ЗатъмнениеотСтефани Майер

[превод от английски:Аделина АтанасоваВанимира ДамяноваКамелия ПродановаЛора СевдалиноваМария ГеоргиеваМоника КолчевскаСтефани КириловаЯна Кисьова

редактори:Зорница ИвановаТаня Савова]

Съдържание:Предговор1. Ултиматум2. Отбягване3. Мотиви4. Природа5. Белязване6. Швейцария7. Нещастен край8. Характер9. Мишена10. Мирис11. Легенди12. Време13. Новородени14. Изявление15. Облог16. Епоха17. Съюз18. Инструкции19. Егоизъм20. Компромис21. Пътеки22. Огън и лед23. Чудовище24. Внезапно решение25. Огледало26. Морал27. НуждиЕпилог

За съпругът ми Панчо,за твоето търпение, любов, приятелство, хумор

и готовност да ядеш готова храна.Също така и на децата ми, Гейб, Сет и Илай,

че ми позволявате да изживея любовта,за която мнозина биха умрели.

Огън и ледНякои казват, че светът ще свърши в огън.Други казват - в лед.Заради страстта, която съм изпитал, могада се съглася веднага с версията с огън.

Но ако ще се умира два пъти подред,мисля, виждал съм достатъчно омраза,за да кажа, че и версията с ледстава за проказаи унищожение навред.- Робърт Фрост

ПРЕДГОВОР

Всичките ни опити за хитруване бяха напразни.С лед на сърцето го гледах как се приготвя да умре за мен. Усилената му концентрация не издаваше и сянка от съмнение, въпреки че те бяха повече от него. Знаех, че не можем да очакваме помощ - в този момент семейството му се бореше за живота си така, както той се бореше за нашият.Щях ли някога да науча резултатът от другата битка? Да разбера кои са победителите и победените?Щях ли да доживея достатъчно за това?Шансовете не изглеждаха много големи.Черни очи, подивели от свирепото желание за моята смърт, очакваха момента, когато вниманието на моят защитник щеше да бъде отклонено. Моментът, в който със сигурност щях да умра.Някъде много, много далеч в студената гора, един вълк нададе вой.

1. УЛТИМАТУМ

Бела,Не знам защо караш Чарли да предава бележки на Били, сякаш сме втори клас – ако исках да говоря с теб, щях да вдигнаТи направи този избор, ясно? Не можеш да имаш и двете неща, когатоКаква част от „смъртни врагове” е прекалено сложна за теб даВиж, знам че се държа като кретен, но просто няма друг Не можем да бъдем приятели, когато прекарваш цялото си време с една сбирщина отНещата стават по-зле, когато си мисля прекалено много за теб, така че не пиши повечеДа, и на мен ми липсваш. Много. Не променя нищо. Съжалявам.

ДжейкъбПрокарах пръсти през хартията, като усетих вдлъбнатините, където е натискал химикалът

толкова силно, че почти е пробил листа. Почти го виждах – как пише гневните си писма с грубият си почерк, да задрасква ред след ред, когато думите излязат погрешно, може би дори да пречупва химикалката на две в прекалено голямата си ръка – това би обяснило петната от мастило. Можех да си представя обезсърчението, което събира черните му вежди в една линия и сбръчква челото му. Ако бях там, вероятно щях да се разхиля. Не си причинявай мозъчен тумор, Джейкъб, бих му казала. Просто го кажи.Да се смея бе последното нещо, което ми се правеше, докато препрочитах думите, които вече бях запомнила наизуст. Отговорът му на умолителната ми бележка – предадена от Чарли на Били за него, точно като второкласници, както бе изтъкнал – не бе изненада. Знаех какво ще пише още преди да го отворя.Това, което ме изненадваше, беше как всяко задраскано изречение ме нараняваше – сякаш краищата на думите имаха остри ръбове. Дори повече от това, зад всяко гневно начало се таеше дълбока рана – болката на Джейкъб ме прорязваше по-дълбоко от моята собствена.Докато обмислях това, улових непогрешимия мирис на изгоряло да идва от кухнята. В някоя друга къща, фактът че някой друг освен мен се занимава с готвене вероятно не би било причина за паника.Натиках намачканата хартия в задният си джоб и изтичах надолу по стъпалата за нула време.Бурканът със сос за спагети, който Чарли бе тикнал в микровълновата, бе едва на първото си завъртане, когато отворих вратичката и го извадих.- Къде сбърках? – попита Чарли.- Трябва първо да махнеш капака, тате. Не се слага алуминий в микровълновата. – Бързо махнах капака, докато обяснявах, изсипах половината сос в една купа и тогава сложих купата в микровълновата и буркана обратно в хладилника. Промених времето и натиснах стартовият бутон.Чарли наблюдаваше корекциите ми със стиснати устни.- Поне кюфтенцата получиха ли се както трябва?Погледнах към тигана на печката – източника на миризмата, която бе привлякла вниманието ми. - Разбъркването помага – казах аз меко. Намерих лъжица и се опитах да изтържа кишавата буца, която бе загоряла на дъното.Чарли въздъхна.- Та какво става тук? – попитах го аз.Той скръсти ръце през гърдите си и се зазяпа през един от задните прозорци към плющящия дъжд.- Не знам за какво говориш – промърмори той.Бях озадачена. Чарли да готви? И защо се държеше така нацупено? Едуард още не беше дошъл – обикновено баща ми запазваше този тип поведение за гаджето ми, като се

стараеше да илюстрира същността на „нежелан” с всяка дума и жест. Усилията на Чарли бяха напълно ненужни – Едуард знаеше точно какво си мисли баща ми и без цялото това шоу. Думата „гадже” ме изяждаше от вътре с познато напрежение, докато разбърквах. Не беше правилната дума, ама изобщо. Нуждаех се от нещо по-описателно за безконечното обвързване... Но думи като „съдба” и „орис” звучаха клиширано във всекидневните разговори. Едуард имаше друга дума на ума си и тази дума беше източникът на напрежението, което чувствах. Караше ме да стисна зъби само като си я помислех.Годеница. Ъгх. Потреперах при мисълта.- Да не би да съм пропуснала нещо? Че откога ти приготвяш вечерята? – попитах Чарли. Буцата спагети подскачаше във врящата вода, докато я побутвах. – Или поне се опитваш да я приготвиш, по-скоро.Чарли сви рамене.- Няма закон, който да ми забранява да готвя в собствената си къща.- Ти знаеш най-добре – отвърнах аз, ухилвайки се като погледнах към забодената значка на коженото му яке.- Хах, това беше добро. – Той изхлузи якето си, сякаш погледът ми му бе напомнил, че все още е с него, и го закачи на кукичката, която бе предназначена за дрехите му. Ремъкът за пистолета му вече стоеше на мястото си – не бе почувствал нужда да го носи със себе си в управлението от няколко седмици насам. Повече нямаше обезпокояващи изчезвания, които да тревожат малкото градче Форкс, щата Вашингтон, повече нямаше и забелязани гигантски, мистериозни вълци във вечно дъждовните гори...Побутвах кюфтенцата в мълчание, като предполагах, че Чарли ще разкаже какво го притеснява, когато му дойде времето. Баща ми не беше разговорлив човек и от усилието, което бе положил, за да аранжира гощавка на масата с мен, ставаше ясно че нехарактерен брой думи му се въртят из главата. Погледнах към часовника по навик – нещо, което правех на всеки няколко минути по това време. Оставаше по-малко от половин час.Следобедите бяха най-трудната част от денят ми. Откакто бившият ми най-добър приятел (и върколак), Джейкъб Блек, ме бе изпортил за мотоциклета, който карах скришом – предателство, което планирал, за да ме накажат, така че да не мога да прекарвам времето си с гаджето ми (който е вампир), Едуард Кълън – на Едуард му бе позволено да ме вижда само от седем до девет и трийсет вечерта, винаги в капанът на собственият ми дом и под наблюдението на неизменно киселият поглед на баща ми.Това беше повишението на предишното ми, не-толкова строго наказание, което си бях заслужила за необяснимо изчезване за три дена и един епизод със скачане от скала.Разбира се, все още се виждах с Едуард в училище, защото Чарли не можеше да направи нищо по този въпрос. А след това, Едуард също така и прекарваше почти всяка нощ в стаята ми, но не можеше да се каже, че Чарли знае за това. Способността на Едуард да се изкачва с лекота и безшумно през прозореца ми на втория етаж бе почти така полезно, както и способността му да чете мислите на Чарли.Въпреки че следобедът бе единственото време, което прекарвах разделена от Едуард, то беше напълно достатъчно, за да ме направи неспокойна, а часовете винаги се влачеха. И все пак, изтърпявах наказанието си без оплаквания, защото – от една страна – знаех, че съм си го заслужила и – от друга – защото не можех да понеса да нараня баща ми като се изнеса сега, когато предстоеше една много по-трайна раздяла, невидима за Чарли, но толкова близо на моя хоризонт.Баща ми седна на масата със сумтене и разгърна влажния вестник – за няколко секунди вече цъкаше езикът си с неодобрение.- Не знам защо изобщо четеш новините, тате. Само те ядосват.Той не ми обърна внимание, като се мръщеше на вестника в ръцете си.- Ето защо всички искат да живеят в малък град! Абсурдно.- Какво пък са направили сега големите градове?- Сиатъл май ще стане столицата на убийствата в страната. Пет неразкрити убийства през

последните две седмици. Можеш ли да си представиш да живееш така?- Струвами се, че Фийникс е по-нагоре в списъкът с убийствата, тате. Живяла съм така. – А и никога не бях ставала жертва на когото и да е било, докато не се преместих в този малък, безопасен град. Всъщност, все още бях в няколко черни списъка... Лъжицата се разтрепера в ръцете ми, като накара водата да се разлюлява.- Е, мен не можеш да ме убедиш – каза Чарли.Предадох се да се опитвам да спася вечерята и се примирих със сервирането й – наложи ми се да използвам нож за пържоли, за да разрежа порция спагети за Чарли и себе си, докато той ме наблюдаваше с глупаво изражение. Чарли заля своята порция със сос и започна да яде. Прикрих доколкото можах и своята буца и последвах примерът му без особен ентусиазъм. За известно време се хранехме мълчаливо. Чарли все още преглеждаше новините, така че взех доста опърпаният си екземпляр на „Брулени хълмове”, откъдето я бях оставила тази сутрин на закуска, и се опитах да потъна в Англия от миналият век, докато го чаках да започне да говори.Тъкмо бях стигнала до частта, където Хийтклиф се завръща, когато Чарли прочисти гърлото си и метна вестника на пода.- Права си – каза Чарли. – Имах причина да направя това. – Той размаха вилица към лепкавото угощение. – Исках да поговоря с теб.Оставих книгата настрана – корицата бе така унищожена, че се разпадна върху масата.- Можеше просто да ме попиташ.Той кимна, като веждите му се свъсиха.- Аха. Ще запомня това за следващия път. Мислех си, че като те освободя от готвенето ще те размекна.Засмях се.- Проработи – готварските ти способности ме размекнаха като желе. От какво се нуждаеш, татко?- Е, става дума за Джейкъб.

Почувствах как лицето ми става сурово.- Какво за него? – попитах аз през зъби.- Полека, Белс. Знам, че все още си разстроена, задето те обади, но това бе правилното нещо. Просто се държеше отговорно.- Отговорно – повторих унищожително, като извъртях очи. – Да бе. Та, какво за Джейкъб?Небрежният въпрос, който се повтори в главата ми, бе всичко друго, но не и тривиален. Какво за Джейкъб? Какво щях да правя с него? Предишният ми най-добър приятел, който сега беше... какво? Мой враг? Свих се.Лицето на Чарли бе станало внезапно предпазливо.- Само не ми се ядосвай, става ли?- Да се ядосвам?- Е, също така става дума и за Едуард.Очите ми се присвиха.Гласът на Чарли стана по-рязък.- Пускам го в къщата, нали така?- Така е – признах аз. – За кратки периоди. Разбира се, може да ме пускаш мен от къщата за кратки периоди от времето също – добавих аз – но само шеговито. Знаех си, че съм под ключ до края на учебната година. – Бях доста послушна напоследък.- Ами, точно за това става дума... – И тогава лицето на Чарли се разтегна в неочаквана усмивка – за секунда изглеждаше с двайсет години по-млад.Видях слабата светлина на възможността в тази усмивка, но пристъпих предпазливо.- Объркана съм, тате. Ще говорим за Джейкъб, или Едуард, или за наказването ми?Усмивката отново се появи.- Един вид и за трите.- И по какъв начин са свързани? – попитах внимателно аз.

- Добре. – Той въздъхна, като вдигна ръце така, сякаш се предаваше. – Мислех си, че може би заслужаваш да те пусна на свобода, заради добро поведение. За тинейджърка си невероятно не-хленчеща.Гласът ми и веждите ми се извисиха нагоре.- Сериозно? Свободна съм?Откъде идваше това? Бях сигурна, че ще бъда под домашен арест преди да се изместя наистина, а Едуард не бе доловил каквото и да е огъване в мислите на Чарли...Чарли вдигна един пръст.- Условно.Ентусиазмът изчезна.- Фантастично – простенах аз.- Бела, това е по-скоро молба, отколкото заповед, ясно? Свободна си. Но се надявам, че ще използваш свободата си... разумно.- Какво имаш предвид?Той отново въздъхна.- Знам, че се радваш да прекарваш цялото си време с Едуард...- Прекарвам времето си и с Алис – вметнах аз. Сестрата на Едуард нямаше часове за посещения – тя идваше и си отиваше, когато си искаше. Чарли бе като глина в способните й ръце.- Това е истина – каза той. – Но ти имаш и други приятели освен Кълънови, Бела. Или поне преди беше така.Вгледахме се един в друг за дълъг момент.- Кога говори за последен път с Анджела Уебър? – обвини ме той.- Петък на обяд – отговорих незабавно.Преди завръщането на Едуард, училищните ми приятели се бяха разделили на две групи. Предпочитах да гледам на тези групи като на добри срещу лоши. Ние и те също работеше. Добрите бяха Анджела, сериозният й приятел Бен Чейни и Майк Нютън – и тримата най-щедро ми бяха простили, задето бях изперкала, когато Едуард напусна. Лорън Малъри бе злото ядро на тяхната страна, и почти всички останали, включително и първата ми приятелка във Форкс, Джесика Станли, изглеждаха съгласни с нейния „анти-Бела” дневен ред. Със завръщането на Едуард в училище, разделящата линия бе станала още по-ясна. Завръщането на Едуард удари погребалния звън на приятелството на Майк, но Анджела остана непоколебимо лоялна, а Бен я следваше. Въпреки естествената неохота, която повечето хора изпитваха към Кълънови, Анджела стоеше примерно до Алис всеки ден на обяд. След няколко седмици Анджела изглеждаше дори комфортно на мястото си. Беше невъзможно да не бъдеш очарован от Кълънови – веднъж щом им дадеш шанса да бъдат чаровни.- Извън училище? – попита Чарли, като прикова обратно вниманието ми.- Не съм виждала никого извън училище, татко. Наказана съм, спомняш ли си? А Анджела също си има гадже. Непрекъснато е с Бен. Ако съм наистина свободна – добавих аз с тежък скептицизъм, - можем да излизаме всички заедно.- Добре. Но тогава... – Той се поколеба. – Ти и Джейк бяхте като сиамски близнаци, а сега...Прекъснах го.- Може ли да стигнем до същността, тате? Какво точно ти е условието?- Не мисля, че трябва да пренебрегваш приятелите си, заради гаджето си, Бела – каза той с непреклонен глас. – Не е мило и мисля, че животът ти ще е по-добре балансиран, ако има и други хора в него. Това, което се случи миналият септември...Дръпнах се назад.- Ами – каза отбранително той. – Ако имаше нещо друго в живота ти освен Едуард Кълън, вероятно нямаше да се получи така.- Щеше да си бъде точно така – промърморих аз.

- Може би, може би не.- Условието? – напомних му аз.- Използвай новата си свобода, за да се виждаш и с другите си приятели. Поддържай баланс.Кимнах бавно.- Балансът е хубаво нещо. Обаче трябва ли да спазвам определено време?Той направи физиономия, но поклати глава.- Не искам да усложнявам нещата. Просто не забравяй приятелите си...Това беше дилема, с която вече се борех. Приятелите ми. Хора, които заради собствената им безопасност, повече нямаше да видя отново след завършването.Та какво действие трябваше да предприема? Да прекарам колкото се може повече време с тях? Или да започна с раздялата сега, за да го направя по-леко? Отдръпнах се от идеята за втората възможност.- ... най-вече Джейкъб – добави Чарли преди да се замисля повече върху това.Още по-голяма дилема от първата.Отне ми момент, докато открия правилните думи.- Джейкъб може да се окаже... по-труден.- Блек са ни почти като семейство, Бела – каза той, строго и бащински отново. – А Джейкъб ти беше много, много добър приятел. - Знам това.- Изобщо ли не ти липсва? – попита обезсърчено Чарли.Имах чувството, че гърлото ми се е запушило – трябваше да го прочистя два пъти преди да отговоря.- Да, липсва ми – признах аз, като все още гледах надолу. – Ужасно ми липсва.- Тогава защо да е трудно?Не беше нещо, което можех свободно да обясня. Беше против правилата за нормални хора – хора като мен и Чарли – да знаят за тайният свят изпълнен с митове и чудовища, които съществуват скришом от нас. Знаех всичко за този свят – и в резултат на това се намирах в голямо количество проблеми. Нямах намерение да намесвам Чарли в същите тези проблеми.- Има един вид... конфликт с Джейкъб – казах бавно. – Конфликт с това с приятелството, имам предвид. Приятелството никога не е било достатъчно за Джейк. – Съставих извинението си от детайли, които бяха истински, но незначителни, изобщо несъществени в сравнение с факта, че глутницата от върколаци на Джейкъб злобно мразеха вампирското семейство на Едуард – и също така и мен, поради това, че възнамерявах да се присъединя към това семейство. Това просто не беше нещо, което можех да обсъдя с него в една бележка, а и той не отвръщаше на обажданията ми. Но планът ми да се разправям лично с върколака определено не бе добре приет от вампирите.- Едуард не може ли да се справи с малко здравословна конкуренция? – Гласът на Чарли бе саркастичен сега.Хвърлих му убийствен поглед.- Няма никаква конкуренция.- Нараняваш чувствата на Джейк като го избягваш по този начин. Той предпочита да сте приятели отколкото нищо.

-О, сега аз съм избягвала него? Убедена съм, че Джейк изобщо не иска да сме приятели. – Думите изгориха устата ми. – Между другото откъде ти хрумна това?Чарли изглеждаше засрамен сега.- Може и да сме повдигнали темата днес с Били...- Двамата с Били клюкарите като стари жени – оплаках се аз, като забучих ожесточено вилицата си във втвърдените спагети в чинията ми.- Били се тревожи за Джейкъб – каза Чарли. – Джейк се намира в труден период в момента... Депресиран е.

Трепнах, но задържах очите си върху буцата.- А и винаги беше толкова щастлива след като прекарваше деня си с Джейк – въздъхна Чарли.- И сега съм щастлива – изръмжах свирепо през зъбите си.Контрастът между думите ми и тонът ми разчупи напрежението. Чарли избухна в смях и ми се наложи да се присъединя към него.- Добре, добре – съгласих се аз. – Баланс.- И Джейкъб – настоя той.- Ще се опитам.- Добре. Намери този баланс, Бела. А и, о, да, има поща за теб – каза Чарли като закри темата без никакъв финес. – До печката е.Не помръднах, като мислите ми се извъртаха в ръмжене около името на Джейкъб. Най-вероятно бяха някакви промоционални боклуци – бях получила колет от майка ми вчера, така че не очаквах нищо друго.Чарли дръпна стола си назад от масата и се протегна, докато се изправяше на краката си. Той взе чинията си към мивката, но преди да пусне водата, за да я изплакне, се спря, за да подхвърли един дебел плик към мен. Писмото се плъзна през масата и се удари в лакътя ми.- Ъ, благодаря – промърморих аз, озадачена от настоятелността му. Тогава видях адресът на подателя – писмото беше от Югоизточният Университет на Аляска. – Това беше бързо. Мислех си, че съм изпуснала крайният срок и на този също.Чарли се изкиска.Обърнах пликът от другата страна, след което го изгледах гневно.- Отворено е.- Бях любопитен.- Шокирана съм, шерифе. Това е федерално престъпление.- О, просто го прочети.Извадих писмото и приложената програма към него с курсове.- Поздравления – каза той преди да съм прочела каквото и да е било. – Първото ти приемане.- Благодаря, тате.- Трябва да поговорим за учебната такса. Имам малко спестени пари...- Хей, хей, нищо подобно. Няма да пипам пенсията ти, тате. Имам си своите спестявания за колежа. – Или поне това, което бе останало от тях – а те и без това не бяха много още от самото начало.Чарли се намръщи.- Някои от тези места са доста скъпички, Белс. Искам да помогна. Няма нужда да ходиш чак до Аляска, само защото е по-евтино.Изобщо не беше по-евтино. Но беше далеч и Джуно имаше средно триста двайсет и един дена облачност на година. Първото беше моя предпоставка, второто беше на Едуард.- Покрила съм всичко. Освен това има много финансови подпомагания. Лесно е да взема заем. – Надявах се, че блъфът ми не е прекалено очевиден. Всъщност не бях правила никакви проучвания по въпроса.- Та... – започна Чарли, след което присви устни и погледна встрани.- Та какво?- Нищо. Просто... – Той се намръщи. – Просто се чудех какви... са плановете на Едуард за следващата година?- Оу.- Е?Три бързи почуквания на вратата ме спасиха. Чарли изви очи и аз скочих на крака.- Идвам! – извиках аз, докато Чарли мърмореше нещо, което прозвуча като „Махай се”. Игнорирах го и отидох да отворя на Едуард.

Отворих рязко вратата – нелепо изгаряща от нетърпение – и той беш точно там, моето лично чудо. Времето не ме бе имунизирало срещу съвършенството на лицето му и бях убедена, че никога няма да взема който и да е аспект от него за даден. Очите ми проследиха бледите му черти – твърдата квадратна челюст, по-меката извивка на пълните му устни – извита в усмивка сега, правата линия на носа му, острия ъгъл на скулите му, гладкото мраморно разстояние на челото му – частично скрито от хаотичната, потъмнена от дъжда, бронзова коса...Запазих очите му за накрая, като знаех, че когато погледна в тях, най-вероятно щях да изгубя нишката на мислите си. Бяха широки, топли с течно злато и обрамчени от гъсти черни мигли. Да се вглеждам в очите му винаги ме караше да се чувствам необикновено – сякаш костите ми се разтапяха. Също така и се чувствах леко замаяна, но това може и да се дължеше на факта, че бях забравила да дишам. Отново.Беше типът лице, за което който и да е модел на света би разменил душата си. Разбира се, вероятно точно това бе въпросната цена: една душа.Не. Не вярвах това. Почувствах се виновна дори заради това, че съм си го помислила и се радвах – както често го правех всъщност – че бях единственият човек, чийто мисли бяха мистерия за Едуард.Пресегнах се към ръката му и въздъхнах, когато студените му пръсти откриха моите. Докосването му донесе със себе си и най-странното чувство на облекчение – сякаш досега съм била погьлната от болка и тази болка внезапно е спряла.- Хей. – Усмихнах се на неефективното ми поздравяване.Той вдигна съединените ни пръсти, за да погали бузата ми с опакото на ръката си.- Как беше следобедът ти?- Бавен.- Както и за мен.Той вдигна китката ми към лицето си, докато ръцете ни все още бяха хванати. Очите му се затвориха, когато носът му се плъзна по кожата ми там, и се усмихна нежно без да ги отваря. Наслаждавайки се на аромата, докато устояваш на виното, както веднъж сам се бе изразил. Знаех, че мирисът на кръвта ми – толкова по-сладка за него, от чиято и да е друга кръв, истинско вино сред вода за един алкохолик – му причиняваше истинска болка от изгарящата жажда, която предизвикваше. Но той не се отдръпваше както преди. Можех само да си представя херкулесовските усилия зад семплия му жест. Натъжи ме това, че трябваше толкова да се старае. Успокоявах се със знанието, че няма да му причинявам болка още дълго време.Тогава чух Чарли да се приближава, като тропаше силно с крака по пътя си насам, за да изрази обичайното си неудоволствие от госта ни. Очите на Едуард се отвориха рязко и той спусна ръцете ни, но ги задържа хванати.- Добър вечер, Чарли. – Едуард беше безукорно учтив както винаги, въпреки че Чарли не го заслужаваше.Чарли изсумтя срещу него, след което застана там със скръстени ръце през гърдите си. Отвеждаше идеята за родителският контрол към екстремното напоследък.- Донесох още документи за приемане – каза ми тогава Едуард, като повдигна един претъпкан кафяв плик. Носеше ролка от марки като пръстен около малкият си пръст.Простенах. Как така бе възможно да съществуват още университети, в които да не ме бе накарал да кандидатствам? И как продължаваше да открива тези отворени вратички в крайните срокове? Беше толкова късно за всичко това вече.Той ми се усмихна така, сякаш можеше да прочете мислите ми – вероятно са били твърде очевидни върху лицето ми.- Все още има няколко отворени срока. И няколко места, които са готови да направят изключения.Можех да си представя мотивите зад подобни изключения. И замесеното количество долари.

Едуард се засмя на изражението ми.- Може ли? – попита той, като ме поведе към кухненската маса.Чарли изпухтя и ни последва, въпреки че едва ли можеше да се оплаче от дейността на тазвечерният дневен ред. Непрекъснато ми досаждаше да взема решение в кой университет да уча.Разчистих бързо масата, докато Едуард организираше една сряскаща купчина от формуляри. Когато преместих „Брулените хълмове” на шкафа, Едуард повдигна една вежда. Знаех какво си мисли, но Чарли го прекъсна преди да успее да коментира.- Като стана дума за приемане в университети, Едуард – каза Чарли с дори още по-мрачен тон - той се опитваше да избягва да се обръща директно към Едуард, а когато му се налагаше, това влошаваше настроението му. – Бела и аз тъкмо си говорихме за следващата година. Решил ли си къде ще учиш вече?Едуард се усмихна на Чарли и гласът му бе дружелюбен.- Още не. Получих няколко писма с одобрения, но все още претеглям възможностите си.- Къде са те приели? – притисна Чарли.- Сиракуза... Харвард... Дартмут... и току-що бях приет от Югоизточният Университет на Аляска днес. – Едуард обърна леко лицето си към мен, за да може да ми смигне. Потиснах кикота си.- Харвард? Дартмут? – промълви Чарли, без да може да прикрие възхищението си. – Това е доста... е, това си е нещо. Да, но Университета на Аляска... надали обмисляш това като възможност, когато можеш да отидеш в Лигата на Бръшляна. Имам предвид, баща ти би искал да...- Карлайл никога не е имал нещо против решенията, които вземам – каза му Едуард ведро.- Хмф.- Познай какво, Едуард? – попитах с весел глас, присъединявайки се в играта му.- Какво, Бела?Посочих към дебелия плик на шкафа.- И мен ме приеха в Университета на Аляска!- Поздравления! – Той се ухили. – Какво съвпадение.Очите на Чарли се присвиха и той местеше поглед между двама ни.- Добре – промърмори той след минута. – Отивам да гледам мача , Бела. Девет и трийсет.Това беше обичайната му команда при раздяла.- Ъ, тате? Спомняш ли си много скорошната ни дискусия относно свободата ми...?Той въздъхна.- Вярно. Добре де, десет и трийсет. Все още имаш вечерен час, когато си на училище.- Бела не е наказана повече? – попита Едуард. Въпреки че знаех, че не е наистина изненадан, не забелязах нито една фалшива нота във внезапното вълнение в гласа му.- Условно – поправи го Чарли през стиснати зъби. – Теб какво те засяга?Смръщих се срещу баща ми, но той не забеляза.- Хубаво е да се знае – каза Едуард. – Алис отдавна изгаря за партньор в пазаруването и съм убеден, че Бела ще се радва да види градските светлини. – Той ми се усмихна.- Не! – изръмжа Чарли и лицето му стана лилаво.- Татко! Какъв е проблемът?Той направи усилие да отпусне зъбите си.- Не искам да ходиш в Сиатъл точно сега.- Ъ?- Разказах ти за статията във вестника – че има някаква банда, която коли наред в Сиатъл и не искам да припарваш там, ясно?Извъртях очи.- Тате, има по-голяма вероятност да ме удари светкавица, отколкото в единствения ден, когато съм в Сиатъл...- Не, няма проблеми, Чарли – каза Едуард, като ме прекъсна. – Нямах предвид Сиатъл.

Всъщност си мислех за Портланд. И аз не бих пуснал Бела в Сиатъл. Разбира се, че не.Погледнах го невярващо, но той държеше вестникa на Чарли в ръцете си и четеше заглавната страница напрегнато.Вероятно се опитваше да умилостиви баща ми. Идеята да бъда застрашена от дори най-опасните хора, докато съм с Алис или Едуард си беше направо комично.Проработи. Чарли изгледа Едуард за секунда по-дълго, след което сви рамене.- Добре. – Той излезе, марширувайки към всекидневната, но вече бързаше – може би не искаше да изпусне началото на мача.Изчаках телевизорът да се включи, така че Чарли да не може да ме чуе.- Какво... – започнах да питам.- Задръж – каза Едуард без да вдигна поглед от вестника. Очите му останаха фокусирани върху страницата, докато избутваше първият формуляр към мен през масата. – Мисля, че може да рециклираш есето си за това тук. Въпросите са същите.Чарли вероятно все още ни подслушваше. Въздъхнах и започнах да попълвам повтарящата се информация: име, адрес, социален номер... След няколко минути вдигнах поглед, но Едуард сега се бе загледал замислено през прозореца. Докато свеждах глава обратно към формуляра, забелязах за пръв път името на колежа.Изсумтях и избутах листите настрани.- Бела?- Бъди сериозен, Едуард. Дартмут?Едуард вдигна захвърления формуляр и го постави внимателно обратно пред мен.- Мисля, че ще харесаш Ню Хемпшир – каза той. – Има пълен комплект от нощни курсове за мен, а горите са мното удобно разположени за активните планинари. Изпълнено с див живот. – Той разтегли кривата си усмивка, на която знаеше, че не мога да устоя.Поех си дълбоко дъх през носа.- Ще те оставя да ми се издължиш обратно, ако това ще те направи щастлива – обеща той. – Ако искаш, можеш да се разплатиш на разноски.- Сякаш бих могла да вляза вътре без някакъв огромен подкуп. Или това е част от заема? Новото Кълъново крило в библотеката? Ъгх. Защо отново обсъждаме това?- Просто попълни формуляра, Бела, моля те? Няма да те заболи, ако просто кандидатстваш.Стиснах челюстта си.- Знаеш ли какво? Няма да го направя.Пресегнах се към листите, като възнамерявах да ги намачкам на приемлива топка, която да запратя към коша за боклук, но те вече бяха изчезнали. Загледах се в празната маса за един момент, а след това в Едуард. Той изглеждаше така, сякаш изобщо не бе помръднал, но формулярите най-вероятно вече бяха прибрани в якето му.- Какво правиш? – настоях аз.- Подписвам името ти дори по-добре от теб самата. Вече си написала есетата.- Да знаеш, че прекаляваш с това – прошепнах аз за всеки случай, ако Чарли не бе напълно запленен от играта. – Наистина нямам нужда да кандидатствам никъде другаде. Приета съм в Аляска. Почти мога да си позволя учебната такса на първият семестър. Достатъчно добро алиби е, както и всяко останало. Няма нужда да се хвърлят купища пари, без значение на кого са.Измъчен поглед стегна лицето му.- Бела...- Не започвай. Съгласна съм, че трябва да минем през тези действия заради Чарли, но и двамата знаем, че няма да съм в състояние да отида на училище следващата есен. Да бъда изобщо някъде наблизо около хора.Знанието ми за първите няколко години като нов вампир беше повърхностно. Едуард никога не изпадаше в подробности – не беше любимата му тема – но знаех, че няма да е хубаво. Самоконтролът очевидно бе нужно качество. Не можеше да става дума за нещо

повече от задочно обучение.- Мислех си, че времето все още не е решено – напомни ми нежно Едуард. – Може да се насладиш на семестър или два в колежа. Има много човешки преживявания, които не си изпитала.- Ще се занимавам с тях след това.- Няма да са човешки преживявания след това. Не получаваш втори шанс за човечност, Бела.Въздъхнах. - Трябва да сме разумни относно времето, Едуард. Прекалено опасно е да не се отнесем сериозно към това.- Все още няма опасност – настоя той.Изгледах го гневно. Няма опасност? Да бе. Само имах един садистичен вампир, който се опитваше да отмъсти за смъртта на приятелят й с моята собствена, по възможност с някакъв бавен и мъчителен метод. Кой му мислеше за Виктория? А и, о, да, Волтурите – вампирското кралско семейство с тяхната малка армия от вампири-войни – които настояваха сърцето ми да спре да бие по един или друг начин в близкото бъдеще, защото на хората не им бе позволено да знаят, че те съществуват. Ами да. Изобщо няма причина за паника.Дори с Алис, която държеше нещата под око – Едуард разчиташе на свръхестествено точните й видения за бъдещето, за да ни предупреди – беше лудост да рискуваме.Освен това вече бях спечелила този спор. Датата на трансформацията ми като за начало бе нагласена за след завършването ми от училище, до което оставаха още няколко седмици.Остро пробождане на безпокойство прониза стомахът ми, когато осъзнах колко малко време остава. Разбира се, тази промяна беше нужна – и бе ключа към това, което исках повече от всичко на света взето заедно – но и напълно съзнавах, че Чарли седи в съседната стая, докато се наслаждава на играта си, точно както всяка друга нощ. И майка ми, Рене, далеч в слънчевата Флорида, която все още ме умоляваше да прекарам лятото на плажа с нея и съпругът й. И Джейкъб, който за разлика от родителите ми, щеше да знае точно какво се случва, когато изчезна за някое далечно училище. Дори и родителите ми да не заподозрат нещо за дълго време, дори и да отлагах визитите си, като се оправдавам с разноски по пътя или студентски заеми или болест, Джейкъб щеше да знае истината.За един момент идеята за определеното отвращение на Джейкъб засенчи всяка друга болка.- Бела – промълви Едуард, като лицето му се изкриви, когато прочете нещастието по моето. – Няма за къде да бързаме. Няма да позволя на никой да те нарани. Можеш да вземеш цялото време, от което се нуждаеш.- Искам да побързам – прошепнах аз, усмихвайки се слабо, като се опитвах да се пошегувам с това. – И аз искам да съм чудовище.Той стисна зъби и заговори през тях.- Нямаш си и наидея какво говориш. – Той метна рязко влажния вестник на масата между нас. Пръстът му прободе заглавието на първата страница.

УВЕЛИЧЕНИЕ НА СМЪРТНОСТТА, ПОЛИЦИЯТА СЕ СТРАХУВА, ЧЕ Е ГРУПОВА ДЕЙНОСТ

- Това какво общо има с каквото и да е било?- Чудовищата не са шега, Бела.Загледах се обратно в заглавието и тогава обратно към суровото му изражение.- Вампир ли прави това? – прошепнах аз.Той се усмихна без хумор. Гласът му беше нисък и студен.- Ще се изненадаш, Бела, колко често моят вид са източника на ужасите по вашите човешки новини. Лесно е за разпознаване, когато знаеш какво да търсиш. Информацията

тук посочва, че има новороден вампир на свобода в Сиатъл. Кръвожаден, див, извън контрол. Начинът, по който всички сме били.Оставих очите ми да паднат отново на вестника, като избягвах погледа му.- Наблюдаваме ситуацията от няколко седмици. Всички знаци са налице – необичайните изчезвания, винаги посред нощ, зле скрити трупове, липсата на други улики... Да, някой е чисто нов. И изглежда никой не взема отговорност за новака... – Той си пое дълбоко дъх. – Е, това не е наш проблем. Дори нямаше да обърнем внимание на ситуацията, ако не се случваше толкова близо до дома. Както казах, случва се през цялото време. Съществуването на чудовища създава чудовищни последствия.Опитах се да не гледам имената на страницата, но те просто изскачаха от статията, сякаш бяха подчертани. Петимата души, чийто живот бе приключен, чиито семейства скърбяха сега. Беше различно да обмисляш на теория убийството, като четеш тези имена. Морийн Гардинър, Джефри Кембъл, Грейс Раци, Мишел О`Конъл, Роналд Олбрук. Хора, които са имали родители и деца, и приятели, и домашни любимци, и работа, и надежди, и планове, и спомени, и бъдеще...- Няма да е същото при мен – прошепнах аз, отчасти на себе си. – Няма да ми позволиш да съм съм такава. Ще живеем на Южният полюс.Едуард изсумтя, като разчупи напрежението.- Пингвини. Прелестно.Засмях се с нестабилен смях, като съборих вестника от масата, така че да не ми се налага да виждам онези имена – той падна на линолеума с тупване. Разбира се, че Едуард щеше да обмисля ловните възможности. Той и неговото „вегетарианско” семейство – всичките посветени на това да защитават човешкият живот – предпочитаха вкуса на големи хищници за засищане на диетичните им нужди.- Тогава Аляска, както планирахме. Само че на някое по-отдалечено място от Джуно – някъде с изобилие от гризлита.- По-добре – позволи той. – Има и бели мечки там. Много буйни. А и вълците стават доста едри.Челюстта ми увисна и въздухът ми излезе с остър шум.- Какво има? – попита той. Преди да успея да се съвзема, объркването му бе изчезнало и цялото му тяло сякаш се бе вкаменило. – Оу. Няма значение за вълците тогава, ако идеята е обидна за теб. – Гласът му беше твърд, официален, рамената му бяха сковани.- Той беше най-добрият ми приятел, Едуард – промърморих аз. Смъдеше да използвам минало време. – Разбира се, че идеята ме обижда.- Моля те, прости нехайството ми – каза той, все още доста официално. – Трябваше да предположа това.- Не се тревожи. – Зазяпах се в ръцете си, които бяха свити една в друга на юмрук на масата.- Съжалявам. Наистина.- Знам. Знам, че не е същото нещо. Не трябваше да реагирам така. Просто... ами, вече си мислех за Джейкъб преди да дойдеш. – Поколебах се. Светлите му очи сякаш потъмняваха всеки път, когато споменавах името на Джейкъб. Тогава пък моят глас ставаше умолителен. – Чарли казва, че Джейк е в труден период. Вмомента е наранен и... всичко е по моя вина.- Нищо лошо не си направила, Бела.Поех си дълбоко дъх.- Трябва да оправя нещата, Едуард. Дължа му това. А и едно от условията на Чарли така или иначе...Лицето му се промени, докато говорех, ставайки отново сурово и подобно на статуя.- Знаеш, че и дума да не става да се мотаеш незащитена около върколак, Бела. А и би нарушило договора, ако някой от нас премине в техните земи. Да не би да искаш да започнем война?

- Не, разбира се, че не!- Тогава наистина няма смисъл да обсъждаме повече това. – Той отпусна ръцете си и се загледа настрани, като търсеше как да промени темата. Очите му се спряха на нещо зад мен и той се усмихна, въпреки че очите му си останаха предпазливи.- Радвам се, че Чарли е решил да те пусне на свобода – отчаяно се нуждаеш от посещение в книжарницата. Не мога да повярвам, че отново четеш „Брулените хълмове”. Не я ли знаеш наизуст вече?- Не всички от нас имат фотографска памет – казах рязко.- Фотографска памет или не, не разбирам защо я харесваш. Героите са противни хора, които разрушават живота си един на друг. Не знам как Хийтклиф и Кати се оказаха на едно място с двойки като Ромео и Жулиета или Елизабет Бенет и господин Дарси. Това не е любовна история, това е история за омразата.- Имаш сериозни проблеми с класиците – отсякох аз.- Вероятно защото не се впечатлявам от античността. – Той се усмихна, очевидно доволен, че е отвлякъл вниманието ми. – Сериозно обаче, защо го препрочиташ отново и отново? – Очите му бяха оживени от истински интерес сега, като се опитваше – отново – да разплете сложните действия на ума ми. Той се пресегна към масата, за да обвие с ръка лицето ми. – Какво те привлича толкова?Искреното му любопитство ме обезоръжи. - Не съм сигурна – казах аз, като се опитвах да остана в съзнание, докато очите му неволно претърсваха мислите ми. – Мисля, че има нещо общо с неизбежността. Как нищо не може да ги задържи далеч един от друг – нито нейната себичност, или злобата му, или дори смъртта накрая...Лицето му бе замислено, докато асимилираше думите ми. След един момент той ми се усмихна закачливо.- Все още си мисля, че историята щеше да е по-добра, ако който и да е от тях притежаваше поне едно компенсиращо качество.- Мисля, че може би това е смисълът – възразих аз. – Тяхната любов е единственото им компенсиращо качество.- Надявам се, че си по-разумна от това – да се влюбиш в някой толкова... зъл.- Малко е късно за мен да се тревожа в кого ще се влюбя – изтъкнах аз. – Но дори и без предупреждението, мисля че съм се справила доста добре.Той се засмя тихо.- Радвам се, че поне ти мислиш така.- Е, надявам се, че ти си достатъчно умен, за да стоиш настрана от някой толкова егоистичен. Катрин наистина е източникът на всички проблеми, не Хийтклиф.- Ще внимавам – обеща той.Въздъхнах. Толкова го биваше в това да ме разсейва.Сложих ръката си върху неговата, за да я задържа към лицето си.- Трябва да се видя с Джейкъб.Очите му се затвориха.- Не.- Наистина изобщо не е опасно – казах аз, отново умоляваща. – Преди прекарвах по цял ден в Ла Пуш с всички от тях и нищо никога не се случи.Само че се изпуснах – гласът ми ме предаде накрая, защото осъзнах, че докато казвах думите, те бяха лъжа. Не беше истина, че нищо никога не се случи. Кратък проблясък на спомен – огромен сив вълк, който се готви да скочи, оголил подобните си на ками зъби срещу мен – накара дланите ми да се изпотят с ехо от припомнената паника.Едуард чу ускорението на сърцето ми и кимна, сякаш бях признала лъжата на глас.- Върколаците са нестабилни. Понякога хората около тях биват наранявани. Понякога, биват убити.Исках да отрека това, но още един образ забави отговорът ми. Видях в главата си някога

красивото лице на Емили Йънг, сега обезобразена от три тъмни белега, които започваха от ъгъла на дясното й око и оставяха устата й изопачена във вечно смръщване.Той изчака, мрачно ликуващ, да открия гласа си.- Не ги познаваш – прошепнах аз.- Познавам ги по-добре, отколкото си мислиш, Бела. Бях там последния път.- Последният път?- Започнахме да пресичаме пътищата си с върколаците още преди седемдесет години... Тъкмо се бяхме заселили в Хокиам. Това беше преди Алис и Джаспър да се присъединят към нас. Бяхме повече от тях, но това нямаше да ги спре да започнем война, ако не беше Карлайл. Той успя да убеди Ефраим Блек, че съвместносто съществуване е възможно и впоследствие направихме договора.Името на пра-прадядото на Джейкъб ме стресна.- Мислихме си, че линията е умряла заедно с Ефраим – промърмори Едуард – звучеше така сякаш си говореше повече на себе си сега. – Че генетичната прищявка, която позволяваше трансмутацията е изгубена... – Той се спря и ме изгледа обвинително. – Лошият ти късмет очевидно става по-силен с всеки ден. Осъзнаваш ли, че неутолимото ти привличане към всички смъртоносни неща, бе достатъчно силно, за да възстанови глутница от кучета мутанти от изчезване? Ако можехме да бутилираме късметът ти, щяхме да имаме оръжие за масово унищожение в ръцете си.Не обърнах внимание на закачката му, защото вниманието ми бе приковано от предположението му – сериозен ли беше?- Но не аз ги върнах обратно. Не знаеш ли?- Какво да знам?- Лошият ми късмет няма нищо общо с това. Върколаците се завърнаха, защото и вампирите го направиха.Едуард ме изгледа, тялото му беше неподвижно от изненадата.- Джейкъб ми каза, че семейството ти е задвижило нещата. Мислех си, че вече знаеш...Очите му се присвиха.- Така ли си мислят?- Едуард, погледни фактите. Преди седемдесет години идвате тук и върколаците се появяват. Връщате се обратно и върколаците се появяват отново. Да не би да мислиш, че е съвпадение?Той премигна и погледът му се успокои.- Карлайл ще се заинтересува от тази теория.- Теория – повторих подигравателно.Той беше мълчалив за момент, като гледаше през прозорецът към дъжда; представих си, че обмисля факта, че присъствието на семейството му превръща местните в гигантски кучета.- Интерестно, но не е от голямо значение – промърмори той след секунда. – Ситуацията си остава същата.Можех да преведа това с лекота – никакви върколаци за приятели.Знаех, че трябва да съм търпелива с Едуард. Не че е неразумен, просто не разбираше. Нямаше си и наидея колко много дължах на Джейкъб Блек – няколко пъти собствения си живот, и вероятно и разсъдъка си.Не обичах да говоря за празното време, с когото и да е било, най-вече с Едуард. Той само се опитваше да ме спаси, когато си тръгна, опитваше се да спаси душата ми. Не го държах отговорен за всички глупави неща, които бях направила в отсъствието му, или болката, която бях изживяла. Той обаче се обвиняваше. Така че трябваше да подготвя обяснението си много внимателно. Станах и заобиколих масата. Той разтвори ръцете си за мен и аз седнах в скута му, като се свих в каменно студената му прегръдка. Гледах към ръцете му, докато говорех.- Моля те, изслушай ме за минута. Това е толкова по-важно, отколкото просто една

прищявка да се видя със стар приятел. Джейкъб страда. – Гласът ми се изопачи около думата. – Не мога да не се опитам да му помогна – не мога да го изоставя сега, когато се нуждае от мен. Само защото не е човек през цялото време... Е, той беше до мен, когато аз самата бях... не съвсем човек. Не знаеш какво беше... – Поколебах се. Ръцете на Едуард се бяха вкочанили около мен – дланите му бяха стиснати в юмруци, сухожилията му изпъкваха. – Ако Джейкъб не ми беше помогнал... Не съм сигурна към какво щеше да се върнеш. Дължа му повече от това, Едуард.Погледнах предпазливо към лицето му. Очите му бяха затворени, челюстта му- стисната.- Никога няма да си простя, задето те изоставих – прошепна той. – Дори и ако живея стотици хиляди години.Сложих ръцете си върху студеното му лице и почаках, докато не въздъхна и не отвори очите си.- Просто си се опитвал да направиш това, което е правилно. И съм убедена, че щеше да проработи с някой по-малко луд от мен. Освен това, ти си тук сега. Това е частта, която е от значение.- Ако не бях напуснал, никога нямаше да почувстваш нуждата да рискуваш живота си, за да успокояваш едно куче.Трепнах. Бях свикнала на Джейкъб и всичките му пренебрежителни обиди – кръвопиец, пиявица, паразит... Някакси звучеше по-остро с кадифеният глас на Едуард.- Не знам как да се изразя по-точно – каза Едуард и гласът му беше мрачен. – Предполагам, че ще прозвучи жестоко. Но в миналото бях прекалено близо да те изгубя. Знам какво е чувството да си мисля, че те няма повече. Няма да толерирам нищо опасно.- Трябва да ми се довериш за това. Ще бъда добре.Лицето му отново бе измъчено.- Моля те, Бела – прошепна той.Загледах се във внезапно изгарящите му златни очи.- Моля какво?- Моля те, заради мен. Моля те, направи съзнателно усилие, за да се запазиш в безопасност. Ще направя всичко каквото мога, но бих оценил малко помощ.- Ще поработя върху това – промърморих аз.- Имаш ли си и наидея колко си важна за мен? Изобщо някакво понятие колко много те обичам? – Той ме придърпа по-близо до твърдите си гърди, като положи брадичка на главата ми.Притиснах устни срещу леденостудената му шия.- Знам само колко много аз те обичам – отвърнах аз.- Сравняваш едно малко дърво с цялата гора.Извъртях очи, но той не можеше да ме види.- Невъзможно.Той целуна върхът на главата ми и въздъхна.- Никакви върколаци.- Няма да се примиря с това. Трябва да видя Джейкъб.- Тогава ще се наложи да те спра.Той звучеше напълно самоуверен, че това не би било проблем.Бях сигурна, че е прав.- Ще видим – блъфирах аз така или иначе. – Той все още е мой приятел.Можех да усетя бележката на Джейкъб в джоба си, сякаш внезапно тежеше около два килограма. Можех да чуя думите в гласа му и той сякаш се съгласяваше с Едуард – нещо, което никога не би се случило в реалността.Не променя нищо. Съжалявам.

2. ОТБЯГВАНЕ

Чувствах се странно жизнерадостна, докато вървях от испански към закусвалнята и дори не беше просто защото се държах за ръце с най-съвършенния човек на планетата, въпреки че отчасти се дължеше и на това.Може би бе от знанието, че присъдата ми бе излежана и отново бях свободна жена.Или може и да нямаше нищо общо с мен конкретно. Може би атмосферата на свобода, която се носеше из целият училищен район. Училището приключваше и особено за абитуриентите, имаше осезаемо вълнение във въздуха.Свободата бе толкова наблизо, че можеше да бъде докосната, вкусена. Знаците за нея бяха навсякъде. Плакатите, които се бореха за място по стените на закусвалнята, а и кофите за боклук, които изобилстваха от разноцветни брошури: напомняния да се купят годишници, събирания на класа, и обявления; крайни срокове за поръчване на роби, шапки и пискюли за завършването; неоново-ярки рекламни листи – единадесетокласниците се кандидатираха за президенти на ученическия съвет; злокобни, розови обяви за таз-годишният бал. Големите танци бяха този уикенд, но имах желязно обещание от Едуард, че няма да бъда подложена отново на това. Все пак, вече имах това човешко преживяване.Не, навярно беше собствената ми свобода, която ме изпълваше днес. Краят на учебната година не носеше същото удоволствие за мен, както на останалите ученици. Всъщност, чувствах се толкова нервна, че ми се гадеше всеки път като си помислех за това. Затова се опитвах се да не мисля.Но беше трудно да се избегне такава вездесъща тема като завършването.- Разпратихте ли вашите известия вече? – попита Анджела, когато Едуард и аз седнахме на нашата маса. Беше вързала светлокестенявата си коса на разхлабена опашка, вместо на обичайната й пригладена прическа и имаше леко вманиачен поглед в очите й.Алис и Бен вече бяха там също от двете страни на Анджела. Бен се бе съсредоточил в един комикс, като очилата му се бяха плъзнали надолу по тесният му нос. Алис изучаваше скучният ми дънки-и-тениска тоалет по начин, който ме притесняваше. Вероятно замисляше ново преобразяване. Въздъхнах. Безразличието ми към модата беше постоянно разкъсвано от нейна страна. Ако и позволя, с удоволствие би ме обличала всеки ден – вероятно по няколко пъти на ден – като някоя голяма три-измерна хартиена кукла.- Не – отвърнах на Анджела. – Няма смисъл, наистина. Рене знае кога завършвам. На кой друг да казвам?- Ами ти Алис?Алис се усмихна.- Всичко е свършено.- Късметлийка – въздъхна Анджела. – Майка ми има хиляди братовчеди и очаква от мен ръчно да пиша на всеки един от тях. Ще получа изкривяване на китката. Не мога да го отлагам повече, а просто се ужасявам да го свърша.- Аз ще ти помогна – обадих се аз. – Ако нямаш нищо против грозния ми почерк.Чарли щеше да хареса това. С ъгълчето на окото си видях Едуард да се усмихва. Сигурно и на него му харесваше това – че изпълнявам условията на Чарли, без да се замесвам с върколаци.Анджела изглеждаше облекчена.- Това е толкова мило от твоя страна. Ще дойда у вас, когато пожелаеш.- Всъщност, предпочитам да дойда у вас, ако няма проблеми – писнало ми е от дома. Чарли ме пусна на свобода снощи. – Ухилих се, докато съобщавах добрите си новини.- Наистина ли? – попита Анджела, като меко оживление освети винаги нежните й кафеви очи. – Мислех си, че каза, че си наказана до живот.- По-изненадана съм и от теб. Бях убедена, че поне ще съм завършила училище, преди да ме е пуснал на свобода.- Е, това е страхотно, Бела! Трябва да излезем и да празнуваме.- Нямаш си и напредстава колко хубаво звучи това.

- Какво да направим? – замисли се Алис, като лицето й се оживи от възможностите. Идеите на Алис обикновено бяха малко грандиозни за мен, а можех да го видя в очите й сега – тенденцията да отвежда нещата прекалено надалеч, когато влиза в действие.- Каквото и да си мислиш, Алис, съмнявам се, че съм чак толкова свободна.- Свободното си е свободно, нали? – настоя тя.- Сигурна съм, че все още имам ограничения – като например границите на Северна Америка.Анджела и Бен се засмяха, но Алис направи физиономия с истинско разочарование.- Та, какво ще правим тази вечер? – упорстваше тя.- Нищо. Виж, дай да минат няколко дни, за да се убедим, че не се е шегувал. Пък и утре сме на училище все пак.- Тогава ще празнуваме през уикенда. – Ентусиазмът на Алис бе невъзможен за потушаване.- Разбира се – казах аз, като се надявах да я омиротворя. Знаех, че няма да върша нищо прекалено отдалечено – щеше да е по-безопасно да се действа бавно щом стане дума за Чарли. Да му се даде шанс да оцени колко благонадеждна и зряла съм, преди да поискам някакви услуги.Анджела и Алис започнаха да обсъждат възможностите – Бен се присъедини към разговорът, като остави комикса настрана. Вниманието ми отслабна. Бях изненадана да открия, че темата за свободата ми внезапно не беше толкова приятна, колкото допреди малко. Докато обсъждаха нещата за правене в Порт Анджелис или може би Хокиам, започнах да се чувствам кисела.Не отне много време, за да открия откъде идваше безпокойството ми.Още откакто се сбогувах с Джейкъб Блек в гората отвъд дома ми, бях преследвана от настоятелно и неудобно натрапване на конкретна представа. Изскачаше в мислите ми на равни интервали като някоя досадна аларма на часовник, нагласена да бие на всеки половин час, изпълвайки главата ми с образът на изопаченото от болка лице на Джейкъб. Това беше последният спомен, който имах от него.Когато смущаващият образ ме порази отново, знаех защо точно бях недоволна от свободата си. Защото беше непълна.Разбира се, можех да отида, където си поискам – освен в Ла Пуш. Свободна да правя всичко, което си поискам – освен да видя Джейкъб. Намръщих се на масата. Трябваше да има някаква златна среда.- Алис? Алис!Гласът на Анджела ме изкара от унеса ми. Тя размахваше ръката си пред беизразното лице на Алис. Изражението й бе нещо, което разпознавах – изражение, което автоматично изпращаше вълна от паника през цялото ми тяло. Отдалеченият поглед в очите й ми казваше, че вижда нещо много различно от шаблонната обедна сцена, която ни заобикаляше, но нещо, което бе истинско по свой собствен начин. Нещо, което предстоеше, нещо, което скоро щеше да се случи. Усетих как кръвта се дръпва от лицето ми.Тогава Едуард се засмя, един много естествен, спокоен звук. Анджела и Бен погледнаха към него, но очите ми бяха сключени върху Алис. Тя подскочи внезапно, сякаш някой я бе изритал изпод масата.- Дойде ли времето за сън, Алис? – подразни я Едуард.Алис отново беше себе си.- Съжалявам, предполагам, че се бях унесла.- Да се унесеш е по-добре, отколкото да се изправиш пред още два часа училище – каза Бен.Алис се върна обратно към разговора с малко повече оживеност отпреди – само малко прекалено. Видях очите й да се сключват с тези на Едуард само за момент, след което се обърна обратно към Анджела преди някой друг да забележи нещо. Едуард се бе умълчал и

си играеше разсеяно с кичур от косата ми.Изчаках разтревожено за възможност да попитам Едуард какво бе видяла Алис във видението си, но следобедът премина без и една минута, в която да останем сами.Стори ми се странно, почти преднамерено. След обяд, Едуард забави крачка, за да върви наравно с Бен и да обсъдят някакъв проект, за който знаех, че вече е завършил. След това винаги имаше още някой между часовете, въпреки че обикновено имахме няколко минути на спокойствие. Когато и последният звънец удари, Едуард подхвана разговор с Майк Нютън от всички възможни хора, като крачеше до него, докато Майк се отправяше към паркинга. Изостанах назад, като оставих Едуард да ме влачи след себе си.Заслушах се, объркана, докато Майк отговаряше на необичайно дружелюбните въпроси на Едуард. Изглежда Майк имаше проблеми с колата.- ... но аз току-що смених батерията – казваше Майк. Очите му се отместиха педпазливо напред и после обратно към Едуард. Беше толкова озадачен, колкото бях и аз.- Вероятно са кабелите? – предложи Едуард.- Може би. Не разбирам почти нищо от коли – призна си Майк. – Трябва ми някой, който да я погледне, но не мога да си позволя да я закарам в сервизът на Даулинг.Отворих уста, за да предложа моя механик, но тогава я затворих обратно. Моят механик беше доста зает тия дни – да бяга наоколо като гигантски вълк.- Знам някои неща – мога да я погледна, ако искаш – предложи Едуард. – Само да оставя Алис и Бела вкъщи.И двамата с Майк зяпнахме Едуард с увиснали челюсти.- Ъ... благодаря – промърмори Майк, когато се съвзе. – Но трябва да ходя на работа. Може би някой друг път.- Абсолютно.- До скоро. – Майк се качи в колата си, като клатеше глава от изумление.Волвото на Едуард, като Алис вече бе вътре, се намираше само две коли по-нататък.- Това за какво беше? – промърморих на Едуард, когато ми отвори пасажерската врата.- Просто бивам услужлив – отвърна Едуард.И тогава Алис, която чакаше на задната седалка, започна да бърбори със свръх скорост.- Наистина не си толкова добър механик, Едуард. Може би трябва да накараш Розали да хвърли един поглед тази вечер, така че да изглеждаш наясно, ако Майк реши да ти позволи да му помогнеш, нали знаеш. Не че не би било забавно да видиш лицето му, ако Розали се появи да ти помогне. Но тъй като Розали би трябвало да е някъде из страната в колеж, предполагам, че това не е най-добрата идея. Колко жалко. Въпреки че предполагам, че би се справил с колата на Майк. Само фината нагласа на хубавите италиански спортни коли са ти извън възможностите. А и като говорим за Италия и спортните коли, които съм крала там, все още ми дължиш едно жълто порше. Не знам дали ми се чака до Коледа...Спрях да я слушам след минута, като оставих бързия й глас да се превърне в жужене на фона, докато аз се нагласях в търпеливата си форма. Струваше ми се, че Едуард се опитва да избегне въпросите ми. Добре. Скоро щеше да остане сам с мен. Беше само въпрос на време. Едуард изглежда също осъзнаваше това. Той остави Алис на алеята, която водеше към къщата на Кълънови както обикновено, въпреки че до този момент почти очаквах да я закара пред вратата и да я изпроводи вътре. Докато слизаше, Алис хвърли остър поглед към лицето му. Едуард изглеждаше напълно спокоен.- Ще се видим по-късно – каза той. И тогава, все с такава лекота, той кимна.Алис се извърна, за да изчезне в дърветата.Той мълчеше, докато обръщаше колата обратно към Форкс. Изчаках, като се чудех дали сам ще повдигне въпросът. Не го направи и това ме стресираше. Какво бе видяла днес Алис на обяд? Нещо, което не искаше да ми каже, затова се опитах да измисля причина защо би го държал в тайна. Може би ще е по-добре да се подготвя преди да попитам. Не исках да изперкам и да го накарам да си мисли, че няма да мога да го понеса, каквото и да

бе.Така че и двамата мълчахме, когато се върнахме в къщата на Чарли.- Доста домашни имаме за тази вечер – обади се той.- Ммм – съгласих се аз.- Мислиш ли, че ми е позволено да влизам отново вътре?- Чарли не направи сцена, когато ме взе за училище тази сутрин.Но бях сигурна, че Чарли ще помръкне веднага, когато се прибере вкъщи и завари Едуард тук. Може би трябва да направя нещо по-специално за вечеря.Когато влязохме вътре, се отправих към стъпалата и Едуард ме последва. Той се изтегна на леглото ми и се загледа през прозореца, като изглежда не забелязваше напрежението ми.Метнах чантата си настрани и включих компютъра. Имаше един неотговорен и-мейл от майка ми, с който трябваше да се разправям, а тя се паникьосваше, когато ми отнемаше прекалено много време докато й отговоря. Забарабаних с пръсти-докато античният ми компютър се разбуди – тракаха срещу бюрото, отсечено и неспокойно.И тогава пръстите му бяха върху моите, като ги задържаха мирно.- Малко сме нетърпеливи днес, а? – промърмори той.Вдигнах поглед, като възнамерявах да подметна нещо саркастично, но лицето му бе по-близо, отколкото очаквах. Златните му очи бяха изгарящи, само на сантиметри разстояние, а дъхът му бе студен срещу разтворените ми устни. Можех да усетя сладкия му мирис върху езика си.Не можех да си спомня остроумната забележка, която щях да направя. Не си спомнях собственото име.Той не ми даде възможност да се съвзема.Ако всичко ставаше така, както исках, щях да прекарвам голяма част от времето си да целувам Едуард. Никога не бях изживявала подобно нещо, което да може да се сравни с чувството от студените му устни, мраморно силни, но все така нежни, които да се движат заедно с моите. Не получавах често това, което искам.Така че се изненадах, когато пръстите му сами се преплетоха в косата ми, като задържаха лицето ми към неговото. Ръцете ми се сключиха зад шията му и ми се прииска да бях по-силна – достатъчно силна, за да го държа като затворник тук. Едната му ръка се спусна надолу по гърба ми, като ме притисна по-силно срещу твърдите си гърди. Дори и през пуловерът му, кожата му бе достатъчно студена, за да ме накара да потреперя – това бе трепет на удоволствие, на щастие, но ръцете му започнаха да се отпускат в отговор.Знаех, че имам около три секунди преди той да въздъхне и да се отдръпне леко назад, като каже нещо от сорта на, че е рискувал достатъчно живота ми този следобед. Като се възползвах възможно най-много от последните ми секунди, аз се притиснах още по-силно към него, напасвайки тялото си по неговото. Върхът на езикът ми проследи извивката на долната му устна – беше безукорно гладка, сякаш бе полирана, а вкусът...Той отдръпна лицето ми от неговото, като разхлаби хватката ми с лекота – вероято дори не бе осъзнал, че използвам цялата си сила.Той се засмя кратко, с нисък, гърлен звук. Очите му бяха ярки от възбудата, която той толкова строго контролираше.- Ах, Бела. – Той въздъхна.- Бих казала, че съжалявам, само че не е така.- А аз би трябвало да съжалявам за това, че ти не съжаляваш, но и при мен не е така. Може би трябва да отида да седна на леглото.Издишах замаяно.- Щом смяташ, че е нужно...Той се усмихна с кривата си усмивка и се откопчи от мен.Поклатих няколко пъти глава, като се опитвах да прочистя мислите си и се обърнах обратно към компютъра. Вече бе загрял и жужеше. Е, не толкова жужене, по-скоро беше

ръмжане.- Поздрави Рене от мен.- Разбира се.Прегледах и-мейлът на Рене, като от време на време поклащах глава при прочита на някои от кашите, които бе забълкала. Бях точно толкова развеселена, колкото и ужасена първият път, когато прочетох това. Беше точно в стила на майка ми да забрави точно колко се парализира от височини, докато не се окаже осигурена с парашут и инструктор по гмуркане. Малко се ядосах на Фил, съпругът й от почти две години, задето й е позволил това. Щях да се погрижа по-добре за нея. Познавах я толкова по-добре.Трябва да ги оставиш да поемат по своя си път, напомних си аз. Трябва да ги оставиш да живеят собствения си живот...Бях прекарала по-голямата част от живота си в грижи по Рене, като търпеливо я отклонявах от лудите й планове и добродушно се примирявах с тези, от които не мога да я разубедя. Винаги съм угаждала на майка си, занимавала съм се с нея, дори съм била малко снизходителна към нея. Виждах нейната изобилност от грешки и се смеех само пред себе си. Лекомислената Рене.Бях много по-различна от майка си. Разумна и предпазлива. Отговорната от двете, възрастният човек в къщата. Така гледах на себе си. Това беше човекът, който познавах.С все още пулсиращата кръв в главата ми от целувката на Едуард, не можех да не се замисля за най-живото променящите грешки на майка ми. Глупава романтичка, която се омъжва току-що излязла от училище за мъж, който едва познава, след което аз се появявам година по-късно. Тя винаги ми е казвала, че не съжалява за това, че аз съм най-хубавият подарък, който животът й е поднасял. И все пак ми го набиваше отново и отново – умните хора вземат брака насериозно. Зрелите хора отиват в колеж и започват кариера, преди да се посветят сериозно на някоя връзка. Тя знаеше, че никога няма да бъда толкова безразсъдна и глупава и ограничена, както тя е била... Стиснах зъби и се опитах да се концентрирам върху отговорът си на писмото.След което достигнах въпросното изречение, заради което бях изоставила отговорът си за по-късно.„Не си казвала нищо за Джейкъб от доста време насам,” беше написала тя. „Какво става с него тия дни?”Чарли я бе подтикнал, без съмнение.Въздъхнах и напечатах отговора бързо, като го забутах между два не толкова важни параграфа.

Джейкъб е добре, предполагам. Не го виждам много – прекарва повечето си време с група от приятелите си в Ла Пуш тези дни.

Като се усмихнах кисело на себе си, добавих поздравите на Едуард и натиснах „изпрати”.Не бях осъзнала, че Едуард е застанал тихо зад мен, докато не спрях компютъра и не дръпнах стола назад. Тъкмо щях да му се скарам, че чете над рамото ми, когато осъзнах, че той изобщо не ми обръща внимание. Той изучаваше плоската черна кутия със извити и нагънати кабели около главното табло по начин, който не изглеждаше здравословен. След секунда разпознах стереото за кола, което Емет, Розали и Джаспър ми бяха подарили за последния ми рожден ден. Бях забравила за подаръците, които бяха скрити под нарастваща купчинка прах на дъното на гардеробът ми.- Какво си му направила? – попита той с ужасен глас.- Не искаше да излезе от таблото.- И усети нуждата да го осакатиш?- Нали знаеш как съм с инструментите. Болката не беше причинена умишлено.Той поклати глава, като лицето му бе маска на изиграна трагедия.- Ти го уби.

Свих рамене.- Ами, какво да се прави.- Ще нарани чувствата им, ако го видят така – каза той. – Предполагам, че имаш късмет, задето беше под домашен арест. Трябва да го заменя с друго, преди да са забелязали.- Благодаря, но нямам нужда от лъскаво стерео.- Няма да го сменя заради теб.Въздъхнах.- Не си се възползвала много от подаръците ти от миналата година – каза той с недоволен глас. Внезапно той си вееше с твърда правоъгълна хартия.Не отговорих, защото се страхувах, че гласът ми ще се разтрепери. Катастрофалният ми осемнадесети рожден ден – с всичките му последствия – не беше нещо, за което държах да си спомням и бях изненадана, че той повдигна темата. Беше по-чувствителен и от мен по този въпрос.- Осъзнаваш ли, че на тези скоро ще им свърши срока? – попита той, като ми показа хартията. Беше друг подарък – ваучерът за самолетните билети, които Езме и Карлайл ми бяха подарили, за да мога да посетя Рене във Флорида.Поех си дълбоко дъх и отвърнах с равен глас.- Не. Всъщност бях забравила напълно за тях.Изражението му бе внимателно ясно и позитивно – нямаше и следа от някаква дълбока емоция, когато продължи:- Е, все още имаме малко време. Вече си свободна... и нямаме никакви планове за този уикенд, тъй като отказваш да отидеш на бала с мен. – Той се ухили. – Защо да не отпразнуваме свободата ти по този начин?Ахнах.- Като отидем до Флорида?- Беше споменала, че всичко в границите на Съединетите щати е позволено.Изгледах го подозрително, като се чудех откъде му бе хрумнало това.- Е? – настоя той. – Ще видим ли Рене или не?- Чарли никога няма да ми позволи.- Чарли не може да те спре да посетиш майка си. Тя все още има пълно попечителство над теб.- Никой няма никакво попечителство над мен. Аз съм пълнолетна.Той ми се усмихна с ослепителна усмивка.- Именно.Замислих се за една кратка минута преди да реша дали битката си заслужава. Чарли щеше да е разярен – не защото отивам да видя Рене, а защото Едуард щеше да дойде с мен. Чарли нямаше да ми проговори с месеци и вероятно накрая пак щях да се окажа наказана. Определено щеше да е по-умно, ако изобщо не повдигаме въпросът. Може би след няколко седмици, като услуга за завършването или нещо подобно.Но идеята да видя майка си сега, вместо след няколко седмици, беше трудна за устояване. Беше изминало толкова много време, откакто видях за последно Рене. А дори още по-дълго откакто я бях видяла поради приятен случай. Последният път, когато бях с нея във Финикс, прекарах цялото време в болнично легло. Последният път, когато бе дошла тук, бях малко или много в кататония. Не точно най-хубавите спомени, с които да я оставя.И може би, ако ме види колко съм щастлива с Едуард, щеше да каже на Чарли да се поотпусне малко. Едуард изучаваше лицето ми, докато обмислях.Въздъхнах.- Но не този уикенд.- Защо не?- Не искам да се карам с Чарли. Не и толкова скоро, след като ми е простил.Веждите му се свъсиха.

- А пък аз си мисля, че този уикенд е идеален – промърмори той.Поклатих глава.- Някой друг път.- Не само ти си затворена в тази къща, както знаеш. – Той ми се намръщи.Подозренията се завърнаха. Това държане не беше типично за него. Винаги бе толкова невъзможно самоотвержен – знаех, че това ме разглезва.- Можеш да отидеш където си поискаш – изтъкнах аз.- Външният свят не представлява интерес за мен без теб.Извъртях очи от хиперболата.- Сериозен съм – каза той.- Нека да превземаме външният свят бавно, става ли? Например, можем да започнем с филм в Порт Анджелис...Той простена.- Няма значение. Ще говорим за това по-късно.- Няма за какво друго да говорим.Той сви рамене.- Добре тогава, нова тема – казах аз. Бях почти забравила тревогите си от този следобед – това ли беше намерението му? – Какво видя Алис днес на обяд?Очите ми бяха фиксирани върху лицето му, докато говореше, като преценявах реакцията му.Изражението му бе спокойно – имаше само едва леко втвърдяване на топазените му очи.- Вижда Джаспър на странно място, някъде на югозапад й се струва, близо до старото му... семейство. Само че той не е вземал съзнателни решения да се връща там. – Той въздъхна. – Това я тревожи.- Оу. – Това изобщо не го очаквах. Но разбира се, имаше смисъл Алис да държи под око бъдещето на Джаспър. Той беше нейният спътник, нейната истинска друга половинка, въпреки че те не парадираха толкова с връзката си, колкото Розали и Емет. – Защо не ми каза преди?- Не бях осъзнал, че си забелязала – каза той. – Във всеки случай вероятно не е нищо важно.Въображението ми най-тъжно излизаше извън контрол. Имах напълно нормален следобед и го извъртях така, докато не заизглежда, че Едуард се държи странно, за да пази тайни от мен. Имах нужда от терапия.Слязохме долу, за да поработим върху домашните вслучай, че Чарли се прибере по-рано. Едуард приключи за минути, докато аз се влачех мъчно през математиката, докато не реших, че е време да приготвя вечерята на Чарли. Едуард помогна, като правеше физиономии от време на време при вида на суровите продукти – човешката храна бе леко отблъскваща за него. Направих говеждо по рецептата на баба Суон, защото се подмазвах. Не беше едно от любимите ми, но щеше да зарадва Чарли.Чарли изглежда вече беше в добро настроение, когато се прибра вкъщи. Дори не се държа грубо с Едуард. Едуард се извини от вечерята, както обикновено. Звукът на вечерните новини се носеше от съседната стая, но се съмнявах, че ги гледа наистина.След като изяде три порции, Чарли качи краката си на свободният стол и скръсти ръце върху издутия си корем.- Това беше страхотно, Белс.- Радвам се, че ти хареса. Как беше на работа? – Беше ял с прекалено много концентрация, за да завържа разговор преди.- Някакси бавно. Е, направо се влачеше като черво всъщност. Марк и аз играхме на карти през по-голямата част от следобеда – призна той с усмивка. – Спечелих деветнайсет на седем. След което си побъбрих с Били по телефона за известно време.Опитах се да задържа изражението си спокойно.- Как е той?

- Добре, добре. Ставите малко го понаболяват.- О, това е много лошо.- Аха. Той ни покани на гости този уикенд. Мисли да покани и семейство Клиъруотър и Ълей също. Нещо като парти по случай плейофите...- Хъх – беше искреният ми отговор. Какво можех да кажа? Знаех си, че няма да ми бъде позволено да посетя парти на върколаци, дори и под родителски надзор. Зачудих се дали Едуард ще има проблем, ако Чарли се мотае в Ла Пуш. Или щеше да предположи, че тъй като Чарли прекарва повече време с Били, който е само човек, баща ми не би бил в опасност?Станах и събрах чиниите без да поглеждам към Чарли. Сложих ги в мивката и пуснах водата. Едуард се появи мълчаливо и грабна една кърпа.Чарли въздъхна и се отказа за момент, въпреки че можех да си представя как щеше да повдигне темата отново, когато сме сами. Той се изправи на краката си и се отправи към телевизора, както всяка друга вечер.- Чарли – каза Едуард с дружелюбен тон.Чарли се закова в средата на малката кухня.- Да?- Бела казвала ли ти е, че родителите ми й подариха самолетни билети за миналият й рожден ден, така че да може да посети Рене?Изтървах чинията, която миех. Тя се плъзна по шкафа и издрънча шумно на пода. Не се счупи, но изпръска стаята и трима ни със сапунена вода. Чарли сякаш дори не забеляза.- Бела? – попита той с поразен глас.Задържах очите си на чинията, докато я вдигах.- Да, така е.Чарли преглътна шумно и тогава очите му се присвиха, когато се обърна обратно към Едуард.- Не, никога не го е споменавала.- Хммм – промърмори Едуард.- Има ли причина, задето споменаваш това? – попита Чарли със суров глас.Едуард сви рамене.- Срокът им изтича. Мислех си, че това ще нарани чувствата на Езме, ако Бела не използва подаръкът си. Не че би казала нещо.Зяпнах невярващо Едуард.Чарли се замисли за минута.- Вероятно е добра идея да посетиш майка си, Бела. На нея ще й хареса това. Обаче съм изненадан, че не си споменавала нищо за това.- Забравих – признах аз.Той се намръщи.- Забравила си, че някой ти е подарил самолетни билети?- Ммм – промърморих неясно и се обърнах обратно към мивката.- Забелязах, че каза че срокът „им” изтича, Едуард – продължи Чарли. – Колко билета са й дали родителите ти?- Само един за нея... и един за мен.Чинията, която изтървах този път се приземи в мивката, така че не направи много шум. Можех с лекота да чуя острото вдишване, което баща ми си пое. Кръвта навлезе в лицето ми, заредена от раздразнение и огорчение. Защо Едуард правеше това? Загледах се в мехурчетата в мивката, паникьосана.- Изключено! – Чарли бе веднага разярен, като изкрещя думите.- Защо? – попита Едуард, като гласът му бе пропит с невинна изненада. – Ти току-що каза, че е добра идея тя да види майка си.Чарли не му обърна внимание.- Няма да ходиш никъде с него, млада госпожице! – изкрещя той. Завъртях се и той

размахваше пръст срещу мен.Гневът запулсира автоматично през мен, инстинктивна реакция на тонът му.- Не съм дете, татко. И повече не съм наказана, спомняш ли си?- О, напротив. Още от сега.- За какво?!- Защото аз така казвам.- Трябва ли да ти напомням, че съм пълнолетна, Чарли?- Това е моята къща – ще спазваш моите правила!Погледът ми се вледени.- Щом така искаш. Тази вечер ли искаш да се изнеса? Или мога да си взема няколко дена, за да си събера багажа?Лицето на Чарли стана ярко червено. Внезапно се почувствах ужасно, задето извадих коза с местенето.Поех си дълбоко дъх и се опитах да извадя разумния си тон.- Ще си излежавам присъдата, когато съм направила нещо грешно, тате, но няма да се примирявам с предразсъдъците ти.Той заекна, но не каза нищо разбираемо.- Сега, знам, че ти знаеш, че имам всяко право да видя мама този уикенд. Не може наистина да възразиш, ако ти кажа, че отивам с Алис или Анджела.- Момичета – изръмжа той с кимване.- Щеше ли да те притеснява, ако отивах с Джейкъб?Избрах неговото име само защото знаех, че баща ми предпочита Джейкъб, но бързо ми се прииска да не го бях правила – зъбите на Едуард се стиснаха с осезаемо щракване.Баща ми се опита да се съвземе преди да отговори.- Да – каза той с неубедителен глас. – Щеше да ме притеснява.- Ужасен лъжец си, тате.- Бела...- Не е като да съм се отправила за Вегас, за да стана шоу-гърла или нещо подобно. Отивам да видя мама – напомних му аз. – Тя е точно толкова родителски авторитет, колкото си и ти.Той ми хвърли унищожителен поглед.- Да не би да намекваш нещо за това, че мама е неспособна да ме гледа?Чарли трепна от скритата заплаха във въпросът ми.- Надявай се да не й спомена това – казах аз.- Ще е за твое добро да не го правиш – предупреди ме той. – Не съм доволен от това, Бела.- Няма причина и да си разстроен.Той извъртя очи, но можех да видя, че бурята е свършила.Извърнах се, за да отпуша мивката.- Така, домашните ми са готови, вечерята ти е готова, чиниите са готови и аз не съм наказана. Излизам. Ще се върна преди десет и трийсет.- Къде отиваш? – Лицето му, което почти бе станало отново нормално, пламна в ярко червено.- Не съм сигурна – признах аз. – Но ще съм наблизо в радиус от десет километра. Става ли?Той измърмори нещо, което не звучеше като одобрение и излезе от стаята. Естествено, веднага щом спечелих битката, започнах да се чувствам виновна.- Излизаме? – попита Едуард с нисък, но ентусиазиран глас.Обърнах се, за да го изгледам гневно.- Да. Мисля, че трябва да поговорим насаме.Той не изглеждаше толкова разтревожен, колкото си мислех, че трябва да бъде.Изчаках да започна, докато отидем на безопасност в колата му.

- Какво беше това? – настоях аз.- Знам, че искаш да видиш майка си, Бела – говориш за нея в съня си. По-скоро се тревожиш.- Така ли?Той кимна.- Но очевидно си прекалено страхлива, за да се разправяш с Чарли, така че се застъпих за теб.- Застъпил си се? Ти ме хвърли на акулите! Той извъртя очи.- Не мисля, че беше в някаква опасност.- Казах ти, че не искам да се карам с Чарли.- Никой не е казвал, че трябва.Хвърлих му смразяващ поглед.- Не мога да се спра, когато започне да ме командва така – природните ми тинейджърски инстинкти взимат надмощие над мен.Той се изкиска.- Е, това не е по моя вина.Изгледах го, спекулираща. Той сякаш не забеляза. Лицето му бе ведро, докато гледаше през предното стъкло. Нещо не беше както трябва, но не можех да се досетя какво. Или може би просто въображението ми отново се развихряше както този следобед.- Това внезапно желание за Флорида да не би да има нещо общо с партито у Били?Челюстта му се стисна.- Нищо подобно. Нямаше да има значение дали си тук или на другият край на света, пак нямаше да отидеш.Беше точно като с Чарли преди малко – все едно се държаха с мен като с непослушно дете. Стиснах зъби, за да не започна да викам. Не исках да се карам и с Едуард.Едуард въздъхна и когато заговори, гласът му отново беше топъл и кадифен.- Та какво ти се прави тази вечер? – попита той.- Може ли да отидем у вас? Не съм виждала Есме от доста време.Той се усмихна.- На нея ще й хареса това. Особено като чуе какво ще правим този уикенд.Простенах победено.Не стояхме до късно, както и обещах. Не бях изненадана да видя лампите все още включени, когато спряхме пред къщата – знаех, че Чарли ще поиска да ми се развика още.- По-добре не влизай вътре – казах аз. – Само ще влошиш нещата.- Мислите му са сравнително спокойни – подкачи ме Едуард. Изражението му ме накара да се зачудя дали няма някаква шега, която изпускам. Краищата на устните му потрепваха, като се бореха да не се усмихнат.- Ще се видим по-късно – промърморих мрачно.Той се засмя и целуна върха на главата ми.- Ще се върна, когато Чарли започне да хърка.Телевизорът бе усилен, когато влязох вътре. Набързо реших да се опитам да се прокрадна покрай него.- Може ли да дойдеш тук, Бела? – обади се Чарли, като провали този план.Краката ми се влачеха, докато преминах петте нужни стъпки.- Какво има, тате?- Добре ли си прекара тази вечер? – попита той. Изглеждаше неспокоен. Огледах го за скрити значения в думите му преди да отговоря.- Да – казах колебливо.Свих рамене.- Мотахме се с Алис и Джаспър. Едуард победи Алис на шах, а след това аз играх срещу Джаспър. Направо ме закопа.

Усмихнах се. Едуард и Алис, които играят шах бе едно от най-забавните неща, които някога съм виждала. Стояха почти неподвижни, загледани в дъската, докато Алис предсказваше ходовете, които той щеше да направи, докато той вземаше ходовете, които тя щеше да направи от главата й. Играха по-голямата част от играта в главите си – мисля че и двамата бяха придвижили само две пешки, когато Алис внезапно събори краля си и се предаде. Отне само около три минути.Чарли спря звука на телевизора – необичайно действие.- Виж, имам да ти казвам нещо. – Той се намръщи, като изглеждаше така, сякаш се чувства още по-неудобно.Стоях неподвижно, очакваща. Той срещна погледа ми за секунда преди да премести очи към пода. Не каза нищо повече.- Какво има, тате?Той въздъхна.- Не ме бива в тези неща. Не знам откъде да започна...Все още чаках.- Добре, Бела. Ето каква е работата. – Той се изправи от канапето и започна да крачи напред-назад из стаята, като през цялото време гледаше към краката си. – Ти и Едуард изглежда имате доста сериозна връзка и има някои неща, за които трябва да внимаваш. Знам, че вече си голяма, но си все още млада, Бела, и има много важни неща, които трябва да знаеш, когато ти... е, когато има физическа любов в...- А, не, моля те, моля те недей! – замолих аз, като подскочих на краката си. – Моля те, кажи ми, че не се опитваш да подхванеш разговор за секса с мен, Чарли.Той гледаше към пода.- Аз съм твой баща. Имам отговорности. Помни, че и на мен ми е толкова неловко, колкото и на теб.- Не мисля, че това изобщо е възможно. Както и да е, мама те изпревари с тази тема още преди десет години. Така че си свободен.- Преди десет години нямаше гадже – промърмори неохотно той. Можех да видя как се бори с желанието си да изостави темата. И двамата стояхме прави, зазяпани в пода и извърнати настрани един от друг.- Не мисля, че съществената част се е променила толкова много – промърморих аз и навярно лицето ми бе червено като неговото. Това беше отвъд седмия кръг на Ада – дори още по-зле, когато осъзнах, че Едуард е знаел какво ще последва. Нищо чудно, че изглеждаше толкова самодоволен в колата.- Просто ми кажи, че и двамата подхождате отговорно към нещата – помоли ме Чарли, като очевидно се надяваше в пода да се разтвори дупка и да го погълне.- Не се тревожи за това, тате, нещата не стоят така.- Не, че не ти вярвам, Бела, но знам, че ти не искаш да ти казвам нищо по въпроса, а ти знаеш, че и аз не искам да чувам нищо. Но ще се опитам да бъда либерален. Знам, че времената са се променили.Засмях се сконфузено.- Може би времената са се променили, но Едуард е доста старомоден. Наистина няма за какво да се тревожиш.Чарли въздъхна.- Разбира се, че е – промърмори той.- Ъгх! – простенах аз. – Наистина ми се иска да не ме караше да го казвам на глас, тате. Наистина. Но... аз съм... девствена и нямам непосредствени планове да променя този статут.И двамата се свихме, но тогава лицето на Чарли се проясни. Той изглежда ми повярва.- Може ли да отида да си легна сега? Моля те.- След минутка – каза той.- О, моля те, тате? Умолявам те.

- Смущаващата част е свършила, обещавам – увери ме той.Хвърлих му поглед и бях благодарна да видя, че той изглеждаше по-спокоен и че лицето му е възвърнало обичайният си цвят. Той потъна в канапето, като въздъхна облекчено, че е преминал разговорът за секса.- Сега какво?- Просто исках да узная как вървят нещата с балансирането.- Оу. Добре, предполагам. Уговорих се с Анджела днес. Ще й помогна с поканите за завършването. Само ние двете.- Това е хубаво. Ами Джейк?Въздъхнах.- Още не съм го измислила, тате.- Опитвай се, Бела. Знам, че ще направиш правилното нещо. Ти си добър човек.Мило. Значи ако не измисля някакъв начин да оправя нещата с Джейкъб, тогава съм лош човек? Това беше удар под кръста.- Да, да – съгласих се аз. Механичният отговор ме накара да се усмихна – беше нещо, което бях прихванала от Джейкъб. Дори го казвах със същият покровителствен тон, който той използваше при баща си.Чарли се ухили и пусна обратно звука. Той се намести по-ниско върху възглавниците, доволен от свършената работа. Можех да позная, че ще се занимава с мача за известно време.- Лека, Белс.- До утре! – Спринтирах нагоре по стълбите.Едуард отдавна си беше тръгнал и нямаше да се върне, докато Чарли не заспи – вероятно беше на лов или нещо подобно, докато мине времето – така че бързах да се преоблека за лягане. Не бях в настроение да съм сама, но определено нямаше да се върна обратно долу, за да се занимавам с баща ми, вслучай че бе останала някоя тема от сексуалното образование, която да не сме засегнали – потреперах при мисълта.Така че, благодарение на Чарли, бях навита като пружина и неспокойна.. Домашните ми бяха готови, а не бях в настроение да чета или да слушам музика. Зачудих се дали да не се обадя на Рене с новините за пристигането ми, но тогава осъзнах, че е три часа по-късно във Флорида и, че тя най-вероятно е заспала.Предполагам, че можех да се обадя на Анджела.Но внезапно знаех, че не с Анджела искам да говоря. Не от нея имах нужда.Загледах се през черния прозорец, прехапала устна. Не знаех колко дълго съм стояла и съм премисляла плюсовете и минусите – да направя правилните неща за Джейкъб, да видя най-близкия си приятел отново, да бъда добър човек срещу това да ядосам Едуард. Десет минути може би. Достатъчно да реша, че плюсовете са валидни, докато минусите не са. Едуард щеше да е загрижен само за моята безопасност и знаех, че няма никакъв проблем в този случай.Телефонът нямаше да ми помогне – Джейкъб отказваше да отговаря на обажданията ми, откакто Едуард се бе завърнал. Освен това имах нужда да го видя – да видя отново начина, по който се усмихваше преди. Имах нужда да заменя онзи ужасен последен спомен на извитото му от болка лице, ако исках да бъда отново спокойна.Имах час вероятно. Можех да отида до Ла Пуш и да се върна бързо преди Едуард да е осъзнал, че ме няма. Беше доста след вечерния ми час, но щеше ли Чарли наистина да го е грижа, когато Едуард не бе замесен в това. Само един начин да разбера.Взех якето си и пъхнах ръцете си в ръкавите, докато изтичах надолу по стъпалата.Чарли вдигна поглед от играта, внезапно подозрителен.- Имаш ли нещо против да видя Джейкъб тази вечер? – попитах задъхано. – Няма да отнеме много време.Веднага щом споменах името на Джейк, изражението на Чарли премина в самодоволна

усмивка. Не изглеждаше изненадан, че лекцията му бе толкова ефектна.- Разбира се, хлапе. Няма проблеми. Остани колкото си искаш.- Благодаря, тате – казах аз, като изтичах през вратата.Като всеки беглец, нямаше как да не се огледам през рамо няколко пъти, докато стигна до пикапа, но ноща беше толкова черна, че наистина нямаше смисъл. Трябваше да опипам вратата на пикапа, за да намеря дръжката.Очите ми започваха да се приспособяват, когато тикнах ключа в таблото. Завъртях го наляво, но вместо да изръмжи оглушително, двигателят просто прещрака. Опитах отново, но резултатът беше същия.И тогава малко движение в периферното ми зрение ме накара да подскоча.- Ааа! – ахнах от шок, когато видях, че не съм сама в купето.Едуард седеше напълно неподвижно, леко светло петно в тъмнината, само ръцете му се движеха, докато въртеше мистериозен черен предмет в ръцете си. Той гледаше предмета, докато говореше:- Алис се обади – промърмори той.Алис! По дяволите. Бях забравила да я включа в плановете си. Сигурно я е накарал да ме наблюдава.- Доста се изнерви, когато бъдещето ти рязко изчезна преди пет минути.Очите ми, които вече бяха разширени от изненада, съвсем се ококориха.- Защото не може да вижда вълците, както знаеш – обясни той със същият тих шепот. – Забрави ли за това? Когато решиш да обвържеш съдбата си с тяхната, ти също изчезваш. Не би могла да знаеш тази част, разбирам това. Но можеш ли да разбереш защо това може да ме... разтревожи малко? Алис видя, че изчезваш и не можеше да каже дори дали си си вкъщи или не. Бъдещето ти изчезна, точно както и тяхното. Не сме много сигурни защо това е така. Някаква естествена защита, с която са родени? Той заговори така, сякаш говореше сам на себе си, като все още разглеждаше част от двигателя на пикапа ми, докато я въртеше в ръцете си. - Това не изглежда много правдоподобно, тъй като очевидно аз нямам никакви проблеми да прочета мислите им. Поне тези на Блек. Карлайл има теорията, че това е защото животът им се управлява от преобразяванията им. По-скоро е неволна реакция, отколкото решение. Напълно непредсказуеми и това променя толкова много неща в тях. В секундата, в която се променят от една форма в друга, те дори не съществуват наистина. Те нямат място в бъдещето...Слушах размишленията му в каменно мълчание.- Ще сглобя колата ти навреме за училище, в случай че искаш сама да се закараш – увери ме той след минута.Със стиснати устни взех ключовете си и сковано слязох от пикапа.- Затвори прозореца си, ако не искаш да стоя надалеч тази вечер. Ще те разбера – прошепна той точно преди да затръшна вратата.Върнах се обратно в къщата, като затръшнах и входната врата.- Какво има? – попита Чарли от канапето.- Пикапът не иска да запали – изръмжах аз.- Искаш ли да го погледна.- Не. Ще опитам на сутринта.- Искаш ли да вземеш моята кола?Не би трябвало да използвам полицейската кола. Чарли вероятно бе наистина отчаян да отида до Ла Пуш. Почти толкова отчаян, колкото бях и аз.- Не. Изморена съм – промърморих аз. – Лека нощ.Закрачих нагоре по стъпалата и отидох право към прозореца. Затворих толкова грубо прозореца, че чак стъклото се разтресе.Загледах се в треперещото черно стъкло за един дълъг момент, докато не застана мирно. Тогава въздъхнах и отворих прозореца толкова широко, доколкото можеше.

3. МОТИВИ

Слънцето бе така дълбоко заровено зад облаците, че нямаше начин да познаеш дали е залязло или не. След дългия полет – в преследване на слънцето на запад по начин, който го караше да изглежда като неподвижно в небето – беше особено дизориентиращо; времето ми се струваше странно променливо. Изненадах се, когато горите преминаха в първите сгради, които сигнализираха, че сме почти вкъщи.- Беше доста тиха – забеляза Едуард. – Да не би да ти е прилошало от летенето?- Не, добре съм.- Тъжна ли си, че си тръгваме?- По-скоро облекчена, отколкото тъжна.Той повдигна вежди. Знаех, че е безнадеждно и – колкото и да не исках да си го призная – ненужно да го моля да държи очите си на пътя.- Рене е много по... схватлива от Чарли в някои начини. Чак се стряскам.Едуард се засмя.- Майка ти има доста интересен ум. Почти като на дете, само че много проницателна. Тя вижда нещата по различен начин от другите хора.Проницателна. Това бе добро описание за майка ми – когато внимаваше. През повечето време Рене бе така погълната от собствения си живот, че почти не забелязваше нищо друго. Но този уикенд ми обръщаше предостатъчно внимание.Фил беше зает – гимназиалният бейзболен отбор, който тренираше, щеше да играе на плейофите – и да бъде насаме с мен и Едуард само бе изострило фокуса на Рене. Веднага щом прегръдките и писъците на удоволствие бяха престанали, Рене започна да ни наблюдава. И докато ни наблюдаваше, широките й сини очи станаха първо озадачени, а после разтревожени.Тази сутрин бяхме отишли на разходка по плажа. Тя искаше да ми покаже всички красоти на новият си дом, като все още се надяваше, струва ми се, че слънцето ще ме привлече надалеч от Форкс. Също така искаше и да си поговори насаме с мен, което бе лесно за уреждане. Едуард си бе измислил доклад, като извинение да стои в къщата през деня.В главата си превъртах наново разговора...Рене и аз вървяхме бавно по тротоара, като се опитвахме да стоим в обсега на сенките на раздалечените едно от друго палмови дървета. Въпреки че беше рано, жегата беше изгаряща. Въздухът беше толкова тежък от влагата, че само вдишването и издишването бе като силово упражнение за дробовете ми.- Бела? – попита майка ми, като гледаше над пясъка и към леко плискащите се вълни, докато говореше.- Какво има, мамо?Тя въздъхна, като избегна погледа ми.- Тревожа се...- Какво има? – попитах аз, внезапно разтревожена. – Какво мога да направя?- Не става дума за мен. – Тя поклати глава. – Тревожа се за теб... и Едуард.Рене накрая ме погледна, когато каза името му, като лицето й бе извинително.- Оу – измърморих аз, като фиксирах очите си върху двойка бегачи, които минаваха покрай нас, плувнали в пот.- Вие двамата сте много по-сериозни, отколкото си мислех – продължи тя.Намръщих се като бързо превъртях последните два дена в главата си. Едуард и аз едва се бяхме докосвали – поне пред нея. Зачудих се дали Рене също ще ми дръпне една лекция за отговорността. Нямах толкова против, колкото с Чарли. Не беше толкова смущаващо с майка ми. Все пак, аз бях тази, която й бях държала лекции през изминалите десет години, отново и отново.

- Има нещо... странно, в начина, по който сте заедно – промърмори тя, като челото й се свъси над разтревожените й очи. – Начинът, по който те гледа – толкова е...покровителствен. Сякаш ще се хвърли пред куршум, за да те спаси или нещо такова.Засмях се, въпреки че не можех да вдигна очи и да я погледна.- Това лошо ли е?- Не. – Тя се намръщи, докато търсеше правилните думи. – Просто е различно. Толкова е чувствителен около теб... и много внимателен. Имам чувството, че не разбирам напълно връзката ви. Сякаш има някаква тайна, която пропускам...- Мисля, че си измисляш работи, мамо – казах бързо, като се опитвах да поддържам гласа си лек. Имаше пърхане в стомаха ми. Бях забравила колко бе прозорлива майка ми. Нещо в семплото и виждане на света преминаваше през всички разсейки и пронизваше нещата право в истинската им същност. Това никога не бе било проблем преди. Досега никога не съм имала тайна, която да не мога да й кажа.- Не е само него. – Тя изви отбранително устни. – Исками се да можеш да се видиш как се движиш около него.- Какво имаш предвид?- Начинът, по който се движиш – ориентираше се към него без дори да се замисляш. Когато той мръдне, дори мъничко, ти нагласяш позата си по същото време. Като магнити... или гравитация. Вие сте като... сателити или нещо подобно. Никога не съм виждала нещо подобно.Тя стисна устни и погледна надолу.- Не ми казвай – подкачих я аз, като се насилих да се усмихна. – Четеш отново мистерии, нали така? Или е нещо научно-фантастично този път?Рене порозовя съвсем леко.- Това е съвсем отделен въпрос.- Намери ли нещо хубаво?- Е, имаше една... но това няма значение. Говорим за теб сега.- Трябва да се придържаш към любовните романи, мамо. Знаеш как се изперкваш от такива неща.Устните й се извиха нагоре в краищата.- Изглупявам, нали?За половин секунда не успях да кажа нищо. Рене беше толкова лесна за заблуждаване. Понякога това беше хубаво нещо, защото не всичките й идеи бяха практични. Но ме болеше да видя колко бързо се поддаваше на празните ми приказки, особено когато беше адски права този път.Тя вдигна поглед и аз успокоих изражението си.- Не си глупава – просто си майка.Тя се засмя и тогава замахна широко към белите пясъци, които се простираха към синята вода.- И всичко това не е достатъчно, за да те накара да се преместиш обратно при глупавата си майка?Пляснах драматично челото си с ръка, след което се престорих, че изцеждам косата си.- Може да свикнеш с влагата – обеща тя.- И ти можеш да свикнеш с дъжда – затапих я аз.Тя ме сръчка закачливо и хвана ръката ми, когато се върнахме към колата.Освен тревогите й относно мен, изглеждаше относително щастлива. Доволна дори. Все още гледаше Фил с влюбени очи и това беше успокояващо. Със сигурност живота й бе пълноценен и задоволителен. Със сигурност не й липсвах толкова много, дори сега...Ледените пръсти на Едуард погалиха бузата ми. Погледнах нагоре, като премигнах, завръщайки се в настоящето. Той се наведе и целуна челото ми.- У дома сме, Спяща красавице. Време е да ставаш.Бяхме спрели пред къщата на Чарли. Лампата на верандата беше светната, а патрулката бе

паркирана в алеята. Докато оглеждах къщата, забелязах как пердето на прозореца във всекидневната помръдва, като хвърляше линия от жълта светлина към тъмната морава.Въздъхнах. Разбира се, Чарли се готвеше за нападение.Едуард вероятно си мислеше същото нещо, защото изражението му се вледени и очите му бяха резервирани, когато дойде да отвори вратата ми.- Колко е зле? – попитах аз.- Чарли няма да е труден – обеща ми Едуард, гласът му звучеше нисък и без намек за шегуване. – Липсвала си му.Очите ми се присвиха съмнително. Ако случаят беше такъв, тогава защо Едуард се бе напрегнал така, сякаш се готвеше за битка?Чантата ми беше малка, но той настоя да я носи до къщата. Чарли задържа вратата отворена за нас.- Добре дошла у дома, хлапе! – извика Чарли така, сякаш наистина го имаше предвид. – Как беше в Джаксънвил?- Влажно. И пълно с дървеници.- Значи Рене не те запали по Университета във Флорида?- Опита се. Но предпочитам да пия водата, отколкото да я вдишвам.Очите не Чарли се изместиха неохотно към Едуард.- Приятно ли си изкара?- Да – отговори Едуард с ведър тон. – Рене е много гостоприемна.- Това е... ъ, хубаво. Радвам се, че си се забавлявал. – Чарли се извърна от Едуард, за да ме придърпа за неочаквана прегръдка.- Впечатляващо – прошепнах аз в ухото му.Той се засмя.- Наистина ми липсваше, Белс. Храната тук е ужасна, когато те няма.- Веднага се заемам – казах аз, когато той ме пусна.- Ще се обадиш ли първо на Джейкъб? Досажда ми на всеки пет минути още от шест часа сутринта. Обещах му, че ще му се обадиш преди да си разопаковала багажа си.Нямаше нужда да поглеждам към Едуард, за да усетя, че е прекалено неподвижен, прекалено студен до мен. Значи това бе причината за напрежението му.- Джейкъб иска да говори с мен?- Ужасно много, бих казал. Не искаше да ми каже за какво става дума – просто каза, че е важно.Точно тогава телефонът иззвъня, остро и настоятелно.- Отново е той, обзалагам се със следващата си заплата – промърмори Чарли.- Аз ще вдигна. – Побързах към кухнята.Едуард ме последва, докато Чарли изчезна във всекидневната.Грабнах телефона насред звъненето му и се извърнах така, че да гледам към стената.- Ало?- Върнала си се – каза Джейкъб. Познатият му дрезгав глас запрати вълна от тъга през мен. Хиляди спомени се завъртяха из главата ми, заплитайки се в едно – каменист бряг, изпъстрен със захвърлени от морето дървета, пластмасовият гараж, топли соди в книжен плик, малка стая с едно прекалено малко и очукано канапе. Смехът в дълбоките му, черни очи, трескавата горещина на голямата му ръка около моята, блясъкът на белите му зъби на фона на тъмната му кожа, и начинът, по който лицето му се разтягаше в широка усмивка, която винаги е била като ключ към тайна врата, където само сродни души могат да влизат.Чувството бе като носталгия по дома, тъгуване за едно място и един човек, които ме бяха заслонили по време на най-черната ми нощ.Прочистих буцата в гърлото си. - Да – отвърнах аз.- Защо не ми се обади?

Гневният му тон веднага ме накара да изпъна гръб.- Защото съм в къщата точно от четири секунди и обаждането ти прекъсна Чарли, който ми казваше, че си се обаждал.- Оу. Съжалявам.- Разбира се. А сега, защо тормозиш Чарли?- Трябва да говоря с теб.- Да, досетих се съвсем сама за тази част. Давай.Имаше кратка пауза.- Ще ходиш ли утре на училище?Намръщих се на себе си, като не можех да проумея въпроса му.- Разбира се, че да. Защо да не ходя?- Не знам. Просто се чудех.Още една пауза.- Та за какво искаше да говорим, Джейк?Той се поколеба.- За нищо съществено, предполагам. Аз... исках да чуя гласа ти.- Да, знам. Толкова се радвам, че ми се обади, Джейк. Аз...Но не знаех какво друго да добавя. Исках да му кажа, че веднага тръгвам за Ла Пуш. А не можех да му кажа това.- Трябва да тръгвам – каза той рязко.- Какво?- Ще се чуем скоро, нали?- Но, Джейк...Вече го нямаше. Слушах невярващо свободния сигнал.- Е, това беше кратко.- Всичко наред ли е? – попита Едуард. Гласът му беше нисък и внимателен.Извърнах се бавно, за да го погледна. Изражението му бе напълно гладко – невъзможно за разчитане.- Не знам. Чудя се за какво беше всичко това. – Нямаше смисъл Джейкъб да тормози Чарли цял ден, само за да ме попита дали ще ходя на училище. И ако е искал да чуе гласа ми, защо затвори толкова бързо?- Твоето предположение навярно е по-добро от моето – каза Едуард, с намек за усмивка, която се криеше в краищата на устните му.- Ммм – промърморих аз. Това бе истина. Познавах Джейк като петте си пръста. Не би трябвало да е толкова сложно да проумея мотивите му.С мислите ми зареяни надалеч – на около двайсетина километра, нагоре по пътя за Ла Пуш – започнах да се ровя из хладилника, събирайки продукти за вечерята на Чарли. Едуард се бе облегнал срещу шкафовете и аз смътно съзнавах, че очите му са приковани върху лицето ми, но бях прекалено преокупирана, за да се тревожа какво вижда там.Това с училище ми се струваше като ключа. Това беше единственият истински въпрос, който Джейк ми бе задал. И навярно търсеше отговорът на нещо, иначе не би звънял на Чарли толкова настоятелно.Все пак защо присъствието ми трябваше да означава нещо за него?Опитах се да помисля логично. Та ако не отивах утре на училище, какво нередно щеше да има в това от гледната точка на Джейкъб? Чарли ми бе стъжнил малко живота, задето пропуснах един ден от училище толкова близо до завършването, но го бях убедила, че един петък няма да навреди на учението ми. Джейк надали го беше грижа за това.Мозъкът ми отказваше да измисли някакви брилиянтни проникновения. Може би порпусках някакво жизненоважно късче информация.Какво би могло да се промени през изминалите три дни, което да е толкова важно, че Джейкъб да наруши дългия си период на отказване да отвърне на телефонните ми обаждания и да се свърже с мен? Какво значение имаха три дена?

Замръзнах по средата на кухнята. Пакетът с леденият хамбургер в ръцете ми се изплъзна измежду вцепенените ми пръсти. Отне ми една бавна секунда, за да усетя, че пропуснах тупването, каквото трябваше да има при сблъсък с пода.Едуард го беше уловил и го бе метнал върху шкафа. Ръцете му вече бяха около мен, устните му бяха до ухото ми.- Какво има?Поклатих замаяно глава.Три дни могат да променят всичко.Не си ли мислех допреди малко колко е невъзможен колежа? Как няма да мога да бъда около хората, след като премина през болезненото три-дневно превръщане, което ще ме освободи от смъртността, така че да мога да прекарам вечността с Едуард? Превръщането, което ще ме направи завинаги затворник на собствената ми жажда...Дали Чарли не бе казал на Били, че съм изчезнала за три дена? Нима Били си бе направил изводи от това? Нима Джейкъб вдействително ме бе питал дали съм все още човек? Да се увери, че договорът на върколаците е ненарушен – че нито един от Кълънови не е посмял да ухапе човек... да ухапе, но не и да убие...?Но наистина ли смяташе, че ще се върна вкъщи при Чарли, ако случаят бе такъв?Едуард ме разтърси.- Бела? – попита той, наистина разтревожен сега.- Мисля... Мисля, че той проверяваше – промълвих аз. – Проверяваше, за да се убеди. Че съм все още човек, тоест.Едуард замръзна и ниско съскане прозвуча в ухото ми.- Ще трябва да напуснем – прошепнах аз. – Преди. Така че да не нарушим договора. Никога няма да можем да се върнем повече.Ръцете му ме обвиха по-силно.- Знам.- Ахъм. – Чарли прочисти гърлото си зад нас.Подскочих и се освободих от ръцете на Едуард, като лицето ми пламна. Едуард се облегна отново на шкафа. Очите му бяха сурови. Можех да видя тревога в тях, както и гняв.- Ако не искаш да готвиш, мога да поръчам пица – намекна Чарли.- Не, няма проблеми, вече започнах.Въздъхнах и се върнах към работата си, като се опитвах да не обръщам внимание на публиката си.- Ако те помоля да направиш нещо, ще ми се довериш ли? – попита Едуард с острота в нежния си глас.Бяхме почти стигнали до училище. Едуард бе спокоен и се шегуваше допреди момент и сега внезапно ръцете му бяха стиснати здраво около кормилото, като кокалчетата му се напрягаха от усилие да не го счупят на парчета.Вгледах се в разтревоженото му изражение – очите му бяха отнесени, сякаш се вслушваше в далечни гласове.Пулсът ми се ускори в отговор на напрежението му, но отговорих предпазливо:- Зависи.Спряхме в училищния паркинг.- Страхувах се, че ще кажеш това.- Какво искаш да направя, Едуард?- Искам да останеш в колата. – Той спря на обичайното място и изключи двигателя, докато говореше. – Искам да чакаш тук, докато не се върна за теб.- Но... защо?Точно тогава го видях. Би бил труден за изпускане, тъй като се извисяваше над учениците, дори както се бе облегнал на черния си мотоциклет, паркиран нелегално върху тротоара.- Оу.Лицето на Джейкъб бе спокойна маска, която добре познавах. Това бе лицето, което той

използваше, когато бе решен да контролира емоциите си, да се държи под контрол. Караше го да изглежда като Сам, най-възрастният от вълците, лидерът на килетската глутница. Само че Джейкъб никога не успяваше да наподоби съвършенното спокойствие, което Сам излъчваше.Бях забравила колко много ме притеснява това лице. Въпреки че успях да опозная Сам преди Кълънови да се завърнат – дори да го харесам – никога не успях напълно да се отърся от негодуванието, което изпитвах, когато Джейкъб имитираше изражението на Сам. Беше лицето на непознат. Той не беше моят Джейкъб, когато го носеше.- Снощи прибегна до грешното заключение – промърмори Едуард. – Той те попита за училище, защото знаеше, че аз ще съм там, където си и ти. Той търсеше безопасно място да говори с мен. Място със свидетели.Значи бях възприела по грешен начин мотивите на Джейкъб снощи. Липсваща информация, това беше проблема. Информация, като например, защо по дяволите Джейкъб би искал да говори с Едуард. - Няма да остана в колата – казах аз.Едуард простена тихо.- Разбира се, че не. Е, нека приключим с това.Лицето на Джейкъб стана по-сурово, когато се приближихме към него, хванати за ръце.Забелязах и други лица – лицата на съучениците ми. Забелязах как очите им се разшириха, докато оглеждаха почти двата метра на дългото тяло на Джейкъб, което бе мускулесто по начин, който никое момче на шестнайсет години и половина никога не е изглеждало. Видях същите тези очи да обходжат внимателно тясната му черна тениска с къси ръкави, въпреки че денят беше необичайно студен, неговите скъсани, омазани с машинно масло дънки, и лъскавия черен мотор, на който се бе подпрял. Очите им не се задържаха на лицето му – нещо в изражението му ги караше бързо да извръщат поглед. И забелязах огромното разстояние, на което стоят от него, като невидима окръжност около него, която никой не смееше да пристъпи. С удивление осъзнах, че Джейкъб им изглежда опасен. Колко странно. Едуард спря на няколко ярда от Джейкъб и можех да видя, че не харесва това, че бях толкова близо до върколак. Той издърпа ръката си леко назад, прикривайки ме наполовина зад тялото си.- Можеше да ни се обадиш - каза Едуард с глас, тежък като стомана.- Извинявай – отговори Джейкъб, а по лицето му се изписа презрителна усмивка. - Нямам номерата на кръвопийци на бързо повикване.- Можеше да се свържеш с мен в къщата на Бела, разбира се.Челюстта на Джейкъб се стегна и веждите му се сключиха. Не отговори.- Това едва ли е мястото, Джейкъб. Не може ли да го обсъдим по-късно?- Да, да. Ще намина покрай криптата ти след училище - изсумтя Джейкъб. - Какво му е лошото на сега?Едуард се огледа подсказващо, спирайки очите си на свидетелите, които стояха почти на място, от което можеха да ни чуят. Няколко човека се колебаеха на тротоара, очите им светнали в очакване. Като че се надяваха, че може да стане сбиване, което да разнообрази поредния Понеделник сутрин. Видях Тайлър Кроули да сръгва Остин Маркс и двамата се спряха по пътя си към клас.- Вече знам какво си дошъл да кажеш – напомни Едуард на Джейкъб с толкова нисък глас, че едва различих думите. –Съобщението е доставено. Считай ни за предупредени.Едуард погледна надолу към мен за стотна от секундата с разтревожени очи.- Предупредени? - попитах объркано. - За какво говориш?- Не си й казал? – попита Джейкъб, а очите му се разшириха от учудване. - От какво се страхуваш, че ще застане на наша страна?- Моля те, спри, Джейкъб - каза Едуард в равен глас.

