Битката при Адрианопол от 14 април 1205 година в контекста на

средновековното военно изкуство

Ивелин Иванов, ВТУ “Св. св. Кирил и Методий “

Битката при Адрианопол от 14 април 1205 година привлича

вниманието на медиевистите и военните историци и е подробно

описана и анализирана в българската историография.1 Същата

битка е слабо представена в западноевропейската историография

и отсъства в много от основополагащите изследвания на

военното дело пред средновековието от края на XIX век до наши

дни. Този факт поражда естествения въпрос защо тази битка не

се поставя сред основните военни събития на средновековието,

още повече че тя е свързана с важни политически събития в

историята на България, Византия и с известният Четвърти

кръстоносен поход от 1202–1204 година. Ако се абстрахираме от

емоционалните мотиви и оценки и традиционното

противопоставяне и съперничество между европейския Изток и

Запад от Средновековието до наши дни, можем да потърсим

отговор на този въпрос чрез анализа на битката при Адрианопол

в контекста на средновековното военно изкуство. Този анализ

би могъл да доведе до аргументи за и против мястото и ролята

на това сражение в еволюцията на войната и военното дело в

средновековна Европа.

Стратегия и тактика на военното изкуство в периода X–XIII век

В развитието на военната стратегия след края на

каролингските завоевания и с началото на викингските и

маджарските нападения се наложила дефанзивната стратегия,

1

която се развила окончателно в периода XI–XIII век. Тя извела

на преден план укрепленията и действията, свързани с тяхната

обсада и отбрана. Това довело до изместването на решителните

сражения на втори план, тъй като битките били съпроводени от

значителен риск поради множество фактори от субективен и

обективен характер. Важен принцип в средновековната стратегия

бил постигането на числен превес над противника, което се

смятало за необходимо условие за приемането на голямо

сражение.

Според някои изследователи в Средновековието се наложили

няколко модела на тактически възможности на отделните видове

оръжия и войски.2 Те обуславяли значителен тактически

потенциал на леката конница срещу тежката конница и тежката

пехота. Ето защо се наложила необходимостта от ефективно

противодействие срещу предимствата на леката конница, особено

след сблъсъка с източното военно изкуство, и с тази цел били

въведени стрелковите прикрития и копиеносците. В разглеждания

период Западът не познавал и не достигнал до използването на

собствена лека конница, тъй като това не било присъщо на

традициите и еволюцията на военното изкуство в Западна

Европа.

1 Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т.3,С., 1994, 224–225; Примов, Б. Жофруа дьо Вилардуен, Четвъртия кръстоносенпоход и България. – В : ГСУ,ИФФ,45,1949, №2, 1–145; Божилов, И. Жофруа дьоВилардуен. Звладяването на Константинопол. С., 1985.; Дуйчев, И.,Щ.Атанасов. Българското военно изкуство при феодализма. С.,1958.; Българскавоенна история. Подбрани извори и документи. Т.1, С., 1977; Ангелов. Д., Б.Чолпанов. Българска военна история през Средновековието (X-XV век). С.,1994. 2 Archer, J. The Art of War in the Western World. University of Illinois Press : Urban and Chicago, 1987, pp. 56–57.

2

В този период се оформили две концепции за войната.

Първата може да бъде определена като смъртоносна или тотална

война, насочена към физическо унищожение на въоръжените и

невъоръжените врагове. След XI век била прилагана най–вече

срещу неверниците, езичниците и еретиците, както и във военни

сблъсъци със схизматиците. Втората концепция може да бъде

определена като рицарска война, която била водена при

спазване на определени правила и условности, най–вече в

сблъсъци между представителите на milites. Целта на тази война

била пленяване на противника, а не физическото му

унищожаване, и на практика била прилагана само във воини и

сражения, в които преобладаващия процент били рицари. Тази

рицарска война имала ограничени измерения и обхват и нейният

характер често е преувеличаван поради религиозно–морални и

политически съображения на хронистите. Този тип воюване бил

характерен най–вече за XII век, но през XIII век сраженията

се ожесточили поради навлизането на множество незнатни войни

(енорийски и комунални опълчения, стрелци с лък и наемници),

както и поради силните противоречия между рицарския морал и

тенденцията към политическа централизация.

