Строежът на социалистическия град: егалитаризъм или...

55 Политическо и социално въобразяване на градовете

Елица Станоева

СТРОЕЖЪТ НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКИЯ ГРАД: ЕГАЛИТАРИЗЪМ ИЛИ

МОНУМЕНТАЛИЗЪМ?

През 1931 г. Лазар Каганович, първи секретар на Московския Обком и Горком на КПСС, поставя край на дръзките експерименти за създаване на нов град, в който да се възцари комунистическата утопия: „Мнозина скланят във всяко възможно склонение формулата „трябва да построим социалистически град“. Те забравят една дреболия: че градовете на СССР вече са социалистически градове. Нашите градове станаха социалистиче-ски от момента на Октомврийската революция“ (Kaganovich, 1931, р. 82). Адресатът на тази присъда – авторите на „левичарските изопачавания“ (Kaganovich, 1931, р. 85) – са конструктивистките течения в съветската архитектура от края на 20-те години, които разработват авангардни гра-доустройствени модели в отговор на призива на Маркс за премахване на противоположността между селото и града. Същата година болшевишки-ят партиен конгрес приема резолюция за „Социалистическото преустрой-ство на Москва и други градове в СССР“ (Sprague, 1974, pp. 27-28), която измества приоритетите на съветското градоустройство от революционно-то изобретяване на нов модел селище към реконструкцията на съществу-ващите градове според традиционната селищна йерархия, снизхождаща от столицата. Безапелационният отказ от градостроително новаторство е предизвестие за подравняването на творческите редици под диктата на социалистическия реализъм чрез разпускането на многобройните творче-ски дружества, организирани въз основа на стилистични предпочитания и концептуални платформи, и поставянето на изкуствата под партиен кон-трол в сформирания през 1932 г. Съюз на художниците на СССР.

В историческите изследвания върху съветската архитектура и гра-доустройство тавтологичната декларация на Каганович е обичаен репер за прехода от плуралистичния и творчески автономен съветски модерни-зъм към традиционализма на сталинистката архитектура с присъщото й догматично възпроизвеждане на неокласически еклектизъм и грандома-ния в мащаба. В този контекст позоваванията на Каганович неизменно се ограничават до горната формулировка (напр. Bater, 1980, р. 26; Colton,

56Критика и хуманизъм, кн. 42, бр. 1-2/2013

1995, р. 253) – в директен цитат или парафраза – и по правило игнорират заобикалящите я размишления на московския партиeн секретар. Недо-вършено остава дори последното изречение, в което Каганович иденти-фицира генезиса на социалистическия град в Октомврийската революция – „когато конфискувахме собствеността на буржоазията и социализирах-ме средствата на производство“ (Kaganovich, 1931, р. 82). Тоест отвъд тавтологичното припознаване на социалистическия град като социалис-тически „по силата на това, че е част от Съюза на съветските социалис-тически републики“ (Bater, 1980, р. 26), Каганович експлицитно насочва към специфичната за социалистическата държава форма на собственост. А тя от своя страна безспорно оказва ограничително въздействие върху социалните процеси – включително върху градоустройствената практика и обвързаните с нея институционални механизми на декретиране на урба-нистични мероприятия, на вземане на решения и разпределяне на задачи, на съставяне и изпълнение на технически проекти. Одържавяването на собствеността е равнозначно на държавен монопол върху дефинирането и излъчването на публично санкционирани ценности и норми в „публично-то“ пространство, а одържавяването на пазара на труда означава партийна идеологизация на професионалните дейности.

Настоящата статия разглежда един от образцовите проекти за изграж-дане на социалистическа градска среда в България – градоустройственото и архитектурното планиране на Ларгото в София, което по капитални вло-жения, технически компетенции и институционално участие представлява безпрецедентно съсредоточаване на ресурси в българския социалистиче-ски урбанизъм през ранния му период на съветизация. Отвъд исторически ограничената му представителност за градоустройствената стилистика на сталинизма тук проектът на Ларгото е анализиран като показателен за ин-ституционалните процеси на изграждане на социалистически град. В това отношение неговата илюстративна валидност се запазва и след партийно-то дискредитиране на сталинистката естетика, инициирано от Хрушчов на Всесъюзния конгрес по строителство и архитектура през 1954 г. в СССР, впоследствие ратифицирано в съветското Постановление за премахване на излишествата от 1955 г. и в крайна сметка възпроизведено и в българ-ския регулаторен контекст.

Предложената изследователска рамка се основава на предпоставката, че проблемът за социалистическата специфика на града не може да бъде свеждан единствено до техническите параметри на градската форма и до архитектурния език на нейната визуалност, а следва да се разглежда на фона на политическата икономия на социализма с присъщите й принци-пи на бюрократично взаимодействие и механизми на партиен контрол и отчетност. Тоест въпросът „Какво характеризира социалистическия град именно като социалистически?“ тук се третира като неразривно свързан с въпроса как строежът на социалистическия град осветява политическа-

57 Елица Станоева: Строежът на социалистическия град...

та система, която направлява неговото развитие. В тази интерпретативна рамка критерий за представителността на градоустройствените проекти не е тяхната практическа успешност. Напротив, техническите спънки, ин-ституционалното буксуване и в крайна сметка провалената реализация са симптоматични за системни дефекти и дефицити в бюрократичната сис-тема, която обема техническите организации и кадри и подчинява дей-ността им на партийната рационалност. В този смисъл градоустройстве-ното развитие на центъра на София разкрива структурните ограничения на плановата икономика и силно централизирания бюрократичен апарат, както и устойчивите проблеми, предизвикани от междуинституционални-те съперничества и сблъсъка между партийните директиви и присъщите на техническата дейност принципи и етапност на работа.

Социалистическият тип град: от марксисткия призив за децен-трализация към властовия импулс за централизъм

Това, което прави града важен терен за изследване на социалисти-ческия режим, е, че той е плоскостта, на която идеологията се заземява. При опита на социалистическите проектанти да въплътят идеологическия репертоар в материални форми вмененият им утопичен проект на соци-ална трансформация се сблъсква с неизбежната съпротива на материална-та среда, институционалната мрежа и не на последно място недостига на ресурси. Това задейства безкрайна серия от идеологически компромиси, в резултат на които социалистическият град се развива паралелно на своя идеален модел, а често и в открито противоречие със заявената му соци-ална програма.

Значимостта на града за политическия проект на социализма про-изтича от фундаменталните постулати на политическата философия на Маркс и Енгелс, които припознават града, от една страна, като средоточие на социалните вреди на индустриалния капитализъм, а от друга страна, като критична концентрация на пролетариата и следователно резервоар на революционен потенциал. В тази перспектива градът е едновременно пасивно „отражение на логиката на капитализма“ и активно „условие за прехода към социализъм“ (Saunders, 1986, р. 11). Нещо повече, диалек-тическият материализъм натоварва градостроителната практика с високи идеологически залози, доколкото градът е самата тъкан на материалната база, от която се очаква да реформира общественото съзнание. В отсъст-вието на експлицитна марксистка доктрина на социалистически урбани-зъм (Musil, 2003, р. 27) политическата философия на Маркс предлага две важни предписания за естеството на утопичния град: премахване на част-ната собственост и премахване на различията между града и селото. Дока-то първото условие изисква политическа реформа отвъд компетенциите и правомощията на урбанизма и се реализира посредством национализация на поземлената собственост, промишлеността и финансовите институции,


второто предписание е основен източник на вдъхновение за авангардист-ките течения в съветското градоустройство. Призивът за преодоляване на различията между града и селото мотивира търсенето на истински егали-тарен модел на обитаване на пространството, който освен това да реорга-низира обществото въз основа на колективистки принципи. Тези утопич-ни стремежи са вдъхновени от мисионерската вяра, че градоустройството е „най-могъщият фактор“ за реформиране на „психиката на масите“, както гордо се заявява в Първата декларация на съветското Дружество на архи-тектите урбанисти от 1929 г. (Starr, 1978, р. 208).

Архитектите урбанисти заедно с архитектите дезурбанисти предста-вляват двете основни фракции в авангардното съветско градоустройство от края на 20-те години на ХХ век. Въпреки номиналното концептуално противопоставяне между двете школи техните децентрализирани схеми на териториално развитие и архитектурни модели на колективизация на всекидневния живот споделят един и същ „антиградски импулс“, а разли-чията помежду им се свеждат до степента на радикалност в отхвърлянето на съществуващите форми на пространствено закрепване на социалния живот (Stites, 1989, р. 191). Общото място между тях е убеждението, че преодоляването на различията между град и село изисква изоставянето и на града, и на селото като възможен модел за възпроизводство и създа-ването на нов тип селище, изначално освободено от техните неизлечими недъзи. Споделяйки вярата на Ленин в трансформиращата мощ на техни-ческия прогрес и в частност на електрификацията, урбанисти и дезурба-нисти чертаят децентрализирана мрежа от жилища, равномерно и плътно разпръснати из цялата територия на Съветския съюз и свързани помежду си благодарение на енергийната и транспортната система на бъдещето. Радикализмът на дезурбанистите се проявява в отказа им от трайно лока-лизиране на социалистическия бит – вместо селища Михаил Охитович, водещият теоретик на движението, предлага индивидуални моторизира-ни жилищни единици (Starr, 1978), които да гарантират пълна свобода на движение и тотално скъсване с уседналата форма на живот.

Среден път между двете урбанистични утопии е концепцията на Ни-колай Милютин, която за разлика от тях носи техническите качества на приложима схема на градоустройствено планиране (French, 1995, рр. 39-40). Представено в трактата от 1930 г. Соцгород, неговото предложение за градска форма на социализма остава вярно на марксисткия идеал за равностойно развитие на националната територия. Търсейки подходящо решение както на утопичния стремеж за създаване на истински егалитар-но общество, така и на прагматичното намерение за икономическа ефек-тивност в условията на ускорена индустриализация, Милютин очертава модел на линеарен град, въплъщаващ „система на функционалната поточ-на линия“ (Miliutin, 1930, р. 65). Вдъхновеното от промишления конвейер селище се състои от три успоредно разположени „поточни линии“ – жи-


лищна зона и индустриална зона, разделени от междинен зелен пояс – със стандартизирано битово обслужване на колективен принцип (обществени столови, перални, детски градини и т.н.) и унифицирана икономия на сво-бодното време. Тази схема на живот предлага еднакво кратка за всички обитатели връзка между дома и работното място в механизираното про-изводство. Така жителите на „соцгород“ са освободени от работническата зависимост от транспорта, докато предприятията в индустриалната зона са свързани помежду си с железопътна линия, която осигурява конгло-мерирането на национализираното производство. Типично за съветските експертни планове от годините на утопичен плам, градоустройствената разработка на Милютин съвсем не се ограничава до техническите аспекти на урбанизма, а отразява и предложения за засилване на ефектите от по-литиките на социална трансформация със средствата на градското плани-ране. Извън градоустройствените механизми на колективизация Милютин констатира, че програмата за премахване на противоположността между града и селото не може да бъде реализирана единствено чрез преразпреде-ление на ресурсите и пространствена икономия на териториалното плани-ране, а изисква и заличаване на „различието между индустриално и земе-делско производство“ (Miliutin, 1930, р. 62) – стремеж, на който импонира „функционалната поточна линия“ на пространствено развитие.

Въпреки явния прагматизъм на модела на Милютин той също не е пощаден от атаката срещу авангардния урбанизъм в началото на 30-те го-дини, която редуцира неговите автентично иновативни визии до „харти-ена архитектура“ (Paperny, 2002, p. 58). Докато първоначалният импулс за множащите се футуристични проекти за социалистически град идва от първия Петгодишен план за икономическо развитие на СССР (1928-1932), чиито проекти за издигане на гигантски индустриални комплекси ex nihilo изискват изграждането и на промишлени селища от кота нула, за ирония именно ударната спешност на индустриалния растеж надделява над необ-ходимостта от градоустройствена иновация. Пример за този сблъсък меж-ду приоритетите на двете предполагаемо взаимосвързани задачи е сто-манодобивният комбинат на Магнитогорск, замислен като най-големия в света. Въпреки привличането на световноизвестни архитекти като Ернст Май новият социалистически град в уралската пустош остава на чертож-ната дъска, а четвъртмилионното приходящо население се устройва в пре-населени „временни“ бараки, землянки и небостъргачи без водопровод и канализация (Kotkin, 1997).

Отказът от утопичния социалистически град обаче не е ефект един-ствено на напрежението в разпределянето на ресурси между градострои-телство и индустриализация. Решаваща за оттеглянето на политическата подкрепа е идеологическата дилема между комунизъм и социализъм. Спо-ред марксистката доктрина социалистическата фаза е не просто междинен стадий, тоест приближение към комунизма, но и идеологически компро-


мис с неговата утопична мисия – т.е. не само преходна, но и „нисша фаза“ на комунизъм. Приносът на Ленин към тази телеологическа схема е да даде политическо съдържание на социалистическия етап, а именно пости-гане на диктатура на пролетариата под вещото ръководство на партията. Това позитивно допълнение не само превръща „марксистките прозрения в геополитическа рамка“ (Harvey, 1985, р. 143), но и придава активна и кон-структивна роля на държавата, за която марксистката парадигма предвиж-да революционно разграждане с настъпването на комунизма, когато би отпаднала и нуждата от подобно формално организиране на общността. Както констатира Петя Кабакчиева, в съветския контекст Ленин всъщност приписва по-голяма ценност на социалистическия етап, съпоставяйки го с Военния комунизъм непосредствено след Октомврийската революция (Kabakchieva, 2010, p. 40). С доктриналната трансформация на марксизма в „марксизъм-ленинизъм“ под опеката на Сталин се утвърждава ценност-ният превес на социализма, който се втвърдява от преходен момент в траен политически строй. Кулминацията в това движение на позитивно коноти-ране е съветската конституция от 1936 г., в която социализмът окончател-но надделява, „разрешавайки на идеологическата плоскост същностния конфликт между марксизъм и държавност“ (Fogelklou, 1987, p. 100).

