Виенската медицинска школа и българската медицина и...

СЪВРЕМЕННИ ИЗМЕРЕНИЯ НА

ЕВРОПЕЙСКОТО ОБРАЗОВАТЕЛНО И

НАУЧНО ПРОСТРАНСТВО

Том 1 2015

---------

MODERN DIMENSIONS IN

EUROPEAN EDUCATION AND

RESEARCH AREA

Volume 1 2015

---------

СЪВРЕМЕННИ ИЗМЕРЕНИЯ НА

ЕВРОПЕЙСКОТО ОБРАЗОВАТЕЛНО И

НАУЧНО ПРОСТРАНСТВО

Сборник с доклади

І, ІІ, ІІІ Международен пътуващ семинар на УниБИТ

I. „Европейско информационно, библиотечно и културно пространство”. България – Италия, 4 – 11 май 2007 г.

II. „Съвременни измерения на европейското културно пространство. История и настояще на книжовните културни институции в Италия”.

България – Италия, 28 април – 6 май 2008 г.

III. „Съвременни измерения на европейското образователно и научно пространство. Българо-австрийски културни общувания”.

България – Австрия, 20 – 26 април 2009 г.

Издателство „За буквите – О писменехь” София • 2015 • Sofia

5

СЪДЪРЖАНИЕ ЧАСТ І.

„ЕВРОПЕЙСКО ИНФОРМАЦИОННО, БИБЛИОТЕЧНО И КУЛТУРНО ПРОСТРАНСТВО”. БЪЛГАРИЯ – ИТАЛИЯ, 4 – 11 МАЙ 2007 г.

Предговор ........................................................................................................................................ 11

Славка Славова. Античните философски школи – праобраз на съвременния университет ...................................................................................................................................... 13

Мария Младенова. Зараждане на библиофилството и на библиотеките в Италия от епохата на Ренесанса................................................................................................................... 29

Свободна Вранчева. Венеция и библиотеката на Сансовино.................................................... 39

Нели Костова. Библиотеката: еволюция на мисията ѝ ............................................................... 45

Донка Правдомирова. Библиографията в орбитата на книжовното общуване между българи и сърби през ХIХ век ............................................................................................ 51

Красимир Иванов, Драгомир Пламенов. Глобализацията и нейното влияние върху културните процеси .............................................................................................................. 54

Евгения Русинова. Съвременната библиотека – основни акценти от характеристиката ѝ...................................................................................................................... 61

Георги Колев, Николай Николов. Институционализация на съвременната библиотека ........................................................................................................................................ 69

Александра Вранеш. Дигитализациja локалних збирки ............................................................ 74

Николай Николов. Web базирани библиотеки – реалности и проблеми ................................. 79

Добрина Даскалова, Мариана Петева. За някои основни технологии при съхраняването на старопечатни издания ................................................................................ 86

Юлия Савова. Професионалното образование в Словения...................................................... 95

Севдалина Гълъбова. Италианската организация по стандартизация и стандартите в областта на библиотечно-информационната дейност ............................................................... 98

Божанка Байчева. Фолклор без граници ................................................................................... 109

Николай Поппетров. Берлин, Мюнхен и София – осъществено и неосъществено музейно развитие ........................................................................................................................... 116

ЧАСТ ІІ. „СЪВРЕМЕННИ ИЗМЕРЕНИЯ НА ЕВРОПЕЙСКОТО КУЛТУРНО ПРОСТРАНСТВО.

ИСТОРИЯ И НАСТОЯЩЕ НА КНИЖОВНИТЕ КУЛТУРНИ ИНСТИТУЦИИ В ИТАЛИЯ”. БЪЛГАРИЯ – ИТАЛИЯ, 28 АПРИЛ – 6 МАЙ 2008 г.

І. БИБЛИОТЕКИ

Иванка Павлова, Елена Игнатова. Италианските библиотеки и проектът Европейска дигитална библиотека (European Digital Library)................................................... 129

Ирена Петева, Майяна Митевска. Теоретични постановки на иновационната култура и практическото им приложение в италианските библиотеки .................................................. 138

Мария Николова. За Болонския университет и неговата библиотека.................................... 146

СЪВРЕМЕННИ ИЗМЕРЕНИЯ НА ЕВРОПЕЙСКОТО ОБРАЗОВАТЕЛНО И НАУЧНО ПРОСТРАНСТВО • ТОМ 1

6

Румяна Манчева. Чуждоезиковото обучение в италианските университети. Опитът на Болонския университет............................................................................................... 149

Пламена Златкова. Централната национална библиотека на Италия в Рим „Виктор Емануил ІІ”. История и съвременност.......................................................................... 155

Събина Ефтимова, Елена Игнатова. Библиотеката на Ватикана. Мистиката на непреходни традиции и съвременните възможности ............................................................ 159

Ива Костова. GREENSTONE – програма за разрабока на електронни библиотеки.............. 167

ІІ. НАУКИ ЗА ИНФОРМИРАНЕТО

Владимир Йоцов. Информиране на потребители с използване на дълбочинни знания и онтологии за описание на понятия............................................................................................ 179

Димитър Христозов, Стефка Толева-Стоименова. Процеси и модели на информиране от гледна точка на Науката за информиране............................................................................... 188

Пепа Петрова. Съвременните бизнес анализи и тяхното приложение ................................... 197

Катя Рашева-Йорданова. Контент мениджмънт в цветове .................................................... 201

Добри Бояджиев, Калин Димитров, Искрен Стоянов. Оптимизиране за търсещи машини ........................................................................................................................ 210

Белла Тетевенска. Корпоративните комуникации в контекста на Науката за информиране и тяхното приложение в съвременното информационно общество............. 216

Иванка Борисова. Информационен мениджмънт .................................................................... 222

Илхан Ибрям. Информационна система „Студент” – необходим инструмент за по-успешната работа във ВУЗ .................................................................................................. 227

ІІІ. КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО

Жоржета Назърска. Лисабон и създаването на „Eвропейското културно пространство”: две гледни точки ............................................................................................................................ 231

