ТРАНСФОРМАЦИЯ НА КОМУНИСТИЧЕСКАТА ПАРТИЯ В ПРЕХОДА –БЪЛГАРСКИЯ

СЛУЧАЙ

Доц. Д-р Момчил Дойчев

Преходът от комунизъм към демокрация се изразява във връщането

на бившите комунистически страни към цивилизационно развитие,

преодоляване на варварската мутация на модернизацията, каквато

според нас представлява комунизмът. В България този процес се

натъкна на редица трудности. Преди всичко трябва да изтъкнем, че не

можем да говорим за български комунизъм. Комунизмът на българска

почва е привнесеният модел на съветския комунизъм, осъществяван

стриктно и сляпо от БКП. Не случайно България бе наричана 16-та

съветска република – впрочем опити това да стане реалност са правени

на два пъти от българските комунисти. По това те се различават от

всички свои колеги от Централна и Югоизточна Европа. БКП никога не

създаде национално отговорен елит – елитът на БКП , нейната

номенклатура действаше през целия социалистически период на практика

като съветска колониална администрация. Българският социализъм бе

съветски, тоталитарен и криминален.

ПРЕХОД ПО БЪЛГАРСКИ – ПРЕОБРАЗУВАНЕ ИЛИ МИМИКРИЯ

На 10.11. 1989 г. управляващата от 45 години БКП, с активната

подкрепа на съветското посолство, свали от власт своя дългогодишен

водач Тодор Живков – всъщност с това започна революционната промяна

и в България едновременно с останалите социалистически страни. Но

каква бе българската специфика на „прехода към демокрация и пазарна

икономика“?

Към 1989 г. в България още не бе осъзната необходимостта от

радикална замяна на банкрутиралата социалистическа система с

капиталистическа. В сферата на масовото съзнание капитализмът бе

сатанизиран. Дори до днес значителни обществени прослойки не само не

осъзнават необходимостта от истинска демокрация и либерален пазар,

но и упорито им се съпротивляват, давайки чрез избори властта на

партии, олицетворение на комунистическото минало или на статуквото,

а през последните години след 2001 г. – на популизма и социалната

демагогия. Такива партии управляват практически през три четвърти от

времето на посткомунистическата трансформация. Т.е. през по-голямата

част от това време страната ни не вървеше напред, а или се връщаше

назад, или „маршируваше на място”. Още по-отчайващо бе, че по-голямата

част от прехода бе заета не с градеж, а с грабеж на националното

богатство от една криминализирана прослойка на бившата

комунистическа номенклатура и нейните тайни служби. От трета страна,

поради дългото блокиране и протакане на необходимите либерални

реформи в икономиката и политиката, след 1989 и чак до 1997 г.

страната вървеше главоломно надолу по отношение на своето

икономическо развитие. И това започна от самото начало поради

„принудените” промени за по-голяма част от хората…

Защо според нас промените бяха не доброволни, а „принудени”

за по-голямата част от българите? Защото като цяло българския народ

се беше нагодил към социалистическия начин на живот. Бяха отминали и

забравени първоначалните комунистически репресии и насилия,

конфискациите на земята, експроприациите на собствеността и труда на

хората, забравени бяха концлагерите и затворите, масовите убийства

на цвета на българската нация от началото на съветската окупация и

установяването веднага след 9.09. 1944 г. на един терористичен

комунистически режим от сталинистки тип, осъществен от една партия,

сляпо, но вдъхновено изпълняваща волята на съветските си наставници.

Към втората половина на 80-те години мнозинството от

българите се бяха нагодили към социалистическата система, към

ниското качество на живота, към липсата на елементарни стоки по

магазините, с режимите на ток и вода, с разбитата инфраструктура, с

нелицеприятната публична среда, с повсеместната корупция. След 1986

г., когато започна заключителният трети фалит на българския „реалeн

социализъм“ се очерта една особена революционна ситуация.

Господстващата комунистическа номенклатура искаше, но не можеше вече

да управлява по старому. А покорения от комунистическата пропаганда

български народ, хем започна да не иска до го управляват по старому,

хем не знаеше как да постигне промяната, макар и неосъзнато да я

искаше. Получи се парадоксът и управляващи, и управлявани глухо и

пасивно да се съпротивляват на съществуващия режим. Т.е. преходът не

се случи по нечия добра воля, а по принуда за всички - и за

управляващата номенклатура, и за управлявания от нея народ.

Провалът на социалистическия модел за развитие не бе отдавна

табу за висшата партийна номенклатура и нейните тайни служби. Но

дори за всеки посредствен номенклатурчик бе ясно, че въпреки

огромните и практически неограничени от закона власт и привилегии, с

които той разполага в социалистическото общество, в сравнение с

заможните слоеве в демократичните западни общества, той просто е

дребен феодал от азиатски тип. Освен това социализмът пречи на

номенклатурния „елит” да предава по наследство на своите деца и

внуци огромните капитали, които контролира. Държавата фактически бе

превърната в частна собственост на номенклатурния слой и

неограничената власт на държавната политбюрокрация носи огромни

привилегии и икономически облаги, но тя не може „просто така” да се

предава по наследство. Става дума за номенклатурните длъжности и

свързания с тях социален статус, които в България не можеха нито да

се продават (както в някои централноазиатски съветски републики),

нито да се предават по наследство. Въпреки че на най-високо равнище

бяха правени опити (в България и Румъния), все пак създаването на

комунистически династии в Източна Европа не бе извършено. Такива

възникнаха успешно само в периферията на комунистическия (конц)лагер - в

Северна Корея, или някои арабски просоциалистически режими като тези

в Либия и Сирия, а го наблюдаваме и досега в някои азиатски бивши

съветски републики.

Окончателният провал на командната социалистическа икономика

в България настъпи сравнително късно - последният фалит на комунизма

съвпадна с последните месеци на тоталитарно-номенклатурния режим и

управлението на Луканов след политическата промяна на 10.11.1989. Но

този банкрут се усети от народа едва след като демократичните

промени започнаха. Бавно и срещайки огромна съпротива от страна на

комунистическата партия, демократизацията за времето от началото на

„кръглата маса” (от януари до май 1990 г.) до падането на

правителството на А. Луканов в края на 1990 г., все пак успя да

демонтира някои от основите на тоталитарния комунистически режим. Но

това стана едновременно с рязкото падане на жизненото равнище на

народа, изчезването (скриването) на почти всички стоки от първа

необходимост, а впоследствие, с идването на първото коалиционно

правителство на Димитър Попов (с участие на трима министри от

опозицията в сферата на икономиката и финансите) и с резкия скок на

цените в порядъка от 7 до 10 пъти само за няколко дни в началото на

1991 г.

