Моите спомени

Георги Баждаров

(София – 1929 г. Съставител: Ангел Джонев)

Посвещавам спомените си на съпругата ми Василка Г. Баждарова, по баща Михайлова, истинска

мъченица, съпътствувайки ме в живота, и на сина ми Димко Г. Баждаров, та дано бъде той по-

умен, по-добър, по-щастлив и по-полезен от мене за рода ни и Отечеството ни.

Книга първа - През управлението на Турците в Македония

Детство и ученичество

Роден съм бил на 8 февруари 1881 г., в с. Горно Броди, Серско, от Димко Г. Баждаров и Мария Г.

Никова.

От детинството ми помня следното: Една вечер, преди да си легнем, майка ми ни изведе мене и

брат ми на двора, както му е редът. Като погледнахме към небето, звездите се жиркаха *1+ като

стрели и угасваха, падаха звездите! Страшно и величествено! Майка ми се прекръсти и ние се

прекръстихме. Война имало, та падали звездите на убитите, защото всеки човек си имал звезда. И

действително, от справката, която по-късно направих, това случайно съвпадало с истинска война -

Сръбско-българската.

Може би в свръзка със Съединението и Сръбско-българската война *2+ в Броди бе надошъл много

аскер. Войниците продаваха част от дажбата си пшеничен бял хляб и пилаф. Купувахме си и ние,

децата, от време на време. Веднъж, войници като миеха съдовете си на чешмата и се бяха навели,

взех едно камъче и го хвърлих по опнатия задник на един турчин. Не за да го бия с камен, но за

забавление. (У нас носят шалвари и не се очертават формите на тялото.) Другите деца, като видяха

това, хукнаха към дома и аз, най-малкият, след тях. Майка ми разправяше, че били раздигнати

всички седящи наоколо жени, за да намерят кой е хвърлил камъчето. Като дете ме беше страх

само от вампири и караконджолци, за каквито ни разправяше баба Катя Никова.

Помня още, че татко се криеше в една чужда къща, за да не го вземат "нехрам". Появили се бяха

комити, от хайдутите, та аскерът вземаше и селяни за преследването им.

Обичам да отивам на училище. И понеже нямаше българско училище, след въстанията турците и

гърците в Сяр го бяха затворили, отивах един месец в гръцко. Научих азбуката, запомних няколко

гръцки думи папагалски, без да зная що значат, и изядох един силен шамар от даскала,

защото си играех във време на урок с други деца. Отвори се обаче българското училище пак и

отидох там. Учих се добре, както отделенията, така и класовете в прогимназията и гимназията.

Свърших с отличие. Свидетел бях като ученик в началното училище на борбите между екзархисти

и гъркомани за владение на черквите и училището, за въвеждане църковно-славянските и

български книги в черквата. Много беше драго на баща ми, когато казвах апостола... Майка ми

умря, когато бях на седем години, и дълго време я оплаквах.

Свършил бях втори прогимназиален клас в Сяр и през лятната ваканция бях си отишъл у дома, на

село. Това бе в 1895 г. Говореше се, че много комити са се явили по планините, носели калпаци и

на калпаците имало жълти арслани (лъвчета) от тунч (бронз). Като отивахме по ливадите и нивите

за коситба и жътва, очите ми бяха насочени все към близките върхове или пъте, дано видя някой

комита и да му дам хляб, защото те често оставали без хляб... *3+

В Сяр, в четвъртокласното училище, по-ясни спомени и със значение ми оставиха Д. Т.

Страшимиров, който ми бе директор една година, и ни четше една вечер в пансиона

стихотворения от Христо Ботев, като правеше и характеристика на поезията му; Христо Матов ни

преподаваше по български език, той пък с мерак ни четеше изразно "Татунчо".

В Солун, гимназията, 1896/97 учебна година, вече ми попаднаха революционни македонски

вестници от България: "Македонски глас", "Малешевски балкан" и др. Понеже вестниците

минаваха през много ръце, превръщаха се като разкъсаните кори на зелника. В четвърти клас бях

през време на Гръцко-турската война (1897 г.) и гледахме от пансиона тълпи арнаути новобранци.

Тогаз посети гимназията капитан, по-късно полковник, А. Янков *4+ и тогава видяхме български

офицер.

На следната учебна година 1897/98, още през есента, Търпен Марков от с. Вишени, Костурско, ми

предложи да образуваме ученически революционен кръжок, та да се подготвим за бъдещи

ръководители на народа. Съгласих се. Търпен Марков, Андрей Казепов от Ресен, Георги Христов

от Костурско, Георги Тодоров от Тетово и аз образувахме централна петорка. Според устава, който

съставихме и приехме в няколко заседания, устройството на ученическата организация бе на

петорки. Всеки от централната петорка трябваше да си подбере между учениците и да закълне

други четирима, след като се попълни, така направените петорки, всяка от петте петорки, може да

образува друга и т.н. Всеки заклет ученик значи може да знае най-много девет души, а членовете

на централната петорка знаеха всички. В събранията на петорките четяхме революционни книги и

държахме беседи върху робството и борбата за освобождение на Македония. Литературата си

доставяхме от България посредством австрийската поща. По този случай имах един инцидент с

директора, г-н А. Ченгелов. Бях пратил на брата ми Иван в София списък на революционни книги с

поръчка да ги купи и изпрати по австрийската поща на името Н. Шушлаков - този ми бе

псевдонимът за случая. Получи се покана на това име - poste restante *5+. Отивам в пощенското

писалище да взема колета, не ми го дават, трябвало да удостоверя самоличността, че това съм аз.

Наблизо бе книжарницата на г. Иван Хаджиниколов. Помолих го да удостовери с подпис и печат,

че лицето съм аз. Пак не ми дадоха пакета, понеже съм бил ученик - с ученическа форма се явих,

трябвало от дирекцията на гимназията да се удостовери самоличността ми. Нямаше как, трябваше

да се каже на директора, от когото криехме, защото знаехме, че ще ни се кара. Явих се при него.

Много ме хока, защото с тези си постъпки щели сме да причиним затварянето на гимназията, ако

турската власт узнае що правим. Прав бе. Той се караше, аз мълчах и след като се наговори,

помолих го пак да удари печата на пощенската покана сега, та друг път вече няма да излагам

гимназията - всъщност най-много себе излагах, защото директорът можеше да каже, че не знае

съдържанието на колета. Но понеже бях добър ученик, пък имахме протекцията и на учители,

мина това благополучно, ако и с кавга. Наскоро след това държах реферат пред всички ученици в

пансиона за Г. С. Раковски. От учителите присъстваше Иван Гарванов,8 който накрая ме похвали.

Пари за книгите събирахме из помежду ни. В края на учебната година си разпределихме книгите,

за да ги занесем по родните ни места и да снабдим с революционно четиво съселяните и

съгражданите ни. На мене се падна "Под игото" на Иван Вазов. Занесох го в Броди. В Сяр, на

гарата, ни бъркаха сандъка, но понеже им диреха тютюн, не обърнаха внимание на книгата. Във

всеки случай позатуптя ми сърчицето.

Революционер без оръжие не може. Трябва поне кама да има, ако не и револвер, понеже

последният е скъп. Но и за кама нямах пари. Когато постъпвах в Солунската гимназия, бях се

запознал в Бошнак Хан *6+ с един стар човек от Даръ Дере, Ахъ Челебийско, който водеше внучето

си да постъпи в гимназията. То бе за първи клас и старецът ме помоли да го имам под мое

покровителство. Богат бе. Помолих моето протеже да пише на дядо си да ми прати назаем една

лира.. Прати човекът. Купих си хубава арнаутска кама.

Скоро след това подушихме, че освен нашата ученическа революционна организация в

Солунската гимназия имало и друга такава и то по-стара от нашата. В нея, разбрахме в

последствие, влизаха от нашите съкласници Манол Ризов и Христо Силянов. Приобщени са били

към нея още от четвърти клас. Ние образувахме нашата, когато бяхме в пети клас. От реалното

отделение на същия клас пък влизаха оттатък Божил Танчев, Димитър Попстаматов. Излезе, че

нас, понеже се учехме добре, са ни считали бележкаджии или още негодни за такова опасно дело,

каквото е революционното освободително движение. И те усетиха, че се събираме на групи по

петима и взехме да се дебнем едни други. Другата група даже уреждаше да ни отварят сандъците

нощно време в дрехарницата, с чужди ключове, или дори с взлом, за да тършуват из тях, та да ни

заловят оръжие или книжнина. Ние взехме контрамерки. По-късно ни стана ясно на какво се

дължи това разделение.

В Солун отделно от комитета, на страната на Централния комитет *7+, в него влизаха тогава Христо

Матов, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Даме Груев и Христо Попкоцев, образувала се и

друга революционна група, наречена “Братство” *8+. В нея влизаха Иван Гарванов, Христо Ганов, Н.

Колушев, Д. Мирчев и др. Хората на Братството изглежда са се счели оскърбени, загдето са били

пренебрегнати от другите. Това чувство ще да е било доста остро, защото хората на Братството са

имали самочувствие да не бъдат нито по-малко умни, нито по-малко патриоти и авторитетни от

другите. Като съществено различие обаче Братствениците изтъкваха, че хората от другата

революционна организация недостатъчно се борят със сръбската пропаганда, но са тактични,

много са бързи и си служат с демагогски средства, за да печелят привърженици. Пресилени са

тези твърдения. С Централния комитет в Солун бяха повече хората от еснафа, а с Братствениците

бяха повече от нотабилите. В психологията на едните и на другите може би има известна разлика,

вследствие на разликата в социалното им положение, но разлика между водачите, които бяха

гимназиални учители, не можеше да има, освен чисто индивидуална, свойствена на лицата и от

двете групировки. Така например, не можеше да се каже, че Хр. Татарчев и Хр. Матов са по-бойки

и по революционери от Иван Гарванов, или че Иван Хаджиниколов е бил по-буен темперамент от

Хр. Ганов. В това разцепление, първо във вътрешността, сигурно ще да е имало и личен елемент,

може би и смисъл и интерес. У обществата с ниска култура мъчно е да разбереш караниците и те

почват поради идеи, материален интерес или с накърнено честолюбие.

В Солун имаше тогаз двама български книжари - К. Г. Самарджиев и Иван Хаджиниколов,

съперници. Двама български лекари - д-р Хр. Татарчев и д-р Христович, съперници. Те бяха в

различни лагери. По-силна беше организацията на Централния комитет - Груев, Делчев, Матов и

пр., от тия на Гарванов - Колушев, защото първите бяха почнали още преди четири години и в

това време вече имаха своите адепти, връзки, ядра не само в Солун, но и в провинцията. Вторите

имаха последователи главно в Солун, Прилеп и отчасти в Ахъ Челебийско. Ние, без да знаем това

разеденинение, тази двойнственост, бяхме попаднали в сферата на влияние и ръководство на

"Братството". Нашата ученическа организация на петорки получаваше инструкциите си и

бунтовнна литература, главно вестици, от Иван Гарванов и Н. Колушев, който от учител стана

секретар на Българското генерално консулство в Солун. Другият ученически кръжок, те всички се

събираха общо и заедно, не се деляха като нас на петорки, бяха ръководени от Д. Груев, Хр.

Коцев, Хр. Матов. Когато бяхме в шести клас ние, от централната петорка, значи през 1898/99

учебна година, нашата ученическа организация броеше около 30 души. В нашите петорки влизаха:

Пандо Кляшев, Стою Хаджиев, Борис Мончев, Александър Станоев, Асен Тодев, Павел Поцев -

после Шатев и др. Във всеки случай не се считахме и ние нито по способности,, нито по смелост,

стоящи по-долу от учениците в другия кръжок, нещо повече имахме самочувствието на

превъзходство, след като бяха свършили гимназията В. Узунов, Ст. Мълчанков, Вл. Карамфилов,

Марко Бошнаков и др. Та остана да се мерим с нашите съкласници и тези, що идеха след нас. По

авторитетност на дело ние вече взимахме надмощие. Но истина е, че ние отначало нищо не

знаехме по това деление на големите, което после се пренесе между нас, учениците.

През учебната 1899/1900 г. всички ученици от класическото отделение в солунската гимназия

бяхме преместени в Битоля, гдето класическата гимназия ставаше пълна. Аз и моите другари -

Търпен Марков, Георги Христов, Андрей Казепов и Георги Тодоров, които образувахме

централната ученическа петорка в Солун, всички, като класици, се намерихме в Битоля да

довършим седми клас. В Битоля дойдоха и класиците ученици от по-долните класове в Солун.

Реалистите си останаха всички в столицата на Македония. В Битоля ученическият революционен

кръжок беше целият под ръководството на Д. Груев, който беше учител в гимназията. Ние,

свързаните с Братствената организация, тук между учениците не заварихме заклети другари. От

учителите в града се числеше към братството Кръстю Капиданчев от Костурско. В ученическия

кръжок от другия лагер тук заварихме Лазар Москов, Тале Христов и др. За щастие, през януари

1900 г., ако не е изневерила паметта ми, големците в Солун се обединиха *9+. Братствениците

станаха членове на Вътрешната организация, ръководена от Централния комитет, та и ние

получихме заповед да се влеем в ученическия кръжок в Битоля. Това направихме с радост и

облекчение. Нашите съкласници от Солун от другата страна, начело с Хр. Силянов, обаче се

показаха дребнави. Подложиха ни на втора клетва, сякаш тази, що бяхме си дали по-рано, не бе

валидна. Не вложихме амбиция в това. Времето идеше да покаже кой как в бъдеще ще изпълни

дълга си и клетвеното обещание за това. Трябва да изповядам обаче, че учителите и от двете

организации се отнасяха добре спрямо учениците и от двете групи, а не само към тия, числящи се

в тяхната организация. Това доказва, че не бяха дребнави хора. И ние, учениците от двете групи,

не се мразехме, не се карахме, не се обиждахме. Понеже и едните, и другите пазехме в тайна, че

сме заклети, проявявахме само едно мълчаливо съревнование за влияние сред другите ученици -

непосветените. От нашия клас почти всички в последствие взеха участие във Вътрешната

македонска революционна организация - едни като ръководители, други като нелегални

ръководители и организатори, след като бяха узнати от властта.

Тъй като през учебната 1899/900 г. бяха закъснели с ремонта на гимназиалното здание в Битоля,

нагласихме една екскурзия. Поведе ни Милан Матов *10+, братът на бившия ни учител, Хр. Матов.

Той беше изключен от гимназията, поради бунта на учениците против директора А. Попстоилов

*11+ през изтеклата учебна година. Пеша отидохме в Ресен, от там през Петрино в Охрид и Струга.

От Струга се върнахме в Охрид на чунове *12+ по езерото. В Струга гостувахме у Матови, в Охрид у

Иван Групчев, в Ресен у Казепови. В екскурзията участвахме М. Матов, Хр. Силянов, Георги

Тодоров, Андрей Казепов и моя милост. Отлично впечатление ми направи българското население

с високото си национално съзнание и с природната си интелигентност, събуден народ. След това

вече не ми се отдаде да отида в Охрид, тази общобългарска светиня, старините на която ми

направиха силно впечатление, и най-много черквата "Св. Климент" с плащеницата от Андроника

Палеолога. Като архитектурен паметник "Св. София" бе по-импозантна и по-добре построена

черква, но "Св. Климент" повече говори на сърцето ми и остави по-жив спомен.

Друга екскурзия направихме през великденската ваканция, този път с маршрута Битоля - Лерин -

Продере - Смърдеш - Дъмбени - Костур - Хрупища - Вишени - Бабчор - през в. Вич -Арменско -

Лерин - Битоля. Повече дни поседяхме във Вишени, у Търпен Марков. В тази екскурзия участвахме

Търпен Марков, Георги Христов, Георги Тодоров, аз и някои други момчета от Костурско, които си

отидоха в своите села. За възторжения патриотизъм и големия революционен дух на костурските

българи писах по-подробно във вестник "Родина”, в Скопие, и после ги препечатах в книгата ми

"Из македонската земя”.

В Битоля правеха впечатление българските еснафи със своята организираност и с родолюбието си.

Учителите бяха уредили неделно училище. В неделен ден бяха държани сказки в салона на

централното училище от Я. Груев, В. Пасков, М. Герджиков и др. Сказките бяха нагаждани, с оглед

да будят в революционен дух, макар темите да бяха взимани от историята на други народи.

Ние, учениците от седми и шести клас, пък приготвихме за театро пиесата "Граф Егмонт" от Гьоте

със сюжет от борбите на нидерландците против испанското иго. Тале Христов беше граф Егмонт,

Манол Розов - херцог Алба, аз имах една малка роля на агитатор по улиците и площадите на

Брюксел. Имаше един Тъпанаров - той представляваше страхливата част на народа и общ смях,

както през време на репетициите, така и след представлението, възбуждаше неговата реплика със

западномакедонски акцент: "Пазете се, кротувайте, всичко е непостоянно, всичко се клати!" По

едно време ми бяха поискали нофуза *13+, междувиалаетското тескере *14+, нужни били на

окръжния революционен комитет, за да препрати с тези документи някое лице по

организационна работа, та после щели да ми ги повърнат. Дадох ги. Не ги върнаха, а учебната

година свърши и трябваше да се разотидем по домовете си. Уговорих с приятеля ми Александър

Станоев от Неготино, Тиквешко, да пътуваме до тях заедно и после да продължа с неговия нофуз.

Тиквешко беше в Солунския вилает, от който бях и аз, та нямаше нужда от тескере, а от Битоля до

Неготино през Прилеп ще гледаме да се промъкнем контрабанда по кираджийския път. Така и

направихме. След тържествения акт, Битолската българска класическа гимназия даваше първия си

випуск и моето зрелостно свидетелство носеше № 1 от първия випуск, нагласихме се с една

дружина съученици от Прилеп да пътуваме до града им заедно. В Прилеп аз и Александър

Станоев преседяхме 2-3 дни. Направихме един излет до Златовръх, качихме се на най-високите

скали при риск да си счупим главите и после посетихме манастира Трескавец. Там се нахранихме с

кисело мляко.

От Прилеп до Неготино пътувахме с кираджии *15+. В турско на шосетата, гдето граничеха две

каази, имаше караулници, кули или каменни къщи, в които квартируваха заптии и джандарми. Те

понякога при съмнение искаха от пътниците лична карта, нофуз, за удостоверение на

самоличността. Минахме от Прилепско в Тиквешко без тази формалност. В Неготино престоях у

приятеля ми Ал. Станоев 3-4 дена. Запознах се с баща му, майка му, по-големия му брат Георги.

Вуйчо му, едър и тлъст, обичаше ракията и редовно, всеки следобед на мръкване, муцаше *16+ от

шишенцето. Ходехме до Кавадарци да видя града, посетихме манастирчето към Вардар, "Св.

Георги", ако не ми е изневерила паметта, разгледах и самото Неготино, голямо село, паланка. За

Александър Станоев, предан приятел, с душа на поет, с голяма съвест, писах в "Духът на

Македония".

Когато вече реших да продължа пътя си, Ал. Станоев ми даде нофуза си и ме изпрати до гара

Криволак. Планът ми беше да не пътувам по железницата до Солун и от там за Сяр, а с кираджии

през Струмица, Петри*ч+ или Мелник и от там Горно Броди. Желаех да мина през нови места, по

които не бях минавал. За Струмица слязох на гара Валандово. Тук трябваше да пренощувам,

защото Струмица беше далече, около 30 километра, а кираджии нямаше. От гарата отидох в хана.

Под етажа имаше кръчма, гдето трябваше да прекарам, докато се стъмне. През декември 1899 г.

във Валандово бе разкрита една организационна четица, която се измъкнала благополучно от

обсадата, след като повалила двама джандари. През януари 1900 год. валандовската афера бе

подновена, пуснатите по-рано обвиняеми наново биват арестувани. От тогаз тук бе поставено да

квартирува едно отделение войници с чауш. Тази вечер във Валандовския хан, при гарата, моя

милост, бъдещият даскал, бе най-интелигентното лице и трябваше да се държа на положение.

Това бе още по-необходимо, защото не

ми бе чиста работата. В сандъка си имах няколко революционни книги и една тетрадка, в която

бях преписал из Вазовата "Епопея на забравените" лирическите песни за Левски, Раковски, Бачо

Киро и др. Преписал ги бях, защото не ми бе възможно да имам книгата, а исках да ги занеса в

Горно Броди. Освен това пътувах и с чужд нофуз. Малко подозрение, обиск, арест, присъда, а до

присъдата - сигурен бой в неизвестен размер...

В кръчмата, над улицата, имаше кангела - прозорец, в дебелата стена с разтворени капаци, та

можеше да се седи на хлад и теферич. Там седеше чауша, там седнах и аз. Поръчах си една

мастика, Чауша беше започнал аперитива си. Запита ме отгде ида, къде отивам, отговорих му от

Неготино за Сяр. Когато казвах на чауша и кръчмарина, че съм от Неготино, дочу ме едно заптие,

помак, който говореше отлично български и ме запита:

- Ами от кои си в Неготино?

- Син съм на Станоя, абаджията - отговорих аз.

- На Станоя ли? Че как да не те позная, аз съм работил у Станоя. Как се казваш?

- Александър съм.

- Александър ли? Аз Александър съм бавил, носил съм го на ръце, как да не те позная? Та ти си

Александър, а?

- Аз съм. Как ще познаеш, порастнах вече! Не съм дете като тогава, та да ме познаеш.

Почна да ме разпитва нещо за селото, това-онова. А колко можех да зная аз за Неготино при

тридневното ми прибиваване там? На някои въпроси отговорих, на други не можах. Спаси ме

накрая въпросът за вуйчото на Александър:

- Що прави вуйчо ти - пита ме заптието.

- Що да прави. Пие си ракийката, нали го знаеш що мераклия е на ракийка.

- Е, опознахте ли се, разбрахте ли се? - пита кръчмаринът заптието.

- Абе опознахме се, ама нещо ми каза, нещо не можа!

- Как ще ти отговоря за всичко - додавам аз, когато от дете съм напуснал Неготино и отивам да уча

в Солун, Битоля! Ето и сега, току що си дойдох от Битоля и бързам да отида в Сяр, та да моля един

мой роднина, архиерейски наместник там, да ме назначи в някое добро село за учител идващата

година.

Всичко бе лъжа, разбира се. Отървах се от тази драка - заптието и почна мохабет с турчина. С

нетърпение чаках да мръкне, а с още по-голямо желание да съмне. Рано заранта потеглих за

Струмица с единствения на разположение кираджия турчин, макар и да искаше скъпо.

В Струмица отивах за първи път. Кираджията ме заведе в единствения хотел. Хотел? Така се

наричаше една къща с три стаи по два кревата, с доста нечисти юргани. Друга, по-хубава

страноприемница, нямаше - другите бяха ханове без кревати.

Хотелджията ми поиска нофуза, защото всеки ден полицейският отивал да се осведомява за

пътниците и тяхната самоличност. И сега не мога да си обясня поради каква нужда, може би

поради нуждата, несъзнателна и необмислена, да се доверя някому след премеждието на гара в

Криволак, казах на хотелджията без да ме пита той, че нофуз имам, но е чужд, понеже моя

загубих. И му дадох нофуза.

Из града срещнах познати ученици от Радовиш. Дошли бяха на пазар в Струмица. Казах им в кой

хотел, че съобщих на съдържателя му как пътувам с чужд нофуз.

- Ами той е гъркоман, що си направил тъй? - плеснаха с ръце приятелите. Ха сега де. Вместо за

Петрич, намерих кираджия за Дойран и на другата заран, още в тъмно, напуснах Струмица.

Хотелджията се оказа благороден човек и не ме издаде.

В Дойран отидох на гости у съкласника ми Никола Хаджитошев. Там спах и ме разведе на другия

ден да разгледам града. Понеже не ми стигаха парите да си платя билета за железницата до Сяр,

даде ми на заем една бяла меджедия, която му върнах незабавно.

На гарата имах малка разправия с полицейския за пътниците. На всяка гара тогаз записваха в един

голям тефтер пристигащите и тръгващите пътници по нофуза. Дадох си аз нофуза. Чете полицаят:

Александър Станоев от Неготино.

- Къде отиваш? - пита ме.

- В Сяр, ефендим.

- Що търсиш по това време от Неготино, та чак в Сяр?

Разправям му, че имам там роднина, наместник на владиката, отивам му на гости и да ми избере,

докато е рано, добро място за учителствуване в този край.

Погледа ме, па кръц-кръц с калема, записа ме и ми върна нофуза.

Стигнах благополучно в Сяр, в книжарницата на вуйчо ми А. Г. Ников, разправих му хала си и го

помолих да прати на Никола Хаджитошев в Дойран една бяла меджедия, която бях взел на заем, а

в един плик с писмо препратих нофуза и на Александър Станоев. Ако ме бяха разкрили, че

пътувам с чужд нофуз и че нося компрометиращи книги, не само аз, а и Станоев щеше да си

изпати. Никога не ще забравя риска, който и той понесе в случая.

От ученичеството си имам най-приятни спомени. Другарите ми бяха изобщо добри. От

съкласниците ми, както вече поменах, почти всеки иска участие в борбата за освобождение на

Македония като революционери. Изключение направиха само двамата братовчеди Михаил

Грашев и Георги Грашев от Прилеп. Неколцина от другарите ми се проявиха като гeрои и загинаха

юнашки в неравната борба: Пандо Кляшев, Манол Ризов, Тале Христов, Георги Димев, Андрея

Казепов бяха избити като войводи и четници в сражения с турците. Търпен Марков умря от

туберкулоза, засилена поради нощни посещения при четите. Александър Станоев се рани тежко

при опит да се самоубие, за да не попадне във вражески ръце, и умря от раната си на лечение във

Виена, след като се бе върнал от заточение. Вечна слава тям и на тези, които съм забравил да

помена.

Бележки

1. жиркаха /диал./ - движеха

2. Съединението е извършено на 6 септември 1885г., а в началото на ноември избухва и Сръбско -

българската война. Като следствие на първото събитие Турция съсредоточава много войска в пограничната

зона с цел да възстанови статуквото с военна сила . Последвалите преговори и война между България и

Сърбия , в която младата българска армия побеждава , довеждат до признаване на Съединението от Турция

и напрежението в двустранните отношения намалява .

3. Става дума за Четническата акция , организирана от Върховния македонски комитет , при която са

превзети от чети Мелник и Доспат , но като цяло акцията не изпълява поставените и задачи. Вж. Силянов ,

Хр. Освободителните борби на Македония . Т. 1 , С., 1983 , с. 55 - 63 ; Пасков , Р. Четническата акция на

Македонския комитет през 1895 г. . ВИС , 1991 , кн. 3 , с. 18 - 26; Национално - освободителното движение

на македонските и тракийските българи 1878 - 1944 . Т. 2 , С., 1995, с. 75 - 86

4. Анастас Янков /1857-1906/ - военен деец, полковник. Роден в с. Загоричане, Костурско. Доброволец в

Руско-турската война от 1877- 1878 г. и участник в Сръбско-българската война от 1885 г. Включва се в

редовете на ВМОК. Взема дейно участие в Горноджумайското въстание - 1902г. и Илинденско-

Преображенското въстание - 1903г. След въстанието не преустановява революционната си дейност. На 16

април 1906 г. четата му е обсадена от турска войска при с. Влахи, Мелнишко, води неравен бой, в който

загива.

5. poste restante /фр./ - поща до поискване от получателя; в оригинала написаното с латински букви

навсякъде е ръкописно.

6. Бошнак хан - освен със свойте основни функции е и място , за срещи между дейци на ВМОРО. По това

време една от главните бази на Организацията.

7. Под това име Г. Баждаров говори за Българските македоно-одрински революционни комитети . Основан

в гр. Солун на 23 октомври 1893 г. от Дамян Груев, Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов,

Андон Димитров и Христо Батанджиев. В началото на 1894 г. за председател е определен Хр. Татарчев, а за

секретар-касиер Дамян Груев. Организацията си поставя за цел да се бори за политическа автономия на

двете области на базата на чл. 23 на Берлинския договор. Постепенно изгражда комитети в градовете на

Македония и Одринско. През 1896 г. се провежда Солунския конгрес, на който се вземат важни решения за

усъвършенствуване организационната структура. Революционната територия е разделена на 6 окръга -

Солунски, Битолски, Скопски, Струмишки, Серски и Одрински, а всеки един от тях на околии. За седалище на

ЦК е определен гр. Солун, а за контакти с българската и европейска общественост в София е изградено

Задгранично представителство. Конгресът възлага на Гоце Делчев и Гьорче Петров да изготвят устав и

правилник на Организацията. След 1899 г. е изграден и боевия орган - Четническия институт , като във всяка

околия се поддържа чета, която има за цел да извършва организационна и бойна дейност. Организацията

подготвя и провежда три въстания - Илинденско-Преображенско /1903/, Тиквешко /1913/ и Охридско

/1913/. Името на организацията претърпява еволюция като през 1902 г. е наречена Тайна македоно-

одринска революционна организация, а през 1905 г. е преименувана на Вътрешно македоно-одринска

революционна организация. След 1920 г., поради отпадане на Одринска Тракия, Организацията получава

последното си име Вътрешна македонска революционна организация.

8. Българското тайно революционно братство е създадено в Солун през март 1897г. от 12 души, сред които

изпъква личността на Иван Гарванов . Уставът се състои от 24 члена в който се регламентират целите ,

средствата , устройството и управлението. Издава свой вестник “ Борба “. Изгражда структури в Прилеп ,

Велес и другаде. С ВМОРО от самото начало на съществуване на Братството са в обтегнати отношения , като

се стига до убийства. Извършени са покушения срещу братствените членове :Войницалиев във Велес,

Самарджиев в Прилеп, Наумов в Сяр. Замислят се отмъщения и са издадени смъртни присъди на Д. Груев ,

Хр. Матов, П . Тошев и Ив. Хаджиниколов.

9. Обединението на двете организации става с посредничеството на ВМОК и през септември 1899г. двете

организации се сливат. Членовете на Братството полагат навсякъде клетва за вярност към ВМОРО.

Ръководните дейци са привлечени в ръководствата по места .

10. Милан Матов - председател на Битолския революционен окръг, битолски окръжен войвода. След

Младотурската революция участва в дейността на Съюза на българските конституционни клубове в

Македония. Брат на Христо Матов.

11. Антон Попстоилов /1869-1928/ - роден в с. Лешко, Благоевградско. Завършва Софийския университет и

учителствува в гр. Прилеп. От 1897 до 1909 г. с известни прекъсвания е учител и директор в Солунската

българската девическа гимназия и Солунската българска мъжка гимназия. В периода 1910 - 1913 г. е

екзархийски инспектор. След Междусъюзническата война се премества в София и работи като уредник, а

после и като директор на Етнографския музей. Автор на много трудове по фолклор , история и педагогика.

12. чунове - лодки

13. нуфуз / тур. / - статистическа книга за броя на мъжкото население в Османската империя.

14. междувилаетско тескере / тур. / - паспорт, лична карта или пътен лист за пътувана в Османската

империя.

15. кираджии / тур./ - лице което срещу заплащане превозва със собствена кола или кон стока или пътници

16. муцаше / диал. / - пиеше.

Учителствуването ми в с. Крушово, Демирхисарско (Серски окръг)

Отличният успех, с който свърших курса на гимназията, ми даваше надежда, че ще бъда назначен

учител направо от Екзархията в някой по-малък или по-голям град. Не биде. Нямах вуйчо владика.

Вуйчо ми, А. Г. Ников, български книжар в Сяр и постоянен член на окръжния революционен

комитет, имаше тежест пред ВМРО, но не и пред Екзархията, гдето Негово Блаженство Йосиф I бе

всичко.

Назначен бях учител в с. Крушово, Демирхисарско, със заплата 18 лири турски, квартира,

осветление, отопление и храна. В началото на септември отидох в Крушово. Почти всички селяни

бяха още всецяло заети с полска работа и през деня по улиците можеше да срещне човек само

баби, старци, котки и кучета. Пръв, с когото се запознах при пристигането ми и с когото обядвахме

заедно, бе младият селски първенец Христо Попиванов, твърде словоохотлив и общителен. В

първите дни още се запознах с Кръстю Халянов, главния чорбаджия; Иван Гологанов - най-малкия

син на даскала Иван Гологанов, съчинителя на Веда Словена *17+, съперник за първенството на

Кръстю Халянов, но много по-млад от последния и по-образован; Иван Миленков - кмет на селото,

издигнал се до това положение от пъдар, благодарение на умението му да угажда на

чорбаджиите и да задоволява турските чиновници или заптии, когато последните дохождаха в

селото; Иванчо Самърджиев, роднина на Иван Гологанов, производител на вино и кръчмар; Ангел

Янкулов - от младите, акран *18+ на Христо Попиванов и Ив. Гологанов. Всеобщо уважаван бе

старият дядо Стефан, бивш кмет, с природен ум, много честен и викан на съвет винаги, щом е

нужно да се придаде по-голям авторитет на взетото решение по общоселски работи. По-

второстепенни ли да бяха: Стоян Тяню Пляката, знаещ турски и гръцки, хитър, по-извъртлив, често

избиран за аза, член на общинския съвет; Стоил Хрусинков, прям, честен българин; Иван Пляката -

епитроп, той прибираше черковните приходи и от него аз трябваше да получавам заплатата си. За

квартира ми дадоха една запустяла къща - Парапановата - недалеч от училището и черквата, които

бяха в един двор. В тази къща живял и моят предшественик, Иван Сматракалев, също като мене от

Горно Броди. За отоплението и осветлението бе лесно. Част от дървата, които учениците носеха в

училището за отопление на последното, бяха пренасяни у мен - такава бе традицията. Разбира се,

не позволих да мръзнат децата, за да бъде на мен топло. Светех си пък с петролна лампа.

Трудният въпрос бе как ще получавам храната си. Да отивам от къща в къща подред, неудобно и

унизително ми беше, не ядях всичко, много работи не ядях. Да ми носят подред вкъщи пък,

последното неудобство не се избягваше. Влязох в разбирателство да ми придадат към заплатата

една глобална сума за храна. Спазарихме се през годината да получавам три лири за храна и по

този начин заплата ми ставаше 21 лири. Често бях канен от по-първите хора на гости. Чест бе за тях

да отивам и отивах, инак ще кажеха, че съм горделив, необщителен, а за моите по-високи

народни задачи трябваше да спечеля симпатиите на селяните. Разбира се, на гости бях канен и

отивах празничен ден. В дядо Стефан отивах понякога и непоканен. Особено му бе приятно

именно в такъв случай.

Председател на местния комитет бе Кръстю Халянов, още от основаването му. Касиер бе Иван

Гологанов, подпредседател Иванчо Самарджиев, съветник Иван Миленов и секретар учителят - в

случая моя милост. По старо съперничество за първенство в селото - Иванчо Самарджиев и Иван

Гологанов бяха представители на една част от селяните; Кръстю Халянов и Иван Миленков - на

друга. С този компромис се постигаше единство в рискованото дело. Запазването на това единство

най-много зависеше от мене, от моето умение и моя такт. Аз бях външното лице, чуждо на стари

дрязги, без амбиция да печеля партизани, такива ми бяха нужни за селскостопанска работа, а за

революционното дело ми бе нужно единодушието. Пък и най-образованият човек в селото бях аз.

Още в първото събрание, което има ръководното тяло, схванах това положение. При отделните

срещи по-късно, още по-ярко се прояви съперничеството между Халянов и Гологанов. По-младите

първенци бяха с последния - гъвкав и интелигентен. Кр. Халянов бе от типа на старите чорбаджии,

разполагащ с една неизбежна и значителна клиентела от бедни хора, на които е помагал при

нужда, понякога надменен и брутален, но добър българин и патриот. Не се поддадох на интриги

нито от едната, нито от другата страна, действах укротително при избухване на страстите и запазих

единството и съгласието до край.

Село Крушово бе доста голямо - около 500 къщи, от който 5-6 турски, 5-6 влашки, стотина

гъркомански - българи патриаршисти, и останалите - около 400 българи екзархисти.

Съществуването на гъркоманска партия правеше задачата ми още по-деликатна, защото

съгласието и сплотеността между екзархистите трябваше да служи като притегателна, внушаваща

респект сила за гъркоманите. Инак при раздори, гъркоманите биха могли да припечелят от

екзархистите. А противното трябваше да стане и ставаше. Не позволих да се действува с насилие

върху гъркоманите, защото насилието по заинатява. Роднините и приятелите на убития бяха

останали вечни непримирими врагове. Убеден бях, че с легални, увещателни средства, по-скоро,

по-лесно, по-безболезнено и по-сигурно ще се постигне връщането на блудните синове към

народната ни църква. И това по-късно стана. Подпомогнат бях в тази тактика и от мнозина

първенци българи в Крушово.

В Демир Хисар българите екзархисти бяха малко. Турците, гъркоманите и гърците образуваха

голямото мнозинство от населението в града, а околията бе една от най-българските. Поради това

и местният комитет в Крушово изпълняваше ролята и на околийски комитет за Демирхисарско. В

Сливница, така бе псевдонимът на Крушово, се получаваха нарежданията на окръжния комитет за

цялата околия, от Сливница излизаха куриери в разни направления да раздадат заповедите на

околийския комитет за изпълнение от местните комитети в селата на околията. Главната работа

легна, разбира се, върху младия учител, току що влязъл в живота и ненавършил още двадесетата

си година. Главните задачи, които ми създаваше положението на фактически околийски

ръководител, бяха да стегна редовете на заклетите вече работници, да припечеля нови, да запазя

единството в Крушово и другите села на околията, да събера пари по искането на окръжния

комитет и по възможност да снабдя с оръжие членовете на организацията. Явило се бе

недоволство някакво против ръководителя в с. Голешово Никола Хаджиев, чорбаджията. Зимно

време прехвърлих на муле Скакавица - прохода на Али Ботуш, между Крушово и Големово и

лично уредих разправията, задоволително за всички. Към Коледа, всеки случай през коледната

ваканция, беше дошъл Христо Матов, член на Централния комитет от Солун в Сяр, гдето бе

свикана окръжна сбирка. Понеже в писмото, което получих, бе казано, че се викат ръководителите

на сбирката, а номинален такъв се считаше, като председател на комитета, Кръсто Халянов, за да

не се счете обиден, оставих той да отиде, така изтълкувахме писмото. Пък и по-голямо значение

имаше той да чуе Матов и да види събрани видни лица, аз бях слушал Матова и като ученик да ми

говори на един свой имен ден за фазите на революционната организация от 1893 г. до 1899 г.

След това обаче, получих писмо от окръжния комитет, че аз трябвало да отида, а не Халянов,

защото мен считали фактически ръководител и понеже на сбирката не съм отишъл, да отида сега

и окръжният комитет ще ми каже за станалото. Макар и с температура поради лоши циреи на

врата, превързан добре, заминах на кон от Крушово до Сяр през Демир Хисар, сред зима - към

Водици, *19+ 1901 г. Тогаз се запознах с Никола Бояджиев от Велес, Лука Теофилов от Белица,

Разложко, Игнатиев от Кратово и Стефан Константинов от Хотово, Мелнишко, членове на Серския

окръжен комитет. Дадох им отчета - устен, разбира се, и за състоянието на делото в околията и в

самото Крушово. Одобриха всичко и ме насърчиха. Вуйчо ми, А. Г. Ников, който знаеше за по-

раншното ми участие в организацията "Братство", а той бе с другите, бе особено доволен от мен

сега.

Още в първите дни на учителствуването ми в Крушово, една вечер, бях посетен в къщата ми от

дядо Илия Кърчовалията *20+, войвода на Демисарската чета. Сам дойде. Предизвестен бях,

разбира се. Носеше местни дрехи, сърмен чепкен. *21+ Чепкенът му бил подарен от един турчин в

Крушово, забравих му името. Подарен? Искан му бил вместо налог и турчинът, уплашен, му купил

един чепкен. Дядо Илия Кърчовалията излязъл познат на семейството ми, слугувал е на чичо ми

Марин Баждаров, бил приятел на баща ми и ни забавлявал като деца - брат ми и мен. Това

обстоятелство ни сближи още повече и още от началото имахме доверие един спрямо друг. Нещо

се оплакваше от ръководителите на Крушово - кърчовяни и крушовяни, като съседи не се много

обичаха. Повече тежала четата на Кърчово, отколкото на Крушово. А всъщност, четата повече

тежала на Кърчово, защото дядо Илия бе от Кърчово, другарите му Георги Чалъков, Стоян Гаджов,

а после и Георги Башлията, бяха от Кърчово и сами предпочитаха, когато поемаха да изпълняват

дадена задача, да стоят в Кърчово и землището му, като по-сигурно и природно по-защитено. А

правило бе четата да бъде хранена от това село, в чието землище се намира. Уверих го, че всичко

ще се нарежда занапред най-справедливо, защото няма да гледам хатъра на Крушово, а интереса

на работата. Помолих го за напред да не търси, нито да получава подаръци от турци или други, а

от каквото има нужда той и четата изобщо, ще му бъде доставено от организацията. Ако трябва да

се наложи някому налог - това ще бъде в пари. Повинност в натура може да бъде само храната и

то ако къщата, дето квартирува четата, е заможна, при това пак по решение на ръководното тяло.

Дядо Илия Кърчовалията бе прост човек, неук, от старите комити, участвувал в Кресненското

въстание като младеж, после станал пак хайдутин и приобщен от Гоце Делчев към Организацията.

През февруари 1901 година, ако не ми е изневерила паметта, се получи съобщение от окръжния

комитет, че в Кара Кьой са пристигнали пушки и за нашия район, та да си ги приберем. Наредихме.

Пратихме хора с мулета, за маскиране последните натоварени с царевица и жито за продан, да

докарат пушките и патроните. Четата трябваше да съпровожда кервана като охрана. За да дам

пример на риск и безстрашие, отидох с двама селяни да посрещна товарите на Градище, гдето

трябваше да бъдат складирани временно пушките и патроните. Керванът пристигна благополучно.

Селяните, които караха джепането *22+, израснаха в очите - било тъй страшно, както и

предполагали. Радваха се за изпълнен дълг, пък и видяха, че не на шега се агитира за въстание,

ето, и пушки започнаха да пристигат. Кримки бяха, но пушки бяха. Четата ги хвалеше, тежки били,

не били като берданите и мартините. Сравнение с манлихерите не можеше да става, разбира се,

но пък право биели и където ударели, куртулуш нямало. Четата и куриерите няколко дена чистеха

и измазаха пушките. Опитахме ги един ден на стрелба в Капе, пещера в полите на Али Ботуш,

дванадесетина километра северно от Крушово.

Когато дойдеше четата в Крушово, обикновено при мен квартируваше. В къщата, в която живеех,

имаше и друга, по-голяма стая, освен моята. Когато пък беше в землището на селото, отивах

нощно време при нея. Това действуваше насърчително и за четниците, и за куриерите, и за

другите членове.

Някои от пушките раздадохме на куриерите и на по-сърцатите членове. Понеже бяха сиромаси, та

не можаха да си купят патрондаши или да си ги поръчат такива, направиха си сами на ремък или

подпраг, подстегач на самар у конете, нашиха ключове за пъхане куршумите от фитил за лампи.

От куриерите се отличиха най-много Митата Божилов, Митата Невенчин, Ангел и Атанас - братя

Пульови. Понякога, кога бе за далече, малко се постягаха и опъваха, но щом настоях, вървяха.

Пращах и други селяни на куриерска служба.

Известието за арестуването на членовете от Централния комитет Хр. Матов, д-р Хр. Татарчев, Пере

Тошев и Ив. Хаджиниколов дойде и до нас. От Окръжния комитет ни съобщиха, че арестуваните

са заместени и работата на Организацията продължава със същия темп. Игнатиев бе преместен от

Сяр в Солун за член в Централния комитет, но наскоро бил убит случайно от Никола Розов,

пипайки един револвер, и Иван Гарванов заема първенствующо място в новия Централен

комитет. *23+

Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо. Природата пожела да си вземе и от мене, което си

взима от всекиго. В Крушово имаше и учителка. Назначена бе за през тази 1900/901 учебна година

за учителка Василка Михайлова от Одрин. След пристигането й направих визита и се запознахме.

Аз бях главен учител. Когато вече прибрахме децата за училище си разпределихме и работата

така: аз да водя трето и четвърто отделение, тя първо и второ отделение. И понеже не можех да

пея, тя взема и пеене в горните отделения. След известно време почна да ми се харесва, па и аз й

бях харесал. От флирт обърнахме на любов. Дадохме си дума, ще се женим, но като честен човек

и заявих предварително, че съм се обрекъл в служба на народа, работа опасна, тя научи,че у мен

дохаждат комити, па и всеки ден куриери от околните села, та може да бъда арестуван или убит.

Ще се женим, когато позволят обстоятелствата, а през това време или след това, ако загина, тя ще

си дири късмета, както желае и както може.

Въпреки комитетската работа правех всички усилия да изпълнявам най-редовно и най-акуратно

учителската ми работа. Не манкирах. *24+ И след нощите, през които бях при четата, на заранта пак

бях на поста, в училището между учениците. В училището нямаше никакви учебни памагала, освен

линия и триъгълник. Убедих Пляката Ванчо да ми отпусне около три лири турски за учебни

помагала и като бях в Сяр, донесох глобус, няколко географски карти и карти по естествознание -

главно за изучаване на човека. Залягането ми за успеха на децата също така направи добро

впечатление на крушовяни и те ме обикнаха и уважаваха. Някои ме намразиха, но малцина бяха

те, единици, и това се дължеше на налога за Организацията.

Получихме нареждане от Окръжния комитет да съберем малко пари, т. е. колкото можем в

Крушово и района. Обложихме по-богатите селяни - кого две, три или пет лири. Между

обложените с пет лири бе и един селянин - Бимбала по прякор. Продаваше вино. Малко

скъперник, много прост и необщителен човек. Викнах го у дома, в квартирата ми. Говорих му за

робството под турците, за освободителното дело и за нуждата от средства, от пари. Говорих му

дълго, обстойно, по простому да ме разбере. Казах му на края, че от него се искат да даде пет

турски лири.

- Нямам - отсече и млъкна.

- Нямаш много, но за толкова имаш, ако на часа нямаш, ще продадеш вино и ще вземеш. Ще те

почакаме.

- Нямам.

Брей така му говорих, брей инак, а той все това: *25+

- Нямам! Ако искате, душата ми вземете, но пари нямам.

Дадох му срок, през който да донесе право на мене парите. Ако се съмнява нещо, нека си доведе

и двама свидетели, му казах. Казах му, че и разписка ще получи срещу парите.

Мина срокът. Бимбала не се вестява. Втори срок, по-малък му дадох. На третия път пратих двама

от четата да му вземат парите, ако не дава да го задигнат. Предпочете си душата, разбира се, и

даде парите. Но този човек вече ме мрази. В черквата аз заемах място при владишкия трон, при

първенците и псалтовете. Зад мене, зад гърба ми, на трона в страничната част на черквата стоеше

Бимбала, съседи значи бяхме. След тази работа, след петте лири, този човек не дойде вече на

старото си място, а стоеше в черквата нейде към вратата. Може би не щеше да ме вижда или се

засрами?...

Много ценно за тези времена беше учителят да знае и да пее в черквата. Учех пение и в основното

училище, и в прогимназията, в гимназията при добри учители - при Спас Прокопов в Сяр

псалтикия, при Ат. Бадев в Солун нотено пение, не научих. Научих малко теория, но да пея не

можах, па и глас нямах. За да не ми развалят отличието, поставяха ми бележка четири, за три

заслужавах. Па и като учител в Крушово не пеех в черквата, а моите предшественици бяха

псаляли. Това беше за мене един минус. Щастие беше, че между самите селяни имаше псалтове,

които с мерак пееха - Халянов, Гологанов, Янкулов, Колю Бижов и пр. За да компенсирам тази си

неспособност, пеенето в черква, държах църковни слова през по-големите празници. Държах

слова, когато и темите ми подхождаха за агитационни цели. Например в речта ми на Св. Георги

изкарах светията революционер, борец за правдата и истината срещу най-силния римски

император Диоклетиан. От речта се виждаше ясно, че султанът и изобщо турската власт е сега

Диоклетиан, а ние трябва да подражаваме на светого Георгия. Заклетите отлично разбираха що

исках да кажа, от непосветените в революционното дело по-будните също разбираха Пляката

Таню на другия ден след проповедта бе говорил на Хр.Попиванов и Стоил Хрусинков, този даскал

на бунт кара работата, хептен ачик, *26+ в църквата взе да приказва, не му е чиста работата, скоро

ще му видим петите, т. е. скоро ще бяга, е искал да каже. И пророчеството този път се сбъдна - не

бе минал месец, аз трябваше да бягам, без да завърша учебната година.

През зимата ни бе пратено за прекарване по канал в България едно момче от полските села. Мина

това момче през Крушово, дадох му писмо до ръководното тяло в Голешево и да го предадат

нататък по същия начин, докато го преведат през границата. Пролетта същият този господин

потеглил с Кочо Муструка харамия да прави комитлък. Организацията преследваше Кочо

Муструка и Дончо Златков, защото вършели и разбойничество. След като Муструка бе ударен и

убит от Неврокопската организационна чета под войводството на Атанас Тешовалията, поменатият

юнак се предал на турците и изказал как сме го препратили в България, разправил за мене, че съм

му дал писмо, че в Голешево Никола Хаджиев, сина му Стою, са го пратили по-нататък и пр.

Потерята с предателя е отишла първо в Голешево - най-близкия пункт за нея, обаче предадените

сполучили да избягат. Стою Хаджиев, като разбрал за предателството на оня нехранимайко,

потеглил право за Крушово, да ме предупреди, та и аз да бягам. Късно през нощта, два-три часа

преди съмване, през съня си чувам, че се хлопа силно на портата. Показвам си главата през

прозорчето, слушам Стою: Ставай, отвори, казва. Отворих му, влезе, седна да почине и ми разказа,

че заранта потерята ще бъде в Крушово.

Нямаше що, решихме веднага да тръгнем към Кърчово, в землището на което се намираше четата

на дядо Илия, т. е. нашата районна чета. И действително на другия ден получихме съобщение от

Крушово, че аскер обсадил училището и моята квартира, за да ме заловят. Много се ядосал

мюлязиминът-офицер, загдето се бях изскубнал. Куриерът ми разказа още, че даскалицата,

облечена в черно, от траур по даскалчето, разпуснала учениците и се прибрала в къщи... Те не

знаеха, че ми е годеница. Само някои се досещаха, а след това повече. На другия ден ние със Стою

Хаджиев бяхме вече при четата и тръгнахме с нея. Направихме си цървули, защото с обуща не

може да се върви по планината. Но и с цървулите падах многократно през нощта. Късоглед бях

още от четвърти клас и тромав съм в движение, та нощно време, когато обикновено сменявахме

бивака си, много пъти падах. Но най-страшно беше минаването през една изгладена от ерозия и

денудация скала, която трябваше да прегазим, едно подхлъзване и в пропастта. Минах, но пот ме

изби на другия край. Труден ми се видя комитският живот, та решихме със Стою да отидем в

България по канал. И след като бяхме престояли две седмици с четата, потеглихме през Кара

Кьой, Ловча, Либяхово, Сангартия, Долен, Доспатската планина (Родопите), Батак, Пещера, Татар

Пазарджик - София. До границата пътувахме все още като ни водеха куриери. В Либяхово

преседяхме два дни, в една колиба на едно лозе. Посети ни ръководителят - Димитър Арнаудов. В

Сангартия денувахме в черквата. Най-трудно беше минаването ни през Доспат. Куриерът сбърка

пътеката. Водеше по една вековна гора и трябваше да прескачаме грамадни клади, за да не ни

усетят овчари помаци. Обикаляхме много, слизахме в пропасти и изкачвахме големи височини.

Капнахме от умора. Не знаем, дали е била по-голяма радостта на евреите, след като стигнали до

Обетованата земя от нашата със Стою, след минаването на турско-българската граница!...

В Батак бяхме посрещнати със съчувствие. Батакчани помнеха турското робство и турските ужаси и

винаги с братска обич са се отнасяли към македонските изгнаници. Починахме в Батак и се

нахранихме добре.

В София дойдохме с изпокъсани панталони, палта и опинци. Брат ми Иван ме облече и прибра на

квартира и на храна при него, а Стою Хаджиев отиде на гости у поп Атанаса от Голешево. Баща му

на Стою и голешовският учител, забравих му името, избягали поради същата афера, бяха дошли

преди нас в София.

Бележки

17. Веда словена - Три сборника с народни песни издадени от Стефан Веркович. През 1867 г. излиза книгата

Древна българска песен за Орфей, следвана от два тома: Веда Словена. Български народни песни от

праисторично и предхристянско доба . Книга първа . Балград, 1874, и Веда Словенах. Обрядни песни от

язическо време. Упазени со усно предание при македонско - родопските българопомаци. Книга друга. Санкт

Петербург, 1881. С тяхната публикация е направена една от големите сензации за времато. Много учени

приемат автентичкостта на “Веда Словена“, но има и такива, които изказват съмнения . След дълги научни

спорове е доказано, че се касае за фалшификация. В нея е уличен учителя Иван Икономов Гологанов, който

е написал песните и ги е предал на Стефан Веркович за публикуване.

18. акран /тур./ - връстник, другар.

19. Водици - Богоявление, Йордановден.

20. Дядо Илия Кърчовалията /1856-1918/ - роден в с. Кърчово, Демирхисарско. Четник по време на

Кресненско-Разложкото въстание. Хайдутства в Македония до появата на ВМОРО и през 1899 г. се включва в

редовете й и възглавява чета в Демирхисарско. След Илинденското въстание е определен за пунктов

началник в с. Рила.

21. чепкен - вид горна къса дреха без ръкави.

22. джепане - бойни припаси

23. Солунската афера от януари 1901 г. е един от най - големите провали на ВМОРО. Арестувани са

членовете на ЦК Хр. Татарчев, Хр. Матов, П. Тошев и Ив. Хаджиниколов . Те са съдени и осъдени на

различни срокове затвор и изпратени на заточение в Подрумкале, Мала Азия. Разбита е и част от

революционната мрежа в Солунско, Кукушко, Воденско, Тиквешко и Гевгелийско.

24. манкирам - избягвам да изпълня възложената задача или задължение

25. думите “…а той все това “ са написани ръкописно

26. хептен ачик - съвсем открит

От студент - четник

В София пристигнах в началото на юни, стар стил. Лятото употребих в четене. Нахвърлих се върху

книгите като гладен връз ядене. Четях по социология. Тук се запознах с основните положения на

историческия материализъм от книгата на Плеханов. Четях книги върху появата и развитието на

видовете в растителния и животинския мир. С това допълвах общото си образование и формирах

своя мироглед. Четях и белетристика в Народната библиотека, прочетох "Что делать" от

Чернишевски. Скоро след дохождането ми посетих и Народното събрание при заседание.

Председателствуваше Драган Цанков, а говореше министър-председателят П. Каравелов: Тогаз

управляваше коалиционното правителство на демократи и цанковисти. Голямо и добро

впечатление ми направи Народното събрание. Ето така, казах си, трябва да бъде и в Македония.

От македонските работи в България бях разочарован още в началото. Сарафов и неговата фракция

бяха изгубили в конгреса ръководството на Върховния комитет *27+ и бяха възтържествували

Михайловски - Цончев. Михайловски собствено бе подставен от Цончев и другарите му за фирма.

В своя политически и философски захлас той нямаше време да изучи основно македонското

движение и вярваше това, което му се казваше от близките около него. Аз стоях на страна от тези

разпри. Пък и не бях ориентиран в началото. Но и когато ги проумях, още по-чужд им станах.

Противни ми бяха тези разпри, като ги сравнявах с тайната безшумна, тиха, къртовска, но

резултатна работа, между поробеното население в самата Македония.