София Василева. Арнолдо Дзоки и строителството на исторически паметници в следосвобожденска България .................................................................................................... 237

Иван Гогов. Управление на културното наследство по европейски или още един път за съвременния бизнес модел за управление на културата........................................................ 240

Събина Ефтимова. Якопо Сансовино и Венеция ..................................................................... 248

Севджан Сабриева, Петранка Русева. Някои крайморски градове в България и Италия и тяхното възникване и прерастване в значими културно-исторически центрове ................. 252

ЧАСТ ІІІ. „СЪВРЕМЕННИ ИЗМЕРЕНИЯ НА ЕВРОПЕЙСКОТО ОБРАЗОВАТЕЛНО И НАУЧНО

ПРОСТРАНСТВО. БЪЛГАРО-АВСТРИЙСКИ КУЛТУРНИ ОБЩУВАНИЯ”. БЪЛГАРИЯ – АВСТРИЯ, 20 – 26 АПРИЛ 2009 г.

ПЛЕНАРНИ ДОКЛАДИ

Мария Младенова. Рецепцията на австрийската литература и на Стефан Цвайг в България ...................................................................................................... 261

Владимир Йоцов. Съвременни приложения на методи за интелигентно обработване на информацията в системи за информационна сигурност ................................. 281

7

Жоржета Назърска. Виенската медицинска школа и българската медицина и здравеопазване (40-те год. на ХІХ в. – 1918): трансфер на знание ........................................ 293

І. БИБЛИОТЕКИ, КНИГА И ОБЩЕСТВО

Иванка Янкова. България и Австрия – 130 години дипломатически отношения, стопански и културен обмен ......................................................................................................... 303

Нели Костова. Библиографските изследвания и българската наука ....................................... 306

Стоян Денчев, Кристина Върбанова-Денчева, Ирена Петева. Университетските библиотеки в съвременните образователни модели................................................................... 310

Марина Миланова. Издателството като интеркултурна среда – проектът „Аргус”............. 316

Елена Игнатова, Нина Янкова. Ролята на информационните технологии и автоматизацията в съвременната библиотечна дейност. Опитът на австрийските библиотеки ........................................................................................... 319

Радка Колева. Иван Добровски във Виена ................................................................................ 322

ІІ. НАУКИ ЗА ИНФОРМИРАНЕТО

Ирена Петева, Иванка Павлова. Технологии за обществен достъп до информация и електронно правителство в Австрия ......................................................................................... 325

Драгомир Паргов, Мария Николова. Информационна сигурност при използване услугите на електронното правителство .......................................................... 332

Иван Иванов. Многоезична терминологична база данни, включваща термини от всичките 20 области на Acquis................................................................................................. 338

Светла Бойчева. Извличане на темпорални концептуални структури от електронни медицински записи ........................................................................................................................ 343

ІІІ. КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО Сево Явашчев. Австро-унгарската военна теория и практика на страниците на списание „Венен журнал” (1888 – 1915). Библиометричен анализ...................................... 349

Евгения Русинова. Измеренията на Виена/Австрия в българското интелектуално развитие (1879 – 1944) .................................................................................................................. 355

София Василева. София – малката Виена. Маркери на модернизацията и културно-историческото наследство от края на ХІХ и началото на ХХ век ............................................ 360

Николай Поппетров. Виенският сецесион и България: реплика, влияние, подтик .............. 364

Вера Бонева. Виена и българското църковно движение (1856 – 1870) .................................. 368

Веселин Чантов. Австрийската национална кухня в полза на изучаващите английски език в СВУБИТ (Информационни технологии в урок по английски език с австрийски привкус) ................................................................................................................... 372

Списък на авторите ..................................................................................................................... 377

293

ВИЕНСКАТА МЕДИЦИНСКА ШКОЛА И БЪЛГАРСКАТА МЕДИЦИНА И ЗДРАВЕОПАЗВАНЕ

(40-те год. на ХІХ в. – 1918):... ТРАНСФЕР НА ЗНАНИЕ Жоржета Назърска

[email protected]

Резюме. Докладът е посветен на обучението и специализацията на български лекари във Ви-енския Медицински факултет (ВМФ) от 40-те години на ХІХ в. до 1918 г., на тяхната дейност за създаване на модерно здравеопазване и медицинска наука в България. Докладът се основава на ана-лиз на просопографска база данни за възпитаниците на ВМФ, архивна документация и публикувани изследвания. Анализът в него е основан на теориите за модернизацията и формиране на елитите. В изложението е акцентирано върху следните проблеми: пренасянето на културни практики от страна на българските лекари от Австро-Унгария в Османската империя и България (след 1878) в сферата на хигиената и здравеопазването; влиянието на Виенската медицинска школа върху бъл-гарската медицинска наука (вътрешни болести, акушерство и гинекология, неврология, офталмоло-гия и др.) и върху медицинската практика (създаването на роден Медицински факултет и клиники); приносът на Хабсбургската империя за формирането на интелектуални елити и в процеса на мо-дернизация на Югоизточна Европа. Специално внимание в доклада се отделя на две „малцинствени групи” измежду българските възпитаници на ВМФ – евреите и жените.

Ключови думи: Виенска медицинска школа; българска медицина; интелектуални елити; мо-дернизация

Българските възпитаници на Виенската медицинска школа – социокултурен профил Главните книги на ВМФ, данните от архивния фонд на българското Министерство на

народното просвещение и редица биографични справочници показват, че броят на българс-ките студенти, учили във факултета от 40-те год. на ХІХ в. до края на Първата световна вой-на, е 275. (Прешленова 2008; Bachmaier 1987; ЦДА; Алманах 1940; Куртев 1986; Петровски) Сравнително пълните данни за тях бяха въведени в просопографска таблица и обработени със статистически методи.