Това стана повод левите български идеолози да тръбят и до

днес, че "демокрацията донесе разрухата". Всъщност картината на

социалистическата разруха може да се прочете в доклада на

наследилия Тодор Живков нов комунистически перестроечен лидер -

Петър Младенов за „прекрасното” наследство, което получава. Но този

доста непълен и повърхностен доклад не отразява в пълна степен

фалита, до който съветският социализъм доведе българската икономика.

Българският преход към демокрация и пазарна икономика започна

почти едновременно с промените в останалите социалистически страни.

Проблем за България бе, че той не бе изстрадан и за управляващи, и

за управлявани. Подкрепата за промените не бе масова и наистина

всенародна като в страните от Централна Европа и в бившите съветски

балтийски републики. В тези страни народите имат много по-силно

запазено чувство за национално достойнство и чест. Те болезнено

възприемат "ограничения суверенитет", който им бе предложил съветският

"освободител". У нас и досега, за разлика от Чехия, Полша, Унгария,

Литва, Латвия и Естония, по традиция съветските или руските

окупатори се възприемат от държаните в състояние на политическа

неграмотност народни маси като „освободители”.

И така в България започна един „бавен и мъчителен преход”...

Всъщност идеологемата за „прехода” се превърна в успешна форма за

прикриване на действително протичащите социални процеси и на

действителния смисъл на социалната промяна. Например докато на

повърхността на събитията през 90-те години на ХХ-ти век се

разиграваше грандиозна политическа битка между "демократи" и

"социалисти", под повърхността на ежедневните събития трескаво се

извършваше процес на трансформация на властта в собственост и след

това на собствеността във власт, заграбени и двете от успешно

трансформиращата се в нова квазикапиталистическа олигархия бивша

комунистическата номенклатура. Банкрутът на социализма като доказала

се негодна икономическа система принуди българските комунисти и

техния челен отряд – господарите от партийната номенклатура да

отстъпят след тежки парламентарни и извънпарламентарни битки чак към

началото на 1997 г. господстващите си политически позиции пред по-

слабите, по-неорганизирани и по-хаотични демократични сили. Но за да

завоюват господстващи позиции в криминализиращата се под тяхно

ръководство икономика на страната.

Нещо повече - политическата битка също бе на приливи и

отливи. След първата българска „нежна революция” от 1989-1991 г.,

изродила се в „мирен и плавен преход”, приключил с много по-тежки

жертви от евентуалните жертви на една формена гражданска война,

последва първият опит за реставрация през 1995-1997 г., когато в

опита си да върнат социализма социалистите унищожиха и малкото

останало от българската икономика.

Последва втора нежна революция през зимата на 1996-1997 г.,

след която като че ли най-сетне българите постигнаха след осем

години лутане и изоставане от другите посткомунистически страни от

Централна Европа онзи необходим демократичен консенсус накъде вървим и

какво искаме. Но само 4 години по-късно, уморени от тежката (поради

от нейното седемгодишно забавяне, както и от някои погрешни решения

на лидерите на демократичната общност) икономическа реформа

мнозинството българи предпочетоха да повярват в популистки чудеса, а

не в собствените си сили и рационален европейски избор. Връщането на

бившия български цар като месия, който ще извърши за 800 дни чудеса

показа истинското равнище на политическата култура на огромни маси

от българския народ. Разбира се това не можеше да стане без

дискретната помощ на „бившите“ комунистически тайни служби…

Разбитите и разпилени демократични сили така и не се съвзеха и през

2005 година дойде на власт едно още по-популистко и демагогско в

същността си правителство, което се опита да изведе на практика

България от коловозите на европейския избор и да го върне в сивата

зона между Европа и Русия, където хазяйничат руските политически

мафиоти и икономически олигархии. Опитът за частична „путинизация”

на България тогава се провали. Но наследството от управлението на

първата „тройната коалиция”, както и политиката на нейния президент

остана. Останаха да тежат и руските енергийни проекти, които трябва

буквално да подчинят икономически България на руската олигархия през

следващите 50 години. През 2009 г. българите, за кой ли път

разочаровани от поредното „успешно” социалистическо правителство,

избраха нова месианска алтернатива в лицето на Бойко Борисов и

неговата партия ГЕРБ. „Кукловодите на криминалния преход” се надяваха,

че и към него хората твърде бързо ще променят отношението си и ще се

разочароват, както това се случи с бившия български цар само няколко

месеца след като триумфално се завърна като министър-председател на

Република България. Това обаче не се случи. Защото правителството на

ГЕРБ направи сравнително успешен опит да излезе от популисткия

сценарий и след осем години забавяне започна да провежда, макар

колебливо и непоследователно, политики на необходимите реформи в

някои от главните обществени сфери.

Българските политически реформи трябва да се съобразят с

популистките очаквания за повишение на доходите и „развитие на

производството”, за да се облекчи нарасналата безработица. От друга

страна правителството трябва да се съобразява и с ниската

политическа култура на българите, с робуването им на митове и

идеологеми, отдавна опровергани от историята.

Това през годините водеше до една твърде непоследователна и

колеблива политика. След въвеждането на валутен борд през 1997 г.

всяко едно правителство успя да запази финансовата стабилност дори в

условията на световна финансово икономическа криза. Но

правителствата на прехода не успяваха да съобразят това с ниското

равнище на доходите, инфлацията, фалирането на почти половината от

малките и средни предприятия и с бързо нарастващата безработица.

През зимата на 2013 г. това доведе до пореден социален взрив,

умело провокиран от новата корпоративна олигархия и от

антиевропейски настроени неокомунистически и крайни

националистически сили, направлявани умело от руското посолство.

Свалянето на правителството на Бойко Борисов чрез изборен преврат

доведе на власт правителство, решено прикрито, но с всички сили да

изведе България от коловозите на европейския цивилизационен избор и

да върне страната отново в сивата зона между Европа и Азия, където

господстват руските олигарси и мафиоти. Така предимно негативният

опит от последния почти четвърт век на преход доведе до една патова

политическа ситуация между силите отстояващи демократичните

завоевания на българския народ и все по-авторитарната управляваща

корпоративно-олигархична върхушка.

Липсата от десетилетия на една дълбоко промислена стратегия

за действителна промяна, за превръщане на съветско-комунистическа

България, в европейска, демократична и просперираща страна става все

по-пагубна. Досегашният преход към демокрация и пазарна икономика бе

по-често имитация, а не действителна промяна. Тази имитация всъщност

трябваше да прикрие опитите за трансформация на бившия номенклатурен

елит в корпоративно-олигархичен. Българското гражданско общество не

успя да изгради и реализира стратегия за успешна пазарна и

демократична промяна. Напротив – през последните години все по-явни

ставаха опитите за неокомунистическа, националистическа и

авторитарна реставрация. Наследството и рецидивите на комунизма не

бяха захвърлени там, където им е мястото – на бунището на историята.

