Добре дошли в държавата на Маджо!

Излизането на първите две книги от пореди-цата „ВG Кръстника" („Истинската история наМаджо" и „Маргина, Бойко и другите") очаквах дабъде скандално събитие за цялата държава.

Преди ме канеха в националните медии, за датърсят мнението ми по какви ли не въпроси, сега,когато на бял свят излезе мръсната истина заМаджо и неговото обкръжение, за главния прокурорБорис Велчев, за министъра на вътрешните работиРумен Петков и за градския прокурор Кокинов, миналожиха „медийно ембарго".

Струва ми се странно, че никой не ми потърсисметка и оставиха мълчанието да говори вместотях.

- Чакаме да видим книгата и тогава щепреценим дали трябва да се самосезираме - казаБорис Велчев пред известна журналистка следпубликуването на първия откъс във в. „Уикенд". -Набаза само на един откъс не можем да го направим.

В ръцете ви е вече третата част на „ВСКръстника".

Някой да се е самосезирал?Защо не се обадите на онези медийни сто-

жери на обществото, които търсят и разобличаватистината? Дали през последните 18 години е ималопо-истинска ИСТИНА?

Питайте ги, защо се крият от нея? Нали всрещите си с мен ме питаха: „Кой сте вие, господинСтоев?".

Ето, разкрих кой съм. Е, и?Ако са скъпи парното, бензинът, защо да не

попитаме за причината онзи благ старец - ЛюбенГоцев, който обяснява, че си добавя към пенсията сконсултации?

Дали случайно не стои зад всички фирми,които се занимават с горива? Като „консултант",естествено...

Не се ли питате всяка сутрин, когато сесъбуждате: „В каква държава живея?" Защото аз сепитам.

И отговорът за съжаление от 12 години сезабива в съзнанието ми с едно и също гаднозвучене: „В държавата на Маджо".

С уважение към всички читатели:

Георги Стоев

ПрологЮли 2000 г.

Седяхме с Маджо в треньорската стаичка настадион „Славия". Бях се разположил в шефскиястол, а той, след тежкия ден в банката, серазхождаше, събул белите си обувки Boss.

- Какво ще правим с този Поли? - каза пров-лачено.

- Ти решаваш... ти си шефът - не си дадохтруд да предлагам идеи. Просто го оставих да серазтапя в собственото си самочувствие наначалник.

- Знаеш ли, Жоро... - изтегна се внезапно надивана, - мисля да не се занимавам с него...

- Какво ти става? Луд ли си?... - кръвта минахлу в главата. - Нали знаеш, че той крои плановеда те убие?

- Какво от това?... Години наред кой ли не се еопитвал да ме убие, но не са успявали - наклониглава Маджо и разпери ръце в типичния си, отигранманиер.

Не знаех как щяхме да завършим срещата. Втози момент бях готов да се нахвърля върху него ида го пребия, но звънът на джиесема му ме спасиот голямата грешка, която можех да направя.

- Здравей, татко... - разтопи се той и разбрах,че разговаря с единствената си дъщеря. - И аз,татко... Рики го закарахме да го обезпаразитят... -намигна ми съучастнически с жест да мълча. -Да,татко, и нашийник против паразити ще му сложат, икаишка, да го разхождаш... Добре, добре... - в гласаму се прокрадна досада. - Имам работа, миличка...Да... Казах ти, имам работа... -изправи се рязко той.

Наблюдавах го внимателно. Вече бях сигурен,че всичко, изговорено за Поли, си беше поза. Неможеше да сдържа нервите си вече дори и преддъщеря си.

- Доскоро! - тресна слушалката. - Дъщеря ми...- само след миг на лицето му се разля отново благаусмивка. - Наскоро й взех куче - поясни той.

- Каква порода?Въобще не ме интересуваше котка или куче

бе взел на дъщеря си. Просто поддържах някакъвразговор.

- Немска овчарка. Най-интелигентни са, а и садобри пазачи. Макар че в случая не ми трябвапазач. По-скоро искам да се научи да се грижи занякого.

- Не те разбирам...- Нищо сложно, просто я подготвям за бъ-

дещия й мъж.За момент си помислих, че този ненормалник

вече е намерил милионерски син зачетиринайсетгодишната си дъщеря. Но тойопроверга мислите ми.

- Не ме гледай така учудено. Нямам нищоконкретно предвид. Просто смятам, че една женатрябва да умее да се грижи за мъжа си.

Застана пред прозореца и се втренчи втъмнината.

- Де да беше научил някой моята жена как дасе грижи за мен... - промълви тежко той.

Септември 2004 г.

Сега, четири години и половина по-късно,когато костите на Поли отдавна гният в гробището,а Маджо се крие като плъх някъде из Европа, ми сеобади да ме пита за Митко Бретона. Знаеше, чедвамата с Пехливанов се бяхме опитали да гоизиграем, но се държеше сякаш изобщо не есърдит. Дори ми предложи да се реваншира.Звучеше като човек, който е простил. Този път едвали щях да му се вържа.

Нямаше как да забравя, че още на другия денслед разговора за обезпаразитяването на Рики иуверението му, че не смята да се занимава с Поли,неговите наемници изстреляха снаряд побронирания джип на Пантев около Зоологическатаградина и родилния дом „Св. Лазар". Тогава запърви път ми доказа, че не може да му се имадоверие. Не му пукаше колко родилки ще убие,както и за стотиците деца, които всекидневнопосещаваха Зоологическата градина.

Именно фалшивото му държание и опитът муда се представи като филантроп, прощаващчовешките грешки, ме накара да си припомня тазиистория.

Бях наясно, че телефонният разговор го естреснал, но, както винаги, Маджо бе готов да сенаправи на луд, да те накара да повярваш, че типрощава и ти е най-верният приятел.

Тези номера при мен вече не минаваха. Ощеповече че имах куп други причини да подозирам, чене ми мисли доброто.

Ситуацията беше доста различна. Бяхсигурен, че знае - аз търсех своето място в лагерана Маргина и Димата, които след смъртта на БайМиле напираха да сложат ръка върху целиялегален и нелегален бизнес на Маджо. И акоМаргина все още стоеше в сянка, Димата се бепровъзгласил за Император на подземния свят.

Не бях безгрешен, но си дадох ясна сметка, чеще направя най-голямата глупост, ако про-

дължавам да помагам на Маджо. Достатъчно гоизмъквах от калта и му спасявах живота. Бяхзапочнал да работя с Младен в момент, в койтопочти бе стигнал дъното. Този път смятах да гооставя там. И за първи път реших да нарушаправилото си да не се възползвам от силните наденя. Сега смятах да грабя с пълни шепи от това,което предлагаха Маргина и Димата.

Глава 1Димата Руснака ми звънна някъде около

единайсет вечерта. По принцип говореше бързо итрудно му се разбираше, но този път надмина себеси - стреляше думите в слушалката катокартечница. В общи линии разбрах, че ме кани въз-можно най-бързо в горичката пред ресторант„Тополите", която беше на около стотина метра поддома му.

Да се обажда късно и да кани на срещи, бешенещо нормално за него. Всички знаехме, че по целинощи вилнее по заведенията, но за първи път мипредлагаше среща в някаква си горичка. Ощеповече че едва ли не ми нареди да дойда сам, катосамият той се закле поне три пъти, че също ще есам. Макар да знаех, че е много коварен и опасен,предложението му не ме притесни. Димата бешерядък използвач. Знаех, че в случая има нужда отмен, и щях да започна да се притеснявам едваслед като му свърша работата. Повече от десетминути се въртях в горичката, когато видях Димата,който пристъпваше бавно и тежко, облечен в анцуг,с разрошена коса. А най-странното бе, че в ръкатаси носеше голяма чаена чаша, покрита с капаче, ипрез една две крачки се спираше, отмествашекапачето и блажено отпиваше.

- Искаш ли кафе? - вместо поздрав предложиДимата.

- Не.

- Още е топло - разхили се, - нищо че гомъкна от нас.

- Просто не ми се пие.- А какво ти се прави? - подхвърли с типично

заядливия си тон Димата.- Очаквам да ми обясниш за какво ме извика

тук по това време.- Абе, нещо ме е стегнала шапката, братче!

Писна ми да стоя като в кафез. Реших, че тая вечерще изляза от нас съвсем сам, без да се крия, и щесе разхождам ей така... пеш из цяла София. Но тидобре знаеш, че безцелните неща не са миприсъщи. Затова реших да ти се обадя, та данаправя разходката поне малко ползотворна.

- Твоите охранители не се ли притесниха, чеизлизаш сам? - погледнах го с нескрито любо-питство.

- Много... направо ми препречиха пътя.Страхуват се някой да не ме гръмне, че после койще ги хрантути? Даже някакъв новак, от тези навратата, когото изобщо не познавам, вървя следмен почти дотук. Накрая му скръцнах със зъби и гоотпратих, както впрочем направих и с онези, коитоне ме пускаха да изляза. Тоя, новият, за който тиказвам, определено се опитваше да ми направивпечатление колко вярно ще ми служи - разпали сеДимата. - Абе, тия хора не могат ли да разберат, чеаз не съм нито от вчера, нито от оня ден, бе? Отда-лече ги надушвам натегачите. А и кой може даобича мръсник като мен. Може би са ме объркали соня тъпак - Младен, който раздава бизнеси нанеговите тутманици. Как така не можаха да схванат- продължи да се самонавива Димата, - че като сидобър охранител, цял живот ще те държа катотакъв. Не е ли така, Жоро? -сети се накрая, че небеше сам и ме погледна въпросително.

Знаех, че Димата не обича да спорят с него,но пък аз още по-малко исках да влизам в ролятана шушумига.

- Разбира се, че не е така. Всеки човек иманужда да се развива. Така ще ти избягат.

- Моите ли, бе? - разпени се той. - Никоганяма да ги пусна... А някой е мръднал настрани,веднага ще накарам другите да го осакатят заназидание.

Сега вече усетих, че Димата не ме бе излъгал,като каза, че го е стегнала шапката. Обикновено несподеляше нищо за себе си. А пък охранителите сииздигаше на пиедестал. Години наред тръбешеналяво и надясно, че са най-добрите в България,което в интерес на истината беше голяма заблуда.Познавах момчетата му, до един бяха джудисти,които Димата караше да поддържат форма и имосигуряваше безплатна химия. Той беше добърводач, умееше да надъхва и заедно с тях бепребил не една и две чужди охрани. Последно себяха изявили, когато в „Ескейп" пребихапрехвалените барети на Косьо Самоковеца. Бяха гиизхвърлили буквално от втория етаж. Оттогаванабраха огромна инерция и се смятаха едва ли неза непобедими. Просто бяха забравили нещо многоважно: охранителят не трябва да се бие, а да пазибоса си, дори с цената на своя живот. Желязноправило беше да предпазват шефа си отпровокации. И като се включваха в подобнисбивания рамо до рамо с него, го оставяханезащитен и рискуваха някой да го застреля.Димата и хората му определено не спазваха тезиправила и очаквах скоро това да им изиграе лошашега. Просто знаех, че Младен също е уловил тезимоменти. А той никога не пропускаше да севъзползва и от най-малките грешки на враговетеси.

- Глупости говориш, Дима! - прекъснах гогрубо, с риск да си навлека гнева му. - Знам колкообичаш твоите момчета. А и те отдавна садоказали, че са ти верни.

- Абе, така е - видях как разпусна юмруцитеси, които бе свил, когато му казах, че говориглупости. - Ама напоследък много ми се насъбра.Но пък успях, нали? - почти истерично извикаДимата. - Премахнах онази дебела, гадна, гнусна

торба - Бай Миле... Пуу... - изхрачи се Диматазлобно. - Ти не знаеш, Жоро, що години съм готърпял тоя дебил. Аз и Маргина го запознахме сМладен, а той ни продаде за жълти стотинки.Години наред кроеше планове как да ни убие. Къдеси сега, Милчо?... - развика се Димата, гледайкикъм върховете на дърветата.

Сетне затропа по пръстта, приседна на ко-лене, наклони ухо към земята и отново се провикна:

- Да не си тука бе, дебелак?Руснака бе изперкал напълно. Сякаш здравият

разум, с който се гордееше години наред, се беизпарил. Не ми беше смешно. В шибания ни занаяттова можеше да се случи на всеки. Напрежениетоидваше в повече, дори и на най-дебелокожите. АДимата, макар и опасен престъпник, бе градскомомче и чувствителен мъж. Селяндури катоМаргина по не взимаха присърце тези неща.Независимо че не бе по-малко зъл от Димата,Маргина притежаваше волско търпение испокойствие. Именно поради тази причина, макар ив сянка, той бе най-големият бос.

- Няма го вече Бай Миле, Димчо! - реших да гоуспокоя аз.

- Няма го, нали? - кресна отново той. - И оназикурвичка, Младенчо, я няма... Крие се някъде катоплъх... Бил казал да ми предадат, че ще се върне,когато падне това правителство... Нали беше многогорд с Бойко?... Да, ама сега Бойко бачка за мен иМаргина.

- Аз си мислех, че все още слугува на Младен?- реших да го разприказвам докрай.

- Глупости, Жоро... Не ще и да чуе за него.Младен му нарежда, а този не иска шефове надглавата си. Ние с Маргина сменихме тактиката си.Извинихме му се за едно време. Знаеш, че бяхме гопонабили. После му подадохме нещичко и от нашиябизнес. Макар че може и да си чул, че като станаглавен секретар, дойде да нахалства за повечепроценти. Аз бях първият, който го изхвърли... Такае в този живот, приятелю! - стисна ме внезапно за

ръката. - Времената се менят... Бойко Тиквата вечее фактор, а аз го познавам отдавна и знам от каквонай-много се блазни. Не от пари, а от внимание...Е, дадохме му го това внимание. Двамата сМаргина го убедихме, че е най-великият играч вмомента.

- Защо тогава прати да ви взимат натривки отръцете, когато взривихте Стоил в сградата на„БулИнс"?

- На него и през ум нямаше да му мине да гонаправи, но ние му го подсказахме. Нали трябвашеда излезем невинни пред обществото. А итрябваше този кретен най-накрая да симулира, чевърши нещо.

Димата ме пусна, отдръпна се предпазливо име огледа.

- Никога не съм казвал, че ние сме взривилиСтоил.

- И аз не го казах - реших да играя неговатаигра. - Просто не си ме разбрал. Казах „когатовзривиха".

- Много добре чух, че каза „когато взривихте",а и аз ти разкрих какво направихме след това -разтресе се от смях Димата. - Но кой ще ни търсисметка? - хвана лакътя ми отново. - Нали ти казахвече... главният секретар на МВР бачка за нас.

- Може да го натисне министърът - отдръпнахсе, не обичам да ме докосват по този начин, а иДимата не се усещаше, че ме стиска.

- Извинявай - промълви едва чуто. Мразешеда се извинява, но имаше нужда от мен. - Нещо серазпалих и не се усетих... За какво ме питаше? А,за министъра... Ами че то Бойко, като се засича снего по коридорите на министерството, го псува.

- А ти откъде знаеш?- Моите момчета познават някои от ох-

ранителите на Бойко. Наскоро ми разказаха как,като се разминали, Бойко се изплюл пред кракатаму и го нарекъл „сдуханяк гаден". Знаеш, чепознавам и доста хора в пресата. Шибам там разникурвички, които ми разказват как постоянно звънял

на главните им редактори и ги натискал да пускатголямата му глава, както и всичките му тъпизми напърва страница...

- Значи да разбирам, че за нас вече нямазаплаха? Всичко е в наши ръце, а, Дима?

- Не, не, не, не... - заклати глава като в трансДимата. - Не трябва да се разкарвам пеш... все ощее много рано. Какво като Бойко Борисов е нашчовек. Ако ме гръмне някой, какво ще направи? Щедойде да се снима с трупа ми.

- Къде виждаш заплахата? - запитах учуден,след като досега се величаеше и изведнъж отновопоказа страх.

- В онзи старец - Любен Гоцев... любовника наМладен!

Глава 2Втори ден лежах вкъщи с тежка настинка.

Онази вечер с Димата ми бе дошла в повече. Не чене знаех, че Любен Гоцев е елитен гей, все пак мибеше цял живот съсед от квартала. Още катоученик често с мои приятели го засичахме в горатаоколо Парк-хотел „Москва". Макар че изглеждашемълчалив и благ старец с вид на конте, винаги низаприказваше. Години по-късно, когато разбрах, чее известен разузнавач, ми стана ясно защо всекипът разказваше различни истории, които приличахапо-скоро на приключенията на Барон фонМюнхаузен. Веднъж беше летец с хиляди часове,прекарани във въздуха, втори път - морски капитан.До една историите му бяха свързани със САЩ,мистериозна страна, дотогава непозната за нас.Често разказваше, че там се подвизавал катоцирков актьор и че притежавал най-богататаколекция клоунски маски.

Сега вече разбирах какво е имал предвид,щом през последните 15 години успяваше да сепоказва с различни лица. По онова времеприсядаше до нас на някоя пейка, с маниер

кръстосваше крака и докато ни забавляваше споредната си увлекателна история, често слагашеръка на коляното на най-близкостоящия до него илеко започваше да го масажира с костеливите сипръсти.

Това ме подсети откъде Маджо бе усвоил тозиманиер да масажира рамото ми.

Гоцев си падаше по руси, със сини очи,дребнички, но добре сложени момчета, типгъзарчета. Той беше щедър благодетел и сеотплащаше както подобава за подарените муудоволствия. Всички набедени гаменчета, с коитопробваше ласки, скоро завършваха с отличиеучилище, след което се вливаха в редиците наМВР, като задължително минаваха през школата вСимеоново. Един от тях - Пепи Русия, явно и доден-днешен поддържаше контакт с него. Никога небе работил нищо, но разполагаше с много пари,които редовно пилееше из заведенията в квартала.Спортните коли му бяха страст и можеше да си гипозволи.

Самият Любен Гоцев имаше „Ауди А4", коетоПепи всекидневно лъскаше, макар че собственикътму ходеше пеш. Много рядко ги засичах по центърас колата, но когато бяха с нея, Пепи шофираше, аГоцев се возеше на задната седалка. Русия гонешечетирийсетте и нямаше момиче в квартала, коетода не си пада по него, но така и си остана старерген. Твърде вероятно начинът на живот на Гоцевкато агент на службите го бе научил, че вербувашли някого - то е до гроб.

Това, че бяха любовници с Маджо, го бяхчувал много пъти, но по-скоро го приемах катозлобна клюка. Не че не бях сигурен, че Маджо еобратен, но все пак като шеф на най-могъщатагрупировка и като лице и емблема на престъпност-та у нас, не си го представях да задоволява годининаред прищевките на стареца.

Когато изразих съмнението си пред Димата,той побесня. Хвана ме под мишница и ме поведе поулицата. Отново бе изпаднал в нещо като транс.

Все така с чашата в ръка, пресякохме булеварда исе отправихме към „Дианабад". Беше късно ималкото хора, които засичахме по улиците, иминаващите коли ни оглеждаха учудено. Вероятнони мислеха за пияници или педали. Димата се беприлепил плътно към мен. Нямах намерение да муразвалям хатъра. Тепърва щях да извличамдивиденти от него. Стигнахме до самия басейн„Диана". Димата заобиколи оградата, наведе се наднякакъв полуотворен капак, който прикривашеминаващи тръби за парно, и започна даподсвирква:

- Енчо, Енчо! - помислих, че съвсем епревъртял и подвиква на някакво куче. Но когато сепоказа голяма рошава глава и един мъж се опитада промъкне едрото си туловище през тяснатадупка, разбрах за какво става въпрос. Това бешеЕнчо Колев - бивш световен шампион по борба замладежи. В началото на 90-те години, едвадвайсетгодишен, беше един от първите бригадирина Маджо. По-скоро Младен го използваше катобияч. Енчо и Киро Барбута, който пък бееврошампион по борба и световен шампион посамбо, бяха лявата и дясната ръка на търсещия поонова време място под слънцето Маджо. Добихаособена популярност покрай една история, коятоописаха всички вестници. И може би именно тазислучка предизвика престрелката в жк „Дружба" инахлуването в „Дескрим".

Слави Бинев и хората му бяха хваналиМаджо, Енчо и Киро. Завели ги на басейна „МарияЛуиза", където по това време бе щабът на каратис-тите. Затворили Енчо и Барбута в някакво мазе изапочнали да ги бият. А с Маджо само преговарялида се отдръпне от охранителния бизнес или понетой така разказа пред репортер на в. „168 часа" изаведе двамата си приятели, за да сниматнараняванията им. В интерес на истината, бешестранно, че на него нищо му нямаше.

- Разказвай, Енчо! - измъкна ме от мислите миДимата.

- Какво бе, бате Димчо? - измуча борецът.- Това, което си ми разказвал преди - срита го

нетърпеливо Димата.

***

Енчо беше преживял голяма лична трагедия.След като Маджо стана бос, реши да му сеотблагодари за вярната служба. Енчо не ставашеза никаква работа. По цял ден ядеше и пиеше идори заживя в къщата на Младен.

По онова време бе симпатично момче.Запозна се с дъщерята на Венци Стефанов инабързо се ожени за нея. Бъдещият футболен босвече развиваше проспериращ бизнес. Енчосмяташе, че с благодетели като него и Младен цялживот ще си развява байрака. По-нататъкисторията бе досущ като в „Кръстникът" (любиматакнига на Младен, с която лягаше и ставаше).

Енчо си беше прост селяк, който знаеше едно- жените трябва да слушат. И сега, когато някакваградска мадама се опитваше да му се качи наглавата, смяташе, че е нормално да я по-наплясква. Тя обаче, като всяка глезена щерка, себе оплакала на баща си. А той - на Младен. В ти-пичния си поучителен стил Маджо отдели доставреме да обяснява, че така не се постъпва. Но тойсе пъчеше, че е световен шампион и никой не можеда му нарежда какво да прави.

Месец по-късно отново бе шамаросал женаси, но този път бе уцелил лош момент. Явно Ма-джо, препрочитайки любимата си книга, бедостигнал до тази част, в която дон Корлеоне раз-дава справедливост. Без да се замисли, беше пра-тил всичките си хора да натрошат бившия сиколега. А те, в старанието си да изпълнят задачата,го бяха били с железа по главата. Енчо луднанапълно. Не смееше да се прибере в роднияСливен, а и не се знаеше дали има и при кого.Може би само инстинктът му бе подсказал дастигне до мястото, където беше израснал - хотел

„Диана", бившето училище „Олимпийски надежди" изалата, в която тренираше. Оттам нататък заживякато куче. Лятото спеше на тревата или на пейкитена басейна, ядеше останките от стола, ако някой госъжалеше и го нахранеше. Чистеше едно кафене,където понякога му даваха кафе или чай да сестопли.

Някогашната легенда в борбата и един отоснователите на групировките се бе превърнал вобикновен клошар.

- Колко пъти ще ме караш, бе? - озъби сеЕнчо.

- Енчо... - ядоса се не на шега Димата, - Мла-ден ти увреди главата, която и без това не ти бешенужна. Аз ще пратя да ти начупят краката... да тевидя тогава какво ще правиш? При т'ва знаеш -развихри се отново Димата, - че аз първи те усетих,че се преструваш на луд, за да не те наказва ощеМаджо. Тарикат ще излезеш ти, Енчо! Успя да гозаблудиш, че си си получил заслуженото, даже гонакара да има и угризения.

- Открай време си такъв, Дима - надигна сеЕнчо и започна да обикаля нервно около нас.

- Ще те сплескам, боклук! Да не си посмял дами налетиш!

- Нема, бе, нема... Просто съм зле. Може да несъм луд, ама главата постоянно ме боли - стана по-словоохотлив той.

- Айде, разказвай тогава...- Ти не можеш ли да му го разкажеш - хвърли

поглед към мен. Познавахме се от години, но ня-махме никакъв контакт.

- Искам да го чуе от твойта уста! - бешенепреклонен Димата.

- Еми, става въпрос за едно време, кога нипребиха на „Мария Луиза" - втренчи поглед той. -Мен и Кирето ни затвориха в подземията и нипредложиха, ако им направим по една свирка, да нени бият. И двамата отказахме и затова ни пребихаот бой. Аз се опитах да се бия с тях, но бяхамного... Премазаха ме. После ме качиха да ми

покажат какво прави Младен -сниши глас Енчо. -Качиха ме на едно столче, да гледам презпрозореца. Маджо беше клекнал на колене иобслужваше оня - Цецо Божков-Животното, детопосле го раниха в „Дружба" и умря в болницата -последните думи ги изстреля нечленоразделно,повишавайки тон, сякаш искаше да ги изхвърли отмислите си. - Няма ли да ми дадеш някой лев, батеДимчо? - на мига забрави за мен и се обърна къмДимата.

- Ето ти малко студено кафе - подаде мучашата си, хвана ме под ръка и обърнахме гръб наотчаяния Енчо.

Димата открай време си беше такъв. Имашеси изградени правила. Смяташе, че лудите исакатите са наказани лично от Господ, затова непроявяваше никаква милост към тях. Случваше седа взема стотинките на слепци и просяци и сеоправдаваше: „Защо, след като Господ веднъж ги енаказал, аз да не ги донакажа?" Въпреки чеспоменаваше името на Господ, не вярваше в него.Някога ограбваше храмове. Дори си позволяваше,влизайки в църква, най-безцеремонно да взема отдаренията, смяташе, че това ще му донесе късмет.

Бяхме се отдалечили на около десетина мет-ра, когато изненадващо чухме тежки стъпки. Енчоприближаваше към нас.

- Ако ти разкажа още нещо, ще ми дадеш линякакви пари? - с надежда погледна Димата.

- Абе, аз колко пъти съм ти казвал да не сеебаваш с мен? - заби юмрук в челюстта муРуснака.

Енчо се свлече и започна да бърше кръвта отразкървавените си устни.

- Разказвай, боклук! - ритна го силно в ребратаДимата.

Енчо се разтресе от страх, определено бенаплашен от бой.

- Ше разкажа... - изхлипа той - НавреметоМладен ме води няколко пъти от другата страна на

линията - посочи с ръка, говореше за квартал„Изгрев".

