2

Ангел Грънчаров

ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ

Всички права запазени!

ISBN:

© Ангел Грънчаров, автор © Център за развитие на личността HUMANUS

© Издателство ПРОПЕЛЕР

3

СЪДЪРЖАНИЕ: Душите ни се нуждаят от здравина и твърдост, а здравината на душата е духът (Встъпление)……………………………………………………………………………………………………….5 Относно начина на писане на този сборник от есета, писани онлайн…………….……..8 Най-големият грях на скроената по канона на обезличаването противочовешка образователна система…………………………………………………………………………………………………..9 Нима има нещо по-прекрасно от това да си горда личност, упоена от трепета и патоса на автентичното свободолюбие?............................................................................................16 Ученето е свободен духовен и творчески процес на живо отношение на душите и личностите…………………………………………………………………………...……………………………...……….22 Учител е онзи, който подпомага, насърчава, импулсира, ентусиазира личностния растеж и просперитет на възпитаниците си………………………………………………...……………31 Да отвърнеш на злото с добро, сиреч, на злобния или на озлобения да отвър-неш с любов, е най-верният подход, способен да постига чудеса……………………….40 Поради чудатия феномен на вдаскаляването нашите училища приличат на образцови ферми за папагали или направо за говеда………………………..……………….…43 Какво прави добрият, адекватният на потребностите на младите хора учител...51

Потвърждение на максимата, че една книга ако не се пише сама, по-добре изобщо да не бъде писана……………………………………………...……………………………………………59 Господстващата представа за "идеално добрия" и "идеално лошия" учител……63 На някой пука ли му дали това, което се случва на младите в нашите училища, има някакво отношение към идеята на същинското образование?...............................68 "Вечно правилно мислещите" догматици, ненавиждащи личността и свободата, нямат право да бъдат възпитатели и учители на младежта……………………………..…..75 Предлагам лекция на тема "Идеите за образование на един... негодник"………….80 Канонът на държавното образование е: личността на младите следва да бъде колкото се може по-ощетена и непълноценна………………………………………..………………..82

Да отвоюваме образованието на нашите деца от неправомерно присвоилата тази сфера бюрокрация и мафия.............................................................................................................93

Заниманията с музика развиват душата цялостно, дори по-ефективно и от това, което постигат с нея заниманията с философия………………………...................................…101

Откъде-накъде някаква си даскалица, вярно, хубавичка, ще се облича така, че да е привлекателна и като жена?!.........................................................................................................103

Още веднъж добре дошли във... фабриката за тъпаци!......................................................104

За очарователната свежест на съзнанията на младите, която безжалостната система мачка, мърси и осквернява всеки ден………………………………………………………107

Образователна чиновничка ме прати да преподавам на агората, сиреч, на пло-щада, на улицата – трябвало да ставам "пловдивски Сократ"!......................................114

4

Преобладаващият тип нашенски учител и възпитател – авторитарният – раз-лични мнения и разбирания не търпи………………………………………………………………….…..124

Още едно доказателство, взето от самия живот – относно това, че нямам мо-ралното право да бъда повече учител!.............................................................................................130

Хора, човеци, граждани, българи, моля ви, кажете ми, отговорете ми: какво става с нашата човечност?!........................................................................................................................131

Има ли система, няма живот: животът иска едно нещо, той се "храни" с едно нещо – свобода…………………………………………………………………………………………………………....140

Голяма трагедия щеше да настъпи ако децата ни не бяха така погнусени от това, което биват заставяни да правят в училище……………………………………………..…146 Един впечатляващ административен шедьовър………………………………………………...…155 Как младите си представят желаното училище……………………………………………….….…162

Автентично е образованието и училището, което възпитава в свободолюбие – и в жизнелюбие, в човеколюбие……………………………………………………………………………..……165

За някои най-фини психологически и личностни тънкости на общуването учител-ученик…………………………………………………………………………………………………………………………….172

Представяте ли си какъв щастливец ще бъда когато се озова в компанията на душите на толкова много велики философи?!.............................................................................178 Да си личност у нас е същинско проклятие, нека пак да повторя най-изстраданата истина, на която животът ме научи.....................................................................187 Не самоцелното разсъдъчно теоретизиране, а практическото правене е верният подход в обучението………………………………………………………………….………………………………..197 Автентичният, истинският учител следва да бъде автентичен, сиреч свободен и затова най-човечен човек…………………………………………………………………………………………..201 Идеята за едно разбиращо образование и обучение – като "градиво" на училището на бъдещето (Епилог)…………………………………………………….........................….207

5

Душите ни се нуждаят от здравина и твърдост, а здравината на ду-шата е духът

(Встъпление)

В последните няколко дни работя най-упорито по окончателното ре-

дактиране на текста на новата ми книга, която скоро ще бъде отпечатана под заглавието Изкуството да си учител, това е една поредна книга, която написах тук, в блога си, пред очите на всички. Най-интересното е, че този метод или подход в писането изглежда доведе дотам, че написаното не може да се подло-жи на една по-строга редакция или преработка, каквато смятах, че е възможно да извърша: самото съдържание се съпротивлява, не допуска подобна "хирур-гическа процедура", такова насилие над текста. Е, добре зная – опитът ми е показал това – че текстът, бидейки нещо живо, не бива да бъде подлаган на каквито и да било ампутации и груби интервенции, затова, няма как, се подчи-них на изискванията на самия материал; по причина на това моите редакторски промени, извършени толкова прецизно тия дни, така да се каже, са съвсем козметични. Постъпих по този начин понеже реших да запазя, да съхраня тъкмо живеца, извора на жизнеността на самия текст.

Разбира се, това не ми спести многото размисли, съмнения, колеба-ния, работейки над текста. На моменти сякаш се изтощих от преживяваната нерешителност какво да правя, как да постъпя. Същевременно обаче тази общо взето техническа работа ме увлече така, че ето, много дни аз почти с нищо друго не мога да се захвана; подобен род отдаденост много говори. Тя показва, че изглежда се е задействала онази магия на творческото горене – нека да се изразя така, въпреки всички рискове – която е признак на същинското, на истин-ското писане, при което единствено се ражда "стойностен продукт", ако ми поз-волите да се изразя толкова "фриволно". Разбира се, при тази работа над текс-та установявам, че има много други моменти, по които бих могъл да пиша още, да правя добавки, вмъквания и пр., но и по този пункт успях да се удържа – с оглед да не разваля органиката, която именно е порождение на оня творчески подем, а пък той не бива да бъде съсипван когато човек се опита "да каже цяла-та истина". Така че не възприемам моето ново отроче (аз така, колкото и да ви изглежда лигаво, наричам книгите си напоследък – понеже ги чувствам точно така!) като завършек, даващ ни "цялата окончателна истина", не, подобна сует-ност ми е изцяло чужда, а само като етап в ония търсения, които, дай Боже, няма да изоставя до последната си минута.

Ето, захванах се да пиша преди малко това съобщение, а сега разби-рам, че то неусетно се преобразява в нещо като кратко встъпление към новата ми книга; е, щом е така, така да бъде, нека да бъде както самата природа на нещата иска: неистина, няма как, ще сложа тия няколко изречения най-отпред в

6

книгата си. Щото само тях още не бях написал, ето, пиша ги, по-скоро, сами забелязвате, те сякаш сами се пишат. И това е просто прекрасно!

Имам чувството, че с това мое писане директно в блога, пред очите на читателя, в едно живо общуване с него, пред взора на всички се ражда нещо като нов жанр, който, примерно, може да се нарече "онлайн-публицистика", "он-лайн творене", "онлай-текстописане", дори "онлайн научна продукция", "онлайн философия", "онлайн философстване", "онлайн сериозно общуване или най-необходим разговор", "разговор за най-необходимото" или както се сетите още го наречете. Виждате сами, че се мъча да намеря най-подходящата дума, а това съвсем не ми се удава; явно още не е дошло времето да се роди най-подходящия термин за обозначаване на явлението: добре, нека така да бъде, ще изчакаме смирено това време, в което е отредено да се роди търсения най-сполучлив термин. Нищо не бива да бъде насилвано и принуждавано да се роди преди да му е дошло времето, към своя дух трябва да бъдем най-внимателни, по простата причина, че духът ни се храни с едно-единствено нещо: свобода.

Сами знаете, че това е моето съкровено верую, от което няма да се от-кажа докато дишам, пък най-вероятно и после това, щото, както ви е известно, моето дълбоко убеждение е, че душата ни не умира, няма как да умре, душата и духът ни са безсмъртни, важното е обаче първо да ги имаме, да сме ги култиви-рали – и това става когато е било времето за това. А времето за постигането, за отриването, за събуждането или за спомнянето (по дълбокото определение на Платон) на тия неща, на тия истини, на тия вечни идеи е едно: времето на мла-достта, като се почне от най-ранното детство, та в някакъв смисъл и до самия край, сиреч завинаги – щото младежкият дух, младостта на духа, веднъж поро-дила се, няма да изостави душата ни никога. И приживе, и посмъртно даже, щото, казах, душата, за голямо съжаление на бездушните, просто няма как някога изобщо да умре. Сега разбирате ли какъв възвишен и фатално-отгово-рен смисъл има несравнимата с нищо друго духовна мисия на учителя, на ав-тентичния учител, на човека, заслужаващ това така задължаващо прозвище? Мисия, на описанието, на представянето на която аз посветих и тази моя книга, а в един по-общ план и в един друг смисъл посветих дори и живота си. Сиреч, отдадох ù най-скъпото, което някога изобщо съм имал.

В светлината на току-що казаното просто е голяма глупост човек да си мисли, че би могъл да каже "всичко" в една книга, даже и "най-главното" е нещо, което в същината, в корена си даже, е съвсем неизразимо, а камо ли пък като цяло, в длъжната пълнота. Затова смирено приемам, че човек не бива да се насилва да пипне с ръка... небето, или да достигне... хоризонта. И оставям всичко така, както духът ми е успял да го роди в своя най-спонтанен творчески акт, в цялата поредица от такива актове, плод на която е и тази моя книга.

С пожеланието тя да предизвика в душата ти, уважаеми читателю, ония твои най-лични и дори съкровени търсения на истините, без които живот ни се обезсмисля тотално, те оставям насаме с книгата ми – и ти желая най-приятен и дори въодушевен, плодотворен разговор с нея! Душите ни се нуждаят

7

от здравина и твърдост, а здравината на душата е духът, твърдостта на душата се дължи на духа, който я владее. Духът не знае що е то болест, духът е здраве – той е самата здравина на здравето – както солеността на солта е нещото, което не бива никога да бъде губено, обезсоляването на солта, както знаем, е фатално. Завършвайки встъплението си с тия философски "глупотевини", ти пожелавам да оздравиш душата си така, че тя да се овладее от оня безсмъртен божествен дух, който няма да я изостави никога. 31 октомври 2014 Пловдив Авторът

8

Относно начина на писане на този сборник от есета, писани онлайн

Ето тук ще слагам заглавията на всяко поредно есе по темата "Изкуст-вото да си учител", по която възнамерявам да напиша една нова книга:

Моята нова книга с примерното, с условното (засега) заглавие Изкуст-вото да си учител вече започна да се пише, ето, поредицата от есета по тема-та започна да расте всеки ден; за да не ги загубя се принуждавам да ги сложа на едно място, а пък линка към това място да го сложа на видно място, та да ми е лесно да го намирам и да прибавям всеки ден по едно ново есе.

Процедирам така, защото по този начин един вид се самопринуждавам да работя всеки ден върху книгата с оглед да я завърша някога, колкото се може по-скоро; ако не правя това, знам, че в един момент ще я зарежа и ще започна да пиша нещо друго, а това означава, че книгата няма да бъде завър-шена (имам доста започнати и зарязани после, т.е. недовършени книги, които кой знае дели някога изобщо ще завърша).

Та значи с оглед на всичкото това поставям досега написаните есета тук – и веднага сядам да пиша днешното си есе, та книгата да напредва малко по малко; няма друг начин да бъде написана, поне при мен е така: …

9

Най-големият грях на скроената по канона на обезличаването про-тивочовешка образователна система

Мои приятели и колеги, дългогодишни учители, сега пенсионери – впрочем, нищо не пречи да им кажа и имената: това са Жак Асса, доайен на ПГЕЕ-Пловдив и Иванка Топалова-Асса, негова съпруга, също работила в ПГЕЕ -Пловдив – с тях си поговорих вчера дълго време по скайпа, между другото изказаха несъгласие с някои детайли от публикацията под заглавие Държавното образование е строй, дискомфорт, празник насила, неразбираем протокол, вкочаняване, бланкетни речи и загуба на време; примерно с това, че в статията се осмива "приповдигнатата атмосфера" на първия учебен ден; според тях атмосферата наистина заслужава да бъде най-тържествена, щото така е било още от Възраждането, това е една традиция, която трябва да бъде уважавана и пр. Помолиха ме да се разгранича от тази статия, щото ако не го направя, ще излезе, че съм изцяло съгласен с тази неуместна ирония по повод начина, по който се открива учебната година; ето, правя го, разграничавам се.

Макар че съм длъжен да кажа и нещо друго: споделям и тезата на ав-торката на въпросната статия, че казионният, шаблонният, кичовският начин, който се отбелязва първия учебен ден навсякъде из страната, е крайно неумес-тен, "тържеството", дирижираната "радост" по команда е крайно тъпа работа, бликаща от лицемерие, на нас тия неща не са ни нужни, напротив, нужен ни е един пределно, безпощадно честен разговор за точната ситуация, в която се намира българското образование. От години призовавам за провеждането на такъв един разговор, ала ето, институциите упорито мълчат. Мълчат и ония,

10

които черпят дивиденти от плачевното състояние на системата, ония, които паразитират върху нейната ужасяваща порочност, ретроградност и анахронич-ност. С г-н Асса и уважаваната му съпруга имаме пълно единомислие по най-важните, принципни въпроси, разбира се, по други въпроси отвреме-навреме спорим, то е съвсем естествено в разбиранията ни да има известни нюанси.

Ползвам се от повода да кажа в тази връзка нещо важно, което тия дни силно ме вълнува. От 30 години насам за първи път съм изваден, изхвърлен от системата, и то по един позорен начин, една администраторка, директорката на ПГЕЕ-Пловдив има дързостта да ме обяви за "негоден за системата", за "пълен некадърник" и, явно престаравайки се, с един великолепен шут ме изрита от училището. Ето, в тия първи учебни дни, вместо да провеждам първите си уро-ци с нови ученици – а това са доста трепетни мигове за всеки практикуващ учител: много важно е още в първите часове да омаеш учениците, да направиш нужното да се настроят позитивно към такъв особен предмет, какъвто е фило-софията, да създадеш потребната атмосфера, такава, че те с желание да идват в часовете ти и пр. – та значи вместо отново, за 31-ви път, да преживявам с учениците си тия така вълнуващи моменти, аз съм изгонен от училището, на което отдадох толкова години от живота си, ето, стоя си в къщи; при това бях изгонен по един крайно обиден параграф, благодарение на който де факто съм лишен от преподавателски права, нито един директор, разбира се, оттук-нататък няма да пожелае да вземе на работа учител по философия, обявен за "пълен некадърник"!

Е, аз сега имам важна задача: по съдебен път да си възстановя права-та, да успея да докажа несъстоятелността, неправомерността на проявената спрямо мен възмутителна дискриминация от страна на въпросната самозабра-вила се и присвоила си неполагащи ù се права администраторка; надявам се съдът да ме възстанови на работа, да отмени абсурдистката ù заповед за увол-нение. Но ето, аз сега наистина не съм на работа, а съм свикнал, признавам си, крайно ми е чоглаво в тия дни, дори и да не броим цялата унизителност на ситуацията, в която се намирам – и то след толкова години не просто служене, а тежка, упорита, всекидневна работа на полето, на нивата на българското обра-зование.

Знаете, като капак на всичко на първия учебен ден тази същата адми-нистраторка си позволи да изпрати физическа сила да ме изгони от тържеството (!), и там, пред очите на десетки и стотици мои ученици аз бях унизен от охрана-та, два плаката, с който (заедно с активиста на Национална мрежа на родители-те Явор Ганчев) искахме промяна в образованието, плурализъм, демократиза-ция на системата и пр., насила ни бяха отнети, смачкани и скъсани, а срещу г-н Ганчев дори беше употребена и още по-унизително насилие за да му отнемат плаката! Ето публикациите за този невероятен инцидент, случил се в наши дни, успях да заснема на видео какво именно се случи: Инцидент: антидемокра-тично настроена директорка прати биячи срещу мирно протестиращи граждани на тържеството в ПГЕЕ-Пловдив по случай първия учебен ден!,

11

ето също и Отзив на Явор Ганчев по повод на грозния инцидент, поръчан от директорката на ПГЕЕ-Пловдив; наложи се, разбира се, да напиша жалба под формата на отворено писмо за инцидента: Искам да вярвам, че все пак живея в свободна, демократична и европейска страна: мое Открито писмо по повод инцидента в ПГЕЕ-Пловдив на 15.IX..

Вчера пък си направих експеримент, изпратих този документ с инфор-мация за инцидента до всички български медии; до мен достигна информация, че само една (!) телевизия явно се е впечатлила и е съобщила въпросната новина, а пък от печатните медии, от вестниците, до този момент нито един изобщо не се е впечатлил, не е публикувал и думичка за случилото се, вероятно пак с оглед на това да не "осквернят" с нещо "светостта на празника", както има добрината да се изрази един главен редактор, който все пак ми звънна да ми обяви защо не възнамеряват да публикуват изпратената от мен информация за възмутителния случай на накърняване на нечие достойнство. Както и да е, съобщавам тия неща, понеже те все нещо значат, все нещо показват. Показват и изразяват щрихите на една крайно тежка ситуация на абсолютно примирен-чество спрямо дефектите на разплулата се от толкова много разврат, пороци и престъпления абсурдна административна система, която точно по тази причина продължава да излъчва отровните си изпарения, всекидневно нанасяйки неиз-числими поражения върху съзнанията на младите, на нашите деца и внуци.

Е, аз не съм от категорията на тия, дето се примиряват – и тия, които лесно се отказват от борбата за ново, за съвременно, за демократично, за сво-бодолюбиво, за личностно ориентирано и прочие образование. Това е мисията на живота ми, каузата, на която съм служил цял живот, това е работата, която съм вършил винаги. И ето, в тия условия, когато съм подложен на невероятно грозна репресия от демонстриралите своята безропотна вярност спрямо тотал-но деморализираната система усърдни администратори (простете за многото прилагателни, но го правя съвсем съзнателно, не от неопитност в писането: белким нещо се забие в нечии тъй невинни съзнания!), на мен ми хрумна една нова идея, на която решавам да посветя времето си в близките няколко седми-ци. Ето за какво става дума.

Аз така и така, понеже съм крайно чувствителен човек, няма как иначе да надмогна обидата и репресията, освен с едно най-ефикасно средство: твор-ческата сублимация. Явно аз така и така всеки ден ще се вълнувам от пробле-мите на образованието, ще пиша, нека тогава да опитам да обединя своите вълнения и разсъждения от един център, да им придам една цялост, да ги под-чиня на една организираща ги идея. И тъй, реших да напиша една необичайна книга, в която да вложа,у дето се казва, "цялата си душа и сърце", т.е. всичко онова най-значимо и важно, което във всичките си години като учител по фило-софия съм открил; даже тоя път и заглавие на книгата си съм измислил, то е един вариант, който отпадна при една друга моя книга, тя получи в крайна смет-ка заглавието Ние не сме тухли в стената! (с подзаглавие Есета за освобож-даващото образование), е сега явно дойде момента да изпълня с плът тази

12

форма, това е именно чудесното, но и много задължаващо заглавие Изкуство-то да си учител. Да, искам да направя нужното да изпълня с плът тази форма, това заглавие, знам, че замисълът ми е прекалено амбициозен, но ето, имам шанса изцяло да се посветя на работата си по писането на тази книга, зер, аз сега съм "безработен", е, ще си уплътня времето по един превъзходен, по един наистина смислен начин: като напиша една много необходима книга. Ето, какво ми пречи това сутрешно писание, в което обяснявам замисъла си, да влезе като първо есе в нея, щото книгата ми пак ще бъде една поредица от крайно експре-сивни есета, в който обаче въпреки експресията ще има и най-сериозни и за-дълбочени размисли по наистина важните, съдбовно значимите проблеми.

Знаете ли защо най-вече се захващам с писането на тази книга? Идея-та, която ме вдъхновява, е една: да помогна някак на тия, дето са вътре в сис-темата, да, аз, изгоненият от системата, искам, бидейки вече извън нея (вре-менно, разбира се, щото аз ще се върна!), да помогна някак на учителите и на младите хора, на учениците, които са вътре в системата – и са принудени да понасят нейните всекидневни издевателства. Вярно, някои са така обръгнали, така са се обезчуствили, че не усещат тия унижения, което е най-страшното, но и на тях искам да помогна: да им подразня чувствителността така, че да си възвърнат усета, усетливостта на сетивото, "чутьйото", както казват руснаците. Да, има хора, които не усещат униженията като унижения, а някои дори са до-пуснали да извратя дотам чувствителността си, че униженията ги усещат едва ли не като "похвали", като "зачитане", като "достойнство", като "героизъм", като не знам какво още, много е трудно да намеря подходящата дума, противопо-ложна по смисъл на унижения; впрочем, неунижения е противоположната дума, но ми се ще да намеря подходящ синоним, може би докато пиша книгата си, ще попадна на такъв най-подходящ синоним. Та значи ми се ще да помогна на тия хора, дето са жертви на системата, в огромната си част неосъзнати жертви; системата изисква нейните жертви безропотно да изпълняват унизителните предписания, сиреч, да ù робуват; истинският роб е оня, който не съзнава робс-кото си положение, напротив, въобразява си, че "нищо особено няма", че "всич-ко това е съвсем нормално", видите ли, иначе "нещата не могли и да бъдат", напротив, "всичко трябва да си остане каквото е" и пр. Да, пълно е с истински роби у нас, е, и на тия ми се ще да помогна с нещичко, добре съзнавайки колко трудна, да не кажа безнадеждна е целта, която съм си поставил. Но човек има смисъл да работи най-вече по реализацията на такива свръхцели, ето, поста-вям си една такава свръхцел и свръхзадача, граничеща с невъзможното. "Бла-жени тия, които искат невъзможното", нали знаете това толкова непонятно за мнозина изказване?

Тия дни много си мисля за какво ли не, но най-вече за преживяното в тия 30 години на моето непрекъснато учителстване, увенчано с пълното ми опозоряване. Спомням си първия миг, в който влязох с дневник в ръка, първия ми час като учител. Това е било в далечната 1983 година, пак на 15 септември! Какви невероятни трепети съм преживял тогава! Бях напълно неопитен, но си

13

спомням страхотното чувство, че се захващам с нещо свръхвелико; да, не се смейте, за мен учителстването винаги е било нещо свръхвелико, било е същин-ско тайнство, нещо като свещенодействие, сравнимо с това, което е призвание на духовниците, на свещениците: такива у нас в истинския смисъл изобщо оста-наха ли – след като и църквата ни е превзета от всякакви ментета, представящи се "духовници", наште духовници в мнозинството си са такива, че в тях, естест-вено, няма нищо духовно! Та преди време получих едно писмо от моя ученичка, на която съм преподавал точно в тия мои първи две години, в които бях учител по естетика и по обществознание в гимназията в Своге; сега не мога да търся тази публикация в блога. Тя си спомняше с невероятно топло чувство за тия мои първи изяви на учителското поприще, за това какъв съм бил в очите ù, за спомена, който е съхранила за мен. Спомням си, тя твърди, че съм бил "много различен", е, аз с това мое различие си и останах до ден-днешен, ето, бях и уволнен от системата не за друго, а заради раз-личността си, да, системата у нас не търпи личности; щото личността въздейства на другите, особено на младите, така, че и те да пожелаят да бъдат личности, а пък игнорирането на личностното отношение към нещата е най-големият грях на скроената по канона на обезличаването противочовешка система.

У нас дори и личност не се разбира какво е, в корена са сгрешени раз-пространените у нас представи за това що е личност. У нас под личност се разбира т.н. "порядъчна личност" или, другояче казано, типовата "личност", сиреч, "обществено приемливата" личност, другояче казано, сивата "личност", а най-добре казано – безличността! Всичко у нас е тъкмо наопаки, да, в главите на мнозинството от българите всичко е наопаки на истинското, на реалното, на същинското, ний затова и сме затънали така дълбоко в противното тресавище. Тия, дето са работили нещо да се промени, са опасни и биват унищожавани, това е вкратце ситуацията у нас. Нашите кумири даже се твърде скромнички по личностния си потенциал, но за сметка са нещо като "връх на комуноидността"; образцовият комуноид, сиреч, пълният безличник, се разпознава по това, че мрази всеотдайно личността, личностното отношение, всъщност мрази най-вече свободата. У нас всички масово, направо хорово пеят, че "свобода няма", че "свободата е невъзможна", у нас свободата се нарича "свободия" и се възприе-ма като крайно подозрителна и нежелана.

Както и да е, е, ще покажа в тази моя книга, че за да си учител в истин-ския смисъл на думата трябва да си просто свободен човек, да, на първо място човек, на второ свободен, или обратното, тия две понятия са взаимно замени-ми. Не може да си човек ако не си свободен, не може да си свободен ако не си човек, а свободният човек по дефиниция е именно личността, достойната и пълноценно живеещата личност. Ето на такива взривоопасни, да, взривоопасни, не просто опасни, са ония неща, на които аз имах дързостта да уча учениците си. Правилно съм уволнен, нали така?!

Естествено че правилно ме уволниха, системата на безличността, обезличаващата система личности не търпи. Дали това мое твърдение не е

14

"прекалено обидно" за тия, които въпреки всички свои "вътрешни несъгласия" и "противоречия" все пак кротичко си живуркат в лоното на системата? Е, за да се пробуди чувствителността на един обръгнал от унижения човек се изисква, предполагам, да заболи. Без болка не може. Налага се да заболи. То и като ходи човек на лекар и иска да оздравее, често се налага да боли и да понася болката, стига да иска да оздравее, нали така?

Представям си тия дни как страдат още от първите часове много коле-ги, дори и учители на по-зряла възраст, а да не говорим за младите, неопитните учители. Щото системата е безпощадна, тя ги поставя пред алтернативата: или ще си авторитарен (и тогава ще си спокоен, "ще си живееш живота" до пенсия, ще си "свиркаш" даже!), или, ако държиш на личностния суверенитет на учени-ците и се държиш като "презрян либерал", ще си имаш безчет главоболия, даже и огромната част от самите ученици ще те презрат и ще ти се подиграват, щото в условията на тоталното подчинение се стига до положение, нека да го изразя с думите на гения: "У нас свестните ги смятат за луди...". Да, когато мнозинство-то от учителите се отнасят авторитарно към младите хора, когато нечовешкост-та бива смятана за "норма", то човечното, естественото отношение към тях като към човешки същества бива смятано за "ненормално", няма как да е иначе.

Разбира се, налага се коренна промяна, авторитаризмът у нас, в на-шите училища следва да бъде забранен със закон; е, ще каже някой, той и сега е забранен, да, забранен е, но не е отменен, ами се шири поголовно. Даже се е стигнало дотам, че огромната част от учителите не съзнават авторитаризма си, явно се възприемат като "либерални"; даже и самата човечност у нас е вече непредставима извън нормите и представите на авторитарността. Сиреч, рабо-тите се опорочени и извратени до крайна степен. Всичко е тъкмо наопаки на това както трябва да е. Самият факт, че обществото общо взето спокойно си приема случващото се всеки ден в образователната система показва и демонс-трира колко отчайваща, безнадеждна е ситуацията в българското образование, в българските училища.

Ще се постарая – понеже по всичките тия въпроси съм се изказвал безчет пъти в моите досега написани и излезли от печат книги – в замислената си нова книга ще се опитам да бъда пределно кратък; ще ми се с нея да помог-на, както казах, на лутащите се, на отчаялите се, на търсещите своя път, било ученици, било учители, било граждани, загрижени за бъдещето на своите деца. Разказвайки им за пътя, по който съм извървял, ми се ще да им вдъхна надеж-да. Животът е борба, нищо в него не ни се поднася наготово, сервирано като в тепсия. "Българинът обича свободата, но само ако му я поднесат на теп-сия..." – мнозначителни думи на Васил Левски, апостолът на българската сво-бода. Думи, които изобщо не се афишират, ами се крият. Неслучайно е това. У нас такива истина са неудобни. Ние предпочитаме да замитаме проблемите си така, както небрежната към дома си домакиня замита боклука под килима. Зато-ва нашия български дом е толкова неуютен.

15

Това е. Засега спирам дотук. Ще ми се да привикна в близките дни все-ки ден сутрин да пиша по едно кратичко есе по темата на новата си книга. Ще си сложа предел: по-голямо от 1 страница А4 (две страници на отпечатаната книга, формат А5) тия текстове да не бъдат. Цялата книга ми се ще да е тъничка, до 150 страници най-много. Ще положа усилия книгата да се чете на един дъх. Ще ми се да вярвам, че и млади хора могат да се зачетат в нея. Съдбовно ни е необходимо ново съзнание, е, тази моя нова книга също ще работи за главната цел на всичко, което съм написал до този момент.

Ще опитам, пък да видим какво ще се получи. "Човек предполага, Бог разполага", нали така казват мъдрите стари хора? Писането, мисленето, търсе-нето на истината и пр. са "Божии работи", иска се вдъхновение, то е нещо като Божия благодат, тъй че много зависи от подобни "висши фактори" сбъдването на една мечта. Но ето, аз си казах какви ме е мечтата за тази нова моя книга, а какво ще се получи вече е отделна работа. Но да се мечтае не пречи, нали така?

Е, мечтайте тогава – и бъдете верни на мечтите си! Това ми се ще да ви пожелая тази сутрин. Нека хубав да е за вас започващият ден!

16

Нима има нещо по-прекрасно от това да си горда личност, упоена от

трепета и патоса на автентичното свободолюбие?

Таман обещах да пиша нова книга с тъй примамливото за мен загла-вие Изкуството да си учител и дори написах нещо като "предговор" – виж: Личностното отношение към нещата е най-голям грях на скроената по канона на обезличаването противочовешка образователна система – и се наложи да вля-за в болница заради проблеми със сърцето. Вчера помолих да ме пуснат събо-та и неделя в нещо като "отпуск" (нещо съвсем не ми се седи в болници!) и ето, тази сутрин съм вече съм на компютъра си у дома; след като се изказах по една предизборна тема, първото, за което се сещам, е да опитам да се настроя и да попиша по тъй важната за мен тема за учителстването. Казах също, че ми се ще тази моя книга да бъде написана по друг тертип, да бъде нещо като кратичко "помагало" за ония учители, които се лутат и не знаят какво да правят в така тежката училищна ситуация. Тъй като не е тайна, че ситуацията в родните учи-лища е направо отчайваща, от училищата всичко свястно бяга или стиска зъби, а така, разбира се, нещата няма да стигнат доникъде. Необходими са спешни промени, всичко трябва из основи да се промени, като условието за всичко това е едно: образователната бюрокрация да не пречи на учителите. Условието, от което зависи всичко, е едно и се нарича простичко с една дума, тази дума е думата свобода.

Ако учителят не е свободолюбив и свободомислещ, ако мисленето му е оковано в разни догми, ако той робува на един определен и отживял времето си манталитет, той неизбежно е загубен, пък дори и да не си дава сметка за това. Разбира се, тия, дето се принизяват да бъдат безропотни служители на системата, те губят мигновено качеството си да са учители, те са просто стават чиновници на античовечната система. Да си учител, да заслужаваш по същест-

17

во или по същински начин това прозвище, означава по презумпция да си свобо-долюбив и свободомислещ: човекът, чието мислене е оковано в разни догми, няма моралното право да се нарича учител. Той може да е всичко друго, но само не учител.

Учител не е и не може да бъде оня, който пренася своята личностна, духовна и ценностна ограниченост върху своите възпитаници, сиреч, вреди на учениците си – вместо с нещо да им е полезен, и то истински, а не проформа, не мнимо. Пълна безотговорност спрямо бъдещето на младите хора е те да бъдат поставяни в унизителни условия да имат за "учители" малодушни хора, които са се оставили да бъдат нещо като маша на безчовечната и вредна за човечеството административна образователна система. Ако някой е учител в истинския смисъл на тази дума, той по презумпция трябва непрекъснато да се съпротивлява на тенденцията на системата да тика в калъп душите на младите, да ги обезличностява, да кастрира личностите им и то тъкмо откъм личностност, да потиска техния личностен растеж, да смазва всяка тяхна личностна проява; един учител никога не би си позволил да стане и да бъде оръдие на такава една наистина противочовешка система. И ето, че първото, което трябва да изясним, за да се разбере от всички защо всичко това е така, е да изясним понятието за личност, щото у нас една от най-вредните догми е съвършено изопаченото, съвсем неправилно разбиране на това понятие.

Системата, лишавайки учителите от цяла една поредица от личностни права (неотнимаеми не само по същество или по природа, но дори и по закон, и то дори и у нас, дето системата си вилнее както си иска!), сама тика учителите в калъпа на "примерния типов учител", който е послушен, който сляпо следва инструкциите, който нищо особено или личностно не просто не смее да прави, но дори и не смее да си го помисли. Е, има една "ограничена свобода", свобода "про форма", една "свобода", както свеждаща се, по думите на Хашек, до "уме-рения прогрес в рамките на закона", която не е никаква свобода – и то тъкмо защото в случая имаме потъпкване не просто на закона, но и на най-базисни принципи дори не на самата Конституция, но и на правото, на справедливостта изобщо. Щото не е възможно една система "по закон" и най-малко по право да изисква от учителите да са вредни за учениците си, нали така? Да, ала на дело, на практика, се оказва точно така, нещо повече, такива на дело са т.н. "образцо-ви" за системата учители, които, както казахме, съвсем не заслужават да бъдат наричани така. Що е личност? – ето това най-напред следва да бъде изяснено, та да си проличи същината на обезличаващата младите хора противочовешка система.

От комунизма ни остана цялостно сгрешената представа, че личността била не друго, а "социално-значимата същност на човека"; един вид излиза, по тази порочна представа, че личност е оня, който се оставя да бъде използван не толкова от самото общество като такова, а от една порочна партийна полити-ческа система, щото, знайно е, в ненормалните общества водещ е не същинс-кият, действителният обществен интерес, а този интерес е узурпиран от една

18

самовластническа олигархична прослойка, която се е самообявила за носителка на "всеобщия обществен и държавен интерес". При тази мистификация и фал-шификация своекористният интерес на въпросната партийно-олигархична прос-лойка незаконно бива провъзгласен за "действителен обществен интерес", това, което е угодно само за въпросната узурпаторска прослойка, бива смятано, без никакво основание, за изгодно "на всички". Така беше при комунизмът, където изгодното за "партията" биваше смятано без никакво основание за изгодно за всички, така е и при посткомунистическите мутации на същия този комунизъм, когато разни мафии, сменящи се във властта, без никакво основание обявяват своя частен интерес за "всеобщ държавен и обществен интерес".

Системата в образованието при тия условия е дегенерирала дотам, че е допуснала да бъде прост изпълнител на волята на същата тази узурпаторска прослойка, владееща политическия монопол. Съобразно това "учителите", дето са се принизили до нивото да бъдат прости изпълнители на разпорежданията на намиращата се в дълбоко противоречие с истинските интереси на младите хора противочовешка система, се превръщат неминуемо в насилници, имащи репресивни функции, които се родеят с функциите на народната милиция от едно време. Не може "учители" да бъдат хора, нескривано, без капчица неудоб-ство демонстриращи един казармен или милиционерски манталитет, чието истинско предназначение е да вреди на личностното развитие на младите. И така, като очертах контекста на цялата работа, да кажа все пак вкратце какво е истинското разбиране за това що е личност.

По същество образованието е – трябва да бъде! – фактор за личност-ното развитие на младите; образованието трябва да им даде всички условия да бъдат пълноценно съществуващи личности. А личността по дефиниция е човекът в цялото негово своеобразие, това е човекът в цялата му неповторима индивидуалност. Личност е оня, който никога няма да се откаже от своето, си-реч, от себе си – заради това да угоди на предвзето схващаното "общо". Лич-ност иде от раз-личност, доколкото сме различни, дотолкова сме и личности. Това, което е общо помежду ни, изобщо не е интересно и не е съществено, примерно това, че всички имаме... носове, ръце, крака, коса на главата и про-чие; у човека е интересно и съществено тъкмо онова, по което се различаваме, раз-личността е оста, около която се формира личността; различното поражда личното, личностното, личността.

От тази гледна точка личност е оня, който, за да съхрани своята лич-ностност, е осъзнал, че първото условие на живота му е свободата. Личността благодарение на свободата може да съхрани индивидуалността, особеността, своеобразието, суверенитета си; без свобода няма и не може да има никакви личности, щото несвободата анихилира, унищожава личностното у човека. Личност и свобода затова са взаимно заменими понятия. Не е личност оня, който не е беззаветно влюбен в свободата си. Оня, който е склонен да пожертва свободата си, а заедно с това и личността си, разбира се, не е личност, той изменя на личностното у себе си, поради което неизбежно се обезличностява.

19

Този методологически принцип трябва да бъде центъра, около който всичко се върти – не само в анализа на същинското, на смисленото образова-ние, не само в разбирането на личността и на личностното развитие на млади-те, но и в разбирането на самото естество на живота за човека: без свобода няма живот за човека, държащ на своето понятие, без свобода всичко губи смисъла си, всичко отива на поразия. Да бъдеш човек в истинския смисъл на думата означава да бъдеш свободен, сиреч, да бъдеш личност; не си ли лич-ност, имаш ли "едно наум" спрямо свободата, склонен си ли да разглеждаш свободата като "опасна", "вредна", "нежелана"; личи ли, че изпитваш ненавист спрямо свободата, това означава, че личността ти вече е отишла по дяволите, т.е. отказал си се от нея.

Интересното е също, че обществата, които изпитват недоверие към свободата, са обикновено най-бедни, докато обществата, в които господства-щият манталитет се покои върху уважението, пристрастеността към свободата, такива общества са и богати, и проспериращи, и човечни, и всичко. Всичко идва оттук, от нашето съзнание за свобода, което е характерно за развитата, за раз-читащата на себе си личност. Общества като нашето, в които тон задават през-рените комуноиди – комуноидът в моето разбиране е тъкмо човекът, който се е отказал едновременно и от свободата, и от личността, и от достойнството си! – такива общества добро няма да видят.

Тия базисни моменти, необходими на разбирането, вече ни дават доб-ра основа да се приближим до темата си, а именно, че всяко същинско образо-вание и училище по необходимост е не само личностно центрирано, то е също така центрирано и спрямо опорната точна на всичко, оста, около която всичко в едно нормално общество се върти, именно свободата. Разбира се, не може да

20

има нищо хуманно, човешко, личностно и пр. оная образователна система, която е центрирана около една ос: неуважението както към личността, така и към нейната свобода, сиреч, крепи се на неуважението спрямо личностния суверенитет на свободния човек. Каквато именно е нашата така абсурдна затова образователна система. Много хора не си дават докрай отчет за всичко това, поради което са склонни да се примиряват със съществуващото положе-ние. За жалост, това е характерно и за много учители, мнозинството от учители-те у нас, за жалост, са склонни да се примиряват и дори да се нагаждат, с оглед оцеляване, към изискванията на противочовешката – а тя е противочовешка доколкото е антилиберална и ненавиждаща личностното! – образователно-възпитател-на система. Такива учители, за жалост налага ми се да им го кажа директно, нямат моралното право да се наричат учители. Истинският учител, според изразеното по-горе понятие за личност, би следвало да е личност в най-истинския смисъл на тази велика дума, сиреч, следва да е по презумпция чове-колюбец и свободолюбец едновременно. Врагове на свободата и на личностно-то начало на живота ни да бъдат учители е нещо като природна аномалия, е нещо като катастрофа на човечността. Такова уродство, разбира се, не бива да се допуска, а доколкото все пак се допуска, то това говори за нечовешкия и дори противочовешкия характер на едно такова общество. Казахме, личност и свобо-да са взаимнозаменими понятия, едното без другото е невъзможно.

Истинският учител, заслужаващ това велико прозвище, казахме по идея е свободолюбив, т.е. е твърде човечен човек. Свободолюбието прави един човек учител – и човеколюбието. Но човеколюбие без свободолюбие е невъзможно, щото любовта към свободата е онова, което поражда любовта към човека именно като човек, не като "болт в машината на цялото", именно на противочовешкото общество. Изкуството да бъдеш учител, от тази гледна точка погледнато, се свежда до изкуството на свободата, пораждащо едно изкуство на личностното отношение, отношението между свободни личности, каквото по презумпция е това, което наричаме образование, възпитание, училище и пр. Да се упражняваш в изкуството на учителстването означава да се упражняваш в това велико изкуство на свободата, което именно ражда суверенната и достой-на личност. Не може учители да служат на една система, която "произвежда" не личности, а... "типови продукти", примерно, тухли за "градежа на голямата об-ществена постройка" на античовешки настроения социум. Тая дума "градене" е доста показателна, аз по-нататък по-обстойно ще акцентирам върху нея, щото тя изхожда от една из основи сбъркана представа за живота: жизнеустойчивите неща в нашия живот се раждат, а не се градят; не може нещо живо да се породи чрез градене, по съвършено друг начин се "правят" и раждат живите неща, в това число и личностите, човеците. Истинското раждане на човека е раждането на неговата суверенна личност и това е центъра, призванието, средоточието на една смислена и хуманна образователна "система"; впрочем, истински смисле-ните системи вече не са системи (системата е нещо мъртво и мъртвешко!), те просто са живот. Само животът може да ражда живот, само живото ражда жи-

21

вот. Мъртвото ражда само смърт и мъртвина. Това, уви, се е случило с нашата тъй наречена образователна система, чиято безжизненост точно съответства на противочовешкия ù характер.

Да, нашата образователна система "гради" не друго, а... мъртвина, сее смърт. Предварително е умрял човекът, чиято личност не е успяла да се роди, да бъде отгледана; той само външно прилича на жив човек, а всъщност е мърт-вец, е нещо като ония зомбита, дето хем са живи, хем не са, хем са мъртъвци, хем не са съвсем мъртви – и по тази причина гонят и тормозят истински живите, опитвайки се да изпият кръвта им. Гледах наскоро един такъв филм, отврати-телна работа е това! Е, такова нещо ни се случва и на нас, жителите на постко-мунистическа България, но ние не го усещаме. Правете си сметката какво озна-чава всичко това. Подобни зомбита, намиращи се в някакво преходно състояние между живота и смъртта, което нито е живот, нито е същинска смърт, по моето разбиране, са именно тия "продукти" на системата, които са се обезличностили до крайна степен, който нямат никакво доверие в свободата, които си харесват мъртвината на несвободното получовешко съществуване и пр. Подобни зомби-та, в моето разбиране, са жалките същества, който аз наричам комуноиди, в които личностното е потиснато в една ужасна степен, дотам, че такива хора наистина ненавиждат свободата. Нека тази екстремна метафора за "живите мъртъвци", зомбитата, която дръзнах да употребя, помогне на някои хора да осъзнаят цялата сериозност на положението, в което се намираме.

Ами да спра засега дотук. Тия дни ще продължа, живот и здраве да е само. Темата е важна, заслужава си да се мисли за тия неща. Е, каквото от мен зависи, ще го сторя, ще кажа каквото мисля и как аз виждам нещата с една пределна откровеност. Ще го сторя, пък нека всеки го възприема както иска. Това мен вече не ме вълнува. Длъжен съм да кажа нещата според тяхната истина, останалото вече не е мой проблем.

Желая ви хубав ден! Бъдете личности, бъдете свободни! – какво друго мога да ви пожелая в този контекст? Е, така да бъде. Нима има нещо по-прекрасно от това да си горда личност, упоена от трепета и патоса на автентич-ното свободолюбие? Но колцина разбират това? И колцина изобщо някога са го преживели? А пък за сметка на това мнозинството скептически се цупи като чете такива панегирици на личността и свободата: нали така, признайте си че е така де?! Вие лично цупихте ли се като четохте тия мой сутрешни разсъждения? Признайте си де – не е чак толкова голям грях да бъдете поне веднъж честни!

22

Ученето е свободен духовен и творчески процес на живо отношение

на душите и личностите

Имам от известно време твърдото намерение да напиша нова книга с претенциозното заглавие Изкуството да си учител – и то книга, която да бъде сбита, кратка, лаконична, четивна, такава, че да може да се чете и от хора, които не са били и няма да бъдат учители в собствения смисъл на тази дума. Впрочем много хора, които, така да се рече, "професионално" са учители, по същество не заслужават това прозвище, а пък, от друга страна погледнато, всеки човек, доколкото сам се учи, е поне учител на... самия себе си, а на тази база вече е и учител на други хора; ако самия себе си на нищо особено не си научил, как, на какво основание тогава ще имаш претенцията, че можеш да си учител на други?

Учителстването по идея е изкуство, не прост занаят, изкуство, в което всички в някаква степен, щем не щем, се упражняваме, но всичко започва от това доколко себе си на нещо си научил, доколко сам себе си умееш да учиш; оня, който себе си не може и не е научил на нещо, нима такъв човек може да бъде учител на други хора? Излиза, че по същество ние всички едновременно сме и ученици, и учители, тия две неща или функции (роли) са неразделни, неделими, ученето е една обща дейност, която включва и двата момента, казах, че като себе си учиш, ти на самия себе си също така си и учител, бидейки съ-щевременно на себе си ученик; тия неща са прости, но ето, точно по тази при-чина се забравят непрекъснато. Е, моята работа е да напомням точно тия прос-ти неща, дето непрекъснато ги забравяме.

23

И така, започна да се оформя вече една поредица при писането на та-зи нова книга, тя засега включва ето тия две есета: Личностното отношение към нещата е най-голям грях на скроената по канона на обезличаването противочовешка образователна система и също Нима има нещо по-пре-красно от това да си горда личност, упоена от трепета и патоса на автен-тичното свободолюбие?. Третото есе почвам да пиша ето сега. Есеистичната форма ми е необходима, тъй като тя ми дава така потребната свобода; няма да пиша книгата си по някакви планове, тя ще бъде и импулсивна, и спонтанна, мисълта ми ще тече напълно свободно, ще се опра на импровизацията, и то не по някакъв каприз, а съвсем съзнателно: и в познанието, и в ученето тия всич-ките неща, опиращи се, произхождащи от свободата, не бива да се пренебрег-ват – щото в своята съвкупност определят творческото естество, което стои в основата им, в дълбините им. Учителят по презумпция и с необходимост следва да бъде свободен творчески субект, без свобода няма творчество, творчеството е сърцевината на свободата. Искам в това есе, което почвам да пиша сега, да акцентирам върху този именно важен момент: не може да си учител ако нямаш длъжния творчески ресурс, ако не се опираш на него, ако си потиснал творчес-ката природа на твоята душа и съзнание, другояче казано, ако си потиснал свободата на своя дух.

Аз вече казах (писах), че две неща са характерни за ония, които заслу-жават да бъдат наричани учители: свободолюбието и човеколюбието. Е, тяхна-та "първа производна" е творчеството. Въображението (фантазията) пък е творческата и продуктивната стихия на душата. Интуицията също играе огромна роля в духовната дейност на истински умелият учител. Да, не разсъдъкът, а именно интуицията би следвало да води призваният за учителстване, щото самият процес на учене е исконно творчески процес, на който не бива да се налагат разсъдъчни окови. Разсъдъкът (умът, интелектът) е велика сила, но тя често пречи на живота. Автентичното учене не трябва да е нещо, което проти-воречи на живота, а трябва да е израз на живот. Живото учене, опиращо се на интуицията, на въображението, на търсенето, на творчеството, на свободата, е способно да продуцира идеи, да поражда в душите знания, да сътворява цен-ности и прочие. Няма друг начин да се случи това. Изобщо има живо поражда-не, примерно, на знания, когато тия знания се преоткриват и пораждат в един спонтанен творчески процес, но има и мъртво или книжно възпроизвеждане на мъртви останки, на чужди мисли и пр., когато благодарение на разсъдъка, опит-ващ се да надхитри живота, се върви по лесния, ала затова пък съвсем непло-дотворен път на кухата репродукция, която нищо ново не сътворява, а само възпроизвежда. По моето разбиране – казвам тук някакви фундаменталния, значими за разбирането неща – липсва ли одухотворяване на базата на твор-ческия подход, всичко, както се казва, отива по дяволите, имам предвид в живия процес на учене, на общуване между учител и ученик, или пък в самостоятелно-то търсене на учещия, било той ученик, било той учител, казахме, тия две функ-ции се преплитат постоянно. Тъй че ето ги ключовите думи, които по необходи-

24

мост трябва да се използват ако искаме да опишем основателно процеса на същинското учене, познание, общуване на учещите и пр.:

– чисто човешко отношение; – импулсивност, спонтанност, свобода; – творчество, творчески процес, основан на свободната игра на ду-

шевните сили на човека; – ангажиране на целия потенциал на душата и сърцето; – душевните сили, наречени въображение, интуиция, чувство имат

доминираща, водеща роля, те не бива да бъдат подценявани или пренебрегва-ни;

– живо (не книжно, сухо и мъртвородено) познание и учене; – естествено продуциране, а не схематична и разсъдъчна репродук-

ция на вече узнатото, на познатото, на готовото, на чуждите сухи мисли и пр.; – одухотворяване като същност на оживяването на знанията, мисли-

те, познанието и пр.; – ученето е цялостен свободен, духовен и творчески процес на едно

тотално живо взаимно отношение на душите и личностите, участващи в своята пълноценна изява.

Това са някои опорни точки, принципно важни момента, без признава-нето на които не можем да имаме ясна представа за това какво именно се случ-ва когато автентичният учител встъпи в пълноценно отношение с душите и личностите на учещите. Тия същностни моменти или страни не трябва да се игнорират по никой начин, в противен случай ще постигнем в корена си сгреше-на, невярна, изопачена представа. Разбира се, аз тук изтъквам тия неща на едно чисто, принципно, високо ниво на философското прозрение, всичкото това би следвало да се развие в своята пълнота на едно друго, по-конкретно ниво. Ще се опитам да представя казаното на едно такова ниво, опитвайки се да насърча по-цялостното представяне и разбиране.

Чувал съм, че има учители, които, независимо че са "преподавали" ня-какъв "матр`ьял" (имам предвид учебен "матр`ьял" или съдържание) години наред, всеки ден, тъй да се рече, "си учат урока", а пък някои, за да си го научат, даже си го "репетирали", разказвали и прочие. Учели си го буквално от учебни-ка, а пък в наше време има и помагала за учители, където всичко им се обясня-ва как да бъде, какво да бъде казано, цялото съдържание на урока е поднесено в готов, сдъвкан, така да се рече, смлян вид. Така "подкованият" учител – под-кован, все едно е кон с копита, и все едно че знанията са неговите "подкови", а знаем, че подковите се коват с т.н. "клинци"!) – застава гордо пред учениците си и от позицията на "всичко знаещият" (една доста уязвима позиция, впрочем) и си издекламирва урока, поднася го в сдъвкан вид на учениците, за да не стане така, че те да се озорят когато (или ако) им се наложи сами да си размърдат мозъка нещичко да разберат. Учителят значи репродуктивно поднася въпросния учебен матр`ьял и цялата работа се свежда до това учениците да направят същото, сиреч, да запаметят матр`ьяла и също така механично да го възпроиз-

25

ведат. Това е типовата представа за това какво обикновено се случва (и "тряб-ва" да се случва) в едно типово училище, където типови учители и типови уче-ници взаимно се измъчват, понеже съвсем са изгубили смисъла на това, което правят, което им се налага да правят. При това никой не е питал нито ученици-те, нито учителите, нито родителите какво те самите смятат, че е полезно и смислено да правят. Някой друг всичко е решил вместо тях, от тях се иска да изпълняват. Тук виждаме не ти се налага да мислиш, тук имаме само трениров-ка на паметта. И на търпението. Трябва да си търпелив като вол – за да издър-жиш на тия подигравки и мъчения. За никаква свобода, творчество, търсене и пр. тук не може да се говори. Тук всичко е мъртво, тук всичко се свежда да прословутото възпроизвеждане.

Тук нищо живо не се ражда, тук явно, общуват не живи хора, а някакви зомбита, да не кажа мъртъвци. Никой тук не поставя въпроса за смисъла на цялата тази работа, щото ако някой само попита какъв е смисълът и тогава мигновено всичко ще отиде по дяволите. Мълчи и работи, полагай безсмислени усилия – без да питаш, без да задаваш неудобни въпроси. Презумпцията е, че "някакви свръх-умни хора" от Министерството всичко са обмислили вместо нас – и от нас се иска само да се подчиним. Учители и ученици се надпреварват в рецитиране на кухи чужди мисли, които ни били давали "единствено правилното

26

знание". Такива неща като търсене, мислене, творчество, одухотворени живи разговори, обмяна на мисли, съмненията, идеите, задействането на интуицията и пр. се оценяват от тази позиция като "лигавщини", като "напълно излишни" и дори "вредни", наистина, защо да си усложняваме живота като можем всичко да го правим простичко, без никакви безпокойства и особени грижи?! Е, голяма работа, че сме били при цялата тази работа... затъпявали, та нима пък ни е нужно да не сме тъпи?! А може би на държавата сме нужни именно като тъпи и немислещи, наистина, за какво са на една "пределно напреднала" държава като нашата умни, питащи, търсещи истината хора и личности?! Та ний и така сме си добре?! Какво му е нужно човеку в тоя живот освен една хубава салатка и една бутилчица люта ракия, мама му стара, а?!

Но да не се отклонявам от темата си. Че ще ме обвинят вечно бодрите мърморковци, че пиша, видите ли, "пълни глупости"; не трябва да им давам повод за това. Пък и обещах да съм кратък, ето, време е да се ориентирам към приключване, както навремето партийните секретари се изразяваха когато някой човек се отклоняваше на събранията от предварително подготвения строг сценарий; тогава тия вечно бодри партийни секретари поглеждаха строго и казваха: "Другарю, хайде ако обичаш се ориентирай към приключване, щото почна да говориш празни приказки!". Наистина, какво има да мислим, след като всичко отдавна е измислено? Всичко отдавна си се знае, от нас нищо друго не се иска освен да рецитираме великата премъдрост на програмите, на учебници-те, на инструкциите, на министерските директиви, „на партията” и пр. Системата е още тук, тя няма намерение да си ходи. Тя се е впила, тя смуче жизнените ни сили, тя ни души като някакъв жесток и хищен октопод...

От годините на целия ми опит като учител съм разбрал едно нещо и имам подозрения, че малцина са тези, които са разбрали същото това. Аз много съм се лутал, изпитвал съм съмнения, пробвал съм какво ли не, опитвал съм се да бъда "положителна личност", но никога не съм допускал да дегенерирам дотам, че да бъда прост ретранслатор на мъртви чужди мисли, думи, знания и пр. Моята роля никога не е била да съм нещо като неспирно бърбореща селска радиоточка (младите не знаят какво е "радиоточка", това им звучи прекалено идиотски, предполагам, затова да обясня някак: "радиоточка" е високоговори-тел, който е настроен само на една радиостанция, официалната, държавната; радиоточките са такива високоговорители във всяка една селска къща, при тях няма как сам да сменяш станцията, а всички излъчват само една радиостанция; дано се разбра нещо, щото изпитвам голяма трудност да обясня това чудо на комунизма каквото е селската радиоточка). Мен по начало не ме бива да възп-роизвеждам буквално чужди мисли, винаги съм влагал нещо от себе си, спом-ням си, че такъв бях и още като ученик: докато нещо не го проумея със собстве-ния си ум не се успокоявах, а папагалски да говоря това нещо още не го умея и едва ли някога ще напредна в туй отношение.

Други хора, забелязвам, могат да говорят само папагалски. Ето точно на такива трябва да им се забрани със закон да бъдат учители. По мои наблю-

27

дения огромната част от така наречените "даскалици" правят точно това из нашите училища – и с нашите ученици, с нашите деца. За жалост, така е. Даже се и стигнало дотам, че на учителите, които подхождат творчески към работата си, се гледа с недоверие, сякаш са нещо като бели врани, примерно. Или все едно са черни овце, все тая, особено значение няма. Може, ако ви харесва повече, да ги наричате тия учители и бели лястовици, както искате, сами изби-райте как да ги наричате. Та все пак да си кажа какво толкова съм бил разбрал в целия си живот на учител, че обещах, а пък още не съм го казал – и още не съм го написал.

Учителят ако не говори на учениците си нещо свое, дълбоко преживя-но, постигнато по свой път, личностно изстрадано даже, бих си позволил да кажа, ако не смее да импровизира, да говори живо, от цялата си душа и сърце, и вместо това се задоволява да рецитира... учебника, такъв учител отдавна се е провалил именно като учител. Той може да е всичко друго, но не и да е учител. Много ми е интересно дали някой учител ще ме подкрепи в това мое твърдение, имам подозрения, че за него ще бъда охулен, но както и да е, аз съм свикнал да ме хулят. И не ща да ме хвалят. Предпочитам да ме хулят. Но ще кажа каквото мисля във всички случаи.

