прочити, практики, техники

АКАДЕМИЧНО ИЗДАТЕЛСТВО „Проф. МАРИН ДРИНОВ

БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ

ИНСТИТУТ ЗА ЕТНОЛОГИЯ И ФОЛКЛОРИСТИКА С ЕТНОГРАФСКИ МУЗЕЙ

Хуморът:прочити, практики, техники

Съставителство и научна редакция

Д а ф и на Генова С т аной С т аноев

СОФИЯ • 2013

АКАДЕМИЧНО ИЗДАТЕЛСТВО „Проф. МАРИН ДРИНОВ"

СЪДЪРЖАНИЕ

Увод / 9

ПРИ СМЕХА НА ХОРАТА / 17

Станой Станоев„Върви си по улицата песимист...“Политическите вицове от времето на социализма /19

Дафина ГеноваПъхнете щепсела на хладилника в контакта на радиото, или за пропастта между делегирана и същинска реалност / 54

Валентин СпиридоновПолитическият виц в националсоциалистическа Германия като историческо свидетелство / 79

Григор Хар. ГригоровВидовият цикъл „Остров с канибали“: тема, структура, функция /108

Венко КъневСмешният смях в консуматорското общество /126

Доротея ДобреваМноголикият Насреддин и образът му на Балканите / 143

В КУХНЯТА НА СМЕХА / 173

Радослав РадевСмехът на думите. Малапропизми и йотовизми в българската литература /175

С01ЧТЕ1ЧТ8

[п(гос1исПоп / 9

ЬАШНПЧО АТ А ^ ЬА Ш НШ О \У1ТН /17

8(апоу §{апоеу“Аре551Ш131 \уа1кз аюп§ 1Ье зйгее!...” Ро1Шса1 ̂ кез Ггош Ле 50С1аНз1 ега /19

Оайпа С е п о \аР1и§ 1Ье Гпс1§е нйо (Не гасНо зоске! ог аЬои1Ле §ар Ьет ееп с1е1е«а[ес1 геа1ку апс! геа1ку / 54

Уа1епНп 8рш с1опоуРо1ШсаУ<жез т паиопа1 зоааНз! Оегтапу аз Ь151опса1 еуИепсе / 79

Сгщог Н аг. С п §огоу

ТЬе]оке сусю ШапсИ о/СаптЪак: Л ете, зйисшге, йтсйопз /108

Уепко К ап еуТЬе йтпу 1аи§Мег т 1Ье сопзишег зос1е1у / 126

1)ого1еа О оЬгелаТЬе ти1пГасес1 НазгесМт Носа апс! Ь15 1та§е оп 1Ье Ва1капз /143

СОКЗТКЦСТШО Н1ЖОК /173

Кайо*1ау НайсуТЬе 1аи§Ь1ег оГ \уогс1з : ш а1аргор1зш з апс! у о и м зтз ш Ви1§апап 1йегаШге /175

УВОД

Хуморът има сложна и противоречива природа - той забавлява и обижда, събира и разделя, подкрепя и оспорва, потушава конфликти, но и ги предизвиква; хуморът може да е безобидна игра, но той може и да оценява и критикува. Той може да е универсален, но може да остане и неразбран извън нашето „тук и сега“ - можем да се присъединяваме към смеха на живелите преди нас, но може и да недоумяваме пред тях- ното веселие. Можем да се смеем заедно с хора, които не познаваме и никога няма да познаваме или пък да срещнем, защото са твърде дале­че от нас; може и само да повдигнем рамене, потопени в своите нацио­нални, етнически, религиозни, полови, възрастови, професионални и всякакви други принадлежности. Можем да се разминем дори и със стоящия до нас, когото много искаме да разсмеем или пък той да ни разсмее. Можем да избухваме в смях заедно с него, но може да остане и неясно какво е имал предвид и кое е смешното на разказаното от него, или с други думи - дали ще го има смехът, или не, до голяма степен за­виси и от това кой, кога, къде и за кого продуцира хумористичен текст, кое намира за смешно и кое не. И всичко поместено в една огромна фе- номенологична пъстрота - като се започне от каламбура, вица или само тънката насмешка, подхвърлена в приятелска компания, и се стигне до хумористичните шоупрограми или комичните клипчета в Уои ТиЬе.

Подобна ситуация може предварително да обезсърчи изследо­вателя, но може да направи смеха още по-привлекателен и вълну­ващ като изследователска територия. Настоящият сборник събира на едно място част от хората, които са се опитвали през годините да повдигнат завесата и да надникнат в това толкова примамливо прос­транство. Той им предоставя своите страници, за да споделят това, което са открили, и докъде са стигнали.

Сборникът „Хуморът: прочити, практики, техники“ не идва на празно място. Изследванията у нас в тази област не са малко. Да се направи преглед на заглавията на множеството статии, сборници, монографии е трудна задача, а и не това е основната ни цел. Затова тук ще се задоволим да отбележим само някои по-цялостни трудове по темата.

9

Колкото и да е бегъл един поглед към българската научна лите- сратура върху хумора, той едва ли би пропуснал да започне с моно- сграфията на Исак Паси „Смешното“. Публикувана за първи път през с1972 г., книгата има вече няколко издания и се е превърнала в настолна иза всеки, който поглежда с любопитство към тази сфера на човеш- тката креативност и култура - било като естетическа категория, било и като феноменология или техники на конструиране. Една по-нататъш-на хронология не би могла да подмине докладите от международния нсимпозиум „Смехът във фолклора“, проведен през 1982 г. в Дома на с.хумора и сатирата в гр. Габрово. Те излизат под същото заглавие през р1987 г. като том 7 на поредицата „Проблеми на българския фолклор“. С1

Докладите представят добра панорама на мястото на смеха във фол- чклорната култура, в нейните обредни прояви, в песните и инструмен- н. талната музика, в различните наративни форми. Любопитно е, че туксе появява и първата статия върху вицовото разказване (Антонина ц'Афанасиева-Колева, „Вицът фолклор ли е?“), което ще привлича все о<повече внимание през следващите десетилетия, както ще видим по- гснататък. През същата 1987 г. излиза още една полезна фолклористич- а»на работа. В книгата си „Поетика на смешното в българските народни Ч1приказки. Приказки за хитреци“ Екатерина Рускова тръгва от митоло- нггичните корени на мотива изпитание във форма на състезание и про- осследява неговата жанрово пораждаща роля във вълшебните приказки, дев новелистичните приказки за хитреци и в приказките за животни. Пак сапрез същата година Доротея Добрева защитава дисертацията „Българ- ческите фолклорни анекдоти (Опит за фукционална характеристика)“. изАвторката представя една слабо проучена към момента област от фол- мсклорната хумористична традиция, като един от основните приноси на пртруда е, че въвежда в научно обращение проблематика и терминоло- рагия, които - към днешна перспектива - ще се окажат основни в интер- нопретирането на смеховите наративни практики, а именно полагането прим в процесите на идентификация и самоидентификация на разказва- точите и техните слушатели на различни равнища - локално, етнично, клполово-възрастово и т.н. Част от основните тези могат да се открият тев уводната статия на Доротея Добрева към съставения от нея сбор- Прник „Хитрост хитрост прехитря“, който излиза през 1994 г. Пак през Ге]

10

I

същата година се появява и книгата на Вихрен Чернокожев „Българ­ският смях“. В нея авторът споделя възгледа, че смехът на един народ отразява най-точно неговата характерология и представлява ключ за нейното разбиране. На тази основа Чернокожев представя пред чита­теля галерия от портрети на български писатели и мястото на хумора и сатирата в тяхното творчество.

Ако се съди по броя на излезлите монографии, годините от 2000 насам спокойно могат да се обявят като времето на вица. Това не е случайно, тъй като той представлява една от най-живите съвременни разказни форми, която дълго време остава встрани от изследовател­ския интерес. Част от причините се дължат на обществено-полити- ческата ситуация през последния половин век. На тях се спират и някои от статиите в настоящия сборник.

Първа излиза през 2000 г. монографията на Коста Заимов „Ви­цът. Елементи за неговото теоретично осмисляне“. В нея авторът осветлява различни страни от природата на вица и техниките на не­говото създаване с подчертан превес на психологическия и на психо­аналитичния поглед към тази „комична миниатюра“, както предпо­чита да определя вица Заимов. Следва монографичното изследване на Станой Станоев „Вицът и неговите послания“ от 2005 г., в чиито основи стои схващането за вица като едно от средствата, с които мо­дерният човек конструира представата за себе си. От тази позиция са анализирани три големи дяла на вицовото творчество - полити­ческите, етничните и сексуалните вицове. През следващата 2006 г. излиза трудът на Ана Димова „Вицът като езиков и културен фено­мен. Немско-български паралели и контрасти. Преводимост“. Той представлява задълбочено и многоаспектно изследване върху хумо­ра във вица, една от целите на което е представянето на семантич­ното поле на смешното в немския и българския език. С това Димова проправя пътя на сравнителните изследвания в областта на вицово­то творчество. Ценен момент в монографията е и първият опит за класифициране на видовете вицове, изхождайки от разбирането, че те представляват средство за говорене на социално табуирани теми. През 2011 г. излиза книгата „$Шс1ут§ Нишог 8епоив1у“ на Дафина Генова. В нея се застъпва тезата, че е необходимо хуморът във вица

11

да се разглежда едновременно от когнитнвна, лингвисгична и социо­логическа гледна точка. Съществено внимание се отделя на особено­стите на текста на вица и на техниките, които се използват в неговата поанта за постигане на хумористичен ефект.

