Сънищата ни интригуват и плашат. Често те са странни или мрачни и на сутринта се събуждаме с тягостно чувство на безпокойство. Друг път насън изживяваме мечтите и най-съкровените си желания и не искаме да се будим, за да си осигурим още няколко минутки наслада. Според някои твърдения сънищата не са нищо друго освен продукт на мозъка в спящо състояние. Психологията от своя страна им отделя изключително голямо внимание, а повечето от нас не знаят какво да мислят и как да си обяснят този вълнуващ и все още слабо изучен феномен на човешката природа. Какво всъщност е сънят? Дали е обикновен „субпродукт“ на мозъка ни, или, както твърдят психолозите, е вход към вътрешния ни свят? Отговор на този въпрос все още няма. Мистерията на съня и сънуването остава, за да провокира невролози, психиатри, психоаналитици и езотерици да търсят ключа към този загадъчен свят.

Засега е ясно само, че сънят е физиологическа необходимост и важен фактор за психическото ни равновесие. Всеки човек сънува средно по един-два часа на нощ. Малцина от нас обаче помнят, че са сънували, а още по-малко могат да възпроизведат сънищата си. Това е така, защото 5 минути след края им човек забравя 50% от съдържанието, а след десет минути – до 90%. Интересът на човека към съня и сънуването, както и опитите да се анализира и обясни този процес обаче не секват.

Опити да се интерпретират сънищата са правени още в древността. По онова време те били възприемани като продължение на реалността. Отдавали им огромно значение. За римляните и гърците сънищата били послания от боговете, на които се доверявали безпрекословно – както в битките, така и във всекидневния живот. Строили се дори специални „храмове на сънищата“ и се вярвало, че ако болни преспят в тях, ще получат съновидение, което ще им покаже верния път и ще им помогне да намерят изцеление.

В Египет свещениците играели ролята и на тълкуватели на сънища. Хората, които имали особено ясни и значими съновидения, били считани за благословени и „специални“. А способността да се тълкува сънят била приемана като дар от боговете. При ацтеките например най-главното божество е било това на сънищата. А на езика на индианците думата „шаман“ означавала „човек, който има сънища“.

Древните смятали, че сънищата са врата, през която може да се надзърне в бъдещето. Ето защо те често се обръщали към тях, за да намерят отговор на проблем или за да решат по кой път да

поемат. И дори днес да ни се струва малко странно, сънищата често са определяли политиката, стояли са в основата на военните действия и са помагали на лекарите да лекуват пациентите си.

Някои древни култури смятали, че сънуването е начин душата да се отдели от тялото и да посети други светове. Така например според американски и мексикански племена сънят бил начин да се срещнеш със своите починали близки, защото те населявали царството на сънищата. Именно чрез това общуване с предците хората успявали да намерят отговор на много въпроси и да изберат ролята си в живота.

Древните китайци също вярвали, че душата напуска тялото по време на сън. Те обаче много се страхували, че тя може да не успее да се върне. Това суеверие все още е доста силно в Китай.

През средните векове се смятало, че чрез сънищата дяволът се промъквал в душата на човека и го изкушавал да поеме по лош път.

В началото на XIX век сънищата били заклеймени като нещо, което спохожда само обърканите и неуравновесени психически хора и затова нямало никакъв смисъл да им се обръща по-голямо внимание. Години по-късно един австрийски психоаналитик – д-р Зигмунд Фройд, поставил сънищата в центъра на своята научна работа. Целта му била да разкрие тяхната важност и нуждата те да бъдат тълкувани. Чрез книгата си „Тълкуване на сънищата“ той направил истинска революция в изучаването на съня.

Днес интересът към механизмите на сънуването и значенията на съня става все по-голям. Човек започва да осъзнава, че способността да се тълкуват сънищата се превръща в инструмент, чрез който можеш да надникнеш във вътрешния си свят и да разкриеш дълбоко скритите там чувства и емоции. В този смисъл сънят се оказва един от възможните ключове към себепознанието.

Съществуват различни теории за това какво точно представлява сънят.

Според една от тях сънищата са обикновена психологическа реакция на всички чувства и усещания, които сме преживели през деня. Те имат за цел да поддържат паметта. Картините, които виждаме в съня, са следствие от реорганизацията на информацията, постъпваща в мозъка, която се извършва през нощта. Възможни са два варианта: образите да са сбор от спомените, които ще бъдат „архивирани“ и запазени в паметта, или напротив – съвкупност от преживяванията, които ще бъдат „изтрити“ и съответно забравени.

Психоанализата обаче предлага много по-интересна теория. Според Фройд сънят е вход към нашето подсъзнание – този огромен резервоар от картини, образи, усещания, емоции и желания, които са цензурирани от нашето съзнание и съответно са недостъпни в будно състояние. В този смисъл ролята на съня е да ни помогне да опознаем по-добре самите себе си и да решим по този начин много от проблемите, които утежняват в една или друга степен живота ни. От тази гледна точка дори кошмарите са полезни, защото те са знак за някакво страдание – трудност, през която преминаваме, или вътрешен конфликт, който търси своето разрешение. Ето защо те се повтарят през дълги периоди от живота ни – докато не решим съответния проблем. Като осмисляме съдържанието на тези мъчителни сънища, ние обръщаме внимание на онези аспекти от характера или живота си, които по една или друга причина сме потиснали или пренебрегнали, и по този начин си осигуряваме възможността да живеем в мир със самите себе си. Сънищата изваждат на повърхността всичко онова, което ни притеснява и плаши, и така ни помагат да се разтоварим от вътрешното напрежение и да избегнем всички психически смущения, които биха могли да последват: умора, депресии, фобии, неврози, агресивно поведение и др.

И докато тълкуването на сънищата все още е твърде спорна материя, механизмът на съня, макар и в най-общ план, вече е разгадан. Какво точно се случва, след като заспим? В будно състояние чрез сетивата човешкият мозък възприема картини и образи от околния свят. По време на сън обаче сетивата не работят. И тъй като умът не получава външна информация, той трябва да използва връзката между съзнанието и подсъзнанието, за да сглоби модела на заобикалящия го свят. А подсъзнанието складира субективни данни като страховете, желанията, очакванията и т.н. Ето защо картините, които виждаме насън, често пъти са много различни от реално заобикалящата ни действителност.

По време на сън човешкото тяло се намира в покой. Всички жизнени процеси в организма се забавят. Сънят обаче не е абсолютно пасивно състояние, чрез което се откъсваме от реалния

свят и преминаваме в този на сънищата. Мозъкът запазва активността си и тя варира в зависимост от различните фази, през които преминава сънят. Според учените тези фази са основно две: на бързия сън и на бавния сън. Физиологичните, психологичните и поведенческите показатели на спящия се различават значително в едната и в другата фаза. По време на т.нар. бавен сън дишането и обмяната на веществата са изключително забавени, съзнанието не извършва почти никаква дейност. Ако човек се събуди по време на тази фаза, той се чувства много замаян и объркан и обикновено не помни дали и какво е сънувал. По време на бързия сън обаче дишането е динамично и неравномерно, кръвното налягане се увеличава, мозъкът работи на високи обороти, почти както когато е в будно състояние. Именно в тази фаза на ускорена мозъчна и физиологическа активност идват сънищата. Парадоксален е фактът, че в същия този момент тялото е изключително отпуснато и се намира в т.нар. сънна парализа. Дейността на мозъка по време на бързия сън обаче е много близка с тази в будно състояние. Ето защо понякога сънищата изглеждат толкова реални. От гледна точка на мозъка те са такива.

