Едуардо Галеано (1940, Монтевидео е уругвайски пи ... · 2018....

Едуардо Галеано (1940, Монтевидео) е уругвайски пи-сател и журналист, широко известен в испаноезичния свят със своята политическа и културна ангажираност. Първата си статия публикува едва 14-годишен, горе-до-лу по същото време започва да се изявява и като кари-катурист. Нарича „неокачествим“ жанра, в който рабо-ти – смесица от белетристика, публицистика и историо-графия. Прочува се международно с Отворените вени на Латинска Америка (1971), един от най-пламенните и богати на информация анализи на страните от този кон-тинент. Други заглавия, наредили Галеано сред най-ува-жаваните латиноамерикански автори на ХХ и ХХІ век, са Памет за огъня (1982–1986), Книга на прегръдките (1989), Нагоре с краката (1998) – общо над 35, преведе-ни на 25 езика.

Футболът на слънце и на сянка е публикуван за първи път през 1995 г. и моментално се превръща не само в една от най-четените Галеанови творби, но и в интерна-ционален образец на писането за футбол.

Нева Мичева (1973, София) е литературна преводачка и културна журналистка. Любимите и жанрове за пре-вод са късият разказ и драмата, предпочитаните и теми за писане – кино, литература, пътешествия. Има две магистърски степени: по италианска филология (от СУ Св. Климент Охридски) и по журналистика (от школата на испанския вестник El Mundo). Сред преводите и на български са произведения на Мануел Пуиг, Дино Будза-ти, Итало Калвино, Антонио Табуки, Сандро Веронези, Аугусто Монтеросо, Мануел Васкес Монталбан, Жорди Галсеран.

© Едуардо Галеано, автор, 2010© Нева Мичева, превод от испански, 2010© Теодор Цеков, футболен редактор, 2010 © Кети Иванова и Георги Мичев, редактори, 2010© Никола Тороманов, корица, 2010 © Ростислав Димитров, оформление, 2010© Издателска къща Жанет 45, 2010 ISBN 978-954-491-631-2

Eduardo GaleanoEl fútbol a sol y sombra, 1995

Издателска къща Жанет 45е носител на националните награди:

Христо г. Данов – за принос в националната книжовна култура: в категория Българска художествена литература (2002); в категория Издание за деца (2007)Бронзов лъв на Асоциация българска книга – за цялостен принос в издаването на съвременна българска литература (2002)Специална награда на АБК за оформление и полиграфическо изпълнение (2005)Константин Константинов – за принос в книгоиздаването за деца (2005)

и Наградата на ЮНЕСКО – Първи световен конкурс по дизайн на книгата, Франкфурт (2003)

Превод от испански Нева Мичева

Специални благодарности от преводачката към консултанти-те по футболните въпроси, Теодор Цеков и Борис Кацамун-ски, както и към колегите, които помогнаха за уточняването на някои транскрипции: Ники Бойков (унгарски), Ани Бурова (чешки и полски), Мария Енчева (холандски), Даринка Кир-чева (португалски), Росица Ташева (френски), Анюта Качева (шведски и датски), Невена Дишлиева-Кръстева (английски), Вера Траянова (немски). Признателност и за безценното гос-топриемство на Рени и Вальо Меламед.

Част от тази книга беше преведена в Балтийския център за писатели и преводачи в гр. Висби, Готланд, Швеция.

Следващите страници посвещавам на онези хлапета, с които някога, преди години, пресякохме пътищата си в Калеля де ла Коста. Връщаха се от игра на футбол и си припяваха:

Кеф ли ми е да играя –падам, бия, все е тая…

8 Едуардо Галеано

Тази книга дължи много на ентусиазма и търпението на Пепе Бариентос, Маноло Епелбаум, Есекиел Фернан-дес-Моорес, Карл Хубенер, Франклин Моралес, Анхел Руоко и Клаус Шустер, които изчетоха черновите, кориги-раха пропуските и допринесоха с ценни идеи и сведения.

От голяма помощ бяха и критичният поглед на мо-ята съпруга Елена Вилягра и футболната памет на баща ми Бебе Хюс. Синът ми Клаудио и някои приятели или приятели на приятелите дадоха едно рамо, като събира-ха за мен книги и вестници или отговаряха на питанията ми: Уго Алфаро, Зе Фернандо Балби, Шико Буарке, Ни-колас Буенавентура Видал, Хорхе Валдано, Хулиан Гар-сия-Кандау, Хосе Гонсалес Ортега, Панчо Граелс, Джу-зепе Зморто, Мануел Кабиесес, Хорхе Консуегра, Йенс Ломан, Даниел Лопес Д’Алесандро, Сиксто Мартинес, Хуан Мануел Мартин Медем, Джани Мина, Дамасо Муруа, Фелипе Непомусено, Миге Нието-Солис, Луис Нино, Луис Окампос Алонсо, Карлос Оса, Силвия Пей-роу, Норберто Перес, Мигел Анхел Рамирес, Алистър Рийд, Пилар Ройо, Алфонсо Романо де Сант’Ана, Роса Салгадо и Пиер Шарас. Освалдо Сориано взе участие като гостуващ писател.

Сигурно е редно да уточня, че всички гореизброени не носят вина за крайния резултат, но истината е, че те никак не ми се виждат невинни – за какво им трябваше да се забъркват в тази каша?

Футболът на слънце и на сянка 9

Признание на автора

Подобно на всички уругвайци, и аз исках да стана футболист. Играех много добре, бях същинска хала, но само нощем, в съня си – денем бях най-трагичният слу-чай на човек с два леви крака, който някога се е препъвал по игрищата на моята страна.

Като запалянко също имах много трески за дялане. Хуан Алберто Скиафино и Хулио Сесар Абадие играеха в Пенярол, противниковия отбор. Бидейки добросъвестен фен на Насионал, аз правех всичко възможно да ги нена-виждам. Но Пепе Скиафино с майсторските си подавания насочваше играта на своята единайсеторка, сякаш наблю-дава терена от най-високата точка на кулата на стадиона, а Мургавия Абадие търкулваше топката по бялото очерта-ние на странична линия и се понасяше като с бързоходни ботуши, лавираше, без да докосва топката и без да докача съперниците си: нямаше начин да не им се възхищавам и дори ми се прищяваше да ги аплодирам.

Минаха годините и в края на краищата се примирих с истинската си същност: аз не съм нищо повече от един просяк на добрия футбол. Бродя по света с шапка в ръка и из стадионите се примолвам:

– Дайте някое хубаво отиграване, Господ здраве да ви дава!

И когато добрият футбол се случи, благодаря за чу-дото, без въобще да ме е еня кои са клубът или страната, които ми го предлагат.


Футболът

Историята на футбола е едно печално пътешествие от удоволствието към задължението. Колкото повече спортът се превръща в индустрия, толкова пò се лишава от красотата, родена от радостта на играта заради самата игра. В зората на новото хилядолетие професионалният футбол осъжда всичко ненужно, а за ненужно се смята всичко, което не носи печалба. Само че никой не може да осребри лудостта, която кара мъжа за малко да се пре-върне в дете и весело да повилнее, както детето с балона или котето с кълбото прежда: танцьор, който прави пи-руети с топката, лека като литналия във въздуха балон или търкулналото се кълбо; който играе, без да знае; че играе, без причина, без часовник и без съдия.

Играта се превърна в зрелище с броени изпълнители и безбройни наблюдатели, във футбол за гледане. Зрели-щето, на свой ред – в една от най-доходоносните търго-вии на света, чиято заветна цел е не да се играе, а точно обратното: никакви игрички. Технократизацията на про-фесионалния спорт полека-лека наложи един футбол, в който водят скоростта и силата; който отрича радостта, атрофира въображението и забранява дързостта.

За щастие, макар и много рядко, по стадионите все още се намира по някой безсрамен наглец, който да изле-зе от сценария и да допусне безочието да финтира целия противников отбор, че и съдията, и зрителите по трибу-ните, заради едното удоволствие на тялото, впуснало се в тази забранена авантюра, свободата.


Играчът

Тича задъхан по ръба. От едната страна го очаква раят на славата, от другата дебне бездната на провала.

Съседите от махалата му завиждат: професионални-ят играч се е спасил от фабриката или от канцеларията; на него му се плаща да се забавлява. Като печалба от тотото е. И въпреки че трябва да се бъхти като грешен дявол, без право да се изморява или да греши, той се по-явява във вестниците и по телевизията, името му се чува по радиото, жените въздишат по него, а децата искат да му подражават. Но той, който е започнал да играе заради удоволствието от играта по прашните улици на предгра-дията, сега гони топката из стадионите, за да си изкарва хляба, и е задължен единствено и само да побеждава.