- Е и, какво правехте там? - наведе се любо-питно над него Димата.

- Ходехме при онзи, стареца... неговия прия-тел... генерала...

- Разказвай, де! - задъха се в напрегнатоочакване.

- Ми к'во да разказвам... Оня дъртият... ниправи френска.

- И к'во друго? - в странна еуфория Димата безяпнал и попиваше всяка дума от страннитебръщолевения на шантавия Енчо.

- После дъртият поиска да го...- Е, и к'во?- Ми... направих го. Младен преди това ми

беше казал, че ще се издигнем много, ако свършатая работа... Дааа, ама нали ме знаеш, аз съм свик-нал само да ги лашкам и на оня нещо не му харе-са... Както го бях така обърнал на задна гума, тоябръкна в шкафчето, извади пистолета и ми го тикнав устата. Младен едва ме спаси да не ме гръмне.Оня само едно знаеше и питаше: дали го имам заняк'ва курва, че постъпвам така с него. Маджооправи нещата. Прегърна го, започна да го целувапо гърдите, а после се замляскаха - направиотвратена физиономия Енчо.

- Значи е искал нежност бе, Енчо! - прихнанай-сетне Димата.

- Сигурно...- Нямам пари... излезнал съм така от нас бе,

глупак! - ядоса се отново Руснака. Замисли се и сеобърна към мен: - Жоро, дай му някакви пари на тоянещастник.

Имах около хиляда лева в мен, извадих ги иму ги подадох всичките.

- Абе, ти луд ли си? - дръпна ги от ръката миДимата, отдели десет лева, подаде ги на Енчо, аостаналите ми ги върна. - Мотай се наоколо! -нареди му той. - Скоро ще те потърся отново.Разбра ли сега, Жоро - след дълго мълчание се

обърна към мен Димата: - Излезе, че сексът есъздал СИК...

Глава 3Явно не настинката ме тормозеше толкова,

колкото мрачните мисли, които ме бяха налегнали.Побутнах поредната чаша с горещ чай и скочих накрака.

От цялата история с Енчо, която мина презсъзнанието ми, сякаш отново ме стегна сърцето.Отворих с размах прозореца и поех от мразовитиявъздух. Дробовете ми се напълниха и задържахстуда в себе си сякаш исках да се прочистя. За мигсе бях втрещил и от това, в какво състояние беизпаднал и Димата Руснака, безспорен хегемон наъндърграунда, поне за момента, но загубилразсъдъка си.

Колкото повече опознавах света около себеси, усещах как помията ме залива с по-голяма си-ла. До онази вечер смятах, че се борехме за ува-жение - с бухалки, бой, страх, сила... Стигнахме домомента, в който печелехме и с интриги, но и тампо-хитрият и прагматичният побеждаваше. Нямашемясто за сърдене. Просто беше въпрос наоцеляване.

Стоях на балкона, вдишвайки студения въз-дух, и се опитвах да изчистя съзнанието си. Неможех да проумея, че толкова време, повече отдесет години, бяхме марионетки в ръцете на ЛюбенГоцев, бивш разузнавач, бивш генерал, бившзаместник вътрешен министър, бивш външенминистър и вечен хомосексуалист, защото бившипедерасти от запаса и резерва няма.

Димата и Енчо напълно разбиха илюзиите ми,че нещо изобщо е зависело от нас. Оказа се вкрайна сметка, че всичко е било въпрос на благо-воление и на това, дали Маджо ще задоволи же-ланията на своя благодетел.

Онази вечер, след като изпратих Димата почтидо тях, най-накрая той реши да сподели защо ме епотърсил толкова късно. Когато чух цялата история,не можех да не призная, че ненапразно навреметоПламен Симов, по прякор Килията, от „Люлин",един от най-известните дърти тарикати в България,го бе нарекъл Стратега.

***Това беше още през 1992 г., по време на ма-

гистралните грабежи. Килията, който бе родом отСливнишко, познаваше всяка пътека в районаоколо Калотина. Тогава го играеше агент-разузнавач. Съобщаваше ни на коя преминаващакола да устроим засада. Представяше се едва лине за екстрасенс. В колите, които нападахме,винаги имаше крупни суми. Впоследствиепричината се оказа съвсем прозаична. Той простоплащаше на митничарите процент за информация.

Димата първи разбрал за стила му на работа.Свързал се с митничарите, вдигнал им процента итака шкартира Килията от играта. И ние, и ко-румпираните служители заживяхме по-добре. Ока-за се, че дъртият мошеник е цакал всички. Уговор-ката ни с него бе при десет хиляди марки той даполучи пет. Той от своя страна лъжеше служите-лите, че „опасните хора" му даваме само по десетпроцента, които той на драго сърце разделяше стях и така те си получаваха своите 500, а той, безда си мръдне пръста, си прибираше 4500.

Руснака стратегически им обеща 20 % отприбираната сума. Това доста стимулира мит-ничарите и ако дотогава имахме по една кола наседмица, сега вече ни пускаха по две-три на ден.Така Димата успя да промени схемата. Вече неразчитахме Килията да ни показва удобни отсечки,където да прострелваме гумите на набелязанатажертва. Сега Димата се снабди с полицейскауниформа и стоп палка и всичко ставаше по-лесно.

- Май нямате вече нужда от мен? - завъртя сеедин ден покрай нас Килията.

- Защо говориш така, Пацо? - опитваше да гоуспокои Маджо, който по това време търсешеприятелството на всички и не пропускаше да сеподмаже.

***Димата вече имаше два плана. На пръв пог-

лед елементарни, но всъщност гениални. Първиятбе още от времето на Дивия запад. Искаше даиграем на Добрия, Лошия и Злия. Естествено, азтрябваше да бъда Злия. Идеята беше да нахлувамвъв всички големи заведения и автокъщи,ползващи се с протекцията на Бай Миле и Младен,и да им казвам, че от този миг работят за нас.

- Още като влезеш от вратата, Жоре, им кажи,че търсиш Бай Миле - докато ми обясняваше,Димата се бе ухилил злорадо. - Ако ти кажат, че е вгробищата, ги попитай дали не могат да се обърнатза помощ към Младен. Другото го остави на мен.Знаеш желязното правило на хората, които толковагодини изнудваме. Като ги настъпи един, веднагаотиват по приятелска линия при друг, без да сеусетят, че там ще платят по-голям процент. Така саустроени, смятат, че те прецакват и сами си движатнещата, а всъщност попадат в собствения сикапан. Като ми звъннат на мен, ще ги овикам яко ище ги попитам защо не ме търсиха толкова години,а мислят, че са хванали Господ за шлифера, катоса бачкали с мъртвия дебелак и онзи плъх. Такабез никакво съмнение ще стана Лошия човек,отказал им помощ - самодоволно ме изгледаДимата, вдъхновен от собствената си идея. - Оттамнататък е лесно... Отиват при Маргина - големияшеф, който по цял ден е в офиса. Естествено, тойим сервира същото, с което ги баламосваме вечепетнайсет години. Че ти си злодеят, но той щеопита всичко възможно, за да ги отърве... Мен пъкще характеризира като съвсем обикновен злобар,

който не може да забрави, че някой си е позволилда го прескочи и са ме подценили за сметка наМилчо и Младен. И така Добрият, в случаяМаргина, ще им прибере двойна сума от тази, коятоти си поискал.

За пореден път Димата спря, учуден отмълчанието ми. Погледна ме настоятелно в очите,сякаш търсеше одобрение за гениалността си.

- Съгласен съм - кимнах в отговор.- Остава и да не си - скастри ме той. - Къде ще

получиш по-добро предложение. Няма по-леснароля от тази на Злия... поне при нас на улицата... Вкиното е друго - уточни Димата. - Там наистина етрудно. Тук просто е нужно да се озъбиш няколкопъти и да накараш хората си да гледат на кръв.

- А каква е втората ти идея? - опитах се даизбягам от „урока по величие".

- Втората ли? - процеди през зъби той и меспря под една лампа на булеварда. - Става въпросза Дребния - просъска Руснака.

- Кой дребен бе, Димчо? - в първия момент невключих.

- Как кой, бе? - зачерви се целият от злоба иоколо него започнаха да хвърчат слюнки. Подпрягърдите ми с пръст и ме натискаше, екзалтиран отфакта, че не се сещам за човека, към когото таешенеистова омраза.

Сега вече и аз подпалих. Бях погнусен от раз-казите на Енчо. Беше ми много студено, все пак бяхизхвърчал от къщи, предполагайки, че срещатанямаше да се проточи. На всичко отгоре Димата,който всячески се подмазваше на Младен, докатобеше в силата си, сега измисляше всевъзможниинтриги и се изживяваше като най-големияглаватар. За миг ми падна пердето, бях достатъчноуморен, за да се напрягам да разбера за кого ми го-вори, а и това, че ме натискаше с пръст, направоме влуди. Свих няколко пъти премръзналата сидясна ръка, колкото да раздвижа кръвта, и сеподготвих да му нанеса силен удар в брадата.

Знаех, че Димата бе опитен бияч. Макар и дане бе спортист, улицата го бе научила да бъдебезпощаден и да се пази. Някога той първи разчупистатуквото, когато преби най-известния стар бияч -Бай Найден от „Орландовци", от когото всичкиборци по онова време трепереха и уважителнонаричаха Бате Начко. Още повече че презпоследните две-три години Руснака бе започналусилено да спортува. Всяка сутрин беше на тенискорта, следобедите вдигаше щанги, а вечеритеиграеше футбол. Даваше и по пет хиляди евро намесец за качествена химия. Купуваше си хормонана растежа, но от най-скъпия, който се считаше забезвреден. Постоянно показваше плочките накорема си и сваляше ризата да му видим гърба. Навсички ни се струваше, че по-скоро го правешезаради гаджетата, които сменяше все по-често.

Навремето, когато се ожени, бе дебеланко, новярваше, че властта кара жените да го харесват ивъншният вид няма никакво значение. Но след катокучето на Жоро Илиев - Боби Травестита, изчукажена му, Димата реши, че именно външният вид епричината. Не можеше да го убие, защотопротежето на Жоро получи за награда правото дабъде навсякъде с него и на практика охраната му гопазеше. Димата хвърли всичките си усилия втренировки и след време заприлича на омразнияму Травестит.

- Луд човек... - беше го определил в подпийна-ло състояние Бай Миле. - До трийсет и шестата сигодина не е играл дори физическо, сега на трийсети девет се изживява като културист...

Знаех, че трябва да го сваля с първия удар,след което да го довърша на земята. От доставреме покрай неприятностите си се бях занемарил,не тренирах и бях загубил форма. Здравият разумми подсказваше, че не трябва да го правя. Диматабе отмъстително копеле и никога нямаше да мипрости един побой. Усещах, че единственото, коетого ръководи в момента, е екзалтацията, но въпрекитова гордостта ми бе на път да надделее. Стиснах

здраво юмрука си, отстъпих леко с левия кракназад, за да си осигуря по-добра позиция.

- Таки... говоря ти за Таки! - името, изстрелянов последния момент, спря ръката ми, която сепридвижваше към челюстта.

Този миг промени и неговата, и моята съдба.

***Мрачните мисли, които ме бяха налегнали, и

историите, които заемаха постоянно част отсъзнанието ми, ме натоварваха много. Не можех дамисля за обикновените и нормални неща от живота.Чувствах се смазан и уплашен от това, че с всекиизминал ден това, което бяхме градили годининаред, сякаш се разпадаше. Мръсните интриги,които сами си устройвахме, ни караха да сесамоизяждаме.

Вероятно на това се дължеше и несигурносттами. Не можех да си представя как бих живял подруг начин, какво щях да правя, дали щях да могада се справя с другата действителност.

Изпънах се на дивана, покосен и от настин-ката, която изсмукваше и последните ми останалисили. От доста време бях оставил телефона си беззвук и когато ме търсеха, а знаех, че никога не е задобро, обикновено ми присветваше дисплеят. Вмига, в който се отпуснах на възглавницата, видяхсинята светлина на екрана и на него се изписаимето на Пехливанов.

- Как си, приятелю? - както винаги фалшивопрозвуча гласът му.

- Супер - стегнах се на мига и демонстрирахбодрост. В контактите си с клюкар като него нямахправо да проявя слабост. Колкото и смешно даизглежда в този измислен свят, трябваше даиграеш постоянни роли. Ако се разболееш повечеот два пъти в годината, може да плъзне слух, че неставаш вече, и бързо да се появят нови кандидати,които да се пробват да заемат мястото ти.

- Какво ще кажеш да изпием по кафе - про-дължи да лицемерничи псевдоприятелят ми.

- Къде? - очаквах отново безкрайните мусложни претенции за място.

- Където кажеш - долових отчаяни нотки втона му.

- Хайде тогава в Da House в Младост - про-вокирах го аз. Знаех, че не обича да излиза извънцентъра.

- Окей, след колко време? - прозвуча прими-рено той.

- Нека да са два часа, че още съм вкъщи и несъм се приготвил. А и трябва да се обадя да мевземат - приложих своя тактика, защото знаех, чевинаги вземаше мерки за сигурност при такивасрещи и даваше срок не повече от час.

- Никакъв проблем - отново ме изненада сотговора си. Явно нещо му се бе случило. Не го бяхвиждал от рождения му ден. След като не можахмеда извъртим Маджо, напълно бе забравил за мен иза това как ще се спасявам от отмъщението наМладен. Нямах илюзии, че сега, месеци по-късно,ме търси, за да ми предложи помощ. Бях сигурен,че ще иска услуга.

Тупана ме чакаше в колата на включен двига-тел и с пуснато парно. Съвсем ми беше опротивялв старанието си да отгатва желанията ми и да миугажда. Имах чувството, че иска едва ли не давлезе в мозъка ми. Като чу, че съм се разболял,звънеше на определени интервали, за да ме питаимам ли нужда от ново лекарство, плодове или чай.Сега се опита да ме заговори, за да разбере далисе чувствам по-добре. Отдавна бях свикнал да говъзприемам като вещ затова просто му наредихнакъде да кара.

Заведението се намираше на главния буле-вард, в новопостроена лъскава сграда в „Младост1". Кафенето държеше синът на Сашо Дончев,собственика на „Овергаз". Явно за нищо друго неставаше, но баща му бе щастлив, че все пак го еизмъкнал от кокаиновите компании, и му бе

предложил едно ултрамодерно занимание за младинехранимайковци, а именно да държи гъзарскокафене. Вероятно се надяваше да се научи наотговорност и след време да наследи могъщатагазова империя.

Оставих Тупана да пази колата, катосъщевременно му наредих да запази място и заджиповете на Пехливанов. Жоро пристигна петнай-сетина минути по-късно. Разтегна фалшиваусмивка, стисна ми силно ръката, чак ме прегърна ипритисна към себе си. „Явно сериозно го е закъсал!"- помислих си за миг, след като започваше по тозиначин.

- Жорка, твоят човек ми е запазил място и задвата джипа, но аз съм само с единия... и съвсемсам - ухили се неловко. - Винаги съм ти казвал, чеима телепатия между нас - продължи да се мазнитой. - Сякаш си знаел, че съм сам, и си го оставилотвън, така ще пази и моя джип.

- Ако се опитваш да ме проверяваш дали несъм чул някакви слухове за теб, предварително тиказвам, че не съм.

Вместо да се обиди, той се разсмя гръмог-ласно в типичния си стил, плесна ме закачливо поръката и подхвана някак си заговорнически:

- Ей, не можеш да се отървеш от тези съм-нения? Кога най-накрая ще се увериш, че съм тиистински приятел?

- Никога не съм се съмнявал - подхванах ли-цемерието му.

- Изгоних ги моите... - мина направо по съ-щество той. - Всичките накуп!

- Що бе, какво се случи? - развеселих се аз.- Още от рождения ми ден ме ядосаха. Мислят

си, че в калабалъка няма да усетя какво саконсумирали, но аз винаги карам на тях сметката даим я засичат отделно. И знаеш ли какво се оказа?Тия мръсници за цяла вечер са изпили 60 Red Bull-а.

- Нали ти беше рожден ден? – закачих го аз.

- И к'во като е рожден ден, трябва да ме на-бутат ли? Изпили са ги, щото са на аванта. Те са 8човека, раздели ги. Нормално ли е да са изпили по7-8 Red Bull-а? - опитваше се да ме убеди вправотата си той.

- Само заради това ли ги уволни? - напуши месмях.

- Глупости - разхили се за пореден път из-куствено. - Може да съм стиснат, но чак пъктолкова... Даже мога да се определя по-скоро каторазумен... Харча внимателно. Просто след тазислучка реших да им обърна по-сериозно внимание.Преди това сякаш бях забравил за тях. Някак се бяхпуснал по течението. Забелязах колко многогрешки правят, съвсем се бяха занемарили.Започнаха да вземат млади момчета от охраната в„Текила бар", та да ги заместват, за да почиватповече. И така сами се наредиха. Един отмладоците, супер натегач, се престраши и миразказа, че, докато ме чакат пред нас в стаичкатана охраната, постоянно ме коментират. Знаеш, чене обичам портаджиите - хвърли ми изпитателенпоглед и разчеса носа си. - Веднага го отпратих.Като излизаше през вратата, мернах сълзи в очитему. Явно се бе обидил от това, че не му вярвам.Върнах го и му дадох един диктофон да ги запише.Няма да повярваш какво чух. Първо, че всеки единот тия идиоти е над четирийсет и пет - с петнайсетгодини по-стари, а ме наричат Бай Георги. Айде даго минем като уважение, но когато чух, „да го туряна баба му на Бай Георги" и колко съм бил стиснат,абе изобщо да не ти разправям, че ще се ядосамотново и ще ходя да ги разстрелям.

- Е, и ти какво направи, като чу всичко това? -едва сдържах смеха си.

- Събрах ги и им казах да изчезват.- А кой го беше казал това за баба ти?- Любо - най-кроткият, вече девета година

работеше при мен. (Охраната му до един бяхабивши съкратени служители от „Борба с масовитебезредици" - бел. авт.)

- Какво като работи девета година при теб?Защо не го размаза?

- Не става така, Жоре! Те са като част отсемейството ми. Знаят ми всички тайни, ще гиозлобя.

- Нищо ли не му каза?- Е, много ясно, че му се накарах. Казах му, че

ако иска да знае, баба ми е от петнайсет години епокойница и за умрели хора не се говори така.

Тук вече не издържах, притиснах устата си сръка и му направих знак, че отивам до тоалетната.Заключих се и се разсмях на воля. Пехливановбеше загубил съвсем позициите си след смъртта наЖенята. Бе се уплашил от собствената си охрана исега търсеше подкрепа от мен. Обясненията забаба му бяха не смешни, а повече от позорни.Принципно за такива неща наказвахме със зверскопребиване, дори и осакатяване.

Наплисках се с вода, усетих, че все още несъм добре. Макар и разговорът да ме бе разве-селил, чувствах, че болестта все още не ме от-пуска. Придадох си възможно най-сериозния вид исе върнах, за да разбера какво точно иска от мен.Явно през краткото ми отсъствие Жоро бепревъзмогнал неудобството си и сега изстрелядиректно предложението си.

- Що не ми организираш една нова охрана?Знам, че те бива за тия работи. Тъкмо ще пазят итеб. Нали не си мислиш, че съм забравил, че Мла-ден ти гони гарес.

Усети, че не възприех идеята му с охота,затова се наведе към мен и продължи да ме уве-щава:

- Ще се возим заедно, ще си вършим рабо-тата, а и ще си спестим разходите, като ползвамеобща охрана.

- Защо не предложиш това на Киро Малкия? -охладих ентусиазма му.

- Жорка, знаеш какъв човек е Киро. Смел иверен, но изключително безотговорен. Постоянноизчезва за по няколко дни, изключва си телефоните

и се обгражда с курви и кокаин. Мен ми трябвасериозен човек като теб, на когото да мога даразчитам двайсет и четири часа. А има и друго -наведе се той над ухото ми и зашепна. - Този пътсъм решил твърдо - искам да си върнем дрогата...само кокаина, разбира се. Хиляди пъти съм тиказвал, че не искам да тровим децата с хероин, акокаина го ползват гъзарите... Така че ако решиш,да се обединим – стисна зъби той, изкриви лицетоси в злобна гримаса, направи кратка пауза итържествено заяви: Ще размажем Таки!

Глава 4След срещата с Пехливанов, заедно с Тупана

отидохме в малка квартална кръчма. Седнахме внай-отдалечения край, но едва ли имаше някой взаведението, който да не ни забеляза. Бяхмепаркирали лъскавата S класа навън. Влязохмепочти с гръм и трясък, аз самият се държах сякашвсички работеха за мен. Сто и двадесет ки-лограмовият Тупан с бръснатата си глава и ка-тинар по-скоро приличаше на слон в стъкларскимагазин. Изпълваше подобни малки заведения.Усещах, че където и да се появим, зад гърба ни нисочеха с пръст и ни наричаха „мутри". Давах сиясна сметка, че трябва да сменим имиджа, акоискаме да се впишем в обществото. Но страхът иуважението, което ни имаха другите, бяхаопияняващи, дори възбуждащи. Често Тупана,който се опитваше да играе ролята на безс-крупулен бияч, се обръщаше към мен с въпроса:„Жорко, редно ли е да се държим по този начин собикновените хорица?" „На нас ни е позволеновсичко! Никога не забравяй, че ние сме борците...”,успокоявах го аз.

Седях пред чаша горещ чай, а Тупана вечеомиташе втората чиния с мешана скара. Хвърляхму от време на време поглед и ми ставаше смешно.Осъзнавах, че той не ми е охрана, а по-скоро ми е

като храненик, за когото трябва да се грижа. Дорисе улавях на моменти, че го приемам като украса.Явно бе направило впечатление отношението микъм него, че дори и Димата ме запита един ден:

- За к'во го влачиш с тебе тоя лайновоз? Навсичкото отгоре е толкова грозен, а и не типрилича. По-добре хвани издържай някоя готинапичка.

На раздяла с Пехливанов му бях казал, че щеси помисля за предложението му, с което го бяхотчаял съвсем. Самият аз не разчитах на милост отМладен, който беше нещо като Всевиждащия,макар и отдалеч, бях сигурен, че следи всяка моякрачка. Импулсивно грабнах телефона и набрахПехливанов. Може би ми повлия гротескнатакартина, докато наблюдавах как Тупана режеусърдно парче от пържолата, натъпква я в устатаси, примлясква доволно и после с опакото наръката избърсва мазната си уста. При тазиситуация предложението на Пехливанов миизглеждаше повече от приемливо. Наистинатрябваше да обърна по-сериозно внимание насигурността си и на хората, с които се обграждах.

- Слушам те, приятелю! - долових надежда вгласа му.

- Съгласен - разсмях се леко аз.- Няма да съжаляваш - този път изобщо не си

придаде тежест. Усещаше се, че има крещящанужда от мен.

***Оставих Тупана в хола да прослушва теле-

фона ми. Често го карах да играе ролята на сек-ретарка. Изпитвах досада да отговарям навсевъзможни тъпанари, които ме търсеха за разниуслуги. Беше ми забавно да го слушам какразговаря с Маджо, когато не ми се слушахавеликите му идеи. Изпъваше огромното си ту-ловище, заставаше мирно и незнайно защо за-почваше да му отговаря официално на „вие". На

всичко отгоре използваше и „господине", дума,която винаги съм смятал, че му е непозната.

Проснах се на спалнята вкъщи. Погълнахшепа хапчета и се отпуснах. Имах нужда да поспямалко. Надявах се да се събудя по-освежен. Еднамисъл ме занимаваше от три дни насам. Вече завтори път срещах човек, който изпитваше неистоваомраза към Таки. Може би бях проспал момента, вкойто дребният се бе превърнал във фактор. Макари онази нощ Димата да не си призна защо иска даго унищожи, аз добре знаех причината и тя бешеповече от достатъчна за човек с позициите наРуснака.

***Случката се бе разиграла преди повече от

около година в прословутия „Най клуб".Заведението се водеше собственост на ПепиЛашев, който беше и собственик на верига стрип-тийз барове, зад които стояха висши полицаи.Нямаше нищо чудно в това. Истинските„властелини" на дрогата и покровители на прости-тутките бяха те. Без тях тези бизнеси не можеха дапросъществуват и ден. Иначе в „Най клуб" Лашевбе обикновен фигурант, поставен от действителниясобственик Жоро Илиев.

Системата беше проста - всеки от новоиз-люпените босове плащаше годишен абонамент засепаре. Естествено, че на Лашев и през ум не муминаваше да поиска пари от Димата или Маргина.Безропотно им пазеше най-доброто сепаре, а далище си платят сметката, зависеше изцяло отнастроението им. Въпросната вечер Димата сезабавлявал обграден от обичайните курви. Весел-бата му бе развалил Жорко Славов, синът на Сто-ил, който по това време беше все още жив.

- Бате Димчо - проплакал малкият, - някаквигорили ме сбутаха и ми казаха, че не мога даминавам там...

- Кои, бе? - подскочил Димата, който самочакаше да се сбие с някого.

- Ела да ти ги покажа - Жорко повел Димата,следван от цялата си охрана. Синът на Стоил отмалък растеше интригант.

Озовали се пред сепарето на подпииналитеКъро и Таки.

- Я ми покажи кой ти се дърви? - изрепчил сеДимата, след като хвърлил поглед към двамата,които мигновено забили глави над чашите си.

- Ей тоя - малкият показал „анаболна горила"от охраната на Къро.