Независимо дали осъзнаваме, че сънуваме, или не, дали помним сънищата си, или ги забравяме веднага след като се събудим, всички ние сънуваме, и то по няколко пъти на нощ. Повечето от нас помнят само последното нещо, което са сънували, други могат да разкажат с подробности единствено кошмарите си и твърдят, че насън им се явяват само мъчителни неща. По своето съдържание сънищата са няколко вида – дневни съновидения, кошмари, пророчески, повтарящи се или ясни сънища (по време на които човек осъзнава, че сънува) и др. Функциите, които изпълняват сънищата, също са различни. Някои от тях имат за цел да компенсират онова, което ни липсва в реалния живот – така насън сбъдваме най-силните си желания. Други пък имат т.нар. изчистваща функция. Чрез тях ние реагираме на всичко преживяно през деня, за да можем да се отърсим от чувствата и емоциите и да подготвим съзнанието си за сблъсъка с нови такива. Компенсаторните и изчистващите сънища обикновено се забравят най-бързо. Най-въздействащи и запомнящи се са онези съновидения, в които душата посещава места и преживява събития в един различен, паралелен на реалния, свят. Безспорно най-интересни от тях са пророческите сънища. Те са особено ярки, припомнят се по-лесно и може да съдържат особено ценна информация – стига, разбира се, да успеем да я разчетем. Много хора вярват, че предсказващите сънища са продукт на нашата интуиция и на способността ни да улавяме сигналите, които ни подава някаква по-висша форма на съществуване – било то Бог, висшият разум, съдбата и пр. Съществува и по-разумно обяснение за тези т.нар. пророчески сънища. Според него в тях подсъзнанието просто сглобява и напасва всички онези детайли от наблюденията ни върху реалния свят в будно състояние, които ние по една или друга причина сме пропуснали или на които просто не сме обърнали достатъчно внимание. И така – именно нашият мозък, на базата на информацията, която самите ние сме му подали, успява да изгради цялостната картина на дадена ситуация и да намери най-добрия начин за реакция.

Независимо с коя от многобройните теории ще се съгласим, сънищата винаги интригуват и озадачават. Посланието в тях е добре скрито зад редица символи, метафори и нееднозначни детайли, чието тълкуване е изключително трудно. То се базира на народните вярвания и суеверия, на семиотиката и психоанализата и не на последно място на личния опит и светоусещането на всеки отделен човек. Ето защо е невъзможно да се даде конкретно и еднозначно тълкувание на съня. Всеки от нас, в зависимост от нивото на духовното си развитие и на интуитивните си способности, сам за себе си прави опити да разгадае скритото послание на пътуването в тази паралелна вселена, която се подчинява на своя собствена логика. Понякога тези опити са успешни, друг път – не съвсем. Едно нещо обаче е сигурно и това е човешкото любопитство към ирационалното и желанието му да повдигне за миг поне завесата и да надникне към онова, което крие бъдещето...

Теория за личноста на Зигмунд Фройд

Всъщност не Фройд е авторът на идеята за конфликта между съзнаваното и несъзнаваното, но със сигурност именно той я прави известна. Съзнаваното е това, което знаем във всеки един момент, настоящите ни възприятия, спомени, мисли, фантазии, чувства. Предсъзнаваното работи близо до съзнаваното, днес можем да го наречем “налична памет” – то съдържа всичко, което лесно може да се осъзнае, спомените, за които не мислим в момента, но можем да си спомним без особени усилия. Никой няма проблем с тези два слоя на съзнанието. Но според Фройд, те са най-малките му елементи!

Най-голямата част на съзнанието е несъзнаваното. То включва всичко, което не е лесно достъпно за съзнанието, в това число произлизащите от него драйвове и инстинкти, както и нещата, които са там, защото не можем да се пречупим и да ги приемем, като например спомените и емоциите, свързани с травми.

Според Фройд, несъзнаваното е източник на мотивацията, била тя прости желания за храна и секс, или невротичен натиск, или вдъхновението на художника или на учения. И въпреки това, често се изкушаваме да отречем или да устоим на необходимостта от осъзнаването на тези мотиви и имаме достъп до тях само в променена форма. По-късно ще се върнем отново на този въпрос.

То, Аз и Супер-Аз

Фройдистката психологическа реалност започва със свят, пълен с обекти. Измежду тях има един много специален – организма. Той се отличава с това, че действа, за да оцелява и да се възпроизвежда и е воден от нуждите си – глад, жажда, избягване на болката и секс.

Една много важна част от него е нервната система, а нейна характерна особеност е чувствителността към потребностите му. При раждането, човешката нервна система превъзхожда с малко животинската - То. Нервната система, То, превежда нуждите на организма в мотивационни сили - инстинкти или драйвове. Фройд също ги нарича "желания". Тази трансформация от нужди в желания е т.нар. “първичен процес”.

То действа в съответствие с принципа на удоволствието - можем да го обясним като искане незабавно да се задоволят потребностите. Просто си представете едно гладно дете, пищящо до посиняване. Това дете не “знае” какво точно иска, в смисъла, в който възрастните са наясно от какво имат нужда, а просто иска да получи нещо и то веднага. Детето, от фройдистка гледна точка, е чисто или почти чисто То. А То не е нищо друго, освен психичен представител на биологичното.

За съжаление, въпреки че желанието за храна, въплътено в представата за сочна пържола, би могло да бъде достатъчно, за да задоволи То, не е достатъчно, за да задоволи организма. Нуждата само се усилва и желанията продължават да идват. Може би сте забелязали, че когато не сте удовлетворили дадена потребност, например за храна, тя заема все повече и повече от вниманието ви, докато вече не можете да мислите за нищо друго. Това е желанието или драйвът, който навлиза в съзнанието.

За щастие на организма, съществува и една малка част от съзнанието (обсъдихме я по-горе) – съзнателното, и тя е свързана със света чрез сетивата. През първата година от живота на детето около нея част от То става Аз. Аз-ът свързва организма с реалността чрез съзнанието и търси обекти, за да задоволи желанията и исканията, които То създава за да представи нуждите на организма. Дейността по решаване на проблеми се нарича “вторичен процес”.

Аз-ът, за разлика от То, функционира съгласно принципа на реалността, който повелява “задоволи нуждата, веднага щом откриеш подходящ обект”. Той представлява реалността и в значителна степен - разума.

Въпреки това, докато Аз-ът се бори да прави То (и следователно организма) доволно, среща пречки. А понякога попада и на обекти, с чиято помощ постига целите си. Аз-ът запомня тези препятствия и помощници. В частност, той пази историята за наградите и наказанията, дадени му от два от най-влиятелните обекти в света на едно дете - мама и татко. Този списък от неща, които трябва да се избягват и стратегии за следване, се превръща Супер-Аз. Супер-Аз-ът не е завършен докато не станем на около седем-осем годишна възраст. При някои хора той изобщо никога не бива завършен.

