ИДЕИИДЕИИДЕИИДЕИ

БРОЙ 1 (8БРОЙ 1 (8БРОЙ 1 (8БРОЙ 1 (8)))) ГОДИНА 4ГОДИНА 4ГОДИНА 4ГОДИНА 4

2012012012012222 априлаприлаприлаприл

ФИЛОСОФСКО СПИСФИЛОСОФСКО СПИСФИЛОСОФСКО СПИСФИЛОСОФСКО СПИСААААНИЕНИЕНИЕНИЕ

2

ИДЕИИДЕИИДЕИИДЕИ ФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕ книжка 1 (8книжка 1 (8книжка 1 (8книжка 1 (8), ), ), ), априлаприлаприлаприл, година , година , година , година IVIVIVIV, 201, 201, 201, 2012222 Редакционна колегия:Редакционна колегия:Редакционна колегия:Редакционна колегия: Ангел Грънчаров Ангел Грънчаров Ангел Грънчаров Ангел Грънчаров – главен редактор Алесиян Пацев Алесиян Пацев Алесиян Пацев Алесиян Пацев – „Източна философия” Стефан Пенов Стефан Пенов Стефан Пенов Стефан Пенов – „Философия и религия” Александър ДолевАлександър ДолевАлександър ДолевАлександър Долев – “Философия и история” ISSNISSNISSNISSN 1313 1313 1313 1313----9703970397039703 © © © © Център за развитие на личността Център за развитие на личността Център за развитие на личността Център за развитие на личността HUMANUSHUMANUSHUMANUSHUMANUS

3

СЪДЪРЖАНИЕ: IN MEMORIAM .....................................................................................................7 Почина Иван Славов ........................................................................................7 Дух ироничен, дяволит, саркастичен, весел, жизнелюбив, игрив, свободен… .........................................................................................................7 Ангел Грънчаров ЧИТАТЕЛСКИ И РЕДАКТОРСКИ ВЪЛНЕНИЯ .............................................12 Представяне на философски сборник, приложение на сп. ИДЕИ ........12 Началото на Философска библиотека към списание ИДЕИ ..................13 Кратко обръщение към медиите..................................................................14 Списание ИДЕИ си намери приятели и в прекрасния град Сливен! ....14 Приложение 1, год. IV, 2012 на списание ИДЕИ излезе от печат ...........16 Не само философията, но и духовността изобщо е поставена в унизително положение в България ............................................................17 Свободата е за това да ражда добри плодове .........................................18 Вълнуващ разговор с млад човек ...............................................................20 ИЗ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ФИЛОСОФИЯТА............................................24 Онто-тео-логическият строеж на метафизиката.......................................24 Мартин ХАЙДЕГЕР ЗНАМЕНИТИ ФИЛОСОФИ ..............................................................................33 Крилати мисли .................................................................................................33 Фридрих НИЦШЕ КЛАСИЦИ НА БЪЛГАРСКАТА ФИЛОСОФИЯ .............................................38 За безкрайното съществуване на Вселената............................................38 Димитър Михалчев ИЗТОЧНАТА ФИЛОСОФИЯ ............................................................................42

4

Дхарма и калавада..........................................................................................42 Алесиян Пацев За принципа на речта (думата).....................................................................46

Бхартрихари

Превод: Мирена Атанасова

Абхидхармакоша .............................................................................................51 Васубандху Превод Митко Момов ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ НА МЛАДИТЕ ..........................................................56 Августин и проблемът за времето ..............................................................56 Боряна Кирякова Тялото, домът на моята душа ......................................................................61 Катерина Петрова Философия в стихове ....................................................................................61 Мариана Славова Да умреш тъкмо навреме… ..........................................................................64 Добрин Добрев КРАТКА ПОЛЕМИКА ........................................................................................66 Загадката Бог ...................................................................................................66 Александър Георгиев ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ ...................................................................................72 Първата и най-висша цел в живота ми ......................................................72 Ангел Грънчаров ДИСПУТ ЗА ИСТИНАТА ..................................................................................76 Духът на Истината и неговите плодове .....................................................76

5

Божидар Владимиров ПОЛИТИЧЕСКА ФИЛОСОФИЯ ......................................................................78 В дивния прекрасен свят на свободата не дават нищо даром .............78 Константин Димов ЗАГАДКИТЕ НА МИСЪЛТА ............................................................................81 Податливи на всякакъв "контрол на мислите" са именно немислещите....................................................................................................81 КАКВИ СМЕ НИЕ, БЪЛГАРИТЕ? ...................................................................83 Съществува ли „национален характер”? ..................................................83 Стоян Стоянов ИЗКУСТВОТО НА СПОРА ...............................................................................87 Днес масово не се разбира що е „мит“ и що е „митология“..................87 Без вяра няма знание – и без знание няма вяра ......................................88 Димитър Донев Към момента за мен истината е: Бог има! .................................................90 Tuffo ПРОБЛЕМИТЕ НА СЪВРЕМЕННОСТТА.......................................................92 Бацилус Булгарикус, или поради что се срамя да се нарека българин............................................................................................................................92 (В търсене на несъмнената изходна точка или българското “cognito ergo sum”, Част III-та) Сергей Методиев БЪЛГАРСКАТА НАРОДНА ДУША .................................................................99 Еманации на най-съкровеното в народната българска душа ...............99 Иван Стойнев

6

ПРАКТИЧЕСКА ФИЛОСОФИЯ .....................................................................104 Кой е верният път? .......................................................................................104 Йордан Ангелов ПОЗИЦИЯ ........................................................................................................109 Нравствената катастрофа на нацията ни е колосална .........................109

Приобщаването на младите към ценностите на вярата.…………….117

IN MEMORIAM

Почина Иван Славов

Снощи разбрах, че е починал професор Иван Славов, прочут уни-верситетски преподавател, философ, с когото на млади години се запознах и имах дълги години едни близки ко-легиални отношения. Не крия, че Иван Славов много ми повлия в ония години, в които моя милост беше млад университетски преподавател; повлия ми също и на начина, по който следваше да започна да се занима-вам с философските проблеми.

Защото проф. Славов имаше една специфична нагласа, която въз-приех изцяло: философията не е и не следва да е празно и абстрактно тео-ретизиране; философията трябва да е близо до проблемите на реалния живот и да помага за решаването им, т.е. да се опитва да влияе най-ефек-тивно върху съзнанията. Философия-та не бива да е грандоманска, да се гнуси от "простия живот", напротив, тя трябва да е близка до човека – и до грижите на човека, пък и на народа. Постарах се да бъда верен на тази мисия на философа, която под влия-нието на проф. Славов възприех из-цяло.

Смея да заявя, че Иван Славов живя живота си смело, достойно, без да се бои от трудностите и изпитани-ята. Дължа благодарност на проф. Славов, когото в някакъв смисъл мога да нарека и свой учител на поприще-то на реалната, на действената фи-лософия; наистина той много ми пов-лия. И много ми помогна. Бях несигу-рен в силите си, неуверен, объркан; той ми помогна да открия себе си, той ми вдъхна кураж.

Затова: поклон, професоре! Вярвам, че душата ти вече е много щастлива в компанията на ония вели-ки философи, населяващи истинската родина на духа. Затуй не мога да те оплаквам, нищо че ми е тъжно, че вече не си тук, сред нас. Бог да прос-ти душата ти – защото тя беше една търсеща истината душа!

Дух ироничен, дяволит, саркас-тичен, весел, жизнелюбив, иг-рив, свободен…

Ангел Грънчаров

Напоследък пиша поредица от есета по темата „Истинският уни-верситет”, университетът такъв, ка-къвто трябва да бъде, университетът в неговата истина и идея. Та ми се удава сега сгоден случай покрай не-говата смърт да свържа темата си с примера на един наистина бляскав университетски преподавател, какъв-то беше проф. Иван Славов. Защото неговият живот съдържа в себе си смисъла, който ще ми помогне

да изявя истински същественото, зна-чимото по своята тема.

Ето, Иван Славов беше, нап-ример, голям волнодумец; в него имаше нещо сократовско, пък и езо-повско, той се родееше с Радой Ра-лин; поне такъв е в моето възприя-тие; бляскав дух, шегобиец, страстен преследвач на глупостта – и на прос-тащината! – във всичките ù многолики проявления. Затуй професорът мо-жеше да вдъхновява не само студен-тите си, а имаше голямо влияние в някои най-изтънчени в духовно отно-шение среди на интелигенцията.

Той, разбира се, не можеше да бъде подлизурко никому, особено пък на комунистическия режим; такова "шило в торба" (или "таралеж в гащи-те") никакъв режим не иска да има; казвам това, защото Иван Славов и такива като него просто нямаше как да бъдат приети в средите на двор-цовата "ентелегенция", която е готова да прислужва на всеки режим, понеже се вдъхновява най-много от пастите, дето раздават на приемите. Проф. Славов беше смел и търсещ дух, кой-то не се подчиняваше на никакви клишета, напротив, разобличаваше клишетата, рушеше шаблоните, раз-венчаваше коварните митове, пома-гаше искриците на разума да бъдат съхранени и да заблещукат един ден по-силно.

Тази, прочее, е мисията на ис-тинския философ – и на истинския университетски преподавател, който носи в себе си съзнанието за високо-то духовно предназначение на инсти-туцията, на която той служи. По ред причини тъкмо на философите се по-

лага да са носители и пазители на този същински, именно свободолю-бив и жизнелюбив университетски дух – и Иван Славов се справи с една такава нелека задача. Той стана оли-цетворение на същия този дух. Пов-тарям: свободолюбието и жизнелю-бието са отличителен белег на този дух. И великодушието е признак, по който той може да бъде разпознат.

По някакво стечение на толкова много фактори философът Иван Сла-вов можа да изпълни неоценима роля в университетския живот: да бъде олицетворение и есенция на оживот-воряващия го дух. Дух ироничен, сар-кастичен, дяволит, жизнелюбив, иг-рив, свободен. Понеже тия мои при-казки, идещи от сърцето ми, може някому да звучат прекалено патетич-но и абстрактно, то нека да сляза при емпирията, при реалностите на самия живот; ще разкажа по-подробно някои сцени и преживелици, които изплуват в съзнанието ми ето в този момент, та да внеса плът в по-горните си на-истина силни, но затова пък толкова правдиви оценки.

Аз, млад дипломиран философ, се бях току-що върнал от Русия – и ме пратиха да преподавам (по "разп-ределение") естетика в Своге. Често пътувах в София – да ходя на театър, на концерти, по музеите и пр. Често се отбивах и в университета, където съм учил само една година, преди да се преместя в университета в Санкт Петербург. Философът е такова "жи-вотно", че са му жизнено потребни себеподобните; то така е с всички, и глупакът не може да живее, страда и се чувства твърде нещастен ако не е

9

в компания на сродни души. Та ето, моя милост се скиташе из полумрач-ните университетски коридори – и изпитваше някакво упоение от уни-верситетския дух, който витае там, който нашата Алма Матер излъчва така щедро. Тук искам да кажа нещо и за Софийския университет, или за Университета, щото той наистина заслужава да бъде определян така: в България, да ме прощават новите нароили се така буйно "академии", но е имало и има само един универси-тет, който заслужава това име, т.е. заслужава името "Университетът".

Аз се упоих от този мистичен университетски дух още когато бях кандидат-студент в далечната 1977 година. Едно момче от село, в чието сърце се беше вече зародила любов-та към мъдростта, тогава пристъпи вратите на внушителния Храм на Ра-зума – и изпита упоително вдъхнове-ние и дори благоговение. Заразих се така, че и днес, вече твърде зрял чо-век, когато вляза в сградата на СУ, винаги в сърцето ми се появява все тоя свещен трепет, който трудно мо-же да бъде облечен с думи. Но тия, които са изпитали същото, прекрасно ме разбират; тия, дето не разбират, тям никакви обяснения не ще да по-могнат. Бях приет за студент по фи-лософия, а след две години в казар-мата вече започнах обучението си в него. Това беше една вълнуваща го-дина, в която се причастих към све-щенодействието, наречено филосо-фия, към тайнството, наречено уни-верситет. Както и да е, сега не мога да се отклонявам в повече подроб-ности. Стана така, че след първата

година ми беше предложено да про-дължа образованието си в Русия, след тежки размисли приех; откъснат бях от първата си любов, СУ, но тази първа любов, знайно е, винаги оставя в сърцето най-светла диря.

И ето, някъде в 1983-84 година трябва да е било, моя милост, вече дипломиран философ, в свободното си време при посещенията си в Со-фия се лутах из хладните (лятно вре-ме) и приятно топлите (зиме) мра-морни коридори на СУ. Някак си ми беше дълбоко потребна тая универ-ситетска атмосфера, навярно така е било. Знайно е, духът на индивида си търси пристанище; е, ето такова пристанище за мен стана нашият Университет. Имах и разни спомени, искаше ми се да срещна познати, състуденти, преподаватели. И един ден ето какво стана: знайно е, съдба-та винаги си знае работата. Вижте какво се случи.

Излизам аз един път от стра-ничния вход на СУ, който е откъм На-родната библиотека. И на врата се сблъсквам с един мой познат, дори родственик, поет, казваше се, Бог да го прости, Иван Шопов, а поетичното му име беше Ижо Соколов. Моята майка и неговата съпруга са първи братовчедки и с него се знаехме, ама доста смътно, само колкото като се срещнем да улицата да се познаем, понеже се бяхме срещали понякога по родови събития, предимно сватби и погребения. Попитах бачо си Иван как е, къде се е запътил, и той ми ре-че: "Добре съм. При Иван Славов съм тръгнал. Прочее, тръгвай с мен, от-давна си мисля, че трябва да те за-

10

позная с професора, зер, философи сте!" Само две думи да кажа за моя човек Иван Шопов. Той, прочее, оказа се, е много близък по темперамент и излъчване на Иван Славов, това кон-статирах при запознаването ми с вто-рия; с две-три думи Иван Шопов също беше чешит, шегобиец, духовит, пок-лонник, разбира се, на бог Дионисий, когото човек често можеше да срещ-не по влаковете да пътува с дама-джани, пълни с искрящо вино, на кое-то беше голям почитател, дори, чини ми се, като капак на всичко беше и земляк на Иван Славов. И двамата обичаха да разказват вицове, бяха нещо като подвижни енциклопедии на вицове, остроумия, духовитости. Го-леми сладкодумци! Абе, бяха родст-вени души, духовни събратя и добри приятели.

Влязохме в кабинета на Иван Славов, който се намираше на третия етаж, където е юридическото крило на СУ, в дъното на коридора. Помня, че професорът, както си беше оби-чайно за него, беше в голяма компа-ния, имаше и дами, и той, усмихнат, разказваше някакъв виц; всички го гледаха право в устата; наистина бе-ше голям и духовит сладкодумец, то-ва е едно рядко срещано качество. Разказваше някакъв виц, махна ни да седнем и продължи; нищо чудно да е разказвал виц, подобен на този:

– Клиент влиза в кръчмата на ръце. Питат го защо така, а той отго-варя: казаха кракът ми да не стъпва повече тук!

Като каза едно такова брилянт-но остроумие, да разказва каквито той беше голям майстор, компанията

избухна в шумен смях. Изчака той да стихне смеха и почна нов виц. Той умееше да бъде душата на компани-ята. Интересна е и неговата физио-номия: иначе, обичайно, е твърде намръщен и дори изглежда строг, не-достижим; но всъщност е крайно при-ятен човек, на когото много му отива усмивката. Не знам, трудно е да се опише и предаде неговото излъчване. Безкрайно приятно беше човек да е в негово компания; имал съм това щас-тие. Въпреки че когато вече станах асистент в Пловдив значително по-рядко му гостувах. Та тогава, на пър-вата среща, когато професорът, ухи-лен, разказваше вицове, сиреч, беше разтворил торбата си с вицове и ост-роумия, като се наприказва до наси-та, някои си тръгнаха, с нежелание, аз бях представен на професора. Твърде достъпен и непосредствен, той ми каза да идвам при него винаги, когато имам нужда, щяло да му бъде приятно да обменяме мисли и про-чие. Поговорихме малко, а аз тряб-ваше да бързам за влака си; винаги когато съм бил при него, все е тряб-вало да бързам за нанякъде; е, имали сме и хубави разговори, но много често сме говорили на крак, или той бърза, или, обикновено, аз. Но имах-ме желание да си приказваме повече.

Затуй в един момент той ме по-кани да се срещнем в Рилския манас-тир, където беше уредил да си изкар-ва отпуската лятно време; не съм го питал, може университетът да е имал там някоя стая (килия), знам ли. Та там сме се срещали. И той в Пловдив е идвал по моя покана, та да изнася лекция в основания от мен през 1987

11

г. ФИЛОСОФСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ. Лекцията му, прочее, беше бляскава и твърде смела; в онова време професорът вече открито де-монстрираше презрението си към простащината, наречена комунизъм. Студентите, членове на клуба, оста-наха възхитени, във възторг.

Да, сладкодумец, подобен на Сократ, беше професорът; беше го-лям, въздействащ оратор, който праз-ни приказки просто не можеше да го-вори. Такива работи ми хрумват за него в тоя момент. Не ми се ще да описвам по-подробно тия и други преживелици, защото темата ми е все пак друга. Вече писах на едно място за това какво влияние ми оказа професорът в писането, в разбиране-то на задачата на съвременния фи-лософ, в това колко много ми е по-могнал, та мои статии да излязат в списания по онова време.

Което пък в един момент нап-раво ме спаси, имам предвид време-то, когато идеологическите цербери на комунизма скочиха да ме разкъс-ват, предимно заради Клуба, ала тия мои публикации в най-солидни спи-сания и вестници за известен момент ме направиха непоклатим. Е, после ме уволниха и изритаха от ПУ, но аз за това вече писах. Та за много неща съм благодарен на професора, който, ето, вчера, се е преселил в по-добрия свят. Там, където е родината на духа, истинската родина на всички нас, де-то сме се посветили на служене на безсмъртния дух. Бог да го прости!

Да спра засега дотук, просто е неуместно да подемам друга тема. Оказа се, че това мое есе ще бъде

само за Иван Славов. Той заслужава това. Имам и още други неща да каз-вам за него, но засега казах главното. По-нататък, в продължението на раз-мислите ми по темата за истинския университет, когато се наложи, ще се позова и на неговия така вдъхновя-ващ пример!

12

ЧИТАТЕЛСКИ И РЕДАКТОРСКИ ВЪЛНЕНИЯ

Представяне на философски сборник, приложение на сп. ИДЕИ

Научно-изследователската гру-па "Религиозно-философски пара-дигми и интеркултурен диалог" и ка-тедрата по Религия, вярвания, все-кидневен живот към ИИОЗ-БАН в пе-тък, 16 декември 2011 г. провежда семинар-промоция на книгата Дина-мика на световните религии и зна-чение на ортодоксалността. Сбор-никът статии е съвместно издание на научно-изследователската група към катедрата и философското списание ИДЕИ. Книгата е в обем 170 страни-ци.

Според ръководителя на ка-тедрата доц.Стефан Пенов:

Ортодоксални могат да бъ-дат не само религиозните деноми-нации, но също така и самата наука, нашето мислене и поведение. Кога-то това обхване цялата психика, основателно казваме, че човек е станал догматик с ригидно мислене. Динамиката на живия живот обаче предполага развитие на света, чо-века, поведението, мисленето и доктрините.

А ето и съдържанието на въп-росния сборник: Ортодоксалност и промени в све-товните религии, Доц. д-р Стефан Пенов Религии и цивилизации. Истори-чески предизвикателства и съвре-менност, Проф. дфн. Петко Ганчев – Геополитически център Евразия, Со-фия Вяра, ценности, девиантно пове-дение, Доц. д-р Анна Мантарова Тоталитаризъм и ортодоксалност, Доц. д-р Алекси Апостолов Религиозната позиция на неоевра-зийството, Проф. дфн. Нина Димит-рова Апофатичната традиция на пра-вославието и екзистенциалната философия на М. Хайдегер, Гл.ас. д-р Людмил Петров Християнството в светлината на ортодоксалния юдаизъм, Докт. Не-дялко Ташев Европейските културни разклоне-ния и християнството, Доц.д-р Еми-лия Илиева Петрова Трансформация на исляма в Бъл-гария, доц. д-р Веселин Босаков

13

Специфики на будистката метемп-сихоза: идеята за метемпсихозата, Алесиан Пацев Молитва или медитация, Доц. д-р Борислав НИНОВ Отговорът на Юнг на християнска-та догма за троицата, Докторант Севделина Николова Моралът като есенция на христи-янската вяра и мироглед, Доц. д-р Николай Михайлов Динамика на световните религии: роля и значение на ортодоксал-ността, Гл.ас.д-р Клара Стаматова Трансценденталната медитация като предизвикателство пред бу-дизма, Докторант Яна Петрова Стои-лова

Началото на Философска библи-отека към списание ИДЕИ

Горният сборник беше отпеча-

тан като извънредна книжка-приложе-ние на сп. ИДЕИ, поставила началото на една ФИЛОСОФСКА БИБЛИОТЕ-КА, в която ще бъдат публикувани в цялостен вид и обем оригинални изс-ледвания на български философи, а именно книги, студии, поредици от статии, материали от академични конференции и прочие.

Идеята за едно такова специ-ално приложение възникна съвсем, така да се каже, случайно, макар че често зад такива "случайности" се крие някаква необходимост и съдбов-ност. Ръководителят на Научно-изс-ледователска група Религиозно-фи-лософски парадигми и интеркул-

турен диалог, съществуваща към катедрата по религия на бившия Инс-титут за философски изследвания доц.Стефан Пенов се обърна към мен с предложение под егидата на сп. ИДЕИ да издадем техен сборник от научни статии. Покрай това пред-ложение именно и възникна идеята към списанието да учредим една по-редица, наречена именно ФИЛО-СОФСКА БИБЛИОТЕКА, първата книжка от която вече, с общи усилия, успяхме да издадем.

А по-нататък се яви идеята тия приложения да излизат като извън-редни книжки на самото списание, като се запази формата и подредбата (модела, матрицата) за оформление на самите книжки. Също така се ре-шаваме да променим и концепцията на издаване на тия книжки: вместо досега излизащите 500 екз. от всяка книжка от приложенията или от биб-лиотеката ще издаваме толкова книж-ки, колкото са необходими, според заявките на библиотеки и читатели.

Тъй че очаквайте този извън-реден брой на списанието, с който ще положим основата на една ФИЛО-СОФСКА БИБЛИОТЕКА. Надявам се, че и други философи ще се въз-ползват от такава една възможност. Защото е крайно време философията да започне да разговаря на един чо-вешки и разбираем език с всеки тър-сещ и копнеещ за истината човек, ко-ето формата на философско списа-ние позволява. Воден от такива под-буди, да направя философията по-жива и близка до човека съм писал навремето дисертацията си; може би най-вече и за това не я защитих; не

14

че толкова съм упорствал за едно такова нещо. В този смисъл тестът на дисертацията ми има допълнително основание да види бял свят повече от 20 години след написването си.

Кратко обръщение към медиите

През ноември излезе 3 (7) за

2011 г. книжка. Ясно съзнаваме, че списание ИДЕИ за нас, издателите му, вече е кауза. То вече стана духо-вен приятел на много хора. Ако и вие искате да имате такъв верен приятел, нищо не пречи да му подадете ръка.

Та в тази връзка ми хрумна да се обърна към представителите на много медии, за които добре знам, че четат моя блог и този на сп. ИДЕИ, т.е. точно са информирани кога изли-за всяка негова поредна книжка. Та това кратко обръщение към тях, а чрез тях и към самите медии, в които работят, разбира се, не може да е друго, освен такова:

Уважаеми дами и господа ре-

портери, журналисти и прочие! Про-дължавайте все така упорито да се преструвате, че не забелязвате спи-санието! Четири години откак то из-лиза, но вие успешно удържате фронта на пълното мълчание и на тоталното информационно затъмне-ние около него: браво на вас! Про-дължавайте все така, работете все в тоя дух! По този начин вие имате шанса в един славен ден да се наре-

дите с пълно право сред усърдните убийци на нашето списание!

С което на дело ще покажете, че българските медии наистина ня-мат отношение както към духовното, така и към съществените потребности на българската младеж! Тоест, че ра-ботят не за друго, а за така печелив-шата (в парично изражение) кауза за пълното опростачване на нацията!

Вий, господа и дами, сте герои! Дерзайте, работете все така!

Стига толкова. Нека всеки да

бъде какъвто иска. И да работи за каквото си иска. Нека всеки да има право и на недостойнство…

Списание ИДЕИ си намери прия-тели и в прекрасния град Сли-вен!

Тия дни във Фейсбук си обме-

них няколко съобщения с дама, чиито инициали на името и фамилията са M.Z. Понеже обсъденият въпрос мо-же да представлява интерес и за дру-ги хора, публикувам тези съобщения в реда, в който си ги обменихме: M.Z.: Здравейте, г-н Грънчаров! По-водът за това съобщение е списание ИДЕИ, чийто броеве желая да купя (включително и книжка 4(8) от библи-отеката на списание ИДЕИ. Позволих си да Ви потърся по телефона, но не се получи. Надявам се да се свърже-те с мен скоро. Благодаря Ви! Про-чее, желая да подпомогна някак спи-санието и затова реших един комп-

15

лект от досега излезлите книжки да подаря на библиотеката на гр. С. Са-мо първо да проверя дали пък вече не са се снабдили със списанието. Ще Ви пиша пак. Поздрави! Ангел Грънчаров: Прочетох съоб-щението Ви, благодаря за интереса! Моля, напишете ми 1 или два комп-лекта искате и адреса, на който да ги изпратя; още утре ще могат да тръг-нат за град С. Поздрави! M.Z.: Благодаря Ви за вниманието! Още сега ще отскоча до библиотека-та и ще уточним въпроса. Адресът ми е: П.К. 8800, град Сливен, Бул. Цар... №... вх "..." ап...., за M.Z. Ангел Грънчаров: Здравейте, г-жо Зафирова, след като ме уведомихте, че поръчвате два комплекта, Ви изп-ратихме исканите списания; получа-вате и две книжки от новото издание на Приложението, което излезе преди 2 дена, тъй като предишното се из-черпа. Успях да намеря и две книжки от бр. 1./2009 г. на сп. ИДЕИ, който отдавна е изчерпан. Вероятно ще ги получите в събота (ако пощата рабо-ти в събота в Сливен), или в поне-делник.

Иска ми се да дам гласност на Вашия жест – да помогнете на списа-нието и също така да подарите на библиотеката в Сливен цялата поре-дица книжки – в блога си, само моля за Вашето разрешение да използвам точното Ви име. Мисля, че такъв род постъпки в любезното ни отечество заслужават гласност, щото не се случват чак толкова често, ако изоб-

що се случват. На мен ми се иска във всеки по-голям български град да има по един поне приятел на списанието, който да помага за разпространение-то му.

За момента има такива само в Плевен, Монтана, Русе, Ямбол. Инте-ресното е, че в Плевен например на-шият "агент" е на 17 години, ученик в гимназията, което е радващо; той за-режда със списанието централен па-вилион за вестници и списания и до-ри успя да продаде няколко книжки. Споменавам това, тъй като с разп-ространението на списанието поло-жението е твърде тежко; книжарите не го щат, щото не било "пазарно" и печелившо, т.е. щото малко хора би-ха се заинтересували от него. Ето един начин то да бъде задушено и убито: като се попречи да достигне до ръцете на евентуалните читатели. Няма цензура, но този пазарен терор сякаш е още по-лош. Страшна рабо-та!

Та в този смисъл съм Ви много признателен, че се заинтересувахте от списанието и го подкрепихте; мно-го Ви благодаря! Дадохте ми надеж-да, че това, което правя, има смисъл - и още по-настойчиво ще продължа да се боря. Имаме много идеи за бъ-дещето на философското списание ИДЕИ, само Бог да ни дава сили! Из-винявайте, че се разприказвах. Всич-ко добро Ви желая! Поздрави! M.Z.: Добро утро, г-н Грънчаров, раз-бирам доста добре трудностите Ви във връзка с разпространението на списанието. Аз също преди да ви се обадя потърсих ИДЕИ както в кни-

16

жарниците, така и по павилионите. Досещате се, че не намерих нищо. Известно ми е що ще рече пазарен терор в България, още повече, че дълги години работих в издателство в Атина и съм запозната с проблемите "отвътре". Не си помисляйте и за се-кунда, че съм от забогателите емиг-ранти в странство, тъй като моята голяма любов е книгата и по-голямата част от възнагражденията си давам за книги. В Атина имам ос-вен това колекция от стари, антик-варни издания, някои от които са и за България.

По въпроса за блога Ви и иска-нето от Ваша страна да дадете глас-ност не знам какво да Ви отговоря. Скромен човек съм и никак не ми е по вкуса да се вдига шум около името ми, но можете да използвате името на родният ми град, например. Както решите все пак, направете това, кое-то считате за правилно. Идеята ми списанието да бъде по рафтовете на библиотеката в Сливен се роди спон-танно именно от невъзможността да намеря изданието в търговската мре-жа.

И последно, ще се опитам да направя нещо във връзка с желание-то Ви (а и мое желание) списанието да идва и до сливенските читатели. Аз съм временно в Сливен (болести на възрастните ми родители), но не-щата са такива в момента (грижите около родителите ми), че идвам често и оставам за поне седмица-две. Ще направя всичко, което е по силите ми списание ИДЕИ да се продава поне на едно-две места в града. Ще под-

държам с Вас писмена кореспонден-ция.

Благодаря Ви сърдечно, г-н Грънчаров! Благодаря, че се отзовах-те на молбата ми да получа списани-ето, което толкова време чета с голя-ма трудност чрез интернет. Всичко добро желая! Поздрави!

Приложение 1, год. IV, 2012 на списание ИДЕИ излезе от печат

Малкият тираж на книгата, кое-

то съдържа пълният текст на моята дисертация, писана в периода 1985-1991 г. – темата е Учението за чове-ка и формите на духа – беше изчер-пан още преди Нова година, което наложи допечатка. Решихме в редак-цията да я издадем като приложение към списанието; това ще бъде при-ложение 1 от 2012 г.

Използвахме тоя случай, за да изменим концепцията на корицата; корицата, както забелязвате, изглеж-да другояче, много по-семпла е, но за сметка на това има един подчертано академичен изглед. Разбира се, из-ползвахме тази възможност, за да отстраним по възможност всички пе-чатни грешки, допуснати при предиш-ното издание.

Обемът на книгата е 152 стра-ници. Цената е 5 само лева, колкото са производствените разходи. Фор-матът е А5. Хартията на корицата имитира пергамент, плътна е, зале-пена е много здраво. Тъй че който желае да си поръча тази книжка, вяр-

17

вам, ще остане доволен от полигра-фическото изпълнение. Тиражът и този път е съвсем бутиков, което оба-че вдига библиографската ценност на книгата. Затова който иска да я при-тежава, нека да побърза. Имам жела-нието – това го казвам не съвсем като шега – в един момент като тенденция да започна да издавам тия книжки в още по-миниатюрен тираж, примерно, само в 5екземпляра, което още пове-че ще вдигне библиофилската им стойност и цена.

Защо пък не? Нали художниците ри-суват картините си само в 1 екземп-ляр, което именно е и причината за голямата ценност на творенията им. Нищо чудно философската книжнина в толкова любезното ни Отечество един ден да започне да бъде издава-на също само в 1 екземпляр – предс-тавяте ли си колко ценени ще са тия

книжки тогава? Паисий да не би да е издавал книгите си в по-големи тира-жи; не, няма такова нещо, книгата му е била преписвана на ръка, а първо-начално, предполагам, е била „изда-дена” също в един екземпляр.

Кръгът се затваря; толкова го-дини след Паисий българското книго-издаване се връща в първоначалната си точка. За сметка на това жълтата литература у нас – аз наричам тия книги чалга-книги – просперира. Да сте чули, новата книга на Азис излезе ли вече?

Не само философията, но и ду-ховността изобщо е поставена в унизително положение в Бълга-рия

Днес обменихме следните пис-

ма с млад човек, интересуващ се от философското списание ИДЕИ. Ето какво обсъдихме:

Здравейте, господин Грънча-

ров. Казвам се Я. А., днес говорихме по телефона за доставянето по по-щата на списание ИДЕИ. Аз успях да намеря само един брой с лика на Ав-густин. Искам да си набавя и другите броеве, включително и последния с лика на Кант (приложението). Ще ча-кам да се разберем. Благодаря Ви предварително!

Здравейте, г-н А., Благодаря Ви много за интере-

са към списание ИДЕИ. Ще се радвам

18

да бъдете не само негов читател, но и да сътрудничите в бъдеще за изда-ването му било като автор, било като преводач или някак иначе. Аз мога да Ви доставя (изпратя по пощата) всич-ките останали 7 книжки, които Ви липсват от цялата поредица от досе-га издадени книжки. За това е необ-ходимо да ми дадете адрес, на който да Ви ги изпратим. Ако сте студент, ученик, безработен или пенсионер, можем да Ви направим отстъпка до 30% от коричната цена.

Ами това е. Ще платите при по-лучаването на списанията. Това е. Още един път Ви благодаря за инте-реса към списание ИДЕИ! Иска ми се около него да възникне общност от хора, най-вече млади, за които фило-софията е жизнено потребна, вълну-ваща, незаменима с нищо друго.

Хубав ден Ви желая! С позд-рав: Ангел Грънчаров

Здравейте, г-н Грънчаров, Благодаря Ви, за обърнатото

вниманието. Моят адрес е: ..., ..., ... Прочетох, че е възможно да ми нап-равите отстъпка. Аз съм студент по философия (задочно) и също така съм безработен.

Списание ИДЕИ привлече мое-то внимание най-вече за това, че в него се обединяват интересите на млади хора. По мои лични наблюде-ния младите хора рядко избират спе-циалността философия във ВУЗ. За това не са виновни самите препода-ватели, а политиката на отделните правителства. Явно Министерство на образованието не вижда практически смисъл от философията и за това

волно или неволно я осакатяват, а не трябва да е така. Защото философи-ята е наука, която заслужава поне това, което получават другите науки. Благодаря Ви!

Здравейте, г-н А., Прав сте, споделям, наистина

философията е поставена в унизи-телно положение в България. И не само тя, а и духовността изобщо. Ут-ре ще Ви изпратим списанията. Ще ползвате значителна отстъпка. Моля като ги получите да ми съобщите. Ако пък опишете впечатлението си от списанието и ми изпратите текста, ще Ви бъда много благодарен. Щом учи-те философия, опитвайте се да пи-шете, защото писането е много важна част от заниманието на философа, може и Ваши текстове един ден да попаднат на страниците на списание-то.

С поздрав: Ангел Грънчаров

Свободата е за това да ражда добри плодове

Здравей, Томи, Получих парите, 100-те лева.

Много ти благодаря за помощта! Спи-сание ИДЕИ все още съществува и благодарение на теб. Поклон пред добрината, пред благородството ти! Малцина у нас са способни на такова нещо. Дано не звучат фалшиво тия думи, но ги пиша, защото така чувст-вам нещата.

Аз преди време писах, че ако един човек дръзне да се откаже от по едно кафе на ден, то със спестените

19

за 4 месеца пари – стотина лева – би могъл да участва в издръжката на списанието. Аз, например, отказах преди 4 години цигарите и благода-рение на това със спестените пари успях да участвам в издаването не само на ИДЕИ, но и да издам няколко книжки. За жалост, освен ти и още един човек, за момента няма друг, който да подкрепя списанието по този начин. Въпреки апелите и призивите ми. Все още не зная как ще се издъл-жа на издателя за новата книжка, но вече съм дал поръчката. Новият брой ще трябва да излезе към края на тоя месец, т.е. съвсем скоро.

