Елена Исаева

елена исаева

ТУРБОЛЕНТНА ЗОНА

поезия

СлавянСка литературна и артиСтична академия

благодари за благородния жест!

и на г-н валерий Пощаров,г-н младен Станев.

С подкрепата на:

Библиотека „Славянска прегръдка”

ТУРБОЛЕНТНА ЗОНАпоезия

Редактор на поредицата: Елка НяголоваНа корицата: проф. Николай Драчев

Фотографии: Анатолий Степаненко, Владимир ЛуповскиКомпютърен дизайн: Георги Георгиев

Оформление: Валерий Пощаров-СтаршиКоректор: Елисавета Ненкова

ISBN: 978-954-92402-7-6

ТУРБОЛЕНТНА ЗОНА

поезия

Превод: надя Попова, владимир Стоянов, елка няголова

елена исаева, турболентна зона. Превод: надя Попова

Дочувам звук. И тръгвам към звука. И тетивата бори се с лъка.Елените напуснаха лъга.Пергелът звезден очерта кръга.Дочувам звук. Той гъвкав е и чист.Тъй леко взема горно „до” солист.Тъй ромоли в гора поток искрист.Света побира белият ти лист.Прости ми. През тъмница и простор,тъга и смях, пространство и затворпринасям себе си... Дочувам звук. На него вярна съм – на никой друг.

На 11 август 1999 годинаспоред предсказанието на Нострадамустрябваше да настъпикраят на света.С мъжа ми и сина ми бяхме на мореи на масата, застлана с покривка на сини карета,се мъдреше огромна диня.И предвкусвайки лакомството,край нея се въртяха оси.И слънцето огряваше лицата нипрез ажурните листа на асмата.- Днес е краят на света…- И сега какво да правим? –попитах объркано.Моят син ми протегна нож за динятаи каза без колебание:- Да пируваме!

Негримирана съм, безгрижнаи естествена като листо.А морето се пени, приижда,сбъдва сънищата ми то.

Аз съм с рокличка на цветчета,много къса, със слънчев тен.И сподирят ме с поглед момчета,с цели „...найсет” по-млади от мен.

Аз съм весела, лекомислена,слепва устните прасковен мед.И не мисля. Не, аз не мисля.Аз изобщо не мисля за теб!

И не е важно – колко са му годините,нито дали говори на умни теми,ако се взреш внимателно, изведнъж разбрала:за такъв би могла да пишеш стихове и поеми.

Ще примигваш глупаво, вратата след себе си хлопнала - по-скоро вкъщи, в бърлогата, при огнището.Зараждането на стиха е техника допотопна:Или да те боли, или… да няма нищо.

Не искам нищо, само у дома да се сгуша.

Нека страсти се вихрят в киното, в литературата.Събра ми се много, просто дойде ми до гуша.Имаше много действие, а съм съзерцателна по натура.

И сега, предусетила, че се случва нещо съдбовно,че си зациклила на аксиома – не на теорема...Бързо гръб да обърнеш – надалеч, беж от всичко, от всекиго,към когото внезапно почувстваш – стихове и поеми.

дебют в дома на актьора в москва, 1984 г.

Какъв прекрасен кротък ден е,каква лъчиста лятна леноств света разбуден.Дете играе си на плажа,пролайва куче на паважа,душата, хвърлила багажа,предвкусва чудо.И важно е: бръмчи пчелата,по ствола стича се смолатаи ягодите сред лехата просветват влажно,и миналото не е спряло - превръща се на пепел бяла;а другото – тъга, раздяла - то не е важно.

Ти преди мен си имал годеница...Ти преди мен си имал и жена.В сърцето много чувства приютил си.Разбирам го. Не търся в теб вина.Защо ли съм ти – същата? А впрочем,живеем ний наяве, не насън – и всичко може да се случи. Сякашновопокръстена – вървя навъниз нощната Москва: днес съм роденаи първият ми бал е точно днес.И Пушкин ме поглежда възхитено,все още непрострелян от Дантес.А аз ще стигна улица „Манежна”,по пътя прекосила сякаш век.Ти – най-добрият, силен, умен, нежен...Ти – най-ужасният в света човек.