Винаги пред учениците си съм правил точно това: казвал съм смело какво мисля. Не съм крил какво мисля, не съм са задоволявал да повтарям като селска радиоточка "готови чужди мисли", смятам, че е унизително за един учи-

28

тел, държащ да мисията си, да дегенерира до нивото на прост ретранслатор. Винаги съм разговарял с учениците си съвсем човешки. Казвал съм им своите съмнения – и най-изстраданите си въпроси, колебания, търсения. Да сервирам наготово "цялата окончателна и несъмнена истина" изобщо не ми е по вкуса. Крайно ми е неудобно да заставям ученици, сиреч, живи човешки същества, да повтарят папагалски такава една "абсолютна истина", "не зависеща нито от човека, нито от човечеството", както навремето пишеше в учебниците по кому-низъм.

Смятам, че истината е човешко творение и постижение. Без човека ис-тина няма. За човека истината има обаче огромно значение. Не бива да се задоволяваме с ментета, истинското е най-важното – и най-потребното за търсещия човек. А у нас напоследък всичко е менте, напълно всичко, и учили-щето ни е менте. И много от учителите у нас допуснаха да станат ментета. Това е страшно, ако се осмисли. Знаете ли докъде води това една страна и нация да заложи на фалшивите, на неистинските неща, на ментетата? И да пренебрегне решително истинските неща? Води до абсолютен провал. Вие този наближаващ тотален провал вече не го ли усещате? Признаците му са налице, тяхното при-съствие е наоколо. Просто се искат сетива за да бъдат доловени. Извратените, сиреч, пристрастените към ментета, към лъжите и пр., разбира се, няма как да усетят нещата, за които говоря.

Да си науча урока и да си го изпея за мен, казах, е непосилна задача. Не мога да се принизя да падна до едно такова ниско ниво. Не мога да унизя своето предназначение на учител чак дотам. Е, една инспекторка и една дирек-торка ме обявиха, че съм бил идвал "неподготвен" за часовете си. Те, горките, не могат явно даже и да предположат, че моята "подготовка" е от съвършено друг род. Аз присъствам в моите часове с цялата си личност, с цялата си душа, с целия си душевен и творчески потенциал, аз за това нещо съм се подготвял цял живот – всеки ден, всяка минута! Постоянно и непрекъснато се подготвям за ролята и мисията си на учител, всеки ден, откакто се помня. Постоянно мисля за работа си и всеки ден откривам нови и нови неща.

Е, разбира се, процедирайки така, имам какво да предложа на учени-ците си, "кладенците" на моята душа са дълбоки, там има много съкровища и богатства. Но всичко, което им предлагам, наистина е изцяло мое, е постижение и творение на моя дух. Винаги казвам на учениците си най-дълбоко съкровени и изстрадани неща. Но същевременно се въздържам да им поднасям каквото и да било наготово, дори и да е онова, в което с цялата си душа вярвам. Винаги само намеквам, провокирам, дразня, подпитвам, насочвам, подтиквам и стимулирам младите сами да направят своите открития. Не ги лишавам от радостта на тър-сенето, творчеството, изследването, намирането. Напротив, правя нужното да изживеят с цялата си душа този трепет, свързан с автентичното познание и учене.

Да, наистина вървя по най-трудния път. Но е благодатен този път. Вярно, тъкмо защото процедирам по този начин, си имам и много врагове. Ста-

29

нал съм нещо като трън в очите на мнозина, да не говорим пък за това как ме възприемат разните му там бюрократични началства. Не могат да ме гледат даже. Затуй ме и изритаха от системата с дамгата "негоден", която за мен е най-високото признание, което някога съм получавал. Да, тази дамга, с която систе-мата и нейните слуги ме жигосаха, за мен има по-голям смисъл от всякакви ордени, грамоти и признания.

Много е интересно това, за мен то е най-съкровеното: ако си отворя устата и кажа нещо книжно, чуждо, мъртвородено и пр., мигновено усещам как в очите на младите минава сянка на разочарование! Когато обаче им говоря дълбоко преживени и личностно постигнати, от опита на живота ми неща (мис-ли, знания, идеи, убеждения и пр.), очите им тогава светят с някакъв неугасим пламък. А кажеш нещо кухо, наготово взето, и този пламък а-ха, почва да трепти и да мъждее; винаги трябва да внимавам той да не погасне. Прав е Сократ в твърдението си, че обучението е запалване на пламък, а не пълнене на съд. Много добре го е казал този велик учител, могъл е да го каже, щото е виждал пламъка в очите на учениците си. Който учител не вижда постоянно този пла-мък, светещ в очите на учениците си, който допуска този пламък да погасне, който си позволи някога да възприема ученическите глави като "съдове", под-лежащи на пълнене, такъв човек няма нищо общо с автентичната мисия на учителя – и трябва да си намери друго занимание.

А в нашите училища общо взето какво става? Как какво, ами само това става: пълнят главите на учениците с какво ли не, сякаш тия глави са съдове или пробити, продънени каци! Даже самите учители говорят постоянно, без капка неудобство, пред учениците си за някакви "фунии", с които се били опит-вали да пълнят ("да наливат") "нещо" главите им, ала това, видите ли, не се било получавало! Нашите училища служат на това "пълнене" и "наливане", а пък за пламъка, който трябва да бъде запалван, никой не говори. Никой даже не се и сеща за този пламък. Давате ли си сметка какво означава пък това?

Страшна работа! Затуй да спра до тук. Хубав ден ви желая! Писах този текст в ранната утрин днес, а пък кой знае защо, въпреки че сме септемврийски ден, навън, зад прозореца ми, всички е потънало в някаква гъста непрогледна мъгла! Аз даже снимки направих от прозореца си и ги сложих във фейсбук и в блога си. Мъгла, и то от тази, за която хората казват, че могла "да се реже с нож", възможно най-гъстата, при това е и студено. Каква ли зима ни очаква при тия ранни признаци на лошото време? Аз, като търсещ човек, виждам някаква символика в тази непрогледна мъгла, в която сме потънали тази сутрин ний, пловдивчаните, пък и, кой знае, може и по други места да има тази сутрин таки-ва мъгли.

Е, да си пожелаем днес слънцето все пак да успее да пробие мъглата! Светлината да победи мрака и тъмнината. Да закопнеем за светлината, да пожелаем силно възхода на слънцето, да го приветстваме, та да дойде прек-расният бляскав ден! Нека това да бъде моето странно пожелание, което успя да роди бедната ми глава, щото, признавам си, се изморих да пиша и ми писна.

30

А уж обещавах да пиша кратко, ще, по дяволите, друг път кратко! О`кей, другият път ще опитам да пиша съвсем кратко, стига да имам време и настроение. А сега каквото се получи, това...

31

Учител е онзи, който подпомага, насърчава, импулсира, ентусиази-

ра личностния растеж и просперитет на възпитаниците си

Посредственият учител разказва. Добрият учител обяснява. Най-добрият показва нагледно. Великите учители вдъхновяват.

Уилям Артър Уорд

Да продължа подетото си разсъждение. Учителят, по понятието си, е нещо като сеяч на личностност. Щом е

сеяч, той се занимава с това да сее – какво сее ли? Как се сее личностност? Какви са тия семенца, от които ще израсте личността? Ще опитам да ви отгово-ря на тия интригуващи, по моето възприятие, въпроси.

Първо трябва да сме се разбрали за това дали личността – пълноцен-но живеещата, суверенна, сиреч свободната и достойна личност – е цел на учителстването. (За малко щях да напиша „на педагогическото взаимодейст-вие”, но предпочитам да се пазя от подобни натруфени и претенциозни науко-образни фрази.) Смятам, че ощетената, непълноценна, слаба, неумееща да мисли самостоятелно, кастрираната откъм личностност „личност” няма как да е цел на едно автентично, отговарящо на понятието си учителстване. Ето как още от самото начало се разбира, че „производството” на безлични, типови, стан-дартни, несвободни, недостойно живеещи, подчинени, изпълнителни и прочие „личности”, понеже противоречи на самото понятие за личност, изначално не може да се смята за цел на учителстването, което е твърдо решено да стои близо до своето понятие. Учителят по идея не може да е този, който вреди на възпитаниците си, пречи им, скопява ги откъм личностност, ощетява ги, работи

32

за превръщането им в жалки комуноиди; учител е оня, който помага, насърчава, ентусиазира, стимулира, импулсира и пр. личностния растеж и просперитет на възпитаниците си. За да изпълнява мисията си той, на първо място, сам следва да бъде личност. Безличник не може да възпитава личности, такава аномалия тук не може да се допуска. Възпитателят, учителят, сеячът на личностност може да си изпълнява ефикасно своята велика мисия само при едно условие: сам трябва да е личност. И то не каква да е, със съответната личностна малоцен-ност или ограниченост, напротив, учителят трябва да е пълномащабна, „широ-коформатна”, цялостно развита, пълноценно живееща личност.

Учителят, другояче казано, трябва да е личност, която живее един пълноценен духовен живот. Мисията на учителя по естеството си е духовна мисия – как тогава тази велика мисия да може да я изпълнява човек, сам нямащ отношение към духовното? А духът, духовното именно е най-пълноценното, истински човешкото, личностно най-богатото в целостта на своя ресурс и на своите изяви. Автентичната личност се намира в пълноценно отношение към духа, от което с необходимост следва, че ако един човек по начало не е свобо-ден дух, той просто няма как да бъде учител, камо ли пък истински такъв. Как се става свободен дух? – ето това изглежда е най-важното, на което трябва да отговорим най-напред.

Възпитателят сам трябва да е възпитан, трябва да е формиран като личност – или трябва да се намира в процес на най-интензивно личностно и духовно израстване (ако става дума за млади учители, намиращи се в зората, в началото на своето поприще). По тази причина още оттук можем да си напра-вим извода, че учител не може да бъде оня, който сам няма развито съзнание за естеството на своята духовна, за своята личностно-формираща мисия. Учи-тел е оня, който, бидейки сам пълноценна личност, по този начин „заразява” младите с личностност, другояче казано, с духовност. На мен ми се струва че личностност и духовност в някакъв смисъл съвпадат, припокриват се, духовното обаче е сърцевината, водещото, имащото безспорен активиращ приоритет. Как се постига такова отдаване на дадени личности на духовното ли? Ще ви кажа, няма как да подмина този въпрос.

Ами един е начинът: чрез отдаване на философията на ония, които се чувстват призвани за всеотдайно служене, за тежка работа на учителското поприще. Да, именно на философията трябва да се отдадат призваните да бъдат учители. Или да са се отдали всецяло на другите, съперничещите на философията духовни форми – изкуството, религията, дори, в някакъв смисъл, и науката. За този последният случай, за отдалите се на науката, за да не се получи ощетяване или едностранчивост, е задължително освен с наука тия същите да се занимават и с поне една същинска духовна форма, било с фило-софия (най-вече), било с изкуство, било с религия – което ще ги предпази от ужасната съдба да станат „учени коне с капаци”. А това последното е страшна жизнена трагедия, ужасно ощетяване, то с необходимост поражда коварна

33

личностна непълноценност, причината за която е именно дефицитът на духов-ност.

Духовното пък е именно това: жизнено пълноценното, духът е именно живот в неговата чистота и пълноценност. За човека по понятие подобава да е дух, сиреч, да се стреми към съвършенство – и хармония. Философията има ред предимства пред останалите духовни форми, изясняването на които тук би ме отвело надалеко. И заниманията с изкуство и религия, пък дори и занимани-ята с наука облагородяват душата, правят я изтънчена, пораждат в нея духовен привкус или патос; по този начин се постига дължимата цялостност и пълнота: само отдаването на духовното умее да постига тази жизнена и личностна пъл-ноценност.

Още оттук можем да заключим, че няма и не може да има автентично образование ако от него са елиминирани заниманията с духовните неща, имен-но с философия, с изкуство, с религия. Една от най-съдбовните грешки на на-шето време е предоверяването на науката, диктатът на самоцелното знание (и на познанието, и на съзнанието, и на самонадеяния разсъдък) над цялостния дух на човека, поради което се постига ужасно обездуховяване на човеците. Цялостната, пълноценната или духовната душа е развила целия си вътрешен потенциал, всичките душевни сили са били импулсирани за развитие, нито една от тях не е била ощетена, обидена, пренебрегната. Това нещо умеят да го пос-тигат само заниманията с духовните неща, отдаването на духовното. Учителят е нещо като духовно лице, чиято сфера на изява е заразяване на младите души с „вируса” на духа, на духовността, на личностността. Тия неща стават и се случ-ват по един начин: чрез практикуване, чрез интензивни занимания с изкуство, философия, религия, наука. За да бъде душата ни богата и развита нито една духовна сила не бива да бъде пренебрегната, ощетена, елиминирана, подцене-на. Това особено е необходимо за ония личности, които се чувстват призвани за отдаване на учителстването, една най-фина духовна дейност, за която не могат да се чувстват призвани хората с дебелашки, сиреч, с антидуховни наклонности.

Антидуховният манталитет, манталитетът на изпитващия ненавист към духовното материалист е вреден и противопоказен за занимания с учителства-не; такива хора трябва да бъдат държани далеч от сферата на учителстването. Правете си сметка от тази гледна точка коя може да е най-главната причина за разцвета, за триумфа на простащината в нашето общество. Не се сещате ли? Ами ще ви кажа: понеже в ерата на комунизма официална беше идеологията и доктрината на антидуховността, сиреч, на върлия, войнстващия, антидуховен материализъм, по тази причина за учители биваха допускани хора с крещящ антидуховен манталитет; ето по този начин проказата на материализма овладя образователната и възпитателната сфера. Дотам, че антидуховното почна да се възприема и оценява за някаква не знам си колко изтънчена специфична („но-ва”) духовност, „новата духовност” на антидуховността! И дотам се стигна даже. И дотам успяхме да достигнем. Ето поради неразбирането на тия неща у нас простащината се приюти в духовните по естеството си учреждения като

34

училища, дори също така театри, академии, църкви, къде ли не още. Още дълго време ще ни се наложи да се чистим и лекуваме от тази проказа. Ето, самият факт, че вулгарната, откровено антидуховна и антиличностно настроена адми-нистративно-командна система в образователната сфера си стои непокътната толкова години след „епохалните промени” показва, че в българското образова-ние продължава да господства този същият антидуховен манталитет, пораждащ на талази въпросната простащина, безкултурие, антидуховност, антиличност-ност и пр.

Съобразно казаното хора с отчайващо антидуховен манталитет, дру-гояче казано, безличници, не просто ставаха учители, те дори задаваха и про-дължават да задават тон в същата тази антидуховна по потенциала си адми-нистративна и командна (незачитаща личностното, личността, духа, духовност-та и пр.) образователна система. Тези хора са на командни позиции, те са ди-ректори, инспектори, министерски чиновници, министри и пр. Давате ли си смет-ка до какви поражения води това? Не, това съвсем не е така безобидно, както ви се струва, а пораженията са направо страшни.

Понеже у нас сферата на т.н. "вишо образование" (казано по изтънче-ния маниер на изразяване на народния кумир Бойко Борисов) или сферата на университетското образование или т.н. академична сфера е в не по-малко пла-чевно състояние от сферата на училищното образование, то е от ясно по-ясно, че у нас решително липсват подготвени "кадри" за цялата образователна сфе-

35

ра. Няма хора, подготвени за беззаветно служене на духовната мисия на учите-ля. Посредствеността, личностната сивота, отчайващата безличностност и безхарактерност е много разпространена сред дейците на българското образо-вание на всичките му нива, особено пък сред намиращите се на ръководни, на командни позиции в него. Колкото и да е тъжен този факт, трябва да го призна-ем: на истината трябва да привикнем да гледаме право в очите. Личностността у нас по начало не е нещо, което, ако е налице, ще бъде приветствано, напро-тив, носителите на ярка личностност, сиреч, ярките личности, по начало си навличат какви ли не проблеми и главоболия. Ако искаш да вегетираш "допен-сионно" в образователната сфера, или трябва да си безличник, или трябва да направиш нужното да се държиш като шпионин, сиреч, постоянно да криеш, да правиш нужното да не издаваш личностността си. Главната грижа на ония, които искат да оцелеят в обезличностяващата и, респективно, деморализираща образователна сфера е да крият личността и личностността си. Не го ли сторят, ще си навлекат на главите безчет беди и проблеми. Трябва да си по просешки скромен и безличен ако искаш да оцелееш в тази исконно личностна сфера, у нас, знайно е, всичко трябва да е наопаки на длъжното. И на потребното. Зато-ва така яката сме я закъсали. Не за друго, тази е една от най-главните причини за дереджето, в което се намираме.

Безличностността у нас вилнее навсякъде и триумфира, редом с простащината, безкултурието, арогантната наглост. Нейните корени са в каст-рираната откъм личностност образователна сфера. Учителят, който иска да е личност и не се страхува да се държи като личност, няма да допусне да го тре-

36

тират като слуга, камо ли пък като роб. Той няма да допусне да посегнат на свободата му, а казахме вече, че без свобода не може да бъдеш личност. У нас свободата е кардинално прогонена от образователната сфера, особено пък от сферата на училищното образование. Там вегетира една мижава видимост за свобода, една формална, несъщинска "свобода", едно жалко подобие на свобо-дата, една несвободна по същество "свобода", която сама себе си не може да понася. Може да бъдеш единствено лицемер, който си е втълпил, че уж е сво-боден, дотам, че даже себе си успява да излъже, даже сам на себе си, кажи-речи, може да повярва.

Пълна мимикрия на свобода е налице из нашите училища, гимназии и пр., а същината е тази, че те фактически са нещо като казармени казионни учреждения, където посредствеността, личностната невзрачност си е устроила нещо като разюздана вакханалия. Всички лицемерят, лъжат, преструват се, подмазват се на началството, което, видите ли, никога не било грешило. На никой не му пука за собствената или пък, опази Боже, за чуждата личност. Всич-ки се надпреварват в тъпчене на личностното в себе си, но най-вече у другия, у ближния. Който е склонен безапелационно да пожертва личностното у себе си, такъв ще просперира, току-виж, може и до директор на училище да израсте. Нему ще дадат най-голям дял от т.н. диференцирано заплащане в края на годи-ната. И грамота някоя може да му дадат, та да довегетира до пенсия; а на най-примерните ще разрешим да поучителстват и след пенсия, някоя и друга годин-ка, та да им порасте пенсията в парично изражение.

37

Никой не мисли за духовните неща, камо ли пък за личностния растеж на своите ученици и възпитаници. Подобното поражда подобия, безличността мултиплицира не друго, а пак безличност. За лигавщини като "качество на обра-зованието", за автентични ефективни и съвременни подходи в ученето и препо-даването, за нови образователни технологии и пр. не само че никой не мисли, даже не смее да помисли. Подобни учители, коренно разминаващи се със сама-та идея на учителстването, се занимават само с глупости – и не правят друго, освен да насърчават най-долните черти у възпитаниците си. А именно, повта-рям:

– лъжливост, безобразен пиетет към лъжата; – непрекъснато преструване и лицемерие; – най-грозно подлизурство към началството; – следване на презряната максима "Преклонена главица сабя не я се-

че"; – следване на още по-презрения постулат "Началството никога не

греши!"; – крещяща безличностност в отношенията; – ненавист, презрение към свободата, непонасяне на свободолюбието

и особено свободолюбивите;

38

– непрекъснати самоунижения, дотам, че е загубена даже самата чувс-твителност, усета за долавяне на унижението; унизителното тази извратеност го възприема като "достойно", а достойното – като "унизително";

– отдаване на екзистенциалната кухота и празнота на скуката, интри-ганстването, завистливостта, доносничеството;

– имитиране на активност, канцеларщина, гнетящ формализъм, букво-едство, папагалщина;

– непоносимост към всеки творчески повей у учениците, да не говорим пък учител да се поддаде на такава съблазън;

– триумфиращ аморализъм; – наоколо имаме и срещаме само типове, скучни и еднообразни стан-

дартни безличия, не субекти; – и т.н., превъплъщенията на безличността са все пак донякъде много-

лики, въпреки не по-малко характерната им сивота.

Страшно е. Животът е прокуден от тази човеконенавистническа и също така свободоненавистническа система. Всичко, което наподобява живот, е не-желано, е вредно. Тя всъщност друго не прави освен да потиска всички кълнове на живот. Тук сме в царството на мъртвината, в нещо като свят на зомбита, ненавиждащи живота. Полагам усилия, както забелязвате, да изразя неизрази-

39

мата с думи ирационалност на този абсурден свят, в който сме принудени да живеем.

Спирам засега дотук. Живот и здраве да е само, скоро ще продължа. Пиша пределно откровено, да видим колко ли ще бъдат възмутени от правдиви-те ми думи. Предполагам, като едното нищо ще ми спретнат още едно "разг-ромно писмо" за опетняване на светлия образ на българския учител. Колко му е да ми спретнат едно такова писмо, след като написаха вече толкова други. Изобщо не ми пука обаче от това. За мен само истината има значение. Прези-рам лъжците, не мога да понасям лъжльовците. Изпитвам погнуса от тях.

Бъдете здрави и хубав ден! Бъдете личности, бъдете свободни, бъде-те достойни – въпреки всичко! Този е пътят. Този е и начинът. Безличността е гибелта на човека – още много преди да се е поминал физически. Не допускай-те това да ви се случи приживе...

40

Да отвърнеш на злото с добро, сиреч, на злобния или на озлобения да отвърнеш с любов, е най-верният подход, способен да постига

чудеса

Ето два коментара на г-жа Мария Василева, които са по две публика-ции в блога, ето първата, по публикацията Кратка разходка из болницата, в която се намирам сега:

Скоро чух такъв коментар: новите частни болници били спонсорирани

от държавата с толкова пари, колкото старите, поради което старите болници не получавали достатъчно пари, тъй като се пренасочвали средства и към новите. Така новите процъфтявали в ущърб на старите. Не знам дали е така, не съм компетентна по въпроса, но е приятно човек да е настанен при що-годе добри условия и ако не се плаща допълнително в частните болници, то това е много добре за пациентите.

Иначе се радвам за Вас, господин Грънчаров, че Ви харесват условия-та и че имате добри събеседници. Винаги ми е правило впечатление колко сте сговорчив и добронамерен към хората. Затова много ме учудва фактът че имате стълкновения с някои особи. Та те ако с Вас не могат да си сътрудничат, как се справят с гневливите, завистливите, злобните, зле възпитаните люде, каквито има в изобилие?

41

Това доказва користните цели на вашата директорка, която е готова да ви разкъса на парчета, да ви обяви за луд, да ви изгони от работа, само и един-ствено глупостите, които върши, да не излизат наяве чрез блога Ви. Голяма мерзост и отмъстителност! Та то човек трябва да е сляп, глух, нула психолог, за да си помисли че сте "вреден", "злодей", "некадърен" и т.н., както се наричате често! От друга страна фактът че не изпадате в тревожно безпокойство от са-мия факт че сте в болница, че лекарите не овладяват положението, че непре-къснато се намира някой, който да ви обижда, криейки се зад анонимността и това не ви обезпокоява, говори за много солидно психическо равновесие, мъд-рост и човеколюбие.

Как Ви се случват подобни огромни неприятности в работата? Как се намират толкова цинично жестоки хора, които да нараняват с писанията си човек в болница, със сърце извън ритъм? Това е чудовищно, извратено, непо-нятно за нормален човек! Какви хора "живеят", ужас?! Не може, както Вие обяс-нявате на едно място в блога си, до такава степен да са се обърнали при тях наопаки понятията за добро и зло, та да са спокойни, когато унижават и мачкат хората около тях. Дори ако тези хора заслужават да им се "натрие носа", така не се постъпва, всичко се постига с любов и простителност. А Вие най-малко зас-лужавате да Ви се случва всичко това. Така мисля аз.

Не съм ли права? Мария Василева И също втората, тя е към публикацията със заглавие Нима има нещо

по-прекрасно от това да си горда личност, упоена от трепета и патоса на автентичното свободолюбие?, която е част от новата ми книга със заглавие Изкуството да си учител, по която работя напоследък; този отзив на г-жа Ма-рия Василева е по повод на два предишния коментара, ето ги и тях: Анонимен каза: Какви са тия простотии бе Грънчаров?! Ти наред ли си с акъла бе?! Анонимен каза: Позакрепиха го докторите и пак почна да бълва щуротиите си... Мария Василева каза: Ето, виждате с очите си какво са разбрали двамата предходни, господин учителю! Вероятно не са били в състояние да проследят мисълта Ви след втория абзац. "Най-мразим да мислим", това е актуалният лозунг на мнозинството.

Пишете че училището е институция, управлявана по начин такъв, че да обслужва интересите на управляващите, създавайки безлични хора. И хоп – отдолу под текста се появява потвърждението, във вид на коментар на безраз-личните към това, което се случва. А безразличните са безличностни, затова са и безразлични. Значи занимавате се с глупости, според тях, пък и дори мозъкът Ви бил болен! Това, мисленето, голяма глупост е, значи!

42

Сега кой е наред и кой не е наред с мозъка, да си изясни всеки за себе си; това не ще много мислене. Кратък коментар: Публикувам горното, тъй като някои моменти ми се виждат изключително важни, поставят принципни въпроси, примерно ето този абзац, който най-силно ме впечатли: "... всичко се постига с любов и простителност".

Да, всичко се постига с любов и прощаване, много мъдрост има в тия думи, онова, което любовта може да постигне, нищо друго не може. Да отвър-неш на злото с добро, сиреч, на злобния или озлобения да отвърнеш с любов, е най-верният подход, способен да постига чудеса. Напълно съм съгласен с тази така мъдра християнска максима, която, признавам си, аз често забравям, по-ради което и много греша. Защото защо даден човек изпада в злоба – ами за-щото сърцето му е студено, а кога едно сърце е студено? Ами когато в живота си не е получавало достатъчно любов, затова е охладняло, затова се е вледе-нило толкова, затова сякаш се е превърнало в буца лед това сърце; затуй таки-ва хора са и злобни, и завистливи, и отмъстителни, и жестоки. А любовта всичко стопля – и е способна да топи и леда в сърцата. Злобата е един вид вик на една нещастна душа, която крещи от болка, защото не е получила достатъчно любов.

Аз лично смятам, че злобата и на най-големия злодей може да рухне, да бъде съкрушена ако към него се постъпи с добро; да, съзнавам, че се изказ-вам прекалено оптимистично, но ще ми се да вярвам, че такива чудеса, правени от любовта, са напълно възможни в този наш живот – и в този наш така безсър-дечен свят. Любовта и прошката могат онова, което нищо друго не може, а на злото да отвръщаш със зло, е прекалено глупаво – щото твоята собствена зло-ба, ако си я позволил, удря в отсрещното ледено сърце, рефлектира и пак се връща... при теб, какъв е смисълът от това? Няма смисъл, разбира се, много по-добре е вместо и ние да злобеем, да отвръщаме на злото с добро, както ни учи най-великият Учител, единствен заслужаващ да пишем с голяма буква тази велика дума.

Е, аз съм човек с доста кусури, ето, не съм кой знае колко напреднал във вървенето си по пътя на мъдростта, ала поне, да се надяваме, се старая да вървя по него, с много падания, с връщания назад; да, това е труден път, но за сметка на това е най-благороден...

43

Поради чудатия феномен на вдаскаляването нашите училища при-

личат на образцови ферми за папагали или направо за говеда

Тази сутрин се погрижих да сложа някакъв ред в работата си (виж: Ето тук ще слагам заглавията на всяко поредно есе по темата "Изкуството да си учител", по която възнамерявам да напиша една нова книга), която поч-на да ме увлича; без увлечение, инак казано, без вдъхновение нищо добро не може да бъде направено. Същевременно човек да пише книга ей-така, директно пред очите на читателите, именно в блога си (а аз не за първи път пиша така книгите си, в последните години по този нов и оригинален начин написах и из-дадох доста книги), та да пишеш книгите си така има ред предимства, примерно това: мигновено забелязваш и всякакви реакции; примерно тази сутрин откри-вам и такава една чудата поредица от реакции под последното есе на бъдеща-та ми книга: Анонимен каза: Този път бихте по тъпотия всички идиотщини, които досега сте казвали, трябва да призная. По-тревожното е, че напоследък в писаниците ви се забелязва явен уклон към фашизъм и желание за потъпкване на свободата на хората. Тия, дето не били съгласни с вас за учителския подход, трябвало да им бъде забранено със закон да преподават. Алоу! Не забравяйте, драги, че не сте нито в Куба, нито в Русия. Тук все още е сравнително свободна държава и таки-ва фашистки призиви няма да минат. Панимаежд? Анонимен каза: Личностностностностност. :-) Анонимен каза: Бръкнал си в душата на комуноидите, Ангеле, браво! Пикаят газ, така и трябва! Поздравления! :)))

44

Анонимен каза: Грънчаров винаги е проявявал склонност към фашизоидни идеи, но вече явно не може да се прикрива. Емоционалното му състояние не е добро и му е трудно да се прикрива. Анонимен каза: Комуноиди те обвиняват във "фашизоидни" идеи, Ангеле, явно са толкова тъпи, че още не знаят най-модерните кремълски и кагебистки указа-ния, според които новата идейна линия на комуноидите се припокрива с тезите на национал-комунизма, сиреч, на национал-социализма, другояче казано, на фашизма! :))))

Интересно е, нали, какво ще кажете, вълнуващо е даже: обвиняват ме

някои многострадални глави във... "фашизъм"! Както и да е, нека да пишат каквото си искат, за мен в случая е важно ето какво.

Книгата – всяка книга – по идея е нещо като покана за разговор: авто-рът казва каквото мисли, бидейки обърнат към читателя, и сякаш заявява: "Аз така мисля, а ти как мислиш, ти как възприемаш моите разбирания?". Повечето читатели в миналото са водили невероятни диалози, включително (и най-вече) вътрешни, с автора, четейки книгата му; колко е жалко това, че тия мисли на читателите в диалога им с автора са отишли "на вятъра", "по дяволите", загуби-ли са се! Да, обаче някои читатели, разбира се, под влияние на идеите на няка-къв автор, са се вдъхновили дотам, че сами са написали своя книга – или свои книги: пишещите хора много обичат да четат, те тия неща, четенето и писането, си вървят ръка за ръка. Така е било в миналото. Фиксирането на мисли в текст, в книга, е наистина покана за разговор, в който по различни начини се включват страшно много хора, особено по повод на великите книги, на книгите, съдържа-щи велики мисли. Около такива книги или мисли се води един непресекващ диалог, продължаващ векове, диалог, който ще свърши може би със свършва-нето на човечеството. Или ще свърши със свършването на четящите – и на мислещите – хора.

Впрочем, да не забравя: по интересен начин попаднах ни чудесна ми-съл на турската писателка Елиф Шафак, ето тази, която представих ето тук: Преобладаващото мнозинство от хората въобще не мислят, а тези, които мислят, никога няма да са преобладаващо мнозинство; въпросната мисъл се съдържа в заглавието на самата публикация. Точно така е, както го казва, добре го е казала – и написала. Ето как влязохме в диалог и с нея, нали? Общ-ността на мислещите и разговарящите нараства по един начин: чрез четене, но и чрез писане. Щом имаш мисли, си заслужава да ги опишеш, да ги изразиш в текст – за да не бъдат загубени. Затова и пишем: за да не отидат мислите ни "на вятъра", "по дяволите", да се загубят. Най-ценното, което имаме, с което разпо-лагаме, са нашите мисли, това поне досега разбрали ли сте го?

Но да си довърша подетата мисъл. Ето, сега има интернет, има блого-ве, аз си пиша книгата директно пред читателите, в тяхната компания; и всеки

45

ден, с всяко ново поредно есе, което включвам в пишещата се по този начин книга, аз фактически ги каня на разговор. Чудесно е това, нали?! И всеки чита-тел на още ненаписаната книга, може не само да откликне, но и ако впечатли с нещо автора, да влезе, така да се рече, в книгата, да встъпи в диалог с него, техният разговор да стане част от самата книга, нима това не е още по-чудесно? Е, знам, че така е рисковано да се пишат сериозни книги, така сериоз-ни книги не се пишат – ще каже някой. Защо пък да не могат да се пишат по този начин сериозни книги, ще отвърна аз? Ами аз по този начин написах няколко и то доста сериозни книги.

Е, ще отвърне някой: твоите книги не са сериозни, а пък ти самият не си и писател – та нали всеки ден някой не пропуска да ми каже това. Как пък ще съм писател, като не съм приет в... Съюза на писателите?! :-) Както и да е, това са глупости, мисълта ми беше, че по този начин се пишат, могат да се напишат, едни най-диалогични книги, при това непосредственото и живо сътрудничество на автор и читатели може да роди най-добри плодове. Какво ни пречи да се възползваме от тия възможности? Аз съм човек, който обича да експерименти-ра, ето, по този начин пиша поредната си книга. А сега като се замислям, аз откакто имам блог (това са вече 8 години, тия дни се навършват, блога си го създадох през септември 2006-та година!) иначе вече и почти не пиша, всичко, което пиша, мигновено излиза в блога ми, с всичките рискове за това! Но и с всичките предимства, нали така? Ние не знаем какво печелим когато губим и не знаем какво губим като си мислим че печелим, някой беше казал това, не помня кой, ето, припомням сега аз този изтъркан, така да се рече, лаф...

А за това, че моите идеи за ученето, за познанието, за образованието, за модерното училище били, видите ли, "фашистки", дали да кажа нещичко? Защо пък да не кажа, ето, някаква болна или по-скоро страдаща душа възприе-ма така моите идеи. Ще кажа нещичко, но мимоходом само, че имам да пиша по значително по-важни въпроси.

Може да са елитарни в някакъв смисъл моите разбирания, но това не значи, че са "фашистки". "Елитарни" в смисъл, че се разминават коренно с "об-щоприетите" догми и с популярните, разпространените предразсъдъци. Има хора, които много страдат заради това, че робуват на разни предразсъдъци. Има хора с неосвободено съзнание, които друго не правят освен да робуват на такива предразсъдъци. Това именно са немислещите хора, хората, които са се отказали решително от задачата на мисленето. На такива хора всичко им се вижда съвсем "ясно" и "безпроблемно", всичко, видите ли, било "отдавна каза-но" и "всеизвестно", те на това основание смятат, че проблеми никакви няма, поради което и няма нужда да мислим. А има нужда само да повтаряме като папагали вече известното, "самоочевидното". На тия хора не им се удава да видят проблемите, другояче казано, да поставят под въпрос "добре известното", да го проблематизират, както обичаме да казваме ние, философите. Като мис-ли, човек вижда проблеми там, където немислещите виждат решения (рецепти, "окончателни истини", сиреч догми и пр.); щом обаче се замисли, човек разкла-

46

ща "самоочевидностите" на немисленето, на „общоприетото”, почва да вижда нещата по друг начин. И така се освобождава от властта на въпросните догми. Нашето съзнание е склонно да се опира на вече постигнатото знание, това именно знание се втвърдява и се превръща в догма; а всяко нещо, дори и най-ясното, би следвало да е съмнително – и то е такова за мислещия човек. А оня, който не мисли, като чуе или прочете, че някой казва или пише нещо, което се разминава с догмите, в които той вярва безразделно, се хваща за кобура и почва да крещи неистово:

Този път бихте по тъпотия всички идиотщини, които досега сте казвали, трябва да призная. По-тревожното е, че напоследък в писаниците ви се забелязва явен уклон към фашизъм и желание за потъпкване на свобо-дата на хората. Тия, дето не били съгласни с вас за учителския подход, трябвало да им бъде забранено със закон да преподават. Алоу! Не забравяй-те, драги, че не сте нито в Куба, нито в Русия. Тук все още е сравнително свободна държава и такива фашистки призиви няма да минат. Панимаежд? ... Грънчаров винаги е проявявал склонност към фашизоидни идеи, но вече явно не може да се прикрива. Емоционалното му състояние не е добро и му е трудно да се прикрива.

Така вижда нещата човекът, който е под властта на догмите; нека да не му се сърдим – щото такива хора са доста страдащи и нещастни хора. Те са искрени в случая, тъй че аз съм благодарен на този човек, че така чистосърдеч-но е казал какво мисли. И как той вижда нещата. Е, не е успял да разбере за какво става дума, турил е един етикет ("фашизъм", "фашистки идеи" и пр. глупо-тевини), смята, че по този начин е защитил "святата догма", в която вярва, и така (временно) е внесъл известно успокоение в тъй тревожното си сърце. Да, обаче тепърва много ще страда това същото сърце, щото догмите, в които вярват такива хора, имам предвид догмите им за образованието, ще бъдат разбити на пух и прах в тази моя книга.

Аз доста писах напоследък за образованието, издадох няколко книги все по тия въпроси, та възниква следното съвсем основателно и резонно пита-не: хей, човече, абе не се ли страхуваш, че ще почнеш да се повтаряш?! Нима ще можеш да кажеш нещо ново, та претендираш, че си започнал нова книга? Нима има смисъл да се пише нова книга, ако не е сигурно, че ще кажем нещо ново в нея? Признавам, съвсем основателно е това подозрение: дали пък няма опасност, подобно на кречетало или на мелница (или на развален грамофон) да си повтарям все едно и също нещо и в тази моя книга за образованието, което пък означава, че съм станал отчайващо досаден, всички усещат това, а само аз не го съзнавам? Ще се опитам да свържа това нещо с темата си, именно за учителстването, щото всички знаят, че учителите или даскалите се "вдаскаля-ват" най-вече заради това, че цял живот са принудени да си повтарят все едни и същи неща, преподават все едни и същи уроци, по едни и същи учебници, цял живот, като поповете, нима това не е същинска жизнена трагедия?!

47

Да, има крайно вдаскалени даскали или учители (това второто наиме-нование такива изглежда съвсем не го заслужават), които цял живот си повта-рят все едно и също, подобно именно на кречетала или на развалени грамофо-ни. Има такъв един риск в тази "професия", да я наречем така – и мнозина са сполетени от такава една горчива участ. Под "вдаскаляване" аз разбирам точно това: мисленето на такъв е отишло по дяволите, той все едно и също си повта-ря, като чуе нещо различно, скача, подобно на милиционер, и веднага изкрещя-ва: "Това не може да е така, щото... това не го пише в учебника!", примерно, или пък да крещи като оня умен нашенец, стоящ пред клетката на жирафа и повта-рящ паметните думи "Такова животно нема, е па нема!", хем го гледа с очите си, хем вика, че немало, видите ли, такова животно! Под "вдаскаляване" значи следва да разбираме крайно затъпяване на дадени, с извинение, "учители", а давате ли си сметка на какво може да научи младите един такъв възтъпичък, сиреч, немислещ човек? Как на какво да може да ги научи – на затъпяване, на тъпотии може да ги научи, на какво друго да може да научи младите такъв дас-кал? Е, разбира се, младите на такива даскали им се подсмихват и им се подиг-рават непрекъснато, щото такива даскали са и доста смешни, вярвам, сте сре-щали такива даскали в живота си. Пълно е с такива... изчадия, те си повтарят наизуст каквото пише в учебника, подобно на папагали – и изискват и младите да бъдат също такива папагали. Типично вдаскаленият даскал е образцов папа-гал, а училищата, в които работят такива силно вдаскалени даскали, са нещо като... ферми за папагали. Абе тази птица, папагалът, е на голямо уважение в наште училища бе, това не сте ли го забелязали? Да, нашите училища са пре-димно ферми за папагали, тази формулировка, тази метафора, на която попад-нах, както виждате, съвсем случайно, ми се вижда добра, е, оставям я тогава в нейния първоздан вид. И ето че възниква съвсем логичният въпрос: какво тряб-ва да прави един даскал, един учител, че да не се вдаскали? Аз лично смятам, че това следва да е най-първият същински въпрос, на който трябва да отговори едно разсъждение, опитващо се да проясни темата "изкуството да си учител". Ще се постарая да дам своя отговор на този важен въпрос.

Моят отговор, така да се рече, не е книжен, не е заучен отнякъде, а е, така да се каже, изстрадан, изведен, извлечен е от самия живот, от практиката ми на дългогодишен учител по философия. Този въпрос, именно въпроса за това как да не се вдаскалим, знайно е, е доста неудобен и затова е избягван най-старателно дори и от най-дебелите учени книги и учебници по дидактика, по педагогика, по методика и прочие. Това, което мен лично ме е спасило да не се вдаскаля, е философията, имал съм шанса да обучавам младите по предмет, който органично и вътрешно оказва съпротива на това, което нарекохме "вдас-каляване". Но това, че преподаваш философия, не означава, че си застрахован против вдаскаляване, не, няма такова нещо: аз познавам преподавателки по философия и то в тукашни, в минаващи за елитни (пловдивски, щото в Пловдив са ми наблюденията, тука живея и работя от много години!) училища, които са, бих казал, великолепно вдаскалени даскалици, а някои от тях, разбира се, пос-

48

тоянно получават даже грамоти от висшестоящите образователни началства за отбелязване и награждаване на тяхната невероятно голяма вдаскаленост! Ще ми се да мога да опиша една такава пределно вдаскалена философска особа, ала, уви, знаете, нямам таланта на нито на Шекспир, нито на Данте, нито на нашия Алеко, да не говорим за този на Кафка, на Йонеско, на Бекет и на другите мои любимци, чиито имена съм принуден често да споменавам когато ми се налага да говоря за своето безсилие да опиша и представя страхотните абсур-ди на нашенската образователна система. Разбира се, не мога да споменавам имена, но много ученици, пък и колеги, предполагам, мълниеносно ще се сетят за кого именно стана току-що дума. Та и при преподавателките дори и по фило-софия се забелязва склонност към пълно вдаскаляване; аз бих си позволил да използвам и една друга дума, моля да ме разберете, че ми се налага да прибяг-вам до метафори, ето една такава, скрита зад думата втеляване; вдаскаляване и втеляване ми се виждат идентични по смисъл думи. Значи напълно вдаскале-ният даскал всъщност се е отдал на безбрежно втеляване, такъв, разбира се, от младите си питомци се старае да произвежда великолепни телета, ползвайки се от тази метафора, можем да заключим, че от тази гледна точка нашите училища често са нещо като ферми за... говеда, просто правя длъжния извод, моля да не се сърдите прекалено, моля също така да не ме обвинявате че съм изпаднал във... "фашизъм"; просто разсъждавам, вадя изводи, нима е "фашизъм" човек да мисли и да умозаключава?!

Та как един даскал ще се предпази от вдаскаляване-втеляване? – този е главният ни въпрос, поставен тук. Ще се опитам да отговоря, казах, не книжно и не научно, а съвсем простичко, според това как аз самият съм се предпазил (донякъде) от тази грозна опасност. Предпазил ли съм се, впрочем, наистина от нея? А сега де, ама и този въпрос сега възниква! Ами ако не съм се предпазил, ами ако и аз съм се вдаскалил, сиреч, втелил?!

Тия неща си личат отстрани, много е възможно и аз да съм вдаскален, няма начин тия 30 години учителстване да не са ми се отразили и на мен в тази посока. Аз добре съзнавам, че имам доста дефекти, придобити от дългогодиш-ното ми учителстване, не се страхувам да си призная това. Примерно, обичам всяко нещо да извеждам, да обосновавам, да доказвам, това е мое качество, придобито от учителстването. Дали е признак на вдаскаляване-втеляване или е характерно за мисленето и за учителстването изобщо, това е отделна работа. То е въпрос на преценка. Такава ми е била работата, да обосновавам, да из-веждам, да мисля, да обучавам младите в мислене, напълно оправдано е да съм придобил този недъг – ако това може да се нарече така. За някои хора, явно, да мислиш е проява на недъгавост. Те са се предпазили, очевидно, от нея, съхранили са душите си от тази грозна опасност. Аз явно не съм, това нещо си личи. Обичам да мисля. Недъгав съм доста в тази посока. И други подобни недъзи, свързани с този най-главен недъг, предполагам, съм развил и притежавам.

49

Примерно, много обичам да изследвам нещата. Обичам също така да търся. Това също, предполагам, е голяма надъгавост в очите на тия, които не чувстват потребност да търсят – понеже такива всичко си знаят. Е, аз всичко не знам и затова постоянно търся. Изследвам. Ровя се. Съмнявам се. Никога не говоря само това, което си знам. Все ми се вижда крайно недостатъчно това, което си знам. Изобщо не ме задоволява това, което си знам. Да повтарям пък това, което пише в някакъв учебник, за мен е непосилна задача; предпочитам да ме убият, предпочитам да ме екзекутират на дръвника, но такова нещо няма да допусна, именно, да повтарям като папагал какво пише в някакъв учебник. Не обичам даже да чета учебниците, въпреки че съм ги чел (някога, на млади годи-ни). Никога не съм преподавал по учебник, мен затова ме и уволниха от учили-ще, това е моят най-главен грях. Моето най-главно престъпление било това, че не съм бил преподавал по учебник, така пише в заповедта ми за уволнение, вие нали четохте тази куриозна заповед, пред която таланта на Кафка, на Бекет, на Йонеско, на Оруел, на Замятин, на Булгаков, на Достоевски и пр. онемява нап-раво? Не ме бива да бъда папагал, не съм бил папагал никога, предполагам, това ме е спасило от вдаскаляване-втеляване. Аз съм търсач. Преследвач на истината. С учениците си разговарям така, както ме е учил Сократ. Правя се на абсолютно незнаещ и пр. Да не повтарям тия неща, щото за тях вече съм писал на други места. Аз дори и себе си не обичам да повтарям, не само другите. Дори и да ми се наложи да кажа някаква чужда мисъл, някоя заслужаваща си мисъл на велик философ, аз я казвам, пък след това я тълкуваме с учениците ми дотогава, докато не успеем да я видим в съвършено нова светлина. Така правим. Търсенето, незадоволеността от известното е онова, което предпазва един човек от вдаскаляване и от втеляване.

А как приказва напълно втелената (не вталената, а именно втелената, щото някои такива даскалици и съвсем не са вталени, но са така очарователно втелени!) даскалица ли? Ами как какво – тя като латерна повтаря цял живот все едно и също, именно "най-правилното", "единствено правилното", "туй, дето си се знае", дето "отдавна е открито" и затова съвсем не ни се налага да го дирим, да мислим, да търсим, да изследваме и пр. Ако някой ученик си позволи да попита нещо по повод на това, дето се знае, изцяло вдаскалената дакалица е способна да изпадне в бяс, в истерия, щото той по този начин е дръзнал да се усъмни в "самата свята истина". Е, най-истински вдаскалените даскалици са способни да се въздържат от изява на такива искрени чувства, те ще се усмих-нат мазно и лицемерно и ще кажат нещо, сякаш изобщо не са се ядосали, но туй лицемерие е вторият главен признак на изцяло вдаскалената и втелена даска-лица. Или даскал, и вдаскалени мъже-даскали има, но те са още по-интересен феномен; сега говорим за вдаскалената даскалица.

Но малко взе да ми омръзва, май се изморих, утре мога да продължа, а сега прекъсвам тук. Хубав ден! Няма страшно, ще продължим утре с пресни сили. Нека да ви е прекрасен денят. Не се втелявайте обаче никак. Бъдете все оригинални, винаги казвайте даже и добре известните неща по нов начин. Съм-

50

нявайте се, търсете, изследвайте. Това – творческата настройка – е противоот-ровата на втеляването, което, както изяснихме, е същина на вдаскаляването. Има кратуни, които са напълно втелени, нищо че не принадлежат на даскали. Пълно е с говеда наоколо, вие не сте ли го забелязали още? Гледаш го, външно уж прилича на човек, а като отвори уста и каже нещо, веднага си проличава, че всъщност е говедо, а не човек. Или ако не е говедо, поне е папагал, една шаре-на птица, нали знаете какво е папагал? Та значи установихме, че поради опис-вания днес феномен на вдаскаляването-втеляването нашите училища често приличат на ферми за папагали или направо за говеда. Това не е незначително заключение. Утре продължаваме нататък.

Чао и доскоро че пак се разприказвах! Май съвсем съм се вдаскалил, пардон, втелил, не млъквам, леле, я да взема да правя нещо та да се попра-вям?! Ето, млъквам, това е вече някакъв напредък в желаната посока; ако вдас-калените нещастници умееха поне малко да мълчат и да слушат (да четат, сиреч, да мислят), като едното нищо щяха вече да са се избавили от втеляване-то-вдаскаляването си...

51

Какво прави добрият, адекватният на потребностите на младите хора учител

Всяка почти сутрин се чувствам подобно на магаре, поставено между две еднакво апетитни, ухаещи купи сено, туй магаре в историята на философи-ята е известно като "Буриданово магаре", та и аз като магарето на Буридан се терзая всяка сутрин дали да не избера да пиша по така съблазнителните теми от отдавна започнатата нова моя книга с примерно заглавие Философия на любовта – или да се отдам на писането на ново есе по наскоро започнатата и не по-малко вълнуваща ме тема, обединена от надслова Изкуството да си учител, тук също започнаха да се забелязват контурите на една нова книга по толкова важната и полезна тема, предвид тежкото състояние в българското образование. И понеже съм човек на дълга, в последните дни избирам все писането по темата за учителстването, ще ми се да напиша една кратка, но наистина полезна книга, която да бъде нещо като наръчник на по-младите учи-тели: ще се опитам да помогна на лутащите се, на обърканите, на дезориенти-раните, на загубилите смисъла и посоката. Щото наистина положението в обра-зователната сфера на България е катастрофално, това вече поне се съзнава от всички – и тук няма да ни помогнат титаничните напъни на ония, които искат да запазят плачевното статукво. Тук се иска нещо съвършено ново, което започва с нещо простичко, но затова пък фатално важно: иска се най-напред революция в мисленето. Ето в тази посока аз виждам смисъла на предприетото от мен, което няма как да не се изрази в написването на тази въпросната нова книга под условното (засега) заглавие Изкуството да си учител – знае ли се, пък може да измисля и по-удачно заглавие, но това сега-засега ме задоволява, понеже ми показва посоката на пътя, който трябва да следвам.

Вчера написах едно съвсем провокационно есе, толкова провокацион-но, че даже мои искрени приятели ми се обадиха, че са разочаровани, щото съм

52

бил станал прекалено груб, бил съм използвал непозволително обидни думи и изрази, като "вдаскаляване", "втеляване", училищата ни били станали "ферми за говеда" или за "папагали" и пр. Обиждал съм бил незаслужено тия страдалци на родното духовно поприще, каквито са учителите; даже думата "даскал" и особено пък думата "даскалица" била много обидна, аз лично не съзирам нещо кой знае колко обидно, но карай, тия неща са субективни, те са въпрос на усет. Дали вчера наистина не прекалих? Пък и писах набързо, дали не трябва да се върна и сериозно да прередактирам вече написания текст? За да не се излагам било трябвало да го прередактирам. Но дали с това прередактирване няма да го... скопя – да му притъпя жилото? Щото май ситуацията е такава, че да се събудят някои, да осъзнаят смисъла на ставащото, се иска нечии дебели кожи да бъдат жилени безпощадно с много остри жила – а може би и шило трябва да използвам, за да пробия нечии крайно груби кожи?

Аз лично предпочитам дадени хора да ми се обидят, но да кажа неща-та "в прав текст", без заобикалки, директно, според тъй "горчивата истина". Смятам, че истината, колкото и да е "горчива", е за предпочитане пред тъй сладката и упоителна лъжа. Шикалкавенето не помага, иска се пределна откро-веност. Усукването също никому няма да помогне. Не трябва да се щадим, потребно е здраво разтърсване на пластовете, щото наистина ни е потребна същинска революция в съзнанията, в мисленето. Няма друг начин да се предизвика една такава революция в мисленето и съзнанията без пределна, без безпощадна откровеност. Половинчатостите никому няма да помогнат. Пък и аз отколе следвам това правило: кажи някому истината право в очите – та по реакцията му да разбереш колко той самият струва. Умният, благородният човек, като му кажеш някаква "неприятна истина", ти е благодарен за услугата, такъв няма да те намрази, но обезателно ще те намрази глупакът, ограниченият човек. Ти му помагаш, той за отплата почва да те мрази, е, щом му е толкова акълът, нека да ме мрази. Аз изобщо не ща да са мазня на тия, дето страдат от умствен дефицит. Прочее, прочетете коментарите под вчерашното ми есе, там

53

някакво анонимно същество пак се лепна за мен и почна да се опитва по най-глупав начин да ме учи как било правилно да мисля, сипейки какви ли не обви-нения, кое от кое по-абсурдни, явно се опитва да ме уязви. Все пак стъпих в диалог с туй анонимно същество, ей-така, да проуча донякъде жалката му ду-шица, нищо чудно да се наложи да публикувам нашия диалог, защо пък не, той все пак нещо показва и говори, илюстрира нещо, имащо пряко отношение към описваните душевно-личностни феномени около това "вдаскаляване", "втеля-ване" и дори... видиотяване, щото е без съмнение, че насреща си имам някакво силно уязвено същество, подвизаващо се в образователната сфера, където аз имам сума ти "доброжелатели".

Както и да е, това са незначителни подробности от пейзажа, мен ме вълнува истински важното, о него трябва да внимавам да се придържам. Вчера се опитах да покажа как човекът, занимаващ се с образование, възпитание, обучение може да се предпази от тази грозна възможност, именно да се вдас-кали, сиреч, да се видиоти и... втели, сиреч, да загуби свежестта на разсъдъка си и да почне да бълва все едни и същи изтъркани банални глупотевини, мина-ващи за "истина от последна инстанция". Главното правило тук е: никога не бива човек да се поддава на съблазните на механичната репродукция на "гото-вите знания", лесният път, именно възпроизвеждането на "вече даденото", е изцяло пагубен. Учителят трябва да прави така, че младите сами да осъщест-вяват едно така вълнуващо вървене по пътищата на познанието и на знанието, да преоткриват със собствени сили съответните познания, ако човек им поднася всичко на готово и то в "сдъвкан", готов за поемане вид, ако ги лиши от радостта на откривателството, от страстта на търсенето, от тъй вълнуващите предизви-кателства на творчеството, то тогава всичко отива по дяволите, всичко се обез-смисля. А е факт, че много учители, да ги наречем все пак така (щом думата "даскал" и думата "даскалица" били толкова "обидни!) предпочитат, за свое удобство, да вървят именно по лесния път, по пътя на въпросната механична репродукция, по който се стига именно до папагалстването и пр. Крайно е глу-пава тази образователна или обучителна технология, която не изпитва доверие към силите на младите да се справят сами, подценява ги по непростителен начин и затова всичко им дава наготово, сякаш са някакви умствени инвалиди, сякаш са малоумни. Аз много съм писал по тия въпроси в предишните си книги за образованието, тия въпроси съм ги разгледал там съвсем изчерпателно, затуй тук ще спомена най-главното мимиходом, който иска да се задълбочи в проблемите, нека да се обърне към тях.

Образцовия типов даскал, характерен за нашите съвременни българс-ки школà (училища), е типът на многознайкото, който всичко знае, от всичко разбира, той затова и стои в тази така уязвима позиция, щото все пак живеем в XXI век – когато човешкото знание и познание е безпределно; затуй и претенци-ята, че всичко знаеш, че всичко можеш да обясниш, че си нещо като подвижна и двукрака "британска енциклопедия", е едно много глупаво хрумване. Младите пък, обучаващите се, по тази идиотска образователна технология са нещо като

54

“чиста дъска”, именно tabula rasa, върху която даскалите и даскалиците, така силно загрижени за знанията им, могат да си пишат както и каквото искат. Зато-ва и така вредната система изисква никой да не пита обучаваните какво искат да учат, какво смятат за потребно, какво ги вълнува и пр., тия неща, по господс-тващия модел, са "лигавщини", които "добрият типов даскал" презира, той зато-ва и бди никой ученик да не тръгне в тази пагубна посока да пита, да размишля-ва сам, да търси истината, да се опитва всичко да проумява със собствения си ум и пр. "Всичко вече се знае, всичко вече е постигнато, излишно е да мислим, от нас се иска само да папагалстваме!" – ето това сякаш е написано с огромни червени букви (стига да имаше толкова място да се напише всичко това там!) върху многоучените чела на тружениците на тази така примитивна даскалско-бюрократична идиотска система. Според каноните на тази ретроградна и овех-тяла отвсякъде образователно-обучителна стратегия-технология няма никакъв смисъл да се съмняваме, да питаме, да търсим, всичко е дадено в учебниците и от нас се иска да го... кълвем, все едно сме кокошките в двора, на които милос-тивата стопанка е благоволила да хвърли някакви зрънца. "Бисери на свине не бива да се хвърлят!" – това иначе така мъдро библейско правило тук се прила-га съвсем неуместно, щото за никакви "бисери" изобщо не може да става дума, обикновено на младите им подхвърлят някакви идиотщини, глупотевини, някак-ви пределно скучни "общи приказки", поради което в крайна сметка тия млади хора почват неумолимо да стават умствени инвалиди, каквато, явно, е скритата, но действителна цел на държавното манипулативно и неуважаващо личността образование и училище.

