Идеите на консерватизма и либерализма, анализирани внимателно през

призмата на политическата философия, придобиват един съвършено

различен, идейносмислов характер, дистанциращ се от завоалираните и

нашумели, ежедневни схващания за техните доктрини, концепции и

традиции. Като политически теории двете течения кореспондират в голям

период от време, водещ своето начало от годините на XVIII век.

Философията е фундаментална наука, корен за всички останали

познания. Философията е мисъл. Нещо понятно само на хората. Тази наука

гради своите дворци от знания, въз остнова на индивидуалното съзнание на

човека – разумът. Ключово място в този философски пейзаж можем да

отредим и на ценностнонормативният свтоглед. Компонент, който включва в

себе си ценности, идеали, убеждения, вярвания и норми. Едно от главните

предназначения на светогледа се заключава не само в това, че човек се опира

на някакви обобщени знания, но и в това, че той може да се ръководи чрез

определени обществени регулатори. Ценността – това е свойството на един

или друг предмет, явление да удовлетворява потребностите и желанията на

хората. Ценностното отношение на човека към света и самия себе си се

формира в определена ценностна йерархия, на върха на която се разполагат

обществените идеали. Нормите се явяват това средство, което сближава

ценностно значимото за човека с неговото практическо поведение. От тук

следва да наблегнем на тълкуването на понятието „политическа философия”

и да открием тясната връзка между политиката вървяща редом с жаждата за

политическа власт и ценностнонормативния характер на човека, присъщ за

всеки един от нас. Ясно личи факта, че при разглеждането на

консервативните и либералните политически течения по света, става въпрос

за прокламиране на определен тип идеология, ръководен от различни

ценности, идеали, норми и мирогледи.

1

Политическа философия на консерватизма

Сам по себе си терминът консерватизъм има много пъстро тълкуване. Той се употребява в различен смисъл и определението му предизвиква спорове. Най-честата асоциация правена от средностатистиеският образован гражданин е политическо движение поддърашо реални и устойчиви начини на мислене и дейност. Безусловно, точно и коректно определение на термина, такова което да не пробуди негодувание у никого, трудно би могло да бъде възпроизведено. Разглеждайки етимологическият смисъл на думата, откриваме че „консерватизъм” идва от латинската дума „coservare”, означаваща „съхранявам”. Разглеждайки хронологията на употреба на термина обаче, окриваме доста интересни факти. За първи път думата е използвана във Франция, в списание „ Льо Консерватьор” 1818г. В Англия терминът се появява по-късно. През 30-те години на XIX в. пo отношение на партията на торите - „The conservative party”.

Тъй като термина рефлектира върху голям набор от значения, обобщено могат да се посочат следните случаи в които думата влиза в употреба.

Като първо дефиниране на понятието, може да се посочи „консерватизъм”, като определение на темперамента. Популярно още като културно обусловена склонност към съпротива на различни изменения в обичайния начин на живот и дейност. Характеризира се темперамента, тези черти на характера, които се проявяеат у мнозинството от хора във всички слоеве на обществото. Навици, инерция, страх от промени.

На второ място можем да изтъкнем ситуасионният консерватизъм. Това е силата на принципите и убежденията, проявяващи се във всекидневния живот на хората в развитото общевство.

Третия тип дефиниция отреждаме на политическия консерватиъм. Той представлява теоретични постановки и реални действия на движения и партии, уповаващи се на верността към унаследени морални норми, идеи и институции.

Четвъртото определение на консерватизма се разглежда от философска гледна точка. Става въпрос за философска рефлексия върху човшката природа и природата на социума с цел защита на съществуващия социален порядък.

2

Една дефиниция обаче се откроява с краткост, яснота и синтетика. Тя е на Ф. Бентон.

„Консерватизмът е интелектуално и политическо движение на модерната ера, което се ражда заедно с нея, тъй като е насочено срещи нея; консерваторската доктрина е била създадена за защита на традиционния политически и обществен ред на европейските нации, тя в основата си е антимодерна. Следователно чистият консерватизъм е традиционализъм”.