Дискредитирането на комунистическата утопия в сталинистката епо-ха прелива от политическото поле в множеството сфери на спомагателни трансформационни проекти. Доколкото авангардният урбанизъм от края на 20-те години адаптира визията си към лелеяното комунистическо бъде-ще, заскобяването на този политически проект отнема политическата ле-гитимност от визионерските градоустройствени проекти. Връзката между промените в идеологическия фон и в концепцията за социалистически град е експлицирана в цитирания труд на Лазар Каганович:

Говоренето за изчезване, самоликвидиране и намаляване на градо-вете е пълна безсмислица. Всъщност то дори е вредно. Това е все едно някой да тръгне да обсъжда изчезването на Държавата като практи-чески въпрос на днешния ден. Тук, разбира се, има явна аналогия. (...) Знаем, че ще дойде момент, когато Държавата ще изчезнe; но днес ние продължаваме да я укрепваме, съсредоточавайки в един юмрук всич-ки сили на пролетарската Държава за борба срещу класовите врагове, които ни заобикалят. (Kaganovich, 1931, р. 98)

Въпреки практическата неуспешност на ранния съветски урбанизъм

той е важен за типологичната дефиниция на социалистическия град, тъй като демонстрира, че центристкият подход на пространствено аранжира-не – вероятно най-непосредствената асоциация във връзка със социалис-тическата градска форма – съвсем не е саморазбиращ се от гледна точка на градоустройствената интерпретация на марксизма. Централизмът нито


се налага по неизбежност, нито възниква като изобретение на по-късното съветско градоустройство. Центристката градска естетика е свързана със ситуирането на властта в града и европейският й генезис може да се про-следи назад във времето до имперския Рим. След като в европейската тра-диция градът гравитира около местата на властта – цитадела, катедрала, кметство или парламент, – центристкото организиране на пространството онагледява йерархията на политическия порядък и придава панорамна видимост на политическото върховенство. Разбираемо, при режим, който не толерира плурализъм на политическите визии, а публичните ценности се излъчват от един идеологически център, центризмът е доминиращ и силно изразен в организирането на градското пространство.1 Именно тази изявено центрична градоустройствена схема е моделът на социалистиче-ски град, еманиращ от съветския център към сателитните държави в Из-точния блок след Втората световна война. Към този момент авангардното градоустройство от края на 20-те години вече е останало в историята на архитектурата като кратък епизод на футуристични експерименти преди налагането с партиен декрет на социалистическия реализъм. Въпреки че със своята натрапчива обемно-мащабна монументалност архитектурата е „жанрът квинтесенция“ на социалистическия реализъм (Clark, 2003, р. 4), неговият канон не предлага собствен стилистичен инструментариум на градоустройството и архитектурата, а вместо това заимства форми от кла-сицизма с преекспонирана внушителност.

В полето на историята на архитектурата преходът между двата стилис-тични подхода обикновено се дискутира в дихотомични категории. При-мер за подобна аналитична рамка е анализът на Владимир Паперни върху сталинистката архитектура (Paperny, 2002), в който двата подпериода са противопоставени през опозиции като движение/застиналост, хоризон-талност/вертикалност, еднаквост/йерархичност, импровизация/нотиране, за да се подчертае непримиримата диалектика между „революционна ино-вативност“ и „механична имитация“, между „визионерски динамизъм“ и „статичен консерватизъм“. Този дихотомичен поглед от позицията на l’art pour l’art пренебрегва важни структурни сходства между двата модела на социалистически град и най-вече политическия континуитет между тях. Въпреки че Паперни отчита ефекта на идеологическата рамка върху съ-ветското изкуство, той разглежда смяната в архитектурния стил като фун-даментален идеологически обрат, сигнализиращ раждането на съветското тоталитарно изкуство. Противно на него, Борис Гройс предлага интерпре-тация, акцентираща върху еволюцията вместо разрива в развитието на съ-ветската архитектура (Groys, 2003). Според неговия прочит авангардните артистични визии са по дух също толкова тотализиращи, колкото и социа-листическият реализъм, доколкото стремежът към тоталност е присъщ на модернизма по принцип. Отвъд тази обща природа на модернизма Гройс сравнява двете течения в качеството им не на противостоящи си светогле-


ди, а на съперничещи си стилове, които обаче споделят една и съща фун-даментална мисия на социалистическо реформаторство. Тази гледна точка е застъпена и от други изследователи: „Съучастничеството на съветския авангард в трансформирането на „базата“ и „надстройката“ на съветското общество в съответствие със сталинизма е неопровержимо независимо от ортодоксалните убеждения на социалистическите реалисти и на съвре-менните апологети на конструктивизма“ (Castillo, 2003, p. 149).

Тези уговорки са важни, тъй като подчертават, че спецификата на социалистическия град не се корени в изобретяването на същностно со-циалистическа естетика, съответстваща на социалистическата етика. На-против, социалистическото му естество се основава именно на незначи-телността на артистичния – а в този смисъл дори и на етическия – прочит на нормативния идеал пред тълкуването на идеологията, което се излъчва от политическия център и следователно е проникнато от неоспорима ис-тинност. Следователно дори лишен от стилистична оригиналност, социа-листическият град въпреки всичко отразява официалната политическа ли-ния в конкретния исторически период. Тоест дори когато са неотличими в жанрово отношение, социалистическата архитектура и градоустройство могат да се разчитат като превод на планово зададените цели, на актуал-ните ценности и приоритети на политическия режим.

Намерението на този теоретичен обзор на типологичната специфика на социалистическия град е да аргументира представителността на об-съждания по-долу урбанистичен проект за практиката на социалистиче-ското градостроителство. Тази аргументация, от една страна, е насочена към изследователския обект – центъра на българската столица, разглеж-дан като място с особена идеологическа натовареност, където се извършва първичният превод на политическата доктрина в материални форми, за да бъде впоследствие възпроизведен в местата от по-нисък порядък в те-риториалната йерархия. Центърът на София е едновременно средоточие на властта, но и на нейната монументална визуализация и поради това той дава най-добра видимост на промените в модела при адаптирането му към актуалните политически приоритети на българския партиен режим. Затова за изследването на измененията в политическата линия през опти-ката на града са важни както материализиращите се градоустройствени проекти, така и онези, които буксуват – отлагани, редактирани и често в крайна сметка нереализирани. От друга страна, теоретичната дискусия аргументира и избора на изследователска рамка, който стъпва на поня-тието „оперативна идеология“.2 То акцентира върху нестабилното съдър-жание на държавната идеология въпреки неизменното й артикулиране като „марксистко-ленинистка“ и неизбежното й натрапване като рамка на техническата дейност. От гледна точка на актуализацията на идеологията фундаменталната доктрина играе ролята на комплексен дискурсивен фон, срещу който партията в качеството си на върховна морална инстанция


очертава оперативните приоритети във вътрешната и външната политика на страната и в съответствие с тях моделира спусканите на техническите бюра задания по „социалистическата реконструкция“ на центъра на Со-фия. Също както идеологията не е монолитен корпус от фиксирани поли-тически предписания, така и преводът й в държавни политики съвсем не е каноничен. Докато въплъщаваният в центъра на София образец на град се изменя паралелно с променящата се оперативна идеология и актуална политика, интересът на властта към него не отслабва, макар и да използва различни механизми на контрол върху творческата работа на урбанистите. По тази причина особено важен за разбирането на специфичността на со-циалистическия град е бюрократичният процес на неговото производство.

Градоустройството на София през първите следвоенни години:

между центъра и перифериятаПреносът на съветски градоустройствен опит в София започва още

през първите месеци след 9 септември 1944 г., след като на 18 септември Общинската управа поставя на дневен ред изготвянето на нов градоус-тройствен план.3 Неотложността на мащабното начинание е двояка. От една страна, войната възпрепятства провеждането на приетия през 1937 г. план – самият той закъснял отговор на пределно утежнената от предход-ната световна война градоустройствена ситуация на София, – а полити-ческата уместност на този все още валиден план е уронена от авторското клеймо на нацисткия архитект Адолф Мусман. От друга страна, масира-ните разрушения от съюзническите бомбардировки през 1943 г. и 1944 г., засегнали общо 5288 постройки (Статистически годишник на София, 1958, с. 136), изискват усилията по възстановяване на сградния фонд да бъдат вписани в обща процедурна рамка за икономизиране на техниче-ските, финансовите и производствените ресурси. В тази ситуация градо-устройственият дискурс гъвкаво се адаптира към марксистко-ленинистки-те теоретични постулати, но практическото им тълкуване през призмата на градоустройствената политика е твърде произволно. Парадоксалният ефект е, че канонично прокараните принципи – ограничаване на едро-буржоазната жилищна спекула – всъщност не съответстват на социалната реалност на София и поради това утежняват проблемите, които се пред-полага да разрешат. В същото време конструктивните идеи за равноценно третиране на градската територия се компрометират от актуалните прио-ритети в оперативната идеология на новия режим.

Въпреки че с районирането на градската територия около вторични центрове новият градоустройствен план от септември 1945 г. до голяма степен отразява марксистката позиция на своя автор арх. Любен Тонев за пренасочване на вниманието към периферията, „еднообразна и сива (...), потънала в кал, мизерия и липса на всякакви елементарни социални усло-вия за живот“ (Тонев, 1945б, с. 39), опиращата се на него строителна про-


грама привилегирова централните пространства на върховна политическа представителност. Приоритизирането на центъра всъщност е утвърдено още в първия правен акт, който регулира градоустройствените дейности в междинния период до съставянето на генерален план – Временната стро-ителна забрана в границите на Столична голяма община от началото на 1945 година. Освен че в районите извън центъра срокът на забраната е двойно по-дълъг, отколкото в централната и първа строителна зона – там тя е в сила до юни 1945 г., а в останалите зони до края на годината, – сте-пента й на рестриктивност също варира (ДВ, 1945а, с. 2). В централната зона се допуска строежът на определени типове обществени постройки, въпреки че едва 5,4% от засегнатите от бомбардировките сгради са об-ществени (Статистически годишник на София, 1958, с. 136). В останалите райони се издават строителни разрешения единствено за възстановяване на щети, и то такива, които не надхвърлят 20% от стойността на имота.

Пострадалите от бомбардировките собственици са допълнително ощетени точно от институцията, която се предполага да се погрижи за техните тегоби – Главна дирекция за изграждане и възстановяване на столицата (ГДИВС), автономна общинска служба под ръководството на столичния кмет, сформирана в началото на 1945 г. като приемник на во-енновременната дирекция със същата мисия (ДВ, 1945б). След приема-нето по-късно през същата година на Наредба-закон за финансиране на възстановяването на столицата, ГДИВС фактически се превръща в пред-приемач монополист на строителния терен на София (ДВ, 1945в). Полу-чавайки правомощия не само да издава разрешителни за строеж, но и да задължава собствениците да възстановят имотите си и в случай на отказ да извършва строителните дейности за тяхна сметка чрез ипотекиране на имота, дирекцията съсредоточава надзорни, изпълнителни и наказателни функции. Действително законодателната мотивация е социална – ускоре-но възстановяване на сградния фонд за разрешаване на изострената жи-лищна криза, от една страна, чрез централно кредитиране на пострадали-те собственици, от друга страна, чрез ликвидирането на възможностите за спекулативно покачване на цените на наемите (Стоилов, 1946). В този смисъл основание за правния механизъм на принудително възстановява-не следва да бъде високата степен на корпоративна концентрация на едра градска собственост и съответно законодателното намерение – в унисон със социалистическата платформа на новата власт – би било защита на пролетариата от наемодателна експлоатация. Предизвиканата от разруше-нията жилищна криза обаче има съвсем различно класово изражение, като 59% от пострадалите собственици са бедни работници, а останалите – за-наятчии и дребни търговци (Генев, 1947: 63). Показателна за социоико-номическия им профил е и класификацията на засегнатия сграден фонд: 54% от постройките са едноетажни, 22% са на два етажа, 12% са на три етажа и едва 12% са масивни многоетажни сгради (немалка част от тях


вероятно кооперативна собственост) (Чолаков, 1959, с. 15). Въпреки въвеждането – при това твърде закъсняло – на частично под-

помагане на подоходен принцип финансовата тежест при възстановява-нето на разрушенията в столицата пада основно върху бедното софийско население противно на гражданските петиции за пълно и безвъзмездно възстановяване на имотите.4 Нещо повече, в благоприятната ситуация на регулативен монопол върху строителството в София ГДИВС действа именно като частен предприемач с капиталови мотивации, компромети-ращи социалните основания за институционализацията й. През юни 1945 г. Дирекционният съвет дори оторизира начисляването на „предприема-ческа печалба“ върху извършваните дейности. Единственото възражение към тази инициатива идва от министъра на обществените сгради, пъти-щата и съобщенията, който напомня на колегите си социалната мисия на подопечната им институция – „да избърше сълзите на българските граж-дани, [а не] (...) да измести дружеството „Циклоп“.5 В хода на дискусията несъгласието му е смекчено и вместо морални аргументи срещу допълни-телното таксуване на гражданството министърът изтъква противоречието държавно субсидиран институт да търси търговска печалба от държавата. В резултат е възприет принцип на двойно таксуване, при който в разнос-ките за държавни и общински строежи се начислява такса за покриване на общите разходи на дирекцията. Частните и обществените строежи се об-лагат освен с тази такса и с предложената предприемаческа печалба, като размерът на всички надбавки се определя на парче по нерегламентирани критерии. На същото заседание се приема и увеличение на възнагражде-нието на членовете на Дирекционния съвет от 700 на 800 лв. на заседание6 (за сравнение надниците в строителството са нормирани от 260 лв. на общ работник до 500 лв. на майстор7).

