Около скандалите в природен парк „Росенец“ и „Догансараите“ по Чер­но морието започнах да си задавам въпроси: На кого принадлежи това прекрасно творение? Кой е овластен да се грижи за него? Какво пра­ви той в това отношение?

Ясно е, че всичко във Вселе­ната принадлежи на Бога. По този въпрос няма спор, поне сред нас, християните. Освен това, когато Бог ни създава и ни поставя в Едемската гра­дина, наред с това Той ни дава заповед да се размножава­ме и да владеем над земята и всичко по нея (Бит. 1:28­31). Твърдо съм убеден, че отговор­ността за владеенето на земята днес е поверена на Църквата. За съжаление, в това отноше­ние ние сме оставили грижа­та на най­различни „зелени“ и какви ли не други природоза­щитни организации.

Какво казва Библията по въпроса за грижата за творението и нашата отго­ворност към света, в който живеем? Какво следва да бъде отношението ни към екологията?

От разказа за Сътворението вижда­ме, че Бог е създал Вселената като нещо добро (Бит. 1:10­25,31). А това може да направи единствено един добър Бог. С доброта и любов, с огромна грижа и топлота Той създа­ва всичко около нас. Не следва ли и ние на свой ред да показваме също­то отношение? Не следва ли и ние

да отразяваме личността на нашия Създател, като се гри­жим за света?

След като грехът влиза в чове­ка, а оттам и в света, творение­то започва да страда. С това страдание е заразено всичко. Земята получава проклятие: ще ражда тръни и бодили. Човекът няма вече с удоволствие да се труди, да я управлява и да я владее, а ще я обработва с пот на челото.

Неслучайно и ап. Павел пише в Римляни 8:22: „Цялото творе­ние заедно стене и страда в родилни мъки досега.“

Първият брой на вестник „Зорница“ излиза в Цариград на 2.I.1876 г.

Даде Ми се всяка власт на небето

и на земята.Матей 28:18Година 144 • август 2020 • брой 08 • 50 ст. • Най-старият български периодичен вестник

РЕДАКЦИОННА

В разгара на лятото много от нас, вероятно и вие, уважае-ми читатели, се наслаждаваме на своята отпуска на плажа или всред хладината и красотата на планинската природа. Но кено-вете от бира, нехайно захвърле-ни край пътя, пластмасовите опа-ковки, които плуват заедно с нас в морето, или кутията блажна боя, която намираме изоставе-на насред „девствена гора“, пов-дигат въпроси за нашата отго-ворност към Божието творение. Понякога се отправят упреци към политическите лидери, че не правят достатъчно за това, при-родата и чистотата ѝ да бъдат съхранени.

Това повдига и други въпроси, например: „Докъде се простира политическата отговорност и кое Бог е възложил на нашата човеш-ка (и гражданска) съвест?“; или винаги актуалния въпрос: „Как да реагираме като християни, когато смятаме, че властта не постъпва правилно?“

Дали обаче много повече от това, което предполагаме, не зависи от личния ни пример и от ценностите, в които възпита-ваме децата си? Или от методи-те, които използваме за тяхното образование? Или бихме заели фаталистична позиция, че нищо не зависи от нас, а житейските събития просто следват бого-установената цел и посока на историята?

Ако сте се питали всичко това, надяваме се в този брой на вест-ник Зорница, където ще може-те да прочетете за бл. Августин, Кристофър Док и Уилям Пен, да намерите своите отговори.

И не на последно място, ние се молим Бог да затвърди у всички ни убеждението, че Христовото благовестие е решение на всеки важен, екзистенциален въпрос –както преди, така и днес!

Пожелаваме ви приятно четене!

п-р Владимир ЖЕЛЕЗОВ

В Евангелието от Марк, 6 гл., 30­44 ст., намираме една сравнително позната исто­рия. В началото на тази шеста глава се казва, че Исус е изпратил Своите дванадесет уче­ници двама по двама, дал им е определена власт и задачи. След известно време те се връщат и Му разказват какво са направили. В този момент са уморени, изтощени.

Когато вижда колко са уморени, Исус кани учениците да отидат на уединено място, за да си починат. Там обаче вместо почивка ги чака цяло множество. Хората ги разпознават и започват да се стичат от населените мес­та наоколо.

Когато недостатъчното

се окажедостатъчно

Зорница се нуждае от финансова подкрепа. Бъдете съработници на най-стария български периодичен вестник. Бихте ли обмислили с молитва дали можете да бъдете наши дарители! Сметката ни в Пощенска банка е:

Българско евангелско дружество | IBAN: BG84 BPBI 7942 1021 9606 01 | BIC: BPBIBGSF

от п-р Станислав АЛЕКСИЕВ

Следва на 5 стр. .

Следва на 2 стр. .

„Росенец“, Бог и творението

от Ради АПОСТОЛОВ

За по­ясно схващане същината на предмета, върху който про­ся благосклонното внимание на четеца, трябва преди всичко да се каже точно какво ще се раз­бира с понятията „християнин“ и „светска власт“, а така също в какво отношение ще бъдат съпоставени тия две понятия, за да се види какво е било и как­во трябва да бъде поведение­то на християнина към светска­та власт. Тази е крайната цел на предмета ни.

Понятието „християнин“ ще включва не само отделната лич­ност, повярвала в Христа като единствен Спаси тел, а и ония сборни единици като семейства, хри стиян ско общество, църкви, дружества и др. „Светска власт“ ще обема властта вън от църквата,

вън от християнското общест во, в нейните прояви както в отдел­ната личност, така и в сборните единици, като общински, град­ски, окръжен съвети, админи­страцията във всичките и видове и прояви, съдилищата, минис­терствата, дори до върховни­те разпоредители на тая власт – царя и Народното събрание.

В Библията, която е единстве­ният меродавен закон за поведе­нието на християнина в този свят, недвусмислено и ясно е казано, че той е гостенин, стран­ник и пришелец на земята, че е чужд поданик, че неговото жителство е на небеса, където са неговите същински интереси.

Християнинъти светската власт

Следва на 3 стр. .

ИЗ АРХИВА НА ЗОРНИЦА

През последните години установихме практика да препечатваме материали от вестник Зорница

отпреди сто години. Предлагаме на вниманието ви няколко откъса от поредица статии на В. Чакалов

с общо заглавие „Християнинът и светската власт“, публикувани на 22, 29 юли и 24 август 1920 г.

Извадките подготви п-р Данаил Игнатов.

2

Това страдание се вижда навсякъ­де около нас. Но макар и земята да е проклета, наша е отговорността да се грижим и да я обработваме, да я кул­тивираме и да я пазим.

След като избавя народа Си от Египет, Бог ги въвежда в земя, „къде­то тече мляко и мед“ (Ерем. 32:33). В заповедите Си към тях Той благосла­вя земята, като им дава разпоредби кога да я обработват и кога да я оста­вят да си почине (Левит 25:3­4). На всяка седма година полетата и лозя­та трябва да бъдат оставени да отпо­чинат за следващите шест години работа върху почвата. Заветните вза­имоотношения между Бога и наро­да включват и Израилевата земя. Евреите е трябвало да се грижат за нея и тя се превръща в образец на Едемската градина.

Във времето на Новия завет нещата не само че не се променят, но и даже се разширяват като светоглед. Ако потърсим мнението на нашия Господ относно грижата за околната среда, Той би казал: „Погледнете нивите, вижте смокинята, врабчетата, цве­тята. Не са ли създадени от вашия небесен Отец? Той се грижи за тях. И вие правете същото.“

На Господ Исус е поверено цялото творение. В Колосяни 1:16­17 Павел пише: „Чрез Него и за Него бе създа­дено всичко, което е на небесата и на земята, видимото и невидимото, било престоли или господства, било началства или власти, всичко чрез Него бе създадено. Той е преди всич­ко и всичко чрез Него се сплотява.“

Спасителят не е дошъл единствено за евреите. В Неговия план са вклю­чени всички останали хора по лицето на земята. Павел допълва, че Бог „ни е открил тайната на волята Си спо­ред благоволението, което е положил в Себе Си, за да се приложи, кога­то се изпълнят времената, т.е. да се събере в Христос всичко – това, кое­то е небесно и земно“ (Ефес. 1:9­10). При Адам творението е пострадало, но сега в Христос получава пълно възстановяване.

В Господ Исус, като пръв плод (I Кор. 15:18­22), всичко се претворя ва в ново небе и нова земя. Чрез Въплъ­щението и Възкресението намере­нията на Бога за творението се връ­щат отново „на голямата сцена“. Бог започва да изкупва не само човека, а и всичко, в което го е заселил. Макар грехът да е донесъл смърт, то сега „погълната бе смъртта победоносно“ (I Кор. 15:54). Макар и грехът да е донесъл развала, разруха и разпад, Възкресението носи победа.