- Защо? – предизвика го Джейкъб.Смръщих се от объркане. - Какво не знам? Едуард?Едуард просто гледаше Джейкъб кръвнишки, като че не ме бе чул.- Джейк?Джейкъб повдигна вежда и се обърна към мен. - Той не ти ли каза, че големият му... брат пресече границата в събота през нощта? -попита той, а гласът му бе преливащ от сарказъм. Тогава очите му се обърнаха пак към Едуард. - Пол беше в пълното си право…- Това не беше ничия земя! – изсъска Едуард.- Не е вярно!Беше видимо, че Джейкъб е вбесен. Ръцете му трепереха. Той поклати глава и пое две дълбоки глътки въздух.- Емет и Пол? – прошепнах аз. Пол беше най-избухливият събрат от глутницата на Джейкъб. Той беше този, който загуби контрол един ден в гората – споменът за ръмжащият сив вълк беше внезапно много ясен в съзнанието ми. - Какво е станало? Сбили ли са се? -Гласът ми прозвуча неестествено писклив заради паниката. - Защо? Пол ранен ли е?- Никой не се е бил – каза Едуард тихичко, само на мен. - Никой не е ранен. Не се тревожи.Джейкъб ни гледаше с невярващи очи. - Ама ти нищо не си й казал, така ли? Затова ли я отведе? За да не разбере за…- Тръгвай си веднага – отряза го Едуард по средата на изречението и изражението му изведнъж беше станало плашещо, наистина плашещо. За секунда изглеждаше като... като вампир. Той гледаше към Джейкъб с яростна, нескрита омраза. Джейкъб повдигна вежди, но не се помръдна. - Защо не си й казал?Гледаха се мълчаливо дълго време. Още ученици се събраха зад Тайлър и Остин. Видях Майк до Бен – Майк беше поставил ръка на рамото на Бен, като че ли го удържаше на място му. В мъртвешката тишина, всички детайли внезапно се подредиха в съзнанието ми, в изблик на интуиция.Нещо, което Едуард не искаше аз да зная.Нещо, което Джейкъб не би скрил от мен.Нещо, което беше накарало семейство Кълън и вълците да отидат в гората, движейки се в опастна близост едни до други.Нещо, което бе накарало Едуард да настоява да прелетя през държавата.Нещо, което Алис бе съзряла във видението си миналата седмица – видение, за което Едуард ме излъга.Нещо, което чаках и без това. Нещо, което знаех, че ще се случи отново, колкото и да не искам. Никога нямаше да спре, нали? Чух бързото „гъл, гъл, гъл, гъл”, предизвикано от въздуха, минаващ между устните ми, но не можех да го спра. Училището изглежда се тресеше, като че имаше земетресение, но знаех, че тази илюзия е причинена единствено от моето треперене.- Тя се е върнала за мен - казах задавено.Виктория никога нямаше да се предаде, докато не ме видеше мъртва. Тя щеше да следва същата тактика – маневрира и бяга, маневрира и бяга – докато не намереше пролука между защитниците ми. Можеше да ми излезе късметът. Може би Волтури щяха да дойдат първи за мен, те поне щяха да ме убият по-бързо.Едуард ме държеше плътно до себе си, обръщайки се така, че тялото му все още стоеше между Джейкъб и мен, и погали лицето ми с грижовни ръце. - Всичко е наред – прошепна ми той. - Всичко е наред. Никога няма да й позволя да те

приближи, всичко е наред. - Тогава той изгледа ядно Джейкъб. - Това отговаря ли на въпроса ти, мелез?- Не мислиш ли, че Бела има правото да знае? – предизвика го Джейкъб. - Това е нейният живот.Едуард произнесе следващите си думи с глас толкова беззвучен, че дори Тайлър, който се приближаваше с инчове напред, не можеше да го чуе:- Защо трябва да е уплашена, щом никога не е била в опастност?- По-добре уплашена, отколкото лъгана.Опитах се да се съвзема, но очите ми бяха навлажнени. Можех да го видя зад клепачите си, можех да видя лицето на Виктория, устните опънати над зъбите й, тъмночервените й очи, святкащи от обсебилата я мисъл за отмъщение; тя държеше Едуард отговорен за смъртта на възлюбения й Джеймс. Тя нямаше да спре преди и неговата възлюбена да му бъде отнета.Едуард изтри сълзите от бузите ми в пръстите си.- Наистина ли мислиш, че да я нараниш е по-добре, отколкото да я защитиш? - Промърмори той.- Тя е по-силна, отколкото предполагаш – каза Джейкъб. - И е преминала през по-лоши неща.Внезапно изражението на Джейкъб се промени и той наблюдаваше Едуард със странно, изпитателно изражение. Очите му се присвиха, като че ли се опитваше да реши трудна задача по математика наум. Усетих как Едуард потръпна. Погледнах го, а лицето му се беше разкривило от нещо, което можеше да бъде само болка. В един ужасен момент си припомних следобеда ни в Италия, в страховитата зала в кулата на Волтури, където Джейн измъчваше Едуард с нейната зловредна дарба, изгаряйки го само със силата на мисълта си...Споменът ме изтръгна от състоянието ми на полу-истерия и подреди наново приоритетите ми. Бих предпочела Виктория да ме убие хиляда пъти пред това да гледам как Едуард страда по този начин отново.- Интересно – каза Джейкъб, смеейки се докато гледаше лицето на Едуард. Едуард потрепери, ала успокои изражението си с малко усилие. Не успя, обаче, съвсем да скрие агонията в очите си. Погледнах, с ококорени очи от гримасата на Едуард към подигравателната усмивка на Джейкъб.- Какво му правиш? - настоях да знам.- Няма нищо, Бела – каза ми Едуард тихичко. - Просто Джейкъб има много добра памет, това е всичко.Джейкъб се ухили, а Едуард потрепери отново.- Престани! Каквото и да му правиш…- Разбира се, щом искаш. - Джейкъб повдигна рамене. - Негов си е проблемът, че не харесва това, което си спомням.Хвърлих му един мръсен поглед, а той ми се усмихна дяволито като дете, хванато да върши нещо непозволено, но за което знае, че няма да го накажат.- Директорът идва насам да попречи на размотаването по училищна собственост. - Едуард ми промърмори. - Да влизаме в английски, Бела, за да не се окажеш въвлечена в това.- Прекалено покровителствен е, не мислиш ли? – каза Джейкъб, говорейки само на мен. - Малко неприятности правят живота забавен. Нека позная, не ти е позволено да се забавляваш, нали така?Едуард гледаше заплашително, а устните му се дръпнаха настрани, за да оголят леко зъбите му.- Млъкни, Джейк – казах аз.Джейкъб се засмя. - Това прозвуча като „не”. Хей, ако някога ти се прииска да си върнеш живота, можеш да дойдеш да ме видиш. Моторът ти все още е в гаража ми.

Тази новина ме разсея.- Трябваше да го продадеш. Обеща на Чарли, че ще го направиш.Ако не бях молила от името на Джейк - в крайна сметка, беше вложил седмици труд в двата мотора, заслужаваше някакава отплата - Чарли щеше да хвърли мотоциклета ми в някоя кофа за боклук. И вероятно да запали въпросната кофа.- Да, бе. Като че ли бих го направил. Принадлежи на теб, не на мен. Във всеки случай, ще го пазя, докато не си го поискаш.Лек намек за усмивката, която помнех, заигра изведнъж по краищата на устните му.- Джейк...- Мисля, че сгреших, нали знаеш, за това, че не можем да сме приятели. Може би ще успеем от моята страна на линията. Ела да ме видиш.Бях абсолютно наясно с Едуард, с ръце, обвити защитнически около мен. Хвърлих бърз поглед към лицето му - беше спокойно, търпеливо.- Аз, ъ, не знам за това Джейк.Джейкъб напълно захвърли враждебната фасада. Сякаш беше забравил, че Едуард е там, или поне беше решен да се държи по този начин.- Липсваш ми всеки ден, Бела. Не е същото без теб.- Знам и съжалявам, Джейк. Просто...Той поклати глава и въздъхна.- Знам. Няма значение, нали? Предполагам, че ще оцелея или нещо такова. На кой са му притрябвали приятели. - той направи гримаса, опитвайки се да скрие болката с тънък намек за ненужна храброст.Страданието на Джейкъб винаги беше извиквало на показ моята защитническа страна. Не беше съвсем смислено - Джейкъб едва ли имаше нужда от каквато и да е физическа защита, която можех да предложа. Но ръцете ми, приковани под тези на Едуард, копнееха да се протегнат към него. Да се обвият около неговият голям топъл кръст в безвучно обещание за приемственост и утеха.Закрилящите ръце на Едуард се бяха превърнали в ограничители.- Добре, тръгвайте към часовете си. - чу се строг глас иззад нас - Тръгвайте, господин Кроули.- Тръгвай към училище, Джейк. - прошепнах аз в момента в който разпознах гласа на директора. Джейкъб ходеше на училище в резервата на Килетите, но все пак можеше да загази за навлизане в границите на училището или пък за обратното.Едуард ме пусна, хващайки само ръката ми и издърпвайки ме зад тялото си отново.Господин Грийн си проправяше път през кръга от зрители, веждите му надвиснали над малките му очички като мнителни буреносни облаци.- Сериозно говоря. - заплашваше - Оставане след часовете за всеки, който все още е тук, когато се обърна отново.Публиката се стопи преди да довърши изречението си.- А, господин Кълън. Имаме ли проблем тук?- Изобщо не, господин Грийн. Ние тъкмо тръгвахме към час.- Отлично. Изглежда не познавам приятеля Ви. - господин Грийн обърна поглед към Джейкъб. - Нов ученик ли сте тук?Очите на господин Грийн огледаха критично Джейкъб и можех да видя, че бе стигнал до същия извод като всички останали: опасен. Проблемен.- Мне. - каза Джейкъб с половинчато подсмихване на широките устни.- Тогава предлагам да се изтеглите от училищните земи, младежо, преди да съм се обадил на полицията!!Лекото подсмихване на Джейкъб се превърна в цяла усмивка и знаех, че си представя Чарли, който се появява да го арестува. Тази усмивка беше прекалено горчива, прекалено пълна с подигравка, за да ме задоволи. Това не беше усмивката, която исках да видя.- Да, сър. - каза Джейкъб и отдаде почест като войник, скочи на мотора си и го запали с

ритник точно там на тротоара. Моторът изръмжа, гумите изпротестираха, когато той го завъртя рязко. За секунди Джейкъб беше извън поглед.Господин Грийн стисна зъби докато гледаше това изпълнение.- Господин Кълън. Очаквам от Вас да помолите приятеля Ви да не прекрачва границите на училището отново.Той не е мой приятел, господин Грийн. Но ще предам предупреждението.Господин Грийн сви устни. Перфектните оценки и безупречно досие на Едуард очевидно бяха фактор в оценката на господин Грийн за инцидента.- Разбирам. Ако се притеснявате за каквито и да е неприятности, с удоволствие бих...- Няма място за притеснение, господин Грийн. Няма да има неприятности.- Надявам се това да е така. Е, добре тогава. Ходом към часовете Ви. Вие също, госпожице Суон.Едуард кимна, като ме задърпа към сградата за английски.- Чувстваш ли се достатъчно добре, за да отидеш в час? - прошепна той когато подминахме директора.- Да - прошепнах в отговор, не съвсем сигурна дали това не е лъжа.Дали се чувствах добре или не не беше най-важният проблем в момента. Трябваше да поговоря с Едуард веднага, а часът по английски не беше идеалното място за разговора, който имах предвид.Но с господин Грийн точно зад нас, нямахме много възможности.Стигнахме до часа с малко закъснение и седнахме бързо на местата си. Господин Бърти рецитираше поема от Фрост. Игнорира влизането ни, отказвайки да ни позволи да прекъснем ритъма му.Откъснах един празен лист от тетрадката ми и започнах да пиша, почеркът ми беше още по-нечетлив от обикновено, благодарение на раздразнението ми.Какво стана? Кажи ми всичко. И зарежи простотията със защитаването ми, моля те.Бутнах листа към Едуард. Той въздъхна и започна да пише. Отне му по-малко време от на мен, въпреки че написа цял абзац със своят краснопис преди да плъзне листа към мен.Алис видя, че Виктория се връща. Изведох те от града просто като предпазна мярка - никога не е имало шанс тя да се доближи до теб. Емет и Джаспър почти я бяха хванали, но Виктория, изглежда, има инстинкт за бягство. Избягала е точно по границата на килетите сякаш я е гледала по карта. Не помогнало особено, че способностите на Алис са били нулирани при намесата на килетите. За да бъдем честни, килетите също почти са щели да я хванат, ако не сме им се били изпречили. Големият сив си е бил помислил, че Емет е пресякъл границата и започнал да се държи защитно. Разбира се, Розали реагирала на това и всички зарязали лова, за да защитят приятелите си. Карлайл и Джаспър успокоили нещата преди те да излязат извън релси. Но Виктория им се била изплъзнала. Това е всичко.Намръщих се на буквите на страницата. Всички са били замесени в това - Емет, Джаспър, Алис, Розали и Карлайл. А може би дори и Есме, макар да не я беше споменал. А и Пол и останалата част от глутницата на килетите. Можело е толкова лесно да се превърне в битка, бъдещето ми семейство и старите ми приятели едни срещу други. Някой от тях е можел да бъде ранен. Предствях си вълците в най-голяма опасност, но картината на дребничката Алис до някой от огромните върколаци, биейки се...Потреперах.Внимателно изтрих целия параграф с гумата ми и написах отгоре.А Чарли? Тя би трябвало да е и след него?Едуард вече клатеше глава преди да приключа, очевидно възнамерявайки да изключи всякаква опасност от страна на Чарли. Той протегна ръка, но аз я игнорирах и започнах отново.Не можеш да знаеш дали не си го е мислила, защото не беше тук. Флорида беше лоша идея.

Той взе листа изпод ръката ми.Нямаше да те изпратя сама. С твоя късмет дори и черната кутия нямаше да оцелее.Това не беше изобщо каквото имах предвид: не си бях и помисляла да тръгвам без него. Имах предвид, че трябваше да останем тук заедно. Но бях отклонена от коловоза на мислите си от отговора му, а и малко раздразнена. Сякаш не можех да прелетя през страната без самолета да се разбие. Много смешно.Да кажем, че лошият ми късмет наистина беше свалил самолета. Ти какво точно щеше да направиш по въпроса?Защо се разбива самолета?Сега се опитваше да прикрие усмивка.Пилотите са се напили и са припаднали.Лесно. Ще управлявам самолета.Разбира се. Стиснах устни и опитах отново.И двата двигателя са експлодирали и падаме спираловидно към земята.Ще изчакам докато сме достатъчно близо до земята, хващам те здраво, изритвам стената от пътя и скачам. Тогава ще те занеса до мястото на инцидента и ще се препъваме наоколо сякаш сме двамата най-късметлийски оцелели в историята.Зазяпах го, останала без думи.- Какво? - прошепна той.Поклатих глава, изумена.- Нищо - казах с половин уста.Изтрих притеснителния разговор и написах още един ред.Ще ми кажеш следващият път.Знаех, че ще има следващ път. Тази тенденция щеше да продължи докато някой не загубеше.Едуард се загледа в очите ми за един дълъг момент. Чудя се как изглеждаше лицето ми - чувствах го студено, така че кръвта не се беше завърнала на бузите ми. Миглите ми все още бяха мокри.Той въздъхна и кимна веднъж.Благодаря.Листът изчезна изпод ръката ми. Погледнах нагоре, мигайки изненадано, точно когато господин Бърти се приближи до нас.- Това там нещо, което искате да споделите ли е, господин Кълън?Едуард погледна нагоре невинно и му подаде листа хартия отгоре на папката си.- Записките ми? - попита, звучейки объркано.Господин Бърти сканира с поглед записките - без съмнения перфектна транскрипция на лекцията му - и се отдалечи, мръщейки се.Чак по-късно, по математика - единствения ми час без Едуард - чух клюките.- Залагам на големия индианец. - казваше някой.Надникнах, за да видя Тайлър, Майк, Остин и Бен, които бяха навели главите си един към друг, потънали в разговора.- Да - прошепна Майк. - Видяхте ли колко беше голям този Джейкъб. Мисля, че може да свали Кълън. - Майк звучеше доволен от тази идея.- Не мисля така. - оспори Бен - Има нещо в Едуард. Винаги е толкова...уверен. Имам чувството, че може да се грижи за себе си.- Аз съм с Бен - съгласи се Тайлър. - Освен това, ако другото хлапе направи нещо на Едуард, ясно че онези огромни негови братя ще се намесят.- Бил ли си до Ла Пуш напоследък? - попита Майк. - Лорън и аз отидохме на плажа преди наколко седмици и, повярвай ми, приятелите на Джейкъб са също толкова големи, колкото и той.- Хъх - каза Тайлър - Жалко, че не се превърна в нищо. Предполагам, че няма да разберем как биха се развили нещата.

- Не ми изглеждаше свършило - каза Остин - Може би все пак ще разберем.Майк се ухили.- Някой в настроение ли е да залагаме?- Десет на Джейкъб - веднага каза Остин.- Десет на Кълън - присъедини се Тайлър.- Десет на Едуард - съгласи се Бен.- Джейкъб - каза Майк.- Хей, някой от вас знае ли за какво беше? - зачуди се Остин - Това би могло да повлияе на шансовете.- Мога да предположа. - каза Майк и ми хвърли един бърз поглед в същия момент, в който и Бен и Тайлър го направиха.Съдейки по израженията им, никой не беше осъзнал, че лесно мога да ги чуя от това растояние. Всички отклониха поглед бързо, разбърквайки листовете по чиновете си.- Все още казвам Джейкъб - измънка Майк изпод дъха си.

4. Природа

Имах лоша седмица.Знаех, че реално нищо не се е променило. Добре, Виктория не се беше отказала, но бях ли си представяла някога, че ще го направи? Появата й просто беше потвърдила това, което вече знаех. Нямаше нужда от паника.На теория. Да не се паникьосваш звучеше лесно на думи.Дипломирането беше само след няколко седмици, но се чудех дали не е глупаво да си стоя така, слаба и вкусна, и да чакам следващото бедствие. Изглеждаше твърде опасно да остана човек.Направо си просех неприятностите да ме застигнат. Някой като мен не би следвало да бъде човек. Някой с моя късмет би трябвало да е по-малко безпомощен.Но никой не ме слушаше.Карлайл бе казал: "Ние сме седмина, Бела. А и с Алис на наша страна, не мисля, че Виктория може да ни хване неподготвени. Мисля, че е по-добре, заради Чарли, да се придържаме към първоначалния план."Есме бе казала: "Не бихме позволили нещо да ти се случи, миличка. Знаеш това. Моля те, бъди търпелива." И ме бе целунала по челото.Емет бе казал: "Радвам се, че Едуард не те уби. Всичко е много по-забавно с теб наоколо."Розали го бе изгледала гневно.Алис бе извъртяла очии бе казала: „Обидена съм. Не се притесняваш сериозно за това, нали?"- Ако не е голяма работа, защо тогава Едуард ме завлече до Флорида? - бях казала.- Не си ли забелязала, Бела, че Едуард е мъничко склонен към преувеличаване на нещата?Джаспър тихомълком беше изтрил паниката и напрежението от тялото ми с любопитната си способност да контролира емоционалната атмосфера. Бях се почувствала спокойна и се бях оставила да ме разубедят от постоянните ми отчаяни молби.Разбира се, това спокойствие се беше изпарило, когато Едуард и аз бяхме напуснали стаята.Изводът беше, че аз трябваше да забравя, че побъркан вампир ме дебнеше, жадувайки смъртта ми. Да си гледам моята работа.Наистина се опитах. И изненадващо наистина имаше неща, достатъчно стресиращи, че да се съсредоточа върху тях, изключвайки присъствието ми в списъка със застрашените от изчезване видове...Защото реакцията на беше най-дразнеща от всички.- Това е между теб и Карлайл - бе казал. - Разбира се, ти знаеш, че съм склонен да го направя между теб и мен, когато пожелаеш. Знаеш и условието ми. - и се бе усмихнал ангелски.

Ох. Наистина знаех условието му. Едуард бе обещал, че ще ме превърне сам, когато пожелаех...стига да се омъжех за него преди това.Понякога се чудех дали просто не се преструва, че не може да чете мислите ми. Как иначе би уцелил точно това условие, което щях да имам проблем да изпълня? Единственото нещо, което би ме забавило.Като цяло - много лоша седмица. И днес беше най-лошият ден от нея.Винаги беше лош ден когато Едуард го нямаше. Алис не бе видяла нищо необикновено за този уикенд и аз бях настояла той да се възползва от възможността да отиде на лов с братята си. Знаех колко го отегчаваше да ловува близката, лесна плячка.- Забавлявай се - бях му казала. - Убий няколко планински лъва и за мен.Никога нямаше да му призная колко ми беше трудно, когато го нямаше - как това повикваше отново кошмарите от изоставянето. Ако знаеше това, би се чувствал ужасно и би се страхувал да ме оставя, дори и по най-належащите причини. Поне беше така в началото, когато се върнахме от Италия. Златистите му очи бяха станали черни и бе страдал от жаждата си повече, отколкото вече беше нужно. Затова се държах, сякаш нямаше нищо и едва ли не го изритвах през вратата, когато Емет и Джаспър искаха да ловуват.Мисля, че той прозираше през фасадата. Мъничко. Тази сутрин беше оставена бележка на възглавницата ми." Ще се върна толкова бързо, че няма да има време да ти липсвам. Грижи се за сърцето ми - оставих го при теб."Та сега имах една свободна събота с нищо за правене, освен сутрешната ми смяна в "Олимпийската екипировка на Нютън" да ме разсейва. И, разбира се, "успокояващото" обещание на Алис:" Аз оставам да ловувам близо до вкъщи. Ще бъда само на 15 минути път ако имаш нужда от мен. Ще си държа очите отворени за неприятности."Превод: не прави нищо глупаво, просто защото Едуард го няма.Алис определено беше също толкова способна да осакати пикапа ми, колкото и Едуард.Опитах се да гледам позитивно на нещата. След работа имах планове да помагам на Анджела със съобщенията, така че това щеше да ме занимава. А и Чарли беше в отлично настроение поради отсъствието на Едуард, така че можех да се наслаждавам докато траеше. Алис щеше да прекара нощта с мен, ако бях достатъчно жалка да я помоля. И утре Едуард щеше да си е вкъщи. Щях да оцелея.Не исках да подранявам излишно за работа, затова изядох закуската си бавно, по едно парченце корнфлейкс на хапка. Когато измих чиниите, се захванах да подредя магнитчетата на хладилника в перфектна линия. Може би развивах маниакалност.Последните две магнитчета - кръгли, черни и функционални, които ми бяха любими защото можеха да задържат 10 листа хартия за халдилника без проблем - не искаха да сътрудничат с моето убеждение. Полярността им беше обърната - всеки път когато се опитвах да сложа едното, другото изскачаше от мястото си. По някаква причина, параноя може би, това ме дразнеше много. Защо не можеха да се държат прилично? Оглупяла от упоритост, аз продължих да ги бутам заедно, сякаш очаквах изведнъж да се откажат. Можех просто да обърна някое от тях, но чувствах това като поражение. Накрая, вбесена повече на себе си, отколкото на магнитите, ги махнах от хладилника и ги задържах заедно с две ръце. Отне ми известно усилие, бяха достатъчно силни, за да се съпротивляват, но аз ги заставих да се долепят един до друг.- Ето - казах на глас - говоренето на неодушевени предмети – никога не е добър знак - Не е толкова ужасно, нали?Стоях там като идиот за около секунда, неспособна да призная, че усилията ми не оказваха трайно влияние срещу физичните закони. Тогава, въздишайки, поставих магнитите обратно на хладилника, раздалечени един от друг този път.Все още беше прекалено рано, но реших да изляза от къщата преди неодушевените предмети да започнат да ми отговарят.

Когато стигнах до магазина на Нютън, Майк методично миеше пътеките между рафтовете, докато майка му подреждаше новите стоки на щанда. Хванах ги по средата на спор, неосъзнали, че съм пристигнала.- Но Тайлър може да отиде само тогава - оплакваше се Майк. - Ти каза след дипломирането.- Просто ще трябва да почакаш - каза рязко г-жа Нютон. - Ти и Тайлър може да измислите нещо друго за правене. Няма да стъпиш в Сиатъл докато полицията не спре това, което става там. Знам, че Бет Краули е казала на Тайлър същото, така че не дръж сякаш аз съм злодея... О, добро утро, Бела - каза тя, когато ме зърна, вече с по-весел тон. - Подранила си.Карън Нютън бе последния човек, който бих си помислила да помоля за помощ в магазин за оборудване за спортове на открито. Перфектно изрусената й коса беше винаги загладена в елегантна извивка на врата й, ноктите й бяха лакирани от професионалисти, също и ноктите на краката й, видими през съставените само от каишки обувки на високи токчета, по нищо ненаподобяващи дългите редици обувки за катерене, които се предлагаха в магазина.- Нямаше задръстване - пошегувах се аз, докато грабвах ужасяващата си флуоресцентна оранжева жилетка изпод щанда. Бях изненадана, че госпожа Нютон е също толкова притеснена от това нещо със Сиатъл, колкото и Чарли. Бях си помислила, че той изпада в крайности.- Ами, ъ... - госпожа Нютън се поколеба за момент, играейки си притеснено с тесте листовки, които бе подреждала до касата.Спрях с една ръка промушена през жилетката. Познавах този поглед.Когато бях уведомила семейство Нютън, че няма да работя тук това лято - тоест изоставях ги през най-напрегнатия им период - те бяха започнали да обучават Кейти Маршъл да заеме мястото ми. Не можеха да си позволят и двете ни едновременно, затова, когато се очертаваше по-спокоен ден...- Щях да ти се обадя - продължи госпожа Нютън. - Не мисля, че очакваме много клиенти днес. Майк и аз ще можем да се справим. Съжалявам, че си станала и си дошла дотук...В нормален ден бих била в екстаз от обрата на събитията.Днес...Не съвсем.- Добре - въздъхнах. Раменете ми се прегърбиха. Какво щях да правя сега?- Това не е честно, мамо - каза Майк. - Ако Бела иска да работи...- Не, няма нищо, госпожо Нютън. Наистина, Майк. Имам изпити, за които да уча и така нататък... - не исках да съм източник на семеен раздор, когато те и без това вече се караха.- Благодаря, Бела. Майк, пропуснал си ред четири. Ъм, Бела, можеш ли да хвърлиш тези листовки в кофата на излизане? Казах на момичето, което ги остави, че ще ги сложа на щанда, но просто нямам място.- Разбира се, няма проблем - прибрах жилетката си, грабнах листовките под мишница и се насочих навън в мъглата и дъжда.Кофата за боклук беше отстрани на магазина, до мястото където ние, служителите, трябваше да паркираме. Аз се повлякох натам, подритвайки камъчета безцелно по пътя. Тъкмо щях да метна тестето ярко жълти листи в боклука, когато заглавието, отпечатано с голям шрифт отгоре прикова погледа ми. Една конкретна дума грабна вниманието ми.Сграбчих листовките с две ръце, зяпайки картинката под заглавието. Буца се надигна в гърлото ми.

СПАСЕТЕ ОЛИМПИЙСКИЯ ВЪЛК.

Под думите имаше детайлна рисунка на вълк, пред елхово дръвче с вдигната глава, явно виейки срещу луната. Беше смущаваща картина: нещо в оклюмалата стойка на вълка го караше да изглежда окаян. Сякаш виеше, завладян от скръб.В следващия момент аз вече тичах към пикапа си, все още стиснала листовките.

Петнадесет минути - само толкова имах. Но трябваше да е достатъчно. Стигаше се до Ла Пуш само за петнадесет минути и сигурно щях да пресека граничната линия преди да стигна до градчето.Камионът оживя с рев без проблем.Алис не би могла да предвиди това, защото не го бях планирала. Изненадващо решение, това беше ключът! Докато се движех достатъчно бързо, щях да мога да го осъществя.В бързината си бях хвърлила влажните брошури и сега те бяха разпиляни в безпорядък на седалката до мен - стотина дебело напечатани заглавия, стотина виещи вълка, очертани на жълтия фон.Изтъркалях се по мократа магистрала, включвайки чистачките на максимум и игнорирайки рева на древния двигател. 55 километра беше оптималното, което можех да изтръгна от пикапа си и се молех това да е достатъчно. Нямах идея къде е граничната линия, но започнах да се чувствам по-спокойна когато преминах първите къщи точно до Ла Пуш. Това тряваше да е извън обсега на Алис.Щях да й се обадя когато отида до Анджела следобеда, казах си, за да знае, че съм добре. Така че, за нея нямаше причина да се тревожи. Едва ли щеше да ми е много сърдита, когато Едуард се върнеше, щеше да е ядосан и за двама. Пикапът почти изнемогваше, когато спрях до познатата червена къща. Буцата се върна обратно в гърлото ми, докато се взирах в мястото, което някога беше мое убежище. Беше минало толкова много време от както за последно бях тук. Преди да изключа двигателя, Джейкъб стоеше на входната врата с изкривено от шок лице. От внезапната тишина, породена от угасването на двигателя, го чух да ахва.-Бела!-Здрасти, Джейк!-Бела – провикна се той и усмивката, която чаках се разтегна по лицето му,сякаш слънцето си провираше път измежду облаците.Зъбите му заблестяха ярко, контрастирайки на червеникаво-кафявата му кожа. - Не мога да повярвам!Той изтича до пикапа и почти ме издърпа през отворената врата, след което и двамата заподскачахме нагоре-надолу като малки деца.-Как се озова тук?-Измъкнах се!-Страхотно!-Хей, Бела!- Били се беше придвижил до входната врата, тътрейки количката, за да види за какво е целия шум отвън.-Здравей, Бил!Точно тогава Джейкъб ми изкара въздуха като ме сграбчи в здрава прегръдка - твърде здрава за да дишам - и ме завъртя в кръг.-Боже, толкова е хубаво да те видя тук!-Не мога да дишам! - едва промълвих задъхано.Той се засмя и внимателно ме остави на земята.-Добре дошла отново, Бела!- каза той, хилейки се. И начина, по който каза тези думи, ги накараха да прозвучат като“добре дошла у дома”. Тръгнахме да се разхождаме, бяхме твърде развълнувани, за да седим спокойно в къщата. Джейкъб почти тичаше докато се движеше, и трябваше на няколко пъти да му напомням, че краката ми не бяха десет фута дълги.Докато се разхождахме почувствах, че се натъквам на друга версия на себе си – тази, която бях с Джейкъб. Малко по-млада, по-безотговорна. Като някой, който в даден случай би могъл да направи нещо глупаво без уместна причина.Нашето приповдигнато настроение се запази през първите няколко теми на разговор: как е всеки един от нас, какво ме доведе и колко ще остана…Когато колебливо му казах за брошурите, на които се натъкнах, оглушителният му смях отекна между дърветата. И тогава, докато минавахме бавно покрай магазина и започнахме да се промушваме из

гъстия шубрак, който водеше към Първия Плаж, стигнахме до неприятните теми. Твърде скоро се наложи да говорим за причините зад нашата дълга раздяла и аз гледах как лицето на моя приятел се превръща в мъчително стегната физиономия, която ми беше твърде позната.-И каква е историята?- попита ме Джейкъб, ритайки парче плавей, изпречило се на пътя му, твърде силно. То се претърколи по пясъка и след това с грохот се удари в скалите. - Имам предвид, преди последния път, когато… Знаеш…Той се бореше с думите, които искаше да произнесе.Пое дълбоко дъх и опита отново.-Това, което имам предвид е…всичко ли е по същия начин преди той да си замине? Прости ли му за всичко това или…?На свой ред и аз си поех дъх и промълвих: - Няма нищо за прощаване!Щеше ми се да прескоча тази част: предателствата,обвиненията, но знаех че ще се наложи да говорим направо, преди да можем да се прехвърлим на някаква друга тема.Джейкъб се намръщи, все едно беше ял нещо кисело.-Щеше ми се Сам да те беше снимал онази септемврийска нощ, когато те намери. Това щеше да е улика номер едно.-Никой не е на съд.- Може би трябва.- Нямаше да го обвиняваш за заминаването му, ако знаеше причината.Той ме гледаше гневно за няколко секунди. -Добре- Каза той кисело, предизвиквайки ме. - Изненадай ме!Омразата му, цялата враждебност бяха насочени към мен, все едно слагах сол в раните му. Болеше да го гледам така. Това ми напомни за онзи мрачен следобед, много отдавна, когато по заповедите на Сам, той ми каза че не можем да бъдем приятели. Поех си дъх с надеждата да се успокоя.-Едуард ме напусна миналата есен, защото мислеше че не бива да се мотая с вампири. Той мислеше, че ще е по-безопасно за мен, ако просто си тръгне от живота ми.Джейкъб въздъхна два пъти и се забърза за момент. Каквото и да мислеше да каже, то едва ли вече беше в сила. Бях доволна, че той не знае причината зад решението на Едуард. Мога само да си представя какво щеше да си мисли, ако знаеше, че Джаспър ме беше нападнал.-Обаче той се върна все пак, нали? - измърмори Джейкъб. - Твърде жалко, че не може да се придържа към решенията си.-Ако не си спомняш, аз бях тази, която го върна.Джейкъб се втренчи в мен за момент, след това се отдръпна, чертите на лицето му се опуснаха, а гласа му беше по-спокоен от преди.-Това е така - съгласи се той. - Но аз така и не разбрах цялата история. Какво се случи?Подвоумих се за момент, хапейки устни нервно.-Да не би да е тайна? - В гласа му имаше подигравателна нотка. – Да не би да не ти е разрешено да ми кажеш?-Не - озъбих му се на свой ред. - Това е наистина доста дълга история.Джейкъб се усмихна арогантно, след което тръгна по посока към плажа, очаквайки да го последвам. Не беше особено приятно да бъда с Джейкъб, когато се държеше така. Вървях след него машинално и не бях съвсем убедена дали не е по-добре просто да се обърна и да си тръгна. Но тогава щеше се наложи да срещна Алис, така че, предполагам, не бързах за никъде.Джейкъб вървеше по един огромен плавей - голямо дърво с корени, избеляло и потънало дълбоко в пясъка. Това беше, един вид, нашето дърво. Той седна на “естествено образуваната пейка” и потупа мястото до себе си, подканяйки ме да седна.- Нямам нищо против дългите истории, има ли екшън?- Страшна история!- казах го като си придадох лека подигравателна нотка. - Ще ме

слушаш ли внимателно, или ще ме прекъсваш на всяко изречение, за да вмъкнеш някоя подигравка за приятелите ми?Той се престори, че заключва устните си и след това хвърля ключето зад гърба си. Опитах се да не се усмихвам, но се провалих.- Ще трябва да започна от нещата,на които си присъствал! - казах аз, опитвайки да систематизирам цялата информация в главата си, преди да започна.Джейк махна с ръка нехайно.-Давай направо! Това е добре, защото има неща, които още тогава не успях да си изясня!-Така, става сложно, така че слушай внимателно. Знаеш, че Алис вижда някои неща, нали?Приех намръщването му (вълците не вярваха доскоро на легендите, че вампирите притежават някакви свръхестествени дарби) за „да” и преминах към частта, в която бързах към Италия, за да спася Едуард.Разказвах, като сбивах възможно най-много информацията и пропускайки, всичко, което не беше от съществена важност .Опитвах се да разгадая мислите на Джейкъб по мимиките на лицето му, но то беше загадъчно, когато разказвах как Алис видяла плана на Едуард да се самоубие, защото разбрал, че съм мъртва. Понякога Джейкъб изглеждаше толкова потънал в мислите си, че си питах дали въобще ме слуша.Прекъсна ме само веднъж.- Кръвопийцата-гадателка не може да ни вижда във виденията си?! - отекна гласът му същевременно свиреп и благодарен. - Наистина ли? Това е страхотно!Стиснах зъби и така седяхме в мълчание, по лицето му разбирах, че очакваше да продължа. Погледнах го гневно, докато той осъзна грешката си. - О-па! - каза той. - Извинявай.Той затвори устните си отново. Реакциите му бяха по-лесни за разчитане, когато стигнах до частта за Волтури. Стисна зъби, тръпки побиха ръцете му и ноздрите му се разшириха. Не се впуснах в подробности, просто му разказах как Едуард ни е отървал от неприятности, без да разказвам за обещанието, което трябваше да дадем или посещението, което очаквахме. На Джейкъб не му трябваха моите кошмари. - Сега вече знаеш цялата история – заключих аз. -Така че е твой ред да говориш. Какво се случи, докато ме нямаше този уикенд?Знаех, че Джейкъб ще ми даде повече подробности от Едуард. Не го беше страх да ме уплаши. Джейкъб се наведе напред, моментално въодушевен. - Та, Ембри, Куил и аз бяхме на патрул в събота вечер, просто обичайните неща, когато от изневиделица – бам! - Той размаха с ръце, имитирайки експлозия. – Беше там – прясна следа, на не повече от 15 минути. Сам искаше да го изчакаме, но аз не знаех, че те няма и не знаех, дали кръвопиецът ти те наблюдаваше или не. Така че ние тръгнахме след нея с пълна пара, но тя беше пресякла договорената граница преди да я настигнем. Разпръснахме се по линията, надявайки се тя да се върне обратно в нашата територия. Беше много дразнещо да ти кажа. - Той поклати глава и косата му, която растеше, след като я беше отрязъл много късо, когато се присъедини към глутницата – му влезе в очите. - Оказахме се много на юг. Семейство Кълън я догонили обратно до нашата страна, само че на няколко мили на север от нас. Щеше да бъде перфектната засада, ако знаехме къде да чакаме. -Той поклати глава, вече правейки гримаса. - Тогава стана опасно. Сам и другите я настигнали преди нас, но тя танцувала точно по линията и цялото сборище било от другата страна. Големият, как му беше името…- Емет.- Да, той. Той се спусна към нея, но червенокосата беше бърза! Той се приземи точно зад нея и почти се сбъска с Пол. Та, Пол...е, знаеш какъв е Пол...- Да.- Загубил контрол. Не мога да кажа, че го виня – огромният кръвопиец беше отгоре му. Той му се нахвърли…Ей, не ме гледай така! Вампирът беше на наша територия.

Опитах се да си придам спокоен вид, за да продължи. Ноктите ми се бяха забили в дланите ми от напрежението в историята, въпреки че знаех, че всичко се е оправило.- Както и да е, Пол пропусна и големият се върна от своята страна. Но дотогава…ъ…ами…ъ…русата.... -Изражението на Джейкъб беше комична смесица от отвращение и нежелано възхищение, докато се опитваше да намери думи да опише сестрата на Едуард.- Розали.- Както и да е. Тя стана доста защитнически-настроена, та аз и Сам изостанахме да застанем от двете страни на Пол. Тогава водачът им и другият рус мъж...- Карлайл и Джаспър.Той ми хвърли раздразнен поглед. - Знаеш, че не ми пука. Както и да е, та Карлайл говори със Сам, опитвайки се да успокои нещата. Тогава беше странно, защото всички се успокоиха много бързо. Беше ония, другия, за когото ми каза, мътеше ни мозъците. Но даже като знаехме какво прави, не можехме да не сме спокойни.- Да, знам как е.-Много дразнещо, ето как е. Само че не можеш да се раздразниш до след това. -Той ядно поклати глава. -Та Сам и главният вампир се съгласиха, че Виктория е приоритет и пак тръгнахме след нея. Карлайл ни даде линията, та да можем да проследим миризмата както трябва, но тогава тя стигна до скалите на север от местността Мака, точно където линията се движи близо до брега за няколко мили. Тя навлезе във водата пак. Големият и спокойният искаха разрешение да прекосят линията и да тръгнат след нея, но ние, разбира се, отказахме.- Добре. Имам предвид, държал си се глупаво, но се радвам. Емет никога не е достатъчно предпазлив. Можеше да бъде наранен.Джейкъб изсумтя. - Та, вампирът ти сигурно ти е казал, че ние сме атакували без никаква причина и неговият напълно невинен клан…- Не - прекъснах го аз. - Едуард ми разказа същата история, просто без толкова детайли.- Хъх – каза Джейкъб на носа си и се наведе да вземе камък от милионите морски такива, които се пилееха под краката ни. С небрежно перване, той го изпрати на повече от сто метра в залива.- Е, тя ще се върне, предполагам. Ще имаме друг шанс да я хванем.Побиха ме тръпки; разбира се, че тя ще се върне. Дали Едуард ще ми каже следващия път? Не бях сигурна. Трябва да наглеждам Алис, да гледам да знаците, че случката ще се повтори....Джейкъб изглежда не забеляза реакцията ми. Той наблюдаваше вълните със замислено изражение на лицето, широките му устни бяха присвити. - За какво си мислиш? - попитах след дълъг, мълчалив момент.- Мисля за това, което ми каза. За това, че врачката те е видяла да скачаш от скалата и помислила, че се опитваш да се самоубиеш, и как всичко излязло извън контрол.....Осъзнаваш ли, че ако ме беше изчакала, както се бяхме разбрали, тогава кр – Алис нямаше да може да те види, че скачаш? Нищо нямаше да се промени. Сигурно и сега щяхме да сме в гаража ми, както всяка друга събота. Нямаше да има никакви вампири във Форкс, а ти и аз.... - гласът му заглъхна, той беше потънал в размишления.Начинът, по който казваше това, беше смущаващ; като че щеше да бъде добро нещо да нямаше вампири във Форкс. Сърцето ми пропусна удар при пустотата на картината, която той рисуваше.- Едуард щеше да се завърне и без това.- Сигурна ли си? - попита той, отново войнствен, когато споменах името на Едуард.- Докато бяхме разделени... Не понесе и на двама ни.Той започна да казва нещо – нещо ядно, съдейки по изражението му, пое си въздух и започна пак.

- Знаеш ли, че Сам ти е бесен?- На мен? - Отне ми секунда да разбера. – О, разбирам. Той мисли, че те са щели да стоят настрана, ако аз не бях тук.- Не. Не е това.- Тогава какъв му е проблемът?Джейкъб се наведе да вземе още един камък. Въртеше го между пръстите си, погледът му беше прикован към него, когато заговори с нисък глас.- Когато Сам те видя....както беше в началото, когато Били му казваше как Чарли се притеснява, когато ти не се оправяше, и когато започна да скачаш от скали…Направих физиономия. Явно никой нямаше да ми позволи да забравя това.Очите на Джейкъб срещнаха моите. - Той мислеше, че ти си единственият човек на света, който има достатъчно причини да мрази семейство Кълън толкова, колкото и той. Сам се чувства някак…предаден, че ти им позволи да се върнат в живота ти, сякаш никога не са те наранявали.Не повярвах дори и за секунда, че Сам е единственият, който се чувства така. И язвителната нотка в гласа му беше и за двамата.- Можеш да кажеш на Сам да иде…- Погледни – прекъсна ме Джейкъб, сочейки ми орел, който летеше право надолу към океана от невероятна височина. Птицата се изправи в последната минута, само ноктите й раздираха съвършената повърхност на вълните за секунда. Тогава отново се извиси, крилата й се напрягаха задари тежестта на огромната риба, която беше уловила.- Виждаш това навсякъде – каза Джейкъб, гласът му ненадейно далечен. - Естественият ход на природата – ловец и плячка, безкрайният кръговрат на живота и смъртта.Не разбрах целта на лекцията му за природата; предположих, че просто иска да смени темата. Но после той погледна надолу към мен с черен хумор в очите си.- И все пак не виждаш рибата да се опитва да целуне орела. Никога няма да видиш това. - Той се ухили със заразна усмивка.Аз също се усмихнах, но малко сковано, заради язвителността, която все още беше на върха на езика ми. -Може би рибата се опитва – казах му. - Трудно е да се каже какво мисли рибата. Орлите са красиви птици, нали знаеш.- До това ли се свежда всичко? - Тонът му внезапно се изостри. - Колко добре изглежда?- Не ставай глупав, Джейкъб.- Заради парите ли е тогава? – настоя той.- Много мило! – промърморих аз, ставайки от дървото. - Поласкана съм, че имаш толкова високо мнение за мен.Обърнах му гръб и си тръгнах. - О, не се ядосвай. - Беше точно зад мен; хвана ме за китката и ме извъртя към себе си. -Сериозен съм! Опитвам се да разбера и нищо не схващам.Веждите му се сключиха ядосано, а очите му бяха черни като тъмна сянка.- Обичам го. Не защото е красив или защото е богат! - Изрекох ядно думата в лицето на Джейкъб. - Предпочитам да не беше нито едно от двете. Щеше да скъси разстоянието между нас поне малко – защото той все пак ще бъде най-любвеобилният и неегоистичен, и възхитителен и добър човек, когото някога съм срещала. Разбира се, че го обичам. Колко трудно е да се разбере това?- Невъзможно е да се разбере.- Моля те, просветли ме тогава, Джейкъб. - Пуснах тежкият сарказъм в действие. - Каква е логичната причина някой да обича някого, защото аз явно го правя грешно?- Мисля че като за начало, трябва да търсиш подходящият сред своя вид. Това по принцип работи.- Е, това вече е грубо! – отсякох аз. – Значи все пак съм принудена да остана с Майк

Нютън.Джейкъб потрепери и прехапа устна. Виждах, че думите ми са го наранили, но бях твърде бясна, за да се почувствам зле заради това. Той пусна китката ми и скръсти ръце пред гърдите си, обръщайки гневният си поглед към океана.- Аз съм човек – промърмори той, гласът му бе почти беззвучен.- Не си толкова човек, колкото е Майк - продължих безскрупулно. -Все още ли мислиш, че това е най-важното условие?- Не е същото. - Джейкъб не отдели поглед от сивите вълни. - Аз не съм избрал да бъда такъв.Аз се изсмях веднъж невярващо. - Да не мислиш, че Едуард е избирал? Той е знаел какво му се случва не повече отколкото ти знаеше какво се случва с теб. Не се е кандидатирал за това.Джейкъб клатеше глава напред-назад с малки, бързи движения. - Знаеш ли, Джейкъб, ти си прекалено уверен в правотата си, като се има предвид, че си върколак и всичко останало…- Не е същото – повтори Джейкъб, гледайки ме сърдито.- Не виждам защо не. Можеш да проявиш поне малко повече разбиране към семейство Кълън. Нямаш си на идея колко добри са те всъщност – до мозъка на костите си, Джейкъб.Той се намръщи още повече. - Те не би трябвало да съществуват. Съществуването им противоречи на природата.Гледах го дълго време с една вежда повдигната невярващо. Отне му известно време да ме забележи.- Какво?- Като заговорихме за неестествени неща… - подсказах му аз.-Бела - каза той, а гласът му бавен и различен. Възрастен. Осъзнах, че той изведнъж звучи като по-възрастен от мен – като родител или учител. - Аз съм се родил с това. То е част от това, кой съм аз, кое е семейството ми, кои сме всички ние като племе – то е причината все още да сме тук. Бела. - Каза той с бавен и някак различен глас. Остарял. Осъзнах, че изведнъж звучеше по-стар от мен - като родител или учител. - Аз съм се родил с това. То е част от мен, от семейството ми, част от цялото ми племе, това е и причината да сме още тук. Освен това, - Той погледна надолу към мен с неразгадаем поглед в черните си очи - Аз въпреки това съм човек.Той вдигна ръката ми и я притисна към сякаш горящите си от треска гърди. През тениската му можех да почувствам спокойния ритъм на сърцето му под дланта си.- Нормалните хора не могат да подхвърлят мотоциклети наляво-надясно като теб.Той се усмихна вяло и половинчато.- Нормалните хора бягат от чудовищата, Бела. А и никога не съм твърдял, че съм нормален. Просто човек.Да остана ядосана на Джейкъб беше прекалено трудно. Усмихвах се, когато издърпах ръката си от гърдите му.- Изглеждаш ми достатъчно човечен. - склоних аз - За момента.- Чувствам се човек - той се загледа през мен с отнесено изражение. Долната му устна затрепера и той я прехапа силно.- О, Джейк. - прошепнах аз, протягайки се за ръката му.Затова бях тук. Затова щях да приема каквото и посрещане да ме очакваше, когато се върнех. Защото, под целия гняв и сарказъм, Джейкъб страдаше. Точно сега това ясно личеше в очите му. Не знаех как да му помогна, но знаех че трябва да опитам. Беше повече от факта, че му бях задължена. Беше защото неговата болка нараняваше и мен. Джейкъб се беше превърнал в част от мен и това не можеше да се промени.

5. Белязване

- Добре ли си, Джейк? Чарли ми каза, че минаваш през труден момент... Не става ли по-леко?Ръката му бе обвила моята.- Не е толкова лошо - каза той, но не можеше да ме погледне в очите.Той закрачи бавно към дървената пейка, загледан в разноцветните камъчетата, дърпайки ме със себе си. Седнах на нашето дърво, но той се отпусна на мократа камениста земя, а не до мен. Чудех се дали е, за да може да крие лицето си по-лесно. Той задържа ръката ми.Започнах да дърдоря, за да запълня мълчанието.- Не съм била тук от толкова отдавна. Сигурно съм изпуснала ужасно много. Как са Сам и Емили? А Ембри? Куил...?Прекъснах по средата на изречението, спомняйки си, че темата за Куил, приятелят на Джейкъб, е деликатна.- А, Куил - въздъхна Джейкъб.Значи беше се случило - Куил се бе присъединил към глутницата.- Съжалявам - измърморих.За моя изненада Джейкъб изсумтя.- Обаче не му го казвай на него това.- Какво имаш в предвид?- Куил не търси съчувствие. Тъкмо обратното - развълнуван е. Напълно въодушевен.В това нямаше логика. Всички други вълци бяха толкова депресирани при идеята приятелят им да сподели съдбата им.- А?Джейкъб наклони главата си назад, за да ме погледне. Усмихна се и извъртя очи.- Куил мисли, че това е най-страхотното нещо, което му се е случвало някога. Част от това е и факта, че най-накрая разбира какво става. А и е щастлив да си върне приятелите - да е част от "вътрешната група".Джейкъб пак изсумтя.- Не би трябвало да съм изненадан. Това е толкова Куилско.- Харесва му?- Честно казано... на повечето им харесва – призна Джейкъб бавно. - Определено има добри страни - бързината, свободата, силата...чувството за...за семейство... Сам и аз сме единствените, които са се чувствали наистина тежко. А Сам го е преживял отдавна. Така че сега аз съм ревльото. - Присмя се на себе си Джейкъб.Имаше толкова много неща, които исках да знам.- Защо ти и Сам сте различни? Какво всъщност е станало със Сам? Какъв му е проблемът?Въпросите се изтърколиха без да му оставям време да им отговори и Джейкъб се засмя.- Това е дълга история.- Аз ти разказах една дълга история. Освен това не бързам да се прибирам - Казах аз и направих гримаса, когато си помислих за неприятностите, които щях да имам.- Той ще ти се ядоса ли?- Да - признах аз. – Мрази, когато правя неща, които смята за... рисковани.- Като да се мотаеш с върколаци?- Да.Джейкъб сви рамене.- Ами не се прибирай. Ще спя на дивана.- Това е страхотна идея - измърморих аз. - Защото тогава той ще дойде да ме търси.

Джейкъб настръхна и се усмихна сухо.- Така ли?- Ако се страхуваше, че съм ранена или нещо такова - най-вероятно. - Идеята ми започва да звучи все по-добре.- Моля те, Джейк. Това наистина ме дразни.- Кое?- Че сте толкова готови да се избиете един друг - измрънках аз. - Побърква ме. Защо не можете просто да се държите цивилизовано?- Той готов ли е да ме убие? - попита Джейкъб със злокобна усмивка, не-обръщайки внимание на гнева ми.- Не така очевидно, както си ти! - Осъзнах, че крещя. - Поне той може да се държи зряло. Знае, че ако нарани теб, ще нарани и мен, затова никога не би го направил. Но теб, обаче, това изглежда изобщо не те интересува!- Да, разбира се - измънка Джейкъб - Убеден съм, че е абсолютен пацифист.- Ох! - Изтръгнах ръката си от неговата и избутах главата му. Придърпах коленете си към гърдите и обвих ръце около тях. Отправих взор към хоризонта, дишайки на пресекулки. Джейкъб остана мълчалив няколко минути. Накрая стана от земята и седна до мен, поставяйки ръката си около раменете ми. Отърсих я.- Съжалявам - каза той тихо. - Ще се опитам да се държа прилично.Не отговорих.- Все още ли искаш да чуеш за Сам? - предложи той.Свих рамене.- Както казах това е дълга история. И много... странна. Има толкова много странни неща в този нов живот. Нямах време да ти разкажа и половината. И това със Сам…ами дори не знам дали ще мога да го обясня както трябва.- Слушам - казах сковано.С края на окото си видях как ъгълчетата на устните му се разтягат в усмивка.- На Сам му е било толкова по-трудно от на нас. Защото той е първият и е бил сам, не е имало кой да му обясни какво става. Дядото на Сам е починал преди той да бъде роден, а баща му никога не е бил наоколо. Не е имало кой да разпознае признаците. Първият път когато е станало - първият път когато се е преобразил - си е помислил, че е полудял. Отнело му две седмици да се успокои достатъчно, за да се преобрази обратно. Това е станало преди да дойдеш във Форкс, така че не би могла да помниш. Майката на Сам и Лия Клиъруотър са накарали горските рейнджъри да го търсят, полицията също. Хората си мислели, че е станал някакъв инцидент или нещо такова...- Лия? - попитах изненадана. Лия бе дъщеря на Хари. Да чуя името й автоматично изпрати вълна на жалост по тялото ми. Хари Клиъруотър, приятел на Чарли през целия му живот, бе починал от сърдечен удар тази пролет. Гласът му се промени, стана по-тежък.- Да. Лия и Сам са били гаджета от гимназията. Започнали да излизат когато тя е била само осми клас. Беше се побъркала, когато той изчезнал.- Но той и Емили...- Ще стигна и до това, част е от историята - каза той. Вдиша бавно и издиша изведнъж.Предполагам, че беше глупаво от моя страна да си помисля, че Сам никога не е обичал друга освен Емили. Повечето хора се влюбват и разлюбват много пъти в живота си. Просто, виждайки Сам с Емили, не бих могла да си го представя с никоя друга. Начинът по който я гледаше... ами, напомняше ми на погледа, който виждах в очите на Едуард понякога, когато гледаше мен.- Сам се върна - каза Джейкъб - Но не можеше да каже на никого къде е бил. Разпространиха се слухове, че се е занимавал с лоши неща, основно. И тогава Сам се натъкнал на дядото на Куил, когато старият Куил Атеара отишъл на гости на госпожа Ълей. Сам се здрависал с него. Старият Куил почти получил удар. - Джейкъб спря и се

засмя.- Защо?Джейкъб сложи ръката си на бузата ми и придърпа лицето ми, за да го погледна - той се бе навел към мен, лицето му бе само на сантиметри. Дланта му изгори кожата ми, сякаш имаше треска.- А, да - казах. Беше ми неудобно лицето му да е толкова близо до моето, а ръката му да пари върху кожата ми. - Сам е имал температура.Джейкъб се засмя отново.- Ръката на Сам била все едно я е оставил върху гореща печка.Беше толкова близо, че можех да усетя горещия му дъх. Посегнах небрежно да махна ръката му и да освободя лицето си, но прокарах пръстите си между неговите, за да не нараня чувствата му. Той се усмихна и се отдръпна назад, не-заблуден от опита ми за безгрижие.- Та, господин Атеара отишъл направо при старейшините - продължи Джейкъб. - Те били последните, които знаели, които помнели. Господин Атеара, Били и Хари били виждали дядовците си да се преобразяват. Когато старият Куил им казал, те се срещнали тайно със Сам и му обяснили.- Станало му много по-лесно, когато разбрал, когато вече не бил сам. Те знаели, че той няма да е единственият повлиян от завръщането на семейство Кълън. - Той произнесе името с несъзнателна горчивина. - Но никой друг не бил достатъчно голям. Така че Сам чакал ние, останалите, да се присъединим към него. - Семейство Кълън не са имали представа. - Прошепнах аз. - Не са мислели, че върколаците все още съществуват тук. Не са знаели, че идването им ще ви промени. - Не променя факта, че се случи.- Напомни ми да не те ядосвам.- Мислиш, че всички трябва да сме толкова великодушни като теб? Не може всички да сме светци и мъченици.- Порасни, Джейкъб. - Искам ми се да можех – промърмори тихо той.Зяпнах го, като се опитвах да проумея отговора му.- Какво?Джейкъб се засмя.- Едно от онези много странни неща, за които ти споменах.- Ти... не можеш... да пораснеш? – казах безизразно аз. – Ти какво? Ти не... старееш? Това майтап ли е?- Мне. – Той удължи „м”-то.Усетих как кръвта навлиза в страните ми. Сълзите – сълзи от ярост – изпълниха очите ми. Зъбите ми се затвориха със звучно скръцване.- Бела? Какво толкова казах?Отново бях скочила на крака, ръцете ми се бяха свили в юмруци, цялото ми тяло се тресеше.- Ти. Не. Старееш – изръмжах аз през зъбите си.Джейкъб ме хвана нежно за ръката, като се опита да ме накара да седна.- Никой от нас не старее. Какво ти става?- Само аз ли ще бъда тази, която ще остарее? Остарявам с всеки гаден ден! – почти изпищях аз, като вдигнах ръцете си във въздуха. Една малка част от мен осъзнаваше, че повдига спор в стил Чарли, но тази рационална част бе сериозно потисната от ирационалната. – По дяволите! Що за свят е този? Къде е справедливостта?- По-спокойно, Бела.- Млъкни, Джейкъб! Просто млъкни! Това е толкова нечестно!- Ти сериозно ли тропна с крак? Мислех си, че момичетата правят това само по филмите.Изръмжах неразвълнувано.

- Не е чак толкова лошо, колкото си мислиш. Седни и ще ти обясня.- Ще стоя права.Той извъртя очи.- Добре. Както искаш. Но слушай, аз все пак ще остарея... някой ден.- Обясни.Той потупа дървото. Изгледах го гневно за секунда, но след това седнах; яростта ми бе изчезнала така внезапно, както се бе появила и се бях успокоила достатъчно, за да осъзная, че изглупявам.- Когато постигнем достатъчно контрол, че да престанем... – каза Джейкъб. – Когато престанем да се преобразяваме за доста дълго време, започваме да остаряваме отново. Не е лесно. – Той поклати глава, внезапно обвзет от съмнения. – Ще отнеме наистина много време, за да се науча на такъв тип въздържание, струва ми се. Дори Сам не е стигнал до там. Разбира се, не помага и това, че наблизо има голяма шайка вампири от другата страна на пътя. Не можем дори и да си помислим за отказване, когато племето се нуждае от защитници. Но не трябва така да откачаш и без това, защото вече съм по-възрастен от теб, поне физически.- За какво говориш?- Погледни ме, Белс. Приличам ли ти на шестнайсет годишен?Изгледах отгоре до долу мамутската му височина, като се опитвах да бъда безпристрастна. - Всъщност не, предполагам.- Изобщо даже. Това е защото достигаме пълния си растеж до няколко месеца след като вълчите гени са се задействали. Това си е направо едно адско разтягане. – Той направи физиономия. – Физически съм на двайсет и пет или там някъде. Така че няма нужда да се шашкаш, че си прекалено стара за мен поне още седем години.На двайсет и пет или там някъде. Идеята разклати главата ми. Но си спомних с каква бързина израстна – спомних си как растеше и заякваше буквално пред очите ми. Спомних си как с всеки ден изминал ден изглеждаше все по-различно... Разклатих глава, чувствайки се замаяна.- Та, за Сам ли искаше да чуеш, или искаше да ми се развикаш за още неща, които са извън моя контрол?Поех си дълбоко въздух.- Съжалявам. Възрастта е чувствителна тема за мен. Засегна нерв.Очите на Джейкъб се присвиха и изглеждаше така, сякаш се чудеше как да се изрази.Понеже не исках да говорим по наистина чувствителни теми – като плановете ми за бъдещето, или договори, които могат да бъдат нарушени от тези планове – затова го притиснах.- Значи веднъж щом Сам разбра какво става и каза на Били и Хари и господин Атеара, ти каза, че вече не му е било толкова трудно. И както вече каза, има ги и хладните части... – Поколебах се за момент. – Защо Сам ги мрази толкова? Защо му се иска да ги мразех?Джейкъб въздъхна.- Това вече е наистина странната част.- Аз съм професионалистка в странностите.- Да, знам. – Той се ухили преди да продължи. – Та, права си. Сам знаеше какво става и всичко беше почти наред. В повечето случаи животът му си беше, ами, отново нормален. Но по-добър. – След което изражението на Джейкъб се стегна, сякаш предстоеше нещо болезнено. – Сам не можеше да каже на Лия. Не трябва да казваме на никого, който не трябва да знае. А и не беше много безопасно за него да бъде около нея – но той мамеше така, както аз измамих и при теб. Лия беше бясна, че не й казваше какво става – къде е бил, къде е ходил цяла нош, защо е винаги толкова изтощен – но се справяха някакси. Опитваха се. Наистина се обичаха един друг.- Тя разбра ли? Това ли се е случило?

Той поклати глава.- Не, не това беше проблемът. Братовчедка й, Емили Йънг, пристигна от резервата Мака, за да я посети един уикенд.Ахнах.- Емили е братовчедка на Лия?- Втора братовчедка. Въпреки това са близки. Бяха като сестри, когато бяха деца.- Това е... ужасно. Как могъл Сам...? – замълчах, клатейки глава.- Не го съди прибързано. Някой някога казвал ли ти е... Чувала ли си за белязване?- Белязване? – повторих аз непознатата дума. – Не. Какво означава?- Това е едно от онези странни неща, с които трябва да се справяме. Не се случва на всеки. Всъщност, то е рядкото изключение, не правилото. Сам бе чувал всички истории по онова време, историите, за които се смяташе, че са легенди. Беше чувал за белязването, но не си бе и мечтал...- Какво е? – настоях аз.Очите на Джейкъб се зареяха към океана.- Сам наистина обичаше Лия. Но когато видя Емили, това нямаше повече значение. Понякога... не знаем точно защо... откриваме по този начин половинките си. – Той ме погледна бързо, след което се изчерви. – Тоест... духовните си половинки.- Какъв начин? Любов от пръв поглед? – изкисках се аз.Джейкъб не се усмихваше. Тъмните му очи критикуваха реакцията ми.- Малко по-могъщо е от това. Повече абсолютно.- Съжалявам – промърморих аз. – Сериозен си, нали?- Да, сериозен съм.- Любов от пръв поглед? Но по-могъща? – Гласът ми все още звучеше подозрително и той можеше да го чуе.- Не е лесно за обяснение. Но и без това няма значение. – Той сви безразлично рамене. – Искаше да знаеш какво толкова се е случило със Сам, за да го накара да намрази вампирите за промяната си, да намрази себе си. И ето това се случи. Той разби сърцето на Лия. Пристъпи всяко обещание, което някога й бе давал. Всеки ден трябва да вижда обвинението в очите й и да знае, че тя е права.Той рязко спря да говори, сякаш бе казал нещо, което не трябва.- Как се справи Емили с това? Ако е била толкова близка с Лия...? – Сам и Емили бяха съвършени един за друг, две парчета от пъзел, създадени едно за друго. И все пак... как Емили бе преживяла факта, че той е принадлежал на някоя друга? На нейната почти-сестра?- В началото беше много ядосана. Но е трудно да се устои на такова ниво на преданост и обожание. – Джейкъб въздъхна. – А и Сам можеше да й каже всичко. Няма правила, които да те обвързват, веднъж щом намериш другата си половина. Нали знаеш как пострада?- Да. – Историята във Форкс бе, че е била нападната от мечка, но само аз знаех истината.Върколаците са нестабилни, беше казал Едуард. Хората покрай тях биват наранявани.- Е, колкото и да е странно, това някакси реши нещата. Сам бе толкова ужасен, толкова отвратен от себе си, толкова изпълнен с омраза от това, което бе сторил... Би се хвърлил пред автобус, ако от това щеше да му стане по-добре. Можеше и така да направи, просто за да избяга от това, което бе извършил. Той беше разбит... После някакси тя бе тази, която започна да го успокява, и след това...Джейкъб не завърши мисълта си и усетих, че историята е станала прекалено лична за споделяне.- Горката Емили – прошепнах аз. – Горкият Сам. Горката Лия...- Да, Лия изтегли късата пръчка – съгласи се той. – Преструва се на храбра. Тя ще бъде шаферка.Погледнах настрани към назъбените камъни, които се издигаха от океана, като набити прекършени пръсти откъм южния край на пристанището, докато се опитвах да

преосмисля всичко това. Можех да усетя очите му върху лицето ми, очаквайки от мен да кажа нещо.- На теб случвало ли ти се е? – накрая попитах аз, все още гледайки настрани. – Това нещо с любовта от пръв поглед?- Не – отвърна отсечено той. – Сам и Джаред са единствените.- Хмм – казах аз, опитвайки се да звуча само заинтересована от учтивост. Бях облекчена и се опитвах да си обясня тази реакция. Реших, че просто съм доволна, че не твърдеше, че има някаква мистична, вълча връзка между нас двамата. Отношенията ни бяха достатъчно объркани и без това. Не се нуждаех от повече свръхестествени неща, отколкото вече имах.Той също беше затихнал и мълчанието ми се струваше малко неудобно. Интуицията ми подсказваше, че не искам да чуя какво си мисли.- Как се случи при Джаред? – попитах, за да наруша тишината.- Без драми там. Беше просто едно момиче, до което седеше на училище всеки ден от цяла година и без да я погледне повторно. И тогава, след като се преобрази, той я видя и никога повече не откъсна поглед. Ким беше възхитена. Страшно си падаше по него. Беше прибавила фамилията му към името си навсякъде из дневника си. – Той се засмя подигравателно.Намръщих се.- Джаред ли ти каза това? Не е трябвало.Джейкъб прехапа устни.- Предполагам, че не трябва да се смея. Но е забавно.- И това ми било духовна половинка.Той въздъхна.- Джаред не ни е казвал нищо умишлено. Вече ти разказах тази част, спомняш ли си?- О, да. Можете да си чувате мислите, но само когато сте вълци, нали?- Точно. Подобно на твоя кръвопиец. – Той се намръщи.- Едуард – поправих го аз.- Да, да. Ето как знам толкова много за начина, по който се чувстваше Сам. Не е така, сякаш сам би ни казал всичко това, ако имаше избор. Всъщност, това е нещо, което всички мразим. – Горчивината бе внезапно сурова в гласът му. – Ужасно е. Никакво лично пространство, никакви тайни. Всичко, от което се срамуваш е изложено на показ пред всички. – Той потрепери.- Звучи ужасно – прошепнах аз.- Понякога си е полезно, когато имаме нужда да се координираме – каза той сърдито. – Веднъж на синя луна, когато някой кръвопиец пресече територията ни. Беше забавно с Лоран. - А ако семейство Кълън не се бяха пречкали миналата събота...ъгх! - изръмжа той - Щяхме да я хванем! -той стисна гневно юмруци.Трепнах. Колкото и да се притеснявах за Джаспър и Емет, това беше нищо в сравнение с паниката, която почувствах при идеята за Джейкъб, изправен срещу Виктория. Емет и Джаспър бяха най-близкото нещо до "неразрушимо", което можех да си представя. Джейкъб беше все още топъл, все още сравнително човечен. Смъртен. Мислех си за Джейкъб, застанал пред Виктория, нейната прекрасна коса вееща се около странно котешкото й лице... и потреперах.Джейкъб ме погледна с любопитно изражение на лицето си.- Но не е ли така за теб постоянно? Той да бърника в главата ти?

- О, не. Едуард никога не бърника в главата ми. Само му се иска.Изражението на Джейкъб стана объркано.- Не може да ме чуе - обясних, гласът ми изпълнен с мъничко задоволство. - Само с мен е така. Не знаем защо не може.

- Странно - каза Джейкъб.- Да - самодоволството избледня. - Най-вероятно означава, че нещо не е наред с мозъка ми. - признах.- Аз вече знаех, че нещо не е наред с мозъка ти - измънка Джейкъб.- Благодаря.Слънцето изведнъж проби през облаците, изненада, която не очаквах, и трябваше да присвия очи срещу блясъка на водата. Всичко смени цвета си - вълните станаха от сиви - сини, дърветата от скучно маслинено към прекрасно нефритено, а осветените в цветовете на дъгата камъчета заблещукаха като скъпоценни камъни.Помижахме за момент, оставяйки очите ни да се приспособят. Нямаше звуци, освен глухият рев на вълните, ечащ от всяка страна на заслоненото пристанище, мекото търкане на камък в камък под действието на водното движение и викът на чайки във висините. Беше изключително спокойно.Джейкъб се премести до мен, така че вече се облягаше на ръката ми. Беше толкова топъл. След около минута аз се измъкнах от якето си. Той издаде тих звук на доволство и отпусна бузата си върху главата ми. Можех да почувствам слънцето, нагряващо кожата ми - макара да не беше толкова топло, колкото Джейкъб - и се зачудих вяло колко ли време ми трябваше, за да изгоря.Разсеяно завъртях ръката си и гледах как под действието на слънчевата светлина, белегът, който Джеймс бе оставил там, блестеше меко.- За какво си мислиш? - прошепна той.- За слънцето.- Ммм. Хубаво е.- Ти за какво си мислиш? - попитах аз.Той се засмя леко за себе си.- Спомнях си онзи идиотски филм, на който ме заведе. И Майк Нютон оповръща всичко.И аз се засмях, изненадана как времето променяше спомените. Този беше спомен на стрес, на объркване. Толкова много се беше променило онази вечер... А сега можех да се смея. Беше последната вечер, която Джейкъб и аз имахме преди да научи за произхода си. Последният човешки спомен. Странно приятен спомен сега.- Липсва ми това - каза той. - Начина по който нещата бяха толкова лесни... неусложнени. Радвам се, че имам добра памет - той въздъхна.Той почувства внезапното напрежение на тялото ми, когато неговите думи задействаха мой спомен.- Какво има? - попита той.- Относно тази твоя добра памет... - отдръпнах се от него, за да мога да разчета изражението му. В момента то беше объркано. - Имаш ли нещо против да ми кажеш какво правеше понеделник сутринта? Мислеше си за нещо, което тревожеше Едуард. - "Тревожеше" не беше точната дума, но исках отговор, така че реших, че е по-добре да не започвам прекалено сурово.Лицето на Джейкъб се озари от разбиране и той се засмя.- Просто си мислех за теб. Не му хареса много, нали?- За мен? Какво за мен?Джейкъб се засмя, този път по-остро.- Спомнях си начина, по който изглеждаше онази вечер, когато Сам те намери - виждал съм го в главата му сякаш съм бил там: знаеш ли, този спомен винаги е преследвал Сам.

Тогава си спомних как изглеждаше първият път когато дойде при мен. Сигурно не осъзнаваш каква развалина беше тогава, Бела. Минаха седмици преди да започнеш да изглеждаш човешки отново. Спомних си и как обвиваше ръце около себе си, опитвайки се да се задържиш цяла... - Джейкъб сви рамене и поклати глава. - Трудно е за мен да си спомням колко тъжна беше, а дори не беше моя вината. Реших, че за него ще е още по-

трудно. И си помислих, че не е зле да погледне какво е бил направил.Ударих го по рамото. Нараних ръката си.- Джейкъб Блек, никога не прави това повече! Обещай ми, че няма да го правиш!- Няма начин. Не съм се забавлявал толкова от месеци.- Бог да ми е на помощ Джейк...- О, стегни се, Бела. Кога ще го видя отново изобщо? Не се притеснявай за това.Скочих на крака и той хвана ръката ми когато тръгнах. Опитах се да я изскубна от неговата.- Тръгвам си, Джейкъб.- Не, не си тръгвай още - запротестира той, стягайки ръката си около моята. - Съжалявам. И... добре, няма да го правя повече. Обещавам.Въздъхнах.- Благодаря ти, Джейк.- Ела, ще се върнем в моята къща - каза той нетърпеливо.- Всъщност наистина мисля, че трябва да тръгвам. Анджела Уебър ме очаква, а знам, че Алис е притеснена. Не искам да я разстройвам прекалено много.- Ама ти току-що дойде!- Такова е чувството - съгласих се аз. Погледнах към слънцето, което вече се намираше точно над нас. Как беше минало времето толкова бързо?Веждите му се смъкнаха над очите му.- Не знам кога ще те видя отново - каза той наранено.- Ще дойда пак когато е заминал - обещах импулсивно.- Заминал? - Джейкъб завъртя очи - Това е тактичен начин да опишеш какво прави. Отвратителни паразити.- Ако не можеш да се държиш добре, няма да се върна изобщо! - заплаших аз, опитвайки се да измъкна ръката си. Той отказа да ме пусне.- О, не се ядосвай - каза той, хилейки се. - Просто рефлекс.- Ако ще се връщам ти ще трябва да разбереш нещо, окей?Той зачака.- Виждаш ли - обясних аз. - Не ми пука кой е вампир и кой върколак. Това е маловажно. Ти си Джейкъб, той е Едуард, а аз съм Бела. И нищо друго няма значение.Очите му се присвиха леко.- Но аз съм върколак - каза неохотно - А той е вампир - добави с очевдно отвращение.- А аз съм зодия Дева! - изкрещях, вбесена.Той повдигна вежди, преценявайки изражението ми с любопитен поглед. Накрая сви рамене.- Ако наистина можеш да го виждаш по този начин...- Мога. И го правя.- Добре. Просто Бела и Джейкъб. Без онези странни Деви - усмихна ми се той. Онази топла, позната усмивка която толкова ми липсваше. Почувствах моята усмивка да се разпростира по лицето ми в отговор.- Наистина ми липсваше, Джейк - признах импулсивно.- И ти на мен - усмивката му стана по-широка. Очите му бяха щястливи и ясни, без гневната горчивина. - Повече отколкото можеш да си представиш. Ще се върнеш ли скоро?- Възможно най-скоро - обещах.

6. Швейцария

Докато карах към вкъщи не внимавах много в пътя, който блестеше мокър на слънцето. Мислех си за потока от информация, който Джейкъб бе споделил с мен, опитвайки се да го разпределя, да го накарам да придобие смисъл. Въпреки претоварването се чувствах

по-леко. Да видя усмивката на Джейкъб, да изхвърля всички тайни... не правеше нещата идеални, но ги правеше по-добри. Бях права, че отидох. Джейкъб имаше нужда от мен. И очевидно, помислих си докато примижвах срещу блясъка, нямаше опасност.Изникна от нищото. Една минута нямаше нищо освен светла магистрала в огледалото ми за задно виждане. В следващия момент слънцето отскачаше от сребристо волво, каращо по петите ми.- О, по дяволите - изхленчих.Обмислих дали да не отбия. Но бях прекалено голяма страхливка, за да се изправя срещу него веднага. Бях разчитала на малко време за подготовка... и да имам Чарли наблизо за буфер. Поне това щеше да го принуди да не крещи.Волвото ме следваше на сантиметри. Държах очите си на пътя отпред.Страхливка от-до, подкарах направо към Анджела без дори веднъж да срещна погледа, който можех да почувствам как прогаря дупка в огледалото ми.Той ме следваше, докато не отбих до бордюра пред къщата на Уебър. Той не спря и аз не погледнах нагоре, когато той премина. Не исках да виждам изражението на лицето му. Затичах се по късата алея до вратата на Анджела в момента, в който изчезна от погледа ми.Бен отвори вратата преди да престана с почукването, като че ли беше стоял точно зад нея.- Здрасти, Бела! - каза той, изненадан.- Здравей, Бен. Ъ, Анджела тук ли е? - зачудих се дали Анджела не е забавила плановете ни и потръпнах при мисълта да се прибера по-рано.- Разбира се - каза Бен, точно когато Анджела извика "Бела!" и се появи на върха на стълбите.Бен ме заобиколи, когато и двамата чухме звука от кола на пътя; този звук не ме изплаши - двигателя изпърпори, когато спря, последван от шумният звук на ответен изстрел. Нищо подобно на мъркането на волвото. Това трябваше да е посетителят, който Бен е чакал.- Остин е тук - каза Бен, когато Анджела стигна до него.Надут клаксон изпищя от улицата.- Ще се видим по-късно - обеща Бен - Липсваш ми вече.Прехвърли ръката си около врата на Анджела и придърпа лицето й надолу до височината на неговото, за да може да я целуне ентусиазирано. Секунда по-късно, Остин отново наду клаксона.- Чао, Андж! Обичам те! - Бен извика като профуча покрай мен.Аджела се олюля, лицето и леко порозовяло, после се съвзе и замаха докато Бен и Остин не се скриха от поглед. Тогава се обърна към мен и се усмихна весело.- Благодаря ти, че правиш това, Бела – каза тя. – От цялото си сърце. Не само, че спасяваш ръцете ми от осакатяване за цял живот, ами ми спести и два дълги часа на гледане на безсмислен, зле озвучен, боен филм. – тя въздъхна с облекчение.- Радвам се, че помагам. Чувствах как паниката започва да ме напуска, можех да дишам малко по-равномерно. Чувствах се нормална тук. Лесните човешки драми на Анджела бяха странно успокоителни. Хубаво беше да знам, че животът е нормален поне някъде.Последвах Анджела по стълбите до нейната стая. Тя изрита няколко играчки да разчисти пътя. Къщата беше необичайно тиха.- Къде е семейството ти? - Родителите ми заведоха близнаците на рожден ден в Порт Анджелис. Не мога да повярвам, че наистина ще ми помогнеш с това. Бен се оправдава с разтегнато сухожилие. – Тя направи физиономия.- Нямам нищо против – казах аз и тогава влязох в стаята на Анджела и видях купчините чакащи пликове.- Оу! – ахнах аз. Анджела се обърна да ме погледне, извинението се четеше в очите й. Сега разбирах защо

тя бе отлагала и защо Бен се беше измъкнал.- Мислех, че преувеличаваш – признах си аз.- Иска ми се. Сигурна ли си, че все още искаш да го направиш?- Давай да се захващаме за работа. Имам цял ден. Анджела раздели една купчинка на две и сложи бележника с адресите на майка си между двете ни на бюрото. Известно време бяхме концентрирани, само тихият звук от химикалките ни драскащи по хартията се чуваше.- Едуард какво ще прави тази вечер? – попита тя след няколко минути.Химикалката ми задълба по пликът, върху който пишех. - Емет се прибра за уикенда. Предполага се, че ще ходят на поход в планината.- Казваш го, сякаш не си убедена.Свих рамене.- Късметлийка си, че Едуард има братята си за всичките походи и къмпинги. Не знам какво щях да правя, ако Бен нямаше Остин за всичките момчешки работи.- Да, работите на открито не са за мен. И няма начин някога да мога да поддържам темпото.Анджела се засмя.- И аз предпочитам работите на закрито.Тя се съсредоточи върху своята купчина за малко. Аз написах още четири адреса. Никога не е имало някакво напрежение да се запълва тишината с безсмислени приказки, когато си около Анджела. Като Чарли, тишината не я притесняваше.Но пак - като Чарли - понякога тя беше прекалено наблюдателна. - Има ли нещо? – попита тя с тих глас. – Изглеждаш... загрижена.Усмихнах се глуповато.-Толкова ли е очевидно? - Не толкова.Сигурно ме лъжеше, за да се почувствам по-добре.- Не се налага да говориш за това, ако не искаш – увери ме тя. – Ще те изслушам, ако мислиш, че ще помогне. Щях да кажа благодаря, но няма нужда. Все пак, имаше прекалено много тайни, които бях длъжна да пазя. Наистина не можех да обсъждам проблемите си с някой човек. Беше против правилата. И все пак, със странна, внезапна нужда, исках да направя точно това. Исках да поговоря с нормална, човешка приятелка. Исках да се вайкам поне малко, като всяка нормална тийнейджърка. Исках проблемите ми да са толкова прости. И също така исках да поговоря с човек, който е извън цялата бъркотия с враждата вампири-върколаци, за да си изясня нещата. Някой непредубеден. - Ще си гледам работата – обеща Анджелина, усмихвайки се на адреса, който пишеше.- Не – казах аз. – Права си. Разтревожена съм. Става въпрос за... Едуард.- Какво е станало?Лесно беше да се говори с Анджела. Когато ми задаваше въпроса по такъв начин, знаех, че не пита, защото умира от любопитство или търси клюка, както Джесика би постъпила. Нея я беше грижа, че съм разтроена.- О, той ми е бесен.- Трудно ми е да си го представя – каза тя. – Защо ти е бесен?Въздъхнах.- Помниш ли Джейкъб Блек?- Аха – каза тя.- Да.- Той ревнува. - Не, не ревнува... – Трябваше да си държа устата затворена. Нямаше начин да обясня това както трябва. Но исках да продължа да говоря. Не бях

осъзнала колко жадна съм за човешки разговор. – Едуард мисли, че Джейкъб... ми влияе лошо, предполагам. Някак... е опасен. Знаеш колко неприятности си имах преди няколко месеца... Но все пак, глупаво е.Бях изненадана да видя, че Анджела клати глава. - Какво? – попитах аз.- Бела, виждала съм как Джейкъб Блек те гледа. Обзалагам се, че истинската причина е ревността. - Нещата не са такива с Джейкъб. - Може би за теб не са. Но за Джейкъб.... Намръщих се.- Джейкъб знае какво чувствам. Казала съм му всичко. - Едуард е само човек, Бела. Той реагира като всяко друго момче.Направих гримаса. Нямах отговор за това. Тя потупа ръката ми. - Ще му мине.- Надявам се. Джейк е в труден период. Има нужда от мен. - Вие с Джейкъб сте си доста близки, нали? - Като семейство – съгласих се аз. - А, Едуард не го харесва... Това сигурно е трудно. Чудя се как ли Бен ще се справи с това? – замисли се тя.Почти се усмихнах.- Вероятно като всяко друго момче. Тя се ухили.- Вероятно. Тогава промени темата. Анджела не си пъхаше носа в чуждите работи, а и явно усещаше, че няма… че не мога да кажа нищо повече.- Получих разпределението си за пансиона вчера. Най-далечната сграда от района на училището, естествено.- Бен знае ли къде ще отседне вече?- Най-близката сграда до района. Той има такъв късмет. Ами ти? Реши ли вече къде ще идеш? Погледнах надолу, съсредоточавайки се върху нескопосаните драскулки в почерка ми. За секунда бях разсеяна от мисълта за Анджела и Бен във Вашингтонския университет. Те ще потеглят към Сиатъл само след няколко месеца. Ще бъде ли безопасно дотогава? Ще се е преместила ли заплахата от подивял нов вампир на друго място? Ще има ли друго място, друг град, който да трепери от заглавията във вестниците като от филм на ужасите? Дали тези заглавия ще бъдат по моя вина?Опитах да оттърся тази мисъл и отговорих на въпроса й с малко закъснение. - Аляска, мисля. Университетът в Джуно.Можех да чуя изненадата в гласа й.- Аляска? О, наистина ли? Искам да кажа, това е страхотно. Просто си помислих, че ще предпочетеш да отидеш на някое... по-топло място. Засмях се малко, все още гледайки плика. - Да. Форкс наистина промени виждането ми за живота. - А Едуард? Въпреки, че споменаването на името му предизвика пеперудките да се раздвижат в стомаха ми, аз вдигнах поглед и й се ухилих.- Аляска не е прекалено студена и за него. Тя отвърна на усмивката ми.- Разбира се, че не е. – И после въздъхна. – Толкова е далече. Няма да можете да си идвате толкова често. Ще ми липсваш. Ще ми пишеш ли и-мейли? Чувство на тиха мъка ме заля; може би не беше добра идея да се сближавам с Анджела сега. Но нямаше ли да бъде по-тъжно ако пропуснехме тези последни моменти? Избутах

тъжните мисли, за да мога да й отговоря шеговито. - Ако мога да пиша след това – кимнах към купчината пликове, с които бях приключила.Смяхме се и така беше лесно да си говорим весело за часовете и специализациите, докато привършвахме с останалите. Само трябваше да мисля за това. Все още имаше по-неотложни неща, за които да се тревожа днес. Помогнах й с марките. Страх ме беше да си тръгна.- Как е ръката ти? – попита ме тя.Раздвижих пръстите си.- Мисля, че ще си възтановя способностите да я използвам ... все някога. Захлопа се по вратата на долния етаж и и двете се погледнахме.- Андж? – извика Бен. Опитах се да се усмихна, но устните ми затрепереха.- Мисля, че това ми подсказва, че трябва да си вървя.- Не е нужно. Въпреки че той ще ми опише филма... в детайли.- Чарли ще се чуди къде съм се запиляла.- Благодаря ти, че ми помогна- Прекарах си страхотно всъщност. Трябва пак да направим нещо такова. Хубаво беше да прекараме малко време по момичешки.- Определено. На вратата на спалнята леко се почука.- Влез, Бен – каза Анджелина.Аз станах и започнах да се протягам.- Здрасти, Бела. – Бен ме поздрави бързо преди да иде да седне на мястото ми до Анджела. Той погледна свършената ни работа.- Добра работа. Лошо е, че няма нищо останало за вършене, щях... – той остави мисълта да се проточи, а после започна отново ентусиазирано. – Андж, не мога да повярвам, че го изпусна! Беше велико. А в последната бойна сцена – хореографията беше невероятна! Един мъж… ами ще трябва да го видиш, за да разбереш за какво говоря … Анджела извъртя очи в моя посока. - Ще се видим в училище. – Казах с нервен смях. Тя въздъхна.- Ще се видим. Бях нервна през целият път до пикапа ми, но улицата беше празна. През целият път, докато карах, гледах притеснено във всичките ми стъкла, но нямаше и следа от сребристата кола. Нямаше я и пред къщата, но това не значеше много.- Бела? – подвикна Чарли, когато отворих входната врата.- Здрасти, татко.Намерих го в дневната пред телевизора.- Та, как беше денят ти?- Добър – отвърнах аз. Най-добре да му кажа всичко – и без това щеше да чуе от Били скоро. Пък и щеше да го зарадва. – Не им трябвах на работа, затова отидох до Ла Пуш.Нямаше достатъчно изненада по лицето му. Били вече беше говорил с него.- Как е Джейкъб? – попита Чарли, опитвайки се да не звучи равнодушно.- Добре е – казах аз също толкова нехайно.- Ходи ли до Уебстърови?- Да. Адресирахме всичките й покани.- Това е хубаво. – Лицето на Чарли се озари с огромна усмивка. Беше странно съсредоточен, като се има предвид, че даваха мач. – Радвам се, че си прекарала известно време с приятелите си днес.- Аз също.

Отидох бавно към кухнята, търсейки си някаква работа. За нещастие, Чарли си беше почистил след като бе обядвал. Стоях там няколко минути, гледайки към яркото петно, която светлината образуваше на пода. Но знаех, че не мога да отлагам това вечно. - Отивам да уча – обявих печално като се запътих към стълбите.- Ще се видим по-късно – подвикна Чарли след мен.„Ако оцелея”, помислих си. Затворих вратата на спалнята ми преди да се обърна към стаята. Разбира се, че беше там. Беше се подпрял на стената срещу мен в сянката до отвореният прозорец. Изражението му беше студено, а стойката му - напрегната. Той ме гледаше ядно, мълчаливо. Аз се свих, чакайки бурята да ме връхлети, но тя така и не дойде. Той просто продължи да ме гледа ядосано, вероятно твърде бесен, за да говори.- Здрасти – казах най-накрая.Лицето му можеше и да е изваяно от камък. Броих до сто в главата си, но нямаше промяна.- Ъъъ...та, все още съм жива – започнах аз.Ръмжене се разнесе от някъде ниско в гърдите му, но изражението му не се промени.- Няма никакви щети – настоях със свиване на рамене.Той се раздвижи. Очите му се затвориха и той стисна горната част на носа си с пръстите на дясната си ръка.- Бела, - прошепна той. – Имаш ли някаква представа колко близо бях до пресичането на границата днес? До това да наруша споразумението и да тръгна след теб? Знаеш ли какво щеше да значи това? Ахнах и очите му се отвориха. Бяха студени и сурови като нощта.- Не можеш! – казах твърде високо. Опитах се да снижа гласа си, та Чарли да не може да ме чуе, но исках да му изкрещя думите. – Едуард, те ще използват всяко извинение, за да се сбият. Много ще харесат това. Никога не трябва да нарушаваш правилата!- Може би те не са единствените, които ще се радват на битка.- Не започвай отново – казах рязко. – Ти си направил споразумението – ти ще го спазваш.- Ако те беше наранил…- Стига! – прекъснах го аз. – Няма за какво да се тревожиш. Джейкъб не е опасен.- Бела – той извъртя очи. – Ти не си правилният човек, който да преценява кое е опасно и кое – не.- Знам, че не трябва да се притеснявам от Джейкъб. Нито пък ти. Той стисна зъби. Ръцете му бяха стиснати в юмруци от двете страни на тялото му. Той все още беше изправен до стената, а аз мразех да има разстояние помежду ни.Поех си дълбоко въздух и прекосих стаята. Той не помръдна, когато обвих ръце около тялото му. След топлината на последните слънчеви лъчи за следобеда, която струеше от прозореца, кожата му беше като че ли допълнително ледена. Той също изглеждаше като лед, както че ли беше замръзнал.- Съжалявам, че те притесних – промълвих аз. Той въздъхна и се отпусна малко. Ръцете му обвиха талията ми.- „Притеснен” е меко казано – промърмори той. – Беше много дълъг ден. - Ти не трябваше да разбираш за това – напомних му аз. – Мислих, че ще ловуваш по-дълго. Погледнах нагоре към лицето му, към отбранителният му поглед; не бях забелязала от напрежението на момента, но те бяха прекалено тъмни. Кръговете под тях бяха тъмно лилави. Намръщих се с неодобрение. - Когато Алис те видя да изчезваш, аз се върнах – обясни той.- Не трябваше да го правиш. Сега ще трябва пак да идеш. – Мръщенето ми се задълбочи.- Мога да изчакам.- Това е нелепо. Имам предвид, знам, че тя не може да ме види, когато съм с Джейкъб, но ти трябваше да знаеш, че…

- Но не знаех. – Той ме прекъсна. – И не можеш да очакваш да допусна…- О, да, мога – прекъснах го аз. – Това е точно това, което очаквам…- Това няма да се случи отново.- Точно така! Защото ти няма да преувеличаваш следващият път.- Защото няма да има следващ път.- Разбирам, когато трябва да заминеш, дори и да не ми харесва…- Не е същото. Аз не рискувам живота си.- Нито път аз.- Върколаците представляват риск.- Не съм съгласна.- Няма да преговарям за това, Бела.- Нито пък аз.Ръцете му пак бяха свити в юрмуци. Можех да ги усетя на гърба си. Думите излязоха от устата ме без да мисля.- Наистина ли това е само заради сигурността ми?- Какво имаш предвид? – поиска да знае той.- Не си... – Теорията на Анджела ми изглеждаше още по-глупава от преди. Беше трудно да завърша мисълта си. – Имам предвид, достатъчно разумен си, за да знаеш, че не трябва да ревнуваш?Той повдигна една вежда.- Така ли?- Бъде сериозен.- Това е лесно – няма нищо смешно с цялата ситуация.Намръщих се подозрително.- Или... има нещо съвсем друго? Някаква глупост от сорта на вампирите-и-върколаците-са-винаги-смъртни-врагове? Това да не е някоя тестостеронова…Очите му пламтяха.- Това е само заради теб. Интересува ме само сигурността ти. Беше невъзможно да се съмнявам в черния огън в очите му.- Добре – въздъхнах аз. – Вярвам ти. Но искам да знаеш нещо – когато става дума за цялата глупост с враговете, мен не ме бройте. Аз съм неутрална страна. Аз съм Швейцария. Отказвам да бъда повлияна от териториални спорове между митични същества. Джейкъб е като част от семейството ми. Ти си... ами , не точно любовта на живота ми, защото планирам да те обичам много по-дълго. Любовта на съществуването ми. Не ме интересува кой е върколак и кой е вампир. Ако Анджела се окаже вещица, то тогава и тя може да се присъедини към купона.Той се взираше в мен мълчаливо през свити очи.- Швейцария – повторих, за да подчертая.Той ми се намръщи и после въздъхна.- Бела... – Носът му се сбръчка от отвращение.- Сега пък какво?- Ами... не се обиждай, но смърдиш на куче – каза ми той.И се усмихна с кривата си усмивка и аз знаех, че кавгата е приключила. Засега. Едуард трябваше да компенсира заради пропуснатия лов, така че тръгваше в петък вечер в Джаспър, Емет и Карлайл към някакъв резерват в Северна Калифорния с проблем с планинските мечки. Не бяхме постигнали съгласие по въпроса с върколаците, но не се почувствах виновна, когато звъннах на Джейк през краткото време, когато Едуард закара Волвото у дома, докато не се върна обратно през прозореца ми, за да му кажа, че ще отида в резервата в събота. Не се криех. Едуард знаеше как се чувствам. И ако пак ми повредеше камиона, ще накарам Джейкъб да дойде да ме вземе. Форкс беше неутрален, точно като Швейцария – точно като мен.

Така че когато приключих в работата в четвъртък и Алис ме чакаше във Волвото, а не Едуард, отначало не бях подозрителна. Вратата на мястото до шофьора беше отворена и музика, която не разпознавах, направо тресеше цялата кола, когато дойдеше реда на баса.- Здрасти, Алис – извиках през виенето, когато се качих. – Къде е брат ти?Тя пееше в синхрон с песента, гласът й с октава по-висок от мелодията, преплетена в сложна хармония. Тя ми кимна, игнорирайки въпроса ми като се концентрира върху музиката. Затворих вратата и покрих ушите си с ръце. Тя се ухили и намали звука, докато не се превърна само във фон. Тогава тя заключи вратите и натисна газта в същият момент.- Какво става? – попитах аз, ставайки ми неудобно. – Къде е Едуард? Тя сви рамене. - Тръгнаха рано.- Оу - опитах се ако не да скрия, то поне да обуздая нелепото си разочарование. Ако е излязъл рано, това означава, че ще се върне по-скоро, си напомних аз.- Всички момчета си тръгнаха, и сега може да имаме пижамeно парти!- обяви тя с развълнувано напевен глас.- Пижамeно парти? - повторих аз с подозрителна нотка.- Не си ли развълнувана?- изчурулика тя.Задържах оживения й поглед за една дълга секунда.- Това да не е като “отвличане”?Тя се усмихна и кимна.- До сряда. Есме се разбра с Чарли, ще останеш с мен две нощи и аз ще те закарам и прибера от училище утре.Извърнах лице към прозореца и стиснах зъби така, че почти изскърцаха.- Извинявай! - каза Алис, като гласа й не звучеше изобщо разкаяно. – Той ме подкупи да го направя.- С какво? - почти изсъсках.- Поршет! Точно като онова, което откраднах в Италия - въздъхна тя щастливо и след това добави: - Не би трябвало да го карам из Форкс, но ако искаш може да видим за колко ще стигнем от тук до Ел Ей, бас държа, че ще сме се върнали до полунощ.Поех си дълбоко дъх.- Мисля да пропусна! – въздъхнах аз, потискайки тръпките, които ме побиха.Завихме, винаги прекалено бързо, надолу към дългата алея. Алис отби към гаража и набързо успях да видя всички паркирани коли. Големият джип на Емет беше там, блестящото светложълто Порше също грациозно паркирано, между джипа и червения кабриолет на Розали.Алис изскочи леко и приплъзна ръката си по гладката повърхност на своя доста лъскав рушвет.- Красиво е нали?- Повече от красиво - измърморих аз, доста скептично. - И той те подкупи с това, само за да ме държиш два дни като заложник?Алис направи физиономия. Секунда по-късно проумях всичко и ахнах от ужас.- Така ще бъде всеки път, когато го няма, нали?Алис кимна утвърдително. Тръшнах своята врата твърде силно и се отправих към къщата. Тя танцуваше и се въртеше до мен, все така неразкаяна.- Алис, не мислиш ли, че това поведение е твърде властно? Съвсем леко психарско, може би?- Не съвсем- каза тя леко подсмърчайки. – Изглежда не осъзнаваш колко опасен може да бъде един млад върколак. Особено, когато не мога да ги виждам. Едуард няма как да знае дали си в безопасност или не. Не би трябвало да си толкова безразсъдна.Гласът ми стана рязък.-Да бе, зощото вампирското пижамено парти е апогея на безопасното поведение.Алис се разсмя.

- Не се тревожи, ще ти направя педикюр и всичко останало - обеща с усмивка тя.Цялото време прекарано с Алис не беше никак зле, като изключим факта, че се чувствах задържана против собствената си воля. Есме донесе италианска храна (чак от Порт Анджелис), а Алис приготви за гледане любимите ми филми. Дори Розали присъстваше тихо на заден план. Алис настоя за педикюра и аз се замислих дали не прави всичко това по списък – вероятно е преписвала от някой много кофти сериал.-До колко късно искаш да останеш будна?- ме попита тя, докато пръстите на краката ми лъщяха в кърваво червен цвят. Нейният ентусиазъм остана непомрачен, въпреки настроението ми.- Нямам подобно желание и без това утре сме на училище !- докато казвах това, тя се нацупи. - И къде се предполага, че ще спя?- попитах аз измервайки кушетката с очи. Беше доста къса.- Не може ли да ме държиш под око в моята къща?-Що за пижамено парти пък ще бъде това?- тя поклати глава неодобрително. - Ще спиш в стаята на Едуард.Въздъхнах. Неговото канапе поне бе по-дълго от това тук. Всъщност и златистия килим в неговата стая вероятно бе достатъчно дебел, така че и пода не би бил и наполовина зле.- Не мога ли поне да отскоча до нас, за да си взема нещата?Тя се ухили.- Вече сме се погрижили за това.- А позволено ли ми е да ползвам телефона ти?- Чарли знае къде си.- Не смятам да се обадя на Чарли- намръщих се аз на свой ред. - По всичко изглежда, че имам някои планове за отменяне.- Оу - тя се замисли. - Не съм сигурна за това.- Алис!- изхленчих силно. - Хайде де!- Добре, добре!- каза припряно тя, излизайки от стаята. Отне й около половин секунда, за да се върне с телефон в ръка. - Той не забрани точно това... - промърмори тя на себе си, докато ми подаваше телефона.Набрах номера на Джейкъб, надявайки се тази вечер да не е навън с приятелите си. Късметът беше на моя страна - чух гласа му от отсрещната страна.- Ало?- Здрасти, Джейк, Бела е!- Алис ме погледна за секунда с безизразни очи, преди да се обърне и да седне на канапето между Розали и Есме.- Здрасти, Бела - отвърна той, внезапно предпазливо. - Какво става?- Нищо хубаво.Все пак не мога да дойда в събота.За момент настана тишина.- Глупави кръвопийци!- измърмори най-накрая. - Мислех, че е заминал? Не може ли да имаш собствен живот, когато не е тук? Или те затваря в ковчег?Засмях се последното.- Не мисля, че е смешно.- Смея се само, защото беше близко – отвърнах аз. - Но той ще си е у дома в събота, така че няма значение.-А ще се храни ли тук във Форкс тогава?- попита той рязко.-Не. - Не се оставих да ме подразни, а и не бях по-малко ядосана от него. - Той тръгна рано.- Оу, ами ела сега тогава! - предложи той с внезапен ентусиазъм. - Не е чак толкова късно. Или пък може аз да се отбия до Чарли.- Ще ми се. Не съм при Чарли - промърморих горчиво. - В момента съм нещо като заложник.Той замълча, докато асимилира това и накрая изръмжа.- Ще дойдем да те вземем - обеща с равен глас, автоматично преминавайки в множествено

число.Усетих ледени тръпки по гръбнака си, но отговорих с весел и шеговит тон.- Изкушаващо. Бях подложена на огромно мъчение - Алис ми лакира ноктите.- Говоря сериозно.- Недей. Те просто искат да съм в безопасност.Той изръмжа отново.- Може да прозвучи глупаво, но те от все сърце ми мислят само най-добро.- Сърце! – изсумтя той.- Съжалявам за събота…- извиних се отново аз. – Трябва да лягам - погледнах към кушетката, - но скоро ще ти се обадя отново.-Убедена ли си, че ще ти позволят?- попита той с язвителен тон.- Не съвсем – въздъхнах аз. - Лека, Джейк.- До скив.За миг Алис се озова до мен, протягайки ръка за телефона, но аз вече набирах и тя видя номера.- Не мисля, че ще носи телефон със себе си - каза тя.- Ще му оставя съобщение.Телефона извъня четири пъти, последвани от изпиукване. Нямаше поздрав.-В беда си!- казах бавно, наблягайки на всяка дума. - В огромна беда. Ядосани гризлита ще изглеждат питомни пред това, което те чака, когато се прибереш.Затворих капака на телефона и го подадох на Алис.- Приключих! - заявих аз.- Голям купон е да си имаш заложник! - изкикоти се тя.- Сега отивам да спя - обявих аз и се отправих към стълбището заедно с Алис по петите ми.- Алис – въздъхнах аз, - нямам намерение да се измъквам, а дори и да беше така, щеше да го видиш и да ме спреш.- Просто смятах да ти покажа къде са ти нещата - отвърна невинно тя.Стаята на Едуард беше в дъното на дългия коридор на третия етаж, нямаше как да бъде сбъркана, дори и когато къщата ми беше по-малко позната. Но когато включих осветлението, се заковах объркана на място. Дали пък не бях сбъркала вратата?Алис се изкикоти.Това беше същата стая, осъзнах бързо, но леко преустроена. Канапето беше преместено до северната стена, а стерео уредбата беше избутана под огромните рафтове със СиДи-та- и всичко това, за да се направи място за прекрасното голямо легло, което се намираше в центъра на стаята. Южната стъклена стена отразяваше сцената обратно като огледало и правейки нещата да изглеждат двойно по-зле.Всичко си отиваше. Юргана беше тъмно златист, само малко по-светъл от стените; рамката беше черна със сложни боядисани плетеници от ковано желязо. Изваяни рози се увиваха като лоза около високите стълбове и образуваха сенчеста решетка над главата ми. Пижамата ми беше добре сгъната и поставена в единия ъгъл на леглото, чантичката ми с тоалетни принадлежности бе оставена близо до нея.- За какво, по дяволите е всичко това? - изпелтечих още по-ядосана.- Не ми казвай, че си мислеше, че ще те остави да спиш на канапето?Мърморех неразбираемо, докато отивах към леглото, където просто грабнах нещата си и ги махнах от леглото.- Ще ти дам известно уединение - изсмя се отново Алис. - Ще се видим на сутринта.След като измих си зъбите и облякох пижамата си, взех една пухкава възглавница от леглото и издърпах златистия юрган към канапето. Знам, че вероятносе държах глупаво, обаче не ми пукаше особено много. Поршета като подкуп и огромни кралски легла в къща, където никой не спи - беше отвъд границите на търпението ми. Загасих осветлението, чудейки се дали не съм твърде ядосана, за да спя.

Изгасих лампите и се свих на дивана, чудейки се дали не съм прекалено изнервена, за да заспя.В тъмното, стъклената стена вече не беше тъмно огледало, удвояващо стаята. Светлината на луната придаваше блясък на облаците зад прозореца. Когато очите ми привикнаха, можех да различа как разпръснатата светлина осветява върховете на дърветата и как се отразява в малка част от реката. Наблюдавах сребърната светлина, чакайки очите ми да натежат.На вратата леко се почука.- Какво има, Алис? – изсъсках аз. Бях готова да се оправдавам, представяйки си развеселеното й изражение, когато видеше импровизираното ми легло.- Аз съм – каза Розали меко, отваряйки вратата дотолкова, че да видя как сребърната светлина огрява перфектното й лице. – Може ли да вляза?

7. Нещастен край

Розали се поколеба на вратата, на спиращото дъха лице се беше изписала несигурност.- Разбира се – отговорих аз, гласът ми беше една октава по-висок заради изненадата. – Влез.Надигнах се, плъзгайки се към единият край на дивана, за да й направя място. Стомахът ми нервно се сви, когато едничкият член на семейство Кълън, който не ме харесваше, мълчаливо се придвижи да седне на празното място. Опитах се да намеря причина, която да я накара да иска да говори с мен, но нищо не ми идваше наум. - Имаш ли нещо против да си поговориш с мен за няколко минути? – попита тя. – Нали не ти събудих? – Очите й се преместиха от липсващите завивки на леглото към канапето ми.- Не, будна бях. Разбира се, можем да поговорим. – Чудех се дали може да чуе предпазливостта в гласа ми, както аз самата можех да я чуя.Тя се засмя леко и звукът като че ли беше звън на камбанки.- Той толкова рядко те оставя сама – каза тя. – Реших да се възползвам от възможността.Какво ли искаше да ми каже, което не можеше пред Едуард? Ръцете ми се свиха и отпуснаха около края на юргана.- Моля те, не си мисли, че така грубо се натрапвам –каза Розали, гласът й бе нежен, почти умолителен. Тя скръсти ръце в скута си и погледна надолу към тях, когато заговори. – Сигурна съм, че достатъчно съм наранила чувствата ти досега, не искам пак да го направя.- Не се притеснявай, Розали. Чувствата ми са си много добре. Какво има?Тя се засмя отново, звучейки странно засрамено. - Ще ти кажа защо мисля, че ти трябва да останеш човек, защо аз бих останала човек, ако бях на твое място.- Оу.Тя се усмихна на нотката на шок в гласа ми и после въздъхна.- Едуард казвал ли ти е какво доведе до това? – попита тя, посочвайки възхитителното си безсмъртно тяло.Кимнах бавно, внезапно сериозна.- Той каза, че е било близко до това, което ми се случи онзи път в Порт Анджелис, само че теб не е имало кой да те спаси. – Потреперих при спомена. - Наистина ли ти е казал само това? – попита тя.- Да – казах, гласът ми показваше объркването ми. – Още ли има? Тя повдигна глава към мен и се усмихна; но това беше твърдо, горчиво и все пак зашеметяващо изражение.- Да – каза тя. – Има и още.

Изчаках, докато тя гледаше през прозореца. Изглежда се опитваше да се успокои.- Искаш ли да чуеш историята ми, Бела? Тя няма щастлив финал, но коя от тези на всички ни има? Ако имаха щастлив край, всичките щяхме да бъдем под земята вече.Аз кимнах, въпреки че нотката в гласа й ме плашеше. - Живеех в един по-различен свят от твоя, Бела. Човешкият ми свят беше едно по-просто място. Беше 1933г. Бях на 18 и бях красива. Животът ми беше идеален.- Тя се загледа през прозореца в сребърните облаци, изражението й показваше, че в мислите си бе много далеч от тук. - Родителите ми бяха от средната класа. Баща ми имаше стабилна работа в една банка, нещо, за което чак сега осъзнавам, че е бил прекалено самодоволен – той виждаше успехът си като награда за таланта и тежкия си труд, а не като чист късмет. Тогава вземах всичко за даденост. У дома сякаш Голямата Депресия беше само обезпокоителен слух. Разбира се виждах бедните хора – онези, които нямаха такъв късмет. Баща ми беше втълпил, че те сами са си докарали проблемите. Работата на майка ми беше да се грижи къщата и аз и двамата ми по-малки братя да сме в идеален ред. Беше ясно, че аз съм й и приоритет, и любимка. По това време не разбирах напълно, но винаги съм усещала, че те не са доволни с това, което имат, въпреки че беше много повече от това на другите. Те искаха още. Те имаха социални стремежи –кариеристи, предполагам можеш да ги наречеш. Красотата ми беше като божи дар за тях. Те бяха видяли толкова повече потенциал в нея от мен. Те не бяха доволни, но аз бях. Толкова се радвах да бъда себе си, да бъда Розали Хейл. Бях доволна, че мъжките очи следяха всяко едно мое движение, откакто навърших 12. Наслаждавах се на завистта, която предизвиквах у приятелките ми, когато пипаха косата ми. Щастлива, че майка ми е горда с мен и че баща ми ми купуваше хубави рокли. Знаех какво искам от живота и изглеждаше така, сякаш нищо нямаше да може да ми попречи да го получа. Исках да бъда обичана, да бъда обожавана. Исках да имам разкошна сватба, пълна с цветя, където целият град щеше да ме гледа как вървя към олтара под ръка с баща ми и ще си мисли, че аз съм най-красивото същество, което някога са виждали. Възхищението ми беше нужно както въздуха, Бела. Бях глупава и повърхностна, но бях щастлива. – Тя се усмихна, развеселена от собствената си оценка. - Влиянието на родителите ми беше толкова голямо, че аз исках само материалните блага от живота. Исках голяма къща с елегантно обзавеждане, която някой друг щеше да чисти, и модерна кухня, в която някой друг щеше да готви. Както казах, повърхностна. Млада и много повърхностна. И не виждах никаква причина да не получа тези неща. Имаше няколко неща, които исках, които бяха по-смислени. Особено едно нещо. Най-близката ми приятелка беше момиче, наречено Вера. Тя се омъжи млада, само на седемнадесет. Тя се омъжи за човек, когото моите родители никога не биха одобрили за мен – дърводелец. Година по-късно им се роди син, красиво малко момченце с трапчинки и къдрава черна коса. Тогава за първи път в живота си почувствах завист към някого другиго. – Тя ме погледна с неразгадаем поглед. - Тогава беше различно време. Бях на твоята възраст, но бях готова за всичко това. Копнеех за свое собствено мъничко бебче. Исках да имам своя собствена къща и съпруг, който да ме целува всеки път, когато се прибираше от работа – точно като Вера. Само че аз имах друга къща впредвид... Трудно ми беше да си представя светът, който Розали е познавала. Разказът й ми звучеше повече като приказка, отколкото история. С лек шок осъзнах, че това е бил свят, близък до този, който Едуард е познавал; светът, в който той е израснал. Чудех се, докато Розали мълчеше известно време, дали моят свят му изглеждаше толкова озадачаващ, колкото този на Розали се струваше на мен? Розали въздъхна, и когато заговори отново, гласът й беше някак различен, вглъбеността й я нямаше.- В Рочестър имаше едно кралско семейство – семейство Кинг, колкото и иронично да звучи. Ройс Кинг притежаваше банката, в която работеше баща ми и почти всяко друго печелившо предприятие в града. Така неговият син, Ройс Кинг Втори – устата й се изкриви при произнасянето на името му, то излезе през зъбите й, – ме видя за първи път.