Казахме, че в тази система, в този модел свободата е забранена, тя е поне нежелана гостенка, който заложи на нея много ще страда. Стигнало се е дотам, че самите жертви на системата, това са най-вече младите (но и учители-те също са нейни жертви, нищо че в мнозинството си изобщо не го съзнават!) поради придобитата безпощадна инерция в един момент почват да възприемат всеки повей на свобода за екстравагантност или направо за лудост! Аз наскоро имах щастието да се насладя на такива ексцесии в ПГЕЕ-Пловдив, където "най-примерни ученици" от "елитен клас" под диктовката на "усърдни и загрижени за бъдещето" им администратори организираха и проведоха един възможно най-тъп бунт срещу свобода, която моя милост се опитваше да им даде! Това вече е връх на абсурдизма, не смятате ли: да се бунтуват млади хора срещу свобода-та, това е природна аномалия, която едва ли някъде може да бъде срещната!

Защо е абсурдно млади хора да се бунтуват срещу свободата ли? Не се сещате ли? Ами ще ви кажа: ами защото младостта е свобода, затова! Млад човек, бунтуващ се срещу свободата, е най-тъжната картинка, която човек може да види. Това е и най-жалкото, което може да се случи. Щом обаче се случва в рамките на безчовечната образователна система, то в нея явно нещата са стигнали до пълна нетърпимост, поради което системата вече изобщо не бива да бъде жалена: тя подлежи на събаряне след като се е дискредитирала и банкрутирала така тотално, че всичките ù идиотизми вече се възприемат за

55

нещо "най-нормално". Сега съзнавате ли поне отчасти защо ни е потребна кардинална революция в мисленето, в съзнанията?

Потребна ни е защото така нещата вече не могат да продължават. Системата пращи от напрежения по всичките си шевове, а управляващите бюрократи, администраторите се опитват временно да кърпят раздраните, пробитите пробойни. Тия кърпежи вървят по линията на забраните, на съпроти-вата срещу всички попълзновения на новото. Младите, разбира се, не щат повече да бъдат третирани като говеда, като телета, като папагали, като без-душна изпълнителна сган, те изискват подобаващо и човечно третиране – зато-ва са обявили пълен бойкот на системата с всичките ù, да ме прощавате за думата, но не мога да се откажа от нея, изгъзици, с всичките ù извращения. Даскалите пък са поставени в положение да водят всекидневна безпощадна война с тотално съпротивляващите се на обезличаваща система ученици. Ето, забраняват на учениците да ползват в клас интернет, да ползват смартфони, да не говорим за таблети или лаптопи. Разковничето видиотената даскалска клика вижда в затягането на дисциплината, в налагането на все по-префинени нака-зания, което още повече увеличава съпротивата, т.е. абсурдът е, че анархията нараства в геометрична прогресия спрямо същите тия опити за затягане на дисциплината! Абсурд връз абсурд се трупат, ала на министерството явно изоб-що не му пука, че иде времето на непредставими ексцесии, щото тази необяве-на война на учители и ученици до добро не може да доведе. Е, разбира се, ще лицемерим, ще се преструваме, че "нищо особено не става", че никаква война, видите ли, нямало, че всички тия работи съществуват само в "болното въобра-жение" на "некадърници като тоя там Грънчаров" и пр. Нека да се самоуспокоя-ват по този начин най-върлите цербери на прогнилата отвсякъде система. Нека да линчуват вестоносци като моя милост, затова, че са имали добрината да кажат вестта, съдържаща истината за случващото се. Нека да ги тероризират заради това, че са нарушили омертата на мълчанието – и са казали, че царят, видите ли, е съвсем гол...

Съзряхте ли вече какво превъзходно кълбо от проблеми се е заплело?! Е, ще трябва в един момент това кълбо да бъде разсечено, щото да се разплита вече е трудна работа. Всичко трябва да бъде поставено на нова и чиста основа. С полумерки и с палиативни фалшиви "мероприятия" нищо не може да бъде променено. Иска се прилагането на една съвършено нова и съвременна фило-софия и стратегия на образованието. Аз преди години предложих своите виж-дания в книгата си, носеща точно това заглавие: Идеи за една нова филосо-фия и стратегия на образованието в България. Най-интересното е, че при излизането от печат на тази моя книга на три пъти обявявах обсъждането ù, знаете ли какво се случи тогава? Ще ви кажа: никой не посмя да дойде на сре-щата! Никой, нито един учител, нито един администратор, дойдоха само някои по-смели ученици. Това за мен беше превъзходно доказателство за правотата на тезите ми. Поне петима министри на образованието и на науката са се сме-нили от момента на излизането на книгата ми, на всички съм им пращал екзем-

56

пляр от тази книга, никой не посмя да реагира с нищо (ако не броим министър-ката на образованието и науката Й.Фандъкова, тя беше за кратко министърка преди да стане кметица), която ми написа любезно писмо, в което ме похвали за работата, за стореното – и толкоз. Има обаче и още по-куриозен случай: когато излезе книгата ми Ние не сме тухли в стената! (с подзаглавие "Есета за осво-бождаващото образование") и аз подарих книгата си на една ръководна дру-гарка в образованието, въпросната особа подтикна заместничката си да ме даде под съд (!) за... "обида" (!!!). Тия неща все нещо показват.

Но да се върна на темата си. Пък е и време за днес да привършвам. Обещах есетата ми да бъдат кратички. Тепърва ще ми се наложи да ги структу-рирам по нов начин, но сега-засега да пиша, не изневерявайки на водещото за мен: свободата. Та ето с какво ми се ще да завърша днес.

Добрият, адекватният на потребностите на младите хора учител – а точно това, същностните потребности на младите трябва да е водещото за добрия учител, не нещо друго, и съвсем не угодничеството пред началството! – прави точно обратното на това, което прави вдаскаленото природно изкопаемо, жалко подобие и карикатура на истинския учител, както бих си позволил да определя типичния даскал, презрян угодник на системата и най-вече на нейните

57

суетни, ала за сметка на това възтъпички началства. Той, подобно на Сократ, не се прави на многознайко или всезнайко, а е просто един значително по-напред-нал в ученето, търсенето и познанието човек, държащ на своята човечност, сиреч, на свободата и на личността си. Да си човек в истинския смисъл, да си човечен, да си достойна личност, възпитаваща с примера си – ето това е най-главното, което отличава автентичния учител от даскалите, дето са природни изкопаеми от отдавна отишли си епохи. Такъв автентичен учител прави нужното да се породи подходяща атмосфера за ефикасни търсения в полето на обуче-нието, науката, философията, а за увлекателните пътешествия в така възвише-ното царство на познанието се иска подходяща душевна настройка или нагласа; ето за това има най-голяма заслуга добрият учител. Той прави нужното да енту-сиазира младите да започнат своите търсения, изследвания, лутания, да почнат да преследват с вдъхновение така величавата истина, заради която си заслу-жава да отдадеш целия си живот. Автентичният учител е духовна личност, сиреч, е личност от голям мащаб, личност, отличаваща се с духовна класа, такива личности в нашето безлично, прагматично и бездуховно време са наис-тина малко, но ето, точно те задават патоса на автентичното образование, учене, познание; затова и трябва да бъдат търсени тия личности, имащи приз-ванието да бъдат учители, а като бъдат намерени, да бъдат ценени, а не обиж-дани, както става обикновено сега. Щото у нас такива ги обявяват предимно за... луди, това е известно, Ботев неслучайно го е забелязал това още преди толкова много години. Да, у нас още смятат свестните за луди, това поне забелязали ли сте го? Много е жалко ако още не сте го забелязали, а пък се занимавате с образование. То много показва ако не сте още го забелязали...

Е, знам, иска се някой "да развърже ръцете" на добрите, на автентич-ните учители. Е, знам, тия учители не чакат някой да им развързва ръцете със закон, не, те просто си вършат работата – пък каквото стане. Е, трябва да се внимава да не разлаеш кучетата, както направих аз. Но аз го направих съвсем умишлено, не от неопитност. Направих го защото просто исках да дам шанс да се изявят, а пък после да изследвам и да опиша реакциите на различните аген-ти на системата – ученици, родители, учители, администрация, висшестоящи инстанции. Е, постигнах целта си, изследвах, проведох толкова вълнуващи експерименти и изследвания, описах всичко съвсем публично, ето в този блог, издадох сума ти книги, тепърва ще обработвам, живот и здраве да е само, ог-ромният емпиричен матр`ьял, който се натрупа в резултат на така интензивните ми изследвания от последните години. Една част от този матр`ьял го натрупах и още го трупам по повод на съответните съдебни дела, щото, знайно е, бях изри-тан с най-великолепен шут от училището, в което си позволих да отправя свои-те така вдъхновяващи предизвикателства срещу така инертната система и нейните слуги. Разбира сне, всеки лукс се заплаща, платих за тия изследвания огромна цена – със здравето си. Но не съжалявам. Човек за едното достойнство живее, нали така? А без истината нима можем да живеем достойно и един ден дори?

58

Да спра тук, а, какво ще кажете? Колко му е, утре ще продължим. Аз сега съм пределно свободен човек, ето, вместо да ходя всеки ден на училище и да общувам с учениците си, сега съм "безработен", опозорен, изгонен от учи-лището, на което отдадох толкова години от живота си. Но за сметка на това имам много време и ето, пиша своята нова книга. Администраторите, които организираха и осъществиха изгонването ми от училище, явно са били, без да съзнават това, разбира се, нещо като слуги не просто на системата, но и на самата „историческа необходимост” на живота: ето, осигуриха ми прекрасни условия да напиша поне няколко книги, само живот и здраве да е! Духът си знае работата, нали така става в този наш живот? Философът Хегел, знайно е, ето така похвалил този неуморен дух, написвайки прочутите си думи:

Да, добре работиш, славен кърт! Нарича духа "кърт". Защо го е нарекъл така няма да ви обяснявам,

който се заинтересува, нека да се позамисли, да се порови, да открие сам. Да, духът, подобно на кърт, продължава да рови там нейде, върши си работата, нищо че отгоре, на повърхността, някои си мислят, че командват парада; да, но са временни тия техни триумфи, а накрая побеждава онова, което иска духът, нищо че е бил натикан сякаш в "миша дупка" от самозванците. Истината винаги в крайна сметка излиза наяве, а доброто тържествува. Тия неща ги дължим на духа, затова и нему трябва да сме предани. На него ако служим, значи вървим по верния път. Ето това да ви пожелая освен, а, какво ще кажете? Бъдете верни на духа в себе си, никога не му изневерявайте заради временни облаги и зара-ди суетността си – как ви звучи това послание? Дали някой и заради него няма да рипне да ме обругае? Майната му като рипне, нека да рипа и да ругае колко-то си иска.

Хайде, хубав ден ви желая! На духа никога не изневерявайте, никога не го потискайте, щото духът е това: той е самата мощ, той е силата, която ни държи прави на краката, той е онова, от което блика животът ни... да, но стига, да не се унеса. Щото не съм в час по философия, казахме, на мен ми е забра-нено да преподавам, а ми е забранено, щото, видите ли, съм бил "много вре-ден" за учениците си. И за човечеството де, но най-много за учениците си съм бил, вероятно, вреден.

Да, аз на много вредни неща (предимно мисли, идеи, чувства даже) съм ги учил и ето, продължавам да ги уча оттук, от блога си. Много от моите ученици всеки ден идват да четат блога ми, обаждат ми се, ама ме молят да не давам гласност за това, което ми пишат или казват. Страх ги е, горките, да не предизвикат мъстта на тираните, на своите верни на системата вдаскалени и отмъстителни даскалици, така предани на суетното началство. Разбирам ги, не им се сърдя. Всички революционери не можем да бъдем, пък и нека да се съх-раним за по-добрите дни, които идат. Които неминуемо ще дойдат…

59

Потвърждение на максимата, че една книга ако не се пише сама, по-добре изобщо да не бъде писана...

Съвсем случайно попаднах на едно мое есе, писано преди близо три години (виж: Да, добре работиш, славен кърт!), което е много подходящо да бъде включено (за илюстрация) в поредицата от есета, които сега пиша под надслов Изкуството да си учител; включвам го, което именно и показ-ва, че една книга в някакъв смисъл се пише сама, а авторът е нещо като... изпълнител на отреденото да се случи, като служител, като слуга на необ-ходимостта, не мога сега да намеря точната дума; ето самия текст, той казва много:

Да, добре работиш, славен кърт!

Слагам тук едно мое есе, писано преди доста време, защо правя това, надявам се, ще се убедите съвсем скоро сами:

Вчера беше моя тъй наречен "професионален празник", ако това нещо

– да пишеш книги и статии, да "преподаваш" на живо на младите, да издаваш книги, вестник, списание, заради които, прочее, ставаш все по-беден – изобщо може да се нарече "професия". Вчера прекарах известно време на Бачковския манастир. Чудна природа, омагьосан се върнах – но и покрусен от нашенската пошлост. У нас, ако не го знаете, да ви го кажа: хората ходят на манастир сякаш най-вече затова да си похапнат здраво кебапчета и да си пийнат бира!

60

Кебапчийница до кебапчийница, ресторант до ресторант са по пътя, водещ до манастира: от това по-голяма символика за това що представляваме и колко струваме здраве му кажи! Изглежда по тази причина тази сутрин се събуждам с много чоглаво настроение, изобщо не ми се пише. Вчера четири-пет човека, българи, ме поздравиха по скайпа или с имейли за празника, а само един човек, при това грък, ме поздрави по телефона, пращайки ми есемес с ето този текст:

Честит празник! Нека бъдем единни като буквите в азбуката, защото само така ще достигнем съвършенството, към което се стремим. Нека сме бла-гословени в делото си и полезни на народа. Йоаким Каламарис

Този човек преподава по икономически науки в ПУ. Чувам, че бил оби-чан от студентите преподавател. Свърза се с мен по повод на списание ИДЕИ. И ето че се е сетил да ми напише поздрав за празника. Отговарям му с кратък есемес и аз. Съвсем не умея да пиша есемеси, и то не умея да ги пиша на... кирилица, затова съм така кратък. Дано не се обиди.

А ето какво ми е написал един ученик, на който преподавам в момента философия:

Здравейте, г-н Грънчаров, Честит празник! Надявам се с цялото си сърце нещата, свързани с об-

разованието и културата изобщо поне да се подобрят, но надали! Струва ми се, че с всеки изминал ден става по-зле положението. Все-

ки, който си е "уредил живота", така да се каже, е доволен; нали ще си взема заплатата, ще си хапва и пийва обилно, "яко кеф", ще друса кючеци или ще си прави кумир от най-новите звезди, дали ще са музикални или политически той избира. Истината не е за него. А ако не си като тях и ги запиташ например:

"Какво мислиш, има ли човек душа?" или твърдиш "Добро и зло има, Платон ги оприличава на два коня и пр."

то те ще ти се присмеят и ще ти кажат следното: "Какво ми говориш, да не си луд, какви са тези въпроси?" и също "Къв е

тоя Платон, за кви глупости ми говориш?". Повечето хора са слепи, интересуват се само от това как да изпъкнат

пред останалите, как да им погалиш тщеславието и ако имат възможност да те използват, да се погаврят с теб.

Есхил е написал, че преди Прометей да дари на хората божествения огън те са били следните:

"Имаха очи, ала не виждаха, имаха уши, ала не чуваха. И като мравки, пъплещи, живееха из пещерните кътове безслънчеви."

И все още са такива според мен! Това не е просто мнение, а съм го преживял за няколко поредни дни. Мисля си, че Вие и аз сме в някаква степен идеалисти, надценяваме хората, мислим си, че са повече от това, което са. Но Ницше пише на много места, че повечето хора са нищожества, изцяло самоза-лъгващи се.

61

Това, което правите, е красиво, с цел благородна, но сякаш времето за него не е дошло – или пък е безвъзвратно отминало. Пишете за благородните учители, опитващи се да постигнат нещо – колко са те? Колко други хора са устремени към върховната истина и благо?

Може би греша. Може би и аз съм също толкова нищожен, но съм по-вярвал на собствените си лъжи. Може би и аз съм поредната еднодневка. Много е сигурно. Съвет не мога да Ви дам. Вече в нищо не съм сигурен.

Това ми пише това момче, единадесетокласник; ще запазя името му в тайна, защото не съм го питал дали да публикувам писмото му. Този ученик, Д. Д., е твърдо решил да учи философия в Софийския университет. Убеден съм, че от него ще стане добър философ, има всички качества за това. Писмото му показва, че това е точно както казвам. Затова и го публикувам, в него си личи бъдещия философ. Какво ли да му отговоря?

Ето какво почвам да му пиша, ще му напиша това, което се получи, а как иначе:

Благодаря Ви, уважаеми г-н Д., за толкова хубавото писмо, в което пи-шете такива верни и дълбоки мисли. Честит празник и на Вас! Какво да Ви кажа: съгласен съм, че положението е точно такова, както го виждате. Но, четейки писмото Ви, си признавам, че си помислих ето това:

Напълно вярно е това, което ми пише тоя млад човек, и самия факт, че са му хрумнали тия мисли, т.е. че така вижда той нещата, че така ги оценява, най-убедително показва, че въпреки всичко нещата не са така отчайващи. По една единствена причина: че има сред младите и такива като него!

Да, драги г-н Д., вие, младите, ще спасите тази страна и този народ, вие, младите, сте призвани за това! А пък такива като теб – тук трябва да зах-върля вежливата форма, щото иначе не се получава! – а аз добре знам, че има сред днешните млади хора в България и такива с пиетет към духовните неща; твърдя го противно на широко разпространеното мнение, та значи именно ето вие, младите, притежаващи безценни качества от този род, не просто сте приз-вани да запазите светилника на духа у нас, но и сте обречени да го сторите. Защо ли?

Ами защото духът – неуморният човешки дух, който просто е отблясък на Божия дух на Истината, Доброто, Красотата! – този неуморен кърт (ако ми е позволено да изплагиатствам в случая знаменитата Хегелова метафора) си знае работата и продължава да рови там, в дълбините; да, добре ровиш, славен кърт! Даже изпитанията, които изживяваме сега, и които ни предстоят, са имен-но затова – за да ни направят по-силни. И по-добри. Те са проверка за това колко струваме, те са нещо като тест. Няма друг начин да се влее известна мъдрост в непроницаемите за философията души на хората от множеството освен изпитанията и страданията. Този е начина и ний, българите, най-после, като народ, да поумнеем, да се откажем от привързаността си към глупостите, с която се прочухме вече пред целия свят, да узреем и да стъпим на краката си,

62

та да тръгнем уверено напред, към достойното бъдеще. Което, както и да го погледнем, е в нашите собствени ръце. Няма как да е иначе.

Пиша това, защото добре зная: Духът няма да ни остави да измрем, удавени в пошлости, в простащина, в безкултурие и в бездуховност. Аз лично през целия си живот съм вярвал най-вече в това, и то в моменти, още по-отчай-ващи от сегашния, когато никаква светлинка не е блещукала. Защото, оказва се, вече много съм живял и много съм видял.

Тъй че не бива да абсолютизираме своето време, а да се опитаме да го погледнем от хоризонта на вечността – и тогава всяко нещо ще си отиде на собственото място, а пък безпокойствата относно бъдещето ще отслабнат. Или поне няма да са така мъчителни.

Благодаря Ви, драги г-н Д., за писмото! Дано това, което се помъчих да Ви кажа в отговор, не звучи книжно, защото бях пределно искрен и честен. Но и книжно да звучи, нали днес е ден на книгите, на книжнината, а пък и нали ние, двамата, сме почитатели на книгите: значи ни е простено!

Пък и, на всичкото отгоре, искаме да сме философи. На философите всичко е позволено. Защото философи са обзетите от Божествен бяс – по думи-те на великия Платон. Както и да е: жив и здрав бъдете – и успехи!

63

Господстващата представа за "идеално добрия" и "идеално лошия" учител

Попаднах случайно на публикация със заглавие, което ме заинтригу-ва: Изкуството да бъдеш идеален учител. Прочетох я, тя провокира мно-го въпроси, ето, публикувам я и тук, пък тия дни, живот и здраве да е, ще ù направя коментар, а може и дори цялостен разбор, ще видим какво ще се наложи да направя; да отбележа, авторката, доколкото разбирам, е препода-вателка по гръцки език:

Идеалният учител и досадният учител

Винаги съм вярвала, че да бъдеш учител е призвание, което се състои от огромна доза талант и голяма доза знания и умения за комуникиране. Също така винаги съм считала, че учителската професия е една от най-важните и отговорните в едно общество; защото учителят е човекът, който спомага за изграждането на характери. За съжаление явно малко хора споделят моето мнение, съдейки по заплащането и отношението към много от преподавателите в България, но това е друга тема...

Всъщност чудесно е когато човекът, който реално упражнява учителс-ката професия, разполага с необходимите качества. Какви са тези качества и дали те са достатъчни, за да бъдат удовлетворени от работата му и учениците – това е трудният въпрос, на който се опитваме да отговорим днес. Темата е обширна и по нея може да се дискутира с часове.

64

Далеч съм от мисълта, че един курс по методика в университета или семинар за преподаватели по гръцки език в Атина са достатъчни, за да напра-вят някого „идеален” преподавател. Това не е и „етикет”, който човек може да си лепне сам. Колко сме „добри” в работата си решават само и единствено учени-ците ни. И все пак, въпреки скромния си опит, искам да споделя някои наблюде-ния по въпроса. Вземам темата присърце, не само защото истински обичам това, с което се занимавам, но и защото, вече повече от две години, играя роля-та на „базов преподавател” с гръцки език към Катедра МЧО на СУ „Св.Климент Охридски” и помагам на колегите-студенти от четвърти курс на специалност „Новогръцка филология” да проведат своите наблюдения на уроци и държавна практика, с което се опитвам да им бъда полезна по всякакъв начин.

Най-напред, много е важно създаването на „идеалния урок” да започне с неговото планиране. При изграждането на плана трябва да се вземат предвид много фактори – като започнем от външните, понякога дори независещи от преподавателя (напр. размери на учебното помещение, осветление, отопление, разположение на чиновете и учебната дъска, разположение на аудио и видео техниката и пр.) – това са фактори, които не бива да бъдат пренебрегвани, тъй като именно атмосферата и комфорта на обучаваните са в основата на хубавия урок!

Следва да разгледаме и да вземем предвид личностните фактори (възраст, интереси, социално-психологически особености на обучението и пр. подробности, свързани с техния характер, с които учителят се запознава посте-пенно в процеса на работа). И най-накрая сме готови да започнем работата по същинското планиране на урока си. То, от своя страна, си има своите тънкости, разбира се, но това е една отделна и много обширна тема, която ще разгледаме друг път.В тази статия ми се иска, по-скоро, да обърна внимание на личностни-те качества, които създават образа на „идеалния” или пък на „досадния” учител в очите на учениците. Знам, че страшно много е изписано по темата и вместо да повтарям вече известни факти, аз избрах да цитирам два интересни, забавни и преди всичко компетентни (по мое мнение) източника. Първият е гръцки сайт, в който са публикувани ученически съчинения на тема „Идеалният учител”, а вторият е списък с качества, описващи „Идеалният досаден учител”, изготвен от Катедрата по Методика на Чуждоезиковото Обучение (МЧО) на Софийския Университет „Св. Климент Охридски”

Започваме с качествата на „добрия” учител. Много ми хареса написа-ното от едно момиченце есе на тема „Идеалния учител”, което споделям с вас (в почти дословен превод), а в линка по-долу, можете да прочетете оригиналния гръцки текст, както и други подобни есета на ученици по темата.

Аз, лично, се доверявам изцяло на мнението на „децата” (а пък, тези, които познават гръцкия език знаят, че независимо от тяхната възраст за гърците всички хора са си „παιδιά” = деца). Ето го и есето Идеалният учител:

„Когато си представям идеалния учител, не правя разлика дали е мъж или жена, млад или възрастен, красив или не толкова (в общоприетия смисъл

65

на думата). За мен учителят е този, който просвещава децата и изгражда харак-тера им. Идеалният учител прелива от обич към децата, знае какво чувстват и мислят и е търпелив. Знае как да седи правилно на катедрата си, но и на чино-вете до учениците си. Усмихва се искрено и докосва гърбовете на децата, като споделя с тях както радостите, така и проблемите им. Хитро затваря очи при техните номерца и хвали дори и най-малките им успехи. Доброто познаване на предмета, който преподава, е важна част от неговия образ.

Добрият учител се съсредоточава върху същественото и пропуска без-смислените подробности, като по този начин прави урока по-интересен. Загърб-ва егоизма си и оставя личните проблеми извън класната стая. Занимава се с всеки от учениците си поотделно. Не се държи като „абсолютен авторитет”, а прави така, че детето само да достигне до това, което иска да му предаде.

Не насърчава наизустяването, а цели изграждането на критично мис-лене у учениците си. Приема евентуалните грешки, както своите, така и на уче-ниците си. Следователно, добрият учител е като една огромна прегръдка, в която се събират поколения и поколения ученици. Не забравя никога малките им имена, независимо колко години са минали. Интересува се от изборите, които правят и наблюдава развитието им, знаейки, че най-важното му задълже-ние е да им помага да станат по-добри и по-значими личности от него самия!!”

Автор: Θεοπίστη-Μαρίνα Χασιώτη

Досадният учител по чужд език

Темата на предходната част беше „Идеалният учител”. За съжаление,

не всички са такива и ще бъде интересно да хвърлим един поглед и на някои качества, присъщи на „досадния” му колега. Докато за характера на добрия учител почерпихме вдъхновение от едно детско есе, по темата за „досадния” ще се позабавляваме с хумора на професионалистите.

Както отбелязах в началото, аз самата вярвам, че да бъдеш учител е изкуство, с което човек се ражда. И все пак никога не е късно да се научиш да бъдеш такъв. Едно от най-добрите места, където можете да се научите да пре-подавате чужд език, е Катедрата по методика на чуждоезиковото обучение (МЧО) на Софийския Университет „Св. Климент Охридски”, където работят прекрасни преподаватели с много опит и желание да създават свои последова-тели.

По-долу цитирам списък, който създаден от тях, наречен „Изкуството да бъдеш досаден учител по чужд език”, който достигна до мен благодарение на моята преподавателка по методика – Милена Миленова. Описът посочва някои основни характеристики на идеалния досаден учител по чужд език. Искрено се надявам, в случай, че сте преподаватели, да не откриете себе си в написаното тук! (Или, ако все пак, това се случи, дано да се замислите!)

66

Идеалният досаден учител

Отношение към работата:

1. Не се оплакваш, но винаги търсиш някое друго свободно място. Чо-век трябва непрестанно да се бори за да се развива.

2. Не се старай да отиваш навреме на работа, по-добре е изобщо да не отидеш. Какво друго би направило учениците по-щастливи от това да нямат часове?

3. Не взимай работата си присърце. В живота има толкова други по-важни и приятни неща.

Подготовка за часа:

1. Никога не подготвяй уроците си предварително! Това унищожава въображението и желанието за творчество в час. Следвай учебника – в него всичко е казано.

2. В никакъв случай не си и помисляй да носиш нагледни материали и предмети в класната стая. Те само отвличат вниманието на учениците от учеб-ника.

3. Не се опитвай да следваш някаква програма. Какъв е смисълът – възможно е изобщо да не се получи. Просто импровизирай!

В класната стая:

1. Никога не се усмихвай! Това ще развали репутацията ти. 2. Няма нужда да се обръщаш към учениците по име. Звучи твърде

лично. Вместо това можеш да използваш други обръщения, като „Хей, ти!” или „Младата дама с шините”, „Момчето с очилата, ей там!” и др. Би могъл просто да посочиш, да използваш контакта с очи, или нещо подобно. Това несъмнено ще освежи атмосферата в класната стая.

3. Никога не питай учениците за домашното! Може да се почувстват неловко, ако не са го написали.

4. Не сменяй мястото си в класната стая! Най-добре да се окупираш зад катедрата и да останеш седнал и неподвижен до края на часа. Така учени-ците винаги ще знаят къде да те намерят, в случай, че се нуждаят от теб.

5. Работи винаги само с най-добрите! Какъв е смисълът да включваш и онези, които напредват по-бавно? Най-вероятно нещо ще объркат и само ще ти загубят времето.

6. Важно е учениците да научат наизуст граматическите правила, спре-женията на глаголите и склоненията на съществителните. Давай им огромни списъци с думи, които те никога няма да употребят! Та нали езикът е това – граматика и лексика.

67

7. Нека учениците превеждат непрекъснато от и на чуждия език. Какво по-полезно упражнение от това?

8. Никога не давай на учениците да слушат автентична реч на чуждия език. Това само ще им отнеме от времето да превеждат полезни текстове.

9. Колкото до говоренето – то възниква като естествен резултат от за-ниманията с лексика, граматика и превод, така че какъв е смисълът да го уп-ражняваш в час?

10. Важното е да се „препуска” по материала – колкото повече матери-ал преподадем – толкова по-добре! Никога не се съобразявай с темпото на усвояване на учениците. Наложи им своето темпо на работа! Нали ти си „ше-фът”?

11. Никога не поощрявай учениците. Никога не им казвай, че се спра-вят добре. Никога не употребявай думата „Браво!”. Ами, разбира се – това не е възпитателно!

12. Пиши си спокойно текстови съобщения или играй игрички на теле-фона си по време на час. Няма значение какво ще си помислят учениците, така или иначе и те го правят постоянно.

Приключвам темата с хубавата гръцка поговорка „Με όποιον δάσκαλο

καθίσεις, τέτοια γράµµατα θα µάθεις” (букв. „С какъвто учител седнеш, такова четмо и писмо ще научиш”) или както ние казваме „Какъвто учителят, такъв и ученикът”. Оказва се, че учителят е най-важният фактор при обучението, така че не го подценявайте при избора си на школа или училище!

Ако случайно ви е станало интересно, и искате да четете още по тема-та, препоръчвам:

Книжката на Доц.д-р Йорданка Иванова Симеонова: „Преподавателят. С комуникативна ориентация и комуникативност в обучението” (изд. „Актив Комерс”, София, 2000) Статията на Милена Миленова „Ένα θεωρητικό πλαίσιο για την ανάπτυξη της δεξιότητας παραγωγής προφορικού λόγου των σπουδαστών της νεοελληνικής ως ξένης γλώσσας.” В: Τέχνηγραµµατική. Сборник изследвания в чест на Стойна Пороманска. Съст. К. Павликянов. С., Фабер, 214-2 Петя Загор-чева ПОСЛЕПИС от мен, А.Г.: Горният текст поставя доста въпроси, не предпочитам по тях да не се изказвам – нека сам да прецени как да мисли, кое е правилното, доброто, варното и пр. Има известно смесване на понятията особено в текста за „идеалния досаден учител”, на места той ми става, на мен лично, доста симпа-тичен, щото проявява свободолюбие, авторката обаче не мисли така, както и да е, нещата, дето се казва, са сложни, нека да има различни мнения по тях. Тол-кова засега.

68

На никой пука ли му дали това, което се случва на младите в наши-те училища, има някакво отношение към идеята на същинското

образование?!

Вчера писах по темата Какво прави добрият, адекватният на пот-ребностите на младите хора учител, казах там нещо важно като начало, сега ми се налага да продължа по поетия път. Но преди да започна своя анализ, ми се ще да предам един кратък, но затова пък много показателен диалог, който проведох с един приятел; този човек, силно заинтересуван от новата ми аван-тюра, именно да напиша книга с толкова претенциозното заглавие "Изкуството да си учител", ме запита по скайпа коя е главната идея на бъдещата ми книга; веднага му отговорих следното:

– Според мен най-важното, което искам да постигна в своята книга е

да покажа как става така, че добрият, истинският учител, първо, е незаменим – понеже успява да встъпи в едно пълноценно, сиреч живо, свободно и човеч-но отношение с младите хора, с учениците си – второ, общувайки най-непри-нудено с тях, въздействайки им с личността и със словото си (въпреки че трябва да е доста пестелив в говоренето щото най-вече учениците му трябва да се изявяват в тази посока), той постига нещо страхотно, а именно, в душите на тия млади хора започват да се раждат свежи мисли, техни оригинални идеи или истини, един вид тия души на младите стават плодоносни или благодатни;

69

това ако не се получи, то все едно нищо не се е получило, а всичко се е изроди-ло; това според мен е най-важното, това ако не се е получило, то значи всичко е било напразно, всичко е без смисъл, без ценност.

Написах тия думи на този човек, той помълча загадъчно, пък в един момент ми отвърна следното:

– Грешиш, мой човек, в голямо заблуждение си, това не е най-важното, което трябва да постигне учителят, учудвам се, уж твърдиш, че си опитен, а пък изобщо не се разбрал кое е истински важното в училище.

Силно се развълнувах от тия негови думи и го запитах да има добри-ната да ми каже кое е това най-важно, за което аз изобщо не се сещам; той помълча още малко, пък ми каза ето какво:

– Най-важното, което трябва да постигне учителят, е да си намери сго-ворчив шеф, с когото да встъпи в едни най-приятни отношения, което ще му гарантира безоблачно съществуване до пенсия, ето това е най-важното; а всич-ки тия неща, за които ти пишеш в книгата си, може да звучат как ли не, но, изви-ни ме, са пълни глупости; най-важната истина е тази, която аз ти казвам, щом нея не си разбрал, значи нищо не си разбрал.

Това ми каза този човек и, признавам, има известно основание да мис-ли така. Аз за себе си добре знам, че съм "вятърничав" човек, непрагматичен, непрактичен, падам си малко ("малко" ли казах?!) идеалист и дори романтик, ето, виждате, убягнала ми е от вниманието тази толкова проста истина. Е, приз-навам си, не съм от категорията хора, които търсят "безоблачно съществуване", спокойствие, мижитуркане, аз имам тази особеност, че успявам винаги да пре-дизвиквам страшни облаци над главата си, от които постоянно прескачат връз главата ми разни мълнии, светкавици, гръмотевици, както искате ги наречете, тъй че, то се видя, едва ли ще доживуркам до пенсия. Ето, изритаха ме и от училището, администраторката, която ме уволни, има добрината да ме обяви за "пълен некадърник", за "неспособен да бъде учител", както и да е, аз пък, сега виждате, се захванах да пиша книга на тема "изкуството да си учител", виждате ли какви шеметни неща се случват в нашето свидно отечество, в което явно всичко е възможно?! Пък сега ми се наложи чрез съда да си потърся правата, щото на дело, фактически, по същество тази самонадеяна административна особа с акта на своето уволнение ме лиши от преподавателски права, лиши ме от конституционното ми право на труд, елиминира образованието ми, щото, съгласете си, нима тепърва аз ще мога да си намеря някъде работа при поло-жение, че съм жигосан с клеймото "пълен некадърник" и "абсолютно неспособен да бъде учител", бил съм нямал никакви качества, и то при положение, че цели 30 години съм практикувал точно тази работа, този "занаят", това, тъй да се рече, изкуство. Мама му стара, ако един художник, който е рисувал цял живот, има много картини, в които, тъй да се рече, е вложил душата и сърцето си, бъде обявен в един момент от някое началство за "пълен некадърник", пък на това основание, да допуснем, му забранят повече да рисува, един вид все едно са му... отрязали ръцете (!), как ли този човек ще преживее сполетялата го като

70

гръм от ясно небе беда?! Аз лично не мога да си представя как този човек ще преживее такава една беда, вие не зная дали си го представяте, но да спра дотук, че се развълнувах, а това е вредно за сърцето ми...

Да си продължа работата по книгата, простете за отклонението; то е отклонение, но все пак е свързано с темата ми, тази тема, за добрия и лошия учител, виждаме, неотменно присъства в "писаниците", които пиша; апропо, въпросната администраторка, дето му уволни, точно с тази дума определя моите текстове, каквито и да са били те, тя, виждате, е дама с много изискан литературен стил, понеже иначе е даскалица по литература. Абе уж се старая да пиша едно съчинение по толкова висока, възвишена тема, а пък "живият живот", дето се казва, постоянно присъства в писаниците ми, не мога да се освободя от него, я да взема някакви мерки – та да постигна така потребната ми свобода. Или тъкмо свободата ми ме тика в такива най-различни посоки, ето, виждате, другари, колко лошо нещо е свободата: тук се иска строга организа-ция, тук се иска дисциплина, тук се иска диктат на съзнанието за дълг, а той ще ми говори за някаква си там прехвалена свобода! Свободата е непонятна за много хора, такива хора, предполагам, дори и като четат книги на по-освободени духове – а пък ний, философите, по дефиниция трябва да сме точно такива свободни духове! – най-вероятно изпадат в някакъв див бяс, щото съзерцаване-то на картината на един свободен дух изглежда не им е по силите, поради което и ги вбесява, кара ги да се изпълват със злост, с потрес, не зная точно какво изпитват, само предполагам, щото на мен лично това съвсем не ми се е случва-ло. Аз лично, като срещна, като видя някакъв събрат по дух (пък и сестри по дух понякога срещам), наопаки, тогава се изпълвам с невероятно радостно чувство, някакъв ентусиазъм обзема сърцето ми, ето това поне го знам прекрасно поне-же съм го изпитвал често, стига такива хора да се намират наоколо, щото те иначе са голяма рядкост, но се срещат все пак. И тъй, връщам се на темата си най-после.

Аз по-горе в оня абзац, в който обяснявах най-важната цел на книгата си, казах нещо най-основно, на което искам днес да акцентирам; нека, за да го имаме пред очите си, да сложа този абзац и тук, ето го:

Според мен най-важното, което искам да постигна в своята книга е

да покажа как става така, че добрият, истинският учител, първо, е незаме-ним – понеже успява да встъпи в едно пълноценно, сиреч живо, свободно и човечно отношение с младите хора, с учениците си – второ, общувайки най-непринудено с тях, въздействайки им с личността и със словото си (въпреки че трябва да е доста пестелив в говоренето щото най-вече учени-ците му трябва да се изявяват в тази посока), той постига нещо страхот-но, а именно, в душите на тия млади хора започват да се раждат свежи мисли, техни оригинални идеи или истини, един вид тия души на младите стават плодоносни; това ако не се получи, то все едно нищо не се е получи-

71

ло, а всичко се е изродило; това според мен е най-важното, това ако не се е получило, то значи всичко е било напразно, всичко е без смисъл, без ценност.

Леле, "самоцитирах" се, каква наглост само, а?! Бива ме в туй отноше-

ние, нали? Е, не страдайте толкоз, приемете това нещо като малка шега; не бе, просто за удобство сложих този абзац тук, ако искате, да го махна, ама ще трябва да прелиствате книгата си страница назад, аз за ваше удобство го сла-гам тук, а вие ме ругаете! Та значи, да акцентирам специално, истинският учи-тел постига:

– пълноценно, живо, свободно и човечно отношение с младите хора, с учениците си;

– общува най-непринудено с тях, въздействайки им с личността и със словото си;

– но не трябва да им се натрапва, не трябва да има приоритет, винаги да е водещ, да е все най-активен, а трябва да прави така, че именно младите да

72

са активните, а пък той следва да стои "в сянка", незабележимо, а не грубо да направлява обсъжданията, изследванията;

– тук именно вече е цялото изкуство на учителстването, щото в един момент почва да става така, че в душите на младите започват да се раждат, както го казах по-горе, свежи мисли, оригинални идеи, някакви истини;

– душите на такива млади хора, които са имали щастието да общуват с истински учител, по незабелязан, по тайнствен начин стават плодоносни, или, другояче казано, благодатни (тази дума е чудесна, ала за жалост е позабраве-на!), щото наистина е плодоносна и благодатна една душа, която умее да ражда идеи;

– това, раждането на нови и свежи мисли, продуцирането на идеи, дето се изразяват учените глави, е нещо най-велико, то именно е и целта на заниманията на учителя с учениците, това нещо не се ли е получило, значи нищо не се е получило;

– или, както казваме, тия млади хора придобиват способността да мислят самостоятелно, да използвам и аз този изтъркан израз, а той е толкова изтъркан, щото, признавам си, е мой любим израз;

– свободното мислене има тази особеност, че поражда нови мисли, щото обремененото от "книжни знания" мислене, първо, не е никакво мислене, то е папагалстване, при това тия, книжните знания де, те не са и живи, те са съвсем мъртви, а пък добрият, истинският учител има тази рядка способност, че умее да оживява мъртвите мисли, умее да вдъхва живот на така нареченото "книжно знание", тук именно е цялото изкуство на добрите, на истинските учите-ли, което, да признаем, рядко се постига;

– един добър учител умее да запалва пламъка на автентичното позна-ние в душите на младите, той не прави тая глупост, дето си я позволяват пове-чето даскали, именно "да наливат" главите им с чужди мъртви мисли, да сипват в тях, все едно че са боклукчийски кофи, разните там боклуци на масовата култура, отпадъци, сурогати на школската, професорско-доцентска, сиреч учеб-никарска "наука" и прочие;

– тия неща сякаш са най-важните, мисля, че ги изведох донякъде, като се сетя за нещо друго и също така важно, ще го добавя; а засега да спрем до-тук.

Е, може още много да се говори, "да се разтягат локуми", но нека да спра дотук, щото обещах книгата ми да е кратичка, до 100-150 страници най-много, не повече, та да се чете лесно, ще ми се такава една книга да почне да се чете и от самите ученици: леле, представяте ли си какъв ефект би имала една такава книга върху техните страдалчески души – ако учениците наистина я прочетат, и не само това, ами ако и вникнат в написаното в нея?! Ще има ефек-та на нещо като бомба, взривила се насред спящ град, мисля, че не преувели-чавам като прибягвам до тази метафора, а, какво ще кажете вие? Е, ще видим де, но е факт, че нашите ученици, учениците по повечето училища, са големи страдалци и съвсем рядко, да си признаем, изпитват тия неописуеми преживя-

73

вания, които са свързани с истинското учене, с истинското познание, с истинско-то изследване или търсене, с истинското учителстване. Както виждате, инте-ресни и ценни са все истинските неща, а не ментетата, за жалост, допуснахме и образованието у нас да стане менте, и повечето от учителите ни да са ментета, абе у нас изглежда всичко е менте, какво ли пък не ни е менте, нима политиците са ни не са менте, нима стоките в магазините ни не са предимно ментета, то даже и най-святото ни, ракията, дето се продава по магазините, и тя вече е менте, посегнаха, виждате, на най-святото за многострадалната и многотърпе-лива българска душа, та ще се посвенят да посегнат на някакви си там училища и пр.! Ох, неописуеми са наште страдания, скъпи ми сънародници, думи нямам повече да ги опиша, да покажа на какви огньове се пържи нашата толкова мъ-ченическа народна душа!

Аз май съвсем ще си прецакам текста с тия отклонения, абе какво ми става тая сутрин, все се отклонявам, все губя нишката на разсъждението си?! Виждате колко коварна е тази пуста свобода, друго си е човек да си направи един сериозен план и да го следва неотклонно! Да си направи примерно "план на урока", одобрен и парафиран от госпожа директорката, рецензиран дори от господин инспектора, стриктно следващ премъдрите указания на министерските директиви, отговарящ на написаното в свещените и одобрените от министерст-вото учебници, написани от премъдри професори и прочие, и так далее, и тъй нататък, и ала-бала. Каква свобода бе, ти трябва да изпълняваш "държавната политика" в образованието бе, образованието е "държавна общополезна дей-ност", а как се преподава, как е правилно да се мисли, всичко това отдавна е показано и написано в така премъдрите министерски директиви, какво има тук да умуваме повече, да се съмняваме, да дирим, да изследваме, алоооууу, ти къде се намираш бре?! Какви са тия глупости, дето написа по-горе, я го виж ти, на интересен ще ми се прави той, на оригинален, видите ли, ще ми се прави той, на личност, представяте ли си, ще ми се прави той?! От теб се иска да изпълняваш, да следваш директивите, ако не щеш – шут по задника! И тогава ходи да си преподаваш като толкова любимия ти Сократ там, на улицата, на площада, на Агората, я го виж ти, ще ми се натиска той да бъде учител в наште народно-държавни училища?! Иди си преподавай на улицата, като лудите, дето си приказват сами, които никой минувач не ще да се спре да ги чуе – там ти е мястото на теб! Почти цитирам думите на толкова любезната госпожа инспек-торка по философия в Пловдив, която именно ме посъветва да ида да препода-вам като Сократ на Агората, но за държавни училища не съм бил ставал, по нейното така дълбоко убеждение.

Интересното ми е тия въпросните администратори, ако, допуснем, от-някъде им падне самия Сократ, ей-така, да допуснем, за шоуто, Сократ, значи, да се появи и да почне да се подвизава като учител по философия в някое нашенско училище, какво ли ще направят тогава с него въпросните нашенски администратори-цербери? Щото аз по-горе фактически разказах не някакви си точно мои мисли, тия неща, дето ги казах, те си се знаят от векове, ала са били

74

позабравени, били са потъпкани, та значи какво ли ще направят с истинския Сократ наште родни администратори? Вие нали сте чели "Легендата за Великия инквизитор" на Достоевски? Там е разказано какво правят със самия Учител Христос инквизиторите в лицето на самия Велик инквизитор, ето, същото ще направят с великия Сократ, един съвсем истински учител, наште родни адми-нистратори-инквизитори ако има късмет да им падне в ръчичките. Какво именно ще направят ли? Как какво, ами то се знае: полага му се да бъде турен на кла-дата, това ще направят, какво друго да направят?! Или ще му дадат пак чашата с отровата, понеже живеем в по-демократични времена, та нека да бъдем по-човеколюбиви, в наше време клади не се палят – не се палят клади ли рекох? Айде де, не се палят, палят се, ама карай, да замълча. Палят се едни по-специални клади, върху които се пържат само душите, ама да не се задълбоча-ваме в тоя въпрос. Е, та значи така стават нещата, виждате докъде сме стигна-ли, казах и написах тия неща неслучайно – щото са страшни! Дали ще се стрес-не някой? Едва ли! Безочието на някои хора на най-висши позиции в образова-телната сфера е безпределно...

Да, на никой не му пука дали това, което се случва на младите хора в нашите училища и академии, има някакво отношение към идеята и същината на образованието! Това на никой, повтарям, на никой изобщо не му пука. Други неща са важни и приоритетни за установилата се пагубна система: тук мислят предимно за... постове, за началнически позиции, за диктат, за мачкане на лич-ности, за погубване на свободомислието и свободолюбието, щото то е много опасно и страшно за системата, тук мислят за заплати, по възможност дирек-торски, та да са по-тлъсти, тук се натискат за командировъчни, за други такива благинки, за „бройка ученици”, от която зависи бюджета на училището, щото една ученическа глава струва… 1300 лева, да, в отделно взетия ученик адми-нистраторите виждат "1300 ходещи, двукраки лева", вие не знаехте ли, че 1300 лева могат да имат крака и да ходят, ето, сега това нещо го научихте, а аз прос-то цитирах мъдрите думи на една помощник-директорка-синдикалистка по въп-роса, в нашта прогнила отвсякъде система мислят предимно за този дял от т.н. диференцирано заплащане, който престараващият се в угодничеството си пред директорката ще съумее да лапне в края на годината, мисли се предимно за премии, а пък за същинските и истинските интереси на учениците никой не мисли, на тия ученици, дето се казва, нека кучетата да им ядат главата! До такива абсурди доведе въпросната административна система, да продължавам ли още с описанието ù, щото на мен лично взе, кой знае защо, да ми се гади – а на вас лично пригади ли ви се? Не, така ли? Бравос, вий сте истински щастлив-ци щом не ви се гади, на мен пък ми се гади, не знам защо, явно съм по-гнуслив, знам ли защо е?

Както и да е. Да спра дотук. Наистина ми стана гадно, обхвана ме ня-каква погнуса. Пък ми и писна, време е да престана да пиша, изморих се. Хубав ден ви желая! Моля, не се ядосвайте заради това, което написах, ако то ви е жегнало някъде, постарайте се да не страдате прекалено. Ако някои са се оби-

75

дили, да прощават. Пиша, видите, съвсем честно, пределно искрено, ако това е грях, убийте ме, ако трябва, с камъни. Знам, вреден и лош човек съм, пиша и казвам неща, за които е прието благоразумно да се мълчи. За тия неща не се говори или пише, нищо че всички ги знаят, не трябва да се произнасят някои думи, щото е опасно. Е, аз ги произнесох, жребият, дето се казва, вече е хвър-лен. Бог да ми е на помощ! Аз Нему се уповавам, само Той може да ми помогне вече. Нека да помага и вам – поне това да ви пожелая съвсем накрая!

76

"Вечно правилно мислещите" догматици, ненавиждащи личността и свободата, нямат право да бъдат възпитатели и учители на мла-

дежта

Ето нещо като "дискусия" по темата Поради чудатия феномен на вдаскаляването (втеляването) нашите училища приличат на образцови ферми за папагали или направо за говеда, мисля, че въпреки всичко тази т.н. "дискусия" доста показва, особено що се отнася до манталитета на тия, на които съвсем не им допадат моите разбирания за образованието: Анонимен каза: Много лошо впечатление прави, Грънчаров, че не казахте нито дума за причината, поради която съзряха у Вас фашизоиден уклон: желанието за забрана със закон да преподават онези, които имат различно схващане от Вас относно преподаването.

Желанието Ви да запушвате чужди усти и да забранявате различията на хората – там е проблемът, не вижданията Ви за класната стая. Не искам и да си помисля какво бихте сторили с противоречащите Ви, ако имахте някаква власт. Туй затвор, туй лагери... Ангел Грънчаров каза: :-) Таваришч (тая дума важи и за другарките, тя е уни-сексуална дума за обозначаване на комуноидите безразлично от кой пол са) ти много буквално и сякаш сърдечно си приел (-а) думите ми? И си ги изопачил де, щото не става дума за забрана да преподават на тия, дето не мислят като мен, както си ми изопачил думите, а за забрана на тия, дето са вредни за младите, за учениците, сфащаш ли сега за какво става дума? Ето, примерно, на лъжлив комуноид като теб требва да се забрани да бъде учител, щото той, ако учителс-тва, ще прави всичко за да произвежда комуноидчета като самия себе си, а това

77

е доказано вредно за обществения прогрес и за щастието на човечеството. Ако си чел предишните ми текстове по темата щеше да си разбрал, че учителят по понятие трябва да е свободен дух, който с нищо не ощетява младите, а ги на-сърчава да преуспяват в движението си по пътищата на свободата; по тази причина, сам разбираш, няма как комуноид като теб, именно враг на свобода-та, да учителства, щото това е вредно за съзнанията, за душите на младите. Разбира се, в условия на свобода учител-комуноид не може да се задържи и ден в училище, щото самите деца ще го освиркат и ще го изгонят, такова чудо-невиждано тогава няма как да просперира в едно училище за свободни хора, сиреч, истинско училище.

Комуноидите обаче могат тогава, зер, има свобода, да си създадат свои училища за комуноиди, значи да си подбират деца на родители-комуноиди, да си ги учат на комуноидната премъдрост, на преклонение пред несвободата, пред робуването и пр. С това съм съгласен, ето, някъде в пущиняците на Странджа-Сакар или в Сибир можете да си устроите и комунистическа държава, да си марширувате там на воля и пр.

Сега разбрахте ли ми мисълта, драги ми комуонидчо? Тъй че не е нуж-но да ревеш така прочувствено фалшиво за свободата, против "грънчаровия фашизъм" и прочие, щото лицемерието ти се усеща от километри. Панимаеш это, невинна лицемерна душо?! Анонимен каза: "Тия, дето са вредни за младите". Вредители, сиреч. Точно по модела на мистер Сталин. А кой определя кои са вредните? Вие, предполагам? А? Все пак, радвам се, че по толкова категоричен начин доказахте думите ми. Ангел Грънчаров каза: Ах, как точно помните заветите на другаря Сталин! :-) Но тавариш, нещо се оплетохте: та таваришч Сталин нали е ваш вожд, именно вожд на комуноидите? :-) Да не искаш да изкараш Сталин че е "презрян либе-рал"?! :-) На лъжеца, на неискрения му е много труден животът, трябва да пом-ни лъжите си – щото се заплита в един момент в тях. И мислещите му откриват "логически противоречия"...

Та нали според вас, комуноидо-сталинистите "свободата е вредна"?! А ний, свободомислещите хора, просто умеем да ви имитираме и да ви иронизи-раме, употребявайки вашите така любими думи "вредно", "народен враг" и про-чие...

Интересното е, че явно сте така тъпи, че не го усещате… Анонимен каза: "Свободомислещите" хора като вас, Грънчаров, знаят само да запушват усти, да забраняват, да цензурират и да обявят хората за "вредители". По модела на мистер Сталин и на сър Мао.

Един от двама ни със сигурност е комуноид и това не съм аз.

78

Ангел Грънчаров каза: Тъй ли? Интересно. И кога съм Ви запушвал устата, кога съм ви забранявал нещо, кога съм Ви обявявал за "вредител", кога съм Ви уволнявал от работа? Все пак аз съм този, който беше гонен, забранявано му беше да говори и да пише, аз съм този, който, понеже не се подчиних, бях в крайна сметка и уволнен, а пък Вие сте този (или тази), който (която) симпати-зира на тия, които ме репресираха, гонеха, уволняваха и пр. Е, знам, че умеете да шикалкавите и да лъжете, и ето, сега мен, гонения, преследвания, уволнява-ния и пр. ме обявявате за "гонител", за какъв ли не още, по отдавнашния прин-цип Крадецът вика: "Дръжте крадеца!", нали така се получава в момента, де гиди комуноидна душо?!

Но с това, прочее, само доказвате правотата на моята теза: комунои-ди, лъжци, аморални типове, "вечно правилно мислещи" догматици, ненавиж-дащи личността, свободата, човешкото достойнство и пр. нямат никакво право да бъдат възпитатели и учители на младежта. Щото всекидневно нанасят ужас-ни поражения с разпространяването на своята личностна ощетеност върху душите на младите. Потребна е революция в образователната сфера, която да направи невъзможно съществуването на такава една човеконавистническа образователна система, опираща се на този именно доминиращ тип авторита-рен "вечно прав" комуноиден "възпитател", която във Ваше лице намира своето чудесно олицетворение. Всъщност Вие сега ми мърморите в блога, опитвайки се да ме наставлявате как е правилно да мисля, сиреч, се опитвате да ми нало-жите цензура, което и показва по бляскав начин кой тук е комуноидът. Аз пък в своя си блог пиша това, което мисля, ползвайки се от свободата си, не аз съм отишъл да Ви мърморя, а Вие на мен мърморите и се опитвате да ме наставля-вате, понимаете, таваришч друг сердечный друг таваришча Сталина, что полу-чается на самом деле?! :-) Анонимен каза: Не ви се сърдя за тези изблици. Вие сте човек на емоцията, на чувствата, както сам сте казвали. Затова не може да се очаква трезва и разумна преценка от вас, когато сте толкова афектиран. Хайде, като се успокоите, може пак да поговорим за уклоните ви. Ангел Грънчаров каза: Глупости, нищо подобно, за никакви емоции и афекти не може да става дума! Доста сте обаче възнагличък, това не може да Ви се отрече, надарен сте в това отношение; впрочем, да Ви попитам в тази връзка: това наглостта природен талант ли е или сте го постигнал с тренировки, сиреч, е Ваше собствено достижение? Въпросът е принципен, много ме интересува, знаете, изследовател съм на тия неща, ще се радвам да отговорите.

Между другото, емоционалността съвсем не е израз на неразумност, по принцип чувствителните хора постигат разумността, вървейки по един друг път; недейте да отъждествявате разумност и разсъдливост, това са съвсем различни неща. Безчувствеността Ви – а в случая безочието Ви – едва ли е израз на "разумност", то е израз просто на наглост.

79

Впрочем, моята личност Вас специално изобщо не Ви засяга, тъй че няма какво да ме обсъждате. Пак показвате по неоспорим начин комуноидност-та си: занимавайте се със своята личност, моята оставете на мен, така става ли? Или при Вас, понеже не може да става дума за личност (поради дефицита й, поради отсъствието ù) Ви се налага да се занимавате с моята личност?! Чу-десно потвърждавате тезите ми, без при това да се усещате: първо сам сте се отказал от своята личност, пишейки напълно анонимно и безлично; второ, страшно много Ви вълнува моята личност, търсите ми какви ли не кусури, без да Ви пука, че в случая става дума за моята личност, която Вас лично съвсем не Ви засяга; трето, демонстрирате пренебрежение към собствената личност, което е признание от Ваша страна, че такава явно не съществува.

Е, благодаря за комплимента, но все пак опитайте се да намерите не-що интересно в своята личност, колкото и да е незначителна и безлична, все пак си е изцяло Ваша, постарайте се да постигнете нещо свое в това отноше-ние. Така става ли? Опитайте, не е трудно, и колкото повече напреднете в тази посока, толкова по-категорично ще почнете да се освобождавате от бремето на комуноидността, което толкова много Ви тежи... желая Ви успехи в тази посока!