Въпреки очевидната девиация от новия политически дискурс корпо-ративните практики на ГДИВС адекватно се вписват в институционал-ния контекст на преходните години преди национализацията и плановото стопанство, когато бюрократичната рационалност все още се направлява от усет за икономическа целесъобразност. Предприемаческата инициа-тивност на дирекцията е продукт на същата икономическа логика, коя-то диктува финансова предпазливост в банковия сектор, мобилизиран да обезпечи възстановителните дейности. Вследствие на подобни финансо-ви съображения въпреки законодателното регламентиране на ипотечни-те заеми във възстановителната кампания Ипотекарната банка отказва да финансира предприетите от ГДИВС строителни дейности при законово фиксираната лихва от 5%, с което възпрепятства събираемостта на дъл-жимите разходи и стопява оборотните средства на дирекцията. А оборот-ните средства на ГДИВС така или иначе са силно ограничени. Заемът от Българска земеделска и кооперативна банка, предвиден да осигури нача-лен капитал от 1 млрд. лв., й е отпуснат с едногодишно закъснение пора-


ди несъгласието и на тази банка с ниската лихва и с неблагонадеждната гаранция (гарант на заема е държавата). Спрямо дирекцията държавата действително се проявява като неблагонадежден гарант, нарушавайки финансовия си ангажимент за равно участие заедно с общината в изпла-щането на заплатите на служителите „въпреки многократно отправяните покани“.8 Дирекцията среща трудности и с рекрутирането на технически персонал поради ниското възнаграждение на труда в сравнение с доход-ността на свободната техническа практика, което я принуждава да работи с надничари, а понякога дори да заплаща труда им с лични заеми на ди-ректорите от частни лица.9 Както обобщава ситуацията главният директор в годишния си доклад, „трябва да признаем, че правителството и учрежде-нията не са били много отзивчиви за нуждите на Главната дирекцията и на възстановяването на столицата. Естествено е, че те предпочитат да влагат средствата в производството – индустрията, стопанството, земеделието, а не в мъртви инвестиции, каквито са строителството и възстановяването на жилищни и други сгради“.10

В тези условия значителна част от нестабилния бюджет на ГДИВС се пренасочва от „мъртви инвестиции“ към създаването на трайни корпо-ративни активи – административни сгради, складове, транспортен парк, производствени цехове – и към вътрешноинституционално преразпреде-ляне чрез поощрителни възнаграждения и конкурсни премии на служи-телите. Градоустройственият план на София, който попада в ресора на дирекцията, се оказва особено доходоносно предприятие в тази прераз-пределителна схема и годишният доклад на ГДИВС го споменава именно като такова: „[ГДИВС] проведе конкурса за градоустройствения план на София и взе участие в него със свои проекти, които бяха премирани. Из-готви окончателния общ градоустройствен план на столицата, който е вече узаконен и влиза в сила от началото на 1946 година“.11 В реализацията на този план символните и политическите залози на общинската управа надделяват над социалните съображения и сред разчетените градоустрой-ствени начинания приоритет се дава не на благоустрояването на „потъна-лата в кал и мизерия“ градска периферия, а на представителния център на София, за чийто пространствен акцент планът предвижда внушителен Градски дом на мястото на двореца.

Последвалите конкурси по планиране на центъра следват преразпре-делителната логика на градоустройствения конкурс, макар и да не пости-гат същата експедитивност. Първият конкурс за план на центъра от октом-ври 1946 г. е обявен от журито за „несъстоял се по формални причини“ поради пропуски в изискваната техническа документация на депозира-ните проекти.12 Въпреки недовършените задания по препоръка на журито авторите на трите постъпили проекта получават парично възнаграждение за „направените от тях разноски и проявен интерес в столичните градоус-тройствени проблеми“ – при това „независимо от обстоятелството дали


те ще предоставят проектите си на разположение на Архитектурно-гра-доустройствената дирекция [при общината]”.13 Най-високото възнаграж-дение е отредено именно на служебния колектив на въпросната дирекция, въпреки че проектът им е депозиран след изтичането на крайния срок на конкурса. Вторият конкурс с краен срок април 1947 г. привлича пет про-екта и също завършва без наградни премии, макар и с откупката на два от тях. Взетото от журито решение е, меко казано, озадачаващо предвид неласкавата оценка на техническите им параметри:

градоустройствено проектантите са влошили, вместо да подобрят раз-решението на задачата, (...) поставянето на кулата и сградата не издър-жа никаква критика и е недопустимо, (...) преместването на двореца, (...) технически е невъзможно, (...) проектантите са се стремяли да на-годят терена към проекта си, а не обратно, (...) целият план е мно-го разкъсан, сложен, с предименсионирани размери, (...) вътрешното разположение е лошо и се е получило един академически лабиринт, (...) външното представяне на фасадите е пресилено за мащаба на гр. София, което ще действа като атентат спрямо останалата среда.14

За разлика от първите два конкурса, проведени по инициатива на Об-щинската управа, третият конкурс е обявен от ГДИВС в резултат на пре-договаряне на възложеното му задание по съставянето на регулационни планове на различни части на града, в това число и на центъра. Договоре-ното редуциране на проекта до „репрезентативния център и прилежащи-те площади и булеварди“15 е поредният ход за отлагане на решаването на иначе признатите за наболели проблеми в жилищните райони на града, където в условията на остра жилищна криза строителни разрешения сис-темно се отказват поради липсата на кадастър.16 За съставянето на план на центъра в тесните граници на бул. „Цар Освободител“ и пет площада по неговата ос с акцент върху пл. „Девети септември“ и Градската градина ГДИВС организира конкурс през октомври 1947 година.17 Резултатите са сходни с тези от предишните конкурси – без да се излъчва победител, са раздадени няколко трети награди и откупки, като проектът на общинския екип отново получава най-високата парична награда въпреки обвинения-та в пристрастие на журито от авторите на непремираните проекти.18

В крайна сметка конкурсният цикъл приключва с формирането на служебен колектив за изготвяне на окончателния план, който е одобрен през септември 1948 г. след консултация със съветски специалисти (То-нев, 1949, с. 58). Междувременно на 4 декември 1947 г. е приета „Ди-митровската“ конституция и България става народна република. С уста-новяването на политическа система по съветски образец се провежда и национализация на индустриалните и минните предприятия, на банково-то дело и едрата градска собственост, на транспорта и търговията и се


поставя началото на плановото стопанство. В унисон с премахването на многопартийността и монополизирането на властта от БКП градоустрой-ствената визия за социалистическия център подменя своите репери. В но-вия подробен план централен пространствен акцент вече не е Градският дом, а Домът на Централния комитет на партията. За да се разчисти терен за издигането на подобаващо монументална сграда, булевардите „Цар Ос-вободител“ (скоро преименуван на „Руски“) и „Дондуков“ са удължени, а в пресечената им точка се оформя ново публично пространство, което в следващите десетилетия добива популярност като „Ларгото“ (от large – англ. широк, голям). Изпреварвайки архитектурните проекти за останали-те представителни сгради, рамкиращи политическото ядро, строежът на Партийния дом започва през 1948 г. с разрушаването на старите търговски улици и на редица масивни сгради, наследени от междувоенния период (вж. фиг. 1).

Фигура 1. Строителният терен на Партийния дом и разрушаването на наследената градска тъкан

Източник: Агура, 1992, с. 14.

Това, което прави впечатление в серията от конкурси за градоус-тройствен план на центъра, е слабото участие и същевременно високата финансова успешност на участващите при нулева успеваемост от гледна


точка на реализация: от общо 25 проекта в трите конкурса 15 получават парично възнаграждение под формата на премии и откупки, като чети-рима души ръководят екипи с печеливши проекти в два от конкурсите. Междувременно общите конкурсни разходи (премии за участници, хо-норари за жури, пътни, квартирни и други разходи за чужди експерти) възлизат на 3 175 000 лева. Паралелно с конкурсите за представителния център се провежда и конкурс за проектиране на типови общински жи-лища за бездомните граждани, но докато първото задание прелива от един конкурс в друг и поглъща все по-голям дял от бюджета за възста-новяване на София, вторият конкурс завършва много по-безславно и със скромния общ разход от 160 000 лв.19 въпреки дефинирането на задача-та му като „акутен въпрос“.20 По същото време общината спонсорира конкурси за монументална украса, чиито високи политически залози се отразяват и в разходното им перо – например конкурс за орелеф на Ста-лин, предвиден за декорация на три централни кръстовища в столицата и за серийно възпроизводство из страната, с награден фонд от 250 000 лева.21 Същевременно населението на София бързо расте, увеличавайки се с 53% за петте години след 9 септември, а жилищното строителство изостава дотолкова, че новопостроените жилища не биха могли да оси-гурят дом дори за 10% от прииждащите мигранти, и то при условие, че не се отчитат жилищните нужди на завареното население.22

През първите години след 9 септември 1944 г. обект на промяна е не само материалната тъкан на града, но и семантичната му система от социални означаеми и тук трансформацията също е прицелена в столич-ния център. Крупните политически събития се отразяват в централни маркери в градската топография: в навечерието на референдума за ре-публиката булевардите „Царица Йоанна“ (днес „Витоша“) и „Княгиня Мария Луиза“ са прекръстени в чест на Сталин и Димитров23; след под-писването на договори за приятелство, сътрудничество и взаимопомощ с братските страни централните улици осъмват с имена като „Прага“, „Клемент Готвалд“, „Бенеш“ и прочие.24 В социалистическата рекон-струкция на символния пласт на града периферията на София е прене-брегната поради инфраструктурен и представителен дефицит, в резултат на което девет месеца след обявяването на републиката общинска коми-сия установява, че 51 улици и площади – сред тях булевардите „Хитлер“ и „Мусолини“ – все още носят имена, които драстично противоречат на новите политически ценности на страната.25 Въпреки това тревожно от-критие процесът на топонимно преименуване очевидно не променя тра-екторията си, тъй като през 1949 г. друга общинска комисия установява наличието не само на „остаряли, неподходящи и реакционни имена“, но и на повтарящи се названия, които възпрепятстват не само пощенските услуги и всекидневната ориентация в града, но и провеждането на пре-дизборни акции.26


Институционалното изражение на „демократичния централи-зъм“

Първите години на отечественофронтовско управление полагат основите на социалистическото градоустройство с присъщата за него дилема между егалитарно социопространствено развитие и централи-зирана градска форма, гравитираща около местата на властта. От инсти-туционална гледна точка обаче това е преходен период. Въпреки поли-тическите репресии и насилие непосредствено след 9 септември 1944 г. и силовата подмяна на ръководни кадри в държавния апарат дейността на публичната администрация продължава да следва наследените коло-вози на бюрократично взаимодействие. На терена на правенето на града институционалните актьори – общински дирекции и инженерно-архи-тектурни колегии – запазват позиционирането си едни спрямо други, а партийната повеля все още не е постигнала превес над корпоративните им интереси.