Увлечени от подобно вицово обилие, не би трябвало да пропус­нем още два сборника, които са предимно с литературоведска и кул- туроложка ориентация. През 2004 г. е публикуван в електронен вари­ант сборникът „Просветеният смях“. Той включва докладите от ин­тердисциплинарната конференция, организирана през същата година от Българското общество за проучване на XVIII в. Намеренията на организаторите са амбициозни в стремежа им да покрият множество полета от знанието за смеха и смеховага култура - от по-общата теоре­тична проблематика около природата на смеха и комичното до техни конкретни превъплъщения и паралели във и между литературите и културите на Европа, Балканите и България. През 2008 г. в Гьотинген на немски език излиза сборникът „Трансгранични разновидности на хумора като културен феномен“. В по-голямата си част той се състои от доклади, изнесени на организираната от Шуменския университет „Св. Константин Преславски“ едноименна конференция. Сборникът включва литературоведски, културоведски и лингвистични изследва­ния от български, немски и австрийски учени, които представят раз­лични аспекти и прояви на смеха в културите на своите страни, както и в междукултурния диалог. Поместени са интересни наблюдения върху използването на хумора в процесите на чуждоезиковото обучение.

***

Сборникът „Хуморът: прочити, практики, техники“ дава среща на учени от различни области на хуманитаристиката - фолклористика, лингвистика, литературознание, културология, история. При неговото съставяне бяхме водени от убеждението си, че погледът към смеха като културен феномен не би могъл да не стьпи върху една по-широка интердисциплинарност. В това отношение възможностите, които са представени тук, съвсем не са изчерпани. По тази причина избрахме структурирането на огделните части на сборника да стане не според научните дисциплини, представени в него, а според проблемите, към които бяха насочили своя интерес отделните изследователи.

таедбесъре.сътелива'1къ.когТр(

т.еПр(

даслсПИ1

бЪ1

ра{говИС'1

да I Съ< кок ват вш нап нар пое т.е. кра вий коя

12

Както споменахме в началото, включените автори имат подчер­тан интерес към проблемите на хумора в своята работа и това беше единственото основание те да бъдат поканени. Тяхното участие не беше обвързано с предварително изготвена концепция от страна на съставителите за структурата на изданието като представяне на оп­ределени области в изследването на хумора. Нямаше предварително съгласуване на терминологията, а още по-малко на изследователски­те обекти. В резултат се получи сборник, в който са представени раз­лични подходи и теми - от езиковата игра и вица до такива повество- вателни форми като романа. Получи се пъстрота и в терминологията, където авторите твърде свободно боравят с понятия като смешно, комично, виц, анекдот, игра, игра на думи, езикова игра и т.н. Като трети резултат се оказа и това, че картината някак сама се подреди, т.е. представените работи сами подсказаха на съставителите онези проблемни полета в проучването на смеха и хумора (без, разбира се, да са единствените), които вълнуват част от техните български из­следователи. В случая сме далече от претенцията настоящият сбор­ник да представлява някаква моментна снимка на заниманията на българската хуманитаристика в сферата на хумора.

Първото поле бихме определили като антропологично, разби­райки под това проследяването на мястото и ролята на хумора и не­говите форми във всекидневната култура в едни или други социални, исторически и културни контексти. Едва ли би предизвикал изнена­да фактът, че тук вниманието беше фокусирано най-вече върху вица. Със съжаление само ще вметнем, че повечето от поканените колеги, които не успяха да се включат в това издание, проявяват изследо­вателски интереси точно в това поле на хумора. Подобно предста­вителство на вица не е случайно, тъй като - вече споменахме и по- напред - той си остава може би най-жизнената форма на днешната наративна култура. Не е случаен и фактът, че три от петте статии, посветени на вицовете, са се обърнали към т.нар. тоталитарен виц, т.е. към вицовото разказване, протичащо в условията на недемо­кратични политически режими. Бурният разцвет на политическите вицове в такива условия може да се разглежда като лаборатория, в която вицовото разказване показва част от своите най-важни специ-

13

фики. Затова именно тоталитарният виц продължава да се радва на ти неотслабващ интерес и до днес от страна на международната вицо- пр логия. В статията си „Върви по улицата песимист...“ Политическите и : вицове от времето на социализма“ Станой Станоев отново поставя мс въпроса за това, дали интензивното разказване на политически ви- ни цове при социализма може да се интерпретира като проява на про- ра тест срещу политическия режим, и развива тезата, че те са симптом пр по-скоро на обратното - на активни процеси на политическа социа- ма лизация от страна на разказвачите и техните слушатели в условия, е д при които властта - следвайки домодерни технологии и практики на С01 своето упражняване - се разминава с претенцията за модерност и в р а този смисъл не изпълнява ролята си на пълна посветеност на общия ДИ) интерес. На същия проблем, но върху материали от годините на Тре- На тия райх, е посветена и статията на Валентин Спиридонов „Полити- пъ' ческият виц в националсоциалистическа Германия като историческо и в наследство“. Авторът също споделя разбирането, че разказването на то политически вицове само по себе си не може да се приема като фор­ма на протест, но в същото време служи като важен документ за на- са < чина, по който хората са възприемали и реагирали на политическия ирг натиск и пропаганда от страна на тоталитарната властова машина. бъх В „Пъхнете щепсела на хладилника в контакта на радиото, или за кул пропастта между делегирана и същинска реалност“ Дафина Генова на; поддържа становището, че политическият виц в бившите социалис- ник тически страни се приближава максимално до сериозния дискурс в и с сравнение с останалите видове вицове и представлява заместител акт на свободното слово и индикатор на общественото мнение. Забра- на I неният политически виц се анализира и в съпоставка с официалния тур хумористичен дискурс. Според авторката фактът, че този виц не е „Ш институционализиран, подкрепя твърдението за неговата роля на со- и за циална критика и протест срещу тоталитарната държава. чеш

Интерес представлява статията на Григор Хар. Григоров „Ви- слу> цовият цикъл „Остров с канибали“: тема, структура, функция“, в по-с която се търси пресечната точка между семантиката на вица и не- рът говата структура. Такава авторът открива във вицовия цикъл. Зад пое, разпространението на едни или други вицови цикли в дадена нара- ния

14

тивна традиция стои обаче и нещо повече - потенциалът на вица да прави точни наблюдения и по-широки обобщения върху културата и характерологията на неговите разказвачи. На индикативните въз­можности на смеха е посветена и статията на Венко Кънев „Смеш­ният смях в консумагорското общество“. Днешният смях е знак за разочарованието, безразличието и нихилизма на съвременния човек, пристанище за неговата несигурност и колеблива идентичност. Чрез масмедиите хуморът се е превърнал в стока, чиято единствена цел е да развлича индивида консуматор, вместо да изпълнява ролята на социален коректив. Като своеобразна антитеза на подобни тревожни размисли идва жизнерадостната фигура на източния мъдрец Настра- дин Ходжа, както е известен по българските земи. В „Многоликият Насреддин и образът му на Балканите“ Доротея Добрева проследява пътешествията на този популярен хитрец в анекдогичната традиция и в литературата на балканските народи и най-вече на България, как­то и срещите с неговите местни събратя.

Втората част на сборника включва статии, обединени от интере­са си към разкриване на част от механизмите, чрез които се констру­ира смешното. В „Смехът на думите: малапропизми и йотовизми в българската литература“ Радослав Радев изследва лингвистичния, културологичния и естетическия ефект на малапропизмите и играта на думи в българската литература. Употребата на двете комични тех­ники не е самоцелно - и несъзнателното смесване на книжовни думи и стилове, на грешно усвоени чуждици, и целенасочено търсеният акт на остроумие представляват техники, които дават възможност на авторите да очертаят по-широките социални, исторически и кул­турни контексти на своите герои. В „Игрови аспекти на комиката в „Швейк“ и „Бай Ганьо“ Богдан Дичев търси основата за сравнително изследване между двете класически произведения на българската и чешката литератури. Типът смях в гях е твърде различен - в първия случай той клони повече към карнавалното, а във втория се свежда по-скоро до сатирата и гротеската. Възможности за сравнение авто­рът открива, ако в неговите основи се положи теорията на играта и последователно се анализират начините, по които в двете произведе­ния се реализират отделните игрови типове.

15

Отново към вицовите форми връща статията на Милена Попова „Анекдотът и прагматичните теории“, в която техниките на смешно­то се анализират от позициите на лингвистичната прагматика. Освен неспазването на принципа за комуникативно съдействие във вица, Попова установява, че ефектът на смешното се постига и с нарушава­нето на условията за конституиране на успешни речеви актове, както и с нарушаването на принципите и стратегиите на вежливостта. В този случай смешното се конструира посредством игра с имплицит­ните значения на даден текст в конкретна комуникативна ситуация. В този контекст се включва и статията на Яна Сивилова „Игри със значението: каламбурът“. Авторката опонира на утвърдени лингвис­тични хипотези за това, че хуморът дефункционализира езика и на тази основа развива способността си да забавлява. С редица примери на вицове от различни езици и на детската реч авторката проследява как играта на думи насочва вниманието именно към езиковите пра­вила и се възползва от тяхната непоследователност, което носи и съ­ответния социално интегративен и комуникативен потенциал. Върху важността на социалния контекст и на социопрагматичните фактори в конструирането на смешното обръща внимание Ралица Демиркова в своята статия „Смешна ли е всяка игра на думи?“. В същото време авторката внимателно анализира типовете езикови игри, корелация­та между играта на думи и ефекта на смешното, както и техниките за неговото постигане. Тя предлага показатели за отграничаването на смешна от несмешна игра на думи и собствено разбиране на поняти­ята „езикова игра“ и „игра на думи“.

