ШУМЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ

ЕКОЛОГИЧНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И НОРМИ

ЛЕКЦИОННИ БЕЛЕЖКИ

Проф. д-р Нешо Чипев

2015 г.

2

ПОНЯТИЕ И ПРЕДМЕТ НА ЕКОЛОГИЧНОТО ПРАВО

Екологичното право (ЕП), или още правото за околна среда (ОС) играе

съществена роля в разрешаването на екологични проблеми. Неговата цел е да осигури,

чрез съответните правни норми, екологосъобразно взаимодействие между обществото

и природата. Ефективното прилагане на екологичното законодателство се очертава като

един от важните фактори в разрешаването на сложните екологични проблеми на

съвременното общество.

Екологичното право (ЕП)(право за околната среда) регулира два вида

обществени отношения:

- Отношения, свързани с опазването на околната среда или отделни

нейни компоненти от замърсяване или увреждане, т.е. с качествената

страна на екологичните проблеми;

- Отношения, свързани с рационалното използване на природните

ресурси, т.е. с количествената страна на екологичните проблеми. Те

възникват в процеса на взаимодействие между обществото и

природата.

Обект на тези взаимоотношения е околната среда като цяло или отделни нейни

компоненти.

Субект на тези взаимоотношения може да бъде всеки от правните субекти на

българското право – държава, общини, юридически или физически лица.

«Екологичното право (правото за околната среда)» е раздел на обективното

право на Р. България. То представлява съвкупност от правни норми, които регулират

обществените отношения свързани с опазване на околната среда от една страна, и от

друга страна с рационалното (устойчиво) използване на природните ресурси за

удовлетворяване на потребностите на обществото.

Под «метод» на правно регулиране се разбира закрепените в правните норми

начини на въздействие върху поведението на правните субекти, т.е. начините по които

се регулирт съответните обществени отношения. Екологичното право съчетава

използването на два метода – императивен (властнически) и диспозитивен

(равнопоставеност на правните субекти). Тези два метода не се комбиниран в някакъв

смисъл, а се използват поотделно в зависимост от всеки конкретен случай.

Екологичното право има отношение към конституционното право.

Конституционното право отделя внимание и на проблемите на околната среда, но до

3

известна степен, защото конституцията е най-общият закон. Според чл. 15 от

конституцията – държавата има задължения да опазва и възстановява околната

среда. Държавата е длъжна да осигури на хората благоприятна околна среда (Чл.55).

Всички граждани от своя страна, трябва да опазват околната среда. Всеки

гражданин има право да иска и да получи информация за състоянието на околната

среда (Чл.41).

Екологичният ангажимент на държавата е вътрешно присъща част от нейните

функции. Освен посочените по-горе основни конституционни текстове, към околната

среда се отнася чл. 21 от Конституцията: "Земята е основно национално богатство,

което се ползва от особената закрила на държавата и обществото" и чл. 55, който

формулира правото на здравословна и благоприятна околна среда в съответствие с

установените стандарти и нормативи в основно човешко право.

В ЕП има елементи от Гражданското, Административното и Наказателното

право, но кръга на уреждане на общи отношения при екологичното право е много по-

широк. Специфично за ЕП е правото на получаване на информация за състоянието на

околната среда.

Международното Право за околната среда се урежда от над 150 междунардни

нормативни актове. Създават се много междуправителствени и неправителствени

организации за опазване на околната среда. Екологичното право е и международно

право, защото когато има замърсяване на околната среда, то не познава граници.

Създават се и международни нормативи за опазване на околната среда.

Като особено важно следва да подчертаем и присъствието на чл. 5 от

Конституцията, който дава рамките на т. нар. пряко действие на основния ни закон.

Според него международните правни норми имат предимство и действуват пряко

след ратификацията и публикуването им, когато вътрешното право им противоречи.

В българското право за околна среда (екологично право) е възприет т.нар.

„вертикален нормотворчески подход”, който включва един основен (базисен) закон

(Закона за опазване на околната среда – ЗООС), определящ общите параметри на

държавната политика, и специални закони, уреждащи опазването на отделните

природни компоненти. Тази законодателна схема позволява на изпълнителната власт

гъвкаво да въвежда (с подзаконови нормативни актове) технически параметри по

опазване на ОС.

4

Подотраслите на екологичното право могат да се групират в две групи:

1. Обща част – тук се отнасят правни проблеми, свързани с управлението на

околната среда.

2. Специална част – тук се отнасят правни проблеми, свързани с опазването на

отделните природни ресурси, защитените територии, биологичното разнообразие, както

и с дейности, оказващи значително въздействие върху ОС, напр. замърсяване на

въздуха, водата, химичните вещества и т.н.

РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКОТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО В

ОБЛАСТТА НА ОКОЛНАТА СРЕДА

Екологичното право (ЕП) е сравнително нов отрасъл в общата система на

правото. Независимо от това обаче, то си има своя история.

Известно е, че още древните мислители в рамките на своите философски или

политико-правни учения анализира връзката между човека и природата и правят

заключения за възможните разрушителни дейности на човека.

В началото на XIV в. индустриалните дейности започват да нанасят сериозни

щети на природата. Тази тенденция се засилва с установяването на нов тип

обществено-икономически отношения, подчинени на законите на бързо икономическо

развитие. През 1669 г. във Франция е публикувана “Заповед за горите”, с която се цели

предотвратяване на обезлесяването.

Индустриалната революция в Западна Европа, започнала през XIX в. предизвиква

сериозни въздействия върху ОС и съответно тревога сред учените, които правят

първите стъпки за промяна на ценностната система на обществото, насочена към

отказване от разбиранията за надмощието на човека над природата.

Обособяването на екологичното право в България става на доста късен етап.

Условно, развитието на законодателството в нашата страна може да се раздели на три

периода:

1. Период на развитие до Освобождението (1878 г.)

2. Период след възстановяване на българската държава до Втората световна

война (1945 г.)

3. Период на развитие след Втората световна война.

5

През първия период има много малко данни за някакви форми на

природозащитно законодателство. Правната система в рамките на турската империя е

изградена изцяло в духа на обичаите и нормите. Например, според обичая, всеки имал

право да събира свободно гъби, ягоди, мъх, жълъди и др. Принципът, който определя

това „природоползване”, се основавал на разбирането, че онова, което не е било садено

от човешка ръка, а никне свободно, може да бъде събирано, без да се търси разрешение

от когото и да било.

Трябва обаче да се отбележи, че в определени насоки (земи, горски имоти, лов и

др.) в турската империя е съществувало доста развито законодателство, най-вече като

правно регулиране на собствеността. От този период са известни два закона – Законът

за земите (1858 г.) и Законът за горите (1870 г.).

Законът за земите от 1858 г. е всъщност първият общ закон от този период. В

него земите се разделят на 5 категории, включващи държавни, частни, земи за общо

ползване и др.

Законът за горите (1870 г.) различава 4 категории гори – общински, държавни,

вакъфски (на специални организации, напр. религиозни) и частни, които имат различен

режим на ползване.