БСП ПО ВРЕМЕ НА ПРЕХОДА

Българската социалистическа партия /БСП/ се самоопределя като

приемник едновременно на БКП, управлявала страната от 1944 до 1989

г., така и на учредената на 2 август 1891 г. Българска

социалдемократическа партия. През 1903 г. част от партията се

обособява в Българска работническа социалдемократическа партия

/тесни социалисти/. През май 1919 г. се преименува в Българска

комунистическа партия /БКП/ и става член на Комунистическия

интернационал. През 1938 г. се преименува в Българска работническа

партия /комунисти/, която през 1948 г. се преименува отново в

Българска комунистическа партия. През периода от съветската окупация

на 9.09.1944 г. до падането от власт на последния комунистически

диктатор на 10.11. 1989 г. БКП осъществява социалистически

преобразования с помощта на тоталитарен и репресивен политически

режим от съветски тип. По образното сравнение на българския социолог

Георги Фотев над България през този период ляга „дългата нощ на

комунизма“.

В началото на 1990 г. БКП обявява желанието си да се

реформира от комунистическа в партия на демократичния социализъм.

След общопартиен референдум тя се преименува в Българска

социалистическа партия (БСП). Поема политическа отговорност, но не и

вина за управлението на страната през периода 1944-1989 г. В

документите си БСП декларира, че се придържа към

социалдемократическите ценности: свобода, справедливост и

солидарност, които са възприети от социалдемократическите партии и

Социалистическия интернационал. Но в същото време се обявява и за

приемственост и продължение на нейните идеи от комунистическо време,

„освободени от грешките и деформациите“. В новата програма на

партията (1994 г.) се декларира, че БСП е „нов тип лява,

социалистическа партия“. Идеята за „модерна лява партия“ на

партийния стратег Александър Лилов се разбира като „съвременна лява

партия на обновяващия се демократичен социализъм и органическа

съставна част на българската, европейската и световната левица“. БСП

кандидатства за членство в Социалистическия интернационал и ПЕС. От

2002 г. Сергей Станишев, избран за председател на БСП през 2001 г.,

е постоянен член на Президиума на Партията на европейските

социалисти. През октомври 2003 г. Българската социалистическа партия

става пълноправен член на Социалистическия интернационал, а от май

2005 г. - на Партията на европейските социалисти. На 24 ноември

2011г. Станишев е избран за президент на ПЕС.

Участието на БСП в парламентарни избори през годините на

прехода е на приливи и отливи. БСП бе една от малкото

посткомунистически партии, които спечелиха първите демократични

избори през 1990 г. като си осигуриха абсолютно мнозинство в

парламента. Но само година по-късно БСП загуби над 1 милион гласа и

за пръв път след 47 години трябваше да мине в опозиция. Но

опозиционният СДС не спечели достатъчно гласове и съставеното от

него правителство на малцинството бе бламирано от формирало се след

по-малко от година ново мнозинство около БСП, партията на

етническите турци ДПС (която оттогава до Европейските избори през

2014 г. бе явен стратегически съюзник на БСП) и напуснали

парламентарната група на СДС депутати. Новото правителство подготви

началото на олигархичната подмяна на прехода и триумфалното връщане

на БСП на власт след изборите в края на 1994 г. Провалът на това

управление доведе до електорален срив БСП към 1997 г. Идването на

власт на правителството на бившия български цар с популистки

обещание бързо срина доверието в него и това подготви връщането на

власт на БСП с нова коалиционна формула през 2005 г. Но тази формула

се оказа твърде корупционна и през 2009 г. БСП загуби отново

властта. В началото на 2013 г. с конспиративни методи – организиран

метеж и изборна манипулация БСП се върна отново на власт с нова

неявна тройна коалиция съставяйки най-негодното и безпринципно

правителство, основано на реванш и опит за путинизация на България.

Затова на европейските избори през 2014 г. БСП претърпя съкрушителен

провал, от който едва ли скоро ще се съвземе.

Година Гласове

 % от

гласове

те

Избори

1990 2886363 47.2 Парламентарни 7ВНС

19911 836 0

5033,1 Парламентарни 36НС

19942 25821

243,40 Парламентарни 37НС

1997 939 308 22,07 Парламентарни 38НС

2001 783 372 17,15 Парламентарни 39НС

20051 129 1

9630,95 Парламентарни 40НС

2009 747 849 17,70 Парламентарни 41НС

2013 942 541 26,06 Парламентарни 42НС

2014 424 037 18,93 Европейски избори

Тези резултати показват колеблива, но ясна тенденция –

влиянието на БСП бавно, на приливи и отливи, но категорично

намалява. И това е резултата от политиката на тази партия през

последните 25 години. БСП по време на целия преход съумя да се

съхрани като партия, която не е преодоляла комунистическото си

минало и която не направи решителна крачка към своето

социалдемократизиране. На практика всяко управление на БСП по време

на прехода започваше и завършваше с грабеж на обществени активи, а

на два пъти доведе и до погром над България.

Според политолога Огнян Минчев за разлика от

централноевропейските бивши комунистически страни, промяната в

управляващата от 1944 до 1989 г. комунистическата партия бе

извършена „по възможно най-ретроградния и порочен вариант”. Андрей

Луканов, Петър Младенов, Александър Лилов - реформаторите, поели

ръководството на БКП през ноември 1989 г. - се различават твърде

съществено от реформаторите в бившите комунистически партии на

Полша, Чехия, Унгария, дори на бивши съветски републики като Литва,

Латвия и Естония. Под тяхно ръководство българските социалисти

всъщност изпълниха завета на Тодор Живков – „да се снишат и да

оцелеят докато бурята отмине“. Вместо партията да се саморазпусне и

на нейна основа да се създадат ясни като профил социалистическа,

социалдемократическа, ляво либерална и комунистическа партия, на

практика по стратегическия план на Александър Лилов партията

трябваше от болшевишка, комунистическа да се превърне в „модерна

лява“. Това според него означава преобразуването на БКП в принципно

нова партия, различаваща се както от болшевизма, така и от

традиционния социалдемократизъм“

Обединена под етикета „социалистическа”, партията съхрани

своето единство с цел едновременно да запази „постиженията на

социализма“ и да се приспособи към новите условия, в които няма да

разполага с монополна власт. За целта бе необходимо от една страна

да се забави колкото е възможно радикална социалдемократическа

трансформация на партията, а, от друга страна, да се използват

придобивките от промените изключително в нейна полза. Така

модернизационните процеси – най-вече приватизацията и

демократизацията - трябваше да се осъществяват изключително в

интерес на партийната номенклатура, която да запази от

посегателствата на демократите реалната власт – и в икономиката, и в

политиката.

