СЪДЪРЖАНИЕ

Седмият ден (Пролог) 7Времето е в нас 21(Относително) кратка икономическа история [...] 54Брюксел, Белгия 118Мъжете на мама 130Chaque jour est un roman 172Женски хроники 225Тя, той, то 305Аз и ти 340Драмат(ург)ично 349Педагогично 393Език свещен на моите баби 454Изображения 480Ars poetica, ars longa 497Да се завърнеш... 544Do not go gentle into that good night 553Мисловен експеримент 592(Анти)Утопия 636Репетиция на оркестър 678Ода на радостта (Епилог) 705

7

СЕДМИЯТ ДЕН

(ПРОЛОГ)

Когато бях малка, си мислех, че хората умират само в неделя.

Първият ми досег с така наречената „фундаментал-на проблематика“ се случи много рано, по един нетрав-миращ, направо комичен начин. В Лом, родния ми град, където прекарах най-важните, както се твърди, първи седем години, всяка неделя по главната улица минава-ха траурни шествия. Ние живеехме на пъпа на Главна-та, в сграда на Жилфонд, която обитавахме с още три семейства, а в двора отзад баба гледаше кокошки. По-късно разбрах какво точно означава умирането, че то се случва не само в неделя, единствения по това време почивен ден, и че погребенията, по някои неотложни причини, могат да се „проведат“ и в делничен ден.

В детството ми погребваните в неделя „късметлии“ биваха разхождани в открити ковчези нагоре-надолу по Главната. Духов оркестър отпред, повечето от музикан-тите – цигани, след него ковчег, носен от четирима или шестима също цигани (броят на носачите явно зави-сеше от тежестта на ковчега), отзад опечалените, а от-страни по тротоарите – зяпачи. Тромпети, тромбони,

8

кларнети, тъпан и други крайно неподходящи за цел-та инструменти свиреха, очаквано, траурни маршове в невъзможен аранжимент. Репертоарът се изчерпваше всъщност с три „парчета“ – на Шопен, Бетовен и Шос-такович. Всеки път татко рутинно обявяваше компози-тора и се мръщеше болезнено, слушайки интерпрета-цията. Защото това не беше просто шествие, а сноване от единия край на Главната до другия и обратно, като в двата края сменяха ковчезите и редуваха маршовете – Шопен-Бетовен-Шостакович-Шостакович, и отново – Шопен-Бетовен-Шостакович-Шостакович.

Виии жееертвааа паднааахтеее в нерааавнааа борбааа....

Шостакович май го докарваха най-добре, защото го повтаряха, а и татко, вместо да мърмори и да се при-смива, си тананикаше с думите. Тогава още не бях слу-шала траурния марш на Шостакович, за да знам колко по-орнаментирана и богата е музиката. Но така или иначе, дори опростена, тази музика явно звучеше най-адекватно в изпълнението на ломския оркестър. След години, като пионерче и комсомолец, докато „висях до откат“ на вечерни проверки на „геройски загиналите“, слушах същия траурен марш, преди да припадна от ни-ско кръвно, и си мислех как всъщност всички хора са жертви в неравната борба със смъртта. Още по-късно, когато озвучавах еуфоричните си настроения с вал-совете на Шостакович, разбрах и защо това „парче“ звучеше по-прилично в интерпретацията на градския духов оркестър на Лом. Ами Шостакович просто е оби-чал духовите оркестри!

Същият оркестър озвучаваше и сватбите, което години по-късно ме наведе на заключението, че Го-ран Брегович, с когото сме родени горе-долу по едно и

9

също време на Балканите, ще да е слушал нещо подоб-но като дете, за да сформира своя оркестър за сватби и погребения. Открих също, че както погребенията, така и сватбите понякога трябва да се състоят спешно, ма-кар и по други неотложни причини.

Голямата грижа на нашите не бях аз и моите впе-чатления от случващото се, а грохотът, произвеждан от духовия оркестър на всеки половин час току под про-зорците ни (живеехме на първия етаж). Брат ми, тогава пухкаво, къдрокосо и ококорено бебе, което аз умирах да щипя с доста смесени чувства, се събуждаше и вре-щеше от умора и страх, аз се смеех в шепи, като гледах как мама отнася бебето в баня-тоалетната (единствено-то помещение без излаз на Главната), а татко се суети и натяква, че „милион пъти е казвал, че детето трябва да спи някъде в речната градина в количката“, а мама нервно отвръщаше от баня-тоалетната, че брат ми не заспива следобед в количката. Според мен в сценария с количката имаше известна надежда за сън, за разлика от предизвестения сигурен рев. Когато тази повтаряща се сцена ми омръзнеше, се настанявах на балкона – моя президиум – и приемах парада на смъртта. Следваше тур с поредната бабка, с толкова малко личице и телце, че едно от първите ми заключения за смъртта беше, че хората се смаляват. Ковчега носеха четирима цигани, които стъпваха леко. В следващия тур обаче „дефили-раше“ голям чичо с мустаци и вратовръзка, който оп-ровергаваше теорията ми. Носеха го, приведени, шес-тима души.