Импресариите го купуват, продават, заемат, а той се оставя да го подмятат насам-натам в замяна на обещани-ето за още слава и пари. Ала колкото повече успех и със-тояние натрупва, толкова повече заприличва на пленник. Държан във военна дисциплина, футболистът всеки ден трябва да понася като наказание безмилостни трениров-ки и да се подлага на залпове от аналгетици и реки от кортизон, които притъпяват болката и мамят здравето. А в навечерието на важните мачове го затварят в концентра-ционен лагер, където да полага принудителен труд, да яде буламачи, да се опива с бистра водица и да спи сам.

В другите човешки занятия залезът иде със старост-та, но един футболист може да остарее и на трийсет го-дини. Мускулите му се уморяват рано-рано:


– Еди кой си няма да вкара гол, дори да наклонят игрището.

– Тоя ли бе? Дори да вържат на вратаря ръцете...А може да отпадне и преди трийсетака, ако някой

удар на топката го зашемети особено зле, ако лошият късмет му съсипе важен мускул или ритник му счупи някоя от онези кости, които нямат оправия. И ето че един нещастен ден играчът открива, че си е проиграл живота в едно-единствено залагане и парите са хвръкнали, сла-вата също. При това Славата, тази капризна дама, не му е оставила дори една съчувствена бележка за сбогом.


Вратарят

Казват му още голкипър, страж, „човекът под рамка-та“, цербер или „номер едно“, но спокойно би могъл да бъде наречен и мъченик, изкупителна жертва, жертвен козел или клоун (от онези, дето ядат шамарите на мане-жа). Разправят, че там, където той стъпи, вече не никне трева. Саможивец е, обречен да гледа мача отдалеч. Без да мръдва от вратата, очаква изолиран между трите гре-ди своя разстрел. Някога се носеше в черно, като съдия-та. Но сега съдията вече не ходи предрешен като гарван, та и вратарят теши самотата си в цветни фантазии.

Той не отбелязва голове. Стои си на мястото, за да попречи някой друг да ги отбележи. Голът, футболното празненство: нападателят вдига градуса на настроение-то, а вратарят, този гадняр, разваля купона.

Носи на гърба си номер едно. Да не би да е първият, на когото плащат? Не – но е първият, на когото предста-вят сметката. Вратарят е по правило виновен. И да не е, пак тойобира калая. Когато който и да е играч стане причина за дузпа, наказаният е той – оставят го да се оправя както може, сам-самичък лице в лице с палача си, в безбрежието на оголената врата. А когато отборът има лош ден, пак той го отнася и под дъжда от литнали към мрежата топки изкупва чуждите грехове.

Останалите играчи могат да допуснат груба грешка веднъж, два, много пъти, но лесно оправят впечатление-то с някой зрелищен финт, образцов пас, уверен изстрел: не и той. Множеството не прощава на вратаря. Неразче-


тено излизане? Ненавременно снишаване? Изплъзнала му се топката? Стоманените му пръсти за миг се огъна-ли като кашкавалени? С един само гаф вратарят съсипва мача или проваля целия турнир и тогава публиката мо-ментално забравя досегашните му подвизи и го осъжда на вечна немилост. До края на дните му ще го преследва нейното проклятие.


Идолът

Но ето че някой ден богинята на вятъра целува но-зете на човека, изтормозените му, презрени ходила, и от тази целувка се ражда футболният идол. Детското му кошче е от слама, първият му дом – ламаринена барака, идва на бял свят, стиснал в ръце футболна топка. И от мига, в който проходи, вече го бива с нея.

В детските си години разведрява гледката на неза-строените земи отвъд най-далечните предградия: играе ли, играе, докато падне мрак и топката престане да се вижда. Като поотрасне, увлича в полета си зрителите по стадионите. Илюзионистките му умения привличат тълпите неделя след неделя, победа след победа, овация след овация.

Топката го търси, разпознава го, изпитва нужда от него. Приютена от крака му, тя се умирява и си отдъх-ва. Покрай него тя сияе, той умее да я разговори, а чрез техния диалог общуват милиони иначе безгласни хора. Вечните анонимни маси, обречените до края на дни-те си да бъдат никои, могат да се почувстват личности поне за мъничко, благодарение на тези мигновени по-давания с едно докосване, тези дрибли, които рисуват зигзаг по тревата, тези убийствени голове с петичка или „чилийките“*: когато играе той, отборът разполага с дванайсет играчи.

– Какви ти дванайсет? Петнайсет! Двайсет!

* Вж. на стр. 72. Б. пр.


Топката се смее и ликува във въздуха. Той я сваля, укротява я, обсипва я с нежности, танцуват двамата и като гледат тези небивали чудеса, обожателите му горко съжаляват още неродените си внуци, които няма да имат шанса да ги видят.

Но идолът е идол само временно – човешка вечност, нищо и никакво; когато удари часът, златният му крак прави погрешна стъпка и звездата приключва траекто-рията си от първия проблясък до финалния мрак. По не-говото тяло има повече кръпки, отколкото по костюма на палячо; някогашният акробат е вече паралитик, арти-стът – звяр:

– Не с протезатааа! Източникът на общественото щастие се превръща в

гръмоотвод на обществения гняв:– Мумия!Понякога идолът не пада като покосен, а се разпи-

лява на късчета. И народът понякога ги изгълтва с на-стървение.


Запалянкото

Веднъж седмично запалянкото избягва от къщи и се отправя към стадиона. Плющят знамена, трещят крече-тала, бомбички и барабани, валят серпантини и харти-ени фойерверки: градът изчезва, рутината е забравена, съществува само храмът. В това свещено пространство единствената религия, която си няма атеисти, вади на показ своите божества. Нищо че запалянкото, за по-удобно, може да съзерцава чудото на телевизионния ек-ран; той предпочита да иде на поклонение до мястото на събитията, където в плът и кръв да види своите ангели да борят поредните демони.

Тук запалянкото развява шалчето си, преглъща гор-чива слюнка – гълп, разочарование – ръфа си шапката, шепне молитви и проклятия и току дере гърло или се разскачва като бълха, прегърнал непознатия до него, реват и двамата: „Гооол!“. Докато трае езическото бо-гослужение, запалянкото не е единица, а множество. С хиляди „вярващи“ споделя увереността, че не други, а те са най-добрите, че всички рефери са продажници, всеки противник – мошеник.

Рядко запалянкото ще каже: „Днес играе моят клуб.“ По-скоро би рекъл: „Днес играем ние.“ И той, този играч номер дванайсет, отлично знае, че откъм него повяват ветрове на възхита, които тласкат топката, когато тя се успи. Пределно наясно са и неговите единайсетима „съ-отборници“ – да играеш без агитка е като да танцуваш без музика.


Когато срещата приключи, запалянкото, който не е мръднал от своя сектор, празнува победата си – какви голове им нанизахме, как ги размазахме – или оплаква загубата – пак ни прецакаха, съдията е мафиот. Тога-ва слънцето залязва и запалянкото си тръгва. Над опра-знения терен се спуска мракът. По бетонните трибуни тук-таме горят блуждаещи кладички, докато светлините и гласовете гаснат. Стадионът опустява и запалянкото се връща към своята уникалност, към старото „аз“ отпреди „ние“. Агитката се отдалечава, разпръсква, изгубва се и неделята заприличва на някоя меланхолична Пепелна сряда – деня след края на карнавала.


Хулиганът

Хулиганът е обезумял запалянко. Манията му да отрича очевидното го е довела дотам да зареже здравия разсъдък и всичко, което го наподобява, и по течение-то се носят останките от крушението му в тези кипнали води, вечно разбунени от неуморна ярост.

Футболният хулиган пристига на стадиона, увит в клубното знаме, с лице, нашарено в цветовете на богот-ворената фланелка, обсипан с предмети, от които на чо-век да му стане зле и душевно, и физически, и още по пътя вдига адска врява и сее раздор. Никога не движи сам. Изсипва се в сектора на ултрасите, тази стоглава ламя, където унизените стават унизители, а страхливци-те – страшни. Всемогъществото им в неделя компенсира живота в подчинение през останалата част от седмицата, сексът без желание, работата без призвание или направо безработицата – пуснат на воля за ден, хулиганът има да си връща за какво ли не.