А ето колко е просто – ако се намерят 7-10 човека, които веднъж на 4 месеца да отделят за списанието по 100 лева, то списанието би могло спокойно да съществува, при поло-жение, че издателят и печатницата (изд. ИЗТОК-ЗАПАД) му правят доста голяма отстъпка. И дори при положе-ние, че списанието почти не се про-дава – не стига до книжарниците – а предимно само бива подарявано на библиотеки и читалища, то тогава би могло да оцелее. Както и да е де, но не мога да не отбележа: как е въз-можно в цяла една страна, пък макар и малка, като нашата, да не могат да се намерят неколцина човека, които да участват в едно такова културно предприятие, а именно издръжката на едно непазарно, непечелившо из-дание като ИДЕИ. За фирми и богати спонсори не говоря: никой, абсолют-но никой до този момент, въпреки писмата и призивите ми, не благово-ли да подпомогне по някакъв начин списанието! Вероятно така ще бъде и

за в бъдеще. Което все пак показва нещо.

Та искам още веднъж да ти благодаря за подкрепата на списани-ето! Не зная какво ти е положението, не се познаваме лично, но ето, с при-мера си показваш, че и в наши усло-вия може да има хора, които са спо-собни да направят нещо истинско и благородно! И това, въпреки че сме така малко, е все пак обнадеждава-що: докато нас ни има, все още има надежда. Е, нищо чудно покрай нас да се запалят и други. Да осъзнаят колко значим факт е в една страна като нашата да има едно напълно свободно списание за човека, за ду-ховните неща. Едно списание, което се стреми да подпомогне младите по-уверено да тръгнат по пътищата на свободата. Списание, което се вдъх-новява от наистина велики идеи и истини: за свободата, за отговорната личност, за доброто, човечността.

Нищо че списанието ни е бедно и се чувства подобно на сираче, на което никой не обръща внимание. Самият факт, че го има вече трета година, е знаменателен. Аз лично съм много любопитен да узная, поз-навайки нашите славни български истории и традиции, колко време ще е нужно този път българската реал-ност да задуши и да смачка едно та-кова крехко цвете, израсло на общо-българското нравствено бунище, как-вото е списание ИДЕИ. Списание МИСЪЛ, издавано от д-р Кръстев, навремето е излизало само 15 години (от 1892 до 1907 г.); въпреки това е оставило дълбока диря. Не крия, че тъкмо това списание на проевропейс-

20

ки настроени българи от онова вре-ме, така напомнящо нашето, е при-мерът, който вдъхновява и нас, съз-дателите и издателите на ИДЕИ.

Е, списание МИСЪЛ е списани-ето на д-р Кръстев, на П. П. Славей-ков, на П. Ю. Тодоров и на П. К. Яво-ров, докато при нас няма личности от такъв мащаб. Но какво пречи покрай ИДЕИ те да се родят и отгледат? Аз съм най-радо-стен от това, че списа-ние ИДЕИ има вече неколцина най-горещи привърженици от средите на младите, които се отличават с пиетет към духовното и към философията; иска ми се в един момент списанието да стане тяхно – и тогава ще е из-пълнило мисията си.

Ще работим докато имаме сили това да се случи. Не е леко, но пък истинските неща по начало стават трудно. Колкото по-трудно стават, толкова са по-истински. Самият факт, че показваме, че неколцина българи, общо по-малко на брой от пръстите на едната ръка, могат да си сътруд-ничат и вече трета година издават у нас, в днешните ни нелеки условия, едно философско списание, е сам по себе си знаменателен – и по начало говори много. Показваме с пример, че от свободата си не само можем, но и трябва да се ползваме; щото свобо-дата е затова да ражда добри плодо-ве, а не само да е високопарна дума – само да говорим за нея, пък нищо да не правим.

За жалост, у нас мнозинството от хората са разочаровани от свобо-дата и на това основание тя дори им е станала ненавистна, което именно говори и показва, че съвсем не я раз-

бират. А тя по начало си е най-сладкото нещо на този свят. Но се иска да си малко Дон Кихот, сиреч, в известна степен да си и луд, та да я оцениш в пълната й мяра.

Спирам дотук, всичко добро ти желая!

С поздрав: Ангел Грънчаров (ЗАБЕЛЕЖКА: Горното писмо е до г-н Томи Томев от с. Кирилово, общи-на Елхово, област Ямболска, който е един от… двамата скромни спо-моществуватели на сп. ИДЕИ, бла-годарение на които то още същес-твува!)

Вълнуващ разговор с млад чо-век

Тази вечер се случи едно въл-

нуващо събитие в иначе общо взето рутинния ми живот, за което искам да разкажа по своеобразен начин; става дума за Скайп-среща с една студент-ка по философия, чиито преподава-тел по философия е... и мой препо-давател по философия! Нищо че са минали цели 3 десетилетия откакто моя милост беше студент; а общият ни преподавател по философия е Здравко Попов от Философския фа-култет на СУ "Св. Кл. Охридски", с когото пък не съм се срещал, кажи-речи, поне 20 години! Той, прочее, беше доскоро български посланик в Чехия, не знам дали не е още, ама

21

сигурно не е, щом пак преподава в СУ.

Но ето че тази вечер, благода-рение на тази негова студентка, която ме потърси в Скайпа, получих ин-формация за него и за някои други неща, преди всичко около списание ИДЕИ, които силно ме развълнуваха. И понеже аз в блога си споделям всичко, което ме е впечатлило и раз-вълнувало, ето, решавам да публику-вам и този мой разговор в Скайпа, като, понеже не съм искал съгласието на толкова любезната си събеседнич-ка, засега ще запазя в тайна името и; но понеже в разговора, струва ми се, засегнахме теми, които, убеден съм, могат да заинтересуват и други хора, та затова дръзвам да го публикувам на свой риск и отговорност; прочее, радостно е, че има млади хора като това момиче; ето за какво си разгова-ряхме, ето какво си казахме: S.M. каза: Здравейте! Ще приемете ли в списъка с абонатите си една бъ-деща философка? Казвам се S.M. и съм студентка по философия, втори курс. Здравко Попов ми преподава, с него сме добри приятели. Но аз исках да Ви намеря лично, за да Ви попи-там някои неща, които живо ме инте-ресуват. Пишете, когато сте на линия и ще се радвам да се свържем! Ангел Грънчаров каза: Здравейте! Много се радвам, че сте ми писала! Моля да предадете много поздрави на Здравко Попов, мой любим препо-давател преди години. Ще се радвам да обменяме мисли по интересуващи ни въпроси. Как е Здравко?

S.M. каза: Здравейте, изключително ми е приятно! Ами всъщност той ми даде един материал от Интернет, който беше принтирал... Материалът е Ваш, писали сте по повод гостува-нето на Здравко в Пловдив за ново-открития клуб по философия в ПУ. Страхотно много ми хареса текста... И въобще идеята за курса, как сте се борили буквално в тези времена да внедрите някак истински философс-кото насред догматичните доктрини на социализма. И наистина Здравко е такъв радетел на истината, словото му е главозамайващо.

Та... в момента аз съм решила да правя философски клуб... Споде-лих идеята си със Здравко... И той ме подкрепи напълно; каза, че ще помага и присъства... И ми даде тези Ваши страници, които с удоволствие проче-тох. А. Г. каза: Е, радвам се, че Здравко е попаднал на този мой текст; аз искам да му подаря цялата книга, откъс от която е този текст; ще я подаря и на Вас; бихте ли ми дали координати да пратя двете книги? Наистина Здравко е невероятен, омагьосва със словото си.

Чудесна идея е да правите фи-лософски клуб! Хубаво е самите сту-денти да си направят такъв клуб. S.M. каза: Да, аз разбрах, че вие сте бил асистент тогава, но сега действи-телно искаме да е наше, тоест чисто студентско, за да има инициатива и в самите нас; да вдъхнем кураж на фи-лософията и специалността за живот. Факт е, че учим история на филосо-

22

фията, а не философия. Факт е също, че философията е врата, пред която ние в лекциите само се любуваме... На която безкрайно се възхищава-ме... Но кога ли ще се осмелим да отворим?

Инициативата е моя, вече го-ворих с достатъчно хора... И, прочи-тайки Вашият текст, още повече се насърчих. За което Ви благодаря! А. Г. каза: Вярно говорите; трябва да се прави философия, а не да се гово-ри "за философията"; трябва да се философства, това е истинското; спо-делям изцяло; е, чудесно е, че моят отдавнашен опит Ви е повлиял в та-кава положителна насока. За което много се радвам! S.M. каза: Със Здравко пишем една може би бъдеща публикация... По въпроси за битието... Но сега малко сме я поизоставили... Страхотно е списанието ИДЕИ, Здравко е абони-ран, аз си го купувам когато мога. А вие сте преподавател в ПУ, така ли? А. Г. каза: Аз получих сведения по друга линия, че Здравко е казал доб-ри думи за списанието; това много ме радва; моля да му предадете, че с удоволствие ще публикувам негови текстове, също и текстове на негови студенти и приятели; голям проблем за списанието е липсата на хубави текстове, писани от съвременни фи-лософи и от млади хора особено, опитващи се да философстват; иска ми се млади хора да участват в това списание, тъй че Ви каня – и Вас, и Ваши приятели, състуденти, чудесно

е, че ми се обадихте. Дадохте ми на-дежда, щото, признавам си, на път бях да се отчая съвсем. Жалко е, но имаме големи проблеми със списа-нието, с разпространението му; в об-щи линии почти целият тираж си стои по складове и не стига до книжарници и до евентуални читатели. S.M. каза: Радвам се, че си дадохме взаимно надежда тогава! Разбира се, аз съм творческа личност и дори сега мисля по една теория... Обичам да пиша и познавам млади хора със съ-що толкова критични умове, въпросът е в това, че някак не се осмеляваме да се изявяваме... Дистанцията пре-подаватели-студенти все още е голя-ма, което е добре в административ-ните отношения, но иначе, в същнос-тно отношение, е зле: губят се кон-тактите със свежи идеи, а от наша страна пък – с огромния интелектуа-лен и житейски опит. Да, наистина тиражът ми се струва неголям... Но по-добре така отколкото да издавате глупости за 1 млн. човека, дайте не-що качествено за петима. По-добре е, вярвайте ми. А. Г. каза: Списанието излиза в 500 книжки, но се стигат до читатели не повече от 10%; останалите си стоят непродадени; ако Вашият клуб възп-риеме списанието като свое, много ще се радвам; едно такова сътрудни-чество ще е взаимно-изгодно. S.M. каза: Ние, клубът, смятаме да си направим блог. Когато се оформим окончателно и решим към какво ще се насочим, ще ви пратя и информа-

23

ция... Да, с радост ще Ви сътрудни-чим, аз знам поне 2-3 колеги, които си го купуват почти редовно. Проблемът на този тип списания е, че тематиката им е твърде специфична и все пак е предназначена за по-малък кръг от хора. А. Г. каза: Тази година се навършват 20 години откакто не преподавам на студенти; уволниха ме от ПУ в 1992 г.; оттогава се занимавам главно с писане, написах и издадох доста кни-ги, създадох един Център за развитие на личността, преподавам също в ед-на гимназия, щото философията, об-що взето, беше изгонена от Универ-ситета; сега учат философия само предимно студентите по философия и някои други специалности, а навре-мето всички студенти учеха филосо-фия. S.M. каза: Не зная дали публикувате стихотворения? Аз писах едни напос-ледък за философията. Здравко ги чете, харесаха му много... О! Жалко! А. Г. каза: Разбира се, че ще публи-кувам философски стихове; няма по-хубаво от това! S.M. каза: Не че философията й е мястото в университета... Защото тук пък твърде много се школува... Но чак пък да я изгонят... Не го заслужава... Знам за някои от Вашите книги по заг-лавия, ще прочета когато мога... Сега ми е малко сесийно... :-) И нямам много време...

А. Г. каза: Аз обаче си водя часове в гимназия, по сократическия метод, един вид нещо като философски клуб са часовете ми; такива работи; както и да е. S.M. каза: А стихове и текстове мога да подбера и да пратя. :-) Това е чу-десно. Проблемът с философията идва още и от гимназиите! А. Г. каза: Непременно ми пратете; имейла ми го има в блога; блога пък ще намерите по името ми... Така е; аз имам големи проблеми с инспектори-те по философия, които принуждават учителите да преподават философи-ята по отвратителен начин. S.M. каза: :-) Да, аз така ви намерих и скайпа, мислех да Ви пиша мейл, но реших, че тук контактът е по-естествен и непосредствен. А. Г. каза: Аз имам една идея за фи-лософски диалози в Скайпа; ще ми е приятно с Вас да обсъдим, когато имате време, някакви теми; иска ми се такива диалози да излизат в спи-санието; ако пък Здравко се включи, ще бъде чудесно! S.M. каза: Ами на мен ми препода-ваше (аз съм от К.) една жена, която ме пита (мен!) учението за евдемони-ята при кой било, че забравила! ... Чудесно! Аз съм фен на диалозите още от Платон! :-) Добре, ще говоря с него! А. Г. каза: Аз имам няколко ученика, които подготвям за прием в универ-ситета; искат да учат в СУ филосо-

24

фия; много са добри; фенове на спи-санието; по-нататък мога да Ви свър-жа при желание; за тях ще е много вълнуващо да си общувате S.M. каза: Разбира се, с удоволствие ще ги включим и в клуба! А. Г. каза: Да не ви отнемам повече от времето; в сесия сте; подготвяйте се; успех Ви желая; много ми беше приятно, че се запознахме! Пак ще си говорим нататък. Винаги когато има нещо, с удоволствие ще беседваме. S.M. каза: Благодаря Ви и аз! Наис-тина имам един досаден изпит по ло-гика, за онтологията не се притесня-вам. До скоро и наистина безкрайно благодаря! Ще ви пратя материали когато мога. Хубава вечер! А. Г. каза: До скоро! Не забравяйте да поздравите Здравко от мен! Хуба-ва вечер и приятен уикенд!

ИЗ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ФИ-ЛОСОФИЯТА

Онто-тео-логическият строеж на метафизиката

Мартин ХАЙДЕГЕР

(Продължение от бр. 3 (7) на 2011 г.)

Защо споменаваме за това? За да усетим отново наистина пълната тежест на изтрилите се имена „онто-логия”, „теология”, „онто-теология”. Разбира се, в началото и като прави-ло имената онтология и теология изг-леждат такива, както и други, извест-ни ни: психология, биология, космоло-гия, археология. Частицата „-логия” съвсем приблизително и обичайно сочи на това, че ние сякаш имаме ра-бота с науката за душата, за живото, за космоса или за старините. Но в –логията се скрива не само логическо-то в смисъл на последователното и изобщо съразмерно изказване, това, което разчленява и движи, укрепва и придава цялото знание на науките; -логия винаги е тази или онази цялос-тност на връзката на обосноваването, в която предметите на науките са представени, т.е. понятийно схвана-ти, в светлината на техните основа-ния. Онтологията пък, както и теоло-гията, са „логии” в тази степен, в коя-то те постигат из неговата основа съществуващото като такова и го обосновават в цялост.

Те дават отчет за битието като основа на съществуващото. Те дават отговор пред logos'а и в някакъв съ-

25

ществен смисъл са съразмерни на logos'а, т.е. те са същина на логиката на logos'а. Затова и по-точни за тях ще бъдат названията онто-логика и тео-логика. Метафизиката, помислена по-съразмерно на същината на рабо-тата и по-отчетливо, е онто-тео-логика.

Сега ние разбираме името „ло-гика” в този същностен смисъл, който включва в себе си и названието, упот-ребявано от Хегел, и с това за първи път го прояснява, а именно, като име на това мислене, което навсякъде и където и да било постига из основи и обосновава съществуващото като такова в цялост, изхождайки от бити-ето като основание (logos). Основна-та черта на метафизиката се нарича онто-тео-логика. И сега, както ни се струва, ние сме в състояние да обяс-ним как във философията идва Бог.

В каква степен обяснението ще бъде удачно? В тази степен, в която ние ще можем да вземем под внима-ние, че работа на мисленето е съ-ществуващото като такова, т.е. бити-ето. То показва себе си по същината си във вид на основание. Затова ра-ботата на мисленето, битието като основание, само тогава ще бъде по-мислено основателно, когато основа-нието ще бъде представено като първо основание, prote arhe. Изна-чално работата (Sache) на мисленето се представя като причина (Ursache), като causa prima, която съответства на обосноваващото възвръщане към ultima ratio,крайния отговор. И ето ние нарекохме метафизическото име на Бог. Метафизиката на мисълта тряб-ва да възхожда към Бога, тъй като

работата на мисленето е битие, а то по разнообразни начини битийства като основание: като как logos, като upokeimenon, като субстанция, като субект.

Това обяснение, възможно е, и долавя нещо вярно, но за разяснява-нето на същината на метафизиката то остава съвършено недостатъчно. Тъй като метафизиката не е само тео-логика, но и онто-логика. Не е ме-тафизика и това, което на първо мяс-то е само едното или само другото. По-скоро, метафизиката е тео-логика, доколкото тя е онто-логика. Тя е ед-ното доколкото е другото. Онто-теологическият същностен строеж не може да бъде обяснен нито от тео-логиката, нито от онто-логиката, стига самото обяснение тук да се стреми да бъде съразмерно на това, което остава да се обмисли.

Та нали още не е било промис-лено в какво единство съ-принадле-жат едно на друго онтологиката и те-ологиката, какъв е произхода на това единство и в какво се състои разли-чието на различеното, което ги едини. Тъй като работата тук не опира до връзката на двете самостоятелни дисциплини на метафизиката, а за единството на това, което се пита и мисли в онтологиката и теологиката: за съществуващото като такова в об-щото и първото в единството със съ-ществуващото в най-високото и пос-ледното. Единството на това единно е от такъв род, че последното по сво-ему обосновава първото, а първото – по своему последното. Различеността на тези два начина на обосноваване

26

сама попада под нареченото, но още не помислено различие.

В единството на съществува-щото в общото и най-високото се по-кои същностният строеж на метафи-зиката.

Въпросът за онто-теологическа-та същност на метафизиката тук от-начало следва само да определим като въпрос. Към мястото (Ort), което размества (erörtert) въпроса за онто-теологическия строеж на метафизи-ката, нас може да ни изведе самата работа, при това само тогава, когато ние се опитваме по-делово да помис-лим делото на мисленето. Работата (делото) на мисленето в преданието е дадено на европейското мислене под името „Битие”. И когато ние мис-лим това дело само малко по-делово, когато по-внимателно се вглеждаме в това, което в това дело собствено се явява спорно, тогава става ясно: би-тието винаги и навсякъде означава: битие на съществуващото, при това родителният падеж в този израз следва да го мислим като genitivus objectivus. Съществуващото винаги и навсякъде означава: съществуващо на битието, при това родителният па-деж в този израз следва да го мислим като genitivus objectivus. Ние, разбира се, говорим тук за родителен падеж, насочен към обекта и субекта, с из-вестни уговорки: та тези названия, субектът и обектът, сами вече са производни от някакъв облик на би-тието. Ясно е само това, че и в слу-чая с битието на съществуващото, и в случая със съществуващото на бити-ето работата всеки път е за някакво различие.

Битието ние затова само тогава го мислим работно („делово”) когато го мислим в различие със съществу-ващото, а това последното – в разли-чие с битието. Тогава самото разли-чие става наистина зримо. Ако пък се опитваме да го представим, то ведна-га се подхлъзваме до разбирането на различието като някакво отношение, което нашата представа е прибавило към битието и към съществуващото. Тогава различието се свежда до дис-тинкция, до пораждане на нашия раз-съдък.

Да предположим, обаче, че раз-личието и в самата работа е някаква прибавка, породена от нашия разсъ-дък; тогава излиза въпросът: прибав-ка към какво? Отговарят ни: към съ-ществуващото. Добре. Но какво озна-чава това: „съществуващото”? Нещо друго, като не това нещо, което е? Така ние намираме тази мнима при-бавка, представянето на различието, мястото – на мястото на битието. Но „битие” само означава: битие, което е съществуващо. Там, където ние за първи път сме длъжни да привнесем различието като предполагаема при-бавка, ние винаги вече срещаме съ-ществуващото и битието в тяхното различие. Тук е дословно като в при-казката на братя Грим за заека и та-ралежа: „Аз вече съм тук”. С това чуд-новато обстоятелство, че съществу-ващото и битието всеки път откриват себе си вече от различието и в раз-личието, може, разбира се, да се ми-не и без особени увъртания, обясня-вайки го по такъв начин: вече така е устроено и организирано нашето представящо мислене, че то именно

27

покрай своята воля, но в съответст-вие със самата ù природа навсякъде нарочно внася различие между съ-ществуващото и битието. За това ся-каш ясно, но лекомислено обяснение би могло много да се каже и още по-вече да се попита, преди всичко ето какво: откъде се взема това „между”, в което като че ли се въвежда разли-чието?

Да оставим мненията и обясне-нията настрана и да отбележим вмес-то това следното: навсякъде и винаги в работата на мисленето, в същест-вуващото като такова, ние веднага намираме това, което се нарича раз-личие, при това с такава несъмне-ност, че даже не разпознаваме тази находка като такава. Пък и нищо не ни принуждава към това. Нашето мислене стои пред свободния избор: лекомислено да остави различието или истински да го промисли като та-кова. Тази свобода на избора обаче я имаме не във всички случаи. Незабе-лязано може да се случи така, че мисленето да се окаже призвано към отговор на въпроса: какво значи това прословуто битие? И ако битието при това мигновено се показва като битие на нещо, с това самото – в родител-ния падеж на различието, то тогава предишният въпрос придобива по-сериозен характер: как ни се вижда различието ако както битието, така и съществуващото, всяко по своему, явяват себе си в различието и от раз-личието. За да се изравним с този въпрос, ние в началото трябва да застанем лице в лице с различието, започвайки с него беседа за същина-та на работата. Такова отношение

към различието ни се открива когато правим крачка назад. Тъй като благо-дарение на осъщественото от него отдалечаване близкото за първи път се дава като такова, близостта се разкрива в своето първо по-явление. Правейки крачка назад, ние изпуска-ме работата на мисленето, битието като различие, даваме му да стане свободен събеседник, който може да остава съвсем непредметен.

Все още удържайки различието в полезрението, но вече изпускайки го с извършването на крачка назад в предстоящото мислене, ние можем да кажем: битие на същностното зна-чи битие, което е същностно. „Е” има тук транзитивен преходен оттенък. Битието битийства тук в модуса на прехода към същностното. Но битие-то съвсем не преминава към същнос-тното, напускайки своето място, все едно същностното отначало е било без битие, и само после това послед-ното, приближавайки се, го е докос-нало. Битието преминава (на това), превъзхожда разкривайки (това), че, бидейки от него надминато, за първи път излиза в света като само по себе си нескритото – да бъде същностно.

Битието показва себе си като разкриващо превъзхождане. Същнос-тното като такова се явява в модуса на пазещия себе си в нескритостта изход в света.

Битието в смисъла на разкри-ващото превъзхождане и същностно-то като такова в смисъла на пазещото изхода в света, бидейки така разли-чени, битийстват от същото това, от различаващия раздел. Той за първи път дарува и развързва това Между,

28

в което превъзхождането и изходът са удържани едно с друго заедно, разделно и съгласно спрегнати едно с друго. Различието на битието и същностното като раздел на превъз-хождането и изхода е тяхното разк-риващо-съхраняващо съгласие. В съгласието се урежда просветването на затварящото и скриващото се, и това правене дарява разделеността и съгласието на превъзхождането и изхода.

Опитвайки се да помислим раз-личието като такова, ние не го раз-цепваме, но следваме след него към неговия същностен извор. По пътя към него ние мислим за съгласието на превъзхождането и изхода. Тази е работата на мисленето, помислено на крачка назад по-сериозно: битие-то, помислено от различието.

Тук, разбира се, попътно тряб-ва да направим една забележка, ка-саеща казаното от нас за „работата на мисленето”, забележка, която от-ново и отново ще изисква към себе си внимание. Ако казваме „битие”, то употребяваме тази дума в най-широката и неопределена всеобщ-ност. Но щом споменаваме за всеоб-щност, ние вече сме помислили бити-ето по някакъв неподобаващ начин. Ние представяме битието така, както то, битието, никога себе си не подава. Това по какъв начин ни се явява ра-ботата на мисленето, битието винаги остава обстоятелство от особен род. И преди всичко обичайният за нас род мислене винаги е способен да го проясни само съвсем незадоволи-телно. Но ще опитаме все пак да нап-равим това с помощта на един при-

мер; при това трябва още от самото начало да вземем предвид, че за същността на битието примерите от областта на съществуващото винаги ни изиграват, навярно затова, че същност на битието е самата игра.

Хегел, за да проясни всеобщ-ността на всеобщото, споменава ня-как такъв случай: някой иска да купи на сергията плодове. Той пита за пло-дове. На него му дават ябълки, кру-ши, дават му праскови, вишни, гроз-де. Но купувачът отхвърля всичко то-ва. Той независимо от каквото и да било иска да получи плодове. И ма-кар предложеното всеки път да и е плодове, все повече става ясно: да се купят плодове е невъзможно.

Но невъзможността да се пред-стави „битието” като всеобщото на едно или друго съществуващо е не-измеримо по-поразителна. Битие има всеки път само в този или онзи облик, завещан от историята: fysis, logos, en, idea, energeia, субстанциалност, обек-тивност, субективност, воля, воля за власт, воля за воля. Но завещаното от историята не може, подобно на ябълките, крушите, прасковите да е положено в един ред, сякаш на сер-гията на историческата представа.

Но нима не сме слушали за би-тието, което битийства в историчес-кия ред и последователност на диа-лектическия процес, мислен от Хе-гел? Несъмнено. Обаче битието и тук подава себе си само в светлината, явена за мисленето на Хегел. С това е казано: това как то, битието, подава себе си, само всеки път се определя от този начин, по който то просветва себе си. Този начин принадлежи на

29

съдбата-история, той всеки път е ня-какъв облик на епохата, който като такъв битийства за нас само тогава, когато ние свободно го оставяме в неговото собствено било. В близостта към съдбоносно-историческото ние встъпваме чрез внезапността на мо-мента на спомнянето. Това се отнася и до узнаването на един или друг об-лик на различието на битие и същес-твуващо, на който съответства едно или друго тълкование на съществу-ващото като такова. Казаното се от-нася преди всичко към нашия собст-вен опит да направим крачка назад от забравата на различието като такова да го помислим като съгласие на раз-криващото превъзходството и пазе-щия себе си изход в света. На по-внимателното вслушване, разбира се, ще се открие, че в това изговаря-не за съгласие ние вече сме дали ду-ма на бившето, щом като мислим за разкриването и съхраняването, за превъзхождането (трансценденцията) и излизането в света (пресъствието). Може би тъкмо в това разяснение за различието на битие и съществуващо в съгласието като предверие на тях-ната същност излиза наяве, проясня-вайки се, нещо повсеместно, нещо такова, което е в цялата съдба-история на битието от нейното нача-ло до нейното свършване. Но също толкова е сложно, както и преди, да се каже как следва да се мисли тази повсеместност, щом тя не е нито не-що всеобщо, имащо значение за всички случаи, нито е някакъв закон, в духа на диалектиката гарантиращ необходимостта на този или онзи процес.

За нашите стремежи сега е важно само да съзрем възможността да мислим различието като съгласие по такъв начин, че да става по-ясно в каква степен същностният извор на онто-теологическия строеж на мета-физиката лежи именно в съгласието, което започва историята на метафи-зиката да пронизва със себе си ней-ната епоха и все пак именно като съг-ласие навсякъде да остава скрито и с това забравено в някаква изплъзваща се на самата себе си забравеност.

За да облекчим това вглеждане ще промислим битието, в него – раз-личието, а най-накрая – съгласието, изхождайки от този облик на битието, в който битието просветва себе си като logos, като основание. Битието показва себе си в разкриващото пре-възхождане като предявяване на случващото се [в света], като полага-не на основи в многообразните начи-ни на про-из-веждане. Съществува-щото като такова, укриващият се в нескритостта изход, е основаното, което като основано със самото това като направено основава вече по сво-ему, а именно въздейства, служи за причина. Съгласието на основаващо-то и основаното като такова не само ги държи поотделно, но и ги удържа в някакво взаимно съ-гласие. Разделе-ните отделно така са нагласени в съг-ласието, че не само битието като ос-нование основава съществуващото, но и самото съществуващо от своя страна по своему обосновава битие-то, служи за негова причина. За това съществуващото е способно само в тази степен, в която то „е” пълнота на

30

битието: като съществуващо в пре-възходна степен.

Тук нашето осмисляне се оказ-ва в завладяваща ситуация. Битието битийства като logos в смисъл на ос-нование, предявление. Този пък са-мият logos като събиране е единящо-то, en. Обаче това en е двояко: то е единното единящо в смисъла на нав-сякъде първото и със самото това най-всеобщото и в същото време – единното единящо в смисъла на най-високото (Зевс). А logos-ът събира, основавайки, всичко във всеобщото и събира, обосновавайки, всичко из единственото. Само попътно ще от-бележим, че същият този logos, освен това, съдържа в себе си същностния източник на облика на съществото, надарено с реч, и със самото това определя начина на оказване като логическо в широкия смисъл.

Доколкото битието битийства като битие на съществуващото, като различие, като съгласие – дотолкова и пребивава и взаимо-раз-положено-стта на основаването и обосновава-нето, битието основава съществува-щото, а съществуващото като същес-твуващо в превъзходна степен обос-новава битието. Едното превъзхожда другото, едното излиза в света в дру-гото. Превъзхождането и изхода в света просветват себе си в отговора, едно в друго. Ако изхождаме от раз-личието, то това означава съгласието е кръжене, кръжене на битието и съ-ществуващото едно около друго. Ос-новаването само просветва себе си вътре в просвета на съгласието като нещо, което е че затова само, като съществуващо, изисква съответното

обосноваване от съществуващото, т.е. причиняване, а именно – причи-няване от най-високата причина.

В историята на метафизиката едно от класическите потвърждения на това се съдържа в един почти заб-равен текст на Лайбниц, който ние накратко наричаме „24 метафизичес-ки тезиса” (Gerh. Phil VII, c. 289 сл.; ср. за това: Законът достатъчното основание, с. 51 сл.).

Метафизиката съ-ответства на битието като logos и вследствие на това по своя основен характер нався-къде е логика, но логиката, мислеща битието на съществуващото и вслед-ствие на това определена от разли-ченото различие е онто-тео-логика.

Доколкото метафизиката мисли съществуващото като такова в ця-лост, тя представлява съществува-щото изхождайки из забелязването на различеното различие, но не об-ръщайки се при това към различието като различие.

Различеното показва себе си като битие на съществуващото в ця-лост и като битие на съществуващото в най-високото.

Доколкото битието явява себе си като основание, съществуващото е основаното, висшето съществуващо пък е обосноваващото като първоп-ричина. Ако метафизиката мисли съ-ществуващото взирайки се в неговото основание, общо за всяко съществу-ващо като такова, то тя е логика като онтологика. Ако метафизиката мисли съществуващото като такова в ця-лост, т.е. забелязвайки най-високото, всеобосноваващо съществуващо, то тя е логика като теологика.

31

Доколкото мисленето на мета-физиката остава в различието, непо-мислено в качеството му на такова, метафизиката, изхождаща от единя-щото единство на съгласието, е и он-тология, и теология едновременно, в едно.

Онто-теологическият строеж на метафизиката води своя произход от различието, което се налага развеж-дайки настрана и свеждайки в съгла-сие битието като основание и същес-твуващото като основано и обоснова-ващо; това именно свеждане довежда съгласието до пълнота.

Нареченото така отпраща на-шето мислене в тази област, да из-кажат която вече не е по силите на ключовите думи на метафизиката, битие и съществуващо, основание-основано. Тъй като това, което име-нуват тия думи, това, което представя воденият от тях начин на мислене, произхождайки вече бидейки разли-чен, от различието. Неговият източ-ник вече е недостъпен за мисленето, ограничено от кръгозора на метафи-зиката.

Съзирането на онто-теологи-ческата структура на метафизиката сочи към един от възможните пъти-ща, на които [вече изхождайки] от са-мата същност на метафизиката е възможно да отговорим на въпроса: „Как идва във философията Бог?”.

Бог идва във философията от съгласието, което ние мислим в на-чалото като предверие на същността на различието между съществуващо и битие. Различието се явява по себе си генералния план за построяване на същността на метафизиката. Съг-

ласието поражда и дарува битие като про-из-веждащо основание, което са-мо, изхождайки от обоснованото от него, се нуждае в съразмерно на него обосноваване, т.е. в причиняване от най-изначалното работещо нещо. То е причината като causa sui. Така зву-чи съобразеното с работата на фило-софията име Бог. Нито да се моли, нито да принася жертви на този бог човек не може. Пред causa sui не мо-же да паднеш на колене в свещен трепет, пред този бог човек не може да пее и танцува.

А затова и без-божното мисле-не, принудено да се откаже от фило-софския бог, бога като causa sui, про-чее, е по-близо към божествения Бог. И значи това е защото Нему тук е по-свободно, отколкото е способна да допусне онто-тео-логиката.

С тази забележка е хвърлена, възможно е, макар и най-слабата светлина върху този път, към който върви мисленето, правещо крачка назад, назад от метафизиката в същ-ността на метафизиката назад от заб-равеността на различието като такова в съдбоносното отпращане на изп-лъзващото се съхраняващо скрива-нето съгласие. Никой не може да знае ще се развърне ли, и ако да, то къде, кога и как, тази крачка на мис-ленето в истинския (въвлечен в съби-тието) път, ход и строй. Възможно е господството на метафизиката даже да се заякчи, изливайки се във фор-мата на съвременната техника и ней-ното развитие, непредсказуемо и бясно. Възможно е също така всичко разкрило се по пътя с крачка назад да бъде само използвано и преработено

32

от метафизиката на бъдещето по своему, като резултат на представя-щото мислене.

Тогава самата крачка назад ще остане ненаправена, а пътят, открит и посочен от нея – не изминат.

Такива мисли лесно възникват и се притискат една о друга, но те-жестта им не е така голяма в сравне-ние с тежестта на друга трудност, да се справи с която предстои на този, който прави крачка назад.

Трудността е заключена в ези-ка. Нашите европейски езици, всеки по своему, са езици на метафизичес-кото мислене. Каква е същността на европейските езици, явява ли се тя в себе си изключително метафизическа и затова окончателно определена от онто-тео-логиката, или пък тези езици съхраняват в себе си други възмож-ности за изказване, което в същото време означава – казващо неказване – това тук трябва да остане нереше-но. Трудностите, които винаги грозят мислещото указване, вече достатъч-но често се разкриваха пред нас в тези семинарни занятия. Малката ду-мичка „е”, изричаща в нашата реч и говореща за битието навсякъде, къ-дето и да било, даже там, където са-мото то не се появява, съдържа от estin gar einai на Парменид до „е” на спекулативното изречение на Хегел и по-нататък, включително до разтва-рянето на „е” в полагането на волята за власт у Ницше – цялата съдба на битието.

Вглеждането в тази трудност, съдържаща началото в езика, трябва да ни предпази от стремежа с излиш-на прибързаност да майсторим от

езика на мисленето, опит за който ние сега направихме, някаква терми-нология и вече започвайки от утреш-ния ден да говорим за съгласието, вместо всички усилия да посветим на промисляне на казаното. Тъй като казаното беше казано в семинара. Семинарът пък, както ни дава да раз-берем самата дума, е само място и повод да посеем тук и там семето, семенното зърно на размисъла, кое-то, може би, някога по своему ще из-никне и ще принесе плодове.