80

Предлагам лекция на тема

"Идеите за образование на един… негодник"

Организаторката на Клуб НЕЩОТО в Пловдив ми предложи в отговор на моето предложение за сътрудничество и взаимодействие – виж: Предстоя-щите изяви на общността за демократично образование в Пловдив с мои предложения за сътрудничество и взаимодействие – да формулирам тема за лекция, която да бъде вместена в графика на Клуба, заедно с кратко резюме; ето какво ù написах по този повод тази сутрин:

Здравейте, разбирам Ви напълно, няма никакъв проблем. Нека тогава темата, по която ще говоря, да бъде "Идеите за образование на един... негод-ник", а пък поясняващото резюме към така формулираната тема нека да бъде следното:

Ангел Грънчаров е преподавател по философия, работил повече от 30 години в сферата на университетското и гимназиално образование на България. Автор е на оригинални помагала по всички преподавани в нашите училища философски предмети (философия, психология, етика, философия на правото, логика, гражданско образование), някои от които са преиздавани 3-4-5 пъти, също така е написал и повече от 20 философски и психологически книги, една част от които са върху проблемите за реформирането, осъвременяването и демократизирането на образователната система, примерно книгите със загла-вия Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в Бълга-рия, също книгата Ние не сме тухли в стената! (с подзаглавие "Есета за ос-вобождаващото образование"), друга негова книга носи заглавието Изследва-ния върху състоянието на нравите в едно училище (В контекста на обща-та ситуация на българския живот) или пък, примерно, книгата му Истинският университет. Основател и главен редактор е на философското списание ИДЕИ, излизащо вече 6 години, което работи за духовното и личностното израс-тване и укрепване най-вече на младите хора на България. Също така е един от най-активните български блогъри, пишещ освен по горещите проблеми на обра-зованието, също така и по най-острите граждански, политически, нравствени и

81

психологически проблеми на българския живот, плод на което са книгите му Българската душа и съдба, Страстите и бесовете български и др.

На 19 май 2014 г. Ангел Грънчаров е уволнен от училището, в което е преподавал през последните 14 години (ПГЕЕ-Пловдив) от една новоназначена от правителството на ГЕРБ директорка с интересни "мотиви": "изцяло негоден да бъде учител", "пълен некадърник", "липса на всякакви качества, способности и умения" и т.н. Куриозната заповед за уволнение му е поднесена внезапно под формата на "предпразничен подарък" в навечерието на 24 май, празника на дейците на културата и образованието, с оглед гаврата над личността му да бъде по възможност най-пълна и грозна. Вземете предвид и това, че уволнени-ето по този позорен параграф води до пожизнено лишаване от преподавателски права на този учител – ако, разбира се, съдът не отмени скандалната заповед, израз на безпрецедентен произвол.

С какво е съгрешил пред системата този човек, та да бъде подложен на такова унижение и опозоряване? Какво е правил в училище, та е предизви-кал така необуздания гняв на тази самовластна венценоска на административ-но-командната система на държавно образование? Лекторът ще разкаже своята разтърсваща лична и професионална история и изповед. Ще говори накратко и върху главните идеи на своята най-нова книга със заглавие Изкуството да си учител, върху която работи напоследък.

Лекцията на философа А.Грънчаров ще бъде изнесена на... Ето това резюме, което незабележимо прерасна в нещо като "обява",

предлагам за лекцията или за беседата ми. Преценете Вие на коя дата да бъде насрочена тази изява, аз като "безработен" и напълно свободен човек нямам никакви претенции в това отношение: нека темата да се вмести в графика на вашата дейност възможно най-логично, органично и подходящо.

С уважение: Ангел Грънчаров

82

Канонът на държавното образование е: личността на младите следва да бъде колкото се може по-ощетена и непълноценна

Ще ми се да не губя темпото и да продължа да работя по книгата си с примерно заглавие Изкуството да си учител, по тази причина сядам да пиша и тази сутрин, независимо че не съм добре със здравето си, отново имам проб-леми със сърцето. Но моето сърце понякога влиза в ритъм съвсем спонтанно и то точно когато се подложа на някакво натоварване, било физическо (примерно по-интензивна разходка, когато се разхождам с по-бърза крачка), било умствено или емоционално; разбира се, по същите причини то и излиза от ритъм, абе какво повече да говоря, доста своенравно е моето сърце, почти толкова е сво-енравно колко е своенравен и притежателят или носителят му; затуй да не се мотая повече, ами да започвам работата си.

Понеже темата на тази моя книга, както и да го погледне човек, е безк-райна, тя едва ли някога може да се изчерпи, винаги наново и наново може да се мисли по нея – то такива всъщност са всички най-важни за нас, човеците, теми, проблеми и търсения, затуй ги и наричаме често "философски", а пък философията е това, занимава се с най-човешкото, сиреч, със съвсем безпре-делното и безбрежното – то това ми дава така потребната свобода: глупаво е да се стремя систематично да изразя "всичко", ето, достатъчно е да акцентирам поне на няколко най-важни, възлови проблеми, а пак всичко останало вече може да си го постигне самият читател след като благодарение на написаното до този момент в душата му е възникнала подобаващата настройка или нагла-са. Ето затова е толкова приятна работата по писането на такива книги, разбира

83

се, всичко зависи от настройката, от настроението, от нагласата. Това в пълна мяра се отнася и за нашата тема, именно учителстването.

Много ми се ще да хвърля повече светлина върху това защо сме стиг-нали до такава една плачевна ситуация в сферата на образованието. Младите не щат да учат, представяте ли си, училището убива любознателността им, способността им да търсят, да се удивляват, да питат още от най-ранна учи-лищна възраст – пораженията са най-силни в първите две-три години на начал-ното училище! Да, точно тогава нахакани и наперени даскалици успяват да натикат детската душа в тия така ужасни коловози на училищната рутина, на скуката, на отегчението, на погнусата от ученето, която остава у тях за цял живот. И се стига в крайна сметка до куриоза някои, да не кажа повечето учени-ци да завършат училище с най-прилични дипломи без, примерно, да са прочели нито една книга, а пък някои от тия продукти на системата няма да прочетат нито една книга и през целия си по-нататъшен живот, давате ли си сметка какво означава това?! Това, по моему, е равностойно на престъпление, ала кой ли ти говори за тия неща у нас?! Нашият бивший и, казват, будущий премиер Б.Б. се похвали, че в живота си бил бел само една книга ("Винету") и биде обикнат така от народа си, че стана негов неоспорим кумир, претендиращ за вечна и непре-секваща народна любов. Какво повече да говоря по това, та нима нещата не са ясни.

В същото време тия дни гледах видеозапис, една НПО, наречена Инс-титут за прогресивно образование организира миналата събота публично представяне на възгледите за образованието на политическите партии у нас, които изобщо имат някакви възгледи по въпроса; хайде, нека да се отклоня малко, зер, предизборен период сме, следващата неделя са предсрочните парламентарни избори, извинимо е това. Та гледах този видеозапис от повече от 3 часа, гледах, и на моменти се хващах за главата – от възмущение, от болка и от отчаяние; как ще ми се оправи сърцето при това положение, не, няма опра-вяне, нещата са страшни! Ето в тази връзка какви съвсем спонтанни коментари написах в тази връзка във фейсбук, копирам ги и ги слагам и тук, мисля, че си заслужава; трите абзаца са писани поотделно, след като съм току-що изгледал съответния епизод, за представителите на по-малките партии не съм писал, щото и там положението е повече от отчайващо:

• Чуйте представителките на ГЕРБ (все директорки на училища, народ-

ни представителки и пр.), те откровено заявиха, че са за запазване на пълния държавен монопол върху образованието в България! Училищата трябвало завинаги да изпълняват държавната политика в образователната сфера, сиреч, всевластието на образователната бюрокрация трябвало да бъде запазено. Това показва, че във възгледите си за образованието, доколкото изобщо ги има, ГЕРБ не е никаква дясна партия, а изцяло споделя възгледите на комунистичес-ката партия. Никаква реформаторска сила по отношението на образованието не е ГЕРБ, в това се убедих напълно! Не се надявайте да имат някакви по-

84

революционни или новаторски идеи за промяна, явно се самовъзприемат като крепители на катастрофалното положение в сферата на българското образова-ние. А промяната в образователната сфера има стратегически смисъл, което пък означава, че по отношение и на останалите сфери на живота ни ГЕРБ са крепители на олигархично-мафиотското статукво, при което държавата у нас е нещо като частна собственост на мафията и на олигархията. Точка. Никаква надежда не свързвам вече с ГЕРБ за нищо. Абсолютно никаква...

• Представителката на БСП също беше „гола водица”, е, малко е по-

обиграна от другарките си от ГЕРБ, но също толкова е боса, и не по-малко от тях е привърженичка на крайно ретроградни и съвсем консервативни и лоши практики, свързани със запазването за вечни времена на авторитарно-команд-ната административна и монополистична система на държавното образование. Тъй че надежда за промяна в образованието след изборите никаква няма – след като и двете водещи партии се оказа, че просто нямат не само идеи, но нямат също и желание за промяна, да не говорим, че нямат и подготвени хора за генерирането на съответните идеи и съзнание. А и интересите на тия две сили явно са за запазване на рухналата, банкрутиралата по всички линии сис-тема на държавното-бюрократично и дехуманизиращо нацията ни образование.

• Оказа се, че представителите на Реформаторския блок по моя пре-

ценка имат най-адекватни на изискванията на времето разбирания за потреб-ността от промяна в образователната сфера на България, споделям казаното от тях, ще се радвам ако след изборите ръководството на ГЕРБ има достатъчно съзнание за дълг та да сключат споразумение за управление на България с Реформаторския блок, да дадат на представители на РБ управлението на обра-зователната сфера, та най-сетне да се отпочне толкова дълго чаканата образо-вателна реформа...

Това съм написал там, нека да стои и тук, ще остане, надявам се, и в

окончателния текст на книгата, която сега пиша. Смятам че е важно, затова трябва да остане. А сега нека да се върна върху възловия въпрос, а именно: как стигнахме до това безнадеждно състояние, защо нещата са такива, коя е при-чината да стигнем до този жалък край, именно до пълния идеен, ценностен, организационен и всякакъв друг банкрут и крах на цялата система? Ще се опи-там да отговоря на поставения въпрос колкото се може по-задълбочено, щото повърхностните отговори мен лично изобщо не ме задоволяват.

Има една отправна точка, от която трябва да тръгнем: комай всички у нас (с изключение на едно – в количествено отношение – нищожно свободолю-биво малцинство) не чувстват потребността от промяна в образователната сфера, което говори, че липсва подобаващото за това съзнание за ставащото, включително и съзнание за собствените коренни интереси. Казано по-просто мнозинството от хората у нас сякаш не осъзнават как фатално ги ощетява съ-

85

ществуващата система на държавно образование, как самите тях ги е ощетила, как след това безпощадно ощетява и техните деца и внуци – може ли да има по-страшно нещо от това?! Системата те е увредила, нанесла ти е страшни пора-жения, ти обаче, понеже си продукт на тази система, сиреч, в твое лице тя е постигнала нещо като тържество, не съзнаваш, пък и няма как да осъзнаеш колко много си ощетен, а някои са дотам увредени, че тъкмо своята ощетеност (личностна, ценностна, духовна, човешка и каквато още искате) я възприемат и оценяват за нещо като "добродетел".

Примерно, ти въпреки всичките ти дипломи, въпреки цялата ти колек-ция от хартийки, които държиш на видно място зад витрината, по същество си един крайно лошо образован човек, дотам, че може да се каже, че щеше да е значително по-добре изобщо да не беше никак образован, ала ето, ти се хва-лиш пред децата си колко си "велик" – понеже имаш цялата тази колекция от никому непотребни хартийки. У нас се ценят не реалните качества и способнос-ти, а ние ценим... дипломите, това дали даден "образован човек" нещо може, дали е наясно със силните и със слабите страни на своята личност, дали има развита способност за мислене, за изследване, за ориентация в сложната реал-ност, в която живеем, точно тия същински, истински важни неща, нас слабо ни интересуват; важното е, че сме се окичили, подобно на някакви идиоти, с купи-ща за нищо не ставащи и непотребни дипломи! У нас децата не учат, примерно, за знания, не ценят знанието само по себе си, а ги вълнува... оценката, след това дипломата, а пък след това върволици претенциозни, ала кухи кариеристи, въоръжени с не по-малко кухи дипломи, атакуват държавните служби, някои от тях заемат възлови позиции в държавната йерархия, стават началства и почват да вредят, да нанасят поражения – щото нима има по-голяма напаст от нека-дърника, турен на власт? Тия неща са ясни, у нас се е стигнало дотам, че хора-та, които въпреки системата са успели до някаква степен да развият у себе си ценни личностни качества, биват поставяни в най-унизително положение, те изобщо не са ценени, те, на фона на войнстващата напаст от некадърници и кариеристи, биват оценявани като "бели врани", те биват подлагани на безчет унижения. Докато не си вземат шапката и не се махнат от тази сякаш прокълна-та страна, та да си търсят щастието в нормални, сиреч, западни страни, където да си личност с качества има значение; но у нас това, казахме, няма никакво значение, напротив, даже е много опасно и вредно. Виждате ли докъде сме стигнали по тази логика? Можем ли при това положение някога да дочакаме известен прогрес, промяна или просперитет? Ще го дочакаме, ама на кукуво лято!

Значи цялата тази поголовна аномалия, свързана с образованието и породените от него дефектни съзнания, които вече са придобили масов харак-тер, сиреч, са вече масови човешки аномалии и дефекти, вече е нещо като общокултурен и човешки феномен, т.е. вече имаме деформация на самата кул-тура, в която живеем, в която, тъй да се рече, сме потопени. И в която, на горно-то основание, се давим ли давим, а си мислим, че... плуваме! Мръсните води на

86

една култура на безкултурието (антидуховността), в които се давим, които ни заливат отвсякъде, ужасната античовешка среда, в която вегетираме, която поражда само античовешкост (простете за тази дума, но нека нещата да са пределно честно назовавани, нищо че звучат малко необичайно!) и тотална бездуховност, т.е. ние вече сме стигнали до абсурда да съществуваме в една оруеловска "духовност на бездуховността" или "безчовечна човечност" – езикът даже немее и се чувства безсилен да изрази безсмислията, в които съществу-ваме и които търпим! Аз тук няма да се задълбочавам повече, а е време да премина към аналитично, към кратко дискурсивно представяне на постигнатото:

– налице е една в корена си сгрешена, една дефектна култура, поро-дена от десетилетното господство на тоталитарната и античовешка, пренебрег-ваща коренните потребности и интереси на човека образователна система;

– налице е едно в корена сбъркано и дефектно масово съзнание, ра-зяждащо душите на съвременниците, което не съзнава даже собствените си коренни човешки интереси понеже живее с илюзиите на коренно сбърканата култура;

– у нас да си личност е нещо като проклятие, виж, да си безличник, е израз на престиж, е, видите ли, социално-престижно;

– съобразно казаното по-горе истински образованите, мислещи, тър-сещи истината хора и личности са оценявани като "ненормални", те даже са и "опасни" и "вредни", щото застрашават уюта на статуквото, в което, както казах-ме, просперират простаците, некадърниците и пр., щото те са също така и без-церемонно пробивни и пр.;

– "У нас свестните ги смятат за луди...", това изказване на Ботев си е изцяло в сила и днес, и то в значително още по-голяма степен и сила, отколкото е било в неговото време;

– Всичко свястно у нас трябва да бъде изгонено за да не застрашава с нещо уюта на господстващата простотия и некадърност, затова и натирихме през Терминал 2 кажи-речи 2 милиона българи; а тия, що са кадърни, у нас са подложени на нечувани издевателства докато или се пречупят, или си отидат от този свят с помощта на тъй прелестната ни "погребално-здравеопазваща сис-тема"; аз наистина не зная защо не обединят тия двете системи, именно погре-балната и "здравеопазващата", с оглед постигане на по-голяма ефективност, на по-голяма производителност на труда и пр.;

– и т.н., да спрем дотук, щото и тази тема е безпределна, но казаното е предостатъчно за да се долови най-важната тенденция.

Да, но защо всичко е така, алоооууу?! – няма да пропусне да пропищи сега дежурният ми опонент-оплювач в блога. Ще кажа преди да се е сетил да изръмжи така; той, впрочем, май не чете какво пиша, а и да чете, едва ли нещо схваща, но за сметка на това, кой знае защо, продължава да ме мрази от цялата си душа и сърце. Но наистина си заслужава да се задълбочим още малко в така обрисувания проблем.

87

Човек не знае откъде да започне щото възелът от проблеми е невъоб-разимо преплетен. А на мен ми се иска да съм пределно понятен и ясен. Не ща да се задълбочавам във "философски спекулации" щото тръгна ли по този път, ще затъна в страшни тресавища, от които излизане няма. Да опитам да се предпазя от тази опасност – ето по какъв изненадващо опростен начин.

Какво предимно учат в нашите училища младите? Ами учат какви ли не науки, нали така, учат физика, химия, математика, какво ли не още. Как ги учат? Ами ясно как: по един типов, шаблонен начин, именно младите заучават наготово дадените им истини, знания, те са принудени да тъпчат главите си с информация и т.н. Страшно тъпкане на главите с ненужни знания и с информа-ция става из нашите училища, това поне всички го знаят и са го усетили на собствена глава когато са били ученици, нали така? Същински кошмар! Никой не пита младите какво искат, какво смятат, че трябва да учат, какво ги вълнува, какво им е потребно, не, тия неща вместо тях са ги решили всезнайковците-чиновници от "абсолютно непогрешимия мозъчен център" на министерството на образованието, които, отбележете, решават всички въпроси за това какво тряб-ва да учат младите без сами никога да са се занимавали непосредствено с образование (ако изключим времето, в което сами са били ученици и студенти); значи какво трябва да се преподава го решават хора, които сами никога не са били преподаватели и пр. Та значи какво и как трябва да се учи го решават хора, които хем са изцяло неподготвени (въпреки претенцията си за всезнайст-во и непогрешимост!), хем, дето се казва, изобщо лично не им пука какво и как ще учат младите, важното е за тия хора, предполагам, да пазят властовия си монопол, сиреч, позицията си на "непогрешими" всевластни "всезнайковци" (човек вече не знае къде да сложи кавичките!).

И тия хора са решили, примерно, да има в учебните програми един страшен диктат на т.н. позитивно или "точно" знание за природата, а пък науки-те за човека, за духовните неща, изкуствата, които разглеждат вътрешното духовно естество на човека по най-убедителен начин не само са поставени в страшно унизително и дискриминационно отношение, но и вече са на път да бъдат изцяло прогонени от училищните програми, примерно, учениците от гор-ните класове нямат възможността да се занимават в училище с някое изкуство, да пеят, да рисуват, да танцуват и пр., колкото и да им се иска това, колкото то да е и потребно за развитието на тяхната личност. Значи канонът или парадиг-мата на това в корена си сгрешено държавно образование е: колкото се може повече личността на младите да бъде ощетена, да бъде развита едностранно, да бъде лишена от възможността да бъде цялостна, богата, пълноценна. Духът, духовното, личностното, целостта на човешката култура и на живота изобщо са прокудени от нашите училища – защо ли е така, каква е тази ужасна позитивис-тична тенденция в господстващото образование, защо се е стигнало до нея, каква е истинската цел на това антихуманно по същината си образование и училище?

88

Аз ще оставя тези въпроси сега-засега без отговор щото ако почна да им отговарям, това ще ме отведе далеко. Ще ми се да опитам да избегна онова, което ще усложни и замъгли проблема, нали се стремя към пределна яснота? (То краткостта май вече отиде по дяволите, но после при редактирането ще съкращаваме, какво да се прави, макар рязането на "живо месо" от един текст за мен лично е непосилна задача).

Та значи децата в родните ни училища от най-ранна възраст са прину-дени да учат какви ли не безполезни им неща и то по най-неподобаващия, по изцяло сгрешения начин. И програмите, и подходите са напълно сгрешени, смея изцяло отговорно да заявя това. Защо ли? Ами защото никъде не е доказано, че нашите деца трябва да бъдат някакви отвратително претенциозни папагалчета, претендиращи за многознайство и всезнайство. Положително се знае, че чо-вешкото, идеалът за пълноценна човечност съвсем не се свежда до въпросното многознайство и то на някакви си там "позитивни знания", при това поднасяни по най-отблъскващ начин. Щото същите тия знания ако се поднасяха по подо-баващия начин, щяха вече да са много вълнуващи за младите, ала, уви, това училищните програми не го позволяват да се прави. Учителят – този страдалец пък никой за нищо изобщо не го пита, а като капак за всичко именно той пре-димно е виновен! – е превърнат в нещо като безропотен труженик, който по стахановски трябва да изпълнява непосилните за младите програми и т.н., при което всички "галопират" през т.н. "учебен матр`ьял", а ползата и смисълът, общо взето, са жалки, да не кажем никакви. И системата това не просто го тър-пи, тя явно се стреми към него, то изглежда съвсем я устройва, изцяло пасва на целите ù. Давате ли сметка какво пък означава това? То е скандално: една образователна система е стигнала до своето решително отрицание – защото сама работи за необразоваността на своите жертви! Децата ни били излизали от училищата... неграмотни, за това се вайкат вече дори и министерските чи-новници и самите министри, значи те са неграмотни, но нима само грамотността е главния смисъл на една съвременна образователна система?! Алоооууу, в кой век живеете бе, драги министерски чиновници?! Сега да не сме ранното средно-вековие?!

И тъй, в нашите училища има диктатура на позитивното знание, пълно игнориране на хуманитарното знание, а целта, явно е, децата ни да ста-ват едноизмерни и едноформатни, с крайно бедно и неразвито съзнание, в което най-базисни човешки способности като способността да мислиш, да тър-сиш, да изследваш, да се радваш, да твориш, да решаваш проблеми, да нищиш разните житейски казуси и ситуации, да се вълнуваш от истината, да се овладя-ваш от възвишеността на човешкото, от благодатта на духовното и пр. си оста-ват съвсем неразвити, непонятни и пр. Един вид нашите деца, младите на Бъл-гария, биват превръщани от отвратителната система в нещо като инвалиди, и умствени, но и най-вече емоционални, духовни, културни и личностни. Система-та убива индивидуалността и силно потиска личността, опитвайки се да прави индивидите равни, което е страшно и непростимо насилие, израз на ужасна

89

експанзия на предвзетата социалност в съкровената сфера на личностната автономия и суверенност. Тъй че изобщо не са безобидни нещата, което тук се опитвам да маркирам. Тия, които не са сериозно обезпокоени от това, което става с децата им в училище, би следвало да се обезпокоят колкото се може по-скоро – особено ако бъдещето на децата им има някакво значение за тях. Всеки ден забавяне обаче прави задачата за възстановяване на личностния сувере-нитет на младите, пострадали от системата, все по-трудна и неизпълнима.

Така нареченият от мен диктат на позитивното едноизмерно (чисто познавателно) знание над съзнанията, в което аз виждам корена на проблема, всъщност е диктат на разсъдъка над душата, над останалите душевни сили на човека (чувства, въображение, воля, самосъзнание и пр.). Защо става така ли, защо се стига до този диктат на разсъдъка ли? – ще ви отговоря, важно е да се разбере това.

Това е една най-основна тенденция в развитието на нашата култура, при което науката е станала доминанта и нещо като идеал, като образец, зада-ващ парадигмата на европейската култура от новото време (17-18 век) насам, ала корените на този духовен процес са още от античността. Съществуват две природи, два свята – природата в собствения смисъл, или така нареченото царство на необходимостта (причинността), по определението на Кант, и царс-тво на свободата, това е всичко създадено от човека, това е човешкият свят, пак по думите на Кант. Науката се опитва да изследва по един обективен и точен начин външния природен начин, да възсъздаде с помощта на понятия същия този свят – такъв, какъвто той е „сам по себе си”. Този външен природен свят обаче е нещо, на което можем просто да се любуваме, а не непременно да се мъчим го изобразяваме с точните понятия и схеми на природата, ние можем да го съзерцаваме в неговата пълнота и величавост, той може да предизвиква нашата чисто човешка реакция, нали така? Науката обаче от този аспект изоб-що не се интересува, той е прерогатива на изкуството и на философията (доня-къде, щото философията също иска да постигне цялостната, всеобхватна исти-на, скрита в природата, опитва се да я извади наяве). Спрямо нещата можем да реагираме или по един обективен ("свръхчовешки" или "нечовешки", сякаш сме нещо като "богове") начин, или пък чисто човешки, субективно, именно да ù се радваме, тя да ни вълнува, да я обичаме, да се любуваме на природната красо-та и величавост. Е, в нашето школско образование в резултат на доминирането на тази тенденция за изключително чисто позитивно третиране на природата, такова, каквото го имаме в науката, този вторият, човешкият начин на отноше-ние към природата, остава в сянка, а пък и изцяло се елиминира. Така човекът се отчуждава от страхотно-величавия смисъл на природата, губи субстанциал-ните си връзки с нея, отчуждава се от най-съкровеното, което природата може да му даде. Природата става прост обект за изследване, а не живо същество, същество, преизпълнено с живот, бликащо от живот; даже биологията в резул-тат на следваната позитивна нагласа не успява да се добере до истината за природата като живо същество, като жив организъм. Е, точно това отношение

90

бива насаждано в главите на нашите деца от построеното на този едностранчив принцип образование, което е направо ужасно – понеже лишава децата ни от цялото онова богатство, което чисто човешкият подход към нея може да им даде.

Но това е само от една страна. Другата страна е, още по-вредна, е та-зи, че и науките за човека, така нареченото хуманитарно знание, също бива премоделирано по канона или според образеца на точното естественонаучно или позитивно познание, на науката в собствения смисъл. Човекът бива разг-леждан абстрактно, като прост обект сред другите обекти, а не като човек, не като живо същество, чиято велика загадка следва тепърва да бъде разгадавана. Примитивното отношение към човека, породено от прилагането на този предв-зет позитивизъм в сферата на хуманитарното знание и оценяване, което доми-нира в сегашното образование, нанася още по-големи поражения върху душите на младите: те биват насила принуждавани да възприемат "човешките неща" и "нещата от живота", света, такъв какъвто той е за човека, по един нечовешки начин, понеже елиминират онова, което придава цялата специфика на човешко-то, именно свободата. Нали казахме, че в царството на необходимостта (при-родата като такава) няма свобода, там всичко става по непреодолими причини, както това се възприема в оптиката на точните науки, е, опитайте се да просле-дите самостоятелно до какви абсурди се стига когато тази оптика бъде прило-жена към сфера, за която тя в корена си е неподходяща, именно сферата на човешкото, пораждано от свободата. Елиминира се решително и безпощадно точно онова, което задава спецификата на човешкото и на самата човечност, другояче казано, ефектът върху душите на младите е следният: в душите им бива систематично убивана самата човечност, първо бива изкоренявана самата представа за човечност, а успоредно с това почват да се обезчовечават самите души! Това, простете, вече е същинско престъпление, едно безчовечно по съ-щината си "образование", едно образование, елиминиращо тъкмо човека и човещината, бива натрапвано на човеци, с оглед тия човеци да бъдат обезчо-вечени, човечността и личността им да бъде смазана, убита, разтерзана – как е възможно това изобщо и още да се търпи?! А щом не само го търпим, а даже и не си даваме сметка за опасността, за фаталността на ставащото, нещата вече са прекалено сериозни.

Да оставим настрана това, че изкуство в същинския смисъл в нашите училища не се преподава, пардон, сгреших изцяло начина на изразяване на проблема: проблемът е, че се преподава някак нещо като изкуство, ала не се дава начин на самите деца да се занимават с изкуство, да правят изкуство, с което сферата на тяхната чувствителност бива ощетена невъзвратимо. Това също е ужасно престъпление: онова, което само заниманията с автентично изкуство, именно рисуването, пеенето, танцуването, писането и пр. може да им даде, остава недостъпно за децата ни, точно това е забранено в нашето сбър-кано образование, примерно, вместо да се даде възможност на децата да рису-ват или да пеят, те биват принуждавани да учат или да зубрят някакви теории за

91

това как трябва да се пее или рисува, обясняват им как подобава това нещо да се прави, ала не им дават възможност сами да го правят, да се упражняват донасита с него, та да изпитат облагородяващите ефекти на тия чисто духовни занимания върху душите си.

Същото се случва и с по позитивен начин преподаваната философия, при което младите биват заставяни да понаучат нещичко ЗА философията, ала в същото време не им се дава възможност сами да философстват, да се уп-ражняват във философстването, даже точно това нещо за тях е забранено, щото се възприема като... вредно! То и мисленето, уви, се оказва забранено и вредно, щото и в заниманията с точни науки би следвало младите да се зани-мават реално с познание, да осъществяват това познание сами чрез мислене и изследване, не, вместо това то им се сервира по един диктаторски начин: така е, приеми го наготово и като дадено, няма смисъл да мислиш, да търсиш, да изследваш; това вече е свършено вместо теб, ти в случая си излишен! В скоби казано, мен ме уволниха и изхвърлиха от системата точно затова, че аз си поз-волявах да наруша забраната, аз в своите часове правех точно това: давах възможност на младите да мислят, да философстват, да изследват, да се уп-ражняват в търсенето на истината.

В резултат на тази брутална експанзия на погрешно построеното обра-зование, в което истински неща като същинско познание, същинско мислене, същинско търсене, същинско изследване, същинско творчество и пр. не се позволяват, в крайна сметка се стига до фабрикуване на едноизмерни и крайно ощетени същества, които не заслужават да се наричат личности, камо ли пък пълноценни, богати, преизпълнени с живот, с дух, с остроумие ако щете. Онова, което младите успяват все пак да съхранят от личността си, от богатството на личностния си потенциал, то е било само като са се съпротивлявали, под фор-ма на самосъхранение, на тази брутална експанзия и диктат на едноизмерната разсъдъчна позитивност. Децата успяват нещичко от личността си да запазят само доколкото са се съпротивлявали на диктата на ужасно човеконенавистни-ческата система. Човеконенавистничеството на системата се изразява в нена-вист най-вече на онова, което придава човечността на човека: свободата.

Свободата в нашите училища е кардинално и радикално забранена, това сега ли го разбирате или е някакво новост за вас? Надявам се, не е новост за вас, щото ако е новост, ако не сте го усетили върху кожите си докато сте били ученици (студенти), тогава нещата за вас лично са съвсем плачевни. Щото тогава ще се окаже, че системата е успяла да ви превърне в свой образцов продукт, в своя истинска жертва. Или в свой роб. Истинската жертва и истински-ят роб са тази жертва и този роб, който изобщо не си дава сметка какво е. Някои истински роби, представете си, се мислят за човеци – каква коварна илюзия е това!

Да спра дотук – защото подетата тема е неизчерпаема. Бъдете човеци, не позволявайте някой да ви лишава от човечност, представяйки се много заг-рижен за вас – ето това ми се ще да ви пожелая! Дано вече не сте позволили на

92

този "някой" да е свършил злотворната си работа спрямо вашата съкровена човечност. Нашето сегашно образование прави всичко за да лиши младите хора от човечност и от личностност, аз по-голямо нещастие, което може да сполети човека, не мога да си представя, вие ако можете, помогнете ми да разбера и аз какво е то. Хубав ден! Приятни размисли ви желая!

93

Да отвоюваме образованието на нашите деца от неправомерно

присвоилата тази сфера бюрокрация и мафия

Тази сутрин, след като си довърших започнатото вчера есе – Канонът на държавното образование е: личността на младите следва да бъде кол-кото се може по-ощетена и непълноценна – можете, ако сте го вече чели, да погледнете последната му третина, тя е съвсем нова, току-що е написана – сядам да пиша нещо като "репортаж" за нещо, което ми се случи вчера, този текст, към писането на който пристъпвам сега, също ще го присъединя към поредицата, обединена от заглавието Изкуството да си учител; имам пълните основания да сторя това. Ето защо.

Вчера в един клуб, наречен загадъчно "Нещото", намиращ се на една тиха уличка близо до центъра на Пловдив, се събра доста внушителна група от ентусиазирани млади хора, радетели за едно ново, човечно и свободно образо-вание, сред които присъства и моя милост; сред тия млади хора, няма да скрия, се почувствах сякаш съм... "патриарх" или поне "ветеран", аз наистина, с моите 55 години, бях най-възрастният. Много от присъстващите бяха дошли със свои-те невръстни деца, които щукаха или на моменти дори лазеха между краката ни, играеха си, разбира се; за тях имаше и отделно помещение, но те често идваха и се мотаеха сред нас, сякаш заслушани в това, за което с увлечение говореха техните майки и бащи, сред които седеше самотно един „беловлас дядо” – моя милост. Споделям усещането си, не съм болен на тази тема, на тема възраст, щото аз само може да изглеждам стар, но душата ми е съвсем млада, знайно е, душата не старее – стига да не е допуснато да остарее още на младини. А иначе през цялото време се чувствах прекрасно и с наслаждение слушах това, което говореха тия млади хора: наистина е вълнуващо човек от устата на млади хора да чува свои най-съкровени и изстрадани цял живот мисли, страхотно е

94

човек да доживее такъв един момент! През цялото време слушах с интерес обсъжданията и, за да не ги прекъсна с нещо, за да не повлияя на превъзходния разговор, който имах радостта да чуя, нито веднъж не взех думата: ние, фило-софите, освен че сме невъзможни плямпала се отличаваме с това, че много обичаме да слушаме как говорят мислещи млади хора, да, млади хора, които обаче са мислещи, търсещи истината и пр., по-голямо удоволствие от това да слушам такива хора аз лично не мога да си представя. Та затова, за да не на-руша това удоволствие, аз вчера се отдадох изцяло на слушането, много ми хареса всичко, което чух, силно се впечатлих, разбира се, през цялото време в главата ми се мотаеха какви ли не мисли, ала, казах вече, стоически издържах да не взема думата и да се изкажа тъкмо за да не наруша удоволствието, което изпитвах: да слушам мислещите млади хора, с оживление и увлечение разгова-рящи за най-важни за тях неща.

Аз тук нямам възможност да разказвам за какво точно разговаряха тия млади хора, забелязах, че се правеше видеозапис на разговора, като се появи в нета, ще ви препоръчам да го чуете. Ще кажа обаче все пак нещичко за впечат-лението си, за преживяването си, а пък после ми се ще да споделя ония потис-нати мисли, на които все пак удържах да не дам израз вчера, на самата среща, по указаните вече съображения. Аз със себе си съм наясно, знам какво мога да кажа, е, понякога и себе си изненадвам с на глас изречените (или написаните) си мисли, но наистина ми беше много интересно и приятно да се отдам на слу-шането, при което други хора, в случая млади хора, изразяват със своите уста мисли, които аз от години съм си ги мислил, писал и пр., ето това, съгласете се, е едно много вълнуващо преживяване. Чувствах се наистина превъзходно, затова и мълчах през цялото време, а иначе съвсем не съм мълчаливец на подобни обсъждания, много обичам дискусиите между мислещи хора, това за мен е най-приятното; но ето, оказа се, че мога да бъда и стоик, издържах да не взема думата, въпреки че на няколко пъти ми се наложи да положа извънредно усилие да не се обадя. Както и да е, ето вкратце нещичко, което най-силно ме впечатли.

Отначало водещата след уводните думи поиска една... риба, която по-даде на близкия до нея човек, с уговорката, че у когото е рибата, той трябва накратко да се представи и да каже нещо, което най-много го вълнува. Така рибата мина през всички, в това число и през мен.

На снимката съм заснет тъкмо когато се представям. Преди мен вече се бяха изказали повече от половината от присъстващите и аз вече достатъчно бях поразен от толкова приятното впечатление, че тия всичките хора мислят... точно като мен! Обикновено или редовно на мен ми се случва точно обратното преживяване, сиреч, никой не мисли като мен, аз постоянно комай се чувствам като "черна овца", щом кажа нещо, всички скачат и казват "Не, това съвсем не така, ти изобщо не си прав, това не само че не е, но и не може да е така и пр.!", а ето, сега се оказа, че не мога да чуя нещо, с което самият аз да не съм съгла-сен. Което, така да се рече, уби моето желание да се изказвам: да чуваш своите

95

мисли от чужди уста е невероятно преживяване, простете, че прекалих, за чет-върти път май пиша все това, но туй нещо ми се струва, че е подобно на чудо, ако не е чудо, то поне е чудесно!

Та значи като дойде рибата в моите ръце, се наложи и аз да се предс-тавя, казах че се чувствам сред толкова млади хора като ветеран, цели 30 годи-ни съм бил действащ преподавател по философия, преподавал съм и в универ-ситет, и в гимназии, казах колко ми е приятно, колко е вълнуващо и впечатля-ващо, че чувам собствените изстрадани мисли от устата на млади хора, което ме освобождава от потребността да разказвам какво мисля, това ми дава въз-можността да бъда съвсем кратък, казах също, че според силите си във всички-те тия години като учител съм се старал да помагам на младите да станат пъл-ноценни личности и пр. Накрая изтърсих следното, понеже все пак е истински куриоз: след повече от 30 години работа като учител преди няколко месеца, на 19 май, предпразнично, като подарък по случай 24 май, ми беше връчена нена-дейно заповед за уволнение от училището, в което съм работил много години, и то със сюблимния "мотив" – абсолютна негодност за системата, един вид аз имам атестат, нещо като диплома, че ужасната система ме възприема като „негоден”, аз лично по-ласкаво признание от системата до този момент не бях получавал!

Публиката като чу тия думи изглежда силно се впечатли, такива исто-рии като моята не се случват всеки ден (или пък се случват, ала не знаем за

96

тях?), някои се обадиха в смисъл, че щом системата не ме иска и ме оценява за опасен и вреден, явно съм доста полезен за един друг вид образование и пр. Като завърших една млада дама, която държеше в ръце детето си, въпреки че вече се беше изказвала, пак поиска рибата от мен и много развълнувана каза няколко думи, в смисъл, че г-н Грънчаров ù е бил учител по философия, че имала добри впечатления за неговите часове, било ù е приятно в часовете ми, че пръв от учителите съм бил подредил чиновете така, че учениците да са лице в лице, а не да си гледат вратовете, именно като „кръгла маса”, каза, че е много тъжно, че учители като него биват уволнявани и пр.; това, разбира се, ме трог-на, аз преди това си мислех откъде ли ми изглежда познато лицето на тази млада дама, ето, оказа се, че била моя ученичка.

Изказаха се останалите присъстващи, все интересни и приятни млади хора, говорещи много убедено и очевидно всецяло вярващи в идеята за едно ново образование, а пък после ни бяха представени няколко презентации от-носно това как инициаторите на групата Направи демократично училище в Пловдив виждат самата идея, какво по-точно смятат, че трябва да бъде напра-вено, както и обясниха докъде се е стигнало в конкретните практически стъпки по реализацията на чудесната идея. И по презентациите чух неща, които са великолепни, с които съм напълно съгласен, които споделям, тъй че, излишно е да подчертавам още, много се вълнувах, радвах се, че съм попаднал в такава компания на близки по убеждения и по ценности хора. Ами това е в общи линии, казах вече, че при обсъжданията реших да не вземам думата, а да се отдам на слушане, защото вярвах, че моите мисли все някой друг ще ги изрази, поради което е излишно аз лично да се намесвам.

Да, обаче все пак имам нещичко да кажа, което ми мина през ума, до-като слушах изказванията на другите, ето, сега дойде времето спокойно да развия тия свои мисли. Вкратце, разбира се, щото не бива да се увличам прека-лено, по моя си обичай.

Дълго време се обсъжда въпроса трябва ли да се направят постъпки новото демократично училище в Пловдив (което ще бъде открито през септемв-ри 2015 г.) да бъде лицензирано от Министерството; обособиха се две гледни точки. Доста обезпокоени родители питаха какво ще стане ако демократичното училище не бъде лицензирано, как децата им един ден ще получат дипломи, как по-късно да могат да продължат в по-висшите степени на образование, това са съвсем естествени въпроси. Аз от вчера насам доста мислих по въпроса и ми се струва, че имам вече едно разбиране как той може да бъде решен. Ето до какво убеждение стигнах; ще се постарая, за краткост, да бъда пределно лаконичен, обособявайки няколко възлови момента в аргументацията си:

– сега действащият закон за образованието е в дълбоко противоречие с Конституцията, особено с чл. 23, провъзгласяващ, че "държавата създава условия за свободно развитие на науката, образованието и изкуствата и ги подпомага", да, подпомага, а не пречи на гражданите да се ползват свободно от правото си на образование, сиреч, от правото си на свободно образование;

97

– разбира се, налагат се законови промени, които да създадат юриди-ческа база за плурализъм в образователната сфера, които да отстранят така вредния и пагубен монополизъм не толкова на самата държава, а по-скоро на позволилата си да "приватизира" образователната сфера държавна или минис-терска бюрокрация;

– ние, гражданите, трябва да отвоюваме образованието на нашите де-ца от неправомерно присвоилата тази сфера образователна бюрокрация и мафия;

– държавата по идея не е нещо чуждо на държавата, държавата, в ед-на демократична страна, следва да служи на гражданите, ползвайки се по подо-баващия начин от правата си, ние, гражданите, ще успеем да си отвоюваме ония права, които бюрокрацията в случая е успяла да ни ги отнеме;

– на тази основа или на основата на този принцип създателите на де-мократичното училище следва да разговарят с държавните чиновници, от пози-цията на свободни граждани, които не са съгласни да отстъпват на бюрокрация-та ползването в пълния обем от своите права;

– понеже позицията на чиновниците е силно уязвима даже и юриди-чески, те ще бъдат притиснати и ще се принудят да правят отстъпки, въпреки че от тях трябва да се очаква яростна съпротива срещу новото, понеже то ще подкопае основата на всевластието на бюрокрацията;

– сред държавните служители на отговорни позиции може пък да се намерят и разумни хора с неохранителен манталитет, те именно следва да бъдат използвани за нанасяне на първите значими пробойни на т.н. кораб на държавно-монополистично образование, който, впрочем, и иначе си е достатъч-но пробит, тъй че потъването му в най-скоро време е неизбежно, но то, както се казва, следва да бъде подпомогнато;

– аз и в представянето си пред Клуба вчера изказах мисълта, че ние, гражданите, не бива да отстъпваме на бюрокрацията българското образование, щото то по начало е наше, а не нейно, ние като данъкоплатци сме неговите истински господари, а не бюрокрацията, чиято власт пак произлиза от нас, тя е узурпирана, но какво пречи да си възвърнем правата;

– когато едно демократично училище проработи и се видят първите му благотворни резултати, това вече ще бъде коз за неговото "узаконяване", пък, да се надяваме и политиците в един по-близък ден ще бъдат заставени да отприщят по законов начин инициативата на гражданите в образователната област, понеже се видя даже и от слепите, че така повече нещата не могат да продължават;

– а що се касае до това как възпитаниците на несертифицирани или нелицензирани демократични училища ще могат все пак да получат дипломи, има хитри начини това да бъде направено, понеже бюрокрацията, бидейки поставена в абсурдна ситуация, често се държи крайно глупаво, а тази глупост е, казах, уязвима;

98

– примерно ако децата в едно демократично училище наистина биват обучавани най-качествено, за тях, след като вече са придобили необходимите умения за ефикасно учене, няма да е проблем да се справят бляскаво с тъй принизените изисквания на рухналата отвсякъде ретроградна държавна систе-ма на образование, примерно за тях ще е лесно да си вземат каквито искат изпити, матури и пр.;

– пък и какво пречи и в демократичните училища в края на годината да се провеждат изпити и матури с оглед и те да издават своите легитимни доку-менти;

– един пример: аз съм имал частни ученици по философия, които, въпреки че са имали интерес към философията (и са възнамерявали да канди-датстват философия), са били силно обезпокоени от това дали ще успеят да се справят с матурата по философия, понеже са оценявали нивото на подготовка по този предмет в училище като много слабо ("Нищо не научих в часовете по философия, г-не, това беше за мен загубено време, учителката ни занима-ваше с някакви пълни глупости, дали ще мога да си взема матурата?"); е, след две-три седмици занимания при мен тия ученици се представяха бляскаво на матурата, а след това вече станаха и студенти по философия и дори мои колеги; какво пречи такова нещо да се случва и с учениците в демократичните училища, щото все пак водещото са уменията, а признанието и удостоверява-нето на тия умения е производно, е последица; ако го има първото, ще го има и второто, няма начин да го няма;

– Яков Хехт също пише, че при необходимост и при желание групи от ученици в демократичното училище за кратко време, за няколко месеца са успявали да се справят с учебен материал, който в традиционни училища се учи за години – и с лекота са си вземали всякакви изпити;

Тия ключови моменти дотук имат принципен характер. Ето сега и ня-колко мои предложения, които, тъй да се рече, имат по-особен, пък макар също

99

така принципен характер, поставям тия неща като проблеми за дискусия, съв-сем не съм убеден, че тезите ми са неоспорими:

– Защо трябва да се прави изцяло ново училище, така да се рече, "на гола поляна", дали няма да е по-ефикасна стратегия отвоюването на вече съ-ществуващи държавни училища за каузата на демократичното училище?

– Нима ще приемем ей-така твърдението, че държавните училища на-веки трябва да си останат все недемократични – и на какво основание ще ги преотстъпваме във владение на недемократично настроената, узурпаторска бюрокрация?

– Няма ли да е по-добре като граждани и като данъкоплатци да изис-каме от държавата, от институциите, под формата на експеримент, като начало едно действащо училище, което изцяло да се трансформира в демократично, съответно да се набере персонал, споделящ ценностите на демократичното училище, а след това и от учениците да бъде направен подбор (които родители или ученици не искат да учат в демократично училище, да идат да учат в неде-мократично, в тиранично, в авторитарно, както искате го наречете!) и ето, де-мокрацията да проработи първо в това училище, та да се види какво ще стане?

– На мен също така ми е много интересна тази настройка: уж живеем в демократична страна, а пък цялата система на държавно образование е оче-бийно недемократична; в същото време демократично настроени или мислещи граждани, родители и учители, се борят да създадат извън системата едно или повече демократични училища; да, ама нали уж сме демократична страна, защо демокрацията е прогонена от училищата ни, пък и не само от тях?

– Не е ли правилно да направим нужното демокрацията и свободата да се възцарят във всички училища на нашата уж демократична държава, щото иначе нещата са крещящо ненормални?

– Ако ние, демократично и свободолюбиво настроените български граждани се опитваме да си създадем нещо като "островчета" на свобода и демокрация в една отчайващо недемократична страна и образователна систе-ма, това бягство дали е оправдано, а такъв един експеримент дали няма да е предварително обречен на неуспех?

– Щото в условията на господстваща недемократичност, като стерео-типи, култура, манталитет, масово съзнание и пр. колко му е на демократично настроените и мислещи дейци на свободолюбивото образование и училище да бъде лепнат етикета "ненормални", или "луди глави", или "странници", "екстра-вагантни птици", "чудаци", "чешити", "некакви там хипита" и прочие, и как ли не още, което знаете как ще се възприеме от "нормално (не)мислещото мнозинст-во"?

– Защо се поставяме в тази неизгодна позиция на странно малцинство, след като смисълът на всяка обществено-значима борба е носителите на ново-то да успеят да увлекат мнозинството, да съкрушат съпротивата на ретроград-ността, да спомогнат за тържеството на новото, в случая на свободата, демок-рацията, човещината и пр.?

100

Аз само питам, нищо не твърдя. Поставям проблема по възможност в неговия пределно гол, неприкрит с нищо вид. Предлагам дискусия по тия въпро-си. Налага се много да се говори и обсъжда, включително и най-разгорещено да се спори. Аз лично като учител по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив направих своя индивидуален и изначално обречен опит да про-вокирам демократичен дебат и да спомогна за установяване на демократични отношения в тази училищна общност и ето, бях уволнен и изритан най-брутално не само от това училище, но и от системата като цяло. По същество като съм уволнен по параграфа "изцяло негоден за системата" аз не мога вече да си намеря работа в нито едно държавно училище, разбира се, това нарушава по недопустим начин моите човешки и граждански конституционни права; да се надяваме съдът ще ми върне правата, ще отмени скандалната заповед за уволнение.

Но ето, моят пример показва, че въпреки всичко дори и индивидуални-те актове на съпротива срещу авторитаризма (и тоталитаризма) и на борба за истинска, за автентична демокрация в образователната област не са съвсем лишени от смисъл, аз, примерно, въпреки всичко успях да разбуня духовете в ПГЕЕ-Пловдив, пък и не само, даже смразяващия недостоен страх, който е сковал "колектива", не смеещ да гъкне след моето уволнение пред свирепо-жестоката и отмъстителна тиранична директорка, е стъпало към промяната: нека да изпият цялата тази горчива чаша, нека да се налюбуват на недостойнс-твото и на малодушието си тези хора, което е предпоставка да осъзнаят цялата унизителност на положението, в което са допуснали да се окажат. И това ще спомогне за промяната, убеден съм, този ден при това е близо.

Да спра дотук. Има още неща, които ми се въртят в главата, но да не прекалявам за да не стане прекалено дълъг този текст. Има време още много да се говори и да се пише. Затова засега: до нови срещи, хубав неделен ден, бъдете здрави и смели! Не се оставяйте да бъдете малодушни и презрени страхливци; това пожелание ми се яви кой знае как в главата, ето, пиша го. Аз съм спонтанен човек, уважавам свободата на собствената си мисъл, ето, щом се появи, го уважих и написах. Чао и до скоро!

101

Заниманията с музика развиват душата цялостно, дори по-

ефективно и от това, което постигат с нея заниманията с филосо-

фия

Да спра дотук. Има още неща, които ми се въртят в главата, но да не прекалявам за да не стане прекалено дълъг този текст. Има време още много да се говори и да се пише. Затова засега: до нови срещи, хубав неделен ден, бъдете здрави и смели! Не се оставяйте да бъдете малодушни и презрени страхливци; това пожелание ми се яви кой знае как в главата, ето, пиша го. Аз съм спонтанен човек, уважавам свободата на собствената си мисъл, ето, щом се появи, го уважих и написах. Чао и до скоро!

Споделям: заниманията с музика развиват душата цялостно, дори и по-ефективно от това, което постигат с нея заниманията с философия. Като философ, който обича истината, не се страхувам да заявя и това... 2 коментара:

102

Анонимен каза: Това е абсолютно точно, музиката трябва в някакъв смисъл да е централна за начина на живот, само че кой знае защо в училище – с изключе-ние на специализираните музикални училища, разбира се, тя играе второсте-пенна роля, където акцентът е върху съвсем други дисциплини. В тестовете за интелигентност също така въобще не се проверява музикалната интелигент-ност. Между другото музиката в някакъв смисъл изразява неизразимото, т.е., онова, за което според Витгенщайн не може да се говори и трябва да се мълчи. Така че след последното изречение на Трактатуса встъпва музиката. Анонимен каза: Не и когато е насила, иначе музиката е най-хубавото измежду всички изкуства.

103

Откъде-накъде някаква си даскалица, вярно, хубавичка, ще се об-

лича така, че да е привлекателна и като жена?!

Това е снимката, разбунила духовете и горещо обсъждана напоследък: една учителка, представете си, изглежда чудесно, но ние сме шокирани от това – явно смятаме, че учителките трябва да изглеждат грозно, сами да са крайно неприятни, да приличат ако не на "баби Яги", то поне на... монахини; откъде-накъде някаква си даскалица, вярно, хубавичка, ще се облича така, че да е привлекателна и като жена?! Нашто морално чувство е уязвено, другари, някой пък побързаха да заклеймят тази учителка и да я категоризират като "чалгарка", леле, накъде отива нашто училище щом някои учителки започнаха да се обли-чат стилно и дори, представете си, изглеждат красиво?! На какво ще научат младите, а? Нравствената развала, другари, е много напреднала, нали така?!

Разбира се, не мисля така, а иронизирам някои типични нравствени мрънкала (дървени "философи"), които съвсем не са малко у нас. Ето още две публикации по темата: Забраняват презрамките, пиърсинга и татуировките в училище Забраняват презрамките, пиърсинга и татуировките в учили-ще и Млада учителка върна мъжете в първи клас (видео + снимка)

104

Още веднъж добре дошли във... фабриката за тъпаци!

Моля, прочетете цялата статия, откъс от която си позволявам да пуб-ликувам тук, с оглед да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ. Ако слу-чайно вече сте чели тази статия, не е зле да я прочетете пак. Между другото, с оглед подчертаване на абсурдите на живота, който живеем, държа да отбележа, че авторът на тази статия, който дойде с мен на 15 септ. тази година, на първия учебен ден, точно преди две седмици, на протест в двора на ПГЕЕ-Пловдив (протестът ни се изразяваше в това, че и двамата държахме по един плакат, на който пишеше Промяна в образованието сега!), та значи авторът на тази статия беше подложен от директорката на същото училище на преследване, на него и на мен ни беше заповядано от нарочно пратения пазач да се махнем незабавно от училището; като заявихме, че това няма да стане, той първо граб-на, смачка и скъса плаката, който беше в моите ръце, после подгони (!) Явор Ганчев в градинката на училището! И там, пред очите на присъстващите на тържеството ученици, се разигра следната мила сценка: ученик, известен с хулиганските си прояви и толериран от администрацията, се спусна да помага на пазача с оглед да отнемат на Я. Ганчев плаката, пазачът се хвърли най-брутално срещу него и хвана автора на статията, която можете да прочетете след малко, за ръцете отзад; това му даде възможност да грабне плаката, също да го смачка и да го скъса тържествуващо; явно си беше добре изпълнил поста-вената задача, в знак на задоволството си от своята бабаитщина на няколко

105

пъти показа среден пръст на Явор Ганчев и на мен, понеже ние успяхме да зас-немем героичната му проява, толкова подходяща за образователно-възпитател-ното учреждение, на което той е служител. В това време тържествуващата директорка гледаше от трибуната с мил и нежен поглед скандалната сценка; впрочем, аз успях да заснема всичкото това с таблета си, ето двете публикации по този случай: Инцидент: антидемократично настроена директорка прати биячи срещу мирно протестиращи граждани на тържеството в ПГЕЕ-Пловдив по случай първия учебен ден! и също Отзив на Явор Ганчев по повод на грозния инцидент, поръчан от директорката на ПГЕЕ-Пловдив.

Припомням всичко това, за да покажа с пример колко прав в твърдени-ята си е авторът, написал статията с така подходящо заглавие Добре дошли във фабриката за тъпаци!, а сега ви желая приятно четене на неговата статия; тук съм постнал само нейния край:

Добре дошли във фабриката за тъпаци

Автор: Явор Ганчев

... Напомням, че в същото време всички ние се държим като класичес-ки тъпаци – очакваме същата тая система, която се подиграва с образоваността и лансира тъпаци като публичен пример за успех, да произведе нещо друго от децата ни. Очакваме същата система, която успява да накара българите да забравят български, да побългари "другите".

Основният проблем на образователната система е нейната анахро-нична авторитарност – буквално всички решения за образованието (какво, кога и как да се изучава) се вземат централизирано, недемократично, непрозрачно и се налагат върху всички, независимо от простата логика, че няма как една дреха да пасне на всекиго и – въпреки очевидното и доказано научно наблюдение, че този подход произвежда тъпаци.

В тази авторитарна система учениците са обекти, а не субекти на об-разованието – противно на всички красиви фрази за "поставяне на ученика в центъра", заучени от образователните чиновници.

Учителите имат програми за повишаване на професионалната квали-фикация – квалификация, която няма къде да приложат. Тази система е в неп-рекъснат процес на "реформа" – но това не значи нищо повече от "насочване на целия морален и материален ресурс към дейности, които не застрашават ста-туквото".

На всичкото отгоре това става в противоречие с Конституцията, където изрично са изброени държавните монополи и образованието не е сред тях. Там пише и че образованието се развива свободно и се подпомага от държавата. Никъде не пише, че държавата е монополен доставчик на образователна услу-га, която всички са длъжни да ползват.

106

Нито това може да се изведе по подразбиране като отговорност на държавата поради задължението ù да финансира достъпа до образование. Достатъчно е да направим аналогия с друго нещо, финансирано от държавата – пенсиите. Някой казва ли на пенсионерите как да си харчат пенсията? А защо държавата трябва да регулира всяка стъпка в образованието?

Чиновническо образование

Фактът, че фундаменталното право на образование е отнето на бъл-гарските граждани и е подменено с доказано вредна социална услуга, би тряб-вало да е достатъчен, за да предизвика масови протести – представете си тази ситуация спрямо правото на свобода на словото например или спрямо правото на глас?

Обратното обаче е факт – повечето граждани приемат лишаването си от това право напълно спокойно. Причината е, че фабриката за тъпаци не рабо-ти от вчера. Вместо да кажем едно просто "Не, благодаря!" на всяка една диво-тия в образователната система, която съсипва живота на децата, на дневен ред е прехласването по това как образованието е национален приоритет, как то ще намали престъпността, ще интегрира малцинствата и ще ни напълни хладилни-ка.