Той щеше да наследи банката и така започна да ръководи различните отдели. Два дни по-късно, майка ми удобно забравила да даде да баща ми обядът му, когато тръгвал за работа. Помня, че бях объркана, когато тя настоя да си облека бялата тънка копринена рокля и да си навия косата, само за да отида до банката. – Розали се изсмя без хумор. – Не забелязах, че Ройс гледа специално мен. Всички ме гледаха. Но през онази нощ розите започнаха да пристигат. През всяка нощ от ухажването, той ми пращаше букет рози. Стаята ми постоянно беше претрупана с тях. Стигна се дотам, че миришех на рози, когато излизах от къщата. Ройс също беше красив. Той имаше по-светла коса от моята и бледо сини очи. Той каза, че очите ми са като виолетки, и така и те започнаха да се появяват в букетите заедно с розите. Родителите ми го одобряваха, това е меко казано. Той беше всичко, за което някога са си мечтали. А изглеждаше, Ройс беше всичко, за което аз някога си бях мечтала. Принцът от приказките, дошъл да ме направи принцеса. Всичко, което исках, и все пак не беше повече, отколкото очаквах. Бяхме сгодени преди да съм го познавала и от два месеца. Не прекарвахме кой знае колко време заедно. Ройс ми казваше, че има много задължения в работата си, а когато бяхме заедно, той харесваше да ме виждат до него. И на мен това ми харесваше. Имаше много партита, балове и красиви рокли. Когато си Кинг, всяка врата е отворена за теб, всяко червено килимче те приветства. Годежът не продължи дълго. Плановете бяха предварително направени за най-пищната сватба, която градът някога бе виждал. Щеше да бъде всичко, което някога съм искала. Когато се отбивах у Вера, вече не й завиждах. Представях си светлокосите си деца, играейки си на безкрайните морави пред резиденцията на семейство Кинг, и я съжалявах.Розали замлъкна внезапно, стискайки зъби. Това ме извади от унеса на историята и осъзнах, че ужасът скоро ще последва. Нямаше да има щастлив край, точно както беше обещала. Чудех се дали затова тя таи толкова повече горчивина в себе си от останалите – защото е била на крачка от всичко, за което някога е мечтала, когато човешкият й живот е бил прекъснат. - Бях у Вера онази нощ – прошепна Розали. Лицето й беше гладко като мрамор и точно толкова безизразно. – Малкият й Хенри беше очарователен, целият усмихнат и в трапчинки – тъкмо се беше научил да седи сам. Вера ме изпрати до врата, когато си тръгвах, бебето й бе в ръцете й, а мъжът й до нея – с една ръка през кръста й.Той я целуна по бузата, когато мислеше, че не гледам. Това ме обезпокои. Когато Ройс ме целуваше, не беше съвсем същото – не толкова нежно някакси... Избутах тази мисъл настрана. Ройс беше моят принц. Някой ден, аз щях да съм кралица. Трудно беше да се каже на лунната светлина, но изглеждаше сякаш снежнобялото й лице пребледня още повече.- Беше тъмно по улиците, лампите вече бяха пуснати. Не бях разбрала колко е късно. – Тя продължи да шепти почти беззвучно. – Беше и студено. Много студено за късния април. Сватбата беше само след седмица и аз се тревожех за времето, докато бързах за вкъщи – спомням си това много ясно... спомням си всяка подробност от онази нощ. Толкова здраво се бях вкопчила в нея... в началото. Не мислех за нищо друго. Така че помня това, когато толкова много приятни спомени избледняха... – Тя въздъхна и започна отново да шепне. - Да, тревожех се за времето – не исках сватбата да е на закрито... Бях на няколко пресечки от къщата ми, когато ги чух. Групичка мъже под една строшена улична лампа, смеещи се твърде силно. Пияни. Искаше ми се да бях звъннала на баща ми да ме придружи до вкъщи, но пътят беше твърде кратък, изглеждаше глупаво. И тогава той ме повика.- Роуз! – Извика той и другите се засмяха глупашки.Не бях забелязала, че пияните са толкова добре облечени. Бяха Ройс и няколко негови приятели, синове на богаташи. - Ето я моята Роуз! - Ройс извика, смеейки се с тях, звучейки също толкова глупаво. -Закъсня. Студено ни е, накара ни да те чакаме толкова дълго. - Никога преди не го бях виждала пиян. По някой тост, от време на време, на някое парти. Беше ми казал, че не обича шампанско. Не бях разбрала, че той предпочита по-силните питиета. Имаше нов

приятел – приятел на приятеля му, дошъл от Атланта. - Какво ти казах, Джон, – Ройс се перчеше, хващайки ръката ми и издърпвайки ме по-близо до себе си. – Тя не е ли по-хубава от всички вашите сладурани в Джорджия? - Мъжът на име Джон беше тъмнокос и със слънчев загар. Огледа ме, като че бях кон, който ще купува.- Трудно е да се каже – проговори провлачено той. - Цялата е покрита. - Те се изсмяха, Ройс също се смееше. - Внезапно, Ройс издърпа якето от раменете ми – беше ми подарък от него – като разпръсна пиринчените копчета наоколо. Те се разпиляха по цялата улица.- Покажи му как изглеждаш, Роуз! – той се разсмя отново и смъкна шапката от главата ми. Иглите издърпаха косата ми от корените и извиках от болка. Това изглежда им харесваше – звукът от болката ми…Розали внезапно ме погледна, сякаш бе забравила, че съм там. Бях сигурна, че лицето ми е бледо толкова, колкото и нейното. Освен ако не беше зелено.- Няма да те карам да слушаш останалото – тихо каза тя. – Оставиха ме на улицата и още се препъваха, докато си отиваха. Мислеха си, че съм мъртва. Дразнеха Ройс, че ще трябва да си намери нова булка. Той се разсмя и каза, че първо трябва да се научи на малко търпение. Чаках да умра на улицата. Беше студено, макар че толкова много ме болеше, че бях изненадана, че това ме тревожи. Започна да вали и се зачудих защо още не умирах. Нямах търпение смъртта да дойде, да спре болката. Отнемаше толкова много време… Тогава Карлайл ме намери. Подушил кръвта и дошъл да разследва. Помня, че бях смътно раздразнена, докато той работеше върху мен, опитвайки се да спаси живота ми. Никога не бях харесвала д-р Кълън или жена му и брат й – за какъвто Едуард се представяше тогава. Разстройвах се, че всички бяха толкова по-красиви от мен, особено мъжете. Но не се движеха в обществото, така че ги бях виждала само веднъж или два пъти. Мислех, че съм мъртва, когато той ме вдигна от земята и побягна с мен – заради скоростта, имах чувството че летя. Помня, че бях ужасена, че болката не спира… После бях в някаква светла стая, и беше топло. Умирах, и бях благодарна, че болката се притъпява. Но внезапно ме преряза нещо остро, през гърлото ми, китките, глезените. Изкрещях от шок, помислих си, че ме е довел тук, за да ме нарани още повече. Тогава започна да ме изгаря огъня, и вече не ме беше грижа за нищо друго. Молех го да ме убие. Когато Есме и Едуард се прибраха, се молех и на тях да ме убият. Карлайл седеше с мен. Държеше ръката ми и ми казваше, че ужасно съжалява, обещаваше, че това ще спре. Каза ми всичко, и от време на време го слушах. Каза ми какъв е той, в какво се превръщах аз. Не му повярвах. Той се извиняваше за всеки мой писък. Едуард не беше доволен. Помня, че чувах как ме обсъждат. Понякога спирах да крещя. Нямаше смисъл от това.- Какво си мислел, че правиш, Карлайл? – питаше Едуард. – Розали Хейл? – Розали имитираше раздразнения глас на Едуард до съвършенство. – Не ми харесваше как произнасяше името ми, сякаш нещо не ми беше наред. - Не можех просто да я оставя да умре – каза тихо Карлайл. – Дойде ми твърде много… прекалено голяма загуба е.- Знам – каза Едуард, но ми се стори, че звучеше презрително. Ядоса ме. Тогава не знаех, че той наистина може да види какво точно бе видял Карлайл. - Прекалено голяма загуба. Не можех да я оставя – повтори шепнешком Карлайл.- Разбира се, че не си могъл – съгласи се Есме. - Хората умират непрекъснато – ядосано напомни Едуард. – Не мислиш ли, че тя е малко забележима? Семейство Кинг ще организират огромно претърсване – не че някой подозира демоните – изръмжа той.- Въпреки това ми беше приятно да почувствам, че те изглежда знаеха за вината на Ройс. Не осъзнавах, че почти е приключило, че ставах по-силна и по този начин можех да се концентрирам върху това, което казваха. Болката започна да изчезва от върховете на пръстите ми.

- Какво ще правим с нея? – каза гнусно Едуард или поне така ми звучеше.Карлайл въздъхна. - Това зависи от нея, разбира се. Тя може да тръгне по своя път.Вярвах достатъчно на това, което ми казваше, и думите му бяха ужасяващи за мен. Знаех, че животът ми е приключил и няма връщане назад. Не можех да понеса и мисълта да съм сама... Болката най-накрая изчезна и те ми обясниха, отново, какво бях. Този път повярвах. Почувствах жаждата, твърдата ми кожа. Видях брилянтните си червени очи. Оставах си повърхностна, почувствах се по-добре, когато видях рефлексите си в огледалото за пръв път. Въпреки очите, аз бях най-прекрасното нещо, което някога съм виждала.Тя се засмя на себе си за момент.- Отне известно време, преди да започна да обвинявам красотата си за това, което ми се случи – за да видя проклятието й. За да желая да бъда... не грозна, но поне нормална. Като Вера. Така щях да мога да се омъжа за някой, който ме обичаше и щяхме да имаме някое хубаво бебче или бебчета. Това е, което наистина исках през цялото време. И все още не ми се струва, че е твърде много, за да го искам.Тя се беше замислила за малко и се чудех, дали не е забравила за присъствието ми, отново. Но тогава тя ми се усмихна и изражението й изведнъж стана тържествуващо.- Знаеш ли, досието ми е почти толкова чисто, като това на Карлайл. – каза ми тя – По -добро и от на Есме. Хиляди пъти по-добро и от на Едуард. Никога не съм опитвала човешка кръв – произнесе се тя , гордо. Тя разба изражението ми, опитващо се да нареди парченцата, чудещо се защо досието й бе „почти толкова чисто”. - Убила съм петима души. – каза ми тя с безучастен тон – Ако можеш да ги наречеш наистина хора. Но бях много внимателна, за да не разпилея кръвта им. Знаех, че няма да мога да й устоя, а и не исках никаква част от тях да бъде в мен, разбираш ли? Запазих Ройс за накрая. Надявах се, че ще чуе как убивам на приятелите му и ще разбере, ще знае, какво ще го застигне. Надявах се, че страхът ще направи края му още по-лош. Мисля, че проработи. Когато го хванах, той се криеше в стая без порзорци, зад дебела врата, обграден от парите си и от въоръжени мъже. Опа, 7 убийства, – поправи се тя – забравих за пазачите му. Те ми отнеха само секунда. Бях предраматизирала, беше доста детинско, наистина. Носех сватбената си рокля. Откраднах я за случая. Той извика, когато ме видя. Викаше доста, онази нощ. Да го оставя за накрая беше добра идея -беше ми по-лесно да се контролирам, да го направя по-бавно. Нещо я пречупи изведнъж и тя ме погледна. - Съжалявам, – каза тя с огорчен глас – плаша те, нали?- Добре съм - излъгах. - Трябваше да не те тревожа. - Не се притеснявай за това.- Изненадана съм, че Едуард не ти е казвал повече за това.- Той не обича да разказва историите на другите хора – чувства се, сякаш предава доверието им, защото той чува много повече от частите, които те си мислят край него. Тя се усмихна и поклати главата си.- Вероятно, трябва да му вярвам повече. Той е наистина доста сдържан, нали?- Така мисля.- Мога да ти кажа. – погледна ме тя – Не бях справедлива към теб, Бела. Той каза ли ти защо? Или беше твърде поверително? - Той ми каза „защото съм човек”. Каза, че е трудно за теб да има някой външен, който да знае за вас... Музикалният смях на Розали ме прекъсна.- Сега, наистина се чувствам виновна. Бил е много, много по-мил, от колкото заслужавам.Тя изглеждаше по - приятна, докато се смееше, сякаш беше премахнала някаква стена,

която винаги ни е разделяла в мое присъствие, преди.- Какъв лъжец е това момче – тя се засмя, отново.- Той ме е лъгал? – попитах, внезапно притеснена.- Е, вероятно не трябва да го съдиш прекалено строго. Той просто не ти е разказал цялата история. Това, което ти е казал е истина, дори е по-вярно сега, отколкото преди. Както и да е, за това време... - тя напрегнато, въздъхна нервно – Срамно е. Виждаш ли, ревнувах, че той искаше теб, а не мен. Думите и ме накараха да потреперя от страх. Седейки под сребърната светлина, тя беше по-красива от всичко, което можех да си представя. Не можех да се състезавам с Розали.- Но ти обичаш Емет... – измънках.Тя наклони глава и продължи, развеселена.- Аз не искам Едуард по този начин, Бела. Никога не съм. Обичам го като брат, но той ме дразнеше от първия момент, в който го чух да говори. Трябва да разбереш това, мисля... Бях свикнала хората да ме желаят. А Едуард не беше ни най-малко заинтересован. Това ме разочароваше и дори обиждаше, в началото. Но той никога не е искал никого и за това не ме притесняваше, много. Дори, когато срещнахме за първи път семейството на Таня, в Денали – всички онези жени! Едуард никога не показа някакъв интерес. И тогава той те срещна.Тя ме погледна с объркани очи. Внимавах само наполовина. Мислех си за Едуард и Таня, и всички онези жени, а устните ми бяха стиснати здраво в твърда линия. - Не, че не си хубава, Бела, - каза тя, тълкувайки погрешно изражението ми – но това означваше, че той те намира за по-привлекателна от мен. Имам предвид, че аз имам доста високо мнение за себе си. - Но ти каза първо, че това... не те притеснява, все още? Мисля, че и двете знаем, че ти си най-красивото същество на планетата... Засмях се, когато и казах това, беше си очевидно. Колко странно, че Розали се нуждаеше от такова уверяване. Розали се засмя, също.- Благодаря ти, Бела. И не, това не ме е притеснявало, наистина, повече. Едуард, винаги е бил малко особен. – тя се засмя, отново.- Но ти, все още не ме харесваш. – прошепнах аз.Усмивката и изчезна- Съжалявам за това. Стояхме в тишината, за малко не изглеждаше, че тя е склонна да продължи.- Ще ми кажеш ли защо? Направих ли нещо? – беше ли ядосана, за това, че съм застрашила семейството й и нейния Емет? Ден, след ден. Джеймс, сега Виктория... - Не, нищо не си направила. – прошепна тя – Не, все още.Вторачих се в нея, озадачена.- Не разбираш ли, Бела? – гласът й, изведнъж стана по-възбуден, дори и от преди малко, докато ми разказваше нещастната си история – Ти вече имаш всичко. Имаш цял един живот пред себе си – всичко, което аз искам. И ти просто ще го захвърлиш. Не виждаш ли това, готова съм да дам всичко, за да бъда като теб? Ти имаш правото на избор, който аз нямах и ти избираш грешния вариант. Аз се дръпнах назад от свирепия й облик. Осъзнах, че съм отворила уста и мълча като риба. Тя се вторачи в мен за един дълъг момент и бавно пламакът в очите й се изпари. Внезапно, тя се засрами. - Бях сигурна, че мога да направя това по-спокойно. Тя разтърси главата си. Изглеждаше, леко смаяна от потока от емоции.- Просто е по-трудно сега, от колкото тогава, когато нямаше нищо друго освен суета.Тя гледаше луната в тишината. Мина известно време, преди да събера достатъчно смелост, за да прекъсна замислеността й. - Ще ме харесваш ли повече, ако избера да остана човек?

Тя се обърна към мен, устните й се издължиха, намеквайки за усмивка.- Може би.- И все пак ти си имала някакъв щастлив край, - припомних й – имаш Емет.- Имам половината. – тя се ухили – Знаеш, че спасих Емет от мечката, с която се беше сборил и го занесох вкъщи, при Карлайл. Но можеш ли да познаеш защо спрях мечката да не го изяде? Поклатих глава.- С тъмните си къдри... трапчинките, които се показвах дори и под гримасата му на болка... странната му невинност, която изглеждаше толкова неподходяща за лицето на един пораснал мъж... напомни ми за малкият Хенри на Вера. Не исках той да умира – толкова много, дори си помислих, колко мразех този живот. Бях достатъчно егоистка, за да помоля Карлайл да го промени заради мен. Имах повече късмет, отколокото заслужавах. Емет е всичко, което съм желала, до колкото познавам себе си и знам, какво искам. То е точно толкова мил, напълно достатъчен за мен. И странното е, че той се нуждае от мен, точно както и аз от него. Това проработи, дори и по – добре, от колкото се бях надявала, но няма да има нищо повече, освен нас двамата. Аз никога няма да седя на верандата с него, посивели и обградени от внуци.Усмивката й сега беше мила. – Това ти звучи доста странно, нали? В някои отношения ти си много по-зряла от мен, когато бях на осемнайсет. Но в други... Има много други неща, за които никога не си мислила сериозно. Прекалено си млада, за да знаеш какво ще искаш след десет-петнайсет години и прекалено глупава, да се откажеш от всичко, без да го обмислиш. Не би искала да избързваш с постоянните неща, Бела – тя докосна главата ми, но в жестът нямаше снизхождение.Аз въздъхнах.- Просто се замисли за малко. Веднъж направено, не може да върне назад. Есме успява с нас като заместители, Алис не помни нищо от човешкия си живот и той не може да й липсва... Ти ще помниш, помисли. Ще се откажеш от толкова много неща. Повече, за да й отвърна, отговорих:- Благодаря, Розали. Хубаво бе да разбера... да те опозная по-добре.- Съжалявам, че бях такова чудовище – изкиска се тя. – Ще се опитам да се въздържам отсега нататък.И аз се изхилих. Не бяхме приятелки все още, но бях почти сигурна, че тя нямаше винаги да ме мрази толкова.- Ще те оставя да спиш сега – очите й трепнаха върху леглото и устните й се извиха. – Знам, че си разочарована, че те държи заключена така, но не му се ядосвай, когато се върне. Обича те повече, отколкото мислиш. Ужасен се да е далеч от теб.Тя се изправи тихо и се плъзна към вратата.- Лека нощ, Бела – прошепна, затваряйки след себе си- Лека нощ, Розали – измърморих секунда по-късно.Отне ми доста време да заспя след това. Когато заспах, сънувах кошмар. Пълзях по тъмните,студени камъни на непозната улица, изпод падащия лек сняг, оставяйки следа от кръв след себе си. Призрачен ангел в дълга бяла рокля, наблюдаваше придвижването ми с негодуващ поглед. На следващата сутрин Алис ме караше до училище, докато гледах сърдито през предното стъкло. Не бях се наспала и това направи недоволството ми от моя плен много по-силно.- Тази вечер ще идем до Олимпия или на друго място– обеща тя – Това ще е забавно нали?- Защо просто не ме затвориш в мазето – предложих аз. – И да забравиш за милата фасада?Алис се намръщи:

- Той ще върне поршето. Не върша много добра работа. Ти трябваше да се забавляваш!- Вината не е твоя – измърморих. Не можех да повярвам, че почувствах вина. – Ще се видим на обяд.Тръгнах неотстъпно към часа по английски. Без Едуард, денят гарантирано щеше да бъде непоносим. Цупих се през първия час, осъзнавайки добре ,че поведението ми не помага с нищо. Когато звънецът удари, станах без много ентусиазъм. Майк беше до вратата, държейки я отворена за мен.- Едуард е на излет този уикенд? – попита той, докато вървяхме на открито под дъжда.- Дам.- Искаш ли да правим нещо довечера?Как можеше още да звучи обнадежден!?!- Не мога, ще имам пижамено парти – измърморих. Той ме погледна странно,докато преценяваше настроението ми.- С кого...Въпросът на Майк бе прекъснат от дълъг ръмжащ рев идващ от паркинга. Всички на тротоара се обърнаха да гледат, зяпайки с недоверие, когато шумният черен мотор изръмжа, преди да спре на ръба на ограничението, докато двигателя му още бучеше.Джейкъб ми помаха настоятелно.- Бягай , Бела! – извика той над рева на двигателя.Замръзнах за секунда, преди да разбера. Погледнах бързо към Майк. Знаех, че имам само секунди.Колко далеч би стигнала Алис, за да ме задържи, на публично място?- Почувствала съм се зле и съм си отишла у дома, ясно? – казах на Майк. Гласът ми беше пълен с вълнение.- Добре – промърмори той.Набързо го целунах по бузата.- Благодаря, Майк! Длъжница съм ти! – извиках, спринтирайки към Джейкъб. Той форсира двигателя, хилейки се. Скочих зад него на седалката, увивайки ръце около кръста му.Забелязах Алис, замръзнала на входа на столовата. Очите й бляскаха с гняв, а устните оголиха нейните зъби.Хвърлих й умолителен поглед. След това, зафучахме по улицата, толково бързо, че стомахът ми се загуби зад мен.- Дръж се! – извика ДжейкСкрих лицето си зад гърба му, докато той караше по главния път. Знаех, че ще намали, когато мине границата на куилеутите. Дотогава трябваше просто да се държа здраво. Молех се тихо и пламенно, че Алис няма да тръгне след нас и че Чарли няма да ни види.Беше очевидно, когато достигнахме безопасната зона. Моторът намали и Джейкъб се успокои и се засмя гръмогласно. Отворих очи.- Успяхме! – изкрещя той. – Не беше лошо за бягство от затвора, а?- Добре измислено, Джейк!- Спомних си какво ми каза за психо-кръвопийцата – че не може да предскаже какво аз ще направя. Радвам се, че ти не си мислила за това – нямаше да те пусне да отидеш на училище.- Затова и не съм го обмисляла.Той се засмя триумфално.- Какво ти се прави днес?- Каквото и да е! – засмях се в отговор. Чувствах се прекрасно да съм свободна.

8. Характер

Отново се озовахме на плажа, скитайки се безцелно. Джейкъб беше все още горд с

осъществяването на бягството ми.- Мислиш ли, че ще дойдат да те търсят? – попита той обнадежден.- Не – бях сигурна в това. - Мисля,че ще са ми много ядосани довечера.Той вдигна един камък и го запрати към вълните.- Тогава не се връщай - предложи отново.- На Чарли ще му хареса – отговорих саркастично.- Обзалагам се че няма да има нищо против.Не отговорих. Джейкъб вероятно беше прав и това ме накара да скръцна със зъби. Очевидното предпочитание на Чарли към приятелите ми от Ла Пуш беше толкова нечестно. Зачудих се дали щеше за се чувства по същия начин, ако знаеше че всъщност изборът е между вампири и върколаци.- Е, за какво беше последната караница в глутницата? – попитах несериозно.Джейкъб спря на място и погледна надолу към мен с шокирани очи.- Какво? Това беше шега.- О! – той погледна настрани.Чаках го да тръгне отново,но той изглежаше загубен в мислите си.- Имало е скандал? – се зачудих.Джейкъб се подсмихна:- Забравих какво е да няма някой, който да знае всичко през цялото време. Да имам тихо, лично пространство в главата си.Вървяхме тихо по каменистия плаж за няколко минути.- Е, какво е? – попитах накрая.- Това, което всички в главата ти вече знаят?Той се поколеба за миг, сякаш не беше сигурен колко трябваше да ми разкаже. След това въздъхна и каза:- Куил беляза. Станаха трима. Останалите започваме да се притесняваме. Може би е по-често срещано, отколкото историите разказват – той се намръши и се обърна,за да ме огледа. Погледна в очите ми, без да говори, а веждите му образуваха бръчка от концентрацията.- Какво зяпаш? – попитах, чувствайки се смутена.- Нищо - въздъхна той.Джейкъб започна да върви отново. Без умисъл, той се пресегна и ме хвана ръката ми. Вървяхме бавно по скалите.Помислих си как трябва да изглежаме, разхождайки ръка за ръка по плажа- като двойка, със сигурност. Замислих се дали да възразя. Но това беше начинът, по който винаги е било с Джейкъб... нямах причина да се притеснявам за това сега.- Защо белязването на Куил е такъв скандал?- попитах, когато не изглежаше, че той ще продължи . – Защото е най-новият ли?- Това няма никакво значение.- Тогава какъв е проблемът?- Това е друга част от легендите. Чудя се, кога ли ще спрем да се изненадваме, че те са истина? - измърмори той на себе си.- Ще ми кажеш ли? Или трябва да позная?- Никога няма да познаеш. Виждаш ли, Куил не се е мотал много с нас, знаеш, само напоследък. Затова и не е бил в къщата на Емили много...- Куил също е белязал Емили? – ахнах.- Не! Казах ти да не гадеш. На гости на Емили били двете й племенници.... и Куил срещна Клеър.Той не продължи. Премислях казаното за момент:- Емили не иска племенницата й да е с върколак? Това е малко лицемерно – отбелязах аз.Но можех да разбера защо, от всички хора, тя се чувства по този начин. Спомних си отново за дългите белези, които обезобразяваха лицето й и стигаха до края на лявата й ръка. Сам беше загубил контрол само веднъж, когато е бил до нея. Веднъж, но

достатъчно.Виждах болката в очите на Сам, когато гледаше какво й беше сторил. Разбирах защо Емили иска да предпази племенницата си от това. - Ще престанеш ли да гадаеш, моля те? Много си далеч от истината. Емили няма нищо против тази част, просто е, ами, малко рано.- Какво имаш предвид под „рано”?Джейкъб ме прецени с вдигнати вежди.- Опитай се да не съдиш прекалено строго, става ли?Кимнах предпазливо- Клеър е на две – каза Джейкъб.Капки дъжд започнаха да падат от небето. Мигах бясно, докато капките плющяха лицето ми.Джейкъб изчака в мълчание. Не носеше яке, както винаги; дъждът остави малки тъмни петна по черната му тениска и капеше от рошавата му коса. Лицето му беше безизразно, докато наблюдаваше моето.- Куил ...е белязал....двегодишна? – Най-накрая успях да попитам.- Случва се. – Джейкъб сви рамене. Наведе да вземе друг камък и го прати навътре в залива. – Или поне историите така казват.- Но тя е бебе – изпротестирах аз.Той ме погледна с тъмно веселие.- Куил няма да порасне скоро – той ми напомни, малко язвително. – Той само трябва да почака няколко десетилетия.- Аз... не знам какво да кажа.Опитвах се с всички сили да не критикувам, но, честно казано, бях ужасена. Досега, нищо за върколаците не ме бе притеснявало, откак разбрах, че те не извършваха убийствата, за които ги подозирах.- Критикуваш – той ме обвини. – Мога да го видя в лицето ти.- Извинявай – промърморих. – Но звучи зловещо.- Не е така; разбра всичко погрешно – Джейкъб защити приятеля си, внезапно разпален. – Виждам съм какво е, през очите му. Няма нищо романтично във всичко това, не и за Куил, не сега. – Той си пое дълбоко въздъх, обезсърчен. – Трудно е да се опише. Не е като любов от пръв поглед, наистина. То е повече като....движенията на гравитацията. Когато видиш нея, изведнъж вече не земята те задържа тук. Тя те държи. И нищо не означаво повече за теб от нея. И ти би направил всичко за нея, би бил всеки за нея...Ти се превръщаш в това, от което тя има нужда, без значение дали това е закрилник, или любовник, или приятел, или брат.- Куил ще бъде най-готиният и добър брат, което някое дете някога е имало. Няма да има дете на света, което да бъде по-обгрижвано от това малко момиченце. И когато тя порастне и има нужда от приятел, той ще бъде по-разбиращ, доверен и надежден от който и да е друг на света. И тогава, когато вече стане време, те ще бъдат щастливи като Емили и Сам. – странна, хаплива нотка се прокрадна в гласа му накрая, когато заговори за Сам.- Клеър няма ли право на избор?- Разбира се. Но защо да не го избере накрая? Той ще бъде нейната перфектна половинка. Като че ли той е бил създаден само за нея.Повървяхме мълчаливо за момент, докато аз не спрях да хвърля камък в океана. Той падна на брега, на няколко метра от водата, и Джейкъб ми се изсмя.- Не можем всички да сме ненормално силни. – промърморих.Той въздъхна. - Кога мислиш ще се случи на теб? – попитах тихо.Отговорът му беше твърд и моментален - Никога. - Но това не е нещо, което можеш да контролираш, нали?Той беше тих за няколко минути. Несъзнателно, и двамата забавихме крачка, едва

движейки се. - Не би трябвало да е – призна той. – Но трябва да я видиш – онази, която се предполага, че е за теб.- И ти мислиш, че щом още не си я видял, тя не е някъде там? – попитах скептично. – Джейкъб, ти не си видял кой знае колко от света – дори по-малко и от мен.- Не, не съм – той каза с нисък глас. Той погледна лицето ми в внезапно пробождащи очи. – Но никога няма да видя друга, Бела. Виждам само теб. Дори когато си затворя очите и се опитам да видя нещо друго. Питай Куил или Ембри. Всички ги подлудява.Погледнах надолу към скалите.Вече не вървяхме. Единственият звук идваше от вълните, блъскащи се в брега. Не можех да чуя дъжда от бученето.- Може би е по-добре да се прибирам – промълвих- Не! – той запротестира, изненадан от това заключение.Погледнах го отново и този път очите му бяха разтревожени. - Целият ден си свободна, нали? Кръвопиецът все още не си е вкъщи.Изгледах го гадно.- Без да се обиждаш – каза той бързо.- Да, целият ден съм свободна. Но, Джейк...Той вдигна ръце.- Извинявай – извини се той. – Повече няма да съм такъв. Ще бъда само Джейкъб.Въздъхнах.- Но ако това си мислиш...- Не се притеснявай за мен – настоя той, усмихващ се с преднамерена жизнерадостност, малко прекалено. – Знам какво правя. Само ми кажи ако те подтискам.- Не знам....- Хайде де, Бела. Хайде да се върнем в къщата и да си вземем моторите. Трябва да си караш мотора редовно, за да е в ред.- Наистина не мисля, че ми е позволено.- От кого? Чарли или кръво – или от него?- И от двамата.Джейкъб се ухили с моята усмивка и внезапно отново беше Джейкъб, който ми липсваше най-много, слънчев и топъл. Не можех и аз да не се ухиля.Дъждът утихна, превърна се в мъгла.- Няма да кажа на никого – обеща той.- Освен на всеки един от приятелите ти.Той поклати глава сериозно и вдигна дясната си ръка.- Обещавам да не си мисля за това.Засмях се.- Ако се нараня, спънала съм се.- Както кажеш.Карахме моторите си по задните пътища около Ла Пуш, докато дъждът не ги направи прекалено кални и Джейкъб настоя, че ще припадне ако не ядел скоро. Били лесно ме поздрави, когато стигнахме къщата, като че ли внезапното ми появяване пак тук не значеше нищо по-сложно от това да искам да прекарам деня с приятеля си. След като изядохме сандвчите, които Джейкъб приготви, отидохме в гаража и аз му помогнах да почистим моторите ни. Не бях идвала тук от месеци – откакто Едуард се върна – но нямаше нищо променено. Беше просто още един следобед в гаража.- Това е приятно – коментирах, когато той извади топлите безалкохолни от торбата с покупките. – Липсваше ми това място.Той се усмихна, оглеждайки се наоколо към пластмасовите навес над главите ни.- Да, мога да те разбира. Цялото величие на Тадж Махал, без неудобството и разходите от пътуване до Индия.

- За Вашингтонският Тадж Махал – вдигнах тост, държейки високо кутийката си.Той чукна своята в моята.- Помниш ли миналият Свети Валентин? Мисля, че това беше последният път като идва тук – последният път, когато нещата бяха все още...нормални, имам предвид.Засмях се.- Разбира се, че помня. Замених доживотно робство, в замяна на кутия сърцевидни бонбони. Трудно ще забравя нещо такова.Той се засмя с мен.- Така е. Хммм, робство. Трябва да измисля нещо добро - тогава той въздъхна. – Имам чувството, че са минали години. Друга ера. По-щастлива.Не можех да се съглася с него. Това беше моята щастлива ера, сега. Но се изненадах като разбрах колко много неща ми липсваха от собствените ми мрачни времена. Загледах се към входа на мрачната гора. Дъждът се беше усилил отново, но в малкият гараж беше топло, седейки до Джейкъб. Той беше почти като пещ.Пръстите му докоснаха ръката ми.- Нещата наистина са се променили.- Да – казах и тогава се пресегнах и потупах задната гума на мотора ми. – Чарли ме харесваше преди. Надявам се Били да не спомене нещо за днес...- прехапах устни.- Няма. Той не се вживява чак толкова, колкото Чарли. Хей, никога не ти се извиних официално за онзи глупав ход в мотора. Наистина съжалявам, че те натопих пред Чарли. Иска ми се да не бях.Извъртях очи.- На мен също.- Наистина, много, много съжалявам.Той ме погледна с надежда, мократа му, запретена коса стърчеше във всички посоки около молещото му се лице. - Е, добре! Простено ти е.- Благодаря, Белс! Хилехме се един на друг за секунда и тогава лицето му помръкна.- Знаеш ли, онзи ден, когато докарахме мотора тук....искаше ми се да те питам нещо. – каза той бавно. – Но също така....не ми се искаше.Застанах неподвижно – реакция към стрес. Бях се научила от Едуард.- Само се инатеше ли, защото ми беше ядосана, или говореше наистина сериозно? – прошепна той.- За кое? – прошепнах и аз, въпреки че знаех за какво говореше.Той ме изгледа гадно.- Знаеш. Когато каза, че не е моя работа...ако – ако той те ухапе – той видимо потръпна на последното.- Джейк.... – усещах гърлото си подуто. Не можех да довърша.Той затвори очи и си пое дълбоко въздух.- Сериозна ли беше?Той трепереше леко. Очите му останаха затворени.

− - Да – прошепнах аз. Джейкъб си пое въздух бавно и дълбоко.- Предполагам, че знаех.Вгледах се в лицето му, чакайки го да отвори очи. - Нали знаеш какво ще означава това? – Попита внезапно той. – Разбираш, нали? Какво ще се случи, ако нарушат договора?- Първо ще си тръгнем – отвърнах тихо. Очите му се отвориха, тъмните им дълбини бяха изпълнени с гняв и болка. - Няма географски лимит за договора, Бела. Нашите прадядовци са се съгласили да пазят мира само защото Кълън са се заклели, че са различни, че хората не са в опасност сред

тях. Обещаха, че никога няма да убият или променят някого отново. Ако престъпят думата си, договорът остава без значение, и те стават като всички други вампири. Веднъж след като докажем това, щом ги намерим…-Но, Джейк, ти вече не наруши ли договора? – хванах се за сламката аз. – Не беше ли част от него да не казвате на хората за вампирите? А ти ми каза. Договорът не е ли вече престъпен?На Джейкъб не му хареса да му припомням, болката в очите му се превърна в неприязън. - Да, наруших договора – още преди да повярвам в каквото и да било от него. И съм сигурен, че те са били уведомени – Той погледна кисело към челото ми без да среща смутените ми очи. Но това не ги освобождава или нещо такова. Това не е като „око за око, зъб за зъб”. Имат само един вариант, ако не им харесва какво съм направил. Същият, който ще имаме и ние, ако те нарушат договора – да нападнем. Да започнем война. Звучеше толкова неизбежно. Потръпнах.- Джейк, няма нужда да става така.Той изскърца със зъби. - То си е така. Мълчанието след изявлението му беше доста осезаемо. - Никога ли няма да ми простиш, Джейкъб? – прошепнах аз. Веднага щом изрекох думите, си пожелах да не съм ги казвала. Не исках да чувам отговора му. - Вече няма да си Бела – каза той. – Приятелката ми няма да съществува. Няма да има на кого да прощавам. - Това звучи като „не” – прошепнах аз.Погледнахме се за един безкраен миг.- Това „сбогом” ли е тогава, Джейк?Той примига бързо, разяреното му изражение се смекчи от изненадата. - Защо? Все още имаме няколко години. Не можем ли да сме приятели, докато ни свърши времето?- Години? Не, Джейк, не години. – Поклатих глава и се засмях безрадостно. – По-скоро седмици.Не бях очаквала такава реакция. Той внезапно скочи на крака, содата избухна в ръката му със силно „БУМ”, захвърча навсякъде, измокри ме сякаш излизаше от маркуч. - Джейк! – започнах да се оплаквам, но замълчах, когато осъзнах, че цялото му тяло трепери от гняв. Той ме изгледа диво, от гърдите му се чуваше ръмжащ звук. Замръзнах на място, твърде шокирана, за да си спомня как да се движа. Треперенето премина по тялото му, ставайки по-бързо, докато не започна да изглежда сякаш вибрира. Очертанията му се замъглиха…И тогава Джейкъб стисна зъби, и ръмжането спря. Той стисна силно очи, за да се концентрира, треперенето се забави, докато накрая само ръцете му трепереха. - Седмици – рече Джейкъб с равен глас.Не можех да отговоря, още бях замръзнала. Той отвори очи. Бяха повече от бесни.- Ще те превърне в гадна пиявица само след няколко седмици! – изсъска Джейкъб през зъбите си. Прекалено зашеметена, за да се обидя от думите му, само кимнах безмълвно. Лицето му позеленя изпод червеникавата кожа. - Разбира се, Джейк – прошепнах аз след една дълга минута мълчание. – Той е на седемнайсет, Джейкъб. А аз се приближавам до деветнайсет с всеки изминал ден. Освен това, какъв е смисълът да чакам? Той е всичко, което искам. Какво друго мога да направя?Това го казах като риторичен въпрос. Думите му изсвистяха като удар на камшик.- Всичко. Всичко друго. По-добре да умреш. Бих предпочел това.Отскочих, сякаш ме е ударил. Беше ме заболяло повече, отколкото ако наистина беше. И

тогава, когато болката избухна в мен, собственият ми гняв пламна.- Може би ще изкараш късмет – казах мрачно аз. – Може би ще ме удари камион, докато се прибирам.Грабнах мотора си и го изтиках на дъжда. Той не помръдна, докато го подминавах. Веднага щом излязох на тясната, кална пътека, се качих на мотора и го изритах, за да тръгне. Калникът изхвърли фонтан от кал към гаража, и се надявах, че го е уцелила. Съвсем подгизнах, докато бързах през хлъзгавата магистрала към къщата на Кълънови. Вятърът сякаш замразяваше дъжда върху кожата ми, и зъбите ми затракаха преди да съм изминала и половината път. Моторите не бяха особено практични за Вашингтон. Щях да продам глупавото нещо при първа възможност.Вкарах мотора в подобния на пещера гараж на Кълънови и не бях изненадана да заваря Алис да ме чака там, леко кацнала на капака на поршето си. Алис потупа блестящата жълта боя.- Дори нямах възможността да го покарам – въздъхна тя.- Извинявай – изсъсках аз през тракащи зъби. - Изглеждаш, сякаш имаш нужда да си вземеш горещ душ – безцеремонно рече тя, скачайки леко на крака.- Мда. Тя сви устни, изучавайки внимателно изражението ми.- Искаш ли да говориш за това?- Мне. Тя кимна в знак на съгласие, но очите й блестяха от любопитство.- Искаш ли да отидем до Олимпия довечера?- Всъщност не. Не може ли да се прибера?Тя направи гримаса.- Няма значение, Алис – казах аз. – Ще остана, ако така ще ти е по-лесно.- Благодаря – тя въздъхна от облекчение.Легнах си рано тази нощ, отново свита на неговия диван.Още беше тъмно, когато се събудих. Бях замаяна, но знаех, че утрото още е далече. Очите ми се затвориха и се изпънах, обръщайки се. Отне ми секунда да осъзная, че това движение ме е съборило на пода. И че ми беше твърде удобно. Отново се завъртях, опитвайки се да видя. Беше по-тъмно от снощи – облаците бяха твърде плътни, за да може луната да проникне през тях. - Извинявай – промърмори той толкова тихо, че гласът му беше част от тъмнината. – Не исках да те събудя.Напрегнах се, чакайки гнева – и моя, и неговия – но в тъмнината на стаята му имаше само тишина и спокойствие. Почти вкусвах сладостта на срещата във въздуха, обособения аромат на дъха му; Празнотата, докато бяхме разделени, оставяше своя горчив вкус – нещо, което не бях забелязвала, преди да изчезне. Нямаше напрежение в пространството между нас. В тишината се носеше спокойствие – не като затишие преди урагана, а като ясна нощ, недокосната дори от мисъл за буря. Не ме интересуваше, че би трябвало да съм му ядосана. Не ме интересуваше, че би трябвало да съм ядосана на всички. Протегнах се към него, намерих дланите му в тъмнината и се притиснах по-близо до него. Ръцете му ме обгърнаха и ме придърпаха до гърдите му. Устните ми търсеха, ловуваха през шията му, през брадичката му, докато най-сетне откриха неговите. Едуард ме целуна леко за миг, после се засмя.- Бях си подготвил за яростта, която щеше да засрами гризлитата, а това е, което получавам? Трябва да те ядосвам по-често!- Дай ми минутка да го обмисля – подкачих го аз, целувайки го отново. - Ще чакам, колкото искаш – прошепна той срещу устните ми.

Пръстите му се заплетоха в косите ми. Дишането ми стана неравномерно.- Може би сутринта.- Както предпочиташ.- Добре дошъл у дома – казах аз, когато студените му устни се притиснаха под брадичката ми. – Радвам се, че се върна.- Това е много хубаво.- Мхмм – съгласих се, обвивайки по-здраво ръце около врата му. Дланта му обхвана лакътя ми, спусна се бавно надолу по ръката ми, през ребрата и талията ми, премина по бедрото и надолу по крака ми, около коляното. Той спря там, ръката му се обви около прасеца ми. Той внезапно дръпна крака ми нагоре, увивайки го около бедрото си. Спрях да дишам. Това не беше от нещата, които той обикновено позволяваше. Въпреки студените му ръце, внезапно ми стана топло. Устните му се плъзнаха към вдлъбнатината в основата на шията ми. - Не че предизвиквам гнева необмислено, – прошепна той. – Но би ли ми казала какво не му харесваш на това легло?Преди да успея да отговоря, преди дори да успея да се концентрирам достатъчно, за да осмисля думите му, той се превъртя настрана, привличайки ме върху себе си. Задържа лицето ми в ръцете си, извивайки главата ми така, че устните му да достигат шията ми. Дишането ми бе твърде силно – беше почти смущаващо, но не ми пукаше достатъчно, за да се засрамя.- Леглото? – попита той отново. – Аз мисля, че е хубаво.- Ненужно е. – Успях да издишам.Той придърпа лицето ми към своето и устните ми покриха неговите. Този път бавно, той се превъртя, докато се надвеси над мен. Стоеше внимателно, така че да не усещам тежестта му, но можех да почувствам студеното му мраморно тялото до своето. Сърцето ми биеше толкова силно, че ми беше трудно да чуя тихия му смях. - Може да поспорим – възрази той. – Това би било трудно върху диван.Студен като лед, езикът му проследи очертанията на устните ми. Главата ми се замайваше – въздухът идваше твърде бързо и машинално. - Промени ли си мнението? – попитах аз без дъх.Може би бе преосмислил всичките си предпазливи правила. Може би леглото имаше по-голямо значение, отколкото бях предположила отначало. Сърцето ми биеше почти болезнено, докато чаках отговора му. Може би това легло значеше повече, отколкото отначало бях предположила. Сърцето ми туптеше почти болезнено докато чаках отговора му. Едуард въздъхна, преобръщайки се, така че отново лежахме един до друг.- Не ставай смешна, Бела. – каза той, неодобрението силно забележимо в гласа му – ясно беше, че разбира точно какво имах предвид. – Просто се опитвах да ти покажа предимствата на леглото, което явно не харесваш. Не се увличай.- Късно – промърморих аз. – И харесвам леглото – добавих.- Добре – Можех да чуя усмивката в гласа му, докато целуваше челото ми. – Аз също го харесвам.- Но все още мисля, че не е необходимо – продължих аз. – Ако няма да се увличаме, какъв е смисълът?Той отново въздъхна.- За стотен път, Бела – прекалено опасно е.- Харесвам опасностите – настоях аз.- Знам. – Имаше горчива нотка в гласа му и осъзнах, че той е видял мотора в гаража.- Ще ти кажа какво е опасно. – Казах бързо, преди да премина на друга тема – Някой ден спонтанно ще се разгорещя и няма да има кой друг да обвиняваш освен себе си.Той започна да ме отблъсква.

- Какво правиш? – възразих аз, вкопчила се в него.- Предпазвам те от разгорещяване. Ако е прекалено много за теб...- Ще се справя – настоях. Той ме остави да се сгуша в прегръдката му.- Съжалявам, че те оставих с грешно впечатление – каза той. – Не исках да те правя нещастна. Това не беше хубаво.- Всъщност, беше много, много хубаво.Той пое дълбоко въздух.- Не си ли изморена? Трябва да те оставя да спиш.- Не, не съм. Нямам нищо против, ако искаш пак да ме оставиш с грешно впечатление.- Това ще е лоша идея. Ти не си единствената, която се увлича.- Напротив – оплаках се аз.Той се изкикоти.- Нямаш ни най-малка представа, Бела. Това, че желаеш толкова много да подкопаеш самоконтролът ми също не помага много.- Няма да се извинявам за това.- Може ли аз да се извиня?- За какво?- Ядосана си ми, помниш ли?- О, това.- Съжалявам. Не бях прав. Но е много по-лесно да гледам на нещата както трябва, когато си в тук, до мен, в безопасност.Ръцете му се затегнаха около мен.- Направо обезумявам, когато трябва да те напусна. Не мисля, че повече ще замина толкова надалеч. Не си струва.Усмихнах се.- Не намери ли планински лъвове?- Да, всъщност намерих. Все още не си струва притеснението. Съжалявам, че накарах Алис да те вземе за заложница. Беше лоша идея.- Да – съгласих се аз.- Повече няма да го правя.- Добре – казах с лекота. Вече му бях простила. – Но пижамените партите все пак имат предимства..... – Свих се по-близо до него, притискайки устните си във вдълбнатината над ключицата му. – Ти можеш да ме взимаш за заложница, когато си поискаш. - Ммм – въздъхна той. – Може да се възползвам от това.- Та, мой ред ли е вече?- Твой ред? – Гласът му звучеше сякаш той бе объркан.- Да се извиня.- За какво искаш да се извиниш?- Не си ли ми бесен? – Попитах безизразно.- Не – прозвуча така, сякаш го мислеше.Усетих как веждите ми се сключват.- Не видя ли Алис, когато се прибра?- Да. Защо?- Ще й вземеш ли поршето?- Разбира се, че не. То е подарък.Искаше ми се да мога да видя лицето му. Гласът му звучеше сякаш съм го обидила.- Не искаш ли да знаеш какво направих? – попитах, започвайки да се обърквам от очевидната му липса на интерес. Усетих, че свива рамене.- Всичко, което правиш ми е интересно – но не трябва да ми казваш, освен ако не искаш.- Отидох до Ла Пуш.- Знам.

- И избягах от училище.- Аз също. Загледах се към мястото, откъдето идваше гласът му, проследявайки с пръсти чертите на лицето му, опитвайки се да разбера настроението му.- Откъде дойде всичкото това разбиране? – поисках да знам.Той въздъхна.- Реших, че си права. Преди проблемът ми беше повече свързан с...предразсъдъци към върколаците, отколкото с нещо друго. Ще се опитам да бъда по-благоразумен и ще се доверя на преценката ти. Ако ти казваш, че е безопасно, тогава ще ти повярвам.- Уау.- И... най-вече... не искам това да ни отдалечи един от друг.Отпуснах глава на гърдите му и затворих очи напълно доволна.- Та – той промърмори с небрежен тон. – Мислиш ли скоро пак да ходиш в Ла Пуш?Не отговорих. Въпросът му ми напомни думите на Джейкъб и гърлото ми внезапно се сви. Той разтълкува грешно мълчанието ми и напрежението в тялото ми.- Само, за да си направя своите планове – обясни той бързо. – Не искам ти да трябва да бързаш да се върнеш, само защото аз съм тук и те чакам.- Не – казах аз с глас, който прозвуча странно дори и на мен. – Нямам планове да се връщам там.- О. Не трябва да правиш това заради мен.- Не мисля, че вече съм добре дошла там. – Прошепнах.- Да не би да си прегазила нечия котка? – Каза той весело. Знаех, че не иска да ме накара насила на разкажа историята, но можех да чуя изгарящата го любопитност, когато ме питаше.- Не. – Поех дълбоко въздух и измърморих обяснението. – Мислех, че Джейкъб ще го е осъзнал вече... Не мислех, че ще се изненада.Едуард изчака, докато аз се колебаех.- Той не очакваше.. че ще е толкова скоро.- Аха – каза Едуард тихо.- Той каза, че предпочита да ме види мъртва. – Гласът ми заглъхна на последната дума.Едуард беше прекалено неподвижен за момент, контролирайки каквато и да е била реакцията, която не искаше да видя. Тогава той ме притисна силно о гърдите си.- Съжалявам – прошепна той.- Мислех, че ще се радваш. – Прошепнах.- Да се радвам на нещо, което те наранява? – промърмори той срещу косата ми. – Не мисля така, Бела.Аз въздъхнах и се отпустах, прилепвайки се към каменната му фигура. Но той отново беше неподвижен, напрегнат.- Какво има? – попитах аз.- Нищо.- Можеш да ми кажеш.Той се поколеба за минута.- Вероятно ще те ядоса.- Все пак искам да знам.Той въздъхна.- Мога напълно буквално да го убия за това, което ти е казал. Искам да го направя.Аз се изсмях неохотно.- Предполагам е хубаво, че имаш толкова голям самоконтрол.- Мога да се изпусна. – Тонът му беше замислен.- Ако ще отпускаш самоконтрола си, имам нещо друго по-подходящо наум. Посегнах към лицето му, опитвайки се да се придърпам към него, за да го целуна. Ръцете му ме държаха още по-здраво, ограничавайки ме. Той въздъхна.

- Трябва ли аз винаги да съм отговорният?Ухилих се в тъмнината.- Не. Нека аз контролирам нещата за няколко минути....или часове.- Лека нощ, Бела.- Чакай – имам нещо друго да те питам.- Какво е то?- Тази нощ си поговорих с Розали...Тялото му се напрегна отново.- Да. Тя си мислеше за това, когато влязох. Тя ти е дала доста, върху което да се размислиш, нали така?Гласът му беше нервен и аз осъзнах, че той си мислеше, че искам да говорим за причините, които Розали ми даде да остана човек. Но мен ме интересуваше нещо много по-наложително.- Тя ми разказа малко... за времето, когато със семейството сте били в Денали.Имаше кратка пауза; това започване го хвана неподготвен.- Да?- Тя спомена нещо за група женски вампири... и теб.Той не отговори, въпреки че изчаках дълго време.- Не се притеснявай - казах, след като тишината стана неудобна. – Тя ми каза, че ти не си... проявил интерес. Но просто се чудех, нали знаеш, ако някоя от тях не е. Проявила интерес към теб, имам предвид.Отново не каза нищо.- Коя? – Опитах се да придам на гласа си незаинтересованост, но не успях съвсем. – Или бяха повече от една?Никакъв отговор. Искаше ми се да мога да видя лицето му, за да мога да отгатна какво значеше тишината.- Алис ще ми каже – казах аз. – Ще отида да я попитам още сега.Ръцете му се стегнаха, не можех да мръдна и на сантиметър.- Късно е – каза той. Гласът му имаше някаква странна нотка, която беше нова. Някаква нервност, дори малко срам. – Освен това, мисля, че Алис излезе...- Лошо е – предположих аз. – Наистина е лошо, нали? Започнах да се паникьосвам, сърцето ми ускори ритъма си, докато си представях великолепната безсмъртна съперничка, която дори не бях осъзнала, че имам.- Успокой се, Бела – каза той, целувайки върха на носа ми. – Държиш се абсурдно.- Така ли? Тогава защо не ми кажеш?- Защото няма какво да ти казвам. Правиш от мухата слон.- Коя? – настоях аз.Той въздъхна.- Таня прояви малък интерес. Дадох й да разбере, по много учтив, джентълменски начин, че не проявявам същият интерес. Край на историята.Държах гласа си колкото се може по-равен.- Кажи ми нещо – Таня как изглежда?- Точно като всички нас – бяла кожа, златисти очи – отговори той бързо.- И, разбира се, невъобразимо красива.Почувствах как свива рамене.- Предполагам, за човешките очи – каза той безразлично. – Знаеш ли какво?- Какво? – Гласът ми прозвуча кисело.Той постави устните си точно до ухото ми; леденият му дъх ме погъделичка.- Предпочитам брюнетки.- Тя е блондинка. Подразбира се.- С ягодов оттенък – изобщо не е мой тип.Мислих върху това известно време, опитвайки се да се концентрирам, докато устните му

бавно обхождаха бузата ми, после надолу по врата ми и обратно нагоре. Направи тази обиколка три пъти преди да отговоря.- Предполагам, тогава всичко е наред – реших аз.- Мхм – прошепна той срещу кожата ми. – Много си очарователна, когато ревнуваш. Изненадващо приятно е.Намръщих се в тъмнината.- Късно е – каза той отново, мърморейки, почти тананикаше вече, гласът му по-нежен от коприна. – Спи, моя Бела. Сънувай сладки сънища. Ти си единствената, която някога е докосвала сърцето ми. То винаги ще бъде твое. Спи, моя единствена любов.Той започна да тананика моята приспивна песен и знаех, че е само въпрос на време да се поддам, така че затворих очи и се присламчих по-близо до гърдите му.

9. Мишена

Алис ме остави вкъщи на сутринта, все още придържайки се към фарса с пижаменото парти. Нямаше да мине много време и Едуард щеше да се появи, официално завръщайки се от похода си. Всичките тези преструвки започваха да ми омръзват. Тази част от човешкото нямаше да ми липсва. Чарли надникна през предният прозорец, когато ме чу, че тряскам вратата на колата. Той помаха на Алис и после отиде да ми отвори вратата. - Забавлявахте ли се? – попита Чарли.- Да, беше супер. Много....момичешко.Внесох си нещата, стоварих ги при стълбите и се замотах в кухнята да търся нещо за хапване.- Имаш съобщение – Чарли подвикна след мен.На плота в кухнята, съобщението от телефона беше очевадно подпряно на една тенджера.„Джейкъб се обади,” Чарли беше написал. „Каза, че не го е мислил, и че съжалява. Иска да му се обадиш. Бъди добра и успокой топката. Звучеше разтроен.”Направих гримаса. Чарли обикновено не редактираше съобщенията ми.Джейкъб можеше да продължи да си бъде разтроен. Не исках да говоря с него. За последно бях чула, че обажданията от отвъдното не са много позволени. Ако Джейкъб ме предпочиташе мъртва, трябваше да започва да свиква с тишината.Апетитът ми се изпари. Обърнах се и отидох да си взема нещата.- Няма ли да се обадиш на Джейкъб? –попита Чапри. Той се беше подпрял на стената в дневната и ме наблюдаваше как си качвам багажа.- Не.Тръгнах по стълбите.- Това не е много мило държание, Бела – каза той. – Прошката е път към Рая.- Гледай си работата – промърморих под носа си прекалено тихо, за да не може да ме чуе. Знаех, че прането се е натрупало, така че след като си оставих пастата за зъби и хвърлих мръсните си дрехи в коша, отидох да събера и чаршафите от леглото на Чарли. Оставих чаршафите му на купчина на върха на стълбите и отидох да взема моите.Спрях до леглото, навеждайки глава настрани.Къде ми е възглавницата? Завъртях се в кръг, обхождайки с поглед цялата стая. Никаква възглавница. Забелязах, че стаята ми изглежда странно подредена. Не беше ли сивият ми пуловер преметнат на долното табло на леглото? И можех да се закълна, че имаше чифт мръсни чорапи захвърлени зад люлеещия се стол, заедно с червената блуза, която пробвах преди два дни, но реших, че е прекалено официална за училище, която висеше от страничната облегалка... Отново се завъртях в кръг. Кошът ми не беше празен, но и не беше препълнен, както си мислех че е.Дали Чарли не беше пуснал прането? Това не му беше присъщо.- Татко, пускал ли си пералнята? – извиках през вратата.

- Ъъ, не - той също извика, звучейки гузно. – Трябваше ли?- Не, аз ще се оправя. Търсил ли си нещо в стаята ми?- Не. Защо?- Не мога да си намеря... една блуза...- Не съм влизал там. И тогава се сетих, че Алис е била тук, за да ми вземе пижамата. Не бях забелязала, че ми е взела и възглавницата. Сигурно, защото бях отбягвала леглото. Изглеждаше сякаш тя е почистила, докато е била тук. Изчервих се от немарливостта си. Но онази червена блуза наистина не беше мръсна, така че отидох да я спася от коша.Очаквах да я намеря някъде отгоре, но не беше там. Изрових цялата купчина дрехи, но не я намерих. Знаех, че ставам параноична, но изглеждаше, че още нещо липсва, или може би повече от едно. Половината купчина я нямаше.Свалих си чаршафите и тръгнах към пералното отделение, като по пътя взех и тези на Чарли. Пералнята беше празна. Проверих и сушилнята, почти очаквайки да намеря изсушена купчина дрехи, дело на Алис. Нищо. Намръщих се озадачена.- Намери ли каквото търсеше? – Чарли извика.- Все още не.Качих се пак горе да потърся под леглото. Нищо освен прах на парцали. Започнах да се ровя в гардероба ми. Може да съм прибрала червената блуза и да съм забравила. Отказах се, когато на вратата се позвъня. Това трябваше да е Едуард.- Вратата – Чарли ме информира от дивана, когато минах покрай него.- Не се напрягай много, татко. Отворих вратата с огромна усмивка на лицето. Златистите очи на Едуард бяха разширени, ноздрите му – издути, устните му – разтегнати над зъбите.- Едуард? – Гласът ми беше остър от шока, когато видях изражението му. – Какво…?Той сложи пръст на устните ми.- Дай ми две секунди. – прошепна той. – Не мърдай.Стоях замръзнала на прага и той... изчезна. Движеше се толкова бързо, че няма как Чарли да е забелязал как профуча покрай него.Преди да мога да си събера мислите и да започна да броя до две, той се върна. Обви талията ми с ръка и бързо ме задърпа към кухнята. Очите му шареха из помещението, а той така ме беше приковал до себе си, сякаш ме предпазваше от нещо. Хвърлих едно око към Чарли на дивана, но той усърдно ни игнорира.- Някой е бил тук – промърмори Едуард в ухото ми, след като ме придърпа към далечният край на кухнята.Гласът му беше напрегнат, трудно ми беше да го чуя над думкането на пералнята.- Кълна се, че никакви върколаци... - започнах да казвам. - Не един от тях – бързо ме прекъсна той, клатейки глава. – Един от нас.Тонът му ясно показа, че не говори за членовете на семейството си. Усетих как кръвта напуска лицето ми.- Виктория? – Задавих се от думата.- Не е миризма, която познавам.- Някой Волтури – предположих аз.- Вероятно.- Кога?- Затова мисля, че е бил някой от тях. Не е било отдавна, рано тази сутрин, когато Чарли е спял. И който и да е бил не го е докоснал, затова трябва да е имал друга цел.- Търсели са мен.Той не отговори. Тялото му беше замръзнало, като статуя.- За какво си съскате вие двамата тук? – попита Чарли подозрително, заобикаляйки ъгъла с празна купа за пуканки в ръцете си. Усетих, че позеленявам. Вампир е бил в къщата,

търсейки мен, докато Чарли е спял. Паниката надделя в мен, стисна гърлото ми. Не можех да отговоря, само го гледах с ужас в очите. Изражението на Чарли се промени. Внезапно, той се ухили. - Ако вие двамата се карате... ами, нека да не се натрапвам.Все още сияещ, той остави купата си в мивката и се изниза от стаята.- Да тръгваме – каза Едуард с нисък твърд глас.- Ами Чарли! - Страхът болезнено беше свил гърдите ми, затруднявайки дишането ми.Той се поколеба за миг и тогава телефона се озова в ръката му.- Емет – промърмори в говорителя. Той започна да говори толкова бързо, че не можех да разбера думите му. Това продължи половин минута. Тогава той ме задърпа към входната врата.- Емет и Джаспър идват насам – прошепна той, когато усети съпротивата ми. – Те ще претърсят гората. Чарли е добре. Оставих го да ме влачи, бях прекалено паникьосана, за да мисля. Чарли посрещна ужасеният ми поглед със самодоволна усмивка, която внезапно се превърна в объркване. Едуард ме беше извел от вратата преди Чарли да може да каже нещо.- Къде отиваме? – Не можех да спра да шептя, въпреки че вече бяхме в колата.- Ще си поговорим с Алис – каза ми той, силата на гласът му беше нормална, но беше някак безрадостен. - Мислиш ли, че е видяла нещо?Той гледаше пътя с присвити очи.- Може би. Те ни чакаха, бяха нащрек след обаждането на Едуард. Беше като да влезеш в музей – всичките застанали неподвижни в различни стресирани пози.- Какво стана? – Едуард поиска да знае веднага щом прекрачихме вратата. Бях шокирана да открия, че той гледаше Алис сърдито, ръцете му свити в юмруци от гняв. Алис стоеше с ръце здраво скръстени на гърдите й. Само устните й се мърдаха.- Нямам идея. Нищо не видях.- Как е възможно това? – изсъска той.- Едуард – казах тихо с упрек. Не ми харесваше да говори на Алис по този начин. Карлайл се намеси със спокоен глас.- Това не е точна наука, Едуард.- Той е бил в нейната стая, Алис. Можеше още да е там – да я чака.- Щях да го видя.Едуард размаха ръце раздразнено.- Наистина ли? Сигурна ли си?Гласът на Алис беше студен, когато му отговори.- Вече си ме накарал да следя за решенията на Волтури, да следя за завръщането на Виктория, да следя всяка стъпка на Бела. Икаш да добавиш още нещо ли? Трябва просто да наблюдавам и Чарли, или и стаята на Бела, или къщата, или цялата улица? Едуард, ако се опитам да правя прекалено много неща едновременно, нещата ще започнат да ми се изплъзват.- На мен ми изглежда, че вече са започнали – отвърна Едуард рязко.- Тя никога не е била в опастност. Нямаше какво да се види.- Ако наблюдаваш Италия, защо не си ги видяла да изпращат…- Не мисля, че да те – настоя Алис. – Щях да го видя.- Кой друг би оставил Чарли жив?Аз потреперих.- Не знам – каза Алис.- Много полезно.- Престани, Едуард – прошепнах аз. Той се обърна към мен, лицето му все още смътно бледно, челюстта му – стегната. Той ме

гледаше гневно за половин секунда, а после, изведнъж издиша. Очите му се разшириха и челюстта му се отпусна.- Права си, Бела. Съжалявам. – Той погледна Алис. – Прости ми, Алис. Не трябва да си го изкарвам на теб. Това беше непростимо.- Разбирам те – увери го Алис. – И аз не съм щастлива от това.Едуард си пое дълбоко въздух.- Добре, нека погледнем на това логично. Какви са вероятностите? Всички сякаш едновременно се раздвижиха. Алис се отпусна и се отпусна на облегалката на дивана. Карлайл бавно запристъпва към нея, очите му бяха далеч от тук. Есме седна на дивана пред Алис, подвивайки крака под себе си. Само Розали остана неподвижна, гърбът й обърнат към нас, гледайки през стъклената стена. Едуард ме издърпа към дивана и аз седнах до Есме, която се помести и ме прегърна. Той държеше едната ми ръка в двете негови.- Виктория? – Карлайл попита.Едуард поклати глава.- Не. Не разпознах миризмата. Може да бил някой от Волтури, някой, когото никога не съм срещал....Алис поклати глава.- Аро не е накарал никой да я търси все още. Аз ще видя това. Чакам го.Главата на Едуард рязко се изправи.- Ти чакаш официална команда.- Мислиш, че някой действа на своя глава? Защо?- Идея на Кай –предложи Едуард, лицето му отново се стегна.- Или на Джейн.... – Алис каза. – И двамата имат възможностите да изпратят непознато лице....Едуард се намръщи.- И мотивацията.- И все пак, няма смисъл – каза Есме. – Ако, който и да е бил, е трябвало да чака Бела, Алис щеше да го види. Той – или тя – не е имал намерение да нарани Бела. Или пък Чарли.Свих се при споменаването на баща ми.- Всичко ще е наред, Бела – промърмори Есме, галейки косата ми. - Но каква е била целта тогава? – размишляваше Карлайл.- Да проверят дали все още съм човек? – предположих аз.- Възможно е – каза Карлайл. Розали издиша, достатъчно силно, та да я чуя и аз. Тя се беше размърдала и лицето й беше обърнато очакващо към кухнята. Едуард, от друга страна, изглеждаше обезкуражен. Емет влетя през вратата на кухнята, Джаспър – по петите му.- Отдавна го няма, от часове – обяви Емет разочарован. – Следата отива на изток, после на юг и изчезва на един страничен път. Имало е кола, която го е чакала.- Това е лош късмет – промърмори Едуард. – Ако беше отишъл на запад... ами, щеше да е добре и онези кучета да са полезни с нещо.Аз трепнах, а Есме започна да разтрива рамото ми. Джаспър погледна към Карлайл.- Никой от нас не го позна. Но ето. – Той показа нещо зелено и раздрано. Карлайл го взе от него и го поднесе до лицето си. Видях, докато си го прехвърляха, че е откъснато папратово листо.- Може би знаеш мирисът.- Не – каза Карлайл. – Не ми е познат. Никого, когото съм срещал.- Може би гледаме в грешната посока. Може да е съвпадение....- Есме започна, но спря, когато видя невярващите изражения на всички. – Нямам предвид, че е съвпадение, че някакъв непознат е избрал къщата на Бела за случайно посещение. Имам предвид, че може би някой просто е бил любопитен. Нашите мириси са навсякъде около нея. Може би

се е чудел какво ни води там?- Защо не е дошъл направо тук тогава? Ако е бил любопитен? – поиска да знае Емет.- Ти би го направил. – Есме каза с внезапна нежна усмивка. – Ние, останалите, не сме чак толкова директни. Семейството ни е много голямо – той или тя може да се е уплашил. Но Чарли не е бил наранен. Не е задължително да е враг.Просто любопитен. Както Джеймс и Виктория бяха любопитни в началото? Споменът за Виктория ме накара да потреперя, въпреки че единственото нещо, което засега беше сигурно бе, че не е била тя. Не този път. Тя ще се придържа към вманиачения модел. Това е някой друг, един непознат.Бавно осъзнавах, че вампирите са много по-големи участници в този свят, отколкото отначало си представях.Колко ли пъти обикновеният човек се изпречва на пътя им, в абсолютно неведение? Колко ли много смъртни случаи, очевидно приписани на престъпления или инциденти, всъщност са причинени от тяхната жажда? Колко ли препълнен ще бъде този нов свят, когато най-накрая се присъединя към него?От забуленото бъдеще ме побиха тръпки.Семейство Кълън размишляваха над думите на Есме с различни изражения. Виждах, че Едуард не приема теорията й, и че Карлайл много би искал да я приеме. Алис стисна устни.- Не мисля. Времето е прекалено перфектно... Посетителят е бил много внимателен да не прави никакъв контакт....- Той може да има други причини да не влиза в контакт – напомни й Есме.- Всъщност има ли значение кой е бил? – попитах аз. – Само шансът, че някой наистина е търсил мен....не е ли достатъчна причина? Не трябва да чакаме до завършването.- Не, Бела –каза бързо Едуард. – Не е лошо. Ако наистина си в опастност, ние ще знаем.- Помисли за Чарли - Карлайл ми напомни. – Помисли колко би го наранило, ако ти просто изчезнеш. - Точно за Чарли мисля! За него се тревожа! Ами ако малката ми гостенка беше жадна снощи? Докато съм около Чарли, той също ще е мишена. Ако нещо му се случи, ще е изцяло по моя вина! -Едва ли, Бела – рече Есме и пак приглади косата ми. И нищо няма да се случи на Чарли. Само ще трябва да сме по-внимателни. -По-внимателни? – повторих невярващо.-Всичко ще е наред, Бела – обеща Алис; Едуард стисна ръката ми.Както виждах, докато гледах красивите им лица едно по едно, нямаше нищо, което можех да кажа, за да променя мнението им. Прибирането вкъщи премина в мълчание. Бях бясна. Въпреки по-добрата ми преценка, още бях човек.-Няма да си сама и за секунда – обеща Едуард, докато ме водеше към къщата на Чарли. - Някой ще е винаги там. Емет, Алис, Джаспър…Въздъхнах.-Това е откачено. Ще им стане толкова скучно, че ще трябва самите те да ме убият, колкото да има какво да правят.Едуард ме погледна кисело.-Забавно, Бела.Чарли беше в добро настроение, когато се прибрахме. Можеше да види напрежението между мен и Едуард, и не го разбираше правилно. Гледаше ме как му слагам вечерята със самодоволна усмивка. Едуард се извини за малко, да огледа, както предположих, но Чарли го изчака да се върне преди да премине към съобщенията за мен.-Джейкъб пак се обади – каза Чарли веднага, след като Едуард влезе в стаята. Запазих лицето си без никакво изражение, докато слагах чинията пред него.-Вярно ли?

Чарли се намръщи.-Не бъди дребнава, Бела. Звучеше наистина разстроен.-Джейкъб плаща ли ти за цялото П.Р. или си доброволец?Чарли ми мърмореше неразбираемо, докато храната не прекъсна оплакването му.Въпреки, че не осъзнаваше, беше уцелил болното място.Чувствах живота си като игра на зарове - щеше ли следващото хвърляне да ме разтърси? Ами ако нещо наистина ми се случеше? Беше повече от дребнаво да оставям Джейкъб да се чувства виновен за това, което беше казал.Но не исках да говоря с него, докато Чарли беше наоколо, да ми се налага да премислям всяка дума, за да не ми се изплъзне нещо погрешно. Мисълта за това ме накара да завидя на връзката между Били и Джейкъб. Колко лесно би било да нямаш тайни от човека, с когото живееш. Значи щях да изчакам до сутринта. Вероятно нямаше да умра довечера, въпреки всичко, и нямаше да го заболи да се чувства виновен за още дванайсет часа. Може би дори щеше да е добре за него.Когато Едуард официално си тръгна за тази вечер, се зачудих кой е отвън в дъжда, наблюдавайки мен и Чарли. Чувствах се ужасно за Алис, или който друг пазеше, но все пак бях спокойна. Трябваше да призная, че беше хубаво, да знам, че не съм сама. И Едуард се върна при мен за рекордно време. Той отново ми пя, докато заспя и – сякаш дори докато спях, бях нащрек, че той е там – не сънувах кошмари. Сутринта Чарли отиде да лови риба в Депъти Марк преди да стана. Реших да направя тази липса на надзор божествена.-Мисля да измъкна Джейкъб от състоянието му – предупредих Едуард, след като си изядох закуската.-Знаех си, че ще му простиш – рече той с лека усмивка. – Да таиш злоба към някого не е сред най-големите ти таланти.Завъртях очи, но бях доволна. Изглежда Едуард наистина беше приключил с цялата работа против върколаците.Не погледнах часовника, докато не се обадих. Беше малко рано за обаждания, и се тревожех, че може да събудя Били и Джейк, но някой вдигна преди второто позвъняване, тъй че не можеше да е бил далече от телефона.-Ало? – каза подтиснат глас.-Джейкъб? -Бела! – възкликна той. – О, Бела, толкова съжалявам! – той изстреля думите, сякаш е бързал да ги изрече. – Кълна се, че не го мислех. Просто се държах глупаво. Бях ядосан – но това не е извинение. Беше най-глупавото нещо, което някога съм казвал и съжалявам. Не ми се сърди, моля те? Моля те. Цял живот ще съм ти благодарен – всичко, което трябва да направиш, е да ми простиш. -Не ти се сърдя. Извинен си. -Благодаря ти – въздъхна разпалено той. – Не мога да повярвам, че бях такъв идиот.-Не се притеснявай за това – свикнала съм.Той се разсмя, изпълнен с облекчение. -Слез да ме видиш – помоли ме той. – Искам да се сдобрим.Намръщих се.-Как?-Както искаш. Гмуркане от скалите? – предложи той и отново се засмя.-О, страхотна идея.-Ще си в безопасност – обеща той. – Независимо какво искаш да правим.Погледнах към Едуард. Лицето му беше много спокойно, но бях сигурна, че сега не е момента.-Не точно сега.

-Той не ми е ядосан, нали? – гласът на Джейкъб беше по-скоро засрамен, отколкото горчив, поне веднъж.-Не е това проблема. Има… е, има един друг проблем, който е малко по-обезпокоителен от невъзпитан върколак-тийнейджър… - опитах се да запазя шеговития тон, но не можех да го заблудя.-Какво има? – попита той.-Ъм – не бях сигурна какво точно да му кажа.Едуард протегна ръка за телефона. Погледнах внимателно лицето му. Изглеждаше достатъчно спокоен. -Бела? – попита Джейкъб.Едуард въздъхна, протягайки се още повече.-Имаш ли против да говориш с Едуард? – попитах неспокойно. – Той иска да говори с теб. Последва дълга пауза.-Добре – съгласи се Джейкъб накрая. – Това ще е интересно.Подадох телефона на Едуард, надявайки се той да разчете предупреждението в очите ми. -Здравей, Джейкъб – рече Едуард, съвършено учтив.Последва мълчание. Прехапах устна, опитвайки се да отгатна как е отговорил Джейкъб.-Някой е бил тук – не е мирис, който познавам – обясни Едуард. – Глутницата ти попадала ли е на нещо ново? Нова пауза, след която Едуард кимна на себе си, без да изглежда изненадан. -Ето проблема, Джейкъб. Няма да изпусна Бела от поглед, докато не се погрижа за това. Няма нищо лично…Тогава Джейкъб го прекъсна, можех да чуя шума от гласа му в слушалката. Каквото и да казваше, беше по-напрегнат от преди малко. Неуспешно се опитах да различа думите му.-Може и да си прав… - започна Едуард, но Джейкъб отново заспори. Поне нито един от двамата не звучеше ядосан. -Това е интересно предложение. Напълно сме съгласни да преразгледаме договора. Ако Сам е съгласен.Гласът на Джейкъб беше по-тих сега. Загризах нокътя си, докато се опитвах да разчета изражението на Едуард.-Благодаря ти – отвърна Едуард.Тогава Джейкъб каза нещо, заради което изненадано изражение прелетя по лицето на Едуард.-Всъщност планирах да отида сам – рече Едуард в отговор на неочаквания въпрос. – И да я оставя с другите.Гласът на Джейкъб се повиши с една степен и звучеше, сякаш той се опитва да се договаря.-Ще се опитам да го обмисля обективно – обеща Едуард. – Толкова обективно, колкото мога.Паузата беше по-кратка този път.-Не е лоша идея. Кога?... Не, така е добре. Така или иначе, би ми харесала възможността лично да проследя следата. Десет минути… разбира се – рече Едуард и ми подаде телефона. – Бела?Взех го бавно, чувствах се объркана.-Какво беше това? – попитах Джейкъб с кисел глас. Знаех, че звуча детински, но се чувствах изолирана.-Примирие, предполагам. Ей, направи ми услуга – предложи Джейкъб. – Опитай се да убедиш твоята пиявица, че най-безопасното място за теб – особено след като той си тръгне – е резервата. Ние сме способни да се справим с всичко.-Това ли се опитваше да му кажеш?-Да. Има логика. Чарли също ще е по-добре тук. Колкото може по-добре.-Навий Били – съгласих се. Мразех факта, че поставях Чарли в кръга на опасностите,

които така или иначе бяха съсредоточени върху мен. – Нещо друго? -Просто пренареждаме границите, за да можем да хванем всекиго, който се приближи до Форкс. Не съм сигурен дали Сам ще е навит, но докато той дойде, аз наблюдавам нещата.-Какво ще рече „наблюдавам нещата”? -Ще рече, че ако видиш вълк да бяга около къщата ти, няма да стреляш по него.-Разбира се, че не. Наистина не трябва да правиш нищо… рисковано, все пак.Той изсумтя.-Не ставай глупава. Мога да се грижа за себе си.Въздъхнах.-И се опитах да го убедя да те остави да наминеш. Предубеден е, така че не му позволявай да ти разправя за безопасност. Знае толкова добре, колкото и аз, че ще си в безопасност тук.-Ще го имам наум.-Ще се видим след малко – рече Джейкъб.-Идваш насам?-Да. Ще видя миризмата на посетителя ти, за да можем да го проследим, ако се върне.-Джейк, наистина не ми харесва идеята да проследяваш…-О, моля те, Бела – прекъсна ме. Джейкъб се разсмя и затвори телефона.

10. Мирис

Всичко беше много детинско. Защо по дяволите Едуард да трябва да си тръгва, за да дойде Джейкъб? Не бяхме ли надраснали тази незрялост?- Не че му имам зъб, Бела, просто е по-лесно и за двама ни – каза ми Едуард на вратата. – Няма да се отдалечавам. Ще си в безопастност.- Не се притеснявам за това.Той се усмихна и тогава лукаво пламъче огря очите му. Той ме придърпа по-близо, заравяйки лицето си в косата ми. Можех да усетя как леденият му дъх напоява кичурите, когато той издиша; побеха ме тръпки по врата .- Връщам се веднага – каза той и после се засмя шумно, все едно, че е казал някой виц.- Кое е толкова смешно?Но Едуард само се ухили и тръгна към дърветата без да отговори. Роптаейки, отидох да почистя в кухната. Преди мивката да се беше напълнила с вода, на вратата се позвъни. Трудно беше да свикна колко бърз бе Джейкъб без колата си. Как всички са по-бързи от мен...- Влизай, Джейк! – извиках аз.Бях се съсредоточила върху това да напъхам всички чинии в пенещата се вода и бях забравила, че напоследък Джейкъб се движеше като призрак. Подскочих, когато чух гласа му зад себе си.- Наистина ли трябва да оставяш вратата отключена? О, извинявай.Бях се оплискала с мръсната вода, когато той ме стресна.- Не ме притеснява никой, който ще бъде спрян от една заключена врата – отговорих, докато подсушавах блузата си с кърпата за съдове.- Имаш право – съгласи се той. Обърнах се към него и го погледнах критично.- Наистина ли е толкова невъзможно да носиш дрехи, Джейкъб? – попитах.Отново, Джейкъб беше гол до кръста,не носеше нищо друго освен чифт стари отрязани дънки. Тайничко се чудех дали просто не е прекалено горд от новите си мускули, та не може да ги покрие. Трябваше да призная, че са внушителни – но никога не съм го смятала за повърхностен.- Всмисъл, зная, че вече не ти става студено, но все пак.Той прокара ръка през мократа си коса; падаше в очите му.

- Просто е по-лесно. – обясни той.- Кое е по-лесно?Той се усмихна снизходително.- Достатъчно ми е, че трябва да разнасям навсякъде със себе си дънки, какво остава за цял костюм. На какво ти приличам, на товарно муле ли?Намръщих се.- За какво говориш, Джейкъб?Изражението му беше високомерно, като че изпусках нещо очевидно.- Дрехите ми не се образуват от нищото, когато се превръщам – трябва да ги нося със себе си докато бягам. Извинявам се, че гледам да не се товаря толкова много. Промених цвета си.- Предполагам, не съм се замисляла за това – промърморих аз.Той се засмя и ми показа черна кожена връв, тънка като нишка прежда, която беше омотана три пъти под левия му прасец, като гривна за глезен. Преди не бях забелязала, че и краката му са боси.- Това е повече от моден аксесоар – кофти е да носиш дънките в устата си.Не знаех какво да кажа.Той се ухили.- Това, че съм полугол притеснява ли те?- Не.Джейкъб отново се изсмя и аз му обърнах гръб, за да се съсредоточа върху чиниите. Надявах се, че осъзнава, че изчервяването ми беше от собствената ми глупост и нямаше нищо общо с въпроса му. - Е, предполагам, трябва да се захващам за работа – той въздъхна. – Не искам да му давам повод да твърди, че не си върша работата.- Джейкъб, не е твое задължение да....Той вдигна ръка, за да ме прекъсне.- Доброволец съм. Така, къде е най-силна миризмата на натрапника.- Спалнята ми, мисля.Очите му се притвориха. Той не харесваше това толкова, колкото и Едуард.- Ще дойда след минутка.Започнах методично да търкам чинията, която държах. Единственият звук идваше от пластмасовите четки жулещи керамиката. Заслушах се за някакъв звук отгоре, скърцане на паркета, щракване на врата. Нямаше такъв. Осъзнах, че съм почиствала същата чиния много повече от необходимото и се опитах да се съсредоточа върху това, което вършех.- Фюю! – каза Джейкъб, само на сантиметри зад мен, плашейки ме отново.- Ей, Джейк, престани с това!- Извинявай. Ето...- Джейкъб взе кърпата и подсуши новото ми оплискване. – Ще ти се реванширам. Ти мии, аз ще изплаквам и подсушавам.- Добре – подадох му чинията.- Ами, миризмата много лесно се намира. Между другото, стаята ти смърди.- Ще си купя ароматизатор.Той се засмя.Аз миех, а той подсушаваше в приятна тишина за известно време.- Може ли да те попитам нещо?Подадох му друга чиния.- Зависи от това, какво искаш да знаеш.- Не се опитвам да съм гадняр или нещо такова – честно, само съм любопитен. – Джейкъб ме увери.- Добре. Давай.Той спря за половин секунда.- Какво е – да имаш вампир за гадже?

Извъртях очи.- Велико е.- Сериозен съм. Не те ли притеснява идеята – никога ли не те плаши?- Никога.Той беше мълчалив, докато посегна да вземе купата от ръцете ми. Погледнах лицето му – той се мръщеше, долната му устна се подаваше напред.- Нещо друго? – попитах.Той сбърчи нос отново.- Ами... чудех се... ти... нали се сещаш, целуваш ли го?Засмях се.- Да.Той потрепери.- Отврат.- Всеки с вкусовете си – промърморих аз.- Не се притесняваш от зъбите му?Ударих ръката му, плискайки го с мръсна вода.- Млъкни, Джейкъб! Знаеш, че зъбите му не са такива!- Подобни са – промърмори той.Стиснах зъби и затърках ножа за обезкостяване с повече сила от необходимата.- Може ли да задам друг въпрос? – попита той меко, когато му подадох ножа. – Просто съм любопитен отново.- Добре – отвърнах рязко.Той обръщаше ножа отново и отново в ръцете си под водната струя. Когато проговори, беше само шепот. - Ти каза няколко седмици... Кога точно...? – той не може да завърши въпроса.- Завършването – прошепнах на свой ред, гледайки внимателно лицето му. Дали това щеше да го разяри отново?- Толкова скоро – той издиша, затваряйки очи.Не звучеше като въпрос. Звучеше като оплакване. Мускулите на ръцете му се стегнаха и раменете му бяха сковани.- АУ! – извика той; в стаята беше станало толкова тихо, че подскочих на половин метър от изблика му.Дясната му ръка се беше свила в стегнат юмрук около острието на ножа – той разтвори ръката си и ножът падна на плота. През дланта му имаше дълъг, дълбок разрез. Кръвта се стичаше по пръстите му и капеше на пода.- По дяволите! Ауч! – оплака се той.Главата ми се завъртя и стомахът ми се обърна. Хванах се за ръба на плота с една ръка, поех си дълбоко въздух през устата и се накарах да се стегна, за да се погрижа за него.- О, не, Джейкъб! О, Боже! Ето, увий го с това! – тикнах кърпата за съдове към него, пресягайки се за ръката му. Той се отдръпна от мен.- Няма нищо, Бела, не се притеснявай.Стаята започна да блещука по крайщата.Пак си поех дълбоко въздух.- Да не се притеснявам? Ти си поряза ръката!Той игнорира кърпата, която му пробутвах. Постави ръката си под струята и остави водата да промие раната. Водата почервеня. Главата ми се замая.- Бела – той каза.Преместих погледа си от раната към лицето му. Той се мръщеше, но изражението му беше спокойно. - Какво?- Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш, и се хапеш устната. Престани. Успокой се. Дишай. Нищо ми няма.Вдишах през устата и махнах зъбите си от долната си устна.

- Не бъди смел.Той извъртя очи.- Да тръгваме. Ще те закарам до спешното. – бях почти сигурна, че ще се справя с шофирането. Поне стените си бяха на местата вече.- Не е нужно – Джейк спря водата и взе кърпата от ръката ми. Той я уви разпуснато около ръката си.- Чакай – запротестирах аз. – Дай да я видя. – Хванах се за плота по-здраво, държейки се изправена в случай, че раната ме замае отново.- Да не би да имаш докторско образование, за което никога не си ми споменавала?- Просто ми дай шанс да преценя дали да вдигам врява за ходенето ти в болница.Той направи физиономия, която изобразяваше чист ужас.- Моля те, само не и да се караш!- Ако не ми позволиш да ти видя ръката, врявата е гарантирана.Той вдиша дълбоко и после бурно издиша.- Добре.Той развърза кърпата и, когато посегнах да я взема, той сложи ръката си в моята. Отне ми няколко секунди. Дори обърнах ръката му, въпреки че бях сигурна, че си е порязал дланта. Обърнах ръката му нагоре, най-накрая осъзнавайки, че розовата, размазана линия беше единственото, останало от раната.- Но... ти кървеше.... толкова много.Той издърпа ръката си обратно, очите му се задържаха сериозни и мрачни върху моитe.- Бързо заздравявам.- Меко казано – направих гримаса.Ясно бях видяла дългата рана, бях видяла кръвта да се стича в мивката. От миризмата на ръжда и сол почти припаднах. Трябаше да се нуждае от шиене. Би трябвало да са й необходими дни да се затвори, а после седмици, за да се превърне в лъскавия розов белег, който сега беше белязал кожата му.Той изви устата си в полу-усмивка и тупна с юмрук по гърдите си.- Върколак, забрави ли?Очите му задържаха моите за един неизмерим дълъг момент.- Да – най-накрая казах.Той се засмя на изражението ми.- Казах ти за това. Ти сама видя белега на Пол.Поклатих глава, за да я прочистя.- Различно е, да видиш продължението на дейстието от първа ръка.Клекнах и извадих белината от шкафа под мивката. После изсипах малко на парцала за прах и започнах да търкам пода. Прогарящият мирис на белина прочисти и последните останки от замайването в главата ми.- Дай аз да изчистя – каза Джейкъб.- Справих се. Ще хвърлиш ли онази кърпа при прането?Когато бях сигурна, че подът не мирише на нищо друго, освен белина, се изправих и почистих и дясната страна на мивката с белина. Тогава отидох до пералното отделение до килера и изсипах една чашка и в пералнята преди да я пусна. Джейкъб ме гледаше с неодобрително изражение на лицето си.- Ти да нямаш обсесивно-компулсивно разстройство – попита той, когато приключих.Ха. Може би. Но поне имах добро извинение този път.- Малко сме чувствителни към кръв тук. Сигурна съм, че ще разбереш.- Оу – той сбърчи нос пак.- Защо да не го направя колкото се може по-лесно за него? Това, което прави е достатъчно трудно.- Разбира се, разбира се. Защо не?Издърпах тапата и оставих мръсната вода да се оттече от мивката.

- Може ли да те попитам нещо, Бела?Въздъхнах.- Какво е... да имаш върколак за най-добър приятел?Въпросът ме хвана неподготвена. Изсмях се силно.- Не те ли плаши? – той настоя преди да отговоря.- Не. Когато върколакът е добър, - поясних аз. – е велико.Той се ухили широко, зъбите му бели на фона на кафяво-червеникавата му кожа.- Благодаря ти, Бела – каза той и после ме хвана за ръката и ме придърпа в една от онези чупещи кости прегръдки.Преди да имам време да реагирам, той спусна ръцете си и отстъпи назад.- Иуу – каза той, носът му се набръчка. – Косата ти смърди по-зле и от стаята ти.- Извинявай – промърморих аз. Изведнъж осъзнах на какво се е смеел Едуард по-рано, след като издиша на мен. - Една от многото опасности в друженето с вампири. – каза Джейкъб, свивайки рамене. – Кара те да миришеш лошо. Сравнително малка опасност.Изгледах го накриво.- Мириша зле само на теб, Джейк. Той се ухили.- Ще се видим, Белс.- Тръгваш ли си?- Той ме чака да си тръгна. Мога да го чуя отвън.- Оу.- Ще мина отзад – каза той и после се спря. – Чакай малко – хей, мислиш ли, че можеш да дойдеш в Ла Пуш тази вечер? Ще си правим парти с огьн на открито. Емили ще бъде там, а ти ще може да се запознаеш с Ким... И знам, че Куил иска да те види също. Доста е сърдит, че ти разбра преди него.Ухилих се на това. Направо можех да си представя как това е отегчило Куил – малката човешка приятелка на Джейкъб била наясно с върколаците, докато той все още си е нямал и идея. И тогава въздъхнах.- Да, Джейк, не знам за това. Виждаш ли, сега е малко напрегнато....- Хайде де, мислиш ли, че някой ще мине през всички нас – всичките шест?Имаше странна пауза, когато се запъна на края на въпроса си. Чудех се дали има проблеми с казването на думата върколак на глас, по начина, по който аз често имах проблем с вампир. Големите му тъмни очи бяха пълни с безсрамно умоляване.- Ще питам – казах със съмнение.От гърлото му излезе странен звук.- Сега той да не ти е и надзирател? Знаеш ли, чух тази история по новините миналата седмица, за контролиращите насилствено тийнейджърски връзки.....- Добре! – прекъснах го и после го побутнах по рамото. – Време е върколакът да си върви!Той се ухили.- Чао, Белс. Прогрижи се да искаш разрешение.Той изчезна през задната врата, преди да намеря нещо, с което да го замеря. Изръмжах неразбираемо на празната стая.Секунди след като го нямаше, Едуард дойде бавно в кухнята, капки дъжд блестяха като диаманти в бронзовата му коса. Очите му бяха предпазливи.- Вие двамата скарахте ли се? – попита той.- Едаурд! – изчуруликах, хвърляйки се към него.- Здравей – засмя се той и обви ръцете си около мен. – Да не се опитваш да ме разсееш? Работи.- Не, не се карах с Джейкъб. Много. Защо?- Просто се чудех защо си го намушкала. Не че имам нещо против. – С брадичка, той

посочи ножа на плота.- Да му се не види! Помислих, че съм почистила всичко.Дръпнах се от него и изтичах да сложа ножа в мивката, преди да го полея с белина. - Не го намушках – обясних, докато работех. – Той забрави, че държи нож в ръката си.Едуард се изкикоти.- Това не е толкова смешно, колкото си го представях.- Бъди добър.Той извади голям пощенски плик от джоба на якето си и го хвърли на плота.- Взех ти пощата.- Нещо добро?- Аз мисля, че да.Очите ми се присвиха подозрително от тона му. Отидох да разследвам.Той беше сгънал огромния плик на половина. Отворих го, изненадана от теглото на скъпата хартия и прочетох обратният адрес.- Дартмут? Това да не е шега?- Сигурен съм, че са те приели. Изглежда също като моето.- Боже, Едуард – какво си направил?- Изпратих молбата ти, това е.- Може да не съм от Дартмутско тесто, но не съм толкова глупава, че да повярвам на това. -От Дартмут изглежда мислят, че си от Дартмутско тесто.Поех си дълбоко въздъх и броих до десет.- Много щедро от тяхна страна – казах най-накрая. – Но приета или не, все още съществува малката пречка на таксата. Не мога да си го позволя, а няма да ти позволя да похарчих пари колкото да си купиш нова спортна кола, само за да мога да се преструвам, че отивам в Дартмут догодина.- Не ми трябва нова спортна кола. И ти не трябва да се преструваш за нищо. – промърмори той. – Една година в колежа няма да те убие. Може дори да ти хареса. Само си помисли, Бела. Представи си колко развълнувани ще бъдат Чарли и Рене...Кадифеният му глас нарисува картината в главата ми, преди да мога да я спра. Разбира се, че Чарли ще се пръсне от гордост – никой от Форкс няма да може да избяга от радиационното излъчване на неговото вълнение. А Рене ще бъде в истерия от радост от моя триумф – въпреки че ще се кълне, че изобщо не е изненадана....Опитах се да се оттърся от картинката в главата ми.- Едуард. Притеснявам се, дали ще преживея завършването, камо ли това лято или следващата есен.Ръцете му се обвиха около мен отново.- Никой няма да те нарани. Имаш цялото време на света.Въздъхнах.- Ще изпратя парите от банковата ми сметка в Аляска утре. Това е достатъчно алиби. Достатъчно далече е, че Чарли няма да очаква посещение поне до Коледа. И съм сигурна, че ще измисля някакво извинение дотогава. Знаеш ли... - подразних го с половин уста, – цялата тази история с тайнствеността и лъжите е доста неудобна.Изражението на Едуард стана сурово.- Става по-лесно. След няколко десетилетия, всички, които познаваш са мъртви. Проблемът е решен. Отдръпнах се леко.- Извинявай, това беше жестоко.Загледах се надолу към големият плик, без всъщност да го виждам.- Но все пак е истина.- Ако се справя с това, с каквото и да си имаме работа, поне ще си помислиш ли за чакане? - Не.

- Винаги си толкова твърдоглава.- Да. Пералнята издумка и спря.- Глупава развалина – промърморих, докато се отдръпвах от него. Наместих малката кърпа, която беше развалила баланса на иначе празната пералня, и я пуснах отново.- Това ми напомня – казах аз. – Можеш ли да попиташ Алис какво е направила с нещата ми, когато е оправила стаята ми? Никъде не мога да ги намеря. Той ме погледна с объркан поглед.- Алис ти е почистила стаята?- Да, предполагам това е правила. Когато е дошла да ми вземе пижамата и възглавницата и други неща, за да ме държи заложница. – погледнах го сърдито за секунда. – Тя е взела всичко, което се е размотавало, блузите ми, чорапите ми и не знам къде ги е сложила. Едуард продължи да ме гледа объркано за кратко и тогава внезапно стана суров.-Кога забеляза, че ти липсват нещата?- Когато се прибрах от пижаменото парти. Защо?- Не мисля, че Алис е взела нещо. Нито дрехите ти, нито възглавницата ти. Нещата, които са взети са били неща, които си носила... или пипала... и си спала на тях?- Да. Какво има, Едуард?Изражението му беше напрегнато.- Неща с твоята миризма.- О!Дълго време се вглеждахме в очите на другия.- Посетителят ми – промърморих.- Събирал е следи... улики. За да докаже, че те е намерил?- Защо? – прошепнах.- Не знам. Но, Бела, кълна се, че ще разбера. Ще го направя.- Знам, че ще го направиш – казах, полагайки глава на гърдите му. Подпряна там, усетих как телефона му вибрира в джоба му.Той извади телефона си и погледна номера.- Точно човекът, с когото исках да говоря. – промърмори той и после го отвори. – Карлайл, аз.... – тогава той се спря и заслуша, лицето му напрегнато от концентрацията, за няколко минути. – Ще го проверя. Слушай...Той обясни за липсващите ми вещи, но от това, което чувах, изглежда Карлайл нямаше никакви идеи, с които да ни помогне.- Може би аз ще отида... – каза Едуард, гласът му постепенно заглъхна, когато очите му се насочиха към мен. – Може би не. Не пускай Емет да тръгне сам, знаеш какъв става. Поне помоли Алис да наблюдава нещата. Ще помислим върху това по-късно.Той затвори телефона.- Къде е вестникът? – попита ме той.- Ъм, не съм сигурна. Защо?- Трябва да видя нещо.Чарли дали не го е изхвърлил?- Може би....Едуард изчезна.Върна се след половин секунда, нови диаманти в косата му, с мокър вестник в ръка. Той го разпростря на масата, очите му сканираха заглавията бързо. Той се наведе, съсредоточен върху нещо, което четеше, един пръст следеше пасажите, които го интересуваха.- Карлайл е прав... да... много непохватно. Млад и подивял? Или предсмъртно желание? – мърмореше под носа си той. Надзърнах над рамото му.Заглавието в Сиатъл Таймс гласеше: „Емидемията от убийства продължава – Полицията няма никакви нови улики.”Беше почти същата история, за която Чарли се оплакваше преди няколко седмици –

насилието в големите градове, което придвижваше Сиатъл нагоре по националния списък за центрове с убийства. Въпреки че не беше същата история. Числата бяха много по-големи. - Става по-лошо – промърморих аз.Той се намръщи.- Извън контрол като цяло. Това не може да е работа само на един новороден вампир. Какво става? Като че ли никога не са чули за Волтури. Което е възможно, предполагам. Никой не им е обяснил правилата... така че, кой ги създава тогава?- Волтури? – повторих.- Това е точно нещо, което те рутинно унищожават – безсмъртни, които заплашват да ни разкрият. Тъкмо почистиха подобна бъркотия преди няколко години в Атланта, а не беше станало чак толкова лошо. Те ще се намесят скоро, много скоро, освен ако не намерим начин да успокоим ситуацията. Наистина не ми се иска да идват до Сиатъл точно сега. Докато са толкова близо... може да решат да те проверят.Потреперих.- Какво можем да направим?- Трябва да разберем повече преди да решим. Може би ако можем да поговорим с тези млади, да им обясним правилата, може нещата да се разрешат мирно. – той се намръщи, като че не мислеше, че шансовете за това са големи.- Ще изчакаме докато Алис разбере какво става... Не искаме да се намесваме преди да е абсолютно необходимо. Все пак, това не е наша отговорност. Но е добре, че имаме Джаспър – той добави, повече на себе си. – Ако се разправяме с новородени, той ще е полезен.- Джаспър? Защо?Едуард се усмихна мрачно.- Джаспър е един вид експерт по новородени вампири.- Какво имаш предвид под „експерт”?- Ще трябва да попиташ него – става въпрос за историята му.- Каква бъркотия – промърморих.- Наистина носи такова чувство, нали? Като че проблемите ни идват от всички страни напоследък – той въздъхна. – Мислиш ли, че животът ти щеше да бъде по-лесен, ако не беше влюбена в мен?- Може би. Въпреки че нямаше да е кой знае какъв живот.- За мен – проправи той тихичко. – И сега, предполагам - продължи той с иронична усмивка, – искаш нещо да ме питаш?Зяпах го безучастно.- Така ли?- Или може би не – ухили се той. – Бях останал с впечатлението, че си обещала да ми искаш разрешение да отидеш на някакво върколашко събиране тази вечер.- Отново си подслушвал нали?Той се ухили.- Само малко, накрая.- Ами, нямаше и да те питам. Помислих, че имаш достатъчно много неща, за които да се притесняваш в момента.Той постави ръката си под брадичката ми и задържа лицето ми така, че да може да чете очите ми.- Ти искаш ли да отидеш?- Не е нищо особено. Не се притеснявай.- Не трябва да ми искаш позволение, Бела. Не съм ти баща – благодаря на Бога за това. Може би трябва да попиташ Чарли.- Но ти знаеш, че Чарли ще каже да.- Вярно е, че имам малко повече информация за вероятният му отговор от повечето хора.

Просто го зяпах, опитвайки се едновременно да разбера какво искаше и да махна жадуването да ида в Ла Пуш от главата си, за да не бъда повлияна от желанията си. Беше глупаво да искам да се събера с група глупави момчета-вълци сега, когато толкова много плашещи и необясними неща се случваха. Разбира се, това беше точно защо исках да отида. Искаше ми се да избягам от смъртните заплахи поне за няколко часа....да бъде непорасналата, луда Бела, която можеше да се надсмее на всичко заедно с Джейкъб, поне замалко. Но това нямаше значение. - Бела – каза Едуард. – Казах ти, че ще бъда по-разумен и ще се доверя на преценката ти. Бях сериозен. Ако ти се доверяваш на върколаците, тогава няма да се притеснявам за тях.- Уау – казах, точно като снощи.- И Джейкъб е прав – само за едно нещо – глутница върколаци би трябвало да е достатъчна, за да опази дори теб за една вечер.- Сигурен ли си?- Разбира се. Само..Приготвих се.- Надявам се да нямаш нищо против да вземеш някои предпазни мерки? Да ми позволиш да те закарам до границата, като за начало. И да вземеш телефон, за да знам кога да те прибера?- Това звучи... много разумно.- Отлично. Той ми се усмихна и не можах да видя никаква следа от опасение в скъпоценните му очи.Никого не изненада факта, че Чарли нямаше нищо против да ме пусне да отида до Ла Пуш за огън на открито. Джейкъб ликуваше с нескрито тържествуване, когато му се обадих, за да му съобщя новината и беше съгласен с мерките за безопасност на Едуард. Той обеща да ни посрещне на границата в шест. Бях решила, след кратък вътрешен спор, че няма да продавам мотора си. Щях да го закарам в Ла Пуш, където му беше мястото и когато вече не ми трябваше... ами, тогава щях да настоявам Джейкъб да спечели от работата си някак. Можеше да го продаде или да го даде на някой приятел. За мен нямаше значение.Тази вечер ми изглеждаше като добра възможност да върна мотора в гаража на Джейкъб. Колкото и мрачна да се чувствах напоследък, всеки ден ми се виждаше като последен шанс. Нямах време да протакам нито една задача, независимо колко малка беше тя. Едуард само кимна, когато му обясних какво исках, но мисля, че видях искрица ужас в очите му и знаех, че той не харесваше идеята за мен върху мотор повече от Чарли.Последвах го до къщата му, до гаража, където бях оставила мотора. Но чак когато вкарах камиона вътре, осъзнах, че ужасът може да не е изцяло заради безопасността ми този път. До малкият ми античен мотор, засенчващо го, стоеше друго превозно средство. Да нарека другото превозно средство мотор не ми се струваше правилно, след като изобщо не изглеждаше да е от семейството на внезапно раздрънканото ми моторче. Беше голям и лъскав, и сребрист, и – дори напълно неподвижен – изглеждаше бърз.- Какво е това? - Нищо. – промърмори Едуард.- Не ми прилича на нищо.Изражението на Едуард беше небрежно; изглеждаше решен да не прави голяма работа от това.- Ами, не знаех дали ще простиш на приятеля си, или той на теб, и се чудех дали все още ще ти се иска да караш мотора си. Звучеше сякаш много се наслаждаваш на това. Помислих, че мога да идвам с теб, ако искаш. – той сви рамене.Бях се загледала в красивата машина. До нея, моторът ми приличаше на строшена триколка. Почувствах как внезапно ме залива вълна от тъга като осъзнах, че това не е лоша аналогия за начина, по който аз изглеждам, когато застана до Едуард. - Никога няма да мога да поддържам темпото ти. – прошепнах.

Едуард сложи ръката си под брадичката ми и завъртя лицето ми, за да може да гледа право в него. С един пръст, той се опита да повдигне едното ъгълче на устата ми.- Аз ще бъда наравно с теб, Бела.- Това няма да ти е много забавно.- Разбира се, че ще ми бъде забавно, щом ще съм с теб.Прехапах устна и си го представих за момент.- Едуард, ако видиш, че карам прекалено бързо, или губя контрол над мотора, какво ще направиш?Той се поколеба, очевидно опитвайки се да намери правилния отговор. Аз знаех истината; щеше да намери някакъв начин и да ме спаси, преди да се блъсна някъде. Тогава той се усмихна. Изглеждаше безгрижно, освен малкото отбранително свиване на очите му.- Това е нещо, което правиш с Джейкъб. Сега разбирам.- Просто, ами, него не го забавям толкова, разбираш ли. Мога да опитам, предполагам...Погледнах сребристото возило със съмнение.- Не се притеснявай. – Едуард каза и после лекосе засмя. – Видях, че Джаспър му се възхищава. Може би е време да намери нов начин за придвижване. Все пак, Алис вече си има Поршето.- Едуард, аз...Той ме прекъсна с бърза целувка.- Казах да не се притесняваш. Но ще направиш ли нещо за мен?- Каквото искаш. – обещах бързо.Той пусна лицето ми и се пресегна към далечния край на големия мотор, вземайки нещо, което беше оставил там. Върна се с един предмет, който беше черен и безформен, и един, който беше червен и лесно разпознаваем.- Моля те? – попита той, показвайки кривата си усмивка, която винаги унищожаваше всякаква съпротива у мен. Взех червената каска, претегляйки я в ръцете си.- Ще изглеждам глупаво.- Не, ще изглеждаш умна. Достатъчно умна, че да не се нараниш. – той прехвърли черното нещо, каквото и да беше то, през рамото си и тогава взе лицето ми в ръцете си. – В момента в ръцете ми има нещо, без което не мога да живея. Можеш да се погрижиш за него.- Добре. Какво е другото нещо? – попитах подозрително.Той се засмя и разтърси черно, подплатено яке. - Това е яке за каране. Чух, че обривът от пътя е доста некомфортен, не че лично мога да разбера.Той го задържа за мен. С дълбока въздишка, прибрах косата си назад и нахлупих каската на главата си. Тогава промуших ръце през ръкавите на якето. Той ме закопча с усмивка, която напираше по ъгълчетата на устата му, и направи крачка назад.Чувствах се прекалено обемна.- Бъди честен, колко ужасно изглеждам?Той направи още една крачка назад и прехапа устни.- Толкова ли ужасно? – промърморих.- Не, не, Бела. Всъщност....- той изглежда се опитваше да намери правилната дума. – Изглеждаш....секси.Изсмях се силно.- Сигурно.- Всъщност, много секси.- Казваш го, само за да го нося. – казах. – Но няма нищо. Прав си, по-умно е.Той обви ръце около мен и ме придърпа към гърдите си.

- Държиш се глупаво. Предполагам, че това е част от чара ти. Въпреки че, признавам, тази каска си има своите недостатъци.И тогава той свали каската и ме целуна.Докато Едуард ме караше към Ла Пуш малко по-късно, осъзнах, че тази безпрецедентна ситуация ми беше странно позната. Отне ми момент, за да открия източника на това дежа ву.- Знаеш ли на какво ми напомня това? – попитах. – Точно както, когато Рене ме оставяше на Чарли за през лятото. Чувствам се като седемгодишна.Едуард се засмя.Не го споменах на глас, но най-голямата разлика бе, че Чарли и Рене бяха в по-добри отношения.На половината път до Ла Пуш, завихме в ъгъла и открихме Джейкъб, подпрял се на червения Фолксваген, който сам си беше сглобил от части. Внимателно неутралното му изражение се стопи до усмивка, когато му помахах от предната седалка.Едуард паркира Волвото на около 30 метра от там.- Звънни ми, когато си готова да се прибереш вкъщи. – каза той. – И аз ще бъда тук.- Няма да стоя до късно. – обещах му.Едуард извади мотора и новите ми принадлежности от багажника на колата си – бях доста впечатлена, че всичко се побра. Но явно не беше толкова трудно да се оправиш, когато си достатъчно силен, за да жонглираш с каравани, камо ли малки моторчета.Джейкъб наблюдаваше, без изобщо да помръдне и да дойде към нас, усмивката му беше изчезнала, а тъмните му очи бяха неразгадаеми.Хванах каската под мишница и хвърлих якето на седалката.- Всичко ли взе? – попита Едуард.- Всичко. – уверих го.Той въздъхна и се наведе напред. Аз повдигнах лице за целувчица за довиждане, но Едуард ме хвана неподготвена, затягайки ръцете си около мен и целувайки ме с толкова ентусиазъм, колкото и в гаража – не след дълго се борех за въздух.Едуард тихичко се засмя на нещо и после ме пусна.- Довиждане. – каза той. – Наистина харесвам якето. Докато се обръщах, май видях нещо в очите му, което не трябваше да виждам. Не можех със сигурност да кажа какво беше. Тревога, може би. За секунда си помислих, че е паника. Но вероятно отново правех от нищо-нещо, както винаги.Можех да усетя очите му на гърба си, докато бутах мотора към невидимата бариера между двете територии, за да ида при Джейкъб.- Какво е всичко това?- викна Джейкъб към мен, гласът му звучеше внимателен, докато изучаваше мотора със загадъчно изражение.- Помислих, че трябва да върна това на мястото му. – казах му.Той обмисли това за секунда и тогава лицето му се разтегли в широка усмивка.Знаех точно кога бях на върколашка територия, защото Джейкъб се отблъсна от колата си и бързо дойде до мен, прекосявайки разстоянието с три огромни крачки. Той взе мотора от мен, балансира го на стойката и ме грабна за още една прегръдка като в менгеме.Чух ръмженето на двигателя на Волвото и опитах да се освободя.- Престани, Джейк! – казах задъхана.Той се засмя и ме пусна. Обърнах се, за да помахам за довиждане, но сребристата кола вече изчезваше зад ъгъла.- Страхотно. – изкоментирах, позволявайки на ядът да се пропие в гласа ми.Очите му се разшириха с фалшива невинност.- Какво?- Той е много любезен с всичко това, не е нужно да си насилваш късмета.Той се засмя отново, по-силно от преди – явно намери това, което казах, за страшно смешно. Опитах се да разбера шегата, докато той заобикаляше колата и отвори вратата за

мен.- Бела. – каза той, най-накрая – все още смеейки се – докато затваряше вратата ми. – Не можеш да насилваш нещо, което нямаш.

11.Легенди

- Ще ядеш ли този хот-дог? – Пол попита Джейкъб, очите му бяха заключени върху последния остатък от огромната вечеря, която върколаците бяха погълнали.Джейкъб се облегна на коленете ми и си поигра с хот-дога, който беше набучил на изправена закачалка за дрехи; пламъците на ръба на огъня ближена лъскавата повърхност.