Пояснения: За опита да помислим нещото виж: Vorträge und Aufsätze, Neske, Pfullingen, 1954, S. 163-181, 3. Auflage 1967, Teil II S. 37-55. Докладът „Не-щото” за първи път е бил прочетен в рамките на серията от доклади „Вглеждането в това, което е” през декември 1949 г. в Бремен и в нача-лото на 1950 г. на Бюхлерхое. За изтълкуването на изречението на Парменид виж пак там, S. 231- 256. За същността на съвременната тех-ника и наука на Новото време виж пак там, S. 13-70. За определянето на битието като ос-нование виж също там, S. 207-229, а също: Der Satz vom Grund, Neske, Pfullingen 1957. За разбора на различието сравни: Was heißt denken?, Niemeyer, Tübin-gen 1954, a также: Zur Seinsfra-ge, Klostermann, Frankfurt a. M., 1956.

33

За изтълкуването на метафизи-ката на Хегел виж: Holzwege, Kloster-mann, Frankfurt a. M., S. 105-192.

Само в ретроспективното мис-

лене, опиращо се на даденото съчи-нение и посочените в него публика-ции, „Писмото за хуманизма” (1949), което говори изключително с намеци, става възможно подбуждането към разбор на работата на мисълта.

ЗНАМЕНИТИ ФИЛОСОФИ

Крилати мисли

Фридрих НИЦШЕ

(Продължение от предишния брой) Ето това е философията на стадото: "Всеки е самият – ти!". Че борба и неравенство има дори и в хубостта, и война за мощ, и надмо-щие! Нека тъй уверено и хубаво бъдем ние врагове, приятели мои! Нека божест-вено се стремим един против друг!

Из "Тъй рече Заратустра" Човек може да мълчи и мирно да стои, ако има готова стрела и лък. Вашият мир да е победа! "Ако искаш мир, готви се за война!" И не е ли живота именно война, а не мир, където оцеляват само воините?! Най-сигурният лек срещу болестта на мъжете, презиращи себе си, е те да бъдат обикнати от умна жена. Който обича, иска да твори, защото презира! Какво разбира от обич онзи, който не може да презира тъкмо оно-ва, което обича!

Из "Тъй рече Заратустра"

34

Вашата лоша обич към себе си прави от самотността ви тъмница.

Из "Тъй рече Заратустра" Величието идва не когато ти върви, а когато си подложен на изпитания, удари и разочарования, на тъга и болка. Защото само ако си бил в най-дълбоката бездна можеш да видиш истинската красота, когато изкачиш върха!!! ... Всички възможни стремежи, въл-нения и изяви на волята, всички про-цеси в човешката душа, които разу-мът обединява под широкото отрица-телно понятие чувство, могат да на-мерят израз в безкрайни вариации от мелодии, но винаги в съвкупността на чистата форма, без материята, вина-ги само като “нещото в себе си”, нико-га като явление, сякаш неговата сък-ровена душа, но без тяло. Чрез музиката всяка картина, дори всяка сцена в действителния живот и в света изпъкват веднага с много по-голяма значимост; разбира се, толко-ва повече, колкото по-аналогична е мелодията към вътрешния дух на да-дено явление. О, братя мой, не надире трябва да гледа аристократизмът ви, а напред! Прогонени трябва да бъдете вие от всички земи на вашите бащи и деди! Земята на вашите деца трябва да обичате вие! Този нов скрижал пола-гам аз над вас!

Най-сигурният лек срещу болестта на мъжете, презиращи себе си, е да бъ-дат обикнати от умна жена. Аз съм твърде горещ и изгорен от собствени мисли, често се задуша-вам. Тогаз трябва да бягам на свобо-ден въздух и далеч от прашни стаи.

Из "Тъй рече Заратустра" Аз не съм човек, а динамит... И Бог има своя ад: това е Неговата любов към людете.

Из "Тъй рече Заратустра" Тъй ми рече веднъж дяволът... А който иска да не умре от жажда между людете, той трябва да се нау-чи да пие от всички чаши; а който ис-ка да остане чист между людете, той трябва да съумее да се мие и с мръсна вода.

Из "За душата на художниците и писателите"

Съвършеното не бива да е създава-но. ... Художникът знае, че въздейст-вието на творбата му е пълно само тогава, когато създава впечатление за импровизация, когато събужда вя-рата, че е възникнала внезапно, като по някакво чудо.

Из "Човешко, твърде човешко", в "Раждането на трагедията и други

съчинения"

35

Всичко, способно да твори, същност-но превъзхожда сътвореното! Благодарение на изкуството да се идеализира, някои народи превърна-ли болестите в могъщи помощни сили на културата. ... Гърците не можели да се похвалят с крепко здраве, но тайната им се състояла в това да по-читат и болестта като божество, стига тя да е притежавала могъща сила.

Из "Човешко, твърде човешко", в "Раждането на трагедията и други

съчинения" Пазете се също тъй и от учени люде, те ви мразят – тъй като са безплодни.

Из "Тъй рече Заратустра" Войната и смелостта са извършили повече велики неща, отколкото обич-та към ближния. Не вашето състра-дание, а вашата храброст е спасява-ла досега сполетените от нещастие. Много недъгави хора е имало винаги между ония, които боравят с измис-лици и линеят за бог; бясно ненавиж-дат те ония, които дирят познанието и оная най-млада добродетел, която се зове: искреност.

Из "Тъй рече Заратустра" Искам да се сдружа с творците, жет-варите и тържествуващите: тям искам аз да покажа дъгата и всичките лест-ници (стълби) към Свръхчовека.

От мъгливи и мрачни дни, от самота и лишени от обич думи, отправени към нас, в нас подобно на гъба се зараж-дат решения: една сутрин те незнай-но как са там и ни гледат втренчено, навъсени и мрачни. Горко на мисли-теля, който не е градинар, а само почвата на растенията, които растат в него. Човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато... Що е маймуната за човека? Едно посмешище или един болезнен срам. И тъкмо това трябва да бъде човек за Свръхчовека: едно посмешище или един болезнен срам.

Из "Тъй рече Заратустра" Това, което приемаме като основание за живот, е в същото време велико-лепно основание за смърт... Това, което приемаме като основание за смърт, е в същото време велико-лепно основание за живот... За да живееш в самота, трябва да си животно или бог – казва Аристотел. Липсва третият случай – трябва да бъдеш и двете – философ. Който поне малко е познал свободата на разума, може да се почувства на земята единствено като странник, ма-кар и не като пътник към последната цел: защото такава няма. Но положително той ще иска да види и ще държи очите си широко отворе-ни, за да не пропусне нищо от това, което става по света. Ала той никога

36

не бива да се привързва твърде сил-но към отделни неща, в него трябва да е жив духът на неуморното ски-талчество, който се радва на смяната и на преходността. Естествено този човек го очакват тежки нощи на умора и безплодно чакане пред портите на града, където е трябвало да получи подслон... Плът съм аз и нищо освен това, и душа е само дума за нещо при плът-та. Не съществува никаква истина; не съществуват абсолютни свойства на нещата, няма „неща в себе си“. Това само по себе си е само нихилизъм и при това най-крайният. Той вижда ценността на нещата именно в това, че на тези ценности не съответства и не е съответствала никаква реалност, а че те представляват само симптом на силата от страна на установява-щите ценностите, едно опростяване в името на живота.

Из "Воля за Власт" – том първи Да страдаш от самота, не е естествен протест – лично аз много често съм бил сполетяван от „множеството”, от липсата на „самота”… За да живееш в самота, трябва да си животно или бог. Облече ли изкуството най-износената си дреха, същността му като изкуство се разпознава най-добре.

Аз ви уча за Свръхчовека: Човек е нещо, което трябва да бъде превъз-могнато. ... Казваха ми, че всички до едно съ-държали примки и капани за непред-пазливи птици и една едва ли не неп-рестанно повтаряща се, неизречена подкана за преобръщане на утвърде-ни стойностни оценки и ценни тради-ции. Нима е възможно всичко да е било само човешко, твърде човешко? ... След един толкова учтив отговор моята философия ме посъветва да мълча и да не питам повече; още по-вече че в известни случаи, както за-гатва поговорката, човек остава фи-лософ само като мълчи.

Из "Човешко, твърде човешко" Почти още в люлката ни се дават тежки думи и ценности за "добро" и "зло" – тъй се зове тази зестра. И по-ради тях ни се прощава, че живеем. Знам омразата и завистта на вашето сърце. Вие не сте толкоз велики, за да не познавате омраза и завист. То-гава бъдете тъй велики да не се сра-мувате от себе си! Сам да приемаш себе си като съдба, да не искаш нищо друго – в подобни състояния това е просто висш разум. Надали бихме сгрешили, ако отдадем екстремните действия на суетата, посредствените на навика, а дребна-вите на страха.

37

Из "Човешко, твърде човешко" Не можеш да искаш да бъдеш друг, нито преди, нито след, нито във веч-ността. Имаш ли своето "Защо?" в живота, ще можеш да понесеш почти всяко "Как?" Вие, висши човеци – тъй подмигва сганта – няма никакви висши човеци, ний всички сме равни, човекът е чо-век, пред Бога всички ние сме равни! Пред Бога! Но сега тоя бог умря. А пред сганта ние не искаме да бъдем равни. Висши човеци, махнете се от пазара! Нито един победител не вярва в слу-чайността. Извисявайки се до титан, човек сам извоюва културата си и принуждава боговете да се съюзят с него, защото според собствената си мъдрост дър-жи в ръцете си съществуването им и границите на тяхната власт.

Из "Раждането на трагедията от духа на музиката"

Не висината, стръмнината всява ужас... Това, това е моята стръмнина и моята опасност, че погледът ми възлита нагоре, а ръката ми би жела-ла да се задържи и да намери опора в дълбината! Където и да ходя, винаги съм след-ван от едно куче, наречено "Его".

Трудно е да откриеш човек, а най-трудно е да откриеш себе си: често духът лъже за стойността на душата. Така го нагласява духът на тежестта. Открил е себе си този, който казва: "Това е мое добро и зло...

Из "Тъй рече Заратустра" Има мъдрост в това, че много нещо в света вони: самата погнуса създава криле и сили, предугаждащи чисти извори. Дори и у най-добрия има не-що, което буди погнуса; дори и най-добрия е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато! О, мои братя! Има нещо много мъдро в това, че има много гнусотия в света!

Из "Тъй рече Заратустра" Нивга още не съм открил друга жена, от която да бих желал да имам деца, освен жената, която любя, защото аз те любя, о, Вечност! Защото аз те любя, о, Вечност!

Из "Тъй рече Заратустра" Духът е животът, който се врязва в самия живот.

Из "Тъй рече Заратустра" Одухотворяването на чувствата се нарича любов. Тя е най-великият три-умф над християнството. Друг подо-бен триумф е одухотворяването на враждебността.

Из "Залезът на боговете"

38

(ЗАБЕЛЕЖКА: Горните мисли са под-брани от създателите на чудесната страница на почитателите на великия немец във Фейсбук, озаглавена „Фридрих Ницше – идеологът на модерния път на Човека към Бо-га”.)

КЛАСИЦИ НА БЪЛГАРСКАТА ФИЛОСОФИЯ

За безкрайното съществуване на Вселената

Димитър Михалчев

Заглавието на разглежданата тука тема ни навежда на два главни въпроса:

1. Има ли съществуването на вселената начало и ще има ли то край?

2. Може ли вселената да бъде мислена като ограничена в простран-ството?

Двете тия питания могат да бъ-дат обединени в едно: Има ли светът начало и край в пространството и във времето?

Аз прочетох с интерес авторе-ферата на др. Поликаров и се поста-

39

рах да го разбера. Но има в него ня-кои неща, които се отнасят до естест-вознанието и които – изповядвам се – не можах навсякъде да схвана. Едно обаче ми стана ясно: в основата на проблемата, която нашият млад фи-лософ обсъжда, лежи въпросът за времето и за неговото отношение към света. А тъкмо тази страна на рабо-тата, именно онтологическия аспект на проблемата, не е достатъчно ра-зяснен в труда на др. Поликаров. С оглед на това, ще се спра на трите основни понятия, върху които негова-та работа почива: вселена, време и пространство.

Явно е, че под думата "вселе-на" авторът разбира това, което хо-рата наричат "свят". Едно нещо го има "във вселената", това ще рече: "има го в света".

Сетне: съществува ли вселена-та от вечност и ще дойде ли време, когато тя няма вече да съществува? Тук думите "вселена" и "свят" са рав-нозначни.

Дотук работата изглежда ясна. Но какъв смисъл свързваме ние с термина "свят"? Обикновено под тая дума хората подразбират всичко, кое-то е съществувало и което продъл-жава да съществува. С други думи: светът – това е съвкупността на всич-ко съществуващо, на всичко действи-телно. Още по-инак казано: вселена-та, респ. Светът – това е действител-ността.

И ето сега, когато се питаме: имало ли е време, когато светът не е съществувал? - ние искаме всъщност да знаем: имало ли е време, когато не е имало никаква действителност, а

то значи: всъщност: имало ли е вре-ме, когато в действителност не е имало никаква действителност? Все-ки чувствува, че в самото питане се крие една очевидна безсмислица.

На дъното на тая безсмислица лежи убеждението, че времето е не-що, което предхожда действителния свят и в един или в друг момент на времето светът може да почне да съществува? На тая основа почива старото учение за сътворяването на света.

И наопаки, може ли да дойде едно време, когато светът би преста-нал да съществува? Който пита така, той гради върху възгледа,че действи-телното може да престане да бъде действително. Но какво значи това?

Ние казваме на всяка крачка, че едно или друго нещо е съществу-вало до скоро, но сега е престанало да съществува. А това ще рече: дейс-твителното се е превърнало в не-действително. Но ако това можеше да бъде така, тогава историята, като ни говори за миналото, би се оказала наука, която се занимава с несъщест-вуващото, сиреч наука, която изучава промените на недействителното. А с това никой сериозен човек не би се съгласил.

Ако от кръга на действителното би трябвало да се шкартира това, ко-ето не съществува вече, а също тъй и онова, което още не съществува, то-гава кое остава да бъде смятано за действително? Очевидно настояще-то, с други думи границата между не-съществуващото вече и несъществу-ващото още. А това е също тъй една нелепост, понеже тогава не може да

40

бъде действителна нито хартията, върху която пиша, нито дрехата, коя-то надявам: нито едното, нито друго-то не съществува само един миг. Тука ние стоим изпречени пред проблема-та за естеството на времето.

Где е времето? Съществува ли то преди нещата и какво място заема в света?

С въпроса за времето се зани-мават и Демокрит, и Платон, и Арис-тотел, Плотин, Св. Августин, арабски-те и еврейските мислители на сред-новековието, да не говорим за новото време.

За нас времето не съществува преди света. То съществува в самите неща, доколкото всяка вещ е нещо променливо. Всяка вещ крие в себе си една редица от моментни състоя-ния, дадени в последовност. И тъкмо тази последовност е, която хората зоват време. И предметът А1 беше едно, после стана друго, трето и т. н. Сигнатурата на времето – това е ви-наги променливата вещ. А всеки ин-дивид, всяка вещ е нещо, което бе-зусловно се мени. Непроменлива вещ няма и не може да има.

Ако минем оттук към проблеми-те за света, не можем да не забеле-жим, че една голяма част от мисли-телите са били обикновено склонни да смятат, че светът- това е една ог-ромна, безкрайно голяма материална вещ, една световна вещ. Всички тела, всички вещи, всички предмети в све-та са нейните части: те са съставки на тая световна вещ.

При това положение, светът ка-то световна вещ ражда всички анти-номии, към които могат да бъдат от-

несени и въпросите за началото и края на света. Ако светът представ-лява една безкрайно голяма вещ, той – като всяка вещ – трябва да бъде нещо, особено, различно от остана-лото. Но кое може да бъде онова вън от него, от което би трябвало да бъде различно и различено? Нали то е всичко, нали вън от него не може да има нищо?

После ние знаем, че всяка от вещите, които познаваме и които ни окръжават, е нещо променливо. Като такова, тя крие време в себе си, тя е във времето. Е добре, световната вещ, бидейки една, нито може да се мени, нито може да действува. Пора-ди туй, тя е или причина на себе си (causa sui), както е учил Спиноза за своята единна, вечна и безконечна субстанция, или пък самата тя не е във времето, макар, че съставките и, респ. нейните модуси крият време в себе си.

И, най-сетне, всяка вещ има свое особно място. Ако светът може-ше да бъде схванат като една безк-райна световна вещ, тогава той не би имал свое особно място, защото "особно" значи различно от нещо, на-миращо се вън от него. Обаче вън от него няма и не може да има нищо друго. Следователно, светът, като вещ трябва да бъде в пространство-то, сиреч трябва да се ограничава от неща, лежащи вън от него – което е невъзможно и немислимо, понеже той е всичко. Или пък светът, бидейки безкрайно голяма вещ, не се ограни-чава от нищо, но тогава не може да бъде в пространството. С други думи, светът има пространства в себе си,

41

това са телата, от които се състои и които се взаимно ограничават, но са-мият той не е и не може да бъде в пространството…

По тоя път проблемата за све-та, взет като една световна вещ, ни води към цяла редица от антиномии и противоречия.

Тия противоречия, смятам аз, могат да се избегнат само тогава, ко-гато се разбере, че светът не може да бъде никаква световна вещ. Той е единството на всичко действително. С други думи, той е единството на всички дейни връзки, преки или кос-вени, в които се намират предметите в света.

Така схваната, вселената не може да има нито начало, нито край. Действителното не може да стане недействително. Което е било дейст-вително – то си остава в света, то не може да "се превърне" в нещо не-действително. Мисълта за едно по-добно "превръщане" произтича от смесването на не вече действително-то в недействителното. Според мене, това смешение извира от неразбира-нето на практическите съображения, които карат хората да не правят раз-лика между времето като обективна даденост и нейното субективно пар-целиране на "минало, настояще и бъдеще". По субективни критерии ние наричаме миналата действителност "несъществуваща", но и като такава тя си остава в света, в кръга на дейс-твителното.

В дисертацията на др. Полика-ров аз не намерих ясно изразено не-говото отношение към погрешните

основи, върху които се гради учение-то за света като основна вещ.

В заключение, като намирам, че кандидатската дисертация на др. Поликаров е все пак интересна и се-риозно развита, която му дава пълно право да получи учената степен "кан-дидат на философските науки", аз бих го посъветвал преди да я напеча-та да отдели и една глава и върху онтологическата проблема досежно така нареченото "безкрайно същест-вуване на света".

С това неговото предимно ес-тественонаучно ориентирано разре-шение на главния въпрос ще бъде закръглено и ще получи още по-голяма убедителност.

42

ИЗТОЧНА ФИЛОСОФИЯ

Дхарма и калавада

Алесиян Пацев

Самото учение, което днес наричаме будизъм се е наричало Дхарма. В Дхамапада”четем: “най-дълбока и съкровена същност на дхармата е мисълта. Дхармата е обусловена от разума. Нейната най-добра част е самият разум, тя е сътворена от него.”1

Дали будистката дхарма е про-дължение на древното учение за Времето – калавада? То е съществу-вало заедно с брахманизма и в из-вестен смисъл му е противостояло. Възможно е някои от елементите му да са запазени в Шиваизма. Възмож-но е също будистката дхарма да е негово продължение, или негов еле-мент. Щербатской споменава за ка-лавада в някой от трудовете си2. O.Scbrader в “Die indische Philosphi” съобщава, че са съществували и учебници върху калавада. Учението се споменава в “Манавадхарма-шастра”, “Артха-шастра”, "Махаб-харате", “Пураните”, в съчиненията на Бхартрихари и в древните тракта-ти по астрономия. Някои автори предполагат, че калавада е изчезна-

1 Дхамапада, гл.1, 1 2 Щербатской Ф.И. Теория познания и логика у позднейших буддистов СПб 1995, стр.45. Калавада не трябва да се бърка с тантристката система ка-лачакра.

ла, а други, че се е сляла с астроно-мията.

Основното в калавада е създа-ването и разрушаването, сътворени-ето и изчезването. Това е законът на света на който са подвластни и бити-ето и небитието. Законът е кръг, ци-къл, който се повтаря непрекъснато превръщайки небитието в битие и обратно. Причината на битието е не-битието, а причината на небитието, битието. Това значи, че и битие и не-битие са модуси на реалността. Кръ-гът е принцип и възможност да си представим закона. В него липсват началото, средата и края защото те могат да съществуват само ако съ-ществува същност която може да възприема. А да възприемаш, сетив-но, или мисловно значи да възприе-маш действителното и недействител-ното, битието и небитието, миналото, настоящето и бъдещето, т.е. да възп-риемаш времето, или да възприемаш чрез него. Следователно времето се явява принципът на света които въз-приемаме и познаваме. Без него не съществува свят.

Главното в учението за дхар-мата е будистката теория за момен-тите – кшаникавада. Някои от нейни-те основни положения са в упаниша-дите. В “Майтраяна-упанишада” (Майтри упанишада), част 6, 13-17 се намира един от основните тезиси на будистката теория на моменталност-та. Времето се разглежда разделено на много малки частици, като самите частици разглеждани по този начин, могат да се мислят като моменти без траене. Времето е възникване, при-чината за възникването, а самата

43

причина се превръща в битието на възникналото. Преди времето светът е тъмнина, където битието няма оп-ределеността на битие, нито същест-вуването има определеността на съ-ществувание. Това значи, че в света (ако можем да го наречем свят) няма различие благодарение, на което мо-же да се прояви някакво съществува-не.3 Това е твърде сходно с будист-кия принцип, че небитието се явява нещо първично по отношение на би-тието. “Съществува” единствено не-съществуващото.

Моментът в кшаникавада се превръща в елемент на битието. В него актът се съдържат основните му качества – актът на появяване, актът на същинско биване, на увяхването и актът на изчезването. Тези четири качества на момента са качества на самата дхарма. Те са и основният закон, на които се подчинява всяко битие. Този закон се състои от реду-ването на тези четири момента като по този начин се обуславя самата дхарма, т.е. онова в процеса, което може да се задържи. Следователно дхарма не може да се мисли като просто елемент, своеобразен атом, или дхармо-частица, а като поява, присъствие, увяхване и изчезване, т.е. тя притежава качествата на вре-мето. Дхарма може да се мисли като континуум битие-време, като единст-вото на движение и застиналост, или като простото ставане, но би могла да се мисли и като време, дори като същност на времето. Това е нова

3 Виж Законы Ману (Мановадхарма-шастра), гл.1,5.

представа за времето която се раз-личава от субстанционалната, или релационната, защото времето се явява същност, основа на битието и на съзнателните му форми.

Ако времето е същност на би-тието и съзнателните му форми, то следва да е и същност и на съзнани-ето, да стои непосредствено в акта на осъзнаването и в основните закони на самото битие.

Времето в западната представа се разглежда, или от позиция на су-бекта, като релация със съзнанието и неговите свойства, или като нещо не-зависимо, нещо което има онтологи-ческо битие. Ако се разглежда от по-зиция на релацията със съзнанието то често се разглежда и от позицията на свойствата на съзнанието. То се свързва със съзнанието и най-вече с една непроменлива същност спрямо която може да съществува всяко из-менение и следователно да са дейст-вителни времевите модуси.

Но независимо от концепциите времето съществува и всички обекти и живи същества са в него.

Ако времето се определи по параметъра на преживяването, може да се говори за психическо време, или време на преживяването. Ако се определи по параметъра на мислене-то може да се говори за мисловно време, или за мисловните елементи в него. Ако се определи по наблюде-нието на движението в дадена систе-ма, може да се говори за времето на тази система, „истинното време на системата“. Ако се определи по дви-жението на елементите на нашата планетарна система, може да се го-

44

вори за физическо време. Ако се от-чита по движенията на различните космически системи, се говори за космическо време.

Но основното в него е онова измерение което е адекватно на същ-ността която е създала понятието му. Именно тя е най-зависима от него и именно тя най-вече живее в него. Същността която е създала идеята за времето е мисленето и именно тя е най-близка и най-зависима и отгова-ряща на идеята му. Истинното време за нея е именно понятието време.

Създаването на понятието за време е единството на неговото пре-живяване, чувстване и мислене. Съз-даването на понятието за време, по-добно на създаването на всяко поня-тие, е най-ясно с илюстрацията на понятието за Аза. Той е най-чистото понятие, най-преживяното и най-почувстваното, както и най-много мисленото. Понятието време е много близко до понятието за Аза защото в него сетивността независимо, че при-съства, няма доминиращо значение. Най-голямо значение имат преживя-ването и мисленето. Създаването на понятието време предполага мисле-нето на самия себе си. Понятието време се явява врата към самопозна-нието. То произлиза повече от мис-ловно-психическото от колкото от се-тивното. Например понятията камък, дърво, море и пр. произлизат преди всичко от сетивността, но понятието време, не. Понятието пространство в еднаква степен има основания и в мисловно-психическото и в сетивно-то. Същото се отнася и до понятието движение. Източникът на понятието

време е единствено в мисловно-психическото.

Времето се явява измерение, или форма на измерение, което, мо-же да проникне в дълбините на пси-хическото и мисленето. Пространст-вото и движението не могат да нап-равят това. Следователно времето е психическо измерение. Произлиза от мисловно-психическото и влиза във физическото като общ поток. То може да се види от самия субект и поради това се вижда като три модусна ре-алност.

В източната представа времето не се свързва с една непроменлива същност спрямо която съществуват времевите модуси, а по скоро с онзи момент където общите качества на битието се повтарят и самото повто-рение се явява общото на тези качес-тва. Това измества мисловното вни-мание от субстанцията и съответно от релацията на понятието време. Времето е цикъл, кръг със съответни-те закони на кръга4.

Представата на древния индус за времето е преди всичко повторяе-мостта. Тя не само го измерва, но е и негова визуалност. Но самата повто-ряемост не е самоцелна. В нея има различни схеми и възможности за схеми. Тя е една като схема, друга в общото движение, трета в елементи-те си. Човешкото същество се състои от тази повторяемост. Едната въз-раст сменя другата и съответно една „личност“ сменя друга. Старостта се доближава в много от качествата си

4 При джайнизма времето се визио-лизира като кръг.

45

до ранното детство. Психическото развитие на съществото също е под-чинено на тези закони. Но човешкото същество има възможността да се превърне в нещо ново, нещо което не съществува в простата повторяемост. Тази диалектика е и в учението за дхармата. Повторяемостта е във веч-ното появяване и изчезване. Но в по-тока на появяващите се и изчезващи дхарми може да съществува и изме-нението. Именно това изменение се вижда в стремежа към успокоение, към познание и просветление. Новият цикъл на повторението ще разруши всичко това и то следва да започне от начало. Но за този които е достигнал просветление и спасение същинското повторение не съществува. Той изли-за от властта на вечния цикъл на пов-торението и от властта на времето.

В западната представа времето като необратим процес прилича по-скоро на права линия. Ако сравним двете мисловни системи, то при ев-ропейската основното свойство на времето е необратимостта. Не съ-ществува обратното връщане. Права-та предполага начало и край, т.е. времето следва да изчезне. Изчезва-нето на времето е най-ясно при из-чезване на съзнанието. Ако смъртта се разглежда като изчезване на съз-нанието, то в нея времето спира. То-ва е умозрителен принцип. Правата линия също е умозрителна. В приро-дата тя не съществува, в света съ-ществува като мисловно следствие.

При кръга времето е обратимо, или по-скоро обратим е самият му принцип. В кръговата представа вре-мето се обръща фактически, без да

се обръща реално. Необратимостта в тази представа се превръща в обра-тимост като закон на себе си. Когато съществата остареят, те запазват необратимостта на единичното, но в обратимостта на принципа на живота.

В кръговия принцип тоталност-та липсва. Движението се повтаря, времето не изчезва. То е именно това повторение, а повторение е и самото битие. Времето е неотделимо от би-тието, или битието е времето. Да се излезе от времето, следва да се из-лезе и от битието. Но в източната мисловна система битието не е абсо-лютното. То е модус на реалността.

46

За принципа на речта (думата)

Бхартрихари

Превод: Мирена Атанасова

Оттук започва същинският

текст на Бхартрихари, посветен на природата на думата. Принципът на речта или думата е познат като тео-

рията спхота (sphoṭa). Приема се, че теорията спхота е сред основните приносни моменти на индийската те-ория на езика. Тя навлиза в дълбочи-на в процеса на говорене – в когни-тивните и психолингвистични аспекти на речта.

Бхартрихари въвежда идеята за двойствената природа на функци-онирането на думите и речта – от ед-на страна в съзнанието на хората и от друга – в звучащата им форма, която прави значението достояние на възприемащото съзнание. Така фор-мулирана идеята е твърде близка до основното противопоставяне в при-родата на знака – на означаващо и означаемо, формулирано в европейс-кото езикознание от Фердинанд дьо Сосюр. Индийското понятие спхота обаче не може да се приравни към означаемото или значението на ези-ковата единица. Терминът е непре-водим. Спхота е думата или речта в съзнанието и то не само като значе-ние, а и като ментално звучене. Тя е цялостна, без вътрешна членимост или последователност. Думата в съз-нанието е подобна на светлината – осветява себе си (собствената си

форма) и едновременно с това обек-та, който назовава (денотата си).

Мирена Атанасова

Из За изреченията и думите

(Вакяпадиа)5

Бхартрихари

(ІV част – продължение от Брой 3

(7), Година 3 2011)

Превод Мирена Атанасова

44. Тези, които познават принци-па на речта (думата) разли-чават два аспекта в думите: единият е причина на реали-зираната дума (изречена или чута), докато другият се из-ползува, за предаване на значение.

Думата, която изразява значение,

го налага на собствената си форма, прави го идентично на себе си. В Санграха е казано: Според възгледа, че отделната дума предава значе-нието, се приема, че думата има своя форма. Според възгледа, че ду-мата може да се раздели на значещи части, основа за образуването й са значещите елементи. Други смятат,

5 Vākyapadīya of Bhartṛhari with the

wṛtti, Chapter 1, English translation by K.A. Subramania Iyer, M.A. London

47

че думата не изразява значение, а го предава, защото само по този начин може да се разбере идентичността между думата и значението под фор-мата То е това... Когато думата изра-зява собствената си форма, отделни-те и части не се вземат предвид и вътрешното й членение не се осъзна-ва.

Това, което се има предвид под причина за реализираната дума е основата или основанието, на базата на което думата предава значение. Това, което се има предвид под дру-гия, който се използува за предава-не на значение е следното: при дей-ността на артикулаторните органи се получават модификации при озвуча-ването. Това е подобно на осветява-нето – то зависи от източника на светлина или звук. Така и те (моди-фикациите) също се използуват за предаване на значение.

Според някои това, което няма вътрешна последователност е причи-ната, а това, което има вътрешна последователност, предава значение. Те твърдят, че то предава значение, като прониква в съзнанието на слу-шащия с компресирана последова-телност. Според други последовател-ността е причина за нещата, които нямат последователност. В думата без последователност съществуват слети силата да изрази (śrutiśakti) и силата да бъде изразена (artha śakti). Казано е: Недиференцираната дума се поражда от диференцираната и тя изразява значението. Думата добива формата на значението и влиза в отношения с него.

45. Някои древни мислители смятат, че между тях (двата аспекта в думите) има съ-ществена разлика. Други пък мислят, че те са едно цяло, но се проявяват различно поради природата на разума да диференцира нещата.

... Разликата между двете (ду-

ми или типове думи) се разбира ясно от гледна точка на възгледа прие-мащ, че ефектът е различен от при-чината си. Други обаче приемат, че ефектът не се различава от причина-та и едно и също нещо се мисли като две отделни неща на базата на раз-личие в гледната точка, породено от две сили. Различието в мненията на древните мислители може да се дъл-жи на различната им трактовка на идентичността и различието на уни-версалното и специфичното в думи-те. Този въпрос ще бъде разгледан в детайли по-долу.

46. Подобно на скритата енергия

в дървото (което се използва за запалване на огън чрез триене)6, която е източник на горящ огън, по същия начин думата, която е в съзнанието (на човек, който ще говори) става източник на различни звучащи думи.

6 Дърво, което се използва за запал-ване на огън чрез триене – ficus riligiosa или premma spinosa (Vakyapadiyam, Commentator M.H. Sastri 2001: 31)

48

Както можем да видим в случая с огъня, който първоначално не е проявен, а по-късно се разпалва в пламък, и способността му да осветя-ва себе си и другите, която първона-чално не е проявена, а после става осезаема, по същия начин и думата в съзнанието има потенциал да се ди-ференцира (вътрешно) подобно на семе и да се приближава към реали-зацията си. Когато този потенциал узрее, той се реализира чрез движе-нията на артикулаторните органи и поради различията на манифестира-щите я звуци, тя (думата в съзнание-то) изглежда, че има вътрешно раз-деление и се възприема като имаща вътрешна последователност. Тя ос-ветлява себе си и обекта си.

47. Първоначално породена в съзнанието и употребена с определено значение, думата се извиква в съзнанието на слушателя от различните звукове, произведени от го-ворните органи. Когато се анализира отношени-

ето на идентичност между думата и значението под формата То е това, думата, която се налага на значение-то и към която значението се отнася като към отражение, се появява в съзнанието преди да бъде произне-сена. Тя се съотнася със значението съобразно интенцията на говорещия, изглежда променя формата си в дру-га и я проектира върху значението.

Това, което се има предвид под произведени от говорните органи е следното: думата, чиято природа е

неизменна, изглежда променлива, следвайки реализиращите я звукове, чиято природа е изменчива. Така че думата, която е неизменна, изглежда, че се променя по силата на (говор-ния) звук (nāda), който е осезаем като облак, породен от натрупвания на финия всеобхватен звук (dhvani).

48. Поради това че реализирани-ят звук (nāda) се произвежда в последователност, думата, която не е нито първична, нито вторична по отношение на него, нито пък има някаква последователност, също се реализира като последова-телност на части.

Реализираният звук (nāda), който

представлява натрупване на базата на последователна активност (на ар-тикулаторните органи) по силата на функциите на задържане и пускане 7извиква в съзнанието думата (sphoṭa ).

49. Подобно на отражението (например във водата), което изглежда че се движи поради движението на водата, тако-ва е отношението между ду-

ма и звук (sphoṭa и nāda).

7 които създават ритъма на процеса (и на звуковата вълна). Функциите на задържане и пускане обикновено се приемат за функции на времето, по силата на които нещата се случват в определено време

49

Според някои отражението е идентично с това, което отразява, а според други отражението на един обект, например на луната, изглежда свързан с него и носи някои от него-вите характеристики, но не е еднакъв с него. Тъй като самото отражение няма собствено движение, то приема движението на водата – вълните и така изглежда че луната се движи. По

подобен начин на думата (sphoṭa) й се приписват характеристиките на първичния звук и така тя може да ни се стори къса, дълга или удължена. (Приписват й се също и характерис-тиките) и на вторичния звук и ние я чуваме произнесена бързо, средно или с бавна скорост.

50. Подобно на това как в позна-нието присъства и собстве-ната му форма (на познава-щото съзнание), и тази на познавания обект, по същия начин във вербалното поз-нание, се осъзнават и фор-мата на обекта и звуковата форма на думата.

Познанието е зависимо от

обекта, който осветлява. Въпреки че то не изявява специално формата си, тя все пак се проявява. По такъв на-чин предишното знание, което не се възприема отново, става обект на припомняне. Така думата, доколкото е вторична по отношение на значени-ето, е зависима от него и приема формата му. Тя обаче предава и соб-ствената си форма, и то на първо място. Въпреки че е реална, тя няма пряко отношение към света, защото

не може да се свърже с конкретни действия, като яденето например. В граматиката външният обект е проти-вопоставен на граматическата опера-ция и собствената форма на думата се проявява като значение и затова няма опозиция между нея и действи-ето.