История на консерватизма

Политическата философия на консерватизма има своя собствена история. Условно могат да се проследят два периода в утвърждаването на му. Така наречения аристократичен консерватизъм (от края на XVIII до средата на XXв.) и неоконсерватизъм (от края на 70-те години на XXв. до наши дни).Същинската история на консерватизма започва с Великата френска революция от 1789г., но не като защита на ценностите и постиженията на революцията, а като критика и интелектуална реакция срещи нея. Консерваторската идеология не само отхвърля практиката на революцията, но и осъжда принципите й, и прокламираните от нея ценности. Тази, нова идеология, е един вид контрареволюционна. За „баща на консерватизма” като политическа философия се смята английският държавник Едмънд Бърк (1729-1797). Основните линии на неговата концепция са изложени в „Размисли за революцията във Франция” (1790). Централно място в книгата, призната за първоизточник на консерватизма (в англосаксонският му вариант), представлява критиката на политическия рационализъм. На скептично разглеждане е поставена е основната идея на Просвещението – всесилието на човешкия разум. Предоверяването в човешките способности и атеистичното светоусещане, основано на възгледа за научната основа на прогреса, според Бърк водят до пагубни за обществото последствия. Унищожаването на наложилия се в продължение на векове ред, по който функционира държавата, отричането на мъдростта на предците и антиклерикализмът представляват по същество безсмислен, но опасен бунт срещу богоустановеното мироздание. На политическия радикализъм, водещ след себе си революционното мислене и действие, Бърк противопоставя триединството на религия, морал и политика. Всъщност като основополагаща характеристика на консервативната концепция в края на XVIII и началото на XIX в. се откроява антиутопичното направление, което намира концентриран вид именно в посочената книга на Бърк. Както бе обелязано в „Размисли за революцията във Франция” са развити основните идеи на

3

консервативната философия. Ако ги обобщим можем да ги посочим в следния им ред.

Първо – запазване на древните морални традиции на човечеството; уважение към мъдростта на предците. Тази идея е свързана с разбирането на Бърк, че политиката не е априорна, а практическа и експериментална наука, която трябва да се основава върху мъдростта на историята и благоразумието.Политиката не е източник на ценности а по-скоро техен резултат и състоянието на обществения морал определя формата на политическия ред.

Второ – негативно отношение към радикалното отричане на ценности или институции в обществото, защото това води до прекъсване на традицията, което респективно за Бърк е деградация.

Трето – разбирането на обществото като духовна реалност, имаща свой вътрешен живот. Затова към него не бива да се отнасяме като към машина, която можем да поправим.

Четвърто – човешкият разум е ограничен в своите възможности да възприеме обществото в неговата тоталност, да осъзнае смисъла и целите на социалния процес. Тази идея на Бърк, последователно е проведена в творбата „Размисли за революцията във Франция” и поставя началото на цяла традиция в политическата философия на Новото време – антирационализма. Основите на антирационализма можем да намерим в творчеството на английските „морални философи” Д.Юм, А.Смит, А. Фергюсън, според които институциите в обществото са резултат от борба на най-приспособените за живот хора, а не са резултат от съзнателн интелектуални проекти.

Представители - в Англия консервативната традиция е представена от С.Т. Колридж, Т. Карлайл, Р. Пийл, Б. Дизраели; във Франция – от Шатобриан, Ж. дьо Мсестр, Ф. Ламене; В САЩ – от Т. Пейн, Дж. Роуноук, Дж. С. Калхоун; а в славанския регион от Н. Бердяев.

Основни тези оформящи ценностната систма и философията на класическия консерватизъм:

Обществото е хармонично функциониращо и естествено, т.е. от Бога, възникнал социален организъм.

4

Дококолкото обществото няма договорна природа, а дадено на човека от Бога, дотолков не трябва да се правят опити за промяна на социалния ред.

Държавата е вторична по отношение на гражданското общество, имащо морално-религиозна основа

Човек намира смисъл на своето съществуване не в активна обществена дейност, а във вътрешно религиозно смирение.

Политиката е подчинена на религиозния морал и не може да се счита за самостоятелна сфера на дейност със свои собствени закони.

В своите сействия човек е длъжен не да се ръководи сляпо от своите егоистични подбуди, а да съобразява действията си със съществуващите закони и обичаи с общо благо.

Човекът по природа е несъвършен, неразумен, подвластен на греховопадение.

Поради несъвършенството на човешкия разум демократичното управление на обществото е опасно и морално порочно („Глас народен – глас на дявола”, заявява С. Колридж).

Хората по рождение са неверни във всички отношения, освен пред лицето на Бога.

Съществуването на строги граници между класи и слоеве е необходимо за социална стабилност.

Притежаването на собственост има главна роля за достигане на лична свобода и социална стабилност.

Съществуването на елит и аристокразиця е залог за разумно обществено устройство.

Следователно в своята идеална форма класическият консерватизъм е ориентиран към съхранение на статуквото на дадена социална структура и сдържане на обществените противоречия в качеството им на неизбежни такива.