Според бившия депутат от БСП Юрий Борисов приоритетите на

партията през 90-те години на ХХ-ти век са два – трансформация на

политическата власт в икономическа и предотвратяване на идването на

истински пазарен капитализъм, преведени пропагандно като „оцеляване

на социалната идея” и „запазване на гражданския мир”.

БСП смята като капитулация отказа от „постиженията“ на

държавния социализъм и от бъдеща социалистическа перспектива.

Практически и делово това намира израз в стопиране или забавяне на

необходимите пазарни реформи, отказ от връщане на прибраното

държавно имущество, от партийна дейност по месторабота и пр. Или

както казваше един от дейците на БСП в началото на прехода –

„Пречим, доколкото можем!“ БСП се отказа от властовия монопол в

политиката, но не и в икономиката – така реално макар да губеше

избори тя запазваше чрез своята икономическа власт, а също чрез

контролираните от нея медии и съдебна система реалната власт по

време на целия преход. Всъщност чрез различни канали в държавната

администрация, съдебната система и службите за сигурност БСП никога

не е била напълно лишена от политическа власт. В момента, когато

БСП трябваше да се раздели доброволно или принудително със своята

реална власт над контролираното от нея държавно имущество, тя

предпочете второто. В пропагандния език на партията доброволното

сдаване на власт и собственост се определяше като „капитулация“, а

принудителното – като „репресия“, защото това носи не само бъдещи

политически дивиденти: „Пред дилемата капитулация или репресия, аз

предпочитам второто. Това е политически дивидент.” (Александър Лилов пред

пленум на ВС на БСП на 23 октомври 1991 г.)

От началото на прехода пред БСП стоят две възможности: А.

Максимално задържане на властта; Б. Оптимално преразпределяне и

трансфер на властта в собственост. Събитията показват все повече

ориентация към отстъпването на властови позиции само под силен

натиск и когато е абсолютно необходимо. Според свързания с БСП

социолог Петър-Емил Митев, това носи тактически успех, но стратегически

неуспех.

На практика БСП наследи БКП без да се отрече от нейното

(своето) тъмно минало, без да го разобличи и без да се покае за

престъпленията си срещу българския народ. Напротив – БСП никога не

се е отказвала от перспективата за бъдещо изграждане на

„демократичен социализъм”, независимо от цената, което народът

трябва да плати за това. Невидима част от този план бе идеята за

трансформация на политическата власт на партийната номенклатура в

икономическа. Това в структуро-социален план означаваше

преобразуване на номенклатурата в олигархия. От гледна точка на

политическия режим това означаваше от режим на партокрация да се

премине към режим на плутокрация. Разработката на плана за

трансформацията на социалната структура и политическия режим се

падна на Андрей Луканов. Този план не успя да се реализира цялостно,

но постепенно части от партийната, полицейската и стопанската

номенклатура се трансформираха в корпоративна олигархия и

плутокрация, независимо от пазарната и демократичната фасада на 25

годишния преход.

Трансформацията на комунистическо-партийната власт в

икономическа не можеше да стане без запазване и на реална скрита

политическа власт на партийните кадри. Навсякъде – в органите за

сигурност, в банковата система, енергетиката, медиите, съдебната

система, образованието, държавната администрация, и дори в спорта и

културата БСП и досега е разположила верни кадри, които изпълняват

нейни политически поръчки, подчинени на нейните стратегически

задачи, а не политиката на избрани съответни некомунистически

правителства. Всъщност преименуваната в социалистическа БКП никога

не е губила реалната власт – нито при управлението на Филип

Димитров, нито при управлението на Беров и Сакскобургготски, нито на

Костов и Борисов. Нейни кадри са т.нар. „червени калинки“, т.е.

назначени от некомунистическите правителства уж верни на тях, а

фактически обслужващи интересите на БСП кадри. Тези държавни

служители неотклонно изпълняват волята на БСП, или на нейни

олигархични подразделения, във всички сектори на живота. При

несъгласие тези кадри да изпълняват волята на БСП, обикновено се

вадят техните досиета, напълно по сталински. Впрочем досиетата и

досега се използват като оръжие срещу излезли изпод партийно-

полицейския контрол хора, които се противопоставят на волята на

Партията и принудилите ги към сътрудничество с комунистическата

власт преди 1989 г. служби да обслужват не националната, а

партийната сигурност.

След като от страна на БСП не бе отречено и отхвърлено

комунистическото наследство, не бе поискана прошка от народа за

извършените престъпления и за грабежа на националното богатство,

разрушената икономика и демографската катастрофа, до която „реалният

социализъм” доведе България, преходът в България към демокрация и

пазарна икономика се оказа изключително труден и проблематичен.

За партията на бившите комунисти руската връзка е много важен

елемент от нейната самоидентификация. Още от своето преименуване

като БКП през 1919 г. болшевизиращата се партия действа като филиал

на Коминтерна и много нейни дейци са служители на съветското

разузнаване в България. Това остана и след промените през 1989 г.

неотменим фактор за действителната роля, която БСП играе и до днес

като проводник на руските интереси, независимо кой е на власт в

Кремъл. Бившият съветски разузнавач Олег Гордиевски свидетелства:

„Руската резидентура в България е една от най-големите, не само

защото Москва третира страната ви като свой „сателит“, където всичко

и е позволено. А най-вече защото Путин счита България за ключов

геополитически фактор на Балканите. Резидентурата разполага с много

пари и купуват държавници, политици, цели партии и организации“.

През 2013 г. БСП и нейния лидер Сергей Станишев – съветски

възпитаник, мобилизираха много партийни кадри и с огромни усилия

успяха да съберат необходимите подписи, за да наложат провеждането

на референдум за строене на АЕЦ „Белене“ – един от трите много важни

геополитически проекти на Путин за България, обременени и с тежка

корупция. Българската мафия, действаща най-вече в сферата на

енергетиката и в службите за сигурност е най-тясно обвързана с

Москва и това за никого вече не е тайна.

България е единствената страна от бившите социалистически

страни - руски сателити, която запази фактически огромната

репресивна машина на бившата комунистическа Държавна сигурност (ДС).

Висши кадри на ДС продължават да работят и сега в огромния

репресивен апарат и заемат отговорни постове във много от службите

за сигурността. ДС продължава да оказва пълно съдействие на

руската резидентура в България. Много от активните мероприятия,

включително и за „подслушване“, които БСП активно използва, са

съвместно дело на ДС с руските секретни служби. В дните преди избори

БСП и ДС, както и руската резидентура и агентурата им са в действие.