В епилептичен гърч гледа мача, но не вижда. Той е тук заради трибуните. Те са неговото бойно поле. Са-мото съществуване на запалянкото от друг отбор вече представлява непростимо предизвикателство.

Вярно, Доброто не е агресивно, но Злото го принуж-дава.

Съперникът, по презумция виновен, заслужава да му извият врата. Фенът (думата fan идва от „фанатик“) не


бива да се разсейва, защото врагът дебне отвсякъде. Той се таи дори у мълчаливия наблюдател, дето всеки момент току-виж си помислил, че противниковият отбор играе по правилата – заради което ще си получи заслуженото.


Голът

Голът е футболният екстаз. И както всеки друг екс-таз, се среща все по-рядко в съвременния живот. Преди половин век щеше да е странно мач да свърши безре-зултатно: 0:0, две зейнали усти, две прозявки. Сега еди-найсетте играчи изкарват цялата среща във висене около вратата, отдадени изключително на избягването на голо-вете, без време да ги бележат.

Въодушевлението, което се надига всеки път, когато белият снаряд нахлуе в мрежата, може някому да изглеж-да мистерия или лудост, но не бива да забравяме, че чудо-то се случва твърде рядко. Голът, ако ще съвсем пършиво голче да е, винаги отеква като гооооооооооооооооооооол в гърлото на коментаторите от радиото, виртуозна опер-на висота, пред която дори Карузо би онемял, и множе-ството ликува, и стадионът забравя, че е от бетон, и се отлепя от земята, и полита.


Съдията

Съдията е за съд, ако питате трибуните. Отврати-телен тиранин, който налага диктатурата си без въз-можност за опозиция; предвзет палач, който упражнява абсолютните си правомощия с оперетни жестове. През свирката в устата на рефера веят необратимите ветрове на съдбата, той е този, който „дава“ и „отнема“ головете. С картони в ръка въздава цветните си присъди: с жълто наказва грешника и го принуждава да се покае, с черве-но го праща в изгнание.

Страничните съдии, които помагат, но не командват, гледат отвън. Само главният арбитър влиза на терена и – съвсем уместно – се прекръства, преди да пристъпи пред тътнещото множество. Работата му е да сее омраза. Само тук има единодушие във футбола – всички нена-виждат съдията. Него винаги го освиркват, на него нико-га не ръкопляскат.

Никой не препуска повече от него. Той е единстве-ният, който е задължен да тича през цялото време. От на-чалото до края галопира, подбива копита като кон – този натрапник, който без почивка се задъхва между двайсет и двамата играчи. А вместо благодарност за саможерт-вата, тълпата с вой иска главата му. От първия до по-следния съдийски сигнал, облян в реки от пот, реферът е длъжен да преследва прескачащата от крак на крак бяла топка. Явно е, че умира да поиграе и той с нея, но тази милост никога не му се оказва. Нещо повече – когато тя, по случайност, се блъсне в тялото му, цялата публика го


подхваща на майка. Но въпреки всичко, само и само да е на терена, в скъпоценното зелено пространство, където топката се търкаля и лети, той търпи да го оскърбяват, да го замерват, да го кълнат.

Понякога, много рядко, някое решение на съдията съвпада с волята на запалянкото, но дори и тогава не-винността му не е достатъчно доказана. Победените вечно са изгубили по негова вина, победителите вечно са спечелили въпреки него. Извинение за всички греш-ки, обяснение за всички провали – ако арбитърът не съ-ществуваше, запалянковците непременно щяха да си го измислят. Колкото повече го мразят, толкова по-голяма е необходимостта им от него.

В течение на повече от век „чернодрешкото“ се е об-личал в траур. За кого ли? Ами за самия себе си. Сега обаче се прикрива в най-различни цветове.


Техническият отговорник

Преди имаше просто треньори и никой не им обръ-щаше особено внимание. Треньорът отмря безмълвно, когато играта престана да бъде игра и професионалният футбол започна да се нуждае от йерархизирана техно-крация. Тогава в някои страни се появи „техническият ръководител“, „техническият директор“, „мениджърът“. Под това или друго име, мисията му е да избягва им-провизацията, да ограничава свободата и да вдигне мак-симално коефициента на полезно действие на играчите, като ги превърне в дисциплинирани атлети.

Треньорът казваше:– Хайде, играем.Техническото лице на неговото място нарежда:– Хайде на работа.Сега е прието да се говори в числа. Историята на

футбола през ХХ в. е един срив от дързостта към ма-лодушието, изразен в прехода от тактическа система 2–3–5 към 5–4–1, през 4–3–3 и 4–4–2. Всеки неизкушен от играта е способен, с малко подкрепа, да разтълкува тези цифри, но от тях нататък няма начин да вникне в основната идея. От тях нататък „стратегът“ развива фор-мули, загадъчни като непорочното зачатие, въз основа на които разработва тактически схеми, по-неразгадаеми и от Светата Троица.

От някогашната черна дъска до електронните табла в съвремието: сега майсторските изпълнения се програ-мират с компютър и се показват на видео. После обаче


тези съвършени отигравания рядко се виждат в излъч-ваните по телевизията мачове. Камерата предпочита по-скоро да се спре на мръщенето на треньора, да го покаже как кърши ръце или крещи наставления, които биха пре-обърнали хода на играта, ако някой можеше да ги про-умее. На пресконференцията след срещата репортерите го разпъват на кръст с въпросите си. Ала той никога не издава тайната на своите победи, макар и да формулира възхитителни обяснения за пораженията си:

– Указанията бяха ясни, но не бяха спазени – заявя-ва, когато подопечният му отбор изгуби с голяма разлика от някой квартален тим. Или оповестява на всеослуша-ние, че продължава да си вярва, в някое изявление в тре-то лице, което звучи приблизително така: „Временните неуспехи в представянето на отбора не променят факта, че спортно-техническото ръководство е на прав път бла-годарение на ясната си концепция за редицата жертви, необходими за постигането на по-високи резултати.“

Машинарията на „шоубизнеса“ помила всичко, всичко е нетрайно, а треньорът е точно толкова за ед-нократно ползване, колкото и всеки произволно взет продукт на консуматорското общество. Днес публиката го посреща с „Да живее!“, а идната неделя ще го кълне: „Умри бе!“

Той си въобразява, че футболът е наука, а теренът – лаборатория, но ръководството и агитката не само изис-кват от него гениалността на Айнщайн и прозорливостта на Фройд, а и чудотворните способности на Лурдската Света Богородица и държеливостта на Ганди.


Театрото

Играта на футболистите е и актьорско майсторство на краката в представление, предназначено за публика от хиляди или милиони запалянковци, които със стаен дъх наблюдават „сцената“ от трибуните или домовете си. Кой е драматургът? Нима треньорът? Е, в такъв слу-чай творбата се подиграва на своя автор. Развоят и не само следва разнопосочните настроения и умения на из-пълнителите, но и зависи от някакъв общ късмет, който, като вятъра, може да се обърне накъдето си иска.

Затова и краят е винаги загадка – както за зрителите, така и за действащите лица, с изключение на случаите на нагласен мач или на някоя друга съдбовна предопре-деленост.

Колко обикновени театри се съдържат в голямото футболно театро? Колко сцени се побират в правоъгъл-ното пространство на зеления килим?

Не всички футболисти играят само с краката си. Има такива, които са изключително надарени в умени-ето да тормозят останалите: играчът си слага маската на светец, неспособен муха да убие, и започва да плюе, да обижда, да блъска, да хвърля пръст в очите на противни-ка, да го ръга с лакът в ребрата, да му дърпа фланелка-та, да му скубе косата, да му мачка краката (дори да са заковани на място) или ръцете (ако е паднал) и всичко това – зад гърба на главния съдия, докато страничният зяпа преминаващите облаци.


Има незабравими артисти в изкуството да ментят – играчът нахлузва маската на уж занесен тип, който или е естествено глупав, или в момента не вдява, и безсрамно хитрува: изпълнява фаул, свободен удар или тъч на сто километра от указаното от рефера място. А когато му се налага да влезе в стена, се измушва от посоченото мяс-то – изключително фино, без да вдига крака от тревата, той се приплъзва фокуснически едва ли не до играча, който ще бие.

Има и ненадминати виртуози в жанра на протака-нето: футболистът добива изражението на току-що из-тезаван мъченик и се търкулва в агония, с ръце, впити в коляното или в главата си, като остава сгърчен на земята. Текат минутите. С костенурчени стъпчици се задава ма-сажистът, официалният знахар, потен дебелак, вмирисан на мазила, с хавлиена кърпа през врата, термос в едната ръка, а в другата – някакъв безотказен цяр за всяка бо-лежка. Минават часове и години, преди съдията да наре-ди да се изнесе от игрището свидната жертва. И тогава, най-неочаквано, същият този играч рипва, хоп, и – чудо на чудесата! – възкръсва от мъртвите.


