МАКСИМ МИЗОВ

ДИМИТЪР БЛАГОЕВ И

ЗАВЕТИТЕ МУ КЪМ

НАШЕТО ВРЕМЕ

© Максим Мизов, автор, 2007 © Симеон Кръстев, художник на корицата, 2007 © Фондация "Ново време", 2007 © Издателска къща "Христо Ботев", 2007

ISBN-10: 954-445-916-2_ОООООООООООООООО ISBN-13: 978-954-445-916-1_OOOOOOOOOOOOOOO

– 3 –

МАКСИМ МИЗОВ

ДИМИТЪР БЛАГОЕВ

И ЗАВЕТИТЕ МУ

КЪМ НАШЕТО ВРЕМЕ

Фондация "Ново време" Издателска къща "Христо Ботев"

София, 2007

На светлата памет на баща ми проф. д.ф.н. Николай Михайлов Мизов, останал до сетния си дъх творчески и критичен, но предан и непоколебим защитник на Идеята – с неугасваща обич, синовна признателност и благодарност.

СЪДЪРЖАНИЕ

За нуждата от нов прочит................................................................7 За европейската ориентация на творчеството

и делото на Димитър Благоев .............................................17 За национално-патриотичното

и интернационалното символ-верую на Дядото ...............................................................................43

За модернизацията на обществото ..............................................74 За класовите отношения,

противоречия и борби.........................................................197 За програмния характер

на политическата партия ....................................................245 За синдикатите .............................................................................325 За интелигенцията и интелектуалците .....................................339 За училището, просветата и образованието .............................421 За ролята на насилието

в историята и политиката ...................................................469 За ролята на личността в историята ..........................................512 За жената и мястото ú в обществото

и управлението ....................................................................538

– 6 –

– 7 –

ЗА НУЖДАТА ОТ НОВ ПРОЧИТ

Историята се оценява най-добре чрез идеите, борбите и делата на онези нейни избраници, които променят ритъма на общественото време и пейзажа на социалното пространство. Тя се разбира най-добре от духа и живота, образите и постиженията на велики личнос-ти и събития, които оставят за поколенията дълбоки и трайни следи; които се превръщат в образец на подражание или в пример за възхи-щение със силата, добродетелността и красотата на тяхната човешка същност. Когато след време по някакъв повод се завръщаме към историческото значение на такива личности и събития, пред нас още по-ясно се разкрива подвигът, връзката между измеренията на вре-мето и можем да оценим приемствеността между поколенията в историята.

Век и половина е голямо историческо време-пространство. Век и половина обаче е и символно пространство, което повече сбли-жава, отколкото разделя. Сближава заради идеи, ценности, принци-пи, събития, жертви, триумфи или поражения, които са осеяли и ос-ветили историческото време-пространство. Понякога времето прите-жава смисъл, тъкмо защото показва не толкова различието, колкото подчертава общото, универсалното, онова, което преминава през смутните бродове на времето и устоява на големите изпитания на историята.

Днес честваме такъв юбилей – 150-годишнината от рождение-то на Димитър Благоев-Дядото – велик мислител, виден теоретик, из-тъкнат първоосновател, неоспорим лидер на организираното социа-листическо движение в отечество ни. Това ни изправя пред особени отговорности и високи задължения. Не бива традиционно да се отне-сем към подобно знаменателно събитие. Не трябва казионно, курто-азно или помпозно да отбележим тази годишнина, за да засвидетелс-тваме уважението и признанието ни към историческото творчество и дело на Дядото. Днес ни е нужно да изразим дълбокото преклонение и огромната си почит към един велик човек, който пионерски про-карва една от най-дълбоките, значими и незаличими бразди в нацио-нално-историческата ни биография и в народната памет. Потребно ни е да превърнем такъв голям юбилей в средоточие на смислен и за-дълбочен публичен диалог. Диалог за потайностите и превратности-

– 8 –

те на историята; за ролята на личността в нея; за смисъла на човеш-кия живот; за призванието и дарбите на великата личност да отдаде себе си и всичко най-свидно в живота си в името и за благото на дру-гите хора. Диалог за моралния облик на великия човек, който всеот-дайно, с духовност и поведение, с житейската си биография изписва редовете на Историята и Прогреса. Диалог за видната личност, в коя-то пулсира духът на времето и в която прозира бъдещето. Диалог за таланта на такъв човек, за да остане в пантеона на безсмъртието, в съкровищницата на историческата вечност, в поколенческата и хорс-ката памет. Диалог за възвишеността на хуманни и социални ценнос-ти, идеи и идеали, които не помръкват с времето, а стават още по-ак-туални, по-потребни и дължими за човека, обществото и човечество-то. Такива изумителни качества и добродетели на великата личност откриват потребности за запознанството ни с нея.

Когато една историческа епоха бурно се разделя с предишна-та, не всичко от нейната предшественица отминава в забвение и се обрича на ненужност. Особено когато между двете има мостове на историческа наследственост и приемственост. Още повече, когато постигнатото в предишната епоха е връх със символно значение за поколенията. Връх, който оставя следи на историческото безсмъртие в паметта на народа и обществото. Защото в онази епоха са достигна-ти известни ценностно-нормативни небеса; прокарани са в живота бразди и въплъщения на социално-значими идеи, интереси, идеали и проекти. Защото в онази епоха са се откроили ярки по своята истори-ческа и гражданска дързост и подвиг политически личности и пар-тийни формации. И защото в моментите на раздяла между две исто-рически епохи винаги изникват потребностите и интересите от нов и по-различен прочит на миналото.

Днес се нуждаем от нов, съвременен прочит на историческото дело, огромното идейно-теоретично богатство и политическото нас-ледство на Д. Благоев. Нуждаем се по много и различни причини и подбуди, които едва ли следва да изреждаме и обосноваваме педан-тично и скрупульозно детайлно. И без друго сега живеем в смутни времена на препрочитане, прередактиране и пренаписване на исто-рията. Такива прочити, прередактирания и пренаписвания не винаги са научно-коректни и с обществено-полезен маниер.