Прилича любовта ми на онуй лисиче,което някакво момче спартанскооткрадвайки, под дрехата си скрило.Зверчето не било опитомено,от страх зверчето с острите си зъбкиизкормило го. Само че момчетонали било възпитано от Спарта –и знаело, че няма начин кражбатада си признае. Мълком то стояло.Стояло си, додето не умряло.

След продължителна еднообразносткупувам рокля, без да я премеря.Не бива да изпитваш мойта вярност.Аз може да не издържа проверката.Аз може да не издържа раздялата,да хукна след мъжа случаен може.„Какви ръце..” – да кажа премаляла,а той на мен: „Каква прекрасна кожа!..”По ресторантите да ходим двама,най-скъпите блюда да си поръчвами истината смесила с измама,с писма безумни да не те измъчвам.И тази рокля розова, искрящаоблякла – да вървя с глава изправена.Той да ми каже: „Много е крещяща”.Да кажа аз: „Защо не се разкараш!”Такава скверност да избълва той накрая,че до изпукване да стисна длани.Какво е вярност аз прекрасно зная:нощ, музика и розови волани.

в първи курс на факултета по журналистика

Когато станем с теб прочутии двамата се срещнем в Брюксел,а може би и в Амстердам(все още разлика не правя),с широкопола черна шапкати ще ми се усмихнеш: „Скъпа!Не си изобщо остарялаи все тъй светят ти очите”.Ще ме попиташ: „Как я караш с мъжа? Добре ли са децата?”„Благодаря” – ще ти отвърнаи ще разпитам между друготос кого си и в коя държава,задълго ли си в Брюксел, послес невероятния си чаркого ще тръгнеш да омайвашти по света... И както винаги,ще се измъкнеш със шега,сред брюкселския хладен въздух,разтворил се с онази шапкаширокопола, за коятомечтаеше от младини,

вживял се оттогава в образана мъж неотразим, на истинскипрославен донжуан, а азразстилах се като килимчепред теб заради всички други,които после си обичал;и пак изплъзващ се, забързан,ще кажеш изведнъж: „Наскороте четох. Бива те, момиче.”Все тъй с врата ще хлопа барът,все тъй коли ще преминават,а аз ще разбера: нахалостне е отишла любовта,щом в стихове се е преляла.

Защо Малвина тъкмо Буратинообича? За това, че е измамники самохвалко, че не се поддавана възпитание, че е бездомник, гонен,и за това, че знае да се връща,че ù омръзна Пиеро с тъгата си;за егоизма на всеобщ любимеци че готов е жив да изгори,че е като кютук непробиваем,не забелязва сините коси,и все пак за това, че в него е ключетоот приказната и бленувана страна.

Кого да обвиня – Фройд, Кант ли? –за вечния сюжет и фрази:признаваше ми той талантаи пак за него – ме намрази.И в трапа – с рими и без рими –изтичаше жлъчта проклета.Той като на жена прости ми,но не прости в мен на поета.Аз не познавах други радости,освен да гледам жално-милнов него. Прости ми други слабости,но не и тази – да съм силна.И ми твърдеше, че порочна съм,нанасяйки ми смъртни рани,решил: предели има болката.Оказа се - тя няма граници!

Аз реалиите разсеянопренебрегнала, слушах лектораи се влюбвах не в Одисей –в Хектор.Защото той погива.Защото има жена и син, а не някакви си там Калипсо,защото стъпвайки по жени, като по камъни в блато,непотопяем,Одисей непременно ще оцелее, ще изплува, ще се завърне.Ще се завърне не защото чак толкова му е скъпа Итака,а защото смисълът на пътищата е в това приключение.И вечер излизах на бавния сняг от сградата на журфака*и гледах момчето, което ме чакашеотдолу-нагоре – с възхищение.То изобщо не беше Хектор,

а от оня тип на мъжа от Итака, понеже на младини, то се знае,животът пъстрее с картинки, като някакъв клипи никое постоянство не те привлича, не те ласкае,а привлича те онова, което губиш и си връщаш...Губиш и си връщаш...Още непоумняла, тогава съм бъркала вектора.Не съм знаела, че дори да се пръснеш от мъка голяма - да изгубиш докрай и завинаги можеш единствено Хектор,а не Одисей, от когото отърване няма...