Общинската власт безспорно има силно ограничена автономност под прекомерния контрол и вмешателство на централната власт, но това не е ефект на институционална промяна, а е симптом на континуитет спрямо следосвобожденския период, когато общинският съвет на София е наполовина избираем и наполовина се назначава от княза, и особено спрямо междувоенния период, когато се установява пряк правителствен контрол над дейността му с изискването за държавно ратифициране на всички общински решения (вж. София – 120 години столица, 2000, с. 207-213). Същевременно общинското управление, както стана ясно по-горе, има изработени механизми за максимизиране на ресурсите и за тактическо маневриране в ограничения терен на изпълнителната си власт. Нещо повече, то отстоява правото си на инициатива по отноше-ние на градоустройствените проекти и притежава разбиране за собствен периметър на технически компетенции. През 1947 г. например общината отказва да подкрепи две искания с висока политическа санкция. Пър-вото е депозирано от ЦК на Демократичната младеж в България, кой-то организира първия национален преглед на младежката самодейност под егидата на Георги Димитров и по този повод изисква логистична, техническа и материална помощ от общината за украсата на столица-та. Краткият, но категоричен отговор е отрицателен и подплътен със следните основания: „1. От превозни средства сама Столичната община чувства въпиуща нужда за своите поделения и служби; 2. С излишни плакати Общината не разполага; 3. При Общината има на служба само един скулптор, който е прекалено зает и претрупан с работа; и 4. Об-щината вече по други поводи е субсидирала Демократичната младеж и няма бюджетни възможности да стори нищо повече.“27 По-късно същата година Министерството на външните работи и вероизповеданията от-правя молба за възстановяване на гръцкия храм „Св. Георги“, пострадал


при бомбардировките, за да не бъде „изложен на разхищение и осквер-няване от хора и животни“, което „прави много лошо впечатление и не ни препоръчва добре като християни и като културни хора“. Тази молба също е отхвърлена от общински съвет с двойствения аргумент „по лип-са на бюджетни средства (...), още повече че не влиза в обязаностите на Общината да поправя и възстановява черкви“.28

Освен че в първите години след деветосептемврийския преврат меж-дуинституционалните отношения все още не се триангулират от партий-ната номенклатура, сферата на институционален надзор е фрагментира-на между административни поделения с припокриващи се прерогативи. Тази хоризонтална фрагментираност се отличава от социалистическия бюрократизъм с характерния за него дуализъм на властта, произтичащ от паралелните структури на управление на партията и държавния апа-рат (Kotkin, 1997, pp. 283-284). Между 1944 и 1948 г. общинската власт в София има три управителни органа с неясно разделение на функциите – Общинска управа, Засилена общинска управа и Временна общинска управа. Като по-висше равнище на местната власт със смесен състав от изборни съветници и назначени от вътрешния министър членове Заси-лената общинска управа е институционализирана още през 1937 г. и на нея се делегира одобрението на проектите с високи инвестиции. Вре-менната общинска управа е продукт на социалистическото овладяване на държавните институции след 9 септември. Въведена с Наредба-закон за назначаване, уволняване и класиране на служителите по ведомство-то на МВР и за временната общинска управа, тя заменя разпуснатите общински управления с назначени от местните ОФ звена кметове и съ-ветници (ДВ, 1944). Според нормативния акт след получаване на мандат Временната общинска управа следва да поеме правата и задълженията на предходния градски съвет до провеждането на местни избори. В слу-чая на София Временната управа е назначена през март 1945 г., но по необясними причини тя не отменя съществуването на другите две упра-вленски структури. Въпреки че законодателството не предвижда подоб-но дублиране, през следващите три години трите управи функционират врата до врата, поделяйки си терена на действие по нерегламентиран критерий. Нещо повече, оглавявани от един кмет, и трите представляват пълноправни административни апарати със собствени ресорни подраз-деления, макар и с редица застъпващи се сфери на техническа специа-лизация, включително по отношение на градоустройствената дейност. Заседанията им често се провеждат непосредствено едно след друго, като кметът закрива едно съвещание, за да открие друго няколко ми-нути по-късно, на което се обсъждат различни въпроси, макар и често рапортувани от едни и същи докладчици.29 Застъпване на дневния ред се наблюдава и между общината и ГДИВС, която е оглавявана от кмета, а и инкорпорира три от общинските технически служби – Архитектурно-


градоустройствената дирекция, Строителната дирекция и Кадастрална-та дирекция.

Макар че през преходните години градският съвет съвсем не е ав-тономен от повелите на върховната власт, представлявана от Министер-ски съвет, дневният ред на решенията му до голяма степен се определя отдолу нагоре – тоест от практическата дейност на отделите. По-къс-но, механично възпроизвеждайки плановия характер на политическата икономия, дневният ред на общинските служби ще бъде организиран съобразно ритуалите на партийна идеологизация. В първите следвоенни години обаче решенията на съвета са фокусирани върху конкретни казу-си в различните сфери на общинска политика – казуси, при които често тривиално битови проблеми на частни ищци като открадната хавлия от общинската баня се редуват с ключови градоустройствени инициативи, получавайки не по-малко внимание, но тези казуси отразяват представа-та за местни интереси и за отчетност на местната власт пред местното гражданство. С партийното обхващане на общинската управа обсъжда-нията и решенията на градския съвет придобиват организационен и пла-нов характер и обратната връзка с избирателите се прекъсва.

Институционалната промяна е предизвикана от законодателна ре-форма след ратифицирането на Димитровската конституция – прие-тия през март 1948 г. Закон за народните съвети, който трансформира местната власт от администрация с технически специализирани звена във форум на пролетарско управление. Правомощията на народните съ-вети са стеснени до управляване и стопанисване на „придадените им предприятия и държавни имоти от местно значение“ (чл. 13), като съще-временно общините са подравнени в йерархията на държавната власт и „правителството и отделните негови членове, в рамките на своята ком-петентност, а така също и управите на по-горестоящите народни съвети имат право да спират изпълнението на решенията и разпорежданията на по-долустоящия народен съвет“ (чл. 18) (ДВ, 1948, с. 2). С новия закон троичната структура на столичното управление е премахната и е даден мандат на временен народен съвет до провеждането на избори. В също-то време Великото народно събрание разформирова ГДИВС, тъй като дирекцията „се явяваше като един монополист в изграждането и възста-новяването на столицата и не можа да обхване изцяло огромните задачи, които й се възложиха в следвоенното време“.30 На 15 май 1949 г. е избран първият Софийски градски народен съвет (СГНС) и Тодор Живков – по това време първи секретар на Градския комитет (ГК) на БКП – е назна-чен за кмет на София. Макар и излъчени да бъдат изразител на „народна-та воля“, изборността на народните съвети е изначално компрометирана като формален инструмент на легитимация. Веднага след изборите с ре-шение на Политбюро на ЦК на БКП се разпускат всички съвети в стра-ната, където листата на ОФ не е получила мнозинство, с парадоксалния


аргумент, че тези органи „не изразяват волята на по-голямата част от населението“.31

Паралелно със засилването на партийния контрол над общинските дела след 1948 г. са елиминирани и последните остатъци на професио-нална автономия на архитектите и инженерите. Но и в тази сфера през първите години след 9 септември се забелязва по-скоро континуитет с междувоенния период – преди всичко по отношение на корпоратив-ните очаквания за държавен протекционизъм, – отколкото радикална промяна. В новия политически контекст първоначалните очаквания на техническата колегия са за технократско управление, комбиниращо най-добрите постижения на американската техническа революция, макар и без „неприемливата крайност“ на „свръхиндивидуализиране на обще-ството“, и на „съветската трудова революция“, която закономерно след-ва да измести тежестта си от политическата към икономико-социалната плоскост (Георгов, 1947, с. 1-2). Това очакване, синтезирано във водеща статия на страниците на списанието на Инженерно-архитектната камара (ИАК), кристализира в следната оптимистична визия:

Обществени деятели в новата епоха ще бъдат хората от стопан-ските среди и особено тези, които имат основни технически позна-ния. (…) А тези познания притежават на първо място висшите тех-ници – инженерите от всички категории. Причината за това не идва само от факта на пълното механизиране на живота на обществото. Тя е още по-категорична поради обстоятелството, че в новия общест-вен строй, както вече изтъкнахме, самото общество – организирано в своята най-висша форма, държавата – става само ръководител и собственик на това механично стопанство. (Георгов, 1947, с. 2)

По времето, когато е публикуван този амбициозен манифест, всъщ-ност е в ход не изграждането на „технокрация“, а процес на подкопа-ване на съсловния авторитет на техниците в България, който противно на предвиждането на автора съвсем не е временно явление – ефект на отпускането на „бентовете на партийното чувство“ (Георгов, 1947, с. 4). Първа стъпка в уронването на професионалната автономия на инжене-рите и архитектите е Законът за организиране и използване на техниче-ските кадри с висше и средно образование от 1946 година. Този правен акт ограничава възможностите им за работа до ведомствените и терито-риалните технически организации (чл. 2) (ДВ, 1946, с. 3), превръщайки всички практикуващи в държавни служители. Въпреки съпротивата от страна на професионалните сдружения – ИАК и Съюза на българските инженери и архитекти (СБИА) – и лобирането им за изменение на зако-на скромният и твърде краткосрочен успех в усилията им е легитими-рането на една силно стеснена ниша за частна практика въз основа на


свободно предлагане:

След като са изчерпани възможностите за извършване работи-те на общинските и обществените организации от териториалните и ведомствените технически организации, работата може да се възлага на техници с висше и средно образование, неорганизирани в тези организации, но само с предварително разрешение на Министерски съвет. Частните лица могат да възлагат свои строителни работи сво-бодно, по свой избор, на някоя от териториалните технически орга-низации или на техници с висше и средно образование, неорганизи-рани в териториалните технически организации. (ДВ, 1947, с. 5)

Независимо от тази половинчата победа законът обезсмисля про-фесионалното представителство на техниците, тъй като ИАК и СБИА са изключени от участие в оценката на техническите компетенции: на-значенията в териториалните и ведомствените организации се одобря-ват в първия случай от Върховния стопански съвет, а във втория – от съответния министър (чл. 23) (ДВ, 1947). Последният удар срещу раз-клатения им професионален статут е указът от 1949 г., който разпуска ИАК и СБИА и прехвърля част от имуществото им на новосформирания „профсъюз“ по съветски образец, който е поставен под шапката на На-учно-техническия съюз (НТС). Както Политбюро ретроспективно опис-ва предназначението му, функциите на НТС са преди всичко в сферата на политическата индоктринация и съветизацията: „научно-техническо обучение и политическо възпитание“, „изучаване и усвояване постиже-нията на съветската наука и техника“.32

Централизацията на техническата дейност достига върховата си точка през 1950 г., когато с цел провеждане на „единна архитектурна благоустройствена политика в страната, ред, правилна организация и лична отговорност при изготвянето, утвърждаването и контролирането на проектите и сметните документации за капиталното строителство“ към Министерството на комуналното стопанство и благоустройството (МКСБ) е учредено Управление „Архитектура“, което поема надзора над всички проектантски организации към народните съвети (ПИНМ, 1954, с. 5-7). Тази законодателна инициатива дава пълни правомощия на министъра да номинира, уволнява и преназначава техническите кадри в местните администрации, а по отношение на околийското и градското управление на столицата и четирите главни града в страната това „пра-во“ скоро е предефинирано в „задължение“ (ПИНМ, 1954, с. 26). По-на-долу в техническата йерархия главните околийски архитекти са натова-рени със задачата да оценяват не само професионалните квалификации на техническия персонал, но и политическата му благонадеждност, как-то и активно да работят за повишаване на неговото „идейно-политиче-


ско равнище“ (ПИНМ, 1954, с. 15). Същата година чрез реорганизация на съществуващите държавни проектантски бюра са образувани двете институции, които ще диктуват градоустройственото развитие на София през следващите десетилетия – „Главпроект“ към МКСБ и „Софпроект“ като общинско предприятие на собствена сметка.

Вместо да синхронизира интересите на институциите, участва-щи в градоустройствения процес, и да изглади противоречията между бюджетните им съображения, централизираният надзор създава нови линии на напрежение между тях в условията на принудително сътруд-ничество. Нещо повече, новото управление на градското планиране и строителството силно бюрократизира техническите дейности, а и из-мества присъщата им рационалност с тежка система на политическа отчетност. Системата функционира по йерархията на управление, сниз-хождаща от Министерски съвет през Колегиума на МКСБ до Управле-ние „Архитектура“ и подопечните му организации като „Главпроект“. Тези организации са отговорни пред по-висшите инстанции не само за реализацията на централно възложените им планове, но и за съблюдава-нето на политическата догма. Под двойния натиск на държавните пла-нове и идеологическите инструкции техническите бюра в държавната и местната администрация са принудени да изпълняват сложен ритуал на самокритика в регулярните си доклади до контролните инстанции в съответния сектор.

От една страна, спуснатият отгоре план често налага на проектант-ските организации непостижими крайни срокове, както и задания отвъд експертните им компетенции или техническите ресурси, с които разпо-лагат. Така например на директора на Управление „Архитектура“ Борис Марков, известен също като „главен архитект на републиката“, често се възлагат законодателни инициативи – само през 1952 г. под прякото му ръководство техническото управление изработва 30 проектозакона, на-редби, правилници и други нормативни документи, а през 1954 г. Мар-ков е лично отговорен за съставянето на проектозакона за планиране и изграждане на населените места, който служи като обща правна рамка на градоустройството и строителството.33 „Главпроект“ от своя страна получава поръчки за проектантски дейности в страната и в чужбина из-вън компетенциите на кадрите му. През 1955 г. например директорът на „Главпроект“ отбелязва следното възражение в редовния си доклад:

Ние имаме обекти, които не подхождат на кадрите на организа-цията. Трябват ни специалисти, които нямаме. (…) Такъв е и случа-ят с обекта в Корея. Вътре имаше железопътни линии, нивелации, път и други съоръжения. Ние възразяваме, че нямаме такива спе-циалисти. Министерството трябва да намери къде да спуска такива обекти. По този начин сме принудени да викаме консултанти. Тряб-


ваше да ни комбинират с други организации. Сега вече е свършен факт. Тези средства, които ни се отпускат, няма да стигнат само за консултантите. И какво остава за извънреден труд и за премии, за стажанти?34

Управление „Архитектура“ докладва много по-куриозни примери за неадекватно възложителство спрямо околийските проектантски органи-зации, които получават задачи „по посевната кампания, по държавните зърнени доставки, по преброяването на добитъка и пр.“.35 От друга стра-на, въпреки спешността на практическите задачи паралелно с текущата си дейност техническите организации са задължени да провеждат реди-ца мероприятия по идейно-политическото възпитание и културната про-света на своите кадри: лекции по марксизъм-ленинизъм, диалектически материализъм и партийна история, кръжоци за изучаване на биографии-те на Сталин и Георги Димитров, физкултурни дейности, организирано участие в манифестации и т.н.