Възкресението на Христос изявява присъствието на Божието царство в света. То идва и ще бъде разкрито в пълнота при пришествието на Господ в новото творение. Ние очакваме това да се случи и сме уверени, че Бог няма да се забави (I Сол. 4:17­18). Новото творение ще дойде заедно с Него.

Какво да правим дотогава? Само да изпълняваме Великата заповед ли? Само да споделяме Благата вест, без да не ни интересува какво става около нас? Църквата винаги е била флаг ман на промените по света. Докато про­повядваме Благовестието, не би било лошо и да полагаме грижи за творе­нието. За целта можем да разработ­ваме различни социални проекти; да се грижим за собствения си двор (ако имаме такъв); да почистваме паркове и градини; да не замърсяваме; да се изправяме срещу разрушаването на Божието творение.

Църквата има глава: Господ Исус Христос. Щом като всичко е сътво­рено „чрез Него и за Него“, щом като един ден Той възнамерява да създаде ново небе и земя, няма ли да е хуба­во самите ние да не заравяме талан­та си в земята, а вместо това да го инвестираме за нещо полезно? Така благовестването ни ще блести в пъл­нота и недвусмислено ще показваме на всички, че сме чада на небесния Баща, Който дава слънцето Си и на праведните, и на неправедните.

Той не е спрял да се грижи за творе­нието Си, независимо че човекът е паднал под робството на греха. Нека и ние да постъпваме като Него! ◙

Следва от 1 стр. . от п-р Станислав АЛЕКСИЕВ

„Росенец“, Бог и творението

Когато една вечер Кристофър Док не се връща вкъщи от училище, раз­тревожени хора започват да го тър­сят. Накрая го откриват мъртъв, как­то бил коленичил за молитва. Това напълно отговаряло на неговия характер. Всяка вечер той се молел по списък за всеки от учени­ците си, като просел Господ да му прости, ако в нещо е онеправдал или прене­брегнал детето, а също да му помогне на следващия ден да се справя по­добре. Милият учител, чието все­кидневие било поделено от две менонитски училища в Пенсилвания, би потънал в пълно забвение днес. Обаче името му влиза в история­та на християнството отвъд океана поради един важен факт – Док е авторът на пър­вия учебник по педагогика, издаден в британските американски колонии.

Учителят­менонит по всяка веро­ятност е бил емигрант от Германия. Произведението му носи немското заглавие Schul Ordnung, което бук­вално означава „За реда в учили­ще“. Пътят на тази книга до първи­те ѝ читатели бил дълъг. Под ръко­водството на Кристофър Док се учел и синът на издателя Сауър от град Джърмантаун, щата Пенсилвания.

Сауър старши оценил високо добри­те резултати на Док спрямо него­вите ученици – и то чрез насърче­ние, мотивиране и мило отношение. Учителите по онова време разчитали изцяло на насаждането на страх и на бичуване на провинилите се.

От своя страна, Док целял детето да изгради харак­тер, най­вече по пътя на дискусия­та и убеждението. Той не отричал и ползата от наказанията, но мето­дите му били по­меки от типичните за епохата. Например, понякога той налагал на ученик, който ругаел и псувал, да свърши определена тежка работа или пък го поставял да седи сам на чин.

Впечатленият Сауър старши насто­ява Кристофър Док да напише книга, в която да разясни методите си. Учителят е готов с ръкописа около 1750 г., но не позволява той да бъде

публикуван в продължение на цели 20 години. Той не иска книгата да излезе от печат, докато е още жив – за да не си мисли някой, че се опит­ва „да си издигне паметник“. Все пак Док позволява на своя изда­тел да публикува по­кратки него­

ви статии. Сред тях особе­на известност придобиват

„Сто необходими прави­ла на поведение за деца­та“ и „Сто християнски правила за деца“. В край­на сметка порасналият Са уър младши, наследил бизнеса на баща си след смъртта му, действа решително и на 3 август 1770 г. публикува книгата

на своя учител. Така Schul Ordnung ста­

ва първата по рода си моно графия, излязла в

Америка. Към онзи момент няколко европейски педагози вече са издали подобни произведения.

Един от модерните подходи, кои­то Док въвежда в двете си училища, е учениците да обменят своите есе­та и сами да сравнят как се е спра­вил другият. Той отбелязвал високи­те постижения на учениците си, като им подарявал саморъчно направени рисунки с мастило, в стила на народ­ния жанр „фрактура“1. Призовавал и родителите да помагат – като награждават децата за успешната работа в училище с похвали, дребни пари и... пържени яйца. Признавал,

че „различните деца изискват разли­чен подход“, защото „порочността при младежта се проявява по твърде много начини“.

В чест на смирения Кристофър Док менонитите в Пенсилвания наимену­ват своето частно висше училище в град Лансдейл „Академия Док“. ◙

ПРЕЗ ТОЗИ МЕСЕЦ В ХРИСТИЯНСКАТА ИСТОРИЯПървата книга в Америка, посветена на педагогическите методи

по материали на:Christianity.com

превод с допълнения:Тодор ВЕЛЧЕВ

1 По едноименния калиграфски шрифт. Б.пр.

Кристофър Док се моли за учениците си; художник: Том Шенк

(източник: Shirleyshowalter.com)

Вляво:Фрактура от Кристофър Док (източник: Wikipedia)

В последно време хората, с които се срещам, поставят пред мен някои сериозни житейски въпроси.

Задавам си ги и аз:

▷ Кой съм аз? ▷ Защо съм на земята? ▷ Съществува ли Бог? Какво мисли

и прави Той за мен и моите близки? ▷ Как да се отнасям към Бога? ▷ Как да се отнасям към себе си и

към хората край мен? ▷ Възможно ли е наистина да живея

в задоволство и как?

Докато чета и препрочитам Библия­та, откривам, че подобни въпроси по един или по друг начин се задават и от библейските автори, а Божието слово им дава отговор. Питам се, възможно ли е да намеря начин да представя християнското учение по сбит и приемлив начин на хора, кои­то са далече от библейската истина? Мога ли да подредя и изложа после­дователно някои от тези отговори – и за себе си, и за тези, които искат да знаят нещо повече за моята вяра?

Всемогъщият Бог е сътворил земя­та с любов. Създал е и човека, за да общува с него. Бог постановява пред Адам и Ева граници за позво­лени и непозволени неща. Целта е те да могат да живеят в благоденствие. Те избират позицията на наруши­тел, което пък налага да се плати за извършения грях чрез проливане на кръвта на жертва. Следва дълга исто­рия на човечеството, изпълнена как­то с добри, така и с престъпни дела.

След време Бог, Който обича всич­ките Си земни деца, осъществява предвечния Си план за избавлението им от греховете им и от следствието на греха – смъртта.

Бог изпраща Своя Единороден Син да се роди от девица като бебе, да расте като дете и да живее сред хора­та като обикновен човек. В изпълне­ние на Неговата воля Исус Христос трябва да бъде разпнат на кръст като жертва за всички минали, настоящи и бъдещи грехове на човечеството. Неговата кръв се пролива за изкупле­ние за престъпленията на хората.

Възкресението на Исус дава въз­можност на всеки човек да приеме с вяра и покаяние Неговата жертва и

по този начин да получи възкресение и вечен живот. Покаянието означава осъзнаване на греховността, готов­ност за промяна и поемане на лична отговорност за собствения избор на мисли, думи и постъпки.

Примерът на Исус, Неговият начин на живот, думи и постъпки, създават вдъхновяващ модел за християните. Хората получават сили да водят изо­билен живот на земята и да се под­готвят за вечността, като под ръко­водството на Светия Дух се преда­ват на Божията воля. Това включва да се съобразяват с Божия мора­лен закон в мисли, думи и дела, като търсят духовна връзка с Бога чрез

молитва и чрез изследване и прила­гане на Библията. Бог обещава, че онези хора, които Го приемат и изпо­вядат, стават праведни, тоест очис­тени от греха в името на Исус. Той ги обявява за Божии деца и сънасле­дници с Исус, способни да приемат Неговите благословения като прош­ка, мир, радост, надежда, любов.

Тук се появява и един допълни­телен проблем. Падналият ангел Сатана всячески се старае да подвеж­да Божиите деца, като ги изпълва със

страхове и съмнения, с оплакване и непокорство. Бог обаче ги обича, бди над тях и използва сатанински­те капани, за да ги утвърждава и да ги прави смели и силни победители!