Без да се замисля, Димата, а и явно е билнашмъркан с доста кокаин, се хвърлил върху мъжа-гата, като преди това направил знак на охраната сида не участва. Обичаше да се доказва сам. Свалилго на земята. След което седнал на гърдите му,сграбчил косата му и започнал да бие главата му впода. Къро и Таки все още нямаха нужнотосамочувствие да се опънат на Димата. Продължилида си пият, все едно нищо не се случва. Едно отмомчетата на Таки не издържало, като гледало каквсеки момент колегата му ще предаде Богу дух.Хвърлил се върху Димата, хванал го за ризата,издърпал го силно назад и му забил два шута вребрата. С тези си действия вдъхнал кураж нанякои от останалите си колеги. Любо и Славчо бяхаот новооткритите кадри на Таки, двайсетинагодиш-ни „химизирани животни". Двамата братя скочиливърху охранителите на Димата и така сезаформило яко меле. Хората на Руснака бяхаобучени без негов сигнал да не правят нищо, а вслучая вече бил толкова замаян от яростта си, чене могъл да реагира. В крайна сметка просто бяхаизвлекли шефа си от заведението и го закараливкъщи. Именно там се бе зародила смъртнатавражда между Таки и Димата.

Руснака изобщо не бе разбрал, че Десо (такасе казваше момчето, което му беше скочило) епроявил самоинициатива. Беше си навил на пръста,че Таки и Къро са го насъскали. Макар и младо

момче, Десо Боксьора бе отдавна в занаята. Бешезапочнал като прост охранител при Мето и се бешеиздигнал до шеф на охраната му. По времето наслучката в заведението беше командирован отбоса си да обучава хората на Таки. Не си правешеникакви илюзии, че ще му се размине, и поискаразрешение от Методи да се покрие.

На двамата братя Любо и Славчо не им стиг-нал акълът да направят същото. Димата бе из-ключително последователен и търпелив, когатоставаше въпрос за отмъщение. Чака повече отгодина, докато наемниците му успяха да разст-релят Славчо на някакъв паркинг. На Любо, койтобеше с брат си, му се бе разминало.

Именно затова бях попитал Димата оназивечер на раздяла в горичката: „Защо само Слав-чо?" „За никого не е тайна, Жоро, че имам двамадобри снайперисти. Бях изпратил и двамата. Впоследния момент не могли да се разберат кой вкого да стреля. Явно ги е спипало напрежението. Идвамата стреляли в Славчо. Донякъде стана по-добре... Тази маймуна е умряла в зверски мъки.Простреляли го с куршум с изместен център натежестта. А и така това ще удължи агонията наЛюбо, докато чака в страх и своя край. Помни чеследващият е Десо...", каза Димата гърбом, докатосе отдалечаваше в мрака.

Глава 5Ако Таки знаеше колко много хора го мразеха,

със сигурност щеше да се скрие в някоя пещера наОлимп, вместо да стои затворен в апартамента сив Бояна.

Пехливанов имаше сериозна причина да гоненавижда. Вярно е, че побоят над Тошо Жабаря гобе вкарал в „А" група, но след случката с Пехли-ванов Таки заигра в шампионската лига.

Жоро току-що бе наследил милионите наПоли и бе първият човек, който скочи на сика-

джиите. Летеше в облаците опиянен от временнитеси победи. И идея си нямаше, че след дълготочакане на резервната скамейка, на терена се бепоявил новият играч Таки. Разигралата се случка беизключително унизителна за него. Във въпроснияден Пехливанов отишъл да оглежда апартамент набулевард „Пушкин". Мястото му се сторилоперфектно от охранителна гледна точка. Все ощенямал никаква представа, че поради същитепричини в кооперацията се бяха настанили Къро иТаки. Изключително доброто разположение билоголямо преимущество според него. Пресичащите енаоколо булеварди даваха възможност, освен дапреминава с над 200 км в час, и да се влизадиректно в подземния гараж, който имаше изходкъм апартаментите. Огромната скорост, с коятоможеше да се прибере в дома си, не оставяшеникакъв шанс на евентуално дебнещи наемници.Без значение какви оръжия биха избрали даизползват. Дори и най-точният снайперист не биуцелил движеща се мишена с такава скорост, каквооставаше за гранатометите, чийто снаряд винагидаваше големи отклонения. Автоматчици ибомбаджии пък нямаше къде да се скрият набулеварда, по който и без това сновяха постояннополицейски коли. Все пак малко по-нагоре бепрезидентската резиденция.

Подлъган от предприемача Балабанов, Пех-ливанов отишъл на оглед. Балабанов му обяснил,че само два от апартаментите са заети, катоуслужливо му бе спестил защо на такова престижномясто повече от година не е могъл да продадеостаналите жилища. Макар и идеално да знаеше,че никой не иска да бъде съсед с Къро и Таки.Единственото, което малко го оправдаваше каточовек, не познаващ нашия свят, вероятно беше, чесе е надявал да продаде апартамент на човек отсъщата черга. И така да превърне сградата в нещокато ВИП кооперация за мутри. НеподозиращиятПехливанов оставил охранителите си малко по-нагоре, да не би случайно да уплаши предприемача

с многобройната си охрана и да изпуснеапетитната сделка. След като огледал и одобрилапартамента, дори си стиснали ръцете. Малкопреди да се разделят, на входа се разиграладраматична случка, която по-късно Пехливанов миразказа, докато му бях на гости в имението му наЩъркелово гнездо.

- Бях решил да купя апартамента, Жорка, ивече се договаряхме кога ще изповядаме сделката,когато незнайно откъде към нас видях да сеприближават пет-шест души, водени от някакъвдребосък. Веднага се хванах за пистолета,помислих, че са наемници, дошли да ме убият - поеза миг въздух Пехливанов, докато ми разказвашеисторията, сякаш отново я преживяваше. - Но тозидребният ми се усмихна широко и почтително мепоздрави: „Здрасти, Жорка". С това ми свалихагарда. Нали знаеш колко хора ме познават и ми сенатягат. На всичко отгоре сред тях разпознах иДесо Боксьора, който нанесе на Балабанов кроше.Само за секунди останалите се нахвърлиха върхупредприемача с безброй удари, оставиха го кървящна земята, след което почтително ми казаха„довиждане" и се отправиха в неизвестна посока.Онзи дебелак си бе глътнал езика и щеше да сезадуши. Едва успях да му го извадя, нахапа мицялата ръка, след което, въодушевен, че съм муспасил живота, изхрачи цялата се насъбрала кръввърху ризата и лицето ми. И аз не знам как му севързах и отидохме СДВР. Помоли ме да му станасвидетел - въздъхна Пехливанов. - След като гоогледаха скептично, полицаите го попитаха има ликой да потвърди случката. „Естествено, ето гочовека - Жоро Пехливанов, едва ли ще отрече! А иняма кой да го натисне да си оттегли показанията!"- гордо отсякъл предприемачът.

Жоро написал обясненията си и се прибралвкъщи, където жена му едва не припаднала, като говидяла целия в кръв. Помислила, че е смъртоносноранен. Малко по-късно вечерта му звъннал МетоИлиенски. „Абе, приятелю, разбрах, че е станало

недоразумение. Днес следобед си дал показаниясрещу едни мои хора" - заусуквал го Методи. „Незнаех, че са твои..." - отговорил му Пехливанов,който не искал конфронтации с други, Младен му бедостатъчен за враг, а нямал намерение да синавлича гнева и на целия ВИС. Разбралситуацията, старият играч Методи го бе унизилдокрай. Предложил му да се срещнат с неговиячовек, за да се разберат. Това наистина удари вземята Пехливанов, който трябваше да се изправипред новоизлюпен мафиот. Половин час по-късному звъннал Таки:

- Как си, колега - бодряшки попитал той. -Каквоще кажеш за една срещичка в „Марая"? - с товаобръщение го бе застрелял тотално. Пехливановне могъл да приеме, че някакъв наемник на Методисе опитва да се държи с него като с равен. Все пакотишъл на срещата в „Марая", където съвсем сешокирал.

- Станало е недоразумение, колега - почналда го дразни Таки, - но да знаеш, че ти направихмеуслуга. Този Балабанов е голям измамник, на насни дължи сума ти пари. Кооперацията е под запор -излъгал го Таки, - ти нали ще си оттеглишпоказанията срещу мен? - минал по същество следтова дребният.

- Разбира се - процедил през зъби Пехлива-нов, вече бил обещал на Методи. - Нали сме в единзанаят. Никога няма да предам свой, за сметка нанякакъв дебел мазен бизнесмен.

Двамата се бяха разделили приятелски, катоТаки дори му обещал реванш.

- Абе, тоя твой човек, луд ли е? - звънналПехливанов на Методи. - Той май бърка годините,живее в 93-та, а не в 2001-ва... Такива простотии сеправеха тогава...

- Спокойно, Жорка, всички сме правили грешкина тези години! - Методи не обичаше да оставялошо впечатление от себе си и, за да смекчи малконанесеното унижение, му бе разказал историята,

как заради глупостта на Таки е платил глоба наФилко Славов.

***Година по-късно около случката с Димата и

сина на Стоил нарасналата между тях омраза вкрайна сметка ескалира. Случаят беше идентичен стози на Димата. Пехливанов и Таки се бяха засеклив друго известно чалга заведение. Историята миразказа Симо - вече бившият шеф на охраната наПехливанов.

- Нашия Бай Георги огледа цялото заведениеи накрая се настани на една маса, точно срещуТаки и Къро. Сякаш нарочно търсеше конфрон-тация с тях. Цяла вечер стояха и пиха с КирчоМалкия, като хвърляха кръвнишки погледи къмсъседната маса. Накрая Таки отиде до тоалетнатаи Бай Георги реши, че точно тогава и на него му сепикае. Както си му е редът, придружихме го дотам,но целият коридор бе обграден от маймуните наТаки, които размахваха 700-грамови чукове. Аз,освен като полицай, съм бачкал по неволя и встроителството - обясни ми Симо - и затова на окопрецених колко тежат. Пазех гърба на Бай Георги, аотпред бях оставил едно момче, което доведохнаскоро - Митко Щангиста. На моите години, ноголям здравеняк. Опита се да разблъска момчетатана Таки, но онзи Любо Дългия, главатарят им, гоподпря с чука в главата. Предвидливо реших да севърнем и подхванах Бай Георги да го измъкнем. Неможехме да се мерим - ние бяхме четири човека иКирчо с двама-трима, а онези - поне двайсетина.Шефът се ядоса много и започна да блъска постените и да крещи: „Какво излиза сега, че не могада вляза да се изпикая?"

Края на случката ми бе разказал лично Пех-ливанов. Естествено, бе пропуснал момента, вкойто не е могъл да се добере до тоалетните,неговата версия бе, че Таки привикал хората си втоалетната, явно ги надъхал и след това обградили

него, Кирчо и всичките им охранители. Пехливановизползвал предимството си, че притежавал законнооръжие. Момчетата на Таки до един бяхарецидивисти и посмъртно не можеха да се сдобиятс разрешителни.

- Извадих пистолета и заредих. Моите борсуци- страх не страх, заредиха и техните. Опряхме сеедин в друг и започнахме да отстъпваме къмизхода. Молех се някой да не ни скочи, защототрябваше да го застрелям и след това да го лежа...За беля онзи дългият - Любо Чука, започна дапрескача от маса на маса, като орангутан,насочвайки се към мен. Явно се беше надрусал якои не му пукаше от куршумите. Вече обирах мекияспусък, когато се намеси Десо. Сигурен съм, че необича Таки, защото Методи го командирова принего едва ли не насила. Затова с всичка сила серазвика по Таки и Къро: „Какво правим бе, босове?Със Жоро няма какво да делим! Само ще направимуслуга на някой друг, като се изтрепем помежду си".Къро и Таки все още зависеха от Методи и знаеха,че Десо ще му предаде случката едно към едно итой нямаше да толерира глупавата им постъпка.Затова веднага смениха тактиката. Наредиха наЛюбо да слезе от масата, а мен и Киро поканиха дапием заедно, за да стоплим отношенията.Предложиха да забравим за случая и изобщо да незанимаваме Методи, който и без това си имашемного проблеми. Естествено, че не приех. Още надругия ден отидох при Методи да го попитам, такали ще я караме нататък. Предупредих го, че акотърси война ще я получи. Той на мига вдигнателефона на Таки и пред мен му се навика здраво,като на малко дете.

Самият аз помнех добре тази история, защотослед като Симо и Пехливанов ми я разказаха, аз япредадох лично на Младен. По това време ощеподдържахме отношения. Без да си помисли, че щеми навреди, в типичния си стил Младен я разказана Димата, естествено, с леки изменения. Беше муобяснил, че по пътя към тоалетната са подпрели

главата на самия Пехливанов с чук. От своя странаДимата веднага попитал Пехливанов, дали еистина. Жоро побеснял, но бе хвърлил винатавърху Таки, който обичаше да поукрасява подобниистории. По-късно когато и аз полюбопитствах заисторията с чука, той призна за Митко Щангиста, номи обясни, че в мелето не видял, а разбрал чакслед като напуснали заведението.

- Нали се сещаш, че ако бях забелязал, щях,без да се замислям, да стрелям на месо - с агре-сивен тон се бе опитал да изтъкне тогава.

Всичко това беше минало. Опитният дипломатМетоди отдавна бе изчезнал или поне така симислеха наивниците. Никога не се бях съмнявал,че е мъртъв, а онази вечер Димата ми бе разказалкак точно е станало и че го е научил, когато заеднос Маргина са подслушвали кабинета на Стоил,докато е обсъждал поръчката с хората си.

Макар и да работеха във вражески групи-ровки, Методи и Стоил открай време поддържахаприятелски отношения. Именно те дваматадонякъде се опитваха да опазят мира между ВИС иСИК. Лошото бе, че Стоил си повярва и реши дапритежава и двете групировки накуп. Бяха сезапознали с Таки покрай едно бронирано „Ауди",което Методи бе поръчал, за да подсигурихраненика си, малко след сблъсъка му сПехливанов. Не си правеше никакви илюзии, чеПехливанов ще забрави за случката. Знаеше че езлопаметен и не прощаваше обиди.

Стоил беше стара лисица. Веднага бенадушил, че в Таки има хляб и че ролята му наклакьор не го устройва. Бе поканил на тайна срещанего и Къро. Убедил и двамата, че трябва давземат нещата в свои ръце. Като обикновенифигуранти на Методи, ги бе открехнал, че по всяковреме може да ги изхвърли на улицата. Стоил безаложил на това, че и двамата бяха живели многобедно и едва ли щяха да се върнат към мизернияначин на живот. Капанът бе щракнал.

И едните, и другите бяха си направили сметкакакво печелят. Стоил знаеше, че отърват ли го отприятеля му Методи, ще може да сложи ръка набизнеса му - и легален, и нелегален, който сеуправляваше съответно от Къро и Таки. Нещо, закоето можеше само да си мечтае. На всичко отгорещеше да се сдобие с нови дресирани кучета втяхно лице.

Но двамата бездействаха и Стоил бе намерилоригинален начин. Беше се снабдил някъде отчужбина със смъртоносния щам на вируса на хе-патит С. Обяснил, че е достатъчно само да бъдедраснат със заразения предмет.

Методи наистина се разболя. Оказа се обачече Стоил не е знаел нещо съществено за болестта.Фактът, че беше слаб и сух, но много жилав, го беспасил. Явно щамът се развиваше добре само припълните хора.

След няколкомесечно тежко боледуване Ме-тоди бе показал първите признаци на възста-новяване. Наложило се Стоил да действа мъл-ниеносно и да си свърши работата сам. Опре-делено беше голям куражлия. Обадил се на полу-възстановения Методи, като му обяснил, че спешнотрябва да се видят насаме с Бойко Борисов. УжБойко имал информация, че генерал ВасилВасилев, който по това време беше шеф наНационалната полиция, искал да направи мащабнаакция срещу дрогата. Самият главен секретар несмеел да я прекрати, за да не се дискредитира, новсе щели да измислят нещо да спасят понекокаина. Публична тайна беше, че откакто Бойкостана главен секретар, приемаше пари от Методи,за да пази кокаина, и се опитваше да го убеди да сеоткаже от бизнеса с хероин. Изтъкваше причината,че Европейските служби гледали с много по-лошооко на него. Все пак не трябвало да се допуска тозитип пазари да се контролират от арабите, а паритетрябвало да отиват при Големия бял брат.

Колкото странно да бе, като престъпник и босот висок ранг, Методи бе изключително доверчив.

Беше се вързал и излязъл без лична охрана. Качилсе в колата, с която Стоил бе дошъл лично да говземе.

- Големи шубелии сте, трябваше да се обърнаот шофьорската седалка и да го застрелям лично вчелото. Какво направихте вие? После само гозакопахте! - крещял Стоил по хората си откасетката, която Димата и Маргина като втрещенипрослушали по-късно.

Онази нощ Димата ми бе цитирал дословночутото от записа на касетата. И в гласа му доловихвъзхищение от себе си, може би доволен, че по-късно сам се е справил със самия Стоил.

Глава 6Петте черни G класи паркираха пред входа на

„Най клуб". В едната, която лично Пехливановуправляваше, се возехме двамата. В другата бешеПепи Щангата, или Фюрера, както го знаеха вподземния свят. Част от охраната ни и КирчоМалкия бяха в останалите джипове, следвани отоще няколко коли с наши момчета. Предвождашеги Тупана, който по предварителни инструкциислезе първи, следван от хората си, и започнаха даритат и удрят с юмруци насъбралите се отпредтаксита. Не подозирахме никого от тях за скритатентатор, но просто трябваше да направимнужното впечатление. Аз, Кирчо, Пепи и Пехлива-нов влязохме в заведението, плътно обградени отохранителите, които забиха по ъглите цялатаохрана на заведението, след което разбутвахаизлизащите хора по стълбището и крещяха: „Дайтепът!".

Настанихме се в сепарето на Пехливанов, настратегическо място, точно в средата на заведени-ето, откъдето се наблюдаваше целият дансинг. Намасата вече бяха услужливо сервирани две бутил-ки водка „Русский стандарт" и три кани спортокалов сок. Управителката чудесно знаеше

какво пием. Беше забравила непредвидимияФюрер. Той вдигна ръка напред досущ като Хитлер,когото всячески имитираше, и само след минутамомчетата му довлякоха на ръце управителката домасата.

- Къде ми е уискито! - разкрещя се истеричноФюрера.

- Ти всеки път пиеш различни неща, Пепи! -оправда се уплашено момичето.

- Докарай бутилка Tullamore - поуспокои сетой, като ни учуди с евтиното уиски, което поръча.

На огромното сепаре се бяхме разположилисамо тримата. Двайсетината човека, които водехмес нас, стояха прави около сепарето, с цел дапрепречват пътя на всеки, който се опитваше дамине, не че изобщо имаше такива кандидати. Заразлика от Таки не слагахме хора пред нас.

- Видя ли ви да блъскате жена, ще ви уволня! -бе наредил Пехливанов, който го играеше джен-тълмен. - Ако ми е писано да ме убие някоя курва,така да е... - правеше се на интересен той.

Аз и Пехливанов бяхме облечени спортно - сриза и дънки, Киро дойде костюмиран, а отгоре сдълъг черен балтон. Фюрера бе особеноексцентричен - дънки с кръпки и яке, облепеноцялото с нашивки. След като си взехме наздраве,Киро се излегна тежкарски в сепарето, запалицигара, придаде си важен вид, като от време навреме приглаждаше мазната си дълга коса. Все по-често го улавях, че се опитва да имитира Поли.Фюрера, седнал по средата, също се поотдръпнаназад в тъмното, качи краката си върху диванчето,извади телефона си и се заигра с него.

- Разбра ли, че Димата е заминал за Щатите? -обърна се към мен Пехливанов, докато внимателнооглеждаше дансинга.

- Как тогава ще осъществим плана си - ядосахсе аз. _ Докато ние рискуваме и се влачим по тиязаведения, за да се правим на страшни, Руснака сипече задника някъде из плажовете на Калифорния.

- Няма значение... Нека си свършим нашатаработа - почеса се по брадата Пехливанов, койтосъщо беше посветен в плановете на Димата заДобрия, Лошия и Злия. - А пък после... - хвърли тойизпитателен поглед към Фюрера, койтопродължаваше да се занимава с телефона си - щевидим дали Маргина и Димата ще изпълнят своятачаст от уговорката - след което се наведе ипрошепна в ухото ми: - По-тихичко, нали знаеш, чеПепи им е очите и ушите...

Разговорът ни прекъснаха две преминаващимомичета, на които охранителите учтиво направихапът.

- Жоро! - изненадано извика едната и сехвърли на врата на Пехливанов и стресна мни-телния Фюрер, който подскочи рязко и се отдръпнадва метра встрани.

- Да еба и гадната курва... - процеди той катовидя, че е позната на Пехливанов.

- Сядайте при нас - отмести се Жоро и нас-тани момичетата между себе си и Фюрера.

Чак сега разпознах тази, която му се бе мет-нала на врата - Силвия курвата от квартала наПехливанов, която бе нашумяла след еротичнатафотосесия с футболиста Митко Бербатов и сеизживяваше като топ гримьорката на звездите. Ивече се представяше като госпожица Стойчева.Някога бе започнала работа като сервитьорка вновооткрития Red bar на Пехливанов. Впоследствие забременя и трябваше да напусне. Нобащата не искаше да поеме отговорност. Наложисе да го посплашим. Явно го бяхме направилидобре, защото той се ожени са нея. Казваше сеНаско и беше вокал на набиращата все ощескорост по онова бреме рок група БТР.

- Приятно ми е, Силвия - подаде ръка къммен, явно не ме позна, тъй като през последнитегодини се бях променил доста. Опита се по същияначин да се представи и на Фюрера, но ръката йувисна във въздуха. Пепи продължаваше да гледатрескаво дисплея на телефона си. Киро Малкия

галантно я измъкна от неловката ситуация, като поедланта и я целуна. „И този трик го е усвоил отПоли..." - помислих си аз.

В типичния си стил Пехливанов се разговорипо женски със Силвия и приятелката й. Той умеешеда разговаря с жените доста добре, влизаше втемите им, успяваше да напипа тънката струна наженската им психология.

След втората чаша водка Киро Малкия сеотдаде на любимото си занимание, обграден отлично придружаващите го осем човека. На всекипетнайсет-двайсет минути отиваше до тоалетната,където, пазен от тях, шмъркаше на воля. Следтретото му завръщане започна да пие водканаправо от бутилката и да замеря танцуващите скъсчета лед. Пепи Щангата продължавашепрехласнато да гледа в телефона си. От време навреме надаваше радостни възгласи и удряше сюмрук по дивана. Цялата ситуация беше абсурдна.Мен ме бе обзела скука и от време на времепренареждах охраната, която бе под видимонапрежение. Всъщност целта на това „културно-масово мероприятие", както го наричашеПехливанов, бе да се сблъскаме с Таки, койтопредишната седмица здраво бе вилнял в същотозаведение. Пристигнал с четирийсет човека, целитеоблечени в черно и най-демонстративно върхуякетата си с бронежилетки.

***Както Пехливанов бе подхвърлил, Димата бе в

Калифорния, където от години си бе закупил къща.През последните години инвестираше всичко изка-рано в България, в недвижимо имущество в Щати-те. Беше си направил сметка, че му трябват ощедве-три години, за да стане рентиер и да не напускакалифорнийските плажове.

Тази вечер от Таки нямаше и помен. Всичкитему дилъри се бяха разбягали още с пристиганетони. Бяхме решили да останем до сутринта. Вече

знаехме схемата му да поддържа страховития сиимидж. Научаваше къде се събираме, изчакваше,докато си тръгнем, и на мига се изсипваше с хоратаси в заведението. На другия ден вече всичкиговореха колко е страшен и как заради него смеизбягали.

***Наближаваше почти четири сутринта, когато

Пепи най-накрая реши да ми сподели еуфоричнотоси настроение и ми показа на телефона си как едноот дежурните момчета в клуба му (Пепиконтролираше над двайсет подобни клуба запроститутки) пращало по интернет картинки нажени, които правят секс с животни. Беше толковазадълбочен да сменя картинките на дисплея, че необърна внимание на отвращението ми, когато спобедоносно изражение ми показа секс на жена смагаре.

Киро Малкия се бе затворил за пореден път втоалетната за дълго. Пехливанов не се сдържа иотиде да го провери какво прави. Оказа се, че е втолкова тежко състояние, че не можеше да синаправи линиите и ги попиляваше по пода. Жоро гоизгледал укорително, но това едва ли бинаправило впечатление на човек, който вече беизшмъркал почти 20 грама. Макар и да беше слаб исух носеше много както на пиене, така и на дрога.Пехливанов само поклати глава и се върна намасата, където с двете мацки бяха на вълнагримове.

Самият аз бях на ръба на отчаянието предтази гледка. Не можех да проумея как трябваше дареагирам, ако в този миг в заведението влети Такис групата си. Нямах идея как щях да се оправямсам. Странното беше, че Пепи вече довършвашецялата бутилка уиски и литър и половинаминерална вода, а не бе отишъл до тоалетна.Изглеждаше ми напълно сбъркан.

След около пет часа пълно мълчание и при-тичване до тоалетната, накрая Киро Малкия седобра до масата и реши да обърне подобаващовнимание на циганския оркестър и певицата ПепаСекса.

- Абееее, вие менее уважавате ли ме, или неме уважаватеее?... - закрещя типично по пиянскиКиро, като заваляше думите.

Уплашената Пепа и циганите на мига се съб-раха около него. Пепа започна да му пее на ушен-це, а оркестърът се опитваше да му угоди, катоподхващаше едно след друго чалга парчета.

- Не ми харесва... - дереше се Киро - Искамнещо по-мангасарско...

- Иска нещо по-мангасарско - превеждашеПепа на музикантите, а самата тя се тресеше отстрах.

Накрая се спря на вариант да поздравяватнего, мен, Пехливанов и Фюрера. И след всякопарче имената ни кънтяха из заведението. Пех-ливанов, който мразеше излагациите, извади ираздаде пари на Пепа и оркестъра, като дискретноим направи знак да се отдалечат. Именно тогаваФюрера доказа защо се бе превърнал в най-довереното лице за мокри поръчки на Маргина иДимата. За миг показа истинската си същност. Свидвата си пръста във вид на пистолет изаплашително ги насочи към Пепа и оркестъра.

- Сега ще видиш как съм ги обучил - прошепнами в ухото.

Пепа, вместо да се отдалечи по нареждане наПехливанов, се доближи и отново запя пореднатачалга тъпотия, като заместваше името налирическия герой с това на Фюрера.