51. Енергията (kratu)8, която из-виква думата и съществува в нея както жълтъка в яйце на паун, има функция, подобна на двигател и в процеса на действието се разгръща в последователност с отделни части.

Външната звучаща дума, вклю-

чена във вербална употреба, се сли-ва в съзнанието след като се пресеят вариативните предположения, без да елиминира силата, която поражда диференциацията, е подобна на жъл-тък на яйце на паун. Както една от-делна дума може да се слее в едно в съзнанието, така може и цял пасаж, състоящ се от десетина части. Така думата се слива с всички свои вари-анти, и отново може да се разгърне като последователност в отделни части. Когато говорещият пожелае да каже нещо, вътрешната дума се про-бужда и се реализира като изречение или дума, всяко със свое вътрешно деление. Тази скриване и проявяване на думата представлява нейната ак-тивност.

8 Която ритуално носи името звук (по М. Шастри 2001: 33)

50

52. Подобно на това как един ця-лостен образ на фигура се рисува върху плат с множес-тво линии и сенки (на три етапа), така могат да се разг-раничат три етапа и при (по-раждането и възприемането на) думата.

Когато художникът иска да на-

рисува фигура, която има отделни части като тези на човека, той ги виж-да постепенно в последователност, после като обект, който се осъзнава цялостно, и едва след това го рисува върху платното или стената пак пос-ледователно. По същия начин при говоренето думата първо се възпри-ема като последователност, а после се осъзнава като цялост, в която е стаена последователността. Ментал-ната форма, която няма части, нито последователност, се налага или се идентифицира с предишното прояв-ление, което има последователност и изглежда отделно. То отново навлиза във вербалната употреба чрез реали-зиране на звуковите характеристики, а именно чрез тяхната диференциа-ция и последователност, произведе-ни от артикулаторните органи. По то-зи начин думата преминава отново и отново трите етапа и не престава да е едновременно и осветляващото и осветляваното9.

53. Както съзнанието на говоре-щия първо се обръща към думите (звуковете), така и

9 В смисъла на пояснението към стих 44.

усилието на слушателите се насочва първо към тях (зву-ковете).

Както говорещият, когато иска

да произнесе определена дума, кон-центрира съзнанието си върху нея, като я отграничава от другите думи, така и слушащият, който знае, че разбирането на значението зависи от ясното възприемане на формата на думата, той я фиксира заедно с атри-бутите й. Този етап, който се състои в схващане на формата на думата, не се мисли като нещо обособено пора-ди навика ни да се концентрираме върху разбирането на значението. Затова (формата на) думите, които могат да предават значение, първо-начално са от първостепенна важ-ност, а после стават второстепенни при предаването на значението.

54. Говорните звукове се пораж-дат не самоцелно, а да пре-дадат (определени) идеи. Те изпълняват предназначение-то си, макар че имат друга природа. Това е нещо, което остава неразбрано в света (от говорещите и слушащи-те). В изрази като това е нещо бя-

ло се разбира нещо, което има качес-тво. Само понякога то (качеството или обекта) се свързва с характерно-то му действие, както е в случая с думата крава (gauh) – означава крава и действието ходя. Когато думата се мисли свързана с действието, нейно-то предназначение е изпълнено. А когато тя стане второстепенна по от-

51

ношение на значението, хората не я свързват с действието, както свърз-ват обекта с него.

55. Думите са подобни на свет-лината и като нея имат двоя-ка сила: осветяват своята форма и едновременно с то-ва озаряват (формата или значението на) нещата. Съдовете и другите предмети

се осъзнават, но не добавят нищо нито към смисъла, нито към самото осъзнаване. По този начин всички значения стават причина за осъзна-ване на обектите, без да се осъзна-ват те самите. От друга страна, свет-лината, като противоположност на тъмнината, става причина за позна-ние като помощник само когато ней-ната собствена форма се осъзнае. По същия начин и думата, постигната в нейната собствена форма, която е различна от другите неща и другите думи, с нейната собствена форма ос-ветлява обекта на осъзнаване. Тези две сили на думата – тази на освет-ляващия и на осветлявания всъщност са единни, но изглеждат различни.

Абхидхармакоша

(Учение за света: Карики 4, 5, 6)

Васубандху

Превод Митко Момов

Представеният тук превод е от

третата книга на „Учението за све-та”(„Лока-нирдеша”). Тя е дял от ма-щабния труд на Васубандху (5 вeк) „Съкровищница на мъдростта” (Аб-хидхармакоша). Този текст се приема за основен за разбирането на будист-ката концепция.

В кариките 6 и 7 продължава съпоставянето на състоянията на съзнанието, отнасящи се към света на формите и не-формите, с тези на състоянията на неосъзнатост.

***

6. Имаме седем устойчиви

състояния на съзнанието. Както е казано в сутрата: „Има

материални същества с различни тела и представи, например хората и някои божества; това е първото устойчиво състояние на съзнание-то. Кои са тези божества? – Оби-татели на чувствения свят и пър-вата степен на йогическо съсредо-точаване, с изключение на тези, ко-ито са се появили в първата калпа”.

Поради различия в телата, те се различават по цвят, други призна-ци и форми. Поради различия в представите те имат различни идеи.

52

Тези, на които представите са раз-лични, се наричат според различните представи – приятни, неприятни, не-утрални.

„Има материални същества с различни тела и еднакви представи, например божества от съвета на Брахма, създадени в първата калпа; Това е второто устойчиво състоя-ние на съзнанието”.

И всички тези божества в нача-лото на калпата са с еднаква предс-тава: „Всички ние сме създадени от Брахма”. В Брахма също се създава представа: „Всички те са мое творе-ние”. Така всички те са с единна представа за това, че разбирането им за първопричина е тъждествено. Телата им обаче са различни, тъй като Брахма се различава от съ-ветниците си по височина, размер и форма на тялото. Както е казано в сутрата, „те си спомнят: „Ние видяхме това съ-щество надарено с безкраен живот, прекарало дълго време в самота, докато накрая не възкликнало: „Нека се родят и други същества предс-тавляващи моя съвет!” Ние затова и бяхме създадени в съответствие с желанието на това същество””.

– Как са могли да го видят? – Някои предполагат, че тогава

те са се намирали в сферата на Лъ-чезарното сияние. Но как, след като са напуснали тази си форма без да притежават състояние на йогическо съсредоточаване от втора степен, са могли да помнят своето предишно съществуване, съответно в тази сте-пен? Ако пък им е присъщо състояни-ето на съсредоточеност от втора сте-

пен, тогава как са могли да изпаднат в заблуда за практиката и ритуалите присъщи на Великия Брахман?

Други смятат, че божествата са видели Великия Брахман в период на промеждутъчно съществуване. Но те не са могли да останат в него дълго, доколкото е нямало препятствие за ново раждане. Как тогава са могли да си спомнят: „Ние видяхме това съ-щество, надарено с безкраен жи-вот, прекарало дълго в усамоте-ние”...? Следователно, едва оказали се в света на Брахма, са могли да си спомнят за негово предишно същест-вуване. Те го виждат в момент на раждането си вече намиращ се там и казват: „Ние го видяхме...” „Има същества от света на формите с еднакви тела и различни представи, например богове от сферата на Лъчезарното сияние”. Това е третото устойчиво състояние на съзнанието. Тъй като в сутрата са представени висша категория божес-тва от дадената сфера, тук едновре-менно се изреждат имена на божест-ва от втората степен на йогическо съсредоточаване. Ако не е било така, към какво състояние тогава би след-вало да отнесем божествата от сфе-рите на Ограниченото сияние и Безг-раничното сияние? Всички тези божества имат ед-накви тела без разлика по цвят, фор-ма и други признаци. В представите си, иначе различни, те са приятни или емоционално неутрални. Както казват вайбхашиките, боговете, уморени от усещания за умствено удовлетворе-ние, характерно за основата на сфе-

53

рата от втората степен на йогическо съсредоточаване, правят актуално състоянието на невъзмутимост, при-също за граничната съсредоточеност. И обратно, уморени от състоянието на невъзмутимост, присъщо на гра-ничната съсредоточеност, те актуа-лизират усещането за ментално удовлетворение характерно за базо-вата сфера на тази степен на йоги-ческо съсредоточаване. Подобно на владетел, който преситен от чувстве-ни наслади, намира удоволствие в безупречното управление на държа-вата, а уморен от безупречно управ-ление се отдава на чувствените нас-лади.

– А нима това разсъждение не се отнася и към богове от сферата на Свещената аура?

– Не, те не изпитват умора от усещания за блаженство.

– Защо? – Защото блаженството им е

пълен покой, докато менталното удовлетворение не представлява та-къв покой, защото отклонява съзна-нието.

Саутрантите обясняват: „В сут-рата е казано: „Боговете с различни представи или родилите се сред бо-гове от сферата на Лъчезарното сияние сравнително неотдавна, не познават нито разрушението на Вселената, нито нейното сътворе-ние. Виждайки огън върху руините на този свят, те се плашат, тръп-нат от ужас и изпадат в крайна възбуда: „Дано този могъщ пламък опустошаващ до основи двореца на Брахма да не се пренесе тук ””.

Тогава съществата, родени отдавна сред божествата от Лъче-зарното сияние и затова запознати с разрушението и съзиданието на този свят, успокояват изплашени-те: „Спокойно, приятели, не се при-теснявайте! Пламъкът, който по-рано изпепели двореца на Брахма, там и ще си угасне””.

Следователно, живите същест-ва от сферата на Лъчезарното сияние имат различни представи поради то-ва, че възприемат различно появата и изчезването на разрушаващия Все-лената пламък и съответно изпитват страх и безстрашие, а не усещане за блаженство или невъзмутимост.

Има същества от света на формата с еднакви тела и представи, напр. боговете от сферата на Съ-вършената аура. Това е четвъртото устойчиво състояние на съзнание.

Те притежават еднакви тела, тъй като в тази сфера отсъстват раз-личия по цвят, форма и други приз-наци. Те имат еднакви представи, тъй като тук присъства единствено съз-нанието за блаженство.

И така, в първото състояние на йогическа съсредоточеност попадат същества с еднакви представи пора-ди омърсеност от привързаността на съзнанието. Към второто състояние на йогическо съсредоточаване се от-насят същества с различни представи поради благост на съзнанието. В тре-тото състояние са същества с еднак-ви представи, създадени от съзнание придобито от зрелостта на кармичес-кото следствие.

Според сутрата, в света на не-формите състоянията на съзнанието

54

са три. Така устойчивите състояния на съзнанието стават седем.

– Кое се нарича устойчиво със-тояние на съзнанието?

– Това са съответно петте гру-пи свързани с чувствения свят и све-та на формите и четири свързани със света на не-формите.

– Защо останалото е неустой-чиво състояние на съзнанието?

– Защото останалото е разпо-късано.

– Кое е останалото? – Лошите форми на съществу-

ване от четвъртата степен на йоги-ческо съсредоточаване и повърхнос-тния опит. Съзнанието в тях е раз-покъсано, затова не представляват състояния на съзнанието.

– Какво означава разпокъса-ност?

– Това, от което съзнанието ка-то че се разкъсва.

Напр. разкъсаност в нещастни-те форми на съществуване – това е усещането за страдание, доколкото причинява вреди. В четвъртата сте-пен на йогическо съсредоточаване – такива са несъзнателността и несъз-нателното съсредоточаване. На по-върхността на опита – това е със-редоточеност предизвикваща прекъс-ване на съзнанието, доколкото пре-късва самотъждествения му поток.

Както е казал авторът: „Това, към което се стремят намиращите се тук, и от което не желаят да се отка-жат намиращите се там, се нарича състояние на съзнанието”. В лошите форми на съществу-ване ги няма нито тези, нито другите желания. Що се отнася до четвъртата

степен на йогическото съсредоточа-ване, живите същества се стремят да го напуснат: обикновените хора же-лаят да се окажат в състояние на не-осъзнато съсредоточаване, а благо-родните – в състояние на чисто мес-тонахождение. Повърхностният опит също не е съзнателен, доколко-то съзнанието в него е съвсем отс-лабнало.

Споменатите дотук седем със-тояния на съзнанието, а също повър-хностният опит и съществата на-миращи се в неосъзнато съсредото-чаване са известни като девет (благи) пребивавания на живите съ-щества. Живите същества се засел-ват в тях по собствено желание.

7. Другите съществувания не

са благи, доколкото в тях се оказ-ват не по собствено желание.

– Какви са тези други? – Лоши форми на съществува-

не. Това са живи същества, които въпреки собственото си желание са изпратени от ракшасите на Яма, т.е. заради собствените си деяния са там не по собствена воля. Затова тези адове, подобни на затвор, не са дос-тойно място за живите същества.

В едни сутри се говори за се-дем, в други се споменават четири устойчиви състояния.

– Какви са тези четири? – Състояние на съзнанието ус-

тремено към материята, състояние устремено към усещането, състояние устремено към понятията и предста-вите и състояние устремено към формиращите фактори.

55

– Каква е вътрешната им същ-ност?

– В съответната последовател-ност това са четири групи дхарми с приток на възбуда. Те от своя страна функционират само според собстве-ната си степен на съзнание, без да се съобразяват с другите.

– Защо? – Устойчивото състояние пред-

ставлява опора или твърдина. А съз-нание, предизвикано от жажда, нико-га не търси опора в групите дхарми отнасящи се към други степени на съществуване.

– Защо самото съзнание не се нарече опора за съзнанието, подоб-но на споменатите по-горе пет групи дхарми за седемте устойчиви състоя-ния на съзнанието?

– Защото, това ”което се опира” противостои на това, на което се опи-ра. Седящият не се нарича седло, както и царят не е царски трон.

Дхармите, които съзнанието овладявайки привежда в движение, както мореплавател – кораба, са на-речени опора на съзнанието. Що се отнася до съзнанието, то никога не направлява друго състояние на съз-нанието, като го овладява. Затова не се и наричат опора на съзнанието – според вабхашиките.

– Как тогава да обясним каза-ното в сутрата: „Съществува влече-ние към съзнанието като към „хра-на”, съществува удоволствие от нея. Навсякъде, където има влече-ние, удоволствие, съзнанието се опира на тях, осланя се...?” И как да си обясним в тази връзка казаното по-горе?: Седемте устойчиви състоя-

ния на съзнанието са включени в пет-те групи дхарми”?

– В случая, в който разглежда-ме съпровождано от наслада съзна-ние, функциониращо в петте групи на съответните форми на съществуване без оглед на различията помежду им, можем да кажем, че съзнанието е ус-тойчива опора на съзнанието. Ако обаче разгледаме групите поотделно, като материя и т.н. разбираме, че те стават причина за омърсяване на съзнанието.

Затова в състава на четирите състояния, взето само по себе си, съзнанието не се счита за опора. Превел от руски: Митко Момов

56

ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ НА МЛА-ДИТЕ

Августин и проблемът за време-то

Боряна Кирякова

Едва ли има по-голямо предиз-

викателство пред философа от това да разбере и на свой ред обясни как-во е време. От най-цитираната Авгус-тинова мисъл за времето, през опи-тите на Гадамер и редица други фи-лософи за обяснение на времето и до днес питането за този толкова труден проблем остава все същото.

Много е трудно да се даде точ-но и ясно обяснени за това какво е време. Днес всички ние можем да ка-жем, че то се измерва в минути или часове, та дори в дни и години. Бих-ме могли да кажем, че се дели на ми-нало, настояще и бъдеще и дори мо-жем да кажем по свой начин какво представляват тези времена. Но мо-же би най-трудното, което ние, хора-та, не можем да направим е това да обясним какво е самото време. За-щото колкото и да се опитваме да разберем какво е времето пред нас постоянно изникват нови и нови въп-роси на вече постигнати и донякъде получени отговори, но тези отговори от своя страна носят нови въпроси и така лутането ни из лабиринта на разбирането за време става като един кръг – защото всеки отговор носи със себе си по един нов въпрос. Най-добрата интерпретация за това какво е време можем да открием при

Августин. В „Изповеди”, и по конкрет-но в ХІ книга той най-точно е прило-жил своя опит и разбиране за вре-мето. Нека се запитаме какво е вре-мето и има ли изобщо някой, който би могъл да обясни какво представлява то.

На въпросът какво представля-ва времето Августин отговаря: „Ако никой не ме пита, знам, ако трябва да отговоря на някой питащ, не знам”. Тук можем да се опрем на отговора, който дава Августин в своите „Изпо-веди”, а именно: „Ако нищо не отми-нава няма да съществува минало време, ако нищо не идва няма да има бъдеще и ако нищо не съществува няма да има и настояще. Сега нека обърнем по-голямо внимание на три-те измерения на времето: минало, настояще и бъдеще”. Може би без проблем бихме могли да кажем какво представлява всяко едно от тях. Ми-налото, това са нашите спомени, нас-тоящето нашите сегашни действия и бъдещето – нашите предстоящи дей-ствия. В миналото и бъдещето има както дълго така и кратко време. Като дълго време в бъдещето можем да кажем за следващите 10 години, а кратко за следващите 3 дни; същото можем да кажем и за миналото вре-ме.

Но тук възниква още един въп-рос, а именно: как можем да говорим за нещо, което не виждаме, нещо, което дори бихме казали, че не съ-ществува? Може би в този случай най-добре би било да кажем, че ми-налото време било дълго, а бъдеще-то, че ще бъде дълго. И тук изникват поредните въпроси, въпроси, които

57

трудно намират своето решение. За-щото как можем да кажем „дълго ми-нало”; дали това ще означава вече отминалото време или ще се отнася до все още неслучилото се? Още дълго можем да обсъждаме дълго или късо е бъдещето, миналото и настоящето. Единствено настоящето според Августин е истинското, същес-твуващо време, а миналото и бъде-щето са просто част от него. Затова той казва, че не съществуват минало, настояще и бъдеще, а по-правилно би било да се каже, че съществува минало за миналото, настояще за настоящето и бъдеще за бъдещето.

Времето във всяко негово из-мерение можем да мерим в даден интервал от ден, месец или година, но според Августин това би могло да стане само за настоящето; защото сега е моментът, в който виждаме случилото се, имаме възможност да го измерим така да се каже в рамките на един единствен ден. Но измерва-нето ни би могло да продължи още защото както годината може да се мери със своите месеци и дни, така и денят може да се измерва с неговите часове, а те от своя страна със свои-те минути. Тук идва моментът да се запитаме: кое време можем да наре-чем „дълго време”? Дали е бъдеще-то, което все още не се е случило и дори не знаем дали ще се случи? И тук идва големия проблем, който е: дали бъдещето или настоящето мо-жем да наречем „дълго време”? Или пък самото бъдеще е дълго време когато се случи защото случи ли се тогава то ще е настояще? Както изли-за от казаното досега бъдещето и

настоящето по отношение на „дълго-то време” може да се каже, че са ед-но и също, тъй като и двете в един момент от случването им са настоя-що време. Хората много често си каз-ват „колко бавно минава времето” когато да кажем чакат автобуса на автобусната спирка, или „колко бързо минава времето” когато са с любими-те си хора.

Ние винаги измерваме времето с нещо. Измерваме го с минути, часо-ве или пък дори с дни и години. От-мерваме дори и своя живот във из-меренията на времето. Всяка една наша постъпка или дума може да бъ-де измерена. Според Августин, а и ние доста се доближаваме до негово-то мислене, времето е протяжно и всичко, което се случва в него, може да бъде измеримо. Както светът има своето начало и край, така и всичко друго има начало и край. За да може нещо да бъде вечно то не трябва да има начало, но тъй като всяко нещо, дори и светът, има свое начало, то нищо не е вечно.

Августин използва един образ, наречен „разтягането” на душата. То-ва така наречено „разтягане” на ду-шата прави възможно съвместното съществуване на бъдеще, минало и настояще. Ако наблюдаваме времето в неговата същност тогава измерва-нето би било невъзможно. Но наблю-давайки го в душата, ще видим, че онова, което вече е отминало, е ос-тавило своя „отпечатък” в душата и както казва Августин: „В теб, дух мой, меря времената”, по този начин ду-шата съдържа в себе си вече отми-налото, но и бъдещето. Ако продъл-

58

жим да разглеждаме ХІ гл. на „Изпо-веди” ще се натъкнем отново на ме-римостта. Ще разберем, че времето може да бъде отмерено само когато е тук и сега, т.е. когато е настояще, а не би могло да се измери когато е мина-ло или бъдеще – защото при едното вече е отминало, а при другото още не се е случило.

Тук идва още един въпрос за миналото и бъдещето. Къде са те и можем ли да ги видим? Може би единствения момент когато можем да ги видим е в настоящето, за което можем да кажем, че е съществуващо-то време, а миналото и бъдещето са „преминаващи”. Както казахме и по-горе те остават единствено в нашата душа, където се запаметяват и мо-жем да запомним всичко случило се за миналото, а за бъдещето можем да имаме едно т.нар. „видение”, което ни показва какво би могло да се слу-чи. Но както казва и Августин там, къ-дето се намират миналото и бъдеще-то, те не са минало и бъдеще, а нас-тояще. Няма време, което в сегашния момент да е различно от настоящето. Можем да говорим за едно „виждане” в бъдещето, където ние виждаме не нещо ново и различно; това са неща-та, които са сега в настоящето – като развили се по един по-различен на-чин.

Пишейки всички тези думи, аз ги пиша във времето, но интересното тук е откъде знам, че ги пиша именно във времето, когато дори не знам какво е всъщност то. Дали това са минутите, часовете или дните, които са изминали в писане на тези думи, ние не знаем. Можем само да кажем

дали това е било писано дълго или кратко, но и тогава не ще можем да кажем какво е време. Но как можем да знаем това като не знаме какво всъщност е време? Знаем го; затова защото ние мерим времето, било то чрез минути, часове или дни и, както казва Августин: „да, то съществува, защото ние го мерим, а не можем да мерим нещо, което го няма”.

Следователно ние живеем в това време, а след като това е така, ние малко или много го познаваме, но трудността се появява от това, че не можем да го обясним. Правили сме много опити това да стане като сме го мерили или вкарвали във времеви рамки, но винаги въпросът остава нерешен. Защото, както споменах и по-горе, има минало, настояще и бъ-деще, а централното тук е настояще-то – защото ние живеем тук и сега, ала без миналото не би могло да има настояще, а без настоящето и бъде-ще. Затова трябва да разберем, че едни без други времената не биха могли да съществуват. Те могат да бъдат мерени чрез дните или години-те и помнени чрез душата.

Тук също така трябва да се опитаме да разберем отношенията между време и вечност. Тъй като ние сме времеви, а Бог е вечен и стои над времето, ние не бихме могли да раз-берем, нито пък да разрешим проб-лема за отношенията между време и вечност. Можем само да се опитаме да обясним какво сами по себе си, както и в отношение един към друг са времето и вечността. Ала всеки опит за изяснение ни води до откриването на нови въпроси, следователно, и до

59

нови затруднения. Единственото, ко-ето знаем, е че Бог стои отвъд всяко време, той е в неподвижна вечност. „Бог, който е създателят на времена-та, е преди времената”. Бог е веч-ността, а ние, хората, сме във време-то, ние сме тленни и времеви, сложе-ни сме като че в една времева „ку-тия”, в която се развиват всички вре-мена; и ние преминаваме през тях, а Бог е над времето, той е вечен и съ-ществуващ извън всякакво време и пространство.

Дотук разгледахме времето в отношението му с вечността и в това дали то е измеримо или не. Нека сега обърнем внимание на това дали вре-мето е течащо. Тук също нямаме ня-какъв конкретен отговор и при разре-шението на всеки малък въпрос ние ще стигаме до нов. Времето за някои е течащо, а за други е спряло. Едни казват „колко бързо минава времето” когато им се случва нещо хубаво, а други „колко бавно минава времето” когато чакат да свърши работния ден. Но дори и когато времето е в покой, т.е. минава бавно, то по един или друг начин тече – защото дори и ча-кайки, стрелките на часовника отмер-ват дадено време. Затова можем да кажем, че има единствено и само те-чащо време; защото дори когато ча-каме дадено нещо да стане факт, времето отново тече. Но тогава това време ще е само и единствено вре-мето на чакащия. По това можем да заключим, че всяко нещо има свое собствено време.

Никой от нас не се е научил как да управлява времето и най-вече как да го разбира. Докато сме живи ние

се научаваме на това, че има няколко времена, през които ние преминава-ме и това са миналото, настоящето и бъдещето. Научаваме се в нашата душа да пазим спомена по отминало-то, да разбираме настоящето и да гледаме към бъдещето през призмата на настоящето. Разбираме, че има време за всяко едно от нещата, които искаме да направим или да научим, т.е има време за всяко нещо. Но едно нещо не сме научили и може би нико-га няма да научим или разберем и то е, че времето съществува, но не зна-ем къде можем да го намерим и дали изобщо е възможно да го намерим; или ще имаме само представа за времето, която ще получаваме от за-обикалящия ни свят.

Според Августин в Бог са съб-рани всички времена посредством настоящата вечност, която е именно Бог. „Ти си все същият, твоите години няма да се свършат”. С това още веднъж се показва вечността на Бог и временноста на хората, показва се, че ние, като земни същества, идваме от миналото, живеем в настоящето и умираме в бъдещето, а Бог нито ид-ва, нито си отива; той е вечен. Още по-показателни са думите на Авгус-тин за това, че всички времена са в Бог: „Всички времена ти си ги създал и Ти съществуваш преди всички времена и не е имало време без вре-ме”.

Също така съществуват и из-разите „време за” и „време до”. Като време „до” и време „за” можем да ка-жем, че са един вид празни времена. Но дали времето изобщо е нещо, за да можем да кажем, че има опреде-

60

лено време или времево пространст-во? То е нещо в своето нищо, точно тогава когато се изпитва в неговото настояще. В „Изповеди” „вечно не-подвижната вечност” и „нивга несто-ящите неподвижни времена” са две различни неща. Разликата идва от-там, че няма неподвижни времена защото миналото е преследвано от бъдещето, то, от своя страна, от бъ-дещето; те произлизат от настояще-то, а вечността от своя страна опре-деля миналите и бъдещи времена. Тук отново се споменава трите клю-чови времена за разбирането на по-нятие за време. Именно с тях ние можем да се опитаме да разберем какво е то. Те се явяват ориентир в лутането ни във времето. Когато съу-меем да разберем миналото, бъде-щето и настоящето тогава можем да придобием дори и бегла представа за това каква е идеята за времето.

За да можем да разберем какво е време трябва първо да се опитаме да запомним миналото, идващото след него настояще и произлизащото от него бъдеще. Трябва да помним, че Бог е вечността, че е над времеви и че преди него не е имало време. В своята книга „Изповеди” и по точно в ХІ гл. Августин най-точно е съумял да събере всички тези неща, благодаре-ние на него съумяваме да разберем какво е дълго и късо време, как мо-жем да измерим дадено време и как-ви са отношенията между времето и вечността. Няма нищо по-трудно за един човек от това да разберем какво е това, в което се намира, дали е го-ра с постоянни въпроси и отговори или пък е нещо лесно разгадаемо.

Истината е, че в нашия живот лесни неща не съществуват. За всяко нещо трябва време и много усилия за да бъде разбрано.

В случая ни с времето се изис-ква първо вътрешно да съумеем да съхраним представата си за различ-ните времена. Представата ни за то-ва, че времената се делят, че има така да се каже рамки, в които може да бъде сложено и дори измерено, а след това трябва да съумеем да при-ложим всичко, което знаем в своя собствен живот. Августин не е единс-твения философ, който се е занима-вал с това какво е време, но е един от малкото, а дори бих казала и единст-веният, който е съумял да покаже по един що-годе лек начин идеята за времето – за да може всеки един от нас да я разбере. Но усилията не свършват дотук.

След като разберем Августино-вите разсъждения трябва да съумеем да ги прилагаме на практика. Така още по-лесно бихме могли да разбе-рем какво е това „време”. Изложените тук неща показват, че времето е жи-вотът на душата, то живее в нея и тя не би могла да съществува без него. В противен случай съществуването на душата в света би било безполез-но. Защото душата се явява нещо като „кутия”, в която можем да събе-рем миналото, бъдещето и настоя-щето – и така да дадем както живот на душата, така и на самото време. А може би без душата то би могло да съществува единствено и само като една съвкупност в Бог, а тук на земя-та не би било нито разбрано, нито пък прилагано.

61

Тялото, домът на моята душа

Катерина Петрова

Тялото, в което живея – и в ко-ето живее всеки от нас – е единица живот, то е дом на моята душа. Тяло-то е средството, което поддържа моя дух; когато тялото ми се изменя, про-меня се и моята психика.

Тялото ми е билет за първото впечатление на останалите за мен. Всеки има уникални тяло и душа, по-лучавайки своето първо впечатление за някого, т.е. виждайки го, аз не мога с поглед да разбера неговите мисли или да усетя характера му, що за чо-век е. Необходимо е време да дос-тигна до нечия душа и то само при положение, че въпросният човек ме допусне до себе си, ако ме остави да нахлуя в личното му пространство.

Защото, каквото и да си гово-рим, след време, общувайки с някого, реално погледнато, важно е какъв е той отвътре. Но за да се чувствам добре душевно ми е необходимо да съм доволна от външния си вид, от опаковката си.

И – не крия – това ми е прият-но: да усетя симпатии върху себе си; защото аз общувам с все нови и нови хора, а за да е приятно това общува-не между самите нас трябва да има привличане, чисто физическо, а скоро след това и душевно.

Със сигурност не само за мен душата не е обвързана с физическите човешки данни. Душата ни прави хо-ра. Всеки може да се сети за хора с прекрасни „опаковки”, а само минути след отваряне на устите им от тях ти

се иска да избягаш. Красив или не, всеки си отива от този свят, но дали животът започва с раждането и свършва със смъртта?!

А може би духът и съзнанието продължават да съществуват там в безкрая?! Нали е безкрай – има място за всеки...

Тъжно е обаче, че толкова кра-сиви неща са преходни. Ние сме не-що повече от видима обвивка, ние сме образ на духа на живота. А може би ние просто променяме формата си и продължаваме да живеем.

Умирайки, хората не престават да съществуват. Те просто вече не могат да бъдат видени. Смъртта е ново начало за нас, вече невидими-те...

Философия в стихове

Мариана Славова

СУ "Св. Кл. Охридски", 2 курс фи-лософия

Небето синьо озарено е от мисли на десетки прозорливи философи, животът изпълнен е със смисли, ала теориите за нас са катастрофи… Земята ням свидетел е отдавна на сблъсък на различни светогледи, тъкмо зарад тия битки не е равна, а човеците раждаха се кривогледи… Философията вдигна рамене нехайно,

уморена от спорове безбройни;

62

за нея това остана винаги незнайно – защо сме не като деца, а като войни…

*

Комета в нощта преминава и с въздишка потъва във мига… Дълъг път едва ли изминава, ала диря оставя в лицето на света… Уж мъртва е за очите вече, а пък живо още пулсът й тупти, съдба една времето предрече – човекът на таз комета ще лети! Кометата наричат философия, осветила с опашката си вековете; някои още викат й утопия, ала тия са не човеците, а зверовете…

Жива е тя и мъдрува в битието, горящ въглен в нашите сърца е, гледаме я право във лицето… Таз светла комета нашата душа е!

* Мислите ми тъй безбройни са сега – Като светли дупки в пода на Рая; Реалност ли е, питам се, света, Щом тия дупки запълват се накрая… По стъклата натрошени на мислите Стъпвам боса и проклинам Ада; И душата ми вие да разлистите – Любовта към истината не отпада… Що съм аз? Една книга безлична – Писано е върху мене за Ад и Рай; Но историята, знайте, е различна, Където няма надпис, там няма край…

* Пътят когато е началото, но е и самият край, митът във логоса топи се, светът разделя ад и рай… Пътят вече не е път, той е просто светлина, от разума прокуден е митът, затворен в безумна дълбина… Пътят е изгубен вече завинаги в логосни недра, въвлечен в истини безброй, от тях отровен, онемя…

* Свободата и Бога ний да мислим Позволява ни права незнайни, Ала свят да си сами измислим, Отговорно е, човеци тъй нехайни! Че богове не сме ли самите ние Усъмняваме се многократно, Щом сам Бога някъде се крие, Всичко вече, казват, е безплатно… Ала ако Бог и свободата е човека, Защо светът му е такъв измамен? Защо ли търсиш още ти опека, Човеко, от свойта мощ примамен!?

* Философията е замръзнала сълза на небосвода на една вселена; природата ù е за нас мъгла, ала примамваща е тя сирена… Философът с одежда от звездна самота

потънал е във кротко размишление,

63

търсещ абсолютна и едничка същина на цената на безкрайното томление… Мъдростта е скрита във нощта – светица, благославяща безмълвно; в смелостта й крие се мощта – невидимото да обичаш пълнокръвно.

* Философията дом на самотата е сега, Задрямала в скута на свойто съзер-цание Скитаща и просеща звезди в нощта, Очакваща тихо тя от хората признание

А всички слепи се разхождат смело, Незнаейки истина една за свойто битие

Мъдростта нивга не постига се умело, Тя иска да забиеш на самотата острие

*

Да се бориш със себе си И все такъв да се намираш- Огледален образ в езеро, Илюзия ли си да не разбираш… Да търсиш свойто Аз Завинаги по всеки кът и брод, А той отсреща да те сочи С пръста на цял един народ… Да се търсиш сред тълпата От сенки и от маски, Осъзнал, че туй не е живота, А само разсейващи те ласки… Да видиш невидимото було На свят един обзет от лудост, Да прозреш безличието на деня, Очакващ следващия с тиха мудност…

Да се усмихваш със тъга, Че расото светец не ще те прави, Че философията е самия Бог, Че у нея всички думи са и нрави… Да затвориш тъй очи, Изгубил нейде своя взор, Да бъдеш себе си дори- И това да е затвор!

* Морето когато е разтопено злато, А Слънцето е червен портокал; В душата ми е вечно топло лято, А умът ми е към рая жив портал… Тогава мъдростта се къпе във водата, Разтопена във вълните на прибоя; Думи не излизат вече от устата; И зная, че умът сам илюзия е моя… Няма плаж в света с една песъчинка, Както няма ум без да бъде във море, Всеки от нас е само една прашинка, Ала всеки морето еднакво тъй зове…

* Мъдростта е като остров в океана, Търсиш я, а все се не вижда, Душата й вечно е недоразбрана, Ала че е остров човекът й завижда… И цял живот плува в океана Човекът – с надежда сушата да пипне,

Мисълта крещи му, че туй е забрана, Че островът мираж е и ще литне… Ала човекът да плува продължава, Вълните блъскат го отдавна във лице,

Че островът е близо вече си внушава, А на гърба му пърхат две невидими криле

64

*

Като девица истината е чаровна, докато още не сме я припознали, за скритостта си тя не е виновна, просто ний не сме я опознали… Като русалка истината е свободна, докато крака не сме й поставили, природата й е кат птица волна, ала в клетка ний сме я заварили… Като дете истината е невинна, докато не накарахме я да порасне, затова не е вече цяла, а картинна, просто ний накарахме я да угасне…

* Хаос и безумие на мисли, Философията е една вселена; на книга разпилени листи, от волята за истината озарена… На духът, знаем, рожба тя е Философията от олтара шепне; човекът осъдила е да мечтае от безумието свое да се сепне…!