Разбирачите

Преди мач, репортерите задават смущаващи въпроси:– Готови ли сте за победа?И получават изненадващи отговори:– Ще дадем всичко от себе си, за да бием.След това думата вземат коментаторите. Тези от те-

левизията осигуряват звук на картината, но знаят много добре, че не могат да се конкурират с образите. Онези от радиото обаче не са препоръчителни за сърдечноболни – майстори на ефектното напрежение, те препускат по-бързо и от играчите, по-шеметно и от самата топка и в трескав ритъм разказват някакъв мач, който обикновено няма много връзка с вървящия в момента. В лавината от думи се оказва, че снарядът, който виждате да се стрелва в открито небе, уж минава на косъм от горната греда, а вратата, където паяче плете мрежата си от греда до гре-да, докато вратарят се прозява, всъщност е изложена на непосредствена опасност.

Когато напрегнатият ден в циментовия колизеум завърши, идва времето на спецовете – футболните ана-лизатори. Преди тях коментаторите са прекъсвали мно-гократно предаването на срещата, за да поучат играчите какво всъщност трябва да правят, само дето играчите не са успели да ги чуят, защото са били твърде заети да грешат. Сега е дошъл редът на идеолозите на построй-


ката дубълве-ем срещу ем-дубълве (което практически е същото, но наобратно) – те използват език, в който на-учната ерудиция се колебае между милитаристичната пропаганда и лиричния екстаз. И винаги говорят в мно-жествено число, защото са легион.


Езикът на футболните спецове

Бихме искали да синтезираме позицията си по въ-проса, като за целта се постараем да дадем на първо гледане една приемлива интерпретация на тактическата, техническата и физическата страна на срещата, състояла се на днешна дата в рамките на стадиона на ФК Унидос Венсеремос, без да изпадаме в опростенчески клишета, несъвместими с тема като тази, която несъмнено изис-ква по-дълбок и фин разбор, но и без да си служим с кухи общи формулировки, защото те винаги са били, са и ще бъдат чужди на линията на анализ на футболните събития, която сме възприели открай време за благото на почитателите на този чудесен спорт.

Лесно е да не се ангажираме с конкретно мнение и да обясним неуспеха на колектива на домакините с неу-довлетворителното представяне на отделните играчи, но очевидната за всички прекомерна мудност в днешните им действия при всяка възможност за постигане на нещо повече от пас не оправдава по никакъв начин, забележе-те, госпожи и господа, по никакъв начин подобно гене-рално и по тази причина несправедливо заключение в техен ущърб. Не, не и не. Конформизмът не е в стила ни, както отлично знаят онези, които следят нашите про-яви от толкова години насам – както тук, в драгото ни отечество, така и в контекста на международния и дори световния спорт, без значение къде точно сме били при-зовавани досега да изпълним скромните си задължения. Така че нищо не ни пречи да се произнесем директно


и недвусмислено по въпроса, както сме свикнали, откак се знаем: скритият потенциал на постройката на игра на отбора не се увенча с успех въпреки положените уси-лия, тъй като той чисто и просто отново се сблъска със своята неспособност да канализира по подходящ начин очакванията си за едно по-мащабно офанзивно изнася-не в предни позиции. Вече обърнахме внимание на това предишната седмица, днес го преповтаряме дословно, с високо вдигнато чело и без заобикалки, тъй като ви-наги сме наричали нещата със собствените им имена и ще продължим да се придържаме към суровата истина, колкото и да е болезнена тя за мнозина от нас и от вас: каквото ще да става, колкото ще да ни коства.


Война за танцуване

Във футбола, символична сублимация на войната, единайсет мъже по шорти са рицарите на квартала, гра-да или нацията. Тези воини без оръжия и доспехи про-куждат демоните на тълпата и утвърждават вярата и: във всеки двубой между отбори се сблъскват стари омрази и привързаности, предадени от бащи на деца.

Като старите замъци, стадионът има кули и развети знамена, даже дълбок и широк „ров“ между терена и вар-варите. По средата – бяла линия, която дели оспорваните територии. Във всеки край вратите очакват насочените към тях снаряди. Пред вратите – наказателни полета.

В централния кръг капитаните си разменят флагчета и се поздравяват както повелява ритуалът. Просвистява съдийският сигнал и – със своя собствен свистящ глас – топката влиза в битката.

Тя снове насам-натам, а някой играч я поема и води, докато не го повалят с удар и не се строполи на земята. Жертвата не се надига. В безкрая на зелената трева лежи играчът. В безкрая на трибуните кънтят гласовете. Про-тивниковата агитка „сърдечно“ реве:

– Труповете вънка!– Devi morire!– Tuez–le!– Mach ihn nieder!– Let him die!– Kill kill kill!


Със словата на войната

Посредством вещо изпълнен тактически вариант на предварително избраната стратегия, нашият отбор се хвърли в офанзива и изненада врага неподготвен с раз-громяваща атака. Когато ние, местните бойци, завзехме неприятелската територия, таранът ни направи пробив в най-уязвимия фланг на защитната стена и проникна в наказателното поле. Нападателят получи топката, с уме-ла маневра се пласира за стрелба, подготви кулминаци-ята на атаката и увенча щурма с точен снаряд, с който матира стража. Тогава победеният голкипър, пазител на бастиона, който допреди малко изглеждаше непревзема-ем, падна на колене с лице в шепите, докато неговият ек-зекутор поздравяваше с вдигнати ръце приветстващото го множество.

Противникът не би отбой, но набезите му вече не успяваха да всеят паника в нашите окопи и търпяха поражение след поражение в добре укрепения ни тил. Хората му стреляха с мокър барут, докато нашите гла-диатори, които се бореха лъвски, довеждаха отбраната му до безсилни опити за оцеляване. Тогава, отчаян от неизбежната загуба, неприятелят започна да си служи с арсенал от непозволено насилие и окървави игрището, сякаш е бойно поле.

Двама от нашите излязоха от строя и публиката на-празно призоваваше за най-тежкото възмездие за винов-ниците, но не би – безнаказано продължиха злоупотре-бите, свойствени по-скоро за военен сблъсък и недос-


тойни за феърплея на благородния футболен спорт. За завършек, когато чудотворно оглушалият и ослепял ре-фер свири край на мача, заслужено освиркване придру-жи изтеглянето на разгромения тим. После ликуващото множество нахлу на терена и понесе на ръце единайсе-тте герои на тази епична победа, на този подвиг, тази епопея, която ни коства толкова кръв, пот и сълзи. А на-шият капитан, загърнат в родния флаг, който никога вече няма да бъде опетнен с позора на поражението, вдигна трофея и целуна огромната сребърна купа. Целувката на славата!


Стадионът

Влизали ли сте някога в пуст стадион? Пробвайте. Застанете по средата на тревата и се вслушайте. Няма нищо по-празно от празен стадион. Няма нищо по-без-мълвно от трибуни без публика.

На Уембли още отеква врявата от Световното през 1966-а, спечелено от Англия, но ако човек наостри уши, може да чуе и стенанията от 1953-а, когато унгарците разбиха английския национален отбор с шест гола. Ста-дионът Сентенарио в Монтевидео въздиша носталгич-но по славните времена на уругвайския футбол. Мара-кана* още оплаква бразилското поражение на Мондиала през 1950-а. В буеносайреската Бомбониера** кънтят барабани отпреди половин столетие. От дълбините на стадиона Ацтека*** още се донасят церемониалните песно пе ния от старинната мексиканска игра на топ-

* Официалното му име е Журналиста Мариу Фильо, но – заради чуруликането на стотици птици, с което се знаело това място – на-родното открай време е Мараканà: по индианското название на един музикален инструмент със звънчета. Б. пр.

** Официалното име на стадиона на Бока Хуниорс в буеносайре-ския квартал Ла Бока е Алберто Хасинто Армандо, но той е много по-известен с прякора си La Bombonera, който се дължи на характер-ната му форма. Б. пр.

*** Azteca означава „ацтекски“, произнася се Астека, а ритуална-та игра на топка, за която говори Галеано, съществува от повече от 3500 години в Централна Америка под различни имена, като „покол-пок“ на езика на маите или „тлачтли“ на този на ацтеките. Б. пр.