Есента се записах във Висшето училище *28+. Брат ми се нае да ме издържа, докато е на работа и

има възможност. Дълго време мислих по какво да следвам. Обичах математиката, особено

алгебрата, голямо удоволствие ми доставяше решаването на трудни задачи. В гимназията бях

отличен по математика. Обичах и литературата. Към историята също така имах влечение. Реших

да следвам по история, защото съображението да проумея процеса в общественото развитие

надделя, а нужно счетох това, понеже мислех, че по-полезен ще бъда за освободителното дело,

ще зная какво да преследвам и по-важно още, как, по какви пътища. И тогаз, и сега съм убеден, че

всеки обществен деятел трябва да познава добре историята - и в нейните главни събития и данни,

и в нейната философия. И така историята избрах за специалност, а географията за допълнителен

предмет (тогаз историята и географията заедно вървяха във Висшето училище), но за мое

удоволствие записах и лекции по литература. Иван Шишманов четеше по историята на

европейските литератури. Брат ми работеше в Захарната фабрика, там му беше квартирата. Спях в

неговата стая и се хранех вечер с него в една лафка за персонала на Фабриката. Макар и далече,

това не ми пречеше от време на време да отивам на театър в "Славянска беседа". Петдесет

стотинки бе билетът за галерията, правостоящ, разбира се.

Задгранични представители на Вътрешната организация *29+ бяха тогаз Гоце Делчев и Гьорче

Петров. От по-рано не ги познавах, сега се запознах. Когато постъпих в четвърти клас на

Солунската гимназия (1896/97 учебна год.), заварих там Георче учител, но на нас не преподаваше.

А през втората половина на учебната година, мисля, че напусна гимназията, тогаз е бил пратен от

Централния комитет в България за задграничен представител. За Гоце Делчев бях само слушал.

Щом стигнахме в София, аз и Стою Хаджиев се явихме при Гоце. Той живееше в хотел "Батенберг",

държеше една скромна стая. Запознахме се, казахме му кои сме, що сме. Той знаел вече за

аферата, която ни прогони. "Грешка сте на сторили, каза, че сте дошли тук. Трябваше да останете

в четите там. Дядо Илия има нужда от секретар. Пък и за другите чети - Серската и Неврокопската -

трябват интелигентни сили. Ето аз, каже, се готвя за път, скоро се върнах и пак ще ходя." Посочи

ни и цървулите си в едно долапче. Посконфузихме се, но повече се посконфузи Стою, защото той

бе по-годен за нелегален живот. Аз му казах, че опитахме тая работа, две недели ходихме с четата

на дядо Илия, но ни се видя много трудно, особено на мен, който съм късоглед и малко тромав,

недостатъчно пъргав. "На всичко, казва, се навиква. Само силна воля трябва..."

Ходихме и при Гьорче. Той живееше у една вдовица. По-добре си бе нагласил живота. Поразпита

ни за това, за онова, па измъкна изпод кревата един бинлик с ракия и ни почерпи. Поискахме да

бъдем временно настанени нейде на работа като чиновници. Даде ни по една препоръка до г-н

Георги Стрезов, началник в Министерството на правосъдието при министерствуването на

Александър Радев. *30+ Явихме се, връчихме писмата, обеща ни нещо и след като при второ

запитване пак с обещание ни се отговори, зарязахме и не се явихме повече. Така стана, та после се

записах студент.

В края на 1901 година отношенията между Върховния комитет на Цончев - Михайловски и

Вътрешната организация се бяха твърде много влошили. Върховният комитет, въпреки

директивата на конгреса, да бъде в помощ на ВМОРО чрез нейното Задгранично

представителство, бе почнал сам да праща чети в пограничните на България околии. Върховният

комитет си бе поставил задача да обсеби ръководството на освободителното движение вътре и

вън. Централният комитет, който бе и по място, и по призвание естествен ръководител и най-

пригоден на Организацията вътре, отстояваше своето положение, независимостта на

Организацията и принципа на вътрешността. Върховният комитет се хвалеше с преимуществото,

че има на свое разположение боево подготвени хора, офицери от запаса, които са по-годни за

революционна борба, от даскалчетата на Вътрешната организация. Върховният комитет имаше и

претенцията да бъде по-осведомен върху международното положение, значи по външната

политика, и следовотелно по-умело ще ръководи дипломатическата и пропагандаторска акция.

Централният комитет с право отговаряше, че боевите хора из средата на запасното офицерство,

македонци преимуществено, с готовност биха били приети вътре като членове на ВМОРО с

всички права и задължения според наредбите на последната. Така щото тези, които с делата си

заслужават това, могат да се издигнат до най-висшето ръководство на Организацията. Обаче тя

трябва да се управлява в центъра и в частите си от тела, намиращи се в поробената страна по

много съображения, от които най-главни бяха тайната и второ, самородността на Организацията.

Що се отнася до деятелността й вънка, Вътрешната организация ще бъде представявана и

осветлавана от свои пратеници. Що пречи на компетентния Върховен комитет да бъде полезен с

мнението си, със съветите си, с оръжейната си и парична помощ чрез Задграничното

представителство? В края на 1901 г. и в началото на 1902 година Делчев беше вътре, отсъстваше

от София. Кръстю Асенов, Яне Сандански и Христо Чернопеев бяха хванали в плен мис Стоун за

откуп *31+, та да снабдят Организацията със средства. Върховният комитет бе пратил чети да

отнемат пленницата от вътрешните. Борбата се разгорещяваше и вземаше остра форма, водеше

към кървави стълкновения. Намиращите се зад граница вътрешни деятели, като Михаил

Герджиков, Пейо Яворов (в това време се запознах с него в кафене "Македония"), Гьорче Петров,

Туше Делииванов, Димитър Стефанов и пр. поведоха и в България идейна словесна борба с

Върховния комитет. Така се роди в. "Дело", редактиран от П. К. Яворов. Четяхме го с голямо

удоволствие, дошлите отвътре и съчустващите на Вътрешната организация. Някои македонски

дружества се изцяло отцепиха от Върховния комитет, други се разделиха на две и по този начин

бе избран втори Върховен комитет, съчустващ на вътрешните, начело с Христо Станишев *32+ -

инженер.

В туй време аз учех, но същевременно се извършваше в мене някаква борба. От време на време

се явяваше у мене угризение на съвестта, загдето напуснах тези, които канех за саможертва в

името на отечеството. Няма ли, казвах си, тези прости, но добри хорица, да се отчаят или да

намалее у тях вярата в Делото и усърдието в работата, щом ние, непосредствените малки, но все

пак ръководители, ги напускаме? Първият семестър изкарах, явих се на изпит (тогаз бяха

семестриални изпитите) и го издържах с много добър успех, т. е. най-високия. Записах се за втория

семестър. Докато бях студент, все намирах някакво оправдание да стоя в България. Ще стана по-

учен и по-полезен след това. Скоро обаче брат ми остана без работа в София и замина към Варна

да си дири такава. Аз трябваше сам да си намеря препитание. Да остана обаче чиновник в

България в това време, когато народът отвътре се готвеше с всички сили да събори петвековното

робство, ми беше съвестно. Срам ме беше да диря чиновническо място. Така при борбата, която

се извършваше в мен, взе превес решението да се върна като нелегален в Македония. Спрях се на

мисълта да стана секретар в четата на дядо Илия Кърчовалията, която действаше в Демирхисарско

(Серско Демирхисарско), гдето имах връзки от учителстването си в с. Крушово. През февруари

Гоце бе вече в София. Аферата с мис Стоун се бе завършила благополучно. Кръстю Асенов,

Чернопеев, Сандански бяха пипнали 14 хиляди английски лири. С това ВМОРО получаваше за

известно време средства и за пряката си работа, и за борбата с върховистите. Един февруарски

ден се явих при Гоце в къщата на Боян Биолчев. Там беше и Георче Петров, и Яне Сандански. Там

се запознах със Сандански. След като бяхме почерпени с по една ракия, изместихме се с Гоце в

ъгъла на миндеря, по-настрани, и му казах решението си. Гоце много се зарадва: "Тъкмо, каже,

дядо Илия, пак настоява да му се прати секретар, защото няма кой в четата да води агитацията. Ти

си най-пригоден за това. Дядо Илия е доволен от тебе още от времето на учителстването ти в

Крушово. Добре ще се разбирате и погаждате". Гоце сам бе ходил с Попето *33+ и дядо Илия, та

знаеше колко такт се иска за работа с тези добри, но прости хора. Аз му обясних, че дядо Илия има

добри спомени и от слугуването му у дома, когато е бил млад, та и това е един плюс за добрите му

отношения спрямо мене. Спряхме се на следното: предстоеше в края на март, стар стил, Я.

Сандански да замине с чета в Мелнишката околия, която беше определена за негов район. Преди

обаче да стигне в Мелнишко, трябваше да направят усилия да се парализира влиянието на

върховистите в Джумайско и за тази цел Чернопеев предстоеше да замине по десния бряг на

Струма, а Сандански по левия и след месец - два последният да поеме работата в района си -

Мелнишко. Аз ще замина с неговата чета и от Мелнишко после ще бъда препратен в четата на

дядо Илия да заема поста си. Целунахме се с Гоце, пожелахме си всичко добро и се разделихме.

На 25 март, стар стил - Благовещение, аз, Петър Милев *34+ от Радомир и още едно момче,

забравих му името, то и Милев бяха ученици в Първа мъжка гимназия и я напуснаха да станат

комити, потеглихме към Дупница. До Радомир отидохме с железницата, а след това продължихме

с файтон. Трябваше да не ни разберат хората и властите, че ще минаваме границата. Щом

стигнахме в Дупница, бяхме разквартирувани у съмишленици на Организацията, хранехме се в

къщи различни и не излизахме по улиците. Така стояхме около една седмица. Когато всички,

които се бяха ангажирали да постъпят в четата на Я. Сандански, вече се намираха в Дупница,

пристигна и войводата и една вечер бяхме заведени в къщата, гдето бяха складирани пушки,

патрони, раници и пр. Всеки бързаше да си избере по-хубава, по-лека пушка и други

принадлежности, така щото на мене се падна това, що остана - дълга открита манлихерова пушка

с дипчик от сърцевина - най-тежката пушка от всички бе тая, над четири килограма. След като се

облякохме, късно през нощта, излязохме от града и поехме баирите за с. Рила. Преденувахме в с.

Рила в една стая от женския метох, за да не бъдем подушени и през следната нощ поехме

планината. Не можеше още същата нощ да минем в Турско, затова още един ден прекарахме на

българска територия в Рила планина. Водеше ни като куриер Стоил Просека, които бе вършил

контрабанда преди да има революционна организация в Македония и познаваше много добре

граничните пунктове. На третата нощ вече предстоеше да се мине границата. Минахме я над

Горна Джумая, като газихме река Бистрица. При минаването на границата се пръснахме в

разредена верига да не оставим пътека, като бихме вървели един след друг, пък и ако от турските

постове биха ни забелязали и открият огън, по-добре да се браним. Сърцето ми бая затупа при

минаването на границата. Стигнахме в с. Марулево, Горноджумайско и ни настаниха да денуваме

в една плевня, през дупките на която гледахме Горна Джумая.

Бележки

27. Върховен комитет - ръководството на легалната организация на македонските българи в България,

учреден през март 1895 г. първоначално под името Македонски комитет, а по-късно е преименуван на

Върховен македонски комитет. Пръв председател е Трайко Китанчев. Той подготвя през лятото на 1895 г.

чети със задача да вдигнат въстание в Македония. На Втория си конгрес приема проект за реформи в

Македония и Одринско, което става програма не само на комитета, но и на ВМОРО. В периода 1899-1900 г.

установява тесно сътрудничество с Вътрешната организация, подпомага я с оръжие, пари и военни кадри и

под нейно влияние се преименува на Върховен македоно-одрински комитет /август 1901 г./. След

възглавяването на ВМОК от Стоян Михайловски и ген. Иван Цончев отношенията с ВМОРО се влошават и

между тях избухват сериозни противоречия. Комитетът организира и провежда през есента на 1902 г.

Горноджумайското въстание, потушено жестоко от турската власт. В началото на 1903 г. Върховния комитет

се споразумява с Вътрешната организация за съвместни действия и участие в планираното въстание. На 31

януари 1903 г. под натиска на Великите сили правителството на Стоян Данев разтуря Върховния комитет и

Македоно-одринската организация в България. Въпреки този акт те продължават да съществуват нелегално

до есента на 1905 г., когато на Рилския конгрес на ВМОРО ген. Ив. Цончев уведомява, че Върховния комитет

е престанал да съществува.

28. Висшето училище - дн. Софийския университет “ Свети Климент Охридски “.

29. Задгранично представителство на ВМОРО - структура създадена след Солунския конгрес от 1896г. За

първи представители са назначени Гоце Делчев и Гьорче Петров , които имат за задача да поддържат

връзка с чужди представители и да ги имформират за положението на населението в Европейска Турция.

Друга важна задача е да изградят погранични пунктове, по които да прехвърлят оръжие, литература и хора .

Тази структура просъществеува до втората половина на 20-те години на 20 век. По - известни задгранични

представители са Хр. Матов, Хр. Татарчев, Пею Яворов, Т. Лазаров, Кирил Пърличев и др. Автора на

спомените също заема тази длъжност.

30. Александър Радев /1864 - 1911/ - роден в гр. Битоля. Завършва право в Атина. Председател на Върховния

комитет. Един от ръководните дейци на Прогресивно - либералната партия, а по време на управлението й

/1901 - 1903/ е министър на правосъдието, а по късно и на народното просвещение.

31. Аферата мис Стоун е извършена с цел да се набавят парични средства за закупуване на оръжие и за

издръжка на четническия институт . Тя започва с отвличането на американската протестантска мисионерка

мис Елен Стоун и спътницата й Катерина Цилка, извършена от четите на Христо Чернопеев и Яне Сандански

по пътя между Банско и Горна Джумая на 21 август 1901 г. След половингодишнио преследване от страна на

властите и преговори с представители на мисията срещу откуп от 14500 златни турски лири двете жени са

пуснати на свобода през февруари 1902 г. Мис Стоун е спечелена за каузата на македонските българи и тя

пропагандира освободителната идея в САЩ след освобождението си.

32. ВМОК - Хр. Станишев се появява след разцеплението на легалното движение, станало на Десетия

конгрес от юли 1902г . Опозиционните делегати напускат форума и се събират отделно, като обявяват

сбирката за нов Десети конгрес . На него е избран Върховен комитет в състав: Хр. Станишев - председател, Т.

Карайовов - подпредседател, Й. Асенов - касиер, А . Попстоянов - секретар, П. К. Яворов и Ст. Петров -

съветници . Комитета се стреми към единодействие с Вътрешната организация и е в близки връзки със

задграничните представители Хр. Матов и Хр. Татарчев. Въпреки опитите за обединение с комитета

Михайловски - Цончев до положителен резултат не се стига .

33. Михаил Попето /1871-1903/ - роден в гр. София. Включва се в националноосвободителното движение

през 1895 г. Един от родоначалниците на организационните чети на ВМОРО. Обикаля Серско,

Демирхисарско, Кукушко, Поройско, Солунско, Гевгелийско, Струмишко, Мелнишко, Пиянечко,

Горноджумайско. Броди из Македония 7 години. Загива в сражение с турците на 3 април 1903 г. при с.

Гавалянци, Кукушко.

34. Петър Милев - роден в с. Косача, Радомирско. Войвода на чета в Неврокопско и Разложко. Загива през

1907 г.

Два месеца с Яне Сандански

В Горноджумайско трябваше да се пазим не само от турците, а и от върховистите. В с. Марулево

пристигна вечерта ръководителят на комитета в Горна Джумая Сава Михайлов *35+, които бе вече

полунелегален. Донесе ни тютюн и кибрит. Дълго говориха с Яне Сандански по състоянието на

работите в града и околията. От Марулево отидохме в Делвино и Хърсово. Пожелахме да отидем в

Градево, но под влиянието на върховистка чета не ни пратиха куриер, та решихме да подемем

агитацията оттатък Кресна, като вземем със себе си и Разложката чета. През Осеновската мера

прехвърлихме към Разлога. В планината водачът ни - Миле Бизев от Банско, четник, сбърка пътя

поради това, че още дебел слой сняг покриваше почвата и поради мъглата. Хлябът ни се бе

свършил. Огладняхме. Осеново бе турско село и не можехме да вземем от там храна. Обирахме

трохите по раниците, за да се подкрепим. Сухите трохички се топяха като захар в устата ни.

Краката едва държаха. Носехме и по малко захар и етер сулфурикум - балсамо по бродски, та при

голяма умора хапвахме на захарчето от балсамото и го глътвахме. Но и захарчетата се свършиха.

След като изгубихме около три часа в напразно лутане с тежък товар - пушки, патрони, най-после

оправихме се и превалихме към Разлог. Първото селище, в което влязохме там, бе Недобърско,

център на просеците в Източна Македония. Мокри бяхме, подсушихме се, гладни бяхме -

нахранихме се. Два дни стояхме в Недобърско и от там отидохме в с. Годлево. И там поседяхме и

се отправихме за Банско. Разложкото поле и така е водно, а като вали дъжд, все по вода и кал се

шляпа. Валеше тих кротък дъжд. Нощта беше тъмна като рог. Често се хлъзгах и падах. Целият се

окалях. На едно място, от една трапчинка, така лошо паднах, че ремъкът на пушката ми се извъртя

от рамото и тя отхвръкна настрани. С пипане трябваше да я намеря. Не вървяхме, разбира се, по

царския друм, а по странични пътеки. Стигнахме до едно дълбоко дере. Реката бе придошла.

Можеше да се мине само по една дълга тясна дъска - това бе мостът. Към средата дъската се

привива като пружина и мърда. А долу страшно бучи. Едно подхлъзване, едно малко изгубване на

равновесието и цумбур доле, мъртъв, разбира се, защото коритото на реката е скали. Страшно! Да

умреш от куршум, това разбирахме, с това се бяхме примирили още като тръгнахме да смущаваме

дрямката на султана, но да се утрепеш от падане в трап - срамно.

Негодувах в душата си, че ни водят по такива трапища, та макар и по-безопасно от турски засади.

Предпочитах, стократно предпочитах, всички рискове по шосето от безопасността по тези криви

пътеки, по които или врата ще си счупиш, или ще се утрепеш! И така не мога да виждам нощно

време поради късогледство, а при съществуващия мрак нея нощ, нищо не виждах. Не се наех пръв

да мина по дъската-мост. Макар и мокра, яхнах я и влачещем се озовах на другия край. Голямо

облекчение усетих след минаването на тази пропаст. Наближихме Банско. Тогаз и сега е

заобиколено с градини, оградени с тараби. И понеже пак не можехме да вървим по улиците, както

му е редът, в Банско имаше аскер, трябваше да прескачаме тези тараби. Кален, мокър, всичко

натежало, уморен от това нощно пътуване, душата ми щеше да изскочи от тия прескачания... Най-

после на сухо сме, на топло сме. Банско има хубави къщи, здрави, каменни. Населението е

родолюбиво, смело, борческо. Макар и да квартируваше постоянно аскер в него, четата с месеци

можеше да се движи вътре от къща в къща, защото нямаше предатели, само случайно откриване

при движението можеше да доведе до стълкновение с войската. В Банско всички са българи.

Деляха се тогаз само по вяра - едни, по-малкото, бяха протестанти, другите - православни. И

едните, и другите, обаче, бяха верни и предани членове на Организацията. Фасул, сварен с

парчета сланина, е обикновената храна в Банско и твърде вкусна. Майстори са и на старец, дедец -

банскалиите, но това е разкош. Добре се хранехме в Банско и добре починахме.Там намерихме

местната четица с двадесетгодишния си войвода Иван Вапцаров *36+. Интелигентен момък, с

шестокласно образование, твърде начетен, буен и смел, той водеше добре своята малка дружина,

в която бяха Гълъбата, Маминото - така го наричаха, защото бе най-младият четник, 18-годишен,

Димитър Захов и др., които не помня. Скоро бе постъпил в четата и учителят Андрей Казепов, моят

другар от ученичество. Кой се надяваше някога, че ще се срещнем при такава обстановка -

комити! След като свършихме гимназията, Андрей Казепов бил назначен учител в Струмица и там

изкарал 1900/901 учебна година. Бидейки заподозрян, за следната учебна година получава

учителско място в Банско. Ала поради някаква афера, някакво разкритие в Струмишко, бива

замесено и неговото име. Властта узнала, че той сега е в Банско, ала Организацията преди това

известила Казепов да се закрие. Така го заварих нелегален и известно време бяхме заедно, макар

и с прекъсване.

Ръководителят на Банско бе Димитър (Мингьо) Лазаров, интелигентен и смел млад човек. Банско

бе центърът за Вътрешната организация в Разлог. Мехомия бе околийският град - там бе

седалището на каймакамина, защото близо половината жители бяха мохамедани - помаци и

малко турци. Но Околийският комитет бе в Банско и това тайно местно правителство беше по-

авторитетно и работеше повече от турското. На ден Георгьовден потеглихме от Банско пак за

долината на Струма. Поехме по Глазна. След 6-7 километра нагазихме в сняг - там не бе се дигнал

още. Уморително пътуване - все нагоре до подножието на Ел Тепе *37+, около 5 километра, след

като се мине сегашната хижа на Бъндерица, все пак пътят бе сложен. Най-големият зор беше да

изкачим седловината, която се намира под самия връх Ел Тепе отляво, и която води до Влахи.

Добре че снегът не бе воден, а или замръзнал, или пепеляв. Силен вятър ни забрули като се

изкачихме на седловината. Но за това пък слизането ни бе лесно. Преметнахме пушките през

врата, поставихме ги в хоризонтално положение на плешките, седнахме на замръзналия сняг и се

плъзнахме надолу по задника - така ние бяхме първите скиори без ски!... Имаше и опастност,

разбира се, да се ударим на някой корен или стрък, скрит под снега. За щастие всички слязохме

долу здрави и читави.

След тричасово пътуване надолу по Влашка река (реката, която води към с. Влахи) стигнахме до

един чарк - дъскорезница, гдето починахме и ядохме. След още няколко часа бяхме в едни от

колибите на Влахи. И това село е пръснато - тук няколко колиби, на другия баир няколко и така

нататък. Най-много къщи има в централното селище, гдето е черквата и гдето е училището. Яне

Сандански бе родом от Влахи, но още малък, преселен в Дупница, гдето и израснал. След това

посетихме по ред селата Сенокос, Събиново, Мечкул, Ощава и Кресна. Страшна мъка бе нощното

пътуване. Местността тук, в подножието на Пирин, е много пресечена: слизаш надоле качваш се

нагоре, пак нагоре, пак надоле, много пъти така. Питаш куриерите - близко ли е вече селото, към

което отиваме, отговарят ти, тук е, още два часа, още малко! Какво ти малко! Вървим не два, а два

по два часа и пак не сме стигнали. Още половин час, каже, много дълги се оказаха часовете на

ошопите от Джумайско. За това се смеехме. Е-е, тук е още малко, колкото стига един куршум с

манлихера и като потичаш още два часа!... Като седнехме нейде да почиваме, заспивах на мястото

и затова бях поръчал на другия след мен да ме вика непременно, защото мога да остана заспал,

където съм седнал. Понякога и като ходех, дремех. Поради късогледство аз и така често падах, а в

такъв случай още повече падах и още повече очуквах пръстите си. Селяните в Горноджумайско

бяха тогава много нечистоплътни. Колибите им нечисти, те самите зле облечени. Въшки лазеха по

пепелта на огнището и правеха бразди. Напълнихме се с въшки. Вместо завивка, пелерина или

шинела, аз носех едно горно палто от влакнестите. Такава бе тогава модата. Като се натъпка тази

дреха с паразити, тя стана непрекъснат източник на такива. Кръвта ми изпиха - станах блед.

Във всяко село Яне Сандански държеше агитаторски слова, главно против върховистите. Темата

беше почти една и съща: "Трябва да се надяваме на собствените си сили, да не чакаме

освобождение нито от Русия, нито от България. Офицерите, които идат, ви заблуждават, не ги

приемайте. Щом видят зор, те ще си отидат в България на топло и спокойствие, а вие тук ще се

пържите в маслото си. Ние сме излезли измежду вас и с вас ще делим мъки и страдания.

Фердинанд работи за своята корона, за династията си, за величието си, за амбицията си, а не за

освобождението ви!..." В този дух говореше. Гласът му, гърлен и звънтящ, се отекваше в

тъмнината и само ораторът сякаш се възхищаваше от словото си. Селяните, насядали на земята,

мълчат и слушат, за да посрещнат след няколко вечери, а може би още следната вечер,

върховистски агитатори, които също така ще посрещнат, ще нахранят, ще изслушат и ще изпратят.

И пак в душите ще настъпи мрак...

Не се хранехме добре. Трябваше да не бъдем взискателни, та с това да спечелим привързаността

на селяните. Хранеха ни обикновено с фасулова чорба, но лъжицата рядко залавяше някое зърно.

Даваха ни едно твърдо и постно, като камък бито сирене. Облажвахме се, като от време на време

с пари на четата си купувахме месо или сланина. Сандански носеше за всеки случай малко от мис-

стоунките.

Пропуснах да спомена, че когато потеглихме от Банско, ние взехме със себе си и Разложката чета с

Иван Вапцаров и моя другар от ученечеството А. Казепов, който после остана в четата на Яне

Сандански.

Най-важният епизод бе обезоръжаването на дядо поп Найден в с. Сърбиново. Дядо поп бе от

върховистите. Най-интелигентен свещеник в околията, той бе много влиятелен. Селяните го

слушаха. Пък и в града го уважаваха. Той беше стълб на върховизма в Горноджумайско. Решено бе

да го сплашим. Иван Вапцаров познаваше добре селото, знаеше и къщата. Обсадихме последната.

Вапцаров и още един се прехвърлиха през оградата, влязоха в двора и заставиха дядо поп да им

отвори, макар че отначало и да се спотайваше. Хванаха го и го заставиха да им предаде пушката -

къса манлихера. За да не стреля поп Найден, Вапцара се бе досетил да грабне едно от децата в

ръцете си и го държеше пред себе си. Попът излезе благоразумен. Сандански му чете едно конско

евангелие. Заплаши го, че ако продължава да агитира против Вътрешната организация и да

поддържа върховизма, ще последва по-лошо наказание, най-лошото смърт. Инат и безстрашен

излезе дядо поп. Пресели се в Горна Джумая, но си остана върховист до край...

Добър спомен имам от с. Кресна. Там селяните ни приеха много добре. Разложаните - главно

банскалиите - имаха добри връзки с кресненци поради търговията с вино. Прочутото кресненско

вино се изпиваше главно в Банско, като се прекарваше през винарския път в Пирин планина.

Креснечани ни гостиха и черпеха с вино. След като се навечеряхме, мен се падна редът да бъда

часовой. Незаличима е във въображението ми красивата картина, която се откри пред очите ми от

скалите, при които трябваше да стоя и да наблюдавам шосето доле, покрай Струма. Месечина бе

- пълнолуние. Ясно небе. Зад мен се възвишават върховете на Пирин, оковани в сребро. Под мен

доле бучи и лъкатуши Струма като блестяща лента от отражението на лунната светлина. Слушах

шепота на току-що разлистената горичка, потънала в мрак между скалите, гдето стоях, и реката. А

насреща като грамадна стена се простираха Малешевските планини. Звездите на небето пък

трепкат, трекат, като кандилца, подъхвани от слаб ветрец. Боже мой, казах си, колко е хубав

светът и колко много зло има в него...

Може би и кресненското винце имаше дял в поетическото ми настроение през тази хубава вечер.

Този бе един от редките случаи, когато дежурството на часовой не ми беше скучно и

определените два часа минаха неусетно и приятно.

В началото на месец юни, стар стил, четата на Яне Сандански навлезе в същинско Мелнишко.

Кресна бе в Мелнишката кааза, но топографски е повече към Горна Джумая. Посетихме селата

Дебрене, Горна Сушица, Катина. От Катина аз се отделих и тръгнах, воден от куриери, за

Демирхисарско, в четата на дядо Илия. В землището на Катина - между Катина и Храсна - се

срещнах с Димитър Гущанов *38+ от Старчища по баща, от Крушово по майка. През пролетта на

1902 г. А. Г. Ников, книжар в Сяр, Лука Поптеофилов от Белица, Разложко, и Димитър Гущанов -

последните двама учители в Сярското педагогическо училище, а и тримата членове на Окръжния

комитет, бяха предадени и принудени да избягат. Ат. Ников и Лука Поптеофилов по канал

стигнали благополучно в България, а Димитър Гущанов, млад, здрав тялом и духом, пъргав,

останал нелегален и бе тръгнал да ревизира околиите в окръга. Така стана свиждането ни.

Престояхме един ден заедно, разправи ми той за работите по нас, аз за това, що знаех в България

и обиколката ни с Яне Сандански, и вечерта всеки тръгна по своя път. През Храсна, Белово,

Голешово се озовах на Али Ботуш *39+, гдето и намерих четата на дядо Илия Кърчовалията.

През двата и половина месеца, прекарани със Сандански, освен него помня, че бяха в четата му

Петър Милев от Радомирско, за него вече съм упоменал, Спиро Петров от Прилеп, който си бе

напуснал бакалницата, за да служи на делото, Ангел Войничето от Дебърско, после разсилен в

Университета, Георги Иванов Скрижовски от с. Скрижово, Зъхненско, с когото се познавахме още

като ученици в Сяр; Христо Младжов Лисненски от Дупница, поменатите вече по-рано от

Разложшката чета. Младжов Лисненски и Ангел Войничето не можеха да издъражат нелегалния

живот и се върнаха още преди да се отделя аз за моята чета. Най-големи спомени ми е оставил

Спиро Петров, красив мъж с хубава голяма брада, с приятен и силен глас, той ни бе песнописеца.

Спиро Петров загина юнашки в Пирин, на връх Китка, в бой с турците през време на въстанието.

Бележки

35. Сава Михайлов / 1877 - 1905 / - роден с с. Мачуково, Гевгелийско . Във ВМОРО постъпва през 1895 г.

Участва в пленяването на мис Стоун . Войвода на чета в родния си край по време на Илинденското въстание

, а след края му известна време прекарва в България . В началото на 1905 г. се завръща и постъпва в четата

на А . Петков . Загива същата година при с. Смол , Гевгелийско .

36. Иван /Йонко/ Вапцаров /1880-1939/ - роден в гр. Банско. Включва се във ВМОРО още в юношеските

години. Взема дейно участие в освобождението на родния си край от турско иго. След Първата световна

война участва във възстановяването на ВМРО. След разцеплението на организацията през 1928 г. не застава

твърдо на страната на Ив. Михайлов и затова не се ползва с неговото доверие. Баща на поета Никола

Вапцаров.

37. Ел тепе - дн. връх Вихрен.

38. Димитър Гущанов е роден в село Крушово, Демирхисарско. Учи в родното си село, Педагогическото

училище в Сяр и Духовна семинария в Самоков. Завършва право в Лозана, Швейцария. След завръщането си

става учител в Сяр, а през 1902 г. преминава в нелегалнист. Убит заедно с Гоце Делчев в с. Баница .

39. Алиботуш - дн. планината Славянка.

При дядо Илия Кърчовалията

Дядо Илия Кърчовалията, Георги Чалъков, Стоян Гаджов, Георги Башлията - и четиримата от село

Кърчово, Демирхисарско, Георги Спанчовалията от с. Спанчово, Мелнишко и Димитър

Катиналията от с. Катино, Мелнишко, това е четата, на която аз станах секретар, четата на

Демирхисарската околия, най-старата чета в Серския революционен окръг. От нея се изроиха

неврокопските две чети и серската чета. Наскоро след пристигането се присъединили към четата

ни Константин Кюров от Крушово, а още по-късно и Никола Карев от Горно Броди.

Моите другари са всички прости хорица, но всецяло предани на делото. Войводата е старо горско

пиле. Младеж на около 20 години, той е участвал в Кресненското въстание в четата на Стоян

войвода от Старчища (1878 г.). Бил е четник и през въстаническото движение в 1895 г. Известно

време е ходил и като харамия с Дончо и Муструка. В 1897 г. дядо Илия се запознал в София с Гоце

Делчев. Големият и вдъхновен апостол на македонската революция изтръгва стария комита от

лагера на хайдутите и прави от него народен деятел. Същата година, 1897 г., когато Гоце плени

гърка от Шилинос, Зъхненско *40+, за пари, другари му бяха дядо Илия Кърчовалията и Георги

Радев от Горно Броди, по-сетне войвода на Серската чета. На следната година Гоце изпратил дядо

Илия и Михаил Попето в Демирхисарско, в разположение на Серския окръжен комитет като

терористи. След това Михаил Попето заминал за Гевгелийско и Кукушко, а дядо Илия остава в

Демирхисарско. Те образували и първите организационни чети в 1899 год. Дядо Илия имаше

много качества за войвода. Той бе физически здрав човек. Среден ръст, плещест, набит, той

издържаше нелегалния живот над 50-годишната си възраст. Прекарал един вид стаж при

хайдутите, той познаваше отлично Пирин планина в нейните разклонения от Предела до Серското

поле. Чудна памет имаше, горска залутана пътека, която бе минал преди 20 години, налучкваше я

в тъмно. Откриваше по белези, които сам знаеше, и нови пътеки в мъчнопроходими планински

места. Ориентираше се без компас в тъмни нощи и мъгляви дни из гори и поля. Той знаеше

опасните места, местата, гдето турските потери поставяха засади, и ги отбягваше или като

трябваше да се мине през тия места, взимани бяха предварително всички разузнавателни мерки.

Голям стрелец бе, уби един заек, както бягаше. На прицел никога не гърмеше. Това му създаваше

още по-голям авторитет. Като началсвующо лице бе коректен в отношенията си и справедлив.

Понякога избухваше и се скарваше, когато считаше, че има нещо нередовно или когато се

нервираше, но скоро се успокояваше и дружеските отношения се възстановяваха. Не гонеше

гайрез, не бе злопаметен. Неграмотен, той имаше природна интелигентност, която го правеше да

бъде уважаван и от интелигентни хора.

И с другите ми другари аз се познавах още от по-рано, когато бях учител в с. Крушово. Всички ме

посрещнаха с радост, братски се разцелувахме. Те чувстваха и разбираха, че с мене се запълва

една голяма празнина в малката дружина. Ще има занапред кой да води кореспонденцията, кой

да свиква селяните на събрания, да върши сред тях агитацията, да ги заклева, пък и на тях самите

да казва нещо по политиката и по общия вървеж на освободителното дело. Бидейки на един и

същи почти умствен уровен, те понякога, в бездействени дни, като всички хора се спречкват за

нищо и никакво. На младия секретар предстои с нужния такт да служи и като спойка между тези

инак отлични хора... "Даскале, що си с право, право си е! На нас заповядайте да накажем някой

престъпник, някой шпионин, за това ни бива, око ни не трепва, ала да проповядваме на людите,

не можем, спъваме се, па и ние не знаем повече от тях", - казваше ми Димитър Катиналията,

левент, красив юнак и поглежда към кривата калъчка, преметната на дълъг ремък през врата и

под лявата мишница. Той и Георги Спанчовалията, също голям юнак, които с нетърпение чакат да

им се даде работа, т. е. да заколят някого, гледат на мен малко със съмнение в това отношение,

защото цяла година, бидейки районен ръководител в Демирхисарско, не бях дал на четата такава

работа. Ала те все пак си мислят, че сега, като съм нелегален, не ще преда много на тънко. Добри

момчета, те считат, че терорът е само могъщото средство за издигане и пазене авторитета на

Организацията. Наистина, една тайна революционна организация без това не може да мине, ала

всичко с мярка и никакво смъртно наказание без достатъчно причини и доказателства за

престъпления. Но те са разумни и ще се разбереме...

На Али Ботуш сме, в боровата гора над крушовско поле. Познати и мили места. Там бе дошъл да

бере дърва крушовчанчето Ангел Шанков. Написах едно писъмце до годеницата ми Василка

Михайлова, която продължаваше да учителства в Крушово. Отдавна не й се бях обаждал - отпреди

минаването на границата. Другарите ми в моя чест хванаха един овен, заклаха го и го опекоха,

дадоха ми обяд гала. Разправих им в общи черти за вървежа на организационните работи в

района. На другия ден слязохме в землището на Крушово, където заклех неколцина селяни след

обичайната проповед и от там отидохме в Кърчовско. С един от другарите - Димитър Катиналията

- отидохме в Крушово, гдето квартируваше постоянно аскер, но куриерите ни провеждаха

благополучно, без да се срещаме с патрулите. В Крушово се видях с ръководителите и по-

ревностните работници след раздяла с тях от година и два месеца. Срещнах се и с годеницата ми.

Като ме видя в комитски каяфет, малко брадясал (тогаз ми никнеха мустаци и брада), тя се изсмя и

дълго се смя. Добро впечатление ми направи, че бе весела, въпреки опасността, на която бяхме

изложени. Тя не бе си отишла през ваканцията в Одрин, за да дочака мен.

Проектирах да посетим постепенно всички села в района, но наложи ми се да отложим това,

защото от Мелнишко получихме писмо, с което Сандански ни викаше на помощ, защото бе се

явила там върховистка чета. В землището на с. Бельово, погранично на Мелнишката и

Демирхисарска околии, се събрахме с четата на Яне Сандански и с част от Неврокопската, под

войводството на Атанас Тешовалията. Научихме, че върховистската чета, водена от запасния

поручик Саракинов *41+, с помощници войводите Ангел Спанчовалията и Тошо от Банско, се явила

в околностите на съседното с. Храсна. Отидохме там. Храсненци обещаха да ни кажат где е четата

и даже от где ще мине. Един следобед заехме и позиции в едно каменисто дере, но напразно

чакахме, чета не мина. Храсненци ни излъгаха. Офицерската форма се оказа по-голям аргумент от

нашите слова и вярата, че България ще ги освободи, по-силна от това, което ние проповядвахме -

да разчитаме на себе си преди всичко, на своята издържливост в борбата, та ако ни дойде

отнейде помощ, добре дошла, но помощ на Организацията, а не с намерение да бъде превземана

Организацията. Вечерта, когато ние минавахме край една плевня с гумно, хвърлиха се два залпа

по нас, но за щастие никой не бе улучен. Вървяхме пръснато, пък и тъмно беше. Очевидно нас

подведоха... Върнахме се в бельовското землище. Бельовчани са напълно предани на Вътрешната

организация и може на тях да се разчита. Върховистката чета, окуражена вероятно, също бе дошла

в Бельовско. Пратихме селяни разузнавачи да я открият.

Върховистската чета бе намерена в една гора, не далеч от нашия бивак. Дадоха нареждане да я

нападнем. И аз бях изпратен по една посока. Започнаха гърмежите. В този момент аз се намирах

на една поляна срещу мястото на нападението. Гледах, ала нищо не видях, само гърмежите

слушах. Очилата ми се бяха намокрили от пот, а нямах чиста кърпа да ги обърша. Чувствах, че съм

смешен комита. Утешавах се обаче с мисълта, че не съм станал такъв като бойна сила, а за

агитаторска работа.

Гърмежите не траяха дълго - минута, две. След прекратяването им видях нашите, които бяха

излезли вече на открито. Отидох към тях. Изповядах им се, че нищо не видях и помолих да ми

разкажат какво стана.

Върховистската чета била съгледана в един горист дол. Тя била изненадана, но поради

произведения от нашите шум при пристъпването, усетила нападението и хората й залегнали,

залегнали и нашите. Дядо Илия, който е голям стрелец, улучил Ангел Спанчовалията в челото,

което могъл да види. Убит бе и Тошо. Другите след това избягали из шумата по дерето надоле. На

убитите бяха взети пушките, револверите и чантите. Показаха ми ги като трофеи. Понеже дядо

Илия ударил Спанчовалията, той му взема револвера, малък лебел, който после купи годеницата

ми за три турски лири, за да се брани в случай, че се опита нещо да й стори турският офицер в

Крушово, който се заглеждал по нея.

И двамата убити бяха юнаци хора. Ангел Спанчовалията бе по-рано терорист в разпореждане на

Вътрешната организация. Окръжният комитет в Сяр го бе натоварил с акции в самия Сяр и той ги

бе извършил сполучливо. Ала като отишъл в София, бил привлечен в другия лагер. Нищо по-

скръбно и по-пакостно от това, синовете на една поробена земя, тези, които са се обрекли в

жертва за нейното освобождение, да се делят на лагери! Не споделих радостта на някои от

другарите за победата. Тежко ми беше, тъжах за погиналите - те можеха да се пожертват в борба с

поробителя на Македония, а не в борба с македонски революционери. Не бе първо това дело на

братоубийство. Вече бяха станали подобни сражения между върховистски чети и чети на

Вътрешната революционна организация в Джумайско, Петричко и Малешевско. Печални страници

в историята на македонското освободително движение, страници на взаимно изтребвление се

записаха с кръв по полята и горите на родната земя. Сякаш зъл демон си бе поставил за цел да

наостри братя срещу братя, еднакво готови да се пренесат в жертва пред олтаря на отечеството.

Този зъл демон, използвайки широко клеветата, уличните клюки, човешките страсти и слабости,

толкоз по-големи, колкото е по-ниско културното развитие на един народ, използвайки и

неосведомеността на мнозина добри родолюбци в България върху онова, което е направено и

което се върши в самата Македония, може би потрива ръце при разгарящата се вражда и

пролятата кръв...

Утеших се пред неизбежното, да берат греха на убитите тези, що са ги изпратили да превземат

Вътрешната организация. Схватката не можеше да остане тайна за турците. Непременно ще се

явеше потеря. Щом мръкна, отдалечихме се в друга гора, за да загубим дирите. На следния ден

решихме да преследваме разбитата върховистска чета по вероятния път на нейното отстъпление и

да я прогоним извън Мелнишкия район. Вечерта потеглихме в поход. Вървяхме и денем из

гористите склонове на Пирин. Насочихме се към Бождово. Никъде не открихме следи от

избягалите. Стигнахме до Ат Мейдан. Счетохме, че е безполезно да се лутаме повече. Очевидно

избягалите са прехвърлили към Кресненско нататък. Отбихме се в близката влашка мандра да

вечеряме. Нахранихме се добре с прокиснало мляко, бидейки уморени, ядохме много сладко.

Когато вечеряхме, кучетата залаяха много силно и като се нахвърлиха на налетели някакви

врагове. Попитахме власите защо тъй яростно лаят кучетата?

- Урсула, урсула, бе отговорът.

Мечка нападнала магаретата. Често мечки налитали на своята любима плячка, магаретата.

Последните били за мечките това, което е баницата за хората. Повярвахме. Оттеглихме се в едно

съседно равно място, Чаира, да спим. Дядо Илия, който познаваше педя по педя, гдето се казва,

местата, водеше. И вместо да заобиколим, тръгнахме направо. След дядо Илия вървяхме по ред

Стоян Гаджов, Георги Чалъков и четвърти аз. Току що се изкачихме горе на терасата, дето щяхме

да се установим, чухме гласове: "Чума!" - "Холера!" И пляс една пушка, втора, трета... Някой

извика "ох"! Гърмежите бяха вече чести, непрекъснати, от всички страни. Куршумите свиреха из

въздуха и чаткаха по каменаците. Засвири и тръба - бурия. По инстинкт залегнах пред камена до

мен. Откопчили се бяха две преградки на патрондаша ми и няколко пачки се изтърсиха на земята

при залегването. Когато си прибрах пачките, Георги Чалъков шепнешком ми каза да вървя след

него. Предадох същото на идещия подире ми, той на другия и се заточихме по един гъст клек.

Който е вървял на сън по пясък, той може да има горе-долу представа за мъчителното и бавно

наше движение по клека. Гърмежите продължаваха от всички страни. Бурията непрекъснато

свиреше. Месечината предателски светеше и звездите трепкаха на небето. Безмълвието на

Пирина бе смутено само от пукота на пушките. От нас никой не гърмеше - излишно бе.

Неприятелят не се виждаше. Залегнал бе зад камънаците, а нашето гърмене само би издало

движението ни. Единственият незает от врага изход се оказа гъстият клек, през който си

пробивахме път. Мълчешката, един подир друг, изтеглихме се от сферата на огъня, излязохме от

клека и продължихме нататък. Липсваше един само другар - Стоян Гаджов от Кърчово. Той бе убит

на място още в началото. Георги Чалъков бе успял да му вземе пушката. Стоян Гаджов бе един от

най-смелите, най-изпълнителните, най-непретенциозните четници. Бог да го прости!

След двучасов ход седнахме да починем в една рядка борова гора. Бях се изтегнал, както всякога

и, след многото падане-ставане, повече сега от друг път, заради липса на каквато и да е пътека. В

един момент слушам глас - бягайте! и тапа - тупа, тупа, тупа - тупа, шум от листа от кършене на

сухи клечки и съчки. Изправих се инстинктивно и що да видя! Пред мен и отстрани бягат ...

Паника!...

Оказа се, че някой се е отстранил по нужда, без да се обади, и като се прибирал, произвел шум и

силуетът му се задал неочаквано изотзад, от посоката на нашето идване. Първият, който го

съгледал , помислил, че неприятелят, от чийто обръч току що се бяхме изтървали и ни преследва.

За първи път видях що значи паника. Изглежда, че то да е едно състояние, при което командва

само инстинктът за самосъхранение, като разумът е престанал да заповядва на волята. Тя се

проявява обикновено след избягната голяма опасност, когато не е настъпило още успокоение.

Напротив, опасността в самия момент на преживяването й не е тъй страшна. После се появява

страхът, след като поработи въобръжението по нея, и в такъв час от малко нещо човек си

подплашва. Не съм бил много страхлив. Проявих самообладание и бях от тези, които най-рано

разбраха, че има недоразумение. Станах и пристъпих няколко крачки по инстинкт след думата

бягайте и бягането на някои, но спрях, огледах се наоколо и почнах да викам заедно с други на

бягащите да спрат, защото няма нищо. Тръгнахме след това нагоре, към височините на Пирин,

Трите Върха. Много смях падна сега. Подхвърляха си подигравки за панически бяг, за кой по-

голяма клада е прескочил. Един дългокрак другар прескочи едно полегнало дърво, нещо, което

при нормално обстоятелство не би могъл да стори. Страшна сила давал инстинктът за

самосъхранение. Нищо не плаши човека тъй, както ненадейното нападение и неизвестността. И

Сандански малко потича, та после той, за да се отсрами, най-много се шегуваше.

Кои бяха нападателите при Чаира? Ето въпросът, които ни занимаваше цялата нощ, целия ден и

другите няколко дни. Върховисти? Но нападателите бяха много, около 40-50 души, доколкото

можеше да се съди по гърмежите. Освен това свиреше и буря. Значи аскер е? Вероятно сме били

проследени от Бельовско или сме били забелязани в движението ни, и денем се движехме из

гънките на Пирина, или са ни предали? Ала що значеха пък думите - "чума", "холера"? Очевидно

това бе парола, българска парола. От по-рано бе паднало подозрение върху двама българи от

Дебрене или от Белевесчево не помня добре, че са се предали на турците и че са видели нощно

време турски потери, за да открият дирите на организационната чета. Сигурно тези мерзавци са

ни забелязали и тяхна е паролата...

По- късно разбрахме, че четата на Саракинов в бягството си към с. Влахи е срещнала голямата чета

на Дончо Златков и капитан Стоянов и са се върнали заедно назад да вземат своя реванш. Те са ни

забелязали, когато отивахме на мандрата, заловили са власи заложници, да ги убият в случай, че

ни обадят, и по този начин да ни нападнат неочаквано, като поставили засади около мандрата.

Пиринските власи бяха с нас, защото всичко, що взимаме от тях, си плащаме, освен сами ако ни

дадат някоя ялова овца за ядене. От друга страна те знаеха, че Вътрешната организация преследва

харамиите. Кочо Муструка, Дончо и други не веднъж бяха вземали турски лири от власите и не

малко овци им бяха изяли и затова власите ги мразеха. Ала пред заплахата, че ще заколят

заложниците, те скриха от нас готвеното нападение и урсулата се оказа четата на Дончо. По-късно

узнахме също, че и нашите в началото на боя бяха убили един и ранили друг от техните.

Когато изкачихме Трите Върха, бяхме мокри от пот. А горе пълзяха мъгли и слънцето от време на

време се явяваше да ни постопли. Слязохме след това към Шатрово - влашко село, обитаемо само

лятно време и си починахме под тлъстите сенки на пиринските букаци. Власите ни донесоха

ракия, изпекохме няколко овни, нахранихме се добре след няколкодневната оскъдица и си

отпочинахме.

Бележки

40. Става въпрос за една от акциите на Гоце Делчев, с която се цели да се съберат средства за ВМОРО чрез

получаване на откуп. През септември 1898г. е отвлечен гръцкия лихвар Димитраки от с. Шилинос. Той е

заведен в землището на с. Кърчово, Демирхисарско, а по - късно в пещерата Капе. Акцията завършва с

провал, понеже пазача заспива и отвлеченият успява да избяга в Малник и да уведоми близките си да не

плащат откупа .

41. Христо Саракинов - военен деец, капитан. Роден в с. Саракиново, Воденско. По време на

Горноджумайското въстание - 1902г. и на Илинденско-Преображенското въстание - 1903г. е войвода на чета

и участва в сражение с турските войски.

Организаторска работа

Разделихме се със Сандански и Атанас Тешовалията, като се отправихме за своя район. През

Лопово, друго влашко село в Пирина, Пирин, Кътина, Бельово, Голешово, озовахме се в Кърчово. В

края на август, стар стил, сме. Грозде има. Събират ни хубави гроздаци както от кърчовските, така

и от крушовските лозя. Направихме план за бъдещата ни работа. Трябваше да обиколим селата,

да стегнем местните комитети, да придобием нови работници за делото. Кръстю Халянов,

ръководител в Крушово, с чорбаджийски нрав, тежък човек, не можеше да задоволи вече нито

народа, нито четата. Решихме да подновим ръководното тяло. За тази цел по наше мотивирано

предложение Серският окръжен комитет утвърди за ръководител Иван Гологанов и за други

членове Христо Попиванов, Ангел Янкулов и Колю Бижов.

Слязохме до Елешница. Там ръководител си беше старият мой познайник Петрето. В с. Герман не

беше ходила четата. За пръв път сега отидохме. Отседнахме у най-богатия човек, у Немцата.

Приети бяхме добре. Заклехме десетина души. Наредихме ръководно тяло на местния комитет.

Трябваше да продължим по-надоле. Но поради голямото раздвижване на войската върховистите

бяха обявили своето въстание в Горноджумайско, върнахме се в планинските села. Отидохме в

Лехово, голямо, чисто българско село. Твърд и здрав народ. Ръководител е свещеник Стоян,

интелигентен, млад, патриот. Брат му Петко е куриер. Тук ни черпят вино с кратуни. Имало една

кратуна, която събирала 7-8 оки вино и когато някой пиел през устата й, друг му я държал от към

задницата.

Сериозна работа почнахме през октомври. Четата ни не бе слизала в полските села. По долината

на река Белица тя бе отивала до с. Елешница и сега за пръв път до с. Герман, а по частта, западно

от Сангелийската планина до Ходжов Чифлик. Стоящите на юг села бяха едва ли не изоставени,

жителите им се чувстваха като афересани или забравени. Това не биваше да остане така.

Взехме сега друг маршрут. През Лехово отидохме в Пипирица. Малко село. На гости сме у дядо

Хаджия, глава на голямо семейство, той има четирима синове, левент юнаци, тримата женени, но

всички живеят заедно. В село Райково бяхме настанени в една къща, твърде угледна и излажена,

та цял ден не можахме да слезем долу по нужда, за да не се издадем. Голяма мъка. Слязохме в

Ходжов Чифлик, гдето също така бяхме добре приети. Оттук за пръв път отидохме във Врански

Чифлик. Беседваме с неколцина чифлигари *42+. Казват си теглото. Оплакват се от бея и повече от

неговия заместник (хавале). Насърчаваме ги, ободряваме ги, покръстваме ги, поставяме

ръководител и го туряме във връзка със съседните села за сношение по-нататък с районното

ръководно тяло. Оттук потеглихме за с. Рупел. Дядо Илия бе само минавал през Рупел, когато

прежната зима четата му бе пратена от Окръжния комитет в Петричко против Дончо.

Селото Рупел се намира в едно дере, недалеч от Струма и шосето, северно от Рупелския проход.

Понеже то е изложено на постоянни и ненадейни посещения от аскер, денуваме горе, под връх

Ченгел в местността Каликур. Тук имаше една доста обширна карцова суха пещера, от която

всичко можеше да виждаме под нас, а ние бяхме невидими, освен за тези, що биха се доближили

до самия вход на временното ни жилище. Виждаме Струма - широка светла лента. Тя тече вече

бавно, не бърза да занесе на Бялото море целувката на Витоша, зер не е вече далеч. Все ще стигне

през равното поле отвъд прохода. Гледаме и шосето, що води от Демир Хисар през Кресна за

Горна Джумая. То е оживено. Виждаме с бинокъла да се движат кираджии, войници, суварии

(конни стражари). Щом се мръкна, слязохме в селото, събрахме селяните в черквата, държах им

съответната проповед и приобщихме към делото двадесетина последователи. Назначихме за

ръководител дядо поп. Преди съмване пак се изкачихме на Каликур.

На следната нощ тръгнахме за с. Пулиово, малко селце, като минахме през един рид в съседство с

юрушки села и слязохме на една поляна, обсеяна с камъни и изобилно с горещи извори. И тук ни

посрещат радушно, сякъш не носим смърт, а възкресение. В Радово, патриаршийското село,

трябваше да пипаме по-тактично. Отседнахме в къщите на първенците. Ако кажат на владиката, а

той на хюкюмата76, те рискуваха и къщите си, и живота си, а ние само главите си. Изслушаха

словото ни с внимание. Страхът им направи място на доверие. Заклехме мнозина. Образувахме

комитет. Предстоеше ни посещение на още едно малко селце - Чифлиджика - отвъд

железопътната линия, която се пази от аскер. Опасно е, но трябва да отидем. Двамата наши

приятели, които бяхме извикали и покръстили в с. Герман преди да предприемем обиколката си

на юг, бяха дошли да ни вземат. Приготвили ни и квартира. Ако откажем, ще проявим слабост. Ако

ни избият, жертвата далеч не ще се компенсира с придобиването на десетина нови членове, от

които може би една трета или една пета ще са годни за бойци. Но и нашата работа е като тази, в

притчата за овчаря, който оставя понякога цялото стадо, за да намери загубената, отделила се от

стадото овца.

Вечеряхме в Радово и потеглихме. Нощта е ясна. Пълната луна осветлява обширното поле,

безмълвно, сякъш заспало дълбок сън. Едно упование имахме - кепетата ни са сиви, та не ще

чернеем, за да бъдем забелязани отдалеч. А за да не лъщят пушките ни от предателската светлина

на луната, скрихме ги под кепетата. Дядо Илия, войводата, също вярва, че всичко ще мине

благополучно. Той гадаеше по себе си, когато заиграеше месото на бедрото му, дядо Илия

предричаше опасност от потеря. Този зловещ призрак няма и следователно тайнствените сили

предсказват добро. Чифлиджика (Малък Чифлик) е от тридесетина къщи. Собствено това не са

къщи, а колиби със стени от плет и измазани с кал. Под е самата земя. Тези леки постройки са

собственост на бега, направени са за чифлигарите, колкото да се подслонят през време на валежи.

Никакъв камен нито в основите на колибите, нито в околността. Ако бъдем открити, спасение

няма. Стените на стаите могат да бъдат пробити даже с револвер, а камо ли да послужат за

закриване от пушки и топове. С един картечен залп всички ще ни покосят още в първия момент.

Есен е, та полето е голо, няма никакви изгледи за прикриване вън от селцето, в случай че бъдем

предизвестени за идването на потерата. Но за решените да мрат, всичко е възможно, няма

непреодолими спънки. И в Чифлиджика свършихме работата си. И тези изоставени, почти

забравени бедни братя, обработващи нивя в най-богатото поле на Балканския полуостров като

ратаи, пораснаха в собствените си очи и вече живееха с чувствата и въжделенията на по-

щастливите от тях планинци.

От Чифлиджика се опътихме за с. Герман. Много лошо за пътуване, особено нощно време, е

местността между Радово и Герман. Планинските порои са издълбали такива суходолища, че

вървиш по поле, а незабелязано може да паднеш в някоя пропаст, ако нямаш добър и опитен

водач. По поле вървим, а на няколко пъти слизаме и се качваме, за да прескочим тези трапища с

бяла пръст и забележими чак когато се надвесиш над тях.

