Д Ж Е Й М С КЛЕРК МАКСУЕЛ (1831—1879)

УЙЛЯМ КЕЛВИН (1824—1907)

ПЪРВИ СТЪПКИ КЪМ ОТКРИВАТЕЛСТВОТО

„Изобретявай не това, което ти се иска, а това, което е необхо­димо на нашето социалистическо строителство."

М. И. КАЛИНИН

И на голям човек може да се слу­чи. Идва ти наум идея, втурваш се, мислиш, разсъждаваш, чер­таеш, конструираш... Дни и нощи нямаш покой, умът и силите ти все там, цялото свободно време и... и накрая, когато всичко е го­тово и го представиш където трябва, оказва се, че друг преди тебе вече го е направил. Или пък си споделил с този и онзи и някой, по-пъргав и хитър, ти вземе идея­та, изпревари те и си направи за­явката преди теб И друга опас­ност те дебне — да не знаеш и да не умееш да представиш работа­та си според съответните изис­квания. Тогава също — и времето, и силите, и трудът т и , всичко отива по дяволите.

Казахме — и на големите се случва. А какво остава за малки­те, т и я дето са още в класните стаи, в училищните лаборатории и кабинети? Колко по-застрашени са те в своята изобретателска и

рационализаторска дейност, ако им липсва тази техническа гра­м о т н о с т , информацията къде, кога, какво е направено и какви са изискванията на закона, за да се запазят правата им на открива­тели. И колко е хубаво, ако те о т ­рано изучат всичко това!

По тези проблеми в защита на средношколците-изобретатели и рационализатори, и на тяхно раз­положение от много години вече е

п а т е н т н о т о бюро, създадено към Централната станция на младите техници и аг¬ робиолози. Съставът му е съвсем респектиращ — експерти от ИНРА, представители на Репуб­ликанския център за ТНТМ и на дружество „Авангард", научни ра­ботници — кандидати на техни­ческите науки, специалисти от инженерните и селскостопански­те науки.

Твърде богата и широка е дей­н о с т т а на това бюро — организа-

СЪДЪРЖАНИЕ

Първи стъпки към откри¬ вателството 1 Поглед към З е м я т а 4 Звездолетът Тера 9 Скок върху ледения блок 11 „Одисеи" зад полярната окръжност 14 Черните ж и в о т н и 17 Биолокацията 21 Тайната на вълшебната пръчица 24 „Въздушните м а с т о д о н т и " 28 Тази дълга и к р а т к а секун­да 31 Съкровището на прабъл-

гарския хан 34

Ш е с т т е дни на „Кондор" 37 Каменни пръсти 45 Огледалната симетрия 48 Невидимото влияние 50 М а г и я т а на м а с к и т е 52 Ученият, к о й т о обори к а т а с т р о ф и т е 54 Предава „Космос" 59 Кръстословица 62 Т е с т 63 Решава логиката 64

Корица: Самородно з л а т о Гръб на корицата: Ледник в А н т а р к т и д а Вътрешни корици: бележи­т и учени

торска, просветителска, насочва­ща, насърчаваща и възпитаваща. Грижата за по-висока квалифика­ция е отправена в две насоки. На първо място към учителите, към кръжок-ръководителите и към научните ръководители на раз­личните извънкласни форми на движението за научно и техниче­ско творчество на младежта, и на второ — към самите ученици, които имат подчертан интерес и склонност за изобретателски и рационализаторски занимания. В основата на тази квалификация са патентно-правните изисква­ния към младите рационализато­ри, методиката на техническото творчество, развитието на не­стандартно мислене. Защото именно това са т р и т е опорни точки за младите новатори, кои­то ще ги отведат към ползот­ворна работа и към желания успех. За тях например винаги са много интересни срещите с експерти от ИНРА. Тези срещи са нещо ка­то „приемна", в която те излагат своите проблеми, като .отворени врати" към тайните на научното и техническото творчество. На тях те разказват за идеите си, показват вече започнатите или завършени разработки, а експер­т и т е им дават насоки, обяснения, съвети, оценяват става ли нещо от замисленото или не. Патент­ното бюро урежда и много лек­ции —, единични или пък в цикъл, и пак с помощта на експерти от ИНРА. В Михайловград, в Разград и в Толбухин бяха уредени в про­дължение на седмица специализи­рани школи с лекции, със семинар­ни и практически занимания. До­казателство за голямата полза от тях и за учениците, и за ръко­водителите им е нетърпението, с което сега ги очакват в Габрово и в Сливен.

„Патентно бюро" беше името и на един бюлетин, издаван пак със съдействието на И н с т и т у т а за

изобретения и рационализации. Той даваше богата информация за технически новости у нас и 8 чуж­бина, за известни патентно-правни положения, за някои по-ценни ученически хрумвания и раз­работки. В него например проче­тохме и това, че съветският учен В. Л, Полукаров, основавайки се на изследвания и анализи, е извел „пет заповеди" за изобретателя, а именно:

— щом е добре обоснована, из­обретателската ти мисъл непре­менно трябва да бъде и дръзка, и оптимистична, за да се получи желаният ефект;

— високи творчески резултати можеш да постигнеш само когато изобретателската ти мисъл се в захванала с проблем, чието реша­ване е най-необходимо за об­ществото;

— не изобретявай изобретено­то и преди да се заемеш с решава­нето на проблема, узнай не е ли направено подобно решение от т в о и т е предшественици;

— умей да видиш главната цел на т в о е т о творчество, умей да видиш зад конкретното решение общотехническите, икономиче­ските и дори социалните последи­ци от практическото му внедря­ване:

— бъди настойчив в постига­нето на целта си, но ако видиш, че си тръгнал по неверен път, не упорствувай, откажи се от него и започни да търсиш друго решение на задачата.

Но...трета година вече бюлети­нът го няма (все още сме бедни на хартия!), в учениците и техните ръководители тъгуват за него, осезателно им липсва.

Една нова и много интересна инициатива на п а т е н т н о т о бюро е конкурсът

„Имам идея" През тази година т о й за втори път беше в центъра на внимание­то на младите новатори от учи­

лищата и техникумите в цялата страна. За малко начална инфор­мация се обърнах към ръководи­теля на бюрото инж. Крум Бала-банов.

— Този конкурс — отговори т о й — е в унисон с основната ра­бота на нашето патентно бюро, а именно да активизира ученици-те в областта на рационализа­торската и изобретателската дейност, от малки да ги приобщи към нея. Целта е още по време на политехническото и производст­веното си обучение да свикнат да дават идеи и предложения, свър­зани с приложението ма теоре­тичните им знания в практиката, за усъвършенствуване на контро­ла върху качеството на произвеж­даната продукция, за облекчаване на тежкия ръчен и физически труд, за комплексна механизация и автоматизация на производст­вения процес. И още отсега да се научат да представят разработ­к и т е и предложенията си, офор­мени във вида, който се изисква от ИНРА — с писмените обясне­ния, с чертежи, снимки, схеми, ма­кети и пр.

За първи път конкурсът „Имам идея" бе проведен миналата годи­на на Девети май в рамките на XIII преглед на ТНТМ и в чест на 40-годишнината от победата над фашизма. Участвуваха много уче-

клубовете на ТНТМ-

с нови идеи

ници — индивидуално и в колекти­ви, но до състезание бяха допус­нати 22 разработки из областта на електрониката, химията, ма­шиностроенето и хранително-вкусовата промишленост.

— Подготовката за конкурса трае през цялата учебна година — продължи обясненията инж. Бала-бано8 — Учениците започват ра­бота във всички форми на извън­класна дейност още през о к т о м ­ври. Най-късно до края на април ние трябва да получим завърше­ните разработки напълно офор­мени, а когато е възможно — дори и с готови продукти. Тук те се ре­цензират от специалисти на ИНРА, след което бюрото съста­вя жури и то въз основа на рецен­зиите и по своя преценка класира първенците. Това е вече в края на учебната година.

По-богати и повече са били т а ­зи година наградите (естествено с помощта на И н с т и т у т а за из­обретения и рационализации) — по две първи, втори и т р е т и , общо шест за участвувалите 37 разработки. Обяснението на тази щедрост ще намерим във факта, че тази година и разработките са били по-съществени, по-близо до практиката и нейните нужди, с по-голяма ефективност. Но — кои са наградените и за какво?

Ето двете първи награди: — колектив от средното про-

фесионално-техническо училище по машиностроене „Иван Грудев" от Сливен с ръководител Пенчо Джонгозов за „Защита лява и за­щита дясна на струг СУ 400 и СУ 580 М" и

— колектив от Окръжната станция на младите техници в Сливен с ръководител Петър Кръстев за "Действуващ модел на вятърен генератор, използуващ ефекта на Магнус".

Двете втори награди са за: — «Комбиниран многофункцио­

нален уред за измерване на шум, осветеност, температура и вла­га", разработен от Дончо Гърдев в IV курс на образцовия техникум „Ген. Вл. Заимов" в Сопот с ръко­водител инж. Аврам Тончев и

— "16-входова приставка към осцилоскоп за изобразяване на на­

прежения с TTL ниво", разработе­на от Станислав Димитров в IV курс на техникума по механотех¬ ника «Д-р Василиади" в Габрово с ръководител инж. Христо Желев.

И двете т р е т и на. — колектив от Окръжната

станция на младите техници в Сливен, включващ учениците Живко Генов и Атанас Вълчев, к о и т о под ръководството на Кра­симир Георгиев са изработили „Универсален стенд за входящ контрол на пневмоелементи" и

— Мима Христова от IV курс на техникума по хранително-вкусова промишленост в Ямбол, която с помощта на Окръжната станция на младите агробиолози и на ръ­ководителите си инженерите Кольо Иванов и Димитър Желяз­ков е разработила т е м а т а „Усъ­вършенствуване на биотехноло¬ гичните процеси при фермента­ция на плодове и зеленчуци".

Според регламента на конкурса, авторите на всички наградени разработки получават така наре­чените „малки авторски свиде­телства". Те им осигуряват учас­т и е т о в националните изложби на ТНТМ в Пловдив и придават известна т е ж е с т на разработки­те им при оценките, к о и т о се да­ват т а м .

Председател на журито по прин­цип е представител на Инсти­т у т а за изобретения и рациона­лизации и не кой да е о т т а м , а председателят на клуба за ТНТМ. И миналата, и тази година това беше инж. Емил Бенатов, канди­дат на техническите науки. И мо­же би точно т у к в м я с т о т о да отбележим, че клубът за ТНТМ към ИНРА е най-близкият при­ятел на п а т е н т н о т о бюро и не само приятел, но и покровител, и съмишленик, и съорганизатор. В много случаи работят по единни планове, а до голяма степен и средствата за работата на бюро­т о идват о т и н с т и т у т а . Освен това ония от ученическите разра-ботки, к о и т о имат наистина го­ляма стойност, се отправят на­право към ИНРА, за да тръгнат по нормалния, установен път на из­обретенията и рационализа­циите.

— Какви са плановете ви зана­пред? — обърнах се отново към ръководителя не п а т е н т н о т о бюро инж. Балабанов.

— Знаете ли, оказа се, че дей­н о с т т а на бюрото допада не само на учениците, но и на техните ръ­ководители на кръжоци, и на учи­телите им — беше отговорът. — Те наистина се нуждаят от ин­

формацията и от знанията, кои­т о и м осигуряваме, о т съветите, които лекторите-експерти им дават. Имаме амбицията да раз­ширим тази си дейност, да я раз­гърнем и в летните средношкол­ски лагери по наука и техника. Жалко, че не можахме да успеем за тази година, но догодина, смятам, всичко ще е наред. Освен това разработихме програми и учебно-методически помагала за извън­класната дейност на учениците в областта на изобретенията и ра­ционализациите — поотделно за различните възрастови групи, и за ръководните кадри от систе­мата на движението за научно и техническо творчество на учени­ците. Тези програми са съвсем но­ви и през тази учебна година вли­з а т за първи път 8 практиката. Надяваме се, че и те ще дадат своя принос за насочването и стимулирането на малките нова¬ тори.

Надеждата, явно, е не само за ръководителя и за членовете на п а т е н т н о т о бюро. Тя е и за роди­телите на учениците, и за иконо­миката, и за цялото наше об­щество. Защото е известно и до­казано вече, че колкото по-отрано се събуди любовта към търсене на н е о т к р и т о т о , към новаторст­вото, толкова по-вярна и по-дъл-готрайна ще бъде тя и у порасна­лия вече младеж, и у позастарява¬ щия работник, инженер, учен, деец на селскостопанския фронт. И, при всички случаи — по-резултат­на.

ЮЛИЯ БОГДАНОВА Снимки: БОЯН СТРАХИЛОВ

3

Космонавтиката бе създадена, за да се изследват и овладяват необятните извънземни пространст­ва и ресурси, но тя е изключително могъщо средство и за изучаване на нашата родна планета. Погледната от Космоса, Земята по нов начин раз­крива своите природни ресурси, атмосферни про­цеси, растителен свят, стихийни прояви и бедст­вия. Това ни дава възможност да бъдем разумни и пестеливи стопани на нейните богатства, да я на­правим по-уютен дом за хората.

„Прозорци" в а т м о с ф е р а т а Като се уловят и изследват отразените или

собствени излъчвания на разположените върху земната повърхност обекти, може да се получат изключително важни сведения за тях. Този метод е много продуктивен, но т о й има и своите ограни­чения, защото земната атмосфера не пропуска всички електромагнитни лъчи. За едни от тях тя е непреодолима преграда, за други е своеобразен „прозорец", през който те могат да преминат. За изучаването на природните ресурси на Земята от разстояние или както още се казва за дистанцион­ното сондиране на нейната повърхност се използу­ват именно лъчите, които могат да преминат през атмосферните „прозорци".

Електромагнитният спектър е много широк: от радиовълните с ниска честота до гама-излъчвания¬ та. Земната атмосфера е прозрачна за видимата светлина и за близкия инфрачервен участък от спектъра (дължина на вълните от 0,35 до 1,1 мкм). Тя има „прозорци" и в топлинната инфрачервена област (дължина на вълните 3—6 и 8—14 мкм). През нея свободно преминават и радиовълни с дъл­жина над 0,8 см, което дава възможност за радио¬ локационно изследване на земната повърхност.

Най-много подробности за изучаваните обекти се получават чрез улавяне на отразената от тях слънчева светлина. Съвременната фотография е достигнала такова съвършенство, че от Космоса могат да се заснемат обекти с дължина само ня­колко сантиметра, например регистрационните номера на автомобилите. Чрез изучаване на гео­метричните форми и размери и от спектралния анализ може много да се узнае за физико-механиче¬ ските свойства на земните образувания, за съ­стоянието на селскостопанските култури, за влажността на почвата, за уврежданията на при­родната среда и др. Тези наблюдения са Възможни само през деня, при слънчево и безоблачно време.

Топлинните излъчвания на нагретите участъци и предмети най-добре се приемат нощем и дават по­лезна допълнителна информация за болестите по растенията, за наличието на термални води, за ха­рактера на някои замърсявания, за горските пожа­ри.

4

Георги Иванов работи със „Спектър — 15"

Радиолокационните изследвания. Въпреки че но­сят по-малко информация от светлинните вълни, имат това предимство, че не се влияят от атмос­ферните условия. Освен това радиовълните могат да проникват на определена дълбочина под изслед­ваната повърхност и да разкажат много за съста­ва и свойствата на земните пластове.

Многозонално сондиране Ключ за разшифроване на свойствата на изуча­

ваните образувания са техните отразени или излъ­чени електромагнитни спектри. Всеки природен обект има своя спектрална „визитна картичка" и чрез нея може да бъде различен от другите. Освен това спектралният анализ позволява да се напра­вят и точни заключения за състоянието на изслед­вания терен. Но отделните линии в един спектър са твърде много и от тях трябва да се подберат и огледат само онези, които са най-характерни. За­това се прибягва до така нареченото многозонално сондиране, при което за всеки изследван обект се регистрират по няколко тесни участъка от него­вия спектър.

Макар и условно всяко черно-бяло фотографско или телевизионно изображение може да бъде наре­чено еднозонално. В този случай излъчването на изследвания обект се регистрира в една широка зо­на на спектъра. От такива снимки или изображения можем да почерпим много сведения за геометрич­ните форми и размери на природните образувания, за тяхната яркост и Взаимно разположение. Кога­то това не е достатъчно, се прибягва до цветни фотографии, които са тризонални. Те ни дават из­ображения, в които се смесват три зони от види­мия спектър — синият, зеленият и червеният цвят.

Може да се регистрират и повече от три зони чрез специални фотоапарати или оптико-телеви­зионни сканиращи системи. В резултат се получа­ват отделни фотографии, които показват обекта само в една тясна зона от електромагнитния спек­тър, От няколко такива фотографии могат да се синтезират черно-бели или цветни снимки, в ес­тествени или условни цветове. В тези синтезира­ни изображения вече е зашифрована голяма по обем информация, която не може да се възприеме и оце­ни при наблюдения с просто око.

Аерокосмичното дистанционно сондиране има това огромно предимство, че изследванията се провеждат от общото към частното. Преди него­вото възникване учените — геолози, океанолози, географи, биолози и други бяха принудени да изуча­ват отделни точкови или линейни обекти и след полагането на много труд да съставят обобщени карти или планове на изследваните терени. При това тези карти бяха винаги фрагментарни и не­пълни, защото не може да се изучи точка по точка цялата земна повърхност. При космичните изслед­вания имаме обратното положение. От височина 200—300 и повече километра може да се заснемат огромни участъци от сушата и моретата, с необ­ходимата за нашите цели детайлност. След като се изучат общите свойства и особености на мест­ността, вече можем много по-точно да определим кои участъци от нея представляват специален ин­терес за нас. Ако е необходимо, те после се изслед­ват най-подробно, включително и чрез неземни геоложки експедиции и пробиване на сондажи.

„Етажният" метод Наблюдението на земната повърхност от Кос­

моса не е толкова лесна работа, защото пречи ат­мосферата, която забулва обектите. Дори в диа­пазоните на електромагнитните вълни, за които тя е „прозрачна", нейната пропускателна способ­ност има съществено значение. Тя зависи от ос­новния състав и температурата на атмосферата, силно се влияе от различните промишлени замър­сители, които са променлива величина. Като резул­т а т тя поглъща в различна степен светлинните излъчвания и деформира истинските спектрални отражателни характеристики на земните обекти.

За да се избегнат тези неточности, се прибягва до етажен метод на дистанционно сондиране. Ос­новното при него е, че техническите измервателни средства се разполагат на различна височина, на „етажи", като се почне от земната повърхност и се стигне до спътници, летящи на височина 600— 700 км.

В пълен състав глобалната космическа система за изучаване на природните ресурси и обкръжава­щата среда изглежда приблизително така. Най-от­долу се разполагат наземните средства за измер­ване, като някои чувствителни елементи дори са

заровени на определена дълбочина 8 почвата или потопени под повърхността на водоемите. Над тях върху подвижни сухопътни или морски плава­телни средства се монтират уреди от втория „етаж", които имат задачата да изследват непо­средствено по-широк район и да ни дадат точната картина на неговото състояние. На третия „етаж" на височина 2000—3000 м летят хеликоптери и са­молети Ан-2, които също носят необходимите апаратури. По-големите височини — до 8000 м се обслужват от специализирания самолет-лабора-тория Ан-30. Над него при нужда до височина 10 000-12 000 м лети самолетът Ту-134. На косми­ческите „етажи" са разположени спътниците от типа „Космос" и „Метеор" и пилотираните орби­тални станции „Салют" и „Мир".

Цялата тази система работи синхронно и в точ­но определен момент снима един и същ район от повърхността. Като се сравнят данните, получени от непосредствените наземни измервания и от Космоса, се вижда каква е разликата и се намират съответните ключове за дешифриране на космич­ните снимки и измервания. Всички други средства, които са разположени между тези два крайни пунк­та ни дават сведения как се изменя пропускателна­та способност на атмосферата във височина при характерните за опита условия. В крайна сметка след извършването на достатъчен брой такива „многоетажни" изследвания ще може да се правят само космически наблюдения и по тях ще се уста­новява точно какво е истинското положение на не­щата върху земната повърхност.

Апаратури за дистанционно сондиране

Едно от най-любимите занимания на космонав­тите, които летят на борда на орбиталните станции, е наблюдаването на атмосферните про­цеси, на различни райони от океаните и сушата. Те правят своите наблюдения през илюминаторите, като използуват бинокъл с 12-кратно увеличение, а също и оптическите визьори на станцията. Някои обекти те заснимат с помощта на ръчни фотоапа­рати, но, разбира се, основните си изследвания

Снимка на град Ферган и два хребета на Тян-Шан

Камерата ..МКФ—6М"

провеждат с помощта на сложна и прецизна апара­тура При това трябва да се отбележи, че космо­навтите са предварително много добре подготве-ни за този наблюдения.

Един от първите апарати за многозонално фо­тографиране на земната повърхност бе създадена­та от съветските специалисти кинокамера МФ-9/3. Тя бе снабдена с девет обектива и можеше да снима върху три различни вида фотолента. Нейно­то изпробване бе направено през 1973 г. при поле­та на космическия кораб „Союз-12". По-късно тя бе използувана на борда на кораба „Союз-13" и орби­талната станции „Салют-4". В резултат бе на­трупан значителен опит, който позволи на специа-листи от СССР и ГДР да разработят многозонал-ната фотокамера МКФ. 6. която се отличава с ви­соко съвършенство. Първата модификация на ка­мерата бе изпробвана от космонавтите Валерий Биковски и Владимир Аксьонов на борда на косми­ческия кораб „Союз-22". Получените резултати по­зволиха да се конструира нов подобрен вариант --МКФ-6М, който работи дълги години на борда на орбиталната станция „Сялют-6", а после и на бор­да на „Салют-7". При полет на станцията на висо­чина 350 км камерата заснима ивица от мест­ността със ширина над 200 км, като разделител ната способност е достатъчно голяма — могат де се различават отделни обекти с дължина десетина метра. Камерата дава възможност да се получат едновременно шест черно-бели изображения на да­дената местност, заснети в шест различни зони на електромагнитния спектър. За целта обективи­те на кинокамерата са снабдени със светофилтри, като два от тях пропускат само инфрачервеното излъчване. Отделните черно-бели снимки се обра­ботват с помощта на проектора МСП-4, който синтезира общо изображение, обагрено в условни цветове. Така става възможно да се получи много ценна информация за заснетата повърхност.

Възможностите на МКФ-6М много добре се до­пълват от широкоформатния топографски апарат КАТЕ-140, създаден от съветски учени. Той фотог­рафира върху черно бяла и спектрозонална фото­лента ивица с ширина 400 км, като улавя детай­ли с размери десетина метра.

Много полезен уред е и българският спектроме­

тър „Спектър-15". Той бе създаден за полета на на­шия космонавт Георги Иванов и може да възприема и регистрира отразената слънчева светлина в 15 спектрални зони. А това е голямо предимство, за­щото позволява да се направи много прецизно сон­диране на изследвания обект. Уредът се състои от два блока: „Спектър-15К", който е самият спект­рометър и устройството ,.Спектър-15КР", чрез което се записва 8 цифрова форма Върху магнитна лента получената информация. Върху една касета може да се запишат данните за ивица с ширина 350 м и дължина 3000 м.

При работа спектрометърът се монтира към статив при един от илюминаторите на орбитал­ната станция, като неговият обектив се насочва вертикално надолу към земната повърхност, С не­го може да се работи и ръчно, като се изследват космически обекти или явления. Точното насочване към тях се осъществява с помощта на оптически прицел. Нашият уред и сега се използува широко за дистанционно изследване на земните ресурси.

С гордост можем да отбележим още, че на борда на спътника „Метеор-Природа", който бе изведен в орбита на 10 голи 1981 г . имаше сложен комплекс от научни апаратури за изследване на природните богатства, разработен от наши и съветски спе­циалисти по програмата „България—1300—II. Сред другите апаратури се открояваше нашата уникална спектрометрична система ..СМП-32", способна да регистрира 32 зони във видимата и близката инфрачервена област на спектъра, при разделителна способност 230 м.

При изследването на земната повърхност с ус­пех се използуват така наречените скенери — оп-тико-механически сканиращи телевизионни систе­ми. Те предават регистрираната информация по радиоканал директно към Земята и могат да сни­мат в целия оптически диапазон на електромаг-нитните вълни, включително и в топлинната инф­рачервена област. Тези апарати са необходимо до­пълнение в общия комплект от дистанционно сон­диращи уреди. Освен това трябва да се подчертае, че този комплект непрекъснато се обогатява с но­ви съоръжения и системи. Така например от спе­циалисти на ГДР бе разработен многозоналният спектрометър МКС—М, който едновременно ре­гистрира и свойствата на изследвания обект, и на атмосферата, което дава възможност наблюде­нията да се коригирате висока точност. На борда на „Салют-7" се появи и видеомагнетофонът «Ни­ва", чрез който може да се записват изгледи от из­учаваната територия и после подробно да се раз­глеждат на Земята. Отлично попълнение е и коло¬ риметърът „Цвят-1", който се използува за точ­ното определяне на цветовите оттенъци на на­блюдаваните обекти.

Не е безинтересно да се посочи, че при дистан­ционното сондиране космонавтите имат пробле­ми не само със земната атмосфера. Оказа се, че около станцията се образува малка газова обвивка, която се състои главно от продуктите на изгаря­нето на горивото и окислителя при работата на двигателите за стабилизация и ориентация. В нея са включени и частичките въздух, изпуснати при излизането на космонавтите извън станцията, различни прашинки, отделени от обшивката, къс­чета боя и др. При това този състав не е постоя­нен, а се мени в зависимост от маневрите на стан­цията. Резултатите са негативни. Илюминатори­те се опушват и помътняват, спада произведи-

телността на елементите на слънчевите батерии. В случая за нас е Важно, че се пораждат допълни­телни неточности при наблюденията на земната повърхност, За да се изучат и компенсират тези влияния, космонавтите използуват мас-спектро-метричната апаратура „Астра-1, чрез която оп­ределят състава на собствената си атмосфера и правят необходимите корекции в наблюдателните данни.

А сега вече можем да разкажем и за някои комп­лексни международни експерименти по програмата „Интеркосмос". реализирани с активното участие на социалистическите страни.

„Черно море" Космонавтиката направи твърде много и за раз-

витието на океанологията. Едни от първите при¬ носи в това отношение дадоха спътниците „Кос­мос 1076" и „Интеркосмос 20" през 1979 в. Тяхно­то дело бе продължено от „Космос 1152", „Интер-космос-21" и спътниците от серията „Метеор". Постоянни наблюдения се правеха и от екипажите на пилотираните орбитални станции „Салют".

Международният експеримент „Черно море", който започна на 29 август 1983 г., имаше задача­та да установи как влияе пропускателната способ­ност на атмосферата върху океаноложките аеро-космически наблюдения, Близо до югозападната част на Кримското крайбрежие се намираше науч­ноизследователският кораб „Професор Колесни-ков". В момента, когато над него преминаваше ор­биталната станция „Салют-7" с космонавтите Владимир Ляхов и Александър Александров на бор-

Снимка на Каспийско море

Камерата „КАТЭ—140"

да, в района долиташе и самолетът-лаборатория Ан-30. Синхронно започваше да работи апаратура­та и на трите нива и се получаваше комплексен портрет на района. Към получените данни се при­бавяха и измерванията, направени от спътниците „Метеор".

Тези изследвания бяха продължени през 1984 г, в тях участвуваха „Салют-7", специализираният спътник „Космос 1600", самолети-лаборатории, научноизследователските кораби „Михаил Ломоно­сов" и „Професор Колесников", както и поставени върху морската повърхност стационарни океано-графски платформи,

От направеното изброяване ясно личи мащабът на експеримента. Тъй като Черно море по своите размери и дълбочина е отличен модел на процесите В океаните, получените данни позволиха да се по­добри работата на аерокосмическите средства за изследване на водните масиви.

„Гюнеш" На азербайджански език „гюнеш" означава „слън­

це" Целта на експеримента, носещ това име, бе да се усъвършенствува методиката и техническите средства за дистанционно сондиране на земните ресурси. И в тази област трудностите са значи­телни, защото рядко може да ся срещне геоложки обект с чиста повърхност, от която да се получи верен спектрален образ. Обикновено повърхности­те са покрити с прах или растителност, изменени са от окислението и ерозията. За да се избегнат грешките, се използуват допълнителни признаци, Анализира се например типът на почвата или ха­рактерът на растителността, която може да под­скаже какъв е съставът на земните пластове. Важ­но значение имат геометричните признаци. особе­ните повърхностни форми, по които може да се съди за структурата и състава на по-дълбоките

7

хоризонти. Такива признаци са например кръгови­те форми и линейните разломни структури, които подсказват наличие на полезни изкопаеми, на пет­рол и природен газ.

За провеждането на експеримента бе избран по­лигон, разположен в северозападната част на Азер­байджанската ССР. Той в дълъг 200 км и широк 60 км. Природните условия са много разнообразни. На неговата територия се проявяват шест клима­тични зони. Релефът е вертикално раздвижен — има терени с височина,от 100 до 3500 м над мор­ското равнище. На полигона се намира и езерото Аджионур, което през последните 400 г. е намали­ло своята площ 12 пъти. Сега то е солено и в зао­биколено от безплодни земи. В района е Мингечаур-ското водохранилище и най-големият в република­та совхоз за производството на зърнени храни X. Орджоникидзе*.

Й т у к бе приложен многоетажният метод на из­следване. Апаратурата бе разположена на повър­хността, на борда на самолетите Ан-2, Ан-30 и Ил-14, които летяха на различни височини и на стан­цията ,Салют-7", където през 1984 г, работиха космонавтите Леонид Кизим, Владимир Соловьов и Олег Атков.

Голямото разнообразие на природните ресурси в полигона позволиха да се получат много интересни резултати в почти всички основни насоки на дис­танционното сондиране. Съставена бе карта на разлома на Големия кавказки хребет, чрез която стана възможно да се определи строежът на плас­т о в е т е на дълбочина до 80 м. Направена бе под­робна карта и на биологичната продуктивност на планинските пасища. Изследвани бяха обширни гор­ски масиви, като бяха очертани районите, в които те са поразени от вредители. Определени бяха зо­ните, в които протичат интензивни ерозионни процеси. Картирани бяха подземните води и беше набелязан план за възраждане на езерото Аджи­онур. На снимките дори бяха о т к р и т и следи от древна стопанска дейност.

Експериментът бе продължен и през следващата 1985 в. През втория етап бе направено спектрално изследване на перспективни за добив на нефт и газ райони в Западен Азербайджан и в крайбрежната зона на Каспийско море. Бяха фотографирани об­ширни селскостопански площи по южните склонове на Кавказ. Специално бяха изследвани оптическите характеристики на атмосферата над полигона. Тъй като обемът на получаваните данни бе огромен, широко се използуваха автоматизирани системи и компютри за т я х н о т о събиране и обработване.

„ К у р с к "

Изцяло на нуждите на селското стопанство бе посветен международният експеримент „Курск-85". Основната му задача бе да се изучи състояние­то на селскостопанските култури 8 областта и да се разработят методи за т о ч н о т о прогнозиране на реколтата. Районът на изследванията не бе из­бран случайно. Той е типичен пример на интензив­но земеделие 8 черноземната област на СССР. Ос­вен това тези места са добре изучени, като са раз­работени и методики, и съответните апаратури за т я х н о т о комплексно изследване. Оставаше да се види как тези познати места изглеждат от Космо-са.

При изследванията отново бе разгърнат в цяла­та му пълнота многоетажният метод. Първият „етаж" в случая бе подземен, защото множество датчици бяха заровени в почвата. Други апарати

8

бяха разположени на площадки, монтирани на под­вижни наземни средства. На височина от 50 до 200 м летяха хеликоптери и радиоуправляеми авиомодели. До 3000 м над тях летяха самолети Ан -2. От този „етаж" до границата на стратосфе­рата наблюденията се извършваха от самолетите Ан-30 и Ту-134. На околоземни орбити бяха разпо­ложени спътниците от типа „Космос* и „Метеор". Основна роля имаше и екипажът на „Салют-7" — космонавтите Владимир Джанибеков и Виктор Са­виних.

Характерното за този експеримент е, че т о й се проведе на т р и етапа. Първите наблюдения бяха направени през пролетта, когато посевите поник­ваха, в т о р и т е — през юни Във фазата на интен­зивното им развитие и т р е т и т е — непосредстве­но преди жетвата. Получените данни бяха обрабо­тени с компютри и чрез тях бе изграден многоме¬ рен модел на изследвания участък. В бъдеще този модел ще служи като еталон за сравняване при из­следването на други участъци и прогнозирането на тяхната реколта.

Същите космонавти — Джанибеков и Савиних изпълниха и много важния екологичен експеримент „Купол". Задачата бе да се измери и оцени какво за­мърсяване на природната среда причинява един го­лям промишлен център. Затова бе извършено дис­танционно сондиране на атмосферата и терена около град Запорожец, който е голям металургичен център. Получените данни ще помогнат да се опре­делят ефикасни мерки за охрана на биосферата.

В заключение можем със задоволство да изтък­нем, че нашата страна взе активно участие във всички по-основни експерименти за дистанционно сондиране на земните ресурси, които се проведоха по програмата „Интеркосмос". Още преди орби­талния полет на Георги Иванов от български учени бяха създадени и изпитани наземните уреди „ИСОХ-10" и „ИСОХ-20" за измерване на спектрал­ните отражателни характеристики. Много важно е обстоятелството, че своевременно бяха напра­вени и необходимите теоретични изследвания, за да могат да се дешифрират данните, получавани при аерокосмичните дистанционни сондирания. Го­ляма крачка напред бе направена при подготовката на полета на Георги Иванов. Тогава бяха създадени необходимите условия за извършването на важни изследвания в рамките на експериментите „Биос-фера-Б" и „Балкан". По-късно тези експерименти бяха реализирани от екипажите на орбиталните станции „Салют". Над нашата страна бяха напра­вени и полети на самолета-лаборатория Ан-30, ка­то на борда му наред с другата апаратура бе мон­тиран и специален вариант — „Спектър-15 МС" на нашия многоканален спектрометър.

Дистанционното многозонално сондиране на на­шата територия бе направено в необходимите ма­щаби и това доведе до създаването на съответни­те карти и прогнози на природните ресурси на България. Няма съмнение, че и 8 бъдеще заедно с другите социалистически страни ще продължим да участвуваме в аерокосмическите изследвания на земната повърхност, ще използуваме активно по­лучените резултати. Така ще можем да обладаваме все по-добре богатствата на нашата страна, да ги опазваме и умножаваме.

инж. ИВАН ВЪЛЧЕВ

в тази необичайна дълга поре­дица ви запознах с някои странни звезди. Не всичките, разбира се, може би и не най-странните (в сравнение с тези, които предстои да бъдат о т к р и т и ) , но ако поре­дицата ви се е сторила прекалено дълга, не забравяйте Все пак, че звездите само в нашата Галакти­ка са повече от 200 милиарда и че всичките те са от странни по-странни.

Но, може би, ще ми възрази­те — „Е, добре де, прочетохме, но както гласи народната мъд­рост, по-добре е веднъж да ви­диш, отколкото десет пъти да чуеш (прочетеш). Д на е ли въз­можно (не сега. а някога!) да ви­дим (отблизо), да посетим тези странни и не дотам странни звезди"?

Както знаете от научно-фанстастичните романи и разка­зи, няма нищо по-просто от по­лет към звездите, ако притежа­вате звездолет! И тъй като всич­ки ние (начело с авторе) горим от желанието да се разходим из Га­лактиката и да посетим някоя звезда (на първо време поне от най-близките), посвещавам тази последна с т а т и я на темата — ка­къв звездолет ни е нужен, за да се разхождаме из Галактиката и да се запознаем не само със стран­ния, но и чуден свят на звездите.

Щом ще се впускаме в тъй дълго и рисковано пътешествие, първо­то изискване към нашия звездо­лет в т о й да бъде много здраво защитен срещу космическите опасности. А какви са те? — Пре­ди всичко всякакви смъртоносни лъчения: гама, рентгенови, ултра­виолетови, пък и космически час­т и ц и (протони и ядра на леки еле­менти) могат да причиняват вся-какви пакости. А да не забравяме и твърдите частици — от най-малките, космическия прах (с кой­то е богато междузвездното пространство) до метеоритите, ядрата на кометите и астероиди т е . Нашият звездолет трябва да е в състояние да издържа ударите на всички тези малки и по-големи небесни тела. Колко дебела тряб­ва да е бронята му и от каква стомана да е т я , за да издържи на всички тези безмилостни удари в течение на милиони години?

И колко голям трябва да е звез¬ долетът, за да побере всички же­

лаещи да странствуват из звез­дите? Дали ще има някой човек, който да се откаже от едно тако­ва пътешествия? Най-вероятно т о й ще трябва да приюти цялото човечество, което сега вече на­ближава петте милиарда, а през XXI век може да нарасне и на де­сет милиарда,

А какво ще правим с гравита­цията. Нима пътниците ще се съ­гласят да прекарват целия си жи­в о т в състояние на безтеглов-ност! Единият начин да се изба­вим от досадното, мъчителното усещане е да накараме звездолета да се върти около оста си и тога­ва всички ще изпитват ускорение към външните му стени равно на привичната тежест. Другият на­чин е звездолетът ни да притежа­ва такава маса, че с гравитацион­ната си сила да привлича телата, да създава т е ж е с т т а , с която сме свикнали. За това са нужни 6.1021

тона. Много, нали! От где да ви вземем? Как да построим такъв звездолет?