Привилегия на изследователите на смеха е да са в ситуация на невъзможност да следват строгия академичен тон. Така и тук ми­сълта на авторите неизбежно бива прекъсвана от богат материал из писменото и устното слово, с който те илюстрират своите сериозни научни тези. Надяваме се, че тази поредна среща в полето на хумора на фолклористи, лингвисти, литературоведи, историци и културоло- зи ше привлече интереса както на специализираната аудитория, така и на по-широк читателски кръг.

Дафина Генова, Станой Станоев

16

Пъхнете щепсела на хладилника в контакта на радиото, или за прапастта между делегирана

и същинска реалност

Д а ф и н а Г е н о в а

А /оке « а уегу зегю ш 1кт§.\\%51оп СЬигсЬШ

Въведение

Многобройните теории за хумора обикновено се свеждат до три вида: теорията за превъзходството на Хобс (НоЬЬез 1968), теорията за неконгруентността на Шулц ($ЬиЬг 1976) и на Сулс (5и1з 1973; 8и1$ 1983), както и психоаналитичната теория за хумора на Фройд (Ргеис! 1975). Има и две лингвистични теории за хумора: семантич­ната теория за хумора - „ТЬе 5етапПс 5спр1 ТЬеогу оГ Нишог“ на Раскин (Я авкт 1985), и общата теория за вербалния хумор - „ТЬе Сепега1 ТЬеогу о^УегЪа! Нишог“ на Атардо и Раскин (Аиагсю, Казкт 1991). От трите нелингвистични теории най-многобройни са при­вържениците на теорията за неконгруентността. Тя е когнитивна те­ория за хумора и под неконгруентост се разбира сблъсъкът на две несъвместими перспективи по отношение на предмет, ситуация или концепт, отклонение от очакваното или две алтернативни значения, събрани заедно. От гледната точка на неконгруентната теория вицът структурно се състои от две части - изграждаща част и поанта, но по отношение на хумора в него е от три - изграждаща част, неконгруент- ност и развръзка. Неконгруентността в поантата на вица и нейната развръзка са необходимото и достатъчно условие вицът да е смешен. За социологическите теории, съвременния заместител на теорията на превъзходството на Хобс, причината за хумора във вица е нару­шаването на социална или морална договореност или конвенция. От гледната точка на психоаналитичната теория на Фройд вицът ни дава възможност по завоалиран и социално приемлив начин да говорим за

54

неща, които обществото санкционира, като секса и агресията. Нуж- ноеда се уточни, че двете лингвистични теории за хумора по своя­та същност не се различават много от неконгруентната теория (още за теориите за хумора и особеностите на текста на вица вж. Сепоуа 2010а; Сепоуа 201ОЬ; Генова 2010; Оепоуа 2011а и Оепоуа 2011Ь). Да се анализира тоталитарният виц от когнитивна гледна точка не е достатъчно. От съществено значение в случая е да се взема под вни­мание и социално-политическият контекст - контекст, който прави тоталитарния виц уникален. В настоящото изследване целта е да се покаже как една традиционна дискурсивна форма като вица беше използвана за осмислянето на социално-политическия контекст при тоталитарния режим у нас и в останалите бивши социалистически страни преди демократичните промени от 1988-1991 г. Паралелно с това целта е също така да се акцентира върху някои от най-същест­вените особености на вица като вид дискурс, както и да се посочат основните различия между тоталитарния виц и политическите вицо­ве в едно демократично общество.

Особености на политическите вицове при тоталитарните режими

Според фолклориста антрополог Елиот Оринг (Опп§ 2004) всички вицове, включително и политическите при тоталитарните и другите репресивни режими, представляват вид „артистична мани­пулация на ежедневието“, подобно на песента или танца. Това наис­тина е обединяващото между тях, но в същото време вицът същест­вено се различава както от песента, така и от танца. На вица, чието средство за комуникация е езикът, е присъща не само многоплано- вост на интерпретацията, но и социална значимост на директните и индиректните му послания, изведени от текста като цяло. От своя страна забранените политическите вицове при тоталитарните режи­ми имат и характерни белези, които ги отличават както от другите видове вицове, така и от политическите вицове в едно демократично общество. Преди всичко те са удобна индиректна форма за назова-

ване на политически, икономически и социални факти, които не мо- I ци;гат пряко да бъдат назовавани, като: разминаването между партийна възидеология и действителност, репресивността на режима, постоянния ятнедостиг на пазара на стоки от първа необходимост, привилегиите и нанекомпетентността на партийната номенклатура и др. - факти, добре дшпознати ни от времето на „развития социализъм“ у нас преди 1989 г. I прс

Сред изследователите на вербалния хумор преобладаващо е I ме)схващането, че вицът принадлежи изцяло към несериозния дискурс, за 1намиращ се в опозиция със сериозния - гледната точка например Бъ1на семантичната теория за хумора на Виктор Раскин (Ка$кт 1985). от >Да припомня обаче, че според прототипната теория на Еленор Рош I и н(Ко5сЬ 1973; КозсЬ 1975) за вътрешната структура на категориите I ези(понятията), между тях не съществуват отчетливи, а размити (Гихгу) I Же.граници. Същото се отнася и за границата между сериозния и несе- в Сриозния дискурс. Нещо повече. Несериозният дискурс, така да се I умткаже, е „заземен“ в сериозния и непрекъснато се позовава на него I лаеимплицитно и експлицитно, а не обратното, и в този смисъл сери- I остозният дискурс е относително по-автономен по отношение на не- I Дргсериозния. Тоталитарният виц поради специфичната си особеност I Русда изрича политически забраненото се приближава максимално до | вет(сериозния дискурс в сравнение с останалите видове вицове, докато I ли с т.нар. абсурдни вицове са максимално отдалечени от него. (Пара-доксално, но дори и в прототипния виц има зрънце истина.) В този | шисмисъл може да се твърди, че политическият виц в бившите социа- I шшлистически страни представляваше не само форма на пряко и не- друпряко вербално формулиране на политическите, икономическите и венсоциалните недостатъци на режима, но така също и форма на неодо- Доббрение, критика и протест срещу него. Дори и да приемем, че вицът I да пв дискурсивната си същност няма подобни функции, партийната но- вах;менклатура в ролята си на прицел и реципиент на политически вицо- дис: ве му ги делегираше, след като забраняваше, и то със закон, тяхното [публикуване, включително и у нас. Именно фактът, че тоталитарни- и д\ят виц не бе институционализиран, е в полза на твърдението, че той ] ми,критикуваше и бе форма на протест срещу тоталитарната държава. съшЗащото само когато хуморът е инкорпориран в съществуващите со- ! карр

56

циални структури, тогава той допринася за тяхното утвърждаване и възпроизвеждане (Ми1кау 1988: 211). Според Дейвис тоталитарни­ят виц беше форма на „мълчалив протест, знак за нестабилността на политическата система и за това, че тя може бързо да се разпа­дне“ (Бау^ек 2007: 291). В същото време властта у нас нямаше нищо против многократното издаване на габровски шеги - шест сборника между 1965 и 1985 г. безобидни регионални саморефлексивни шеги за пестеливостта на габровци, в по-голямата си част от времето на Българското възраждане. Политически вицове все пак са издавани от емигрирали на Запад съветски граждани на английски, френски и немски език. Ще спомена само някои от излезлите на английски език. Бекман е съставителят на „Прошепнати анекдоти: хумор зад Желязната завеса“ (Вескшапп 1969) и на „Сърп и... пук: тайният смях в Съветския съюз“ (Вескшапп 1980), Долгополова издава „Русия си умира от смях: вицове от Съветска Русия“ (Оо1§оро1оуа 1983), Ко- ласки е съставителят на „Виж, другарю - народът се смее: забранени остроумия, сатира и хумор зад Желязната завеса“ (Ко1а§ку 1972), а Драйцер - на „Непозволеният смях: забранени вицове от съветска Русия“ (Огакзег 1980). През 1987 г. в Израел излиза сборникът „Со- ветский Союз в зеркале политическото анекдота“, чиито съставите­ли са Дора Щурман и Сергей Тиктин (Штурман, Тиктин 1987).

За идеологията на бившия СССР, валидна и за останалите бив­ши социалистически страни, Оринг казва: „[тя] се считаше за фал­шива, но никой не я оспорваше, тъй като не беше възможна никоя друга форма на обществена репрезентация на реалността (друга ос­вен вица - б.а., Д.Г.), дори и за властимащите“ (Опп§ 2004: 224). Добре е известно, че много малко граждани се осмеляваха открито да протестират срещу режима. Повечето от ония, които не го одобря­ваха, го игнорираха, доколкото бе възможно, и живееха в паралелния дискурсивен свят на забранения политически виц.

Наистина преследването за разказване на политически вицове и други форми на „антисоциалистическа пропаганда“, като епигра­ми. карикатури, памфлети и др., у нас не беше масово, но то все пак съществуваше. Райко Алексиев е набеден за „враг на народа“ заради карикатурите си на Сталин и е пребит до смърт през ноември 1944 г.

57

През 1961 г. цигуларят Александър Николов е изпратен в изправи­телния лагер край Ловеч за разказване на вицове, където намира смъртта си само десет дни след престоя си в лагера. От 20 ноември до 10 септември 1964 г. пловдивският архитект Боян Чинков лежи в Старозагорския затвор, осъден по чл. 108 от Наказателния кодекс за разказване на вицове, които минават за „клеветнически твърдения, засягащи държавния или обществения строй“. В един от вицовете, които пловдивският архитект е разказвал (1), е взет на прицел фак­тът, че през 1964 г. Никита Хрушчов внася пшеница от САЩ и Кана­да, тъй като местното производство е недостатъчно за изхранване на населението в бившия СССР:

(1) - Коя е най-развитата страна в света?- Съветският съюз. Там вече сеят в Украйна, а жънат в Ка­

нада.