Има два аспекта на Супер-Аз – единият е съзнанието, като интернализация на наказания и предупреждения, а другият е наречен “Идеален Аз” - той произлиза от наградите и позитивните модели, представени на детето. Съзнанието и Идеалният-Аз предават исканията си на Аз-а чрез чувства като гордост, срам и вина.

Това е сякаш като деца сме придобили нов набор от нужди и съпътстващите ги желания, само че този път със социален, а не с биологичен характер. За съжаление, те често могат да конфликтуват с желанията на То. Супер-Аз-ът представлява обществото, а то често иска изобщо да не задоволите потребностите си!

Инстинкт към живота и инстинкт към смъртта

Фройд разглежда цялото човешко поведение като мотивирано от драйвове и инстинкти, които от своя страна са неврологични представители на физически нужди. Отначало, той ги нарича “инстинкти към живота”. Те поддържат (а) живота на организма, като го мотивират да търси храна и вода, и (б) живота на видовете, като мотивират организма да прави секс. Мотивационната енергия на инстинктите към живот се нарича “либидо”, от латинските думи за “Аз желая”.

Клиничният опит на Фройд го кара да разглежда секса като по-важен от другите нужди в динамиката на психиката. Ние сме, преди всичко, социални създания и сексът е най-социалната нужда. Освен това трябва да припомним, че Фройд включва много повече от самия акт в термина “секс”! Така либидото представлява не само стария драйв, а и драйвът към секс.

В по-късен етап от живота си, Фройд започва да вярва, че инстинктите към живот не описват нещата напълно. Либидото е жизнено, а принципът към удоволствие е в непрекъснато движение. И все пак, стремежът на цялото това движение е да бъде достигнато състояние на покой, на задоволеност, на мир и на липса на потребности. Целта на живота, бихте казали, е смъртта! Фройд започва да вярва, че "под", "освен" инстинктите към живота има инстинкт към смъртта. Т.е., че всеки човек изпитва несъзнавано желание да умре.

Това отначало изглежда странна идея и е била отхвърлена от голяма част от учениците му, но аз мисля, че има нещо вярно в нея - животът може да бъде болезнен и изтощителен процес. Дните на повечето хора по света са изпълнени с повече болка, отколкото с удоволствие - нещо, което никак не ни се иска да признаем. Смъртта обещава избавление от борбата с живота.

Фройд взима под внимание принципа на нирвана. Нирвана е будистка идея, често превеждана като “рай”, но в действителност означава “угасване”, като угасването на свещ. То значи несъществуване, нищо, празнота, която според будистката философия, е целта на живота.

Ежедневните проявления на инстинкта към смъртта и принципа му на нирвана са в желанието ни за покой, за избягване на стимулацията, в привлекателността на алкохола и наркотиците, в склонността ни към действия, свързани с бягство – като това да забравим за себе си чрез книгите или филмите и в стремежа ни за почивка и сън. Понякога стремежът към смъртта открито се изявява като желание за самоубийство. И според теорията на Фройд, ние често го насочваме вън от себе си под формата на агресия, жестокост и стремеж към разрушение.

Тревожност

Фройд казва “Животът не е лесен!”

Аз-ът, стои между някои доста мощни сили - реалността, обществото, представено от Супер-Аз-а и биологичното, представено от То. Когато те имат конфликтуващи искания, спрямо горкия Аз е напълно разбираемо защо той, или в случая - вие, се чувствате заплашени и претоварени, сякаш ще се сринете под целия този товар. Това усещане е наречено "тревожност", и служи за сигнал на Аз-а, че неговото, а оттам и оцеляването на целия организъм, са в опасност.

Фройд споменава три различни вида тревожност: първата е реалистичната тревожност, която ние с вас бихме нарекли “страх”. Всъщност, и той я нарича така – на немски. Но преводачите му сметнали, че “страх” е твърде “проста” дума! И все пак, ако ви хвърля сред отровни змии, ще изпитате реалистична тревожност.

Следващата е моралната тревожност. Изпитваме я когато заплахата идва не от външния, физически свят, а от интернализирания социален свят на Супер-Аз-а. Тя в действителност е друго название на чувства като срам, вина и страх от наказание.

Последната е невротичната тревожност. Това е страхът да бъдеш претоварен от импулси, идващи от То. Ако някога сте се чувствали сякаш сте на път да излезете извън контрол, да загубите разсъдъка си, значи сте усещали невротична тревожност. Фройд се занимава най-вече с този вид и затова обикновено я наричаме просто “тревожност” – кратко и ясно.

Защитни механизми

Аз-ът се справя с исканията на реалността, на То и на Супер-Аз-а, доколкото може. Но когато тревожността стане твърде непосилна, той трябва да се защити. Постига го като несъзнателно

блокира импулсите, или като ги изопачава в по-малко заплашителна, по-приемлива форма. Тези техники се наричат “защитни механизми на Аз-а” и Фройд, а и дъщеря му Анна, описват някои от тях:

Отричането представлява блокирането на външни събития от осъзнаване. Ако някоя ситуация е прекалено тежка, за да се справи с нея, човек просто отказва да я преживее. Както може да си представите, това е първична и опасна защита – никой, който е отрекъл реалността не е стигнал далече! Отричането може да действа само по себе си или най-често в комбинация с други, по-хитри механизми, които го подпомагат.

Веднъж четях, докато пет-годишната ми дъщеря гледаше филмче (“Смърфовете”, доколкото си спомням). Тя стоеше близо до телевизора, както беше свикнала, когато започнаха рекламите. Явно никой от телевизията не се беше замислил, защото пуснаха реклама на филм на ужасите, съдържаща кървав нож, хокейна маска и писъци от ужас. Вече не бях в състояние да предпазя детето си от случилото се и постъпих така, както всеки добър татко-психолог би постъпил – говорих с нея. Казах й: “Леле, колко страшна беше тази реклама, нали?” Тя отговори: “А?”, аз повторих: “Рекламата ... беше страшна, нали?”, а тя попита: “Каква реклама?”, и аз казах: “Рекламата, която току що дадоха, с кръвта, и маската, и писъците...!” – тя очевидно беше изключила цялата ситуация.

Оттогава забелязах, как малките деца замаскират нещата, които не искат да приемат. Също така съм виждал хора, припадащи при аутопсии, или такива, отричащи реалността, когато е починал техен близък и студенти, които не успяват да си взимат резултатите от тестове. Това е отричане.

Анна Фройд също споменава “отричане във фантазията”. То е когато децата във въображението си превръщат "лош" баща - в любящо мече, или беззащитно дете - в силен супергерой.

Подтискането, което Анна Фройд нарича и “мотивирано забравяне”, е да не можеш да си спомниш заплашваща ситуация, човек или събитие. Това също е опасно и е част от повечето други защитни механизми.

Като юноша, развих силен страх от паяци и особено от тези с дълги крака. Не знаех откъде се появи този страх, но той стана доста смущаващ по времето, когато влязох в колежа. Там съветника ми ми помогна да го преодолея (с техника, наречена системна десенсибилизация), но все още нямах представа откъде се беше зародил. Години по-късно сънувах много ясен сън,

в който бях много малък и братовчед ми ме заключи в една барака зад къщата на баба и дядо. Тя беше малка и тъмна, и имаше мръсен под, покрит с – познайте! – дългокраки паяци.