И как това ще стане някак си автоматично, без да поемаме отговорност за образованието на собствените си деца – защото държавата има този анга-жимент.

107

За очарователната свежест на съзнанията на младите, която безжа-

лостната система мачка, мърси и осквернява всеки ден

Много интересно нещо се получава: реших да пиша книга под заглавие Изкуството да си учител, аз, прочее, тази книга я пиша цял живот, писал съм я всякак, и практически, като в работата си като учител съм се стараел години наред да напредвам малко по малко в това изкуство, да търся, да се уча и пр. Също много съм мислил върху преживяното в опита си, в ония "екзистенциални ситуации", в които многоликият живот ме е поставял или които аз самият съзна-телно съм предизвиквал, накрая, много съм писал върху видяното, преживяно-то, върху онова, което съм открил, до което съм се добрал. И ето сега, след като за благодарност, дето се казва (тази е нашенската "благодарност" явно!) в един момент бях уволнен и изгонен от образователната система, аз пък, за сметка на това, вместо да се тръшкам и да рева заради преживяното унижение заради гаврата (е, не крия, много тежко преживях публичното ми опозоряване и лишаването ми от преподавателски права, читателите на блога знаят това), накрая реших да оползотворя времето си в принудителната "безработица" като напиша нова книга с това наистина много предизвикателно, провокативно, даже направо скандално заглавие, заглавие, което много ме задължава. Е, ще опи-там, да опитва човек не е забранено, пък каквото се получи, нали така? Ние нямаме, слава Богу, пълната власт над живота и бъдещето си, добре че е така – щото иначе щеше да настъпи същински кошмар.

Ще ми се и тази сутрин да напиша нещо по книгата си, за да не губя, дето се казва, темпото. Аз съм такъв човек, не се ли увлека по нещо, не ме ли овладее "творческият порив" или оня, по думите на Платон, „божествен бяс”,

108

нищо няма да направя; ала като ме овладее тогава вече нищо не може да ме удържи да постигна замисъла си. Е, ще работя вдъхновено и упорито, пък как-вото се получи; може да се получи нещо съвсем различно от замисленото, от онова, което съм си представял първоначално. То това, всъщност, е и вдъхно-вяващото и интересното в живота ни, на това нещо се дължи тръпката в него. Той крие в себе си невероятна загадка – и е едно велико предизвикателство.

Това мое усещане се засилва и покрай житейските обстоятелства от последните ми години, особено от най-последната: преживях тежка операция, животоспасяваща, слава Богу, не се простих с живота, а аз силно съм привър-зан към него, е, Бог благоволи да ми отпусне още малко живот, за което съм много признателен. Това голямо за мен изпитание породи следното настроение: Бог ми даде още живот, вероятно, неслучайно, явно за да мога да довърша някоя и друга започната работа, е, съгласете се, тази настройка е много обвър-зваща, задължаваща; тя именно ме кара да се отдам цялостно на работата, към която сърцето ме дърпа или води. Аз съм писал нейде из книгите ми, че трябва да слушаме най-много сърцето си и да му се подчиняваме, щото то, милото, никога не греши; за младите, за да ме разберат, ще кажа следното, може да прозвучи тъпо, но хайде, ще рискувам: човешкото сърце, сърцето, дето тупти в твоите гърди, млади човече, е нещо като... пряк джиесем, който е постоянно свързан със... самия Бог! Да, в нашето сърце е заложен "механизъм", някаква "джаджа", наречена съвест, която директно ни свързва с нашия толкова любящ, подобно на истински баща, Бог. Моля не възприемайте тия мои думи като "поп-щина", както се изразяваше един исторически злодей (Ленин), като "бабешки работи", както се изразяват "модерно мислещите" у нас, дето са допуснали да заглушат гласа на своята съвест, сиреч, да повредят оня въпросния "джиесем", дето тупти в гърдите на всеки един от нас.

Ето това исках да кажа най-вече на младите, старите, дето са живели повечко, трябва сами да знаят тази истина, но допускам, че мнозина и от тях не я знаят, което вече е страшно. Но е пълно с непълноценно живеещи и не разби-ращи и най-простите истини хора, тъй че няма да се учудя ако моите думи, които написах току-що, бъдат възприети като "пълни глупости" от много и съв-сем зрели, така да се рече, хора, чиято зрялост, вероятно, се изразява в поря-дъчното им затъпяване, нали така? Защо да ги щадим, нека да им казваме директно нещата, защо да трябва да се залъгваме и да лицемерим?

И още нещичко искам да кажа, което, така да се рече, е "съвсем лич-но": няма да скрия, много ми липсва в тия дни "преподаването", по-точно казано общуването с младите хора. 30 години от живота ми минаха в учителстване, ето, тия дни след 15-ти септември за мен всяка година са били най-интересни-те, най-вълнуващите. Който някога е бил учител ще ме разбере, много хора обаче може да ми се подиграят – защото не могат да разберат какво толкова е вълнуващото в дните след 15-ти септември. Ще обясня за тия хора, ще опитам да изразя с думи трепета, който изпитва един учител ето в този точно период на учебната година.

109

Идва първият учебен ден. Минало е лятото, то минава за учителите, предполагам, различно, за мен лятната ваканция обикновено минава като един миг. Не зная защо е така, но това чувство се задълбочава с годините, ето, в последните години времето за мен сякаш хвърчи – накъде ли хвърчи, защо ли се е разхвърчало толкова това пусто време?! И ето, неусетно, идва 15-ти сеп-тември. Учителят, добрият, отдаден на работа си учител е закопнял, така да се рече, за общуване с учениците си, с младите. Тук може би имаме пред себе си някаква "професионална деформация", не знам точно, но аз така го чувствам, затова така го и описвам. Когато не съм на работа много ми липсва точно това нещо: общуването с младите, обсъждането на разни теми, обстановката в учи-лище, в която има какво ли не, често има отчайващи простотии, било наложени от администрацията, било от буйстващи ученици, всичко има в т.н. "училищен живот", към който, сега чувствам това твърде болезнено, явно съм се привързал прекалено. Това също може да бъде възприето и наречено "професионална деформация", както искайте го наричайте, но е факт, че сега, когато съм лишен от правото да преподавам философия (а аз само философия мога да препода-вам, нищо друго не ща да преподавам!), аз много страдам, страдам страшно мъчително, чувствам се като риба, извадена от водата. Надявам се че отчасти можете да си представите как се чувствам в тия две седмици, в които учебната година вече тече, а аз съм извън училището, седя си сам в къщи и ето, пиша една книга за това какво е да си учител – за какво друго да мисли и да пише човек като мен, който само това умее, само това е работил вече толкова годи-ни?! Е, вярно, една крайно... „борбена” (да я определя така) администраторка има дързостта да ме уволни с мотив "пълна некадърност", "абсолютна негод-ност", както и да е; факт е обаче, че тази властническа особа успя да напипа и да ме нарани в най-болезненото място: лиши ме от възможността да работя работата, която толкова силно обичам! И на която съм се отдал всецяло – явно е така щом на нея посветих живота си. Изглежда за това съм и роден щом на преподаването на философията и на заниманията с философия на младите хора посветих живота си – вие какво мислите по този въпрос?

Да, ето, животът ми почти си мина, а аз друга работа не съм захващал и не ми се захваща. Е, вярно, много пиша, нещо като "писател" съм, сума ти книги написах, но ги написах все около и във връзка с работата ми като фило-соф, като преподавател, като учител, писал съм книгите си все за да кажа нещо на своите ученици, на своите студенти, щото години наред съм работил и в университет. Е, и от университета бях изгонен, и от училището бях изгонен, защо ли? Нищо чудно пък и да е вярно това, че съм "абсолютен некадърник", а, дали пък не е така? Ето, и двете системи, които са, трябва да признаем, в тако-ва „бляскаво” състояние, и академичната, с извинение, и училищната, ме изри-таха без жал и пощада, в тия системи, явно, работят все най-невероятни талан-ти, сигур е така, е, аз явно единствен съм най-некадърния, ето защо нищо чудно съвсем справедливо да съм изгонен и от двете, повтарям, системи, намиращи се тъкмо в „бляскаво”, „цъфтящо”, в „превъзходно”, в „идеално” и прочие състо-

110

яние – както искате квалифицирайте състоянието на образователната ни сис-тема, и университетска, и училищна.

Като казах система, се сетих нещо, за което съвсем скоро ще пиша, а сега да и довърша разсъждението. Та значи се чувствам тия дни след началото на учебната година крайно чоглаво, ето, отхвърлен съм, изритан съм, унизен съм, имам вече официален атестат "пълен некадърник", а пък така любезната инспекторка по философия в Пловдив, като отидох преди няколко седмици при нея да я попитам как се чувства като си постигнаха с директорката на ПГЕЕ-Пловдив целта, като успяха да ме изритат, попитах я най-човешки има ли из-

111

вестни угризения на съвестта, знаете ли тя тогава какво ми отвърна? Не ми се търси "репортажа" за тази моя визита при нея, но май ще се наложи, като за-върша този текст, да го намеря (е, намерих го вече, но по-късно, разбира се, ето тоя текст:Образователна чиновничка ме прати да преподавам на Агората, сиреч, на площада, на улицата – трябвало насила да ставам "пловдивски Сократ"!), той е знаменателен и има такова пряко отношение към темата на тази моя книга, че май се налага и него да го включа в текста на самата книга; та знаете ли какво тази инспекторка ми отговори? Ами в резюме казано, ми отвърна, че за нищо не съжалявала, че ако трябва, сега пак щяла да направи досущ същото, каза ми също, че съм бил нямал право да искам да бъда в учи-лищната система, щом толкова тази система не ми харесва, и накрая любезно ми предложи ето това:

- Ти нали се мислиш за "пловдивски Сократ" бе, нали Сократ ти е лю-бимец, е, защо тогава искаш да се връщаш в училище, защо плачеш, че си изхвърлен от училище: ами ето, сега имаш шанс като Сократ да почнеш да преподаваш философия на улицата, на площада, на Агората?! Ето, иди препо-давай философия на улицата, ала в училищата ни вече няма да преподаваш, и сам не трябва да искаш да се връщаш в училищната система, щото тя не ти харесва, пречела ти на "свободата", е, на улицата като преподаваш, подобно на твоя там Сократ, ще имаш възможността да се насладиш на цялата възможна свобода! Това е мнението ми по въпроса, имай добрината да си последовате-лен и недей повече да искаш да ставаш пак училищен учител, училищен фило-соф и пр. Ний няма да допуснем това да се случи и пред съда ще докажем, че ти нямаш повече място в училищната система – щото си неин враг и рушител.

Е, не каза точно тия думи, тя има друг стил на изразяване, който аз нямам дарбата да възпроизведа, но каза думи, които прозвучаха в моите уши още по-злобничко, подигравателно, саркастично; аз наистина нямам тоя талант точно да възсъздам какво тази административна особа ми каза тогава. Предло-жих ù да запишем на видео нашия разговор, тя не пожела, е, щом не пожела, сега нека да има добрината да търпи аз да предавам думите ù. Ако иска, може да ги напише и да ми ги прати както ги е казала тогава, ще ги публикувам с удоволствие. Да, ама ето, тя упорито и гузно мълчи – защо ли толкова мълчи? Дали пък съвестта ù не се обадила, та така гузно мълчи? Директорката, дето съчини абсурдистката заповед за моето уволнение също упорито и гузно мълчи. Дали пък съвестта им не е проговорила? Това аз не знам, но ми е много инте-ресно какво им е на сърцето на тия две особи, ако не взема да ида тия дни в качеството на блогър да задам и на директорката няколко въпроса по тази тема; аз съм и изследовател, а като блогър съм нещо като медия, ето, виждате ли каква бляскава идея ми хрумна току-що: решено е, ще напиша официално пис-мо и ще изискам среща с директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова, да ме приеме в моето качество на "медиен човек", за да мога да ù задам някол-ко въпроса! Е, знам добре, че тя никак няма да реагира, ала аз, въоръжен с камера ще отида в училището лично да ù връча официалното си писмо. Един

112

вид ще помоля да ми даде интервю пред моя блог! Да видим как ще реагира. Интересна идея ми се роди в главата, защо пък да не опитам да я реализирам? Като нямаме свестни и изпълняващи ролята си конвенционални медии, ето, аз, блогърът, ще трябва да ида да им върша работата. Но какво да се прави, някой все трябва да я свърши тази работа, а, какво ще кажете, струва ли си да опитам да изпълня тази поредна моя щура идея? За блога и за книгата ми, за науката, дето се казва, си заслужава да се пожертвам и да опитам, а? Аз лично за наука-та съм готов на всякакви жертви, ето, и тази жертва ще склоня да я направя.

Пак се отклоних, ах, колко е досадно това! Да се върна на преживява-нето, свързано с първите дни на новата учебна година. Да завърша този пункт, че имам и други моменти, на които ми се ще да се спра в това есе.

Добрият учител обича да общува с учениците си, да разговаря с тях, старае се да помага за появата на една най-приятна обстановка. На тия неща много учители не обръщат кой знае какво внимание, за мен те са най-важните. Моите часове обикновено са нещо като "лаборатория по философия", тоест по мислене, по упражняване в мисленето, в изследването, в търсенето на истината и пр. Все неща, които Системата не само че не насърчава, нещо повече, тя директно ги забранява: как така ще мислите като всичко вече е измислено и е написано в учебниците бе, я го виж ти, ще ми мисли той, къде дават така – да пропиляваш учебното време за някакво си там мислене!

До нещо такова се свеждат "констативните протоколи" на многоуважа-емата директорка, с чиято помощ тя по един великолепно смехотворен начин "обоснова" уволнението ми. Но да не се отклонявам повече, че взе и да ми

113

писва писането тази сутрин. Преди това върших и друга работа, ето, вече 4 часа и половина откак работя на компютъра, време е за почивка. И значи аз съм закопнял да обсъждам с учениците си разни теми, тия обсъждания всеки път са интересни с нещичко, вярно, не винаги се получава, но понякога се получават много интересни обсъждания. Мен някой трудно може да ме накара да се зани-мавам с глупостите на системата.

И ето, в първите часове на учебната година, когато младите (те вече не са деца, юноши, млади хора са учениците в моите часове, щото философски предмети се учат след 9-ти клас, тогава те са в една най-решаваща за бъдеще-то им възраст; то коя ли възраст на млади години не е решаваща?!) та значи когато младите още са със съвсем свежи, отпочинали, бодри бих казал съзна-ния, тогава именно учителят, добрият учител, може да ги омае и да им даде импулс за следващите трудни и мъчителни часове, когато вече даскалиците са успели да съсипят с глупостите на системата, и то за най-кратки срокове, тъй очарователната свежест на съзнанията на младите; във втората вече сед-мица учениците вече са порядъчно отегчени, съзнанията им в един момент се запушват и всичко отива по дяволите!

Е, по-нататък в моите часове пак е интересно, в тях пак има живот, има разговори, има дискусии, има опити за всичко това, има също така и... скандали, щото се случва какво ли не, младите откровено мразят тази система и търсят начин да си отмъстят, е, отмъщават си там, където това може да мине, където учителят не е авторитарен, не е як, непоклатим темел на системата; както и да е, за тия неща ще пиша нататък.

А сега спирам дотук. А пък следващия път, за да не забравя, отбеляз-вам: ще започна с обсъждане на това: защо система е нещо, което не понася и мрази живота, имам предвид изказвания по този въпрос на философа Мераб Мамардашвили, ще почна оттам, пък после накъдето ме отведе мисълта, така стават тия работи.

Хубав ден на всички! Аз след малко излизам на разходка, щото ме за-боля главата от писане, от работа. Зер, "безработен" съм, затова и се скъсвам от работа. Работете, хора, истината е в работата, не се щадете, човек се чувст-ва превъзходно когато работи – ето това ще си позволя да ви кажа, колкото и нагло да ви се струва то! Чао и до скоро!

114

Образователна чиновничка ме прати да преподавам на Агората,

сиреч, на площада, на улицата – трябвало да ставам "пловдивски

Сократ"!

Веднага след вчерашната ми среща-разговор с инспекторката по фи-лософия А.Кръстанова аз направих кратък видеоотчет, който обаче остана недовършен – щото бях прекъснат от шум на косачка или тракторче в градската градинка, където правех в това време записа си: Кратък отчет за мой задуше-вен разговор с инспекторката по философия в РИО-Пловдив г-жа А. Кръс-танова. Но понеже искам да документирам тия неща в писмен словесен вид (щото, не е тайна, че аз не съм друго, а нещо като най-старателен хроникьор-архивар на случващото се в нашата образователна система), то така или иначе ми се налагаше да пиша за въпросната среща, щото ми се иска да изтълкувам случилото се, да представя своите усещания, изводи и пр., да потърся съдър-жащия се в тях важен според мен смисъл. Тази именно и е същината на работа-та ми като философ: да търся смисъла, да го изявявам в най-ясна, в пределно ясна форма, та да се настани този смисъл в съзнанията, което пък вече е пред-поставка за онзи поврат в душите, който ще доведе и до поврат в "реалната ситуация", по-скоро в действителността. Всъщност най-реалното, истински реалното е онова, което е в душите, а всичко външно и действително е негова проекция, тъй че аз затова работя най-вече за промяната в съзнанията. Тази е

115

работата на философа, тази е неговата нива – и аз смирено, както забелязвате, си тегля оралото.

Ако трябва да бъда изчерпателен за това, което се случи вчера в об-ширния кабинет на г-жа Кръстанова в Инспектората по образованието (той, наистина, се заема не само от нея, но и от неколцина други чиновници), ще ми се наложи да напиша, без преувеличение, цяла една брошурка; ние засегнахме сума ти въпроси, за щастие аз много пъти преди това съм писал за тия епохал-ни истории, тъй че сега няма смисъл да повтарям вече казаното, а ще акценти-рам само на новото, на онова, което и мен самия ме впечатли и дори изненада. Ще се опитам да бъда пределно кратък, въпреки че добре зная: направя ли такава една уговорка относно желанието ми за "пределна краткост", писанието ми тогава става най-обширно; но да видим сега какво ще се получи, самият аз съм преизпълнен с любопитство по този така интригуващ въпрос.

Аз звъннах сутринта към 9.00 часа, когато започваше приемният ден на г-жа Кръстанова, но се обади друг чиновник, посъветва ме да звъня пак, щото телефонът бил дериват, ако тя е там, той нямало да вдига слушалката, та тя да вдигне, е, звънях втория път, звънях, но никой не вдигна; аз се захванах пак с моите си работи, именно писане и четене, и в един момент се увлякох, гледам, станало вече близо 10.30 часа, пък имам и повече от половин час пъту-ване дотам, уплаших се да не закъснея, приемният й ден свършваше в 13.00 часа, та значи звъннах, този път тя ми се обади, попитах може ли да дойда, тя каза да, не зная дали ме позна, може и да ме е познала; е, към 11 и нещо вече бях в кабинета й, охладен с климатик; насреща седеше друга чиновничка, която през цялото време уж нещо работеше, ала явно с интерес слушаше. Толкова за обстановката, аз бях поканен да седна и се заговорихме. Ето как протече разго-вора ни.

Аз си бях намислил няколко въпроса, които и ù ги зададох; писах ве-че какви въпроси възнамерявам да ù задам и ù ги зададох почти същите, е, в хода на разговора добавих още. Сега няма смисъл да описвам целия разговор, щото той протече в продължение на повече от час, ще стане дълго. Ще се задо-воля да ви предам най-вече онова, което ме порази мен лично. Което усетих и което все повече съзнавам ето сега, след като мина известно време за премис-ляне след самия разговор. Ще се задоволя със смислов анализ, а не с просто описание на засегнатите теми – и представянето тезите на двете страни. Щото тия тези и на другата страна, и особено пък на моята ний си ги знаем, аз толко-ва пъти съм писал за всичко това, че направо, дето се казва, се "изписах", втръснало ми е да пиша за тия неща. Прочее, тия дни ще ми се наложи да пиша за всичко това и до новата министърка на образованието и науката, ще пиша и на г-жа Коларова, щото желая да ù помогна бързо и лесно да се ориентира в тежката ситуация в предоставения ù ресор. Даже съм измислил един умен на-чин как да ù го представя всичко, но засега, позволете, да запазя в тайна замис-леното. Та ето най-важните ми изводи:

116

Първо, установих за кой ли път, че е налице пълна несъвместимост на позициите на двете страни, моята и на онази, зад която стои инспекторката – като примерна служителка на изгнилата отвсякъде Система. Моята позиция е известна, аз съм най-радикален критик на Системата, дотам, че вече съм убе-ден, че тя ще може да се промени само по революционен, не по реформистки, по еволюционен път. Тя просто трябва да бъде съборена. И върху нейните отломки следва да израсте нещо свежо, което самия живот иска отдавна, за което самото битие отдавна ни зове, но ний сме глухи; а особено глухи са имен-но тружениците на Системата, нейните предимно усърдни труженички (като г-жа Кръстанова, като нейната вярна сътрудничка директорката на ПГЕЕ-Пловдив, като останалите началства на изгнилата отвсякъде бюрократична образовател-на система). Не съм привърженик на декретирането отгоре на новите правила, на директивното внедряване на самата свобода, тия неща не стават по такъв начин. Те стават като се тръгне по друг път: самият живот всичко ще роди в един естествен процес. Просто церберите на Системата трябва да бъдат изри-тани, за да не пречат.

Държавната бюрокрация в своето всевластно самодоволство не прави нищо друго освен да охранява печалното статукво – и да вреди непрекъснато на всички, най-вече на младите хора, на учениците, но не по-малко на учители-те, които искат да останат верни на мисията си. Тази компрометирала се тотал-но администрация-бюрокрация, изцяло вредна за растежа на новото, просто трябва да бъде премахната – и тогава новото ще почне да расте. Всичко в ново-то образование, за което така силно жадуват душите ни, трябва да бъде сътво-рено от самите реални участници в процеса, именно учениците и учителите, при подкрепата и дори с участието (най-активно!) на родителите. Няма, не е изобре-тен и не може да се изобрети друг път или начин. Но най-напред трябва да настъпи промяна в съзнанията. Ето, аз за това работя. Пишейки например почти всеки ден в блога си за тия неща. Няма друг път и друг начин и тук. Трябва много да се мисли, пише, разговаря. Ето, аз вчера направих и нещо такова, повече от час разговарях с тази чиновничка. Научих доста неща. За тях именно ми е и думата.

Второ, налице са непреодолими ценностни разминавания между съз-нанията на ръководния чиновнически персонал в образованието и съзнанието на ратовниците за промените, към които има честта да принадлежи и моя ми-лост. С удивление установих вчера, че думата "свобода", примерно, направо втриса тази инспекторка, забележете, тя „курира” (руска дума, означаваща „надзирава”)... философията – най-свободолюбивото нещо на тази земя!!! Тя винаги употребяваше думата "свобода" съпровождана с ето как, съпровождана със следните изрази или епитети: "така наречената...", "толкова любимата Ви...", "прехвалената..." и пр., тия хора изглежда наистина силно ненавиждат свобода-та, ето тук се крие коренното ми разминаване с тях. По начало един философ да мрази свободата е аномалия, даже и човек с някаква що-годе философска образованост би следвало да изпитва пиетет към свободата; в случая от такова

117

нещо няма и помен. Пълна ненавист към свободата, както и към всичко онова, което ù принадлежи, именно към цялата свита на свободата: суверенна лич-ност, достойнство, избор, самостоятелност, автономия и пр. Тия неща органи-чески не се приемат от въпросния образователен персонал, който, на тази ос-нова, вече силно мрази и също така органически не може да понася такива като мен, именно хората, дето сме силно влюбени в свободата и това, представете си – като капак на всичко! – ни и личи в поведението, в действията, в мисленето, в говоренето, във всичко.

Г-жа Кръстанова не се постара да скрие това нейно пълно отвращение от типа личност, която моята скромна персона, така или иначе, олицетворява. Всеки има суверенното право да бъде себе си, ето, така е, но въпросната адми-нистративна особа по никой начин не може да осъзнае, че аз въпреки всичките ù "отрицателни становища" пак ще си бъда и ще си остана себе си, че заради нея и дори заради цялата система от такива като нея властни чиновници аз никога няма да се откажа от себе си, аз на себе си няма да изневеря. Да, това е принципно важно: тия хора ето толкова просто нещо не могат да го осъзнаят и приемат; изглежда Системата така здраво ги държи в клещите си, че не смеят

118

да мръднат. Явно обречеш ли се на вярност на Системата, ще ù служиш до гроб, мърдане няма! Системата никому не прощава, ето и на тях никак не е простила – и няма да им прости. Пълен отказ от собствената личност – тази жертва иска Системата от своите слуги и адепти. Те са принесли вече тази жертва и оттук-нататък вече са впримчени да ù служат до гроб. Като емпиричес-ка личност същата тази г-жа Кръстанова е много приятен човек, аз никога към нея не съм изпитвал някакви отрицателни чувства или нещо подобно, не крия, тя е приятен човек; но в своето, тъй да се рече, "социално качество" тя ми е доста чужда и дори неприятна: щото не смее да каже нищо лично, тя явно, заради хубавата си служба, е дръзнала да пожертва всичко личностно и дори човешко. Ще акцентирам върху този момент щото го оценявам за особено ва-жен.

Трето, за да разбера този така силно вълнуващ ме момент ù казах примерно ето това:

– Г-жо Кръстанова, ето, аз вече съм уволнен, с Вашето активно учас-тие и съдействие бях жигосан и то завинаги като "пълен некадърник", като "аб-солютно неспособен да бъде учител", като "негоден за Системата" и пр. Първо, искам да Ви попитам: Вие очаквахте ли, че ще се стигне до този резултат? Вие желаехте ли го това предварително? Вие към това ли се стремяхте? Та в тази връзка сега, не крия, много ме интересува ето това: Вие сега как се чувствате след като благодарение на Вашите усилия фактически съм лишен доживотно от преподавателски права, сиреч, съм изхвърлен като мръсно коте от Системата? Интересува ме в човешкия смисъл как се чувствате, имате ли известни угризе-ния на съвестта, чувствате ли някаква вина, съжалявате ли за нещо? Все пак сме хора, колеги и пр. На мен да ми се беше случило нещо такова, примерно, заради мен да беше пострадал така грозно някакъв човек, аз място нямаше да мога да си намеря от съжаления, а Вие лично, многоуважаема г-жо Кръстанова, интересно ми е да науча: как спите всяка нощ след като знаете какво ме споле-тя заради Вас? Как се чувствате? – аз ето заради това най-вече дойдох на сре-ща с Вас, това най-силно ме вълнува, това и Ви питам. Аз точно това искам да го задам като въпрос и на Вашата приятелка, на директорката Анастасова, щото много ме вълнува и тя как спи след като дръзна да стори това, което стори. И ще го задам този, предполагам, крайно неприятен ù въпрос, включително и пред съда. Ето, задавам го Вам. С интерес чакам да чуя отговора Ви.

Знаете ли какво ми отвърна г-жа Кръстанова на този толкова интере-сен въпрос? Ако тя се беше съгласила да запишем разговора ни, сега щяхме да имаме същински шедьовър, е, тя те лиши, драги ми читателю, от щастието да чуеш от нейните собствени уста какво тя ми отговори на този прочувствен въп-рос. Е, ще ми се наложи аз да ù предам приблизително думите, щото няма как да претендирам за пълна точност; но смисълът беше ето този:

– За какво да съжалявам бе, Грънчаров? Не виждам за какво да съжа-лявам, да се кая, да чувствам вина; не, няма за какво да съжалявам или да се виня. Аз и сега ако се наложи пак бих направила същото, от нито една своя

119

дума или постъпка не се отказвам, това категорично го заявявам! Ти трябва да съжаляваш че не прие протегнатата ръка, след първото ми посещение, помниш ли, когато пак много спорихме? Ти не пожела нищичко да изпълниш от моите предписания, а именно, да почнеш да преподаваш от официален учебник, а не по твоите помагала, по официалните теми, а не по някакви твои и прочие, да не се повтарям. Самият ти си за всичко си изцяло виновен. Не пожела да се на-местиш според правилата в Системата, ето, беше изхвърлен от нея. Ами ти като искаш да преподаваш някакви си там твоя чиста и свободолюбива фило-софия що не вземеш, като Сократ, да излезеш на улицата, на Агората и да почнеш на минувачите да им разказваш философските си откровения?! Препо-давай на улицата, защо искаш да преподаваш в държавно училище? Я го виж ти, изхвърлихме те, щото ти така пожела, ти това избра! В нашите училища няма нужда от такива като теб, разни "сократовци", щото ти най-безсрамно се самообявяваш за някакъв си там "пловдивски Сократ", как изобщо не те е срам да скверниш по този начин името му! Да съм била аз съжалявала за нещо, да съм била аз чувствала някаква вина за неговото положение да е сега на улица-та – ами ти нали това сам си го избра? Ако си кютеше както правят това други-те, ако изпълняваше инструкциите, щеше мирно да си доживееш до пенсия. Сега стой на улицата и мри. Ти сам си виновен за всичко, не аз, ето това разбе-ри!

И в този дух, като есенция, приблизително това ми каза инспекторката по философия в Пловдив вчера. Този е централния момент от нашия разговор, който аз лично ще го запомня за цял живот. То малко ми остана да живея де, но до края на живота си ще помня тия нейни думи. Ако неправилно съм предал тенденцията на нейните думи, моля, да напише каквото иска да каже, ще ù публикувам текста. Тя сама ми се довери аз да и предавам думите, е, предавам ги, според моето "чуване", според това както аз съм ги чул, както те са прозву-чали в моите уши. Ако иска точно да каже каквото мисли по въпроса, да го на-

120

пише, ще го публикувам тук. Съвестта ми е чиста, аз ù предложих да запишем на видео разговора, тя не пожела. Пое този риск аз да предавам думите ù. Пре-давам ги така, както са отекнали в мен. Със свои думи ги предавам, тя иначе положително нямаше точно така да се изрази. Може би и не може точно като мен да се изрази, но това си се подразбира. Ние сме различни личности. И това е прекрасно. И точно затова има смисъл да разговаряме. Иначе нямаше да има никакъв смисъл изобщо да разговаряме. Това тя би следвало прекрасно да го знае защото има известни претенции спрямо философията.

Ох, иска ми се да предам адекватно точния смисъл, но е безкрайно трудна тази работа! Пък се и изморих вече. Ще трябва да побързам, да прету-пам разказа си, по-скоро анализа си. Ето още един-два възлови момента.

На следващо място, оказва се, въпросната инспекторка продължава да се инати и да не приема моето суверенно право да имам оригинален и творчес-ки преподавателски подход. Тя изглежда и не успява да схване същината на подхода ми, категорично не желае да го признае. Аз се държа като стопроцен-тов философ в часовете си, щото преподавам тъкмо философия, а на нея това, кой знае защо, ù е крайно неприятно, разбирате ли в какво се свежда цялата работа? Тя не може да се държи като такъв стопроцентов философ, то това е и дарба, и талант, и се постига с много практика, е, като не може, иска и на мен да ми забрани да се държа така; няма да стане това, няма да се получи, няма как да стане аз точно да се откажа от личността си за да угодя на това или онова началство. Аз пък и имам пълното право, бидейки преподавател по философия, да се държа именно като философ, а не като някакъв там... чиновник.

Безброй пъти ù казах вчера, че тия неща са суверенни, че става дума за неотнимаеми права човек да бъде себе си, не и не, трябвало да бъда "като

121

другите" преподаватели, да бъда смирен, изпълнителен, покорен, бездушен, да бъда, един вид, най-презрян и унизен български даскал, е, тая няма да я бъде! Аз на малодушие учениците си няма да уча, както на нея ù се иска, аз ще ги уча тъкмо на онова, което е така омразно на чиновниците: учил съм ги и ще ги уча да бъдат свободни и достойни, суверенни личности, учил съм ги, сега ги уча и за в бъдеще ще ги уча да не постъпват малодушно, като презрени плъхове, а да постъпват като човеци! Всеки в крайна сметка може да учи другите само на това, което е той самият, нали така? Всеки учи другите на това, което сам може. И в което сам вярва. Точка по този въпрос.

Тя самата, прочее, инспекторката де, позволете да запитам: защо е дезертирала от учителството и се и скрила в този уютен кабинет, защо не отиде и тя да преподава малко, кеф ù на улицата да иде да преподава (като мен съ-ветва да го направи сама, сама да се възползва от умния си съвет!), кеф ù да иде в училище?! Ама нещо май не ù се ходи да преподава философия в учили-ще; аз съм забелязал кои и какви учители предпочитат да се наместят на адми-нистраторско място, но ще запазя този секрет – за да не ми се обиди някой, не че не го знаят всички де, това е една публична тайна.

Та значи инспекторката де факто не можа да отговори убедително на нито един мой въпрос, колкото повече я приклещвах с въпросите си, толкова повече тя се ядосваше и почваше да говори на моменти пълни нелепици. При-мерно това, тя си повтори мантрата, която с директорката Анастасова повтаря-ха до втръсване, която тази нощ някой я е написал и в блога под моето видео-изявление: че, видите ли, учениците и дори родителите били недоволни от мен! Попитах я: вие как го разбрахте това? Ами как така, разговарях с ученици! – отвърна ми тя. С колко ученици разговаряхте? – я попитах. С много! – ми отвър-на тя. Колко много? – безжалостно продължавах да я мъча аз. Ами доста бяха, не помня точно! – отвърна тя. Всички питахте ли? – садистът Грънчаров про-дължаваше да я тормози без жал. Е, всички не съм питала! – отвърна тя. Щото и всички да си попитала, и всички до един, направо на 100% да ти бяха отвър-нали "Грънчаров е много лош човек!", ти пак не трябваше да им повярваш, щото когато цяла една група от хора отговаря така единогласно, то тук има нещо крайно съмнително и подозрително – това поне би следвало да го знаеш, нали си философ?

А иначе нормалното е това: всеки от нас на едни хора се харесва, на други – не. На всички който се харесва не струва обикновено нищо особено. Безгръбначните, безличните хора се харесват на мнозинството. Ний, дето сме личности, нас обикновено съвсем не ни харесват. Колкото по-стойностен е един човек, толкова по-малко хора го харесват – това поне знаеш ли? И така нататък. Темата, виждате, е благодатна. Както всяка философска – и психологическа, човешка, засягаща духовните неща – тема.

Аз безкрайно обичам, даже обожавам тия теми. Затова вчера се вдиг-нах и в разгара на лятото, когато всички "нормални хора" си пекат белите зад-ници на слънце край морето, край реки или басейни, където си искат да си пекат

122

пустите бели задници, та значи точно в тия дни се вдигнах да ида в инспектора-та да си водя най-задушевни философски разговори със самата инспекторка по философия! Това ако не е подвиг от моя страна – сполай му кажи! Някой някога да е правил същото?! Ако има такъв друг човек, намерете го и ми го доведете. Само човеч като мен и като Сократ, сиреч, философ или, другояче казано, "луд човек", е способен да извърши такъв нравствен подвиг! И точно затова такъв като мен всеотдайно предан на философията човек, способен на такива подви-зи, го обявиха за "пълен некадърник" и ето, сега самата инспекторка, видите ли, го праща да ида на улицата, на площада, на мегдана, на Агората, като Сократ – да преподава на минувачите философия!

И да стана за резил, да ме фанат и да ме натикат в психиатрията, това ли иска тя да ми се случи? Много жестоко бе, госпожо Кръстанова, Вий милост малко немате ли?! И Вие ли сте безжалостна и безпощадна като онази Ваша приятелка Анастасова? Мерси за комплимента да ме сравнявате със Сократ, но аз ще преподавам не на улицата, а ще преподавам в училище – щото тия учи-лища са мои, те не са на вас, на бюрократите, не са ваши, та се разпореждате с тях сякаш са ваша частна собственост! Тия училища са наши, те са на нас, българските данъкоплатци, не на вас, бюрократите – това отвърнах на тъй усърдно мислещата инспекторка. Що пък тя не отиде да преподава на улицата, а мен праща? На нея значи ù харесва да си клати краката на чудесното бюро, а пък мен праща на улицата – каква наглост само, а?!

Виждате на какви подвизи и способна родната ни бюрокрация, нали, убедихте ли се вече? Аз спирам, няма повече да пиша, че се изморих, пък ми и писна. Ако се сетя за нещо важно, ще го пиша отделно, имам предвид около вчерашната среща, за която, вярвам, се убедихте, че беше много ползотворна и богата на смисъл. Ех, да се беше съгласила г-жа Кръстанова да я запишем на видео сега какъв шедьовър щяхме да имаме! Голяма загуба, спор няма, ето, сега ви се налага да се задоволявате с трохи. Животът, живият живот е по-богат от всяко изкуство, от всяка литература, той е изворът на всичко, даже и на фи-лософията. Аз ей на такива "лоши неща" уча учениците си. А на чиновничките от образователната сфера не ща да угаждам, предпочитам да ги ядосвам. Мно-го си падам по това да ядосвам разните му там предани на Системата чинов-нички, вервам, сте го забелязали това.

Казах ù нещо в заключение, ето, казвам го и на вас: онзи чиновник от по-висше ниво, на когото аз съм сигнализирал за крещящите злоупотреби с власт и за фрапиращите грешки на директорката на ПГЕЕ-Пловдив, и той в резултат не си е мръднал и малкия пръст да направи нещичко да я озапти и да я постави на мястото ù, с това е поел пълната отговорност за нейните злоу-потреби и грешки, нанесли толкова вреди на училището и на учениците. Имам предвид и инспектори, организационни експерти, и началници на инспектората, и дори самата министърка, да не говорим пък за подчинените ù от апарата на Министерството. Ала неслучайно никой не си мръдна пръста – не си мръдна пръста щото Системата е такава. Тази наша система е система на пълната

123

безотговорност. Върхът на пирамидата уж носи пълната отговорност, по-долните звена си измиват ръцете с по-горните, а най-горното вместо да опере целия пешкир, нищичко не опира, министърът напуска, идва нов – и отново нищичко не се променя. Много удобна е тази система, нали така? Е, казах на г-жа Кръстанова, че като убеден враг на тази система ще направя всичко, което е по силите ми и даже свръх това един ден виновните да си понесат поне отчасти вината. Тя втренчено и уплашено ме погледна. Какво имам предвид ще се раз-бере съвсем скоро... à la guerre comme à la guerre – нали тъй думат в такива случаи французите? А англичаните тъй ли думаха: at war as at war? Леле, как злокобно прозвуча накрая есето ми, майчице, дали пък някоя чиновничка няма да се уплаши? Ще се уплаши, ама друг път...

Ами това е в общи линии. Хубав ден и приятен уикенд! Печете си зад-ниците на плажа и не мислете за нищо. За абсолютно нищо не мислете непре-менно! За какво има да мислите я – некой да не е прокопсал много от мислене?! Мисленето пък особено и говоренето у нас са опасни. Видяхте аз какво постиг-нах като много мисля, пиша и говоря. Пратиха ме като Сократ на Агората да преподавам философия, пратиха ме дори в... лудницата, къде ли не ме пратиха, само и само да ме накарат да млъкна. Е, аз няма да млъкна.

А вий си мълчете старателно и гледайте най-вече задниците ви хубаво да се опекат на слънцето. Та да имате наесен кафяви задници – иначе какво ще правите ако задникът ви не е хубаво опечен на слънце? Как ще се покажеш пред хората с неопечен на слънце, сиреч, със суров и бял задник? Чао! До нови срещи, уважаеми мълчащи и покорно излежаващи се на слънце... задници!

124

Преобладаващият тип нашенски учител и възпитател – авторитар-ният – различни мнения и разбирания не търпи

Ето една интересна и много показателна "дискусия", по-скоро опит за такава, провела се на страницата на затворената фейсбук-група ПЕДАГОЗИ, от която вчера бях изгонен само защото, представете си, си позволявам да мисля; с оглед да запазя дискусията (аз добре знаех, че ще бъда изгонен, понеже като психолог съм наясно, че тия хора различно мнение не могат да търпят!), диску-сията беше пренесена и под формата на коментари към публикацията със заг-лавие Единственото, на което трябва да научим децата си, е да обичат да учат в моя блог; просто ми се иска да видите по-ясно какъв е преобладаващия тип от хората, които са учители и възпитатели на вашите деца: 18 коментара: Ангел Грънчаров каза: По повод на главната мисъл в тази статия – "Единстве-ното, на което трябва да научим децата си, е да обичат да учат" (Явор Ганчев) – бих си позволил да кажа, че предлаганата от него съвсем справедливо за из-пъждане от образованието държава умее да постига ето каква пък цел: да научи децата ни завинаги да намразят ученето; и тя постига тази цел великолепно, чудесно, идеално даже – бих казал! Явор Ганчев каза: Много внимавайте с Ангел, гонят го отвсякъде. Преди две седмици и мен ме напъдиха, само защото бях край него. Абе черна уфсъ отвся-

125

къде... Сега не знам – да не вземат всичките 2000 човека да ни изгонят от ФБ заради него, а? Пазете се, не общувайте с него, избягвайте го, ще вземе да ви види някой и да донесе на директора... Ангел Грънчаров каза: :-) Страшна работа! Орисан съм да бъда крайно опасен явно! Огромната част от бившите ми колеги от ПГЕЕ-Пловдив се молят Богу да не ме срещнат на улицата, а ако ме срещнат, да не ме погледнат, а ако ме погледнат, да не им се наложи да ме поздравят, а ако пък случайно ме поздра-вят, да не би да не се намери някой, който да види престъплението им, че са поздравили "злодея Грънчаров", което пък неминуемо ще означава, че този същият, дето е видял, непременно ще донесе за видения компрометиращ факт на многоуважаемата госпожа директорка, което пък, от своя страна, неизбежно ще доведе до лишаване на провинилия се най-малко с отрязване на по-голяма-та част от диференцираното му заплащане, а пък ако провинението му се пов-тори, като едното нищо такъв един пропаднал колега също да бъде нарочен за уволнение; тъй че много внимавайте с мен, аз съм много опасен, макар че ходя невъоръжен! :-) Петя Перпериева каза: Ангеле, добавил те е Явор. Не те премахнах, но ако започнеш пак да ни занимаваш с твоите лични проблеми, ще те помолим сам да напуснеш, за да не те изгоним. Ангел Грънчаров каза: Г-жо Перпериева, явно не сте информирана добре: аз никога не съм занимавал общността с "личните проблеми", явно някой Ви е излъгал и Ви е подвел; аз винаги занимавам общността с най-важни "обществе-но значими проблеми"; между другото, дори и да занимавах общността с "лични проблеми", както имате добрината да се изразявате, Вие като учителка би следвало превъзходно да разбирате, че човешката общност се състои от лич-ности, че личността е най-важното, именно отделната личност, че личното обуславя общественото, че личността, и то именно отделната личност, никога не бива да бъде пренебрегвана, че привикнем ли да приемаме пренебрежение-то към една отделна личност, в нейно лице пренебрегваме цялото човечество, в това число и самите себе си и пр. Тия неща са елементарни, знаят ги и моите най-изостанали ученици, тъй че не смея да допусна, че Вие не ги разбирате и осъзнавате.

Макар че думите Ви по-горе изразяват едно ужасно пренебрежение към личността, което е крайно неподходяща, бих казал дори компрометираща за един учител позиция. Запомнете от мен едно, пък с риска да Ви ядосам и да ме изгоните веднага от групата, понеже разбирам, че едва сдържате това свое желание: личността в една общност е най-важното, истински важното е лич-ността, ние, учителите, работим най-вече за да подпомагаме личностното раз-витие на младите, ако един учител не уважава личността, склонен е да я пре-небрегва, той отдавна е фалирал като учител и трябва да ходи да си намери

126

друго занимание. Нескриваното пренебрежение към една друга личност, опре-делянето на проблемите ù като "несериозни", "маловажни" и пр., дискриминаци-ята (щото ето, Вие към мен имате доста по-специално отношение, дори и с факта на многократното ми изгонване от групата) е показателно за това доколко самият този човек струва като личност. Личността заслужава това наименова-ние ако никога не пренебрегва себеподобните си, другите личности, колкото и те да са различни от нея и в този смисъл "дразнещи". Бих си позволил да Ви посъветвам да потиснете раздразнителността си спрямо мен, да престанете да се държите като ментор, благоволяващ или не благоволяващ някой да остане в групата, такъв един авторитаризъм съвсем не ми е по вкуса; моля, дръжте се по-прилично, все пак сте, предполагам, учителка, като такава би следвало да сте що-годе възпитан човек и пр.

Приятен ден Ви желая, помислете над думите ми поне малко, желая Ви приятно организиране на новото ми изгонване, ако пък желаете, веднага ме изгонете, аз съм свободен човек и не желая да ми поставяте каквито и да било ограничения, аз решавам какво да мисля, какво да правя, как да се държа, не допускам такива брутални намеси в моята свобода, чаткате ли вече за какво става дума?! Нещата, които си позволявате, хич не са безобидни, колкото и да Ви се струват такива... Анонимен каза: На Грънчо дивотиите пак шурнаха... Анонимен каза: Много изискано се изразихте, госпожо Анастасова.... ходихте ли вече на психиатър? :))))) Петя Перпериева каза: Г-н Грънчаров, менторският ми тон е обусловен от обстоятелството, че съм един от администраторите на тази група. Тя си има правила и всеки член, който не се съобразява с тях, е свободен да напусне групата. Тук никой не дискриминира никоя личност, пък била и вашата. Но, ако добре си спомняте, предишното ви изгонване от Учители беше за обсебване на групата с вашите лични битки и нападане на колеги. В предния ви коментар виждам отново желание да разгорите битката с вашата бивша директорка, което аз като администратор, няма да допусна. Имате си лична страница, воде-те си там личните битки. Свободен сте да напуснете групата „Педагози” по всяко време. Мария Николова каза: Ангеле, писали сме си по въпроса с твоите публикации, така че Петя неслучайно ти припомни. И за многословието ти също е ставало дума. Дори да си философ, положи усилия да казваш много с малко думи, ако държиш онова, което пишеш, да се чете. Иначе пак ще запеем старата песен на нов глас.

127

Ангел Грънчаров каза: Слабо ме интересува това, което пиша, дали ще се чете... аз не съм суетен човек, мен, като философ, ме вълнува едно нещо: да кажа истината. Съобразявайте се с това, щото иначе се държите крайно непод-ходящо за учители: издавате един крайно несъвременен авторитарен мантали-тет – щом без да ви мигне окото се нахвърляте така грубо срещу един свой колега, представям си как постъпвате с учениците, които по ваша преценка "не мислят правилно"! Жалко е това, имайте достойнството да го признаете. Ето, казах една простичка истина, хич не ме вълнува харесва ли ви това, което казах – щото бях длъжен да го кажа. Казах го, казаното е във ваш интерес, вие, ако искате, ме изгонвайте колкото си искате от групата на учителите.

Между другото, да се опитвате да затваряте устата на един човек по толкова умилителни причини (той, видите ли, бил... "прекалено многословен"!), показва за сетен път този ужасен манталитет, от който страда голяма част от българското учителство, и от който е крайно време да се отърве. Ето как свър-захме личното с "обществено значимото", абе, мама му стара, умните хора се вслушват в приказките на философите, а не се опитват да им затворят устата, вие и това ли не разбирате?! Майко Българийо, миличка, какво ли още има да понесеш?!

Многоуважаема госпожо Перпериева, бие на очи, че не направихте и опит да схванете какво имах добрината да Ви кажа, проблемът си е изцяло Ваш... направих каквото можах да Ви помогна, останалото си зависи от Вас самата.

Между другото, недейте толкова да се осланяте на "административни аргументи" в отношението си към дадена личност, доказано е, че администра-тивният подход, свеждащ се до налагане санкции за "неудобните" и различните не е много продуктивен даже и за педагогическата практика на някои колеги...

Апропо, бил съм изгонен предишния за "нападане на колеги", бихте ли използвала този същия мотив спрямо самата себе си, ето, в случая Вие напада-те мен! Между другото, да се спори не е непременно "нападане на колеги", нима трябва да бъдем лицемери в своите разговори, само и само сакън да не се почувства някой "обиден", видите ли, от нашите думи?!

Умните хора не се обиждат от казани им "неприятни" истини, а са бла-годарни на оня, който е имал добрината да им посочи някоя грешка, щото им е дал шанс да се поправят... Ангел Грънчаров каза: Само с още нещо да ви бъзна, но то е за ваше добро: ние, философите, сме не толкова личности, ние сме нещо като институции, при това духовни, опитайте се да осмислите поне това. В този смисъл пробле-мите, за които говорят философите, съвсем не са "лични", те са свръхлични, сиреч, институционални. Ако ме разберете, ще спечелите, ако се инатите, ще съжалявате (един ден).

Нали знаете какво атиняните направили с толкова досадния Сократ – а, уверявам ви, Сократ е бил значително по-досаден от мен! Убили го. (Вие мен

128

само ме заплашвате с изгонване от някаква си там група!) След като минала година от убиването на Сократ атиняните осъзнали какво направили и горчиво се разкаяли. Те се държали като деца, но тогава са били древни времена. Сега, да ви припомня, е вече XXI век, минали са 25 века от онова време. Все нещичко трябва да сме научили от историята, в това число и от духовната такава... Мария Николова каза: Не си опасен бе, Ангеле! Досаден си. Ето, виж колко нещо си изписал пак! И сега дай да се разберем по един въпрос. Написал си "Слабо ме интересува това, което пиша, дали ще се чете... " Ами не се чете бе, човек! Казах ти няколко пъти. Човек, като ти види обстоятелствените обяснения, и му се отщява да стигне докрай. Що си хабиш патроните? Пиши си в блога научните трудове, ама тук не превземай територията! Ако ще ми отговаряш, предпочитам това да бъде най-много с 5 изречения! Ангел Грънчаров каза: Ясно, разбрахме, че за Вас лично, уважаема г-жо Ни-колова, мислещите хора са досадни, благодаря за тъй чистосърдечното призна-ние!

Г-жо Николова, аз казах, че не ме интересува дали това, което пиша, се чете, но това съвсем не значи, че не се чете; има хора всякакви, едни четат, други не четат, аз цял живот се занимавам с писане, пишещ човек съм, позво-лете ми да съм компетентен в тази област; това, че Вие лично не четете каквото пиша, не значи, че цялото човечество не ме чете, все пак не е любезно да се провъзгласявате за "рупор на цялото човечество". Вие, бидейки учителка, разб-рахме, че не обичате да четете текст, за възприемането на който се иска извес-тно умствено усилие, сиреч, да четете текст, писан от философ; е, има хора, аз добре зная това, че обичат да четат точно такива текстове.

Ний, хората, сме различни, точно на това основание сме и личности, многоуважаема г-жо Николова, крайно време е да разберете този постулат, щото професията Ви на учителка Ви задължава той да бъде Ваше верую. Нищо че, предполагам, Ви дразни поне толкова, колкото Ви дразни моята личност, имаща наглостта, по Вашето възприятие, да се ползва от правото си на свобод-но изразяване на мислите. Как и къде ще пиша, също ще решавам аз, а не Вие, Вие за себе си решавайте как и къде да се изявявате, аз пък ще решавам за себе си, така съгласна ли сте? Да сте ме чула аз нещичко да съм Ви казал за това как Вие се изявявате и къде се изявявате? Колко изречения ще напиша за да изразя мисълта си, пак решавам само аз, може да Ви е много тъжно, но това е мое право и аз няма да го отстъпя на Вас, пък Вие по този повод си тъгувайте колкото си искате.

Между другото, разговорът ни е публичен, мисля, че обсъжданите въп-роси са принципни, нищо че за Вас може да изглеждат "лична работа"; повта-рям, това, което пише един философ, по презумпция има винаги свръхличнос-тен, транссубективен или както искате го наречете смисъл. Учителките в нашите училища е крайно време да почнат да четат нещата, които ние, философите,

129

пишем, щото да не се окаже, че е абсолютно прав нашият общ приятел Явор Ганчев, написал така бляскавата статия със заглавие "Добре дошли във фабри-ката за тъпаци!", ето тук я представям отново, почетете, може пък нещо да научите. Хубав ден и приятни размисли Ви желая! А сега, ако обичате, нищо не Ви пречи вече да ме изгоните от групата, та да не Ви досаждам и да Ви подтик-вам към толкова неприятна, досадна и обидна работа, именно мисленето... :-) Анонимен каза: Коя е тази Фейсбук-група? Дайте някакъв адрес, или пълното ù име, моля. Ангел Грънчаров каза: Групата се казва "Педагози" (малко ми звучи като "... кози") и е затворена група, влиза се като в Партията едно време, с препоръки, а също ако не те харесат може да те изгонят. Отвън нищо не можеш да прочетеш какво се говори вътре. Убий ме не мога да разбера защо се крият толкова все едно са някаква секта. Пък може и да са, знам ли. На мен ми предстои изгонва-нието и оттам...

Току-що установих, че въпросните другарки-администраторки, след ка-

то цял ден усилено мислиха какво да ми отговорят и след като, предполагам, нищо не можаха да измислят, са решили да направят възможно най-тъпото нещо в дадената ситуация, а именно да ме изгонят от групата – за кой ли път. Което по най-убедителен начин показва в каква ситуация се намира масовият тип български вдаскален учител: той е неспособен да възприеме и да оцени каквото и да било мнение, различно от неговата бедна представа за нещата. Такива, с извинение, учители, без никакво смущение показаха, че са неспособни да водят продуктивен дебат, не понасят различните разбирания, дори и те да са изразени от колега (правете си сметка как процедират по отношение на осмели-лите се да мислят различно ученици!) и т.н.

Диагнозата на Явор Ганчев, именно, че българските масови училища са фабрики за тъпаци по най-бляскав начин бе илюстрирана в този "диалог", правете си сами извода какво представляват тия, дето дирижират положението във въпросните фабрики за тъпаци...

130

Още едно доказателство, взето от самия живот – относно това, че нямам моралното право да бъда повече учител!

В новините по телевизията дадоха репортаж, в който се разказваше за

двама полицаи, отказали да вземат тлъст рушвет, даден им от някаква мутра; оказа се, че лицето на единия от тия полицаи ми изглеждаше познато, в един момент се сетих, че това е бивш мой ученик от ПГЕЕ-Пловдив, на когото съм преподавал философия, в това число и етика!

Е, знам, в морално отношение един човек се възпитава не само от учителя му по етика, но пък е възможно и учителят по етика с нещичко да е повлиял на морала на учениците си, нали така? Та значи считайте (на шега казано!), че този случай показва, че съм постигнал невъзможното, нещо като същинско чудо: да повлияя на съзнанието на един бъдещ български полицай-катаджия в такава посока, че той, видите ли, бидейки вече именно катаджия, да си позволява да прави толкова странни неща, именно, да не взема рушвети, и то не дребни рушвети, а дори и тлъстите такива!

В светлината на казаното, от друга страна погледнато, явно е съвсем правилно уволнението ми от длъжността учител в същото това училище (ПГЕЕ-Пловдив), уволнен бях от директорката на ПГЕЕ-Пловдив (тя е назначена на поста си от министъра на образованието на ГЕРБ) с мотив, че съм бил крайно "негоден", "некадърен" и прочие; съвсем естествено е, че в нейните очи човек, който постига такива недопустимо странни по характера си феноменални резул-тати, именно, катаджия да отказва рушвети (!), няма моралното право да бъде повече учител по етика!

131

Хора, човеци, граждани, българи, моля ви, кажете ми, отговорете ми: какво става с нашата човечност?!

Тази сутрин няма да мога да пиша по новата си книга с примерно заг-лавие Изкуството да си учител. Сега ще разберете по какви причини. Животът у нас, както казваме, и страшно многолик – и богат.

Има един казус, който ме терзае напоследък – и тревожи мисълта ми. Ще ви разкажа за всичко пределно честно, по моя си обичай. Правя това не за друго, а дори и за себе си да си изясня същината на проблема. Много съм объркан. Не зная какво да правя. Днес поканих неколцина приятели да седнем в едно кафене и да поговорим; нуждая се от тяхната помощ и съвет. За да искам съвет, за да се почувствам безсилен сам да взема решение, явно казусът е прекалено заплетен. Е, и вас, моите читатели, моля за съвет. Човешко е човек да се обърка и да изпадне в нещо като безпътица. Или в извънредно затрудне-ние на мисълта. Знаете, аз се старая в тия неща да стоя винаги в позицията на изследовател. На ония феномени, които многоликият живот ми поднася така щедро. Ето, след тази прелюдия, същината на проблема. Бива си го, какво ще кажете?

В края на ноември 2013 година аз се върнах на работа след 8 месеца отпуск по болест – след понесена тежка животоспасяваща операция (трапана-ция на черепа за изваждане на хематом) и продължителен период на възстано-вяване. Още от първия ден в училището, в което работех тогава, като учител по философия и гражданско образование, именно ПГЕЕ-Пловдив, аз бях подложен на невероятен натиск от сякаш закопнялата да ми отмъсти директорка. Ставаше

132

дума за всекидневен ужасен административен тормоз и терор, всекидневни "писмени обяснения", организиране най-чудати скандали, включително и "стач-ка" в един клас, който на втория ден заяви, че не ме бил искал за учител, ето това, въвличането на ученици (и на учители, на колеги) в нашата разпра вече беше прекалено – и крайно недопустимо!