Според резултатите българските студенти започват да учат във ВМФ още в началото на ХІХ в., но присъствието им става по-забележимо от 60-те години на века, когато се ускоряват процесите на социална и културна модернизация в българското общество под османска власт. Най-масово е следването на българи през 90-те год. на ХІХ и началните десетилетия на ХХ в. То съвпада с периода на най-динамична модернизация, насочвана от българската национална държава, с ориентирането на българската външна политика към Западна Европа и със специа-лизацията на българската интелигенция.

Средната възраст, на която постъпват българите във факултета, е 18 години, напълно съобразена с дългия срок на следване. Сред записалите се има студенти, родени от 1788 до 1900 г., като преобладават възрастовите групи, родени през 90-те, 80-те и 60-те години на ХІХ в. Именно те имат възможност да ползват ресурсите на новосъздадената национална държава и най-вече възможността за високо образование. Не случайно около 18.2% от всич-ки студенти учат със стипендия, осигурена им от български държавни институции – Минис-терство на народното просвещение, Министерство на войната и Министерство на вътрешни-те работи и народното здраве.

Българските студенти, както и българската интелигенция като цяло, имат преоблада-ващо градски произход, само 5% от тях са родени в села. Сред родните им места доминират големите градове – столицата (20%), Пловдив (9.4%) и Русе (6.4%).

При сравнение между студентите, родени в границите на националната държава и в диаспората, се установява, че последните са едва 11.7% и произхождат от семейства, емиг-


294

рирали от Османската империя, Румъния и Русия и имащи статут на бежанци. Това потвърж-дава наблюденията, че интелектуалните елити рядко се формират на основата на социални групи с ниски икономически възможности. (Keller 1968; Boyd 1973)

Анализът на социалния статус на родителите показва, че българските студенти по ме-дицина произхождат от буржоазни семейства (64.4%), свързани с индустрията, предприема-чеството, търговията, банкерството, рентиерството и занаятите, които могат да осигурят нужния финансов ресурс на своите деца за следване, продължително по време и с високи такси. Останалата част са потомци на интелигенцията (32%), която традиционно насочва наследниците си към по-висока образователна степен, а много малка част са деца на земев-ладелци (1.3%), каквито едва в края на ХІХ в. започват да се появяват в българската социал-на структура. Сред интелигенцията преобладават наетите на държавна служба (чиновници и офицери) – една от същностните характеристики на елитите в България и Сърбия. (Мишкова 2001)

Важен щрих е също унаследяването на професии в рамките на едно семейство и съз-даваното на потомствена интелигенция. 7% от проучваните студенти имат бащи лекари, а 1.3% – ветеринари, аптекари и зъболекари, насочили ги към реализация в свободните профе-сии.

Студентите медици от България имат пълно средно образование, получено предимно в родината (84.7%) и в чужбина (11%) – Австро-Унгария, Османската империя и Русия. Макар ориентирани към природните науки, студентите се дипломират основно в хуманитарни гим-назии, малко са възпитаниците на военни и търговски училища.

Българските студенти са твърде мобилни, подобно на връстниците си от други народ-ности в проучвания период, тъй като се възползват от действащата в западноевропейските университети кредитната система и желаят да черпят знания и опит от различни медицински центрове. Около 10% от тях мигрират към Виена от други университети на Австро-Унгария (Грац, Инсбрук, Прага), Германия (Берлин, Вюрцбург), Румъния и Швейцария. Същата мо-билност се наблюдава и по отношение продължителността на тяхното обучение. Повечето български студенти прекарват до 3 семестъра във Виена и след това продължават обучението си в близки и известни медицински центрове на Германия и Австро-Унгария.

Поради описаните академични миграции, съотношението на завършилите български сту-денти към всички записали се е само 42.9%, като тук влизат и тези студенти, които прекъсват следването си през Първата световна война, завръщат се и се дипломират през първата половина на 20-те години. Най-много са завършилите през 90-те години на ХІХ в. и първото десетилетие на ХХ в., което рязко контрастира на предишния период: преди създаването на националната държава завършват само 5-ма души.

В листата на студентите медици се откриват 6.9% жени. Те са родени само през 90-те години на ХІХ в. и принадлежат на най-активните в национален план възрастови групи сред жените, които имат възможност да постъпят наравно с мъжете във висши училища и след това да търсят професионална кариера в своята област. Въпреки това, процентът им е твърде нисък (в българските висши училища той е около 25%), което може да се обясни с късното допускане на жени във ВМФ (едва през 1897 г.) и с отдалечеността на този образователен център от България. (Bolognese-Leuchtenműller 2000; Horn 2003)

Сред студентите е голям делът (38.2%) на произхождащите от етническите малцинст-ва – 34.2% евреи, 2.9% гърци и 1.1% арменци. 31.6% от жените също са еврейки. Освен това, има и представители на миноритарните религиозни общности – 1.8% католици и 1.5% про-тестанти. По традиция българските етнически и верски малцинства се ориентират към сво-бодни професии, а медицината е една от най-предпочитаните. Виенският университет ги привлича също със своята висока академична репутация и като място, където няма етническа сегрегация. Така той се нарежда сред центровете, които дават образование на много предста-вители на българските малцинства. (Schönbauer 1947; Lesky 1976; Vogl 1967)

Подобно на българите, студентите от малцинствата имат изцяло градски произход и

Виенската медицинска школа и българската медицина и здравеопазване (40-те год. на ХІХ в. – 1918):...

295

местожителство. Евреите са предимно сефаради и потомци на местни семейства и емигран-ти, дошли от Османската империя, Русия и Румъния. По професия техните родители са пре-обладаващо търговци, по-рядко фабриканти, рентиери и предприемачи. Гърците са родени в големите центрове на елинизма в Южна България и също произхождат от търговски семейс-тва. Арменците и католиците имат по-нисък социален статус, те са деца главно на занаятчии. Единствено при протестантите се наблюдава репродуциране на елитите, те са наследници на протестантската интелигенция.