Фройдисткото тълкуване на тази фобия е много просто – подтиснах травмиращо събитие – инцидента в бараката – но виждането на паяци възобнови тревожността от събитието, без да събуди спомена.

Има и много други примери. Анна Фройд разкрива един такъв, който сега ни се вижда чудат – младо момиче, което се чувства гузно заради доста силните си сексуални желания и забравя името на гаджето си, дори когато се опитва да го представи пред приятелите си! Или алкохолик, който не може да си спомни опита си за самоубийство, твърдейки че сигурно е имал “бяло петно”. Или някой, който едва не се е удавил като дете и не може да си спомни това дори когато другите се опитват да му го припомнят, но все още има страх от водоеми!

Имайте предвид, че истинският защитен механизъм действа несъзнателно. Брат ми се страхуваше от кучета като малък, но това не беше никаква защита. Беше го ухапало едно куче и той не искаше да пострада отново. Обикновено нерационалните страхове, които наричаме фобии, произлизат от подтискането на травмите.

Аскетизмът или отричането от нуждите е нещо, за което повечето хора не са чували, но напоследък отново предизвиква внимание с проявата на едно разстройство, наречено “анорексия”. Ако децата в ранно юношество се почувстват заплашени от появяващите се сексуални желания, може несъзнателно да се опитат да се защитят като отричат не само тях, но и всички останали желания. Така те започват да водят един вид аскетичен (като на монасите) начин на живот, в който отхвърлят нещата, на които другите се наслаждават.

Днешните момчета силно се интересуват от самодисциплината на бойните изкуства. За щастие, бойните изкуства не само не те нараняват (много), но дори и може да ти помогнат. За нещастие, днешните момичета често развиват силно желание да станат част от стандарт за красота, в който са прекалено и нереално слаби. Според фройдистката теория, отричането на желанието им за храна, всъщност е замаскиране на отричането на сексуалното им развитие.

Анна Фройд разглежда и по-лека форма на това, която нарича “ограничаване на Аз-а”. При него човек губи интерес към даден аспект на живота и го насочва другаде, за да избегне срещата с реалността. Младо момиче, отхвърлено от обекта на чувствата си, може да загърби женствеността си и да се превърне в “асексуална интелектуалка”, а момче, страхуващо се да не бъде унижено при футболен мач може да започне да е необяснимо привлечено от поезията.

Изолацията (която понякога се нарича "интелектуализация") е откъсване на емоцията от болезнен спомен или заплашващ импулс. Някой може доста безцеремонно да признае, че е бил насилван като дете или да покаже чисто интелектуално любопитство към новооткритата си сексуална ориентация. Нещо, което е наистина важно, се разглежда все едно че не е.

При крайно напрегнати ситуации, мнозина откриват, че са съвсем спокойни и съсредоточени, докато напрежението не отмине и тогава те просто губят контрол над себе си. Нещо ви казва, че по време на такава ситуация, не можете да си позволите да падате духом. Често можете да видите някой, който е тотално погълнат от социалните задължения, свързани със смъртта на близък човек. Лекарите и сестрите трябва да се научат да отделят естествените си реакции при вида на кръв, рани, игли и скалпели, и да лекуват пациента, като временно се отнасят към него не като към топло, прекрасно човешко същество със семейство и приятели. Юношите често минават през фаза, в която са запалени от филми на ужасите, може би за да могат да се справят със собствените си страхове. Нищо не демонстрира изолацията по-ясно от театър, пълен с хора, които се смеят истерично докато актьорите пресъздават как някой бива разчленяван.

Заместването е пренасочването на импулс към цел-заместител. Ако импулсът, желанието, е приемливо за вас, но човекът, към когото го насочвате е твърде заплашващ, може да го замените с някой или нещо, което да ви служи като символичен заместител.

Човек, който мрази майка си може да подтисне тази омраза, но да я прехвърли, да кажем, към жените като цяло. Друг, който не е имал възможността да обича някого, може да насочи любовта си към кучета и котки, вместо към хора. Ако някой се смущава от сексуалното си желание към реален човек, може да фокусира страстта си върху фетиш. А този, който е разочарован от шефа си, може да се прибере вкъщи и да ритне кучето или да набие член на семейството си, или да хулиганства.

Обръщането срещу себе си е много специална форма на заместване, в която човек става собствената си цел-заместител. Обикновено се използва по-скоро във връзка с омраза, гняв и агресия, отколкото с по-позитивни импулси и това е фройдисткото обяснение за повечето от чувствата ни за малоценност, вина и депресия. Идеята, че депресията често е резултат от гняв, който отказваме да признаем, е приета от мнозина - и фройдисти, и нефройдисти.

Преди време, в момент, в който не се чувствах много добре, пет-годишната ми дъщеря изля цяла чаша горещ шоколад в дневната. Нахвърлих се да й се карам, казвайки й че е непохватна и че трябва да се научи да е по-внимателна, и колко пъти й повтарям и ... е, знаете. Тя стоеше там сковано, с ядосан поглед и няколко пъти сама се удари по главата - очевидно

предпочиташе да удари моята глава, но просто не можеш да направиш така, нали? Излишно е да казвам, че оттогава се чувствам виновен за това.

Проекцията, която Анна Фройд нарича "заместване извън", е почти пълната противоположност на обръщането срещу себе си. Тя включва склонността да виждаме собствените си неприемливи желания у другите. Така да се каже, желанията все още са си там, но вече не са ваши. Признавам, че винаги когато чуя някой разпалено да обяснява колко агресивни и извратени са всички, се чудя дали този човек няма агресивна или сексуална черта, която не иска да приеме.

Нека ви дам няколко примера. Един съпруг, добър и верен, усеща, че е ужасно привлечен от чаровната и флиртуваща съседка. Вместо да признае собствените си, съвсем естествени желания, става крайно ревнив към жена си, постоянно е загрижен дали му е вярна и т.н. Или жена, която открива, че има леко сексуални желания към приятелките си. Вместо да приеме тези чувства, като доста нормални, тя става прекалено обезпокоена от наличието на лесбийки в обществото.

Алтруистичното себеотдаване е форма на проекция, която на пръв поглед изглежда като своята противоположност: тук човек се опитва да задоволи нуждите си чрез някой друг.

Типичен пример за това е приятелят (всички сме имали такъв), който докато не търси партньор за себе си, постоянно тласка другите да създават връзки и е особено любопитен да научи "какво се случи снощи" и "как вървят нещата". Крайната форма на алтруистична жертва е човек, който живее целия си живот за и чрез другите.

Формирането на реакция, което Анна Фройд нарича “вяра в противоположното” е да превърнеш неприемлив импулс в неговата противоположност. Така дете, ядосано на майка си, може да стане прекалено загрижено за нея и да я обсипва с внимание. Малтретирано дете може да е силно привързано към малтретиращия го родител. Или някой, който не може да приеме хомосексуалния си импулс, може да твърди, че не понася хомосексуалистите.