В Библията откриваме Божия изку­пителен план за човешката история чрез Исус Христос, който е пътят и животът за всеки, който Го след­ва; откриваме любовта, благодатта и обе ща нията на Бога за изобилен живот тук и сега, както и за спасение във вечността. Тези неща са дар от Бога за всеки човек, който лично ги приема с вяра.

Животът по примера на Исус обаче е възможен само с Божията помощ и

сила. Бог ги дава щедро, но иска да Му се доверяваме, да Го обичаме и да ценим себе си като Негови деца. Той очаква и ние, на свой ред, да про­щаваме и ценим всеки човек – дори и онези, които се отнасят враждебно с нас. Бог ни учи да не таим обида и гняв, а да прощаваме на враговете си, да ги благославяме и дори да им помагаме в нужда. Бог казва „не“ на омразата и насилието, а казва „да“ на любовта!

Още от детските си години все­ки от нас усвоява чувства и навици като завист, омраза, алчност, отмъс­тителност. Понякога се опитваме да оправим сами живота си и трупа­ме някакви житейски успехи, които впоследствие оставят горчив вкус. В други случаи не предприемаме нищо и не търсим промяна в себе си. Невежество и лъжи укриват истина­та за Бога, а Той желае да ни спаси и да ни научи да се обичаме, да си помагаме и да водим уравновесен живот с обновяване на ум, дух, душа и тяло.

Бог ни окуражава да инвестираме в здравето, силите, знанията и спо­собностите, с които ни е обдарил, за да добруваме. Иска да градим взаи­моотношения, изпълнени с любов, приемане и ласка навсякъде: у дома, в училище, в църквата, в болницата, на работното място. Приканва ни да се променяме с Неговото могъще­ство, за да бъдем достойни за вечния живот, който е подготвил за нас.

С вяра в Божията сила за промяна и с личните ни усилия можем да про­чистваме мислите, думите и постъп­ките си от себичност, самосъжале­ние, чувство за вина, недоволство, обвинения, мърморене и оплаквания, като не се съсредоточаваме върху липсите, а благодарим за това, което имаме. Бог се радва, когато успява­ме и когато сме здрави и дръзновени да следваме Исус – Пътят, Истината и Животът!

В заключение прилагам два стиха от Божието слово:

„Възлагай делата си на Господа и ще се утвърдят твоите намерения“ (Пр. 16:3).

„Насити ни рано с милостта Си, за да се радваме и веселим през всички­те си дни“ (Пс. 90:14).

◙

3

В търсене на истинатаза житейските въпроси

от Ива БАЛТОВА

Все пак той е в света и не знае кога ще бъде проводен в неговото истинско оте­чество, където няма ни плач, ни смърт, нито въздишки, понеже няма грях. [...]

Не подлежи на съмнение, че христия­нинът зависи от света, особено в насто­ящия строй на голяма демократичност. Светът не само упражнява влияние вър­ху християнина, но нещо повече. [...] Светската власт разчита на негово­то съдействие в упраж няването на тази власт за общо благо и християнинът не е в правото си да откаже това съдействие под предлог, че той е чужд поданик. [...]

От друга страна, християнинът упраж­нява грамадно влияние върху света. Неговите думи, дела, живот, неволно се възприемат, критикуват или отхвърлят. Никой не може да отрече влиянието на църквата върху света и косвено върху хората във властта. Аз съм уверен, че това влияние на християнина е в пра­ва зависимост от истинските и нормал­ните отношения на него към Бога. [...]

Безспорно, светската власт датира от появата на човека. Тя в Едемския рай е била слята с Божията власт. [...] Бого­държавието е първата форма на управа

в тоя свят, и това Богодържавие посте­пенно преминава в човешки ръце – чрез патриаршиите [властта на па три ар­си те, б.р.], чрез Мойсей, Исус Навин, чрез съдиите, царете, пророците дори до народовластието, което граничи с безвластието, ако мога така да се изра­зя, или с анархията. Всички тези фазиси на светска власт е преживял избраният Божий народ и ни е оставил много мате­риал, поучителен за всяко време. [...]

Ужасно се мамят ония, които са се нагърбили да въведат ред на тая земя, но без Христос. И тъй ние живеем в тоя фазис на човешкото развитие, кога­то както представителите на светската, така и ония на духовната власт еднакво твърдят, че не могат непосредствено да делят мегдан в управлението на света. Повечето от държавните владетели са номинални, формални християни, имат християнството като една народна фор­ма, която обличат когато е потребно да се харесат на масата, а пък представи­телите на официалната духовна власт

твърдя и поддържат, че християнство­то или църквата е кораб всред житей­ското море – света – и колкото по­мал­ко вода от морето има в кораба, толкова по­сигурно е пътуването и пристигане­то му на желаното пристанище. Вярно ли е във всяко отношение горното упо-добление на света и църквата? [...]

Задачата на християнството не се изчерпва само с подготвяне християни­на за бъдещия блажен живот. То прави от вярващия най­добрия и най­съзна­телния гражданин. [...]

Вярващи ят трябва да вземе крачка напред. Доскоро избирателното пра­во от упра жне нието на което зависи качеството на светската власт, беше право от частен ред. Сега това право вече е от публичен ред. До като добрите граждани се държат настрана от гласо­подаването, да не се чудим, че може да имаме народни избраници, които не са народни избраници, а натрапници.

Време е Българското евангелско бла-готворително дружество да подложи

на изучаване въпроса по какъв начин да се отдаде дължимото на светската власт: дали чрез указания коя партия да се подкрепи или чрез обособление в една партия или група, която да има свои представители в Народното събра­ние, а чрез него и в останалите подве­домствени учреждения.

Още по­належащо е да се съдейства, щото светата неделя да престане да е арена на партийни състезания, на пар­тийни борби и страсти. [...] Желателно е да се постави на разискване тоя въпрос от идния събор на Българското евангел­ско благотворително дружество и да се съсредоточат силите на българския гла­соподавател евангелист било в една пар­тия или в различни партии, но с опреде­лена листа, дето да влизат негови пред­ставители. Независимо от това, да се възбуди въпросът за изменение на чле­нове 126 и 148 от Избирателния закон, за да се освободи Господният ден, като се обоснове най­обстоятелствено и убе­дително грамадната загуба на народа от съществуващия ред.

Това ще внесе едно отрезвление в народа. ◙

ИЗ АРХИВА НА ЗОРНИЦАХристиянинъти светската власт

Следва от 1 стр. .

4

Каква бе реакцията ви, когато научихте, че ще бъдете награден с „Оскар“?Дойде като пълна изненада, защо­

то съм едва вторият партитурен автор, който получава тази награ­да. Една вечер получих телефон­но обаждане точно преди лягане. Чух някой да казва: „Бонджорно“ със силен американски акцент от другата страна на телефона и вед­нага разбрах всичко. Въпреки че са ме номинирали пет пъти, досега не бях получавал „Оскар“. Преди всичко, искам да благода­

ря за тази награда на моята съпруга Мария за нейното търпение.

Кои творби представихте в САЩ, когато получихте наградата? Бил съм в Америка десети­

на пъти. През 2007 г. дири­жирах приветствен концерт в централата на ООН за новия генерален секретар Бан Ки­ Мун. Представих обичайния си репертоар от филмова композиция, както и хорова­та симфония Voci dal Silenzio („Гласове от тишината“). Тя отдава дължимото на жертви­те както от 11 септември, така и от всички терористични атаки по света. Следващата вечер имах още един концерт в музикалната зала „Радио Сити“. Във връзка с това съби­тие от Музея за модерно изку­ство направиха ретроспекция на някои от филмите, за които съм композирал музика.

Как станахте музикант и кое ви подтикна да компози-рате филмова музика? Роден съм в дом на музикан­

ти. Баща ми бе тромпе тист. От него обикнах този инстру­мент. На 10­годишна възраст записах курсове по тромпет в консерваторията „Санта Чечилия“. Един от учителите ми, Роберто

Кагиано, видя потенциала ми и предложи да следвам компо­зиране. Самият той ми даваше

уроци по принципи на хармония­та. Така само за шест месеца изка­рах четири годишен курс. Маестро Кагиано беше толкова доволен от постижения та ми, че се хвале­ше пред колегите си с компози­циите ми. Настоятелно ме моле­ше да продължавам да компози­рам. След като изкарах диплома по тромпет, започнах да уча компози­ране с Карло Джорджо Гарофало и Антонио Фердинанди. Бях на път да стана концертен

композитор, но скоро осъзнах, че тази професия въобще не е обезпе­чена. И така, между другото, започ­нах да оркестрирам и аранжирам за някои звукозаписни компании, как­то и за радиото и телевизията.

