усещане.

Хвърлих поглед към Патрин и казах:

- Роан всичко приключи тук. Ще се срещнем отпред. – погледнах назад към

Блейк. – И не си мисли да събираш приятелите си ченгета или съдии за да ти

помагат в тази ситуация. Те ще си имат достатъчно проблеми.

Той не каза нищо. Не направи нищо. Той не можеше и го знаеше. Това бе по-

сладко, толкова по-сладко, от това да използвам юмруците си, както толкова често

мечтаех да правя.

Дадох му усмивка, след това се обърнах и излязох на балкона. Скочих на земята

на право на краката си, но отказах да куцам когато Роан се присъедини към мен и

заминахме.

Веднага щом се прибрах у дома, звъннах на Келън. Отчаяно исках да го видя

сега, че всичко друго беше без значение. Исках да му кажа новините си, решенията си.

Да подредя живота си, нашият живот.

Пръстите ми трепереха докато набирах номера му. Прозвъня няколко пъти и

след това глас се обади:

- Да?

За няколко удара на сърцето не бях напълно сигурна дали това бе той. Гласът му

звучеше груб, изморен почти до неузнаваемост.

- Келън? Райли е.

- Вкъщи ли си?

- Да. Искаш ли да срещнем някъде, или би искал да дойдеш до моето

място?

- Ще дойда при тел. – каза той, след това затвори.

Намръщих се на телефона за няколко секунди, не вярвайки напълно че той ми

затвори. Той обикновено не бе толкова рязък, но може би заради преумората. Той

звучеше ужасно, така че може би работата е била кошмарна отново.

- Всичко наред ли е? – попита Роан, повдигайки вежда.

- Да. – той идваше да ме види, и това бе всичко за което да се притеснявам

за момента. – Какви са ти плановете за вечерта?

- Ще си взема душ, ще се преоблека, след това ще се отправя към дома на

Лиандър. Той ще иска да целува раните ми от войната по-добре.

Изсумтях.

- Едва ли имаш проклета драскотина на себе си.

- Имам цицина на главата.



- Едва ли си заслужава симпатия.

- Просто завиждаш на красивата ми млада кожа.

И това от мъж който има почти толкова белези колкото и аз.

- Напълно. – казах сухо.

Той се ухили и ме прегърна.

- Да бъдеш пазител е толкова по-забавно когато ти си част от нас.

- Да бъдеш пазител е много неща, но не бих казала че забавно е едно от

тях.

- Зависи от определението ти за забавно, нали?

- Е, да бъдеш застреляна и размятайки от лоши момчета не е моето

определение на забавно. – спрях за малко, чувствайки лъжата в думите си, но все

пак неискайки да го призная. По дяволите, аз не бях като брат ми, не бих се

наслаждавала на работата си. Не бих. – Единствените момчета които искам да

размятам са секси добри момчета и само от сексуална гледна точка.

Не че това бе трепет който няма да преследвам през това време с никой друг

освен с Келън. И въпреки че имаше част от мен която бе тъжна относно това, главно

бях просто щастлива че преследвам отдавна създадена мечта с някой за който ме бе

грижа, и който го бе грижа за мен.

Може да не проработи на края, знаех това, но поне бях тук, опитвайки вместо да

бягам от това.

Таксито най-накрая отби пред сградата с нашият апартамент. Роан плати на

шофьора с кредитната си карта докато аз се качвах по стълбите за да се добера първа до

душа и топлата вода.

Веднъж чиста и с кафе и шоколад в ръка, аз седнах на дивана чакайки Келън.

Брат ми се изкъпа и излезе, оставяйки ме сама в тишината която изглежда бе пълна с

очакване. За щастие не мина много време преди стъпките на Келън да заехтят в

коридора и богатият му, топъл мирис да изпълни въздуха.

Отправих се към вратата и я отворих. Той изглеждаше добре, въпреки умората

гравирана дълбоко на лицето му, а сърцето ми направи онзи щастлив малък танц.