- И за Фюрера, специално... - с последни силиуспяваше да извика тя.

На Пепи и това не му бе достатъчно. Явно берешил да ни демонстрира цялата си програма.Направи отново заплашителния знак към циганите,които отнякъде разстлаха бял чаршаф предсепарето. Завързаха и бели кърпи на главите си,

коленичиха и започнаха да се молят като в транс сдумите: „Ооо, фюрер, фюрер наш!;:."

Вбесен, че една проста певица бе пренебрег-нала жеста му да се отдалечи, Пехливанов потърсиуспокоение в тоалетната и изпусна цялата тазиатракция. Върна се едва когато Пепи ги бепрогонил и отново се бе заел с любимото сизанимание да гледа картинки.

- Абе, Кире! - обърна се той към Малкия. -Натая певица й дадох сума ти пари, а тя не поздравиПепи нито веднъж. Да не вземе да се разсърди?

- Ти дойде на мен да четеш морал в кенефа -разхили се Киро. - Ама май теб алкохолът здравоте е хванал. Не чу ли, че цяла вечер имаше поз-драви за Фюрера? Та те и метани на бял чаршафму правеха...

- А кой е тоя Фюрер, бе? - продължи да не-доумява Пехливанов.

- Абе, Жоро, толкова ли се напи? - ядоса сеКирчо - Цяла София нарича Пепи „Фюрера".

- Пълни глупости - обърна се Пехливанов къммен, след като ядосан даде гръб на Кирчо. -Идиотът сам си е измислил този прякор. И дваматас теб го знаем от не по-малко от десет години.Откакто е създаден СИК, работи като портиер навратата. Сигурен съм, че през цялото това време,докато им е отварял вратата, е мечтаел да станекато Маргина и Поли. Този е някакъв абсолютенкомплексар. Вече съжалявам, че го взехме с нас,но няма как... - продължи да говори сам на себе си,тъй като аз не му обърнах внимание. - Нали гоиграем партньори с Маргина и Димата - присвизлобно очи той.

Донякъде Пехливанов беше прав, че Фюрерабеше изтъкан от комплекси, но от стария ми кадърСерафим знаех, че е смел, фанатично верен наДимата и Маргина. Беше накарал Серафим игрупата му в продължение на две години да убиватпочти без пари. След първото престъплениезаплашваше килърите си, че нямат шанс да сеизмъкнат, и единственото, което трябваше да

правят, е да продължават с поръчките. Серафим себе излъгал на няколко пъти да му поиска малкоповечко пари, но вместо тях получил солиднапорция бой. Все пак вездесъщият му началник -Фюрера, му бе дал някакъв минимален шанс.Разрешил му да наеме от свое име хора, които даубиват. Така щял да взима по-малко пари, нонямало да го прави лично. Пепи го уверил, че товае част от процеса на израстването му в йерархията.

С присъщата си тъпота и наивност Фиката беобиколил по-буйните момчета из квартала си и импредложил да се занимават с мокри поръчки. Явноне бе попаднал на подходящите хора, тъй катославата му на килър за кратко обиколи„Орландовци" и всички се криеха от него.

Всъщност Фиката вече от няколко месецатъркаше наровете в следствения арест, обвинен вубийството на Степан Рибаков - молдовеца, коготопресата набеди, че е физическият убиец на ИлияПавлов. Истината беше далеч по-различна. И тазиистория знаех от Димата. Серафим бе застреляллично със снайпер Илия Павлов. Руснака синямаше и на идея що за идиот е Фиката. Смяташего за голям професионалист.

След като прочетох вестниците, веднага бяхнавързал нещата.

Илия бе убит със снайпер, привързан с въжекъм едно дърво. Този трик използваха навреметоснайперистите в Босна, за да не разместят впоследния момент пушката. От години знаех, челюбимият филм на Фиката бе един за войната вБосна, където главният герой използваше същияначин на действие.

За неразбиращите занаята ни по-странно бе,че още на другия ден застрелял и Рибаков. Но катодобър познавач на душата на Фиката знаех защо гое направил. Убийството на Илия му бе далострахотно самочувствие. Сигурно се бе надървилот факта, че е застрелял най-могъщия мъж вБългария. Поръчката за Рибаков Димата беспуснал преди повече от шест месеца. Молдовецът

бе част от групата, която се бе опитала даорганизира убийството му заради това, че ги беизмамил в житна афера. Основния му съдружник -също по прякор Руснака, Фиката бе застрелял въвВелико Търново.

Убийствата никога не ставаха като по учебник.Винаги случайно и в най-подходящия момент.Мястото се определяше пак случайно и няма нищообщо с тиражирания медиен термин „показноубийство". Всеки килър иска да ликвидира жертватав тъмна гора, далеч от хорски погледи, но съвсемлогично това нямаше как да се случи. Случайност-та отне живота и на Рибаков. Нямаше никаквавръзка между неговото убийство и това на ИлияПавлов. Просто Серафим бе използвал момента дасвърши с двете поръчки в толкова кратък срок,тласкан от алчността и чувството за себедоказ-ване. След като бе преживял изнасилването си,манията му да се изкачи на върха на топ класа-цията на килърите не му даваше покой.

Глава 7След като се убедихме, че в „Най клуб" нищо

нямаше да се случи, предложих на моите съдруж-ници да отидем в бар „Домби". Пехливанов и Кироне бяха особено ентусиазирани. „Домби" беизвестно като висаджийското гнездо, така да секаже, това бе интимното място на Жоро Илиев.Дрогиран и обграден с курви, понякога изкарвашепо 70 часа. Преди години с Поли бяхме отишли тамда го търсим по работа и попаднахме на страннагледка. Жоро бе подредил десет голи момичета,десет широки магистрали кокаин, както и няколкохапчета виагра. Дърпаше едната линия, лапашехапче виагра и започваше да чука най-близкостоящата мацка и така, докато не свършешекокаина и не минеше през всички. След товаправеше половинчасова пауза и започваше отново.Тогава бе прекъснал за момент заниманието си и

чисто гол преговаря с нас. Което, между другото, сибеше нормален негов подход.

- Този е истинско животно... Има железенорганизъм. Всеки на неговото място би получилинфаркт или инсулт! - бе обобщил тогава Поли.

***По същия начин Жоро поканил Маджо,

придружаван от Иван Славков-Батето на плажа на„Мария Луиза". Предишната вечер бил шамаросалмалък Тошко в „Ескейп". Поводът бил, че малкиятпредложил секс на фолкпевицата Глория. Тя муобяснила, че е гадже на Жоро. ПодпийналиятТошко я обидил, като й казал, че е гадже на всички,както и че на Жоро всички са му гаджета. Тогава,ядосана, Глория се обадила и минути по-късно вле-тял Жоро, побеснял от неуважението на разгле-зения синковец. Батето и Маджо отишли с наме-рението да изгладят отношенията и да предпазятмалкия от други подобни набези. Заварили Жоро,който играел футбол чисто гол. Поканилсконфузените си гости в офиса, кръстосал крака идокато играел с члена си, ги уверил, че дваташамара са напълно достатъчни и няма намерениеда отмъщава за в бъдеще.

***- Искаш да отидем в бърлогата на звяра? -

разтри носа си Пехливанов видимо притеснен,макар че се опитваше да изглежда небрежен.

- Отиваме! - прекъсна колебанието му Щан-гата. Оказа се, че той никога не бе стъпвал там.Гонеше го любопитство и искаше да представивисочайшата си особа пред баш висаджиите.

Кортежът ни задръсти „Граф Игнатиев",където се намираше „Домби". Някъде около входани махнаха приветливо поизмръзнали полицаи,които учтиво помолиха да оставим човек, който даразмести колите, тъй като след малко тръгвали

трамваите. Макар и да наближаваше пет сутринта,в „Домби" купонът едва сега започваше. Взависимост от клиентите се случваше заведениетода не затваря по няколко дни. Този път те бяха отсредна ръка. Позабравени висаджийски герои,отдавна загубили благоволението на боса си.Старият рецидивист Янко Лудия и още няколкоподобни компании. Имаше и един настоящ фаворитна Жоро - Митко, който бе най-добрият културист вБългария и един от любимците в охраната му.Единствено на него му стана много неприятно, чесме нахлули в „светата обител" на шефа му, изапочна да върти телефони. После разбрахме, че езвънял на Жоро Илиев, който не изявил желаниеда праща хора да ни гонят.

Щангата брутално се настани в сепаре, пълнос висаджийски проститутки. Очарова се от факта,че го познавали. Или поне така го излъгаха, тъйкато го смятаха за потенциален клиент.

Пехливанов пък се усамоти със Силвиягримьорката, която довлече от „Най клуб". Приятел-ката й рано-рано си бе заминала и сега тиядвамата се държаха като влюбени гълъбчета. Аз иКиро Малкия, който за пореден път се бе освежил скокаин и за момент бе неутрализирал влиянието надвете бутилки водка, които бе изпил, приседнахмена бара. Охранителите ни обградиха и така ЯнкоЛудия и компанията му се озоваха без места.

- Абе - изнерви се изведнъж Кирчо, - Пехли-ванов луд ли е? Какво й сваля звезди на тая пар-цалана? Нали цяла София я ебе по кенефите назаведенията? - след което стана, приближи се дотях, сложи ръка на рамото на Пехливанов, хванаСилвия за ръката и каза на висок глас.

- Жоро, няма ли да я влачиш тая в кенефа,бе? К'во си губиш времето в празни приказки?

Пехливанов се изчерви като рак и видимо сеядоса. Но Силвия, която явно бе свикнала на та-кова отношение, едва ли не подскочи от радост и гоиздърпа към тоалетните. Подадох знак на по-

голяма част от охраната да го последва и да непуска никого.

- Ще те чакаме след малко и теб, Кире! - под-викна весело Силвия, преди да се скрият от пог-ледите ни.

Видях, че Щангата за момент прекъсна за-ниманието си и ги проследи с презрение. Следоколо десетина минути долових разправия откъмтоалетните. Отидох бързо да проверя какво става.Нашите момчета, които пазеха спокойствието наПехливанов, не пускаха Янко Лудия да пикае. Тойго играеше голям бабаит, но си знаеше нивото, катотипичен селски хитрец бе преценил, че момчетатаизобщо не го познават и бяха на път да го смелятот бой. Знаех Янко отдавна и го съжалих, порадифакта, че е трудно, когато си бил сто годинитарикат, някакви новобранци, пък макар и нашите,да те унижават. На обеднелия и изхвърлен отсхемата Янко не му бе останало нищо освенуважението, с което все още се ползваше всредите. Разбутах момчетата и го пуснах в една оттоалетните. На мига осъзнах, че не съм постъпилправилно. Той ме изгледа с по-голяма омраза оттази, с която гледаше на охраната. Не обичашеподаянията. Тъкмо се чудех дали да не наредя даго понабият малко, когато се появи Киро. Неговитехора го издърпаха от тоалетната, без да муобръщат никакво внимание, а Киро влезе, за да севключи в оргията със Силвия.

Бях вече безкрайно отегчен и потърсих Тупанада разменим някоя и друга приказка. Той по-хъркваше, дълбоко заспал в един от джиповете.Явно новата работа не му допадаше. С мен бесвикнал на много по-облекчен режим. Принудих седа приседна до Щангата и се опитах да го раз-говоря:

- Няма ли да изкарате Серафим от затвора?- Голям глупак е т'ва момче - оживи се изне-

надващо Пепи. - Бях извадил информация от ку-ките, че ще правят тараш в дома му. Обадих му се

и го предупредих, ако има нещо нередно в къщи даго разкара.

- Как така се оказа, че намериха цял арсенал втях тогава? - изненадах се.

- Ами как? Разказал на адвоката, който мупратихме, че бил с гаджето си, и го домързяло дапокрие оръжието. Иначе вършеше добра работа! -въздъхна с носталгия Фюрера. - Разбрах, ченавремето си му причинил страшни неща -погледна ме любопитно Пепи, сякаш не бяхме цяланощ заедно, а ме виждаше за първи път.

- Стари истории... - махнах с ръка. Нямахнамерение да разказвам на Пешо за личните сипохвати.

- Стари, стари, ама като го вкарах в занаята исвърши една-две работи, поиска от мен раз-решение да те застреля.

- Че що не му го даде? - подразних се аз.- Нямаше как, нали си част от нашата ор-

ганизация - равнодушно подметна Пепи. Следкоето реши да промени темата, явно му стананеприятно. - Не мога да разбера - оживи се отновотой, - как така Серафим ще го съдят за това, че еоставил кръв по запалената кола, с която се еоттеглил (при стрелбата по Рибаков на Серафимму се бе пръснал заглушителят и го одраскал. Бяхаго задържали на база ДНК анализ. - бел. авт.). Аонзи - хърватинът Иван Може, който застреля Шакипо поръчка на Младен, на всичкото отгоре уби иуниформено полицайче, след което го заловиха стяхната кръв по маратонките. И Маргина ми каза,че скоро щели да го оправдаят.

В първия момент се стреснах, че Пепи такасмело разказва за убийствата, които е поръчал наСерафим. После осъзнах, че до такава степен се евживял в занаята си, че го смяташе за нещонормално. Преди време Киро Малкия ми беподхвърлил, че като пишат за него във вестниците,че именно той стоял зад поредица от убийства,Фюрера си изрязвал статиите и ги пазел за спомен.

- Явно Младен, макар и в чужбина, все ощеима по-големи позиции в съдебната власт отМаргина - погледнах с иронична усмивка Фюрера.Знаех, че Маргина му е абсолютен идол, нещо катонегов върховен гуру в живота, и думите ми ще мупрозвучат като светотатство, но вече бях толковаизморен, че не ми пукаше от нищо. Оказах се прав.Фюрера неочаквано прекрати разговора и защракас телефона си.

Неловкото мълчание, настанило се между нас,нарушиха Пехливанов, Киро и Силвия, които дойдо-ха силно зачервени, с омачкани дрехи, но развесе-лени от приключилата малка оргийка.

- Пепи, миличък - прегърна го изненадващоСилвия, забравила грубия му отказ да се запознае снея, - искаш ли сега вие двамата да дойдете с мен?- посегна с другата ръка към главата ми.

- Слушай ме сега, ако искам да се целувам сКиро и Жоро, ще го направя директно, а не през тебгаден парцал! - заключи Фюрера.

- Не мога да те разбера, Пешо - захили сеКиро. - Що така мразиш курвите, щом като цял денбачкаш с такива?

- Т'ва е само работа. Искам, като излизам дасе разтоварвам като тази вечер, да нямам никаквовземане-даване с такива като тази... -хвърли погледкъм Силвия, която изобщо не се бе почувствалаобидена. Напротив, сияеше.

Добре че покрай скандала, който й вдигна Пе-пи, забрави за мен. Иначе трябваше да я овикам иаз. Открай време се отвращавах от нея.

Глава 8Към девет сутринта вече нямаше какво да

правим в „Домби" и се изнесохме, след като часовенаред с присъствието си унижавахме висаджиите.Гвоздеят на вечерта бе, когато диджеят започна дапоздравява с всяка втора песен Пехливанов.Изнервен, че забравят за него, а и за да подскаже

все пак кой е, Фюрера заплаши диджея и донапускането ни всички поздрави вече бяхапредназначени за него. Таки нямаше никаквонамерение да се появява, а дори босът му ЖороИлиев не предприе никакви мерки.

Качихме Пехливанов и Силвия в брониранияму джип. Настояваше да я изпрати, след което дасе прибере вкъщи. Не пожела никой от охра-нителите да го придружи. В тежко бронирания джипсе чувстваше напълно спокоен. При положение ченямаше намерение да слиза никъде, а и явно,освен да изпрати, смяташе още веднъж да изклатиСилвия, преди да я пусне.

Аз, Пепи и Киро с целия кортеж се отправихмекъм Симеоновско шосе. Малко преди да ситръгнем, Пепи се присети, че Димитър Вучев -Демби му дължал двайсет хиляди лева. Следсмъртта на Косьо Самоковеца Демби бе потърсилпротекции при новоизгряващия Фюрер. В типичнияси стил му бе завлякъл двайсет хиляди лева захероин, който да раздаде на дилърите си. Демби беизвестен с разточителството си и вместо да купистоката, профукал за една вечер парите в Playboyбара. След което, уплашен от последиците - тойдобре знаеше, че зад Щангата стои Маргина, -отишъл и предложил услугите си на ЗлаткоБаретата.

Новият апартамент на Демби се намираше наСимеоновско шосе. Имахме информация, че предблока му в кола денонощно бдят охранители. Такасе и оказа. Нашите момчета ги наобиколиха, а Пепиги заплаши, че ще ги осакати, ако не изкарат Дембиот дома му. Уплашените момчета се качиха да гоповикат. Киро предвидливо остави един от тях зазаложник. След половин час разбрахме, че сапрежалили заложника и никой няма да се появи.Фюрера бе особено упорит. Дръпна настрана мен иКиро и предложи на висок глас пред заложника дасе направим уж на уморени, след което дазавардим Студентския град. Беше сигурен, че по-късно Демби ще излезе и ще мине да изпие

обичайната си доза кафе в „Марсилия"-та, без да сепритеснява от неприятности. Не приемаше многоприсърце нещата. Вучев бе изключително лекомис-лен.

Така и направихме. Настанихме в една дено-нощна пицария охранителите си, които едва стояхана краката си. Свеж бе единствено Тупана, койтопрекара цялата нощ в сън, свит надве на седалкатана джипа. Сега единственото, за което си мислеше,бе солидна порция закуска и една пица щеше да мусе отрази добре.

Пепи се оказа прав. Към дванайсет съглед-вачите, които бяхме оставили, ни докладваха, чеДемби е влязъл в кафенето. Малко по-къснонахлухме и го изкарахме навън.

- Къде са ми парите, бе? - хвана го за якатаФюрера, особено заинтригуван да си ги върне,защото ги бе взел от Маргина. И макар че играешеролята на голям бос, си беше обикновеноподставено лице, щеше да му отнеме доста време,докато ги събере. А, от друга страна, не вървеше дапризнае пред големия Маргин, че не може да сесправи с бълха като Демби.

- Ше ги върна, Пешо, ше ги върна - сви сеуплашеният Демби.

- Кога, бе? - намеси се Киро.- Амиии, скоро - загледа се в небето Демби,

сякаш пресмяташе колко време ще му бъде нужнода ги събере. Въобще не ми се вярваше, че ще гивърне, но не се намесих. Знаех, че да си получишот Вучев заем, е равносилно на това да чакашписмо от умрял.

- Давам ти срок до другата седмица - заби муняколко леки шамара Киро, колкото да го унижипред хората му, които за пореден път не синаправиха труда да го предпазят.

Унизеният Демби, който уж влезе да си допиекафето, явно веднага се бе обадил на покровителяси Златко Баретата. Тъкмо се канехме да се разо-тиваме, когато Златко потърси Щангата.

- Разбрах, че си притеснявал мои хора, Пешо!- крещеше в слушалката Златко.

- Ти май го играеш застъпник - спокойно от-говори Щангата. - И при това положение трябва дазнаеш правилата. Застъпникът винаги плащадълговете. Чакам те до двайсет минути да слезешот бърлогата си в Драгалевци и да ми донесешдвайсетте хиляди лева.

След като в отговор получи мълчание отпрехвалената Барета, на когото вероятно в такивамоменти му трябваше повече време да реагира,Фюрера съвсем се развилня:

- Какво бе, гъз? Нямаш пари ли? Или ти тряб-ва време да събереш охраната си? Хващай еднотакси и ще те чакам пред сградата на „БулИнс". Азще ти го платя.

Когато не му изнасяше, Златко просто зат-варяше телефона и повече не го вдигаше. Такапостъпи и този път. Омразата между него и Щан-гата датираше от доста време и явно сега бе награницата да ескалира. След като реши да се нас-тани трайно в бизнеса с наркотиците, Златкопотърси протекции от Маргина и Димата. По товавреме те нямаха намерение да се забъркват лично,но имаха крещяща нужда от човек, който даконтролира улицата. Според офертата на Димата,който преговаряше в подобни случаи, не сеинтересуваха на кого и колко дава от стоката,просто трябваше да я купува само и единствено оттях. Златко се издъни още от самото начало. Оказасе, че прехвалените му структури са обикновенмит. Не можеше да разчисти конкуренцията. ТогаваМаргина му прикрепи Щангата, който с помощта накилъра си Серафим за нула време освободитерена. Вместо благодарност Златко започна дакупува дрога от Киро Японеца, с когото се съюзи, аза Щангата, който го превърна в бос, забравинапълно.

Вечно не разбралите журналисти прикачихавсички убийства на Златко. Така и не можаха даразберат, че по този начин го издигаха в култ пред

дилърите, които работеха за него. Една подобнастатия по вестниците за вдигане на тиража по-скоро правеше имидж на дадения бос, а товасъздаваше респект сред обкръжението му иопределено се показваше неговата недосегаемост.Поради тази причина сега Щангата бълваше змии игущери срещу него. Той продължаваше да е наниво наемен работник, докато Баретата се изживя-ваше като хероиновия крал.

Глава 9Разбрах се с Тупана, че на следващия ден ня-

ма да излизам. Да се разправя с Пехливанов, акому трябват охранителите. Исках да се наспя катохората. Безсмислените акции ме бяха изтощили ифизически, и психически.

Вместо да се притесни от отсъствието ми,Жоро се зарадвал, че ще остане насаме с Тупана.Години наред го учудваше странната му привър-заност към мен и това, че ми бе на разположениедвайсет и четири часа в денонощието - вече седемгодини.

Още от излизането си сутринта Пехливанов говзел в джипа с него. Разговорили се за тренировкии фитнес. Жоро бе от години фен на анаболите.Като опитен психолог, бързо напипал слаботомясто на Тупана. Предложил му да му подари скъпи силен протеин, който на него уж не му понасял.

За мен нямаше никакво съмнение как би про-текъл денят им и бях предупредил Тупана да вни-мава какво говори и че със сигурност ще бъденаправен опит да го вербува. През всичките тезигодини много внимателно „отглеждах" Тупана катодомашно животно. Бях сигурен, че е многоподатлив на чужди влияния, и затова се опитвах дасе предпазя. Държах го в пълна изолация. За първипът, откакто работех с Пехливанов, Тупанаконтактуваше с други охранители. Имашевъзможност да се среща и с нови хора. Усещах

чудесно, че това би го променило. При охра-нителите беше също като при рибарите. Един другсе надлъгваха къде взимат повече пари. Незабравях и едно друго качество на Тупана - той бебезумно алчен.

Въпреки това не се притеснявах - знаех, че екато безопасна игла и ако се отклонеше, можехлесно да го вкарам в правия път.

Тупана набързо се бе поддал на чара на Пех-ливанов. Цял ден ме бяха обсъждали уж за добро.Жоро бил загрижен за здравето ми, а Тупана до-пълнил, че наистина съм поизхабил нервите си.Бях го предупредил, ако случайно получи непри-лично предложение от Пехливанов, с което неможе да се справи, да се дръпне настрани и да мисе обади. Имах предвид предателство. Цял ден неполучих вест от него, но реших да запазяабсолютно мълчание и да видя докъде могат дастигнат. Към дванайсет вечерта вече се канех да силягам, когато Тупана звънна и изрева отчаяно вслушалката:

- Жорко, тоя ме праща на някаква акция сре-щу хората на Златко в „Червило". Иска аз да водямомчетата! Какво да правя?

- Ами, просто ги заведи - затворих му спокой-но аз.

Бях убеден, че Тупана сам се бе подредил та-ка и се бе оставил да бъде предразположен отПехливанов да му гласуват доверие. След няколкоминути отново звънна.

- Куките ни спряха и намериха оръжие в едноот момчетата на Киро!

- Ами, обади се на Пехливанов да ви оправи.- Не съм спирал да му звъня, но ми дава пос-

тоянно заето. Явно е блокирал номера ми.- Не знам. Оправяй се! - отрязах го аз.- Жорко, и другите момчета искат да говорят с

теб - почти се разрида Тупана.Това вече променяше ситуацията. След като

преди време се уговорихме с Пехливанов да орга-низирам охраната, лично бях подбрал момчетата.

До един притежаваха разрешително за оръжие,имаха опит в охранителния бизнес, а аз вече вторимесец ги дошлифовах. Бяхме им обещали добриусловия за развитие и те всячески се стараеха даси вършат добре работата. Както винаги, порадипрословутата си стиснатост Пехливанов бе напътда обърка нещата. В този бизнес винаги трябвашеда имаш два екипа. Единият чисто охранителен,какъвто аз градях в момента, според уговорката ни,а другият - наказателен. Естествено, наказателниятвзимаше двойно повече пари. Пехливанов берешил да мине метър, като използва едни и същихора и за двете дейности, или да хвърли моитемомчета и да ме дискредитира. При това не самопред тях, но и пред вражеските групировки и предполицията. Цял живот се бе измъквал така. Катозастреляха Поли, каза, че не е имал нищо общо снего, но сложи ръка на бизнеса му. След като убихаЖенята, заради това, че защитаваше каузата му, сеотрече и от него. Имаше навика винаги да пускадруг да опере пешкира, а той да се измъква сух.Тази път нямах намерение да му предоставя тазивъзможност. Затова, след като чух едно отмомчетата, което също бе възмутено, че ги пращатна наказателна акция, а на всичкото отгореполицаите ги бяха задържали на Околовръстното,се метнах в колата и отпраших натам. С ченгетатасе разбрах набързо с финикийски знаци, при товаминах тънко. Намереният пистолет все пак бешегазов, некадърно преработен на боен. Момчетатана Киро, които също измъкнах от ситуацията,веднага възроптаха.

- Шефе, не искаме да ни използват за всич-кология... Сили не ни останаха вече! Цял ден и ця-ла нощ пазим Киро, някои от нас придружаватжената и децата му, ходим да пазаруваме, грижимсе за кучето, а сега тръгнахме и по наказателниакции.

- За това трябва да се разберете с Кирчо – ня-мах намерение засега да се конфронтирам с мал-кия, а, в интерес на истината, те сами се бяха раз-

бирали с Киро и аз не бях в течение какви точно саим уговорките.