Скоро името ми започна да цир­кулира в шоубизнеса. През 1961 г. режисьорът Лучано Салсе ме пока­ни да композирам музика за него­вия филм Федерале и така започна

връзката ми с киното. Тази връзка ми е дала огромно удовлетворение.

Английският драматург Джордж Лило казва: „Няма друга страст в човешката душа, освен тази, която намира следи в музиката.“ Съгласен ли сте? Макар да разбирам сантиментал­

ността на Лило, не съм сигурен дали всички въпроси на човешка­та душа могат да намерят отговор именно в музиката. Нашата душа е нещо неуловимо и абстракт­но. Неслучайно музиката също е абстрактна концепция. Въпреки това светът на звуците е

свят в себе си – също като небесата и морските дълбини. Мога да прие­

ма, че има определена анало­гия между човешката душа и музикалните звуци в абстрак­тен смисъл, но не смятам, че това взаимоотношение е основополагащо. Много хора могат да изпитват дълбоки чувства, без да бъдат по ника­къв начин музикални.

Според вас музиката може ли да предизвиква страх, спокойствие, размисъл? Музиката сама по себе си

не представлява всички тези чувства, понеже е съчетание от звуци, което е външно за нас и което не определя фун­даментално нашата духов­на деятелност. Нашето „аз“ е тълкувателят на музиката и звуците. По мое мнение това тълкуване е винаги субек­тивно. Вие може да тълкува­те определено произведение по един начин, а аз – по друг. Разликата в тълкуването пра­ви музиката неабсолют. Това е красотата на музиката:

всеки може да слуша един и същ музикален откъс и да

получи напълно различна сетив­ност в сравнение с останалите.

Композитор сте на 570 партитури за художествени, телевизионни и

документални филми. Всичките ли ви носят удовлетворение? Не всички, но в киното невинаги

може да избираш какво да правиш. Преди всичко, важни са човешките отношения. Фактът, че режисьор­ът, който ми се обажда, е приятел, който се нуждае от помощ, е дос­татъчен да ме накара да дам най­доброто от себе си. Има и друго. Когато твори музика

за филм, композиторът вижда само незавършена версия. Не може да си изгради пълна представа, понеже творбата е в развитие. Той борави само с общия сюжет и с куп непод­редени сцени. Работата му се осно­вава само върху инструкциите на режисьора и на разбирателството помежду им.

Кога започва творческият про-цес за партитурния автор?Започва основно след филмиране­

то, въпреки че композиторът би могъл да започне и по­рано, ако се е запознал с черновата на сцена­рия. Но принципно партитурата на саундтрака се съставя след засне­мането и след редакцията, но пре­ди подредбата.

Композиторът Адолф Дойч срав-нява труда на партитурния автор с тази на гробаря, понеже „и два-мата могат да подобрят състоя-нието на трупа, но едва ли могат да го върнат към живот“. Това точна дефиниция ли е на работа-та ви?Композиторът може „да облече“

филма добре, но не може да го въз­роди. Това твърдение по­скоро е вярно и остроумно, понеже музи­ката никога не е по­добра от фил­ма, който придружава. Те споде­лят една участ. Добрият компози­тор определено може да разкраси филма, но не може от лош филм да направи добър.

През 1980 г. казахте, че смятате да спрете да правите музика за филми и да се концентрирате вър-ху композиране на музика, която се ръководи от вътрешните ви нужди. Какво имахте предвид? Исках да отдам цялото си внима­

ние на концертна музика. Все още не съм спазил това обещание, което правя на всеки десет години, веро­ятно защото киното ми дава огро­мно удовлетворение. Макар да не съм спрял да творя музика за кино­то, аз силно ограничих това, а от 1980 г. отделям доста повече време за концертна музика.

Как бихте дефинирали Бога? Това не е лесен въпрос. Тайната

на Божието присъствие е нещо, което се намира отвъд граници­те на нашето разбиране. Бог е вър­ховно съществуващ, Създателят на Вселената. Знаем, че Неговият Син е дошъл на земята, за да ни изку­пи. Обръщаме се към Него и кога­то сме в беда, и когато не сме. За мен вярата в Него е изключител­но важна, защото без нея нямаш вътрешен компас, който да ръково­ди съществуване ти.

Бог и аз: Енио Мориконе

ИНТЕРВЮ

Италианският композитор и диригент Енио Мориконе е автор на музиката за повече от 570 филма. Роден е в Рим на 10 ноември 1928 г. Завършва тромпет, композиране и хорова музика и хорово дирижиране в консерваторията на Национална академия „Санта Чечилия“ под ръко-водството на Гофредо Петраси. Пише филмова музика от 1955 г., като си сътрудничи с режисьорите

Серджо Леоне и Бернардо Бертолучи. За Леоне композира музика за т.нар. „спагети уестърни“, а междувременно твори и класическа музика. Работи с някои от най-известните продуценти и режисьори. Пет пъти получава номинация за „Оскар“ (1979, 1986, 1987, 2001, 2007 г.), но едва през 2007 г. го удостояват с наградата: за цялостно творчество. През декември 2013 г. Нов български университет (София) му връчва звание „почетен доктор“. Енио Мориконе си отиде от този свят на 6 юли 2020 г., на 91 г. Със съпругата си Мария имат четири деца.Интервюто е препечатано от сп. Месинджър. Автор: Марио Конте.Превод: Георги Боев.

▷▷

5

Какво изпитвате, когато посеща-вате църква? Винаги съм имал духовна връз­

ка с Бога, но през последните годи­ни станах доста по­внимателен към духовния си живот. Не знам защо, но усещам, че е правил­но. Моля се и се причастявам все­ки ден. Отивам на църква в седем часа сутринта, но не отивам често

на изповед, понеже нямам намере­ние да върша лоши неща. Ходя на църква, защото усещам, че дължа посвещение на Божественото при­съствие там.

Св. Антоний е сред най-обичани-те светци по земята. Какво озна-чава той за вас? От детски години си спомням колко

отдадени му бяха майка ми и баба ми. Имаха книгата Вестителят от Падуа и редовно ми четяха за чуде­сата на св. Антоний. Трудно ми бе да повярвам, че е извършил всич­ки чудеса, които се описват в жити­ето му. При все това обаче слушах доста внимателно и някои от оне­зи разкази са се запечатали в съзна­нието ми.

Какво мислите за музиката, коя-то се пее в църквата тези дни? Преди няколко дни бях в „Санта

Мария дели Анджели“ – църква, проектирана от Микеланджело. Млади хора отслужваха меса с китари. Пееха сравнително добре, но песните им бяха доста отчай­ващи. Беше невероятно, все едно сме се върнали във времената пре­ди Тридентския събор, когато хора­та са поставяли текста на химни­те в популярни мелодии, а в духов­ната музика са използвали груби и неприятни думи. Сякаш сме се върнали към онова състояние и нищо не се прави да се подобри ситуацията.

След Втория ватикански събор Католическата църква изостави грегорианското песнопение, което е било от изключителна историче­ска ценност в музикално отноше­ние. Не мога да разбера защо и това ме измъчва и притеснява. Разбирам защо месите се правят на различни езици, но никога няма да разбера изоставянето на латинските химни и грегорианската музика.

Вие сте зает човек. Как из карвате свободното си време? Обичам да играя шахмат. Редовно

заучавам нови и по­добри страте­гии. Вярвате или не, въпреки въз­растта ми мечтая да стана световен шампион по шахмат.

Кои са любимите ви ястия? По отношение на храненето по­

скоро съм традиционалист. Вку со­вете ми са преди всичко италиан­ски. Едно от любимите ми ястия са спагети с пресен доматен сос и под­правки, босилек, настърган парме­зан и сирене.

◙

(снимки: Wikipedia)

Когато вижда насъбралата се тълпа, Исус „се смили над тях... и започна да ги поучава“ (34 ст.). А учениците, уморени и изтощени, стоят някъде настрани и чакат.

В един момент явно и на тях започ­ват „да им стържат“ коремите. Това ги подсеща и се оглеждат. В същата история, разказана от Матей, четем, че от присъстващите само мъжете са пет хиляди души (Мат. 14:21). Колко още са жените и децата, само Бог знае. С напредването на деня цялото това събрание все повече огладнява, а наблизо няма нищо. Освен всичко, виждаме, че самите ученици са вече уморени. Затова в един момент прос­то отиват при Исус и Му казват да разпусне тълпата.