В Герман сме, с каменни къщи и със скалиста околност. Минавайки от Елешница за с. Цървища,

куриерът от съседното село ни каза где може да се намери един овчар, непоправим крадец на

чужди овци и съмнителен тип. Този престъпник бе предупреждаван няколко пъти от

Организацията да не краде, защото ще си изпати зле. Разчитайки, че не може да бъде хванат и

наказан, той продължаваше да ощетява селяните от Цървища и Елешница. Намерихме му

леговището. Сврял се беше в една каменна пещера с вход, колкото да се промъкне един човек.

Извикан бе, но не се обади. Един от другарите се вмъкна в пещерата, освети я с кибрит и видя

разбойника с голям револвер в ръка. Но последният не посмя да стреля, защото по говора ни

разбра, че сме повече от двама. Заповяда му се да излезе, обезоръжен бе и подкаран с нас.

Димитър Катиналията отдавна се оплакваше, че не сме му давали работа, т. е. да накаже някого

със смърт. Останалите спряхме на пътеката да починем, а него с още един другар пратихме да

свърши работата. Чух отдалеч стенание и тъпи удари. Свършили го и го закопали. Катиналията бе

доволен, че не е безполезен в четата. След като се разчу за това наказание, никой вече не смееше

да краде.

Стигнахме в Крушово и престояхме там няколко дни. Агитацията в планинските села се води не

вече поединично, не и на малки групи, а масово. Правим събрание в черквите нощно време.

Говоря от амвона или от владишкия трон за вяра и народност, за страданията народни. Помогни

си сам, да ти помогне и Господ. Бог помага, ала в кошара не вкарва, с подобни сентенции из

мъдростта на народа, пък и с основния характер на готвеното въстание от българи и християни

изобщо против турци и мохамедани, проповедта се нагласява с мястото, гдето става, с Божия дом.

На кръстосана сабя и пушка върху голямото черковно евангелие полагат едновременно клетва

десетки незаклети. Движението взима масов стихиен характер, размисълът на отделния човек за

опастностите от борбата, за съмнителния й успех се удавя във вярата на множеството за близкия

край на петвековното политическо, национално и икономическо робство. Ентусиазмът расте,

опиянението от идеята, което наблюдавах в Костурско още през пролетта на 1900 година, се

проявява и в нашия закъснял в подготовката си край. От никъде предателство. И гъркоманите -

българите-патриаршисти, гдето ги има, са кротки, а мнозина са и заклети.

От Крушово отидохме в Кърчово - Дивия Център, такъв бе псевдонимът на родното село на

войводата и на двама от другарите ми.

Дивият Център!

Над него се издига чуката Свети Атанас, съставена от грамадни скали, нахвърляни и натрупани там

сякаш при борба на гигантите в митически времена.Тези скали почват от селото, гдето са по на

рядко и продължават нагоре, като се сгъстяват все повече и върхът на чуката представлява една

ограда от грамадни канари, които образуват естествена крепост, недостъпна за разрушителното

действие на най-големите оръдия. На една от скалите има надпис от византийско време. Св.

Атанас е служил за естествена крепост и в тъмното средновековие. Един недостатък само има -

няма вода на самия връх, та трябва да се носи с бъкли от по-далеко. При изобилие на складирана

вода, храни и муниции, само с дълговременна обсада магат да се предадат или унищожат

обградените защитници на това природно укрепление.

В околността на Дивия Център почти всички места са пригодни за комити: едни с гъстите си гори, в

които могат да се прикрият мнозина въстаници; други с каменните си пещери и огради, които

служат и за прикритие, и за защита. С това местоположение на с. Кърчово, чисто българско, с

около 250 къщи, са обясними много проявления из революционната борба в нашия край.

От тук произлизат първите четници в Серския окръг, ако не и в цяла Македония. Михаил Попето и

дядо Илия Кърчовалията са първите нелегални още в 1897 година. В землището на Дивия Център,

в Казанка, Гоце Делчев, дядо Илия с другарите му, Георги Радев, от Горно Броди, Стоян Гаджов,

Георги Чалъка и др. държат в плен за откуп гърка от Шилинос, който избягва, поради

великодушието на Гоце - не го държали вързан. Първата революционна терористическа и

агитационна чета в Серския окръг се формира тук от Илия Кърчовалията. От нея после се изрояват

Серската, под войводството на Георги Радев, и двете неврокопски - на Атанас Тешовалията и Иван

даскала - Копаранчауша. И двамата тези войводи са били четници на дядо Илия. Георги

Спанчовалията е също четник на дядо Илия, бе придаден после към Мелнишката чета на Яне

Сандански като опитно лице, а Димитър Катиналията бе присъединен към Драмската чета на

Димитър Гущанов - пак като опитен и стар четник. Дивият Център бе истинско средище на

македонските орли в Югоизточна Македония.

Чудно ли е при това положение, че войводата бе поканил в Дивия Център за сватбата на

единствения си син всички съседни чети - и Неврокопската, и Серската, и Мелнишката. Крушово, в

което квартируваше войска постоянно, около един взвод, е на един час разстояние. Но тази

войска не знае кога са комитите в Крушово - в самото село или в землището, та ще узнае кога са в

Дивия Център ли? Пък и да узнае, докато пристигне, ще се разбере, и при една схватка сигурно

войската ще даде повечето, многото жертви...

Това, сватбата на Митю Дядо Илюв, бе в края на октомври или началото на ноември, стар стил.

Аз бях в една стая с Яне Сандански. Когато вече всички бяха изпозаспали през нощта, Сандански

ми чете едно остро писмо до Централния комитет в Солун, по някакво негово нареждане. Между

другото в писмото се казваше, че лесно се заповядвало от Солун, гдето имало меки постелки и

покривки, но трудно се изпълнявало в селата, горите, планините и пр. Неуместни неща. И тези

хора в Солун бяха изложени на риск за живота им, на заточение, на страдания. Има ли меки

легла? Та ако бе възможно и ние да ги имаме, ще ги отминем ли? Тогаз за пръв път Яне се прояви

пред мене като завистлив и същевременно и крайно амбициозен човек. От обикновен околийски

войвода почна да подига тона и пред Централния комитет, макар и с писмо.

Яне Сандански беше се заобиколил с интелигентни четници - Андрей Казепов, Стою Хаджиев,

Петър Милев, Георги Скрижовски и др. След като бе използвал Дядо Илия Кърчовалията, Георги

Радев, Атанас Тешовалията и другарите им като груба бойна сила в борбата с върховистите,

Сандански кроеше план да замени тези чети с такива, като неговата, без да държи сметка, че тези

хора бяха пуснали вече дълбоки корени там, имаха големи връзки, имаха заслуги, макар и прости,

те разбраха, че Сандански и другарите му дойдоха на готова Организация. Преди да дойде Яне

Сандански в Мелнишко, четата на дядо Илия вършеше организационната работа и там. През

декември 1902 г. Яне в едно събрание със своите другари и със секретарите на Неврокопската и

Серската чети - мисля Ст. Филипов и Таската (Атанас Спасов) в с. Каракьой, бяха пристъпили към

въпроса за обновление и модернизиране на четите. Аз не бях викан на това събрание. Аз научих

за него по-късно, по последиците му. Получих скоро след това писмо от Окръжния комитет в Сяр,

че занапред не ще се позволява на четниците да отиват от време на време при домашните си,

нито пък ще им се дава парична помощ за издръжка на семействата. Ако някому не изнася това,

да напусне четата и да отиде в България, да си дири работа. Като прочетох това нареждане, Дядо

Илия и останалите другари се спогледаха, па току се нахвърлиха на мен. "Твоя работа е тази, ти си

писал на комитета в Сяр да издаде тази наредба, та такъв другар ли си бил ти?... След като години

наред сме работили при рискове и най-лоши условия, сега искате да ни изгоните" и пр. пр.

натяквания. Аз се смутих сам, толкоз повече, че бях обвиняван неоснователно. Просто доплака ми

се. Едва ги укротих, като ги уверих, че аз нищо подобно не съм писал, че не споделям

съдържанието на наредбата, че тя изхожда по внушение от другаде, може би от Сандански и пр.

Успокоиха се, временно се успокоиха, когато написах пред тях писмо до Окръжния комитет, в

което излагах, че прилагането на тези искания значи разформирования на старите чети и

образуване нови - нещо нито възможно, нито полезно. Писах още, че преди да издадат подобна

наредба, трябваше да поискат и моето мнение. Заключавах, че при това положение е невъзможно

да остана в четата и пожелах да изпратят лице от Окръжния комитет, което да се срещне с Дядо

Илия и другарите му и да види само, що е възможно и що не е възможно. В Крушово бяхме,

когато ставаше тази разправия. И действително след няколко дена дойде Ангел Самарджиев,

основен учител в Серското образцово училище, като пратеник на Окръжния комитет. Обясних му

надълго и широко работата, дадох му да разбере, че никъде няма и не може да има чети само от

интелигентни хора и от неженени, че не можем да изгоним семейните четници, па и не бива -

въстание само с ергени ли ще правим? Че трябва да помагаме на семейните хора не със заплати,

разбира се, но с парична помощ от време на време. Те са от села и жените и децата им вършат

полска работа. Възразих срещу запрещението да не си отиват от време на време в къщи, защото

булките им щели да затруднеят, та ще се издадело пред турците, какво мъжете им са тук. Не

споделях този аргумент. Възприе се моето гледище и до въстанието, есента на 1903 година,

положението си остана така. От тогаз настъпи едно охлаждане между Дядо Илия и Яне Сандански.

Пък и аз имах основания да бъда недоволен от последния, загдето ми създаде такива главоболия,

тревоги и страдания. Яне пеувеличаваше своите дарби и заслуги, а намаляваше заслугите -

скромни, но не ефимерни, на другите.

След Коледа взех със себе си, в негово съгласие, разбира се, Димитър Катиналията и отидохме в

родното ми място Горно Броди. Настанени бяхме в една къща към Черна Гора, не помня чия.

Заранта първи дойдоха да ме видят Марин Карамихайлов и Стоян Маринов Халембаков,

първенци, често членове в училищното настоятелство, добри българи.

Говорихме и се шегувахме. Драго им беше, че от Броди излязъл и един учен комитин. Пожелах да

се видя с баща ми и мащеха ми. Вечерта ме заведоха във вуйчовата ми къща, на вуйко ми Никола,

на края на селото, гдето почва Муре Бърдо. Водеше ни при преместването Димитър Белев, Летиф

по прякор, но имаше и други куриери да следят от где върви деврието, турският караул, та да не

се срещнем случайно и да пропукаме. Пред къщата пък на Поповата поляна ни чакаха братовчед

ми Константин Ников и Димитър Шимбалаков, ученици в Серското педагогическо училище, дошли

сега през коледната ваканция в селото си. На другия ден дойдоха у вуйкови баща ми и мащеха ми.

Баща ми бе много кротък човек, истински християнин, зло никому не бе сторил и не желаеше да

стори. Като стане от сън, ще се измие и право пред иконата, да си направи молитвата. Вечер,

преди лягане, същото. Преди всяко ядене и след ядене - кръст и молитва. Той имаше лошо

мнение за комитите като харамии и разбойници. Разбира се, той знаеше, че неговият син, с когото

се гордееше още когато той бе дете, защото казваше апостола в черквата, не ще да е от хайдуците.

Заплака, като ме видя - препасан с патрондаш, с пушка, револвер, кама. Какво си каза горкият ми

баща: "Аз на него да се надявах да прекарам леки старини, пък той взел пушка с царщината да се

бори, а следователно всеки ден изложен на опастност да бъде убит!" Оставих да си поплаче и

после му дръпнах една проповед, че ние се борим за вяра и народност, за християния и

българщина и че който от нас падне убит, той става светец. Нали и светците са се удостоили с

Божието благословение за подобни подвизи. Там му напипах гъдела: Баща ми се утеши и даже ми

даде благословията си, та какво даде Бог. Вечерта си заминахме с Катиналията в Кърчовско.

Бележки

42. Чифликчийството е широко разпространена форма на земевладение в Македония. Около 50 % от

екзархийските села са чифлишки или смесени. Това прави значителна част от населението зависимо от

богати земевладелци предимно мюсюлмани. Работещите селяни ( изполичари, ратаи и кесимджии ) са

задължени да дават част от продукцията си в натура или пари на земевладелвца. Допълнителните

държавни данъци прибират значителна част от реколтата и по този начин чифлигарите се оформят като най

- бедното съсловие в Македония. Вж. Пандев , К . Национално - освободителното движение в Македония и

Одринско 1878 - 1903. С ., 1979 , с. 21 - 23 .

Пред въстание

Във втората половина на януари, 1903 година, Серският окръжен комитет по заповед на

Централния комитет ни предписа да съберем точни сведения за разполагаемото оръжие в района

ни. В окръжното изрично се казваше да направим опис не само на кримките, мартините,

игленките пушки, но и на евзалийките и кременачките, на калъчките и дори големите касапски

ножове. Окръжният комитет искаше и числото на годните за оръжие членове в района ни.

Що означава това? Централният комитет не прави ли общ преглед на наличното оръжие и на

бойните сили в Организацията? Очевидно, така е. Не предстои ли въстание, та се събират

сведения за това, що има, и за това, що липсва? По всяка вероятност така е.

Но как ще питаме членовете за кременачки и евзалийки, за ножове и коси? Няма ли това да се

схване като слабост на Организацията? Няма ли да обезсърчим членовете? Какво ще си кажат те?

Срещу бързометките маузери на войската ние най-примитивните ли пушки ще противопоставим?

В агитацията ни от няколко години насам какви ли не аргументи трябваше да измисляме, за да

насърчим едно население сандърдисвано с векове, да подигнем духа на това население, да

импулсираме волята за свободен живот у примирените с робството, да заместим унинието с

бодрост, да направим от покорната рая бунтовници. И най-простите селяни със здравия си смисъл

премерваха евентуалните сили на въстаниците със силата на една голяма империя, разполагаща с

многобройна редовна войска, добре въоръжена, снабдена изобилно с модерни пушки,

картечници, топове, муниции. Политическото тегло, икономическият гнет, постоянните неправди

се съзнаваха отлично от всички. Злото се чувстваше, страданията бяха трудно поносими, всичко

това създаваше благоприятна почва за агитация на апостолите революционери, но за да постигнат

целта си техните проповеди, трябваше да се вдъхне вяра в успеха на бъдещото въстание. И тази

вяра вече е създадена. Многобройните афери през подготвитерния период на революцията,

зачестилите схватки между четите и потерите през последните години, невъзможността на тази

голяма империя да се справи с движението, което все повече и повече расте, вдъхваха кураж и

вяра и у най-големите скептици и у най-боязливите. И когато вече е достигната тази най-голяма

победа, победата над страха у роба, няма ли да всеем разочарование в могъществото на

Организацията, няма ли да вмъкнем пак червея на съмнението в душите на хората, ако разберат,

че и с кременачки, с евзкалийки ще се бият? Да пристъпим ли прочее към пълното приложение на

окръжното писмо? Ето един голям въпрос, който си задавах. Ефектът от прочитането му на четата

не бе благоприятен. Все пак решихме да изпълним заповедта на по-вишето началство, което е

съставено от високо интелигентни мъже и ще да са преценили всичко не по-зле от нас.

Отидохме в с. Петрово, в което отдавна не бяхме отишли. В това село има и турци, та не е

пригодно за често квартируване на четата. От тука почнахме прилагането на окръжното.

Повикахме членовете на ръководното тяло и десетарите в една селска къща. Исках им сведенията

и ги записвах на едно тефтерче с шифър. Когато споменах за кременачките и евзаклийките, че

трябва да кажат кой има подобно оръжие, присъствающите селяни се спогледаха. А един се

обади:

"Учителю, ама как ще се бием с такива пушки, когато докато ги напълним пак след изстрела,

аскерът ще ни разсипе с маузерите, които хвърлят по пет наведнъж?” Прав бе, но трябваше да му

се даде отговор. Обясних, че е невъзможно всички да се въоръжим с манлихери, мартинки,

бердани, кримки. Много сме. Ще използваме и старите пушки, като едни ще пълнят изпразнените

пушки, а други ще гърмят с напълнените кременачки и евзалийки. Наведох за пример битките на

черногорците с турците. Черногорците, залостени в своите скали, истински орлови гнезда, са се

сражавали като жените са пълнели пушките, а мъжете са стреляли и не са позволили на аскера да

проникне в земята им. Ще имаме и бомби, добавих, та слабото оръжие ще се допълня с доброто и

по-съвършеното.

Убедих ли ги? Успях ли да предотавртя лошия ефект от сведенията за кременачките и

евзалийките? Не напълно. И след съвещание с войводата и другарите от четата решихме в другите

села да вземаме сведения само за кримките, мартинките, берданките, манлихерите, да пишем на

Окръжния комитет за всичко това, та ако въпреки обясненията ни пак настои за пълното

изпълнение на наредбата, ще го направим.

Ала не стана и нужда да продължим по-нататък тази канцеларска работа. Скоро, в първите дни на

февруари, ни се съобщи, че Гоце Делчев пристигнал в с. Кара Кьой, Неврокопско, съседно с нашия

район, и че ни вика за среща там. Това известие ни намери в Дивия Център. Приятна новина. Дядо

Илия отдавна не е виждал Делчев и се радва. Пък ще има и да му се оплаче, че малко нещо е

сторено за въоражаването на нашата околия, макар и да бяха събрани доста пари и внесени в

Окръжният комитет. Аз не съм видял Делчев точно от преди година и аз се радвам, че ще го видя.

Но все пак минава ми през мисълта достатъчно ли сме направили ние от своя страна за делото,

сме ли сторили възможното и няма ли да ни гълчи за слаба деятелност? Ние сме спокойни пред

съвестта си, ала никой не може напълно обективно да прецени своята работа...

Вървяхме цяла нощ. Студено е, но поне е сухо, замръзнало е, та се ходи. Товарът ни тежи, както

всякога впрочем, по-дълго не можем да почиваме на едно място поради студа, почиваме по-

често, та по-малко. Наближава да се съмне, но и ние наближаваме с. Кара Кьой. Призори сме в

селото. То е чисто българско, няма турци, няма и войска. Всички почти са заклети и да ни види

някой, няма опастност от издайничество. Завеждат ни в една къща, определена за квартируване.

Научаваме, че освен Делчев с четата си, пристигнали са и Неврокопската, Мелнишката и Серската

чета, разквартирувани по разни къщи. Мене и Дядо Илия заведоха в къщата, гдето е Гоце.

Заварихме го да седи в ъгъла на огнището и да подхвърля една бомба между ръцете си като

топка. Не бях го видял в комитски каяфет. Много му приличаше. В София ходеше с един къс, почти

лъснал от износване жакет, с кривната полусмачкана мека шапка, като че купени от бит-пазар. Тук

в сива куртка, сиви панталони, завити в калцуни, Гоце беше войвода на войводите. Разцелувахме

се. Така заварихме и Пею Яворов, младия поет, с когото преди година и нещо се запознахме в

кафене "Македония" София. Тогаз редактираше вестник "Дело" и бе облечен с бон-жур и мека

шапка. Сега носеше шаячена куртка и шаячени панталони като всички четници, а на главата си бе

сложил една черна капа с формата на фес. Видя ми се по-черен, отколкото го знаех, а с тази

оригинална капа приличаше на персиец. Тук бяха Димитър Гущанов, нелегален член на Серския

окръжен комитет, Яне Сандански, мелнишки войвода, Атанас Тешовалията и Иван Даскала,

иженарицаемият Копаран-чауш. Тука е моя съселянин Георги Радев, серски войвода, Стоян

Филипов, секретар на Атанас Тешовалията, и пр. все познати другари.

На другия ден след пристигането ми почнаха съвещанията между Гоце, Гущанов, Яворов и

Сандански по работите на Пиринския революционен окръг и предстоящото въстание. Поканени

бяха на доклад и другите войводи, всеки да каже за своята околия. Нас, секретарите, не ни

бръснеха - счело се е, че Яне Сандански и Гущанов застъпват достатъчно нелегалните

интелигентни деятеля в окръга. Пък и никой от нас не прояви претенции за по-голямо зачитане -

много бяхме дисциплинирани.

В с. Кара Кьой престояхме четири дена. Поради голямото двежение, събрали се бяха 60 души в 4-5

къщи, можехме да бъдем разкрити. Реши се да се изместим. Като най-удобно място за едно по-

продължително престояване на толкоз много хора бе посочена от Дядо Илия голямата карстова

пещера Капе, десетина километра на север от с. Крушово, в подножието на Али Ботуш. Така се

наричаше тази естествена голяма колиба, защото постоянно капят капки, особено в дъното й,

едно по-малко отделение над пещерата.

Вънка вали сняг. В сградата гори огън. До огъня, наметнати с кепета, са Гоце и Яворов. Греят се и

други, на които е студено. Повечето не усещат студа - играят хоро или надхвърлят камък. От

Крушово нощтно време ни носят товари хляб, мехове с вино, сирене и месо. Димитър Запрев от с.

Старчища, от Неврокопската чета, предложи да ни снабди с повече месо и без пари. Той с двама

другари заминаха към с. Търлис и след два дни докараха два турски вола. Заклаха ги, одраха ги и

няколко дена казаните се пълнеха с месо. Виното се даваше на порции, по канче на ядене, за да

не направи някой терекия главата. Така прекарахме в разговори, песни, игри и хора около две

недели. Донасяха ни и вестници от България. Стари бяха, но за Капе новините им бяха пресни. От

тези вестници научихме, че дипломацията се е раздвижила по Македонския въпрос. Руският и

австрийският посланик в Цариград накарали Високата Порта да въведе реформи в Македония.

Същественото в тези реформи бе, че пъдарите турци и арнаути ще бъдат заменени в

християнските села с християни. Гоце казва, че това е нищо, но то е начало, което предвещава

добри перспективи за след едно сериозно въстание. Пъдарските реформи са последица от

революционното движение, което досега се проявяваше в афери и схватки на четите с аскера и от

джумайското въстание на върховистите. Вероятността да добием автономия на Македония подир

въстанието е голяма.

Стана дума да се фотографираме, тъкмо се бяхме събрали всички чети в окръга, изключая

Разложката. Даскала Иван, Копаран-чауша, препоръча да се извика българинът фотограф, член на

Организацията от с. Зърново. Речено и сторено. След три дни фотографът бе в Капе. Явява се спор

как да се наредят четите. Дядо Илия, нашият войвода, настоява четите да наредят по старшинство,

т. е. най-първата районна чета в окръга най-напред, зад нея втората, третата и т. н. Дядо Илия иска

това и по съображения, че другите чети поотделно вече се бяха фотографирали по-рано, а

Демирхисарската не. Гоце каза: "Така да бъде" и така стана. Гоце и Пею Яворов застанаха най-

отзад между четниците, които Гоце водеше със себе си, макар и да бяха поканени да дойдат

отпред. Не искаха да нарушат възприетото начало. Така нашата чета излезе най-напред и моя

милост в средата й. След мен е и Иван Гърчето, който бе дошъл с Гоце и сега се прикомандирова

към нашата чета като помощник-секретар или втори секретар, няма значение.

Гоце страдаше от стомашна болест, която го прихващаше от време на време. Седнал до огъня

кръст-нозе, ръцете в пояса, превива се горкият от болки. Дядо Илия предлага да се изместим вече

в землището на Дивия Център, Кърчово, първо, защото много стана стоенето тук, та можеше

аскерът в Крушово да ни усети и второ, една баба от с. Кърчово по-рано правела цяр за Гоце, та

пак да му приготви.

След така хубавото описание на нашето пребиваване в Капе от Пею Яворов в неговите "Хайдушки

копнения", няма смисъл да го грозя със слабото ми перо.

Преди да потеглим от Капе и следователно преди да се разделят четите и отидат по районите си,

построихме се една зад друга, както е във фотографията, и Гоце ни държа реч. Каза ни, че до сега

нашата работа бе предимно организаторска, агитаторска и отчасти, според нуждата,

терористическа. До сега ние не нападахме на турците, укривахме се, пазехме се да не бъдем

открити, та да не се създават афери. При нападение от турска страна, разбира се, трябваше да се

браним - затова носехме и пушките. Занапред, обаче, и то скоро, вероятно ще се наложи да

нападаме като засилим числения си състав с по-сърцатите, с по-юнаците членове. Ако

следователно досега имаше риск за живота ни, занапред този риск ще бъде много по-голям. Ще

трябва да се мре за свободата на отечеството. Затова, който се чувствува слаб за подобна борба,

за личен подвиг, комуто е мил животът, нека се яви още сега, за да бъде препратен по канал отвъд

границата, в България. Никой не мръдна от редиците, никой не прояви слабост и това бе добро

предзнаменование. Боже, колко идеализъм, каква самопожертвователност имаша в този

романтичен и красив период на освободителното ни движение. Гоце с хубавата си осанка, с

мъжеството, което се виждаше в очите му и четеше по откритото му чело, беше истински

главнокомандващ на събраните малки, но могъщи дружинки, могъщи поради мъжеството, което

обладаваха, могъщи с презрението на смъртта. Гоце беше нещо повече от главнокомандващ. На

командващия войската всички са подчинени по закон, по задължение. На Гоце ние се

подчинявахме доброволно. Гоце нито бе назначен от някоя власт да ни бъде началство, нито пък

ние бяхме от някого задължени да му бъдем войници. Ние сами, по свое желание и по свой почин

бяхме станали войници на Македония, ние сами, доброволно, признавахме Гоце за свой

началник, защото той бе най-старият войник доброволец, най-храбрият, най-смелият, най-

преданият на Делото, най-опитният между бойците, но и най-скромният. Затова той бе повече от

генерал, от командующ армия, той бе общопризнат и общообичан водач на революционери

патриоти.

Тука, в Капе, преди разотиването на четите по районите си, стана и едно прегрупирване. Д.

Гущанов, който минаваше като окръжен организационен ревизор или като подвижен член на

Серския окръжен комитет, по настояването на Сандански, Сандански не можеше да търпи друг с

по-висок пост в окръга, той само на Гоце правеше евала, Гущанов стана войвода на

новосформираната Драмска чета. Към нея се прибавиха от нашата чета Димиър Катиналията и

неколцина от неврокопските чети. Хр. Куслев *43+ стана воевода на Поройската чета като взема от

момчетата, що бе довел със себе Гоце, като и за Гоце останаха десетина души.

Щях да пропусна да кажа, че Гоце един ден ме извика вън от пещерата на страна и ми направи

бележка, че съм се срещнал с учителката в с. Крушово. Очевидно наклепан бях. Казах му, че тя ми

е годеница и в срещите си не ще изложа Организацията, в това може да бъде уверен. "Вярвам,

каже, но ако ти правя тая бележка, това върша, защото, изглежда, е направило лошо впечатление

на някой от другарите, та занапред, когато се виждате с годеницата си, да не става насаме, а в

тяхно присъствие." Отговорих му,че и това не ще става вече и в тяхно присъствие не ще се виждам,

защото, щом привърши учебната година, ще й пиша да си замине за Одрин, та ако оцелея, ще я

видя пак някога, ако умра пък през въстанието, нека не бъде наблизо да издаде болката си, та и тя

да се изпати от турците. Колкото широк и толерантен бях аз към другарите ми, толкоз някой или

някои от тях са се показали дребнави и кой знае що са говорили за твърде редките сношения с

годеницата ми. Може би е говорил и на Делчева Димитър Катиналията, ергенин. Който и да е,

прощавам му, простих му още тогаз, защото от простотия или завист го е сторил.

Не помня имената на всички четници, които бяха в Капе. Но ето за кои мога да си спомня след 26

години по портрета от Капе.

На първата редица, Демирхисарската чета, от ляво на дясно: войводата Дядо Илия (едната му

ръка не е излязла), Георги Чалъков, Георги Башлиев (и тримата от Кърчово), Георги Баждаров от

Горно Броди, Иван Гърчето от Мелник, Константин Кюров от Крушово, Никола Карев от Горно

Броди.

Вторият ред: Атанас Тешовалията, войвода на Неврокопската чета, Стоян Филипов от с. Старчища,

секретар на четата, третия, четвъртия и петия не помня; Георги Моаджирчето, Иван Даскала -

Копаран-чауша.

Третият ред: Георги Радев, серски войвода, от Горно Броди, Михаил Чаков от Гуменджа, секретар

на четата, третият от Савек, не помня името му, четвъртия също не помня, петият Ангел Дончев от

Кулата, шестия не помня, седмият Таската - Атанас Спасов, последния не помня.

Четвъртият ред: Димитър Гущанов, драмски войвода, от Старчища по баща, майка му от Крушово,

Димитър Кашиналията от с. Кашина, Мелнишко, на другите не помня имената.

Петият ред: Яне Сандански, мелнишки войвода от с. Влахи, Спиро Петров от Прилеп, Георги

Спанчовалията от с. Спанчово, Мелнишко, Петър Милев, Андрей Кезепов, Георги Скрижовски.

Шестият ред: Георги Куслев, поройски войвода, от Кукуш, другите не помня.

Седмият ред: Станиш Наков и Кара Васил, кукушлии, от четата на Гоце. От същата четата помня

Карчо - голата с къдрава коса глава в края на седмата редица; Димитър Нирлиев, през един след

Гоце, Пею Яворов с черната капа и черната брада към края на предпоследната редица. Гоце едва

се познава най-отзад.

В землището на Кърчово отидохме нашата чета и четата на Гоце - около двадесетина души.

Другите чети заминаха по районите си. Гоце и аз след някой ден влязохме в селото. Той още

страдаше от стомах. Една баба му приготви цяр - изпече чашките на дъбов жълъд, смля ги на

пепел, със зейтин направи каша, а от кашата хапчета. Тука Гоце проагитира пред мен един

изостанал непокръстен селянин. Седнал кръст-нозе до огнището, съсредоточен в себе си, Делчев

излагаше простичко и ясно положението на християнското, предимно на българското население в

Турция, неправдите спрямо това население от малки и големи властници, тежкото икономическо

състояние на народа, непосилните даждия, които отиват за войската и заплати на легион

чиновници и нищо за подобрение на живота, изобщо за теглилата на народа. Гоце след това

рисуваше картината на един хубав и смислен живот след освобождението ни от турско робство,

излагаше как може това да стане, а именно като прогоним страха от душите си и поведем борба за

правата ни. От време на време Гоце поглеждаше в кандидата за покръстване и с искрящите си и

вдъхновени очи действаше внушително на събеседника. В проповедите си Гоце като изповядваше

душата си, такава искреност, а заедно с това и убедителност се лееше от словата му, че те падаха в

съзнанието на слушателя и го завладяваха. Не от страх агитираният приемаше да даде клетва, не

от помисъл, че ще бъде наказан, ако откаже да стане член на Организацията, а от убеждението, че

така трябва и че той не бива да се дели от съселяните си в тази общонародна работа.

Бележки

43. Христо Куслев е роден в град Кукуш. Завършва Солунската българска гимназия, след което става учител.

Заедно с Гоце Делчев обикаля Македония, а по - късно е войвода на чета в Струмишко.

Усилена подготовка

В последствие ние, простосмъртните, разбрахме, че в размяната на мисли между Гоце, Сандански,

Яворов и Гущанов се дошло до заключение, че в Серския окръг е невъзможно масово,

общонародно въстание, поради липса на достатъчно оръжие и поради неподготвеност на всички

членове да манипулират с него. Възприето било четите да се засилят с подготвените да боравят с

оръжие и по-сърцати членове, та така засилени, да извършат по възможност по-крупни по ефекти

атентати. За да покаже нагледно резултата от този род революционни акции, Гоце със своята чета

и ние, Демирхисарската чета, от Кърчово потеглихме към Левово и от там към Райковци, Ходжов

Чифлик и надоле да видим що би могло да се направи за вдигането моста на Струма при Демир

Хисар. Обаче след като стигнахме до Ходжов Чифлик и постояхме там няколко дни, върнахме се

назад. Оказа се, че мостът на Струма е пазен от много войници и следователно силите ни не са

достатъчно, за да го нападнем. Движехме се така: най-напред Дядо Илия, след него Гоце, после

Чалъка, Башлията, моя милост и останалите четници от нашата и Гоцевата чета. Подире се

разделихме - Гоце с четата си и Дядо Илия с двама от нашите заминаха към Драмско, да дигнат

моста на Ангиста с динамит. Гоце бе докарал със себе си два товара динамит и фитил с капси. По-

голямата част складирахме в една пещера в Кърчовско. Аз с трима другари пък се върнахме назад,

да обиколим селата в района ни, да продължим проучването за наличното оръжие и годните за

въоръжена борба членове, пък и да придобием нови от непокръстените.

Пею Яворов, като редактор, и Мицо Нирлиев от Кукуш, като техническо лице, един вид печатар,

само че с шапирограф, а не с печатница, се отделиха да издават вестника "Свобода или смърт".

Печатницата им - шапирографа с нуждните мастила, лепила и хартии, натоварена на муле,

можеше да пътува от село на село, но понеже Лехово беше най-запазено от окото на врага,

понеже там имаше най-хубавото вино, любител на което бе Мицо Нирлиев, и най-сетне понеже

левовяни (наричаха ги и леховяни) бяха много патриоти, гостолюбиви и добродушни хора,

главната квартира на издателството бе там. В Лехово с моята малка дружина, четирима всички се

намери и милостта ми на велики четвъртък 1903 година. Заведоха ни при Яворов и Нирлиева. Пею

бе написал уводна статия за великденския брой. Прочете ми я. Аз нещо я разкритикувах - не ми се

видя много правоверна по доктрината на ВМРО - в смисъл, преди всичко да се надяваме на себе

си. В случая на Европа се възлагаха по-големи упования според мен, отколкото трябваше да се

каже. Пею, разбира се, също така темпераментно защитаваше писаното от него. Имахме

разгорещен спор. Първите две страници бяха шапирографирани, следователно и уводната статия.

Вечерта с моята дружина си заминахме към с. Сангельово. После научих, че Пею Яворов скъсал

шапирографираната страница, поправил статията и наново изкарал броя. Като си спомням за това,

намирам сега, че излишно раздразнение вложихме в нашия спор и съжалявам, че на моите добри

приятели създадох нов труд. Но с това Яворов прояви добрата си черта - да се вслушва в чуждите

мнения и да не се заинатява на своето.

Когато стигнахме в Сангельово през нощта, валеше дъжд. Като вървяхме по улиците за

квартирата, която ни бе предназначило ръководното тяло, подхлъзнах се на един камък, паднах и

така ударих наметната на рамото ми пушка, че прикладът й се счупи. Добре, че не изгърмя - в

Сангельово имаше турци. Другарите ми после с тел стегнаха приклада, но сигурно пушката се

повреди в правомера, защото се поизкриви от счупването.

От Сангельово отидохме в Райковци и Ходжов Чифлик. В Ходжов Чифлик, когато бях часовой, току

се явиха ненадейно без предопреждение двама човеци. Аз се приготвих за стрелба, свалих

предпазителя и взех да тегля, ако не се бяха обадили идващите, от които единият се оказа

братовчед ми Константин Николов Ников, а другият куриер. Носеше се слух, че няколко

разбойника ни дебнели - турци, разбира се - та от начало помислих да не са от тях и щях да гръмя,

щях да убия братовчеда. Той бе напуснал училището и дойде въстаник, защото подушил нещо

като въстание. Прибрахме го в нашта чета, а после се прехвърли в четата на Сандански. Посетихме

Вранков чифлик, Рупел, Пулиево, Радово, Герман и Черешница. В Черешница стана един малък

инцидент. Настанени бяхме в една горичка, близо до селото. Бях се съблякъл да се почистя. По

едно време дохожда пратеник от ръководителя и ни съобщава да се изтеглим нагоре, на по-

защитно място, защото войсково отделение дошло в селото. Първото предположение беше, както

винаги, най-лошото, че сме предадени. И моя милост прибра си в ръцете дрехите и ха нагоре по

риза и гащи. Оказа се, че аскер е дошъл случайно, а не за нас.

В това време, докато траеше нашата обиколка из района ни, Гоце бе успял да хвърли във въздуха

железопътния мост на река Ангиста *44+, дядо Илия бе се върнал в Кърчово, а четата на Делчев бе

останала в Серско. В Дивия Център се събра пак нашата чета. Гоце след Ангиста безаминал за

Солун, да се срещне с Даме Груев, току-що върнал се от заточение, с Гарванов и другарите му от

Централния комитет, за да уговорят окончателно характера на предстоящето въстание. Тук

именно се е зело и последното решение - в Битолския окръг да въстанат всички въоръжени сили, а

тук те бяха много, най-добре бе въоражен и подготвен Битолският революционен окръг. В другите

окръзи да се засилят четите с най-годните за оръжие членове и да извършват атентати, та

въстанието, ако не е навсякъде масово, да бъде поне повсеместно, за да не се съсредоточат

всички войски в един окръг. За уморяването пък на войската, за известен смут, въстаническите

действия в по-широк мащаб не биваше да почват непремнно едновременно. За това и въстанието

в Битолско избухна на Илинден, в Одринско на Преображение, в Скопския и Солунския окръзи

през юли и август, а в Серския - през септември. Защо толкова късно тук, ще се види по-доле. След

връщането на Дядо Илия с другарите от Ангиста и нашето от обиколката в района бяхме се

установили на почивка в землището на с. Крушово, в северните склонове на Шаралията. След

връщането на Гоце от Солун щяхме да направим окръжен конгрес, за да решим кога да почнем

въстаническите акции в Серския окръг и в какво ще се състоят тези акции.

На 21 април стар стил, значи два дена преди Георгеовден, духаше силен вятър. У нас има

поверие, че когато духа силен вятър, изобщо буря, значи има кръвнина. В случая за нещастие

суеверието се оправда. Аслъ така са се закрепили суеверията - от обобщаване на единични

случаи...

Към обяд, когато от Крушово ни донесоха храна, същевременно ни се съобщи от ръководното

тяло, че пътник, идещ от Сяр през планината, слушал в Баница гърмежи и в селото имало пожар,

видял пламъци. Свиха ни се сърцата. Ние не бяхме далеч от пътя, който води от Крушово за Сяр,

конски път, разбира се. Казахме да хванем и разпитаме първия пътник, когото видим. Така и

направихме - такъв един пътник потвърди съобщението от Крушово, гърмежите продължавали.

След кратко съвещание решихме да отидем на помощ, за всеки случай, макар и далече - около 25

км по нашите пътища, а с нашия товар, струващи осемчасов път. Не можехме веднага да потеглим,

защото подир нас можеше да тръгне аскерът от Крушово. Потеглихме надвечер, преди да се

мръкне. През Цървилово се озовахме рано на другия ден - пред зори на една височина недалеч от

Баница. Никакво сражение вече нямаше. Като се просъмна, видяхме пушаци над селото, а с

бинокъла се различаваха опожарените му махали. Очевидно бе, че четата е или избита, или пък

част е избита, част се е спасила, защото сражението беше прекратено. През нощта се върнахме

назад в Кърчовско. Грозни предчувствия тровеха душите ни. Най-вероятно бе, че е открита четата

на Георги Радев, Серската чета. Ами ако там е бил и Гоце? Ами ако Гоце е убит?...

На 23 април (6 май) в един малък лес под Св. Атанас, в канарите, ни намери учителят-ръководител

в с. Крушово, Каранфилов, и ни съобщи печалната вест, че в сражението при Баница е паднал и

Гоце Делчев. Всички останахме като вкаменени от тъга и от неизвестността, която се откриваше

след загиването на един голям авторитет на Организацията в Македония, на най-големия

авторитет в нашия окръг. От Крушово годеницата ми бе пратила едно шише коняк, за да се

почерпим с другарите по случай именния ми ден. Уви, пихме за вечна памет на Гоце Делчев,

Димитър Гущанов и другите покойници, паднали с тях!...

След няколко дена при нас дойде и Георги Радев с другарите си. Той ни разказа в подробности за

обсадата на Баница от аскер, за опита на четата да илезе от селото и за убиването на Гоце и

Гущанов при този излаз, как той и другарите са се спасили и пр. В Баница случайно се намирал и

Димитър Хаджидимов, от Горно Броди, той дошъл от София да се види с Делчева. Той бе

македонствующ социалист. След Баница, изплашен, Димов се връща в България, като в селата,

през които е минавал, сеел страх и отчаяние. "Никакво въстание, казвал, ще ви разпнат турците!"

Загубата на Делчев бе голяма за цяла Македония, ала най-голяма бе за нашия окръг. Серският

окръг нямаше друга обединяваща личност, друг признат авторитет от този на Делчева. Яне

Сандански имаше амбицията да се наложи като първи човек на Серския революционен окръг,

обаче с нетактичността си бе оскърбил старите войводи и техните другари. Той се ползваше с

известно обаяние сред един тесен кръг млади хора, които съставяха четата му. Проектираният

конгрес на Серския окръг след връщането на Гоце от Солун трябваше да се отложи поради

неговото убийство. Убиването на Д. Гущанов отваряше една празнота - Драмската чета нямаше

войвода. Пею Яворов бе изказал желание да замести Гущанов, но Сандански се възпротивил, за

да остави пушката на другаря, който трябваше да се отдели от неговата чета и да отиде с Яворов.

При малката му култура у Сандански нямаше тази широта на погледа, която прави обществения

деятел да обхваща интереса на общото. Сандански се грижеше само за Мелнишкия район и

считаше щета, ако мине една пушка от този район в друг, като че ли тази пушка не ще стреля

срещу същия враг. Яворов, ядосан от тази дребнавост на Сандански, след една кавга се върна в

България. Същото сторил и Никола Наумов, който наскоро се бе присъединил към четата на

Сандански. Научихме скоро след това, че Сандански е заминал за оръжие в България. След едно

съвещание с другарите от нашата чета и аз с Н. Николиев от Серската чета бяхме изпратени да

доставим оръжие за Демирхисарско и Серско. Дядо Илия и Георги Башлията ни придружаваха до

Разлога. Минахме над село Пирин, над старо Лопово и навлязохме при една страшна буря в гъста

борова гора. Вятър, дъжд и гърмотевица, всички сили от преизподнята сякаш бяха изскочили на

повърхността на земята. Ние се сгушихме под една ела, за да се запазим поне малко от дъжда, но

с риск да бъдем ударени от гръм. Бучението на гората, силният гръм, отекващ многократно от

върховете на Пирин, правеше природата страшна и ние чувствахме своето нищожество в нея.

На другия ден продължихме пътя през Демир Капия, Попово езеро, Василашкото езеро,

навлязохме в долината Бъндерица и се отправихме за Банско. Когато вече наближихме на около

час и половина Банско, пратихме писмо до ръководителя по първия срещнат човек, за да ни прати

куриер и храна. На другия ден бяхме заведени при Разложката чета. Тя бе сега уголемена. В нея

намерих и Лазар Томов, студент, Сандо Китанов, Кочо Молеров, Симеон Молеров и старите

познати Иван Вапцара, Миле Бизев и др. Понеже бяхме изгладнели, дадоха ни хляб и сланина,

които изядохме с голям апетит и голяма сладост. Студената и сладка пиринска вода пък още

повече отваряше апетита ни. Тук починахме два дни, защото бяхме много изморени. На втората

нощ пак тръгнахме да прекосим Разложкото поле. Местната чета се раздели на две отделения:

едното остана в землището на Банско, а другото, под войводството на Симеон Молеров, тръгна

към Годлево. Дядо Илия и Башлията се върнаха назад, а аз с Н. Николиев продължихме с

отделението на Симеон Молеров. Както винаги и този път се измокрихме в Разложката котловина.

Тя и така е водна, а като вали дъжд, още повече.

Измокрихме се здравата - валеше. Към разсъмване стигнахме в Годлево и тъкмо почнахме да се

събуваме, за да се подсушим, съобщиха ни, че иде аскер. Излязохме от селото, за да хванем

гората. Лазар Томов и Симеон Молеров се скараха по въпроса през кои места да минем, за да не

ни видят турците и помаците. Молеров воеводата, но Лазар Томов бе пък от Годлево, та повече

знаеше местата тук. В гората накладохме огън и се изсушихме. Вечерта с един куриер потеглихме

за Парангалица и минахме през нощта границата. Преди да стигнем в Рилския манастир куриерът

сбърка, та трябваше да слизаме в дълбоки долове и да изкачваме големи височини, та душата

щеше да ни излезе от зор. Но поне бяхме в свободната братска земя. В манастира починахме,

тогаз за първи път го видях, и се отправихме за София.

Никола Николиев бе родом от Алистратин, Зъхненско. Познавахме се още като ученици в Сяр. Той

бе в трети прогимназиален клас, когато аз бях във втори клас. Но бе доста по-възрастен и буен.

При едно скарване с един ученик ръгна го с кама и за това бе изключен от пансиона. Когато след

две години постъпих в солунската гимназия, намерих случайно Николиева като служащ в кафене

при един хотел - забравих кой хотел. В Солун понякога се виждахме и след като свърших

гимназията, не чух нищо за него. Сега беше се присъединил към Серската чета и съдбата ни събра

пак да бъдем другари. Той бе пъргав, здрав и храбър момък. По-сетне, след въстанието, загина

като войвода в бой с турците. Вечна му памет!

В София стигнахме през май, във втората половина на май, към Константинов ден. Сандански дал

такъв зор на задграничните представители Хр. Матов и д-р Хр. Татарчев за оръжие, че те горките,

за да се оттърват по-скоро от него, дали му всичкото оръжие, с което разполагали и което могли

да намерят и купят. Така щото, когато аз и Николиев се явихме при задграничните представители,

казаха ни, че засега нищо не могат да ни дадат и следователно ще трябва да чакаме. Пари имаха,

но нямаше откъде пушки да купят. Някой им казал, че в селата на южните склонове на Стара

планина, в Новоселска околия, имало руски бердани у някои хора от Освободителната война.

Препоръчаха ни до учителя в Новоселци Трайче от Прилеп, та с негова помощ да дирим пушки и

да ги купим. Обходихме няколко села, но не намерихме никакви пушки - само една рязана

бердана купихме!...

Братя Иванови бяха закупили от държавата няколко хиляди игленки пушки, обаче те се нуждаели

от поправка, та трябваше да чакаме да вземем от тях. За да не скучая, Матов ми даде да препиша

с шифър и с хектографическо мастило инструкциите за разните видове въстанически акции -

атентати по караули, кули на бейове, мостове, телеграфи, правителствени здания и пр.

Инструкциите бяха няколко коли и след като ги преписах, ги литографирахме, за да се разпратят за

всички революционни околии.

В други ден отивах с Н. Пушкаров и Д. Миразчиев към Княжовската река - между Княжево и

Владая - да правим опити с бомби, адски машини, да стреляме и пр. Тогаз Пушкаров

приспосабяваше към будилниците един препарат с киселина, която да изтече след счупването на

стъкълцето от будилника и да възпламени бертолетовата сол. При един такъв опит Миразчиев си

повреди окото. Правихме и опити с фугаси. Имаше и едни големи четвъртити бомби, който се

възламеняваха с електрически ток и динамитни капси. Така с подобни занятия и при очакване да

бъда снабден с оръжие, казано ми бе без оръжие да не се връщам, ме завари Илинден в София.

На 3 август - 21 юли - 1903 година около два часа след обяд, когато обикновено очакваха

бюлетините от Българската телеграфна агенция в кафене "Македония", се бяха струпали много

посетители. Минаващите край кафенето също се отбиваха да видят каква е тази необичайна

навалица. Понеже не бе възможно всеки да прочете окачените на стълба бюлетини, задните

пожелаха някой да чете с глас. В телеграмите се съобщаваше, че е повредена железопътната

линия Солун - Битоля, че бил нападнат кантонът при Екши Су и че телеграфната линия била

скъсана на много места. Явно бе, че въстанието е почнало. Дотогаз четите държаха отбранително

положение, сега те взимаха инициативата и нападаха. През следните дни новините бяха повече и

по-важни. Съобщаваше се за превземането на Крушово от въстаниците, за големи сражения в

разни места. Задграничното представителство почна да издава свой бюлетин, в който се даваха

по-големи подробности и по-точни сведения за подвизите на въстаниците. Бюлетинът се

разграбваше като топъл хляб в гладно време.

Въстанието в Македония! За него всички приказваха и една вълна на национална гордост заля

цяла България. Повтаряше се Средногорският подвиг и Априлската саможертва само че в по-

голям, несравнено по-голям размер.

При спомена за това още преживявам специфичното вълнение, що обзе тогаз душата ми, но то не

може да се предаде с думи. То бе едно особено чувство на гордост, на умиление пред

себеотрицание на борещите се, които доброволно се бяха обрекли на смърт в името на

свободата, но и на една сянка от срам, че аз не съм в този върховен момент вътре, а още скитам

по софийските улици, за да чакам оръжие, когато другите се борят!...

По-късно, след години, Христо Матов ми казвше, че той съобщил на министър-председателя и

министър на външните работи генерал Рачо Петров *45+ за избухването на въстанието същата

вечер, когато то трябвало да почне или двадесетина часа преди да се получат първите телеграми

за повсеместните четнически нападения в Битолския революционен окръг. Безсрамно, прочее,

лъжат онези, които твърдят, че Илинденското въстание станало по внушението или със съгласието

на българското правителство.

След дълго, търпеливо чакане, придружено с ядосване, Задграничното представителство най-

после в началото на август, стар стил, ни снабди с около 40 игленки пушки, 10 манлихери - от

откраднатите от склада на запасните подпоручици в Княжево, патрони за едните и за другите,

около стотина бомби с различна форма и големина, два чувала бертолетова сол за бомбите,

няколко килограма динамит, електрическа жица за фугаси и пет адски машини, "часовници",

усъвършенствани от Тюфекчиев във Виена, но за туй пък продавани доста скъпо. Всичко това бе

преместено тайно близо до границата - при Рибните езера в Рила планина. От там през гребена на

Рила добици не можеха да вървят, за това преносът трябваше да стане на гръб и ръце от най-

близките поданици на Вътрешната македонска революционна организация - разложани. При

първо поискване комитетът в Банско се отзова на молбата ни, та ни изпрати около двеста

преносвачи от двете села Драглища и Недобърско. И през една нощ минахме Демир Капия.

Лошият път, собствено нямаше никакъв път, а така нарекохме проходимите алпийски камънаци и

след тях горист процеп, страшно ни измори всички. Единият от часовниците бе поставен в сандъче

и скачен с електрически звънец, за да правим опити, обучение и да проверяваме галваническите

батерии дали работят. Носачът му бе предопреден да ходи предпазливо, за да не се счупи

сандъчето и да стане някое нещастие. Той си помисли,че нещо страшно има вътре и като избухне,

кой знае каква голяма пакост ще направи и се пазеше човекът. Ала тъкмо при преваляването на

каменистия проход, сандъчето бе ударено в една канара, ала вместо гръм и разкъсване на носача,

задрънча електрическо звънче. Това внесе весала нотка сред натоварените, изнемогващи и

съсредоточени в мислите си мъже. Всички понасяха мъката си без роптание, а със самочувството,

че изпълняват един висш дълг и служат на едно велико дело, за което си струва да се мре. Такъв е

бил навярно ентусиазъмът у първите християни, нидерландските гьози-въстаници и английските

индепенденти във времето на Кромвеля *46+.

Стигнахме в планината на Горно Драглище. Разпуснахме носачите. Бяхме на организационна

територия. Тук отворихме кутията с екстра папироси, която брат ми бе дал на изпращане за добър

път. Това бе малко празненство за нас - благополучно пренесохме товара през границата. Вечерта

ни изпратиха коне, на които натоварихме мунициите. Тук дойде да ни посрещне и едно отделение

от местната чета, водено от Кочо Молеров, за охрана на Кервана по Разложката котловина. Цяла

нощ ходихме и осъмнахме в гората над Банско, гдето ни чакаше друга част от местната чета, която

се беше разположила на една хубава поляна с извор студена вода до нея. Удобно беше да

направим по-длъжка почивка тук, ала бързахме да стигнем по-рано местоназначението ни. На

мръкване докараха други коне - от Добринище сега. Керванът пак тръгна по планинска тясна

пътека низ източните пазви на Пирин между реката Места и билото на планината. Негде вървяхме

и денем, защото нощно време бе невъзможно. След като бяхме прекосили пътеката, която слиза

откъм Демир Капия и Папазгьол, и разтоварихме оръжието в гората отсрещу на пътеката,

изпитахме една опасност. Щом властта чуеше за появата на комити по Пирин, един от важните

пунктове, на които турците поставяха засади, бе Демир Капия (и в Рила, и в Пирин има Демир

Капия), през тази пътека, прочее, нерядко минаваше аскер. Случи се едно отделение от около 150

души да мине тъкмо през деня, когато ние се намирахме отсреща в гората. Не можеше и дума да

става, че ще запазим товарите, ако бъдем открити. Само четиирма придружавахме кервана: Петър

Васков от Велес, Ангел Бояджиев от Враца, Асен Хадживасилев и моя милост. Никола Николаев си

замина по-рано. Аз и Петър Васков не бяхме бойни сили, особено пък аз. Двамата други обаче

биваше си ги. Ангел Бояджиев бе старши подофицер, напусна службата тайно от началството си и

се тури в разпореждане на Организацията. Висок, строен, мъжествен, но твърде скромен, той

идеше да покаже, че вратчани след четвъртвековен свободен живот са се отърсили от робската си

психология, проявена при подвига на поета-революционер Христо Ботев, като го оставили сам с

четата си да се сражава и не му се бяха притекли на помощ. Ангел Бояджиев бе и тялом, и духом

юнак. Ала какво можеха да направят двама или четирима срущу една рота? Решението бевзето

бързо, ако ни открият, ще запалим бомбите - и пушките с патроните посредством тях, с риск и ние

да загинем, но да не оставим да ни пленят джепането. Занечени зад дърветата, ние

наблюдавахме войсковото отделение с бинокъл, макар че се виждаха и с просто око. Ето

войниците със свалени куртки и разгърдени тъкмо срещу нас. Още като видяхме, че вървят един

по един все по пътеката, бяхме се вече поуспокоили - явно бе, че случайно минават, значи

керванът не е бил издаден или по-рано забелязан. Стигаше сега да не ни зърнат. Когато предните

прехвърлиха рида, ние се отпуснахме. "Ако знаехме, че ще минат, да им устроим на две три места

фугаси, и когато дойдат точно на тези места, да ги накараме да хвърчат по въздуха с едно

натисване на електрическото бутонче, ех че джумбуш ще имаше да си гледаме, па и маузери

щяхме да събереме!" - обади се един от другарите. Ако знаехме? Ами ако те бяха подушили

нас?...

На другия ден към обяд починахме в планината, където се преваля от Неврокопско - землището

на с. Обидим - за Мелнишко. Там ни намери председателят на Разложкия районен комитет

Димитър Лазаров - Мингьо, който се връщаше в Банско от сбирката, що бяха имали ръководните

сили от Серския революционен окръг. След убийството на Гоце и атентатите в Солун *47+

изпоарестувани бяха градски и селски ръководители с много други организационни членове.

Връзката с Централния комитет, чиито членове също бяха арестувани, бе скъсана. Настъпил бе

един момент на известно разколебаване у народа. Четите трябваше да поемат всичко в свои ръце

и да продължат подготовката на въстанието. След отсъствието ми около два месеца от нашите

места, не знаех що е направено. Тази среща с Димитър Лазаров ни зарадва много.

След като Сандански се бе върнал в Мелнишко с полученото от Задграничното представителство

оръжие, свикал бе на събор, един вид окръжен конгрес, представители от бойните сили на окръга.

От нашия район е бил на сбирката дядо Илия. Сандански погрешно казва, че и аз съм участвал в

тази сбирка. Това не е истина, защото бях за оръжие и когато се връщах, делегатите се разотиваха

*48+. При това разотиване срещнах Димитър Лазаров и другаря му Борис Галев. Мингьо ми

разправи подробно за взетите решения. Изработен е бил следният план на действие: четите от

Разложко, Неврокопско, Мелнишко, Серско, засилени с най-юначните организационни членове

според разполагаемото оръжие, ще се съсредоточат в нашия Демирхисарски район. Една част от

тези въоръжени сили ще нападне Демир Хисар, повече за демонстрация, а другата част ще

разруши с динамит големия железопътен мост на р. Струма при изхода на Рупелското дефиле.