Поведох ги към дома на Кирчо. Между тяхявно имаше предател, който бе докладвал на Пех-ливанов и Киро. Двамата ме чакаха на двора. Киролюбезно ми благодари, че съм измъкнал неговитехора от куките, а Пехливанов кършеше сконфузеноръце и след няколкоминутен размисъл пожела лекавечер на Кирчо, а на мен ми предложи да отидемнякъде да изпием по едно.

През Целия път ми обясняваше, че му изглеж-дам много зле.

- Това е, защото съм бесен! - отговорих мутроснато.

Настанихме се в пицария „Виктория" в ком-плекса „Царско село" и си поръчахме по една мал-ка водка. Директно го обвиних, че е постъпил не-коректно.

- Тези момчета ги наехме да ни охраняват,или май си забравил?

- Не съм - забоде поглед в масата той. - Прос-то стана случайно. Хората на Златко набили ня-какви момчета на Кирчо в „Червило" и решихме даги пратим просто да проверят какво става.Мислехме да ги водим лично с Кирчо, но в послед-ния момент Киро го налегна разстройство, а азостанах да му правя компания - не обърна внима-ние, че се усмихнах, и продължи гневно: - Каквокато сме ги наели само за охрана? Да не би да самонахини, че да не могат да защитят някой нашблизък - разпали се още повече той.

- Откога хероиновите дилъри на Кирчо са ниблизки - засякох го аз. Видях как кръвта нахлу вглавата му и стисна зъби. Но здравият разум в негонадделя и след миг омекна.

- Прав си, стари приятелю! - притисна длантами с две ръце той. - Не знам за кой път ще тиобясня, че не искам да имам нищо общо с хероина,но Пепи Щангата и Киро искат да го държат. Не ели по-добре, колкото и мръсен бизнес да е, да го

управляват наши приятели, вместо висаджиите иЗлатко?

- Така е... Но ние с теб се бяхме договорили,че ще настъпим Таки за бизнеса с кокаина - от-говорих му безмилостно аз.

- Точно затова постигнах договорка с Киро иПешо - опита се за пореден път да се измъкнеПехливанов.

- И в какво се състои твоята договорка? -попитах с ехидна усмивка.

- Много просто... Ние им помагаме да хванатхероина, а те после ни връщат услугата, като нипомагат да гепим кокаина.

- Нали знаеш, че в такъв случай трябва дасъздадем подходящ наказателен екип - поомекнахвече аз, тъй като намерих логика в думите му.

- Знам. Дори говорих с Маргина да го финан-сира, за да не вадим пари от нас. Нали и без товасме принудени да купуваме материал от него иДимата. Въпреки че според мен не ни го дават надобра цена.

- На колко ти го пуска Димата - полюбопит-ствах аз. Знаех, че за последните три месеца екупил 2 килограма.

- По 27 хиляди евро за килограм - хвърли коспоглед към мен Пехливанов.

- Много е. Чух, че имали някаква скрита праткав Испания, която им излизала по 18 хиляди евро накилограм, а те го давали за двайсет - отчаях госъвсем аз.

- Ами мен като приятел явно са ме натоварили- опита се да извини собствената си доверчивосттой.

- Все пак успяхте ли да го продадете - про-дължих да издевателствам над него. Сега ми бешепаднало да го мачкам, все още ядосан, че се беопитал да използва момчетата ми за безсмисле-ната си акция. А и той като никога се чувствашевиновен пред мен.

- Как да го продам, като Киро е наркоман,използва го за собствените си нужди, а на всичко

отгоре черпи и всичките си приятели. Може да типрозвучи смешно, но освен охранителите ни в„Текила бар", които продават добре, най-силниятми дилър е Катето Евро. Нали знаеш, че постоянносе събира с такива хайлайф компании, на които имсе услажда кокаинът. Катето и без това епозакъсала финансово и прави всичко възможно даги зарибява.

Не се учудих особено. Вече бях чул този слух,а и Жоро от години поддържаше приятелски от-ношения с позападналата актриса. Малкият й братму бе приятел от ученическите години.

- Лошото е... - изтръгна ме от мислите миПехливанов - че навсякъде използва моето име...Трябва да го хванем този бизнес, Жорка... - допи наекс водката си и веднага поръча нова. - Нямамедруг избор, това е единственият ни шанс, за даподдържаме стандарта си.

- Какво точно предлагаш?- Ти сам каза, трябва да сформираш група...-Това е лесно, но кой ще поеме отговорност-

та? Чие име ще използваме? Знаеш, че и дилъри-те, и наказателният отряд трябва постоянно данабиват в главите на конкуренцията името начовека, за когото бачкат.

- Нека казват, че работят за братята - усмихнасе коварно той. - Пък да ги оставим да гадаят закои братя става въпрос - Маргините или Пехлива-нови.

Не можех да не призная, че мисли бързо. Ес-тествено бе, че всички щяха да разпознаят Мар-гините.

- Не става, трябва конкретно име - охладихентусиазма му.

Той се замисли дълбоко, потри с ръка рядкатаси брада, добре оформена на катинар. Погледът муобходи всичките ни охранители, задържа го малкопо-дълго върху Тупана. Погледна ме хитро, но вочите му се четеше несигурност:

- Защо не неговото? - кимна с глава към Ту-пана. - Да го направим знаменосец!?

Дори в моменти като този се опитваше да меизиграе. Одеве, докато пътувахме към къщата наКирчо, Тупана ми бе разказал еднодневната имсага, до момента, в който ги бе изпратил вдискотеката. Ако сутринта Пехливанов се бе опиталда го вербува, сега, след като не бе успял, сеопитваше да го нареди. Още повече знаеше, че азще трябва да убеждавам Тупана да се захване стази работа и логично бе така да си навлекаомразата му. Пехливанов искаше с един изстрел даудари два заека. Хем отмъщаваше на Тупана, че гобе предал, хем се надяваше да ме лиши от вярнотоми оръжие. Интригите му нямаха равни.

Глава 10Загубихме почти цял месец в безплодни

търсения на сблъсък с Таки и хората му. Нямашеначин Таки да не е разбрал, че го търсим, по-вероятно бе все още да не се чувства подготвен заподобна евентуална среща. Нормално беше да сестрахува от нас, защото бяхме направили сериознакоалиция с Пехливанов и Киро, подкрепяни отЩангата, зад когото стояха Маргина и Димата. Едвали който и да е от моментните играчи би искал дасе конфронтира с нас. В случая Златко Баретата,без никой да го пита, пръв понесе ударите от тозинаш съюз, който до този момент бе в ролята наопозиция. Големия Маргин финансира идването напетдесетина здрави селяндури, които Пешо бе под-брал от провинцията. Наеха им апартаменти истояха в постоянна бойна готовност. В хероина,който Пепи искаше да превземе, много трудно сенамираха добри дилъри. До един бяха наркомани,на които не можеше да се разчита. Този тип дрогапо принцип се продаваше сутрин, когато настъп-ваше и хероиновият глад. Но всички, които горазпространяваха, след сутрешното разпределянена стоката първо го тестваха върху себе си.

Свръхамбициозният Фюрер стана нещо катоноватор в този бизнес. Импровизира кастинг захероинови дилъри и за първи път подбраабсолютно деградирали типове, които бяха готовида работят всичко, за да преживяват, но не бяханаркомани. Едва след като беше сформиралдилърската група, пусна бойната, за да разчистиулицата и да я подготви за своите дилъри.Практика бе, ако разгониш вече утвърдилите се ине поставиш сериозни заместници, да загубишклиентите си, които ще потърсят своите доставчицив друг район. Затова Фюрера направи своя схема,за да задържи клиентите си. И не можеше да не сепризнае, че нововъведенията му имаха резултат.За първи път всеки от обикновените дилъри имашеи персонална охрана. Превърна бойната си група вохранителна.

Пепи обикаляше улиците денонощно, за даупражнява контрол. Въпреки че му бе потръгнало,все още не бе върнал инвестициите на Маргина, азнаеше, че веднъж да стъпиш накриво, никой нямада ти помогне, напротив - щяха да се погрижатникога да не се изправиш.

***Според уговорката си с Димата, която бях? ме

направили още преди заминаването му за Щатите,Пехливанов изпрати брат си с голяма група наавтокъща „Капитолия". Идеята беше да поискатпроцент от продажбите на най-оборотнитеавтотърговци в България, които до този момент сеотчитаха на вече покойния Бай Миле. МалкиятПехливанов се бе държал мъжки и ги бе уплашилдо смърт. Използвал думите на Димата - да сеоплачат на Бай Миле или да намерят Маджо. Бешевъпрос на дни собствениците да склонят глави и дазапочнат да отчисляват пари. Като всичкипритиснати, използваха последния си шанс дапотърсят закрила някъде другаде и понеже Диматаго нямаше, се бяха свързали с някакви

корумпирани служители от НСБОП, които същоимаха апетити към този бизнес. Бопаджиите сеобадиха на Жоро Пехливанов. Срещнахме се ведно заведение и след кратка увертюра относно„как сме със здравето и върви ли бизнесът",минахме по същество.

- Брат ти е ходил при едни наши хора - за-почна най-старшият от тях.

- Не знаех, че „Капитолия" е ваша - запазисамообладание Пехливанов. - Мислех че ги пазиБай Миле - реши да ги уязви той.

- Виж, Жорка... - заговориха в един глас бо-паджиите, - и ние трябва да се храним... А знаеш,че не е добре да влизаш в конфронтация с нас. Всенякой ден можеш да опреш до нашите възможности- направи неприличен намек един отракан младок.

- Окей - веднага свали гарда Пехливанов,който всячески избягваше неприятности с куките. -Да разбирам, че като се отказвам от „Капитолия",вече ми дължите услуга - изправи се лекопоизнервен той, като все пак искаше последнатадума да е негова.

- При това голяма услуга - разхилиха се пре-доволните бопаджии.

- Защо им пусна тази аванта? - попитах говеднага след като напуснахме заведението.

- Ами, какво да направя? - сконфузи се той. -Димата изчезна, не мога да поемам всички ударисам. Знаеш, че идеята бе брат ми да ги натисне, апосле Димата да се оправя с тях.

- Не разбра ли, че те просто те пробваха? -подразних го аз.

- Знам, че ако се бях изпокарал с тях, щяхмеда вземем автокъщата - започна да ме убеждаватой. - Но сега тези изгладнели вълци ще са ниблагодарни винаги. Подарихме им бизнес. А никогане е лошо да си близък с бопаджиите. Ти нали чу -сами потвърдиха, че ми дължат голяма услуга.

Оставих го да си вярва, тъй като прекраснознаех, че благодарни полицаи няма, а тези дори сеизгавриха с него. И аз обаче претърпях провал по

едно от поръченията на Димата. Трябваше да сеобадя на стария ми кадър Крейзи и да го накарамда предаде на Славчо Христов, че Димата„любезно" го „моли" да работят заедно. „В противенслучай му предай, че ще го пратя при стария муортак Бай Миле" - бяха точните му думи.

- Как си, Сашко - започнах внимателно аз, катосе свързах с него. - Какво ще кажеш да изпием поедно кафе?

- Не, брат'чед! - за първи път не ме нарече поиме или „шефе".

- К'во е т'ва „брат'чед"? - ядосах се аз.- Така ни учи шефът да разговаряме с хората,

които не са ни близки! - изцепи се Крейзи. -И ощенещо... - прозвуча леко нагло. - Имам забрана да севиждам с теб.

- Абе, Сашко, ти да не си полудял съвсем, бе?- овладях гнева си и заговорих спокойно. -Неразбираш ли, че утре Славчо ще отиде при БайМиле и ти ще дойдеш да ми се молиш да работишпри мен.

- Не, брат'чед никога няма да работя при теб! -изненада ме с твърдостта си Крейзи, която по-скоро се дължеше на факта, че не стоеше предмен. Впоследствие разбрах, че беше в Швейцария,където в момента се криеха Славчо и Младен иприсъствали на разговора, за да чуят дали ще седържи мъжки.

- Твоя воля, приятелю! - продължих спокойноаз. - Все пак предай на Славчо, че има още малковреме да помисли дали да се присъедини към нас.

Затворих телефона, без да дочакам отговорана Крейзи.

Сашко ми беше ясен - кукла на конци, коятовсеки, който хванеше, разиграваше по какъвтоначин си иска. Не можех да разбера как СлавчоЖената имаше кураж да се дърви и защо все ощебеше верен на Младен. Открай бреме бе известенс това, че се присламчва към силните на деня. Тозипът обаче явно Маджо го бе оплел в мрежите си.

Бях сигурен за какво на Младен му е нужнабълха като Славчо. Макар и върл Костовист,превърнал се в последните години в най-големияспонсор на СДС, след появата на Симеон Втори беедин от първите, които си уредиха среща с него.Според разказа на Крейзи, Славчо и СимеонСакскобургготски прекарали заедно девет часа наБоровец. Сашко дори се кълнеше, че той и част отохраната три пъти слизали до банката, която тогававсе още била собственост на Славчо (СИБанк), идонесли четири различни по големина куфара.Последният, според думите на Крейзи, бил с най-големи размери. За радост на цялата охрана, коятоизмръзнала в джиповете, чакайки приключванетона проточилата се среща, скоро след това ситръгнали.

С приповдигнато настроение Славчо, който непропускаше да се похвали, обяснил, че дори СДСда си замине, имат нов съюзник в лицето на Царя,който обещал, че няма да им търси сметка заизминалите години.

По-късно съвсем естествено Славчо загубибанката, но отношенията им със Симеон про-дължаваха да бъдат добри. Дори никой не му по-търси сметка за приватизацията на РМД „Златнипясъци".

Крейзи още тогава твърдеше, че срещата сНегово величество я е уредил Маджо през генералЛюбен Гоцев. Доста по-късно Славчо бе разбрал,че е изиграл ролята на преебаното другарче,защото, освен че е инвестирал в собственото сибъдеще, той е платил и за Маджо.

В цялата тази схема най-много спечели ЛюбенГоцев. Заради ласките, които Маджо му даряваше,той му се отблагодаряваше с бизнес. Хитриятстарец бе намерил тарикатски начин любовта наМаджо да му излезе безплатна, като използвашеновото си протеже Симеон. Убеждаваше Младен,че трябва да платят на царя, за да се възползват отпротекциите му и да не изпаднат от играта. В пос-

ледствие двамата с Кобурга разделяха парите. Итака намаляваше разходите по любовника си.

Сега Славчо не съжаляваше, че е преебан.Както е известно, благодарен цар няма, а Симеонбе изиграл всички. Впоследствие отказа да свършикаквито и да е било услуги на Любен Гоцев, дори неси направи труда да помогне на Маджо да запази40-те декара, които бе закупил на безценица вЮжния парк, след като опозицията се бе противо-поставила на фалшивата сделка.

Самият Славчо имаше далеч по-малко пре-тенции към Величеството и за разлика от Маджо,който се бе дискредитирал, бе запазил добрите сиотношения с него.

Но докато Маджо имаше своите блянове навласт да дойдат неговите хора - комунистите всеоще разчиташе да има полза, пък макар и дребна,от добрите отношения между Симеон и Славчо.

А самият той вече бе подготвил почвата наБСП, на която чрез приятеля си Младен Мутаф-чийски, оръжейния магнат, бе подарил 50 % отактивите на банката си.

Глава 11След провала на Пехливанов с „Капитолия" и

моят със Славчо, двамата решихме да изчакамезавръщането на Димата, без чиято помощ явнонямаше да успеем да сложим ръка върху част отосиротелия бизнес на Бай Миле. Вечер често ми-навахме парадно с джиповете покрай дома наТакии никой не ни обръщаше внимание, дори охра-нителите му пред кооперацията, които вече пазехав бял мерцедес G класа, заменила прословутаталада „Нива". Момчетата се правеха, че не нивиждат, и това още повече ни накара да сезамислим, че може би слухът, който се носеше заДжуджето, че е извън България, е истина.

Забавлявахме се по цели нощи в заведениятана Пехливанов „Текила" и „О’Азис". Компания ни

правеше един странен тип, с когото Пехливанов себе сближил преди известно време - Величко Тонев,известен като „краля на ДДС-то". Величко си бесъздал славата на „изключително коректен измам-ник''.

“Мамя само държавата, никога партньоритеси!” - беше девизът му.

Величко често взимаше по стотина хилядилева назаем от Пехливанов, при това без никаквагаранция. След около месец връщаше сто идвайсет. Работеше по този начин със силовитебосове още от времето на Васил Илиев. Нямашеврагове в нито една групировка, само приятели.Често дори играеше ролята на помирител междусиловите играчи. Имаше и други особености.Харчеше всичките си пари в стриптийз баровете.

По цели нощи пиеше, обграден от стрип-тийзьорки. Но връзката между тях беше далеч по-различна от платежоспособните мъже, коитоотиваха там за разпускане и секс.

Той помагаше винаги на всяко едно момиче,изпаднало в затруднение. На тези, с които имашепо-дълго приятелство, с лека ръка подарявашеколи и бижута. Винаги бе готов да се притече напомощ на някое от момичетата, без значение каквипроблеми имаше. Дори ги прибираше в дома си, акозакъсаха с квартирата. Често наемашеновопостъпили млади момичета уж за секс, нопосле с часове им развиваше лекции за вредата отпроституцията и безразборните връзки, след коетокараше шофьорът му да ги изпрати и им буташетлъст бакшиш. Беше изключителен джентълмен икогато приключваше поредната си мимолетнаавантюра, оставяше по някакъв скъп подарък заспомен на момичето или го подсигурявашефинансово, докато си намери нов спонсор.

Чичко Паричко, както го наричаха всичкистриптийзьорки, напоследък имаше ново увле-чение. Бе прехвърлил интереса си към новоизг-ряващите фолкпевици. Дори и да не му допадашедадена певица, не й пускаше бакшиш по-малко от

1000 лева, а харесаше ли си някоя, на драго сърцей даваше най-малко 5000. Отново не търсеше секс.

Макар едва на 39 години, страдаше от тежкацироза на черния дроб, а от години имашепроблемни с ерекцията.

Една вечер бяхме седнали в „Текила бар" сПехливанов, когато към нас се присъедини иВеличко. Имаше доста блед и болнав вид и сипоръча безалкохолна бира. Обясни, че сутринтабил на изследвания и му забранили да пиеалкохол, защото здравето му никак не било добро.

- Айде да те водя в ,,О'Азис" да те поразве-селя малко! - плесна го по коляното Пехливанов,който му се чувстваше задължен.

Освен всичко останало Величко бе първи бра-товчед на генерал Тонев, шеф на Военна болница.Навремето, когато простреляха малкия Пехлива-нов, именно с негова помощ го бяха приели въвВМА. Дори се бе разразил скандал, при който вът-решният министър бе наредил да го преместят в„Пирогов". Тогава Величко убеди братовчед си дакаже тежката си дума и цялото лечение на ЛюбенПехливанов протече под негово наблюдение.

В ,,О'Азис" тази вечер пееше Ивана. Вече безапочнала да се утвърждава като голяма звезда ипри гостуванията си събираше най-много фенове.Величко я огледа критично. Имаше съвсем другвкус. Харесваше слабички, тип манекенки. Но следкато изпи петата си безалкохолна бира, изненадва-що прати по шофьора си, който винаги го придру-жаваше, 5000 лева на Ивана.

Ние стояхме точно в сепарето срещу нея ипрез цялото време я наблюдавах. Като привършипоредната си песен, се обърна с гръб явно скри-шом да преброи парите, след което ни огледа ипремигна глуповато. Приближи до нашата маса иучтиво поиска разрешение от Пехливанов даостане. Запозна се с Величко и до края на вечертаму пя на ушенце и удължи програмата с повече отдва часа. Величко се размекна и прати шофьора сиза още 5000 лева. Това вбеси Пехливанов.

Мразеше такива разточителства. Самият тойдаваше бакшиш на фолкпевиците, но не надвиша-ваше стотина лева. За миг забрави, че Величко муе приятел, и ми пошушна на ухото:

- Давай да си ходим! Този е изкукал напълно.- Да не би случайно да се напи от безалко-

холната бира? - усмихнах се аз.- Вероятно! - продължи да злобее Пехливанов.

- И може би затова забрави, че е импотентен. Такаче тази дори и да му се пусне, няма да свърширабота.

Пехливанов вкара в действие фалшивата сиусмивка, ръкува се любезно с Величко и напус-нахме заведението.

Основният проблем на Пехливанов бе, че по-ловината от бакшиша на певиците прибираше той.Такава беше практиката на всички собственици напо-големи заведения. В случая нямаше как даприбере бакшиша на Ивана. Опасяваше се, че тяможе да се оплаче на Величко и така да сиразвалят отношенията.

***Чалга дискотеката ,,О'Азис" заработи по идея

на малкия брат на Пехливанов, който се чудеше какда изкара повече пари. Беше се запознал спродуцента на „Съни мюзик" - Крум. От дума надума Любен обяснил, че имат невървящадискотека, а Крум предложил да използват иметона златната кокошка Азис. Първоначално Жоро бетвърдо против. Не искаше името му да се свързва снякакъв ромски педераст, още повече че гоиграеше културен, интелигент, който не харесвачалгата. Все пак бе израснал в центъра на София исе срамуваше да казва пред приятелите си, чеизобщо посещава чалга заведения. Близо годинакракът му не стъпи в ,,О'Азис".

Когато видя, че заведението носи добриприходи, реши да го посети. Не за друго, а искашелично да се увери как точно печели заведението и

дали случайно не се събират повече хора, откол-кото му обявяваха. По молба на Крум дори се за-позна с Азис. Продуцентът бе обяснил, че протеже-то му е чувствително и се чувствало малко неком-фортно, че не се познава с Големия бос. За злаучаст на Пехливанов запознанството станало помного странен начин.

Азис му се представил и приседнал до него даразмени няколко приказки в сепарето. В същотовреме пристигнал и Драго Чая, който бил съученикна Пехливанов от гимназията, и седнал от другатаму страна. Жоро изпаднал в много неловкаситуация, когато двете „звезди" започнали да сиподхвърлят обиди една на друга. Едва устискалоколо час от благоприличие в тяхната компания ислед това изхвърчал от заведението под любопит-ните погледи на персонала и посетителите.

Иначе в дискотеката се водеше двойно сче-товодство. От една страна, Пехливанов имашеуправителка, а от друга - Крум и Азис бяхасложили циганката Гала (която роди дете на Азис)да съблюдава техните интереси.

Гала изпълняваше и други функции. Предим-но на сводница. Знаеше тарифите за секс на всякафолкзвезда. На всичко отгоре познаваше най-съкровените мечти и желания на тези, които всеоще не бяха обявили своите, и успяваше до уредиразлични ВИП персони с някоя от тях, като имподаваше нужната информация. И в двата случаяпечелеше добре. Получаваше благодарности ипроцент от звездите и от клиентите им. Пехливановсъвсем наскоро се бе запознал и с нея. Бързо се беусетил, че е ценна, и въпреки имиджа си й разре-шаваше да стои с часове наред в сепарето му, катоя черпеше с марково уиски.

- С моя помощ можеш да имаш всяка, която сипожелаеш - уверяваше го Гала.

- Че аз не ги познавам повечето, бе! - дивешесе той.

- Лесна работа... Пускаш фолкканалите, самоси записваш името на тази, която ти хареса, и мизвъниш - дуеше се циганката.

Затова в последно време Пехливанов прекар-ваше дълго време с лист и химикалка пред теле-визора с намерението да провери възможноститена Гала.

Глава 12На другата вечер отново убивахме времето си

в „О’Азис". Този път на сцената се изявяваше новастарлетка - Емилия.

- Наскоро четох за тази - побутна ме Пехлива-нов. - Омъжила се за много богат свиленградскимитничар.

Кимнах вяло с глава, въобще не се интересу-вах. По-скоро ми направи впечатление колко е сме-шен охранителят на Емилия. Пухкав, добродушенселчо, който обикаляше около нея и не можеше даси намери подходящо място, където да застане.

В същия момент циганката Гала се наместимежду нас без разрешение.

- Жоро, имаме проблем - обърна се тя къмПехливанов. - От „Пайнер" отказват да ни пращатпевици, ако не заплащаме предварително капаро.

- Че вие що не плащате?- Брат ти каза, че си забранил.- Вярно, че беше така - сбърчи вежди той. -

Какво искат тези димитровградски селяндури? Невярват на моята дума, че ще им платя ли? Ако етака, нека да ми се обадят и да ми го кажат лично -направи се на страшен той. - Чакай аз да те питамнещо теб! - изведнъж се подпали Пехливанов. -Защо Азис, на чието име сме кръстили моето заве-дение, идва да пее толкова рядко тук?

- Ами много му е тясно тук. Нивото му е достаголямо и не може да дойде да пее в подобна дупка!

- А парички може да прибира, така ли? - учуд-ващо спокойно зададе въпрос Жоро.

Циганката се усети, че е направила голям гаф,млъкна и запремига на парцали.

- Още тази вечер му съобщи - започна ви-сокопарно той, - че ако не се появява веднъж сед-мично, ще го изхвърля, а заведението ще прек-ръстя на „Оазис"!

- Добре, Жоро - съгласи се покорно Гала.- Ебе ли се тази? - посочи с поглед към Еми-

лия той.- Принципно, да - веднага влезе в ролята си

циганката, - но сега тук е мъжът й - посочи тядебеланкото, когото бях помислил за охрана.

- Е, и кога мога да я сбарам без него? - Незнам, откакто направиха сватба, се мъкне повсичките й участия.

- Значи нищо не става от теб. Даваш ми самоголи обещания - приключи разговора той и се обър-на да посрещне Киро Малкия, чиято охрана блъска-ше полуделите тийнейджъри във всички посоки, ада осигурят достъп на шефа си до сепарето.

- Кире, колко пъти те помолих да не го правиштози номер в моите заведения? Така ми разгонвашклиентелата.

- Стига бе, Жоро! Според някаква статистикана един благоевградски вестник тийнейджърите меводели за една от най-популярните личности врегиона, на които искат да подражават. Що пък дане ме харесат и софийските? - намигна ми Киро,докато сваляше балтона си.