Това забавяне на политическата промяна вътре в БСП се отрази

фатална върху характера на политическата промяна като цяло в

България. Българският „мирен преход” все пак е постижение, който

спаси страната от кървавите инциденти, случили се по време на

прехода към демокрация във всички съседи на България – в Румъния,

Босна, Албания, Косово, Сърбия, Македония. Но “мирен преход” не

означава винаги “реален преход“ към демокрация. В България, за

разлика от ГДР, Чехия, Полша, Унгария възможностите за радикална

промяна и преход към истинска пазарна икономика и действаща

демокрация бяха силно стеснени. Първоначалният консенсус между БСП и

зародилата се демократична опозиция за „мирен преход”, въпреки

нейните видими достойнства, се различава същностно от „нежната

революция“ в Централна Европа. Смяната на комунистическата система

по мирен път се оказа най-лесно в Централна Европа, значително по-

трудно на Балканите и направо невъзможно в постсъветското

пространство (като изключим балтийските държави, които културно

принадлежат на Средна Европа). В този смисъл идеята за мирен преход

не бе лоша, но само ако тя се доближи до достойнствата на „нежна

революция“, свързани с бързина на политическите промени и пазарните

реформи и постигане на ефективни резултати, показващи предимствата

на новата капиталистическа система пред комунистическата.

Българското общество бързо отхвърли и преодоля първоначалния

модел на съветска “перестройка”, предложена от реформаторите в БСП.

Този модел бе отхвърлен още преди началото на „Кръглата маса“ и

поради по-високата политическа култура и демократични традиции на

българското общество, в сравнение с руското. От друга страна

българските социалисти не приеха и не допуснаха бърза коренна

промяна, „нежната революция”, характерна за някои от

централноевропейските страни. В България се получи нещо средно

между бавен, „мирен“ и „плавен“ преход и бърза „нежна революция“.

Това се дължи от една страна по-напредналата съветизация на

страната, в сравнение с Централна Европа, а, от друга страна, в

опита си да догони останалите посткомунистически страни, българските

демократи само имитираха много от бързината на „нежната революция“,

което често в българските условия се оказваше контрапродуктивно.

Негативен фактор в България се оказа мощното съветско и по-

късно руско влияние. И досега руските агенти на влияние са

разположена във всички ключови отрасли на живота и най-вече в

службите за сигурност, енергетиката и политическите партии. Дори

някои от най-яростните по време на прехода антикомунисти се оказаха

комунистически или руски агенти под прикритие.

Затова докато в централноевропейските страни поначало

съществува консенсус за необходимостта от коренна промяна с цел

връщане към евроатлантическата цивилизация, в България този процес

отне поне 7-8 години, при това с множество колебания и рецидиви.

Симптоматично е, че особено откакто Путин се опитва да възстанови

съветската империя част от българските социалисти, националисти и

националсоциалисти се замечтаха да извадят България от НАТО и

Европейския съюзи да я вкарат в евразийската (руско-азиатска)

„цивилизация“ на Путин.

Българският „мирен преход”, за разлика от

централноевропейските “нежни революции, на практика стопира за дълго

време социалната промяна към ефективна пазарна икономика и действаща

демокрация. Той доведе вместо до бърза “смяна на системата” до

повече или по-малко спонтанна, повече или по-малко организирана от

заинтересовани влиятелни среди тотална криза на социалната

интеграция, на ценностите, нормите и моделите на мислене и поведение

на хората. Така българският „мирен преход“ придоби много по-ярко

изразен аномичен характер, в сравнение със страните от Централна

Европа.

Като цяло можем да обобщим, че трансформацията на БКП в БСП

бе по-скоро мимикрия, отколкото действителна промяна. Това наложи

своя тежък отпечатък върху целия български преход.

СТРАТЕГИИ И ПОЛИТИКИ НА БСП ЗА ПРЕХОДА

Началото на промените в България изискваше създаване на

адекватна национална доктрина за осъществяване на прехода към

демокрация и пазарна икономика и стратегия за нейното осъществяване.

За съжаление това не се случи. В България не се създаде национално-

отговорен елит, който да преодолее политическото противопоставяне и

да създаде такава единна национална стратегия.

Характерното за посткомунистическа България разделение на

народа на два псевдо-етноса – на комунисти (социалисти) и

антикомунисти (демократи) според социолога Петър-Емил Митев се

установява поради крайното противопоставяне на двете основни

политически сили през 90-те години - БСП и СДС. Между тях се води

истинска идеологическа и политическа битка. БСП се занимава със

своето оцеляване и легитимиране. СДС – със своето изграждане,

утвърждаване и завземане на властта. Националните приоритети остават

на заден план, защото правителствата до 1997 г. мислят предимно за

своето оцеляване, а не за създаване на стратегии и модели на

промяната (при това без стремеж постигане на истински национален

демократичен консенсус). На практика липсват политически доктрини,

няма промислени стратегии за действителна промяна. Има предизборни

програми, с красиви обещания, а пропагандата замества реалността.

Затова, когато говорим за стратегии на промяната имаме предвид

по-скоро сбор от конкретни политики, понякога твърде неконсистентни,

формулиране на отделни цели, понякога твърде абстрактни и

извършването на определени действия – понякога твърде хаотични,

които съставят смисъла на определено управление. В крайна сметка

обаче е възможно да откроим две общи стратегии за извършване на

промените у нас – едната е неявна, скрита авторитарно–олигархична, а

другата, видима - либерално-демократична. По време на прехода тези

две стратегии взаимно се неутрализираха и претърпяха поражение.

Според политолога Огнян Минчев „..вместо от горе на долу

олигархичният контрол върху икономиката и държавата бе осъществен по

хаотичен и болезнен за обществото начин от долу на горе. Но така или

иначе бившият комунистически елит днес владее лъвския пай от

богатството на нацията. Демократичната общност не успя да изгради

здрави и надеждни демократични институции и прозрачна икономическа

среда, но нейните геополитически цели – членството в НАТО и ЕС, бяха

осъществени като необратимо достояние.”

Наслагването на такива елементи породи всъщност хаос, от

който се възползваха неявни и неотговорни фактори, свързани най-вече

с излезлите от контрола на партията-майка и бързо криминализиращи се

тайни служби на бившия комунистически режим.

Острият идеологически дебат както за съдържанието на промените, така

и за начина, по който те следва да се осъществят може да се обясни с

тоталната комунизация, съветизация и русификация на българското общество в

размери, непознати за другите социалистически страни извън СССР.

Това се допълваше съществено от факта, че България бе на практика

най-изолираната от всички европейски социалистически държави, с най-

затворената за външния свят не само икономика, но и наука и култура.