Състав и численост на войските

Основното ядро на войските било изградено от рицарите, и

въпреки че те присъстват в описанието на всяка война, техният

брой не бил преобладаващ на бойното поле. Въпреки важната

военна роля на рицаря, изворите свидетелстват и за наличието

на пехота в много от военните действия. През 1016 година в

битката между блоаския граф Йод II и анжуйския граф Фулк Нера

3

освен рицари участвали и пехотинци. Според автора на Gesta

consulum Andegavorum, граф Йод II водел със себе си “...multos

milites et pedites”3, а по-късно във войските на граф Жофроа Мартел

имало “...sagitarios et pedites...”4. Описвайки битката при Аленсон от

1118 година, същата хроника представя войските на английския

крал, съставени от “ sagitariis, milites et pedites regii “. Отбелязването

на пехотинците наред с рицарите се среща в много извори за

войната и военното дело, а друг интересен момент е все по-

честото споменаване на sagitariis (стрелците) в края на XI и в

началото на XII век. Показателен за масовото присъствие на

пехотата е фактът на нейното използване дори и в териториални

владения като Фландрия, където броят на рицарите бил

значителен. Описвайки събитията след убийството на граф Шарл

Добрия от 1127 година, хронистът представя участието на

equites и pedites в кратката война за престола.5 Сведенията за

свиканата от крал Луи VI Дебели армия през 1124 година са

показателни, че броят на pedites можел все още да бъде доста

по-голям от тези на рицарите .

Някои от писмените свидетелства представят и наемници във

военните действия от този период. Херцог Гийом Завоевателя

(1035–1087) използвал наемници при завладяването на Англия

през 1066 година, като наел рицари и обикновени войни (сред

които и стрелци с лък) от Бретан, Фландрия, Шампан и дори от

Италия. По-късно част от тези наемни рицари останали в

кралските войски и формирали основата на военната сила при

3 Chroniques des comtes d’Anjou et des seigneurs d’Amboise. Paris, 1913,pp. 158-159. 4 Ibid., p. 60.5 Histoire du meurtre de Charles le Bon comte de Flandre ( 1127-1128 ).Paris, p. 46.

4

английските крале Уилям I Завоевателя и Уилям II. В пряка

връзка с наемничеството е и договорът между английския крал

Хенри I и фландърския граф Робер II от 1101 година, с който

граф Робер се задължил да осигури на английския крал 1000

фландърски рицари за военна служба в Англия и в Нормандия.6

Активната военна политика и успешните войни на фландърските

графове се дължали не само на лични качества а и на стройната

военна организация, която им осигурявала най-големия рицарски

контингент сред всички териториални владетели и краля.

Един от интересните, но и спорни въпроси, свързани с

войната в Средните векове е този за числеността на войските.

Много често писмените извори от епохата дават противоречиви

или явно нереални цифри и това поражда основателна

критичност. Хронистите от X век представят армии, които

варират между 4000 и 6000 войни и тези цифри изглеждат близки

до реалността, но в следващите векове числеността на войските

намаляла с изключение на няколко големи военни кампании. По-

прецизният анализ на сведенията води до следните изводи. При

обсадата на Тур от 1044 година участвали около 1700 войни от

които 200 били рицари а 1500 пехотинци (съотношение 1 : 7.5 )

а в битката при Нуи през 1044 година Лизуи д’Амбоаз командвал

100 знамена, т.е. около 1000 войни.7 В хода на тези

6 Contamine, Ph. War in the Middle Ages. Oxford & Cambridge, 1999, pp. 49-50. Според договора, в случай на нападение на нормандския херцог Робер,графът на Фландрия се задължавал да изпрати рицари в помощ на крал ХенриI, които да бъдат превозени с английски кораби. Условията се променяликоренно в случай на война на територията на Нормандия, когато граф РоберII носел по договора военна служба само в продължение на първите осемдни. В останалото време на бойни действия в Нормандия фландърският графподкрепял английския крал с 980 рицари, а ако във войната се намесел ифренският крал то граф Робер II, като негов васал, изпращал в неговапомощ 20 рицари.

5

разсъждения може да се предположи, че числеността на армиите

водени от анжуйските графове Фулк Нера и Жофроа Мартел в

големите им военни кампании през 990, 992, 1016 и 1044 година

варирала между 4000 и 6000 войни, като рицарската конница

съставяла между 1000 – 1500 рицари ( съотношение 1 : 4 ).8 Едни

от обективните свидетелства за числеността на войските в този

период дават Ордерик Виталис9 и абат Сугерий10, според които

френският и английският крал разполагали с контингенти между

300 и 700 рицари по време на войните в Нормандия и Вексин.

Показателни са възможностите на фландърските графове, които

разполагали с над 1000 рицари, но това не означава, че всички

те участвали едновременно във военни действия. След средата

на XI век във войските все по–масово участвали пехотинци и

стрелци с лък, които били определено по–многобройни от

рицарите.