Според наличните данни във ВМФ специализират 54 медици от България. Хронологи-ята на специализациите се простира в рамките на век (от 20-те год. на ХІХ в. до 20-те год. на ХХ в.), като най-значимо е присъствието на българите през 90-те год. на ХІХ и първото десе-тилетие на ХХ в. (77% от всички). То съвпада с разцвета на Втората виенска медицинска школа. Най-желани специалности за българите са хирургия, вътрешни болести, акушерство и гинекология, но отделни представители усъвършенстват познанията си по оториноларинго-логия, офталмология, дерматология и неврология. Тези приоритети, от една страна, съвпадат със специалностите, дали световна слава на Виенската медицинска школа, а от друга – с нуждите на българското здравеопазване и медицина в конкретния период. Не случайно голя-ма част от специализантите са стипендианти и имат ангажимент след завършването си да постъпят на работа в българското държавно здравеопазване.

Мнозинството от специализантите са виенски възпитаници, но не липсват руски, гер-мански и френски, съобразно традиционните центрове на формиране на българската меди-цинска интелигенция. Не е рядкост също те да продължат специализациите си в други уни-верситети. Тяхната цел и тази на държавата е да получат всеобхватен поглед върху специал-ността си. Затова българските специализанти търсят ръководството на известните професо-ри: Антон фон Айзелсберг, Ернст Фукс, Теодор Билрот, Рихард фон Крафт-Ебинг, Хайнрих Оберщайнер, Едмунд фон Нойзер, Александер Колиско, Албин Хаберда, Клемес фон Пир-кет, Хайнрих фон Нойман и др. (Алманах 1940; Куртев 1986; Медицински 1993; Lesky 1976)

Сред специализантите малцинствата са представени доста слабо (16%, от които 4 гър-ци, 4 евреи и 1 католик), което се дължи на слабата им ангажираност с държавното здравео-пазване. Слабо е присъствието и на жените – само една, обяснимо с ниските им позиции в йерархията на болниците, със сегрегацията им в йерархията на медицинските специалности (те, както лекарките в Западна Европа, са допускани рядко да упражняват хирургия, УНГ, вътрешни болести и неврология) и най-вече със заетостта им в училищното здравеопазване. (Nazarska 2008)

Професионална кариера на виенските възпитаници в страната До създаването на българската национална държава (1878) във Виенската медицинска

школа учат само 7 българи – 6 студенти и 1 специализант. По този начин Виена отстъпва на други медицински центрове, които формират българската медицинска интелигенция през ХІХ в. (Цариград, Букурещ, Москва), но създава специалисти, които с практиката си в Ос-манската империя допринасят за модернизацията на здравното ѝ дело през 60 – 70-те години на ХІХ в. (Стефанов 1980)

Тъй като здравното дело в Османската империя е оставено на грижите на отделните религиозни общности, българите-виенски възпитаници придобиват голяма свобода на дейст-вие. Като частни лекари в многолюдни селища те създават собствени аптеки и хирургически болници, първите по места микроскопски лаборатории. В резултат от своята хигиенно-профилактична и терапевтична работа, основана на методите и принципите, усвоени в Алма Матер, виенските възпитаници придобиват висок авторитет сред местните хора. Част от тях предприемат мерки против инфекциозните болести, като препоръчват на населението клима-толечение срещу туберкулозата. Въпреки всичко, в този период медиците се развиват пре-димно като общопрактикуващи лекари, нямат възможност да се специализират и се занима-ват активно с обществена дейност. (Стефанов 1980; Бръчков 1981)

След 1878 г. българската система на здравеопазване е устроена по руски модел. Спо-


296

ред законодателството, изготвено през 80-те години от руски специалисти, управлението ѝ е подчинено на държавата и е силно централизирано. Основни звена в тази система са болни-ците, окръжните и околийските лекари. Именно в тези институции намират приложение поз-нанията и уменията на виенските възпитаници. (Петровски)

Много от тях започват работа като току-що дипломирани специалисти в редица бол-ници в столицата и провинцията (Пловдив, Варна, Русе, Видин, Бургас, Ст. Загора, Търново, Пазарджик, Враца, Ловеч, Троян). Някои от виенските възпитаници са техни основатели, дългогодишни служители или създатели на важни отделения. (Баев 2005; Сто 1979; Сто 1983)

Главната болница в страната, софийската Александровска болница, е създадена през 1879 г. През 80-те години неин управител е виенският възпитаник Асен Шишманов, а през 90-те години на ХІХ в. и първото десетилетие на ХХ в. в нея работят над 15 лекари, завър-шили във Виена. Те заемат ключови управленски постове. Отделението по вътрешни болести се ръководи последователно от Димитър Павлович, Стоян Киркович и Васил Моллов; Хи-рургичното отделение – от Асен Петров и Милко Балан; Акушеро-гинекологичното – от Ме-тоди Славчев; Невро-психиатричното – от Стефан Данаджиев; Отделението по УНГ – от Иван Кипров и Стоян Белинов; Кожно-венерологичното – от Богомил Берон; Отделението по съдебна медицина – от Атанас Теодоров; Офталмологичното – от Тодор Гиргинов. (Алманах 1940; Куртев 1986; Медицински 1993)

През годините Александровската болница става база за обучение на медици от цялата страна: там се провеждат курсове за акушерки (1895 – 1901) в момент, когато в страната този персонал не достига и ражданията стават преимуществено извън болниците; там се провеж-дат 3-месечни курсове за усъвършенстване на лекари (1904 – 1910) във важните направления хирургия, офталмология, акушерство и гинекология, които дават основата на бъдещия Ме-дицински факултет. След създаването му през 1918 г. точно Александровската болница се превръща в университетска база и, както във Виена, поема обучението на студентите. В ней-ните отделения пристигат болни от цялата страна, което дава възможност на лекарите да из-вършват богата изследователска работа, чиито заключения публикуват в специализирания печат. Към Александровската болница е създаден и първият в България Бактериологичен ин-ститут (1898) – специализирана институция за противоепидемиологична и профилактична дейност по образеца на тези в Западна Европа, оглавявана от виенския възпитаник Атанас Теодоров (1903 – 1911). (Белинов 1937; Медицински 1993)