- Хей. – казах аз, усмивка раздели устните ми. – Радвам се да те видя

отново.

- А това е дяволско успокоение да те видя. – той мина през врата и обви

ръце около мен, държейки ме толкова здраво че бе трудно да дишам.

Но не ме бе грижа изобщо за това. Чувствах се толкова добре, толкова в

безопасност, толкова на място. Сякаш всичките ми проблеми, всичките ми

притеснения, просто изчезнаха от топлата безопасност от докосването му.



- Искаш ли кафе? – казах на рамото му, не искайки да помръдвам въпреки

че знаех че не можем да стои на прага вечно. – И ще ти разкажа какво се случи.

Той се отдръпна леко, но имаше нещо в очите му, напрегнатост която никога

преди не бях виждала, което ме накара да се почувствам странно нервна.

- Кафето може да почака. И знам какво се случи.

Повдигнах вежда от остротата в гласа му.

- Джак ли се свърза с теб?

- Нищо не са ми казвали нито Джак нито Директората.

Обзе ме объркване и точно след това се появи страх.

- Тогава от къде знаеш какво се е случило?

- Защото винаги така става. Работата ти се обърква и ти напълно забравяш

за другите хора в живота си докато се справяш с проблема.

Ауч.

Но поне неговият коментар обясни причината за остротата в гласа му и гнева в

очите му.

- Трябваше да се срещна с теб на обяд, нали?

- Да. – той хвана ръката ми и ме поведе към дивана. – Но както винаги не

бях първи в мислите ти.

- Това не е вярно…

- Вярно от самото начало. – каза той мръсно. – Просто давах най-доброто

от себе си за да игнорирам факта до сега.

Той ме сложи да седна, след това седна срещу дивана.

- Трябва да поговорим. Тук и сега.

- Съгласна съм.

Той повдигна вежда.

- Така ли?

- Да. Защото стигнах до решение.

- И какво е то?

Той го каза по ядосан, покорен начин което ми причини болка. Той бе очаквал

най-лошото, и това бе по моя вина, защото никога наистина не му бях давала повече от

себе си от няколко седмици далеч заедно. Всеки път когато ме помоли за повече, аз

искам повече. Продължавах да казвам че искам връзка, но всеки път когато той се

опитваше да ме притисне, правех извинения или намирах причини защо не можех.

Е, повече не.



- Искам да се обвържа и да бъда само с теб. Искам да видя дали това нещо

между нас е истинско или не.

Той ме зяпаше за момент, дълбочината в очите му се изостряше. И внезапно

имаше пеперуди в стомаха ми и сърцето ми правеше откачен танц.

Защото нещо не бе наред.

Той не реагираше по начина по който очаквах. Нямаше забавление, успокоение,

нищо. Никаква проклета реакция. Той просто стоеше там, наблюдавайки ме, с тези

странни дълбоки очи и изпъната уста.

- Кажи нещо. – отговорих нежно. Умолително.

- Това е страхотно.

Но беше казана механично, с никаква топлина или чувство. И все още въздуха бе

изпълнен с напрежение, а зелените му очи горяха от емоция. Каква точно бе емоцията,

не можех да кажа, защото изглеждаше като смесица от гняв, желание, решителност и

Бог знае какво още.

Това ме плашеше, както отговора му ме бе уплашил.

Какво ставаше?

Защо го правеше, защо реагираше така, когато най-накрая бе чул думите които

ме притискаше да кажа преди седмици?

Не разбирах това, но се страхувах.

Господи как се страхувах от това.

Скръстих ръцете си и се наведох към коленете си, ръцете ми далеч от

полезрението му.

- Какво става?

- Нищо. – каза той рязко, след това въздъхна и прокара ръка през гъстата

си, тъмна коса. – И всичко.