Целият този огромен психологически натиск върху мен – многоуважае-мата госпожа директорка изобщо не се трогна от това, че аз съм с недобро здраве, че се нуждая от спокойствие за да се адаптирам след продължителното отсъствие от работа! – бил, представяте ли си, за това тя да натрупа нужния ù матр`ьял от компромати срещу в едно голяма папка, с оглед да си изработи "основания" за така дългочакана разправа с мен. Това се разбра когато в "про-изводствена характеристика" до ТЕЛК тя вписа своя собствена оригинална диагноза, а именно "податливост на чести нервно-психологически разст-ройства", бил съм, видите ли, "конфликтна личност" и прочие, представяте ли си: почваш да мачкаш дадена личност, да я тъпчеш, поставяш я на ужасен тормоз и стрес, с надежда тя да не издържи психически, да рухне, а след това обявяваш този човек за "луд", и дори услужливо предоставяш "доказателства" за диагнозата ти, произвеждани и трупани съзнателно!

Е, слава Богу, аз издържах, изглежда Бог се смили и ми даде сили, по-несох изпитанията, благодаря на великодушния Бог за това! А може би ме спаси и това, че за мен беше интересно всеки ден да изследвам случващото и да го описвам в блога си, това за мен беше превъзходен отдушник от напрежението; да, споделянето много помага, това е всеизвестна истина. Знаете как завърши тази история, тия, които са чели редовно блога ми, знаят всичко: като не можа да ме изкара "луд" (а това би довело до мигновеното ми изгонване от училище-то!), понеже ТЕЛ отхвърли самоделната ù диагноза, директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова (ценен кадър на ГЕРБ в сферата на образование-то, назначена преди три години на поста си), все пак изпълни заветната си цел: като капак на всичко ме уволни, е, не заради хипотетичното ми "полудяване", но ме уволни по нещо не по-малко екстравагантно: в заповедта си за уволнение тя ме провъзгласи за "напълно негоден за системата", за "неспособен да бъде учител", нейният "мотив" беше също "липса на качества и умения" да си изпъл-нява работата, сиреч, обяви ме за пълен некадърник! Нищо че 30 години съм работил тази работа, нелеката работа на учител по философия на младите, работил съм и в университета, и в гимназии. Както и да е, вкратце това е цялата история, повтарям я за тия, които не знаят или са пропуснали някой моменти.

Но има и нещо друго, което стои зад този на пръв поглед "прозаичен скандал": аз съм един откровен борец за промяна на образователната система, винаги съм се държал като учител-новатор, бил съм много различен от това, което системата налага – понеже съм дълбоко убеден, че тази система е дъл-боко порочна и сгрешена в корена си, поради което е така вредна тъкмо за младите, пък и за живота на цялата наша българска общност. Е, направил съм много за да допринеса за тази промяна, правил съм какво ли не, всичко, което

133

ми е по силите, за благодарност получих ето какво: един превъзходен шут! Бях изритан безцеремонно, жестоко и възгадничко от системата. Параграфът, по който съм уволнен, води до лишаване от преподавателски права, повече никой директор няма да се съгласи да ме вземе на работа, виждате, тия неща съвсем не са безобидни. Нарушени са мои основни човешки и граждански права, право на труд, на достоен живот, на всичко. Направи се недопустим опит да бъда разтерзан, смазан и ликвидиран като личност, нищо че живеем в XXI-ви век, нищо, че сега не е 1934 година в СССР – или 1950-та година у нас. Виждате ли какъв превъзходен казус ми поднесе така многоликият живот у нас?

Дадох въпросната администраторка на съд, заведох две дела: първото за клевета, именно във връзка с нейната "диагноза" за предполагаемата ми "лудост" и второ, с искане съдът да отмени нейната така екстравагантна запо-вед за уволнение. И ето сега пристъпвам към представяне на чудесния казус, нещо като капан, в който сам се оказах – и от който следва да намеря разумен и достоен изход.

Аз бях принуден да преживея през последната изминала година ужас-ни неща, какви ли не гаври, унижения, тормоз, натиск, бях, дето се казва, "гонен като империалист" от въпросната администраторка. Тя ме обяви за "луд", нало-жи ми се в тази връзка, във връзка с тази клевета (дали е "обида", "набеждава-не", "клевета" или нещо друго случилото се с мен е един страшно сложен юри-дически въпрос, в който и самите юристи трудно се оправят) да преживея нова серия от унижения, именно да опитвам да доказвам пред какви ли не хора и пред институции (ТЕЛК, примерно), че не съм, видите ли, "луд", това изобщо не е приятна работа, не знам дали можете да почувствате за какви именно ужасни унижения става дума, ако не сте го преживели трудно ще го почувствате, но опитайте все пак да си го представите. Следите ли ми мисълта? Значи за втори път преживях същото онова, което ми се случи в реалния живот, но този път под формата на обяснения, експертизи, какви ли не разпити, доказателства и пр. че не съм бил, видите ли, "луд", пред разни комисии и пр. Е, ТЕЛК – бях изпратен, представяте ли си, на психиатричен ТЕЛК, нищо че заболяването, от което страдам и съм инвалидизиран, е кардиологично, имам болно сърце! – постано-ви, че съм психично здрав.

Да, ама аз дадох администраторката под съд за клевета, и ето, сега пред съда за кой ли път отново ще трябва да доказвам, че не съм "луд", щото вече се разбра, че пред съда обвиняемата ще се опитва пак да докаже, че "ди-агнозата", която тя собственоръчно ми даде, била "основателна", сиреч, тезата ù е, че не ме е оклеветила, а че било "самата истина" това, което е вписала в "диагнозата" си, нищо че няма медицинско или пък психиатрично образование! Моля, вникнете добре в казуса: аз сега в един дълъг съдебен процес, който се очертава да бъде едва ли не безкраен (ние с тъй любезната г-жа Анастасова вече сме се съдили, аз вече спечелих едно дело срещу нея, но добре зная, че тя обжалва до дупка, до Върховния съд даже, тя е много упорита!), таз значи в един очертаващ се да бъде безкраен съдебен процес отново, за кой ли път, ми

134

се налага да преживея все тия същите унижения, именно, аз да доказвам, че не съм "луд", а пък тя ще доказва, че съм "луд", представяте ли си абсурда, който ми предстои да започна да преживявам отново в близките дни?! Предстои ми скоро отново да преживея все тия същите унижения понеже съдебното дело за клевета се открива следващата сряда, на 8-ми октомври, в Пловдивски районен съд, XI-та наказателна колегия, в 14.00 ч., номерът на делото е НЧХД 1727 от 2014 г., който се интересува може да дойде на самото дело, то е напълно откри-то.

Не зная как ще мога да понеса все този същия кошмар: ужасно е, не зная дали отчасти можете да си представите за какво става дума. Директорката е поднесла като "доказателства" пред съда една огромна папка, същата онази папка с гнусотии, със старателно събирани компромати, жалби, възвания, изло-жения на разгневения колектив срещу "народния враг" Грънчаров, с какви ли не други идиотщини, да, щото в онази лудница в училището на мен ми бяха орга-низирани и "другарски съдилища", и трибунали, и какво ли не, инструментариу-мът на тия административни разправи с по-различните личности е изключител-но богат и е добре отработен от години. Директорката ще си е наела опитни адвокати, които ще доведат, предполагам, свидетели, които ще трябва наново и наново да ме обругават в очите, само и само да угодят на началничката си, това е ужасно, моля да ме разберете, аз тия хора ги съжалявам, та това е нечовеш-ко! Аз пък ще трябва да доведа свои свидетели, които да разкажат как съм преживял целия този адски тормоз, тези мои свидетели ще трябва да обяснят на съда, че съм човек, вярно, особен, с оригинален характер, както и подобава да бъде една свободна личност, стремяща се да пази достойнството си, но това, представете си, съвсем не значи, че този човек е "луд" и пр.: да си личност у нас нима е толкова рядка възможност, че такива хора, именно свестните, непременно трябва да ги възприемаме и определяме като "луди"?

Страшна работа! Признавам си, в тази връзка съм изправен пред най-сложен избор: дали да се подложа отново на всичките тия унижения, с надежда някога, съвсем капнал от умора, след години, в бъдещето, да получа реванш и дори възмещение на вредите, или пък – каква ли е другата възможност? Ами ясно каква е: да се откажа от този процес, от това дело, да зарежа всичко – та да си спестя униженията! Глупава работа е това, нима не го съзнавате? Има нещо мазохистично в цялата тази работа, аз да се самоподложа на нови униже-ния, с оглед да бъда реабилитиран – заради същите тия унижения, преживени съвсем наскоро? Нима униженията могат да се надмогнат с още унижения? А е, признайте, унизително пред съдебната институция да ти се налага да доказваш, че, видите ли, не си "луд", това е същински кошмар, тук Кафка, Йонеско, Бекет, Оруел и даже Достоевски ряпа да ядат, изобщо не им е хрумвало нещо подоб-но! Да, ама ето, българският живот ни поднася възможността да се наслажда-ваме на такива прелести, че просто думи нямам вече!

Ще се опитам да акцентирам, белким някой ме разбере: не е човешко така да се постъпва с един човек, именно с мен, а аз, моля ви се, съм човек!

135

Безброй пъти да преживявам все едни и същи унижения – и за какво? Не, аз не ща да бъда мазохист. На мен униженията не ми носят задоволство, аз страдам когато съм унижаван, моята чувствителност е съвсем нормална. Това, че други хора не усещат, предполагам, как с поведението си причиняват страдания на един друг човек, това е проблем на тяхната чувствителност. Аз никому не ща да причинявам никакви страдания – но моля и на мен да не причиняват. Е, те не усещат, предполагам, това, те, предполагам, може би усещат задоволство кога-то причиняват болка и страдания на един друг човек, но това, държа да кажа още веднъж, е проблем на тяхната чувствителност, не на моята. Аз се грижа за моята си чувствителност. Нека те, ако искат, да се погрижат за своята.

Да, но сме хора и трябва да си помагаме, не да си вредим, нали така? Не е човешко да оставиш другия човек да стигне дотам, че да причинява болка, мъки и страдания на един друг човек, пък да не се усеща какво прави. Длъжни сме, доколкото сме човеци, да си помагаме, нали така? Да подадеш ръка на човека до теб, който е попаднал в някаква страшна екзистенциална дупка, да му помогнеш да излезе от дупката, е проява на човещина. Оставаш ли го да рови с нокти там, в дупката си, значи постъпваш нечовешки. Хора сме, човеци сме – и трябва да си останем такива. Аз така мисля. Аз от това свое разбиране няма да се откажа. Нищо че има хора, които, когато аз се мъча да им помогна, вместо да са ми благодарни, още повече се озлобяват срещу мен. Аз постъпвам като философ, а да си философ съвсем не значи да си "над" тия човешки неща, страсти, грижи и проблеми. Много хора са крайно заблудени относно това какво е "философското отношение към нещата от живота", възприемат това отноше-ние като някакъв ужасен непукизъм. Грешат много. Истинските философи сме човеци и дори, представете си, имаме и сърца.

Вчера разговарях с адвокатката си по това мое първо съдебно дяло (да употребя пак тази моя любима дума, която внася толкова особен ироничен аромат в писанията ми, надявам се, го усещате?). Обсъдихме много проблеми. Тя е страшно сериозен адвокат, била е прокурор, възприемам я като голям професионалист. Но след разговора си с нея за пореден път изпаднах в нещо като "екзистенциална дупка". Запитах се: а добре, какъв е смисълът от цялата тази работа? Защо наново трябва бъда подложен на такива унижения, именно да ми се налага да доказвам, че не съм "луд", та това, моля ви се, е нечовеш-ко?! Да, това е нечовешко унижение за мен, аз така го възприемам, насладих се донасита, преситих се вече от унижения, писна ми от униженията, преживени от мен в последната година! Ето, сега имам нови унижения, свързани с уволнение-то ми като "пълен некадърник", е, не стана ли вече множко, а, какво ще кажете? Не е ли прекалено всичко това, а? Моля ви, кажете ми, нима е човешко да се постъпва така с един човек?

Хора, моля ви, кажете ми, отговорете ми: какво, моля ви се, става с нашата човечност – щом допускаме да се случва такова нещо на един човек? Това, че този човек в случая съм аз, няма кой знае какво значение. Аз също съм човек. И искам да си остана такъв. Е, заради запазването на човечността си съм

136

готов на всичко. Аз човечността си няма да погубя в тия абсурди, които сами, виждате, си организираме. Нещо трябва да направим за да спасим човечността си – хора, какво ще кажете, какви звучи този мой призив, идещ от дълбините на сърцето ми? Да, идещ направо от дълбините на моето доста болно и все по-болно напоследък сърце. На мен не ми остава кой знае колко живот с това сърце – нима ще си доживея живота, скитайки се из съдебните зали? Не, аз не ща един такъв живот, аз такова абсурдно издевателство над личността ми не ща да преживявам отново. Нищо че ме обявяват някои хора за "луд" и вероятно чистосърдечно и искрено ме мислят за такъв, повтарям, нищо че ме мислят за такъв, аз такава лудост не ща да преживявам отново. Понякога и от "лудите" трябва да вземем пример, за да намалим общата лудост в нашия живот, не мислите ли?

А че животът в свидното ни отечество сме го превърнали в пълна луд-ница вече се съзнава, надявам се, от всички. И какво правим да намалим обща-та лудост в отечеството ни? Нищо не правим. Е, аз искам да дам пример, че лудостта все пак трябва да бъде намалявана. Ето какво ми се върти в главата.

Върти ми се идеята за нещо като "пълно предателство", като "пълна капитулация" – в името на поруганата човечност. Върти ми се в главата идеята да прекратя това съдебно дяло за клевета, да предложа на другата страна, на ответницата, нещо като досъдебно споразумение, с оглед да прекратим лудост-та. Да, знам, че адвокатите ще кажат, че това е глупаво, че така тия неща не се правят, че ако другата страна, обвиняемите, предложат споразумение, бива, но аз, жертвата, да го предлагам и да се унизявам е недопустимо. Такава една "пълна нравствена капитулация" адвокатите ми едва ли ще ми позволят.

Да, но за мен моралът има по-голямо значение от правото – и дори от правосъдието. Дали да не опитам да възвърна, да реабилитирам правата на морала с оглед правосъдието да бъде освободено от потребността да решава един по същество нравствен проблем? Дали съдът е мястото, където трябва да решаваме своите нравствени проблеми? Аз не смятам, че съдът е това място. Ето затова ми се ще да изпитам, да подложа на проверка и на изпитание нравс-твените качества на другата страна като ги поставя в една необичайна ситуа-ция: да им предложа да преговаряме за постигането на решение на казуса на нравствена, не на юридическа, съдебна и правна основа? Като предложа прего-вори за сключване на досъдебно споразумение на другата страна, аз ще получа безкрайно ценна информация, щото тяхната реакция много ще покаже. Те може би ще поискат да се съдят с мен "до дупка", това на мен ще ми покаже нещо крайно значимо. Но пък може и за тях "човешкият момент" да има някакво все пак значение, а? Знам ли, но всичко е допустимо в този наш живот, никога не трябва да пренебрегваме живота. Той е много лукав и винаги може да ни изне-нада. Той е един невероятен присмехулник, животът де – кой знае какво пък ни е приготвил този път? Май съм длъжен да проверя, а, какво ще кажете?

Дали да не напиша едно писмо до ответницата Анастасова? Не крия, много ми е интересно какво става в душата ù – именно сега, след като доведе

137

нещата до това положение. До положението, в което стана възможна ето тази ексцесия (мина ми в главата думата "изгъзица", ала понеже съм възпитан човек, ето, написах думата "ексцесия"!): казаха ми, че когато тя съобщила пред "колек-тива" толкова "приятната новина", а именно "Колеги, имам щастието да ви съ-общя, че лицето Ангел Грънчаров вече не е в нашия колектив, имах добрината да го уволня вчера!", половината от втрещения "колектив" в този памятен мо-мент почнал, представяте ли си, да... ръкопляска (е, първо, предполагам, изръ-копляскали най-нетърпеливите подлизурковци на директорката!), а пък другата половина от "колектива" в това време мълчали оглушително – както аз обичам да се изразявам. Ех, Кафка, тъжни ми писателю Франц Кафка, защо не умря по-рано – ами допусна толкова да се излагаш с романите си, които са нищо пред наште български чудатости на живия живот?!

Та ако напиша тия дни кратичко писмо на директорката Анастасова с предложение за преговори за помирение, за компромис, за разумен изход от превъзходния казус, не крия, ми и страшно интересна реакцията ù. Мога да предполагам каква ще бъде тази реакция, но нека не избързвам засега, да се надяваме, възможна са и изненади. Май ще се наложи да напиша и специален документ до съда с предложение за преговори за досъдебно споразумение, а? Да поискам време, та двете страни да опитаме да се разберем преди дялото, щото сега, за една седмица, нима е възможно да се проведат ефикасни прего-вори? Да предложа на адвокатката си да звънне на ответницата с такова едно предложение, не е ли по-добре така да постъпя? Не знам кое е по-добре и по-правилно, ще видим. Но аз съм длъжен да апелирам пред човечността на под-съдимите, ответниците или как е правилно там да се казват, длъжен съм да им дам шанс, дето се казва, да спасят душите си. Или да си очистят душите. Щото такива неща да сториш на един друг човек, каквито на мен бяха сторени, е показател за нещо, за какво, позволете ми засега да не ви съобщавам. Аз съм психолог, ние, философите, сме си психолози, така да се каже, по презумпция, затова за мен тия неща са прелюбопитни. Философията изучава не друго, а човека – и всичко човешко, включително и нечовешкото, за нас е прелюбопитен "обект" за изследване. На това нещо се дължи съществена част от очарование-то на философията.

Интересно е как ще реагират и адвокатите ми на тия мои уж толкова спонтанни мисли, които обаче съм си ги мислил отдавна, ала не съм ги споде-лял. Аз като философ имам друга оптика, от позицията на която гледам върху нещата. Другояче затова виждам нещата. Съотнасянето на тия две позиции – правната и философската – затова ми е също много интересно. Навремето Сократ, знаем, свършил злополучно, щото не пожелал да се ползва от услугите на адвокати, защищавал се сам на своя съдебен процес, провалил се изцяло и бил осъден на смърт. Дали и аз няма да последвам сега учителя си – като взе-мам инициативата от адвокатите си? Ето, не им предлагам тия неща тайно, както се прави, а съвсем публично, в блога си. Издавам се, дето се казва, пред "врага", да ама аз не разглеждам за "врагове" тия хора, с които се съдя (освен

138

директорката се наложи да привлека под отговорност и още хора, длъжностни лица от училището, които са подписали одиозната "характеристика", с която бях опозорен), имам един по-широк поглед върху нещата. Не ми подхожда да бъда ограничен човек, затова виждам нещата по-иначе. Та ще предложа преговори, пък да видим те как ще реагират. Може пък да им харесва да продължим да се съдим "докато дишаме"? Аз се боя обаче, че това, простете, е извратено. Те може да получават удоволствия от това, че подлагат на унижения един човек, за мен това обаче е недопустимо – и е нечовешко. И садизмът, и мазохизмът са ми чужди като умонастроения, като извратености на душата. Нямам пиетет към тях. За себе си гарантирам, а другите не знам.

Днес ще водя разговори с адвокатите и с приятели, на чието мнение държа, по всичките тия проблеми. Държа и на вашето мнение и разбиране, уважаеми приятели на този блог, моля, ако желаете, изкажете позицията си и вие. Ще се вслушам във всяко изказано мнение. Ще ми помогнете извънредно ако имате добрината да ми съобщите какво мислите. Стига, разбира се, за вас лично този проблем да представлява интерес. За някои хора, убеден съм в това, тоя род въпроси, именно нравствените, са изцяло безинтересни. За мен не са, за мен те са най-важните въпроси, но ние, хората, сме различни, няма как да мислим еднакво. Затова именно и питам да кажете какво мислите вие, как вие виждате нещата. Разбирам, че омръзнах на много хора с безкрайните си анализи на тия "лични казуси", но като вземете предвид, че те касаят нелеката ситуация в сферата на българското образование, една безкрайно важна и фина сфера, нещата почват да изглеждат в друга светлина. Моите мъчители – смея да употребя тази дума, щото аз наистина преживях невероятни мъчения особе-но в последната една година – са възпитатели и учители на нашата младеж, ето това е сюблимното на цялата тази история. Те постъпиха така с мен, техния колега, а как ли пък постъпват с учениците си? Възможно ли е да се коренно различни в отношението си към своите ученици – след като допуснаха да пос-тъпят с мен по един такъв безчовечен начин? Безброй въпроси възникват тук. Заради тия въпроси аз нищя всички тия истории вече трета година. Щото битка-та за демократизация, другояче казано, за очовечаване на образователната система, за хуманизиране на отношенията в нея, която е същност на случващо-то се по моето възприятие; не я водя от вчера тази борба, а съм ангажиран с нея през целия си съзнателен живот. Това са вече много години. Аз живота си отдадох на тази борба. Нека да се опитваме схващаме нещата в точната им светлина, не превратно, не и ограничено, ние сме човеци, а не "коне с капаци"...

Ами това е. Мисля, че казах основното от това, което ме вълнува тия дни – и по-специално тази ранна утрин. Тежко решение ми предстои да взема. Тежко и трудно, в някакъв смисъл съдбовно. Но за запазването на човечността в нашите отношения съм способен на всякакви жертви. Пък нека, ако искат, да ме смятат и за "луд", и за "некадърен", и за чешит, и за каквото си искат или пожелаят. Аз човешкото у себе си няма да пренебрегна, а ще заложа на него.

139

Желая и вам същото това. Бъдете човеци – толкова е просто това! Опитайте! Хубав ден – и до скоро!

140

Има ли система, няма живот: животът иска едно нещо, той се "хра-ни" с едно нещо – свобода

Моята нова книга с примерното, с условното (засега) заглавие Изкуст-вото да си учител напредва, въпреки че в последните дни спрях да пиша по нея понеже бях зает с други, по-неотложни неща; но ето тази сутрин оставям всичко друго за да попиша по така увляклата ме книга. А и в предишните два дни, макар че ми се наложи да пиша по други теми, аз пак продължих да мисля по темата за учителстването, която ме занимава така силно напоследък. Между другото, понеже учителстването в неговия истински смисъл е интимно, така да се каже, също и фино духовно взаимодействие между свободни личности, то всичко истинско и същностно в него следва да се прави с вдъхновение, с отда-деност на духа на човека, даже с патос, разбира се, не изкуствен, не принудите-лен, не по диктовката на разсъдъка, не организиран отвън и пр., а спонтанен, естествен, свободен. Само тогава ще се получи или породи онова "запалване на пламък", и то не къде да е, а в душата на младия човек, на възпитавания, на обучавания.

Разбира се, трудно е да се опише как именно се постига всичко това, тук именно моментът на изкуството е решаващ, но главното, изглежда, е това: създаване на подобаващи, на комфортни условия за пълноценни духовни занимания, като под думата условия разбирам и вътрешни, душевни – настрой-ка, нагласа, предразположеност на душата, настроение, attitude и пр. – а също така и външни, условия на средата. Думата attitude иде от лат. “aptitudo” – го-товност, склонност, и от лат. “actus” през итал. “atto” – действие, поведение. Цялата работа, следователно, се свежда до това, първо, как да бъде запален огънят (а огън се пали чрез предизвикване на искра), после, след като веднъж огънят е запален, следва да се разбере как той може да бъде поддържан, та да не изгасне, тук има много фактори, примерно какво "гориво" се използва, как

141

огънят да се "подръчква", да се подклажда, с оглед да гори интензивно и да топли, най-вече душите, щото това е именно преди всичко вътрешен огън, огън, в който именно се разгръща и развива тайнството на духовния живот на човека. Разбира се, тия неща следва да стават по един пределно естествен, непринуден начин, иначе няма как да станат, да се зародят, да се разгорят, да заживеят и пр.

Да, но ето, че някои се опитват да натикат всичкия този духовен живот в прокрустовото ложе на наложени отвън разсъдъчни правила, инструкции, регламентации, организации и пр., т.е. по един подреден и обхванат от систе-мата начин. Аз наскоро присъствах и участвах в едно обсъждане, посветено на потребността от промяна в българското образование – виж Представяне на демократичното училище в Пловдив, там има видеозапис на случилото се на това обсъждане – и там, понеже всички бяхме единодушни, че образователната система е негодна, търсехме възможно най-убедителния и ефикасен начин тя да бъде променена; но там чух съображението, че онова, което следва да под-мени прогнилата и продънена система в българското образование трябвало също да има характера на система, примерно свободното образование, тъй да се рече, също трябвало да бъде някаква своего рода пак система. Аз тогава се въздържах да взема думата и да разкажа какво мисля за т.н. система, какво мисли по въпроса философа Мераб Мамардашвили, той казва неща, които са ме впечатлили от много години, но там се въздържах; ето тук обаче се налага да се изкажа. Ще се постарая да бъда пределно кратък и ясен, щото във фило-софския смисъл темата е голяма може да ни отведе далече.

Системата най-общо казано е начин на организация на нещо, на връз-ка между частите или елементите, от който то е изградено. Системата именно се гради, градежът е нещото, което е водещото при системата; тя не се ражда, а именно се гради, нека това да го имаме винаги в ума. А как нещо се гради? Ами гради се като се следва някакъв план, изработен от разсъдъка, някой нещо е изобретил и е решил да го приложи на практика, да опита да обхване живота, да го натика в рамките на системата. Ето, прусаците са изобретили казармената система на традиционното училище, в него е характерна именно една автори-тарна и казармена организация на отношенията, щях за малко да кажа на "жи-вота", ала тук тази дума не бива да се употребява, щото системата е именно противоположна на живота, там, където има система, там няма живот. А какво и животът ли? Ами животът е нещо "антисистемно", а като такова е под-чинено на друг принцип, не на външната разсъдъчна и планомерна регулация, а животът е нещо, което се разгръща по естествен път, тук имаме една органика, една органичност на т.н. живи "системи", като изразът "жива система", както вероятно, да се надяваме, усещате, е подобен на израза "дървено желязо", въпреки че в науката подобни алогични изрази често се употребяват, независи-мо от претенциите й за точност и пр. При организмичните съществувания, а най-ясен пример за това е един жив организъм, примерно, човешкото тяло – живо-тът се поддържа от някакво необяснима, но за сметка на това толкова естестве-

142

на "организация", забележете, езикът ни е голям философ, много мъдрост, всъщност цялата възможна и постижима мъдрост се съдържа в езика, цялата работа е да я извадим оттам. Какво има в организмите? Ами има органи, всеки орган е не просто "част", а нещо много по-различно, понеже ако извадите един орган, организмът в много редки случаи ще продължи да съществува, всеки орган и жизнено значим, е значим за поддържането на живота на цялото, имен-но на организма. Шопенхауер пък говори за архитектонически начин на строеж на нашите мисли, на връзка на частите, от които се състои мисълта ни, лично него този начин на организация на мислите не го задоволява, понеже всичко е подчинено на диктата на самонадеяния разсъдък, и – забележете! – за органи-чески начин на организация, по аналогия с връзката между "частите", именно органите на живия организъм. Тук вече не можем да говорим за "система от мисли", а само за мисловен живот, органически "построените", всъщност роде-ни мисли, притежават нещо, което "мисловните градежи" и "постройки" никога няма да притежават, именно "притежават" живот, те са жизнени, живи, жизнеус-тойчиви – и цялата работа е да разберем как този великолепен живот се пораж-да и поддържа.

Та значи и алтернативното образование, алтернативно на системния модел, на модела на системата, е именно такова, повтарям: то е жизнено, живо, жизнеустойчиво, то просто е живот, докато системата е нещо мъртво, неодуше-вено, безжизнено и пр. Там, където се появи система, там животът вече е прик-лючил, там живото вече е било убито; примерно това се случва при дисекцията на живи организми, примерно, когато учените почнат да режат някоя жаба. Между другото, подобни "патологоанатоми" на мисленето или направо гробари са и дейците на системното образование, там, в тази наша прехвалена образо-вателна система затова всичко е мъртво, там няма и не може да има живот, камо ли пък духовен и пр.

Нужна ни е не нова система, с която да заменим прогнилата досегашна система, а ни е необходимо радикално отказване от модела на системното убиване на живота и на духовния живот като такъв, който имаме в прехвале-ната система на образование. Или на регламентация на живота. Щото ако обра-зованието (или "формирането" на човека именно като човек!) в неговия същинс-ки смисъл е живот, е духовен живот – и нищо друго не може да бъде! – то прос-то няма как да бъде тикано във формите на една такава външна и разсъдъчна регламентация на отношенията, именно защото в тях няма живот, а има само някаква нескопосана имитация на живота. Там, където има живот – примерно, да речем, живот на душата, на собствената ни душа – там не може да има "ръ-ководство", "план", "разсъдливо пресмятане на минуси и плюсове", там няма аритметика, изчисляване на фактори, там също така няма и не може да има механика, строежи, да, там всичко това го няма и не може да го има, щото ако го има, то, както вече казахме, ще убие живота, ще го анихилира, ще съсипе сама-та жизненост. Животът си тече с присъщата му спонтанност (думата спонтан-ност по смисъла си е идентична с думата свобода), непринуденост, вътрешна и

143

органична динамика, животът е, другояче казано, едно велико тайнство, което разсъдъкът няма как да разгадае, той е едно тайнство, на което просто трябва да се отдадем.

"Обяснението" на тайнството е равностойно на разрушаването му, ето защо този род тайнства, както още Шопенхауер твърдо заявява, могат да бъдат постигнати в тяхното естество само интуитивно, благодарение на тази велика духовна сила, каквато е интуицията (усетът, чувството, непосредственото съзи-ране на истината и пр.) Та значи това, което имаме при системното съсип-ване на живота в рамките на разсъдъчното устроената образователна система е не нещо друго, а тъкмо убиване на живота, правене и то такова, че животът в рамките на системата да е принципно невъзможен, да е принципно изключен. В рамките на разсъдъчно организираната система имаме не друго, а тирания на самонадеяния и претенциозен разсъдък, който не признава живота – и който по естеството си е сила, не понасяща живота.

Аз тук, разбира се, нямам възможността (пък това и не влиза в целите ми) да се разпростирам по тия въпроси, които, между другото казано, съм разг-ледал изчерпателно в цяла една поредица от мои книги, като се почне от книга-та Животът на душата, мине се през книгата ми със заглавие Преследване на времето (подзаглавие: Изкуството на свободата), после следва книгата Тайн-ството на живота (подзаглавие Въведение в практическата философия), една друга, носеща заглавието Изкуството да се живее (подзаглавие Етика на достойнството), още една, със заглавие Изворите на живота (подзаглавие Вечното в класическата и модерната философия), Универсумът на свобо-дата (подзаглавие: Източниците на достойнството, успеха и богатството) и други. Вижда се, че това са теми, които са ме занимавали в целия ми досега-шен живот, те са основни теми и на моето, така да се рече, творчество (една дума, с която не бива да се злоупотребява – щото само Бог е Творец, а всички ние, простосмъртните, сме чисто и просто жалки аматьори в т.н. творене).

Значи ако започнем да търсим друга система, която да замени сегаш-ната прогнила, банкрутирала и катастрофирала система на образование, това означава, че един мъртвешки принцип на непоносимост към живота ще се опи-таме да го заменим с друг такъв, а това, както сами разбирате, е твърде глупава работа или занимание. Ако ще трябва да променяме решително принципа, "ръководното начало", принципа на организация, то такава радикална и прин-ципна промяна може да има само ако се откажем от гнилостта и смъртта – и изберем живота. Тъй че всички ония учители, които, така да се рече, органичес-ки не са понасяли принципа на мъртвешката система на убиване на всички кълнове на живот, наричана "система на българското образование", примерно, и все пак са били принудени да работят в нея, те, убеден съм, е трябвало да предизвикват именно някакви "искрици", с които да подклаждат някакви изяви на живот, на горене, на пламтене или както там искате го наричайте. И ако, както знаем, принципа на мъртвешката образователна система, произвеждаща не друго, а тъкмо мъртъвци за духовното, мъртъвци също така и в личностно от-

144

ношение, е принципа за "наливане на знания в главите", понеже тази система разглежда главите на младите като съдове, съдини, кофи, гърнета или както искате ги наречете, подлежащи на наливане и пълнене, то една жизнена и жиз-неспособна, органична, наблягаща на спонтанността, на творчеството, на инту-итивното търсене, постигане, сътворяване и откривателство на истината "фор-ма на организация", по скоро на самоорганизация, такава една форма, значи, ще се опира не на друго, а на предизвикването на ония искрици, от които по-нататък ще се разгори пламък – пламъка на духа, на духовния живот, на живота на свободата, на живота на свободния човек.

Виждате колко са прости и ясни нещата всъщност, стига да не сме са-мите ние деформирани, извратени, опорочени от въпросната човеконенавист-ническа и също така свободоненавистническа система на образование. Която при това, като капак на всичко, комунизмът доведе до такива хипертрофирани и абсурдни форми на проявление, които самият разсъдък, който ги е породил, сам не може да проумее. Но за долавянето отвратителността на които се иска едно най-простичко нещо: иска се сетиво, иска се усет, иска се душа, иска се сърце, иска се съвест, иска се чувство.

Оттук именно и следва това, че в така потребното ни автентично обра-зование и училище се иска да работят сърцати учители, учители със сърца, учители, чиито сърца не са просто "помпи на кръвообращението", а са нещо значително по-важно. От гледна точка на системата (винаги трябва да се пазим от това да наречем новото и така потребно ни образование и училище "систе-ма", който употреби думата "система", в светлината на вече казаното, ще се издаде, че такъв е враг на живота и на свободата, на човещината и пр.; правете си сметка какво представляват и колко струват ония хора, от чиито уста думата "система" не слиза, тя е тяхна най-любима дума, те са, така да се каже, поклон-ници на системата, ерго, са врагове на живота), та значи от гледна точка на системата "добрият учител" е едно разсъдливо безсърдечно плямпало, което до безкрайност повтаря някакви си там изтъркани и банални глупотевини на голия разсъдък, в които няма нищо, което да може да запали мисълта в душите на възпитаниците му.

Разбира се, такъв разсъдлив дръвник добре си е направил сметката, че като изпълнява инструкциите на тираничната разсъдъчка и човеконенавист-ническа система, ще си осигури не толкова "живот" до пенсиониране, а по-скоро ще си осигури жалко вегетиране, не заслужаващо да се нарече живот, нали така? Такива, бих си позволил да кажа директно, уроди, в училищата всъщност не правят нищо друго, освен да воюват с живота, да съсипват живота, да потис-кат всички прояви на живот, на жизненост и пр., които са така характерни за бликащите от живот, за преизпълнените с живот и с жизненост тела и души на младите хора, на техните ученици. Сега схващате ли, от гледна точка на току-що казаното, какво всъщност правят с децата ви в нашите училища, драги ми наивници, прескъпи ми балъци, дето сте позволили така наивно по този грозен

145

начин да постъпват с децата ви? – имам предвид в случая огромната част от родителите.

И така, там, където съществува система, там животът е прокуден, там животът вече е убит: схващате ли от тази гледна точка какво се случва на деца-та ви в рамките на нашата образователна система? Това е основната ми мисъл, запомнете я. Система и живот са несъвместими понятия. За да се възроди животът в българските училища се иска да прогоним системата от тях. Адми-нистративна и всякаква друга. Има ли система, няма живот. Животът иска едно нещо, той се "храни" с едно нещо: свобода. Едно жизнелюбиво и свободолюби-во образование е нужно на младите хора в съвременни условия, в които живо-тът, в това число и духовният, следва да има безусловен приоритет. И личност-та – свободна и суверенна – следва да има такъв безусловен приоритет. Това всичкото може да стане по един начин: не просто като се откажем от системата, не само като я изгоним от образованието, а като възвърнем всички права на живота в него. И като развалим и осуетим диктата на разсъдъка в училищата, в образователните и възпитателните учреждения. Също така се иска да прогоним държавата от тях, щото държавата е чудовище, което също се опира на дикта-турата и тиранията на разсъдъка. Изгоним ли държавата и елиминираме ли властта на държавния чиновник от училищата, ще овластим учениците, учите-лите, родителите, гражданите, човеците, личностите, българите, сиреч, демок-рацията у нас ще се възроди, ще заживее свой живот.

Отнякъде все трябва да започне животът на многострадалната бъл-гарска демокрация, е, от училищата, от образованието ще започне този живот. И този растеж. Тия неща са елементарни, но точно затова са съвсем забравени.

(Налага се да спра тук, щото имам друга работа, закъснявам вече.

Хубав ден! Скоро, живот и здраве да е, ще се върна и ще продължа текста си с оглед да го завърша.)

146

Голяма трагедия щеше да настъпи ако децата ни не бяха така пог-нусени от това, което биват заставяни да правят в училище

Хората са създадени за да бъдат обичани, а вещите – за да бъдат използвани. Причината, поради която сега светът е в хаос, се дължи на това, че вещите са обичани, а хората – използвани.

Джонатан Молду

Попаднах току-що на тази мисъл и решавам да я оставя тук един вид

като посвещение към текста, който възнамерявам да напиша тази сутрин. Не-деля е и ми се пише, разбира се, имам още за писане по моята книга с пример-но заглавие Изкуството да си учител, е, с намерение да я завърша някой щастлив ден, сядам и започвам ентусиазирано да работя. Макар че какво озна-чава една книга да бъде "завършена" – или една идея някога да бъде изразена, да бъде въплътена? Трудна работа е това, много трудна. Даже невъзможна. Тази констатация е едновременно обезпокояваща, но в някакъв смисъл ме и успокоява. Така е устроена душата ни: да се стреми към невъзможното. Хрумва ми в тази връзка мисълта на Пиндар – Не се стреми към безсмъртен живот, моя душо, а открий полето на възможното – потърсих точния цитат, а пък Гугъл ме насочи любезно към моя "контратеза", ето как съм опонирал няко-

147

га: Стреми се към безсмъртен живот, душо моя – понеже полето на въз-можното е прекалено тясно за теб: блажени са ония, които искат невъз-можното! Има някакво отношение към сегашното ми затруднение, е, нека да остане тук това заглавие, пък при редактирането може и да го премахна.

Но да започна да се трудя по темата си. Виждате ли как стоят нещата когато застанем върху принципа на живота? – имам предвид в образованието, в обучението, в учителстването, в познанието, в ученето; ами всичко става твърде хлъзгаво, динамично, тук разсъдъчните формули, рецепти, инструкции и пр. не помагат, напротив, противопоказни са. Приемем ли принципа на живота – а в предишното си разсъждение аз се постарах да покажа, че системата, плод на тиранията на разсъдъка, е извън сферата на живота – та значи щом приемем принципа на живота, ние мигновено приемаме всичко, що произлиза от него, а именно: вдъхновение, творчество, свобода, непринуденост, търсене, стремежът към откривателство, някаква чудна носталгия, копнеж към новото, безпокойства, свързани с неувереността, трепети, вълнения, импровизация, неизвестността, която мами, чувството за незадоволство, примесено с омаята на предчувствие-то, че ето тук, в този момент, в душата ми предстои да се роди неведом по-рано смисъл и т.н. Всичко това го няма и не може да го има при обучение, учене и познание, които са заклещени в строгите и така тиранични предписания на регулираното, на контролираното, на имитационното образование, учене, поз-нание, в което няма никакво раждане на новото (знание, смисъл, разбиране, ценности и пр.), а имаме просто и механично възпроизвеждане на отдавна известното, на баналното, на готово даденото. Единият подход ражда вдъхно-вение и дори страст, другият ражда единствено скука, погнуса. Всеки нека сам да решава на какво иска да заложи.

Смятах да разгръщам основната си мисъл в тази книга в различни планове: исторически, като тръгна от сблъсъка на тия основни позиции още в древността, след това ми се щеше да съпоставям добитото с непрекъснати илюстрации по посока на лично преживяното, на намереното в живия опит, в непосредствената ми дейност като учител, като изследовател и пр., а същевре-менно, паралелно на това, да правя и своите, така да се рече, теоретични обос-новки и изводи. Синтез на исторично, на практическо, на теоретично, пък и дори на емоционално, щото, както е известно (аз много съм писал за това), човекът по принцип е способен към всяко нещо да се отнася именно по тия три основни начина: познавателно, ценностно, накрая практически. Да мисля (да теоретизи-рам), да чувствам (да полагам своите опити да разбирам) и на тази база да действам, да правя, да осъществявам своите инициативи – това е всичко, на което принципно сме способни. Тия три момента необходимо следва да присъс-тват и в живото образование, обучение, познание и учителстване. Също така, на тази принципна основа, може да се проумее защо не само учителстването е изкуство, на и самото учене и обучение трябва да съдържат в себе си, по един органичен начин, този най-творчески момент, свързан с изкуството. Опитаме ли се да обясним всичкото това (аз тук само най-схематично бележа тия моменти),

148

да го разгърнем в неговата принципна същина, едва тогава ще мога да приема, че не съм пропуснал нещо истински значимо, потребно за разбирането.

Навремето, преди доста години вече, написах едно помагало по логи-ка, което нарекох с претенциозното заглавие Изкуството на мисълта. Знаете, логиката, т.н. формална логика, е доста скучен предмет, е, аз пожелах да го "оживя", ето, поработих в тази посока, в резултат се роди книжка, която нарекох по указания начин; подзаглавието, което ù дадох, беше "Класическа логика". Оказа се, че чисто философската страна – а аз в тази своя книга се опрях на Кант, щото открих, че той най-понятно, ясно и дори човечно е разработил проб-лемите на логиката – затруднява учениците ми, по причина на това, че те изоб-що са отвикнали да мислят; причината за това е осакатяващият ума им модел на непълноценно образование, който доминира в образователната ни система до степента на ужасна тирания. В един момент, още преди да напиша помага-лото си по логика, се видях в чудо: чистите умствени, теоретични и мисловни занимания с логика, колкото и да настоявах и да се опитвах да пробудя търсе-нията на младите, не им бяха изобщо по вкуса. И спасението ми знаете ли откъде дойде?

Намерих избавление ето в какво: в забавните логически задачи. Поро-вих се в разни стари книги, които открих в Народната библиотека, извадих си всичко онова най-занимателно, което мен лично ме впечатли, подредих добито-то в един "Практикум по логика", отпечатах го и, въоръжен с това нововъведе-ние, се отправих към училището. Настана същински фурор: учениците ми се увлякоха така, че повече решително не искаха да им предлагам да се занима-ваме с "теории": "Ееее, господине, молим Ви се, дайте ни още логически зада-чи! Нека и този час да порешаваме още задачи, молим Ви се, господине!". Така чистосърдечно и трогателно настояваха, че аз, понеже съм с добро сърце, отстъпвах. Следващият час пак се случваше същото. Какво да правя – те про-дължаваха да си искат и искат нови и нови задачи? Спореха, надпреварваха се кой по-напред да разкаже своите предложения, мислеха със страст и невероят-но увлечение-вдъхновение!

Чудесна работа, да, ама системата не позволява такива волности: има програма, която трябва да се спазва, има разни теми и пр., които трябва да бъдат "минати". Е, намерих компромис: всеки час ще решаваме и от така люби-мите на младите забавни логически задачи, но покрай тях им "пробутвах" и по нещичко от теориите, от чистите разсъждения. Вярно, правиха младите гримаси на отвращение като усетят, че искам да ги "преметна" и да им пробутам малко теория, те не умеят да се държат фалшиво (поне в моите часове де, иначе много умеят да се преструват!), но работите някак вървяха. Някои ученици откровено ми заявяваха, че заради тия забавни задачи логиката им била стана-ла любим предмет!

Е, на тях може да е любим, но администрацията в един момент скочи да парира "волностите". Да не забравя да публикувам днес един "констативен протокол", написан по повод на проверка на мой час по философия или по етика

149

примерно; ще видите как изглежда "живото обучение" в очите на примерния цербер на системата. Май дори ще се наложи да публикувам поне един такъв документ в книга си, с оглед да дам думата и на другата страна. Всичко, което е забавно, което е приятно на учениците, на младите, което за тях е вълнуващо, е осъдително от гледна точка на системата. Казах, системата е устроена така, че не понася живота, а какво е животът без радостта? Учениците, по постулатите на системата, в часовете трябва да бъдат тъжни и сериозни, сякаш са на погре-бение. Какво погребват ли? Ами сами си правете изводите кой е мъртвецът, подлежащ на погребение в тия поредици от несвършващи сякаш дни, в които младите ходят на училище.

По тоя модел протичаха и останалите ми часове: по "чиста филосо-фия", по философия на правото, по философия на морала, по психология, по гражданско образование. Търся, старая се да намеря, според настроението на учениците, някакъв момент, който е интригуващ, забавен, любопитен, предраз-полагащ към търсене, разговор, спорове. Винаги има във философията такива казуси, моменти, забавни случки, истории, било с философи, било някакви други, било дори взети от самия непосредствен емпиричен живот. Или от само-то всекидневие. Младите много си падат по образование или обучение, дълбоко свързано с нуждите, с грижите, с трепетите на непосредствения жив живот. Щом почнем да разговаряме по нещо такова, ушите им, личи си, щръкват, те тогава наострят уши и дори, представете си, зарязват в един момент тъй забавните си игрички на смартфоните. Щом този епизод бъде обсъден и почнем да се зани-маваме с нещо "от програмата" или "от учебника", мигновено в очите на млади-те се появява разочарование, скука и те почват да търсят нещо друго, по-прият-но, по-занимателно. Това, че младите търсят и предпочитат забавното, увлека-телното, тръпката на интригата, на приятните неща, е нещо съвсем естествено: младостта е изцяло отдадена на поривите на живота. Младите са това: те са преизпълнени с живот, и то не с какъв да е живот, а с един буен, не признаващ покоя и ограниченията, вечно динамичен живот. Ето и затова е така вредно за младите да ги принуждаваме часове наред да стоят върху столовете неподвиж-ни, кротки, отчаяни, сякаш са старци. Това стоене-седене неподвижно върху столовете е едно от най-глупавите и дори опасни престъпления на администра-тивната система: 7 часа дневно младите, в чиито тела бушува толкова много живот, тела, които кипят от жизненост, трябва да седят кротко на столчетата и да не помръдват даже, представяте ли си какво непоносимо насилие е това?! Системата предписва и ги заставя да се държат като благоприлични съсухрени старчета, в които животът вече, така да се рече, е "отишъл по дяволите", стар-чета, които са в навечерието на смъртта. Давате ли си сметка какво страшно насилие върху телата и душите на младите е това неподвижно стоене-седене на чиновете или столовете, 7-8 часа дневно, пет дни в седмицата, 7-8 месеца в годината – и то продължаващо 12 поредни години! 12 години, и то не какви да е 12 години, а тъкмо 12-те години, в които животът кипи в душите и в телата им най-интензивно! Не, това наистина е страшно престъпление! Когато аз, разби-

150

райки това, разреших на всички мои ученици по време на час, без да ми дават никакви обяснения и без да искат разрешение, да могат да стават, да излизат от класната стая и да ходят където искат и колкото си време искат, с това, предпо-лагам, съм отправил едно най-голямо предизвикателство спрямо насилническа-та и неуважаваща човечността на младите система. Интересно е, че очаквания-та бяха, че всички ученици масово да се юрнат към вратите; така ще стане – ми казваха приятели, с които споделих намерението си, никой няма да остане в часа ти, безумецо! Уви, оказа се, че нищо подобно не се случи реално, след като им дадох такова едно екстравагантно правило: да излизат когато си искат без да дават никакви обяснения и без да искат разрешение. Знаете ли какво се случи? Едва ли предполагате. Ще ви кажа, щото то е много показателно.

Първо, учениците не ми вярваха, казаха: господине, явно блъфирате, това не може да е истина, има нещо подвеждащо, май искате да ни изследвате, да видите колко ни е акъла, нали познахме? Не вярваме да сте чак толкова наивен да вярвате, че някой изобщо ще остане в класната стая ако наистина ни разрешите да излизаме когато си искаме. Отвърнах: е, да приемем, че е експе-римент, но наистина имате вече такова право, излизайте, то се подразбира, че човек ще тръгне да излиза когато има някаква причина, нали така? Ами ако причината е, че решително не ни се стои в час и не ни се ходи на училище? – не отстъпваха учениците, които неслучайно са така недоверчиви. Ами вие сами си решавате какво да правите и защо го правите, нали така? Аз пък не ща никой да задържам в часа си насила, щото тогава се губи смисълът. И двама ученика да останат само в час, ще има по-голям смисъл – защото те ще са останали тъй като са го пожелали, понеже са разбрали, че за тях лично има смисъл. Такива неща сме си говорили.

Говоря аз такива неща, а по-голямата част от учениците ми ме гледат със... съжаление: горкият наш учител по философия, дали наистина човекът не е нещо мръднал? Не, явно не е наред щом приказва такива приказки, каквито нито един друг учител не си позволява да приказва. Тя, философията, явно никому не прощава. И знаете ли какво стана в крайна сметка?

Е, излизаха си някои ученици, връщаха се, разбира се, имаше и някои, които изобщо не се връщаха повече в час, но изненадващото е, че изобщо не настъпи очакваната анархия, примерно цели класове да си тръгват и да напус-кат учебната стая. Такова нещо никога не се случи. Обикновено се възползваха от въпросното скандално "антисистемно" правило за свободно излизане от класната стая по 2-3-4 ученика, и то от тия, дето са набедени че са "най-лоши", именно са по-непослушни или недисциплинирани, другояче казано – дето са свободолюбиви, дето не са конформисти. Интересното е, че точно тия ученици мигновено схванаха смисъла на иновацията ми, прецениха плюсовете и мину-сите и се възползваха. И още по-интересното е, че като поскитаха час-два-три, в един момент почнаха да се връщат в часовете и дори да стават все по-активни, вероятно за тях ситуацията се промени кардинално, те вече оставаха в класна-та стая защото така са решили, защото това вече е техен избор, тъй като мо-

151

ментът на принудата и на насилието вече го нямаше. И работите потръгнаха. Виждате ли колко просто се решава проблемът с т.н. "дисциплина", който сис-темата иначе никак не може да реши?

Общуването на учителя с учениците трябва да е пълноценно: както личност общува с личности. Както общуват личност с личност. Пълноценна е личността, която се изявява с цялото богатство на своя потенциал, с цялото богатство, примерно, на своята душа. Това следва да важи и за учителя, и за учениците. Аз това на едно място го нарекох "личностно-центрирана методика" или личностно-центриран подход. Съвсем обаче не се разбира в какво точно се изразява този подход. Ще обясня вкратце, щото този момент има голямо значе-ние.

Да се изявяваш с цялото богатство на своя вътрешен потенциал озна-чава нито една твоя душевна сила да не е пренебрегната или подценена, опази Боже пък да е изцяло елиминирана. Кои са всичките душевни сили на човека ли? Ами ето кои: умът (разсъдъкът, акълът, интелектът, съзнанието, "мислеща-та способност"), това именно е душевната сила, която има диктаторски наклон-ности и която при неживия "системен" подход тиранизира всички останали ду-шевни сили, не им позволява да се изявяват; чувството (от същия род са усе-тът, интуицията), това е душевната сила, явяваща се антагонист на самонадея-ния ум, те, тези две душевни сили не могат да се понасят, като кучето и котката са, вечно се джафкат и дори "хапят"; следват въображението, волята, памет-та, една огромна по потенциала си душевна сила е т.н. безсъзнателно, несъз-наваната психика, явяваща се представител на тялото, с всичките му инстинкти, воглаве с нагона за размножение, за поддържане на самия живот, именно сек-суалността; тук можем да отнесем и Аз-ът, т.н. самосъзнание (със "сестрите" му самочувствие, самоувереност, своеволие и пр.), Аз-ът именно следва да е нещо като диригента на оркестъра, той има огромна роля за хармонизиране и сработване на душевните сили, с оглед да не произлезе от взаимоотношението им някаква какофония, а да се получи прекрасна мелодия. Аз тия неща съм ги разгледал най-основателно и подробно в моята книга Животът на душата, поредица от есета, които в своята съвкупност изразяват моите разбирания в областта на т.н. Философска психология (аз съм я определял и като Екзис-тенциална психология), впрочем, вчера бях в София за да получа допечатка от петото издание на тази книга, ето, като пиша това, екземпляр от това издание стои пред мен, това е първата ми издадена книга, имам предвид този текст, иначе тя за първи път излезе от печат преди доста години, през 1997 г.

Та значи когато една личност се изявява цялостно, в цялото богатство на своите сили и на своя потенциал, тогава нито една душевна сила, примерно, не е пренебрегната, не е оставена да страда, не е игнорирана, подценена и пр. Да, ала ето, в рамките на абстрактната разсъдъчна система на командното образование на младите се предлага да развиват само една-единствена своя душевна сила, превърнала се в тиранин, в жесток господар, става дума за тол-кова самонадеяния разсъдък (ум, акъл, интелект). Самата тиранична образова-

152

телна система е творение и продукт на въпросния самонадеян ум, ето, на тази основа тя не допуска изяви на другите душевни сили или ако допуска, то ще бъде в минимална степен, няма да им позволи да се разгърнат, да се изявят подобаващо или пълноценно. Затова, примерно, рисуване или музика в рамките на нашата образователна система се "учат" (!?!) крайно ограничено, направо мизерно, един вид, така да се рече, от "кумува срама", колкото да се знае, че има нещо такова. И забележете: употребих думата "учат" по отношение на музиката и рисуването, за какво "учене" може да става дума след като, пример-но, пълноценното занимание с изобразително изкуство изисква на младите да им се даде възможност просто да изразяват чувствителността на своята душа чрез рисуване, чрез практикуване, чрез упражняване на това или на някое из-куство на самоизразяването, примерно, на танца. Моментът на учене, на знаене тук има подчинено значение, разни информации за това как се държи четката, какви бои има, какви платна, хартии, техники на изразяване и пр., това наистина е второстепенно, а истинското е това: изразяването на душата чрез рисуване, чрез бои, цветове, форми и пр. Колко време и спокойствие се дава на младите да се упражняват в това изкуство? Никак. Никакво време не им се дава. Или е само про форма. Моят син имаше огромен талант в рисуването, преди да тръг-не на училище умееше да рисува и постоянно рисуваше, като тръгна на учили-ще постепенно се отказа да рисува, отщя му се да рисува, забрави да рисува, престана да рисува. Вече изобщо не рисува. В резултат на 12 години ходене на училище и ето вече 4 години занимания в университета синът ми в момента вече съвсем не знае какво умее, какво иска да прави и пр., явно травмите на системата са страшни. Не му се меся, въпреки че много разговаряме по тия въпроси, сам признава и осъзнава, че системата почти нищо значимо не му е дала, но много му е отнела. Това важи, предполагам, не само за моя син, вие запитвате ли се какви ефекти е упражнила системата върху душите на вашите собствени деца?

Изкуството като такова, както, впрочем, и философията, имат тази своя могъща духовна и творческа сила, че дават простор за разгръщането и развитието на всички до една душевни сили на човека, на целия негов потенци-ал. (Другата "половинка" на човека, именно тялото, може да разгърне себе си чрез заниманията със спорт, примерно гимнастика и пр., знаете, в днешно вре-ме грижите за тялото са доста напреднали, мнозина от младите са станали т.н. "фитнесманиаци", усилено се занимават с "помпане на мускули", което, както и да го погледнем, е едностранчивост, но това е друга тема.) Когато обаче в един неправилно построен модел на едностранчиво и ощетяващо младите хора образование, каквото е нашето, се даде възможност една душевна сила, имен-но разсъдъкът (умът, интелектът, акълът, съзнанието) да бъде нещо като дикта-тор, тиранин или пълновластен господар, всички други душевни сили, разбира се, са пренебрегнати, са поставени в унизително положение, са потиснати, обидени и пр. Те, разбира се, не се примиряват и не просто се съпротивляват, а и се бунтуват, в резултат на техния бунт, на тяхното отмъщение системата като

153

цяло постига своите общо взето мизерни резултати. Защо са мизерни тия ре-зултати ли?