______________* съкратено наименование на „журналистически факултет” – б.пр.

Не бих завиждала на Анна –май късничко е, съгласи се.Но! Амедео Модилиани! – Тъй шеметен е звукописът!Каква изтънчена походка – Монмартър, кафенета, блузи,барети... Истинска находказа руската изящна муза.Художници, естети, франтове,случайно минали оттука.Д’Анунцио, Бодлер и Данте,цитирани сред махмурлука.Абсент във запотена кана,тъга по слънце и Тоскана,ескиз без цветове и шарки,с линии – нишките на парки*...И гениално изиграно,безсмъртно отразено в Лета –

лицето ù в парижка рамкаи стъпките му в утрин ранна –дъга над двайстото столетие:Ахматова – Модилиани.

_________________* в древногръцката митология – трите богини - орисници на съдбата: клото, лахезис и атропо, наричани още заедно с богинята на щастието и благоденствието тюхе мойри. – Б. Пр

МОЛИТВА

Виждам – късат се нишки незрими(сякаш срязани с остро стъкло);моят ангел-пазител неволнозакачил ги е пътьом с крило.

Изведнъж – като скъсано – скерцотостихва... В облака чува се: „Ах...”Пада, пада надолу сърцето...Моят ангел умира от страх.

Тръпна аз, побеляват ми устните,а гората към мене лети...От небето недей ме изпуска - твойте шеметни висоти.

„Вече не ме ли обичаш?” – попитах ази чух в отговор утвърдително мълчание.И се разделихме.Оттогава никога не задавам въпроси.Не карам никого да се замисля над отговора.И всички ме обичат.

Още обичам. Отболява трудно.Върху пердето каца пеперуда.О, Боже, колко крехки са нещата!Изплъзнало се нежно от ръката,ще литне щастието в тази юлска жега...Задръж го! Не допускай друг до него!Е, то се знае! - за крилото тида сграбчваш пеперудата не бива.И нека сред цъфтеж на чужда, диваградина светло, волно си лети.Как се спасява знаеш мигновениеи щастие с едничък жест нехаен:сложи я в своето стихотворение - тогава тя ще бъде с теб докрая.

Суеверен да бъде не на всеки прилича.Маргаритките късах с невинна немараи на третата падна се „той ме обича”,вместо „ще ме заплюе” и „ще ме разкара”.

И с очи, засияли сред юлското пладне,от челото победно отметнах косата, че избрала съм нещо, което ми трябва –не което натрапила ми е съдбата.

в руското училище в София, 1998 г. Отляво надясно: Галина нерпина, римма казакова,

Светлана максимова и елена исаева

Обича пеенето той, но няма слух.Аз му натяквах за това с глас глух,кривях си устните с насмешка груба.Сега не пее той пред мен. На другажена той пее. Цялата вина, уви,е на слуха ми абсолютен. С’est la vie.

Като дете тъй втурвах се към мама с татко,че сякаш над асфалта аз излитах!Макар че те прибираха се уморениот работа с храна в пазарски мрежи,един от двамата, ръце разперил,ме грабваше и вдигаше в небето.С това излитане нагоре над асфалтапо-късно мерех своите Любови,но всичките пребиха се в прахта.И с моя мъж, взаимно нараненикато от падане върху асфалт,прибираме се вкъщи уморени,но ако тича срещу нас синът ни,го вдигаме, разбира се, в небето!

На рафта стои любимата ми книга.Мога да я препрочитам. Мога и да не я разгърна.Тя си е моя.В гардероба виси любимата ми рокля.Мога да я нося, мога да не я обличам с години.Тя си е моя.Всичко, което имам – мога да го взема, мога и да не го докосна.Но ми е спокойно, че го имам.Ти си имаш мен.Можеш да ме вземеш, можеш и да не ме докоснеш.Нека ти е спокойно.

Влакът „Москва-Петербург”. Експреса.Шиба отвън, полегат, дъждът.Драма – това е конфликт в пиеса,неразрешим по битов път.

Теоретично знам всичко по ноти,светят сюжетите като насън.Да се замислех във влака нощен,в себе си взряна отвътре, отвън –

в тайните кътчета и провали,кой и кога причинил ми е зло…Мелодрама – това е когато едва лине е станало нещо, а би могло.

Вече по птичи не пърхаш, не пееш,гледаш унило пейзажа стъмен.Комедия – това е когато се смеешвъпреки всичко и нощ, и ден.

А семафорите – те закъде са?Пак ли поемам по битов път?Себе си как да напуснеш с експреса,как да измие тъгата дъждът?