След възстановяването на българската държавност (1878 г.) се поставя начало на

бързо развитие на законодателството в т.ч. и на природозащитното. Приемането на

основния закон – Търновската конституция (1879 г.) поставя основите на

нормативна рамка, в която се вместват и някои закони, свързани с опазване на отделни

природни обекти. През този период се приемат някои закони, с които се поставя

началото на неосъзната природозащитна ориентация. По-важни закони са: Законът за

горите (1883 г.), Законът за ловните билети (1888 г.), Законът за водните синдикати

(1920 г.), Законът за рибарството (1883 г.).

Пръв опит за създаване на общ нормативен акт със статут на рамков закон в

областта на защита на природата е приетият през 1936 г. Закон за защита на

природата. На базата на оформящата се нова стратегия, насочена към ограничаване на

антропогенното въздействие върху природни обекти, се създава Съюза за защита на

природата.

С приемането на първата републиканска конституция от 1947 г. се поставя

началото на нов вид природозащитно законодателство, свързано с основния принцип на

конституцията – господстващо значение на държавната собственост. Тази принципна

основа се запазва и в Конституцията от 1971 г.

6

През втората половина на 70-те години на XX в. започва преориентация на

държавната политика в областта на ОС и създаването на първични модели на ново по

характер природозащитно законодателство. От този период са и най-важните закони в

областта на защитата на основни природни обекти – Закон за защита на природата,

Закон за опазване на въздуха, водите и почвите от замърсяване, Закон за водите, Закон

за ловното стопанство, Закон за рибното стопанство. През този период страната

ратифицира и много важни международни договори. За първи път в България се

въвежда понятието „национален парк”. През 1931 г.е обявен първият резерват в

България - Силкосия. През 1934 г. е обявен първият “народен” (сега природен) парк не

само в България, но и на Балканския полуостров - Витоша.

Началото на новата, европейски ориентирана политика по опазване на околната

среда, се поставя с Конституцията от 1991 г. За пръв път във върховния закон на

държавата е издигнато правото на здравословна и благоприятна околна среда. През

1991 г. се приема и първият устройствен закон по околна среда – Законът за опазване

на околната среда.

Закон за защитените територии (ЗЗТ), който защитава природни територии

(паркове и резервати) е обнародван през 1998 г. от тогавашното Народно Събрание, а

последно е изменен през 2009 г. В момента териториите попадащи под закрилата на

този закон представляват около 5% от цялата територия на Република България. В

защитените територии влизат над 7% от територията на горските площи.

7

ДЪРЖАВНА ПОЛИТИКА В ОБЛАСТТА НА ОКОЛНАТА СРЕДА

Държавната политика в областта на околната среда (държавна екологична

политика - ДЕП) се формира в резултат на цялостния процес на глобални обществено-

икономически и политически промени през отминалия XX в.

Общите принципи на ДЕП имат много по-широки измерения от правната

политика по опазване на околната среда. Правото е само един от инструментите за

осъществяване на целите и стратегиите, заложени в общата ДЕП.

Правната политика по ООС в нашата страна следва няколко основни тенденции:

1. ООС се определя като една от основните функции на държавата;

2. Основните принципи на ООС се въздигат в конституционни принципи;

3. ООС се обособява като самостоятелен отрасъл в рамките на

действащото законодателство;

4. Съчетаване на централизираното с децентрализираното управление на ОС;

5. Синхронизиране на националното законодателство с международно

установените норми и стандарти по ООС.

Всички тези тенденции очертават общата рамка на екологичната стратегия и на

конкретните законодателни решения. Водещо значение имат онези директиви, наредби

и решения на ЕС, които в своята цялост са насочени към изграждане на такива

стандарти и норми, които да осигурят по-добро бъдеще на общия европейски дом.

В рамковият Закон за опазване на околната среда (ЗООС) са изведени

следните принципи, върху които се основава опазването на околната среда:

1. Устойчиво развитие;

2. Предотвратяване и намаляване на риска за човешкото здраве;

3. Предимство на предотвратяване на замърсяване пред последващо

отстраняване на вредите;

4. Участие на обществеността и прозрачност в процеса на вземане на решения

в областта на ОС;

5. Информираност на гражданите за състоянието на ОС;

6. Замърсителят плаща за причинените вреди;

7. Съхраняване, развитие и опазване на екосистемите и присъщото им

биологично разнообразие;

8. Интегриране на политиката по ОС в секторните и регионалните политики

за развитие на икономиката и обществените отношения;

9. Достъп до правосъдие по въпроси, отнасящи се до ОС.

В закона са посочени и основните компоненти на ОС – атмосферен въздух,

водите, почвата, земни недра, минерално разнообразие, биологично разнообразие и др.,

които подлежат на опазване.

8

Основните дейности, чрез които се реализират посочените принципи, са

управлението, опазването и контролът на компонентите на околната среда и

факторите, въздействащи върху тях. Тези дейности се извършват по ред, определен

от рамковия закон за ООС и от специалните закони, отнасящи се до компонентите и

факторите на околната среда.

При трансгранично замърсяване се прилагат изискванията, съдържащи се в

международни споразумения и договори, по които Р. България е страна.

Структурата на националното ни екологично законодателство традиционно се

разделя на общ закон и специални закони по отделните природни ресурси и

компоненти на околната среда.

Световната и европейската практика особено след 1992 г. и трайното навлизане

на понятието "устойчиво развитие" в практиката недвусмислено показаха нуждата от

"екологизация" на секторните закони, които са опосредствено свързани с околната

среда. Например, силно екологизирана е материята в Закона за земеделските земи,

който, засягайки отношения, свързани със собствеността, третира и въпросите със

замърсените земи и отговорността на държавата по очистването им, количественото и

качественото опазване на земеделските земи.

Данъчното законодателство остава пространство, в което екологичната политика

още отсъствува. Въвеждането на т. нар. зелени данъци, стимули и други икономически

механизми би запълнило един съществен дефицит в българското правно пространство.

9

УПРАВЛЕНИЕ НА ОКОЛНАТА СРЕДА. КОНТРОЛ ВЪРХУ СЪСТОЯНИЕТО

НА ОКОЛНАТА СРЕДА

Опазването на околната среда и рационалното използване на природните

ресурси е немислимо без адекватни управленски структури. В основата на

управлението стои обстоятелството, че този вид дейност обхваща широк кръг от

обществени отношения.

Проблемите на управление на околната среда (УОС) са част от по-общия

проблем за управление в обществото, т.е. за прилагането на такава система от методи и

форми на въздействие, при което не се нарушава балансът в обществото. В тесен

смисъл УОС означава законово регламентиране на общите принципи и конкретните

правила, насочени към ограничаване на онези дейности, които оказват или могат да

оказват въздействие върху околната среда.

В основата на съвременното УОС, стои схващането, че икономическото

развитие трябва да е подчинено на екологичните изисквания.

Основно значение за УОС има йерархичната подредба на нормативната уредба.

На върха, с най-голямо значение, стои основния закон – конституцията. На второ

място по йерархия са основният Закон за опазване на околната среда (ЗООС),

секторните закони за ООС, следвани от различните подзаконови актове.

По силата на ЗООС министърът на МОСВ трябва да провежда държавната

екологична политика, което е свързано с разработка на нормативни актове, с

координирането с различни органи и т.н. За осъществяване на конкретни управленски

функции, по силата на закона за опазване на околната среда, се определят основните

компетенции на МОСВ.