Мисля, че е време да престанем да играем на криеница и ще избър­зам да открия тайната. Та ние живеем на такъв звездолет и му дадохме името Тера (което на ла­тински значи Земя) с единствена­

та надежда поне някои от чита­телите да не се досетят още от първите редове за какво става ду­ма. Да проверим!

Достатъчно голяма ли е Земя­та, за да „превозва" и пет, и де­сет милиарда „пътника". Има ли достатъчно силно гравитационно поле, за да ни удържа на повър­хността си? А бронята — атмос­ферата — не е ли тя доказала вече поне за милиард години, че е до­статъчно сигурна защита срещу космическите опасности. Могат всекидневно да я обсипват с де­сетки тонове микрометеорити, могат да я пробиват всякакви ме­теори и болиди, тела к а т о Тунгу¬ ския метеорит, но тя винаги е здрава, цяла и невредима, готова да посрещне всеки нов удар. И как­ва чудесна ..броня" — прозрачна, та да можем през нея да се любу­ваме, да изучаваме Вселената; броня, която можем да дишаме, която храни с въглеродния си дву­окис всички растения, които пък хранят нас,

Да-а, трудно би могло да се из­мисли, а камо ли да се намери по-сигурен, по-удобен, по-красив звездолет. Но де да беше само това!

Както е известно, големият

Съзвездие Херкулес

9

проблем ма звездолетите е тех­ният двигател, който не само трябва да ги движи към звездите, но и да ги осигурява с енергия, фантастите още не са единодуш-ни дали т о й трябва да бъде фото¬ нен и. някакъв още по-невероя­тен — импулсен, пробиващ туне­ли във времето и в пространст­вото. Но всички са съгласни, че т о й трябва да бъде ултра-свръх-супер мощен, но същевременно и да не заплашва съществуването на самия звездолет и неговите пътници. V, да не забравяме веч­ния въпрос — за горивото, което според изчисленията трябва да надвишава собственото тегло на самия звездолет много хиляди пъ­т и .

Нашият двигател е "само" тер¬ моядрен, масата му е 333 000 пъ­ти по-голяма от масата на самия звездолет, намира се на безопас­ното разстояние от 150 милиона километра и е зареден с гориво (водород), което ще му стигне най-малко за още пет милиарда години; след като е бил "запален" също преди пет милиарда години. Не бива да ви учудва, че може тъй дълго (повече от десет милиарда години) да работи безотказно. Та „резервоарът" му е бил „напъл­нен" с 2.1027 тона отлично гори­во — водород. И колко качестве­но, безотказно работи — стабил­но, устойчиво. Защото нали си спомняте какви пакостници съ­ществуват сред звездите: рязко менят силата на излъчванията си, някои експлодират, други гаснат...

Вие несъмнено вече с т е разбра­ли как наричаме космическия дви­гател на нашия звездолет. Та т о ­ва е Слънцето! При това да не пропусна да подчертая, че всички­те си сили то изразходва, за да отоплява и осветлява. А за да ни движи със скорост 250 км/сек се е погрижила някаква друга сила, която е завъртяла Слънцето и всичките му планети около цен¬ търа на Галактиката и сега цяла­та Слънчева система се върти и ще има да се движи „докато сват светува".

А сега да се върнем отново към самия звездолет Тера, Първо­т о , което трябва дебело да се

10

подчертае е, че т о й е отлично снабден, че складовете му са на-тъпкани с всичко необходимо и за най-продължителното пъте­шествие. Преди всичко с вода — най-важното за съществуването на живота вещество (човешкото тяло е съставено 63 на с т о от вода. а при някои морски животни съдържанието й надвишава 90 на с т о ) . Водата не само покрива 71 на с т о от повърхността на звез­долета Тера, но и се съдържа в ко­рата му в гигантски количест-ва — около 17 милиарда км3, кое­то прави почти 4 кубически кило­метра вода на човек (а един куби­чески километър, това са все пак, милиард кубически метри).

Не по-зле «е запасен звездоле¬ тът ни и с останалите необходи­ми суровини — животински, рас­тителни, енергетични, минерал­ни. Нужно ли е да описвам какво съдържа кората, мантията, ядро­то на планетата. На т о з и въпрос може- да се отговори съвсем лако­нично, само с една дума — всичко)

Ами колко добре е осветяван и отопляван нашият звездолет! И с какво разнообразие! От тропици­те до полярните области. Ние с това сме свикнали, но не бива да забравяме, че в междузвездното пространство, из което стран¬ ствуваме, цари не само вечен мрак, но и смъртоносен студ близък до абсолютната нула (-273°С).

Ако вече с т е се убедили, че ние летим на най-удобния, най-добре защитения и запасен, пък и най-красив звездолет и разполагаме с най-мощния, дълговечен и стаби­лен двигател, у вас вероятно са възникнали някои въпроси.

Първо, от фантастичните ро­мани знаете, че качественият звездолет може да развие субсветлинна скорост (доближа­ваща се до 300 000 км/сек), а ня­кои, най-фантастичните, могат и да я надминават. А защо нашият прехвален звездолет Тера „се вла­чи" с мизерната скорост от само 250 км/сек? Е, извинявайте, но дори и т о й в длъжен да се съоб­разява с някои природни закони. Нашият звездолет се движи точ­но с онази скорост, която му е не­обходима, за да обикаля продъл­жително врем® (милиарди години) на това разстояние (30 000 свет­линни години) от центъра на Га­лактиката, приблизително в ней­ната средна област. Ако засили скоростта си (не със с т о т и ц и хи­ляди км/сек, а само със стотина), звездолетът ни ще изхвърчи к а т о камък, хвърлен от прашка извън

Галактиката и ще напусне завина­ги пределите й. Но ние нали с него искахме да разглеждаме именно звездите. А те се намират в Га­лактиката. Извън нея е пустош Ако ли пък рязко намалим ско-р о с т т а си, постепенно, по спира­ла, ще се приближим към центъра на Галактиката и ще паднем в яд­рото й. А то може да е и огромна черна дупка. Тази перспектива съ­що не е от най-розовите. На въз­можния въпрос — защо нашата скорост не се мени — ту да дого­ним някоя звезда, ту да се спрем и да разгледаме по подробно друга, както правят „приличните" звез¬ долети — отговорът е прост и ясен. Помислете си какво ще из­питаме, ако започнем да удряме „внезапните спирачки" или да хук­ваме с огромни скорости от хиля­ди км/сек; какво ще се случи с нас хората и с цялата ни планета при инерцията, която имаме при ско­рост от 250 км/сек.

Ако вече с т е се съгласили, че ние летим сред звездите с най-подхо-дящата скорост (препоръчвана от „галактичния КАТ"), можем да преминем и към следващия въ­прос -- имаме си звездолет, кой­то е „прикачен" към двигателя Слънце, а защо ни са всичките ос­танали тела на Слънчевата сис­тема — осемте планети, техни­те 42 спътника, десетките хиля­ди астероиди и целият безброен космически дребосък? Не са ли те излишни? — Сега, може би, да, но я помислете за бъдещето -- виж­те ги к а т о астрономически об­серватории и научноизследова­телски центрове, като космиче­ски бази и поселения, като неиз­черпаеми източници на водород (големите планети) и всякакви други суровини и минерали, като място за космическите заводи, оранжерии, зооферми, като кос¬ модруми, трамплини за полети към близките звезди, край които преминаваме по това време. Да, не бива късогледо да разглеждаме останалите тела на Слънчевата система само от днешни позиции, трябва да мислим и за бъдещето.

Сега нашият звездолет е само на 23 години, в разцвета на мла­д о с т т а си и има да съществува още десетки години. Става дума, разбира се, за галактическа годи­на, за една обиколка на Слънчева­та система около центъра на Га­лактиката, която продължава около 200 милиона земни години. И всеки път като обикаляме из Галактиката, всяка галактическа година, ние преминаваме (задми­наваме, изоставаме) край различ-

ни звезди. Е, сега още не можем да използуваме тези възможности и да ги разгледаме отблизо, дори да ги посетим, но по-нататък (нека се надяваме) и това ще стане — време има!

Точката, към която се движим по орбитата ни из Галактиката, се казва апекс. По отношение на близките звезди апексът се нами­ра в съзвездието Херкулес и ние задминаваме съседите си със ско­рост 20 км/сек, к а т о за едно де­нонощие изминаваме почти 2 ми­лиона км. Освен това Слънчевата система по своята траектория из Галактиката се движи със ско­рост 250 км/сек и през настоя­щата епоха апексът на това пък движение се намира в съзвездие­то Цефей.

Накрая у вас може да е възник­нал и един колкото фантастичен, толкова и еретичен въпрос. — А

кой ни е настанил в т о з и толкова удобен звездолет, кой го е снаб­дил с т о з и свръхмощен, безотка­зен и практически вечен двига­тел?

Преди да ви отговоря дължа да напомня, че и звездолетът и него­вият двигател, изглеждат, може би, само на нас тъй подходящи и във всяко отношение тъй о п т и ­мални. Защото сме се появили на тях, защото други не познаваме. Но можем да отговорим непо­средствено и на въпроса „кой".

Светът, в к о й т о живеем, е много стар, на около 18 милиарда години. През това невъобразимо дълго време вече поне два пъти са се раждали, развивали и гаснели звезди. Нашето Слънце вероятно принадлежи към т р е т а т а генера­ция. И ако допуснем, че ние не сме нито единствените, н и т о пък първите разумни същества във

вселената, защо да не допуснем, че край някое от предишните по­коления звезди (да кажем второ­т о ) също се е появил разум. Но тогава, тази цивилизация ще е по-стара от нашата, не с милио­ни, а с милиарди години. Да си представим с какви познания и възможности тя ни е изпреварила за т е з и пет милиарда години не е по силите н и т о на нашия разум, нито на нашето въображение. Но да допуснем, че те са посели коре­ните на живота на Земята, че го наблюдават и направляват, него, планетата и дори (може би) само­то Слънце — това никой не може да ни забрани. Нито да мечтаем, че и нашета цивилизация, ако не се самоунищожи, някога, в много далечното бъдеще, ще стане спо­собна да повтори т о з и експери­мент.

АЛЕКСАНДЪР ГЕРЕНСКИ

В Северния ледовит океан работи младежка комсомолска станция „СП-28". Част от то­варите, необходими за работата на станцията, са доставени от авиопарашутната експе-диция „Екопарк-86".

...Близо до Певек, сред ледовете на Тиунския за­лив потъваха десетина души. Здравата им пречеха мокрите и натежали кожени дрехи. Безпомощно махаха ръце във водата сякаш това бяха последни­те им сили. А край брега се трупаха хора. гледаха ги и никой не помръдваше от м я с т о т о си.

Най-после потъващите успяха да се доберат до лодките си и започнаха да гребат към бреза. Стъ­пиха върху твърда земя и... се усмихнаха.

През т о з и ден на брега на Тиунския залив се о т ­работваше един от елементите на „Експарк-84".

Какво означава „Експарк"? Тази дума не е трудно да се разшифрова. Тя е съкращение от „експери­мент парашутен арктически". Експериментът бе­ше предшествуван от внимателна подготовка на участниците и най-задълбочен анализ на всички подробности, като при това се вземаха предвид мненията на опитни полярници.

Запитвали ли с т е се колко струва всеки литър гориво, доставен на една станция. „Северен по­люс"? Скъпо! Много скъпо! А освен гориво на всяка полярна станция са необходими още много други товари. И следователно налагат се нови и нови рейсове на самолетите от полярната авиация, на­лага им се да кацат на ледените аеродруми. Само че

11

лошото време В Арктика е често явление, тогава самолетите не летят и хората с денонощия чакат, понякога по две, дори по три денонощия.., Промен­ливо време, трудно и скъпо струващо е строител­ството на ледените аеродруми, обслужващите ги Ан-2 имат малка вместимост, на борда им се по­бират само по два варела с гориво... Не може ли товарите за полярниците пък и самите полярници да се доставят към временното им местожи­телство на големи тежки самолети и от тях да бъдат спускани с парашути?

...Четиринадесетте участника в експеримента „Експарк" се събраха в Певек. Само че преди да се качат на борда на Ил-76 трябваше още веднъж и още веднъж да се провери доколко всеки от тях е подготвен за експеримента. Именно затова се "къ­паха" ,8 ледената вода. След тази баня лекарят на експедицията Владислав Лучшев ги прегледа много внимателно и остана доволен от резултата: нито един от участниците 8 експеримента дори н® ких­на.

Ръководител на експедицията е Александър Заха-рович Сидоренко, заслужил майстор на спорта по парашутизъм. Той неведнъж е скачал с парашут в екстремални условия, приземявал се е на височина 7100 метра над морското равнище в Памир. Още двама заслужили майстори на спорта бяха при­стигнали 8 Певек: Владимир Илич Прокопов и Вла­димир Дмитриевич Чижик, двамата заедно бяха из­вършили над 10 000 скока, между които и скокове по върховете на Памир и на самия Елбрус. Остана­лите участници в „Експарк" имаха не по-малко от 1000 скока Всеки един 8 личната си сметка,

Подготовката вървеше нормално, когато извед­нъж се получи съобщение: „На „СП-26" е необходи­мо срочно да се достави гориво. Леденият блок се е разцепил на две. Ил-14 не може да кацне", Трябва­ше да се спасяват полярниците. И експериментът започна преди определения срок.

Ява могъщи Ил-76 бяха натоварени с осемдесет варела с гориво, към всеки варел бяха прикачени то­варни парашути Тежките самолети се откъснаха от площадката за излитане и се скриха зад хори­зонта. Скоро от началника на „СП-26" пристигна телеграма: „Благодарим за помощта. Товарът бе­ше спуснат в точно определеното място. Пожела­ваме ви по-нататъшни успехи!..."

Разбира се, имало е и други случаи, когато на по­лярниците са спускали с парашути продукти и го­риво. Но сегашната задача на експеримента, който провеждаха Държавният комитет не СССР по хид¬ рометеорология и контрол над природната среда, съвместно с някои други организации, беше значи­телно по-широка: предстоеше на практика да бъде доказана възможността да се създават станции „Северен полюс" с помощта на парашутисти.

И ето настъпи дългоочакваният ден. Координа­тите на бъдещата „СП-27" бяха следните: 78 гра­дуса и 27 минути северна ширина, 160 градуса и 58 минути източна дължима. От Певек до указания район се 1018 километра. Двата тежко натоваре-

12

ни Ил-76 се издигнаха във въздуха и поеха набеляза­ния курс. На борда на единия самолет имаше и до­бре опакован трактор ДТ-75 и резервни части към него, а във втория бяха самите парашутисти. Са­молетите превозваха различни експедиционни то­вари, продукти, с една дума всичко, което е необхо­димо да се обзаведе една станция „Северен полюс".

Когато останаха петнадесет минути до ледения блок, на който беше набелязано скачането с пара­шутите, се чу командата: „Пригответе се!" Влади­мир Прокопов внимателно огледа екипировката на всеки един от парашутистите и даде последния съ­вет: „Най-главното е да се държите близо един до други, момчета!" Разбира се, понятие като точ­ност на приземяването им беше добре известно. Само че едно е да се приземиш, а пък съвсем друго да се „приледниш". Известно е. че в тези краища сам човек не се отделя от лагера дори на сто мет­ра. Но и това не е всичко. Ами дупките в ледения блок. Или пък торосите (натрупаните ледени късо­ве)? А широките цепнатини. Направо казано имаше доста причини за безпокойство.

Самолетите започнаха да се снишават. Спуснаха радиомаяка. Под самолета се очерта ледената пло­щадка, дълга двеста метра и широка двеста метра, Ил-76 прелита за една секунда малко повече от сто метра, ако мъничко се забавиш, нещастието е си­гурно.

Над грамадния трактор ДТ-75, който се отдели от задната част на самолета, разцъфнаха пет ку­пола, опънати от силния вятър, След трактора под куполите на парашутите се размаха целият багаж на експедицията. Дойде ред на хората.

Пръв скочи Александър Сидоренко, след него лека­рят Владислав Лучшев...

На фона на бялото безмълвие си разтвориха оранжево-белите парашути, Скоро четиринаде­сетте човека стояха на ледения блок, а на небето светнаха четиринадесет звездички — всеки беше изстрелял нагоре зелена ракета, за да съобщи, че е жив и невредим.

Едва след това дойдоха поздравленията и сил­ният сладък чай. Готвачът Анатолий Загородних приготви топла вечеря. Нищо не се бе счупило, до­ри стъклените буркани, които също бяха спуснати с парашутите. След вечерята сглобиха поделените къщички,,.

На следния ден се заеха с трактора. Моторът на ДТ-75 беше запален, тракторът се придвижи от платформата, с която беше спуснат и с негова по­мощ бяха превозени горивно-смазочните материа­ли. Разчистиха аеродрума.

Три дни прекараха четиринадесетте парашутис­та на ледената площадка — мястото на бъдещата станция „Северен полюс-27". Това време беше на­пълно достатъчно да можем уверено да кажем: „Експарк" успя. Оказа се, че една станция „Северен полюс" може да бъде създадена осем пъти по-бър­зо, като при това цялата работа по създаването й не е за сметка на полярниците или на техния бит, а материалните разходи се съкращават значител­но.

— Да, „Експарк" успя — потвърждава Алексан­дър Захарович Сидоренко. — И все пак това беше експеримент. Пробен камък, така да се каже. След това се заехме с изучаването на резултатите от опита: как по-добре да се опаковат товарите, как по-точно да бъдат спускани, какви парашутни сис­теми да се използуват, какъв цвят трябва да бъ­дат куполите на парашутите и т. н. и т. н. Стоти­ци въпроси. Опитът от този експеримент трябва да ни подскаже как да постъпваме по-нататък.

Сидоренко разказа, че експериментът ще се про­вежда и през следващите пет години. Ще се изпро­бва парашутният метод за спускане на товари, техника и хора дори в Антарктида, за да се улесни и поевтини връзката между станциите „Моло¬ дьожная" и „Восток". И въобще разкриват се сто­тици варианти, когато парашутният метод може да бъде полезен: в Арктика при създаването на дрейфуващи станции, това вече е ясно; при усвоя­ването на нови находища и създаването на базови

УЙЛЯМ КЕЛВИН (1824—1907)

Английски физик, който през 1848 г. за пръв път предложил принцип за построяване не термодина¬ мична температурна скала. За научните си заслуги Уйлям Томсън получил титлата лорд Келвин. Кел­вин (градус на Келвин —°К) била наречена и едини­цата за термодинамична температура. Тя се изпо­лзува като единица на международната практиче­ска температурна скала, една от основните едини­ци на международната система на единиците.

Името на Келвин се свързва и със създаденото от него уравнение на Келвин. То характеризира раз­творимостта на твърдите тела или налягането на парата на течността в случаите, когато повър­хността на твърдото тяло се съприкосновява с течност. Разтворимостта на твърдото тяло с изпъкнала повърхност е по-голяма от тази на тяло с плоска повърхност. Повишаването или намалява­нето на парата й разтворимостта според уравне­нието на Келвин зависи от значимостта на криви­ната на повърхността на разглежданото вещест­во.

селища в такива трудно достъпни райони със су­ров климат като да кажем полуостров Ямал, за оказване на помощ при аварийни ситуации — на­пример при земетресения, наводнения и т. н.

— Хората са готови да продължат експеримен­та, — казва Сидоренко. — След „Експарк—84" при нас в Управлението за авиационна подготовка и авиационен спорт към ЦК на ДОСААФ постъпиха петстотин заявления за желаещи да вземат учас­тие в експеримента. И да знаете само какви хора ни пишат. Ето погледнете...

Сидоренко протегна един куп картички. Чета ха­рактеристиките на спортистите-парашутисти, хора с най-различни специалности: монтьори свър­зочници, стругари, медицински сестри, шофьори, автомонтьори, лекари... „Владее различни видове парашутни скокове. Скача от всякакъв вид лета­телни апарати" или „В стресови ситуации дейст­вува спокойно, разсъдливо"; „Спокойна. Дисципли­нирана. Правдива. Работоспособна. Скача смело, уверено".

— Знаете ли за какво мечтаем? — Сидоренко по­мълча малко и продължи. — При парашутистите след 30—35 години вече не се поставят рекорди. А пък това са хора в разцвета на силите си: техният физически, психически и нравствен потенциал е много голям. Как може да не се използува? А какво би станало, ако във всички райони на страната от такива парашутисти се създадат отряди, готови всеки момент да излетят по сигнала 308... Уверен съм — заключи Сидоренко, — че използуването на отряди парашутисти в народното стопанство и особено в екстремални условия и извънредни си­туации има голямо бъдеще.

А. КУЧЕРОВ

ДЖЕЙМС КЛЕРК МАКСУЕЛ (1831—1879)

Английски физик, създател на класическата електродинамика. Един от основателите на ста­тистическата физика.

Максуел се занимавал с електромагнетизъм, ки­нетичната теория на газовете, оптика теорията на якостта. През 1861 г. за пръв път демонстрира цветно изображение, получено чрез едновременно прожектиране върху екран на зелен, червен и син диапозитив. С това доказва трикомпонентната теория за цветното зрение. Едновременно с това набелязва пътя за създаване на цветната фото-графия.

Максуел създава един от първите прибори за ко­личествено измерване на цвета. Негова голяма за­слуга е, че е успял да изрази законите на електро­магнитното поле във вид на четири диференциал­ни уравнения, които позволяват да се предскажат много неизвестни до тогава явления и закономер­ности. Теорията му за електромагнетизма получа­ва пълно потвърждение и става основата на съвре­менната физика.

БЕЛЕЖИТИ УЧЕНИ

13

Една година след експедицията „Одисеи" на Тим Севърин, проследила странствуванията на героя според разказ» на Омир, по пътя на новго-родскитв търговци от XIII век до Бяло и Баренцово море потегли екс­педицията „Полярен Одисеи", организирана от списание „Вокруг света" по случай неговата 125-годишнина,

8ече бях успял да прочета ре­портажите в „Правда", бях гледал предаването по Московската т е ­левизия и всичко това, прочетено и Видяно, съвпадаше със замисли­те, които месеци по-рано беше споделил с мен главният редактор на списанието Александър Поле¬ щук. Сега ми предстоеше най-главното — да се срещна с участ­ниците в експедицията.

У т р о т о ме завари на борда на „Инженер Нерин" всред водите на Онежкото езеро, Далеч напред се виждаха 22-те дървени кубета на Преображенската църква — ако не точно едно от седемте чудеса на света, то поне истински шедьо­вър на древноруската дървена ар­хитектура и аз вече знаех, че на-ближаваме остров Кижи. Виждал съм я и при предишни пътувания. Посещавал съм я като т у р и с т , наред с други т у р и с т и от цял свят. Катерил съм се по стръмна­та стълбичка чак до най-високото кубе, да се полюбувам на северна­

та природа и въпреки това глед­ката ме порази точно със същата сила, както ако я виждах за първи път.

На брега ни посрещна веселието и суетнята на организирания еже­годно в Кижи фолклорен празник, протяжните песни на руски де­войки в северни носии, сергиите с дървени съдове, кошници от бре­зова кора и огромни тави с пелме¬ ни, украсени с неизвестен за мен плод, малко стипчив на вкус. А на няколко километра от пристани­щето, в закътано от любопитни погледи заливче ни очакваше боя­дисания в черно „Полярен Одисеи"

„Черният Одисеи" не знам о т ­къде ми хрумна това име, но се оказа, че така го наричат помежду си и участниците в експедицията, всички до един непрофесионални моряци. Това бил един стар рибо­ловен кораб, отдавна бракуван и очакващ реда си да бъде нарязан с електрожени на парчета, който неколцина ентусиасти се заели да

реконструират в платноход. И колкото повече т о й заприличвал на старинен морски съд, толкова по-многобройна ставала групата на желаещите да потеглят с него. Хора с най-различни професии и всички до един,., особняци, ако та­ка могат да се нарекат хората, чиято с т р а с т е да изследват ис­т и н а т а в легендите. (По-късно през деня, тръгнал на обиколка из трюма, видях в к а ю т и т е пишещи машини с бели листа на тях, недо-писани стихотворения и дневни­ци за наблюдения, любителски ки­нокамери и скици с непонятни за мен знаци.)

„Защо го нарекохте „Полярен Одисеи", не се въздържах да попи­т а м при първа възможност. Така и никой не можа да ми отговори. По-точно — отговориха ми, но сами усещаха, че отговорът не е в конкретния повод, а някъде дру­гаде... вероятно в онова особено чувство, което те обзема преди пътешествие и което ти вдъхва

14

навън, в да загубиш ориентация. Втори завой, трети, четвърти... Едно безкрайно лутане по спира­лата. (Колко по-сигурен би се чувствувал човек, ако се беше до­верил на мита и беше взел кълбо конци) Накрая се озоваваш в са­мия център на лабиринта.., в края на задънената пътека, по която толкова време си вървял, за да стигнеш до никъде.

И поемаш обратния път по спи­ралата, като внимаваш да не вле­зеш в странично разклонение. Става ти малко страшно, но не се издаваш. Извън някой говори, съ­всем близко до теб и неизвестно колко далеч, следвайки извивките на лабиринта. Веднъж да излезеш навън!

Ето че си излязъл Неприятното чувство е останало зад последния объл камък и това, което в мо­мента те измъчва, е колосалното количество Въпроси: „Кой и защо е построил тези лабиринти? За­

чената мегалитна култура, появи­ла се в края на Неолита (средата на третото хилядолетие преди не.). Разделят ги според вида ма строежа на долмени, менхири и кромлехи. (Лабиринтите отнасят към кромлехите.) Като най-из­вестен кромлех те сочат Стоун¬ хендж. А между другото, без да се ангажират с окончателно стано­вище, ни съобщават, че според ня­кои теории кромлехите са свърза­ни с култа към Слънцето и най-вероятно са служели за храмове на неолитния човек.

И само толкова От една стра­на напълно достатъчно, за да до­пълни общата ни култура, но от друга — крайно незадоволително за човек, видял поне един лаби­ринт, влезнал веднъж в него и преживял онова гнетящо чувство на безизходица и пълно загубване на ориентация.

Мнозина търсят практичен смисъл В строежа на лабиринти-

Лов ма китова в Баренцово тора

що ги има навред по бреговете от Британските острови до Бяло море? А също в Прибалтика. Защо винаги са разположени в близост до водата и никога навътре 8 су­шата? Защо по правило имат все една и съща форма, а разликите се отнасят главно до размерите? И колкото повече са въпросите, толкова по-фантастични стават отговорите. Вярно, много от тях науката отхвърля „поради липса на доказателства", други направо отрича като несъстоятелни, но може би точно това е причината за този истински рояк от хипо­тези...

Историците казват, че става въпрос за останки от така мере­

те. Смятат ги за нещо като вре­менни крепости или дори рибо­ловни съоръжения. Други ги раз­глеждат като своеобразни астро­номически обсерватории. Трети... И Всеки отстоява правотата си, интерпретира свободно едни или други факти, тълкува произволно древни митове, като най-стара­телно се мъчи да заобиколи фра­пиращия факт -- огромната те­ритория, от Британските остро­ви покрай Скандинавското крайбрежие и Колския полуостров до Бяло море, на която могат да се видят лабиринти!

Може ли в такъв случай да се предположи, че преди повече от четири хиляди години далеч не се-

15

Все още с нищо непотвърдената увереност, че точно на теб ще се удаде да се добереш до истината, послужила за основа на един или друг мит.

Ето как разговорът ни от само себе си се насочи към онова чудо­вище с глава на бик от древног­ръцкия мит за Тезей и Минотавъ­ра. И не толкова за Минотавъра и Тезей, комуто дъщерята на крит­ския цар Аризона дала кълбо кон­ци, благодарение на което той ус­пял да намери обратния път, след като победил чудовището, колко­то за самия Лабиринт, построен от Дедал по заповед на цар Ми­нос. Какво ли трябва да е пред­ставлявал този Лабиринт, все още неоткрит от археолозите, без това ни най-малко да означа­ва, че може и въобще да не е съ­ществувал?

Така, припомняйки си подроб­ности от гръцката митология, мисълта ни се въртеше около един друг лабиринт, който участ­ниците в експедицията видели на онзи вечно мъглив бряг, където се срещат водите на Бяло и Барен­цово море и докъдето достига Гълфстрийм. Един низ от обли ка­мъни, наредени в близост един до друг, образувайки окръжност с диаметър 60 метра, » може би и повече. (Не било във възможнос­т и т е им да определят с точност диаметъра.) Само на едно мяс­то — фронтално на морския бряг, досами линията,до която при­лив достигали вълните — отво­рът бил достатъчно голям, за да може спокойно да се влезе вътре.

...Тръгваш по спиралата в посо­ка, обратна на часовниковата стрелка, вървиш по тясната пъ­тека между двата реда обли камъ­ни, без да виждаш нито вляво, ни­то вдясно, а само напред, докато неочакван завой те връща в об­ратна посока, Но не за да излезеш

Древна поморска лодка

вер е съществувала някаква обща за т о з и район цивилизация, от която до днес не се е запазило по­ч т и нищо друго освен лабиринти­те? Изключено! Но ако такава ци­вилизация не е съществувала, т о ­гава кой е „заселил" Минотавъра зад Полярния кръг?

Такава в най-общи линии бе т е ­мата на разговора, докато обяд­ваме в тясната каюткомпания.

Детайл от стара географска карта

докато си правим снимки за спо­мен или се излежаваме на слънце на палубата на „Полярен Оди­сеи"..., докато настъпи онзи мо­мент, в който някой се сети за пасажа от „Естествена история" на Плиний Стари, останал недо-разтълкуван от поколения изсле­дователи: „Мидактрит първи до­кара калай от Каситеридите". И ако местоположението на Каси­теридите, преведено Калаените острови, се знае с положител­ност — така древните гърци на­ричали Британските острови — ако те открай време били посеща­вани от гърци, римляни и фини­кийци точно заради въпросния метал, то личността на Мидакт­р и т остава неизвестна. Смята се, че е бил грък, но какво пречи да в бил критянин? И защо не критя­ните, наред с всички останали, макар неупоменати от историци­те, също да са посещавали Каси-теридите?

Доказателства, макар и косве­ни, не липсват. Знае се с положи­телност, че в Крит съхранявали металите на слитъци с формата на лястовича опашка. Точно такъв калаен слитък, със същата форма на лястовича опашка, бил намерен и на полуостров Корнуел край Фалмут!

16

Щом к а т о кораби от Средизем­номорието са посещавали остро­вите, то редното е т а м да в съ­ществувала някаква форма на търговия. Каква точно, научаваме от Диодор Сицилийски: „Жители­те на Британия, които живеят около нос Балерион, са твърде гостоприемни и занимавайки се с търговия, станаха по-цивилизо­вани покрай чуждоземните тър­говци. Те изкусно добиват калай чрез топене на руда и приготве­ните кубчета превозват до близ­кия остров Иктис. Когато при отлив водата се оттегли от плитчината,

За съжаление о с т а т ъ к ъ т от ръ­кописа е изгубен и краят трябва да доизмислим сами. Колкото и да били цивилизовани местните жи­тели, колкото и гладко да вървяла търговията, чуждестранните търговци положително винаги са имали „едно на ум" и за по-голяма сигурност предпочитали да пус­нат котва навътре в морето, а не на самия бряг. Тази вероятно била причината местните жители да откарват при отлив калая в плитчината, където моряците го товарели на лодки. И понеже въ­просното „пазарище" можело да се види само през няколко часа от денонощието, налагало се по няка­къв начин то да бъде маркирано. Как? Естествено с подредени в някаква форма камъни. А защо не във формата на лабиринт, чието изображение критяните обичали да поставят върху всякакви доку­менти и търговски грамоти!

(Когато през 1984 година беше разкопан надгробния хълм край Стоунхендж, откриха останки от типично критянско погребение, а на един от стълбовете имаше из­сечен критски кинжал!)

Не в задължително Мидактрит да е бил критянин, но повече от вероятно е критяни да са посеща­вали Каситеридите. Защо тогава някой от тях, заблуден от мъгла­та или обзет от пътешвствени¬ ческа с т р а с т , да не в продължил на север, носен от топлото тече­ние на Гълфстрийм — покрай фиордите на Скандинавския полу­остров, та чак до Бяло море? Вся­ка вечер неговият кораб, пригоден за каботажно плаване, спирал на брега, е моряците редели с рбли-камъни знака на тяхната родина, за да се ориентират по-лесно по обратния път.

С какво трябва да ги е привля­къл Севера? С полярните нощи, за които някога писа Питей и никой не искаше да повярва на т о з и лъ­жец, със суровостта на пейзажа

или с нещо далеч по-практично — като кожите на северните жи­вотни и кехлибара?

Не е сигурно дали корабът е ус­пял да намери обратния път. Не в известно дали някой друг в древ­н о с т т а освен Питей-лъжецът се е решил да ги последва и дали въ­обще някой някога е разбрал за т я х н о т о плаване. Защото тогава положително някой друг Омир щеше да напише друга „Одисея",,. с друго име, за един друг Одисеи, също толкова смел, находчив и безскрупулен като Омировия, а след хилядолетия други щяха да т ъ р с я т истината за него, за да я намерят в спираловидно нареде­ните обли камъни на лабиринти­т е !

После местните жители о т ­крили подредените в кръг камъни, втурнали се по спиралата и упла­шени се върнали назад. Страхът им обожествил каменните по­стройки и нищо чудно те самите да почнали да ги с т р о я т , вече ка­то чисто култови съоръжения.

И още един интересен факт — корабите на древните помори на­подобяват тези на критяните. С тях те стигнали до Шпицберген и Гренландия на запад и до Аляска на изток. Тогава защо преди четири хилядолетия критянин да не в до­плавал до Бяло море!

... Късно е. Знам го, въпреки че не съм поглеждал часовника. Въпреки че е светло почти колкото през деня и 22-те кубета на Преобра¬ женската църква се очертават на фона на северното небе почти толкова ясно, колкото сутринта на пристигане. Само дето е много по-тихо. Няма го веселието на празника. Музиката. Няма я песен­та на птичките и шумът на вятъ­ра. Сякаш времето се е о т м е с т и ­ло в друга посока, извън обичайния си ход... ден-нощ, пролет-лято. Като че ли с мен също е станало нещо. Чувствувам как митовете оживяват в някаква друга прост­ранствено-временна връзка — колкото възможни, толкова и фантастични. Едва сега си обяс­нявам защо в к а ю т и т е на „Поля­рен Одисеи" имаше толкова бели листа с недовършени стихотво­рения... И защо всички участници Вече мислят за следващата експе­диция, която ще предприемат с един нов „Полярен Одисеи", точно копие на корабите на древните помори. Защото едва ли има нещо по-вълнуващо, както казва Тим Севърин, „да изследваш легенди за стари пътешествия".

ЙОРДАН КОСТОВ

„Маугли седна, облегна лакти на колене и загледа долината, обляна в дневна светлина. Някъде в гори­те долу една птица с дрезгав, тръстиков глас под­хващаше своята пролетна песен. То бе само сянка от пълногласния зов, който тя ще издаде по-после. Но Багира слушаше.

— Аз казах, времето на новия говор е близо — изръмжа пантерата, извивайки опашката си.

— Чувам — отговори Маугли. — Багира, защо трепериш цяла? Слънцето е топло.

— Това е Ферао, червеният кълвач — каза Баги­ра. — Той не е забравил. Сега и аз трябва да си при­помня моята песен.

И тя започна да преде и да тананика на себе си. Ослуша се недоволни и пак почна отново.

— Никакъв дивеч не се движи — рече Маугли ле­ниво.

— Малък братко, и двете ти уши ли са запушени? Това не са думи за лов, а моята песен, която под­готвям.

— Забравих. Аз ще позная, когато времето на новия говор е дошло, защото тогава ти и другите побягвате и ме оставяте да ходя сам.

Маугли говореше възбудено." Нашият разказ за черните животни започваме

съвсем не случайно с откъс от втората „Книга за джунглите" на английския писател Ръдиард Кип¬ линг. Този знаменит разказвач и чаровник на худо­жественото слово. Нобелов лауреат за литерату­ра през 1907 г. владее сърцата и въображението на милиони деца и юноши по света вече повече от 70 години. Маугли — д е т е т о на джунглата, неговата

Тасманийски торбвст дявол

първа съветница и закрилница — черната пантера Багира, черната мечка Балуу, черният бивол Миса, хищният орел Чил, тигърът Шир-Кан, дивият слон Хати, питонът Каа и редица други обитатели на джунглата ще останат още дълги години наред лю­бими герои за всички млади читатели от цял свят.

В невъобразимо пъстро обагрения животински организмов свят черните животни са наистина рядко срещано явление. На земята живеят над 1 300 000 различни вида животни и багрите по тях ни разкриват безкрайното разнообразие от най-обикновено и с нищо непривличащо окото оцветя­ване до смайващо пищните и невероятно красиви цветни комбинации у някои тропически видове жи­вотни. В много случаи окраската има защитно зна­чение, в други — тя предупреждава за опасни и ефи­касни защитни средства, а в т р е т и направо за­блуждава околния жив свят за същността на при­тежателя си.