Дотук всичко изглежда логично и някак предвидимо. Но идва момен­тът на изненадата. Вместо да пос­луша съвета им, Исус им повелява самите те да дадат на хората да ядат.

Учениците са слисани! Тук трябва сериозно ядене. Дори и за двеста динария (каквито те нямат) хляб да купят, пак няма да е достатъчно. В Евангелието на Йоан е добавено, че би стигнало колкото да хапне всеки по малко (Йоан 6:7).

Двеста динария е заплатата на един работник за почти седем месеца. Сериозна сума! Учениците са наяс­но каква е нуждата, наясно са и как­во е необходимо, за да се посрещне тя. И са съвсем наясно какво те могат да направят: нищо. Затова, предлагат те, нека се разпусне тълпата и всеки да се оправя сам.

На това отново Исус отговаря с въпрос. Не може да нямат абсолютно нищо. Колко хляб имат? Учениците дават отговор: пет хляба и две риби. Отново, в Евангелието от Йоан се каз­ва, че това е било закуската на някак­во момченце (Йоан 6:9). Количество, което не би стигнало дори само на тяхната малка група. Изобщо не може и дума да става за целия народ, струпал се по огромното възвише­ние. С други думи, учениците въз­разяват пред Исус: „Как всъщност очакваш ние да им дадем?!“

На мен би ми било неудобно да занеса пет хлебчета и две рибки пред Исус, защото е абсурдно малко,

нищожно в сравнение с нуждата. В много ситуации ние сме наясно с нуждата, която виждаме пред себе си. Знаем какво е необходимо за посрещането ѝ, знаем и ние с как­во разполагаме. И сме наясно, че е недостатъчно.

Тук обаче е върховият момент в това събитие. Оттук нататък следва развръзката. Удобно­неудобно, носят при Исус каквото имат. Той благо­славя онова, което занасят пред Него – колкото и смешно недостатъчно да е. Благославя го и то изведнъж се оказва достатъчно. Никой от четири­мата евангелисти не казва как точно храната „се умножава“.

Какво за нас днес може да са наши­те пет хляба и две риби? Добре зна­ем, че около нас има нужди. В църк­вата ни, в семейството ни, в личния ни живот. Имаме ясна представа как­во е необходимо, за да се посрещне конкретната нужда. И имаме пред­става с какво разполагаме ние, а то е крайно недостатъчно.

За нас липсата на определен ресурс (от какъвто и да е характер), също както и за учениците, може да изглеж­да огромна. Но призивът на Христос е обърнат като огледало и към нас: „Господи, има такава и такава нужда!“ – „Идете и вие помогнете.“

Нека занесем пред Исус всичко, кое­то имаме; всичко, на което сме спо­собни, колкото и незначително да е. Той има силата да го преумножи и да снабди. И така, ние донасяме плахо пред Него, макар и да не разбираме докрай как точно ще свърши рабо­та. Донасяме своите слаби усилия, донасяме своите скромни дарения,

донасяме своите немощни молитви... И ги оставяме пред Него. На фона на нуждата те са нищо.

Но тогава Исус ги благославя. А онова, което сме оставили пред Него (ние пак не разбираме как точно), някак успява да покрие нуждата. И не само, но то стига, свършва работа, че даже и остатъци има. С Христовото благословение малкото става много, недостатъчното става достатъчно. С Неговото благословение пет хляба и две риби стават достатъчни за огро­мно множество хора.

Без Неговото благословение те биха си останали пет хляба и две риби. Без Неговото благословение и наши­те ресурси биха си останали мал­ки, недостатъчни, абсурдни. Именно Неговото благословение е онова, което покрива нуждата.

Необходимо е да сме готови да донесем пред Христос каквото има­ме, да го предоставим, колкото и да смятаме, че няма да свърши работа. Когато го дадем на Бога, Той го бла­гославя по Своя начин (не разбираме как точно), а резултатът е поразите­лен: То не само стига, но дори и оста­ва. Исус е Този, Който ще благосло­ви. Исус е Този, Който е способен да преумножи.

Нека в заключение си припомним думите на ап. Павел: „Намирам удо­волствие в немощи, в укори, в гоне­ния, в притеснения за Христос; защо­то когато съм немощен, тогава съм силен“ (II Кор. 12:10). ◙

Следва от 1 стр. .

от Ради АПОСТОЛОВ

Ради Апостолов е завършил богословие в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. От 2011 г. е из пъл ни телен директор на Българско библейско дружество. През февруари 2020 г. официално поема амвона на Християнска баптистка църква в кв. Младост, София, а ръкополагането му предстои в съвсем скоро време.

Хобито му е да свири в музикална група. Със съпругата си Пламена имат син на 9 години и още едно дете на път.

Когато недостатъчното

се окаже достатъчно

▷▷

6

На 24 август 410 г. град Рим, някога господар на цялото Средиземноморие, пада пред Аларик и неговата армия вестготи. Някой e отворил вратите на града. Средновековният историк Проко пий казва, че са били роби, които Аларик измамно дава като приятелски дар на сенаторите, или слугите на жена­аристократка, които не желаели повече да пона­сят римския гнет.

Бежанците от погрома се пръскат по целия средиземноморски свят. В Палестина Йероним разказва за доскоро високопоставена жена, която сега била готова да рабо­ти цял ден за къшей хляб. „Гласът засяда в гърлото ми – пише той. – И докато диктувам, гърдите ми се раздират от хлипове. Градът, който беше покорил целия свят, е покорен.“

Разграбването на Рим донася стра­дания както на езичниците, така и на християните. Някои вярващи жени са изнасилени и се самоубиват от срам, следвайки примера на известната Лукреция. Други бягат в чужди земи,

където езичниците им се присмиват, понеже не са имали достатъчно сме­лост да сложат край на живота си и техният бог не е достатъчно силен, за да ги опази от позора.

Защо християните понасят страда­ния при падането на Рим? Според Библията Бог би пощадил Содом дори и в него да се намерят само десет пра­ведници. И все пак градът, който е най­големият християнски център на света, не е пощаден.

Мнозина поставят този въпрос на християнския мислител Августин от Хипон. Завършването на цялостния, пространен отговор му отнема пове­че от десетилетие, но когато през 426 г.

се появява, книгата За Божия град (Dē cīvitāte Deī contrā pāgānōs) става един от класическите тексто­ве на християнската литература.

Съчинението За Божия град може да се определи като първата „съвременна“ история. То предла­га описание на световната исто­рия с телеологично обяснение (т.е. обяснение, показващо че събития­та имат „цел“ или посока).

Августин отхвърля твърденията на езичниците, че разрушението на Рим се е случило, понеже хора­та са изоставили старите богове и

са се обърнали към чуждия Христос. Езическите божества не само че не могат да защитят своето поклонение и падат пред Христос, но и са водели хората към нечувано морално падение.

Нещо повече, дори при разрушава­нето на Рим убежища за хората стават

именно християнските църкви, а не езическите храмове. (Вестготите са били ариани и са се въздържали от прекомерно оскверняване на църкви.) Що се отнася до християните, Бог никога не им е обещавал лек и удо­бен живот, така че не би трябвало те да възприемат страданията като нещо странно и необяснимо.

За разлика от много свои съвременни­ци Августин всъщност не смята пада­нето на град Рим за особено важно. Зад това събитие той съзира една доста по­значима и древна война: битката меж­ду Божия град и земния град – две реал­ности, които вървят рамо до рамо през историята, но чиято вечна съдба ще бъде диаметрално противоположна.

Съчинението За Божия град все още не е изцяло преведено на български език. Налични са единствено книги 1­5 в два тома, публикувани от издателство „Захари Стоянов“ съответно през 2005 и 2008 г. ◙

Обръщeнието на Августин; худ. Фра Анджелико(източник: Wheaton.edu)

ПРЕЗ ТОЗИ МЕСЕЦ В ХРИСТИЯНСКАТА ИСТОРИЯ

Христос донася най­хуманното учение за мир и разбирателство, за простителност и любов. Той казва: „Ако те удари някой по дясната буза, обърни му и другата.“ С това Той ни учи да не сме отмъс­тителни, а да отстъпваме на околните, когато ни засегнат. Старият завет учи на справедливост до степен на отмъщение: „Око за око, зъб за зъб.“ Но Христос проповядва мир и любов. Той донася зако­на за любовта. Учи ни, че не бива да отмъщаваме, че не трябва да искаме на всяка цена да си разчис­тим сметките с човека, който ни е сто­рил зло. Но да се издигнем, да се възви­сим над него. Това става, като му прос­тим. Нещо повече, Исус не само отменя закона „око за око и зъб за зъб“, но и казва: „Не се противете на злия човек; но ако те удари някой по дясната буза, обърни му и другата“ (Мат. 5:38­39).