Би било историческо, политическо и морално дезертьорство или предателство, ако лявото не поеме и не изпълни достойно своя

– 9 –

дълг – да осъществи обективен, научно-обоснован, лишен от пред-взетости и предубеждения, анализ на случилото се, особено когато той засяга велики събития и личности. В метежни и преломни време-на идейните и политическите опоненти и противници не забравят шанса си да се „разправят“ с историческите си конкуренти. Те нико-га не пропускат възможността да представят своите версии „за” и прочити на историята като нещо единствено истинно или огледало на реално случилото се.

Има поне два пътя към нов и наложителен днес прочит. Пър-вият води към прочит, преосмисляне, преоценка на миналото от ви-сотата и спецификата на потребностите, интересите, вкусовете и кри-териите на съвремието и на „силните на деня“. Защото времето на глобализиращия се свят предпоставя и налага определени модуси на отношение към историческите и социалните времена. При тях насто-ящето се оказва доминиращо спрямо останалите времеви измерения. Този вид прочит безкомпромисно приема и безалтернативно легити-мира настоящето като единствено възможна или валидна (сравнител-на и оценъчна) база на всичко в аналите на миналото. При него нас-тоящето се легитимира като връх, от който се оглежда, преценява, оценява, благославя или анатемосва всичко, което се е случило някъ-де в подножията на съвремието, което е останало далеч назад – в гънките на миналото.

Този път за прочит на историята е още по-желан, когато властта създава предпоставки и условия за привеждане в действие на подобен оценъчен и тълкувателен подход. Особено когато пренапис-ването на историята дава възможност на неговите автори да се доб-лижат и уподобят с новите силни на деня. И когато те чрез подобни занимания могат да „изперат“ предишните си биографии, да се отка-жат от предишните си творения, които сервилно са обслужвали пре-дишни времена и властови субекти, идеологически манталитети и дискурси.

Този път най-често се избира от историци, политолози, идео-лози, философи на историята, социолози на политиката, футуролози, политици, държавници и обществени дейци или други експерти. При този вид прочит обикновено се върви (с фанатична предубеденост в истинността и непогрешимостта на изказаното чрез него) по широка-та магистрала на безкомпромисни оценки и безапелационни присъди на миналото. Интуитивно се приема, че съвремието е съумяло да

– 10 –

проумее и загърби грешките и пороците на миналото, че то се из-висява далеч над тях. Интуитивно се счита, че нашето съвремие е, ако не неуязвимо за слабостите или изкушенията, които са върлували в историческото време и пространство, че то поне знае как мо-же/трябва да се справи с тяхното вредно влияние и опасно присъст-вие в днешните реалности.

Такъв вид прочит често минава в публичното пространство чрез менторска позиция, която авторите на такива оценки и присъди самоволно си присвояват – в качеството на последна инстанция на истината. Това е добро, това е лошо; това не е трябвало, а това е било длъжно; така е щяло да се случи, ако така или иначе нещо не/е стана-ло – общо взето, такива са паролите на подобен прочит. Както и на онзи род аналитично-оценъчни дискурси в него за разгадаването и разобличаването на, вече отшумялото от нас, историческото минало.

Обаче, както знаем и не бива да забравяме никога, в пределите, в своенравната логика, мистериозната виталност и в органиката на Нейно величество Историята няма такова „ако“. Историята е само това, което се е случило. Тя не е това, което е можело да се превъплъти, но, което въпреки всичко си е останало само проект, нереалност, химера и имаги-нерност. Именно това неспоменавано или премълчавано „желязно пра-вило“ при анализа и оценката на историческите процеси, тенденции, съ-бития и фигури привнася горчив привкус на предубеденост при употре-бата на този първи тип прочит.

Вторият тип прочит, който е по-труден и лъкатушен, по-опа-сен, е този да навлезем в тайнствата и смисъла на исторически да-лечни нам идеи, дела и събития. Той изисква да проумеем и оценим миналото не само като предмостие, като съответна предистория, а като история със собствено значение и роля. При него следва да про-никнем в дебрите и мистериите на интимната логика на историческо-то време, на подбудите, идеите, ценностите, нормите, принципите и проектите. Всички те са обуславяли историческите и обществените идеи, избори и дела на актьорите в социално-политическите драми на миналото. Според него не бива да гледаме на историческото ми-нало само като на въображаема конструкция, чийто смисъл и значи-мост са производни от произвола, всесилието или дори „безприст-растното“ пристрастие на актуални потребности, интереси, оценки, вкусове или предразсъдъци и предубеждения. (Без, разбира се, на-

– 11 –

пълно да отричаме и подобен тип влияние в пресъздаването и преин-терпретацията на миналото.)

При втория тип прочит е нужно да съзрем в тях (в тези идеи, дела и събития) какво и как точно се е случило назад във времето, обществото и историята. Важно е да проумеем, какво и защо е било толкова валидно и съдбовно; кое наистина е онова, което е обуслови-ло победата/гибелта на дадени фигури. Подобен прочит дава въз-можност да определим и оценим по-многостранно причинно-следст-вените комплекси и последици, логиката и технологията на истори-ческите събития или обществените преобразувания. Той е по-благо-датен за разкриване и анализ на ролята и значението на субективния фактор, на отделни личности и групи в подготвяне и протичане на събитията, а и в историческия им отзвук в тогавашното съвремие или впоследствие.

Прилагането на този тип прочит предлага и нещо, което е важно: какво още има или остава от и чрез тези идеи, дела, събития, слова и завети. И защо то все още продължава да присъства и влияе – „под вънкашност чужда и с име ново“ (както го казва Иван Вазов) – да пулсира, да е валидно и значимо, дори да е съдбовно за сега туп-тящото сърце на всекидневието или за ембрионите на бъдещата ни историчност.