- Погледни ги тези двамата - смени тематаПехливанов, като му посочи Емилия и мъжа й.

- Гледам ги... какво им е толкова интересното?- Този бил някакъв свиленградски тарикат.

Четох във вестника, че семейството му прите-жавало много пари.

- Става интересно... - запали цигара Кирчо позатворнически маниер, като криеше пламъка сдланта си.

Величко Тонев се спря пред сепарето, катосияеше сякаш бе ударил шестица от тотото ипрекъсна разговора в сублимния момент.

- Няма ли работа за вас бе, безделници? - по-шегува се той. - Цяла нощ обикаляте кръчмите...

- На теб ти забранявам тази вечер да раз-даваш бакшиши! - отвърна му в същия шеговит тонПехливанов.

- И без да ми забраняваш, няма да го правя.Снощи оная мецана не ме пусна да си тръгна. Ка-за, че съм готин и искала да ме наебе. Колкото и дави звучи странно - ухили се Величко, който некриеше сексуалните си проблеми - успя.

- Тази ще да е голяма магьосница бе, Велич-ко? - избъзика го Кирчо.

-Ти пък недей да ми се правиш - влезе в тонаму той. - Колко пъти, като си ми гостувал, съм типоръчвал курви и на теб не ти става от тоя кокаин?

Величко беше прав. Киро бе най-мразениятклиент на проститутките. Държеше ги по около двадни, докато правеше неуспешни опити след обилнидози кока да ги изчука, но все не успяваше. Дорисводниците изпитваха ужас, когато се опитваха даизмъкнат момичетата си. Често отнасяха солиденбой от охраната му. А нямаха и на кого да сеоплачат. Върховният им шеф Пепи Щангата бепартньор на Киро.

Пехливанов заразпитва Величко за здраветому. Киро се възползва от момента и ми прошепна:

-Тоя няма да е лошо да го приберем - посочи спръст демонстративно мъжа на Емилия, имашепредвид да го отвлечем.

Кимнах с глава. Знаех, че Киро от доста времеконтролира бандата на Йосиф от Костинброд, койтобеше спец по отвличанията.

- Как мислиш, дали ще му вземем „един лев"?-продължи да ми досажда Киро. Така жаргонно на-ричахме един милион лева. - Или може би „едноевро? - полакоми се съвсем Киро, без да ми оставивъзможност дори да му отговоря.

- Нямам идея. Не е в моя ресор - все такабезпристрастно му отвърнах аз.

- Напоследък имам проблеми с моятабандичка. Нямам им доверие. Затова ти предлагам

на теб - погледна ме настоятелно. - Имам план -отново не ми остави възможност да кажа нищо. -Твоите хора го прибират и държат, а моите взематоткупа. Така ще контролираме парите.

- Каква е гаранцията за мен и хората ми, чеще вземем нещо изобщо? - искрено ме развесели сидеята си.

- Как каква? Няма да го пуснете, ако не взе-мете нищо!

- А на теб и твоите хора какво ще ви пука, приположение че вече сте прибрали парите?

- Ако го направим, повече няма да бачкате снас! - погледна ме победоносно. Смяташе, че ме езатапил напълно.

- Вие по същия начин с Пешо Щангата убихтена партия Бай Миле - реших да го уязвя аз.

- Така е, но какво общо има с това, коетодосега ти предлагах?

- Че наемниците на Щангата ги заловиха игният в затвора, а твоите са на свобода. Знаеш, чехората, които се занимават с този тип прес-тъпления, са особени. Не обичат да се събират сдруги екипи.

- Много си прав - замисли се дълбоко Киро.Просто при Бай Миле нямахме никакъв друг шанс.Само един екип нямаше да ни свърши работа. Хо-рата на Щангата нека се сърдят на Господ - вдигнатой ръце към тавана. - Точно те застреляханевинните охранители. Аз бях дал изрични инст-рукции на моите просто да ги арестуват и да имударят по един приклад в главата, а да убият самоБай Миле. А онези чикиджии от страх избихамомченцата, които, добре знаеш, работеха за похиляда лева. Оттогава съм сигурен, че има Господ!- стана съвсем сериозен Киро, сякаш за моментизтрезня и избяга от влиянието на алкохола икокаина, които видимо бе употребил, преди дапристигне при нас.

За миг ме обзе някаква тъга за Бай Миле. Нече не бях патил доста през годините от него, нознаех, че и той като мен се бореше да оцелее. А

всичките мръсни поръчки идваха от Младен. БайМиле си замина, защото в един миг се бе пре-върнал в най-опасното оръжие в ръцете на Маджо.Това му беше лошото на нашия свят - първиизгаряха оръжията, а не онези, които ги държаха връцете си.

Глава 13

Киро Малкия, който всъщност много мразешеда му викат така, предпочиташе благоевградскитеси прякори Брежанеца и Буята, и Пешо Щангата,който налагаше прякора, измислен от него самия -Фюрера, съвсем последователно превземахахероиновите територии на Златко Баретата. Заучудване на всички Златко се беше покрил и сякашбе решил да им подари бизнеса. Засега не давашеникакви сигнали, че ще отговори на ударите, коитодвамата му нанасяха.

Познавах Златко от дълги години. Още отвремето, когато бе пристигнал от родната сиТрявна, бяхме се запознали в първата официалначастна фитнес зала в България, която се по-мещаваше в мазето на зала „София" в Парка насвободата срещу Парк-хотел „Москва". По оновавреме Златко бе обикновен анаболен тип.Блъскаше щангите като животно и макар да из-глеждаше леко самовглъбен, бе учтив с останалитетрениращи. Дори търсеше приятелството надругите и се опитваше да си намери работа. Вкрайна сметка успя и започна като портиер вновооткритата банка на Моллов. По-късно незнайнокак успя да се прехвърли при баретите във Враня.Работи около година, но му бе достатъчно, за дазавърже контакти с последните истински командо-си. Тези, които бяха започнали да се обучават ощепрез осемдесетте години.

След някаква кавга между тях и ръководст-вото новобранецът Златко бе напуснал в знак насолидарност със старите лъвове. Те оцениха жеста

му по достойнство и го поканиха в новооткритатаси охранителна фирма „Аполо", както и вновосъздалия се съюз на бившите барети. Техеннегласен лидер беше Румен Пашата. Златко, ВескоЧерния и Пламен Кимбата бяха лъвчетата наПашата - първите му бригадири, които тойпращаше наляво и надясно да понабият и глобятнякой грешник. Така на техен гръб Пашата градешеимидж, а те се ползваха с протекциите му ивърлуващите борчески банди не ги закачаха.

Пламен Кимбата бе изключително особен чо-век. Цял живот бе живял в работническия квартал„Дружба 1" под моста, който водеше до аерогарата.Като бивш гребец, след като прекъсна кариератаси, и той бе намерил място във Враня. Напуснабаретите по същото време както Златко иостаналите, но беше честен мъж, в който нямашепрестъпни мисли, а и жена му Ирена – стюардеса-та, много му влияеше. Затова първоначално не севля в новосформиращите се структури, а учудивсичките си приятели от спорта и структурите наМВР, като стана шофьор на боклукчийски камион.

След дълги колебания Кимбата реши да сеприсъедини към бившите си колеги. Имаше нуждада изхранва двете си деца и красивата си жена,която по същото време бяха съкратили от БГА„Балкан".

Сякаш бе роден за новата си работа. Показазавидни качества и за кратко време старитекомандоси, които държаха да останат в сянка, гонаправиха шеф на „Аполо и Болкан", която отохранителна той превърна в застрахователна.Естествено, под зоркия поглед на Румен Пашата, скогото бяха приятели още от гребането.

Целият живот на Пламен бе преминал вспорта и затова сега нямаше проблеми с бор-ческите структури. Дори се превърна в нещо катобалансьор между тях и бившите кадри на МВР.Години наред не допусна конфронтация помеждуим. Нае някаква празна зала на басейна „Спартак",където бе ситуирана базата му, и така осигури нова

работа и на жена си, която за кратко стана най-добрата инструкторка по аеробика.

Пламен, който си въобразяваше, че е про-зорлив мъж, в действителност бе изключителнонаивен и доверчив. Забеляза хъса на Златко и гонаправи своя дясна ръка, а приятелката муКалинка, която по-късно му стана съпруга, уреди наработа като помощник-инструктор в залата на женаси.

По онова време Златко имаше див и необуз-дан нрав и въпреки напъните на Кимбата да гоопази от каквито и да било проблеми, той успя дасе забърка. Понеже не притежаваше разум, а и мулипсваше опит, поведе част от хората си нанаказателна акция срещу един известен их-тимански рецидивист - Веско Въртийски, по прякорПатичето, който се бе прочул с няколко убийства повреме на войната между борците и каратистите.Поводът за скарването им беше, че от известновреме „Аполо" пазеше гръб на най-известнияобирджия Венци Лисицата. Патичето, който отскорослужеше на Митко Джамов, по негова заповед се беопитал да го рекетира. След като Лисицатаупотребил името на „Аполо", Веско бе проявилизбухливия си нрав и прострелял Лисицата в крака.Без да уведоми Кимбата, Златко направизастраховка „Живот" в „Аполо и Болкан" на ВенциЛисицата. Онзи я размахваше по всички кафенетаи се дуеше, че не могат да му направят нищо.

Патичето се заканил, че следващия път ще гозастреля, и именно затова Златко бе тръгнал да мутърси сметка. Още щом ги видял, Веско извадилпистолета си и започнал да стреля, при това ненапосоки. Успял да рани тежко почти всичкиспътници на Баретата. Самият Златко разказваше,че запазил самообладание, скрил се зад единкамион и го прострелял смъртоносно. Всъщностистината така и не се разбра. По-късно Боко, единот придружителите на Златко, разказваше, че тойго е застрелял с пистолета на Златко, понеже непритежавал законен.

- Златко се насра, разтрепери се и затова сепринудих да му издърпам пистолета... - хвалеше сеБоко, който беше бивш кадър на Карамански, а по-късно и на Поли Пантев. Така и не доказа думитеси, след време нелепо загина при тежка катастро-фа.

За убийството на Патичето Златко откарамесец в следствения арест. Адвокатите му пле-дираха неизбежна самоотбрана и освен че го оне-виниха, му върнаха и разрешителното за оръжие.

Тази случка му осигури място в „Алеята наславата". Целият ъндърграунд му се възхищаваше.Вече го приемаха много по-насериозно.

***Кимбата действаше с голям размах, движейки

застрахователната компания. Отне голям процент вавтомобилното застраховане от пазара на СИК иВИС. Беше първият, който започна частично дазастрахова и големи банки. Лошото беше, ченехаеше за сигурността си. Движеше се с колело изпарка, не използваше никаква охрана. И през ум нему минаваше, че у нас това, да ти върви бизнесът,бе равносилно на смъртен грях. Една вечер простого застреляха пред входа му в „Дружба".

Версиите бяха най-различни. От ВИС до СИК,та чак и подозираха самия Златко, който вместо даизчисти името си направил точно обратното.Започна да натиска жена му Ирена да прехвърлиакциите на мъжа си, като в замяна предлагашесмешни пари. Дори стигна до по-големи крайности.Решил да не замесва свои хора и затова използвалсводници, които работеха за СИК. Накарал ги дакупят колата й - нов „Форд Фиеста", подарен отпокойния й съпруг - която й се наложи да продаде,за да изхранва децата си. Доверчивата Иренапрехвърлила при нотариус автомобила, но онезивзели ключовете и документа за собственост,подкарали колата, като отказали да й платят.

Ирена беше горда жена, скри болката си. Спо-дели за случая само със своя близка приятелка, ко-ято по случайност познаваше вечния джентълменЖоро Пехливанов. След като изслушал покър-тителната история, Пехливанов, на когото не му севярвало Златко да стои зад това, реши да йпомогне. Пазеше добри спомени от Кимбата. Ес-тествено, прехвърли отговорността на мен. Из-пратих част от хората си в кафенето, където сесъбираха сводниците, удариха им здрав бой иприбраха колата, която за щастие не бе прехвър-лена в КАТ. Лично скъсах договора, правен при но-тариуса, и върнах форда на Ирена. Още същатавечер се убедихме, че пръст в цялата работа имаЗлатко. Започнал да й звъни настоятелно, като япитал кои са хората, които е наела да пребиятсводниците. Ирена отказала да разговаря с него нона другия ден получила нова изненада. Помощ-ничката й Калинка, съпругата на Златко, прива-тизирала залата й. Бившата стюардеса не искалада се превърне в метреса на този или онзи бос, зада опази синовете си. Продаде апартамента изамина завинаги зад океана. Не бях забравил тозислучай и когато преди известно време Женятадоведе Златко при Пехливанов, за да му помогнемда си върне парите от Косьо Самоковеца, гоприпомних на Жоро.

- Стари истории... - махна с ръка той, - длъжнисме да ги забравим... Имаме нужда от Златко.

След смъртта на Женята, който вече бе пос-ветил Златко в тайните на наркотиците, Пех-ливанов и Киро Малкия посетиха Баретата в домаму в Драгалевци. Все пак Женята беше използвал итехни хора, за да утвърждава Златко. Затова бяхарешили да му поискат процент. Както обикновено,Златко не отговорил директно, а обещал да се чуятна другия ден.

- Да знаеш, че тоя ще се скрие! - оказал себеше лош пророк Кирчо.

Златко така и никога не вдигна телефона наПехливанов. Затова сега не можех да не се радвам,

че с всеки изминал час Щангата и Киро бяха на пътда го обезличат напълно.

Глава 14Димата се забави доста повече, отколкото

очаквахме, и Пехливанов започна да мисли далида не се опита да осъществи един от бляскавите мупланове.

Този път ставаше въпрос за жена. И не коя дае, а Мая - съпругата на Жоро Илиев.

За първи път Димата бе предложил тази сиидея на Пехливанов още преди пет години. По товавреме Жоро и Поли тренираха в комплекса „МарияЛуиза" и Пехливанов бе успял да се посближи сМая. Дори си разменяха особени погледи, когатобяха в една компания. Подочул това, Руснакаведнага повикал на разговор Пехливанов. Той всеоще страдаше, че Боби Травестита изчука жена му,а Жоро го разгласи.

- Разбрах, че Мая ти е хвърлила око, Жорка? -го бе подкачил.

Пехливанов се изчервил леко засрамен, но и сизвестна доза гордост. Все пак Мая беше виднакрасавица.

- Що не вземеш да я изчукаш? - предложилДимата. - Ако пък го разгласиш, ще ти дам 50хиляди долара.

- Ти не си в ред, Руснак! - ядосал се Жоро. -За 50 хиляди долара и един миг удоволствие ЖороИлиев ще ме преследва, докато съм жив!

Димата трудно приемаше откази. Сега, петгодини по-късно, малко преди да замине, отново бепредложил същия план, но този път го бешепреосмислил.

- Струва ми се, че Майчето още те харесва,Жорка! - отново му пуснал мухата той.

- Знаеш, Димчо, че някога говорихме за това! -опитал се да се измъкне от темата Пехливанов.

- Сега идеята е друга - започнал да го убеж-дава Димата. - Жоро взе сериозен пай от туризма иповече от хотелите са на името на Мая. Незабравяй, че тя е единствената наследница и нанего, и на покойния Васил.

- Васил има дъщеря - опитал се да го обориЖоро.

- За нея Малкия Черешар се е погрижил - такаДимата наричаше Жоро Илиев - сложил й е няколкомилиона в банка. За това не се мотай, ами забийМая, и без това ми изглежда самотна - лесно ще яувъртиш.

- И после какво? - поинтересувал се небрежноПехливанов.

- Другото остави на мен. Аз ще отстраняЧерешара. Проучил съм му всичките пробойни. Ати, докато успокояваш Майчето, ще сложиш ръка нахотелчетата, за които после няма да забравиш, че ередно да разделим.

Напоследък с Пехливанов често пиехме обед-ното си кафе в „Текила бар", който през деня ра_

ботеше като кафене. Той се консултираше с менотносно плана, свързан с Мая.

- Не ме разбирай погрешно - опитваше се даме убеждава, - не ми е до хотелите на Жоро, по-важното е, че ако се съглася да го направя, Диматаще го отстрани. А ти сам знаеш, че в последновреме Жоро не ми е фен.

Нямаше как да не зная и за това. Преди времебяха застреляли кума на Жоро Илиев - РуменНарциса. Полицаите от отдел „Убийства" обвинихаПехливанов, дори го притискаха да се подложи надетектора на лъжата. Поводът беше, че малкопреди смъртта на Нарциса Пехливанов бе забилпоследното му гадже. Полицейската версия бе, чеРумен Нарциса разбрал за това и пребилневярната си любовница, а Пехливанов поръчалубийството, за да докаже, че на нищо негово небива да се посяга. Самият той се кълнеше, че не еистина. Аз не знаех доколко е вярно, но съссигурност случката, която допълнително ми

разказа, отхвърляше фантастичните версии намедиите, които търсеха под вола теле.

***Ченгетата извикали въпросната Буба на

разпит. След като часове наред ги убеждавала, ченаистина не знае нищо, офицер Тотков (с коготощях да се запозная малко по-късно) директно язаплашил:

- Слушай, мойто момиче... Ние се придържамекъм закона и затова ти ни разиграваш сцени. Давидим, като те хвърлим на Жоро Илиев, как бързоще си признаеш - опитал се да я манипулираТотков, чиято партия бе друг служител от отдела,на когото брат му работеше като охранител наИлиев. Всичко това разбиваше на пух и прахтиражираните версии, че Жоро Илиев е поръчалубийството на кума си.

***В мен нямаше грам съмнение, че планът на

Димата относно Мая можеше да бъде изпълненлесно от Пехливанов. Мая определено беше леснаплячка. Открай време имаше особен вкус към мъ-жете. Първо бе попаднала на вече мъртвия Бран-ко, когато беше най-известният сводник и изна-силвач. Впоследствие намери пристанище притоку-що излежалия дългата си присъда за изна-силване Жоро Илиев. Сякаш бе абонирана за изро-ди. Лесно можеше да клъвне на въдицата на Пех-ливанов, който беше чаровен, внимателен и га-лантен и определено знаеше как да се държи с же-ните. А и Мая не беше света вода ненапита. Следкато се омъжи за Жоро Илиев, често посещавашеRed bar-а, където се събирахме. Неизменно вкомпанията на майка си. По това време Жоро всеоще не бе наследил парите и бизнеса на брат си иМая караше скромно джипче Toyota RAV4. Очите йшареха из цялото заведение и погледът й често

спираше на съученика ми Момчил, когото по-късноЖенята взриви на Беловодски път. Баща й беизвестен продавач на пренабивани коли, коготонаричаха Жоро Фаса. Като всички дърти тарикати, итой бе преследван, мачкан и щавен от борците,преди дъщеря му да се омъжи за Жоро Илиев.След това, за награда, получи автокъща близо добасейна „Спартак", където необезпокояван сезанимаваше с бизнеса си. Въпреки това алчниятФас не бе доволен и от новото си положение. Честоходех с Момчил в автокъщата на Фаса, за даоставим някоя кола за продажба.

Една случка ме накара да разбера, че Мая яв-но споделяше с баща си всичко. Един ден отидохмес Момчил до автокъщата, за да оставя една кола, иФаса му каза:

- Яд ме е, че нямаш парите на Жоро, Момчи-ле! Ако беше така, с радост щях да ти дам Мая натеб. Сигурен съм, че ти щеше да се грижиш по-добре за мен.

Години по-късно, след смъртта на Васил Или-ев, който държеше под лупа и нея, и брат си, Май-чето съвсем се развилня. Правеше щури купони наБоровец, където Жоро й беше подарил бутик.Докато той бе зает да чука всички курви и прос-титутки из цяла България, Мая се опитваше да нему остава длъжна. Като легенди се разнасяхаслуховете за връзките й със ски инструктори,дискретни чужденци, че дори и барманчета.

По време на една от срещите ми с Маджо иБай Миле, докато Маджо провеждаше дълъг по-верителен разговор отвън, с пияния и ошмъркан докозирката Бай Миле коментирахме, че Маджо можеда извади всеки от затвора.

- Чувал съм, че е близък с Нестор Несторов,софийския прокурор - подхвърлих аз.

- По-скоро с жена му. От години често презуикендите я води в моето финландско селище наБоровец - удари се в гърдите Бай Миле.

Не се и съмнявах, че Нестор - Малкото коняче,както му бе прякорът от онези бедни прокурорски

години, когато е можел да бъде купен с малъкконяк, няма нищо против тази връзка, по-скоро сеинтересуваше как да запази една от двете си го-леми къщи, които му бяха подарък от сикаджиите ибяха станали обект на разследване, отколкото койспи с жена му. Последните думи на Бай Миле,преди да влезе Маджо, ме учудиха много.

- Оная, на Нестор жена му, изкупуваше целиямагазин на Мая Илиева, като се качваше на Боро-вец. При това все с оборотни пари от мойто селище- бе възнегодувал дебелакът. - По-лошото е, чепокрай тая работа се сближи с Мая, ама и нашиятМладен не е за подценяване - завъртя главата си свъзхищение Бай Миле. - Усети накъде вървятнещата. Като нищо Нестор можеше да стане гръб ина Жоро Илиев. Затова една вечер ги хвана идвете, напи ги и ги ошмърка, след което направихатройка. Нали го знаеш батко ти Младен... играе годон Корлеоне. Изчакал Майчето да се поустанови,наметнал я с една хавлийка, докато той вече себил костюмирал и избръснал, и благо я убедил, чее станало недоразумение. Но, естествено, чемъжкар като него никога няма да се възползва оттова, пък, не дай си, Боже, да развали брака й. Взамяна поискал от нея да се поразсърди на женатана Несторов и никога повече да не контактува снея. Мая приела на драго сърце и дори се опитвалада целува ръцете на Маджо в знак на благодарностза проявеното великодушие.

***Още не бяхме изпили кафето с Пехливанов,

когато той рязко удари по масата, обърна чашите иизскърца със зъби:

- По-добре да бъда открит враг със Жоро,отколкото да стана любовник на жена му. Димата еизключително безпринципен. Явно е забравил, чеимам жена и дете - хвърли бегъл поглед къмуплашената барманка, която се колебаеше дали дасе приближи да прибере чашите.

Не можех да не призная, че този път успя даме изненада с думите си. Но пък той си беше такъв.При всичките си недостатъци и коварство, освен чебеше голям джентълмен, много държеше на семей-ните отношения, без значение дали са негови, иличужди. Колкото и странно да изглеждаше това нафона на безкрайните му изневери, които в нашиясвят се възприемаха като себедоказване, в негоимаше голяма доза патриархалност.

Глава 15- Кире, хич не ми харесваш в последно време -

загрижен постави ръка на рамото му Пехливанов.- К'во съм направил бе, Жоро? - ухили се ча-

ровно Кирчо, като се опитваше с пръсти да отвориочите си по-широко. Бе подпухнал от постояннитеоргии, където се напиваше и ошмъркваше до при-падък като животно.

- Не се пазиш - затвори вратата на кабинета, вкойто се бяхме настанили, като хвърли поглед презрамо дали децата на Кирчо не подслушват.

- Чакай, ще пусна музиката - надигна се сусилие Киро. Току-що се бе върнал от едносед-мичен купон с приятели в един провинциален хо-тел, заобиколени от пиячка дрога и курви.

Натисна копчето на СD уредбата, над която безакачена голяма негова снимка с Поли. В стаята серазля македонска музика.

- Спри я, моля те - махна с досада Пехлива-нов. - Тази музика е за маса, а сега още няма 12часа. А и знаеш, че имаме да говорим по работа.

- Добре тогава, ще пусна телевизора - про-дължаваше със същата си чаровна усмивка, явноне бе излязъл от състоянието си. Поогледа се задистанционното, но понеже не можеше дафокусира нищо, се изправи и пусна телевизора откопчето. Спря се за миг пред него, загледан вподобна голяма снимка, на която бе прегърнат сПехливанов.

***Макар и да бе селянче, кабинетът му бе об-

заведен с вкус. Тежка, кожена черна мебел, голямпрезидентски стол, правен по поръчка за него,вдигнат нависоко, да изглежда по-мащабен, сякашсъздаваше илюзия за трон.

Четириетажната му къща в Драгалевци неможеше да се похвали иначе със стил. Купи я повремето, когато с Поли гепиха дрогата, и каквито иподобрения да правеше по нея, си оставашеселска къща тип хангар от 80-те години.

Дворът беше толкова малък, че едва поби-раше двата джипа. И дума не можеше да става даги паркира в гаража, правен за жигули и лади. Аджипът БМВ Х5 на жена му стоеше паркиран предогромния зид, който май беше единствената добраинвестиция. В самия зид се кипреше и малкакъщичка за охраната. Първоначално плащаше натрима-четирима от главанаците си да бдят подвайсет и четири часа. В последно време ги беизхвърлил и заменил със СОТ, така че в къщичкатана 12 часа се сменяха по един СОТ-аджия.

- От тези файда няма - оплакваше се Кирчо. -По цял ден спят, а цяла нощ гледат порно. Но пъкса ми по-евтини.

СОТ-аджиите наистина бяха много тъпи. Катозвъннеше някой, те отваряха широко вратата ибеше въпрос на шанс да не се окажеха атентатори,които да прережат гърлата им или да пуснатбомба. На всичко отгоре през последния месецКиро се захвана със сериозно „разследване" срещутях. Подозираше ги, че бяха ритали домашниялюбимец на сина му. Малък френски булдог, закойто бе броил 1200 евро. Една сутрин дрогира-ният Киро се върнал от дискотека и намерил кучетоизтегнало се на райграса.

- К'во му е на кучето? - изфъфлил той къмСОТ-аджията.

- Ами, май спи... - отвърнал му той.

Киро се навел да го погали и установил, чевече е изстинало. Прибрал го мълчаливо в гаража.Не искал синът му да го намери мъртво.