Може би най-честият и най-ясен пример за формиране на реакция, е при децата между около 7 и 11 години – повечето момчета ще ви кажат с непоколебима сигурност колко са отвратителни момичетата, а момичетата ще твърдят също толкова убедително, колко груби са момчетата. Възрастните, обаче, които наблюдават общуването им, могат лесно да разберат какво е истинското им отношение!

Развалянето включва "магически" жестове или ритуали, които са с цел да се прекъснат неприятни мисли или чувства. Анна Фройд споменава например, за момче, което казва азбуката отзад напред винаги, когато му дойде сексуална мисъл, или се обръща и плюе щом срещне друго момче, споделяло желанието си за мастурбация.

При “обикновените” хора, развалянето е, разбира се, по-съзнателно и можем да предприемем действия за изкупление или официално да поискаме прошка. Но при някои хора актът на изкуплението изобщо не е съзнателен. Вземете, например, бащата алкохолик, който след година на вербално, а може би и физическо насилие, прави най-страхотната и най-прекрасна Коледа за децата си. След като празниците свършат и децата не са съвсем подведени от магическия му жест, той се връща при бармана с оплаквания за това колко неблагодарно е семейството му и как го принуждават да пие.

Един от класическите примери за разваляне засяга личната хигиена след секс. Съвсем разумно е да се измиеш, след като си правил секс. Но ако изпитваш необходимостта да вземеш душ три или четири пъти подред, използвайки ексфолиращ сапун – може би не приемаш особено добре секса, който си правил.

Интроекцията, понякога наричана “идентификация”, означава да приемеш като част от себе си чужди особености, защото по този начин решаваш някакви свои емоционални трудности. Например, ако дете често е оставяно само, може да се опита да се превърне в “майка”, за да намали страховете си. Понякога виждате как такива деца казват на куклата или на домашния си любимец да не се страхува. По-големите деца и тийнейджърите пък имитират любимите си звезди, музиканти или спортисти в опита си да установят собствената си идентичност.

По-необичаен пример е една жена, която беше съседка на баба ми и дядо ми. Съпругът й почина и тя започна да се облича в неговите дрехи, макар и спретнато прекроени за нея. Тази жена възприе някои от навиците на покойния си съпруг, като например - да пуши лула. Въпреки че съседите го намираха за странно и говореха за нея като за “жената-мъж”, тя не страдаше от обърканост на сексуалната си ориентация. В действителност, по-късно се омъжи отново, запазвайки до смъртта си мъжките костюми и лулата!

Тук трябва да добавя това, че идентификацията е много важна за фройдистката теория като механизма, чрез който развиваме своя Супер-Аз.

Идентифицирането с агресора е вид интроекция, която се основава на приемане, но не на общи или позитивни черти, а на негативни или на такива, от които ни е било страх. Ако се

страхувате от някого, можете отчасти да надвиете този страх като започнете да приличате повече на него. Често виждахме две от дъщерите ми, които израснаха с доста своенравна котка, да мяукат, да съскат и да си извиват гърбовете, в опита си да не я допуснат да изскочи от някой тъмен ъгъл, и да ги захапе за глезена.

Един по-драматичен пример е наречен “Стокхолмски синдром”. След криза със заложници в Стокхолм, психолозите с изненада установили, че заложниците не само не били ужасно ядосани на похитителите си, но дори били откровено благоразположени към тях. Имаше и един по-скорошен случай с млада жена на име Пати Хърст, от богатата и влиятелна фамилия Хърст. Тя била пленена от много малка самопровъзгласла се за революционна група, наречена “Симбионистка армия за освобождение”. Пати Хърст била държана в килери, изнасилвана и измъчвана. Въпреки това, тя очевидно решила да се присъедини към похитителите си – правила пропагандни видео клипове за тях и дори размахала оръжие по време на банков обир. По-късно, по време на дело по случая й, психолозите силно настоявали за приемане на становището им, че тя е била жертва, а не престъпник. Въпреки това, Пати Хърст била обявена за виновна за участието си в банков обир и получила 7 години затвор. След 2 години била помилвана от президента Картър.

Регрес – това е движение назад към психологическото минало при хора, подложени на стрес. Когато сме притеснени или изплашени, поведението ни често става детинско или примитивно. Например, ако на дете се наложи да лежи в болница, то може да започне отново да си смуче пръста или да се напишква в леглото. Тийнейджърите може да започнат да се кикотят неудържимо, ако попаднат в социална ситуация, включваща представители на противоположния пол. Първокурсник в университета може да си донесе стара играчка от вкъщи. Група цивилизовани хора може да се превърне в буйна тълпа, ако научат, че поминъкът им е в опасност. Или възрастен мъж, който е прекарал двадесет години, работейки за дадена фирма и след пенсионирането си се усеща като ненужен, може да се оттегли в изолация и да стане детински зависим от съпругата си.

Къде се връщаме щом се сблъскаме със стрес? Според теорията на Фройд - в последния момент от живота си, в който сме се чувствали спокойни и сигурни.

Рационализацията е когнитивното изопачаване на “фактите”, с цел даден импулс да стане по-малко заплашителен. Правим го често на доста съзнателно ниво, когато си измисляме извинения за разни неща. За много хора с чувствителен Аз, измислянето на извинения е толкова лесно, че дори не си дават сметка, че го правят. С други думи, мнозина са съвсем подготвени да вярват в собствените си лъжи.

Полезен начин да разберем защитните си механизми е да ги разгледаме като комбинация от отричане и подтискане с различни видове рационализации.

Всички защитни механизми са, разбира се, лъжи, дори да не съзнаваме, че ги правим. Но това не намалява опасността от тях – всъщност дори я увеличава. Както може би баба ви ви е казвала “о, как се оплетохме...”. Лъжите пораждат лъжи и все повече ни отдалечават от истината, от реалността. След известно време Аз-ът вече не може да се грижи за всички искания на То или да взима под внимание Супер-Аз-а. Тогава тревогите се връщат с пълна сила и вие се пречупвате.

И въпреки това, според Фройд, защитите са необходими. Не може да очаквате някой и най-вече едно дете, да понесе цялата тъга на живота! Докато някои фройдисти твърдят, че всички защити може да се използват по позитивен начин, според самия Фройд, има само една позитивна защита и това е сублимацията.

Сублимацията е превръщането на неприемлив импулс, бил той желание за секс, гняв, страх или каквото и да е, в социално приемлива, дори продуктивна форма. Така човек, който е много враждебен, може да стане ловец, месар, футболист или наемен войник. Друг, който страда от силна тревожност в един неясен свят, може да стане например организатор, бизнесмен или учен. Ако някой е със силни сексуални желания, може да стане например художник, фотограф, писател и т.н. За Фройд в действителност всички позитивни съзидателни дейности са продукт на сублимации и то най-вече на сексуалното желание. е превръщането на неприемлив импулс, бил той желание за секс, гняв, страх или каквото и да е, в социално-приемлива, дори продуктивна форма. Така човек, който е много враждебен, може да стане ловец, месар, футболист или наемен войник. Друг, който страда от силна тревожност в един неясен свят, може да стане, например, организатор, бизнесмен или учен. Ако някой е със силни сексуални желания, може да стане, например, художник, фотограф, писател и т.н. За Фройд в действителност всички позитивни съзидателни дейности са продукт на сублимации и то най-вече на сексуалното желание.