Тъй като нямат думата относно съдържанието на годишния си план, възможностите на техническите организации за маневриране спрямо възложените задачи са ограничени най-вече до реторически стратегии на избягване на санкции при неизпълнение на плана. Една от достъп-ните практически стратегии е да лобират пред административното ръ-ководство за мобилизиране на техническото съдействие на други орга-низации, които разбираемо оказват съпротива срещу въвличането си в подобни „партньорства“, доколкото им позволяват собствените възмож-ности за предоговаряне. Но дори когато съответната молба за коопери-ране се увенчае с успех, това съвсем не е гаранция за навременно из-пълнение на плана, тъй като потенциалните сътрудници – организации със сходна специализация – обикновено са зачислени към някой друг сектор на народното стопанство. Това означава, че подсигуряването на партньорското им участие в даден проект изисква продължителни пре-говори – на първо място между ведомството на назначения изпълни-тел и МС, а впоследствие между МС и другия бюрократичен подапа-рат (териториална или секторна администрация) с надзорни функции спрямо евентуалния институционален партньор. Междувременно обаче дейността по плана трябва да се докладва с тримесечни отчети, които неизбежно отразяват всяко закъснение и изискват подробни обяснения. На този етап се залага на реторически стратегии за прехвърляне на от-говорността към други звена по-високо или по-ниско в администра-тивната йерархия: в първия случай чрез обвинения, че висшестоящата инстанция е проявила „незаинтересованост и бездушно отношение“, а във втория случай с инсинуации за незачитане на „принципа на едино-началието“.

Цикълът на взаимно порицание, в който се разиграва бюрократична-


та подялба на отговорност, е забулен в идеологическия жаргон на само-критиката и прикритата в нея критика, инсинуираща, че всяко наруше-ние е проява на политическа негодност или дори на „вражеска фашистка идеология“,36 а не чисто оперативен дефицит. На критическия жаргон на социалистическия бюрократизъм основните пороци, които подкопават трудовата дисциплина и колективната работа, включват „интелигентски индивидуализъм“, „груповщина“ и озадачаващия на пръв прочит не-достатък на „колегиалността“ – т.е. въздържане от другарска критика заради колегиална солидарност – наред с „либералното отношение“ и „примиренчеството“ от страна на ръководителя на колектива. Друг кри-тичен набор от етикети за слабостите в трудовия процес и пробивите в партийността включва „щурмовщина“ – епитет, който, макар и семан-тично близък до ударничеството, подчертава безплановостта в работа-та, както и сходната девиация на „стихийността“ – не просто случайно отклонение от плана, а неуважение към самия принцип на плановостта. Често тактическите критики за прехвърляне на вина между организаци-ите и бюрократичните равнища се осланят на марксистко-ленинистки постулати, а допреди Априлския пленум и на цитати от Сталин. Тези референции са особено необходими при сблъсък на разнопосочни ети-чески принципи – например между превъзпитателното мобилизиране на „старите кадри“ и популярния рефрен за издигане на млади кадри.37 Критиките към партийната дисциплина също предоставят богат репер-тоар за междуинституционални нападки – големият дял некомунисти в проектантските колективи, ангажирани с политически престижни проекти (напр. реконструкцията на центъра на София), недостатъчно-то напътстване на младите кадри и нехайството към комсомолските и профсъюзните дейности по идеологическото възпитание на кадрите. И накрая слабото представяне в ритуала на самокритиката е самостояте-лен дефект в оценката на дадена организация, а сред симптомите му е и тенденцията слабостите в изпълнението на плана да се приписват на „обективни фактори“.

Доколкото повечето негативни характеристики на институционал-ния етос са близки по проявление, макар и диаметрално противополож-ни по дух, на позитивни качества на социалистическия колектив (напр. колегиалност/колективност, щурмовщина/ударничество), критиката се превръща в интерпретативен механизъм, който лесно може да бъде за-действан в изобличителна кампания срещу институционалния „парт-ньор“. В полето на урбанистиката пример за моралната амбивалентност на оценката и за уязвимостта на техническите организации от идеоло-гическа критика е проблемът за приложението на съветските методи в архитектурата. Докато отклонението от съветския естетически канон е опасно близко до робуване на „космополитизма в архитектурата“ – ефект на „разложителните влияния на упадъчните формалистични на-


правления в Западно-Европейската архитектура“38, – възпроизвеждане-то на съветските модели от проектантите, „без да влагат нищо свое в проектите“39, е също толкова неприемливо. Под този двоен натиск за имитиране без копиране архитектурните ателиета нямат ясен ориентир за тънката граница между идеологическата правдивост и естетическото шаблонизиране – както се изразява министърът на МКСБ, „може да се копира, но не чак толкова“.40 Друг не по-малко деликатен въпрос зася-га „националната форма“ на социалистическата по съдържание архи-тектура, където техническите кадри отново са изложени на произвола на политическата критика, доколкото идеологическият канон не задава конкретни технически параметри. Както с нотка на отчаяние признава един от членовете на архитектурния колегиум при МКСБ, „наистина архитектурата трябва да бъде национална по форма и социалистическа по съдържание, но ние, архитектите, в истинския материален вид не сме я виждали“.41

Най-накрая предвид политическата ценност на самокритиката, дори когато дадена организация успешно е изпълнила трудовия си план, структурните недостатъци на докладите сами по себе си са симптом за институционални дефекти и често водят до връщане на доклада за пре-написване и повторно представяне. Пример за този проблем с формата на отчитане са следните бележки по годишния доклад на главния ар-хитект на републиката, предложени от различни представители на ад-министративното ръководство на МКСБ: „докладът не е лош, но в него неоправдано се прави хронологичен преглед, без да е отделено място по метода на работа“; „доклад[ът] е правилно построен, отделено е дос-татъчно място за слабостите, но те повече се констатират, вместо да се посочват причините и виновните за това лица“; „от доклада се вижда, че е извършена не малка положителна дейност, но като че ли др. Марков не е съумял правилно да я отрази“.42 От друга страна обаче, прекомерната отдаденост на „пропискарство“ и „бюрократизмът“ също се санкциони-рат като институционално прегрешение.

Като цяло виртуозността в бюрократичния жанр на самокритика-та предполага признание на собствените грешки като пасивни недоста-тъци на прекалена толерантност („примиренчество и търпимост“) към активните прегрешения на друга организация, чието сътрудничество само по себе си е основание за прехвърляне на отговорността. Тъй като този бюрократичен ритуал се изпълнява във вътрешни заседания в ми-нистерството с широкото участие на всички звена, взаимните обвине-ния натоварват отношенията между техническите бюра с изключителна враждебност и подозрителност. Това важи най-вече за организациите с взаимно допълващи се компетенции и следователно интензивни отно-шения на „сътрудничество“, което особено компрометира междуинсти-туционалното партньорство и възпрепятства успешната реализация на


приоритетни проекти с по-широко ведомствено участие като социалис-тическата реконструкция на столичния център.

Освен конфликтното партньорство между техническите бюра пре-устройството на центъра на София се осуетява и от сложните взаимо-действия между секторните интереси в държавния апарат. Като ефект на командната икономика строителните мероприятия с важен полити-чески профил се декретират на равнището на МС и ЦК, но постано-вяването им принудително ангажира други ведомства (министерства или териториални управления) в ролята на „инвеститори“. Въпреки че в този случай не инвеститорът инициира дадения проект в инвести-ционната му програма, той все пак трябва да осигури финансиране и техническа подкрепа, както и формално да одобри архитектурния или градоустройствен проект. Тъй като „инвеститорите“ имат свой собст-вен план за изпълнение, често те са демотивирани да пренасочат ре-сурси и технически капацитет към допълнителното задание, за което отговорността при евентуално неизпълнение е съсредоточена в друг сектор на държавния апарат. Въпреки че не са в позицията открито да отхвърлят натрапения им проект, инвеститорите могат да забавят реа-лизацията просто като предоставят непълна документация за проекта или се въздържат от позитивна санкция на готовия технически план. Този сценарий е описан в следното оплакване на „Главпроект“: „Инвес-титорът казва, че обектът ще струва 3 млн. лева. Проектопрограмата е за 10 млн. лева. Кое да изпълняваме – плановото задание или лимита. Според мен парите.43“ Проблемите с инвеститорите са толкова регуляр-ни, че през 1963 г. ръководството на „Главпроект“ изчислява, че само за една година организацията е изразходила около 67 000 човекочаса за решаването им – доизясняване на заданията, набавяне на изходни данни, съгласуване на проектите и т.н.44 През целия социалистически период този проблем остава нерешен и годишните доклади на техни-ческите служби изобилстват от оплаквания за „нехайно отношение“ и „безобразно държание“ от страна на инвеститорите.

Същото нехайство обаче се идентифицира и в отношението на про-ектантите към строителната реализация на проектите им. Тъй като в со-циалистическото разделение на труда на строителния терен свършената работа се отчита по технически задания, а не по краен продукт, посто-янно се регистрира липсата на авторски контрол. В някои случаи про-ектантите дори не посещават строителната площадка, а в други залагат строителни норми, които са практически неосъществими. Дори когато се извършва авторски контрол, той често е чисто формален, както се вижда и от следния пример: „Авторският контрол за един от жилищни-те блокове на Градския народен съвет на ДТ гр. Благоевград е упражня-ван толкова повърхностно от арх. Ст. Манев, че едва след напредването на строежа същият архитект е забелязал, че постройката е разположена


в обратен образ, поради което до голяма степен е било влошено изложе-нието и ослънчаването на част от жилищните помещения“.45

Накратко, структурните напрежения в централизираната система на проектантската и строителната дейност текат както хоризонтално – между отделните държавни сектори и ведомства, така и вертикално – по йерархията на контрол вътре в даден сектор или териториално управле-ние. Многоетапната реконструкция на политическото ядро на София в първата половина на 50-те години е ярка илюстрация на описаните бю-рократични процеси, затова и по-долу тя е проследена в детайли и ана-лизирана като представителна за строежа на социалистическия град в пресечената точка между партийни приоритети, правителствен надзор, сблъсък на интереси на местните управленски органи и икономически-те сектори и претоварване на техническия капацитет.

Ларгото: пространствено изражение на „демократичния цен-трализъм“

След непродуктивната серия от конкурси за социалистическата реконструкция на столичния център заданието е преформулирано от МС и през 1950 г. е възложено отново на Архитектурно-градоустрой-ствената дирекция на СГНС. Изготвеният градоустройствен план, об-хващащ Ларгото и пл. „Девети септември“, е приет през ноември 1951 г. с Постановление 1407 на МС, което утвърждава съдържанието на центъра: освен вече строящия се Партиен дом в него са разположени седалище на МС (на мястото на бившия дворец), жилищна сграда на МС и държавна опера – на пл. „Девети септември“, както и Министер-ство на електрификацията, Министерство на тежката индустрия, Дом на съветите, представителен хотел и универсален магазин, очертаващи монументалната рамка на Ларгото (вж. фиг. 2). Като проект от републи-канско значение социалистическата реконструкция на центъра попада в ресора на МКСБ и техническият надзор съответно е поверен на Упра-вление „Архитектура“. Три други министерства – на вътрешната търго-вията, на електрификацията и на тежката промишленост – са номини-рани за инвеститори (респективно на универсалния магазин и на двете министерски сгради) заедно със СГНС (на представителния хотел) и Комитета за наука, изкуство и култура (на държавната опера) (Известия на Президиума на НС, 1951, с. 1). Заедно с МКСБ те имат правното задължение да оторизират проектопрограмите за предстоящите проек-тантски мероприятия до 45 дни след приемането на постановлението, тъй като крайният срок за окончателните проекти на сградите е фикси-ран през есента на 1952 г. – 1 септември за ансамбъла на Ларгото и 1 ноември за пл. „Девети септември“.


Фигура 2. Окончателен план на центъра на София и на отделните сгради (1952 г.)

Източник: Тонев, 1954, с. 50 (легенда и обозначения – авторът, Е. С.).