Някои смятат, че това е безхарактерност и мало­душие, но всъщност е възвисяване. То е издигане над дребнавото. Това значи: „Не отвръщай на гру­биянина, иначе ще станеш като него. Затова прос­ти и забрави.“ Но е и нещо повече. То е да покажеш на другия, че в живота освен зло и отмъстителност съществуват любов и простителност. Това е урок, който може силно да въздейства върху виновния и той да се замисли и покае.

Когато Исус е арестуван в Синедриона, „един от служителите... удари плесница на Исус“. Как постъпва тогава Исус? Защо не обръща друга­та буза, а вместо това го пита: „Защо ме биеш?“ (Йоан 18:23). Исус не противоречи ли сам на Себе Си? Сякаш има противоречие между думи и дела!

Тук става дума за авторитета не на човека Исус, а на Божия Син. Арестуват Го с обвинение, че „се прави“ на Бог, и ако си премълчи, значи че е съгласен с твър­дението и отношението им. Исус търпеливо понася плесницата. Той не отвръща с грубост, нито прибяг­ва до някакво божествено чудо, за да се докаже.

В същото време Той иска да изобличи служителя, който Го съди, че не спазва закона. Всъщност пър­восвещеникът, който претендира, че спазва закона, го нарушава, като несправедливо Му удря плес­ница. Освен това според закона затворник, който

все още не е осъден, не се бие. А Исус в нищо не е нарушил закона. Тогава защо Го бият? Целта на Исус е да покаже, че Го съдят, че е нарушил закона, а всъщност самите те нарушават закона: „Ако съм казал нещо зло, посочи злото, но ако е добро, защо ме биеш?“ (Йоан 18:23), пита Исус.

От друга страна, Исус ни показва, че правило­то „да обърнеш и другата буза“ не бива да се взема буквално. То не е абсолютно задължително. За вся­ка ситуация е нужна мъдрост. Трябва да се водим от разума, а не от чувствата, както прави Исус.

В Деяния на апостолите 16 глава има подобна ситуация. В резултат на проповедта на Павел и Сила в град Филипи повярват група хора. Подбудени от народа, „градските съдии им разкъсаха дрехите и заповядаха да ги бият с тояги. И като ги биха мно­го, хвърлиха ги в тъмница“ (Деян. 16:22­23). На сутринта съдиите нареждат на тъмничаря да ги пусне, но апостол Павел не пожелава така тихомъл­ком да ги освободят. Той протестира: „Биха ни пуб­лично, без да сме били осъдени – нас, които сме римляни, и ни хвърлиха в тъмница. А сега тайно ли ни извеждат? Така не става; но те нека дойдат и ни изведат“ (Деян. 16:37). Като чуват това, градски­те съдии от страх „дойдоха и ги помолиха да бъдат снизходителни, и като ги изведоха, поканиха ги да си отидат от града“ (Деян. 16:39).

Защо апостол Павел не отстъпва? Защо мирно и тихо не си отива, а настоява градските съдии да ги пуснат? Нали самият Павел ни учи да отстъпваме и да живеем в мир и разбирателство с всички? Той пише на коринтяните: „Защо по­добре не оставате онеправдани? Защо по­добре да не бъдете ограбе­ни?“ (I Кор. 6:7).

Първо, апостол Павел не се страхува от страдания. Целта му не е да ги избегне и затова той не казва, че е римлянин, преди да бъдат бити.

Второ, той протестира, защото го наказват в качеството му на християнин. Настоява отношение­то към християните да е по­справедливо. Факт е, че те са малтретирани като Христови благовестите­ли. Именно затова искат да бъдат реабилитрани, т.е. правата им на християни да бъдат защитени.

Съдиите нарушават закона, като ги затварят и бият без съд. А когато разбират, че са римляни, тихомъл­ком променят отношението си. Поради това апос­тол Павел е подбуден не от лична обида и неправ­да, а от несправедливото отношение към тях като християни. Павел се стреми не към почести, а към справедливост – и то не толкова за себе си лично, а за благовестителите и за Христовото дело.

Както за много други неща, така и за отстъпчивост­та е нужна мъдрост. Не трябва буквално при всяко

недоразумение сляпо да се отстъпва. Отстъпчивост означава да се откажеш от дадено нещо в полза на другиго. Важно е дали твоето решение да се отка­жеш ще допринесе полза или вреда на другия човек. Има случаи, при които важи правилото от Притчи 25:26: „Праведният, който отстъпва пред нечес­тивия, е като мътен извор и развален източник.“ С други думи, ако отстъпваме от принципите си пред нечестиви хора, ние съгрешаваме. Тоест ставаме като мътен и развален извор, чиято вода вече не става за пиене, а е заразна за хората. Вижте също Притчи 28:4: „Които отстъпват от закона, хвалят нечестиви­те, а които пазят закона, се противят на тях.“

Този стих категорично казва, че отстъпките тряб­ва да имат граници. Не може да отстъпваш на човек за нещо, което нарушава принципите и основите на вярата. Законът осъжда нечестивите. А наруша­ването на закона е грях и ние следва да се противо­поставяме на греха.

Силен е контрастът между следните два последо­вателни стиха в Притчи 26 глава: „Не отговаряй на безумния според безумието му, да не би да станеш и ти подобен на него“ (4 ст.) и „Отговаряй на безумния според безумието му, да не би да се има за мъдър в очите си“ (5 ст.). Тези два стиха показват, че неви­наги трябва да постъпваме по един и същи начин. Много фактори имат значение: каква е ситуация­

та, за какво става дума и пр. Ако някой хули, ние няма да хулим като него. Ако се хвали, не е нужно да се хвалим повече от него. Ако казва лъжа, а ние не можем да му докажем, че не е истина, безсмис­лено е да спорим. Изобщо не е нужно да падаме на нивото на неразумните.

При други случаи обаче мъдрият човек трябва да използва мъдростта си и да му направи забележка. Особено ако с мълчанието си дава основание на глупавия да се мисли за прав или да смята, че ти си слаб, страхлив или невежа. Тогава следва да му се отговори, като отговорът невинаги трябва е словесен. Може да бъде реак­ция: с държание, с израз. За всеки случай трябва да търсим мъдрост от Бога, а не слепешком, без да разсъждаваме, буквално „да предлагаме бузата си“ или да придружаваме глупавия в неговия път.

Словото съветва: „Ако е възможно, доколкото зави­си от вас, живейте в мир с всички хора“ (Рим. 12:18). С други думи, не всичко зависи от нас, но ние трябва да полагаме усилия да живеем в мир с всички, без да отстъпваме на всяка цена. Да не е за сметка на наша­та съвест, нито на библейските принципи.

Ще ни трябва много мъдрост. „Мъдростта, коя­то идва отгоре, първо е чиста, после миролюбива, ненатрапчива, отстъпчива, пълна с милосърдие и добрини, безпристрастна и искрена“ (Яков 3:17). За да не прекалим в отстъпчивост или от страх да не злоупотребим с нашата отстъпчивост, е нужен баланс. За да постигнем този баланс, е нужна тази мъдрост, която описва Яков. А тя идва отгоре.

Нека винаги, при всички обстоятелства, да търсим мъдрост свише! ◙

Отстъпчивостот Цвете КУЛИЧЕВА

ЗА ВАС,ЖЕНИ

по материали на:Christianity.com

превод с допълнения:Радостин МАРЧЕВ

Падането на Рим и появата на християнска класика

„АКО ТЕ УДАРИ НЯКОЙ ПО ДЯСНАТА БУЗА, ОБЪРНИ МУ И ДРУГАТА“

Матей 5:39

7

Преди да говорим за ереста на бого­милите, трябва да кажа ясно: Това учение няма никакви допирни точки с протестантството и неговите въз­гледи. Правя това предупреждение към читателите, защото когато пре­подавах „История на българското християнство“ във Висшия евангел­ски богословски институт, студенти­те бяха силно впечатлени от теории­те и позициите на богомилите и някои даже споделиха, че според тях това е някакво предреформаторско течение в християнството, предвестник на протестантството. Не, богомилство­то е ерес, която няма никаква връзка с учението на която и да е християнска деноминация.