Просопографската база данни показва, че дейността на виенските възпитаници в про-винциалните болници също е ползотворна. Те са основатели на фундаментални отделения (предимно по хирургия, вътрешни болести, УНГ, акушерство и гинекология), инициират из-граждането на нови болнични сгради от павилионен тип, създават помощни звена (фототеки и патоанатомични сбирки), въвеждат актуални методи на лечение и правят първите хирурги-чески операции (гинекологични, ортопедични, неврологични), поставят началото на научни сдружения на местните лекари. (Баев 2005; Сто 1979; Сто 1983)

Виенските възпитаници работят предимно в големите държавни болници на различни позиции, като в началото на ХХ в. получават високи управленски позиции там и така могат да влияят в значителна степен за модернизирането на българското здравеопазване по виенс-ки образец. Това не означава, че те не работят и на по-ниски нива в здравеопазването – в на-чалото на ХХ в. много от тях се трудят като околийски лекари (например в Ихтиман, Хаско-во, Пловдив). Там влизат в пряк контакт с населението, обогатяват своите умения и доприна-сят за навлизането на „високата наука” в масовата практика.

Част от виенските възпитаници стават основатели и на специализираните медицински институции в България. Димитър Стаматов и Методи Славчев създават и са дългогодишни ръководители (1903 – 1912) на първата акушеро-гинекологична болница в страната „Майчин дом”, където прилагат наученото във виенските клиники. Иван Кожухаров е управител (1897 – 1918) на Католическата Клементинска болница в София, основана с благотворителни цели


297

и превърнала се в образцова хирургическа клиника в началото на ХХ в. След проучване на виенския опит д-р Борис Окс основава първия в страната Противовариолен институт (Разг-рад, 1881). (Щерева 2003)

Българското военно-медицинско дело също е основано и развито с решаващия принос на виенските възпитаници. Създадено веднага след 1878 г., военното здравеопазване е също държавно и централизирано. Като подготвени хирурзи и интернисти, виенските възпитаници са привличани приоритетно в дивизионните болници и са назначавани като военни лекари. В края на 90-те години пък цяла група български медици са изпратени със стипендии на Воен-ното министерство да специализират във Виена. (Тонев 2003)

Макар малко от тях да остават в сферата на военното здравеопазване, на тях принад-лежи заслугата за структуриране на военните болници в София, Търново, Русе, Враца, Сли-вен и Ямбол, за откриването в тях на отделения по инфекциозни болести, хирургия и офтал-мология, за изпробването на модерни методи на лечение, за началото на системни антропо-логически и статистически изследвания сред войниците. (Тонев 2003)

Под ръководството на д-р Киранов действа и Българската санитарна мисия в Руско-японската война (1904 – 905). (Киранов 1908) По време на Балканските (1912 – 1913) и Пър-вата световна война (1914 – 1918) виенските възпитаници Димитър Киранов, Иван Карами-хайлов, Йордан Георгиев, Милко Балан, Никола Славов, Асен Петров и др. оглавяват поле-вите военни болници и противомаларичните станции на фронта и там на дело показват нап-редъка на модерната медицина: правят операции в трудни условия, лекуват успешно холера и малария. В тила пък виенските възпитаници координират санитарното дело, стават настав-ници на студенти медици, завърнали се от следването си в чужбина (включително от Виена), ръководят курсове за самарянки (медицински сестри), обучават цивилното население за да-ване на първа помощ и за обслужване на ранени. (Тонев 2003)

Работата на редица виенски възпитаници остава извън официалната история на бъл-гарските медицински институции, тъй като те имат основно частна практика. Това важи с особена сила за представителите на малцинствата (лекарите от еврейски и гръцки произход) и за жените. Това не се дължи на антисемитизъм или ксенофобия в държавните институции, както в някои други страни, а на съзнателно избран модел на съжителство от страна на бъл-гарските малцинства. Насочването им към свободни професии е традиционно, защото те виждат в тях необходимата автономия, поле за по-високи доходи и възможност за грижа към собствената етническа общност. (Назърска 2003) Жените пък, учили във Виена (голяма част от тях също са еврейки), откриват в частната практика алтернатива на сегрегацията, на която са подложени като жени в държавните болници: поне до Първата световна война те заемат там само низши позиции, не са допускани до смятаните за „високи” отделения (хирургични и неврологични), сблъскват се с предразсъдъците на своите колеги мъже. (Nazarska 2008)

Независимо от ненаемането си на държавна служба, виенските възпитаници са високо ценени домашни лекари в градовете, имат значителна на брой клиентела в своите частни ка-бинети и болници. Такива са Хирургичната клиника на д-р Карамихайлов и Акушеро-гинекологичната на д-р Стаматов в София, които предлагат срещу невисоко заплащане мо-дерни методи на лекуване и високи стандарти на обслужване. (Петров 2003)

Виенските възпитаници – основоположници на модерното българското здравеопазване и създатели на българската медицинска наука

Освен в управлението на цивилните и военните болници, виенските възпитаници в продължение на четвърт век участват във висшето ръководство на българското здравеопаз-ване. Още през 1878 – 1879 г. д-р Шишманов е един от членовете на Медицинския съвет, а в периода 1897 – 1920 г. шест от тях (А. Петров, Б. Берон, Т. Гиргинов, Д. Киранов, Ст. Кирко-вич, Ат. Теодоров) влизат в състава на Върховния медицински съвет (ВМС), като двама са негови председатели (Гиргинов през 1912 – 1913, Теодоров през 1921). ВМС е съвещателен орган, който има законодателна инициатива и подготвя най-важните за здравеопазването до-


298

кументи, легализира дипломи на лекари, издава разрешителни за медицинска практика, рег-ламентира развитието на държавните болници, назначава целия медицински персонал в тях и в околиите, работи за създаването на българско медицинско образование. Аналогична е ро-лята за военното здравеопазване на Висшия военен санитарен съвет. Негов несменяем член (1899 – 1903) и председател (1908 – 1913) е виенският възпитаник, д-р Д. Киранов.

Виенските възпитаници развиват активна дейност и в рамките на редица медицински дружества.