Сигурна бях, че умираха само възрастните. Една неделя обаче продълговатата кутия беше по-малка и в нея спеше... момиченце, като мен! Жена и мъж, колкото мама и татко, редом с баби и дядовци ревяха отзад тол-

10

кова високо, че се чуваха въпреки думкането и тътена на оркестъра. Защо плачеха? Изнизах се моментално от къщи и тръгнах по улицата, успоредно на шествието. Исках да разбера какво точно се е случило с това моми-ченце. Питах някаква лелка на улицата, тя ме погали по главата и се завайка: „Ох, мъка, чедо, голема мъка... А къде са родителите ти? Да не си се загубило?“. Веднага се отскубнах от досадната лелка и се прибрах незабе-лязано у дома.

Нашите – от немай-къде – вече ми бяха обяснили, че хората, когато остареят (остаряването беше обясне-но като последната фаза на това да бъдеш „голям“), се уморяват и „заспиват завинаги“ и ги погребват („да, в дървени кутии, в... земята“). Проблемна беше думата „завинаги“, но нашите ми бяха казали, че като порасна, ще ми я обяснят (което, естествено, така и не се слу-чи, а обясненията от други източници въвеждаха дру-га проблемна дума – „никога“). Не ми беше ясно също защо живите, тоест будните свежарки, плачат. Татко ми беше обяснил, че им е мъчно, защото вече не могат да си говорят с човека, който е заспал завинаги. Заровена-та в земята кутия със спящ човек, било то и завинаги, беше породила безпокойство във въображението ми, но за него не бях споделила с родителите си.

След шествието с момиченцето се върнах в стая-та, където мама и татко нещо си говореха, докато баба седеше с братчето ми в баня-тоалетната, и ги попитах защо и деца „заспиват завинаги“, те очевидно не бяха „големи и уморени“. Мама ми се скара, че съм излизала на балкона и ме изкомандва веднага да сядам и да за-почвам да рисувам. За отмъщение и като доказателство за пренебрегнатата ми проницателност им се троснах:

– И вие ще умрете някоя неделя.

11

Намерението ми беше напълно безобидно – просто след тази „някоя неделя“ щях да мога да излизам и да правя каквото си искам, докато мама и татко спят. Но думите ми имаха съвсем неочакван ефект върху наши-те – те замълчаха и се умислиха.

В летните неделни вечери след траурните шествия по Главната минаваше трактор, който пръскаше обилно бяла пара срещу комари (с ДДТ или нещо такова – и нашите се тюхкаха колко отровно било), татко оконча-телно затваряше всички прозорци и врати и провинци-алното градче се успокояваше.

Това безпроблемно възприятие на смъртта като част от седмицата и цикъла будност-сън ме срещна с дядо ми, на когото съм кръстена. Проблемът бе, че той беше починал седем години преди да се родя. Когато разказах на родителите си и на баба, че съм срещнала дядо на горната уличка, по която отивах и се връщах от училище, че той карал колело, спрял се, усмихнал ми се, помахал ми, после яхнал пак колелото и се изгубил зад ъгъла, се възцари мълчание. После баба кратко раз-пореди, че трябва някой да ме води и прибира от учи-лище. Това на практика означаваше, че тя ще го прави, защото нашите работеха от сутрин до вечер. Мама се обади:

– Ама тя скита сама не само до училище.Надвисналата угроза да ме държат под ключ и пара-

лизираната ми, куцукаща баба да ме придружава само защото дядо се е събудил за малко и е решил да покара колело, ме доведе до едно от първите ми важни житей-ски заключения, а именно, че истината и свободата се съчетават трудно. След много години, когато разбрах, че мъртвите дядовци – по принцип (но не и в част-ност...) – не карат колелета из махалата, се замислих и

12

за истината. Кое е истина и кое не е? Това, което дру-гите не приемат за истина, какво може да е? Понякога истината не е очевидна или просто хората виждат раз-лични неща. Като студентка, в курсовете по философия (в които учехме за идеалистите и татко им Платон само в много общи линии и само за да ги разобличаваме) и по западноевропейска литература (особено при лекци-ите за немския романтизъм) често се сещах за дядо си на колелото, за видението в паметника-костница и за смайващия сън, който сънувах няколко дни преди да стана пълнолетна.