Другите акции ще следват при оттеглянето ни на север в Неврокопско, Мелнишко и Разложко.

Нам се падаше най-тежката задача - да проучим в подробности охраната на моста, в кое място

какви бойни сили ще трябва да се поставят, къде трявба да се тури динамит за по-резултатното

разрушаване на моста и пр. Освен това трябваше да складираме храна за въстаниците. Значи,

необходимо бе да бързаме.

Когато разговаряхме с Димитър Лазаров, гората доле под нас пращеше от голям пожар. Власите

често подпалваха нарочно горите, за да си отворят пасбища за овцете. И вятър излезе, който

засилваше пожара и огънят бързо пълзеше към нас. Имаше опастност да ни застигне и да запали

бомбите и патроните. Макар мулетата и да не бяха починали достатъчно, натоварихме ги и

потеглихме. Пътуването ни ставаше сега в по-известни места и при услугите на познати мен хора.

Следната вечер керванът слезе на открит път между селата Бельово и Голешово. По-раншния ден,

обаче, бяха взети мерки, щото организационни членове да следят от няколко пункта да не би да

се движи аскер по този път, та да ни предупреждават, в случай, че забележат такъв, за да

изместим кервана. След двуседмично близо пътуване, на 29 август, стар стил, стигнахме в Али

Ботуш, разтоварихме мунициите и ги складирахме временно в едно скривалище. Четата на Дядо

Илия намерихме в боровата гора над местноста Скакавица в Али Ботуш. Четата бе уголемена с

избягали организационни членове поради турски преследвания. Към четата ми се бе присъединил

и запасният поручик Любомир Стоенчев *49+ със своята чета. Той бе от върховистите, но те бяха

приети сега от Вътрешната организация като помощни бойни сили, без право да се месят в

административно-организационните ни работи. Запознах се с него и с другарите му. Между тях бе

и Накето от Крушово, влах, който по-рано бе харамия, после стана върховист и неведнъж бяха

следили дали няма да се яви в Крушово или изобщо в Демирхисарско.

Дядо Илия ме викна настрана и ми разправи какво е станало в мое отсъствие. Ръководителите от

Крушово, поради преследване, избягали в четата, но после се заделили и отишли на своя глава в

България, нещо, което обезкуражавало другите членове. Имаше нещо вярно в това, но не всичко,

защото от Иван Гологанов и Христо Попиванов въстаници не ставаха и трябваше да ги

експедитират зад граница по реда. Разправи ми Дядо Илия и за решението на сбирката в

Мелнишко - същото, което бях вече научил от случайната ми среща с Димитър Лазаров. За 14

септември стар стил бе опредено да почнем въстаническите акции.

Бележки

44. Атентата на река Ангиста е извършен на 18 срещу 19 март 1903 г. Разрушени са жп мост, тунел и са

прекъснати телеграфните жици по линията Цариград - Солун. Тази акция е първия опит да се внесе нов

елемент в тактиката на ВМОРО и да се засегнат инвестициите на западните държави, а чрез тях да

предизвика интереса им към резрешаване на македонския въпрос .

45. Ген. Рачо Петров /1861-1942/ - военен и политически деец, генерал от пехотата. Роден в гр. Шумен.

Завършва Военно училище в София и Военна академия в Русия. Участва в Сръбско-българската война като

началник -щаб на армията. военен министър 1887, 1894 - 1896 г., министър на вътрешните работи /ноември

1900 г. - януари 1901 г./, министър-председател и министър на вътрешните работи /януари-февруари 1901

г./. От май 1903 г. до октомври 1906 г. е министър-председател и министър на външните работи. През

Междусъюзническата война командващ Трета армия, а през Първата световна война военен губернатор на

Македония.

46. Оливер Кромуел - един от водачите на Английската буржоазна революция.

47. Става дума за Солунските атентати извършени последователно на 15 и 16 април 1903 г. от група

анархистично настроени младежи известни като “гемиджии”. Взривени са френския кораб “Гладалкивир“,

клонът на Отоманската банка в града, газовата инсталация и други обекти. В завързалите се сражения

предизвиквани от самите атентатори, повечето от тях са избити. Заловените са съдени и осъдени на

дългогодишно заточение, като оцелява само Павел Шатев.

48. Конгресът на Серски революционен окръг е проведен в местността “Белемето“ в Пирин планина.

Присъстват представители от всички околии. Избран е щаб за предстоящето въстание - Димитър Стефанов,

Ал . Радославов и Симеон Витанов. Взето е решение да не се вдига масово населението, а да се засилят

четническите действия. За дата на общите действия е определена - 14 септември, Кръстовден. В

историографията се е наложило мнениети, че Г. Баждаров е участвал на този конгрес. Причина за това е

твърдението в спомените на Я. Сандански, които са основен извор за това събитие. Вж . Материали за

историята на македонското освободителна движение . Кн. 7 ( Спомени на Яне Сандански ), С. , 1927 , с. 40 .

49. Любомир Стоенчев - военен деец, полковник. Роден в гр. Търново. Участва в Илинденско-

Преображенското въстание - 1903 г. След края на Първата световна война е в тесни контакти с ВМРО. Близък

другар на Александър Протогеров.

Решителните дни

Още втория ден след пристигането ми в Али Ботуш решихме да пристъпим към работа. Аз с Ангел

Бояджиев слязох в с. Крушово да организирам разквартироването и изхранването на

въстаническите сили в Серския окръг при похода им към Демир-Хисар. Петър Васков, Георги

Башлията, мисля и Асен Хадживасилев, заминаха пък да направят оглед на железния мост на р.

Струма, за да се скрои планът за нападението и хвърлянето му на въздуха.

В Крушово престоях десетина дена. Дадох нареждане до комитета в Крушово, Цървища,

Елешница, Лехово, Герман - къде колко пексимет да опекат и складират, да набавят сирене,

солена сланина, опинци, навуща и припаси. Някои от ръководителите извиках и на лична среща,

за да ги разпитам къде най-добре в Елешничко и Германско биха могли да се прикрият повече

въстаници, защото не трябваше те да бъдат усетени от турците, а за това трябваше да бъдат

укрити близко до целта на нападението. Един ден дойде при мене г-ца Милица Георгиева, ако

помня добре, годеница на убития в Баница Д. Гущанов. Бях в къщата на Тасе Самарджиев. След

като се запознахме, помолих я да ми каже какво я води при мене. Без много заобикалки съобщи

ми, че е дошла да я вземем в четата - и тя искала да вземе участие в неравната борба, да отмъсти

за годеника си, да загине за свободата на Македония. След като е загубила едничката си любов, тя

не намира нищо да я тегли към живота. Тя желае да даде пример същевременно на македонките,

че и те могат да бъдат комитки, както по-рано е имало жени войводи. Нека и цивилизованият свят

види, че не само мъжете са въстанали в Македония, а и жени въстанички има. Тя предложи да си

остриже косите, да се облече в куртка и панталони, да я въоръжим като четник, като само аз и

войводата знаем, че е мома. Другите ще я считат момче. Искрено говореше, убедена бе в това, що

подържаше, но мен не можа да убеди. Виждах я слабичка, с изглед на туберколозна. Като знаех

по себе си как мъчно издържах нелегалния живот и то през сравнително по-спокойно време, през

период на организиране, хич не ми хващаше око, че едно крехко създание като стоящата пред

мен Милица ще може да върви с въстаниците и то при дълги походи за нападения и след бой. А

веднъж дошла с нас, вече мъчно можеше да се върне - тези, що биха я знали момче, ще помислят,

че дезертира още първите дни, след връщането и биха могли да узнаят турците да я заловят и да

се гаврят с нея. Щом изпаднеше в положение да не може да върви с нас - другото, освен

връщането, беда я убием. Защо? Каква полза? Пакост повече. Ще станем палачи на едно невинно,

благородно, с най-чисти патриотически пориви същество, а същевременно биха се получили

обратни ефекти на тези, закоито вдъхновено ми разправяше госпожицата. Казах й - не, обясних й

защо - силна жена мъчно би понасяла нашия живот, а слабичка като нея , по никой начин. Сбогува

се, но си отиде разплакана, горката. Следващата година тя умря от туберколоза. Вечна й памет.

Считам я като участвующа във въстанието, толкоз настояваше за това!

Едва се бяха изминали 5-6 дена от раздялата ни с Петър Васков, довтаса ми лошо известие. Петър

Васков и другарите му отишъли благополучно до моста, като в Радово си бяха сменили дрехите,

преоблякли се били в селски дрехи и бяха направили нужния оглед. Петър Васков бе гимназиален

учител по физика. В 1903 г. , пролетта, бе взет на обучение да си изслужи военната повинност в

Школата за запасни подпоручици в Княжево. Преди да тръгна с оръжието за района ни, Петър

Васков избяга от Школата и тръгна с мен като техническо лице, умеещо да борави с електрически

батерии, токове и пр. Той щеше да играе главната роля при разрушаването на моста. Той щеше да

зареди взрива и сам пожела предварително да направи оглед и на моста, и на местоположението

му. И добре изпълниха това той и другарите му. На връщане обаче от с. Радово за с. Герман

попаднали в една засада от потеря. Аскерът изгърмял по тях, нашите залегнали и сприбежки се

отдалечили от опасното място. При отстъплението им Петър Васков паднал в един трап и си

счупил крака, не можал да ходи. Тука мястото гледа равно, но всъщност е пресечено от много

судолици, образувани при ерозивното действие на водата след валежи. Другите двама с куриера,

след като се поогледали що стана Васков и не го намерили, се спасили благополучно в близкото

село Елешница. Васков, когато съмнало, влачещем се домъкнал до една шубрака и се сгушил там.

Чул гласа на войниците, които тършували наоколо, но за щастие не го видели. Намерен бе после

от наши хора и пренесен на муле в с. Елешница, гдето го церяха до късна есен. За Петър Васков

съм писал във в. "Илинден" 1907 г. по случай загиването му в бой с турците в Деде-Агачко.

Препечатах го и в книжката "Духът на Македония" - 1923 г.

Между това датата за акцията - 14 септември - наближаваше, а от север не идеха никакви

известия - никоя от четите, ни Мелнишката, ни Неврокопската, ни Разложката, не даваше знак,че

иде насам. Нещо ще да се е объркало. Когато пристигнах с кервана от оръжие на АлиБотуш - на

другия ден, 31 август, чухме далечни гърмежи. Очевидно нейде по Пирина се водеше сражение.

Но все пак си казахме: Пирина е дълъг и широк, днес се сражават, на другия ден ще се загубят от

потерата. Имахме още две седмици до датата, та за това и ги използвахме за приготовления. На 11

септември получих от дядо Илия бележка с поръчение вечерта да тръгна към тях, като определиха

къде ще ги намеря. Далечко бе на около 3-4 часа път, но с нашия товар този път ние замахме за 8

часа. Цяла нощ вървяхме. Между с. Кърчово и бивака на четата срещнах Георги Дурев от с.

Кърчово, мой калеко. Водеше сестрата на майка ми, но тя отдавна бе умряла, та сега имаше друга

жена. Той идваше от четата, закарал бе храна. Здрависахме се и полунашега, полунасериозно му

поръчах през деня да ни докара горе грозде. Тъкмо бе станало хубаво за ядене, зряло. Стигнахме

в зори. Прималял бях от умора. Набили бяха се и краката ми от каменаците. След като се

поздравихме с Дядо Илия и тези, около него, запознах се тук със Стоян Божев, бивш учител, бивш

инспектор, писател от с. Кърчово. Турската власт го бе интернирала в Демир-Хисар, той си беше

дошъл в Кърчово и като научил, че предстоят въстанически действия, присъединил се бе към

четата докато аз нареждах работите в Крушово. Помолих го да ме извини, че не ще можем сега да

приказваме, защото съм много изморен, не съм дрямнал цяла нощ, та ми се и спи. Събух си

цървулите, да ми починат и краката, легнах и заспах дълбоко.

Едва ли слънцето бе се издигнало два остена над небосклона, събуден бях от другарите тревожно

с бутане и викане да стана, че аскер ни обсаждал. Седнах, изтрих си очите и току що си обух

цървулите, пукна първата пушка. Докато се обувах, дядо Илия даваше разпоредба и нареждаше

на позиции четниците, които, сражавайки се, да задържат аскера, а другите да се изтеглят по

единствено останалото място за отстъпление, една гола поляна, стръмна, водеща към каменлив

чукар. Ние денувахме на "Глега нива" /Дълга Нива/, ако не ми е изменила паметта за

наименованието, но мястото го знам, ясно е във въображението ми. То представлява една

пространна тераса при "Малки Пресек", в средата обработена нива, а по краищата, по посока на

Броди и Кара-Кьой, обградена с камени, на югоизток пак засенена с малка горичка, храсталак. Към

северозапад - открито но почва стръмнината за Каменлив чукар. На двеста-триста крачки от това

място минава пътят от Кърчово за Кара-Кьой, конски път, разбира се. Часовият отначало забелязал

трима аскерлии с едно магаре да вървят по този път и обадил. Те са били, по всичко се види,

огледвачи на местността. Не се минало много време, вече били забелязани от трите страни да

приближават, да прибягват войници. Когато било констанирано това, още спях. Щом нямало вече

съмнение, че аскерът ни знае къде сме, дядо Илия дал нареждането си за заемане на позиции и

за изтегляне на четата.

След първата пушка, страшна и зловеща, последва втора, трета, много. Аз, какъвто бях изморен,

тръгнах след отстъпващите, пред мена бе А. Бояджиев. Аз бях ако не последния от отстъпващите,

поне един от последните. Двама ме застигнаха после от останалите на позиции и после потеглили

и те по пътя на отстъплението. Напред на отстъпващите бяха пратени неколцина най-бързоходци,

между които Г. Чалъков и Башлията, та да заемат господствующия Каменлив чукар, защото, ако

биха преварили да го хванат преди нас турците, всички щяхме да бъдем избити. Подир авангарда

бяха Дядо Илия и Л. Стоенчев, аз, както казах, някъде назад. И сега се оказах в смешно положение

на комита. От пот очилата ми се измокриха, нищо не виждам от посоката, гдето се гърми по нас, а

куршумите хвърчат, звънтят и фучат около ушите ми, чаткат около краката ми по пясъчника и

малките камъчета. В такъв момент лягам и се влача, кепето ми бе сиво, та малко приличаше на

почвата. Поизправя ли се обаче и забележат ли ме, следователно заелите далу позиция гаждали,

пак музиката на куршумите ме смущава и аз пак лягам и се влача по колене нагоре. Гола

стръмнина беше мястото, гдето се оттеглихме, и като на длан ни взимаха аскерлиите. Нямаше где

да залегнем, та да дадем възможност на оставените долу на позиция да се оттеглат под нас, та

после те да залегнат, за да отстъпим ние и така нататък. Това бе абсолютно невъзможно, т.е. това

значеше всички да бъдем избити и затова всички заложени долу, на първоначална позиция,

водеха непрестанно сражението, без ние да сме в състояние да облекчим тяхното положение. А

аскерът беше много. През нощта бе се приближил в съседство на бивака ни аскерът и от Кара-

Кьой, и от Крушово, и от Шарлията, и от Горно-Броди. Подир обяд идеха подкрепления от Демир-

Хисар и Сангельово. Цял ден трая, до тъмно сражението, около 12 часа! Нашият авангард сполучи

да превари аскера, който, идейки откъм Крушово, се силеше да хване "Каменливия чукар" и да

пресече отстъплението. С това спасението на оцелелите при отстъплението бе осигурено. Пушките

доле, на първоначалните позиции, намаляваха надвечер.

Едни от бойците бяха избити, други разполагаха, вероятно с малко патрони и рядко отговаряха.

Близо към залез слънце аз бях при тъй наречената "Рупа" с неколцина от четата. Вече бе се

захладило, пот нямах, обърсах с чиста част от ризата ми очилата си и вече можех да виждам.

Малко по-доле от мен бе залегнал Стоян Сурлев, ръководител от Кърчово, които бе се присъединл

към четата, и стреляше с една мартина срещу напредващи кеколцина войници, но те не искаха и

да знаят. Залегнах и аз вдигнах мерника на около 500-600 крачки и изтрелях една пачка. Турците

търтиха та бягат на долу. Бяха една групичка от 5-6 души. Ударих ли някого, та другите се

изплашиха? Или покрай тях чаткаха патроните ми? Възможно. Това бе единственият ми боеви

успех в моето четничество и той с неизвестни резултати. Чини ми се, ударих един - видя ми се да

прехвърли по стръмното надоле. На самия "каменлив чукар" работата на смрачаване дойде до

ръкопашен бой почти. Няколкото хвърлени бомби спряха устрема на турските войници. Доле,

ниско вече, всичко бе заглъхнало. Осемте души юнаци бяха избити, а може би някои и са се

самоизбили с последния патрон при невъзможността да отстъпят.Между убитите на позицията

бяха Стоян Божов, с когото нямах щастието да разговарям, както бях му обещал, и Наке Георгиев

от Крушово. Убит при изтеглянето ни бе и моят другар Ангел Бояджиев от Вратца, за когото казах

по-рано няколко думи. Той носеше и един часовник, адска машина, та турците много са се

зверили, когато са я намерили в раницата му.

Отдавна чувствах угризение на съвестта си, че не бях писал нищо за Стоян Божов,а вече четвърт

век изтичаше от геройческата му смърт. Изпълних един дълг, като писах в брой 79 от "Свобода или

Смърт", 5 октомври 1928 г., следното за Божов:

"Роден е на 7 април 1864 г. в с. Кърчево, Демир-Хисарско. Началното си образование е получил в

Серското българско училище. Поради временното закриване на последното, вседствие на

въстанията от 1875-1876 г. и Руско-турската война, както и поради емигрирането на Божов в

България, Стоян продължавал класното си образование в Пловдивската и Сливенската реални

гимназии.

Току - що завършил средното си образование, избухва Сръбско-българската война в 1885 г.

Стоян Божов постъпил в доброволческия легион, участвал във всички боеве и получава орден за

храброст. След свършването на войната той се връща в родното си село Кърчово и става за

една година безплатен учител там. Учителствува подир това четири години в Демир-Хисар,

от гдето е местен за главен учител в Неврокоп.

През това време Стоян Божов проявява и писателски дарования. Тънък наблюдател, той

изучава бита на свойте съселяни, бита изобщо на българското племе Мърваци и го описво

художествено в разкази, които бяха печатани в списанието "Книжици", издание на К. Г.

Самарджиев в Солун. Най-характерен е хумористичният разказ "Дядо Велю и дядо Митю",

който по- после бе издаден в отделна книжка от книжарницата на А. Г. Ников в Сяр. Същата

книжарница издаде и разказа "Светогорски вампир", в който Божов бичува гръцкото черно

духовенство. Освен това Божов в свободното си време задълбава богатата рудница на

народното творчество и събира ценни материали из обредите, обичайте, вярванията,

преданията и пр. на местното население, записва ги на тамошния диалект, записва много

песни и приказки от разни села и много от тях биват побликувани в "Сборника за народни

умотворения и книжнина", издаван от Министерството на народното просвещение в

България. В свръзка с тази му работа в 1893 и 1894 г. Ст. Божов е в София и изпълнява

длъжност подначалник в Министерството на просвещението.

В 1895 г. Ст. Божов се връща наново в любимата му Македония и до 1901 г. е секретар на

Скопската Българска митрополия, като изпълнява понякога и длъжността на училищен

инспектор в епархията. Стоенето му тук съвпада с ной-големия напор на Сръбската

пропаганда и Божов проявява неуморна деятелност, голямо себеотрицание, рядко умение в

борбата с поменатата пропаганда. Той е един от народни водачи сред интелигенцията в

тази най - застрашена част на Македония. Поради разногласия с владиката Синесий, Ст.

Божов бива местен в Сяр, пак и опасен фронт за българската национална кауза, спъвана от

засилената и воинствующа гръцка пропаганда. Със свойствената му енергия и голяма

преданост на народното дело Стоян Божов и тук достойно изпълни своя дълг.”

Ето този културен и със заслуги човек ние загубихме на 13/27 септември 1903 г. в боя с турците.

Поради туй, че не могъл да ходи, като видял пътя на отстъплението, дълъг и стръмен, той сам

пожелал да остане доле на позиция и се би до издъхване. Убит ли бе или се е самоубил с

последния патрон, това ще остане тайна.

Ние, съединените две чети на дядо Илия и Любомир Стоенчев, бяхме всичко около 80 души.

Аскерът, който ни нападна, бе сигурно около 1500 души. Дадохме убити осем и ранени трима. От

аскера са паднали много. По-късно селяните разправяли, че много ранени носели и много убити

заровили - около 200 души са били ранените и убитите турци.

В четите имаше и неопитни комити, новаци, забегнали или доброволно присъединили се, според

плана да увеличим числения си състав. Помня, че от Кърчово бе се присъединил Стоян Сурльов,

Атанас куриера, Сотир Денев и др. От Сангельово с нас бяха дядо поп, не му помня името, и сина

му. Синът му Георги бе леко ранен в крака, но ходеше. Имаше неколцина и от Петрово.

Очевидно ние сме били предадени - да бъдем така майсторски обградени почти от всякъде,

войски от три посоки се бяха насочили към бивака ни през нощта. Другояче не можеше да стане,

освен като предварително не е било съобщено где ще сме и в Крушово, и в Горно- Броди, и в

Планината /Шарлията/, и в Сангельово, и в Демир-Хисар, най-близките седалища на войската. По-

късно, след една година, Организацията разкри издайничеството. Един от предателите бе Георги

Дурев, моят калека по първата му жена, и баджанак на Дядо Илия по втората му жена, когато аз

срещнах през нощта, комуто поръчах да ни докара грозде, а той ни прати турци… Организацията

после го наказа със смърт.

Какво го е накарало да извърши това мръсно дело? Подкуп? Не вярвам - не бе толкоз в нужда, та

да рискува с главата си за пари. Повече допускам, че той това е направил по други съображения.

Сигурно е бил убеден, че ние не ще съборим царството на султана. Знаеше се, че въстание ще

правим, въстание всенародно, та ще дойдем дехаки *50+ на турците, поне така се проповядваше, а

сега виждаха, че някакви си 60, та нека станат 100, 200, хиляда души, ще правят война с

многохилядната армия на султана. Предателят е мислел да осуети въстанието ни, като ни

предаде. Негово е било предложението там да отиде четата и дядо Илия го послушал без да

подозира пъклените му замисли. Той е смятал, че повечето от нас, ако не всички, ще загинат там.

Предателят е мислел, че със своето пъклено дело ще спаси селото си, па и съседните села от

опожаряване. Може би бе дошъл до него слухът за опожаряването на селата в Костурско,

Охридско, Леринско?

Цяла нощ след сражението вървяхме. Прекосихме Али Ботуш през езерото на върха - сухо бе то

сега. Минахме покрай Ливади, пак в Али Ботуш откъм с. Голешово, слязохме по дерето под

"Ливади", защото по пътеката можеше да има засади. Прекосихме доле пътя от с. Голешево за с.

Парил и Тешово, поехме към "Черни Връх" и в зори бяхме там. Никога не се бях чувствал така

уморен, както сега. Предната нощ цяла бях вървял, през деня пак на крака при сражението,

найстина понякога се *51+

Бележки

50. Дохаки /тур./ - дохождам, идвам, вкарвам в ред, давам заслуженото.

51. По този начин свършва книга първа.

Книга трета - След войните (1918 - 1928)

*Втората книга от спомените ми оставям да напиша след третата, защото третата е по-важна, по-

поучителна. Ако съм жив, ще напиша после и втората част /1903 - 1918 год./+

От погрома до договора в Ньой

Когато пристигнах от Скопие в София на 29 септември 1918 г., като че пристигнах на фронта:

топове гърмяха, картечници тракаха, пушки гърмяха, всичко бе настръхнало като пред нещо по-

страшно от смъртта. Тези, които напуснаха фронта при Добро поле, не бяха намерили морални и

физически сили да се опрат на врага след отстъплението от първите позиции, имаха мъжеството

да се отправят бързо в посока на София, да превземат столицата на България и България от

българите, които я управляваха *2+.

Илинденското въстание бе удавено в кръв и задушено с огън. Сам лично не веднъж съм се

намирал в мъчителни, тежки, опасни положения. Но този ден аз плаках горчиво. Плаках не за

погиналите през въстанията и войните, те изпълниха геройски дълга си, те оставиха на

поколенията един нетленен и ненакърним с нищо морален капитал, проявата на най-възвишения

патриотизъм, на най-голяма обич, до саможертва спрямо близките си, т.е. спрямо сънародниците

си, братята си от българската фамилия, българската нация. Българската нация е българската

фамилия за човечеството. Плаках за тези, които бяха дигнали оръжие срещу своите, когато врагът

нахлуваше в земите, населени с българи; плаках и за тези, които изпитваха вече всичкия ужас на

победените; плаках и за бъдещето на този през вековете народ-мъченик. Vae victis! Горко на

победените! Тази сентенция, не сентенция, защото е голяма реалност, е най-трагичното

преживяване в историята на народите от асирийските завоевания, персийските завладявания,

македонското победоносно шествие до Индия, римското всемирно владичество, турското

нашествие до Виена, та до наши дни. Горко на победените! Те самите, честта им, имотът им,

животът им, здравето им, всичко тяхно са на милостта на победителя. И ако той остане в

завладяната земя години, векове понякога трае положението на морална униженост, на

материален гнет, на политическо насилие за победените. И с големи напрежения, с непрестанни

борби, с ежедневни и ежегодни жертви, често пъти с много несполучливи въстания се достига

най-сетне пак до освобождение. Ето и тези нови жертви, краят на които не се виждаше, нови

жертви на Македония, а може би на части от България или цялата България, и за тях аз плаках в

този ден - 29 септември 1918 година... София, т.е. Мъдрост, Вяра, Надежда и Любов бе на 30

септември. Въстаниците от Радомирската република бяха сразени, примирието в Солун било

подписано *3+, явяваха са светлинки в тъмната нощ на бъдещето. Други ще кажат в бъдеще, след

основни изучвания на историческия материал, дали трябваше да се сключи това примирие, което

обрече на плен почти цялата българска армия, без да бъде сразена, защото на Добро поле бяха

разбити само две дивизии.

При защитата на София от въстаналите бегълци от фронта, командвующ на софийската крепост бе

генерал Протогеров. Той бе и член в Централния комитет на ВМРО. Дали бе заел този пост -

началник на обсадната крепост в София и командвующ нейната защита - със съгласието на Тодор

Александров, не зная. Във всеки случай Тодор тогава бе в добри отношения с него. Матов бе вече

умствено повреден, а той беше главният съветник на Александров и Протогеров. Аз бях още в

положението на редник и не бях питан по това, както и по много други работи.

Новият погром бе по-голям от този след междусъюзнишката война. Според примирието България

запазваше старата си територия, т.е. тази по Букурещкия договор до окончателния мир, а в

Македония подир победителите французи, англичани и италианци се настаниха пак гърците и

сърбите, спазвайки подялбата помежду си от Букурещ 1913 г. Първата постъпка, която

направихме, бе да се яви една комисия от бежанци пред г-н Мърфи, управляващ легацията на

Северноамериканските Съединени Щати, и да го моли да се застъпи пред правителството за

Македония. Начело на комисията, в която влизах и аз, бе д-р Иван Каранджулов *4+, главен

прокурор при Касацията, който знае английски, та трябваше да изложи съдържанието на молбата

ни и да я аргументира устно. Ив. Каранджулов се опъваше, не искаше да дойде с нас.

Големи усилия употребихме Тодор Александров и аз да го кандисаме. По-късно разбрах, че този

амбициозен прилепчанин имал обичай да предизвиква по-дълги молби, сякаш че някому лично

добро прави! Склони най-после. Явихме се при Мърфи. Изложихме му нашия, на македонците

хал, след нашествието там на сърби и гърци. Държахме да се приложат принципите на Уилсон за

национално самоопределение и самоуправление спрямо Македония. Понеже сърби и гърци

оспорват, че болшинството от македонското население е българско, казахме да се окупира

страната от войски на незаинтересовани държави и да се направи плебисцит. Изслуша ни човекът

с внимание, каза че ще рапотира за исканията ни, но ни се видя като че сам не вярва в успеха на

акцията ни. Той бе ходил с Ляпчев и Симеон Радев за сключването на примирието и се бе върнал,

вероятно с лоши впечатления от победителите.

Правихме след това събрания в по-тесен кръг в Комитета на ул. “Гурко” 22 и по-широки в

Университета. Обмисляхме що да правим, що да искаме, как да го искаме. Още тогава се очертаха

две течения: едното да се иска автономия за Македония или Македония независима държава;

другото - приложението на националния принцип, точка 11 от програмата на Уилсон *5+, която той

отдавна бе обявил пред света. Тези, които поддържаха искането за присъединяване на

Македония към България, изхождаха от съображенията:

През време на войната участваха в нея около 80 000 македонци - партизански отряди, македонска

дивизия, новобранци пръснати в другите дивизии на българската армия. През войната никой не

предявяваше искания за автомомия. Георче Петров, д-р Христо Татарчев - първият като кмет на

Битоля и после чиновник в Кичево, вторият лекар в една полска болница на фронта, никой от тях и

тези, които бяха впоследствие с тях, като Димо Хаджидимов, Михаил Герджиков, Т. Делииванов и

пр. и пр. не дигнаха глас за автономията. Ако бяха убедени в спасителността на това начало, но ги

било страх от военeн съд, от уволнение или друго някое наказание, тогаз те са жертвували

разбиранията си, бъдещето на народа си заради себе. В такъв случай, що общественици, що за

народни водачи са били и ще бъдат, когато поради страха за себе, не отстояват на идеите си.

Значи през трите години на войната никой - нито бившите санданисти, които имаха претенцията

да бъдат най-чисти автономисти, не издигнаха глас за автономия, а знаеха, че България воюва за

присъединение. Как сега, след погрома, веднага, без преход, ще заявим пак всички: не щем

присъединение към България, не щем значи тази България, която се зароби през трите години

война за Македония. Няма ли да влошим с това положението на България без да подобрим

нашето?

Няма ли всички чужденци да ни нарекат подлеци? Щом при невъзможност за присъединие, при

победена България, викаме за автономия, а при България победителка - за присъединение, кой

ще вярва вече на нашите твърдения, та макар и клетвени. Когато един народ загуби много, той

още не е загубен. Когато един народ загуби всичко, и честта си - пиши го умрял. И за автономията,

и за присъединението на Македония, трябваше да се отнемат частите, които Гърция и Сърбия

владееха от Македония по Букурещкия мир. Принципът на равновесието те не можеха да изтъкват

против България, като в 1913 год., защото силите победителки можеха да ги компенсират със земи

от Австро-Унгария и Турция. Най-сетне, ако Сърбия и Гърция склонят под натиска съюзниците им,

велики сили, да отстъпят частите от Македония, но да не се дават на България, защото

предпочитат тя да е малка, тогаз да, и ние ще сторим отстъпка - ще приемем разрешението за

автономна и независима Македония. Имаше тогаз в 1918 г., есента, психологическа невъзможност

току така, без преход, да се върнем на старото начало за автономията. Българският народ в

Царството бе дал жертвите - и то колко и какви жертви за Македония! Няма ли да го нараним в

съкровените му чувства, в дълбините на душата му, като сега ние, македонците, заявим - не щем

присъединение, искаме автономия, без да увеличим с тази подлост шансовете за автономия,

защото и в политиката повече се успява като искаш всичко или много, та да получиш по-малко или

нищо.

Най-голямото възражение на онези, които искаха да поискаме направо автономията и отхвърлим

безусловно присъединението, бе, че Гърция и Сърбия и техните покровители ще се побоят, че в

бъдеще тази автономна Македония ще се присъедини към България, а като се вика против

присъединението, ще ни повярват, та ще ни дадат автономия. Според мен, наивни разсъждения

бяха тия след Балканската война, след Междусъюзнишката война, след общата война. Преди

войните ни вярваха в искреността за автономия на Македония, но след войните ние по

необходимо и неизбежно стечение на обстоятелствата бяхме дали доста доказателства, че

желаем обединението си с България. И затова вместо да лъжем, нека си говорим истината - като

българи - и болшинство от населението на Македония, въз основа на националния принцип, ние

желаем да бъдем в една държава с България. Ако обаче това е невъзможно, защото трябва да се

щадят и други интереси - на големи и малки държави, на близки или далечни страни, тогаз дайте

ни независима македонска държава или поне автономия под нечий протекторат. А що се отнася

до опасението, че някога тази Македония ще се присъедини към България, затова силите

победителки могат да предвидят редица гаранции. Нали за това се правят договорите? Ако

последните пък не са вечни, както е и действително, то и договорите, които биха дали Македония

на Гърция и Сърбия, и те някога ще паднат и може би по-скоро, защото колкото са по-

несправедливи тези договори, толкоз са по-уязвими. Болшинството в събранията, които правихме,

така разсъждаваше, така схващаше положението.

Трябваше набързо да се създаде един институт, който от името на македонската емиграция в

България да предяви желанията на Македония пред предстоящия всесветски конгрес или пред

предстоящите конференции за мир. През трите години война македонските дружества бяха

престанали да функционират, пък и мандатът на изпълнителния им комитет бе паднал. Затова в

същите предварителни събрания от по-видни общественици се реши да се образуват македонски

братства, на първо място в София, по околии, например Серско, Солунско, Битолско, Охридско и

пр., а после и в провинциалните градове и села общомакедонски братства.През ноември вече

имахме в София 26 братства. Те избраха по един делегат и в едно събрание на 26-те делегати в

Университета бе избран Изпълнителен комитет от 7 души *6+. По настояването на Т. Александров,

Ал. Протогеров и други приятели и мене бяха поставили в листата.

Избрани бяхме: Ив. Каранджулов, Димитър Михайлов, Тодор Павлов, д-р Божирад Татарчев, д-р

Станишев, Никола Стоянов и моя милост. Ив. Каранджулов, преди да го кандидатираме, трябваше

да го сондираме дали ще приеме. И сега се опъваше, като при поканата да ни води при Мърфи,

даже сега повече се опъваше. Той по-рано бе само съдия и дълги години прокурор, не се е

занимавал с обществени работи нито с македонски обществени работи. През време на войната бе

написал една или повече статии, не помня добре, в излизалия в София германски вестник “Дойче

Цайтунг” по македонския въпрос и изобщо по българския национален въпрос. Това му бе дебютът

в общественото му поприще, ако не смятаме кратковременното му редакторство на в. “Новини” в

Цариград в 1880 или 1881 г. Но оттогаз толкоз събития станаха, няколко въстания Македония

прави, д-р Ив. Каранджулов си гледаше бюрото. “Е, казахме си, голям юрист е, висш магистрат, от

Прилеп и Битоля е, знае френски, знае английски, чужденците обичат да имат работа с по- стари

хора, с по-именити хора, нека го поставим начело на имиграцията. Пък и ново име е, затова ново

нещастно за Македония време”. Новоизбраният изпълнителен комитет на македонските братства

в България се конституира както следва: пр. Ив. Каранджулов, подпр. Д-р Б. Татарчев и Димитър

Михайлов, секр. Никола Стоянов, касиер Г. Баждаров и съветници д-р К Станишев и Тодор Павлов.

Аз станах касиер, защото никой друг не желаеше, а не защото много разбирам от сметки или съм

изобретателен в изнамиране на средства - работа трябваше да се върши. Първото нещо, което

трябваше да направи Изпълнителният комитет, бе да приготви един мемоар за предстоящата

конференция на мира, която не знаехме кога ще бъде свикана, та трябваше да бъдем готови. На

мен и Димитър Михайлов възложиха да напишем този мемоар. Частта от страница първа до 35 и

52 до края е написана от мене, а от 35 до 52 от Д. Михайлов, като някои от данните дадох аз. Така

приготвеният мемоар бе одобрен от комитета и той ставаше вече негово дело. Най-много

трябваше да мислим за заключението - автономия или присъединение. Правихме няколко

събрания и с лица, нечленове на комитета, Ал. Протогеров, Т. Александров, Л. Милетич, Ив.

Георгов, Симеон Радев. Прие се формулата на Симеон Радев, тънък ум и находчив, а именно:

“Македонското население, което от четвърт век насам води непосилна революционна борба

за свобода и правов ред в родната си земя, неведнъж е заявявало, заявява и сега, че предпочита

една независима, самостоятелна Македония пред дележа й по между съседните държави,

дележ, към който Сърбия и Гърция се стремяха всячески.”

По-надолу пък се казваше, че въз основа на националния принцип - цяла Македония би трябвало

да се присъедини към България. Две решения, следователно се приемаха от нас: или независима

Македония, отделна държава; или присъединена към България - във всички случаи, обаче сме

против дележа на Македония между съседите й. В края на мемоара бе прибавена етнографска

цветна карта на Македония от Кънчев - увеличена. Мемоарът бе преведен на френски, английски

и италиански и напечатан на български и на поменатите езици. Той ще си остане един важен

исторически документ.

През януари бяха дошли в София двама англичани, заинтересовани още преди войните с някакви

шисти в Трънско или Брезнишко, от които могли да изтръгнат каменно масло. Мисля, Търнер се

казваше единият, другия не помня, може би Джаксон. Понеже от България тогаз никой не можеше

да отиде на запад - нито македонец, нито от стара България - комитетът реши да използва тези

англичани и чрез тях да прати на Лойд Джордж един кратък меморандум, с който да го направи

защитник на нашата кауза. Проектът за този кратък меморандум написа Ив. Каранджулов и ни го

предостави за одобрение. След катастрофата ние бяхме убедени, че силите-победителки ще

дадат Македония на България. Принципите са за агитация повече, а не за приложение след

победа. За нас се виждаше малко възможно и създаването на една независима Македония:

съюзниците на Сърбия и Гърция не ги заставиха да отстъпят завладените в 1913 г. части от

Македония, когато Сърбия бе пред унищожение като държава и когато много бе важно за по-

скорошното свършване на войната в полза на Антантата, ако България се присъединеше към нея,

та сега ли съюзниците на Сърбия и Гърция ще ги оскърбят, при общата радост от триумфа, при

събудените страсти, при култивираната четири години омраза спрямо противника. Разбира се, ако

дипломатите на победителите бяха по-предвидливи, по-справедливи, повече човеци, те имаха

тъкмо сега най-голямата възможност да разрешат най-добре, най-успешно македонския въпрос и

изобщо балканските проблеми, но малка бе надеждата за това.

Покрай официалния достъпен за цял свят мемоар, който имаше значение и за настоящето, па и за

бъдещето, особено ако не бихме били удовлетворени, трябваше да дирим и по-практични пътища

за успех. Решихме, прочее, да се обърнем към първия министър на Англия Лойд Джордж с

кратичкия меморандум и го помолим да упражни своето влияние, за да се създаде от Македония

една държава под протектората на Англия или на Съединените щати в Америка. Второто турихме

от дипломация, да не помисли Лойд Джордж, че подкупваме с това Англия, а бяхме уверени, че

понеже се отнасяме само към него и понеже Англия има много по-големи интереси в източния

басейн на Средиземно море, ако стори нещо Лойд Джордж, ще го стори за Англия, а не за

Съединените щати. За това искане, което, както се вижда, не бе нито за присъединение към

България, нито за независима Македония, а за протекторат, ние не съобщихме на периодически

свиканите събори от делегати на братствата, нито следователно взехме тяхното съгласие с риск да

ни обявяват предатели, да ни обвинят, че без пари сме продали Македония на Англия. Ние

приехме тази отговорност, та нека ни обесиха след като успееше предложението ни. Защото за

нас най-важно бе да спасим отечеството ни от Сърбия и Гърция, чието владичество от 1913 до

1915 г. ни бе известно, та нека не бъдем напълно независими. Англия знае най-добре да

управлява доминионите си и да взема от тях нещо, без да ги гнети и изтощава. Ние

предпочитахме да бъдем една Канада, една Южна Африка, една Австралия, при невъзможността

да бъдем независима държава или да бъдем в България, отколкото да ни владеят гърци и сърби.

По-късно Търнер и Джаксон разправяха,че занесли меморандума на Лойд Джордж, като го

зашили в непромокаема подплата в дрехите си, да не би случайно при обиск да го намерят

гърците, когато отиват за Англия. Но резултат не дойде: ако беше пуснат някой от нас в Лондон

устно да пледира, може би повече ще се успееше. По-късно, когато в един от месечните събори,

през лятото на 1919 г., автомистическата опозиция се бе засилила и ни обвиняваха, че ще провали

каузата, понеже сме били съединисти, ние съобщихме, че преди присъединение сме искали

автономията на Македония и че за това има официален документ.

А какво правеше в това време Вътрешната Македонска Революционна Организация?

В 1913 г. Сърбия и Гърция изгониха всички учители, свещеници, лекари, адвокати македонци, а

това значи цялата българска интелигенция. Народът остана без ръководители. Народ без

интелигенция е като труп без глава. В Македония под сръбско и гръцко ние имахме членове на

ВМРО, нямахме тела, ръководни тела. През 1914 г. се замисляме да се почне реорганизирането с

агитационни чети, но скоро избухналата общоевропейска война попречи на подобна системна

работа. След погрома от 1918 г. положението в това отношение се влоши. Избягаха и малкото

останали по-рано интелигентни лица в Македония под гръцко и сръбско владичество и всичко по-

будно бе избито или се спаси с бягство в България. Пак значи народът бе обезглавен, пак имахме

членове на ВМРО, но не бяха споени те чрез местни, околийски и окръжни комитети в

организационна мрежа. Оцелелите войводи и четници бяха избягали в България. Членовете на

Централния комитет на ВМРО бяха само на лице и те в България. Тодор Александров, Александър

Протогеров и Петър Чаулев. Задграничните представители бяха покойници, а именно Тодор

Лазаров се самоуби есента на 1912 г., защото по болест напреднала туберколоза, не могъл да

участвува в освободителната война, а в 1914 г. се самоуби и Пею Яворов, поради семейната му

трагедия *7+. След едно съвещание, в което участвувах и аз, реши се да се изпрати до Великите

сили-победителки един меморандум от задграничното представителство на ВМРО.

Меморандумът бе написан от Л. Милетич и изпратен по принадлежност. Подписан бе от Ал.

Протогеров и Т. Александров, не обаче като членове на Централния комитет, а като задгранични

представители. В общи думи накрая бе казано, че се желае свобода на Македония, която е

заслужила отдавна за това с борбите и жертвите си. Протогеров и Александров също така с наше -

мое, на К. Пърличев, Г. Кулишев, Йордан Бадев и Наум Томалевски - в съгласие решиха да

издаваме един вестник, който да пледира каузата ни до сключване поне на договора за мир. Още

през декември, 24 декември, излезе първият брой. Фактически главен редактор бях аз, а

номинално Й. Бадев, защото бе без работа и нему дадохме най-голямото месечно

възнаграждение. Сътрудничиха Г. Кулишев, Н. Томалевски и К. Пърличев. Вестникът кръстихме

“Народност”, защото за защитата на застрашената народност в Македония, Тракия и Добруджа бе

създаден в. “Народност”, излизаше три пъти седмично. Излязоха до 8 октомври 1919 г. 115 броя.

Издавахме на френски и “Lа Nation” от 18 януари 1919 г. до 13 ноември същата година. Излязоха

43 броя. Превеждаха се за него подходящите за чуждия свят статии от в. “Народност” и някои нови

работи. Средствата за тези две издания бяха от ВМРО.

И Изпълнителният комитет реши да издава свой вестник на френски и английски - двете страници

на френски и двете на английски, два пъти седмично. Дълго спорихме кой ще бъде редакторът, и

понеже никой не искаше да се натовари с този труд, касиерът, т.е. моя милост, бе натоварен и с

редактирането и на “La Macedonie - Мacedonia”. Пишех на български и Димитър Наумов

превеждаше на френски и коригираше. На английски превеждаха няколко души - Шумков, а после

няколко броя един друг. Никой от преводачите на английски не харесваше превода на друг и все

един друг си намираха грешки. Понеже сам не разбирах нищо от английски, не знаех кому да

вярвам.И в тези трагични времена не мина без разцепление. Всички амбициозни стари деятели,

които през войната понасяха ръководството по македонските работи на Т. Александров и Ал.

Протогеров, сега надигнаха глава и се обявиха против тях, понеже спомогнали да влезе България

във войната на страната на Централните сили и понеже през войната се проявили като

анексионисти, а те, опозицията сега, те били чисти автономисти. Пръв, който напусна Протогерова

и Александрова, бе бившият член на Централният комитет и бившият задграничен представител

д-р Хр. Татарчев. Идейни някакви протести за това той нямаше. Д-р Х. Татарчев бе участвувал във

всичките съвещания и решения на двамата и техните други съветници - Хр. Матов, Л. Милетич, Ив.

Георгов, Димитър Точков, та да се яви сега обвинител. Той бе споделил на времето, споделяше и

през войната разбиранията на Александров и Протогеров. Д-р Хр. Татарчев бе против последните

двама, защото не бяха го приели от фронта в София него, заслужилия, а бяха привели в София д-р

К. Станишев. Жената на д-р Хр. Татарчев много е допринесла за скарването на мъжа й с двамата

му приятели; Тя най-много недоволствуваше задето докторът не бе преместен от фронта. А

Протогеров и Александров чувствуваха срам и стеснение да ходотайстват пред Главната квартира

да се теглят македонски лекари от фронта, когато се води война за освобождението на

Македония. Скоро след погрома, когато правехме своите съвещания в комитета на “Гурко” 22

помня, че бе канен и д-р Хр. Татарчев и когато Протогеров му подаде ръка, той не я прие и обърна

гръб. От тогаз той се задели от довчерашните си приятели и образува срещу тях фронт с Гьорче

Петрова, Димо Хаджидимов, Михаил Герджиков, Туше Делииванов, Таската Серски /Атанас

Спасов/, Чудомир Кантарджиев, които образуваха тъй нареченото “Временно Представителство

на Бившата Македонска Революционна Организация”. Смешно наименование, тяло на нещо

бивше, тяло на несъществующа сега организация!

Лозунгът им беше - далеч от България, назад към автономията на Македония, а бяха в България и

даже на служба в България. “Временно Представителство” - значи пак нещо несолидно, нетрайно,

на “Бившата ВМРО” почна да издава и бюлетин със социалистическо-санданиска окраска, нещо

като далечно продължение на някогашните “Народна воля” и “Конституционна Заря” в Солун *8+.

Това тяло не беше еднородно. Докато Татарчев-Георче Петров- Туше Делииванов бяха

националисти и умерени, Димо Хаджидимов бе социалист, комунист и гледаше да изкористи

делото за партията си, като привлече повече от емиграцията към комунистите. Затова той

работеше систематично и постепенно, във всеки случай знаеше къде отива. Най-много

привърженици “Временното представителство” имаше между имиграцията в Западна Тракия и по

негова агитация. Там емигрантите македонци бойкотираха изборите за народни представители,

за да дадат доказателства, че не щат България и са искрени автономисти. Всъщност този акт

можеше да се изтълкува от враговете, че Западна Тракия не е яко споена с българската държава и

следователно може да се отнеме от нея. Същият Д. Хаджидимов, който в 1919 г. агитираше

емигрантите да бойкотират изборите за Народното събрание, в 1921 г. агитираше емигрантите да

изберат комунисти депутати, вече бидейки и водител на комунистическата емигрантска

организация на македонци, тракийци и добруджанци. “Временното представителство” се

възпротиви и на петицията, която приготви Изпълнителният комитет на братствата до

конференцията, и агитираше да не я подписват македонците. Така щото вместо да я подпишат

повече, подписаха я около 18 000 души. Тези раздори правеха лошо впечатление и на

чужденците. В София през февруари 1919 г. бе дошъл и полковник Нейпър от английските

окупационни войски. Той съчустваше на нашето дело и бе казал на Каранджулов двете

македонски фракции да се съгласим и да излезем с общо, еднакво искане, което той щеше да

занесе в Лондон на своето правителство. Каранджулов, в качеството си председател на

Изпълнителния комитет, с наше съгласие, покани Хр. Татарчев и Гьорче Петров да изработим една

обща формула. Отначало обещаха, но после се отказаха, не се явиха на определеното време. При

това положение ние се задоволихме да дадем на полковник Нейпър мемоара ни на английски в

коректура, защото още не бе отпечатан, а той заминаваше за Лондон.

Изпълнителният комитет работеше в съгласие с членовете на Централния комитет Т. Александров

и Ал. Протогеров. Лично аз, макар и да намирах, че те и другите им съветници бяха сгрешили с

активното си съдействие да вземе България страната на Централните сили, а че бяха сбъркали,

събитията показаха, Антантата победи, останах с тях и ги поддържах. Мнозина, които бяха

облагодетелствани от тях, които по-рано се омилкваха около тях, сега ги ругаеха. Аз ги защитавах и

държех с тях по следните съображения:

1. Те сгрешиха несъзнателно. Те бяха уверявани от компетентни военни, че Централните сили ще

победят след разгромяването на Русия в Галиция и Полша. Те бяха уверявани и в това, че

германци и австрийци ще дадат значителни помощи за завземането на Македония от България и

че на България ще остане само да я пази до края на войната. Аз мисля, че и без мнението на

нашите първенци - Александров, Протогеров, Милетич, Матов, Татарчев, Георгов и Точков -

правителството на Радославов-Тончев и цар Фердинанд щяха да отидат с Централните сили.

Нашите им дадоха само известна морална подкрепа, без която правителството нямаше да мине.

2. Нашите водители, разбирам Александров, Протогеров и Матов, но и другите поменати преди

малко, бяха честни, безкористни патриоти, всецяло отдадени на Делото без задна мисъл, без

мискински разчети. Славолюбиви бяха, но без славолюбие няма водачи. Важното бе, че не бяха

грандомани и не бяха болни славолюбци. А кои крещяха сега против тях. Тези, които по моя

преценка, не бяха по-умни, не бяха и по-честити и по почтенни, нито бяха и по-

себепожертвувателни.

3. Александров, Протогеров и апандиса към тях Чаулев бяха законно тяло, избрани законно и до

нов законен избор те трябваше да вършат работата от името на ВМРО. Инак на общо основание,

колкото честолюбци, толкоз самозвани тела можеха да се образуват под име “Временен ЦК на

ВМРО” или “Временно представителство на ВМРО”

При това положение дойдохме до конгрес или велик събор, през есента на 1919 г., в който имаше

делегати вече и от образуваните в провинцията братства, а между делегатите и стороници на

Гьорче Петров и Хр. Татарчев, каквито бяха Антон Димитров, д-р Филип Атанасов, арх. Юруков и

др. Викна се обединение да стане, понеже имало разединение. Как? Като се изберат и от

противната страна членове на Изпълнителния комитет, който от 7 души ставаше на 12. Ние, аз и

моите приятели, поддържахме, че обединението трябва да стане на идейна почва, като

прегърнем всички автономния принцип, след като вече бяха изминали оня преход, с който

трябваше да спасим честта си, защото никога не сме били против автономията, напротив до

войните всички бяхме само за автономията на Македония, а през войните - за присъединението

бяхме пак всички, това се каза.

Видя се, че въпреки принципите на Уилсона не ще се позволи политическото обединение на

българския народ и се връщаме към автономията. Искрено, защо не? Щом този е начинът да се

запази българската народност, пък и другите народности в Македония и щом при автономията все

пак ще могат да се развиват по-безпрепятствено културно и политически, отколкото под чуждо

владичество, разбира се, че най-искрено приемаме автономията. За вечни времена? Ако щете и за

вечни, но нашите клетви обвързват ли идните поколения? Глупост би било да се твърди това, а

наивни ни биха взели, ако почнехме да уверяваме света в това, какво ще правят нашите

наследници след няколко поколения. Затова поддържах избора на Изпълнителния комитет да

стане с тайно гласоподаване, а не с комисия, която да удари на мунасипчелък *9+, да предложи

една листа и с ръкопляскания да се приеме тази листа. Съгласен бях да има и комисия за листата,

но пак с тайно гласоподаване да стане, защото и друг или други може да си имат листи, която

събере болшинство, тя е. А може би да изберяха с болшинство, разбира се, и лица от разни листи.

“Опозицията” не искаше да бъдат избрани някои, но най-много мене не искаше, защото съм бил

много близък с Александров и Протогеров. Някои сериозно мислеха, в това число и Ив.

Каранджулов, че аз настоявам за тайно гласоподаване, за да изляза и аз между избраните, та и

той дойде да ме увещава да се откажа от кандидитурата си, да стане с мунасим и явно изборът и

да не настояваме с приятелите ми за тайно гласоподаване. При това положение, щом и

председателят на бившия комитет и някои от членовете му намираха, че за да има “обединение”,

трябва да снема своята кандидатура, каквато сам не съм никога за нищо съм полагал, заявих, че

не е желая да бъда в комитета. Нещастният Ив. Каранджулов мислеше, че ме е обидил с това, че

не останах член в комитета, та после ми се извиняваше. Нищо подобно, никаква обида не

почуствах. Не считах голяма чест за мене да бъда член в Изпълнителния комитет на македонската

емиграция в България. На всяко място, малко или голямо, обаче винаги съм се старал да

изпълнявам дълга си.

Така с явно гласоподаване бяха избрани за втори изпълнителен комитет на съюза на

македонските братства в България: д-р Ив. Каранджулов, д-р Божирад Татарчев, Антон Димитров,

Никола Благоев, д-р Деспотов, д-р Филип Атанасов, Владимир Каназирев, Йордан Бадев, Никола

Стоянов, Петър Станков, Тодор Павлов, Димитър Илиев. Фактически с цялата тази “опозиционна

гюрултия”, да я наречем, се мереха Александров и Протогеров, а “опозицията” се подстрекаваше

от д-р Хр. Татарчев и Георче Петров. Вместо поддръжка, идеше ни едва ли не студенина някаква и

от хора, от които никога не бяхме очаквали. Д-р Вл. Руменов *10+, който след демобилизацията се

беше настанил на постояннно местожителство в Стара Загора, ми писа едно писмо по повод

отиването на Тодор Александров там. На д-р Руменов не се харесало, че Т. Александров казал,

какво би се отеглил от ръководството на македонските работи, но не вижда по-достойните, които

ще го заместят. А това се видяло на доктора много нескромно. А Тодор сигурно е казал: “Хайде,

кажи на кои да поверим работите занапред, на Хр. Татарчев ли, на Павел Христов ли, на Георче

Петров ли?” Руменов понеже е считал вероятно нескромно да каже: “На мен ги поверете”, писа

ми в писмото си в смисъл, колкото пари има останали в касата на ВМРО, той предполагаше, че са

останали около 1 000 000 - да се поверят на неутрални хора, т.е. като него, и да продължат нататък

работата по друг път. Почитаемият доктор бе останал без клиентела в Стара Загора, малко

изкарваше и изнемогваше челядта му, Бог да му я поживи. Той си е предполагал да го извикаме в

София, да му връчим парите на Организацията и да му кажем: “Води сега ти хорото”. Харесало им

се бе заедно с Карайовова - този председател на конституционните клубове в Солун *11+, докторът

подпредседател, с готови пари в банката да си определят тлъсти заплати, другите повече да

работят, а те само да командват, без да ги е грижа за средствата, защото те са осигурени от други!

Ако бе знаел д-р Вл. Руменов, че в касата бяха останали стотина хиляди обезценени вече левове,

не би писал това писмо до мене, което е в архивата ми нейде и нямам сега възможност да го

цитирам тук. Не казах за това писмо на Александров, защото всякога съм гледал да споразумявам

хората, а не да ги скарвам с доноси.

След великия събор на братствата ние спряхме в. “Народност” Предстоеше Изпълнителният

комитет да издава свой вестник и на български. Моите приятели Йордан Бадев, Н. Томалевски, Г.

Кулишев намерили за удобно да прокарат Д. Крапчев *12+ за редактор на новия вестник, а мене

помощник, като фактически аз редактирам вестника със съгласието на Д. Крапчев. Защо беше

това? Може би д-р Антон Димитров, Вл. Каназирев и д-р Филип Атанасов от комитета не са искали

мене за редактор, та са прибягнали другите членове до този компромис? Възможно е. Но ако бях

неудобен като “присъединист”, нима Д. Крапчев бе по-чист автономист? Д. Крапчев

принадлежеше на Демократическата партия, той бе редактор на в. “Пряпорец”, който бе официоз

в края на войната, сега пък бе редактор на в. “Зора”, пак общобългарски вестник. Впрочие,

смешно е да се дирят принципни основания за това. Просто от неприязън някаква поменатите

господа в комитета, изхождащи от “опозицията”, искали да ме унижат и вероятно са смятали, че

ще откажа. Аз приех, защото приятелите ми намериха, че е полезно това за делото.