Цветът на кожата или на кожните образувания (перата на птиците, космите на бозайниците, люспиците и косъмчетата по крилата на пеперуди­те и другите насекоми) в повечето случаи се дължи на различни пигменти (багрила). Сред тях най-ши­роко са разпространени в животинския свят мела¬ нините. Името им идва от гръцката дума „мелас", която в родителен падеж се произнася „меланос" и означава „черен". Те са жълтокафяви до черни баг­рила. Представляват Високомолекулни неразтво­рими във вода съединения. Разпространени са ши­роко в растителния и животинския свят. При гръбначните животни меланинът се образува в специални клетки — меланоцити. Предшественик на меланина в организма е аминокиселината тиро¬ зин. Трябва да споменем, че този пигмент в значи­телна степен определя цвета на човешката кожа, който е един от най-важните расови признаци.

Тъмната пигментация е от голямо значение за живеещите на о т к р и т о животни с непостоянна температура на тялото. А това са всички безгръб­начни и низшите гръбначни животни — риби, зем­новодни и влечуги. Черната окраска поглъща много повече топлинни лъчи от светлата. А известно е, че при по-висока температура в тялото на студе-

17

нокръвните животни жизнените процеси проти­чат значително по-интензивно, което от своя страна влияе силно на поведението на тези живот­ни. Именно поради това и животните, особено т е ­зи с непостоянна температура на т я л о т о обичат толкова много да се препичат под топлите и жи­вотворни лъчи на Слънцето.

Изтъкнатият български зоолог, с т . н. с. Димо Божков е събирал край хижа Мусала черни комарни ларви от вида Едес пилатус, на около 2390 м над­морска височина. Той е констатирал, че по-ниско, в Боровец например Ларвите имат значително по-светло, кафеникаво оцветяване. Други изследова­тели отбелязват, че меланин има дори в шизонти¬ те на маларичните плазмодии. Получава се от хе­моглобина на еритроцитите (червените кръвни клетки), в които паразитират плазмодиите. При нарастването си шизонтите поглъщат съдържа­нието на еритроцита. Червеният пигмент на кръвта (хемоглобинът) се променя химически и се превръща в тъмнокафяв, почти черен меланин, който се натрупва в цитоплазмата на паразита под формата на малки зърна.

От заобикалящия ни насекомен свят най-добре известни на всички ни са черната хлебарка (Блата ориенталис) и пеперудите траурница (Ванеса ан¬ тиопа) и адмирал (Пирамеис аталанта). От бръм­барите черни видове са къщната вонещица (Блапс мортисага), полската вонещица (Гнаптор спини-манус), египетският свещен бръмбар (Скарабеус сацер) и др. Черни са също така щурците, бълхите, някои видове мравки и т. н. Интересно е да се знае, че черната или тъмнокафявата окраска при жи­вотните, дължаща се на меланина, възниква в ре­зултат на различни генетични механизми и може да бъде „уловена" от естествения отбор, ако т ъ м ­ните форми получат предимство пред светлите. Понякога тъмната или черната окраска се оказва защитна, както е в случая с т. н. индустриален ме¬ ланизъм. Във Великобритания е известен случай, при който по-тъмните форми на пеперудата бре­зова педомерка (Бистон бетулариа) са изместили по-светлите форми в районите на значително ин­дустриално замърсяване. Но има и редица други случаи, при които разпространението на черни или тъмно обагрени животински видове не е свързано с приспособителната способност на черния цвят и може да се свърже с някаква физиологична особе­ност на организмите или е отражение на случайни генетични прояви в популацията. Такъв е случаят с

разпространението на меланистични форми на хо-мяка от вида Крицетус крицетус в Украйна и Баш¬ кирия (СССР).

Мъжките индивиди на отровния паяк Лактродек¬ тус тредецимгутатус са черни, докато неполовоз¬ релите женски имат 13 червени петна на гърба си. В различни нюанси на черния цвят са оцветени и черупките на черната мида. От класа на рибите че­рен, или по-точно кафяво-черен. е вида Далиа пек¬ торалис. В следващия систематичен клас — този на земноводните, броят на черните видове е по-голям. Трябва да отбележим черната саламандра (дъждовник) Саламандра атра и няколко вида жаби. Черни са поповите лъжички на жабата Рана темпо¬ рария. Видният български зоолог акад. Иван Буреш пише в едно свое научно съобщение, че водите край брега на Жабешкото езеро и на други езера в Пирин почерняват от Ларвите на тази жаба.

Малайската жаба Буфо меланостикус има черно-кестеняв цвят на гърба, докато коремът й е по-светъл, едноцветен или с по-тъмни петна. Тя е най-разпространеното земноводно на Югоизточна Азия, което се изкачва високо в планините. В Хима¬ лаите тя понякога е намирана на височина над 3000 м. На големина и по външен вид прилича на нашенската обикновена водна жаба.

Не е богат на черни животни и класът на влечу­гите. Сред отровните змии на Африка широко раз­пространена е черната мамба (Дендроаспис поли¬ лепис). На дължина достига малко над 4 м. Въз­растните змии имат тъмнокафяв или черен цвят на гърба, докато младите са зелени. Черната мамба обитава Сенегал, Сомалия, Етиопия и някои облас­ти на Югоизточна Африка, без да прониква обаче в тропическите дъждовни гори от басейна на Кон­го. Тя е по-слабо приспособена към дървесен начин на ж и в о т от другите 4 вида мамби, поради което се придържа към райони с редки горички или храс­товидна растителност.

Според съобщения на акад. Буреш и Цонков у нас понякога се срещат съвършено черни екземпляри от обикновената водна змия (Натрикс натрикс). В басейна на Амазонка (Бразилия, Източно Перу и Източен Еквадор) живее черният кайман, Мелано¬ зухус нигер. На дължина достига до 4,5 м. Освен с риба и водоплаващи птици, това влечуго се храни и с доста едри бозайници (тапири), опасно е и за човека.

Броят на черните животни в класа на п т и ц и т е нараства значително. Широко разпространен е черният щъркел Цикониа нигра. Той е по-малък от белия си събрат, а оперението му е предимно черно със зеленовати и медночервени металически о т ­блясъци. Коремът му е бял, а клюнът и краката — червени. Тази красива птица гнезди предимно в горски местности от южната част на Пиренейския полуостров и от фРГ и Балканския полуостров на изток до бреговете на Японско море и Сахалин. Черните щъркели зимуват в Африка, на юг от Са­хара, а също в басейна на р. Ганг и в Югоизточен Китай.

В Австралия живее черният лебед (Цигнус атра¬ тус), на който с изключение на големите махови пера, които са бели, цялото оперение на тялото е черно. Това е една красива и грациозна птица, коя­то е особено елегантна при висок полет, когато ярко белите й махови пера отчетливо се откроя­ват на черния фон на тялото. В миналото черният лебед е бил твърде многоброен, но днес в някои об­ласти на австралийския континент е напълно из­требен.

18

От семейството на гъските можем да посочим черната казарка (Бранта берникла), която е срав-нително дребна и рядко надхвърля 2 кг на тегло. На земята е много пъргава, добре плува, но не се гмур­ка. Подобно на патиците потапя само главата си и така събира храна от дъното на водоема. Обща­та й окраска е черновато-кестенява. Обитава ост­ровите на Северния ледовит океан. Населява тре­в и с т и т е участъци на тундрата в близост до слад­ководни водоеми и нерядко се среща В близост до морския бряг.

В северните части на Южна Америка и на Източ-ноиндийските острови живеят личинкоедите ани (Кротофага ани). Това са сравнително малки п т и ­ци, достигащи около 30 см на дължина, от които половината се пада на голямата закръглена опашка, съставена само от 8 кормилни пера. Оперението им е черно-синьо с виолетови оттенъци. През брачния период много често може да се чуе викът на този вид кукувица, наподобяващ „ани-ани", о т ­където произлиза и името й.

Сред пойните птици на първо място трябва да споменем мъжките на коса или черния дрозд (Тур¬ дус мерула), които са изцяло черни. Навярно си спомняте колко образно и точно големият българ­ски писател-хуморист Чудомир описва друга на­шенска птица — обикновения скорец (Стурнус вул¬ гарис) в разказа си „Де оня глас...": „Един чер като дявол скорец си опитва флейтата на големия орех у Павлеви. Извие, извие на тънко, изчурули нещо, та ти замае главата, па го скъса изведнъж, спре и тъй си остане, заплеснат в слънцето."

Към семейството на дронговите птици спада черният дронго (Дикрурус макроцеркус), който има еднотоново черно оперение със слаб синьозе­лен оттенък. Дължината на крилата му варира между 135—150 мм, а опашката — от 130—-150 мм. Тази птица обитава обрасли с дървета местности на Южна и Източна Азия, о. Цейлон, Ява и Бали. В Индия е обикновен и често срещан вид птица, която съпровожда стадата рогат доби­тък, търсейки насекоми около животните и по гърбовете им.

Съвършено черно оперение, със слаб металически блясък имат гарванът (Корвус фругилегус) и черна­та врана (Корвус коракс).

Най-много черни животни сред гръбначните о т ­криваме в класа на бозайниците. Цветът на тяло­то им се дължи на космената покривка, формира­нето и растежът на космите се извършва за смет­ка на размножаването и видоизменянето на клет­ките в луковицата на косъма. Стъблото на косъма е вече мъртво образувание, което не може да рас­те. В него има т р и слоя — горна кожица, корков слой и сърцевина. Двата повърхностни слоя се съ­с т о я т от плоски вроговели клетки, в които пре­димно се натрупва меланинът.

Към семейството на хищните торбести бозай­ници се числи т.н. тасманийски или торбест дявол (Саркофилус харрисии). Това е набит и як хищник, приличащ на малко мече, с около 50 см дълго тяло, голяма глава, къса черна опашка и черна кожа, която понякога е изпъстрена с бели петна. Животното е типичен нощен хищник и при това твърде лаком. Напада папагали, валаби и кенгурови плъхове, но често обикаля водоемите, където лови жаби и ра­ци. Понякога напада дори значително по-големи от него животни, например овце. В миналото торбес¬ тият дявол е предизвиквал панически ужас сред първите колонисти, благодарение на неприятния си и зловещ глас. Дълго време се е смятало, че е невъз­

можно това животно да се опитоми. Уловено, то отчаяно се брани, хапе и драска, случвало се е даже да прегризе със здравите си зъби решетката, коя­то го е отделяла от свободата. Впоследствие се оказало, че с умение и постоянство ж и в о т н о т о лесно се опитомява. Израсналите в плен „дяволи" с т а в а т съвсем питомни и привързани към човека. Те са извънредно чистоплътни, непрекъснато се мият и приглаждат, обожават къпането и греене­то на слънце.

Много хубава черна (или тъмнокафява) кадифено гладка кожа има звездоносът (Кондилура криста-т а ) , който прилича на европейската къртица. Сре­ща се само в Югоизточна Канада и в североизтока на САЩ. Бобърът (Кастор фибер) също можем да причислим към черните животни — ц в е т ъ т на ко­жата му варира от светлокафяв до почти черен. В голямото семейство на мишевидните се среща бобровият плъх (Хидромус хризогастер), един

Черен дронго

19

Черна хималайска мечка

сравнително голям гризач, който на дължина до­стига до 35 см и тежи към 1300 грама. Кожата му е почти черна. Обитава реки, езера и блата в Австралия, Нова Гвинея и прилежащите им остро­ви. Главната му храна са мекотели, риби, раци и жаби, както и крайбрежни растения. Понякога напа­да дори малки водни птици.

В Андите, главно в северозападните части на Южна и Централна Америка живеят т, н. тъмни плъхове (род Меланомис). На дължина достигат около 15 см и имат почти черна окраска. С почти черна окраска на кожата се срещат и представите­ли на полските хамстери, които са разпространени от Югозападна Канада до Колумбия и Еквадор.

Към рода на кръглоглавите делфини спада черна­та, или северотихоокеанската гринда (Глобицефа-ла скамони). Обитава умерено студените води в северната част на Тихия океан до Курилските, Ко­мандирските и Алеутските острови. Може да се гмурка отвесно на дълбочина до 400 м, където из­държа от 3—5 мин. Лесно се опитомява и в оке¬ анариумите демонстрира най-разнообразни „ т р и ­кове" — скокове, вертикален стоеж, баланс с топка и т. н. Почти черно тяло има и делфинът Неомерис фокеноидес, който живее във водите на Тихия и Индийския океан.

Съвършено черна, гъста и лъскава козина има черната, или хималайската мечка (Урсус тибата¬ нус). Едрите мъжкари на този вид са дълги до 170 см и т е ж а т до 150 кг. Главният им ареал на обитаване е Източна Азия. В Хималаите през ля­т о т о се изкачва на височина дори, до 4000 м. С гладка черна козина е покрито и тялото на малай­ската мечка (Хеларктус малайанус) — отлично при­способена към нощен живот и към катерене по дърветата. Среща се В планинските и равнинните тропически и субтропически гори на Бирма, Индо¬ китай, Тайланд, Малака,Суматра, Борнео и може, би в Южен Китай.

В Северна Америка живее барибалът — американ­ската черна мечка (Еуарктос американис), който по хабитус прилича на азиатската черна мечка. Има къса, гладка черна или черно-кафява козина Благо­дарение на взетите мерки за защита на този вид,

т о й е многоброен в националните паркове на САЩ и Канада.

В семейството на к о т к и т е не можем да не спо­менем на първо място извънредно красивите, с блестящи зелени очи черни котки, съществуване­то на които е свързано с толкова много легенди, предразсъдъци и суеверия. Твърде много е писано и говорено и за черните пантери, които са най-мно­гобройни на о. Ява. Ето какво пише за това гра­циозно и извънредно опасно животно Кенет Андер­сън в разказа си „Черната пантера от Шиванипа¬ ли": „Днес черната пантера не се смята за отделен биологичен вид. Понякога, макар и съвсем рядко, в котилото може да се появи и черно зверче. Наис­тина черните пантери се срещат по-често в гъс­т и т е вечнозелени гори на Малая, Бирма и Асам, отколкото в Южна Индия. Според мен, тези които твърдят, че черните пантери обитават предимно г ъ с т и т е вечнозелени гори са прави, тъй като тъм­ната окраска на растителността им дава възмож­ност по-добре да се маскират. Вярно е обаче и дру­го — че меланизмът може да се прояви навсякъде, независимо от характера на горската растител­ност. Все пак моят опит не потвърждава това. Черните пантери са една загадка на природата, по-скоро на джунглата, която и досега не е разкрита напълно."

При копитните меланисти, т. е. черно оцветени животни се раждат сравнително рядко. При коне­те появата, отглеждането и дресировката на „вран" жребец или кобила е свързано като че ли с по-голяма обич и възхищение и от жокеи, и от лю­бители на конни състезания.

В Кения, Танзания, Замбия, Малави, Ангола и др. се среща черната антилопа (Хипотрагис нигра). Мъжките от този вид са въгленочерни с хубав бля­сък, а женските — тъмнокафяви. Рогата на това животно са великолепни — мощни, сърповидни и необикновено остри, те достигат до 170 см дъл­жина. Мъжкарите са извънредно здрави и не се боят да влязат в схватка дори с лъвове, от която често излизат като победители.

Индийският бивол (Бубалус арнес) има рядка и груба чернокафява козина. Гаурът (Бос гаурис), който спада към рода на истинските бикове има къса, плътна, прилепнала към тялото блестящо черна козина. Обитава огромни ареали от Индия, Непал, Бирма и полуостров Индокитай, но попула­цията му застрашително намалява.

Сред низшите тесноноси маймуни се открояват с черната си гъста козина сулавеският качулат па­виан (Цинопитекус нигер), чието тяло е покрито с черна или много тъмнокафява гъста козина. За разлика от черния макак-маг (Макакус маурус), който обитава о. Сулавеси, т о й живее на групи или дори по двойки. В северните райони на острова местното население причислява качулатите павиа­ни към свещените животни и дори смята, че са предци на т я х н о т о племе! Черна е също така кози­ната на шимпанзето и на горилата, като при въз­растните мъжки горили гърбът е прошарен със сребърни косми.

Във въздуха, водата или на сушата черните жи­вотни водят упорито своята тежка ежедневна борба за съществуване. Тези рядко срещащи се съ­щества са едно безспорно украшение на живата природа, поради което е крайно време някои от тях да престанат да стават жертва на глупави пред­разсъдъци и суеверие.

ГОСПОДИН СВЕЩАРОВ

20

Мнозина навярно са чували, че още от незапомнени времена се разказва за хора, които можели да о т к р и я т къде под земята има во­да. Дори имаше един такъв филм: върви човек по полето, държи в ръката си пръчка, пръчката бавно се Върти и изведнъж — с т о п ! Ся­каш човекът е надникнал под зе­мята: т у к има вода!

Хора, които вярват само на онова, което могат да видят с очите си и да пипнат с ръцете си, наричат всичко това измама, шарлатанство. Обаче ж и в о т ъ т неведнъж ни показа, че ако някои явления са необяснени от науката, това съвсем не означава, че те не съществуват. Учените се инте­ресуват от странните свойства на пръчицата, която в ръцете на някои хора може да се върти, да спира или дори да променя посока­та на въртенето, ако под нея има подпочвена вода, рудна жила или въобще нещо, което се отличава от обикновената почва. През по­следните петнадесет години в СССР се проведоха няколко семи­нара на тази тема. бяха издадени десетки книги.

В Съветския съюз з създадено (наистина засега единственото В страната) производствено под­разделение, където в практиката се използува биолокационният ефект. Съгласете се, че термин като БИОЛОКАЦИЯ звучи съвсем добре и в общи линии отразява същността на нещата. Специал­ната група работи при Комплекс­ната геофизическа експедиция на производственото обединение „Севукргеология".

Генералният директор на обе­динението С. В. Метадиди обаче се изказа доста предпазливо за работата на групата:

— Все още е рано да се пише за някакви определени успехи.,. Може би за читателите на „Огоньок" ще бъде по-интересно да се запо­знаят с един определен човек, кои­т о , ако може да се каже така „вижда какво има под земята, ка­то че ли гледа през стъкло". Да, имаме един такъв човек, човек с висше образование, геофизик. А ползата, която извлича народно­то стопанство от неговата дей­

ност, е твърде осезателна. Така че си струва за него да разкажете.

С тази уговорка се и разделих­ме.

И о т т у к започна нещо, което е трудно обяснимо. Човекът, за ко­г о т о ставаше дума, се оказа неу­ловим: ту е в командировка някъ­де из Запорожието, ту след това 8 Заполярието, после пък в Закар¬ патието... Наложи се отново да търся директора на обединение­т о .

—- Уви, — отговори ми Станис-

О. Т. Ивановски

лав Василиевич. — И сага го няма. Помолиха ме да го изпратя в Се­вастопол. Но щом като се върне... хм... май че пак ще трябва неза­бавно да замине. Хайде да се дого­ворим така: ще го извикам по ня­каква работа в «цев и т у к ще се срещнете.

... Така се запознах със старши геофизика от Комплексната гео­физическа експедиция Олег Тихо¬ нович Ивановски.

Направо ме разкъсваше любо­п и т с т в о — с какво се занимава по Време на постоянните си коман­дировки? Например какво е правил през последната?

— А, в Севастопол ли?... Нищо особено, най-обикновена работа. Наложило са да спрат строежа,

така че трябваше спешно да ус­тановим каква е работата.

Какво се бе случило? При строи­т е л с т в о т о на нови цехове на млекозавода в огромна дупка под земята пропаднал един булдозер. Хората се спуснали надолу да ви­дят какво става и се оказали за­едно с булдозера в огромна под­земна пещера. Намерили в пеще­рата войнишка каска от Втората световна война и бутилка от би­ра с е т и к е т на Одеското акцио­нерно дружество, произведена още през миналия век, Сводът над една от стените на пещерата се стеснявал, Виждали се някакви шуплести земни пластове. Логич­но било да се предположи, че под­земната кухина не свършва дотук.

Веднага трябва да кажем, че предварителните проучвания на терена преди началото на стро­ежа показали, че наоколо е твърда почва и няма никакви подземни ку­хини. А пък булдозерът пропаднал. Тогава? Какво трябвало да се на­прави? Отново да се правят про­учвания на терена, което означава отново да се викат сондьорите, да се пробиват пак десетки сон­дажни кладенци и то след като с т р о и т е л с т в о т о на цеховете ве­че е започнало и върви с пълна си­ла. Това би означавало да се замра­зи строежът за дълго време. Ами планът?

Тогава някой се сетил, че е чувал за Ивановски.

Намерили го. Ивановски при­стигнал на строежа, спуснал се в подземната пещера, извадил от джоба си нещо като рогатка, на­правена от тел, хванал я с двете си ръце за двата края и така, дър­жейки я пред себе си, тръгнал да се разхожда из пещерата. Рогат-ката се въртяла ту по-бързо, ту по-бавно. Стигнал до края на пе­щерата. „Ето тук, на това място има още една пещера, намира се съвсем близко." Честно казано, не му повярвали. Ами че нали отгоре на повърхността колко пъти е минавал същият този булдозер. Ивановски започнал да очертава с ботуша си върху глината откъде започва подземната кухина. И точно тогава, както се казва „пред очите на изумената публи­ка" нещо казало „бух" и в края на

21

пещерата се отворила огромна зееща пропаст,

Почнали да го гледат с друго око. Пък и на рогатката започнали да гледат едва ли не като на въл­шебна пръчица, Поразходил се Ивановски в района на строежа и за две-три дни открил на дълбо­чина от шест до осем метра точ-ните контури на две пещери: ед­ната дълга шестдесет метра и с доста странни очертания, а дру­гата дори още по-голяма...

— А в Запорожието — разказва Ивановски, — работата беше малко по-сложна. Там бяха изгуби­ли следата на рудното тяло.

... Подобно явление е добре по­знато на миньорите и рудокопа¬ чите. Има го рудният пласт, от който извличат рудата, има го в земните недра и после, хей така изведнъж, изчезва. Не че вече е из­черпан и повече няма какво да се вади о т т а м , а просто така, из­веднъж рязко прекъсва и като че ли изчезва. Това се обяснява с ве­роятните разломи или размест­вания на земните пластове някога 0 далечните геологични епохи, което довело до изместване на рудната жила, т. е. находището, в неизвестна посока. Разбира се, в такива случаи може да се заанга­жира съответната организация, да се избършат допълнителни проучвания — електро- и сеизмо­логични, да се пробият нови сон­дажни кладенци, от които може би един, а може би и всичките де­сет що дадат отрицателен резул­т а т . Но за такава работа тряб-ват хора, техника и разбира се много време.

И е т о че качили на вертолет Ивановски. Олег Тихонович преле­тял над степта, държейки в ръка­та си своята телена рогатка-рамка. Вертолетът отивал, връ­щал се, обикалял, правел плавните си забои в различни посоки, а Ива­новски през цялото време нещо си отбелязвал на картата. На другия ден с кола го завели из онези мес­та, които си бил отбелязал. И тръгнал този удивителен „биоло¬ катор" през долини, клисури и хълмчета, през полета и насажде­ния. За няколко дни изминал доста километри и обрисувал картина­та на изместената част от руд­ната жила. Още първият сонда-

н о с т т а на неговите измерения. — Ама как така с вертолет? —

8 недоумение питам аз. — Ами че нали е Високо?

— Виж, това просто не съм в състояние да ви обясня. И въоб­ще — Олег Тихонович Вдига раме­не, — може би всичко това не е нещото, което мнозина наричат биополе, може пък това да е ня­каква друга, неизвестна на наука­та енергия, която всички в приро­дата притежават, разбира се, в това число и човекът като нейно висше творение.

И ми разказа следния случай. На един участък на газопровода ста­нала авария. Избухнал взрив. Ока­зало се. че близо до м я с т о т о на аварията работели геолози-сеиз¬ мици. Те прокопали над петсто­т и н , наистина не много дълбоки, кладенци и сложили вътре 0 тях тротилови шашки... правели свои­те си опити и измервания,.. Каза­но с една дума Вдигнали голяма шумотевица. Наложило се спешно да се викат аварийните бригади, да се спасява газопроводът. Обаче никой не можел да каже дали Всич­ки заложени под земята заряди са гръмнали. Ами ако в някой от кла­денците е останал невзривен тротил?

Какви ли начини не измисляли да разберат има ли го този заряд или го няма, докато най-после някой се сетил да повикат Ивановски. Самият т о й също не бил сигурен дали ще може с нещо да им помог­не. Най-напред решили да му пред­ложат като изпитание т е с т . С една дума — да го проверят. По­дали му тротилова шашка. Разби­ра се, без детонатора. Да може да я опипа... дали да свикне с нея или кой знае защо? След това го забе­ли на онзи участък от полето, къ­дето предварително били закопа¬ ли няколко такива тротилови шашки. Дълго се разхождал Ива­новски по полето. Може би вни­мателно се е вглеждал 8 поведе­нието на рогатката, а може би се е вслушвал в онова, което усеща само той... Най-после спрял и ка­зал: „Тука е! Другарят, който преди това скрил тротиловите шашки, едва не паднал. А колкото до останалите заряди, нататък му било лесно да ги намери.

Едва след като преминал успеш­но през този т е с т . го завели на м я с т о т о на аварията. И т а м Ивановски съвършено точно опреде­лил четири изкопа, където на шест метра дълбочина се криели невзривени снаряди. Сапьорите бързичко се справили с тях,.

Помолих Олег Тихонович да раз­каже нещо за себе си, „Нищо осо­бено" — дигна рамене той. Баща му бил военен, д е т с т в о т о му пре­минало така да се каже „на коле­ла"; ту в Крайния север, ту някъде далеч на изток. В трудовата му книжка има само две отметки: най-напред работил в Перм. после цялото му семейство се премес­тило в Украйна.

— Кога за пръв път открихте в себе си тази способност или ако щете да я наречем особеност — „да Виждате" онова, което се крие под земята?

— Знаете ли, не беше отдавна, през л я т о т о на осемдесет и пър-6а година. Тогава бях вече на три­десет и пет години,

... Цял ден бил на полето: Праве­ли обикновена магнитна снимка. Когато вечерта се върнал, колеги­те му казали, че от Киев е дошъл специален човек и им е чел лекция за хора, които могат да откриват вода или метал, скрити под земя­та, така без инструменти, само с рогатка. Това явление се наричало биолокация и в тяхното обедине­ние дори се формирала група по биолокация.

— Глупости! — възразил Олег. — Нямат ли си друга рабо­та.

Обаче другарят от Киев най-внимателно търсел сред геолози­те хора, които притежават из­острена чувствителност към биополето. На следващия ден една група геолози, сред които и Олег Тихонович, били откарани в някак­ва непозната местност. Този участък си имал подробна карта на геологичната структура, само че предварително нея показали на геолозите. Един по един всеки вземал в ръцете си металическа­та рогатка и хващайки я с двете си ръце се движел от колче до кол­че по маркираната територия. Уви! Никакво чудо не станало.

Дошъл редът и на Ивановски. Той не присъствувал на лекцията и затова за разлика от другите, съвсем не вярвал в смисъла на ця­лата тази работа. Обаче като из­пълнителен и дисциплиниран чо­век Внимателно изслушал всички съвети, хванал с ръце крайчетата на металната рогатка и тръгнал по полето с нея. За най-голяма своя изненада почувствувал, че металната жица сякаш оживява и като че ли започнала да отчита някакви обороти. На определено място замряла... Върнал се отно­во и .отново на същото място, рогатката преставала да се дви­жи. Отбелязал си това място на плана. Преместил се малко встра-

22

ни и отново на някаква невидима граница металната рогатка в ръ­цете му изменила поведението си. След това обърнал внимание, че знаците, които отбелязвал на плана на местността, се прото­чили като верижка. Тръгнал по та­зи Въображаема верижка. От едно колче до друго рогатката в ръка­та му правела по двадесет оборо­та. Върнал се в обратна посока — оборотите между колчетата вече били по петнадесет. Проверил Всичко още Веднъж. ---- съвсем точ­но, никаква грешка. Откъде може да идва тази разлика в обороти­те? Дали долу няма подземен по­ток? Ако се върви срещу течение­т о , то за единица време по-голя­ма маса вода минава под тебе и рогатката реагира по-активно.

Тази работа толкова го увлякла, че двата часа отлетели буквално като миг, а т о й все не можел да се откъсне от металната рамка. Геоложкият строеж на участъка, както го очертал т о й , съвсем точно съвпаднал с данните, кои­то предварително били нанесени на скритата от погледа му гео­ложка карта.

— Този ден се чувствувах като носач, който е работил без почив­ка две смени подред. Легнах си в осем часа и до сутринта спах ка­то претрепан.

— Олег Тихонович, случвало ли ви се е специално да търсите во­да?

— Е, това е най-простото не­що!

— Нещо по-конкретно да разка­жете?

— Например в Бяла църква по­строили пионерски лагер за чети­р и с т о т и н деца. М я с т о т о е много живописно, всичко изглеждаше чу­десно, само дето нямаше вода. По данни на геоложките проучвания Вода трябваше да има. Прокопали сондажен кладенец, а о т т а м едва църцори, а не тече. Прокопали Втори кладенец, същото мизерно положение. От двата кладенеца

общо едва-едва можели да извле­к а т по т р и кубически метра вода на час. Това е съвсем недостатъч­но, а пък времето на летните ла­гери наближаваше. Повикаха ме. Два часа обикалях участъка на ла­гера, а да ви кажа, територията му не беше много голяма. Най-по­сле се уточних и забих колчето т а м , където трябваше да проко­паят сондажен кладенец. И този кладенец до ден днешен дава по двадесет кубически метра вода на час.

~ Вашата специалност геоло­гията и познанията, които имате в тази област помагат ли ви 8 биолокацията?

— Що за въпрос? Та аз преди всичко съм геолог. При всички слу­чаи се стремя най-напред да се за­позная с наличните данни и сведе­ния за дадената местност. И ко­г а т о работя, не само че познавам, но се старая и нагледно да си представя структурата на утаечната обвивка, дебелината на почвения слой, на пясъчния слой или на глинения, характерни за ос­новните скали, всички о т к р и т и преди мен особености или нару­шения в еднородния състав,.. Ка­жете ми, можете ли да постави­те диагноза, ако не познавате анатомията на човека?

— А случвало ли Ви се е да по­ставяте диагноза?

— Аз не съм лекар -- уклончиво ми отговори. Но все пак има случаи...

Очевидно забеляза, че го гледам с недоверие и реши да ми покажа как го прави. Извади от джоба си познатата ми вече рогатка, хвана я с двете си ръце, помоли ме да си седя без да мърдам и започна да ме обикаля с нея. Тя се въртеше, без да се докосва до пуловера ми. След като повъртя рогатката около минута-две, посочи с пръст нивото на джоба ми. Тук или има нещо, което е споено, или...

— Точно така. споено е — успо­коих го аз.

След това мина откъм гърба ми, отбеляза, че съм имал пукна­тина на петия гръбначен прешлен (радикулит вследствие на травма още от студентските години), накрая няколко пъти очерта с ро­гатката главата ми.

— Знаете ли, ето този зъб — докосна с пръст бузата ми, —ще трябва да го лекувате.

И без него знаех, че зъбът гпряб-8а да се лекува.

Попитах го: — Защо не се занимавате с ле­

чение? — Защото не съм лекар, аз съм

геолог. Пък и кому е нужно това? Хайде да помислим: имам хубаво семейство, жена ми работи при нас в същата експедиция, имаме две момчета. Ж и в о т ъ т ми вече е тръгнал в своето русло, имаме си приятели, увлечения, обичам да се занимавам с радиотехника, дори сам конструирам.

Докато говорехме, нашето до­машно папагалче Тишка спокойно се настани на рамото на госта, а после послушно се премести на протегнатия пръст. На шега го попитах чувствуват ли животни­те биополето.

— Те чувствуват спокойните и уравновесени хора. И аз не обичам суетата. Когато срещна някой много нервен и лесно възбудим човек, се стремя да се махна по-скоро от него. Тежко ми е с таки­ва хора.

— А вашите синове наследили ли са способностите ви?

— По-големият не, а по-мал­кият, т о й сега е на дванадесет го­дини, успява нещичко да открие. Само че много се уморява, все още организмът му не е укрепнал. А пък онова, което наричат биопо¬ ле, е присъщо на всеки човек.

Друго какво да ви кажа?... Наис­тина много пътувам. Някои от тези пътувания са много инте­ресни, а инак във всичко останало работата ми е като всяка друга работа.

СТАНИСЛАВ КАЛИНИЧЕВ (Превод от сп. „Огоньок")

Редакцията на сп. „Огоньок" се обърна към началника на главния комитет „Геологоразведка" при Министерството на геологията на Украинската ССР М. К. Харагезов да коментира статията на Станислав Калиничев. Ето какво казва др. Харагезов:

— Статията за Ивановски точно отразява същността на нещата и на явлението, което се нари­ча БИОЛОКАЦИЯ, Може би в някои малки подробности или акценти би могло да се поспори с автора. Но главното — явлението само по себе си съществува, макар и да няма все още убедително научно обяснение. Така че в тази област са вредни както извънредните увлечения, така и безапелационното отрицание.

Опитът и практиката ни подсказват, че хора от типа на Ивановски доста уверено откриват водоносни пластове под земята, различни кухини в земните недра, границите на резките нарушения в рудните Жили. Що се отнася до търсенето на находища или пък определянето на качествата на скритото под земята рудно тяло и т. н. засега не разполагаме с никакви убедителни факти в тази насока. Безспорно е едно: явлението БИОЛОКАЦИЯ заслужава дълбоко и всестранно изучаване и трябва да бъдем готови, очевидно в недалечно бъдеще, да приемем неговите окончателни изводи.

23

ние. Разбира се, в едно толкова любопитно и нена¬ пълно изяснено явление се о п и т в а т да се намесят и любителите на всякакви сензации и естествено поклонниците ма парапсихологията. Веднага тряб­ва да кажем, че и за едните, и за другите в науката място няма.

Радиестезията не е от Вчера. За нея се говори о т к а к т о човек се помни. Казват, че още древните * шумери и халдеи са използували „вълшебната пръ­чица", за да откриват къде има вода. Първото официално запазено упоменание намираме в стари­нен китайски ръкопис, в който се разказва за ра-диестйзиста Ю от династията Си. Този Ю с по­мощта на пръчка откривал подземна вода или руд­на жила още две хиляди години преди новата ера. Има дори сведения, че някога в Китай не започвали с т р о и т е л с т в о т о на къща, ако бъдещите и стопа­ни не се уверят предварително, че отдолу няма подпочвена вода или някаква друга аномалия.

По-нататък сведения за тайнствените свойст­ва на „вълшебната пръчица" могат да се намерят у древноримския мислител Плиний Стари. А през XVI век се появява книгата „Рудно дело" от немския учен Георг Агрикола, в която могат де се проче­т а т някои любопитни подробности: „.., Други пък. тъй като металите са разнообразни, използуват различни рудотърсещи пръчки, а именно: орехова — за сребърните рудници, ясенова — за медните, бо­рова — за оловните и особено за калаените, а пък. за да намерят злато, използуват желязна пръчка". Както се вижда съществувала е строга диферен­циация.

Един Век по-късно... 1626 година. Във Франция пристигат от Германия Мартина дьо Бертеро и мъжът й Жан дьо Шастеле, барон дьо Босолей. Ба­ронът имал непосредствено отношение към мин­ното дело, тъй като бил главен инспектор на руд­ниците 8 земите на днешна Италия и главен коми­сар на унгарските рудници. Знатното семейство посетило различни области във франция и с по­мощта на радиестезията открило повече от 150 находища на злато, сребро, мед, олово, цинк, анти­мон, желязо, сяра, каменни въглища! Обаче на всяко действие си има и противодействие. Семейство­то поради упоменатите заслуги било удостоено с честта да се я8и пред крал Людовик XIII, което ес­тествено породило силна завист. Така че Мартина и мъжът и Жан скоро след аудиенцията при краля били обвинени в магьосничество (през средновеко­вието не е било трудна работа да обявиш някого за магьосник), отнели им Всички богатства и най-

Най-напред да си изясним за какво става дума. Какво представлява тази „вълшебна пръчица", а по­сле, ако можем, ще разкрием и нейната „тайна".

Явлението, което днес все повече се означава с налагащия се термин БИОЛОКАЦИЯ или БИОФИ-ЗИЧЕСКИ ЕФЕКТ на български е популярно с наиме­нованието РАДИЕСТЕЗИЯ. За него са чували сигур­но всички, по-малко са онези, които са виждали как се прави това, а пък съвсем малко са хората, които могат да го вършат.