Ами защото системата прави така, че останалите душевни сили вместо да подпомагат усилията на ума му пречат – за да му отмъстят за пренебреже-нието. Нали знаете когато ви заставят насила на учите, примерно, да четете учебник или книга какво се получава? Ами щом чувството не е предразположе-но да подпомогне усилията на ума, то в крайна сметка умът нищо няма и да постигне. Щом чувството се противопоставя, умът е безсилен нещо да постигне. И в такъв случай ще си стоиш с часове пред една-единствена страница на учебника и на книгата, а пък чувството и въображението, в своя бунт, ще водят душата ти в какви ли не места, примерно, ще си представяш, да речем, че си в кафенето с приятели и си водите чудесен, задушевен разговор, нали така се получава обикновено когато си уж взел съзнателното решение да четеш или да учиш, ала не си направил нищо да предразположиш чувството да подпомогне усилието на ума? Насила хубост не става, това се знае от всички, ала никой почти не го спазва. Душевните сили по начало изобщо не обичат произвола, тиранията, те обичат и силно са привързани към свободата. Цяло майсторство, цяло изкуство се иска да успееш да предразположиш душевните сили да под-помогнат усилията на ума, да почнат да се сработват, да не враждуват, а да си помагат и пр. Ето в този пункт е съсредоточено и цялото изкуство на учителст-ването – щото всъщност съществената работа на учителя е да осигури всичките потребни условия това сработване, тази хармонизация на душевните сили да се получи, да сработи. И ако се получи, ще има пълноценно учене, общуване и пр., ако не се получи, нищо особено няма да се получи в крайна сметка, а пък ре-зултатите ще бъдат ако не плачевни, то със сигурност – мизерни.

Подех голяма тема, ала се иска повече време и сили за да опитам да я разработя подобаващо. А аз май се изморих. Писна ми да пиша. Щом се получи това, излишно е, глупаво е да упорствам и да почна да се насилвам да пиша още. Трябва да престана, да прекратя, да се заема с нещо друго, щото тази умора всъщност вече и израз на съпротивата на другите ми душевни сили – те са останали незаети, щото писането все пак е най-вече интелектуална, умстве-на дейност. Примерно, боли ме гърба и ми се ще да си полегна малко за да го изправя. Гладен съм, стомахът ми също се обажда и ми пречи, разсейва ме. Разхожда ми се. Тялото ми си иска своята разходка и си предявява правата. А трябва да уважаваме и тялото си, всичко свое трябва да обичаме, да зачитаме, да почитаме, да не го подценяваме или пък обиждаме. Е, затуй аз спирам дотук. В книгата си за живота на душата имам нещо като метафора, често използвана, за т.н. "симпозиум на душевните сили", там аз го определих като един вечно "заседаващ" симпозиум. "Симпозиум" на гръцки е "пир", "пиршество", нещо като нашенските банкети, дето толкова ги обичаме.

Е, нещо такова става и в душата ни постоянно. На едно пиршество не може да се яде, примерно, все една и съща манджа. Или да се пие само едно и също питие. Доскучава ако го правим. И отвращава. Иска се разнообразие. Да,

154

ама в нашите училища се прави все едно и също нещо. Все една и съща ман-джа там трябва да ядат децата ни. Не се чудете защо са така погнусени от него. И от училището, и от ученето са погнусени – и с право са погнусени. Цяло чудо щеше да е да не са погнусени. Голяма трагедия щеше да е ако децата ни не бяха така погнусени от това, което биват заставяни да правят в училище.

Но щом са погнусени значи всичко е наред. Цялата работа е да разбе-рем източниците на тяхната толкова естествена погнуса – и да направим нужно-то тя да почне да се разсейва. Ще продължа в тази посока. Бъдете здрави! Хубав неделен ден ви желая!

155

Един впечатляващ административен шедьовър

156

157

158

159

160

161

162

Как младите си представят желаното училище

Попаднах на публикация със заглавие Как да изгоним скуката от учи-лище?, имало е някакъв конкурс на тази тема, ето, ученици разказват своите идеи за по-вълнуващ и интензивен училищен живот; впечатли ме ето това есе, негов автор е Полена Лилянова, от МГ “Д-р П. Берон”, от Варна, която е втора сред деветокласниците:

"Интересувам се много от японската култура. Мечтая някой ден да бъ-да програмист на игри в Япония и затова усилено изучавам езика им и се зани-мавам с рисуване и информатика. Друго мое хоби е да играя футбол", споделя Полена за себе си.

Трябват ни повече практически умения и уроци за живота

Скуката в училище… (…) изгонването на скуката от училище е невъз-можно просто да стане ей така, с един замах. Винаги ще има недоволни: 1000 ученици – 2000 мнения. Но ако се удовлетворят поне 300 от тези ученици, пак е

163

голям успех. Ето няколко идеи, които може да не са велики, но да предизвикат нечие въображение:

Учителите са хората, с които прекарваме цели 12 години от живота си. Всеки ден се налага да общуваме с тях. Но ако учителите не са „симпатични”, то и предметът им, след него и училището, стават неприятни. (…) Истинската роля на учителя е да бъде наш приятел. Така учениците се отпускат и учат защото не искат да го разочароват. Като по-зрели от нас учителите трябва да поемат по-голямата инициатива в общуването. Да се опитат да се съобразяват с ученици-те, да ги разбират, да се държат топло с тях и да преподават по забавен начин – например като приказка или да пускат често разни шегички, а не само суха теория.

Сухата теория води до друг проблем – че е теория. Много неща, които учим в училище, рядко ни се налага да ги използваме в самия живот. Трябват ни повече практически умения и уроци за живота. Ще е добре ако по психология не се учи само чиста теория, но и се разиграват като театрални сцени ситуации от истинския живот на учениците. … По домашен бит и техника наистина се прила-гат нещата на практика – готвене, градинарство и т.н. Но се изучава само до 7-ми клас, когато не осъзнаваме все още проблемите много добре.(…)

Училището и родителите предизвикват голям стрес у ученика. Знаейки, че всеки час можеш да бъдеш изпитан, дори и да си учил, възможността да изкараш ниска оценка притеснява доста учениците. Много от тях измислят какви ли не номера за да пропуснат, за да препишат, за да се отърват по някакъв начин. Тук трябва да се направи коренна промяна в системата. Не трябва да има изпитвания от типа „разкажи урока”, ами учителят да пита разни въпроси различни ученици и който се сети – сети, който не – не. В края на всеки срок, в последните няколко дни, да се дава тест по всеки предмет от 100 въпроса като се почне от първия предмет в бележника до последния. Така ученикът е прину-ден да учи редовно, защото не може за седмица да преговори и научи всичко, което му е преподавано цял срок. Все пак знанията са завинаги. Така се нама-лява стресът, учениците почват да учат и се чувстват по-свободни и спокойни в училище.

Друго важно условие е обстановката. Да започнем с униформата – на-пълно безсмислена е. Тя е грозна, изразходва много нерви и средства и няма никакъв ефект (пряк свидетел съм, че ако някой е решил да си показва кръста или фешънските дрешки, ще го направи с или без униформата). Или поне таки-ва въпроси да се решават на специални референдуми от ученици. Класните стаи да са в по-приятни цветове – да не са бели или студено-сини. Да се дава възможност на всяко поколение ученици да оставя своя отпечатък върху стени-те с интересни графити или бои.

Столовете да се заменят с канапета или чиновете с кръгла маса като в зала за конференции – така се създава комфорт и обстановката те кара да се чувстваш равнопоставен, по-важен и сериозен. Училището да не е в монотонни обикновени цветове, а да е шарено и интересно. Да може да се използва покри-

164

ва като място, където да прекарваш междучасията и изобщо да ходиш, когато ти се иска. Разбира се, покривът да е обезопасен с висока ограда, за да не се случват неприятни инциденти. Когато си нависоко място и виждаш света толко-ва малък под тебе, ти се повдига самочувствието и се чувстваш освежен.

Интересна идея е да се провеждат училищни фестивали. Какво ще ре-че фестивал – в едно училище, на определена дата, всеки клас е длъжен да създаде нещо – дали ще е сценка, музикално изпълнение, кафене, обитавана от духове къща или друго. Фестивалът се подготвя седмица преди специалния ден. На определената дата училището отваря врати и всеки може да посети атракциите, като символично заплаща някаква дребна сума. Така част от пе-чалбата отива за класа, другата част за училището.

Да се въведе час „кино”. В този час да се гледат филми, които да пре-дизвикват размисъл и да ни карат да ценим и малките неща в живота. Такива филми са руските, японските (особено популярните анимета), корейските. Може да са комедии, драми, екшъни и прочие, но да показват ценни неща, като силата на приятелството, любовта и добротата, а не да са за губене на време.

Дворът да се почиства редовно. Жалкото е, че той се замърсява най-вече от учениците. Може би ако самите ученици веднъж в месеца по правилник чистят двора, ще разберат какво скучно и гнусно занимание е и ще се съобразя-ват повече какво правят с боклука си.

Би било хубаво, ако може чрез училището да се установят връзки с училища в чужбина за кореспонденция и хоумстей. Трудно е училището да не е скучно, но винаги може да става по-интересно и по-интересно.

165

Автентично е образованието и училището, което възпитава в сво-бодолюбие – и в жизнелюбие, в човеколюбие

Вчерашното ми есе под заглавие Голяма трагедия щеше да настъпи ако децата ни не бяха така погнусени от това, което биват заставяни да правят в училище – тия заглавия са съвсем примерни, в книгата Изкуството да си учител, явяваща се поредица от такива есета, те вероятно ще получат други, по-подходящи заглавия – стигнах до един възлов момент, от който искам да тръгна днес. Не е много добре да се "самоцитирам", но ще се наложи да се пожертвам, с оглед работата да върви; ето какво писах там:

Душевните сили не обичат произвола, тиранията, те обичат и сил-

но са привързани към свободата. Цяло майсторство, цяло изкуство се иска да успееш да предразположиш душевните сили да подпомогнат усилията на ума, да почнат да се сработват, да не враждуват, а да си помагат и пр. Ето в този пункт е и цялото изкуство на учителстването, щото всъщност съществената работа на учителя е да осигури всичките потребни условия това сработване, тази хармонизация на душевните сили да се получи. И ако се получи, ще има пълноценно учене, общуване и пр., ако не се получи, нищо особено няма да се получи в крайна сметка, а пък резултатите ще бъдат ако не плачевни, то със сигурност – мизерни.

Образователната система у нас, казахме вече, е построена върху

принципа за тирания на разсъдъка върху останалите душевни сили, тя заставя

166

учениците да не правят друго освен да усвояват, и то механично, някаква ин-формация, прословутите "знания", щото, видите ли, боравенето с тия знания щяло било да развие мисълта, мисленето на младите. Да, обаче има едно зат-руднение: първо, още Хераклит е осъзнал и ясно изразил простата истина, че "Многознайството до ум не води", тази истина би следвало да се знае от всеки, занимаващ се с обучение, второ, диктатът на разсъдъка над останалите душев-ни сили (чувството, интуицията, волята, въображението...) води дотам, че пре-небрегнатите душевни сили организират свой бунт срещу тази несправедлива тирания, което пък, от своя страна, предизвиква това, че самата дейност на тираничния разсъдък бива блокирана, става съвсем неефикасна, неплодотвор-на, постига жалки резултати. Оказва се, че този процедиращ по такъв глупав начин разсъдък нищо особено не постига, а в резултат цялата дейност на ду-шевните сили бива разстроена така, че душевният живот на младите се оказва съвсем непълноценен, дебалансиран, душевните сили водят безсмислени вой-ни помежду си и пр. Това по моя преценка е най-главният дефект на авторитар-ната образователна система, нейното беззаветно служене на един тираничен разсъдък е причината и основанието за всичките ù други недъзи. За никакво изкуство на преподаването или учителстването не може да става в такъв случай дума, щото изкуството, както и философията, имат една почва и среда: свобо-дата. Останалите душевни сили – повтарям, това са чувството, интуицията, волята, въображението, Аз-ът, самосъзнанието също – няма как да бъдат пре-върнати в безропотни слуги на тираничния разсъдък или ум, а пък подобно глупаво поведение на ума е родствено с безумието: да, тиранията на разсъдъка поражда неумолимо безумие, а в крайна сметка и оскотяване на човека. За обезличностяването му да не говорим: скотът, образцов продукт на тираничния разсъдък, личност просто няма как да бъде. Ето, от висотата на това основание можем да разберем и изворите на ширещата се у нас деморализация не само в училищните общности, но и в обществото като цяло. Да обоснова вкратце и този момент понеже има базисно значение.

Чувствата са това, на което дължим човечността си. В нашите учили-ща, в нашата изцяло погрешно организирана система на образование на чувст-вата не само че не е отредена никаква роля, те не само че по същество са из-цяло пренебрегнати, те даже се оценяват като вредни, ненужни, излишни, опас-ни и пр. Същото се отнася и за останалите, родствени на чувствата, душевни сили, примерно фантазията, волята, интуицията. На младите хора системата им пречи да се изявяват като цялостни личности, тя ги заставя да се изявяват изцяло едностранно: единствено позволеното, видите ли, е да се изявяват като занимаващи се с разсъдъчна, с умствена дейност, останалото се възприема като "излишен лукс". Разбира се, останалите душевни сили, казахме, си отмъ-щават за това пренебрегване, за това незачитане, за игнорирането си.

Ето, примерно, чувствата си отмъщават по един най-лесен и добре познат начин: скуката се оказва основното душевно чувство или настроение, което почва да тресе, да терзае душевността на младите в нашите училища.

167

Скуката нали е нещо много добре познато и характерно за онова, което изпит-ват огромната част от младите в училище? Е, няма как младите да не скучаят в училище, а скуката именно показва, че към тяхната чувствителност системата се отнася неподобаващо, несправедливо. Системата препоръчва на учителите да бъдат атрактивни, да поднасят матр`ьяла разнообразно, въздействащо и пр., ала това няма как да стане като стоим на почвата на безразделната тирания на разсъдъка. Моля много да не смесвате разсъдък и разум: разумът е душевна сила, която безусловно превъзхожда разсъдъка – понеже в нея имаме тъкмо синтез на мисъл и чувство, на органично взаимодействие и подпомагане на двете велики душевни сили на човека. Да почне един учител в рамките на раз-съдъчната и тиранична система да се държи разумно означава да изневери на най-базисния ù постулат, именно всевластието и доминацията на разсъдъка. За да си нямат главоболия учителите, в рамките на каноните на системата, се принуждават да се държат изцяло неразумно, ирационално, другояче и по-прос-то казано – глупаво. Принудени са да се държат глупаво – понеже им е забра-нено да изразяват цялото богатство на своите душевни сили, да се държат както подобава за цялостни личности; ощетените откъм личността си учители възпитават също поне толкова ощетени „полу-личности” или направо безлич-ности, няма как да е иначе. Иначе да е ще е цяло чудо, а чудеса в този живот са невъзможни, особено пък в общности, в които свободата е забранена. Не може да се изразява пълноценно една личност в цялото богатство на своя душевен потенциал ако свободата е ликвидирана. Това важи в еднаква степен и за учи-телите, и за учениците, за младите. Правете си сами сметката колко и едните, и другите са ощетени от тираничната ирационална система.

Е, респективно на казаното автентичният учител, учителят, който е ве-рен на своята духовна мисия-призвание, облягайки се на свободата, изявява най-пълноценно своя душевен потенциал – като на тази основа успява да зара-зи и младите с личностното, с пропитото от духовност цялостно изявяване на душите. Разбира се, при едно такова отношение догмите на системата трябва да отидат по дяволите, оковите трябва да бъдат счупени. Освободеният, сво-бодният дух, какъвто по дефиниция е автентичният учител, тъкмо на тази осно-ва може да практикува онова велико изкуство на учителстването, на описа-нието или на представянето на което е посветена тази книга. Както и при всяко друго изкуство територия на учителстването е свободата, свободната игра на всички до една, без никакво изключение духовни и душевни сили на човека.

Изкуството е тази духовна дейност, която дава на човека неоценимия шанс да се изявява цялостно, в цялото богатство на душата си. Философията също е сфера, която има потенциала да насърчава растежа на такива цялостни и духовно богати личности. Образование, в което изкуството и философията са нещо външно, притурено, неосновно, следователно нежелано, при което те са нещо като "излишен лукс", е образование, духовно и нравствено ощетяващо възпитаниците си. Такова образование произвежда не друго, а духовни и лич-ностни инвалиди. Тъкмо такова е българското образование от поне 70 години

168

насам, ако не и повече. Ако някой още не си дава сметка кои извори подхранват и поддържат ширещата се у нас простотия и бездуховност, нека да се опита да схване какво именно току-що казах и написах.

Без свобода и на възпитателите, на учителите, но най-вече на учени-ците, на възпитаваните, на младите нищо свястно не може да се получи, няма как да се получи. Вържи на човека всички крайници и го пусни да ходи – е, няма как да стане този фокус. Най-много да лази или да се търкаля е възможно, но и това е съмнително. Жалка картинка е скопеното откъм свобода българско обра-зование. Защо пък свободата у нас е така нежелана, че е направо ненавистна, е най-ненавистното, най-ненавижданото нещо? Ами как защо? Защото у нас и личността също толкова е ненавиждана – колкото е ненавиждана и свободата. Тия две неща, казахме, са дълбоко и неотделимо свързани, те са една органич-на цялост. Посегнеш ли на свободата, ликвидираш мълниеносно и личността. За личността свободата е нещо като въздуха, като водата, тя е най-необходима, субстанциална по характера си, бих си позволи да кажа, храна. Тия неща са така прости, че изпитвам неудобство да ги пиша даже. Но се налага. Щото са съвсем забравени.

Аз фактически изглежда вече успях да кажа най-главното. Водещата идея на моята книга вече е дефинирана, същината ù вече е изразена в нейната най-чиста форма. Основната си задача вече изпълних. Останалото вече са подробности, изпълване на формата с плът. Може вече да се ориентирам и към приключване на книгата си. Казах главното, но пак ще акцентирам: автентично е образованието, което възпитава младите в личностна и духовна пълнота, което им дава възможността да се изявяват и развиват като цялостни и духовно богати личности. Автентично, следователно, е образованието и училището, което възпитава в свободолюбие. И в жизнелюбие. Жизнелюбиви в истинския смисъл са само свободолюбивите. Понеже за човека животът не е друго, а сво-бода. Духовността, духът е онази сфера на човешкото, в което свобода и живот са в органично е неделимо единство. Обичащото живота образование и учили-ще е всецяло предано на свободата; обичащото свободата образование и учи-лище е всецяло предано на свободата. Свободоненавистници не могат да бъ-дат учители, изключено е да се случи такова чудо. Ненавиждащите свободата ненавиждат в същата степен и живота. Те всъщност ненавиждат онова, което прави човека като човек: ненавиждат самата човечност.

Допуснахме българското образование да стане безчовечно в степента, в която допуснахме свободата да е забранена в него. Ядрото на безчовечността е неуважението към живота. Ето защо е така безжизнена образователната система у нас. Казах вече и пак ще подчертая: живот и система са антагонисти, там, където има система, там няма живот. А няма живот понеже няма свобода. "Системният" принцип на автентичното образование е именно свободата, по-раждаща и творяща живота за човека. "Система" на свободата обаче не може да има. Насила никой не може да бъде правен свободен. Иска се цялата душа да го пожелае. Да закопнее по свободата. Добрите учители точно това правят:

169

разпалват жаждата по свобода в душите на младите. Постигнал ли е нещо в този посока, учителят е верен на мисията и на задачата си. Работи ли в обрат-ната посока – такъв няма нищо общо със задачата на образованието и учили-щето. Тия неща са така елементарни, че ми е отново неудобно да ги спомена-вам. Но колкото са прости, толкова са и забравени. Постоянно забравяме тъкмо най-простото. А най-важното е обикновено и най-просто.

Да, в училище младите трябва да бъдат обучавани не в някакви абст-рактни и натруфени теоретични сложнотии, а в истински важните за живота ни най-прости неща и истини. Този е точният смисъл на образованието, което служи на живота. То просто помага на младите да станат пълноценно живеещи и умеещи да се радват на живота личности. Това именно е истински важното, точно на него обаче не обръща никакво внимание ненавиждащата живота сис-тема. Поради което я оценяваме като вредна. И подлежаща на разрушаване. Като едно зло, което има противочовешки смисъл или роля.

Да кажа нещичко за онова, което придава привкуса на изкуството, на всяко изкуство, в това число и на изкуството на преподаването. Едно изкуство се усвоява по един-единствен начин: чрез правене, чрез практикуване. Да не забравяме и това: няма изкуство без свобода, свободата е нещото, от което се храни изкуството. Същото може да се каже и за единствената съперница на изкуството, именно за философията. Философски мислещ човек се става по един-единствен начин: като философстваш, като мислиш, и то не как да е, а именно философски. Няма теории, които да могат да ти обяснят тяхната пре-мъдрост, тази премъдрост се извлича от опита. Ще помъдреем или ще станем изкусни в правенето на нещо само когато дълго време сме го правили – и сме се учили от собствените грешки.

Две неща са необходими за разгръщането на личностите в сферата на философия и на изкуството, в сферата на духовното творчество: талант и... техника. Техника – това всъщност са уменията за правене на едно или друго нещо. Думата техника произлиза от гръцката дума τέχνη (изкуство, майсторст-во, умение). Как се прави нещо усвояваме като го правим, няма друг начин. Талантът пък е природно качество на душата, набор от сили, предразположе-ности, потенциал, това е всъщност призванието като такова; талантът предоп-ределя призванието. Трябва да си призван от Бога за да можеш да се отдадеш истински на нещо. Така някои стават художници, други – философи. Или, при-мерно, велики духовни учители на човечеството: като Христос, примерно. Имам предвид религиозни дейци, щото религията е третата духовна сфера, която по духовната си мощ е сравнима с философията и с изкуството. Не може да си духовно въздигнат човек и да не почиташ и философията, и религията, и изкус-твото като такива. По това се познава кой колко струва като личност – и в ду-ховно отношение.

Понеже именно е потребно човек да се развива цялостно, а не ощете-но, еднолинейно. За жалост често науката (и заниманията с наука), когато не се оплодени от страст по великото и възвишеното, пораждат "коне с капаци". Нау-

170

ката има особено място, тя е велика, ала доста опасна сила, примерно, способ-на е да поражда и чудовища, нравствени уроди и пр. Е, ако е жив духът на чове-ка, до такива крайности няма да се стигне. Целебно въздействие за здравос-ловното развитие на духа на човека имат заниманията с философия и изкуство най-вече, и то на всички нива на образователната система, от началното учи-лище до университетското образование, до т.н. академична сфера. У нас в последните години се прави обречен опит "академиите" ни да фабрикуват "об-разовани" хора като философията е прокудена от тях, безброй специалности получават "тапия" без да са изучавали философия. Самата академичност обаче е невъзможна без философията, самата универсалност на университетското образование е непостижима без нея. Но тук не ми се налага да пиша нищо по въпроса – понеже вече съм го разгледал изчерпателно в моята книга със загла-вие Истинският университет (и подзаглавие "Що е академичност и доколко тя вирее у нас?"), с която успях да предизвикам пълната ненавист на доцентс-ката "академичност" у нас. (Има един "докторант", нали се сещате кой е? Той именно стана говорител на доцентската напаст, вие знаете за него, чудесни изследвания осъществих с негова помощ на едно друго място, тия, които четат редовно блога ми или сп. ИДЕИ се сещат за какво става дума.)

Да спра днес дотук. Ще ми се да поразсъждавам следващия път върху вътрешното естество на изкуството като такова, на всяко изкуство, но на приме-ра на изкуството на "преподаването", на учителстването най-вече. Ще поговоря за таланта да си учител, за това какви качества се изискват в тази посока, но най-вече ми се ще да акцентирам за това как се придобиват съответните техни-чески умения, оня майсторлък в правенето на това или онова, който отличава напредналите в тази сфера на духовния живот. Има много добри учители, с огромен талант, които са такива тъкмо защото нарушават всякакви правила; няма и не може да има външно зададени разсъдъчни правила, които да поло-жат, да оковат таланта в някакво прокрустово ложе. Талантът сам си сътворява своите правила, той сам на себе си поставя съответните ограничения, както това е характерно за всеки свободен, за всеки свободолюбив човек.

Истински талантливите хора винаги са свободолюбиви хора, по свобо-долюбието ще познаем истински талантливия човек. Ненавиждащите свободата хора обикновено са и най-бездарните хора. Това пак са така прости аксиома-тични неща, че отново изпитвам страшно неудобство поради това, че ми се налага да ги припомням. Талантливите хора също се познават по това, че не парадират, те обикновено са скромни, но не скромни по просешкия начин. Та-лантливият човек има подобаващото самочувствие, което така силно вбесява некадърниците. Тия неща са очевидности, за които даже и не бива да се говори. Но ето, на мен ми се налага да кажа нещичко. Понеже такава е темата на книга-та ми.

Хайде чао, хубав ден ви желая – и приятна и ползотворна седмица! Бъдете свободолюбиви, не изневерявайте на свободолюбието си, бъдете ду-ховно просветлени хора, моля, не бъдете "коне с капаци", не бъдете безлични,

171

обичайте живота, радвайте му се, наслаждавайте се на свободния живот, който е така вдъхновяващ за истински надарените с таланти и дръзновеност способни и творчески настроени хора! Оставете некадърниците на тяхната злоба и за-вист, тя именно и ще ги погуби.

Бог обаче е великодушен и на всекиго е дал по нещичко, всеки човек си има някакъв талант, важното е да го открие и да му остане верен цял живот. И тогава много ще постигне. Истински нещастни са тъкмо ония, които (поради това, че са станали жертва на сбърканото образование) не са могли да открият своите силни страни, почувствали са се онеправдани и ощетени, проклели са несправедливо Бога, озлобили са се и са започнали да воюват с ония, другите, със свободните и отдадени на творчество хора. Тия именно нещастници вгор-чават живота ни, но вие не им обръщайте никакво внимание.

Доколкото това е възможно де, щото арогантната простотия е настъпа-телна и агресивна. Мен не ме гледайте какво правя в тази посока. Аз изследвам всички човешки феномени, в това число и най-безчовечните. Затова и постоян-но се джафкам с разни некадърници и завистници. Това ми е работата, казах, изследовател съм на причудливата и феноменална безчовечност в цялата ù многоликост. Върша си работата всеотдайно, понеже съм се увлякъл много в тия изследвания.

До скоро! А вие си работете пълноценно работата, за която в крайна сметка ви е даден и животът...

172

За някои най-фини психологически и личностни тънкости на общу-ването учител-ученик

Тази сутрин откривам, че под публикацията със заглавие Ето тук ще слагам заглавията на всяко поредно есе по темата "Изкуството да си учи-тел", по която възнамерявам да напиша една нова книга, където наистина комай всеки ден прибавям по едно ново есе от книгата, която пиша напоследък с такова увлечение (и която кажи-речи вече почти написах, остава още малко за да я допиша, клоня вече към дописването ù), та значи под тази публикация току-що забелязах, че има интересен коментар, който, признавам си, ме развълнува даже; ето какво пише един мой бивш ученик, живеещ в САЩ:

Може да си добър като философ, господин Грънчаров, но като учител

не си добър. Учителите, "правилните" за Системата "учители" трябва да са... прости – тъй като училищата у нас служат за масово произвеждане на тъпаци. И ето ти, бидейки интелигентен и – опази Боже! – духовен човек, си крайно вреден и опасен за Системата!

Тъй че много правилно е това, че са те уволнили, няма какво да се сърдиш. Стани простак, покай се, че си духовен човек, откажи се от духовността си, стани презрян службогонец, постарай се също да станеш мижитурка, заплюй сам личността си, откажи се от нея, прокълни я, почни да се унижаваш, разпла-чи се, че решително се покайваш заради това, че си дръзнал да бъдеш свобо-долюбив и свободен и че си имал непростимия грях и на учениците си да пома-гаш да станат свободни и личности, стани роб, приеми с цялото си сърце робст-вото и робуването, стани презрян чиновник.... е, тогава Системата може и да се смили и да те вземе обратно!

Но докато това не стане бъде убеден, тя към теб няма да прояви ми-лост и пощада. Надявам се ме разбра.

Аз между другото съм твой бивш ученик, живея и работя вече доста години в Америка. Говоря ти, господин Грънчаров, на "ти" защото те чувствам

173

много близък, ти за мен си нещо като духовен приятел, нищо че живея далеко, но се радвам, че преди няколко години намерих блога ти и го чета от този мо-мент всеки ден.

Господин Грънчаров, ти изигра голяма роля в живота ми, имаш голяма заслуга и за това, че съм станал личността, която съм.

Сърдечно благодаря за което! Бъди здрав, господин учителю! Знай, че не си сам в борбите си! Петър Никифоров, Чикаго, САЩ

Допълнение: Вчера пък, под публикацията със заглавие Аз направих избора си: избрах достойно бъдеще за България!, в която просто съобщих, че съм гласувал за един мой бивш ученик, кандидат за народен представител, бях нападнат от група комуноиди, ето и "дискусията", която се начена по този повод, мисля, че тя е чудесен контрапункт на написаното в горното писмо; откри въп-росната "дискусия" старият щатен оплювач в моя блог, нарекъл се "Bacho Ко-льо", който не може да ме търпи, щото не си падам по неговия кумир Путин – и затова се чуди къде вече да ме захапе: Bacho Кольо каза: "Петър Накаленов е мой ученик от ПГЕЕ-Пловдив, препода-вал съм му философия преди немного години; много добър и умен млад човек."

Дай боже повече добри и умни млади хора да влезнат в парламента. Ама един въпрос не ми дава мира. Откъде знаеш, че е добър и умен? Гледал съм видео с твоите уроци – ти въобще не познаваш и не отличаваш учениците си – нито по име, нито като способности. Отнасяш с тях като с безлична маса, върху която да упражниш политическите си пристрастия. Хиляда процента съм сигурен, че тоя Петър Накаленов въобще не си го спомняш. Ангел Грънчаров каза: Колю, и ти ли рече да плюнеш връз мен, душо невинна комуноидна! И то заради политическата си ограниченост. Впечатлението ти за моите часове е доста повърхностно и неверно, както и подобава за впечатлени-ето на един надъхан срещу мен комуноид, ти всичко, душо невинна, възприе-маш изкривено, превратно, политическата ти надъханост пречи да възприемаш нещата реално.

Глупави са твоите така формирани "възприятия", да не говорим за "заключенията" ти. Впрочем, избягвай да говориш от мое име. Дали си спомням тоя или онзи мой ученик, как възприемам учениците си, аз ще кажа, не ти. Нали така? Вий, комуноидите все се врете да говорите от нечие чуждо име, абе гле-дайте себе си, оставете другите да живеят свободно.

Колю, нещо съвсем си психясал откакто "предрече", че само русофил-ски партия щели да вкарат депутати в Европарламента, ти даже тогава се из-фърли, че нито един проевропейски депутат нямало било да има от българска страна в Европарламента, е, ДСБ прати свой евродепутат, ти се покри, изчезна, сега пак се появяваш, ала гледам, се държиш страшно неадекватно, ето, тази

174

сутрин се нафърляш върху мен и ме плюеш, воден от политическа антипатия. Какво стана с теб, човече? Кажи, ако се налага с нещо да ти помогнем, хора сме все пак?! Bacho Кольо каза: Не го помниш! Сто процента! Всеки истински психолог (каз-вам истински, не като теб самообявил се!) ще разбере, че съм те разобличил. По нервния ти отговор, по логореята, по обидите, които сипеш... Ангел Грънчаров каза: Нервният си ти, Колю, изфърляш се като герест петел. Не става да говориш от мое име, не съм те упълномощавал. Също не става да ме учиш как е "правилно" да мисля, вий, комуноидите, още живеете в един отдавна залязъл свят... Bacho Кольо каза: "Също не става да ме учиш как е "правилно" да мисля..."

Не те уча. Но пък не мога да не те разоблича, когато виждам, че лице-мерничиш и лъжеш.

А Петър Накаленов не го помниш. Ти гледаш отвисоко на учениците си, за теб те са безлична, безгласна и най-вече безименна маса. Аз не познавам друг учител който в продължение на цял учебен час да не се обърне по име към нито един ученик.

Ангел Грънчаров каза: :-) Разсмиваш ме, Колю! :-) Да не си пиян, чуваш ли се какви идиотщини приказваш? Цялата си политическа злоба към мен пренасяш върху личността ми и ме представяш за какъвто просто е невъзможно да бъда.

175

за това какво за мен са учениците мога само аз да говоря, ти говори за своето отношение. Явно комуноидността те прави напълно неадекватен на реалности-те. Не можеш да ми простиш че не обичам кумира ти Путин и по тази причина ме представяш за някакъв урод – в отношението ми към учениците. Тъпо, много тъпо, таваришч... Анонимен каза: Кольо е прав. Грънчаров НЕ знае имената на учениците и не се интересува от тях. Не ги отличава даже един от друг. Всички негови ученици и колеги знаят това. Обръща се към тях с "Алоу!" "Ей!" "Ти малоумен ли си, ВЕ?!" и пр. Анонимен каза: Господин Грънчаров е единственият учител в ПГЕЕ в Пловдив, който се обръщаше към нас, учениците на "Вие", говореше ни на уважителна форма. Така че не е нужно да лъжете толкова нагло, госпожо Анастасова. Това, че той е възпитан човек и не е лицемерен като Вас явно е причина да го мрази-те толкова и затова с лъжи се опитвате да го изкарате по-черен и от дявола.... Петър Станчев каза: Госпожо Анастасова, стига сте повтаряла своите басни. Знаем, че мразите Грънчаров понеже Ви превъзхожда. И по тази причина виж-дате в негово лице един "злодей". Не е необходимо да ни го повтаряте това нещо всеки ден. Ние вече научихме мнението Ви. А иначе че имате манталитет, изцяло съвпадащ с манталитета на болшевика Кольо, известен почитател на Путин, това за нас не е никаква изненада.

Петър Станчев Ангел Грънчаров каза: Колю, да ти кажа нещичко, щото дръзваш да се изказ-ваш съвсем неподготвен по теми, от които нищо не разбираш. Дръзна да твър-диш, че съм се бил отнасял към учениците си като към "безлична маса", не съм ги бил познавал и пр. Не съм се бил обръщал по име към учениците си и пр. Ето какво пишеш:

Ти гледаш отвисоко на учениците си, за теб те са безлична, безг-ласна и най-вече безименна маса. Аз не познавам друг учител който в про-дължение на цял учебен час да не се обърне по име към нито един ученик.

Говориш наизуст. Да те светна малко. Иначе повдигаш интересна те-ма. Може да ù обърна повечко място в новата си книга Изкуството да си учи-тел. Аз много съм писал за подобаващите отношения учител-ученик, учител-ученици, също така за отношенията учител-учител, учител-администратори и пр., знаеш това. Но да ти кажа тек нещичко, за да разбереш голословието си. Щото тая материя е тънка и по каруцарски начин, както ти пердашиш, не може да се разглежда.

Има едно нещо, на което залагам в тия отношения, и то е: пределна честност. Аз никому не ща да не подмазвам, в това число и на учениците си. Нито пък да флиртувам с тях, един вид "да скъсявам дистанцията". Или да се

176

преструвам, че сме били, видите ли, "приятели". Не ща и да подкупвам с мили думи и с фамилиарничене учениците си, както често правят учителите, които пердашат както им дойде, все през просото – щото не им пука особено за тия тънки и фини личностни и психологически работи. Моят подход изисква равно-поставеност, зачитане на другата страна.

Примерно, на повечето учители не им пука да говорят на учениците си на "ти", и то на собствено име, "Петре", "Драгане", "Стояне" и пр.; ти правилно си забелязвал, че аз не правя това, за мен такова отношение е недопустимо. И нарушава принципа на личностна равнопоставеност. Щом учениците към мен няма как да се отнасят или обръщат с "Ангеле", то и аз нямам морално право да им викам "Петре" и пр.; те се отнасят към мен в уважителната форма, примерно "господин Грънчаров" (въпреки че повечето ученици, за краткост, пердашат с безличното "Господине"!), е, по тази причина, аз се отнасям към тях равностой-но, именно обръщам се по фамилия и им говоря на "Вие"; наистина това е пре-цедент, щото вече не останаха учители, които да се обръщат към учениците си на "Вие", сега живеем в модерни времена, нали така?

Е, аз предпочитам да съм старомоден. Разбира се, понеже за да не из-глеждам пълен куку, ми се налага да често да съкращавам израза, вместо, примерно, да кажа, обръщайки се към ученик с "Господин Горноджумайски" – което неминуемо ще предизвика неудържим смях у публиката и ще разстрои работата! – аз предпочитам да кажа ето как: "Вие как мислите?", "Моля, кажете" и пр., санким, им говоря на учениците просто на "Вие", без да упоменавам фа-милиите.

Това те е впечатлило, ала не си го изтълкувал правилно, щото наисти-на си извън ситуацията в училище. Зная, че моя стил на обръщение към учени-ците на моменти звучи смешно, възприема се комично, то у нас, знаеш, самата култура как се възприема, а пък възпитаните хора у нас масово ги оценяват като "ненормални" и пр. (да не употребявам и по-сочни думи, примерно, у нас възпи-таните хора биват възприемани като "пидераси", с извинение за думата!). Е, като е наложи да наругая някой нагъл простак, му говоря, по изключение, на "ти", щото не върви да го ругаеш на "Вие", ще се получи двусмислица – ще излезе, че ругая целия клас! Ти не си бил учител и затова ти са чужди тия тън-кости на комуникацията учител-ученик и затова изказването ти е профанно, дебелашко и пр. По-добре беше да си беше замълчал, ама ето на, по полити-чески причини, искаш да ме клъвнеш някак, изобрети тоя възтъпичък начин. Гледам, че и дежурният оплювач ти приглася, ама с него не ми се занимава повече. Не заслужава вниманието ми тая изродена и подла, прогизнала от мерзости душа.

Тъй че така стоят работите. Ти заради изпитвания към мен политичес-ки бяс си попресолил супата, но вий, комуноидите, това нещо го умеете. Ваша любимо занимание е да разтерзавате, разкъсвате личности, това за вас е нещо като любим спорт. Тъй че изцяло ти разбирам душата и те извинявам. Когато един ден прозреш – с моя помощ, четейки блога ми, това може да стане и по-

177

скоро – колко грозна е самата комуноидност и се откажеш от нея, сиреч, се превъплътиш в личност, ще разбереш какво ти казвам и ще оцениш всичко което съм писал. А сега просто живееш в друга вселена – и затова всичко, напи-сано от мен, го възприемаш изкривено. Неадекватно. Превратно. Сам си си виновен – щом си решил да обитаваш други, извънземни светове.

Бъди здрав! Винаги можеш да разчиташ на консултантските ми услуги. Ти си ми редовен клиент, вярно, сигурно поради служебен дълг дремеш в блога ми денонощно, но няма нищо, така или иначе се сближихме. Пък сме и човеци, нали така? Човешко е да си помагаме...

178

Представяте ли си какъв щастливец ще бъда когато се озова в ком-панията на душите на толкова много велики философи?!

Вчера написах есе със заглавие Автентично е образованието и учи-лището, което възпитава в свободолюбие – и в жизнелюбие, в човеколю-бие, а след това събрах на едно място всички досега написани есета по темата Изкуството да си учител, знаете, възнамерявам да напиша книга по тази тема, и открих, че досега написаните текстове вече надхвърлят 200 страници! Е, аз ще посъкратя това-онова, ще прибавя нещичко, но е факт, че първоначалното ми намерение, именно, да напиша кратка, лека, приятна за четене книжка от 100, максимум 150 страници, вече е отишла по дяволите! При това имам чувст-вото, че още трябва да пиша понеже едва съм навлязъл в темата, едва съм се, дето се казва, "развихрил" – тепърва има още много да се пише. Какво да правя в такъв случай? Има два варианта, ето какви.

Първо, да продължа да пиша по подетия начин, докато се "изпиша", докато кажа всичко, което ме вълнува, докато "си излея душата", без да мисля за обема на книгата, без да си поставям никакви ограничения. Аз обикновено винаги така съм си писал книгите, понеже, знаете, обичам свободата, а това значи, че мразя външните ограничения. Е, като се пише книга самото съдържа-ние, тъй да се рече, си ражда, си намира подобаващата форма, т.е. в един момент човек чувства, че книгата е завършена. Та това е първият вариант. Вторият вариант е да спра с писането до тук, докъдето съм стигнал, при редак-

179

цията да прибавя тук-там нещичко, което е по-важно по моя преценка, да сложа някакви добавки, но повече да не продължавам да пиша, т.е. да си спазя първо-началното обещание и намерение да напиша една кратка, лесна за четене книжка.

Ето, тази сутрин мисля какво да правя. Имам усещането, че е добре да положа още известни усилия, да се постарая да представя поне още няколко съществени момента в разгръщането на моята идея относно т.н. изкуство на учителстването. От друга страна ми се чини, че е време да изнамеря начин за "заключването" на книгата, за написване на нейния край, нали това филолозите, учителките по литература де, го наричаха "заключение". Е, дали да не опитам днес да напиша заключението на своята книга и да сложа най-накрая точката? То е ясно, че темата е неизчерпаема, глупаво е човек да се опитва да каже "всичко" – това просто няма как да стане. Защо тогава да се опитвам да стигна хоризонта – или да хвана с ръка небето?

Човек постоянно решава какви ли не дилеми – не само при писането на книги, а и във всекидневието си. Взема решения, нищи проблеми, лута се, опитва се да намери изход от какви ли не ситуации. Ето, примерно, сега, тия дни, наред с писането на тази книга, ме вълнуват доста неща, свързани така или иначе с темата ми за учителстването. Знаете, заради моите подходи и иновации – все пак съм доста нестандартен, нетипов, нетипичен учител – в последните години доста пострадах, случиха се какви ли не ексцесии, организи-рани от една администраторка, от директорката на училището, в което работих; накрая, съвсем наскоро, даже бях и уволнен (!) и то, представяте ли си, с въз-можно най-чудат "мотив", именно "пълна некадърност", "не става за учител", "не може да преподава" и прочие смехории, поради които ми се наложи да обжал-вам пред съда заповедта за уволнение; впрочем, водя две дела срещу въпрос-ната тъй упорита администраторка, изживяваща се като блюстителка на анах-роничната система на бюрократично и командно образование.

Другото съдебно дело, което водя, е за клевета, щото в опитите си да се разправи с мен и да ме извади от системата въпросната администраторка не се посвени да прибегне ето до какво: в официална "производствена характерис-тика" до ТЕЛК тя вписа своя оригинална "диагноза", да, присвои си прерогативи-те на психиатър, представи ме като човек с "нервно-психически разстроена" психика или душа, т.е. прибягна до стария метод за разправа с инакомислещи-те, известен ни от социализма, когато всичко, що е по-оригинално, по-изявено и смело като личност, са го тикали в психиатрии (е, преди това такива просто са ги убивали, но в един момент и комунизмът, тъй да се рече, се е "хуманизирал" – и затова вместо да ги убиват просто са ги тикали в психиатрии, в "психушки", в лудниците де). Да, и дотам се стигна, абе изобщо целият инструментариум за разправа с неудобните беше използван, включително и организиране на "дру-гарски" и на "народни", тъй да се рече, "съдилища" над скромната ми, но непо-корна особа, писани бяха "разгромни писма" на "възмутения колектив", доноси под формата на "жалби", "констативни протоколи", на разните му там други

180

бюрократични мурафети и пр. Ето че делото за клевета, което заведох, се отк-рива утре, в сряда, 8 октомври 2014 г., от 14.00 часа в Районен съд в Пловдив, делото е НЧХД № 1727/2014 г., тези, които искат да присъстват на откриването му, да заповядат. По номера на делото ще можете да откриете в коя зала ще се гледа моето дяло, има едни електронни табла в съда, там пише тия неща, за несведущите давам тия подробности, щото човек, на когото като мен до тия мои години изобщо не му се е налагало да ходи по съдилища, който като мен не си е имал проблеми с правосъдието, на такъв му е много трудно да се ориентира не само в съдебната ни система като цяло, но и дори в сградата на самото съди-лище.

Та по този повод днес мисля най-вече за това, което ми предстои утре в съда. Вече писах за чудесния казус, който се оформи по този повод, ето тук можете да видите как аз възприемам така и така сложилата се ситуация: Хора, човеци, граждани, българи, моля ви, кажете ми, отговорете ми: какво става с нашата човечност?!. Та утре ми предстои да изпълня замисленото. Макар че сам съм доста неуверен кое е правилното, заслужава ли си компромиса, какво да правя, какъв и смисъла и пр. Е, дойде времето да се разбере какво ще стане. Аз съм такъв, че не обичам да насилвам хода на събитията. Е, намесвам се, не съм само наблюдател, но с годините ставам все по-търпелив. Не крия, много ми е интересна реакцията на другата страна.

Примерно, ако съдията утре ни предложи т.н. досъдебна спогодба, аз вече писах, че съм склонен на такъв вариант с оглед да си спестя излишния разход на сили и загуба на време, но ето, интересно ми е как ще реагира друга-та страна. Дали пък няма да имам щастието да се насладя на ето какво: другата страна да не намери сили да признае гафа си, да не намери нравствените сили да си признае грешката, да се извини, с което да прекратим делото, е, разбира се, трябва да се плати и известно обезщетение за преживените от мен неиму-ществени щети; но представяте ли си колко сюблимничко ще стане ако другата страна заяви, че иска да бъде съдена, иска да се опита чрез съда да "докаже" абсурдните си обвинения-"диагнози" и пр.?! Убедих се, че в този наш живот всичко е възможно, тъй че ето, с нетърпение чакам утрешния ден. За да видя какво ще се случи. Много съм петимен да разбера. Животът винаги ни поднася какви ли не изненади. То това му е и хубавото на живота ни, нали така?

Тия две съдебни дела – а в другото аз ще доказвам своята професио-нална годност и състоятелност, щото фактически съм лишен от правото да бъда учител, имам предвид дялото за отмяна на така абсурдната заповед за моето уволнение – са пряко свързани с темата на моята книга с условното засега и все още заглавие "Изкуството да си учител". Виждате ли как животът – този така духовит присмехулник! – си поигра с мен, виждате ли какви преживелици и изпитания ми предложи? Нима някой е могъл да предположи преди три години само какви преживелици и изпитания ми предстоят? Не, никой не е могъл да предположи това. Даже и самата извършителка, въпросната администраторка, едва ли е знаела какво съдбата ù е отредила да извърши или да изпълни. Ние в

181

живота си изглежда само изпълняваме това, което ни е отредено. Знае ли човек това, може ли да го узнае някак? Ето един проблем, заслужаващ си своето осмисляне. Но да не се отклонявам, не зная дали забелязвате, но се опитвам да пиша нещо като своеобразно заключение по темата, по книгата си, по темата на книгата си.

Е, аз съм изхвърлен от системата и съм "безработен", за такъв се водя по правилата на не по-малко абсурдната "социална система". Изплащат ми обезщетения за безработица, колкото да живея, да преживявам някак. Аз с тия обезщетения, между другото, изплащам не само стари неизплатени заеми, с които съм издавал свои книги и също така списание ИДЕИ, но и заделям средс-тва за да издавам и нови неща, примерно тия дни издадох първата книжка на HUMANUS, списание за съвременно образование, за личностното и духовното израстване и укрепване на българската младеж. Наложи ми се да платя и пето-то издание на моята първа книга, книгата Животът на душата, тя има ето какво подзаглавие в това си издание – "Лекции по философска психология"; с това издание възстанових книгата си в първоначалния ù вид, както съм я написал преди около 20 години (тя беше издавана четири пъти, но все в съкратен вид, като учебно помагало, някак се стараехме да подпомогнем образованието на младите според каноните на абсурдната образователна система). Та значи аз съм безработен, изхвърлен от системата като непотребен учител, който с обез-щетението си за безработица издава книги и списания, това ако не е оригинално и дори феноменално, сполай му кажи!

182

И като капак на всичко този изгонен от системата учител със същото това свое скромно обезщетение за безработица е принуден да заделя пари и за хонорарите на двама адвокати, които водят две негови дела, които е завел срещу своите мъчители от погаврилата се с него бюрократична и безчовечна образователна система, давате ли си пък сметка какво това показва?! Да, пла-щам (на вноски, разбира се), и хонорарите на двамата си адвокати, по двете си съдебни дела, които са жизненоважни за мен, понеже ако не ги спечеля тези дела, съм обречен на гладна смърт: без право да учителствам, извън система-та, освен трябва да тръгна да прося?!

А пък инспекторката по философия в Пловдив, г-жа Антоанета Кръста-нова, има добрината да ме посъветва, щом съм бил нещо като "пловдивски Сократ", да съм бил отишъл да преподавам като Сократ... на улицата, на пло-щада, на Агората!!! Та значи, както сами забелязвате, оня Сократ, истинският и единственият, е умрял, е бил убит поне по-хуманно от мен, а мен лично систе-мата, нищо че не съм чак толкова вреден и опасен като самия Сократ (въпреки че по начало философите сме все вредни и опасни хора, такава ни е мисията и съдбата!), та значи мен лично системата и нейните цербери ме осъдиха на бавна, мъчителна, ужасна гладна смърт! Все пак сме жители на толкова прогре-сивния и хуманен XXI-ви век, колко му е един философ да го осъдим на гладна смърт, нали, другари, откъде-накъде той ще ни се прави на оригинален и няма да изпълнява предписанията на системата?!

Та в тия дни, в които писах книгата си с така претенциозното заглавие Изкуството да си учител, моя милост освен че комай всеки ден трябваше да се занимава с адвокати, да урежда парични сметки с банки и издателства зара-ди издателската си дейност, освен да отбива както може атаки на интернетни хунвейбини, които ме нападаха в блога, също така ми се налагаше, представяте ли си, понеже съм – все още – жив човек, ми се налагаше да мисля и да изобре-тявам начини за непосредственото си физическо оцеляване. Тук трябва да призная, че щях съвсем да загина и вече може би щях да съм загинал от глад, ако не се намери един стар мой приятел, който сам – и единствен! – ми се при-тече на помощ и ми помогна (за първи път споделям това) с известна сума пари, които аз приех, но с обещанието, което си дадох, именно тия пари непре-менно да му ги върна щом, живот и здраве да е само, бъда възстановен от съда на работа и почна да имам някакви приходи, вярно, от мизерната си учителска заплата (която все пак е нещо по-добро от още по-мизерното "обезщетение за безработица").

И всеки ден за мен при така и така сложилата се ситуация е същинско бедствие това как да си осигурявам препитанието. (Да не говорим за това, че напоследък имах и тежки стоматологични проблеми, които лапнаха целия ми останал "финансов ресурс" – ако мога да се изразя така помпозно, че човек може да си умре от смях!) Аз лично в последните месеци се храня съвсем скромно, на мен ми стига парченце сирене или шепа маслини и малко хляб за да утоля глада си; вярно, на моменти гладът ме мъчи сериозно, понеже съм

183

болен човек, инвалид, ми се налага да си купувам и лекарства, пък и да заде-лям пари и за плодове. Ще каже някой: е, поне ще отслабнеш, ето нещо добро в тия твои проблеми! Да, ама аз имам увреждане на щитовидната жлеза, не зная от него ли е, от какво е, може би е и заради застоялия в общи линии живот, но все още съм с нездравословно тегло, докторът постоянно настоява да се под-ложа на не знам си какви диети, ала и те искат пари, които нямам; е, аз си про-дължавам да се храня с маслинки и хлебец. Нищо чудно и от тая еднообразна храна да поддържам теглото си: в тегло като моето човек няма начин да не запази теглото си (тук правя опит за игрословица, тая дума "тегло" има две значения, нали схванахте?).

Сократ се е хранил все с маслинки и хлебец, е, дойде време и аз да заживея като него и в това отношение. Той поне книги и списания не е издавал, аз се охарчвам и за тях, излиза, че съм още по-беден и от него. Да, ама аз жи-вея в "социална държава" и все още получавам "обезщетение за безработица"; Сократ пък цял живот е бил "безделник", никаква работа не е подхващал, а пък за учителстването си изобщо не е вземал никакви пари – само дето е бил гоща-ван в домовете на богатите си иначе ученици. Но за учителстването си, в инте-рес на истината трябва да признаем, Сократ, оня същият, единственият Сократ, пари не е получавал; то и аз през всичките тия 30 години, в които бях учител по философия, уж получавах някакви пари, но заплатата ми беше все така мизер-на, че комай съм живял и аз все без пари, не помня случай да съм имал пари, да съм се видял в пари – и то за по-дълго от ден-два. Но пък мен парите, сами виждате, слабо ме интересуват, аз спрямо парите съм голям прахосник, ето, прахосвам даже и обезщетението си за безработица за да издавам книги, вест-ник и списания!

Чакай да се пазя, чакай да спра, чакай да не пиша повече за това, че ако жена ми, милата, види това така чистосърдечно признание, именно, че давам пари от обезщетението си за безработица за книги и за списания, ще ми откъсне главата! Тя, горката, изобщо не подозира, че издавам книги с обезще-тението си за безработица, аз това го крия от нея за да не се ядосва, милата. Ето че и в това отношение доста си приличаме със Сократ, знаете, той със своята Ксантипа си е имал много проблеми, е, и аз имам такива проблеми с жена си: явно това е неизбежно за всички философи. То е интересна тема за обсъждане, но нея ще я обсъдя, живот и здраве да е, в другата си книга, която сега пиша, тя е почната и чака да завърша тази, онази книга нарича се (условно) Философия на любовта. Виждате ли как органично се допълват тия теми на моите две книги, които пиша напоследък?

Та щом свърша тази книга за учителстването веднага минавам на дру-гата, само живот и здраве да е, то другото някак се преживява. Да отбележа само: всичко в този живот следва да се прави в любов, без любов нищо свястно не може да бъде направено, ето, това важи и за учителстването, такава една теза май пропуснах да изтъкна, сега я прибавям, и то тук, в последния момент. Слава Богу, че се сетих за любовта, ще видим дали утре няма да се наложи да

184

напиша още едно есе, за любовта като средоточие на истинското изкуство на учителстването, щото това ще е най-подобаващия начин да си завърша книгата; чакай да подчертая това, за да не го забравя, за да се подсетя за него...

Аз всъщност с тия последни думи май вече се приближавам към фи-нала на тази своя книга, какво ще кажете, не е ли време да спра ето тук? Това, чини ми се, е подходящ финал, защо пък не? Философът, дето цял живот е учителствал, е изгонен от училище, опозорен е, оплют е, живее едва-едва, похапвайки дневно чат-пат маслинки или сиренце с хлебец, обявен е за враг на "народното просвещение", жигосан е като "пълен некадърник", налага му се да ходи по съдилища, с оглед да възстанови някак правата си, та да се върне някога пак към любимото си занимание, именно да общува и да обучава млади-те на философия, да им помага да правят своите първи стъпки във философст-ването, в личностното израстване, в духовното си просветление и пр. – всичките тия неща са твърде показателни и като едното нищо могат да послужат за най-подходящ финал на моята книга за учителя, за учителстването, за съдбата на човека, отдал живота си на образованието и възпитанието на младите. Е, моите врагове, дето ме обявиха за "зъл душманин на народната просвета" и на бъл-гарското училище и ме изритаха от него, сега тържествуват и триумфират, тия дни ще се срещнем с някои от тях в съдебната зала, всъщност утре ще стане това. Ще ви пиша какво е станало на утрешното ми съдебно дяло, разбира се, ще научите всичко, бъдете спокойни – само живот и здраве да е.

Повтарям като развален грамофон това "Живот и здраве да е само!" щото хич не съм наред със здравето, сърцето ми е доста разстроено, то, горко-

185

то, хлопа без никакъв ритъм, ту бясно, ту трепти, ту спира изморено, нищо чуд-но в някой не така далечен ден този блог да замре: знайте, щом няма публика-ции в този блог ден-два и най-много три дена, това ще е сигурен знак, че аз вече съм умрял, че сърцето ми е спряло, по това ще познаете, че вече ме няма, че душата ми е хвръкнала и е отишла да си води своите беседи в компанията на страхотно интересни души, примерно сократовата, платоновата, кантовата душа... – представяте ли си какъв щастливец ще бъда когато се озова в компа-нията на всичките тия души на толкова много велики философи, които ме чакат някъде?! Думи нямам само, страхотно блаженство за мен ще бъдат разговорите с тях, тъй че от смъртта аз изобщо не се страхувам. Е, май послъгах, страшнич-ко си е, но ще видим, то всичко ще се разбере, от нея, тая с косата, спасение и избавление няма – и не може да има. Чакай да спра да дърпам дявола за опаш-ката, че като едното нищо ще предизвикам Смъртта, оная с косата, да се сети за мене, а пък може временно, знае ли се, да ме е забравила – та така се бави и още не идва?!

Та мисълта ми беше, че по това ще познаете, че сърцето ми е спряло и аз най-после съм се преселил в райските или в адските селения: когато ден, два или три няма "писаници" в моя блог. Тогава, според вашия манталитет или се изхрачете яко и за последно върху блога ми, или пък, ако искате, каже-

186

те: "Умрял е, завалията, Бог да го прости, не беше чак толкова лош човек – за какъвто го представяха разните негови върли душмани!". Каквото си ис-кайте кажете когато разберете, че съм се махнал от този свят – това вече си е ваша работа.

А сега-засега ви казвам чао, още съм тука, спасение от мен, дето се казва, няма. Спасение от мен не чакайте – докато ме има. Докато съм тук. Бъ-дете здрави и живи!