Съобразно изискването на Правилника за капиталното строителство за правителствено ратифициране на всички проекти, чиито капиталовло-жения надвишават 20 млн. лева, в началото на януари 1952 г. изготвената документация – проектопрограми и идейни скици – е предадена в МС, където обаче одобрението й се забавя с няколко месеца. Предвид сгъс-тения график на цялото мащабно начинание Управление „Архитектура“ си позволява да изпревари правителствената санкция в нарушение на правилника и да комплектува шестнадесет творчески колектива, които веднага да започнат работа по архитектурните проекти за сградите на принципа на затворения конкурс.46 През април 1952 г., едва шест месе-ца преди крайния срок на проектантската дейност, предварителната до-кументация за повечето сгради най-после получава гриф от МС, а след още два месеца са одобрени и документите на операта и Министерство-то на тежката индустрия. Следващото забавяне в проектантския процес произтича от диспут между Министерството на вътрешната търговия


и Министерството на тежката индустрия върху противоречивите им интерпретации на текста на правителственото постановление относно местоположението на техните две долепени една до друга сгради – по-конкретно претенциите и на двете страни върху по-престижния терен с фасада към пл. „Ленин“. Разногласието налага издаването на специално допълнително постановление от МС, което да реши спора.47

По същото време обаче изниква и друг проблем – нивелационният план на целия терен, макар и получил единодушното одобрение на Вър-ховния градоустройствен съвет и на СГНС, е върнат от МС, за да бъде координиран с още две секторни администрации – Министерството на строежите и пътищата и Министерството на транспорта.48 След повтор-ното внасяне на плана на вертикалната планировка на двата площада МС забавя решението си с още няколко месеца и в крайна сметка в начало-то на юни 1952 г. назначава специална правителствена комисия, която да се произнесе по него.49 Макар че сред членовете й са министърът на строежите и пътищата и председателят на Софийския градски народен съвет на депутатите на трудещите се (СГНСДТ, официално наименова-ние на градския съвет от декември 1951 г. до декември 1955 г.), комиси-ята трудно може да се квалифицира като експертна, тъй като съставът й е доминиран от трима подпредседатели на МС. Едновременно с това СГНСДТ сериозно изостава с разчистването на строителната площадка, което включва разрушаването на редица масивни многоетажни сгради. Причината за това закъснение също може да бъде проследена обратно до МС, където списъкът и графикът на планираните разрушения преседява два месеца, за да бъде одобрен едва в средата на предполагаемия първи етап от дейността.50 През това време периметърът на строителната дей-ност стои неуточнен, въпреки че архитектурните колективи усилено ра-ботят по чертежите на бъдещите сгради, притискани от наближаващите крайни срокове и същевременно държани в неведение относно размера и очертанията на съответните парцели.

Дори без влошената координация на мащабното мероприятие общо-то мнение на архитектурната колегия е, че крайните срокове на проекта въобще са „невъзможни“,51 въпреки че не подлежат на предоговаряне, имайки статута на закон. През лятото на 1952 г. става ясно, че двата сбор-ни колектива по окончателните проекти, оглавявани от елитните софий-ски организации „Софпроект“ и „Главпроект“, непоправимо изостават от графика на проектирането, при все че работното време на проектанти-те е удължено и се работи на две смени. Въпреки ускорения темп на ра-бота въпросът за заплащането на проектантите остава неуреден до края на септември 1952 г., като през това време ангажираните проектанти са в неплатен домашен отпуск за извършвания в работно време труд по проекта.52 В крайна сметка вместо изискваното от Борис Марков двойно възнаграждение заплащането е нормирано по тарифата за временните


сътрудници с надбавка от 30%. Освен техническите и административни-те предизвикателства работата се сблъсква и с неотзивчивостта на мно-жеството ведомства в принудително сътрудничество, както обобщава докладът на Борис Марков:

Трябва особено да се подчертае почти пълната незаинтересова-ност за изпълнение задачите на 1407 постановление на МС от страна на инвеститорите. Управление Архитектура при СГНС на ДТ не на-прави почти нищо, за да подпомогне непосилната работа на Управле-ние Архитектура при МКСБ. (...) Даже при обсъждането се чувстваше индиферентното отношение на главния архитект на столицата. Оста-налите инвеститори също не направиха нищо за проектирането на техните обекти. След завършването на състезанието и обсъждането всички инвеститори бяха поканени да сключат договори с Главпро-ект, което те не сториха [докато не се намесва лично Министърът].53

В отчаяни опити да ускори проектантската дейност под свое ръко-

водство главният архитект на републиката пледира за разширяване на колективите с технически кадри от външни ведомства – включително от проектантската организация на един от инвеститорите – Министер-ството на електрификацията. Въпреки че си осигурява подкрепата на ГК на БКП, преразпределението на външни сътрудници съвсем не протича гладко, още по-малко бързо и партньорството се реализира единствено след „дълги преговори и разправии“.54 Министерството на електрифи-кацията допълнително бави процеса, въздържайки се от инвеститорска оторизация, като „отказваше да възложи на „Главпроект“ изработването на плановете за тяхната сграда и трябваше у-ние „Архитектура“ доста време да убеждава другарите от М-вото, че в интереса за правилното решение на общия ансамбъл на центъра проектирането трябва да бъде в един колектив“.55 Въпреки несъдействието на многобройните институ-ционални участници Борис Марков е този, който понася негативите за буксуването на монументалното начинание, и през лятото на 1952 г. вече е изпаднал в немилост пред партийния и държавен глава. Независимо че повечето забавяния възникват на равнището на МС, Вълко Червенков губи търпение и възлага на ГК на БКП да проучи проблема. В доклада си от 9 август 1952 г. партийният секретар на софийския комитет намек-ва за забавянето в правителствените процедури, но спазвайки правилата на политически далновидната самокритика, насочва експлицитните си обвинения към техническите организации по-ниско в бюрократичната йерархия:

Трябва да се отбележи, че задачата за изграждането на центъра се оказа твърде трудна за нашите архитекти; досега те не са проек-


тирали такива сгради – работят мудно и много предпазливо. Минис-терството на комуналното стопанство не можа добре да организи-ра тяхната работа, допусна прекалено удължаване на журирането и излишни умувания. Изпълкомът на Съвета [СГНСДТ] не предприе енергични мерки за поправяне на работата, като се примиряваше с това, че главният архитект на Републиката не е подчинен нему. Ве-домствата инвеститори, с малки изключения, не проявиха интерес към проектирането и не оказаха почти никаква помощ за ускорява-не на работата. Считаме за необходимо да донесем, че редица въ-проси във връзка с изграждане на центъра, внасяни в Министерския съвет, не получиха разрешение, или бяха разрешени с чувствително закъснение. (...) Градският комитет на Партията не се намеси свое-временно за подобряване организацията по проектирането, както и за отстранение на другите недостатъци по работата за изграждане на центъра. Ние се съгласявахме с обясненията на специалисти, че е рисковано да се форсира проектирането, тъй като е възможно да се допуснат сериозни грешки, без настойчиво да сигнализираме пред ЦК за изоставането на работата.56

Донесенията от ГК очевидно разгневяват Червенков, който призова-ва с „незабавна“ покана двамата министри, поделящи си проектантския и строителния ресор, заедно с Борис Марков, за да „им се обърне най-сериозно вниманието, че Правителството няма до позволи никому да проваля решените срокове за строителството на центъра на София“.57 В резултат на тази намеса централният контрол е затегнат с учредяването на специална Правителствена комисия по реконструкцията и изгражда-нето на центъра на гр. София. Борис Марков, чието институционално позициониране го прави най-удачния виновник за настъпилите засечки, е изключен от състава на тази комисия, като името му е зачеркнато от списъка с членовете й в проекторазпореждането на МС.58 Показателно е също, че инвеститорите дори не са информирани за настъпилите орга-низационни изменения, нито дори са включени в иначе дългия списък на адресати на правителственото разпореждане.

Докато главният архитект на републиката се оказва под ударите на партията заради изоставането от крайните срокове на политически прио-ритетния проект, директорът на „Главпроект“ Любен Фурнаджиев попа-да под масирана критика заради неспазването на тримесечния график на организацията. Тъй като 35 от най-добрите му служители са ангажирани с проектирането на централния ансамбъл на София (по който работят общо 185 специалисти59), останалите задачи от политическа значимост страдат от липсата на технически персонал.60 Тези задачи са две: проуч-ването на образци на националното строително наследство в отговор на сталинисткия призив за социалистическа по съдържание и национална


по форма архитектура и съставянето на типови проекти за икономичен строеж на жилищни сгради. През октомври 1952 г. и на двамата ръко-водители – Марков и Фурнаджиев – са наложени наказания заради не-спазването на правителствените срокове, което е интерпретирано преди всичко като „политическа слабост“.61 Към този момент сътрудничество-то между Марков и Фурнаджиев вече е видимо компрометирано и съв-местната им работа е навлязла във фазата на яростни взаимни напад-ки. По време на октомврийското заседание на Колегиума Марков, който обикновено ограничава критичните си коментари до технически оцен-ки, отхвърля доклада на подчинената му проектантска организация със следното бюрократично порицание към Фурнаджиев:

В цялост докладът на директора на „Главпроект“ за работата на Организацията през изтеклото тримесечие на 1952 г. е незадоволи-телен. Докладът е даден в разказвателна форма и представлява ме-ханичен сбор от изложения по отделни въпроси, без обща връзка и основна линия. В него не се съдържа пълен и задълбочен анализ на дейността на Организацията през последното тримесечие, с посоч-ване на положителните и отрицателните й страни, не са изтъкнати и обяснени действителните причини за допуснатите слабости и греш-ки, не са набелязани основни мероприятия за цялостно подобрение на бъдещата работа. В доклада липсва критично и самокритично от-ношение към работата на Организацията, ръководството и кадрите й, като проличава стремеж недостатъците да се приписват на обективни фактори.62

„Съдокладът“ на Марков по отчета на „Главпроект“ е пълно отри-цание на рапортуваните от Фурнаджиев постижения в проектирането на центъра, макар че „обективните фактори“ в обясненията на Фурнаджи-ев не се различават съществено от изложението на самия Марков върху проблемите с проекта няколко месеца по-рано. От своя страна Фурна-джиев прави аналогичен опит за прехвърляне на отговорност нагоре по институционалната йерархия, подчертавайки недостатъчната подкрепа от страна на Управление „Архитектура“.

Независимо от всички спънки и напрежения проектите за сградите около Ларгото са предадени в срок и одобрени от МС на 15 октомври 1952 г., макар че планирането на пл. „Девети септември“ е отложено поради нерешими технически трудности (вж. Станоева, 2010; Stanoeva, 2013, pp. 274-276). Сградата на Дома на съветите, която се предвижда да бъде обемна доминанта в ансамбъла от политически институции, е свалена от строителната програма поради липса на финансови средства (вж. фиг. 3). Все пак намерението за нейното издигане остава непромене-но почти до края на социалистическия период, макар че архитектурната


стилистика на проекта търпи изменения, следвайки завоите на оператив-ната идеология на режима (вж. фиг. 4). Едновременно със съкращаването на строителната програма пропорциите на Партийния дом, чието строи-телство е започнало няколко години преди проектирането на Ларгото, се преразглеждат и по средата на строежа височината му е увеличена до 55 м, за да се акцентира централната му позиция в монументалния ансам-бъл, а заедно с него е разширено и площадното пространство (Марков, 1953, с. 6).

Фигура 3. Проектът за Дома на съветите (1952 г.)

Източник: Белковски, 1954, с. 1-4.Амбициозният строеж на Ларгото е придружен с не по-малко мащабни

разрушения. Въпреки общоприетото заключение в сравнителните изслед-вания на сталинисткото градоустройство в Източна Европа, че масираните разрушения от Втората световна война в центъра на София позволяват ши-рокия размах в строежа на властовия комплекс, теренът около Партийния дом всъщност е разчистен не от съюзническите бомбардировачи, а от родни-те булдозери. Първоначалният списък на сгради за разрушаване включва 27 масивни многоетажни сгради (без да се броят едноетажните семейни къщи и други постройки) с обща площ от 3931 кв. м и кубатура от 84 156 куб. м.63


Това са предимно сгради от междувоенния период, с железобетонна кон-струкция, асансьори, партерни етажи с магазини и складова площ, каквито по това време в София са рядкост и са концентрирани предимно в предоп-ределения за правителствен център район. Парадоксално, но сред тях три са наскоро възстановени от нанесените им от бомбардировките щети, а пет са новопостроени. Макар че повечето сгради са заети от канцеларии, кантори и хотели, списъкът показва, че те включват и жилищна площ и разрушава-нето им налага изселването на 113 семейства, или общо 416 души. Общата стойност на предопределените за разрушаване сгради е 277,4 млн. лв. с до-пълнителни разходи по събарянето от 60 млн. лв. – или обща загуба от 337,4 млн. лева. След възражения от страна на Държавната планова комисия пет от сградите са свалени от списъка и през април 1952 г. започва първият етап от програмата за разчистване на строителната площадка със събарянето на пет многоетажни постройки. Една година по-късно други пет сгради с по пет етажа и една с три са определени за разрушаване, макар нито една от тях да не е включена в първоначалния списък.64

Фигура 4. Проекти за Дома на съветите (международен конкурс, 1963 г.)

Източник: Кондов, 1964, с. 20; Ташев, 1964, с. 6, 8, 12.

По същото време, когато центърът е подложен на деструктивна тран-сформация, Институтът по градоустройство и архитектура провежда гра-доустройствено проучване на жилищната ситуация в централните кварта-ли на столицата, което разкрива, че хигиенните условия на живот не само не съответстват на приетите норми, но се разминават дори със занижените стандарти по всички градоустройствени показатели – жилищна площ, зе-


лени площи, обществени услуги, санитарна инфраструктура и т.н. (Стои-чков, 1953). Въпреки предложенията за подобряване на жилищния фонд и кварталната среда в контекста на мащабната реконструкция на политиче-ски представителния център, която поглъща техническите и финансовите ресурси на софийското градоустройство, проучването остава теоретично упражнение по градско планиране.