Стадии на развитие

Както по-рано споменах, според Фройд, сексуалното желание е най-силната мотивираща сила. Всъщност, според него, то е най-силната мотивираща сила не само за възрастните, но и за децата, и дори за бебетата. Когато представил идеите си за детската сексуалност пред Виенското общество, то едва ли било подготвено да обсъжда сексуалността при възрастните, а какво остава за тази при децата!

Вярно е, че способността за оргазъм е неврологично заложена още от самото раждане. Но Фройд не говори само за оргазъм. Сексуалност означава не просто самия акт, но и всички приятни усещания от кожата. Ясно е дори за най-скромните от нас, че бебетата, децата и, разбира се, възрастните харесват тактилните усещания като ласки, целувки и т.н.

Фройд забелязва, че в различните етапи на живота, определени части от кожата ни ни доставят най-голямо удоволствие. По-късо теоритиците наричат тези части “ерогенни зони”. Според него, новороденото получава най-силна наслада от смукането, най-вече на гърди. В действителност, бебетата са склонни да лапат всичко. По-късно в живота, детето се фокусира върху аналните удоволствия да стиска и да отпуска. До 3 или 4г. възраст, то може да открие приятните усещания от това да пипа или разтрива гениталиите си. Едва по-късно, при достигането на сексуалната зрялост, ние откриваме най-голямата наслада по време на сексуалния акт. Въз основа на тези наблюдения, Фройд създава психосексуалната теория за фазите на развитие.

Оралният стадий продължава от раждането до 18 месеца. Центърът на удоволствието, разбира се, е устата. Смукането и хапането са любимите дейности.

Аналният стадий продължава от 18 месеца до 3-4 години. Центърът на удоволствието е анусът - стискането и отпускането носят голяма наслада.

Фалическият стадий е от 3-4 до 5-6-7 години. Центърът на удоволствието са гениталиите. Мастурбацията е често срещана.

Латентният стадий продължава от 5-6-7 години до пубертета - което е някъде до около 12 години. По време на тази фаза, според Фройд, сексуалният импулс е подтиснат в услуга на ученето. Трябва да отбележим, че докато повечето деца изглеждат доста спокойни в сексуален аспект, през ранните класове може би около 1/4 от тях мастурбират и играят на "доктори". В консервативното време, в което Фройд живее, тези деца са били, най-малкото, по-тихи от днешните им връстници.

Гениталният стадий започва през пубертета и представлява възраждане на сексуалното желание у юношите и по-специфичното съсредоточаване на удоволствието в сексуалния акт. Според Фройд, мастурбацията, оралния секс, хомосексуалността и много други подобни неща, които в днешно време считаме за приемливи за възрастните, са израз на незрялост.

Това е истинска теория за стадиите на развитие, т.е. фройдистите вярват, че всички преминаваме през различните стадии в този ред и приблизително на такава възраст.

Едипов комплекс

С всяка от фазите е свързана определена трудност, от която е най-вероятно да възникнат проблеми. При оралната фаза, това е отбиването на кърмачето. При аналната - ученето за ползване на гърне. При фалическата фаза, това е Едиповият комплекс, по името на древногръцката легенда за цар Едип, който без да знае убил баща си и се оженил за майка си.

Ето какво представлява Едиповият комплекс: първият обект на любовта за всички нас е майка ни. Искаме вниманието й, топлото й отношение, ласките й, желаем я в доста широк сексуален смисъл. Малкото момче, обаче, има съперник за мама – баща си! Той е по-голям, по-силен, по-умен, ляга си при нея, докато Младши вехне далече в малкото си самотно легло. Татко е врагът.

Горе-долу по времето, в което малкото момче осъзнае тази архетипова ситуация, той знае някои по-неуловими разлики между момчетата и момичетата, освен прическите и начина на обличане. От наивната му гледна точка, разликата е това, че той има пенис, а момичетата нямат. В този момент от живота, детето смята, че да имаш нещо е много по-добре отколкото да нямаш и затова е доволно от подредбата на нещата за него.

Но тогава се появява въпросът – къде е пенисът на момичето? Вероятно някак си го е изгубила. Вероятно е бил отрязан. Вероятно това може да се случи и на него! Това е началото на страха от кастрация, леко погрешно название на страха от загубата на пениса.

Да се върнем обратно на историята, момчето, осъзнаващо превъзходството на баща си и страхуващо се за пениса си, включва някои от защитните механизми на Аз-а: той прехвърля сексуалните си импулси от майка си към момичетата, и по-късно към жените; и се идентифицира с агресора, татко, опитва се да прилича на него, така да се каже, да бъде мъж. След няколко години латентен период, той навлиза в юношеството и в света на зрялата хетеросексуалност.

Момичето също започва живота си с любовта към мама, така че проблемът тук е да прехвърли чувствата си към таткото преди появата на Едиповия комплекс. Фройд постига това с идеята за завистта за пениса: малкото момиче също е забелязало разликата между момчетата и

момичетата и усеща, че то някак си не се вписва. Иска да има пенис и цялата сила, свързана с него, или поне да има негов заместител, като например, бебе. Всяко дете знае, че за да има бебе е необходимо да има баща и майка, така че малкото момиче хвърля око на татко си.

Той, разбира се, вече е зает. Малкото момиче го замества с момчетата и мъжете, и се идентифицира с мама, жената, която има мъжа, когото то наистина иска. Обърнете внимание, че нещо тук липсва: момичето не страда от силната мотивация на страха от кастрация, тъй като не може да загуби нещо, което няма. Фройд усеща, че липсата на този силен страх е причината за факта (както той го вижда), че жените са едновременно по-слабо хетеросексуални и някак си по-слаби в морален аспект.

Преди да се подтиснете прекалено от това съвсем-не-ласкателно описание на женската сексуалност, се успокойте, защото мнозина не го подкрепят. Ще обсъдя това в частта за дискусия.

Характер

Преживяванията ви, докато пораствате формират вашата личност, или характер, като възрастни. Фройд счита, че травмите имат особено силен ефект. Разбира се, всяка от тях има свой уникален отпечатък върху личността, който може да се изследва и разбере само от индивидуална гледна точка. Но травмите, свързани с развитието на фазите, тъй като всички трябва да преминем през тях, би следвало да са по-постоянни.

Ако срещате трудности в изпълняването на която и да е от задачите, свързани с фазите – отбиване, приучаване към гърне или откриване на сексуалната ви идентичост – сте склонни да задържите някои бебешки или детски навици. Това се нарича “фиксация”. Тя увеличава ефекта на даден проблем от фаза на развитието върху личността ни.

Ако вие, през първите осем месеца от живота си, често сте неудовлетворен в нуждата си да сучете, вероятно защото майка ви не ви е предразполагала или дори е била груба, или пък се е опитвала да ви отбие прекалено рано, тогава може да развиете орално-пасивен характер. Орално-пасивната личност е склонна да е силно зависима от другите. Тя често запазва интереса си към “оралните удоволствия” като яденето, пиенето и пушенето. Сякаш търси насладите, които са й липсвали.