Този втори път (за прочит или преоценка на историята) изиск-ва да открием и да проумеем какво там, нейде назад в отшумялото, в покритото с воала или праха на забравата минало, в Историята се е родило и проявило по начин, който е оставил дълбоки следи или трайни белези от своето присъствие и проявление. Защото неговите следи или спотаените и чрез тях завети не са били изличени, навеки заглъхнали и напълно безгласни. Те си остават още звучни, зрими, валидни и днес, за нас, че и за следващи поколения. Това нещо, ес-тествено, тогава няма да е било сторено по изцяло разбираеми, при-емливи или напълно одобрени (от нас и днес) начини. То, разбира се, притежава други смислови и знакови контури или исторически и со-циални значения. То носи природата и породата, мириса и облика на конкретна историческа епоха, на социалното си време, на колорита на типажите, които са го осъществили. То е обусловено от различни подбуди, потребности и интереси, цели и идеали. То е осветявано от други митологии или идеологии. То е претворявано от хора и поко-ления със съвсем различен манталитет или маниер на „обноски“ с

– 12 –

Историята. Защото тогава то е било декорирано с някои оценки и присъди, които са несъизмерими с днешните ни оценъчни вкусове или моди. Или, ако съвпадат, трябва по-внимателно и по-задълбоче-но да се запитаме: защо това се случва? Тогава миналото в качество-то си на настояще е изказвано, обличано с най-употребявани и приз-нати-призвани за неговото време „имена-знамена“. Те днес са оскъд-ни или изцяло непознати. Те са политически амортизирани, даже бракувани, изведени от експлоатация думи, политически и обществе-но-оценъчни, политико-лингвистични речници, граматики и реперто-ари или социални техники. Затова истините за това време, за случи-лото се в него, за неговите герои можем да търсим не само в огром-ния, официално оставен „архив на времето, обстоятелствата и нрави-те“. Тях трябва да търсим и там, където то е скрито и незримо, нечу-то до днешни дни, донякъде дори и в други редове от слова и дела, в тоталността или даже в гънките на други изображения и повествува-ния. Тези истини можем и трябва да открием дори в това, което е би-ло недоизказано някога. Или в това, което тогава смътно или частич-но ни е било подсказано. Днес обаче то е повече от фатално-значимо или флагрантно очевидно – при това в пределите на съвсем различна историческа реалност или обществена атмосфера. Интимните посла-ния на подобни завети най-често ни се представят не толкова директ-но и очевадно, а най-вече в тънки нюанси, игри на оттенъци на смис-ловостта, валидна за различни исторически времена. Заветите обик-новено преброждат пространството на времето доста преоблечени, но съхранили и преумножили своя смислов заряд.

Д. Благоев е крупен мислител и велика историческа фигура. В творческото и политическото му дело днес трябва да открием оне-зи негови непреходни истини не само в това, което той директно е казал. Тях трябва да преоткрием и в недоизказаното и подсказаното. В онова, което днес се оказва потребно и полезно с вековечната си значимост и хуманна стойност. А творчеството, делото, целият жи-вот на Дядото са съкровище и на недоизказаност на редки идеи и съдбовни неща, въпросите за които ни смущават, измъчват и днес. Отговори на някои въпроси можем да намерим там – в отшумялото минало. С идеите, политическото и историческото си творчество и дело Дядото хвърля мостове към времето и историята, към възли или драматични разриви между минало, настояще и бъдеще. Тези мосто-ве трябва да ни отведат (чрез осмисляне и преоценяване и на тази не-

– 13 –

доизказаност) към опознаване и усвояване на днешното историческо време и ребусите му.

Днес в световен, континентален, регионален и национален план левите идеи, ценности, партии и движения имат нови истори-чески предизвикателства. Те изпитват сериозни трудности, принуде-ни са да открият нови идентичностни образи и техники за своето ис-торическо, обществено просъществуване и пребъдване. Затова твор-ческият прочит на завещаното ни от Дядото е наложителен и поле-зен. Има общи неща между лявото в онези и в нашите времена, обс-тоятелства и нрави. Без това да значи, че определено е налице тъж-дество между тях.

Д. Благоев оставя огромно идейно и творческо наследство. Без угризение на научната съвест можем да кажем, че той е от най-плодовитите и проникновени умове на своето историческо време. Многотомните му научни произведения са посветени на най-различ-ни проблемно-тематични търсения. Той е почти енциклопедист. На фокус в творческите му търсения и анализи попадат множество сфе-ри. Ако днес с позитивно чувство се отнасяме към интердисципли-нарността в науката, то условно можем да окачествим Дядото като привърженик на интердисциплинарния дух. Интердисциплинарност-та в науката днес се разбира другояче от трактовката на пресичането на науките по негово време. В трудовете на Благоев няма да открием стерилен, педантичен методологически и методически екстериор или интериор, който иманентно принадлежи и фаворизирано се ползва от съответна наука. В произведенията му добре се вижда плодоносен интердисциплинарен методологически дух. В тях се използва мулти-дисциплинарна методика в проблематизицията, анализа, интерпрета-цията и аргументацията.

В епохата, в която се ражда, живее, бори се и твори Д. Благо-ев, особено в следосвобожденска България, се полагат държавните основи на научните ни институти и духовните центрове, където за-почват да се преподават различни научни дисциплини. Тогава все още я няма онази диференциация на научното знание, на научните институти, каквато притежаваме и от която се възползваме вече в на-шето съвремие.

Д. Благоев твори в много широк периметър. Той се занимава с проблеми на философията, икономиката, историята, правото, теорията и практиката на обучението, образованието и възпитанието, сиреч с

– 14 –

педагогиката. Той е патриарх на българската социология, марксистка-та етика, естетика, литературна критика. Не са му чужди ребусите на геополитиката в историческото време от края на ХІХ и началото на ХХ век. Геополитика, която засяга европейското и световното прост-ранство, случващото или зараждащото се в планетарен контекст.