В началото на 1955 г., когато изтича постановеният срок за завършване на обектите в централния ансамбъл (Известия на Президиума на НС, 1951, с. 1), техният строеж все още не е приключил, смущаван от нестихващи конфликти между въвлечените институции и некоординираност на усили-ята им. В духа на установеното сътрудничество техническите организации отчитат постижения в изпълнението на собствения си план и едновременно с това констатират нарушенията на партньорите си. Според Фурнаджиев например проблемът произтича от строителна немарливост:

По сигнали на проектантите на няколко пъти се събраха на място [на] строежа комисии с представители на МКСБ и Градския народен съвет за констатиране на груби грешки, и до известна част от грешките се коригираха, обаче останаха също доста грешки налице, главна вина за които носи строителната организация, но тези резултати са още далеч недостатъчни за едно качествено строителство. Това се дължи на едно все още недостатъчно съзнание, [не]достатъчна опитност и упорита на-стойчивост от страна на проектантите, извършващи авторския надзор.65

Отдел „Благоустройство“ към СГНС от своя страна обвинява Държав-ното строително управление „Строителен район „Центъра“, че не е разчис-тил терена за полагане на канализационни и водопроводни тръби и тро-тоари от общинското предприятие „Инжстрой“, а въпросното строително управление пък докладва невъзможност да изпълни задачата, тъй като от-дел „Благоустройство“ не му е предоставил нивелационен план на съответ-ния терен.66

В крайна сметка монументалният ансамбъл на Ларгото е завършен скоро след като сталинистката архитектурна естетика е развенчана първо в Съветския съюз, а впоследствие и в България като „погрешен подход в употребата на класическото наследство и излишество“ (Тонев, 1955, с. 3). Нещо повече, образът на социалистическия град от епохата на Сталин е ди-скредитиран като противоречащ на самия дух на социализма и на неговите фундаментални ценности. В редакционната си статия срещу култа към ли-чността в архитектурата списание Архитектура – професионалната плат-форма на българските архитекти и урбанисти – заклеймява доминиращия доскоро подход именно въз основа на идеологически съображения:

Периодът на култа към личността беше ознаменуван в архитекту-


рата с внедряването на една крайно вредна за самото творчество и сто-панство неразумна линия на копиране стилови елементи и форми на отживели епохи. Архитектурните форми на робовладелческото обще-ство и на феодализма бяха провъзгласени за идеологически по-прогре-сивни, изразяващи по-напредничави идеи. В тези отживели времето си форми се правеше опит да се влива съвременно съдържание. Каменна-та им монументалност и студенина обаче бяха в пълно противоречие с жизнеността на социалистическия строй, с неговия дълбок хуманизъм. (Архитектура, 1962, с. 3)

Между 1944 г. и 1989 г. социалистическият град расте неравномерно в макети и реализации. Тази неравномерност отчасти се дължи на проме-ните в императива на политическия проект, породени от всеки завой на оперативната идеология в повратни моменти като 1956 г., когато е иници-иран процесът на десталинизация. Отчасти тази неравномерност е ефект на обтегнатите междуинституционални отношения на терена на правенето на града и на причинената от тях демотивация сред онези, които следва да бъдат негови автори. И накрая принос към това неравномерно градско развитие имат и противоречивите аспирации зад социалистическия град – сблъсъкът на марксистките утопични стремежи към децентрализиран соци-ално-пространствен порядък, който да даде материална форма на желания егалитаризъм, и импулсите на установилия се партиен режим към визуален монументализъм на властта.

БЕЛЕЖКИ

1 С това съвсем не искам да кажа, че при социализма липсват разногласия относно интерпретацията на идеологическата линия, нито, че властовият център е единен и освободен от вътрешнопартийни бор-би за надмощие, а единствено, че тези конфликти не се разиграват в публичното политическо прос-транство, тоест съревноваващите се смисли не търсят и не получават публична санкция. В резултат идеологическата линия, която постига превес в скритите битки между агентите на властта, се свежда в „публичността“ като единствена и неоспорима във всеки един момент на нейното изговаряне, макар самата тя да търпи редакции и преработки във времето.

2 Авторството върху термина е на Збигнев Бжежински, който противопоставя „оперираща“ (operating ideology) и „фундаментална“ идеология в концепция за разслояване на съветската идеология на орто-доксални философски принципи и обуславящи политиката стратегии (Robinson, 1995: 15). Заимства-ното тук понятие „оперативна идеология“ (operative ideology) обаче се опира на работата на полските историци Рей Тарас и Болеслав Домански (Taras, 1984; Domański, 1997), където то маркира разграни-чението между теория и практика на социалистическата политика и подчертава постъпателното раз-витие на партийната идеология, вместо да постулира универсалния й характер. Въпреки тази заемка терминът тук се използва ценностно неутрално, за да подчертае променливия характер на идеология-та, докато употребата му при Тарас и Домански има ясно морално измерение поради допускането, че оперативната идеология е продукт на съзнателна инструментализация на фундаменталната доктрина – „цели, призовани да обосноват реалните политики“ (Domański, 1997, р. 5) – и че под нейното лустро политическите тези биха могли да имат „истински смисъл“ (Taras, 1984, р. 39). Въпреки че от гледна точка на изследователските цели на тази статия проблемът за идеологическата искреност е ирелеван-


тен, цитираните трудове предлагат някои ценни наблюдения върху оперативната идеология: „Новите управници имат задължението (...) да възприемат оперативна идеология и политически курс, които, от една страна, изглеждат като скъсване с миналото, а от друга страна, демонстрират приемственост в достатъчна степен, за да избегнат изолирането на фундаментални принципи като единствена запазена връзка с предишното управление. (...) По този начин, приемайки определена оперативна идеология, новият лидер е ограничен от двойния императив да гарантира едновременно и промяна, и континуи-тет“ (Taras, 1984, р. 113).

3 Преносът протича по две линии – чрез пряко ангажиране на съветски специалисти в градоустрой-ствените проекти в ролята на оценители и консултанти и чрез разпространяване на съветската урба-нистична мисъл в България. Първата линия на съветизация на българската практика се задейства още във връзка с първия градоустройствен план, когато депозираните проекти са обсъждани от водещи съветски архитекти и впоследствие преработени с оглед на техните препоръки (вж. Станоева 2010, с. 118). Оттогава нататък повечето конкурсни комисии върху плановете на центъра на София се форми-рат със съветско участие.

4 В началото на 1946 г. в отговор на законопроекта за държавно подпомагане с еднократни помощи, безлихвени и нисколихвени заеми се образува общоградски комитет, който пледира за държавна отго-ворност за причинените щети и пълно обезщетяване на пострадалите независимо от икономическото им положение. „Дирекционен съвет, Протокол 4, 8/05/1946“, ДА – София, ф. 750, оп. 1, а.е. 1, л. 11-16.

5 „Дирекционен съвет, Протокол 6, 19/06/1945“, ДА – София, ф. 750, оп. 1, а.е. 1, л. 79.6 Пак там, л. 80. 7 „Дирекционен съвет, Протокол 1, 17/05/1945“, ДА – София, ф. 750, оп. 1, а.е. 1, л. 129.8 „Дирекционен съвет, Протокол 4, 8/05/1946“, ДА – София, ф. 750, оп. 1, а.е. 1, л. 3.9 Пак там, л. 9-10; „Дирекционен съвет, Протокол 1, 17/05/1945“, ДА – София, ф. 750, оп. 1, а.е. 1, л.

121-129.10 „Дирекционен съвет, Протокол 4, 8/05/1946“, ДА – София, ф. 750, оп. 1, а.е. 1, л. 8.11 Пак там, л. 5. Когато се провежда конкурсът за градоустройствения план, Любен Тонев – авторът на отличения проект, впоследствие преработен с експертната помощ на видни съветски архитекти – е директор на Архитектурно-градоустройствената дирекция на ГДИВС и в това си качество член на Дирекционния съвет.

12 „Протокол на журито на явния конкурс за изработване на идейни скици за частични архитектурно-градоустройствени разрешения на пл. „Св. Неделя“, пл. „Св. Георги“ и кръстовището ул. „Търговска“ – бул. „Дондуков“, ДА – София, ф. 65, оп. 1, а.е. 77, л. 37.

13 Пак там, л.38.14 „Протокол“, ДА – София, ф. 65, оп. 1, а.е. 84, л. 487-489.15 „Дирекционен съвет, Протокол 11, 21/04/1947“, ДА – София, ф. 750, оп. 1, а.е. 5, л. 136. 16 „Общинска управа, Протокол 82, 5/10/1946“, ДА – София, ф.65, оп. 1, а.е. 75, л. 292-293. При въздуш-ните бомбардировки е пострадала и сградата на общината и са унищожени голяма част от кадастрал-ните планове (Тонев, 1945а).

17 „Дирекционен съвет, Протокол 24, 14/07/1947“, ДА – София, ф. 750, оп. 1, а.е. 5, л. 90-92.18 „Общинска управа, Протокол 96, 3/12/1947“, ДА – София, ф. 65, оп. 1, а.е. 91, л. 486-489.19 „Общинска управа, Протокол 11, 12/02/1947“, ДА – София, ф .65, оп. 1, а.е. 82, л. 316-317.20 „Общинска управа, Протокол 29, 17/04/1946“, ДА – София, ф. 65, оп. 1, а.е. 70, л. 390-391.21 „Общинска управа, Протокол 17, 1/03/1947“, ДА – София, ф. 65, оп. 1, а.е. 82, л. 557.22 „Доклад до ЦК на БКП относно реконструкцията и изграждането на София, 1950 г.“, ДА – София, ф.

65, оп. 1, а.е. 379, л. 5.23 „Общинска управа, Протокол 75, 7/09/1946“, ДА – София, ф. 65, оп. 1, а.е. 74, л. 290-291.24 „Временна общинска управа, Протокол 1, 22/04/1948“, ДА – София, ф. 65, оп. 1, а.е. 98, л. 1-4.25 „Временна общинска управа, Протокол 28, 22/06/1947“, ДА – София, ф .65, оп. 1, а.е. 94, л. 449-450.26 „СГНС, Протокол 7, 25/06/1949“, ДА – София, ф. 65, оп. 1, а.е. 120, л. 344.27 „Общинска управа, Протокол 38, 10/05/1947“, ДА – София, ф. 65, оп. 1, а.е. 85, л. 219.28 „Общинска управа, Протокол 44, 4/06/1947“, ДА – София, ф. 65, оп. 1, а.е. 85, л. 590.29 Обяснение за тази троична структура не може да бъде намерено нито в ратифицираните законодател-ни актове и разпоредби на МС, нито в протоколите на Столична община от този период. Стенограф-ските записи от първото заседание на Временната управа се позовават единствено на споменатата


Наредба-закон от ноември 1944 г. и показват, че заседанието е открито непосредствено след провеж-дането на десетминутно заседание на Общинската управа. „Временна общинска управа, Протокол 1, 22/03/1945“, ДА – София, ф. 65, оп. 1, а.е. 64, л. 1-8; „Общинска управа, Протокол 9, 22/03/1945“, ДА – София, ф. 65, оп. 1, а.е. 53, л. 203.

30 „Временна общинска управа, Протокол 1, 5/05/1948“, ДА – София, ф. 65, оп. 1, а.е. 98, л. 15.31 „Протокол А-37 на Политбюро на ЦК, 27/05/1949“, ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а.е. 606, л. 1.32 „Протокол А-131 на Политбюро на ЦК, 21/08/1952“, ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а.е. 1645, л. 188.33 „Доклад от арх. Борис Марков – гл. архитект на Управление „Архитектура“ при МКСБ, относно дей-ността на Управлението през 1952 г.“, ЦДА, ф.188, оп. 1, а.е. 5, л. 56-57; „Протокол 35 на Колегиума при МКСБ, 2/12/1954“, ЦДА, ф. 188, оп. 1, а.е. 13, л. 84-87.

34 „Протокол 4 на Колегиума при МКСБ, 10/02/1955“, ЦДА, ф. 188, оп. 1, а.е. 15, л. 114.35 „Доклад от арх. Борис Марков – гл. архитект на Управление „Архитектура“ при МКСБ, относно дей-ността на Управлението през 1952 г.“, ЦДА, ф. 188, оп. 1, а.е. 5, л. 65.

36 „Отчетен доклад от арх. Петър Кантарджиев – ръководител на Териториалната проектантска орга-низация при Окръжния народен съвет на депутатите на трудещите се за Софийски и Благоевградски окръзи за работата на организацията през 1952 г.“, ЦДА, ф. 188, оп. 1, а.е. 5, л. 7.