Управляващата комунистическа партия на два пъти се опита да унищожи

националния суверенитет на България не само фактически, но и да

присъедини формално държавата към СССР. Това нечувано национално

предателство на българските комунисти така и не бе наказано от

български съд. Никоя друга „братска“ компартия не си е и помисляла

да присъединява страната си към СССР.

Още по-затормозяващо обстоятелство, отвъд идеологическия

спор, бе, че големи обществени групи и слоеве в аморфното и

атомизирано българско постсоциалистическо общество изобщо не виждаха

на практика необходимост и смисъл от каквито и да е промени, или

изобщо имаха илюзорни и ирационални идеи за това „какво трябва да се

направи” (преобладаващо електоратът на бившата комунистическа

партия, по-възрастните, по-необразованите, жителите на селата,

малките, средни и дори някои по-провинциални големи областни

градове, етническите малцинства - в общи линии повече от две трети

от българското население! Така политическата неграмотност се оказа

нов мощен антиинтелектуален резерв и за забавения преход, и за

новата посткомунистическа олигархия.

Острата идеологическа и политическа борба като фон на

промените, липсата на пазарно ориентиран и демократичен елит,

съчетани с явна липса на адекватно пазарно съзнание и поведение на

огромното мнозинство от населението също така спомогна за

разграбването и разхищението на българското национално богатство от

господстващите олигархични интереси. В условията на

посткомунистическата криза – икономическа, политическа, духовна и

морална – това се оказа мощен задържащ положителните промени фактор.

В бившата комунистическа, сега социалистическа партия с

години се дискутираше нещо, което в Полша Чехия, Унгария бе поначало

ясно още в 1989 г. – необходима е не козметична реформа с цел

създаване на „демократичен социализъм”, а радикална смяна на

системата, т.е. преход към модерно и демократично капиталистическо

общество. У нас почти осем години, чак до 1997 г. БСП предприе

напразни усилия за реанимация на банкрутиралия социализъм, огромната

цена за което бе платена от целия народ. Старият дебат - по-либерален

или по-социален да бъде преходът, по-ляв или по-десен, по-бърз или по-плавен

през последните години след световната финансова криза се разгоря с

нова сила. Редица радикални леви анализатори под формата на критика

на „неолиберализма“ поставят на практика под съмнение както

ефективността на либералната демокрация, така и на пазарна

икономика, която отъждествяват с пазарното общество. Според тях

особените традиции и ценности на славянските и православни страни в

България не са отчетени и това е довело след „отказа от социализма“

до „погром“ България. С други думи те оспорват на практика изобщо

необходимостта от пазарна и либерално-демократична промяна. Това

постави по нов начин и възможността на посткомунистическите елити да

постигнат истински, а не формален демократичен консенсус, което

доведе не само до фасадна демокрация и липса на правова държава, но

и до неефективна и ограничена пазарна икономика, с липсващи гаранции

за защита на частната собственост, която и до днес в България е

неясно от кой се контролира.

Разделението в българското общество, а оттук политическото

противопоставяне, произтече най-вече от нежеланието и

невъзможността бившата номенклатура на комунистическата партия да се

модернизира, т.е. в икономически план да се превърне в отговорна

производителна (а не паразитно-консумираща!) класа, а в политически

план - да стане демократичен, а не обслужващ олигархични интереси

политически елит. В същото време чрез останалите под неин контрол

национални и частни медии тя и досега обвинява в екстремизъм точно

тези, които се противопоставиха на хищническото разграбване и

плячкосване на българското национално богатство през годините на

прехода. След 2001 г. и в България се надигна контрадемократична

вълна на основата на набрала сили популистка реторика. Така

продължаването на реформистката политика, започната от

правителството на ОДС се оказа доста проблематично. Проевропейската

и пронатовска политика на това правителство просто бе вбесила

посткомунистическата олигархия, спекулираща с неизживените

левичарски илюзии и русофилство на големи декласирани и политически

неграмотни маси от населението.

Набиращите скорост деполитизация, съпроводена с мутризация и

чалгизация на масовото обществено съзнание според политолога Евгений

Дайнов създадоха благоприятна основа след 2005 г. за „путинизация на

България“.

В България този процес на вторична реабилитация и реставрация

на авторитарния режим след 2005 г. и особено през последната 2013 г.

се характеризира с:

- подмяна на демократичните институции чрез превръщането им

от надпартийни инструменти за постигане на общото благо в

инструменти за постигане благото на определени олигархично

корпоративни групи и партии – типичен пример бе ролята на ДАНС и

прокуратурата по време на извънредните избори през май 2013 г.,

благодарение на което посткомунистическата проруска корпоративна

олигархия чрез изборен преврат превзе с измама властта;

- монополизиране и/или подчинение на медиите на волята на

властта – типичен пример е медийния монопол на Ирен Кръстева и

нейния син Делян Пеевски, стриктно изпълняващи волята на най-мощните

групировки от властващата корпоративна олигархия;

- обезсилване и незачитане на волята на гражданското общество

и неговите организации – срещу правителството на Орешарски цяла

година текат непрекъснати протести, но те биват игнорирани нагло и

безцеремонно от взелите с изборен преврат властта управляващи

партии;

- подмяна на автентичните политически партии с техни имитации

– така наречените ГМО - партии продукт на комунистическите тайни

служби – такава партия на корпоративната олигархия сега е „България

без цензура“, която с популистко-демагогска реторика и много пари

успя да спечели две места в Европейския парламент на изборите през

май 2014 г.;

- запазване на неяснотата на собствеността с цел подчинение

на бизнеса на волята на олигархично-плутократичната власт;

- опити за поставяне на гражданите в зависимост от властта –

преди изборите работници в Бобовдол заснеха, как техните червени

ръководители ги изнудват да гласуват за БСП – в противен случай няма

да получат заплати или ще бъдат уволнени от работа;

- обвързване на властта с организираната престъпност –

престъпните групировки от 90-те години сега за заменени от „бели

якички“, които са обслужвани и обслужват различни плутократични

властови центрове в парламента и правителството, а също и чрез

медиите;

- заменяне на конституционния и правов ред с властови

произвол на партийно назначени чиновници, обикновени некомпетентни

за сферата, която са изпратени да ръководят;

- подмяна на правовата демократична държава с олигархична

държава на фасадна демокрация;

- развращаване и варваризиране на обществените нрави с

помощта на поставените под държавно-олигархичен контрол медии;

- реабилитация на комунистическото минало и на неговите

дейци;

- производство на нова националистическо-социалистическа,

антидемократична и антилиберална идеология и съответните партии,

които я пропагандират свободно чрез неясно от кого финансирани

печатни и електронни медии;

- опити за заобикаляне на общоевропейското законодателство в

интерес на руските енергийни проекти – типичен пример е газовият

проект „Южен поток“, приет българските социалисти съолразявайки се с

руските изисквания, а не с българския национален интерес и

европейските ценности.