От времето на Дядото до днес е изтекла много вода. История-та е натрупала (непредвидими от позицията на миналото) огромни дългове и богатства. Обществото е направило (непредсказуеми за онова време) грандиозни крачки. Науката също, може би най-осезае-мо, е преодоляла огромни препятствия, преминала е през различни територии, пътища. Тя е усвоила нови, различни проблемно-тематич-ни територии и духове. Тя е родила, нароила и клонирала свои нови направления, дисциплини. Науката е придобила по-специфични, но и по-могъщи методологически или методически инструментариуми в сравнение с онези, с които е разполагала, а и на които се е уповавала по времето на Дядото.

Всичко това означава, че препрочитайки идейното и творчес-кото наследство на Д. Благоев, не бива да подхождаме към него ба-нално и буквално. Дядото е изключителен творец, а това изисква но-ваторски и творчески да се отнасяме към онова, което ни е оставил и завещал. Не трябва пристрастно и преднамерено, от бункерите и за-ради „честта на пагона“ на днешни (идейно-теоретични, политически и идеологически) убеждения или предубеждения лековато да го оце-няваме и съдим. Не бива единствено догматично да го славословим и венцехвалим. Нито безапелационно да отричаме или да анатемосва-ме неговите виждания, идеи, представи и оценки по исторически, об-ществени, политически и научни проблеми или теми. Не трябва да изпадаме в неудобното състояние, при което едностранчиво и опрос-тенчески да настояваме, че неговите представи и решения са истина от последна инстанция, нито че те са нелепост или лъжа, просто за-щото Историята, далеч след него, е направила свои, непонятни не са-мо за Благоев, но и за всичките му съвременници, ходове – в една или друга посока.

Д. Благоев е диалектически и исторически материалист. В ка-чеството му на такъв към него трябва да се подхожда диалектически и не субективно и да се преценява обективно, научно и коректно он-зи принос и роля, които той има за Историята. Да се опитват да му приписват ролята на всемогъщ и безпогрешен пророк на историчес-

– 15 –

ките бъдещи реалности, или тази на неудачник и агностик спрямо онова, което се задава или случва в историята след повече от век, е не само напълно несериозно. Това би означавало да го фетишизира-ме или тотално да го дискредитираме и дискриминираме в оценъчна посока и светлина. Така само ще го обожествим или ще го сатанизи-раме. При това явно неоснователно, но и напълно безполезно за на-шето време. Такъв избор и трафарет на прочит е също така фрапи-ращ избор или акт на недобросъвестна научна, а защо не и на напъл-но ненаучна или явно предубедена (обслужваща сервилно други и ненаучни нужди) позиция.

Тъкмо поради това един нов, комплексен и задълбочен прочит на огромното идейно-теоретическо и творческо наследство на Д. Бла-гоев задължава към него да се отнесем критично в истинския смисъл, а не апологетично или предвзето и спекулативно-инструментално. Поне за онези автори или изследователи, които са с лява идейна ори-ентация, това ще е и дължим жест на справедливо отношение към един от най-изтъкнатите представители на лявата рационалност и практика.

Д. Благоев е изключителен творец и като всеки творец не би приел и простил към идейно-духовните и научните му продукти, за-вещания и наследства да се отнасят нетворчески или безкритично. Просто защото е марксист и знае, че всяко нещо е относително; че то притежава само известна социална валентност в рамките на опреде-лени, конкретно-исторически дефинирани условия и реалности. Той не би простил най-вече на тези, които (като него) са свързани с исто-рията, настоящето и с бъдещето на лявата идея, със социално-анга-жираните и универсално-общочовешки ценности или идеали, с ради-калните хуманни промени и преобразувания в обществото и истори-ята, които гарантират и възкресяват истински човешкото. Дядото не би простил и такъв избирателен подход и тълкувателен изследова-телски маниер, при които от неговото творческо наследство се взима и толерира едно по някой повод, а по друг повод същото това нещо съвсем умишлено се премълчава и преднамерено се забравя или ели-минира от дължимия и коректен анализ.

Длъжни сме да приемем тези негови искания и критерии!

София, 1.09.2006 г.

– 16 –

– 17 –

ЗА ЕВРОПЕЙСКАТА ОРИЕНТАЦИЯ НА ТВОРЧЕСТВОТО И ДЕЛОТО

НА ДИМИТЪР БЛАГОЕВ Дядото е част от плеядата на великите ни сънародници, кои-

то са оставили със своя живот златни страници в историята на ро-дината ни. Образът и паметта за него са съхранени в паметта на по-коленията и в неръкотворния пантеон на безсмъртието. И е такъв, защото съумява в своето динамично-преломно и исторически про-тиворечиво време да свърже в неразривно цяло родното с европейс-кото, светски-световното с общочовешкото. Д. Благоев е и европе-ец, защото на родна почва посява семената и отглежда кълновете на перспективен и чистокръвен европейски продукт. Да сториш това в неразорана, дива целина на историческото време-пространство, за да можеш след десетилетия и в продължение на десетилетия да съ-бираш урожаи, е истински подвиг. Подвиг, на какъвто малцина са способни.

Д. Благоев и плеядата леви интелектуалци и дейци около не-го, основатели на българската социалдемокрация, не само пренасят най-съвременните идейни и социални ценности от Западна Европа у нас. Те проправят пъртина на работническото и социалистическо-то движение в страна, която дотогава не познава такива историчес-ки, политически и класови феномени. Те полагат темелите на исто-рически и обществени, политически и класови борби и движения, които вече с грохотен тътен се развиват в Западна Европа. И го пра-вят не бавно, а с невероятно скоростни темпове и резултати. Те не механично, а творчески, съобразно родните обществено-историчес-ки условия и реалности, публично лансират, активно прокламират и действат за претворяване на съвременния смисъл, роля и значение на социалдемократическите идеи и ценности в наскоро освободила се от петвековен гнет страна.