МЦХЕТА

Какви хармонични баири,река, върхове, поляни.И юноша с профил на Мцирикрасиво върти волана.Кура и Арагва плискаттъй, както поетът бе писал.Какво друго щастие искаш?Сега отхвърлù тази мисъл.

Не ме викай натам, опасно еда ме водиш нататък, не бива…Водопадът на крачка е само – свойте струи отгоре излива,парят те върху шията гола,пръски слюдени я разхлаждат…Не умея да падам надолу,а нагоре. Примряла от жажда.

“Св. константин и елена”, България

“Побитите камъни”, България. Със съпруга михаил и сина - Юрий

Не споменавам постоянството,не гледам в утрешния ден…Посъществувай с мен в пространството,прекарай времето си с мен.

Стига ми ябълка от клонада си откъсна в утринтаи езеро Палиостомида заримувам с лекота.

Говори той проникновено,в любов ми се кълне – лав-лив – и в темпоритъма вглъбена,си мисля: не е талантлив.

Той се заплита в комплимента,затъва в многословни речи…На мен пък навикът ми пречида оценя докрай момента.

Той моли да реша веднага,аз – пак наум – решавам вяло:това бих включила в пиеса,това пък – кучета го яли.

Май щяхме да си паснем, знам ли,да имах аз по-други мерки!Ала не мога без детайлии без словесни фойерверки!

Кафе да пийнем с кроасани,да побезделничим по-сетне.„В парфюми и мъгли обляни”,там, до стъклото да приседнем.Да хвърлим мостче от надеждакъм мъж един, съвсем отнесен.Той пуши, рамене привежда.Докато гледа – да изчезнем.Да викнем „Пссс-т!”, не „писи-писи”на котка, дето ни додява…Е, май изпълнена е мисиятаза поетично вдъхновяване.

Мъжете се делят на такива,с които нищо не можеш да имаш,от този тип са почти всички;на такива, с които можеш да имаш нещо – можеш и да нямаш,те са малцина.И на такива, с които не можеш да нямаш нищо.Такъв си ти.

Аз бях на 15, тя – на 20.Тя каза:„Вече всичко имахи ми се струва, че няма да имам нищо повече”.Аз казах:„Аз още нищо не съм ималаи ми се струва, че няма да имам нищо повече”.

коктебель 1985 г.

Колко сме - гмурци в нощта дълбока,дето звук познат ще ни докосне!Този джаз, в Москва среднощна с болка –като от „Титаник” „SOS” – се носи!

Но страната, в кризата затънала,се кикоти до самозабрава! Сякаш „Тук сме!”, откъм трюм изтръгнато,старата „Джамайка” зазвучава.

Звук повторен – безтегловно, чисто;няма другото да се повтори.Знаят го момчетата-джазистии певицата им рижа. Сори!

Гуд бай, май бейби! Късно е. ТЧК.Не ни достигна място на земята!С походчица – като в морето лодчица – пак „Корабът пиян” върху вълните ни подмята!

И реалността – като спасител –паметта изтласква незабавно.И наоколо танцува миналото,дето съм погребала отдавна.

Тръгва си смъртта, вратата хлопнала,кларнетистът ни превързва раните – от Истамбул до Константинопол – Американо… Американо… Американо…

Що за представа вкоренена,че е в света благословенабезпомощната бедност?!Налейте ми кафе, че днеска,тресе ме самолетна треска –същинска турбулентност!

Със свещ да търсите такава!В бита за нищо тя не става –несретна, срамежлива,тъй крехка… Да погледнеш само –ще ù направиш с поглед рана.Да я оплачеш жива!

Тя плячката завчас ще грабне,нанесла се, където трябва –за миг ще се намърдав душата ви с багажа-бала.Не можеш я изтика!Аз пък – ще бъда силна, твърда;с това отрано ни белязвалитературата велика.

От какво ламтиш да си свободен?От кафето, от смеха, дима?От родините си, все бездомни? –Няма ли ни – няма го дома.От дъха на нежността случайнаили пролетните небеса, от това, че вятърът нехаенще разроши моята коса?От това, че не е мигновенощастието, а за дълги дни.Че душа едничка във Вселенатакато камертон за теб звъни…Как да разбереш дали от Бога етози звук сред хорския безброй?..Камертоните не са, за жалост, много,два дори не са, любими мой.