* Този свят така объркан Опитваме се да поставим в скоби, Търсим му единна тъкан, На мислите си ний сме роби… В мисъл търсим света, В мисъл прозорлива да го облечем, Търсим в хаоса реда, Заблудата на смърт да обречем… Така скитаме във мрака, Чезнещи във слепота слепци,

Чужда ни е светлината всяка, А тишината в нас крещи…

Да умреш тъкмо навреме…

(есе)

Добрин Добрев

Мнозина умират твърде късно, а някои умират твърде рано. Все още звучи странно учението: „Умри тъкмо навреме”.

Фридрих Ницше

Човешкият живот е нещо безс-порно ценно, но когато той е лишен от цел и смисъл надали е нужно да се живее. За да разберем казаното от Ницше задължително трябва да го изтълкуваме в контекста на неговото учение за Свръхчовека (ubermench). За Ницше съществуват два типа хо-ра, единият тип са тези притежаващи робски морал. Те са тълпата, лишни-те и слабите, техният живот не при-тежава някаква стойност. Следващи конвенционалните норми никога не са усетили страстта към живота. Те не са живели истински, защото не са усетили творчески дух, не са творили съдбата си.

Поради тази липса на живот(не говорим за биологически аспект) и безценност са поставени в положение на безперспективност. Живеят и в

65

същото време не живеят. Отлагайки всичко те се намират в едно постоян-но „ще” а не „съм”. Ако животът е нас-тоящето, защото миналото е завър-шено, а бъдещето възможна перспек-тива, то у тях няма частица живот. Не знаейки кога и как да живеят не могат да се оттеглят от живота навреме. В единият случай поради прекалената си слабост губят състезанието с жи-вота и той им се струва бреме. Не издържайки на динамизма му, на не-говата необуздана стихия пропадат в бездната на небитието.

Според Ницше неговата епоха е изпълнена с този тип хора, а оли-цетворението на техният упадъчен морал е Християнството. Това е така защото в него открива падението на човешкия дух и изчезването му пора-ди липса на воля за живот.

За да се предаде стойност на живота трябва да знаем неговата противоположност, тоест смъртта. И когато Ницше говори за „умиране” той цели именно това. Защото в „Залезът на кумирите” критикува Сократ за от-ричането на жизнените принципи.

Въпреки това според него съ-ществува и втори тип хора, тези с аристократичният морал. В тях жиз-неното и творческо начало са воде-щи. Те са създатели на ценности и създатели на съдбата си. Осъщест-вили живота си, открили новите цен-ности разрушили старите „скрижали” въздигат живота. За разлика от дека-дентите нито отричат живота, нито са се вкопчили в него поради малоду-шие. Тъй като са били в живота и той е бил в тях успяват да осъществят себе си. След като са утвърдили во-

лята си, истините си те се оттеглят от живота или от делото което са предп-риели, за да залязат с величие. Колко велики хора ако поради глупост и ма-лодушие оставаха при едно и също дело биха били наричани „велики”? Не е ли смърт да знаеш кога да се промениш, да преминеш от едно със-тояние в друго, да се разделиш със стария си живот и вярвания? Смъртта е граница както в буквалния така и в преносния смисъл. Чрез нея си про-личава посредствеността или вели-чието на дадена натура. Големият ум знае кога да прекрати своето дело или своят живот, докато при посредс-твеният няма да му достигнат сили да издържи на тежестта на житейския избор.

Във философията на Ницше противоположността между живота и смъртта е средството чрез което се разкрива стойността на човешкото битие. Смъртта е статичното, болно-то и неподвластното на промяната което е подчинило на себе си слабите духом. Животът от своя страна е сво-бодата и възможността за творчество и израз на свободната човешка воля, но също и борба за власт, поради ко-ято може и да пропаднеш в бездната. Неговото разбиране за „живот” и „смърт” не е основано толкова на фи-зическото състояние на нещата, а главно на тяхната вътрешна природа.

Тази борба на противополож-ности бива представена като разгра-ничаването на Аполоновото и Диони-сиево начало. Аполоновото начало е носител на смъртта, тъй като то умъртвява действителността и я оп-лита в мрежите на абстракцията. Ди-

66

онисиевото начало от своя страна е интуитивното, буреносното, разкъс-ващо булото на илюзиите, предста-вящо трагизма като основа на живо-та. Чрез тези положение Ницше ве-щае краят на логичната християнска култура, която трябва да погине. Чрез смъртта в подходящия момент Ниц-ше преди всичко се опитва да ни по-каже необходимия начин на същест-вуване за човека. Да се самоусъвър-шенства, да бъде готов и да знае че той е едно вечно превращение което трябва да може да умре за да се роди отново.

КРАТКА ПОЛЕМИКА

Загадката Бог

Александър Георгиев

Ето по-долу интересен отзив по

дискусията, публикувана под надслов За да остане загадката, за да е упо-рито усилието ни да търсим…, от-зив, който дава нов импулс на самата дискусия; прочее, интересно е, че ав-торът на текста, който ще прочетете, е на 16 години, а името му е Алек-сандър Георгиев:

Не искам да пиша много, защо-

то темата е много сложна и не съм убеден, че ще успея да изразя ясно мислите си, защото не съм философ, но ще опитам.

Главното е, че науката работи с факти. А бог не е факт. Докажете, че бог съществува с рационални средст-ва, с мислене, с „научния метод”. Не можете. Но можете да го докажете с ненаучни, нерационални, нелогични методи. Добре. Но "научният метод" се справя чудесно с реалността. Не би имало причина да не може да се приложи при бог, освен ако разбира се бог не е извън реалността. А щом е извън реалността, то той не същес-твува, реалността е всичко същест-вуващо.

Стои въпросът защо хората не желаят да приемат, че няма бог, а вече толкова години се опитват да докажат съществуването му? Защото тази реалност не им е изгодна, не им харесва. И те са способни да напра-

67

вят и приемат абсолютно всичко, са-мо не и че това е единственият свят, а в него те са се провалили. Защо хората предпочитат да се молят, вместо да мислят? Защото ако по-мислят как имат много по-голям шанс да получат желаното, отколкото ако просто седнат да се молят.

Ако всички положително разбе-рат, че няма Бог животът няма да из-губи своята ценност, дори напротив. Защото хората ще знаят, че имат то-зи прекрасен свят и нищо друго. И че ако искат да постигнат нещо, сега е моментът и вместо сега да се туткат по църкви, очаквайки следващия жи-вот, в който ще им е по-лесно да се реализират, ще се вземат в ръце и ще впрегнат потенциала си тук и сега. Нима това няма да е един по-добър живот?

И не, тогава няма да се изгуби стремежът към знание. Съществува ли или не бог не е единственият не-известен проблем, по чието разреша-ване хората работят. Има още много, а с тяхното решаване ще се появяват още. Имайте предвид и че сега пове-чето учени се определят като атеисти (или не се определят, но са), и изг-лежда това не им пречи да правят открития, дори напротив.

И философията ще има с какво да се занимава. Ще трябва да обяс-нява нещата на хората, ще трябва да борави с духовния живот, но не със средствата на вярата. Философията е наука, не религия. Духовен живот не означава вяра, религия. И именно философията ще е науката, която ще се занимава с живота, духа, свобода-та, доброто и т.н., но рационално, не

основавайки се на вярата, а на пос-тиженията на науката.

"И още нещо, още великият Кант доказа (по най-убедителен фи-лософски начин), че по въпроси от рода на Краен или безкраен е све-тът?, Има ли свобода или всичко е необходимо?, Смъртна или безсмър-тна е човешката душа?, Има ли Бог?, теоретичният разум на човека, на който се основава науката, е безси-лен; и когато бъде приложен, пораж-да само антиномии, т.е. затъва в ан-тиномични, неразрешими противоре-чие. Защо ли?"

Какво му е великото на Кант? И какво значи убедителен философски начин? Използвайки неговата фило-софска система? Като да доказваш истинността на библията със самата нея – невалидно. Не всичко, което е логично е вярно.

Сега имам въпрос към Infidel, на които искрено се надявам да ми отговори, а бих се радвал и ако се свърже с мен по някакъв начин, мис-ля, че ще е интересно да си погово-рим. Казвате "Ако говорим вече за сферата на морала, изкуството и емоциите, там научният метод наис-тина няма приложение. То и не му е това целта. Всъщност, за морала то-ва не е съвсем така, но това е друга тема…" Стана ми много интересно това за морала, кажете повече!

Поздрави, надявам се да чуя още нечие мнение, дискусията е мно-го, много интересна! Това е една от любимите ми теми.

Това пише младият човек. Ня-мах намерение веднага да отговарям

68

на изразеното от него становище, но се налага. Ето какво написах като свой коментар там, в наченалата се нова дискусия:

Здравейте, г-н Георгиев, Признавам, възхитен съм от

това, което сте написал. Чудесно сте го казал, при това бие на очи, че мне-нието Ви е един вид "изкристализи-рало", и то до степен, че явно изцяло вярвате в това, което пишете. Един вид, струва ми се, изразявате свое най-съкровено убеждение. Точно та-кива мнения са безкрайно интересни за философите, понеже обикновено в основата им стои цяла една система от непремислени положения, другоя-че казано, от догми. Повдигате страшно много проблеми, които могат да са предмет на цяла една дискусия, за която Ви приканвам. Смятам, че всички ние бихме имали полза от ед-на такава дискусия. Ето какво ми се струва за уместно да отбележа сега, като начало.

Да почнем оттук, да тръгнем от следното; за да ни е пред очите, го цитирам дословно:

Главното е, че науката рабо-ти с факти. А бог не е факт. Дока-жете, че бог съществува с рацио-нални средства, с мислене, с "науч-ния метод". Не можете. Но можете да го докажете с ненаучни, нерацио-нални, нелогични методи...

Върху твърде несигурна основа поставяте изходното положение на твърденията си. Употребявате дума-та "факти", тя звучи солидно, ала за-питайте се какво е фактът. Нещо на-пълно достоверно и несъмнено, това

ли е фактът? Ако е така, то Бог също е факт, и то най-непосредствен и най-достоверен, той е факт на сърцето – за сърцето на вярващия в Бога човек. Излиза, че има факти от най-различен вид и род, и една малка част от тях са фактите на науката, които, прочее, са съвсем безинтерес-ни за оня, който иска да разбира. Да постига един по-богат смисъл на не-щата. Дайте ми един "научен" факт за това, че не Бог е създал света? Има ли такъв факт?

Приемете, че т.н. научни факти са от една твърде ограничена сфера, а пък има много други факти, които са извън тази сфера. Ето защо обясне-нията на науката никога, и то с нищо, няма да докоснат ония въпроси, кои-то се базират на фактите, намиращи се извън сферата на научната "фак-тология". Примерно положението "2 + 2 = 4" научен факт ли е? Факт на опи-та ли е? (Прочее, такива факти са емпирични, или опитни, науката именно естествената, природната, се базира предимно на този род факти.) Но има и друг род факти, тези на чис-тата мисъл, логическите "факти", ба-зиращи се на допускания, на постула-ти, приемани първоначално на вяра, чисто интуитивно. Математическите положения са от този род, те се бази-рат на недоказуеми, сиреч, приемани на вяра положения: аксиомите. Има и факти на сърцето, и прочие, и така нататък. Явно нещата стоят съвсем иначе и доста по-сложно от това как-то Ви се е сторило първоначално.

Бог е факт, но за неговото кон-статиране трябва да имаш "сетиво" – и то се нарича "сърце", "вяра", "дух".

69

У някои хора това сетиво явно е за-кърняло и затова такива без замис-ляне категорично твърдят: "Бог не е факт, следователно Бог не съществу-ва!". Имат ли право да мислят така? Не. Естественото е да допуснат, че е възможно да има "факти" от особен род, факти, касаещи съществуването на Бога, до които те просто нямат до-пир или контакт. Факти, които им убягват. Разумният човек винаги трябва да има съмнение за наличие-то на една такава евентуалност. Ето че по съвсем рационален и логически коректен начин се доказва, че изход-ните Ви положения висят във възду-ха, т.е. са неоснователни и несигурни. Какво да говорим за цялата сграда, която строите върху толкова несигур-на основа? Явно се клати, а?

Термините "научен" и "рацио-нален" не са тъждествени. Терминът "естествен" също не означава също-то, което и предишните два. Налага се сериозно осмисляне когато се употребяват едни или други термини. На това нещо учи философията. Тя е враг на празното говорене, от което мнозина не могат да се отърват до края на живота си. Причината е, че не са се занимавали сериозно с фило-софия. Пропуснали са да се преборят с нейна помощ с празното говорене и нищонеказването, от което страдат толкова много хора. Немислещият човек се познава по това, че безкри-тично употребява разни термини без да е вникнал в тях. Вие сте млад чо-век, този недъг е характерен за Ва-шата възраст. Постепенно младите хора откриват, че не всичко, което хвърчи, се яде. Простете, но казвам

това не за да Ви обидя, а за да Ви помогна. Тъй че, надявам се, няма да ми се разсърдите.

Да продължаваме ли разсъж-дението си по останалите Ви твърде-ния? Хайде да разгледаме още един пасаж от Вашето, да признаем, твър-де патетично изказване:

Но "научният метод" се спра-вя чудесно с реалността. Не би имало причина да не може да се при-ложи при бог, освен ако разбира се бог не е извън реалността. А щом е извън реалността, то той не съ-ществува, реалността е всичко съ-ществуващо.

Поразително е как с няколко изречения успявате да поставите толкова много проблеми, и при това, без замисляне, да претендирате, че сте ги едва ли не решили. Просто не съзнавате проблемите, по които уж се изказвате. Ето, ще се опитам да Ви подтикна да осъзнаете за какво всъщност става дума тук.

Темата за "реалното", за съ-ществуващото, за родовете същест-вуване, е огромна и то най-фундаментална тема на философия-та, която не бива да се претупва – както Вие правите. Аз тук не бих си позволил да Ви обяснявам основните моменти, с които се сблъсква онтоло-гията – учението за съществуващото, за родовете реалности, за битието. И трябва да Ви разочаровам: науката, нито пък "научният метод", нямат ни-какъв допир с тия проблеми. Те са извън сферата на приложение на съ-щинските онтологични проблеми. Учените, имам предвид сериозните учени, а не спекуланти като Доукинс,

70

изобщо се въздържат да говорят по тия проблеми, съзнавайки, че те са извън тясната научна сфера. Също сега нямам тази възможност да Ви изяснявам с какво всъщност се зани-мава науката и какво можем да очак-ваме от нея. Това е огромна тема. Философията на научното познание е добре развит дял на съвременната философия. Иска се много време, за да се обучите в основните й положе-ния.

Тъй че, надявам се, успях да поразклатя вярата Ви, че "научно" и "реално" са тъждествени, че няма "реално" извън "научното". Ще Ви ра-зочаровам още повече като Ви кажа, че Бог не просто е реалност, той е най-реалното. Това ще установите сам ако се опитате поне малко да вникнете в понятието "Бог". Бог по идея, сиреч, по реалност, е Абсолют-ната реалност, основа на всички дру-ги реалности. Бог е Свръхбитие, по-раждащо всяко останало битие. Тъй че, простете, пълна глупост е някой да каже, че Бог, представете си, не... съществувал. Такъв човек просто се изказва за нещо, при това не пола-гайки и минимално усилие да разбере за какво, всъщност, става дума. Из-казва се, както се казва, "съвсем не-подготвен". Бълва глупости, празнос-лови. Не за това обаче ни е дадено Словото. Вие изобщо някога мислил ли сте върху ето това велико положе-ние:

В началото бе Словото, и Словото бе у Бога, и Словото бе Бог...

Оня, който поне малко се е опитал да вникне за какво става ду-

ма, изтръпва от невероятната бездна, която откриват тия думи; други пък, като ги чуят, се прозяват. Надявам се не се от тия последните. Срамно за Вас е ако сте от тази категория хора. Вярвам, че не сте от тях. Нещо пове-че, зная че не сте от тях. Употребих любимата Ви научна терминология, за да ми повярвате.

Как пък от "всичко съществу-ващото" успяхте да изключите тъкмо истински съществуващото, щото Бог е точно това?! Да, Бог е истински съ-ществуващото, и това се разбира от всеки, който се е опитал да постигне смисъла на тази дума. Бог е безкрай-но мощното по битийния си потенци-ал битие. Как в такъв случай тъкмо Бог да не съществува?! Да не излезе, че щом от "всичко съществуващото" изключвате тъкмо "истински същест-вуващото", то Вие самият сте при-вързан само и единствено към... "не-истински съществуващото"?! Това обаче е много лошо. И тук вече ни-каква наука няма да Ви помогне...

Да продължаваме ли още? Хайде още малко, защото в един мо-мент Вие така се увличате в изявява-нето на своята... вяра, че достигате едва ли не до поетически висоти; и това превъзходно си личи от ето тия думи:

Ако всички положително раз-берат, че няма Бог животът няма да изгуби своята ценност, дори нап-ротив. Защото хората ще знаят, че имат този прекрасен свят и нищо друго.

Чудесно сте го казал; Вие, про-чее, опитвал ли сте да пишете стихо-ве? Убеден съм, че в поезията в мо-

71

мента бихте имал повече успехи, от-колкото във философията...

За щастие, хората никога няма да разберат, че Бог "положително не съществува". Щото ако го разберат, животът ни ще стане същински кош-мар. Убие ли се загадката, разруши ли се тайнството на мирозданието, изчезва цялото очарование от живо-та. Животът тогава ще стане, да ре-чем, "програмно прогнозируем" или "компютърно моделируем", не знам как точно да го кажа, а сега е една вдъхновяваща мистерия, същинско велико тайнство. Няма ли Бог, всичко отива по дяволите. Защо е така няма да Ви обяснявам. Вие сам можете да сторите това, стига да надмогнете надъхаността си срещу тази дума, която, прочее, съвсем не разбирате.

Опитайте се като начало да постигнете поне отчасти смисъла й, постарайте се да се докоснете до идеята за Бога, т.е. до неговата исти-на. Защото хората, които считат за свой дълг да воюват срещу Бога, уви, са твърде нещастни хора. Най-жалкото е, че не съзнават своята не-щастност.

Вие обаче сте млад, Вам всич-ко се прощава. Защото животът е пред Вас. Моля само сам да не още-тявате пълнотата на живота си. Жи-вотът е невероятно богатство. Запи-тайте се да откриете защо е така. Прочее, това, което придава импул-сите, поддържащи огнището на живо-та, е... толкова недолюбвания от Вас Бог. Вие, прочее, за момента, поради младостта си, просто не разбирате Бога, това е понятно; постарайте се обаче неразбирането Ви в един мо-

мент да не прерасне в озлобеност. Защото тази дива озлобеност срещу Бога е точен показател за личностна непълноценност. И за кошмарен ек-зистенциален вакуум, в който някои самонадеяни хора са попаднали. За-губили са смисъла и посоката. Става дума за зрели хора, не за Вас, не за младите.

Спирам дотук, въпреки че още много може да се каже. Ще се радвам в нови дискусии да обсъдим всички ония проблеми, които прозират във Вашия текст.

Желая Ви много успехи по пътя на истината и живота!

72

ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ

Първата и най-висша цел в жи-вота ми

Ангел Грънчаров

И така, да продължаваме ната-

тък. Стъпка по стъпка ще вървим към по-нататъшното разкриване на ця-лостния смисъл на това, което наре-кохме "жизнена стратегия". Да се пос-тараем сега да осмислим един такъв проблем: коя е моята "глобална", фундаментална, най-висша цел в жи-вота ми? Законно ли е да се допуска, че такава цел не само не съществува, но и че тя наистина трябва да се пос-тавя на най-високо място?

Човек в своя живот неизбежно си поставя всякакви цели: допустимо ли е да се мисли, че съществува ня-каква градация на тия цели, някаква връзка и съподчиненост между тях; има ли някаква йерархия на целите ни, благодарение на която някоя цел необходимо застава на най-високото място, превръща се в "първа цел на живота ми"? Но нека първо да се опи-таме да осмислим същината на това, което, без особено да се замисляме, постоянно ни е на устата, а именно понятието за цел.

Целта е конструкт на съзнание-то, на ума, на мисълта; съществуват някакви желания и влечения на живия човек, често действащи и проявява-щи се съвсем подмолно и несъзнава-но, което обаче в един момент мина-ват границата между несъзнавано и съзнание, сиреч, осъзнават се, а пък

на тази основа съзнанието си изра-ботва представа за съзнателно жела-ното и потребното, което наричаме с думата "цел". Човекът е жизнена ре-алност, нещо повече, човекът е ця-лостност и дори тоталност, изтъкана от много влечения, желания, потреб-ности, копнежи, които се намират в отношения на преплитане, съподчи-неност, на всякакви взаимодействия. При които някои от възникналите на тази основа цели си пробиват път и заемат по-високо място в йерархията на цели, които си поставя индивидът, търсещ истината, пълнотата на живо-та си, законното, основателното за-доволство от него. В това отношение, за да разберем принципа, на който се подчинява тази йерархия, следва да тръгнем от нещо съвсем просто, а именно: коя – или каква – е почвата, върху която е израсла една или друга цел?

Човекът се състои от две "по-ловинки", намиращи се в отношение на дълбока цялостност, единение и неделимост, това са тялото и душата. Една огромна съвкупност от цели има за свой корен или е израсла на поч-вата на различните потребности, кои-то има тялото с всичките свои органи. Всеки орган на тялото си иска своето и не мирясва докато не получи тъкмо своето; битката за приоритет на же-ланията и възникналите на тази ос-нова цели никога не пресеква. Човек трябва да намери начин да внася ред в този хаос, да хармонизира желани-ята на различните телесни органи, да ги помирява, да внася мир сред тях. Една голяма част от телесните жела-ния се преформират и на ниво душа

73

се проявяват като основа на различ-ните душевни сили, базирани, както казах, на несъзнаваното (безсъзна-телното, "Id", "То" по Фройд), което не е нищо друго освен представител на тялото в душата на човека. Някои душевни сили се обединяват на ос-новата на тенденция, тясно свързана с онова, което желае тялото – и те встъпват във вечен конфликт с ония душевни сили, които изразяват същи-ната на чистата душа; тук имам пред-вид конфликта между т.н. разум (умът, разсъдъкът, мисленето, съзна-нието, интелектът) и шопенхауерова-та "воля за живот", която вмества в себе си всички ония първични, сти-хийни, жизнено значими, несъзнавани копнежи и желания на тялото. "Разу-мът" се мъчи да постави под свой контрол стихията на "първичната ви-талност", да усмири техния стремеж към безразделна хегемония, а пък силите, произтичащи пряко от същи-ната на тялото, отчаяно се съпротив-ляват и не щат да приемат такъв външен контрол; точно на тази осно-ва "човешката природа" се раздира от един неразрешим конфликт, който стои в основата на човешкото същес-твуване – и му задава и придава не-говата насоченост, неговата индиви-дуалност, неговия дух и патос и пр., което пък, от друга страна погледна-то, поражда и различността на чо-вешките същества, тяхната личност и индивидуалност.

Аз много съм писал по това какви са възможностите за решаване на тия противоречия между конститу-иращите човешката личност жизнени и душевни сили и начала; който иска

да вникне повече, нека да се обърне към вложеното в моите книги; а сега нека да продължим напред в предва-рително възприетата посока.

Та значи: какви са родовете цели, които си поставят човешките същества, и което, както видяхме, имат една основа във взаимодейст-вието на жизнените, телесни и ду-шевни сили на човека? Разбира се, първата голяма група цели (род цели) не могат да бъдат други освен тия, които са свързани с първичните пот-ребности на тялото; втората група цели, няма как, се корени в дълбоки-те вътрешни потребности на душата като такава. Коя от тия две групи или рода цели има приоритет за отделно-то човешко същество – ето на този възлов момент се дължат възмож-ностите за най-основни различия между личностите, между индивиди-те. Всеки от нас трябва да решава и така или иначе решава постоянно дълбокия конфликт между целите, коренящи се в потребностите на на-шето тяло, от една страна, и ония це-ли, които пък са израз, тъй да се ре-че, на чистата душа, т.е. имат чисто душевна, духовна и идеална природа и характер – от друга. Според това какъв принцип ще възприеме този или онзи индивид, на тази основа се и определят две основни, при това алтернативни, личностни типологии, които можем да открием сред неиз-числимото множество индивиди, кои-то щъкат около нас. Тук обаче трябва да обърна внимание към нещо много важно, което иначе може да породи всякакви недоумения и недоразуме-ния.

74

Всеки индивид така или иначе трябва да търси и да намери компро-мис, някакво спецефично, валидно само за него, съчетание на духовното и материалното вътре самия себе си и в недрата на съзнанието си, т.е. да установи съответното, лично негово, отношение между душевно-духовния и телесно-материалния фактор. Ние просто няма как да се откажем от ед-ното за сметка на другото, понеже нашата собствена същност се консти-туира от двете; ние сме тия две наши "половинки", а човек няма как да се разцепи на съставките си, понеже то-ва означава смърт, вещае неотвра-тимо разпадане и гибел и на орга-низма, и на личността, и на човешко-то същество като цяло. Но щом е та-ка, значи работите се свеждат пак до градация, избор на приоритети, на надделяване на едното над другото, за избор на онова, което ще играе водеща роля в съществуването ни; от нас се иска да йерархизираме, да подредим, да съподчиним тия две враждуващи половинки, т.е. да вне-сем мир, хармония и разбирателство между тях, т.е. вътре в самия себе си, в своите недра. Няма как едната на-ша страна да бъде подложена на пълно отрицание и низвергване, тя не може да бъде елиминирана, въпреки че може да бъде притеснявана, под-лагана на дисциплиниране, на конт-рол, на подчиненост. Явно тук става дума за два полюса, между които се разполага реалистичното, жизнено достоверно и конкретно решение, ко-ето този или онзи индивид е възпри-ел - и може да има. Кои, всъщност, са тия полюси, които бележат крайни,

почти нереалистични за сбъдване в конкретното непосредствено същест-вуване варианти за избор на своя жизнена философия – и стратегия?

Това са полюсите, представени от фигурите на аскета и развратника. На съвършения аскет и на пълния развратник, на развратника, за който развратът е нещо като жизнена фи-лософия – ако това изобщо можем да си го представим, понеже съдържа в себе си нещо крайно нечовешко, бе-совско, сатанинско. Тия две начала – ангелското и дяволското – се борят във всяка душа, а кое от тях ще взе-ме надмощие, е въпрос не толкова на съзнателно решение или на избор, а е резултантна, зависеща от прекале-но много фактори, голяма част от ко-ито изобщо не зависят от нас (при-мерно, са наша природна даденост). Във всеки човек има заложени въз-можности да стане било развратник, било аскет, разбира се, на огромната част от хората просто не е по силите – телесни и душевни – да възприемат и да отстояват в нейната чистота би-ло жизнената стратегия на пълния развратник, било пък тази на изцяло отдадения на душевно-духовното ас-кет. Затова обикновено се стига до някакъв компромис, при който човек удържа поривите си към разврат и към пълно отдаване на разврата – които, трябва да признаем, са изклю-чително мощни, понеже са, тъй да се рече, са в някакъв смисъл първични, жизнено-витални и достоверни; в съ-щото време крайността на пълния аскетизъм, при който тялото бива постоянно пренебрегвано, за да се осигури възможност за безразделен

75

разцвет на чистата духовност, е, предполагам, по силите само на мал-цина избраници, надарени с извън-редна духовна сила. Разбира се, ос-новният екзистенциален конфликт, раздиращ човешката същност, вече в основни линии е обозначен, нека да не се разпростираме повече (който иска да разбере повече, да се обърне към другите ми книги), а да продъл-жим напред.

И така, "първата цел на живота" си всеки избира сам и тя е в зависи-мост от вече обозначения конфликт между телесно-материално и душев-но-духовно, като тази демаркационна линия, тръгваща от нашите дълбини, след това минава и през образувани-ята, изпълващи целия човешки свят (примерно между творенията на чис-тия дух и произведенията, в които може да се открие водещия белег на материалното, на "световото", при-мерно вещи, пари, ядене и пр.). Това именно е съдбовното: на кое да от-дам приоритет, кое за мен да бъде водещото, дали душевното, духовно-то, или пък материалното, телесното? Това е най-коварен въпрос, понеже съдържа в себе си една обреченост, която сякаш се основава на карди-налния отказ от нещо съкровено, вътрешно, дълбоко, от нещо, което може да породи нашата лична жизне-на драма или трагедия.

Тук, всъщност, имаме налице избор на бъдеще, на онова, което ще бъде "канавата", около която ще съ-зидаваме своята жизнена достовер-ност, проецирана напред, тъкмо към съкровено желаното, примамливото, безкрайно ценното и пр. Аз лично

смятам, че този кардинален въпрос за избор на екзистенциален каркас на съществуването ни, свързан с опре-делянето на първата и най-висша цел на живота, не може да бъде продукт само на усилие на волята или пък на съзнателно решение. Има нещо именно съдбовно, което означава, че нещата не са изцяло под наш контрол или под наша власт.

Ние не сме свободни изцяло свободно (простете за тавтологията, но тя е умишлена) да избираме бъ-дещето си, макар че можем да избе-рем достатъчно: не всички зависи от нас, ала от нас зависи много. Основ-ното е онова, което Бог ни е дал, а пък след това в наша власт е да се разпореждаме с ония богатства, кои-то Той е благоволил да ни даде. При това така справедливият Бог е дал на всеки достатъчно, обсипал е всеки с неизразими и щедри дарове; жалкото е, че мнозина не съзнават с какво точно са облагодетелствани от Про-видението, поради което си позволя-ват най-безразсъдно да пропилеят всичко, което не могли да оценят по достойнство.

Да спрем засега дотук, но съв-сем скоро ще продължим, понеже се доближихме, надявам се забелязвате това, до въпроси, които не могат да оставят нито един от нас безразличен или бездушен...

76

ДИСПУТ ЗА ИСТИНАТА

Духът на Истината и неговите пло-дове

(част VI)

Божидар Владимиров

Хората днес дори не смятат, че

имат нужда да им се простят грехове-те. Грехът стана стандарт. Грешната ни Адамова природа се институцио-нализира. Забележете накъде върви светът. Абсолютно всяка една от 10-Божии заповеди се потъпква и то с чиста съвест, защото хората си съз-дадоха свои ценностни системи, кои-то оправдават греха. Но Божието мнение по въпроса си е такова: „Гре-хът си е грях – няма значение как вие хората го наричате и оправдавате. Моят Закон е преди вашия и той е валиден, създаден преди вашия чо-вешки закон. Няма значение, че вие не вярвате в него“.

Исус е истината. („Аз съм исти-ната“, „Никой не дохожда при Отца ми освен чрез Мен“). Защото само жерт-вата на Божия Син може да бъде достатъчна отплата и размяна за гре-ховете на хората. Преди Исус е ня-мало прощение на греха, имало е са-мо умилостивение, примирителни жертви. А „заплатата на греха е смърт“. Вярваш ли в жертвата на Исус на кръста се връщаш при Бог и имаш и Бог, и Истината. „Покайте се и се кръстете в Името Исус Христосово за прощение на греховете и ще полу-чите тоя дар, Светият Дух“. (Апостол

Петър). Духът на Истината – така е наречен Божият Дух, Светият Дух – едно от трите лица на Бога.

Кои са критериите за истина? Светият Дух – той е печатът за

истина. А когато Св.Дух действа, там са и плодовете на Божия Дух: „Пло-довете на Светия Дух са мир, радост, любов, дълготърпение, себеобузда-ние, милосърдие, вяра, благост, кро-тост“ (цитатът е точен, забравих от-къде е точно). Така че не можеш да имаш Истината, а да нямаш мир, лю-бов, радост. Те всички съжителстват заедно.

Духът на Истината (едно от имената на Божия Дух) издига преди всичко Исус: „Аз ще поискам от Отца ми друг Застъпник – Духът на Исти-ната… Той Мене ще прослави“.

Друг критерий е Божието Сло-во: „Цялото Писание боговдъхнове-но“. На иврит ина старогръцки думата за дъх и дух е една и съща. Така че можем да кажем, че цялото Писание е „Бого-в-Духновено“. „Небето и земя-та ще преминат, но моите думи няма да преминат“ (Исус Христос). „Никое пророчество не е частно на пророка обяснение на Божията Воля, защото никое пророчество не може да дойде от човешка воля, но светите човеци са говорили от Бога, движени от Све-тия Дух“.

Така че критерий за истина се явява Божието Слово. Бог не си про-тиворечи и стои зад думите си. Мога да разказвам надълго и нашироко как това, което смятах за човешко писа-ние и версия се оказа за истина, коя-

77

то се изпълнява в реалния живот 100%.

Така че там където имаме действието на Божия Дух – Духът на Истината – имаме проявление на го-реизложените белези и критерии.

Има ли копия на истината? Да, когато човек, толкова горд

със своя интелект, решава сам да си изгради своя представа за Бога и за Истината и отхвърли предложението на Бог. Неминуемо стига до фалши-фикат, който много прилича на Ори-гинала, но си остава безжизнен кло-нинг. „Лошото дърво дава лоши пло-дове. Не може доброто дърво да дава лоши плодове“… Какви плодове даде нашата човешка култура, забравила за Бога и решила сама да търси ис-тината и да си я тълкува както си ще: смърт, разврат, световни войни, лип-са на мир в сърцето, порнография, убийство на това тайнство – сексуал-ното общуване между мъжа и жената. (Бог е измислил секса, само че ние, хората, го изкривихме и развратихме) Не вярваме в любовта, бракът стана невъзможен, мразим се, проклинаме се, хулим се, изгубихме радостта и мира си. И пак се бием в гърдите че много знаем, и пак отказваме да по-вярваме в това просто послание:

„Бог те обича, Бог те обича та-къв какъвто си. Само повярвай че Бог прати Сина си в човешка плът да ум-ре за теб и да те изкупи с жертвата си на кръста, да те спаси от греха, от нещастията ти. Само повярвай и из-кажи на глас това, пази Божието Сло-во… „Не, не може да е толкова прос-

то, по-сложно трябва да е!“ Така си казва днешния човек, потънал в гор-достта с. Ами да! Наистина е толкова просто. Аз се промених кардинално след една кратка молитва изповед, животът ми се преобърна за по-добро.

И искам да забележиш един парадокс. В нашата християнска държава можеш да вярваш във всич-ко, в най-фантасмагорични теории. Когато гадаех по аурата и правех ас-трологични хороскопи, когато твър-дях, че Бог и Дявол е едно и също, че Луцифер е Ангелът на светлината и познанието, който дава мъдростта за Бог И Христос (Антропософия), всич-ки ми се радваха и се удивляваха на мъдростта ми. Но когато казах: „Хора, Бог ви обича, Исус е Божият Син. Той умря за вас на кръста, изкупи грехо-вете ви и възкръсна от мъртвите. Вие сте спасено и свободни от властта на Сатана, от „Княза на тоя свят“, „Бо-га на тоя свят“. Е, сега вече съм фанатик и се нахвърлят върху ми.

Това е духът на Антихрист, кой-то властва в света днес. Всякакво друго послание се търпи и си вирее свободно, но Христовото послание предизвиква бунт. (Ето ти още един белег на Истината) Хората дори не смятат, че имат нужда да им се прос-тят греховете. Грехът стана стандарт. Грешната ни Адамова природа се ин-ституционализира. Забележи, Ангеле, накъде върви светът. Абсолютно вся-ка една от 10-Божии заповеди се по-тъпква и то с чиста съвест, защото хората си създадоха свои ценностни системи, които оправдават греха. Но Божието мнение по въпроса си е та-

78

кова: „Грехът си е грях – няма значе-ние как вие хората го наричате и оп-равдавате. Моят Закон е преди ва-шия и той е валиден, създаден преди вашия човешки закон. Няма значе-ние, че вие не вярвате в него“.