Когато сте между 5 и 8-месечно бебе, започват да ви растат зъбки. Приятно нещо за правене в този период е да хапете нещо, като например зърното на гърдата на мама. Ако това доведе до неприятни преживявания и премине в преждевременно отбиване, може да развиете орално-агресивна личност. Тези хора запазват желание да хапят моливи, дъвки и други хора през целия си живот. Те са склонни към вербална агресивност, водене на спорове, сарказъм и т.н.

През аналния период сме изумени от “фукнциите на тялото си”. Отначало, правим каквото и когато поискаме. След това, изведнъж и напълно безпричинно, може да разберете, че ви карат да го правите само по определено време и на определено място. И родителите изглежда ценят крайния продукт от цялото това усилие!

Някои родители се поставят в услуга на детето в процеса на приучаване към навици за ползване на тоалетна. Те молят, придумват, показват силна радост, когато го направите правилно, държат се сякаш сте им разбили сърцето, ако не го направите както трябва. Детето е царят на къщата и го знае. Когато порасне то ще стане анално-отпускаща личност. Тези хора са немарливи, неорганизирани, лесно прощават грешки. Те могат да бъдат и жестоки, разрушителни, и отдадени на вандализъм и графити. Оскар Медисън, героят от “Странната двойка”, е добър пример.

Други родители са строги. Те може да се съревновават със съседите или роднините си кой първи ще научи детето си да ползва гърне (за мнозина, ранното свикване с гърнето е израз на интелигентност). Тези родители може да ползват методи като наказание или унижение. Детето им най-вероятно ще получи запек, тъй като се опитва постоянно да стиска и когато порасне ще бъде анално-задържаща личност. Той или тя ще бъде особено спретнат, перфекционист, властен, много упорит и стиснат. С други думи, анално-задържащият е стегнат във всички отношения. Феликс Унгер, героят от “Странната двойка”, е отличен пример за това.

Съществуват и два типа фалически личности, въпреки че никой не ги е наименувал. Ако момчето е отхвърлено от майка си по жесток начин и се чувства силно заплашено от твърде мъжествения си баща, най-вероятно ще има ниска самооценка в областта на сексуалността. Той може да реагира на това като или се оттегли от хетеросексуални връзки, вероятно превръщайки се в “книжен плъх”, или като се превърне в “мачо” и се преструва на “мъжа за дамите”. Момиче, отхвърлено от баща си и заплашено от прекалено женствената си майка, също би било склонно да има ниско мнение за себе си и може да се превърне в “цвете в саксия” или в прекалено женствена “красавица”.

Но ако момчето не е отхвърлено от майка си, а вместо това е предпочитано пред слабия си мекушав баща, то може да развие много високо мнение за себе си (което може силно да

пострада, когато навлезе в истинския свят, където никой не го обича както майка му) и може да изглежда доста женствен. В крайна сметка, той няма защо да се идентифицира с баща си. Също така, ако момичето е малката принцеса на татко и неговият най-добър приятел, а мама е понижена до това да изпълнява слугинска роля, то може да стане доста суетно и егоцентрично, или пък доста мъжествено.

Различните фалически характери показват важен момент във фройдистката характерология: крайностите водят до крайности. Ако сте разочаровани по някакъв начин, или прекалено разглезени, имате проблеми. И, въпреки че всеки проблем обикновено води до определени характеристики, те лесно могат да бъдат преобърнати. Така анално-задържащата личност може изведнъж да стане прекалено щедра или да е прекалено разхвърляна в някой аспект от живота си. Това е разочароващо за учените, но може да отрази истинската същност на личността!

Терапия

Терапията на Фройд е по-влиятелна от всяка друга, както и от останалата част от теорията му. Ето няколко нейни основни положения:

Отпускаща атмосфера. Клиентът трябва да се чувства свободен да изрази всичко. Терапевтичната ситуация всъщност е уникална социална ситуация и то такава, че да не се страхувате от осъждане или отлъчване от обществото. В действителност, при фройдистката терапия терапевтът практически изчезва. Добавете към това и физически отпускащата кушетка, приглушената светлина, шумоизолираните стени и сцената е готова.

Свободни асоциации. Клиентът може да говори за абсолютно всичко. Идеята е, че с отпускането, несъзнаваните конфликти неизбежно ще изплуват на повърхността. Не е трудно да откриете прилики между фройдистката терапия и сънуването! Въпреки това, при терапията има терапевт, който е обучен да разпознава определени знаци за наличието проблеми и решенията им, които клиентът би пропуснал.

Съпротива. Един от знаците е съпротивата. Когато клиентът се опитва да промени темата, заспи, закъснее или пропусне часа си, терапевтът казва: "Аха!" Тази защита предполага, че в свободните си асоциации клиентът се приближава до нещо, което на несъзнавано ниво счита за заплашващо.

Анализ на сънища. В съня си някак си по-слабо се съпротивляваме на несъзнаваното и позволяваме на някои части от него да навлязат в съзнанието ни в символична форма. Тези желания на То дават повече нишки за клиента и терапевта. Много видове терапии използват сънищата на клиента, но фройдистката интерпретация е особено известна със склонността си да намира сексуални значения.

Грешки на речта. Това се грешки, които допускате докато говорите и често се наричат “фройдистки грешки”. Фройд вярва, че те също са знаци за несъзнавани конфликти. Той проявява интерес и към вицовете, които разказват клиентите му. В действителност, според него, почти всичко има някакво значение – да избереш грешен телефон, да завиеш не където трябва, да напишеш неправилно дадена дума. Въпреки това, самият той отбелязва в отговора си към студент, който го попитал символ на какво е пурата му, че “Понякога пурата е просто пура”. Дали наистина е?

Други фройдисти се интересуват от проективни тестове, като известния тест с мастилени петна на Роршах. Теорията зад него е, че когато стимулът е неясен, клиентът го запълва със собствените си несъзнавани теми. И отново – те могат да бъдат нишки за терапевта.

Пренос, катарзис и инсайт

Преносът се появява, когато клиентът проектира върху терапевта такива чувства, каквито с пълно основание биха били отнесени към определени важни за него хора. Фройд вярва, че преносът е необходим в терапията, за да изведе на повърхността подтиснатите емоции, които отдавна тормозят клиента. Може да сте истински ядосан, например, без да има на кого. Връзката между клиента и терапевта, противно на популярните вярвания, е особено близка във фройдистката терапия, въпреки че е ясно, че тя не може да бъде оставена извън контрол.

Катарзис е внезапното и драматично изливане на емоциите, което се появява щом травмата се съживи. Кутията с носни кърпички накрая на масата в кабинета на терапевта не е там за украшение.

Инсайт е осъзнаването на източника на емоцията, на оригиналното травмиращо събитие. Основната част от терапията се завършва щом се преживеят катарзиса и инсайта. Което би трябвало да се е случило преди много години, но тъй като сте бил прекалено малък, за да се справите, или сте бил подложен на прекалено силен конфликтен натиск, се случва сега и вие сте на път да станете един щастлив човек.

Фройд казва, че целта на терапията е просто “да се осъзнае несъзнаваното”.