Конфискувани и изгорени през 1968 г. са 20 000 копия на „Люти чушки“ на Радой Ралин. По повод на забранената книга Богомил Райнов казва за социалистическата сатира: „Ние можем да призна­ем за наша сатира само такова изкуство, което се твори със съзна­телната цел да служи за партийно оръжие в историческата битка, която водим за светлото бъдеще на човечеството“ (в. „Литературен фронт“, 11 ноември 1968 г.). През март 1978 г. Държавна сигурност конфискува приблизително 500 карикатури на висши партийни ръ­ководители на БКП на художника Тодор Цонев и той е задържан за около три месеца в милицията. След демократичните промени у нас от 1989 г. през януари 1990 г. карикатурите са показани за първи път на българската общественост. Много от тях са карикатури на бившия партиен и държавен ръководител Тодор Живков.

Случаите на преследване за „антисъветска агитация и пропаган­да“ в бившия Съветски съюз са много по-драстични. След смъртта на Сталин през 1953 г. измежду първите, освободени от трудовите лагери, са осъдените за разказване на политически вицове - около 200 000 души. Броят им изключва затворниците, излежали присъда­та си и освободени преди 1953 г., както и тези, намерили смъртта си в лагерите преди това (Ье\У1$ 2008: 74). Осъдени са по чл. 58, ал. 10

58

а-

от Наказателния кодекс. Иван Бурилов, пчелар от гр. Перм, прекарва 8 години в изправителен лагер за това, че е написал „комедия“ на избирателната бюлетина (архивен документ, Ьеш15 2008: 71). След 1958 г. при управлението на Хрушчов в изправителните лагери са изпращани около 200-300 души годишно (Ье\У15 2008: 150). Отто­гава политиката по отношение на разказването на вицове в бившия Съветски съюз става превантивна - не те арестуват веднага, а първо те сплашват. Защото, по думите на Прелин, бивш полковник от КГБ, „...трябваше да се спре арестуването на хора за разказване на ви­цове... тъй като в противен случай трябваше да се арестува цялата страна“ (Ье\У15 2008: 155). По времето на управлението на Брежнев - цели осемнадесет години - за „антисъветска пропаганда“ са аресту­вани общо 3000 души, повечето от тях за публикуване на нелегални памфлети (Ьеуш 2008: 217). През 70-те и 80-те години на миналия век в повечето бивши социалистически страни партийната върхушка вече не гледа на разказвачите на вицове като на заплаха за комуниз­ма. а като на своеобразен клапан за изпускане на социалното напре­жение и недоволство. Тогава и особено през 80-те години най-голе­мият проблем за КГБ и КДС са дисидентите и нелегално издаваните памфлети и позиви.

Друга от характерните особености на тоталитарния виц е, че от неговите анонимни създатели не се изискваше особена креативност за постигане на ефекта на неконгруентност в поантата на вица, тъй като действителността изобилстваше от всякакви неконгруентности -политически, икономически и социални - много по-фрапантни от аналогичните неконгруентности в едно демократично общество. На­пример вицът (2) добре илюстрира несъответствието между делеги­рана и същинска реалност:

(2) - Кои са най-големите чудеса на социализма?’ -Първо, макар всички да са заети, никой не работи. Второ, ни­

кой не работи, а плановете се преизпълняват. Трето, плановете се преизпьлняват, а магазините са празни. Четвърто, магазините са лразни, а хладилниците са пълни. Пето, всички са срещу властта, а на изборите гласуват с 99,98 % за ОФ.

(Славов 1991: 105)

59

Вицовете (3), (4) и (5) имат за прицел репресивиостта на кому­нистическия режим:

(3) Който не работи при нас, той няма да яде!(Славов 1991: 144)

(4) - Каква е разликата между политическия и сексуалния виц?- Пет години.

(Славов 1991: 16)

(5 ) -К а к е?- А бе...-А д е , аде...

(Славов 1991: 14)

Постоянният недостиг на стоки от първа необходимост е при­цел на много вицове:

(6) Един гражданин се записал за ред за кола. Казали му да се обади след... десетина години.

- Преди или след обяд? - попитал той.- Вие подигравате ли се с нас? - отвърнала чиновничката. -

Защо ви е да знаете точно в кой час ще получите кола?- Записал съм се за поправка на бойлера за същото време. Ис­

кам да знам кога да чакам техника и кога да отида да получа кола­та!

(Славов 1991: 157)

(7) Баща и син се разхождат и виждат голяма опашка:- Какво чакат? - пита синът.- Яйца.- А кога няма да има опашка?- Когато няма яйца.

(Славов 1991: 165)

Вицът (8) е малко по-сложен за интерпретация. От една страна, той взема на прицел недостига на стоки от първа необходимост, като картофи, фасул и червен пипер, но от друга, осмива както привидна- та, така и сляпата убеденост в комунистическата идеология:

60

(8) Един ловджия се връща радостен вкъщи. Преди да напъха заека в тенджерата, жена му го пита:

- Какво да м у сложим, та да стане яхнията по-вкусна?- Ами, нека да го сготвим с картофи - казва ловджията.- Но картофи няма никъде на пазара.- Тогава да сготвим заека с фасул - намира нова идея стопа­

нинът.- Ти забрави ли, че и фасул няма на пазара - напомня му съпру­

гата.- Щом няма и няма - казва примирително мъжът, - нека да

сготвим заека само така, опържен с малко червеи пипер.-А бе, мъжо - прекъсна!а го жената, - откога не сме виждали

червен пипер!Мъжът се ядосал, грабнал заека и го хвърлил през прозореца на

улицата. Нека да го ядат кучетата от махалата. Но като паднал навън на тротоара, заекът по чудо веднага оживял, подскочил, по­гледнал към прозореца на стопанина и весело започнал да скандира:

„Бе-Ка-Пе! Бе-Ка-Пе! Бе-Ка-Пе!“(Василев 1990: 183)

При етническите вицове най-често срещаната опозиция глупост \5 хитрост се актуализира, когато центърът се смее на периферията, градското население - на селското, висококвалифицираните - на нис­коквалифицираните (Оаччез 1990). При политическите вицове моделът е обърнат и властнямащите са тези, които осмиват властимащите, като ги считат за глупави и некомпетентни. В демократичните общества по­литическите вицове вземат на прицел политиците, докато при тотали­тарните режими на прицел е самата политическа система и в това се състои уникалността на тоталитарния виц. Той взема на прицел също така и управляващите - общото, което има с политическите вицове в демократичното общество. Ето как е виждан най-привилегированият представител на комунистическата върхушка у нас преди 1989 г.:

(9) Българите дали следната служебна характеристика на първия човек в държавата: носоглавец, тъпоглавец, лукавец, дупе- давец, мерзавец, от Правец.

(Василев 1990: 147)

61

(10) Политически мерзавец, национален дупедавец, физически песоглавец от Правец. Що е то?

(Василев 1990: 192)

Както вече бе посочено, тоталитарните вицове от бившия со­циалистически лагер са уникални с това, че осмиват самата полити­ческа система, като вицовете (11) и (12). Тази функция не е присъща дори на вицовете от Третия райх (Ье\У1§ 2008: 97):

(1 1 )- Що е комунизъм?- Победа на творческия марксизъм над здравия човешки разум.

(Василев 1990: 46)

(12) Журналистите си нямат друга работа, та отишли на не­бето да интервюират Карл Маркс. Намерили го да чете нашата преса. Попитали го какъв лозунг ще издигне при съвременните усло­вия. Маркс веднага отговорил с нотка на самокритика:

- Пролетарии от всички страни, извинявайте!(Василев 1990: 164)

Без съмнение най-голяма социална значимост на забранените тоталитарни вицове придаваха онези граждани, които ги записваха вероятно с надеждата, че ще бъдат издадени някога. У нас благода­рение на отдаденостга на двама университетски професори - проф. Кирил Василев и проф. Иван Славов - записвали и съхранявали тези вицове, стана възможно публикуването на събраното от тях в два сборника: „45 години вицове: смехът срещу насилието“ (Васи­лев 1990) и „Златната решетка“ (Славов 1991). В Унгария същото прави писателят Георг Далос. Интервюиран след демократичните промени в Централна и Източна Европа за ролята на тоталитарния виц, Далос казва: ,,...вицове[те] се противопоставяха на официалната пропаганда. Те бяха начин да се подкопаят чудовищността и непо- клатимостта на съветската пропаганда. Разказвани в продължение на десетилетия, те разрушаваха престижа и моралния авторитет на режима. В известен смисъл може да се каже, че смехът допринесе за краха на комунизма“ (Ье\У15 2008: 115-116). В Румъния друг енту­сиаст и партиен член, Калин Богдан Стефанеску, от 1979 до 1989 г.

62

. _

събира над 950 политически вицове. Отбелязва кой му е разказал вица. кога и къде, както и социалната и възрастовата група на разказ­вача. Вицовете са издадени през 1990 г. под заглавие „Десет години черен румънски хумор“ (Ье\У15 2008: 267). Повечето от разказвачите на вицове, 67 % по статистическите изчисления на Стефанеску, са

| представители на интелигенцията на възраст между 30 и 40 години (Ье\У18 2008: 270). Естония е единствената бивша социалистическа страна, в която тайно, но в същото време институционално, се съби­рат политически вицове. От 1960 до 1986 г. филологът диалектолог Юри Викберг събира около 4000 вица, които се съхраняват в архи­вите на Института по фолклор и които са публикувани през 1989 г.