И така, за какво става дума? Човек Взема В двете си ръце една пръчица, обезателно свежо откъснато клонче, най-добре е лозово, но може да бъде и от друго дърво, като например орехово клонче, клено­во, от дрян или ясен. Рогатката или чаталчето трябва да образуват ъгъл приблизително от 25 до 50°, двете разклонения следва да са приблизително еднакви по дължина и на дебелина, да се огъват под прав ъгъл и да не се чупят. Дълги са приблизително 40-55 см. Краят на пръчката след чатала трябва да бъде около 5 до 8 см. Това е то „вълшебната пръчица". Хваща се с двете ръце, като к и т к и т е са обърнати нагоре, а тилната част на дланите на­долу към земята, крайчетата на рогатката обе­зателно да се показват навън от дланта, а краят на пръчката да сочи напред успоредно на земята. Ръцете са сгънати в лактите и прилепени към т я ­лото. Така, въоръжен с „вълшебната пръчица", чо­векът тръгва по полето, На някои места пръчица та изведнъж трепва, отклонява се назгоре или на­долу и това е знак. че под земята има подпочвена вода. Това е така да се каже класическият портрет на „радиестезиста". Съвременният му облик е пре­търпял известни изменения. Той вече може и да не държи В ръцете си дървена пръчка, а металическа рамка, направена от най-обикновена тел или най-често жица във формата на буквата Г, Хваща я за късата страна, дългата е не учена пред него и т о -гава отклонението може да бъде не само нагоре и надолу, но и по посока на часовниковата стрелка или обратно на нея. Иначе, като се изключи „модер­низацията на инструмента" техниката на откри-вателството си остава една и съща — човекът обикаля определения район — може пеша, може с автомобил или дори с вертолет и геобразната жи­ца в ръцете му реагира, когато под земята има ня­каква аномалия; вода. рудно тяло, подземна кухина, някакъв затрупан строеж или пък нещо друго.

Ето това е радиестезията, която през последни­те години отново предизвиква оживени спорове. Вариращи от пълно признаване до пълно отрица-

24

ТАЙНАТА НА .ВЪЛШЕБНАТА ПРЪЧИЦА"

Вече скъпоценните камъни и ги пратили да доживя­ват дните си 8 Бастилията.

Тази тъжна и поучителна история обаче не о т ­клонила знаменития химик Йохан Рудолф Глаубер (в негова чест е наречена познатата на всички ни глауберова сол) от желанието сам да научи тайни­те на „вълшебната пръчица". И през 1652 г. в една своя книга описва успешните си опити в радиесте¬ зията. И известният Роберт Бойл, основател на Лондонското кралско дружество, чийто девиз бил „Нулиус ин верба", което ще рече „Не вярвай на ду­мите", Вярва в необикновените свойства на лозо­вата пръчка.

На границата между XVI! и XVIII век се развихря и писмена полемика във висшите църковни слоеве — абат Валемон издава книгата „Окултната физика или т р а к т а т за вълшебната пръчица", а патер Леб-рен му отговаря с яростната си монография „Кри­тика на суеверните тайни сношения, които смуща­ват народа и поставят в задънена улица учените", В първия т р а к т а т движението ма „вълшебната пръчица" се обяснява с действието на магнетизма и електричеството, а във втория се прави обобще­нието, че всичко е „дело на дявола", тъй като „... вълшебната пръчица проявява своите необикнове­ни свойства далеч не в ръцете на всеки човек и зна­чи причината за движението на пръчицата трябва

да бъде някакъв дух, а тъй като за такъв дух не може да бъде признат нито бог, нито ангелите, иначе свещеното писание щеше да ни предупреди за това, то следователно цялата работа е дело на сатаната".

Още много примери за разгорещени спорове през средните векове могат да се приведат, но едва ли е нужно. Може би трябва само да добавим, че от XV до XVII! век болшинството рудници в Германия, Франция, Чехия и много други страни в Европа са били о т к р и т и с помощта на „вълшебната пръчи­ца".

А германците, след като започнали експанзията си в Африка В началото на XX век създали специал­ни армейски поделения, наречени експедиция от ра¬ диестезисти. които да търсят подпочвена вода в засушливите райони на черния континент. Тази експедиция за т р и години бродене по безводната савана препоръчва 163 места, в които да се проко­паят кладенци. В 79% от тях наистина намират вода.

През 1913 година Международният конгрес по експериментална психология потвърждава съ­ществуването на феномена със създаването на специална комисия и учредява Международен съюз на радиестезистите. А в Мюнхен се открива спе­циална школа, която да подготвя търсачи на вода и полезни изкопаеми. Това, разбира се, е само любо­питна подробност, нали и днес съществуват все­възможни международни дружества и съюзи, като например на магьосниците или на астролозите и това съвсем не означава, че науката приема се­риозно магиите или пък хороскопите на астроло­зите.

А ето още един любопитен факт. През годините на Великата отечествена война нуждата накарала младия инженер Г. И. Кевхишвили сам да опита спо­собностите си В радиестезията. Работата стояла така, Военният лагер, в който се намирал и Кев­хишвили, бил разположен в Закавказието, в район, беден на вода. Принудени били да я превозват о т ­далеч и поради това строго да я икономисват. То­гава младият инженер си спомнил, че някога бил чел за радиестезията и решил сам да опита. Най-не­очаквано и за него самия пръчката в ръцете му все­ки път сочела едно и също място. Момчетата раз­копали „подозрителния участък" и о т т а м наисти­на бликнала чудесна вода в достатъчно количество.

Подобни случаи обаче само потвърждават онова, което е отдавна известно. А ето че напоследък взеха да се появяват нови сведения, които измест­ват традиционната радиестезия вече на друга пло­скост. Например човек, въоръжен с „вълшебна пръ­чица", може в стая в присъствието например на колегите си да открие някакъв предварително скрит от тях предмет, да речем телефонен апа­рат. Или пък нещо още по-невероятно. Но да дадем думата на А. И Плужников, който в сп. „Техника маладьожи" бр. 2 от 1983 г. пише следното: „Пъте¬ шествувайки около Европа с голям параход, прове­дох опити по биолокация на надводни плаващи обекти. Търсех плавателни съдове, които но се виждат от капитанския мостик. Разстоянието от мостика до линията на хоризонта беше около 9 морски мили, височината на мостика над нивото на водата — 18 мили. Успявах да открия морски съдове на дистанция от 12 до 15 и дори до 22,5 мили, т о е с т на разстояние от кораба на 40 км! Положението на корабите се проверяваше е радио­локатора, така че т у к не може и дума да става за някаква грешка. Заставах на мостика. Пред мен бе-

25

Китайска миниатюра, изобразяваща Ю, който търси вода

ше широкото стъкло и с помощта на две метали­чески рамки претърсвах в хоризонтална и верти­кална посока пространството пред нашия кораб."

Да... т у к май нещата излизат извън рамките на онова, което човек все пак би могъл да приеме. Съ-гласете се, движи се някакъв кораб на 40 км от теб, не го Виждаш, а пък го усещаш и .инструмен­т ъ т " 8 ръката ти реагира... Или да вземем диагнос­тичните способности на „вълшебната пръчица"? Как да повярваме, че тя може точно да покаже „не­редностите" вътре в нашето тяло. Ами че лекари­т е , на които това им е работата, и те често пъти доста се колебаят, искат нови и нови изследвания, докато се спрат на окончателната диагноза, а пръ­чицата да е „по-умна" от въоръжения с научни зна­ния лекар?

... Ето тези съмнения, както и желанието белите петна в науката да се запълнят, кара много учени сериозно да се заемат с въпроса за радиестезията. Наистина съществуват хиляди реални факти на биолокация, освен това явлението е повторимо, което е много важно за всеки научен опит. така че остава сериозно и непредубедено да се проучи целият материал, да се експериментира под непо­средственото наблюдение на специалисти, отново да се експериментира, да се проучва натрупаният експериментален материал, да се създават нови хипотези, които постепенно да бъдат отхвърляни, докато се стигне до истинското научно обяснение.

Именно така постъпва сериозната наука в много страни.

Ето и някои от хипотезите, които засега имат най-широк а в т о р и т е т 8 научните среди. Изброя­ването на Всички изказани досега мнения или пред­полагаеми обяснения на явлението би отнело много страници, пък и едва ли е необходимо. Целта на т о ­зи материал е не да се разкаже какви опити се пра­вят и как се правят, за да се разкрият секретите на биолокацията, нито пък да се изброяват всички погрешни и вече отхвърлени изводи и предположе­ни».

Ще започнем с това, че Всички учени са едино-

26

душни — причината за БИОЛОКАЦИЯТА се крие в човека, а не в пръчката или медната жичка. Чове­кът е този, който реагира, пръчката е само види-мата проява на неговата реакция, т. е. тя изпълня­ва само ролята на индикатор. Но на какво реагира човекът? Макар и известно от хилядолетия, явле­нието е почти непроучено. Разкриването на причи­ните, които го пораждат, на неговите механизми прави първите си стъпки и затова споровете са така разгорещени. Според едната хипотеза биоло­кацията или биолокационният ефект е реакция на човешкия организъм на измененията в магнитното поле на Земята. Друга хипотеза обяснява нещата с взаимодействието на електростатичното поле върху човешкия организъм. Кандидатът на техни­ческите науки А. Охатрин пък изказва предположе­нието, че около всички предмети както в живата, така и в неживата природа съществуват свръхле¬ ки микролептони, които са с маса от няколко поря­дъка по-малка от масата на неутриното. И според него именно неутриното е частицата, която пре­дизвиква биолокационния ефект.

Средновековна гравюра, изобразяваща ра-диастезист

Доста „по-прозаично" на пръв поглед е обясне­нието на проф. Ю. Йориш, доктор на техническите науки и Б. Туробов, старши научен сътрудник, кое­то не излиза от рамките на най-простите пред­стави за физиката, физиологията и психологията на човека. Според двамата учени две са явленията. к о и т о играят съществена роля за биолокацията. На първо място идеомоторните движения, които предизвикват несъзнателна реакция и съкращаване на мускулите само при мислената представа за ня­какво движение и ма второ място, психологическа­та нагласа или г о т о в н о с т т а на обекта за опреде­лена активност, за участие в някакъв процес. Спо­ред двамата учени „несъзнателната реакция на съ­вършено различни, но напълно реални физически сигнали, свързани с обекта на търсенето, лежат в основата на биолокацията или биофизическия ефект".

Както се вижда хипотези много. Общото между тях е това, че се отхвърля всякаква мистика, про­ява или участие на някаква тайнствена и непозна­та биоенергия. Биолокацията почива върху реална основа, има си материалистично обяснение и ако то все още не е намерено, това съвсем не означава, че не съществува или пък не може да бъде разгада¬ но. Просто в нужно време, натрупваме на още фак­тически материал, анализиране на т о з и материал, с една дума научното дирене все още не е изминало онзи път, който е довел до толкова много откри­тия.

И все пак мнозина са онези, които са склонни да виждат в биолокацията прояви на някаква все още неизвестна биоенергия, която не е присъща на всички хора, а само на единици, на избрани. Поне така изглеждат нещата на пръв поглед Наистина малцина са онези, които могат да нарекат себе си радиестезисти. И това като че ли е аргумент, кой­то може да обърка мнозина и да накара лековерни­те да си мислят: „Абе, в тази работа сигурно има нещо, което не е точно така..." А сега дайте да по­гледнем нещата от другата им страна. Нека всеки от вас си припомни колко хора познава, които са опитали себе си в радиестезията и не им е провър­вяло. Аз лично нямам сред моите близки, приятели, познати или колеги някой, който да се е опитал да стане радиестезист и от това нищо да не е изляз­ло. Просто болшинството хора напълно естестве­но с м я т а т , че не им е работа да се занимават с „вълшебни пръчици", така че няма защо да опит­ват, а освен това и едва ли ще успеят, А всички радиестезисти, до един, не виждат в себе си никак ви свръхестествени способности. Те просто смя­т а т , че аз тази работа е нужно по-голямо внима­ние, в началото много по-голямо напрежение, впос­ледствие, след множество тренировки, нещата значително се облегчават. И в тази работа начало­то като всяко начало е по-трудно и изисква повече усилия. Разбираме, не бива да се отрича и някаква естествена склонност на организма, както да ка­жем едни хора са много музикални и всяка фалшива нота, изсвирена от к о й т о и да в инструмент в го­лям оркестър, могат да различат, а други си пеят така, че ако не знаеш думите, не можеш да познаеш песента, както се казва „ о т едно гърло два гласа излизат". И никому не идва ма ум да смята, че пър­вите са надарени с някакви свръхспособности, а в т о р и т е са лишени от тях.

И накрая за всички ни е интересно как с т о и въ­просът с биолокацията в нашата страна. Има, има радиестезисти и в България. И мнозина от тях са

Илюстрация от книгата на Г. Агрикола

направили многобройни добрини на съседите или на съгражданите си, като са им показали на кое място да си копаят кладенец. И с това май доскоро се е изчерпвала цялата им дейност. Но през последните години българските радиестезисти имат прояви и В областта на археологията Например инж. Стоян Бъчваров и неговите другари от научно-техниче¬ ското дружество във Варна по молба на някои му­зеи, на обществени начала, са правили опити да о т ­крият има ли в посочените им древни погребения метални предмети. Групата на инж. Бъчваров е свършила добра работа - в погребенията, които е посочила, археолозите наистина са намерили голя­мо количество златни, сребърни и медни монети и украшения. Радиестезистите в нашата страна поддържат к о н т а к т и помежду си, но всичко засега лежи повече на основите на ентусиазма и люби-т е л с т в о т о , от тяхната работа не се извлича ни­каква конкретна полза за държавата. С проблемите на биолокацията се занимава и проф. Стою Стоев от И н с т и т у т а по философия при БАН.

Ако се обърнем към въпросите, които поставих­ме в началото, ще видим, че отговорихме на всич­ки, изяснихме си, че „вълшебната пръчица" не крие никакви тайни, причината е в човека. Човекът е този, който дава импулса на пръчицата да променя своето движение. Защо се получава т а к а — все още категорично не може да се каже, независимо че има множество предположения и хипотези. Но няма съ­мнение, че науката ще продължава да се занимава с това явление, докато намери точния и верен о т г о ­вор, защото биолокацията е само част от големия и вечно актуален въпрос за взаимодействието между човека и околната среда.

МАГДАЛЕНА ИСАЕВА

'27

френски журналист сравни дирижаблите с... Лох-неското чудо­вище — периодично се говори и пише за тях, после интересът секва, сякаш не са съществували, но и без някой да ги отрече напълно. Защото от времето на онази потресающа катастрофа с „Хинденбург" минаха точно петдесет години, а досега никой никъде не е набрал смелост да построи втори подобен въздушен мастодонт.

Заинтересуваме ли се от мнението на съвременните конструктори на по-леки от въздуха летателни апарати, те ще побързат да ни уверят, че 8 наши дни нито един про­тивник на дирижаблите не е представил сериозни аргумен­ти срещу тях, Колкото до при­чините, които все още за­държат строежа на дирижаб¬ ли, те най-общо се свеждат до неизживяното увлечение по суперскоростите, до нежела­нието да се прехвърлят капи­таловложения от самоле-тостроенето в една толкова компрометирана област. И не на последно място — споме­нът за вече споменатата ка­тастрофа на „Хинденбург", макар че по числото на жерт-вите тя отдавна отстъпва на катастрофите на гигантски-те въздушни лайнери.

А има области в икономика­та, в които дирижаблите са направо без конкуренция. Как могат да се превозят тежки и обемисти товари в полярните области, след като прекарва­нето на автомагистрали в т е ­зи райони обикновенно води до сериозно нарушаване на еколо­гичното равновесие? (Север­ната природа е много по-лесно ранима и периодът й на въз­

становяване е твърде дълъг, десетократно по-голям от т о з и за умерения пояс.) Как възможно най-рентабилно да бъдат доставени такива ги­гантски съоръжения като атомни реактори и турбини за електростанции? Как да се из­вършват строителни и мон­тажни работи на голяма висо­чина?

За тази цел днес се използу­ват хеликоптери. Но хеликоп­т е р и т е имат ограничена т о ­вароподемност — до 18 тона, а един дирижабъл може да по­вдигне 75 тона, без това да е предел на възможностите му. При това с многократно по-малък разход на гориво!

Макар никой да не отрича казаното, противниците на

28

дирижаблите изтъкват като контрааргумент относително малкия дял, който се пада, на превози на свръхтовари. Но дирижаблите — такива, какви­то си ги представят днес конструкторите — могат да намерят приложение още в ре­дица други области.

„Почти също тъй безсмис­лено е да се подражава на пти­чия полет с аероплан, както ако се направи механичен заек с цел да се получи възможно най-бързо превозно средство", разсъждаваше в началото на нашия век граф Цепелин и 8 името на тази погрешна идея пожертвува цялото си огром­но състояние и това на своите съдружници. Много скоро се оказа, че аеропланите се „мно­жат буквално като зайци", то­ва са думи на друг журналист от същото време, не оставяй­ки почти .никакво жизнено про­странство за тромавите и неповратливи въздушни мас­тодонти. И все пак през 1929 година дирижабълът „Граф Цепелин" обиколи света за 21 дни, а пасажерите му имаха ед­ва ли не същите удобства, как­вито можеше да им предложи параход като „Титаник" — лук­созна каюткомпания, ресто­рант с френска кухня, само­стоятелни каюти, специални площадки за разходки и наблю­дения... Къде може да се сравни Всичко това с комфорта на един съвременен луксозен въз­душен лайнер — седалки с ина­че ергономична форма, но все пак твърде тесни за по-про­дължително пътуване, студе­ни закуски и екран за прожек­тиране на видеофилми. И това като че ли в всичко.

Още по-разхитително лук­созен бе гигантът „Хинден¬ бург" с 60-члененекипаж, пове­чето готвачи и стюарди. И всички те. суетящи се нагоре-надолу по дългите общо 120 метра салони и получаващи на­редби от командния пункт по специална вътрешна телефон­на уредба.

„Хинденбург" експлодира по­ради статичното електри­чество, натрупало се по глад­ката повърхност на източени­

те краища на вретеновидното му тяло и настъпилото в един момент късо съединение меж­ду кораба и земята. Днес вече има достатъчно устойчиви антистатични синтетични материали, конструирани са специални двигатели, с по­мощта на които дирижаблите да развиват скорост до 300 километра в час.

И ако по скорост те далеч отстъпват на самолетите, едно от най-големите им пре­имущества в непретенциоз¬ ността им към пистата за из­литане. Това може да бъде пло­щад, заден двор и дори покрив на къща. (Точно така си пред­ставяха бъдещия град футуро¬ лозите преди сто години — с плоски покриви с накацали по тях по-леки от въздуха лета­телни апарати.)

Реализуема ли е все още та-

Стари снимки от „Хинденбург"

зи идея, след като нищо в съ­временната действителност не ни подсказва, че се стремим към нея? По принцип —- да. Но не в този вид, показан на снимката.

Когато четем за бъдещето на въздушния, а и въобще на всеки друг вид транспорт, не­минуемо се натъкваме на идеята за онова свръхгигант¬ ско транспортно съоръжение, разпадащо се в определени мо­менти на множество други по-малки — нещо като контейне-ровоз-носител; с тази особе­ност, че отделните „контей­нери" също имат самостоя­телни двигатели, за да изми­нават кратки разстояния. А какъв по-удачен носител от дирижабъла — почти невероя­тен по размери и товаропо­демност. Възможни са и мини¬ дирижабли, някои дори сгъвае-

29

Съвременни проекти за дирижабли

ми, нещо к а т о индивидуални ле­т я щ и апарати с т а в а н на по-лета до 150 м е т р а и с к о р о с т около 200 км в час.

Каква е съвременната пред­с т а в а за онези дирижабли на бъдещето, заради к о и т о си с т р у в а да се връщаме о т н о в о

към о т д а в н а отмрелия възду­шен м а с т о д о н т ? Преди всичко т о й ни респектира не т о л к о в а с ф о р м а т а на гигантска летя-ща чиния, к о я т о от аеродина­мична гледна т о ч к а е идеална­та форма за пребиваване Във в ъ з д у ш н о т о п р о с т р а н с т в о

при минимален разход на гори­во, к о л к о т о с размерите. (В някои п р о е к т и д и а м е т ъ р ъ т на „ ч и н и я т а " д о с т и г а 500 м е т ­ра.) Именно т е з и размери на т о з и възможно най-добър в екологично о т н о ш е н и е лета­телен апарат, позволяват на борда му да бъде построен п р а к т и ч е с к и един цял град, ма­кар и в п о - м и н и а т ю р н и разме­ри.

... П о ч т и т о ч н о т о л к о в а без­смислено е да се възражда една о т м р я л а вече идея, без в нея да е вложено някакво принципно ново съдържание, к а к т о ако решим да направим крачеща машина с идеята, тя да е по­бърза от автомобила. Разре­шихме си да перефразираме д у м и т е на граф Цепелин с на­деждата, че п р о т и в н о на него т о з и п ъ т идеята не ще се ока­же погрешна. З а щ о т о накъде ще се насочи р а з в и т и е т о на т р а н с п о р т н а т а техника зави-си не само от съвременната научно-техническа мисъл, не само о т д н е ш н и т е технически в ъ з м о ж н о с т и , но и от онези бъдещи о т к р и т и я , к о и т о в един м о м е н т м о г а т да насо­ч а т т о в а р а з в и т и е в най-не­подозирана посока.

(По материали от чуждия печат)

ДМИТРИЙ ИВАНОВИЧ МЕНДЕЛЕЕВ (1834--1907) АЛЕКСАНДЪР СТЕПАНОВИЧ ПОПОВ

(1859—1906)

Руски химик, открил периодичния закон на хими­ческите елементи. Разностранен учен и педагог. Неговите отпечатани трудове са повече от 500 и между тях има фундаментални работи по химии, химическа технология, физика, метрология, възду-хоплаване, икономика, образование.

През 1869 г. Менделеев съставил таблицата „Опит за система на елементите, основана на

атомното им тегло и химическото сходство", коя­то познаваме под името Менделеева таблица или периодична система на елементите.

След откриването на предсказаните от Менде­леев чрез таблицата химически елементи, негова­та периодична система получила широко призна­ние.

Менделеев е автор на много работи по метроло­гия. Създал е точна теория на везните. Разработил е по-съвършени конструкции, предложил е точни методи на измерване.

Руски физик и електротехник. Попов изобретява безжичната електрическа връзка -- радиовръзката (радиото). Изучавайки електромагнитните явле-ния,той се опитвал да намери начин за демонстра­ция на о п и т и т е на Херц пред голяма аудитория. Същевременно търсел начини за безжична сигнали­зация във флота.

През 1895 в. Попов конструирал чувствителен приемник за безжична сигнализация. За предавател използувал видоизменен вибратор на Херц. Първи­те опити по радиовръзка се състояли в един каби­нет по физика, а след това в градина. Приемникът ловял радиосигнали от разстояние до 60 м.

Попов забелязал, че създаденият от него радио­приемник реагира и на светкавиците. Така т о й съз­дал и прибор, чрез който можело да се записват и изучават електромагнитните излъчвания при бу­ря.

30

Ще се случи нещо много опасно. Само след минута! Още не знаете изхода!

Или не, не. Представете си минута на мор­ския бряг. Последни секунди на залеза. Неиз­разим покой, т о й придава особена продължи­телност, нереална, на времето. Скри се слън­цето, а до края на минутата остана Време и да въздъхнете, и да се излегнете, и да се про­тегнете.

След минута ще се срещнете с любимия чо­век. Отдавна не сте го виждали! Той вече се качва по стълбата! Или след минута ще свър­ши часа. Не можете да решите задачата.

Всичко бе по минута. И всеки път тъй раз­лично усещане за нейната продължителност. В последната минута преди да включат теле­визионното студио хората в него трескаво се оглеждат, всичко наред ли е и къде беше лист­чето. А буквите върху листчето пред воде­щия почти се размазват и стават нечетливи. В отсрещната къща мъжът, които е решил да гледа предаването, ще може за това време и стола да си премести, да пренесе п и т и е т о и даже да си помисли: „Дали не закъсняват днес с предаването?"

Всяка секунда, минута, ден или седмица мо­г а т да ни изглеждат различно дълги, да не о т ­говарят на дължината на реално протичащо­то физическо време. Това зависи не само от броя на впечатленията, но от чувството, кое­то пораждат у нас: страх, ужас, спокойствие. И когато се радваме, и когато страдаме, и ко­гато очакваме, и когато всичко е минало, Вре­мето може да ни се струва по-кратко или по-продължително от действителното. С по-го­ляма разлика от реално протичащото време са усещанията на хората от художествения т и п . Хората, които се занимават с точните науки или с професии, свързани с техника, фи­зика, математика, имат много „по-точен" собствен часовник. Или може би са много по-недоверчиви дори към своите собствени усе­щания. Доловили голямата разлика, която по­някога се получава между личното впечатле­ние и реалността, те са много по-критични, много по-внимателни към евентуалните раз­личия. Но това не значи, че са винаги съвсем точни.

С вид на забравени от всички двама старци седят на пейка. Някога са имали една и съща любима. Но единият десет години е живял с нея. А другият има спомен за няколко срещи, в които всичко е изглеждало така обещаващо!

Първият може да каже за нея куп дреболии. С Времето и тях позабравя. А вторият има чувството, че тази жена не се е откъсвала от живота му, макар да се е срещал с нея толкова

рядко. Той я пренася със себе си през всичките свои години. Онова, което се е случило „толко­ва някога ", му изглежда по-скорошно, А много последвали по-късно събития, несвързани с жената, му изглеждат като да са били преди първата среща с нея. За редица други неща има много по-откъслечен спомен, макар да ги е познавал по-добре и да се отличава с общо взето добра памет за събития. Не, не само в свежестта на спомена в причината, нито са­мо в младата възраст, в която са се случили срещите. Действието, започнало някога, в съ­знанието му не се е прекъсвало. Било е тъй съществено за човека, тъй силно желано от него. То е останало недовършено, но надежда-

31

та не го е напуснала. Ето защо кръгът не се е затворил и нищо не е изтласкало този спомен като неприятен или ненужен.

Първият старец може да изчерпи разказа си за жената за петдесет минути и то с паузи­те, и с повторенията, Десетте години се сби¬ ват 8 неговото съзнание. Какво толкова. Про­сто един период. Какво имаше в тях? Ами, жи­вяхме.

А вторият помни всичко от своите няколко срещи. И кой знае защо всяка от тях му се струва сама за себе си изключително дълга. Помни гласа, аромата му, някакви точици 8 очите, които се променяли от светлината. Луничката на малкия пръст. Така ли, пита пър­вият. И после сам си отговаря: да, май имаше там някакво петно. Животът, разделяйки единия от любимата, му е позволил да остане все така влюбен в нея. Той, според психология­та, е останал в „реална връзка с незавършено­то значимо". Поради надеждата и очакването то не е само епизод в миналото, а винаги се е пренасяло в настоящето, проектирало се е 8 бъдещето И именно затова в съзнанието на стареца неговата продължителност е много голяма и няма нищо общо с 'реалната продъл­жителност на събитието от миналото. Съ­битието е в актуална връзка с настоящето.

И друго. Споменът на онзи, който е живял с жената, е накъсан. Неговите спомени са раз­лични — приятни и неприятни. В отношения­та му с нея е имало по-дълги или по-кратки

моменти на безразличие. И сега от образа той си спомня фрагменти, а другият винаги го е възприемал като нещо изключително цялост­но.

През целия си живот, не само в спомените, ние се сблъскваме с факта, че усещането ни за време „разтяга" или „свива" периодите, неза­висимо колко големи са те. От това усещане зависи не само организацията на нашите спо­мени, но и организацията на личността ни. Двама американски учени, Р. Кнеп и Дж Гар¬ бат, са изследвали стремежа към успех и усе­щането за време. Оказва се, че то не върви с еднаква бързина за амбициозния и мечтателя. Времето за първия, особено ако е зает с люби­ма работа или проблем, който иска на всяка цена да реши, направо лети. На амбициозния му се струва, че денонощията се търкалят все по-бързо, че времето не стига и не стига. Той се отказва постепенно от удоволствия, дори да има нагласа към тях. Той започва да отминава личните неприятности и дребните проблеми, не иска да си губи времето с тях. То му трябва! Всичко, което се опитва да го отвлече, е за него вредно, дребно и безполез­но. Той може да загуби доста време в празно, според нас, съзерцание, без да го смята за за­губено и без да усеща болезнено изтичането му, само ако през това време нищо странично не го в откъснало от мислите му и не го е на­карало да се „отдалечи" от себе си. Тогава не ще има нужда и от „завръщане". Амбициоз­ният живее в атмосфера на двойна напрегна­т о с т — от една страна, от сложността на проблемите, които си поставя за разрешава­не, от друга, напрежение, породено от собст­веното му устройство и „избързващия" му постоянно часовник. Но това избързване въз­действува на стремежа му към успеха.

А когато успехът не ни вълнува, времето сякаш върви по-бавно от реалното. То се въз­приема като нещо обширно, нещо с неясни граници. Събитията плавно се преливат едно в друго. Нещата се усещат без напрежение. Денят изглежда подчертано дълъг. Понякога като че ли няма с какво да се запълни. Има и такъв израз „Да убиеш с нещо времето".

Усещането, че времето Върви бързо, е мно­го често и белег, че дадена работа ни интере­сува. Ако ни се струва, че времето едва се вла­чи, то работата, на която сме се посветили, е изглежда за нас досадна и скучна.

Времето тече с различна скорост за младия и за стария. С възрастта много хора като че

32

ли се изключват от живота, Но творчески на­строената личност, осъзнала истинската скорост на времето, може не само да запази, но да увеличи а к т и в н о с т т а си. „Бързам, живея сега по-бързо, отколкото съм живял, когато бях на двадесет" — казва известен 85-годи-шен актьор. И изрежда работен ден, какъвто малцина ще издържат. В този период Време­т о , изпълнено до краен предел с работа, съз­дава впечатлението, че се удължава, че макар да ти остава малко Време именно сега живееш цялостно, интересно, така както трябва и че по наситеност това се равнява на много поВе¬ че Време.

Стремежът да се живее активно, плановете за близкото и далечно бъдеще определят пси­хическата младост на човека. Преди две годи­ни списание „Знание — сила" направи интере­сен експеримент с читатели. Участниците в него трябваше да разделят изминалите си до този момент години на отрязъци от по пет години и за Всеки от тях да посочат, с какви събития е бил наситен, като оценят степен­та на наситеност на всеки период по десето¬ бална скала. После трябваше да посочат каква Възраст биха искали да доживеят и какви важ­ни събития и планове предвиждат през оста­ващите им години, също така разделени на по пет.

Оказа се, че много хора, макар и само на 35 години, са вече с психика на старци, защото смятат, че всичко Важно им се е случило и по­вече не очакват нищо Под важно те разбираха образование, брак, раждане на деца. Очевидно това бяха хора без творческа нагласа. Но сред онези, за които работата им бе не просто средство за запълване на времето и изкарване на прехраната, а възможност да творят, дори и сред шестдесет—седемдесет годишните имаше психически много по-млади хора. Пси­хичната възраст на човека е неговата много по-истинска възраст. Щом човек има много и сериозни планове за бъдещето, т о й име към какво да се стреми. Той има усещане за перспектива, за разлика от другия, който се чувствува изчерпан, свършен, ненужен. Поло­жителното отношение към собственото бъ-деще, плановете за него помагат останалата част от живота, дори да е много по-малка от вече изминалата, психически да се удължи много. Животът да се усети поради това ка­то много по-дълъг.

Тук има и една друга особеност. Вярно, че за амбициозния Времето е летяло много по-бързо. Че непрекъснато е бил зает и часовете Все не са му достигали. Но когато след време т о й се обърне назад, времето, в което не е могъл просто да си поеме дъх, сега му изглеж­да много дълго. А дългите едва движещи се дни на незаетия, изпълнените с желаното спо­койствие дни на незаангажиращия се, след време буквално се свиват.

В тях не е имало достатъчно събития.

Те не се били пределно наситени. Усещането на Възрастния, преживял по т о ­

зи начин живота си, е, че ж и в о т ъ т е изключи­телно кратък.

Любителите на изчисления са пресметнали, че за своята активна възраст, до 6Б години, човек разполага с 569 400 часа. За сън о т и в а т около осем часа на денонощие.

От всичкото останало време ние използу­ваме за работа едва 47 000 часа, т. е. 8,3%. Останалото отива за .израстване, сън, учение, недостатъци в организацията на времето, пречки по най-различни причини, принудите­лен престой, разходки, закъснения, отлъчва­ния от работа по лични въпроси, спадове Във физическата и интелектуалната активност, празници. Само съботите и неделите В една година са 104.

В една година има всичко 8780 часа. От тях проспиваме средно 2920. И ако времето, през което работим, разделим средно на Всичките дни на годината, ще се падне по 3,5 ч на ден.

Нима в такъв случай механизмите, по които лично преживяваме времето, могат да бъдат без значение? Стойността, която му придава­ме, ще говори не само за умението ни де го използуваме, но и за Възможността да имаме по-големи постижения.

А способността не просто да изпълваме с творчество настоящето, но да го усещаме винаги 8 някаква връзка с бъдещето (да не са нещата за нас отделни, разкъсани, несвърза­ни), ще бъде белег за нашата психическа мла­дост.

ЛИДИЯ СИМЕОНОВА

33

През 1984 г. проф. Йоахим Вернер публикува в списание­то на баварската академия на науките „Студии" (тетрадка 91) нова тема за произхода и етническата принадлежност на съкровището от Малая Пе­решчепина. Заключенията на немския учен са извънредна важни за всички специалисти, които се занимават с исто­рията и културата на помади­те през ранното средновеко­вие. Не по-малко важни са те и за всеки българин, в чиито жи¬

вот важно място заема инте­ресът към родната история!

Но да започнем от самото начало. През лятото на 1912 г. няколко селски деца открили в пясъчните дюни на р. Ворксла, ляв приток на Днепър, куп предмети от благородни ме­тали. Част от тях била при брана от известния руски ар­хеолог граф. А. Бобрински. Случайните открития на па­метници на културата обик­новено носят загуба за изсле­дователите — невинаги се за­пазват всички предмети, пък е трудно, често пъти дори не­възможно да се установи стратиграфската обстановка на находката. Така станало и в случая, затова и до ден днешен не е известно дали предмети­те, о т к р и т и в околностите на село Малая Перешчепина, Пол¬ тавска губерния, са гробен инвентар, т. е. дарове при по­гребването на знатен вожд или са заровени в земята с цел да бъдат укрити от преслед­ващ техния собственик непри­ятел. За нас е по-важна дати¬ ровката им — края на VII в., времето, когато е сложено на­

чалото на Отечеството ни. Съкровището съдържа раз­

лични предмети, разделени според функцията си на групи. На първо място са останките от оръжие и облекло, от които се отделя дълъг еднолезвиен

Чаши за сътрапезниците на хана

меч, който по-скоро би могъл да се нарече сабя. Дръжката и ножницата му са изработени от злато с много фина техни­ка — филигран, гранулация, инкрустация. Върху тънки листове са наредени орнамен­ти от припоени зрънца със съ-вършено еднаква големина. Ор­наментите са комбинации от триъгълници и ромбове, част от които обрамчват стъклени инкрустации. На пластините от портупея има по т р и кръс¬ топодобни розети също от стъклени инкрустации в злат­ни гнезда. Прави впечатление и големият брой украси за ко­лани — т о к и , апликации. За съ­жаление от коланните украси не може да се събере пълен комплект за реконструкция. Еднакъв стил имат една голя­ма тока и масивен край, заедно с дванадесет псевдотоки за украса по дължината на ремъка на тежък колан. Много прили­чат на тези коланни украси и две едри гривни за ръце, които явно са византийска изработ­ка. Другите коланни украси са доста различни по техника и украса - едни са ковани, дру­ги — ляти, трети—припоява-ни и с гранули, четвърти — инкрустирани с камъни и т. н. Сред тях обект на особено внимание са гранулираните, защото твърде много прили­чат на украсите В гроба на прабългарския аристократ, на­мерени край Мадара. Заедно с коланните украси споменаваме и други находки, характерни за културата на евразийските номади от епохата на ранното средновековие. Някои от тях се срещат много рядко — на-

34

пример изкованата от тънък златен лист обковка за колчан, дъговидните златни обкови за седло, заедно с две фигурки на лъвове. които украсявали предната дъга. Като спомена­вам седлото, трябва да отбе­лежа и масивните сребърни стремена с овална „стъпка" и декорирани с високи пластин¬ ни петлици. Останки от кон­ски ремъци могат да бъдат и някои украси, които не се раз­личават особено от коланните и невинаги могат точно да се определят.

Втората група образуват златните и сребърни съдове, които за разлика от оръжието и различните украси са по-до­бре датирани. Най-стари сред тях са сребърното блюдо с из­ображение на иранския шах Шапур II (309—379 г.) и позла­т е н о т о сребърно блюдо с мо¬ нограм на Исус Христос (дър­жавен знак на византийската империя). В т о р о т о блюдо има гръцки надпис и контролен щемпел на император Анаста-сий (491—518 г). То било изра­ботено за Патерн, епископ на Скития по времето на Анас¬ тасий. Тези два, най-ранни по изработка съдове, като че ли разпределят по произход и ос­таналите. От ръцете на иран­ски майстори са излезли още т р и златни купи, датирани 8 VI—VII в. както и висока стройна кана с капаче, напра­вено от масивно злато. Освен епископското има още д8е сребърни блюда с щемпелите на императорите Тиберий (582—602 а.) и Ираклий ( 6 2 4 -641 г ) , а заедно с тях сребър­на позлатена амфора, сребър­на лъжица с гнездо за инкрус­тация. Съдовете с ирански и Византийски произход обаче са по-малко от останалите, кои­то изкуствознанието опреде­ля като традиционни за мате­риалната култура на ранните помади. Това са две овални сребърни кани с широки гърла и дръжки с формата на пръс-тенче върху най издутата част, още една същата по форма кана от масивно злато, златна обковка на дървена ка¬ ничка с подобна форма, златен рог. (ритон), украсен с гранула,

единадесет златни и десет сребърни чаши на високи стол­чета, украсени с гравирани или ажурни орнаменти. По чашите се усеща и византийско и иранско влияние в орнаменти¬ ката — изглежда били произ­веждани в ателиетата на чер­номорските художествени центрове по поръчка и по вку­са на т ю р к с к и т е първенци.