Въздъхна и потупа корема си. Той някак все още беше плосък, въпреки че бях загубила бройката на погълнатите от него хот-дози след десетия. Да не споменавам гигантския пакет чипс или двулитровата бутилка безалкохолно.- Предполагам.- каза Джейк бавно. – Толкова съм натъпкан, че съм на път да повърна, но мисля, че ще мога да се насиля да го изям. Въпреки че изобщо няма да му се насладя. – той въздъхна отново тъжно.Макар че Пол беше изял поне колкото Джейкъб, той го изгледа ядосано и ръцете му се свиха в юмруци.- Леле. – изсмя се Джейкъб. – Шегувам се, Пол. Ето.Той хвърли домашно направения шиш към другата страна на кръга. Очаквах първо хот-дога да падне в пясъка, но Пол го хвана прецизно в десния край без никакво затруднение.Да не се събирам с никой друг, освен с изключително сръчни хора, щеше да ме комплексира.- Мерси, човече. – каза Пол, малкото му ядосване вече му беше минало. Огънят пращеше, спускайки се все по-надолу към пясъка. Искрите внезапно хвърляха красиви оранжеви отбясъци към черното небе. Странно, не бях забелязала, че слънцето е залязло. За първи път се зачудих колко късно е станало. Напълно бях загубила представа за времето.Беше по-лесно да съм с моите приятели от куилеутите, отколкото бях очаквала.Докато аз и Джейкъб оставяхме мотора ми в гаража и той беше признал неохотно, че каската е добра идея, за която е трябвало самият той да се сети, аз бях започнала да се притеснявам да се появя с него при огъня на открито, чудейки се дали върколаците няма да ме приемат за предателка. Щяха ли да се ядосат на Джейкъб, защото ме е поканил? Щях ли да проваля забавлението?Но когато Джейкъб ме бе издърпал от гората до върха на скалите, където огънят пламтеше по-ярко от закритото с обалци слънце, беше много естествено и лесно.- Здрасти момиче-вампир! - бе ме поздравил Ембри силно. Куил бе скочил да ми даде пет и да ме целуне по бузите. Емили бе стиснала ръката ми, когато бяхме седнали на хладния камък до нея и Сам.Освен няколкото дразнещи оплаквания, основно от Пол, да държим миризмата на кръвопийци по посока на вятъра, с мен се отнасяха като с някой, който принадлежеше на това място.Присъстващите не бяха само деца. Били беше тук, количката му стоеше позиционирана на това място, което изглеждаше като главното на кръга. До него, на сгъваем градински стол, изглеждайки доста чуплив, седеше древният белокос дядо на Куил-Старият Куил. Сю Клиъруотър, вдовица на приятелят на Чарли, Хари, седеше на стол от другата му страна: двете й деца, Лия и Сет, също бяха там, седнали на земята като нас. Това ме изненада, но очевидно и тримата бяха наясно с тайната. Начинът, по който Били и Старият Куил й говореха, ми звучеше сякаш тя е заела мястото на Хари на съвета. Това правеше ли автоматично децата й членове на най-тайното общество на Ла Пуш?Мислех си колко ли е ужасно е за Лия да седи в кръга срещу Сам и Емили. Прекрасното й

лице не издаде емоция, но тя не вдигна поглед от пламъците. Гледайки съвършенството на чертите на Лия, не можех да не ги сравня със съсипаното лице на Емили. Какво мислеше Лия за белезите на Емили сега, когато знаеше цялата истина зад тях? Изглеждаше ли като справедливост в нейните очи?Малкият Сет Клиъруотър вече не беше толкова малък. С неговата голяма щастлива усмивка и дълго възлесто телосложение ми напомняше много за един по-млад Джейкъб. Приликата ме накара да се усмихна, а после да въздъхна. Беше ли обречен и живота на Сет да се промени драстично, като този на другите момчета? Беше ли това бъдеще причината, поради която той и семейството му бяха допуснати тук?Цялата глутница беше там. Сам с Емили, Пол, Ембри, Куил и Джаред с Ким, момичето, което бе белязал. Моето първо впечатление за Ким беше, че тя е добро момиче, малко срамежлива и малко обикновена. Имаше широко лице, основно скули, с прекалено малки очи да ги балансират. Носът и устата й бяха прекалено широки за традиционна красота. Гладката й черна коса беше тънка и се разделяше на кичури под въздействието на вятъра, който изглежда никога не стихваше на върха на скалите.Това беше първото ми впечатление. Но след няколко часа наблюдения над Джаред и Ким, повече не можех да намеря нищо обикновено в нея.Начинът, по който я гледаше! Беше сякаш сляп човек вижда слънцето за пръв път. Като колекционер, намерил неоткрита картина на Да Винчи, като майка, гледаща в лицето на новороденото си дете.Обхождащите му очи ме накараха да видя нови неща в нея - как кожата й беше като червеникава коприна на светлината на огъня, как устните и бяха перфектна двойна извивка, колко бели бяха зъбите зад тях, колко дълги бяха миглите й, докосващи бузите й, когато поглеждаше надолу.Кожата на Ким понякога потъмняваше, когато срещаше удивения поглед на Джаред и свеждаше поглед, сякаш засрамена, но изпитваше трудност да държи погледа си си далеч от неговия за какъвто и да е период от време.Гледайки ги, почувствах, че по-добре разбирам това, което Джейкъб ми беше казал за белязването преди това: " трудно е да устоиш на това ниво отдаденост и обожание".Ким задрямваше, облегната на гърдите на Джаред, ръцете му стояха обвити около нея. Предполагах, че й е доста топло в предръдките му.- Става късно - прошепнах на Джейкъб.- Не започвай с това - прошепна ми в отговор Джейкъб, макар че половината от присъстващите бяха достатъчно чувствилтени, за да ни чуят и така. - Най-добрата част тепърва предстои.- Коя е най- добрата част? Ти да погълнеш цяла крава?Джейкъб се засмя със своя нисък гърлен смях.- Не, това е финала. Не сме се събрали просто за да изядем храна за цяла седмица. Това технически е събрание на съвета. Това е първият път на Куил и той не е чувал историите все още. Е, чувал ги е, но това ще бъда първият път когато ще разбере, че са истински. Това доста спомага за внимателното слушане. На Ким, Сет и Лия им е за пръв път също.- Истории?Джейкъб се намести отново до мен, когато се облегнах на някакъв нисък камък. Положи ръката си върху рамото ми и заговори още по-тихо в ухото ми.- Историите, които винаги сме си мислели, че са легенди - каза той - Историите за това защо сме такива, каквито сме. Първата история е за войните-духове.Беше сякаш лекият шепот на Джейкъб бе въведението. Атмосферата около меко горящия огън се промени изведнъж. Пол и Ембри седнаха изправено. Джаред смушка Ким и нежно я придърпа по-нагоре.Емили извади отнякъде тетрадка със спирала и химикалка, изглеждайки точно като ученичка преди важна лекция. Сам съвсем леко се изви до нея, за да може да гледа в същата посока, в която гледаше и Старият Куил, който бе до него и изведнъж осъзнах, че

старейшините от съвета не бяха трима, а четирима на брой.Лия Клиъруотър, лицето й все още красива маска без емоции, затвори очи, не сякаш беше уморена, а като че ли за да помогне на концентрацията си. Брат й се наклони към старейшините нетърпеливо. Огънят изпука, изпращайки още една експлозия от искри, пробляскващи в нощта.Били прочисти гърлото си и без повече въведения от шепота на сина си започна да разказва историята с плътен дълбок глас. Думите се изливаха с прецизност, сякаш ги знаеше наизуст, но също с чувство за лек ритъм. Като поезия, изпълнявана от автора й.- Куилеутите са били малоброен народ още в началото. - каза Били - И сега сме малоброен народ, но никога не сме изчезнали. Това е защото винаги е имало магия в нашата кръв. Не винаги е било магията на смяната на форми - това дошло по-късно. Първо сме били войни-духове.Никога преди това не бях забелязвала следата от величие в гласа на Били Блек, макар да осъзнах, че авторитетът му винаги е бил там.Химикалката на Емили препускаше по листата докато тя се опитваше да смогва с него.- В началото племето се установило в това пристанище и станало изкустно в строенето на кораби и риболова. Но племето било малко, а пристанището-богато на риба. Други нахлули в страната ни и ние сме били прекалено малко, за да удържим. По-голямо племе ни нападнало и ние сме побягнали към корабите си, за да им избягаме.- Кахелела не бил първият войн-дух, но не помним историите преди тази. Не помним кой пръв е открил тази сила или как е била използвана преди тази криза. Кахелела е бил първият Вожд-дух в нашата история. В това време на нужда, Кахелела използвал силата, за да защити земята ни.- Той и неговите войни напуснали корабите - не тялом, а духом. Жените им бдели над телата им и над вълните и мъжете се върнали духом в пристанището ни.- Не можели физически да докоснат враждебното племе, но имали други начини. Историите ни казват, че са могли да докарат свирепи ветрове до лагерите на врага, можели да накарат вятъра да пищи, че да ужасят неприятелите си. Историите също казват, че животните можели да виждат войните-духове и да ги разбират: животните изпълнявали тяхната воля.- Кахелела и неговата армия от духове отприщили хаос сред натрапниците. Нахлулото племе имало глутници от големи кучета с дебела козина, които дърпали шейните им в замръзналия север. Войните-духове обърнали кучетата срещу господарите им, а после докарали голяма напаст от прилепи от пещерите. Използвали писъците на вятъра, за да помогнат на кучетата и да объркат господарите им. Кучетата и прилепите спечелили. Оцелелите се разпръснали, заклеймявайки пристанището ни като прокълнато. Кучетата изтичали на свобода, когато войните-духове ги пуснали. Куилеутите се върнали при телата и жените си победоносно.- Другите близки племена, Хох и Мака, сключили примирие с Куилеутите. Не искали нищо общо с нашата магия. Ние сме живяли в мир с тях. Когато враг се изправел срещу нас, войните-духове го прогонвали.- Изминали поколения. Тогава дошъл последният велик Вожд-дух, Таха Аки. Той бил известен със своята мъдрост и с това, че бил човек на мира. Хората живеели добре и без нужда под неговото владичество.- Но имало един мъж, Утлапа, който не бил доволен.Ниско изсъскване се разнесе из огъня. Бях прекалено бавна да видя откъде е дошло. Били го игнорира и продължи с легендата.- Утлапа бил един от най-силните войни-духове на Вожда Таха Аки - могъщ човек, но и амбициозен също. Той смятал, че хората трябва да използват магията си за да разширят земите си, да поробят племената Хох и Мака и да създадат империя.- Тогава, когато войните били духове, знаели мислите на другарите си. Таха Аки видял, какво бленувал Утлапа и се разгневил. На Утлапа било заповядано да напусне народа и

никога да не използва своята духовна форма отново. Утлапа бил силен, но бойците на вожда били повече. Нямал избор, освен да си тръгне. Бесният прокуден се скрил в гората наблизо, чакайки възможност да си отмъсти на вожда.- Дори по време на мир, Вождът-дух бил бдителен по-отношение на защитата на хората си. Често ходел в тайно свещено място в планините. Изоставял тялото си и бродел през горите и по брега, уверявайки се, че не се приближава опасност.- Един ден Таха Аки тръгнал да изпълни дълга си, Утлапа го последвал. Първоначално, Утлапа просто планирал да убие вожда, но планът му имал недостатъци. Със сигурност войните-духове биха искали да го унищожат, а те могли да стигнат до него по-бързо, отколкото той можел да избяга. Докато се криел сред скалите и гледал как вождът се подготвя да напусне тялото си му хрумнал друг план.- Таха Аки оставил тялото си на тайното място и полетял с ветровете, за да наглежда народа си. Утлапа изчакал докато бил сигурен, че вождът е изминал някакво разстояние със своята духовна същност.- Таха Аки разбрал в момента, в който Утлапа се присъединил към него в света на духовете и прозрял коварния му план. Тръгнал колкото можел по-бързо към тайното място, но дори ветровете не били достатъчно бързи да го спасят. Когато се върнал, тялото му вече било изчезнало. Тялото на Утлапа лежало изоставено, но Утлапа не бил оставил на Таха Аки изход - бил прерязал собственото си гърло с ръцете на Таха Аки.- Таха Аки последвал тялото си през планината. Той крещял на Утлапа, но Утлапа го игнорирал сякаш бил просто вятър.- Таха Аки гледал с отчаяние как Утлапа заел неговото място като вожд на Куилеутите. За няколко седмици Утлапа не правел нищо друго, освен да се увери, че всички вярвали, че той е Таха Аки. Тогава започнали промените - първият едикт на Утлапа забранявал, на който и да е войн да влиза в света на духовете. Твърдял, че имал видение за опасност, но всъщност го било страх. Знаел, че Таха Аки ще чака шанс да разкаже историята. Утлапа също се страхувал да влезне в света на духовете, знаейки че Таха Аки бързо ще вземе обратно тялото си. Така че мечтите му за завоевания със армия от войни-духове била невъзможна и той трябвало да се задоволи с това да управлява племето. Той се превърнал в бреме - търсейки привилегии, които Таха Аки никога не бил искал, отказвайки да работи до войните се, вземайки си млада втора жена, а после и трета, въпреки, че жената на Таха Аки все още била жива - нещо нечувано в това племе. Таха Аки гледал в безпомощен гняв.- Таха Аки се опитал да убие тялото си, за да спаси племето от волностите на Утлапа. Той довел свиреп вълк от планините, но Утлапа се скрил зад войните си. Когато вълкът убил млад мъж, който защитавал фалшивия вожд, Таха Аки изпитал огромна скръб. Заповядал на вълка да се оттегли.- Всички истории ни казват, че не било лесно да си войн-дух. Било повече плашещо, отколкото облекчаващо, да си освободен от тялото си. Затова те използвали магията си само по време на нужда. Самоните пътешествия на вожда да наглежда и пази били бреме и саможертва. Да бъдеш без тяло било дезориентиращо, неудобно, ужасяващо. Таха Аки бил далеч от тялото си толкова дълго до този момент, че вече бил в агония. Чувствал, че е обречен - никога да не премине в последната земя, където предците му чакали, заклещен в това мъчително небитие завинаги.Великият вълк последвал духа на Таха Аки, докато се извивал и гърчел в агония, през горите. Вълкът бил много голям за вида си и красив. Таха Аки изведнъж завидял на глупавото животно. То поне имало тяло. То поне имало живот. Дори съществуване като животно би било по-добре от тази ужасна празна съзнателност.- Тогава на Таха Аки му хрумнала идея, която променила всички нас. Помолил великия вълк да направи място за него, да сподели. Вълкът склонил. Таха Аки влезнал в тялото на вълка с облекчение и благодарност. Не било като човешкото му тяло, но било по-добре от бездната на света на духовете.

- Като едно, вълкът и човекът се върнали в селото на пристанището. Хората бягали в ужас, викайки войните. Бойците изтичали за да срещнат вълка с копията си. Утлапа, разбира се, останал скрит в безопасност.- Таха Аки не атакувал войните си. Той бавно отстъпил пред тях, говорейки с очите си и опитвайки се да извие песните на народа си. Войните започнали да осъзнават, че вълкът не бил обикновено животно, че някакъв дух му влияел. Един възрастен войн, мъж на име Ют, решил да престъпи заповедта на фалшивия вожд и да опита да комуникира с вълка.- В момента, в който Ют преминал в света на духовете, Таха Аки напуснал вълка, животно чакало спокойно завръщането му, за да говори с него. Ют веднага разбрал истината и посрещнал истинския си вожд у дома.- По това време Утлапа дошъл, за да види дали вълкът е победен. Когато видял Ют да лежи безжизнено на земята, обграден от войни, защитавайки го, осъзнал какво става. Извадил ножа си и се затичал напред да убие Ют преди да се е върнал в тялото си.- Предател - крещял и войните не знаели какво да правят. Вождът бил забранил влизането в духовния свят и било решение на вожда как да накаже тези, които не се подчиняват.- Ют скочил обратно в тялото си, но Утлапа притиснал ножа си до гърлото му и затиснал с ръка устата му. Тялото на Таха Аки било силно, а това на Ют било отслабнало със старостта. Ют не могъл да каже дори една дума, за да предупреди останалите, когато Утлапа заглушил гласа му завинаги.- Таха Аки гледал как духът на Ют навлиза в последните земи, които били забранени за него завинаги. Почувствал велик гняв, по-силен от всичко, което бил чувствал досега. Вселил се в големия вълк отново, решен да изтръгне гърлото на Утлапа. Но когато се присъединил към вълка, в тялото му станала най-великата магия.- Гневът на Таха Аки бил гняв на човек. Любовта, която изпитвал към народа си и омразата, която таял към техния потисник били прекалено необхватни за тялото на вълка, прекалено човешки. Вълкът потреперил и - пред очите на шокираните войни на Утлапа - се превърнал в човек.- Новият мъж не приличал на тялото на Таха Аки. Бил много по-величествен. Бил карналното отражение на духа на Таха Аки. Войните го познали веднага, защото били летели с духа на Таха Аки.- Утлапа се опитал да избяга, но Таха Аки имал силата на вълка в новото си тяло. Той хванал крадеца и смачкал духа в него преди да може да изскочи от откраднатото тяло.- Хората ликували, когато разбрали какво е станало. Таха Аки бързо оправил нещата, работейки отново с хората си и връщайки младите съпруги на семействата им. Единствената промяна, която запазил, била края на влизането в света на духовете. Знаел, че прекалено опасно сега, когато идеята да се открадне чужд живот била засята. Вече нямало войни-духове.- От този момент нататък бил повече от вълк и повече от човек. Наричали го Таха Аки Великият Вълк или Таха Аки Човекът-Дух. Управлявал племето много много години, защото не остарявал. Когато опасност надвисвала над племето, той възвръщал своята вълча форма, за да се бие с врага или да го изплаши. Хората живеели в мир. Таха Аки станал баща на много синове и някои от тях открили, че когато достигнат възрастта за възмъжаване и те можели да се превръщат във вълци. Вълците били различни, защото били вълци-духове и отразявали човека, който били вътрешно.- Ето защо Сам е черен тогава - Куил измрънка под носа си, хилейки си - Черно сърце, черна козина.Толкова се бях вживяла в историята, че беше шок да се завърна в настоящето, в кръга около изтляващия огън. С още повече изненада осъзнах, че кръгът е съставен от пра - колкото и много пъти "пра-" - правнуци на Таха Аки.Огънят изхвърли сноп искри към небето и те затрепераха и затанцуваха, рисувайки почти различими форми.- А твоята шоколадова козина отразява какво? - прошепна Сам на Куил - Колко си

слааадък?Били игнорира заяжданията им.- Някои от тези синове станали бойци с Таха Аки и престанали да стареят. Други, които не харесвали трансформацията, отказали да се присъединят към глутницата на мъжете-вълци. Тези започнали да стареят отново и племето открило че хората-вълци могат да стареят като всички останали, ако се откажели от вълците си -духове. Таха Аки живял колкото трима стари мъже. Оженил се за трета жена след смъртта на първите две и намерил в нея истинската си духовна жена. Макар да бил обичал другите това било нещо друго. Решил да се откаже от вълка-дух, за да може да умре, когато тя умряла.- Така магията дошла при нас, но това не е краят на историята...Той погледна към Старият Куил Атеара, който се немести в стола си, изправяйки крехките си рамене. Били отпи от бутилката с вода и изтри челото си. Химикалката на Емили не се поколеба, докато тя драскаше бясно по хартията.- Това беше историята за войните-духове - започна Старият Куил със своя тенор - Това е историята за саможертвата на третата жена.- Много години след като Таха Аки се отказал от своя вълк-дух , когато вече бил стар мъж, неприятности се появили на север, при племето Мака. Няколко млади жени от тяхното племе били изчезнали и те обвинили съседните вълци, на които не вярвали и от които се стрхували. Хората-вълци все още можели да четат мислите си докато били във формата на вълци, точно както предците си, когато били в духовната си форма. Те знаели, че никой от техните не е виновен. Таха Аки се опитал да умиротвори вожда на Макаите, но имало прекалено много страх. Таха Аки не искал война. Вече не бил войн, за да води хората си. Той натоварил най-стария си син-вълк, Таха Ви, със задачата да намери истинския виновник преди да са започнали враждебни действия.- Таха Ви повел още пет вълци в глутницата си през планините в търсене на някакви следи от липсващите девойки от Мака. Натъкнали се на нещо, което не били срещали преди - странна, сладникава миризма в гората която изгорила носовете им до болка. Свих се малко по-близо до Джейкъб. Видях ъгъла на устата му да потрепва развеселено и ръката му се затегна около мен.- Не знаели що за създание има такава миризма, но я последвали - старият Куил продължи. Треперещият му глас нямаше величието на този на Били, но имаше странен, жесток ръб на настойчивост в себе си. Пулсът ми се ускори, когато думите се заизливаха по-бързо.- Намерили бледи следи от човешка миризма и човешка кръв по пътеката. Били сигурни, че това е врагът, когото търсят.- Пътуването им ги довело толкова далече на север, че Таха Ви изпратил половината от глутницата, най-младите, обратно в пристанището да докладват на Таха Аки.- Таха Ви и неговите двама братя не се завърнали.- Най-младите братя търсили по-възрастните, но намерили само тишина. Таха Аки оплакал синовете си. Искал да отмъсти за смъртта им, но бил прекалено стар. Отишъл при вождът на Макаите в траурни дрехи и му казал всичко, което се било случило. Вождът на Макаите повярвал на скръбта му и на търканията между двете племена бил сложен край.- Година по-късно, две девици от Макаите изчезнали от домовете си на същата нощ. Макаите повикали Килетските вълци веднага, които намерили същата сладникава миризма из цялото село на Макаите. Вълците отново тръгнали на лов.Само един се върнал. Той бил Яха Ута, най-старият син от третата жена на Таха Аки и най-младият в глутницата. Той донесъл нещо със себе си, което никога не било виждано то Килетите - странен студен каменен труп, който носел на парчета. Всички, които били от кръвта на Таха Аки, дори тези, които никога не се били превръщали във вълци, можели де помиришат пронизващата миризма на мъртвото създание. Това бил врагът на Макаите.- Яха Ута описал какво било станало: той и братята му били намерили създанието, което

приличало на мъж, но било твърдо като гранит с двете щерки на Макаите. Едната вече била мъртва, лежейки бяла и безкръвна на земята. Другата била в ръцете на изчадието, устата му на гърлото й. Може и да не е била жива, когато те се натъкнали на ужасяващата сцена, но съществото бързо счупило врата й и метнало безжизненото й тяло на земята, когато те се прибилижили. Белите му устни били покрити с кръвта й и очите му светели червени.- Яха Ута описал свирепата сила и скорост на създанието. Един от неговите братя бързо станал жертва, когато подценил силата му. Чудовището го разкъсало като кукла. Яха Ута и другият му брат били по-предпазливи. Работели в заедно, нападайки създанието отстрани, надхитрявайки го. Трябвало да достигнат до самите граници на вълчата си сила и скорост, нещо неизпробвано преди това. Създанието било твърдо като камък и студено като лед. Открили, че само зъбите им мога да му навредят. Започнали да откъсват малки парчета от чудовището докато се биели с него. - Но изчадието се научило бързо и скоро отговаряло на маневрите им. Докопало брата на Яха Ута. Яха Ута намерил възможност да захапе врата на чудовището и скочил. Зъбите му откъснали главата на създанието, но ръцете продължили да разкъсват брат му.- Яха Ута разкъсал създанието на неразпознаваеми късове, откъсвайки парчета в отчаян опит да спаси брат си. Било прекалено късно, но накрая съществото било унищожено.- Или така си мислели. Яха Ута поставил смърдящите останки, за да бъдат разгледани от старейшините. Една разкъсана длан лежала до парче от гранитната ръка на чудовището. Двете парчета се докоснали, когато старейшините ги побутнали с пръчки и дланта се протегнала към парчето от ръката, опитвайки се да се съедини.- Ужасени, старейшните подпалили останките. Огромен облак от задушлив, лютив дим замърсил въздуха. Когато не останало нищо освен пепел, те разделили пепелта в много малко торбички и ги разпръснали надлъж и нашир - някои в океана, някои в гората, някои в пещерите. Таха Аки носел една торбичка около врата си, за да бъде предупреден, ако съществото се опиташе да се събере отново.Старият Куил спря и погледна Били. Били издърпа кожена връзка около врата си. На края й висеше малка, почерняла от времето торбичка. Няколко човека си поеха разко въздух. Аз може да съм била една от тях.- Нарекли го Студеният, Кръвопиецът и живеели в страх, че то не е било само. Имали само един останал защитник - младият Яха Ута.- Не чакали дълго. Съществото си имало женска. Още една кръвопийца, която дошла при Куилеутите, търсейки отмъщение.- Историите казват че Студената Жена била най-красивото нещо, което човешките очи били виждали. Изглеждала като богинята на зората, когато влезнала в селото онази сутрин: слънцето по стлучайност греело и блещукало по бялата й кожа, осветявало златната й коса, която се спускала до коленете й. Нейното лице било магическо в своята красота, очите й се откроявали черни, насред бялото лице. Някои паднали на колене, за да я почетат.- Тя попитала нещо с висок пронизващ глас на език, който никой не бил чувал. Хората застинали, незнаейки какво да й отговорят. Там нямало никой от кръвта на Таха Аки освен едно малко момче. Момченцето се притиснало да майка си и изплакало, че миризмата наранява носа му. Един от старейшините на път към съвета чул момченцето и осъзнал какво е дошло сред тях. Извикал на хората да бягат. Тя убила първо него.- Имало двадесет свидетели на приближаването на Студената Жена. Двама оцелели, само защото тя се разсеяла от кръвта и спряла, за да задоволи жаждата си. Те изтичали до Таха Аки, който седял на съвета с другите старейшини, синовете си и третата си жена.- Яха Ута се преобразил във своя вълк-дух веднага щом научил новините. Тръгнал да унищожи кръвопийцата сам. Таха Аки, третата му жена, синовете му и старейшините тръгнали след него.- Първоначално не можели да намерят създанието, само следите от нейната атака. Тела

лежели, разбити, някои с източена кръв, пръснати по пътя откъдето била минала. Тогава чули писъците и забързали към пристанището.- Шепа Куилеути били избягали към корабите за прикритие. Тя доплувала след тях като акула и прекършила кърмата на кораба с невероятна сила. Когато корабът потънал, тя хванала тези, които се опитвали да избягат и прекършила и тях.- Видяла огромният вълк на брега и забравила за бягащите плувци. Доплувала толкова бързо, че била като размазано петно и стигнала, мокра и великолепна, за да застане пред Яха Ута. Тя го посочила с пръст и задала още един неразбираем въпрос. Яха Ута чакал.- Била оспорвана битка. Тя не била войн като мъжкия си. Но Яха Ута бил сам - нямало кой да отвлече гнева й от него.- Когато Яха Ута загубил, Таха Аки изкрещял предизвикателно. Той скочил напред и се преобразил в древен, побелял вълк. Вълкът бил стар, но това бил Таха Аки Човекът-Дух и гневът му го направил силен.- Третата жена на Таха Аки току-що била видяла сина си да умира. Сега съпругът й се борел и тя нямала надежда, че той може да спечели. Тя била чула всяка дума, която свидетелите на клането били казали на съвета. Била чула историята за първата победа на Яха Ута и знаела, че отвличането на вниманието, осъществено от брат му го бе спасило.- Третата жена грабнала един нож от колана на един от синовете й, който стоял до нея. Те всички били млади, още невъзмъжали и тя знаела, че ще умрат, когато баща им се провали.

− Третата жена се затичала към Студената Жена с високо вдигнато острие. Студената жена се усмихнала, съвсем леко разсеяна от битката си със стария вълк. Не се страхувала от слабата човешка жена или от ножа, който дори нямало да одраска кожата й, когато се готвела да нанесе фаталния удар на Таха Аки.- Тогава третата жена направила нещо, което Студената Жена не очаквала. Паднала на колене в краката на кръвопийцата и забила ножа в собственото си сърце.- Кръв изригнала изпод пръстите на третата жена и се плиснала върху Студената Жена. Кръвопийцата не могла да устои примамливата свежа кръв, напускаща тялото на третата жена. Инстинктивно, тя се обърнала към умиращата жена, за секунда изцяло погълната от жажда.- Зъбите на Таха Аки се заключили около врата й.- Това не бил краят на битката, но Таха Аки вече не бил сам. Гледайки как майка им умира, двама млади синове почувствали такъв гняв, че скочили напред като вълци-духове, макар още да не били мъже. Заедно с баща си, те довършили създанието.- Таха Аки никога не се присъединил към племето. Никога не се преобразил в човек отново. Лежал един цял ден до тялото на третата си жена, ръмжейки когато някой се опитвал да я докосне, и тогава потънал в гората и никога не се завърнал.- Неприятности със студените имало малко оттогава. Синовете на Таха Аки пазели племето докато синовете им не пораснали достатъчно, за да заемат местата им. Никога не е имало повече от три вълка наведнъж. Било достатъчно. Случвало се кръвопиец да премине през тези земи, но били хващани неподготвени, неочаквайки вълците. Понякога някой вълк умирал, но никога не били изтребвани както онзи първи път. Били се научили как да се бият със студените и предавали знанието, от вълча мисъл към вълча мисъл, от дух към дух, от баща към син.- Минало време и наследниците на Таха Аки вече не се превръщали във вълци, когато достигали мъжество. Само при голяма опасност, когато имало студен наблизо, вълците се завръщали. Студените винаги идвали поединично или по двойки и глутницата оставала малка.- Дошло по-голямо семейство вампири и вашите прадядовци се подготвили да ги прогонят. Но водачът им говорил с Ефраим Блек сякаш бил човек и обещал Куилеутите да не биват наранявани. Странните му жълти очи дали някакво доказателство за твърдението му, че не били като останалите кръвопийци. Вълците били превъзхождани числено -

нямало нужда студените да предлагат примирие, когато могли да спечелят битката. Ефраим приел. Останали верни на тяхната страна от уговорката, макар присъствието им да привличало други.- И техният брой е създал толкова голяма глутница, каквато племето не е виждало. - каза Старият Куил и за един момент черните му очи, почти погребани в бръчките на кожата около тях се спряха на мен. - Изключвайки, разбира се, тази по времето на Таха Аки. - каза той и въздъхна.- И така синовете на навето племе отново носят бремето и споделят жертвата, на които дедите им устоявали преди това.Всичко беше тихо за момент. Живите наследници на магия и легенди се загледаха един в друг през огъня с тъга в очите. Всички освен един.- Бреме - каза той тихо с насмешка - Аз пък мисля, че е готино. - пълната долна устна на Куил се нацупи малко.От другата страна на затихващия огън Сет Клиъруотър - с разширени от обожание към братството на защитниците на племето очи - кимна в съгласие.Били се изкиска, ниско и дълго, и магията сякаш се разтопи в жаравата. Изведнъж отново бяхме само кръг от приятели. Джаред метна малък камък по Куил и всички се засмяха, когато той подскочи. Ниския шепот на разговори се разнесе около нас, непринудено и закачливо. Очите на Лия Клиъруотър не се отвориха. Мисля, че видях нещо да блести на бузата й, като сълза, но когато погледнах отново момент по-късно я нямаше.Нито аз, нито Джейкъб проговорихме. Беше така застинал до мен, дъхът му толкова дълбок и равен, че си помислих, че е близо до заспиване.Умът ми бе на хиляда години разстояние. Не мислех за Яха Ута или за другите вълци, или закрасивата Студена Жена - нея можех да си я представя прекалено лесно. Не, мислех за някой извън магията като цяло. Опитвах се да си представя лицето на безименната жена, която бе спасила цялото си племе, третата жена.Просто човешка жена без специални умения или сили. Физически по-слаба и бавна, от което и да е от чудовищата в историята. Но тя е била ключа, решението. Тя спасила съпруга си, невръстните си синове, племето си.Искаше ми се да бяха запомнили името й...Нещо разтърси ръката ми.- Хайде, Белс - каза Джейкъб в ухото ми - Пристигахме.Примигах, объркана защото изглежда огънят бе изчезнал. Вперих поглед в неочакваната тъмнина, опитвайки се да придам смисъл на обстановката. Отне ми минута да осъзная, че вече не бях на скалата. Джейкъб и аз бяхме сами. Все още бях под ръката му, но вече не бях на земята.Как се бях озовала в колата на Джейкъб?- О, по дяволите! - поех си рязко въздух аз, когато осъзнах, че съм заспала - Колко е късно? Да го вземат мътните, къде е онзи глупав телефон? - потупах джобовете си, полуобезумяла и ненамираща нищо.- По-спокойно. Даже още няма полунощ. И вече му се обадих. Виж - той чака ето там.- Полунощ? - повторих глупаво, все още дезориентирана. Загледах се в тъмнината и пулсът ми се ускори, когато очите ми различиха формата на волвото на 30-на метра. Протегнах се към дръжката на вратата. - Ето - каза Джейкъб и постави нещо малко в другата ми ръка. Телефона.- Обадил си се на Едуард, вместо мен?Очите ми се бяха приспособили достатъчно за да видя яркия блясък на усмивката на Джейкъб.- Реших, че ако се държа прилично ще получа повече време с теб.- Благодаря, Джейк - казах аз, трогната - Наистина, благодаря ти. И благодаря, че ме покани тази вечер. Това беше... - думите не ми стигаха - Уау. Това беше нещо различно.- А ти дори не остана будна, за да видиш как гълтам крава. - той се засмя - Не, радвам се,

че ти е харесало. Беше...хубаво за мен. Да си тамИмаше движение в тъмната далечина - нещо бледо бродеше сред тъмните дървета. Крачеше?- Дам, не е особено търпелив, нали? - каза Джейкъб, забелязвайки разсейването ми - Давай. Но се върни скоро, става ли?- Разбира се, Джейк. - обещах аз, отваряйки вратата. Студен въздух се блъсна в краката ми и ме накара да потреперя.- Сладки сънища, Белс. Не се притеснявай за нищо - ще бдя над теб тази вечер.Спрях с един крак на земята.- Не, Джейк. Почини си. Ще се оправя.- Да, да - каза той, но прозвуча по-скоро покровителствено отколкото съгласяващо се.- Лека, Джейк. Благодаря.- Лека, Бела - прошепна той, когато забързах в тъмнината.Едуард ме хвана на граничната линия.- Бела - каза той с очевидно облекчение в гласа си. Ръцете му се обвиха плътно около мен.- Здрасти. Съжалявам, че закъснях толкова. Заспах и..- Знам. Джейкъб ми обясни. - той тръгна към колата и аз се заклатушках вдървено до него.- Изморена ли си? Бих могъл да те нося.- Добре съм.- Хайде да те закараме удома и в леглото. Прекара ли си добре?- Да - беше невероятно, Едуард. Иска ми се да можеше да бъдеш там. Дори не мога да го обясня. Бащата на Джейк ни разказваше стари легенди и беше като...като магия.- Ще трябва да ми разкажеш. След като поспиш.- Няма да мога да го предам точно - казах аз и се прозинах широко.Едуард се изкиска. Отвори ми вратата, повдигна ме вътре и закопча предпазния ми колан около мен.Ярки светлини просветнаха и изчезнаха през нас. Помахах към фаровете на Джейкъб, но не знаех дали е видял жеста.Тази нощ - след като минах покрай Чарли, който не ми направи такъв проблем, какъвто очаквах, защото Джейкъб се беше обадил и на него - вместо да се срутя на леглото веднага се наведох от отворения прозорец докато чаках Едуард да се върне. Нощта беше изненадващо студена, почти зимна. Изобщо не го бях зебелязала на ветровитите скали: предполагах, че огънят имаше по-малко общо с това, отколкото факта, че седях до Джейкъб.Ледени капчици се плиснаха в лицето ми, когато дъжда започна.Беше прекалено тъмно, за да видя повече от черните триъгълници на смърчовете, накланящи се и клатещи се от вятъра. Но все пак устремих очите си напред, тъсейки форми в бурята. Блед силует, движещ се като призрак сред чернотата...или пък може би сенчестия контура н огромен вълк...Зрението ми бе прекалено слабо.Имаше движение в нощта, точно до мен. Едуард се плъзна през отворения прозорец с ръце, още по-студени от дъжда.- Джейкъб там ли е? - попитах, треперейки когато Едуард ме придърпа в обятията си.- Да...някъде. И Есме се прибира към вкъщи.Въздъхнах.- Толкова е студено и мокро. Това е глупаво. - потреперих отново.Той се засмя.- Студено е само за теб, Бела.Беше ми студено и в съня ми тази нощ, може би защото спах в прегръдката на Едуард. Но сънувах, че съм навън в бурята, вятърът шибаше косата ми през лицето ми и заслепяваше очите ми. Стоях на каменистия полукръг на Първия плаж, опитвайки се да разпозная бързо движещите се форми, които можех да видя само бегло в тъмнината на края на брега. Първоначално нямаше нищо освен просветвания на черно и бяло, стрелкайки се

едно към друго, танцувайки. Тогава, сякаш луната изведнъж бе пробила облаците, виждах всичко.Розали, косата й се вееше мокра и златна до задната част на коленете й, се изстрелваше към огромен вълк - бърните му прорязани със сребро - който инстинктивно разпознах като Били Блек.Затичах се, но открих, че се движа в дразнещия забавен кадър на сънуващите. Опитах се да им изкрещя, да им кажа да спрат, но гласът ми бе откраднат от вятъра и не можех да издам дори звук. Махах с ръце, надявайки се да привлека вниманието им. Нещо проблесна в ръката ми и забелязах за пръв път, че дясната ми ръка не беше празна.Държах дълго острие, древно и сребърно, осеяно със засъхнала почерняла кръв.Отдръпнах се от ножа и очите ми се отвориха рязко за тихата тъмнина на спалнята ми. Първото нещо, което осъзнах, беше, че не съм сама и се обърнах, за да заровя лице в гърдите на Едуард, знаейки, че сладкия аромат на кожата му ще прогони кошмара по-ефективно от каквото и да е друго.- Събудих ли те? - прошепна той. Имаше звук от хартия, шумоленето на страници и тихото "туп" на нещо, паднало леко на дървения под.- Не - измърморих, въздишайки в задоволство, когато ръцете му се затегнаха около мен.- Имах лош сън.- Искаш ли да ми разкажеш?Поклатих глава.- Прекалено съм уморена. Може би сутринта, ако помня.Усетих безмълвен смях да го разтъсва.- На сутринта. - съгласи се той. - Какво четеш? - измрънках, не съвсем будна.- " Брулени хълмове" - каза той.Намръщих се сънливо.- Мислех, че не харесваш тази книга.- Беше я оставила навън - прошепна той, мекият му глас ме залюляваше към безсъзнанието. - Освен това...колкото повече време прекарвам с теб, толкова повече човешки емоции изглеждат разбираеми за мен. Откривам, че мога да симпатизирам на Хийтклиф по начини, които смятах за невъзможни преди.- Ммм - въздъхнах аз.Той каза още нещо, нещо ниско, но вече бях заспала.Следващата сутрин дойде перлено сива и спокойна. Едуард ме попита за съня ми, но не можех да си го спомня съвсем. Спомних си само, че беше студено и че бях щастлива, че той беше там когато се събудих. Той ме целуна достатъчно дълго, за да накара пулса ми да препуска, и се отправи към дома си, за да се преоблече и да вземе колата си.Облякох се бързо, с останалите варианти. Който беше претърсил стаята ми, бе ранил смъртно гардероба ми. Ако не беше толкова плашещо, щеше да е адски дразнещо.Когато се канех да се отправя надолу за закуска, забелязах опърпаното ми копие на "Брулени хълмове", лежащо отворено на пода, където Едуард я бе изпуснал, отваряйки се на мястото докъдето беше стигнал, както повредените корици винаги правеха с моето.Вдигнах я любопитно, опитвайки се да си спомня какво беше казал. Нещо за изпитване на симпатия към Хийтклиф, към него от всички хора. Това не можеше да е правилно: трябваше да съм сънувала тази част. Три думи на отворената страница хванаха окото ми и аз изкривих глава, за да мога да прочета параграфа по-обстойно. Говореше Хийтклиф и знаех пасажа добре."И там се вижда разликата между чувствата ни: ако той беше на мое място, а аз на негово, макар да го мразех с ненавист, превърнала живота ми в жльч, никога не бих вдигнал ръка срещу него. Моля, гледайте скептично колкото желаете! Никога не бих го прокудил от нейното присъствие, защото тя желае неговото. В момента, в който грижата й изчезне, бих изтръгнал сърцето му и бих изпил кръвта му! Но дотогава - ако не ми вярвате, не ме

познавате - дотогава, бих умрял по-скоро, отколкото да докосна и косъм от главата му!"Трите думи, които приковаха погледа ми бяха "изпил кръвта му".Потреперих.Да, определено трябваше да съм сънувала позитивното изказване на Едуард за Хийтлиф. А тази страница най-вероятно не беше тази, която бе чел. Книгата е можела да падне отворена, на която и да е страница.

12. ВРЕМЕ

- Аз видях... - започна Алис със зловещ тон.Едуард насочи лакът към ребрата й, който тя небрежно избегна.- Добре - изръмжа тя. - Едуард ме кара да направя това. Не видях, че ще си по-проблемна, ако те изненадам.Вървяхме към колата след училище и и ми беше абсолютно непонятно за какво говори тя.- На човешки език? - попитах.- Не се дръж като бебе, относно това. Без избухвания.- Сега вече съм уплашена.- Ами ти ще - имам предвид ние ще - имаме парти по случай завършването. Не е нещо голямо. Нищо за което да откачаш. Но видях, че ще откачиш ако го направя парти-изненада. - тя изтанцува изпод ръката на Едуард, която се протегна, за да разроши косата й. - и Едуард каза, че трябва да ти кажа. Но не е нищо. Обещавам.Въздъхнах тежко.- Има ли смисъл от спорене?- Никакъв.- Добре, Алис. Ще бъда там. И няма да ми хареса всяка минута от него. Обещавам.- Това е духът! Освен това, ужасно ми харесва подаръкът ми. Не трябваше.- Алис, не съм!- О, знам това. Но ще.Прерових мозъка си в паника, опитвайки се да си спомня какво съм решила да й взема за завършването, което тя може да видяла.- Удивително - измънка Едуард - как може някой толкова малък да е толкова досаден?Алис се засмя.- Талант.- Не можеше ли да изчакаш няколко седмици, за да ми кажеш това? - попитах раздразнено - Сега ще трябва да съм притеснена за това много по-дълго.Алис ми се намръщи.- Бела - каза тя бявно - Знаеш ли кой ден е днес?- Понеделник?Тя завъртя очи.- Да, понеделник е...четвърти.Тя сграбчи лакътя ми, завъртя ме на половин оборот и посочи голям жълт плакат, залепен за врата на салона. Там, написанас остри черни букви, беше датата на дипломирането. Точно една седмица след днес.- Четвърти е? Юни? Сигурна ли си?Никой не отговори. Алис просто поклати тъжно глава, симулирайки разочарование и веждите на Едуард се повдигнаха.- Не може да бъде! Как стана това? - опитах се да броя назад наум, но не можех да разбера къде бяха изчезнали дните.Чувствах се все едно някой беше изритал краката ми изпод мен. Седмиците на стрес, на притеснение...Някакси, насред манията ми околко времето, моето време беше изчезнало. Моето пространство за подреждане на приоритетите, правене на планове, беше изчезнало. Нямах време.

− И не бях готова.Не знаех как да направя това. Как да кажа "сбогом" на Рене и Чарли... на Джейкъб... на това да бъда човек.Знаех точно какво искам, но изведнъж бях ужасена от това да го получа.На теория, бях развълнувана, дори нетърпелива да заменя смъртността с безсмъртието. Все пак, това беше ключа към това да остана с Едуард завинаги. А го имаше и факта, че бях преследвана от известни и неизвестни компании. Бих предпочела да не си седя наоколо, безпомощна и вкусна, чакайки някоя от тях да ме докопа.На теория във всичко това имаше смисъл.На практика... да бъде човек беше всичко, което познавах. Бъдещето отвъд това беше една голяма тъмна бездна, която не можех да опозная, докато не скочех в нея.Просто знание, днешната дата - което беше толкова очевидно, че сигурно подсъзнателно съм го потискала - направи срока, който нетърпеливо отброявах, да изглежда като среща с отдаващите чест при екзекуция.Бях смътно наясно с Едуард, който държеше вратата ворена за мен, за Алис, бъбреща от задната седалка, за дъжда, биещ по стъклото. Едуард изглежда осъзнаваше, че съм там само тялом: не се опита да ме изтръгне от унеса ми. Или може би се е опитал, но бях далеч от това да го забележа. Оказахме се в моята къща, където Едуард ме заведе до дивана и ме дръпна до себе си. Зазяпах се през прозореца в течната сива мъгла и се опитах да разбера къде беше изчезнала решителността ми. Защо се паникьосвах? Знаех, че моментът наближава. Защо трябваше да се плаша, че е дошъл?Не знам колко дълго ме остави да гледам втренчено през прозореца. Но дъждът вече изчезваше в мрак, когато не издържа.Той постави студените си ръце от двете страни на лицето ми и фиксира златните си очи в моите.- Ще ми кажеш ли какво си мислиш, моля те? Преди да полудея?Какво можех да му кажа? Че бях страхливка? Затърсих думи.- Устните ти са бели. Говори, Бела.Издишах наведнъж. Колко дълго бях задържала дъха си?- Датата ме хвана неподготвена - прошепнах - Това е всичко.Той зачака с очи пълни със тревога и скептицизъм.Опитах се да обясня.- Не съм сигурна какво да правя...какво да кажа на Чарли...какво да кажа...как да... - гласът ми заглъхна.- Това не е заради партито, нали?Намръщих се.- Не, но благодаря, че ми напомни.Дъждът беше по-шумен докато той разчиташе физиономията ми.- Не си готова. - прошепна.- Готова съм - излъгах веднага, рефлекс. Можех да разбера, че прозря през лъжата, така че си поех дълбоко дъх и казах истината. - Трябва да бъда.- Не трябва да си нищо.Можех да почувствам паниката да прозира в очите ми докато изброявах причините.- Виктория, Джейн, Кай, който и да е бил в стаята ми...!- Още по-основателна причина да почакаме.- В това няма смисъл, Едуард.Той пристисна ръцете си по-плътно към лицето ми и проговори с бавна решителност.- Бела. Нито един от нас нямаше избор. Видя какво е сторило... особено на Розали. Всички сме се борили, опитвайки се да се примирим с нещо, върху което нямаме контрол. Няма да позволя да бъде така за теб. Ти ще имаш избор.- Аз вече направих своя избор.

- Няма да преминеш през това, защото брадвата виси над главата ти. Ще се погрижим за проблемите, а аз ще се погрижа за теб. - закле се той - Когато минем през това и нищо не те принуждава, тогава можеш да решиш да се присъединиш към мен, ако още искаш. Но не защото те е страх. Няма да бъдеш принудена.- Карлайл обеща - измрънках, противно на навика ми - След дипломирането.- Не докато не си готова - каза той с уверен тон. - И определено не докато се чувстваш застрашена.Не отговорих. Нямах сили да споря: не можех да намеря хъса си в момента.- Ето - целуна челото ми - Нищо, за което да се притесняваш.Изсмях се, треперещо.- Нищо, освен надвисналата гибел. Ти не искаш да съм вампир.- Не, не искам. – каза той нежно и тогава изчака да чуе още. – Но не това е сега въпросът. Довери ми се.- Правя го.Той все още се взираше в лицето ми, чакайки ме да се успокоя.- Може ли да те попитам нещо? – попитах.- Каквото и да е.Аз се поколебах, прехапах устна и после попитах различен въпрос от този, който ме тревожеше.- Какво ще взема на Алис за завършването?Той се изкикоти.- Изглежда ще вземеш и на двама ни билети за концерт...- Точно така! – бях толкова облекчена, че почти се усмихнах. – Концертът в Такома. Видях реклама във вестника миналата седмица и помислиш, че ще го харесаш, след като каза, че CD-то е добро.- Това е добра идея. Благодаря.- Надявам се да не са разпродадени.- Важен е замисълът. Аз би трябвало да знам.Въздъхнах.- Искаш да ме питаш и нещо друго. – каза той.Намръщих се.- Добър си.- Имам голяма практика в четенето на лицето ти. Попитай ме. Затворих очи и се наведох към него, заравяйки лицето си в гърдите му.ми подсказа след момент.- Ами....тревожех се...защо се чувстваш така.- Тревожеше се? – той избра думата с изненада.- Ще ми кажеш ли защо? Цялата истина, без да щадиш чувствата ми?Той се поколеба за минута.- Ако отговоря на въпроса ти, после ти ще обясниш ли твоя? Аз кимнах, лицето ми все още беше скрито.Той си пое дълбоко въздух преди да отговори.- Ти можеш да постигнеш толкова много, Бела. Знам, че мислиш, че имам душа, но аз не съм напълно убеден в това, и да рискувам твоята... – той поклати глава бавно. – Това, аз да го позволя – да те оставя да се превърнеш в нещо като мен, само за да не те изгубя никога – това е най-егоистичната постъпка, която мога да си представя. Искам това повече от всичко, за себе си. Но за теб, искам толкова повече. Да се предам – направо е престъпно. Това ще бъде най-себичното нещо, което някога ще направя, дори и да живея завинаги. Ако имаше някакъв начин аз да се превърна в човек за теб – без значение каква е цената, щях да я платя. Аз стоях много неподвижно, попивайки това.Едуард си мислеше, че той е егоистичен.

Усетих как усмивката бавно се разлива по лицето ми.- Така че....не е това, че се страхуваш, че няма.....да ме харесваш толкова, когато съм различна – когато не съм мека и топла и не мириша по същия начин? Ти наистина искаш да ме задържиш, без значение каква ще се окажа?Той издиша рязко.- Ти се тревожеше, че няма да те харесам? – поиска да знае той. Тогава, преди да мога да отговоря, той се смееше. – Бела, за толкова интуитивен човек, как можеш да бъдеш толкова невъзприемчива? Знаех, че ще помисли, че е глупаво, но аз се успокоих. Ако той наистина ме искаше, можех да преживея другото...все някак. Егоистичен внезапно беше красива дума.- Не мисля, че осъзнаваш колко по-лесно ще ми бъде, Бела. – той каза, ехото от смеха му все още беше в гласа му. – Когато няма да трябва да се концентрирам през цялото време, за да не те убия. Разбира се, ще има неща, които ще ми липсват. Като например това....Той се вгледа в очите ми, докато галеше бузата ми и аз усетих как кръвта нахлува и оцветява кожата ми. Той се засмя нежно.- И звукът на сърцето ти. – продължи той, по-сериозен, но все още с малка усмивка. – Това е най-значимият звук в света ми. Толкова съм настроен към него, че се кълна, че мога да го разпозная от километри. Но нито едно от тези неща няма значение. Това, - каза той, вземайки лицето ми в ръцете си. – Ти. Това ще запазя. Ти винаги ще бъдеш моята Бела, просто ще бъдеш малко по-трайна. Аз въздъхнах и затворих очи със задоволство, почивайки си там, в ръцете му.- Сега ти ще отговориш ли на мой въпрос? Цялата истина, без да щадиш чувствата ми? – попита той.- Разбира се. – веднага отговорих, отваряйки широко очи от изненада. Какво ли би искал да знае той?Той изговори думите бавно.- Ти не искаш да бъдеш моя съпруга.Сърцето ми спря, а после започна да спринтира в гърдите ми. Студена пот изби по врата ми, а ръцете ми станаха ледени.Той изчака, гледайки и слушайки моята реакция.- Това не е въпрос. – най-накрая прошепнах.Той погледна надолу, дългите му мигли хвърляха дълги сенки по скулите му, и пусна лицето ми, за да хване замръзналата ми лява ръка. Той си играеше с пръстите ми, докато говореше.- Тревожех се за причината да се чувстваш така.Опитах се да преглътна.- И това не е въпрос. – прошепнах.- Моля те, Бела?- Истината? – попитах, само образувайки думите с уста.- Разбира се. Ще я понеса, каквато и да е.Поех си дълбоко въздух.- Ще ми се смееш.Очите му срещнаха моите, шокирани.- Да се смея? Не мога да си го представя.- Ще видиш. – промърморих, после въздъхнах. Лицето ми от бяло стана мораво от внезапно огорчение. – Добре! Сигурна съм, че това ще ти празвучи като една голяма шега, но наистина! Просто ми е толкова....толкова...толкова неудобно! – прознах и отново скрих лице в гърдите му.Имаше кратка пауза.- Не мога да проследя мисълта ти.Наклоних глава назад и го погледнах гадно, срамът ме накара да изстрелям всичко, войнствено.

- Не съм онова момиче, Едуард. Онова, което се жени веднага след гимназията като селячка, която е забременяла от гаджето си! Знаеш ли какво ще си помислят хората? Осъзнаваш ли в кой век се намираме? Хората не се женят още на осемнадесет! Не и умните хора, не и отговорните, зрели хора! Нямаше да бъда това момиче! Просто не съм такава..... – оставих мисълта да се проточи, изпускайки пара.Лицето на Едуард беше невъзможно за прочитане, докато премисляше отговора ми.- Това ли е всичко? – накрая попита той.Примигнах.- Не е ли достатъчно?- И не е било, защото си била....по нетърпелива за безсмъртието, отколкото само за мен?И тогава, въпреки че бях предрекла, че той ще бъде този, който ще се смее, внезапно аз бях тази с истериите.- Едуард! – успях да промълвя задъхана помежду пристъпите на смях. – И ето, че ....аз винаги....съм мислела....че ти си....толкова....по-умен от мен! Той ме взе в обятията си и аз можех да усетя, че и той се смее с мен.- Едуард. – казах, успявайки да говоря малко по-ясно, с малко усилия. – Вечността няма смисъл без теб. Не бих искала и един ден без теб.- Е, това е облекчение.- И все пак, нищо не променя.- Но е хубаво да разбера. И аз разбирам перспективата ти, Бела, наистина. Но много бих искал и ти да се опиташ да разбереш моята.Дотогава бях изтрезняла, така че кимнах и се борех с мръщенето, което заплашваше да залее лицето ми.Очите му, с цвета на течно злато, бяха хипнотични, докато се взираха в моите.- Виждаш ли, Бела, аз винаги съм бил онова момче. В моя свят, аз вече бях мъж. Аз не търсех любов – не, бях твърде нетърпелив да бъда войник, за да се тревожа за това; не мислех за нищо друго, освен за идеализираната слава на войната, за която рисуваха такава перспектива – но ако бях намерил... – той спря, накланяйки глава настрана. – Щях да кажа, ако бях намерил някого, но това не става. Ако бях намерил теб, няма никакво съмнение в мен, че щях да продължа. Аз бях онова момче, което щеше – веднага след като разберях, че ти си това, което търся – да падне на коляно и да се подсигури, че е запазил ръката ти. Бих те искал за вечността, дори когато тази дума нямаше такова значение.Той се усмихна с кривата си усмивка към мен.Аз го зяпах с широко отворени очи.- Дишай, Бела. – напомни ми той, все още усмихвайки се.Започнах да дишам.- Можеш ли да видиш моята страна, Бела, дори малко?И за една секунда можех да я видя. Видях се в дълга пола и дантелена блуза с висока яка и коса скупчена отгоре на главата ми. Видях Едуард, изглеждащ елегантно със светъл костюм и букет от диви цветя в ръка, седейки до мен в люлката.Поклатих глава и преглътнах. Просто си спомнях Anne of Green Gables.- Ето какво, Едуард. – казах с треперещ глас, избягвайки въпроса. – В моите представи, брак и вечност не са взаимноизключващи се или взаимновключващи се понятия. И тъй като в момента живеем в моя свят, може би трябва да се придържаме към времето, ако разбираш какво имам предвид.- Но от друга страна, – засече ме той. – ти много скоро ще изоставиш времето като цяло. Тогава защо преходните традиции на една култура да влияят на решението толкова много?Прехапах устни.- А в Рим?Той ми се изсмя.- Не е нужно да кажеш да или не днес, Бела. Но е хубаво да разбираме и двете страни, нали така?

- И твоето условие....?- Все още е в сила. Разбирам гледната ти точка, Бела, но ако искаш аз самият да те превърна....- Да, дъ, дъ, дъъъъм. – изтананиках под носа си. Стремях се към сватбеният марш, но излезе като погребална песен. Времето продължи да се движи прекалено бързо.Тази нощ отлетя без сънища и после беше сутрин и дипломирането ме зяпаше в лицето. Имах камари от учене за финалните ми изпити, за които знаех, че няма да свърша и наполовина в няколкото дена, които ми бяха останали.Когато слезнах за закуска, Чарли вече беше заминал. Беше оставил вестника на масата и това ми напомни, че трябваше да напазарувам. Надявах се рекламата за концерта още да върви: трябваше ми телефонен номер, за да купя проклетите билети. Не изглеждаше като кой знае какъв подарък сега, когато цялата изненада се беше изпарила. Разбира се, да се опиташ да изненадаш Алис не беше от най-брилянтните планове, като за начало.Исках да обърна на секцията със забавленията, но плътното черно заглавие привлече вниманието ми. Почувствах тръпка на страх, когато се наклоних по-близо, за да прочета историята на предната страница.

СИАТЪЛ ТЕРОРИЗИРАН ОТ УБИЙСТВАМинало е повече от десетилетие откакто Сиатъл бе ловното поле на най-плодотворния сериен убиец в историята на САЩ. Гари Риджуей, Убиецът от Грийн Ривър, бе осъден за убийствата на 48 жени.И сега, един обсаден Сиатъл е налице, трябвайки да приеме възможността, че може да е произвел едно още по-ужасяващо чудовище.Полицията не заклеймява последният прилив на убийства и изчезвания като работа на сериен убиец. Поне, още не. Те не са склонни да повярват, че толкова много кланета може да са работа на един индивид. Убиецът - ако всъщност е един човек - ще бъде отговорен за 39 свързани убийства и изчезвания само в последните 3 месеца. В срванение с 48-те убийства на Риджуей, разпръснати в период на 21 години. Ако тези кончини могат да бъдат свързани с един човек, то това е най-бруталният пристъп на серийни убийства в американската история.Полицията вместо това клони към теорията, че е замесена някоя банда. Теорията е подкрепена чисто и просто от броя на жертвите и от факта, че изглежда няма модел в избора на жертви.От Джак Изкормвача до Тед Бънди, жертвите на серийни убийци обикновено са свързани от прилики във възраст, пол, раса или комбинация от трите. Жертвите на това престъпление варират от 15-годишната почетна ученичка Аманда Рийд до 67-годишният пенсионирал се пощальон Омар Дженкс. Свързаните смъртни случаи включват почти по равно 18 жени и 21 мъже. Жертвите са расово многообразни: бели, афро-американци, испанци и азиатци.Изборът изглежда случаен. Мотивът изглежда е убиване, просто по причината да се убива.Защо тогава изобщо да се замисляме върху идеята за сериен убиец?Има достатъчно прилики в почерка на убиеца, за да изключим "несвързани престъпления". Всяка открита жертва е била обгорена до такава степен, че е било нужно зъбни картони за идентификация. Използването на някакъв вид катализатор, като газолин или алкохол изглежда показват експертизите: въпреки това, не са открити следи от катализатор все още. Всички тела са били небрежни захвърлени, без опит за прикритие.Още по-ужасяващо, повечето от останките показват следи на брутално насилие - смазани и счупени кости от някакъв невероятен натиск - за него патолозите вярват, че е станало преди смъртта, въпреки, че тези заключения са несигурни, вземайки се предвид състоянието на доказателствата.

Друга прилика, която сочи към възможността на серийност: всяко престъпление е съвърешено изчистено от следи, изключвайки самите останки. Нито отпечатък, нито следа от гума на кола или чужд косъм.Няма наблюдения на нито един заподозрян в изчезванията.А и самите изчезвания - изобщо не са незабележими. Никоя от жертвите не би могла да се разглежда като лесна мишена. Никои от бегълците не са бездомници, които изчезват толкова лесно и са рядко докладвани като изчезнали. Жертвите са изчезвали от домовете си, от апартамен на 4-я етаж, от здравно заведение, от сватбен прием. Може би най-удивителното: 30-годишният аматьор боксьор Робърт Уалш влязаллю в кино със някакво момиче, няколко минути след началото на филма жената осъзнала, че той не е на мястото си. Тялото му било намерено само три часа по-късно когато пожарникари били повикани заради горяща кофа за боклук, на 20 мили.Още един модел е налице: всички жертви са изчезвали през нощтта.И най-стряскащата прилика? Ускорението. Шест от убийствата са извършени през първия месец, единадесет през следващия. Двадесет и две са се появили само в последните 10 дни. Полицията не е по-близо до откриването на отговорника, отколкото е била когато първото обгорено тяло е било намерено.Доказателствата са противоречиви, намерените такива - ужасяващи. Кръвожадна нова банда или ужасно активен сериен убиец? Или нещо друго, което полицията още не е обмисляла?Само едно заключение е неоспоримо: нещо ужасяващо дебне из Сиатъл.Отне ми три опита да прочета последното изречение докато разбера, че проблемът са треперещите ми ръце.- Бела?Докато бях съсредоточена, гласът на Едуард, макар да беше тих и не съвсем неочакван, ме накара да затая дъх и да се завъртя рязко.Той се накланяше на прага, с присвити вежди. Изведнъж се озова до мен, хващайки ръката ми.- Стреснах ли те? Съжалявам. Почуках...- Не, не - казах бързо - Виждал ли си това? - посочих към вестника.Бръчки набраздиха челото му. Не съм видял днешните новини още. Но знаех, че се влошава. ЩЕ трябва да направим нещо...бързо.Не ми хареса това. Мразех някой от тях да поема рискове и каквото или който и да беше в Сиатъл наистина започваше да ме плаши. Но идеята за идването на Волтури беше също толкова плашеща.- Какво казва Алис?- Точно това е проблема - бръчките задълбаха - Не може да види нищо...макар да сме решили хиляда пъти, че ще го проверим. Започва да губи увереност. Чувства се сякаш изпуска прекалено много тези дни, че нещо не е наред. Че може би, виденията й се изплъзват.Очите ми се разшириха.- Това може ли да се случи?- Кой знае? Никой не е правил проучване... но наистина се съмнявам. Тези неща се засилват с времето. Виж Аро и Джейн.- Тогава какво не е наред?- Самодопълващо се пророчество, мисля. Продължаваме да чакаме Алис да види нещо, за да можем да тръгнем... а тя не вижда, защото няма наистина да тръгнем, ако не види. Затова не може да ни види там. Може би ще трябва да го правим на сляпо.Потреперах.- Не.- Имаш ли силно желание да посетиш часовете днес? Само на няколко дни сме от

крайните изпити, няма да ни преподават нищо ново.- Мисля, че мога да преживея един ден без училище. Какво ще правим?- Искам да говоря с Джаспър.Отново Джаспър. Беше странно. В семейство Кълън, Джаспър беше малко във фланга, част от нещата, но никога центъра им. Моето неизказано предположение беше, че той е там само заради Алис. Имах чувството, че би последвал Алис навсякъде, но че този живот не е бил първият му избор. Фактът, че беше по-малко отдаден на него от останалите, вероятно беше причината, че ипитваше трудност да го поддържа.Във всеки случай, не бях виждала Едуард да зависи от Джаспър. Зачудих се отново какво бе имал предвид за експертното мнение на Джаспър. Не знаех много за историята на Джаспър, само че е дошъл от някъде на юг преди Алис да го намери. По някаква причина, Едуард винаги бе избягвал въпроси относно най-новия си брат. И аз винаги съм била прикалено притеснена от високия, рус вампир, който изглеждаше като мрачна телевизионна звезда, за да го попитам направо. Когато стигнахме до къщата, заварихме Карлайл, Есме и Джаспър, гледащи новините напрегнато, въпреки, че звука беше толкова нисък, че беше неразбираем за мен. Алис беше кацнала на най-долното стъпало на голямото стълбище с лице в ръцете си и обезсърчено изражение. Когато влязохме, Емет изхвърча през кухненската врата, изглеждайки в перфектно настроение. Нищо никога не притесняваше Емет.- Здрасти, Едуард. Бягаш от училище ли, Бела? - той ми се ухили.- И двамата бягаме. - напомни му Едуард.Емет се засмя.- Да, но това е нейният пръв път през гимназията. Може да пропусне нещо.Едуард завъртя очи, но иначе игнорира любимия си брат. Той метна вестника към Карлайл.-Видя ли, че вече обмислят възможността за сериен убиец? - попита той.Карлайл въздъхна.- Двама техни специалисти спорят над тази възможност по СNN цяла сутрин.- Не можем да оставим това да продължава.- Да тръгваме сега - каза Емет с внезапен ентусиазъм - Отегчен съм до смърт.Съскане отекна по стълбището от горния етаж.- Тя е такъв песимист. - измънка Емет на себе си.Едуард се съгласи с Емет.- Ще трябва да тръгнем по някое време.Розали се появи на върха на стълбището и се спусна бавно. Лицето и беше гладко, безизразно.Карлайл клатеше глава.- Загрижен съм. Не сме се забърквали в такова нещо никога. Не е наша работа. Не сме Волтури.- Не искам Волтури да трябва да идват тук. - каза Едуард. - Дава ни много по-малко време за реакция.- И всички тези невинни хора в Сиатъл. - измънка Есме - Не е правилно да ги оставим да умират така.- Знам - въздъхна Карлайл.- О - каза Едуард остро, обръщайки главата си леко към Джаспър. - Не помислих за това. Виждам. Прав си, това трябва да е. Е, това променя всичко.Не бях единствената, която го зяпаше в объркване, но може би бях единствената, която не изглеждаше леко раздразнена.- Мисля, че трябва да обясниш на другите - каза Едуард на Джаспър. - Каква може да е целта на това? - Едуард започна да крачи напред-назад, гледайки в пода, погълнат в мислите си.Не я бях видяла да става, но Алис беше там до мен.

- За какво дърдори той? - попита тя Джаспър - За какво мислиш?Джаспър изглежда не харесваше да е център на вниманието. Той се поколеба, разчитайки изражението на всеки в кръга - защото всички се бяха придвижили напред, за да чуят какво има да каже - и тогава очите му се спряха на моето лице.- Объркана си. - каза ми той с дълбокия си тих глас.Нямаше съмнение в предположението му. Джаспър знаеше какво чувствам, какво всички чувстват.- Всички сме объркани. - изръмжа Емет.- Можеш да си позволиш времето да бъдеш търпелив.- каза му Джаспър. - Бела също трябва да разбере това. Тя е една от нас сега.- Колко знаеш за мен, Бела? - попита Джаспър.Емет въздъхна театрално и се друсна на дивана да чака с преувеличено нетърпение.- Не много - признах.Джаспър се загледа в Едуард, който погледна нагоре, за да срещне погледа му.- Не - отговори Едуард на мисълта му. - Сигурен съм, че можеш да разбереш защо не съм й разказал тази история. Но предполагам, че трябва да я чуе сега.Джаспър кимна замислено и започна да навива ръкава на пуловера си с цвят на слонова кост.Гледах, любоитно и объркано, опитвайки се да разбера какво прави. Той протегна китката си под ръба на абажура до него, близо до светлината на голата крушка и прокара пръста си по релефен белег с формата на полумесец върху бледата кожа.Отне ми минута да разбера защо формата ми изглеждаше странно позната.- О - издишах, когато прозреието ме удари - Джаспър, имаш белег точно като моя.Протегнах ръката си, сребристият полумесец изглеждаше по-видим съпоставен към моята сметанова кожа, отколкото към неговата алабастърова.Джаспър се усмихна вяло.- Имам много белези като твоя, Бела.Физиономията на Джаспър бе невъзможна за разшифроване докато вдигаше ръкава на пуловера си по-високо по ръката си. Първоначално очите ми не можеха да разберат структурата, която беше положена гъсто на пластове върху кожата. Извити полумесеци, кръстосани в переста картина, единствено видим, бивайки бяло на бяло, защото светлината на лампата му придаваше лек релеф с плитки сенки, които очертаваха формите. И тогава схванах, че картината беше направен от индивидуални полумесеци като онзи на китката му...онзи на ръката ми.Погледнах обратно към моя малък самотен белег и си спомних как го бях получила. Втренчих се във формата на зъбите на Джеймс, отбелязани завинаги върху кожата ми.Тогава ахнах, зяпнала към него.- Джаспър, какво е станало с теб?

13. НОВОРОДЕН

Същото нещо, което е станало с твоята ръка. - отговори Джаспър тихо. - Повторено хиляда пъти. - Той се засмя, грубо прокара пръсти по ръката си. - Нашата отрова е единственото нещо, което остaвя белег.- Защо? - Вдишах, изпълнена с ужас, чувствайки се груба, но не можейки да откъсна поглед от обезобразената кожа.- Нямах точно същото... появяване като моите осиновени братя и сестри тук. Моето начало бе нещо съвсем друго. - Гласът му загрубя когато приключи изречението.Зяпнах го с отворена уста, изумена.- Преди да ти кажа моята история - каза Джаспър - трябва да разбереш, че има места в НАШИЯ свят, Бела, където продължителността на живота на никога-стареещите се измерва в седмици, не векове.

Другите бяха чували това преди. Карлайл и Емет отново насочиха вниманието си към телевизора. Алис се премести безшумно до краката на Есме. Но Едуард бе също толкова погълнат, колкото и аз: можех да почувствам погледа му върху лицето си, разчитайки всеки трепет на емоция.- За да можеш наистина да разбереш защо, трябва да погледнеш света от различна перспектива. Трябва да си представиш начина, по който изглежда за могъщите, за алчните... за вечно жадните.- Разбираш ли, има места в този свят, които са по желани за нас от други. Места, където можем да бъдем по-малко сдържани и пак да избегнем залавянето.- Представи си, например, карта на западното полукълбо. Представи си на нея всеки човешки живот като малка червена точица. Колкото по-плътно е червеното, толкова по-лесно ние - е, тези които съществуват по този начин - могат да се хранят без да привличат внимание.Потреперих от образа в главата ми при думата "храня". Но Джаспър не се притесняваше дали ме плаши, не беше извънредно покровителствен, какъвто беше Едуард винаги. Той продължи без пауза.- Не че родовете на юг се интересуват колко забелязват хората. Волтури ги държат на каишка. Те са единствените, от които южните родове се страхуват. Ако не бяха Волтури останалите от нас щяха да са бързо разобличени.Намръщих се на начина, по който произнесе името - с уважение, почти благодарност. Идеята за Волтури като добрите, в какъвто и да е смисъл беше трудна за приемане.- Северът, в сравнение, е изключително цивилизован. Главно сме номади, които се радват толкова на деня, колкото на нощта, които позволяват на хората да общуват с нас, неподозиращи - анонимността е важна за всички ни. - На Юг е различен свят. Безсмъртните излизат навън само нощем. Прекарват деня, кроейки следващия си ход или предвиждайки този на врага си. Защото има война на Юг, постоянна война в продължение на векове, без дори момент на примирие. Родовете там рядко забелязват съществуването на хората, освен като войници, които забелязват стадо крави встрани от пътя - храна за плячкосване. Крият се от вниманието на стадото само заради Волтури.- Но за какво се бият? - попитах.Джаспър се усмихна.- Помниш ли картата с червените точици?Той зачака, затова кимнах.- Бият се за контрол над най-гъстото червено.- Разбираш ли, на някой му хрумнало някога, че ако бил единственият вампир в, да кажем, Мексико Сити, ами, тогава би могъл да се храни всяка вечер, по два-три пъти, и никой не би забелязал. Той замислял начини да се оттърве от конкуренцията.- Други ги осенила същата идея. Някои измислили по-ефективни тактики от други.- Но най-ефективната тактика била измислена от сравнително млад вампир на име Бенито. За първи път някой чул за него, когато слезнал от някъде на северно от Далас и изклал двата малки рода, които си делели територията близо до Хюстън. Две нощи по-късно той предизвикал много по-силния клан съюзници, които поискали Монтерей в северно Мексико. Отново победил.- Как победил? - попитах с предпазливо любопитство.- Бенито бил създал армия от новородени вампири. Бил първият, който се сетил за това и в началото бил невъзможен за спиране. Много младите вампири са много подвижни, диви и почти невъзможни за контролиране. Можеш да се справиш с един новороден, да го научиш да се въздържа, но 10, 15 заедно са истински кошмар. Ще се нахвърлят един на друг също толкова лесно, колкото и върху посочения враг. Бенито трябвало да създава нови и нови, тъй като те се биели помежду си и тъй като родовете, които сринал отнели повече от половината му армия преди да загубят.

- Виждаш ли, макар новородените да са опасни, все още е възможно да ги победиш, ако знаеш какво правиш. Те са изключително могъщи физически за около година и ако им се позволи да използват силата си в пълен размера, биха могли да смажат лесно по-стар вампир. Но те са роби на своите инстинкти и от това - предсказуеми. Обикновено, нямат умения в битка, само груба сила и кръвожадност. И в този случай - поразителна численост.- Вампирите в южно Мексико осъзнали какво идва за тях и направили единственото нещо, за което могли да се сетят, за да се противопоставят на Бенито. Направили свои собствени армии...- И адът се отпръщил - и имам предвид това по-буквално отколкото можеш да си представиш. Ние, безсмъртните, имаме история също, а тази конкретна война никога няма да бъде забравена. Разбира се, не било хубав момент и да си човек в Мексико също.Потреперах.- Когато броят на труповете достигнал епидемични пропорции - всъщност, вашата история хвърля вината за резкия спад на популацията върху болест - Волтури накрая се намесили. Целият отряд се събрал и издирил всеки новороден в долната част на Северна Америка. Бенито се бил окопал в Пуебла, градейки армията си колкото можел по-бързо, за да може да вземе наградата - Мексико Сити. Волтури започнали с него и продължили с другите.- Всеки, който бил намерен с новородените бил екзекутиран моментално и, имайки се предвид, че всички се опитвали да се защитят от Бенито, Мексико бил изпразнен от вампири за известно време.- Волтурите провеждали чистката почти година. Това е още една глава от историята ни, която винаги ще бъде помнена, макар да са останали малко очевидци, които да разкажат какво е било. Говорих с някой, който бил станал свидетел от разстояние, какво станало, когато посетили Кулиакан.Джаспър потрепера. Осъзнах, че преди не съм го виждала нито да изпитва страх, нито -ужас. Това беше за първи път.- Било достатъчно, че треската за завоевание не се била разпространила от Юга. Останалият свят останал разумен. Дължим на Волтури днешния ни начин на живот.- Но когато Волтури се върнали в Италия, оцелелите побързали да заявят своите претенции към Юга.- Аз не взех участие преди родовете да започнат отново да враждуват. Имаше много лоша кръв, ако извиниш израза ми. Отприщена веднета. Идеята за новородените вече беше там и някои не можеха да устоят. Все пак, Волтури не били забравени и южните родове били по-внимателни този път. Новородените били избирани от човешкия поток по-внимателно и били обучавани по-щателно. Били използвани препазливо и хората оставали, в по-голямата си част, в неведение. Създателите им не давали на Волтури никаква причина да се завръщат.- Войните се подновиха, но с по-малка скала. От време на време някой прекаляваше, започваха спекулации във човешките вестници и Волтури се завръщаха и прочистваха града. Но оставиха другите, внимателните, да продължават...Джаспър зяпаше в пространството.- Така си бил превърнат. - прозрението ми беше шепот.- Да - съгласи се той - Когато бях човек живеех в Хюстън, Тексас. Бях почти на 17, когато се присъединих към Конфедеративната Армия през 1861. Излъгах набирателите и им казах, че съм на 20. Бях достатъчно висок, за да ми повярват.- Военната ми кариера беше краткотрайна, но много обещаваща. Хората винаги... ме харесваха, слушаха какво казвах. Баща ми казваше, че е харизма. Разбира се, сега зная, че най-вероятно е било нещо повече. Но, по каквато и да е причина, бях повишаван бързо, пред по-възрастни и опитни мъже. Конфедеративната Армия беше нова и бореща се да се организира, така че това също предлагаше възможности. До първата битка в Галвстън - е,

беше по-скоро схватка - бях най-младият майор в Тексас, дори нямайки предвид истинската ми възраст.- Бях поставен начело на евакуирането нажените и децата от града, когато лодките на Съюза стигнаха пристанището. Отне един ден да ги подготвя и после тръгнах с първата колона цивилни, за да ги придужа да Хюстън.- Помня тази една вечер много ясно.- Стигнахме до града по тъмно. Останах само колкото да се уверя, че целият отряд е безопасно настанен. В момента в който свърших това си намерих свеж кон и се отправих обратно към Галвстън. Нямаше време за почивка.- Само на миля от града намерих три жени, ходещи пеша. Предположих, че са изостанали и веднага слезнах от коня, за да им предложа помощта си. Но когато видях лицата им на лунната светлина застинах без да мога да кажа и дума. Бяха, без съмнение, най-красивите жени, които бях виждал.- Имаха толкова бледа кожа, помня, че се дивях на нея. Дори малкото чернокосо момиче, чиито черти очевидно бяха мексикански бе поцеланова на лунната светлина. Изглеждаха млади, всички достатъчно млади, за да могат да бъдат наречени момичета. Знаех, че няма изгубени членове на нашата група. Щях да си спомня ако бях видял тези трите.- Той е без думи - каза най-високото момиче с прекрасен, деликатен глас. - бе като повей на вятър. Имаше светла коса и кожата й беше снежно бяла.- Другата беше още по-руса със също толкова тебеширена кожа. Лицето й беше като на ангел. Наклони се към мен сс полузатворени очи и вдъхна дълбоко.- Ммм - въздъхна - Прекрасно.- Малката, дребничката брюнетка, сложи ръката си върху тази на момичето и заговори бързо. Гласът й беше прекалено мек и музикален, за да е остър, но това изглежда беше начина, по който тя искаше да е. - Концентрирай се, Нети. - каза тя.- Винаги съм преценявал добре връзките между хората и веднага ми беше ясно, че брюнетката някак беше водач на другите. Ако бяха военни, щях да кажа, че тя е с по-висок ранг.- Той изглежда е правилен – млад, силен, офицер..... – брюнетката спря и аз неуспешно се опитах да говоря. - И има нещо повече.....усещате ли го? – попита тя другите две. - Той е ....властен.- О, да. – Нети бързо се съгласи, навеждайки се към мен отново.- Търпение.– брюнетката я предупреди. – Искам да запазя този.Нети се намръщи; тя изглеждаше раздразнена.- По-добре ти го направи, Мария. – проговори по-високата блондинка отново. – Ако е важен за теб. Аз ги убивам два пъти по-често, отколкото ги запазвам.- Да, аз ще го направя. – Мария се съгласи. - Наистина харесвам този. Отведи Нети, става ли? Не искам да трябва да си пазя гърба, докато се опитвам да се фокусирам.Косъмчетата по врата ми бяха се изправили, въпреки че не разбирах нищо от това, което красивите същества казваха. Инстинктите ми ми подсказваха, че има опасност, че когато ангелът беше говорил за убийство, го е мислела, но преценката ми надви инстинктите ми. Не бях обучен да се страхувам от жените, а да ги пазя.- Нека да ловуваме. – Нети се съгласи ентусиазирано, протягайки се за ръката на по-високото момиче. Те се извърнаха – бяха толкова грациозни! – и побягнаха към града. Изглеждаше, сякаш полетяха, толкова бързи бяха – белите им рокли се развяваха зад тях като крила. Примигах в удивление и тях ги нямаше.Обърнах се и се взрях в Мария, която ме наблюдаваше любопитно.Никога през живота си не съм бил суеверен. До онази секунда, не бях вярвал в призраци или подобни глупости. Внезапно, не бях толкова сигурен.- Какво е името ти, войнико? – попита ме Мария.- Майор Джаспър Уитлок, госпожо. – заекнах аз, невъзможно бе да бъда неучтив към

жена, дори и да бе тя призрак.- Наистина се надявам да оживееш, Джаспър. – каза тя с нежен глас.- Имам добро предчувствие за теб.Тя направи стъпки да се приближи и наклони глава, като че щеше да ме целуне. Стоях замръзнал на място, въпреки че инстинктите ми ми крещяха да бягам.Джаспър направи пауза, лицето му беше замислено. - След няколко дни. – каза той най-накрая и не бях сигурна дали беше редактирал историята си заради мен или отговаряше на напрежението, което дори аз усещах, че се излъчва от Едуард. – Аз бях въведен в новия си живот. Имената им бяха Мария, Нети и Люси. Не бяха заедно от дълго време - Мария бе подбрала другите две – и трите бяха оцелели от наскоро загубени битки. Партньорството им бе от удобство. Мария искала отмъщение и си искала териториите обратно. Другите били нетърпеливи да увеличат....стадните си земи, може да се каже. Те събирали армия и го правели много по-внимателно от обикновено. Била идея на Мария. Тя искала по-висша армия, затова търсела определени човеци, които имали потенциал. Тогава тя ни обръщаше много повече внимание, тренираше ни повече, отколкото някой друг би се заел. Тя ни учеше да се бием, но и ни учеше да сме невидими за хората. Когато се справехме добре, бяхме награждавани..... Той направи пауза, отново редактирайки разказа.- Въпреки това, тя бързаше. Мария знаеше, че огромната сила на новородените започва да намалява около края на първата година, и искаше да действаме, докато все още сме силни. - Бяхме шестима, когато се присъединих към бандата на Мария. Тя прибави още четирима за две седмици. Всички бяхме мъже – Мария искаше войници – и така беше по-трудно да не се бием помежду си. Проведох първите си битки с новите ми другари въоръжен. Бях по-бърз от другите, по-добър в битката. Мария беше очарована от мен, въпреки факта, че постоянно трябваше да заменя тези, които бях унищожил. Често бях възнаграждаван и това ме направи по-силен. - Мария беше добър познавач на характери. Тя реши да ме постави начело на другите – като че ме бяха повишили. Подхождаше точно на природата ми. Жертвите спаднаха значително и бройката ни се увеличи, въртеше се около двадесет.- Това беше много за предпазливите времена, в които живеехме. Способността ми, тогава все още неосъзната, да контролирам емоционалната атмосфера около мен беше много ефективна. Скоро ние започнахме да работим заедно както една група от новородени никога преди това не го беше правила. Дори Мария, Нети и Люси можеха да работят заедно много по-лесно.- Мария се привърза много към мен – тя започна да зависи от мен. И, по някакъв начин, аз боготворях земята, по която стъпваше тя. Нямах си никаква представа, че някакъв друг живот е възможен. Мария ни беше казала, че така стоят нещата, и ние й вярвахме. - Тя ме помоли да й кажа кога аз и братята ми сме готови за битка и аз бях нетърпелив да се докажа. Накрая събрах армия от двадесет и трима – двадесет и трима невероятно силни нови вампири, организирани и обучени като никога преди това. Мария беше изпаднала в екстаз. - Промъкнахме се до Монтерей, предишният й дом, и тя ни развихри срещу враговете си. По това време, те имаха само девет новородени и двойка по-стари вампири, които ги контролираха. Победихме ги по-лесно, отколкото Мария можеше да повярва, губейки само четирима в нападението. Беше нечувана победа.- И ние бяхме добре обучени. Направихме го без да привлечем внимание. Градът премина от едни ръце в други без хората изобщо да разберат.- Успехът направи Мария алчна. Не след дълго тя хвърли око и на други градове. През първата година, тя разшири контрола си и покриваше повечето от Тексас и северно Мексико. Тогава дойдоха другите от Юга, за да я изместят. Той прокара два пръста по бледите белези по ръката си.

- Битката беше напрегната. Много започнаха да се притесняват, че Волтури ще се завърнат. От първоначалните двадесет и трима, само аз оцелях през първите осемнадесет месеца. Ние и спечелихме, и изгубихме. Нети и Люси се обърнаха срещу Мария накрая – тази битка я спечелихме. - Мария и аз заедно задържахме Монтерей. За малко нещата се успокоиха, въпреки че войните продължаваха. Идеята за завладяването умираше; вече беше повече въпрос отмъщение или кръвна вражда. Толкова много бяха загубили партньорите си, а това е нещо, които нашият вид не прощава.....- Мария и аз винаги държахме около дузина новородени готови. Те не значеха почти нищо за нас – те бяха пионки, бяха заменими. Когато надрастваха полезността си, ние ги заменяхме. Животът ми продължи по същия начин на насилие, докато годините минаваха. Беше ми писнало от всичко много преди нещо да се промени..... - Десетилетия по-късно, аз се сприятелих с новороден, който беше останал полезен и оцелял през първите си три години, противно на всичко. Името му беше Питър. Харесвах Питър; той беше....цивилизован – предполагам това е правилната дума. Той не се наслаждаваше на битките, въпреки че беше добър в тях. - Той беше назначен да се справя с новородените – да им бъде бавачка, можеш да кажеш. Беше си истинска работа.- И тогава дойде времето за чистка отново. Новородените надрастваха силата си; те трябваше да бъдат заменени. Питър трябваше да ми помогне да се отърва от тях. Отвеждахме ги настрана индивидуално, разбираш ли, един по един...Беше доста дълга нощ. Този път, той се опита да ме убеди, че някои от тях имат потенциал, но Мария ни беше наредила да премахнем всички. Казах му не.- Бяхме преполовили работата и можех да усетя, че това погубваше голяма част от Питър. Опитвах се да реша дали да не го отпратя и да довърша сам, когато повиках следващата жетрва. За моя изненада, внезапно той се ядоса, беше бесен. Подготвих се за това, което можеше да вещае настроението му – той беше добър боец, но никога не би могъл да се мери с мен. - Новороденият, когото бях повикал, беше жена, тъкмо минала една година. Името й беше Шарлот. Чувствата му се промениха, когато тя се появи; те го издадоха. Той й извика да бяга и само хукна след нея. Можех да ги заловя, но не го направих. Чувствах....нежелание да го унищожа. Мария много ми се беше ядосала за това..... Пет години по-късно, Питър тайно се върна за мен. Той избра добър момент да пристигне.- Мария беше озадачена от постоянно разпадащата се рамка на мисленето ми. Тя никога не бе изпитала чувството на депресия и аз се чудех защо бях различен. Започнах да усещам промени в чувствата й, когато беше близо до мен – понякога имаше страх....и злоба – същите чувства, които ме предупредиха, когато Нети и Люси нанесоха удара. Аз се приготвях да унищожа единствената ми съюзница, същината на съществуването ми, когато Питър се завърна. - Питър ми разказа за новия си живот с Шарлот, разказа ми за избори, за които никога не съм и мечтал, че имам. За пет години, те никога не бяха се били, въпреки че бяха срещнали много други на север. Други, които можеха да съжителстват без постоянните осакатявания.- От един разговор, той вече ме беше убедил. Бях готов да тръгна и някак чувствах облекчения, че не се налагаше да убивам Мария. Бях й бил другар толкова дълго, колкото Едуард и Карлайл са заедно, но връзката привързаността помежду ни изобщо не бе тъй силна. Когато живееш само за битките, за кръвта, връзките, които имаш са слаби и лесно можат да се прекъсват. Тръгнах си без да се обръщам назад. - Пътувах с Питър и Шарлот за няколко години, опознавайки този нов, спокоен свят. Но депресията не отминаваше. Не разбирах какво не ми е в ред, докато Питър не забеляза, че се влошава винаги след лов.

- Аз обмислих това. Във всичките тези години на убийства и кланета, бях загубил почти цялата си човечност. Бях истински кошмар, чудовище от най-зловещият вид. И все пак, всеки път, когато намирах нова човешка жетрва, имах малък проблясък от спомени от онзи предишен живот. Гледайки как очите им се разширяват в учудване от красотата ми, аз виждах Мария и другите в ума си, как те бяха изглеждали за мен в онази последна нощ, когато бях Джаспър Уитлок. Беше по-силен за мен – този взет назаем спомен – отколкото беше за който и да е било друг, защото аз можех да усетя всичко, което жертвата ми усещаше. И аз преживявах емоциите им, докато ги убивах. - Ти си усетила как мога да манипулирам емоциите около себе си, Бела, но се чудя дали осъзнаваш как чувствата в стаята се отразяват на мен. Аз живея всеки ден в емоционален климат. През първият век от живота си, аз живях в свят на жадуващо кръв отмъщение. Омразата ми беше постоянен другар. Тя намаля малко, когато напуснах Мария, но все още трябваше да усещам ужаса и страха на жертвите си. - Започна да ми идва в повече.- Депресията се задълбочи и аз се отделих от Питър и Шарлот. Колкото и цивилизовани да бяха, те не чувстваха същото отвращение, което аз започнах да изпитвам. Те просто искаха да не се бият. Бях се уморил да убивам – да убивам каквото и да е, дори простите човеци. - И все пак трябваше да продължа да убивам. Какъв избор имах? Опитах се да убивам по-рядко, но ставах прекалено жаден и се поддавах. След цяло столетие на удоволствия, открих, че самодисциплината бе....предизвикателство. Все още не съм я увършенствал. Джаспър се беше изгубил в историята, както и аз. Изненадах се, когато неутешимото му изражение се превърна в мирна усмивка.- Бях във Филаделфия. Имаше буря и бях навън през деня – нещо, което все още ми беше неудобно. Знаех, че ако стоя на дъжда ще привлека внимание, затова се вмъкнах в една полупразна закусвалня. Очите ми бяха достатъчно тъмни, така че никой нямаше да ги забележи, но това значеше, че съм жаден, и ме притесняваше.- Тя беше там – очаквайки ме, естествено. – той се изсмя веднъж. – Щом ме видя веднага скочи от високият стол при бара и тръгна право срещу мен. Това ме шокира. Не бях сигурен дали няма да атакува. Това беше единственото обяснение на действията й, което миналото ме беше научило. Но тя се усмихваше. И емоциите, които излъчваше, нямаха нищо подобно на тези, които някога бях изпитвал. - Накара ме да те чакам доста дълго време. – каза ми тя.Не осъзнах, че Алис е застанала зад мен отново.- Ти наведе глава, като добър южняшки джентълмен и каза: “Съжалявам, госпожо.” – Алис се засмя при спомена.Джаспър й се усмихна.- Ти протегна ръка и аз я поех преди да осъзная какво правя. За първи път от един век, усетих надежда.Джаспър взе ръката на Алис, докато говореше. Алис се ухили.- Просто бях облекчена. Помислих си, че никога няма да се появиш.За един дълъг момент, те се усмихнаха един на друг и тогава Джаспър отново ме погледна със сияещо меко изражение - Алис ми разказа каквото е видяла за Карлайл и семейството му. Почти не можех да повярвам, че такова съществуване е възможно. Но Алис ме накара да мисля оптимистично. И така тръгнахме да ги търсим.- И да им изкарате ангелите също. – каза Едуард, извъртайки очите си към Джаспър, преди да се обърне към мен, за да обясни. – Емет и аз бяхме надалеч, за да ловуваме. И Джаспър се появява, целия покрит в бойни белези, влачейки тази малка откачалка със себе си, – той намигна игриво на Алис. – Която поздравява всички по имена, знае всичко за тях и иска да знае, в коя стая може да се настани.

Алис и Джаспър се засмяха в хармония – сопрано и бас.- Когато се върнах, всичките ми вещи бяха в гаража –продължи Едуард.Алис се нацупи - Твоята стая имаше най-хубавата гледкаСега всички се засмяха. - Това е много хубава история. – казах им. Три чифта очи показаха съмнение в психическото ми състояние. - Имам предвид последната част. – защитих се аз. – Щастливият край с Алис.- Алис наистина направи нещата различни. - съгласи се ДжаспърНо покрай целия стрес една моментна пауза не можеше да е прекалено дълга.- Армия? – прошепна Алис. – Защо не ми каза? Останалите отново се напрегнаха, спрели погледите си върху лицето на Джаспър- Помислих си, че тълкувам знаците неправилно, защото няма мотив. За какво му е на някого да създава армия в Сиатъл? Там няма история, няма вендета. Няма никакъв смисъл дори и от военна гледна точка, никой не го завоюва. Номадите преминават от там, но няма кой да се бие за него. Няма дори от кого да го защитават. Но съм виждал това и преди, и няма друго обяснение. В Сиатъл има армия от новородени вампири. Мисля, че са по-малко от 20. Лошата част е, че те са напълно нетренирани. Който и да ги е създал, ги е оставил да вилнеят. Ще стане по-лошо и няма да мине много, докато Волтури се появят. Всъщност съм изненадан, че оставиха това да продължи толкова дълго.- Какво можем да направим? – попита Карлайл- Ако искаме да избегнем намесата на Волтури, ще трябва да унищожим новородените и то много скоро. – Лицето на Джаспър беше твърдо.Знаейки историята му сега, можех да гадая как му влияеше това заключение . – Мога да ви науча как. Няма да е лесно във града. Младите не се притесняват да бъдат разкрити, но ние ще трябва да се пазим. Това ще ни ограничи по начини, по които те не са. Може би ще успеем да ги подмамим.-Може би няма да ни се наложи. - гласът на Едуард беше мрачен. – На никого ли не му хрумна, че единствената възможна цел в района, която да изисква създаването на армия сме...ние?Очите на Джаспър се присвиха, а тези на Карлайл се отвориха по-широко, шокирани.- Семейтвото на Таня също е близо. – каза Есме бавно, не-искаща да приеме думите на Едуард. - Новородените не отмъщават за закотвени кораби (Бел. Ред.: Близостта на местоживеенето на Денали до море/предположение/), Есме. Мисля, че трябва да обмислим идеята, че ние сме мишените.- Не са тръгнали след нас. – настоя Алис, след което направи пауза. – Или...не знаят, че са. Все още не.- Какво има? - попита Едуард, напрегнат и любопитен. – Какво си спомняш?- Части от нещо. - каза Алис. – Не мога да видя ясна картина, когато се опитам да видя какво се случва. Нищо конкретно. Но и преди съм получавала тези странни проблясъци. Не са достатъчни, за да оформят някакъв смисъл. Сякаш някой си променя решенията, движейки от един курс на действие към друг толкова бързо, че не мога да придобия ясна картина...- Нерешителност? – попита Джаспър, невярващ.- Не знам...- Не е нерешителност. - изръмжа Едуард. – Знание. Някой, който знае, че не можеш да видиш нищо, преди да е направено решение. Някой, който се крие от нас, играейки си със дупките във видението ти.- Кой би знаел това? - прошепна Алис. Очите на Едуард бяха безизразни като лед. - Аро те познава така, както самата ти се познаваш.- Но аз бих видяла, ако те решат да дойдат...

- Освен, ако не са искали да си изцапат ръцете.- Услуга. - предложи Розали, прговаряйки за първи път. – Някой от юг...някой, който вече е имал проблеми с правилата. Някой, който е трябвало да бъде унищожен и му е предложен втори шанс, ако се погрижи за този малък проблем...Това би обяснило реакцията на Волтури.- Защо? - попита Карлайл, все още шокиран. – Няма причина за тях да…- Бяха там. - тихо се противопостави Едуард. – Изненадан съм, че се стигна до тук толкова рано, защото другите мисли бяха по-силни. В главата на Аро, той ме видя да стоя до едната му страна, а Алис, до другата. Настоящето и бъдещето, вируално заблуждаване. Силата на желанието му го мотивираше. Бих си помислил, че би му отнело доста повече време, за да изостави този план, искаше го твърде много.Но също така я имаше и мисълта за теб, Карлайл, за нашето семейство, което става по-голямо и по-силно. Зависта и страхът, че ти нямаш повече, но все пак имаш неща, които той иска. Той се опита да не мисли за това, но не можа да го скрие напълно. Идеята за изкореняването на конкуренцията беше там. Освен техният собствен, ние сме най-големият клан, който те някога са виждали...Загледах се ужасено в него. Никога не ми бе казвал това, но май знаех защо. Сега можех да си го представя. Мечтата на Аро – Едуард и Алис облечени във дълги черни роби, движейки се заедно от двете му страни със студени, кърваво-червени очи...Карлайл прекъсна ужасяващият ми кошмар. - Те са твърде обвързани към мисията си. Никога не биха нарушили собствените си правила. Това противоречи на всичко, в което са вярвали през всичките тези години.- Те ще изчистят след това. Двойно предателство. - каза Едуард с мъртвешки глас. – Няма направено зло.Джаспър се подпря няпред, разклащайки главата си. - Не, Карлайл е прав. Волтури не нарушават правилата. Освен това, всичко е твърде небрежно. Този...човек, тази заплаха, те си нямат никаква идея какво правят. Бих се обзаложил, че е новобранец. Не ми се вярва Волтури да за самесени. Но и това време ще дойде.Всички се загледаха, замръзнали и изпълнени със стрес.- Ами тогава да вървим. - почти изрева Емет. –Какво още чакаме?Карлайл и Едуард си размениха дълъг поглед, след което Едуард кимна веднъж.- Ще имаме нужда да ни научиш, Джаспър. - най-накрая каза Карлайл. – Как да ги унищожим. Челюстта му беше стисната, но можех да видя болката в очите му, докато изговаряше тези думи. Никой не мразеше насилието повече от Карлайл. Имаше нещо, което ме притесняваше, а не можех да кажа какво. Бях вцепенена, ужасена и смъртно изплашена. И все пак, под всичко това, можех да почувствам, че нещо важно ми убягва. Нещо, което щеше донесе някакъв смисъл в всичкият този хаос. Нещо, което би го обяснило.- Ще имаме нужда от помощ. - каза Джаспър. - Мислиш ли, че семейството на Таня би могло да...? Още пет зрели вампира, биха направили огромна разлика. А Кейт и Елеазар, биха били особено изгодни на наша страна. Би било почти лесно с тяхна помощ.- Ще попитаме. - отговори му Карлайл.Джаспър извади мобилният си телефон.- Трябва да побързаме.Никога не бях виждала Карлайл толкова разтревожен. Той взе телефона и отиде до прозорците. Набра телефонният номер, постави апарата до ухото си, а другата си ръка опря на стъклото. Загледа се навън в тази мъгливата сутрин с болезнено и противоречиво изражение. Едуард взе ръката ми и ме издърпа към белия фотьойл. Седнах до него, зяпайки лицето му, докато той гледаше баща си. Гласът на Карлайл беше нисък и бърз, труден за чуване. Чух го как поздравява Таня, и после той обясни ситуацията твърде бързо, за да разбера нещо, въпреки че можех да кажа, че вампририте от Аляска не бяха

безпристрастни към положението в Сиатъл. Тогава нещо в гласа на Карлайл се промени.- О! - каза той със рязък тон на изненада.-Не бяхме осъзнали, че...Ирина се е почувствала по този начин.Едуард нададе вопъл до мен и затвори очите си. - По дяволите. Проклет да е Лорън до най-дълбоките дебри на ада, където му е мястото.- Лорън?- прошепнах аз, докато кръвта се отдръпваше от лицето ми, но Едуард не отговори, беше концентриран върху мислите на Карлайл.Кратката ми Среща с Лорън по-рано тази пролет не беше нещо, което щеше скоро да избледнее от съзнанието ми. Все още си спомнях всяка една негова дума, преди Джейкъб и глутницата му да се появят.„Всъщност съм тук, защото имам да й връщам услуга....”Виктория. Лорън беше първата й стъпка, тя го беше изпратила, за да види колко трудно може да стигне до мен. За нейно съжаление, той не оцеля нападението на вълците, за да й докладва. Въпреки че все още поддържаше старите си връзки с Виктория след смъртта на Джеймс, той направи и нови такива. Премести се да живее със смейството на Таня в Аляска, а те бяха най-близките приятели на Кълънови, което във вампирският свят практически се броеше като разширяване на семейството. Лорън е бил с тях почти година преди да умре.Карлайл все още говореше, гласът му бе умоляващ; решителен, но с особен тон. И тогава изведнъж, решителноста пребори учтивостта.- Няма съмнение в това. - каза той с отстъпващ глас. - Сключили сме примирие. Те не са го нарушили, и ние няма да го направим. Съжалявам да го чуя...Разбира се. Ще се наложи да дадем всичко от себе си сами.Карлайл затвори телефона, без да чака за отговор. Продължи да се взира в мъглата.- Какъв е проблема? - възропта Емет на Едуард. - Ирина е била в по-дълбоки отношения с Лорън, отколкото сме подозирали. Тя изпитва силна неприязън към вълците, задето са го унищожили, за да спасят Бела. Тя иска… - Той спря, поглеждайки към мен- Продължавай. - казах го с колкото можех по-равномерен глас.Очите му се свиха. – Иска отмъщение. Иска да унищожи глутницата. Ще ни помогнат, само ако и разрешим.- Не! - извиках аз.- Не се притеснявай. - каза ми той с равен глас. – Карлайл никога не би се съгласил с това -замисли се, след което въздъхна. - Нито пък аз. Лорън си го просеше.- това беше почти ръмжене. –И все още съм задължен на вълците за това.- Това не е добре. - каза Джаспър. –Прекалено равна битка е. Ние ще имаме предимство в уменията си, но не и в бройката. Ще спечелим, но на каква цена? Напрегнатите му очи пробляснаха към лицето на Алис и се извърнаха. Исках да крещя на глас, докато осмислях думите на Джаспър.Ще спечелим, но ще загубим. Някои няма да оцелеят. Огледах стаята и лицата им…Джаспър,Алис, Емет, Роуз, Есме, Карлайл...Едуард - лицата на моето семейство.

14. ИЗЯВЛЕНИЕ

- Не може да си сериозна. - Казах в сряда следобед. - Напълно си се побъркала!- Говори каквото искаш за мен, Бела. - отговори Алис - Партито ще се състои.Зяпнах я с толкова разширени от недоверие очи, че почувствах, че могат да изпаднат и да тупнат в подноса с храната ми.- О, успокой се, Бела! Няма причина да не го направим. Освен това, поканите вече са разпратени.- Но... то... ти...аз...лудост! - издърдорих.- Вече си купила подаръка ми. - Напомни ми тя - Няма нужда да правиш нищо, освен да се появиш.

Насилих се да се успокоя.- С всичко, което става, едва ли едно парти е най-добрата идея.- Дипломирането е това, което става и едно парти е толкова подходящо, че е направо необходимо.- Алис!Тя въздъхна и се опита да бъде сериозна.- Има няколко неща, които трябва да оправим и това може да отнеме време. Докато седим тук и чакаме, можем да отпразнуваме хубавите неща. Ще завършваш гимназия - за първи път - само веднъж. Не ти се полага да си човек отново, Бела. Шансът е веднъж в живота.Едуард, утихнал по време на нашия малък спор й хвърли предупредителен поглед. Тя му се изплези. Имаше право - нежният й глас никога нямаше да надделее над глъчта в столовата.- Какви неща трябва да оправим? - попитах, отказвайки да бъда отклонена от реда на мислите си. Едуард отговори ниско.- Джаспър мисли, че можем да се възползваме от малко помощ. Семейството на Таня не е единственият избор, който имаме. Карлайл се опитва да издири няколко стари приятели, а Джаспър се опитва да намери Питър и Шарлот. Обмисля да говори с Мария...но никой не иска да замесва южняците.Алис деликатно потрепери.- Не би било прекалено трудно да ги убедим да помогнат. - продължи той. - Никой не иска посещение от Италия.- Но тези приятели - те няма да са... вегетарианци, нали? - протестирах, използвайки определението на самите Кълън за себе си.- Не - Отговори Едуард, добивайки изведнъж с безизразен облик.- Тук? Във Форкс?- Това са приятели. – успокои ме Алис. - Всичко ще се оправи. Не се тревожи. А и след това Джаспър трябва да проведе няколко курса по елиминация на новородени...Очите на Едуард светнаха при тези й думи и за кратко усмивка просветна по лицето му. Изведнъж почувствах стомаха си като пълен с малки остри парченца лед.- Кога тръгваш? - попитах глухо.Не можех да понасям това - идеята, че някой може да не се върне. Ами ако беше Емет, толкова смел и безразсъден, че никога не беше дори и малко предпазлив. Или Алис, толкова малка, толкова крехка? Или.. дори не можех да си помисля това име, да приема тази възможност.- След седмица - каза небрежно Едуард. - Това би трябвало да ни осигури достатъчно време.Парченцата лед се извиха болезнено в стомаха ми. Изведнъж ми стана лошо.- Изглеждаш малко зелена, Бела. - коментира Алис.Едуард обви ръката си около мен и ме притисна силно до себе си.- Всичко ще е наред, Бела. Повярвай ми.„Ама разбира се”, помислих си. Да му повярвам. Той не беше този, който трябваше да стои назад и да се чуди дали смисъла на съществуването му ще се върне.И тогава ми хрумна. Може би нямаше нужда да остана назад. Седмица беше повече от достатъчно време.- Търсите помощ - Казах бавно.- Да? - главата на Алис клюмна настрани и обработи промяната в тона ми.Гледах само в нея, когато отговорих. Гласът ми беше съвсем леко по-силен от шепот.- Аз бих могла да помогна.Тялото на Едуард изведнъж се скова, ръката му се затегна около мен. Той издиша и звука прозвуча като съскане. Но беше Алис, все още спокойна, която отговори.- Това не би било много полезно.- Защо не? - оспорих; Можех да чуя отчаянието в гласа си. - Осем е по-добре от седем.

Има повече от достатъчно време.- Няма достатъчно време да те направим полезна, Бела. - оспори тя спокойно. - Помниш ли как Джаспър ти описа новородените? Не би могла да си полезна в битка. Няма да можеш да контролираш инстинктите си и това би те направило лесна мишена. И тогава Едуард би се ранил, опитвайки се да те защити. - тя обви ръцете си около гръдния си кош, доволна от своята неоспорима логика.Знаех, че е права, когато го представи по този начин. Прегърбих се на мястото си, крехката ми надежда беше разбита. До мен Едуард се отпусна. Напомни в ухото ми:- Не защото те е страх.- О! - каза Алис и празен поглед премина през лицето й. Тогава изрежанието и стана кисело.- Мразя отказвания в последната минута. Това смалява списъка на присъстващите до шейсет и пет...- Шейсет и пет! - очите ми се уголемиха отново. Нямах толкова много приятели. Дори познавах ли толкова много хора?- Кой се е отказал? - зачуди се Едуард, игнорирайки ме.- Рене.- Какво? - задишах на пресекулки.- Тя щеше да те изненада за завършването ти, но нещо се е объркало. Ще имаш съобщение като се прибереш.За момент се отпуснах облекчено. Каквото и да беше, което се е объркало в плановете на майка ми, бях вечно благодарна за него. Ако беше дошла във Форкс сега... не исках и да си помисля за това. Главата ми щеше да експлодира.Лампичката за съобщенията светеше когато се прибрах. Чувството ми на облекчение отново запламтя, докато слушах как майка ми описва инцидентът на Фил на бейзболното игрище - докато правел демонстративно приплъзване се бутнал в кечъра и счупил тазобедрената си кост; Изцяло зависел от нея и нямало начин да го остави. Майка ми все още се извиняваше когато съобщението свърши.- Е, това е един. - въздъхнах.- Един какво? - попита Едуард.- Един човек, за когото не трябва да се притеснявам, че ще бъде убит тази седмица.Той извъртя очи.- Защо ти и Алис не приемате това на сериозно? - попитах - Това е сериозно.Той се усмихна.- Увереност.- Прекрасно - пзръмжах. Вдигнах телефона и набрах номера на Рене. Знаех, че ще бъде дълъг разговор, но знаех също и че няма да ми се налага да допринасям много за него.Просто слушах и я успокоявах всеки път, когато ми се отдаваше да вметна някоя дума; Не бях разочарована, не бях ядосана, не бях наранена. Трябваше да се концентрира върху помагането на Фил да оздравее. Казах й да пожелае " Оздравявай бързо" на Фил от мен и обещах да и се обадя и да разкажа всеки един детайл от основополагащото образование от гимназията във Форкс. Накрая, трябваше да използвам своята отчаяна нужда да уча за финалните изпити, за да затворя телефона.Търпението на Едуард беше безкрайно. Той изчака любезно през целия разговор, просто играейки си с косата ми и усмихвайки се, когато поглеждах към него. Вероятно не беше нормално да забелязвам такива работи, когато имах много по-важни неща, за които да мисля, но усмивката му още спираше дъха ми. Беше толкова красив, че понякога трудно можех да мисля за нещо друго, трудно беше да се концентрирам върху проблемите на Фил, или извиненията на Рене, или враждебни армии вампири. Бях просто човек.Веднага щом затворих се изправих на пръсти, за да го целуна. Той постави ръцете си на кръста ми и ме подигна на кухненския плот, за да не се налага да се протягам толкова.Това за мен беше идеално. Сключих ръцете си около врата му и се разтопих на

студената му гръд. Прекалено рано, както обикновено, той се отдръпна.Усетих как нацупена физиономия плъзва по лицето ми. Той се засмя на изражението ми, като се отдели от хватката на ръцете и краката ми. Облегна се на плота до мен и постави леко едната си ръка около раменете ми.- Знам, че мислиш, че имам някакъв вид съвършен и непробиваем самоконтрол, но това не е точно така.- Ще ми се. - въздъхнах.И той въздъхна.- След училище утре, - каза той, сменяйки темата. - Ще ловувам с Карлайл, Есме и Розали. Само за няколко часа. Ще останем наблизо. Алис, Джаспър и Емет би трябвало да могат да те опазят.- Ъгх. - измрънках сърдито. Утре беше първият ден от последните изпити и щяхме да сме на училище само половин ден. Имах математика и история - единствените две предизвикателства в програмата ми - така че щях да имам цял ден без него и с нищо за правене освен притесняване.- Мразя да си имам детегледачка.- Временно е. - обеща той.- Джаспър ще се отегчи. Емет ще ми се подиграва.- Ще се държат прилично.- Да бе. - изръмжах.И тогава ми хрумна, че имам и друг вариант освен бавачки.- Знаеш ли... не съм била до Ла Пуш от лагера на открито.Гледах лицето му внимателно за някаква промяна в изражението. Очите му се присвиха съвсем мъничко.- Ще съм достатъчно в безопасност там. - напомних му.Той го обмисли за няколко секунди.- Най-вероятно си права.Лицето му беше спокойно, но малко прекалено гладко. Почти попитах дали не би предпочел да остана тук, но тогава си помислих за самодоволния Емет, който без съмнение щеше да намери повод за гавра и промених темата.- Вече жаден ли си? - попитах, протягайки се, за да погаля леките сенки под очите му. Ирисите му все още бяха в дълбоко златисто.- Не съвсем. - изглежда ми отговаряше неохотно и това ме изненада. Зачаках за обяснение.- Искаме да сме възможно най-силни. - обясни той, все още неохотно. - Вероятно ще ловуваме отново по пътя, търсейки по-голям дивеч.- Това те прави по-силен?Той затърси в лицето ми следа от нещо, но там нямаше нищо за намиране, освен любопитство.- Да. - каза накрая той - Човешката кръв ни прави най-силни, макар само частично. Джаспър премисляше да хитруваме(колкото и да е против идеята, ако не друго, то е практичен) но не би го предложил. Знае какво ще каже Карлайл. - Това ще помогне ли? – попитах тихичко.- Няма значение. Ние няма да променим това, което сме.Намръщих се. Ако нещо можеше да помогне да изравним силите....и тогава потръпнах, осъзнавайки, че нямам исках някой непознат да умре, за да бъде той в безопасност. Бях ужасена от себе си, но и не можех да го отрека напълно. Той отново смени темата. - Затова и те са толкова силни, разбира се. Новородените са пълни с човешка кръв – тяхната собствена кръв, която реагира на промените. Задържа се в тъканите и ги прави по-силни. Телата им я използват бавно, както Джаспър каза, силата започва да намалява след около година.- Колко силна ще бъда?Той се ухили.