Консерватизмът заедно с либерализма обаче е продукт именно на Модерната епоха. Той сам по себе си е средство традиционното да реагира на

5

радикализма на „прогресивните” идеи, не просто чрез опит за запазване на статуквото, а чрез съобразяване с променящата се среда, като целта неизменно остава запазването на ценностите, даващи идентичността на едно общество в неговите национални граници ( поне от средата на XIX в.). Ето защо не случайно по редица свои аспекти, свързани най-вече със социалноикономическата сфера, класическият либерализмът има допирни точки с консерватизма. Не е случаен фактът, че за консервативно мислене след средата на XX в. се определя това, което е било национален либерализъм през XIX и началото на XX в. В наше време често либералният консерватизъм е нищо друго освен либерализмът вчера. Едва ли обаче това трябва да бъде основната черта на консервативната политическа мисъл. Горното наблюдение е по-скоро следствие от често пъти безкритичното прилагане на англосаксонския модел без отчитане на националното различие.

Следните компоненти до голяма степен са поне външно валидни за консерватизма в западните общества:

- Човекът е религиозно животно; религията е основата на гражданското общество.

- Опитите за бързи и радикални промени (независимо от намеренията) разрушават обществени връзки; постепенните реформи винаги са за предпочитане пред революционните.

- Основната цел на едно управление е осигуряването на ред и законност; нейното постигане е немислимо без реализиране на принципите на върховенството на правото и равенството на всички граждани пред законите.

- Редът и законността предхождат свободата; няма свобода там, където няма ред и законност.

- В добре уреденото общество неизбежно съществува йерархия, различия, водачество.

- Политическата власт трябва да бъде ограничена и да няма всеобхватни задачи; тя трябва да осигурява условия за човешката дейност, а не да предписва нейното съдържание.

- Частната собственост е предпоставка за свободата и преследването на личното щастие.

6

- Социалното неравенство е неизбежно; нещо повече – то е желателно, защото е резултат от човешката свобода; всяка уравниловка ограничава човешката свобода, а често пъти и стимулите за действие.

- Пазарното стопанство е най-добрата икономическа среда за осъществяване на принципа на частната собственост като гарант за човешката свобода."

На практика чрез тези принципи, колкото и точни да са те, се претендира за общовалидност, нещо от което по принцип консерватизмът би трябвало да бъде лишен. Именно по това между него либерализмът съществува ясно открояваща се разграничителна линия. Консерватизмът изхожда преди всичко от традиционализма на отделната държава, а не от англосаксонските традиционни ценности. Ако през XIX в. след Реставрацията във Франция обща точка на пресичане на различните консерватизми може да се приеме роялизма, то с течението на времето те започват да варират силно според конкретната страна. Национализмът особено след Пролетта на народите 1848 г. (до този момент това ново идейно течение се обвързва изключително с либерализма) се превръща постепенно в неотменима част от консервативното мислене. Обединението около милитаризма и националните символи е не по-малко определящо от виждането за свободния пазар и социалното неравенство. От друга страна, степента на религиозност у различните национални консерватори съвсем не е еднаква, но това не прави едните по-малко консервативни от другите. Тук трябва да се отбележи една друга характеристика, която изпъква все повече с течението на времето и за която вече бе споменато. Реагирайки на прогресивните идеи и на развитието на либерализма, консерватизмът не толкова отстъпва, колкото догонва. Това само по себе си представлява необходимост, породена от изискването на адекватна опозиция спрямо радикалните идеи и в перспектива спрямо социализма. Макар и да протичащите промени в структурата на общество да бъдат приемани като даденост, от която не би могло да се избяга, противопоставянето на учения с универсалистка същност не притъпява своята острота. Докато частичните преливания и взаимствания с либерализма са ясно забележими, от края на XIX в. като идеологически антипод на консерватизма се очертава марксизмът. Опитът човешкото развитие да бъде обяснено по една убедителна за търсещите научни обяснения, но твърде едностранчива схема представлява своеобразен връх на политическия рационализъм и свързаното с него утопично мислене. Колкото пригаждането към националните движение в потока на либерализма е приемливо, толкова по-отблъскваща за консерватора е пропагандираната пролетарска революция. Именно защото на двата полюса се намират възгледите за еволюционно и революционно развитие на общественото устройство, консерватизмът може

7

да бъде определен като догонващ. С радикализирането и засилването на влиянието на „прогресивните идеи” и измерението на консервативно отреагиране за защита на традиционализма се изменя.

Познати са три направления в американската консервативна традиция:

Американски традиционализъм. Възниква чрез копиране на компоненти от класическия европейски консерватизъм. Идеите му са въплатени в американската конституция. Отстоява се идеята за ненамесата на държавата в пазарните отношения и поставя акцент бърху социалната морално-религиозна проблематика.

Пазарен консерватизъм. Заражда се след победата на Севера в Гражданската война и получава широко разпространение през 80-те и 90-те години на XIXв. По-късно реакция срещу „новия курс” на Ф.Рузвелт води до еволюция на пазарния консерватизъм и води до възникването на нова форма- либертаризъм.