Бойният ред на войските

Писмените извори представят редица сведения за бойния ред

на войските. Някои от тях използват термина legio, legionis за

бойните части или отряди. Логичният извод е, че старата

римска военна терминология а може би отчасти и практика били

все още в употреба.11 Според Рихер Реймски бойният ред на

армията на крал Юг Капет бил изграден от три отряда,

7 Цит по : Bachrash, B. Warfare and Military Organization in Pre-Crusade Europe. Ashgate, 1984 , p. 76. Логиката на B. Bachrash се опира на предположението, че под всяко знаме е имало малък отряд от equites и pedites в унисон с десетичната система .8 Ibid., pp. 80-81.9 The Ecclesiastical History of Orderic Vitalis. vol.6. Oxford, 1983., p.197.10 Sugerii abatis s.Dionysii. Vita Ludivici regis VI, qui Grossus dictus. - PL, t.186, col. 1300. 

6

разположени един зад друг. Задачата на първия била да влезе в

сражение, вторият да играе роля на резерв а третият да събира

плячка.12

В битката между крал Хенри I и нормандския херцог Робер

от 28 септември 1106 година войските на краля били построени

в няколко отряда, най-вероятно в дълбочина.13 Кралят задържал

при себе си английските и нормандските рицари, като им

заповядал да се спешат а самият той застанал във втория

отряд. Третият отряд бил тактически резерв от 700 рицари.

Крайно вдясно и извън полезрението на херцог Робер кралят

поставил бретонците под командването на граф Елиас .

През 1107 година в битка под стените на замъка Гурней

между граф Тибо дьо Блоа и крал Луи VI, графът подредил

рицарите и пешаците в бойни формации и поставил стрелците с

лък и копиеносците на позиции.

В битката при Бремюле от 20 август 1119 година английския

крал Хенри I построил войските си за бой в три или четири

отряда. Френският крал също построил за бой 400 рицари.

Според Ордерик Виталис само 100 английски рицари, командвани

от кралския син Ричард били на конете си, докато останалите

се биели пеша заедно с крал Хенри I. 14

11 Друго възможно предположение е, че все още била използвана структуратана римския легион, но това е малко вероятно поради военните възможностина териториалните владетели и кралете. Съществуват предположения, че стози термин (legio) се означавали военни части от 1000 конници, пехотинци истрелци с лък. 12 Richerus s. Remigii monachus. Historiarum libri quatuor. − PL, t.138,1880, col. 139.13 The Ecclesiastical History of Orderic Vitalis. vol. 6, Oxford, 1983, p.89. “...Deinde ferratae acies ordinatae sunt et disciplinabiliter stipatae processerunt.”14 Ibid., pp. 234-241.

7

Ролята на бойния ред откриваме и в описанието на битката

за фландърския престол от 21 юни 1127 година. Всяка от

войските на Гийом Клито и Тиери д’Елзас били построени в три

отряда един зад друг, но третият отряд на Гийом Клито бил

извън погледа на противника. Изходът на битката бил решен от

резерва на Гийом и той спечелил битката и трона на Фландрия.15

Тези примери водят до няколко извода. В преобладаващото

си мнозинство хронистите описват боен ред от три отряда,

разположени в дълбочина, като сведенията за четири, пет и

повече отряда са рядкост. Причината е както в числеността на

войските, така и в стремежа към по-добър контрол над битката.

На следващо място можем да отбележим отделянето на резерв

като част от бойния ред и използването му в решителната фаза

от сражението, но сведенията за това също не са многобройни.

В края на XI и през първите десетилетия на XII век

наблюдаваме нова тенденция в оформянето на бойния ред. Това

било използването на стрелците с лък като самостоятелен отряд

или отряди в бойния ред и спешаването на част от рицарите и

разполагането им в пехотата при по-голямо сражение. Бойният

ред на войските бил важен елемент в тактиката на военните

действия и необходима част от знанията и опита на военните

лидери.

Честота и продължителност на битките. Жертвите.

В периода X–XIII век големите и решителни сражения били

малко на брой и естествено впечатлявали своите съвременници.

При срещата на големи армии съществували спорове дали

15 Beeler, J. Warfare in Feudal Europe 730-1200.Cornel University Press,1972, pр. 50-51.

8

сражението да бъде прието а основната причина за това била в

стремежа към избягване на големите рискове и към запазване на

военната сила.16 Що се отнася до числеността на войските,

участващи в битките, тя варирала от няколкостотин до няколко

хиляди рицари и обикновени войни, но дори и в големите

сражения като това при Бремюле от 1119 година участващите от

двете страни рицари не надвишавали цифрата 900. В пряка

връзка с това е и извода за продължителността на битките.