Малко четеш, речникът ти бездарнообеднява, малко излизаш, чист въздух да дишаш.Не различаваш ударена сричка от неударена,всичко затъва в провал, в какафония, в киша.Малко мислиш, малко общуваш, обичаш малко.Малко шепнеш целебните думи нежни,не придърпваш към себе си одеалото,станала си почти невзрачна и безметежна.Забелязваш край себе си малко тонове и предмети.И усмихваш се странно, някак си виртуално.А светът се смрачава, стане ли виолетов.И животът помръква, лиши ли се от детайли.Освести се най-после – и както детето буквара – речника отвори напосоки и дума след дума повтаряй.

Любовникът последен на Гала Дали –момче от Бродуей, певец, невежа –провожда отдалеч писма: „Парипрати, че иначе ще те зарежа!”И тях, парите от високото изкуство,прахосва в скапан някакъв локал.Последното, фаталното ù чувство,старицата превръща във парцал.Поет направи тя от Елюар.Художник тя направи от Дали.На ревността им страстният кошмардали не я ориса тъй, дали?..,та на осемдесет сега Галанищожното актьорче да издържа?Богиня на пиедестал била,сега робува тя на две телаи смесва Божи Дар с яйца изпържени!

Напролет в теб се събуждат думите стари - в устата, запушвана с грижи, в душата свита.Канеше се да подкараш цигарите,но стресът, изглежда, още не е достигнал лимита.Затова пък научи се да чувстваш под похлупак,запазвайки подсъзнателно бурята с нейната сила,и ако минувач те блъсне с рамо, да кажеш: „Глупак”,макар предварително вече да си му простила.А когато Анка подхвърли: „Ще спя навън…”с такава една усмивчица закачлива,да преглътнеш чуждата радост като витамин,

да си спомниш, че изобщо не си завистлива. Вече да не потръпваш, че ако отвориш уста,няма звук да излезе – сякаш си глухоняма.Значи – ще се научиш мълчешком да вървиш през света.Има ли обновление – не може мъка да няма. Какво да се прави, щом тази криза на среднатавъзраст връхлита ведно със световната криза?Повярвай, че няма във Вселената ден последен,додето сладкият дим на запалена шума нагоре възлиза.

На раздяла се уча. И вещопит аз придобивам. За негоняма в книгите да прочетеш.Светлината угасва полека.Без покруса излишна – о, да –отбелязвам съвсем отстранено:не е лесно да хлопнеш вратакъм човек, бил за тебе вселена.Ами ти? Как тече твоят ден?Стихна вятърът, който те милва.Не тъжи. Други идват след мен…Кораби, дето ще те подминат.

на фестивал в румъния, заедно с надя Попова (вдясно) и други поети

Защо с непостоянство ме тормозиш?Да беше някакъв младок – е, можехда разбера прищевките, бесът.Но след четиридесет нали мъжетеотказват се от разни пируети,не гара им е нужна, ами път.

Защо в нощта гори звездата ясно?И вярата, че всичко е прекрасно,не ни напуска даже и сега.При цялото усещане трагичнонаясно съм, че прошката едничкае сигурната, правилна врата.

И как не се страхуваш, мой любезни,че някой ден през нея ще излезна? – Ще кажа: сбогом, всичко е наред…Тя, прошката, с това докрай ни смазва,че миналото като с нож отрязва,освобождавайки ни занапред.

Сама пред своята публика...

Честичко са ме одумвали(впрочем, ти си го разбрал),че съм твърде предсказуема,ясна като портокал.Каза ми го с назидание.Премълчах. Въпрос на вкус!Тръгваше по разписаниекъсният ти автобус.Без комплекси за величие, кой се сърдел, кой не се…Хубаво ни бе да тичамепо дъждовното шосе!..Автобуса ти настигнахме,сбогом казахме си с теби потегли той несигурнокато натоварен шлеп.Връщах се с лице измокрено,с подкосени колене,Aтеб разбрала до подробности,себе си самата – не.