Неоконсерватизъм. Явява се като реакция на кризата през 70-те години на господстващите форми на американския либерализъм (Д. Бел, С. Липсет, Н. Бердяев). Последователите на Бърк проявавят през вековете таланта да развиват своите възгледи в синхрон с изискванията на времето. Пример за това е неоконсерватизмът. Той е уникален с това, че в края на 70-те години и началото на 80-те години на нашия век за пръв път реализира в обективен план социална промяна. Дотогава социалната промяна в общесвтвото се извършва под знака на либерализма. В политически план, пример за неоконсервативна промяна дават Консервативната партия и правителствотот на М. Тачър във Великобритания и политическата администрация на Р. Рейгън в САЩ.

Обща характеристика на неоконсерватизма в икономическата наука

Консерватизмът като общо понятие се изразява в призива за съхраняване на традициите и опита от миналото. По принцип е против реформите и съществените промени в живота. Наименованието произтича от френската дума "консерватьор", т.е. пазител. Консерватизмът се проявява в различни области на живота – икономика, политика, култура, морал. В сферата на икономическата наука консерватизма се изразява в призива за връщането към идейно-теоретическото наследство на класическата политическа икономия и

8

възприемане на традиционните принципи на класическия капитализъм, а те са: господство на частната собственост върху средствата за производство и използване на наемен труд, пазарно стопанство с неограничавана конкуренция, ненамеса на държвата в икономическия живот. Възраждането на консервативните идеи в икономическата наука се извърши след 70-те години на ХХ в. Главното което характеризира неоконсервативното течение се свежда към следното:

Пълно отричане на намесата на държавата в икономическия живот. То издига свободния пазар като единствен регулатор, който осигурява ред в икономическата система. Намесата на държавата нарушава естествния ред в икономиката. Главните условия за свободен пазар са частната стопанска дейност и неограничаваната конкуренция;

То се обявява против всякакви искания за социални реформи. Счита, че най-важната ценност в условията на развито индустриално общество не е социалната справедливост, а икономическата свобода осигурявана от частната собственост и свободния пазар. Обявяват се против позициите за социално равенство.

Най-известен представител на съвременното консревативно течение е американския учен Милтън Фридман – професор по икономика в Чикагския университет и основател на Чикагската школа, която най-широко разработва идеите на неоконсерватизма. Най-популарното му съчинение е "Свобода на избора". Той обосновава защитата на свободното пазарно стопанство чрез сравняването на двата типа икономики: пазарна, основана върху свободната конкуренция и командната, основана върху централизираното планиране. Като предимство на пазарната икономика изтъква, че тя се основава на доброволен и взаимно изгоден обмен между свободни и икономически самостоятелни стопански субекти. В своята дейност те се водят от личните си интереси, а това поражда стопанска активност и предприемчивост на индивида, което осигурява икономически прогрес на обществото. При командната икономика хората действат като изпълнители на утвърдени от централните органи решения. Непосредствено, те се ръководят не от личния си интерес, а от общите иннтереси на страната. Реализацията на личния интерес в случая се явява следствие от реализацията на общия интерес. 

Школата на монетаризма

Неоконсерватизма най-пълно е представен от школата на монетаризма. Принципите на монетаризма са разработвани най-широко от Чикагската

9

школа, начело с Фридман. Монетаристите възпроизвеждат основните идеи на Давид Рикардо относно количествената теория за парите. Те разглеждат всички икономически явления през призмата на парично-кредитното обръщение. Според тях парите и паричното обръщение са главинят механизъм за функционирането на пазарната икономика. Държавата не трябва да се намесва в стопанската дейност на индивидите, а да осигури възможност за свободно проявление на пазарния механизъм, централно място в който заема паричното обръщение. От своя страна представителите на монетаризма са обособени в няколко направление, според насоките на изследваниата си:

Класическият монетаризъм изследва проблемите свързани с въздействието на промените в паричната маса в обръщинето върху състоянието на икономиката. Те се придържат към традиционните принципи на класическата политическа икономия.

Най-същественото в учението на монетаристите е възраждането на количествената теория за парите, развита от Рикардо. Всъщност тази теория представлява отклонение от трудовата теория за стойността. От една страна разглеждайки парите като благороден метал Рикардо ги възприема като стока, чиято стойност се определя от изразходвания труд за производството на благораден метал, но когато ги разглежда като средство за обръщение на стоките и в тази им функция могат да бъдат заменяни с непълноценни пари, Рикардо отстъпва от първата си позиция и прави извода, че стойността на парите се определя не от количеството труд за проиозводството на единица балгороден метал, а от количеството пари пуснати в обръщението, т.е. ако са пуснати повече пари стойността на паричната единица ще бъде по-ниска и обратно. Изхождайки от тази постановка на Рикардо, монетаристите правят извода, че цените на стоките зависят от съотношението между количеството на стоките и количеството на парите намиращи се в обръщение. Този извод е верен само, ако пълноценните пари са заменени от непълноценни книжни и металически пари. Ако обаче в обръщението функционират пълноценни пари от благороден метал цените ще зависят от стойността на стоката и стойността на благородиния метал.