МОДЕЛИ И АКТЬОРИ НА ПРЕХОДА

Българският преход към демокрация започва с претенцията на

"комунистите -реформатори" да контролират цялостно и пълно процеса

на обществена промяна. Но реформаторското крило на БКП,

олицетворявано първоначално от триумвирата Луканов – Младенов –

Лилов твърде скоро се раздели. За разлика от своите колеги от

Централна и Източна Европа, българските комунисти не прекъснаха

пъпната връв със своето минало, не се саморазпуснаха, не признаха

икономическата катастрофа, до която доведоха страната, не помолиха

за прошка народа си. Напротив – те наложиха един изгоден за тях

конфронтационен модел на политическия дебат, който забави и без това

бавните реални пазарни реформи. В резултат метастазите на

комунистическата система и най-вече излезлите изпод партийния

контрол комунистически полицейски служби контролираха чрез

плячкосване посткомунистическата икономика в България чак до 1997

г., а на практика и след това, особено в периода 2005-2009 г. и след

изборния олигархичен преврат през май 2013 г.

Основните черти на политико-икономическия модел на развитие у

нас, са заложени от Андрей Луканов и провеждан като политика от общо

взето от всички правителствата до 1997 г. (без това на Филип

Димитров, на което не бе оставено време да управлява и не успя да

приложи на практика оздравителна програма!) може да се обобщи като

съчетание от следните основни елементи:

Охлаждане на икономиката – свиване на производството –

продиктувано от срива на пазара (на практика икономическия и

финансов банкрут) на основния ни търговски партньор – СССР, към

който и през 80-те години на ХХ-ти век се осъществяваше между 70% и

75% от българския внос и износ.

Създаване на входно-изходна икономика – на входа и изхода на

фалиралите или фалиращи държавни предприятия бяха поставени

нововъзникналите номенклатурно-полицейски частни фирми на „наши

хора” – „честни частници”, които имаха за задача съвсем не да ги

оздравяват и развиват, а да ги източват. С това се започна и

грандиозният посткомунистически грабеж, организиран и ръководен от

верни представители на бившата държавна, т.е. партийна сигурност.

Водещите държавни предприятия бяха източени чрез фирми на входа и на

изхода – Кремиковци, Радомир, Нефтохим, Балкан. Чрез измамната

масова приватизация през 1996 г. добре облечените червени бизнесмени

си прехвърлиха почти без пари всички работещи предприятия от

българската икономика.

Липсата на правова държава доведе до липса на гаранции за

частната собственост. Опитът на БСП да се прави пазарна икономика

със запазване на социалистически елементи, т.е. без гарантиране и

дори признаване на правото на частна собственост (това право БСП

призна чак след катастрофалното си управление от 1995 до 1997 г.)

водеше до периодични политически и икономически кризи и катастрофи.

И в основата им стоеше желанието на бившите комунисти да запазят

своя политически и икономически монопол.

Съчетаване на външно крайна икономическа либерализация, дори

анархизиция на икономиката през 90-те години, съчетани с липса на

законови гаранции и правила за формиране и функциониране на

пазарната икономика водеше до периодични провали. През последните

години левите идеолози наричат тази система „неолиберализъм“, макар

в нея да няма нищо либерално. Партийни идеолози като Васил Проданов,

Достена Лаверн, Александър Симов, Петър Волгин и др. използват

„неолиберализма“ като идеологическо плашило, а набедените за негови

теоретични представители – т.нар. „соросоиди“ се сочат за главни

виновници за грабежа на посткомунистическите олигархии и изобщо за

провалите на прехода. Всъщност публична тайна е, че и до днес

огромни масиви от частната собственост се контролират от

представители на БСП и комунистическите тайни служби. Затова и

липсват правни гаранции за съществуването и развитието на пазарната

икономика и частната собственост. А това няма нищо общо нито с

либерализма, нито с набедения за посткомунистическите провали

„неолиберализъм“. Защото запазване на пагубната зависимост на

псевдо-либерализираната икономика от политическата класа не е

показател за никакъв либерализъм .

БСП и досега поддържа тактиката да има неяснота в сферата на

външните отношения. БСП прие преориентация уж към НАТО и Европейския

съюз (но само след разрешение от руска страна!) и в същото време

запази пъпната си връв с руската постсъветска номенклатура, на

основата на общ комунистическо-азиатски манталитет. Скрита цел на

БСП като русофилска партия винаги, въпреки европейската реторика, е

да остави България в орбитата на съветските, респ. руските интереси.

В тези условия се поставя изобщо под съмнение твърдението, че

у нас се е извършил истински преход към пазарна икономика и

демокрация. Т.нар. „социаллиберален стратегически план” на Луканов

бе всъщност провеждан като политики, целящи с „либерални” средства

да се „обнови” социализма като властта се трансформира от партийно

номенклатурна, в корпоративно олигархична. Всъщност това доведе до

плячкосване на държавната икономика през 1990-1997 г., до

деиндустриализация, декапитализация и така всъщност парадоксално

окончателно унищожи всякакви перспективи дори за „демократичен

социализъм”.

В същото време политическата стратегия на Александър Лилов се

провали поради два много важни фактора, валидни за България, но не и

за някои нейни по-близки и далечни съседи.

На първо място "комунистите-реформатори" не дооцениха

потенциала на българското общество да създаде демократична

политическа алтернатива, способна бързо да оспори политическия

монопол на БСП. Въпреки че демократичната общност бе много неопитна,

или обременена от минали предразсъдъци, въпреки, че, за разлика от

Чехия и Полша, тя не бе създала подготвен контраелит, който активно

да поеме властта след фалита на комунизма, формиращата се в движение

демократична общност успя да противопостави политическа алтернатива

в лицето на СДС на преименуваните комунисти броени седмици след края

на режима.

Така запазване на политическата хегемония на бившата

комунистическа партия не можа да се осъществи. България навлезе в

период на динамична политическа конфронтация между полюса на

демократичната промяна и полюса на запазване на статуквото,

олицетворявани от СДС и БСП чак до 2001 г. За съжаление силите на

промяната бяха недостатъчни да преодолеят силите на статуквото.

Според Огнян Минчев невъзможността на бившата комунистическа

партия да формира интегриран елит, способен да упражнява политическа

хегемония и олигархичен контрол в контекста на новата геополитическа

ситуация в Европа се дължи и на нейния слугински характер. Втренчена

десетилетия в Москва за инструкции и одобрение номенклатурата на

БКП/БСП не успя да се трансформира в независим национално отговорен

политически елит.