Както се знае от полемичното съчи­нение Против богомилите на старо­българския презвитер Козма (X в.), богомилите се появяват в България по време на управлението на цар Петър (927­969 г.), а баща на учение­то бил някой си поп Богомил. Науката гадае от къде е бил този свещеник, къде първо са се появили богомили­те. Някои косвени данни ни подсказ­ват отговорите, колкото и дискусион­ни и хипотетични да са те. Безспорно, Богомил е бил начетен човек в облас­тта на християнската ортодоксална догматика. Не знаем колко задълбо­чено я е познавал, но без съмнение той е имал съприкосновение с павли-кянството и масалианството, две по­ранни еретични учения, от кои­то богомилството заема ред положе­ния. Самите последователи най­веро­ятно са гравитирали в един момент

около Преслав, защото стават извест­ни в двора, а цар Петър търси помощ от патриарх Теофилакт,1 искайки той да му разясни що за учение е това. По­късно, като центрове на бого­милството се оформят някои места в Тракия и югозападните български земи (дн. Северна Македония), а през XIII­XIV в. богомили се появяват в Търново.

Богомилското учение е дуалистич­но. То обяснява света и човека като теза и антитеза, като добро и зло. Тази опростена форма на проповядване на християнството, ако изобщо тук може да става дума за християнство, е лес­но разбираема и близка до житейска­та практика на индивида и социална­та група, защото на човек му е по­лес­но да обяснява битието си през прости формули и разбираеми твърдения. В началото стоял добрият Бог, вярвали богомилите, създател на Вселената и ангелите, начело на които стоял един ангел, също така първоначално добър и съвършен, наречен от богомили­те Самаил или пък Сатанаил. Той в един момент се възгордял и решил да измести Бога, но тъй като това било невъзможно, планът му пред­виждал да привлече ангели и да съз­даде свое царство. Разгневен, Бог го хвърлил на земята, където този наче­нал градежа на земното си царство, но с Божие позволение. Богомилите не са крайни дуалисти и според спо­разумението между Бог и Сатанаил, това царство няма да продължи вечно и в един момент ще бъде върнато на Бога. Всичко на Земята било сътворе­но от Сатанаил, а венец на творчест­вото му били мъжът и жената, напра­вени от глина, в която влезли два анге­ла, но душата на човека вдъхнал Бог. Така всичко земно станало дело на

падналия ангел, т.е. на злото, но душа­та на човека била от Бога. Цялата тази „приказка“ ни е разказана от т.нар. Тайна книга на богомилите, в коя­то основен герой е евангелист Йоан, с когото Христос води диалог, раз­криващ теорията на ереста. При така­ва концепция за света и човека, нищо чудно, че богомилите отричали всич­ко земно, което църквата направила, защото и тя, както учението ѝ, била институция, създадена от хората и съответно била дело на дявола.

Богомилите не признавали Стария завет, ученията на Отците, решенията на съборите, храмовете. Тайнствата били отхвърлени (признавали само изповедта), както и иконите, кръста и мощите. Така също, за тях духовен­ството и монашеството били покваре­ни и покварявали хората. Признавали единствено Новия завет, и то основ­но Евангелието на Йоан и молитва­та „Отче наш“, и се ръководели по свои книги и свой ред в църквата си. Всичко във видимия свят също било отричано, както и битовите навици на човека – до степен, че отричали труда, защото е служене на дявола, и не при­емали християнския брак. Христос те признавали като богочовек, пратен на земята да оправи нещата, но пора­ди покварата на хората – предаден на смърт. Смъртта му обаче не била действителна, а привидна. Едва при повторното си идване, при Второто пришествие, Той ще изгони Сатанаил от земята и Бог ще си върне човека.

Както богомилските обяснения на света и човека били опростени, изгра­дени по една вътрешна свързваща ги логика, морал и етика и затворе­ни в самостоен културен кръг, едно­временно ограничен от официалния християнски догмат, но и черпещ от

него своите аргументи, така неслож­на била и организацията им, в която мистицизмът и отричането на дру­гия църковен ред налагали отпечатък върху йерархичността. „Съвършени“, „вярващи“ и „слушатели“ изграждали богомилската община, като следва да отбележим техния църковен ред, кой­то поставял начело на социалната им организация абсолютния авторитет на съвършените и на дедеца.

След XI в., когато българските земи стават съставна част на Византийската империя, богомилството се разпрос­транява и във Византия и по­специ­ално в Константинопол, където попа­да под специалното внимание на император Алексей I Комнин (1081­1118 г.). През XIII в. ереста се раз­гаря в България и остава живо уче­ние до края на XIV в., а през също­то столетие прониква даже на Атон. В науката може да се намерят твър­дения, че катарите и албигойците от Южна Франция (X в.) са повлияни от богомилите.

Тъй като представлява деструктив­но учение, което отрича официал­ния ред не само в църквата, а и реда в обществения живот, то било обект на преследване както от духовната, така и от светската власт. През 1211 г. цар Борил (1207­1218 г.) свиква събор в Търново против богомилите, при който са осъдени и изгонени от стра­ната. Отново един събор през 1350 г. в Търново осъжда богомилите и ги прогонва от България. След падането на България под османска власт това учение изчезва, а с него и последова­телите му. В литературата може да се срещне предположението, че богоми­лите са приели католицизма. То обаче няма истори ческа основа.

◙

БогомилствотоIX част

1 Патриарх Теофилакт (933-966 г.) – син на импера-тор Роман Лакапин (царувал 920-944 г.) и чичо на българската царица Мария-Ирина. Б.а.

от проф. д-р Бистра НИКОЛОВА

На 17 юли 2020 г. на 93-година възраст почина големият евангелски богослов Джеймс И. Пакър.

Пакър е роден 22 юли 1926 г. в малко селце бли-зо до Глочестър в номинално англиканско семей-ство. Най-значимото му детско преживяване се случва на седемгодишна възраст, когато, гонен от училищен побойник, той излиза на оживен път и е ударен от камион, превозващ хляб. Случката го праща в болница и оставя белег по лицето му за цял живот.

През 1944 г. Пакър печели стипен-дия, която му дава възможност да следва в престижния Оксфорд. Две седмици след като пристига там, той посещава сбирка на местното християнско студентско движение и на 22 октомври предава живота си на Христос. В началото на хрис-тиянския му път огромно влияние му оказва К.С. Луис, макар двама-та да не се познават лично. Осем години по-късно, през 1952 г., Пакър напуска Оксфорд, след като е защитил докторат по бого-словие върху Ричард Бакстър. Неговата любов към пуритани-те остава за цял живот и за известно време той е сред организаторите на популярна ежегод-на конференция, свързана с тяхното наследство.

Пакър служи няколко години като англикан-ски свещеник, но открива своето истинско приз-вание като учен и преподавател. Като директор

на „Латимър Хаус“ (Окс форд), „Тиндейл Хол“ и колежа „Три ни ти“ (Бристол) той се превръ-ща в един от тримата най-влиятелни евангелски водачи в Англия (наред с Джон Стот и Мартин Лойд-Джоунс). Неговото служение дава силен тласък на обновително евангелско движение в Англиканската църква, плодовете от което днес могат да се видят както в църковния живот, така и в академичните среди.

През 1979 г. Джеймс Пакър приема поканата да преподава в колежа „Риджънт“ и се премества в Канада. Там неговата популярност продължа-ва да расте чрез множество публикации и лек-

ции. Освен останалите си дейнос-ти е изпълнителен редактор на списание Christianity Today, за кое-то пише в продължение на 25 годи-ни. Служи също така като главен редактор на библейския превод English Standard Version.

Пакър е автор на голям брой кни-ги и е широко четен сред протес-тантските християни. Още първо-то му произведение Fundamentalism and the Word of God се продава в повече от 200 000 бройки. Разбира се, неговата най-известна книга е Познаването на Бога. Тя започва като поредица статии в малко известно евангелско списание, които впослед-ствие са събрани заедно, редакти-

рани и допълнени. Книгата се продава в над 1,5 милиона екземпляра и повече от 40 години е вдъхновение за поколения вярващи. При допит-ване на сп. Christianity Today кои петдесет книги са формирали живота и мисленето на евангелските

вярващи, Познаването на Бога заема пето място в класацията.

Вероятно именно книгите допринасят най-мно-го за популярността на Пакър. По характер той е тих човек, който не привлича бързо вниманието, нито е естествен център на компания. Въпреки това с еднаква лекота общува както с англикaни (собствената му деноминация), така и с предста-вители на свободни църкви (английските некон-формисти), а влиянието му вероятно е най-силно сред реформирания лагер. През 2005 г. Пакър е обявен от списание TIME за един 25-те най-влиятелни евангел-ски християни.