В току-що излизаща от феодализма страна и крайно изоста-нало общество, те вкарват в публичен оборот идеи, представи, тех-ники и политически репертоар за едно европейско и демократично устройство, развитие на държавата, гражданството и отделния чо-

– 18 –

вешки индивид. Те мощно транслират и легитимират европейска политическа култура и инструменталност в едно социално прост-ранство, което съвсем доскоро е напълно далечно или чуждо на тях. Това е несъмнен принос към отварянето на България, на нейния об-ществен живот (политически и духовно-културен) към прогресив-ните новости и процеси в Западна Европа. То е светло и значимо начало на международната обвързаност на лявото у нас със светов-ните и европейските революционни процеси.

Създадената от Дядото социалдемократическа партия не во-ди затворен обществено-исторически живот. Тя е част от европейс-ката и международната социалдемокрация. Тя взима участие във важни и най-висши форуми, събития на европейската и, по това време, всесветската социалдемокрация. Тя е част от Интернациона-ла (и неговите модуси).

Д. Благоев и неговата група не само популяризират достиже-нията и върховете на лявата европейска политическа рационалност у нас. Те не са рупор или пасивен и трансмисионен механизъм за идеен трансфер на напредничави европейски и демократични идеи, теории и социални практики. Те не водят капсулиран в страната и обществото си идеен и политически монолог. Тяхната ярка публич-на активност не се вписва в баналните представи и нрави на българ-ското политиканстване. Тя не е нещо мимолетно, преходно или об-речено на бърза забрава. Защото тези хора са активни и творчески участници в историческия и политическия диалог в лявото (евро-пейско и духовно) пространство. Пространство, което борави с ис-торически проекции или преобразувания, които са свързани с ко-ренни трансформации на обществото и човека. Няма злободневна и исторически перспективна тема, която на Запад да буни духовете и умовете на левите теоретици и дейци, по която Дядото и неговата група да не изразяват навреме мнения, оценки, аргументи, предло-жения и позиции. Няма важен теоретичен и практически проблем, дискусия в европейската или всесветската социалдемокрация, по които те да не се произнесат категорично. При това не формално, а творчески, в контекста на онези реалности и условия. Затова и след-ва да оценяваме творчеството и делото на Дядото като естествен, логичен продукт от развитието на европейската политическа теория и практика не само в условията на родните ни реалности. То е орга-

– 19 –

нична част от цялостната история на европейското и световното ра-ботническо и социалдемократическото движение.

В този смисъл историята на лявата идея у нас е история, коя-то по дух и същност е европейска, демократично и социално ориен-тирана. Тя е история, в която се отразяват върхове на европейската цивилизация. В това се състои и несъмненият, не толкова национа-лен, колкото и най-вече европейски принос, роля и значение на де-лото на Дядото и неговата група, тяхното място в европеизирането на родната обществена, демократична и социално ангажирана поли-тическа борба.

Марксизмът като теория, идеология и обществена практика не е самородно, самобитно, доморасло и уродливо творение на за-падналата по онова време Източна Европа, нито е изчадие на тъмни балкански манталитети или политикански маниери. Той не е вреден и напълно непотребен плевел, духовно-културен бурен, случайно появил се в нечии социални площи. Той е в най-чист вид западно-европейско творение на най-прогресивната и на най-демократична за времето си историческа, социална, политическа и духовно-кул-турна менталност, сензитивност или прагматика. Защото марксиз-мът е един от сияйните върхове на завещаното на цялото човечест-во от просвещенския рационализъм, универсализъм и хуманизъм. Той е органична част на мисленето, чутието, етоса и прагматиката на епохата на Модерността. Универсализмът и интернационалната значимост на неговия проект днес бихме назовали с други думи – като глобално-исторически проект.

Благоев е този, който вижда в този продукт, в този истори-чески проект и хуманистичен идеал идеологическо „ноу-хау“, което десетилетия наред мощно ще озарява и раздвижва историческите хоризонти, ще преобръща пластовете на социалното не само в Ста-рия свят, но и в останалия свят. Каква по-голяма награда, какво по-голямо признание за призванието и саможертвата на един човек, който съумява да прозре и покори потайностите на Историята, да увлече след себе си хиляди, милиони човешки същества, възпламе-нени и осенени от неговите идеи, принципи, идеали и дела!

В десетилетията, когато у нас почва да се ражда и развива социалистическото общество (след 9.ІХ.1044 г.), поради съветиза-цията се дава уклон и фаворизация към ленинизма. Първопроход-ничеството, великата историческа роля и значимост на СССР в съз-

– 20 –

даването и укрепването на социалистически тип държавност и об-щество трябва да се легитимират навсякъде, в т.ч. и в сферата на идеологическото, макар и невинаги по коректен маниер. По делика-тен, но последователен начин често (с изключение на възпомина-телно-тържествени форуми) се завоалират, премълчават, омалова-жават и пренебрегват европейският произход и европейско-цивили-зационната обвързаност и ангажираност на теорията и практиката на марксизма. Само в сферата на историята на философията се по-сочва и акцентира на европейската генеалогия на марксизма. То и няма как другояче да се получи или представи. Самият марксизъм е естествен или логичен етап от иманентното развитие и саморазви-тие, от идейно-духовната или философската еволюция на европейс-ката рационалност – родена в утробата, откърмена, проходила и действаща в пределите на европейската цивилизация, която по оно-ва време и за десетилетия напред е лидерстваща в света.

Самата крайно изострена политическа, идеологическа и кул-турна конфронтация или конкуренция между блоковете на капита-лизма и социализма (продължила близо ¾ век) предпоставя в стра-ните от социалистическия лагер толериране на източния генезис, уникалността и самородността на ленинизма, като дискретно се редуцират неговите родствени връзки с европейското потекло на марксизма.