Възнаграждението беше никакво, та да се мисли, че за това се полакомих. Аз си бях учител и бе

смешна тогавашната сума за редакторството, както смешна бе и тази,що получавах като редактор

на френско-английския “La Macedoine” - някакви обезценени 200 лв. месечно за последния, сега

още по-обезценени 500 лв. на месец. Фактически аз бях пълен разпоредител с вестника като негов

редактор. Не затова,защото съм по-добър журналист от Д. Крапчев, напротив Д. Крапчев е по-

добър журналист, но защото той бе зает в “Пряпорец” и после в “Зора”.

Бяха се разпространили слухове от мои врагове, че съм получавал няколко хиляди лева на месец

от комитета и пр. Великият събор избра една тричленна контролна комисия от Благой Димитров,

Славчо Ковачев и Никола Киров да ми прегледат сметките като касиер на първия Изпълнителен

комитет. Последните двама контрольори бяха от “враговете” ми и между разспространителите на

клюките за големи заплати. Изненадани останаха като видяха, че не 4 000 лв. месечно съм

получавал за редакторството ми на “La Macedoine”, а само 200. Чудеха се, че толкова малко съм

получавал, защото те ако бяха на мое място, действително хиляди ще искаха да получават!...

Сметките ми бяха в ред и ги предадох на контролната комисия да ги връчи на новия касиер, а аз

получих препис от протокола, с който се освобождавах от парична отговорност.

Пак през зимата на 1918 г. /ноември, декември/ написах книгата “Македонците в културно-

политическия живот на България” *13+. В нея имаше приложение за македонци министри,

владици, дипломати, писатели и журналисти, по-видни революционери, адвокати, лекари,

офицери и пр. Трябваше да се бърза с издаването й и на френски, за да разпространим между

влиятелни чужденци преди мира. Поради това, пропуснал съм някои лица да упомена в

съответните категории и мнозина от това ми станаха “врагове”. А не бе умишлено направено от

моя страна. За това ми се много сърдеше Никола Киров - не съм го писал между писателите? А не

беше писател, такива писатели като него са повече от учителите. Книгата бе издадена от името на

Изпълнителния комитет - като че той е правил анкетата. Авторът на книгата съм аз, а за

събирането на материалите много услужи с връзките си Тодор Александров. И текстовете под

повечето от образите в албума “Македония в образи” написах аз, макар Л. Милетич и да не е счел

за нужно да упомене в предговора за това. Па може би не е знаел? И част, макар и малка от

образите, са събрани и подбрани от мен. Главната заслуга за това, обаче се пада на Т.

Александров, Христо Матов и след това на Н. Томалевски, Георги Палашев и Илия Бобчев,

последните двама завеждаха с Христо Матов културното бюро при македонската военно-

инспекционна област в Скопие.

Една подробност щях да пропусна. Когато предстоеше на българската делегация за мира да

замине за Париж, Ив. Каранджулов и аз се явихме при Тодор Тодоров *14+, министър-председател

и министър на външните работи, и му заявихме от името на Изпълнителния комитет, че нашето

разбиране е следното: българската делегация да настои пред Конференцията за мира за

автономията на Македония като декларира, че България ще се откаже от тази част на Македония,

която владее, като сторят същото Гърция и Сърбия, т.е. като и те отстъпят или им се отнемат

частите от Македония, които владеят. Това Тодор Тодоров ни обеща най-тържествено. Асъл не ще

се намери български държавник, след глупостта от 1912 г., който да не предпочете една цяла

независима Македония, пред една поделена Македония, та макар и по-голяма да би била частта,

която владее България.

Бележки

1. Бележката е написана така в оригинала.

2. Войнишкото въстание е събитието, за което говори Баждаров. Размириците сред войниците отстъпващи

след пробива на Добро поле избухват с приближаване на старата граница. Разбита е главната квартира на

армията в Кюстендил и по железницата бунтовниците се насочват към София. За да спре движението им

правителството освобождава от затвора Александър Стамболийски, който е изпратен в Радомир с цел да

преговаря е тях. Първоначално той се опитва да ги спре, но по - късно под техен натиск и този на съратника

му Райко Даскалов оглавява бунта. От тук въстаниците обяват България за република /27 септември 1918 г./

и се насочват към столицата, но във Владайското дефиле са разбити от редовни войскови части. Ал.

Стамболийски се укрива до обявяване на амнистия.

3. След пробива на Добро поле правителството обмисля пътища за излизане от войната. На 28 септември

1918 г. с посредничеството на американската дипломация, българска делегация водена от Андрей Ляпчев и

включваща ген. Иван Луков и Симеон Радев, е приета в Солун от главнокомандващия ген. Франше д’ Еспре.

След двудневни преговори на 30 септември е подписано примирие, според което армията трябва да се

изтегли на старата граница и да се демобилизира, а частите намиращи се на запад от Скопие остават в плен.

Окупирани са стратегически обекти от съглашенските войски и е осигурено свободно движение на войските

им през територията на страната.

4. Иван Каранджулов /1856-1930/ - роден в гр. Прилеп. Завършва Робърт колеж в Цариград и право във

Франция. Работи в Съдебното ведомство в България, а след Първата световна война е председател на Съюза

на македонските братства в България. Доктор по право.

5. Програмата на президента на САЩ известна като “14 точки на Уилсън “ е формулирана в послание до

конгреса на САЩ от 8 януари 1918 г. В 11 точка между дугото се казва:

“…взаимоотношенията между отделните балкански държави трябва да се определят чрез дружеско

обсъждане по протежение на исторически установените гранични линии на народностна принадлежност “.

6. Съюза на македонските братства в България е основна емигрантска организация на македонските

българи след Първата световна война . Към началото на 30 - те години има около 210 братства. В този

период се възглавява от Национален комитет, състоящ се от 12 души. Издава свой вестник “Македония“.

Въпреки, че дейността му е ограничена след преврата от 19 май 1934 г. продължава съществуването си и е

закрит след 9 септември 1944 г.

7. Централният комитет на ВМРО, който действа след 1918 г. е конструиран през март 1911 г., след писмено

съгласие между революционните окръзи и крила в македонското движение. За членове на ЦК са избрани Т.

Александров, П. Чаулев и Хр. Чернопеев, а за допълнителен член Ал. Протогеров. След убийството на

Чернопеев при Криволак през 1915 г. Ал. Протогеров заема неговото място. Вж. Национално -

освободителното движение на македонските и тракийски българи (1878 - 1944 ). Т. 3, С., 1997, с. 249 - 258.

8. Става дума за Народно - федеративната партия, което е основана след Младотурската революция от

дейци принадлежащи към крилото на Я. Сандански. Учередителният конгрес е проведен през август 1909г. в

Солун. На него са изработени програмните документи - устав и програма и е избрано ръководство. Скоро в

редовете се появяват сериозни разногласия, което довежда до нейното отслабване, а след 1910 г. дейността

и замира . Вж. по - подробно Първанов, Г. Народно - федеративната партия в националноосвободителното

движение . Векове, 1989, кн. 3, с. 31 - 40.

9. мунасип /тур./ - прилично, пристойно, с блага дума.

10. Д- р Владимир Руменов - истинското му име е Наум Мушевски. Роден в гр. Крушово през 1870 г.

Завършва медицина в Одеса и е назначен за лекар в Скопие. Става член на ВМОРО. Заподозрен в

революционна дейност емигрира в София. След Младотурската революция се завръща в Македония и

участва в изграждането и дейността на Съюза на българските конституционни клубове. По време на войните

е военен лекар. След тях се включва в дейността на македонските братства. Избиран за народен

представител в 21 и 22 ОНС от Македонската парламентарна група. Умира в София през 1939 г.

11. Съюза на българските конституционни клубове е създаден в Солун през септември 1908 г. на базата на

десницата на ВМОРО. Бори се за областно самоуправление на Македония и Одринско. За председател е

избран Тома Карайовов. Издава вестник “Отечество”. Участва в изборите за парламент през 1908 г. След

приемане на закона за политическите партии, който забранява дейността на националните партии, СБКК се

саморазпуска. Вж. Първанов , Г . Създаване Съюза на българските конституционни клубове (юли -

септември 1908). Векове, 1982, кн. 6, с. 5 - 15; от същия автор - Политическата дейност на българските

конституционни клубове . Македонски преглед, 1991, кн. 4, с. 23 - 48.

12. Данаил Крапчев ( 1880 - 1944 ) - роден в гр . Прилеп. Учи в Битоля и Солун, след което завършва право в

Софийския университет. Редактира вестниците “Илинден“(1907 - 1908 ), “Отечество“, “Родина“, “Вардар“ и

“Българин“ (1912 - 1913 ), който са с македонска тематика. По време на Първата световна война е редактор

на вестник “Пряпорец“ - орган на Демократическата партия, а след войната издава независимия вестник

“Зора“. Убит в Горна Джумая непосредствено след 9 септември 1944г.

13. В биографичките бележки към книгата “36 години във ВМРО“ съставителят твърди, че тази книга е

написана от Кирил Пърличев. Вж. Кирил Пърличев. 36 години във ВМРО. С., 1999, с . 2.

14. Теодор Теодоров е роден през 1859 г. в Елена. Учи в Габровската гимназия и в гр. Николаев, Русия.

Следва право в Одеса и Париж. Работи като прокурор в София. Един от лидерите на Народната и

Обединената народно - прогресивна партия. Министър на правосъдието ( 1896 - 1897 ), на финансите (1897 -

1899) и (1911 - 1913). Министър - председател и министър на външните работи ( 1918 - 1919 ) и водач на

делегацията за преговорите за мир в Париж. Председател на осмото ОНС. Умира през 1924 г .

От Ньойския договор за мир до убийството на Тодор Александров:

1

/ноември 1919 г. - септември 1924 г./

До договора за мир и Централният комитет на ВМРО се занимаваше повече с организиране на

печатната пропаганда в полза на каузата. Деятелността вътре се ограничаваше в разузнаване на

положението след окупацията на Македония от гърци и сърби и с добиване сведения на насилия.

За тая цел отиваха куриери и се връщаха. Тези сведения с пишуща машина преписани се даваха и

в Министерството на външните работи и Военното министерство за сведение. Трогателни разкази

се получаваха за прекарване тайно , с риск, на наши военнопленници през границата от нашето

население в Македония. Това бе първият окуражителен признак, че хората ни отвътре не са

отчаяни, и в нещастието не само държат яко за българщината си, но проявяват националното си

чувство и в рисковани дела.

В началото на октомври 1919 година бе образуван кабинетът на Ал. Стамболийски. В него

участвуваха и трима обединисти: М. Маджаров, Ат. Буров и д-р Ст. Данев. На 2 ноември бяха

арестувани Ал. Протогеров и Т. Александров. За да се заблудят, да се дигне всяко подозрение

срещу намеренията на правителството спрямо двамата членове на Централния комитет, само три

дена преди арестите Ал. Димитров, министър на вътрешните работи, бе пожелал да се посъветва с

Т. Александров как би могло да се въведе повече ред в Струмишкия окръг. И двамата бяха

арестувани от жилището им. Предлогът беше, че това ставало по искането на съюзниците-

победители, по силата на Ньойския договор за мир. Ала в този списък за “провинени” през

войната имаше около 500 имена. Защо бе посегнато само на Александров, Протогеров и двама-

трима офицери? За арестуването на двамата членове на Централния комитет, Чаулева не

закачаха, макар и той да бе в черния международен списък, е допринесъл сигурно много Гьорче

Петров. Гьорче Петров се бе доближил много до министъра на вътрешните работи Ал. Димитров,

бивш санданист. Гьорче мразеше Алексадрова и Протогерова, макар при среща с тях да ги

поздравеше най-учтиво и да се подмилкваше като мачка. Гьорче Петров бе назначен председател

на комисията, която трябваше да ликвидира със сметките на общините в Македония, Тракия,

Добруджа и Поморавия през войните. Гьорче зае мястото на Георги Палашев, който бе уволнен

след оставката на кабинета Ал. Малинов. Гьорче Петров мислеше, че след арестуването на Т.

Александров и Ал. Протогеров той с Хр. Татарчев и бившите санданисти ще поемат ръководството

на македонските работи. Скоро обаче тези сметки се разбъркаха: Т. Александров избяга от ареста,

а не след много него избяга и Ал. Протогеров от арестантското отделение на Александровската

болница. Те се скриха.

През 1920 г. бе взето решение Тодор Александров да замине вътре, за да организира населението

в скопския и струмишкия окръзи, Ал. Протогеров да отиде в странство - при първа възможност, за

да възобнови връзките със стари приятели на движението в Австрия, Германия, Унгария и

другаде. Организацията бе останала и без средства, та трябваше да се събират такива даже и от

чужденци без ангажименти някакви, разбира се. Тогаз Централният комитет бе решил да назначи

Кирил Пърличева, Коста Николова, запасен полковник, и мене за временни задгранични

представители до свикването на конгреса. Аз поисках 24 часа срок да си помисля. Съзнавах

всичката трудност на положението: преследване от българското правителство, организация вътре

тепърва трябва да се възсъздава, врагове и в лицето на бивши санданисти, на Хр. Татарчев и

Гьорче Петров, Димо Хаджидимов с комунистите и пр. Освен това много разочарования бях

преживял, поради неуспехите на Делото и поради чести разцепления и вътрешни междуособици.

Малък ми бе и личният авторитет за подобна длъжност - задграничен представител на ВМРО. Но

понеже Т. Александров настоя да бъда в Представителството в интереса на работата, приех. И

понеже касата беше празна, трябваше да се издържаме от друга работа, а свободното време да

даваме безвъзмезно на Делото. Аз и К. Пърличев бяхме учители, а Коста Николов редактор на в.

“Народна отбрана” - орган на запасното офицерство. За нашата длъжност във ВМРО знаеха само

доверени лица, с които имахме работа като такива.

Между това в легалната емигрантска организация станаха нежелателни работи. През лятото на

1920 г. Антон Димитров, д-р Филип Атанасов и д-р Деспотов се наговорили тайно от другите

членове на Изпълнителния комитет да прокарат решение в комитета, щото за политически работи

от международно естество, значи за дипломатическа дейност на комитета, да бъдат

упълномощени трима, та само те да знаят за подобните акции, защото трябвало да бъдат много

тайни. Възползвани от отсъствието на Ив. Каранджулов, Н. Милев, Н. Стоянов, Бадев и пр. от

София, в едно заседание на петима членове от комитета под председателството на д-р Божирад

Татарчев подобно решение било прокарано с три гласа - гласовете на Антон Димитров, Филип

Атанасов и Деспотов против два - на д-р Татарчев и професор Благоев. Това решение бе незаконно

и формално и по същество. Формално бе незаконно зето, защото в един 12 членен комитет могат

да се вземат решения само в присъствието на 7 души най-малко, иначе няма кворум. По същество

бе незаконно, защото конгресът е дал еднакви права на всички членове на Изпълнителния

комитет, така щото не могат неколцина да решат да се отнемат права на един и да се придадат по

големи права на други. Най-сетне, ако всички други 9 души се бяха съгласили да делегират своите

права и власт на другите трима, би било понятно и би могло да се приеме. Един обаче ако каже,

че желае всичко да знае, защото такъв е мандатът му от конгреса, не може без него някаква си

тройка да играе ролята на таен комитет в комитета. А в случая тримата, които се избират сами в

таен комитет, взимат това решение в събрание от петима, вместо дванадесет или най-малко

седем и против мнението на двамата, тия, които са били на противното становище. Каранджулов

по това време бе в странство. Тримата господа започват сега тайно от другите да вършат

“дипломатически акции”. Най-голямата им акция бе да пратят Никола Ризов - неговите

дипломатически способности били намерени за най-ценни - в странство, като му дават и

пълномощно от комитета с пълна власт - pleine ponvoir. Тъкмо тогаз Габриеле Д’Анунцио бе

окупирал Фиуме, който бе оспорван от Югославия. Никола Ризов и един мошеник, някой си Бурев,

се явяват при Д’Анунцио като пълномощници на Македонската организация и му искат пари и

оръжие, за да дигнат въстание в Македония. Уговорено било оръжието да се натовари на

италиански параход и стовари на албанския бряг. По-късно ще се определяло точно мястото и

времето за тази акция. Никола Ризов получил 80 000 италиански лири, дал от тях 20 000 на Бурев,

а с другите 60 000 отишъл в Рим и отседнал като важна персона в Grand Hotel. След като опапал

парите, върнал се в България. Възможно при преговорите между италианците и сърбите

италианците да са упражнили натиск на последните и с това, че могат да хвърлят във въстание

македонците, с чиито комитет Д’Анунцио има ангажимент. Това беше не само предателство,

продаване на македонското дело за паница леща, но и страшно излагаше освободителното ни

движение.

Първо, защото Никола Ризов и тези, що бяха го пратили, не можеха да дигнат никакво въстание и

следователно бяха лъжци. Второ, защото тези, които са дали парите на Николаки Ризов, си

съставяха много лошо мнение за нашата организация. А чужденците не знаят тази подробност -

що е ВМРО и що е емигрантската организация - или малцина също правят тази разлика.

Чужденците знаят Македонски комитет, и понеже Николаки Ризов представил пълномощно от

Македонския изпълнителен комитет отгде да знаe и работа ли му е да се справи, че има

Централен комитет на Вътрешната Македонска Революционна Организация и че този Централен

комитет може да дига въстание. Престъплението беше консумирано.В 1921 г. Т. Александров

повика Н. Ризов на изследване. Н. Ризов признал всичко. Тодор му простил за хатъра на брат му

*15+ и защото, ако бе зарит в изкопания гроб, щеше да пострада Иван Михайлов, който го заведе

при Александров, та роднините щяха да го искат от Ив. Михайлов.

Когато наближи времето за конгреса, нашите приятели Милев, Кулишев, Йордан Бадев, Н.

Томалевски и др. решихме да изхвърлим от комитета провинените в тази афера, като не бъдат

преизбрани, а изборът на новия комитет да стане с тайно гласоподаване, като приготвим и

прокараме листа с почтени лица.

Вторият велик събор се откри на 17.10.1920 г. и трая 4 дни до 20-ти октомври вечерта. Владимир

Каназирев, макар и член в комитета, още през годината, в обикновените събори, правеше

нелоялна опозиция на своите колеги в комитета, а не си даваше оставката. Неговата опозиция се

мотивираше от низки побуждения: искаше комитетът да го прати с мисия в Америка, гдето имал

жена, като му плати около 100-200 хиляди пътни и дневни разноски! И понеже не получи

удовлетворение, стана противник. Архитект Юруков, пък и д-р Хр. Татарчев, се явиха като

опозиция и осъждаха дейността на председателя Ив. Каранджулов в странство, заминал там по

решение на комитета. Опозицията бе малцинство и бе гласувана резолюция, благоприятна за

Изпълнителния комитет. В устава на емигрантската организация не е казано как се избира

Изпълнителния комитет с тайно или явно гласоподаване. Това трябва да решава всеки път

конгресът. И този път имаше предложение от опозицията да се избере комисия от болшинството и

малцинството, която да изработи смесена листа и да се приеме тя единодушно. Мое бе

предложението и то бе подкрепено и от други, изборът на новият комитет да стане с тайно

гласоподаване и то се прие с голямо мнозинство. Тогаз арх. Юруков, д-р Хр. Татарчев, Н. Киров, Сл.

Ковачев, д-р Хр. Далкалъчев, д-р Филип Атанасов и др., всичко 30 души, напуснаха

демонстративно конгреса, отидоха да заседават отделно в един от салоните на бирария

“Батенберг” и там си избрали петчленно бюро, наречено “Временна комисия”. Така бе извършено

ново разцепление. Конгресът продължи заседанието си в салона на Безплатните трапезарии и

избра с тайно гласоподаване следния Изпълнителен комитет: Д-р Ив. Каранджулов, Никола

Стоянов, Хр. Станишев, Наум Томалевски, д-р Божирад Татарчев,Н Дишков, П. Глушков, Яков

Янков, Славейко Матов и Христо Попов. Най-многото получени гласове бяха 148, а най-малкото -

99, абсолютно болшинство, на което разколниците не се подчиниха и образуваха нова

емигрантска организация. Във временната комисия участвуваха: д-р Хр. Далкалъчев, арх. Юруков,

д-р Ф. Атанасов, Антон Димитров и д-р Хр. Татарчев. Д-р Ф. Атанасов, който бе касиер на бившия

Изпълнителен комитет, не пожела да предаде сметките и задържа парите - около 200 000 лв.

Как мотивираха разцеплението си? В нашия комитет имало лица, които са били за присъединение

по-рано, та нямало сега да вярвят в автономизма им. А за присъединение на Македония към

България бяха и Н. Юруков, който бе подписал в 1913 г. една петиция до българското

правителство заедно с други костурци за присъединение към България и д-р Хр. Татарчев, който в

една своя реч в Крушово, по случай 15-годишнината на Илинденското въстание 2 август 1918 г., се

бе изразил, че автономията била като етап за присъединение. За присъединение бяха и Антон

Димитров, и Славчо Ковачев, и Иван Снегаров, последните двама сега бяха редактори на в.

“Автономна Македония”. Ние не сме искали сътрудничеството на другите македонски

народности. Нищо вярно в това, разбира се. Ние сме правили постъпки да се организират

македонските емигранти в Румъния, в Турция, в Албания, та и власите, и турците, и албанците

македонци да заработят с нас за автономията на Македония. Не се образуваха такива

организации и затова не можа да се създаде смесено представително тяло в Женева и изобщо в

странство. А “Временната комисия” повика при себе си един турчин от Сяр, един албанец от

Дяково и залъгваше тонковците, че тя има представители и от другите народности. Всъщност зад

този турчин и зад този албанец нямаше не организация никаква, но и едно малко дружество поне,

а те представляваха само себе си. Албанецът не бе и македонец... Редактор на в. “Македония” бях

аз сега от октомври 1920 г. до края на януари 1923 г., а Кирил Пърличев беше помощник-редактор.

Аз получавах 1000 лв. месечно, а Пърличев 500 лв. Сътрудничиха редовно Йордан Бадев и Наум

Томалевски. Понякога даваше статии и Н. Милев. Там се водеше, макар и непостоянно, полемика

с органа на “Временната Комисия” - “Автономна Македония”. Имаше и друга емигрантска

организация, водена от Димо Хаджидимов - “Емигрантска секция при Българската комунистическа

партия” - така че три бяха емигрантските организации. В 1922 г. се създаде и четвърта -

“Земеделческа емигрантска група”, начело с Панов *16+ от Велешко.

Първото писмо на Изпълнителния комитет до Обществото на народите, с дата 22 декември 1920

г., бе написано от мене. То е напечатано във в. “Македония”.

На 2 октомври 1921 г. се откри вторият велик събор или по-правилно е да се нарече третият. Може

да се каже, че той бе най-издържаният и най-сериозният по работа. Никола Милев държа реферат

върху “Международното положение на македонския въпрос”, Йордан Бадев - “Трите македонски

организации”, а моя милост върху “Положението в Македония”. Избрана бе по искането на

неколцина делегати и помирителна комисия, която да преговаря с “Временната комисия”. Тя,

помирителната комисия, се състоеше от господата Владимир Кусев, Н. Попов, Хр. Коцев, Йордан

Мирчев и Борис Антонов. Нищо не излезе, разбира се, защото отцепниците държаха изборът на

Изпълнителния комитет да не става по болшинство, а с мунасин. От началото на 1921 г. почнахме

да издаваме и френски бюлетин “La Macedoine” под мое ръководство.

Великият събор от октомври 1921 г. избра Изпълнителен комитет: д-р Ив. Каранджулов, Н. Милев,

д-р Александър Станишев, Наум Томалевски, Йордан Бадев, Н. Гьондов, Н. Стоянов, Божирад

Татарчев, Андрей Кожухаров, Харалампи Грашев и Андон Пиперевски. Конгресът /великият събор/

бе председателстван от д-р Вл. Руменов, който вече се бе определил против Временната комисия.

Д-р Вл. Руменов в 1921 г. се настани на местожителство в София. Той взема инициативата да се

образуват в Македония тайни десетици *17+, начело на които да стои по един “учител”, с цел да се

култивира по-високо национално съзнание и да се запази националният бит. Събрали се бяхме да

обсъждаме тази инициатива у д-р К. Д. Станишев. Там беше и Хр. Матов, който имаше от време на

време проблясъци на здрав разум. Той се обяви против: “След като, каже, сме учили народа там

на опасни работи, на революция, сега, вместо комитети, ще правите някакви проповеднически

десетки”. “Няма, казва, да има успех”. Другите се изказаха да се образуват. Аз не виждах вредата

от тази инициатива, ако не успее, както казваше Матов, няма що, ако ли успее, полза ще има,

пакост не. Които от македонците са за революционно дело и малко им се вижда това

проповедничестко, впрочем напълно законно сдружение, те ще стават членове на ВМРО. По-

слабите духом ще са организирани на тези начала. Конституира се централна десетка, в която

влизаха: д-р Вл. Руменов - учител, а членове: Евтим Спространов, Н. Габровски, д-р Юруков, д-р К.

Д. Станишев, Г. Баждаров - другите не помня. Д-р Руменов приготви един катахизис, зает от

борбите на поляците за национално самосъхранение, и го напечатахме. Всеки от десетте

трябваше да образува десетка, всеки от тази - друга и т.н.. Тази организация трябваше да се

пренесе и в Македония под сърби и гърци. Във Битоля образува подобна десетка Георги Ангелов

Генчев, но след една година сърбите узнаха и затвориха членовете. Затова бе жестоко бит братът

на Йордан Бадев - Кирил. Значи и за едно законно сдружение, само защото е българско, има

затвор и побоища, следователно и то е опасно и комитестването е опасно, но второто поне има

защо. Не успя тази организация, в България скоро замря от липса на живот, а в Македония

другаде, освен в Битоля, не се образува. За тази организация се съгласи и Централният комитет, по

съображенията, които казах, а моето участие в нея бе един вид гаранция, че не ще влезе в колизия

с ВМРО. Членовете и се наричаха братя. Аз образувах десетка с Панайот Манев, Петър Глушков, Ст.

Симеонов, М. Гелев, Сп. Гайдарджиев и др. Но с централната десеторка, която “учителят”

престана да свиква, умряха безшумно всички, както и безшумно се бяха родили.

Работите във ВМРО не вървяха добре.

През зимата на 1921 г., ако не се лъжа през февруари, Протогеров замина за странство през Бургас

с параход за Цариград и Италия. На парахода след Цариград се намери в компания с д-р Филип

Атанасов и Павел Христов, които отивали за Албания. Ние в София заради Протогеров и

Александров, за да запазим тяхното ръководство в освободителното движение, бяхме на нож,

дето се казва, с Временната комисия, а Протогеров още на парахода влязъл в някакви преговори

за разбирателство, значи ги признава за фактор и в революционното движение, когато бяха само

отцепници от емигрантската организация. В Тирана, Албания, Протогеров, Филип Атанасов и

Павел Христов влезли впреговори с албанските министри за съюз. Тогаз министър на вътрешните

работи бил Ахмед Зогу. “Договорът” е бил сключен на базата Албания да получи Новопазарския

санджак и Косово, а Македония да стане автономна и независима държава, като Дебърският

санджак бил обявен за спорен, нещо като нова спорна зона. Със този акт Протогеров, без да се

съветва с другите членове на Централния комитет и със Задграничното представителство, правеше

две крупни грешки: първо признаваше като равна страна на ВМРО Временната комисия с нейните

представители в случая и то в един международен акт и второ, възприемаше се принципът за нов

дележ на Македония, защото това значеше спорна територия. Ал. Протогеров после се

извиняваше с това, че подписал документа ad referendum, т.е. до възприемането му от ЦК и ЗП

като тела. Не видях този интересен документ, Протогеров все отбягваше да даде препис. Впрочем

той падна сам по себе си, но остави една следа на недоразумение между първите хора на ВМРО.

Друга много по-голяма беда. През 1920 г. Организацията беше останала с малко средства и

трябваше да прави големи икономии. За това някои от воеводите и четниците, които бяха на

издръжка дотогаз, се лишиха от такава и им се каза да хванат частна работа, а на други се намали

издръжката. Някои от тези пехливани - и от първите, и от вторите, заминавали на групи вътре в

Македония под сръбско владичество и вземали насила пари от турци, българи и власи. За тези

разбойнически подвизи не знаеха нищо нито членовете на Централния комитет, нито ние,

задграничните представители. Пръв ни съобщи за това Ефрем Чучков *18+. Един ден на ул.

“Пирот”, идейки от III мъжка гимназия за вкъщи, казах му да напише що знае в писмо до Тодор

Александров и аз ще му го препратя. Ефрем изпълни това - пликът не бе залепен, прочетох

писмото и го препратих на Тодор с мнение да се вземат незабавно строги мерки, за да се

унищожи това зло, защото то ще погуби Вътрешната организация. И действително, какво бяха

почнали да си мислят нашите съотечественици вътре, като виждаха, че ги грабят по насилствен

начин, тези, които в миналото са ги канели на борба с лозунга “Свобода или Смърт”, а сега са се

превърнали на обикновени разбойници. Те, хората вътре, очакваха от бившите революционери да

продължат делото и да станат пак страшилище за сръбските грабители, кожодери и палачи,

каквито бяха за турските по-рано, а то какво излезе - бившите революционери да се превърнат

сами на палачи. Не беше от значение фактът, че повече от ограбените били турци или власи.

ВМРО, която се старае да сплоти всички народности в Македония за обща борба против

поробителите сърби, гърци, не може да търпи македонски революционери с разбойнишките си

дела да тласнат небългарските македонци в обятията на властта и последната да ги употреби в

борба с ВМРО. Ако не можем от инородците да направим революционери като българите в

Македония, то поне да не ни бъдат врагове, а съчуственици и приятели или най-малко

неутрализирани.

Злото се оказа по-голямо, отколкото бе. Съучастници в тези разбойнически нашествия бяха и

войводи, които се ползваха с голямо доверие, каквито бяха Дончо Ангелов, кратовски войвода,

Стоян Мишев - щипски войвода, довереното лице на Тодор, Славе Иванов и др. Стоян Мишев и

Славе Иванов не влизаха сами вътре, но пращаха други като Дончо Ангелов, Григор Циклев,

Максимов и пр. и си деляха печалбата. Александров разучаваше работата и мълчеше. Но в тази

игра до разкриването на картите бе опасно, че ако Славе Иванов подуши, може да убие Тодор,

защото често го придружаваше, когато Тодор бе на почивка в България. А и след като Дончо

Ангелов с двама - трима свой съучастници бяха наказани със смърт, картите се разкриха, защото

вече се знаеха всички разбойници, пък и те знаеха, че са известни. Славе Иванов, Стоян Мишев,

Гр. Циклев с другарите си открито ревяха, че Тодор Александров е полудял, щом избива бивши

свой другари, думата бе за Дончо Ангелов и се заканваха и нему, и на нас. Пътят в Македония на

Ст. Мишев, Сл. Иванов и компания бе затворен. Те се хвърлиха тогаз в обятията на земеделците и

на тъй наречените федералисти, които бяха морално и материално подпомагани от

правителството на Стамболийски, главно от Ал. Димитров, а после и от Райко Даскалов.

Казах “федералисти”. Отцепниците от емигрантската организация начело с Д-р Филип Атанасов, Д-

р Хр. Татарчев и архитект Юруков се оформиха в 1921 г. като Федеретивна македонска

организация. Изработиха си и устав с подобна цел, т.е. автономна Македония да бъде федерация

от кантони, подобно на Швейцария. Даже един велешанин, студент в Женева, после отиде в

Македония да стане сръбски учител, печаташе проект за конституция на Федеративна Македония.

На тези щури хора ние казвахме, че Македония не може да бъде Федеративна държава, защото

народностите в нея не са обособени по области, подобно на кантоните в Швейцария, а са

размесени в един и същи град, даже в едно и също село има и турци, и българи, и гърци. Същото е

за околиите и окръзите. В Македония за запазване на правата на народностите, може да се

предвиди екстериториална културна автономия и пропорционално представителство в

законодателните тела, но тя не може да бъде като Швейцария. Тези заинатени хора забравиха, че

в т.3 на Мюрцщегската програма австрийската дипломация вмъкна реформата: да се направи

ново административно разпределение, като се прокара в него народностният принцип. И тогаз се

запретнаха Гърция и Сърбия да пращат чети и терористи, да увеличат своите “сънародници”, та

при прокарването на административната реформа да имат околии и окръзи с гръцко или сръбско

болшинство. Това бе едно лукаво внушение от Бел-Плац, което хитрият Хилми Паша използва

твърде добре в междуособиците на християнските народности. Сега нашите скодоумци, с

програмата си за Федеративна Македония, не внушаваха ли на поробителите на Отечеството ни

да употребят още по-големи усилия за погърчване или посърбяване на по-големи части от

Македония, ако не на цялата даже с колонизация, та ако някога пак стане това, що искат

македонците, да имат в тази федеративна Македония своите гръцки и сръбски кантони. Против

тезата за “федеративна Македония” писах обоснована статия в списание “Македония”, като

изкарах и няколко десетки отпечатъци. Този своебразен федерализъм внесе едно объркване на

понятията. Мнозина смятаха, че “федералистите” македонци се наричат така, защото са за

Балканска федерация.Поради което излизаше, че ние сме против Балканска федерация. Когато

истината е, че ние желаем Балканската федерация, но не желаем Федеративна Македония. За да

облекат идейната маска, разбойниците Стоян Мишев, Григор Циклев, Славе Иванов и компания се

присъединиха към “федералистите”, подкрепяни от земеделческото правителство в борбата им

против ВМРО и против легалната организация в България. Образувана бе и “Революционна

Федеративна Македонска Организация” към която, освен поменатите, се причислиха Панов от

Велешко и Крум Зографов от Велес. Зографов замина и в Македония с чета, но бе разбит от четите

на ВМРО и после за отмъщение “федералистите” запалиха село Кошево в Кочанско. В тази

междуособица паднаха убити от противния лагер Георче Петров, Ване Арсов, арх. Юруков, Панов,

а от земеделците Александър Димитров и Райко Даскалов. От нашите - Симеон Георгиев

Клинчарски - кочански войвода.

Гьорче Петров бе убит на 28 юни 1921 г . Това стана без мое съгласие. Още през пролетта на 1921

г. Славе Иванов, който още не знаеше, че са ни известни разбойническите му дела, поиска да го

видя в къщата на Тома Баялцалиев на ул. “Цар Борис”. Славе тогаз се позакриваше и бе бил при Т.

Александров, отгдето и се връщаше. Каза ми, че Тодор му поръчал да дам и моето мнение за

убийството на Гьорче Петров. Аз се изказах против, като мотивирах това с обстоятелството, че

почнем ли веднъж разправиите с убийства, не виждам къде ще бъде краят им. Те може би ще

продължат с паузи до безкрайност. Веднъж да не се почне. Вече не бях питан, но не се изненадах,

когато чух, че е убит Гьорче. Решили са го, си казах, и без мое съгласие. Чаулев беше тогаз още в

София. Той сигурно бе дал съгласието си. Не питах Пърличева дали той е дал съгласието си,

неудобно бе да го питам, след като стана *19+. Бях на погребението на Гьорче. Мнозина може би

мои противници счетоха, че това е лицемерие от моя страна или начин да маскирам

съучастничеството си. Не е вярно, искрен бях. Пред гроба държа реч Славчо Ковачев и ме

фиксираше, едва ли не съм аз интелектуалният убиец. Не ме уплаши с това. По-късно Тодор ми

обясняваше, че Гьорче бил убит понеже подстрекавал земеделското правителство да преследва

ВМРО и нейните хора в България, дал списък на тези хора на министъра на вътрешните работи Ал.

Димитров и че по негово внушение станало арестуването на Протогеров и Александров. Тодор

имал факти за това.

Бележки

15. Става въпрос за Димитър Ризов от Битоля, който е дългогодишен деец на македонското движение.

Екзархийски инспектор на училищата в Македония . В периода 1885 - 1886 г. възглавява дружество

“Македонски глас“. Български търговски агент в Скопие ( 1897 - 1899 ). Автор на първата “Етнография на

Македония“ издадена на френски език през 1881г., както и на атлас за Македония публикуван на немски,

френски и английски език през 1917 г.

16. Александър Панов е убит в София от Никола Гулев, син на Пито Гули по нареждане на ВМРО.

17. Става дума за Македонската дружба създадена през февруари 1920 г. Вж. Гребенаров, А. Тайните

структури на македонските българи ( 1919 - 1941 ). С., 1998, с. 9 -26.

18. Разбойничеството в средите на ВМРО се проявява особено много след края на Първата световна война.

Тогава част от четниците остават без издръжка и ограбват власите из Македония. Ръководството ги осъжда,

но при възстановяването на структурите във Вардарска Македония те са амнистирана и се включват отново

в редовете на ВМРО.

19. Кирил Пърличев в своите спомени твърди, че не е знаел за нареждането Гьорче Петров да бъде убит.

“Моят другар - покойният Георги Баждаров, заявявайки в своите спомен , че не знаел за убийството на

Гьорче, се пита - лично никога не ме беше запитвал - дали аз съм знаел за това или не. Заявявам пред

историята и Бога, че нищо не знаех предварително за това убийство.” - пише Пърличев. Тази имформация

красноречиво говори, че К. Пърличев е притежавал копие от спомените на Г. Баждаров или ги е чел. Вж.

Кирил Пърличев. “36 години във ВМРО“. С., 1999, с. 112.

2

Не много след това - на 15 юли 1921 г. - бе убит Симеон Георгиев Клинчарски *20+. Той бе взет от

квартирата му в Кюстендил, доведен в София, арестуван във втори участък на ул. “Софроний” и от

там вързан занесен с автомобил в Кюстендилско - землището на село Жиленци и там бе убит от

детективи на Ал. Димитров. Убийците му после избягаха в Сърбия. Едни от тях сърбите убиха за

своеволие и вироглавство, а Христо Даскалов от Смилево стана шпионин сръбски - полицейски

инспектор в Битоля, презиран от всички там. Битолчани бягали от него като от чума.

На 21 октомври бе убит от хора на ВМРО по решение на Централния комитет министър Ал.

Димитров за наказание, понеже неговите органи, не без негово знание, убиха Симеон Георгиев

Клинчарски.

Преди да замине Протогеров за странство, имахме една среща на ул. “Стефан Караджа” 7. На

срещата бяхме аз, Пърличев, Протогеров, Н. Томалевски, мисля и Н. Милев. Протогеров пожела да

изпратим след няколко месеца за странство при него Н. Томалевски, защото щастливо ще се

допълвали. За съжаление не много щастливо съжителстваха в чужбина. Томалевски замина към

март 1922 г. и стоя в странство, като пратеник на ВМРО, до пролетта - април 1924 г.

През лятото на 1922 г. Гърция бе бита в Мала Азия при Афион Кара Хисар. Есента предстоеше да се

свика конференция в Лозана с представители на Великите сили победителки и на воюващите

страни, за да се замени Севърския договор за мир с нов. Понеже в тази конференция ще се

решаваха и балкански въпроси - Турция искаше да й се върне Тракия, Централният комитет

изпрати един меморандум до министър-председателите на Великите сили. Меморандумът бе

написан от мене и го предавам тук текстуално:

Г-н министър-председателю,

Тридесет години има вече, от кагато македонското население, организирано в една тайна

революционна организация, издигна пред света свое знаме, на което бе написано - автономия на

Македония. И от тогаз насам поменатото население, като изключим малките интервали, които си е

давало съзнателно, не е преставало да се бори, за да се добере до освобождението си. Голямото масово

въстание през 1903 г., вследствие на което биде изработена Мюрцщегската реформена програма;

борбите след това за разширяването на тази реформена програма до пълно самоуправление;

революционните акции подир фалирането на младотурския режим, които бяха последвани от

Балканските войни - войната на съюзниците с Турция и тази между самите съюзници; въстанието в

Охридско и Дебърско през есента на 1913 г., т.е. само 6 седмици подир несправедливия Букурещки

договор - това са най-крупните моменти от усилията на едно поробено население за правда,

национална свобода, законност и мир. Впрочем всичко това и много повече е добре известно Вам,

защото е описано подробно в съответните жълти, сини и зелени книги, издадени след 1902 г. от

правителствата на Англия, Франция и Италия.

За голямо нещастие на македонското население, то и сега, подир световната голяма война, която

великите съюзени и сдружени сили водеха между другото за освобождението на малките народи,

страда под чуждо владичество. А сигурно македонците не оросиха свещената си отечествена земя с

кръвта на най-доблестните от тях, за да заменят един господар с други такива, които, макар и

християнски, се оказаха по-лоши. Защото действително, днешният режим в Македония е по-непоносим.

Гърция и Сърбия, в стремежа си да асимилират насилствено народностите в нея, отнеха им и

културнате свободи, правото им да се молят Богу и да учат децата си на своя език, нещо, което бе

позволено в Турция. Резултатът на тази денационализаторска политика са всекидневните

изстъпления на големи и малки властници в нашата земя. Затворите са препълнени, малтретираните,

ограбените, измъчваните, обезчестените и убитите наброяват хиляди. След промулгирането на

договорите за покровителство на малцинствата македонците хранеха надеждата, че Обществото на

народите ще застави Гърция и Сърбия да приложат предвидените в тези договори права и свободи,

защото поменатите две държави доброволно това никога няма да сторят: те не признават да има

българи, власи и албанци в Македония. Ала и тази надежда е на изчезване. За доказателство на това

може да послужи обстоятелството, че мнозина мъже се видяха принудени да избягат с оръжие в ръка

по планините. Отбелязани се вече няколко кървави стълкновения между избягалите и жандармерията.

Процесите в Скопие, Куманово, Щип, Прилеп, Тетово също така свидетелстват, че населението в

отчаянието си по свой почин прегръща познатите революционни методи за борба.

Г-н Председателю,

Македония в своите естествени географски граници - на изток р. Места и Родопите; на север Рилският

масив, Осоговските планини, Скопска Черна Гора и Шар планина; на запад Албанските планини и р. Черни

Дрин; на юг р. Бистрица и Бяло море - има население 2 301 767 души. Тя е населена с разни народности,

както следва: българи - 1 095 355 или 48 % от цялото население, турци - 541 615 или 23 %, гърци - 253 366

или 11 %, албанци - 184 315 или 8 %, власи - 77 365 или 3.4 %, цигани - 43 370 или 1.6 % и евреи /с разни

други/ - 106 360 или 5 %. Тя е поделена между Гърция, Сърбия и България. Това деление е съвсем

произволно и изкуствено. Долните течения на реките Места, Струма и Вардар, край които вървят

главните пътища от континента към морето, са в пределите на Гърция; средните и горните течения

на тези реки са в българско и сръбско владение. Поради това е и икономическият упадък на градовете

край морето и на тези в хинтерланда. Като се прибави и несигурността вследствие враждата между

владетели и завоювани, мизерията всред населението се увеличава постоянно, 90 % от жителите на

Македония, а именно българите, турците, албанците, власите, евреите са против това разпокъсване и

поради изложените по-горе причини, те държат на своя стар идеал - да се образува от Македония

независима държава, под протекцията на Обществото на народите или на упълномощена от него сила.

Г-н Председателю,

Когато сега е пак сложен за решение Източният въпрос, съществена част от който съставлява и

Македонският въпрос, от името на населението в Македония ние Ви молим да се вслушате в техните

справедливи искания, за да се въдвори правда и мир в нашето злочесто отечество и да се

предотвратят бъдещи неминуеми кръвопролития както в Македония, така и изобщо на Балканския

полуостров.

Приемете, г-н Председателю, уверения в нашата отлична почит.

Македония, октомври 1922г.

Централен комитет на тайната революционна организация:

А. Протогеров

Т. Александър

П. Чаулев

Меморандумът през декември бе публикуван изцяло в излизащия в Женева вестник “Z’Action

Radikale”. Към този меморандум имаше приложено едно изложение върху положението в

Македония след Букурещкия и Ньойския договори за мир. Част от това приложение е поместено

във в. “Македония”, бр. 270 от 13.12.1922 г. Там е публикуван и меморандумът.

Този акт на Ц К на ВМРО бе първият от международен характер след договора от Ньой.

С влияние за освободителното движение през този период бяха някои нови македонски

организации.

Още в 1919 г. Милан Матов и Милан Гюрлуков дадоха идеята да се образува организация на

бившите македонски революционери и даже приготвили бяха един позив, който напечатаха в

печатницата на П. Глушков, които случайно там видях. Създаде се първо дружество на бивши

революционери “Илинденци” в София, а по сетне и в другите градове. Аз и Пърличев бяхме

против създаването на тази организация, но тогаз още не бяхме задгранични представители,

макар и временни. Аз бях против по следните съображения:

1. Има смисъл такава организация да има, след като се освободи Македония, а сега тя е още под

робство. Много от бившите дейци са още здрави и читави, та що им пречи да бъдат настоящи?

Сам значи всеки ще решава днес да се зачисли към бившите, дълбок запас или резерв, утре да

стане настоящ, пак бивш и т.н. бъркотия.

2. Изтъкваше се, че нямало кой да се погрижи за бившите дейци в случай на болест, умирачка и

пр., та като се организират, взаимно ще си помагат! Взаимно да си помагат, освен в смисъл на

посмъртна каса чрез вноски, е изключено, защото всички или почти всички са бедни. Ще си

помагат, значи, чрез събиране на средства от обществото. Щом така, не може ли да се нареди при

всяко братство една комисия - ако самото настоятелство е претоварено с работа, която да се

грижи за подпомагане на закъсали, по болест и мизерия - “илинденци”? Можеше според мен.

3. Макар и да се нарича Илинденската организация културна и взаимно спомогателна, макар и

строго да е определена целта в устава й, тя ще почне при пръв удобен случай да играе и

политическа рол. “Та ние, които сме рискували живота си, които сме лели кръвта си, не бива да се

занимаваме с политика, с въпроси за освобождението на Македония, а някакви си епитропи,

които не са хващали пушка и не са чували свистенето на куршума?” - Така ще казват - и казваха -

илинденци, за да бъдат фактор в освободителното движение. Разбира се, тази логика е погрешна,

по нея всеки войник в държавата, който има повече рани от войните, повече политическа рол ще

би трябвало да играе и следователно военните инвалиди би трябвало да управляват държавата,

нещо абсурдно, но важно е че самите претенденти, едни от невежество, други от интерес, трети от

честолюбие и грандомания - и всички поради слаба обществена култура - така разбират и така ще

искат да се натрапват.

Първото нещо за всяка организация е да си създаде свой вестник. И понеже най-лесно се счита да

се пише за политика, вестникът, макар и професионален или призван да служи за интересите на

една група или категория хора, ще стане и политически. Така и Илинденската организация си

създаде вестник, който бе политически и делеше мегдан с органа на Изпълнителния - после

Националния македонски комитет на емигрантска организация.

“Илинденци” като македонски емигранти имаха правото и задължението да бъдат членове на

съответно братство в София и провинцията. Там, в братствата, в техните събрания, в конгресите на

македонската емигрантска организация и бившите революционери можеха да бъдат фактори в

освободителното движение зад граница. Не им стигаше това, понеже имаха и отделни свои

дружества, и отделни свои конгреси, и свой вестник, та и там правеха политика, като забравяха, че

са се сдружили за взаимопомощ!

4. Против подобна организация на бившите илинденци бях и затова, защото кой ще определи

ценза, за да бъде илинденец? Самите тези, които се сдружават, ще го определят и понеже ще

трябва да се привлекат повече хора, за да тръгне организацията, ще сведат изискванията за

членство до минимум, както и стана. Приети са били за членове на илинденската организация и

значи за “илинденци” не само участвалите с оръжие в ръка през голямото македонско въстание

през 1903 г.; не само четниците от първи януари 1903 г. до 1 януари 1904 г., като приемем цялата

година за въстаническа; не само всички четници и войводи от 1893 г. до 1920 г., а сега и 1929 г.; не

само всички терористи и куриери от основаването на ВМРО до днес, но и всички ръководители

селски, градски, околийски, окръжни и даже всички членове! Някой ако е занесъл едно писмо или

хляб на четата или на друго ръководно тяло, и той е “илинденец”! Другаде става подобно нещо,

определят се бившите поборници със закон, но не съставен от самите тях. После, за да създадат

калабалък и да си донесат повече доходи, почнаха да приемат и спомагателни членове - българи

и евреи - и илинденската значка се носеше от разни търговци, занаятчии и даже от разни

пройдохи, спекуланти и мошенници и тези “спомагателни” членове се наричаха илинденци и се

зъбеха на ляво и на дясно, като такива на мирните, скромните и честните хора. Това предвиждах,

така и стана.

5. Било власт, било партии, ще се опитат да изкористят Илинденската организация за свои цели. И

това предвиждане се оправда. В 1921 г. и 1922 г. се водеше борба кои да вземат ръководството

на Илинденската организация в ръцете си, борба се водеше между комунисти, земеделци,

либерали и т.н. “илинденци” за ръководство. Под крилото на Илинденската организация се

опитаха да се приютят и разбойниците Стоян Мишев, Славе Иванов, Фертикът и пр.

Т. Александров, Ал. Протогеров и П. Чаулев обаче, без да се съветват с нас, бяха дали

благословията си за образуването на тази организация и както ще видим, когато му дойде редът,

тя, Илинденската организация в лицето на Занков, Арсений Йовков и компания, изяде главата на

Тодора, а в лицето на Димитър Иванов, Д. Ляпов и П. Мърмев изяде главата на Протогерова, опита

се да изяде и нашата с Пърличева и Томалевски, Георги Попхристова и Шанданова.

Аз не одобрих образуването на Илинденската организация, не станах нейн член, не съм и сега

неин член, макар и да имам право за това повече от много други, надали ще се намерят 100 души,

които са били колкото мене илинденци и ако има такива - говоря за живите - може би половината

от тях не са членове на Илинденската организация подобно на моя скромност.

“Илинден” - денят, когато се прогласи голямото македонско възстание през 1903 г., е най-

славното име в македонската новейша история, в общобългарската най-нова история, ще кажа,

защото българите са, които въстанаха и няколко десетки власи.

Ето що писах във в. “Родина”, Скопие, 2 август 1916 г. за Илинденското възстание, по случай

годишнината му:

“През 1893 г. неколцина смели и интелигентни младежи от разни краища на Македония,

възпитани в духа на революционните идеи на Раковски, Левски и Ботев, основаха Първия

Централен Таен Македонски Революционен Комитет в Солун и с това туриха началото на

Вътрешната организация. Обладани от свещен гняв против угнетителите народни и от

безгранична *21+ любов към поробените си прости братя, те се решиха чрез своята смърт да

създадат по-честит живот в тази тъй измъчена страна от българското отечество. И подобно на

библейските пророци те започнаха своята вдъхновена проповед отначало между интелигенцията

и в градовете, а после между по-простите и в по-големите села. Не минаха пълни четири години и

цялата македонска земя биде обхваната от революционната мрежа на повсеместните комитети.

Всеки нов ден, седмица, месец, година числото на апостолите растеше и техните последователи

се умножаваха. От градска и административна, каквато беше в началото със създаването на

околийските чети, а по-късно и на милицията, Вътрешната Революционна Организация стана

боева и повече селска. Но колкото се ширеше последната, толкоз по-невъзможно бе да се укрие

съществуването й от властта. Заредиха се тогава афери след афери и затворите захванаха да

прибират между своите влажни, миришещи на мухъл дебели стени нов вид престъпници - за

политика - измежду елита на населението. Ала както мъченията в първите векове на

християнството не спряха разпространението на божествените истини, така и жестокостите на

омразната тираническа власт не изплашиха борците за национална независимост и политическа

свобода. И действително настъпи време, когато цялото население, и мъже, и жени, и стари и

млади, и учени и прости, бе приобщено към опасната тайна, която никого вече не плашеше.

Вътрешната Организация бе станала същинска държава в държавата. Тя имаше своя полиция, своя

войска, своите съдилища, своята икономическа политика. Въодушевлението беше толкоз голямо,

ентусиазмът беше тъй пламенен, увлечението тъй пълно, безправната рая беше толкоз много

пораснала в своите очи, че самопожертвуванието бе станало обикновена добродетел и с

нетърпение се очакваше великият ден на Разплатата. Този ден бе Илинден.

На Илинден 1903 г. се обяви голямото македонско повсеместно въстание.

Оттогаз насам Илинден символизира всички по-раншни и по-послешни борби за свобода на

македонските българи. Наистина и по-преди, и по-късно имаше кървави стълкновения между

поробени и поробители, ала на тази дата мощта на Вътрешната Организация достигна своята

кулминационна точка.

На Илинден македонските българи проявиха най-красноречиво своята политическа зрялост, силно

развитата си гражданственост, годността сами да определят по нататъшната своя съдба.

На Илинден чужденците се увериха повече от всеки друг път, че населението в Македония в

грамадното си мнозенство е българско, че в Македония се пише с кръвта на синовете й българска

история.

Илинденското въстание е най-големият подвиг на десетки хиляди самоотвержени български

синове, много от които сложиха буйните си глави за национална свобода, за правда и законност в

измъчената с векове страна.

Споменът от Илинден хранеше духа на мекедонското население и в онези тежки черни дни,

когато вероломните и подли съюзници на България туриха ръка над нашата родна земя и

поискаха да опостушат душата на чедата й.

Делото на Илинден, едно от най-големите проявления на народната ни жизненост, ще бъде вечна

гордост за цялото българско племе.”

Много пъти съм писал - над 10 пъти - послучай годишнината на Илинденското въстание, но това

намерих най-пригодно и най-бърже, за да характеризирам тук как ценя Илинденската епопея. И

всички така я ценят. Затова, щом се каже илинденец, всеки разбира бивш македонски въстаник. А

така ли е в действителност? Ако се направи проверка на членовете в Илинденската организация,

надали половината ще се окажат бивши въстаници. Повечето навярно, но във всеки случай

мнозина са злоупотребили с това славно име и са го изкористили. Такъв е случаят със сегашния

председател на Ръководното тяло на Илинденската организация Димитър Иванов, който е избягал

от Македония през 1901 г. и който през време на въстанието е бил в България, макар и да е бил

млад, здрав и силен мъж. Този мародер е направил къща като са му дали кредит от общината

като на илинденец, без да е такъв и е злоупотребил с 27 000 лв. на Организацията, които

последният изкуствено стъкмен “илинденски конгрес” му ги е признал за изразходвани за кафе. И

за каква заслуга? Да признае Ив. Михайловата външна терористическа група за Вътрешна

организация. Срамен съюз за лъжеилинденци са лъжереволюционери! Но това ще се види, когато

му му дойде редът.

Друга македонска организация, която се създаде, бе младежкият македонски сговор и който в

последствие се наименува Съюз на македонските младежки организации в България. За

образуването на тази организация имам и аз дял. Още в 1920 или 1921 г., не помня добре, събрах

ученици македончета в III мъжка гимназия и им четох реферат на тема:”Народност,

свобода,самоуправление,т.е. това, което преследва нашата борба. Впоследствие напечатах в

брошурка със средства на ВМРО този реферат, за да бъде като ръководна книжка на младите

агитатори вътре, разбира се. По-рано беше образувано македонско младежко дружество във

Варна от Васил Ив. Василев. Рекламирано бе в нашите вестници от нас. Образуваха се после

младежки македонски дружества в София, Пловдив и пр. Почна да образува младежки

македонски дружества и Временната комисия, после Федеративен комитет. И двете страни се

заеха да спечелят младежта. Аз бях в полза на тези младежки дружества по следното главно

съображение:в България при всяка партия има и младежки организации. Това, според мене, е

лошо, анормално, действа развращающе. В партия човек трябва да влезе щом добие пълнолетие,

а до тогава да се учи. Първо образуваха в България младежки организации комунистите, те

почнаха да записват за членове на тях даже деца от основните училища. Моят син в 4 отделение

имаше от учителката си, тесна социалистка, после комунистка, Кандева, лична карта, която взех,

разбира се, и му запретих всякакво членство. И буржоазните партии по подражание на комунисти

и социалисти почнаха да образуват младежки организации. За да се спаси македонската младеж в

България от партизанщина и да се култивира в нея обич към разпокъсаната и поробена Родина,

трябваше да се организира на тази почва. Македонските младежки дружества, значи, трябваше да

бъдат културно-просветни по характер и родолюбиви, национални по направление, по

идеология.Много деца след войните дойдоха в България с родителите си, без да носят със себе

образа на своето родно място поради малолетство или без да знаят нещо за Македония. Други се

родили тук от македонци емигранти, каквито има още от освобождението на България.