В териториален план министерството разполага със 16 Регионални инспекции

по околна среда и води (РИОСВ), изградени на принципа в районите където има

развита промишленост, за да се осъществява контрол. Според закона, само

Министърът може да създава такива регионални инспекции.

Други ведомства имащи отношение към опазването на околната среда са

останалите министерства, комитетите и агенциите. В различните държавни

ведомства проблемите на околната среда са застъпени в различна степен.

Министърът на околната среда и водите може да отменя актове на свои колеги

министри, ако противоречат на изискванията свързани с опазване на околната среда.

10

Контролът върху състоянието на околната среда (КСОС) се състои в

наблюдение на изменението на качествата на ОС, и наблюдение на източниците и

причините за това изменение. КСОС трябва да бъде постоянен. При невъзможност за

извършване на наблюдение върху състоянието на ОС, компетентните органи трябва да

уведомят обществеността.

КСОС се извършва и по искане на заинтересованите лица. Когато се констатира

замърсяване, всички разходи по КСОС се поемат от нарушителя.

Правомощия на държавните органи по ООС.

Правомощия на Народното събрание:

НС има две основни правомощия – 1) Правомощие да осъществява

законодателна власт и 2) Правомощие да осъществява парламентарен контрол.

Правомощия на Министерски съвет (МС):

- МС е един от субектите, имащи право на законодателна инициатива;

- МС ръководи и осъществява цялостната политика по ООС, най-вече чрез

правата и задълженията на министъра на околната среда и водите;

- МС ежегодно внася в Народното събрание доклад за състоянието на

околната среда (съгласно чл. 22 от ЗООС);

- МС приема постановления, решения и наредби, в които се регламентират

основни въпроси по ООС.

Права и задължения на Министъра на ОСВ:

- прилага националната политика по ООС, заедно с другите министри;

- управлява националния фонд за ООС;

- контролира състоянието на ОС в страната и морето;

- координира функциите на други министри в областта на ОС;

- информира обществеността за своята дейност;

- разработва, с други заинтересовани ведомства, подзаконовите актове за

ООС;

- координира, направлява и контролира опазването на защитените територии;

- обявява защитените територии със заповед в ДВ;

- представлява България в международните конференции и специализирани

организации.

Правомощия на централните държавни органи и местната администрация

Освен изброените по-горе други органи, натоварени с функции по УОС

са:

11

- изпълнителния директор на Изпълнителната агенция по околна среда

(ИАОС);

- директорите на регионалните инспекции по околна среда и водите (РИОСВ);

- директорите на басейновите дирекции;

- директорите на дирекциите на националните паркове;

- кметовете на общините, а в градовете с районно делене – кметовете на

районите;

- областните управители.

Права и задължения на Общинските органи:

- разработват свои общински програми за ООС – съгласуват се с министъра на

МОСВ;

- предоставят информация на населението и се отчитат – какво са извършили

за подобряване на ОС;

- извършват контрол по отношение на отпадъците в съответната община;

- разпределят своите фондове за ООС – контрола по разпределението е на

министъра на ОСВ;

- общинските съвети определят местната политика в областта на ОС (към

общинските съвети се създават комисии по ООС).

12

ЗАКОН ЗА ОПАЗВАНЕ НА ОКОЛНАТА СРЕДА – ОСНОВНИ ЦЕЛИ И

ПРИНЦИПИ

Структурата на българското екологично законодателство традиционно се

разделя на общ закон и специални закони по отделните природни ресурси и компоненти

на околната среда.

Общият, рамков закон, е Закон за опазване на околната среда (ЗООС), който

урежда принципите общата рамка за опазване на околната среда в България (напр.

ОВОС, интегрирано предотвратяване и контрол на замърсяването, право на обществен

достъп до екологична информация, икономически регулатори). Специалните закони

се отнасят до компонентите на околната среда (напр. въздух, води, почви, отпадъци,

опасни вещества и химикали, защитени територии). Във всеки от тези сектори са

приети и съответни подзаконови нормативни актове.

Рамковият ЗООС (от 1991г.) съдържа основните принципи на съвременната

екологична политика и законодателство, като: "замърсителят плаща", "принцип на

превантивност" и "обществеността има право на информация".

През 1997 г. ЗООС е изменен и допълнен, като се увеличават многократно

глобите за нарушаване разпоредбите на закона от физически лица. Законът

регламентира и заплащането на такси за замърсяване на околната среда в рамките на

допустимите норми, чийто конкретен вид и размер следва да се определи от

Министерския съвет.

ЗООС регламентира един от най-ефективните механизми за управление на

околната среда, по-специално осигуряване на превантивния контрол върху

реализацията на проекти, както и непрекъснат контрол на въздействията върху

околната среда в резултат от дейността на различни обекти. Това са две процедури –

процедура по ОВОС (глава IV от ЗООС) и процедура по Екологична оценка

(ЕО)(глава VI от ЗООС).

Редът и условията за извършване на ОВОС са изяснени в Наредба № 1/1995 за

ОВОС. Проектите в областта на промишлеността, земеделието, енергетиката,

транспорта, туризма и др., посочени в списъците на приложения 1 и 2 на закона,

подлежат на задължителна ОВОС. Регламентираната процедура е в съответствие с

Директива 87/337/ЕЕС за ОВОС. Приложения 1 и 2 на ЗООС изцяло се покриват с

приложения 1 и 2 на Директива 85/337. През 1997 г. Народното събрание прие

предложеното изменение и допълнение на закона, с което се отмени създаденият през

13

1995 г. чл. 23, който предвиждаше пускане в експлоатация на обекти без извършване на

ОВОС. Друго важно изменение е прецизирането на списъка на обектите в експлоатация

и проектите, подлежащи на задължителна процедура по ОВОС. Стимулиращ е фактът,

че поемането на екологични задължения е част от преговорите с потенциални

инвеститори.

Приложно поле и обхват на ЗООС:

Този закон урежда обществените отношения, свързани със:

1. опазването на околната среда за сегашните и бъдещите поколения и защитата на

здравето на хората;

2. съхраняването на биологичното разнообразие в съответствие с природната

биогеографска характеристика на страната;

3. опазването и ползването на компонентите на околната среда;

4. контрола и управлението на факторите, които увреждат околната среда;

5. извършване на оценка на въздействието върху околната среда (ОВОС);

6. издаване на разрешителни за предотвратяване, ограничаване и контрол на

замърсяването;

7. обявяване и управление на територии със специален режим на защита;

8. развитие на системата за мониторинг на компонентите на околната среда;

9. въвеждане на икономически регулатори и финансови механизми за управление на

околната среда;

10. регламентиране на правата и задълженията на държавата, общините,

юридическите и физическите лица.

Принципи:

Опазването на околната среда в България се основава на следните принципи:

1. устойчиво развитие;

2. предотвратяване и намаляване на риска за човешкото здраве;

3. предимство на предотвратяването на замърсяване пред последващо отстраняване

на вредите, причинени от него;

4. участие на обществеността и прозрачност в процеса на вземане на решения в

областта на околната среда;

5. информираност на гражданите за състоянието на околната среда;

6. замърсителят плаща за причинените вреди;

7. съхраняване, развитие и опазване на екосистемите и присъщото им биологично

разнообразие;

8. възстановяване и подобряване на качеството на околната среда в замърсените и

увредените райони;

9. предотвратяване замърсяването и увреждането на чистите райони и на други

неблагоприятни въздействия върху тях;

10. интегриране на политиката по опазване на околната среда в секторните и

регионалните политики за развитие на икономиката и обществените отношения;

14

11. достъп до правосъдие по въпроси, отнасящи се до околната среда.