Поради тези причини и основания в официозната политичес-ка и идеологическа литература, в управленската и държавно-общес-твената практика в бившите социалистически държави и общества се оформя и налага особен проблематизационен и тълкувателен трафарет. Съгласно последния е необходимо, ако не и задължител-но, да се говори и пише колкото се може по-малко, по-незабележи-мо и емоционално по-хладно за европейско-цивилизационната из-началност и обвързаност на идеите, теорията и практиката на марк-сизма – като изключителен феномен.

Обстоятелството, че на два пъти Русия (вторият път в качес-твото си на СССР) освобождава България от две тирании – едната продължила пет века (на Османско-турската империя), а втората – на капитализма и монархофашизма – трябва да се отбележи дори и чрез смаляване, заобикаляне или пренебрегване на европейските приноси в родната ни история.

– 21 –

С течение на времето европейското все повече става сино-ним на европейския Запад. Той е конкурент, опонент, противник и враг в континента на европейския Изток, където се прави комунис-тическият експеримент в редица страни/общества. В хода на надп-реварата между двата региона (Запада и Изтока), на функционира-щите в тях блокове, е логично всеки от тях да се опитва да омалова-жи присъщото на своя противник, дори когато то е неоспоримо ис-торическо достойнство. Това води до опасна и вредна капсулира-ност, до преднамерен изолационизъм и идеологическа ксенофобия спрямо намиращото се от „другата страна на барикадата“ в Стария свят.

Д. Благоев се ражда, живее, твори и се бори в друго общест-вено-историческо и преломно епохално време и пространство. За него е естествено току-що освободилата се родина да има своите упования и мечти по-бързо да се нареди до напредналите, спрямо нея, западноевропейски държави и общества, които тогава са фар на човешката цивилизация. Това са съкровени копнежи също и на национално-освободителното ни движение и борбата срещу турско-то робство. За Дядото не съществува и грам съмнение, нито капка колебание, че оттук насетне съдбата и историческата биография на неговото отечество може и трябва да е обвързана и зависима от ста-ващото в „Европата“. Както той категорично посочва: „от Освобож-дението ни насам нашето общество се движи по наклонната плос-кост на европейската цивилизация... Веднага след Освобождението ние се заловихме да присаждаме европейските наредби у нас. Осво-боденото поколение естествено обърна погледите си към Запад; за-щото оттам трябваше да изгрее за нас слънцето на науката и свобо-дата. Трескавата деятелност закипя по всичките линии на обществе-ния живот. От политическите форми на европейските народи ние снехме форми за нашия народ. Нашата държава се организува по образа на чиновническо-полицейските. В икономическо отношение ние паднахме под влиянието на европейското машинно производст-во, което бързо-бързо събаря занаятите и земеделието у нас и създа-ва една осиромашала и потъпкана класа хора, която е повикана да играе важна рол в развитието на нашия обществен живот“1. За Дя-дото е разбираемо, че оттук насетне България трябва да измине (ма-кар и по свой собствен, специфичен, но изобщо не отменящ универ-

1 Благоев, Д. Съч., т. 1, с. 409-410.

– 22 –

салните закономерности и тенденции) път на напредналите и нап-редничави европейски държави и общества, за да бъде и тя рав-ноправен и равностоен член в бъдеща и братска Европа. В една Ев-ропа, където и когато (след някое исторически необозримо време) друг тип обществено-икономическа формация ще лидира над света. Естествено, че той вижда подобно присъединяване към Европа из-цяло в контекста на комунистическия проект за грандиозни общест-вени-исторически преобразувания. Понеже за Дядото капиталисти-ческият вариант не е истински и полезен.

Според Д. Благоев е наложително или съдбовно прогресив-ните сили в българската нация, държава и общество съзнателно, системно и последователно да сверяват часовника на своето идей-но, теоретично и многолико практическо движение и развитие с по-казанията на онова, което се или ще се ражда, отчита или прави в Западна Европа. Дядото категорично подчертава това: „Съдбата на нашия народ е тясно свързана с общото развитие на западноевро-пейските народи. Техните прогресивни идеали са задължителни и за нас. Ние ще се въртим около общата ос на всемирното обществе-но движение. Каквито изменения станат в обществения строй на За-пад, такива ще станат и у нас, на Изток. Заради това ние сме длъж-ни да изучаваме не само развитието на нашия народ, ами и общото развитие на другите европейски народи“2.

Десетилетия наред този негов завет е преднамерено подми-наван, избягван, премълчаван, идеологизирано изопачаван и интер-претиран – единствено в комунистическия (при това доста силно догматизиран и ненаучно профилиран или верифициран) дискурс. Най-важното в него – че има цивилизационно родословие и дори фатална обвързаност или зависимост на съдбата на България с тази на Европа, е премълчавано.

В своето послание Д. Благоев акцентира на диалектическата взаимообвързаност между Запада и Изтока, при това с бонификация на Запада. Нали той визира, че онова, което ще се случи в Запада, ще резонира или ще стане и в пределите, в историческото време и прост-ранство и на Изтока. За Дядото, в необозрим и продължителен исто-рически период, Западът на Европа ще е метроном и барометър за естествените и дължимите промени и преобразувания и в Изтока ú.

2 Благоев, Д. Съч., т. 1, с. 412.

– 23 –

Има период в борбата между двете системи, когато лидерите на социалистическия лагер преповтарят, че комунизмът няма алтер-натива, че западният свят и капитализмът са в етап на загниване, разпад и логично елиминиране. Епохата на Модерността ускорено бележи своя залез, а на хоризонта на Историята изгрява зората на постмодерното развитие. Когато се налагат много спешни, радикал-ни, мащабни трансформации в цялостния живот на държавата и об-ществото от модерен тип, тези лидери не разчитат правилно посла-нията на времето, на епохалните тенденции и преобразувания в све-та и т.н. Те считат, че това, което се случва в Западна Европа, няма фатално и тотално да ги засегне, да ги застигне със стихията си. Оказа че, че и у нас подобни илюзии и утопични визии за обществе-но-историческото движение и развитие на света и България се раз-виват доста добре, поне до към средата на 80-те години на ХХ век.