Тъй като до 1920 г. в страната не съществуват специализирани дружества, тяхната функция още от създаването на българската държава изпълнява Българският червен кръст. В неговия Управителен съвет дълги години са избирани лекарите, завършили и специализира-ли във Виена – А. Шишманов, Ас. Петров, Ив. Карамихайлов, В. Моллов, Д. Киранов, Ст. Киркович. Създадено през 1878 г., за да подпомага държавното здравеопазване, дружеството има решаваща роля за основаването на редица болници в страната, както и самото то ръко-води болницата „Червен кръст” в столицата. Неин несменяем ръководител е хирургът д-р Карамихайлов, възпитаник на д-р Айзелсберг. Към болницата е открито (1900) първото и единствено в страната Училище за медицински сестри. Насочвано от съветите на експертите лекари в Настоятелството, дружеството работи усилено в противоепидемичната сфера, спе-циално срещу туберкулозата, маларията и венерическите болести, разпространява знания по хигиена, предприема мерки за ограничаване на детската смъртност. (Топузов 1998)

Важна роля за модерното здравеопазване и за самоорганизирането на висшата меди-цинска интелигенция в България има и Българският лекарски съюз (1901). Една от първите синдикални организации в страната, той въвежда високи стандарти за упражняване на лекар-ската професия, съдейства на медиците при упражняване на професията им и при развиване на техните научни интереси. Основатели и председатели на съюза и на неговите клонове в столицата и провинцията са виенските възпитаници Д. Павлович, М. Славчев, Б. Берон, Й. Георгиев, Т. Гиргинов, В. Моллов, Ст. Данаджиев, Д. Киранов, А. Доксиядис, Ст. Белинов. (Кинов 2003)

След Първата световна война виенските възпитаници стават инициаторите за основаване в България на тясно профилирани научни дружества и асоциации за борба със социално значи-мите болести. Б. Берон основава и председателства до смъртта си Българското дерматологическо дружество (1920), Ас. Петров и Ив. Карамихайлов са в основата на Българското хирургическо дружество, мнозина медици участват в Дружеството на интернистите в България, Ан. Клисуров създава Дружеството на патолозите и съдебните медици, Ст. Белинов е основател на Българско-то оториноларингологично дружество, Н. Дабовски – на Българското педиатрично дружество. С усилията на виенските възпитаници са учредени и действат Дружеството за борба с туберкуло-зата (чийто главен секретар е Ст. Киркович), Комитетът за борба с рака (с членове М. Славчев и Ан. Клисуров), Дружеството за борба с риносклеромата (основател е Ст. Белинов), Дружеството за закрила на глухонемите (1934) и др. Тези дружества развиват различни инициативи, насочени към привличане на общественото внимание и към превенция – организират лектории, създават домове за хората с увреждания, издават популярна книжнина.

Виенските възпитаници акцентират на научната си и на хигиенно-епидемиологичната си дейност, мотивирани от своите професионални разбирания и от нуждите на прохождащо-то българско здравеопазване. Основно средство за това те виждат в медицинския периодичен печат, чийто създатели и радетели са. Виенските възпитаници са редактори и сътрудници на едни от най-важните медицински издания в страната – с научна и популярна насоченост, с общомедицински и специализиран профил: Б. Окс редактира сп. „Здравие” (Варна, 1884 – 1887), Ив. Кожухаров – „Списание на Софийското медицинско дружество” (1900 – 1902), Ст. Киркович и А. Пранчов – „Медицинско списание” (1908 – 1914, 1921 – 1940) и „Борба про-тив туберкулозата”, Ст. Киркович и Ан. Клисуров – „Българска клиника” (1928 – 1949), Ан. Клисуров – „Медицински преглед” (1940), Н. Дабовски – „Педиатричен преглед”. Лекарите Б. Берон, Д. Киранов, Хр. Аджаров, М. Славчев, А. Петров, С. Данаджиев и др. са сред пос-тоянните сътрудници на списанията „Медицински напредък” (1900 – 1902, София), „Здра-


299

вие” (Видин, 1902 – 1907, 1921 – 1924), „Българско военно санитарно дело” (1905), „Военен журнал” и др. В редица статии те излагат резултатите от своите научни изследвания, а също така обсъждат належащи проблеми на световното и българското здравеопазване – превенци-ята на заразните болести (сифилис, дифтерит, вариола, холера, малария), лекуването на соци-алните заболявания (туберкулоза, рак, алкохолизъм), хигиената и водоснабдяването на се-лищата, храненето и заболеваемостта на войниците, устройството на военните болници. В повечето свои публикации виенските възпитаници правят подробен обзор на новостите в ме-дицината, позовавайки се на статии в руския, немския и френския печат, публикуват съоб-щения за участието си в международни конгреси, описват заседанията на българските лекар-ски дружества. (вж. Използвани източници)

Виенските възпитаници са на практика създатели на българското висше образование по медицина. Идеята за домашен МФ се заражда още в края на ХІХ в. и в началото на ХХ в. в средите на ВМС и на Българския лекарски съюз. За да се подготвят необходимите условия, са учредени Медицинска библиотека и Учебен медицински музей, организират се и курсове за специализация по хирургия, акушерство, гинекология и офталмология, приема се Правил-ник за специализация на лекарите (1907), съгласно който в чужбина (включително във Вие-на) са изпратени първите 17 лекари. През периода 1912 – 1917 г. работят множество коми-сии, които проучват опита на водещи медицински факултети извън страната и се съставят множество проекти. С такава мисия през 1912 г. ВМФ е посетен от неговите възпитаници Ат. Теодоров и Ст. Данаджиев, през 1916 г. документацията му се проучва от специална група. (Медицински 1993)