- По-силна от мен.- По-силна дори от Емет?Усмивката му стана по-широка.- Да. Направи ми услуга и го предизвикай на канадска борба. Ще бъде добро изживяване за него. Засмях се. Звучеше толкова нелепо. Тогава въздъхнах и скочих от плота, защото не можех да отлагам повече. Трябваше да зубря, и то да зубря здраво. За щастие Едуард ми помагаше, а той беше отличен учител – знаеше абсолютно всичко. Най-големият ми проблем щеше да бъде да се съсредоточа върху тестовете. Ако не внимавах, можеше да се окаже, че пиша есето си по история върху вампирските войни на юг.Направих си кратка почивка, за да се обадя на Джейкъб и Едуард изглеждаше така спокоен, както когато се обадих на Рене. Отново си играеше с косата ми. Въпреки че беше средата на следобяда, обаждането ми събуди Джейкъб и отначало той беше в лошо настроение. Но веднага се развесели като го попитах дали може да го посетя на следващият ден. Училището на Куилеутите вече беше разпуснато за през лятото, затова той ми каза да отида колкото се може по-рано. Радвах се, че имах избор вместо да бъда при бавачките ми. В прекарването на денят с Джейкъб имаше малко повече достойнство. Малка част от това достойнство все пак се загуби, когато Едуард настоя отново да ме придружи до границата, като дете, което бива разменяно между попечители. - Та, как мислиш че се справи на изпитите? – попита Едуард по пътя, завързвайки някакъв разговор. - Историята беше лесна, но не знам за Аритметиката. Изглеждаше ми правилно, което значи, че сигурно ще ме скъсат.Той се засмя.- Сигурен съм, че си се справила добре. Но, ако си прекалено притеснена, мога да подкупя г-н Варнър да ти пише шестица. - А, благодаря, но не. Той се засмя отново, но внезапно спря, когато свихме в последният завой и видяхме червената кола да чака. Той се намръщи в концентрацията си и тогава, докато паркираше колата, въздъхна.- Какво има? – попитах с ръка на вратата.Той поклати глава.- Нищо. – очите му се свиха, докато гледаше през предното стъкло към другата кола. Бях виждала този поглед и преди.- Нали не слушаш Джейкъб? – обвиних го аз. - Не е лесно да не обръщаш внимание на някого, когато той крещи.- Оу. – помислих върху това за секунда. – Какво крещи? – Прошепнах.- Абсолютно сигурен съм, че той сам ще го спомене. – каза Едуард с ироничен тон.Щях да продължа да дълбая по проблема, но тогава Джейкъб натисна клаксона – две нетърпеливи свирвания.- Това е неучтиво. – изръмжа Едуард.- Това е Джейкъб. – въздъхнах и побързах да изляза преди приятелят ми да направи нещо, което наистина щеше да вбеси Едуард. Помахах на Едуард преди да се кача в Заека и от разстояние изглеждаше сякаш наистина се е разтроил заради бибипкането....или каквото си е мислел Джейкъб. Но очите ми бяха слаби и грешаха постоянно.Исках Едуард да дойде при мен. Исках и двамата да излязат от колите си, да се здрависат и да бъдат приятели – да бъдат Едуард и Джейкъб, вместо вампирът и върколакът. Като че отново държах онези два упорити магнита в ръцете си, и ги държах един до друг, насилвайки природата да се обърне....Въздъхнах и се качих в колата на Джейкъб.- Здрасти, Белс. – тонът му беше жизнерадостен, но гласът му се провлачи.

Оглеждах лицето му, докато той се взираше в пътя, карайки малко по-бързо от мен, но по-бавно от Едуард, към Ла Пуш. Джейкъб изглеждаше различно, дори болнаво. Клепачите му се затваряха, а лицето му беше изпито. Рошавата му коса стърчеше на произволни посоки, а на места стигаше до брадичката му.- Добре ли си, Джейк?- Просто съм уморен. – успя да каже той, преди огромна вълна от прозявания да го залее. Когато приключи, попита. – Какво искаш да правиш днес?Погледнах го за момент.- Нека постоим у вас засега. – предложих. Не изглеждаше да може да прави нещо повече от това. – Можем да покараме моторите по-късно.- Разбира се, разбира се. – каза той, прозявайки се отново. Къщата на Джейкъб беше празна и това беше странно. Осъзнах, че мислех за Били като за постоянна фигура тук.- Къде е баща ти?- У Клиъруотърови. Стои там доста често откак Хари умря. Сю е самотна.Джейкъб седна на старият диван, на който имаше место за двама и се опита да се смести на една страна, за да ми направи място да седна до него.- Оу. Това е добре. Горката Сю.- Да...тя има проблеми.... – той се поколеба. – С децата си. - Да, сигурно е трудно за Сет и Лиа, да загубят баща си....- Аха. – съгласи се, загубен в мислите си. Взе дистанционното и започна да прещраква каналите, без да се замисля. Прозя се. - Какво ти става, Джейк? Ти си като зомби. - Снощи спах около два часа, а предната нощ – четири. – Каза ми той. Бавно протегна дългите си ръце и можех да чуя как ставите му пукат, докато се разтягаше. Той намести лявата си ръка на облегалката на дивана зад мен и се отпусна назад, за да подпре главата си на стената. – Изтощен съм. - Защо не спиш? – попитах го.Той направи физиономия.- Сам е труден. Не се доверява на кръвопийците ти. Бягам двойни смени вече две седмици и никой не ме е и пипнал, но той все още не се връзва. Така че за сега съм сам. - Двойни смени? Да не е защото се опитваш да наглеждаш и мен? Джейк, това е нередно! Трябва да спиш. Аз ще съм добре.- Не е голяма работа. – очите му внезапно бяха нащрек. – Хей, открихте ли кой беше влизал в стаята ти? Има ли нещо ново?Пренебрегнах вторият въпрос.- Не, не открихме нищо за моя...ъ, посетител.- Тогава аз ще се навъртам наоколо. – каза той и очите му се затвориха.- Джейк… – започнах да хленча.- Хей, това е най-малкото, което мога да направя – предложих ти вечна служба, не помниш ли? Аз съм твой роб доживот.- Не искам роб!Очите му не се отвориха.- Какво тогава искаш, Бела?- Искам приятеля си Джейкъб – и не да е полу-умрял, наранявайки се в някакъв зле ръководен опит да...Той ме прекъсна.- Погледни на нещата така – надявам се да хвана вампир, когото ми е позволено да убия, разбра ли?Не отговорих. Тогава той ме погледна, надниквайки за реакцията ми.- Шегувам се, Бела. Гледах в телевизора.

- Та, някакви специални планове следващата седмица? Завършваш. Уау. Това е голямо събитие. – гласът му стана безизразен, лицето му – вече изпито, изглеждаше направо измъчено, докато очите му се затваряха пак, този път не от изтощение, а в отрицание. Аз осъзнах, че завършването все още имаше ужасяващо значение за него, въпреки че намеренията ми сега бяха осуетени.- Нямам никакви специали планове. – казах внимателно, надявайки се, че той ще долови окуражението в думите ми, без да му давам по-подробно обяснение. Не исках да се впускам в тях точно сега. От една страта, той не търсеше по-трудна тема за разговор. От друга, знаех, че той ще прочете прекалено много в опасенията ми. - Ами, всъщност имам парти по случай завършването. Моето. – направих отвратена гримаса. – Алис обожава партитата и е поканила целият град у тях. Ще бъде ужасно. Очите му се отвориха докато говорех и спокойна усмивка направи лицето му да изглежда по-малко изтощено.- Аз не получих покана. Чувствата ми са наранени. – пошегува се той.- Считай се за поканен. Предполага се, че е моето парти, така че аз би трябвало да мога да каня когото си искам. - Мерси. – каза той саркастично, очите му се затвориха за пореден път.- Иска ми се да можеше да дойдеш. – Казах без капка надежда в гласа си. – Ще бъде много по-забавно. Поне за мен.- Разбира се, разбира се. – промърмори той. – Това ще бъде много...мъдро... – гласът му се проточи. След няколко секунди той хъркаше. Горкият Джейкъб. Разглеждах спящото му лице и харесвах това, което виждах там. Докато спеше, всяка следа от отбранителност и горчивина изчезваше и внезапно и той отново беше този, който бе най-добрият ми приятел преди цялата върколашка глупост да се беше намесила. Той изглеждаше толкова по-малък. Той изглеждаше като моят Джейкъб.Сгуших се на дивана, за да изчакам до края на дрямката му, надявайки се, че той ще поспи добре и ще навакса поне малко от изгубеното. Започнах да превключвам каналите, но не даваха нищо интересно. Спрях се на кулинарно шоу, осъзнавайки докато гледах, че никога няма да положа толкова усилия за вечерята на Чарли. Джейкъб продължи да хърка, още по-силно. Изключих телевизора. Бях странно отпусната, дори малко ми се спеше. Тази къща ми се струваше по-безопасна от моята, вероятно защото никой не беше дошъл да ме търси тук. Свих се на дивана и се замислих дали аз самата да не взема да дремна малко. Може би щях, но заради хъркането на Джейкъб това беше невъзможно. Така че, вместо да спя, оставих ума си да се рее.Финалните ми изпити бяха направени и повечето от тях бяха лесна работа. Аритметиката, единственото изключение, беше зад мен, без значение дали я бях издържала или ме бяха скъсали. Гимназиалното ми образование беше приключило. И аз наистина не знаех как да се чувствам по този повод. Не можех да гледам обективно на него, след като беше толкова тясно свързано с приключването на човешкия ми живот. Чудех се колко дълго Едуард планираше да използва това не-защото-те-е-страх извинение. По някое време щях да тропна с крак. Ако мислех практично, щях да знам, че има повече смисъл в това да помоля Карлайл да ме превърне, веднага щом се дипломирам. Форкс се превръщаше в място почти толкова опасно, колкото военна зона. Не, Форкс беше военна зона. Да не споменавам, че би било чудесно извинение да пропусна купона по случай дипломирането. Усмихнах се на себе си, мислейки за тези най-тривиални причини, за да се превърна по-скоро. Глупави...и все пак непреодолими. Но Едуард беше прав – все още не бях напълно готова. И не исках да съм практична. Исках Едуард да го направи. Не беше рационално желание. Бях сигурна, че две секунди след като някой действително ме ухапе, и отровата започне да гори във вените ми, вече нямаше да ме интересува кой го е направил. Така че не би трябвало да има някаква разлика.Трудно е за обяснение, дори и за мен самата, защо имаше значение. Просто имаше нещо

блазнещо във мисълта, че той ще е този, който ще направи изборът — да иска да ме задържи достатъчно, че да не просто да остави бъда променена, а да ме задържи. Беше глупаво, но идеята, че неговите устни ще бъдат последното хубаво нещо, което ще почувствам, ми хареса. И дори още по-засрамващо, нещо което никога не бих изрекла на глас, исках неговата отрова да зарази системата ми. Това би ме накарало да му принадлежа по по-осезаем, определящ ме начин. Но все пак знаех, че той щеше се инати като магаре на мост за изискването си за брак, защото очевидно забавянето беше една от главните му цели и засега работеше успешно.Опитах се да си представя как казвам на родителите си, че ще се женя това лято. Да кажа на Анджела, и Бен, и Майк. Не бих могла. Не бих могла дори да измисля какво да им кажа. Би било по-лесно направо да им поднеса новината, че ще ставам вампир. И бях сигурна, че ако кажех на майка ми цялата истина, тя би се борила по-ревностно срещу това да се омъжа, отколкото да бъда превърната. Направих физиономия, представяйки си ужасеното й изражение.И тогава, само за секунда, видях това странно видение на мен и Едуард, седящи на люлката на една веранда, облечени с дрехи от различен свят. Свят, в който неговият пръстен, на моята ръка, не би изнендало никого. По-просто устроено място, където любовта се определя по по-лесен начин. Свят, в който едно плюс едно е равно на две...Джейкъб изхърка и се обърна на другата страна. Ръката му се приплъзна от гърба на дивана и ме закова срещу тялото му. Свети Боже, колко беше тежък! И горещ . Стана непоносимо само след няколко секунди. Опитах се да се измъкна изпод ръката му без да го събудя, но трябваше да натисна малко, и когато рамото му падна от мен, очите му се ококориха. Той скочи на краката си, оглеждайки се нервно наоколо.-Какво? Какво? - Попита дезориентирано.-Това съм само аз Джейк. Извинявай, че те събудих. -той се обърна, за да ме погледне, мигащ и объркан.-Бела?-Хей, поспаланко.-О, човече! Заспал ли съм? Съжалявам! Колко време съм спал?-Няколко „Емерил наживо”(Бел. Ред.: Emeril Live – американско кулинарно шоу), загубих им бройката.Той седна на дивана до мен –Уоу. Извинявай за това, наистина.Пригладих косата му, опитвайки се да я приведа в ред. – Не се чувствай виновен. Радвам се, че успя да си поспиш. Той се прозя и се протегна. –Тези дни съм безполезен. Нищо чудно, че Били винаги го няма. Толкова съм скучен.-Много си си добре. - уверих го.-Ъгх, нека да излезем навън. Имам нужда от разходка, или ще заспя отново.-Джейк, заспивай. Аз съм добре. Ще се обадя на Едуард да дойде да ме вземе-Пребърках джобовете си, докато говорех и осъзнах, че са празни. -Мамка му, ще трябва да използвам телефонът ти. Май съм оставила неговия в колата. -Започнах да се издавам.- Не – настоя Джейкъб, хващайки ръката ми. - Не, остани. Почти не идваш тук. Не мога да повярвам, че пропилях цялото това време. Той ме издърпа от дивана, докато говореше и после ме изведе навън, като си удари главата в рамката на вратата докато минаваше. Беше станало много по-студено, докато той спеше. Въздухът беше нетипично студен за сезона. Явно имаше буря някъде по пътя, защото сякаш беше Февруари, а не Май. Зимният въздух изглежда направи Джейкъб подозрителен. Той сновеше напред и назад пред къщата за минута, влачейки ме със себе си.-Аз съм идиот… - Мърмореше си нещо- Какво има Джейк? Какво като си заспал? – Подразних се

- Исках да говоря с теб. Не мога да повярвам…- Ами говори с мен сега. – казах. Джейкъб срещна погледът ми за секунда, и побърза да извърне неговия към дърветата. Почти изглеждаше така сякаш се изчервява, но не можех да кажа със сигурност, заради тъмната му кожа.Внезапно се сетих какво ми каза Едуард, когато ме остави – че Джейкъб ще ми каже, това което е крещял в главата си. Загледах, хапейки устната си.-Виж, - Джейкъб каза. – планирах да ти го кажа по малко по-различен начин – той се засмя, но звучеше така сякаш се смееше на себе си – По-внимателно. – Добави. – Щях да поработя малко над него, но – и той погледна към облаците, тъмнеещи все повече, заедно със следобеда, който напредваше. – Времето ми за работа свърши. – Засмя се нервно. Все още напредвахме бавно. – За какво говориш? – настоях аз. Той пое дълбок дъх – Искам да ти кажа нещо.И ти вече го знаеш...но мисля, че трябва да го кажа на глас и без това. Просто, за да няма никога някакво объркване по темата. Заковах краката си на място и той спря. Прибрах ръката си и я сгънах пред гърдите сиВнезапно бях сигурна, че не исках да знам на къде отиват нещата. Веждите на Джейкъб се изтеглиха надолу, хвърляйки дълбоките му очи в сянка.Те бяха чисто черни, докато се взираха в моите. – Влюбен съм в теб Бела. –каза той със силен и сигурен глас – Бела, обичам те. И искам да избереш мен, вместо него.Знам, че ти не се чувстваш по този начин, но имам нужда от истината наяве, за да знаеш възможностите си. Не бих искал неразбирателството да застане на пътя ни.

15.ОБЛОГ

Зяпах го една дълга минута, безмълвна. Не можех да се сетя за нищо, което да му кажа. Докато той гледаше глупавото ми изражение, сериозността напусна лицето му. – Окей, - усмихна се. – Това е всичко.- Джейк...- почувствах се така, сякаш нещо голямо се е захванало за гърлото ми. Опитах се да го прочистя. – Не мога, имам предвид, не...трябва да вървя. Обърнах се, но той хвана раменете ми и ме завъртя – Не, почакай. Знам това Бела. Но виж, отговори ми на това, става ли? Искаш ли да си тръгна и никога повече да не те видя? Бъди честна.Беше ми трудно да се концентрирам вурху въпросът му, затова ми трябваше минута, за да отговоря. – Не, не искам това – най-накрая си признах. Джейк се усмихна– Виждаш ли.- Но не те искам наоколо, поради същата причина, заради която ти ме искаш наоколо – възразих. – Кажи ми тогава, точно защо ме искаш до теб?Замислих се– Липсваш ми, когато не си тук. Когато ти си щастлив, – подбирах думите си внимателно – Това прави и мен щастлива. Но бих могла да кажа същото за Чарли, Джейк. Ти си семейство. Обичам те, но не съм влюбена в теб.Той кимна не-възмутен. – Но все пак ме искаш тук…- Да. – въздъхнах. Беше невъзможно да го обезкуража.- Тогава ще се навъртам наоколо. - Просиш си наказание. – скарах му се- Да. – той прокара върховете на пръстите си по дясната ми буза.

Избутах с удар ръката му надалеч.- Мислиш ли, че можеш да се дършиш поне малко по-добре? – попитах подразнена.- Не, не мисля. Ти решавай, Бела. Можеш да ме имаш такъв, какъвто съм, включително и с лошото ми поведение, или не можеш да ме имаш въобще.Погледнах го разочаровано –Това е гадно.-Също като теб! Това ме изненада и аз направих инстинктивно крачка назад. Той беше прав. Ако не бях гадна и алчна, бих му казала, че не искам да сме приятели и да си тръгна. Беше грешно да се опитвам да задържа приятеля си, знаейки, че това ще го нарани. Не знаех какво правя тук, но внезапно се уверих, че не е нищо добро.- Прав си. – прошепнах. Той се засмя. – Прощавам ти. Само се опитай да не ми се ядосваш прекалено много, защото съвсем наскоро реших, че няма да се предам.Наистина има нещо неустоимо в изгубената кауза. - Джейкъб. – погледнах в тъмните му очи, опитвайки се да го накарам да ме вземе на сериозно –Аз обичам него Джейкъб. Той е целият ми живот.- Мен ме обичаш също. – напомни ми той. Вдигна ръката си, когато започнах да протестирам. – Не по същия начин, знам. Но той също не е целият ти живот. Вече не. Може би някога е бил, но си замина. И сега ще му се наложи да търпи последсвията от избора си – мен.Разтърсих главата си.– Ти си непоправим.Изведнъж, той стана сериозен. Хвана брадичката ми в ръката си, държейки я така, че да не мога да извърна очи от настоятелният му поглед. – Докато сърцето ти не спре да бие Бела, - проговори. – Ще съм там, ще се боря. Не забравяй, че имаш избор.- Не искам да избирам! – не се съгласих, опитвайки се да освободя брадичката си неуспешно. – И ударите ми са преброени, Дежйкъб. Времето почти отмина. – очите му се свиха. – Още една причина да се боря, дори по-упорито сега, докато мога. – прошепна той. Все още държеше брадичката ми, пръстите му я държаха твърде здраво, докато не ме заболя и видях решителна форма на рязкост в очите му.- Н...- опитах се да го спра, но беше твърде късно. Устните му се разбиха в моите, спирайки протестът ми. Той ме целуна ядосано, грубо, другата му ръка захвана здраво задната част на врата ми, правейки бягството невъзможно. Избутах го със цялата си сила, но той явно дори не забеляза. Устата му беше мека, въпреки гнева, устните му се движеха върху моите по топъл, непознат начин. Сграбчих лицето му, в опит да го избутам, но се провалих отново. Този път обаче забеляза, което влоши нещата. Устните му принудиха моите да се отворят и вече можех да усетя горещият му дъх в устата си. Действайки инстинктивно, отпуснах ръцете до тялото си и просто…изключих. Отворих очите си, не се борех, не чувствах…просто го чаках да спре. Получи се. Настървението изглежда изчезна и той се отдръпна, за да ме погледне. Целуна леко устните ми веднъж, два пъти…трети път. Правех се на статуя и не мърдах. Той най-накрая се отдръпна.- Приключи ли? – попитах го с безизразен глас.- Да. – издиша той.На лицето му започна да се оформя усмивка, докато затваряше очите си. Издърпах ръката си назад, а после я забих напред право в устата му с толкова сила, колкото можех да вложа. Чу се пукот.- Ау! АУ! – извиках, докато подскачах нагоре-надолу като полудяла, притискайки ръката към гърдите си.

Можех да усетя, че е счупена. Джейкъб ме гледаше с шок.- Добре ли си?- Не, по дяволите! Ти счупи ръката ми!- Бела, ти си счупи ръката. Сега спри да подскачаш наоколо и дай да я погледна.- Не ме докосвай! Отивам си у дома веднага.- Ще взема колата си. – каза спокойно той.Дори не разтъркваше брадичката си, както правеха по филмите. Колко жалко…- Не, благодаря. – изсъсках. – Предпочитам да ходя.Обърнах се към пътя. До границата имаше едва няколко мили. Щом се отдалечах достатъчно от него, Алис щеше да ме види и да прати някого, който да ме вземе.- Просто ми позволи да те закарам до у вас. – настоя Джейкъб.Невероятното бе, че той имаше наглостта да обвие ръка около кръста ми. Отдалечих се от него веднага.- Добре! –изръмжах. – Направи го! Нямам търпение да видя какво ще ти направи Едуард! Надявам се да ти извие врата, ти настоятелно, противно, малоумно ПСЕ! Джейкъб извъртя очи. Съпроводи ме до седалката на колата си и ми помогна да се кача. Когато се качи на мястото на шофьора чух, че си подсвирква.- Дори малко ли не те нараних? – попитах бясна и изнервена.- Шегуваш ли се? Ако не беше започнала да пищиш едва ли щях да разбера, че си опитала да ме удариш! Може да не съм от камък, но не съм толкова мек.- Мразя те, Джейкъб Блек!- Това е хубаво. Омразата е страстна емоция.- Ще ти дам една страст... - измънках тихо - Убийство, най-повлияното от страст престъпление.- О, хайде. - каза той, весело и изглеждаше сякаш ще започне пак да си свирука. - Това трябваше да е по-добре от това да целуваш камък. - Дори не беше близо. - казах му студено.Той присви устни.- Възможно е да не го мислиш.- Но го мисля.Това изглежда го притесни за около секунда, но после той вирна глава.- Просто си ядосана. Нямам опит с такива неща, но мисля, че си беше невероятно.- Ъгх. - изръмжах.- Ще си мислиш за това тази нощ. Докато той си мисли, че си заспала, ти ще мислиш за възможностите си.- Ако мисля за теб тази нощ, то ще е защото сънувам кошмар.Той забави колата до бързина, близка до пълзене, обръщайки се към мен, запяйки ме със своите тъмни очи, широко отворени и искрени.- Просто помисли как може да бъде, Бела. - настоя с мек, напрегнат глас. - Няма да трябва да променяш каквото и да е заради мен. Знаеш че Чарли би бил щастлив, ако избереш мен. Бих могъл да те защитавам също толкова добре, колкото и твоят вампир - може би дори по-добре. И бих те правил щастлива, Бела. Има толкова много, което аз мога да ти дам, а той не може. Обзалагам се, че дори не те целува така, защото би те наранил. Аз никога, никога не бих те наранил, Бела.Вдигнах наранената си ръка. Той въздъхна.- Това не беше по моя вина. Трябваше да си по-внимателна.- Джейкъб, не мога да бъда щастлива без него.- Никога не си опитвала. - оспори той. - Когато си тръгна, ти изразходваше цялата си енергия, за да се задържиш за него, за спомена. Би могла да си щастлива, ако го оставиш. Би могла да си щастлива с мен.- Не искам да съм щастлива с никого другиго, освен него. - Настоях.- Никога няма да можеш да бъдеш толкова сигурна в него, колкото си в мен. Той те

напусна веднъж, би могъл да го направи отново.- Не, няма да го направи. - казах през зъби. Болката от спомена ме проряза като удар с камшик. Накара ме да поискам и аз да го нараня. - И ти ме остави веднъж. - напомних му студено, мислейки си за седмиците, в които се бе крил от мен, думите, които ми беше казал в горите, до дома си...- Никога не съм. - заспори разгорещено той. - Казаха ми, че не мога да ти кажа; че не би било безопасно за теб, ако сме заедно. Но никога не съм те оставял, никога! Тичах около къщата ти нощем - както правя сега. Просто уверявайки се, че си добре.Нямаше да му позволя да ме накара да се чувствам зле за него.- Заведи ме вкъщи. Ръката ме боли.Той въздъхна и започна да кара с нормална скорост, гледайки пътя.- Просто си помисли за това, Бела.- Не – казах на инат.- Ще го направиш. Тази нощ. И аз ще си мисля за теб, когато ти си мислиш за мен.- Както казах - кошмар.Той ми се ухили.- Ти отвърна на целувката.Аз си поех рязко дъх, несъзнателно свивайки пръстите си в юмруци отново, съскайки, когато счупената ми ръка отговори на това ми действие.- Добре ли си? - попита той.- Не съм отвърнала!- Мисля, че мога да направя разлика.- Очевидно не можеш! Това не беше отвръщане на целувката, това беше опит да те махна от мен, идиот такъв.Той се засмя с нисък гърлен смях.- Докачлива си. Почти в прекалено защитна позиция, бих казал.Поех си дълбоко дъх. Нямаше смисъл да споря с него; Щеше да извърти каквото и да кажех. Концентрирах се върху ръката си, опитвайки се да разперя пръсти, да установя къде точно са счупените части. Остра болка проряза кокалчетата ми. Изръмжах.- Много съжалявам за ръката ти. - каза Джейкъб, звучейки почти искрено. - Следващия път, когато искаш да ме удариш използвай бейзболна бухалка или железен лост, става ли?- Не си мисли, че ще го забравя. - измънках.Не осъзнах къде отиваме, докато не бяхме на моя път.- Защо ме водиш тук? - изисках отговор.Той ме погледна безизразно.- Мисля, че каза, че си отиваш у дома?- Ъгх. Предполагам, че не можеш да ме закараш до къщата на Едуард, нали? - заскърцах със зъби, раздразнена.Болка се разпростря върху лицето му и можех да видя, че това му се отрази повече, отколкото всичко останало, което бях казала.- Това е твоят дом, Бела - Каза той тихо.- Да, но тук живеят ли доктори? - попитах, вдигайки отново ръката си.- О! - той се замисли върху това за момент. - Ще те заведа до болницата. Или пък Чарли може да го направи.- Не искам да ходя в болницата. Това е унизително и ненужно.Той остави Заека да замре пред къщата, колебаейки се с несигурно изражение. Колата на Чарли беше на алеята пред къщата.Въздъхнах.- Прибирай се, Джейкъб.Измъкнах се от колата непохватно, насочвайки се към къщата. Зад мен двигателят изключи и бях по-малко изненадана, отколкото раздразнена, да намеря Джейкъб до себе си отново.

- Какво ще правиш? - попита той.- Ще сложа лед върху ръката си и после ще звънна на Едуард и ще му кажа да дойде да ме вземе и да ме заведе при Карлайл, за да може той да оправи ръката ми. Тогава, ако още си тук, ще отида да издиря някой железен прът.Той не отговори. Отвори входната врата и я задържа за мен. Минахме тихомълком покрай хола, където Чарли се беше изтегнал на дивана.- Здравейте, деца. - каза той, седейки. - Хубаво е да видя теб тук, Джейкъб.- Здрасти, Чарли. - отговори Джейкъб непринудено и после замлъкна. Аз се промъкнах до кухнята.- Какво й има? - зачуди се Чарли.- Мисли, че си е счупила ръката. - чух Джейкъб да му казва. Отидох до фризера и извадих една пълна опаковка с лед.- Как успя да го направи? Като мой баща, мислех че Чарли трябваше да звучи малко по-малко развеселен и мъничко повече загрижен. Джейкъб се засмя.- Удари ме.Чарли също се засмя и аз се намръщих докато удрях пакета с леда в ръба на мивката. Ледът се разпиля в умивалника и аз грабна една шепа от него със здравата си ръка и ги увих в кърпата за чинии на плота.- Защо те удари?- Защото я целунах. - каза Джейкъб безсрамно.- Браво на теб, хлапе. - Поздрави го Чарли.Изскърцах със зъби и отидох до телефона. Набрах мобилния телефон на Едуард. - Бела? – отговори той още на първото позвъняване. Звучеше повече от облекчен – умираше от удоволствие. Можех да чуя моторът на Волвото за фон; вече беше в колата – това беше добре. – Забрави си телефона...Съжалявам, Джейкъб закара ли те вкъщи?- Да. – изроптах. – Ще дойдеш ли да ме вземеш, моля те?- На там съм се запътил. – каза той веднага. – Какво има?- Искам Карлайл да ми прегледа ръката. Мисля, че е счупена.В другата стая беше станало тихо и се чудех кога Джейкъб ще офейка. Усмихнах се със зловеща усмивка, представяйки си неудобството му.- Какво стана? – поиска да знае Едуард, а гласът му стана равен.- Ударих Джейкъб. – признах си.- Хубаво. – каза Едуард мрачно. – Въпреки че съжалявам, че си се наранила.Изсмях се, защото той звучеше толкова радостен, колкото и Чарли.- Иска ми се да го бях наранила. – въздъхнах с раздразнение. – Изобщо не нанесох щети.- Това мога да го поправя. – предложи той.- Надявах се да го кажеш.Имаше кратка пауза.- Не звучиш като себе си. – каза той, вече предпазливо. – Какво е направил? - Той ме целуна. – изръмжах аз.Единственото, което чух от другата страна на линията, беше ускорението от двигателя. В другата стая, Чарли отново проговори.- Може би е най-добре да търгваш, Джейк. – предложи той.- Мисля да поостана тук, ако нямаш нищо против.- То си е твоето погребение. – промърмори Чарли.- Помиярът още ли е там? – проговори най-накрая Едуард.- Да.- Вече съм на завоя. – каза той мрачно и линията прекъсна.Докато затварях телефона, усмихвайки се, чух звукът от колата му да се приближава с бясна скорост по улицата. Спирачките шумно запротестираха, когато той рязко спря отпред. Отидох да му отворя вратата.

- Как е ръката ти? – попита Чарли като минавах покрай него. Изглежда се чувстваше неудобно. Джейкъб се излежаваше на дивана до него, без нищо да го притеснява. Повдигнах превръзката с леда, за да я покажа.- Подува се.- Може би трябва да се сбиваш с хора с твоя размер. – предложи Чарли.- Може би. – съгласих се. Отидох да отворя вратата. Едуард чакаше. - Дай да видя.Прегледа ръката ми нежно, толкова нежно, че изобщо не ми причини болка. Ръцете му бяха почти толкова студени, колкото и леда, и чувството беше приятно.- Мисля, че си права за счупването. – каза той. – Гордея се с теб. Трябва да си използвала доста сила.- Колко сила имам в себе си. – въздъхнах. – Не е достатъчна, очевидно.Той целуна ръката ми нежно.- Аз ще се погрижа. – обеща той. И тогава извика. – Джейкъб. – гласът му все още бе тих и равен.- Хайде, хайде. – Чарли предупреди.Чух го как се надига от дивана. Джейкъб стигна в коридора пръв и много по-тихо, но Чарли не беше много назад. От изражението на Джейкъб си личеше, че беше нащрек и нетърпелив. - Не искам никакви сбивания, разбирате ли? – Чарли гледаше само Едуард, докато говореше. – Мога да отида да и да си сложа значката, ако това прави молбата ми по-официална.- Това няма да се наложи. – каза Едуард със сдържан глас.- Защо не арестуваш мен, татко? – предложих аз. – Аз съм тази, която раздава юмруци.Чарли повдигна една вежда.- Искаш ли да повдигнеш обвинения, Джейк?- Не. - Джейкъб се ухили, беше непоправим. – Мога да понасям това всеки божи ден.Едуард направи гримаса.- Татко, нямаше ли бейзболна бухалка някъде в стаята ти? Искам да я взема назаем за минута.Чарли ме погледна спокойно.- Достатъчно, Бела.- Нека отидем при Карлайл, за да прегледа ръката ти, преди да се озовеш в затворническа килия. – каза Едуард. Обви ръка около мен и ме задърпа към вратата.- Добре. – казах, облягайки се на него. Вече не бях толкова ядосана сега, когато Едуард беше с мен. Бях утешена и ръката не ме притесняваше толкова. Ходехме по тротоара, когато чух как Чарли нервно шепне зад мен.- Какво правиш? Луд ли си?- Дай ми минутка, Чарли. – отговори Джейкъб. – Не се притеснявай, веднага се връщам.Погледнах назад и Джейкъб ни следваше, спирайки да затвори вратата пред изненаданото и неспокойно лице на Чарли. Отначало Едуард не му обръщаше внимание, водеше ме към колата. Помогна ми да се кача, затвори вратата и тогава се обърна към Джейкъб на тротоара. Аз се наведох нетърпеливо през прозореца. Чарли си виждаше в къщата, гледайки през пердетата в предната стая. Стойката на Джейкъб беше небрежна, ръцете му скръстени на гърдите му, но мускулите в челюстта му бяха стегнати. Едуард проговори с глас, толкова спокоен и нежен, че това накара думите да прозвучат странно по-заплашителни.- Няма да те убия сега, защото това ще разтрои Бела.- Хъмпф. – промърморих.Едуард се обърна леко, за да ми хвърли една бърза усмивка. Лицето му все още беше

спокойно.- Ще те тормози на сутринта. – каза той, галейки с пръсти бузата ми.Тогава се обърна обратно към Джейкъб.- Но ако някога отново я върнеш с някакви щети – и не ме интересува чия е вината – не ме интересува дали тя просто се спънала или метеор е паднал от небето и я е ударил в главата – ако някога ми я върнеш в състояние, по-лошо от перфектното, в което аз съм я оставил, ще бягаш на три крака. Разбираш ли това, помияр?Джейкъб извъртя очи.- Че кой ще се връща? – промърморих.Едуард продължи все едно не ме е чул.- И ако отново я целунеш, ще ти счупя челюстта вместо нея. – обеща той, гласът му беше все още нежен, и кадифен, и смъртоносен. - Ами ако тя го поиска? – Джейкъб провлече арогантно.- Хах! – изсумтях аз.- Ако това е, което тя иска, тогава няма да се противопоставям. – сви рамене Едуард, без да прави никакъв проблем. – Може да я изчакаш тя да го каже, вместо да се доверяваш на своето тълкувание на езика на тялото – а лицето си е твое, все пак.Джейкъб се ухили.- Иска ти се. – промърморих.- Да, иска му се. – потвърди Едуард.- Ако си приключил с ровенето из главата ми, - каза Джейкъб с голямо раздразнение. – Защо не отидеш да се погрижиш за ръката й?- Още едно нещо. – каза бавно Едуард. – Аз също ще се боря за нея. Трябва да го знаеш. Нищо не вземам за даденост и ще се боря два пъти повече от теб.- Хубаво. – изръмжа Джейкъб. – Не е забавно да победиш някого, който се предава без бой. - Тя е моя. – ниският глас на Едуард изведнъж стана мрачен, не толкова сдържан, като преди. – Не съм казвал, че ще се боря честно.- Нито пък аз.- Късмет.Джейкъб кимна.- Нека най-добрият мъж победи.- Това звучи добре...пале.Джейкъб за кратко направи гримаса, тогава успокои лицето си и се наведе покрай Едуард, за да ми се усмихне. Аз го изгледах мръсно.- Надявам се ръката ти скоро да се оправи. Наистина съжалявам, че си ранена.По детински, аз извърнах лице от него. Не погледнах повече нагоре докато Едуард не заобиколи колата и не седна на шофьорското място, така че не знаех дали Джейкъб е влязъл в къщата или продължава да стои там, гледайки ме.- Как се чувстваш? – попита ме Едуард когато заминахме.- Ядосана. Той се засмя.- Имах предвид ръката ти.Свих рамене.- Била съм и по-зле.- Вярно е. – съгласи се той и се намръщи. Едуард заобиколи къщата и вкара колата в гаража. Емет и Розали бяха там, перфектните крака на Розали, лесно разпознаваеми дори в дънки, стърчаха изпод огромния джип на Емет. Емет седеше до нея, една ръка протегната под джипа към нея. Отне ми момент да осъзная, че той играеше ролята на крик.Емет гледаше любопитно, докато Едуард внимателно ми помогна да сляза от колата.

Очите му се заковаха на ръката, която държах на гърдите си. Емет се ухили.- Отново ли падна, Бела?Хвърлих му един свиреп поглед.- Не, Емет. Фраснах един върколак в лицето.Емет примига и тогава избухна в гръмогласен смях. Докато Едуард ме водеше покрай тях, Розали проговори изпод колата.- Джаспър ще спечели баса. – каза тя самодоволно. Смехът на Емет спря отведнъж и той ме изучаваше с преценяващи очи.- Какъв залог? – Поисках да знам, спирайки.- Нека те заведем при Карлайл. – настоя Едуард. Той гледаше Емет. Главата му се поклати неопределено.- Какъв залог? – настоях, като се обърнах към него.- Благодаря ти, Розали. – промърмори той като затегна хватката си около кръста ми и ме затегли към къщата.- Едуард....- изроптах.- Инфантилно е. – сви рамене той. – Емет и Джаспър обичат да се обзалагат.- Емет ще ми каже. – опитах се да се обърна, но ръката му беше като стомана около мен.Той въздъхна.- Обзалагат се колко пъти ще... се отклониш от правия път през първата си година.- Оу. – направих гримаса, опитвайки са да скрия внезапният ужас, когато осъзнах какво имаше предвид. – Имат облог за това, колко хора ще убия?- Да. – призна той неохотно. – Розали мисли, че буйният ти нрав ще обърне шансовете в полза на Джаспър.Почувстах се някак еуфорично.- Джаспър залага доста на високо.- Той ще се почувства по-добре, ако ти е трудно да се приспособиш. Уморил се е да е най-слабото звено.- Разбира се. Естествено, че ще го накара да се почувства по-добре. Мога да извърша едно две убийства в повече, ако това направи Джаспър по-щастлив. Защо не? – Дрънках аз, гласът ми беше празен и монотонен. В главата си виждах заглавията във вестниците, списъци с имена...Той ме притисна леко.- Няма защо да се притесняваш за това сега. Всъщност, не трябва никога да се притесняваш за това, ако не искаш.Аз изпъшках и Едуард, мислейки че болката в ръката ми е причината, ме задърпа по-бързо към къщата. Ръката ми беше счупена, но нямаше големи щети, само малка пукнатина в кокалчето ми. Не исках шина и Карлайл каза, че ще бъда добре и с раменна превръзка, ако обещаех да я нося. Обещах.Едуард можеше да види, че не съм на себе си, докато Карлайл се мъчеше да постави превръзката внимателно на ръката ми. Няколко пъти на глас изрази притеснението си, че ме боли, но аз го успокоих, че ми няма нищо.Като че ми трябваше, или даже имах място, да се тревожа за още нещо.Всичките истории на Джаспър за новородени вампири се въртяха в главата ми, откак той обясни миналото си. Сега тези истории остро се впиха в съзнанието ми с новината за неговият бас с Емет. Чудех се на какво ли се обзалагаха. Каква беше мотивиращата награда, когато имаш всичко? Винаги съм знаела, че ще бъда различна. Надявах се, че ще бъда толкова силна, колкото Едуард ме уверяваше. Силна и бърза и, най-вече, красива. Някоя, която можеше да застане до Едуард и да се чувства, сякаш принадлежи там.Опитвах се да не мисля много за другите неща, които щях да бъда – дива, кръвожадна. Може би нямаше да мога да се спра да не убивам хора. Непознати, хора, които никога не са ме наранявали. Хора, като растящите числа на жертвите в Сиатъл, които са имали

семейства и приятели, и бъдеще. Хора, които са имали животи. И аз можех да бъда чудовището, което ще им ги отнеме. Но истината беше, че щях да се справя с тази част, защото имах доверие на Едуард – доверявах му се напълно, да не ми позволява да направя каквото и да е, за което по-късно да съжалявам. Знаех, че щеше да ме заведе в Антарктида, за да ловим пингвини, ако го помолех. И щях да направя каквото е необходимо, за да бъда добър човек. Добър вампир. Тази мисъл би не накарала да се разхиля, ако не беше тази нова тревога.Защото, ако наистина някакси бях такава, като кошмарните картини на новородените, които Джаспър нарисува в главата ми, възможно ли бе да бъда себе си? И ако единствено исках да убивам хора, какво щеше да стане с нещата, които исках сега?Едуард беше толкова обсебен от мисълта да не изпусна нищо, докато съм още човек. Обикновено, това ми изглеждаше глупаво. Нямаше много човешки преживявания, за които се безпокоях, че ще пропусна. След като щях да бъда с Едуард, за какво друго можех да поискам?Загледах се в лицето му, докато той гледаше как Карлайл оправя ръката ми. Нямаше нищо на този свят, което да исках повече от колкото исках него. Дали това, щеше ли това, да се промени?...Имаше ли човешко изживяване, с което да не исках да се разделя?

16. Епоха

- Нямам какво да облека! – завайках се на себе си.Всяка дреха, която притежавах, беше разстлана на леглото; закачалките и гардеробите ми бяха празни. Гледах в празните кътове, желаейки нещо подходящо да се появи.Полата ми, с цвят каки, лежеше да облегалката на люлеещият се стол, чакайки ме да открия нещо, които да й подхожда. Нещо, което щеше да ме направи да изглеждам красива и пораснала. Нещо, което казваше „специален случай”. Но нищо не намирах.Почти беше време да тръгвам, а все още носех любимите си стари шорти. Освен ако не намерех нещо по-добро тук(а шансовете не изглеждаха високи в този момент) щях да се дипломирам в тях. Намръщих се на купчината дрехи на леглото ми.Най-лошото беше, че знаех точно какво щях да нося, ако беше налично – „отвлечената” ми червена блуза. Ударих стената със здравата си ръка.- Глупав, крадящ, дразнещ вампир! – изръмжах.- Какво съм направила? – поиска да знае Алис. Тя се бе подпряла нехайно до отворения прозорец, като че ли бе била там през цялото време.- Чук, чук. – добави тя с широка усмивка.- Наистина ли е толкова трудно да ме изчакаш да отворя вратата?Тя хвърли плоска, бяла кутия на леглото ми.- Просто наминавам. Помислих, че може би се нуждаеш от нещо, което да облечеш.Погледнах към големият пакет, лежащ върху незадоволителният ми гардероб, и направих гримаса.- Признай си. – каза Алис. – Спасявам ти живота.- Спасяваш ми живота. – промърморих. – Благодаря.- Е, хубаво е да направя поне нещо както трябва. Не знаеш колко е дразнещо да пропускам неща, както правя напоследък. Чувствам се толкова безполезна. Толкова...нормална. – Тя се сгърчи от ужас при тази дума.- Не мога да си представя колко ли ужасно е чувството. Да си нормална? Ъгх.Тя се засмя.- Е, поне с това се реванширам, че изпуснах твоят дразнещ крадец, сега просто трябва да разбера какво не виждам в Сиатъл.Когато каза думите по този начин, да сложи двете ситуации в едно изречение, тогава

всичко се подреди. Неуловимото нещо, което ме тормозеше от дни, важната връзка, която не можех да направя, внезапно стана ясна. Загледах се в нея, лицето ми замръзна с каквато и да е физиономия там да е била на него.- Няма ли да я отвориш? – Попита тя. Въздъхна, когато не се помръднах веднага, и премести капака на кутията сама. Извади нещо и ми го показа, но не можех да се концентрирам и да видя точно какво е. – Хубаво е, не мислиш ли? Избрах синьо, защото това е любимият цвят на Едуард за теб.Не я слушах.- Същото е. – прошепнах.- Какво е? – поиска да знае тя. – Ти нямаш нищо такова. За бога, та ти имаш само една пола!- Не, Алис! Забрави дрехите, слушай!- Не ти ли харесва? – лицето на Алис помръкна от разочарование.- Слушай, Алис, не виждаш ли? Същото е! Онзи, който е влязъл тук и ми е откраднал нещата и новите вампири в Сиатъл. Те са заедно!Дрехите се изплъзнаха от пръстите й и паднаха обратно в кутията. Алис се съсредоточи сега, гласът й внезапно остър.- Защо мислиш така?- Помниш ли какво каза Едуард? За това как някой ползва дупките във виденията ти, за да ти попречи да видиш новородените? И това, което ти каза преди, че времето била прекалено перфектно, как крадецът ми е бил толкова внимателен да не направи никакъв контакт, като че ли е знаел, че ти ще видиш. Мисля, че е бил прав, Алис, мисля, че той наистина е знаел. И мисля, че той е използвал тези дупки. И какви са шансовете двама различни човека, не само да знаят достатъчно за теб, за да го направят, но и да решат да го направят по точно едно и също време? Няма начин. Един човек е. Същият. Този, който прави армията, е този, който открадна миризмата ми. Алис не беше свикнала да бъде хваната неподготвена. Тя замръзна и беше неподвижна за толкова дълго време, че започнах да броя наум, докато я чаках. Тя не помръдна цели две минути. Тогава очите й се фокусираха обратно на мен.- Права си. – каза тя с празен глас. – Разбира се, че си права. И когато го казваш по този начин...- Едуард го е разбрал грешно. – прошепнах. – Било е тест...за да видят дали ще проработи. Дали е можел да влезе и излезе незабелязано, стига да не направи нещо, което ти очакваш. Като да ме убие...И не е взел нещата ми, за да докаже, че ме е намерил. Той е откраднал миризмата ми...така че други да могат да ме намерят.Очите й бяха огромни от шока. Бях права и можех да видя, че и тя го разбира.- О, не. – устните й само оформиха думите.Вече не очаквах да разбирам емоциите си. Докато преработвах фактът, че някой е създал армия от новородени вампири, армията, която жеското бе убила дузини хора в Сиатъл, за изричната задача да унищожат мен, усетих пристъп на облекчение. Част от него бе, че най-накрая разкрих дразнещото чувство, че изпускам нещо важно. Но по-голямата част беше от нещо напълно различно.- Е, - прощепнах аз. – Всички могат да се успокоят. Никой не се опитва да изтреби семейство Кълън. - Ако си мислиш, че точно това нещо се е променило, много грешиш. – каза Алис през зъби. – Ако някой иска някого от нас, ще трябва да мине през всички нас, за да се добере до нея.- Благодаря ти, Алис. Но поне знаем към какво всъщност се стремят. Това трябва да помогне.- Може би. – промърмори. Тя започна да обикаля напред-назад из стаята ми.Туп, туп – юмрук се забиваше във вратата ми. Аз подскочих. Алис изглежда не забеляза.

- Не си ли готова вече? Ще закъснеем! – заоплаква се Чарли, звучейки изнервен. Чарли мразеше събитията почти колкото мен. В неговият случай, голяма част от проблема беше контенето. - Почти. Дай ми минутка. – казах дрезгаво.Той беше тих за половин секунда.- Да не плачеш?- Не. Нервна съм. Махай се.Чух го да слиза по стълбите.-Трябва да вървя. - прошушна Алис.- Защо?- Едуард идва. Ако чуе това...- Тръгвай, тръгвай! - настоях веднага. Едуард щеше да обезумее, ако узнаеше. Не можех да пазя това далеч от него, но може би церемонията за завършването не беше най-доброто място за реакцията му.- Облечи го. - изкомандва Алис докато прелиташе през прозореца.Направих каквото ми каза, обличайки се замаяно.Бях решила да направя нещо по-изтънчено с косата си, но времето напредваше затова я прихванах точно и скучно както всеки останал ден. Нямаше значение. Не се тормозех да погледна в огледалото така че нямах и идея как ми стоят пуловера и полата на Алис. Но и това нямаше значение. Прехвърлих грозната жълта полиестерна роба на ръката си и забързах надолу по стълбите.- Изглеждаш добре.- каза Чарли и с изненада добави – Това ново ли е? - Да. - промърморих, опитвайки се да се концентрирам.-Алис ми го даде. Мерси.Едуард пристигна само няколко минути след като сестра му тръгна. Времето не ми беше достатъчно, за да придобия спокойно изражение. Но откакто бяхме в полицейската кола на Чарли, той нямаше шанс да ме попита какво не беше наред.Чарли беше станал крайно упорит след като рабра, че възнамерявах да се возя с Едуард към церемонията за завършването. Аз и Едуард с добра воля и весело настроение приехме да отидем заедно. Откакто Карлайл и Есме нямаха пробеми с това, Чарли не можa да измисли непоклатимо възражениe, затова се съгласи с неохота. И сега Едуард се возеше на задната седалка в полицейската кола на баща ми, зад стъкления делител с развеселено изражение- което вероятно се дължеше на веселото настроение на баща ми и ухилването, което се появяваше всеки път, когато Чарли хвърляше поглед на Едуард през огледалото за задно виждане. Което почти означаваше, че Чарли си въобразяваше нещата, които щяха да го вкарат в беда, ако ги беше казал високо.- Как си? - прошепна Едуард, когато ми помогна от предната седалка в училищния паркинг.- Нервна.- отговорих, и дори не беше лъжа.- Толкова си красива!.Изглеждаше така, сякаш искаше да каже повече, но Чарли показа с ясен жест, че иска да остане силен, втурна се към нас и постави ръката си на рамото ми.- Вълнуваш ли се? - попита ме.- Не съвсем. - отбелязах.- Бела, това е велико събитие. Завършваш гимназия. Това е истинският живот сега. Колеж...Да живееш сама...Не си моето малко момиченце повече.” Чарли затихна на последната дума.- Татко, - оплаках се,- моля те, не ставай сантиментален.- Кой е сантиментален? - той изръмжа. - Сега, защо не си развълнувана?- Не знам, татко. Предполагам не ме е стигнало все още.- Добре е, че Алис прави това парти. Трябва ти нещо за повдигане на настроението. - Разбира се. Парти е точно от каквото имам нужда.Чарли се разсмя на тона ми и разтърси рамената ми. Едуард гледаше към облаците със

замислено изражение. Баща ми ни остави на задния вход на физкултурния салон и отиде на главния вход, откъдето трябваше да минат всички родители.Беше хаос с господин Коуп от предния кабинет и господин Варнър, учителя математика, опитващи се да подредят всички по азбучен ред.- Напред господин Кълън.- излая господин Варнър към Едуард.- Здравей, Бела!Погледнах нагоре, за да видя как Джесика Стенли махаше към мен от задната линия с усмивка на лице.Едуард ме целуна бързо, обърна се и отиде при ‘С’-тата. Алис не беше там. Какво ли щеше да прави? Да пропусне завършването? Колко неподходящ момент улучих. Трябваше да почакам да обмисля нещата докато всичко беше свършило.-Тук долу, Бела!- извика отново Джесика.Слезнах надолу по линията, за да заема мястото си зад Джесика, с любопитство от нейното неочаквано дружелюбие. Когато се доближих, видях Анджела пет човека назад, гледайки Джесика със същото любопитство.Джес вече бърбореше преди да се приближа достатъчно, за да чуя.-...толкова очарователно.Имам предвид, че изглежда сякаш току-що сме се срещнали, а сега завършваме заедно.- каза тя с възторг.-Можете ли да повярвате, че всичко свърши? Чувстваме се сякаш ще се разкрещя!- И аз така.- промърморих.- Всичко е толкова невероятно. Помниш ли първия си ден тук? Бяхме приятелки точно като сега. От първия момент, когато се видяхме. Очарователно. А сега аз отивам в Калифорния, ти ще бъдеш в Аляска и ще ми липсващ толкова много! Обещай ми, че ще се виждаме понякога! Толкова се радвам,че ще имаш парти. Това е префектно. Защото не сме излизали толкова често напоследък, а сега си тръгваме...Тя говореше, и говореше, а аз бях сигурна, че внезапнатото възобновяване на нашето приятелство беше поради носталгия за завършването и за поканите за парти, а нямаше нищо общо с мен. Отделях й внимание толкова, колкото можех докато се намъквах в робата си. И бях доволна, че нещо може да свърши добре, като взаимоотношенията ми с Джесика.Защото беше края независимо, че Ерик-Отличникът- трябваше да каже за началото и за всички останали изтръркани неща. Може би повече за мен отколкото за останалите, но всички оставяхме нещо зад нас днес.Всичко беше толкова бързо. Чувствах се така, сякаш бех натиснала копчето за по-бързо движение. Беше ли предвидено да напредваме тихо и бързо? И тогава Ерик говореше нервно, думите и фразите тeчаха заедно и не правеха никакво връзка повече. Както обичайно Грийн започна да вика имена, едно след друго без достатъчно дълга пауза помежду им; предният ред на гимнастическия салон се втурна, за да ги хване. Бедничката госпожа Коуп не спираше да прелиства с идеята да даде правилната диплома в ръцете на правилния човек.Гледах, докато забелязах как Алис се появи изведнъж, затанцува през подиума, за да вземе своята с голяма концентрация на лицето си. Едуард ме последва, а изражението му показваше объркването му, но не беше разтроен. Само те двамата можеха да носят това отвратително жълто и все пак да изглеждат така добре, както винаги. Стояха пред тълпата с тяхната непринадлежаща на този свят красота и грация. Чудех се как изобщо някога съм била подведена от подражанието им на хора. Дори два ангела с истински криле биха били по-малко впечатляващи. Чух господин Грийн да ме вика по име и се наддигнах от стола си, чакайки предната линия да се размърда. Долаях приветствията от края на салона и погледнах наоколо колкото да видя как Джейкъб бута Чарли на крака и двамата започнаха да подвикват окуражително. Можех само да различа върха на главата на Били до лакътя на Джейк.

Опитах се да им отправя жалко подобие на усмивка.Господин Грийн свърши с листа от имена и продължи да раздава дипломи с глупаво ухилено изражение.- Поздравления, госпожице Станли. - промърмори той, докато Джес си взимаше нейната.- Поздравленя, госпожице Суон. - смутолеви, докато поставяше дипломата в ръката ми.- Благодаря. - промърморих.И това беше.Отидох да застана до Джесика с останалите събрани завършващи. Джес беше зачервена около очите и си избърса лицето с ръкава на своята робата. Отне ми секунда, за да разбера, че плачеше.Господин Грийн каза нещо, което не можах да чуя и всички около мен викаха и крещяха. Жълтите шапки хвръкнаха във въздуха. Аз хвърлих моята прекалено късно и я оставих просто да падне на земята.-О, Бела!- Джес се разхленчи.-Не мога да повярвам, че всичко свърши.- И не мога да повярвам.- промърморих.- Трябва да ми обещаеш, че няма да губим връзка.- каза и обви врата ми с ръцете си.Върнах й прегръдката, чувствайки се леко неловко като отбегнах молбата й.-Толкова се радвам, че те познавам Джесика. Бяха добри две години.-Бяха.-Тя се обърна и въздъхна. Тогава отпусна ръцете си. - Наистина бяха. – Тя въздъхна и подсмръкна. Тогава отпусна ръце. – Лорън! – Изписка тя, махайки над главата си и разбутвайки тълпата в жълти мантии. Семействата започваха да се събират, притискайки ни още повече.Видях Анджела и Бен, но те бяха заобиколени от семействата си. Щях да ги поздравя по-късно.Аз проточих врат, търсейки Алис.- Поздравления. – прошепна в ухото ми Едуард, докато ръцете му се плъзнаха по талията ми. Гласът му беше покорен; той не бе очаквал въодушевено да стигна до точно този момент.- Ъм, благодаря.- Изглежда още не си успокоила нервите си. – отбеляза той.- Все още не.- За какво още се притесняваш? Партито? Няма да бъде толкова ужасно.- Вероятно си прав.- Кого търсиш?Явно търсенето ми не е било толкова неуловимо, колкото мислех.- Алис – Къде е тя?- Тя избяга още след като си взе дипломата.Гласът му придоби нов тон. Погледнах нагоре към обърканото му изражение, докато той гледаше към задната врата на салона, и взех импулсивно решение – такова, за което трябва да се замисля, но рядко го правя.- Тревожиш се за Алис ли? – попитах.- Ъъъ... – не искаше да ми отговаря.- За какво си мислеше тя все пак? Имам предвид, за да те държи настрана.Очите му се спуснаха към лицето ми и се свиха с подозрение.- Всъщност, тя превеждаше Бойният Химн на Републиката на арабски. Когато приключи с това, премина на корейския символен език. Аз се засмях нервно.- Предполагам, това ще държи ума й достатъчно зает.- Ти знаеш какво крие тя от мен. – обвини ме той.- Разбира се. – усмихнах се аз със слаба усмивка. – Аз съм тази, която го измисли.Той чакаше, объркан.Аз се огледах наоколо. Чарли вече би трябвало да си пробива път през навалицата.

- Като познавам Алис, - бързо зашепнах – тя най-вероятно ще се опита да не ти казва до след партито. Но след като аз съм „за” да няма никакво парти – е, просто не откачай, без значение какво ще ти кажа, става ли? Винаги е по-добре да знаеш колкото се може повече. Това трябва да помогне някак.- За какво говориш?Видях главата на Чарли да се подава над другите докато ме търсеше. Той ме видя и помаха.- Просто стой спокойно, става ли?Той кимна веднъж, а устата му беше стисната неодобрително в тънка линия.Бързо, с тих шепот му обясних доводите си.- Мисля, че грешиш за това, че лошите неща идват от всичките ни страни. Аз мисля, че повечето идват от едно място...и мисля, че всъщност идват заради мен. Всичко е свързано, трябва да бъде. Само един е човекът, който си играе с виденията на Алис. Непознатият в стаята ми е бил само тест, за да се види дали някой може да мине покрай нея. Трябва да е същият онзи, който постоянно си мени решенията, и новородените, и кражбата на дрехите ми – всичко това върви заедно. Миризмата ми е за тях.Лицето му беше станало толкова бяло, че ми беше трудно да довърша.- Но никой не идва за вас, не разбираш ли? Това е добре – Есме и Алис, и Карлайл, никой не иска да ги нарани!Очите му бяха огромни, широки от паниката, объркани и ужасени. Той можеше да види, че съм права, точно както и Алис беше разбрала.Положих ръката си на бузата му.- Спокойно. – умолявах го.- Бела! – Чарли ликуваше, проправяйки си път през насъбралите се семейства около нас. – Честито, мила! –все още крещеше, въпреки че вече беше на ухото ми. Обви ръце около мен, потайно измествайки Едуард настрани. - Благодаря. – промърморих, погълната от изражението върху лицето на Едуард. Той все още не беше възвърнал контрола си. Ръцете му бяха наполовина протегнати към мен, като че щеше да ме сграбчи и да побегне с мен. Контролирах се малко повече от него, но бягането не ми се виждаше чак толкова лоша идея.- Джейкъб и Били трябваше да си тръгнат – видя ли, че бяха тук? – Попита Чарли, правейки крачка назад, но придържайки ръцете си на раменете ми. Той беше с гръб към Едуард – вероятно в опит да не му обръща внимание, но това беше добре за момента. Устата на Едуард висеше отворена, а очите му бяха все още широко отворени от уплахата.- Да. – уверих баща си, опитвайки се да му обърна достатъчно внимание. – Даже ги чух.- Беше много мило от тяхна страна да се появят. – каза Чарли.- Мхм.Добре, явно идеята да кажа на Едуард не беше толкова добра. Алис беше права да пази мислите си объркани. Трябваше да изчакам докато бяхме сами някъде, може би с останилите от семейството му. И с нищо чупливо наоколо – като прозорци...коли...училищни сгради. Лицето му ми върна страха и даже малко отгоре. Въпреки че то беше преодоляло страха вече – чиста ярост се беше изписала по чертите му. - Та, къде искаш да отидем за вечеря? – попита Чарли.- Имаме неограничени възможности.- Аз мога да сготвя.- Не ставай смешна. Искаш ли да отидем в Лодж? – Попита той с нетърпелива усмивка.Не обичах особено много любимия ресторант на Чарли, но точно сега, каква беше разликата? Нямаше да мога да ям и без това.- Разбира се, Лодж, супер. – казах аз.Чарли се усмихна още по-широко и после въздъхна. Той обърна наполовина глава към

Едуард, без наистина да го поглежда. - Ще дойдеш ли, Едуард?Аз се взрях в него, а очите ми бяха умолителни. Едуард успя да овладее изражението си, преди Чарли да се обърне, за да види защо не бе получил отговор.- Не, благодаря. – каза Едуард сковано, лицето му бе сурово и студено.- Имаш планове с родителите си ли? – попита Чарли с намръщено лице. Едуард винаги беше по-учтив отколкото Чарли заслужаваше; внезапната студенина го изненада.- Да. Ако ме извините... – Едуард се обърна внезапно и забърза през разотиващата се тълпа.Той се движеше малко по-бързо от нормалното, твърде разстроен, за да поддържа перфектната си преструвка.- Какво казах? – попита Чарли с виновно изражение.- Не се притеснявай, татко. – уверих го. – Не мисля, че е заради теб.- Вие двамата да не би пак да се карате?- Никой не се кара с никого. Гледай си работата.- Ти си моята работа.Извъртях очи очи.- Да вървим да ядем.Лодж беше препълнен. Мястото беше, поне по мое мнение, прескъпо и натруфено, но то беше най-близко до официален ресторант в градчето, така че беше предпочитано място на специални случаи. Гледах мрачно към угнетено изглеждащата пълнена глава от лос, докато Чарли ядеше ребрърца и се беше обърнал да говори с родителите на Тайлър Кроули на съседната маса. Беше шумно – всички там току що бяха дошли от завършването и повечето си говореха през масите и залите, както Чарли правеше.Бях с гръб към предните прозорци и устоях на желанието да се обърна и да потърся очите, които сега усещах върху себе си. Знаех, че няма да успея да видя нищо. Точно както знаех, че той нямаше да ме остави неохранявана, дори за секунда. Не и след това. Вечерята се проточи. Чарли, увлечен в разговори, ядеше бавно. Аз чоплех бургера си, бутайки късчета от него в салфетката си, когато вниманието му беше някъде другаде. Всичко ми изглеждаше, че отнема прекалено много време, но когато погледнах към часовника – което правех по-често, отколкото бе необходимо – стрелките не се бяха помръднали много.Най-накрая, Чарли си взе рестото и остави бакшиш на масата. Аз се изправих.- Бързаш ли? – попита ме той.- Искам да помогна на Алис с приготовленията. – твърдях аз.- Добре. – той се обърна към другите, за да си вземе довиждане. Аз излязох да го чакам до колата. Облегнах се на пасажерската врата, чакайки Чарли да се дотътри от неочакваното парти.На паркинга беше почти тъмно, облаците бяха толкова плътни, че не можеше да се каже дали слънцето е залязло или не.Въздухът беше тежък, като че щеше да завали.Нещо се раздвижи в сенките.Моето ахване се превърна в облекчена въздишка, когато Едуард се появи от мрака.Без думи, той ме придърпа плътно към гърдите си. Една хладна ръка намери брадичката ми и повдигна лицето ми, за да може да притисне твърдите си устни към моите. Можех да усетя напрежението в челюстта му.- Как си? – попитах го, когато ме остави да дишам.- Не толкова добре. – промърмори той. – Но се овладях. Съжалявам, че откачих преди.- Моя е вината. Трябваше да изчакам, за да ти кажа.- Не. – не беше съгласен той. – Това е нещо, което трябваше да зная. Не мога да повярвам, че не го видях!- Много неща са ти се струпали на главата.

- На твоята да не би да не е така?Той внезапно ме целуна отново, без да ме остави да отговоря. Той се отдръпна само след секунда. - Чарли идва.- Ще го накарам да ме остави при твоята къща.- Ще те последвам там.- Това не е наистина необходимо. – опитах се да кажа, но него вече го нямаше.- Бела? – повика Чарли от вратата на ресторанта, гледайки косо в тъмнината.- Тук съм.Чарли се зашлая към колата, мърморейки нещо за нетърпението. - Та, как се чувстваш? – попита ме той, докато карахме на север по магистралата. – Днес беше голям ден.- Добре съм. – излъгах.Той се засмя, улавяйки лъжата ми лесно. - Тревожиш се за партито ли? – позна той.- Да. – излъгах отново.Този път той не забеляза.- Ти никога не си била по партитата.- Чудя се откъде ли съм го взела. – промърморих.Чарли се засмя.- Ами, изглеждаш много добре. Иска ми се да се бях сетил да ти купя нещо. Съжалявам.- Не ставай глупав, татко.- Не съм глупав. Чувствам, че не винаги правя за теб това, което трябва да правя.- Това е абсурдно. Ти се справяш фантастично. Най-добрият баща на света. И... – не беше лесно да говоря за чувства с Чарли, но аз упорствах, след като си прочистих гърлото. – И много се радвам, че дойдох да живея с теб, татко. Това е най-добрата ми идея някога. Така че не се притеснявай – просто изживяваш след-дипломeн песимизъм. Той изпръхтя.- Може би. Но съм сигурен, че направих няколко неволни грешки. Та виж си ръката!Погледнах безучастно надолу към ръцете си. Лявата ми ръка си почиваше на тъмната превръзка, за която рядко се сещах.Пукнатото ми кокалче вече не ме болеше толкова.- Никога не съм мислел, че трябва да те науча как да удряш. Изглежда съм грешал за това.- Мислех, че си на страната на Джейкъб?- Без значение на чия страна съм, ако някой те целуне без твоето разрешение, ти трябва да можеш да изясниш чувствата си без да се нараняваш. Нали не си държа палеца в юмрука?- Не, татко. Това е някак мило, по някакъв странен начин, но не мисля, че уроци щяха да помогнат. Главата на Джейкъб е много твърда.Чарли се засмя.- Удари го в стомаха следващият път.- Следващият път? – попитах невярващо.- О, не бъди прекалено строга с хлапето. Той е млад.- Той е противен.- Той все още ти е приятел.- Знам. – въздъхнах. – Наистина не знам коя ще е правилната постъпка в тази ситуация, татко.Чарли кимна бавно.- Да. Правилното нещо не винаги е очевидното. Понякога правилното нещо за един човек е неправилното за друг. Така че...късмет с умуването над това.- Благодаря. – промърморих сухо.Чарли се засмя отново и тогава се намръщи.- Ако партито стане твърде диво... – започна той.

- Не се притеснявай, татко. Карлайл и Есме ще бъдат там. Сигурна съм, че и ти можеш да дойдеш, ако искаш.Чарли направи гримаса, докато се взираше през предното стъкло към тъмнината. Чарли се наслаждаваше на партитата колкото и аз.- Къде беше отбивката? – попита той. – Трябва да разчистят пътя си – невъзможно е да се открие в тъмното.- След следващият завой, мисля. – прехапах устни. – Знаеш ли, прав си – наистина е невъзможно да се открие. Алис каза, че е сложила карта на поканите, но, дори и така, може би всички ще се загубят. – поразведрих се от идеята.- Може би. – каза Чарли, докато пътят се изви на изток. – А може би не.Черната кадифена тъмнина беше нарушена отпред, точно където отбивката за къщата на Кълън трябваше да се намира. Някой беше обвил дърветата от двете страни с хиляди мигащи светлинки, невъзможно бе да се пропусне.- Алис. – казах кисело.- Уау. – каза Чарли, когато завихме по пътя. Двете дървета на входа не бяха единствените осветени.На всеки шест метра, още сигнални огняове ни напътстваха към голямата бяла къща. През целият път – през всичките три мили.- Тя май не прави нещата наполовина? – промърмори Чарли със страхопочитание.- Сигурен ли си, че не искаш да влезеш?- Абсолютно сигурен. Забавлявай се, хлапе.- Много ти благодаря, татко.Той се смееше, докато излязох от колата и затръшнах вратата. Гледах го как отпътува, все още с широка усмивка. С въздишка замарширувах по стъпалата, за да понеса партито си.

17. Съюз

- Бела? Нежният глас на Едуард дойде от някъде зад мен. Обърнах се и го видях да бърза по стълбите, косата му беше разрошена от вятъра, заради бягането. Той веднага ме придърпа към себе си, точно както беше направил и на паркинга, и отново ме целуна.Тази целувка ме уплаши. В нея имаше прекалено много напрежение, прекалено голяма острота в начина, по който устните му се срещаха с моите – като че се страхуваше, че ни остава прекалено малко време заедно.Не можех да си позволя да мисля за това. Не и ако трябваше да се преструвам на човек в следващите няколко часа. Отдръпнах се от него.- Нека да приключваме с това глупаво парти. – Промърморих, без да срещам очите му.Той постави ръцете си от двете страни на лицето ми, чакайки да поледна нагоре към него.- Няма да позволя нищо да ти се случи.Докоснах устните му с пръстите на здравата си ръка.- Не се притеснявам толкова за себе си.- Защо ли не съм учуден? – промърмори той на себе си. Пое си дълбоко въздух и леко се усмихна. – Готова ли си да празнуваш?Аз изпъшках.Той задържа вратата отворена за мен, обхванал плътно талията ми с ръка. Стоях замръзнала на място за около минута, а после бавно поклатих глава.- Невероятно.Едуард сви рамене.- Алис ще си остане Алис.Вътрешността на Кълъновия дом беше трансформирана в нощен клуб – от онези, които често не съществуват в истинския живот, а само по телевизията.- Едуард! – извика Алис от близо до един гигантски говорител. – Имам нужда от съвета

ти. – тя показа една огромна колона от дискове. – Дали да им пуснем познати и успокояващи? Или, - тя показа друга купчина. – да образоваме вкуса им към хубавата музика?- По-добре успокоителните. – препоръча Едуард. – Можеш единствено да поведеш коня към водата.Алис кимна сериозно и започна да хвърля образователните дискове в един кашон. Забелязах, че тя се е преоблякла в потник с пайети и червени кожени панталони. Голата й кожа реагираше странно с пулсиращите червени и пурпурни светлини.- Мисля, че не съм облечена подходящо.- Изглеждаш великолепно. – възрази Едуард.- Ставаш. – поправи Алис.- Благодаря. – въздъхнах. – Мислите ли, че някой наистина ще дойде? – Всички можеха да чуят надеждата в гласа ми. Алис направи физиономия.- Всички ще дойдат. – отговори Едуард. – Всички те умират да видят вътрешността на къщата на саможивите Кълън.- Великолепно. – изстенах аз. Нямаше с какво да помогна. Съмнявах се, че, дори и да се бях наспала и да се движех по-бързо, едва ли някога щях да свърша нещата, както Алис.Едуард отказа да ме пусне дори за секунда, мъкнейки ме със себе си, докато издирваше Джаспър, а после и Карлайл, за да им каже за моето прозрение. Аз слушах с ням ужас, докато те обсъждаха атаката си срещу армията в Сиатъл. Можех да видя, че Джаспър не беше доволен от бройката, но те не бяха успели да се свържат с никого, освен с неохотното семейство на Таня. Джаспър не се опитваше да скрие отчаянието, както Едуард би постъпил. Лесно се виждаше, че на него не му харесваше да залага при толкова големи залози. Не можех да остана, да ги чакам и да се надявам да се приберат вкъщи. Нямаше да го направя. Щях да се побъркам. Звънецът на вратата иззвъня. Изведнъж, всичко беше нереално нормално. Перфектна усмивка, истинска и топла, замени напрежението върху лицето на Карлайл. Алис усили музиката и затанцува към вратата. Беше групичка от моите приятели, или прекалено нервни, или прекалено уплашени, за да дойдат сами. Джесика беше първа на вратата, с Майк точно зад нея. Тайлър, Конър, Остин, Лий, Саманта....дори Лорън най-отзад,гледайки критично с очи озарени от любопитство. Те всички бяха любопитни, а после и зашеметени като видяха огромната стая, украсена като за голям шикозен купон. Стаята не беше празна; всички Кълънови бяха заели местата си, готови да играят обикновената си човешка пародия. Тази вечер имах чувстово, че аз играя роля, не по-малко от тях. Отидох да поздравя Джес и Майк, надявайки се, че нотката в гласа ми звучеше като подходящото вълнение. Преди да стигна до някой друг, на вратата се позвъни отново. Пуснах Анджела и Бен и оставих вратата широко отворена, защото Ерик и Кейти точно бяха при стълбите. Нямах друг шанс да се паникьосам. Трябваше да говоря с всички, да се концентрирам върху това да бъда весела, да бъда домакиня. Въпреки че това парти беше обявено като общо за Алис, Едуард и мен, никой не можеше да отрече, че аз бях най-търсената за поздравления и благодарности. Може би, защото семейство Кълън изглеждаха малко грешно под парти светлините на Алис. Може би, защото тези светлини правеха стаята замъглена и мистериозна. Не беше атмосфера, която ще накара обикновеният човек да се отпусне, когато е застанал до някого като Емет. Видях как Емет се ухили на Майк през масата с храната, червените светлини се отразяваха в зъбите му и видях как Майк автоматично направи крачка назад.

Може би Алис бе направила това нарочно, за да ме накара да съм център на вниманието – място, на което тя смяташе, че трябва да се наслаждавам повече. Тя винаги се опитваше да ме направи човек, по начина, по който тя смяташе, че хората трябва да се държат.Партито постигна явен успех, въпреки инстинктивното напрежение, което присъствието на Кълънови причиняваше, а може би това просто се добавяше към вълнението на обстановката. Музиката беше заразителна, а светлините-почти хипнотични. По начина,по който храната изчезна, тя също трябва да е била хубава. Стаята скоро стана препълнена, но не и клаустрофобична. Изглежда целият завършващ клас беше тук, както и повечето от по-долните класове. Телата се движеха в ритъма, който тътнеше под краката им, партито постоянно беше на ръба да се превърне в танцувална вечер. Изглеждаше достатъчно лесно да ги задоволя. Бях сигурна, че това парти е много по-готино от каквото и да е, което се беше случвало в градчето Форкс. Алис почти мъркаше – никой тук нямаше да забрави тази вечер. Вече бях обиколила стаята веднъж, и отново бях при Джесика. Тя бърбореше развълнувано и не беше нужно да внимавам много, защото шансовете да се нуждае от отговор от моя страна в скоро време не бяха големи. Едуард беше до мен – все още отказваше да ме пусне. Държеше едната си ръка сигурно около талията ми, притискайки ме към него в отговор на мисли, които вероятно не исках да чуя. Затова веднага станах подозрителна, когато пусна ръката си и се отдръпна от мен.- Стой тук.- прошепна той в ухото ми.-Веднага се връщам. Той премина грациозно през тълпата без видимо да докосва тясно наблъсканите тела, изчезна прекалено бързо и не можах да го попитам защо. Гледах след него с присвити очи докато Джесика се надвикваше с музиката нетърпеливо, държейки лакътя ми, не забелязваща моята разсеяност. Гледах го, когато стигна тъмната сянка до прага на кухнята, където светлините светеха само на моменти. Навеждаше се към някой, но не можех да видя заради всичките глави между нас. Изправих се на пръсти, протягайки врата си. Точно тогава червена светлина премина по гърба му и се отрази в червените пайети на блузата на Алис. Светлината докосна лицето й едва за секунда, но беше достатъчно.- Извини ме за минутка, Джес. - измърморих аз,дърпайки ръката си. Не почаках за да видя реакцията й, нито дори да видя дали бях наранила чувствата й с грубостта си.Запромъквах се между телата, като се блъсках малко. Някои хора танцуваха сега. Побързах към вратата на кухнята. Едуард го нямаше, но Алис все още беше в тъмнината, лицето и празно- точно безизразният поглед, който виждаш на лицето на някой, който току-що е станал свидетел на ужасен инцидент. Една от ръцете й беше хванала касата на вратата, сякаш имаше нужда от опората.- Какво, Алис, какво? Какво видя?- ръцете ми бяха сключени пред мен – молейки.Тя не ме погледна, зяпаше настрани. Проследих погледа й, когато срещна очите на Едуард в отсрещния край на стаята. Лицето му беше празно като камък. Той се обърна и изчезна в сенките под стълбите. Точно тогава звънецът иззвъня, часове след последния път, и Алис погледна с разпиляно изражение, което бързо се превърна в такова на отвращение.- Кой покани върколака? - оплака ми се тя.Намръщих се.- Признавам се за виновна.Мислех, че бях отменила тази покана – не, че си мечтаех, че Джейкъб ще дойде тук така или иначе.- Ами върви се погрижи тогава. Аз трябва да говоря с Карлайл.- Не,Алис,чакай! - протегнах се към ръката й, но тя беше изчезнала и сграбчих празния въздух.- По дяволите! - промърморих аз. Знаех, че е това. Алис беше видяла това, което очакваше, и честно казано не мисля, че можех да издържа напрежението достатъчно дълго, за да отворя вратата. Звънецът отново се чу, прекалено дълго, някой беше задържал пръста си върху копчето. Обърнах се с гръб

към вратата решително и сканирах тъмната стая за Алис.Не можех да видя нищо. Започнах да се бутам към стълбите.- Здрасти, Бела! - дълбокият глас на Джейкъб улучи стихване в музиката и погледнах нагоре ядосана на себе си при звука на името си.Направих физиономия.Не беше само един върколак, бяха трима. Джейкъб сам си беше отворил вратата, Куил и Ембри от двете му страни. Двамата изглеждаха ужасно напрегнати, очите им шареха из стаята, сякаш бяха влезли в обитавана от духове гробница. Треперещата ръка на Ембри още държеше вратата, тялото му извито наполовина, за да побегне.Джейкъб ми махаше, по-спокоен от другите, въпреки че носът му бе сбръчкан от отвращение. Помахах му и аз – за довиждане – и се обърнах да търся Алис. Процедих се през пролука между гърбовете на Конър и Лорън.Появи си от никъде, ръката му на рамото ми ме издърпа назад към сянката до кухнята. Измъкнах се от хватката му, но той хвана здравата ми китка и ме издърпа от тълпата.- Приятелско посрещане.- отбеляза той.Освободих ръката си и му се намръщих.- Какво правиш тук?- Ти ме покани, не помниш ли?- В случай, че дясното ми кроше е било прекалено "неясно" за теб, нека да преведа- аз те "от"-поканих.- Научи се да губиш. А и ти нося подарък за завършването и така нататък.Скръстих ръце пред гърдите си. Не исках да се карам с Джейкъб точно сега. Исках да знам какво бе видяла Алис и какво Едуард и Карлайл имаха да кажат по въпроса. Протегнах врата си, търсейки ги с поглед.- Върни го в магазина, Джейк, Трябва да свърша нещо…Той се изпречи пред погледа ми, настоявайки да му обърна внимание.- Не мога да го върна. Не съм го взел от магазина – сам го направих. И ми отне доста време.Наклоних се около него отново, но не можах да видя нито един от Калънови. Къде бяха отишли? Очите ми сканираха тъмната стая.- О стига, Бел! Не се преструвай, че не съм тук!- Не се преструвам. – не можех да ги видя никъде. – Виж, Джейк, в момента съм заета с много неща.Той сложи ръката си под брадичката ми и вдигна лицето ми.- Може ли, моля, да ми отделите няколко секунди от пълното си внимание госпожице Суон?Дръпнах се от докосването му.- Дръж си ръцете при теб, Джейкъб! – Изсъсках.- Извинявай! – Каза той веднага, вдигайки ръцете си сякаш се предава. – Наистина съжалявам. Имам предвид и за онзи ден също. Не трябваше да те целувам така. Беше грешно. Предполагам… ами, предполагам, че съм се заблудил, че искаш да те целуна.- Заблудил – какво перфектно описание!- Бъди мила. Може и да приемеш извинението ми, нали знаеш?- Добре. Извинението се приема. Сега ако ме извиниш за момент…- Окей.- промърмори той, гласът му прозвуча толкова различен от преди, че спрях да търся Алис и разгледах лицето му. Гледаше към пода, криеше очите си. Долната му устна бе издадена напред съвсем мъничко.- Предполагам, че предпочиташ да си с истинските си приятели. - Каза той със същия пораженчески тон. – Разбирам.Изстенах.-О, Джейк, знаеш, че това не е честно.- Знам ли?

- Би трябвало. – наведох се напред, изравнявайки се с него, опитвайки се да го погледна в очите. Тогава той погледна нагоре, над главата ми, избягвайки погледа ми.- Джейк?Той отказваше да ме погледне.- Хей, нали каза, че си ми направил подарък? – попитах аз. – Това само приказка ли беше? Къде ми е подаръкът? – опитът ми да симулирам ентусиазъм беше доста жалък, но проработи. Той извъртя очи и после направи гримаса.Продължавах с жалката преструвка, държейки ръката си отворена пред мен.- Чакам.- Да.- измърмори той саркастично. Но бръкна в задния джоб на джинсите си и извади малка торбичка от хлабаво сплетен многоцветен плат. Беше завързана с кожени шнурчета. Той я сложи в ръката ми.- Хей, това е красиво, Джейк. Благодаря!Той въздъхна.- Подаръкът е вътре, Бела.- О.Не можах да развържа шнурчетата. Той въздъхна отново и го взе от мен, отваряйки го с едно леко подръпване на правилното шнурче. Протегнах ръка, но той обърна торбичката наобратно и изсипа нещо сребърно в ръката ми. Метални обръчи се удариха тихичко един в друг.- Не съм направил гривната, - призна той. – Само талисмана.Закачена към един от обръчите висеше малка дърворезба. Взех я между пръстите си за да я разгледам по-добре. Беше невероятно колко много детайли имаше в малката фигурка – миниатюрният вълк беше напълно реалистичен. Дори беше издялкан от червеникаво кафяво дърво, което беше като цвета на кожата му.- Красиво е, - прошепнах. – Ти си го направил? Как?Той сви рамене.- Това е нещо, на което Били ме научи. Той е по-добър от мен.- Това е трудно за вярване. – прошепнах аз, въртейки мъничкия вълк между пръстите си.- Наистина ли ти харесва?- Да! Невероятно е, Джейк.Той се усмихна, отначало весело, но после изражението му се стъжни.- Ами реших, че може би така ще си спомняш за мен от време на време. Знаеш как е, извън полезрението, извън ума.Не обърнах внимание на поведението му.- Помогни ми да си я сложа. – протегнах лявата си ръка, дясната още беше в шина. Той лесно се справи със закопчалката, въпреки че изглеждаше прекалено деликатна за неговите големи пръсти.- Ще я носиш ли? – попита той.- Разбира се, че ще я нося.Той ми се ухили – беше щастливата усмивка, която обичах да виждам на лицето му.И аз му се усмихнах за момент, но тогава очите ми инстинктивно се стрелнаха из стаята, нервно търсейки следа от Едуард и Алис.- Защо си толкова разсеяна? – Джейкъб се учуди.- Нищо не е. - излъгах, опитвайки да се концентрирам. – Благодаря за подаръка, наистина. Много ми харесва.- Бела? – веждите му се събраха,хвърляйки сянка върху очите му. – Нещо става, нали?- Джейк, аз… не,нищо не става.- Не ме лъжи, не си добра лъжкиня. Трябва да ми кажеш какво става. Искаме да знаем тези неща. – каза той, преминавайки в множествено число накрая.Сигурно беше прав, вълците определено щяха да са заинтересовани какво се случва. Само дето не бях сигурна какво точно беше то.И нямаше да разбера със сигурност докато не

намеря Алис. - Джейкъб, ще ти кажа. Просто позволи на мен да разбера какво става, ок? Трябва поговоря с Алис.Разбиране се изписа на лицето му.- Гадателката е видяла нещо.- Да, точно когато ти се появи.- Това да не е за кръвопиеца в стаята ти? – Промърмори той, намаляйки гласа си, за да е по-нисък от музиката.- Свързано е с него. – признах си аз.Той асимилира това за минута, накланяйки главата си на една страна, за да разчете лицето ми.- Ти знаеш нещо, което не ми казваш....нещо голямо.Какъв беше смисъла да го лъжа отново? Той ме познаваше прекалено добре.- Да.Джейкъб ме гледаше в продължение на един кратък момент и после се обърна, за да привлече вниманието на братята си от глутницата, които стояха на входа, явно им беше неудобно. Когато видяха изражението му, те започнаха да се движат, пробивайки си път плавно през тълпака, като че и те танцуваха. За половин минута, те застанаха от двете страни на Джейкъб, надвиснали над мен.- Сега. Обясни. – изкомандва Джейкъб.Ембри и Куил гледаха от моето лице към неговото, объркани и предпазливи.- Джейкъб, не знам всичко. – продължавах да търся стаята, вече за спасение. Те ме бяха притиснали в ъгъла във всякакъв смисъл.- Каквото знаеш, тогава.Те всички скръстиха ръце на гърдите си по едно и също време. Беше малко смешно, но най-вече заплашително. И тогава видях Алис, слизаща по стълбите, бялата й кожа сияеше на лилавите светлини.- Алис! – изписках от успокоение.Тя погледна право към мен, веднага щом бях извикала името й, въпреки бумкащият бас, който би трябвало да бе заглушил гласа ми. Аз помахах нетърпеливо и наблюдавах лицето й, когато тя видя тримата върколаци, надвесили се зад мен. Очите й се присвиха. Но преди тази реакция, лицето й беше пълно със стрес и уплаха. Прехапах устни, докато тя доприпка до мен.Джейкъб, Куил и Ембри заедно се отдръпнаха от нея с неспокойни изражения. Тя обви ръка около кръста ми.- Трябва да поговоря с теб. – промърмори тя в ухото ми.- Ъ, Джейк, ще се видим по-късно... – Промърморих, докато се промушвахме покрай тях.Джейкъб изпъна дългата си ръка, за да ни препречи пътя, подпирайки се на стената. - Хей, не бързайте толкова. Алис погледна нагоре към него, а очите й бяха големи и невярващи.- Моля?- Кажете ни какво става. – изиска той с ръмжене.Джаспър се появи буквално от нищото. Едната секунда бяхме само ние с Алис, а Джейкъб блокираше изхода ни, и тогава Джаспър стоеше от другата страна на ръката на Джейкъб с ужасяващо изражение.Върколакът бавно издърпа ръката си. Това изглежда беше най-разумният ход, ако се имаше в предвид, че вероятно иска да запази тази ръка.- Ние имаме право да знаем. – Промърмори Джейкъб, все още гледайки Алис мръсно.Джаспър се промуши между тях и тримата върколаци се събраха по-близо един до друг.- Хей, хей. – казах аз, добавяйки леко истеричен смях. – Това е парти, забравихте ли?Никой не ми обърна внимание. Джейкъб гледаше Алис, докато Джаспър гледаше Джейкъб сърдито. Лицето на Алис внезапно стана замислено.

- Всичко е наред, Джаспър. Той всъщност има право.Джаспър не се отпусна. Бях сигурна, че напрежение ще пръсне главата ми след секунда.- Какво видя, Алис?Тя гледаше Джейкъб още една секунда и тогава се обърна към мен, очевидно бе избрала да им позволи да чуят.- Решението е взето.- Ще ходите в Сиатъл?- Не.Усетих как цветът напуска лицето ми. Стомаха ми се преобърна.- Те ще дойдат тук. – изграчих.Момчетата Килети наблюдаваха мълчаливо, четейки всяка несъзнателно появила се емоция по лицата ни. Те се бяха заковали на място, и все пак не напълно неподвижни. И трите чифта ръце на върколаците трепереха.- Да.- Във Форкс. – прошепнах.- Да.- За?Тя кимна, разбирайки въпроса ми.- Един носеше твоята червена блуза.Аз се опитах да преглътна. Изражението на Джаспър беше неодобрително. Виждах, че не му беше приятно да обсъжда това пред върколаците, но той имаше нещо да каже.- Не можем да им позволим да дойдат толкова близо. Не сме достатъчно, че да предпазим целият град.- Знам. – каза Алис, лицето й внезапно неутешимо. – Но няма значение къде ще ги спрем. Все пак няма да сме достатъчно, а и някои ще дойдат тук, за да търсят.- Не! – прошепнах.Шумът от партито погълна звукът от моят протест. Навсякъде около нас моите приятели и съседи и незначителни врагове ядяха и се смяха, и се поклащаха на музиката, в пълно неведение, че бяха на път да се сблъскат с ужас, опасност и дори смърт. Заради мен.- Алис . – промълвих името й. – Трябва да тръгна, трябва да се махна от тук.- Това няма да помогне. Това не е като да си имаме работа с търсач. Те все пак ще дойдат да те търсят първо тук.- Тогава трябва да ида и да се срещна с тях! – Ако гласът ми не беше толкова дрезгав и напрегнат, това щеше да е писък. – Ако те намерят това, което търсят, може би ще си идат без да наранят никой друг!- Бела! – запротестира Алис.- Чакайте малко. – нареди Джейкъб с тих, насилен глас. – Какво идва?Алис обърна леденият си поглед към него.- Нашият вид. Много от тях.- Защо?-Заради Бела. Това е всичко, което знаем.- Твърде много са за вас? – Попита той. Джаспър пое контрола.- Ние имаме няколко предимства, куче. Ще бъде равна битка.- Не. – каза Джейкъб, с странна, свирепа полу-усмивка на лицето му. – Няма да бъде равна.- Отлично! – изсъска Алис.Гледах, все още замразена от ужас, към новото изражение на Алис. Лицето й беше оживено от тържествуване, всички следи от очаяние изтрити от перфектните й черти.Тя се ухили към Джейкъб, а той й отвърна.- Всичко току-що изчезна, разбира се. – каза му тя със самодоволен глас. – Това е неудобно, но, пред всичко останало, го приемам.

- Ще трябва да се сработим. – каза Джейкъб. – Няма да бъде лесно за нас. И все пак, това е наша работа повече, отколкото ваша.- Няма да стигнем чак дотам, но имаме нужда от помощ. Няма да пробираме.- Чакайте, чакайте, чакайте. – прекъснах ги.Алис беше на пръсти, а Джейкъб се беше надвесил над нея, и на двамата лицата бяха озарени от вълнението, носовете и на двамата бяха сбръчкани от миризмата. Те ме погледната нетърпеливо.- Да се сработите? – повторих през зъби.- Ти нали наистина не си мислеше, че ще ни държиш настрана от това? – Попита Джейкъб.- Вие ще стоите настрана от това!- Твоята гадателка не мисли така.- Алис, кажи им „не”. – настоях аз. – Те ще се убият!Джейкъб, Куил и Ембри се засмяха силно.- Бела, - каза Алис, а гласът й беше успокоителен, благ. – Разделени, може всички да бъдем убити. Заедно...- Няма да бъде проблем. – Джейкъб довърши изречението. Куил отново се засмя. - Колко? – попита Куил нетърпеливо.- Не! – извиках.Алис дори не ме погледна.- Променя се – днес са двадесет и един, но бройката намалява.- Защо? – попита Джейкъб, любопитен.- Дълга история. – каза Алис, внезапно оглеждайки стаята. – И това не е място за нея.- По-късно тази нощ? – Настоя Джейкъб.- Да. – Джаспър му отговори. – Ние вече бяхме запланували ....стратегическа сбирка. Ако ще се биете с нас, ще ви трябват някои инструкции.Вълците едновременно направиха недоволни физиомии на последната част.- Не! – Изохках.- Това ще бъде странно. – Джаспър каза замислено. – Никога не съм мислил да работим заедно. Това ще ни е за първи път.- Няма съмнение. – съгласи се Джейкъб. Той бързаше вече. – Трябва да се върнем при Сам. Кога?- Кога е прекалено късно за вас?И тримата завъртяха очи.- Кога?- Повтори Джейкъб. - Три часа?- Къде?- Около десет мили северно от резервата Хоо Форест. Идвайки от запад ще можете да уловите мириса ни и да я последвате.-Ще бъдем там.Те се обърнаха, за да тръгнат.- Чакай, Джейк! – извиках след него. –Моля те, не отивайте!Той спря, за да се обърне към мен с широка усмивка, докато Куил и Ембри се придвижваха нетърпеливо към вратата.- Не ставай глупава, Бела. Ти ми даде по-добър подарък от този, който аз ти донесох.- Не! – извиках отново.Звукът от електрическа китара заглуши викът ми…

18. Инструкции/ Инструктаж

- Това беше най-дългото парти в историята на света! –оплаках се на път за в къщи.Едуард не изглеждаше сякаш би възразил.- Вече премина. – каза ми, докато масажираше ръката ми успокоително.Защото аз бях единствената, която имаше нужда от спокойствие. Едуард беше добре сега, всички Кълън бяха. Те всички ме увериха: Алис, галейки ръката ми, когато си тръгвах, хвърляйки многозначително погледи към Джаспър, докато вълна от спокойствие не ме заля; Есме, целувайки главата ми, казвайки ми, че всичко ще е наред; Емет, смеейки се бурно, питайки ме защо аз бях единствената, на която й бе позволено да се сбива с върколаци…Решението, което Джейкъб им предложи ги направи спокойни, дори на границите на еуфорията след седмици на стрес. Съмнението бе заменено от сигурност. Партито бе завършило с намек за истинско празнуване…Не и за мен. Беше достатъчно зле(ужасно дори), че семейство Кълън щяха да се бият заради мен. Прекалено много ми идваше това, че трябваше да позволя това да се случи. Дори това бе сякаш прекалено много, което да преглътна. Но не и Джейкъб. Не и неговите глупави, нетърпеливи братя, някои от които бяха по-млади и от мен. Те бяха просто израснали, заякнали деца и гледаха на това като на пикник на плажа. Не можех да им позволя да се изложат на опасност. Нервите ми сякаш бяха изтънели и изложени на показ. Не знаех колко дълго мога да се ударжа да не се развикам на глас. Сега шепнех, за да запазя контрола над гласа си.- Ще ме вземеш с теб довечера.- Бела, изтощена си.- Мислиш ли, че мога да заспя?Той се намръщи.- Това е експеримент. Не съм сигурен дали ще е възможно за всички нас да... сътрудничим. Не искам да те поставям насред това.Сякаш пък това не ме правеше още по-нетърпелива да отида. - Ако ти няма да ме заведеш, ще звънна на Джейкъб.Очите му се присвиха. Това беше нечестен удар и аз го знаех. Но нямаше начин да ме оставят настрани.Той не отговори: бяхме стигнали до къщата на Чарли. Предната лампа беше включена.- Ще се видим горе.- Измънках.Тихомълком отворих входната врата. Чарли беше заспал в хола, преливайки от прекалено малкия диван и хъркайки толкова силно, че можех да включа някой електрически трион и това нямаше да го събуди.Разтърсих рамото му ожесточено.- Тате! Чарли!Той изръмжа, все още със затворени очи.- Вече съм си в къщи - ще нараниш гърба си като спиш така. Хайде, време е за преместване.Отне ми още няколко разтърсвания, а очите му така и не се отвориха напълно, но успях да го вдигна от канапето. Помогнах му да стигне до леглото си, където той се срути върху завивките, напълно облечен, и започна отново да хърка.Нямаше да ме търси скоро.Едуард изчака в стаята ми докато миех лицето си и се преоблякох в дънки и тениска. Гледаше ме безрадостно от люлеещия се стол, докато окачвах дрехите, които ми бе дала Алис, в гардероба.- Ела тук. - казах, вземайки ръката му и придърпвайки го към леглото ми.Бутнах го на леглото и се свих до гърдите му. Може би беше прав и аз бях достатъчно уморена, за да заспя. Нямаше да му позволя да се измъкне без мен.Той уви одеялото ми около мен и ме притисна към себе си.

- Моля те, отпусни се.- Разбира се.- Това ще проработи, Бела. Мога да го почувствам.Зъбите ми се заключиха.Все още излъчваше облекчение. Никой освен мен не се интересуваше дали Джейкъб и приятелите му щяха да бъдат ранени. Дори Джейкъб и приятелите му. Особено те.Той можеше да усети, че бях на път да изперкам.- Чуй ме, Бела. Това ще бъде лесно. Новородените ще бъдат изненадани. Няма да имат никкава идея, че върколаците все още съществуват, също както ти нямаше. Виждал съм как действат като група, както Джаспър го помни. Наистина вярвам, че техниките за лов на вълците ще проработят без проблем върху тях. И бивайки разделени и объркани, няма да има достатъчно занимание за всички нас. Някои ще трябва да си седят през това време - поздразни ме той.- Нямам грижи. - измънках с равен глас срещу гърдите му.- Шшш .- той погали бузата ми. - Ще видиш. Не се притеснявай.Започна да си тананика моята приспивна песен, но, за първи път, това не ме успокои.Хора - е, вампири и върколаци, всъщност, но все пак - хора, които обичах щяха да пострадат. Да пострадат заради мен. Отново. Искаше ми се лошият ми късмет да фокусира малко по-внимателно. Искаше ми се крещя към празното небе:"Аз съм тази, която искаш - ето ме тук! Само аз!"Опитах се да измисля начин да направя точно това - да накарам лошия ми късмет да се концентрира върху мен. Нямаше да е лесно. Трябваше да чакам, да уцеля момента...Не заспах. Минутите преминаваха бързо, за моя изненада, и бях все още нащрек и напрегната, когато Едуард издърпа и двама ни в седнала позиция.- Сигурна ли си, че не искаш да останеш и да поспиш?Дарих го с кисело изражение.Той въздъхна и ме вдигна на ръце преди да скочи от прозореца ми.Затича се през черната тиха гора, с мен на гърба си, и дори и в начина, по които бягаше можех да почувствам тържеството. Той тичаше по пътя, по който беше тичал когато бяхме само ние, само за забавление, само, за да почувства вятъра през косата си. Това беше от онзи род неща, които, през по-малко напрегнати времена, биха ме направили щастлива.Когато стигнахме до голямото открито поле, семейството му беше там, говорейки си небрежно, отпуснато. Оживеният смях на Емет проехтяваше през цялото открито пространство от време на време. Едуард ме постави на земята и ние закрачихме, хванати за ръка, към тях.Отне ми известно време, защото беше толкова тъмно с луната, скрила се зад облаците, но осъзнах, че бяхме на бейзболното сечище. Беше същото място на което бяхме, преди повече от година, в онази първа безгрижна вечер със семейство Кълън, която беше прекъсната от Джеймс и рода му. Чувствах се странно да съм отново тук - сякаш събирането нямаше да е пълно, ако Джеймс, Лорънт и Виктория не се присъединяха към нас. Но Джеймс и Лорънт никга нямаше да се върнат. Този модел нямаше да бъде повторен. Може би всички тенденции бяха прекъснати.Да, някой беше прекъснал техния мотив. Беше ли възможно Волтури да бяха променливите в уравнението?Съмнявах се.Виктория винаги беше изглеждала като природна стихия за мен - като ураган, движещ се към брега в права линия - неизбежен, неумолим, но предвидим. Може би беше грешка да я ограничавам по този начин. Трябваше да бъде способна на адаптация.- Знаеш ли какво мисля? - попитах Едуард.Той се засмя.- Не.Аз почти се усмихнах.

- Какво мислиш?- Мисля, че всичко е свързано. Не само двете, но всичките три.- Е тук ме обърка.- Три лоши неща са се случвали откакто се върна. - Июстрирах с пръсти. - Новородените в Сиатъл. Непознатият в стаята ми. И - на първо място - Виктория се върна за мен.Очите му се присвиха докато го обмисляше.- Защо мислиш така?- Защото съм съгласна с Джаспър - Волтури обичат своите правила. А и най-вероятно биха свършили по-добре работа. - И щях да съм мъртва, ако ме искаха мъртва, добавих наум. - Помниш ли когато преследваше Виктория миналата година?- Да - Тй се намръщи - Не се справих особено добре.- Алис каза, че си бил в Тексас. Последва ли я там?Веждите му се сключиха.- Да. Хмм...- Виждаш ли - Може да й е хрумнала идеята там. Но не знае какво прави, затова новородените вилнеят.Той започна да клати глава.- Само Аро знае точно как работят виденията на Алис.- Аро знае най-добре, но дали Таня, и Ирина, и останалата част от приятелите ви в Денали не знаят достатъчно? Лорънт живя с тях доста дълго. И ако е бил в достатъчно приятелски отношения с Виктория, за да й прави услуги, защо да не й каже и всичко, което знае?Едуард се намръщи.- Виктория не е била в стаята ти.- Не може да си направи нови приятели ли? Замисли се, Едуард. Ако е Виктория и тя прави това в Сиатъл, то тя си е направила доста нови приятели. Създала си ги е.Той го обмисли, челото му се набразди от бръчки при концентрацията.- Хмм. - каза накрая той - Възможно е. Все още мисля, че е най-вероятно Волтури да са... Но твоята теория - има нещо там. Личността на Виктория. Теорията ти пасва на личността й перфектно. Тя показва забележителни умения за самосъхранение още от начало - може би това е нейн талант. При всички положения, този план не би я поставил в никаква опасност от нас, ако остане безопасно назад и остави новородените да си сеят свободно хаос тук. И може би съвсем малко опасност от Волтури. Може би тя разчита на нас да спечелим, макар определено не без тежки жертви. - Но без оцелели от нейната малка армия, за да я уличат. Всъщност, - Продължи той, премисляйки. - Ако има оцелели, бих се обзаложил, че тя е планирала да ги унищожи... Хъм. Все пак трябва да има поне един приятел, който да е по-зрял. Никой току-що създаден новороден би оставил баща ти жив...Той се намръщи на празното пространство за един дълъг момент и тогава изведнъж ми се усмихна, завръщайки се от блуждаенията на ума си.- Определено възможно. Въпреки това, трябва да сме подготвени за всичко, докато не разберем със сигурност. Днес си много проницателна. - Допълни той - Впечатляващо е.Въздъхнах.- Може би просто реагирам на това място. Кара ме да се чувствам сякаш тя е наблизо...сякаш ме вижда в момента.Мускулите на челюстта му се стегнаха при идеята.- Никога няма да те докосне, Бела. - каза той.Въпреки думите му, очите му внимателно сканираха тъмните дървета. Докато претърсваше сенките им, най-странното изражение премина през лицето му. Устните му се отдръпнаха, оголвайки зъбите му и очите му заблестяха със странна светлина - дива, свирепа форма на надежда.- И все пак, какво не бих дал, за да дойде толкова близо. - измърмори той. - Виктория и

всеки друг, който някога си е помислял да те нарани. Да имам шанса да приключа сам това. Да сложа край със собствените си две ръце този път.Потреперих при жестокият копнеж в гласа му и стиснах пръстите му по-здраво с моите, мечтаейки си да бях достатъчно силна, за да заключа ръцете ни завинаги. Почти бяхме стигнали до семейството му и аз забелязах, че Алис не е толкова оптимистична като останалите. Стоеше малко встрани, гледайки как Джаспър разтяга ръцете си, сякаш загрява за тренировка, с леко нацупени устни.- Има ли й нещо на Алис? - прошепнах.Едуард се закиска, ставайки себе си отново.- Върколаците са на път, така че тя не може да види нищо, което ще стане сега. Чувства се неудобно да е сляпа.Алис, макари да беше най-далече от нас, чу тихия му глас. Погледна нагоре и му се изплези. Той се засмя отново.- Здрасти, Едуард. - поздрави го Емет. - Здрасти, Бела. Той ще ти позволи ли и ти да се упражняваш?Едуард изръмжа към брат си.- Моля те, Емет. Не й вкарвай подобни идеи в главата.- Кога ще пристигнат гостите ни? - Попита Едуард Карлайл.Едуард се концентрира за момент и тогава въздъхна. - След около минута и половина. Но ще трябва да превеждам. Не ни вярват достатъчно, за да използват човешките си форми.Карлайл кимна.- Това е трудно за тях. Бъди благодарен, че изобщо идват.Втренчих се в Едуард с разширени очи.- Идват като вълци?Той кимна, боейки се от реакцията ми. Преглътнах веднъж, спомняйки си двата пъти, в които бях виждала Джейкъб във вълчата му форма - първият път на ливадата с Лорънт, вторият път на горската пътека, където Пол ми се беше ядосал... И двата бяха спомени на ужас.Странен блясък се появи в очите на Едуард, сякаш нещо току-що му беше хрумнало нещо, което не беше изцяло неприятно. Той се обърна бързо преди да мога да видя повече към Карлайл и другите.- Пригответе се - скрили са някои неща.- Какво имаш предвид? - поиска да знае Алис.- Шшш. - Каза той предупредително и се загледа отвъд нея към мрака. Небрежният кръг на семейство Кълън изведнъж се разшири в неравна линия с Джаспър и Емет в централната част. От начина, по който Едуард до мен се наклони напред, можех да предположа, че искаше да стои до тях. Затегнах ръката си около неговата. Отправих взор към гората, не-виждайки нищо.- По дяволите. - измънка Емет под носа си. - Някога виждал ли си нещо такова?Есме и Розали си размениха изумени погледи.- Какво е? - прошепнах колкото можех по-тихо. - Не мога да видя.- Глутницата е пораснала. - прошепна Едуард в ухото ми.Не бях ли му казала, че Куил се е присъединил към глутницата? Загледах се, за да видя шест вълка в сумрака. Накрая нещо заблестя в чернотата - очите им, по-високо, отколкото трябваше да бъдат. Бях забравила колко високи бяха вълците. Като коне, само мускули и козина - и зъби като ножове, невъзможни за пропускане. Можех да видя само очите. Докато сканирах, опитвайки се да видя повече, ми хрумна, че има повече от шест чифта, гледащи към нас. Един, два, три...преброих чифтовете бързо наум. Два пъти.Бяха десет.- Удивително - измънка Едуард почти беззвучно.Карлайл направи бавна умишлена крачка напред. Беше внимателно движение, направено

за да вдъхне доверие.- Добре дошли. - поздрави той невидимите вълци.- Благодаря. - Отговори Едуард със странен равен тон и осъзнах, че думите идват от Сам. Погледнах в очите му, които блестяха в центъра на линията, тези най-високо, най-високият от тях. Беше невъзможно да разгранича формата на големия черен вълк от мрака. Едуард проговори отново със същия далечен глас, изговаряйки думите на Сам.- Ние ще наблюдаваме и слушаме, но не повече. Само дотам можем да се контролираме.- Това е повече от достатъчно. - Отвърна Карлайл. - Моят син, Джаспър, - той посочи към мястото, където стоеше Джаспър, напрегнат и готов. - Има опит в сферата. Той ще ни научи как се бият те и как трябва да бъдат победени. Сигурен съм, че ще може да пригодите това към собствения си начин на лов.- Те са различни от вас? - попита Едуард от името на Сам.Карлайл кимна.- Те са много нови - само от месеци са на този живот. Деца, в някакъв смисъл. Няма да имат умения или стратегия, само груба сила. Тази нощ броят им е двадесет. Десет за нас, десет за вас - не би трябвало да е трудно. Броят им може да спадне. Новите се бият помежду си.Тътен премина през сенчестата редица на вълците, ниско гърлено ръмжене, което по някакъв начин успя да звучи ентусиазирано.- Готови сме да поемем и повече от дяла си, ако е необходимо. - преведе Едуард, този път тонът му не беше толкова безразличен. Карлайл се усмихна.- Е, ще видим как ще се развият нещата.- Знаете ли кога и как ще пристигнат?- Ще дойдат през планините след четири дена, в късната сутрин. Докато се приближават, Алис ще ни помогне да предугадим пътя им.- Благодарим за информацията. Ние ще наблюдаваме.Със звук на въздишка очите потъваха по-близо до земята, чифт по чифт.Беше тихо за времето между два удъра на сърцето и тогава Джаспър пристъпи към празното пространство между вампирите и вълците. Не беше трудно за мен да го виждам - кожата му беше толкова ярка, съпоставена към мрака, колкото и вълчите очи. Джаспър хвърли предпазлив поглед към Едуард, който кимна и тогава Джаспър обърна гърба си към върколаците. Въздъхна, очевидно чувствайки се неудобно.- Карлайл е прав. - Джаспър говореше само на нас, изглежда се опитваше да игнорира публиката зад себе си. - Те ще се бият като деца. Двете най- важни неща, които трябва да запомните са: първо, никога не си позволявайте да попадате в хватката им, и второ, не правете очевидни маневри. Това е всичко за което ще са подготвени. Докато ги нападате отстрани и продължавате да се движите, ще бъдат прекалено объркани, за да реагират ефективно. Емет?Емет пристъпи напред от линията с широка усмивка. Джаспър се отдръпна към северния край на отвореното пространство между съюзените врагове. Той даде знак на Емет да излезе по-напред.- Окей, Емет е първи. Той е най-добрият пример за атака на новороден.Очите на Емет се присвиха.- Ще се опитам да не счупя нищо. - измънка той.Джаспър се ухили. - Имах предвид, че Емет разчита основно на силата си. Много праволинеен е относно атаката си. Новородените няма да пробват нещо подмолно също. Просто давай по очевидната тактика, Емет.Джаспър се дръпна още няколко крачки назад и тялото му се напрегна.- Окей, Емет, опитай се да ме хванеш.И вече не можех да видя Джаспър - беше размазано петно, когато Емет го атакува като мечка, хилеше се, докато противникът му ръмжеше. Емет беше невъзможно бърз също, но

не като Джаспър. Изглеждаше сякаш Джаспър има плътност колкото призрак - всеки път когато изглеждаше, че Емет го е хванал в ръцете си, пръстите му се сключваха около нищо по-различно от въздух. До мен Едуард се наведе напред напрегнато, очите му бяха приковани в схватката. Изведнъж Емет замръзна.Джаспър го беше хванал изотзад, зъбите му –на сантиметър от гърлото на му. Емет изпсува. Имаше тих звук на одобрение от страна на наблюдаващите вълци.- Отново. - настоя Емет, а усмивката му беше изчезнала.- Мой ред е. - Запротестира Едуард. Пръстите ми се напрегнаха около неговите.- След минутка. - ухили се Джаспър отстъпвайки назад. – Искам първо да покажа на Бела нещо.Гледах го любопитно, когато помаха на Алис да излезе напред.- Знам, че се притесняваш за нея. - обясни ми той, когато тя изтанцува игриво докато се отдалечаваше от кръга. - Искам да ти покажа защо това е ненужно.Макар да знаех, че Джаспър не би позволил нищо лошо да се случи на Алис, пак беше трудно да гледам как той зае бойна позиция срещу нея. Алис застана без да мърда, изглеждайки мъничка като кукла след Емет, усмихвайки се на себе си. Джаспър се затича напред и зави в нейно ляво.Алис затвори очи. Сърцето ми затупа неравно докато Джаспър дебнеше около мястото където стоеше Алис. Той се изстреля, изчезвайки. Изведнъж беше от другата страна на Алис. Тя изглежда не беше помръднала. Джаспър зави и се изстреля отново към нея, само за да се появи в стойка зад нея, като първия път; докато през цялото време Алис стоеше със затворени очи и се усмихваше. Загледах се в Алис по-внимателно.Тя се движеше, просто го пропусках, разсеяна от атаките на Джаспър. Тя направи малка крачка напред в точния момент, в който тялото на Джаспър прелетя през мястото където тя бе стояла. Направи още една, когато ръцете на Джаспър профучаха през мястото, където трябваше да е кръста й.Джаспър стесни кръга и Алис започна да се движи по-бързо. Тя танцуваше - виеше се в спирали и се извиваше и завърташе около себе си. Джаспър беше партньорът й, стрелкащ се, протягащ се през грациозните й стъпки, никога докосващ я, сякаш всяко движение бе направено от хореограф. Накрая Алис се засмя.Отникъде тя се появи върху гърба на Джаспър с устни на врата му.- Хванах те. - каза тя и целуна гърлото му. Джаспър се засмя, клатейки глава.- Ти наистина си едно плашещо малко чудовище.Вълците отново си прошепнаха нещо. Този път звука беше предпазлив.- Хубаво е да се научат на уважение. - Едуард прошепна, развеселен. След това проговори по-силно. – Мой ред е.Той стисна ръката ми преди да я пусне. Алис дойде да заеме мястото му до мен.- Готино,а? – попита ме тя самодоволно.- Много. - съгласих се аз, без да отлепям очи от Едуард докато той се приплъзваше безшумно към Джаспър, движенията му гъвкави и предпазливи като на дива котка.- Наблюдавам те, Бела. – прошепна изведнъж тя, гласът й толкова тих, че едва го чух въпреки че устните и бяха до ухото ми. Погледът ми се стрелна към нея и след това обратно към Едуард. Той беше съсредоточен върху Джаспър, и двамата маневрираха като разстоянието се скъсяваше. Изражението на Алис беше упрекващо. - Ще го предупредя ако плановете ти станат по-определени. – заплаши ме тя със същия тих шепот. – Няма с нищо да помогне ако се изложиш на опасност. Мислиш ли че някой от тях би спрял да се бие ако умреш? Биха се били, всички бихме се били. Не може да промениш нищо, така че просто бъди послушна, ок?Направих гримаса, опитвайки се да я игнорирам.-Наблюдавам те. –повтори тя.