Ти искаш мисли философски,а не лирическа тъга…Но аз от темите московскине мога да се отрека.Не ме вълнуват сложни фрази:вселенски разум, звезден плам;защо тогава ме заряза –това бих искала да знам.Или защо вървим отновопрез локвите, сред хлад и мрак…Но ти все за „контекст” и „слово”говориш пак, говориш пак.„Дошло е време за промянана всичко, дето е било,да смайват римите…” О, прав си –да сменям време е дошлотеб. Римите. Дори сезона.Да звънне в моите гърди.А пък с какво ще ни запомнят – решаваме не аз и ти.

елена исаева, турболентна зона. Превод: владимир Стоянов

Щом изгори вселената отновов едно-едничко плазменокълбо,не ще остане музика, ни слово,а сътворено от духа ни Божество.В непостижимите селениясветовни -във огън или може би сред зима -ще бъде вечно то,като напомнянепак за това, какво били сме ние.

елена исаева, турболентна зона. Превод: владимир Стоянов

Октомври бе. И бе април.И дъжд божествен като милостиня.И толкоз пъти се разтвори като димвратата или неотворена застина.А аз, почти сестра на пепелта -разпръсната, изстинала -летях свободна над Москва,като над гробищната си могила.Но колкото и тровена, без зовда бе душата, ето, пак укрепна -и аз възкръснах от любов,тъй както възкресените от пепел.

елена исаева, турболентна зона. Превод: елка няголова

Мълчейки, ще се съгласявами плачейки, ще се променям,и твойте навици и вълчи нравще примирявам с кученцето в мене.

Ще плащам крепостното право,с каквото иска си животът,за твърде лекия характери за безгрижието волно.

Задълбоченост и дребнавост разбирайки от полудума,за теб ще си остана, знам,момичето - не много умно.

Зиморничаво или жаркосбогувайки се многократно,не връщам твоите подаръци,не вземам своите обратно.

И ни опора, ни надежда,а неразбрана и чудата,аз жената ще съм, детоще те завръща тук отвсякъде.

на международния фестивал “Славянска прегръдка” - 2009.Отляво: Белла Цонева, елена ив. верховская, елена исаева.

Не можеше да е обратно:от памти века – дървена,пропуснах топката, коятотой към мене хвърли.

Не проявих и опитност,и погледа отместих.А беше нужна ловкост,и фраза - неуместна.

А аз не бях готовада крача през табута.Съдбата си чрез словотопреглъщах едва чуто.

Невъзможно е - сепнах се,но с движение тромавоще погубя и себе сидо последната строфа.

И ще драсна кибрита,от привичен затворще изляза на припек,на простор, но безпомощна!

И какво ще поправиш,не сгрешавай по пътя.Както днес погадаеш,тъй в живота ще бъде.

Пребивавайки в огъня,ставаш силен стократно,днес да кажа не мога -къде свършва се адът.

част от славянските поети на фестивала във варна, 2009 г.

На М.М.

Все изгубен завинаги в себе си –до смъртта не могъл да успееш, -ти вървиш със походка уверена,по самия край на кея.Да ти близне морето кракатаиска, пъшка в глух минор сякаш, -но с това от самотатани морето, ни ти се спасявате.

минути преди връчването на наградата “Сребърно летящо перо”, варна, май 2009 г.

Животът нестабиленвъв тънкото се пори.За самоубийствомомичето говори.Нищо не е нужно,всичко си прилича.Искаше съпруг,син – да ги обича.„Ето, да издъхна.И без философии.”В кухнята тъй дългоседим с кафе, не спорим. Навън – негрозни пози,шегите хорски – бойки.В прозореца – епохата.Живот и перестройка.Навън – тъй упорито,тъй бавничко и грубомай всички трап разриват,тръби поставят други.

Край гастронома яднодрънчат с шишета вънка ,а дружката ми сяда,с китарата подрънква.„Письмецо в конверте”...Какво ли бих ù рекла?Че след смъртта наверноедва ли ще е леко...

Просто скоро ще бъде пролет, разбираш каква е идеята...Просто поисках да пробвамв тревога без сън да живея;

с аромата наоколо върбовпояви се тъгата отново.Затова стана тъй, че първаобясних ти се аз в любов.

елена исаева в другата си роля - на бард.

Ето тази картинка – риболовен баркас,а векът е посредствен, но... е в синьо и алено. Този мирис на миди – в поръчка указан,като на кино – с щастлив финал.

Позволяваш на вятъра да стоя под всемира,пак изтръпнала името да изрека...И детинското чувство: че не умирам,сякаш с другите там не беше така.