Освен тези две групи пред­мети съкровището от Малая Перешчепина съдържа монети. По-голямата част от тях са пробити, за да се свържат в огърлица, гривни и за свързва­не две по две, при което се из­ползували за закопчаване. Така монетите принадлежат към първата група предмети от съкровището и имат важно значение за неговото обясне­ние. Но най-важни са всъщ­ност двата златни пръстена-печати — масивни кръгчета, припоени към халка от дебела обла тел. Лицевите плоскости на кръгчетата имат врязани монограми, композирани в обичайния за епохата стил — равнораменен кръст със слож­на плетеница от гръцки букви в четирите края. Още първият автор, който публикувал дан­ни за съкровището А. Бобрин¬ ски, се опитал да подреди бук­вената комбинация в смислен т е к с т . В. Бенешевич прочел „Рабахату" и „Телепхару" — имена, за които няма истори­чески сведения. Съвременният Виенски сигилуграф В. Зайпт публикува през 1985 г. ново четене на монограмите и с не­го може би трябваше да запо­чнем тези редове. На единия пръстен т о й вижда „Хобрату", „Хробату", „Хобурт", а това според проф. Й. Вернер без съ­мнение е името на основателя на Велика България хан Кубрат. Монограмът на другия пръс­тен е по-неразбираем, но В. Зайпт, макар и с- известно съмнение чете „Хобрату пат¬ рикиу". Това четене обяснява много неща и потвърждава най-категорично принадлеж­н о с т т а на пръстените-печа¬ ти пък и на останалата част от съкровището на прабългар­ския хан. Византийският хро­нист патриарх Никифор пише,

Горе: една от гривните, по­дарени от император Ирак­лий, в средата: краят на цин-гулума (от двете страни; долу токата на цингулума)

че след обединяването на пра­българските племена от сте­пите край черноморските и азовските брегове Кубрат из­пратил посолство 8 Констан­тинопол и сключил договора с император Ираклий, който пък му пратил дарове и го почел с т и т л а т а „патриций". Ето о т къде се появили далече в степ­та скъпите византийски наки­т и . Тежкият византийски ко­лан със златни гарнитури е главният знак за патрициан¬ ско достойнство. наричан „цингулум". Към него принад­лежат масивните гривни и огърлицата от византийски монети — също рангови знаци във византийското общество. (Тук ще отбележим, че огърли­цата била увеличена по-късно с още монети на император Констанс II, който съвсем ня-

35

ма отношение към патрициан¬ ското достойнство на българ­ския хан.)

И така става известен гро¬ бът на българския владетел от най-ранния период на държава­та ни, Сега да „прочетем" не­що от останалите находки. Владетелският меч, богато украсен със злато, намира ана­логии сред аварското, оръжие от унгарската низина, датира­но в VII—VII! в. Само че авар­ските мечове-саби са много по-скромно украсени. Стилът и техниката на изработка по­казват, че кубратовият меч-сабя е направен в някое от ателиетата по северните бре­гове на Черно море, където се пазели късноантичните тра­диции, разбира се, доста по-променени под Властта на но­мадските вождове,,., защото се работело по техния вкус и под влиянието на други юве-

Част от кованите украси

36

Мечът на хана

лирни школи. Този меч се окач­вал не на „цингулум"-а, а на но­мадския колан, от който са ос­танали многобройните апли­кации. Според метала, броя на апликациите, разположението и орнаментиката им се узна­вало м я с т о т о на номадския войн в армията, т. е. общест­вената йерархия. Номадският колан бил и най-силният аму­лет- пазител (тьос) срещу злите духове.

Металните съдове също за­емали важно място във владе­телските атрибути. За разли­ка от облеклото и въоръже­нието те имали най-ясно из­разени обществени функции..' Да си припомним един от ка­менните надписи, о т к р и т в Плиска: „Хан сюбиги Омуртаг: Корсис, копанът беше мой съ­трапезник". Според една безу­словна социална и религиозна традиция номадските вождо­ве имали лични дружини от „хранени хора". Най-важните проблеми на обществото те решавали на ханската трапе­за —- магическо пиршество, което символизирало върхо­венството на вожда. Така съ­довете от тази трапеза има­ли религиозна семантика и би­ли символ на ханската власт. Съдовете от Малая Перешче­пина имат различен произход и датировка, т. е. били придоби­вани като военна плячка, като подаръци, контрибуция или пък ги изработвали по поръчка

различни майстори, но предна­значението им оставало едно и също. Запознаването на на­уката с тях е в действител­ност едно докосване до двор­цовия живот, а това не се случва така често...

Находката от Малая Переш­чепина съвсем не е единичен случай в днепърската степна зона. Макар и по-малки по­добни по характер и датиров­ка са Зачепиловското, Възне¬ сенското, Макуховското и други съкровища. Независимо от многобройните, често про­тиворечиви мнения те трябва да се свържат с едни и същи исторически събития — об­разуването на Хазарския кага­нат и войната му с Велика България. Накратко казано, това са или останки от гробо­ве и поминални съоръжения на загинали прабългарски арис­т о к р а т и , или укрити от о т ­стъпващите на запад военни формации, притиснати от ха-зарите към последното пре­пятствие — река Днепър. Мо­же би тези формации прикри­вали отстъплението на аспа­руховите племена към Дунава. Затова би трябвало да ги раз­глеждаме като единствени па­метници на саможертва в името на обществото и дър­жавата, останали в далечната степ по онова жестоко време.

Обясненията на професор Й. Вернер не изненадаха бъл­гарската археологическа наука. При създаването на филмова­та епопея „Хан Аспарух" съвсем естествено имаше го­леми трудности при реконст­рукцията на бита В ханския двор. След старателна пре­ценка на възможностите важ­но място 8 работата зае ма­териалът от днепърските съ­кровища. Ханският съвет от „хранени хора" пируваше от кани и чаши, изработени по об­разци от съдовете, открит1., при Малая Перешчепина. На­родният а р т и с т Васил Михай­лов в ролята на хан Кубрат държеше в ръцете си меч, чий­т о п р о т о т и п стана мечът о т Малая Перешчепина,

СТАНИСЛАВ СТАНИЛОВ кандидат на историческите науки

Снимки: МАРИО ФИЛИПОВ

Роман о т Д Ж Е Й М З ГРЕЙДИ

(Продължение от брой 9/1986 а.) Роман от ДЖЕЙМС ГРЕЙДИ

Сътрудниците на една вашингтонска секция на ЦРУ са избити брутално. Оцелява случайно само Роналд Малкълм, с псевдоним ..Кондор" и съобщава за случилото се в Управлението в Лангли. На среща­та с него отиват Врабеца и полковник Уедърби, които играе двойна игра и е решил да убие Малкълм. В престрелката Уедърби бива ранен, Малкълм избягва и Уедърби успява да убие Врабеца — свидетел на случилото се. Малкълм посещава своя колега Хейдигър, който не се е явил на работа и го намира убит. Тогава решава да промени външността си и да си намери сигурно убежище: търсят го и напада­телите, и колегите му от ЦРУ, на които не може да има доверие. Малкълм случайно дочува разговор, от който разбира, че едно момиче — Уенди Рос — е решило само да прекара ваканцията. Принуждава я да го откара с колата си в къщи и там му обяснява всичко. Уенди решава да му помогне. Но първи на следите му попадат нападателите. Изпратеният от тях „пощаджия" напада Малкълм в отсъствие­то на Уенди. Но Уенди се връща неочаквано и отвлича вниманието на „пощаджията". Малкълм се възползува от това и успява да го убие, след което двамата спешно напускат къщата.

Междувременно следствието в ЦРУ е поето тайно и независимо от един „дядка" и Кевин Пауел. Те установяват, че някой „с официални документи" води собствено следствие, без да съобщава за това в отчетите. Пауел попада на същата следа, която го отвежда до дома на Уенди, където открива трупа на пощаджията. В негово лице разпознават считания за мъртъв сержант от морската пехота, работил по едно и също време с Уедърби в Югоизточна Азия. Междувременно умира Уедърби, пазен в специална болница. Лекарите са почти категорични, че е бил убит. Това навежда „дядката" на мисълта, че някой, заемащ много високо положение в ЦРУ, е във връзка с нападателите. Това го принуждава да изпрати група, която да монтира специално устройство на телефона „Тревога".

Малкълм си припомня разговора с Хейдигър за липсващи пратки с книги и решава, че това е свързано с нападението. Позвънява и попада на Пауел, който подробно му обяснява ситуацията. Междувременно във връзка със случая се появява ново име: Винсънт Мароник, човек с впечатляваща външност, частен агент на свободна практика с „много висока квалификация". Пауел инструктира Малкълм отново да се обади по телефон „Тревога" и между другото да спомене името на Мароник, но да не казва за „пощаджията".

Същия ден съвсем случайно Малкълм и Уенди се оказват на мястото, където се разхождат Мароник и човекът с „представителната външност". Уенди се издава без да иска. Мароник я чува и разбира, че му е предоставен рядък шанс. В престрелката успява да рани тежко Уенди, убива един полицай, но пристигналата полиция му попречва да убие Малкълм, който, преди да избяга (мислейки, че Уенди е убита), вижда номера на колата на спътника ни Мароник.

ВТОРНИК Малкълм се събуди малко след седем, но остана в

леглото още почти цял час, като прехвърляше наум различни Варианти. В крайна сметка реши да пре­веде намислената операция.

... На т р и пресечки от квартирата откри ресто¬ рантче „Хот шоп", където закуси в шумната ком­пания на местни жители, тръгнали на работа. При­ключи със закуската и първо влезе В най-близката дрогерия. а после в празната тоалетна на една бен­зиностанция, където си изми зъбите. Беше 3 и 38.

Откри свободен телефонен автомат и се обади два пъти. Първо в „Телефонни услуги", а след това, като получи телефонния номер, в едно малко уч­реждение в Балтимор.

— Бюро за регистрация на автомобили. С какво мога да ви услужа?

— Казвам се Уинтроп Естъс, живея в Александ­рия — отговори Малкълм. — Интересува ме дали е възможно да ми помогнете да се отблагодаря на един човек за неговата любезност.

— Не разбирам много добре какво желаете. — Ето как с т о я т нещата. Вчера като се връщах

от работа в къщи. колата ми изведнъж насред ули­цата спря и всичките ми опити да запаля бяха без­успешни. 8ече се готвех да се откажа от о п и т и т е

си и поне да махна колата от платното, като я бу­т а м с ръце, когато неочаквано се появи т о з и човек със своя „мерцедес". Рискувайки колата си, т о й за­почна да ме тика с буфера, докато двигателят ми запали. Замина преди да успея да му благодаря.

Добре поне, че запомних номера на колата му. Та е т о какво, бих желал да му изпратя картичка — да му благодаря, да го почерпя, изобщо по някакъв на­чин да му изкажа моята признателност. Във Ва­шингтон рядко можеш да срещнеш подобно благо­родно отношение към ближния.

Човекът на другия край на линията бе трогнат: — Да, такива случаи са дяволски редки. Да буташ

чужда кола с „мерцедеса" си! Това се казва човек на място! Значи така —регистрационният му номер е на щата Мериленд и вие искате да проверя 8 на­шата картотека и да ви кажа кой е т о й , така ли?

— Точно така. Можете ли да го направите? — Е... официално ни е забранено, но какво е едно

малко отклонение от правилата 3 сравнение с т а ­къв необикновен случай? Можете ли да ми кажете номера на колата?

— Мериленд Е — 49387. — Е — 49387. Записах. Изчакайте секунда и ще

ви дам фамилията и адреса му.

37

Малкълм чу как на другия край на линията поста­виха слушалката върху някаква твърда повърхност. Шум от стъпки които отначало затихнеха на фо­на на шум от пишеща машина и неясни гласове, след което отново се приближиха.

— Господин Естъс? Всичко намерих. Черният „мерцедес" е регистриран на името на някой си Ро­бърт Атуд. живеещ на номер 42 на улица ..Елуд", казвам по букви — Е — л — у — д", район Чеви Чейс Тези хора ги бие парата. Това е едно от най-пред­ставителните предградия на Вашингтон. Такъв чо­век май може да си позволи една-две драскотини на колата. Все пак е странно, че е постъпил така. Тези хора обикновено са напълно равнодушни към чуждите нещастия, стига да разбирате какво ис­кам да кажа.

— Да, разбирам ви Е, какво да се прави, много 8и благодаря.

— Ама наистина няма за какво. Много се радвам, че ви помогнах за такъв случай. Само моля ви, мно-го-много не говорете за това. Нали ме разбирате? Не е зле да предупредите и Атуд. Става ли?

— Разбрахме се. — Сигурен ли сте, че записахте всичко правилно?

Робърт Атуд, номер 42, улица „Елуд". Чеви Чейс.

— Да. всичко записах. Още веднъж ви благодаря. Малкълм окачи слушалката и пъхна листчето с

адреса в джоба си. Едва ли щеше да му е нужно, за да запомни фамилията Атуд, Без да си дава сметка отново се върна в ресторантчето, където изпи още едно кафе. Доколкото можеше да съди, к а т о внимателно оглеждаше посетителите, никой не му обръщаше внимание.

На поставката на бара лежеше брой на сутреш­ното издание на „Вашингтон поуст*. Малкълм ма­шинално запрелиства вестника. Съобщението, предназначено за него. откри на дванадесета стра­ница, Да, т о з и път бяха решили да действуват на­право. Обявлението дълго почти десет сантимет­ра и набрано с едър шрифт гласеше: „Кондор, обади се в къщи".

Малкълм се ухили и даже не погледна поместено­то в съседство зашифровано съобщение. Ако се обади, те ще го посъветват или да дойде, или по-добре да се скрие. А точно това нямаше намерение да прави. В шифровката не биха могли да му съоб­щ я т нещо, което да представлява някакъв интерес за него. Сега това вече нямаше никакво значение. Техните инструкции загубиха своето значение вче­ра на Капитолийския хълм,

Малкълм се умисли, к а т о съсредоточено намръ¬ щи вежди. Ако планът му не успее, всичко ще отиде по дяволите. Освен всичко друго лично за него това би означавало смърт. Нещо, което не го вълнуваше кой знае колко. Много повече го безпокоеше фак­т ъ т , че неуспехът му означава загуба на ценна ин­формация. Непременно трябва да сподели с някого за всеки случай тази информация. Но и не можеше да допусне някой да я научи преди да е осъществил плана си. А това означава ~- да я научат по-късно. Трябва да намери начин да я предаде със закъснение.

Идеята му хрумна като гледаше светещата т а ­бела на отсрещната страна на улицата. Зае се да пише, използувайки подръчни писмени материали. След двадесет минути пъхна к р а т к о т о изложение на събитията от последните п е т дена и оценка на възможното им развитие в т р и малки плика, кои­то получи от келнерката. Бяха адресирани до фБР, ЦРУ и редакцията ма „Вашингтон поуст". Постави т р и т е малки плика в един голям, купен от дроге­

рията и с мъка го напъха в пощенската кутия Из­важдането на пощата, пишеше т а м , става в 14.00 часа. Пликът бе адресиран до банката на Малкълм, която във вторник кой знае защо работеше само до 14,00 часа. Пресметна, че банковите служители ще успеят да получат и препратят писмата му чак след един ден. Следователно имаше ма разположе­ние поне двадесет и четири часа, за да осъществи плана си...

... По Времето, когато Малкълм си убиваше вре­мето до края на деня застанал 8 огромната, както винаги, опашка от туристи, желаещи да се изкачат на Върха на паметника на Джордж Вашингтон, агентите от службите за сигурност и полицаите си трепеха краката да го търсят из целия град и постепенно озверяваха. Оперативните сътрудни­ци и агентите буквално се настъпваха по краката, разследвайки поредната лъжлива информация. Три групи сътрудници, представляващи т р и самостоя­телни служби за сигурност, едновременно при­стигнаха в малкото хотелче за проверка независи­мо едни от други на сведения, че т а м се намира Малкълм. Те също се оказаха неверни. Притежател¬ ката така и не разбра какво в крайна сметка се е случило даже и след като ядосаните сътрудници напуснаха хотелчето Един служител на Конгреса, който донякъде приличаше на Малкълм бе заловен и задържан от патрули на фБР. Половин час по-късно, след като личността му бе установена и го освободиха от ареста, т о й отново бе заловен — този път от вашингтонската полиция — и за­държан за разследване. Кореспонденти и репорте­ри досаждаха с безкрайни Въпроси на официалните представители, които вече без друго бяха изнерве­ни. Конгресмени, сенатори и политици постоянно звъняха в специалните служби, разпитвайки за раз­пространяващите се слухове за изтичане на сек­ретна информация, засягаща националната сигур-ност. Естествено всички, на които звъняха, отказ­ваха да обсъждат тези Въпроси по телефона.

... Малкълм се насочи към околовръстния път, опасващ града. Направи малка почивка при край­п ъ т н о т о ресторантче В района ма Чеви Чейс, къде­то изяде един топъл сандвич с кашкавал и се възпо­лзува от тоалетната. Там провери пистолета си,

Домът на номер 42, улица „Елуд", се оказа цяло имение. От пътя къщата едва се виждаше. Да се стигне до нея можеше само по преградената със здрава метална врата тясна пътечка — частна собственост на Атуд. Къщата от т р и страни бе обкръжена с гъста гора и храсталак. Доколкото Малкълм можеше да прецени от бегъл поглед — къ­щата бе много голяма. Но не се реши да спре и да я разгледа подробно. Би било непростима грешка,

Малкълм се снабди с карта на т о з и район на гра­да 8 малката бензиностанция на същата улица. Го­рата зад имението покриваше ниски хълмчета, на които никой не живееше. Разказа на обслужващия колонката, че е орнитолог и както му се струва е забелязал в т о з и район една малка много рядка пойна птичка и работникът му помогна, като опи­са някои от местните пътища — отсъствуващи на квотата, к о и т о биха могли да го заведат до местата, където свива гнездата си. Един от тези пътища минаваше точно зад къщата от номер 42 на улица „Елуд".

38

Благодарение на искреното старание на работ­ника Малкълм лесно откри пътя. Беше целият в ба-буни и ями, тук-таме покрит е чакъл. Виеше се око­ло хълмовете, минаваше през дерета и ручеи, пре­сичаше пътечки, прекарани някога от стадата. Го­рата бе тъй гъста, че Малкълм едва Виждаше на седем-осем метра встрани.

Накрая му провървя. Като изкачи поредния хълм вляво от себе си, приблизително на километър и половина забеляза къщата. Малкълм свърна от пъ­тя и подкара колата направо през буците пръст и дупките по посока на малка полянка.

В гората бе съвсем тихо, а небето започваше да розовее от залеза. Малкълм бързо се запровира между дърветата. Знаеше, че трябва максимално да се доближи до къщата преди да е мръкнало, инак никога няма да успее да я открие.

Необходими му бяха половинчасови упорити уси­лия. Когато слънцето се скри, се добра до върха на малък хълм. Къщата се намираше точно в подно­жието му, на някакви си т р и с т а метра. Малкълм приседна, к а т о се опитваше да успокои дишането си, поемайки дълбоко свежия и чист въздух. Искаше колкото се може по-добре да запомни околността, която все още различаваше в настъпващия мрак. В прозорците на къщата забеляза някакви движещи се фигури.

Реши да почака; докато съвсем се стъмни...

Робърт Атуд се бе отпускал в любимото си кресло. Докато т я л о т о почиваше, мозъкът му ак­тивно работеше. Не искаше днес да се среща с Ма­роник и хората му, особено тук. Знаеше, че положе­нието им е тежко и не всичко зависи от тях. Също така знаеше, че ще се о п и т а т да го склонят да взе­ме някакво радикално решение. А Атуд в момента не бе готов. Последните събития рязко промениха общата картина. Сега много неща зависеха от мо­мичето. Ако тя дойде в съзнание и го разпознае... А би било прекалено опасно да изпрати Мароник в болницата при нея. Прекалено добре я пазеха. Атуд се усмихна. От друга страна фактът, че момичето бе живо, би могъл да доведе до интересно и благо­приятно развитие на отношенията му с Мароник. Атуд широко се усмихна. Непогрешимият Мароник бе допуснал грешка! Наистина — малка, но грешка.

Не е изключено момичето да може да бъде използу­вано като свидетел срещу Мароник. Атуд още не знаеше как точно ще стане това, но реши, че май ще е по-добре, ако Мароник продължи да мисли, че момичето в мъртво. Би могъл да я използува по-късно в играта. Мароник засега трябва да насочи всичките си усилия за търсене на Малкълм.

Разбираше, че Мароник не току-така настоя сре­щата им да се състои в къщата му — искаше още повече да го ангажира. Вероятно така щеше да на­гласи нещата, че някой от съседите му да забележи посещението и ако нещата се изменят не В негова полза, по-късно да може да свидетелствува 8 поли­цията. А като действува по такъв начин, Мароник ще се опита да гарантира за в бъдеще лоялността на Атуд. Ухили се. Ще съумее да намери начин да неутрализира действията на Мароник...

— Е, аз тръгвам, скъпи... Атуд се обърна към жена си. Стана от креслото

и я изпрати до Вратата. — Може би след концерта ще остана у Джейн,

скъпи Искаш ли да те предупредя? — Не, мила. Ако до полунощ не се върнеш, просто

ще знам, че си останала да нощуваш у нея. Не се безпокой за мене. Поздрави Джейн.

Излязоха от къщата Атуд равнодушно докосна с устни напудрената й буза.

Малкълм видя сцената на прощаването на стъл­бището, но от това разстояние не можеше да раз­гледа лицата им. Заминаването на жената на Атуд му вдъхна допълнителна увереност. Реши да изчака още половин час преди да действува.

Изминаха петнадесет минути от половиния час. когато Малкълм видя, че по асфалтовата пътечка към къщата идват двама души. Едва различаваше фигурите им в сгъстяващия се мрак. Ако не вървя­ха, а стояха на едно място — едва ли би ги забеля­зал. Единственото, което успя да различи, бе висо­кият ръст и неестествената кльощавост на еди­ния от тях. Двамината позвъниха на Вратата и се скриха вътре.

Малкълм преброи до петдесет, след което запо­чна тихо да се прокрадва към къщата, Триста мет­ра, В тъмнината едва различаваше клонките и ко­рените на дърветата, които всячески се опитваха да го препънат. Движеше се бавно, като не обръща­ше внимание на удрящите го клонки и на драскане¬ то на бодлите на храстите. На половината път Малкълм се натъкна на някакъв пън, скъса си панта­лона и здравата си удари коляното. Едва се сдържа да не изреве от болка. С т о метра. Накуцвайки пре-мина на бегом през ниския храсталак и високата трева и приклекна до каменната ограда Извади тежкия пистолет, като успокояваше дишането си. Удареното коляно здравата го болеше, но се опит­ваше да не мисли за болката. Зад каменната ограда започваше дворът, в който от дясната страна се намираше полуразрушената барака за инструмен­т и .

Малкълм погледна нагоре. Луната още не бе из­гряла. По небето нарядко плаваха облаци, ярко све­теха звездите. Чакаше -- затаил дъх, като сам се уверяваше, че не е чул никакви подозрителни шумо­ве в околната тъмнина. Прехвърли се през ниската ограда и стремително дотича до най-близкия храст. Петдесет метра.

Една сянка безшумно се отдели от бараката и бързо изчезна в тъмнината. За съжаление Малкълм не забеляза движението.

Още едно късо притичване и вече бе само ма два-

39

десет и пет метра от къщата. Светлината от прозорците осветяваше почти изцяло тревната площ, която го отделяше от следващия храст. Прозорците бяха ниски и Малкълм не искаше да се излаза на риска случайно да го видят как тича по тревата. Легна по корем и запълзя. Десет метра. През отворените прозорци чуваше неясни гласове. Не обърна внимание на страничните шумове.

Малкълм дълбоко си пое дъх и започна да се при­мъква към храста, който растеше под отворения прозорец. Не успя много да се придвижи, когато чу зад себе си шум от стремително приближаващи се стъпки. И в същия миг в главата му сякаш избухна нещо.

ВТОРНИК (през нощта) — СРЯДА (рано сутринта) Малкълм някак изведнъж дойде в съзнание. Клепа­

чите му трепнаха и сетивата му започнаха да въз­приемат действителността. Внезапно усети, че

«ще повърне. Рязко се повдигна и главата му се оказа над предвидливо поставена от някого кофа. Когато престана да му се гади, с мъка отвори клепачи, очи­те ужасно го боляха и се опита да разбере къде се намира.

Премигна няколко пъти, за да почисти влажните си очи. Седеше на пода на луксозна гостна с малка камина отсреща. Двама души седяха в кресла пред камината. Човекът, който уби Уенди и неговият спътник. Отново премигна Вдясно от себе си раз­личи фигурата на още един човек, много висок и кльощав. Когато се извърна, за да го разгледа, някой зад него рязко го обърна отново с лице към двама­та в креслата. Опита да размърда ръце, но бяха зд­раво вързани с копринени вратовръзки — неоста-вяща следи на китките.

По-Възрастният от двамата срещу него се ус­михваше очевидно много доволен от себе си.

-- Е, Кондор - каза т о й , — добре дошли в моето „гнездо".

Другият гледаше безучастно, но на Малкълм му се стори, че забеляза в студените му очи любо­питство, примесено с наслада.

— Доста време изгубихме, докато ви намерим, скъпи Малкълм — продължи възрастният, — но се­га, след като сте тук, даже се радвам, че нашият приятел Мароник не ви застреля тогава на хълма. Бих желал да ви задам няколко въпроса. На някои от тях вече знам отговора, на други — не. Сега е моментът да го науча. Съгласни ли сте с мене?

Устата на Малкълм бе пресъхнала. Кльощавият му поднесе чаша Вода към устните. Като се напи, Малкълм изгледа седналите и със сподавен глас ед-ва произнесе:

— И аз имам някои въпроси. Съгласен съм да раз-меня срещу вашите.

Възрастният се усмихна.

— Скъпи мой, вие очевидно не с т е наясно със си­туацията. Не ме интересуват Вашите Въпроси. Нямаме намерение да губим време за тях. И от къ­де на къде трябва да ви отговарям? Безполезно е. Точно обратното, ще говорите вие. Катлър, вече напълно ли е на себе си или прекалено силно си го ударил?

Човекът, който държеше Малкълм, отговори с плътен бас:

— Мисля, че вече се е съвзел. С рязко дръпване на силните си ръце т о й повали

Малкълм на пода. Едновременно с това кльощавият му притисна краката, а Мароник му смъкна панта­лона и го инжектира. вкарвайки прозрачната теч-

40

ност направо Във вената на бедрото Така нещата ще станат по- бързо, а и шансът патологоанато¬ мът да забележи миниатюрната следа от убожда­нето на Вътрешната страна на бедрото е нищо­жен.

Малкълм разбра какво го очаква. Опита да се пре­бори с неизбежното. С усилие на волята застави мозъка си да нарисува една стена от тухли, да по­чувствува миризмата й, грапавината й. Загуби усе­та за време, но тухлите станаха осезаеми. Чуваше как му задават въпроси, но превръщаше звуците в нови тухли на стената.

После постепенно „серумът на истината" запо­чна да разяжда стената.

Тези, които го разпитваха, методично нанасяха удари по стената му със своите въпроси подобно на чук: „Вашето име?", „На колко години сте?", „Как се казва майка ви?"... Стената започна да се пропук­ва, мазилката да пада парче по парче. После полетя­ха цели тухли: „Къде работите?", „С какво се зани­мавате?", „В какво се състои вашата работа"? Тух­лите падаха една след друга: „Какво се случи мина­лия четвъртък?", „Какво знаете?". „Какво предпри-ехте?", „Защо?"

Малкълм усещаше как се руши стената му. И ма­кар че изпитваше съжаление, не можеше да се про­тивопостави. Накрая умореният му мозък се пре­даде. Въпросите неочаквано секнаха. После по­чувствува слабо убождане в бедрото и усети как се вцепенява.

Мароник сгреши съвсем малко. Не беше чудно, тъй като имаше работа с милиграми наркотик и неизвестен във физиологично отношение субект. Трябваше да внимава и да не прекали с дозата наркотик. Той така и направи, даже обратното. В резултат дозата се оказа недостатъчна, за да го лиши от съзнание. Препаратът съдържаше натри­ев пентонал, но малката доза можеше да предизви­ка само вцепеняване, а не пълна загуба на съзнание.

Малкълм практически спеше. Клепачите му бяха претворени. Звуците стигаха до него като от ви­сокоговорител „с ехо", възприемаше ги, но трудно ги разбираше.

— Е, ще приключваме ли с него? -— плътен бас. Да. но само не тук.

— А кой? — Ще оставя тази работа на Чарлз, обича кръв.

Дай му ножа си. — Ето го, предайте му го, а аз ще отида да про­

веря още веднъж. Отдалечаващи се стъпки. Вратата се отвори и

затвори. Нечии ръце го обискират. Нещо докосва лицето му

— По дяволите! На пода до рамото на Малкълм лежи къс розова

хартия. Сълзи покриват очите му, но все пак успява да прочете: „Рейс № 27, авиокомпания „Транс уърлд еърлайнз", полет В 6 часа сутринта".

Вратата отново се отваря и затваря. Приближа­ващи се стъпки.

— Къде са Атуд и Чарлз? — За всеки случай оглеждат м е с т н о с т т а — да

не би да е изтървал нещо. — Впрочем ето резервацията, която направих за

вас, Джеймс Купър. Шумолене на хартия. — Отлично, да вървим. Малкълм усети как го Вдигат от пода, пренасят

го през стаята, изнасят го навън, на свежия нощен въздух. Сладникава миризма на цъфнал люляк. По­сле кола, задната седалка. Съзнанието му започва

да възприема все повече подробности. Все още без­чувственото му тяло лежи между седалките и чифт т е ж к и обувки го натискат по гърба. Колата дълго пътува по неравния път. Спира. М о т о р ъ т угасва, вратите на колата се отварят.

~ Чарлз, можеш ли да го замъкнеш в гората, мал­ко по-нависоко, ей т а м , на петдесетина метра от тук? А аз ще отида за лопата. Изчакай да се върна Искам т о з и път да го направим по малко по-спе­циален начин.

Басов смях: — Иска ли питане! Повдигат го, натоварват го на високо костеливо

рамо и го носят с препъване по неравната пътечка. Рязката болка от тласъците възвръща чувстви­

т е л н о с т т а на т я л о т о му. В момента, когато ви­сокият пусна Малкълм на земята, съзнанието му Вече се бе възвърнало, Тялото му още бе отпусна­т о , но мозъкът му работеше, а погледът му бе станал осмислен: 8 неясната светлина на нощта виждаше как високият се усмихва. Очите му наме­риха източника на повтарящите се необикновени звуци „щрак—щрак", носещи се във влажния въз­дух — високият отваряше и затваряше нетърпели­во острието на пружинния нож.

Чу се шум от строшени клонки. Човекът с впе­чатляващата външност се появи в края на поляна­та. В лявата си ръка държеше фенер. Лъчът му по­падна на Малкълм, когато т о й се опита да се на­дигне. Дясната ръка на човека свободно висеше по­край бедрото му. Резкият му глас накара Малкълм да замре.

— Как е нашият Кондор, наред ли е? Високият заговори с явно нетърпение: — Наред е, Мароник. А нима това има някакво

значение сега? Наистина т о й някак прекалено бързо се съвзе след инжекцията, — Кльощавият млъкна и облиза устни. — Готов ли си?

— Да, аз съм готов. С тези думи т о й вдигна ръка, в която държеше

пистолет със заглушител и стреля право в слънче­вия сплит на високия.

Куршумът проби гърдите и заседна в гръбначния стълб. Чарлз тежко рухна на колене и падна по лице на земята. Мароник приближи дългото безжизнено тяло и за всеки случай стреля в главата му.

На Малкълм просто му причерня пред очите. Не можеше да повярва. Човекът, когото наричаха Ма­роник, бавно се приближи към него. Наведе се и про­вери как са завързани ръцете и краката му. Удов­летворен — приседна на сякаш нарочно поставена­та редом греда и угаси фенера.

— Да поговорим, а? Ето какво. Ти случайно по­падна в тази бъркотия и продължи слепешката да се оплиташ В нея. Трябва да призная, че през по­следните пет дена започнах да изпитвам по отно­шение на т е б нещо к а т о професионално възхище­ние. Но това във никакъв случай не повлия на реше­нието ми да ти дам шанс да се измъкнеш жив от тази ситуация и нещо повече — като герой.

През 1968 година ЦРУ, подпомагайки антикому­нистическото правителство на Лаос, оказваше съ­действие на някои планински племена от народ­н о с т т а мео, основното занятие на които бе тър­говия с наркотици. Въпреки военните действия в този район борбата между конкуриращите тър­говски групи бе остра. Нашите хора помагаха на ед­на от тях, к а т о й предоставяха транспортни са­молети за превозване на суровия опиум Всичко това от гледна точка на ЦРУ бе законно, макар че

мнозина с неодобрение се отнасят към подобно участие на правителството на САЩ 8 разпростра­няването на наркотиците,

Както е известно — т о з и бизнес е изключително доходен. Членовете на нашата група, с много от които вече си се срещал, решиха да не изпускат толкова благоприятна възможност за повишаване на жизненото равнище на отделните индивида Ние изземахме значително количество брикети не­преработен висококачествен морфин от официал­ния пазар и го реализирахме по други канали. За труда си бяхме добре възнаградени.

Аз поначало не бях съгласен с това — как Атуд е организирал работата. Вместо да дава в Тайланд за преработка суровината и да получава разумна печалба, т о й настояваше да транспортираме бри­к е т и т е В Щ а т и т е и да ги продаваме на група заин­тересувани американци, които искаха да си имат работа с възможно по-малък брой посредници. За това трябваше все по-често да прибягваме до сек­ретните канали на ЦРУ.

Използувахме вашата секция по две причини. Първо, чрез шантаж успяхме да принудим касиера ви — не предишния ви счетоводител, а един друг — да работи за нас и второ, започнахме да отправяме морфина в Съединените Щати в сандъците за сек­ретна литература. Брикетите отлично се смест¬ ваха 8 тях и тъй като заминаваха к а т о секретни материали, можехме да не се безпокоим за митни­ческия контрол. Нашият агент в Сиатъл посреща­ше с т о к а т а и я препращаше на купувачите на едро. Но тези подробности нямат никакво отношение към това, че днес си тук.

Твоят приятел Хейдигър започна нещата. И бива ли да си толкова любопитен! Принудени бяхме да очистим Хейдигър, за да не би някой да открие не­що подозрително. За да прикрием неговата смърт,

41

а и да се подсигурим В случай, че е разказал на още някой, ни се наложи да ликвидираме всички сътруд­ници на секцията. Но по една случайност ти прова­ли операцията ни.

Малкълм са изкашля; — А защо ме оставяте жив? Мароник се усмихна: — Защото познавам отлично Атуд. Няма да се

чувства сигурен докато аз и моите колеги сме жи¬ ви. Ние сме единствените свидетели, които могат

да докажат участието му в цялата работа. Освен тебе, разбира се. Във всеки случаи ние ще трябва да умрем. Атуд сега сигурно търси начин как да се отърве от нас. Разбрали сме се утре да изземем писмата ти от банката. Абсолютно уверен съм, че нас ще ни застрелят или при опит да „ограбим" банката, или що загинем в автомобилна катастро­фа, или просто ще „изчезнем". Атуд само се прави на прост, но далеч не е такъв.

Малкълм погледна проснатата на земята тъмна фигура.

— Все пак не разбирам защо убихте Чарлз? — И аз не обичам да оставям след себе си следи.

Той стана опасен ненужен товар. Все едно ми е кой ще чете т в о и т е писма. Ръководството горе и т а ­ка вече знае за мен. Аз тихичко ще се скри» някъде из Близкия Изток, където за човек с моите способ­ности Винаги ще се намери подходяща работа.

Но не бих желал някой ден, като завия зад ъгъла да видя очакващите ме американски агенти, е т о защо правя на нашата страна малък подарък с на­деждата тя да се отнесе към мен като към блуден син. Прощалният ми подарък е Робърт Атуд. Ще ти запазя живота горе-долу по същата причина Освен това ти имаш шанс лично да доставиш мис­т ъ р Атуд където трябва. Той ти причини много страдания. 8 края ма краищата именно т о й носи отговорност за смъртта на всички. Аз съм само технически изпълнител — както и т и . Съжалявам, че така се получи с момичето, но друг изход нямах. Войната си е война.