Компетентни органи според ЗООС са:

1. министърът на околната среда и водите;

2. изпълнителният директор на Изпълнителната агенция по околна среда;

3. директорите на регионалните инспекции по околната среда и водите (РИОСВ);

4. директорите на басейновите дирекции;

5. директорите на дирекциите на националните паркове;

6. кметовете на общините, а в градовете с районно деление - и кметовете на

районите;

7. областните управители.

15

ПРАВЕН РЕЖИМ НА ОЦЕНКАТА НА ВЪЗДЕЙСТВИЕТО ВЪРХУ

ОКОЛНАТА СРЕДА /ОВОС/

Оценка на въздействието върху околната среда (ОВОС) се извършва на

инвестиционни предложения за строителство, дейности и технологии или техни

изменения или разширения, при чието осъществяване са възможни значителни

въздействия върху околната среда съгласно приложения № 1 и 2 (ЗООС) (Чл. 81. (1)).

С ОВОС се цели интегриране на предвижданията по отношение на околната

среда в процеса на развитие като цяло и въвеждане принципа на устойчиво развитие (в

съответствие с чл. 3 и 9 от ЗООС).

ОВОС - определя, описва и оценява по подходящ начин и според всеки

конкретен случай преките и непреките въздействия от инвестиционните предложения

за строителство, дейности и технологии върху човека, биологичното разнообразие и

неговите елементи, включително флора и фауна, почвата, водата, въздуха, климата и

ландшафта, земните недра, материалното и културно-историческото наследство и

взаимодействието между тях.

Необходимостта от извършване на ОВОС се преценява от министъра на

околната среда и водите (когато МОСВ е компетентният орган) който се произнася с

мотивирано решение за всеки конкретен случай.

Необходимостта от извършване на ОВОС се преценява от директора на

съответната РИОСВ (когато РИОСВ е компетентният орган), който се произнася с

мотивирано решение за всеки конкретен случай.

Извършване на ОВОС на инвестиционни предложения за строителство,

дейности и технологии съгласно приложенията, когато те са за целите на националната

отбрана, се преценява за всеки конкретен случай. Преценката се извършва с решение на

Министерския съвет по мотивирано предложение на министъра на отбраната и

министъра на околната среда и водите. При преценката се взема предвид очакваното

неблагоприятно въздействие, което извършването на ОВОС би оказало върху целите на

националната отбрана.

Изготвянето на доклад по ОВОС е задължение на инвеститора на

предложението и се извършва за негова сметка. Докладът се възлага от инвеститора

(възложителя) на колектив от експерти с ръководител.

Ръководителят и членове на колектива могат да са български и чуждестранни

физически лица, които притежават образователно-квалификационна степен "магистър".

16

Процедурата на ОВОС

В хода на консултациите по процедурата по оценка на въздействието върху

околната среда (ОВОС), компетентният орган по околна среда или оправомощено от

него длъжностно лице може по своя преценка или при поискване да препоръча на

възложителя екипът по ОВОС да включва експерти с определена компетентност,

съобразена със спецификата на инвестиционното предложение или с

местоположението му.

Членовете на колектива и ръководителят, изготвили оценката, дават

заключение, ръководейки се от принципите за предотвратяване на риска за

човешкото здраве и осигуряване на устойчиво развитие съобразно действащите в

страната норми за качество на околната среда.

Докладът за ОВОС задължително съдържа:

1. Анотация на инвестиционното предложение за строителството, дейностите и

технологиите;

2. Проучените от възложителя алтернативи за местоположение (със скици

Изготвяне на доклад

Описание на дейността

и околната среда

Прогнозиране на

въздействията

Оценка на значимостта

на въздействията

План на дейността

Разглеждане на

алтернативи

Определяне на необходимост

от ОВОС

Разглеждане на доклада

Вземане на решение

Мониторинг на

въздействията

Консултации Смекчаване

17

и координати на характерните точки в утвърдената координатна система за

страната) и/или алтернативи на технологии и мотивите за направения избор за

проучването, имайки предвид въздействието върху околната среда, включително

"нулева алтернатива";

3. Описание и анализ на компонентите и факторите на околната среда по чл. 4 и 5 и

на материалното и културното наследство, които ще бъдат засегнати в голяма

степен от инвестиционното предложение, както и взаимодействието между тях;

4. Описание, анализ и оценка на предполагаемите значителни въздействия върху

населението и околната среда в резултат;

5. Описание на мерките, предвидени да предотвратят, намалят, или където е

възможно, да прекратят значителните вредни въздействия върху околната среда,

както и план за изпълнението на тези мерки;

6. Становища и мнения на засегнатата общественост, на компетентните органи за

вземане на решение по ОВОС или оправомощени от тях длъжностни лица и други

специализирани ведомства и заинтересувани държави в трансграничен контекст,

в резултат от проведените консултации;

7. Заключение в съответствие с изискванията на чл. 83, ал. 5;

8. Нетехническо резюме;

Компетентните органи за вземане на решение по ОВОС (по чл. 81, ал. 1, т. 2 от

ЗООС) са:

1. Министърът на околната среда и водите - за инвестиционните предложения по

приложение № 1 и в случаите на преценяване на необходимостта от извършване на

ОВОС по чл. 93, ал. 2;

2. Директорите на РИОСВ - за инвестиционните предложения по чл. 92, т. 1

съобразно критериите за компетентност по приложение № 1 и в случаите на

преценяване на необходимостта от извършване на ОВОС по чл. 93, ал. 3.

Въз основа на доклада за ОВОС и протокола от общественото обсъждане

Компетентният орган насрочва експертен съвет за вземане на решение по ОВОС:

Възможните решения са:

- Одобрява реализацията на инвестиционното предложение;

- Не одобрява реализацията на инвестиционното предложение.

18

ПРАВЕН РЕЖИМ НА ЕКОЛОГИЧНАТА ОЦЕНКА /ЕО/

По своята правна същност ЕО представлява правно регламентирана процедура

за оценка на отрицателните последствия от “значителното” антропогенно въздействие

на политики, планове и програми върху околната среда. ЕО има за цел да се опишат,

идентифицират и анализират по подходящ начин възможните въздействия от

осъществяването на инвестиционни предложения, които произтичат от прилагането на

тези политики, планове и програми.

Екологична оценка (ЕО) се извършва на планове и програми, които са в процес

на изготвяне и/или одобряване от централни и териториални органи на изпълнителната

власт, органи на местното самоуправление и Народното събрание.

С ЕО се цели интегриране на предвижданията по отношение на околната среда в

процеса на социално-икономическо развитие и въвеждане принципа на устойчиво

развитие.

Стратегически решения с използване на ЕО

ЕО на планове и програми се извършва едновременно с изготвянето им, като

се вземат предвид техните цели, териториалният обхват и степента на подробност, така

че да се идентифицират, опишат и оценят по подходящ начин възможните въздействия

от прилагането на инвестиционните предложения, които тези планове и програми

включват.

