1

СоциализъмНовите геополитически реалности и “националният път” към социализма

След Втората световна война в Източна Европа настъпват дълбоки промени в резултат на новото съотношение на силите между Великите държави. Интересите на Съветския съюз към следвоенния облик на страните около неговите държавни граници се признават от британския премиер У. Чърчил при посещението му в Москва през октомври 1944 г. Той предлага на Сталин подялба на Балканите на сфери на влияние, като СССР има 90 % влияние в Румъния и 75 % в България, Великобритания – 90 % в Гърция и 25 % в България, а за Югославия и Унгария процентите са 50 на 50. САЩ не участват в тази договореност, но също не отричат “особените” права на СССР в региона. От 1944 до 1947 г. обаче в страните от съветската зона на влияние се установява не диктатура на пролетариата по съветски модел, а “народнодемократични” режими. Сталин възпира устрема на комунистическите партии към незабавни радикални промени. СССР е изтощен от войната и затова е готов на компромиси, за да запази сътрудничеството със САЩ и Англия, установено в годините на войната. Това ще му позволи бързо да възстанови икономиката си и едва тогава да мине в настъпление. Москва обявява, че източноевропейските страни могат да стигнат до социализма по път, различен от съветския, съобразен с националните им особености. “Народната демокрация” поставя акцента върху демократизирането на политическия живот и съживяването на икономиката, а не върху социалистическото им преустройство. В изработването на тактиката й важен принос има Г. Димитров, който нарича този път “по-бавен” от съветския, но “несъмнено по-безболезнен за народите”. “Народната демокрация” е наложена от Сталин в съответствие със съветската стратегия, разчитаща на сътрудничество със Запада, но със започването на студената война възможностите й бързо се изчерпват и Сталин се отказва от нея.

 

Външният фактор и съдбата на България.

Трите водещи държави в Антихитлеристката коалиция – СССР, САЩ и Великобритания, и договореностите между тях имат решаваща роля за българското развитие. Войната, която СССР обявява на България на 5 септември 1944 г., предопределя съдбата на кабинета на Константин Муравиев. Два дни преди на 8 септември 1944 г. съветските войски да навлязат в страната, в близо 170 селища комитетите на ОФ завземат властта. На 8 срещу 9 септември в София спечелени за делото на ОФ офицери извършват преврат, който предава властта на ОФ. В основата на тези действия е БРП (Българска работническа партия), организатор на въоръжената съпротива в годините на войната. Тя действа по указания на Москва, подпомогната от настъплението на съветските войски и от договореностите между победителите.

2

Посрещане на Съветската армия в България, септември 1944 г.

3

Посрещане на партизански части в Пловдив на 9 септември 1944 г.

В съответствие със съветските планове създаденото на 9 септември 1944 г. правителство не е чисто комунистическо, а коалиционно и дори премиерът Кимон Георгиев не е комунист, а е от “Звено”. БРП, БЗНС “Пладне” и “Звено” имат по 4-ма министри; БРСДП – двама, а две министерства се оглавяват от “независими интелектуалци”. Възстановява се Търновската конституция; отменят се редица закони, ограничаващи гражданските свободи; разтурени са казионните организации. Многопартийната система се възстановява, но четирите партии не разрешават съществуването на други формации извън ОФ. Монархията се запазва, но се назначава нов Регентски съвет. Тъй като 25-ото ОНС е разпуснато, кабинетът повече от  година управлява с приемани и изпълнявани от самия него наредби-закони.

4

Изпаднала в международна изолация, България трябва да сключи примирие с победителите. Англия обаче поставя предварително условие: българските войски да напуснат заетите гръцки и югославски територии. Това е краят на илюзиите за запазване на обединението. На 28 октомври 1944 г. в Москва е подписано Съглашението за примирие. Прилагането му се контролира от Съюзна контролна комисия (СКК), в която участват и американски, и британски представители, но решаващата дума е на съветските. Така договореностите между победителите определят бъдещето на България в съветската сфера. За да облекчи своята участ на победена, още от септември 1944 г. тя се включва във войната срещу Германия. До май 1945 г. българската армия участва в освобождаването на Македония и Южна Сърбия и в настъплението през Унгария към Австрия. Въпреки хилядите жертви, тя не е призната за “съвоюваща”, но приносът й в разгрома на хитлеризма е важен аргумент в полза на България при обсъждането на мирния договор.

 

Управлението на ОФ – от сътрудничество към противопоставяне.

С идването на ОФ на власт започва консолидация на партиите в него и борба за ръководно място в управлението. БРП бързо става най-голямата политическа сила. Според съветските указания тя не изпъква на преден план, но държи ключови министерства, а и местните комитети на ОФ са доминирани от комунистите. Членовете на БРП от 13-14 хил. на 9 септември 1944 г. в края на годината достигат 250 хил. Водещи в партийното ръководство са “вътрешните” комунисти (онези, които в годините на войната ръководят партията вътре в страната – Трайчо Костов, Антон Югов, Цола Драгойчева, за разлика от “външните” – политемигрантите в СССР – Георги Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков). Позициите на Комунистическата партия се засилват и в резултат на репресиите  след 9 септември 1944 г.; на извършените във всички институции чистки; на създадените лагери за “политически опасни лица”, както и на проведения “Народен съд” срещу военнопрестъпниците. Под лозунга за изкореняване на фашизма е извършена разправа със съперниците за властта.