Повечето от тях били краткотрайни и продължавали най-много

час-два, като част от сраженията били просто кратки сблъсъци

в рамките на десетки минути.

Един от важните аспекти в анализа на войната е свързан

със загубите, измервани в убитите и пленените във военните

действия. Този въпрос е особено интересен на фона на

въпросната битка при Адрианопол от 1205 година. Част от

писмените сведения представят многочислени жертви в някои от

сраженията. В една нощна изненадваща битка от 962 година

нормандците убили 640 войни от войските на граф Тибо. След

битката и преследването, херцог Ришар I (+ 996) се завърнал

на бойното поле и заповядал убитите да бъдат погребани а

ранените да бъдат откарани до Руан, където да бъдат

прегледани и лекувани от лекари.17

16 Richerus s. Remigii monachus. Historiarum libri quatuor. − PL, t. 138,col. 141. Рихер Реймски описва подробно срещата между армиите на крал ЮгКапет, наброяваща около 6000 войни и на херцог Шарл Лотарингски,наброяваща около 4000 войни под стените на град Лан през 989 година.Хронистът описва колебанието и нерешителността на двете страни, коятонай-вероятно се дължала на почти равностойните сили и на нежеланието дасе рискува в голяма битка с неясен изход.17 The Gesta Normannorum Ducum of William of Jumièges, Orderic Vitalis,and Robert of Torigni. Vol.1. Oxford, 1992, p.127.

9

През 1016 година блоаският граф Йод II потърсил реванш

срещу анжуйския граф Фулк Нера, но претърпял катастрофално

поражение в кръвопролитна битка при Потльовоа. Според някои

жертвите били около 3000 18 а според други около 6000.19 Други

сведения за многочислени жертви откриваме в Miracula s.Benedicti,

където са описани две жестоки кръвопролития. През 1037 година

диоцезалните милиции на Бурж нападнали кастела Beneciacum, в

който загинали около 1400 души (populus) от околността.20 През

следващата 1038 година същите диоцезални милиции се сблъскали

в сражение с графа на Дол и били безмилостно избити от

неговите рицари.21 Многочислени били и жертвите през 1066

година, когато във войната между Тулуза и Аквитания били

избити стотици milites. Тук обаче става въпрос за обикновените

milites, които от най-ранна, младежка възраст се различавали

съществено от nobiles laici.22 Тези многочислени жертви били

предимно незнатни войни и дори обикновено мирно население. В

същото време някои писмени свидетелства от втората половина

на XI и началото на XII век представят друга картина на

смъртността сред воюващите.

През януари 1091 година, при обсадата на кастела Куси в

един сблъсък били убити 20 мъже и много други били ранени и

18 Lavisse, E. Histoire de France. Les premiers Capétiens.Paris, 1911, p.61.19 Bachrash, B. Warfare and Military Organization in Pre–Crusade Europe.Ashgate, 1984, p. 79.20 Aimonus monachus Floriacensis. De miraculis s.Benedicti. – PL, t.139,1881, col. 797-798.21 Ibid., col. 800.22 Vie de Burchard le vénérable , comte de Vendome, de Corbeil, de Melinet de Paris ( X-e et XI-e siècles ). Paris, 1892, p. 5 . В средата на XIвек обикновените milites били най-ниско в съсловието на belatores, като по-високо от тях били nobiles laici и nobiles clerici. Тази вътрешна стратификацияоказала съществено влияние върху войната и поради тази причина жертвитесред обикновените milites били повече в сравнение с тези сред nobiles laici .

10

Ордерик Виталис отбелязва това като изключително събитие.23

Описвайки войната в територията на Нормандия от 1118-1119

година Ордерик Виталис отбелязва, че воюващите от двете страни

били обвързани с кръвни връзки и поради тази причина никой не

искал да наранява или убива противниците си.24 Подобен е и

коментара на битката при Бремюле от 1119 година, в която

участвали около 900 рицари, от които били убити само трима.