Епохата на глобализма е такова предизвикателство за консервативното национално мислене, именно поради претенциите за „общочовешка валидност” и всеобхватност. Трудно могат да бъдат приети за изразители на консерватизма партии или политически кръгове, които пропагандират създаването и утвърждаването на мултикултурно общество, в което ценности, формирани в продължение на дълги векове, са подложени на непрекъсната и

10

съвсем директна атака. Ако обобщим обаче, аспектите на дотук посочените качества на консерватизма, спокойно можем да направим извода, че у него основна идея е свободата, сотяща като фундамент на всяка негова теория.

Политическа философия на либерализма

След епохата на възраждането, в европейският политически свят, като рожба на Новото време се заформя философията на либерализма. В западно европейската социална мисъл тя окончателно се утвърждава през XVIIIв. А защо с основание да не можем да си позволим, да търсим корените на това политическо течение много по назад във времето, когато хората все още са били подвластни на административна уредба на полиса. Американският философ Дж. Дюи намира либералните принципи в известната надгробна реч на Перикъл, в която се наблюдават индивидуалистични начала. Началото на либерализма може да бъде потърсено и в „Политика” на Аристотел, където се засягат въпросите за „конституционно правителство, склонно към демокрация. Либерализмът е концепция и политическа традиция, също философия и течение, което се ангажира със свободата като основна политическа ценност. Основна загриженост на либерализма са личната свобода и социален прогрес. Либералното управление означава социум, в който има свобода на мисълта, свободно обменяне на идеи, а също така и пазарна икономика, поддържаща частното производство и предприемачество, прозрачност на управлението, ограничения върху властта на църквата и тази на правителството. Защитени и подкрепени са равните права на глас, откритите и честни избори, равното право на участие и гарантиран успех. До известна степен, либерализмът доразвива принципите на демокрацията и демократизма. Либерализмът има своите корени в Западното просвещение, но днес терминът обозначава едно наистина голямо поле и разнообразие на политическата мисъл. Наименованието на термина либерализъм идва от латинската дума „liberalis” означаваща свободен. За пръв път епитетът „либерален” е използван едва през 1812г., когато е възприет от испанската партия на либералите. В политическият живот на

11

Англия обаче, терминът либерализъм се употребява в началото на в. от партията на торите по отношение на появилото се в парламента политическо течение, отстояващо свободата на личността. Относно езиковата употреба на понятието, можем да отрием някои тънкости при конкретен превод. В английската Енциклопедия за социални науки, терминът „liberalism” е представен със следните основни акценти: религиозна свобода и толерантност; конституционализъм; политически права; икономическа свобода. Не бива да се пропуска и фактът, че в някои страни либерализма се оценява като център между десницата, представлявана от консерватизма, и левицата представена от анархизъм и комунизъм ( пример за това е Франция); в други либерализмът се определя като лява ориентация (САЩ).

Ако приемем тезата на един от авторите - изследователи на либерализма Джон Грей, че либерализмът е единна традиция, в която присъства едно определено модерно по същност схващане за човека и обществото, следва че можем да дефинираме и основните елементи на това схващане. Те са:

Индивидуализъм - утвърждаване на моралния авторитет на индивида пред социалната общност

Егалитаризъм - всички хора имат еднакъв морален статус, различията нямат отношение към правния или политически ред

Универсализъм - утвърждаване на моралното единство на човешкия род, второстепенно се явява значението на конкретните исторически общности и културни формирования

Мелиоризъм - вяра във възможностите за коригиране и усъвършенстване на обществените институции и установения политически ред

История на либерализма

В историческото развитие на либерализма условно могат да се обособят три периода; аристократичен либерализъм (втората половина на ХVІІІв.), социален либерализъм (ХVХ до началото на ХХв.) и неолиберализъм (от края на 60-те години и началото на 70-те години на ХХв.). Началото на либералните идеи се свързва с имената на Томас Хобс, Бенедикт Спиноза и Джон Лок. Индивидуализмът и егалитаризмът са двете характеристики в политическата философия на Хобс и Спиноза, които ги причисляват към