За да опознаят своето отечество - историята му, географията му, етнографията му, бита му, с една

дума - културата му и националните му аспирации, добре беше македонската младеж да се

самообразова в това направление в свои дружества. За тази цел аз съм издействал и пред

управление на гимназиите, и от Министерството на народното просвещение за известни

разрешения, които да улесняват македонската ученическа младеж в поменатата по-горе нейна

работа. Скоро обаче и младежта поради разцеплението сред старите почна да се опартизанява и

да се занимава с македонско политиканство. И Съюзът на македонските младежи почна вестник

“Устрем”, които бе политически вестник и трябваше усилия да се употребят по-късно, за да се тури

този съюз в своите рамки. За нещастие, както ще се види това на съответното място, не бе за дълго

време поменатото постижение.

За нас обаче бе несравнено по-важно да спечелим младежта в самата Македония под гръцко и

сръбско иго. Гърците и сърбите още през първата година на владичеството им, 1914 г., закриха

всички български училища, за да сърбизират и погърчват децата в Македония чрез свои сръбски и

гръцки училища. В тях беше им най-голямата надежда, за да денационализират Македония.

Старите, казваха си те, ще измрат полека-лека, а новите поколения, които от I отделение до

последния гимназиален клас, а после и в университета, ще бъдат гръцки или сръбски

възпитаници, ще се претопят, ще добият сръбско или гръцко национално съзнание според това в

сръбска или гръцка част на Македония живеят.

Бележки

20. Симеон Клинчарски е роден в с. Пресека, Кочанско. Войвода на чета в родния си край, а след Първата

световна война емигрира в Кюстендил. Едно от най - доверените лица на Т. Александров и помощник на

пунктовия началник в града. Поради тази дейност заподозрян от властите, арестуван и убит.

21. думата е написана ръкописно.

3

За да спасим младежта от това зло, да подпомогнем родителите, простички хора в това

отношение, решихме да образуваме от учениците в горните гимназиални класове и от студентите

македончета от вътрешността - Македонска Младежка Тайна Революционна Организация. Пръв

дадох за това идеята аз. Писах на Т. Александров за това и той одобри мисълта ми. Приготвих и

устав на ММТРО, който също пратих за утвърждение от Централния комитет. Ето този устав в

първия му вид, защото сега има малки промени в администрацията му. По същество е обаче и

сегашният като този:

Устав на Македонската тайна революционна младежка организация.

Цел.

Член 1. Македонската тайна революционна младежка организация има за цел да подпомага Вътрешната

Македонска Тайна Революционна Организация в борбата й за освобождението на Македония от сръбското

и гръцко робство и за въздигането на последната в самоуправляюща се държава, а също да служи за

подготовка на нови борчески сили.

Състав и устройство.

Член 2. Член на ММТРО може да бъде всеки студент или ученик от горните гимназиални класове, който е

македонец по произход, стига да е препоръчан от трима по-стари членове и да е изявил желание да се

посвети на Делото.

Член 3. ММТРО се състои от 5 членни групи, свързани една с друга посредством своите петари.

Член 4. Щом една група стане пълна, всеки неин член може да образува друга такава. Кандидатът за член на

новата група не може да бъде приет, ако няма препоръката, освен на предложителя, и на двама членове от

по-първата група.

Член 5. Образувалият групата е по право неин петар, докато завърши образованието си или пък до като

смени местоученето си. В такъв случай петарът оставя за свой заместник избрания по общо съгласие

измежду членовете на групата или получилия одобрението на по-старата група.

Член 6. Всеки петар знае своите членове и членовете на групата, образувана от последните.

Член 7. Първата група, която е централна, знае всички членове на ММТРО. Тя е пряко подчинена на

Централния комитет на ВМРО и се сношава с последния направо или чрез един секретар, който избира от

средата си.

Член 8. Групата или групите във всяко населено място в Македония са подчинени и в услуга на най-близкия

революционен комитет, от който получават заповеди посредством първия петар в това населено място,

направо от него /за членовете от първата група/, или чрез подчинените нему петари /за членовете на

другите групи/.

Член 9. Всяка група се събира веднъж поне в седмицата на заседание, денят и часът на което се определят

от всяка група по общо съгласие. В тези събрания се разменят мисли по делото. Всеки член докладва какво

е научил относно делото, разглеждат се предложенията за приемането на нови кандидати, четат се

подходящи съчинения и пр.

Задължения на членовете.

Член 10. Помощта, която ММТРО дава на ВМРО, се изразява в следното:

а/ Пренасяне писма, книги, оръжие, дрехи и други материали, нужните на Организацията.

б/ Укриване на организационни хора.

в/ Долагане на петаря всичко, що известен член е чул относно организационните работи.

г/ Предпазливо защитаване целта на революционната организация от нападки, изобличаване хулителите,

популяризиране идеята.

д/ Изобщо извършването на всичко, що е в интереса на освободителното дело и в съгласие със статута на

ВМРО.

Член 11. Петарът извършва сам това, с което е лично натоварен , а с другите поръчки натоварва подходящ

член от своята група.

Член 12. Никой член не може да откаже изпълнението на възложената му работа, колкото и рисковано да е

то, освен по причини, които се уважават от петаря или цялата група.

Член 13. Всеки член трябва да бъде образец на честност, изпълнителност, скромност, трудолюбие и

правдолюбие.

Пиянството и развратът се забраняват най-строго на членовете.

Член 14. Идеалът на всеки македонски младеж трябва да бъде да подготви от себе си борец за

освобождението на Македония.

Член 15. Всеки член след свършването на гимназиалното или университетското образование, като се върне

в родното си място или другаде в Македония, е по право член на ВМРО и е на нейно разположение по

всички права и задължения.

Наказания.

Член 16. За малка простъпка наказанието е мъмрене, а за по-голяма - изключване. За издаване тайните на

нечленовете/предателство/ - смърт. Изключеният, ако издаде нещо, и след изключването му подлежи на

смърт по наказание.

Член 17. Мъмренето и изключването стават по решение на групата, към която принадлежи

членът.Присъдата за смъртно наказание се произнася от по-горната група и се изпълнява след

утвърждението й от съответния окръжен революционен комитет/ за в Македония/, а за групи вън от

нейните граници, с утвърждаването й от Централния комитет на ВМРО.

Клетва.

Член 18. Всеки член на ММТРО преди да бъде посветен в делото, дава последната клетва:

“Заклевам се пред Бога и честа си, че ще пазя в тайна всичко, що узная сега или бих узнал занапред из

дейността на Вътрешната Тайна Революционна Македонска Организация и ще изпълнявам предписанията

на устава на ММТРО, а следователно и заповедите на началството. В противен случай нека бъда убит с

оръжието, което тук целувам.”

Член 19. Настоящият устав влиза в сила след утвърждаването му от централния комитет на ВМРО.

Уставът бе съставен и утвърден през зимата на 1922 г. и оттогаз си води началото ММТРО.

В поробена от сърби Македония той бе пренесен от Иван Бояджиев от Велес, син на Никола

Бояджиев, той образува и първите групи там. Това даде ценни резултати. Студентите от странство,

Скопие, Белград, Загреб и Любляна действуваха в родните си места върху учениците от горните

класове и върху извъншколската младеж. Учениците от горните класове- върху тези от долните и

така нататък. По този начин се спъна сърбизирането на младежта. Един студент наскоро ми

казваше:” Г-н Баждаров, ние закачихме от българско училище, било при основното ни

образование, било при прогимназялното, но тези, що са след нас, учат на сръбски и в сръбски

училища още от забавачницата и при все това излизат от училището по - фанатици българи,

отколко сме ние.”

Само този да е резултатът от ММТРО и изобщо от дейността на ВМРО през последните години -

стига, достатъчна е. Защото спасена ли е душата на народа и в неговите подрастващи поколения,

спасено ли е националното съзнание и народностното чувство, всичко е спасено, другото,

политическото освобождение, е въпрос на време *22+.

И на друго място казах, че най-голямото нещастие и най-голямата пречка за Организацията бе

липсата на интелигенция в поробените части на Македония. Старата бе прогонена в България или

Америка, нова още не бе се създала в последните години, тя е сега във формация. Ние в

Македония имахме стари членове на ВМРО и материал за нови членове, но няма кой да ги сплоти,

да ги събере, да ги ръководи, няма ръководни тела, защото няма интелигентни хора. Няма и

агитатори от мястото. Вижда се, че Т. Александров се мъчи да възсъздаде Организацията, но по-

слабо вървеше или не вървеше, първо поради разбойниците, който после се предадоха на

сърбите и образуваха контрачети и народът се обезвери и изплаши, и второ-малцина

интелигентни хора се явиха на помощ. От интелигентните нови войводи организатори и агитатори

се отличиха отначало: Панче Михайлов, Илия Кушев, Любомир Весов, Петър Станчев, Петър

Шанданов. Ил Кушев и Л. Весов заминаха в 1922 г., лятото. Есента един след други бяха убити от

сърбите. П. Шанданов бе ранен още от началото, върна се и после мина през Албания. Петър

Станчев влиза няколко пъти, но не можа да се застои по-надлъжко. П. Михайлов се отличи, но

удари на злоупотребления с пари, курварство, неподчинение на Задграничното Представителство

в България и пр. Скоро се изхаби.

Цялата македонска интелигенция и стара, и нова - бе в България. Из нея трябваше да се излъчат

нелегални, предрешени или движещи се тайно апостоли и организатори, поне докато се създаде

на мястото интелигенция - защото народ без интелигенция е като труп без глава. Старите в

голямата си част, почти всички с малки изключения, бяха негодни вече за нелегален апостолат

поради физическа немощ или нервна изхабеност - много преживяха, много изстрадаха.Трябваше,

значи, да се подирят кадри за интелигентни революционери сред македонската младеж в

България. Самите младежи казват, че имат организация с 20 000 члена. Е, от тях на хиляда по пет,

по двама, по един даже да пожелаят да влязат вътре, пак са 100 - 40 - 20! Затова, пак по мое

предложение, приехме да закълнем като членове на Македонската Тайна Младежка

Революционна Организация и студенти в България, София. Не си правех илюзията, че всички

заклети ще отидат вътре и ще станат действителни революционери, но част от тях, даже по-

малката, да изпълнеше задълженията си, пак бе от полза. По делегация на ЦК аз заклех у мене в

къщи Иван Михайлов, Йордан Чкатров и Кръстьо Велянов. Между другото им казах: “Вие един ден

ще станете революционни водители. ВМРО си служи понякога в извънредни случаи и с терор.

Вътрешната Организация не е благотворително дружество, а е революционна и наказва известни

провинения със смърт. Но никога да не се създава от терора система. Ние сме малък народ, пък и

да не сме малък, ще трябва пак да се щади човешкият живот. Затова ако някога ще трябва да

прибягвате към смъртни наказания, нека това бъде рядко, в крайни случаи, след доказани големи

престъпления, при очебийни опасности за Делото, ако престъпниците се оставят живи, защото

човешката кръв е много ценна и не бива да се пролива напразно.”

Така им говорех с убеждение, с искрено чувство. Кр. Велянов слушаше с внимание и със

сериозност. Ив. Михайлов и Йордан Чкатров се спогледаха и малко се засмяха под мустак -

смисълът на това по-късно разбрах - още тогаз те са се чувствали толкоз големи “революционери”,

че в моето лице едва ли не са виждали някой протестантски проповедник! *23+

На края им казах:” Ето ви устава, трима сте и Вие ще си попълните числото до пет, защото всеки

трима могат да препоръчат нов член. Вие се познавате най-добре, та и да ни питате кои по-нататък

да закълнете, пак ще ви отговорим според това, вие как ще ни докладвате. “Оставихме на тях да

образуват няколко петорки в България. И образуваха. Проявиха се някои от тях, както ще видим,

при борбата с дружбашкия режим, но никои от тях, като почнем от Ив. Михайлов и Йордан

Чкатров, та свършим с юнака Медичков и до този момент - 28 юли 1929 г. - значи след 7 години и

половина - не влезе вътре в поробена Македония. Тези млади македончета, интелигентни или

прости, които отидоха да се самопожертвуват пред олтаря на отечествената свобода, не бяха

членове ни на легалната младежка организация, ни на тайната. Последната в България използва

характера си на “тайна и революционна”, за да командва на легалната и да я поведе, както ще

видим, по лоши и пакостни за Делото пътища.

В 1921 г. Кемал Паша организира турската съпротива в Мала Азия и после се зае да изгони гърците

от древната Йония. През време на Гръцко-турската война тракийският турски комитет пожела да

влезе във връзка с ВМРО за съвместна борба в Тракия и Македония.

Зад този комитет, разбира се, стоеше правителството на Мустафа Кемал. Със съгласието на ЦК аз

влязох в разговори с турския управляващ легацията Джевад Абас бей. Понеже отношенията

между България и Турция не бяха уредени още след войните, Джевад Абас бе полуофициален

турски представител. За нас приятелството с турците имаше значение в тези няколко пункта:

1. Да се внуши на турците в Македония под гръцка и сръбска власт да работят солидарно с

българите било на легална, било на революционна почва. Турците в Македония да не предават, а

да укриват нашите нелегални хора. Ако и от тях се явят такива, нашите ще ги приемат в средите си

като четници. Да се внуши на Джемиета - турска национална организация в Македония - да

действа при изборите в общините, окръзите и скупщината съвместно с българите като съставят

общи листи. Да се внуши на мюсулманите в Босна да бъдат в опозиция на сръбското правителство.

Искахме от турците още да признаят правата на Екзархията. След балканските войни, когато

екзарх Йосиф се пресели в София, а остави за свой заместник Милетий, турците вече наричали

българския владика архиепископ на българите, а не екзарх или наместник на екзарха. В такава

смисъл било издадено и ираде от Високата Порта. Това, до колкото си спомням, е било прокарано

и в Цариградския договор между България и Турция в 1915 г. Ние настоявахме българският

свещеноначалник да бъде наричан екзарх, да бъде признаван за такъв, като казвахме, че ираде не

може да отмени фермана, а екзархията е учредена с ферман. В този смисъл, в смисъла на тези

изисквания, бе връчена една промемория на Джевад Абас бей, съставена от мен и преведена на

турски от Петър Мончев. Ние пък обещавахме на турците при удобен момент, когато прехвърлят

военните действия отсам Егейско море, да ги подпомогнем с нашите бойни сили. За

владичеството на Тракия оставяме да се споразумеят България и Турция в случай на прогонването

на гърците от нея. Джевад Абас не беше много сериозен човек. Ударил я беше на любов с една

млада и хубава жена, българка мисля беше. Дълго време очаквахме отговор на промеморията и

не получихме такъв. После разбрахме, че е била открадната от една курва, с която Джевад имал

работа в Швейцария. Той скоро бе отзован от България. Разговорите си за приятелство и за

подпомагане с турския тракийски комитет продължихме с Фуад бей, интелигентен турчин и смел

революционер. Но не отидохме и с него по-далеч от приказките в поменатия смисъл, защото на

турците не се искаше да ни помагат против сърбите, а на нам пък не изнасяше да се бъркаме в

Тракия, за да не бъркаме на българската държавна политика спрямо тази област, от която турците

и гърците бяха прогонили българите.

През 1921 г. Алеко Василев ми подговаряше, че желае да влезе с чета в Демир-Хисарско да

извърши атентати. Казах му, че не е удобно това сега. Ако иска да мине, да стори това с малка

група за агитация и организация. А акции и то от голям калибър ще има смисъл, когато военните

действия между Гърция и Турция се пренесат в Тракия. Тогаз ние ще трябва да дигнем въстание,

да нахлуем с големи чети тайно в източна Македония и да я обявим автономна. Но сега, казах му,

няма смисъл. Само ще помогнем, може би, на турците, като отвлечем част от гръцките сили, но

гръцката войска ще се справи с нашите въстаници и после в сгодния момент, ако се окаже такъв,

не ще бъдем годни за работа.

Към ноември - декември, ако не съм забравил, 1921 г. дойде у дома от село Петрово Костадин

Кюров, от Крушово родом, бивш мой другар по оръжие в четата на дядо Илия Кърчовалията. Той

ми разправи, че Алеко Василев ги събрал в село Петрово и ги организирал като им давал и нова

клетва. Питаше ме - да помогнат ли на Алеко и другарите му. Казах му да не ги предават, ( Алеко

бе избягал от Петрич като се скарал с окръжния управител за някаква мандра и сирене и бе го

убил,) на властта, но да им кажат, че от организация революционна тука нужда няма, а да отидат

да правят такава в Македония под гръцко. Като минават отсам на почивка и се връщат пак оттатък,

казах на Кюрата, ще им услужвате и ще ги улеснявате. Организирането на Петричкия окръг от

Алеко Василев, към когото после Т. Александров прикомандировал и Георги Атанасов, стана без

мое знание и съгласие. Алеко със сподвижниците си направиха тази организация и понеже ВМРО

бе в лоши, враждебни отношения със земеделческото правителство на Стамболийски, Т.

Александров одобри делото на Алеко и го опълномощи да действува от негово име, изобщо от

името на ЦК с надежда да използва тази сила против поменатото българско правителство. С

разгарянето на борбата с последното и аз намерих, че може временно да съществува тази

организация, но трябва винаги да се прави разлика между нея и ВМРО.

От земеделческото правителство на Стамболийски все повече и повече недоволстваха всички

партии, културни организации и военните от запаса и на активна служба. Земеделческото

правителство се оказа господство на некомпетентността, на грабителството, на неморалността, на

невежеството. Каквото обаяние имаха сред селянията след военните погроми Стамболийски и

другарите му, ако управляваха законно и не се заяждаха с всички, можеха да управляват десетина

години. Но разните Прудкиновци, Стоил Стефановци, разните атентати, устройвани от властта в

“Одеон”, на Св.Кирил и Методи по улиците, убийствата на Чуклев, Греков и пр., сътрудничеството

на органи на властта с разни терористи и убийци като Личката, Кибритя и пр., които после самата

власт убиваше, за да прикрие собствените си престъпления, всичко това все повече и повече

възбуждаше хората с правно чувство и национален усет. Къде отиваме, какво ще стане с

България? - запитваха се много честни и патриоти хора, на които партизанството и

политиканството не бе по сърце. Интелигенцията се чувстваше унизена и онеправдана поради

издигането на разни полуинтелигентни, но нахални и претенциозни личности на големи места.

По-слабите характери между интелигентните с компетентност за работата си, се приспособяваха

към покварата, за да запазят положението си, местата си. Офицерството като корпорация бе

много оскърбено, особено когато за военен министър бе назначен сестреникът на Стамболийски,

един млад човек, капитан от запаса.

Създаването на оранжевата гвардия *24+ пък идеше да прелее чашата на търпението.

Правителството на Стамболийски още преди да бъде хомогенно, още когато бе в коалиция с

народняците, с обединистите изобщо, се заяде с ВМРО и нейните съчувственици в България.

Арестуването на Т. Александров и Ал. Протогеров, подкрепата на Гьорче Петров и на Юруков от

Ал. Димитров, въоръжаването и подпомагането с пари на четата на Зографов и тази на Фертика

против четите на ВМРО, убийството на Симеон Клинчарски - всичко това създаваше една

атмосфера на негласна борба между ВМРО и правителството. Ал. Протогеров, по чиято препоръка

бе приет от ЦК Коста Николов за трети член на задграничното Представителство, се скара с

последния и вдигна доверието си от него. Кавгата била за една млада и хубава вдовица, с която

Протогеров бил в интимни отношения. Не го пиша за упрек. Човешко нещо, естествено нещо е то и

не бих упоменал за него, ако не се отразеше зле на работата. Коста Николов, женен, се запознал с

тази дама, когато бил там на квартира Протогеров и после почнал да я ухажва и да влезе също в

интимни отношения с нея. Протогеров, като разбрал за това, скарал се с Коста Николов, а и К.

Николов не можеше да прости на Протогеров, загдето го отстрани от участие в Задграничното

Представителство. Протогеров се извиняваше с това, че той като ерген най-после може да бъде в

сношение с жена без съпруг, но защо да му я отнеме Коста Николов, приятел и женен. Коста,

разбира се, е могъл да се извинява с това, че жена му е болна и стара и че зорлем не е насилил

любовницата на Протогеров, а го е предпочела като по-млад и по-енергичен. Но както и да е,

поради това К. Николов бе заменен с Любомир Стоянчев, стар приятел на Протогеров и познат на

мене от въстанието в 1903 г. С брат му Янко пък бяхме се сприятелили на друга почва. Любо

Стоенчев, значи, стана наш другар в Задграничното Представителство и той повдигна въпроса

дали би участвала Организацията в един заговор за насилствено сваляне на земеделското

правителство.

На това съвещание бяхме аз, Пърличев, Л. Стоенчев, Н. Милев и Йордан Бадев. Аз се изказах

решително против. Не желаех Организацията да се превърне в преторианска гвардия, която да

качва и сваля правителство в България. Считах това много пакостно и за делото на Македония, и

за самата България. Наистина, може всяко правило да си има изключението, т.е. че само против

режима на Стамболийски, които е враждебен и на Организацията, ще бъде това и никога друг път

вече. Но все пак аз не виждах гаранция, че тези, които идат след нас, може да повторят това и с

други правителства. Тези разговори ставаха в началото на 1922 г.На аргумента, че земеделческото

правителство, бидейки във война с ВМРО и последната трябва да му обяви война и да подири

съюзници във военната лига и партиите на реда, отговаряха, че друг път Организацията може да

вземе инициативата на организационните водачи. Лоши последици виждах от това и приемах

борбата както се водеше: да се наказват провинени спрямо Организацията чиновници и даже

министри, но не и да се сваля правителството. След септемврийските събития обаче, 1921 г. *25+,

когато правителството на Стамболийски не допусна митинга на обединената опозиция в Търново,

когато именити държавници бяха поругани и арестувани, когато бяха извършени срамни

вандалщини над цвета на българската интелигенция и аз последен се съгласих Организацията да

вземе участие в заговора за свалянето на земеделческото правителство. То бе станало опасно,

пакостно, вредно и за България, и за Македония, то бе станало опасно за българщината. Ние,

същите поменати по-горе лица, решихме, че при новите обстоятелства, когато легалните пътища

за борба с дружбащината са заприщени и вече всички почти интелигентни корпорации са сломени

в безогледната борба на властта срещу тях, и аз се съгласих, че само с военен заговор ще се

оправи положението и че Организацията ни може да участва с всички сили, които има в България,

в борбата против правителството на Стамболийски, макар опасенията, които ме възпираха по-

рано, и в случая да бяха в сила. Между две злини трябваше - да се избере по-малката. В този

смисъл писахме на Т. Александров и той бе поставен в контакт с офицери заговорници като Н.

Рачев, Вл. Начев и др.

Между това правеха се опити - не зная до колко искрени - от Коста Тодоров посредством Никола

Милев за разбирателство между Стамболийски и Т. Александров и дори за една евентуална среща

между двамата. Отговори се, че среща може да стане, но Александров ще определи мястото на

срещата, за да не стане пак като след срещата с Ал. Димитров в края на октомври 1919 г. - среща, а

след три дни арестуване.

Нищо не излезе от това. Не стана срещата, не стана и разбирателството, а подготовката на

преврата вървеше добре. За тази цел - за усилване на тази подготовка през пролетта на 1923 г. -

влезе в София и Георги Атанасов.

Георги Атанасов бе запасен подполковник. Проявил се бе през войната като смел офицер и

македонофил - в смисъл, че съчувстваше на ВМРО и й услужвал. Един път поиска от мене да му

дам сведения за разпределението на депутатските мандати през няколко законодателни периода

напред. Дадох му тези сведения. Искаше да изкара, че България не е пригодна за парламентарно

управление. Видя ми се с ограничена мисъл. Учтиво му дадох да разбере, че не може така да се

обобщава и че не всеки му е работа да върши политика. По едно време пожела да се сгоди със

сестрата на Тодора - Коца, мисля, бе, ала поиска ВМРО да му даде макар и под формата на заем,

200 000 лв., за да захване някаква търговия. Разбира се, отговори му се, че това не може да

стане,че организацията не заема пари, та даже когато длъжникът е зет на Тодор Александров.

Развали се годежът. На Бъдни вечер 1923 г., 5 януари вечерта, оскърбен в кафе “Панах” от трима

дружбашки чиновници, мисля и градоначалникът беше измежду тях, уби ги и избяга, укри се.

Пожела съдействието на организацията, за да се крие, а след това бе пратен при Тодор

Александров, които го прие в редовете на ВМРО и за малко време даже влиза с него вътре. После

Тодор го препрати при Алеко Василев, понеже се бе узнало, че последният злоупотребява с

положението си и парите, които събира, та да му бъде един вид помощник и контрола.

Така Георги Атанасов стана човек на ВМРО.

След като влезе в София, той има срещи с офицери нему познати, за да ги приобщи към заговора,

или с такива, които вече бяха приобщени. Най-добре бе укрит в казармата.

Бележки

22. За ММТРО по - подробно вж.: Гоцев, Д. “Младежките национално - освободителни организации на

македонските българи 1919 - 1941. С., 1988, с. 15 - 77; Църнушанов, К. Принос към историята на

Македонската младежка тайна революционна организация. С., 1996.

23. В спомените си Ив. Михайлов никъде не споменава подобни факти.

24. Оранжевата гвардия е популярно названиве на Земеделската народна гвардия създадена с тайно

окръжно на Постоянното присъствие на БЗНС на 31 октомври 1922г. За главнокомандващ е определен

Райко Даскалов, а основна задача на формацията е да гарантира властта на земеделците.

25. Баждаров бърка годината на Търновските събития. Случилото се е през 1922г., а не през 1921г.

4

На 22 април 1923 г. се станаха избори за депутати - тогаз бе избрана земеделческа камара с

голямо болшинство - около 230 депутати земеделци. Същия ден ние имахме среща у Спиридон

Велев на “Неофит Рилски” 41. На среща бяхме аз, Пърличев, Н. Милев, Л. Стоенчев, Георги

Атанасов и Коста Николов. Георги Атанасов докладваше, че акцията е почти готова от военна

гледна точка и ще трябва да е готово в проект бъдещето правителство, в което трябва да са

представени всички партии, за да има общонароден характер превратът. Още по-рано, в други

срещи между Задграничното Представителство с Н. Милев и Йордан Бадев, е ставало дума за

военния, който ще командва изпълнението на акцията. Между заговорниците лигари са се

лансирали три имена - генерал Лазаров, генерал Владимир Вазов и полковник Иван Вълков.

Генерал Лазаров имаше най-голямата популярност, но поради неумението му да се прикрива,

считал се е неудобен, така щото останало да се избере между генерал Вл. Вазов и полковник Ив.

Вълков. Повечето клоняли към последния поради умението му да се прикрива, пък и добро име

имал между действащите и запасните офицери. Той бе приет и от наша страна за такъв, какъвто

ни бе препоръчан, т.е. за главнокомандующ на акцията.

Сега значи, на 22 април 1923 г., в нашата среща трябваше да си кажем мнението за бъдещия

кабинет. Трябваше на първо място да се намери силна личност за министър-председател. От

водачите на партии се спомена за министър-председателството името на Кръстьо Пастухов, който

се бе проявил като смел трибун в Народното събрание и вън от него през дружбашкия режим.

Спомена се за Димо Кьорчев, шеф на национал-либералите, за Методи Хранов, за Боян Смилов,

ала надали другите партии ще се съгласят да дадат по един свой човек в правителство с министър-

председател либерал. Спряхме на Александър Цанков, чието име бе лансирано и от военните

среди, пък и от някои партийни кръгове. Той бе един от инициаторите за създаването на

Народния сговор *26+, формация, насочена изключително против дружбащината и жертва на която

стана Ал. Греков. По мое предложение възприе се партиите поне в лицето на тези техни членове,

които са посветени в съзаклятието, сами да определят своите лица в бъдещия кабинет. Така и

стана. За връзка между нас, хората на ВМРО и тези от Царството, определихме Янко Стоенчев,

брат на Л. Стоенчев. Възлагаше се на Коста Николов мисия за влизане в общение с главните

съзаклятници, но той отклони, страх го беше. После сигурно съжаляваше, защото щеше да се

намърда министър на железниците или на обществените сгради на мястото на Янко Стоенчев, но

сухи гащи риба не ядат *27+. Коста Николов е от тези хитри лисици, които искат други да рискуват,

а те да събират парсата.

След изборите за депутати политическата атмосфера се бе много сгъстила, ала най-сгъстена беше

за нас. Сред дружбашите се беше разпространила мълвата, че македонците готвят атентати, че са

пращали убийци за Стамболийски и пр. И имаха основание да твърдят това. След превземането на

Кюстендил от Бърлю и Панчо Михайлов и на Неврокоп от Алеко Василев, тази част от България,

която се намираше на юг и запад от Коньовската планина и от Родопите, бе повече подвластна на

ВМРО, отколкото на софийското правителство *28+. Разбира се, това се дължеше на

обстоятелството, че офицерите от гарнизоните в Петричкия окръг бяха против правителството на

Стамболийски и саботираха разпоредбите му, а администрацията не можеше да се справи с

Организацията в този окръг. Опитът на Паница и Ст. Мишев - въоръжени и обмундировани от

българските власти да сразят Организацията в Неврокопско, пропадна и Ст. Мишев с хората си

избяга в Гърция, предадоха се на сърбите и се поставиха на тяхна служба като контрачетници, а

Паница избяга през границата при Цариброд. След всичко това имаше защо правителството на

Стамболийски да се бои от македонците. С това се обясняват истеричните закани на новия

министър на вътрешните работи Христо Стоянов, който заплашваше да превърне в пепелища

София, Петричкия и Кюстендилския окръзи. Поради тези опасения излезе и нареждането да бъдат

арестувани няколко десетки македонци като заложници, може би? Ако помня добре, заповедта за

арестуването ни бе дадена на 7 срещу 8 май 1923 г. Ние научихме обаче още вечерта, че ще има

арести и не спахме у дома - аз, Пърличев, Йордан Бадев, Н. Милев, като всеки се бе погрижил да

си найде къща за пренощуване. Иван Михайлов от по-рано се укриваше, по-малко от властта,

отколкото от Мишевци и Циклевци.

Аз спах у П. Глушков печатаря и рано заранта на другия ден, някъде към 5 часа, синът ми Димко,

ученик в IV клас, прескочил през една съседна къща - тогаз живеехме на “Дебър” 3 - дойде да ми

съобщи, че полицията е правила обиск у дома, за да ме намери и арестува. Значи вярно бе

съобщението от вечерта. Полицията отишла и в гимназията да ме дири. Там намерила само К.

Пърличев, които също не спи у дома си, и заранта Симеон х. Кимов му казал, че има арести, но

при все това отишъл в гимназията и го арестували. Омарчевски, министър на народното

просвещение, питал по телефона директора на гимназията Милю Попов, дали са ни арестували, и

директорът отговорил, че само Пърличев са арестували, а Баждаров избягал. Между учениците се

бе плъзнала мълвата, че наистина съм бил в гимназията, но като съм узнал, че ме дирят, избягал

съм през задния вход - през двора на гимназията. Не бе вярно, разбира се. От гимназията

полицията пак отишла в къщи, като взела и един разсилен, за да ме познае!…

Крих се месец и два дена - до преврата на 9 юли. Благодаря за това на семействата Васил Узунов,

Коста Русев, съдебния кандидат Георги Михайлов на ул. “Аспарух”, Васил Пундев, Тройко Коцев,

които бяха тъй благородни да ми дадат прием в къщата си. Полицията често правеше обиски по

квартала. Свари ме при един такъв обиск у Васил Пундев на ул. “Цар Борис” между “Алабинска” и

“Позитано” зад училището “Мария Луиза”. Първо съобщи, че идат стражари, момичето на Пундев

- много интелигентно дете, което след четири години те загубиха, помина се. Немислимо бе да

бягам, защото вече чувах да се качват по стълбите. Госпожа Пундева се яви за миг преди да се

изскачат стражарите и й казах да не се бои, ще кажа, че чакам мъжа й по работа. Аз имах фалшива

лична карта: с мой портрет, но обръснат, без брада и с остригани низко мустаци - друг Баждаров.

Име бях си турил - Петър Георгиев, ул. “Дебър” 15, търговец. Влезе старшията от III полицейски

участък, сегашния II, с двама стражари в стаята, кабинета на Пундев. Поискаха да се лигитимирам.

Извадих личната си карта и им я подадох. Прочетоха я. Попитаха ме що търся в чужда къща. Казах

че съм търговец на хартия и понеже г. Пундев е писател и желае да пазари хартия, определихме

си среща у него и го чакам. Мина лъжата. Малко се поизплаших, но запазих самообладание. И

госпожа Пундева запази самообладание, инак по уплахата й можеха да разберат, че тука има

лъжа.

Друг интересен епизод от криенето ми е следният. Уговорихме се чрез писма с Йордан Бадев

един ден да се намерим в Трайко Коцев, в чифлика му при Овча Купел. Заведе ме от Божинови,

дето бях на квартира след Пундеви, Васил Шалдев рано заранта, но слънцето бе изгряло. Разчитах,

че не ще бъда познат в новия ми вид - без брада и мустаци. Отидохме у Коцев пеша. Трайко

Коцев, запасен майор, храбър офицер, с рани по главата от войната, бе усетил, че полицията нещо

души към Павлово, Красно село, Овча купел. Решихме с Бадев да отидем в Костинброд на гости на

Наум Христов от Лерин, той имаше там моторна мелница. По негова покана бях веднъж там с

жена ми, понеже ми бе омръзнало да сме все по къщи, та убедих Бадев, че там може да се

покрием за няколко дена. Тр. Коцев имаше автомобил и ни закара с него до там, а после се върна.

Ама като се изплашиха тези хора, особено малкият Димитър. Пък уж бяхме в едно общество, на

което членовете си дължат закрила *29+ при опасност! Димитър, още седнали - неседнали, почна

да ни убеждава, че там било много опасно, че още на другия ден ще се разбере, че се крият в

къщата им чужди хора, че селяните наоколо били много дружбаши и пр. и пр. Едва ли не искаше

да представи толкоз голяма опасността, че нас непременно ще ни открият още утринта и селяните

дружбаши ще станат да нападнат мелницата, която ще унищожат с къщата, а нас ще избият!

Разбира се, ние не се убедихме, че е толкоз опасно. Бадев даже малко го подигра. Казахме, обаче,

че ще пренощуваме у тях, ако не ни изгонят, а на другия ден ще си търсим чайрето *30+. Дойде и

старият от София, които се оказа по-спокоен и по-малко изплашен. Заранта, обаче, пратихме го с

писмо в София, с което поръчахме на Трайко Коцев да дойде да ни върне назад с автомобила си.

Така и стана. Вечерта, понеже другаде не бях предизвестил, аз се озовах в най-гостоприемната за

мен къща, у Васил Пундев, а Бадев отиде другаде.

Превратът стана на 9 юни в три часа заранта. Чуха се пушки, събудих се. След известно време в

зори дойде Иван Михайлов, облечен като подпоручик и ми съобщи, че министърът на вътрешните

работи и военният министър са арестувани, също и Недялко Атанасов, председател на камарата

*31+. Войници бяха заели всички улици, така щото отидох си у дома малко по-късно.

Аз не знаех точно деня на преврата и за това е виновен Ив. Михайлов. Три-четири дни преди това

Любо Стоенчев, който също се криеше, ме беше търсил да се видим. Писах на Ив. Михайлов да ни

уреди среща - аз нямах човек на разположение и не знаех връзката със Стоенчев. Михайлов не

направи това. Сигурен съм, че Любо Стоенчев за това ме е дирил - да ми каже деня на преврата.

На 6 Ив. Михайлов и Г. Атанасов знаеха, че пак се отлага за неопределено време. Всъшност това е

било пуснато за заблуда на земеделците в случай, че са подушили нещо. Г. Атанасов и Ив.

Михайлов са узнали, когато вече се е престъпило към акция. Т. Александров после се сърдеше, че

не е бил предупреден за датата на преврата и че не му е било съобщено. Военните са собствено

считали , че могат и без нашата сила, каквато и да беше тя в първият момент, и второ, считали се с

право да не изникне пред света, че Македонската Организация участва активно в тази работа и

Сърбия да намери претекст за намеса. Аз за себе си не считах, че непременно трябваше да зная

по-рано, защото не бях бойна сила и нямаше значение за мене да ми бъде известен

предварително часът и денят.

Младите съзаклятници - Иван Михайлов, Йордан Чкатров, Кирил Дрангов и други сега, на 9 и 10

юни, бяха тръгнали да ловят дружбаши, които се бяха проявили като македономразци и гонители

на Организацията. Дрангов бе заловил Стоил Стефанов и вече се разправяше за “подвига” му.

Това, от което се боях, идеше да се осъществи: младите хора, които тъкмяхме за революционери в

поробена Македония, проявиха своето революционерство в София и изобщо в България, но

съвместно с българската армия и с българските опозиционни на земеделческия режим партии.

При все това те още не проявяваха своята “революционна” самомнителност, но тя се формираше

сега...

Какъв е делът на ВМРО тогаз в свалянето на земеделческия режим, щом тя не даде бойни сили за

това? ВМРО в този случай бе морален фактор и то от първостепенно значение. На борбата против

дружбашите трябваше да се даде общонароден характер и превратът да няма изгледа на едно

чисто военно пропунциаменто *32+, а да бъде общогражданско дело. Наистина превратът се

извърши от войската като въоръжена сила. Обаче в случая въоръженият народ - войската - и

невъоръженият народ, гражданството, в лицето на всички партии на реда действа солидарно. А

лесно ли беше да подготвиш и осъществиш едно правителство, в което ще участват

социалдемократи с либерали, радикали с народняци или обединисти и т.н. Това сцепление, макар

и временно, на всички партии на закона и на постепенното развитие можеше да го създаде само

един авторитет национален, които стои вън от партиите, над партиите, който сам после не ще

вземе участие във властта и не ще дели облагите от властта с другите. ВМРО беше този

незаинтересован, така да се изразим, в управлението фактор, който идеше да убеди всички, че за

спасението на нацията - свободна и поробена - трябва да се обединят всички партийни сили и да

свали антисоциалния и антинационалния режим на дружбашите. Това ние успяхме да направим и

това никои друг, като се има предвид българското партизанство, не можеше да направи. И когато

след преврата, в първите дни, мнозина ме питаха какво бе участието на ВМРО в преврата и аз

казвах, че то е морално, тези, на които отговарях, се подсмиваха и мислеха, че укривам какво

ВМРО е участвала и с човешки бойни сили. Имаше малко такова участие на 9 и следующите дни,

но и без него не можеше.

Най-искрено и тогаз, и сега твърдя, че ние бяхме морален фактор в смисъла, който казах и в този

още, че дружбашите се бояха най-много от македонците, та мълвата само, че ги има, стигаше да

им се намали куражът. А разправяше се, че Витоша била пълна с чети, които чакали само сигнал,

при нужда да влязат в столицата. Нищо нямаше на Витоша - и туристи даже тогаз нямаше. В плана

се предвиждаше да дойдат от доле с камионетки 300-400 души, но не стана нужда от това и не

дойдоха. Другото значение на ВМРО в тази работа бе, че Петричкият окръг беше една база и в

случай, че гражданската война би продължила и би се усложнила, тази база щеше да бъде от

полза за концентрация на сили и като източник на сили. Не стана нужда от това.

Няколко дни след това Величко Велянов, комуто Ив. Михайлов бе казал, че съм член на ЦК,

защото той не разбирал значението на Задграничното Представителство, ми донесе в къщи 1 000

000 лева. Това бе направено, без да бъда питан предварително. Тази сума била дадена на

Величко след свършване на похода против Стамболийски около Славовица - Кара Мусал от

капитан Харлаков за Организацията. Аз още тогаз се съобразих, че в случая има задигнати много

милиони и крадците на част от тях или на всичките един ден ще се извиняват и оправдават, че са

дали от тях и на ВМРО или че хората на ВМРО са взели от тях, та бях на мнение да се върнат.

Малка беше сумата, а голям грабежът и големи престъпления в бъдеще биха могли да се

оправдаят с нея. Понеже имаше съобщение, че Т. Александров иде, приех парите до срещата с

него. Пърличев още не бе дошъл от Сливенския затвор.След известни колебания Александров

каза да ги задържим и аз предадох сумата в касата. Бедни бяхме тогаз.

Между дружбашите в Неврокоп и в известни връзки с приятели на Паница бе моят братовчед по

майка Георги Ников Николов. Зимата той избяга от Неврокоп и дойде в София. Тук беше с майка

си, вуйна ми. Съветвах го да си седи мирно и да не се бърка в работи, които не разбира.

Обещаваше ми уж. Тук бе и Д. Кемалов от Калапод, частен секретар на Стамболийски и лошо куче.

Когато стана превратът, Георги Ников се скрил в къщата на една вдовица, в съседство с тяхната

квартира. Вуйна дойде да ми плаче. Отидох и го взех у дома, под моя гаранция да седи, та ако

излезе толкоз много виноват, щото ВМРО да го осъди на смърт, нека го вземат. Според мен, той

нито се беше провинил много, нито имаше някакво значение. Съобщих за това на Пърличев,

когато се върна и на Ив. Михайлов, който изпълняваше ролята на пунктов началник в София и

командваше терористите на Организацията. Д. Кемалов пък, като будала, отишъл да се крие в

стаичката на вуйна ми. Съобщил някой в участъка и полицията го хвана. С това моята акция да

спасяване на братовчеда си ставаше по-тежка, защото, когато съм го взел аз в къщи, в неговата

къща, у майка му, намират Кемалова! Аз пръв научих за залавянето от властта на Кемалова и

отидох да кажа за това на Георги Атанасов и Ив. Михайлов, за да не помислят, че вуйна ми го крие

с мое съгласие. Ругах и Георги Ников и майка му, разбира се. Вуйна ми отгоре на туй донесла

някакви книжа на сина си, оставила ги горе на печката в моята стая без да каже какво има. Но

понеже някой донесъл, че у мен се крие “опасен земеделец”, от III участък дойде да прави у дома

обиск “илинденецът” и дедектив Михаил Йосков от Битоля, развален тип. Арестуваха братовчед

ми, взеха и книжата му от печката. Между тези книжа имаше и писма от Константин Ников в

Париж до брат му Георги в отговор на негови и Константин го съветваше да си събира ума в

главата, да не напада Т. Александров, за да не му хвръкне главата. Значи от тях се виждаше, че

Георги е писал на брат си нещо против ВМРО в лицето на нейните ръководители. Имаше и един

друг документ, на негов приятел, също дружбаш. Аз се застъпих пред нашите хора да върнат

братовчед ми и да го искат после от мен. Мнозина тогаз можеха да си отидат в Невратово на хакъ

ериме *33+, та между тях и той. Стоя при мене у дома около месец. Георги Занков и Арсений

Йовков, първият председател на Ръководното тяло на Илинденската организация, другият

редактор на в. “Илинден”, не зная защо ръмжаха против мен. Може би искаха да бъдат

задгранични представители на ВМРО, та аз им бях пречка? Сигурно за това, защото бяха

далавераджии, а моя милост бичуваше и преследваше тия работи.

Тези господа използваха сега случая да разправят, че Г. Баждаров, по роднински

съображения,взел под свое покровителство едва ли не най-големия виновник спрямо ВМРО

Георги Ников. Дошло беше това и до Т. Александров, който се нахвърлил пред Йордан Бадев

против мене за това. Когато Бадев му обяснил, че Г. Ников е винаги на разположение на

Организацията и че Баждаров иска само справедлив съд против него, а не да го екзекутират,

защото му е роднина, Т. Александров омекнал, а на мен нищо по това не продума, макар да се

виждахме всеки ден или през ден. Но Г. Ников, при все това, бе убит от Организацията, въпреки

мен и по своя вина. Изкарал бе паспорт да отиде при брата си в странство. За това знаех, но му

казах, че никъде няма да отива, докато не се разгледа неговият въпрос, защото аз съм гарант за

него. Убеден бях, че ще бъде оправдан. Не ме послуша. Без мое знание, аз не бях в къщи, тръгнал

за странство. Заловен от един офицер на гара Сливница, връща го назад и го предава на Ив.

Михайлов. Аз нямах лице вече да се застъпвам за него - излизаше, че поръчителсвото ми е

несигурно и едва ли не, че с мое знание бяга. Аз заявих след това, че се дезинтересирам от участта

му и каквото знаят да правят с него. Сам обаче го считах за невиновен и че бяга от страх. Казаха ми

после, че го екзекутирали, но мъчно ми бе да питам каква вина са му намерили и не питах. Може

би и от изтезания е умрял. Най-голяма вина има и майка му за това, защото тя знаела, че заминава

за странство и не ми каза. Карах й се много, но каква полза от това. Първия път ме изложи, загдето

намериха у нея скрит Кемаля, когато синът й бе у мен и втори път, че бяга при мое поръчителство.

Моите врагове обаче, те ме считаха враг, аз не, Ар. Йовков и Г. Занков, който после сам стана

приятел с Паница и компания, ликуваха, че не съм могъл да спася своя роднина, като че за това

исках да го спася. Може би бе убит и за да се покаже пред Занковци Организацията за

безпристрастна: “Ето на, Георги Ников, пръв братовчед на задграничен представител Г. Баждаров,

също отиде по реда си!” Може би. Моята съвест и в случая е чиста и съм убеден, че не

заслужаваше смъртно наказание този хлапак.

Когато бе оповестен кабинетът на 9 юни, местата на министерствата на войната и на външните

работи бяха вакантни. Знаеше се, че министърът на войната ще бъде Вълков и с по-послешното му

назначение от царя се спазваше една формалност, а именно, че Вълков като военен не е

престъпил клетвата си пред царя, защото е действувал като гражданин в преврата, а не като

предварително набелязан военен министър. За министър на външните работи бе набелязана

кандидатурата на Никола Милев, който и придружаваше Цанкова при нотифицирането на

преврата пред дипломатите, та фактически изпълняваше тази служба. След съвещание обаче с

нас, Н. Милев отказа в интереса на България предлагания му портфейл. Счетохме, че сърбите

може би ще вземат претекст от това да се намесят в българските работи, понеже Н. Милев бе

известен като македонски деятел. Във всеки случай се предвиждаха големи затруднения от

сръбска и гръцка страна за правителството на Цанков. Така стана министър на външните работи

Христо Калфов, който далеч нямаше нито образованието, нито познанията, нито способностите на

Н. Милев. Хр. Калфов по-късно се отнесе зле с Милева и постъпи спрямо него като голям

неблагодарник и даже непочтено.

Както и да е, 9 юни свършваше с дружбащината, но за винаги ли или поне за дълго ли? Сега едва

бяхме успели да съберем в един кабинет демократи, обединисти, либерали, социалдемократи,

радикали, народен сговор, но докога ли ще трае тази идилия? Няма ли още утре да се разритат?

Знаеме как висеше над всички дружбашката опасност, дружбашкото управление и как с големи

родилни мъки се създаде тъй нареченият блок. Знаем и за трудностите за събирането на една

министерска маса, хора от разни партии, след като дружбашите бяха извършили септемврийските

насилия и бяха хвърлили в затворите всички почти български държавници без съд или с тъй

наречения “народен съд”! Известно ни бе българското партизанство, ожесточено понякога твърде

често поради ниската ни още култура и недостатъчно развитата ни гражданственост. А и за

България бе добре, и за македонското дело бе добре, за целокупната нация бе добре да се

стабилизира положението в царството, а това ще стане като се съберат сродните обществени

сили, като се обединят близките партии, като се слеят по няколко в една. Как в Англия с векове

имаше две партии, а сега са три, както в Румъния две или три, и тъй нататък. Защо и в България да

не бъдат три-четири най-много и не бива ли да се направи един опит в това отношение.

Идеята за събирането на обществените сили, за сливането на сродните партии е стара, но първи

ние взехме инициативата за осъществяването й и пристъпихме да я удовлетворим към него.

Надали се бяха минали десетина дена от 9 юни, не помня точно, може би седмица,след 9 юни,

имахме събрание в дома на Коста Николов на ул. “Любен Каравелов”. Участвахме в събранието Т.

Александров, К. Пърличев, Алеко Василев, Георги Атанасов и моя милост. Между другите въпроси

бе и тоя да се намерят средства за по-голяма трайност на режима от 9 юни или за по-дълготрайно,

солидно национално управление. Пръв по въпроса се изказах аз. Развих тезата, че сега е най-

сгодният момент да се опрости българският политически живот като се намалят партиите. Моето

предложение бе: ВМРО - Централен комитет и Задгранично представителство и упълномощени от

тях лица да сторят всичко възможно, да употребят всички легални усилия, щото демократическата,

радикалната и обединистката партия да се слеят в една партия. Национал-либералната партия

като по-консервативна да си остане, към нея може после да отидат и отделни лица измежду

чорбаджиите, които са били към народняците. Комунистическата и земеделческата партии нямат

резон детъра, техните съставни части ще трябва да отидат към социал-демократите или към

другите партии. Така щото да има три партии: една демократическа /по идеология и социален

състав, та името й може да бъде това, може друго/, партия от сливането на демократи, радикали и

обеденисти; една национал-либерална или само либерална и една социал-демократическа.

Разбира се, построението бе теоритическо и поради много причини мъчно осъществимо, но

моментът за този опит ми се виждаше най-благоприятен. Аз искрено мислех, че дружбащината

след този удар не може вече да възкръсне, ако разбира се бъде сторено всичко, да се спечели

душата на селянина за едно честно демократическо и законно управление. Комунизма считах за

зло и трябваше да се унищожи със закон. Възприе се това становище и рекохме да го

пропагандираме. Аз и професор Георгов ходихме да убеждаваме в това Костурков, Н. Найденов и

Ал. Миланов. При Малинов бе ходил и Александров с професор Милетич. При А. Ляпчев също

Александров, ходи Пърличев с Александрова и при някои други и тъй нататък.Най-упорит се оказа

Костурков. Не бе леко закоравели партизани с наслоени неприязаности, с различни темпераменти

и мирогледи, някои искрено считаха, че ги делят дълбоки идейни различия, не бе лесно да бъдат

сглобени в една партия. Някои бяха шефове на свои партии, сега не знаеха какво място ще заемат

в новата формация и пр. Ал. Цанков и близки негови приятели искаха да образуват своя партия -

Народен сговор. В първата си публична реч на другия ден след преврата в Свободния театър той

хвърли мисълта, че млади нови хора идат да обновят България и да я поведат към по-бляскави

переспективи. През дълги срещи, убеждавания, уговаряния минаха разискванията, за да се дойде

до образуването на Демократическия Сговор от сливането на демократи, радикали и обединисти.

На 10 август ние с Н. Милев и Т. Александров бяхме в дома на Вл. Стаматов, когато най-сетне се

постигна сливането на трите партии. Така щото между тези, които родиха Демократическия

Сговор, сме и ние. Т. Александров вложи голяма амбиция за осъществяването на идеята.

Бележки

26. Народният сговор е елитарна организация, която няма амбиция да вземе властта. Има по скоро

претенцията да бъде мозъчен тръст за сплотяване на буржоазните сили. В него членуват Атанас Буров,

проф. Александър Цанков, Петко Стайнов и др. За лидер е избран Александър Греков, а след убийството му

Ал. Цанков. Участва в преврата от 9 юни 1923г., като негови членове стават министри. Влива се в

Демократическия сговор на 10 август 1923г.

27. думите “риба не ядат “ са написани ръкописно.

28. Събитията в Неврокоп и Кюстендил от есента на 1922 г. са продиктувани от засилената дейност на

“федералистите“, ръководени от Григор Циклев, Стоян Мишев и Тодор Паница и насърчавани от

земеделската власт. ВМРО предприема окупацията на двата града с цел да унищожи създадените там бази

и да отърве населението от техния произвол. Като цяло операциите успяват, но водачите им се спасяват и

избягват в Югославия и там тероризират населението. Едва през 1925 г. Ст. Мишев и Т. Паница са убути.

29. думата е написана ръкописно

30. чайре / тур. / - цяр , лек.

31. Иван Михайлов в своите спомени твърди, че в нощта на преврата е разговарял с хазаите си. Отишъл на

сутринта в дома на сестрата на Борис и Кръстю Сарафови, където се укривал Г. Занков и го уведомил за

станалото. След това отишъл в пети полицейски участък, където предишните дни били задържани дейци на

движението от Пиринска Македония и вече освободени разговарял с тях. Иван Михайлов, Спомени, Т. 2, С.,

1997, с . 263 - 264.

32. пронунциаменто - преврат

33. хак ериме - по заслуга

5

Преди да обединяваме българските политически партии, ние, македонците в България, трябваше

да обединим себе си - нали бяхме разцепени на “федералисти” и “автономисти”. Изпълнителният

комитет начело с Ив. Караджулов направи всичко от своя страна, за да успее обединението.

Събраха се двата комитета - Изпълнителният и Федеративният- на съвместни заседания, избраха,

за да изработят проeкт за общ устав, пак се събраха общо, да разглеждат проекта и пр. Най-после,

след като приеха до одобрение от конгреса всичко почти, що искаха “федералистите”, свикан бе

общ конгрес в началото на февруари 1923 г. Сега бе важно да имаме болшинството в

обединителния конгрес. Нашата група, която бе с ВМРО идейно, всичко приемаше, само с едно

не. Не можеше стои в устава, че ще ратуваме за една “федеративна” Македония, както беше в

общоприетия от двата комитета проект. Обединителният конгрес избра една шестчленна комисия

- трима от нашата страна и трима от другата, които да се споразумеят.

В тази комисия влизах и аз и в една тричасова обстойна беседа застъпих нашето гледище.От

другата страна отстояваха принципите си Сл. Ковачев и Павле Шатев. Третият от техните, Хр.

Божков, се присъедини към нас, та болшинството ние спечелихме в комисията. Ала Ковачев и

Шатев останаха непреклонни по “федерацията” и трябваше да се преразисква в пленума на

конгреса. Бюрото на конгреса бе смесено и даже като ултра-обединистическо повече клонеше

към опърничавите разколници, за да стане обединението. По спорния пункт държах двучасова

реч. Явно бе, че болшинството е с нас. Меншеството напусна да се съвещава и се върнаха

непреклонни. Сл. Ковачев заплашваше, че ще си отидат, че няма да стане обединението, ако не се

приеме проекто-уставът, както е представен в конгреса. Качих се на трибуната и силно раздразнен

казах, че на един конгрес никоя група, колкото и многобройна да е тя, не може да дава

ултиматуми със заплашвания за продължаване на разцеплението или каквито и да са други

давления. Заявих, че всичко приемаме, но да бъде Македония “федеративна” държава - не!

Приемаме и балканска федерация с независима Македония и равноправието на всички

народности в тази Македония, никога не сме били против това равноправие, но Федеративна

Македония не. И заключих: “Които желаят да се цепят, ето вратата, да си вървят!”

Меншеството бе разколебано, предложението ми се прие от всички, обединението бе обявено.

Но разцеплението преди две години - 1920 г. стана не поради “принципни” различия, а за

ръководство. Та и сега едно от условията пак беше, че Изпълнителният комитет сега, според

новия устав Националният комитет, трябваше да бъде избран не с тайно гласуване, а с

единодушие, като комисия една в състав от двете страни посочи бъдещия състав на конгреса и

последният го приеме с акламация. Мене избраха и в тази комисия, а оттатък главен бе д-р Хр.