Обяснението на Виталис е, че те били целите в желязо и били

концентрирани повече върху пленяването а не върху убиването

на бегълците, тъй като християнски войници те не били жадни

за кръвта на своите братя.25 При друго сражение в пределите на

графство Фландрия през 1127 година жертвите били седем на

брой, като две от тях били незнатни мъже. Интересен е фактът,

че в това сражение само един от петимата знатни, паднали на

бойното поле, бил убит от противника а останалите четирима

загинали в резултат от инциденти. Така, по думите на

известния медиевист Georges Duby “…войната заприличала на лов,

воден от обучени ловци които били защитени от солидни доспехи и които

не се стремели към унищожаването на противника, а към неговото

залавяне…”. 26

Често сред жертвите на войната били и високопоставени

лидери. Рихер Реймски описва смъртта на бретонския херцог

Конан в битката при Конкерей от 27 юни 992 година.27 Отново

Глабер описва смъртта на граф Йод II (996-1037) в битка с

херцога на Долна Лотарингия през 1037 година.28 Друг известен

владетел, който загинал в битка през 1070 година, бил

фландърският граф Бодуен VI.29 Неговият син Арнулф III също

загинал в битката при Касел през следващата 1071 година.30

11

Анализът на писмените свидетелства води до извода за

наличие на нови тенденции във войната, касаещи основно

рицарите и останалите знатни. Постепенно от унищожение на

живата сила, сраженията се насочили към внасяне на безредие в

противниковата войска и обръщането и в бягство, а не

физическото и унищожение. Оформянето на milites като единно

съсловие довело до изграждането на вътрешна солидарност и

сплотеност, което наред с чисто материалните фактори и

повишаването на ролята на парите довело до съществени промени

в начина на воюване.31 В резултат от това практиката на

пленяване на рицарите и знатните изместила физическото

унищожение на заден план. Обикновените, незнатни войни

оставали извън тези нови правила, а числеността на жертвите

сред тях оставала висока.

23 The Ecclesiastical History of Orderic Vitalis. vol.6.Oxford, 1983, pp.233-235.24 Ibid., pp. 200-201. “.... Hoc nemple plus quam civile bellum erat, et necessitudofraters et amicos atque parentes in utraque parte concatenabat unde neuter alteri nocerestudebat...”. Вж: Gluckman, M . The Peace in the Feud. - Past&Present, 1955,№8, pp. 1-14. Авторът дава примери за различията във воденето на частнитевойни (кръвните вражди) между съседи или близки роднини и между не-роднини. В първия случай има ограничаващи условия дори относно оръжията,които могат да се използват (само несмъртоносни оръжия ).25 The Ecclesiastical History of Orderic Vitalis. vol.6., Oxford, 1983,pp. 240-241. “... In duorum certamine regum ubi fuerunt milites ferme nongenti tressolummodo interemptos fuise comperi. Ferro enim undique uestiti erant, et pro timore Deinotitiaque contubernii uicissim sibi parcebant, nec tantum occidere fugientes quamcomprehendere satagebant. Christiani equidem bellatores non effusionem fraterni sanguinissitiebant, sed legali triumpho ad utilitatem sanctae aecclesiae et quietem fidelium dante Deotripudiabant...”26 Duby, G. Le Dimanche de Bouvines, 27 Juillet, 1214. Paris, 1973, p.141.27 Richerus s. Remigii monachus. Op. cit., col. 159.28 Rodulfus Glaber Cluniagensis monachus. Historiarum libri quinque. – PL,t.142, 1880, col. 667.29 Beeler, J. Op. cit., р.38.30 Ibid., р.39.31 France, J. Western Warfare in the Age of the Crusades, 1000-1300. NewYork, 1992, рр. 177-198.

12

Битката при Адрианопол в контекста на войната в периода X–

XIII век

Едни от най-важните извори за това сражение са хрониката

на Жофруа дьо Вилардуен,32 който участвал в битката, хрониката

на Робер дьо Клари, описанието на гръцкия историк Никита

Хониат,33 историята на Теодор Скутариот34 и други латински,

гръцки и български извори. Ще съсредоточа своето внимание на

събитията след 25 март 1205 година, когато император Балдуин

(Бодуен) I напуснал Константинопол с около 140 рицари.35 На

следващият ден на девет левги преди Одрин към него се

присъединил маршал Жофруа дьо Вилардуен със своя отряд и

предполагаме, че с това броят на латинските рицари е нараснал

до 200.36 Впоследствие към тях се присъединил и венецианският

дож Енрико Дандоло, който водел със себе си приблизително

толкова, колкото водели император Балдуин и граф Луи дьо Блоа

или около 140 рицари.37 Така под стените на Одрин пристигнали

около 340 рицари, но знаем че тази цифра е твърде условна.,

тъй като това не бил общият брой на войските а най-вече на

рицарите – най-боеспособната и мощна сила на бойното поле.