Киро не беше скандалджия. Имаше странниянавик да проверява всичко в детайли и чак тогавада взима каквото и да е било решение за по-милване или наказание. Като се наспал, лично за-карал умрелия пес при ветеринар, за да му нап-равят аутопсия. Лекарят установил, че е починал отмножество вътрешни кръвоизливи, които по всякавероятност са предизвикани от ритници. Киро беизровил земята, но за една седмица намери точносъщото куче и на същата възраст, като през товавреме лъжеше детето, че кучето е на лекар.

След това момчето всяка вечер прибирашекучето вкъщи, за да не „настине отново", и честопиташе баща си:

- Татко, нали Бъки няма пак да се разболява ида отсъства от къщи?

- Дано, татко, дано - обръщаше се към насКиро и ни намигаше. След което снишаваше глас ини обясняваше. - Да не вземе наистина да настине,че тате Кирчо ще трябва да вади нови 1200 евро...

Не му беше до парите, просто се опитваше дасе шегува. Смяташе, че човек, който можеше даубие невинна животинка, ей така просто от злоба,като нищо ще предаде него и цялото му семейство.Надяваше се скоро да разбере кой е злосторникът.След което нямаше намерение да го бие, уволняваили наказва. Просто щеше да го подложи на щател-на проверка.

Такъв си беше той - странен, но иначе беголям мъжкар. Преди да открадне за Поли прос-ловутите 600 килограма кокаин, беше стигнал поднулата. До такава степен го бе закъсал, че еднавечер се явил пред Поли да му иска пари залекарства за болните си деца. Поли, който беособен вид злодей, освен че не обичаше да даваникакви пари назаем, много мразеше аутсайдерите.Същата вечер определил Кирчо като такъв и гопрогонил от дома си. Поли смяташе, че на него

такова нещо никога не може да му се случи, илиако му се случеше, нямаше да търси подаяние.Щеше да излезе на улицата и да ограби първияпопаднал пред очите му тузар. „Ако нямам оръжие,ще му разкъсам гърлото със зъби и нокти !" -твърдеше той. В последствие, когато Киро мудостави кокаина, го прие на драго сърце и дори несе сети да му се извини за това, че навремето го беизритал.

Киро не умееше да задържа пари, още по-малко да върти какъвто и да било бизнес. Беше сипрестъпник по душа. От шестте милиона марки,които успя да задържи за себе си, не бе останалонищо освен селската къща в Драгалевци.

Имаше и един напълно построен хотел наплощадчето, точно в центъра на Драгалевци, койтоне функционираше. По време на строежа Кировнезапно остана без пари и се принуди да хвърли50 процента от собствеността на строителя, за дадовърши хотела. Онзи наистина го приключи, нослед това потъна вдън земя. Беше се уплашил, чеслед като е поискал процент от човек като Киро,няма да остане задълго жив. Сега хотелътпустееше, защото Киро нито можеше да го ползва,нито да го продаде, макар и да имаше крещящанужда от пари.

***След като огледа внимателно снимката, на

която бяха двамата с Жоро, Киро отново се сьс-редоточи върху телевизора и в крайна сметка сеспря на музикалната програма „Планета".

- Тази музика нали не те дразни, Жоро?... Спе-циално заради теб я пуснах... Нали се опитваш даси намериш гадже оттук?

- Аз ги търся по тези, по-неизвестнитепрограми... Тези от „Планета" са утвърдени вече ище ми излязат много солено - реши да не му севръзва Пехливанов.

- Защо пак си дошъл да ми четеш конско бе,Жоро? - стана изведнъж сериозен Кирчо. - От когода се пазя?

- Как от кого... от Баретата. Ти не осъзнавашли, че заедно със Щангата го притиснахте къмстената? Виж, че никой не го е засичал. Кой знаекакво ти замисля?

- Нищо не замисля... - клюмна с глава Киро.Умората го натискаше. - Разбрах, че се е скрил вродната си Трявна и убива депресията, която мудокарахме, като ходи на лов с приятели.

- Това не значи, че не те е поръчал - продължида упорства Жоро.

- И какво като е? - грам не се впечатли Кирчо. -Навремето двамата с теб, като му поръчахме МетоИлиенски... - изправи се той нервно и се втренчи внас - ...какво направи? Само го раниха в ръката и гоподплашиха. Не ми пука от Златко бе, Жоро... Мои-те поръчки за разлика от неговите винаги са успеш-ни! Я ми кажи той къде успя?

Пехливанов притихна. Мразеше да обсъждаубийства. Киро запали цигара, засмука няколкопъти силно, като стар пушач последния си фас.След като разбра, че няма да получи отговори,реши да разчупи мълчанието. Вдигна лявата сиръка, разпери пръстите си и започна да брои наглас.

- Методи го броим като неуспешен, Клюна,когато го гръмнаха със снайпер в Княжево, к'во мустана? Излекува се за месец. После, като го пробвас гранатомет - снарядът падна на петдесет метраот него. И накрая в кафето на хотел „Славия" - тамвместо него замалко да застрелят сервитьорката.Че то тоя Златко не е убил никого, бе... направо есветец!...

- Кире - отвори уста наново Пехливанов. Тозипът премерваше всяка дума, сякаш искаше на всякацена да го убеди: - Златко не е за подценяване! Типо-добре от мен знаеш, няма да те уча. В таяработа невинаги връзва. Важното е, че му стиска даги поръчва. При това погледни го колко е упорит!

- Започваш да ми звучиш като онези журна-листи, които го възхваляват - стана от бюрото си,заобиколи го и отвори прозореца, за да проветри.Знаеше, че аз и Пехливанов мразим цигарите. -Какво ли не изписаха за този боклук -продължи той.- Бил по азиатски жесток... думата му била катокамък... Аз имам чувството, че вече се конкурират сБойко Борисов... кой е по-харесван...

- Така е... Имаш право. Аз лично познавам ня-колко журналистки, че дори един журналист, коитоса си дали сърцата на Златко и Бойко едновремен-но - опита се да разведри обстановката Жоро.

Сравнението, което Киро направи между„генерал Бойко" и Златко Баретата, ме накара да сиприпомня, че преди време Златко бе хвърлил„тежката си дума", че рано или късно ще отмъстина Генерала. Имаше сериозни причини за това.Борисов бе наредил да претърсят цялата му къща,а неофициалната му заповед бе да я преобърнат инатрошат всички мебели. Тогава търсеха моя бившсъученик и партньор Марио Васев, който, макар инеуспешно, се опитваше да изпълнява мокритепоръчки на Златко. В конкретния случай наистинабе убил един таксиметров шофьор по нелепаслучайност. Таксиджията подхвърлил неприличнопредложение на приятелката му и Марио, който бедоста буен и се палеше от малко, го размазал отбой. Две седмици по-късно мъжът починал. Така чеи този път не беше сигурно, че Марио дори поневнимание е извършил убийство. Оказа се, чечовекът страдал от тежко хронично заболяване.

Марио се бе покрил от страх. Набиращиятскорост Борисов реши да си направи PR и обяви,че ще го залови жив или мъртъв. Базираше се наразработки, че убийството е извършено едва ли непо поръчка на шефа на Марио - Златко Баретата.Затова и издаде заповед да изтарашат къщата наЗлатко.

Баретата се уплаши и заведе лично Марио вСДВР. Останалите момчета, както и цялата улицане погледнаха с добро око на тази му постъпка.

Излезе му име на човек, който предава хората си вимето на собствената си кожа.

Тогава бях разказал случката на Бай Миле иМладен, как Златко предал Марио на полицаитекоито я бяха пропуснали, докато бяха на почивка вчужбина.

- Златко Баретата... а... големият мъжкар... -развеселил се бе Бай Миле.

- Обикновен предател - бе заключил доволноМаджо.

От реакциите им си направих извод, че дори ите двамата се бяха вързали на легендите наЗлатко. Имаха му някакъв респект. Спомних си, чекогато Женята стана партньор на Златко, Маджоотново го бе изкоментирал:

- Той не е като Пехливанов, нали? Само даразтяга локуми? - опитваше се да изкопчи някакваинформация от мен.

- Не знам - бях избегнал отговора аз.- Много е решителен - като че ли сам на себе

си говореше Маджо.

***- Има и друго, Кире! - продължи да упорства

Пехливанов, явно си бе навил на пръста на всякацена да въздейства на Малкия. - Опасявам се, чеще останеш излъган. В момента жънете успехисрещу Златко благодарение на твоя респект.

- Не е точно така - замисли се Киро. - Все пакакциите ни ги финансира Големия Маргин. Ахората, които използваме, ги доведе Пешо Щан-гата.

- Да си дойдем на думата - усмихна се Жоро,като се наведе над бюрото му. - Големия...Маргин... - натърти той.

- Какво Големия Маргин... - огледа го с недо-умение Киро.

- Веднага ще ти обясня - Пехливанов се ожи-ви, очите му заблестяха сякаш бе открил вода впустинен оазис след дълго търсене.

Взе лист и химикалка от бюрото на Киро, на-писа „Големия Маргин" и го подчерта дебело. Следкоето отстрани с по-малки букви написа „ПешоЩангата" и ги свърза със стрелка. Отдолу изписаимето на Златко Баретата, веднага го задрасканервно.

- Ако се случи това - удари той по листа, -бизнесът ще премине в ръцете на Щангата, който енеразривно свързан с Маргина. - Заби химикалкатав стрелката, като закова листа в полираното дървона бюрото. - А ти, Кире - погледна го съчувствено, -просто изпадаш от схемата.

Логиката на Пехливанов беше желязна. С то-ва, че зачерта името на Златко, означаваше, чеприема смъртта му като факт. Искаше да обясни нанедоумяващия Киро, че бизнесът остава заМаргина и кучето му Пешо Щангата, а той следкато свършеше черната работа, щеше да бъдеабсолютно ненужен.

- Значи така, а... - замисли се сериозно Киро изабарабани с пръсти по бюрото.

Неочаквано извади забитата химикалка, хваналиста и нервно го обърна.

Написа отгоре с големи букви „Бай Миле" и гозачерта с кръст.

- Като свършихме тази работа - хвърли по-бедоносен поглед към нас, - този... - написа подБай Миле Димата Руснака - ...ни плати лично. Той иго поръча... лично - сниши леко гласа си. - Но... -огледа ни внимателно Киро, след което се наведе ибавно написа под Димата името на Маргина -по-късно се разбра, че този... - посочи го с хими-калката - е платил всичко! Едно не мога да разбе-ра... Този... - прокара писалката по името на Ди-мата - и този... - плъзна я след това и по името наМаргина - съдружници ли са, или единият бачка задругия?

- Ще ти обясня - въодушеви се отново Пех-ливанов. Издърпа химикалката от ръцете му и яположи върху името на Димата. - Този... - извъртя якато стрелка надолу към името на Маргина - има

повече пари от горния... Иначе са съдружници. Азащо и откъде има повече пари... и аз не знам!

- А не може ли да убедим този... - Киро посочис показалеца си Димата - ... да ми поръча този?... -натисна с палец името на Маргина.

Пехливанов се зачерви от напрежение, доризапочна да диша тежко, на пресекулки. Разбираше,че Киро нагазва в дълбоки води. Изненадващодръпна запалката на Киро, която стоеше върху„Ротманс"-а му, сгъна листа и го запали така, кактостоеше върху бюрото. Изчака го да се превърне впепел, внимателно я събра в дланта си, отворивратата на тоалетната и само след секунда се чушумът от водата в казанчето. Върна се лекопребледнял, чертите на лицето му бяха изопнати.Пламъкът, който доскоро гореше в очите му, беизчезнал. Напрежението си казваше думата, новече беше по-спокоен. Колкото и примамливо да муизглеждаше предложението на Киро за времето,докато се върне от банята до масата, бе осъзнал,че му е рано да поеме такава отговорност.

Погледна припряно часовника си. Прекраснознаех, че не бързаме заникъде.

- Да тръгваме? - обърна се към мен, сякашочакваше да го измъкна от създалата се ситуация.

- А ти какво мислиш, Жорка? През цялотовреме мълча! - погледна ме косо Киро. - Не смяташли, че бате Кире предлага най-добрия вариант даизлезем от немотията? Не е ли време и ние дазаживеем като бели хора? - погледна ме с надежда.

Нямах готов отговор. Самият аз все ощеразмишлявах сериозно върху плана му. Но Пех-ливанов не ми даде възможност дори да импрови-зирам.

- Ще го мислим! - почти истерично отговоривместо мен той. След което застана помежду ни,така че вече почти не се виждахме. Пресегна се иотвори вратата.

Децата на Кирчо влетяха в стаята с радостнивъзгласи. Киро се изправи, подхвана ги и гипритисна силно към себе си. Докато излизахме, за

миг улових тъжния поглед, който ми хвърли задтъмните къдрици на дъщеря си.

Глава 16По пътя, след тежкия разговор при Киро, с

Пехливанов тръгнахме обратно за София. Пъту-вахме мълчаливо в чисто новата, бронирана G кла-са, следвани от охраната ни. Стария джип, насле-ден от Поли, го бе дал на лизинг на Киро Малкия.Мислите ми се въртяха около това, колко още даотлагам сформирането на групата, за която го-ворехме преди време с Жоро, за да елиминирамеТаки и да сложим ръка на кокаина. Знаех, чеПехливанов не е човек, на когото може да серазчита. Като нищо щеше да ме хвърли накучетата. Сетих се за великата фраза на Левски, носега тя ми прозвуча някак си различно: „Акоспечеля - печели той, ако загубя - губя само аз". Вустата ми бе останал гадният вкус от горчиватаистина.

Бях зареял поглед през тъмните стъкла наджипа и гледах преминаващите стълбове. В мо-менти като този се чувствах уморен от хилядитесхеми, които трябваше да подреждам в главата си.

- Жорка, не бързай още с групата... - изтръгнаме от мислите ми Пехливанов – Маргина се бави спарите. Явно Димата го е оплел здраво в мрежитеси. Оставил го е да си мисли, че всичко зависи отнего, а всъщност той взема сериозните решения.Затова предлагам, докато чакаме завръщането му,да се позабавляваме. Набра номера на циганкатаГала.

- Избрах си... някаква си Алисия... харесва мидългата й коса!

- Поставяш ми изключително лесна задача -изкикоти се Гала. - Имаш я още този следобед! Ноне очаквай кой знае какво от нея. Едва ли ще теочарова... Доста е семпла.

- Каква е тарифата - учуди се той. - Да не бида е висока, щом е толкова лесна?

- Няма такава. Просто ще те представя като„меценат, ценящ творчеството й". А ти от твоястрана й развий версията, че имаш намерението дафинансираш новия й албум.

Гала удържа на обещанието си.Час по-късно самата Алисия звънна на Пех-

ливанов. След като той й позвъни, чух дългите йобяснения, че била на ваучер. Чистосърдечно сипризна, че живее в „Дружба 1", близо до езерото, ноне било проблем да дойде до хотел „Плиска" савтобус номер 204, щяла да пристигне най-многодо половин час. Обясни как ще е облечена, а науверението на Пехливанов, че ще я познае, защотое гледал всичките й клипове, отговори, че на живо еразлична. Настоя, като дойде до входа на хотела,да звънне отново за по-сигурно.

Приближихме се с джипа почти до входа и сеналожи наистина да сляза да я разпозная, дорислед обаждането й.

Беше права. Нямаше нищо общо с фолкдива-та от клиповете.

Пехливанов беше разочарован не само от ви-да й, но и от облеклото й. Мразеше мацките, скоито излизаше, да изглеждат неглиже и почтибезлични. Но се беше хванал на хорото и трябвашеда го изиграе докрай..

„Звездната" дебютантка примигваше срещунего смутена и зачервена от факта, че стои лице влице с „големия меценат".

- Каква кухня предпочиташ, мила - опита се дасе направи на интересен пред девойчето отВакарел.

Тя стоеше занемяла и не знаеше какво да от-говори. Вероятно познаваше само шопската кухняна мама. Бях дочул как циганката набързо обясниселския произход на момичето. Алисия се настаниотзад. От време на време хвърлях поглед вогледалото за обратно виждане и девойчето миизглеждаше толкова невзрачно и сиво като мишка,

а и така се бе свило в единия край на огромнатаседалка. Не разбрал за объркването й, докатошофираше, Пехливанов изреждаше всевъзможникухни, демонстрирайки грандоманията си. Накраяявно усети от постоянните й отговори: „Кактопрецениш!", „Както искаш!", че тя не може да муотговори, и с леко отегчение каза:

- Окей, ще те заведа на едно място, къдетоможеш да си харесаш каквото искаш!

По пътя се опитваше все пак да разведрималко обстановката и я питаше за участията й.Опитваше се да се държи мило. Девойчетоотговаряше съвсем чистосърдечно, че засега пее внякаква долнопробна кръчма „Вавилон" вработническия квартал „Света Троица". Знаехзаведението, преди се казваше „Занзибар", в негосе събираха висаджиите и кварталът тогаваносеше името „Вълчо Иванов". Само след няколкоминути тя се поотпусна и дори спомена и процентаси, който бил не повече от триста лева.

Разговорът започна да ме отегчава, но и вечебяхме стигнали до избрания тузарски ресторант на„Кристъл Палас", който бе строен и стопанисван отфирмата „Феърплей", но в действителност бесобственост на Симеон Сакскобургготски. Жороимаше навика да води всичките мацки, с коитоизлизаше, тук в ресторанта в следобедните часовена деня, когато нямаше как да го засекат познатина жена му.

След като паркирахме джиповете в подземниягараж, се качихме с вътрешния асансьор на хотелаи обградени от охраната, се отправихме къмресторанта.

За лош късмет на Пехливанов попаднахме науправителката на хотела, която реши да му нап-рави забележка, че като се придвижваме с многоохрана, плашим клиентите на хотела, които биливажни чужденци, и не пропусна да отбележи, че саприятели на премиера.

В друг случай Пехливанов, който уважавашевластта и не искаше да се конфронтира с нея,

понеже нямаше никакво лоби, би подходил дипло-матично. Сега обаче в компанията на фолкпеви-цата реши да се направи на мъжкар, като дори предуправителката засегна действащия министър-председател Симеон Втори.

- Какво да направя, че премиерът не може даконтролира държавата и съм принуден да ходя столкова голяма охрана! - след което хвана Алисия ипобедоносно се отправи към залата на ресторанта.

Покани ме да седна с тях, но не исках да имсветя и реших да вляза в лоби бара, където сипоръчах малко уиски. Не знам какво са си говорили,но откараха близо три часа. На връщане Пех-ливанов упорито настояваше да я закара до„Дружба", но Алисия категорично отказваше.Държеше да я оставим на „Плиска". Докато пъ-тувахме, се обади жената на Жоро. Разпитваше гокъде е и какво прави, но той излъга, че е с мен поработа.

Направи ми впечатление, че скромното мо-миченце изобщо не се притесни от разговора.Дръпнах сенника и в огледалото видях леката йусмивка. Явно се забавляваше от създалата сеситуация.

Когато стигнахме до входа на хотела, Пех-ливанов слезе и галантно отвори вратата наАлисия, въпреки че често коментирахме да не гоправи, във връзка със сигурността си. Никога не сезнаеше дали няма да получи куршум.

Разцелува я бащински по бузите и й обеща, ческоро ще й се обади непременно.

Метна се на волана и без дори да каже нещо,подкара в неизвестна дори за мен посока. Спериферното си зрение забелязах лекото му из-червяване. След около десетина минути мълчаниевнезапно изля чувствата си пред мен. Обясни, чемомичето било мило и непокварено, в общи линии„ангелска душа". Едва когато спря пороя си от думи,ми обясни набързо, че отиваме на автомивка даизмием колата.

Докато чакахме в кафето на автомивката ипиехме минерална вода, от чисто любопитство гопопитах как е истинското име на момичето.

- Предполагам, че Алиса - отвърна уверенотой, сякаш много искаше да повярва, че селянкатапритежава аристократично име.

След около минута-две станах да проверяохранителите ни и едно от момчетата ме заговори.

- Шефе, откъде я намерихте тая кифла? -съвсем безцеремонно ме попита той.

- Коя кифла, бе? - срязах го аз, в първия мо-мент не се усетих.

- Ами, тая дето я водихте на ресторант.- Не знаеш ли, че е известна фолкпевица?- Каква фолкпевица? - разсмя се с глас мом-

чето. - Тя продава салам в нашия блок. Абе, тех-ните имат магазин за колбаси. Често пазарувамоттам, защото ми е удобно, и я засичам как, об-лечена в бялата си месарска престилка, се опитвада тананика някакви мелодии.

- А как се казва?- Не знам. Никога не съм се интересувал от

нея. Не е от оборотните пички в квартала ни. Налити казвам - обикновена колбасарка.

- Я провери - настоях аз, - не можеш ли дапиташ някого?

- Иване - набра телефона на свой съсед мом-чето, - как се казваше онази, която продава саламив нашия блок?

- Ася, казва се Ася - разочаровах малко по-късно аз Пехливанов, като седнах до него.

Видях как лицето му помръкна. Усетих какразбих илюзиите, че е обядвал с Алиса от странатана чудесата.

Глава 17Настроенията на Пехливанов се сменяха като

морски вълни на приливи и отливи. Със сигурностне преживя добре историята с Алисия, но

адреналинът му определено се бе покачил. Втакива моменти знаех, че иска да завърши вечертас някоя перверзна мръсница. И определено такакакто бе заметнал кукичката в морето отфолкпевици, все щеше да му клъвне някоя.

Този път реши да не използва услугите наГала, а директно набра номера на фолк диватаМалина. С нея се бе запознал покрай нейно участиев „О’Азис", когато бе пяла на именния му ден.Ловешката перла, която години наред живееше вСтара Загора, паркира сребристата си S класа,подарък от някакъв провинциален любовник, напаркинга на Халите. Пехливанов явно бе решилднес да се прави на Дон Жуан и с галантен жест йотвори вратата. Певицата бе нахлузила камуфлаж-ни дрехи и кубинки. Напуши ме смях.

- Жориии - изписка тя и го целуна по врата,оставяйки следи от кървавото си червило.

Пехливанов мразеше да го наричат с умали-телни имена и видях как с усилие стисна зъби и йсе усмихна. Отдавна се опитваше да заковеМалина и явно бе решил твърдо да го направи.Имаше я за висока топка и този път реши да сепокаже с нея, дори с риск жена му да разбере. От-правихме се към топ гъзарското заведение „Ъп-стеърс", където се събираха всички клюкари. Впоследно време доста често минавахме оттам, неза друго, а за да се изфукаме с новата си охрана. Иако на повечето места, където ходехме, не имдавахме много да се напъват, тук си имахмеопределен сценарий. Затапваха входа с джиповете,след което правеха кордон, по който минавахме.Случваше се дори да спират минаващия по„Витошка" трамвай, докато се качим в джипа.Самото заведение имаше тераса с прекраснапанорамна гледка към булеварда и докато траешецялата процедура, клюкарите ни наблюдаваха исъс сигурност събираха материал.

Пехливанов се усамоти с Малина в едно се-паре в ъгъла. По негова молба пратих Тупана дарезервира апартамент и маса в ресторанта на

хотел „Атлантик" в Симеоново. Час по-късно, следкато разиграхме етюда с качването, потеглихмекъм хотела.

Жоро се опитваше по всякакъв начин да йнаправи впечатление, макар да виждаше пилотнияджип, който не се отлепяше от нас, постоянновключваше радиостанцията и ги питаше чуваме лисе. Малина не се трогна от цялата история и поцелия път тя си въртеше нейните теми - новиджанти и зимни гуми за S класата, сякаш очаквашеот Пехливанов да й отвори вратите на автокъща ида изсипе богат набор от зимни аксесоари. Той йобеща. Някъде по средата на потока от думи сесети, че „Жорито" е приятел и на Румен Вълка, иведнага поиска да говори. Бе разбрала, че е близъкприятел на вдовицата на покойния Аркан иизвестна сръбска фолкпевица Цеца Величкович.Новата молба на Малина беше да й издейства отЦеца една песен подарък, за да може да синаправи български кавър. Без да се замисли,Пехливанов отново й подари поредното „обеща-ние”.

Наближавахме вече „любовното гнездо", ко-гато тя се присети, че Жоро и брат му строяткооперация, в която смятаха да живеят заедно съссемействата си. Попита дали не е останал някойсвободен апартамент за нея.

- ...И, естествено, се надявам на големи от-стъпки. Ти сам каза, че съм ти най-голямата при-ятелка, Жориии - натърти тя.

Целият този ден с разни чалгарки вече мидойде твърде много. Хванах едно от момчетата даме закара вкъщи, а оставих Пехливанов да сеоправя сам с нахалната певица. На другия денТупана не пропусна да ме осведоми как е протеклавечерта.

След като вечеряла близо два часа и разиг-равала сервитьорите с постоянните си прищевки,Малина обяснила на Пехливанов, че в никакъвслучай не може да остане да спи в този хотел,защото вече си била наела друга стая, в съседен

хотел, и нямало как да се оправдава пред своитеприятели, които я чакали. След дълги увещания сесъгласила да остане, но се извинила, че трябва даоправи грима си в тоалетната. През това времеТупана услужливо донесъл ключа от хотелскатастая на Пехливанов и дискретно го подал. Следтова се оттеглил на поста си до тоалетните.Десетина минути й трябвали на Малина да сепооправи, след което се появила на вратата.Загледала се в мускулестото тяло на Тупана иочите й светнали. Малина открай време си падашепо хубавите мъжки тела на културисти.

- Има и благородни лъжи в този живот, моетомомче - казала тя, като му показала дамски тампон,който държала в ръката. -Тази вечер ще трябва даизлъжа шефа ти - и се врътнала. - Жориии, току-щоми дойде... Нямаш късмет, моето момче -изпискаларазлигавено към Пехливанов.

Жоро сдържал гнева си, качили се в джипа и явърнал до паркинга на Халите, където бил мер-цедесът й.

- Нали няма да забравиш за джантите и гу-мите, за песента на Цеца и за апартаментчето ми? -казала на изпроводяк Малина.