I (Кпкшапп 2009: 43).Със сигурност разказвачите на вицове също са им придавали

по-голяма значимост от техните реципиенти. Според унгареца Янош Забо. разказвал политически вицове през 50-те години на миналия век като студент, вицовете са били „начин на отстояване на себе си“ (1ем$ 2008: 131). Ето какво казват двама много добри български разказвачи на вицове, включително и на забранени: според тях те са представлявали „социален и политически отдушник, проява на някаква гражданска позиция, вид отхвърляне на гогалитарното без­времие“ (И.Л., университетски преподавател на 58 години); те са били „отдушник за натрупано недоволство“, както и „удоволствие огрушенето на „авторитети“ (К.П., университетски преподавател на 60 години).

Наистина преди 1989 г. у нас равнопоставеността на половете бе форма.тпо гарантирана от Конституцията и представителите на двата пата получаваха еднакво заплащане за една и съща работа. Жените бяха не само майки и домакини, а работеха наравно с мъжете, вклю­чително и тежък физически труд като трактористи, кранисти и зида­ри - труд, извършван традиционно от мъже. Те работеха по иконо­мическа принуда и често бяха използвани като евтина работна ръка. В същото време жените бяха много зле представени на ръководните постове в държавата. По статистически данни те са отделяли двойно повече време от мъжете за домакинска работа. Типичните социални роли на жената преди 1989 г. по значимост бяха на труженичка, на

63

общественичка и на майка. Да припомня, че исконно право на всеки гражданин бе правото на труд и че самата политическата система се самоопределяше като „диктатура на пролетариата“. Дори и изследо­вателите бяхме работници, научни работници. В официалния печат I за постиженията на жените се говореше често, но интересното е, че в сборниците от вицове на Василев (1990) и на Славов (1991) вицовете, в които на прицел са жените, се броят на пръсти. Вицът (13) обаче много точно назовава социалните роли на жената от онова време:

(13) Англичанката. Зад себе си има благородно потекло, от- I ляво - добри деца, отдясно - верен съпруг, на главата си - малка шапка, напред - светло бъдеще.

Французойката. Зад себе си има бурно минало, отляво - съп­руг, отдясно — любовник, на главата - голяма шапка, напред - без­крайни приключения.

Българката. Зад себе си има антифашистка борба, отляво - обществени задължения, отдясно - домакинска работа, на главата- съпруг и деца, отпред - насрещен план.

(Василев 1990: 72)

Онези граждани и гражданки, които търсеха убежище от Пар- тията-държава в семейството, рядко можеха да го намерят там. Ще припомня, че много често средностатистическото българско семей­ство - родители и две деца - живееха в панелен блок в двустаен апар- | тамент с малка кухня и за да се разминат, обитателите му, искат или не искат, се блъскаха един в друг. Понякога в кухнята на дивана жи- вееше и възрастен родител и така три поколения обитаваха жилищна площ не повече от 65-70 кв.м. Наистина необходимо е много чове-1 колюбие, както и много вяра в „светлото бъдеще на човечеството“, I за да не започнат роднините да се мразят. Тоталитарният виц често I е нихилистичен и безнадежден. Това важи и за вицовете, в които на I прицел са отношенията в семейството, като (14) и (15), където глед-I ната точка е тази на съпруга:

(14) Съпруг - спътник на вечно лаеща кучка.Съпруга - зло, доведено с музика.

(Славов 1991: 307) I

64

випопр(по-ве>по-натерСМ1

С И

И ЗГ

кла

съп)

гат; мнс наз< нен рол: ствс игр< ням мин имп в кр евре

5Хул

_

(15) Що е семейство?Обществено благоприличие.Вечно безпаричие.Сексуално безразличие.

(Славов 1991: 307)

Според неконгруентната теория за вербалния хумор текстът на вица се състои от две части: изграждаща част (ЬиПд-ир, $е1-ир) и поанта (рипсЬНпе). Изграждащата част има две различни интер­претации: по-вероятна и достъпна за слушащия интерпретация и по-малко вероятна, недостъпна за него интерпретация. Поантата въ­вежда по-малко вероятната интерпретация, която противоречи на по-вероятната, но в същото време е съвместима с нея. Значението на поантата от своя страна е съвместимо с по-малко вероятната ин­терпретация на изграждащата част на вица (Кл1с1не 2004: 59). В този смисъл вицовете за семейството в (14) и (15) не са типични вицове с изграждаща част и поанта, която да води до реинтерпретация на

аждащата част, като например вица (16):(16) Лекар, след като преглежда една болна, казва на съпруга и, но­тки глава:- Не ми харесва как изглежда.- На мене не ми харесва как изглежда от много отдавна - отговоря ■гът.

(Опп§ 1992: 3, преводът на вицовете от английски е мой - Д.Г.)

В поантата на (16) съпругът има предвид не болестта на съпру­гата си - гледната точка на лекаря, - а факта, че не я харесва вече много след толкова години брак. В (14) и (15) нещата от живота са

вани директно и негативно, няма я нееднозначността като има- но свойство на текста на вица. Вербалният контекст в тях играе

ш а на поанта, която описва какво не трябва да бъде едно семей- ство и която води до имплицитно сравнение с идеалното семейство, «траещо ролята на имплицитна изграждаща част. В (17) също ги няма типичните за вица изграждаща част и поанта. Текстът може да мине за действителен лаконичен телефонен разговор; лаконичен и имплицитен не поради нечия прищявка, а от страх от подслушване, в края на който обаждащият се по телефона разбира, че лицето X от еврейски произход е изпратено в трудов лагер (вицът е от времето на

Хуморът. 65

Сталин). Текстът е смешен със своята лаконичност и имплицитност, а не с неконгруентност и нейната развръзка. Текстове като (14), (15) и (17) са повече от изключение сред тоталитарните вицове:

(17) В комунсита квартира звъни телефонът:- Мога ли да говоря с другаря Рабинович?- Няма го - отговаря съсед.- На работа ли е?-Н е .- В командировка ли е?-Н е .- На почивка ли е?-Н е .- Правилно ли ви разбрах?-Д а .

(Ога1з1ег 1998: 140) 1

В (18) семейните отношения са представени от гледната точка на съпругата. Вицът не е толкова нихилистичен в сравнение с (14) и (15) - съпругата показва милосърдие - и структурно се приближава до прото- типния виц с неконгруентното сравнение на съпруга с ненужен куфар:

(18) - Как изглежда мъжът в очите на собствената си жена? I- Като куфар без дръжка - да го носиш е неудобно, да го хвър- I

лиш ти е жал.(Славов 1991: 196) I

Повечето тоталитарни вицове са кратки. В социално-политиче-1 ския контекст, в който са се разказвали, това е неизбежно. Така че от трите най-често срещани комуникативни стратегии при разказ- I ването на вицове - стратегията за максимална краткост, стратегията за максимална имплицитност и стратегията за максимален съспенс !- първите две са най-често използвани в тоталитарния виц, тъй като I максимализирането на съспенса предполага удължаването на текста на вица. Стратегиите за максимална краткост и за максимална им­плицитност често частично съвпадат, например при цитирания виц (17), но по своята същност те се различават. Първата поражда изво- димост на базата на вербалния контекст поради лексикална, вербал­

66

надигчрс

виенозвшсе ]ПОЕ ИЛИ тур на е гле; гле; раз< на г вер* конКОН'катс га, I актт е за; текс ням. жен

та и] (21) крет

на и синтактична елипса, докато имплицитният текст води до изво- димост на базата както на вербалния, така и на невербалния контекст чрез пресупозиции и импликатури.

Да се анализира вицът, включително и тоталитарният, от линг- вистична гледна точка не е достатъчно, тъй като лексикалната неед­нозначност рег $е не прави вица смешен. Още повече че от двата вида вицове - референциални и вербални, референциалните (позоваващи се на неконгруентност по отношение на дадена ситуация) са много повече от вербалните (позоваващи се на лексикална нееднозначност или игра на думи). Ако преобладаваха вербалните вицове, междукул- турният обмен на вицове щеше да бъде нищожен (повече за превода на вицове вж. Димова 2006; Генова 2012). Най-добре е вицът да се раз- пежда едновременно от когнитивна, социологическа и лингвистична гледна точка. Ако под неконгруентност, както вече бе споменато, се разбира сблъсъкът на две несъвместими перспективи по отношение напредмет, ситуация или концепт, то от социологическа гледна точка вербалният хумор се поражда от нарушаването на социални норми и конвенции. Вицът (19) е смешен в резултат на имплицитния социален контекст, в който на прицел се взема изневярата на съпругата, тъй иго традиционно обществото я санкционира, но не и тази на съпру­га, и лексикалната нееднозначност в него е само средството, което активира този контекст. Текстът (20), където изразът жена ти от (19) е заменен с мъжът ти, не поражда същия имплицитен социален кон­текст и поради тази причина текстът не е смешен. По същата причина има нито един виц за изневяра, който да започва с: „Прибира се една жена вкъщи и заварва мъжа си с любовница в леглото...“.

[ (19) - Абе, знаеш ли, че жена ти много ходи?К -Ами като не я болят краката, да ходи.

I (20) - Абе, знаеш ли, че мъжът ти много ходи?| -Ами като не го болят краката, да ходи.

Текстът на тоталитарния виц в повечето случаи си запазва своя­та игроватост като елемент на смешното, т.е. на несериозното, като(21) от времето на Хрушчов, но този тип вицове се пораждат от кон­кретни факти и имплицитните им политически и социални послания

спадат към сериозния дискурс - в случая факта, че на пазара рядко се появяват портокали:

(21) Работник се връща вкъщи и заварва съпругата си с любов­ник в леглото:

- Докато вие тука се чукате - изкрещява той, - в магазина отсреща са докарали портокали!