Но да се върна в детството. С поуката и послед-ствията от истината за неделните разходки на дядо спестих на нашите истината за обитателите на памет-ника-костница на героите от Септемврийското въста-ние. Паметникът (двама мъже и една жена, нарамили автомати и вдигнали юмруци) се издигаше в центъра на детската ми джунгла – градската градина. Играехме на криеница и аз се прислоних в нишата на вратата на паметника – дебело стъкло, предпазвано от плетеница ковано желязо. Проврях лице между металните орна-менти и залепих нос на стъклото. Вътре нещо обвито с много бели воали се движеше, опитваше се да отмет-не воалите. Истински призрак! Но аз не знаех какво е призрак, защото тогава нямаше нито книжки chair de poule*, нито филми на ужасите. Думата „костница“ също нищо не ми говореше. Въпреки това се поупла-ших, но стоях и гледах нещото вцепенена. Реших, че ще побягна само ако то тръгне към вратата. Улисана в наблюдението, забравих, че се крия, откриха ме, зап-люха ме. Хубаво, но главата ми се заклещи в металния

* (фр.) книжки на ужасите.

13

обков, та децата извикаха една леля да помогне. До-като всички се суетяха зад мен, нещото вътре спря да се движи и утихна, белите воали се превърнаха в дъл-ги до пода бели покривки на нещо като голям скрин. По-късно разбрах, че това е именно костницата, където се съхраняват кости, разбира се, човешки, на героите, изваяни естетически отгоре. Одрах си ушите, някак си ми извадиха главата. Нищо не разказах нито на децата и лелята, нито на нашите и баба. Истината си остава-ше само за мен. Иначе току-виж, баба ме придружавала и на играта в градската градина, дето беше отсреща и мама само трябваше да излезе на балкона и да ме изви-ка (е, признавам, високо и много пъти).

Бързо прощавах на баба за надзирателската ѝ роля и за тътренето с нея до училище на първа костенур-ска. Освен омразните филии, които мятах през балкона или бутах под общото ни легло (смених тактиката, след като една филия с циганска баница се приземи на ту-пираната глава на една другарка, а скривалището под леглото се превърна в мравуняк, но и тази истина за гениалното ми решение относно филийките запазвам за себе си), баба ми правеше понякога и палачинки със сладко от бели череши. Няма друга такава сладост! Но тачех баба най-вече заради книжките, които ми четеше, и за интересните неща, които ми разказваше. Баба ми обясни например, че думите идват от други, много ста-ри езици, които хората са говорели преди, и че думите, които днес използваме, някога може да са означавали други неща. Тази информация силно ме заинтригува и породи многопосочни размисли в чорлавата ми гла-ва. Чудех се защо хората са решили да наричат напри-мер ябълката „я-бъл-ка“, какво свързва ябълката – ей тази червена ябълка, която трябва да изям – с думата

14

„я-бъл-к а“, какво е означавало „я-бъл-ка“ в приказното минало и дали хората в приказното бъдеще ще разбе-рат „ябълка“, като прочетат „я-бъл-ка“. Което ме отведе още по-далеч – отделих света от думите за него и даже започнах да си измислям мои думи. „Ябълка“ ми харес-ваше, но „химикалка“ например, хич. Пускайки мои-те нови думи в обращение, веднага разбрах истинския смисъл на другите, съществуващите вече думи. Никой не ме разбираше, мама нервно искаше да престана с глупос тите си – и да си изям ябълката. Значи истин-ският смисъл на думите беше да се разбираме, като си говорим, да разбираме това, което четем. За да бъдат разбрани моите нови думи, всички трябваше да научат какво означават те и да се съгласят да наричат неща-та така. Но всички се бяха наговорили, че „я-бъл-ка“ ще означава ето тази и всички други червени, зелени и жълти ябълки, и че „химикалка“ ще означава това, с което пишем, различно от молив.

С такава екзистенциална закваска от почивния ден и семиотична подозрителност към думите тръгнах на училище, а там, още от втори клас, учехме чужд език, тоест руски. Който според баба не беше „истински чужд език“, защото изобщо нямало да ми помогне в „истинската чужбина“. Тази забележка на баба остана неясна за мен в детството ми. Но баба, бивша учител-ка, която четеше Пушкин и Лермонтов в оригинал, ми разкри нещо наистина удивително чрез този наистина не съвсем чужд език.