Малкълм дълго мълча, преди да попита: — А какви са най-близките ви планове? Мароник стана. Хвърли ножа до краката на Мал­

кълм. После му направи още една инжекция. Гласът му, лишен от емоции, звучеше напълно безстраст­но:

— Това е изключително силно стимулиращо средство. И мъртвият ще вдигне на крак, макар и за половин ден. То трябва да ти даде сили да се справиш с Атуд. Той е стар, но все още е много опасен. Като се освободиш от въжетата, се върни на поляната, където оставихме колата, Ако не си забелязал — да ти кажа, това е същата онази поля­на, която използува и т и , На задната седалка съм ти оставил някои неща, които ще ти влезат в ра­бота. Паркирай колата около вратата и се промък­ни до задната част на къщата. Качи се на дървото и влез през прозореца на втория етаж. Ще бъде о т ­ворен. Постъпи с Атуд както решиш. А ако те убие, то съществуват писмата ти и няколко трупа, за които ще трябва да отговаря.

Мароник погледна към неподвижното тяло в кра­ката си.

— Сбогом, Кондор. И последния ми съвет: зани­мавай се по-добре е изследователска работа. Ти из­черпа целия си запас от късмет. А колкото до опе­ративната работа —'с нея явно си зле.

И Мароник изчезна в тъмнината сред дървета­та.

След няколко минути в нощната тишина се чу па­

лене на мотор и потегляне на кола. Той запълзя към ножа.

Нужен му бе половин час. Два пъти си поряза к и т к и т е , но и двата пъти леко — кръвотечението спираше веднага, след като спре да си движи ръце­те...

...Накрая откри колата. На предното стъкло бе прикрепена бележка. До вратата неестествено свит лежеше човекът,, когото наричала Катлър, убит с изстрел в гърба. Бележката бе написана, до­като Високият мъкнеше Малкълм из гората. Бе съ­всем лаконична: „Пистолетът ти е натъпкан с кал. Пушката е с пълнител с десет патрона. Надявам се, знаеш как да си служиш с нея?"

Пушката на задната седалка бе обикновена ,.фло¬ берка" калибър 22. Катлър я бе използувал за тре­нировъчна стрелба по мишени. Мароник я бе оста­вил на Малкълм, тъй като считаше, че Всеки лесно би се оправил с такова просто оръжие. Освен това бе оставил и автоматичен пистолет със заглуши­тел — за всеки случай. Малкълм откъсна бележката и потегли.

Когато паркира колата пред вратата на Атуд. усети, че лекарството започва да действува. Сил­ното тупкане в главата и тила му престана, тъпа­та болка в цялото му тяло стихна. Сега усещаше прилив на свежи сили и увереност. Но знаеше, че не бива да надценява възможностите си само под действие на лекарството.

Лесно се изкатери на дъба, прозорецът наистина се оказа отборен. Малкълм свали пушката от рамо­то си и вкара патрон в цевта.

Бавно и много Внимателно стигна до покрития с килим коридор до стълбището, Малкълм чу гръм­ките звуци на увертюрата „1812 година" на Чай¬ ковски, които се носеха от стаята, в която го раз­питваха. Чу също така познат глас да тананика в т а к т с мелодията. Малкълм бавно заслиза надолу по стълбите.

Атуд стоеше с гръб към Вратата, когато Мал­кълм влезе В стаята. Избираше плоча от полиците на стената. Ръката му се спря на Петата симфо­ния на Бетховен

Малкълм съвсем спокойно вдигна пушката, свали предпазителя, прицели се и гръмна. Куршумът по­падна в целта. Раздроби дясното коляно на Атуд.

Очите на Атуд се изпълниха с болка и ужас, кога­то се обърна и видя, че Малкълм отново се кани да стреля. Извика, когато втори куршум му раздроби другото коляно. Устата му мъчително се изкриви в безмълвен въпрос. „Защо?"

— Въпросът ви е неуместен. Да речем така, бих искал за известно време да не излизате никъде.

Малкълм започна да действува с неукротима енергия. Отначало превърза с кърпа простреляните колена на стенещия Атуд, за да спре кръвотечение­т о . После завърза ръцете му към масичката за спи­сания до дивана, след което се втурна нагоре и без¬ мислено започна да претърсва стаите, за да даде някакъв отдушник на кипящата в него енергия. Успя да се успокои донякъде само с огромно усилие на Волята. „Все пак Мароник добре е подбрал лекарст­вото" — помисли си т о й . Атуд, който бе замислил цялата операция и бе нейният „мозък", сега не представляваше опасност, Второстепенните чле­нове на групата бяха убити. Оставаше Мароник, Мароник •-- наемният убиец. Малкълм си спомни гласовете на професионалистите от телефон „Тревога", също такива професионалисти като Ма­роник. „Не — помисли си т о й , — досега аз бях диве­чът. Нещата с т о я т така: те — срещу мен. Като

42

учи Уенди, Мароник придаде на цялата работа още по-личен характер. За професионалистите това бе просто работа. Тях но ги вълнуват последиците." Още неясните подробности започнаха да се пре­връщат в конкретен план, 8 съответствие с наме­ренията му. Изкачи се в спалнята на Атуд, където смени окъсаните си дрехи с харесалата му унифор­ма. После се отправи към кухнята и набързо хапна парче студено пилешко и баница, след което отно­во се бърна 6 стаята, 8 която лежеше раненият Атуд. Бързо огледа обстановката и хукна към кола­та...

..Известно време след заминаването на Малкълм Атуд лежеше без да мърда. После бавно, с големи мъки се опита да пропълзи заедно с масичката през стаята, Но бе твърде слаб. Всичко, което му се удаде, бе да събори от масичката стоящата на нея фотография. Тя падна на пода, но стъклото не се разби и т о й нямаше с какво да пререже вървите на ръцете си. Тогава се подчини на съдбата си.

Тялото му безволно се отпусна. Хвърли поглед на фотографията, на която бе в униформата на офи­цер от военноморските сили на САЩ.

СРЯДА (сутринта)

Мичел се намираше почти на границата на психи­ческо разстройство. И не знаеше, че двамата нови сътрудници от службата за сигурност, разположи­ли се край кафеварката, следяха именно него. Еди­ният бе негов „дубльор", а другият — психиатър, който следеше състоянието му и разговорите му с Малкълм.

„Звънни!" Иззвъняването накара всички в стаята да треп­

нат. Мичел с жест ги помоли да пазят тишина и едновременно с другата ръка вдигна слушалката. Отмерените му движения напомняха действията на опитен спортист или работата на добре смазан механизъм.

— 493—7282. — Говори Кондор. Аз почти завърших онова, кое­

то исках да направя. — Ясно. Тогава защо не... — Нали казах — почти. Сега ме слушайте внима­

телно и запомняйте. Мароник, Уедърби и тяхната шайка са работели под ръководството на човек на име Атуд. Опитали са се да заличат следите си във връзка с контрабанда на наркотици, с която са се

занимавали от 1968 година. За тази цел са използу­вали секретните канали на ЦРУ. а Хейдигър случай­но го е открил. По-нататък събитията са ви из­вестни.

Остана ми да свърша още едно нещо. Ако не ус­пея, ще научите за това. Във всеки случай знайте: изпратих някои документи в моята банка. Вземете ги о т т а м . Днес сутринта ще ги получат. А сега из­пратете оперативна група в къщата на Атуд и по-бързо. Адресът му е: улица Елуд, номер 42, Чеви Чейс.

„Дубльорът" на Мичел моментално вдигна слу­шалката на червения телефон и тихо заговори 8 нея. Група сътрудници, намираща се 8 съседното крило на сградата бързо се отправи към очакващи­те ги коли. Втора група срочно бе изпратена на военния вертолет „Кобра", намиращ се в постоян­на готовност на покрива на сградата.

— Изпратете лекар с тях. Двама от хората на Мароник се намират 8 гората зад къщата, но са убити. Пожелайте ми успех.

Телефонът замлъкна преди Мичел да успее да реа­гира. Въпросително изгледа сътрудника, който о т ­говаряше за издирването на номера, но т о й само отрицателно поклати глава,

В стаята веднага настъпи суетня. Зазвъняха т е ­лефони и 6 разни райони на Вашингтон мнозина бя­ха разбудени от резкия звън на специален сигнал. Затракаха пишещи машини, разтичаха се куриери. Но суетата и възбудата изобщо не повлияха на Мичел, Той седеше зад бюрото си и действуваше спокойно, в съответствие с установената проце­дура. Челото и дланите му бяха сухи и в дъното на очите му светеше любопитство.,.

Малкълм излезе от телефонната будка. Военно­морската униформа му седеше съвсем прилично, макар и да му беше малко голяма. Обувките му бяха големи и леко хлопаха, а излъсканата до блясък кожа поскърцваше, когато напусна паркинга на централ­ната зала на летището „Нашънъл" Вървеше, пре­метнал шлифер през ръка с ниско нахлупена фураж­ка.

Пусна в пощенската кутия плик без марка, адре­сиран до ЦРУ. В писмото бе изложил всичко, което знаеше, включително и измисленото име на Маро­ник и номера на рейса му, Кондор се надяваше, че няма да се стигне до услугите на американската пощенска служба, а сам лично ще предаде информа­цията на ръководството на управлението.

Чакалнята на летището постепенно започна да се пълни от забързана тълпа пътници. Чистачът замиташе фасовете от червения килим...

Малкълм се приближи към редицата кресла, о т ­където се виждаше всичко, което става в предста­вителството на „Транс уърлд еърлайнз" Седна до трима морски пехотинци, които почтително игно­рираха присъствието му и взе едно списание. Дър­жеше го така, че да скрие по-голямата част от ли­цето си. Очите му неотлъчно следяха представи­т е л с т в о т о . После пъхна дясната си ръка под уни­формата, извади автоматичния пистолет, скри го под шлифера и се приготви да чака.

Мароник точно в 5 часа и 30 минути уверено вле­зе В чакалнята на летището през главния вход. Бе-

ше се „сдобил"' с нова походка — леко накуцваща, на която околните се с т р е м я т да не обръщат внима­ние, но която постоянно им е в ума. Куцането под­хранва въображението и съзнанието им не регист­рира други детайли от Външността. Военната униформа често постига същия ефект.

Освен това Мароник си бе „пуснал" мустаци с по­мощта на магазина за театрални принадлежности и когато спря пред представителството на „Транс уърлд еърлайнз", Малкълм даже не го позна веднага. Но мекият глас на Мароник веднага привлече вни­манието му и т о й целият се стегна.

— Казвам се Джеймс Купър. Имам резервация при вас.

Момичето зад гишето леко отметна глава, за да намести падналата кестенява къдрица,

— Да, Всичко е наред, мистър Купър, 27-ми рейс до Чикаго. Имате още 15 минути до качването.

— Отлично. — Мароник плати билета, регистри­ра и предаде единствения си куфар и се отдръпна от гишето. „Летището е почти празно — помисли си той, — това в добре. Няколко военнослужещи — нормално, стари пияници — наред, студентка — също. Няма безцелно зяпащи мъже, които се пре­струват на много заети. Никой не бърза да звъни по телефона, включително и момичето зад гише­т о . Всичко е нормално, няма нищо подозрително."

Той се отпусна съвсем и бавно тръгна през зала­т а , като внимателно се оглеждаше и даваше въз­можност на краката си да се поразтъпчат преди дългия полет. Не обърна Внимание на офицера от ВМС, който предпазливо го следваше на двадесет крачки,

Малкълм едва не се отказа от плана си. Мароник изглеждаше така уверен и енергичен. Но вече бе късно да променя решението си. Помощта можеше и да не дойде навреме, а Мароник да се скрие. Освен това тази работа бе единственото нещо, което т о й сам трябваше да извърши. Пребори се с нерв­ността, предизвикана от лекарството. Друг път подобен шанс няма да има.

Мароник погледна часовника си и за миг се замис­ли. Да, Времето точно ще му стигне.

Отново се насочи напред, но вече с бърза и енер­гична стъпка.

Малкълм последва примера му, като се стараеше да не Вдига излишен шум, когато му се налагаше да стъпва Върху мраморните участъци от пода, непо­крити с килим.

Неочаквано Мароник свърна вдясно и изчезна зад вратата, която с размах се затръшна. Малкълм бързо го последва. Ръката му, стискаща дръжката на пистолета под шлифера, стана влажна от горе­щината, действието на лекарството и нервното напрежение. Спря пред кафявата Врата. Мъжка тоалетна. Огледа се. Никой. Е, какво — сега или ни­кога.

Извади пистолета и хвърли шлифера на близкото кресло. Накрая със силно тупкащо сърце бутна с ра­мо вратата.

Тя леко и безшумно се отвори няколко сантимет­ра. През процепа Малкълм Видя блестящата белота на плочките на стената и четири умивалника. Тук нямаше никой.

Отвори докрай вратата и влезе Вътре. Вратата се затвори зад нето с мек съскащ звук и т о й тежко се облегна на нея.

Да, т у к бе значително по-светло отколкото на улицата през т о з и пролетен ден. Музиката от ви­сокоговорителя на местната уредба на се поглъща­

ше от покритите с плочки тях студено и твърдо.

В дъното на тоалетната имаше т р и кабини. Под вратата на една от тях, най-лявата, стърчаха из­лъскана до блясък обувки, Блясъкът им още повече подчертаваше белотата на тоалетната.

Малкълм бавно Вдигна пистолета. Слабото из¬ щракване на предпазителя на пистолета изпревари поредния акорд на фортепианото.

Пистолетът подскочи в ръката на Малкълм. В тънката метална врата на кабината се появи дуп­ка. Краката вътре в кабината първо трепнаха, по­сле застанаха на пръсти. Мароник, леко ранен 8ъ8 Врата, правеше отчаяни опити да извади револвера от задния джоб на панталона си. Обикновено го но­сеше в специален кобур на кръста или под мишни­цата, но се готвеше да се отърве от него, преди да мине през електронния екран на службата за си­гурност. При това считаше, че по план на дадения етап револвер не му трябва, особено В такова го­лямо и многолюдно летище. Все пак предвидливият Мароник го бе пъхнал в задния джоб на панталона си.

Малкълм стреля отново. Вторият куршум със скърцане проби метала, заседна в гърдите на Ма­роник и отхвърли тялото му към стената.

Малкълм стреля още Веднъж, и още, и още. и още. Гилзите излитаха от пистолета и със звън падаха по плочките на пода. Остър барутен мирис изпълни помещението.

Третият куршум проби корема ма Мароник. Той тихо застена и започна да се свлича по дясната стена на металната клетка.

Четвъртият не улучи падналото тяло на Маро­ник. Като се удари В плочките на стената, се пръс­на на дребни парченца олово, които забарабаниха по металните стени на кабината и даже по тавана. Някои от тях се врязаха в гърба на Мароник, но на него вече му бе безразлично.

Малкълм Видя през процепа под вратата на каби­ната ръцете и краката на човек, безжизнено увис­нал на седалката. После бавно, сякаш нарочно, т я ­лото му започна да се свлича на пода. Малкълм трябваше да бъде напълно уверен, че всичко е свър­шило, преди да види лицето на Мароник. Ето защо натисна спусъка още два пъти, изстрелвайки по­следните куршуми. Тялото на Мароник изцяло лег­на на пода, леко потрепна и замря Малкълм Вижда­ше част от мъртвешки бледото лице. Смъртта бе изгладила резките. Впечатляващи черти и му бе придала най-обикновен застинал израз. Малкълм хвърли пистолета на пода. Той подскочи, плъзна се по плочките и спря край тялото.

Необходими му бяха още няколко минути, за да намери телефонната будка. 8 крайна сметка мило-видната, източен т и п стюардеса помогна на обър­кания морски офицер. Даже й се наложи да му заеме монета от десет цента.

— 493—7282. — Гласът на Мичел леко трепере­ше.

Малкълм не бързаше. Каза с много изморен глас: — Говори Малкълм. Всичко свърши. Мароник е

мъртъв. Защо не вземете и да изпратите някой да ме прибере? Намирам се В летището „Нашънъл". Тук е и Мароник. В униформа съм на офицер от военноморските сили. Ще Ви чакам в северозапад­ния сектор на залата за излитане.

Три коли с агенти на ЦРУ пристигнаха в летище­то две минути преди дежурната полицейска кола, извикана от чистача...

44

СРЯДА (Следобед)

— Било е същото като да стреляш птици в ка­фез.

Седяха и без да бързат отпиваха от кафето. Пауел гледаше усмихващия се дядка.

— Мароник не е имал никакъв шанс. Пауел кимна в знак на съгласие. Като се обърна

към шефа си, попита: — А Атуд как е? — 0, ще живее, поне засега. Винаги съм се чудел

на непохватността му. Твърде бързо преуспяваше, за да е такъв идиот, за какъвто се представяше. Лесно ще го заменим. Да, а как вървят работите около смъртта на Мароник?

Пауел се ухили: — Много внимаваме. Макар че на полицията не

се харесва, но ги притиснахме и ги накарахме да „повярват", че „убиецът от Капитолийския хълм" е свършил със самоубийство в мъжката тоалетна на летището „Нашънъл". Разбира се, бяхме прину­дени да подкупим чистача, за да забрави каквото е видял. Но сериозни проблеми няма.

Иззвъня телефонът, който стоеше на бюрото до лакътя на дядката. Като послуша няколко секун­ди, мълчаливо върна слушалката и натисна бутона, разположен редом с телефона. Вратата се отвори.

Малкълм постепенно идваше на себе си след ле­карствата. В течение на т р и часа се намираше практически в състояние близко до истерия и през цялото време говореше и говореше без да спре. Из­слушаха историята на последните шест дни, разка­зана в рамките на т р и часа. Когато Малкълм свър­ши, му съобщиха, че Уенди е жива. Беше дотам из­тощен, че буквално се тресеше от нерви, когато го отведоха при нея. Гледаше без да откъсва очи мир­но спящото същество в светлата стерилна стая и като че ли не забелязваше присъствието на меди­

цинската сестра, стояща до него. „Ще се оправи". Повтори го два пъти, но т о й не реагира на думите й. Всичко, което Малкълм можеше да види, бе мал­ката глава на Уенди, плътно омотана с бинтове и покритото с чаршаф тяло, съединено с жици и тръбички със сложен апарат.

— Боже мой! — прошепна т о й със смесено чувство на мъка и облекчение. — Боже мой!

Разрешиха му да постои няколко минути до нея, като пази пълна тишина, след което го изпратиха да се мие. Сега вече бе със собствените си дрехи, донесени му от къщи, но даже и в тях изглеждаше доста странно.

— А, Малкълм, момчето ми, сядайте. Няма да ви държим дълго. — Дядката бе наистина очаровате­лен, но въпреки усилията си не успя да направи на Малкълм особено впечатление — не реагираше на думите му.

— Ето какво. Не бихме желали да се безпокоите за каквото и да било. За всичко се погрижихме, всичко се намира под наш контрол. След като хуба­вичко си починете, бихме желали да дойдете още веднъж и тогава ще поговорим по-подробно. Ще го направите? Нали, момчето ми?

Малкълм бавно ги изгледа. Гласът му им се стори много стар и уморен. На него — съвършено нов.

— Май нямам друг избор, нали? Дядката се усмихна и потупа Малкълм по гърба,

като мърмореше някакви банални фрази. Изпрати го до вратата. Когато се върна на м я с т о т о си. Пауел го погледна и каза:

— Е, сър, дойде и краят на нашия Кондор. Очите на дядката странно заблестяха: — Не бъдете толкова сигурен, Кевин, не бъдете

толкова сигурен!

Преведе със съкращения: А.ДИМИТРОВ

Международната гара на Рио де Жанейро е разположена на остров Говернадор, в тесния залив на Атлантическия океан Гуанабара, дълъг около 20 км. При кацане и излитане на самолетите в слън­чево време пред погледа на път­ниците блясва незабравима кар­тина на изрязаното със заливи крайбрежие на синята Атлантика, както и един от най-забележи­телните планински ландшафти в света — цели групи от стръмно¬ склонести планински конуси като пръсти се извисяват към небето. Подножията на склоновете им са обрасли с гъста зелена тропична гора и са оградени от море от бе­лоснежните домове на най-голе­мия град на Бразилия. Тук-там в пейзажа се виждат яркочервени, розови, оранжеви, синкави или

пъстри скали. В съчетание с океанската синева, много изряза­ните брегове на Гуанабара и т ъ м ­ната зеленина на горите те при­дават изключително красив вид на панорамата. Особено красива е картината на града откъм океана, когато корабът влиза в залива и пред пристигащите за пръв път пасажери сякаш от самия океан изникват високите стръмноскло¬ нести острови, които се оглеж­дат в огледалната повърхност на залива. В него се оглеждат и зеле­ните гори, на места украсени с яр­ките петна на покритите с цвят дървета и с изящните корони на палмите. Тази приказна картина окончателно убеждава човека кол­ко щедра е природата тук. Тя при­нуждава всички да се съгласят с името, което бразилците дават

на Рио — „сидаде маравильоза" — най-прекрасният град.

Природата и човекът са съеди­нили т у к своите творчески сили, в резултат на което е възникнало съвършено, хармонично цяло. Трудно е да се каже кой от двата създателя е бил по-щедър. Приро­дата е подарила на Рио рамка от планини. Но в Рио де Жанейро ня­ма граница между планините и града. В целия свят не може да се намери друг град, който да е тол­кова пронизан от Високи върхове и планински хребети, органично включени в мрежата от улици, къ­щи, паркове и градини. Зелените хребети и скалистите върхове проникват дори в центъра на гра­да, прорязват живописните пла­жове, дълги десетки километри и дори поставят свои авангардни

45

постове далеч в Атлантика. И наистина ( сякаш на стража

край входа на залива Гуанабара стои не най-високата, но най-за­бележителната планина на Рио — Пау де Ашукар, известният в цял свят символ на крайокеанския град. На португалски названието означава Захарна глава. „Захарна глава" — днес малцина знаят как­во е това, но преди десетилетия захарта се е изливала в продълго­вати, подобни на снаряди калъпи и в този вид се продавала в бакал¬ ниците. Пау де Ашукар! Каменен страж пред градските врати! Планина в лоното на океана! Ги­гантски фар, от височината на който не се чува нито пронизи¬ телното скърцане на автомобил­ните спирачки, нито воя на поли­цейските и пожарни коли, нито детският плач от бедните улички на „фавелите". Планина-остров, разположен достатъчно близо, за да се чувствува диханието на гра¬ да-гигант и достатъчно далеч, за да се потопи човек напълно в ро­мантичния му чар.

Пау де Ашукар, висок 404 м, е източната част на стръмен пла­нински хребет, който се издига между световноизвестния пясъ­чен плаж Копакабана и градския район Ботафогу и разделя града на две. Хребетът рязко се спуща в океана, прелива в нисък провлак и отново се издига над огледало­то на Атлантика, израствайки в грамаден каменен пръст. Това е конусообразната планина Вавило­ния, висока 238 м. На запад се ре­дят други „каменни пръсти" — Кабритус (384 м), Кантагалу (201 м) и др., които завършват с езе­рото Родригу де фрейтас, И Пау де Ашукар, и Бабилония са сякаш привързани за земята със стома­нени въжета, протегнали се от върховете до подножията им. По стоманените кабели непрекъсна­то се движат мънички сребристи кутийки, които носят по 12 път­ници.

На север, навътре в сушата, се издига друг паралелен хребет, на­ричан Сера Кариока, висок при връх Тижука 1021 м. Но много по-знаменита от него е по-ниската каменна грамада на Корковаду, ви­сока 740 м. Нито един любител на природните красоти, стъпил в Рио де Жанейро, не би се отказал да се изкачи на Пау де Ашукар, Ба­билония или Корковаду. За това не е необходимо човек да е алпи­нист — на Захарната глава и на Бабилония ви изкачват протегна­т и т е на замайваща височина въ­жета на асансьорите, а на Корко­ваду — вагончета по релсов път

със зъбчати водещи колела. И т р и т е планини са асиметрични, особено Корковаду — осевите им линии са наклонени, затова про­тивоположните склонове са неед­накво стръмни. О т т у к и назва­нието Корковаду, което в превод означава „гърбун". Източният склон на Корковаду пада под ъгъл 45°, а западният е наклонен под ъгъл, надвишаващ 70°.

На долната станция на асансьо­рите на Пау де Ашукар винаги има тълпа, която очаква да се изкачи на върха на знаменитата канара. Една след друга сребристите ка­бини започват да плават във въз­духа над геометрично правилните улици на Ботафогу, над покриви­те над гигантските небостърга­чи, над изумрудените гори и над океана. С изкачването на Захарна­та глава хоризонтът над Атлан­тика се разширява, а градът по­тъва в дълбочината. Към приста­нището летят малки яхти. Под издигналите се Високо кабини се виждат сребърните крила на въз­душните лайнери, които току-що пристигат или се отправят към други континенти. Стоманените нишки на асансьорните въжета долу започват да изглеждат все по-тънки, докато не изчезнат от погледа, сякаш отнесени от про­хладния океански бриз. Асансьор­ните кабини достигат до най-ви­соката точка на Пау де Ашукар, на която е направена специална т е ­раса На нея често се чуват въз­торжените възклицания на т у ­ристите.

На Корковаду се извисява гра­мадна с т а т у я на Исус Христос, излята от бетон през 1931 г. Ви­сочината й е 38 м, а тежината — 1145 т. Понеже Христос е изоб­разен с разперени ръце, монумен­т ъ т , добре видим от океана, за­лива и от много точки на града, отдалеч прилича на гигантски кръст. Само отблизо в с т а т у я т а могат да се различат очертания­та на стилизирана човешка фигу­ра. За повечето чужденци несъ­мнено с т а т у я т а изглежда безвку­сица. Но от Корковаду изгледът към града е великолепен, по-живо­писен от панорамата, която се открива от върха на Пау де Ашу­кар. Нощем картината е направо приказна. Във всички посоки се виждат светлини на небостърга­чи, неонови реклами на много­бройните кина, ресторанти, бан­ки, които заслепяват всичко на­около, т е к а т безкрайните руби­нови огърлици на автомобилните стопове. По авенидата с в е т я т милиони лампи, а техните сияещи

диадеми се отразяват в потъмне­лите огледала на многобройните заливчета на Рио. В сгъстяващия се мрак светлините на гигантския град запламтяват все по-ярко и се сливат във фонтани от разноц­ветни пламъци.

Погледът се успокоява от сла­бите огънчета на предградията. Зад тях изкача грамадният диск на тропичната луна, която засти­ва в небето. В предградията деца и възрастни си лягат да спят на земления под на тенекиените къ­щички — „фавелите". През проце­пите в стените, преди да заспят, те дълго гледат бледната светли­на на небесния светилник. Оста­вят се да ги приспи умората и ро­мона на незнаещите покой вълни, които като разтопено сребро иг­раят в залива Гуанабара.

Захарната глава и Корковаду съ­що потъват в безмълвен покой, окръжени от тропичната нощ и безграничните простори на А т ­лантика. Безшумно тръгват или пристигат яркоосветените през­океански кораби-гиганти, които носят привети от далечни стра­ни. А звънецът на горната стан­ция на Пау де Ашукар вече зове по­следните т у р и с т и за обратен път. Като се спущат надолу, те виждат как светлините на града се приближават и растат, а блес­т я щ а т а корона на челото на За­харната глава изчезва в нощта.

Пау де Ашукар, т о з и природен небостъргач, е изграден от скала от грубозърнест гнайс с едри кристали от ортоклаз. Тази крис¬ талинна скала е характерна за древния, докембрийски Бразилски щ и т . Аналогични обширни масиви от гнайс, гранит или слюдени шисти образуват древните ядра не само на Южна Америка, но и на другите континенти, включител­но на европейски страни като Швеция, Финландия, Карелската АССР. Абсолютната възраст на техните скали се определя от уче­ните на 1 милиард години. Гнайси¬ те в района на Рио де Жанейро са значително по-млади. Те са само на... 500 милиона години.

Своеобразната форма на скал­ните образувания, подобни на За­харната глава, е привлякла отдав­на вниманието на геоморфолози¬ те, защото каменни пръсти от този т и п , макар и по-малки, са из­вестни не само в Бразилия, но и на други места на земното кълбо. Тяхното изучаване учените за пръв път започнали в Африка. Геологът В. Борнхарт, който ра­ботил в Източна Африка, ги наре-

къл през 1900 г. „островни плани­ни", защото му напомняли на ост­рови, издигнати над равнинни са­вани.

През палеозоя районът на днеш­ния Рио де Жанейро бил подложен нееднократно на издигане. През кредата издигането било много силно и било придружено с потъ­ването на околното океанско дъ-

дъждовни дни. Съществена роля за увеличаване на химическото из¬ ветряне играят мъглите, които в Рио. колкото и невероятно да е, са извънредно често явление — ме­сечно от 8 до 21 мъгливи дни, го­дишно до 179 дни. За химическото разлагане на Захарната глава до­принасят и морските соли, носени непрекъснато от океанските вет-

Други бразилци ги наричат про­с т о „мору" — на португалски „планини".

При Терезополис е планинският масив Сера дуз Органос, с най-ви-сок връх Органос, висок 2318 м. В района му през 1939 г. е създаден националният парк „Сера дуз Ор­ганос" с площ 93 700 декара. В не­го са запазени много „захарни гла-

но. Страхотни земни катаклизми разпукали гнайсовия блок и съз­дали места, по които потекли многоводни реки, които непрекъс­нато удълбавали леглата си. Ост­ровните планини, подобни на Пау де Ашукар, са характерни пре­димно за многоводните тропични страни. Ерозията милиметър по милиметър разяла гнайсовите плата в района все по-далеч и по-далеч от речните корита. Така по­степенно обширните гнайсови пространства понижили височи­ната си. Останали да стърчат ка­то гигантски каменни пръсти са­мо най-здравите им части — днешните остатъчни или о с т ­ровни планини.

За твърде стръмните склонове на конусните планини не малка ро­ля изиграло отцепването на дъго¬ видни пукнатини на грамадни гнайсови плочи. Химическото раз­лагане на скалите било подпомог­нато от многото валежни води. В Рио де Жанейро валежният летен период продължава почти 7 месе­ца от годината, от ноември до май, през което време има до 155

рове.

Изчислено е какво количество скален материал свличат всички тези природни стихии от конус­ните планини. От Захарната глава годишно те смъкват 70 кубически метра скална маса. От околните й конусни планини и от Коркова¬ ду — по 26,5 кубически метра, а от каменния пръст, наречен Сау Франциску, висок 280 м и разполо­жен на 17 км навътре в континен­та, на запад от Захарната гла­ва — само 2 кубически метра. Ето какво голямо значение за разруша­ването на конусовидните планини играят морските соли и замърсе­ният с промишлени и автомобил­ни газове градски въздух.

В Бразилия има още много кону­совидни планини. Те често се сре-щат в планинските места на ща­т и т е Рио де Жанейро, Еспириту Санто и Минас Жерайс. Всъщ­ност цели 52 от конусовидните планини в Бразилия носят името „Захарна глава". Местното ин­дианско население обаче ги нарича „итапока" — „каменен пръст".

ви", най-известна от които е Де¬ ду ди Деуш, което в превод озна­чава „пръст божий". Височината й е 1650 м, но се издига над околно­то плато само на 240 м. Други за­бележителности на националния парк са г ъ с т и т е тропични и пла­нински гори, косматата паякооб­разна маймуна, лаплатската вид­ра, ленивецът, рогатата жаба.

В подножието на Тижука е съз­даден националният парк „Тижу­ка" с площ 33 000 декара и с много редки видове животни. В подно­жието на Корковаду се простира красиво разположената и извест­на в цял свят Ботаническа гради­на, основана през 1808 г. Тя има над 7000 вида растения. Особено привлича вниманието знаменита­та алея от кралски палми, дости­гащи на височина повече от 40 м. Познавачите твърдят, че по-кра­сиви палми не съществуват никъ­де по света. Със с т р о й н о с т т а си те хармонират и на Захарната глава и на Корковадо, най-строй­ните каменни пръсти в света.

ХРИСТО ТИЛЕВ

47

Ако някой Ви попита, човекът симетрично съ­щество ли е, вероятно ще отговорите утвърди­телно. Наистина, като изключим някои дребни подробности — едното ухо би могло да е малко по-щръкнало от другото или пък единият ъгъл на уст­ните е разположен по-високо от другия, общата картина е симетрична. На лявата ръка отговаря дясната, на лявото око — дясното и т. н. За каква симетрия обаче говорим? Можем ли да заменим ле­вия крак на човека с десния, дясната половина на лицето му с лявата? Не можем, нали? Сходството между симетричните части на тялото ни е както между предмета и отражението му в огледалото. С една дума, имаме не каква да е, а огледална си­метрия. Започнахме отдалеч, от самите нас, за да стигнем до основите а живота, до органичните молекули, не защото в крайна сметка пак ще се върнем към човека. Просто въз основа на т о з и еле­ментарен и понятен пример ще ни е по-лесно да обясним някои малко по-сложни неща.

АПЕТИТЪТ НА МИКРОБИТЕ Е... АСИМЕТРИЧЕН

Преди около 140 години Луи Пастьор направил следния експеримент. Поставил микроби в раз­твор на рацемична винена киселина и след извест­но време установил интересен факт. Оптически неутралната рацемична винена киселина, след като била поизядена от микробите, се превърнала в оп­тически активна. Нещата като че станаха по-сложни и затова ще отворим малка скоба за разяс­нение. Органичните молекули, в които въглерод­ният атом е свързан посредством четирите си ва­ленции с четири съседа могат да съществуват в две структурни форми, различаващи се една от друга както дясната от лявата ръка. Това са т. нар. молекулно-огледални антиподи или оптически из¬ омери. Наименованието им идва не само от вида на структурата, а и от обстоятелството, че за­въртат равнината на поляризацията на премина­ващата през тях светлина в противоположни по­соки — на ляво и на дясно. А сега да се върнем пак на опита на Пастьор. Близко до ума е, че за да бъде оптически неутрална, киселината е съдържала рав­но количество и от двата вида молекули. А се е трансформирала в оптически активна, т. е. завър­тяла е равнината на поляризация на преминаваща­та през нея светлина, защото микробите са изяли едната от структурните форми на молекулите. О т т у к естествено следва и изводът, до който е стигнал и самият Пастьор. Щом а п е т и т ъ т на мик­робите или общо казано, на живите организми е асиметричен, те също са асиметрични.

48

КОЙ ВАРИАНТ Е БИЛ ПРЕДПОЧЕТЕН След като стигнахме до такъв кардинален извод,

време е да видим на какво ниво в живата материя се проявява тази асиметричност и кой вариант е бил предпочетен — левият или десният. Тук пак ще направим малко отклонение, за да припомним ня­кои неща, които в общи линии са известни. Знае се, че основа на всичко живо са белтъците и нуклеино¬ вите киселини ДНК и РНК, носители на генетична­та информация на организма. Знае се и, че струк­турата на молекулата на ДНК представлява двой­на спирала, образувана от две завити една около друга полинуклеотидни вериги, свързани по закона за комплементарност. Това ще рече, че на всеки нуклеотид от едната верига трябва да съот­ветствува точно определен нуклеотид от друга­та. Виж, последователността на дезоксирибозата (полизахарида) и четирите аминокиселини — аде­нин, гуанин, тимин и цитозин, изграждащи нуклео¬ тида, може да бъде различна във всеки един от тях. Белтъците пък, които са строителният материал на живите организми, представляват комбинации от 20 аминокиселини. И така, основните молекули на живота са биополимери: белтъци (полипептиди) и ДНК и РНК (полинуклеотиди), съставени от ог­ромен брой звена. Такава е структурата, а основ­ният признак на живата материя е, че тя се само¬ произвежда. Под действието на редица белтъчни ферменти молекулата на ДНК се удвоява, като

предава на раждащата се клетка цялата генетична информация. Напоследък беше установено, че РНК може да направи същото и без ферменти, но това е само като допълнение, а ние да се върнем на наша­та асиметрия.

Оказва се, че от полимери до полимери има раз­лика. Полимерите, изграждащи живата материя, освен че могат да се самореплицират, но и са хи¬ рално чисти. Намеси се нов термин, но няма как. все някак трябва да обясним това, което природа­та е отбрала преди няколкостотин милиона или пък някой друг милиард години. Хиралност произли­за от гръцката дума ръка. С това понятие се ха­рактеризира способността на молекулите да съ-ществуват в две огледално-антиподни форми, В предбиологичната среда е имало и от двата вида „тухлички". Неживата природа и сега е рацемична, т. е съдържа по равно количество от левите и от десните молекули. Дори хирално чистите — едно­типните съединения, предоставени сами на себе си, след известно време се превръщат в рацемична смес. Еволюцията обаче е избрала еднотипния ва-риант, защото полипептидите, състоящи се от хирално чисти молекули, например леви, полимери­зират по-бързо и имат значителна дължина, така необходима за образуването на характерните спи¬ рални структури. Ето защо белтъците съдържат само леви аминокиселини, а пък нуклеиновите ки­селини — десни дезоксирибози. И ако в дадена поли¬ нуклеотидна верига случайно се включи лява дезок-сирибоза, тя престава да расте. Образуват се най-много 3—4 звена, което в твърде малко.