19

Едно от основните предимства на ЕО е възможността да се оцени потенциалното

въздействие на натрупващи се (кумулативните) ефекти от приложението на плановете

или програмите. Примери за видовете кумулативни ефекти са дадени по-долу.

Кумулативно въздействие

Непряки въздействия

Синергични въздействия

Тип Характеристика Пример

Концентрация във времето Чести и повтарящи се ефекти Дърводобива надхвърля залесяването

Времеви лаг Забавени ефекти Биоакумулация на живак

Пространствена концентрация Висока пространствена плътност на ефектите

Змърсяване на реки от дифузни източници

Трансгранични Ефектът се проявява далече от източника

Атмосферно замърсяване и кисели дъждове

Фрагментация Промяна в ландшафтната мозайка Фрагментация на местни и характерни хабитати

Непреки ефекти Вторични и третични ефекти Въздействия следващи строежа на нова магистрала

Отключващи фактори и граници на натоварване

Фундаментални промени в структурата и функциите на природни системи

Климатични промени

Планове и програми, разработени единствено за целите на националната

отбрана или на гражданската защита, както и финансови планове и бюджети със

самостоятелно значение, не са предмет на екологична оценка.

Компетентни органи по екологична оценка на планове и програми

(1) Министърът на околната среда и водите или

(2) Директорът на съответната РИОСВ

Компетентният орган за издаване на становище по екологична оценка на планове и

програми. Становището се основава на доклад за екологична оценка, изработен от

експертите.

Разработване на доклад за ЕО

Докладът за ЕО включва информация, съответстваща на степента на подробност

на плана и програмата и използваните методи за оценка.

Докладът за екологична оценка задължително съдържа:

1. Описанието на съдържанието на основните цели на плана или програмата и

връзката с други съотносими планове и програми;

2. Съответни аспекти на текущото състояние на околната среда и евентуално

развитие без прилагането на плана или програмата;

3. Характеристиките на околната среда за територии, които вероятно ще

бъдат значително засегнати;

4. Съществуващите екологични проблеми, имащи отношение към плана или

програмата, защитените зони по Закона за биологичното разнообразие;

5. Вероятни значителни въздействия върху околната среда и компонентите й,

включително биологично разнообразие, население, човешко здраве, фауна,

флора, почви, води, въздух, климатични фактори, материални активи,

културно-историческо наследство, включително архитектурно и

археологическо наследство, ландшафт и връзките между тях; тези

въздействия трябва да включват вторични, кумулативни, едновременни,

краткосрочни, средносрочни и дългосрочни, постоянни и временни,

положителни и отрицателни последици;

7. Мерките, които са предвидени за предотвратяване, намаляване и възможно

най-пълно компенсиране на неблагоприятните последствия от

осъществяването на плана или програмата върху околната среда;

8. Описание на мотивите за избор на разгледаните алтернативи;

9. Описание на необходимите мерки във връзка с наблюдението по време на

прилагането на плана или програмата;

10. Нетехническо резюме на екологичната оценка.

22

Пример за приложението на Стратегическа оценка на околната среда (Екологична

оценка) и ОВОС на Политики, Планове, Програми и Инвестиционни проекти, съответно

на национално и регионално ниво

Издаване на становище по ЕО

Компетентният орган, като се базира на доклада, издава Становище по

ЕО с мотиви по него, в което обосновава заключението си за предпочитаната

алтернатива от гледна точка на околната среда.

Компетентният орган е длъжен да осигури достъп до становището по ЕО

на обществеността, засегнатите и заинтересуваните страни и всяка държава, за

която има вероятност да бъде засегната от прилагането на плана или програмата.

Становището по ЕО е задължително за органите, отговорни за

одобряването и прилагането на плана или програмата.

23

Пример за интегрална оценка на околната среда, включваща ОВОС и ЕО на

съответните нива

Национални стратегии за устойчивост

Макроикономика

Фиска лна политика

Търговия

Зелени плановеКонсервационни стратегии

Индустриална диверсификацияСтратегии на развитие

Регионално управление на земеползването и интегрирано управление на ресурсите

Дизайн на продукцията и менеджмент

Местно и общинско планиране

Анализ цена-полза

Оценка на риска

Оценка насоциаленефект

Проектна ОВОС

Програмна ООС

Териториална ООС

СООСДоклад за

състоянието на ОС

Оценка на

кумулативниефекти

24

СТАТУТ НА ЗАЩИТЕНИТЕ ТЕРИТОРИИ. ЗАКОН ЗА ЗАЩИТЕНИТЕ

ТЕРИТОРИИ

Значението на тези територии за опазването на природата е много голямо.

Статута им е уреден със закон през 1967г. Настоящият “Закон за защитените

територии” е приет през 1998г. и последното му изменение и допълнение е от 2006 г.

Законът цели опазването и съхраняването на защитените територии като

национално и общочовешко богатство и достояние и като специална форма на опазване

на родната природа, способстващи за развитието на културата и науката и за

благополучието на обществото. Опазването на природата в защитените

територии има предимство пред другите дейности в тях.

С този закон се уреждат категориите защитени територии, тяхното предназначение

и режим на опазване и ползване, обявяване и управление. Законът определя

юридически режим на защита на важните от екологична гледна точка обекти – 6

категории защитени територии:

1. Резерват;

2. Национален парк;

3. Поддържан резерват;

4. Природен парк;

5. Природна забележителност;

6. Защитена местност.

Националните паркове в България са 3 – Пирин, Рила и Централен Балкан.

Резерватите са 99 на брой.

Защитените територии са предназначени за опазване на биологичното

разнообразие в екосистемите и на естествените процеси, протичащи в тях, както и на

характерни или забележителни обекти на неживата природа и пейзажи.

Предназначението на защитените територии не може да се променя освен по реда на

глава трета от този закон.

Държавата изгражда и осигурява функционирането и съхраняването на система от

защитени територии като част от регионалната и световната мрежа от такива територии

в съответствие с международните договори по опазване на околната среда, по които

Република България е страна.

В защитените територии се включват гори, земи и водни площи. Населените

места и селищните образувания, попадащи в защитени територии, не са част от тях.

Паметниците на културата, попадащи в границите на защитените територии, запазват

25

режимите си на опазване и ползване, определени по реда на Закона за паметниците

на културата и музеите.

Резервати

За резервати се обявяват образци от естествени екосистеми, включващи

характерни и/или забележителни диви растителни и животински видове и

местообитанията им.

Резерватите се управляват с цел:

1. запазване на естествения им характер;

2. научна и образователна дейност и/или екологичен мониторинг;

3. опазване на генетичните ресурси;

4. запазване на естествени местообитания и на популациите на защитени редки,

ендемитни и реликтни видове;

5. развитие на мрежа от представителни за България и Европа екосистеми и

застрашени местообитания.

В резерватите се забраняват всякакви дейности, с изключение на:

1. тяхната охрана;

2. посещения с научна цел;

3. преминаването на хора по маркирани пътеки, включително с образователна цел

(Посещенията по т. 2 и 3 се осъществяват с разрешение от Министерството на околната

среда и водите);

4. събиране на семенен материал, диви растения и животни с научна цел или за

възстановяването им на други места в количества, начини и време, изключващи

нарушения в екосистемите;

Национални паркове

За национални паркове се обявяват територии, в чиито граници не попадат

населени места и селищни образувания и които включват естествени екосистеми с

голямо разнообразие на растителни и животински видове и местообитания, с

характерни и забележителни ландшафти и обекти на неживата природа.