Макар да остава деен преподавател, писател и лектор почти до края на живота си, през 2016 г. Пакър се налага да прекрати активно служение по ради прогре-сивно ослепява-не. Днес той е вече при Онзи, на Когото е служил вярно през целия си живот.

На български език има издадени някол-ко книги на Джеймс И. Пакър: Познаването на Бога, Де сет те заповеди, Смъртта на смъртта – в смъртта на Христос.

◙

Простихме се с Джеймс Пакърот Радостин МАРЧЕВ

IN MEMORIAM

8

Вестник Зорница е издание с консервативен протестантско-евангелски характер.

Допуска се разнообразие от мнения по второстепенни доктринални въпроси. Становището на даден автор не съвпада задължително с това на редколегията.

Редакционна колегия: п-р Данаил Игнатов, п-р Владимир Железов,п-р Станислав Алексиев, п-р Влади Райчинов,

Тодор Велчев, Радостин Марчев, Олег Константинов

Редактор на броя: п-р Владимир Железов

Коректор: Ели Аврамова

Предпечат: Влади Райчинов

Печат: Прима принт ЕООД

Адрес на редакцията:Българско евангелско дружество

IBAN: BG84 BPBI 7942 1021 9606 01 Пощенска банка, BIC: BPBIBGSF

гр. София, ул. Солунска 49e-mail: vestnik.zornitsa@gmail.com

web: http://zornitsa.bgтел.: 0892 250 517ISSN: 0861-3826

„Ще си свалите шапката1, защото вие сте просто син на адмирал Пен“, подсмихва се иронично кметът на Лондон. Пред него в съдебната зала са изправени квакерите Уилям Пен и Уилям Мийд, арестувани на 14 август 1670 г., понеже са дръзнали да проповядват на улицата.

Според постановление на англий­ския парламент, озаглавено „Наредба за предотвратяване и разпускане на бунтарски религиозни събрания“, всеки организатор на религиозни прояви – с изключение на офици­алните богослужения на Англикан­ската църква – подлежи на глоба. Но на двамата квакери е повдигнато и по­сериозно обвинение: „подбуди­телство към метеж“. Макар и запла­шен от бичуване, Пен отказва да сва­ли шапката си.

Дванадесет съдебни заседатели са призовани да установят виновност­та на двамата „метежници“. Най­напред са прочетени обвиненията срещу Пен. Той поисква да му се връ­чат в писмен вид. Съдията отказва – това щяло да стане едва когато дой­де ред за защитните пледоарии. Пен

настоява, че е невинен. Обвиняемите са върнати в ареста.

На 3 септември заседанието на съда е подновено. Обвиняемите са със свалени шапки. Съдията им нареж­да да си ги сложат, за да има после повод да ги глоби за неуважение към съда. Пен протестира. Започва изслушването на свидетели. Те оба­че или не са чули добре изказвания­та на Пен, или показанията им не си съответстват.

Пен настоява да узнае по кой точно закон го съдят. По Общия закон2, гла­си отговорът. Тогава Пен призовава да му цитират конкретния прецедент. Съдът отказва и му нарежда да запо­чне защитната си пледоария. Сега е ред на Пен да откаже. Докато не му посочат законов прецедент, доказващ вината му, повдигането на обвинение

срещу него е незаконно. Това изказ­ване разбунва духовете. Стражата избутва Пен и се опитва да го отстра­ни от залата. Той протестира реши­телно и заявява, че няма как да замълчи по въпрос, който засяга хиляди други хора. Ако съдът проце­дира така срещу него, утре може да го стори спрямо всекиго в Англия.

Мийд смело повтаря доводите на Пен. Към тях той прибавя опреде­ление за „метеж“, формулирано от уважавания по онова време консти­туционалист Коук. Стенографът го

репликира подигравателно. Мийд отвръща на латински. Вбесен, кме­тът на Лондон се провиква в залата: „Заслужаваш да ти отрежат езика!“ Но Мийд отстоява правата си като англичанин. Стенографът до него изръмжава, че вижда в него враг на Англия и затова трябва да му отне­мат правото да говори. Така съратни­кът на Пен също е принуден да при­ключи изказването си.

Съдът настоява заседателите да при­знаят двамата обвиняеми за виновни за публично проповядване и за увли­чане на метежни тълпи след себе си. Ако откажат да произнесат присъда, заседателите се излагат на опасност. От своя страна, Пен се провиква към тях, че му е отказано правото да про­изнесе защитна реч. Съдията изпра­ща Пен и Мийд в килията.

Заседателите намират двамата ква­кери за виновни за проповядване на публично място – но нищо повече. Служителите на съда са възмутени и избухват срещу тях. Съдията ги при­зовава да променят решението си и да си изберат нов председател. Но заседателите остават твърди. Тогава ги затворят за няколко нощи в една килия без храна и вода, „за да раз­мислят“. Грубият натиск не ги пре­чупва и съдията ги изпраща в затвор.

Осем заседатели плащат глобa, за да бъдат освободени незабавно. Останалите четирима обаче остават в затвора и завеждат дело. Между­временно Пен и Мийд са пуснати на свобода. В крайна сметка Вър хов­ният съд на Англия се произнася в полза на съдебните заседатели: недо­пустимо е те да бъдат принуждава­ни да вземат определено решение. Така четиримата заседатели, вдъхно­вени от двамата обвинени квакери, устояват на изпитанието и техният казус довежда до утвърждаването на важни граждански свободи в Англия.

А Уилям Пен тепърва предстои се развихря като религиозен и полити­чески деец. Поради продължаващите гонения срещу своята общност той се обръща с молба към краля да раз­реши масова емиграция на квакери­те в Америка. Така през 1677 г. коло­нията Уест Джърси (част от днешния щат Ню Джърси) е закупена и засе­лена от английски квакери.

Сред тях е и самият Пен. Скоро след това той успява да издейства от коро­ната още земя. Със специален указ кралят го обявява за собственик на територия от 120 000 км2, (по­голяма от съвременна България!) на север от Мериленд и на запад от Ню Джърси. Тези земи са наречени Силвания, т.е. „гористи“3, а от уважение към заслу­жилия адмирал Пен монархът добавя и неговото име. Сред американските колонии се нарежда бъдещият щат Пенсилвания.

През следващите години тук ще се заселят много представители и на други вероизповедания: хугеноти от Франция, менонити от Нидерландия, като лици, лутерани и евреи.

Те са привлечени от демократични­те прин ципи, прогласени от Уилям Пен – на първо място сред които е принципът на откритата диску­сия, в която да се стига до съгласие относно законовите рамки на обще­ството. А самият Пен полага усилия да ограничи собствената си власт, като разпределя отговорностите на правителството.

◙

ПРЕЗ ТОЗИ МЕСЕЦ В ХРИСТИЯНСКАТА ИСТОРИЯПен отстоява истината и спечелва права за гражданите

по материали на:Christianity.com

превод с допълнения:Тодор ВЕЛЧЕВ

1 В знак на уважение към съда. Б.пр.2 В английското право: сборник от закони, изведе-

ни от конкретни решения на съдилищата. Б.пр.3 От лат. silva, „гора“. Б.пр.

Уилям Пен (1644-1718 г.) (източник: Getty Images)

Вляво:Раждането на Пенсилвания (1680 г.), когато Пен получава указа лично от краля; художник: Жан Ферис (източник: Wikipedia)

Скъпи читателю!

Две трети от тази странна 2020 година вече са зад гърба ни. Глобалният смут от пандемията с коронавируса се отрази на всички области от живота ни. Културни и спортни, политически и обществени събития приеха напълно нов вид. Ограниченията белязаха икономическия живот, личните ни празненства, църковните служби.

Като редакционна колегия си даваме сметка, че Зорница има отговорност да напипва пулса на събитията и да поднася на своите читатели достоверни материали, подчинени на Истината и верни на безвременното Благовестие на Господ Исус Христос. Благодарим ти, че и ти също вярваш в каузата на вестника и ни оказваш доверие и подкрепа!

Въпреки финансовите трудности Зорница продължава да излиза в хартиен формат и всеки месец се разгръща от около хиляда читатели. Във Фейсбук (facebook.com/vestnikzornitsa) имаме над 1100 последователи. Смятаме, че е назрял моментът да разработим още по-добре и Интернет страницата ни zornitsa.bg. Настоящият º вид е остарял и се нуждае от обновен облик и по-добра функционалност за прочит от различни устройства.

Скъпи читателю, обръщаме се към теб с молба за финансова подкрепа. Би ли потърсил от Бога водителство дали можеш да заделиш средства, за да осъвременим страницата на Зорница? Всяка помощ ще е дълбоко оценена! Очакваме те на редакционната поща за подробности.