Сега Едуард се беше приближил до Джаспър и тази битка беше по-равна от която и да е от другите. Боецът имаше едновековен опит, който да го води, и се опитваше да разчита единствено на инстинктите си, доколкото можеше, но мислите му винаги го издаваха за части от секундата преди да действа. Едуард беше малко по-бърз, но движенията на Джаспър не му бяха познати. Нападаха се един друг отново и отново, но никой не можеше да вземе надмощие, инстинктивно ръмжене излизаше от устните им постоянно. Беше трудно да гледаш, но още по-трудно да откъснеш поглед. Движеха се прекалено бързо, за да разбера наистина какво правеха. От време на време острия поглед на вълците хващаше вниманието ми.Имах чувството, че те улавят детайлите по-добре от мен – може би по-добре от колкото трябваше. Накрая Карлайл прочисти гърлото си. Джаспър се засмя и отстъпи назад, Едуард се изправи и му се ухили.-Обратно на работа. - Джаспър се съгласи. – Ще го пишем равенство.Всички се редуваха, Карлайл, после Розали, Есме и Емет отново. Гледах през миглите си, свивайки се, когато Джаспър нападаше Есме. Тази битка ми беше най-трудна за гледане. След това той забави, но не достатъчно, че да разбера движенията му, и даде още инструкции.-Виждате ли какво правя тук? – попита той. –Да, точно така, - окуражи той. – Концентрирайте се върху фланговете. Не забравяйте къде ще е мишената им. Продължавайте да се движите.Едуард беше винаги съсредоточен, гледайки и слушайки това, което други не можеха да видят. Стана ми по-трудно да следя като клепачите ми натежаха. Напоследък не спях добре бездруго и наближаваше да станат двадесет и четири часа, откакто последно бях се наспивала. Облегнах се на Едуард и оставих клепачите ми да се затворят.- Почти приключихме. - прошепна той.Джаспър потвърди това, обръщайки се към вълците за пръв път, изражението му показващо неудобството му отново.- Ще правим това и утре. Моля, чувствайте се добре дошли да наблюдавате отново.- Да. - Едуард отговори със спокойния глас на Сам. – Ще бъдем тук.Тогава Едуард въздъхна, потупа ръката ми и се отдръпна от мен. Обърна към семейството си. - Глутницата мисли че ще бъде от помощ да се запознае с миризмите ни, за да не правят грешки по-късно. Ако можем да стоим на едно място, това ще ги улесни.- Разбира се. - каза Карлайл на Сам. – Каквото ви е нужно.Чу се мрачно гърлено ръмжене от глутницата, когато се изправиха. Очите ми отново бяха широко отворени, изтощението забравено. Дълбокото черно на нощта започваше да изчезва, слънцето правеше облаците да изглеждат по-светли, въпреки че още не беше разчистило хоризонта, далеч от другата страна на планината. Като се приближиха изведнъж можах да различавам форми… цветове.Сам беше най-отпред, разбира се. Невероятно огромен, черен като полунощ, чудовище направо от кошмарите ми – буквално, след като ги бях видяла на поляната бяха участвали в лошите ми сънища не веднъж. Сега когато можех да ги видя всички, да свържа очертанията с всеки чифт очи, изглеждаха повече от десет. Глутницата беше поразителна. С крайчеца на окото си видях, че Едуард ме гледаше, внимателно преценявайки реакцията ми. Сам приближи Карлайл, където стоеше най-отпред, а глутницата го следваше по петите. Джаспър се стегна, но Емет, от другата страна на Карлаил, беше ухилен и спокоен. Сам подуши Карлайл, сякаш трепвайки, когато го направи. След това премина към Джаспър. Очите ми пробягаха по предпазливия обръч от вълци. Сигурна бях, че мога да различа някои от новите попълнения.Имаше светлосив вълк, много по-малък от останалите, косъмчетата на гърба на врата му вдигнати в знак на антипатия. Имаше друг, с цвят на пустинен пясък, който изглеждаше не-координиран до другите. Тихо скимтене се откъсна от контрола на пясъчния вълк, когато предимството на Сам го остави изолиран между Карлайл и Джаспър. Спрях се на

вълка точно до Сам. Неговата козина беше червеникаво кафява и по-дълга от тази на останалите, рунтава, сравнена с тях. Той беше висок почти колкото Сам, вторият по големина в групата. Стойката му беше обикновена, някак излъчвайки безгрижие пред това, което останалите считаха за мъчение. Огромният ръждив вълк изглежда усети погледа ми и ме погледна с познати черни очи. И аз го гледах, опитвайки се да повярвам на това, което вече знаех. Можех да усетя почудата и омайването на лицето си. Муцуната на вълка се отвори и оголи зъбите му. Би било ужасяващо, само че езика му беше изплезен във вълча усмивка. Изкикотих се. Усмивката на Джейкъб се разшири около острите му зъби.Той остави мястото си на линията, пренебрегвайки очите на глутницата си, които го следяха. Изприпка покрай Едуард и Алис, за да застане на по-малко от метър от мен. Спря там, погледът му се стрелна към Едуард, който стоеше неподвижно, като статуя, очите му преценяващи реакцията ми. Джейкъб се наведе на предните си крака и спусна главата си така, че да е на едно ниво с моята, преценявайки отговорът ми толкова, колкото и Едуард.-Джейкъб? – издишах аз.Ръмженето в отговор дълбоко от гърдите му прозвуча като смях. Протегнах ръката си, пръстите ми трепереха леко, и докоснах червено-кафявата козина отстрани на лицето му. Черните очи се затвориха и Джейкъб наклони голямата си глава към ръката ми. Леко мънкане се понесе от гърлото му. Козината беше и мека, и твърда, и топла срещу кожата ми. Прокарах пръсти през нея любопитно, изучавайки структурата, галейки врата му, където цвета ставаше по-дълбок. Не бях осъзнала колко се бях приближила без предупреждение. Джейкъб изведнъж облиза лицето ми от брадичката до косата. -Иу! Отвратително, Джейк! – оплаках се аз, отскачайки назад и удряйки го, точно както бих направила ако беше човек. Той избегна удара и кашлящият лай който излезе от зъбите му очевидно беше смях. Избърсах си лицето с ръкава на блузата си, не успявайки да не се разсмея и аз. Чак тогава осъзнах че всички ни гледаха, Кълънови и върколаците – вампирите с объркани и донякъде отвратени изражения.. Беше трудно да разбера лицата на вълците. Мислех, че Сам изглежда недоволен. И тогава забелязах Едуард, напрегнат и видно разочарован. Осъзнах че бе се надявал на различна реакция от моя страна. Като викане и побягване в ужас. Джейкъб отново издаде звука, подобен на смях. Другите вълци отстъпваха вече без да свалят очи от семейство Кълън, докато заминаваха. Джейкъб стоеше до мен, гледайки ги как си тръгват. Скоро те изчезнаха в мрачната гора. Само два се поколебаха при дърветата, гледайки Джейкъб, а от стойките им си личеше тревогата им.Едуард въздъхна и игнорирайки Джейкъб, застана от другата ми стана, вземайки ръката ми.- Готова ли си да тръгваме? – попита ме той.Преди да успея да отговоря, той погледна през мен към Джейкъб.- Все още не съм обмислил всички подробности. – каза той, отговаряйки на въпрос в мислите на Джейкъб.Джейкъб вълкът изроптя мълчаливо.- По-сложно е от това. – каза Едуард. – Не се притеснявай, аз ще се погрижа да е безопасно.- За какво говориш? – поисках да знам.- Просто обсъждаме стратегии. – каза Едуард.Главата на Джейкъб се въртеше напред-назад, гледайки лицата ни. Тогава, внезапно, той се изстреля към гората. Докато се спускаше натам, забелязах за първи път малкото сгънато парче черен плат, пристегнато към задния му крак.- Чакай. – извиках аз, протягайки една ръка автоматично след него. Но той изчезна в гората за секунди, другите два вълка го последваха.- Защо си тръгна? – попитах; бях наранена.

- Ще се върне. – каза Едуард и въздъхна. – Той иска да може да говори от свое име.Наблюдавах края на гората, където Джейкъб беше изчезнал, облягайки се на Едуард отново. Бях стигнала до състояние на припадък, но се борех. Джейкъб се появи, този път на два крака. Широките му гърди бяха голи, а косата му беше оплетена и разрошена. Носеше само чифт черни шорти, босите му крака стъпваха на студената земя. Сега той беше сам, но подозирах, че приятелите му са се задържали край дърветата, невидими. Не му отне много време да прекоси полето, въпреки че избягваше Кълънови, които стояха и говореха тихичко в кръг.- Добре, кръвопиецо. – каза Джейкъб, когато беше на няколко метра от нас, очевидно продължавайки разговора, който пропуснах. – Какво му е толкова сложно?- Трябва да обмисля всяка възможност. – каза Едуард спокойно. – Ами ако някой мине покрай вас?Джейкъб изпръхтя при тази идея.- Добре, тогава я остани в резервата. Ще накараме Колин и Брейди да останат и без това. Тя ще бъде в безопастност там.Намръщих се.- За мен ли говорите?- Просто искам да знам какво възнамерява да направи с теб по време на битката. – обясни ми Джейкъб.- Да направи с мен? - Не можеш да останеш във Форкс, Бела. – гласът на Едуард беше успокоителен. – Те знаят къде да те търсят. Ами ако някой се промуши покрай нас? Сякаш сърцето ми се свлече до петите, а кръвта напусна лицето ми.- Чарли? – Ахнах.- Той ще бъде с Били. – увери ме бързо Джейкъб. – Ако баща ми трябва да извърши убийство, за да го заведе там, ще го направи. Вероятно няма да трябват чак такива усилия. Ще бъде тази събота нали? Има мач.- Тази събота? – попитах, а главата ми се въртеше. Бях прекалено лекомислена, за да контролирам безразборните си мисли. Намръщих се на Едуард. – По дяволите! Отиде ви подаръкът за завършването.Едуард се засмя.- Важен е жестът. – напомни ми той. – Можеш да дадеш билетите на някой друг.Вдъхновението бързо ме връхлетя.- Анджела и Бен. – реших веднага. – Поне това ще ги изкара от града.Той докосна бузата ми.- Не можеш да евакуираш всички. – каза той с нежен глас. – Криенето ти е само предпазна мярка. Казах ти – няма да имаме никакъв проблем сега. Те няма да са достатъчно, за да ни забавляват дори.- Но защо да не я държим в Ла Пуш? – намеси се Джейкъб нетърпеливо.- Ходила е там прекалено много. – каза Едуард. – Оставила е следи навсякъде там. Алис вижда, че само много млади вампири ще дойдат на лов, но някой все пак ги е създал. Зад тях има някой много по-опитен. Кой и да е той...- Едуард спря, за да ме погледне. – или тя, това може да е само за отвличане на вниманието. Алис ще види, ако той реши да я търси сам, но ние може да бъдем прекалено заети по това време. Може би някой разчита на това. Не мога да я оставя някъде, където често е била. Тя трябва да бъде трудна за намиране, за всеки случай. Знам, че избързвам, но няма да поемам излишни рискове.Гледах Едуард, докато обясняваше, а челото ми се набръчкваше. Той потупа ръката ми.- Просто съм прекалено предпазлив. – обясни ми той.Джейкъб направи жест към дълбоката гора на изток от нас, към широките простори на Олимпийските планини.- Тогава я скрий там. – предложи той.- Има милиони възможности, места, на които който и да е от нас, може да стигне за няколко минути, ако се наложи.

Едуард поклати глава.- Миризмата й е прекалено силна и, смесена с моята, става особено разпознаваема. Дори и да я занеса, ще оставим следа. Нашата следа е навсякъде в района, но в комбинация с тази на Бела, ще им привлече вниманието. Не сме сигурни кой път ще поемат, защото те самите все още знаят. Ако те засекат мириса й преди да намерят нас...И двамата направиха гримаса едновременно, а веждите им се сключиха.- Виждаш трудностите.- Трябва да има начин да накараме това да проработи. – промърмори Джейкъб. Той гледаше мрачно към гората, хапейки устни. Аз се залюлях на краката си. Едуард обви ръка около талията ми, придърпвайки ме по-близо и поемайки теглото ми. - Трябва да те заведа вкъщи, прекалено си изморена. А и Чарли скоро ще се събуди...- Чакайте малко. – Каза Джейкъб, обръщайки се към нас отново, а очите му бяха оживени. – Моята миризма ви отвращава, нали?- Хмм, не е зле. – Едуард беше с два хода по-напред. – Възможно е. – той се обърна към семейството си. – Джаспър? – повика той.Брат му го погледна с любопитство. Той дойде с Алис, която беше на половин крачка зад него. Лицето й отново беше ядосано.- Добре, Джейкъб. – Едуард му кимна.Джейкъб се обърна към мен със странна смесица от емоции върху лицето си. Той очевидно бе развълнуван от какъвто и да беше този нов план, но и все още не му беше удобно да е толкова близо до враговете си – съюзници. И тогава беше мой ред да съм предпазлива, когато той протегна ръце към мен. Едуард си пое дълбоко въздух.- Ще проверим дали мога да смеся моята с твоята миризма достатъчно добре, за да скрием следата. – обясни Джейкъб.Аз гледах отворените му ръце подозрително.- Ще трябва да му позволиш да те носи, Бела. – каза Есуард. Гласът му беше спокоен, но можех да чуя скритото му нежелание. Аз се намръщих. Джейкъб извъртя очи нетърпеливо и се протегна да ме вземе в ръцете си.- Не бъди такова бебе. – промърмори той.Но очите му се насочиха към Едуард, точно като моите. Лицето на Едуард беше сдържано и гладко. Той заговори на Джаспър. - Миризмата на Бела е много по-силна за мен, помислих, че тестът ще е по-точен, ако някой друг пробва.Джейкъб им обърна гръб и закрачи бързо към дърветата. Не казах нищо, докато тъмнината ни обгърна. Цупех се, чувствайки се неудобно в обятията на Джейкъб. За мен усещането беше твърде интимно, той със сигурност не трябваше да ме прегръща толкова здраво, и не можех да не си мисля какво ли беше усещането за него. Това ми напомни за последният ми следобяд в Ла Пуш, а аз не исках да мисля за това. Скръстих ръце раздразнена, когато превръзката на ръката ми засили спомена. Не отидохме далеч – той направи широка дъга и се върна обратно на поляната от друга посока, може би на около половин футболно поле от мястото, от където тръгнахме. Едуард беше сам там и Джейкъб се запъти към него.- Можеш да ме пуснеш вече.- Не искам да проваля експеримента. – той вървеше бавно, а хватката му се затегна. - Толкова си досаден. – промърморих.- Благодаря.Като че от нищото, Джаспър и Алис сега стояха до Едуард. Джейкъб направи още една крачка и тогава ме остави на земята на два метра от Едуард. Без да поглеждам Джейкъб, аз отидох до Едуард и взех ръката му.- Е? – попитах. - Стига да не докосваш нищо, Бела, не мога да си представя някой да си постави носа толкова близо, че да улови миризмата ти. – каза Джаспър, правейки гримаса. – Беше

почти напълно скрита.- Определен имахте успех. – подуши Алис, сбръчквайки нос.- И ми даде една идея.- Която ще проработи. – съгласи се уверено Алис.- Умно. – съгласи се Едуард.- Как понасяш това? – промърмори Джейкъб към мен.Едуард не обърна внимание на Джейкъб и гледаше към мен, докато обясняваше.- Ние, всъщност ти, ще трябва да оставиш фалшива следа в полето, Бела. Новородените ловуват, миризмата ти ще ги раздвижи и те ще дойдат точно където ние ги искаме, без да бъдат предпазливи. Алис вече вижда, че това ще проработи. Когато прихванат твоята миризма, те ще се разделят и ще се опитат да ни връхлетят от две страни. Половината ще минат през гората, където видението й внезапно изчезва...- Да! – Просъска Джейкъб.Едуард му се усмихна, усмивка на истинско другарство. Стана ми лошо. Как можеха да са толкова нетърпеливи за това? Как можех да позволя и двамата да са в опасност? Не можех. Нямаше да го позволя.- Няма начин. – Каза Едуард внезапно, гласът му беше отвратен. Това ме накара да подскоча, опасявайки се, че той някак е чул моето решение, но очите му бяха върху Джаспър.- Знам, знам. – каза Джаспър бързо. – Дори не го и обмислих, не наистина.Алис го настъпи.- Ако Бела наистина е на полето, - Джаспър й обясни. – Това ще ги побърка. Те няма да могат да се концентрират върху нищо друго, освен нея. Ще направи избиването им истински лесно...Мрачният поглед на Едуард накара Джаспър да преглътне останалата част от думите си. - Разбира се, че е прекалено опасно за нея . Беше просто моментно хрумване. – каза той бързо. Но ме погледна с крайчеца на очите си, погледът му беше замислен. - Не. - Каза Едуард. Тонът му беше категоричен.- Прав си. - каза Джаспър. Той хвана ръката на Алис и тръгна обратно към другите.- Две от три? - Чух го да пита, докато отиваха да се упражняват отново.Джейкъб гледаше след него с отвращение. - Джаспър гледа на нещата от военна точка.- Едуард тихо защити брат си. - Той оглежда всички възможности с внимание, а не прибързаност.Джейкъб изсумтя. Несъзнателно се беше промъкнал по-близо, увлечен от задълбочеността си в плана. Сега стоеше само на около метър от Едуард и стоейки между тях, можех да усетя физическото напрежение във въздуха. Беше като статично електричество, неудобен заряд. Едуард се върна към работата.- Ще я доведа тук в петък следобед, за да положи фалшивата следа. Може да ни срещнеш след това и да я занесеш до място, което зная. Изцяло извън пътя и лесно за наблюдение, не, че ще се наложи. Аз ще отида там по друг път. - И тогава какво? Ще я оставиш там с клетъчен телефон? - попита критично Джейкъб. - Имаш ли по-добра идея?- Всъщност имам.- изведнъж Джейкъб стана самодоволен.- О…Отново, куче, никак не е зле. Джейкъб се обърна към мен бързо, сякаш решен да играе добрия като ме държи в разговора. - Опитахме се да уговорим Сет да не идва заедно с другите двама млади. Все още е прекалено малък, но е инат и отказва. Така че му измислих нова задача - клетъчен телефон.Опитах се да изглеждам сякаш бях разбрала, но никой не се върза.

- Докато Сет Клиъруотър е във вълчата си форма, ще бъде свързан с глутницата. – каза Едуард. – Разстоянието не е проблем? - добави той, обръщайки се към Джейкъб. - Не.- Триста мили? - попита Едуард. - Това е впечатляващо.Джейкъб отново беше добрият. - Това е най-далечно, с което сме експериментирали. - каза ми той. - Все още ясно като че ли сме един до друг. Кимнах разсеяно, бях замаяна от идеята, че малкият Сет Клиъруотър вече също беше върколак, и това правеше трудно да се концентрирам. Можех да видя ярката му усмивка, толкова приличащ на младия Джейкъб в главата ми, не можеше да е на повече от петнадесет ако беше и на толкова. Ентусиазмът му на срещата на съвета при открития огън изведнъж придоби ново значение. - Това е добра идея. – Едуард изглеждаше не-склонен да го признае. - Ще се чувствам по-добре със Сет там, дори и без мигновената комуникация. Не знам дали бих бил способен да оставя Бела там сама. Като си помисля, че се стигна и до това. Да вярваме на върколаци. - Да се бием с вампири вместо срещу тях!- Джейкъб изкопира отвратения тон на Едуард.- Е, все пак ще се биете срещу някои от тях. - каза Едуард. - Това е причината да сме тук. - усмихна се Джейкъб.

19. Егоист

Едуард ме занесе вкъщи на ръцете си, очаквайки, че няма да издържа. Сигурно съм заспала по пътя. Когато се събудих бях в леглото си и приглушената светлина, която влизаше през прозорците ми се спускаше под странен ъгъл. Сякаш беше следобед. Прозях се и се протегнах, пръстите ми го потърсиха, но не намериха нищо. - Едуард? - измърморих. Моите търсещи пръсти намериха нещо този път, студено и нежно. Неговата ръка.-Този път наистина ли си будна? - промърмори той.- Ммм, - въздъхнах със съгласие. - Имаше ли много фалшиви тревоги?- Беше много неспокойна - приказваше цял ден.- Цял ден? – примигнах и погледнах през прозорците отново. - Вечерта бе дълга. - каза успокоително. - Заслужи си ден в леглото.Станах и главата ми се завъртя. Светлината от прозореца ми идваше от запад.- Уау.- Гладна ли си?- предположи той. - Искаш ли закуска в леглото? - Ще се оправя. - изстенах, протягайки се отново. – Имам нужда да стана и да се поразтъпча.Той държа ръката ми по пътя към кухнята, гледайки ме внимателно, сякаш може да се препъна. Или може би си мислеше, че ходя на сън.Придържах се към простите неща, хвърляйки няколко поп-тартс в тостера. Погледнах се в отражаващия хром.-Ъх, аз съм развалина.-Беше дълга нощ, - каза той отново. – Трябваше да останеш тук и да спиш.-Да, и да изпусна всичко. Знаеш ли, трябва да започнеш да приемаш факта, че вече съм част от семейството.-Може и да свикна с тази идея. - усмихна се той.Седнах със закуската си и той се настани до мен. Когато вдигнах Pop-Tart-а(Бел.ред.: вид закуска; тънки препечени сладкиши) за да отхапя. Забелязах го, че ми зяпа ръката. Погледнах надолу и открих, че все още носех подаръка, който Джейкъб ми беше дал на партито. - Може ли? - попита той пресягайки се към мъничкия дървен вълк.

Преглътнах шумно. - Ъм, разбира се.Той премести ръката си под талисмана на гривната и го балансира между снежнобелите си пръсти. За кратък момент бях уплашена. И най-малкото движение на пръстите му можеше да го разбие на трески. Но разбира се, Едуард не би го направил. Срамувах се, че дори си го бях помислила. Той само претегли вълка в дланта си за момент и го остави да падне. Висулката се залюля леко на китката ми. Опитах се да прочета изражението в очите му. Всичко, което можех да видя беше вглъбеност, всичко останало той запази скрито, ако имаше нещо друго. - Джейкъб Блек може да ти дава подаръци. Това не беше въпрос или обвинение. Само коментар на факт. Но аз знаех, че имаше предвид последния ми рожден ден и отказа ми на подаръци. Не бях искала никакви. И особено не от Едуард. Не беше съвсем логично и разбира се ме бяха пренебрегнали. - Давал си ми подаръци. - напомних му аз. - Знаеш, че харесвам изработените на ръка неща.Той присви устните си за секунда.-Какво ще кажеш за подаръци, тип „наследство”? Приемливи ли са?- Какво имаш предвид?- Тази гривна. - Пръстът му описа кръг около китката ми.- Ще я носиш ли дълго?Свих се.- Защото не искаш на нараниш чувствата му. – заядливо предположи той.- Така мисля.- Не мислиш ли, че ще е по-честно, - попита той, гледайки надолу към ръката ми докато говореше. Обърна я и пръстите му пребягнаха по вените на китката ми. - Ако имам малък знак за присъствието си около теб?- Знак за присъствието ти?- Символ – нещо да ти напомня за мен.- Ти си във всяка моя мисъл. Не се нуждаеш от знаци.- Ако ти дам нещо, ще го носиш ли? – Настоя той.- Нещо, което ще…наследя?- Да, нещо, което имам от известно време. – усмихна се с неговата ангелска усмивка.Ако това беше единствената реакция от подаръка на Джейкъб, бих я приела с удоволствие.- Щом ще те направи щастлив.- Забелязала ли си неравенството? – попита той и гласът му си върна укорителната нотка.- Защото аз определено съм.- Какво неравенство?Очите му се присвиха.- Всеки може да ти подарява неща. Всеки без мен. С удоволствие бих ти дал подарък за завършването, но не го направих. Защото знаех, че това би те разстроило повече, отколко всичко останало. Това е напълно нечестно. Как можеш да ми го обясниш?- Лесно. - протестирах аз. - Ти си по-важен отколкото всички останали. Ти си ми дал себе си. Това вече е повече, отколкото заслужавам и всичко останало, което ми дадеш, ще развали балансаТой го обмисли за момент и след това извъртя очите.- Начина, по който гледаш на нещата е абсурден.Сдъвках си закуската спокойно. Знаех, че няма да ме послуша ако му кажех, че той беше този, който бърка нещата. Телефонът му вибрира. Той погледна номера, преди да отговори.- Какво има, Алис?Заслуша се и аз зачаках реакцията му, изведнъж изнервена. Но каквото и да му каза, не го изненада. Той издиша няколко пъти.

- От части познах, - каза той, гледайки в очите ми с неодобрителни израз. - Тя говореше насън. Пламнах. Какво ли бях казала пък сега?- Ще се погрижа за това. - обеща той.Загледа се в мен, докато затваряше телефона си.- Имаш ли нещо, за което искаш да поговорим?Обмислих го за момент. Като се има предвид предупреждението на Алис миналата нощ, мога да се досетя защо му се е обадила. И тогава, спомняйки си проблемните сънища, които имах докато спях през деня – сънищата, в които преследвах Джаспър, опитвайки се да го последвам и да намеря чистилището в бъркотията – подобно на гори, знаейки че бих намерила Едуард там…Едуард и чудовището, което искаше да ме убие, но не се тревожех за тях, защото вече бях решила – можех да позная какво си е мислил Едуард докато спях. Прехапах си устната за момент, не достатъчно готова да срещна погледа му. Той почака.- Харесвам идеята на Джаспър. - казах най-накрая. Той изстена.- Искам да помогна. Трябва да направя нещо! - настоях.- Няма да помогне, ако си в опастност.- Джаспър мисли, че ще помогне. Това e неговата област.Едуард ме гледаше намръщено.- Не можеш да ме държиш настрана. - заплаших. - Няма да се крия в гората, когато всички вие поемате риск заради мен.Неочаквано той се усмихна.- Aлис не те вижда в сечището, Бела. Вижда те препъваща се наоколо, изгубена в гората. Няма да можеш да ни откриеш; просто ще го направиш по-трудно за мен да те открия след това.Опитах се да остана хладнокръвна колкото него.- Това е, защото Алис не е предвидила фактора „Сет Клиъруотър”. - казах любезно. - Ако беше, разбира се, нямаше да може да вижда нищо изобщо. Но изглежда Сет иска да е там толкова колкото и аз. Няма да е трудно да го убедя да ми покаже пътя.Гняв премина през лицето му, той си пое дълбоко въздух и се успокои.- Това можеше да проработи....ако не ми беше казала. - Сега просто ще помоля Сам да даде точни заповеди на Сет. Колкото и да иска, Сет не може да наруши заповедите.Запазих усмивката си доволна.- Но защо Сам да дава такива заповеди? Ако му кажа колко ще съм полезна там? Обзалагам се, че ще направи услуга на мен, вместо на теб.Той се успокои отново.- Може да си права. Но съм сигурен ,че Джейкъб не е готов да даде същите заповеди.- Джейкъб? -Намръщих се.- Джейкъб е втори в групата. Никога ли не ти е казвал? Неговите заповеди трябва да се спазват също.Хвана ме неподготвена и от неговата усмивка можех да разбера, че и той го знае. Челото ми се набръчка. Джейкъб щеше да е на негова страна –в това отношение- бях сигурна в това. А и Джейкъб никога не ми бе казвал това. Едуард се възползва от факта, че бях безмълвна за момент, продължавайки с равен и успокояващ глас.- Имах шанса да хвърля завладяващ поглед в умовете на групата миналата нощ. Беше по-добре от сапунена опера. Нямах си и на идея колко объркано е всичко в такава голяма глутница. Натиска на индивидуалностите срещу психиката на множеството. Абсолятно завладяващо!Той очевидно се опитваше да ме разсее.Гледах го.-Джейкъб крие много тайни.-Каза с усмивка.Не отговорих, само го наблюдавах, държейки на аргументите си и чакайки удобния момент.

- Например, забеляза ли по-малкия сив вълк миналата нощ?Кимнах сковано.Той се изхили.- Приемат легендите си толкова сериозно. Изглежда, че има неща, за които никоя от легендите им не ги е подогтвила.Въздъхнах.- Добре, ще захапя стръвта. За какво говориш?- Винаги са приемали без съмнение факта, че само преките правнуци на първия вълк имат силата да се трансформират.- И някой, който не е пряк наследник се е превърнал?- Не. Тя си е пряк наследник със сигурност.Примигах и очите ми се разшириха.- Тя?Той кимна.- Тя те познава. Името й е Лия Клиъруотър.- Лия е върколак! - изпищях. - Какво? Откога? Защо Джейкъб не ми е казал?- Има неща, които не му е позволено да споделя - броят им, например. Както казах преди, когато Сам даде заповед, глутницата просто не може да я игнорира. Джейкъб много внимателно си мислеше за други неща когато беше около мен. Разбира се, след миналата вечер това излезе наяве.- Не мога да повярвам. Лия Клиъруотър! - изведнъж си спомних за Джейкъб, когато ми разказваше за Лия и Сам и за начина, по който реагира, сякаш беше каза прекалено много - след като беше казал нещо за това как Сам трябвало да гледа Лия всеки ден и да знае, че е прекрачил всички обещания...Лия на скалата, сълза, просветваща на бузата й, когато Старият Куил бе споменал бремето и саможертвата, които Куилеутските синове споделяли...И Били, прекарващ време със Сю. защото имала проблеми с децата си...и истинският проблем всъщност бил, че и двамата са върколаци!Не бях мислила много за Лия Клиъруотър, само когато скърбях за загубата й, когато Хари бе починал, и после, за да я съжалявам отново, когато Джейкъб беше разказал историята й, как странното белязване на нейната Емили от Сам бе разбило сърцето на Лия. И сега беше част от глутницата на Сам, чувайки мислите му...и неспособна да скрие своите собствени.Наистина мразя тази част - бе казал Джейкъб - Всичко, от което се срамуваш, поставено на оглед за всички.- Горката Лия - прошепнах.Едуард изпръхтя.- Тя прави живота доста неприятен за останалите. Не съм сигурен дали заслужава съчувствието ти.- Какво имаш предвид?- Достатъчно трудно е за тях да им се налага да споделят собствените си мисли. Повечето от тях се опитват да си сътрудничат, да го направят по-лесно. Когато, дори един член, е умишлено озлобен това е болезнено за всички.- Има доста добра причина. - измърморих, все още на нейна страна.- О, знам. - каза той - Белязването е едно от най-странните неща, който съм виждал през живота си, а аз съм виждал много странни неща. - Той поклати глава учудено. - Начина, по който Сам е свързан с неговата Емили е невъзможен за описване - или би трябвало да кажа нейният Сам. Сам наистина не е имал избор. Напомня ми на " Сън в лятна нощ" с целия хаос, причинен от любовните магии на феите...като магия. - Той се усмихна. - Доста близо е до начина, по който аз се чувствам спрямо теб.- Горката Лия - казах отново. - Но какво искаш да кажеш с "озлобен"?- Постоянно мисли за неща, за които те биха предпочели да не. - обясни той. - Например за Ембри.

- Какво му има на Ембри? - попитах, изненадана.- Майка му се е преместила от резервата на Макаите преди седемнадесет години, когато е била бременна с него. Той не е куилеут. Всички са предполагали, че е оставила баща му при Макаите. Но тогава се присъединил към глутницата.- И?- И логичните възможности за баща му са Куил Атеара старши, Джошуа Ълей или Били Блек, всички женени в този момент, разбира се.- Не! - поех си рязко въдух. Едуард беше прав, това беше точно като сапунена опера.- Сега Сам, Джейкъб и Куил се чудят кой от тях има полу-брат. На всички им се иска да си мислят, че е Сам, имайки се предвид, че баща му никога не е бил добър в това си поприще. Но съмнението винаги е там. Джейкъб никога не е могъл да попита Били за това.- Уоу. Как разбра толкова много за една нощ?- Умът на глутницата е пленителен. Всички, мислещи заедно и отделно едновременно. Има толкова много за четене!Звучеше доста разочарован, като някой, който е трябвало да остави хубава книга, точно преди развръзката. Засмях се.- Глутницата е удивителна - съгласих се - Почти толкова удивителна, колкото ти, когато се опитваш да ме разсееш.Изражението му стана любезно отново - перфектно лице за покер.- Трябва да бъда на онова сечище, Едуард.- Не. - каза той с много категоричен тон.Тогава ми хрумна един друг начин.Не беше толкова, че трябваше да съм на сечището. Просто трябваше да съм там, където е Едуард.Жестока, обвиних се. Себична, себична, себична! Не го прави!Игнорирах по-добрите си инстинкти. Не можех да го погледна когато говорех, обаче. Вината беше залепила очите ми за масата.- Окей, виж Едуард - прошепнах - Ето го нещото... Вече полудях веднъж. Знам какви са границите ми. И няма да го понеса ако ме оставиш отново.Не погледнах нагоре, за да видя реакцията му, изплашена от количеството болка, което причинявах. Но чух внезапното му поемане на въздух и тишината, която последва. Бях се втренчила в тъмната дървена маса, мечтаейки си да мога да си взема думите обратно. Но знаейки, че най-вероятно не бих го направила. Не и ако проработеше.Изведнъж ръцете му бяха около мен, дланите му галеха лицето ми, ръцете ми. Той успокояваше мен. Вината превключи на режим "спираловидно движение". Но инстинктът за оцеляване беше по-силен. Нямаше спор, че той беше жизненоважен за моето оцеляване.- Знаеш, че не е така, Бела - той прошепна - Няма да съм далече, а и ще свърши бързо.- Няма да го понеса - настоях, все още гледайки надолу - Да не знам дали ще се върнеш. Как да преживея това, без значение колко бързо ще е свършило?Той въздъхна.- Ще бъде лесно, Бела. Няма причина за страховете ти.- Никаква изобщо?- Никаква.- И всички ще са наред?- Всеки един. - Обеща той.- Значи няма никакъв смисъл аз да съм на сечището?- Разбира се, че не. Алис току-що ми каза, че броят им е намалял до деветнадесет. Ще се справим лесно.- Точно така - ти каза, че ще е толкова лесно, че някой може да седи без работа. - Повторих думите му от миналата нощ. - Наистина ли го мислеше?

- Да.Беше толкова лесно, трябваше да го е предвидил.- Толкова лесно, че ти ще можеш да седиш без работа?След дълъг момент на мълчание, най-накрая погледнах изражението му.Лицето за покер се беше върнало.Поех си дълбоко дъх.- Значи е или по единият, или по другият начин. Или има повече опасност, отколкото искаш да знам, в който случай ще се върнем обратно на това аз да съм там, правейки каквото мога, за да помогна. Или...ще бъде толкова лесно, че ще могат да минат и без теб. По кой начин е? Той не проговори. Знаех за какво си мислеше – за същото, за което и аз: Карлайл, Есме, Емет, Розали, Джаспър и…насилих се да си помисля последното име…И Алис.Зачудих се дали съм чудовище. Не от онези, за част от които Едуард се мислеше, а от истинските. Онзи тип, които нараняваха хората; които не си поставяха ограничения, когато искаха да постигнат нещо. Това, което исках е да го запазя, запазя за мен. Имах ли граници, които не бих преминала в действията си, в жертвите си, за да постигна това. Не бях сигурна.- Искаш от мен да ги оставя да се бият без помощта ми? – попита ме той тихо.- Да. Бях учудена, че мога да запазя гласа си спокоен, при все че отвътре се чувствах измъчена. –Или да ми позволиш да бъда там. Което и да е от двете, стига да сме заедно.Той си пое дълбоко въздух и после издиша. Вдигна и двете си ръце и ги постави от двете страни на лицето ми, карайки ме да срещна погледа му. Продължи да ме гледа дълго време. Чудех се какво търсеше и какво намираше там. Дали вината бе така осезаема и върху лицето ми, както бе и в гърчещия ми се стомах.Очите му се присвиха заради емоция, която не можех да разчета и той дръпна едната си ръка от лицето ми, за да извади телефона си отново.- Алис. –изговори той. –Ще дойдеш ли да наглеждаш Бела за малко? – повдигна веждата си, чакайки ме да възразя срещу думата. –Искам да обсъдя нещо с Джаспър.Тя очевидно се съгласи. Едуард остави телефона и отново се загледа в лицето ми.- Какво ще кажеш на Джаспър? – прошепнах.- Ще обсъдим…неучастието ми в битката.Бе лесно да разчета по лицето му колко трудни за изговаряне бяха за него тези думи.- Съжалявам.Наистина съжалявах. Мразех се, задето го карах да прави това. Не достатъчно, за да се усмихна престорено и да му кажа да отива без мен. Определено не чак толкова.- Не се извинявай. –каза ми, усмихвайки се съвсем леко. –Никога не се страхувай да ми кажеш как се чувстваш, Бела. Ако това е, от което имаш нужда… - той сви рамене. – Ти си ми приоритет.- Не исках да бъде така – сякаш трябва да избираш между мен и семейството си.- Знам. При това, ти не поиска това от мен. Ти ми предложи две алтернативи, с които можеш да се примириш, а аз избрах тази, която харесва на мен. Така би трябвало да действат компромисите. Наведох се и опрях челото си в гърдите му.- Благодаря. –прошепнах.- Винаги. –отвърна ми той, целувайки челото ми. –Всичко.Не се движихме дълго време. Държах лицето си скрито, притиснато срещу блузата му. Два гласа се бореха вътре в мен. Един, който искаше да съм добра и смела, и един, който казваше на добрата ми страна да си държи устата затворена.- Коя е третата съпруга? – попита ме той изведнъж.- Хъх? – казах аз, отлагайки отговора си. Не си спомнях да бях сънувала този сън отново.- Мърмореше нещо за ‘третата съпруга’ снощи. Останалото имаше малко смисъл, но с

това напълно ме обърка.- Оу, ъм, да. Това е просто една от историите, която чух на огъня на открито онази вечер. – свих рамене аз. – Предполагам, че ми се е набила в главата.Едуард се наклони и килна главата си настрани, вероятно объркан от нотката на неудобство в гласа ми. Преди да можех да попитам, Алис се появи на прага на кухнята с кисело изражение. - Ще изпуснеш цялата веселба, - измърмори тя.- Здравей, Алис. –поздрави я той. Той сложи един пръст под брадичката ми и надигна лицето ми, за да ме целуне за довиждане.- Ще се върна по-късно тази вечер, - обеща ми той. – Ще отида да се разбера с другите за това, да реорганизирам нещата.- Добре.- Няма кой знае какво за реорганизиране, - каза Алис. – Вече им казах. Емет е доволен.Едуард въздъхна. - Разбира се, че е.Той излезе през вратата, оставяйки ме да се изправя пред Алис. Тя ме изгледа.- Съжалявам, - извиних се отново. – Мислиш ли, че това ще е по-опасно за вас?Тя изсумтя.- Притесняваш се прекалено много, Бела. Ще побелееш преди да ти е дошло времето.- Тогава защо си разстроена?- Едуард е такъв мърморко, когато не получи това, което иска. Просто очаквам да живея с него през следващите няколко месеца. – Тя направи физиономия. - Предполагам, че ако така ще останеш с всичкия си, си струва. Но ми се иска да можеше да контролираш песимизма, Бела. Толкова е ненужно.- Би ли позволила на Джаспър да отиде без теб? – настоях аз.Алис направи гримаса.- Това е различно.- Разбира се, че е.- Върви да се почистиш. - нареди тя. – Чарли ще се прибере след петнадесет минути, и ако изглеждаш толкова дрипава няма да те пусне да излезеш отново.Уау, наистина бях изгубила целия ден. Изглеждаше такава загуба. Радвах се, че нямаше винаги да си пилея времето със спане.Бях напълно представителна, когато Чарли се прибра – изцяло облечена, с прилична коса и в кухнята, слагайки вечерята му на масата. Алис стоеше на обичайното място на Едуард и това изглежда много зарадва Чарли.- З драсти, Алис! Как си, скъпа?- Добре съм, Чарли, благодаря.- Виждам, че най-накрая си станала от леглото, поспаланке, - каза ми той като сядах до него, преди да се обърне към Алис. – Всички говорят за това парти, което родителите ти организираха снощи. Обзалагам се, че много чистене те чака.Алис сви рамене. Познавайки я, вече беше свършено.-Струваше си, - каза тя. – Беше страхотно парти.- Къде е Едуард? – попита Чарли, леко заядливо. – Помага в почистването?Алис въздъхна и лицето й стана трагично. Вероятно беше преструвка, но беше прекалено перфектно, за да съм сигурна.- Не. Планира уикенда с Емет и Карлайл.- На поход отново?Алис кимна, лицето и изведнъж стана отчаяно.- Да, всички отиват, освен мен. Винаги отиваме на поход в края на учебната година, нещо като празненство, но тази година реших, че предпочитам да пазарувам и нито един от тях не иска да остане с мен. Изоставена съм.

Лицето й се намръщи, изражението й беше толкова отчаяно, че Чарли се наведе към нея автоматично, протягайки една ръка, търсейки начин да помогне. Погледнах я подозрително. Какво правеше?- Алис, мила, защо не дойдеш да останеш с нас. - предложи Чарли. – Не ми харесва да си мисля за теб съвсем сама в онази голяма къща.Тя въздъхна. Нещо ме настъпи изпод масата.- Оу! – запротестирах. Чарли се обърна към мен.- Какво?Алис ме стрелна с раздразнен поглед. Можех да разбера, че мисли, че тази вечер съм много бавна.- Ударих си крака. - прошепнах.- О. – той погледна обратно към Алис. – Е, какво ще кажеш?Тя отново ме настъпи, този път не чак толкова силно.- Ъ, тате, знаеш, че нямаме най-добрите условия тук. Обзалагам се, че Алис не иска да спи на пода ми…Чарли стисна устни. Алис отново извади отчаяното изражение.- Може би Бела трябва да остане там горе с теб. - предложи той. – Само докато вашите се върнат.- О, ще го направиш ли, Бела? - Алис ми се усмихна сияеща. – Нямаш против да пазаруваш с мен, нали?- Разбира се. - съгласих се. – Пазаруване... Добре.- Кога тръгват? – попита Чарли.Алис направи друга физиономия.- Утре.- Кога ме искаш? – попитах.-След вечеря, предполагам. – каза тя слагайки пръст на брадичката си замислено. – Нямаш нищо запланувано за събота, нали? Искам да излезем извън града, за да пазаруваме и ще бъде цял ден.- Не Сиатъл. – Чарли я прекъсна, събирайки вежди.-Разбира се, че не. - Алис веднага се съгласи, въпреки че и двете знаехме, че Сиатъл щеше да бъде най-безопасното място в събота.- Мислех си за Олимпия, може би…- Ще ти хареса, Бела. – каза Чарли с радостно облекчение. – Вървете да се забавлявате в града.- Да, татко, ще бъде чудесно.С един лесен разговор Алис ми беше разчистила целия график за битката. Едуард се върна не много по-късно. Прие пожеланията на Чарли за приятно пътуване без изненада. Той твърдеше, че тръгвали рано сутринта, и каза лека нощ преди обичайното време. Алис си тръгна с него.Извиних се скоро, след като си тръгнаха.-Не може да си уморена! - запротестира Чарли.- Само малко, - излъгах.- Нищо чудно, че обичаш да пропускаш партитата, - измърмори той. - Отнема ти толкова дълго да се възстановиш.Горе, Едуард лежеше в леглото ми.- Кога ще се срещнем с вълците? – прошепнах аз като отидох при него.- След един час.- Това е добре. Джейк и приятелите му имат нужда да поспят.- Не толкова колкото ти. - отбеляза той.Преминах на друга тема, предполагайки че щеше да се опита да ме убеди да си остана вкъщи.

- Алис каза ли ти, че ще ме отвлича отново?Той се ухили.- Всъщност не те.Гледах го объркана и той тихо се засмя на изражението ми.- Аз съм единственият, който има разрешение да те държи за заложница, не помниш ли? – каза той. - Алис отива на лов с останалите. – той въздъхна. – Предполагам, че сега няма нужда да го правя.- Ти ще ме отвличаш?Той кимна. Помислих върху това за кратко. Никакъв Чарли, който да слуша отдолу, да ме проверява толкова често. И без къща пълна с вампири със свръх чувствителен слух… Само той и аз – наистина сами.- Това добре ли е? - попита той, притеснен от мълчанието ми.- Ами… разбира се, освен едно нещо.- Какво нещо? – очите му показваха нервността му.Беше поразително , но някак си изглеждаше несигурен в това колко здрава е връзката ни. Може би трябваше да изясня какво имах предвид.- Защо Алис не каза на Чарли, че тръгвате тази вечер? – попитах.Той се засмя, облекчен.Насладих се на пътуването до поляната повече от снощи. Все още се чувствах виновна, все още ме беше страх, но вече не бях ужасена. Можех да мисля правилно. Можех да видя отвъд това, което идваше и почти вярвах че може би всичко щеше да е наред. Едуард очевидно беше съгласен с идеята да пропусне битката… и това правеше много трудно да не вярвам когато казваше, че ще е лесно. Не би оставил семейството си ако не вярваше в себе си. Може би Алис беше права и се притеснявах прекалено много. Стигнахме на поляната последни. Джаспър и Емет вече се бореха – просто загряваха, съдейки по звука на смеха им. Алис и Розали, седнали на твърдата земя, ги наблюдаваха. Есме и Карлайл си говореха на няколко метра разстояние, главите им близко една до друга, пръстите свързани, без да обръщат внимание на някого другиго.Беше много по-светло тази вечер, луната сияеше през тънките облаци, и лесно можех да видя трите вълка, които стояха на ръба на ринга, застанали на голямо разстояние един от друг, за да гледат от различни ъгли. Беше също лесно да позная Джейкъб, щях веднага да го позная, дори и ако не беше погледнал нагоре и зяпал при звука на приближаването ни. - Къде са останалите вълци? - зачудих се.- Не е нужно всички да са тук.Само един би бил достатъчен, но Сам не ни вярва достатъчно, за да изпрати само Джейкъб, въпреки че той беше готов да го направи. Куил и Ембри са неговите обичайни...Предполагам, можеш да ги наречеш неговото подкрепление.- Джейкъб ви вярва. - Едуард кимна.- Вярва, че няма да се опитаме да го убием, но само до там.- Ти ще участваш ли? - попитах го колебливо. Знаех, че това щеше да бъде почти толкова трудно за него, колкото за мен да бъда изоставена. Може би дори по-трудно.- Ще помогна на Джаспър, когато трябва. Той иска да опита някои неравни групировки, за да ги научи как да се справят със няколко нападателя. - той сви рамене.И нова вълна на паника разруши краткотрайният ми прилив на увереност. Все още бяха твърде малко, в сравнение с армията. И аз влошавах нещата. Гледах към полето, опитвайки се да скрия реакцията си.Беше неподходящо място за гледане, мъчейки се да се самоизлъжа, да се убедя, че всичко ще се нареди така, както имах нужда. Защото, когато принудих погледа ми да гледа далеч от Кълънови, далеч от образа на игривата им борба, която щеше да бъде истинска и смъртоносна само след няколко дни, Джейкъб хвана погледа ми, и ми се усмихна. Беше същата вълча усмивка като преди, очите му търсеха така, както го правеха, когато беше човек.Беше ми трудно да повярвам, че не толкова

отдавна, намирах върколаците за ужасяващи и се събуждах от кошмари с тяхно участие.Знаех, без да питам, кой от тях беше Ембри и кой Куил, защото Ембри очевидно беше по-слабият сив вълк със тъмните точки на гърба си, който стоеше търпеливо и гледаше, докато Ембри, тъмно кафевият вълк, с малко по-светла окраска около лицето, мърдаше непрекъснато, изглеждайки така сякаш си умираше да се присъедини в показната битка. Те не бяха чудовища, дори в този вид. Те бяха приятели. Приятели, които ни най-малко не изглеждаха неразрушими като Емет или Джаспър, които се движеха по-бързо от кобра в атака, докато лунната светлина се отразяваше във гранитено твърдата им кожа. Приятели, които явно не виждаха опасността, на която се излагат. Приятели, които все пак бяха някак смъртни, приятели, които могат да кървят, да умрат...Увереността на Едуард беше окуражителна, защото беше разбираемо защо не беше истински притеснен за семейството си. Но би ли го наранило, ако някой от вълците пострада? Имаше ли някаква причина, заради която той да се чувства разтревожен, ако тази възможност не го притесняваше? Увереността му само отключи още мои страхове. Опитах се да отвърна на Джейк с усмивка, преглъщайки буцата в гърлото ми. Явно не схващах нещо.Джейкъб скочи леко на краката си, бързината му беше странна, имайки предвид ясната му маса, след което заподскача в посоката, където Едуард и аз стояхме до оборудването.- Джейкъб. - Едуард го поздрави учтиво.Той го игнорира, тъмните му очи бяха приковани върху мен. Наклони главата си на равнището на моята, както бе направил вчера, накланяйки я на една страна.Тихо скимтене пробягна през муцуната му.- Добре съм. -Отговорих му, без да се нуждая от превода, който Едуард тъкмо щеше да ми даде.- Просто съм разтревожена, нали разбираш. - той продължи да ме гледа.- Иска да знае защо. - Едуард измърмори.Джейкъб изръмжа, не заплашително, по-скоро раздразнено и устните на Едуард трепнаха.- Какво? - попитах.- Мисли си, че преводите ми имат нужда от подобрение. Това което всъщност си помисли е: „Това е много тъпо. За какво толкова се тревожиш?” Промених го, защото си помислих, че е твърде грубо.Усмихнах се наполовина, но бях твърде обезпокоена, за да се развеселя.- Има много за които да се тревожа. - казах на Джейк. - Като например,че цял куп много глупави вълци ще се наранят. - той се засмя с кашлящия си лай. Едуард въздъхна.-Джаспър иска помощ. Ще се справиш ли без преводач?- Ще се оправя. - той ме погледна въодушевено за момент, изражението му беше трудно за разбиране, след което се обърна и закрачи към Джаспър. Седнах, където бях. Земята беше студена и неудобна.Джейкъб направи крачка напред, след което ме погледна, и нисък хленчещ глас се надигна от гърлото му. Пристъпи още половин крачка.- Отивай без мен. - казах му. - Не искам да гледам. - Джейк наклони главата си на една страна отново за момент, след което легна на земята до мен с недоволна въздишка .- Не, наистина можеш да отидеш. - уверих го.Той не отговори, а само постави главата на лапите си. Загледах се в светло сивите облаци, неискаща да гледам боя.Въображението ми имаше повече гориво от необходимото. Бриз задуха през сечището, и аз потреперах. Джейк дойде по-близо до мен, притискайки топлата си козина до лявата ми страна.- Ъм, мерси. - измърморих.Няколко минути по-късно се облегнах на широкото му рамо. Така беше много по-удобно. Облаците се движеха бавно по небето, замъглявайки части от луната, докато преминаваха. Разсеяно започнах да прокарвам пръсти през козината около врата му. Същият този тежък боботен звук излезе от гърлото му, както вчера. Беше някак удобно. По-твърдо, по диво от мъркането на котка, но носещо същото послание.

- Знаеш ли, никога съм нямала куче. - казах му аз, потънала в размисли. - Винаги съм искала да имам, но Рене е алергична. - Джейкъб се засмя и тялото му се разтресе под моето.- Никак ли не си разтревожен за събота? - попитах.Той обърна огромната си глава към мен, така че да мога да видя едно от очите му да се завърта.- Де и аз да бях толкова позитивна. - Джейк постави главата си до крака ми и започна да издава онзи приятен звук, отново.Това ме накара да се почувствам една идея по-добре.- И така, предполагам, че ще трябва да ловуваме утре.-Той избоботи, звучеше ентусиазиран.- Може и да го направим заедно.-Предупредих го.-Едуард не определя разстоянията, така както правят нормалните хора.-Джейк излая още един смях. Настаних се по-дълбоко в топлата му козина, поставяйки главата си на врата му. Беше странно. Дори и в тази причудлива форма, Джейк си беше същият, и се почувствах така, както бяхме преди.Лесното приятелство, неизискващо усилия, което си беше естествено както вдишването и издишването, точно както бях няколкото пъти с Джейкъб, докато беше човек. Странно, че го усещам тук и сега, имайки предвид, че си мислех, че цялата тази работа с вълците е причината за загубата му. Убийствените игри продължиха в сечището, а аз продължих да гледам замъглената луна.

20.Компромис

Всичко беше готово. Бях се приготвила за двата дни, които ще прекарам с Алис и чантата ми ме чакаше на задната седалка на камиона ми. Бях дала билетите за концерта на Анджела, Бен и Майк. Майк щеше да заведе Джескика, което се нареди точно, както се надявах. Били беше заел лодката на стария Куил Атеара и беше поканил Чарли до резервата за малко риболов в откритото море, преди следобедната игра да започне. Колон и Брейди бяха най-младите върколака в глутницата и те оставаха, за да предпазят Ла Пуш, въпреки, че бяха деца.И двамата бяха на по тринайсет години. Все пак, Чарли би бил на много по-безопасно място, от когото и да било във Форкс. Бях направила всичко, което ми бе по силите. Опитах се да го приема и да оставя нещата, които са извън обсега на контрола ми, настрана, поне за тази вечер. По един или друг начин, всичко щеше да свърши след по-малко от 48 часа. Мисълта беше почти удобна.Едуард ме беше помолил да се успокоя, и аз щях да дам всичко от себе си.- Само за тази нощ, можем ли да забравим всичко, освен теб и мен?-умоляваше ме той, освобождавайки пълната сила на очите си върху мен.- Изглежда сякак никога не мога да се наситя на времето ни прекарано така. Имам нужда да бъда с теб. Само с теб.- това не беше молба, на която лесно се отказва, въпреки че знех, че забравянето на страховете ми звучи много по-лесно, когато го казвам, отколкото, когато се опитам да го направя. Други мисли завладяха ума ми, знаейки, че тази нощ ще сме сами, и това можеше да помогне. Някои неща се бяха променили. Например, че бях готова.Бях готова да се присъедниня към семейството му. Страхът, вината и болката ме бяха нучили на това. Имаше шанс да се концентрирам върху това, докато гледах към луната през облаците и лежах до върколак, и знаех, че няма да се паникьосам отново. Следващият път, когато нещо ни връхлети, аз щях да съм готова. Предимство, а не задължение. Никога повече не би му се наложило да избира между мен и семейството си. Ще сме партньори точно като Алис и Джаспър. Следващият път, щях да заема мястото си до тях. Щях да изчакам, докато опасноста премине, за да е спокоен Едуард.Но не беше нужно. Бях готова. Липсваше само едно нещо.Точно едно нещо, защото имаше някои неща, които не бяха се променили, едно от които е отчаяният начин, по който го обичах. Имах предостатъчно време за размисъл през усложнението от баса на Емет и Джаспър, за да обмисля нещата, които бях готова да

изгубя заедно с чоевечността ми, и частта, от която не бях готова да се откажа. Знаех за кое човешко преживяване щях да настоявам преди да стана вампир. Затова имахме някои неща за уреждане тази вечер. След всичко, което видях през послените две години, вече не вярвах в думата невъзможно. Щеше да е нужно повече от това, за да ме спре сега. Добре, честно казано, щеше да е много по-сложно от това. Но щях да опитам.Колкото и решена да бях, не се изненадах, че все още се чувствах нервна, докато карах по пътеката, водеща до къщата му, защото не знаех как да направя, това което се опитвах да направя, и това ми гарантираше сериозни нерви. Той седна на седалката до мен, борейки се с усмивката си заради ниската ми скорост. Беше здрач, когато стигнахме къщата. Въпреки това, ливадата бше осветена от светлините, идващи от всеки прозорец. Веднага след като изгасих двигателя, той беше при вратата ми, отваряйки я. Повдигна ме от купето с една ръка, плъзгайки чантата ми от седалката върху рамото си с другата ръка. Устните му намериха моите, докато го чух за затваря вратата на колата с крак зад мен.Без да прекъсва целувката, той ме вдигна, така че бях сгушена в обятията му и той ме понесе към къщата.Входната врата дали беше отворена? Не знаех. Но вече бяхме вътре, а аз бях замаяна. Трябваше да си напомня да дишам.Това целуване не ме изплаши. Не беше като преди, когато усещах страха и паниката, която се процеждаше през контрола му. Устните му не бяха притеснени, а ентусиазирани сега. Изглежда беше развълнуван колкото мен, че имахме тази нощ, за да се концентрираме върху това да бъдем заедно. Той продължи да ме целува няколко минути, стоейки там на входа; изглежда беше по-малко предпазлив от обикновено, устата му беше студена и настойчива върху моята.Започнах да се чувствам внимателно оптимистична. Може би получаването на това, което исках, нямаше да се окаже чак толкова трудно все пак.Не, разбира се, че щеше да бъде точно толкова трудно.С тих смях се отдръпна, държейки ме на една ръка разстояние.- Добре дошла у дома. – каза той, а очите му бяха влажни и топли.- Това звучи хубаво. – отговорих, останала без дъх.Внимателно ме постави на краката ми. Обвих и двете си ръце около него, отказвайки да поставя някакво разстояние помежду ни.- Имам нещо за теб. – каза с обикновен тон.- Така ли?- Твоят подарък, втора ръка, помниш ли? Ти каза, че това е позволено.- О, точно така. Предполагам, че го казах.Той се засмя на моета неохота.- То е горе в спалнята ми. Да отида ли да го взема?Спалнята му?- Разбира се. – Съгласих се, чувствайки се доста непочтена, когато преплетох пръсти с неговите. – Да вървим.Явно беше доста нетърпелив да ми даде моят не-подарък, защото човешката скорост не беше достатъчно бърза за него. Той ме взе отново и почти полетя нагоре по стълбите към стаята си. Остави ме на вратата и се изстреля към килера си.Беше се върнал преди да направя крачка, но не му обърнах внимание и отидох до огромното, златно легло, сядайки на ръба и тогава плъзгайки се към средата му. Свих се на кълбо, ръцете ми се обвиха около коленете ми.- Добре. – промърморих. Сега бях, където исках да бъда и можех да си позволя малко неохота. – Дай ми го. Той се покачи на леглото, за да седне до мен, а сърцето ми пропусна един удар. Да се надявам да го припише на реакцията ми към подаръка.- Втора ръка. – напомни ми той твърдо. Придърпа лявата ми ръка от крака ми и докосна сребърната гривна само за момент. Тогава ми върна ръката.

Изучих го внимателно. На противоположната страна на верижката срещу вълка, сега висеше изящен сърцевиден кристал. Беше оформен с милиони страни, така че дори на слабата светлина от лампата, той блестеше. Вдишах с тихо ахване.- Беше на майка ми. – Той сви рамене осъдително. – Наследих доста такива дреболии. Дори съм дал подобни на Есме и Алис. Така че, ясно е, че не е голяма работа. Усмихнах се печално на уверението му.- Но помислих, че е хубава репрезентация. – продължи той. – Твърдо е и е студено. – той се засмя. – И хвърля дъги на слънчева светлина.- Забрави най-важната прилика. – промърморих. – Красиво е.- Сърцето ми е също толкова мълчаливо. – размишлява той. – И то, също така, е твое.Извих китката си, така че сърцето да проблесне. - Благодаря ти. И за двете.- Не, аз ти благодаря. Успокоение е да приемеш подарък толкова лесно. Добра практика е за теб, също така. – ухили се той, показвайки зъбите си.Облегнах се на него, пъхайки глава под рамото му и сгушвайки се в него. Вероятно усещането беше същото като да прегръщаш статуята Давид на Микеланджело, само че това перфектно мраморно същество обви ръце около мен и ме придърпа по-близо до себе си.Това беше добро място като за начало.- Може ли да обсъдим нещо? Ще съм ти признателна, ако започнем с това да обещаеш да нямаш предразсъдъци.Той се поколеба за момент.- Ще се постарая. – съгласи се той, внимателно.- Не нарушавам никакви правила. – обещах аз. – Това се отнася само до теб и мен. – прочистих гърлото си. – Та...Бях впечатлена от това, как добре можах да направим компромис онази нощ. Мислех си да приложим същата практика, но за различно ситуация. – Чудех се защо съм толкова официална.Може би беше от нервите.- За какво ще искаш да преговаряме? – попита той с усмивка в гласа му.Свих рамене, опитвайки се да намеря най-точните думи, с които да започна.- Слушай как лети сърцето ти. – промърмори той. – Припка като крилете на малка птичка. Добре ли си?- Чувствам се страхотно.- Моля, продължи тогава. – окуражи ме той.- Ами, предполагам, първо, исках да поговорим за цялото нелепо условие с брака.- Нелепо е само за теб. Какво за него?- Чудех се...за това може ли да се преговаря?Едуард се намръщи, вече изглеждаше сериозен.- Вече се съгласих да направя най-голямата отстъпка – съгласих се да отнема живота ти, въпреки че съм против. Мисля, че имам право да изискам няколко компромиса от твоя страна.- Не. – поклатих глава, съсредоточавайки се да запазя лицето си спокойно. – Тази част е сключена сделка. Няма да обсъждаме моите .....обновления сега. Искам да изгладим някои други детайли.Той ме погледна подозрително.- Кои детайли имаш предвид?Аз се поколебах. - Нека първо изясним изискванията ти.- Знаеш какво искам.- Брак. – накарах това да звучи като мръсна дума.- Да. – той се усмихна със широка усмивка. – Като за започване.Шокът провали внимателно подреденото ми изражение.

- Има и още?- Ами. – каза той, изчислявайки. – Ако ще ми бъдеш жена, това означава, че всичко мое ще е и твое...като учебната такса. Така че няма да има проблем с Дартмаут.- Нещо друго? След като вече си абсурден?- Няма да имам нищо против малко време.- Не. Никакво време. Това вече ще развали сделката.Той въздъхна с копнеж.- Само година-две?Поклатих глава, устните ми бяха свити с упорито начумерване.- Мини на следващият.- Това е. Освен ако не искаш да говорим за коли...Той се ухили широко, когато аз направих гримаса, тогава взе ръката ми и започна да си играе с пръстите ми.- Не осъзнавах, че искаш още нещо, освен това да бъдеш превърната в чудовище. -Страшно съм любопитен. – гласът му беше нисък и нежен. Малката нотка щеше трудно да се забележи, ако не го познавах толкова добре.Направих пауза, гледайки ръката му в моята. Все още не знаех как да започна. Усетих как очите му ме наблюдаваха и ме беше страх да погледна нагоре. Кръвта започна да изгаря лицето ми. Хладните му пръсти погалиха бузата ми.- Изчервяваш се? – попита той изненадан. Аз държах погледа си наведен.- Моля те, Бела, напрежението ме убива.Прехапах устни.- Бела. – тонът му вече беше укорен, напомняйки ми, че за него беше трудно, когато не му споделях мислите си.- Ами, малко съм разтревожена ...за после. – признах си, най-накрая поглеждайки го.Усетих как тялото му се стегна, но гласът му беше нежен и кадифен.- Какво те тревожи?- Всички вие сте толкова сигурни, че единственото нещо, което ще ме интересува после, ще бъде убиването на всички в този град. – Признах, докато той потрепна при избора ми на думи. – И ме е толкова страх, че ще бъда толкова погълната от осакатяването, че вече няма да бъде себе си...и че няма...че няма да те искам както сега.- Бела, тази част не трае вечно. – увери ме той.Той изпускаше мисълта ми.- Едуард. – Казах, нервна, гледайки една луничка на китката ми. – Искам да направя нещо, докато все още съм човек.Той ме изчака да продължа. Не го направих. Лицето ми направо гореше.- Каквото поискаш. – насърчи ме той, загрижен и нямащ ни най-малка представа за какво говорех.- Обещаваш ли? – промърморих, знаейки че опитът ми да го вкарам в капана на собствените му думи нямаше да проработи, но не можах да се сдържа.- Да. – каза той. Погледнах нагоре, само за да видя, че очите му бяха искрени и загрижени. – кажи ми какво искаш и ще го имаш.Не можех да повярвам колко неудобно и идиотски се чувствах. Бях прекалено невинна – което беше, разбира се, главно за дискусията. Нямах и най-малка представа как да бъда прелъстителна. Трябваше да се примиря, че съм изчервена и стеснителна.- Теб. – промърморих почти неразбираемо.- Твой съм. – усмихна се той, все още неразбиращ, опитвайки се да задържи погледа ми, когато аз отново го отклоних.Поех си дълбоко въздух и се преместих напред, така че сега коленичех на леглото. Тогава обвик ръка около врата му и го целунах.Той отвърна на целувката ми, объркан, но желаещ. Устните му бяха нежни срещу моите и можех да позная, че умът му беше другаде – опитвайки се да разбере какво се върти в

моя. Реших, че той се нуждае от жокер. Ръцете ми бяха леко разтреперани, докато отключвах хватката си от врата му. Пръстите ми се плъзнаха от врата към яката на ризата му. Треперенето не помогна особено, докато бързах да разкопчая копчетата преди той да ме спре. Устните му замръзнаха и почти можех да чуя прещракването в главата му, докато свързваше думите с действията ми. Той ме отблъсна изведнъж, лицето му бе истински неодобрително.- Бъди разумна, Бела.- Ти обеща, каквото поискам. - припомних му, изгубила надежда. - Няма да водим този разговор.Той ме изгледа, докато закопчаваше обратно двете копчета, които бях успяла да отворя.Зъбите ми се затегнаха.- Аз казвам, че ще го водим. - изръмжах.Преместих ръцете си към блузата си и откопчах най-горното копче.Той грабна китките ми и ги постави от двете ми страни.- Аз казвам, че няма.- каза той остро.Изръмжахме си един на друг.- Ти искаше да знаеш. - отбелязах.- Мислех, че ще е нещо поне малко реалистично.- Значи ти можеш да попиташ за някое глупаво и абсурдно нещо, което ти искаш, като например да се оженим, а на мен не ми е позволено дори да обсъдим какво. -Докато празнословничех, той хвана ръцете ми в едната си китка, а с другата сложи пръст върху устата ми.- Не.- лицето му беше твърдо.Поех си дълбок дъх, за да се успокоя. И докато гневът избледняваше, почувствах нещо друго. Отне ми минута, за да разбера причината да гледам надолу отново, изчервявайки се, защо стомахът ми се разбунтува, защо имаше прекалено много влага в очите ми, защо изведнъж исках да избягам от стаята.Отказът ме връхлетя инстинктивно и силно.Знаех, че не е рационално. В други случай той е бил много ясен, че безопасноста ми е на първо място. Засега. Никога преди не съм се чувствала толкова уязвима. Намръщих се на златното одеало, което съвпадаше с цветът на очите му и се опитах да пропъдя инстинктивната реакция, която ми казваше, че не бях желана. Едуард въздъхна. Ръката, която беше на устата ми се премести под брадичката ми и я повдигна, докато нямах друг избор, освен да го погледна. - Какво сега?- Нищо.- измънках.Той изследва лицето ми внимателно за един дълъг момент, докато аз се опитах да се извърна от погледа му. Едната му вежда се сбръчи и изражението му стана ужасено.- Нараних ли чувствата ти? - попита ме шокиран.- Не. - излъгах.Изведнъж, толкова бързо, че не осъзнах как точно се случи, се озовах в ръцете му. Лицето ми беше обгърнато между рамото и ръката му, докато палецът му галеше успокоително бузата ми.-Знаеш защо трябва да кажа „не”. - проговори той. - Знаеш, че и аз те искам.- Така ли? - прошепнах с глас, изпълнен със съмнение.- Разбира се, че да, ти глупаво, красиво, свръхчувствително момиче. -Той се засмя изведнъж, след което гласът му стана мрачен. -Не е ли така с всички? Имам чувството, че зад мен има опашка готова на всичко за теб, чакайки ме да направя достатъчно голяма грешка...Ти си по-привлекателна, отколкото си мислиш.- Кой се държи глупаво сега? Съмнявах се, че "странна", "предпазлива" и "вглъбена" се вписваха в определението на някого за "привлекателен". -Трябва ли да да пусна петиция наоколо, за да ми повярваш? Да ти кажа ли кои имена са

на върха на списъка? Ти знаеш някои от тях, но има и такива, които може би ще те изненадат.Заклатих глава срещу гърдите му.- Само се опитваш да ми отвлечеш вниманието. Нека се върнем обратно на темата. - той въздъхна. - Кажи ми дали пропускам нещо? - опитах се да звуча небрежно. - Твоето искане е брак. - не можех да изговоря думата, без да направя гримаса. – Да платиш за обучението ми, отлагане на превръщането ми и не би имал нищо против, ако превозното ми средство се движеше малко по-бързо. - повдигнах веждите си. - Изброих ли всичко? Това си е тежък списък.- Само първото е искане. - изглежда изпитваше трудности с това да запази лицето си с нормално изражение. - Останалите са просто молби.- А моето единствено мъничко искане е...- Искане? - прекъсна ме той, изведнъж станал отново сериозен.- Да, искане. - очите му се свиха. - Да се оженя е проблем за мен. Няма да го направя, освен ако не получа нещо в замяна.Той се наведе до мен, за да прошепне в ухото ми.-Не. - каза ми с копринен глас. - Сега това не е възможно. По-късно, когато си по-малко чуплива. Бъди търпелива Бела.Опитах се да задържа гласът си твърд и разумен.- Но точно там е проблема. Няма да съм същата, когато съм по-малко чуплива. Няма да съм същата. Не знам коя ще съм тогава.-Пак ще си си Бела. -Обеща той.Аз се намръщих.- Ако съм толкова далеч от себе си, че искам да убия Чарли, да изпия кръвта на Джейкъб или тази на Анджела, ако ми се отдаде възможност, тогава как ще съм си същата?-Това ще премине. И се съмнявам, че ще искаш да изпиеш кръвта на кучето. -Той се престори, че потръпва при мисълта. -Дори като новородена, ще имаш по-добър вкус от това.Игнорирах опитът му да отвлече вниманието ми.- Но това винаги че бъде нещото, което искам най-силно, нали? - настоях. - Кръв, кръв и още кръв!- Фактът, че все още си жива, доказва, че това не е вярно. - каза той.Да, осемдесет години по-късно. -Напомних му. -Това, което имах предвид обаче е физически. Умствено знам, че ще мога да бъда себе си...след време. Но чисто физически, винаги ще бъда повече жадна, отколкото нещо друго. -Той не отговори.-Значи ще бъда променена. -Заключих, неоспорима .-Защото точно сега, физически няма нищо, което да искам повече от теб. Повече от храна, вода или кислород. Интелектуално, приоритетите ми са наредени в малко по-разумен ред. Но физически... Завъртях главата си, за да целуна дланта на ръката му. Той си пое дълбок дъх. Бях изненадана, че звучеше малко несигурно.- Бела, мога да те убия. -Прошепна.- Не мисля, че би могъл.Очите на Едуард се присвиха. Той махна ръката си от лицето ми и бързо я сложи зад себе си, за да достигне нещо, което не виждах. Чух неясен пукащ звук и леглото под нас се разтрепери. Нещо тъмно беше в ръката му; той ме остави да го разгледам подробно. Беше метално цвете,една от розите, които украсяваха артистично-направената подпора и балдахинът от рамката на леглото му. Той затвори ръката си за кратка секунда, като пръстите му се свиваха нежно, след което отвори отново ръката си. Без да продума, той ми предложи смачканата неравна буца от черен метал. Беше отливка на вътрешноста на ръката му, като парче пластелин изстискано от юмрука на дете. Половин секунда измина и формата се разпадна на черен пясък в дланта му. Погледнах изненадано.- Нямах това предвид. Вече знам колко си силен. Не беше нужно да трошиш мебелите.

- Тогава какво имаше предвид? - попита той с тъмен глас, изтърсвайки ръката си пълна с пясък в единия ъгъл на стаята. Звукът на падането на песъчинките беше като от дъжд. Очите на Едуард бяха съсредоточени върху лицето ми, докато се опитвах да обясня.- Очевидно не е това, че можеш да ме нараниш физически, ако искаш...По-скоро е това, че не искаш да го направиш...толкова много, че не мисля, че някога би го сторил. - той беше започнал да клати главата си още преди да съм свършила.- Може и да не стане така, Бела.- Може. - казах аз с насмешка. - Нямаш си идея за какво говориш, точно колкото мен.- Точно така.Можеш ли да си представиш, че ще рискувам по този начин с теб? - загледах се в очите му за дълга минута.Нямаше знак за компромис, нямаше дори частица несигурност.- Моля те. -Прошепнах най-накрая, обезнадеждена.-Това е всичко, което искам.Затворих очите си, победена, чакайки бързото и окончателно „не”. Но той не ми отговори веднага. Поколебах се, невярваща и учудена да чуя как дишането му стана неравно отново. Отворих очите си и лицето му беше измъчено.- Моля те. - Прошепнах отново, докато сърдечния ми пулс отново набираше скорост.Думите ми се объркаха, докато бързах да взема предимство от внезапната несигурност в очите му. - Не е нужно да ми гарантираш нищо. Ако не се получи както трябва, ами тогава здраве да е. Нека да опитаме...само да опитаме.И ще ти дам, каквото искаш. - обещах прибързано. - Ще се оженя за теб. Ще ти позволя да платиш за Дартмаут, и няма да се оплаквам за подкупа, с който ще ме вкараш вътре. Дори можеш да ми купиш бърза кола, ако това ще те направи по-щастлив! Само...моля те.Ледените му ръце ме обгърнаха и устните му бяха до ухото ми. Студеният му дъх ме накара да потръпна.- Това е непоносимо.Толкова много неща, които исках да ти дам, а това е което искаш. Имаш ли представа колко е болезнено да се опитвам да ти откажа, когато ме умоляваш по този начин?- Тогава не отказвай. - предложих бездиханна.Той не отговори. - Моля те.-опитах отново.-Бела... - поклати главата си бавно, но не като отказ, докато лицето му, устните му се движеха напред и назад по врата ми.По-скоро се предаваше. Сърцето ми, което и без това се движеше бързо, направо изхвърча като обезумяло. Отново взех предимството, което можах. Когато лицето му се обърна към моето с кратки движения на несигурност, аз бързо го обгърнах с ръцете си, докато устните ми не достигнаха неговите. Ръцете му се протегнаха към лицето ми и аз си помислих, че ще ме отблъсне отново. Грешах. Устните му не бяха нежни; вече имаше съвсем нова нотка на конфликт и отчаяние в начина, по който те се движеха. Сключих ръце зад врата му и тялото му ми се стори по-студено от всякога, за внезапно нагорещената ми кожа,. Потреперих, но не беше от студенината.Той не спря да ме целува. Аз бях тази, която трябваше да се отдели, бореща се за въздух. Дори тогава, устните му не се отделиха от кожата ми, те просто се преместиха върху гърлото ми. Вълнението от победата беше като странен наркотик; накара ме да се почувствам могъща. Смела. Ръцете ми вече не бяха несигурни; този път бързо се справих с копчетата на ризата му и пръстите ми проследиха перфектната повърхност на ледените му гърди. Беше прекалено красив. Каква дума беше използвал току-що? Непоносим – така беше. Красотата му беше просто непоносима....Издърпах устата му обратно върху моята и той изглежда го желаеше не по-малко от мен. Едната от ръцете му все още държеше лицето ми, другата му ръка беше стегната около талията ми, придърпвайки ме по-близо до него. Беше ми малко трудно като се опитах да стигна до предницата на блузата си, но не и невъзможно.

Студени железни пера се сключиха около китките ми и издърпаха ръцете ми над главата, която внезапно беше върху възглавница.Устните му беше при ухото ми отново.- Бела. – промърмори той, гласът му звучеше топъл и кадифен. – Ще престанеш ли, моля те, да се опитваш да си свалиш дрехите?- Ти ли искаш да го направиш? – попитах аз, объркана.- Не и тази нощ. – отговори той нежно. Устните му се движеха по-бавно срещу бузата и челюстта ми, цялата неотложност беше изчезнала.- Едуард, недей.... – започнах да споря.- Не казвам не. – увери ми той. – Просто казвам не тази нощ.Помислих върху това, докато дишането ми се успокояваше.- Дай ми поне една причина тази нощ да е по-различна от която и да е друга. – все още бях задъхана; това направи разочарованието в гласа ми по-малко впечатляващо.- Не съм роден вчера. – засмя се той в ухото ми. – От двама ни, кой мислиш е по-неохотен да даде на другия това, което той иска? Ти току-що ми обеща да се омъжиш за мен преди да правиш каквито и да е промени, но ако аз се поддам тази нощ, каква гаранция имам, че няма да изтичаш при Карлайл на сутринта? Аз съм, очевидно, много по-малко неохотен да ти дам каквото поискаш. Така че...ти първа. Издишах с шумно негодувание.- Трябва първо да се омъжа за теб? – попитах невярващо.- Това е сделката – приеми я или се откажи. Компромис, помниш ли?Ръцете му се обвиха от мен и той започна да ме целува по начин, който трябва да е незаконен. Беше прекалено убедителен, това беше натиск, принуда. Опитах се да запазя трезва мисълта си...и се провалих бързо и напълно.- Мисля, че това е много лоша идея. – ахнах, когато той ме остави да дишам.- Не съм изненадан, че се чувстваш така. – усмихна се самодоволно той. – Имаш само еднопосочен поток на мисълта.- Как се случи това? – промърморих. – Мислех, че държах на своето тази вечер, като никога, а сега, внезапно...си сгодена. – довърши той.- Иу! Моля те, не го казвай на глас.- Ще се отметнеш ли? – поиска да знае той. Отдръпна се, за да разчете лицето ми. Изражението му беше развеселено. Той се забавляваше.Изгледах го накриво, опитвайки се да не обръщам внимание на начина, по който усмивката му забързваше сърцето ми.- Така ли е? – настоя той.- Ъгх! – изпъшках. – Не. Не се отметвам. Сега доволен ли си?Усмивката му беше ослепителна.- Изключително много.Изпъшках отново.- Ти изобщо ли не си щастлива? Той ме целуна преди да успея да отговоря. Още една прекалено убедителна целувка.- Мъничко – признах, когато можах да говоря. – Но не затова, че ще се омъжвам.Той ме целуна още веднъж.- Нямаш ли усещането, че всичко е наобратно? – засмя се той на ухото ми. – Обикновено, не трябва ли ти да спориш за моето искане, а аз за твоето?- Няма почти нищо обикновено за теб и мен.- Вярно е. Той ме целуна отново и продължи да го прави, докато сърцето ми не препускаше бясно, а кожата ми беше почервеняла.- Виж, Едуард – промърморих, а гласът ми беше ласкав, когато той направи пауза, за да целуне дланта на ръката ми. – Казах, че ще се омъжа за теб и ще го направя. Обещавам. Кълна се. Ако искаш, ще подпиша договора със собствената си кръв.

- Не е смешно – промърмори той срещу вътрешната страна на китката ми.- Това, което се опитвам да кажа е това, няма да ти въртя номера или нещо подобно. Познаваш ме по-добре от това. Така че наистина няма причина да чакаме. Напълно сами сме – колко често се случва това? – А ти си ни снабдил с това много голямо и удобно легло...- Не тази нощ – каза той отново.- Нямаш ли ми доверие?- Разбира се, че ти се доверявам.Използвайки ръката, която той целуваше, придърпах лицето му, така че да мога да виждам изражението му.- Тогава какъв е проблемът? Все пак си знаел, че в края ще спечелиш. – Намръщих се и промърморих – Ти винаги печелиш.- Просто осигурявам залозите си. – Отвърна той спокойно.- Има нещо друго – предположих, а очите ми се свиха. Имаше една отбранителност в лицето му, мъничък жокер за някакъв таен мотив, който той се опитваше да скрие с небрежното си поведение. – Да не би ти да се отметнеш?- Не – обеща той тържествено. – Кълна ти се, ще опитаме. След като се омъжиш за мен.Поклатих глава и се засмях начумерено.- Караш ме да се чувствам като злодея в някоя мелодрама – сучейки мустак, докато се опитвам да открадна невинността на някоя бедна девойка.Очите му бяха предпазливи, когато преминаха през лицето ми, тогава той побърза да се наведе и да притисне устните си към ключицита ми.- Това е, нали така? – Краткият смях, който излезе от устата ми, беше повече шокиран, отколкото весел. – Ти се опитваш да опазиш невинността си! – Покрих устата си с ръка, за да подтисна кикота, който последва. Думите бяха толкова...старомодни.- Не, глупаво момиче – промърмори той срещу рамото ми. – Опитвам се да опазя твоята невинност. И ти го правиш шокиращо трудно.- От всички абсурдни...- Нека те попитам нещо – прекъсна ме той бързо. – И преди сме имали този разговор, но ми угоди. Колко души в тази стая имат душа? Шанс за рая, или каквото и да има след този живот?- Двама – отговорих моментално, а гласът ми беше яростен.- Добре. Това може би е вярно. Сега, целият свят е в несъгласие за това, но по-голямата част смятат, че има някои правила, които трябва да бъдат спазени.- Вампирските правила не са ли ти достатъчни? Искаш да се притесняваш и за човешките ли?- Няма да ни нарани – сви рамене той. – За всеки случай.Изгледах го мръсно през свити очи.- Сега, разбира се, може би е твърде късно за мен, дори ако си права за душата ми.- Не, не е късно! – Започнах да споря ядно.- „Не убивай” е общоприето от по-големите религии. А аз съм убил много хора, Бела.- Само лоши.Той сви рамене.- Може би това се брои, може би не. Но ти не си убивала никого....- За когото ти знаеш – промърморих.Той се усмихва, но иначе не обърна внимание на прекъсването.- И аз ще дам всичко от себе си, за да те пазя от пътя на изкушението.- Добре. Но ние не се карахме за убийства – припомних му.- Същият принцип важи, единствената разлика е, че в тази област аз съм толкова съвършено чист, колкото и ти. Не може ли да оставя поне едно правило ненарушено?- Едно?- Знаеш, че съм крал, лъгал съм, пожелавам съм чуждото...невинността ми е останала

единствено. – Той се ухили накриво.- Аз лъжа през цялото време. - Да, но си толкова жалък лъжец, че това въобще не се брои. Никой не ти вярва.- Наистина се надявам да грешиш, защото иначе Чарли ще нахлуе всеки момент през вратата със заредена пушка.- Чарли е по-щастлив, когато се преструва да приема твоите истории. Той предпочита да се самозалъгва, отколкото да се задълбава. – Той ми се ухили.- Но какво чуждо си пожелал? – попитах съмнително. – Ти имаш всичко.- Пожелах теб. – Усмивката му помръкна. – Нямах право да те искам, но аз се пресегнах и все пак те взех. И сега виж в какво си се превърнала! Опитваш се да съблазниш вампир. – Той поклати глава в пародиен ужас.- Не можеш да пожелаеш това, което вече е твое – информирах го. – Все пак, мислех, че се тревожеше за моята невинност.- Така е. Ако е прекалено късно за мен...Ами, проклет да бъда – без да си играя с думите – ако ги оставя да те имат също. - Не можеш да ме накараш да отида някъде, където теб няма да те има. – Заклех се. – Това е моето определение за Ад. Както и да е, аз имам лесно решение за всичко това: нека никога не умираме, става ли?- Звучи достатъчно просто. Защо ли не се сетих за това?Той ми се усмихваше, докато аз се предадох с ядно хъмф.- Значи е така. Ти няма да спиш с мен, докато не сме женени.- На практика, аз никога няма да мога да спя с теб.Аз извъртях очи.- Много зряло, Едуард.- Но, освен този детайл, да, правилно си разбрала. -Мисля, че имаш скрит мотив.Очите му се разшириха невинно.-Още един?-Знаеш, че това ще ускори нещата. – обвиних аз.Той се опита да не се усмихне.-Има само едно нещо, което искам да ускоря, а останалото може да чака завинаги… но за това, истина е, твоите нетърпеливи човешки хормони са най-силният ми съюзник на този етап.-Не мога да повярвам, че се съгласявам с това. Когато помисля за Чарли… и Рене! Можеш ли да си представиш какво ще си помисли Анджела? Или Джесика? Ъх. Направо мога да чуя клюките вече.Той повдигна едната си вежда и аз знаех защо. Какво значение имаше какво ще кажат за мен, след като скоро си заминавах и нямаше да се върна? Наистина ли бях толкова свръх-чувствителна, че да не мога да понеса няколко седмици да ме гледат и да ме разпитват? Може би нямаше да ме тормози толкова, ако не знаех, че вероятно и аз бих клюкарствала като останалите ако някой друг се омъжваше това лято.Аа… Омъжена това лято! Потреперих.И може би нямаше да ме тормози толкова, ако не бях отгледана да треперя при мисълта за брак. Едуард прекъсна мислите ми.-Не е нужно да е нещо голямо. Не ми трябват фанфари. Няма да трябва да казваш на никого или да правиш някакви промени. Просто искам да е официално, че принадлежиш на мен и никого другиго. -Не може да е по-официално отколкото вече е. - измърморих аз. Но описанието му не звучеше толкова зле. Само Алис щеше да е разочарована. - Ще видим за това.- той се усмихна недоволно.- Предполагам, че не си искаш пръстена сега.Трябваше да преглътна преди да заговоря.

- Правилно предполагаш.Той се засмя на изражението ми. - Това е добре. Скоро ще ти го сложа на пръста. Аз го изгледах. - Говориш така, сякаш вече имаш пръстен.- Така е. - каза той безсрамно. – Бях готов да ти го сложа в първия момент на слабост.- Невероятен си.- Искаш ли да го видиш. - попита той. Неговите течни топазени очи изведнъж засияха от вълнение.- Не! - почти изкрещях аз, рефлексна рeакция. Веднага съжалих. Лицето му стана леко унило. – Освен ако наистина искаш да ми го покажеш. – поправих се аз. Стихнах зъби, за да не позволя на нелогичният ми страх да се покаже. - Всичко е наред. - сви рамене той. - Мога да почакам.- Покажи ми проклетия пръстен, Едуард. - въздъхнах.Той поклати глава. - Не. Изучавах изражението му за една дълга минута. - Моля? - казах тихо, експериментирайки с новооткритото ми оръжие. Докоснах лицето му леко с върховете на пръстите си. - Може ли да го видя?Очите му се присвиха.- Ти си най-опасното създание, което някога съм срещал. - промърмори той. Но той се изправи и се придвижи с несъзнателна грация да коленичи пред малкото нощно шкафче. След секунда беше обратно на леглото, сядайки до мен с една ръка около рамото ми. В другата му ръка беше една малка черна кутийка. Той я балансира на лявото ми коляно.- Давай, погледни тогава. – Каза той грубо.Беше по-трудно отколкото трябваше да бъде да вдигна малката безобидна кутийка, но не исках да го нараня отново, затова се опитах да спра ръката си да трепери. Повърхността беше мека и покрита с черен сатен. Потърках пръстите си в капачето, колебаейки се.- Не си похарчил много пари, нали? Излъжи ме, ако си. - Не съм похарчил нищо. - увери ме той. – Това е още едно наследено нещо. Това е пръстенът, който баща ми е дал на майка ми. - О-о. -Изненада освети лицето ми. Хванах капака между палеца и показалеца си, но не го отворих. - Предполагам, че е малко демоде. - тонът му беше игриво-извинителен.- Старомоден точно като мен. Можа да ти взема нещо по-модерно. Нещо от Тифани? - Харесвам старомодните неща.- промърморих аз и колебливо вдигнах капака. Положен в черния сатен, пръстенът на Елизабет Мейсън блещукаше на слабата светлина. Беше дълъг и овален, с полегати редове от блестящи кръгли камъни. Дръжката беше златна, деликатна и свита. Златото правеше крехка мрежа около диамантите. Никога не бях виждала нещо подобно. Без да мисля потрих блещукащите скъпоценни камъни. - Толкова е красиво. -промърморих на себе си изненадано.- Харесва ли ти?- Красив е.- свих рамене симулирайки липса на интерес.- Кой не би го харесал? Той се изкикоти!- Виж дали ти става.Лявата ми ръка се сви в юмрук.- Бела, -въздъхна той. - Няма да го запоявам за пръста ти. Просто го пробвай, за да видя дали има нужда да се стесни. След това може веднага да го махнеш.- Добре. - промърморих аз.Протегнах се за пръстена, но дългите му пръсти ме изпревариха. Той хвана лявата ми

ръка в неговата и сложи пръстена на място на третия ми пръст. Задържа ръката ми и двамата изследвахме овалното снопче светлина срещу кожата ми. - Пасва идеално. - каза той равнодушно.- Това е добре – ще ми спести разходка до бижутер. Можех да чуя някаква силна емоция, изгаряща под небрежния тон на гласа му и се загледах в лицето му. Беше също и в очите му, но видимо, въпреки внимателното безгрижие на изражението му.- Харесва ти, нали? - попитах аз подозрително, размърдвайки пръстите си и мислейки си, че е лошо, че не си бях счупила лявата ръка. Той присви рамене.- Разбира се.- каза той, все още равнодушно.- Изглежда много добре на ръката ти.Загледах се в очите му опитвайки се да дешифрирам емоцията, която тлееше точно под повърхността. Той също ме погледна и небрежната преструвка изведнъж изчезна. Сияеше - ангелското му лице искреше от радост и победа. Беше толкова величествен, че ме остави без дъх. Преди да можех да си поема този дъх, той ме целуваше с тържествуващи устни. Не бях на себе си, когато премести устните си да прошепне в ухото ми – но дишането му беше също толкова неравно, колкото и моето. - Да, харесва ми. Идея си нямаш. Засмях се, задъхвайки се малко. - Вярвам ти.- Имаш ли против да направя нещо?- прошепна той, ръцете му се затегнаха около мен. - Всичко, което искаш.Но той ме остави и се плъзна настрани.- Всичко освен това. - оплаках се аз.Той не ми обърна внимание, хвана ръката ми и ме издърпа от леглото. Той стоеше пред мен, ръцете му на раменете ми със сериозно лице. - Искам да го направя правилно. Моля, моля, отчети факта, че бездруго вече се съгласи на това и не ми разваляй момента. - О, не. – изпъшках аз, когато той падна на едно коляно.- Бъди мила. – измърмори той. Поех си дълбоко дъх.- Изабела Суон?- той ме погледна през невъзможно дългите си мигли, златните му очи - меки, но някак си все още изгарящи.- Обещавам да те обичам завинаги – всеки един ден от вечността. Ще се омъжиш ли за мен?Имаше неща, които исках да кажа, някои от тях съвсем не бяха мили, други по-отвратително романтични отколкото той очакваше да съм способна да изрека. Вместо да се излагам с което и да е от двете, прошепнах:– Да.- Благодаря ти. – каза той просто. Взе лявата ми ръка и целуна всичките ми пръсти преди да целуне пръстена, който сега беше мой.

21. Пътеки

Не исках да пропилявам която и да е част от нощта в сън, но това беше неизбежно. Слънцето беше ярко извън прозрачната стена, когато се събудих, с малки облачета пъплещи прекалено бързо по небето. Вятърът люлееше върховете на дърветата докато цялата гора изглеждаше сякаш ще се разпадне. Той ме остави сама, за да се облека и аз се възползвах от шанса, за да помисля. Някак си планът ми за снощи беше тръгна накриво и трябваше да си понасям последствията. Въпреки че бях върнала предавания по поколения пръстен веднага щом можех да го направя без да нараня чувствата му, усещах лявата си ръка по-тежка, сякаш той още беше там на мястото си, само че невидим. „Това не би трябвало да ме притеснява”, аргументирах си аз. Не беше кой знае какво – пътуване до

Вегас. Щях да направя нещо малко по-добро от стари джинси – щях да нося стар анцуг. Церемонията нямаше да отнеме много време, не повече от петнадесет минути най-много, нали? Така че щях да се справя с това. И тогава, когато свърши, ще трябва той да изпълни своята част от сделката. Щях да се концентрирам върху това и да забравя останалото. Той каза, че може и да не казвам на никого и планирах да го накарам да се придържа към това. Разбира се беше много глупаво да не помисля за Алис. Кълънови се прибраха вкъщи около обяд. Имаше ново делово чувство в атмосфера около тях, и то ме дръпна обратно в огромните предели на това, което се задаваше. Алис изглеждаше в необичайно лошо настроение. Отдавах го на разстройването й от това, че се чувства нормална, защото първите й думи към Едуард бяха оплакване за съвместната работа с вълците. - Мисля, - тя направи физиономия, когато използва несигурната дума,- Че ще се екипироваш за студено време, Едуард. Не мога да видя къде точно си, защото тръгваш заедно с това куче днес следобед. Но бурята, която идва изглежда особено лоша в тази област. Едуард кимна.- Ще вали сняг в планините. - предупреди го тя.- Йуу, Сняг.- промърморих на себе си. Беше Юни, за Бога.- Носи яке.- ми каза Алис. Гласът й беше враждебен и това ме изненада. Опитах се да разчета лицето й, но тя се обърна настрани. Погледнах към Едуард, който се усмихваше. Каквото и да тормозеше Алис, го развеселяваше. Едуард имаше повече от достатъчно къмпинг екипировка, от която да избира - плюсове от човешката шарада. Кълънови бяха добри клиенти в магазина на Нютънови. Той грабна спален чувал, малка палатка и няколко пакета дехидратирана храна, ухилвайки се, когато направих физиономия, и пъхна всичко това в раницата. Алис се мотаеше из гаража докато бяхме там, безмълвно гледайки приготовленията на Едуард. Той не й обърна внимание. Когато свърши с опаковането, Едуард ми подаде телефона си. - Защо не се обадиш на Джейкъб да му кажеш, че ще сме готови след около час. Той знае къде да се срещнем. Джейкъб не беше вкъщи, но Били обеща да се обажда докато не намери върколак, който е на разположение да предаде новините. - Не се тревожи за Чарли, Бела. – каза Били. - Държа моята част от това под контрол.- Да, знам, че Чарли ще е наред.- не се чувствах толкова сигурна за безопасността на сина му, но не добавих това. - Иска ми се да можех да съм с тях утре. – Били се изкикоти съжалително.- Да си стар човек е трудно, Бела. Копнежа за битки явно е дефинираща характеристика на У-хромозомата. Всички са еднакви. - Забавлявай се с Чарли. - Късмет, Бела. - отговори той. - И…предай това на, ъъъ, Кълънови от мен. - Ще предам. – обещах аз, изненадана от жеста.Когато върнах телефона на Едуард, видях че той и Алис провеждаха някаква тиха дискусия. Тя го гледаше, молейки се с очи, той се намръщи в отговор, недоволен от каквото и да беше, което тя искаше. - Били каза да ви пожелая късмет.- Това е много великодушно от негова страна. – каза Едуард, откъсвайки се от нея.- Бела, може ли моля да поговоря с теб насаме? – попита Алис бързо. - Ще направиш живота ми по-труден, отколкото трябва да е, Алис, - предупреди я Едуард през зъби.- Наистина бих предпочел да не го правиш.- Това не е свързано с теб, Едуард. Той се изсмя. Нещо в отговора й му беше смешно. - Не е. -Алис настоя. -Това е женско нещо.

Той се намръщи.- Остави я да говори с мен. - казах му аз. Бях любопитна.- Сама си го изпроси.- измърмори той. Изсмя се отново – наполовина ядосано, наполовина развеселено и излезе от гаража. Обърнах се към Алис вече притеснена, но тя не ме погледна. Лошото й настроение още не беше отминало. Отиде да седне на капака на поршето си, лицето й обезсърчено. Последвах я и се облегнах на вратата до нея. - Бела? – попита Алис с тъжен глас измествайки се и свивайки се около мен. Гласът й звучеше толкова отчаян, че обвих ръце около нея утешително.- Какво има, Алис? - Не ме ли обичаш? – попита тя със същия тъжен тон.- Разбира се, че те обичам. Знаеш това.- Тогава защо те виждам как се измъкваш до Вегас, за да се омъжиш без да ме поканиш?- Оу. - промърморих аз, бузите ми порозовяха. Можех да видя, че сериозно бях наранила чувствата й и побързах да се защитя.- Знаеш, че мразя да преувеличавам с нещата, а пък и идеята беше на Едуард. - Не ме интересува чия е била идеята! Как може да ми причиниш това? Очаквах това от Едуард, но не и от теб. Обичам те все едно си ми сестра.- За мен, Алис, ти си моя сестра.- Думи. - изръмжа тя.- Добре, може да дойдеш. Няма да има много за гледане.Тя все още правеше гримаси. - Какво? - настоях аз.- Колко много ме обичаш, Бела?- Защо?Тя ме погледна с молещи очи, дългите й черни вежди се събраха, устните й трепереха в краищата. Беше сърцераздирателно изражение. - Моля, моля, моля…- прошепна тя. - Моля те, Бела, моля те! Ако наистина ме обичаш…Моля те, нека аз организирам сватбата ти.- Ау, Алис. - изстенах аз, отдръпвайки се и изправяйки се. - Не! Не ми причинявай това!- Ако наистина ме обичаш, Бела.Скръстих ръце пред гърдите си. - Това е толкова нечестно. А и Едуард вече използва това върху мен. - Обзалагам се, че на Едуард повече ще му хареса ако го направиш по традиционния начин, въпреки, че никога не би ти го казал. И Есме, помисли какво би означавало за нея. Аз изстенах.- Предпочитам да се изправя пред новородените сама.- Ще съм ти задължена за десетилетие. - Ще си ми задължена за цял век!Очите й засияха. - Това „да” ли значи?- Не! Не искам да правя това!- Ще трябва само да извървиш няколко метра и след това да повтаряш след свещеника.- Ъх! Ъх, ъх! - Моля? – тя започна да подскача на място.- Моля, моля, моля, моля, моля?- Никога, ама никога няма да ти го простя, Алис.- Йей! - изписка тя, плясвайки с ръце. - Това не е „да”!- Но ще бъде. – изчурулика тя.- Едуард, - извиках аз, излизайки от гаража.- Знам, че слушаш. Ела тук!Алис беше точно зад мен, все още пляскайки.- Благодаря ти много, Алис.- каза Едуард ядно, идвайки иззад мен.

Обърнах се да му дам да се разбере, но изражението му беше толкова притеснено и разстроено, че не можах да изкажа оплакванията си. Вместо това хвърлих ръцете си около него, скривайки лицето си в случай че ядосаната влага в очите ми ме караше да изглеждам все едно плача.- Вегас.- обеща Едуард в ухото ми. - Няма шанс. – злорадстваше Алис. – Бела никога не би ми го причинила. Знаеш ли, Едуард? Като брат понякога си разочарование.- Не бъди гадна.- измърморих й аз. – Той се опитва да ме направи щастлива, не като теб!- И аз се опитвам да те направя щастлива, Бела. Просто знам, кое ще те зарадва повече…в дългосрочни планове. Ще ми благодариш за това. Може би не в следващите петдесет години, но определено някой ден.- Не мислех, че ще видя деня, в който ще желая да се обзаложа срещу теб, Алис. Но той дойде. Тя се засмя със звънкия си глас.- Е, ще ми покажеш ли пръстена? Направих гримаса на ужас, когато тя хвана лявата ми ръка и я пусна точно толкова бързо.- Хъх. Видях го да ти го слага…Пропуснах ли нещо? -попита тя. Концентрира се за половин секунда, сбръчквайки вежди, преди да отговори на собствените си въпроси.- Не. Ще има сватба. - Бела има проблеми с бижутата.- обясни Едуард. - Какво е още един диамант? Е, предполагам, че пръстена има много диаманти, но искам да кажа, че вече е сложила един на – - Достатъчно, Алис. – прекъсна я Едуард изведнъж. Начинът, по който я изгледа….той отново приличаше на вампир. – Бързаме. - Не разбирам. Какво е това за диамантите?- попитах аз.- Ще говорим по-късно.- каза Алис.- Едуард е прав, по-добре да тръгвате. Трябва да положите следата и да направите лагер преди да дойде бурята.- Тя се намръщи и изражението й беше разтревожено, почти нервно. – Не си забравяй палтото, Бела. Изглежда…несезонно студено.- Вече съм го взел. – увери я Едуард.- Приятна вечер.- каза ми тя за довиждане. Пътят беше два пъти по-далеч до поляната, от колкото обикновено, Едуард направи дълго отклонение, уверявайки се, че миризмата ми няма да е никъде край следата, която Джейкъб щеше да замаскира по-късно. Той ме носеше на ръце, огромната раница - на обичайното си място на гърба ми. Спря в най-далечния край на поляната и ме сложи на краката ми. - Добре. Просто върви на север, докосвайки колкото може повече. Алис ми даде ясна картина на техния път и няма да ни отнеме много да го пресечем.- Север?Той се усмихна и посочи правилната посока. Отправих се в гората, оставяйки ясна жълта светлина на странно слънчевия ден в поляната зад мен. Може би размазаното прозрение на Алис щеше да сгреши за снега. Надявах се да е така. Останалата част от небето беше ясна, въпреки че вятърът удряше яростно през отворените пространства. Сред дърветата беше по-спокойно, но прекалено студено за Юни – дори с риза с дълги ръкави и с дебел пуловер отгоре бях настръхнала. Вървях бавно, прокарвайки пръсти по всичко, което беше достатъчно близо: грубата кора на дърветата, мокрите папрати, покритите с мъх камъни. Едуард беше с мен, вървейки в паралелна линия на около двадесет метра от мен.- Както трябва ли го правя?- извиках аз.- Перфектно! Имах идея.-Това ще помогне ли? -попитах, прокарвайки пръсти през косата си и хванах няколко

паднали косъма. Пуснах ги в папратите.-Да, това прави следата по-силна. Но не е нужно да си скубеш косата, Бела. Така е добре.- Имам няколко излишни косъма.Беше мрачно сред дърветата и ми се искаше да вървя по-близо до Едуард и да го държа за ръката. Навих още коса около един счупен клон, който пресичаше пътеката ми.-Няма нужда да оставяш Алис да го прави по нейния намин, нали знаеш? -каза Едуард.-Не се притесняваи за това, Едуард. Няма да те оставя пред олтара. Имах чувство, че Алис ще го направи по нейния начин, най-вече защото тя беше тотално безскруполна, когато се стремеше към нещо и също така защото не ме биваше в справянето с вината.- Не затова съм разтревожен. Искам това да бъде както ти го искаш.Спрях въздишката си. Щеше да нарани чувствата му, ако кажех истината- че наистина няма значение, защото беше в различни варианти на ужасното.-Дори и да стане по нейния начин, можем да го направим скромно. Само ние. Eмет може да получи свещенически лиценз по Интернет.Изхилих се.-Това звучи по-добре. - Нямаше да е много официално, ако Емет чете обетите, което беше плюс. Но щях да се затрудня да запазя лицето си сериозно.-Виждаш ли?- каза той с усмивка. -Винаги има компромис.Отне ми време да достигна мястото, на което новородените със сигурност ще пресекат следата ми, но Едуард никога не беше нетърпелив да върви с моето темпо. Той трябваше да води малко повече по обратния път, за да ме държи на същата пътека. На мен всичко ми изглеждаше еднакво. Бяхме почти до сечището, когато паднах. Можех да видя широкото отворено пространство напред и затова вероятно бях нетърпелива и забравих да гледам в краката си. Задържах се преди главата ми да се удари в най-близкото дърво, но малък клон се счупи под лявата ми ръка и се заби в дланта ми.-Ауч! О, страхотно! -промърморих аз.-Добре ли си?-Добре съм. Стой където си! Кървя. Ще спре след минутка.Той ми игнорира. Беше до мен преди да успея да довърша.-Имам аптечка. –Каза той, сваляйки раницата. -Имах чувството, че може да ни потрябва.-Не е зле. Мога да се погрижа-няма нужда да се чувстваш неудобно.-Не се чувствам неудобно. -каза той спокойно. –Ето, дай да го почистя.-Почакай малко! Хрумна ми друга идея.Без да гледам кръвта и дишайки през устата, в случай че стомахът ми реагира неподходящо, притиснах дланта си до скалата, докъдето стигах.-Какво правиш?-Джаспър ще хареса това! -промърморих на себе си. Започнах от сечището обратно, притискайки дланта си до всичко , което беше на пътя ми. -Обзалагам се, че наистина ще се хванат.Едуард въздъхна.-Задръж дъха си. -казах му аз.-Аз съм добре. Просто мисля, че преиграваш.-Това е единственото, което трябва да направя.Искам да свърша работата си добре.Докато говорех преминахме последното дърво. Позволих на ранената си ръка да се допре до папратите.-Е, направи го! - увери ме Едуард. -Новородените ще обезумеят, а Джаспър ще бъде впечатлен от твоята посветеност. Сега ми позволи да излекувам ръката ти- замърсила си раната.-Остави ме да го направя, моля те.Той взе ръката ми и се усмихваше, изучавайки я.

-Това не ме притеснява повече.Гледах го внимателно, докато чистеше раната, търсейки някаква следа от някакво напрежение. Той продължи да вдишва и издишва със същата усмивка на устните си.-Защо не? -най-накрая попитах, докато той залепваше лепенка на дланта ми.Той ме пренебрегна.-Преодолях го.-Ти...си го преодолял! Как? Кога? Опитвах се да си спомня последния път, когато сдържаше дъха и около мен. Всичко, за което можех да се сетя, беше ужасния ми рожден ден миналия септември. Едуард сви устните си, търсейки думите.-Живях цели 24 часа, мислейки че си мъртва, Бела. Това промени погледа ми върху много неща.-Промени ли начина, по който мириша за теб?-Ни най-малко.Но....имайки опита от начина, по който се чувствах , когато мислех, че съм те изгубил...Реакциите ми се промениха. Цялото ми съществуване се противи на всички действия, които биха предизвикали същата болка отново.Не знаех какво да кажа за това.Той се усмихна на изражението ми.-Предполагам, че може да се нарече много поучително преживяване.Вятърът премена през сечището, развявайки косата около лицато ми и карайки ме да треперя.-Добре. - каза той, достигайки до раницата си. -Ти свърши своята работа. Извади тежкото ми зимно яке и го задържа, за да мога да вкарм ръцете си вътре. -Вече не е в наши ръце. Да отиваме да лагеруваме.Засмях се на фалшивия ентусиазъм в гласа му. Той взе превързаната ми ръка, другата беше още по-зле, все още в шина, и тръгна към другия край на сечището.-Къде ще се срещнем с Джейкъб? -попитах.-Точно тук. -Той посочи дърветата пред нас, точно когато Джейкъб пристъпваше предпазливо от техните сенки.Не ме изненада да го видя като човек. Не бях сигурна защо се бях оглеждала за големия червено-кафяв вълк. Джейкъб отново ми изглеждаше по-голям – несъмнено в резултат на моите очаквания. Би трябвало несъзнателно да съм очаквала малкият Джейкъб от спомените ми – безгрижния приятел, който не правеше всичко толкова трудно. Беше скръстил ръце пред голите си гърди, стискаше яке в единия си юмрук. Лицето му беше безизразно докато ни гледаше.Устните на Едуард се извиха надолу в ъгълчетата.-Трябва да има по-добър начин да направим това.-Сега е твърде късно. -измърморих мрачно.Той въздъхна.-Хей, Джейк! -поздравих го, когато наближихме.-Здрасти, Бела!-Здравей, Джейкъб. -каза Едуард.Джейкъб пренебрегна тази учтивост, изцяло сериозен.-Къде да я отведа?Едуард извади карта от страничния джоб на раницата и му я предложи. Джейкъб я разгърна.-Сега сме тук- Едуард се пресегна да посочи вярното място. Джейкъб се отдръпна от ръката му автоматично, но след това се успокои. Едуард се престори че не забеляза.- И ще я заведеш тук горе. -Едуард продължи, проследявайки криволичещ път около вертикалните линии на хартията. - Грубо около девет мили.Джейкъб кимна веднъж.-Когато си на миля оттук трябва да пресечеш пътя ми. Това ще те води. Имаш ли нужда от карта?