ка. Говори на каталонски бетонът на Камп ноу* в Барселона; на еускера, баски, си приказват трибуни-те на Сан Мамес** в Билбао. В Милано призракът на Джузепе Меаца вкарва гол след гол и взривява в овации стадиона, който носи името му. Финалът на първенство-то от 1974 г., спечелено от Германия, се разиграва ден след ден и нощ след нощ на Олимпийския стадион в Мюнхен. А стадионът на крал Фахд в Саудитска Арабия има ложа в мрамор и злато и постлани с килими трибу-ни, но няма памет, нито нещо интересно за разправяне.

* Camp nou е букв. „новото игрище“ на каталонски. От отва-рянето му през 1957 г. до 2000 г. официалното му име е всъщност Стадион на ФК Барселона, след което е сменено с по-популярното Кам ноу (това е произношението на каталонски). Б. пр.

** Билбайският стадион носи името на християнския мъченик Мамант от Цезарея, а „прякорът“ му е Катедралата. Б. пр.


Топката

Топката на китайците е от кожа, пълна с кълчища. Египтяните от времето на фараоните я правят от слама или плява и я обвиват в цветен плат. Гърците и римля-ните ползват надут и зашит бичи мехур. Европейците от средновековието и Ренесанса си оспорват овална топка, пълна с конски косми. Измайсторената от каучук топка в Америка е скоклива както никоя друга. Хронистите от испанския двор разказват, че Ернан Кортес тупнал една мексиканска топка и тя отскочила на голяма височина пред ококорените очи на император Карл.

Гуменият балон (плондер), надут с помпа и покрит с кожа, се ражда в средата на миналия век, благодаре-ние на изобретателността на Чарлз Гудиър, американец от Кънектикът. А благодарение на изобретателността на Тосолини, Валбонеси и Поло, трима аржентинци от Кордоба, доста по-късно се ражда топката без връзка. Те измислят плондера с клапа, който се надува с помпа, и от Световното първенство през 1938 г. вече е възможно футболистите да стрелят с глава без да им излизат цици-ни от връзката, която пристяга топката.

Към средата на ХХ в. топката е кафява. После – бяла. В наши дни се „облича“ в най-разнообразни десени, в черно на бял фон. Обиколката на сегашната и „талия“ е седем-десет сантиметра; покритието и е от полиуретан върху полиетиленова пяна. Водонепромокаема е, тежи по-малко от половин кило и лети по-бързо от старата кожена топка, която става просто невъзможна в дъждовни дни.


Наричат я с много имена: кълбо, снаряд, глобус, сфера. А в Бразилия например никой не се съмнява, че тя е от женски пол. Бразилците я наричат „дундичка“ (gorduchinha), „момиченце“ (menina), и и дават имена като Марикота, Леонор или Маргарита.

Пеле я целуна на Маракана, когато отбеляза своя хиляден гол, а Ди Стефано и издигна паметник пред вхо-да на дома си – бронзова топка с табела, на която пише: „Благодаря ти, мила.“

Тя е предана. На финала на Световното от 1930-а, всеки от двата отбора настоява да играе със собствена топка. Мъдър като цар Соломон, съдията решава първо-то полувреме да се играе с аржентинската топка, а вто-рото – с уругвайската. Аржентина печели първото полу-време, Уругвай – второто.

Но топката може и да капризничи и понякога не вли-за във вратата, защото във въздуха си решава нещо друго и се отклонява. Много е докачлива. Не понася само да я подритват или да я запращат с отмъстителен устрем. Из-исква да я милват, да я целуват, да я успокояват с гърдите си, да я прикоткват в краката. Горда е, даже донякъде суетна – и не без причина: много добре знае, че душите на мнозина се пълнят с радост, когато се издигне граци-озно, както и че когато падне лошо, не по-малко на брой души се свиват от мъка.


Произходът

Във футбола, както в почти всичко останало, пър-ви са китайците. Преди пет хиляди години китайските жонгльори карат с крака топката да затанцува и именно в Китай по-късно се организират първите мачове: вра-тата е по средата на терена, а играчите – без да ползват ръце – се стараят топката да не докосва земята. Обичаят продължава от династия на династия, както личи в ре-лефите на някои паметници отпреди Христа, както и в по-късни гравюри, изобразяващи китайци от династия-та Мин да играят с топка, твърде подобна на тази на Адидас.

Известно е, че в древни времена египтяните и япо-нците също се забавляват с подритване на топка. В мрамора на една гръцка гробница с датировка пет века преди Христа е изваян мъж, който удря топка с коляно. В комедиите на Антифан се срещат неслучайни изрази от сорта на „дълга топка“, „късо подаване“, „извежда-що подаване“... Разправя се, че император Юлий Цезар бил доста добър и с двата крака, а Нерон не го бивало в прицелването – при всички положения няма съмнение, че римляните са играели нещо много сходно с футбо-ла по времето, когато Исус и апостолите му издъхват на кръста.

Краката на римските легионери пренасят новата за-нимавка до Британските острови. Векове по-късно, през 1314 г., крал Едуард ІІ полага клеймото си върху височай-ши указ, с който порицава плебейската и размирна игра,


„тези крамоли около обемисти топки, от които произли-зат много злини, опазил Господ“. И действително, фут-болът, който вече се нарича с това име, сее многоброй-ни жертви. Играят го на големи тайфи и ограничения няма – нито за броя на играчите, нито за времетраенето, нито за каквото и да било друго. Цяло село се хвърля срещу съседното и с ритници и пестници погва топката към целта – например някое далечно воденично колело. Мачовете се водят по протежение на няколко левги и в продължение на няколко дни, с цената на по няколко живота. Кралете неведнъж забраняват кръвопролитните сблъсъци. През 1349 г. Едуард ІІІ нарежда футбола сред игрите „без смисъл и полза“, появяват се и антифутбол-ни декрети, подписани от Хенри ІV през 1410 г. и Хенри VІ през 1447 година. Ала колкото по-непозволен става, толкова повече се играе, в потвърждение на правилото за стимулиращия ефект от забраните.

През 1592 г. в своята Комедия от грешки Шекспир прибягва до футбола, за да излее негодуванието на своя персонаж: „Нима тъй кръгъл съм като глупак, та двама вий подритвате ме с крак? Ако съм топка, искам да пред-ложа, поне да ме зашиете във кожа!“ А няколко години по-късно в Крал Лир граф Кент обижда събеседника си на „низък ритнитопковец“*.

Във Флоренция футболът се нарича calcio**, както и до ден-днешен му казват в цяла Италия. Леонардо да Винчи е пръв запалянко, а Макиавели – редовен играч. Участват отбори от по 27 мъже, разпределени в три по-лоси и с право да ползват и ръце, и крака, за да халосват топката и да разпердушинват противниците си. Народът се стича на тълпи за мачовете, които се провеждат из по-

* Уилям Шекспир, прев. и на двата цитата Валери Петров, НК, С., 1983. Б. пр.

** Ритник, ит. Б. пр.


широките площади и по заледените води на река Арно. Надалеч от Флоренция, във ватиканските градини, папи-те Климент VІІ, Лъв ІХ и Урбан VІІІ също имат навика да си запретват полите и да се разкършват с калчо.

В Мексико и Централна Америка каучуковата топ-ка представлява слънцето в една свещена церемония от поне 1500 години преди Христа, макар че откога точно се играе футбол на повечето места в Америка не е извест-но. Според индианците от амазонската селва в Боливия традицията да тичат след кълбо от масивна гума, с цел да го вкарат между два забити в земята кола, без да го пипат с ръце, е с отколешни корени. Ето как през ХVІІІ век един испански духовник от мисионерско селище на йезуитите в Алто Парана описва старинен обичай на гу-араните*: „Те не хвърлят топката с ръка, като нас, а с горната част на босото си стъпало.“ Сред мексиканските и централноамериканските индианци топката се засилва главно с бедрото или подлакътницата, макар изображе-нията от Теотиуакан и Чичен-Ица да разкриват, че в ня-кои игри топката се удря със стъпалото и коляното. А на един стенопис в двореца Тепантитла от преди повече от хилядолетие се вижда как прапрадядото на Уго Санчес рита с ляв крак. С края на играта топката приключва сво-ето пътешествие: слънцето стига до изгрева, след като е избродило селенията на смъртта. Тогава, за да се вдигне на небето, трябва да се пролее кръв. Според запознатите с историята, ацтеките имат обичая да жертват победи-телите. Преди да им отрежат главите, боядисват телата им на червени ивици. Богоизбраните принасят кръвта си в жертва, та земята да е плодородна, а небето – благо-склонно.