Според Вилардуен в латинската войска имало конни сержанти,

оръженосци, пехотни части и стрелци38 (най-вероятно

арбалетчици), за които предполагаме, че са били в отряда на

32 Божилов,И. Жофруа дьо Вилардуен. Звладяването на Константинопол. София,1985, 105-109.33 Choniata,N. Historia. Гръцки извори за българската история (ГИБИ), Т.XI,София,1983, 75-76.34 Scutariota,T. Historia. . Гръцки извори за българската история (ГИБИ),Т.VIII, София, 1972, 264-265. 35 Божилов,И. Цит. съч., с.105.36 Пак там.37 Пак там.

13

Енрико Дандоло.39 Ако се базираме на гореизложените примери за

съотношението на рицарите и незнатните войни в някои

сражения, можем да предположим, че латинските войски под

Адрианопол варирали между 1400 и 2600 боеспособни мъже.40 За

количеството на латинските войски при Одрин говори и фактът,

че обсадните действия не били свързани с пълна блокада на

крепостта, а само с блокада на две от градските порти.41

Започнало усилено подкопаване на градските стени от

латинците, но гърците се защитавали упорито и една от

причините за това била вестта за приближаването на българския

цар Калоян.42

На 10 април 1205 година, Великден, латинските барони

узнали за приближаването на Калоян и свикали съвет. Било

решено, че в случай на сражение с Калоян Жофруа дьо

Вилардуен и Манасие дьо Лил ще останат в лагера, а император

Балдуин с останалите войски ще излезе навън.43 Според някои от

изворите числеността на българската армия била голяма и

наброявала около 40 000 кумани и българи. Явно в случая става

въпрос за един традиционен подход в средновековните хроники,

където числеността на противниковите войски се преувеличава.

Латинците под Одрин били сравнително малобройни, но

сведенията на Вилардуен не могат да се приемат за напълно

достоверни. Те притежавали добър военен опит, натрупан в хода

на Четвъртия кръстоносен поход и очаквали подкрепления от38 Пак там.39 Пак там.40 Това предположение се гради на двата описани примера на съотношение : 1: 7.5 и 1 : 4, тъй като това са реални ситуации, описани в изворите. Такадостигаме до цифрите 1400 и 2600.41 Пак там.42 Choniata,N. Цит. съч., с.75.43 Божилов,И. Цит. съч.,с.105

14

васалите на граф Луи дьо Блоа и брата на император Балдуин –

Анри, който според Вилардуен водел 20 000 арменска пехота

(отново преувеличена цифра).44 На следващо място кръстоносците

разполагали с добър и явно укрепен лагер, който давал

надеждна защита.

При сражение рицарите се построявали в отряди, най–често

три на брой. Освен рицари, в сраженията участвали и стрелци с

лък или арбалет, които излизали пред рицарите и обстрелвали

врага, след което се изтегляли зад конниците или пък заемали

позиции по двете крила. Зад рицарите се построявали

оръженосците и пехотата, които следвали конниците и встъпвали

в бой след тях. Самата рицарска атака се провеждала не в

галоп, а в алюр и целта и била да разкъса бойния строй на

противника и да предизвика паника.

Както сочат изворите, цар Калоян решил да се запознае с

начина на действие на латинците, които били за него нов и

непознат противник. Ето защо на 13 април 1205 година срещу

рицарския лагер била изпратена куманска конница, която

извършила внезапно нападение.45 Куманският конник бил

неравностоен в близък бой с тежкия рицар, но в същото време

притежавал две много силни оръжия – бързината на нападение и

отстъпление и двусъставния, рефлекторен лък. Западните рицари

се сблъскали с това оръжие при маджарските нашествия от X век

и при Първия кръстоносен поход от 1096-1199 година и се

убедили в неговата поразяваща мощ.46 Единствения начин за

противодействие било използването на собствено прикритие от44 Божилов,И. Цит. съч.,с.110.45 Choniata,N. Цит. съч., с.75.46 Стасюлевич, М. Исторiя среднихъ вьковъ въ ея писателях и изследованiяхновейших ученыхъ. С.-Петербург, 1887, с.122 , 181-182.

15

стрелци (за предпочитане конни), които да отблъскват конните

стрелци надалеч.

Куманският отряд, който нападнал лагера на латинците на

13 април 1205 година обстрелвал най-вече добитъка и ездитните

коне, които били на паша около лагера.47 Това провокирало

рицарите, които се впуснали в преследване в което те понесли

значителни загуби най-вече в коне. След завръщането им бил

свикан военен съвет който взел решение никой да не напуска

лагера, а в случай на ново нападение всички да се строят в

боен ред пред лагера.48 Това било най- правилното решение в

конкретните условия, тъй като необмисленото преследване на

бързите кумани водело до разкъсване на войските, тежки загуби

на бойни коне и опасност от попадане в засада.