Татарчев. Приехме повечето посочени от Татарчева лица и бе избран Национален комитет в

състав - Вл. Кусев, Милан Дамянов, д-р Никола Иванов и пр., не ги помня. Славчо Ковачев бе казал

после на своите: “Ако Баждаров кажеше пред пленума на конгреса всичко онова, що каза пред

комисията, още по-убедителен щеше да бъде.” Обединението стана, но не бе искрено, защото

“Федеративният революционен комитет на Вътрешната Македонска Организация” съществуваше

и зад него стояха д-р Филип Атанасов, Никола Юруков, д-р Хр. Татарчев. С обединението на

емиграцията обаче се приемаше възможността разколниците открито да се проявят. Спряха

вестниците “Автономна Македония” и “Македония”, а вместо тях почваше да излиза в.

“Независима Македония”. И понеже редакторите на новия вестник не бивало да бъдат от

бившите редактори на единия или другия вестник, избран бе като неутрален до обединението

Петър Мърмев, който бе учител в Кюстендил.

Петър Мърмев бе наш приятел от Солун още, поне декларираше ни се за такъв. Когато през 1912 г.

в началото на гръцката окупация почнахме да издаваме в. “Българин”, писахме и неговото име

между сътрудниците. Нищо не написа. След войните, в 1922/23г., бе учител в Кюстендил.

Дружбашите бяха преместили и Ангел Узунов, съдия, от Кюстендил в Луковит. Преместиха и

неговия приемник като пунктов началник Христо Шалдев, учител, в Татар-Пазарджик. Нямахме

друг подходящ интелигентен човек за пунктов началник на ВМРО в Кюстендил. Решихме с

Пърличев да повикаме Мърмев и да му предложим. Извикахме го на наши разноски. Предложих

му. Поиска първо да му кажа в каква посока мислим, че трябва да работим за освобождението на

Македония, та ако е съгласен с нас, ще определи поведението си. Изложих му как гледаме в

момента на положението и в какво направление работим. На нищо не възрази, напротив,

декларира пред мен, че във всичко е съгласен, но че не могъл да приеме предлагания му пост,

защото местните земеделски властници го подозирали, а той и така бил полезен. Разбрах, че го е

страх и го оставих. *34+ Сега, след обединението, ние го лансирахме за редактор на в. “Независима

Македония”, понеже и аз, и Пърличев, и Бадев, и Кулишев бяхме станали “неудобни”. Извикахме

го пак от Кюстендил и го питахме ще приеме ли, ако Националният комитет го назначи редактор.

Казахме му, че ще получава по-голяма заплата от тази, която взима като учител. Почна да

скромничи, че никога не е бил журналист и че надали ще може да върши такава деликатна

работа. Казах му, че ние ще му помагаме. Съгласи се с условие, че преди да се даде материалът за

печат, ще бъде преглеждан от мене. Добре, рекох, работата да върви. И така стана. Първите

няколко броя излязоха така - предварително преглеждах целия материал, т.е. фактически аз

редактирах вестника. Ала когато дружбашите ни подгониха и аз се скрих, това ми бе невъзможно,

но и в. “Независима Македония” скоро бе спрян. След преврата П. Мърмев и Стоян Симеонов не

ме потърсиха вече да им преглеждам материала, пък и аз си имах други работи и ги оставих.

Правих им от време на време бележки, другарски и приятелски, върху някои недостатъци на

вестника. Петър Мърмев получаваше заплата като редактор 5 000 лева, защото напусна

учителството в Кюстендил и дойде в София през март 1923 г. Но след известно време, без да пита

някого, стана учител на лекция, а после и редовен в телеграфопощенското или железопътно

училище, не помня добре, та си направи двойна заплатата. Никой нищо не му каза, стига да си

върши добре редакторската работа. Но колкото и да залягаше, не му вървеше като редактор,

защото журналистиката не е занаят, а дарование, способност. Мърмев се прояви отначало и си

остана до края кух фразьор. Три години и половина бе редактор на “Независима Македония”,

десетина уводни статии написа, повечето неиздържани и лоши. И понеже не бе назначен

редактор на ежедневния в. “Македония” в 1926 г., който дойде да замести вестниците

“Независима Македония”, “Устрем” и “Илинден”, Петър Мърмев стана враг на нас, задграничните

представители, но се обяви за такъв след убийството на Ал. Протогеров, когато помисли, че Ив.

Михайлов ще завладее със сила ВМРО!

След обединението на емиграцията и избирането на Националния комитет, последният, които не

считаше мене или Пърличев удобни за редактори на вестника, счете за полезно да ме натовари да

напиша една книжка по македонския въпрос за опознаване на чужденците с него. Написах

книжката, одобрена бе, преведена бе на френски и издадена от комитета. Последният в 1926 г. й

направи второ издание, на немски и я издаде Секретариатът на студентския съюз в странство, на

английски - Националният комитет, унгарците - сами на унгарски, на италиански - студентското

македонско дружество в Италия, а на български - Научният Македонски Институт. Книжката носи

наименование “Македонският въпрос вчера и днес”. Същият този комитет в едно събрание, в

което участваха и бивши федералисти Славчо Ковачев, Иван Снегаров и пр., назначи след една

година мене да редактирам френският в. двуседмичен - “La Macedoine Libre”, защото аз най-

добре съм щял да върша тази работа. Приех, макар и да имаше причини да откажа - винаги съм

поставял интересите на освободителното движение над всякакви лични честолюбия, амбиции или

интереси.

За да завърша с обединението на емиграцията - пролетта на 1923 г. - ще спомена, че

“Федеративният Революционен Македонски Комитет” продължаваше да съществува и след това,

а зад него бяха арх. Юруков, д-р Хр. Татарчев, д-р Филип Атанасов и пр. Архитектът Н. Юруков бе

убит от ВМРО, а д-р Хр. Татарчев, без някой да го е заплашвал, сам избяга в странство. Фатална

рол в неговия живот игра съпругата му, гъркиня. Някога гордост бе за българите в Солун, че една

гъркиня от висшето общество, дъщеря на гръцкия консул в Солун, се е влюбила в един българин и

че въпреки волята на родителите си и на шовинистичното гръцко общество в Солун, пристана на

българин и се ожени за българин. За делото това се оказа вредно, защото д-р Хр. Татарчев бе един

от основателите на ВМРО и дълго време заемаше ръководно място в нея. Остана си в странство,

не се върна и “федералиста” д-р Ф. Атанасов, който се отдаде в служба на болшевишка Москва,

от която продължаваше да получава средства, заедно с Влахова, Сл. Иванова, Г. Занкова, П. Шатев

и пр.

През зимата на 1923 г. Климент Кръстев, запасен полковник и близък човек на Ал. Протогеров, ми

каза, че дошъл някакъв пратеник от Русия, пратеник на Съветското правителство, изказал желание

да влезе във връзка с хората на ВМРО. Запитах чрез кое лице е изявил желанието си пратеникът.

Отначало не щеше да ми каже, но след като заявих, че ако не зная това, няма да се даде ход на

искането му, полковник Кръстев ми съобщи, че до П. Шатев се е отнесъл за това руският човек.. В

П. Шатев ние нямахме доверие, той се бе проявил много пъти като аферист. Лично аз поддържах

познанството си с него, по-рано бяхме приятели, но студено и винаги с подозрителност гледах на

инициативите му. Самият П. Шатев беше до цинизъм откровен. Пред общи приятели за Н. Милев и

мене казал, че нас ни бива само за теоретици, политици, но не и за активни обществени деятели,

защото сме били много честни и честност сме искали от другите. Според него политическият човек

трябва да е шмекер и далавераджия!

Говорихме с Пърличева и приятелите и намерихме, че може да се влезе във връзка с русина, като

занататък, ако е нужно да продължат отношенията, това ще става без посредничеството на Павле

Шатев, а както ние си нередим. Аз не се видях с руския човек, мисля ч Пърличев го видя, а после и

Тодор. Но общоприетото ни становище за случая бе, че ВМРО не бяга от ничия морална и

материална помощ, с условие, че ще запази своята пълна независимост. Тя е господарка на своя

състав, на своите цели, на начините си на действие, на решенията си кога, как, и къде да действа.

Изобщо никакво вмешателство в работите от който и да е нейн доброжалател - общество някакво

ли, дружество ли, отделен човек ли, държава ли, нация ли. Следователно, може да се влезе в

контакт и със Съветска Русия, за да се види що иска от нас и що обещава да даде, ние пък ще си

решим. Но преди да навлезем в по-реални разговори, предложи се на пратеника, че е желателно

двама наши хора да посетят Русия и да видят на място новия режим - защото едни пишеха за

съветска Русия, че е рай, други, че е ад - очевидно и едните, и другите са пристрастни. Трябваше,

значи, наши очи и уши да надзърнат там.

Когато се получи отговор, че двама наши хора могат да отидат в Москва и изобщо да посетят

съветска Русия, аз вече се криех, бидейки подгонен от дружбашите, а К. Пърличев бе в Сливенския

затвор. На 24 май - Св. Кирил и Методи - рано сутринта аз и Ив. Михайлов, последният спа при

мене у Пундеви тази нощ,, отидохме у Тодор Паскалев, гдето се бе подслонил от два три дена

Йордан Бадев. След разговор по въпроса с тях и след като те одобриха моето предложение до Т.

Александров, писах му в следния смисъл.

Понеже и така сега особено не съм полезен тук, понеже се крия и Организацията ни е във война с

правителството на Стамболийски след последните преследвания, а аз не съм бойна сила, или да

слезем с Бадев към Петричко надоле, или пак аз да бъда вторият делегат на ВМРО за изучаването

на положението в Русия, понеже за друг такъв делегат бяхме се спряли на Димитър Влахов - като

бивш социалист /а може би и сегашен/ и като роднина на Кръстю Раковски - Кръстю му е кум.

Докато обаче да получа отговор от Т. Александров, стана 9 юни. Разбира се и след това аз можех

да бъда пратен в Русия, но Александров предпочете зетя си Михаил Монев, които с Д. Влахов

заминаха през юли 1923 г. за Москва.

И двамата имаха инструкции да изучават всестранно Русия и главно що представлява тя като

военна сила и дали скоро ще воюва или по-право може ли скоро да воюва. Изрично бе казано на

пратениците, че ако им предложат пари голяма сума - няколко милиона златни рубли, може да ги

вземат, но без ангажимети и без да оставят документ. Всяка морална защита на македонската

кауза в съветския печат се приема с благодарност. Д. Влахов и М. Монев се върнаха през

септември. Аз тогаз се намирах във Варна - там живееше Влахов, та ги видях пръв, преди да

докладват устно или писмено на Тодора. В приморската градина зададох на Д. Влахов няколко

въпроса:

1. Червената армия готова ли е за война?

- Отговор: Сега още не, но след една година да.

2. Има ли Русия пари?

-Отговор: Няма, но може би ще сключи заем.

3. Как са съобщенията в Русия - железопътните и шосейните?

- Отговор: Не са в изправност, работи се за тяхното подобрение. В заключение Д. Влахов каза, че

след една година Русия ще може да воюва, ако пожелае, разбира се.

- “След това, що ми каза, не след една година, но и след пет години Русия не може да воюва

победоносно, защото за една успешна война са необходими преди всичко - дисциплинирана,

многобройна, технически подготвена и с висок дух войска. Приемам, че това Съветска Русия може

да го има. Ала щом няма пари и добри съобщения - и най-добрата войска на Русия ще бъде

сразена. Русия, казах му, очевидно за дълго не ще бъде сила, която да респектира останала

Европа, та дори и в съюз с обезоръжена Германия - какъвто съюз, впрочем, е проблематичен.”

После Монев и Д. Влахов направиха писмен доклад, от който явствуваше, че русите полагали

грижи за отгледване на децата, много била развита книжнината, Госиздат изваждало на пазара

много съчинения, а в балетното изкуство червена Русия била първа. Несериозно нещо ми се видя

докладът и като се върнах в София от Варна и Т. Александров ми го даде да го чета, пошегувах се

върху балета...

Както и да е, положителното беше, че съветските големци в Москва се изказали със симпатия за

македонското освободително движение и ласкателство за ВМРО като най-голяма революционна

сила на Балканите. Пожелали сношенията да продължат и разговорите да се подкачат по-нататък

във Виена с представителя на Москва.

Когато Д. Влахов и М. Монев бяха в Русия или на път за нея, В. Коларов, лидерът на българските

комунисти, пожела да има свиждане с оторизирани представители на ВМРО. Срещата уредихме

чрез Йорданов и се явихме аз и К. Пърличев при Коларов в дома на комунистите, сега където е

Обществената безопасност. В. Коларов ми каза, че тяхната партия винаги е гледала със симпатия

на македонското освободително движение, че докато другите български партии са го

искориствали за сво*и+ цели, само комунистическата партия, бивша тясно социалистическа,

незаинтересована е помагала с печата си на нашето дело. И сега българската комунистическа

партия с още по-голяма симпатия следи развоя на нашето дело. Тя била убедила и сръбските

комунисти в правотата на македонската кауза, и гръцките комунисти, и следователно нашето

освободително движение може да разчита на подкрепата на балканските комунисти.

Благодарихме му за тези симпатии, казахме, че ние с признателност приемаме всяка помощ,

откъдето и да иде, при условие, че ще запази напълно независимостта си Организацията ни като

национална организация, като организация, която се бори преди всичко за национална свобода и

права и в която влизат хора с различни политически убеждения, но си ги пази за след

освобождението на Македония. Казах му примера с един сръбски комунист в Битоля. При една

агитация там, когато един българин македонец му казал, е добре, но ние в България имаме по-

богата комунистическа книжнина, искаме на български език тук да се пропагандират всред нас и

комунистическите идеи, па и други, та елате по-рано да извоюваме за нас македонците

национални права, ние сме българи, сръбският комунист е потупал по рамото нашия човек и му

казал:”Сърби, бугари то се равно, брате”, и че сръбският език е бил понятен за македонците,

понятен като българския.

В заключение казах на Коларов:”Насърчавайте комунизма в Сърбия и Гърция, защото той е

рушителна сила. Щом тези държави се рушат, то е добре за нас, за нас е вредно обаче България

да се руши. Нека гръцките и сръбски комунисти вземат преднина пред вас, българските - вие след

тях вървете. Ето и това ще бъде от полза за нас, за нашето дело. Когато в 1921 г. при изборите за

учредителната скупщина нашите македонци гласуваха за комунисти депутати, това не направиха

те, защото бяха станали класово съзнати пролетарии. Понеже сръбското правителство запрети да

се образува македонска национална партия от българи, турци, албанци и да излезе тя с

национална кандидатна листа, Централният комитет в пълно разбиратество по този въпрос със

Задграничното представителство, пак по мое предложение, разпореди македонците да гласуват

за комунистическите депутати и бяха избрани 14 комунисти в Македония. Повтаряме, казах на

Коларов, ние това направихме не защото бяхме комунисти, нито тогаз, нито сега сме комунисти,

но заповядахме на македонското население да избере рушители на сръбската държава, т.е.

комунисти. Насърчавайте и вие по същи съображения развитието на комунизма в Сърбия и

Гърция.

А то какво излезе. Те, българските комунисти, се готвели за въстание в България, което и

направиха през септември 1923 г. Ние ги съветвахме да рушат Сърбия и Гърция, те се бяха заели

да разрушат България. Очевидно те ни викаха да им бъдем в помощ или поне да не сме им

врагове в готвеното тайно предстояще въстание. Обещаваха ни помощ и от Русия - с тяхно

посредничество.И на това казахме, че приемаме всяка помощ, но отклонихме тяхното

посредничество, за това аслъ и бяхме пратили “свои” уж посредници. След развитието на

събитията по-нататък, както ще видим, аз имам сега основания да мисля, че на московците било

внушено да влязат в сношение с ВМРО от българските комунисти или за да ни спечелят и им

помогнем в готвеното въстание, или поне да ни неутрализират. Аз още тогава подозирах, че

българските комунисти непременно знаят и го казах тогава за нашето сношение направо с Москва

и че последните им казват всичко и се съветват с тях. Те не могат съвсем да заобикалят своите, за

да търсят съмнителното наше приятелство. Но и те, види се, са се убедили, че за нас бе абсолютно

невъзможно да разговаряме или преговаряме с Москва посредством българските комунисти.

В септемврийските събития, въстанието на комунистите, 1923 г., някои от организационните хора

се бяха престарали към Долна Баня и Радуил - Георги Атанасов с една група четници бяха

участвували в потушаването на въстанието *35].

В мое отсъствие в края на септември Т. Александров, за да заглади тази работа - че ВМРО не

преследва никоя партия, защото тя приема в редовете си хора с разни политически идеи и

социални разбирания, беше натоварил Д. Влахов да напише една декларация от името на

Централния комитет. Макар проектът на Влахов да е бил доста много преправен и от К.

Пърличева, и от Т. Александрова, все пак оставаше нещо от фразеологията на комунистите.

Ние не се бяхме отказали от по-нататъшни разговори с московците. Нека спомена тук, че през

есента на 1923 г. бе дошъл от Германия в София Тома Карайовов *36+. Когато бе председател на

Централното Бюро на българските конституционни клубове, бе изменил на един ангажимент

спрямо ВМРО, а именно - част от парите да даде на последната, а той, противно на това, ги

изхарчи в разходки из Европа след закриването на българските конституционни клубове в Турция

от правителството. Затова Т. Карайовов бе афоресан от Организацията. Той и през време на

войната като председател на скопската акционерна банка, се орезили. Малко преди погрома

задигна със себе си големи суми от банката, за да купи някакви стоки от Германия. Нищо не

излезе от това, собствено излезе нещо , но за Корайовов. Той не се върна след погрома в Скопие и

докладвал на Управителния съвет на банката, че през време на революцията в Германия

закупената стока се загубила. Два вагона с гвоздеи обаче той получи в София и парите от

продажбата им тури в джоба си. Много хора бяха ощетени от Карайовова, между тях Хр. Матов с 3

000 лв. златни, Лазар Томов, Карабларев, Атанас Ковачев и пр. и пр. Аз имах един списък на лица,

ощетени кръгло за 70 000 лв. златни, но нейде е по книжата ми. Поради всичко това Т. Карайовов

от 1910 г. до 1925 г. бе афоресан от ВМРО. В 1923 г. се бе явил при Т. Александров да предложи

услугите си в полза на делото, бидейки на местожителство в Германия. След съвещание решихме

да му простим престъпленията, та дано занапред бъде полезен. Станали бяха големи събития -

три войни и две катастрофи. Всички - кои повече, кои по-малко, кои съзнателно, кои

несъзнателно, рекохме, сме сгрешили. Нека обединим всички воли за борбата с новото робство. Т.

Александров бе препратил Т. Карайовова при мене, за да говорим по политиката на ВМРО. В

Берлин той бе се сръщал често с болшевишкия представител там. От разговора с него разбрах, че

той три четвърти - по собствено признание, е ориентиран към Москва и искаше да ме убеди, че

оттам ще дойде освобождението на Македония. Той твърдеше, че почти съществува съюз между

Германия и Русия, а тези две държави, съюзени, ще господстват над Европа, ще диктуват на

Европа. Не споделих това разбиране. Първо мое възражение беше, че докато Москва не се откаже

от пропагандата си на болшевишките идеи в другите държави, тя ще отсъства от международния

политически живот, защото никоя държава не желае да се вмесват нейните вътрешни работи.

Поради това и един съюз за сега не е вероятен с Германия.

Второ, допускаме,че Русия с червената си армия може да завладее Балканския полуостров, за да

създаде в него дъщери съветски републики, както едно време при великата революция Франция

създаваше дъщери-републики на френската. Обаче това не ще трае дълго. Цяла Европа, па и

Америка и Азия ще се вдигнат против Русия и ще я оставят в най- щастливия случаи в сегашните й

граници, ако не я стеснят още повече. Само Русия като демократическа република или

конституционна монархия ще може да възвърне своето международно положение.

Трето, когато ние се борим със Сърбия и Гърция под знамето на болшивизма /комунизма/, с

нашата борба не ще се повдига македонският въпрос, защото от всички ще се таксува тази борба

социална, а не национална. И както Франция, Германия и пр. се борят срещу комунизма у себе си,

ще дадат право и на Югославия да се бори със своя комунизъм и против своите комунисти. Значи

нашата борба се измества от плоскостта на националността и се поставя в социална плоскост.

“Дипломатът” с големите претенции и с амбицията на дълбок държавник не можа нищо да

възрази срещу тези аргументи и поизстина болшевизмът му на половина. Т. Карайовов си

предлагаше услугите в полза на делото безвъзмездно, и така и живееше в Германия. Това беше

обаче, докато се понамести пак между работещите активно за Македония, защото след една

година той, същият, поиска известно допълнение към собствените си средства, а по-късно и пълна

издръжка, като манипулираше хитро между Иван Михайлов и Ал. Протогеров.

Избягалите в Москва бивши “Федералисти” Паница, Сл.Иванов, д-р Ф. Атанасов бяха сполучили да

се доберат до руския посланик във Виена Черски и получаваха оттам издръжката си. Същите

типове бяха във връзка и със Стоян Мишев в Щип, който застана начело на контра-четите, а тайно

населението - собствено някои по-доверени хора - лъжеше, че не е ренегат, че се преструва пред

сърбите, а че всъщност е преследван от ВМРО заради различия в идеите и начина на действие. От

полза щеше да бъде, ако убедим московците да не помагат на тези ренегати или да им повлияят

да не предателствуват, да не сътрудничат на сръбската тираническа власт. Затова главно решихме

да продължим срещите си с московците и да бъдем в по редовен контакт. В тази деликатна

работа натоварихме Д. Влахов. За да не бъде в тежест на Организацията, от една страна, за да има

повече авторитет, от друга, чрез приятели се въздейства да бъде назначен български генерален

консул във Виена, такъв бе той и в Одеса през 1918 г. Преди да тръгне, той има среща с Т.

Александров насаме и съвместно с мене. Приготвил беше един кратичък проект като инструкция с

разговорите му с болшевиците. Много съжалявам,че нямам под ръка този негов проект, които аз

съществено поправих. Най - важното бе, че, според Влахова, московците ще пожелаят да сплотят

всички революционни сили - национални и социални /разбирай - комунистически/ на Балканите,

за да могат по-успешно да се борят срещу реакцията в тази част на Европа. Аз поправих това така:

ВМРО желае сътрудничеството на всички национални революционни сили в Сърбия и Гърция и ще

дири това сътрудничество, но борбата, която ще води ВМРО сама или съвместно с тези

революционни сили, ще се направлява от самите тях, т. е. няма да ръководят тази борба

московците. При пълната самостоятелност на тези национално -революционни организации -

македонска, хърватска, албанска, словенска и пр., московците могат да помагат морално и

материално без да се намесват. Може би при тези условия да не желаят да помагат? Не щем

помощта им, щом искат да им станем оръдие.

Ясно беше казано това на Д. Влахов. Той прие. Даде му се подробно изложение на пишуща

машина, има копие между книжата ми, върху произхода на тъй наречените “федералисти” и за

престъпленията вулгарни и разбойнически, на тези набедени “федералисти”. Та с тези данни да

убеди московците да не им помагат. Д. Влахов прие това изложение и то бе написано от мене без

възражение, значи съгласен беше с неговото съдържание. Преди да замине имахме и една среща

по - обща, на чай у професор Георгов, на която бяхме Н. Милев, Т. Александров, Ал. Протогеров,

току що завърнал се през декември 1923г. от странство, домакинът,професор Н. Милев, Д. Влахов,

К. Пърличев и моя скромност. Говори се общо за нашата пропаганда в странство. Събранието бе,

значи, съвсем “буржоазно” в смисъл некомунистическо и несоциалистическо.

Поменах вече, че Ал. Протогеров се беше върнал през декември 1923 г. от странство. Той беше

недоволен от Т. Александрова, не го бил държал в течение на всичко, пък и защото отрицателно

му бе отговорено на запитването дали да дойде в България след 9 юни. След гафа, който направи

с “договора”, К. Пърличев му писа по едно време с общо съгласие да замине, ако обича в

Съединените щати, та със своя авторитет да подтикне тамошната македонска емиграция към

организиране и да събере малко пари. Това Ал. Протогеров схванал, че имаме намерение да го

отдалечим повече. За да се яви с авторитет между нас през септември 1923 г., той замина за

Охридско, загдето по тяхно желание отидоха с чета Георги Попхристов, Петър Шанданов, Васил

Пундев, Алеко Демирхисарски, Крум Петишев и др. Там те се движеха около 40 дни и поради

настъпването на студовете се върнаха.В януари и февруари 1924 г. и двамата членове на

Централния комитет бяха в София. И Александров не бе заминал вътре още от пролетта на 1923 г.

Сърбите разбрали това и упражняваха голям натиск върху правителството на Цанков, загдето Ал.

Протогеров и Т. Александров били търпени в София, загдето не били преследвани комитаджиите

в България. На този натиск се дължат арести на македонци през зимата на 1924 г.

От правителствена страна много се настояваше Т. Александров и Ал. Протогеров за известно

време да се махнат от България, да идат в странство. Без мое съгласие, без да сондират поне, и

двамата се съгласили да сторят това, ако реши арбитър в лицето на Ив. Каранджулов и Н. Милев.

И понеже арбитрите бяха убедени от Цанков - Вълков, че Протогеров и Александров трябва да

отидат в странство, във всеки случай да излязат вън от България, те, арбитрите, им дадоха такъв

съвет. На Сирни заговезни двамата членове на Централния комитет пожелаха да говорят с нас,

временните задгранични представители, Пърличев и мене, по въпроса за отиването им в

странство. Тогаз за първи път се сложи този въпрос пред мене за мнение, а чул бях за арбитрите и

мнението им. Бяхме в стаята у Пърличев. Аз се изказах решително против отиването им в чужбина

и се аргументирах за това. Изказах се също така решително и против стоенето им в София, не го

одобрявах. И единият, и другият приемаха много хора, движеха се макар и нощно време и се

знаеше, че са в столицата на България. Отплесваха се и в други работи, повече външни и някои

даже немакедонски. А нали Задграничното Представителство съществува за външните работи.

Моето мнение беше, изказах го ясно, откровено и смело, и двамата да заминат зимата в

Петричкия окръг, да се крият там и да оправят работите, защото бях чул за недобри работи,

вършени от Алеко Василев и Георги Атанасов.

И двамата те бяха забравили, че има поробена Македония, и мислеха, че тази организация, която

бяха създали в българска Македония за борба с режима на Стамболийски, тя ще освободи

поробените от сърби и гърци части. И що правеха тези господа? Образували бяха чети - по няколко

даже в околия - Джумайска, Петричка, Мелнишка, Разложка, Неврокопска. Четниците ходеха с

дълги коси, бради, кепета, пушки, пелерини, а се движеха денем и ги виждаха шпионите на

Гърция и Сърбия. Събираха данъци, ядяха, пиеха, понякога дерибействуваха, разглеждаха

граждански дела и пр., с което бяха възбудили възмущение у съдии, администрация и военни.

Казах на Тодора и Протогерова - вървете в Петричкия окръг и оправете работите там, защото

колкото повече време минава, толкоз по-дълбоко загазват Алеко и Атанасов и мъчително

поправими ще бъдат пакостите после. Не бях подкрепен от Пърличева. Той мълчеше. Л. Стоенчев

не беше вече задграничен представител, защото стана депутат, пък и скарали се бяха нещо с

Георги Атанасов, та дори мръсни клюки бе пуснал последният по адрес на Стоенчева. По тази

начин само двамата, аз и Пърличев, изпълнявахме длъжността задгранични представители. Но

понеже Централният комитет, в лицето на двамата му члена бе в София, нашата работа бе сега по-

малка и изпълнявахме ролята на най-близки съветници. На другия ден Т. Александров беше писал

на Пърличев, че не е бивало така да говорим предната вечер и че с моето мнение съм го

изненадал и съм побъркал на някакви негови планове, които впрочем и сега не зная. Поръчал на

Кирил да ми даде да прочета писъмцето. Разбрах смисъла му. Това беше един вид мъмрене.

Помислих да си дам оставката, даже казах на Пърличева, че щом получавам мъмрения за своите

мнения, аз нямам работа във ВМРО. Но за да не се схване, че това правя от дребнавост, от

накърнено честолюбие, винаги съм поставял личността си под общия интерес, не си подадох

оставката. Но си казах, че при удобен случай ще кажа на Александрова, че държа на мнението си и

че считам отиването им в странство вредно. Че по-добре да отидат в Петричкия окръг, а вместо да

си давам оставката, нека ме уволнят от Представителството, както бяха ме назначили. Като говоря

за уволнение и назначение, да не помисли някой, че заплата получавах като задграничен

представител? Нищо подобно. Учител бях в III мъжка гимназия и живеех в мизерия със

семейството ми.

Бележки

34. Кюстендилският пункт на ВМРО е първата подобна структура създадена от Гоце Делчев през 1896 г.

Съществува в целия период на македонското революционно движение до преврата от 19 май 1934 г .,

когато е разтурен. За дейността му след Първата световна война вж.: Джонев, А. Македонските бежански

организации в Кюстендилско ( 1919 - 1934 ), В: Сб. Ньойският договор и съдбата на югозападните български

земи, Кюстендил, 2001, с. 6 - 28.

35. Септемврийското въстание избухва на 23 септември 1923 г. в северозападната част на България.

Водачите Георги Димитров и Васил Коларов бързо се спасяват чрез бягство в Югославия, а от там заминават

за Виена. Въстанието е потушено бързо от армията и полицията, но нанася сериозен удар върху престижа на

страната.

36. Тома Карайовов е роден в гр. Скопие през 1868г. Завършва право. Един от основателите на ВМОК.

Секретар на българските търговски агентства в Битоля и Одрин ( 1897 - 1900 ). Подпредседател във ВМОК -

Хр. Станишев през 1902 - 1903 г. Дипломат от кариерата. Пвреме на младотурския режим председател на

СБКК в Турция ( 1908 - 1909 ). След разтурянето на клубовете отново се връща на дипломатическа работа.

6

Подир няколко дена ние, четиримата, имахме нова среща - в дома на Елисей Петков. Сега

въпросът се постави конкретно за заминаването на Ал. Протогеров и Т. Александров в странство.

Вече Тодор бе измислил и какво ще вършат там. Значи, не само за да се изпълни волята на

българското правителство, но и за организационна работа ще отидат в чужбина. Планът им сега бе

този.

Александров и Протогеров ще тръгнат неедновременно, не заедно и ще се намерят в Рим. Там ще

извикат Петър Чаулев, ако е нейде заминал, и ще гледат да го вразумят. След това щяха да отидат

във Виена и ще се опитат занапред да пресекат пътя на ренегатството с помощта на съветското

представителство там. Ще развия по-подробно и двете задачи.

Петър Чаулев, охридски войвода, бе избран в 1911 г. за член на Централния комитет. Млад човек,

той бе много суетен. Може би развратително му подействаха и хвалебствията на в. “Камбана”

през хуриетските дни в 1908 г. “Камбана” беше оставила на Петрета Чаулев колонка в няколко

броя на ред да описва свойте пътни впечатления из Македония през режима на свободата. По

този начин младият войвода, революционер, скоро сам се почуди, че е и писател! При

оскъдицата на големи хора за революционна дейност след хуриета през режима на младотурците,

поработи късметя на Чаулев и стана големец във ВМРО - член на Централния комитет. С това

голямата му амбиция бе повече от задоволена, толкова повече, че съперник за това високо място

му беше Милан Матов, бивш член на Битолския окръжен комитет, войвода и брат на Хр. Матов. В

1911 и 12 г. Петрето Чаулев беше в Битолско, но не разви особена дейност. Повече се криел,

отколкото да работи. Смеехме се с най-голямата му революционна акция: натоварено било едно

магаре с бомби и със запалени фитили било пуснато из пазара в Кичево, за да експлоадират. Така

щото в историята на нашата революционна борба бе записано като атентатор и едно магаре.

В пролетта на 1915 г. общата война бе в разгара си, Чаулев участва във Валандовската акция *37+,

извършена от турци и българи македонци. Той обаче се е държал на твърде почтено разстояние

назад и с това изложи донякъде името на македонския революционер, за което турците се

произнасяха с почит. През голямата война замина с един партизански отряд в Крушово, където

влязъл след като българските войски бяха предизвикали бягството на сърбите, но понеже Чаулев

бе влязъл пръв в градеца, хвалеше се, че той го освободил. Когато българските войски завладяха

Охрид, П. Чаулев бе назначен там градоначалник и тропаше с шашката по калдаръмите на цар

Самуиловата столица. Помислил, че Македония е вече за всякога освободена, без да пита

другарите си Александров и Протогеров, П. Чаулев бе дал декларация до централното бюро на

либералната партия и бе се обявил радославист, санким да не го изпревари някои друг!

Но поради катастрофалното завършване на голямата война за Македония и България, на законно

основание, П. Чаулев си оставаше в Централния комитет след Ньойския договор за мир. Считан

несериозен от кафена на кафене разправяше масали и се държеше с всички приятел. Той не бе

преследван от дружбашите. 1920 и 1921 г. той прекара в София. Един охридчанец, който бе дошъл

в София, като го вижда на едно тържество, му казва:”Ами че ние те знаем, оти си тамо во

Охридско, пък ти си бил тука” - “Преди три дни се вратих” - отговорил невъзмутимо Петрето

Чаулев, а не бе ходил.

Най-после в март на 1922 г. го склонихме да замине. Вечерта, преди да тръгне, имах последен

разговор с него - аз, Пърличев и намиращият се случайно там професор Милетич. Чаулев почна да

ми се хвали, че като влезе в Македония, ще събере 800 българи и арнаути и ще нападне Скопие.

Никакво нападение на Скопие или Охрид, а ще влезеш да възстановиш организацията в Битолския

окръг, приятелю, му казахме.

- Влизането ми вътре, - та това е най-лесното: колко широка е Албания! Слизам във Валона и на

третия ден от там съм в Охридско.

Наистина П. Чаулев слязъл във Валона, отишъл в Тирана, ходил в Подградец и към Корча, но вътре

не влезе. Три дни не , три седмици, три месеца, две години минаха, но П. Чаулев не отиде в

Македония. Докато бе в Албания, повече стоял в кафенетата на Тирана, а сръбските вестници

пишеха от време на време, че войводата П. Чаулев се готвил с чета да мине през Преспата и

нападаха албанското правителство. Последното най-после го изгони от Тирана, П. Чаулев се озова

в Рим. И понеже не влезе, та го бе срам да иска пари, един ден господството му се озовал в

съветската легация в Рим, черпили го с шампанско, правил изявления по македонския въпрос, а

след няколко дни поискал и пари и му дали 500 долара.

П. Чаулев, още като излезе от България, бе почнал да се занимава с тънка дипломация. В

Цариград се срешнал с Димко Ачков и там двамата намерили за мунасиб да убеди Димко Ачков

Стамболийски та в българската делегация за Генуезката конференция да влезе Димитър Влахов,

които, бидейки близък с Кр. Раковски, може да бъде много полезен и за България, и за

Македония. И действително, Димко Ачков, национал-либерал и голям националист, успя да

внуши на Стамболийски това и той взе Д. Влахова в Генуа. Понеже на Петрета Чаулев не му се

влизаше вътре, почна да пише писмо до приятели, наши и негови, напр. д-р Николов в Цариград,

че трябва да се промени коренно тактиката и трябва да се изоставят предишните революционни

средства за борба. Препоръчваше някаква си нова легална, културна мъглява борба. А когато му

се кажеше, че и легалната борба трябва да се води в Македония, че за нея е нужно ръководство от

интелигентни хора, заплиташе се, сиромахът. Той бе тръгнал да влиза вътре, за да готви, да

организира населението за нелегална борба, член бе във върховното тяло на една революционна

организация, а пише за легалност. Най-после всяко убеждение заслужава уважение. Но П. Чаулев

като честен човек, щом се е убедил в невъзможността да се води нелегална борба или в пакостта

от нея, трябваше да си даде оставката от членството в Централния комитет на ВМРО. Той не стори

това, а почна да прави “дипломация” с московци, италианци и други в поменатото свое качество.

А П. Чаулев бе с незавършено средно образование, VI клас и без някакви лични дарования, които

да запълнят недостига от знания. Веднъж тръгне ли се по наклонена площ, спирането е вече

мъчно, а за някои и невъзможно. Така стана и с Петрето Чаулев. Ето, за да го вкарат в правия път,

за да го убедят да отиде в Битолския революционен окръг, другите двама членове на Централния

комитет, Ал. Протогеров и Т. Александров, отиваха да го намерят и да се разберат лично.

Втората задача, която щяха да разрешат членовете на Централния комитет, бе следната. В

Щипско, Кратовско, Кочанско вилнееха контрашайки. Към тях се числяха и избягалите от България

в Сърбия и преследвани заради разбойничество от ВМРО Григор Циклев, Максим Страцински,

Стоян Мишев и др. По-подробни данни за това има в книгата “Правителството на Стамболийски и

македонското освободително движение”. От 1 до 29 стр. и от 43 до 49 са написани от мен, а

останалата част от 29 до 43 от Йордан Бадев, когато се криехме. Също така подробни данни има и

в изложението, което дадох на Д. Влахов преди заминаването му за Виена. Ако се успееше тези

ренегати д*а+ се убедят да извършат атентати против сръбски висши чиновници или против

сръбските учреждения, за да им прости Организацията и да избягат в България, вече сърбите

нямаше да се доверяват никому и следователно не щеше да бъде възможно да се предават на

сърбите и да стават техни оръдия бивши войводи и четници, нещо, което действаше най-

съкрушително за народа. Населението с право не можеше да се доверява на лица, които днес се

явяват пред него като борци за освобождението му, а след известно време същите тези хора стоят

начело на контрачети и изтезават населението да каже где са комитите. Александров и

Протогеров мислеха да постигнат осъществявянето на този план посредством съдействието на

Черски, съветския посланик във Виена. С него Д. Влахов бе влязъл в приятелски отношения. Както

по-късно се узна, Влахов, в качеството си на български генерален консул, управляющ легацията

във Виена, в отсъствието на Стоил Стоилов дори давал секретни книжа на Черски, а вероятно е

предал и шифъра, с което ние се изложихме много, защото от нас, от Александров, бе препоръчан

на приятели Влахов, а те го препоръчали на Хр. Калфов, министъра на външните работи в

България тогава. И когато се карахме после за някои работи с Калфов, това ни въвираше винаги в

носа - измяната на Д. Влахов. Д. Влахов, значи, ще убеди Черски, а заедно Славе Иванов, Паница,

д-р Ф. Атанасов да внушат на Ст. Мишевци в Щип да извършат поменатите акции и да избягат. На

мен не се виждаше реализуемо това, но и тъй Александров и Протогеров бяха решили да отидат в

странство, нека опитат. И заминаха.

Какво правеха-струваха в Рим и после във Виена, ние не знаехме, не ни съобщаваха. В България, в

известни македонски среди обаче, ставаха работи, които ни озадачаваха. Забелязахме известно

сближение между Георги Занков, председател на Ръководното тяло на Илинденската

организация, Арсений Йовков - редактор на в. “Илинден”, други членове на същото ръководно

тяло и изобщо на Илинденската организация, от една страна и Димо Хаджидимов, Славчо

Ковачев, от друга. Нещо като един фронт се прави от македонци-комунисти, македонци-бивши

земеделци, македонци-националисти. От друга страна Г. Занков и Арсений Йовков нещо

кокетничеха с Алеко Василев и Георги Атанасов. През април месец, ако помня 13 април 1924 г.

беше, Ръководното тяло на Илинденската организация излезе във в. “Илинден” с един

меморандум, написан в болшевишки, комунистически дух. Не само, значи, се шушукаше, но вече

и публично се манифестираше новото течение. Аз и Пърличев като задгранични представители

изказахме недоволството си от този меморандум и казахме, че Илинденската организация не е

създадена, за да върши македонска политика. Мисля,че писахме и във в. “Независима

Македония” против това. А както казах, шушукаше се, че във Виена станало разбирателство между

Централния комитет, Федералистите, Паница - д-р Ф. Атанасов и московците. Аз и Пърличев не

можехме да допуснем това, защото, когато тръгнаха Александров и Протогеров, казаха в какви

рамки ще се движат те.

През месец май пристигна пръв Ал. Протогеров. Каза ми, че Т. Александров заминал с Л. Милетич

за Лондон, та ще се върне по-късно. “Нещо, вика, направихме с московците, но Тодор каза, той да

ви разправи що и как, като дойде,”-каза ми Ал. Протогеров на мене и Пърличева при първото ни

свиждане в дома на Спиридон Велев и си търкаше ръцете, както имаше обичай. “Е, кажи как, що,

нещо да знаем, защото тук се шушукат разни неща, че вече ВМРО и Москва са съюзници, че с

Паница и Федералистите сте се споразумели?”

- Направихме известни споразумения, но книжата не са тука. Нека се върне Тодор и ще видим по-

нататък. Добре е дотогаз аз или някой от вас да се срещне с Димо Хаджидимов и да пита дали

имат някакво съобщение и какво от болшевишкото посолство във Виена.”

- Няма смисъл, казах аз, нито ти, нито някой от нас да се среща с Димо Хаджидимов докато не се

върне Т. Александров, защото, както казваш, тогаз ще ни разясните работите.”

Така се разделихме с неприятни чувства още в тази първа среща.

Илинденци се готвеха за конгрес. Занковци-Арсений Йовковци и компания се държаха дръзко

спрямо Задграничното Представителство, което бе най-компетентно за организационните

действия зад граница. Те си бяха позволили работи, които ангажираха в лош път македонското

освободително движение, като бяха излезли от рамките на уставните положения на

организацията им. В среща с Протогерова, който се тъкмеше да отиде в Петричкия окръг при Ал.

Василев и Г. Атанасов, казах на Протогерова за държанието на Занковци, че ние сме във вражда с

тях, че те са ни отворили подмолна война и че ние ще упражним влиянието си да се избере ново

ръководно тяло без Занков и без Арсений Йовков. Помолих Протогеров да каже това на Алеко и

Атанасов, защото те с поведението си са доста допринесли, за да се насърчат Занковци по този път

и че делегатите от доле трябва да гласуват против Занкова и Йовкова, т.е. да не гласуват за тяхното

избиране.

Протогеров ми обеща - това му казах в неговото жилище на “Венелин” 16, но не го изпълни. В

конгреса на Илинденци в Пловдив нашата листа бе бита с няколко гласа, защото Алеко Василев и

Г. Атанасов бяха дали наставления на делегатите от Петричкия окръг противни на нашите, т.е. да

гласуват за Занков и Арс. Йовков. Когато по-късно протестирах пред Протогерова за това, той нещо

смънка - явно бе, че бе с Алеко и с Атанасов по този въпрос, въпреки обещанието си.

Задграничното представителство бе прескочено от един член на Централния комитет, от Алеко

Василев, “завеждащ Серския, Струмишкия и Солунския революционни окръзи” и от неговия

секретар Г. Атанасов.

Дойде си Тодор през юни / или в края на май/.

В негово отсъствие и без наше знание, Иван Михайлов си бе позволил да нареди убийството на

Петко Д. Петков *38+, син на бившия министър-президент Димитър Петков, шеф на

стамболовистите след Стамболова. Петко Петков във времето на Стамболийски изпълняваше

длъжността главен секретар при Министерството на външните работи и за да даде доказателства

за вярност към дружбащината, бе се изказал нейде, че 200-300 македонски глави трябва да

паднат, за да миряса България и да не й се бърка на политиката. Ив. Михайлов отиде да посрещне

Тодора с автомобил при Мездра, за да не бъде забелязан при влизането му в София, ако дойде с

трена и вероятно беше го осведомил по всички станали в негово отсъствие работи и беше му взел

съгласието за убийството на Петко Д. Петков, за да стане то дело на ВМРО. Димитър Джуздана и

Атанас Калчев пък бяха убили на своя глава в Борисовата градина евреина Ешкенази и неговото

дете. Аз и Пърличев бяхме помислили, че евреинът е убит във връзка с налозите, за да се сплашат

другите евреи и внесат определените им суми, защото имаше събирането им беше се затегнало.

Със събиране на налозите се занимаваше главно Г. Атанасов, та предположихме, че това е негова

работа. Протогеров, като питал Атанасова за тези убийства, казал, че нищо не знае. Ние също

нищо не знаехме. За това у Протегерова се беше загнездила мисълта, че всички тези убийства са

вършени по заповед на Александрова, без негово знание и се считаше като пренебрегнат и

незачетен. Той и по-рано се оплакваше, че Тодор върши всичко сам и че фактически Тодор е

Организацията. Всъщност и Протогеров вършеше някои работи на своя глава и сам без знанието

на Задграничното представителство и на Т. Александров. И последният правеше много работи без

да вземе съгласието на Протогерова. Те имаха хър-мър помежду си още от времето на войната.

Тогаз Протогеров, полковник и генерал, шеф на партизанския отряд, засенчваше Александрова,

който, като революционер стоеше по-високо от Протогерова. В случая Протогеров през войната бе

повече слушаният и повече търсеният.

Тодор във военните чинове бе достигнал до фелдфебел - най-високия войнишки чин. Царят беше

наградил Александрова с офицерския кръст за храброст III степен. Това било противодържавно.

Протогеров и пред Александрова, и пред други беше изказал, че това награждаване е беззаконно.

Александров схвана това като завист спрямо него и като неприязън. След войните Тодор, като

повече революционер от Протогеров, вземаше сега своя реванш. И понеже и двамата бяха много

честолюбиви, не бе мъчно да се спречкат, но във важните случаи се срещаха и съвместно

уговаряха по-важните работи. И сега, след връщането на Александрова, при една среща у К.

Пърличева - те бяха двамата и ние двамата - Протогеров изрази с висок тон своето недоволство от

убийствата - поменатите по-горе, извършени от ВМРО без негово съгласие и без негово знание.

Изглежда, че и при срещата си с Алеко и Атанасов доле и те са го понаточили в тази посока.

Александров и Пърличев твърдяха, че и те не знаят за убийствата. Аз пък хабер нямах. Ал.

Протогеров вярваше, че аз не знаех, но се съмняваше в отричанията на Тодора и Пърличева. Аз

използвах случая да упрекна пък Протогерова, че и той върши работи зад законноустановените

тела - случая с илинденци, за който споменах по-рано, и заявих, че при това положение аз не мога

да изпълнявам длъжността на задграничен представител.

Дойдоха не след много и книжата по споразуменията във Виена. Те бяха написани с химическо

мастило, Тодор ги разкри и ми ги даде да ги чета у него в къщи. Какво видях? Видях, че ВМРО бе

болшевизирана посредством подписаните споразумения. Имаше един манифест - подписан от П.

Чаулев и Протогеров и по пълномощтно от Александров, което той им бе оставил писмено, бяха

подписали те и него, значи, подписан от Централния комитет.

Второ споразумение бе за поведението на македонската парламентарна група, за която

Централният комитет се ангажираше да води борба с правителството в духа на новите идеи,

изразени в манифеста. Споразумение с бившите “федералисти”. След като прочетох тия

документи, останах малко като зашеметен, защото допусках, че Протогеров може да бъде

подведен, но не и Александров. Бях у Тодора в къщи на ул. “Солун”1, когато четях тези работи.

След като свърших, казах му:” Тодоре, вие сте болшевизирали ВМРО. Вие сте я дали в служба на III

Интернационал. Аз в такава организация не участвам. От днес мене ме няма там!”

Засрамен, измъчен, с поглед към земята, Т. Александров има доблестта да признае, че са

направили една капитална грешка, че тя трябва да се оправи и че и той не може да участва в една

такава болшевизирана македонска организация. Всичко това срещу какво бяха направили?

Срещу празното обещание на Паницовци и болшевиците във Виена, че ще насочат Ст. Мишев и

другите ренегати против сърбите и ще избягат от Сърбия. Онова, обещанието, бе проблематично,

а подписите бяха нещо реално. И както им предсказах, така за нещастие стана: ренегатите си

останаха ренегати, а членовете на Централния комитет си бяха сложили подписите под

документи, които коренно промениха характера на ВМРО. От организация национална тя се

превръщаше в комунистическа организация, опашка на българската комунистическа партия. Т.

Александров има доблестта да признае пред мене, че си е сложил подписа под някои от

документите, които били готови, и под пълномощтното, с което натоварва Чаулева и Протогерова

да го подпишат под манифеста, защото останал в душата си сам на особено мнение, но се

опасявал, че ще бъде убит, ако го каже и не подпише, и добави:

“Никога не ще си простя това малодушие. Опасността беше реална, но пак не биваше да

подпиша.”

Тодор се срамуваше от себе си за това дело. Ал. Протогеров също пък се извиняваше с това, че той

подписал, понеже Чаулев и Тодор се съгласили на всичко това. Протогеров се оплакваше, че в Рим

Чаулев се споразумял с Тодора и в дързостта си отишъл до там, че отначало не искал да го

поздрави. Очевидно водили са неприлична игра един спрямо други!

Станалото трябваше да се оправя. Питах Тодора що мисли да прави.

- Ще телеграфирам да не се публикува манифестът и ще повикам Чаулева и Влахова да се

разберем отново по всичко.

- Не ще дойдат, му казах, но опитай, не е лошо.

След някой ден имахме четиримата среща - мисля, на 1 юли беше, в дома на Спас Коцев,

булевард “Фердинант” и “Цар Симеон” на ъгъла.

Там наново мотивирано изложих всичките пакости от това виенско споразумение и за

македонското революционно дело, и за България, защото действително това бе смъртен скок за

ВМРО. И Александров, и Протогеров се съгласиха да се пише от Александрова на Влахова и

Чаулева. Телеграмата бе вече пратил - да дойдат с книжата, за да се направи преоценка на всичко

в присъствието на задграничните представители аслъ по нашите наредби, според правилника на

ВМРО, Централният комитет не можеше и не може да върши политически актове вънка без

посредството на Задграничното Представителство. Аз и Пърличев, макар и неизбрани от конгреса

поради невъзможност още да се свика такъв, макар и назначени от Централния комитет,

отстоявахме, доколкото трябваше, своите права. За да се разсее пък мълвата за убийствата и за

това, че ВМРО вече плува в болшевишките води, натоварен бях да напиша една декларация, която

не беше за публикация, но се носеше за прочит при министри, шефове на политически партии и

директори на вестници. Ето тази декларация изцяло:

Централен комитет

на

В М Р О

N 760

Македония Д е к л а р а ц и я н а В М Р О

10 юли 1924 г.

По повод станалите в последно време няколко убийства в София, белградското и атинското

бюро на пресата побързаха да възобновят своите клевети спрямо Вътрешната Македонска

Революциоанна Организация и да чернят македонското освободително движение. За

съжаление известни среди и в България, дирейки авторите на тези покушения, побързаха да

хвърлят подозренията си към ВМРО. За да отблъсне тия неоснователни подозрения и да

отхвърли несправедливи и клеветнически обвинения, Централният комитет заявява, че

убийството на началника на II участък Карамфилов е лично отмъщение на един обиден бивш

македонски революционер. Убийствата на софийския жител Ешкенази и сина му, както и това

на народния представител от земеделческата парламентарна група Петко Д. Петков, също

така не са дело на Революционната Организация.

По този случай Централният комитет счита за свой дълг да напомни на българските

държавници, журналисти и общественици да не бързат със своите публични изявления или

дори разговори при подобни произшествия да ги приписват на ВМРО, преди да се осведомят за

това от компетентно място. Може би има лица и среди, на които изнася да стоварят на

ВМРО всички убийства и покушения, вършени в България, но в никой случай тия среди не могат

да бъдат доброжелатели на поробените народности в Македония, напротив, те като

принасят очевидно вреда на България, пакостят и на освободителното движение, а за това се

държи сметка.

Пътуването пък в странство на известни членове от Централния комитет даде повод да се

пише в някои чужди вестници и да се мълви в България, че ВМРО в международната си

политика се определила на страната на Съветска Русия и едва ли не е на път да стане оръдие

на московското правителство или на III-я интернационал в балканската му политика.

По тоя повод Централният комитет заявява следното: Трябва много слабо да са познати

съставът на ВМРО, нейните традиции, нейните цели и нейните методи, за да може да

циркулират подобни слухове и да има сериозни хора, които да им дават вяра. Вътрешната

Македонска Революционна Организация е по същество организация национална. Тя се бори за

лични човешки и граждански права, свободно културно самоуправление на народностите и

политическо самоуправление на Македония.

Борейки се за национални права, във всичката тяхна пълнота за народностите в Македония,

ВМРО се бори, само по себе си следва, и за по-голяма социална правда, защото националното

робство в насилствено завладените страни покрива политическото и социално робство.

Когато всички класи от един народ се чувстват потиснати, макар и в различна мярка, те биха

напакостили на себе си, ако дадат преднина на класовите си интереси преди да се доберат с

общи усилия до тези елементарни права и свободи, без които е невъзможен какъвто и да е

политически, социален и културен напредък.

Средствата на ВМРО са революционни, защото легалните са невъзможни в поробена и

поделена Македония. Македонските деятели са първите, които ще се радват, когато се даде

възможност да се води легална борба на конституционна и парламентарна почва, защото

тогава ще се дават по-малко жертви в здраве и живот.

Централният комитет на ВМРО се ползва също така от случая да заяви, че Организацията не

служи и не може да служи на никоя държава и на никоя партия, в която и да е държава. ВМРО

разчита на помощта и съчуствието на всички държави и всички партии в разните държави в

борбата й против угнетителите на Македония и против враговете на македонската

свобода. За тази цел тя влиза във връзка с всички големи и малки политически и обществени

фактори в света. Без съмнение, Централният комитет не си прави илюзия, че ще може някога

да спечели всички сили за справедливата македонска кауза, но той се стреми да направи

колкото се може повече доброжелателите на изнемогващото в неравна борба македонско

поробено население.

България е безспорно свободолюбива страна. Тя е давала и дава прибежище в границите си на

всички прокудени - арменци, евреи, руси, турци, гърци и пр., а най-много на прогонените

българи от Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини. И ако дълг на всички

партии в България е да проявяват най-голяма хуманност и съчувствие към страдущите, още

по-повелителен е този дълг спрямо македонското освободително движение, в което най-

голямо участие взимат македонските българи поради простата причина, че те са най-

притеснените и най-многобройните в поделената и поробена страна.

Централният комитет когато заявява, че не е работа на ВМРО да се меси във вътрешния

политически живот на България, но че ще се бори с всички сили и средства против враговете и

злоупотребителите с нейното име и престиж, които и да са те и където и да се намират те,

счита, че е време всички политически партии в България да определят ясно и недвусмислено

своята позиция спрямо ВМРО, която единствено е компетентна до насочва своята дейност в

преследване на идеала си - свободна и независима Македония.

От Централния комитет на ВМРО

След това в отговор на телеграмите и писмата Д. Влахов и П. Чаулев съобщиха, че не ще дойдат в

България и че ще публикуват манифеста и че ще почнат да издават вестник “La Federation

Balkanique” според споразумението. За вестника, който трябвало да се списва в духа на

манифеста, Централният комитет на ВМРО оставил на Влахов за първи разходи 200 000 лева.

Тодор изпрати Монева във Виена да увещава и придумва Влахова да не публикува манифеста. А

Монев сам бе нахълтал също в болшевишкия казан. Писмото, което даде Влахов в книгата им -

“Изменниците на македонското дело” - от М. Монев, е автентично. Автентични са и другите

документи, публикувани там, макар и да ги отричахме. Собствено отричахме ги като нещо

неокончателно, като не получили официално възприемане от ВМРО, защото бяха подписани само

от Чаулев, Протогеров и Т. Александров без знанието и съгласието на Задграничното

Представителство. С отричането им от Александров и Протогеров следваше, че и подписите си

оттеглят от тези книжа. Тъкмо тук беше тогаз и Тома Карайовов. Наново пак си бе предложил

услугите за делото в Берлин, като му се дава една малка сума за издръжка.Александров го прати

при мене да говори по въпроса за издръжката. Сам каза, че с 8 000 лева месечно ще може да кара,

защото имал икономка - хазайка и пр. Добре, казах, ще имаш 8 000 месечно. На него Тодор

поръча да въздейства и на Влахова, но особено на П. Чаулев да не се публикува манифестът.

Нито Михаил Монев, нито Т. Карайовов успя да разубеди Влахова и Чаулева. В края на юли, мисля

24 юли *39+, излезе “La Federation Balcanique”с манифеста. На 28 юли вестникът дойде в София.

“Илинден” препечати манифеста, но властта конфискува част от изданието, част бе пръсната.