(Айашз 2005: 58)

Други вицове, например (22) от времето на Сталин, експлицит- но назовават факти от миналото на бившия Съветски съюз, в слу- 1 чая преследването на свободомислещи граждани по политически [ причини. Трудно е да се определи броят им, но историци твърдят, че по времето на Сталин в края на 30-те години в трудовите лагери I са изпратени между седем и осем милиона души, отделно от тези, I изпратени там след Втората световна война (Ое«у, М аппт§ 1993: 13). Според историка Рой Медведев само за три години, от 1936 до 1938 г. включително, по политически причини са били арестувани не по-малко от пет милиона души. За периода е имало дни, когато в Москва на ден са разстрелвали до хиляда души (Медведев 1989). Наистина в тоталитарния виц има дистанцираност от фактите, които го пораждат, но въпреки това фактите са си факти:

(22) Немец се прибира вкъщи. На масата го чака вечеря и бу­тилка бира. Той яде, след това ляга със съпругата си и е щастлив.

Англичанин се връща вкъщи. На масата го чака сготвена вече­ря. След вечерята англичанинът излиза да разходи кучето. После се връща, ляга с жена си и е щастлив.

Французин се връща вкъщи, но съпругата м у я няма. Той грабва бутилка шампанско, отива при любовницата си и е щастлив.

Руснак и съпругата м у се връщат вкъщи късно вечерта след ра­бота. Били са на поредното събрание, на което са заклеймили нови „ врагове на народа “ и единодушно са настояли враговете да бъдат разстреляни. След като намират сили да се ругаят един друг, те се просват на леглото и си обръщат гръб.

В полунощ на вратата се чука.- Кой е - пита съпругът.

на с

етс,

тиг.

лягс

чес'вра:СВЯ1

ВЪВ

тех*зад

ска1 вар!

родстел?вси1ЛОГРсе п има иню шап реф.1 приг

68

а

/-и71в

I -НКВД, отваряй!Агентите влизат.

> -Петров, вие сте арестуван! Ето заповедта за арест и обиск на апартамента.I - Но аз... аз съм Иванов! Петрови живеят над нас на горния

етаж.-Пак си ги свършил едни... пиянде такова - казва един от аген­

тите на домоуправителя.И въпреки шума от апартамента над тях Иванови отново си

мгат и са щастливи.(Айатз 2005: 26-27)

Във вица, включително и тоталитарния, имплицитният контекст често е по-важен от вербалния. В случая почукването в полунощ на вратата в (23) означава НКВД и арест. Разбира се, в действителния свят никой здравомислещ човек не би останал в горяща сграда, но във вица страхът от пожар е омаловажен (омаловажаването е една от техниките в поантата на вица за постигане на хумористичен ефект), за да се покаже колко смразяващ е страхът от арест:

(23) Среднощ е. На вратата на апартамента се чука. Всички скачат от леглата. Бащата, целият разтреперан, отива да от­вори.

-Няма нищо - казва той, връщайки се, - в сградата има пожар.(А ^атз 2005: 26)

В изследванията върху вербалния хумор терминът „хумор“ е родовото понятие, включващо както положителните, така и отрица- елните негови разновидности. Хуморът в тоталитарния виц е преди всичко присмех и сарказъм, прицел на които са партийната идео- Л0П1Я и върхушката на комунистическата партия. В текста на вица се прави рязко разграничение между „ние“ и „те“ и тогава хуморът има ексклузивна функция. Но едновременно с това той изпълнява и инклузивна функция - разказвачът и слушащият, разказвачът и слу­шащите, формиращи миникоалиции срещу „тях“. Българските само-

| рефлексивни тоталитарни вицове не са многобройни, но ги има, на­пример „Дори и срещу японците да тичаме, пак няма да ги стигнем“.

69

Много от тоталитарните вицове са породени от специфичния политически, икономически и социален контекст в България, като (24) и (25), но много са привнесени преди всичко от бившия Съ­ветски съюз, като (26) и (27), които са от времето на Сталин. За да се установи точният брой на привнесените вицове, е нужен задъл­бочен съпоставителен контентен анализ. Необходимо е също така да се проследи кои от вицовете са всъщност стари вицове с нови персонажи. Например за забранените политически вицове в бивша­та ГДР Шпайер твърди, че много от тях напомнят, дори дословно, за вицовете от времето на Третия райх (8ре1ег 1998: 1380). Архипова (АгкЖроуа 2009) от своя страна проследява приемствеността и про­мените в един и същ сюжет, първоначално като „истинска случка“ от живота на Петър Велики, а след това като виц първо за Сталин, а след това за Брежнев и за Путин.

(24) - Що е пълно объркване?- Д а прескочиш щанда на ,,Кореком“ и да си мислиш, че си из­

бягал на Запад!(Славов 1991: 172)

(25) - Черно, голямо и не рита. Що е то?- Българска машина за ритане.

(Славов 1991: 196)

(26) Работник идва на работа пет минути преди работното време. Арестуват го за шпионаж. Друг закъснява с пет минути. Арестуват го за саботаж. Трети идва точно навреме. Арестуват го за антисъветска пропаганда, тъй като имал швейцарски часов­ник.

(Айатх 2005: 26)

(27) Въпрос към радио „Ереван- Каква е разликата между писателите реалисти, сюрреалис­

ти и социалистически реалисти?- Първите пишат, каквото виждат, вторите - каквото чувст­

ват, а третите - каквото чуват.(Ас1атз 2005: 30)

вай;

те,

нес<гарс

сетгарс

жъ/

среи

- КО:

ТЪЙ

най-, Ценч на б) поли унии койт лен :

70

(28) Хрушчов беседва с колхозници.(■ -Добре си живеете, добре си живеете - подпитва той, шегу­

вайки се.< -Добре си живеем, добре си живеем - отговарят колхозници­

те. също шегувайки се.(Славов 1991: 53)

Някои от българските тоталитарни вицове са варианти на прив­несени от бившия Съветски съюз вицове, например вицът (30) е бъл­гарският вариант на (29), който е от ерата на Хрушчов:

(29) Млад мъж е изпратен в трудов лагер преди войната. Дваде­сет години по-късно майка му получава телеграма да го посрещне на гарата. Той слиза от претъпкания влак и силно прегръща майка си.

- Майко, как ме позна след всичките тези години - пита мъ­жът.

- По палтото скъпи, по палтото.(Ас1ат5 2005: 44)

(30) Московски стопански функционер разказва виц в София: -Руснак не е виж да7 сина си от петдесет години, но когато го цнал, веднага го познал. И знаете ли по какво?-Не.- По сакото, с което го изпратил на заточение.- Ние нямаме такива стари палта - казал един от слушащите

-комунистите са на власт у нас от четиридесет и шест години.(Славов 1991: 173)

Най-много тоталитарни вицове имаше в бившия Съветски съюз, гьй като комунистическият режим там, както е известно, продължи най-дълго в сравнение с тези в бившите социалистически страни от Централна и Източна Европа. Известно е също така, че гражданите на бившия Съветски съюз бяха подложени не само на най-масовите политически репресии от Сталин, но и на най-масовото физическо унищожение чрез глад - украинският геноцид от 1932-1933 г., за който, между впрочем, нищо не се споменава в тогавашния официа­лен печат. От глад умират няколко милиона украинци, като някои

71

източници цитират и по-големи цифри. Поради тази причина няма [ български тоталитарни вицове, в които да се говори за глад, за раз­лика от (31) и (32), които са от ерата на Сталин:

(31) Ленин се появява в съня на Сталин и пита:- Как вървят нещата?- Трудно наистина, но хората ме следват.- Гледай да им дадеш малко повече хляб, защото иначе ще

започнат да следват мене - казал Ленин.(Ас1ат$ 2005: 17)

(32) - От какво се състои хлябът ни?- От 20 процента брашно и 80 процента постижения на съ­

ветската власт.(Ас1ат5 2005: 17)

Забележителна е скоростта, с която тоталитарните вицове са се разпространявали. По мнението на агент на КГБ, от шест до осем I часа са били достатъчни, за да обиколи един виц град с размерите на Москва (СгаНат 2003: 102). Тъй като тоталитарните вицове като всички вицове са анонимни, може само да се предполага коя соци- ална група ги е създавала и разпространявала. Според Крикман в по-голямата си част вицовете са били измисляни от представителите на градската интелигенция (К пктапп 2009: 49). На същото мнение са Шпайер (5ре1ет 1998: 1359) и Адамс (Адашз 2005: 5). Вероятната причина? Интелигенцията беше по-алиенирана от комунистическия режим в сравнение с представителите на работническата класа. А и посочените по-горе емпирични данни за това, кой ги е събирал и разказвал, със сигурност са в полза на интелигенцията.

Официалният хумор у нас преди 1989 г.

Как стояха нещата в официалния хумористичен печат? И дали хуморът там изпълняваше основната си социална функция на социа­лен коректив? Наистина по времето на комунизма в България офици- ално цензура нямаше, но главните редактори на периодичния печат,

72

в тсна Iвъвдейсре;ниявестка. 1ред*се пда нГДРто сможкош200*в ресистедитра в

ЖИВ1

ла Е рист от к< мор; 1985 ги р; кари хумс е им Авст нати

в това число и на в. „Стършел“, следваха неотклонно инструкциите на комунистическата партия и не позволяваха нищо да се появява във вестниците, което да компрометира политическата система. В действителност Партията-държава контролираше и цензурираше средствата за масова комуникация. Според Михаил Вешим, сегаш­ният главен редактор на вестника, ,,...в годините на социализма този вестник беше едно от малкото места, където имаше някаква крити­ка. Разбира се, критиката бе дозирана и се контролираше от главния редактор и съответния отдел на ЦК на БКП. Въпреки това понякога се прокрадваха четива и карикатури, които с езоповски език можеха да намекнат нещо за режима“ 1. Подобно е положението и в бившата ГДР. За какво е можело и не е можело да се пише в хумористично- 10 списание „Еи1еп8р1е§е1“ Герд Нагел, бивш редактор, казва: „Не можехме да критикуваме недостатъците на социализма; критиките, шито правехме, трябваше да са конкретни и обосновани“ (Ьеш1з 2008: 191). С други думи, когато се критикуват недостатъци, те са в резултат на деянията на отделни граждани, злоупотребяващи със системата, а не са произтичащи от самата система. Между впрочем, единствената обща тема на забранените политически вицове и хумо­ра в официалните хумористични издания бе темата за бюрокрацията.