37 Пак там, л. 8.38 Пак там, л. 6.39 „Протокол 36 на Колегиума при МКСБ, 9/10/1952“, ЦДА, ф. 188, оп. 1, а.е. 5, л. 147.40 „Протокол 23 на Колегиума при МКСБ, 19/08/1954“, ЦДА, ф. 188, оп. 1, а.е. 11, л. 102.41 „Протокол 1 на Колегиума при МКСБ, 15/01/1953“, ЦДА, ф. 188, оп. 1, а.е. 6, л. 288.42 „Протокол 42 на Колегиума при МКСБ, 27/11/1952“, ЦДА, ф. 188, оп. 1, а.е. 5, л. 52-53.43 „Протокол 4 на Колегиума при МКСБ, 10/02/1955“, ЦДА, ф. 188, оп. 1, а.е. 15, л. 113.44 „Отчетен доклад за дейността на ИПП „Главпроект“, 31/12/1963“, ЦДА, ф. 5А, оп. 3, а.е. 4, л. 5.45 „Съдоклад от арх. Борис Марков – гл. архитект на У-ние „Архитектура“ при МКСБ, във връзка с доклада на арх. Петър Кантарджиев – ръководител на ТПО гр. София, по дейността на същата през 1954 г. и подготовка за работата през 1955 г.“, ЦДА, ф. 188, оп. 1, а.е. 15, л. 135.

46 „Доклад от арх. Борис Марков – гл. архитект на Управление „Архитектура“ при МКСБ, относно дей-ността на Управлението през 1952 г.“, ЦДА, ф. 188, оп. 1, а.е. 5, л. 57-58.

47 „Доклад от Борис Марков относно изпълнението на задачите по 1407 Постановление на МС от 20/11/1951“, ЦДА, ф. 188, оп. 1, а.е. 4, л. 86.

48 Пак там.49 „Разпореждане 1838 от 5/06/1952 относно назначаване на комисия за проучване проектите за вертикал-но планиране на пл. „Ленин“ и пл. „Девети септември“ в София“, ЦДА, ф. 136, оп. 12, а.е. 1735, л. 1.

50 „Разпореждане 1095 от 8/04/1952 относно етапите за разчистване центъра на София“, ЦДА, ф. 136, оп. 12, а.е. 1034, л. 1-2.

51 „Протокол от съвещание в кабинета на министъра на комуналното стопанство и благоустройството, 6/07/1952“, ЦДА, ф. 188, оп. 1, а.е. 4, л. 193.

52 „Разпореждане 2793 от 23/09/1952 относно начина и размера на заплащане идейните проекти за сгра-дите от центъра на гр. София“, ЦДА, ф. 136, оп. 12, а.е. 2640, л. 1-2.

53 „Доклад от Борис Марков относно изпълнението на задачите по 1407 Постановление на МС от 20/11/1951“, ЦДА, ф. 188, оп. 1, а.е. 4, л. 88.

54 „Доклад от директора на „Главпроект“ арх. Любен Фурнаджиев за работата на организацията през изтеклото тримесечие на 1952 г.“, ЦДА, ф. 188, оп. 1, а.е. 5, л. 136.

55 Пак там.56 „До ген.сек. на БКП др. Вълко Червенков от Софийския градски комитет на БКП, 9/08/1952“, ЦДА, ф.

136, оп. 12, а.е. 2515, л. 8-9.57 „До др. Г. Трайков от В. Червенков, 10/08/1952“, ЦДА, ф. 136, оп. 12, а.е. 2515, л. 5.58 „Проекторазпореждане за назначаване Правителствена комисия по реконструкцията и изграждането на центъра на София“, ЦДА, ф. 136, оп. 12, а.е. 2515, л. 3.

59 „Доклад от министъра на комуналното стопанство и благоустройството и председателя на ИК на СГНСДТ относно мерки по изпълнение на задачите за изграждане на центъра на София, 25/07/1952“, ЦДА, ф. 136, оп. 12, а.е. 2640, л. 19-22.

60 „Протокол от съвещание в кабинета на министъра, 5/08/1952“, ЦДА, ф. 188, оп. 1, а.е. 3, л. 80-84.


61 „Протокол 36 на Колегиума при МКСБ, 9/10/1952“, ЦДА, ф. 188, оп. 1, а.е. 5, л. 148.62 „Съдоклад на арх. Борис Марков – гл. архитект на Управление „Архитектура“ към МКСБ, по работата на Ведомствената проектантска организация „Главпроект“ през III-то тримесечие на 1952 г.“, ЦДА, ф. 188, оп. 1, а.е. 5, л. 175.

63 „Доклад от министъра на комуналното стопанство и благоустройството и председателя на ИК на СГНСДТ относно етапите за разчистване на центъра на София, 13/02/1952“, ЦДА, ф. 136, оп. 12, а.е. 1034, л. 21-24.

64 „Разпореждане 371 от 27/03/1953 относно разчистването на терена, предназначен за строеж на сгра-дите за Министерството на тежката промишленост и за Универсалния магазин – гр. София“, ЦДА, ф. 136, оп. 14, а.е. 353.

65 „Доклад от арх. Любен Фурнаджиев – директор на „Главпроект“, за дейността на „Главпроект“ през 1954 г. и подготовка за работата през 1955 г.“, ЦДА, ф. 188, оп. 1, а.е. 15, л. 123.

66 „Писмо от отдел „Благоустройство“ на СГНС, 29/10/1955“, ЦДА, ф. 215, оп. 1, а.е. 14, л. 89; „Писмо от Държавно строително управление Софийско-градско, Строителен район „Центъра“, 26/11/1955“, ЦДА, ф. 215, оп. 1, а.е. 14, л. 195.

АРХИВНИ ИЗТОЧНИЦИ

ДА – София, ф. 65 – Софийски градски народен съвет – София ДА – София, ф. 750 – Дирекция „Капитално строителство“ при СГНС – СофияЦДА, ф. 1Б – Централен комитет на БКПЦДА, ф. 5А – Комплексен институт за проучване и проектиране „Главпроект“ЦДА, ф. 136 – Министерски съветЦДА, ф. 188 – Министерство на комуналното стопанство, благоустройството и пътищатаЦДА, ф. 215 – Комитет по строителство и архитектура при Министерски съвет

ЛИТЕРАТУРА

Агура, А. (1992) Разрушаването на центъра – вандалски акт. Aрхитектура, 1, с. 14-15.Архитектура (1962) Отражение на култа към личността в архитектурата. Aрхитектура, 6,

с. 3.Белковски, С. (1954) Обществените сгради в националната архитектурна изложба. Aрхитек-

тура, 5-6, с. 1-14.Генев, Н. (1947) Възстановяване и изграждане на София. Сердика, 5-6, с. 63-65.Георгов, Е. (1947) Обществената роля на инженера и архитекта. Списание на ИАК, 3-4, с. 1-5.ДВ (1944) Наредба-закон за назначаване, уволняване и класиране на служителите по ведом-

ството на МВР и за Временната общинска управа. Държавен вестник, 242 , с. 1-2.ДВ (1945а) Наредба за временна строителна възбрана в границите на Столична голяма об-

щина и за разрешение на строителните и възстановителните работи. Държавен вест-ник, 39, с. 2-3.

ДВ (1945б) Наредба-закон за Главна дирекция за изграждане и възстановяване на столицата. Държавен вестник, 40, pp. 3-5.

ДВ (1945в) Наредба-закон за финансиране възстановяването на столицата. Държавен вест-ник, 206, pp. 1-2.


ДВ (1946) Закон за организиране и използване на техническите кадри с висше и средно об-разование. Държавен вестник, 242, с. 3.

ДВ (1947) Постановление 22 на МС от 21 октомври 1947 г. Държавен вестник, 257, с. 4-6.ДВ (1948) Закон за народните съвети. Държавен вестник, 47, с. 1-4. ДВ (1949) Указ за отменяне Наредбата-закон за ИАК и за Академичната организация на

инженерите и архитектите в България. Държавен вестник, 194, с. 1.Известия на Президиума на НС (1951) Постановление 1407 на МС от 20 ноември 1951 г.

Известия на Президиума на НС, 95, с. 1.Кондов, Б. (1964) Обществени, културно-битови и търговски сгради в конкурсните проекти

за центъра на София. Архитектура, 3, с. 20-23. Марков, Б. (1953) Изграждането центъра на София – първостепенна задача на нашето социа-

листическо строителство. Архитектура и строителство, 7-8, с. 3-11.ПИНМ (1954) Планово изграждане на населените места. София: „Наука и изкуство“.София – 120 години столица (2000) София: Академично издателство „Марин Дринов“.Станоева, Е. (2010) Централният градски площад като легитимационен ресурс: пл. Девети

септември в социалистическия център на София. Критика и хуманизъм, 33 (3), с. 111-138.

Статистически годишник на София (1958) София: „Наука и изкуство“.Стоилов, С. (1946) Жилищният проблем. Сердика, 3, с. 12-17.Стоичков, А. (1953) Възможности за преустройство на жилищните квартали в централната

част на София. Известия на ИГА, 5-6, с. 15-75.Ташев, П. (1964) Международен конкурс за изработване на идейно-застроителен план на

централната част на столицата. Архитектура, 3, с. 4-15. Тонев, Л. (1945a) Градоустройственият план на София. Наука и техника, 7, с. 2-5.Тонев, Л. (1945б) София днес и утре. Сердика, 1-2, с. 33-50.Тонев, Л. (1949) Проблемът за центъра на София. Сердика, 1-2, с. 49-59.Тонев, Л. (1954) Десет години българско градоустройство. Архитектура, 3-4, с. 47-54.Тонев, Л. (1955) По въпроса за новия център на София. Отечествен фронт, 3253 (16 фев-

руари), с. 3.Чолаков, С. (1959) Икономическа структура на жилищния фонд. София, 12, с. 14-16.Bater, J. (1980) The Soviet City: Ideal and Reality. London: Edward Arnd. Castillo, G. (2003) Stalinist Modern: Constructivism and the Soviet Company Town. In: Cracraft,

J. and D. Rowland (eds.), Architectures of Russian Identity: 1500 to the Present. Ithaca: Cornell University Press, pp. 135-149.

Clark, K. (2003) Socialist Realism and the Sacralizing of Space. In: Dobrenko, E. and E. Naiman (eds.), The Landscape of Stalinism: The Art and Ideology of Soviet Space. Seattle: University of Washington Press, pp. 2-18.

Colton, T. (1995) Moscow: Governing the Socialist Metropolis. Cambridge: The Belknap Press of Harvard Univ ersity Press.

Domański, B. (1997) Industrial Control over the Socialist Town: Benevolence or Exploitation? Westport: Praeger.

Fogelklou, A. (1987) Law as an Ornament of Power. In: Arvidsson, C. and L. E. Blomqvist (eds.), Symbols of Power: The Esthetics of Political Legitimation in the Soviet Union and Eastern Europe. Stockholm: Almqvist & Wiksell International, pp. 99-111.

French, R. A. (1995) Plans, Pragmatism and People: The Legacy of Soviet Planning for Today’s Cities. Pittsburg: University of Pittsburg Press.


Groys, B. (2003) The Art of Totality. In: Dobrenko, E. and E. Naiman (eds.), The Landscape of Stalinism: The Art and Ideology of Soviet Space. Seattle: University of Washington Press, pp. 96-122.

Harvey, D. (1985) The Geopolitics of Capitalism. In: Gregory, D. and J. Urry (eds.), Social Relations and Spatial Structures. London: MacMillan, pp. 128-163.

Kabakchieva, P. (2010) Rethinking Communism: Social Approaches to Comprehending „That Society” in Postcommunist Bulgaria. In: Todorova, M. (ed.), Remembering Communism: Genres of Representation. New York: Social Science Research Council, pp. 37-56.

Kaganovich, L. (1931) Socialist Reconstruction of Moscow and Other Cities in the U.S.S.R. New York: International Publishers.

Kotkin, S. (1997) Magnetic Mountain: Stalinism as a Civilization. Berkeley: University of California Press.

Miliutin, A. (1930) Sotsgorod: The Problem of Building Socialist Cities. Trans. A. Sprague (1976). Cambridge: The MIT Press.

Musil, J. (2003) City Development in Central and Eastern Europe before 1990: Historical Context and Socialist Legacies. In: Hamilton, F. E. I., K. D. Andrews and N. Pichler-Milanivić (eds.), Transformation of Cities in Central and Eastern Europe: Towards Globalization. Tokyo: United Nations Press, pp. 22-43.

Paperny, V. (2002) Architecture in the Age of Stalin: Culture Two. Trans. J. Hill and R. Barris. Cambridge: Cambridge University Press.

Robinson, N. (1995) Ideology and the Collapse of the Soviet System: A Critical History of Soviet Ideological Discourse. Cheltenham: Edward Elgar Publishing.

Saunders, P. (1986) Social Theory and the Urban Question. New York: Routledge.Sprague, A. (1974) Introduction. In: Miliutin, N. A., Sotsgorod: The Problem of Building Socialist

Cities. Cambridge, MA: The MIT Press, pp. 1-42.Stanoeva, E. (2013) Sofi a: The Socialist City in Its Monumental Vision and Practice. PhD thesis,

Technical University Berlin.Starr, F. (1978) Visionary Town Planning during the Cultural Revolution. In: Fitzpatrick, S. (ed.),

Cultural Revolution in Russia, 1928-1931. Bloomington: Indiana University Press, pp. 207-240.

Stites, R. (1989) Revolutionary Dreams: Utopian Vision and Experimental Life in the Russian Revolution. Oxford: Oxford University Press.

Taras, R. (1984) Ideology in a Socialist State: Poland, 1956-1983. Cambridge: Cambridge University Press.

Строежът на социалистическия град: егалитаризъм или...

Documents