Манифестът, чисто комунистически по съдържание и дух, подейства като бомба всред

българското общество и върху правителството. Ние с него губехме симпатиите на всички

демократически български партии и среди, на всички култури и родолюбиви организации, на

целия български народ, изключая комунистите. Трябваше да се действа бързо. Написах един

проект за декларация от Централния комитет, с която се опровергаваше и отричаше манифестът,

прочетох проекта пред събрание от Н. Милев, Г. Кулишев, К. Пърличев, Йордан Бадев и Н.

Томалевски в дома на Н. Милев, одобри се проекта и го дадох да се препише на пишуща машина.

С куриер декларацията пратих за подпис от Т. Александров и Протогеров - те бяха тогаз долу, в

Петричкия окръг. Пак с куриер тя бе върната на 2 срещу 3 август в два часа след полунощ,

подписана и подпечатана. Така бе раздадена на българските вестници и на чуждите

кореспонденти. Всички споразумения, направени във Виена, падаха, но ВМРО бе спасена от

болшевизиране. П. Чаулев се отцепи от Ал. Протогеров и Т. Александров, Д. Влахов също се

отдели от нас и всички те с Паница, Сл. Иванов и Д-р Филип Атанасов станаха болшевишки слуги.

Ето текстуално тази декларация:

В М Р О

Свобода или смърт

N 772 Д е к л а р а ц и я

1 август 1924 г.

Македония

В първия брой на излизащия във Виена вестник “La Federation Balcanique” е напечатан един

манифест, който се приписва на Централния комитет на Вътрешната Македонска

Революционна Организация.

Този акт не е на Централния комитет.

От съдържанието и формата на този манифест всеки може да види, че той е дело на

екзалтирани комунисти. Острият език против правителството на България и апелът към

всички македонци и българи да поведат най-решителна борба против него, сякаш то е

главната пречка за освобождаването на Македония, също така издава партизанските

чувства на неговите автори.

През септември миналата година Централният комитет на ВМРО в своя декларация изложи

характера на македонското освободително движение. В нея се казва:

“Революционната Организация обединява всички класи на македонския народ без разлика на

народност, религия, пол и политически убеждения”.

Четите и легалните конспиративни групи, чиято мрежа се простира върху цяла Македония, са

рекрутирани между населението без разлика на раса. В нея участват и мъжете, и жените, и

момите, и децата.

В същите чети и конспиративни групи действат рамо до рамо граждани и селяни, българи,

турци, куцовласи, гърци, гъркомани и сърбомани. И най-сетне мрежата на Революционната

Организация образуват и хората с консервативни идеи, и тези, с демократически,

социалистически, радикални и дори комунистически убеждения. От горе казаното излиза,

прочее, че Македонската Революционна Организация не е шовинистическа, но чисто

национална. Нейните привърженици не са напоени с омраза против който и да е било народ.

Народите не са нейни врагове. Тя се бори против потисническите правителства и техните

подръжници.

Революционната Организация декларира, че тя е абсолютно чужда на политиката на

българското правителство.

Вътрешната Македонска Революционна Организация ще продължава да следва една линия на

независимо поведение. Тя разчита за успеха на своята кауза върху свободолюбивото мнение на

целия свят и върху всички организации и групи, които са написали на своите знамена

защитата на правото за свободното самоопределение на народите. Нещо повече - тя

разчита на моралната и материална помощ на всички емигранти в България, Америка, Турция,

Русия, Румъния и в другите страни, без да се намесва в тяхното действие. Тя разчита, най-

сетне, върху съдействието на всички народности, живущи в държавите, които са си поделили

Македония, и които се борят за своята национална и политическа свобода. При все това

Вътрешната Македонска Революционна Организация разчита преди всичко на собствените си

сили. Тя заявява категорично, че не ще сложи оръжието, преди да е достигнала своята цел -

пълното освобождение и единството на македонските населения, учредяването на свободна и

независима Македония.”

От 6 септември м. г., когато е издадена въпросната декларация на Централния комитет под N 531,

досега не са станали промени от естество, защото Революционната Организация да измени на

този свой характер. Ала по повод слуховете, че ВМРО в международната си политика се е

определила на страната на Съветска Русия и Третия интернационал и едва ли не е станала тяхно

оръдие, за да се бори за селско-работнически правителства в България, Югославия или Гърция,

Централният комитет в допълнение на по-раншната си декларация заявява:

Вътрешната Македонска Революционна Организация не може да служи на никоя държава и на

никоя партия, в която и да е държава. Тя разчита на помощта и съдействието на всички

държави в борбата й против угнетителите на Македония и против враговете на

македонската свобода. За тази цел тя влиза във връзки с всички големи и малки политически

фактори в света. Без съмнение, Централният комитет не си прави илюзии, че ще може някога

да спечели всички сили за справедливата македонска кауза, но той се стреми по възможност

да направи повече доброжелателите на изнемогващото в неравна борба македонско

население. Всяка помощ, отгдето и да изхожда тя, се приема, ала при непременното условие

да запази пълната си самостоятелност и свобода в своите действия. Трябва много слабо да са

познати съставът на ВМРО, нейните традиции, нейните цели и нейните методи, за да може

да си помисли някой, че тя може да служи на една партия или на една класа. ВМРО е по

същество организация национална. Тя се бори за лични човешки и граждански права, свободно

културно самоопределение на народите и политическо самоуправлениена Македония.

Борейки се за националните права, във всичката тяхна пълнота на народностите в

Македония, ВМРО се бори, само по себе следва, и за по-голяма социална правда, защото

националното робство в завладените страни се покрива от политическото и социално

робство. Когато всички класи и съсловия от една народност се чувстват потиснати, макар и

в различна мярка, те биха напакостили на себе си, ако дадат преднина на частните си

интереси преди да се доберат с общи усилия до тези елементарни права и свободи, без които

е невъзможен какъвто и да е политически, икономически и културен напредък. Що се отнася до

България, Централният комитет, като заявява, че не е работа на ВМРО да се меси във

вътрешния и политически живот, но че ще се бори с всички сили и средства против враговете

и злоупотребителите с нейното име и престиж, които и да са и гдето и да се намират те,

счита, че е време, щото всички политически партии и фактори да разберат какво ВМРО е

единствена компетентна да насочва своята дейност в преследване идеала си - свободна и

независима Македония. Това се налага още повече от обстоятелството, че най-голямо

участие в освободителното дело взимат македонските българи, поради простата причина, че

те са най-притеснените и най-многобройните в поделената и поробена страна. Не само дълг

на хуманност, но и дълг национален е, щото всички българи, без разлика на партия, да

съчустват на македонското дело или най-после в никакъв случай да не му пакостят заради

свои партийни интереси.

Това е било, това е и днес становището на Централния комитет.Всички други манифести,

декларации и пр., които се явяват или биха се явили от негово име, ангажират само тяхните

съчинители и никого другиго.

От Централния комитет на ВМРО /п/ А. Протогеров

/п/ Тод. Александров

Нарочно вмъкнах частта от декларацията на ЦК, издадена в септември 1923 г., защото, както вече

поменах, проектът й е бил написан от Д. Влахов - аз бях тогаз във Варна, макар проектът на Влахов

и да е бил поправян от Александрова и Пърличева, но във всеки случай тази декларация имаше

пълното одобрение на Д. Влахова. В останалата част на декларацията се повтарят мисли от

декларацията от 10 юли 1924 г. Това направих, защото поменатата декларация не бе публикувана,

а само се четеше от ограничено число лица и защото тези мисли, като така, бяха одобрени от

Александров и Протогеров, та нямаше място ново обсъждане, а следователно и бавене за текста

на новата декларация по случай манифеста. След опровержението на манифеста аз се поуспокоих

и отидох във Варна на почивка. Там беше ходил за Илинден - 2 август 1924 г. Г. Занков,

председател на ръководното тяло на Илинденската организация, и бе държал реч на тържеството,

в смисъл, че от изток, от Москва, ще дойде свободата на Македония. Ръкопляскали комунистите.

Г. Занков бил гост на комуниста Благой Касабов. Разпространявана била и една червена брошурка

за Илинденското въстание от комуниста народен представител Димо Хаджидимов. Когато

направих бележка за това на председателя на Илинденското дружество във Варна Михаил

Николов, той се извиняваше с това, че му била пратена от София заедно с в. “Илинден”.

Ръководното тяло на Илинденската организация пък отричаше да е разпращало брошурата и

твърдеше, че това било частно дело. Съюзът на илинденци, в лицето на ръководното им тяло, с

комунистите бе очевиден. Преди да тръгна за Варна бях при Т. Александров. Заварих го с

разхвърляни книжа - архивен материал. Оплака ми се, че късно получил съобщението за

окръжния конгрес на Струмишкия революционен окръг, та не могъл да отиде и че това

закъснение било направено нарочно. За това той обвиняваше и Ал. Протогеров, но че Алеко

Василев и Георги Атанасов бяха виновни за това, нямаше съмнение.Каза ми Тодор още, че

получил съобщение от Стоян Филипов в Неврокоп, какво Алеко Василев нещо готвел лошо против

Тодора, та да се превари и обезвреди Алеко. Стоян Филипов имаше вражда с Алеко. И

Александров нямаше добро мнение за Филипов - много досаждаше. Пита ме Тодор дали вярвам

във възможността на едно посегателство, от Алековци против него. Отговорих му, че до там да

отидат, не ми се вярва, че се държат зле, арогантно, а най-много по отношение на нас,

задграничните представители, бе очевидно. Явно бе, че Г. Атанасов бе недоволен от Тодора за

едни разправии, в течение на които бе повече Пърличев и той бе нещо като арбитър в тези

разправии между двамата, също така знаех. Но до убийство да отидат, те, парвенютата в

движението, не ми се вярваше. Но за всеки случай казах на Тодор той да си взима винаги

предпазните мерки. Това беше последната ми среща с Александров към 7 или 8 август. Във Варна

стоях до 1 септември. Почивката ми не бе почивка. Постоянно бях под гнета на това раздвоение,

предизвикано от комунистическия бацил. Много ми играеше лявото око - всеки ден и то не по

веднъж на ден. Това е следствие на нервозност. Простолюдието счита, че то предсказва лошо.

Нервозността сигурно не е от добро. На 31 август беше неделя. По покана на Варненското братство

държах сказка, слово, по македонския въпрос. Намерих случай и да изтъкна, че “илинденци” като

организация не могат да правят македонска политика, а като членове на братствата, посредством

братствените конгреси и избраните от тях национални комитети. Сказката свърши към 1 часа и

отидохме да се почерпим с приятели. Много се смяхме за невинни работи, шеги. А в този момент

се е разигравала страшна трагедия в недрата на Пирин Планина. На квартира бях у Коцев. Подир

обяд легнахме да поспим. Чух, че Христо Коцев неистово стене и ръмжи, нещо страшно е сънувал.

Не го питах, защото не вярвам в сънища, но после ми на ум това съвпадение.

На 3. септември бях в София - пътувах през Бургас, защото поради наводнение бе повредена

железопътна линия Варна-София. Същият ден К. Пърличев получил телеграма, подписана от

Протогерова и Александрова, с която канеха доле, в Мелнишко, Пърличева или мене, Ив.

Михайлова и Панчо Михайлов. Аз не можах да замина, защото току що бях си дошъл от Варна.

Замина Пърличев с другите...

На 6. Септември на разсъмване дойде Томалевски у дома и ме събуди - имал нещо важно да ми

съобщи. Лицето му издаваше скръб и мъка. Омих се на две на три и се облякох. С наляни от сълзи

очи ми съобщи, че Тодор Александров е убит! И моите очи се наляха със сълзи, но се овладях и ги

скрих. Излязохме по улиците - беше около 6 часа заранта. Догадихме се за убийците: едни бяха в

София, други в Петричкия окръг, трети във Виена...

Бележки

37. Валандовската акция е проведена от чети на ВМОРО на 20 март 1915г. Четристотин четници и шестотин

милиционери нападат сръбската армия при Валандово, Пирава и гара Удово, като освобождават Валандово,

а при другите населени места водят целодневни сражения. Сърбите дават много жертви, а четите се

изтеглят в различни посоки. Целта на акцията е да се отмъсти за злодеянията извършвани върху

населението. Попречено е и на снабдяването на сръбската армия през Гърция извършвано по железницата

край река Вардар.

38. Петко Д. Петков е убит на 14 юни 1924г. на ул. “Московска“ в София. Три дни по-рано предчуствайки

убийството той казва: “Аз съм човек прокълнат и дните ми са преброени. Но най - много ме измъчва

мисълта, че ще бъда повален от български куршум.“

39. Манифестът е публикуван за първи път на 18 юли 1924г. в първи брой на вестник “Балканска

федерация“, излизащ във Виена.

ВМРО в междуцарствие

К. Пърличев и Ив. Михайлов разправиха какво са видели и какво са научили. До село Горна

Сушица, Мелнишко, не им казали придружаващите ги лица нищо. Когато зели на горе към

планината, Аргир Манасиев ги посрещнал и им съобщил, че Тодор е убит на двете реки в Пирина,

отсам Лопово, гдето щеше да става конгреса на Серския революционен окръг. Панчо Михайлов се

развикал, псуел и ругаел убийците - като давал да се разбере, че между тях са Алеко Василев и Г.

Атанасов. Пърличев го укротявал да кротува и да не се отдава на афекти, канел го към спокойствие

и хладнокръвие *40+. Ив. Михайлов повече се овладял. Заведени били при трупа на Тодора,

покрит с шума. Той бил първо закопаван при мястото на убийството, но после откопан и тогаз се

сетили да повикат членовете от Задграничното представителство и поменатите двама, за да

констатират лично станалото. Труповете на Тодора и Панзо били пренесени до черквичката “Свети

Илия” в землището на село Сугарево и там погребани. Ал. Василев се преструвал, че плаче. Г.

Атанасов се държал намусено и хладнокръвно. Ал. Протогеров - силно развълнуван и влажни очи.

Какво разправиха още за убийството К. Пърличев и Ив. Михайлов. Казали им това. Тодор с Панзо и

Ал.Протогеров от село Дере-Мислим, Мелнишко, тръгнали с мулета на 30 август вечерта.

Придружавали ги войводите Щерю Влаха и Динчо Вретенаров. Куриери били Динчо Сугарски и

Динчо Балкански. В Горна Сушица починали в къщата на Гоце Манолев. Продължили нагоре към

Лопово. В “Свобода или смърт” от 1925 описах по-подробно маршрута. На обед били при двете

реки. Там слезли да обядват, а мулетата да попасат. Александров и Протогеров стояли един до

друг; Панзо до Тодора. По време на обяда Панзо и Тодор са били застреляни с манлихери от

Щерю Влаха и Динчо Вретенаров. И двамата паднали моментално на място. Ал. Протогеров се

опитал да бяга по инстинкт. Убийците го хванали и успокоили, че за него нищо нямало. От там

Протогеров бил закаран на муле в Лопово, гдето чакали Ал. Василев, Г. Атанасов и другите

делегати. Подробности има в книгата “Заговорът против Тодор Александров” *41+.

На 7. септември дойде в София Ал. Протогеров. Ив. Михайлов се боеше да се яви при него, щели

да го убият хората на Протогерова и щели да го свиткат в някой чувал, както той бе свиткал

мнозина след 9. юни! Аз се явих при Протогерова. Със сълзи на очите и полузадавен глас го питах:

‘Що стана, къде е Тодор?” - С плач и хленч ми отговори: “Изгубихме Тодора!”

Седнахме. След като се поуспокоих, питах го:

- Кои са убийците?

- Щерю Влаха и Динчо Вретенаров, отговори.

- Защо са убили Тодора?

- За лично отмъщение.

- Преследват ли се убийците?

- Наредено е да се преследват.

- Не подозираш ли други зад убийците - Алеко, Атанасов?

- Нямам основание да подозирам тях или други.

Аз бях уверен, че убийството на Александрова не е лично отмъщение и че зад убийците стоят

други, по-големи лица. В същото бяха уверени Пърличев, Панчо Михайлов, Ив. Михайлов.

Отговорите на Протогеров ми дадоха повод да се усъмня, че може би и той е участвал в заговора.

Това си съмнение предадох на Пърличева и Ив. Михайлова. Решихме да открием и накажем

заговорниците без знанието на Ал. Протогерова. Съмнявахме се, че ако е съучастник, ще ни

издаде намеренията и ще вземе с убийците контра мерки.

Извикахме Иван Караджов *42+ от Горна Джумая - той бе назначен от Александрова пунктов

началник там. С К. Пърличев, Ив. Караджов и Ив. Михайлов решихме в дома на К. Пърличев, ул.

“Ивайло” N 2, да се справим със заговорниците - главните - Алеко Василев и Георги Атанасов,

преди общия конгрес. К. Пърличев беше на мнение да чакаме за по-удобно общия конгрес.

Обявих се против това мнение по следните съображения.

1. Участниците в Серския окръжен конгрес и нашите хора, извикани след убийството на Тодора да

констатират смъртта му, бяха си дали клетва да не казват другиму, че Александров е убит. От мен,

разбира се, казано било, няма да крият. Но въпреки клетвата - тава тайна не може дълго да се

запази между 20-30 души. А щом стане известно, обществото ще почне да гадае за причините по

убийството и за личностите на убийците.

2. Убийците ще подушат, че ги подозираме и ще ни обезвредят.

3. На общия конгрес, който ще се свика от Ал. Протогеров, но фактически господари ще бъдат Ал.

Василев и Г. Атанасов, охраната ще бъде тяхна, под тяхна команда и по-скоро те нас ще унищожат,

ако усетят нещо.

По мое предложение се реши да се бърза с това и се използва най-близкият благоприятен

момент.

Още преди убийството на Александрова имаше споразумение между него и Протогеров, след

Серския окръжен конгрес да се разгледа въпросът относно поведението на Ръководното тяло на

Илинденската организация спрямо ВМРО и да се изяснят отношенията на Алеко и Атанасов

спрямо поменатото ръководно тяло. Това, следователно, можеше да не се изоставя и след

убийството на Тодора. При разглеждането на тази разправия можеха нашите войводи да дойдат

до съприкосновения с Алеко и Г. Атанасов. Тази среща, значи, трябваше да се подготви.

Още през август бяхме решили да се изпрати до Обществото на народите в Женева един по-

обширен и добре аргументиран мемоар от името на ВМРО. Александров възнамеряваше през

есента да извърши няколко атентата на сръбска територия. За да не бъдем обаче обвиняеми пред

европейското обществено мнение, решихме де отправим преди това мемоар на Женева. В

постъпката до Обществото на народите трябваше да има намек, но който да не се схване като

заплашване, че неприлагането на договорите за малцинствата и следователно поради

неразчистването на пътищата за легална борба, води към нелегални акции. С приготовлението на

фактическата страна, данните за положението в Македония, бе натоварен Н. Томалевски. А

текста, един вид молбата до Обществото на народите, трябваше да приготви Никола Милев.

Мемоарът трябваше да се даде по случай общото годишно събрание на Обществото на народите в

началото на септември 1924 г *43+.

По този повод имахме на 8. или 9. септември среща с Ал. Протогеров в дома на Спиридон Велев.

На срещата бяхме аз, Пърличев и Н. Томалевски. Тука решихме Томалевски да замине с мемоара

в Женева, като носи дата август, та и подписа на Тодора следователно, и второто решение - да се

повика ръководното тяло на Илинденската организация в Горна Джумая и там в присъствието на

Алеко Василев, Г. Атанасов, Ал. Протогеров, Петър Шанданов, Йордан Гюрков и Панче Михайлов

да се разгледа спорът с илинденци и нас. С данните, уличаващи илинденци в разкол, трябваше да

отиде или К. Пърличев, или Ив. Михайлов. Ал. Протогеров прие това и на другия ден замина в

Горна Джумая, гдето бяха Алеко и Атанасов. Сега при това събрание трябваше да бъдат убити

Алеко, Г. Атанасов, а след тях Г. Занков и Арсений Йовков, чието участие в заговора беше

доказано, между другото и от кореспонденцията между Г. Занков и П. Чаулев.

Нашите приятели се съмняваха в държанието на Панчо Михайлов. Не знаеха с нас ли ще се държи

или с Алековци. Макар и да бе псувал убийците в Пирина, сега, след като мина афектацията, ако

му обещаят, че бъдещият конгрес може да го избере член на Централния комитет/проектът за

устав и правилник на Алеко и Г. Атанасов предвиждаше петочленен централен комитет/, може да

се присъедини към Алековци.

Затова мене пратиха при Панчо да му видя ума и да го спечеля за акцията. Отидох с Томалевски,

но аз говорех. Панчо бе на легло. Имаше температура. Живееше на ъгъла “Неофит Рилски” и “Цар

Борис”. Поздравих го и го похвалих за доблестното му държане в Пирина, след като узнал за

убийството на Тодора. Попитах го:

- Кои са зад физическите убийци, Панчо?

- Ясно е, отговори, Алеко и Г. Атанасов.

- Ще ги оставим ли да управляват Организацията - тези престъпници и простаци?

- Разбира се, че не.

- Готов ли си да участваш в наказването на заговорниците?

- Да!

Панчо аспирираше за членство в Централния комитет и от няколкото приказки, що казах, дадох да

се разбере, че това е възможно, но така, че да не се обвързвам с обещание, защото Панчо имаше

големи недостатъци, за да не може да стои начело на ВМРО.

На 11 септември заминаха илинденци - цялото ръководно дело и редакторът на в. “Илинден”

Арсений Йовков за Горна Джумая. Заранта трябваше да бъдат там П. Шанданов, Йордан Гюрков,

Панче Михайлов и на 12, ако могат, да свършват с Алеко и Атанасов. Всички се събрали в една стая

в къщата на Панайот Райнов в Горна Джумая: Протогеров, Алеко, Атанасов, Гюрков, Шанданов,

Панчо Михайлов. Дебнели се едни други целия ден на 12 септември, като нашите с разни

хитрувания и преструвания са гледали да предотвратят всяко подозрение на Алековци спрямо тях.

Понеже К. Пърличев се разболя от остра инфлуенца, трябваше да замине Ив. Михайлов с

обвинителния материал против Занков - Арсений Йовков. Ив. Михайлов обаче се уплаши да не го

убият и покани мене, аз да отида. Отказах, защото, когато се определяха съставът на следствената

и съдебната комисия, аз не бях в София и не влизах в състава на нито едната, нито на другата и

защото, ако е за опасност, не считам, че тя за мене беше по-малка отколкото за Ив. Михайлов. Той

и неговите хвалители, каквото щат да са си мислели тогаз и по-сетне по това. И най-сетне Ив.

Михайлов минаваше за смел и за ръководител на терористите, сам даже се хвалеше по-рано с

участието си в терористически акции, та той щеше да бъде в помощ на другите. Аз никога не съм

имал претенция за бойна сила. Щом видя, че Иванчо не може да надхитри учителя си, каза да

изпрати с книжата Кирил Дрангов и да каже, че той и Пърличев са болни и не могат да отидат. Ив.

Михайлов ми разказа насаме как убедил Кирил Дрангов да отиде и да тегли куршума на Алеко.

През лятото на 1924 г. К. Дрангов поради слабост, гръдна слабост, бе в Мелнишко на мек климат и

чист въздух. Там той имал възможността да наблюдава постоянното сновене на Алеко и Атанасов

с автомобил Щаер, купен с организационни средства от Ал. Василев. Това беше ново превозно

средство за комитите - по-рано и с кон не пътуваха, а пеш, и то само болните бяха качвани на

добиче. А сега Щаер - днеска са в Петрич, утре в Неврокоп, вдруги ден в Мелник...К. Драганов,

млад, наскоро свършил гимназията, идеалист тогаз, се възмущавал в душата си от тези комитски

порядки в Петричкия окръг и бе написал по своя инициатива един доклад по това на Т.

Александров. Четох и аз доклада. Та сега Ив.Михайлов внушил на К. Драганова, че неговият

доклад бил в чантата на Александров и като го четат Алековци кога да е ще си отмъстят на автора

му, ако Алековци оцелеят. К. Драганов се съгласи. Преди да тръгне на 11 срещу 12 на полунощ,

дойдоха у мене в къщи П. Шанданов и Ив. Михайлов. Ив. Михайлов искаше моето съгласие при

разчистването с Алековци да бъде убит и Протогеров. Аз казах категорично не. Иванчо почна нещо

да ме убеждава и да възразява. Ядосано ударих по масата и казах:”Мене ще слушате сега в това

междуцарствие, па после какво щете правете.” Ив. Михайлов по-късно споделял с приятели

впечатлението си от моето държане и се чудели, защото не подозирали у мене подобна твърдост

и заповедничество. А вярно е, че не е постоянна черта това у мене, но когато дойде до големи

работи и се ангажирам в тях, въоръжавам волята си *44+.

Подкрепи ме и П. Шанданов, който буквално каза:”Няма нужда да се убива Ал. Протогеров, през

живия му труп ще минем, за да накажем убийците.”

Аз бях против предложението на Ив. Михайлов, първо, защото не бе доказано участието на

Протогеров в заговора - съмнението и подозрението не е достатъчен аргумент за подобни

главоломни акции и второ - Организацията оставаше формално без Централен комитет или по-

право П. Чаулев щеше да бъде единственият жив член от Централния комитет и с най-законно

основание щеше да говори той от името на Организацията пред света.

На 12 срещу 13 септември, късно вечерта, Кирил Драганов се явил в стаята, гдето били събрани

всички с някакъв пакет и съобщил, че нито Пърличев, нито Ив. Михайлов могат да отидат в Горна

Джумая. Алеко станал и поканил Драганов да отидат в другата стая. Алеко тръгва напред, К.

Дрангов след него и при вратата тегли с револвера в главата на Алеко. Алеко се струполил на

земята, на прага на стаята. В това време Г. Атанасов се случил в другата стая. В съседните стаи и

къщи имало четници на Алеко и Атанасов и се почва едно гърмене на посоки. От улиците пък

гърмели наши хора, между които и стражари. Там бил Ив. Караджов, Асен Даскалов, Црън Киро и

други. Шанданов, Панчо Михайлов, Йордан Гюрков. Дрангов и Протогеров слезли доле с риск да

бъдат случайно ударени. Йордан Гюрков се смъкнал на улицата по една акация като се промъкнал

през прозореца, той се показал най-страхлив.

В тъмно още, може би беше 3 часа след полунощ, бях събуден у дома от Ив. Михайлов *и+ К.

Дрангов да ми съобщат за извършеното.

- Бай Георги, целуни Дрангова, той уби Алеко, ми каза Михайлов.

Дрангов бе блед, смутен и промънка:

- Добро ли, зло ли направих, не зная, но направих го.

- Добро направи, казах му и го потупах по рамото.

После ми каза Ив. Михайлов, че след като Дрангов убил Алеко, насочил револвера към гърдите на

Протогеров и го попитал:

“Казвай, кой уби Александрова”.

Тази произволна постъпка, извършена от Дрангова, сигурно по внушение от Ив. Михайлов,

ставаше вече един елемент за недобри, неискрени отношения на Ив. Михайлов и Дрангова, от

една страна, и на Ал. Протогеров от друга. У Протогеров беше се втълпило, че е било решено от

нас да бъде убит и той, но че Кирил Дрангов не е сторил това, понеже Протогеров бе голям

приятел на баща му, полковник Борис Дрангов и благодетел на семейството му. На няколко пъти,

по различни поводи и случки, при честите скарвания на Ив. Михайлова с Протогерова трябваше аз

да разубеждавам последния, че не е имало решение за неговото убийство и че постъпката на

Дрангова е била своеволство. Истината е тази - Ив. Михайлов предлагаше да бъде убит

Протогеров, аз го спасих тогаз. Навремето отдадох това желание на Ив. Михайлов на голяма

афектация от убийството на Тодора и на преголямо съмнение и подозрителност към Протогеров.

По - послешните събития показаха, че други съображения още тогаз ще са ръководили Ив.

Михайлова...

Когато съмна, бяха пристигнали с друг автомобил, пристигнаха Протогеров, П. Михайлов, П.

Шанданов и Йордан Гюрков. На 12 бяха убити пък в София Славчо Ковачев и Димо Хаджидимов,

все в свръзка със заговора. На 13 заранта Асен Даскалов убил с приклад на пушката и удар по

главата Г. Атанасов в Горна Джумая. Г. Атанасов, изглежда че през нощта се е побъркал умствено,

защото, когато съмнало, бил видян от Асен Даскалов, облечен с обърнато наопъки палто и да вика

плахо: “ Не съм виноват” и несвързани думи.

Първата работа беше сега да се осветли обществото върху събитията и да се узакони разправата с

убийците на Тодора. За убийството на Александрова знаеха малцина - заговорниците и ние. Сега

написах комюнике от името на Централния комитет, в което се съобщаваше за убийството на

Тодор, станало на 31 август, и за наказанието на убийците на 12/13 септември. Комюникето

пратих на Ал. Протогерова за подпис и той го подписал без колебание. Така се даваше законност

на наказателната акция, замислена и изпълнена без Ал. Протогерова по причини, които се

изтъкнаха по-рано.

Ив. Михайлов се е хвалел, че той организирал наказанието на убийците на члена от Централния

комитет на ВМРО Тодор Александров. Нещо повече - създал беше чрез хвалби пред свои млади

другари и те пред непосветени хора, че и сам той е вземал голямо, едва ли не много рисковано

участие в тази разправия. Че има дял в тази акция - има, но че не най-голям - и това е така.

Наказанието на престъпниците е колективно дело и по замисъл, и по изпълнение. А за

благополучното изпълнение има дял и един страничен фактор - българската войска в Петричкия

окръг и административните власти в Горна Джумая и изобщо в окръга.

Това пък бе подготвено така.

На 7 или 8 септември вечерта, не помня добре, Никола Милев бе извикал мене, аз пък поканих и

Томалевски да се спрем върху окончателния текст на най-деликатното място в готвения мемоар

до Обществото на народите. Ние вече знаехме за убийството на Тодора, но решихме с Томалевски

тая вечер да не кажем на Милева. Ние бяхме в смут, защо и него да наскърбим в този момент. Той

не позна нищо по физономиите ни.

Ето този деликатен текст:

“Вътрешната Македонска Революционна Организация, чиято историческа мисия през всички

превратности, които раздрусаха Балканите от четвърт век насам, бе да покровителствува

македонското население ида се бори, за да му гарантира мир и свободно развитие, би била

първа да се радва от един обрат във вътрешната югославянска политика спрямо Македония.

Тя би била щастлива да сътрудничи като легална партия за консолидацията и за

разширението на федерираната югославска държава в предвид на една конфедерация на

всички балкански народи и на която обединена Македония би била един предан

член.Удовлетворението на тези скромни искания, чието приложение би трябвало да

интересува Обществото на народите и специално държавите, спрямо които Сърбия

договорено се е задължила морално и неотвратимо, би било от естество да даде мир на

Македония и спокойствие на Балканите.

Но ако, постоянствувайки в заблудата, изключителната политика на Белград и Атина

откаже на македонците елементарните права, които им са признати от договорите,

Вътрешната Организация, след като е изнесла пред правителствата и пред общественото

мнение във всички демократически страни желанието на Македония, ще преследва с удвоена

енергия и със средствата, които й са на разположение, всичките усилия за триумфа на

благородния идеал за свобода, мир и балканско споразумение, които тя не е напуснала и в най-

критическите часове, отхвърляйки цялата отговорност за компликациите и опасностите,

които биха могли да се създадат на Балканите, вследствие непризнаването правата на

Македония.”

Във втората част на това заключение се спъваше Н. Милев, защото хем трябваше да се оправдаят

бъдещите акции, атентати се замисляха на ВМРО, хем да не личи това като оскърбителна закана. С

общи усилия изработихме този текст. На френски е по-гладък стилът. От българите само Симеон

Радев владееше френски тъй добре, както професор Н. Милев.

Вече на 9 или на 10 отидохме пак при Милев, този път аз и Пърличев, да подирим неговото

посредничество за съдействие на военните при разправията, в смисъл да не ни пречат и ако

заговорниците се опитат да дигнат бунт, да го потушат, защото се спасяваше не само

македонското движение от болшевизиране, но и България.

Аз почнах малко отдалеко:

- Кольо - ние бяхме с Милев интимни приятели още от студентство, казах му, ние сме историци и

знаем какви ли не преврати и събития да са ставали в разните страни през разни времена. Така

щото ние сме по-подготвени от кои и да са други да посрещаме с хладнокръвие и най-тежките

произшествия и най-печалните събития.

Милев ме гледа в очите с недоумение, но почва кръвта да се губи помалко от лицето защото

разбира,че ще му кажа нещо лошо, може би страшно.

Продължих:

- Вярвам, че така храбро ще посрещнем печалната вест, че нашият добър приятел Тодор

Александров е убит!

Милев побледня, каза едно ах, но се овладя, не заплака. Дадох му малко пауза да почине и се

съвземе.

Подире пристъпих към целта на посещението. Съобщих му, че това знаят убийците и ние; пази се в

тайна. Вероятно не знае и правителството. Очевидно - за нас това е сигурно - зад физическите

убийци стоят Алеко Василев, Г. Атанасов, Арсений Йовков, Г. Занков, Д. Хаджидимов, Чаулев,

Влахов и др. Изложихме му замисления план за разправията и го помолихме сутринта да иде при

Иван Вълков, военния министър, да му каже за това /нека не казва, добавихме, той още на

Цанкова, освен ако не може инак/ и да го помоли войската да стои неутрална, докато нашите се

разправят в Горна Джумая. Казахме му още, ако по принцип се съгласи на това, той, Милев, да ни

съобщи, а на Вълков да каже, че при него ще се яви Ив. Михайлов, който ще го запознае по-

подробно с положението в предстоящата акция. Така Ив. Михайлов бе изтъкнат като важно лице

пред бъдещия си съюзник и приятел Вълков от нас, посредством Милева. На Милева казахме

още,че понеже имаме известно съмнение в Протогерова, той не знае за контразаговора, та и

Вълков нека знае това обстоятелство.

Резултатът от срещата на Н. Милев с Ив. Вълков и на Ив. Михайлов със същия бе положителен, т.е.

имахме благосклонния неутралитет на войската, а евентуално при бунт, и нейната помощ, т.е. тя

ще потушава бунта по дълг, по призвание, по закон. Бунтът на Алековци и хората им бил бунт и

против България, главно против България, защото поробена Македония той не би засегнал.

Успехът на Ал. Василев, Г. Атанасов и компания би бил успех за комунизма и би бил гибелен за

България. И наистина при опита на Георги Пенков в Предел и на Ковачев в Банско да дигнат

народа, военните помогнаха да бъдат сломени тези опити. Щерю Влаха и Динчо Вретенаров,

физическите убийци на Александров, са били убити след обсада в една къща в Припечени от

войсково отделение. За убиването на физическите убийци Протогеров бе изпратил запасния

полковник Климент Кръстев да иска от военните в Петрич помощ за това. Ал. Протогеров, обаче,

все си оставаше под знака на съмнението и подозрението, за това той и не участваше нито в

разследването на заловените съучастници или съчувственици на заговорниците, нито в тяхното

наказание. При произнасяне на присъдите той не участваше и екзекуциите станаха с негово

одобрение като единствен член на Централния комитет, тъй като П. Чаулев се бе самоизключил от

ВМРО.

След като бяха снети и прибрани всички дознания, повдигна се въпросът в нашите среди, дали Ал.

Протогеров е участник в заговора и до колко, ако е участник в него. В тези разисквания участвахме

Кирил Пърличев, Ив. Михайлов, П. Шанданов, Йордан Гюрков, Йордан Бадев, Ангел Узунов,

Георги Попхристов и моя милост. Ив. Михайлов се мъчеше да ни увери, че и Протогеров е от

заговорниците. Ала дознанията, които бяха снети, и то без участието на Протогерова, та да се

помисли, че той е упражнил власт, за да осуети свидетелствуванията в своя вреда, не даваха

основание затова. При едно подобно разискване, което стана у дома, на ул. “Дебър”3, в стаята над

улицата, когато Ив. Михайлов пак настояваше на своето, аз бях, който му казах, че от тези данни, с

които разполагаме до сега, не може да се обвини Протогеров. Тогаз Шанданов ли беше или друг,

не помня, се обади, че имало и друг документ, друго дознание, второ, от Георги Пенков, от което

явно излизало, че Протогеров е цял в заговора.

- Така кажете, че има и други доказателства. Дайте ги тука, да ги видим и после да разискваме,

обадих се аз.

В този момент Ив. Михайлов подскочи, погледна този другар, който бе заговорил за второ някакво

дознание от Г. Панков и троснато каза:

- Това дознание няма значение, то е опорочно, нередовно и затова и не сме ви го дали.

- Щом е така, казах пак, не ни е потребно. Порочните и нередовни дознания никъде нямат

наказателна сила.

По-сетне, след убийството на Протогеров, узнахме от П. Шанданов и Кръстан Поптодоров как е

било изтръгнато това второ дознание.

Г. Пенков е бил доведен с автомобилнейде къде Овчата купел в някоя къща. При него се явил да

го разпитва и Ив. Михайлов. На разпита били Петър Станчев и Кръстан Тодоров. Ив. Михайлов

продиктувал показания на Г. Пенков в смисъл, че и Протогеров е знаел за заговора против Тодора,

че той е участвал значи в този заговор, че той е станал с негово съгласие. За да подпише тези

показания, на Г. Пенков е било обещано от Ив. Михайлов да бъде освободен и да замине за

Виена, като му показал и готов паспорт за това. Г. Пенков написал и подписал показанията, които

му продиктувал Ив. Михайлов. За тези показания последният заяви пред всички ни у дома, че са

опорочени и без доказателна сила. Това дознание аз и Пърличев не видяхме тогаз и за пръв път го

видяхме във факсимиле в книгата на Ив. Михайлов по убийството на Протогерова и в неговия в.

“Свобода или смърт”.

Заключението ни във всеки случай от тези разисквания бе следното - Ал. Протогеров не е знаел за

заговора. Ал. Василев и Г. Атанасов са убили само Тодора, а не и Протогерова по следните

съображения.

Първо, ако убиеха и двамата, щеше да бъде явно, че те убиват членовете на Централния комитет,

двамата от тримата, за да обсебят ръководството на ВМРО и да я прикачат на болшевишката, на

комунистическата колесница, към където Д. Хаджидимов, Г. Занков и Арсений Йовков отдавна

тласкаха Ал. Василева и Г. Атанасова. А заговорниците не бяха готови за открита борба под това

знаме. Ето затова те са решили да убият само Александрова и да пуснат твърдението, както и го

пуснаха, че това убийство е лично отмъщение на Щерю Влаха, който бил осъден от Александрова

условно на смърт и който се чувствал обиден от Александров. Динчо Вретенаров пък от

другарство към Щерю участвал в убийството.

Второто съображение на Алеко и Г. Атанасов да не убият Ал. Протогеров е било сигурно, че

Протогеров е сговорчив, мек, отстъпчив, по-лесно се убеждава в една теза - в случая тяхната. Те са

били толкоз повече уверени в това, че Ал. Протогеров след връщането си от странство, май 1924 г.,

преди Тодора, бе далдисъл *45+ на разговори с Д. Хаджидимова, Алеко, Г. Атанасов, Чудомир

Кантарджиев на темата за отиване с болшевиките. Пък и са си казали, че между тях всички, Ал.

Протогеров ще бъде като пленник и държан за фирма. В краен случай, ако упорства, по-късно

биха могли и с него да свършат. В плана на заговорниците е било в предстоящия конгрес да не

изберат никого от нашата група в ръководните тела, а ако се опитаме да правим опозиция, да ни

унищожат на конгреса.

Заключението ни по въпроса за участието на Ал. Протогеров в заговора против Т. Александров, че

той не е знаел за това. Най-голямата му вина в това отношение бе, че поради оплакванията си от Т.

Александров пред Алеко Василев, Г. Атанасов, Занков, П. Ацев и пр., създало се е впечатление у

заговорниците, че ако бъде убит Александров, Протогеров няма да реагира силно или ще се

примири с факта. И моето лично впечатление от първата ни среща с него след убийството на

Тодора бе, че той, Ал. Протогеров, няма намерение да дири истинските престъпници, тези, които

стояха зад физическите убийци. По този начин и в този смисъл чрез създаване на настроение

против Т. Александрова от най-високото място, от неговия колега в ЦК, Протогеров има известна

морална отговорност за убийството на Тодора. И тогаз, и сега за мене е изключено Протогеров да

се е сговорил с Алеко и Атанасов да убият Тодора, поне до доказване с ясни, недвусмислени и

общоприети в юриспруденцията данни на противното.

За съучастичеството на П. Чаулев, макар и от Виена, в убийството на Т. Александрова, за нас бе

несъмнено. Зарад неговото отцепване от другарите му в Централния комитет било е взето

решение в конгресите на Струмишкия и Серския революционни окръзи, че той подлежи на най-

голямото наказание. Когато през декември 1924 г. заседаваше конгресът на Солунския

революционен окръг, в който и аз бях делегат, се получи известие, че П. Чаулев бе убит в Милано

от Д. Стефанов *46+. Ал. Протогеров и Задграничното Представителство, подкрепени с решенията

на Серския и Струмишкия революционни окръжни конгреси, бяха решили да се наложи най-

голямото наказание на П. Чаулев, загдето се бе продал на Москва срещу 500 долара, които ВМРО

му даваше да върне и загдето е заговарял против Т. Александрова. Ал. Протогеров, като член на

Ц.К, и Задграничното Представителство, бяха взели това решение с всичкия риск да отговарят

пред общия конгрес. А не дочакаха последният да осъди П. Чаулев, та тогаз да бъде екзекутиран,

защото бяха останали живи само двама членове на Централния комитет, от които П. Чаулев с

Влахов бяха се обявили те за оторизирани представители на ВМРО, а това носеше всеки ден

пакост за делото и недоумение в света кой действително представлява ВМРО и има право да

говори и действа от нейно име, Протогеров ли или П. Чаулев. Впрочем до общия конгрес ние

имахме вече и решенията на три окръжни конгреса от пет, че П. Чаулев заслужава смъртно

наказание. Ив. Михайлов изпрати Д. Стефанов да наложи наказанието и Организацията после

стори всички усилия като похарчи значителни суми за адвокати и свидетели, та да бъде оправдан

екзекуторът на П. Чаулев. Миланският съд действително го оправда.

До края на декември бяха станали всички окръжни конгреси. Предстоеше да се свика общият

редовен конгрес.

След разправията със заговорниците против Т. Александров останали бяха като по-първи хора във

ВМРО, освен Ал. Протогерова, върху когото все тежеше у някой съмнение, следните лица: К.

Пърличев, моя скромност, Ангел Узунов, Георги Попхристов, Йордан Бадев, Петър Шанданов,

Йордан Гюрков, Петър Станчев, Ив. Михайлов, Н. Томалевски.

Като подготвителни работи за общия конгрес се считаха, вън от отчетите, да се постигне сред

върховете разбирателство за състава на бъдещия Централен комитет и на бъдещето Задгранично

Представителство и второ, да се приспособят старите устав и правилник към новосъздаденото

положение с подялбата на Македония.

По втория въпрос бях натоварен аз да приготвя проект. За тази цел ми бяха дадени проектите на

Алеко, Г. Атанасов и Ал. Протогеров, възприети от Струмишкия революционен окръжен конгрес и

резолюцията на Битолския окръжен революционнен конгрес. Не възприех нищо съществено от

тези проекти за изменения. Правени са били с оглед да се задоволят личности, а не в интереса на

работа. Така предвиждаше с*е+ струмишкият проект петочленен централен комитет, когато и при

тричленния само един, рядко двама, бяха вътре и то за недълго време, а като са петима, още

повече ще се карат кой да влезе, кой да остане вън. Би могло да бъдат и петима, но ако можеха да

имат петимата или поне тримата седалището си нейде вътре, в поробената под гърци или сърби

Македония, както бе, когато Централният комитет бе в Солун.

Аз взех за база устава и правилника от 1908 г., като внесох незначителни поправки в тях, колкото

да ги приспособя за новосъздаденото положение. Преди да отидем в конгреса, докладвах пред

10-12 делегати поправките, които се и одобриха.

Относно състава на Централния комитет главният спор беше да остане ли Ал. Протогеров пак в

него. След убийството на Александрова в присъствието на Ал. Протогерова, като даже убийците на

Тодора бяха успокоявали Протогерова, след като Протогеров бе държан от нас в известна

изолация при разправията със заговорниците - убийството на Алеко и Г. Атанасов, както и

следствието срещу другите. Аз с чиста съвест, без да бях враг на Протогерова, намирах, че той не

бива да остане в Централния комитет. Това казах като се аргументирах надълго в една среща с

Георги Попхристов и П. Шандов. Това бе мнението ми и в последното по-голямо събрание по този

въпрос в дома на Йордан Бадев. Там бяхме: Н. Томалевски, К. Пърличев, Ив. Михайлов, П.

Шанданов, Йордан Гюрков, Йордан Бадев, П. Станчев, Ангел Узунов и аз. Най-дълго и най-

ангументирано говори, за да остане в Централния комитет Протогеров, Кирил Пърличев. Той бе

подкрепен от Йордан Бадев, Ангел Узунов, Н. Томалевски. Към тях после се присъедини Йордан

Гюрков, П. Станчев и аз. Най-упорито държеше против Ал. Протогеров Ив. Михайлов. Най-накрая и

той се съгласи като каза: “Добре, но ще знаете, че занапред никому не ще позволя да интригува

между мен и Протогерова като колеги в едно тяло - Централния комитет. Каквото лошо съм

говорил или сме говорили за Протогеров, ще си остане за нас и до конгреса. “След избирането му

в ЦК, той е това за всички ви, което ще бъда аз и Г. Попхристов.”

Тази декларация бе добре казана и умно казана. Тя и у мен създаде увереност, че този състав на

Централния комитет ще бъде дееспособен след това широко разбиране у Ив. Михайлов. Защото

аз се боях, че ще продължи в по-остра форма аномалията, на която бях свидетел при отношенията

между Александров и Протогеров.

И така, единодушно в тази среща дойдохме до заключението, че ще изберем Ценрален комитет в

състав: Ив. Михайлов, Георги Попхристов, Ал. Протогеров, а запасни членове - Йордан Гюрков, П.

Шанданов, Никола Василев от Радовиш. По мое предложение обаче се прие че, ако Ал.

Протогеров се откаже от кандидатурата си за членство в Централния комитет, тогаз друг състав да

има. Моят състав за ЦК беше:Георги Попхристов, Ив. Михайлов, П. Шанданов.

В същото събрание определихме кандидатната листа за състава на задграничното

представителство, а именно: К. Пърличев, Н. Томалевски и Г. Баждаров. Запасни членове: Йордан

Бадев, Ангел Узунов и Тома Карайовов. Аз не желаех, не от скромност, а от умора. Във ВМРО съм

влязъл още като ученик в 5-и клас. Преживял съм тревогите с моралните терзания и физическите

опасности на всички разцепления и междуособици. Не ми правеше удоволствие вече да участвам

в чести събрания, с нужда и без нужда, да гадая где свършва убеждението у събеседника, где

почва хитруването и интереса. Отвратен бях. Отвратен бях от много случаи на неискреност, на

завист, на безполезно злословие зад гърба, на клюкарство даже. Аз зная, че някои от приятелите,

които се бяхме събрали нея вечер, са си казали, че нежеланието ми да бъда задграничен

представител е по-скоро едно изпитване дали някой ще каже да не бъда, т.е. дали някой ще

потвърди това мое нежелание или пък за да бъда молен. Не е бил прав, ако е имало някой така да

мисли. Най-искрено не желаех пак да се впрегна в тази тежка, пълна с отговорности, рискована и с

малко шансове за успех работа. Но когато всички се изредиха да настоят за моето участие в

Задграничното представителство, в това число и Ангел Узунов, с когото същата вечер имах една

разправия, загдето преждевременно беше говорил някои работи на Протогеров, а именно за

избирането му в Ц К , без да сме уговорили предварително всичко за това, аз останах. Счетох, че

това не е молба към моята особа, а зов на отечеството за изпълнение на дълг и приех да бъда

кандидатиран и избран със смътното предчуствие, че ме чакат нови страдания, може би по-

големи от всички дотогавашни.

Аз и К. Пърличев ходихме при Ал. Протогеров да изпитаме силата на неговите претенции.

Намерихме го у Спиридон Велев. Казахме му най-учтиво и най-човешки, както прилича на

възпитани хора.

- Генерале, предстои конгрес и избор на най-висши ръководни тела - Централен комитет и

Задгранично представителство. По-стар си от нас, знаеш задълженията на наредбите за

Централния комитет , а именно, че той трябва да е вътре и като изключение, за почивка,

членовете му могат да пребивават вън. Годините тежат, към шестдесет си вече, ще можеш ли да

понасяш тежестта на нелегалния живот.

Отговорът му беше, че не ще се засрами от по-младите, поне колкото тях ще може да си изпълни

дълга.

Подсказах му, ако не чувства достатъчно физически сили у себе, да го изберем в Задграничното

представителство, гдето също може да *бъ+де полезен.

Отклони това. Заяви, че ако е за влизане вътре, като прост редник или обикновен войвода, ще

отиде.

Ал. Протогеров си удържа обещанието в смисъл, че не се засрами от по-младите: влезе с чета

вътре и се върна болен от тифус през лятото на 1925 г *47+. Не повтори обаче, но пък най-младият

Ив. Михайлов пък нито веднъж не се опита да отиде в поробена Македония.

Конгресът стана между 7. и 11. февруари 1925 в село Сърбиново *48+. Участваха с Протогеров 41

делегати. Аз бях избран делегат от Солунския окръг. Председателстваше конгреса Ангел Узунов.

Взели бяхме за стенографи Пано Поппандов и Страхил Развигоров, заклети младежи, но се

оказаха недобросъвестни и нищо не излезе от стенограмите им. Пано Поппандов след една

година, след много подканвания и даже мъмрене от Задграничното представителство представи

нещо, но непълно и почти безграмотно. Охраната на конгреса беше поверена на Дончо Чокаринов

- той разпореждаше с въоражените хора, но той беше на заповедите на председателя на конгреса.

Аз четох политическия отчет на Централния комитет и Задграничното представителство от 1908 до

1925 г., т.е. за 17 години, откогато не бе ставал конгрес. Този отчет бе кратък, общ, съставен от

мен, одобрен от Пърличева и Протогерова, но пълен, всичко в общи черти засягаше. К. Пърличев

чете приготвения от него боен отчет, а Ал. Протогеров даде финансов отчет. Сметките на Ив.

Михайлов, като пунктов в София и секретар на Задграничното представителство, бяха забъркани,

но поради уважителни причини, дружбашкото гонение, приехме ги teis queis. След кратки

разисквания отчетите бяха приети. Най-голям зор ни се даде с обяснението на Виенската акция -

подписването на манифеста и отказването от него. Аз повече отговарях за това дело, макар че бе

без мен и го осуетихме с Пърличев, след като бе свършено. М. Монев, зет на Т. Александров, се

опита да обвинява Протогерова за убийството на Александрова като чете препис от писмо на

Тодора до Протогерова - не намери поддръжка. Монев бе в конгреса със съвещателен глас.

Инцидентно избухваха Петър Пашата, прилепски войвода, и Йован Бърльо пак с намеци за

обвинение срещу Протогерова по убийството на Т. Александрова, но не бе сериозно нещо.

Вероятно са били подучени да направят това от Ив. Михайлов за тормоз морален на Ал.

Протогеров. Но от това имаше и полза, защото значи имаше обвинители против Ал. Протогерова

за участието му в заговора против Александров, но така несериозни бяха доказателствата на тези

обвинители, че те бяха опровергани и накарани да замлъкнат, без да пожелаят да се гласува

предложение за обвинение и наказание. Ал. Протогеров излезе от конгреса оправдан по тези

обвинения.

Най-много време ни отнеха измененията в устава и правилника. Аз бях докладчикът и защищавах.

Минаха така, както се докладваха. В съставянето на политическите резолюции взех главно

участие. Също резолюцията за тактиката на ВМРО бе съставена от мен.

Пристъпи се към избор на тела. Преди да се съберем да гласуваме - във време на отдиха -

Протогеров ми каза, не бива ли да изберем за трети задграничен представител Тома Карайовов

вместо Наум Томалевски. Казах му да не повдига въпроса за ревизия на листата, която сме приели

с общо съгласие, защото тогаз може би без да се прокара Карайовов вместо Томалевски, може да

се избере в Централния комитет Шанданов вместо Ал. Протогеров. Млъкна. Аргир Манасиев пък

ми доложи, че някои агитирали против Протогерова - да не бъде в Централния комитет. На него

пък казах: “ За мене може да не гласувате като задграничен представител и ще ви благодаря, ако

не ме изберете, но за Ал. Протогеров ще гласувате за член в Централния комитет.”

След като си дадох бюлетината, излязох и с М. Монев отидохме при дядо поп Найден, които ни

почерпи ракия с мед. Там престояхме на разговор и когато се върнахме в заседателната зала на

конгреса, резултатът по избора бе обявен. Иван Михайлов бе избран с 39 гласа, почти

единодушно, после идеше по гласове Георги Попхристов и Ал. Протогеров с около 27 гласа от 40.

Запасни членове за ЦК бяха избрани поред на числото на гласовете: П. Шанданов, И. Гюрков,

Никола Василев. Задгранични представители: Кирил Пърличев с най-много гласове, после Г.

Баждаров и Н. Томалевски. Запасни за ЗП: Тома Карайовов, Йордан Бадев и Ангел Узунов.

Имаше и едно решение, че по всички по-важни въпроси ЦК ще се съвещава със запасните членове

на ЦК, а задграничното представителство със запасни членове на ЗП. Тези 12 души, значи, пък

общо събрани, образуваха един вид висшия съвет на ВМРО.

После се разбра, че за да получи Ал. Протогеров по-малко гласове, се дължи на агитацията на Ив.

Михайлов между някои от скопските и битолските делегати да не гласуват за Протогеров, та да

бъде избран, но с намалени гласове. Това бе нелоялно от страна на Ив. Михайлов *49+.

Бележки

40. Иван Михайлов в спомените си твърди, че Панчо Михайлов след като чул за убийството на Т.

Александров изпаднал в малодушие и се търкалял по земята. Вж. Михайлов, И. “Спомени“ Т. 3, С., 1998, с.

31.

41. По подробно за убийството освен “Заговорът против Тодор Александров” вж. Добринов, Д. Последният

цар на планините. С.,1992, с. 130 - 133. Съществува мнение изказвано от Ст. Бояджиев, че заговорът за

убийството на Т. Александров е организиран от Военния съюз.

42. Иван Караджов ( 1875 - 1934 ) - роден в с. Лешко, Горноджумайско. Учи в Солун, където става член на

ВМОРО. Завършва в Санкт Петербург и е назначен като учител в Солунската гимназия. От 1913 до 1930 г.

учителствува в Горна Джумая. Близък сподвижник на Т. Александров. През 1928 г. е избран за член на

Централния комитет на крилото на Ив . Михайлов, но три години по - късно се отказва по здравословни

причини.

43. Документът за който става дума е публикуван под названието Меморандум в книгата Тодор

Александров - Живот легенда. С.,1991, с. 150 - 223. Понеже Т. Александров е убит подписа му е

възпроизведен от Гьошо Гочев, който го имитирал много добре.

44. Иван Михайлов описва случката, но твърди, че на нея е присъствал освен Г. Баждаров също и К.

Пърличев. Вж. Иван Михайлов, Спомени. Т . 3, С.,1998, с. 42.

45. далдисал / тур. / - примирам от силно желание

46. Убийството на Петър Чаулев е извършено на 24 декември 1924г. в едно кафене в Милано, Италия.

47. Александър Протогеров заедно с четите на В. Ихчиев, Ст. Вардарски, Ат. Калчев и К. Попатанасов

преминава във Вардарска Македония на 20 юли 1925г., с цел да инспектира каналите на ВМРО и да проведе

заседание на Битолски окръг в Охридско. По пътя обаче той се разболява тежко и е върнат в България носен

на носилка от четници. Другите чети се разколебават, не преминават Вардар и се завръщат обратно.

48. Село Сърбиново днес носи името Брежани.

49. По този начин завършва книга трета.