Едно от първите неща, които учехме по руски в училище, бяха дните на седмицата. Колко лесно! Думи-те бяха почти същите като на български. С изключение на неделята – во-скре-се-нье. Воскресенье. Попитах учителката какво означава „воскресенье“. Тя премига:

15

„Неделя, нали казах?“. Аз повторих урока на баба и търпеливо ѝ обясних за миналото на думите, за това, че руският не е съвсем чужд език, защото повечето думи са същите като на български, че преди много-много години българският и руският са били всъщност един език – славянски. Баба ми беше обяснила, че „неделя“ например означава не работя, не-деля, на български казваме също „дялкам си нещо“, дело и делник – ден, в който работим и учим, за разлика от не-делята, ко-гато не правим нищо, почиваме си. В главата ми обяс-нението на баба се връзваше много добре със заспива-нето „завинаги“ на някои стари и уморени хора в деня за без-делие (това разсъждение го запазих за себе си). „На руски, ми беше обяснила баба, си е останало как-то е било в този стар славянски език – делаю, сделал, дела, а на български са се появили също правя, върша, действам, дейност.“ След този етимологичен екскурс се върнах на въпроса си – какво означава воскресенье?. Учителката по руски беше, меко казано, впечатлена, и да, потвърди, че българският и руският едно време са били един такъв стар език и затова думите за дните на седмицата са почти същите. Но думата за „неделя“ е... да, различна... не, воскресенье не означава да не пра-виш нищо, но... хъка-мъка, тя не знаела какво значи точно воскресенье, заключи горката жена и бързо пре-мина към числата и броенето на руски.

Но аз си имах баба и вечерта тя ме осветли за зна-чението на тази странна дума.

– Не знаела, моля ви се, какво означава воскресе-нье. Комунистка с комунистка – измърмори ядно баба.

Не ми стана ясно какво общо има „неделята“ на руски с комунистите. Знаех само, че комунист е нещо гадно и че ние не сме комунисти. Синята чавдарска

16

връзка, която ми бяха вързали тържествено преди го-дина, за мен означаваше най-вече, че съм пораснала и вече съм ученичка. Бях силно впечатлена от тържестве-ността на церемонията по произвеждането ми в чин ча-вдарче – високоговорители, особени, някак тежки думи и... пак онова Виии жееертвааа паднааахтеее, което ме озадачи. Първото предназначение, което намерих на синята връзка, бе като воал за танци. Така се бях раз-танцувала, че си разцепих брадата на ръба на леглото и ми направиха три шева без упойка (на това място няма-ло как да се сложи упойка). Така синята връзка, един от първите символи на социалистическия строй, в който щях да израсна, е неразривно свързана в паметта ми с един буркан със заоблени игли, с крясъците ми и с тат-ко и две медицински сестри, които са ме притиснали, докато плешивият доктор забива и издърпва иглата. А монументалната героика на паметника-костница, друг първи символ, бе напълно засенчена от един съвсем ис-тински (и всъщност, хм, доста уместен) призрак.

Та за странната дума „възкръсване“ баба ми раз-каза една подобаващо странна приказка. Имало едно време един батко Христо (Христос според баба, но аз за първи път чувах такова име и си го пригодих). Този батко също го разкарвали по Главната на един далечен град. Той още не бил заспал, обаче много го били, за-щото бил много добър. Не ми стана ясно защо ще биеш един човек, защото е добър, но не исках да прекъсвам баба. И накрая го окачили на един голям дървен кръст и той умрял – баба ми спести подробностите как точно окачваш един човек на голям дървен кръст и каква е връзката между боя и заспиването. По това време ня-маше интернет, нямаше и книги в библиотеката, които да разказват тази история, за да попълнят празнините

17

в бабиния разказ. В църква не бях ходила, защото баба, мама и татко бяха атеисти.

– Значи заспал завинаги? – уточних аз.– Не, не завинаги, там е въпросът – вдигна пръст

баба. – В неделята въз-кръс-нал, тоест оживял. Въз-кръсвам идва от кръст и означава да се съживиш след смъртта. Стигнахме до воскресенье – в руския език наричат така неделята, защото Христос възкръснал в нощта срещу неделя.

Мозъчето ми работеше на много бързи обороти. За първи път чувах думите умирам и смърт. Те не звучаха като заспивам, дори завинаги, и сън, дори вечен. И гле-дай ти, имало, значи, и друг сценарий за неделята, не само заспиването завинаги! Можело и да се събудиш или да въз-кръс-неш. Излиза, че дядо на колелото не се беше просто събудил, а беше... въз-кръс-нал.

Баба ме наблюдаваше внимателно и ме галеше по косите, сякаш ме утешаваше за нещо. Мълчахме.