12

групата на либерализма, но трябва да се отбележи, че и двамата отхвърлят мелиористките идеи типични за либерализма. Пръв Джон Лок в своето произведение “Два трактата за свободата”, систематично и пълно излага основните елементи на либерализма. Изходна позиция тук е идеята за естественото състояние на хората като пълна свобода на техните действия, да се разпореждат със своето имущество и личност в границите на закона и природата. Под естествени права се разбира преди всичко правото на живот, свобода и собственост, като последното е гаранция за наличието на всички други видове свободи. Индивидът се поставя над държавата не само във времето, но и в морални абсолюти. “Всеки човек по природа е свободен и нищо не е в състояние да го постави в подчинение на каквато и да било земна власт, без неговото собствено съгласие”. В ранния (аристократичен) период на либерализма голямо влияние оказват идеите на просвещението (преди всичко във Франция, Шотландия и Америка). Тук се издигат в култ човешкия разум и неговите възможности. Обосновават се идеите за способността на човечеството да се самоусъвършенства с помощта на разума. Основни представители са Адам Смит, Кондорсе, У. Голдуанд и др. Двадесети век с основание се счита за ера на либерализма от по-нов тип, който вече се явява в разрив с класическия либерализъм. Тук са представени автори като Дж. Бентам, Дж. Мил и Дж. Ст. Мил. В “Принципи на морала и законодателството”, Бентам излага основите на своята морална и политическа философия наречена “утилитаризъм”. Според него важен е не въпроса за произхода на гражданското общество, а и за неговата цел. Тя е осигуряване на “най-много щастие за най-много хора”. Човек е тласкан в своята дейност от два основни стимула; “страхът от болката” и “стремежът към удоволствие”. Ценността на всеки закон трябва да се определя от въздействието на тези стимули, а не от абстрактни принципи. Политическото равенство може да се постига от хора изпитващи удоволствие и болка, това е формулата на утилитаризма. Джон Стюард Мил развива идеите на либерализма, като създава своя философска система. В основата й стоят легитимността на вмешателството и “етатичните” тенденции в обществения живот. Така се ражда идеята за социалната държава, като отговор на либералите в следствие на икономическите и социалните кризи през 90-те години на ХІХв. През 1924г. Джон Мейнър Кейнс разработва икономическите основи на социалната държава. Основните тези са свързани с това, че държавата е средство чрез което могат да се регулират социалните конфликти в обществото, а така също се осигуряват необходимите средства за социално слабите. Периодът между двете световни войни е кризисен за либералната идея, а в Европа се налагат трайно тоталитарни и авторитарни политически режими. В края на 60-те и началото на 70-те години на века,

13

либералните идеи се възраждат чрез теориите на “неолиберализма”. В този период се постига и своеобразен консенсус между либерали и консерватори в борбата срещу общите врагове – марксизма и социалдемокрацията. Обликът на съвременната либерална философия се определя от Джон Роулз и Робърт Нозик. В “Теория на справедливостта” Роулз развива едно либерално схващане за социалната организация на обществото. Тя се основава върху принципите на личната социална свобода и правовия конституционен ред, като централна категория е “справедливост”. В книгата на Нозик “Анархия, държава и утопия” се обосновава необходимостта от държава с минимални правомощия, чрез възкресяване на социалната утопия. Днес либералната идея и либералната практика имат не само своите горещи поддръжници, но и своите противници. Дори един от запалените теоретици на либерализма Джон Грей предвещава края на либералната идеология, но живота в крайна сметка е този, който може да бъде критерий за истинност на една или друга прогноза.

Ценностната система на либералната философия се основава на следните постулати:

- Признаване на теорията за естественото състояние, естествените права и свободи. -Всяко общество, държава и личност са частен случай на тези общи закони които хората сами създават, и които представляват “разума человечески”.

- Политическия ред трябва да съответства на естествените права и закони, а дали това е така, се решава от човешкия разум, който се превръща в единствен съдия за разумност на държавата и обществото.

- Човек по природа е разумно същество и следователно той трябва да създаде разумно общество.

- Изследването на т.нар. “конструктивен рационализъм” (Хаек) предполага, че всички институции могат да се рационализират съгласно един предварителен замисъл.

- Негативизъм и “високомерен поглед” (Хаек) към традицията и традиционните ценности.

- Естествените права на човека определят политическия съюз като сбор от равноправни индивиди изискващи политическо равенство.

14

- Доколкото държавата е “договор”, дотолкова основен мотив на политическата и социална дейност е консенсусът между всички страни на договора.

- Вярност към принципите на “laisse fair” – “честна игра” с техните политически и социални последици.

Основни ценности на либералната философия са свободата, равенството и справедливостта. Негативната свобода, като свобода “от” е типична за либерализма, а свободата “да” (да правиш всичко друго което желаеш) е типична за ревизионистите на либерализма. Разликата между двете се търси в намесата на колектива и обществото спрямо свободата на личността да постига своите цели. Разбирането за равенство е свързано с неговото политическо измерение, като равни права за всички. За либералите справедливостта не е някакво абстрактно понятие, а критерий с който се оценява съответствието между естествените права на хората и политическата система.