ТЪРСИ СЕ СЦЕНАРИЙ Вариантът вече е избран, Само че не бива да ос­

таваме с впечатлението, че природата е „кълвала" от рацемичната среда хирално чисти молекули, за да сътвори живота и неговия венец човека. Неща­та са били по-прости или, зависи от гледната точ­ка, по-сложни. Дългите биополимери и репликация-та могат да стават само в хирално чиста среда. С две думи, в даден момент от предбиологичната еволюция е била нарушена огледалната симетрия и налице са останали само леви аминокиселини и де­сни дезоксирибози. Очевидно „пиесата" има две части. В първата — действието се е развивало в рацемична среда, в която са се формирали раце-мични смеси на оптическите изомери. За да се пре­мине във втората — хирално чистата част, отвън се е намесило едно доста активно действуващо „лице", което се е противопоставило на присъща­та на неживата природа тенденция на рацемиза-ция. Нарича се фактор на предимството, защото под въздействието му се получава излишък на един от антиподите. Какъв е този външен асиметричен фактор е трудно да се определи. Може да е поляри­зирана слънчева или лунна светлина, електрически­те разряди в атмосферата, магнитното поле на Земята или пък, кой знае, нарушението на закона за запазване на четността при бета-разпада, където ляво и дясно не са равноправни посоки. И ако всичко това не е достатъчно, можем да прибавим и един вътрешен фактор — статистическите флуктуа¬ ции в системата от огледални изомери. Вярно е, че те както случайно се появяват, така и случайно изчезват — поне така се твърдеше доскоро. Но каквито и да са факторите, важното е, че са си свършили работата в едната посока. По-интерес­ното в по какъв сценарий е протекло преминаване­то от едната в другата част. „Последователният"

сценарий, т, е. постепенният отбор на един от ан-типодите, е неприемлив, защото факторът на предимство и случайните флуктуации в такъв слу­чай не са конкурентноспособни (както са доказали учените) на фактора на рацемизация. Остава вто­рият сценарий, при който преминаването се е из­вършило със скок или, както казват физиците, бил осъществен своеобразен фазов преход. Само при това положение новото състояние с нарушена си­метрия може да се противопостави на фактора на рацемизация. Таке че сценарият е избран, но в общи линии. За да се разясни подробно как е бил извършен скокът, ще се наложи да въведем още доста поня­тия — самоорганизация на материята, свръхкри¬ тичен режим, неравновесна термодинамика и т, н, все предмет не едно сравнително ново научно на­правление, наречено синергетика. То се занимава със съгласуваното поведение на подсистемите, съ­проводено с образуването на нови устойчиви структури и самоорганизацията на материята. Това очевидно е доста обширен въпрос и излиза из­вън темата не нашия разказ. Затова нека се за­доволим с общия вид и да се надяваме, че в скоро време синергетиците ще детайлизират проблема.

АЛЕНАТА КНИГА Съществуват много Червени книги, издавани от

различни международни организации и отделни страни. В тях се описват някои растителни и жи­вотински видове, които са застрашени от изчез­ване, и се призовава човечеството да ви вземе под закрилата си. И ако все още имаме възможност да пишем и издаваме Червени книги. Алената книга н« биосферата вероятно ще бъде написана от друга цивилизация при положение, че би могло описаната по-горе „пиеса" да започне отново. Вече споменах­ме, че биосферата е хирално чиста и „неприродни-те" изомери не се вписват в нея. Микробите нали­таха само на единия вид изомери и като че ли ан­типодите им са безвредни за организмите, просто защото не се усвояват от тях. Добре, значи можем да бъдем спокойни — нищо не би могло да наруши устойчивото състояние на хирална чистота и поне

49

8 това отношение биосферата не е заплашена от унищожаване. Така е, ако през 60-те години в За­падна Европа не се беше разиграла трагедия, свър­зана с широко рекламираното успокояващо ле­карствено средство талидомид. Бъдещите майки, които бяха ползували лекарството, раждаха деца с големи патологични изменения. При анализа на пре­парата се оказало, че съдържа еднакво количество леви и десни изомери, т. е. бил е в рацемична фор­ма. Зловредно действие имал само един от изоме¬ рите — „неестественият", докато другият бил безвреден. Очевидно еволюцията не е снабдила ор­ганизмите със средства за борба с „неприродните" съединения. А и имало ли е нужда от тях при поло­жение, че хранителните продукти, които използу­ват животните и хората, са поначало хирално чис­ти? И тъкмо човекът би могъл да подкопае отвът­

ре тази стабилна система, внасяйки чрез синте­тични фармацефтични или дори хранителни про­дукти рацемичния фактор. Това би могло да доведе до пълна рацемизация на биосферата — да загинат не само животинските, но и растителните видове, които преработват в хирално чисти изходните, непритежаващи такова свойство вещества, фак­торът може да въздействува отведнъж или по­степенно, но това не е толкова важно. Главното е, че ще се стигне до свръхкатастрофа, която спо­койно можем да наречем колапсиране на живота. Тук му е мястото още веднъж да напомним, че ма­кар и венец на природата, човекът е само едно нейно дете и „игрите" му с нея не могат да бъдат твърде безгрижни.

ЛИЛИЯ ГОЧЕВА

НЕВИДИМОТО ВЛИЯНИЕ

Известно е, че атмосфера­та и главно облаците са заре­дени с положителни електрич­ни заряди, Земята — с о т р и ­цателни. А как с т о и въпросът с човека, който стъпва върху земята, заредена с отрица­телно електричество, но е ви­сок около два метра? Ако при­емем потенциала на повър­хността за нула, с всеки ме­тър височина електричното поле се променя със с т о волта. На височина два метра елект¬ ричният потенциал ще бъде около 200 волта. Тъй като т я ­лото в добър проводник, ли­ниите с еднакъв потенциал се изгъват над тялото.

Зарядите по човешкото т я ­ло са в унисон със зарядите отвън. По повърхността на главата електричните заряди са положителни, по краката — отрицателни. Въпреки че е до­бър проводник, човешкото т я ­ло си остава непрекъснато по­ложително заредено по глава­та и отрицателно заредено по краката. Това състояние се поддържа от процесите, про­тичащи в организма. Може да се предположи, че не напразно по биологичен път главният

50

мозък се е оформил в най гор­ната част от тялото. Той консумира 25% от общото ко­личество кислород на организ­ма, без да има 25% от теглото на тялото. Окислителните процеси т а м протичат много по-интензивно, отколкото в другите тъкани. Тези окисли­телни процеси са свързани с пренос на електрони по диха­телната верига. Там. където окислителните процеси са по-бързи, на повърхността на т я ­лото се наблюдава излишък от положителни заряди. Следова­телно най-активно консуми­ращият кислород орган — главният мозък осигурява из­лишък на положителни елект­рични заряди върху главата в синхрон с положителните електрични заряди на атмос­ферата.

Очевидно атмосферата, чо­векът и Земята са в постоян­но взаимодействие и човешко­то тяло резонира на много електрични промени 8 атмос­ферата и в Земята. Можем да си представим например какво става с човешкото тяло, кога­то се намира под буреносен облак, плътно изпълнен с поло­

жителни заряди. Или — както метеоролозите казват, запо­чва да преминава „фронт".

Ако вътрешното състояние на организма е стабилно, на­мира се в устойчиво равнове­сие, т. е. организмът е здрав и има добри регулационни сис­теми, се включват саморегу¬ лиращите механизма и систе­мата запазва състоянието си на равновесие. Но ако регула­ционните механизми са нару­шени? Например, ако организ­м ъ т преминава от едно хор­монално равновесие към друго, тогава системата в лабилна и реагира с по-леки или по-теж­ки смущения. Ако организмът не е напълно здрав (може и да не е сериозно болен), но систе­мата е вече вън от равнове­сие, тогава тя също силно реа­гира на външни промени.

Такива хора рязко променят някои физиологични показания: кръвно налягане, честота на пулса и др. при промяна в съ­стоянието на атмосферното електричество, атмосферно­то налягане и други.

Доста промени в атмосфе­рата — главно електромаг­нитни — са свързани със слън-

чевите изригвания и петна. Пръв Едстрьом обърна внима­ние на факта, че гръмотевич-ните бури са по-чести при слънчеви изригвания, т . е . ко­г а т о Слънцето от своите по­тъмни области — петна — из­хвърля потоци частици с голя­ма скорост: протони, елект­рони, неутрони и др.

Слънчевите петна са вихри с фуниевидни разширения в гор­ния край. Движението на ве­щ е с т в о т о в такива вихри се извършва отдолу нагоре спи­раловидно. Тъй като в движе­нието участвуват заредени частици, а кръговото движе­ние на заредени частици по­ражда магнитно поле, слънче­вите петна стават гигантски магнити. Петната се обра­зуват около екватора на Слън­цето в два пояса с ширина от 0° до 30° от екватора надолу и нагоре.

Изхвърлянето на частици от Слънцето се съпровожда и от излъчване на електромаг­нитни вълни с различна дължи­на. Освен видимите, ултра­виолетовите и инфрачервени­те лъчи се излъчват още гама-лъчи, рьонтгенови лъчи, радио-вълни и др. Рьонтгеновите лъ­чи се поглъщат в стратосфе­рата, но радиовълните дости­г а т Земята и то около 8 мину­ти след изригването. Изхвър­ляните частици навлизат в атмосферата на Земята два дни след слънчевото изригва­не. Мекото лъчение (така се наричат частиците с по-ниска енергия) се поглъща в горните слоеве на атмосферата, по-твърдото лъчене (с по-висока енергия) — от по-долните. Най-твърдото корпускулно лъчене йонизира молекулите на въздуха лавинообразно и тези йони се регистрират на повър­хността на Земята от стан­циите за космични лъчи. Ако падат под остър ъгъл спрямо повърхността на атмосфера­та, частиците се захващат от земните магнитни силови линии. Като обикалят спирало­видно около планетата, час­т и ц и т е достигат магнитни­те полюси, където предизвик­ват полярни сияния.

Когато плътността на час­

т и ц и т е , проникващи в атмос­ферата, е голяма, освен че се наблюдават полярни сияния, в земното магнитно поле запо­чват колебания, известни под името магнитни бури. Има до­ста статистически проучва­ния, които говорят, че при магнитните бури нараства броят на самоубийствата и автомобилните катастро­фи, ревматичните оплаквания, с м ъ р т н о с т т а от заболявания на нервната система. Странно в, че при слънчеви изригвания и магнитни бури намалява броят на епилептичните при­падъци. Намалява броят и на заболяванията от рак.

Ленинградските учени Л. А. -Вителс (геофизик) и Б. А. Рив¬ кин (кардиолог) регистрирали за 5 дни, на 28 януари 1963 г,. когато към централния мери­диан на Слънцето се придви­жила голяма група петна, тол­кова случаи на инфаркт, колко­то нормално се регистрират за един месец. Тъй като макси­мумът инфаркти съвпадал с деня на слънчевото изригване, авторите предполагат, че най-силно влияние са оказали радиовълните. Втори по-ма­лък максимум от инфаркти на 1 февруари също съвпадал с максимум на радиоизлъчване.

Изглежда, че нервната и сър­дечно-съдовата система най-чувствително реагират на външни влияния. Нервната система ръководи регулатор­ните функции в организма. Но не само нервната система реагира на външни влияния — реагира и имунната система. През 1985 година унгарски учени доказаха, че при промяна на атмосферното налягане ор­

ганизмът произвежда Вещест­во, с което подготвя организ­ма за температурните проме­ни, които следват.

От друга страна, съвет­ският учен Велховер още в 1934г. е показал, че актив­н о с т т а на микроорганизми­те — причинители на болести, рязко нараства при увеличава­не на слънчевата активност.

Космичните фактори и про­мените в организма, които те предизвикват, могат да имат тежки последствия само кога­то заварят неустойчиво рав­новесие — състояние на бо­лест или състояние на хормо­нална пренагласа. И понеже в тези случаи организмът е осо­бено лабилен, може би наисти­на трябва да се помисли за за­щита на такива хора, като те бъдат поставяни в подходящи помещения в периодите на по­вишена слънчева активност.

По време на повишена слън­чева активност и резки ат­мосферни промени не се пре­поръчват тежки хирургически интервенции, освен ако не са жизнено необходими, защото както показва с т а т и с т и к а т а процентно с м ъ р т н о с т т а е значително по-голяма. Много изследвания показват, че т о ­гава времето за съсирваме на кръвта се удължава значител­но.

И Слънцето, и човекът са отворени динамично променя­щи се, саморегулиращи се сис­теми. Не е чудно, че човекът толкова силно се влияе от Слънцето. Връзката е силна и определяща. Ние сме деца на Слънцето.

к. ф. и. МАРИЯ КУМАНОВА

51

МАГИЯТА НА МАСКИТЕ Високо Й пещерата, наречена .Тримата братя", 8

Южна франция се намира фигура, рисувана от ху­дожник от късната ледникова епоха.Фигурата, из­вестна като „магьосникът", носи маска — живо­тинско лице, подобно на кукумявка с животински уши и рога на северен елен. Тази фигура доминира над стотици изрисувани животни — северни елени, бизони, мечки. Тя танцува, тази фигура. В добавка към маската танцьорът носи части от други жи­вотни — конска опашка и лъвски лапи. Това е танц, който шамани и магьосници представяха до неот­давна в Северна Америка и Африка.

„Магьосникът" е удивително доказателство, че маските са Сили свързани в представата за човеш­ка сила от хиляди години. Като изучавали ритуали­те в различните култури от целия свят, антропо­лозите разбрали, че за първобитния човек маските са заклинание за увеличаване на силите при лов или земеделие, Маската също изпълнява роля по време на ритуал за посвещаваме в тайна, тя контролира мястото на индивида в обществото, В някои цере­монии на маската се преписва способността да отпъжда духовете на болестите. Всяка култура употребява маската по различни начини. В бали ма­ски носят актьори в митични театрални пред­ставления. Т* забавляват публиката като едновре­менно и разкриват древни духовни ценности.

френският антрополог Клод Щраус предполага, че различните функции и чудатите физически чер¬ ти на маските представляват сложен процес на единство на противоположности, В който маски­те и митовете от една култура контактуват със съседна култура. Изпъкналите очи в една племенна маска се превръщат в кухи вдадини на друга.

въпреки прилежното описание на ритуалите с маски и еволюцията на маските, антрополозите са единни, че учудващо малко е писано относно психи­чните изживявани* у човека, който си слага маска,

Антроположката Марджори Халпин изразява без­силието на своята професия по тази точка: „Ние може да говорим относно символизма на маските и относно съществата, които маските представ­ляват, но не знаем какво става под маската, Някол­ко години се опитвах да намеря път към вътреш­ността на маската, но не можех, защото много малко от хората, които могат да го разкажат, ще го направят. Може би те наистина не могат, защо­то танцуването или изпълнението с маска, могат да променят състоянието на съзнанието до сте­пен, че човек да ме може да обясни какво става. Тази възможност съществува. Дори има вид лечение, практикувано от психолози и психиатри, които препоръчват на пациентите си да носят маски ка­то част от лечението. Тези терапевти твърдят, че маската можа да проправи допълнителен път към нашата психика.

Ако някога сте слагали маска на шега, вие имате някаква представа какво означава това. Почти е невъзможно да навлечете лице на горила, без да за­почнете да се държите като горила или лице на ве­щица, без да кряскате. Но част от ефекта е още повърхностен, форма на комедиантство. При ри­туално носене на маска, барабаненето, пеенето, танцуването и обредът създават особено внуше­

ние. При такива условия носенето на маска може да доведе да психически промени. Въпросът, който изследователите са си задавали, е дали тези про­мени включват скрити страни от психиката на но­сещия маска или промените са приемане на черти отвън. „Вътре" и „отвън" са неизбежни, често па­радоксални схващания в дискусиите за маскиране и те са свързани с промени, които могат да запо­чнат, когато маската се постави.

Според някои учени променливото състояние на съзнанието, предизвикано от внезапното намале­ние на зрителните, слухови и обонятелни усещания зад маската, позволява на носещия да разкрие си­гурни черти от своята природа, които той никога иначе не би разкрил. По този начин маската служи като фактор, който предизвиква разкриване.

От древността до наши дни навсякъде по света по време на карнавал, са били косени маски. На та­кива празненства маскираните се отдават на клоунство, шегуват се с властите- освобождавай­ки се от границите на ежедневните социални гри­жи. Съвременните ирокези например използуват разнообразни маски в своите ритуали, включител­но книжни чанти и детски маски, донесени от гра­да Но най-важните маски са „лъжливите лица", но­сени при лечебни ритуали. Образи с ужасни грима­си, издълбани от липови дървета, представляват лошата половина от духовете, половината, отго­ворна за човешките нещастия.

Антъни Уолъс, антрополог, твърди, че „лъжли­вите лица" осигуряват отдушник за маскирания, за да изразява незрели, безотговорни и егоистични чувства. Той пише: „Те представляват тази стран­на и забравена част от съществото, където по­тиснати и непозволени желания от различен вид, често детски или инфантилни по форма и съдържа­ние нормално съществуват в тиха бъркотия".

Другата гледна точка към промените, подбудени от ритуала с маски, е маскираният да „влиза в до­пир с поведението на животното, или каквото представлява маската, за да приеме този образ вътрешно. Маската е преводач от човешката или обичайна сфера към такава, която е извън обичай­ното".

Психологът Стефан Ларсен казва, че такива про­менливи състояния на съзнанието не могат да про­излязат от сфери извън нашето собствено аз. Той смята, че маската може да отведе носещия я само към познати аспекти на неговата собствена лич­ност. Но като повечето изследователи, които дей­ствително са наблюдавали хора, преминавайки та­кива опити, той често ги намира тайнствени. Тъл­кованията могат да се различават, но Ларсен казва, че от гледна точка на маскирания ти разбираш, че това нещо в вътре в мен и започваш де се чудиш кое е всъщност вътре и кое навън".

Марджори Халпин нарича това „откривайки как­во съм аз и какво не съм" Като етнолог тя е прека­рала години, разглеждайки известните маски на ин­дианците от северозападния бряг. Подобно на кра­сиво обработени скъпоценни камъни, маските са игра с идеята за вътрешното и външното.

„В тези маски", казва Халпин, „ т и непрекъснато намираш същества, преобразувани 8 други съ­щества. Човекът е мечка, мечката е хищен делфин.

52

Художникът показва обобщен дух — „всички съ­щества са 8 някой случай еднакви".

О т в ъ д б о л к а т а Интензивните превъплъщение на ритуалните

маскировчици понякога са придружени от явление, което антрополозите наблюдават от години, но не знаят от какво е предизвикано — прилив на пси­хически сили — такива като устойчивост на т о п ­лина, студ и болка.

По време на ирокезката церемония на зимното слънцестоене, хората от групата на „лъжливите лица" посещават домовете на болните, носейки своите изкривени маски с разширени уста и счупе­ни носове. Във всеки дом маскираните пъхват во­лите си ръце 8 горещата пепел на огнището или в печката и хвърлят от пепелта върху пациентите. Голи до кръста, те се движат от къща до къща. Обикновено къщите са доста далеч една от друга, а февруарските дни са студени, но маскираните изглеждат така, като че ли не се боят от студа Един от маскираните казал на антрополога Уйлям Стъртивънт: „Бихте се изненадали колко е гореща една от тези маски!".

Някои учени предполагат, че това, което се случ­ва при маскирането, може да бъде свързано с пси­хична дисоциация. Тя представлява защитен меха­низъм, при който някои мисловни процеси и функ­ции се отделят от главния поток на съзнанието. Да се привикне към нечия смърт и да не се изпитва печал от нея е форма на дисоциация.

Многократно е съобщавано от някои изследова­тели, че маскираните шамани имат способността да блокират болката.

По т о з и повод може да се сметне, че ритуалите с маски активират нервни структури, които ня­м а т връзка със съзнанието. Това звучи близо до разбирането за маскирането като дисоциация. Мо­же да се предположи, че еволюционно по-младата кора на главния мозък не винаги е в хармония с по-старите части на мозъка — така наречените реп¬ тилови и ранно-бозайникови мозъци, които конт­ролират емоциите, Затова ритуалът с маски мо­же да „разбуди" различни части на нервната систе­ма.

Антропологът Стивън Лутс пиша в „Силата на символите", че станал участник в танцов празник с маски на индианците от Сомора, Мексико. Той бил новопокръстен клоун, „паскала" и за да продължи своите антропологични изследвания, се прикрепил към опитен танцьор като чирак. Наскоро след това Лутс му казал, че всички очаквали т о й да умре, тъй като неговото нещастие вероятно се дължало на силата на танца паскола.

Човек си представя как „магьосникът" от ледни¬ ковата ера би го разбрал!

(По материали от чуждия печат)

НОВА ЕЛЕКТРОННА ПИШЕЩА М А Ш И Н А

Произведена е нова електронна пишеща машина, работеща на принципа на термопечата. Тя се отличава с тихата си и бърза ра­бота — до 60 знака за секунда, с което е значително по-бърза от съвременните пишещи машини. За чуждестранна (кореспонденция са предвидени различни характер­ни изрази с дължина 200 до 220 знака. Само с натискането на един клавиш т е к с т ъ т може да бъ­де изписан на един от 22 различни езици в два различни шрифта и в два различни интервала между ре­довете. С коректурен клавиш мо­г а т до бъдат коригирани послед­ните 200 написани знака. Машина­та може да съхранява т е к с т в обем до 7000 знака.

УЛТРАЗВУКОВ СИГНАЛИЗАТОР

Годишно в ГФР се крадат около 60 000 леки автомобили. Докато 3/4 от тези превозни сродства все пак се намират, около 12 000 до 15 000 коли изчезват. По-малко от 1% от леките автомобили в ГФР са оборудвани с предпазни средства против кражба. Причина за това е както сложната техни­ка, която се използува, така също и високата цена.

Тези неудобства са избегнати при новия ултразвуков автома­тичен сигнализатор против кражба. При това уредът пред­пазва не само купето на автомо-била, но така също багажника, двивателя и гумите Принципът на действие се базира на доплеро­

вия ефект, т е. при включване на уреда молекулите на въздуха в ку­пето се привеждат в трептене. Когото настъпи изменение в трептенето на молекулите, пре­дизвикано от опит да се о т в о р я т Вратите, прозорците или багаж­ника, се включва звуков или свет­линен сигнал. След 30 секунди сиг­нализацията се прекратява ав­томатично и отново се включва самостоятелно при нов опит за проникване в автомобила, Прите­жателят може да настрои уреда за действие между 0 и 15 сок след отварянето на вратите, през което време т о й може да изключи алармената инсталация. Освен това при включване на уреда т о й има на разположение 20 сек за на­пускане на колата и затваряне на вратите

53

Париж, началото на двадесетте години на XIX век...

Най-после от няколко години в Европа имаше мир. Диктаторът Наполеон Бонапарт, император на франция, крал на Италия, протектор на Рейн­ско» съюз. сюзерен на Холандия. Неаполитанското кралство. Варшавското херцогство, човекът, кой­то по своя воля прекрояваше европейската карта, раздаваше и отнемаше кралските корони, бе слязъл от политическата сцена. Неговите безкрайни за­воевателни войни, които носеха на обикновените хора смъртта, глада и разрухата, които превръща­ха европейските градове и села в развалини, бяха вече история. Милионите изтощени и разорени люде от стария континент постепенно се връщаха към мирния живот.

Настъпиха по-благоприятни времена и за евро­пейските учени, особено за естествоизпитатели­те — те подновиха изследванията си сред природа­та и постепенно възстановяваха контактите по­между си.

Големият немски географ и велик пътешестве­ник Александър Хумболт, установил се в Париж, бе вече завършил обобщението на наблюденията си върху природата на тропическите области в Аме­рика, където прекара няколко години. Мирът в Ев­ропа му даваше възможност да посети Русия и той обмисляше своето пътуване. Веднъж, както се бе задълбочил Върху някои проблеми за проучване из централните руски райони, най-неочаквано влезе един от прислугата.

— Моля да ме извините — каза той. — Пристиг-нал е от Анелия един млад човек и настоява да ви види.

Хумболт се намръщи. Той никак не' обичаше да прекъсват заниманията му и рядко приемаше няко­го без предварителна покана.

— Мисля, че днес нямам определени срещи и то­ва ви е добре известно, нали?

— Да, разбира се, но младият адвокат от Лондон каза, че идва от острова направо при вас.

Ученият се изненада. Рядко общуваше с юристи, а с адвокати въобще не бе имал работа. Какво ли иска този човек?

— Надявам се, че поне е казал името си... — Да, представи се... Чарлз /\айъл. — Лайъл? Името и професията не му говореха нищо. Но из­

веднъж се сепна и бързо нареди: — Веднага го поканете да влезе. Разбира се. този младеж не можеше да бъде друг

освен синът на стария приятел, английския бота­ник Лайъл. Хумболт бе гостувал, на семейство Лайъл преди повече от двадесет години, когато малкият Чарлз бе две-тригодишен. Дългите му пъ­тешествия, войните и особено континенталната блокада прекъснаха връзките му с това английско семейство, но той не беше забравил ботаника и очарователната му съпруга. Лайъл-баща бе човек с широки научни и културни интереси. Изследвания­та му върху английските видове мъхове бяха добре

54

Младият Лайъл

известни между учените, даже един рядък Зид но­сеше неговото име. Литературата бе другата му страст — бе превел Данте и бе написал няколко статии върху творчеството му, Любовта към природата, почитта към умствения, към интелек­туалния труд царяха в семейството и това бе на­правило на Хумболт силно впечатление. А, както изглеждаше, синът бе изменил на семейните тра­диции, заемайки се с право...

Влезе млад мъж със среден ръст, широко чело и малки очи, типичен шотландски тип. Замисленото му сериозно лице изразяваше онази вътрешна за-дълбоченост, присъща повече на учения, а стесни­телността, с която се представи, бе твърде далеч от обичайното поведение на един адвокат. Хум­болт инстинктивно почувствува, че пред него стои млад, начинаещ учен, но реши да не избързва с въпросите си и да остави младежа сам да разкаже за себе си. Той поздрави Лайъл с добре дошъл във франция, осведоми се за здравето на родителите му, за тяхната научна и литературна дейност, раз­каза няколко спомена за малкия Чарлз от времето

на гостуването си в тяхното семейство. Старият учен доста се развесели, когато научи от Чарлз, че по време на континенталната блокада, когато опасността от нахлуването на французите на острова била голяма, Лайъл-баща зарязал херба­риите и преводите и застанал начело на един от­ряд доброволци, готов да защищава малкия град в Южна Англия. Е. до сражения не се стигнало, тъй като французите не дебаркирали, но това не по­пречило на отряда и на другите жители на града много въодушевено да отпразнуват победата на адмирал Нелсон при Трафалгар. На хълмовете край града запалили големи огньове и избликът от пат­риотизъм или от изпитото уиски, а по-точно и от двете заедно, намерил връхната си точка в подпал­ването не една къща...

След като усети, че младият човек е преодолял първоначалното стеснение, ученият като че ли между другото подхвърли:

— Знаете ли, много ми е трудно да повярвам, че синът на моя приятел е юрист...

— Да, наистина по професия съм адвокат. — Но... сам ли избрахте правото или обстоя­

телствата така се стекоха... Не е възможно ваши­те родители да не са ви предали своята всеотдай­на любов към природата...

— Не е възможно, разбира се... Виждате ли, пър­вата ми голяма любов още преди да тръгна на учи­лище, бяха водните насекоми. Обичах да ги ловя, да ги колекционирам и да ги изучавам. В библиотеката на баща ми имаше много книги по ентомология. Знаех да чета и да пиша още на четири години, но не знаех латински. Все пак успявах да се ориенти-рам по картинките. И досега не разбирам защо ро­дителите ми, а и другите възрастни около мене, се отнасяха пренебрежително към моите занимания. Това ме караше да прикривам постъпките си и да мисля, че по-големите от мен са твърде глупави, за ча оценят значението на изследванията ми... фактът, че известни учени са се занимавали с на­секомите и са написали книгите, които разглеждах, бе за мен неоспоримо доказателство, че това, кое­то върша, съвсем не е празна работя.

— Навярно училището е променило интересите ви?

— Да, в училище заниманията с естествените науки не се поощряваха. Тук важното бе да получиш отлични оценки и награди. Това не само ласкаеше

Домът не Лайъл

Чарлз Лайъл (1797 г,-1875 г)

самолюбието, но имаше и пряко практическо значе­ние... Разбирате ли, между учениците се водеше юмручен бой за заемане на място в ученическата йерархия. Отличните и наградените ученици полу­чаваха званието старши, а никой не смееше да уда­ри старшия — едно обстоятелство, което спестя­ваше куп неприятности. Бях много силен по рето­рика и поетика, пишех стихове в размер на балади­те на Уолтър Скот, получавах награди и се увличах от класиците... 0 една дума, училището създаде у мен убеждението, че литературата е моето при­звание. С мечта за литературна кариера се отпра­вих към Оксфордския университет, но все пак предпочетох правото — то има по-големи въз­можности да осигури средствата, необходими за мен и за моето бъдещо семейство...

— Извинете, не Ви разбирам... Баща ви беше до­ста богат човек. Нима през последните години не­говите работи са тъй зле, че вие трябва да рабо­т и т е и да се издържате сам?

•— Не, сега баща ми не е по-малко състоятелен, отколкото по-рано. И макар да сме десет деца, ни­кой не е изправен пред необходимостта да работи. Но за мен да можеш да се издържаш сам е въпрос на чест и достойнство... Затова завърших универ­ситета като магистър по изкуствата и сега рабо­тя като адвокат. Но нещо ме тегли към природни­те науки, по-точно към геологията... Може би в това е истинското ми призвание... и в скоро време ще изоставя окончателно адвокатската работа.

— Не е ли твърде смело решението ви? Имате ли представа за трудностите, които съпровождат учения-геолог?

— Няма да е лесно, разбира се... Но тази наука ме очарова още в университета, когато прочетох

55

Медал на името на Чарлз Лайъл

Геология" от Бъкуел и слушах лекциите на най-из­вестния днес английски геолог Бъкланд, Като сту­дент започнах и първите си геологически наблюде­ния — на остров Стафу, във франция, Швейцария, Италия...

— О — о. вие вече сте участвували в експедиции? — Не, не съм... Това не бяха специални научни пъ­

тешествия, Просто използувах посещенията си в тези страни и наред със запознаването ми с кул­турно историческото им наследство, отделях време и за някои геологически изследвания. Посте­пенно най интересното нещо за мене стана тайна­та на историята на земната кора, на действието на съвременните природни сили... Как са се обра­зували континентите, планинските хребети, вул-каничните конуси, различните огромни пластове земни маси? Какво е значението на ледниците, пла­нинските потоци, реките, моретата и океаните в преобразуването на земната кора? Особено ме по­рази фактът, че много от днешните състояния на земната кора не могат да намерят убедително обяснение в нито една от съвременните геологиче­ски теории...

— Не съм геолог, но по време на пътешествията ми често се случваше да си задавам подобни въпро­си и да търся обяснението им. Какво смятат пред­ставителите на днешната геология?

— За нептунистите водата е решаващ фактор за всички изменения на планетата. Различните формации, които се виждат днес, са просто па­метници от различните фази на съкращаването на водната обвивка на земята. Плутонистите твър­дят, че измененията се дължат изключително на вътрешните фактори — високата температура и налягзи«то. Но и едните, и другите са привържени­ци на водещата теория в геологията днес — ка-тастрофизма. Според нея в миналото са ставали големи периодически катастрофи, по време на кои­то са действували геологически фактори и са се извършвали процеси, отличаващи се от тези, кои­то се наблюдават днес. Катастрофите са пре­дизвикали издигането на планинските вериги, спу­скането на континентите, силните земетресения, довеждащи до разместването на земните пласто­ве, а също така и измирането на видовете расте­ния и животни След всяка катастрофа настъпвало успокоение и поява на нови Видове организми...

— Тези обяснения не ви ли задоволяват? — Не зная.., Струва ми се, че днешните теории

в геологията по-скоро приличат на романи, съчине­ни в кабинетите... Тайните на природата могат да се узнаят само от нея... Нима вие бихте написали

трудовете си, ако по-голямата част от времето не бяхте прекарали сред девствената природа?

— Да, прав сте,.. — Мисля, че геологът трябва да изучава строежа

на земната кора във възможно най-голям район и преди да даде обяснение за произхода на един или друг геологически паметник да сравни древните геологически образувания с образуванията, резул­т а т от сега действуващите сили...

Чарлз Лайъл продължи да говори за любимата си наука и със спокоен тон, с Вътрешна убеденост из­лагаше идеите си... Хумболт внимателно слуша­ше — той вече бе разбрал, че пред него стои един голям бъдещ учен...

... Лайъл остана в Париж повече от два месеца. Посещаваше лекции в Ботаническата градина, раз­глеждаше музеите, четеше в библиотеките. Имаше какво да научи — по това време Франция държеше първенството в естествените науки. С Хумболт се срещаше почти всеки ден — двамата дълго бе­седваха на различни теми. Ученият разказа на мла­дия англичанин за своите бъдещи научни планове, • запозна го с редица френски учени-естествоизпи-татели. Не скри от него и възгледите си в област­та на геологията. Чарлз остана доста приятно из­ненадан, че може да се запознае с една нова теория в своята наука — вулканизма, и то направо от един от нейните създатели. Големият пътешественик не пропусна случая да заведе Лайъл и 8 дома на Кю­вие...

Да си в Париж и да не успееш да намериш начин да отидеш на гости на прочутия френски естест­воизпитател Жорж Кювие, бе нещо непростимо. Всяка събота вечер 8 неговия дом се събираха зна­менити учени, художници, писатели, принцове, кня­зе, аристократи, дипломати, студенти — хора с различна Възраст, убеждения, обществено положе­ние, представители на различни европейски и други страни. Поразяващо бе умението на Кювие и на не­говата доведена дъщеря да водят непринуден раз­говор с всеки един от гостите и да го оценяват според умствените му способности. Едва ли някъ­де другаде в Париж, а и в цяла Европа, можеше да се види как един принц или знаменит писател води задушевна беседа с млад студент, живеещ 8 ман­сардата на съседната къща. Силата и величието на здравия човешки разум — това бе единственото, което тук имаше стойност. Останалото — бо­гатството, обществената йерархия професията или насоката, в която се проявяваха техните спо­собности, за домакина нямаше значение. Повечето от гостите бяха чужденци — на голяма част от французите не се нравеше твърде усърдното при­страстие на Кювие към политиката на Бурбоните и те го отбягваха.

На една от своите вечери Кювие прие Лайъл с присъщата си приветливост, но без да обърне осо­бено внимание на лондонския адвокат, геолог-лю¬ бител. Откъде би могъл да знае, че пред него стои ученият, който ще нанесе най-тежкия удар на собствената му теория за катастрофите? Пред своите гости Кювие твърде рядко говореше за на­уката, но Лайъл просто имаше щастие — една ве­чер домакинът се впусна в разсъждения по геологи­чески Въпроси. „Неговите размишления за минало­то на нашата планета — пише по-късно Лайъл — бяха така грандиозни и изпълнени с такова красно­речие, че аз неволно съжалих — защо той заменя науката с мръсната политика?" Младият, сдържан и недоверчив геолог е очарован от Кювие, от сила-

56

та и блясъка на неговия ум, но това никак не му пречи да не приема идеите му...

И на още едно нещо остава верен — намира Вре­ме да изследва заедно с френския учен Констанс Прево Парижкия басейн...

След завръщането си в родината Чарлз Лайъл се заема сериозно с геологическите проучвания. Преди всичко т о й внимателно изследва Англия, Шотлан­дия, след това отива във франция и Италия. „Ние трябва да се стремим да си осигурим пътувания — пише т о й — с такава настойчивост, с каквато Де-мостен е усъвършенствувал речта си: това е пър­вото, в т о р о т о и т р е т о т о правило за съвременния геолог, особено при днешното състояние на наша­та наука."

Лайъл се стреми да отговори на най-важния тео­ретически проблем — какво е съотношението меж­ду съвременните природни сили и силите, действу­ващи В миналото, В търсенето на отговора т о й се опира само на желязната логика на фактите, натрупани от наблюденията сред природата. Във франция изследва млади вулканични области, пътя на лавинните потоци, постоянните разрушения от течащите води. Движенията на земната кора и нейните колебания разглежда в околностите на Не­апол и особено върху колоните от древния храм Юпитер — Серапис.

На един остров, западно от Неапол, на височина 400м над морското равнище т о й намира останки от морски молюски от същите видове като тези. живеещи в Средиземно море. Това му дава неоспо­римо доказателство, че островът се е издигал много бавно и постепенно, без всякакви катастро­фи, като издигането е станало в последния период, тъй като фауната на Средиземно море не е пре­търпяла съществени изменения. А изучаването на раковините — групирането им, т я х н о т о положе­ние — показва, че през т о з и период морето е било съвсем спокойно.

Връщайки се от Италия, Чарлз Лайъл се среща в Париж отново с Кювие. «Той продължително бесед­ва с мен по колониалния въпрос, за правата на на­шите корпорации и т. н., но аз не можах да изтръг­на от него ни думичка за естествознанието" — пи­ше с огорчение Лайъл.

Във фамилното си имение в Киннорди през лято­то на 1828 г. Лайъл обработва всички свои наблю­дения, з през следващата 1830г. излиза от печат първият т о м на неговия голям труд „Основи на геологията". Вторият т о м се отпечатва две годи­ни по-късно, а т р е т и я т — през 1833г.