Чудно ли е тогава окаяното по-ложение на днешния свят? Ами това, в което повечето хора вярват, проти-воречи пряко или косвено на Божия Закон. Е, аз щях прескъпо да платя, защото си има последствия от нару-шаването на Божията повеля.

Бъди здрав Ангеле и искам да ти кажа, че всъщност отношението ми към теб не е критично, а напротив – дружеско и топло!

ПОЛИТИЧЕСКА ФИЛОСОФИЯ

В дивния прекрасен свят на сво-бодата не дават нищо даром

Константин Димов

Един млад човек, инициалите

на името на който са K.D., е прочел тази нощ превода на една статия на Валерия Новодворская, носеща заг-лавието Този дивен и прекрасен свят. И, както става винаги, писание-то на голямата руска публицистка-антикомунистка е предизвикало въл-нение в него; ето какво ми пише и защо се обръща към мен:

Уважаеми г-н Грънчаров, тази нощ попаднах на един интересен ма-териал, за който ще Ви пратя и линк. Интересна ми е Вашата гледна точка, особено що се отнася до заключение-то на автора: социалното неравенст-во е вечно и необходимо.

Драйзер, заедно с Ф. С. Фитц-джералд и Хемингуей са сред пред-почитаните от мен автори, а в твор-чеството на първите двама винаги съм виждал изкусно нарисувани со-циални панорами, в които е предста-вено едно общество (Америка), почи-тащо преди всичко материалния ус-пех. И в името на този успех героите им правят своя избор, губейки своите достойнства и ценности.

Съгласен ли сте, че „гнилото“ общество създава „гнили“ личности? Въпросът ми по-точно е: до каква степен обществените ценности и норми влияят върху формирането на всяка една индивидуалност?

79

Съзнавам, че писмото ми е разхвърляно като идеи, за което се извинявам – и се надявам да сте раз-брали какво точно ме вълнува.

Пожелавам успех на начинани-ята, с които сте се захванали. Бълга-рия се нуждае от повече личности като Вас.

Поздрави!

Разбира се, веднага отговорих на младия господин; написах му следното:

Г-н Dimov, благодаря Ви за ху-

бавия въпрос, а също и за добрите думи и пожеланието по мой адрес в края на съобщението си! Разбира се, с удоволствие ще отговоря на въпро-са Ви, ще Ви кажа какво аз мисля.

Ще започна с това, че съм на-пълно съгласен с тезата на г-жа Но-водворская, която е автор на проче-тената от Вас статия. Ето я самата теза, да я приведа, та да е пред очите ни:

„Социалното неравенство е вечно и необходимо. И трябва да се научим да живеем с тази мисъл. В дивния прекрасен свят на Америка не дават нищо даром освен милос-тиня. Което е добре. Художникът Драйзер е казал това, което публи-цистът е премълчал.“

Наистина съм напълно съгла-сен с нейното гледище, и го споделям не емоционално, а убедено, защото и аз винаги съм мислил по същия на-чин. И съм развил тия идеи в книгите си, особено в книгата ми УНИВЕР-СУМЪТ НА СВОБОДАТА (с подзаг-лавие „Източниците на достойнст-

вото, успеха и богатството“), която с удоволствие бих Ви подарил. Аргу-ментацията на г-жа Новодворская в обсъжданата статия е твърде убеди-телна, но и аз ще кажа нещичко в от-говор на въпросите Ви:

Ще се придържам към въпроси-те Ви, щото поставеният в тях проб-лем е много голям и изключително важен. И така, аз смятам, че даже съвсем „гнилото“ общество не създа-ва механично „гнили“ личности, защо-то обществото, макар че силно влияе върху формирането на личността, е преди всичко творение на самите личности. С една дума казано: ще живеем в такова общество, каквото сме си го направили и създали сами. Ако недоволстваме от несъвършенс-твата на обществото, в което живеем, към нас самите трябва да насочим недоволството си, защото промяната на обществото е изцяло в наша власт, макар че съвсем не е лесна работа да направим онова общество, което е близко до нашата човешка същност, което е в хармония с нея.

Това от една страна. На второ място, американското общество, или по принцип свободното общество или „капитализмът“ (каквото, разбира се, американското общество е: не слу-шайте какво Ви говорят за Америка доцентите от ПУ, те неслучайно я мразят толкова!) съвсем не е „гнило“ общество, напротив, то наистина е най-доброто общество, венец и тво-рение на западната цивилизация на свободата. Тъй че това общество създава всички необходими условия за изява и за пълноценна реализация на личността, като обаче трябва да

80

се знае, че и тук личностният, или „субективния“ фактор е решаващ. И така, щом има свобода, ще има и не-равенство, щото ние, слава Богу, ед-накви не можем да бъдем!

И не само че е добро да има неравенство, да има неравенство е и справедливо. Пак не обръщайте вни-мание на приказките на доцентите от ПУ, щото тия доценти са с твърде объркани глави, плод на неувяхващия им комунизъм А пък да бъдат праве-ни неравните (по способности, по та-ланти и пр.) индивиди равни е най-крещяща несправедливост. До какво води принудителното „равенство“ на комунизма вече видяхме: води до кошмар, до пълен блокаж на човеш-ката енергия, до всеобща мизерия води, води до тотална личностна не-пълноценност на живелите при кому-низма. Свободата ще ни даде всички-те плодове, но при едно условие оба-че: да успеем да ги сътворим сами, да си ги изработим. Нищо не трябва да се дава наготово от жалостивия социум, а и никаква пощада не тряб-ва да чакаме. Ето защо моя милост е голям противник на всички социалис-тически хитрувания, които имат една цел: да всяват леви илюзии в главите на слабаците, да засилват слабостта им, та да ги прецакат един ден както само левите и социалистите могат.

И накрая, понеже май пак се разпрострях прекалено нашироко. Изворът на човешкото достойнство е свободата, без свобода няма дос-тойнство. Свободните хора са дос-тойни хора, достойните хора са сво-бодни, трети път няма. Но свободни-те хора също така са и неравни – и

това е добро, това е най-доброто. Защото ония, които са по-долу и още не са постигнали успеха, вместо да се размекват от завист и да ламтят за чуждите богатства, нека да имат доб-рината да се стегнат и да поработят за успеха си. Други хора непрекъсна-то им дават примера, че това е въз-можно.

При „капитализма“ има много успели хора, той дава път на талант-ливите и работливите, а пък мързе-ливите нямат друг път освен да за-виждат, отдавайки се на блажени копнежи в хладните механи, където обикновено се помещават най-близките клубове по комунизъм и со-циализъм…

81

ЗАГАДКИТЕ НА МИСЪЛТА

Податливи на всякакъв „контрол на мислите” са именно немисле-щите

Получих тази сутрин едно лю-

бопитно писмо, касаещо темата за т.н. "психотронно облъчване"; публи-кувам по-долу и писмото, и моя отго-вор до автора му:

Здравейте, господин Грънча-

ров, Случайно търсейки информа-

ция за академик Д., който е наш се-меен приятел, попаднах на една Ва-ша статия за психотронното облъчва-не. Много съм мислил по най-различни теми, свързани с човека по отношение на психиката и т.н. Вие казвате, че мисълта е основното не-що, движещо и изграждащо човека. С това съм напълно съгласен. Мислите на човека се превръщат в думи, него-вите думи в действия, а тези дейст-вия градят неговата съдба.

Но според мен най-важното е човек да може да има самоконтрол над мислите си. Тогава не може да ме влияят никакви психотронни оръ-жия и не може да е в някоя матрица, изкуствено създадена от други. Спо-ред мен човек трябва да анализира цялата – или доколкото може – ин-формация по даден проблем, да при-ема всякакви мнения, но да не се влияе от тях и да избере според него начина, по който да се справи.

И по повод това, че над хората се извършва психотронно облъчване – не знам дали и тука също се из-

вършва. Не отричам, че единственият начин и най-съвършен наш, така да го наречем, пазител е нашият разум – и нашият личен контрол над него.

Според мен не трябва да се вярва на догадки и предположения, а трябва да бъдем откровени пред са-мия себе си – за да видим истината.

С поздрав: И.И.

Здравейте, г-н И., От писмото Ви разбирам, че сте

прочели статия за т.н. "психотронно облъчване", която обаче не е писана от мен, а, предполагам, е писана от моя съименник от Ботевград, който, за разлика от мен, е привърженик на ако не всички, то на повечето конспи-ративни теории. За да се различава-ме, той си слага прибавка "Елтимир" към фамилията "Грънчаров", тъй че той се води "Ангел Грънчаров-Елтимир", тъй като също така е при-върженик на бог Тангра, а моя милост е християнин.

Но както и да е де, това по принцип не е кой знае колко важно. Обаче тъй като, по воля на случай-ността, писмото Ви пристигна при мен, и понеже съм философ и поста-веният от Вас проблем, няма как, ме интересува, ще Ви отговоря на пис-мото сякаш е писано до мен.

Искам да кажа най-напред, че изцяло споделям Вашата позиция и Вашето възражение спрямо конспи-ративната теория за "психотронното облъчване", на което ний, българите, сме били подложени, и то, разбира се, не от кой да е, ами от злите и ко-варни американци. Аз даже по едно време някъде бях чел, че американ-

82

ците, подлагайки ни на безжалостно "психотронно облъчване", били така повредили наште иначе образцови комунистически мозъци, че масовият българин в един момент пощръклял, почнал да иска свобода и демокра-ция, т.е., по тази теория излиза, че целия наш преход бил дирижиран от американците, които по този начин, именно чрез психотронно облъчване, успели в крайна сметка да разбишкат и развалят оная образцова иначе ко-мунистическа кочина, в която бяхме натикани толкова години. Разбира се, това са глупости, е, естествено и ня-ма как, привържениците на тия "тео-рии" имат претенцията, че се опирали на най-новите постижения на науката, че това именно било някакво "свръх-ново" и "свръхмодерно" оръжие за американската експанзия по света, наричана именно "глобализация" и прочие.

Аз съм много скептичен, подоб-но на Вас, относно съществуването на такива технически начини за конт-рол на психиката и мислите. Разбира се, възможно е да се влияе на мисли-те на човека, особено пък на психика-та на немислещите хора, но по съв-сем други начини: именно чрез ме-дийни манипулации, внушения, пося-ване на масови нихилистични наст-роения и прочие. У нас специално този метод се използва най-активно от олигархичните медии, в резултат на което на по-голямата част от бъл-гарите в момента им е все едно, вну-шено им е, че са безсилни нещо да променят, затова и са така инертни и деактивирани, загубили са си граж-данската си активност, от което, раз-

бира се, печелят манипулаторите, именно, посткомунистическата ни, ченгесаро-кагебистка руско-българска управляваща мафия. Точно именно тия сили пробутват на наивниците подобни теории, именно като тази за "психотронното облъчване", аз ги разпознавам по почерка, понеже нав-ремето, в ерата на социализмо-кому-низма, същите тия пак ни занимаваха с подобни глупости как американците ни били облъчвали с разни вреди въздействия, как коварно ни били съблазнявали с "прехвалената им свобода" и прочие. Тия същите, тая комунистическа напаст, са непопра-вими, което обаче съвсем не ги прави по-малко вредни за страната и наци-ята ни.

А иначе мислещият човек е мислещ доколкото не позволява ни-кой да упражнява контрол върху мис-лите му. Податливи за такъв контрол, както писах по-горе, са именно не-мислещите. Единственото противо-действие над евентуален контрол над моите мисли е моята мисъл: като мисля самостоятелно, със своя ум, свободно употребявайки го, аз проти-водействам на всички опити някой да ми внушава или натрапва това или онова, тази или онази мисъл. Докато немислещите, склонните към немис-лене хора, хората с немощна мисъл, са най-податливи за манипулации, на това именно и се дължи невероятна-та им наивност. Ние, българите, си патим най-вече от това, този е наши-ят бич, дето плющи връз главите ни: немисленето, неразумността, неос-вободеността от всякакъв род. Спа-сението е: да започнем да мислим

83

самостоятелно и свободно, да се зах-ванем да мислим самоотвержено и всеотдайно, да търсим истината неу-морно, да се ползваме от ума и от разума си, да не се поддаваме на слабостта и на малодушието си.

Това исках да Ви кажа. Дано не съм Ви раздразнил с дългото си пис-мо; дано това мое писмо с нещо Ви е било все пак полезно.

С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров

КАКВИ СМЕ НИЕ, БЪЛГАРИТЕ?

Съществува ли „национален ха-рактер”?

Стоян Стоянов

Най-късно след Втората све-

товна война „сериозните” учени и из-следователи смятат за нарушение на добрия тон да обсъждат национални-те характери и народопсихологията и да обясняват с тях социални и поли-тически явления, макар че сред обик-новените хора тук-там подобни мо-менти се прокрадват. Например кога-то германците говорят за „широката руска душа” и при пиянски гуляи чу-пят изпитите чаши в стената, мислей-ки си, че по този начин подражават на руснаците; въпреки че аз не съм ви-дял и чул руснаците да постъпват по този начин.

Все пак би било пресилено да се отрича изцяло наличието на опре-делени народопсихологически беле-зи. Великият философ Дейвид Хюм (тази година празнуваме 300 години от рождението му – честито, Дейвид!) пише по този повод в своето есе „За националния характер”:

„Простите хора са склонни да довеждат националните характери до крайност. Веднъж установили като принцип, че някои народи са подли или страхливи, те не признават изк-лючения, а подвеждат всеки индивид под един знаменател. Умните хора осъждат тези недиференцирани съж-дения. Същевременно те признават, че всяка нация има характерно пове-

84

дение и че някои особени качества се срещат повече у едни народи, откол-кото у други. Простите хора в Швей-цария вероятно са по-честни от тези в Ирландия и всеки мъдър човек, из-хождайки дори само от това обстоя-телство, ще прави разлика кому да има повече доверие. Имаме причини да очакваме повече остроумие и жиз-нерадост у един французин, отколко-то у един испанец, макар че Серван-тес е роден в Испания. От един анг-личанин може да се очаква, че ще е по-начетен от един датчанин, макар че Тихо Брахе е датчанин по рожде-ние.”

По-нататък Хюм разглежда факторите, които определят нацио-налния характер и ги разделя на мо-рални (но не в съвремнното значение на думата) и физически. Под „морал-ни” фактори Хюм разбира обществе-ния живот, начина на управление и т.н., т.е. историята, вътрешната и външна политика на страната и пр. „Физически” фактори са най-вече те-ренът, храната, въздухът и климатът. Хюм смята, че решаващи са морал-ните фактори, докато околната или природната среда, както бихме каза-ли днес, почти не играе роля.

Той много подробно аргументи-ра това мнение, като го подкрепя с много примери, да кажем този на древна Атина и Тива, които са отсто-яли само на един ден път, но са били коренно различни. Атиняните са били изобретателни, учтиви и жизнерадос-тни, а тиванците – тъпи, груби и изос-танали. Французите, гърците, египтя-ните и персите са забележително жизнерадостни, испанците, турците и

китайците са тежки и сериозни. Но няма чак такива разлики в климата на тези страни, които да обусловят тези различия в характера. Колкото спе-циално до климата, Хюм смята, че само в едно отношение той може би има влияние, а именно че северняци-те имат по-голяма склонност към силни алкохолни напитки, а южняците си падат повече по любовта и жени-те.

За да дам един пример за това какво значение се е отдавало някога на народопсихологията, ще кажа, че дори в старите издания на една така-ва авторитетна енциклопедия като тази на Майер в Германия в почти всяка статия за дадена държава има и описание на „психологията” на ней-ния народ. Така например в Meyers Konversationslexikon от 1908 г. (в 24 тома, легендарно издание) четем за ирландците следното:

„Характера на ирландците е особена смес от различни, повечето противоречиви качества. Лекотата на духа е в основата на ирландския ха-рактер и той показва всички доброде-тели, съвместими с нея, докато не-достатъците му са най-вече липсата на разсъдливост, издръжливост и са-мообладание. На ирландеца не могат да се отрекат любов към музиката и красноречието. Той е любознателен, хитър, остроумен и забавен.

Но при всички умствени нагла-си му липсва дълбочина. Той е по-върхностен в действията и мисленето си, ненадежден в работата, няма из-дръжливост и е вятърничав, поради което не е способен на големи дела. „Пади” (Paddy, както наричат ирланд-

85

ците според често срещаното у тях име Патрик) е добросърдечен и до-верчив, но не заслужава доверие. Предателството е играло голяма ро-ля във всички ирландски въстания. Предвид силната му фантазия исти-ната за него няма голямо значение.

Той лесно се възбужда, скло-нен е към побои и насилие и обича развлеченията. Също така лесно, както се отдава на чревоугодничест-во, понася и нуждата и е доволен, ако може да се храни само с картофи.”

Подобни изказвания днес в уважаваща себе си енциклопедия, разбира се, биха били скандални. Между другото за българите в Ма-йерс пише:

„Днешните българи, т.е. нас-ледниците на Дунавските българи и днес живеят в старите граници отп-реди 1000 години, заобиколени от сърби, румънци, албанци и турци. Само тук-там смесени с други народ-ности, те живеят от Тимок, горното течение на Вардар и от Охридското езеро почти до Черно море, на север до Дунава, а на юг до Егейско море...

Телосложението на българина в Западния Балкан, където се е запа-зил най-чист, е набито, мускулесто, с овално лице, прав нос, тесни, малки очи... Изражението на лицето му е интелигентно, сериозно и говори за упоритост. Формата на черепа не е като у другите славяни, но не е и като у финландците, а има собствена форма, при която често се среща прогнатизмът (издадени горна и дол-на челюст – Бел. на прев.) Носията на българите е различна от тази на всичките им съседи на Балканите...

почти всеки район има собствена но-сия...”

Други забавни мнения за бъл-гарите от книгата на Димо Казасов „България, пътеводител”, София 1963 г.:

„Общо взето преобладава брю-нетния пред блондинния тип. По ръст българинът е по-скоро нисък, откол-кото висок. Той има сухо, но здраво, силно и издръжливо тяло. Под него-вия външно спокоен, а понякога и флегматичен вид се крие горещ и бу-ен темперамент, който особено ярко се проявява в дни на народни вълне-ния и бедствия. Познати са българс-кото трудолюбие, разсъдливост, спестовност, гостоприемство и лю-бознателност.”

„Никъде другаде по света няма да срещнете толкова трогателно гос-топриемство, както у българите. Гос-топриемството е задължително за всички – бедни и богати” (Томас Алон, английски архитект, 1804-1872)

„Българите са трудолюбиви, пестеливи и имат спокоен характер. Когато наемахме работници и служи-тели, з предпочитах тях пред всички други. Те се отличават с постоянство и ум.” (Хенрих С. Барклей, английски инженер, 1869 г.)

„След толкова войни и много-вековно робство не би било чудно, ако българският народ изчезнеше. Удивителното е, че въпреки всичко той е запазил своята жизненост и са-мобитност. Това е силен и здрав на-род. (Контеса Емилия Странгфорд, Лондон, 1879 г.)

„Българските мъже са снажни, силни, добре сложени. Българките са

86

красиви без изключение: овалът на лицето им напомня чертите на гърки-ните от островите, а с тялото си и не-говите прелестни гъвкави форми приличат на туркини.” (Тийц Лайбн, 1836 г.)

„Българските жени притежават необикновена хубост; към правилните черти и красивите пропорции на тя-лото им се прибавя предимството и на благородната стойка.” (Френският пътешественик Лоран Пуквил, 1770-1838)

„Тук аз имах възможност да изуча нравите и обичаите на бълга-рите. Те са хора простодушни, кротки и трудолюбиви.” (А. Ламартин, 1835 г.)

„Аз никак не допущах това, кое-то видях със собствените си очи в Русе и във Варна, в пълните салони със зрители, дошли да гледат предс-тавление на френски език. И каква великолепна публика – внимателна, отзивчива, щедра и страстна.” (Андре Балсак, директор на френския театър „Ателие”, 1958 г.)

Бих добавил, че доколкото съ-ществува национален характер, той не е еднакъв дори за всички дялове на отделните народи. Така например има доста големи различия между българите от Южна и Северна Бълга-рия, а също така между Западна и Източна България. Чувал съм, да ре-чем, сливенлии да се оплакват от липсата на гостоприемство у балкан-джиите и шопите.

Прави също впечатление, че източните българи (отвъд ятовата граница) говорят много по-бързо от западните българи, което може би

издава по-бърза мисъл и по-буен темперамент. Във всеки случай е факт, че повечето от големите бъл-гарски писатели и поети са от Източ-на България.

Накрая бих отбележил, че на-ционалният характер не е нещо ста-тично и добър пример за това са ев-реите. Някога евреин или „чифутин” е било едва ли не синоним на страхли-вец. Само че същите тези „страхлив-ци” в държавата Израел са изградили една от най-мощните военни машини на света и днес едва ли някой би дръзнал да ги нарече страхливци, а най-малко пък арабите.

87

ИЗКУСТВОТО НА СПОРА

Днес масово не се разбира що е „мит“ и що е „митология“

Публикацията Как всичко е би-

ло: последните дни на Света Бого-родица на тази земя е предизвикала във Свежо.нет следната лаконична забележка:

Трогателна… митология! Макар и кратка, тази забележка

е твърде показателна и многозначна. Поради което ми се наложи да реаги-рам. Ето какво написах там:

Даже и да е митология… про-

чее, вие разбирате ли изобщо какво е мит и митология?

Ако разбирахте, щяхте да знае-те, че митът е начин за съобщаване на истината; „мит“ не е разказ за не-що несъществуващо, както е втълпи-ла в главите на мнозина марксистко-комунистическата и атеистичната идеология; митът е друг, коренно различен в сравнение със знанието, но не по-малко смислен, напротив, много по-богат на смисъл и на цен-ност, начин да се говори за същест-вуващото – и да се предава от човек на човек истината за него в нейната цялост и многоизмерност.

И при това не бедната откъм човешки смисъл едноизмерна исти-ната на науката („фактическа исти-на“), а една наистина многоизмерна, преизпълнена със богат смисъл исти-на, която може да отекне дълбоко в душата и духа на човека и да им даде онова, което нищо друго не би могло.

Тъй че със забележката си „Трога-телна… митология“ казваш, без да искаш, нещо твърде различно от на-мерението си.

Прочее, религията е по-висша духовна форма, израсла на почвата на древната митология, но не свеж-даща се до нея. За да ти допълня още малко представа за това какво всъщност – и наистина! – е митологи-ята, ще ти кажа и ето това: митологи-ята успява да изрази, по свой начин, цялото онова съдържание, което по-късно и философия, и изкуството, и религията, и науката, взети заедно, не успяват! Не успяват, защото онова велико единство, на което се покои древната митология, вече безвъзв-ратно е загубено.

Съвременният човек не умее да твори митове в оня автентичен смисъл; той в наше време умее, за сметка на това, да твори илюзии – и да става жертва на собствените си илюзии. Но на това основание не мо-же да се твърди, че митът е илюзия; нито илюзията е мит, нито митът е илюзия.

В древните митове няма нито илюзии, нито истина, нито лъжа, нито красота поотделно, а има всичкото това, но в синтез. Тъй че да се говори за „лъжа”, „илюзия” и пр. в митовете е просто неуместно. Тъй че да се под-ценява митологията е признак на не-развитост на духа на съответния чо-век.

Въпреки че днес масово хората не разбират що е митология. И не ис-кат да разберат. От което само гу-бят…

88

Без вяра няма знание – и без знание няма вяра

Димитър Донев

Под публикацията със заглавие

Днес масово не се разбира що е „мит“ и що е „митология“ някой си, нарекъл се "Хич", е написал следната злобна бележка:

Грънчаров, позволете да ви уведомя, че страдате от тежка ло-горея (словесна диария). При това пишете поразително празни и наив-ни неща. Време е да пораснете (не ви знам на колко сте години) и да погледнете истината в очите, без да прибягвате до щуротиите на ре-лигиозните суеверия.

Аз на този другар-атеист не му отвърнах нищичко, но тази сутрин по Скайпа получавам следното съобще-ние, което, струва ми се, поставя важни въпроси. То е написано от съв-сем млад човек:

Здравейте, опитах се да напи-

ша коментар под една Ваша статия, но се оказа, че не мога да го публику-вам. Смятам, че съм написал смис-лени неща, отделих и доста време да ги напиша, затова ще го пейстна тук в скайпа Ви.

Питам се: възможно ли е да има хора, които постоянно да злорад-стват срещу други и това да им дос-тавя удоволствие? Изглежда, че има. Влизайки в блога на г-н Грънчаров постоянно се натъквам на следите на подобни персонажи (имам предвид техните коментари). Отначало не об-

ръщах особено внимание на техните изблици, но вече положението става дразнещо. Получих и съобщение, ще скрия от кого, в което се напада лич-ното достойнство на г-н Грънчаров. И сега директно.

Изглежда не ви е достатъчно да се съревновавате в открит бой със своя "идеологически" противник, до-колкото го смятате за такъв, но и ня-кои от вас даже използват и задку-лисни игрички – за да уязвят един на-истина духовно буден и упорит човек. Не ви прави чест! Така според мен се държат само декаденти и филистери. Освен това изразът ви на говорене е груб и циничен, плебейски. Нещата, които говорите, са общи и доста раз-пространени в сегашното нихилис-тично мислене.

Не си мислете, че изразявате някакви прогресивни идеи, особено по отношение на Бог и духовното. Не зная какъв допир имате с научните среди и мислене, но по отношение на идеята за Бог вървите в напълно грешен път. Според науката въпросът за Бог е силно спекулативен - тъй ка-то неговото съществуване не е дока-зано по емпиричен път; но въпреки това тя се въздържа от коментар. Въпросът остава открит за в бъдеще и няма окончателно становище.

Интересно е да се отбележи че д-р Рамачандра от Калифорнийския университет е открил център в мозъ-ка където, така да се каже, се намира вярата ни в Бог. Лично той твърди, че този център съществува за да се поддържа социалния ред, но това все пак е също някакво несъвършено мнение – защото не обхваща изцяло

89

предмета за вярата и Бог. Има много други аспекти на религиозното мис-лене – не казвам: религията – които не обхващат социалната сфера.

Обхванах темата за религиоз-ността защото установих една зави-симост, а тя е: коментаторите, които нападат г-н Грънчаров, се държат грубо, пишат инфантилни неща и в същото време споделят атеистически възглед. Така че ако се направи сравнение между това кой изразява по-задълбочено своята позиция – атеиста в лицето на анонимните ко-ментатори или религиозния човек в лицето на г-н Грънчаров – ще устано-вим, че в стилистичен и смислов план победител се явява г-н Грънчаров.

Освен това да се дават приме-ри какъв процент от образованите и необразованите хора вярват или не също не е от особено значение – за-щото често пъти тяхната позиция е социално детерминирана. Дали Адолф като атеист или Авраам като вярващ подкрепят определено гле-дище никак не е важно, защото те не са го превърнали в своя кауза, в свое призвание. Религия и религиозност са две различни неща.

Например преди няколко годи-ни отхвърлях Християнството и рели-гията изобщо, и аз се наричах атеист, но в последствие пред мен се откри ново битие, ново естество на вярата - необвързано с никаква догматика. Ще перифразирам една мисъл на Карл Ясперс: "Един доказан бог не е ника-къв бог, той е просто предмет". Пог-леднете по друг, неконвенционален начин на нещата.

Казвате "факти". Добре, но това е нищо. Ето пример: "Вали дъжд". То-ва е факт, съждение. Но трябва да обясните защо това е така и започва-те: "Вали дъжд защото има облак, метеорологичните условия са такива и такива...", продължавате в същия дух. По същия начин като изразявате своята невяра в Бог трябва да разви-ете позицията си, а не само да казва-те, че фактите били такива. Така е и с останалите неща.

Вярата е сложен феномен, в какво да вярва човек зависи само от него самия. Но без вяра няма знание – както и без знание няма вяра. Това е една истина, произнесена от Авгус-тин. Няма нужда да се изтъква само едната страна на феномените, а те трябва да се обхванат изцяло.

Мисля, че това, което казах, е достатъчно и се надявам да се съз-даде диалог между различните пози-ции, а не да се продължават безс-мислени спорове, в които само гъде-личкате егото си.

90

Към момента за мен истината е: Бог има!

Tuffo

Една интересна и показателна

дискусия в блога на Св.Александров, която отдавна следя – виж: За Сти-вън Хокинг и отношението му към Бог и малко собствени размишле-ния… – някой си човек, подписал се като Tuffo, е написал хубав коментар, който счетох за нужно да публикувам отделно, та повече хора да го проче-тат; ето какво пише този човек:

Случайно попаднах на тази

статия. Хареса ми и като и стил на писане; за това мисля да ви предста-вя и своето мнение. Ще говоря от по-зицията на никой, защото нямам на-учни звания в която и да е било об-ласт все още.

Християнин съм от малък, но това не е причината понастоящем да вярвам в Бог, защото по всяко едно време съм имал свободата да кажа „тези неща ми се струват измислици – не мога да приема, че са така“. Сам съм направил избора си да се задъл-боча и да търся къде точно е истина-та, а към момента в моите очи е ис-тината е: Бог има!

Какъв Бог има? Има един един-ствен Бог. Кой е този бог: Богът на християнството? Мога да се задълбо-ча в обяснение защо е Той, а не ня-кой друг, но това е тема на друга дис-кусия. Най-кратко отговорът е, че Библията дава логично обяснение за света в който живеем, за другите „бо-

гове“, за редица други проблеми, кое-то другите религии не могат да дадат и да защитят успешно в моите очи.

За мен преди всичко е било важно да се запозная с това в какво вярвам, когато казвам, че вярвам в нещо. Първоначално поставеният въпрос – „Защо има толкова много зло в този свят и къде е мястото на Бог в него?“. Отговорът е по-прости-чък, но малко хора са го чули по този лесен начин:

Бог не трябва да бъде свеждан до само едно качество. Бог е любов и точка. Бог е всемогъщ и точка. Бог е личност, която съчетава в себе си много качества, едно от които е лю-бов, а друго (често забравяно) е справедливост. Според Библията Бог обича всички човеци, но си остава справедлив. Той е създал първите хора без грях. Той не ги е направил обаче неспособни да извършат такъв. Пред тях е бил личният избор да съг-решат или не (с нарушаването на за-поведта за неядене от определеното дърво). Те са съгрешили и по такъв начин грехът е влязъл в живота на хората.

Тогава се появява и „злото“ във човешкият свят. Грехът причинява болка и смърт. Поради тази причина и в момента има толкова много болка и страдание. Не ни е виновен Бог, че ние сме лоши. Виновно ли е детето, че се ражда увредено – не! Виновен ли е Бог – не! Кой е виновен – винов-ни са хората, които са използвали какви ли не оръжия за да се избиват преди, виновни са замърсяванията, които пак ние сме си направили от нашият неправилен начин на живот

91

(още от самото начало Адам е имал задача да се грижи за градината т.е. в наши дни – цялата природа). Детето се ражда болно като една нормална последица от всичките грехове които са вършени преди него. Защото гре-ховете носят след себе си следствия, които винаги са негативни и то не са-мо за този, който извършва грях, но и за другите…

Защо има зло? Защото хората са „далеч“ от

Бог. Грехът разделя човека от Бога. Защо? Защото Бог има още едно ка-чество – святост. След Адам всички хора са грешни – следователно всич-ки са „далеч“ от Бог. Следователно те няма как да бъдат добри, след като в тях вече „живее“ грехът. Къде е опра-вията? Оправията е в Божията лю-бов, защото Той е предоставил начин по който човек да излезе от това си състояние. (тема на друга дискусия – ако на някой му е интересно да пита)

„… Къде е мястото на Бог в не-го?“

Бог е създал света и е оставил своите си закони. Той „играе на едро“ като определя историята (за това мо-га да ви предоставя много доказател-ства – библейски пророчества, които са се изпълнили с точност много го-дини след като са били казани). Той „играе и на дребно“, като се намесва в живота на някои хора. В моя живот се е намесвал много пъти и това ми дава основание да считам, че Го има с още по-голяма сигурност.

Заключение. Хареса ми мисълта, че човек

вижда толкова, колкото знае, която прочетох по-горе. Библейско опреде-

ление за вяра е „даване на твърда увереност в онези неща, за които се надяваме – убеждения за неща, които не се виждат“ (Библията).

Нужно е първо човек да повяр-ва – след това започва да вижда.

Извинявам се за прекомерно дългия коментар.

92

ПРОБЛЕМИТЕ НА СЪВРЕМЕН-НОСТТА

Бацилус Булгарикус, или поради что се срамя да се нарека бълга-рин

В търсене на несъмнената изходна точка или българското “cognito ergo sum”

(Част III-та, продължение от ми-налия брой)

Сергей Методиев

Преди да се опитаме да опре-

делим съществените характеристики на нашето минало нека хвърлим един поглед към съвременната ни нацио-нална физиономия. Историческото време в което сега живеем започна преди около 20 години. В опита си да открием несъмнената изходна точка, ние ще тръгнем неслучайно именно от него, от онова което ставаше и става пред очите ни, защото няма да имаме съмнения исторически досто-верно ли е то, или не. Такъв проблем бихме имали, ако започнем от изс-ледването на въпроси като: Унищо-жил ли е княз Борис при въвеждането на Християнството в България целите болярски родове или само провини-лите се боляри?; Поп Кръстьо ли е предал Васил Левски или някой друг? Ето защо, нека още веднъж повто-рим, ние тръгваме от онова, което е пред очите ни и то само от онези не-гови измерения, които „и най-смелите

възражения на скептиците не биха могли да разколебаят.” (по Декарт)

Във времена страдащи от „ост-ра героическа недостатъчност”, как-вото е нашето, под думата „герой” ще ни се налага да разбираме просто действащите или бездействащите лица, които определят облика на времето. Тук обаче е важно да не забравяме разликата между Голямо-то време – „по света” и преходното време (безвремието) – „у нас”. Само в контекста на тази разлика, може да се определи истинското ни място в све-та.

Нека отначало започнем само с простото напомняне на несъмнено известните на всеки българин дейст-ващи лица на „четирите петилетки” демократичен преход – Мечката, Вълка, Лисицата, Маймуняка, Кръвта ... „и така до края на света!”

Имената на „героите на нашето време” са почти напълно взети от об-ластта на зоологията, понякога от та-зи на психопатологията (Кретена, Лу-дия, Садиста...) и рядко от областта на ботаниката (Крушата). Вероятно това е така, тъй като представители-те на последната не са достатъчно агресивни, а по такъв начин те нямат „почва у нас”.

Разбира се тук може с пълно право да се възрази, че това е само видимата част от айсберга, и че в действителност главните действащи лица са главните действащи лица на съответните Главни управления... Но оставайки верни на нашата цел да търсим само несъмненото ние няма да се спираме на онези факти и съ-бития в които съмнението дори само

93

е възможно, а по такъв начин напус-кането на територията на несъмнена-та очевидност да изглежда като вече случило се. Ето защо ние тук няма да се интересуваме от въпроси като: „Маджо ли вика Румен?” или „Румен вика Братя Галеви” (или обратното), ”Кой точно е истинския Кръстник – Луканов?, Дойнов?, Гоцев?, Караман-ски?” ... „Кой точно е бащата на де-тенцето на Ивайла Бакалова?”, Какви точно юмручни удари (крушета или ъперкути) са си раздавали служите-лите на ДАНС?, Дали завеждащият „отдел Кадри” на Висшият съдебен съвет е „Красьо Черничкия с ланците” или той не носи ланци и изобщо не е черничък и дори не се казва Красьо...

Важното тук е от къде и как у нас българите се е появила тази уве-реност, че „адвокатът” ще „докаже”, а „съдията” ще „приеме”, че тъй като братя Галеви не са братя следова-телно са сестри Кушлеви и следова-телно са невинни...