- Това нищо не ми казва. – отвърнах, и този път имаше нотка на гняв в

гласа ми. Но източникът й бе страхът. Загрижеността от начина по който

реагираше.

Той ме погледна след това поклати главата си.

- Ти наистина не виждаш проблема нали?

- Ако го виждах, нямаше да стоя тук чувствайки се зле. Щях да се опитам

да оправя това нещо.

Той се наведе напред и издърпа с едната си ръката моята, вплитайки пръстите си

около моите. Кожата му беше топла в сравнение с моята, докосването му силно и

стабилно.

- Защо не ми звънна когато не можеше да дойдеш на обяд?

Раздразнение премина през мен. Раздразнение преминаващо в гняв, който накара

гласа ми да се изостри. Или може би това бе страхът навиващ се на топка дълбоко в

мен.

- Защото психопат ме повали и отвлече.

- Тогава защо не ми звънна когато беше свободна?



- Защото все още имаше неща които трябваше да свърша, неща които

трябваше да бъдат приключени.

- Значи те са били много по-важни от това просто да се обадиш?

- Просто исках всичко да приключи за да мога да се концентрирам върху

теб. – Теб и мен. Прехапах устната си и премигнах.

По дяволите, нямаше да плача.

Нямаше.

Не и докато не се уверя че има нещо за което да плача.

Той погали нежно дланта ми с пръста си. Толкова топло и добро бе докосването

му, че успя да разбунтува пеперудите в стомаха ми дори още повече.

- Както ти казах преди, аз никога се съм първи в мислите ти, Райли. Никога

не съм този към който ще се обърнеш, никога не съм този с който споделяш

нараняване, болка или сън. Грижа ме е за теб, много ме е грижа, но започвам да се

съмнявам че ми се отвръща с това чувство.

- Ето затова искам да сме само двамата – за да открие дали това е истинско,

дали сме сродни души или просто още едно добро нещо което не трае дълго.

- Но аз не мога да бъда само с теб както стоят нещата. Последните няколко

дни доказаха това.

Може би бях глупава. Може би последните няколко дни са били по-гадни от

колкото си мислех, защото той дяволски много ме объркваше. И въпреки това имах

чувството че той си мисли че това трябва да е идеално просто.

- Какво имаш в предвид?

Той се усмихна, а това бе изморена усмивка, усмивка пълна с тъга.

- Аз съм Алфа, помниш ли? Продължавам да ти го напомням, че това е в

природата ми да защитавам всичко което мое. Но никога не мога да предпазя теб.

Не и с работата ти.

- Не очаквам да ме…

- Знам и не това имах в предвид. – той се поколеба, след това добави по-

нежно. – Знаеш ли какво е да те оставят? Знаейки че си в опасност, че всяка

секунда можеш да бъдеш убита, и че няма нищо, абсолютно нищо, което да мога да

направя?

Докоснах бузата му леко. Той не се отърка, не реагира по никакъв начин.

Изглежда той сдържаше много повече от емоцията в думите му.

- Но аз съм тук, в безопасност. – казах, след момент.

- Но един ден може да не си тук, да не си в безопасност. – Той стисна

ръката ми, след това ме пусна и седна. Отдръпвайки се от докосването ми.

Почувствах се зле, много зле, че бучка се надигна в гърлото ми и трябваше да

преглътна силно.

- Не мога да живея по този начин Райли. Това просто не ми е в природата.

- Но…

- Единственият начин по който можем да продължим да сме заедно е ако

напуснеш работата си. Иначе няма начин да продължаваме.

- Не мога… - Думите дойдоха като агонизиращ плач. От всички неща

които исках в този свят, това е на второ място, точно след семейството ми. С



удоволствие бих напуснала работата си като пазителка, и просто да бъда още един

вълк работещ за Директората. Както преди, пред и Тейлън и Миша и техният психо

брат да нахлуят в живота ми.