Провалът на тази стратегия се дължи най-вече на демократичния

инстинкт на българското общество, което създаде равностойна

политическа алтернатива, която оспори посткомунистическия контрол и

на няколко пъти успя да формира правителства, които разкриха

безпощадно ясно принципната невъзможност на българската

комунистическа върхушка да се трансформира от обслужваща Москва

колониална администрация в интегриран национален елит.

Формирането на национално-отговорен елит е продукт на дълъг

исторически процес. Неговата главна отговорност е да си "въобрази"

държавата (Андерсън), да я изгради като ценностна и институционална

общност, да интегрира населението на страната като гражданска

общност около националните цели и ценности, да мобилизира потенциала

на нацията и да я пласира в международния живот. Такъв елит се

изгражда за десетилетия, изисква поне две-три поколения. Българският

възрожденски политически, стопански, културен и интелектуален елит

бе на практика ликвидиран още в началото на прехода към социализъм.

Това бе елит, формирал се в продължение на век – от средата на ХIХ

век до 1944 г. Този елит бе ликвидиран физически – около 30 000

души бяха избити без съд и присъда непосредствено след 9.09. 1944 г.

Другата много по-малка част от елита бе оставена жива при ясното

условие да обслужва просъветския комунистически режим. В годините на

социализма се създаде и една широка социалистическа интелигенция,

със задача обслужване на комунистическия режим. Разбира се, нейните

интелектуални качества бяха повече от скромни. Така мястото на

истинския национално отговорен елит бе заето от комунистически

(псевдо)елит, който не успя да се издигне до равнище по-високо от

това на съветска колониална администрация. След неочакваната за

този „елит” промяна в Москва, когато накрая разбраха, че социализмът

е фалирал, те не успяха да поемат (при липсата на готов контраелит)

готовността да осъществят решителни пазарни и демократични реформи.

Провалът на социализма като идеология и социална практика

отключи процесите на разпад в елита на бившата компартия и нейните

служби за сигурност. Отделните институционални равнища и групировки

се мобилизираха като мрежи, насочени към частно оползотворяване на

ресурсите, с които разполагаха по силата на своите позиции в

централизираната йерархия на рухналия режим. В условия на видима

анархия тези посткомунистически мрежи съумяха да приватизират

незаконно огромни масиви специализирана информация, финансови

ресурси, фондове на цели икономически сектори, на обществени

организации, на изнесени зад граница активи, контролът върху

индустриални инфраструктури – всичко това бе или криминално

преразпределено или безжалостно разграбено. Това стана и с помощта

на мрежите на политическата комунистическа полиция, които бързо се

преобразуваха и като изградиха репресивната инфраструктура на

"борческите групировки" успяха да запазят прикрито своята реална

стопанска и по-късно политическа власт. Социалният смисъл на т.нар.

„мутри“ се състои в това те да са мощен механизъм за тероризиране на

българското общество и най-вече на нововъзникващия дребен бизнес.

Или както генералът от ДС и висш функционер на БСП казва на

набелязаните за главатари на групировките в началото на 1990 г.: „До

вчера народът се страхуваше от народната милиция, от утре трябва да

започне да се страхува от вас“. Първа тяхна блестящо реализирана

провокация бе подпалването на бившия Партиен дом на БКП през август

1990 г., както разкри (разбира се не комунистическото следствие и

прокуратура), а документалния филм на режисьорката Малина Петрова.

Ново изградената криминално-корпоративна инфраструктура се

разгърна в многобройни сблъсъци и конфликти между отделните си

части, генерирайки мощна вълна на беззаконие и хаос. Вместо

политически контрол над криминалните групировки, които органите на

комунистическата власт създадоха за да тероризират зараждащия се

частен бизнес, се получи обратното – криминалните групировки

излязоха изпод партийния контрол и чрез мощните финансови потоци от

сивата икономика, които започнаха да преразпределят оказват влияние

и контрол над крехките демократични институции. Самите политически

партии не можеха да участват и печелят избори без средствата, които

им осигуряваха „обръчите от фирми“ и печалбите на групировките от

криминалната икономика.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Криминалният социализъм не можеше да породи друго, освен

криминален преход. Още преди окончателния крах на социалистическата

„планова икономика” започна криминалната приватизация на

националното богатство от комунистическата номенклатура с помощта на

нейните тайни служби. За това свидетелстват книгите на социалиста

Георги Тамбуев „Власт, облечена в корупция” и „Особено мнение”,

както и на бившия съветник на Тодор Живков Костадин Чакъров „Втория

етаж” и „Нашествието на демократите”.

След 1989 г. това развитие бе ускорено, но насочено към

прегрупирането на политическата власт на номенклатурата в

икономическа и обратно чрез „входно-изходната икономика“, липсата на

правови гаранции за частната собственост и фактическия корпоративно-

олигархичен модел, който БСП успя да осъществи. Това няма нищо общо

с истински преход към пазарна икономика – създаване на правова

държава и чрез нея развитие и защита и гаранции на частната

собственост и демократичния капитализъм.

Фактически икономическото развитие бе затормозено от

тоталната криминализация, разграбването на държавната собственост и

отказа от държавни гаранции за законосъобразно и спокойно

функциониране на частния бизнес. Бумът на престъпността след 1989

г., резкият спад на производството и оттам на жизненото равнище бяха

факторите, които благоприятстваха развитие не към функционираща

пазарна икономика и либерална демокрация, а обратно - към

криминализирана икономика и фасадно-демократичен политически режим. На

практика в България, подобно на Румъния и други балкански страни бе

реализиран друг, различен от този в Централна Европа модел на преход

към пазарна икономика и политическа демокрация.

Трансформацията на БКП в БСП бе фактически процес на мимикрия

– мимикрия на демократизиране, мимикрия на привързаност към

цивилизационните ценности, мимикрия на път към Европа и САЩ,

мимикрия на отказ от комунистическото минало, мимикрия на промени.

Дълбоко консервативна, БСП доказва, че промяна не може да има. Поне

докато не бъде направена жестока равносметка на комунистическото

минало и посткомунистическия преход, докато не се извърши лустрация

и не се отхвърли стратегията на Лилов партията да запази на всяка

цена своето единство, като не се отказва от престъпленията си,

наричайки ги просто „грешки и деформации“. С цялата си минала

история и съвременна практика, БСП олицетворява политическото

минало. Тя още е партия на границата между ХІХ-ти и ХХ-ти век. Изход

към ХХІ век може да даде само признаване на идеологическите заблуди

и предубеждения, породили престъпленията. Но това едва ли към днешна

дата е възможно…