Проблемът тук не е в името и делата на даден индивид. 500 годиш-ният комшийско-махленски-шуро-бад-жанашки характер на българският робски феодализъм роди ненадмина-тата, по своята трагическа комичност, карикатурна особа – Бай Ганьо. Тази особа, нека подчертаем това, не бе измислена от художествената фанта-зия на Алеко Константинов, а бе опи-сана с нейна помощ. „Наистина колко успокоителна е тезата, че Бай Ганьо е социален, а не национален тип: следователно нищо от него вече не е останало.” (Стефан Илиев)

Но последните 130 години оп-ровергаха тази теза. По стара бъл-

гарска традиция собствените сили на България не се оказаха достатъчни за да преодолеят перманентния вът-решен разкол, който в последните 20 години се превърна в разпад и който бе закономерният резултат от посто-янното многовековно усъвършенст-ване на хитростта като главно, същ-ностно измерение на характерно-националното ни его. Така бе пропус-нат и най-последния шанс на Бълга-рия да постигне действителна пози-тивност със собствени сили и да се възстанови за „четвърти последен път като действителна държава”. „И така малка България...” (Стефан Или-ев)

Сега вече, когато „по естествен път настъпва обратната тенденция в световната история – преодоляване на националното сцепление в проце-са на прехода към космополитизъм”, българската „национална кохерент-ност така и няма да бъде изграде-на”(Стефан Илиев).

На 1 Януари 2007 година беше даден „последният съдийски сигнал” който отбеляза краят на „редовното историческо време” дадено на Бълга-рия за самостоятелно национално развитие, в което тя да подготви сво-ят самостоятелен принос към евро-пейската, а от там и към световната култура. Но в историята, за разлика от футбола няма продължения, неза-висимо от резултата. Макар че пре-ходът в действителност не беше осъществен, отреденото за него вре-ме изтече. Това време беше като ед-но „ново” господство на едно ново своеобразно „политбюро”, но този път съставено от партии, които се сменя-

94

ват една-друга, но винаги присъстват несменяемо в „реалната власт”. Следващите един след друг гранди-озни провали на управляващите пар-тии откриваха винаги една и съща неизменна същност – тази на избуе-лият егоизъм. За раждането на бъл-гарското гражданско общество обаче се оказаха еднакво недостатъчни как-то студените Луканово-Виденови зи-ми, така и „горещите лета” на Косто-вата приватизация довели до само-разпадането на СДС поради преко-мерно голямото „почервеняване” на „синята идея” по времето в което тя ни водеше към нормална държава (Тази „демократическа” терминология е само доказателство за логическото безсилие и за невъзможността мета-фората да заеме мястото на понятие-то ). В пъстроцветната „политическа дъга” на странно преливащите се един в друг цветове просветна и жъл-тият, който за „800 дни” силно „позе-леня” от реституирането на астроно-мически (за българските мащаби) ко-личества декари гори и резиденции. Целият този 20 годишен период бе завършен от тройната коалиция на „орелът, ракът и щуката”. Ролята на орела на се изпълняваше от Сокола – този Тодор Живков на българският демократичен преход- който единст-вено само с компроментиращо-тоталитарната продължителност на политическата си кариера „навява на теб скръб на сърцето”... Ролята на рака се изпълняваше от „столетница-та”, която напук на преклонната си възраст не успя да извади поуки нито от своята, нито от световната исто-рия. Въпреки че след „Архипелаг ГУ-

Лаг” и колапсът на световната социа-листическа система, стана съвсем очевидно, че цялото това движение е „рачешко”, тоест „настрани” от дейст-вителният път на световната история.

Третото действащо лице – „щу-ката” продължи да „тегли каруцата” на нашата „обрулена държава” (проф. Чирков), към „жълтите” дълбини на тривиалното и баналното, улеснявай-ки до крайна степен историята да ни предаде своя урок, че не е достатъч-но да се казваш Симеон, нито дори при това да си цар, за да бъдеш Ве-лики...

В тази почти безнадеждна от-към действително съдържание ситуа-ция ни остава надеждата, че тъмното минало на Генерала ще бъде по-добро за светлото бъдеще на Бълга-рия отколкото инфантилното настоя-ще на „Рицарят на книгата”. Липсата на носталгична обремененост на първия към Съветския съюз е шансът на България да преодолее своята шозофренна раздвоеност между Ру-сия и Запада и да не бъде „троянския кон на Русия в ЕУ”.

Продължаването нататък в тази проблематика е излишно, за това при последна сметка и вредно. От една страна тази пропаганда е доказала своята „лоша безкрайност” давайки ежедневна изобилна храна на бъл-гарската журналистика, а от друга, колкото повече се задълбочаваме в нейната психо-соматическа „дълбо-чина”, в толкова по-голяма духовно-логическа „плитчина” се озоваваме. По такъв начин отрязваме пътя към мисловно-логическата несъмненост, която търсим и оставаме в късоглед-

95

ството на „сетивната увереност”. В това положение се оказа почти цяла-та българска журналистика от визи-рания период, която ни занимаваше с това какво мисли Маймуняка, вместо да ни разяснява какво би мислил Дарвин за него. По такъв начин тя не успя да отправи сериозни възраже-ния срещу изказването на Киркегор: „Ако бях баща и имах дъщеря, която е съблазнена аз не бих се отчаял; бих се надявал на нейното спасение. Но ако имах син, който е станал журна-лист и е бил такъв в продължение на 5 години, аз бих се отрекъл от него.” Освен това ние предпоставяме, че евентуалните читатели са вече за-познати с изброеното до тук и с още твърде много, отчайващо много не-ща, които продължават да ни заливат от вестници, телевизии, радио, Ин-тернет... или дори от най-тривиален ежедневен опит, включващ пазарува-не, шофиране или пресичането на улиците като обикновени пешеходци.

Във всички сфери и стратове на обществото ние виждаме ясно ед-но отстъпление от понятието „Хомо Сапиенс”, било в поведението на хо-рата, в отношенията между тях, в езика. Мимоходом ще отбележим, изследването на О. Кабанис и Л. Насс „Революционна невроза”, където се разглежда проблемът за уравнител-ното „Ти” , непосредствено след Ве-ликата френска революция. Тъй че почти изчезналата от българския език учтива форма „Вие” не е случайно и е твърде показателно явление. Срут-ването на цялото общество в неговия „сутерен” въздигна в признак на ос-вободеност и превърна в мода фами-

лиарното и камердинерско отноше-ние към хората. Нещо по-лошо – „су-теренът” на обществото или това кое-то е изпадане под „социалното” е тъкмо „зоологическото” и ние ще ос-танем при тази дума, тъй като тя е с по-широк обхват от думата „джунгла”. Но зоологическия свят, дори и там където не е джунгло-подобен, по ни-какъв начин не задоволява дори и най-елементарните изисквания за принадлежност към социума и рода Хомо Сапиенс. Зоологизацията на социума, която тук ще приемем като несъмнена изходна точка и която в по-нататъшното търсене ще продъл-жи да доказва себе си като такава, не се извежда и не се доказва само от съответните зоологически прякори на „героите на нашето време”, нито само от глутниците бездомни кучета по улиците на градовете, борещи се по-между си за разпределение на тери-тории. Може би по-скоро очевидната безпомощност на техните по-висши събратя да освободят територията на социален е резултат от това, че тези последните са заети с дейността на първите.

Онова, което тук ще се поста-раем да определим е какво характе-ризира зоологическото поведение, независимо от името, пола, социал-ното положение, националната при-надлежност и т.н. на индивида, който го притежава (или по-точно бива при-тежаван от него). Ние ще търсим, по указанията на Аристотел, както родо-вия признак на изследвания обект (зоологическото в човека изобщо), така и неговата видова отлика (зооло-гическото в българската му форма на

96

проявление). Ето защо зад даден ин-дивид, да го наречем условно Киро Пора, герой от песен на „НЛО”, ние трябва да видим „киропоровизма” и едва той ще бъде българското про-явление на зоологическото в социу-ма. Само в този случай ние ще съз-рем действителния мащаб на проб-лема и макар, че ще бъдем поразени от рязко разширилият се по посока безкрайност негов обхват и едва то-гава ще получим възможността наис-тина да започнем да се освобожда-ваме от щраусовите скривалища на илюзиите, в които се крием. А това е първото условие на всяко сериозно начинание. И така, ако лисицата, ча-кала, змията и прочее са метафори за човешки характери, поне от време-то на Езоп насам, символизиращи хитрост, безпринципност, лукавство, подлост, коварство и т.н., то навсякъ-де, където срещнем тези качества, макар и в различни форми на прояв-ление, ние винаги ще имаме работа с все същото това присъствие на зоо-логически същности и измерения в социума.

Както вече споменахме, това задълбочава и разширява проблема до почти отчайващи граници поради огромния му социален обхват. Защо-то къде е в такъв случай разликата между Киро Пора и доказващите не-говата невинност съдилища? Къде е разликата между „мистър Рушвет” и „г-н Десет Процента” oт една страна и „Лисицата”, „Мечката”... от друга? Ако ние не придаваме на начините на проявление на дадена същност по-голямо значение отколкото на самата тази същност ще видим, че разликата

не е толкова голяма, колкото предпо-лага видимото различие на спиращия пред Народното събрание Мерцедес и седящият в него субект с костюм и вратовръзка и онова БМВ от което с анцуг, златни ланци и бухалка изкача субект от друг вид, но от същия род и Ви „обяснява” неговите „права” и ва-шите „задължения”...

Няма съмнение – във всички общества на земята присъстват в ед-на или друга степен споменатите ин-дивиди. Какво обаче противостои на зоологическите сили в социума на така наречените „развити демокра-тични общества”? Това несъмнено е правото! Извън правото и законите държавата остава лишена от същ-ностно наименование, форма без съ-държание, съществуване без същ-ност, отличаващо се от действител-ното съществуване на държавата та-ка, както бостанското плашило се различава от градинаря. Не след дълго птиците започват да кацат вър-ху главата на плашилото. Тъжната истина обаче е че там където има само имитация на човешко поведе-ние, единственият резултат от това е, че там има само имитация на човеци. Какви чувства трябва да изпитваме когато Том Ханкс във филма „Терми-нал” говори на български език, който е езикът на Кракозия, а тя – символът на самата не развитост, изостаналост и примитивност.

Отново и отново поставяният на дневен ред проблем за повишава-не самочувствието на българина не може да бъде разрешен, когато се базира върху самомнение, а само по един единствен начин – чрез ражда-

97

нето на самосъзнание. Самочувствие, базирано върху самомнение същест-вува и днес но то е смешно и жалко. Единственото действително самочув-ствие може да съществува само вър-ху основата на самосъзнанието. Нека бъдем наясно, че никакви напомня-ния за събития като битката при Кло-котница през 1230 г. например, не могат да създадат самочувствието на българина, което му отнемат юмруч-ните битки в ДАНС в края на първата декада на 21 век. Не „откритията” на съвременни изследователи, че бъл-гарското присъствие се забелязва и при строежа на Великата китайска стена, и при строежа на египетските пирамиди, и че България стои в осно-вата на европейската цивилизация... Не е ли по-достойно, доколкото тъкмо достойнството лежи в основата на всяко действително самочувствие, а значи и на българското, да помислим достатъчно продължително и смело: не е ли миризмата от чорапите, но по-важното, от делата на бай Ганьо и неговото съвременно превъплъщение Киро Пора – онова, което погледнато откъм Брюксел изглежда като турска тоалетна!? Но, ако българското под-ражание на Европа все някога ще се окаже достатъчно, за да бъдат бай ганьовите чорапи изпрани, подража-нието като такова и при най-добро желание не може да изправи изкри-вения му мироглед. Снемането на мирогледа на бай Ганьо, дистанцира-нето на народния дух от този мирог-лед – ето с какво трябва да се спра-вим ние българите, за да престанем да сме от една страна потиснати, схлупени хора, а от друга страна пре-

тендиращи за „България на три море-та”. Този трагикомично неадекватен патриотизъм в своята основа не е друго освен познатия Адлеров комп-лекс, пренесен на над индивидуално равнище. Може би тук трябва да по-търсим и отговора на въпроса: „Защо този твърде не-велик регион на света, Балканския полуостров, е претъпкан с кандидати за величие – Велика България, Велика Сърбия, Велика Македония, Велика Албания... Нека останем обаче в границите (но в се-гашните) на България. Ние живеем съвършено различен от досегашните период на световната история, а от там и на българската и ако продъл-жаваме да търсим „навред от българ-ска слава останки безчет”, ние няма ни най-малко да заприличаме на Ра-ковски… Вече векове се правят опити не просто да се повиши, но и да се появи самочувствието на българина с надеждата той да престане да „се срами да се нарече българин”.

Опитите на Паисий Хилендарс-ки в тази насока бяха именно да му даде самосъзнание, а не просто са-мочувствие. Но духът на миналото трябва да присъства в настоящето, в противен случай настоящето не е ду-ховно продължение на миналото и по такъв начин духът го е напуснал.

Там, където българинът е горд само поради голия факт, че е бълга-рин, там ние имаме работа със са-момнението, но не и със самосъзна-нието, което да ни даде действител-ното самочувствие. Формалното, празното самочувствие е проблем не по-малък от липсата на всякакво са-мочувствие. Действителното само-

98

чувствие се основава само върху действителните постижения на духът и съзнанието за тях, с една дума – върху самосъзнанието. Тези действи-телни постижения на духа, каквито несъмнено съществуват в българска-та история, трябва да бъдат разпоз-нати и отделени от неговите недейст-вителни, нищожни, патологични, с една дума незрели проявления, а значи последните трябва да бъдат разпнати и признати и то като извър-шени от нас, българите. Нека повто-рим – самочувствието може да бъде базирано както на самомнението, та-ка и на самосъзнанието . Но в първия случай то е формално, а във втория – действително. Но самосъзнание без самопознание няма и не може да има! Това важи не само за България сега, но и за всички човешки общест-ва и индивиди навсякъде и във всич-ки времена. Основният враг на само-съзнанието е самомнението, тъй като то счита себе си за основано на се-бепознание, каквото в действител-ност му липсва. По такъв начин то не прави разлика между мнението и зна-нието – една разлика, известна още от времената на Парменид и Платон, като разлика между doxa (мнение) и episteme (знание).

Разпада на правото, морала и нравствеността, т.е. разпада на това, което Хегел нарича Обективен дух, чието отсъствие зоологизира социума и води до неговата анихилация, превръщайки го в contradictio in adiecto (противоречие в определени-ето напр. – дървено желязо), са не-съмнените характеристики, които оп-ределят облика на нашето време. То-

ва е несъмнената изходна точка от която трябва да започнем трудния преход от понятието „Хомо Сапиенс”, без значение в коя партия членува той. Без този преход българският на-род ще продължава да „живее и уми-ра като в далечната бронзова ера” , гледайки само по телевизията как да-лече „някъде пропелери звънят” (Н. Вапцаров). Така вярната посока се очертава от само себе си и е само една – „познай себе си!” или назад към Сократ.

99

БЪЛГАРСКАТА НАРОДНА ДУША

Еманации на най-съкровеното в народната българска душа

Иван Стойнев

Тия дни ми се върти в главата

една мисъл, свързана с въпроса: как-ви хора успяват в България, какъв човек следва да си, какви качества трябва да имаш, за да успееш в на-ши, родни български условия? Наб-лягам на това: не какви качества са нужни за успеха изобщо, а за става дума за успех в наши, родни, българ-ски условия. Т.е., другояче казано, какви качества се ценят у нас от на-родната природопопулация, кога една личност ще бъде оценена за автори-тетна, за достойна за успеха и про-чие. Ето, идат и избори, нека да се опитаме да поразсъждаваме над тия въпроси, мисля, че има смисъл.

Има един сигурен критерий или принцип за решаване на проблемите в тази област: що за личности и хора са ония, които у нас вече са се дока-зали, са били оценени? Щото нали, тъй да се рече, тия, доказаните лич-ности и дейци, са нещо като емана-ция на народа, на народната душа, а пък, от друга страна погледнато, по-добното се привлича от подобно, т.е., на тази основа, като открием какви са качествата на нашите народни куми-ри, ще можем да хвърлим светлина и върху немаловажния въпрос за това какво, собствено, представляваме ние, българите, ето в този историчес-ки момент. Тъй че, ето, струва си да

се мисли в тази посока. Да опитаме, а, защо пък не?

Имаме две характерологични или дори символически личности в туй отношение: Гоце и Боко. Първият изкара два президентски мандата, т.е. няма начин народът, е, не целият де, но едно голямо мнозинство все пак от политически активната му част, да не е видял в негово лице нещо ка-то сбъдване на мечтите и на идеали-те за ако не за "велика", то поне за преспяла личност (която, при това, отбележете добре, се е възвисила дотам, че да е имала честта да спи в чаршафите на самия Тодор Живков у резиденция "Бояна", или на цар Бо-рис Трети – у резиденция "Евксиног-рад"!). Боко пък е нашият кумир, на-родът се влюби всеотдайно в него, така, както гимназист се влюбва в проститутка, която първа е благово-лила да го лиши от девственост, си-реч, да го направи "мъж" – и ето че и Боко, явно, символизира най-значими за народното сърце качества; той е нещо като апотеоз на народните меч-тания. Та ако разберем що представ-ляват и колко струват личности като Боко и Гоце, ще можем да открием много и то най-съществени неща за нас самите, за това какво се цени у нас, а също така и какъв трябва да бъде човек, за да успее в наши, род-ни, български условия.

Наченатата тема е благодатна, но ще се постарая да бъда пределно кратък. Ето какво мисля по тия въп-роси.

Да почнем все пак с това какви качества правят от Гоце Гоце, такъв, какъвто той се утвърди и прие от на-

100

ивната народна природопопулация. Гледам го, он пак, милият, говори, че още има политически амбиции, гор-кият, явно иска да мине по пътя на своя собствен кумир Путин, т.е. да се възвиси да стане един ден и преми-ер, а патом, нищо не пречи, при на-личното малоумие на подавляющата част на природопопулацията, един ден да изкара и още два президентс-ки мандата, щото в Конституцията е казано, както откриха кремълските юридически фокусници, че не бива да се изкарват повече от два поредни мандата, но за два пъти по два или три пъти по два мандата нищо не би-ло казано! Ех, мечти, мечти, а, Гоце, кво ще кажеш? Успях ли да се добера до най-потайните кътчета на подлата ти душица?

Та у Гоце, а също, както ще ви-дим, и у Боко, са налице две-три или четири най-фундаментални качества, които, първо, са много привлекателни за мнозинството от народа, и, на тази база, второ, са същностна предпос-тавка за успеха, за издигането на ед-на личност в наши, специфични, род-ни български условия. Кои са тия ка-чества? Ето кои:

Първо: нахалство. Второ: уме-ние за правене на всякакви, на колко-то се може по-големи подлости. Тре-то: арогантност. Тоест безочливост. И дори, четвърто, което сякаш обобща-ва тия дотук, е качеството, което мога да определя ту като мизерен личнос-тен потенциал, ту като първична простота или простотия, ту като кре-щяща безличност, щото личността като такава, по идея, е нещо съвсем различно в сравнение с това, което у

нас минава за личност, и то дори ус-пешна. Тъй че, в този момент, почвам да разглеждам нашите два народни титана, именно, Гоце и Боко, пара-лелно, щото, както ще видите, те двамата комай по нищичко не се и отличават – ако навлезем в дълбини-те на душата им.

Нахалството е нещо като пана-цеята, то е главния фактор за успеха в наши, родни, специфични български условия. Само погледнете Гоце и Бо-ко, тия двамцата най-преуспели на-родни титани – и ще се убедите в правотата ми. Много е спорно кой от двамата е по-нахален, тук конкурен-цията между двамата е направо без-пощадна и безмилостна. Сякаш Боко е по-нахален от Гоце, а, какво ще ка-жете? Или бъркам? Абе и двамата са нахалници от класа, грешка нямат, в това отношение те и двамцата наис-тина немат никаква грешка. И трябва да им се признае извънредна, извън-мерна надареност в туй отношение, именно нахалството.

Примери няма да давам, всеки, който е що-годе честен, ще признае правотата ми. И Гоце, и Боко, не са нищо друго, освен двукрако, ходещо нахалство. Те затова и толкова успя-ха и се издигнаха; речено е: "Чрез нахалство към прогрес!", и той най-съкровен български девиз намери в лицето и на Гоце, а след него и на Боко, своето най-бляскаво потвърж-дение. В сравнение с нахалството на Гоце и Боко нахалници като Симеон, като Воленча, или като Янето, или дори като самия Доган, да не говорим за Дмитрич, направо ряпа да ядат, никак не могат да ги настигнат. Не че

101

и те, тия, изредените, не са нахални-ци от класа, но Гоце и Боко, повта-рям, в туй отношение са направо не-достижими. Те са гении, а ония са само таланти. Даже нахалникът Доган е нещо като невинно агънце в срав-нение с нахалството на Гоце и Боко. Затуй Доган никога няма да бъде не-що повече от "мандатоносител", до-като Боко и Гоце, ако и по света на-халството се ценеше колкото у нас, в България, току-виж щяха да станат ако не папи, то поне генерални секре-тари на ООН. Или шефове на цели галактики или звездни струпвания, не знам точно. Защото те имат нахалст-во в някакви извънмерни, наистина космически мащаби.

Същото, прочее, може да се каже и за склонността им да вършат подлостчици. Те, разбира се, са под-леци от висша класа, лъжци, мерзав-ци и какви ли не, щото подлостта е нещо най-пищно и многолико, то не се изразява само в едно отношение, а в безкрайно много такива. Гоце, примерно, ще остане в историята ни с безпримерната си лъжливост. Тоя наш роден български Пинокио, ако носа му растеше при всяка лъжа как-то расте носа на оня, дървения Пино-кио, вече щеше да имо нос, дълъг поне до Луната. Боко също си го би-ва, той лъже както диша, иде си му някак отвътре, ала най му се удава на Боко да се хвали, което също е израз на подлост. Колко подлости са из-вършили Боко и Гоце, за да стигнат до тия звездни върхове, само те два-мата си знаят.

Боко, примерно, е разтривал ушите на Тошо, а нищо чудно да е

носил на ръце Царо, когато му беше бодигард, нищо чудно да му е мил краката, а после и да е пил водата, не знам точно. Но мога да подозирам. Гоце колко задници е цунал, за да се издигне до тия звездни висини, само он си знае. Подлеците от класа са подлеци не за друго, а защото са преживели много унижения; но да не задълбаваме в проблема, щото има опасност никога да не можем да го изчерпим. Важна е констатацията, че да успееш, за да стигнеш до върха в нашата мила родина България тряб-ва да си мерзавец от класа, и това да ти личи, мерзавщината да ти извира, тъй да се рече, от всяка пора на ко-жата, да излъчваш наоколо мерзав-щина – и тогава другите ще те уважа-ват. Ако си свестен и добър човек у нас, в български условия, няма начин да не се провалиш тотално, но виж, мерзавците не само че успяват, тях народът ги носи и на ръце, разтапя се от нежност и любов към тях.

Какво остана още? Да, третото фундаментално качество беше аро-гантността. То е свързано с първите две, с наглостта, с нахалството и съ-що така с мерзавщината, със склон-ността за правене на колкото се може по-големи подлости. Става реч за бе-зочието, ако трябва да използваме българското родно понятие и дума. Че е безочлив Гоце, се вижда с прос-то око, не му пука изобщо за нищо, този негов талант, явно, се дължи на някакви свещени наследствени ка-чества, разпространени в региона около Сирищник, не знам точно, не съм ходил там, за да се уверя лично, но мога да допускам. Щото ми се

102

струва, че неговата безочливост има, тъй да се рече, субстанциални и ме-тафизични причини, тя не може да е просто човешко качество, придобито в живота, а явно е дар от природата или от самите звезди. Или е белег на кръвта, не знам. Боко също много е напреднал в безочието си, ама Гоце сякаш го превъзхожда, не знам, а вие как мислите? Сякаш Гоце е ненадми-нат, ама Боко тепърва ще има да се развихря в туй отношение. Иначе е надарен безмерно, то си му личи, вие какво ще кажете? Талант, направо гений ни е той, милият. Да живей! Уррра!

Да привършвам вече, а, какво ще кажете? То вече всичко е ясно. Надявам се, сфанахте ми мисълта. Вярвам, ще признаете, че съм толко-ва прав, че тезите ми са така очевид-ни, че просто не ми се налага никакво "доказателство". Те самите, имам предвид Гоце и Боко, са ми и доказа-телствата. Те са, тъй да се рече, не-що като ходещи, двукраки доказател-ства. И във всеки миг, с всяка своя дума, потвърждават и доказват пра-вотата ми. Затуй ще завърша със следното:

Казах, че и двамата са твърде безлични, мизерни като личности, с твърде нищожен личностен потенци-ал. Понеже у нас съвсем не се разби-ра що е това личност, подозирам, че някой ще кипне в тоя момент и ще ме прокълне. Нека да прави каквото си иска, ама факт е, че у нас съвсем, ама наистина съвсем не се знае и разбира що е личност, какво е това личностно отношение и поведение и

прочие. Искам да хвърля малко свет-лина по този въпрос – в заключение.

Ние, българите, пък и Бълга-рия, сме народ и страна, в която без-личността се смята за личност, а личността – за безличност. Сиреч, у нас и в това отношение всичко е нао-паки, по досущ същия начин, по който у нас лъжата минава за истина, а ис-тината – за лъжа. Или доброто за зло, а злото – за добро. Или както кимаме наопаки глава в сравнение с целия останал свят - когато казваме "да" или "не". Изглежда природопопула-цията ни е такава, може би на сла-вянския ни корен се дължи тая наша крещяща склонност към безличност, която обуславя смяната на местата на най-значимите екзистенциални и онтологични категории. Изглежда ко-гато Оруел е писал знаменития си лозунг "Свободата е робство", той е изхождал ако не от българския, то с положителност е изхождал от през-рения славяно-руски манталитет, който има и азиатски жилки (щото по-ляците също са славяни, ала го ня-мат тоя презрян манталитет!). Тук е базисното според мен основание всичко у нас да е тъкмо наопаки.

Ако сте забелязали, в други, в нормалните страни, ако си личност, с най-богат личностен потенциал, ако си с колкото се може по-развит и из-вънреден интелект, ум, душа, чувст-во, дух, способности, таланти, ще ус-пееш непременно, но у нас, уви, е точно наопаки. У нас успяват най-крещящите безличия. Или некадър-ниците. Тоест: кадърните само за подлости, нахалства, безочие и мер-завщина. Можем ли да имаме ний за

103

управник един Де Гол, примерно? Или един Чърчил (някои не знаят, но Чърчил е велик писател, има страхо-тен писателски талант, докато предс-тавяте ли си Боко и Гоце да напишат книга?!)? Можем ли да имаме ний един Наполеон, да речем. Дръжки, ще имаме, ама друг път! Ний един Левски сме имали, ама и него сме го предали и съсипали със собствените си ръце, щото в народни български условия е недопустимо да си Левски, е безкрайно дразнещо да си Левски, или пък, опази Боже, Ботев! Но да си Гоце или Боко, разбира се, няма на-чин да не бъдеш оценен, овластен, обожаван, турен на най-голям пие-дестал и дори направо обезсмъртен!

Прочее, дали някъде вече не се събират пари за направата на огро-мен паметник на Боко, който да е тол-кова голем, че да стои на Черни връх, а да се вижда в цялата си величавост от площада пред Народното събра-ние? Кажете, нищо чудно някъде вече да са започнали да събират пари за тоя паметник, а аз само да не знам?! За Тошо Правешки знам, нему щели да вдигат още по-голем паметник, а пък за направата му щял да позира самият Боко - за да е по-величава фигурата на Непрежалимия. Гоце пък ще му резне лентата, пардон, самият Боко ще му я резне, щото къде ти Он да позволи некой друг да реже некак-ви си ленти в Царството му; е, добре де, и двамата ще резнат тая пуста лента, заради която нищо чудно да се изпокарат.

Та Тодор Живков, който е по-добре да беше наречен Простаков, беше и продължава да е кумир на

целокупното природонаселение на Родината ни, а негови бледи копия, но все пак достойни наследници, са Гоце и Боко. Вторият, естествено, ще надмине Гоце, щото он и физионо-мично прилича на Непрежалимия, та нищо чудно некои български олиго-фени и катили да си мислят, че ако не самият Тодор Живков в боково лице е оживял и вампирясал, то поне Боко е нещо като метемпсихотичен образ на Непрежалимия, сиреч, живковата ду-ша се е вселила, след смъртта му, в тялото боково. Не знам как стоят тук точно работите, ама и това може да се провери.

Но повече не ми се занимава, както и да е, казах най-важното. На-мекнах само за още повече неща, но който има акъл, ще се сети сам за всичко останало. Голяма част от въп-росите умишлено оставих без отго-вор, та да провокирам повечко хора да се позамислят. Благодаря за вни-манието, приятен ден на всички!

104

ПРАКТИЧЕСКА ФИЛОСОФИЯ

Кой е верният път?

Йордан Ангелов

След като написах вече две

статии по един и същ проблем – виж Какво да правим? и също Защо мра-зим личностите? – сега най-вероятно се очерта впечатлението, че бягам от директен отговор на съ-ществения въпрос, подплъзвайки се и разпилявайки се в "подробности".

Не ми се иска това да се случи, да стане реалност, ето защо се връ-щам към първоначално формулира-ния проблем, за да му отговоря ди-ректно. Наистина: Какво да правим? Изоставям започнатото и тръгвам по друг път. За краткост ще се постарая да формулирам тезата си синтетично, в поредица от възлови, пък макар и преплитащи се в ужасно кълбо мо-менти; ето как: ● Спечелване на всяка личност, ко-ято има в себе си наченки на демок-ратично съзнание;

Да, необходим ни всеки такъв човек. И "прост", и "сложен", и "наш", и "ненаш", и "свой", и "чужд", и "ве-лик", и "малък", и "правилно мислещ", и нямащ този шанс да е станал нещо като оракул. Това е особено важно за хора, работещи в медиите, които пък, както се знае, са под контрола на олигархията. Но този контрол не е станал все още тотален, трябва оба-че да се направи така, че това да не

се случи, т.е. да бъдат провалени плановете на олигархията ни за на-пълно тотален контрол над мислите на хората. Има островчета на свобо-да, символизирани от личности, пре-ди всичко млади хора, работещи в различните медии, които трябва да бъдат приобщени, а не отблъсквани от опитващата да осъзнае силата си демократична общност. ● Консолидиране на демократично мислещите хора;

Изхождайки от тезата, че раз-личията помежду ни са нещо най-естествено, трябва да се прави така, че на почвата на различията да се търсят и изтъкват обединяващите, подобно на принцип, идеи и ценнос-ти. Повтарям: трябва да се прави об-ратното на досега случващото се, т.е. не да бъдат отблъсквани ония, които имат способността да мислят различ-но, напротив, те да бъдат приобща-вани. Онова, което ни сродява в едно цяло, в една общност, загрижена за европейския път на България, която трябва да стане органична част от западната цивилизация на свободата, трябва да получи несъмнен приори-тет, а различията и раздорите трябва да отидат в миналото. ● Съвместно осмисляне на тежки-те проблеми и търсене на изход от привидно задънената улица;

Иска се провеждането на най-свободни обсъждания, дискусии, спо-рове с оглед търсене на жизнено пот-ребната ни истина. Иска се страстно осмисляне, говорене, вербализиране

105

на проблемите, защото без този етап е невозможно да си пробие път раци-оналното практическо действие, на-сочено към промяна. Трябва най-вдъхновено да се философства, си-реч обсъжда, и то на най-равноправ-на основа; ако не обменяме мисли, и то съвсем свободно, ако продължа-ваме да се капсулираме, изхождайки от презумпцията, че всеки сам по се-бе си е самодостатъчен, т.е. е най-велик и най-умен, доникъде няма да стигнем. ● Тотална просвета, много разго-вори и горещи дискусии, особено с най-младите и най-неукрепналите в личностно отношение;

Трябва да се обърне огромно внимание на ставащото в български-те училища, включително и универси-тетите, и да се въздейства в позитив-на насока на процесите в тях. Без-различието към сферата на личност-ното и духовно израстване на млади-те, което си позволяваше толкова го-дини демократичната общност, е ги-белно за бъдещето на нацията и на демокрацията ни. Примерно ефектът от такива инициативи, като посеще-ния и дискусии с младите на известни творчески личности, примерно какво-то направи в Дискусионния клуб в Пловдив г-жа Малина Петрова, кино-режисьор, трябва да стане широко застъпена и повсеместна практика. Особено трябва да се работи за при-общаването към демократичната об-щност на учителите и преподавате-лите по предмети от т.н. гражданско

образование в училищата и универ-ситетите. ● За целта да се създаде широко развита и разклонена мрежа от дис-кусионни клубове на всякаква основа: просветни, към демократичните политически партии, културни, към отделни медии и пр., като инициа-тори за това трябва да са по-активните и граждански ангажирани личности;

Както, примерно, Ангел Грън-чаров от Пловдив е създал от някол-ко години Граждански Дискусионен клуб, така по същия начин такива клубове могат да бъдат създадени от най-различни инициативни люде нав-сякъде: в училища, в читалища, към разни клубове, включително и на де-мократичните партии, дори в квар-тални заведения и кръчми. Навсякъ-де, на всяко място, където това може да бъде направено, да се разговаря с най-различни хора, и то най-доброна-мерено, защото хората у нас, тъй на-речените "избиратели", са в ужасна ценностна и идейна криза и дезори-ентация, която може да бъде преодо-лявана по един-единствен начин: чрез обсъждане, чрез говорене, т.е. чрез съвместно търсене на истината и на доброто. Всеки осъзнат демок-рат трябва непрекъснато да излъчва светлината на демокрацията в сте-лещия се полумрак на пълзящата олигархична диктатура. ● Нека да се даде простор на иници-ативата и на практическата рабо-та по разпространението на онова

106

така потребно ни съзнание, което в момента е налично само в отделни "свободно витаещи електрони", а трябва да стане съзнание на голе-мите групи от хора, на цели слоеве и общности;

Разпространяването, култиви-рането на едно по-оптимистично нас-троено демократично и проевропейс-ко съзнание е най-съществената част от предстоящата работа. С всеки мрънкащ, мърморещ, разочарован и недоволно гледащ, обиден на демок-рацията и на свободата, а също така и на демократите - тази дума благо-дарение на промиването на мозъците стана едва ли не обидна! - сънарод-ник трябва да се разговаря така, че да се породи добронамерена за сво-бодна дискусия обстановка и атмос-фера, в която той да има възмож-ността да "изплаче" мъката си и да се освободи от трупаното с години нап-режение. На това аз му викам процес на "нравствено очистване", на "раз-капсулиране" и освобождаване на съзнанието, без който нищо няма да постигнем. ● Да се изкоренят високомерието, грандоманията и гнусливата инте-лигентщина сред дейците на кул-турната и демократична общност на България;

У нас интелигентните хора, не знам дали сте го забелязали, се гну-сят да разговарят с "простия народ" и тайничко го презират. Да не говорим колко пък това е разпространено сред "лидерите" и "популярните личности".