В националните паркове се обособяват следните зони:

1. резервати и поддържани резервати;

2. туристическа зона;

3. зони на хижите, административните центрове за управление и поддръжка на

парковете и спортните съоръжения;

4. други зони съобразно конкретните условия в парковете.

Резерватите и поддържаните резервати, попадащи в границите на националните

паркове, запазват режимите си, определени със заповедта за обявяването им.

26

В националните паркове се забранява:

1. строителство, освен на туристически заслони и хижи, водохващания за

питейни нужди, пречиствателни съоръжения, сгради и съоръжения за нуждите на

управлението на парка и обслужването на посетителите, подземни комуникации,

ремонт на съществуващите сгради, пътища, спортни и други съоръжения;

2. производствени дейности, с изключение на поддържащи и възстановителни

дейности в горите, земите и водните площи;

3. извеждане на голи сечи;

4. използване на изкуствени торове и други химически средства;

5. внасяне на неприсъщи за района растителни и животински видове;

6. паша на кози, както и пашата в горите извън ливадите и пасищата;

7. събиране на билки, диворастящи плодове и други растения и животни на

определени места;

8. събиране на вкаменелости и минерали, увреждане на скални образувания;

9. нарушаване на естественото състояние на водни площи, водни течения,

техните брегове и прилежащи територии;

10. дивечоразвъдна дейност и ловуването, освен при регулиране на числеността

на животинските видове;

11. спортен риболов и риборазвъждане на определени места;

12. замърсяване на водите и терените с битови, промишлени и други отпадъци;

13. бивакуване и палене на огън извън определените места;

14. намеса в биологичното разнообразие;

15. събиране на редки, ендемитни, реликтни и защитени видове, освен за научни

цели;

16. други дейности, определени със заповедта за обявяване на защитената

територия и плана за управление.

Поддържани резервати

За поддържани резервати се обявяват екосистеми, включващи редки и/или

застрашени диви растителни и животински видове и местообитанията им.

Поддържаните резервати се управляват с цел:

1. поддържане на природния им характер;

2. научни и образователни цели и/или екологичен мониторинг;

3. възстановяване на популации на растителни и животински видове и/или

условия на местообитанията им;

4. опазване на генетичните ресурси.

В поддържаните резервати се забраняват всякакви дейности, с изключение на:

1. тяхната охрана;

2. посещения с научна цел;

3. преминаването на хора по маркирани пътеки, включително с образователна

цел;

4. събирането на семенен материал, диви растения и животни с научна цел или за

възстановяването им на други места;

27

5. провеждане на поддържащи, направляващи, регулиращи или възстановителни

мерки.

Дейностите по т. 5 се определят в плана за управление на поддържаните резервати.

Природни паркове

За природни паркове се обявяват територии, включващи разнообразни екосистеми

с многообразие на растителни и животински видове и на техните местообитания, с

характерни и забележителни ландшафти и обекти на неживата природа.

В границите на природните паркове може да има населени места, селищни

образувания и курорти, както и да се осъществяват производства и дейности, които не

замърсяват околната среда.

Защитените територии от други категории, попадащи в границите на природните

паркове, запазват режимите си, определени със заповедта за обявяването им.

В природните паркове се забраняват:

1. извеждане на голи сечи във високостеблени гори, с изключение на тополовите, а

в издънкови гори - с площ по-голяма от 3 хектара;

2. внасяне на неприсъщи за района растителни и животински видове;

3. паша на кози освен на определени за това места;

4. замърсяване на водите и терените с битови, промишлени и други отпадъци;

6. добив на полезни изкопаеми по открит способ;

8. добив и първична преработка (обогатяване) на метални полезни изкопаеми чрез

прилагане на химически и химико-бактериологични методи и цианиди;

9. дейности и строителство, които не са разрешени със заповедта за обявяване на

парка, плана за управление на парка и устройствените и технически планове

и проекти;

10. събиране на редки, ендемитни, реликтни и защитени видове, освен с разрешение

за научни цели;

11. добив на ресурси от морето чрез драгиране и тралиране.

Защитени местности

За защитени местности се обявяват:

1. територии с характерни или забележителни ландшафти, включително такива,

които са резултат на хармонично съжителство на човека и природата;

2. местообитания на застрашени, редки или уязвими растителни и животински

видове и съобщества;

В защитените местности се забраняват дейности, противоречащи на изискванията

за опазване на конкретните обекти, предмет на защита.

28

ПРАВЕН РЕЖИМ НА ОПАЗВАНЕ НА БИОЛОГИЧНОТО РАЗНООБРАЗИЕ

Опазването на биологичното разнообразие е предмет на Закона за биологично

разнообразие (от 2002г., последно изменение 2006г.). Този закон урежда отношенията

между държавата, общините, юридическите и физическите лица по опазването и

устойчивото ползване на биологичното разнообразие в Република България.

(2) Биологичното разнообразие е многообразието на всички живи организми във

всички форми на тяхната естествена организация, техните съобщества и

местообитания, на екосистемите и процесите, които протичат в тях.

(3) Биологичното разнообразие е неразделна част от националното богатство и

опазването му е приоритет и задължение за държавните и общинските органи и

гражданите.

Този закон цели:

1. опазването на представителни за Република България и за Европа типове

природни местообитания и местообитания на застрашени, редки и

ендемични растителни и животински видове в рамките на Национална

екологична мрежа;

2. опазването на защитените растителни и животински видове от флората и

фауната на Република България, както и на тези, които са обект на

ползване и търговия;

3. опазването на генетичните ресурси и разнообразието на растителни и

животински видове извън естествената им среда;

4. регулиране на въвеждането на неместни и повторното въвеждане на местни

растителни и животински видове в природата;

5. регулиране на търговията с екземпляри от застрашени видове от дивата флора

и фауна;

6. опазването на вековни и забележителни дървета.

За опазване на биологичното разнообразие Държавата изгражда Национална

екологична мрежа (НЕМ), включваща:

1. защитени зони, в които могат да участват защитени територии;

2. защитени територии, които не попадат в защитените зони;

Националната екологична мрежа цели:

1. дългосрочното опазване на биологичното, геологичното и ландшафтното

разнообразие;

2. осигуряването на достатъчни по площ и качество места за размножаване,

хранене и почивка, включително при миграция, линеене и зимуване на дивите

животни;

29

3. създаването на условия за генетичен обмен между разделени популации и

видове;

4. участието на Република България в европейските и световните екологични

мрежи;

5. ограничаване на негативното антропогенно въздействие върху защитени

територии.

Защитени зони

Защитените зони са предназначени за опазване или възстановяване на

благоприятното състояние на включените в тях природни местообитания, както и на

видовете в техния естествен район на разпространение.

Защитени зони се обявяват за:

1. опазване на типовете природни местообитания, посочени в приложение №1;

2. опазване на местообитания на видовете растения и животни (без птици),

посочени в приложение № 2;

3. опазване на местообитания на видовете птици, посочени в приложение №2;

4. опазване на територии, в които по време на размножаване, линеене, зимуване

или миграция се струпват значителни количества птици от видове, извън

тези, посочени в приложение № 2.