Домът на хумора и сатирата в Габрово, открит през 1972 г., е живо доказателство за това какъв хумор е толерирала и промогира- ла Партията-държава. В него има много карикатури и много хумо­ристични романи на автори от много страни, и много мрамор, част от който, между другото, отдавна е изпопадал. На фестивала на ху­мора и сатирата, провеждан и до днес на всеки две години, преди 1989 г. са били канени („канен“ означава поемане на пътните и дру­га разходи на поканеното лице) много чужди писатели хумористи, карикатуристи и сатирици. Един от тях е бил английският писател хуморист Алън Седлър (АПеп ЗайШег). По думите му на фестивала е имало гости не само от бившите социалистически страни, но и от Австралия, Канада, Франция и САЩ. Гостите са разглеждали експо­натите, разположени на три етажа, но никой не се е смеел2. Може би

1 «лу\\'.с1иЬ5()р1и5Ъ|2 (24.01.2012 г.).2 и«,”л.тхс1сЧихе.ог8/пос1е/281 (30.01.1012 г.).

73

защото мястото на карикатурите и сатирата е най-вече по вестници­те и списанията. Бъртън Бърнстейн (Вийоп Вегп51еш) от редакция­та на сп. „ТЬе № \у Уогкег“ също е сред гостите на фестивала през 1987 г. по покана на Дома на хумора и сатирата и на страниците на посоченото списание се появява негова статия, озаглавена „Смях на Балканите“. Дон Нилсен (Ооп Ьее Ргес! №1§еп), автор на „Енцикло­педия на американския хумор от двадесети век“, е бил гост на друг фестивал на хумора (лична комуникация). Канени са редактори от английското хумористично списание „РипсЬ“ и американското „ТЬе №Попа1 Ьашрооп“. На писателите Джоузеф Хелер и Курт Вонегът са дадени литературни награди в Дома на хумора и сатирата. Изобщо официалната власт упорито се е стараела (и то с много средства) да превърне Габрово в международна столица на хумора и сатирата. За онези журналисти и писатели обаче, канени да пишат за изявите на Дома в американския и английския периодичен печат, той не е нищо друго освен паметник на една отминала епоха, музей на отношени­ето на тоталитарната държава към хумора, промотирала режисиран фасаден хумор и в същото време забранявала автентичния устен по­литически виц. Може би е дошло времето и ние да погледнем на дейността на Дома преди демократичните промени у нас от 1989 г. с очите на тези журналисти и писатели - с добронамереност, но и с голяма доза недоумение дали официално признатият тогава хумор е истинският хумор.

Заключение

Разказването и слушането на забранени политически вицове бяха нещо повече от забавление - основната комуникативна цел на разказвача на вицове при добронамерения хумор. В политически план тоталитарният виц бе продукт на тоталитарната държава, но той действаше срещу нея, като изказваше директно и индиректно ис­тини за нейните противоречия и ирационалности. В социален план тоталитарният виц имаше идентифицираща „ние“ функция и дифе­ренцираща „те“ функция. Той бе индикатор за общественото мнение

и за] офи] тест. забрЯТ В]

мокр като прог сери от те виц I кослСИСТ1

лаци на ва труд: то нг каци През улиц лити е изв като

инте]плани о грвицоличе)каторазо1полирени(коетсно, п

74

и заместител на свободното слово. Нещо повече, той критикуваше официалната идеология и бе форма за изразяване на социален про­тест. Поради специфичната си особеност да изрича политически забраненото и да критикува комунистическия режим, тоталитарни­ят виц играеше ролята и на политическа сатира, която в едно де­мократично общество използва открито други жанрове и средства, като фейлетони, романи, пиеси, карикатури, филми, телевизионни програми и др. В този смисъл тоталитарният виц бе натоварен със сериозни комуникативни цели и послания в много по-голяма степен от тези на политическите вицове в демократичното общество. Този виц беше знак не за лоялност, която политическата система безпре­кословно изискваше от своите граждани, а за тяхната алиенация от системата. Тоталитарният виц беше повече от „артистична манипу­лация на ежедневието“, той бе начин на осмисляне и регистриране яа важни исторически факти - Големият терор по времето на Сталин трудно може да се приеме за ежедневие. В социален план разказване­то на забранени политически вицове беше не само начин на комуни­кация, но и на търсене на социални контакти, близост и солидарност. През 80-те години у нас вицове се разказваха навсякъде - вкъщи, на улицата, на работното място, и думата виц означаваше „забранен по­литически виц“, а не сексуален, етнически или друг вид виц. Както е известно, след демократичните промени този тип виц изчезна, тъй като политическата система може открито да се критикува.

Докато социалните функции на тоталитарния виц могат да се интерпретират само в положителна светлина, то в индивидуален план тяхната интерпретация може да бъде както положителна, така и отрицателна. За отделния гражданин разказването на политически вицове бе начин за дистанциране от реалността и за отвоюване на личен живот, който Партията-държава контролираше. То служеше като отдушник на неговото огорчение и обезверяване, на потискано разочарование, гняв и страх от режима. Разказването на забранени политически вицове обаче може да се интерпретира и като прими­рение със статуквото, като срам и разочарование от собственото аз, което не прави нищо за смяна на системата. Защото, както е извест­но, политическите вицове не сменят политически системи.

75

Литература

Василев 1990: Василев, Кирил (съст.). 45 години вицове: Смехът срещу I насилието. София: Университетско издателство „Св. Климент Охрид- I ски“, 1990.

Генова 2010: Генова, Дафина. Смешното и сериозното във вица. - Проглас, I XIX, 2010, № 2, 5-19.

Генова 2012: Генова, Дафина. Преводът на вицове - шега работа ли е? До­клад, четен на Международна конференция „Теория и практика на пре­вода“, 24—25 ноември 2011 г., Велико Търново, 2012.

Димова 2006: Димова, Ана. Вицът като езиков и културен феномен. Нем- ско-български паралели и контрасти. Преводимост. Велико Търново: Фабер, 2006.

Медведев 1989: Медведев, Рой Александрович. О Сталине и сталинизме, 1989, \у\у\у.Ье1оизепко.сот (14.02.2012 г.).

Славов 1991: Славов, Иван (съст.). Златната решетка. София: Университет­ско издателство „Климент Охридски“, 1991.

Штурман, Тиктин 1987: Щурман, Дора, Сергей Титкин. Советский Союз в зеркале политическото анекдота. .Гегизают: Ехргезз, 1987.

АсЬнш 2005: Асмата, Вгисе. Т ту Кеуо1и1юп8 т Ки881а: ТлепПсчИ-сегИигу 8о- VIе! апс! Кизз1ап Шз1огу т АпесскЛез. Не\у Уогк апс! Ьопсюп: Кои*1е<1§е Сиггоп, 2005.

Агк1нро\а 2009: Агкк/рош, А1ехапс1га. Оп (Ье й>гтайоп оГ 1Ье Ризз1ап Ро- ННса! апесс!о1е Ггот РсЧег 1Ье Огеа1 (о Рийп. - 1п: Кпкташ, А гуо , Пт Ьатеа1е (ес15.). РетпМес! ЬаицНгег: 8ос1аНз1, Роз^-ЗоааНз* апс! №уег- 8оааПз1 Нитоиг. Тапи: ЕЬМ 8сЬо1аг1у Ргезз, 2009, 237-245.

АНагйо, Кахкш 1991: Анагс1о, 8а1уа1оге, Ис(огКазкт. 8спр1ТЬеогу КеУ1з(к) ес1: ,!оке 8тн1ап1у апс! ,1оке К.ергезеп1а1юп Мос1е1. - Нишог: 1п1егпа1юпа1 .юигпа! оГНитог КезеагсЬ, Уо1. 4 (3-4), 1991, 223-347.

Весктапп 1969: Весктапп, Ре(г. ММзрегес! Апессю1ез: Нишог 1гогп ВеЬтс! 1Ье 1гоп Си«а1п. Вои1с1ег, Со1огас1о: Ооюш Ргезз, 1969.

Весктапп 1980: Весктапп, Ре1г. Н аттег апс! Ткк1е: С1апс1езНпе ЬаидНсег т 1Ье 8оУ1е1 Г1топ. Вои1с1ег, Союгасю: Со1ет Ргезз, 1980.

Сепоуа 2010а: Сепо\>а, Оа/та. Нишог т .юкез апс! кз 1п1егрге1а1юп. - Соп- {газПуе Пп^шзНсз, XXXV, 2010, N0 1, 24-42.

Сепоуа 201ОЬ: Сепоуа, Оа/та. ТЬе Шогк! Наз Зитуес! Весаизе II На$ 1_аицЬе<± Оп Ви1§апап Ке§юпа1 Нишог. - СоШтазйуе Ьт§шз1юз, XXXV, 2010, N0 3,73-85.