Обща характеристика на неолиберализма в икономическата наука

Като общо понятие либерализма изразява призив и свободно действие на индивида, съобразно личните му интереси и цели. В този смисъл либерализма намира приявление в различни области на живота. В икономическата наука възникването на либерализма е свързано с борбата на създаващата се капиталистическа класа, против ограниченията на феодалната система. Икономическият либерализъм преобладаваше в една или друга степен в различните школи до началото на ХХ в. След това в продължение на три-четири десетилетия той отстъпи позициите си на Кейнсианските идеи за държавнто регулиране на икономиката. След 70-те и 80-те години на ХХ в. либералните идеи бяха отново възродени под наименованието неолиберализъм, като поява на неокласицизма. Разбира се, новият либерализъм запазва основните принципи на традиционния либерализъм. Той също е привърженик на пазарното стопанство и свободната конкуренция, но за разлика от стария либерализъм внася нови елементи в теорията на пазарното стопанство. Прави опит да приспособи пазарното стопанство към новите условия, характерни за втората половина на ХХ в. Те се свеждат към следното:

15

Отчита се факта, че държавното регулиране прилагано под влияние на Кейнсианското учение за дълъг период от време допринесе за стабилизиране на стопанските системи в развитите индустриални страни. Съобразявайки се с това неолибералистите допускат известна намеса на държавата при условие, че се запазват основните принципи на пазарното стопанство и свободното ценообразуване;

Отчита се факта, че социалните проблеми заемат важно място в обществения живот и социалните движения имат широко разпространение и влияние в обществото. Събразявайки се с това представителите на неолиберализма възприемат идеята за социално оринентиране на пазарната икономика. Допускат провеждането на социални реформи или класическата либерална идея иска осигуряване на неограничена икономическа свобода на индивида да действа съобразно личния си интерес, но и без помощ от страна на държавата. В тази обстановка се пораждат стимули към инициатива и творчество, но същевременно стопанския субект оставен в условие на несигурност и риск от проваляне. Същността на неолиберализма се състои в това че предлага чрез известна държавна намеса да се отстранят негативните резултати от свободната конкуренция.

* * *

ПРИНЦИПИ НА ЛИБЕРАЛНИЯ ОБЩЕСТВЕН РЕД

Фридрих Август фон Хайек 1

Тук ще използвам понятието "либерализъм" за да обознача схващането за един желан политически ред, чието първоначално развитие протича в Англия от времето на старите виги в края на седемнайсети век до времето на Гладстон в края на деветнайсети. Схващането за индивидуалната свобода в рамките на закона вдъхновява либералните движения в Европа и полага основите на американската политическа традиция. Някои от водещите политически мислители в тези страни като Б.Констан и А. дьо Токвил във Франция, Имануел Кант, Фридрих фон Шилер и Вилхелм фон Хумболт в

1 Фридрих Август фон Хайек (1899-1992) e лауреат на Нобелова награда (1974), главен представител Новата Виенска школа в политическата икономия, която развива основните концепции на Австрийската школа. Един от създателите на теорията за свободния пазар като саморегулиращ се механизъм. Роден е в Австрия, но през 1930 г. става британски поданик и професор в Икономическия университет в Лондон. През 1950-1962 г. преподава в Чикагския университет, а през 1952-1968 г. - в университета във Фрайбург. Трудовете му The Pure Theory of Capital (1941) The Road to Serfdom (1944) и Denationalisation of Money (1976) са класика в съвременната икономическа наука. "Социализмът не страда от грешки, той е изцяло погрешен" - твърди Хайек, един от най-последователните критици на "социалистическата планова икономика". Предлагаме на вашето внимание доклад на Хайек, изнесен през 1966 г. в Япония и публикуван на много езици.