* Гуараните са част от коренното население на Аржентина, Парагвай, Боливия и Бразилия, а името на родината на автора, Уругвай, идва тъкмо от техния език. Б. пр.


Правилата на играта

След векове официално отхвърляне, Британските острови най-сетне приемат, че в живота им трайно се е настанила топката. По времето на кралица Виктория футболът вече е повсеместен и е не само плебейски по-рок, а и благородническо достойнство.

Бъдещите обществени лидери се учат да побежда-ват именно в играта с топка в дворовете на колежите и университетите си. Там издънките на висшата класа из-разходват младежкия си плам, стягат дисциплината, ка-ляват смелостта си и се усъвършенстват в хитроумие. В другия край на социалната стълбица пролетариите нямат никаква нужда да морят телата си (за тази цел същест-вуват фабриките и цеховете), ала родината на промиш-ления капитализъм открива, че футболът, тази страст на масите, чудесно служи и за развлечение и утеха на бедните, отклонява ги от мисълта за стачки и подобни безобразия.

В съвременния си вид футболът идва от джентъл-менското споразумение, което дванайсет английски клуба сключват през есента на 1863 г. в една лондонска кръчма. Те се съгласяват да възприемат правилата на иг-рата, наложени през 1846 г. в Кеймбриджкия универси-тет. В Кеймбридж футболът недвусмислено се е откъс-нал от ръгбито: забранено е топката да се пренася в ръце (въпреки че е позволено да се пипа) и не се позволява съперникът да бъде ритан. „Ритниците да се насочват единствено към топката“, предупреждава една от нор-


мите (любопитно е, че век и половина по-късно все още се намират футболисти, които бъркат топката с главата на противника... вероятно заради сходната форма).

Лондонската договорка не ограничава броя на игра-чите, нито големината на игрището, височината на вра-тата или продължителността на мачовете. Една среща трае по два-три часа, а участниците могат да си побъ-брят и да попушат, когато топката се търкаля някъде да-леч от тях. Но – поне това – вече съществува понятието за засада. Непочтено е да се вкарват голове зад гърба на противника. По онова време никой не изпълнява кон-кретна функция на игрището: всичко живо весело търчи след топката, всеки се придвижва накъдето си иска и по своя воля се разполага по терена. Едва някъде през 1870 г в Шотландия. отборите се организират по модела за-щита, халфова линия и нападение. В онези години тимо-вете вече са с по единайсет играчи. Никой няма право да докосва с ръце топката още от 1869 г., нито дори за да я спре и да я постави в краката си. Но през 1871 г. се раж-да фигурата на вратаря, единствено изключение от това табу – на него е разрешено да защитава вратата с всички части на тялото си.

Вратарят отначало пази едно квадратно ограждение: някогашната врата е по-тясна от сегашната и много по-висока. Състои се от два пръта, съединени с лента на пет метра и половина над земята. Лентата се заменя с дър-вена греда през 1875 година. Головете се отбелязват по страничните греди с малки резки. Изразът „отбелязвам гол“ се използва и до ден-днешен, макар попаденията вече да не се изчегъртват в дървото, а да се обявяват по електронните табла на стадионите. Вратата, оформена в прави ъгли, няма никакви извивки по себе си, въпреки което в някои страни продължаваме да я наричаме arco („арка“, „свод“), а човека, който я пази, arquero – може


би защото някога питомците на английските колежи са използвали аркадите в дворовете им за футболна врата.

През 1872 г. се появява съдията. Дотогава играчите сами се съдят, сами си и налагат наказанията за допусна-тите фаулове. През 1880 г., с хронометър в ръка, реферът вече решава кога ще свърши срещата и има властта да изгони всеки, който се държи неподобаващо, но все още се намесва само изотвън и с провиквания. През 1891 г. той за първи път влиза в очертанията на терена, надува свирка, за да отсъди първата дузпа в историята, прави дванайсет крачки* и посочва точката на изпълнението и. От доста време вече британската преса води кампания в подкрепа на наказателния удар. Налагат се мерки за защитата на играчите в близост до мрежата, където по-някога стават същински кръвопролития. В тази връзка Уестминстърският вестник публикува смразяващ спи-сък на загинали играчи и потрошени кокали.

През 1882 г. английската футболна управа разреша-ва страничното хвърляне с ръце**. През 1890 г. зоните на игрището се разчертават с вар, а по средата се рисува кръг Същата година вратата се сдобива с мрежа. Пред-назначението и е да лови топката, с което да елиминира някои положения, при които голът не е съвсем сигурен.

След това векът приключва, а с него – и британ-ският монопол над забавлението. През 1904 г. възник-ва ФИФА, Международната футболна федерация, която оттогава насетне управлява отношенията между топката и краката по цял свят. Така или иначе, за всички досе-гашни световни първенства ФИФА всъщност въвежда незначителен брой промени в някогашните британски правила за организация на играта.

* „Дузпа“ идва от френското douze pas, „дванайсет крачки“. Б. пр.** Другото му название, „тъч“, е от английския глагол „пипам“,

„докосвам“ с ръце, to touch. Б. пр.


Английските нашествия

Току до лудницата, в един пустеещ парцел в Буенос Айрес, няколко руси хлапета подритват топка.

– Какви са тези? – пита едно момче.– Луди – осведомява го татко му. – Луди англичани.Такава случка от детството си спомня журналистът

Хуан Хосе де Сойса Рейли.Отначало хората в Рио де ла Плата* възприемат фут-

бола като занимавка за безумци. Но когато настава бумът на английската империалистическа експанзия, играта вече се е превърнала в точно толкова типичен британски експортен продукт, колкото и манчестърският текстил, железниците, заемите от банка Берингс или доктрината за свободната търговия.

Футболът пристига с нозете на моряците, които го играят край доковете на Буенос Айрес и Монтеви-део, докато корабите на Нейно Величество разтоварват пончос, ботуши и брашно и пълнят трюмовете с вълна, кожи и зърно, за да може да се произведат там някъде, далече-далече, още пончос, ботуши и брашно. Именно от английски граждани – дипломати и служители на же-лезопътните и газовите компании – се съставят първите

* Рио де Ла Плата (Сребърната река) е общият естуар на реките Уругвай и Парана, около който са разположени столиците на Уругвай и Аржентина, така че под това име обикновено се разбира и общата културна зона между двете страни. (Впрочем, името на отбора Ривър Плейт, за който ще се говори по-нататък, е английска версия на ис-панското „Сребърна река“.). Б. пр.


местни отбори. Първата международна среща, изигра-на в Уругвай, през 1889 г., противопоставя англичаните от Монтевидео на тези от Буенос Айрес под огромния портрет на кралица Виктория с подпухналите клепачи и киселата гримаса. Друг портрет на тази владетелка на моретата бди през 1895 г. над първия мач от историята на бразилския футбол, в който за победа се борят бри-танските поданици, работещи за Гас Къмпани, и техните сънародници от Сао Пауло Рейлуей.

На старите фотографии тези пионери на футболно-то дело могат да се видят в цвят сепия. Воини, готови за битка. Доспехи от памук и вълна ги покриват от глава до пети, за да не смущават дамите, които гледат двубоите им вдигнали копринени чадърчета и размахали дантелени кърпички. Играчите излагат в цялата им голота единстве-но своите лица с делови изражения и юнашки закривени мустаци под козирките на каскетите или перифериите на шапките. На краката си носят тежки боти Манфийлд.

Заразата скоро се разпространява. По-бързо, откол-кото може да се очаква, господата от местното общество се хвърлят да практикуват английската лудост. От Лон-дон си изписват блузи, обувки, дебели кори и панталони от гърдите до под коленете. Футболните топки вече ни-как не притесняват митничарите, които първоначално са недоумявали в коя графа да поставят подобен вид стока. Корабите пренасят и наръчници с указания, а с тях – и думите, които, веднъж добрали се до далечните брегове на Южна Америка, трайно се заселват там: fi eld, score, goal, goal-keeper, back, half, forward, out-ball, penalty, off-side*. Foul-ът си навличал санкция от referee, но засег-натият играч можел да склони и да приеме извиненията на виновника, стига да са искрени и произнесени на пра-

* Игрище, резултат, гол, вратар, защитник, халф, нападател, топка в аут, дузпа, засада (англ.). Б. пр.


вилен английски, както гласи първият футболен правил-ник, който циркулира от двете страни на Ла Плата.