Дискусия

Единственото по-всеобхватно явление от сляпото възхищение пред Фройд е също толкова сляпата омраза към него. Със сигурност, подходящото отношение е някъде по средата. Да започнем като изследваме няколко от очевидните грешки в теорията му:

Най-малко известната част от нея е тази за Едиповия комплекс и свързаните с него идеи за страха от кастрация и завистта към пениса. Каква е истината зад тях? Вярно е, че някои деца са силно привързани към родителя от противоположния пол и се състезават с този от своя пол. Вярно е, че някои момчета се тревожат за разликите между момчетата и момичетата и се страхуват, че някой може да отреже пениса им. Вярно е, че някои момичета по същия начин са загрижени и искат да си имат пенис. И също така е вярно, че някои деца запазват тези привързаности, страхове и желания дори когато пораснат.

Повечето теоритици на личността, обаче, считат, че подобни примери са отклонения, а не принципи, изключения, а не правила. Те се появяват в семейства, които не функционират достатъчно добре, където родителите не са щастливи един с друг и използват децата в борбата срещу партньора си. Съществуват там, където родителите буквално омаловажават момичетата, заради предполагаемите им липси и говорят за отрязване на пенисите на непослушните момчета. Те са типични най-вече за райони, в които правилната информация дори за най-обикновените сексуални факти не достига и децата научават грешни неща от другарчетата си.

Ако разгледаме Едиповия комплекс, страха от кастрация и завистта към пениса в по-метафоричен и по-слабо буквален смисъл, ще открием, че те са едни полезни идеи: обичаме майките и бащите си, а също и се състезаваме с тях. Децата вероятно научават стандартните хетеросексуални модели на поведение като имитират родителя от своя пол и се упражняват с родителя, който е от противоположния. В общество, доминирано от мъже, да имаш пенис, да бъдеш мъж е по-добре отколкото да не бъдеш, и перспективата да изгубиш положението си на мъж е плашеща. Също така да искаш привилегиите на мъжете, вместо мъжкия орган, е разумно да се очаква от едно момиче. Но Фройд не е имал предвид да приемем тези идеи метафорично. Някои от последователите му, обаче, го искат.

Сексуалност

По-общата критика към теорията на Фройд е насочена към акцента, който тя поставя върху сексуалността. Всичко – и добро и зло, изглежда произлиза от изразяването или подтискането на желанието за секс. Мнозина подлагат това на съмнение и се чудят дали не участват и някакви други сили. Самият Фройд добавя инстинкта към смъртта по-късно, но това се оказва още една от не особено известните му идеи.

Отначало, нека да посоча, че всъщност голяма част от действията ни по някакъв начин се мотивират от секса. Ако се вгледате добре в съвременното ни общество, ще откриете, че в повечето от рекламите се използват сексуални образи, че филмите и телевизионните предавания често не са особено популярни, ако не включват известно количество приятна възбуда, че модната индустрия се основава на продължителна игра на сексуално скриване и търсене и че всички ние прекарваме голяма част от времето си в “танц за чифтосване”. И въпреки това, не мислим, че целият живот е свързан само със секс.

Но акцентът, който Фройд поставя върху сексуалността не се основава на големия очевиден израз на сексуалност в обществото му, а на силното избягване на сексуалността особено сред средната и високата класи, и най-вече сред жените. Това, което лесно забравяме е, че светът се е променил доста драматично през последните сто години. Убягва ни, че докторите и министрите предлагали тежки наказания за маструбация, че “бедро” е била мръсна дума, че жена, която усещала сексуални желания, автоматично се е смятала за потенциална проститутка, че булката често била съвсем изненадана от случващото се през първата брачна нощ и можела да припадне дори само при мисълта за предстоящото.

Приносът на Фройд е, че успява да се издигне над отношението на съвременната си култура към секса. Дори учителят му Бройер и брилянтният Шарко не могли напълно да приемат сексуалната природа на проблемите на клиентите си. Грешката на Фройд е по-скоро, че е стигнал прекалено далече в обобщенията си и не е отчел промените в културата. Иронично е, колко голяма част от промяната на културата по отношение на секса се дължи на работата на Фройд!

Несъзнаваното

Последната идея, която често е критикувана е несъзнаваното. Спорът не е за това, че нещо като него отговаря за част от поведението ни, а за това колко голяма е тази част и каква е същността на звяра.

Бихейвиористите, хуманистите и екзистенциалистите вярват, че (а) мотивациите и промените, които могат да бъдат отнесени към несъзнаваното са много по-малко отколкото твърди Фройд, и (б) че несъзнаваното не е големият врящ казан от активност, в което той го превръща. Повечето психолози в днешно време разглеждат несъзнаваното като това, от което нямаме нужда или не искаме да виждаме. А някои теоритици изобщо не използват това понятие.

От друга страна, поне един теоритик – Карл Юнг, предлага такова несъзнавано, че фройдовото изглежда нищожно! Но ще оставим всички тези гледища за подходящите лекции.

Позитивни аспекти

Хората имат неприятната склонност да “изгарят и мокрото покрай сухото”. Ако не се съгласят с идеи “а”, “б” и “в”, приемат, че и “г”, “д” и “е” също са грешни. Но Фройд има и немалко добри идеи, толкова добри, че са били заимствани в много други теории, до степен, в която забравяме да го почетем като техен автор.

Първо, Фройд ни кара да осъзнаем две мощни сили и техните искания към нас. Във време, когато всички вярват, че хората са в основни линии разумни, той показва каква голяма част от поведението ни се основава на биология. Когато всички приемат, че сме отговорни за поведението си, той показва влиянието на обществото. Когато всички знаят, че да бъдеш мъж или жена са роли, предопределени от Бог, той показва колко много това зависи от семейството. То и Супер-Аз – психичните прояви на биологията и обществото – винаги ще бъдат с нас под една или друга форма.

Второто е основната теория, започваща от Бройер, за някои невротични симптоми, причинени от психологически травми. Въпреки че повечето теоритици вече не вярват, че неврозата може да бъде обяснена по подобен начин, или че е необходимо да съживяваме травмата, за да се почувстваме по-добре, общо е разбирането, че детство, изпълнено с пренебрежение, тормоз и трагедии води до превръщане на човек в нещастен възрастен.

Трета е идеята за защитните механизми на Аз-а. Дори да не приемате идеята на Фройд за несъзнаваното, ясно е, че създаваме малки изопачавания на реалността и че спомените ни за тази реалност са такива, че да задоволят собствените ни потребности, особено пък ако те са силни. Бих препоръчал да се научите да разпознавате тези защити: ще откриете, че това, че имат названия ви помага да ги откриете и у себе си, и у другите!

Накрая, основната форма на терапия е в по-голямата си част, създадена от Фройд. С изключение на някои бихейвиористични терапии, повечето все още използват “говорящото лекарство” и все още включват физически и социално-отпускаща атмосфера. И, дори и ако другите теоритици нехаят за идеята за трансфера, подчертано личната природа на терапевтичната връзка се приема за важна за успеха.

Някои от идеите на Фройд са ясно свързани с културата на съвремието му. Други от тях не могат лесно да бъдат проверени. Някои дори може да са израз на собствената му личност и преживявания. Но Фройд е отличен наблюдател на човешките състояния и доста от това което казва е валидно и днес, и той ще бъде включван в учебниците по теория на личността още години наред. Дори когато теоритиците създават драматично различни идеи за това как функционираме, те ги сравняват с идеите на Фройд.