След първият досег с латинските рицари българският цар

решил да придвижи войските си по-близо до Одрин в пълна тайна

за латинците.49 Тъй като Калоян безспорно е бил информиран за

приближаването на латински подкрепления от юг, той взел

решение за решително сражение преди тяхното пристигане под

Одрин. Както свидетелстват писмените източници, решителното

сражение се разиграло на 14 април 1205 година. Около обяд

куманите извършили ново нападение и по силата на решението от

предния ден, рицарите се въоръжили и започнали да излизат в

отряди пред лагера. Пръв излязъл със своя отряд граф Луи дьо

Блоа , който нарушил решението от предния ден и се впуснал в

преследване, като призовал император Балдуин да го последва.50

Императорът бил поставен пред труден избор, тъй като47 Choniata, N. Цит. съч., с. 75.48 Божилов, И. Цит. съч.,с.105-106.49 Choniata, N. Цит . съч., с. 75.50 Божилов, И. Цит. съч.,с. 106.

16

спазването на решението от предния ден означавало да не се

притече на призивите на Луи дьо Блоа. Балдуин го последвал и

изпълнил своите задължения на сеньор, но с това нарушил

военната дисциплина, която всъщност била нещо твърде условно

във военното изкуство на Запад. В същото време отрядите на

Жофруа дьо Вилардуен и Манасие дьо Лил останали пред лагера и

пред одринската крепост в боен ред.51 По този начин била

допусната тактическа грешка, тъй като немногобройните

латински войски били разкъсани на две части и най–малко около

140 рицари били увлечени в преследване на разстояние от две

левги. Според Вилардуен, който предава думи на спасили се от

последвалото поражение, след като преследвали куманите около

две левги, рицарите влезли в стълкновение с тях и отново

продължили да ги преследват, но този път попаднали на свежи

български и кумански сили, които ги обкръжили и не им

позволили да се разгърнат с конете си.52 Според Никифор

Григора българите и куманите започнали да избиват рицарите

със стрели и копия.53

Както свидетелства Вилардуен, още при първия сблъсък граф

Луи дьо Блоа бил ранен тежко на две места а оръженосците

започнали да отстъпват и сражението се разпаднало на малки

сблъсъци.54 Според Вилардуен император Балдуин можел да

отстъпи, т.е. около него все още имало достатъчно рицари,

които да осигурят пробив, но той останал на бойното поле.55

По–късно спасилите се свидетелствали че императорът бил

51 Пак там.52 Пак там.53 Българска военна история. Подбрани извори и документи. Т.1, С., 1977,с. 231.

17

пленен а граф Луи дьо Блоа бил убит.56 Според изворите,

битката приключила около 16 часа следобед, но не всички от

рицарите били убити.57 Някои успели да пробият обръча и да се

спасят но те били малка част от рицарите, които започнали

преследването. Според Робер дьо Клари в битката изчезнали

около 300 рицари, което е в противоречие със сведенията на

Жофруа дьо Вилардуен.58

Когато видял спасилите се от бойното поле и узнал за

поражението, Жофруа дьо Вилардуен изпратил съобщение до

Манасие дьо Лил да съсредоточи целия си отряд пред лагера и

така да бъде предотвратено нападение на българите и

куманите.59 Това решение било най-правилното в тази критична

ситуация, тъй като скоро пристигнали и преследващите

бегълците българи, кумани и гърци.60 Двата латински отряда

останали на полето и отбивали нападенията до 18-19 часа

привечер, след което противникът се оттеглил. Веднага след

това на полето бил свикан военен съвет на който присъствал и

венецианския дож Енрико Дандоло и на който било установено,

че са загубени по-голяма част от хората.61 По–важното в случая

било, че тези загуби били в убити, а не предимно в ранени или

пленени. Силният шок бил предизвикан от факта, че българите

на пощадили почти никого и взели малко пленници.62 Загинали

54 Божилов, И. Цит. съч. ,с.106.55 Пак там.56 Пак там.57 Пак там.58 Българска военна история....,с. 227.59 Божилов, И. Цит. съч.,с.107.60 Пак там.61 Пак там.62 Божилов,И. Цит. съч., с. 104 ; 113. Цар Калоян наистина не вземалпленници и още от началото на войната с латинските рицари избивалзаловените знатни а в някои случаи освобождавал незнатните.