Заветът, който ни оставя Д. Благоев – за нашата родословна и дълбинна обвързаност и зависимост с европейската цивилизаци-онна идентичност – е неправомерно, може би, и умишлено омалова-жаван и пренебрегван. Обаче историята, вятърът на промените в края на ХХ век и особено в началото на ХХІ век по недвусмислен начин изкарват наяве изключителната прозорливост и мъдростта на Дядото. Днес европейската ни ориентация не подлежи на съмнение. Тя не се оспорва от никоя сериозна политическа сила в страната, която гледа на случващото се в глобалния свят по трезв и реалисти-чен маниер.

Сега, повече от когато и да е било през отминалите десетиле-тия на възходи и падения на лявата идея и практика, виждаме по-отчетливо, че Д. Благоев е имал право и основание да предвиди, че случващото се на Запад ще се повтаря и на Изток. Бил е прав във вярата си, че заради благополучието и благоденствието на собстве-ната ни държава и общество сме заинтересовани, задължени да се поучим, да следим онова, което става в по-развитата част на конти-нента на Стария свят. Защото една нова, обединена Европа ще представлява един Нов Стар свят, който ще се различава от онова, което ни е оставила в съкровищницата на историческата памет и културното наследство стара Европа. С този мъдър, проникновен завет Дядото посрамва теоретическата провиденциалност на поли-тици и теоретици на лявата идея и практика, които живеят десети-летия по-късно.

– 24 –

Идеите сами по себе си са нищо. Идеите стават страшна си-ла, едва когато са овладени от масите, когато осветяват историчес-кия друм и освещават историческата жертва в името на техния три-умф и реално въплъщение в обществени промени и преобразува-ния. Тази постановка не е само интимно и любимо мото в жизнения път на Д. Благоев. Той знае от своя велик учител, че светът трябва не само да се опознае, но и още по-важно – да се преобразува. И в цялата си жизнена, историческа, творческа и политическа биогра-фия Дядото не забравя този сакрален завет на първоучителя. Той проучва, обяснява и разобличава един свят с безчовечно битие и мислене, с исторически определено и осъдено време. И същевре-менно страстно рисува и обосновава друго, светло историческо вре-ме, обществено битие и човешко, очовечено мислене. Макар и по-късно, те идват неизбежно, понеже са съдбовен знак, продукт от „естествений закон на историята“. Понякога го прави очевидно и толкова пристрастно, възторжено, даже и пресилено. Но кога исто-рическата романтика си е позволявала или налагала да се съобразя-ва с тесногръдите, с убиващите корсети на плашливата и осторож-ната срещу всякакви, възможни и нереални опасности мисъл?!

В своя исторически плам и творчески унес, в самоотверже-ното си дело Д. Благоев не се страхува от упреци или критики, че е прекалено пристрастен и тенденциозен. Той заявява, че великите произведения са тенденциозни; че никъде и никога никой велик мислител не е писал своите произведения, без да се е въодушевявал от една определена идея; без да се е въодушевявал от неутолимото желание да прокара тази своя идея или мисъл в живота. Затова на-вярно и безспорно е, че и най-великите произведения винаги се от-личават с такава огромна и пламенна тенденциозност.3

Мечтата на Дядото е мечта европейска и всесветска. Тя не е само регионална или тясно национално-локална. Той гледа на бъл-гарската социалдемокрация като на неразделна и дължима част от всесветската социалдемокрация. Той пише, че неговата партия не е само и просто работническа и национална. По-важно е, че тя е со-циалдемократическа и интернационална, тъй като в основата ú са универсалните принципи на научния социализъм. Тази партия е единствен представител на съвременните социално-политически

3 Виж Благоев, Д. Съч., т. 4, с. 505.

– 25 –

идеали на цялото човечество, на истинското равноправие на граж-даните и на истинската им свобода.4

Тази мечта е определен инструмент за приобщаване на току-що освободилия се от петвековно (османско-турско) иго български народ към европейските цивилизационни ценности и норми по оно-ва време. Тя е истински меч и щит в посока на приобщаването ни към човешката цивилизация, към изоставянето и преодоляването на феодалното варварство, битуващо в нашето робство. Нека не забра-вяме, че Д. Благоев е страстен, верен и непоколебим следовник на светлите завети и свещените идеали на най-великите ни възрожден-ци и революционери (Раковски, Ботев, Левски и други). Възрожден-ци и революционери, които всеотдайно, самопожертвователно действат, та копнежът им и ние да намерим място сред другите ев-ропейски и братски народи да се превърне от мечта и блян в исто-рическа реалност. Тях Дядото вижда и цени като истински първоа-постоли на революционната партия, заела се с пълното освобожде-ние на България. „Л. Каравелов, Хр. Ботев, А. Кънчев, В. Левски, пише той, имат значение за нас не само като политически, тъй да река, революционери, не само като основатели на една революци-онна партия, която трябваше да умре заедно с тяхната смърт, но най-главното и съществено значение те имат за нас като първи представители и създаватели на българската революционна партия, която ще продължава борбата за широките революционни идеи, за осъществлението на онез обществени идеали, които те про-повядваха. Тези революционери и българската революционна пар-тия, на която те туриха основа, са част от всемирната революцион-на партия, но на почва на борбата за свободата и щастието на бъл-гарский народ“5.

Нека не забравяме, че заради непоколебимата си вяра в „единний светъл комунизъм“ днес Христо Ботев, за кой ли пореден път, е отново подложен на политическо и историческо, на литера-турно и критическо остракиране. Нека помним, че актове на кощун-ствено-поругателско отношение са отправят и към най-светлата и възвишено-нравствената фигура в плеядата на най-великите ни бъл-гари – Васил Левски, Апостола на свободата – заради неговия иск-рен републиканизъм или други негови идейни пристрастия и посла-

4 Благоев, Д. Съч., т. 6, с. 275. 5 Пак там, т. 1, с. 227.