Но с наркотика в системата ми започващ да прави големи промени, не смеех да

се махна, дори и да можех. Кой знае какво още ми предстоеше?

Не мих могла да се справя с това сама. Не можех да разчитам на Роан. Просто

нямахме източниците да наблюдаваме какво става с тялото ми.

- Не можеш или не искаш? – попита остро той.

- По дяволите, Келън, това не е честно! – Изправих се на краката си и

започнах да заобикалям. – Ти ме бе помолил за обвързване и сега когато съм готова

за това, ти се дърпаш и казваше че не може така. Къде е справедливостта в това?

- Няма справедливост, просто честност, каква е причината е по-важно.

Той се изправи и застана зад мен. Но аз отстъпих от докосването му, нежелаейки

да чувствам познатата топлина на ръцете му. Контрола бе достатъчно слаб и сега. Мога

просто да го изгубя, ако той ме държи нежно, докато къса с мен.

Той пусна ръцете си до себе си и след това добави:

- Не мога да променя това което съм повече от колкото ти можеш. Не

искам да взимам това решение, Райли, наистина не искам. Но не мога да прекарам

целият си живот чакайки те у дома. Чудейки се дали този ще е денят в който ти

няма да се върнеш. Вярвам че сме добре заедно, но искам цялата идея за бяла

дървена ограда, а това не включва сродна душа която да рискува живота си и

щастието ни всеки ден.

Обвих ръцете си около тялото си и просто го наблюдавах. Клатех се, треперех,

защото внезапно топлината на стаята вече я нямаше. Или може би бе така защото

бъдещето ми изведнъж изглеждаше толкова пусто и самотно както бе в най-лошите ми

сънища.

„Защо правиш това сега?” Исках да викам. „Знаеше какво бях аз, знаеше за

работата ми. Защо правиш това когато най-накрая реших да направя тази крачка, да

грабна шанса си?”

Но поех яростта, безсилието и болката в себе си, и не направих и казах нищо.

Защото дълбоко в себе си разбирах.

Може да не харесвах думите му, може да мразех действията му, но истината бе

че ги разбирах. Не бих искала да се обвързвам с някого чиято работа е толкова опасна и

да знам че някой ден той просто няма да се прибере у дома. Че един ден, ще почувствам

смъртта му, и ще разбера че живота и сърцето ми са се превърнали в пепел.

Беше голямо нещо да молиш някого.

Ченгетата и пожарникарите знаеха най-добре. Те бяха с най-голям процент

разводи и приключени връзки поради добра причина.

Въпреки това, не можех да се спра да не кажа:

- Не го прави. – „Моля те не прави това.”

Той въздъхна.

- Съжалявам Райли, наистина. Но последните няколко дни просто доказаха

това какъв ще е живота ако не се откажеш от работата си. Така че по-добре да

живея без теб от колкото по този начин.



Очите ми пареха, тялото ми се тресеше, а сърцето ми се раздираше дълбоко в

гърдите ми. И не можех да се сетя за нещо което да кажа, защото нямаше нищо за

казване. Той го бе решил, и нищо от моя страна като напускане на работата нямаше да

промени това.

Трябваше да се оставя да се размажа на скалите. Щеше да боли много по-малко.

Поех си дълбоко и треперещо дъх и след това казах:

- Върви. Просто върви.

- Райли…

- Не.. – казах. Насила, решително. – Повече не. Няма нищо повече което да

каже или направиш за да стане по-добре.

Той ме зяпаше за няколко секунди, болезнена, ядосана жега която можех да

почувства повече от колкото да видя, след това се завъртя на петите си и си замина.

Когато вратата се затвори, сълзите се появиха. Страхотно, хленчещи задавяния

от болка които идваха дълбоко от мен, от мястото което съдържаше толкова много

мечти.

Мечти които сега лежаха разбити и съсипани на земята.

Точно като сърцето ми.



Пазителката Райли Дженсън: Обгърната от тъмнина –...

Internet