За беди и нещастия недосегаеми сме,защото спасяваме се един другиго, и надежда добиваме за награда накрая –но според молитвите, а не по заслуги.

Със думи: „Ето, пътят бяга”стихът не бива да започва,понеже много сурогатив душите се съсредоточиха.Спасяват ни от жажда в зноякафета в сенки всеотдайни, но се запитвам неспокойно:Как този ден да оправдая?По-дълъг ли е, по-скъп става, -защо ли оживях отново?А тъй приличаше ми - странно,на истинска любов.

„Славянска прегръдка”, ’2009. елена исаева и михаил Белчев

„Славянска прегръдка”, ’2009. елена исаева, акад. ристо василевски, анна Багряна,

весна ацевска и елка няголова

Докато още не се люшкабожественото равновесиевъв любовта - и не му пречатпейзажите покрай колата,които важни са за двама;И място по-хубаво нямаот туй зареждане крайпътно,кафе където да изпиеш, без някого да забелязваш,а гледайки очи в очи;И е еднакво тъй безценноза тези двамата туй куче,дошло да проси милостиня,с опашков дружелюбен мах;И е еднакво тъй прекрасенгласът прихрипнал на певицата,какво ли пее? – все едно...Доде световната картинане се е още изкривилаот жест, постъпка или думанехармонична, НЕ-ТАКАВА...

Доде табелата ненужна -„Балансировка” – ни се мерне...,си спомняш как за първи пътсе учеше на равновесиена стария си двуколесен,на синия велосипед –оказа се, че този навик,от детството ти подарен,най-нужен е сега за теб.

афиш за спектакъла “За мама и мен”.на него - 5-годишната елена,

заедно със своята майка - екатерина Георгиевна исаева

В училище – събития много –бяха радости, сълзи на воля.Това време и тя го преброди,това, същото – на Мама Животът.

Тя премина го редом със мене.И съвсем от мен надалече.„Не, не скривам от теб и момент”, -прозвуча Гласът Мамин леко.

И аз знам, че не скрива ни слово,ще разкаже и всичко докрай.Ще изглежда в началото новолицето ù родно, аз зная...

УЧИТЕЛКА

Тя влезе. Пак- с ирония, да, точно.Гласът ù - раздразнителен, писклив.И гледа ни така съсредоточено...Момичета и дами не обича.

Отдавна усвоила е закона(възпитана от женски колектив),че курви са жените в своя корен,едва ли има друга перспектива.

А към момчетата – без злоба и умерено...Шегува се, прекъсва нечий шепот.Не ù потръгнало навярно със семейството. Затуй пък личен опит има щедър,

но той пък много може да вреди:педагогически съвет – люлей везната!Говори (позволяват!) осъдителноза нашите постъпки или знания.

И сякаш младостта ни от кръвта ùзасмуква или нервите катурва ù.Все кара се. Мълчим със поглед тъмен,безропотно, ний – бъдещите курви...Готови за Любов да се сражаваме – на живот и смърт!

Делях за сладкото кайсиите –за зимата варихме, помня.Така неделята изниза сене просто някак, а със полза.В прозорчето прохлада пусках,обирах жълтата им пяна,и някакси разбирах нуждатаот всичкото това, под дланите.Аз знаех, знаех си, че сладкотоще се наслуша тук на спорове,на умни теми – но некратки! –на философското бърборене.Душата мила ще се вмъкнепод гонени, убити, скършени...И мама ще отрони с мъка:„Поетите се хранят също!”Ще го излапат, без да гледат,а то е кехлибар прозирен:„О, ради Бога, опомнете се –в Русия се разбърка всичко...”

Кайсия сцепва мойта дружка,устата ловко не забравя: „Та той не ме цени, бездушен е.Мерзавец!” – тихо извод прави.В Родината ни – тъмно, страшно.А тъй уютно е сред къщи.Да бъде щастието - пълна чаша,преглъщай мъката без мръщене.Бурканчетата, толкоз стегнати,по болници ще изпремъкна,а там без цяр загниват, стенаттака любимите и скъпите. И някой пак със бледи устнии откровено, и без силище каже: „Сладкото е вкусно.”А аз: „Сама съм го варила.”