Междувременно други думи от английския език се внедряват в езика на карибските страни от Латинска Америка: питчър, кетчър, ининг. Под прякото влияние на САЩ тези държави се учат да удрят топката със зао-блена дървена бухалка, „бата“. Морските пехотинци но-сят бухалката на рамо, заедно с оръжието, докато с огън и кръв налагат имперския си порядък в региона.

Оттогава насам бейзболът е за карибците онова, ко-ето за нас е футболът.


Южен футбол

Argentine Football Association не позволява да се говори испански на събранията на ръководството и, а Uruguay Association Football League не дава срещите да се състоят в неделя, защото по английския обичай за тях е определена съботата. Но още от първите години на ХХ в. футболът започва да става все по-популярен и свой от двете страни на Ла Плата. Купешкото забавление за свободните мигове на децата от добри семейства е пус-нало ластари вън от високата саксия, в която е виреело до момента, и усилено се вкоренява в земята.

Процесът е неудържим. Подобно на тангото, футбо-лът избуява в предградията – за да се играе не е нужно да се плаща, достатъчно е доброто желание. По незастрое-ните парцели и разните улички и площадки синовете на някогашните заселници и новите имигранти импровизи-рат мачове с топки, направени от стари чорапи, пълнени с парцали или хартия, и с няколко камъка, които обо-значават вратата. Благодарение на все по-универсалния футболен език работниците, напуснали по неволя ниви-те, се разбират отлично с работниците, напуснали по не-воля Европа. Есперантото на топката обединява бедните кореняци с отрудените непознати, преплавали морето от Виго, Лисабон, Неапол, Бейрут или Бесарабия, които копнеят да „усвоят“ Америка като издигат стени, прена-сят товари, пекат хляб или метат улиците. Бая си е по-пътувал футболът: дисциплиниран някога в английските колежи и университети, сега в Южна Америка подслаж-да живота на хора, които не са и припарвали в училище.


По игрищата на Буенос Айрес и Монтевидео се ражда самобитен стил. Особен маниер на игра си проправя път, точно както особен маниер на танцуване се утвърждава в салоните за милонга*. Танцьорите смайват с филигранни фигури, без да излизат от плочата, на която пристъпват, а футболистите творят собствен език в едно мъничко прос-транство, където топката не се рита, а се обсебва и при-тежава, сякаш ходилата са длани, с които кожата се гали. Не случайно точно в краката на първите виртуозни лати-ноамериканци се ражда el toque: докосването на топката, сякаш се свири на китара, сякаш се извлича музика.

Успоредно с това футболът се тропикализира в Рио де Жанейро и Сао Пауло. Обогатяват го бедняците, съ-щите, които са го експроприирали от аристокрацията. Чужбинският спорт престава да бъде привилегия на шепа заможни младежи, които го копират без въображе-ние, и се побразилчва. Заченат от творческата енергия на постепенно откриващия го народ, се ражда най-красиви-ят футбол на света, направен от чупки в кръста, шеметни телодвижения и полети на краката, които идват от капо-ейрата – воински танц на черните роби – и от безметеж-ните забави в крайните квартали на големите градове.

Футболът полека-лека се превръща в народна страст и разкрива своята тайна хубост, докато в същото време губи ореола си на елегантно хоби. През 1915 г. демокра-тизацията на играта предизвиква изблик на недоволство в списание Sports в Рио де Жанейро: „Ние, людете с по-ложение в обществото, сме принудени да делим терен с работници, шофьори... Заниманията с този спорт се пре-връщат в мъчение, саможертва, не и забавление.“

* Под името „милонга“ освен специфичен жанр в аржентинска-та народна песенна култура, се разбира и събиране за танци (в Бълга-рия думата навлезе изключително и само в смисъла си на „вечеринка за танцуване на танго“). Б. пр.


Историята на Фла и Флу

През 1912 г. се играе първото дерби в историята на бразилския футбол, първият Фла-Флу. Клубът Флуми-ненсе побеждава Фламенго с 3:2.

Мачът е буен и груб, та предизвиква вълна от припа-дъци сред публиката. Ложата прелива от цветя, плодове, пера, дами и господа.

Докато господата отбелязват всяко попадение с хвър-ляне на сламените си шапки на тревата, дамите изпускат ветрила и се свличат премалели от емоцията на поред-ния гол или от неудобствата на жегата или корсета.

Фламенго се е родил съвсем неотдавна за футболен живот. Появил се от разцепването на ФК Флуминенсе, който – след куп неуредици и много войнствени крясъци и родилни писъци – се е разпаднал на две. Скоро бащата започва да се кае, че не е извил врата на своето устато и непочтително отроче още в люлката, но вече няма избор: Флуминенсе е сътворил собственото си проклятие и от тази му беда изход не се вижда.

Оттогава баща и син – непокорен син, незачитан баща – се посвещават на враждата помежду си. Всяко дерби Фла-Флу е само поредното сражение в тяхната безконечна война. И двамата са влюбени в един и същи град, Рио де Жанейро, ленива грешница, която томи-телно им позволява да я обичат и се забавлява да им се предлага, без да им се дава. Баща и син играят за тази своя любов, а тя си играе с тях. За нея се борят те, а тя се явява на дуелите им, нагласена като за веселба.


Опиум за народите?

По какво си приличат футболът и Господ? По пре-даността на своите поклонници и по неверието на инте-лектуалците.

През 1902 г. в Лондон Ръдиард Киплинг се надсмива над футбола и „дребните душици, способни да намерят удовлетворение в изпоцапаните с кал идиоти, които го играят“. Десетилетия по-късно в Буенос Айрес Хорхе Луис Борхес е несравнимо по-деликатен в презрението си: изнася беседа на тема безсмъртието в същия ден и час, в които аржентинските национали играят първата си среща на Световното от 1978-а.

Пренебрежението на много консервативни интелек-туалци почива върху увереността им, че боготворенето на топката е онова суеверие, което народът си е заслу-жил. Обсебени от футбола, плебеите разсъждават с кра-ката – тях за толкова ги бива, те чрез тази низша наслада се реализират. Животинският инстинкт надделява над човешкия разум, невежеството задушава културата: тъл-пата получава всичко, което желае.

Голяма част от ляво настроените интелектуалци също отричат футбола. Кастрирал бил масите и отклонявал ре-волюционната им енергия. Хляб и зрелища, зрелище без хляб: хипнотизирани от топката, дето така нездраво ги влече, работниците допускат съзнанието им да закърнее и класовите им неприятели да ги подкарват като стадо.

Когато футболът престава да бъде първо само ан-глийско, а после само богаташко хоби, в Рио де ла Пла-


та се появяват първите народни клубове, организирани във вагонните депа и пристанищните докове. По онова време някои от по-изтъкнатите анархисти и социалисти заклеймяват тази машинация на буржоазията, замисле-на, за да предотврати стачките и да замаже социалните противоречия. Разпространението на футбола по света им изглежда като следствие от империалистическа ма-невра, целяща да държи в перманентен инфантилизъм угнетените народи.

Така или иначе, ФК Архентинос Хуниорс възниква под името Чикагските мъченици, в чест на работниците анархисти, обесени на 1 май*. И именно 1 май е денят, избран за рожден на ФК Чакарита, получил името си в една анархистична библиотека в Буенос Айрес. В първи-те години на изминалия век не липсват и леви интелек-тулци, които приветстват футбола, вместо да се гнусят от него като от някакво обезболяващо средство за съзна-нието. Сред тях е италианският марксист Антонио Грам-ши, който хвали „това царство на човешката лоялност, упражнявана под открито небе“.

* „Чикагските мъченици“ са осем анархисти, осъдени за назида-ние заради сблъсъка на протестиращи и полиция на площад Хеймар-кет в Чикаго на 4 май 1886 г.: протестът е в подкрепа на работниците, които от 1 май стачкуват с искането за осемчасов работен ден. Трима от анархистите са хвърлени в затвора, четирима са обесени, а един се самоубива. Със същия исторически момент е свързано началото на честването на Деня на труда на 1 май, но датата на екзекуцията е всъщност 11 ноември 1887-а. Б. пр.


Топката като знаме

През лятото на 1916 г., в разгара на Първата светов-на война, един английски капитан се хвърля в нападе-ние, подритвайки топка. Капитан Невил изскача иззад предпазващия го бруствер* и се впуска след топката да щурмува германските окопи. Неговият иначе разколебан полк се вдига и поема подире му. Капитанът е убит от снаряд, но Великобритания успява да си отвоюва ничи-ята земя и с това сражение отбелязва първата фронтова победа на английския футбол.