Но в такъв случай трябва да се запи-таме лидери на какво са те? На своя-та маниакалност и горделивост ли? Този именно дефект трябва да бъде изкоренен. По този именно начин трябва да почнат да разговарят с "народа" и активните политици от десницата; оня, който не може да участва в такъв тип диалог, явно не става за модерен демократичен по-литик и трябва да си ходи, та да ос-вободи несправедливо заеманото място на друг. В процеса на това нравствено и личностно "очистване" и също така на идейна кристализация на съзнанията ще се появят и ония толкова необходими ни лидери от нов тип. На които е съдено да изиграят решаваща роля във връщането на доверието на големите общности от хора към разпадналата се многолюд-на някога демократична и свободо-любива общност. ● Трябва да се разговаря пределно честно и открито с всеки за всичко; стремежът към истината трябва да е водещото, нищо друго не тряб-ва да отклонява нашето внимание;

Мисля, че не е необходимо тук да пояснявам колко ни е потребно тъкмо това. На фона на тоталната медийна шумотевица, бълваща само лъжи, простотии и идиотщини, граж-данската и демократична общност трябва да противопостави тъкмо отк-ритостта си спрямо истината, явява-ща се доминанта на дясната личнос-тна, гражданска и политическа фило-софия. Нечестността се наказва със загуба на доверие. Ключът към въз-

107

раждането на демократичната общ-ност са новите подходи за печелене, а не за губене на доверие, в което ний, демократичните люде и дейци, доказахме в последните поне 15 го-дини, че сме прекалено добри. ● Откровено разговаряне и с пред-ставители на всички електорално-политически и партийни групировки в българското общество, дори и с тези на ГЕРБ и БСП, дори и с тези на ДПС, дори и с тези на АТАКА;

Трябва да се изхожда от пре-зумпцията, че всички сме български граждани и трябва да работим, неза-висимо от различията си, за доброто на България и за добруването на хо-рата, на народа. Имаме, независимо от различията помежду си, и общи интереси като българи, каквито тряб-ва да си останем, независимо от раз-личията, които ни противопоставят. Никакви обиди и обявяване на опо-нента за "враг", който трябва да бъде смазан или на който трябва да бъде запушена устата! Трябва да се из-хожда от безспорния факт, че т.н. "обикновени хора", независимо от по-литическите си симпатии, в еднаква степен са жертви на произволите на самозабравилата се олигархия. Това няма начин да не ни обедини, нищо че имаме различни ценности и идеи. Да се заложи на обединяващото ни, а не на разделящото ни, както беше досега. ● Ако направим така, че водещо в нашата дейност да стане провеж-дането на един общочовешки и тра-

диционен морал, ако в гражданския и политически живот у нас почнат да си проправят път фундаментални-те принципи на човечността и на нравствеността, то надеждата да се преобразим като индивиди и като общности нараства многократно;

Мисля, че тук казаното е доста-тъчно и пояснения съвсем не са не-обходими. Ще добавя само това, че е цяло изкуство да се прави политика и демокрация на нравствени основи. Това малцина го умеят. Умее ли го изобщо някой у нас?! Тия хора и ли-дери обаче трябва да стават все по-вече и по-силни. ● В противоположност на тия, ко-ито не се свенят открито да призо-вават "Не философствайте!", си-реч, "Не мислете!", и "А бъдете прагматични!", сиреч, "Грабете кол-кото повече можете!", мото на ав-тентичната демократична, граж-данска и дясна общност трябва да бъде "Мислете, т.е. истински и вдъхновено философствайте, за да откриете верния път, а после, по дяволите, действайте упорито, за да постигнете онова, което сте длъжни да направите!".

Смятам, че без известна доза

идеализъм всичко в този живот се опорочава, извращава и опошлява. Това особено важи за общностния, за политическия, за публичния живот, но в не по-малка степен важи за инди-видуалния живот на отделната лич-ност. Коренът на нашите беди е, че успяхме да опошлим всичко, в това

108

число и демокрацията си. Да, опош-лихме и извратихме и толкова млада-та ни и многострадална българска демокрация, даже и толкова чистия стремеж към свобода, който има за друго свое име името "демокрация", го натикахме в калта на мизерни страсти и мании по себевъзвелича-ване, облагодетелстване, самоизтък-ване, маниакални горделивости, до-биране до пари, власт и слава. На всичко това трябва да му бъде турен кръст и да се започне на ново начало – и с нови хора, разбира се. ● Трябва, на основата на преживе-ния нравствен и идеен ренесанс в душите на хиляди хора същите тия хора ще бъдат активирани отново да излязат на улицата, този път съвсем осъзнато, за да защищават всекидневно своите най-фундамен-тални и човешки права, първото от които е правото на достоен живот.

Как става това ще се опитам да покажа следващия път. Излишно е да казвам, че всичко написано по-горе е само покана към разговор, в който, надявам се, ще се включат повече хора. Надявам се, но съвсем не съм сигурен в това. У нас много обичат да мълчат тъпо и гордо, не се принизя-ват да разговарят даже. Явно още не му е дошло времето това да се случи. Ние сме горди и така самотни в пре-тенцията, че сме си самодостатъчни в своята величавост – и затуй само си търсим обожатели. Което именно показва колко ни е потребно да рабо-тим за една такава цел: да почнем да се консолидираме, надмогвайки тъ-

пата балканско-българска склонност към един нерафиниран и див "инди-видуализъм", от който нищо добро не сме видели.

За идването на това време на-истина трябва да се работи всеки ден. Аз лично се опитвам да правя точно това. За което, разбира се, съм толкова руган, плют, дразнещ и нена-вистен комай на всички...

109

ПОЗИЦИЯ

Нравствената катастрофа на на-цията ни е колосална

Отворено писмо до Омбудсмана на Републиката, до Президента, до Синода и до Премиера във връзка с духовната катастрофа на нацията ни Копие: до Президента на Република България; Копие: до Светия Синод на Българс-ката Православна Църква; Копие: до Председателя на Минис-терския съвет на РБ; За сведение: До Министъра на обра-зованието, младежта и науката

Уважаеми г-н Омбудсман, В последните в публичното

пространство имах възможността да срещна твърде много, и то предимно съвсем некомпететни мнения по въп-роса трябва ли да се въвежда учебен предмет "религия" (или дори "вероу-чение") в нашите училища. Твърде интересно и любопитно ми беше да се запозная с толкова наивния начин, по който се обосноваваше самата потребност от един такъв предмет – или пък се опонираше на идеята за въвеждането му.

Адептите на незабавното въ-веждане на такъв предмет в учили-щата, предполагам, ще се постараят да окажат натиск върху премиера Бо-рисов, което пък, като изхождам от установилия се авторитарен начин на вземане на решения в държавната ни

власт напоследък, неизбежно ще до-веде дотам, че той, воден от популис-тични мотиви, ще им угоди, което пък грози да бъде направена голяма грешка – заради едно такова непре-мислено решение. Защото това ще застраши най-значими, базисни права на всички нас, гражданите, особено на младите хора, бъдещето на наци-ята – и ще доведе до окончателен провал българското образование. Ето по тази причина ми се налага да реа-гирам с достъпните ми средства, що-то у нас гласът на такива като мен, дето от много години непосредствено се занимаваме с нравственото, лич-ностно и ценностно укрепване на младежта, съвсем не може да се чуе.

Г-н Омбудсман, Пиша Ви това писмо поне да

дам известна гласност на очерталия се проблем, който трябва да се види в неговата пълнота и цялост; имам крехката надежда ако не медиите, то поне някакви по-активни части на гражданското общество, приютили се в интернет, да стигнат, благодарение на това мое Отворено писмо, до едно по-зряло убеждение за това какво става и какво именно трябва да се прави за излизане от тежкото поло-жение в духовната област, в областта на подготовката на младите за живо-та.

Ще започна с това: и Синода на БПЦ, и другите (лица и институции, примерно Президентът на България), които настояват този въпрос с учеб-ния предмет "религия" да се реши незабавно, ни навират в очите съоб-ражението, че това щяло да спомогне за нравственото възпитание на мла-

110

дите, т.е. щяло да бъде някакво дейс-твено противодействие на ширещия се аморализъм, на нихилизма и на простащината в обществото ни. Поз-волете ми да не се съглася с един такъв сякаш общоразпространен в общественото ни пространство аргу-мент, който показва основно нераз-биране на това как би следвало в на-шата модерна епоха да се осъщест-вява едно отговарящо на реалните нужди на младите хора образование и възпитание.

Други пък смятат, че просве-щението, сиреч, голата информира-ност на младите и обременяването им с някакви исторически сведения за религията щяло да изиграе ролята на нещо като панацея за спасяването на душите им, което също показва, че такива хора съвсем не съзнават какво точно казват. Защото формирането на ценностните устои на личността съвсем не става по един такъв меха-ничен начин, напротив, то е интимен духовен процес, имащ твърде много фактори – и културни, и обществени, и духовни, и исторически, и индиви-дуални, и личностни, и народнопси-хологически, и какви ли не още. Сле-дователно "бъркането" и намесата в неговата сърцевина с неподходящи ръце и инструменти няма как да не доведе до още по-голямо объркване от това, от което и в момента страда неефективното ни образование – и особено пък възпитанието на млади-те.

Казаното по-горе показва, че с настояването незабавно да се въведе предмет "религия" (или пък "вероуче-ние") адептите на тази стъпка прес-

ледват цели, съвсем различни от декларираните. Убеден съм, че тол-кова изтъкваната и даже навирана в очите ни "грижа за нравственото ук-репване на душите на младите" е нещо като смокиново листо, скрива-що срамотията на пълната незаинте-ресованост на синодалните старци, пък и на повечето от останалите ра-товници в тази шумна кампания, от реалните проблеми и от същинските духовни потребности на младите хо-ра. Защото, ако допуснем, че старци-те от Синода поне малко, и то истинс-ки и честно, се бяха заинтересовали, те отдавна щяха да са започнали да правят нещо реално в това отноше-ние; а не, както и стана в тия 20 годи-ни, само да си скубят брадите за раз-пределянето на свещоливници, на църкви, на манастири и на други тол-кова съблазнителни църковни имоти. Да оставим настрана набиващата се в очите пълна неангажираност на нашите "духовни" водачи с онази ве-лика духовна мисия, която им е за-вещал Учителят на човечеството Христос. Позволете ми аз лично изобщо да не вярвам, че верни слу-жители на Сатана могат да се заин-тересоват толкова искрено от духов-ното укрепване на душите на младите – както се мъчат да се представят и да ни убедят. Нека да не бъдем пъл-ни наивници и да мислим и говорим по-сериозно.

Нравствената катастрофа на нацията ни е колосална и нейни сим-птоми са тъкмо неизпълнението от страна най-вече на високопоставени-те служители на Църквата на тяхната иначе толкова възвишена духовна

111

мисия – наред с всичко останало. Обществото ни продължава да дег-радира в личностно и нравствено от-ношение, като това разложение съв-сем не може да бъде спряно с външ-ни, не докосващи същината на проб-лемите и напълно демонстративни ченгесарско-популистки "мероприя-тия", чиято цел е точно обратната на така старателно навираната в очите ни. Никой не пречи на църковните йе-рарси и на техните подопечни клири-ци да си вършат работата, да настав-ляват паството си с нравствени про-поведи, да положат известна духовна грижа и за по-младите, за болните, за страдащите, още повече че имат всичките за това условия и прекрасна "материална база", завещана от предците ни. Но сега се оказва, че те не само изцяло са дезертирали от мисията си, ами и, виждаме, показват охота и си мечтаят да я прехвърлят върху една съвсем друга институция - каквато е училището. Която, разбира се, си има други цели и много раз-лично предназначение. Правят го, предполагам, за да могат необезпо-коявани от нищо да пътешестват от банкет на банкет, каквито господст-ващата олигархия устройва в тяхна чест, да си носят спокойно подарени-те им от разни георгигерговци скъпо-ценни часовници с цена от по 20 000 евро, колкото, предполагам, струва половин храм. Не зная на какво раз-читат такива, и скверните богаташи, и техните "духовни наставници", "ду-ховниците с антидуховно поведение": нима си мислят, че могат по този на-чин да си купят благоразположението на Бога?! С това, разбира се, могат

да предизвикват само Неговия гняв. Жалкото е, че точно те не могат да осъзнаят това, което показва дълби-ната на нравственото им падение.

Духовното и нравствено нас-тавничество в училищата и в другите културни учреждения е твърде тънък, фин, интимен процес. То не може да се осъществява с неподходящи сред-ства – защото иначе всичко ще досъ-сипем. Искам да предложа ония най-спешни мерки, които не само могат, но и трябва в момента да се приведат в действие – ако искаме да имаме някакъв що-годе позитивен ефект. А не да се занимаваме с едропанелни-те масови "мероприятия" на материа-листичните ни владици, на пустос-ловните нагли пишман-"националис-ти" от рода на президента Гоце Пър-ванов и неговите другари по служби-те от ДС като Божо Димитров. Ме-роприятия, които, разбира се, не само наподобяват едновремешното тотал-но "комунистическо възпитание на младежта и на цялата нация", ами изглежда са досущ същото – като разликата е че сега кагебистко-путин-ското "православие" е призвано да заеме мястото на предишната марк-систко-комунистическа идеология. Знаем, че такива са способни да си менят фалшивите "богове", от Ленин директно да скачат ако требе чак на Заратустра, на Буда, на Мохамед, на Тангра, пък и на който друг им ским-не, готови са, ако трябва, да се пока-толичат и помюсюлманчат даже, сти-га да са до благинките на властта, до нейния толкова ароматно димящ ко-кал.

112

Аз написах книга със заглавие Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в Бъл-гария, в която представих виждания-та си по целостта от проблеми, в кои-то се е оплело българското образо-вание. Изпратих ръкописа на инсти-туциите, които би трябвало да са за-интересовани от решаването на тия проблеми, ала те продължават да пребивават в бездействие, упоени сякаш от тамяна на собствената си величавост. Примерно министърът на образованието, младежта и науката Сергей Игнатов продължава да мъл-чи и да не отговаря на три мои Отво-рени писма, публикувани и в блога ми. Ето моите предложения за попра-вяне на положението в училище в интересуващото ни отношение: нрав-ственото, духовно-личностното ук-репване на душите на младите.

● Духовните ценности на чо-

вечеството в сферата на образова-нието от поне 2500 години са в пре-рогативите на философията.

Даже в "най-тъмното" Средно-

вековие философията не е била из-гонена от университетите, както това беше направено у нас през последни-те 20 години. Днес философия у нас учат само студентите по специалност философия с някои "присъдружни" специалности, а във всички останали специалности на университетите фи-лософията беше прокудена и на мес-та най-грубо изритана, и то с едно най-користно съображение: препода-вателите по другите предмети да вземат часовете и хляба на филосо-

фите. В условията на тотален мате-риализъм-нихилизъм в обществения живот да се посегне на философията беше съвсем логично, ала едва ли може да бъде оправдано. Автономия-та на университетите, сиреч, свобо-дата им, пък беше изтълкувана най-прагматично: беше посегнато на хра-нителката на духовната свобода, именно на философията – и тя беше изгонена от българските университе-ти. Изцяло в пълномощията на дър-жавата е да промени държавните об-разователни изисквания за т.н. "вис-ше образование" и стандарта да бъде променен така, че дипломи за бака-лавър, магистър и доктор да не може да получи никой, който не е преминал поне един най-основателен курс по философия. Защо е необходимо това ли? Просто е, но ще ви кажа.

Ами защото университетът под-готвя учителите, бъдещите наставни-ци на младежта, ето за какво е пот-ребно те да учат философия: за да укрепнат те самите в духовно отно-шение! Ако бъдещите възпитатели на младежта не са укрепнали нравстве-но, ценностно, културно, личностно и духовно, то как тогава те ще могат да пренесат духовната светлина в души-те на най-младите, на учениците?! Не можеш да дадеш от онова, което сам нямаш. Ако душата на бъдещите нас-тавници на младежта е празна, то няма защо да се чудим, че духовно-личностната празнота е обладала вече толкова много поколения, а пък нихилизмът-материализмът си се шири необезпокояван и триумфира повсеместно. Ето защо спешно тряб-ва да се въведе предмет философия

113

за абсолютно всички специалности на университетите, а най-напред – на специалностите, които подготвят бъ-дещи учители. Не трябва конят да се поставя зад каруцата: тия, които сега искат въвеждане на предмет "рели-гия" в средните, основни и начални училища обаче правят точно това. Защото откъде ще се вземат тия просветлени наставници на младежта в духовно отношение, след като дър-жавата е прерязала самата възмож-ност да имаме просветители и духов-но просветени наставници с нужната подготовка?!

● В средното образование пък

и сега си имаме предмети от т.н. "философски цикъл", които би след-вало да се занимават тъкмо с това: да подпомагат младите в тяхното духовно и личностно узряване и ук-репване.

Разбира се, тия предмети са с

крайно недостатъчни часове, което и обяснява ниската им ефективност. Да не говорим за казионните "стандартни програми" по тия предмети, които лишават учителя от така потребната му свобода, първото условие на ду-ховното наставничество и просвеще-ние. Защото в тази духовна област учителят трябва да има пълния набор от условия, за да носи тежката си ми-сия. Първото условие в тази насока е свободата. След като сте вързали днешните преподаватели с тежките вериги на едни обездуховени (безду-ховни) позитивистични програми по философия, етика, психология и пр., в такъв случай нямате правото да ги

вините, че ефектът от тяхната дей-ност бил недостатъчен или нищожен. Ето защо спешно трябва да бъдат счупени веригите, в които са оковани нашите многострадални преподава-тели по философия, а те самите, убеден съм в това, в условията на жизнено потребната им свобода, ще намерят най-ефективните начини за духовно общуване и просветление на младежта.

● Разбира се, философите,

работещи в нашите училища и уни-верситети, трябва да бъдат подк-репени в усилията си.

В момента скандално е, че

предметът "философия" е категори-зиран от самото Министерство към категорията на "лесните предмети" заедно с... физическото възпитание! Учителите по философия по тази причина имат най-големите годишни нормативи от учебни часове, което също създава непреодолими пречки за ефективността на работата им. Може би вече ще стане век от време-то, в което модерната психология обоснова положението, че ефективно общуване, докосващо личностната, душевна и духовна сфера, може да става само в малки групи от по 8-10 или максимум 12 човека, ала у нас никой не зачита тия научно-обоснова-ни правила. Затова у нас класове от по 26-30-32 ученика еднакво – все съвсем неефективно, впрочем! – "учат" и точни науки, и хуманитарни, в това число и философските дисцип-лини. Което и е предпоставката за нищожния ефект от колосалните, ала

114

предварително обречени усилия на духовните наставници на младежта, каквито трябва да са най-вече препо-давателите по хуманитарните дис-циплини, в това число и по филосо-фия.

Духовното наставничество и толкова финото "пипане" в ценност-ната сфера на младата личност съв-сем не може да се сравни с препода-ването и усвояването на точните ес-тественонаучни, математически и технически знания. А у нас на "часов-никарите на човешки души", каквито са психолозите и философите, дър-жавата е връчила по един... тежък чук за чупене на скали, та да вършат ра-ботата си: е, не става така, искат се най-фини инструменти! Докато не се предоставят на учителите от хумани-тарната сфера и на тези по фило-софските предмети така потребните им условия и "инструменти" за да си вършат работата, дотогава нямаме право да очакваме никаква промяна към добро в тази, повтарям, толкова фина и деликатна област – "инженер-ството" на човешките души. (Употре-бявам тази съвсем неподходяща фраза, та белким ме разберат и ония, които... едва ли някога ще разберат какво изобщо пиша и казвам!).

● Тук не си струва да обоснова-

вам колко са негодни учебниците в цялата хуманитарна сфера, по които би трябвало да учат нашите ученици.

Разбира се, никой от авторите

на учебници не го вълнува от това доколко учебника му е изобщо изпол-зваем, щото до този момент Минис-

терството утвърждаваше учебниците по един тертип: всеки нов министър уреждаше да се издадат учебниците на всичките му приятели, на цялата му рода до девето коляно, и, естест-вено, на партийните му съратници с най-тежки академични титли, ала без никакъв морал. Разбира се, в тази сфера трябва да се промени всичко из основи, като принципът трябва да е: да пишат учебниците тия, които ще преподават след това по тях. Учители трябва да пишат учебниците, по кои-то преподават учители, а не профе-сори, които никога не са заставали пред ученици.

Специално пък в областта на философските предмети, сиреч, на предметите от чистата духовна сфе-ра, именно етиката, психологията, философията, трябва да се проведат истински конкурси за издаването на алтернативни учебници, от които да избират не толкова преподавателите, а най-вече самите ученици при пос-редничеството на преподавателя. Моя милост специално е написала и издала на свои средства (!) учебници и учебни помагала по всички предме-ти от т.н. "философски цикъл", което, както се оказва, означава, че един скромен гражданин и учител като мен е свършил работата на цялата дър-жава! А държавата в това време, за-едно с неизброимия си легион от чи-новници, най-вероятно е люпила сем-ки и се е чесала по темето – или между краката (простете!).

Това са някои от местата, къде-то трябва да се пипне, та да потръг-нат малко от малко работите в духов-ната и нравствената сфера и личнос-

115

тното израстване на младите. Вижда се, че предмет "религия" в училище е изцяло неуместен за едно модерно образование – и ако се въведе, само ненужно би дублирал това, което ве-че се прави, пък макар и на неадек-ватна форма, в цялата хуманитарна сфера на обучението. Тия, които нас-тояват да се въведе предмет "рели-гия" или пък "вероучение" в училище, ако искат да бъдат последователни, по същата логика трябва да издигнат искането свещениците от църквите да бъдат заместени от... учителите по философия! Това е ядрото на скан-дално несмислената логика, която ни се поднася, завита в мазната хартия на някаква лицемерна и фалшива "грижа" за нравственото укрепване на младежта.

Никога религията, даже и в епохата на пълната си доминация, не е задушавала така философията, както се предлага сега от нашите ре-лигиозни "новатори" от типа на "пра-вославния" талибанин Николай "Пловдивски". Дори и при комунизма, който беше нещо като най-тъпа "ре-лигия" от материалистично-нихилис-тичен тип, философията все пак про-дължаваше да съществува, пък макар и в несвободна, извратена форма, в университетите и училищата. Т.е. до-ри и тогава блещукаха някакви искри-ци духовен живот, които сега искат да ги погасят – като изгонят философия-та, символ и въплъщение на чистата духовност, окончателно от универси-тета, така и от училището. Разбира се, това не бива да бъде допускано, иначе горко ни!

Ще завърша с нещо лично, кол-кото и да изглежда неподходящо то-ва. Аз бях жив свидетел какво се слу-чи с философията в първите години на свободата, имам предвид веднага след 1989 г. Оказа се, че у нас самата свобода беше употребена така, че да задуши... самата свобода: само ний, българите – е, и руснаците де! – ги умеем тия неща. Ето какво стана в Пловдивския университет, където то-гава бях преподавател по филосо-фия.

Аз, разбира се, не само бях от ония, които приветстваха промяната и полъха на свобода, а бях и от ония, които са правили нещо да не се за-душим съвсем в условията и на кому-нистическия бездуховен режим. През 1987 г. бях създал Философски дис-кусионен клуб в ПУ като неформална студентска организация, който беше приет много добре от студентите и дори от някои от тогавашните медии (все пак вече беше почнала "перест-ройката"!). Клубът беше приветстван от младите толкова възторжено, кол-кото студено и със злобно скърцане на зъби го приеха официалните лица. Ний в този клуб две години преди па-дането на режима показахме на дело как трябва да се реформира онова тогавашно казионно "идеологическо възпитание". Партийните бонзи, ма-кар и злобно, някак ни изтърпяха, и то по една-единствена причина: "парти-ята" им се преструваше, че уж щяла да се "преустройва".

Както и да е, падна Тодор Жив-ков, и се отпочнаха "промените". Ето какво беше направено в духовната област.

116

Първо и най-напред така добре "подкованите" марксистко-комунисто-идеологически кадри се захванаха с това най-умело да мимикрират, да се дегизират; така например доценти по "научен комунизъм", след известно недоумение с какво да се занимават, се преквалифицираха в какви ли не; аз лично знам един такъв доцент от СУ, който най-авангардно се захвана да преподава... "богоучение"! Опита се един "бог" – Ленин – да го замени с друг; този другият пак си беше същи-ят Сатана, на който нашият доцент е служил цял живот, но както и да е.

Прие се Закон за академичната автономия, за който и моя милост ра-туваше; веднага, след като го приеха, академичните и факултетните съве-ти, сиреч, другарите от "все онази същата партия", почнаха да гонят преподавателите по философия, да променят програмите и то така, че скоро философията беше прогонена от почти всички специалности и фа-култети. А там, където остана, както и се случи в ПУ, тя почна да се води от доверени лица на предишния безду-ховен режим, т.е. беше предадена в ръцете на лица, които да я дискреди-тират окончателно. Естествено, моя милост беше прогонена от универси-тета най-напред, с един най-велико-лепен шут, щото другарите много ми бяха натрупали – и имаха за какво да ми отмъщават.

Моя милост заедно с прогоне-ната и поругана философия трябва-ше да отиде там, където се приюти и тя, именно, в средните училища, в гимназиите. Един министър на прос-ветата от първото демократично пра-

вителство на България, именно фи-лософът Николай Василев – той, впрочем, беше лектор в нашия Фило-софски дискусионен клуб от преди 1989 г. заедно с баща си, академик Кирил Василев! – въведе основните философски предмети, които същес-твуват и досега. В тия години непрес-танно съм работил за да си изпълня-вам достойно духовната мисия на философ, за което, естествено, съм, както обикновено става у нас, твърде ненавистен за мнозина.

Както и да е, това показва само – щото историята ми се разви в ти-пични наши български и родни пре-възходни условия – че съм бил на прав път; щото ако ме бяха подкре-пили с нещо или пък – опази Боже! – ако ме бяха похвалили, явно е щяло да стане защото съм предал ценнос-тите на живота си. Не им предоставих това щастие – и едва ли ще го сторя и тепърва…

Извинявам се за илюстратив-ното лично отклонение. Аз вече казах какво мисля и какво следва да се направи – ако държавните институ-ции са поне малко заинтересовани от духовно-личностното здраве на наци-ята, явяващо се главна предпоставка за материалния й просперитет, който никога няма да бъде постигнат само с икономически средства. Ако лично Вие, г-н Омбудсман – пък и другите лица, въплъщаващи основните инс-титуции в държавата ни, на които пращам копие от това Отворено пис-мо – все пак сте водени от известно съзнание за човешки, граждански, държавен и народностен дълг в дей-ността си, няма да се успокоите дока-

117

то не направите нужното да се пом-ръднат нещата от мъртвата точка.

В което, признавам си, дълбоко се съмнявам. Но което, като гражда-нин на моята страна, съм длъжен най-настойчиво и без прекъсване да изисквам от всички вас – докато не се размърдате най-сетне!

Приобщаването на младите към ценностите на вярата

(Полемика)

Блогърът, адвокатът и вече по-литикът Радан Кънев е написал кра-тък текст под заглавие Три лаически аргумента "ЗА" предмет "Религия" в училище. В него излага твърде любо-питни аргументи, на които си струва да се отдели внимание; ето ги, ще ги сложа тук с кратък коментар от мен:

1.Просветата и познанието

по въпросите на религията не са проповед.

Добре, приемам този аргумент, той е, както се казва, близко до ума – и до разсъдъка. Но веднага възниква следния въпрос: щом като се настоя-ва за "познание на религията", т.е. за елементарно информиране на мла-дите за нея, то защо това познание трябва да се осъществява на религи-озна почва и основа? От друга страна всяка духовна форма – а те са три: философия, изкуство и религия – съ-

държа в себе си три компонента, именно познавателен, ценностен и практически. Който се интересува по-вече по въпроса може да прочете мо-ето изследване Учението за човека и формите на духа (дисертация), къде-то най-основателно съм се аргумен-тирал и разяснил спецификата на всяка духовна форма. Да се игнори-рат другите два и да се изведе на преден план само единия, познава-телния момент и аспект в религията, ще доведе до непълноценно, едност-ранчиво представяне на толкова дълбокия смисъл, скрит, в случая, в такава духовна форма, каквато е ре-лигията.

Вие всъщност искате религията да се представя просветителски и научно, сиреч, разсъдъчно, теоретич-но и пр., а това означава тя да се преподава като наука, което пък не-избежно ще убие спецификата на ре-лигията като форма за изявяване на човешкия дух. Бих ви запитал: а за-що, водени от тази логика, не пред-ложите точната наука да се препода-ва... религиозно, та да отиде всяко нещо на мястото, което произволно му отреждате, сиреч, всичко да бъде изопачено и не на мястото си?! Но да премина към втория аргумент на Р.Кънев, а именно:

2. Концепцията, която ни се

предлага, не предвижда конфесио-нално вероучение, допуска алтер-нативи и залага на светски препо-даватели със светско образование. Накратко – Църквата не "влиза в училище" – училището запазва

118

светския си характер, а Църквата – духовния си характер.

Много ми е интересно как хора,

занимаващи се с други дейности, несвързани с образованието, се из-казват така "компетентно" тъкмо за образованието. Но това е характерно за политиците: да се изказват наха-кано за проблеми, от които само си мислят, че разбират.

Добре, като вероучение рели-гията няма да се изучава, т.е. няма да се изучава религията в собственото й съдържание и смисъл, а ще бъде изучавана превратно, едностранчиво, изопачено (теоретически, познава-телно, исторически, "културологично" и както искате още все в този сми-съл). Това означава на учениците да се представя една изопачена предс-тава за религията, която при това много зависи от собствените убежде-ния на преподавателя. Представяте ли си какво ще се получи от всичкото това?

Ами ще се получи пълен хаос, а също и ще се роди едно непълноцен-но, грубо, убиващо интимния харак-тер на религията образование. Т.е. на учениците ще се поднася една крайно бедна представа за религията, с коя-то, всъщност, ще се постигне точно бумерангов ефект: да се засили скеп-тицизма на младите спрямо религия-та, да се даде стимул на ширещото се неверие в Бога, на ширещия се атеизъм, на разлагащия душите ни-хилизъм и материализъм. Ето защо аз смятам, че ония, които ей-така, изневиделица, изведнъж се сетиха за въвеждането на предмет религия,

включително и старците от Синода, преследват с това някакви скрити, подмолни, но затова пък действител-ни цели: а именно да подпомогнат "възпитанието" на младежта в предс-тавите на атеизма, безбожничество-то, неверието, нихилизма, материа-лизма. Да не забравяме, че доста от тия владици са "бивши" агенти на ко-мунистическата и атеистична ДС – нима може да се допусне, че имат някакви други, а не предимно атеис-тични и материалистични цели?!

Аз обаче бих поставил въпроса иначе: религията като духовна форма може да се преподава адекватно и подобаващо само на почвата на фи-лософията, именно, като философия на религията. Защо не се апелира тъкмо за това, което няма да осквер-ни и изопачи вътрешния значим сми-съл на религията, а се иска някакво позитивно, скучно, абстрактно "поз-нание" на религията, след като, както казах, такова едно образование и познание неминуемо ще има обратен ефект? Ние и в момента имаме фи-лософско образование на младите, учещи в горния курс, ако просто се увеличат часовете по философия, етика, психология (а "познанието" на религията има и такива аспекти, именно философски, етически, пси-хологически!), проблемът се по-пълното осмисляне и вникване на младите в религията би се решил, и то на адекватна основа!

При това имаме и подготвени за тази цел преподаватели, препода-вателите по философия, които са (или поне трябва да бъдат – а също и могат да бъдат!) най-компетентни по

119

тия въпроси, като към тях могат да бъдат привлечени и богословите. Ето защо според мен ако искаме нашите деца да получат някакво все пак по-духовно, на духовна основа поставе-но и по-пълноценно отношение и разбиране на религията (а не чисто и просто, пък и само "познание!), то то-ва може да стане ако обучението по религия бъде включено в програмите по философия (етика, психология, също и по часовете по личностно из-растване в 12-ти клас, т.е. предмет "Свят и личност", който още няма из-бистрена концепция и замисъл), а пък за целта бъдат увеличени часовете по тия предмети.

А що се отнася до религиозно-то възпитание и образование на по-младите, то за това е напълно доста-тъчно, по моя преценка, по добре подготвена от богослови програма, да се четат, било в часа на класа, било в часовете по литература, текстове от Светото Писание, да се обсъждат, а пък класовете, както сега биват воде-ни на театър, да бъдат също така во-дени, поне няколко пъти в годината, от учителите си на църква. Иска се по-гъвкаво отношение и разбиране на тия проблеми, тук не бива да се мис-ли толкова банално и опростено: ще въвеждаме предмет религия, и то, представете си, само на познавател-на основа! Което, както се постарах да покажа, е съвсем недостатъчно, щото религиозните представи съдър-жат и други, твърде значими измере-ния, имащи ценностен и практически характер. Което, ако се игнорират, религията ще бъде представяна превратно и изопачено, т.е. обижда-

на, даже осквернявана. Това ли иска-те?!

А ето и третия момент в тезата на Кънев:

3.На въпроса "Светското об-

разование трябва ли да е ценностно неутрално?", моят отговор е "НЕ!"

Аз снощи реагирах по тази те-

за, ето какво написах тогава като ко-ментар в блога на Радан Кънев:

Такова нещо като "ценностно неутрално образование", приложено по-специално към изучаването на предмети от хуманитарната област (и духовните неща, да речем, филосо-фията) е безсмислица, е нещо като скопено, а значи и неплодоносно об-разование. То е същото да забраниш на точните науки да съдържат в себе си... знания, понеже тъкмо ценности-те са водещото при хуманитарните предмети и тези от духовната област. Мисля, че когато политици се зани-мават с по-специална проблематика трябва да са особено внимателни, за да не се излагат, както се получава в случая. Ще напиша още по повода, но ще изчакам да разбера становището на проф. Калин Янакиев, чието мне-ние в случая трябва да е меродавно – защото той именно е специалистът по тия проблеми...

Сега искам само нещо да до-пълня. Хубаво е, че Р.Кънев е разб-рал, че такова чудо като "ценностно неутрално образование" просто не може да има, тъй като даже знанието е ценност. "Ценностно неутрално об-разовани" са, струва ми се, пълните простаци и идиоти, т.е. съвсем нес-

120

мислените хора, ако такива изобщо можем да си представим, че същест-вуват.

Религията пък се опира на една велика за човека ценност, вярата, която по достойнството си не само съперничи на знанието, но така под-помага това последното, че без нея изобщо не може да бъде постигната истината, най-висшата за човека цен-ност (наред със свободата). Вяра и знание се взаимно допълват и само заедно постигат една цялост, хармо-ничност, многоизмерност на човешко-то отношение и разбиране на същес-твуващото и мястото на човека в не-го. Ето защо е непростително тъкмо вярата и религията да се "препода-ват" познавателно, както по-горе, кой знае защо, апелира не само Радан Кънев, но и, предполагам, и други по-литици от ДСБ, които не са така на-вътре в проблема, както, да речем, е проф. Калин Янакиев. Интересна ми е позицията на Костов, щото той е показал, че е човек, небезразличен към духовното.

Но по тия въпроси трябва да бъдат питани, оказва се, специалис-тите, хората, които с това се занима-ват, а именно, с духовното възпита-ние на младежта – философите. Ум-ният политик се познава по това, че не счита за унизително да пита по по-специалните въпроси експертите; са-мо глупавият и самонадеян политик си мисли, че от всичко разбира и по всички въпроси се изказва "компетен-тно" и нахакано, с една претенция за безапелационна правота. Ние точно от такива политици много сме си па-тили.

Нека не допуснем сега подобни да нахлуят в толкова възвишената, деликатна и интимна сфера на лич-ностно-духовното и да окажат по този начин на образованието и училището една, както се казва, "мечешка услу-га", т.е. да развалят всичко. Както са свикнали да правят във всички други области.

ЗА КОНТАКТИ:

Тел. 0878269488

e-mail: angeligdb@abv.bg