– 26 –

ния към неговите съвременници и идните български поколения, ко-ито не са по сърце и душа на новоизпечени „демократи“, политика-ни и властници.

Днес България е изправена пред нови исторически изпита-ния. Сега тя трябва да прегърне друга „европейска мечта“, един по-различен европейски (исторически и цивилизационен) проект. Но хуманизмът и социалният ангажимент, които са иманентни и дейст-вени в тази мечта, в този проект, имат общи, универсални неща и с онзи хуманизъм или социален ангажимент, с борбата за свобода, равенство, справедливост, братство и солидарност, които в друго обществено-историческо време Д. Благоев откри и на дело приложи в своя живот. В своите житейски митарства и духовни преображе-ния Дядото не изпада в ролята на плосък епигон, посредствен пла-гиат, фанатизиран догматик и семпъл талмудист на марксизма. Той може да се определи като ортодоксален марксист, който творчески прилага метода на теорията и идеологията, на които отдава целия си смислен и обществено-полезен живот.

Марксизмът, който изповядва и прилага Дядото, със своето историческо влияние и разпространение има не тясно-локален или регионален, а глобален периметър на действие. Защото той прите-жава значение и принос за коренна промяна на света през ХІХ и особено през ХХ век. Както посочва Д. Благоев: „Установените за-кони“ от капитализма не познават чужденец или българин; те пра-вят еднакви капиталистическите разбойници и от чуждестранните капиталисти, и от домашните, и от чисто българските“6. Историчес-ката поява и шествието на марксизма е естествена част от изпита-нията и премеждията на демократизирането на света, от пролетарс-ките борби и революции до антиколониалните и национално-осво-бодителните движения. Тя е съставка от биографиите на градежа и утвърждаването на национални държави и на различни модели на социалната държава, на преобразувания в различни континенти в това историческо и социално време. Истински европейското, което може да влияе (преди, сега и в бъдеще) на целия свят трябва да е хуманно и хуманизиращо; социално ангажирано и ангажиращо; свободно, солидарно, справедливо, равноправно и братско същест-

6 Благоев, Д. Съч., т. 7, с. 165.

– 27 –

вуване и взаимодействие между различни човешки индивиди или общности.

Днес, в условията на бурно оформяща се надпревара или конфронтация между различните цивилизации, повече от когато и да е прозира нуждата от такъв глобален, исторически и хуманисти-чен проект, който да даде нови траектории за смисъла и посоката на човешкото битие. Проект, който се възправя или противопоставя на доминиращия в съвремието ни неолиберален сценарий за историята на човечеството. Сценарий, толкова самонадеян и античовечен със своя неодогматизъм, представян под визията на формално прокар-ван и защитен плурализъм. Само такъв европейски проект, идеал или мечта са способни да привлекат към себе си, към своя смисъл, образ и послание вниманието и енергията на човечеството от раз-лични райони на Земята. Само той може да възвърне първенството на Европа като истинска територия на социалното и хуманното чо-вешко житие-битие. Днес европейската мечта, идеал или проект ве-че имат по-различни възможности и шансове, пътища и средства за своето осъществяване.

В своето време и общество Д. Благоев стори нужното, за да прокара исторически път на европейската мечта, на европейския ляв идеал, чиито частични въплъщения са органична част от общес-твената и историческата биография на нашия народ. В един истори-чески период отечеството ни имаше международен авторитет и признание, бе пример за подражание от колониално-освободили се, изостанали други страни.

Историческите мутации на националната и социалната дър-жава днес пораждат и умножават нови предизвикателства и изпита-ния пред републиканския манталитет и маниер на политическо действие. В развития Запад усилено започват нови политически, идеологически и теоретически дебати за видимо променената същ-ност, специфика и функционалност на републиканизма в новите глобално-исторически реалности и опазарени социални реалности или условия. В епохата на индустриалното общество републиканиз-мът осъществи много победи и постижения в различни страни и об-щества. Той понесе амортизации и деформации. Те стават по-болез-нени или по-очевидни с встъпването в слединдустриалното, в т.нар. постмодерно общество, в глобалния свят.

– 28 –

У нас изоставаме в това отношение. Това налага да се вър-нем към историческите първоизвори, към завещаното ни от твор-ческото наследството и делото на Дядото тълкувание и безкомпро-мисна защита на републиканизма. В цялото си творчество и истори-ческо дело Д. Благоев страстно и обосновано защитава републикан-ските ценности, норми, принципи, устои и наредби на обществото и държавата. Той вижда и обосновава бъдещето на обществото и на-рода единствено в републикански режим на държавна власт и на ак-тивно гражданско самоуправление. За него не съществуват въз-можности и компромиси в бъдеще републиканската идея да е пос-тавена под въпрос или да е отслабена някак си. Понеже той съзира и показва възможностите или реалността на формулиране, постига-не и защита на „общото благо“ за всеки гражданин/индивид в пре-делите на републиканската организация и държавно-обществената ú практика.

Критичните позиции на Дядото към монархистките управле-ния, към перфидната роля на монарсите и днес имат значение. Той критикува и разобличава коварството и лицемерието на монархи-ческия манталитет и маниер на управление. Дядото подчертава: „Много наивно ще бъде да се мисли, че има по света върховни гла-ви, които доброволно да изпълняват конституционните си задълже-ния. В природата им е те да бъдат против конституционното управ-ление винаги, когато и гдето могат. Княз Фердинанд не представля-ва изключение и не може да бъде изключение. Царете стават конс-титуционни само по принуждение“7. И продължава: „Няма ни един цар на света, който да не туря своята воля по-високо от волята на народа и да не споделя погазванието на народната воля, щом на-мира възможност да направи това. Царете най-много мразят демок-ратите и самоуправлението на народите и всякога, когато са нами-рали �