16

Германия и Джеймс Медисън, Джон Маршал и Даниел Уебстър в САЩ са изцяло негови поддръжници. Този либерализъм трябва да се разграничава ясно от една друга, възникнала в континентална Европа традиция, също назовавана "либерализъм", чийто пряк наследник е онова, което в САЩ се нарича така. Американският либерализъм, макар и започнал като опит за имитиране на първоначалната традиция, я интерпретира в духа на преобладаващия във Франция конструктивистичен рационализъм и поради това я развива в нещо съвършено различно, като в крайна сметка, вместо да настоява за ограничения върху правомощията на правителството, стига до идеала за неограничени правомощия на мнозинството. Това е традицията на Волтер, Русо, Кондорсе и Френската революция, от която произхожда съвременният социализъм. Английският утилитаризъм е възприел много от тази континентална традиция и появилата се в края на 19 век Британска либерална партия, образувана при обединението на либералните виги и уталитарните радикали, също е продукт на това смесване. Либерализмът и демокрацията са съвместими, но не са едно и също нещо. Либерализмът е съсредоточен върху обхвата на правителствената власт; демокрацията - върху това кой държи властта. Разликата проличава най-добре при съпоставка на техните противоположности: противоположността на либерализма е тоталитаризмът, докато противоположността на демокрацията е авторитаризмът. Следователно по принцип е възможно едно демократично правителство да бъде тоталитарно, възможно е и едно авторитарно правителство да спазва либералните принципи. Вторият вид "либерализъм" всъщност се е превърнал в демократизъм и поради това, че изисква неограничена власт на мнозинството е станал по същество антилиберален. Необходимо е да се обърне особено внимание на факта, че двете политически философии, които се представят за "либерализъм" и имат редица допирни точки, почиват върху напълно различни философски бази. Първият се опира на еволюционна интерпретация на всички културни и психични явления, както и на разбирането за ограничените възможности на човешкия разум. Вторият се основава върху това, което наричам "конструктивистичен" рационализъм. Според тази концепция всички културни явления са продукт на целенасочен план; освен това е и възможно, и желателно да се възстановяват всички традиционни институции в съответствие с някакъв предварителен замисъл. Следователно първият вид либерализъм се отнася с уважение към традицията и съзнава, че всички знания и цялата цивилизация се градят върху нея, докато вторият вид гледа с високомерие на традицията, защото изхожда от разбирането, че един самостоятелно съществуващ разум е в състояние да проектира цивилизацията. (виж. Волтер: "Ако искате добри закони, изгорете сегашните и направете нови") Първият вид либерализъм

17

е по същество едно скромно кредо, той разчита на абстракцията като на единствено средство за разширяване на ограничените възможности на разума, докато вторият отказва да признае каквито и да било ограничения и вярва, че разумът сам е в състояние да докаже доколко са необходими определени действия. Тази разлика се проявява и в отношението на двата вида либерализъм към религията - първият е съвместим с религиозните убеждения и често е поддържан и дори развиван от силно религиозни личности, докато "континенталният" тип винаги е бил антагонистично настроен към всички религии и политически се е противопоставял на религиозните институции.Първият вид либерализъм, върху който тук ще съсредоточим вниманието си, е резултат на желанието да се обобщят и разширят благотворните и неочаквани последици от ограниченията, наложени върху правомощията на правителствата, изгубили доверието на управляваните. Едва след като става ясно, че по-голямата лична свобода, която англичаните имат през осемнайсети век, е до безпрецедентен материален напредък, се правят опити за систематизиране на теорията на либерализма - опити, които в Англия не отиват много далеч, докато континенталната интерпретация силно променя същността на английската традиция. Либерализмът се основава на откритието, че обществото спонтанно ражда свой ред. Този ред открива път за много по-ползотворна употреба на знанията и опита на всички членове на обществото, отколкото е възможно при централизирано управление; той поражда желание максимално да се използват възможностите на обществото за саморегулиране. Именно в стремежа си да формулират принципите на един вече съществуващ - макар и в несъвършена форма - ред Адам Смит и неговите последователи развиват основните принципи на либерализма, за да покажат необходимостта от повсеместното им прилагане. Тяхната теория предполага приемане на заложената в общото право концепция за справедливост, както и на принципите за господството на закона, за държавно управление, основаващо се върху закона - идеи, получили слаб отзвук извън англосаксонския свят. Тези идеи не само не са разбрани напълно извън англоезичните страни, но престават да се разбират дори и в Англия, когато Бентам и последователите му заменят английската правна традиция с конструктивистичен утилитаризъм, по-близък до континенталния рационализъм, отколкото до английската традиция.

Основната идея на либерализма е, че налагането на универсални правила за поведение в обществото, които защитават ясно очертана частна зона за всеки индивид, ще доведе до спонтанно подреждане на човешките дейности и то ще бъде много по-сложно и съвършено от който и да е друг ред, създаден чрез нарочен план. В резултат на това принудата от страна на правителството ще се ограничи до пускането в действие на тези правила като

18

допълнение към другите функции, които може да упражнява, разполагайки с конкретните средства, поставени в негово разпорежданe.

* * *

Либерализма дарява човека с възможности продиктувани от личната свобода. В момента в който човек се роди, той е обречен да бъде свободен. Масовата манипулаця, пропагандираща подобна идеология би следвала да има безброй последователи, убедени в правотата на либерланата доктрина. До известна степен, размаха на действие с който боравят и консерватизъм, и либерализъм, е в синхрон с ритъма на висшия морал, но дали това са две от най-усъвършенстваните политически идеологии, създавани някога, може да покаже само и единствено историята, на която сме свидетели в наши дни.

19

20