187

Да си личност у нас е същинско проклятие, нека пак да повторя най-изстраданата истина, на която животът ме научи

Във вчерашната публикация със заглавие Нашенски чудесии на чу-десата, какво друго да каже човекът, не можещ да се надиви на идиотщи-ните, които животът ни поднася всеки ден! писах, че ще ходя на визита при началничката на РИО-Пловдив г-жа Иванка Киркова, там даже представих пис-мен вид въпросите, които ме вълнуват и който възнамерявах да ù задам. Е, ходих вчера на приема, той се състоя, време е сега да кажа нещичко за него. Та значи разговаряхме с г-жа Киркова, казах ù по-голямата част от въпросите си и чух отговорите ù, какво да ви кажа, разговорът, дето се казва, протече, както се казва в комюникетата в новините, "в обстановка на човечност и пълно взаимно разбиране"; това за човечността май го няма в комюникетата из новините, ама сега не се сещам за точния шаблон, използван в прословутите комюникета.

Аз още вчера възнамерявах да дам точен и пълен отчет за случилото се, за разговора ни, но сега, признавам си, съзнавам, че това едва ли е необхо-димо, достатъчна е да изразя общата констатация, общото си впечатление: г-жа Киркова показа разбиране на ситуацията, в която се оказах, предвид скандално-то ми уволнение от ПГЕЕ-Пловдив, заяви, какъвто е обичаят, че ръководената от нея институция вече с нищо не може да ми помогне, но като човек има доб-рината да ми пожелае успех в предприетото от мен усилие по съдебен ред да защитя правата си, с оглед истината и справедливостта да възтържествуват, което все пак е нещо, съгласете се.

188

По едно време предложих на г-жа Киркова, в качеството си блогър, един вид като медийно лице да запиша разговора ни на видео, съжалих, че не се сетих да ù предложа това по-рано, но тя заяви, че не търсела медийни изяви и предпочитала да не записвам нищо. Разбира се, уведомих я, че ще изпълня обещанието си пред читателите на моя блог и ще разкажа за впечатлението си от срещата. Общо взето, оказва се, за сетен път констатирам: висшестоящите институции в образователната административна йерархия са склонни да си измиват ръцете със закона, със сега действащия закон за образованието, който наистина дава огромни права на директорите, превръща ги в нещо като самов-ластни феодални владетели и властелини; разбира се, това съвсем не е така, хем е така, хем не е, щото директорите, от друга страна, са доста зависими от висшестоящите звена, послушно изпълняват волята на висшестоящите началс-тва, щото от тях именно зависи докога въпросният директор ще блаженства на поста си. По този начин, разигравайки една съвършена дипломация, някои директори в Пловдив успяха да директорстват комай по четвърт век, а най-при-лежните и образцовите уверено са се запътили към половинвековно властване, примерно това може да се каже за доайена на директорския корпус в Пловдив Соли Христов, директор на СОУ "П. Хилендарски", преживял всички власти още от байтодорово време, устоял на всички ветрове на демокрацията и пр., същото почти може да се каже и за директорката на Хуманитарната гимназия Соня Киркова, двамата, както е тръгнало, ако Бог ги дари със безсмъртие, ще могат да седят на директорския трон повече от английската кралица Виктория, те вече комай надминаха сегашната кралица на Обединеното кралство Елизабет Втора.

Както и да е, това между другото, г-жа Киркова също призна, че систе-мата се нуждае от спешно ремонтиране, модернизиране и реформиране. Доло-вих също така и позицията ù, че и според нея не е този начинът в днешно време директори да се разправят с другоячемислещите образователни дейци, докол-кото такива изобщо ги има в пределите на системата (щото такива системата изобщо не търпи, не може да понася), а именно, както беше постъпено с мен: бях обявен за нещо като "народен враг", бях изритан по безцеремонен начин от системата, щото, видите ли, съм бил "вреден" и "опасен" човек! Имам чувството, че тя с разбиране посрещна моята теза, която най-прилежно ù развих, а именно, че демократичният дебат в училищните общности е благодатен, ала, за жалост, той не се практикува, ето, моя пример е показателен за това как се постъпва с хора като мен, явяващи се носители на един по-изявен свободолюбив мантали-тет или съзнание. Та в общи линии това е, аз си излязох от сравнително ранна-та среща в добро разположение на духа, имах чувството, че съм срещнал пълно разбиране и дори нещо като проста, но така потребна ни човешка солидарност, човешко разбиране. Щото независимо какви сме, дали сме директори, начални-ци или "обикновени хора", ние, да не забравяме, сме все човеци, ето това е най-главното, това е нещото, което не бива да забравяме. Аз така разбирам нещата – и от това свое разбиране не мога да отстъпя.

189

Излязох от сградата на Инспектората, която е срещу Джумая джами, "на пъпа на Пловдив", дето се казва, до римския стадион непосредствено, от другата страна на джамията; навън валеше пороен дъжд, едва се прибрах, добре че си бях взел омбрелата, чадърът де. Прибрах се в къщи за да се под-готвям за съда, щото от 14.00 часа се откриваше моето съдебно дяло за клеве-та, което съм завел срещу директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова. И стана така, че в един момент започнаха невероятни, направо фантастични събития, като в сън, нещо повече, такива неща даже не съм си и представял че мога някога да ги сънувам: телефонът ми внезапно иззвъня, оказа се, че ми се обажда самата директорка на ПГЕЕ-Пловдив, именно подсъдимата Анастасова! Тя поиска да се срещнем и да разговаряме; аз таман се приготвях да излизам, да тръгвам за съда, имах уговорена среща с адвоката си преди съдебното за-седание, беше някъде към 12.00 часа; е, няма как, приех да се срещнем и да разговаряме с директорката; тя ме попита къде се намирам, казах ù, била с кола и щяла да дойде след десетина минути. Дойде в моя квартал в "Тракия", в моя-та махала, и там, в кварталното кафене-кръчма се наложи да разговаряме.

В основни линии директорката (с която, оказа се, вече е разговаряла по телефона началничката на РИО Киркова, с която се срещнах преди около час) значи беше узряла за приемане на идеята, на моето предложение или инициатива да подпишем досъдебно споразумение, сиреч, дялото да бъде прекратено преди да е започнало. Моята аргументация е простичка: ще ми се да избегнем този превъзходен капан, в който и двете страни се оказахме, аз, примерно, наново, за кой ли път, да трябва преживявам все същите унижения, именно да доказвам и да убеждавам, този път съдията, че, видите ли, не съм "психично болен"; директорката пък, оказва се, е попаднала в още по-неприятен капан, на нея пък ù се налага пред съда да доказва обидната, клеветническата си "диагноза", че аз, видите ли, съм бил имал "чести нервно-психически разст-ройства", сиреч, да доказва, че клеветата ù, видите ли, не е клевета, а "истина", тоест, ще ù се наложи наново и наново, този път пред съда и пред свидетели, да ме обижда и оклеветява, сиреч, да затъва все по-дълбоко в неправомерното си отношение към моята личност, щото има нещо, наречено "личностен сувере-нитет" или достойнство, според което друга личност, с всичките си различия и особености, колкото и те да не ти харесват на теб лично, е свята, неприкосно-вена и заслужава безусловно уважение; вярно, тя продължава да смята, че нейното отношение към личността ми не било клеветническо, а, видите ли, било "самата истина" (ако съдим по писмения ù отговор, който адвокатката ù е имала неблагоразумието да напише).

Разбира се, този великолепен правен и морален казус и дори направо гордиев възел, в който се оказахме заплетени, може да бъде разсечен по един-единствен разумен начин, именно чрез досъдебно споразумение или спогодба. Та значи в кварталната кръчма, където се проведе първият тур от нашите пре-говори, именно на четири очи, се разбра, че принципно директорката е съгласна да сключим спогодба и да прекратим дялото. Но се налагаше да уточним пара-

190

метрите на спогодбата, наложи се по този пункт в преговорите да участват и адвокатите ни. Моята позиция е ясна: готов съм да приема спогодба при две условия, първо, писмено извинение и писмен решителен отказ от въпросната директорска "психиатрична диагноза", второ, изплащане на обезщетение за нанесените ми неимуществени, сиреч, морални щети. Понеже времето напред-ваше, аз бързах за срещата с адвокатката си, пък и часа на откриването на дялото неумолимо наближаваше, се наложи да прекратим разговора, уговорих-ме се да се срещнем с директорката пред съдебната зала, където, в присъстви-ето на адвокатите, да продължим преговорите.

Тук ми се ще, понеже съм психолог, да обърна внимание на един чуде-сен момент: все пак директорката, в пълно противоречие със собствената си теза за моята "разстроена психика", дойде сама да се среща с мен, което е великолепно самоопровержение, санким, тя не се побоя да се срещне с мен, аз лично не бих дръзнал да се срещам насаме с един наистина "психично болен" човек, щото, знаем, тия хора понякога могат да са и опасни. Разговорът ни премина в много спокойна обстановка, ако директорката наистина беше убеде-на, че, дето се казва, "не съм наред" психически, щеше примерно поне да пока-ни на срещата ни своя съпруг, който, както разбрах, я докара с колата си, но на срещата не присъства, останал е да я чака някъде. Имаше и един друг, вече нравствен момент на цялата сценка, който на мен лично ми беше доста интере-сен: оказа се, че директорката след всичко, което успя да направи с мен, имен-но, опозорен да ме изгони от училището, да ме уволни, да ме обяви в заповедта си за уволнение за "напълно негоден", за "абсолютно некадърен" и пр., видимо не изпитваше никакво неудобство, това за мен, признавам си, е крайно инте-ресно, нека, ако ми позволите, да не коментирам този момент, той иначе и ин-тересен, нека също да спестя и описанието на собствените си чувства по време на срещата, един ден, ако е живот и здраве, когато всичко отмине, може да изтълкувам всичко, но засега нека да запазя дискретност и пр.

И сега идва този памятен момент за това какво се случи в съдебната зала, пък и преди да влезем в нея. Някакъв нетърпелив читател на блога вчера привечер ме запита "Какво стана в Съда?", знаете, аз съм човек с благ харак-тер, ето какво му отвърнах, копирам точно отговора си, написан, по моя си оби-чай, съвсем спонтанно:

Много интересни неща се случиха преди съда, в съда и около съда, но сега не мога да ги опиша, утре, живот и здраве да е, ще опиша обаче всичко. Случиха се сюблимни събития, неочаквани, примерно това, че за откриване-то на съдебните дирения беше доведена цяла сюрия или тайфа свидетели на другата страна, с две коли бяха докарани, със служебната кола на учили-щето и с някаква частна, много приятно и дори вълнуващо беше да гледа човек тази компания, водена от доайенката на приближените до директор-ката инж. Лиляна Попова, дамата, която ме мрази от душа и сърце, щото имах дързостта да ù кажа в лицето и публично една истина, именно, да си гледа пенсията (и някои други неща ù казах), което тя едва ли някога ще ми

191

прости. И всички се стараеха да покажат пълното си отвращение от "на-родния враг" и "злия душманин", с оглед, предполагам, да получат за заслуги-те си по-голям дял от наближаващото диференцирано заплащане! :-) Беше домъкната и някаква родителка, твърде патетична дама с театрални спо-собности, абе изобщо се беше подготвила агитката, ала остана много ра-зочарована, че дялото не се откри, един другар даже протестира, как имен-но, ще пиша утре. Предполагам, жеста му беше забелязан от директорката и че ще бъде отчетен при определяне на диференцираното заплащане! :-) Та такива работи, суперинтересни, но утре ще разкажа, сега просто не съм привикнал да пиша по никое време. Имайте търпение, всичко ще разберете. Но се иска на всяко нещо неговото време. Въпреки че ми се струва трудно всичко да опиша и да предам, дали пък да не направя някое клипче? Ще видим. Но трябва да се документира случилото се, за историята...

Това написах като кратък отговор; сега откривам, че съм се увлякъл малко, опитал съм се да се пошегувам, това за старанията на някои да бъдат забелязани с оглед да бъдат почетени при определянето от директорката на т.н. "диференцирано заплащане", е просто една шега, недейте, колеги, да го възприемате така драматично, но това мое шеговито подхвърляне има за цел да ви помогне да осъзнаете какво именно сте се захванали да правите. Аз съм човек, който преподава етика и право, много години съм преподавал тия пред-мети, навлязъл съм в дълбочина в тях, заслужава си, ако искате, да се вслуша-те в коментара ми по този тъй щекотлив проблем.

Съвсем вкратце ще си позволя да кажа, като експерт, ето какво, което имам чувството, че не осъзнавате: о`кей, идвате да свидетелствате в полза на шефката си и да злословите против мен, но има един тънък момент, който би следвало да породи у вас известно неудобство, а именно – та тя ви е шефка по дяволите! Схващате ли за какво става дума? Да ви помогна ли още? Размисле-те, моля, опитайте да изтълкувате във вярната посока този многозначителен факт – или това обстоятелство. Ще ви помогна малко, щото имам чувството, че сте затруднени да схванете. Ами разбира се, че има известен или лекичък мо-мент на безчестие: да оплюеш колегата си с оглед да угодиш на шефката си, нали така? Вие с лекота сте се съгласили да свидетелствате в нейна полза, щом сте нейни свидетели, нали така? Да, обаче тя ви е шефка, вие сте под нейното ведомство, под нейна власт, вие много зависите от нея, от мен изобщо не зависите – сфащате ли вече накъде бия?

Ами оформя се крайно интересна нравствена ситуация, ето, да ви по-могна още малко, ще кажа и това: присъстваше сред свидетелите и педагоги-ческият съветник, младо момче, психолог, аз лично имам добри впечатления от него, той беше свидетел на всички ексцесии в месеците преди уволнението ми; директорката го постави в ситуация на ужасно изпитание, момчето се червеше много пъти или просто мълчеше от преживявания конфуз, щото явно разбира всичко, но в служебно отношение е приклещен ужасно, та ако каже една думич-ка само в моя защита, сиреч, ако се опита да бъде безпристрастен, той мигно-

192

вено, понеже е зависим изцяло от благоволението на шефката си, ще ù стане крайно неприятен, което ще доведе дотам, че най-малкото ще му бъде дръпна-то ушенцето, а пък е много възможно и да не бъде продължен договора му, сиреч, да загуби работата си. Признавате ли го този конфузен момент? Все пак сте учители и възпитатели, страшно е, ако изобщо не съзнавате това! Наистина е страшно това, че изобщо сте се съгласили да свидетелствате за шефката си, тази работа, признайте си, е възмръсничка, много хора не биха се съгласили – особено ако имат някакви, така да се рече, морални скрупули.

Ама разбира се, че свидетелят пред съда ще говори "истината и само истината", ала аз съм готов да се обзаложа с всеки от вас, дето сега се чувства-те засегнати от тия мои "философщини" и "писаници", че всички вие пред съда ще говорите само угодни за шефката си неща, все неща, които подкрепят ней-ната теза, никой, обзалагам се, няма да посмее да каже нещо, което да не е изгодно на шефката си, а да е угодно на мен, щото това е равностойно на безу-мие. А в същото време, отбележете, вие сте под ведомството и властта на шефката си, давате ли си сметка колко изобщо струват такива свидетелства в очите на страничния, непредубедения човек, в случая на съдията? Не си давате сметка, така ли?

Е, оставили сте се да бъдете използвани, да бъдете употребени за не-чии цели, сякаш не сте човеци, а нещо като вещи или предмети – съзнавате ли поне този важен нравствен и психологически момент? Аз съм философ и моята работа е да дълбая тъкмо в тия толкова неприятни моменти, за които цялото човечество предпочита да мълчи. Та значи изпълнявам си работата като фило-соф в случая, поемайки всички рискове и то не за друго, а защото по този начин ви помагам; ако искате ми благодарете, ако искате, ме намразете, изборът си е изцяло ваш. Ваша воля. Аз обаче съм длъжен да кажа това и вашето неудобст-

193

во там, пред съдебната зала и по-рано, когато пред сградата на съда вашата сюрия или тайфа (не приемайте толкова на сериозно тия думи, просто те изник-наха в съзнанието ми в първия момент като ви видях, затуй, не за друго, ги употребявам и сега!), та значи вашето собствено неудобство – никой, повтарям, никой от вас не посмя да ме погледне в очите, от какво, моля, се срамувахте толкова?! – подкрепя тезата ми относно гафа, който вашето съгласие да свиде-телствате в полза на шефката ви съдържа в самата си сърцевина.

Точка. Помислете ако искате над думите ми. Проблемът си е изцяло ваш. Аз каквото мога го правя с оглед да ви помогна, сиреч, изпълнявам си дълга. Понеже съм преподавател по етика, ето, приемете, че ви изнасям в слу-чая един твърде полезен нравствен урок. Вярно, обявен съм от вашата толкова любима шефка за "най-некадърния учител", но нека, аз от това нещо изобщо не се смущавам, а гледам да си изпълнявам дълга. Учители и възпитатели като вас трябва да имат доблестта да възприемат с благодарност такива нравствени уроци, щото те съдържат огромен, направо безценен смисъл. Ний, възпитатели-те и учителите, не сме никакви възпитатели или учители ако почнем да мразим оня, които има добрината да опитва да ни каже нещо важно, което сам е научил – и затова се смята за длъжен да ни го каже, да ни предпази от глупави постъп-ки, от излагации и пр.

Аз вас за нищичко не ви виня. Разбирам вашата така конфузна ситуа-ция. Как можете да излезете от нея сами решете. Аз ви показах как изглежда поведението ви, погледнато отстрани, обективно, не само в моите очи, а, при-мерно, в очите на моята адвокатка, която направо се сащиса като ви видя! Ще-ше да падне от изненада, наложи се да я подкрепя в последния момент, наис-тина за малко щеше да падне от удивление адвокатката ми като ви видя. Тя, горкичката, само се прекръсти. Разбира се, има нещо още по-важно: да се чуди човек и да се мае кому е хрумнало в акъла чрез свидетели да опитва да "доказ-ва" една толкова екстравагантна теза, че вашият колега, именно моя милост, драги колеги, "не е наред с акъла" (!), и то публично, и то пред съда, давате ли си сметка какво това значи? Ами този умник направо иска да ви подведе и вие да станете съучастници в клеветата, за наказването на която е заведено това дяло, разбирате ли сега за какво става дума?!

А един грях, ако е споделен от повече хора, не става по-малко грях, някои хора явно страдат от доста неверни остарели представи. Имащи направо комунистически генезис: в онези, в "блажените времена" така нареченото "ко-лективно мнение" имаше решаваща тежест, в днешно време ако ще цялото чо-вечество единодушно да твърди нещо, а само една личност да казва противно-то, това изобщо не значи, че тия, дето са повече, мислят "по-правилно", ето това поне се опитайте да разберете. Та значи адвокатката или, направо да го кажем, шефката ви, са ви поставили, без вероятно да си дават сметка какво точно правят, в тази свръхконфузна ситуация, която ми прилича на опит да гасиш пожар като плискаш кофи с... бензин в него, сфащате ли какво ви се нала-га да правите, разбирате ли сега каква роля са ви отредили?!

194

Помислете повечко, аз спирам. Нека и адвокатката ви да помисли, г-жо Анастасова. Размишлявайте, ето, уважаемата госпожа Съдия ви даде предос-татъчно време за размисли: до 25 ноември, когато ще се състои следващото заседание по това очертаващо се да бъде, както сами се убедихте, историческо съдебно дяло, пред което нищо чудно може да помръкне и славата на знамени-тия съдебен процес на великия Сократ. Нарочно пиша така помпозно, защо го правя се опитайте сами да разберете. Пък си изпълнявам и ролята на философ: да дразня – с оглед да подбудя замислянето на дадени хора. Такава като фило-соф ми е ролята. Ний, философите, сме като конските мухи или като комарите, страшно сме досадни, жилим, но пък сме полезни, с оглед незаспиването на мисълта на человечеството. Толкоз. Спирам веке.

Ами това е. За да завърша своя очертал се да бъде безкраен "репор-таж" от залата на съда – виждате какви любопитни и интересни за изследване нравствени и психологически моменти се очертават около туй дяло, не мога да им устоя, простете, но съм си такъв! – ще кажа в завършек следното. Като вля-зохме в съда (трите подсъдими, двете адвокатки, моята и на подсъдимите, моя милост като тъжител, тайфата бойко настроени свидетели останаха извън зала-та, не сфащайки, че дялото е открито и могат и те да присъстват, така и така са дошли, поне да видят и да чуят нещичко) съдийката откри дялото и призова, както и очаквах, към спогодба на страните. Моята адвокатка веднага прие, пока-за готовността ни да преговаряме за споразумение. Другата се съгласи. Съдий-ката разпореди да ни се даде време да обменим мисли. Навън, извън залата, в един ъгъл на коридора се проведе първия тур от трудните преговори. Другата страна прие условието за извинение и в пълно противоречие с него се заинати да не приема искането ни за изплащане на обезщетение!

Давате ли си сметка какво означава това? Примерно, шибваш един юмрук в зъбите на някой, счупваш му някой и друг зъб, пък после, като те призо-ве той в съда, дръзваш да нахалстваш и му заявяваш: абе извинявай, счупих ти зъбките, ама ето, извинявам ти се, но пък обезщетение никакво няма да ти платя! Нещо такова се получава, особено ако вземем предвид, че душевните мъки и терзания, които аз бях принуден да понеса, са значително по-болезнени и страшни от физическата болка. Да, ама ето, това другата страна не ще да го признае и не ще да се реваншира с обезщетение за понесените, за изконсуми-раните вече вреди или щети от морално естество.

Когато влязохме в съдебната зала и заявихме, че не можем да се спо-разумеем, съдийката поиска да разбере в какво се разминават позициите на страните. Моята адвокатка заяви нашата позиция: извинение и обезщетение, което в парично изражение е 50% по-ниско от заявената в тъжбата сума (за да не си помисли някой, че искаме някаква астрономична сума, съм принуден да кажа и точното число: искаме обезщетение от 1500 лева, което е половината от поисканата в тъжбата сума, сиреч, искаме една по същество символична сума, поне колкото да си покрия разходите за адвокати). Адвокатката на другата стра-на без да се церемони много-много чистосърдечно заяви, че те, видите ли,

195

нямали били да плащат никакво обезщетение, което, съгласете се, е доста странна позиция. Както и да е, госпожа съдията даде срок за размисъл на дру-гата страна; явно се налага да помислят повечко, ето, желая им успех в размис-лите!

Изморих се, я да спра дотук, а, какво ще кажете? Вие сигурно също капнахте, убеден съм в това. Аз пиша тия неща, щото, дето се казва, вече съм се хванал на хорото, като се фанеш ще рипаш, няма накъде да се дърпаш. Описвам тия чудати феномени на нашия живот, на живота, който ми биде отре-ден от милостивата съдба на мен, по причина на това, че в тях прозира истина-та за това какви сме ний, съвременниците, в ето този исторически и преходен момент. Не сме добре, нали така, нещо дълбоко не е наред, нещо вътре в нас самите, щом се държим по този начин. Аз така виждам нещата, ето, честно ги казвам точно както ги виждам. Нека това да се смята за страшен грях, нека да ме ругаят, нека да ме плюят, нека да ме обиждат, че съм бил "луд" и прочие, тяхна воля. Аз обаче няма да мълча.

Като свърши историята в съда излязох да се поразходя. За щастие на главната улица на Пловдив след малко срещнах един човек, с който ми беше много приятно да разговарям. Бивш учител от ПГЕЕ-Пловдив, един от неколци-ната доайени и най-велики учители, които това знаменито навремето училище е имало. Той също беше мигновено уволнен и пенсиониран от новата директорка, също е много обиден, не за друго, а щото направи това по крайно обиден начин. Та си поговорихме с него. Оказа се, че и той четял блога ми всеки ден. Хвана се човека за главата и каза: е, Ангеле, какъв е тоя комунизъм бе, братко, дето ни се стовари на главата?!

Няма да кажа името на този човек, не за друго, а защото... да има мо-мент на загадка кой е по-точно или именно. Комунизъм в терминологията на този човек, пък и в моята терминология е точно това: пълното незачитане на личността, на достойнството на човека, на правото ни да бъдем личности, да се ползваме от свободата си, това е същината на комунизма, не нещо друго е комунизъм; не слушайте тия, дето ви лъжат, че комунизъм било нещо друго. Комунизмът е страшна ненавист спрямо личността и ужасно грозно прекло-нение пред всемогъществото на комуната, дето била имала право да мачка личностите както си иска. Тази е същината на комунизма, а най-лошото е, че този комунизъм си стои непокътнат в толкова много души, в душите на толкова много хора у нас: ний затова нямаме никакъв напредък, причината е, че лич-ностното у нас продължава да е тотално пренебрегвано и елиминирано. Да си личност у нас е същинско проклятие, нека пак да повторя най-изстраданата истина, на която животът ме научи...

Е, някои хора не позволяваме да ни мачкат. Държим да сме личности. Не се отказваме нито от свободата си, нито от достойнството си. И затова сме "врагове". Затова ни и мразят толкова.

Е, бъдете личности, това ви пожелавам, сиреч, не се оставяйте кому-низмът да ви гази и унижава! Изобщо комунизмът не си е отишъл, той продъл-

196

жава да вилнее в душите на много хора, комунистическото презрение към лич-ността и към личностното отношение към нещата от живота си стои непокътнато и е разпространено в застрашителни масови мащаби: бъдете личности, борете се за правото си да бъдете достойни човеци!

Да, това само ви пожелавам – щото оттук всичко останало тръгва и за-почва. Това е най-важното мое пожелание според мен в този контекст, което мога да ви отправя днес. Чао и до скоро!

197

Не самоцелното разсъдъчно теоретизиране, а практическото пра-вене е верният подход в обучението

Бях решил вече да сложа точка на книга Изкуството да си учител, която написах тук, в блога си за около две седмици приблизително; но май се разколебавам. Първо, струва ми се за уместно да прибавя в нея и ето това, да го наречем така, есе Да си личност у нас е същинско проклятие, нека пак да повторя най-изстраданата истина, на която животът ме научи, писано след като уж "сложих точката"; пък същевременно като започнах да мисля върху завършека на книгата си, откривам, че има още няколко важни момента, на които ми се ще да акцентирам. Вярно, книгата може да стане по-голяма или дебела, т.е. идеята ми да напиша кратка четивна книжчица отива по дяволите вече окончателно. Но пък, от друга страна, една книга ако смислово или орга-нично не е завършена, то това ще бие на очи, а на мен ми не ми се иска да се излагам на тия години по такъв начин, именно, да публикувам смислово или логически непълни или незавършени книги. Та ето че ми се налага да поработя още малко върху тази книга, да я допиша, което може да стане ето сега, с това есе, което току-що започнах по толкова странен начин.

Един мой приятел вчера ми каза, че всичко било много хубаво, че било похвално, че работя толкова интензивно, но само дето писанията ми били беля-зани с ужасен дефект: дребнотемието! Да, така се изрази този мой приятел, употреби тази дума, думата дребнотемие; той имаше предвид това, че съм бил писал за някакви "прекалено лични неща", за някакви си лични емпирични исто-рии, за някаква си директорка, която се опитвала да ме унижи, за "епохалната разпра" с тази администраторка, с писанията за която съм бил омръзнал реши-телно вече на "цялото човечество"; този личен момент бил развалял всичко, подобно на това как капката катран е способна да развали цяла каца мед. Ня-мам основания да смятам, че този мой приятел не е дружелюбно настроен към мен щото се знаем и дружим от много десетилетия; аз ценя неговото мнение по

198

всички въпроси, а ние с него често се срещаме и всичко обсъждаме, той за много неща ми е помогнал, особено с препоръките си в тази толкова деликатна област, именно творческата, свързаната с писането.

Той, примерно, ме съветва от тази моя последна книга, именно за из-куството да се учителства, да махна всичко "емпирическо", всички примери, истории, лични неща и пр., а в нея да оставя само същината, идеята, принципно важните неща около това как трябва да се преподава философия, пък и не само философия. Интересното е, че тази негова препоръка точно съвпада и с моето първоначално намерение, именно да напиша една кратка книжка, в която да се съдържа именно най-важното около това т.н. "изкуство да си учител". Но после, дето се казва, пак се "разлях" по моите си "подробности", свързани с опита ми, с лично преживяното, с онова, което ми се случва в реалния живот и пр.

Ето, виждате ли сега каква превъзходна дилема се заражда, какъв труден избор ми предстои да взема? Страшна работа! Дали да взема да послу-шам приятеля си и да изхвърля "целия този боклук" от подробности, детайли и пр.? Или пък да оставя всичко както се е родило, както душата ми го е "произве-ла", щото аз, от друга страна погледнато, знаете, имам обичай да уважавам най-спонтанните творчески актове на собствената си душа, щото ако и на това нещо изневерим, то тогава всичко отива именно по дяволите.

За мен дадени текстове, във вида, в който са се родили, са нещо живо, пулсиращо, ето затова, признавам си, нямам силите да ги подложа на "рязане" на парчета – щото смятам, че това ще ги убие. Наистина живото, като се подло-жи на дисекция, няма как да оживее, чрез дисекцията, чрез рязането на части, то неизбежно умира – по същия начин както ако на един жив организъм, при-мерно, отрежеш или извадиш какъвто и да било орган; примерно една ръка да отрежеш, тялото ще умре ако поне не се погрижиш да зашиеш кръвоносните съдове, от които ще шурне толкова много кръв. Е, разбира се, при рязането и от книгата ще се правят разните му там манипулации, с оглед да не бъде умъртве-на съвсем, но аз лично не обичам да я "подрежа" така, както се подрязват храс-тите в парковете, та ги правят четвъртити и пр.; на мен лично ми харесват зна-чително повече не подрязаните в геометрични фигури храсти в парковете, а свободно растящите храсти, дървета и пр.

Тъй че не искайте от мен да "фризирам" или да подрязвам текстовете си, е, ще редактирам всичко, но много внимателно, запазвайки онова, което наричаме "творчески порив" на душата. Щото знам добре колко са зловредни тия намеси в нещо живо по разсъдъчни съображения. По същия начин, вече писах за това, ако и един учебен процес се провежда по разсъдъчни предписа-ния, обикновено нищо жизнеспособно не може да се роди. А за мен истинското е точно това: раждането, сътворяването по естествен начин, животът, с една дума казано, е истинското за мен – наред с неотделимата от него свобода. Тъй че като познавам себе си, аз най-вероятно няма да изрежа всичко онова, дето приятелят ми го нарече "дребнотемие", щото тъкмо то внася особени жизнеут-върждаващ аромат на въпросните текстове.

199

Стерилните и "рационално" организирани неща изобщо не са ми по вкуса, не очаквайте от мен да се поддам и да тръгна точно в тази посока. Нищо че заради това ми слагат етиката "ненаучен" на всичко, написано или сътворено от мен. Нека да съм ненаучен, приемам този риск, нека да съм "неакадемичен", нека да съм какъвто си искате още да ме наречете, важното е да съм верен на живота, на жизнеутвърждаващата спонтанност на същинския и така естествен творчески акт. Мисля, че бях ясен по този въпрос. Е, вярно, книгите ми няма да се "стегнати", ще изглеждат "разпилени", "разлети" или каквито си искате още. Важното е в тях да пулсира онова, което аз наричам дух, което именно е изво-ра, средоточието, сърцевината на живота.

По този въпрос мисля че казах главното. Да мина нататък. Ще ми се да допълня няколко важни момента, които, по моя преценка, не бива да бъдат изпускани – предвид темата ми: изкуството да си учител. Макар че, както вече казах, тази тема е неизчерпаема и е глупаво човек да се опитва "да каже всич-ко", щото както не можем да стигнем хоризонта или да пипнем с ръка небето, така и не можем да кажем всичко по такива по същество изцяло философски теми; философски са темите, които именно се опитват да постигнат непостижи-мото, неизразимото с думи, непонятното, мамещото на хоризонта и пр.

А пък за неизразимото може да се намеква само чрез... примери; е, ще процедирам точно по този начин. Та значи вчера гледах филма "Вълнàта", германски филм, чудесен, препоръчвам ви да го гледате и вие. Той именно ми дава повод да се сетя да акцентирам за нещо, което бях забравил, виждате ли

200

как самият живот ни подтиква към най-важното, към онова, което в никакъв случай не бива да забравяме?! Уж е пълна "случайност" това, че точно в този момент, когато трябва да завършвам книгата си, ми беше предложено, бях подтикнат (от пловдивския клуб НЕЩОТО, в който ходя напоследък, ето, след малко пак ще тръгвам за него, щото има интересна лекция там, на която и вас каня) да гледам филма "Вълнàта" (интересно е, че до този момент даже не бях чувал за него!), е, гледах го, а пък той ми напомни за нещо най-важно по моята тема, което като едното нищо, ако не бях гледал филма, щях да забравя. А иначе по този въпрос, за който филмът ми напомни, съм писал в другите си книги за образованието, в тях този въпрос съм го разглеждал и описвал най-внимателно. Което тук ми позволява да бъда пределно кратък.

Във филма "Вълнàта" преподавател по "политикознание" провежда с големи ученици "седмичен проект" по темата Автокрация, на тия практически проекти учениците могат да ходят според това какво им харесва, примерно, в друга група се провежда проект за занимания по темата Анархизъм. Аз няма тук да анализирам филма, вие можете сами да си го гледате, съветвам ви да го сторите, но ето какво за мен в случая е важно: поразително е, че в моите часове по гражданско образование аз също съм правил подобни проекти, експеримен-ти, практически ориентирани занимания, под формата на игра, учениците ми много ги харесваха, особено в часовете по т.н. предмет "Свят и личност" в 12-ти клас. Чисто съм давал възможност на младите хора сами да предлагат темата, по която "да играем", правили сме какво ли не: примерно нищили сме разни казуси, играли са "психодраматични театри", да речем, съдебно заседание по даден казус, родителска среща по разни горещи въпроси от училищния живот, много други сюжети, взети от самия живот сме разигравали.

Интересно е, че учениците в такива занимания или занятия играят с увлечение, изявяват се чудесно, щото всичко друго, което обикновено им пред-лага училището, за тях е пределно скучно, до болка познато, изтъркано, безин-тересно. А е безинтересно по една-единствена причина: щото само се теорети-зира; докато практическото правене е тъкмо истинското, при което се научава изключително много, при това се научава истински, за цял живот. Ето как едно изкуство, театралното, може да помогне толкова много обучението, може да даде толкова много на младите, да обогати душите им и то с най-верни и полез-ни представи за живота, взети, сътворени от самия живот – щото играта също е живот, тя така силно напомня живота и т.н.

Понеже времето напредна (днес късно започнах да пиша това есе, за-нимавах се дълго време тази заран с други неща, политически и пр.), а трябва да излизам, прекъсвам теста си тук, скоро като имам време ще се върна и ще го довърша.

Хубав ден ви желая, приятна почивка в съботния ден! А аз ще бързам в клуб НЕЩОТО за лекцията, темата и този път за мен е много интересна, не ми се ще да закъснявам...

201

Автентичният, истинският учител следва да бъде автентичен, сиреч свободен и затова най-човечен човек

Вчера започнах да пиша един текст (виж: Не самоцелното разсъдъч-

но теоретизиране, а практическото правене е верният подход в обучение-то: при него се научава много, и то истински, за цял живот), но ми се наложи да го оставя недовършен, ето, сега се връщам към него и ще го продължа, та да си завърша мисълта или разсъждението. Идеята ми е и също така да сложа вече окончателно точка на книгата със заглавие Изкуството да си учител, която написах в последните няколко седмици.

Аз там стигнах до този момент, за който ми даде повод филмът "Вълнàта", а именно, че има модерни начини на общуване с учениците или за обучение, които са изключително ефективни – понеже благодарение на тях съзнанията им се овладяват по вътрешен, интимен начин от един по-цялостен, по-богат смисъл, смисъл, който самоцелното разсъдъчно теоретизиране наис-тина не може да им даде. Причината за това е проста: при тия начини или фор-ми се активира целият потенциал на душата, в тия практически занимания учас-тват на дело всички до една душевни сили, ангажира се целостта на душата на младия човек.

Вярно е, че тия занятия са трудоемки, изискват също така повече вре-ме, но пък значимият и дълготраен ефект, постиган чрез тях, е достатъчно ос-нование да се прилагат или практикуват. Освен това младите се увличат в тия занимания невероятно силно, участват с удоволствие – причината е, че те не просто наподобяват живота, а са проявление на живот, изява на живот, на духо-

202

вен живот включително, те съдържат в себе си неоспорим жизнеутвърждаващ и личностно развиващ момент, който е водещ, а значи и решаващ.

Разбира се, на такива начини на провеждане на часовете учителите у нас следва да бъдат обучени понеже огромната част от тях не само че не са обучени, те са и невежи в тази посока, при това са овладени от едно празно високомерие и пренебрежение спрямо тях – понеже смятат, че "класическите" и "традиционни" дидактични форми на дискурса, на голото разсъдъчно теорети-зиране, на безкрайните сухи и скучни обяснения и пр. били, видите ли, незаме-ними; да имат много здраве от мен, не само че са заменими, но и са крайно неефективни и съвсем недостатъчни. И причината е простичка: младите нямат чисто теоретичен интерес към изучаваните проблеми, нямат и необходимата специална настройка на душата, тази настройка за чисто теоретизиране трудно се постига в училище, тя изисква специални интереси и потребности, поради което насилването на учениците да бъдат обучавани по този единствен типов начин води и до крайно жалките резултати, които се постигат.

Аз на друго място – виж: Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: преподаването – съм писал и за това, че особено пък в сферата на хуманитарното знание поради самата вътрешна специфика на този род знание се изисква прилагането на съвършено друг не просто подход, но и на различен методологически инструментариум. В тази сфера на "науките за човека" при това са ценни не "общите приказки", теоретичните абстракции, обяснението и голото разсъдъчно умуване, а там най-ценно е именно разбира-нето, постигането, благодарение на активирането на целия ресурс на душата, на оня чисто човешки и пределно богат смисъл, който ни е потребен за живота. От само себе си се разбира, че този смисъл няма как да бъде постигнат ако душата ни не е подходящо настроена, изисква се цяла една поредица от усло-вия, за да бъде активирана (и то съвсем цялостно) душата на младия човек; тия неща са постижими както в адекватните форми на пълноценно обучение по философия, така и на истински пълноценните занимания и с изкуство, където именно душата може да се обогати така, както никъде другаде.

Точно в тази посока, за задвижването на тия обективни и субективни фактори се изисква да работи изкусният, опитният, вещият учител, учителят, който не желае да ощетява учениците си, а работи най-вече за това да обогатя-ва душите и личностите им. Обстановката – съвсем приятна, човечна, друже-любна и пр., сиреч, свободна, проникната от свободолюбие и човеколюбие – за подобен род занимания, разбира се, няма как да бъде създадена авторитарно, наложена насила и пр. В тази връзка си позволявам да препоръчам и едни други мои изследвания, които проведох и обобщих преди година-две, тях пък ги публикувах ето къде: Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: дисциплината.

Понеже многократно досега в другите мои книги за образованието съм писал по всичките тия проблеми, сега, признавам си, не чувствам потребност наново и наново да се изказвам пак. А всичко, казахме, няма как да бъде нати-

203

кано на едно място, в една книга, която при това да е подръчна, да може да се използва като помагало, като "практическо ръководство за действие" и т.н. По тази причина аз наистина вече следва да завършвам книгата си, да се ориенти-рам към окончателното поставяне на точката. Ще сторя това по следния начин.

В съзнанието ми в този момент, като на кинолента, преминават безб-рой сценки, спомени, образи за преживелици, за различни ситуации, в които е трябвало да реагирам по подобаващия начин, сиреч, опитността ми ме подтик-ва към нещо опасно, именно да се плъзна по повърхността на т.н. "старческо дърдорене", когато човек не може да спре да разказва, стига да има слушатели, рискувайки при това да стане непоносимо досаден. Не ми се ще да завърша така, че да създам такова едно впечатление за себе си – стига, разбира се, вече да не съм го създал, за което ще кажете вие, читателите. Иска ми се вместо това в най-синтезирана форма, пределно лаконично, да се опитам да изразя най-същественото, което би следвало да е водещото в усилията на оня, който иска да се усъвършенства в това велико изкуство на автентичното учителства-не. Дали да не го резюмирам и аналитично, в отделни моменти, въпреки търсе-ната синтетичност? Е, за краткост и яснота нека да постъпя така, макар че ана-лизът, разкъсването на цялото на части, е рискована процедура особено при опитите за изразяването на същината, на естеството на такива жизнени и чо-вешки тоталности или цялости. Но да опитам, да видим какво ще се получи, ето, опитвам. Значи добрият, автентичният, истинският учител, който е напреднал в изкуството на учителстването:

– въздейства с цялата си личност, с цялата си душа, сиреч, оставя се да изразява свободно и непринудено своя дух, щото тъкмо духът е това, което е в състояние да побере всичките тия сили, качества, способности;

– духовно непросветлен човек, следователно, не може да бъде учи-тел, щото с това, което учителят учи, е един вид светенето на неговия дух, да, духът е светлина, която всичко озарява;

– за да се просветли духът на един човек в истинския смисъл той мно-го трябва да се е занимавал с философия, с изкуство, да е напреднал в религи-ята и вярата, душата му следва да се е проникнала от тия велики истини и ценности, които духовните форми в своята съвкупност единствени могат да ни дадат;

– правете си сметка до какво води това, че подготвящите се за учители в нашите академии или университети изучават какви ли не дидактики, педагоги-ки и прочие науки, но решително не изучават и не се занимават с философия, с изкуство, с религия, сиреч, духовността като такава решително е изгонена от нашите университети или академии; в тях, явно, господства бездуховността; един учен "кон с капаци" не бива да бъде допускан да бъде учител, щото него-вата прекомерно стеснена душа ще деформира и душите на възпитаниците му; ерго, Сулю и Пулю не могат да стават учители, а учители трябва да стават само най-добрите, аристократите, духовните аристократи на един народ; стига,

204

разбира се, да не искаме нашата младеж да се състои предимно от духовни инвалиди или скопци за духовното;

– да бъдеш истински добър и вещ в изкуството на учителстването учител се иска съответният талант, такива хора са родени да бъдат учители, те са рядкост, те трябва да бъдат търсени, а като се намери някой, за когото се знае, че е предразположен да се изяви на това поприще, на него трябва да му се дадат пълните права да се изявява пълноценно, никой не трябва да му се меси (камо ли пък някакви си там чиновници!); тази свобода е условието той да разгърне таланта си, а пък учителстването в същината си е родствено на све-щенодействието на истинските свещеници в сферата на религията, на църква-та;

– истинският учител си създава школа, той подготвя сред учениците си ония, които ще го наследят в този "занаят" или в това изкуство, не е случайно това, че, примерно, Сократ е учител на Платон, а пък Аристотел е ученик на Платон и т.н.; само сред учениците на великия учител може да се роди друг велик учител и пр., а пък дребните учители, учителите с дребни душички създа-ват също такива ученици, създават ученици със същите, с точно такива души;

– онази душевна и духовна сила, която следва да има приоритет в учи-телстването, е не самонадеяният и предвзет разсъдък, а чувството и родстве-ните му душевни сили, именно интуицията и въображението, а пък на тази ос-нова, щото органично свързаните чувство и ум (интелект, разсъдък, акъл) един-ствено могат да породят онова, което наричаме разум; да, не разсъдъкът, а разумът трябва да е водещ в ония образователни учреждения, които искат да "произвеждат" пълноценни и духовно богати личности; и понеже разумът и разумността са прерогатива на философията, на философското отношение към

205

нещата, правете си сметка каква следва да бъде ролята на философията за пълноценното и качествено, бих си позволил да кажа даже духовно-просветле-но образование на съвременните млади хора; изкуството и философията след-ва да се подпомагат най-ефективно;

– понеже, предполагам, въз основа на току-що казаното или написано-то някои хора явно вече са се уплашили, държа да уточня: философско е сино-ним на човешко или дори на човечно, философът по идея е пълноценна и духовно богата личност, следователно, ако ви дразни туй превъзнасяне на философията и на философите, тогава използвайте вместо думата "филосо-фия" думата човечност, вместо философ – думата човек (личност), пак ще кажете абсолютно същото; сиреч, като извод, автентичният и истински учител следва да бъде автентичен, сиреч свободен и затова най-човечен човек, човек, който успява и умее да изразява най-адекватно своята човечност, богатс-твата на своята душа, на своята личност, на своя дух.

С казаното по-горе в резюме е казано всичко, останалото са вече само най-досадни подробности.

Ето, сложих най-сетне тъй дългочаканата точка! Ох, да си отдъхна малко, че почти се изтощих. Вярно, това може да се дължи на факта, че тази сутрин нямам настройката, кой знае защо, да пиша дълги трактати, все ме привлича краткостта. Дали пък не съм започнал да помъдрявам? То с годините човек или помъдрява, или оглупява – според това на какво си заложил на мла-дини, такива плодове ще береш когато приближи есента на живота, другояче казано, старостта; или не самата същинска старост (тя май трябва да свързва със зимата на живота, а?), а навечерието на старостта, когато именно е преизо-билната на всякакви плодове есен. Знам ли, възможно е някои нищо да не бе-рат в есента на живота си, за да берем плодове е важно да си даваме сметка какво сме садили когато сме били млади, как после сме се грижили за посаде-ното, как сме орали, копали, поливали и пр. – и това се прави цял живот. Добри-ят учител, автентично изкусният учител дали не е нещо като истински добър градинар, който умее да произвежда какви ли не плодове, пък и зеленчуци, защо не?!

Нека всеки да си копае своята градина, нали така го беше казал мис-лителят? (Последният абзац на повестта "Кандид" на Волтера: Девизът "Всичко е прекрасно в този най-прекрасен от всички светове” животът го опроверга. Но ”… трябва да си обработваме градината”.) Младите трябва да привикнат на младини усърдно да работят в своята собствена градина, градината на своята душа, тя да бъде една многоцветна, богата на цветове градина, нали знаете, че има период, в който цялата градина се осейва с какви ли не цветове? Такова изглежда е времето на младостта, всичко цъфти, всичко е свежо, преизпълнено е със сили, с копнежи, с трепети, с какво ли не още. Пък после всичко прецъф-тява и идва периода на зреенето. Накрая идва и периодът на преизобилната есен – с всичките ù толкова възхитителни плодове. Но, повтарям, за да берем много плодове, се иска навремето семената да са попаднали на добра почва,

206

да са покълнали, да са пуснали своите корени, след това има период на усилна работа, на грижи за градината, пък едва след доста време идва времето, в което някои ще берат добри плодове, а градините на други, да допуснем, ще бъдат само с тръни и бодили.

Всеки ще бере това, което е садил – и според това доколко е работил. Изкуството на учителстването значи много напомня на изкуството на градинарс-тването, изкуството на поддържането на плодоносни и щедри градини, с богата почва, добре поддържани от умела и грижовна ръка и прочие. Дали с тази ме-тафора всъщност не казах всичко?

Спирам дотук. Работете в градините на своите души неуморно и усър-дно – няма да съжалявате после! Те ще ви се отблагодарят с много и то с най-сладки, превъзходно вкусни плодове и дарове. Богата реколта ще постигнете само ако сте се трудили всеки ден. И то не как да е, а с вдъхновение, с ентусиа-зъм, с пълно отдаване на силите. Този е пътят и начинът. Желая ви есента на вашия живот да бъде най-плодоносна! От вас самите зависи всичко, да, лично от вас, не от някой друг, тук никакви оправдания не помагат.

Бъдете свободни – свободата е онова разковниче, от което зависи всичко в живота ни. Животът ни следва да бъде човешки, не някакъв друг. В никакъв случай не позволявайте някой да накърнява свободата ви, да ви прави роби, слуги или марионетки. Не се оставяйте някой друг да се грижи за вас, да ви носи на ръце, да ви бъде благодетел; достойният човек е пълен господар на себе си и на живота си. И всички тия фатално важни неща се пораждат и разби-рат именно във времето на младостта, то е решаващото време на живота ни.

Тъй че бъдете най-придирчиви спрямо това как се отнасят към вас то-гава – и пазете достойнството си всеки миг!

Желая ви успех! Ако вярвате в себе си – неминуемо ще успеете! Успе-хът ще ви е в кърпа вързан. Дерзайте!

207

Идеята за едно разбиращо образование и обучение – като "градиво" на училището на бъдещето

(Епилог)

Още неокантианците навремето (Вилхелм Винделбанд, Хайнрих Ри-керт) обосноваха фундаменталното различие между разбиране и обяснение, на това основание те очертаха и различията между "науките за духа" и "науките за природата"; те пишат също и за два вида методи, номотетичен, иде от nomos, отнасящ към закона, този тип познание е валидно за сферата на позна-нието ни за природата, а културологичният метод, методът, характерен за нау-ките за културата (духа), е индивидуализиращ, иде от individum, отнасящ се към уникалната ценност на нещата. Вилхелм Дилтай, представител на т.н. „ста-ра херменевтика“, също има голям принос в изясняването на тия принципни различия между разбиране и обяснение. Ето какво съм писал в своята дисерта-ция на тема Учението за човека и формите на духа, писана през 80-те години на миналия век:

... Вилхелм Дилтай... ясно разграничи "разбиране" от "обяснение" в

своя труд "Описателната психология" (1894 г.). Според Дилтай съществува "обяснителна психология", която иска да обясни душевния живот “чрез него-вите съставни части, сили и закони точно така, както химията и физиката

208

обясняват строежа на телесния свят”. Тази психология се стреми да "подчи-ни явленията на душевния живот на някаква причинна връзка при използува-нето на ограничено число еднозначно определяни елементи". Прилагайки такъв обикновен научен подход, тази психология създава хипотези, между които възниква състояние на "война на всеки против всички" – а такава вой-на никога не може да завърши. Изход от мъгливото море на хипотезите не се вижда. Нуждаем се от психология, казва Дилтай, която да ни дава "пълно-тата на човешката природа и вътрешната връзка на нейното съдържание", "могъщата действителност на живота", постижима само в гениалните прозрения на великите писатели, и поети, интуитивно и чрез вдъхновение-то достигана. Науките за духа (хуманитарното знание) се нуждаят от та-кава психология, която би била здрава, обоснована и достоверна – а това не може да се каже за "въздушните кули на обяснителната, школската психоло-гия” – и която заедно с това би описвала и анализирала – доколкото това е възможно – "цялата мощна действителност на душевния живот". Затова методът на науките за духа трябва да е коренно различен от този на нау-ките за природата, затова Дилтай предлага своето прочуто положе-ние "природата ние обясняваме, а душата разбираме" и това е ясното разг-раничение, което винаги трябва да имаме предвид – а то съвсем не ни забра-нява да имаме и разбиращо отношение към природата.

А всичкото това е така, тъй като обяснението се извежда от поз-нанието на каузални връзки и отношения, съществуващи в нещата извън нас, докато разбирането означава интуитивно съзерцание, вглъбяване в интимния вътрешен живот на душата, преживяване и дори "вживяване" във вътрешното на душата, сливане с нея и потопяване в нея или такова отъж-дествяване, при което “животът постига живота”, а не се дистанцира от него, не му се противопоставя и не го умъртвява – и това е втория значим момент в разбирането на Дилтай, което тук искаме да изтъкнем. Синте-тично казано, разбирането е особен род познание, което – за разлика от другото, "обикновеното" познание – е ориентирано към "целостта, душев-ната връзка в човешките личности" и то се достига чрез особената нагласа на интуитивното проникване и вживяването в живота на душата и духа. Трябва да се стремим – съветва ни Дилтай – към пълнотата на душевния живот, даден ни непосредствено". Същността на душевните явления е раз-бираема, т.е. е постижима от разбирането, но е необяснима, т.е. е неподда-ваща се, изплъзваща се на обяснението и значи е "неясна" за разсъдъка, кой-то никога няма да проумее това "необяснимо" – непосредствено преживява-ното, "живата цялост на душата", намираща се отвъд възможностите на голия разсъдък, интуитивно даденото. В описанието, основаващо се на раз-бирането, винаги се съдържа нещо от живия, художествен процес на разби-ране в изкуството. Психологията на Дилтай иска да бъде родствена на изкуството с неговата несравнима способност на разбира и представя жи-вота на душата. Същото трябва, струва ми си, да достигне и философия-

209

та, опитваща се да разбере и изрази живота на духа. Тези са, смятам, основ-ните моменти, които можем да открием у Дилтай – и които са ни потребни за изграждане на адекватна представа; те обозначават една насока, която аз ще следвам в изследването си.

Това съм писал навремето, преди доста години. Добре е ясно да се

разграничават двата принципно различни подхода, двете коренно различни ориентации спрямо двата големи "раздела" на съществуващото (човешкото, духовното и природното, "естественото"), именно на разбирането и на обясне-нието. И други изследователи са писали доста по тия проблеми, примерно Гадамер. Макс Вебер (1864–1920) пък в своя текст "За някои категории на раз-биращата социология", както си личи още от заглавието, говори за разбираща социология, прокарвайки тия принципни различия и в тази специфична сфера. Та в тази връзка, ровейки се тия дни из разни стари текстове, които съм чел или писал, изведнъж ми хрумна мисълта: а дали не трябва да направим и разграни-чение между два коренно различни вида или рода образование (и обучение), именно разбиращо и обясняващо?

Въз основа на вече казаното по-горе могат да се очертаят различията между тях, аз вече писах много по тия въпроси, обявявах, че т.н. традиционно образование е залитнало в крайността на един позитивистичен уклон, при който всичко се прави по модела или образеца на т.н. "точни природни науки", поради което, като този подход се проведе и в науките за човека, той нанася съответни-те ужасни поражения, а и като цяло деформира типа образование и обучение,

210

основан на безпрекословната доминация на позитивистичната нагласа. Тъй че ропотът за коренна промяна в образованието, за внасянето на нов дух в него, основан на зачитане на безусловните човешки права на участващите в него, дали пък не следва да се сведе до призива да върнем правата на хуманитарно-то разбиращо вникване и преживяване в оня човешки смисъл на нещата, който отговаря на техните именно чисто човешки измерения?

Значи ако искаме образователната система да се очовечи, сиреч, да превъзмогне отчуждения си спрямо човешкото характер, то това не може да стане иначе освен като бъдат възвърнати правата и компетентностите именно на едно разбиращо, основано на духовния характер на разбирането, образо-вание и обучение?

Разбиращото образование, вкратце казано (аз тия дни пак ще се върна към този въпрос и ще се опитам да го развия по-пълно, но на друго място вече), акцентира върху всичко онова, което е решително игнорирано в позитивистич-ното и обясняващо образование, скроено по модела на т.н. точни науки. Другоя-че казано, разбиращото образование се основава на търсенето и постигането на оня така значим за човека смисъл, до който по друг път никак не можем да се доберем; при него на всичко се гледа с човешки очи, всичко е човечно, проник-нато е от човешка емоция, страст, преживяване и пр. От само себе си се разби-ра, че при разбиращото образование не е възможно да бъдат игнорирани чо-вешките права на участващите в реалния образователен процес, именно на учениците и учителите, напротив, тези неотнимаеми права са водещото, благо-дарение на тях именно се постига онази иначе непостижима атмосфера на човешка съпричастност, която е така потребна на едно човечно, близко до чове-ка образование и обучение.

Всичко нечовешко ("строго обективно", "тоталитазиращо", "генерализи-ращо" и пр.) тук бива озаптено и остава да съществува единствено в собствена-та му сфера, без претенции за монополизиране на цялата образователна сфе-ра, като даже и в обучението по т.н. точни, природни и математически науки поне атмосферата на човешка топлота следва да бъде насърчавана, та да не бъдат отблъсквани душите и сърцата на участващите в него млади хора. Сиреч, доминанта на ориентираното към разбирането образование и обучение следва да е пълноценната изява на човешкото и личностното в един свободен про-цес на саморазкриване, при който не генерализирането (обобщаването на без-личните "общи положения"), а тъкмо индивидуализирането би следвало да е водещият подход или методологически принцип.

Аз тук, както забелязвате, само нахвърлям някои опорни точки, които подлежат на разгръщане и обосноваване, а това може да стане на друго място, като тогава, предполагам, за да развия мисълта ми, най-вероятно ще се наложи да напиша една нова книга, книга именно за Разбиращото образование и училище. Образование и училище, което помага на младите да разбират, да творят смисъл, да постигат смисловото, човешкото богатство на съществуващо-то, да разгръщат ценностния потенциал на личностите си. А не да бъдат огра-

211

ничавани в тесните рамки на голите и суховати разсъдъчни обяснения, праз-нословни общи теоретизирания, безчовечни в същината си абстракции и пр. Разбиращото образование и училище е именно на тази база и човечно и човеш-ко, сиреч, то успява да надмогне античовечността на образованието, което беше основано върху въпросната позитивистична и безразлична спрямо човека образователна парадигма.

Толкова засега, тъй като тази сутрин се занимавах с други неща, тук нямам възможността да развия по-цялостно мисълта си. Но тия дни, живот и здраве да е, ще се върна към разработването на очертаната тук само в принци-пен план идея.

Хубав ден ви желая и до скоро! До нови срещи!

212

ЗА КОНТАКТИ С РЕДАКЦИЯТА:

Тел. 0878269488

e-mail: angeligdb@abv.bg