-Не, благодаря. Познавам околността доста добре.Мисля че знам къде отивам.Изглежда Джейкъб трябваше да полага повече усилия да поддържа тона на гласа любезен както Едуард.-Ще взема по-дълъг маршрут. -каза Едуард. -Ще се видим след няколко часа.Едуард се взря в мен нещастно. Не харесваше тази част от плана.-Ще се видим. -промърморих.Едуард изчезна сред дърветата, отправяйки се в обратна посока. Скоро след като си тръгна, Джейкъб стана весел.-Какво става, Бела?-попита той с голяма усмивка. Извъртях очи.-Все същото. Все същото.-Да. -съгласи се. -Група вампири се опитват да те убият. Обичайното.-Обичайното.-Е, -каза той докато обличаше якето, за да освободи ръцете си. -Да вървим!Правейки гримаса, пристъпих една крачка по-близо да него. Той се наведе и постави ръка зад колената ми, повдигайки ме във въздуха. Другата му ръка ме хвана преди да ударя главата си в земята.-Глупак. -измърморих аз.Джейкъб се засмя, вече тичайки сред дърветата. Той поддържаше стабилно темпо, бърз бяг, който здрав човек можеше да поддържа...при равна повърхност...ако не носеше сто и нагоре паунда както той.-Не е нужно да тичаш. Ще се умориш. -Тичането не ме уморява. -каза той. Дишането му беше спокойно - равномерно като на маратонец. -Освен това, скоро ще стане по-студено. Надявам се че той ще е приготвил лагера, когато стигнем.-Мислех че не ти става студено сега.-Не ми става. Взех го за теб, в случай че не си подготвена. -той погледна якето ми сякаш беше разочарован че съм. -Не ми харесва начинът, по който се усеща времето. Изнервя ме. Забеляза ли, че не срещнахме никакви животни по пътя си.-Ъм, не точно.-Предполагам че не си. Сетивата ти са толкова притъпени.Направих се, че не съм го чула.-Алис също се тревожеше за бурята.-Доста е нужно, за да се смълчи така гората. Избрахте дяволска вечер за къмпинг. -Идеята не беше изцяло моя.Непознатият път, който избра започна да става все по-стръмен, но това не го забави. Скачаше с лекота от камък на камък, сякаш въобще нямаше нужда от ръцете си за това. Перфектният му баланс ми напомни за планински козел- Как е допълнението към гривната ти? - попита той.Погледнах надолу и осъзнах, че кристалното сърчице понасяше какво ли не на китката ми. Свих се от неудобство.- Още един подарък за завършването.Той изсумтя.- Камък. Предполага се.Камък? Внезапно се сетих за недовършеното изречение на Алис пред гаража. Взрях се в светлия бял кристал и се опитах да си припомня какво беше казала Алис преди... за диамантите. Дали се бе опитала да каже „Той вече ти е сложил един“ . Сякаш вече носех диамант от Едуард. Не, това бе невъзможно. Сърцето би трябвало да е пет карата или нещо такова! Едуард не би...- Доста време мина откакто беше за последно в Ла Пуш. – каза Джейкъб, прекъсвайки тревожните ми догадки.- Бях заета, – казах. – А и да не бях... вероятно пак нямаше да дойда.

Той направи гримаса.- Мислех, че ти ще си тази, която ще прости, а аз онзи, който задържа гнева си.Свих рамене.- Мислила си за последния път, нали?- Не.Той се засмя.- Или лъжеш, или си най-упоритият жив човек.- Не съм сигурна за второто, но не те лъжа.Не ми беше приятно да водя този разговор при сегашните обстоятелства – прекалено топлите му ръце, обвили плътно тялото ми и нищо, което мога да направя по въпроса. Лицето му беше по-близо, отколкото го исках. Искаше ми се да мога да направя стъпка назад.- Умният човек разглежда всички варианти преди да реши.- Направила съм го. – отвърнах язвително.- Ако не си мислила за нашия... ъм, разговор, последният път, когато дойде, тогава това не е истината.- Този разговор въобще не е свързан с решението ми.- Някой хора са способни на всичко, само и само да заблудят себе си.- Забелязала съм, че върколаците в частност са склонни да правят същата грешка – мислиш ли, че е генетично?- Това означава ли, че той се целува по-добре от мен? - попита Джейкъб начумерен.- Наистина не мога да ти отговоря, Джейк. Едуард е единственият, когото съм целувала.- Освен мен.- Но аз не го считам за целувка, Джейкъб. По-скоро мисля за случилото се като за нападение.- Оу! Това беше жестоко!Свих рамене. Нямах намерение да си взема думите обратно.- Но аз ти се извиних. - напомни ми той.- И аз ти простих... отчасти. Но това не променя начина, по който го помня.Той промърмори нещо неразбираемо.Беше тихо за момент; чуваше се само равномерното му дишане и силното бучене на вятъра над нас при върховете на дърветата. Урвата се издигаше стръмна над нас – гол, груб сив камък.Ние вървяхме по основата, докато тя се извиваше все нагоре извън гората.- Мисля, че това е доста безотговорно. - внезапно каза Джейкъб.- За каквото и да говориш, грешиш.- Само помисли, Бела. Според теб си целувала само един човек – който всъщност не е човек – през целия си живот, и го смяташ за решено? Откъде знаеш, че точно това искаш? Не трябва ли да обиграеш малко терена?Запазих студенината в гласа си:- Знам точно какво искам.- Тогава няма проблем да провериш. Може би трябва да опиташ да целунеш някой друг – просто за сравнение... след като случилото се онзи път не се брои. Можеш да целунеш мен, например. Нямам против да ме използваш за експеримента си.Той ме притисна още по-плътно към гърдите си, така че лицето ми бе по-близо до неговото. Усмихваше се на шегата си, но на мен не ми беше забавно.- Не ме закачай, Джейкъб. Кълна се, че няма да го спра, ако поиска да ти счупи челюстта.Изплашените нотки в гласа ми го накараха да се усмихне по-широко.- Ако ти поискаш да те целуна, той няма да има причина да се разстройва. Сам каза, че няма проблем.- Не се надявай, Джейкъб – не, почакай, промених си мнението. Давай. Просто си задръж дъха си, докато поискам да ме целунеш.

- Днес си в лошо настроение.- Защо ли?- Понякога си мисля, че ме харесваш повече във вълчата ми форма.- Да, понякога. Предполагам, че има нещо общо с това, че тогава не можеш да говориш.Той присви пълните си устни замислено:- Не, не мисля че е това. Мисля, че ти е по-лесно да си около мен, когато не съм човек, защото тогава не трябва да се преструваш, че не си привлечена от мен.Устата ми се разтвори с леко изпукване. Незабавно я затворих, скърцайки със зъби.Той ме чу. Устните му се извиха в победоносна усмивка. Поех си бавно дъх преди да отговоря:- Не, сигурна съм, че е, защото не говориш.Той въздъхна:- Някога уморяваш ли се от това самозалъгване? Трябва да си наясно какво чувстваш към мен. Физически, имам предвид.- Че кой не би бил наясно какво чувства към теб физически, Джейкъб? - настоях аз. - Ти си огромно чудовище, което отказва да зачита личното пространство на останалите.- Нервна си около мен, Бела, само когато съм човек. Когато съм вълк ти е по-удобно да си с мен.- Нервност и раздразнение са две различни нещаТой се втренчи в мен за минута, забавяйки крачките си, развеселеността напускаше лицето му. Очите му се присвиха и потъмняха от сянката, която хвърляха веждите му. Дишането му, толкова нормално, докато тичаше, започна да се ускорява. Бавно наклони лицето си по-близо до моето.Взрях с в него, знаейки отлично какво възнамерява да направи.- Рискуваш собственото си лице. - напомних му аз.Той се засмя високо и отново се затича.- Наистина не искам да се бия с вампира ти тази вечер – искам да кажа, всяка друга вечер, няма проблем. Но утре и двамата имаме работа, а аз не искам да оставя Кълънови с един по-малко.Внезапна, неочаквана вълна на срам изкриви чертите на лицето ми.- Знам, знам – рече той, не-разбирайки. - Мислиш, че той ще ме победи.Не можах да отговоря. Аз ги оставях с един по-малко. Ами ако някой се наранеше, защото аз бях толкова слаба? Но ако бях силна и Едуард... дори не ми се мислеше за това.- Какво ти има, Бела? - насмешливото перчене изчезна от лицето му, оставяйки моя Джейкъб отвън, сякаш бе премахната маска. - Ако нещо от това, което казах те е натъжило, знаеш, че само се шегувах. Нищо не исках да кажа – хей, добре ли си? Не плачи, Бела. - примоли се той.Опитах да се успокоя:- Нямам намерение да плача.- Какво казах?- Не е нещо, което каза. Проблемът е, ами, в мен. Направих нещо... лошо.Той се взря в мен, а очите му се разшириха от недоумение.- Едуард няма да се бие утре – прошепнах обяснението си. - Накарах го да остане при мен. Аз съм огромен страхливец.Той замръзна.- Мислиш, че планът няма да проработи? Че те ще те намерят тук? Знаеш ли нещо, което не е известно на мен?- Не, не. Не ме е страх от това. Аз просто... не мога да го пусна да отиде. Ако не се върне... - потреперих и затворих очи, опитвайки се да избягам от мисълта.Джейкъб не казваше нещо. Аз продължих да шептя със затворени очи:- Ако някой се нарани, вината ще е моя. А дори и да няма пострадали... ще е ужасно. Аз трябваше да го убедя да остане с мен. Той не би ми се разсърдил, но винаги ще знам на

какво съм способна. - почувствах се малко по-добре като свалих това от раменете си. Дори и да можех да го споделя само на Джейкъб.Той изсумтя. Очите ми се разтвориха бавно и се натъжих, виждайки че той отново бе сложил онази маска на лицето си.- Не мога да повярвам, че те е оставил да го убедиш. Аз не бих пропуснал битката за нищо на света.Въздъхнах:- Знам.- Но това нищо не означава – внезапно той започна да се връща назад. - Не означава, че те обича повече от мен.- Но ти не би останал при мен, дори ако те бях помолила.Той сви устните си за момент и аз се зачудих дали ще се опита да отрече. И двамата знаехме истината.- Това е така, само защото аз те познавам по-добре – най-после каза той. - Всичко ще мине без усложнение. Дори да ме бе помолила, а аз щях да ти откажа, ти нямаше да си ми ядосана по-късно.- Ако наистина няма произшествия, тогава вероятно си прав. Нямаше да съм ти ядосана. Но докато те няма ще се поболея от притеснение, Джейк. Ще откача.- Защо? - попита грубо. - Защо да те интересува, че нещо може да се случи с мен?- Не говори така. Знаеш, че означаваш много за мен. Съжалявам, че не е по начина, по който ти се иска, но това е истината. Ти си моят най-добър приятел. Или поне беше. И понякога пак си... когато не се държиш толкова нападателно.Той изви устни в старата усмивка, която обичах.- Винаги съм ти приятел – обеща той. - Дори когато не се... държа както трябва. Отвътре още съществувам. Знам. Защо иначе ще търпя всичките ти глупости?Той ми се засмя, а после очите му станаха тъжни.- Кога най-накрая ще осъзнаеш, че обичаш и мен?- Само ти можеш точно сега да развалиш момента.- Не казвам, че не го обичаш. Не съм глупак. Но е възможно да обичаш повече от един човек по едно и също време, Бела. Виждал съм го в действие.- Аз не съм някакъв нередовен върколак, Джейкъб.Сбърчи нос и аз бях на път да се извиня за този последен удар, но той смени темата.- Не сме далеч вече, мога да го подуша.Аз въздъхнах с облекчение.Той разбра това погрешно.- С радост ще намаля, Бела, но ти ще искаш да се подслониш преди това да се разрази.И двамата погледнахме към небето.Солидна стена от лилаво-черни облаци бързо се придвижваше от запад, потапайки гората под себе си в мрак.- Уау – промърморих. – По-добре побързай, Джейк. Ще искаш да се прибереш у дома преди да дойде тук.- Няма да се прибирам у дома.Аз го изгледах, вбесена.- Няма да лагеруваш с нас.- На практика, не – като във, няма да споделям палатката ви. Предпочитам бурята пред смрадта. Но съм сигурен, че кръвопиецът ти ще иска да държи връзка с глутницата за съгласуване, така че аз благородно ще предоставя услугите си.- Мислех, че това е работа на Сет.- Той ще поеме утре, по време на битката. Напомнянето ме остави без думи за секунда. Загледах се в него, докато тревогата отново се надигна с внезапна жестокост.

- Предполагам няма смисъл да те карам да останеш, след като си вече тук? – Предложих. – Ако наистина те умолявах? Или да предложа цял живот робство или нещо подобно?- Изкушаващо, но не. И все пак, умоляването ще бъде интересно за гледане. Можеш да опиташ, ако искаш.- Наистина ли няма нищо, изобщо нищо, което мога да кажа?- Не. Не и ако не ми предложих по-добра битка. Както и да е, Сам командва, не аз.Това ми напомни.- Едуард ми каза нещо онзи ден...за теб.Той се нервира.- Вероятно е лъжа.- О, така ли? Тогава ти не си вторият командващ в глутницата?Той замига, а лицето му се смути от изненадата.- О. Това.- Защо никога не си ми казал?- Защо да го правя? Не е голяма работа.- Не знам. Защо не? Интересно е. Та, как работи? Как се оказа, че Сам е Алфа, а ти...Бета?Джейкъб се засмя на измисления ми термин.- Сам беше първият, най-възрастният. Беше логично той да поеме командването.Аз се намръщих.- Но тогава, не би ли трябвало Джаред или Пол да се втори? Те бяха следващите, които се промениха.- Ами...трудно е за обяснение. – каза Джейкъб уклончиво.- Опитай.Той въздъхна.- Повече се отнася за произхода, сещаш ли се? Някак старомодно. Защо трябва да има значение кой е бил дядо ти?Запомних нещо, което Джейкъб ми беше казал преди много време, преди кой и да е от нас да знаеше нещо за върколаците.- Ти не каза ли, че Ефраим Блек е бил последният главен на Куилеутите?- Да, така е. Защото той е бил Алфата. Знаеше ли, че Сам на практика е главният на цялото племе сега? – той се засмя. – Луди традиции. Помислих върху това, опитвайки се да подредя парченцата.- Но ти не каза ли също, че хората слушали най-много баща ти от съвета, защото той е внук на Ефраим Блек? - Какво за това?- Ами, ако е за родословието...не би ли трябвало да си главният?Джейкъб не ми отговори. Той се загледа в притъмняващата гора, като че изведнъж той трябваше да се съсредоточи върху това накъде върви.- Джейк?- Не. Това е работа на Сам. – той държеше очите си върху безпътния ни курс.- Защо? Неговият прадядо не е ли бил Ливай Ули? И Ливай ли е бил Алфа?- Има само една Алфа. – отговори той автоматично.- Тогава какъв е бил Ливай?- Някак Бета, предполагам. – той изсумтя на моя термин. – Като мен.- Това няма смисъл.- Няма значение.- Просто искам да разбера.Джейкъб най-накрая срещна объркания ми поглед и тогава въздъхна.- Да. Аз трябваше да бъда Алфата.Веждите ми се сключиха.- Сам не е искал да бъде понижен?- Едва ли. Аз не исках да бъда повишен.

- Защо не?Той се намръщи, чувствайки се неудобно от въпросите ми. Е, беше негов ред да се чувства неудобно.- Не исках това, Бела. Не исках нищо да се променя. Не исках да бъда някакъв легендарен лидер. Не исках да бъде част от глутница върколаци, камо ли техният водач. Не го приех, когато Сам го предложи.Помислих върху това за дълго време. Джейкъб не ме прекъсна. Той се загледа в гората отново.- Но аз мислех, че си по-щастлив. Че нямаш проблем с това. – най-накрая прошепнах. Джейкъб ми се усмихна насърчително.- Да. Всъщност не е толкова зле. Вълнуващо е понякога, като това нещо утре. Но отначало имах чувството, че съм въвлечен във война, която дори не знаех, че съществува. Нямах избор, разбираш ли? И беше толкова окончателно. – Сви рамене той. – Както и да е, предлогам, че сега се радвам. Трябва да бъде свършено, а бил ли могъл да се доверя на някой друг да го свърши както трябва? По-добре сам да се уверя. Загледах се в него, чувствайки неочаквано благоговение към приятеля си. Той беше по-израстнал, отколкото смятах. Както с Били онази нощ при огъня на открито, имаше някаква величественост, за която никога не бях подоризала.- Началник Джейкъб. – прошепнах, усмихвайки се на начина, по който думите звучаха заедно.Той извъртя очи.Точно тогава, вятърът заплющя по-силно през дърветата около нас и имах чувството, че идва право от някой ледник. Острият звук на пречупващото се дърво се разнесе из планината. Въпреки че светлината изчезваше, докато огромният облак покриваше небето, все още можех да видя малките бели трошички, които се носеха около нас.Джейкъб забърза темпото си, вече гледайки в земята като направо спринтираше. Аз се сгуших по-охотно в гърдите му, отдръпвайки се от нежелания сняг.Само след минути, след като той се беше стурнал към безветрената страна на каменния връх, можахме да видим малката палатка, сгушена с лице към подслона. Още повече снежинки се спускаха покрай нас, но вятърът беше прекалено силен, за да им позволи да се наслоят някъде.- Бела! – извика Едуард със съобразително облекчение. Бяхме го сварили по средата на ходенето напред-назад в малкото отворено пространство. Той профуча през разстоянието до мен, с някак неясни очертания като се движеше толкова бързо. Джейкъб се сви, а после ме постави на краката ми. Едуард не обърна внимание на реакцията му и ме хвана в здрава прегръдка.- Благодаря ти. – каза Едуард над главата ми. Тонът му беше безпогрешно искрен. – Това беше по-бързо, отколкото очаквах, и наистина го оценявам.Аз се извъртях, за да видя отговора на Джейкъб.Джейкъб просто сви рамене, цялата приветливост беше изтрита от лицето му.- Вкарай я вътре. Това ще бъде лошо – косата на скалпа ми се изправи. Обезопасена ли е тази палатка?- Едва ли не я споих със скалата.- Добре.Джейкъб погледна нагоре към небето, сега черно от бурята, изпръскано с въртящите се снежинки. Ноздрите му се разшириха.- Ще се преобразя. – Каза той. – искам да знам какво става у дома.Той закачи якето си на един нисък, набит клон и се запъти към мрачната гора без да погледне назад.

22. Огън и лед

Вятърът отново разтърси палатката и аз се разтресох с нея.Температурата спадаше. Можех да го усетя през спалния чувал, през якето си. Бях напълно облечена, ботушите ми все още на краката ми. Нямаше никаква разлика. Как можеше да е толкова студено?И как можеше да става още по-студено? Трябваше да спре по някое време, нали така?- К-к-к-к-колко е-е-е-е ч-ч-ч-ч-часът? – насилих думите през тракащите ми зъби.- Два. – отговори ми Едуард.Едуард седеше колкото се може по-далече от мен в тясното пространство, страх го беше дори да диша срещу мен, след като вече ми беше толково студено. Беше прекалено тъмно, за да видя лицето му, но гласът му беше подивял от тревога, нерешителност и яд.- Може би...- Не, д-д-д-добре съм, н-н-н-наистина. Не и-и-искам да х-х-ходя навън. Той се беше опитал да ми примами да бягаме около дузина пъти вече, но аз бях ужасена от това, да напусна подслона си. Ако беше толкова студено тук, защитена от яростния вятър, можех да си представя колко лошо щеше да бъде да бягам през него.И това щеше да направи ненужни всичките ни усилия от следобяда. Ще имаме ли достатъчно време да се преустроим, когато бурята приключи? Ами ако не приключеше? Нямаше смисъл да се местим сега. Можех да прекарам една нощ, тресейки се от студ. Бях притеснена, че следата, която бях оставила, ще се загуби, но той обеща, че тя все още ще бъде ясна за идващите чудовища.- Какво мога да направя? – почти умоляваше той.Аз просто поклатих глава. Навън на снега, Джейкъб нададе нерадостен вой.- М-м-м-махай се от т-т-т-тук. – заповядах аз отново.- Той е просто притеснен за теб. – преведе ми Едуард. – Той е добре. Неговото тяло е добре устроено, за да се справи с това.- Т-т-т-т-т. – исках да кажа, че той все пак трябва да си тръгне, но думите не можеха да минат през зъбите ми. Почти си отхапах езика, докато се опитвах да го изрека. Поне Джейкъб наистина изглеждаше добре оборудван за снега, по-добре от останалите от глутницата му, с неговата по-гъста, по-дълга, рошава, червеникавокафява козина. Чудех се защо ли.Джейкъб захленчи, гърлен звук на оплакване.- Какво искаш да направя? – изръмжа Едуард, прекалено притеснен, за да се тревожи за учтивостта вече. – Да я нося през това? Не виждам с какво ти си полезен. Защо не идеш да донесеш печка или нещо подобно?- Д-д-д-добре съм. – запротестирах аз. Съдейки по стона на Едуард и заглушеното ръмжене отвън на палатката, явно не бях убедила никого. Вятърът разтресе палатката грубо и аз затреперих в хармония с нея.Внезапен вой разкъса рева на вятъра и аз покрих ушите си срещу шума.Едуард се намръщи.- Това едва ли е необходимо. – промърмори той. – И това е най-лошата идея, която някога съм чувал. – Извика той малко по-силно.- По-добре е от всичко, което ти измисли. – отговори Джейкъб, а човешкият му глас ме зашемети. – „Иди донеси печка.” – промърмори той. – Да не съм ти Сан бернар. Чух звукът от гладкото спускане на ципа около вратата на палатката. Джейкъб се промуши през възможно най-малкият процеп, който масивното му тяло позволяваше, докато арктичният въздух премина покрай него, а няколко снежинки паднаха на пода на палатката. Затреперих толкова силно, че беше конвулсивно.- Това не ми харесва. – изсъска Едуард, докато Джейкъб затравяше ципа на вратата на палатката. – Просто й дай палтото и се махай.

Очите ми бяха достатъчно фокусирани, че различавах силуети – Джейкъб носеше кожуха, който бе висял на дървото до палатката. Опитах да ги попитам за какво говореха, но единственото, което излезе от устата ми беше:- К-к-к-к-к-к. – докато треперенето ме накара да заеквам неконтролируемо.- Кожухът е за утре – прекалено е измръзнала, за да го затопли сама. Студен е. – той го пусна на земята. – Ти каза, че тя има нужда от печка и ето ме и мен. – Джейкъб разпери ръцете си толкова широко, колкото позволяваше палатката. Както обикновено, когато е обикалял наоколо като вълк, той беше обякъл само най-важното – просто чифт шорти, без блуза, без обувки.- Д-д-д-джейк, ще з-з-з-замръз-з-з-знеш. – опитах да се оплача.- Не и аз. – каза той весело. – Аз съм с постоянна температура 40 градуса тези дни. Ще те изпотя за нула време.Едуард изръмжа, но Джейкъб дори не го погледна. Вместо това, той долази до мен и започна да разкопчава спалният ми човал.Ръката на Едуард внезапно беше здраво стиснала рамото му, ограничавайки го – снежнобяла върху тъмна кожа. Челюстта на Джейкъб се стегна, ноздрите му се разшириха, тялото му се отдръпна от студеното докосване. Дългите мускули на ръката му автоматично се свиха.- Разкарай ръката си от мен. – той изръмжа през зъби.- Ти си разкарай ръцете от нея. – отговори Едуард студено.- Н-н-н-не се к-к-к-карайте. – започнах да моля аз. Още едно треперене ме разтресе. Имах чувството, че зъбите ми ще се счупят, толкова силно тракаха.- Сигурен съм, че ще ти благодари за това, когато пръстите на краката й станах черни и паднат. – отговори рязко Джейкъб.Едуард се поколеба, тогава ръката му падна и той се върна на мястото си в ъгъла.Гласът му беше равен и заплашителен.- Внимавай какво правиш.Джейкъб се засмя.- Премести се малко, Бела. – каза той, отваряйки още повече спалния човал.Аз го изгледах обидено. Нищо чудно, че Едуард реагираше по този начин.- Н-н-н-н. – опитах се да протестирам.- Не ставай глупава. – каза той нетърпеливо. – Не ти ли харесва да имаш десет пръста на краката? Той натика тялото си в несъществуващото пространство, насилвайки ципа да се затрови зад него. И тогава не можех да протестирам повече – вече не исках. Той беше толкова топъл. Ръцете му се стегнаха около мен, държейки ме уютно срещу голите си гърди. Топлината беше неустоима, като въздух след като си бил под вода прекалено дълго. Той се сви, когато притиснах ледените си пръсти към кожата му.- Боже, ти замръзваш, Бела. – оплака се той.- И-и-и-извинявай. – заекнах аз.- Опитай се да се отпуснеш. – предложи той, когато отново се разтресох жестоко. – Ще се стоплиш за минута. Разбира се, ще се стоплиш още по-бързо, ако си свалиш дрехите. Едуард остро изръмжа.- Това е прост факт. – Джейкъб се защити. – Оцеляване.- П-п-п-престани, Джейк. – казах ядосано аз, въпреки че тялото ми отказа да се помести дори на сантиметър от него. – На н-н-никого не му т-т-трябват всичките д-д-д-десет пръста.- Не се притеснявай за кръвопиеца си. – предложи Джейкъб и тонът му беше самодоволен. – Той просто ревнува.- Разбира се, че ревнувам. – гласът на Едуард отново беше кадифен, под контрол, музикален шепот в тъмнината. – Нямаш си ни най-малка представа колко искам да мога

да направя това, което ти правиш за нея, помияр.- Това са спънките ти. – каза Джейкъб весело, но после тонът му стана кисел. – Поне знаеш, че на нея й се иска да беше ти.- Вярно е. – съгласи се Едуард.Треперенето се забави, стана поносимо, докато те се караха.- Ето. – каза доволно Джейкъб. – По-добре ли си?Най-накрая можех да говоря ясно.- Да.- Устните ти все още са сини. – започна да размишлява той. – Искаш ли тях също да ги затопля? Само трябва да попиташ.Едуард въздъхна тежко.- Дръж се прилично. – промърморих, притискайки лицето си към рамото му. Той отново се отдръпна, когато студената ми кожа докосна неговата и аз се усмихнах с леко отмъстително удоволствие.В спалния чувал вече беше топло и уютно. Топлината на тялото на Джейкъб изглежда се излъчваше от всички страни, може би защото имаше толкова много от него. Свалих си ботушите с ритане и допрях пръстите на крака си до неговите крака. Той леко подскочи, но после наведе глава, за да притисне горещата си буза към безчувственото ми ухо. Забелязах, че кожата на Джейкъб мирише на гора и мускус, пасваше си с обстановката, тук, между дърветата. Беше приятно. Чудех се дали семейство Кълън и племето Куилеути просто не си измисляха целият проблем с миризмите, заради предразсъдъците си. На мен всички ми миришеха чудесно.Бурята виеше като животно, което нападаше палатката, но тя вече не ме притесняваше. Джейкъб не беше на студено, пък и аз също. Плюс това, аз просто бях прекалено изтощена, за да се тревожа за каквото и да е, изморена само от опита да съм будна толкова късно и всичко ме болеше от мускулните спазми. Тялото ми се отпускаше бавно, докато се топях, една по една замръзнала част, а после се отпусна.- Джейк? – промърморих сънено. – Може ли да те попитам нещо? Не се опитвам да съм гаднярка или нещо такова, честно, просто съм любопитна. – това бяха същите думи, които той беше използвал в кухнята ми....преди колко време беше?- Разбира се. – Засмя се той, спомняйки си.- Защо си толкова по-рунтав от приятелите ти? Не е нужно да отговаряш, ако съм груба. – Не знаех правилата за етикета, които се отнасяха за вълчата култура.- Защото косата ми е по-дълга. – каза той, развеселен, моят въпрос поне не го беше обидил. Той поклати глава, за да може пусната му коса, която вече беше стигнала до брадичката му, да погъделичка бузата ми.- Оу. – бях изненадана, но имаше смисъл. Ето защо всички те бяха отрязали косите си в началото, когато се присъединяваха към глутницата. – Тогава защо не я отрежеш? Да не би да ти харесва да си рошав? Този път той не отговори веднага и Едуард се засмя тихичко.- Извинявай. – казах, спирайки, за да се прозея. – Не исках да си пъхам носа. Не е нужно да ми казваш.Джейкъб издаде раздразнен звук.- О, той ще ти каже, така че по-добре аз...Оставях си косата дълга, защото...изглеждаше, че ти я харесваш по-дълга.- Оу. – почувствах се неудобно. – Аз, ъъ, я харесвам и по двата начина, Джейк. Не е нужно да си причиняваш...неудобства.Той сви рамене.- Оказва се, че беше много полезно тази вечер, така че не се притеснявай.Нямах какво друго да кажа. Докато мълчанието се проточваше, клепачите ми се разтвориха и дишането ми се забави, стана по-равномерно.

- Точно така, скъпа, заспивай. – Прошепна Джейкъб. Въздъхнах, доволна, вече в полу-безсъзнание.- Сет е тук. – Промърмори Едуард на Джейкъб и аз внезапно разбрах целта на виенето.- Идеално. Сега ти можеш да държиш всичко друго под око, докато аз се грижа за приятелката ти вместо теб.Едуард не отговори, но аз изпъшках несвързано.- Престани. – промърморих.Беше тихо тогава, поне вътре. Отвън, вятърът пищеше лудо през дърветата. Клатушкането на палатката затрудняваше спането ми. Клоните внезапно изскърцваха и се тресяха, издърпвайки ме от ръба на безсъзнанието, всеки път, когато бях близо да се потопя в него. Чувствах се толкова зле за вълка, момчето, което беше отвън на снега.Умът ми се рееше, докато чаках сънят да ме намери. Това топло малко място ме накара да си помисля за първите дни с Джейкъб и се сетих какво беше, когато той беше заместителят на моето слънце, топлината, която правеше празният ми живот „годен за пребиваване”. Беше минало доста време откакто бях мислила за Джейк по този начин, а ето го тук, топлейки ме отново. -Моля те! – изсъска Едуард. – Имаш ли нещо против да престанеш!-Какво? – Джейкъб прошепна, тонът му изненадан.-Мислиш ли, че би могъл да се опиташ да контролираш мислите си? – тихият шепот на Едуард подсказваше яда му.-Никой не е казвал, че трябва да слушаш, - Джейкъб измърмори, тонът му изпълнен с нотки на оправдаване и все пак смутен. – Разкарай се от главата ми.-Иска ми се да можех. И идея си нямаш колко са шумни малките ти фантазии. Сякаш ги крещиш към мен.-Ще се опитам да съм тих. – прошепна Джейкъб саркастично.Имаше кратък момент на тишина.-Да, - Едуард отговори на неизречена мисъл с шепот толкова тих, че едва разбрах какво каза. – Ревнувам от това, също.-Предположих, че е така, - Джейкъб прошепна самодоволно. – някак си изравнява силите поне малко, нали?-В мечтите ти, - изкикоти се Едуард.-Нали знаеш, че все още може да промени решението си, - Джейкъб се надсмя над него. -Имайки предвид всички неща, които бих могъл да направя с нея, които ти не можеш. Е, поне без да я убия.-Заспивай, Джейкъб, - измърмори Едуард. – Започваш да ми лазиш по нервите.-Мисля, че така ще направя. Наистина ми е много удобно.Едуард не отговори. Бях прекалено отнесена за да ги помоля да спрат да говорят за мен сякаш не съм там. Разговорът бе придобил естеството на сън за мен, и не бях сигурна дали наистина бях будна.-Може би бих, - каза Едуард след момент, отговаряйки на въпрос който не бях чула.-Но ще бъдеш честен?-Можеш винаги да попиташ и да видиш. – Тонът на Едуард ме накара да се чудя дали не изпусках шега.-Е, ти виждаш в главата ми – позволи ми да надникна в твоята тази вечер, честно е. – Джейкъб каза.-Главата ти е пълна с въпроси. На кой от тях искаш да отговоря?-Ревността… трябва да те изяжда. Не може да си толкова сигурен в себе си, колкото изглеждаш. Освен ако изобщо нямаш емоции.-Разбира се, че ме изяжда, - съгласи се Едуард и вече не беше весел. – В момента е толкова зле, че едвам контролирам гласа си. Разбира се, още по зле е, когато тя е далеч от мен, с теб и не мога да я виждам.-Постоянно ли мислиш за това? – прошепна Джейкъб. – Прави ли трудно да се

концентрираш, когато тя не е наоколо?-И да, и не. – Каза Едуард, изглежда беше решен да отговаря честно. – Умът ми не работи съвсем като твоя. Мога да мисля за много повече неща наведнъж. Разбира се, това означава, че винаги мога да мисля за теб, мога да се чудя къде са я отнесли мислите й, когато е тиха и вглъбена.И двамата мълчаха за минута.-Да, предполагам, че си мисли за теб често. – прошепна Едуард в отговор на мислите на Джейкъб. – По-често отколкото ми се иска. Тревожи се, че не си щастлив. Не че не знаеш това. Не че не го използваш.-Трябва да използвам каквото мога. – промърмори Джейкъб. – Не действам с твоите предимства. Предимства като това, че знае, че е влюбена в теб.-Това помага, - съгласи се Едуард със спокоен тон.Джейкъб беше се защити:-Да знаеш, че е влюбена и в мен.Едуард не отговори.-Само дето още не го знае, - въздъхна Джейкъб.-Не мога да знам дали си прав.-Това дразни ли те? Иска ли ти се да знаеш какво си мисли и тя?-Да… и не, отново. На нея й харесва така, и, въпреки че понякога това ме влудява, предпочитам тя да е щастлива.Вятърът пореше около палатката, тресейки я като че ли имаше земетресение. Ръцете на Джейкъб се стегнаха отбранително около мен.-Благодаря ти, - Едуард прошепна. – Колкото и странно да звучи, предполагам, че се радвам, че си тук, Джейкъб.-Имаш предвид ‘‘колкото и да искам да те убия, се радвам, че й е топло’’ нали?-Неудобно примирие, нали?Шепота на Джейкъб изведнъж беше самодоволен.-Знаех, че си побъркан от ревност колкото и аз.-Не съм такъв глупак, че да го нося изписано на челото ми, както ти правиш. Знаеш, че не ти помага.-Имаш повече търпение от мен.-Би трябвало. Имах сто години да го придобия. Сто години, в които чаках нея.-Значи… на кой етап избираш да играеш много добрия търпелив тип?-Когато видях колко много я боли да избира. Обикновено не е толкова трудно за контролиране. Мога да обуздая… по-малко цивилизованите чувства, които изпитвам към теб, лесно е през повечето време. Понякога си мисля, че тя вижда през фасадата, но не мога да съм сигурен.-Мисля, че просто си бил притеснен, че ако наистина я беше насилил да избира, е можело и да не избере теб.Едуард не отговори веднага.-Това беше една част, - призна той накрая. – Но само една малка част. Всички имаме своите моменти на съмнение. Най-много се притеснявах, че може да се нарани, опитвайки се да се измъкне, за да те види. След като приех, че е повече или по-малко в безопасност с теб – имайки в предвид колко Бела може да е в безопасност – изглеждаше най-добре да не я принуждавам да стига до крайности.-Бих й казал всичко това, но не би ми повярвала, - въздъхна Джейкъб.-Знам, - звучеше сякаш Едуард се усмихва.-Мислиш си, че знаеш всичко, - измърмори Джейкъб.-Не знам бъдещето, - каза Едуард, гласът му изведнъж несигурен.Имаше дълга пауза.-Какво би направил, ако тя промени решението си? – Джейкъб попита.-И това не знам.

Джейкъб се изкикоти тихичко.-Би ли се опитал да ме убиеш? – беше саркастичен отново, сякаш съмнявайки се в способността на Едуард да го направи.-Не.-Защо не? – Тонът на Джейкъб все още беше подигравателен.-Наистина ли мислиш, че бих я наранил така?Джейкъб се поколеба за секунда и след това въздъхна.-Да, прав си. Знам, че е правилно. Но понякога…?-Понякога е примамлива идея.Джейкъб притисна лицето си към спалния чувал за да заглуши смеха си.-Именно, - съгласи се той впоследствие.Какъв странен сън беше това. Чудех се дали не беше неумолимия вятър това, което ме караше да си представям целия този шепот…-Какво е? Да я загубиш? – Джейкъб попита след тих момент и нямаше никакъв намек за хумор в изведнъж дрезгавия му глас. – Когато мислеше, че си я изгубил завинаги? Как се… справи?-Трудно ми е да говоря за това.Джейкъб зачака.-Имаше два различни момента, в които си мислех това. – Едуард изговори всяка дума съвсем леко, по-бавно от обикновено. – Първият път, когато мислех, че мога да я оставя… това беше… почти поносимо. Защото мислех, че ще ме забрави и ще е сякаш не се бях докоснал до живота й. За повече от шест месеца бях способен да стоя надалеч, да спазвам обещанието си, че повече няма да се намесвам. Приближаваше се – борех се, но знаех, че няма да спечеля, щях да се върна… само да я проверя. Поне това щях да си кажа. И ако я бях намерил поносимо щастлива… иска ми се да мисля, че щях да мога да замина отново. Но тя не беше щастлива. И щях да остана. Така ме убеди да остана с нея утре, разбира се. Одеве се чудеше за това, какво би ме мотивирало, защо се чувстваше толкова ненужно виновна. Тя ми напомни какво й причиних , когато си заминах; какво все още й причинявам, когато си тръгвам. Чувства се ужасно, че зачекна темата, но е права. Никога няма да мога да се реванширам за това, но все пак никога няма да спра да се опитвам.Джейкъб не отговори за момент, слушаше бурята или смилаше това, което беше чул. Не знаех кое от двете.-А другият път – когато мислеше, че е мъртва? – Прошепна Джейкъб с неравен глас.-Да. – Едуард отговори на различен въпрос. – Вероятно и ти ще се чувстваш така нали? Начинът по който ни възприемаш, може би вече няма да я виждаш като Бела. Но това е , който ще бъде.-Не това попитах.Гласът на Едуард се върна бърз и твърд.-Не мога да ти кажа, как се чувствах. Няма такива думи.Ръцете на Джейкъб се стегнаха около мен.-Но си тръгна, защото не искаше да я направиш кръвопиец. Искаш тя да е човек.Едуард говореше бавно.-Джейкъб, от секундата, в която я обикнах, знаех че има само четири възможности. Първата алтернатива, най-добрата за Бела, би била ако чувствата й към мен не бяха толкова силни; ако го беше преодоляла и продължила напред. Бих приел това, въпреки, че никога не би променило начина по който се чувствам. Ти ме мислиш за… жив камък – твърд и студен. Това е вярно. Устроени сме по начина, по който сме устроени, и е необратима промяна. Няма връщане назад….Втарата алтернатива, тази, която бях избрал първоначално беше да остана с нея през човешкия й живот. Не беше добра опция за нея - да пропилява живота си с някой който никога не би могъл да бъде човек с нея, но беше алтернативата с която най-лесно бих могъл да се примиря. През цялото време знаех, че щом тя умре, щях да намеря начин и аз да го направя. Шейсет, седемдесет години – би ми

изглеждало много, много кратко време… Но пък беше прекалено опасно за нея да живее в такава близост до моя свят. Изглеждаше сякаш всичко, което можеше да се обърка, се обърка. Или висеше над нас… очаквайки да се обърка. Бях ужасен, че няма да получа тези шейсет години ако остана близко до нея, докато е човек. За това избрах вариант три. Което се оказа най-голямата грешка на много дългия ми живот, както знаеш. Реших да се извадя от света й насила, надявайки се, да я бутна към първата алтернатива. Не се получи и беше на косъм да доведе и двама ни до смърт. Какво друго ми остава, освен четвъртата опция? Това е което тя иска – или поне, което мисли, че иска. Опитвах се да я забавя, да й дам време да намери причина да си промени решението, но тя е много… голям инат. Знаеш това. Ще съм късметлия да отложа това още няколко месеца. Тя изпитва ужас от остаряването, а рожденият й ден е през септември… -Харесвам алтернатива едно. – промърмори Джейкъб.Едуард не отговори.-Знаеш точно колко много мразя да приема това, - Джейкъб прошепна бавно. - Но мога да видя, че я обичаш… по твой начин. Не мога повече да споря с това. Имайки предвид това, не мисля че трябва да се отказваш от първата алтернатива, още не. Мисля, че има много добър шанс тя да е добре. След време. Знаеш ли, ако не беше скочила от скала през март… и ако беше изчакал още шест месеца преди да я провериш… Е, можеше да я завариш прилично щастлива. Имах план за действие.-Може би щеше да проработи. Бил добре измислен план.-Да. – Джейкъб въздъхна. – Но… - изведнъж шепнеше толкова бързо, че думите се оплетоха, - дай ми една година кръ…Едуард. Наистина мисля, че мога да я направя щастлива. Тя е инат, никой не го знае по-добре от мен, но е способна да се лекува. Щеше да се излекува преди. И може да е човек, с Чарли и Рене, и може да порасне, и да има деца, и… да бъде Бела. Обичаш я достатъчно, за да видиш предимствата на този план. Тя мисли, че си много неегоистичен…. Такъв ли си наистина? Можеш ли да обмислиш идеята че може би аз съм по-добър за нея отколкото ти?-Обмислял съм го. – отговори тихо Едуард. -В някои начини си по-добре устроен за нея отколкото друг човек. Тя има нужда от някой да я гледа, а ти си достатъчно силен за да можеш да я предпази от нея самата и всичко, което конспирира срещу нея. Вече си го правил и ще съм ти задължен през целия си живот или за цяла вечност – което дойде по-напред…Дори помолих Алис да види това – да види дали Бела ще е по добре с теб. Не можа, разбира се. Не може да те види, а и Бела изглежда сигурна за пътя си засега.-Но не съм достатъчно глупав да направя същата грешка като преди, Джейкъб. Няма да се опитам отново да я насиля в първата опция. Докато ме иска ще съм тук. - Ами ако реши, че иска мен?- предизвика Джейкъб. – Добре де, надеждата е малка, ще призная това.- Бих я пуснал.- Просто така?- При това никога няма да й покажа колко ми е трудно, да. Но ще я наглеждам. Виждаш ли, Джейкъб, може и да я оставиш някой ден. Като Сам и Емили, няма да имаш избор. Винаги ще чакам, скрит в сенките, надявайки се това да стане.Джейкъб изсумтя тихо.- Е, беше много по-честен, отколкото имах право да очаквам… Едуард. Благодаря че ме пусна в главата си.- Както казах, чувствам се странно благодарен за присъствието ти в живота й тази вечер. Това е най-малкото, което можех да направя… Знаеш ли Джейкъб, ако не беше факта, че сме смъртни врагове и че също се опитваш да откраднеш причината за съществуването ми, може би щях да те харесам.-Може би… ако не беше отвратителен вампир, който планира да изсмуче живота на момичето, което обичам… е, не, може би дори и тогава не.Едуард се изкикоти.

-Може ли да те попитам нещо? – Едуард каза след момент.-Защо трябва да питаш?-Мога да чуя само ако си мислиш за него. Просто история, която Бела не изглеждаше склонна да сподели онази вечер. Нещо за трета съпруга…?-Какво за историята?Едуард не отговори, слушаше историята в главата на Джейкъб. Чух го да изсъсква тихо в тъмнината.- Какво? – Джейкъб настоя отново.- Разбира се, - избухна Едуард. – Разбира се! Предпочитам старейшините ви да си бяха запазили тази история за тях, Джейкъб.- Не ти харесва пиявиците да са описани като лошите? – Джейкъб се подигра. – Нали знаеш, че наистина са. Тогава и сега.- Наистина не бих могъл да се интересувам по-малко от тази част. Не можеш ли да познаеш с кой герой би се идентифицирала Бела?На Джейкъб му отне минутка.- Оу. Ъх. Третата съпруга. Добре, разбирам те.- Тя иска да е там на поляната. За да направи и малкото, което може, както тя казва. – той въздъхна. – Това беше втората причина за оставането ми с нея утре. Доста е изобретателна, когато иска нещо.-Нали знаеш, че военният ти брат й е дал идеята точно толкова, колкото и историята.-Никоя от страните не е искала да навреди. – прошепна Едуард, сега помирявайки се.-И кога приключва това малко примирие? – попита Джейкъб. – При първа зора? Или ще чакаме до след битката?Имаше пауза докато и двамата обмисляха.-При първа зора, - прошепнаха те заедно, след това се засмяха тихо.-Спи добре, Джейкъб. – Едуард промърмори. – Наслаждавай се на момента.Отново беше тихо и палатката се задържа на място за няколко минути. Изглежда вятърът беше решил, че няма да успее да ни изравни със земята и се предаваше.-Нямах предвид чак толкова буквално. – изстена Едуард меко.-Извинявай, - Джейкъб прошепна. – Можеш да си тръгнеш, нали се сещаш – да ни оставиш малко насаме.-Искаш ли да ти помогна да заспиш, Джейкъб? – предложи Едуард.-Може да опиташ, - каза Джейкъб не-притеснен. – Ще е интересно да се види кой ще си отиде, нали?-Не ме изкушавай прекалено много, вълчо. Търпението ми не е чак толкова перфектно.Джейкъб се засмя.-Точно сега бих предпочел да не мърдам, ако нямаш нищо против.Едуард започна да си тананика, по силно от обикновено – опитвайки се да заглуши мислите на Джейкъб, предположих аз. Но тананикаше моята приспивна песен, и въпреки нарастващото у мен неудобство към този прошепнат сън, потънах по дълбоко в безсъзнание… в други сънища с повече смисъл.

23. Чудовище

Когато се събудих сутринта беше много светло – дори вътре в палатката, слънчевата светлина дразнеше очите ми. И се потях, както Джейкъб беше предсказал. Той самият хъркаше леко в ухото ми, ръцете му все още обвити около мен. Издърпах главата си от трескаво топлите му гърди и усетих щипането на студената утрин върху затоплената ми буза. Джейкъб въздъхна в съня си, ръцете му се стегнаха несъзнателно. Извъртях се, неспособна да разхлабя хватката му, борейки се да повдигна главата си достатъчно за да видя…

Едуард срещна погледа ми равнодушно. Изражението му беше спокойно, но болката в очите му беше явна.-По-топло ли е отвън? – прошепнах аз.-Да. Не мисля че ще имаме нужда от печката днес.Опитах се да се добера до ципа, но не можех да освободя ръцете си. Опънах се, борейки се срещу непреодолимата сила на Джейкъб. Той измърмори, все още заспал, ръцете му се стегнаха отново.-Малко помощ? – помолих тихо.-Искаш ли съвсем да махна ръцете му от теб? – усмихна се Едуард.-Не, благодаря. Просто ме освободи. Ще получа топлинен удар.Едуард разкопча спалния чувал с ловко, грубо движение. Джейкъб изпадна, голият му гръб се удари в ледения под на палатката. -Хей! – оплака се той и очите му се отвориха. Дърпайки се инстинктивно от студа, той се претърколи върху мен. Задъхах се, когато тежестта му ми изкара въздуха. И тогава тежестта му изчезна. Усетих сблъсъка, когато Джейкъб полетя в един от прътовете на палатката и тя цялата се разтресе.Ръмженето избухна от всякъде. Едуард беше приведен пред мен и не можех да видя лицето му, но ръмженето се откъсваше гневно от гърдите му. Джейкъб също беше полу-приведен. Цялото му тяло трепереше, докато диви гърлени звуци се чуваха през стиснатите му зъби. Извън палатката ужасяващото ръмжене на Сет Клиъруотър отекна в скалите.-Спрете, спрете! – изкрещях аз, пълзейки неловко, за да стана между тях. Мястото беше толкова малко че не трябваше много да се протягам, за да сложа по една ръка на гърдите и на двама им. Едуард обви ръката си около кръста ми, готов да ме издърпа от пътя.-Спри се. Сега, - предупредих го аз. Под докосването ми Джейкъб започна да се успокоява. Тресенето се забави, но зъбите му още бяха оголени, очите му злобно фокусирани върху Едуард. Сет продължи да ръмжи, дълъг непрекъснат звук, зъл фон на изведнъж настъпилата тишина в палатката.-Джейкъб? – попитах, чакайки докато спусна погледа си за да ме погледне. – Ранен ли си?-Разбира се че не! – изсъска той.Обърнах се към Едуард, той ме гледаше, изражението му твърдо и ядосано. – Това не беше мило. Трябва да се извиниш.Очите му се разшириха с отвращение.-Трябва да се шегуваш, та той щеше да те смачка!-Защото го хвърли на пода! Не го направи нарочно и не ме нарани.Едуард изстена, отвратен. Бавно той вдигна поглед, за да погледне Джейкъб с враждебни очи.-Моите извинения, куче.-Никаква вреда не е нанесена. – каза Джейкъб, с подигравателна нотка в гласа си.Все още беше студено, въпреки че не колкото преди. Свих ръце около гърдите си.-Ето, - каза Едуард, отново спокоен. Той взе кожуха от пода и го обви около края на якето ми.-Това е на Джейкъб, - възразих аз.-Джейкъб си има палто от козина. – намекна Едуард.-Ще използвам спалния чувал отново, ако нямаш нищо против, - игнорира го Джейкъб, минавайки покрай нас и плъзвайки се в чъвала. – Не бях съвсем готов да се събудя. Не беше най-добрият ми сън.-Идеята беше твоя, - каза Едуард спокойно.Джейкъб беше свит, очите му вече затворени. Той се прозя.-Не казах, че не беше най-добрата нощ, която съм прекарвал. Просто не можах да се наспя добре. Мислех че Бела никога няма да млъкне.

Потреперих, чудейки се какво ли може да е излязло от устата ми в съня ми. Възможностите бяха ужасяващи. - Радвам се, че си се наслаждавал. – промърмори Едуард.Тъмните очи на Джейкъб се отвориха.- А твоята нощ беше ли приятна? – попита той, самодоволен.- Не беше най-лошата нощ на живота ми.- А успя ли да се помести в първите десет? – попита Джейкъб с извратена наслада.- Вероятно.Джейкъб се усмихна и затвори очи.- Но, - продължи Едуард. – ако аз имах възможност да заема твоето място снощи, тя нямаше да стигне до първите десет от най-хубавите нощи на живота ми. Сънувай това.Очите на Джекъб се отвориха за гаден поглед. Той седна сковано, а раменете му бяха напрегнати.- Знаеш ли какво? Мисля, че тук е пренаселено.- Напълно съгласен съм.Сръгах с лакът Едуард в ребрата – най-вероятно оставяйки си синина.- Явно ще си наваксам със съня по-късно, тогава. – Джейкъб направи физиономия. – И без това трябва да говоря със Сам.Той се изправи на колене и хвана ципа на вратата.Внезапна болка се спусна по гърба ми и се настани в стомаха ми, когато осъзнах, че това може да е последният път, когато щях да го видя. Щеше да се върне обратно при Сам, за да се бие с цяла орда кръвожадни новородени вампири. - Джейк, чакай... – ръката ми се протегна към него, спускайки се по ръката му. Той я дръпна преди пръстите ми да намерят целта си.- Моля те, Джейк? Няма ли да останеш?- Не.Думата беше твърда и студена. Знаех, че лицето ми издава болката ми, защото той издиша и една полу-усмивка смекчи изражението му.- Не се тревожи за мен, Белс. Аз ще се оправя, както винаги. – насили се да се засмее. – Все пак, мислиш ли, че ще оставя Сет да отиде на моето място – да вземе цялото забавление и да открадне цялата слава? Да бе. – той изсумтя.- Внимавай...Той излезе от палатката преди да мога да довърша.- Успокой се, Бела. – 1ух го да мърмори, докато дърпаше ципа на вратата на палатката.Ослушах се за звукът от отдалечаващите му се стъпки, но всичко беше напълно неподвижно. Вече нямаше вятър. Можех да чуя утринната песен на птиците далеч в планината и нищо повече. Сега Джейкъб се движеше в тишината.Сгуших се в палтата си и се облегнах на рамото на Едуард. Стояхме мълчаливи доста дълго.- Още колко? – попитах го.- Алис каза на Сам, че трябва да мине поне още час. – каза Едуард, нежен и безизразен.- Ние оставаме заедно. Каквото и да стане.- Каквото и да стане. – Съгласи се той, а очите му бяха напрегнати.- Знам, аз също съм ужасно притеснена за тях.- Те знаят как да се пазят. – увери ме Едуард, нарочно правейки гласа си весел. – Просто не ми се ще да пропусна цялото забавление.Отново с това забавление. Ноздрите ми се разшириха.Обви ръка около раменете ми.- Не се тревожи. – настоя той, а после целуна челото ми.Като че имаше начин да го избегна.- Разбира се, разбира се.- Искаш ли да ти отвлека вниманието? – издиша той, плъзгайки студените си пръсти по

скулата ми.Аз затреперих неволно; сутринта все още беше мразовита.- Може би не точно сега. – отговори си сам, дърпайки ръката си.- Има и други начини да ме разсееш.- Какво би искала?- Би могъл да ми кажеш за десетте ти най-добри нощи. – предложих аз. – Любопитна съм.Той се засмя.- Опитай се да се познаеш.Поклатих глава.- Има прекалено много нощи, за които не зная. Цяло столетие.- Ще стесня кръга за теб. Всичките ми най-добри нощи са се случили след като те срещнах.- Наистина ли?- Да, наистина, и то в доста голям предел.Помислих за минута.- Мога да се сетя само за моите. – признах си.- Те може да са същите. – насърчи ме той.- Ами, първата нощ. Нощта, в която ти остана.- Да, тя е една от моите също. Разбира се, ти беше в безсъзнание за любимата ми част.- Така е. – спомних си. – Онази нощ също говорех.- Да. – съгласи се той.Лицето му пламна, когато се зачудих отново какво ли бях казала, докато съм спяла в обятията на Джейкъб. Не можех да си спомня какво бях сънувала или дали изобщо бях сънувала, така че това не помагаше.- Какво казах снощи? – прошепнах, по-тихо от преди.Той вси рамене, вместо да ми отговори и аз трепнах.- Толкова ли беше лошо?- Нищо твърде ужасяващо. – въздъхна той.- Моля те, кажи ми.- Най-много казваше името ми, същото както обикновено.- Това не е лошо. – съгласих се предпазливо.- Почти към края, обаче, ти започна за мърмориш някаква безсмислица за „Джейкъб, моят Джейкъб”. – можех да чуя болката, дори в шепота му. – Твоят Джейкъб доста се наслади на това.Протегнах врата си, напрягайки се да достигна краят на брадичката му с устните си. Не можех да видя очите му. Той се беше вгледал в тавана на палатката.- Съжалявам. – промърморих. – Просто това е начинът, по който го различавам.- Различаваш? - Между д-р Джекил и мистър Хайд. Между Джейкъб, когото харесвам, и Джейкъб, който ме изнервя до крайности. – Обясних аз.- В това има смисъл. – той звучеше по-успокоен. – Кажи ми друга любима нощ.- Летенето обратно от Италия.Той се намръщи.- Не е ли една от твоите? – зачудих се.- Не, тя е една от моите, всъщност, но съм изненадан, че е в твоят списък. Ти не беше ли под нелогичното впечатление, че аз просто се преструвах, заради гузната си съвест, и че ще избягам веднага щом вратите на самолета се отворят?- Да. – усмихнах се. – Но все пак, ти беше там.Той целуна косата ми. - Обичаш ме повече, отколкото заслужавам.Засмях се на невъзможността на тази идея.- След това е нощта след Италия. – Продължих.

- Да, тази е в списъка. Ти беше толкова смешна.- Смешна? – запротестирах.- Нямах си и на идея, че сънищата ти са са толкова реалистични. Отне ми толкова много време да те убедя, че си будна.- Все още не съм сигурна. – смутолевих. – Ти винаги си ми приличал повече на сън, отколкото на реалност. Сега, ти ми кажи една от твоите. Познах ли първото ти място?- Не – то е от преди две нощи, когато ти най-накрая се съгласи да се омъжиш за мен.Аз направих физиономия.- Тя не влиза ли в списъка ти?Спомних си за начина, по който ме бе целувал, за отстъпката, която бях постигнала и си промених мнението.- Да...стига. Но по друг начин. Не разбирам защо е толкова важна за теб. Ти вече ме имаш завинаги. - След сто години, когато си събрала достатъчно гледни точки, за да оцениш отговора напълно, ще ти обясня.- Ще ти напомня – след сто години.- Достатъчно топло ли ти е? – попита той внезапно.- Добре съм. – уверих го. – Защо?Преди да може да отговори, тишината отвън беше разцепена от оглушителен вой на болка. Воят се впи в ума ми като торнадо, странен и познат. Странен, защото никога досега не бях чувала толкова изтерзан рев. Познат, защото веднага познах гласа – разпознах гласа и разбрах значението, като че сама го бях издала. Нямаше разлика, че Джейкъб не беше човек, когато беше извикал. Нямах нужда от превод.Джейкъб беше близо. Джейкъб беше чул всяка дума, която бяхме изрекли. Джейкъб беше в агония.Воят се задави до особено бълбукащо хълцане и тогава всичко отново беше тихо.Не чух безшумното му бягство, но можех да го усетя, можех да усетя остъствието, което погрешно бях приела преди малко, празното място, което той остави зад себе си.- Защото твоята печка достигна пределът си. – отговори ми Едуард тихичко. – Мирът приключи. – Добави той, толкова тихо, че не можех да съм сигурна, че наистина това беше казал. - Джейкъб слушаше.-прошепнах аз. Не беше въпрос.- Да.- Ти си знаел.- Да.Загледах се в безкрая, без да виждам нищо.- Никога не съм обещавал да се бия честно,- напомни ми тихо.- И той заслужава да знае.Главата ми падна в ръцете ми.- Ядосана ли си ми?- попита той.- Не на теб.- прошепнах.- Ужасена съм от себе си.- Не се изтезавай.- помоли ме той.- Да.- съгласих се неохотно.- Трябва да си запазя енергията, за да изтезавам Джейкъб още малко. Не искам да оставя някоя част от него неповредена.- Той знаеше какво прави.- Мислиш ли, че това има значение? - усещаха болката в гласа ми.- Мислиш ли, че ме интересува дали е честно или той е бил съответно предупреден. Наранявам го. Всеки път, който направя нещо, го наранявам.- гласът ми увеличаваше истеричната си нотка.- Аз съм ужасен човек.Той затегнаха ръцете си около мен.- Не, не си. - Съм. Какво не ми е наред?- и се противопоставих на ръцете му. Той ме пусна.- Трябва да го намеря.

- Бела, той е вече на километри от тук. А и навън е студено.- Не ме интересува. Не мога просто да седя тук.- изхлузих анорака на Джейкъб, напъхах си краката в ботушите и се затътрих към вратата; краката ми се вцепениха.- Трябва...трябва...- Не знаех как да довърша изречението, не знаех какво трябваше да направя, но въпреки всичко отворих вратата и пристъпих към светлата и ледена сутрин. Имаше по-малко сняг, отколкото си мислех, след вилнеенето на снощната буря. По-вероятно вятърът да го е издухал, отколкото да се е разтопил от слънцето, което сега грееше слабо от югозапад, отразявайки се в снега, който заслепяваше не-свикналите ми очи. Въздуха все още щипеше обонянието ми, но беше дяволски мек и бавно ставаше по-поносим, след като слънцето си издигна по-високо. Сет Клиъруотър се беше свил върху купчина борови иглички в сянката на дебел смърч, главата му – върху лапите му. Неговата пясъчна козина беше почти невидима срещу мъртвия пън, но можех да видя как снегът се отразява в очите му. Той се взираше в мен, както аз си представях, с обвинение.Знаех, че Едуард ме следва докато се препъвах сред дърветата. Не можех да го чуя, но слънцето се отразяваше в неговата кожа в блестящи дъги, които танцуваха около мен. Той не се доближи да ме спре, докато не бях на няколко крачки от сянката на гората. Ръката му хвана лявата ми китка. Той не обърна внимание, когато се опитвах да се освободя.- Не можеш да го последваш. Не и днес. Почти е време. А да се изгубиш няма да помогне на никого.Завъртях си китката, дърпайки я ненужно.- Съжалявам, Бела. – той шепнеше. – Съжалявам, че го направих.- Не си направил нищо. Вината е моя. Аз го сторих. Всичко провалих. Трябваше да... когато той... не трябваше... аз... аз... – плачех.- Бела, Бела.Той скръсти ръце около мен, а ризата му попиваше сълзите ми.- Трябваше да... да му кажа... трябваше... да кажа... – Какво? Какво щеше да оправи нещата? – Не трябваше да... разбира по този начин.- Искаш ли да видя дали ще мога да го върна обратно, така че да можеш да говориш с него? Все още има малко време! – Каза Едуард с прикрита агония в гласа. Кимнах срещу гърдите му, уплашена да видя лицето му.- Стой до палатката. Ще се върна скоро.Ръцете му изчезнаха. Той тръгна толкова бързо – секундата която ми отне да погледна нагоре, той вече беше заминал. Бях сама.Ново ридание излезна от гърдите ми. Днес наранявах всички. Имаше ли нещо, което да докосна без да разваля ? Не знаех защо ме удря толкова силно сега. Не беше като да не знаех, че това ще се случи. Но Джейкъб никога не беше реагирал толкова остро – губейки неговото подчертано доверие и показвайки силата на болката си. Звука от агонията му все още ме пронизваше, някъде дълбоко в мен. Точно до нея беше другата болка. Болката, чувствайки болката на Джейкъб. Болката от нараняването на Едуард, също. За невъзможността да видя как Джейкъб си отива със спокоствие, узнавайки по правилния начин. Бях егоистична, наранявах. Наранявах всички, които обичах. Бях като Кати, като Лутеринг Хейтс, само дето обектите на моята жестокост бяха по-добри от нейните – нито един зъл, нито един слаб. И седях там, плачейки за това, не правейки нищо смислено, за да подобря нещата. Точно като Кати.Не можех да позволя на това, което ме наранява, да повлияе повече на решенията ми. Беше твърде късно, но сега трябваше да направя това, което бе редно. Може би вече беше свършено за мен. Може би Едуард нямаше да може да го върне. Тогава щях да го приема и щяха да продължа с живота си. Едуард никога нямаше да види да пропилявам и една сълза за Джейкъб Блек. Няма да има повече сълзи. Избърсах и последната със студени пръсти. Но ако Едуард се върне с Джейкъб, това беше. Трябва да му кажа да си тръгне и повече да не се връща.Защо беше толкова трудно? Много по-трудно от това да кажа сбогом на моите приятели.

На Анджела, на Майк? Защо болеше толкова? Не беше редно. Това не би трябвало да ме наранява. Имах, каквото исках. Не можех да имам и двете, защото Джейкъб не може да ми бъде само приятел. Време беше да се откажа да желая това. Колко абсурдно-егоистичен може да бъде един човек! Трябваше да превъзмогна това неразумно чувство, че Джейкъб принадлежеше към живота ми. Той не можеше да ми принадлежи, не можеше да бъде моят Джейкъб,когато принадлежах на друг.Вървях бавно към малките сечища, влачейки крака. Когато спрях в празното пространство, премигвайки срещу острата светлина, хвърлих един поглед на Сет – не беше мръднал от неговото легло от борови иглички – и след това погледнах настрани, отбягвайки очите му.Можех да усетя, че косата ми беше рошава, усукана на топка като змиите на Медуза. Раздърпах я с пръстите си, но бързо се отказах. Кой се интересува как изглеждам? Грабнах манерката, която висеше при вратата на палатката и я разтресох. Тя се разля, за това отвъртях капачката и поех голяма глътка, за да изплакна устата си със студената вода. Някъде наблизо имаше храна, но не се чувствах достатъчно гладна, за да я потърся. Започнах да крача през светлото пространство, усещайки очите на Сет върху мен през цялото време. Защото нямаше да го погледна, в главата ми той стана отново момче, а не огромен вълк. Толкова приличаше на младия Джейкъб.Исках да помоля Сет да излае или да даде някакъв друг знак, че Джейкъб се връща, но се спрях. Нямаше значение дали Джейкъб се връща. Може би щеше да бъде по-лесно ако не идваше. Пожелах по някакъв начин да се обадя на Едуард. Сет изстена и скочи на крака.- Какво има? – попитах го глуповато.Той ме игнорира, вървейки към края на дърветата, насочвайки носа си към запад. Той започна да скимти.- Това другите ли са, Сет? В сечището?Той ме погледна и изскимтя тихо веднъж, а след това обърна муцуната си бавно на запад. Ушите му се наостриха назад и той изсена отново.Защо бях такава глупачка? Какво си мислех, когато изпратих Едуард далеч? Откъде да предположа какво ставаше? Не говорех вълчи език.Студена вълна от страх започна да се спуска по гърба ми. Ами какво ако времето беше изтекло? Ако Едуард и Джейкъб се бяха приближили доста? Ако Едуард беше решил да се присъедини в борбата? Леденият страх се беше събрал в стомаха ми. Ами ако страданието на Сет нямаше нищо общо със сечището, а неговия вой беше отричане? Ами ако Едуард и Джейкъб се биеха помежду си някъде в гората? Те нямаше да го направят, нали?С внезапна, студена увереност рабрах, че могат – ако грешните думи бяха казани. Помислих за безизходното положение в палатката тази сутрин и се зачудих дали не съм подценила колко близо бяха да се сбият.Нямаше да бъде повече от това, което заслужавам, ако някак си загубех и двамата. Ледът обви сърцето ми.Преди да мога да се свия от страх, Сет измърмори слабо, дълбоко в гърдите, а след това се обърна от наблюдението си и се насочи към почивното му място. Това ме успокои, но и ме ядоса. Не можеше ли да издълбае съобщение в пръстта или нещо подобно?Краченето ме накара да се изпотя под всичките ми дрехи. Хвърлих якето си в палатката, а след това се обърнах, за да си проправя път през малкото пространство между дърветата. Сет изведнъж скочи на крака отново, козината отзад на врата му настръхна. Огледах се наоколо, но не видях нищо. Ако Сет не престанеше, щяха да хвърля някоя шишарка по него. Той изръмжа, малък предупредителен звук, прокрадвайки се по западния край, и възвърна нетърпението ми.- Само ние сме, Сет! – Джейкъб каза от разстояние.Опитах се да си обясня защо сърцето ми започна да бие силно, когато го чух. Беше просто

страх от това, което сега трябваше да направя, това беше всичко. Не можех да си позволя да се успокоявам, че той се връща. Това щеше да е противоположно на полезно.Едуард се появи първи, лицето му беше празно и спокойно, когато излезе от сянката. Слънцето заблещука по кожата му, така както и по снега. Сет отиде да го поздрави, гледайки съсредоточено в очите му. Едуард кимна бавно, а притеснение сбръчка челото му. - Да, това е всичко, от което се нуждаем. – той промъмори на себе си, преди да се обърне към вълка. – предполагам, че не трябва да сме изненадани. Но подходящият момент наближава. Моля те, кажи на Сам да помоли Алис да се опита да определи времето по-добре.Сет наведе глава веднъж, а аз поисках да мога да изръмжа. Разбира се, той щеше да кимне сега. Обърнах глава, ядосана, и разбрах, че Джейкъб беше там. Той беше застанал с гръб към мен, гледайки към пътя, по който беше дошъл. Чаках го внимателно да се обърне.- Бела! – Едуард промърмори, изведнъж застанал до мен. Той се взираше надолу от мен с нищо повече от интерес в очите. Нямаше край на неговото великодушие. Сега го заслужавах по-малко, от колкото някога съм.- Има малко объркване! – каза ми той, неговият глас беше внимателно нетревожен. – Ще отведа Сет малко далеч и ще се опитам да го оправя. Няма да съм далеч, но също няма и да слушам. Знам, че не искаш публика, без значение по кой начин си решила да действаш. Бях прекалено разстроена, за да питам какъв е новопоявилият се проблем. Нямах нужда от повече в момента.- Върни се бързо! – прошепнах.Той ме целуна леко по устните и изчезна в гората заедно със Сед от едната си страна. Джейкъб все още бе в сянката на дърветата; не можех да видя ясно изражението му.- Бързам, Бела. - каза той глухо. - Защо просто не го направиш?Преглътнах, гърлото ми бе толкова сухо, че не бях сигурна дали ще успея да издам някакъв звук.- Просто кажи думите и да приключваме.Поех си дълбоко въздух.- Съжалявам, че съм толкова отвратителен човек. - промълвих аз. - Съжалявам, че бях такава егоистка. Иска ми се да не те бях срещала, за да не мога да те нараня по този начин. Няма да го правя повече, обещавам. Ще стоя далеч от теб. Ще се преместя в друг щат. Няма да си принуден да ме виждаш никога повече.- Това не звучи точно като извинение. - отвърна той горчиво.Не можех да повиша гласа си повече от нивото на шепот:- Кажи ми как да го направя като хората.- Ами ако не искам да си тръгваш? Ами ако предпочитам да останеш, себична или не? Нямам ли думата, след като се опитваш да направиш това за мен?- Няма да има полза, Джейк. Беше грешка да оставам с теб, след като двамата желаехме толкова различни неща. Положението няма да се подобри. Просто ще продължа да те наранявам. А аз не искам да те наранявам повече. Мразя да го правя. - гласът ми се пречупи.Той въздъхна:- Спри. Няма нужда да казваш нищо повече. Разбирам.Исках да му кажа колко много ще ми липсва, но си прехапах езика. Но така или иначе думите нямаше да помогнат.Той постоя тихо за момент, с поглед втренчен в земята, а аз се борех с копнежа да отида и да го прегърна. Да го утеша. И тогава той вдигна рязко глава.- Е, ти не си единственият човек, способен на саможертва. - каза той силно. - Това всеки го може.- Моля?

- Аз също се държах доста зле. Направих нещата доста по-трудни за теб, отколкото трябваше. Можех да се откажа доброволно още в началото. Но и аз те нараних.- Грешката е моя.- Няма да те оставя да си приписваш цялата вина, Бела. Нито пък цялата слава. Знам как да поправя грешката си.- За какво говориш? - настоях аз. Внезапните, безумни светкавици в очите му ме изплашиха. Той хвърли бърз поглед към слънцето, а после ми се усмихна:- Там долу кипи доста сериозна битка. Не мисля, че ще е трудно да изляза от картинката.Думите му прозвучаха в главата ми, бавно, една по една, и не можех да си поема дъх. Въпреки намеренията ми да премахна Джейкъб окончателно от живота си, точно до тази секунда не осъзнавах колко дълбоко всъщност трябваше да забия ножа, за да се получи.- О, не, Джейк! Не, не и не! - изкашлях аз ужасено. - Не, Джейк, не! Моля те, недей. Коленете ми започнаха да треперят.- Каква е разликата, Бела? Това просто ще направи нещата по-удобни за всички ни. Дори няма да се наложи да мръднеш.- Не! - повиших глас. - Не, Джейкъб! Няма да ти позволя!- А как ще ме спреш? - заяде се той безгрижно, усмихвайки се, за да прикрие нотката в гласа си.- Джейкъб, умолявам те. Остани с мен. - бях готова да падна на колене, ако въобще можех да помръдна.- За петнадесет минути, изпускайки страхотна битка? За да избягаш от мен веднага след като решиш, че съм в безопасност? Сигурно се шегуваш.- Няма да избягам. Промених си мнението. Ще измислим нещо, Джейкъб. Винаги има решение. Не отивай!- Лъжеш.- Не е вярно. Знаеш какъв ужасен лъжец съм. Погледни ме в очите. Ще остана, ако и ти го направиш.Чертите на лицето му добиха студен израз:- И мога да съм ти кум на сватбата?Момент преди да успея да проговоря, единственият отговор, който можех да му дам бе:- Моля те.- Така си и помислих. - каза той с отново спокойно лице, освен буйните светкавици в очите му.- Обичам те, Бела. - промърмори.- Обичам те, Джейкъб. - прошепнах на пресекулки.Той се усмихна:- Знам това дори по-добре и от теб.Той ми обърна гръб, за да си тръгне.- Всичко. – извиках след него с приглушен глас. - Всичко, което поискаш, Джейкъб. Просто не прави това!Той спря и се обърна бавно.- Не съм сигурен, че наистина го мислиш.- Остани. - помолих го.Той поклати глава:- Не, отивам. - той направи пауза, сякаш обмисляше нещо. - Но мога да оставя нещата на произвола на съдбата.- Какво имаш предвид? - задавих се.- Няма нужда да правя нещо обмислено – мога просто да дам всичко от себе си за глутницата и да оставя на останалото просто да се случва. - той сви рамене. - Да можеше да ме убедиш, че наистина искаш да се върна – повече отколкото искаш да правиш самоотвержените си глупости.

- Как? - попитах.- Можеш да ме помолиш - предложи той.- Върни се. – прошепнах. Как можеше да се съмнява в искреността ми? Той поклати глава, докато отново се усмихваше:- Не това имам предвид.Отне ми секунда да проумея какво ми казваше, докато ме гледаше с високомерно изражение на лицето – толкова сигурен в реакцията ми. Когато хванах нишката на мислите му, изтърсих набързо думите, без да си давам сметка за последствията:- Ще ме целунеш ли, Джейкъб?Очите му се разшириха от изненада, а после се присвиха недоверчиво.- Блъфираш.- Целуни ме, Джейкъб. Целуни ме, а после се върни обратно.Той се поколеба в сенките, борейки се със себе си. Бе полу-обърнат на запад, тялото му извърнато от мен, докато краката му стояха като посадени там, където бе застанал. Все още гледайки в друга посока, той направи несигурна крачка към мен, а после още една. Завъртя лице, за да ме погледне с колебание в очите си.Аз също го погледнах. Нямах никаква представа какво изразяваше лицето ми.Джейкъб се олюля на петите си, а после, накланяйки се напред, скъси дистанцията помежду си с три дълги крачки.Знаех, че ще се възползва от ситуацията. Очаквах го. Стоях съвсем неподвижно със затворени очи и ръце, свити в юмруци от двете ми страни, когато дланите му обхванаха лицето ми и устните му намериха моите с нетърпение, което бе почти насилствено.Можех да усетя гневът му, когато устните му разкриха пасивната ми съпротива. Едната му ръка се премести на тила ми, свивайки се в юмрук около кичурите коса. Другата му ръка сграбчи грубо рамото ми, разтърсвайки ме, а после ме притегли към тялото му. Ръката му продължи към моята собствена, намирайки китката и прехвърляйки я през врата му. Оставих я там, все още свита в юмрук, несигурна колко далеч съм готова да стигна в отчаянието си да го запазя жив. През цялото време устните му – смущаващо меки и топли, се опитваха да насилят отговор от мен.Когато се убеди, че няма да издърпам ръката си, той освободи китката ми, опипвайки пътя до талията ми със своята ръка. Изгарящата му длан намери голата кожа на лопатката ми и той ме дръпна напред, накланяйки тялото ми към неговото. Устните му се отдръпнаха от моите за момент, но знаех, че няма намерение да приключи скоро. Устата му проследи линията на челюстта ми,а после проучи дължината на шията ми. Той освободи косата ми и се пресегна за другата ми ръка, за да преметне и нея през врата си, както стори с първата. Двете му длани бяха притиснати към талията ми, а устните му стигнаха до ухото ми.- Можеш повече от това, Бела – прошепна той дрезгаво. - Прекалено много мислиш.Потреперих, когато усетих зъбите му да захапват леко възглавничката на ухото ми.- Точно така. – промърмори той. - Поне веднъж бъди вярна на чувствата си.Механично поклатих глава, докато една от ръцете му не се впи отново болезнено в косата ми, за да ме спре.Гласът му стана кисел:- Сигурна ли си, че искаш да се върна? Или всъщност ме искаш мъртъв?Гняв се разля из тялото ми като изплющяване на камшик след силен удар. Това беше прекалено много – той не играеше честно.Ръцете ми вече бяха на врата му, затова сграбчих косата му в шепите си – пренебрегвайки пробождащата болка в дясната ми ръка – и се съпротивлявах, борейки се да отдръпна лицето си от неговото. Но Джейкъб разбра погрешно.Беше прекалено силен, за да осъзнае, че ръцете ми, опитващи се да изтръгнат косата му с корените, имаха за цел да му причинят болка. Вместо яд, той усети страст. Реши, че най-

накрая му отговарям.С дива въздишка той върна устните си обратно върху моите, с ръце вкопчени диво в кожата на талията ми.Внезапен гняв пречупи и без това слабата ми съпротива; неочакваният му възторжен отклик изцяло ме победи. Ако беше само до триумф, може би щях да намеря сили да му се противопоставя. Но абсолютната беззащитност на внезапната му радост пречупи непоколебимостта ми, извади ме от строя. Умът ми се откъсна от тялото и аз също отвръщах на целувките му. Отвъд разума, устните ми се движеха заедно с неговите по странни, объркващи начини, непознати им до сега – защото нямаше нужда да съм внимателна с Джейкъб и той определено не беше внимателен с мен.Пръстите ми се заровиха в косата му, но сега го придърпвах по-близо към себе си. Той беше навсякъде по мен. Острите слънчеви лъчи зачервиха клепките ми и цветът беше уместен, подхождаше на страстта. А страстта бе навсякъде. Не можех да видя или почувствам нищо, което не бе част от Джейкъб.Слабо гласче в главата ми, което все още разсъждаваше трезво, ме обсипваше с въпроси: Защо не спирах всичко това? Най-лошото беше би, че не можех да намеря в себе си копнежа да го спра? Какво означаваше нежеланието ми той да спира? А това, че ръцете ми обгърнаха раменете му и ми харесваше колко силни и широки бяха те? Че ръцете му ме прилепиха прекалено плътно към тялото му, а на мен все още не ми стигаше? Въпросите бяха безсмислени, защото вече знаех отговора: Лъгала съм се.А Джейкъб беше прав. Бил е прав през цялото време. Той бе повече от просто приятел. Ето защо ми бе така невъзможно да му кажа сбогом – защото бях влюбена в него. А и той в мен. Обичах го повече, отколкото трябваше и в същото време – недостатъчно. Обичах го, но не стигаше, за да променя нещата, а просто за да нараня и двама ни още повече. Да нараня него повече, отколкото преди.Не се интересувах от нищо друго, освен от болката му. Бях повече от заслужила тази болка, която това ми причиняваше. Надявах се да боли. Надявах се наистина да страдам. В този момент сякаш бяхме един и същ човек. Неговата болка бе и завинаги щеше да бъде и моя – сега радостта му се предаваше и на мен. Аз също се радвах и все пак щастието му пак бе страдание. Почти осезаемо, то изгаряше кожата ми като киселина, едно бавно мъчение.За една кратка, сякаш безкрайна секунда, друго, съвсем различно бъдеще се промъкна под клепачите ми и се изправи пред пълните ми със сълзи очи. Сякаш бях директно в мислите на Джейкъб, виждайки от какво точно щях да се откажа и как това познание нямаше да ме предпази от загубата. Можех да видя Чарли и Рене наместени в странен колаж с Били, и Сам, и Ла Пуш. Виждах как годините минават, носейки промяната ми със себе си. Можех да видя огромният червено кафяв вълк, когото обичах, винаги готов да ме защити при нужда. И за малка част от тази секунда, съзрях късо подстриганите глави на две чернокоси момченца, бягайки от мен към познатата гора. Когато изчезнаха, те взеха и краят на видението със себе си.И тогава, съвсем отчетливо, усетих разцепването по и без това натрошената линия на сърцето ми, когато по-малката част се откъсна от там. Устните на Джейкъб все още бяха срещу моите. Аз отворих очи, а той се бе втренчил в мен със смесица от учудване и въодушевление.- Трябва да тръгвам – прошепна той.- Не.Той се усмихна, удовлетворен от отговора ми.- Няма да се бавя. – обеща – Но преди да тръгна...Той се наведе, за да ме целуне отново и нямаше причина да се противя. Нима имаше смисъл? Този път бе различно. Ръцете му почиваха нежно на лицето ми, а целувката му бе внимателна, неочаквано колеблива. Беше кратка и много, много мила. Ръцете му се обвиха около мен и той ме прегърна успокояващо, докато шептеше в ухото ми:

- Това трябваше да е първата ни целувка. По-добре късно, отколкото никога.Прилепена към гърдите му, където не можеше да забележи, сълзите се разляха и бликнаха от очите ми.

24. Внезапно решение

Бях се излегнала по корем върху спалния си чувал, чакайки справедливостта да възтържествува. Може би някоя лавина щеше да ме погребе тук. Надявах се да стане. Не исках да се поглеждам отново. Нямаше никакъв звук, който да ме предупреди. Студените ръце на Едуард се промъкнаха в заплетената ми коса, стрелкайки се от нищото. Потреперих виновно заради докосването му.- Добре ли си? - прошепна той загрижено.- Не. Искам да умра.- Това никога няма да стане. Няма да го позволя.Аз изстенах, а после прошепнах:- Много е вероятно по-късно да си промениш мнението.- Къде е Джейкъб?- Отиде да се бие. – промърморих, забила глава в земята.Джейкъб бе напуснал малкия ни лагер щастлив, с радостното „Ще се върна скоро“, бягайки с всички сили към сечището, а тялото му вече потръпваше, докато се приготвяше да се преобрази. До момента цялата глутница вече знаеше за станалото. Крачещият пред палатката Сет Клиъруотър бе близък свидетел на позора ми.Едуард бе тих за момент.- Оу – каза накрая.Тонът му ме накара да се тревожа за лавината, която не идваше достатъчно бързо. Хвърлих му бърз поглед, убедена в липсата на съсредоточеност у него, докато слушаше нещо, което умирах да не чува. Отново отпуснах лицето си на земята. Слисах се, когато Едуард се подсмихна неохотно.- А мислех, че аз не играя честно. – каза той с гневно удивление. - Накара ме да изглеждам като светец, покровител на морала.Ръката му се отърка в непокритата ми с нищо буза.- Не съм ти ядосан, любима. Джейкъб е по-хитър, отколкото си мислех. Макар че предпочитам да не го беше молила.- Едуард. – промърморих в грубият синтетичен плат. - Аз... аз... аз съм...- Тихо. – той ме накара да замълча , докато пръстите му се движеха успокоително по бузата ми. - Не това имах предвид. Просто той е щял да те целуне така или иначе, дори да не беше паднала в капана му, а сега нямам извинение да му разбия челюстта. Но и при тези обстоятелства ще изпитам удовлетворение.- Паднала в капана му? - смутолевих почти неразбираемо.- Бела, наистина ли го мислеше за толкова благороден? Че ще се хвърли в пламъците на жертвоприношението, просто за да разчисти пътя за мен?Вдигнах глава внимателно, за да срещна търпеливия му поглед. Изражението му бе нежно, а очите – изпълнени с разбиране, вместо с отвращението, което заслужавах.- Да, наистина го повярвах - промърморих аз и извърнах погледа си.Но не усещах гняв към Джейкъб, задето ме изигра. В тялото си нямах място за нищо друго, освен за омразата, която изпитвах към себе си. Едуард пак се усмихна нежно.- Такъв ужасен лъжец си, че си готова да повярваш на всеки, който е малко по-обигран.- Защо не си ми ядосан? - прошепнах аз – Защо не ме мразиш? Или още не си чул цялата история?- Мисля, че информацията ми е достатъчно изчерпателна. – рече той безгрижно. - Картините в ума на Джейкъб са винаги живописни. Тъжно ми е за глутницата му почти толкова, колкото за самия мен. На бедния Сет му се догади. Но Сам вече го кара да се

съсредоточиЗатворих очи и поклатих глава в агония. Острите синтетични влакна на палатката драскаха кожата ми.- Та ти си просто човек. - прошепна той, галейки косата ми отново.- Това е най-жалкият опит за защита, който съм виждала.- Но ти си човек, Бела. И колкото и да ми се иска да е другояче, той също е... В живота ти има пукнатини, които не мога да запълня. Разбирам това.- Не е вярно. Ето какво ме прави толкова ужасна – няма никакви пукнатини.- Обичаш го. – промърмори той внимателно.Всяка клетка в тялото ми възропта срещу твърдението му.- Обичам теб повече. - казах. Това бе най-доброто, на което бях способна.- И това ми е известно. Но... когато те напуснах Бела, те оставих кървяща. И Джейкъб бе онзи, който заши раните ти. Нямаше как това да не остави следа върху двама ви. А не мисля, че такива белези изчезват отведнъж. Не мога да виня теб или него, за нещо, което сам предизвиках. Мога да получа прошка, но това не значи, че съм избягал от последствията. Знаех си, че ще намериш начин да се самообвиниш. Спри, моля те. Не мога да го понеса. Какво искаш да ти кажа?- Искам да ме наречеш с всички оскърбителни думи, които са ти известни, на всеки език, който владееш. Искам да ми кажеш, че си отвратен от мен и че ще ме напуснеш, за да се унижавам и да те моля на колене да останеш при мен.- Съжалявам. - той въздъхна. - Не мога да го направя.- Тогава поне спри да се опитваш да ме утешиш. Остави ме да страдам. Заслужавам го.- Не е вярно. - промърмори той.Аз кимнах бавно:- Прав си. Бъди все така дразнещо спокоен. Така май е по-зле.Той притихна за момент и аз усетих напрежение във въздуха, новопоявила се настойчивост.- Приближава. – заключих аз.- Да, остават само още няколко минути. Достатъчни, за да кажа само едно нещо...Аз зачаках. Когато отново проговори, гласът му бе шепот:- Аз мога да съм благороден, Бела. Няма да те карам да избираш между него и мен. Просто бъди щастлива и можеш получиш от мен всичко, което поискаш или пък нищо, ако така ще е по-добре. Не оставяй мисълта, че ми дължиш нещо, да повлияе на решението ти.Отдръпнах се от пода на палатката, заставайки на колене.- Проклет да си, спри с това! - извиках срещу него.Очите му се разшириха от изненада:- Не, ти не разбираш. Не се опитвам да те накарам да се чувстваш по-добре, Бела. Наистина го мисля.- Знам, че е така. – изпъшках аз. - Око за око, зъб за зъб, нали така? Не ми се прави на благороден сега! Бори се!- Как? - попита той, а очите му бяха пълни с древна тъга.Аз се покатерих в скута му и прехвърлих ръцете си около него.- Не ме интересува студа. Нито пък това, че в момента мириша на куче. Накарай ме да забравя колко отвратителна съм. Накарай ме да го забравя. Направи така, че да забравя дори собственото си име. Бори се!Не го изчаках да реши (или пък да каже, че му се занимава с жестоко, нечестно чудовище като мен); прилепих се към него и притиснах устата си към неговите леденостудени устни.- По-внимателно, любима. – промърмори той под настоятелната ми целувка.- Не – изръмжах аз.

Той внимателно отдръпна лицето ми няколко сантиметри назад:- Не е нужно да ми доказваш каквото и да било.- Не се и опитвам да го направя. Каза че мога да имам всичко, което поискам от теб. И сега искам това. Искам всичко!Обвих ръце около шията му и се насилих да достигна устните му. Той наклони глава, за да отвърне на целувката ми, но хладните му устни бяха колебливи, когато нетърпението ми стана по-ясно изразено. Тялото ми отлично показваше намеренията ми, предлагайки му се. Както и очаквах, ръцете му се повдигнаха, за да ме удържат.- Вероятно сега не е най-подходящият момент за това. – предложи той прекалено спокойно за вкуса ми.- И защо не? - оплаках се аз. Нямаше смисъл да опитвам, ако той имаше намерение да бъде все така благоразумен. Отпуснах ръцете си.- Първо, защото е студено. – той се пресегна, за да вдигне спалният чувал от пода и го уви около мен като одеало.- Грешиш. – отвърнах аз. - Първо, защото си прекалено етичен за вампир. Той се засмя.- Добре, това го признавам. Студът е второто нещо. И трето...ами, ти наистина смърдиш, любов.Той сбърчи нос. Въздъхнах.- Четвърто, – Промърмори той, навеждайки лицето си така че сега той шепнеше в ухото ми. – Ние ще опитаме, Бела. Ще изпълня обещанието си. Но повече ми се иска това да не беше в реакция към Джейкъб Блек.Свих се и зарових лицето си в рамото му.- И пето....- Това е много дълъг списък. – промърморих.Той се засмя.- Да, но искаш ли да слушаш битката или не?Докато той говореше, Сет рязко нададе вой отвън пред палатката.Тялото ми се вдърви при звука. Не осъзнавах, че лявата ми ръка беше свита в юмрук, а ноктите ми се забиваха в превързаната ми ръка, докато Едуард не я взе и нежно не ги разгъна.- Всичко ще бъде наред, Бела. – обеща ми той. – Ние имаме умения, тренировка и елемент на изненада на наша страна. Всичко ще приключи много бързо. Ако наистина не го вярвах, щях сега да бъде там долу, а ти щеше да бъдеш тук, завързана за някое дърво или нещо от този десен.- Алис е толкова мъничка. - Завайках се аз.Той се засмя.- Това можеше да е проблем....ако беше възможно някой да я хване.Сет започна да хленчи.- Какво става? – поисках да знам.- Той е просто ядосан, че е принуден да бъде тук с нас. Той знае, че глутницата го държи настрана от битката, за да го предпази. Той умира да се присъедини към тях.Аз се намръщих към посоката, където мислех, че е Сет.- Новородените са достигнали края на следата(проработи като магия, Джаспър е гений) и са хванали миризмата на тези на поляната, затова сега се разделят на две групи, точно както Алис каза. – промърмори Едуард, а очите му бяха съсредоточени в нещо много далечно. - Сам ни води да се присъединим към засадата. – Той беше толкова съсредоточен върху това, което чуваше, че използва множественото число на глутницата. Внезапно той погледна надолу към мен. - Дишай, Бела. Аз се опитах да направя това, което ме помоли. Можех да чуя тежкото дишане на Сет отвъд стените на палатката и се опитах да придържам дробовете си към същото темпо, та

да не хипервентилирам.- Първата група е на поляната. Можем да ги чуем как се бият.Зъбите ми се сключиха. Той се засмя веднъж.- Можем да чуем Емет – той се забавлява много. Накарах се да си поема друга глътка въздух със Сет.- Втората група се подготвя – те не обръщат внимание, все още не са ни чули.Едуард изръмжа.- Какво? – ахнах аз.- Те говорят за теб. – зъбите му се стиснаха. – Те трябва да направят така, че да не избягаш....Добър ход, Лия! Мммм, тя е доста бърза. – промърмори с одобрение.- Един от новородените прихвана нашата миризма, а Лия го повали дори преди да може да се обърне. Сам й помага да го довърши. Пол и Джейкъб са хванали един, но другите са вече в защита. Те не знаят какво да правят. И двете страни правят маневри....Не, остави Сам да води. Пази се от пътя. – промърмори той. – Разделете ги – не ги оставяйте да си пазят гърбовете. –Сет захленчи. - Така е по-добре, подмамете ги към поляната. – одобри Едуард. Тялото му несъзнателно се местеше, докато гледаше, напрягайки се за ходовете, които той би направил. Ръцете му все още държаха моите; аз промуших пръстите си през неговите. Той поне не беше там долу.Внезапното отсъствие на звук беше единственото предупреждение. Бързите вдишвания на Сет престанаха, и, тъй като аз бях изравнила дишанията си с неговите, го забелязах.Аз също спрях да дишам, прекалено уплашена, за да мога дори да накарам дробовете си да работят, като осъзнах, че Едуард беше замръзнал като кубче лед до мен.О, не. Не. Не.Кой беше загубен? Техен или наш? Мои, всички бяха мои. Каква беше моята загуба?Толкова бързо, че дори не бях сигурна какво точно се случваше, аз бях на крака, а палатката се срутваше на неравни парцали около мен. Дали Едуард не я беше разкъсал, за да ни измъкне оттук? Защо?Аз премигах, шокирана, към силната светлина. Можех да видя само Сет точно до нас, лицето му беше само на 15 сантиметра от това на Едуард. Те се гледаха един друг в абсолютно съсредоточение за една безкрайна секунда. Слънцето се пречупваше в кожата на Едуард и изпращаше отблясъци, които танцуваха по козината на Сет.И тогава Едуард настоятелно прошепна на Сет.- Върви, Сет!Огромният вълк се затича и изчезна в сенките на гората. Цели две секунди ли бяха минали? Чувствах ги като часове. Бях ужасена до точката на гадене от знанието, че нещо много се е объркало на поляната. Отворих уста, за да поискам Едуард да ме заведе долу и при това да го направи веднага. Те имаха нужда от него и имаха нужда от мен. Ако трябваше да пролея кръвта си, за да ги спася, щях да го направя. Щях да умра, за да го направя, точно като третата съпруга. Нямах сребърна кама в ръката си, но щях да намеря начин....Преди да мога да изрека и първата сричка, се почувствах сякаш съм ме хвърляха във въздуха. Но ръцете на Едуард никога не ме пуснаха – аз просто бях преместена, но толкова бързо, че усещането беше като че падах настрани.Намерих се с гръб, притиснат в голата скала. Едуард стоеше пред мен, в позиция, която веднага познах. Облекчение се разля в ума ми по същото време, когато стомахът ми падна чак в краката. Не бях разбрала правилно. Облекчение – нищо не се беше объркало на поляната. Ужас – кризата беше тук.Едуард беше в защитна позиция, полу-приведен, с леко протегнати ръце, която познавах с призляваща убеденост. Скалата зад гърба ми можеше да бъде древната тухлена стена в тясната италианска уличка, където той беше стоял между мен и войниците на Волтури,

покрити с черни наметала.Нещо идваше за нас.- Кой? – Прошепнах аз.Думите се процедиха през зъбите му в ръмжене, което беше по-силно, отколкото очаквах. Прекалено силно. Това значеше, че вече е твърде късно, за да се крием. Бяхме в капан и нямаше значение дали някой щеше да чуе отговора му.- Виктория. – Каза той, просъсквайки думата, правейки я да звучи като мръсна. – Не е сама. Тя пресякла миризмата ми, следвайки новородените, за да наблюдава – тя никога не е възнамерявала да се бие заедно с тях. Взела моментално решение да ме последва, мислейки че ти ще бъдеш там, където съм аз. Права е била. Ти беше права. Била е Виктория.Тя беше достатъчно близо, че той чуваше мислите й.Облекчение отново. Ако бяха от Волтури и двамата щяхме да умрем. Но с Виктория нямаше нужда да умираме и двамата. Едуард можеше да оцелее. Той беше добър боец, добър колкото Джаспър. Ако тя не доведеше прекалено много с нея, той щеше да се бие и да се измъкне, да иде обратно при семейството си. Едуард беше по-бърз от който и да било. Той щеше да се справи.Толкова се радвах, че беше отпратил Сет. Разбира се, Сет нямаше към кого да се обърне за помош. Виктория беше изчислила решението си перфектно. Но поне Сет беше в безопасност; не виждах големият пясъчен вълк в глава си, когато си мислех за него, само хилавото петнадесет годишно момче. Тялото на Едуард се помести само на милиметри, но това ми подсказа накъде да гледам. Аз отправих поглед към сенките на гората.Беше като че ли кошмарите идваха към мен, за да ме поздравят. Двама вампира бавно пристъпиха в малкото пространство на нашия къмпинг, с внимателни очи, не изпускайки нито един детайл. Те блестяха на слънцето като диаманти.Едва можех да гледам към русото момче, да, той беше само момче, въпреки че беше мускулест и висок, може би на моята възраст, когато е бил променен. Очите му, по-ярко червено от което и друго, което бях виждала преди, не можеха да гледах моите. Въпреки че той беше най-близко до Едуард, най-близката опасност, не можех да гледам него.Защото на няколко метра настрани и на няколко метра назад, Виктория беше впила погледът си в мен. Оранжевата й коса беше по-светла, отколкото си я спомнях, причилаща повече на пламък. Тук нямаше никакъв вятър, но огънят около лицето й изглеждаше сякаш блещука малко, като че беше жив. Очите й бяха черни от жажда. Тя не се усмихваше, както винаги беше правила в кошмарите ми – устните й бяха стиснати в тънка линия. Имаше някакъв поразителен котешки маниер в начина, по който беше свила тялото си, като лъвица, чакаща шанс да атакува. Неспокойният й див поглед се местеше от Едуард към мен, но никога не се задържаше на него за повече от половин секунда. Тя не можеше да държи очите си далеч от мен, също както аз не можех да сваля поглед от нея. Тя излъчваше напрежение, беше почти видимо във въздуха. Можех да усетя желанието, всепоглъщата страст, която я държеше в своя плен. Като че ли аз също почти чувах мислите й, аз знаех за какво се върти в главата й.Тя беше толкова близко до това, което искаше – фокусът на цялото й съществуване от повече от година насам беше толкова близо. Моята смърт.Планът й беше толкова очевиден, колкото и практичен. Голямото русо момче щеше да атакува Едуард. Веднага, когато Едуард беше достатъчно разсеян, Виктория щеше да ме довърши.Щеше да бъде бързо – тя нямаше време за игрички – но щеше да бъде свършено докрай. Нещо, от което нямаше да има оправяне. Нещо, което дори вампирската отрова нямаше да може да поправи. Тя трябваше да накара сърцето ми да спре. Вероятно ръка, тласната през гърдите ми, пръсвайки го. Нещо от този порядък.Сърцето ми биеше бясно, шумно, като че да направи целта й още по-явна.

На огромно разстояние от тук, през черната гора, вой на вълк отекна в неподвижния въздух. След като Сет го нямаше, нямаше как да разберем какво значеше този звук.Русото момче погледна към Виктория с крайчеца на окото си, чакайки заповедта й.Той беше млад по повече от един начин. Познах по ярките му червени ириси, че той не беше вампир от дълго. Той щеше да бъде силен, но глупав. Едуард щеше да знае как да се справи с него. Едуард щеше да оцелее.Виктория трепна с брадичката си към Едуард, безмълвно заповядвайки на момчето да напада.- Райли. – Каза Едуард с мек, умоляващ глас.Русото момче замръзна, а червените му очи се разшириха.- Тя те лъже, Райли. – Каза му Едуард. – Чуй ме. Тя те лъже, точно както е излъгала онези, които сега умират на поляната. Ти знаеш, че тя ги е излъгала, че е накарала и теб да ги лъжеш, но нито един от вас двамата няма намерение да им помогне. Толкова ли е трудно да повярваш, че и теб е излъгала? На лицето на Райли се изписа объркване. Едуард се премести няколко сантиметра встрани и Райли автоматично направи същото.- Тя не те обича, Райли. – мекият глас на Едуард бе подкупващ, почти хипнотичен. - Никога не те е обичала. Обичаше мъж на име Джеймс, а ти за нея не си нищо повече от средство към целта.Когато той спомена името на Джеймс, чертите на лицето на Виктория се изкривиха в зловеща гримаса. Очите й останаха приковани в мен. Райли й хвърли обезумял поглед.- Райли? - обади се Едуард. Тя знае, че ще те убия, Райли. Тя иска да умреш, за да не се налага да се преструва повече. Да – усещал си го, нали? Виждал си отвращението в очите й, намирал си пролуки в обещанията й? Бил си прав. Тя никога не те е желала. Всяка целувка и всяко докосване са били измамни.Едуард отново се премести, този път направи няколко крачки към момчето, далеч от мен. Погледът на Виктория бе насочен в разстоянието помежду ни. Щеше да й отнеме по-малко от секунда да ме убие – само изчакваше първия сгоден случай.Този път по-бавно, Райли смени позицията на тялото си.- Не е нужно да умираш. – обеща Едуард, задържайки погледа на момчето със своя. - Можеш да живееш различно от начина, който тя ти е показала. Не всичко е лъжи и кръв, Райли. Можеш да си тръгнеш сега. Няма смисъл да умираш заради лъжите й.Едуард пристъпи към него. Сега бяхме на крачка разстояние един от друг. Райли се завъртя прекалено надалеч, за да компенсира двойно движението на Едуард. Виктория се наклони напред, заставайки на пръсти. - Последен шанс, Райли. – прошепна Едуард.Лицето на Райли изразяваше объркване, когато погледна Виктория очаквателно.- Той е лъжецът, Райли. - каза Виктория и аз зяпнах при звука на гласа й. - Казах ти за техните номерца. Знаеш, че обичам само теб.Гласът й вече не бе онова силно и диво, дебнещо ръмжене, което свързвах с лицето и държанието й. Бе нежен, тъничък – бебешки, звънлив сопрано тембър. Глас, който вървеше с руси къдрици и розови балони. Не изразяваше никакво чувство.Челюстта на Райли се стегна и той изправи раменете. Очите му бяха празни – нямаше го объркването, нито подозрението. Нямаше никаква мисъл. Той се стегна, готвейки се за атака. Тялото на Виктория сякаш потръпваше, толкова бе разярена. Ръцете й бяха хладни оръжия, чакащи Едуард да се отдръпне още малко от мен.Някой от тях изръмжа. И сянка с цвят на слонова кост прелетя към центъра на поляната, поваляйки Райли на земята.- Не! – проплака Виктория, а пискливият й бебешки глас бе изпълнен с недоверие.Срещу мен огромният вълколак разкъсваше русия вампир под себе си. Нещо бяло и твърдо се разби в камъните над мен. Свих се по-далеч от него.Виктория дори не погледна момчето, на което допреди малко посвещаваше любовта си.

Очите й все още бяха съсредоточени върху мен, изпълнени с такова свирепо разочарование, че чак изглеждаше объркана.- Не. - повтори тя, през стиснатите си зъби, когато Едуард започна да се приближава до нея, блокирайки пътя й към мен.Райли отново се изправяше и изглеждаше някак безформен и измъчен, но все още имаше силата да изрита ожесточено Сет в раменете. Костта изхрущя. Сет отстъпи назад и започна да се върти в кръг, накуцвайки. Райли бе вдигнал ръце, подготвен, макар че една от тях сякаш липсваше...Само на няколко метра от тази битка, Едуард и Виктория танцуваха.Не точно в кръг, защото Едуард не й позволяваше да се приближи до мен. Тя отстъпи наперено назад, местейки се от страна на страна, опитвайки се да намери слабо място в защитата му. Той гъвкаво парираше движенията й, изумявайки я със съвършената си концентрация. Започна да се движи за части от секундата преди нея, разчитайки действията й още в ума й.Сет нападна Райли отстрани и нещо се разкъса с грозен, стържещ звук. Още едно тежко, бяло парче падна в гората с тупване. Райли изрева от ярост и Сет отскочи назад, приземявайки се на стъпалата си с учудваща лекота, имайки предвид размера му, когато Райли замахна да го удари с обезобразената си ръка.Сега Виктория лъкатушеше между стволовете на дърветата в далечния край на поляната. Беше раздвоена – краката й я измъкваха от опасността, докато ме изпиваше с очи, сякаш бях магнит, който я притегляше към себе си. Виждах изгарящия й копнеж да ме убие борещ се инстинкта й за самосъхранение.Едуард също го виждаше.- Не си тръгвай, Виктория. – промърмори той със същия хипнотичен глас като преди. - Няма да ти се отдаде друг шанс като този!Тя оголи зъбите си и изсъска срещу него, но изглежда не можеше да се премести по-далеч от мен.- По-късно винаги можеш да избягаш. - измърка Едуард. - Имаш достатъчно време да го направиш. Това вършиш най-добре, нали? Нали по тази причина Джеймс те държеше около себе си. Полезно е, ако си падаш по смъртоносни игрички. Партньор със свръхестествена интуиция за бягство. Той не трябваше да те напуска – щеше да си му от полза, когато го докопахме във Финикс.Ръмжене се откъсна от устните й.- Въпреки ,че това е единственото, за което си му била нужна. Колко глупаво – да изхабиш толкова много енергия, отмъщавайки за някого, чиято привързаност бе по-малка от тази на ловец към плячката му. Никога не си била нещо повече от удобство. Аз ли не знам.Краищата на устните му се извиха нагоре, когато я хвана в капана си. Виктория сподави вика си и се измъкна от прикритието на дърветата, маневрирайки. Едуард й отвърна по същия начин и танцът започна отново.Точно тогава юмрукът на Райли закачи хълбока на Сет и от гърлото на върколака излезе тих лай. Сет отстъпи назад, а раменете му потръпваха конвулсивно, сякаш се опитваше да се отърси от болката.„Моля те“, искаше ми се да се обърна към Райли, но не можех да активирам мускулите, отговарящи за движението на устните ми, за да изразходя насъбралият се в дробовете ми въздух.“ Моля те, той е само едно дете!“Защо Сет не беше избягъл? Защо не избяга сега? Райли скъсяваше дистанцията помежду им, водейки Сет към ръба на урвата зад мен. И внезапно Виктория бе сякаш заинтерувана за бъдещето на партньора си. Виждах как измерва разстоянието между мен и Райли с периферното си зрение. Сет му се нахвърли, отблъсквайки го отново, а Виктория изсъска. Сет не накуцваше вече. Кръговите му движения го приближиха на сантиметри от Едуард. Опашката му дори го докосна по гърба, а очите на Виктория се разшириха.

-Не, той няма да нападне мен. – отвърна Едуард на неизречения въпрос на Виктория. Възползваше се от разсейването й, за да се промъкне по-близо. - Имаме общ враг. Вие ни сплотихте.Тя стисна зъби, опитвайки да се съсредоточи върху Едуард.- Погледни отблизо, Виктория. – промърмори той играейки си с концентрацията й. - Толкова много ли ти прилича той на чудовището Джеймс, който преследваше жертвите си чак до Сибир?Очите й се разтвориха широко и започнаха да се местят диво от Едуард към Сет и мен, отново и отново.- Не е ли същият? - изръмжа тя с пискливият си сопранов тембър - Невъзможно!- Нищо не е невъзможно. – промърмори Едуард с копринено мек глас, докато се приближаваше към нея. - Като изключим това, което искаш. Никога няма да я нараниш.Тя разтърси глава рязко и енергично, борейки се с опитите му да я разсее и пробва да се промъкне покрай него, но той бе готов да й попречи в минутата, в която тя си го помисли. Чертите на лицето й бяха изкривени от безсилие и тогава се наведе още по-ниско, подобно на лъв и закрачи преднамерено горделиво напред.Виктория не беше неопитен, воден само от инстинктите си новороден. Беше смъртоносна. Дори аз можех да усетя разликата между нея и Райли. И знаех, че Сет нямаше да издържи толкова дълго, ако се биеше с нея.Едуард също смени позицията си, когато се доближиха един до друг и вече бяха равни.Танцът засили темпото си. Беше като Алис и Джаспър на ливадата – неясна спирала от движения, само дето този път хореографията на танца не бе така съвършена.Остри изскърцвания и бързина отекваха надолу по урвата, всеки път, когато някой се подхлъзнеше на някое от нейните образувания. Но се движеха прекалено скоростно, за да видя кой от двамата правеше тези грешки...Райли бе объркан от агресивния балет, а очите му следяха загрижено партньорката му. Сет го нападна , обезобразявайки още една част от тялото му. Райли изрева и се нахвърли върху Сет, нанасяйки му силен удар в гръдния кош, за който той не бе подготвен. Огромното му тяло се извиси на десет метра височина и се блъсна в каменната стена над главата ми със сила, която можеше да разклати цяла планина. Чух как въздухът бе изкаран от дробовете му и се дръпнах назад, когато тялото му рикошира о камъка и се сгромоляса на земята на няколко крачки от мен. От устните му излезе тихо скимтене.Остри парчета сив камък заваляха върху мен, драскайки беззащитната ми кожа. Един назъбен каменен шип падна към дясната ми ръка и аз го улових инстинктивно. Пръстите ми се обвиха около продълговатия къс, а инстинктът ми за самосъхранение бе напълно забравен; след като нямаше къде да избягам, тялото ми – без да се интересува колко безрезултатни са действията ми – се приготви за битка.Адреналин закипя във вените ми. Знаех, че зъбчетата на камъка са се впили в дланта ми. Знаех, че болката в прасеца ми се обаждаше. Знаех, но не чувствах никаква болка.Зад Райли всичко, което виждах бе усукващия се пламък, който представляваше косата на Виктория и неясни бели очертания. От честите, увеличаващи се металически движения и раздиращите звуци, пъшкането и ужасеното съскане ми стана ясно, че танцът ставаше смъртоносен за някой от двамата...Но кой по-точно? Райли се наклони към мен, а червените му очи искряха от ярост. Той хвърли поглед към куцукащата планина от песъчлива козина между нас, а ръцете му – осакатени, натрошени ръце – се свиха, готови за нападение. Той разтвори широко уста, а зъбите му проблеснаха, докато се приготвяше да ги забие в гърлото на Сет.Още един прилив на адреналин ме разтресе като електро-шок и изведнъж всичко ми стана ясно.И двете битки бяха прекалено близо една до края си. Сет щеше да загуби своята,а нямах представа какво ставаше с Едуард. Те имаха нужда от помощ. От отвличане на вниманието. От нещо, което да изостри сетивата им.