Сепоуа 2011а: Сепоуа, йа/гпа. Нишог апс! Сепс1ег. - 1п: Паисий Христов- една кариера в служба на словото. Велико Търново: РаЬег, 2011, 66-82.

76

Сепо\а 2011Ь: Оепоуа, Оийпа. 8тс1уте Нишог 8епоиз1у. УеНко Т ш поуо : РаЬег, 2011.

СеКу, Мапшпц 1993: СеПу, У. Агск, КоЬеПа Т. Маппт% (ес1з.). 81аНшз1 Тег- гог: №\у РегзресПуе. СатЬпдце: СатЬпс1§е ишуегзку Ргезз, 1993.

СгаЬат 2003: ОгаИат, 5е1к ВепесИсГ. А Сикига! Апа1уз1з оГгЬе Киззо-8оУ1е1 АпекскЛ. РЬО сЬззепайоп, \у\у\у.еи1.НЬгагу.р1М.ес1и (13.02.2012)

йа\1ея 1990: Оспчеа, СИпиИе. ЕШтс Нишог агоипс! ГЬе Могкк А СотрагаПуе Апа1у515. В1оотт§Юп, 1п<ЪапароЬз:1псЬапа УшуегзЬу Ргезз, 1990.

Оаччея 2007: Ва\че$, СИтИе. Нитоиг апс! Рго1е$1: Докез ипдег С о т т и т з т . - 1тета1юпа1 Реу1е\у оР8ос1а1 Шз1огу, 52, 2007, 291-305.

0о1ооро1о\а 1983: Оо1%оро1о\’а. 2Наппа. Кизз1а 01 ех ЬаицЬтс: .(окез Ггот 8о\'1е1 Кизз1а. Ьопсюп: Ш \у т РиЬНзЬегз, 1983.

ОгаНхег 1980: йгаИвег, ЕтНА. РогШсИеп Ьаи§Ь1ег: §о\'1е1 ипсюгцгоипс! ]оке$. Ьоз Ап§е1ез: А1тапас Ргезз, 1980.

Огакяег 1998: Опи/хег, ЕтНА. Такт§ Реп^итз 1о 1Ье Моу1ез: ЕШшс Нишог т Яизз1а. Ое1гоЦ, М1сЬ1«ап: \Уаупе $1а1е итуегзЬу Ргезз, 1998.

Ргеий 1975: ЕгеисI 8щтип<1. .юкез апс11Ьехг К.е1а1юп 1о 1Ье Упсопзсюиз. Ьоп- йоп: ТЬе Но§аПЬ Ргезз, 1975 (1. ес1. 1905).

НоЬЬек 1968: НоЬЬех, Ткота.ч. ЬеучаЛап. Нагтопс1з\\опН: Реп§шп Воокз, 1968(1. ес1. 1651).

Ко1а̂ ку 1972: Ко1ааку, ЛИп. Ьоок Сотгайе - ТЬе Реор1е аге Ьаи§Ьт§: Ш - (1ег§гоипс1 XVII, 8айге апс1 Нитоиг (гот ЬеИ !пс11Ье 1гоп СиЛат. Тогото: Ре(егМаПт, 1972.

Кпктапп 2009: Кпктапп, Ап>о. .юкез т 8оу1е1 Езюта. - Ро1к1оге, 43,2009, 43-66.

Ье«ч5 2008: Ьеша, Веп. Н а ттег апс! Т1ск1е: ТЬе Шз1огу оГ С о т т и ш зт ТоИ (ЬгоидЬ С оттиш з! .юкез. РЬоешх: \Уе1с1епТеШ апс1 N 10013011, 2008.

Ми1кау 1988: Ми1кау, М1сЬае1. Оп Нитоиг: Из № 1иге апс1 Р1асе т Мос1ет 5оае1у. Охюгс!: ВазН В1аск\\'е11, 1988.

Оппо 1992: Ог/п§, ЕШоЧ. .юкез апс! 1ЬеЬ К.е1а1юпз. Ьехт§юп. КеШиску: ТЬе ип1уегз1Су Ргезз оТКепШску, 1992.

Опп» 2004: Опп§, ЕШоИ. К|зку Визтезз: Ро1Шса1 юкез ипдег Кергезз1Уе Ке§1тез. - Ш ез^т Ро1кюге, 63 (3), 2004, 209-236.

Ка5кт 1985: Казкт, ИсЮг. Зетаппс МесЬашзтз оГНитог. Оогс1гесЬ1: Ке1- (1е1,1985.

КИсМе 2004: КИсМе, СгаИат О. ТЬе 1лп§шзйс Апа1уз1з оГ юкез. Ьопсюп: Кои(1ес1§е.

КозсЬ 1973: КохсИ, Е1епог Н. №Шга1 Са1е§опез. - Со§пШуе РзусЬо1о§у, 4(3), 1973, 328-350.

КохсН 1975: КохсИ, Е1епог Н. Со^тПле геГегепсе р о т 1з. - СоцпШуе РзусЬо1- °8У, 7 (4), 1975,532-547.

77

8Ни1(г 1976: БИиИг, ТИотаа К. А соцгпПуе-сюуеюртегИа! апа1уз1з оГ Ьитог.- 1п: СИартап, Ап(опу, Ни%И Роо1 (ес1х.). Нитог апс) Ьаи§Ь1ег; ТЬеогу, КезеагсЬ апс! АррПсайопз. Ьопсюп апс! № \у Уогк: М1еу апс! 8опз, 1976, 11-36.

8ре1ег 1998: $ре1ег, Нат. Шк апс1 РоНисз: Ап Еззау оп Ьаи§Ь1ег апс1 Рои/ег. - ТЬеАтепсап ,юита1 оГ8осюю§у, 103 (5), 1998, 1352-1401.

8и1з 1973 : 5и1$, ^ г г у М. А 1\УО-з1а§е тос1е1 Гог 1Ье арргеаайоп оГ]окез ап<1 саПоопз. - 1п: ОоШз1ет, Сео//геу, Раи1 МсСИее (ес1з.). ТЬе РзусЬо1о§у оГ Нишог. № \у Уогк: Асасюгтс Ргезз, 1973,41-45.

8и1з 1983: 8и1$, ,1еггу М. Со§пШуе Ргосеззез т Нитог А рргетиоп. - 1п: МасСНее, Раи1, СеоД/геу СоШзШп (ес1з.). НапсШоок оГ Нитог КезеагсЬ. № \у Уогк: Асасютк Ргезз, 1983, 39-57.

Интернет и з т о ч н и ц и :

\у\у\у.с1иЬ50р1изЬ§\у\у\у.е1с1.НЬгагу.р1и.ес1и \у\у\у. Ье юизепко. со т \у\у\у.щхс1е1ихе.ог§/пос1е/281

Р1и§ 1Не ГН(1§е ш(о *Не гасНо $оске{ ог аЬои( 1Ье §ар Ье1\уееп с!е1е§а(е(1 геаШу апй геа!Ку

Оарпа Сепоуа

(АЬзСгас!)

ТЬе рарег зирроЛз Ле у1е\у аЬои11Ье Гиггу Ьоипс1агу Ье1\уееп зепоиз ап(1 поп-зепоиз сИзсоигзе. Моге зо, ипсюг^гоипс! роНпса1 )окез т 1Ье 1о1аН1апап з1а1е, Ьесаизе оГ гЬе1г зресШс зосю-ро1Шса1 ЛтсПоп - 1о зреак 1Ье ипзреак- аЬ1е - гапк сюзез! 1о 1Ье зепоиз тоде оГ соттиш саиоп сотрагес! 1о о(Ьег_|оке 1урез. Весаизе ипскгдгоипс! роННса1 _|окез \уеге по1тзШиПопаНгес!, (Ьеу \уеге сЬе оп1у сЬзсишуе тос!е оГ спПшзт апс! рго1ез1 а§атз1 (Ье 1о1а1капап з1а1е. ТЬе рарег с1а1тз сЬа1 поп-зепоиз сИзсоигзе 13 1езз аиЮпотоиз 1Ьап 1Ье зепоиз зтсе 1Ье Гогтег сопзГапНу такез геГегепсез Ю 1Ье 1аПег апс1 15 1Ьиз апсЬогес! т 11. А сотрапзоп 13 тас!е Ье(\уееп ипс!ег§гоипс1 ро1Шса1 ^ к е з апс! оШс1а1 Ьитогоиз сИзсоигзе т Ви1§апа.

78

Хуморът: прочити, практики, техники

Българска Първо издание

Рецензенти: доц. д-р Вихра Баева, доц. д-р Галина Лозанова

Редактор Мила Вълкова Художник Константин Жеков

Дизайн Марина Марковска

Формат 142x197 мм Печатни коли 21

Печатница на Академично издателство „Проф. Марин Дринов“ 1113 София, ул. „Акад. Г. Бончев“, бл. 5

\у\\уу.Ьа$рге$$.сот

181^ 978-954-322-639-9

Фолклористи, лингвисти, литературове­

ди, културолози и историци - всеки от сво­

ето научно поле и личните си изследовател­

ски интереси отправя поглед към различни

страни от хумористичната проблематика.

Част от статиите са посветени на индика­

тивните възможности на хумора и неговите

разказни форми. В тях могат да се открият

документи на времето, в което са създаде­

ни. Те са свидетелства и за хората, които ги

създават в потребността им да конструират

и поддържат представи за себе си и света

около тях. Друга част от авторите в сбор­

ника анализират някои от механизмите и

пътищата за правене на хумор. Проследя­

ват се обратите на езика и мисълта, които

провокират всекидневната рутинност и я

превръщат в смях.

жжж.Ьазргезз.сош

15ВН 978-954-322-639-9

789543 226399Цена 19,00 лв.