Цялото му учение е изградено върху т р и основни положения: а) принцип на еднообразието — по своя характер и интензивност силите, преобразуващи земната кора в продължение на геологическите епохи, са еднообразни; б) принцип на непрекъсна­т о с т т а — тези сили са действували и действуват бавно, но непрекъснато, без катастрофи; в) при­нцип на сумирането на малките изменения в про­дължение на дълго време — малко забележимите изменения, настъпващи под влияние на непрекъсна­т о т о действие на силите, без катастрофи, се на­трупват и довеждат до грандиозните преобра­зувания на земята.

„Основи на геологията" предизвиква бурната реакция на привържениците на катастрофизма, които усещат в лайълевското направление в гео­логията — униформизма и в метода му — актуа¬ лизма, последния, най съкрушителен удар срещу

Колоните от храма Юпитер — Серапис "

теорията си. Не случайно в борбата срещу к а т а с т -рофизма Енгелс поставя учението на Лайъл на в т о ­ро място (по време) след космогонната хипотеза на Кант-Лаплас.

А Кювие? Много години по-късно доведената дъ­щеря на Кювие ще довери на Лайъл, че малко преди с м ъ р т т а на Кювие, по време на едно пътуване с карета, тя му е чела първия т о м на неговото про­изведение. Кювие бил просто учуден от задълбоче¬ ността и аргументацията на лайълевските възгле­ди, съвсем противоположни на неговите. Но н и т о писмено, н и т о в разговори или лекции т о й не из­разил своето становище по тях...

Наистина катастрофизмът продължава да съ­ществува и след труда на Лайъл, но вече няма онази първостепенна роля в естествознанието и посте­пенно, макар и доста трудно, отживява.

Още със самото отпечатване произведението на Лайъл се превръща в настолна книга за всеки гео­лог. Тя се коментира, критикува, приема се или се отхвърля, но никой не може да мине без нея. Ролята и значението й за учения-естествоизпитател мо­же да се разбере от случая със самия Дарвин.

През 1831 е. младият Дарвин, завършвайки уни­верситета в Кеймбридж, бил препоръчан за ес­тествоизпитател в околосветското пътешест­вие на кораба „Бигъл" от известния професор по ботаника Хенсло. Професорът, убеден привърже­ник на катастрофизма, предложил на начинаещия учен да прочете новоизлезлия първи т о м на «Осно­ви на геологията", характеризирайки го к а т о труд, изграден върху щателно подбрани факти, но зле изтълкувани на основата на една лъжлива концеп­ция. Дарвин прочел книгата, но въпреки мнението на професора, бил възхитен от лайълевската трак­товка на геологическите процеси и явления. Мла­дият учен се запознал с автора и скоро между тях възникнали тесни дружески отношения. Дарвин пи­ше в своята „Автобиография": „Много често се срещах с Лайъл. Една от неговите главни черти бе­ше съчувственото отношение към работата на другите: аз бях еднакво учуден и възхитен от ин­тереса, с к о й т о т о й се отнесе към възгледите ми за кораловите рифове, когато след завръщането ми в Англия го запознах с тях. Това негово отноше-

67

ние ме поощри много, а съветите и личният му пример ми оказаха голямо влияние."

И на друго място: „Винаги съм чувствувал, че моите книги се появиха наполовина като че ли от мозъка на Лайъл: но. изглежда, не съм осъзнавал то­ва в достатъчна степен, тъй като Винаги съм мис­лил, че великата заслуга на „Основите" е в това, че те измениха цялото наше мислене и затова, когато се разглежда предмет, който Лайъл никога не е раз­глеждал, то ние го гледаме през неговото съзнание (неговите очи)."

„Основи на геологията" имала и друг ефект, На­писана на достъпен за неспециалиста език, тя пре­дизвиква необикновен за времето си интерес сред по-широки читателски среди. Английската писа­телка Хариет Мартино отбелязва, че след като минала модата ма романите на Уолтър Скот, чи­тателите от средното съсловие изкупили скъпите съчинения по геология пет пъти по-бързо, отколко­то който и да е от съвременните популярни рома­ни.

Целият по-нататъшен жизнен и творчески път на Лайъл е насочен към разширяване и задълбочава­не на онова, което е вече казано в основния му труд. За кратко време чете лекции в Кралския ко­леж в Лондон и по думите на негов съвременник за последните двеста години В цяла Европа никой не е слушал така блестящо изнесени лекции, фактът, че те са били посещавани и от жени — нещо ново и необичайно за това време — красноречиво говори за тяхната изключителност. Но преподавателска­та работа не привлича известния вече геолог. Той смята, че най-важното е да си осигури възмож­ността да разполага сам с времето си и да се от­даде на любимите си пътешествия.

Все пак не може де се измъкне съвсем от об­ществените задължения — през 1835г. е избран за президент на Лондонското геологическо общест­во. Но нищо не може да го задържи — пътува из Германия, Белгия. Скандинавските страни, няколко пъти из Северна Америка. Една трета от своя жи­вот той е на път...

Разбира се, пътуванията му имат по-малко ро­мантичен характер — тъй като посещава цивили­зовани страни, той не се среща с диваци и не е при­нуден да си пробива път из девствените джунгли. Ала няма пътуване без приключения, макар и от по делничен вид...

В Южна франция и в Пиренеите Лайъл прави гео­логически изследвания заедно с английския морски капитан Кук. Неочаквано мнителната испанска по­лиция «и задържа. невярвайки. ,че един английски ка­питан и неговият подозрителен спътник пътуват, за да събират камъни. Някой подхвърля идеята, че това са емисари на тайно общество, основано в Лондон, с цел да се разпространяват либералните принципи в различните европейски държави. Недо­бре, че пътешествениците носят със себе си писмо от губернатора...

Липсата на хранителни продукти, дори на хляб и мляко, опасностите от срещата със скитниците по тревожните пътища, нощуването където се случи, са неговите постоянни спътници. В трудни­те условия Лайъл високо цени заслугите на водачи­те и най-вече на мулетата. „Чувствувам тук, как­то и на Мадейра — пише той на жена си — че хуба­вото муле — това е стар геолог с чифт млади кра­ка."

Със събраните факти Лайъл постепенно допълва доказателствата В „Основи на геологията", при-

веждайки нови примери от различните райони на света. Само в Англия книгата му има дванадесет издания, при това без каквито и да е съществени изменения по отношение на основните принципи. Но в десетото, единадесетото и дванадесетото издание има едно важно принципно допълнение. След упорита вътрешна борба, имайки предвид по­стиженията на съвременните естествени науки и най-вече книгата на Дарвин „Произход на видове­те", Лайъл, макар и внимателно, допуска същест­вуването на прогресивен ред на организмите — не­що, което т о й отрича в първите девет издания.

През 50-те години на миналия Век основният проблем в естествознанието е въпросът за трансмутацията, т. е. за превръщането на един вид в друг, а о т т у к и проблемът за произхода на човека. Лайъл не може да остане настрана от спо­ра, особено след епохалния труд на Дарвин, още по­вече, че т о й е ученият, който най-много настоява Дарвин да публикува своите изводи още във вид на предварително съобщение.

В присъщия си стил т о й започва да събира мате­риали по трансмутацията и от 1855 до 1861 г. старателно води „научен дневник" (по неговото определение), в който отбелязва свои мисли или изказвания на други учени по тези въпроси. Но ни­къде . не пише и не изразява своето мнение за трансмутацията...

Лайъл приема използуваните от Дарвин основни категории в еволюционната теория — изменчи¬ вост, адаптация, борба за съществуване, отмира­не, а също така и принципното положение, че пре­ходът от един вид в друг при участието на ес­тествения отбор се осъществява бавно и посте­пенно. Но се съмнява във „всемогъществото на ес­тествения отбор" и смята, че т о й е само една от причините за еволюцията на организмите. В едно писмо до Дарвин т о й отбелязва, че теорията на естествения отбор също има нужда от доказа­телства, както и хипотезата за творението и не трябва да се проявява ортодоксалност в защита­та на което и да е направление.

Чарлз Лайъл не приема напълно еволюционната теория — това се чувствува ясно и в книгата му „Древността на човека" (1863). Той признава, че много от физическите и психическите черти на чо­века имат сходство с маймуните, особено с вис­шите, но едновременно смята, че морално-етични¬ те категории у човека са се появили в резултат на внезапен скок, а не следствие от природната сис­тема на изменение.

Творческото дело на Чарлз Лайъл има решителен принос за развитието на еволюционната теория в геологията. То открива нова епоха в тази наука. Енгелс отбелязва, че само Лайъл внася здрав смисъл в геологията, заменяйки внезапните, предизвикани от капризите на твореца революции с постепен­ното действие на бавното преобразуване на Земя­та. Но т о й не пропуска да отбележи и недостатъ­ц и т е в лайълевския възглед. Те се заключават в т о ­ва, че т о й смята действуващите на земята сили постоянни по качество и по количество. За него не съществува охлаждане на земята, тя не се разбива в определено направление, тя просто се изменя по случаен начин.

Независимо от тези слабости идеите на Лайъл са една голяма изява на човешката мисъл, една крачка на човешкия гений по пътя на неговото раз­витие.

ЛЮДМИЛ АНГЕЛОВ

58

ВИСОКОПЛАНИНСКО МЕТРО

Така може да бъде наречено транспортното съоръжение в Ал­пите, което е пуснала в експлоа­тация в края на 1985 година група швейцарски фирми, всъщност това е въжена железница в тунел. На 3000 м над морското равнище започва тунел с дължина около 1500 м. Тук са положени релси, по които се движат два вагона за 230 пътника, Движението се из­вършва с въже, теглено от мо­т о р , монтиран върху горната площадка на тунела. За около две минути пътниците пристигат на височина 3450 м. Машинистът не е във влака. Той с т о и на долната площадка, където са средствата за управление, връзките и сигна­лизациите Колелата на вагоните, и ролките, по които се плъзва въ­жето, са покрити с каучук, затова Влакът се движи плавно и почти безшумно

ТАБЛЕТКИ ВМЕСТО ПАРИ В град Посадас, администра­

тивна столица на провинция Мисьонес, Мексико, държавните служители на купуват аспирин от аптеката, част от заплатата си те получават под форма на аспи­рин. След паричната реформа, която приравнявала новото песо с 10 000 стари, в провинцията се чувствува недостатък от раз­менни монети. Ето защо те чес­то биват заменявани с дъвка, би­сквити или аспирин.

РЕМОНТ НА ВУЛКАН Вулканът Фуджияма — нацио­

нална гордост на Япония — ще бъ­де ремонтиран. Ще бъде изградена масивна бетонна стена, дебела т р и метра, висока пет метра и дълга 16,8 метра, която ще по­крие голяма пукнатина, образува­на през последните десет века. Понастоящем скални маси и пръст се събарят по склона и

идеалният конус на вулкана запо­чва да са деформира. Най-опасна-та пукнатина е достигнала дълбо­чина 90 метра и ширина 640 мет­ра.

Проблемата станала толкова сериозна, че японски специалисти предупреждават: Ако не бъдат взети съответни мерки, в близ­к и т е с т о години планината ще се разцепи на две. Стената няма да се вижда и да загрозява пейзажа. За бетона ще се използуват ма­териали от самия вулкан.

РЕАКТОРИ ЗА ЯДРЕН СИНТЕЗ Понастоящем вече е възможно

в най-големия Токамак реактор плазмата да бъде нагрята до 100 милиона С° Това е необходимата температура за начало на ядрения синтез. Разбира се, плазмата мо­же да бъде задържана стабилно само за части от секундата. Ос­новният път за развитието на индустриални реактори за ядрен синтез от типа Токамак пона­стоящем е т я х н о т о значително уголемяване, тъй като с увелича­ването на обема на получената плазма се забавя нейното изсти­ване. В СССР се работи върху мо­дел за експериментален Токамак-реактор, който е п р о т о т и п на термоядрена електроцентрала.

След развитието на прототипа остават все пак множество трудности до въвеждане на тер­моядрената електростанция в употреба и преди всичко с т о и въ­просът, дали добиваната елект­роенергия ще е по-евтина от т а ­зи на другите видове електро­централи.

ЗАХАР ОТ МЕКСИКО Търсенето на нови сладки ве­

щества е актуална проблема за химиците. Не само диабетиците, но и здравите хора трябва да ог­раничат употребата на захар. Съ­ществуващите заменители обаче не са идеални. Едни оставят не­приятен вкус, други не са съвсем безвредни, т р е т и — трудно се преработват от организма. За­това интересът към мексикан­ската захар, о т к р и т а от специа­листи под ръководството на Це­зар Компадре е голям. Учените из­учавали т р а к т а т по естествена история, написан през 1570-1576 г. от испанския лекар Фран-сиско Ернандес. Между другите растения на Централна Америка е описана и „захарната трева". Тя била анализирана. Отделената от листата и цветовете маслопо¬ добна течност била хиляда пъти по-сладка от захарта. В чест на нейния откривател веществото е

наречено ернандуцин. Ернандуци¬ нът е безвреден за диабетици и не предизвиква затлъстяване. На снимката — растението мекси­канска захар.

НОВА ЕТРУСКА ГРОБНИЦА Неотдавна е намерена и разкри­

та нова етруска гробница, при­надлежаща на етруското се­мейство със странно име Куту-Кутии. В нея са погребани петна­десет поколения от това се­мейство. О т к р и т и са погребална урна на легнал юноша, саркофаг на главата на семейството, предме­ти за въоръжение и украса. По-го­лямата част от предметите са датирани към IVв. пр. н. е. На снимката — с т а т у я т а от гроб­ницата.

69

„ЛЕДЕНИ" БАКТЕРИИ Съвършено чистата вода се

превръща в лед под 0°С. Ако ние смятаме, че водата замръзва око­ло нула градуса, това е, защото в природата няма абсолютно чиста Вода, В нея Винаги има частици, които служат като центрове на кристализация. Като такива до неотдавна са смятани минерални частици неорганичен прах. Преди няколко години американски био­лози намерили, че по-действени центрове на кристализация са ня­кои бактерии. Молекулите Вода, която образува кристали, се гру­пират около повърхността на бактериалните клетки. Това явле­ние се използва от бактериите.

Те предизвикват замръзване на протоплазмата, а след това ~- и гибел на растителните клетки. „Ледените" бактерии се хранят с техните останки.

Ако нямаше „ледени" бактерии, растенията не биха страдали толкова често от измръзвания. Сега се правят опити за борба с тези микроорганизми.

По-миналата година цитрусо¬ вите градини във Флорида силно пострадаха от измръзвания. Как­то се предполага, основната при­чина за ниските температури във Флорида е неотдавнашното из­ригване на вулкана Ел-Чичон. Об­лаци от прах и пепел силно отсла­били постъпването на слънчева топлина. Но без бактериите, спо­могнали за замръзването на вода­та, последиците за градините не биха били толкова тежки.

На рисунката — ледени криста­ли, които се образуват около бак­терии Стрелката показва място­то на бактерия.

ЗМИЯ-ПАЗИТЕЛ Най-добрият страж на вилите е

змията. Във всеки случай така съ­ветва Дан Малхерб, началник на кантора, която дава змии под на­

ем. Неговата кантора е в столи­цата на Свазиленд. По думите на Малхерб, змиите отпъждат крад­ците по-добре от кучетата. При това не е необходимо никой да се грижи за храната им. Може да им се остави само малко вода за цял месец. Служащите в кантората заявяват, че ако в дома се поста­ви обявление: „Внимавай! В двора има отровна змия!!" крадците ще заобикалят къщата.

ОПТИМИЗИРАНЕ НА ИЗЧИСЛИТЕЛНАТА

ДЕЙНОСТ Там, където е необходимо ико­

номичното използуване на скъпа и високоефективна електронна апаратура, ще намери приложение новият апарат, осъществяващ изборно връзка между няколко из­числителни машини и периферни устройства (печатащи уст­ройства плотери и др.п.), така че последните да бъдат максимално натоварени без възникване на ча­кане от страна на компютрите. Новосъздаденият апарат играе ролята на склад, в който се съхра­нява постъпващата от изчисли­телните машини информация до момента, когато може да бъде предоставена на периферните устройства за отпечатване или изчертаване. Уредът може да об­служва до четири компютъра, които могат да бъдат от разли­чен т и п . Тази универсалност се дължи на модулния строеж, който позволява комбинации от различ­ни интерфейси. Апаратът избира и включва към периферията с при­о р и т е т този компютър, който изпраща най-голямата информа­ция и поради това заема най-голя­мо място в паметта. Последната е с обем 120 килобайта. На изхода на апарата могат да бъдат свър­зани до две периферни устройст­ва.

УРЕД ЗА ЧЕТЕНЕ НА ТЕКСТОВЕ Конструиран е уред за четене на

текстове, написани с пишеща ма­шина, който може да намери при­ложение например при фотопеча¬ та. С помощта на новия апарат т е к с т о в е т е ще бъдат обработ­вани значително по-бързо. Меха­ничният „четец" разпознава вся­какви машинописни шрифтове, намира новия абзац и полето на листа. Напечатаният материал може да се подава наведнъж или лист по лист. Високата му произ­водителност и надеждност ще го направят незаменим помощник в полиграфната индустрия.

„ПИКАП НА ГЪСЕНИЦИ" Един любител-шофьор от Аля­

ска поставил гъсеница на своя пи¬ кап. Колата се движила по-леко по заснежените пътища.

НОВО ПОКОЛЕНИЕ СНИМАЧНА КАМЕРА

Създадено е ново поколение сни-мачна камера, работеща с помощ­та на светлочувствителен сили­циев полупроводников елемент. Активната му повърхност с площ 8,8 ммх6.6 мм е разделена на фин растер от 222 800 точки разпре­делени върху 626 реда. Това е по­зволило намаляване размера на ка­мерата до възможния минимум. Обектът се възприема бързо и си­гурно, без замазване при движе-ние. Картината на камерата се кодира цифрово като всеки ред от растера се обработва като за­вършена информация посредст­вом специален регистър, в който се съдържат също така и отде­лните стойности на яркостта на изображението.

КОМПЮТЪР ПОКАЗВА ПОСОКАТА

Едно от последните приложения на изчислителната машина е из­ползуването й като навигатор в автомобила. Компютърът прера­ботва две данни: положението на автомобила спрямо посоката се­вер (с помощта на магнитна сон­да) и изминатото от началото на пътуването разстояние. От две­те данни се изчисляват разстоя­нието и посоката на движение до целта. Цифров индикатор на таб­лото но автомобила показва по­стоянно т о ч н о т о разстояние, а стрелка — необходимата посока на движение до целта. Капаците­т ъ т на паметта позволява съхра­няване на данни за координатите на девет пункта, които могат да се обработят последователно по сигнал от шофьора. Уредът е предвиден за ориентирано в гра­дове с диаметър от около 40 км Пускането му в масова употреба се планира за 1986 година.

60

ПРОГРАМИРУЕМ ЧАСОВНИК Специалисти в областта на

електронната техника са конст­руирали ръчен часовник с памет и възможност за свързване с мик­рокомпютър. Така за по-малко от 10 секунди могат да бъдат пре­хвърлени и съхранени в паметта на часовника 2000 знака. Знакът се представя във формата на 5x7 точкова матрица върху екрана на часовника. Едновременно върху него могат да бъдат представени до 24 знака или цялата съхранява­на в паметта информация може изборно да бъде представена вър­ху дисплея на 80 порции по 24 зна­ка всяка. Часовникът може да бъде използуван за няколко различни функции — времеизмерване, съ­храняване на данни и като будил­ник. Отделните данни, например телефонни номера, бележки, раз­писание на влакове и самолети и др. могат да бъдат записани в 12 отделни групи и извикани циклич­но върху екрана.

ЕРГОНОМИЧЕН ТЕРМИНАЛ Специалисти в областта на

електрониката и ергономията са създали видеотерминал, отгова­рящ на изискванията за удобство и безопасност. Той се състои от екран с диаметър 30,5 см и су¬ перплоска клавиатура с височина под 3 см, чийто наклон може да се регулира. Капацитетът на екрана е 1920 знака (24 реда по 80 знака в ред), които с в е т я т в кехлибарен цвят върху кафяв фон. Друга осо­беност на новия терминал е о т ­носително голямата височина на знаците — 3,1 мм, което облек­чава възприемането на зрителна­та информация. Екранът е с регу­лируем наклон и позволява върте­не встрани. Специален филтър премахва заслепяващите отраже­ния от екрана.

ПОРТАТИВЕН МУЛТИМЕТЪР Създаден е миниатюрен мулти¬

метър, който с размерите си от 12,5 см х 5,5 см х 2,4 см може да се побере в средно голям джоб. Независимо от малките си разме­ри новият мултиметър работи със завидна точност. Грешката му не превишава ±0.1%. Уредът мери постоянно напрежение в ди­апазона от 200 миливолта до 500 волта, променливо напрежение от 2 до 500 волта, постоянен и про­менлив т о к от 20 милиампера до 3 ампера и елекрическо съпротив­ление в областта от 200 ома до 2 мегаома. Индикацията му е циф­рова.

М И К Р О С К О П С УЛТРАЗВУК , С помощта на новосъздадения

микроскоп, работещ с ултразвук, ще стане възможно наблюдаване­то на структури под повър­х н о с т т а на предметите. Особен интерес към новия микроскоп проявяват производителите на полупроводникови елементи. Този уред ще намери приложение при качествения контрол на печатни платки и чипове, при изпитания­та на метали и в областта на ме­дицината и биологията.

ПЕЧАТАЩО УСТРОЙСТВО ЗА ПОРТАТИВЕН КОМПЮТЪР Група учени е разработила печа­

тащо устройство за портативен компютър, което отговаря на­пълно на съвременните изисква­ния за естетичен и компактен външен вид и безшумна работа. Моделът е с дължина 37 см, ши­рина 32 см и височина само 10 см. Нивото на шума, генериран от устройството, е 55 децибела. Во­дачът на хартията е инсталиран изцяло в кутията на принтера и е покрит с шумопоглъщащ капак. Постигната е изключително голя­

ма точност в подаването на хар­т и я т а , което позволява ползува­нето на предварително напечата­ни формуляри. Принтерът може да отпечатва всякакви графични чертежи. Освен това е възможно използуването на собствени спе­циални знаци. Позиционирането на израза върху листа може да се програмира. Това важи също за ширината на печата, за главни и малки букви, позитивен или нега­тивен шрифт, броя на редовете в страница, десетичната запетая, отпадането на нули преди или след запетаята и др. Печатащото устройство работи с нормална хартия с ширина 21 см. Изработ­ва до четири копия.

НОВИ ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА КНИГОРАЗПРОСТРАНЕНИЕТО

Въвеждането на елекронно-из¬ числителна техника в книгораз­пространението създава нови възможности за по-бързата и ев­тина обработка на заявките за книги. Системата представлява компютър, свързан с централна­та телефонна мрежа на съответ­ното населено място. Абонатите на тази система могат да напра­вят своите заявки по телефона, контактувайки директно с изчис­лителната машина, която има за­дачата да съхрани и транспорти­ра заявките до продавача.

О Т Г О В О Р И НА ТЕСТА

Вие навярно по-добре знаете дали с т е внушаем или невнушаем човек. Но ако все пак с т е решили да проверите и вашите отговори са отбелязани пре­ди всичко с буквите А, Г, то вие с т е достатъчно уравновесен човек, който разчита на себе си, но не пропуска да свери мнението си и с това на другите. Не смятате, че е толкова фатално, ако някога ста­нете жертва и на внушение. Приемате живота спокойно, но достатъчно критично.

Ако отговорите ви са отбелязани с Б, Д, навярно с т е убеден, че никога не можете да станете жерт­ва на чуждо внушение. В поведението си вие често с т е твърде краен човек и искате да разчитате са­мо на себе си. Но не отричате ли всичко, което вие самият не сте? Справяте се сравнително лесно с живота. Но от онова, което наблюдавате, по

принцип ви интересува най-главното, а с това съ­знателно или не, обеднявате нещата. Може би ня­кога няколко пъти сериозно с т е Се излъгали и о т ­тогава с т е приели за себе си това поведение като най-добро.

Ако не с т е от първите две групи, вашите о т г о ­вори трябва да са отбелязани предимно с буквите В, Е. Внимавайте, вие с т е силно внушаем човек. Има вероятност да „преболедувате" всички болес­т и , за които прочетете нещо. Да с т е жертва на най-различни страхове. Когато се заемете с някак­ва ваша идея, навярно скоро у вас започват да се появяват много конкуриращи мотиви, които запо­чват да ви отклоняват. Всичко ще си бъде на мяс­т о т о , ако с вашето въображение и голямата ви чувствителност вие се занимавате с изкуство.

61

ВОДОРАВНО:1. Двете имена на летец-космо-навт на СССР, доктор на медицинските науки. 10. Висш команден състав на армия. 20. Остров в Йонийско море. 21. Монголски скотовъдец. 22. Машина за рязане на дъски и греди от дървени трупи. 23. Морската военна флота на една държа­ва. 24. Специален уред за изчисляване на общ сбор. 26. Автоклав за произвеждане на бакелит 28. Инструмент за издигане или спускане на пер­пендикуляри. 29. Група коралови атоли и острови в Тихия океан. 30. Синтетично влакно с широко при­ложение в текстилната индустрия. 31. Деец на ру­ското революционно движение (1887—1919). 32. Машинен елемент. 33. Античен глинен съд във форма на рог. 35. френски математик (1652— 1719). 39. Пружина на превозно средство. 40, Пър­вият зародишен семенен лист. 44. Превозно средство. 46. Част от корабно платно. 47. Едини­ца мярка за скъпоценни камъни. 48. Остров в Арал¬ ско море. 50. Механизъм за издигане на тежести. 52. Град във франция. 53. Лице, образ. 54. Систе­ма от телетипни машини за изпращане и приемане на съобщения. 55. Тясно дълго пространство пред или между купетата на вагон. 57 Удължение на но­са на някои гръбначни животни. 60, Шахматен термин. 61. Деец на революционното работниче­ски движение в България (1889—1925). 62. Руски учен-енциклопедист (1711—1765). 64. Вид спорт. 68. Река във фРГ. 69. Река в Индия. 70. френски политически деец, борец за мир /1895—1977/. 73. Български живописец, художествен критик и общественик /1862—1930/. 76. Западноевропейска столица. 77. Радиоактивен елемент. 78. Голям ме­тален съд за разнасяне храна на войници. 79. Съ­трудник в научна или лабораторна работа.

82. Уред, изпълняващ сложни операции при регули­ране на производствени процеси. 84. Учен. специа­лист по анатомия. 85. френски учен, изучавал епи­демичните заболявания у животните. 86. Тлъсти¬ на. 87. Род палма в Азия. 88. Уред за запазване на топлината на вече използуван нагрят въздух. 89. Вещество, което променя скоростта на химични­те реакции. ОТВЕСНО: 1. Български националреволюционер, поет и журналист (1848—1876). 2. Транспортен автомобил. 3. Автобус с горен етаж. 4. Участник в Парижката комуна през 1871 г. 5. Пластове тяло от интрузивни скали. 6. Уред за превръщане на го­рящи течности в пари. 7. Лице. което произнася реч пред събрание, митинг и др. 8. Голям радиоте­лескоп на АН на СССР. 9. Подутина, 10. Най-голе­мите пространствени размери на машина, апарат, превозно средство и др. 11. Етилов алкохол, 12, Каменен стълб, който се образува в кратера на вулкан при изригването му. 13, Деец на револю­ционното работническо движение в България, заги­нал к а т о партизанин от отряд „Антон Иванов" (1919—1943). 14. Безцветна течност, която се съ­стои от въглерод и водород. 15. Уред за усилване на електромагнитни вълни чрез индуцирано излъч­ване от атоми, йони и молекули. 16, Държава в Азия. 17. Римски император (39—81). 18. Бозай­ник от разреда хищници, миеща мечка, 19. Азиат¬ ско-кавказки струнен музикален инструмент. 25. Различно оцветената част на окото. 27. Град в САЩ. 33. Съдия на спортно състезание. 34. Хи­мически елемент. 36. Античен глинен съд за благо­вонно масло. 37. Движение във въздуха, летене. 38 Съвкупност от природни явления и форми, кои­то са резултат от химически процеси в области.

62

изградени от лесно разтворими във водата скали. 39. Съветски археолог (1884—1942). 40. Размекна¬ та почва. 41. Остров в Егейско море. 42. Приста­нищно съоръжение. 43. френска киноактриса. 44. Химически елемент, 45. Пръчка с тънък желе­зен бод за подкарване на добитък. 46. Тънък с т о ­манен нож за изстъргване на излишното мастило от печатната форма при дълбок печат. 47. Българ­ски геофизик, метеоролог (1897—1961), 49. Земе¬ мерски знак, който служи като изходна точка при измервания, нивелиране и при нанасяне на точки и линии от план на местността. 51 Шотландски на­роден танц. 52. Град в България, 53. Вид спорт, 56, Кръводарител. 57. Парично възнаграждение за книжовен труд или за квалифицирана услуга, 58. Голяма неотровна змия. 59. Изключително

ЛЕСНО ЛИ СЕ ПОДДАВАТЕ НА ВНУШЕНИЕ? 1. Човек, ако иска да бъде психически здрав, казва

един ваш приятел, не бива да слуша често тази ме­лодия. Думите му се отнасят до любимата ви ме­лодия. И вие:

— започвате да я слушате по-рядко — А — не му обръщате никакво внимание — Б — слушате си я, но започва да ви се струва, че

тя май наистина ви разстройва — В 2. Дневната светлина ви е необходима: — за да работите — Г — просто, за да знаете, че навънка е ден — Д — за да усещате, че съществувате — Е 3. С т а т и и т е , които се появяват във вестници­

те и списанията за някакви болести, четете: — понякога — А — ако болестта е за вас съвсем непозната — Б — редовно, като се опитвате да пренасяте на­

писаното върху себе си — В 4. Добре можете да работите: — в своята стая — Г — при всякакви условия — Д — само ако бюрото ви е съвсем подредено, така

както вие си го оставяте, и всички други неща са по местата си — Е

5. Стъпките в мрака: — не са ви приятни, пускате човека да мине пред

вас — А — не ви смущават — Б — струва ви се, че ви следват — В 6. Когато решите да си избирате специалност: •— ще разговаряте с различни хора за нея — Г — ще четете много за нея — Д — не ще смеете на никого да кажете, защото ще

ви е страх, че може да започне да ви разубеждава и да ви обърка — Е

7. Появилите се на стената точици и драскоти­ни:

— са повод да смените т а п е т и т е — А — не ги забелязвате — Б — очите ви често се спират на тях и ви се стру­

ва, че те образуват странни фигури — В

право върху известен вид стопанска дейност 63, Първата в света съветска вулканоложка. 64. Стъпала. 65. Малка спортна лодка с едно весло. 66. Архитектурен и художествен стил, който въз­никва във франция през XVIII в. 67. Дребна човеко­подобна маймуна. 69. Дъсчен капак за прозорец 70. Страна на правоъгълен триъгълник. 71. Зърно¬ чистачка, 72. Домашни животни. 73. Парагвайски чай. 74. Пристанищен град в Чили. 75. Съд за про­миване на фотографски снимки. 77. Група живот­ни или растения от един вид. 78. Малка рекичка. 79 Американски космонавт, 80. Борд на кораб. 81. Древноегипетски бог. 83. Марка български са­молети.

МЕТОДИ КЕРЕЛЕ308

8. Когато четете криминален роман: — просто се забавлявате от фабулата — Г — не се оставяте да бъдете подведени от ав­

тора — Д — никога не можете до края сами да се сетите,

кой е престъпникът — Е 9. Няколко пъти сънувате един и същ сън. И за­

почвате да си мислите: — сънувам, навярно защото си мисля за това —

А — сънищата са глупост — Б — сънищата са предсказание — В 10. Когато с т е станали жертва на внушение: — смеете се — Г — отбелязвате си го някъде в паметта — Д — изпитвате ужас или силно безпокойство — Е Отговорите са но стр. 61

ОТГОВОР НА КРЪСТОСЛОВИЦАТА ОТ БРОЙ 9

63

УРОК по КУЛИНАРНО ИЗКУСТВО

— Безобразие! Старши лейтенант Атанасов имаше твърде

малко стаж като следовател и затова все още т а ­ка емоционално реагираше на всяко произшествие. А случаят, макар и неприятен, бе доволно тривиа­лен.

Датчанка на средна Възраст дошла на почивка на Златни пясъци. Трябва да се е почувствувала малко самотна, защото след като пообиколила няколко заведения, отседнала в механа „Атлас" всред раз­нородна разноезична компания. Към полунощ си тръгнала с някакъв българин от същата компания, поне тя така си спомняла, който я зарязал насред пътя. А когато се прибрала в хотела, липсвало й колието.

— Излагаме се — не можеше да се успокои Ата­насов, докато Стрезов и кап. Петров, дошли по друга работа, си разменяха двусмислени погледи.

— Добре сложена жена с дълга бяла рокля и голе­ми обеци. Колкото до колието... ръчна изработка — каза Петров.

— Същата! — оживи се Атанасов. — Откъде я знаете? Да не би... — и изгледа с подозрение кап.-Петров.

— Имам алиби — засмя се Петров и посочи Стрезов. — вечеряхме 8 същото заведение. Тръг­нахме си в 23 часа и оставихме дамата в прекрасно настроение всред мъжко обкръжение и няколко бу­тилки евксиноградско вино.

Предната вечер, някъде към 22 часа и 30 мин, Стрезов и кап. Петров наистина се отбиха в меха­на „Атлас" да хапнат бобена чорба по манастирски. Настаниха се срещу голяма обща маса, фронтално на въпросната дама. Не можеше да не я забележат.

От лявата й страна седяха четирима немци, които пееха тиролски песни, а половин дузина млади мо­ряци непрекъснато я канеха на танци. От дясната й страна — сериозен мъж с представителна вън­шност, археолог по професия, прескочил за ден-два до морето. А че беше археолог, научиха съвсем слу­чайно, по повод бобената чорба по манастирски. В тази Връзка т о й разказал някаква предълга история с не особено благоприлично съдържание, която Стрезов и Петров не можаха да чуят до край, но която явно допаднала на датчанката, защото тя също поръчала бобена чорба. В най-общи линии дей­с т в и е т о се развиваше в манастир по времето на В т о р о т о българско царство и ставаше въпрос за това как и при какви обстоятелства за първи път била приготвена въпросната бобена чорба.

— Колкото до моряците, лесно могат да се о т ­крият — разсъждаваше гласно кап. Петров. — С ар­хеолога е по-трудно. Макар че той...

Искаше да каже, че археологът му се е сторил се­риозен човек, който би обърнал внимание на колие­т о , единствено ако имаше историческа стойност, но Стрезов го прекъсна:

— .... не е никакъв археолог! — Тогава какъв? — Най-обикновен мошеник и при това не особе­

но интелигентен. Стрезов се оказа прав. Откриха „археолога" под

чадърче на о т к р и т о пред хотел „Интернационал". Оказа се добър „познат" на местната милиция. Колкото до колието, т о й не отрече, че е в него. С. допълнението, че не го е откраднал, а му било подарено.

И все пак, питаше се по-късно кап. Петров, как Стрезов се досети, че не е археолог.

Наистина, как?

ЛОГИКАТА РЕШИ. СТЪПКИ В СНЕГА

Около пукнатините стъклото не се заскрежава, така че старецът е видял кой чука.

КОСМОС — научно-художествено списание за юноши. Издание на ЦК на Д К М С . Година XXV Бр. 10/1986 г.

Главен редактор СТЕфАН ДИЧЕВ

Зам.-гл. редактор д-р СВЕТОСЛАВ СЛАВЧЕВ; Отговорен секретар МАГДАЛЕНА ИСАЕВА. Редактори: ЛИДИЯ СИМЕОНОВА, инж. ЙОРДАН КОСТОВ, АЛЕКСАНДЪР ПЕЕВ,

Художник ГЕОРГИ ПЕНЧЕВ Техн. редактор СТЕФКА ДОЙЧИНОВА, Секретар: ЕМИЛИЯ САРАфОВА,Коректор: ПЕНКА НЕДКОВА

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ проф. д-р АНАСТАС ТОТЕВ — икономист, проф. ВЕЛИЗАР ВЕЛКОВ — историк, д-р ДИМИТЪР ПЕЕВ —

журналист, с т . н. с. канд. биол. науки Д И М О БОЖКОВ, ст. н. с. канд. т е х н . науки ЕМИЛ СТРАХИЛОВ, чл. кор. проф. КАЛЧО МАРКОВ — микробиолог, инж. НИКОЛА ЧУПАРОВ — машинен

инженер, д-р ПАВЕЛ БЪЧВАРОВ — лекар, проф. РАЗУМ АНДРЕЙЧИН — физик, ХРИСТО ТИЛЕВ — географ

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА: — София, бул. „Ленин" 47, IV етаж, тел. 44-14-74. Ръкописи не се връщат. Годишен абонамент 4,80. Цена на отделен брой 0,50лв. Дадена за печат на 20.IX1986 Излиза от печат 20.ХII.1986г.

формат 60x90/8. ПК „Георги Димитров" — София. Печатни коли 8. Тираж 147 000. Пор. 1511.

64

АЛЕКСАНДЪР СТЕПАНОВИЧ ПОПОВ (1859—1906)

ДМИТРИЙ ИВАНОВИЧ МЕНДЕЛЕЕВ (1834—1907)