18

много знатни графове и барони с високо потекло и богат военен

опит а това действало потискащо и шокирало останалата част от

войската. В съответствие с това военният съвет взел

правилното решение за незабавно и тайно отстъпление в южна

посока, към Родосто и през нощта латинците отстъпили, като

образували колона с авангард и ариегард.63 Трябва да отбележим

,че действията на останалите след поражението барони следвали

правилна логика и били в съответствие със стратегическите и

тактически правила на отстъпление.64

Гореизложеното води до следните изводи. В стратегическо

отношение влизането в сражение било нарушение на принципа за

предимството на дефанзивните действия пред офанзивните,

особено в случай на значителен числен превес на неприятеля,

което било ясно на латинските барони под Адрианопол. Явно

това пренебрегване на традиционната стратегия било следствие

от повишеното самочувствие на латинците в резултат от

превземането на Константинопол и на непознаването и

подценяването на противника.

В битката при Адрианопол била приложена традиционна

тактика на влизане в сражение с няколко, в случая четири

отряда. Най–големият тактически недостатък било твърде

голямото отдалечаване от лагера и от стрелковото прикритие,

при което леката куманска конница и българската пехота можели

63 Божилов,И. Цит. съч., с. 107.64 На първо място била обуздана първоначалната паника и основна заслуга затова имали Жофруа дьо Вилардуен и Манасие дьо Лил. На второ място било взето правилно решение за организирано и бързо отстъпление. Посоката на отстъпление към Родосто също била най-удачната, тъй като оттам се очаквали идващите от Мала Азия подкрепления. Още на следващия ден, отстъпващите се срещнали с тях, а на 16 април 1205 година били зад стените на Родосто. Така бил избегнат пълния разгром а това давало шансове за овладяване на ситуацията.

19

да използват изцяло тактическите си предимства по отношение

на рицарската конница: раняването и избиването първо на

конете със стрели и копия от разстояние, а след това

унищожаване и на рицарите.

Ако изворите отразяват вярно началото на битката –

около обяд или ранния следобед и нейният край – около 16

часа, то битката при Адрианопол била доста продължителна на

фона на повечето от сраженията в разглежданата епоха. Това

дава косвена информация за нейната ожесточеност и за

съпротивата, която оказвали обкръжените и спешени рицари.

Популярната представа, че спешеният рицар бил лесна плячка не

отговарят на действителността, тъй като спешаването на

рицарите често било предприемано като средство за по–добра

боеспособност и устойчивост още от края на XI и началото на

XII век. Конният рицар бил по–ефективен в нападение, докато

спешеният рицар бил изключително ефективен в отбрана. Това

обяснява в значителна степен продължителността на битката при

положение, че кръстоносната армия не била многочислена.

Твърде възможно е големият брой жертви сред латинците да е

резултат и от упоритата им съпротива, която допълнително

ожесточила куманите и българите.

Ако приемем средно аритметичното число на загубите според

Вилардуен и Клари, най–вероятният брой на загубите е около

200 – 220 рицари (140+300 = 440 : 2 = 220 ), без броя на убитите от

незнатен произход. На фона на броя на жертвите сред знатните

през XII и в началото на XIII век, тези загуби били високи не

само като абсолютен брой, но и като процент от общата

20

численост – в случая над 90% от участвалите в сражението

рицари.

Този процент на жертвите определя битката при Адрианопол

като битка от първия тип или кръвопролитна, тотална война,

която била по–рядко срещана в Западна Европа през

разглеждания период. Високата численост на жертвите от тази

битка имала характер и на политическо послание от страна на

Калоян към латинските барони в Константинопол.

Последствията от битката при Адрианопол от 14 април 1205

година се измерват не толкова с количествените загуби на

латинците, колкото със силния политически и военен удар върху

латинската власт в Константинопол. В същото време битката

няма повратен характер и особено място в еволюцията на

военното изкуство. Тази битка представя прилагането на

западноевропейския начин на воюване в едни нови, но отчасти

познати за латинците условия. Тя не е белег за упадък и

неефективност на западното рицарство и неговата тактика на

воюване. Ударът бил най–вече психологически, тъй като

куманите и българите водели тотална война. Дори и това не

било новост за западните рицари, тъй като рицарската война не

измествала напълно и окончателно смъртоносната война в

Западна Европа. Това в известна степен обяснява пропускането

на тази битка в големите изследвания на еволюцията на

средновековното военно изкуство, но не оправдава отсъствието

и от списъка на значимите битки, тъй като тя предизвикала

важни и необратими политически промени в Югоизточна Европа.

21