Много години по-късно, вече към края на века, соб-ственикът на ФК Милан печели италианските избори с девиза „Forza Italia!“**, заимстван от трибуните на ста-дионите. Силвио Берлускони обещава, че ще измъкне Италия от неприятностите , както вече е сторил със су-перотбора Милан, носител на всички възможни трофеи, и избирателите мигом забравят, че някои от собствените му компании са на ръба на фалита.

Футбол и родина винаги се отъждествяват по няка-къв начин и политиците и диктаторите често спекулират с тяхната връзка. Италианските национали печелят Све-товните през 1934 и 1938 г. в името на отечеството и на Мусолини, а всеки мач започват и свършват с „Да живей Италия!“ и фашистки поздрав с ръка към публиката.

За нацистите футболът също е държавен въпрос. В Украйна има паметник на играчите от киевския Динамо

* Предпазен насип. Б. пр.** „Давай, Италия!“, „Хайде, Италия!“ (ит.). Б. пр.


от 1942 година. Не кога да е, а тъкмо посред германската окупация им щуква да разбият един хитлеристки отбор на местния стадион. Хем са ги предупредили:

– Ако спечелите, сте загубени.Влизат примирени, че трябва да паднат, разтрепе-

рани от страх и глад, но не смогват да обуздаят нуждата си от човешко достойнство. След края на мача, както са още по футболни екипи, единайсетимата са разстреляни на ръба на една урва*.

Футбол и родина, футбол и народ: през 1934 г., дока-то Боливия и Парагвай се избиват взаимно във войната за Чако**, вкопчени едни в други заради този пуст участък от картата, парагвайският Червен кръст сформира отбор, който играе в няколко аржентински и уругвайски града и събира достатъчно средства, за да се окаже първа помощ на бойното поле на ранените и от двете страни.

Три години по-късно, по време на испанската граж-данска война, два странстващи отбора стават символ

* Този епизод от август 1942 г. е известен като Мачът на смъртта и дадената тук версия е само една от многото, разпространили се през годините: в отбора, наречен Старт и сформиран към хлебозавода, в който работят през войната въпросните футболисти, много играчи са наистина от Динамо, но не всички. Освен това, срещите с тима на германските военни са не една, а две (действително спечелени от Старт). Загиват част от украинските участници – повечето са пратени в концентрационен лагер за принудителен труд, където са разстреляни през 1943-а. Б. пр.

** Войната между Боливия и Парагвай за северната част на безплодната и почти безлюдна област Чако (1932–1935) е най-кръвопролитната между латиноамерикански държави през ХХ в. (над 50 000 жертви от боливийска страна и над 40 000 от парагвайска) и съсипва икономиките и на двете страни. Целта и е контролът над река Парагвай, която осигурява лесен достъп до Атлантическия океан, както и над евентуалните масивни петролни залежи в областта (несъществуващи, както се оказва по-късно), предвиждани от експертите на щатската компания Стандард ойл. Б. пр.


на демократичната съпротива. Докато генерал Франко, рамо до рамо с Хитлер и Мусолини, бомбардира испан-ската Република, една баска единайсеторка обикаля Ев-ропа, а ФК Барселона участва в срещи в Щатите и Мек-сико. Баското правителство изпраща отбора Еускади* във Франция и други страни с мисията да пропагандира в полза на републиката и да събира пари за отбраната и. По същото време Барселона потегля с кораб към Аме-рика (годината е 1937-а и президентът на клуба е вече покосен от франкистките куршуми). Тези два тима са живият израз – по стадионите, но и извън тях – на при-тиснатата в ъгъла демокрация.

Едва четирима каталонски футболисти се връщат в Испания преди края на войната. От баските – само един. Когато републиката е сломена, ФИФА обвинява в бун-тарство останалите в изгнание играчи и ги заплашва с окончателно лишаване от състезателни права. Част от тях успяват да избегнат това, като се вливат в редици-те на латиноамериканския футбол. С неколцина баски в състава в Мексико е основан ФК Испания, който отнача-ло е просто непобедим. Централният нападател на Еус-кади, Исидро Лангара, дебютира в аржентинския фут-бол през 1939-а. Още в първия си мач вкарва четири гола за Сан Лоренсо, отбор, в който блести и Анхел Субиета, играл преди това в халфовата линия на Еускади. По-къс-но, през 1945 г. в Мексико, Лангара става голмайстор на местния шампионат.

Образцовият клуб на франкистка Испания, Реал Мадрид, е ненадминат в световен мащаб между 1956 и 1960 година. Този превъзходен тим не само е хегемон на

* Еускади е името на Страната на баските на езика на обитате-лите и. Б. пр.


испанската първа дивизия, но обира и пет европейски и една интерконтинентална купа. Реал Мадрид рита къде ли не и навсякъде кара хората да зяпват от удивление. Диктатурата на Франко се е уредила с ненадминато ам-булантно посолство. Головете, които радиото предава, са далеч по-ефикасни фанфари на прослава, отколкото С лице към слънцето*. През 1959 г. един от лидерите на режима, Хосе Солис, държи признателна реч пред фут-болистите, „защото хора, които преди ни мразеха, сега ни разбират, благодарение на вас“. Подобно на Сид**, Реал Мадрид съсредоточава в себе си всички национални до-бродетели... макар по знаменития си състав да прилича повече на Чуждестранния легион. Неотразим го правят един французин, Копа, двама аржентинци, Ди Стефано и Риал, уругваецът Сантамария и унгарецът Пушкаш.

Прякорът на Ференц Пушкаш е Cañoncito pum, „Топ-чето пукна“, заради съкрушителните способности на ле-вия му крак, който обаче знае и да е мек като ръкавица. В същия период други унгарци, Ласло Кубала, Золтан Цибор и Шандор Кочиш, се изявяват във ФК Барселона. През 1954 г. е положен първият камък на Камп ноу, голе-мия стадион, който дължим изключително на Кубала: на-валицата, която се стича да го гледа как играе – прецизни

* Cara al sol (1935) е химнът на фалангистите, членовете на крайнодясната и ултранационалистка партия на Франко, чийто текст се приписва на нейния основател, Хосе Антонио Примо де Ривера. Б. пр.

** С прозвището Сид (от арабското „сиди“, „господар“) в исто-рията и легендите остава кастилският благородник Родриго Диас де Вивар (1040–1099), който успява да стане самостоятелен владетел на голяма част от иберийския Изток, с централен град Валенсия. Едно от най-важните произведения в испанската литература, епосът Cantar del mío Cid, „Песен за моя Сид“, е посветено именно на него-вите подвизи. Б. пр.


до милиметър подавания, убийствени изстрели в мрежа-та – не се побира в предишния. Цибор пък изкарва искри от калеврите си. Другият унгарец от Барселона, Кочиш, е забележителен играч с глава. Златното теме му викат и море от развети кърпички се вдига да отпразнува всяко негово попадение. По това време често се казва, че след Чърчил, Кочиш е най-великата глава в Европа.

През 1950 г. Кубала сформира отбор на Унгария в странство, което му коства двугодишно отстраняване, наложено от ФИФА*. Сетне ФИФА санкционира с пове-че от година лишаване от игра Пушкаш, Цибор, Кочиш и други унгарци, които са играли в друг изгнанически отбор в края на 1956 г., когато съветското нашествие смазва народния бунт в родината им.

През 1958 г., в разгара на войната за независимост, Алжир събира тим, който за първи път облича национал-ните цветове. В състава му са Махлуфи, Бен Тифур и дру-ги алжирци, които играят професионално във Франция.

Бойкотиран от колониалната сила, Алжир успява да играе само с Мароко, държава, която за сходен грях е отлъчена от ФИФА за няколко години, както и в ня-кой и друг незначителен мач, организиран от спортните профсъюзи на шепа арабски и източноевропейски стра-ни. ФИФА затваря всички врати пред алжирския тим, а френският футбол наказва провинилите се играчи, обя-вявайки гражданската им смърт. Заложници на своите договори, те са обречени никога повече да не се върнат към професионална изява. Скоро след като Алжир отво-юва независимостта си обаче, френският футбол не на-мира друг изход, освен да призове отново играчите, по които тъгуват трибуните.

* Наказанието, свързано с този алтернативен национален отбор от бегълци от комунистическия режим, всъщност е едногодишно (1950/51). Б. р.

Едуардо Галеано (1940, Монтевидео е уругвайски пи ... · 2018....

Documents