Така се стига до решението на ВМС (септември 1917 г.) за откриване на български Медицински факултет. От 7-членния състав на Съвета 4-ма са виенски възпитаници. Ив. Кипров, В. Моллов, Ст. Киркович и Ат. Теодоров пък стават основатели и първите професо-ри в основания през 1918 г. Медицински факултет към Софийския университет. В историята му до Втората световна война се наброяват над 20 души виенски възпитаници, преподаващи фундаментални и приложни учебни дисциплини. Повечето от тях израстват в научната йе-рархия от асистенти до редовни професори, а в административен план са дългогодишни ръ-ководители на клиники, институти и лаборатории (Клиниката по УНГ се ръководи последо-вателно от Ив. Кипров, Ст. Белинов и Г. Янков; тази по вътрешни болести – от В. Моллов; Кожно-венерическата – от Б. Берон; тази по пропедевтика на вътрешните болести – от Ст. Киркович; Патолого-анатомичната – от Ан. Клисуров; Анатомичният институт – от М. Ба-лан). Много от виенските възпитаници ръководят през годините не МФ като декани (Кипров, 1919 – 1920; Моллов, 1922 – 1923, 1936 – 1937; Теодоров, 1925 – 1926; Берон, 1926 – 1927; Киркович, 1930 – 1931; Стаматов, 1932; Клисуров, 1942 – 1943), а двама от тях са избирани и за ректори на СУ (Киркович, 1931 – 1932 и Моллов, 1923 – 1924, 1934 – 1935). След Втората световна война завършилият във Виена Г. Янков става първият ректор на Медицинския фа-култет в Пловдив, вторият в страната, като така допринася за масовизирането на висшето медицинско образование. (Георгиев 2007)

Още като лекари в Александровската болница, а по-късно за целите на преподаването си в МФ, виенските възпитаници се занимават със сериозна научноизследователска и практическа дейност. Те са едни от създателите на модерната българска медицинска наука и на много от нейните клонове. Най-съществен е приносът им в областта на хирургията, ото-риноларингологията, вътрешните болести, дерматологията и венерологията, психиатрията, акушерството и гинекологията, педиатрията, съдебната и военната медицина.

Ас. Петров, Й. Георгиев, Ив. Карамихайлов и Ив. Кожухаров формират българска хи-рургическа школа и са първите, пренесли в страната оперативни техники в хирургията (ко-ремна, съдова, лицево-челюстна, ортопедична и гинекологична), както и принципите на асептиката. Ас. Петров прави първата резекция на стомах в България (1896), Й. Георгиев – първата лапаротомия на жлъчни камъни. (Петров 2003)

Свои школи създават също Б. Берон – в дерматологията и венерологията, Т. Гиргинов – в офталмологията, Ив. Кипров и Ст. Белинов – в оториноларингологията и отоневрология-


300

та, Ст. Киркович – в пропедевтиката на вътрешните болести, В. Моллов – в областта на ин-фекциозните и паразитните болести, Ст. Данаджиев – в съдебната, военната и социалната психиатрия. Повечето от тях са автори на учебници и монографии, многократно издавани и превърнали се в научна парадигма.

Виенските възпитаници, работили в МФ, са международно известни и признати уче-ни. Те редовно публикуват в реномирани чуждестранни научни издания, следят публикациите в тях и обнародват извадки от тях в местния научен печат. Те участват в работата на редица международни конгреси, членуват в чуждестранни и международни научни дружества: Ив. Карамихайлов членува в Немското и в Международното хирургическо дружество, Ст. Дана-джиев – във Виенското психиатрично и неврологично дружество, в Международната лига про-тив епилепсията и в Международния институт за изследване причините за умствените болести, Б. Берон – в датското, германското, френското, чешкото, полското и унгарското дерматоло-гично дружество, Ст. Белинов – във виенското, немското, чешкото, румънското, сръбското и италианското ларингологично дружество, както и в Международния комитет за борба с ринос-клеромата (1928), М. Славчев – в Международния съюз за борба с рака.

Наред с това те са едни от основателите на Българската академия на науките и ак-тивни участници в развитието на нейния Природо-математически клон.

Заключение

В течение на 70 години Втората Виенска медицинска школа оказва значимо влияние върху подготовката и усъвършенстването на българската медицинска интелигенция. Това влияние е особено силно от средата на 90-те години на ХІХ в. до Първата световна война. За-едно с руската и френската, Виенската медицинска школа има най-сериозен дял за създава-нето на българската медицина.

След своето дипломиране или специализация виенските възпитаници формират ком-пактна професионална група. Тя поддържа връзка със своите преподаватели и колеги в чуж-бина посредством лични контакти, кореспонденция, следене на научния периодичен печат, участие си в международни дружества. Същевременно тя формира в България различни на-учни мрежи около различни институции (напр. софийската Александровска болница, Меди-цинския факултет, Върховния медицински съвет, Българската академия на науките, перио-дичните издания и др.). С течение на времето тези научни мрежи стават трансмисия за пре-насяне на знание от научния център към научната периферия.

От Виенската медицинска школа – пряко и косвено – нейните възпитаници черпят ак-туални знания, модерни методи на лечение, модели за устройство на медицинските институ-ции в страната, заимстват аргументи в своята профилактична и противоепидемична работа. Тях те предават на своите студенти, коментират със своите колеги и имат заслугата да създа-дат собствени научни школи, на практика местни наследници на Виенската.

Виенските възпитаници работят предимно в големите държавни болници и са избира-ни за членове на висшите български медицински институции. С тези си управленски позиции те повлияват в значителна степен за формирането и модернизирането на българското цивил-но и военно здравеопазване по виенски образец.

Благодарности Изказвам благодарност на екипа на Централната медицинска библиотека в София и на

Ан Барнхард от Davidson Library, Калифорнийски университет, Санта Барбара – за отзивчи-востта и помощта при събиране на материалите; на колегата Сево Явашчев – за предоставе-ните биографични данни и компетентните консултации по време на проучването; на участ-ниците в Работната група по история на медицината в Централна и Югоизточна Европа към Oxford Brookes University и Австрийското дружество за социална история на медицината – за полезните коментари и предложения при обсъждането на един по-ранен вариант на този текст.


301

ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ

1. Берон, Б. По въпроса за Siphilis isomtium в България. – Медицински напредък, г. ІІІ, 1902, № 1, 31 – 39.