Жоро беше упорит, що се отнасяше до жени.На всяка цена бе решил тази вечер да не остане насухо. Обадил се на друга певица - циганката Бони,която на същия имен ден бе пяла заедно с Малинав дискотеката.

Тупана не присъствал на разговора им вджипа, но ги следвал отново до хотела вСимеоново. Успял да чуе, докато се качвали внаетата стая за Малина, как поредната чалгазвезда прошепнала в ухото му:

- Нали няма да забравиш за онези десет хи-ляди лева, за които те помолих, миличък?

***Докато обикаляхме на следващия ден по ка-

фенетата, успях да подочуя откъслечни фрази от

момчетата, които се възмущаваха от Пехливанов,как е могъл да преспи с „циганката, която смърдялана пот".

Пехливанов пред мен си мълчеше като пар-тизанин на разпит. Смяташе, че никой от неговитемомчета не би го издал. Но денят му се превърна вкошмар, когато Малина не спря да звъни, да питакакво става с нейните гуми и джанти. Пехливановизпрати хора да проверят, но ентусиазмът му сеохлади, като разбра, че цената им е около 2000евро. Въпреки това я успокои, че е поръчал, нощели да ги доставят след около седмица.

Малина обаче явно беше от стара коза яре итакива не й минаваха. Предния ден бе научила отнего, че преди време бе купил бус „Мерцедес", скойто смяташе да вози охранителите.

- Ми като не можа да ми намериш зимни гуми,аз как да ходя до провинцията? - чух я как селигави в телефона. - Дай ми пилотния си джип.Нали ми каза, че имаш и бус.

На Жоро това му се стори добра идея. Тряб-ваше ми около час да го разубедя да не правиглупост и да не си дава джипа на някаква мало-умница. Изтъкнах му факта, че ще се изложим предвсички.

- Не ми пука! - отговори ми той.- Като нищо, докато тая се мотае с джипа ти,

могат да ти сложат подслушвателни устройстваили, не дай си, Боже, бомба.

Това като че ли го отрезви и охлади мерацитему да се прави на джентълмен. Още повече чевече се бе ядосал, защото за два дни го бешенаправила за смях, и реши да й отмъсти. Открайвреме Малина криеше годините си. НакарахПехливанов привидно да й обещае джипа, но да йпоска данните, за да й направи пълномощно.

- За какво ми е пълномощно бе, Жории? Менцяла България ме познава - усъмни се Малина.

- По-добре е да го имаш. Не знаеш кой ще теспре на улицата. И без това куките не ме обичат.Ще ти правят справки и ще ти създават проблеми.

След близо два часа размисъл най-накрая Ма-лина прати SМS с ЕГН-то и данните от личната сикарта. Оказа се, че е 67-и набор. Малко след товаПехливанов й написа дълъг SМS, в който йобясняваше, че е меркантилна и комерсиална, чесе е опитвала да го използва и нямала никаквичувства към него. Не че тя някога се бе опитвала дадоказва нещо подобно.

Отговорът на Малина беше кратък и въп-росителен: „Нали няма да разгласяваш кой наборсъм?".

Едва приключихме сагата с Малина, и теле-фонът на Пехливанов загря от обажданията надругата.

- Фолкпевицата Бонка от Сливен - обясни ми снеудобство той. - Иска ми десет хиляди леваназаем. Нали се сещаш, че никога няма да ми гивърне. Сигурно си мисли, че имам десет милионадолара и няма никога да си ги поискам... Че на мендесет хиляди ми излиза цялата охрана на месец -ядоса се Жоро и изключи телефона си.

Денят наистина беше тежък. Като излизахмеот заведението, където убихме доста време, на пъткъм джипа ни, съпровождани от охраната, чухмепукотевица в краката си. Нещо присветна. Част отмомчетата се хвърлиха върху нас, а останалитезаредиха пистолетите си. Атентаторите се оказахадвама подпийнали турски бачкатори, които стояха встар Москвич и хвърляха пиратки по нас.

- Абе, вие ненормални ли сте - хванах единияза косата, след като се поотърсихме от първона-чалния шок.

- Не се сърди, бате! Видяхме, че много се па-зите, и искахме да видим как ще реагирате!

Направих знак на охраната да ги наритасериозно. След което с Пехливанов решихмеединодушно, че ни е лош ден и че е по-добре да сеприберем.

И следващият не бе по-добър. Предната нощсе беше самоубил Величко Тонев. От известновреме лежеше във Военна болница. Цирозата му

сериозно бе напреднала. Отказал на многоброй-ните си приятели да му помогнат с пари за тран-сплантация. Някак си бе загубил хъс за живот и нежелаеше да му се прави подобна интервенция.Затова не издържал и се хвърлил от болничната систая.

***Погребението на Величко беше в Боянските

гробища. Повечето от тленните останки на из-вестните ни босове почиваха там. На погребението,освен близките му, дойдоха почти всички, с коитогодини наред въртеше бизнес. Знаех, че Величко,който напоследък не бе в добро финансовосъстояние - една седмица преди да влезе вболницата, бе изчистил всичките си заеми. Имашеи членове на Масонската ложа. От години Величкобе масон. По-интересното бе, че на погребениетосе бяха изсипали всичките столични „стриптийзбарове". Момичетата сякаш се бяха наговорили даса в черно и с къси поли.

Да го изпратят в последния му път, бяхадошли и повечето известни софийски курви, макари вече омъжени. Не бяха забравили беднитестудентски години, когато Величко ги спонсорира-ше.

Церемонията започваше, когато пристигнабрадясал и в ужасен вид Киро Малкия. Беше сам,без никаква охрана. Предишната вечер Пехлива-нов едва го беше намерил, беше се покрил в по-редния провинциален хотел, този път за около двеседмици.

- Вече мислех, че няма да дойдеш - подшушнаму той.

- Ти за какъв ме имаш бе, Жоро? - поразсърдисе Малкия. - Вярно е, че съм много зле, но за нищона света няма да го пропусна. Помниш, че предигодини Величко използва връзките на братовчедси, за да помогне на болната ми майка.

- Къде са ти момчетата? - попитах го аз.

- Умориха се и избягаха - усмихна се киселотой. - Никой не може да издържи на моя ритъм -след което се вторачи във водещата на „Море отлюбов" Наталия Симеонова, която, придружаванаот възрастна жена, седеше до майката на Величкои ридаеше неутешимо.

- Величко имаше вкус... И тази ли е чукал? -изцепи се Киро.

- Стига си богохулствал - смъмри го Пехли-ванов. - Денис, мъжът на Наталия, му е бил съу-ченик. Разбрах, че е в САЩ, затова пратил майка сии жена си.

Заваля дъжд и се наложи да преместят ков-чега под дървения скован навес. Бях разстроен инямах намерение да минавам за последно „сбогом".

- Не искам да плаша хората с вида си - про-мърмори Киро и ме последва.

Дъждът се усили. Но не можа да отмие моитемисли, предположих и на Киро. А той ми изг-леждаше съсипан под попрегърбената си фигура.

- Ей т'ва е животът, Жоро - тупна ме нео-чаквано по гърба той. - Величко беше добър човек,а не престъпник като нас. И в крайна сметка и той етам под сайванта - махна с ръка Киро.

- Където ще отидем и аз, и ти, нали? - ус-михнах се криво.

- Да, където ще отидем и аз, и ти - повторикато ехо след мен. - Без значение какво щенаправим оттук нататък - поразведри се малко,сякаш тази мисъл напълно го успокои.

Глава 18Погребението на Димата Руснака се случи в

най-отвратителния ден. Не беше студено, а неуют-но - влажно и гнило.

Охранителите стояха като замръзнали по про-тежение на целия гробищен парк от двете странина улицата. Всички имаха комутатори и през петминути отговаряха стриктно на шефа на охраната.

Те също приличаха на гарги с черните си облекла.Тук-там ги разреждаше по някой полицай, който несмееше да вдигне дори поглед към тях. Бяха гипуснали просто за присъствие.

Пред централния вход дремеха като нани-зани на синджир шест-седем мерцедеса S класа.Собствениците им отдавна седяха по местата си вцърквата, където щеше да се състои опелото.Никой не можеше да влезе без покана. Още повечевътре в гробищния парк бе разположен третикордон с охрана - все здрави и мълчаливи момчета.

Отделно от тях неколцина бодигардовенаблюдаваха внимателно околното пространствоза снайперисти, а няколко мъжаги носеха куфарче-та в ръце. Така наречените тапи, измислени, за дазаглушават евентуално поставени бомби и да пре-дотвратят взривяването им с джиесем сигнал.

Към един часа следобед през централниявход с 200 км в час влетя чисто нов „Мерцедес600", навлезе по алеята и спря на границата, докоято свещениците позволяваха близост до църк-вата. Десетина бодигардове веднага се появиха скевоарени одеяла. Заградиха отвсякъде слезлия отзадната врата нисичък мъж и с бавна крачка сепридвижиха към църквата. Едва когато влязохавътре, всички разпознаха Големия Маргин. Бешетолкова блед, че създаваше впечатление за без-плътност. Не поздрави никого. Кимна едва забели-жимо на главния свещеник да започва опелото.Някак си потъна в черния си костюм, сякаш се скрив себе си.

Час по-късно шествието потегли към послед-ното убежище на Димата. Момчетата с кевоаре-ните одеяла отново заградиха Маргина. Напред-ваха бавно, пък и нямаше закъде да бързат. Околотях се настани непоносима тишина и свещеницитепроправяха път през нея със своите кандила ипеснопения. Пред гроба времето спря. Очакванетода се случи нещо необичайно увисна във въздуха.И то се случи. Маргина внезапно разбута телохра-нителите си и се хвърли върху ковчега. Отвори го с

един замах. Сетне започва да милва и да целуваДимата, размаза му целия грим, раздърпа костюмаму и накрая силно го прегърна:

- Ставай! - крещеше той. - Събуждай се, Дима!Не те пускам да ходиш никъде!

Тълпата замря. Никой не се осмеляваше да сенамеси, най-малко неговите бодигардове.

- Заклевам ти се... - продължаваше да бие той.- Заклевам се в най-скъпото си - обърна се иизненадващо стана. - Заклевам се, ще те намеря,където и да си, Младене - вдигна юмрук Маргина,отдръпна се от гроба и без да поглежда назад,тръгна към колата си.

***Октомври винаги е бил най-хубавият есенен

месец в София. През деня слънцето грееше меко инякак си гальовно, а вечерно време лек ветрец отВитоша откъсваше по някой пожълтял лист отклоните на кестените. Улиците се изпълваха с хора.Повечето от заведенията все още бяха с изкаранимаси по тротоарите, на които приятелски компаниисе черпеха с бира. Дъхът на отминаващата есенвсе още се чувстваше, но в късните часове вече сеусещаше и полъхът на идващата зима.

Малко преди полунощ около дискотека,,О'Азис" до старата баня се забеляза някаквостранно раздвижване. Първо пристигнаха двеаудита. Едното спря на отсрещния тротоар и отнего наскочиха пет яки момчета, а друготопродължи да обикаля около района - надясно по„Мария Луиза", сетне по „Симеон", после по „Сер-дика" и отново по „Екзарх Йосиф". Две полицейскиколи също се примъкнаха тихомълком и заградихатротоара към входа на дискотеката. Едната откъмХалите, другата откъм банята. През това време побулевард „Дондуков" с бясна скорост препускашекортеж от три бронирани автомобила. В средатаедна S класа 600, в която Маргина закачливо сииграеше със смъкващите се, по изключение за този

тип бронирани автомобили, автоматични стъкла, заужас на охраната си. Видимо беше в добронастроение. Отпред водеше джип G класа, пълен сохранители, отзад също го следваше подобен джипс още 5-има бодигардове. Бяха специалноподбрани за случая. Всичките по два метра високии широки като гардероби в раменете. Кортежътзави внезапно по линията на трамвая, излезе на„Екзарх Йосиф" и закова пред заведението. Дватаджипа заградиха мерцедеса така, че дори някой дастреля с гранатомет, снарядът да не достигне донего.

Охранителите извадиха кевоареното одеяло,измъкнаха Маргина от колата и с лекота го прене-соха до входа. Там той се отпусна, заприличадонякъде на нормален посетител, решил да сепозабавлява през нощта. Както обикновено,панталоните му стояха като крадени, а сакото бешеподбрано доста ексцентрично - жълтеникаво, накарета. Перчемът му изглеждаше доста разпилян,гривата отзад покриваше яката на сакото. Никой несмееше да задържи погледа си по-дълго върхунего, затова той се хилеше глуповато и поздравя-ваше познати и непознати.

***Спря се пред служебното сепаре и се здра-

виса с мен и Пехливанов по типичния си начин -сякаш се канеше да играе с нас канадска борба.

- Доживяхме да се видим!- Доживяхме! - кимна Пехливанов. От известно

време се беше напомпал и все повече заприлич-ваше на културист с очертаващите се под тяснатаму риза бицепси и здрав плосък корем. Аз бях це-лият облечен в черно и с леко набола брада. Не ка-зах нито дума.

Маргина потри ръце, изгърби се малко и сенастани до нас. Охранителите му на секундатадръпнаха пердето и се наредиха отпред със скръс-тени ръце и дискотеката постепенно оживя.

- Имаш ли питие в колата? - попитах аз. - Дапратим някой да ти го донесе.

- Е, ще пия от вашето.- Нали си уискаджия? Ние наливаме „Русский

стандарт".- Нищо. Днес ще се присъединя към вас.Напрежението леко падна, макар че двамата с

Пехливанов си давахме ясна сметка, защо Маргинасе съгласи да пие от нашата водка. Все пак ние ябяхме опитали преди него.

- Момчета - изправи се той и по навик заестойка, подобна на тази, с която се почваше схват-ката в борбата. - Дължа ви едно извинение. Четиригодини не сме се виждали.

- Пет - поправи го Пехливанов. - Пращаше миизмекяри за посредници.

- Пет да бъдат - направи се, че не е чул пос-ледното Маргина. - А ти защо не дойде на пог-ребението? Пратих ти покана, бяхте приятели с Ди-мата.

Жоро не отвърна нищо. Маргина разрошиперчема си и спокойно продължи:

- Разбирам те, че не искаш да попаднеш вполезрението на ченгетата. В нашия занаят е така.Не можем да се видим живи, а мъртви - още по-малко. Какво да се прави.

Аз изобщо не се затрогнах от прочувственатаму реч. Продължавах да гледам строго, като отпи-вах от чашата си от време на време. Едва когатомълчанието натежа на кантара, глухо се обадих:

- Пет години ни остави сами да водим биткатасрещу Младен, дори взе негова страна. А сега ид-ваш при нас.

- Не съм взимал никаква страна, момче. Прос-то застанах до него като наблюдател. Аз съм сиселянин човек, вие ме знаете. Не ставам за такиваигри.

- Имаме сведения, че най-големите беди вър-ху нас се стовариха именно от теб.

- И така да е било, хора сме, трябва да сипрощаваме! Вие като ме наричахте шушумига, аз

простих ли ви? Простих ви. Оттук насетне трябвада работим заедно, момчета.

- По какъв начин? - допих водката си на екс аз.- Мисля, че още преди време ви пратих вест -

ще финансирам всичко, но няма да се появявамлично. Ще ви пратя Баджо. Знам, че не е на вашетониво, обаче смятайте, че каквото ви каже той, виказвам аз. И ви повтарям - парата от мен - облегнагръб Маргина.

- Много мръсна вода се натрупа през тези петгодини, Краси! Много помия - размърда раменетеси Пехливанов.

- Така е, момчета! И ще ви кажа защо. Налиме виждате, че не съм пил и не съм дрогиран -протегна ръце над масата той, за да се убедим, чепръстите му не треперят. - Всичките простотии,всичките безумия, които съм направил досега, сазаради Жени. Оттук нататък я забравям завинаги.Имате ми думата. Заставам до вас срещу Младен спарите си и без да се интересувам какво мисли тяпо въпроса.

- Каква е гаранцията, че отново няма да сеповедеш по капризите й? - недоверчиво го пог-ледна Пехливанов.

- Ще ти кажа - наля си пълна чаша с водкаМаргина и я обърна на екс. - Сега, като си признах,нали може да пийна?

Мълчанието отново се възцари на масата.Ние бяхме доста смутени от тази изненадващаизповед, пък и нямаше съмнение, че я чувамепърви. Маргина не си падаше много по приказките.Разполагаше приблизително със стотина думи,които му стигаха да си върти бизнеса, но за всякадруга тема полагаше неистови усилия, докато горазберат. Личеше си, че е изтощен.

- Използвах една изпитана терапия, момчета!- изтърси без никаква подготовка той. - Правил съммного тройки с нея и с някои от нейните момичета,но този път извиках Баджо. „Ще те...?" - показах й гоаз- „Защо не? - зарадва се тя. - Какъвто и к.р да ми

дадеш, все е добре! Десет години само теб гледам".- И натаковахте ли я? - полюбопитствах аз.- Натаковахме я! След което, ако щете вяр-

вайте, ми мина. Не ми пука за нея.- Сериозно ли говориш?- Ей на, честен кръст! Това е истината.- Нещо не те разбирам, Краси! - намеси се

Пехливанов. - Искаш да ми кажеш, че за всичко еотговорна Жени Калканджиева? Някак си не ми севръзва... Ти си сериозен мъж.

- Че това какво ми пречи да се влюбя? - из-въртя глава към него Маргина.

- Нищо - сви рамене Жоро и го погледна свъзхищение.

Аз също се почувствах някак си особено. Из-поведта му бе потресаващо искрена дори и за него.Обикновено не показваше чувства. Кой знае колковреме бе крил мъката си под маската на Големиябос.

- Загубих Димата - смени темата той. - Знаете,момчета, колко трудно допускам някого до сърцетоси. Но като го приема, то е за цял живот. Него гобях приел - извади кърпичка и избърса сълзите си.И Жени съм я приел, но както вече казах - за мигдолових твърда нотка в гласа му, - мина ми! Носишвина за смъртта на Димата - втренчи се в мен.

- Знам - удържах на погледа му.- Краси... - сложи ръка на крака му Пехлива-

нов. - Жоро само му разказа как едни турци хвър-ляха по нас пиратки. Смяхме се много.

- По моя край много смях не е на хубаво - забипоглед в земята Маргина.

- Ти вярваш ли в това? - загледах се в него сизвестна доза тъга. Предпочитах да срещнавраждебния му поглед, отколкото да отправя взор,впит в краката си.

- Не вярвах - потри върховете на обувките сиедна в друга. - Ама, ей на, случи се... Излязъл отонова шибано кафене... как му беше чоглавотоиме?

- „Ъпстеърс" - услужливо му подсказа Пех-ливанов.

- Бил точно с десет души охрана - сякаш не гочу, - ама нали не им даваше да го пазят, ходешепред тях.

- Беше горд.- Ама мъртъв! - този път реагира Маргина. -

Помислил си е, че и него някой го ебава с пиратки...- Краси, одеве, като дойде, останах с впе-

чатлението, че е за добро - прекъсна го Пехли-ванов. - Сега се опитваш да ни качиш вина...

- Не бе... Аз на нищо ли нямам право? Ни дасе влюбя, ни да тъгувам...

- Самоизмъчваш се, като си припомняш случ-ката! - сякаш се опита да му вдъхне кураж Пех-ливанов. - Брат ми Любен е бил в кафенето, раз-каза ми я. Куршумите светкали в краката му, вечепритъмнявало. Явно наистина се е объркал, че сапиратки, защото разбутал охраната и започнал дагледа злобно към терасата...

- Беше си повярвал - тихо прошепна Маргина.- Сигурно. Надявал се е, че ще опердаши ви-

новника.- Явно е зле, защото изведнъж се е стропо-

лил, разказа ми още същата вечер брат ми.- Е, тогава са го уцелили в сърцето - разгърна

отново кърпичката си Маргина.- Защо се забави толкова дълго време в чуж-

бина? - включих се с въпрос в разговора.- Сигурно му се е усладило... Тук това живот

ли е? Не можеш да стъпиш на тротоара. Може иГоспод да е намерил там... - някак несвързанопродължи Маргина.

- Че той беше атеист, бе! - невярващо се вт-ренчи Пехливанов.

- Защото не искаше да вярва в тоя, нашия...местния Господ! Не може да е само секс... Т'ва самного години, щяха да си омръзнат.

- Лошо ли ти е, Краси? - втрещи се съвсемПехливанов, вече не можеше да улови връзката вдумите на Маргина.

- По-добре съм, даже съм напът да се опра-вя... напълно! Щото вече не мисля да ходя да семоля... на Господ! На тоя, нашия де... Край, дотукбях с него!

Пехливанов се опита да ми направи знак, чевече е достатъчно разстроен и да не му обръщамвнимание. Улови го веднага.

- Не съм луд, момчета! - усмихна се Маргина. -И да не съм ви чул да се оплаквате... Няма от кого.Вие си нямате Господ!

- Нали и ти вече няма да ходиш при него? -изстрелях напосоки въпроса си. Вече започваше дами писва. Разбирах, че е добре, но явно се гаврешес нас.

- Няма. Мисля да си го върна, там горе нанебето! - натисна леко радиостанцията си, колкотода се появи охраната. - Хвърли ми вода!

Момчето след миг подхвърли бутилката иМаргина ловко я улови. Пресуши я почти до дъно.Изправи се. Ние не помръднахме.

- Е, аз ще тръгвам! К'вото съм казал, си ос-тава... Всичко ще минава през Баджо. Вижте там...ако можете да откриете Младен!

- А Жоро Илиев?- Казал съм ти още преди осем години - пог-

ледна ме закачливо Маргина.- Тогава офертата ти беше двеста хиляди

марки.- Да ги направим евро, а? - намигна ми.- А кой ти е Господ? - вече бях схванал - хем

си е в час, хем не ни ебава.- Генерала.- Бойко ли, бе? - изненада се Пехливанов.- Любен Гоцев.

Епилог

Беше си заминал.Пехливанов приседна на бара, лигавеше се с

една от барманките. Не му беше до това, но потози начин разпускаше. На мен ми стана тъпо. Неумеех да релаксирам по никакъв начин. Мислех заДимата. Не ми беше мъчно за него. През всичкитегодини се опитваше да ме използва. Сега бяхме вкоалиция с Маргина и рано или късно щяхме дастигнем до Младен.

Когато мислех, че Маргина говореше несвър-зано, явно е имал предвид, че Младен и Гоцевимат силна любовна връзка. Ако ударехме Младен,а Гоцев останеше жив, щеше да мъсти за него. Иотмъщението му щеше да бъде страшно. Бешевъзрастен и нямаше нищо друго за губене, освенлюбовта си.

Димата беше сигурен в това. Потърси ва-рианти да не се връща в България. Бе разбрал, чеспасение от Гоцев няма. И не защото бешеличност, а защото беше избран, докато е жив, даслужи на двете най-могъщи държави... еднов-ременно.

А там горе... мястото на Господ се пазеше,който и да бе той и в който и момент да си оти-деше. Тук винаги щеше да остава неговият На-местник. Без значение какво щеше да бъде иметому.

Сега просто се казваше... Любен Гоцев!

Очаквайте в „BG Кръстника 4”

Този път дори най-посветените от ъндъргра-унда можеха само да гадаят кой е убил Жоро Или-ев.

Най-логично беше да е Маджо. Наскоро в съ-щия „Буда бар", където бе намерил смъртта си,Жоро бе пребил Рахмат Сукра. Бившият борец уп-равляваше петролната фирма, а след като Младенсе оттегли в чужбина, пое и останалата част отбизнеса му. За съжаление убийствата никога неотговаряха на логиката. За това и следователите,които търсеха логичния път, удряха на камък. Такъвтип убийство не можеше да се организира за някол-ко седмици. Иначе за Младен този слух бе добредошъл. Донякъде възстановяваше позагубените мупозиции в България.

„Със сигурност е Маргина!" - твърдяха тези,които не си даваха много труд да мислят.

Точно десет години Маргина бе поръчвалубийството на Жоро Илиев, но имено това лято сеотказа. След смъртта на Димата Руснака се чув-стваше самотен. С Жоро бяха съученици от „Олим-пийски надежди". Маргина първи направи крачка дасе сдобрят. Искаше да го спечели във войната сисрещу Младен. И той, и Маджо не бяха забравилисъвета на генерал Любен Гоцев: „Сам борът не ебор", обичаше да казва старикът.

„Ако убием Жоро Илиев - често ми бе казвалМаджо, - ще останем само една групировка. Такаще принудим дори правителството, в което сме ин-вестирали много пари, да ни удари. Трябва да имахармония, не бива да нарушаваме равновесието!"

Вестниците раздухаха версията, че Жоро билтуристически бос. Убили го заради интереси в ту-ризма. Та той имаше само няколко малки хотела.Какъв туристически бос можеше да се нарече на

фона на Георги Гергов, Николай Банев, братя Ди-неви, Ветко Арабаджиев, да не говорим пък за Ди-митър Янков, Славчо Христов и Емил Кюлев.

Жоро беше бълха, която се задоволяваше и смалко. Стигаха му курвите, кокаина, яхтата и коли-те. Все още му бяха останали верноподаници,макар и малко, но за сметка на това го ласкаеха отсутрин до вечер.

***- Киро Малкия разбра, че е ударил звездният

му миг. Не се страхуваше от никого и от нищо. Сегаза първи път имаше и сериозен гръб. Отдавна ис-каше да се разправи с Васо Кьоравия от Благоев-град. Навремето Кьоравия го изхвърли от града иго унизи. Райко Кръвта от Перник смяташе да под-мине просто като пътен знак. С тях можеш да сесправиш, но не забравяй, че Жоро Илиев им ешапка - напомняха му някои от най-верните мухора.

- Слагам си го на оная работа аз Жоро. Той неотмъсти за брат си, пък к'во остава за кучетата.

Киро намали алкохола и напълно спря дрога-та. Смяташе, че има дълг към семейството си итози път трябва да го подсигури завинаги. Предсто-ящата среща с банкера Кюлев леко го притеснява-ше. Не за друго, а защото Киро мразеше да изпол-зва купешки думи. За разлика от Кюлев, за когототе бяха просто начин на изразяване.