Стиснах каменния къс в ръка толкова силно, че част от него се отчупиБях ли достатъчно силна? А достатъчно смела? Колко дълбоко можех да забия грубия камък в тялото си? Това щеше ли да даде на Сет достатъчно време да се изправи на крака? Ще се възстанови ли достатъчно бързо, че саможертвата ми да му бъде от полза?Намерих подходящо място на ръката си, дърпайки пуловера, за да разголя кожата, след което притиснах острият край към сгъвката на лакътя си. Там вече имах дълъг белег от последния ми рожден ден. Тази нощ леещата ми се кръв бе достатъчна да улови вниманието на всеки вампир, да ги накара незабавно да замръзнат на мястото си. Надявах се и този път да проработи. Разрязах мястото и си поех дълбоко дъх.Виктория се разсея, заради изпъшкването ми. Очите й замръзнаха за една малка част от секундата и срещнаха моите. Лицето й изразяваше едновременно ярост и любопитство. Не бях сигурна как чух тихия звук сред всички останали шумове, които отскачаха от скалата и се забиваха във вътрешната страна на главата ми. Ударите на сърцето ми трябваше да са достатъчни, за да го заглушат. Но за част от секундата, когато гледах в очите на Виктория, помислих че чувам позната, нетърпелива въздишка. В същата тази секунда танцът зловещо прекъсна. Всичко стана толкова бързо, че беше приключило, преди да мога да проследя събитията. Опитах се да наваксам в главата си.Виктория беше излетяла от неясната структура и се заби във висок смърч, около средата на стъблото му. Тя падна на земята, вече наведена, за да нападне.Едновременно с това, Едуард – почти невидим от скоростта си – се беше извърнал назад и хвана нищо неподозиращият Райли за ръката. Изглеждаше сякаш Едуард беше сложил крака си на гърба на Райли и беше изтеглил....Малкият къмпинг беше изпълнен с пронизителният писък от агония на Райли.По същото време, Сет се изправи на крака, блокирайки по-голямата част от гледката ми.Но аз все още можех да видя Виктория. И, въпреки че тя изглеждаше странно деформирана – като че не можеше напълно да се изправи – можех да видя усмивката, която бях сънувала, да се показва на дивото й лице.Тя се наведе и атакува.Нещо малко и бяло прелетя през въздуха и се сблъска с нея по средата на полета й. Ударът прозвуча като експлозия и я хвърли в друго дърво – това се разцепи на две. Тя отново се приземи на краката си, наведена и готова, но Едуард вече беше заел мястото си. Облекчение изпълни сърцето ми, когато видях че той стоеше изправен и перфектен. Виктория изрита нещо настрани с лек удар на голият си крак – оръжието, което беше попречило на атаката си.То се търколи към мен и аз осъзнах какво беше.Стомахът ми се преобърна.Пръстите все още се свиваха; хващайки стръкчета трева, ръката на Райли започна безумно да се влачи по земята.Сет отново обикаляше около Райли, но сега Райли се оттегляше. Той отстъпваше пред наближаващият върколак, а лицето му беше сурово от болката. Той повдигна една ръка отбранително.Сет изтласка Райли и беше ясно, че вампирът не беше в добро състояние. Видях как Сет впи зъбите си в рамото на Райли и го разкъса, скачайки отново назад.В оглушителен метален крясък, Райли се раздели и с другата си ръка.Сет поклати глава, запращайки ръката в гората. Счупеният съскащ звук, който дойде от зъбите на Сет прозвуча като кикотене.Райли изкрещя изтормозена молба.- Виктория!Виктория дори не трепна при споменаването на името си. Очите й веднъж не погледнаха партньора й.Сет се хвърли напред със силата на разбиваща топка. Ударът запрати и Сет, и Райли към

дърветата, където металическото крещене беше смесено с писъците на Райли. Писъците внезапно спряха, докато звуците на разкъсването на парчета на камък продължиха.Въпреки че дори не отдели един последен поглед за сбогом, Виктория изглежда осъзна, че сега беше останала сама. Тя започна да се отдалечава от Едуард, с безумно разочарование в очите си. Тя ми хвърли един къс, агонизиращ поглед на желание и тогава започна по-бързо да се оттегля.- Не. – напевно каза Едуард, а гласът му беше съблазнителен. – Постой само още малко. Тя се извъртя и се изстреля към убежището на гората като стрела на лък.Но Едуард беше по-бърз – като куршум от оръжие.Той хвана незащитеният й гръб при краят на дърветата и, с една последна, проста стъпка, танцът приключи.Устата на Едуард докосна леко гърлото й, като погалване. Последвалата какафония, идваща от усилията на Сет, заглуши всеки друг звук, така че нямаше никакъв забележим звук, който да направи гледката една на насилие.Той можеше и да я целува.И тогава огнената бъркотия от коса вече не беше свързана с останалата част на тялото й. Треперещите оранжеви вълни паднаха на земята и подскочиха веднъж, преди да се търколят към дърветата.

25. Огледало

Накарах очите си – замръзнали от шока – да се размърдат, така че да мога да огледам по-отблизо овалният предмет, обвит в кичури трепереща, огнена коса.Едуард отново се движеше. Бързо и спокойно делово, той разчлени безглавото тяло.Аз не можех да отида до него – не можех да накарам краката си да изпълняват; те бяха заковани към камъка под тях.Но аз внимателно следях всяко едно негово движение, търсейки някаква следа, че той е ранен. Сърцето ми се забави до здравословен ритъм, когато не открих нищо. Той беше гъвкав и грациозен, както винаги. Дори не можех да видя дупка по дрехите му.Той не ме погледна – където аз стоях замръзнала до скалата, ужасена – докато струпваше на купчина треперещите, гърчещи се крайници, а тогава ги покри със сухи борови иглички. Той не срещна погледът ми и когато забърза към гората след Сет.Нямах време да се съвзема, преди той и Сет да се върнат, а ръцете на Едуард бяха пълни с Райли.Сет носеше голямо парче – гръдният кош – в устата си. Те добавиха товара си към купа и Едуард извади сребърен правоъгълник от джоба си. Той отвори запалката и задържа пламъкът към сухите иглички. Те пламнаха веднага; дългите езици на огъня бързо зализаха горящите тела. - Събери всички парчета. – Едуард каза тихо на Сет.Заедно, вампирът и върколакът обходиха къмпинга ни, като от време на време хвърляха малки парчета плът в пламъка. Сет боравеше в парчетата с устата си. Мозъкът ми още не работеше достатъчно добре, за да разбера защо не се превърне, за да работи с ръцете си.Едуард придържаше очите си към работата си.А тогава, те бяха готови и бушуващият огън изпращаше колона задушаващо лилаво към небето. Гъстият пушек бавно се навиваше, изглеждайки по-плътен, отколкото трябва; миришеше на горяща плът и миризмата беше неприятна. Беше тежка, силна.Сет издаде кикотещият се звук отново, дълбоко в гърдите си.Усмивка се появи за кратко на напрегнатото лице на Едуард.Едуард протегна ръката си, а тя беше свита в юмрук. Сет се ухили, разкривайки дългата редица остри зъби, и заби носът си в ръката на Едуард.- Добра работа в екип. – промърмори Едуард.Сет се закашля от смях.

Тогава Едуард си пое дълбоко въздух и бавно се обърна към мен.Не разбрах изражението му. Очите му бяха предпазливи, като че аз бях друг враг...повече от предпазливи, те бяха уплашени. Но той не бе показал нито капка страх, когато се беше изправил срещу Виктория и Райли... Умът ми беше спрял, зашеметен и безполезен като тялото ми. Аз го гледах, объркана.- Бела, любов моя. – каза той с най-нежният тон, идвайки към мен прекалено бавно, ръцете му бяха протегнати, с дланите напред. Колкото и слисана да бях, това странно ми напомни за заподозрян, който приближава полицай, показвайки, че не е въоръжен...- Бела, можеш ли да пуснеш камъка, моля те? Внимателно. Не се наранявай.Съвсем бях забравила за грубото си оръжие, въпреки че сега осъзнавах, че го стисках толкова силно, че кокалчето ми крещеше в протест. Дали наново беше счупено? Карлайл със сигурност щеше да ми сложи шина този път. Едуард се поколеба на няколко метра от мен, ръцете му бяха все още във въздуха, а очите му – все още уплашени.Отне ми няколко дълги секунди, за да си спомня как да движа пръстите си. Тогава камъкът падна на земята, докато ръката ми стоеше замръзнала в същата позиция.Едуард малко се успокои, когато ръцете ми се опразниха, но не се приближи.- Няма нужда да се страхуваш, Бела. – промърмори Едуард. – Ти си в безопасност. Няма да те нараня.Тайнственото обещание само ме обърка още повече. Зяпах го като малоумна, опитвайки са да разбера.- Всичко ще бъде наред, Бела. Знам, че сега си уплашена, но всичко приключи. Никой няма да те нарани. Няма да те докосна. Няма да те нараня. – каза той отново.Очите ми бясно замигаха и аз намерих гласа си.- Защо го повтаряш?Направих несигурна стъпка към него и той се отдалечи от напредъка ми.- Какво има? – прошепнах. – Какво имаш предвид?- Ти... – златистите му очи внезапно станаха толкова объркани, колкото аз се чувствах. – Не се ли страхуваш от мен?- Да се страхувам от теб? Защо?Клатушкайки се направих още една стъпка напред, а после се спънах в нещо – вероятно собствените си крака.Едуард ме хвана и аз зарових лицето си в гърдите му и заридах.- Бела, Бела, съжалявам. Свърши се, свърши се. - Добре съм. – задъхах се аз. – Добре съм. Аз просто... Откачам... Дай ми...Минута.Ръцете му се затегнаха около мен.- Толкова съжалявам. – Мърмореше той отново и отново.Аз се държах за него, докато отново можех да дишам и тогава го целувах – гърдите му, рамото му, врата му – всяка част от него, която достигах. Бавно, мозъкът ми започна отново да работи.- Добре ли си? – Поисках да знам между целувките. – Тя нарани ли те?- Напълно здрав съм. – Обеща той, заравяйки главата си в косата ми.- Сет?Едуард се засмя.- Повече от добре. Много е доволен от себе си, дори.- Останалите? Алис, Есме? Вълците?- Всички са добре. Там също е свършило. Премина точно толкова гладко, колкото обещах. Ние поехме най-лошото тук.Оставих се да попия това за момент, да го оставя да влезе и да се намести в главата ми.Семейството и приятелите ми бяха в безопасност. Виктория никога повече нямаше да ме преследва. Всичко приключи. Всички щяхме да сме добре. Но не можех напълно да приема добрите новини, докато бях толкова объркана.

- Кажи ми защо. – настоях. – Защо си помисли, че ще се страхувам от теб?- Съжалявам . –каза той, извинявайки се за пореден път – за какво? Нямах си и на представа. – Толкова съжалявам. Не исках да виждаш това. Да ме виждаш така. Знам, че би трябвало да съм те ужасил.Трябваше да помисля върху това за минута, за нерешителният начин, по който ме беше приближил, ръцете му във въздуха. Като че щях да избягам, ако той се движеше по-бързо...– Сериозно ли? – най-накрая попитах. – Ти...какво? Помислил си, че ще ме изплашиш? – Изсумтях.Сумтенето беше хубаво; гласът ми не можеше да трепери или да се пречупи, когато сумтях. Звучеше впечатляващо безцеремонно. Той постави ръката си под брадичката ми и наклони главата ми назад, за прочете изражението на лицето ми.- Бела, а току-що. – той се поколеба, но после насили думите. – Аз току-що обезглавих и разчлених живо същество на няма и двадесет метра от теб. Това не те ли притеснява? Той ми се намръщи, а аз свих рамене. Свиването на рамене също беше добре. Много незаинтересовано.- Всъщност не. Само се страхувах, че вие със Сет ще бъдете наранени. Исках да помогна, но наистина нямаше много, което да мога да направя....Внезапно лицето му стана смъртнобледно и накара гласът ми да заглъхне.- Да. – каза той, а гласът му беше сдържан. – Малката ти каскада с камъка. Знаеш ли, че почти ми докара инфаркт? А това не е много лесно нещо.Неговият бесен поглед затрудни още повече изговарянето на отговора ми.- Исках да помогна...Сет беше ранен...- Сет само се преструваше, че е ранен, Бела. Беше трик. И тогава ти...! – той поклати глава, защото не беше в състояние да довърши. – Сет не можеше да види какво се опитваше да направиш ти, затова аз трябваше да се намеся. Той сега е малко недоволен, задето не може да заяви, че е постигнал победата сам.- Сет се е ...преструвал?Едуард кимна строго.- О.И двамата погледнахме към Сет, който усърдно ни игнорираше, наблюдавайки пламъците. Самодоволство се излъчваше от всяко косъмче на козината му.- Ами, аз не знаех това. – казах, защитавайки се. – И не е лесно да си единственият безпомощен човек наоколо. Само почакай да стана вампир! Няма да седя настрана следващият път.Дузина емоции преминаха през лицето му, преди да реши да се спре на развеселената.- Следващият път? Очакваш скоро друга война ли? - С моя късмет? Кой знае?Той извъртя очи, но виждах, че мислено вече не беше тук – облекчението направи и двама ни лекомислени. Всичко беше приключило. Или..не?- Чакай малко. Не каза ли нещо преди това...? – трепнах, спомняйки си какво точно беше преди – какво щях да кажа на Джейкъб? Разбитото ми сърце заби с болезнени удари. Беше трудно да повярвам, почти невъзможно, но най-трудната част от деня ми не беше минала – и тогава се стегнах. – За усложнение? И Алис, че трябвало да каже времето на Сам. Ти каза, че е било за малко. Какво е било за малко?Очите на Едуард се преместиха за миг към Сет, и те размениха бързи погледи.- Е? – Попитах.- Наистина не е нищо. – каза бързо Едуард. – Но наистина трябва вече да сме на път...Той започна да ме дърпа към мястото ми на гърба му, но аз се вдървих и се отдръпнах.- Дефинирай „нищо”.Едуард взе лицето ми в ръцете си.

- Имаме само минута, така че не се паникьосвай, става ли? Казах ти, че няма никаква причина да се страхуваш. Довери ми се, моля те? Аз кимнах, опитвайки се да скрия внезапният си ужас – колко още можех да понеса, преди да ми дойде прекалено много?- Нямам причина да се притеснявам. Схванах.Той захапа устни за секунда, решавайки какво да каже. И тогава внезапно погледна към Сет, като че вълкът го беше повикал.- Какво прави тя? – попита Едуард.Сет изви; това беше тревожен, загрижен звук. Това накара косъмчетата по врата ми да настръхнат. Всичко беше мъртвешко тихо за една безкрайна секунда. И тогава Едуард ахна.- Не! – и една от ръцете му се изстреля, като че ще хване нещо, което не можех да видя. – Недей...Спазъм разтресе цялото тяло на Сет и един вой, изпълнен с агония, се откъсна от дробовете му. Едуард падна на колене в същият този момент, стискайки главата си с двете си ръце, а лицето му беше набраздено от болка.Аз изкрещях веднъж от ужас и паника и падна на колене до него. Глупаво, но аз се опитах да издърпам ръцете от лицето му; дланите ми, влажни от потта, се плъзнаха по мраморната му кожа.- Едуард! Едуард!Очите му се фокусираха върху мен с очевидни усилия; той разтвори стиснатите си зъби.- Всичко е наред. Ние ще се оправим. Просто.... – Той спря и отново потрепна.- Какво става? – проплаках аз, докато Сет нададе вой от мъка.- Добре сме. Ще се оправим. – Едуард ахна. – Сам – помогни му....И в този момент аз осъзнах, че, когато той назоваваше името на Сам, той не говореше зе себе си и Сет. Никаква невидима сила не го атакуваше. Този път кризата не беше тук.Той използваше множественото число на глутницата.Аз бях изразходила целия си адреналин. В тялото ми не бе останало нищо. Аз се строполих, но Едуард ме хвана преди да съм ударила скалите. Той се изправи на крака, с мен в обятията си.- Сет! – извика Едуард.Сет се беше свил, все още напрегнат от агонията, изглеждайки сякаш ще се изстреля към гората.- Не! – нареди му Едуард. – Ти си отиваш право вкъщи. Сега. Колкото можеш по-бързо!Сет захленчи, клатейки голямата си глава от една страна на друга.- Сет. Довери ми се.Огромният вълк се загледа в поглед на Едуард, пълен с агония, за една дълга секунда и тогава се поизрави и излетя към дърветата, изчезвайки като призрак. Едуард се сгуши по-силно към гърдите си и тогава ние също фучехме през сенчестата гора, поемайки друга пътека от тази на вълка.- Едуард. – опитах се да насиля думите през стиснатото ми гърло. – Какво стана, Едуард? Какво е станало със Сам? Къде отиваме? Какво става?- Трябва да се върнем на поляната. – каза ми той с нисък глас. – Знаехме, че има голяма възможност това да се случи. По-рано тази сутрин Алис го видя и го предаде през Сам към Сет. Волтури са решили да се намесят.Волтури.Прекалено много. Умът ми отказа да разбере думите, преструваше се, че не може да разбере. Дърветата се клатеха около нас. Той бягаше надолу по хълма толкова бързо, че имах чувството, че падаме извън контрол.- Не се паникьосвай. Те не идват за нас. Това е обичайна работа за пазачите, които разчистват този вид бъркотия. Нищо важно, те просто си вършат работата. Разбира се, те изглежда са изчислили пристигането си доста внимателно. Което ме кара да вярвам, че

никой от Италия е нямало да скърби ако тези новородени бяха намалили броят на семейство Кълън. – думите излизаха през зъбите му, твърди и равни.- Ще знам със сигурно какво са си мислели, когато стигнем до поляната.- Затова ли се връщаме? – прошепнах аз. Можех ли да се справя с това? Образът на развяващи се черни мантии се появи в неадекватния ми ум и аз се отдръпнах от тях. Бях толкова близо до точката на пречупване. - Това е част от причината. Най-вече, ще е най-безопасно за нас да се представим заедно пред тях. Тя нямат причина да ни тормозят, но...Джейн е с тях. Ако тя разбере, че ние сме някъде сами, далеч от другите, мисълта може и да я изкуши. Както Виктория, Джейн вероятно щеше да отгатне, че аз съм с теб. Деметри, разбира се, е с нея. Той може да ме намери, ако Джейн го помоли.Не исках да си помислям за това име. Не исках да виждам заслепяващото, изящното, детинско личице в главата си. Странен звук излезе от гърлото ми.- Шшш, Бела, шшш. Всичко ще бъде наред. Алис го вижда.Алис го виждаше? Но...тогава къде бяха вълците? Къде беше глутницата?- Глутницата?- Те трябваше бързо да си тръгнат. Волтури не уважават съюзи с върколаци.Можех да чуя как дишането ми се ускорява, но не можах да го контролирам. Започнах да се задъхвам.- Кълна се, че всичко ще бъде наред. – Обеща ми Едуард. – Волтури няма да разпознаят миризмата – те няма да разберат, че вълците са тук; това не са видове, с които те са запознати. Глутницата ще бъде добре.Не можех да асимилирам обяснението му. Концентрацията ми беше разкъсана на парчета от страховете ми. Ние ще се оправим, беше казал той...и Сет, виещ в агония....Едуард беше избегнал първият ми въпрос, отвличайки вниманието ми с Волтури...Бях близо до ръба...просто висях на върховете на пръстите си.Дърветата бяха летящо размазано петно, което се разливаше около него като нефритени води. - Какво е станало? – Прошепнах отново. – Преди. Когато Сет виеше? Когато ти страдаше?Едуард се поколеба.- Едуард! Кажи ми!- Всичко беше приключило. – Прошепна той. Едва успях да го чуя през вятърът, който скоростта му правеше. – Вълците не бяха преброили своя дял...те си мислели, че са се оправили с всички. Разбира се, Алис не можела да види...- Какво е станало?!- Един от новородените се криел...Лия го намерила – тя била глупава, наперена, опитвайки се да докаже нещо. Тя се изправила срещу него сама...- Лия. – Повторих аз и бях прекалено слаба, за да изпитам срам от облекчението, което ме заля. – Тя ще се оправи ли?- Лия не е ранена. – Промърмори Едуард.Аз го загледах за дълга секунда.Сам – помогни му. – Беше издишал тогава Едуард. „Него”, не „нея”.- Почти сме там. – Каза Едуард и се загледа в определена точка на небето.Очите ми проследяваха неговите автоматично. Имаше тъмен пурпурен облак, висящ ниско над дърветата. Облак? Но беше ненормално слънчево...Не, не облак – разпознах гъстата колона пушек, същата като онази при нашият къмпинг. - Едуард. – Казах, а гласът ми беше почти беззвучен. – Едуард, някой е ранен. Видях агонията, изкривила чертите на Сет, както и измъчената физиономия на Едуард.- Да – прошепна той.- Кой? - попитах, въпреки, че вече знаех отговора Разбира се, че знаех. Естествено. Времето сякаш беше спряло хода си, докато стигнем до мястото. Отне му доста време преди да отговори.

- Джейкъб. – отвърна.Успях да кимна веднъж.- Разбира се. – промърморих.И тогава сламката, за която се бях вкопчила като удавник изчезна от ума ми.Причерня ми.

***

Отначало почувствах студените ръце, които ме обгръщаха. Повече от един чифт ръце. Такива, които ме държаха, длан притисната към бузата ми, пръсти, галещи челото ми и още пръсти, внимателно притиснати о китката ми. После чух гласовете. Първо бяха някак далечни, а после станаха високи и отчетливи, сякаш някой включваше радио.- Карлайл, минаха вече пет минути. - притесненият глас на Едуард.- Ще се свести, когато е готова, Едуард. - гласът на Карлайл беше винаги спокоен и убедителен. - Днес преживя прекалено много. Остави умът й да се успокои.Но аз не бях спокойна. Бях в капана на знанието, което не ме бе напуснало, дори и в безсъзнание – болката, която бе част от тъмнината. Почувствах се отделена от тялото си. Сякаш бях притисната в някакъв ъгъл на съзнанието си, неспособна да се контролирам. Но не можех да направя нищо, за да променя случилото се. Не можех да разсъждавам. Страданието бе прекалено силно. И не можех да избягам от него.Джейкъб, Джейкъб. Не, не, не, не...- Алис, колко време остава? - настоя Едуард, гласът му бе все така напрегнат; Успокоителните думи на Карлайл не помогнаха особено. Някъде отдалеч чух гласа на Алис. Звучеше изключително весел.- Още пет минути. И Бела ще отвори очи след тридесет и седем секунди. Без съмнение вече ни чува.- Бела, миличка? - Това бе нежният, утешителен глас на Есме. – Чуваш ли ме? Вече си в безопасност, мила.Да, наистина бях в безопасност. Това имаше ли значение? Студените устни бяха до ухото ми и Едуард изговаряше думите, които ми позволиха да избягам от мъчението, което собственото ми съзнание ми причиняваше.- Той ще оживее, Бела. Раните му зарастват докато разговаряме. Ще се оправи.Когато болката и ужасът намаляха, успях отново да се свържа с тялото си. Клепачите ми потрепериха.- О, Бела. - Едуард въздъхна от облекчение и устните му докоснаха моите.- Едуард… – прошепнах аз.- Да, тук съм.Отворих очи и се взрях в топлите му, златисти ириси.- Джейкъб е добре? - попитах.- Да. – зарече се той.Огледах очите му за някакъв знак, който да ми подскаже, че само се опитва да ме успокои, но те бяха напълно искрени.- Аз лично го прегледах. - каза тогава Карлайл.Обърнах глава, за да намеря лицето му само на няколко метра разстояние – изглеждаше сериозно, и в същото време успокоително. Беше невъзможно да се усъмниш.- Животът му не е в опасност. Лекува се изключително бързо, но раните му бяха толкова много, че ще има нужда от няколко дни, преди да се изправи на крака, та дори и бързината на заздравяване да се запази. Като свършим тук, ще направя всичко по-силите си, за да му помогна. Сам се опитва да го убеди да се преобрази в човешката си форма. Лекуването му ще е по-лесно така. - Карлайл се усмихна леко. - Никога не съм учил за ветеринарен лекар.- Какво по-точно се случи с него? - прошепнах аз. - Колко зле са нараняванията му?

Лицето на Карлайл отново доби сериозен израз.- Един от върколаците имаше нужда от помощ...- Лия. - вдишах.- Да. Той успял да я изблъска встрани, но е нямал възможността се защити. Новороденият е обвил ръцете си около тялото му. Повечето кости от дясната част на тялото му бяха натрошени.Потреперих.- Сам и Пол са пристигнали тъкмо навреме. Вече бе започнал да се възстановява, когато го върнаха в Ла Пуш.- Значи пак ще бъде същия? - попитах.- Да, Бела. Няма да има каквото и да било дълготрайно увреждане.Поех си дълбоко въздух.- Три минути. - каза Алис бързо.С усилие опитах да променя позицията на тялото си във вертикална. Едуард осъзна това и ми помогна да се изправя на крака. Загледах се в сцената, разиграваща се пред очите ми.Кълънови бяха застанали в небрежен полу-кръг около голям огън. Не се виждаха никакви пламъци, освен плътния пурпурно-черен дим, плъзгащ се като зараза над светлата трева. Джаспър се намираше най-близко до гъсто изглеждащия пушек и в сянката й кожата му не блестеше на слънцето така, както при останалите.Бе с гръб към мен, изопнал рамене и леко протегнал напред ръце. В мъглата имаше нещо. Нещо, което той очакваше изпълнен с предпазливост и напрежение... Бях прекалено вцепенена, за да изпитам нещо повече от лек шок, когато осъзнах какво точно чакаше. На поляната имаше осем вампира. Момичето бе свито на топка в близост до пламъците, с ръце прегърнали коленете й. Беше много млада. По-млада от мен – изглеждаше около петнадесетгодишна, тъмнокоса и слаба. Очите й бяха втренчени в мен, а ирисите – шокиращо червени. По-светли от тези на Райли и почти пламтящи, те се въртяха бясно, неспособни да спрат. Едуард забеляза обърканото ми изражение.- Тя се предаде. – обясни той тихо. - Такова нещо не бях виждал преди. Само Карлайл би предложил втори шанс. Джаспър не го одобрява.Не можех да откъсна поглед от случващото се страни от огъня. Джаспър търкаше разсеяно лявата си ръка.- Джаспър добре ли е? - прошепнах аз.- Добре е. Но отровата пари.- Бил е ухапан? - запитах ужасена.- Опитваше се да е на няколко места едновременно. Всъщност искаше да се убеди, че Алис няма никаква работа за вършене. - Едуард поклати глава. - Алис няма нужда от ничия помощ.Споменатата направи гримаса по посока на истинската си любов:- Престараващ се глупчо такъв.Изведнъж младото момиче изви шия назад като животно и изплака продължително.Джаспър изръмжа към нея и тя се сви от страх, но пръстите й останаха заровени в земята като колове, а главата й се въртеше напред-назад, заради силната болка.Джаспър направи още една крачка към нея, привеждайки се по-ниско. Едуард се премести с подчертана небрежност, обръщайки телата ни така, че неговото застана между мен и момичето. Надникнах над ръката му, за да наблюдавам нея и Джаспър.Карлайл се озова от едната му страна за миг, слагайки успокоителната си длан върху ръката на последния си син.- Промени ли си мнението, млада госпожице? - запита Карлайл, спокоен както винаги. - Не искаме да те унищожим, но ще се наложи да го направим, ако не можеш да се контролираш.- Как го търпите? - изстена тя високо и искрено. - Искам я.Светлите й, кървавочервени ириси се втренчиха в Едуард, сякаш виждаха и през него, а

ноктите й пак се врязаха в твърдата почва.- Трябва да го изтърпиш. - отвърна Карлайл мрачно. - Трябва да работиш върху самоконтрола си. Възможно е да се противопоставиш на желанието и сега това е единственото, което може да те спаси.Момичето притисна мръсните си ръце към главата, скимтейки тихо.- Не трябва ли да се отдръпнем от нея? - прошепнах аз, теглейки ръцете на Едуард. Момичето оголи зъбите си, когато чу гласа ми, а чертите на лицето й се изкривиха измъчено.- Трябва да останем тук. - промърмори Едуард. - В момента се приближават от северния край на поляната.Ритъмът на сърцето ми се усили, докато оглеждах внимателно мястото, но не успях да видя нищо отвъд гъстият облак дим. След секунда безплодно търсене, погледът ми се върна обратно на новородената. Тя все още ме наблюдаваше с полу-разярени очи. Срещнах погледа й за дълго. Дълга до брадичката тъмна коса описваше лицето й, което пък бе бледо като алабастър. Трудно беше да се каже дали бе красива, тъй като чертите й бяха изкривени от жаждата и гнева. Неопитомените й очи бяха властни – трудно бе да откъснеш поглед от тях. Тя ми хвърляше зли погледи, докато трепереше и се свиваше от болка на всеки няколко секунди. Вгледах се в нея като хипнотизирана, чудейки се дали тя представляваше огледален образ на бъдещето ми.Карлайл и Джаспър отстъпваха към нас. Емет, Розали и Есме се събраха бързо около мястото, където стоеше Едуард заедно с Алис и мен. Обединени заедно, както ми бе казал Едуард, докато бях облегната на гърдите му, точно до сърцето – на най-безопасното място.Отклоних вниманието си от дивото момиче, за да потърся с очи приближаващите се чудовища. Все още нищо не можех да забележа. Хвърлих бърз поглед към Едуард, а той гледаше съсредоточено право пред себе си. Опитах се да проследя погледа му, но виждах само дима; Плътният, катранен дим, който се извиваше ниско над земята, издигайки се мързеливо на вълни. Издигаше се все напред, по-тъмен в средата си.-Ммм – промърмори мъртвешки глас от мъглата. Веднага разпознах равнодушието в него.- Добре дошла, Джейн. - каза Едуард с хладна учтивост.Тъмните сенки се приближиха към нас, отделяйки се ясно от мъглата. Знаех че Джейн ще е най-отпред с тъмната си, почни черна пелерина, обвиваща дребната й фигура. Едва различавах ангелските черти на Джейн в сянката на качулката й. Четирите, забулени в сиво фигури, които се движеха тежко зад нея, също ми бяха познати. Бях сигурна, че разпознавам най-огромния от тях и докато се взирах, в опит да потвърдя подозренията си, Феликс вдигна очи. Той остави качулката си да падне бавно, за да видя, че ми намига и се усмихва. Eдуард стоеше неподвижно от едната ми страна, пазейки пълен самоконтрол.Погледът на Джейн премина бавно по светещите лица на Кълънови и се спря на новородената край огъня; тя пак бе заровила лице в шепите си.- Не разбирам – каза Джейн безизразно, но не толкова отегчено, колко преди.- Тя се предаде. - обясни Едуард, отговаряйки на обърканите й мисли.Тъмните очи на Джейн се стрелнаха към лицето му:- Предала се е?Феликс и останалите си размениха бързи погледи. Едуард сви рамене.- Карлайл й даде шанс.- За онези, които нарушават правилата няма втори шанс. - отвърна тя равно.Тогава Карлайл проговори с благ глас:- Животът й е във ваши ръце. Но докато тя съумява да се въздържа да не ни атакува, не виждам смисъл да я унищожаваме. Никой не я е научил.- Това няма никаква връзка. - настоя Джейн.- Както желаеш.

Джейн погледна смаяно към Карлайл, поклати леко глава и успокои чертите на лицето си.- Аро се надяваше да стигнем достатъчно далеч на запад, за да те видим, Карлайл. Той ти изпраща почитанията си.Карлайл кимна.- Ще се радвам да му изпратите и моите почитания.- Разбира се – усмихна се Джейн. Лицето й изглеждаше почти прекалено очарователно, когато беше въодушевена. Тя отново погледна по посока на дима. - Изглежда днес сте свършили нашата работа... или поне отчасти. - очите й се стрелнаха към заложницата. - От чисто професионално любопитство – колко бяха на брой? Предизвикали са доста голяма суматоха в Сиатъл.- Бяха общо осемнадесет, плюс нея.Очите на Джейн се разшириха и тя отново погледна към огъня, сякаш се опитваше да прецени големината му. Феликс и останалите пак се спогледаха, по-дълго този път.- Осемнадесет? - повтори тя, а в гласът й за първи път се прокрадна съмнение.- Всичките новородени – отвърна Карлайл, игнорирайки тона й. - Бяха необучени.- Всичките? - гласът й се изостри. - Тогава кой е създателят им?- Името й беше Виктория. - отговори Едуард безизразно.- Беше? - не разбра Джейн.Едуард наклони главата си към източната гора. Погледът на Джейн се стрелна за пореден път и се съсредоточи в нещо далечно. Може би в друг стълб от пушек? Не се огледах, за да се уверя.Джейн остана за дълго втренчена в същата посока, а после отново разгледа близкия огън.- Тази Виктория – и тя ли влиза в бройката?- Да, с нея беше само още един. Не беше млад като тази тук, но едва ли бе на повече от година.- Значи двадесет. - Джей си пое въздух. - Кой се разправи със създателя?- Аз. - отговори Едуард.Джейн присви очи и се обърна към новородената:- Ей, ти там – заговори тя, а мъртвешкият й глас бе по-рязък от обикновено. - кажи ми името си.Момичето й хвърли застрашителен поглед, стискайки силно устни. Джейн й се усмихна мило.А отговорът на момичето се изрази в способен да ти спука тъпанчетата писък; тялото й се изви в някак преиначена, неестествена позиция. Извърнах поглед, борейки се с порива да запуша уши. Стиснах зъби в опит да успокоя стомаха си. Писъците се засилиха. Опитах да съсредоточа погледа си в лицето на Едуард – спокойно и сдържано, но така само си припомних ефекта на изтезаващия поглед на Джейн върху него и се почувствах по-зле. Вместо това се втренчих в Алис и стоящата до нея Есме. Техните лица също бяха празни.Най-накрая, писъците заглъхнаха.- Кажи си името. - повтори Джейн спокойно.- Бри – задъха се момичето.Джейн се усмихна, а момичето отново изпищя. Задържах дъха си, докато стихнаха виковете й на агония.- Тя ще ти каже всичко, което поискаш. - каза Едуард през стиснатите си зъби. - Не е нужно да правиш това.Джейн вдигна поглед, а очите й, обикновено мъртвешки, сега блестяха весело:- О, сигурна съм, че е така. - отвърна му тя и се ухили, преди да погледне отново към новородената. - Бри – рече хладно Джейн. - Тази история вярна ли е? Наистина ли бяхте двайсетина?Момичето лежеше, поемайки си трудно дъх, а едната страна на лицето й бе притисната до земята. Тя заговори бързо:- Деветнайсет или двайсет, а може би повече! Не знам! - тя се сви, ужасявайки се, че

невежеството ще й донесе още страдания. - Сара и още една, чието име не знам, се сбиха по пътя...- А тази Виктория – тя ли те създаде?- Не знам. - отговори, свивайки отново. - Райли никога не е споменавал името й. Онази нощ нищо не виждах... беше толкова тъмно... и болеше. - Бри потрепери. - Той не искаше да мислим за нея. Казваше, че не сме в безопасност дори в мислите си...Очите на Джейн се втренчиха в Едуард, а после пак се приковаха върху момичето.Планът на Виктория си го биваше. Ако не беше тръгнала след Едуард сигурно никога нямаше да бъдем убедени, че тя е замесена...- Разкажи ми за Райли, - каза Джейн – Защо ви доведе тук?- Райли ни каза, че трябва да унищожим тези тук, със странните жълти очи. - избъбри веднага Бри, без да чака подкана. - Каза, че ще ни е лесно. И че градът е техен и затова ни преследват. След като изчезнели, всичката кръв оставала за нас. Даде ни нейната миризма. - Бри вдигна ръка и ме посочи. - Той каза, че ще узнаем кои са те, защото тя ще бъде с тях.Усетих как Едуард стисна зъби до мен.- Изглежда, че Райли е грешал, казвайки ви колко лесно ще бъде. - отбеляза Джейн.Бри кимна, сякаш спокойна, че разговорът е поел в тази, лишена от мъчения посока. Изправи се внимателно.- Не знам какво стана. Разделихме се, но останалите не се върнаха. И Райли ни остави, не се върна да ни помогне, както обеща. Тогава настана суматоха и всички бяха разкъсани на парчета. - тя потрепери. - Уплаших се. Исках да избягам. Онзи там, - тя кимна към Карлайл – каза, че няма да ме наранят, ако се предам.- Но подобно решение не е във властта му, че да го взима, малката. - промърмори Джейн с особено вежлив глас. - Нарушаването на правилата има своите последствия.Бри се втренчи неразбираемо в нея.Джейн се обърна към Карлайл:- Сигурни ли сте, че сте хванали всичките? И онази част от тях, която се е отделила?Лицето на Карлайл бе спокойно, когато й отговори:- Ние също се разделихме.Джейн се усмихна едва-едва:- Не крия, че съм впечатлена.Огромните сенки зад нея се раздвижиха в знак на съгласие- Не съм виждала клан, който да избегне по такъв величествен начин подобна силна атака. Знаете ли какво означава това? Изглежда ми като изключително крайна мярка, засягаща живота ви тук. И защо момичето е в центъра на събитията? - очите й се преместиха неохотно върху мен за секунда.Потреперих.- Виктория ненавиждаше Бела. - отвърна й Едуард безстрастно.Джейн се засмя – звукът бе прекрасен, звънлив като на щастливо дете.- Изглежда има изключително странен ефект върху нашия вид. - констатира тя, докато ми се усмихваше радостно.Едуард се стегна. Погледнах към него тъкмо навреме да забележа как премества погледа си обратно на Джейн.- Би ли въздържала от това, ако обичаш? - помоли той напрегнато.Джейн се засмя безгрижно:- Само проверявах. Очевидно няма никакъв проблем.Потреперих, изключително благодарна, че тази странна грешка в системата ми, която ме спаси от Джейн при последната ни среща, още работеше. Едуард стегна хватката си около тялото ми.- Явно тук не е останала работа за нас. Странно, - каза Джейн, а безразличието започна да се връща в гласа й. - Не сме свикнали някой да ни свършва работата. Жалко, че

изпуснахме битката. Звучи така, сякаш си е заслужавало да се види.- Да, - отговори Едуард. - А бяхте толкова близо. Срамота е, че не пристигнахте само половин час по-рано. Тогава може би щяхте да изпълните намеренията, с които дойдохте.Джейн му хвърли поглед, изпълнен с непоколебимост.- Да. Колко жалко, че се получи така, нали?Едуард кимна на себе си, подозренията му се бяха потвърдили. Джейн отново погледна към новородената Бри, а на лицето й бе изписано отегчение.- Феликс? - провлачи тя.- Чакай – прекъсна я Едуард.Тя повдигна вежди, но Едуард се бе втренчил в Карлайл, говорейки настоятелно:- Можем да й обясним правилата. Тя изглежда няма против да се учи. Та тя нямаше идея какво прави.- Разбира се, - отвърна Карлайл. - Подготвени сме да понесем отговорността за Бри.Лицето на Джейн изразяваше едновременно веселост и недоверие.- Ние не правим изключения за никого. - каза тя. - И не им даваме втори шанс. Говори зле за репутацията ни. Което ми напомни... - изведнъж погледът й отново бе насочен към мен, а на пълничкото й лице се появиха трапчинки. - Кай ще се заинтересува от това, че си още човек, Бела. Може да реши да намине.- Датата вече е определена. - обърна се Алис към Джейн, проговаряйки за пръв път. Най-вероятно ние ще ви посетим след няколко месеца.Усмивката на Джейн повехна и тя сви рамене с безразличие, без да поглежда към Алис. Завъртя се, заставайки лице в лице с Карлайл:- Радвам се, че се видяхме, Карлайл. Мислех, че Аро преувеличава. Е, до следващата ни среща...Карлайл кимна с изписано на лицето си огорчение.- Погрижи се за нея, Феликс. - каза Джейн, сочейки към Бри, а гласът й бе изпълнен с досада. - Искам вече да се прибирам.- Не гледай. - прошепна ми Едуард.Само това чаках. Вече бях видяла повече от достатъчно за един ден – повече, отколкото исках за цял живот. Стиснах силно очи и зарових лицето си в гърдите на Едуард.Но все още чувах.Първо силно, боботещо ръмжене и после пронизителен вик, който ми бе така познат.Звукът бързо заглъхна и бе последван от друг, представляващ отвратително хрущене и раздиране. Ръката на Едуард нервно разтриваше раменете ми.- Елате. – каза Джейн и аз вдигнах поглед навреме, за да видя гърбовете на високите сиви наметала, отдалечавайки се от извиващият се пушек. Мирисът на плът отново беше силен, нов.Сивите наметала изчезнаха в гъстата мъгла.

26. Морал

Мивката на банята на Алис беше покрита с хиляди различни продукти, всичките твърдящи, че разкрасяват хората. И тъй като всички в тази къща бяха и перфектни, и непроницаеми, можех само да подозирам, че тя бе купила всички тези за мен. Четях етикетите потресена от прахосването. Внимавах никога да не поглеждам към огледалото.Алис решеше косата ми с бавни, ритмични движения.- Достатъчно, Алис. – казах безразлично. – Искам да се върна в Ла Пуш.Колко часа бях чакала Чарли да си тръгне от къщата на Били, за да мога да видя Джейкъб? Всяка минута, не знаейки дали Джейкъб все още дишаше, или не, ми се беше струвала като десет живота. И тогава, когато най-накрая ми беше позволено да ида, за да се уверя, че Джейкъб е добре, времето беше минало толкова бързо. Имах чувството, че

едва бях поела дъх и Алис вече се обаждаше на Едуард, настоявайки че трябва да поддържам този абсурден цирк с преспиването. Изглеждаше ми толкова маловажно...- Джейкъб все още е в безсъзнание. – отговори ми Алис. – Карлайл или Едуард ще се обадят, когато той се събуди. Както и да е, ти трябва да идеш да видиш Чарли. Той беше в къщата на Били, видя, че Карлайл и Едуард са се върнали от пътуването си и ще бъде подозрителен, когато се прибереш. Вече бях запомнила и подкрепила историята си. - Не ме интересува . Искам да бъда там, когато Джейкъб се събуди.- Сега трябва да видиш Чарли. Ти имаше тежък ден – съжалявам, това даже не е и на половина вярно, но това не значи, че трябва да забравиш задълженията си. – гласът й беше сериозен, почти мъмрещ. – Сега повече от всякога, Чарли трябва да остане на тъмно. Първо изиграй ролята си, Бела, после можеш да направиш каквото си искаш. Част от това да бъдеш Кълън е да си педантично отговорна.Разбира се, че беше права. Ако не по същата причина – причина, която беше по-мощна от всичката ми болка и вина – Карлайл никога нямаше да може да ме накара да напусна мястото до Джейкъб, в безсъзнание или не.- Върви в къщи. – нареди ми Алис. – Говори с Чарли. Поддържай си алибито. Пази го в безопасност. Изправих се и кръвта се стече в краката ми, жилещи като от боденето на хиляди иглички. Бях седяла много дълго време. - Тази рокля ти стои очарователно. – изгука Алис.- Хъ? О... Ъъъ...отново ти благодаря за дрехите. – промърморих от учтивост, а не от истинска благодарност.- Имаш нужда от доказателства. – каза Алис, а очите й бяха невинни и големи. – Какво са покупките без нови дрехи? Много е ласкателно, ако мога да кажа.Аз примигах, не можейки да запомня в какво ме бе облякла. Не можех да задържа мислите си да не се разпиляват на всеки няколко секунди като насекоми, бягащи от светлината..- Джейкъб е добре, Бела. – каза Алис, разбирайки лесно погълнатостта ми. – Няма причина да се бърза. Ако осъзнаваше колко допълнително морфин му даде Карлайл, с тази негова температура, която толкова бързо го изразходва, щеше да знаеш, че за известно време няма да дойде в съзнание. Поне не го болеше. Все още не.- Искаш ли да поговорим за нещо преди да тръгнеш? – Попита Алис съчувствено. – Ти трябва да си доста травматизирана.Знаех за какво беше любопитна . Но аз имах други въпроси.- Ще бъда ли такава? – попитах я, а гласът ми беше смекчен. – Като онова момиче, Бри, на поляната?Имаше много неща, за които трябваше да мисля, но не можех да я изкарам от ума си – новородената, чийто друг живот беше внезапно приключен. Лицето й, изкривено от жаждата за кръв, беше запечатано в съзнанието ми. Алис погали ръката ми.- Всички са различни. Но нещо подобно, да.Стоях неподвижна, опитвайки се да си го представя.- Това преминава. – обеща ми тя.- Колко скоро?Тя сви рамене.- След няколко години, може би по-малко. За теб може да е различно. Никога преди не съм виждала някой да преминава през това, като предварително го е поискал. Ще бъде интересно да видим как това ще ти се отрази.- Интересно. – повторих аз.- Ние ще те държим далеч от неприятностите.- Знам. Имам ви доверие. – гласът ми беше монотонен, мъртъв.

Челото на Алис се сбръчка.- Ако се притесняваш за Карлайл и Едуард, сигурна съм, че те ще са добре. Вярвам, че Сам започва да ни се доверява...е, да се доверява на Карлайл, поне. Това е също е добро нещо. Предполагам, че атмосферата е била малко напрегната, когато Карлайл е трябвало да поднови нараняванията...- Моля те, Алис.- Съжалявам. Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя. Джейкъб бързо бе започнал да оздравява и някои от костите му бяха се наместили погрешно. Той би бил в безсъзнание по това време, но все пак беше трудно да мисля за това.- Алис, мога ли да те попитам нещо? За бъдещето?Тя внезапно стана предпазлива.- Знаеш, че не мога да видя всичко.- Не е точно това. Но ти виждаш моето бъдеще понякога. Защо това е така, как мислиш, щом като нищо друго не ми влияе? Нито това, което Джейн може да прави, нито Едуард, нито Аро.... – изречението ми продължи с интереса ми. Любопитството ми в този момент бързо се изпаряваше, тежко засенчено от по-подтискащи емоции. Алис, обаче, намери въпросът ми за много интересен.- Джаспър също, Бела – талантът му работи върху твоето тяло, колкото и върху другите. Това е разликата, не я ли виждаш? Способността на Джаспър засяга само физически тялото. Той наистина успокоява системата ти, или я напряга. Това не е илюзия. А аз имам видения за резултатите, не за причините и мислите зад решенията, които ги създават. Това е извън ума, също не е илюзия; реалност, или поне една нейна версия. Но Джейн и Едуард, и Аро, и Деметри – те работят вътре в главата ти. Джейн само създава илюзия за болка. Тя не наранява наистина тялото ти, ти само си мислиш, че го прави. Виждаш ли, Бела? Ти си в безопасност в собствената си глава. Никой не може да те достигне там. Не е чудно, че Аро е любопитен за бъдещите ти способности. Тя наблюдаваше лицето ми, като че проверяваше дали следя логиката й. Всъщност, думите бяха започнали да се сливат, сричките и звуците губеха значението си. Не можех да се концентрирам върху тях. Но все пак кимнах опитвайки се да изглежда сякаш съм разбрала. Тя не бе заблудена. Погали бузата ми и промърмори.- Той ще се оправи, Бела. Нямам нужда от видение, за да го знам. Готова ли си за тръгване?- Само още нещо. Мога ли да ти задам още един въпрос за бъдещето? Не искам нищо конкретно, само цялостната картинка.- Ще се постарая. – каза тя, отново съмняваща се.- Все още ли ме виждаш да ставам вампир?- О, това е лесно. Разбира се.Кимнах бавно. Тя разгледа лицето ми, а очите й бяха непроницаеми.- Ти не познаваш ли собственият си ум, Бела?- Познавам го. Просто исках да съм сигурна.- Аз съм сигурна, само колкото си ти, Бела. Ти го знаеш. Ако ти си промениш решението, това, което аз виждам ще се промени....или изчезне, в твоя случай.Въздъхнах.- Но това няма да се случи.Тя ме прегърна.- Съжалявам. Не мога наистина да се поставя на твоето място. Първият ми спомен е как видях лицето на Джаспър в бъдещето си; аз винаги съм знаела, че той ще присъства в остатъка от живота ми. Но мога да ти съчуствам. Толкова съжалявам, че ти се налага да избираш между две добри неща.Освободих се от обятията й.- Не ми съчувствай.

Имаше хора, които заслужаваха съчувствие. А аз не бях една от тях. И нямах никакъв избор, който да направя – имаше само едно добро сърце, което трябваше да посетя и да разбия. – Ще ида да се оправя с Чарли.Закарах камиона си вкъщи, където Чарли чакаше толкова подозрителен, колкото и Алис беше очаквала.- Здравей, Бела. Как мина пазаруването ти? – поздрави ме той, когато влязох в кухнята. Беше скръстил ръце на гърдите си и държеше очите си на лицето ми.- Дълго. – казах аз безчувствено. – Тъкмо се прибрахме.Чарли прецени настроението ми.- Тогава предполагам си чула за Джейк?- Да. Останалите от семейство Кълън са се прибрали преди нас. Есме ни каза къде са Карлайл и Едуард.- Ти добре ли си?- Притеснена съм за Джейк. Веднага след като направя вечерята, отивам в Ла Пуш.- Казах ти, че тези мотори са опасни. Надявам се това те кара да осъзнаеш, че не се шегувах. Кимнах и започнах да вадя разни неща от хладилника. Чарли се настани на масата. Той изглежда беше в по-разговорливо настроение от обикновено. - Не мисля, че трябва да се притесняваш за Джейк прекалено много. Всеки, който може да кълне с такава енергия, ще се възстанови.- Джейк е бил буден, когато си го видял? – попитах, обръщайки се да го погледна.- О, да, буден беше. И трябваше да го чуеш – всъщност, по-добре че не го чу. Не мисля,че имаше някой в Ла Пуш, който не можеше да го чуе. Не знам откъде е научил тези думи, но много се надявам да не използва такъв език около мен.- Той си имаше добро извинение днес. Как изглеждаше?- Беше бъркотия. Приятелите му го внесоха. Добре е, че са големи момчета, ‘щото това хлапе си е цял наръч. Карлайл каза, че десният му крак е счупен и дясната му ръка също. Почти цялата дясна половина на тялото му била смазана, когато той разбил ония проклет мотор. – Чарли поклати глава. – Ако отново чуя, че си го карала, Бела....- Това няма да е проблем, татко. Няма да чуеш. Наистина ли мислиш, че Джейк е добре?- Разбира се, Бела, не се притеснявай. Той беше достатъчно на себе си, че да се пошегува с мен.- Пошегувал се е? – повторих аз в шок.- Да – между псуването на нечия майка и споменаването името Господне напразно, той каза „Обзалагам се, че се радваш, че тя обича Кълън вместо мен, а Чарли?” Обърнах се с лице към хладилника, за да не види лицето ми.- Мога да поспоря. Едуард е по-зрял от Джейкъб, когато се отнася до безопасността ти, трябва да му призная поне това.- Едуард е зрял колкото искаш. - промърморих отбранително. - Не е негова вината.- Днес е необикновен ден. - отбеляза Чарли след минута. - Знаеш, че не вярвам много на такива суеверия, но е странно... Сякаш Били знаеше, че с Джейкъб ще се случи нещо лошо. Бях нервен като прасе по Коледа цяла сутрин. Не мисля, че чу нещо от това, което му говорех. И после, дори по- странно от това – помниш ли Февруари и Март, когато имахме проблеми с вълците?Наведох се да взема тиган от шкафа, спечелвайки няколко секунди.- Да. - промърморих аз.- Надявам се да нямаме повече такъв проблем. Тази сутрин бяхме с лодката и Били въобще не обръщаше внимание на мен или на рибата, когато изведнъж се чу виене на вълци от гората. На повече от един и, човече, беше адски мощно. Чуваше се така, сякаш са точно в селото. Най-странната част е, че Били обърна лодката и я насочи право към пристанището, така сякаш виеха точно за него. Дори не чу като го попитах какво прави.

Шумът спря преди да успеем да привържем лодката. И Били неочаквано бързаше да не изпусне мача, въпреки че имаше часове до началото. Мърмореше нещо за по-ранно излъчване... или, че ще е на живо? Казвам ти, Бела, беше си странно. Та, намери мач, който искаше да гледа, но после въобще не му обърна внимание. Говореше по телефона през цялото време, обаждайки се на Сю, на Емили и на дядото на приятеля ти Куил. Не разбрах какво точно искаше – говори с тях за съвсем обикновени неща. И тогава пак се чу виене пред къщата. Никога не съм чувал подобно нещf – сякаш някой крещеше в ухото ми. Попитах Били – трябваше да викам заради шума – дали е слагал някакви капани в двора си. Звучеше така, сякаш животното минаваше през адска болка.Потръпнах, но Чарли бе толкова вглъбен в историята си, че въобще не забеляза. Разбира се, бях забравил за това до този момент, защото тогава се прибра Джейк. В един момент се чуваше скимтенето на вълка, а в следващия заглъхна напълно. Ругатните на Джейк го заглушиха. Боже, какви дробове има това момче. -Чарли спря за минута, а лицето му бе замислено. - Смешно е, но излезе и нещо хубаво от цялата бъркотия. Не мислех, че някога ще се отърват от глупавите си предубеждения към Кълънови. Някой извика Карлайл и Били му беше много благодарен, когато се появи. Мислех, че е по-добре да заведе Джейк в болница, но Били искаше той да остане у тях и Карлайл се съгласи. Предполагам, че Карлайл знае кое е най-доброто. Много великодушно от негова страна да приеме повикване от толкова далеч. И... - той пак млъкна, сякаш не искаше да ми каже нещо. Въздъхна и пак продължи. - и Едуард беше много... любезен. Изглеждаше разтревожен за Джейкъб точно толкова, колкото и ти – сякаш брат му лежеше там. Погледът в очите му... - Чарли поклати глава. - Той е приличен младеж, Бела. Ще се опитам да запомня това. Но не обещавам. - той ми се ухили.- Не те карам да го правиш. - измърморих аз.Чарли протегна крака и изпъшка:- Хубаво е пак да съм си у дома. Няма да повярваш колко бе препълнено у Били. Седем от приятелите на Джейк се изсипаха в коридора – едва се дишаше. Забелязвала ли си колко си огромни всички деца на Килетите?- Да, забелязала съм.Чарли се втренчи в мен с внезапна съсредоточеност в очите си:- Честно, Бела. Карлайл каза, че Джейк ще се оправи за нула време. Каза, че нещата изглеждат по-зле, отколкото са. Той ще е добре.Аз само кимнах.Джейкъб изглеждаше толкова... необичайно крехък, когато избързах до Ла Пуш, веднага след като Чарли си тръгна. Целият беше в бинт – Карлайл казал, че няма смисъл да го гипсира заради бързината, с която се излекуваше. Лицето му бе бледо и измъчено, въпреки че беше в безсъзнание по това време. Чуплив. Въпреки големината си, изглеждаше толкова чуплив. Може би само на мен така ми се струваше, заради знанието, че скоро аз ще се наложи да го пречупя.Да можеше да ме удари гръм, разделяйки ме на две. За предпочитане болезнено. За пръв път отказването ми от човешкото ми изглеждаше като жертва. Сякаш щях да изгубя прекалено много.Сложих вечерята на Чарли на масата до лакътя му и се насочих към вратата.- Ъ, Бела? Можеш ли да почакаш за малко?- Забравила ли съм нещо? - попитах, оглеждайки плота.- Не, не. Просто.... искам да те помоля за услуга. - Чарли се смръщи и погледна към пода. - Седни. Няма да отнеме много време.Седнах срещу него малко объркана. Опитах да се съсредоточа:- Какво има, татко?- Ето какво... - Чарли се изчерви. - Може би съм станал малко... суеверен след като бях с Били, докато се държеше странно през целия ден. Но имам някакво... предчувствие. Сякаш ще те изгубя скоро.

- Не бъди глупав, татко. - измърморих виновно аз. - Не искаш да закъснея за училище, нали?- Само ми обещай нещо.Поколебах се, готова да променя решението си:- Добре...- Ще ми кажеш ли преди да извършиш нещо крайно? Преди да избягаш с него или нещо подобно?- Татко... - изстенах аз.- Сериозен съм. Няма да пощурея. Просто ми дай знак предварително. Дай ми шанс да те прегърна за сбогом.Свих се мислено и задържах ръката си:- Това е глупаво, татко. Но ако ще те направи щастлив... обещавам.- Благодаря, Бела. Обичам те, хлапе.- Обичам те, татко. - докоснах го по рамото, а после се отдръпнах от масата. - Ако се нуждаеш от нещо, аз съм у Били.Не се обърнах назад, когато изхвърчах навън. Просто перфектно, точно това ми липсваше. Мърморих си през целия път до Ла Пуш.Черният Мерцедес на Карлайл не беше пред къщата на Били. Това бе едновременно хубаво и лошо. Очевидно се налагаше да говоря с Джейкъб насаме. Но все пак ми се искаше да държа ръката на Едуард, както преди, когато Джейкъб беше в безсъзнание. Това бе невъзможно. Но Едуард ми липсваше – следобедът с Алис ми се струваше много дълъг. Предполагам, че това разкри отговора ми. Вече знаех, че не мога да живея без Едуард. Но този факт не правеше нещата по-малко болезнени.Почуках тихо на вратата.- Влизай, Бела. - каза Били. Ревът на пикапа ми се разпознаваше лесно.Влязох вътре.- Здравей, Били. Той буден ли е? - попитах аз.- Събуди се преди около половин час, точно преди да си тръгне доктора. Отивай. Мисля, че те очаква. Трепнах, а после си поех дълбоко дъх:- Благодаря.Поколебах се пред вратата на стаята на Джейкъб, не бях сигурна дали да почукам. Реших просто да надникна, надявайки се – такава голяма страхливка бях – че може би, той пак е заспал. Прииска ми се да разполагам с още няколко минути. Разтворих вратата и се наведох колебливо, за да погледна през пролуката.Джейкъб ме чакаше, лицето му бе спокойно и гладко. Измъченият, изнемощял поглед бе изчезнал, отстъпвайки място на предпазлива пустота. В тъмните му очи нямаше никакво оживление.Трудно беше да гледам лицето му, знаейки че го обичам. Това променяше нещата много повече, отколкото си представях. Зачудих се дали и на него му е било толкова трудно през цялото това време.Слава Богу, някой го беше покрил с юрган. Беше успокоение да не виждам размера на щетите. Пристъпих напред и затворих вратата тихо зад себе си.- Хей, Джейк – промърморих аз.Отначало не ми отговори. Загледа се в лицето ми за дълго време. После, с усилие, промени изражението си в безгрижна, подигравателна усмивка.- Да, донякъде обмислях и такъв развой на събитията. - той въздъхна. -Днес определено е гаден ден. Първо, попаднах на неподходящото място, изпуснах най-хубавата част от битката и Сет обра всички овации. После Лия реши да се прави на идиот, за да докаже, че е добра колкото нас, а аз бях глупакът, който я спаси. Сега и това. - той махна с ръка към мен, докато все още стоях колебливо до вратата.- Как се чувстваш? - измърморих. Ама че тъп въпрос.- Малко замаян. Доктор Зъбчо не е сигурен точно от каква доза обезболяващи имам

нужда, за това е на принципа опит-грешка. Мисля, че малко е прекалил.- Но не те боли.- Не. Поне не усещам нараняванията си. - отвърна ми той със все същата подигравателна усмивка.Прехапах устни. Никога нямаше да премина през това. Защо никой не ме уби, когато исках да умра?Присмехът изчезна от лицето му и очите му се изпълниха с топлина. Сбърчи чело, сякаш бе разтревожен.- Ами ти? - попита ме той истински загриген. - Добре ли си?- Аз? - втренчих се в него. Май беше прекалил с дрогата. - Защо?- Ами, е, бях сигурен, че той няма да те нарани, но не знаех колко зле може да стане. Малко съм луднал от тревога по теб, откакто се събудих. Нямах представа дали ще ти позволят да ме посетиш или нещо такова. Напрежението беше ужасно. Как мина? Беше ли груб с теб? Извинявай, ако е минало зле. Не исках да го преживяваш сама. Мислех, че ще съм до теб...Отне ми минута да разбера. Той продължи да бръщолеви, изглеждайки все по-неловко, докато схванах какво ми казваше. Побързах да го успокоя.- Не, не, Джейк! Добре съм. Прекалено съм добре, наистина. Разбира се, че не беше груб. За жалост.Очите му се разшириха от ужас:- Какво?- Дори не ми беше ядосан, нито пък беше ядосан на теб. Той е толкова себеотрицателен, че ме кара да се чувствам по-зле. Иска ми се да ми се беше развикал или нещо такова. Не е като да не съм заслужила... ами, нещо по-лошо от просто викане. Но това не го интересува. Той просто иска да съм щастлива.- Не беше ядосан? - запита Джейкъб учудено.- Не. Беше... прекалено мил.Джейкъб се ококори за минута, а после изведнъж замръзна на място.- Дявол да го вземе! - изръмжа.- Какво ти става, Джейк? Заболя ли те нещо? - ръцете ми се разтрепериха безполезно, докато се оглеждах за лекарствата му.- Не, - измърмори отвратен той. - не мога да повярвам! Не те ли накара да избираш или нещо такова? - Дори не си близо, какво ти става? - намръщи се и поклати глава. - Някак разчитах на тази реакция. Мамка му на всичко. По-добър е, отколкото си мислех. - начинът по който го каза, въпреки че беше по-ядосано, ми напомни на отдаването на почит от страна на Едуард към липсата на морални принципи на Джейкъб рано тази сутрин в палатката. Това означаваше, че Джейк все още се надяваше, все още се бореше. Потрепнах, докато тази мисъл се забиваше по-надълбоко в съзнанието ми.- Той не играе никаква игра, Джейк.- казах тихо.- Бъди сигурна, че го прави. Бори се точно толкова силно, колкото и аз, само дето той знае какво върши, а аз – не. Не ме обвинявай, задето той е по-добър манипулатор от мен, не съм се застоял достатъчно дълго, за да науча триковете му.- Той не ме манипулира!- Напротив, прави го! Кога ще се събудиш и ще осъзнаеш, че не е толкова перфектен, за колкото го мислиш?- Поне не ме заплаши, че ще се самоубие, за да ме накара да го целуна. - сопнах се. Веднага след като изрекох тези думи пламнах с раздразнение. - Чакай. Преструвай се, че това не ми се е изплъзнало. Дадох си клетва, че няма да казвам нищо за това. Той си пое дълбок дъх. Когато проговори, беше по-спокоен.- Защо не?- Защото не съм дошла тук, за да те обвинявам за нещо.

- Обаче е вярно. - каза равно. - Направих го.- Не ми пука Джейк. Не съм ядосана. - той се усмихна. - И на мен не ми пука. Знаех, че ще ми простиш и се радвам, че го направих. Бих го направил отново. Това поне го мога. Поне те накарах да видиш, че ме обичаш.Това си струва.- Дали? Наистина ли е по-добре, отколкото когато бях в заблуждение?- Не мислиш ли, че трябва да знаеш как се чувстваш, за да не те изненада някой ден, когато ще е твърде късно и ти ще си „омъжената вампирка”? Поклатих глава.- Не, нямах предвид по-добре за мен. По-добре за теб. По-добре или по-зле ти се струва да знаеш, че те обичам? Когато така или иначе няма значение. По-добре ли щеше да си, ако не бях разбрала? Той взе въпросът ми толкова сериозно,колкото исках да звучи,обмислайки внимателно отговора си.- Да, по-добре е да знам, че знаеш. - най-накрая реши. - Ако не беше разбрала...винаги бих се се чудел дали решението ти щеше да е различно. Сега знам. Направих всичко по силите си. Той започна да диша неравно и затвори очите си.Този път не можах да устоя на нуждата да го успокоя. Прекосих малката стая и коленичих до главата му, страхувайки се да седна на леглото в случай че се блъсна в него и така го нараня, и наведох челото си към бузата му. Джейкъб въздъхна и сложи ръката си върху косата ми, задържайки ме там. -Толкова съжалявам Джейк.- Винаги съм знаел, че това е много несигурен опит. Не е твоя вината, Бела.- Не и ти. - простенах. -Моля те.Той се отдръпна, за да ме погледне.- Какво?- Вината е моя. И ми дойде до гуша, да ми казвате, че не е.Той се усмихна, но усмивката му не се изписа и в очите му. - Искаш да ти чета конско?- Всъщност...мисля че, да. - той сви устните си, преценявайки до колко го исках. Усмивка се появи безстрашно на лицето му, след което изкриви изражението си в непокорима гримаса.- Да отвръщаш така на целувката ми е недопустимо. - изсъска думите към мен. -Ако си знаела, че ще си я върнеш, може би не е трябвало да си толкова убедителна. Потрепнах и кимнах.- Съжалявам.- Съжалението не оправя нищо, Бела. Какво си мислеше?- Не мислех. - прошепнах. - Трябваше да ми кажеш да отида да умра. Това е, което искаш.- Не, Джейкъб. - изхленчих, борейки се с напиращите сълзи. - Не! Никога.- Плачеш ли? –Попита той настоятелно, гласът му изведнъж възвърнал нормалното си звучене.Скокна нетърпеливо на леглото.- Ами да. - измърморих, засмивайки се леко на себе си през сълзите, които изведнъж рукнаха.Той смени позата си, махайки здравият си крак от леглото, сякаш щеше да се опита да стане.- Какво правиш? - попитах през сълзи. - Лягай, идиот такъв, ще се нараниш.Скочих на крака и притиснах с две ръце здравото му рамо. Той се предаде, лягайки отново с болезнено пъшкане, но ме хвана за кръста и ме притегли към леглото, срещу здравата му страна. Аз се свих там, опитвайки се да задуша глупавите хлипове в горещата му кожа.- Не мога да повярвам, че плачеш. - смутолви. -Нали знаеш, че казах тези неща, само защото ти иска да го направя. Не съм си ги мислил.

Ръката му разтри раменете ми.- Знам. - поех си дълбок, неравен дъх в опит да се си наложа контрол. Как стана така, че аз съм тази която плаче, а той – този, който успокоява? - Въпреки това, всичко е вярно. Благодаря, че го изрече на глас.- Печеля ли точки, задето те разплаках?- Разбира се, Джейк. - опитах се да се усмихна. -Колкото искаш.- Не се притеснявай Бела, мила. Всичко ще се нареди.- Не виждам как. - измънках. Той погали върха на главата ми. -Ще се предам и ще съм добър.- Още игри? - зачудих се, навеждайки брадичката си, за да го виждам.- Може би. - той се засмя с малко усилие, и после намигна. - Но ще се опитам.Аз се начумерих.- Не бъди такава песимистка.- оплака се. - Имай ми вяра.- Какво имаш предвид под „ще съм добър”?- Ще съм ти приятел, Бела. - каза той тихо. - Няма да те моля за повече от това.- Мисля, че е твърде късно за това Джейк. Как можем да сме приятели, когато се обичаме по този начин?Той погледна към тавана, погледът му беше решителен, сякаш четеше нещо, което беше написано там. -Може би...ще трябва да е приятелство от дълго разстояние.-Стиснах заедно зъбите си, радвайки се, че не гледаше към лицето ми, борещо се с отново напиращите сълзи.Трябваше да съм силна, а не знаех как...- Знаеш ли онази история в Библията? - изведнъж попита Джейкъб, все още четейки белия таван. - Тази с царя и двете жени, които се борят за бебето?- Разбира се. Цар Соломон.- Точно така. Цар Соломон. - повтори той. - И той казал, да разрежат детето на две...но било само тест. Просто за да провери кой ще пусне пръв половината си, за да го предпази.- Да, помня. - погледна отново към лицето ми.- Повече няма да те режа на две, Бела. - разбрах какво говори.Той ми казваше, че ме обича повече и че предаването му го доказва. Исках да защитя Едуард, да кажа на Джейкъб как той би направил същото, ако аз искам, ако му позволя. Аз бях тази, която не би се отказала от претенциите си. Но нямаше смисъл да започвам спор, който само би го наранил още повече. Затворих очите си, позволявайки си да контролирам болката. Не можех да го подведа така. Бяхме тихи за момент. Той изглежда ме чакаше да кажа нещо. Аз се опитвах да измисля такова.- Мога ли да ти кажа коя е най-лошата част? -Попита той колебливо, след като не казах нищо. - Имаш ли нещо против? Ще съм добър.- Ще помогне ли? - прошепнах.- Може. Но няма да навреди.- Коя е най-лошата част, тогава?- Най-лошата част е да знам какво щеше да бъде.- Какво е можело да бъде. - въздъхнах.- Не. - Джейк поклати глава. - Аз съм точно като за теб, Бела. Би било непринудено за нас, удобно, лесно като дишането. Аз бях естествената пътека, по която животът ти щеше да поеме... - той се загледа в пространството за момент и аз изчаках. - Ако светът беше както трябва да е, ако нямаше чудовища, магия...Можех да видя това, което той бе видял и знаех, че беше прав. Ако светът беше нормалното място, което би трябвало да представлява, Джейкъб и аз щяхме да сме заедно. И щяхме да бъдем щастливи. Той беше сродната ми душа в този свят, щеше все още да е, ако неговите права не бяха затъмнени от нещо по-силно, нещо толкова силно, че не би могло да съществува в рационалния свят. Имаше ли такова и за Джейкъб? Нещо, което би изместило сродна душа? Трябваше да повярвам, че съществува. Две бъдеща, две сродни души...твърде много за един човек. И толкова нечестно, че аз нямаше да съм

единствената, която ще плаща за това. Болката на Джейкъб ми се виждаше твърде висока цена. Потръпвайки при мисълта за това, се зачудих дали аз бих се разколебала, ако не бях загубила Едуард веднъж. Ако не знаех какво е да живя без него. Не бях сигурна. Това всеобщо удостояние бе толкова дълбока част от мен, че не мога да си представя как бих се почувствала без него.- Той е като наркотик за теб, Бела. - гласът му все още нежен, без капка критика в него.-Виждам, че вече не можеш да живееш без него. Твърде е късно. Но аз щях да съм по-здравословен за теб. Не като наркотик. Като въдуха, слънцето. - ъгълчето на устната му се завъртя в замислена полу-усмивка. - Знаеш ли, мислех си за теб по този начин. Като слънцето. Моето лично слънце. Разсейваше любезно облаците, за мен. - той въздъхна. - С облаците мога да се справя. Но не мога да се боря със затъмнението.Докоснах лицето му, поставяйки ръката си на бузата му. Той издиша при допира ми и затвори очите си. Беше много тихо. За минута можех да чуя туптенето на сърцето му, бавно и равномерно.- Кажи ми най-лошата част за теб. - прошепна.- Мисля, че ще се окаже лоша идея.- Моля те.- Мисля, че ще боли. Моля те.Как можех да му откажа каквото и да е при това положение?- Най-лошата част... - поколебах се, и тогава оставих думите да се изсипят като порой от истини. – Най-лошото е, че видях цялото нещо – нашия цял живот. И го искам толкова много, Джейк, искам всичко това. Искам да остана точно тук и никога да не се помръдна. Искам да те обичам и да те направя щастлив. И не мога, и това ме убива. Това е като със Сам и Емили, Джейк – никога не съм имала избор. Винаги съм знаела, че нищо няма да се промени. Може би затова се борех с теб толкова много.Той изглежда се беше съсредоточил върху това да диша равномерно.- Знаех си, че не трябва да ти казвам това.Бавно поклати глава.- Не. Радвам се, че ми каза. Благодаря ти. – целуна главата ми и въздъхна. – Сега ще се оправя.Погледнах нагоре и той се усмихна.- Та, ти ще се жениш, нали така?- Не е нужно да говорим за това.- Искам да знам някои подробности. Не знам кога пак ще мога да си поговоря с теб.Трябваше да изчакам около минута, преди отново да мога да проговоря. Когато бях почти сигурна, че когато заговоря, гласът ми няма да се пречупи, отговорих на въпроса му.- Всъщност не е моя идея...но да. Това значи много за него. Казах си „защо пък не”?Джейк кимна.- Това е истина. Не е толкова голяма работа в сравнение.Гласът му беше много спокоен, много практичен. Аз се загледах в него, любопитна за това как успяваше той и това развали нещата. Той срещна очите ми за секунда и тогава извърна глава. Аз изчаках да говоря, докато дишането му беше под контрол.- Да. В сравнение. – съгласих се аз.- Колко още ти остава? - Това зависи от това, колко време ще й отнеме на Алис да стегне сватбата. – Потуших един стон, представяйки си какво щеше да направи Алис.- Преди или след? – попита той тихо.Знаех какво имаше предвид.- След.Той кимна. Това беше облекчение за него. Чудех се колко ли безсънни нощи с размишления ли е прекарал, заради завършването ми.

- Страхуваш ли се? – прошепна той.- Да. – прошепнах също.- От какво се страхуваш? – Вече почти не можех да чуя гласа му. Той гледаше надолу към ръцете ми.- От много неща. – накарах гласът си да прозвучи весел, но останах честна. – Никога не съм била мазохист, така че не очаквам с нетърпение болката. И ми се искаше да имаше начин да държа него надалеч....Не искам той да страда с мен, но не мисля, че има начин да я избегна. А после идват Чарли и Рене....А след това, надявам се скоро да мога да се контролирам. Може би аз ще бъда такава напаст, че на глутницата ще й се наложи да ме острани.Той погледна нагоре с неудобрително изражение.- Ще осакатя всеки един от братята си, който се опита.- Благодаря. Той се усмихна с половин уста.- Но не е ли по-опасно от това? Във всички истории, те казват, че е толкова трудно...те губят контрол...хора умират... – той преглътна.- Не, не се страхувам от това. Глупав Джейкъб – нали не вярваш наистина в историите за вампири?Той очевидно не оцени опитът ми за шега.- Е, както и да е, има много неща, за които да се тревожи човек. Но си струва накрая.Той кимна неохотно и знаех, че той никак не беше съгласен с мен.Аз протегнах врат, за да прошепна в ухото му, поставяйки бузата си на горещата му кожа.- Ти знаеш, че те обичам.- Знам . –въздъхна той, затягайки автоматично ръката около талията ми. – Ти знаеш колко много ми се иска това да беше достатъчно.- Да.- Аз винаги ще чакам зад кулисите, Бела. – обеща, правейки тонът си по-лек и отпускайки ръката си. Отдръпнах се с притъпено, провлечено чувство за загуба, усещайки раздялата като че съм оставила част себе си там, на леглото до него. – Ти винаги ще имаш друг избор, ако поискаш.Аз се насилих да се усмихна.- Докато сърцето ми не престане да бие.Той ми се ухили насреща.- Знаеш ли, мисля че все пак бих могъл да те взема – може би. Предполагам това зависи от това, колкото много смърдиш.- Да дойда ли пак да те видя? Или предпочиташ да не го правя?- Ще помисля върху това и ще ти кажа. – каза той. – Може да имам нужда от компания , за да не полудея. Великолепният вампирски хирург твърди, че не мога да се превърна, докато той не ми разреши – можело да обърка начина, по който костите са наместени. – Джейкъб направи физиономия.- Бъди добър и прави това, което Карлайл ти казва. Ще се оправиш по-бързо. - Разбира се, разбира се. - Чудя се кога ли ще се случи. – казах аз. – Кога правилното момиче ще ти привлече вниманието.- Не се надявай прекалено, Бела. – гласът на Джейкъб внезапно беше кисел. – Въпреки че съм сигурен, че за теб ще е облекчение.- Може би, може би не. Вероятно аз няма да мисля, че тя е достатъчно добра за теб. Чудя се колко ли ще ревнувам.- Тази част може и да е забавна. – призна си той.- Съобщи ми дали искаш да се върна и аз ще бъда тук. – Обещах му.С въздишка той обърна бузата си към мен. Аз се наведох и целунах лицето му нежно.- Обичам те, Джейкъб.

Той се засмя леко.- Обичам те повече.Той ме гледаше, докато напусках стаята му с непроницаемост в черните му очи.

27. Нужди

Не стигнах далеч, преди шофирането да стане невъзможно.Когато вече не виждах, отбих колата на неравния банкет и бавно спрях. Отпуснах се на седалката и позволих на слабостта, с която се бях борила в стаята на Джейкъб, да ме смаже. Беше по-лошо, отколкото предполагах – силата й ме изненада. Да, бях права да крия това от Джейкъб. Никой не би трябвало да вижда това.Но аз не бях сама за дълго – точно достатъчно дълго, за да може Алис да ме види тук, а после и няколкото минути, които идването му тук му е отнело. Вратата се отвори и той ме придърпа в обятията си.Отначало беше още по-лошо. Защото имаше една малка част от мен – по-малка, но ставаща по-шумна и по-ядосана с всяка минута, крещяща на останалата част от мен – която жадуваше друг чифт ръце. Така че имаше и нова вина, която подправи болката.Той не каза нищо, само ме остави да ридая, докато не започнах да плача името на Чарли.- Наистина ли си готова да се прибереш вкъщи? – попита той със съмнение.Аз успях да му предам, след няколко опита, че нямаше да се оправя скоро. Исках да мина през Чарли преди да беше станало толкова късно, че той да се обади на Били.Така че той ме закара вкъщи – за пръв път дори не се доближи до предела на скоростта на камиона ми – придържайки едната си ръка плътно обвита около мен. През целият път аз се борех за контрол. Отначало това изглеждаше обречена кауза, но не се отказах. Само няколко секунди, казвах си. Само време за няколко извинения или няколко лъжи и тогава отново можех да се разпадна. Трябваше да мога да направя поне толкова. Започнах да се ровя из главата си, отчаяно търсеща някакъв запас от сила.Успях само да занижа риданията – да ги задържа, но не и да ги спра. Сълзите не се забавиха. Изглежда не можех да намеря начин дори да започна да се разправям с тях.- Изчакай ме горе. – промърморих, когато бяхме пред къщата.Той ме пристисна силно към себе си за минута и тогава изчезна. Веднъж вътре, аз се запътих направо към стълбите.- Бела? – Чарли извика след мен от обикновеното си място на дивана, когато минах покрай негоАз се обърнах да го погледна без да говоря. Очите му се уголемиха и той се изправи на крака.- Какво е станало? Джейкъб да не е...? – поиска да знае.Поклатих бясно глава, опитвайки се да намеря гласа си.- Той е добре, той е добре. – обещах аз, а гласът ми беше нисък и пресипнал. И Джейкъб беше добре, физически, което беше единственото, което притесняваше Чарли в момента.- Но какво е станало? – той хвана раменете ми, очите му бяха все още напрегнати и широко отворени. – Какво ти се е случило?Сигурно изглеждах по-зле, отколкото си представях.- Нищо, татко. Аз...просто трябваше да си поговоря с Джейк за....някои трудни неща. Добре съм.Тревогата изчезна постепенно и беше заместена от неодобрение.- Наистина ли сега беше най-подходящият момент? – попита той.- Вероятно не, татко, но нямах друг избор – просто се стигна да момента, в който трябваше да избирам...Понякога, няма начин да направиш компромис.Той бавно поклати глава.- Как го прие той?Аз не отговорих. Той се загледа в лицето ми за минута и тогава кимна. Това вероятно е

бил достатъчен отговор.- Надявам се, да не си объркала възстановяването му.- Той бързо оздравява. – промърморих.Чарли въздъхна. Усещах, че губя контрол.- Ще бъда в стаята си. – казах му, измъквайки се от хватката му. -Добре. – съгласи се Чарли. Вероятно той виждаше как опасността от разливане на течност беше голяма. Нищо не плашеше Чарли повече от сълзите.Добрах се до стаята си, слепешком и препъвайки се.Веднъж влязла вътре, започнах да се боря със закопчалката на гривната си, опитвайки се да я разкопчея с треперещи пръсти.- Не, Бела – прошепна Едуард, хващайки ръцете ми. – То е част от същността ти.Той ме придърпа в обятията си и риданията отново започнаха.Този най-дълъг ден изглежда се протакваше ли и протакваше. Чудех се дали някога изобщо щеше да свърши. Но, въпреки че нощта се влачеше безпощадно, тя не беше най-лошата нощ в живота ми. Това ме успокои малко.И не бях сама. Това също много ме успокояваше.Страхът на Чарли от емоционални избухвания не му позволи да ме провери, въпреки че не бях тиха – вероятно той не бе спал повече от мен.Разбирането ми на събитията беше нетърпимо ясно тази нощ. Можех да видя всяка грешка, която бях направила, всяка вреда, която бях сторила, малките неща и големите неща. Всяка болка, която бях причинила на Джейкъб, всяка рана, която бях направила на Едуард, събрани на равни купчинки, които вече не можех да игнорирам или отрека.И осъзнах, че през цялото време съм грешала за магнитите. Не са били Едуард и Джейкъб, които исках да събера насила, а бяха двете части от мен, Бела на Едуард и Бела на Джейкъб. Но те не можеха да съществуват заедно и аз никога не трябваше да опитвам.Бях нанесла толкова много щети. И в един момент на нощта, аз си спомних обещанието, което бях направила пред себе си рано тази сутрин – че никога повече нямаше да карам Едуард да ме гледа да проливам дори и една сълза за Джейкъб Блек. Мисълта ми докара пристъп на истерия, която уплаши Едуард повече от плачът. Но и тя премина, когато претръпнах. Едуард не каза нищо; просто ме беше прегърнал на леглото и ме беше оставил да съсипя ризата му, опетнявайки я със солена вода.Отне повече време, отколкото бях мислила, на онази по-малко съзнаваща част от мен да се наплаче. Но, все пак се случи, и накрая бях достатъчно изтощена, за да заспя. Безсъзнанието не донесе напълно облекчение от болката, само вцепенено, подтиснато спокойствие, като лекарство. Направи я поносима. Но тя все още беше там; чувствах я дори в съня си, и това ми помогна да направя уточнениета, които трябваше да направя.Сутринта донесе със себе си, ако не по-светла перспектива, поне известен контрол, някакво приемане.Инстинктивно знаех, че новата рана в сърцето ми винаги щеше да боли. Това щеше да бъде част от мен вече. Времето щеше да я направи по-лесна – това е, което всички казваха. Но аз не се интересувах, дали времето щеше да ме излекува или не, стига Джейкъб да се оправеше. Да бъде отново щастлив. Когато се събудих, нямаше объркване. Отворих очи, които най-накрая бяха сухи, и посрещнах разтревоженията му поглед. - Здравей – казах аз. Гласът ми беше дрезгав. Прочистих гърлото си.Той не отговори. Наблюдаваше ме, чакайки ме да започна.- Добре съм. Това няма повече да се случи. - обещах му.

Очите му се свиха при тези думи.- Толкова съжалявам, че трябваше да видиш това. - споделих. - Не беше честно спрямо теб.Той постави ръцете си от двете страни на лицето ми.- Бела... сигурна ли си? Дали взе правилното решение? Никога не съм виждал у теб толкова много болка... – гласът му се пречупи на последната дума.Но бях чувствала и по-голяма болка. Докоснах устните му.- Да.- Не знам... – веждите му се свиха. – Ако толкова много те наранява, как е възможно да е правилното нещо за теб?- Едуард, знам без кого няма да мога да живея.- Но...Поклатих глава.- Не разбираш. Ти може и да си достатъчно смел и достатъчно силен, за да живееш без мен, ако това е най-доброто нещо. Но аз никога няма да мога да бъде толкова саможертвена. Аз трябва да бъда с теб. Това е единственият начин да живея.Той все още изглеждаше несигурен. Не трябваше да му позволявам да остава с мен през изминалата нощ. Но имах толкова голяма нужда от него....- Ще ми подадеш ли онази книга? – попитах, сочейки над рамото му.Веждите му се събраха в объркване, но бързо ми я подаде.- Пак ли нея? – попита той.- Просто исках да намеря една част, която съм запомнила... да видя как го казваше тя... – Прелиствах книгата, намирайки страницата, която исках с лекота. Ъгълчето беше свито от многото пъти, когато се бях спирала там.- Кати е чудовище, но имаше няколко неща, за които беше права – промърморих. Прочетох репликите тихичко, най-вече на себе си. – „Ако всичко друго загине, а той остане, аз пак бих продължавала да съществувам. Ако пък всичко друго остане, а той загине, вселената би станала ужасно чужда за мен и сякаш не бих била съставна част от нея.” – Кимнах на себе си. – Знам точно какво има предвид тя. И знам без кого не бих могла да живея.Едуард взе книгата от ръцете ми и я хвърли през стаята – тя падна с леко тупване на бюрото ми. Той обви ръцете си около талията ми.Малко усмивка озари перфектното му лице, въпреки че тревогата все още тежеше на челото му.- Хийтклиф също имаше своите моменти – каза той. Нямаше нужда от книгата, за да го каже точно дума по дума. Придърпа ме по-близо и прошепна в ухото ми:- „Не мога да живея без живота си! Не мога да живея без душата си!” - Да – казах тихичко. – Това имам предвид.- Бела, не мога да търпя да си толкова нещастна. Може би...- Не, Едуард. Забърках огромна каша и ще трябва да живея с нея. Но знам какво исках и от какво имам нужда...и какво ще направя сега.- Какво ще направим сега?Усмихнах се леко на поправката му, а после въздъхнах.- Ще отидем да видим Алис.Алис беше на най-долното стъпало отвън, прекалено ентусиазирана, за да ни чака вътре. Тя изглеждаше сякаш ще започне да танцува от щастие, толкова ентусиазирана беше тя, заради новините, които тя знаеше, че ще й поднеса. - Благодаря ти, Бела! – изчурулика тя, докато ние слизахме от камиона. - Чакай, Алис – предупредих я, вдигайки ръка, за да спра радостта й поне замалко. – Имам няколко ограничения за теб.- Знам, знам, знам. Имам време само до тринадесети август, най-късно, ти имаш вето

върху списъкът с гостите, и ако аз прекаля с нещо, ти никога повече няма да ми проговориш.- О, добре. Ами, да. Тогава знаеш правилата. - Не се притеснявай, Бела, всичко ще бъде перфектно. Искаш ли са видиш роклята?Трябваше да си поема дълбоко въздух няколко пъти. Каквото я направи щастлива, казах си.- Разбира се.Усмивката на Алис беше самодоволна.- Ъм, Алис – казах, поддържайки незаинтересован, безразличен тон на гласа си. – Кога си ми купила роклята?Вероятно не съм се прикрила толкова добре. Едуард стисна ръката ми.Алис ни поведе навътре, запътвайки се към стълбите.- Тези неща отнемат време, Бела – обясни ми Алис. Тонът й изглеждаше... уклончив. – Имам предвид, не бях сигурна, че нещата щяха да се развият по този начин, но имаше известна възможност...- Кога? – попитах отново.- Перин Бруйър има списък с чакащи, нали знаеш – каза тя, вече отбранително. – Шедьоврите от плат не стават за една нощ. Ако не бях помислила за в бъдеще, ти щеше да носиш нещо от яслите!Изглежда нямаше да получа пряк отговор.- Пер... кой?- Той не е известен дизайнер, Бела, така че не е нужно да ми се караш. Но е обещаващ и се специализира в това, от което имах нужда.- Аз не се карам.- Не, не се караш. – погледна към спокойното ми лице подозрително. Тогава, когато влязохме в стаята й, тя се обърна към Едуард.- Ти – вън.- Защо? – поисках да знам.- Бела – изпъшка тя. – Знаеш правилата. Той не трябва да вижда роклята до уреченият ден. Отново си поех дълбоко въздух.- За мен няма значение. И знаеш, че той вече я е видял в главата ти. Но ако така го искаш....Тя избута Едуард от вратата. Той дори не я погледна, очите му бяха върху мен, предпазливи, страх го беше да ме остави сама.Кимнах, надявайки се изражението ми да беше достатъчно спокойно, че да го окуражи.Алис затръшна вратата в лицето му.- Добре! – промърмори тя. – Хайде. Хвана китката ми, и ме затегли към килера си, който бе по-голям от моята спалня, и тогава ме завлече към задният ъгъл, където дълга, бяла торба за дрехи имаше отделение само за себе си.Спусна ципа на торбата с едно плавно движение и внимателно я свали от закачалката. Направи крачка назад, държейки пред себе си роклята, сякаш показваше наградата на телевизионна игра.- Е? – попита , останала без дъх.Преценявах роклята за един дълъг момент, играейки си с нея замалко. Изражението й стана притеснено.- Ах – възкликнах и се усмихнах, позволявайки й да се успокои. – Виждам.- Какво мислиш? – Настоя тя.Това беше отново моето видение на „Анн от Грийн Гейбълс”.- Перфектна е, разбира се. Най-подходящата. Ти си гений.

Тя се ухили.- Знам.- Хиляда деветстотин и осемнадесета? – помъчих се да отгатна.- Горе-долу – каза тя, кимайки. – Части от нея са по мой дизайн, долната част, воалът... – тя докосна белият сатен, докато говореше. – Дантелата е гроздобер. Харесва ли ти?- Красива е. Точно е правилна за него.- Но правилна ли е за теб? – настоя тя.- Да, мисля, че е, Алис. Мисля, че е точно това, от което имам нужда. Знам, че ще се справиш великолепно с това... ако можеш да се удържиш.Тя засия.- Мога ли да видя роклята ти? -попитах. Тя премигна, лицето й бе озадачено.- Не поръча ли също и шаферската си роклята? Не бих искала шаферката ми да носи нещо старо. - престорих се, че потрепвам от ужас. Тя обви ръцете си около кръста ми.- Благодаря ти, Бела!- Как не го видя? - пошегувах се, целувайки бодливата й коса. - Каква гадателка си! Алис затанцува обратно, а лицето й бе озарено със свеж ентусиазъм.- Имам да правя толкова много неща! Иди си играй с Едуард. Трябва да се захващам за работа. Тя хукна от стаята, викайки „Есме!”, докато изчезваше. Запътих се с нормалната си крачка към коридора, където Едуард ме чакаше, облегнал се на дървено-панелната стена.- Това беше много, много мило от твоя страна – каза ми той.- Изглежда щастлива – съгласих се.Той докосна лицето ми. Очите му бяха твърде тъмни (беше минало толкова време, откакто ме напусна) изучавайки щателно изражението ми.- Нека се махнем от тук – предложи внезапно. - Нека отидем до нашата ливада. Звучеше много привлекателно.- Предполагам, че вече не трябва да се крия, нали така?- Не. Опасноста е зад нас. Беше тих и замислен, докато тичаше. Вятърът духаше в лицето ми - по-топъл сега, когато бурята наистина си беше отишла. Облаците покриваха небето, както правеха обикновено.Ливадата днес беше спокойно и щастливо място. Участъци с летни маргаритки прекъсваха пътя на тревата като я украсяваха в бяло и жълто. Аз легнах, игнорирайки леката влажност на земята, и погледнах нагоре, за да видя формичките, които образуваха облаците. Те бяха твърде еднакви, твърде равни. Нямаше фигури, само меко сиво одеало. Едуард легна до мен и хвана ръката ми.- 13-ти Август? – попита той небрежно след няколко минути удобна тишина.- Това ми дава един месец време, преди рожденият ми ден да дойде. Не исках да го скъсявам допълнително. Той въздъхна.- Есме е с три години по-голяма от Карлайл — технически. Знаеше ли това? Разтърсих глава.- За тях е нямало значение. – гласът ми беше спокоен, обратно на неговото безпокойство. - Възрастта ми не е чак толкова важна. Едуард, готова съм. Избрала съм живота си, сега искам да започна да го живея. Той погали главата ми.- Ветото в списъка за гости?- Не ми пука особено, но... - заекнах, неискаща да го обясня. - Най-добре да го свърша. Не съм сигурна, че Алис ще почувства необходимост да покани...няколко върколака. Не знам дали...Джейк ще почувства, че трябва да дойде. Че така е най-правилно или, че ще нарани чувствата ми, ако не го направи. Не би трябвало да минава през това. - Едуард притихна за минута. Загледах във връхчетата на дърветата, които бяха почти черни на

фона на светлото сиво небе. Изведнъж ме хвана за кръста и ме издърпа към гърдите си.- Кажи ми защо го правиш, Бела! Защо реши точно сега да дадеш на Алис свобода на действията? Повторих му разговора, който водих с Чарли вчера преди да отида да видя Джейкъб.- Не би било честно спрямо Чарли, да го държа далеч от това. – заключих. - Това важи и за Рене и Фил. А и Алис може също да се забавлява. Може би цялото това нещо ще му дойде малко по-лесно, ако си вземе подходящото сбогуване. Дори и да си мисли, че е твърде рано, не бих искала да го лиша от шанса да ме съпровожда по сватбента пътека. – направих гримаса, изричайки тези думи и си поех още един дълбок дъх. - Поне майка ми, баща ми и приятелите ми ще знаят за най-добрата част от избора ми, частта, която мога да им разкрия. Ще знаят, че съм те избрала и че сме заедно. Ще знаят, че съм щастлива, където и да съм. Мисля, че това е най-доброто, което мога да направя за тях. – Едуард хвана лицето ми, претърсвайки го за кратък момент на смелост.- Сделката се отменя. – каза той рязко.- Какво? – ахнах. - Предаваш се? Не!- Не се предавам, Бела. Все още ще изпълня моята част. Но ти си свободна.Каквото искаш, без никакви условия.- Защо?- Бела, виждам какво правиш. Опитваш се да направиш всички останали щастливи. И на мен не ми пука за чувствата на никой друг. Имам нужда само ти да си щастлива. Не се притеснявай да съобщиш на Алис. Аз ще се погрижа. Обещавам ти, че няма да те накара да се чувстваш виновна.- Но аз...- Не. Ще го направим по твоя начин. Защото моят не работи. Наричам те упорита, но виж какво направих. Придържах се към толкова идиотска упоритост в идеята си, за това кое е най-добро за теб, въпреки че това само те наранява. И то дълбоко, отново и отново. Вече не си вярвам. Можеш да получиш щастие по твоя начин. Моят е винаги грешен, така че...- той се премести под мен, уравновесявайки раменете си.- Правим го по твоят начин, Бела. Тази вечер. Днес. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще говоря с Карлайл. Мислех си, че ако ти дадем достатъчно морфин, може би няма да е толкова лошо. Струва си да опитаме. – стисна зъбите си.- Едуард, не... - той сложи пръста си върху устните ми.- Не се тревожи Бела, любов моя. Не съм забравил и останалите ти искания. – ръцете му бяха в косите ми, устните му се движеха плавно, но настойчиво срещу моите, преди да осъзная за какво говореше. Какво правеше. Нямаше много време да действам. Ако бях изчакала твърде дълго, нямаше да мога да си спомня защо трябваше да го спра. Дори само това направи дишането ми нестабилно. Ръцете ми увличаха неговите, придърпайки се по-близо до него, устата ми се залепи за неговата, отговаряйки на всеки въпрос, останал без отговор. Опитах се да изчистя съзнанието си, за да си спомня как да говоря. Той се преобърна внимателно, притискайки ме към студената трева.О, зарежи! По-неразумната ми страна възтържествува . Не, не, не, Спорех със себе си. Разтърсих главата си и устата му се премести към врата ми, давайки ми шанс да дишам.- Спри, Едуард. Чакай. –Гласът ми беше слаб като волята ми.- Защо? – прошепна до ключицата ми. Помъчих се да вложа малко решителност в тона си.- Не искам да го направим сега.- Не искаш ли? –попита в усмивка в гласа си. Той премести устните си върху моите, правейки говоренето невъзможно. Горещина се разпръсна във вените ми, изгаряйки ме, там където кожата му бе докоснала моята. Накарах се да се фокусирам. Беше необходимо огромно усилие само, за да освободя ръцете си от косата му и да ги преместя на гърдите му. Но го направих. И след това го бутнах, опитвайки се да го изтласкам. Не можех да успея сама, но той реагира, както знаех, че ще направи. Отдръпна се с няколко сантиметра, за да ме види и очите му не направиха нищо, за да

помогнат на решителноста ми. Те бяха черен пожар. Горяха.- Защо? – попита отново, гласът му беше нисък и твърд.- Обичам те. Искам те. Точно сега. – Пеперудите в стомаха ми наводниха гърлото ми. Той се възползва от безмълвието ми.-Чакай, чакай - опитах се да кажа около устните му.-Не заради мен – промърмори в несъгласие.-Моля те? – изпъшках. Той изстена и се изтегли от мен, обръщайки се отново по гръб. И двамата лежахме там за минутка, опитвайки се да забавим дишането си.- Кажи ми защо не, Бела? – той настоя. - И по-добре да няма нищо общо с мен. Всичко в света ми беше заради него. Какво глупаво нещо за очакване.- Едуард, това е важно за мен. Ще го направя правилно.- Определението за правилно, чие е то? - Моето. – Той извъртя очите си и се загледа в мен, очакванията му бяха неодобрителни.- Как ще го направиш правилно? Поех си дълбок дъх.- Отговорно. Всяко нещо с времето си. Няма да оставя Чарли и Рене без най-доброто обяснение, което мога да им дам. Няма да отнемам забавлението на Алис, ако така или иначе ще има сватба. И ще се обвържа с теб, по всеки възможен човешки начин, преди да те помоля да ме направиш безсмъртна. Следвам всички правила, Едуард. Душата ти ми е далеч, далеч по-скъпа, за да рискувам. Няма да ме разубедиш за това.- Обзалагам се, че бих могъл - промърмори, а очите му горяха отново.- Но не би посмял – казах му, опитвайки се да поддържам гласа си равен. - Без да знаеш, че това е, от което наистина се нуждая.- Не се бориш честно – обвини ме. Усмихнах му се.- Не съм казвала, че ще го правя. – той ми се усмихна обратно, замислено.- Ако си промениш мнението...- Ти ще си първият, който ще разбере – обещах. Точно тогава дъждът започна да капе през облаците . Няколко разпиляни капки заглъхнаха, докато падаха на тревата. Намръщих се на небето.- Ще те заведа вкъщи – той избърса малките зрънца вода от бузите ми.- Дъждът не е проблема – измърморих. - Просто означава, че е време да направим нещо, което ще е много неприятно и вероятно дори много опасно. - очите му се разшириха в тревога. - Добре, че си защитен от куршуми. – въздъхнах. - Ще ми трябва този пръстен. Време е да кажем на Чарли. – той се засмя на изражението ми.- Много опасно – с ъгласи се. Засмя се отново, след което се пресегна към джоба на дънките си.- Но поне няма нужда да пътуваме разделени. За пореден път, плъзна пръстена на средния ми пръст на лявата ми тъка, където щеше да остане, най-вероятно до края на вечността.

Епилог - Избор

ДЖЕЙКЪБ БЛЕК

- Джейкъб, мислиш ли, че това ще продължи твърде дълго? –настоя Лея. Нетърпелива. Мрънкаща. Стиснах зъби. Както всички в глутницата, Леа знаеше всичко. Знаеше защо съм дошъл тук, на самия край на земята,небето и морето. За да съм сам. Тя знаеше, че това е единственото, което исках. Само да съм сам. Но щеше да ми натрапи компанията си, така или иначе. Освен това, лудо дразнейки се с нея, се почувствах самодоволен за кратък момент. Защото дори не ми се налагаше да мисля за контролирането на темперамента си. Сега беше лесно. Нещо, което си правех по принцип. Червената мараня не се изми от очите ми. Горещината не потръпна по гръбнака ми. Гласът ми беше спокоен,

когато й отговорих.- Скочи от скала, Лея – посочих един от краката си.- Сериозно, хлапе. – тя ме игнорира, излягайки се на земята до мен. - Нямаш си на идея колко е трудно това за мен.- За теб ? – отне ми минутка, за да осъзная, че говори сериозно. - Ти трябва да си най-големият егоист на света, Леа. Не бих искал да ти разбия измисления свят, в който живееш, онзи, където слънцето обикаля мястото, където ти стоиш, затова няма да ти кажа колко малко ми пука за проблема ти, така че - махай се.- Просто погледни за минутка нещата от моята гледна точка, става ли ? - тя продължи, сякаш не бях казал нищо. Ако се опиваше да ми развали настроението, успяваше. Започнах да се смея. Звукът заболя по странни начини.- Престани да хъркаш и слушай внимателно – скара ми се.- Ако се престоря, че слушам, ще си тръгнеш ли ?- попитах, гледайки неизбледняващото й намръщено лице. Вече не бях сигурен, дали има и други изражения. Спомних си времето, когато си мислех, че Лея е хубава, може би дори красива. Това беше много отдавна. Сега никой не гледаше на нея по този начин. Освен Сам. Той никога нямаше да си прости.Сякаш беше негова вината, че тя се превърна в тази злобна харпия. Гримасата й се смекчи, сякаш отгатваше какво си мислех. Най-вероятно можеше.- Това ме поболява, Джейкъб. Можеш ли да си представиш какво ми е на мен? Та аз дори не харесвам Бела Суон. И ти ме караш да скърбя заради тази любовница на кръвопиец, все едно и аз съм влюбена в нея. Можеш ли да видиш кога става малко объркващо? Снощи сънувах как я целувам! Какво по дяволите да правя с това? Създание с инстинки, много по-силни от човешки емоции. Животно, което не усещаше болка по същия начин. Различна болка. Или поне някаква нейна разновидност. Но Лия тичаше вмомента, а аз не исках да се бъркам в мислите й. Наругах я, поемайки си дъх, и задето бе избягала.Ръцете ми трепереха против молята ми. Какво ги караше да правят това? Гняв? Болка? Не бях сигурен с какво се боря сега.Трябваше да повярвам, че Бела ще оцелее. Но това изискаше доверие – доверие, което не исках да изпитвам, доверие в способностите на онзи кръвопиец да я опази жива.Тя щеше да е различна. И се чудех как ще ми повлияе промяната й. Щеше ли да е същото, ако бе умряла,да видя да лежи там като камък? Като лед? Когато миризмата й изгори ноздрите ми, носейки със себе си инстинкта да я разкъсам на парчета... Как ще е тогава? Способен ли съм да искам да я убия? А мога ли да спра да желая смъртта на някого от тях?Гледах вълните обливащи плажа. Те изчезнаха от погледа ми под ръба на скалата, но ги чувах как се разбиват в нея. Наблюдавах ги до късно, докато небето потъмня.Идеята да се прибера вероятно не беше най-добрата. Но бях гладен и нищо друго не ми идваше на ума.Направих гримаса, докато местех ръце из бавещите ме превръзки и грабнах патериците си. Само да беше Чарли наоколо днес, че да говори пак за моя „инцидент с мотор“. Глупави подпори. Мразех ги.Гладът ми се усмири малко, когато влязох в къщата и погледнах към баща си. Той мислеше за нещо. Беше лесно за разгадаване – действията му изглеждаха някак пресилени. Прекалено небрежни.И говореше прекалено много. Бъбреше несвързано за своя ден, преди още да стигна до масата. Никога не дърдореше по този начин, освен ако имаше нещо, което не иска да каже. Игнорирах го доколкото можех, концентрирайки се върху храната.- ... и Сю намина днес - говореше високо той. Трудно бе да не му обръщам внимание. Както винаги. - Невероятна жена. По-здрава е и от мечка гризли. Въпреки, че не знам как се справя с дъщеря като своята. Сега Сю сигурно минава през вълчия ад. Лия е ненаситно животно - той се подсмихна на собствената си шега.

Изчака малко за отговора ми, но явно не виждаше празното ми, отегчено до смърт изражение. През повечето реме това го дразнеше. Искаше ми се да спре да говори за Лия. Опитвах се да не мисля за нея.- Сет от друга страна е по-лесен. Естествено и ти беше по-лесен за отглеждане от сестрите си, докато... е, струпа ти си много повече на главата, отколкото на тях.Въздъхнах, дълбоко и силно, и се взрях през прозореца.Били замълча секунда по-дълго от обичайното:- Днес получихме писмо.Разбрах, че това е темата, която избягваше.- Писмо?- Една... сватбена покана.Всеки мускул в тялото ми застина. Лека топлина сякаш минаваше по гърба ми. Вкопчих се в масата, за да задържа ръцете си спокойни.Били продължи, сякаш не бе забелязал:- Вътре има бележка адресирана до теб. Не я прочетох.Той извади издут, с цвят на слонова кост плик от мястото, където беше натикан – между крака му и съответната страна на инвалидната количката.- Вероятно няма нужда да я четеш. Няма значение какво пише вътре.Глупава обратна психология. Дръпнах плика от масата. Беше от някаква тежка, твърда хартия. И скъпа. Прекалено луксозна за Форкс. Отвътре картичката пак бе твърде съвършена и официална. Бела нямаше нищо общо с това. На прозрачният, изработен като цвете лист нямаше и следа от нейните предпочитания. Бях убеден, че въбще не й харесва. Не я прочетох, дори само за да видя датата, това не ме интересуваше.Имаше бележка от плътна хартия с цвят на слонова кост, на чийто гръб с големи черни букви бе написано моето име на ръка. Не разпознах почерка, но беше също така съвършен, както и предишните неща. За част от секундата си помислих, че кръвопиеца злорадстваше.Тръснах листа, за да го отворя.

„Джейкъб,нарушавам правилата като ти пращам това. Тя се боеше, че ще те нарани и не искаше да те кара да се чувстваш задължен по някакъв начин. Но знам, че ако нещата бяха взели друг обрат, най-вероятно и аз щях да желая такъв избор.Обещавам, че ще се грижа за нея, Джейкъб. Благодаря ти – за нея – за всичко.“

Едуард

- Джейк, имаме само една маса - каза Били, втренчен в лявата ми ръка. Пръстите ми се бяха стегнали около дървото достатъчно силно, че да е в опасност. Разхлабих хватката си, концентрирайки се върху това действие и стиснах ръце, за да не мога да счупя нещо.- Да, голяма работа - помърмори Били.Станах от масата и издърпах тениската от гърба си. Надявах се Лия да се е прибрала вече.- Не закъснявай - смутолеви Били като изритах вратата от пътя си.Бягах преди да стигна дърветата, дрехите ми покриваха земята зад гърба ми като път от трохички – сякаш исках да оставя следа, по която да се върна. Сега беше прекалено лесно да го направя. Не трябваше да мисля. Тялото ми знаеше къде отивам и, преди да го поискам, той ми даде онова, от което имах нужда.Сега имах четири крака и летях.Гората се превърна в размазано черно петно. Мускулите ми се свиваха и отпускаха без усилие. Можех да бягам така с дни и то без да се уморя. Може би този път нямаше да спирам.

Но не бях сам.„Толкова съжалявам“, прошепна Ембри в главата ми.Можех да видя през очите му. Бягаше далеч на север, но бе обърнал насам и бързаше да се присъедини към мен.Изръмжах и се затичах дори по-стремглаво.„Изчакай ни“, оплака се Куил. Той беше по-близо, тъкмо тръгваше от селото.„Оставете ме на мира“, озъбих се аз.Можех да усетя тревогата им в главата си, опитах се да я заглуша със звука на гората и вятъра доколкото можах. Това мразех най-много – да се видя през техните очи беше по-зле сега, защото бяха изпълнени със съжаление към мен. Видяха омразата ми, но продължиха да тичат.Нов глас прозвуча в главата ми.„ Оставете го“, гласът на Сам бе мек, но това си беше заповед. Ембри и Куил забавиха крачките си до вървене.Само да можех да спра да виждам и да чувам, онова, което си мислеха те. Главата ми бучеше от гласове и единственият начин да остана сам, бе да се превърна в човек, а аз не можех да понеса болката.„Връщайте се обратно“, нареди им Сам. „Аз ще те настигна, Ембри“.Първо мислите на Куил, а след това онези на Ембри заглъхнаха в главата ми. Остана само Сам.„Благодаря ти“, успях да измисля аз.„Прибери се, когато можеш“, думите му отслабнаха, завлечени от празнотата, когато и той ме остави. И бях сам.Така беше много по-добре. Можех да чуя шумоленето на листата под краката си, крякането на совите над мен и океанът – далеч, далеч на запад – стенещ срещу плажа. Чувах това и нищо друго. Не чувствах нищо друго, освен скоростта, напрягането на костите, мускулите и сухожилията ми, които работеха заедно в хармония, докато километри изчезваха зад мен.Ако тишината в главата ми продължеше, нямаше да се върна. Нямаше да съм първият, избрал този път пред другия. Може би ако избягах достатъчно надалеч, нямаше да има нужда да чувам отново...Забързах още повече и оставих Джейкъб Блек да изчезне зад мен.

---------- ##### ---------

Благодарности

Би било ужасно небрежно от моя страна, ако не благодаря на многото хора, които ми помогнаха да оцелея създаването на още един роман:Родителите ми бяха моята подкрепа - не знам как някой би се справил без бащин съвет или майчино рамо, на което да поплачеш.Съпругът ми и синовете ми бяха изключително многострадални - всеки друг би ме пратил в лудницата още отдавна. Благодаря ви, че ме задържахте при себе си,

момчета.Моята Елизабет - Елизабет Юлбърг, изключителен издател - която запази разсъдъка ми и липсата ми на такъв. Малко хора имат щастието да работят толкова близо с най-добрата им приятелка и аз съм вечно благодарна на тези обичащи сиренето момичета от Средният запад.Джоди Риймър продължава да насочва кариерата ми с гениалност и финес. Успокояващо е да знам, че се намирам в такива добри ръце.Също така е чудесно, че ръкописите ми са в точните ръце. Благодарности на Ребека Дейвис, че е на една вълна с историята в главата ми и ми помага да открия точните начини да я опиша. Благодаря на Меган Тингли, първо за непоколебимата ти вяра в работата ми, и второ, за излъскването на тази работа, докато започне да блести.Всички от издателство Little, Brown and Company Books for Younf Readers така невероятно се погрижиха за творбите ми. Мога да позная, че това е плод на любовта от всички ви и го оценявам повече, отколкото предполагате. Благодаря на Крис Мърфи, Шон Фостър, Андрю Смит, Стефани Ворос, Гейл Добинин, Тина Макинтайър, Амес О`Ниъл и много други, които направиха Здрач сагата толкова успешна.Не мога да повярвам какъв късмет имах да открия Лори Джофс, която някакси успява да бъде едновременно най-бързата и най-педантичната читателка. Развълнувана съм да имам приятелка и съучастничка, която е толкова проницателна, талантлива и търпи мрънкането ми.Лори Джофс отново, заедно с Лора Кристиано, Микаела Чайлд и Тед Джофс, за това че създадоха и поддържат най-ярката звезда в онлайн вселената на Здрач, Twilight Lexicon. Наистина оценявам цялата работа, която вършите, за да създадете едно весело място за феновете ми. Също така и благодаря на моите международни приятели от Crepusculo-es.com за сайт, който е толкова невероятен, че заличава езиковите ограничения. Аплодисменти и за невероятната работа на Британи Гарднър по Twilight and New Moon by Stephanie Meyer MySpace Group, фен сайт, който е толкова огромен, че самото му следене блокирва мозъкът ми - Британи, изумяваш ме.Кейти и Одри, Bella Penombra е творение на красотата.Хедър, Nexus рулират.Не мога да спомена всички невероятни сайтове и техните създатели тук, но благодаря на всеки един от вас.Много благодарности на читателите ми на чернови, Лора Кристиано, Мишел Виейра, Бриджет Кревистън и Кимбърли Питърсън, за тяхното неоценимо сътрудничество и окуражаващ ентусиазъм.Всеки писател се нуждае от независима книжарница за приятел - толкова съм благодарна на поддръжниците ми в книжарницата Changing Hands от родният ми град в Темп, Аризона, и най-вече на Фейт Хочхалтър, която има невероятен литературен вкус.Вечно съм ви задължена, рок богове от Muse, за още един вдъхновяващ албум. Благодаря ви, че продължавате да издавате любимата ми музика за писане. Също така съм благодарна и на останалите групи от списъкът ми с песни, които ми помогнаха през затрудненията с писането, включително на новите ми открития - Ok Go, Gomez, Placebo, Blue October и Jack's Mannequin.И най-вече, едно гигантско благодаря на всичките ми фенове. Твърдо съм убедена, че феновете ми са най-привлекателните, интелигентни, вълнуващи и отдадени фенове в целият свят. Иска ми се да ви дам на всички ви по една голяма прегръдка и Порше 911 Турбо.

Zamunda.Net @ all right reserved