2. Българско военно-санитарно дело. Общедостъпно военномедицинско списание, г. І – ІІ, 1905 – 1907.

3. Доксиядис, За предразположението на войниците към кил. – Военен журнал, г. ХІІ, № 3, 377 – 379.

4. Здравие, г. І, 1902. 5. Камбосев, К. Храненето на войника. – Военен журнал, г.ХІІ, № 1, 57 – 67. 6. Камбосев, К. Учителят и медицинската помощ в селата. – Здравие, г. І, 1902, № 7 – 8, 385–393. 7. Киранов, Д. Краткият срок на службата за долните чинове и неговото влияние върху здравето на

войника и офицера в свръзка с осигуреността на последния. – Военен журнал, г. VІІ, 1894, № 3, 408 – 421.

8. Киранов, Д. Руската санитарна служба в Руско-японската война и желателните променения в на-шата военно-санитарна служба, применително към военно време. – Военен журнал, г. ХХ, 1908, № 3, 352 – 385.

9. Костов, Военнолечебните ни заведения. – Военен журнал, г. ХV, 1903, № 2, 168 – 186. 10. Леонидов, Л. Хигиена на сифилиса. – Здравие, г. І, 1902, № 6, 355 – 360. 11. Медицинско списание, г. І – ІІ, 1909 – 1910. 12. Медицински напредък, г. ІІ – ІІІ, 1901 – 1902. 13. Списание на Софийското медицинско дружество, г. І – ІІ, 1900 – 1902. 14. Централен държавен архив: ЦДА, ф. 177 к, оп. 1 и оп. 2.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

1. Алманах на СУ „Св. Кл. Охридски”, 1888 – 1939. Животописни и книгописни сведения за препо-давателите. II изд. С. 1940.

2. Баев, Ст. и кол. Русенската болница, 1865 – 2005. Исторически бележки. Русе. 2005, 13 – 14, 17, 22 – 25, 106.

3. Белинов, Ст. Към историята на Александровската болница, 1884 – 1934. С. 1937. 4. Бръчков, И. Д-р Димитър Павлович – основател на първата опълченска болница. – В: Сто години

районна болница в Свищов и сто години БЧК. С. 1981, 28 – 31. 5. Георгиев, М., Н. Цанков. 90 години Медицински факултет – София, 1917 – 2007. –

http://www.medfac-sofia.eu/Istoria1.htm 6. Кинов, В., К. Миленков. История на Българския лекарски съюз от 1901 г. до март 2003 г. кн. 1. С.

2003, 202, 217 – 248. 7. Куртев, В., В. Ганева, П. Серафимов. Дейци на българската медицина и здравеопазване. С. 1986,

38, 45 – 46, 78, 96, 114, 171, 175 – 176, 180, 201, 238, 266, 402. 8. Медицински факултет – София. 75 години. С. 1993. 9. Мишкова, Д. Приспособяване на свободата. Модерност – легитимност в Сърбия и Румъния през

XIX век. С. 2001. 10. Назърска, Ж. Университетското образование и българските жени, 1879 – 1944. С. 2003. 11. Петров, М., А. Чакъров. Създаване и развитие на българската хирургия до 1978 г. С. 2003, 28 сл. 12. Петровски, Ив. Съвременното българско здравеопазване от 1877 г. до наши дни. Кн. 1 Началото

(1877 – 1901). С. б.д, 285, 308, 320, 328 – 329, 333, 338 – 343. 13. Прешленова, Р. По пътищата на европеизма. Висшето образование в Австро-Унгария и българите.

С. 2008. 14. Стефанов, В. Българската медицина през Възраждането. С. 1980, 61 – 75, 85 – 93, 127, 143, 146,

160 – 168, 206 – 214. 15. Сто години окръжна болница „Д-р Иван Селимински” – Сливен. Столетие за хората, 1879 – 1979.

Сливен. 1979, 234, 249, 257. 16. Сто години Старозагорска болница. Стара Загора. 1983, 438. 17. Тонев, Ст., ред. История на Военномедицинска академия. С. 2003, 11, 21 – 37, 53 – 57.


302

18. Топузов, В., Ст. Гладилов. Български червен кръст, 1878 – 1998. С. 1998, 42, 255 – 262. 19. Щерева, Кр. и др. 100 години Майчин дом, 1903 – 2003. С. 2003. 20. Bachmaier, P. Die Bedeutung Wiens für die bulgarische studierende Jugend 1878 – 1918. – In: R. G.

Plaschka and K. Mack (eds.) Wegenetz europäischen Geistes, B.II, München. 1987, 352 – 361. 21. Bolognese-Leuchtenműller, B., S. Horn, Hrsg. Töchter des Hippokrates. 100 Jahre akademische

Ärztinnen in Österreich. Wien: Press estelle und Verl. der Österr. Ärztekammer. 2000. 22. Boyd, D. Elites and Their Education. Windsor: NFER Publ. Co. 1973. 23. Horn, S., I. Arias, Hrsg. Medizinerinnen. Wiener Gespräche zur Socialgeschichte der Medizin, B. 3,

2003. 24. Keller, S. Beyond the Ruling Class. Strategic Elites in Modern Society. New York: Random House.

1968. 25. Lesky, E. The Vienna Medical School of the 19th Century. Baltimore, London: The Johns Hopkins Uni-

versity Press. 1976, 96 – 551. 26. Nazarska, G. Bulgarian Women Medical Doctors in the Social Modernization of the Bulgarian Nation

State (1878 – 1944). – Historical Social Research / Historische Sozialforschung (Köln), 2008, vol. 33, ser. 2, 232 – 248.

27. Schönbauer, L. Das medizinische Wien. Geschichte, Werden, Würdigung. Wien: Urban & Schwarzenberg. 1947.

28. Vogl, A. Six Hundred Years of Medicine in Vienna. – Bulletin of New York Academy of Medicine, vol. 43, N 4, April 1967, 282 – 299.

Виенската медицинска школа и българската медицина и...

Documents