За защитените зони могат да се разработват планове за управление. В плановете за

управление се предвиждат мерки, които целят предотвратяване на влошаването на

условията в типовете природни местообитания и в местообитанията на видовете, както

и на застрашаването и обезпокояването на видовете, за опазването на които са обявени

съответните защитени зони.

30

Защитени зони от НЕМ Натура 2000 в България

За осигуряване на връзките между защитените зони в плановете и проектите се

включват мерки и дейности за опазване на елементите на ландшафта, които въз основа

на своята линейна и непрекъсната структура или свързваща функция (екокоридори) са

значими за миграцията, географското разпространение и генетичния обмен в

растителните и животинските популации и видове.

ОПАЗВАНЕ НА РАСТИТЕЛНИ И ЖИВОТИНСКИ ВИДОВЕ

Растителните и животинските видове от дивата флора и фауна на Република

България се опазват в естествената им среда чрез:

1. съхраняване на техните местообитания в НЕМ;

2. поставяне на видовете под режим на защита или на регулирано ползване;

3. поддържане или възстановяване на условията в местообитанията, съобразно

екологичните изисквания на съответния вид;

4. разработване и прилагане на планове за действие за видове с различна степен на

застрашеност;

5. повторно въвеждане в природата на изчезнали видове и попълване на

популациите на редки и застрашени видове;

6. контрол и регулиране на неместни видове, които са или биха могли да бъдат

31

въведени целенасочено или случайно в природата и застрашават местни

видове.

В допълнение, се прилагат и мерки за опазването на растителните и животинските

видове от дивата флора и фауна извън естествената им среда чрез отглеждане на

екземпляри и съхраняване на генетичен материал при контролирани от човека условия.

ТЪРГОВИЯ СЪС ЗАСТРАШЕНИ ВИДОВЕ ОТ ДИВАТА ФЛОРА И ФАУНА

Разпоредбите в тази глава се отнасят за екземпляри от видове, включени в

приложенията на Конвенцията по международна търговия със застрашени видове

от дивата фауна и флора (CITES) (ДВ, бр. 6 от 1992 г), които:

1. са застрашени от изчезване или са под режим на опазване и регулирано ползване

и са или могат да станат обект на търговия, посочени:

2. се нуждаят от регулиране на търговията с тях, за да се избегне опасността

от използване, което е несъвместимо с оцеляването им, посочени в

приложение II към чл. IV на Конвенцията;

3. са определени за регулирана търговия в рамките на юрисдикцията на държава,

страна по Конвенцията, посочени в приложение III към чл. V на

Конвенцията.

ОЦЕНКА НА ПЛАНОВЕТЕ, ПРОГРАМИТЕ И ИНВЕСТИЦИОННИТЕ ПРЕДЛОЖЕНИЯ ЗА

СЪВМЕСТИМОСТТА ИМ С ПРЕДМЕТА И ЦЕЛИТЕ НА ОПАЗВАНЕ НА НЕМ

От датата на влизането в сила на Договора за присъединяване на Република

България към Европейския съюз, Плановете, програмите и инвестиционните

предложения, които поотделно или във взаимодействие с други планове и проекти

могат да окажат отрицателно въздействие върху защитените зони, се оценяват за

съвместимостта им с предмета и целите на опазване на съответната защитена

зона.

Възложителят на плана, програмата или инвестиционното предложение уведомява

на най-ранен етап съответния компетентен орган за своето намерение.

Плановете, програмите и инвестиционните предложения, за които компетентният

орган прецени, че има вероятност да окажат значително отрицателно въздействие върху

защитената зона, се подлагат на оценка, която обхваща степента на въздействие върху

природните местообитания и местообитанията на видовете, предмет на опазване

в защитената зона.

За извършване на оценката за съвместимост компетентният орган:

1. Изисква от възложителя на плана, програмата или инвестиционното

предложение да предостави определена по обем и форма информация;

32

2. Извършва консултации с обществеността;

3. При необходимост възлага извършването на допълнителни проучвания и

анализи или събирането на допълнителна научна информация относно

предмета и целите на защитената зона и/или очакваната степен на

увреждане на зоната.

Оценката за съвместимост се възлага на независими експерти, които представят

Доклад за оценка за съвместимост.

Оценката за съвместимост завършва с решение на министъра на околната среда и

водите или на директора на съответната регионална инспекция по околната среда и

водите.

С решението съответният компетентен орган:

1. Съгласува плана, програмата или инвестиционното предложение, като

определя конкретни условия, изисквания и мерки за опазване на защитената зона при

осъществяване на плана, програмата или инвестиционното предложение;

2. Не съгласува плана, програмата или инвестиционното предложение, като

излага мотивите за това.

Решенията на компетентния орган подлежат на обжалване в 14-дневен срок от

оповестяването по ал. 11 по реда на Административно-процесуалния кодекс.

33

ПРАВНА ЗАЩИТА НА ВЪЗДУХА ОТ ЗАМЪРСЯВАНЕ

Законът за чистотата на атмосферния въздух (ЗЧАВ) е приет на 5 май 1996

г. Целта на Закона е да се защити здравето на хората и на тяхното потомство,

животните и растенията, техните съобщества и местообитания, природните и културни

ценности от вредни въздействия, както и да предотврати настъпването на опасности и

щети за обществото при изменение на качеството на атмосферния въздух в резултат на

различни дейности.

Със Закона се уреждат:

1. Определяне на показатели и норми за качеството на атмосферния въздух;

2. Ограничаване на емисиите;

3. Правата и задълженията на държавните и общинските органи, на

юридическите и физическите лица по контрола, управлението и

поддържането на качеството на атмосферния въздух;

4. Изискванията за качеството на течните горива, в това число и контролът за

разпространението и транспортирането им.

5. Ограниченията в емисиите при използване на горива.

Проблемът със замърсяването на атмосферния въздух е много сложен защото

създава реална опасност за околната среда и здравето на човека, както и за

трансгранично замърсяване.

Основна стъпка за прилагането на ЗЧАВ е определянето на показатели и норми –

пределно допустими концентрации (ПДК) на вредни вещества в атмосферния въздух.

Те се предлагат от научни институции на базата на изследвания, които показват

степента на екологичния риск. Предложените норми се утвърждават от Министъра на

околната среда и водите и Министъра на здравеопазването.

Основните показатели, характеризиращи качеството на атмосферния въздух

в приземния слой, са нивата на:

1. суспендирани частици;

2. фини прахови частици;

3. серен диоксид;

4. азотен диоксид и/или азотни оксиди;

5. въглероден оксид;

6. озон;

7. олово (аерозол);

8. бензен;

9. полициклични ароматни въглеводороди;

10. тежки метали - кадмий, никел и живак;

11. арсен.

34

За отделни райони, в зависимост от характера на източниците на емисии и

характерния здравен риск, министърът на околната среда и водите по собствена

инициатива, както и по предложение на министъра на здравеопазването или на

общинските органи може да определя допълнителни показатели.

Нормите за вредни вещества (замърсители) в атмосферния въздух и

измерените концентрации за отделните показатели се определят като маса,

съдържаща се в един кубически метър въздух при нормални условия за

определено време.

Качеството на атмосферния въздух се следи от Националната система за

наблюдение, контрол и информация върху състоянието на околната среда.