„Тази среща случайна...” – резонно напълнотвърди назидателно плочата.Аз лежа на кушетката, към стената обърната,и страдание в мене клокочи.До смъртта ни трови със музика! Странно - никой тук не подсказва решение.Да помогне ни Бог до любов тъй да страдамеи да плачем до утешение.

В моята любов, не скривам,нямаше измами.Исках да съм жена дивна –лошо ли това е?Колко пъти мръзна тялото –без ответ, ненужно.Рожби исках да родя –срамно ли е, чуждо ли?Твоят страх бе смешно-чуден –мина всички граници,криеше се ти от лудите,сякаш от заразни.Хвърлям гребена зад себе си –твърда, зла ще бъда.Но - подобно майка бебето,ще те пожаля мъдро.

Избягвам геените адскиот блаженствата райски далече,се отбивам пак на „Арбатска” -като край на земята е вече.

Сняг пристъпва тъй леко и близкои извива се ходом, флиртува.Като сетната идеалистка,аз се хващам, че всъщност бълнувам.

Ще почувствам, че тук неотдавнатази улица ти си пресякъл.А снежинките носят се плавно,тихо падат, добре им е сякаш.

На площада фенерите тлеят,от афиша се смее кумир...По-просто на всичко бих гледала,ако тук не се свършва всемирът.

Нарисувай за мен небето,тези трохи на масата,този кирпичен дом, детоцял живот преживях от малка.

Нарисувай ми всичко, що гледам:кухня, буркан на перваза,и някакъв покрив отпред,до жълта стена полазил.

Тези улици пусти,на войните снежни фуриите...Декорации прости,в таз игра до смърт се заринах...

Силует познат и смỳтенсред мъглата изплъзващ се дълго,нарисувай раздяла, и будкателефонна на онзи ъгъл.

Неуспешен е другият начин,ако почна отново пак чинно.И нищо, че ще заплача,по-трудно е да се мълчи.

Варна – там се радват нам!Град – не, пролетно селение,всичко – от Младен до Елка –плаче за стихотворение.Светлина в живота вливат ми,не забравят ред и сричка те,с нежна рима ги обвивам -всички, дето тук обичат ни!

Дочувам звук... - 5, На 11 август... - 6, Негримирана... - 7, И не е важно... - 8, Какъв прекрасен... - 11,

Ти преди мен... - 12, Прилича любовта ми... - 13, След продължителна еднообразност... - 14, Когато станем... - 16, Защо Малвина... - 18, Кого да обвиня... - 19, Аз реалиите... - 20, Не бих... - 22, Молитва - 25, „Вече... - 26,

Още обичам... - 27, Суеверен да бъде... - 28, Обича пеенето... - 30, Като дете... - 31,

На рафта стои... - 32, Влакът „Москва-Петербург”... - 34, Мцхета - 36, Не ме викай... - 37, Не споменавам... - 40,

Говори той... - 41, Кафе да пийнем... - 42, Мъжете се делят... - 43, Аз бях на 15... - 44,

Колко сме - гмурци... - 46, Що за представа... - 48, От какво ламтиш... - 49, Малко четеш...- 50,

Любовникът последен... - 51, Напролет... - 52, На раздяла... - 54, Защо с непостоянство... - 56,

Честичко... - 58, Ти искаш... - 59, Щом изгори... - 60, Октомври бе... - 61, Мълчейки... - 62, Не можеше... - 65,

Невъзможно е ... - 66, Все изгубен... - 68, Животът нестабилен... - 70, Просто скоро... - 72,

Ето тази картинка... - 74, Със думи... - 75, Докато... - 78, В училище... - 81, Учителка... - 82,

Делях за сладкото... - 86, Тази среща... - 88, В моята любов... - 89, Избягвам... - 91, Нарисувай за мен... - 92, Варна... - 94.

Съдържание

Елена Исаева

Documents

Елена Чекулаева

Елена Осипова

елена петренко

Сурина Елена

Кузнецова Елена

Елена Дмитриевна -...

елена козлова

ОБЩИНА ЕЛЕНА

Татьяна Исаева "Яндекс.Новости"

Литература 5 класс Исаева,...

Елена Агафонова

Елена Чиганова

Елена Березовская

new МБ ОУ Арзинская СОШ · 2016. 10....

Елена Горбачева

Елена Гальцина

Гахаева Елена

Абрамкина Елена

Елена Генерозова

Елена Ефремова