– Бабо – преглътнах аз, – тази приказка наистина ли е, или наужким?

Баба сведе поглед и престана да ме гали. Въздъх-на.

– Кажи де, моля ти се.– Аз... – започна колебливо тя, – аз не вярвам в тази

история. Баща ти и майка ти също не вярват. Но мили-они хора по света вярват. Те се наричат християни, по името на Христос. Ние не вярваме във възкръсването на Христос, но следваме съветите му да бъдем добри хора – продължи по-оживено баба, – да не се мразим, да не си завиждаме, да не се бием и убиваме, да си помагаме. Да се обичаме. Да сме като братя и сестри. Хайде да си лягаш сега – баба стана и закуцука към мивката. – Ела да си измиеш зъбите.

18

Когато възрастните не искат да ти кажат нещо, се хващат все за миене на зъби или на ръце, за това, че трябва да ядеш, да си пишеш домашните или да си ляга ш.

Но въпросът, единственият най-важен въпрос беше вече на детските ми устни:

– А, бабо, само Христо...с ли е въз... въз-кръс-нал? Хората въз-кръсват ли? Ти... щото ти вече си стара и уморена и ще... умреш – тихичко се изтърколи новата дума, заместила заспиш, – ти ще се събу... ще оживееш ли после?

Баба се суетеше около мивката. С насапунисан пар-цал в здравата си ръка триеше калното петно на черве-ното ми палтенце. Мълчеше.

– Смертью смерть поправ – каза тя гърбом. Нищо не разбрах. – Това е на руски. И на черковнославянски.

– Какво означава? Че ще възкръснеш?– Не, баби – баба се обърна и се загледа през про-

зореца навън. – Никой не е възкръснал. Християните вярват, че ще възкръснат, но това е измислица... утеха.

„Ама дядо караше колело по нашата улица“, си по-мислих аз, но си затраях. Баба пак ми обърна гръб и продължи да чисти палтото ми.

– Бабо... ако ще възкръснеш само ако си християн-ка... вярвай ма, бабо, моля ти се! Повярвай в този Хрис-то! – без да разбера защо, се разплаках. Баба остави парцала, приседна до мен на леглото и ме прегърна със здравата си ръка.

Плачех в мишницата на баба, без ясна причина, въ-преки това баба ме галеше. Вече знаех, че това не е бил дядо. Някъде не толкова дълбоко в себе си вече знаех и че отговорът на моя въпрос се отнася не само за баба, а и за мама и татко, за братчето ми, за леля и вуйчо, за

19

братовчедите ми, за всичките ми приятелки, за учите-лите ми, за всички, всички, всички хора. И... за мен.

Години след това, като студентка по филология, си мислех за неделните траурни шествия от детството и за историята с думата воскресенье. Стори ми се интерес-но как езикът, или не-много-чуждоезиковото обучение по-точно, е бил първичният източник на познание (и то на какво!), а не само средство за назоваване на опозна-ваното. Всички славяни се бяха фиксирали върху това, че Богът им, дядо-божето им за българите, е безделни-чил на седмия ден. По-мистичните руснаци обаче бяха запомнили в езика, че Христос е възкръснал на седмия ден. Тази консервативна памет на езика беше издържа-ла дори тоталния нетрансцендентен материализъм на комунизма и събуждането на народа (руския специал-но, в не много трезво състояние) след опиума на рели-гията. Езикът се плезеше на идеологията. Не беше за вярване, че Ленин или Сталин не бяха наложили ново наименование на неделята, която при тях вече дори не е била и ден за безделничене. Латинските и германски-те езици наричат седмия ден „ден на Бога“ или просто „слънчев ден“ (най-вероятно просто защото на север няма много слънце). Този слънчев, божи ден, дори в най-облачно-дъждовно-ледовитите си северноевро-пейски варианти, се бе сраснал завинаги с frère Jacque и с шествието на мирни, спретнато облечени хорица, общност, която дружно не работи и отива на църква.

Когато единайсет години след този особен урок, в една студена априлска неделя, баба умря, аз бях на де-ветнайсет години и записах в дневника си:

„В неделя Бог си е почивал, синът му Христос е възкръснал, а ние, хората, независимо от езиците и вя-рата си, и дали безделничим или ходим на църква в не-

20

деля, всички умираме безвъзвратно на седмия ден от живота си“.

Казват, че животът наистина започвал с първата смърт. Все още се чудя дали да броя като начало на своя живот смъртта на баба или първото надникване на смъртта иззад завесите на неделния ми детски театър. Във всеки случай намирам смъртта за въздействащо и смислено начало на всеки разказ за живота.