При системно превишаване на ПДК на веществата, замърсяващи въздуха,

компетентните органи, заинтересуваните организации и лица съставят програми за

ограничаване на емисиите, които са задължителни за изпълнение. Контролът на

вредните емисии се извършва от оторизирани държавни органи.

За първи път със ЗЧАВ се възлага контрол върху вредните емисии и на самите

собственици на производствените мощности (собствени вътрешни системи за контрол,

проверки, програми за поддържане на очистващите съоръжения).

35

ПРАВНА ЗАЩИТА НА ВОДИТЕ ОТ ЗАМЪРСЯВАНЕ

Правната защита на водите от замърсяване е предмет на Закона за водите (ЗВ),

който е приет през 1999г.

България се приема за страна със сравнително ограничени водни ресурси,

поради което те трябва да се използват разумно. От друга страна водите (особено

питейните) ще бъдат сред основните проблеми на 21-ви век.

Основната роля на ЗВ е да уреди въпросите свързани със собствеността и

управлението на водите на територията на страната. Целта на ЗВ е да осигури

интегрирано управление на водите в интерес на обществото и за опазване на здравето

на населението, както и да създаде условия за:

- Осигуряване на достатъчно количество и добро качество на

повърхностните и подземните води за устойчиво, балансирано и

справедливо водоползване;

- Намаляване на замърсяването на водите;

- Опазването на повърхностните и подземните води и водите на Черно море;

- Предотвратяване или намаляване на вредните последствия за човешкия

живот и здраве, околната среда, културното наследство, и

стопанската дейност, свързани със замърсяването на водите.

Води на територията на страната са:

1. Повърхностните води;

2. Подземните, включително минералните води;

3. Вътрешните морски води и териториалното море;

4. Водите на река Дунав, река Резовска и река Тимок в рамките на държавната

граница на Република България.

За защита на водите се определят зони. Зоните за защита на водите са:

1. водните тела и санитарно-охранителните зони за питейно-битово водоснабдяване;

2. зони с води за къпане;

3. зони, в които водите са чувствителни към биогенни елементи, включващи:

а) уязвими зони;

б) чувствителни зони;

4. зони за опазване на стопански ценни видове риби и други водни организми;

5. защитени територии и зони, обявени за опазване на местообитания и биологични

видове, в които поддържането или подобряването на състоянието на водите е

важен фактор за тяхното опазване.

Под управление на водите се разбира дейностите по тяхното използване,

опазване и възстановяване.

36

Замърсяването на водите е „прякото или непрякото въвеждане, като

резултат от човешка дейност, на вещества, трептения и топлина във водите,

които могат да бъдат опасни за човешкото здраве, за водните екосистеми или за

качеството на водите”.

Опазването на водите се постига посредством определени в ЗВ забрани,

ограничения и режими, като:

- Забрана за изпускане на опасни вещества;

- Ограничаването на изпускане на вредни вещества;

- Задължително изграждане на пречиствателни станции за отпадни води;

- Забрана за депониране на отпадъци и опасни вещества на места, откъдето

може да произтече замърсяване на водите

- и др.

За целта се изготвят проекти за категоризация на повърхностните и подземните

води и програми за намаляване на замърсяването на водните обекти. Определят се ПДК

за веществата в отделяните отрадни води от производствени дейности и в

пречиствателни станции.

По отношение на замърсяването повърхностните води се категоризират в три

категории:

- I категория (чисти)

- II категория (средно замърсени - повечето речни води)

- III категория (замърсени)

За категоризирането на повърхностните води се използва широк набор (повече

от 100) показатели от физико-химично естество (напр. температура, рН, мътност, азот,

фосфор и др.) и от биологично естество (видове водорасли, видове прикрепени

животни, микроорганизми).

По такива показатели се определя и „екологичното състояние” на водните тела

(лошо, добро и т.н.).

Управлението и контролът на водите се извършва на две нива:

- Национално (от Министъра на околната среда и водите)

- Басейново (от Басейнови дирекции и други ведомства)

Басейновите дирекции са административни структури за интегрирано

управление на водите на басейново ниво. В България са създадени 4 басейнови

дирекции за: Черноморски район, Дунавски район, Източнобеломорски район и

Западнобеломорски район.

37

ПРАВНА ЗАЩИТА НА ЗЕМЯТА (ПОЧВИТЕ) ОТ ЗАМЪРСЯВАНЕ

Според конституцията, земята е „основно национално богатство”.

Обработваемата земя трябва да се използва само за земеделски цели. Промяната на

нейното предназначение се допуска само по изключение и по ред определен със Закон.

Законът за почвите е приет през 2007 г. и с него се уреждат обществените

отношения, свързани с опазването на почвите и техните функции, както и тяхното

устойчиво ползване и трайно възстановяване.

Почвите са компонент на околната среда. Законът ги определя като

„национално богатство, ограничен, незаменим и практически невъзстановим

природен ресурс” посочва, че опазването им е задължение и приоритет на държавните

и общинските органи и на юридическите и физическите лица.

Целите на Закона са:

- Предотвратяване увреждането на почвите и нарушаването на техните

функции;

- Трайно запазване на функциите на почвите;

- Възстановяване на нарушените функции на почвите.

Опазването, ползването и възстановяването на почвите се основава на следните

принципи:

- Екосистемен и интегриран подход;

- Устойчиво ползване;

- Приоритет на превантивния контрол за предотвратяване или ограничаване

на увреждането на почвите и техните функции;

- Замърсителят плаща за причинените вреди;

- Информираност на обществеността за екологичните и икономическите

ползи от опазване на почвите.

Отговорността и компетенциите за формиране на държавната политика

по опазване и устойчиво ползване на почвите на национално ниво са

предоставени на Министъра на околната среда и водите, Министъра на

земеделието, Министъра на здравеопазването и Министъра на

регионалното развитие и благоустройството.

Министърът на ОСВ отговаря за изготвянето на национална програма за

опазване и устойчиво ползване на почвите и мониторинга на състоянието им.

38

Министърът на земеделието организира дейностите по опазването и

устойчивото ползване на земеделските земи.

Министърът на здравеопазването организира извършването на оценка на

здравния риск от увредени почви и разработва мерки за ограничаване вредното

им въздействие върху здравето на хората.

Министърът на регионалното развитие и благоустройството определя

мерките за ограничаване на ерозията на почвите.

Задължения по този закон имат и кметовете и областните управители.

Друг нормативен документ е, приетия през 1996 г., Закон за опазване на

земеделските земи. С него се урежда опазването от увреждане,

възстановяването и подобряването на плодородието на земеделските земи.

Законът урежда също така условията и редът за промяна предназначението на

земеделските земи.

Според Закона собствениците и ползвателите на земеделски земи са

длъжни да ги опазват от ерозиране, замърсяване, вкиселяване, заблатяване и

други увреждания.

Министерството на земеделието и храните (МЗХ) трябва да осигури на

собствениците и ползвателите на земеделски земи информация за екологичните

им качества. МЗХ има право да налага задължителни ограничения при

ползването на земеделските земи, когато се установи, че техните екологични

функции са увредени или влошени. Съществува режим за ползването на

пестициди, минерални и други видове торове. Забранява се използването за

напояване на води, които съдържат вредни вещества или отпадъци над ПДК

(пределно допустимите концентрации).