Съветската част от Съюзната контролна комисия в България – от дясно на ляво - А. Сучков, ген. Шабанов, ген. Бирюзов, ген. Черепанов

5

Организиран от БРП (к) митинг в подкрепа на работата на т. нар. Народен съд

Втората политическа сила е БЗНС. Той е оглавен от завърналия се от емиграция водач на “Пладне” д-р Георги М. Димитров. В съюза има противоречия относно единодействието с БРП (к), които комунистите използват и първо подкрепят Никола Петков, за да отстранят Г. М. Димитров, а след това левицата в съюза се обръща за помощ към БРП (к) срещу Н. Петков. Такива тенденции има и в БРСДП, в която също започва разединение. Силните фигури там са главният секретар Коста Лулчев и Кръстю Пастухов. Политическият кръг “Звено” се превръща в партия на дейци с различни политически възгледи. Това води до конфликти, но Кимон Георгиев предотвратява разединението. Нежеланието на некомунистическите партии в ОФ да се подчинят на диктата на БРП задълбочава противоречията в коалицията. Насрочването на парламентарни избори за август 1945 г. активизира лидерите на БЗНС и БРСДП Никола Петков и Коста Лулчев. Те настояват изборите да се отложат и да се проведат под “международен контрол”. Н. Петков съгласува действията си с американския представител Мейнард Барнс, който му вдъхва надежди в контекста на втвърдяващото се отношение на Вашингтон към СССР. За да демонстрира добра воля пред съюзниците, Сталин отстъпва и изборите са отложени за 18 ноември 1945 г. Като доказателство за демократизиране на страната и с разрешението на Сталин са легализирани опозиционни партии, сред които най-авторитетни са БЗНС “Никола Петков” (Биография на Н. Петков) и БРСДП (обединена) на Коста Лулчев. Те бойкотират изборите и в новоизбраното 26-о ОНС са представени само партиите от ОФ. САЩ и Великобритания настояват пред Сталин да “посъветва” българите да включат в правителството двама представители на опозицията, но ултимативните условия, поставени от Н. Петков и К. Лулчев, осуетяват това. В условията на започващата студена война Сталин нарежда БРП да поеме курс на разправа с опозицията, която отказва да бъде демократична декорация на режима. На 31 март 1946 г. е утвърден вторият кабинет на ОФ с премиер К. Георгиев, без участието на опозицията.

6

В изострящата се политическа борба през 1946 г. БРП (к) използва органите на сигурността и на съдебната система. Тя се опира на военната, дипломатическата и икономическата подкрепа на Москва, докато обещанията на западните демокрации за подкрепа на опозицията остават само фрази и показни акции, премерени така, че да не навредят на отношенията им със СССР. През 1946 г. БРП (к) започва настъпление срещу опозицията, достигнало кулминацията си с режисирани политически процеси, и едновременно провежда чистка в армията и установява контрол върху нея.През 1946 г. придобива актуалност въпросът: република или монархия? За решаването му ОФ провежда на 8 септември 1946 г. референдум, макар че конституцията не предвижда подобен акт. Масовите настроения обаче са в полза на републиката и седмица по-късно парламентът провъзгласява България за “народна република”; царското семейство напуска страната; регентството престава да съществува, а В. Коларов става временен председател на републиката. Опозицията участва в референдума и не оспорва резултатите. През октомври 1946 г. се провеждат избори за 6-о велико народно събрание, което да изработи нова конституция. Опозицията печели 99 места срещу 366 за ОФ (275 от тях са комунисти). БРП включва и другите ОФ партии в създаденото през ноември 1946 г. правителство, оглавено за първи път от комунист – Г. Димитров. След подписването на мирния договор през 1947 г. опозицията разчита на изтеглянето на съветските войски и се активизира, но съдбата на българското политическо развитие отново се решава от външния фактор. През пролетта на 1947 г. с доктрината “Труман” САЩ се обвързват с Гърция и Турция и се отклоняват интереса си от България. БРП (к) минава в настъпление: имена на опозиционни лидери се замесват в съдебни процеси срещу “военно-конспиративни организации”; спират се опозиционните вестници, а на 5 юни в Народното събрание е арестуван Н. Петков. Срещу него започва скалъпен съдебен процес по обвинения в заговор за сваляне на властта. Независимо от протестите на западните държави Н. Петков е осъден на смърт. Присъдата е изпълнена на 23 септември 1947 г. – седмица след влизането на мирния договор в сила и три дни след като САЩ признават българското правителство. На 26 август 1947 г. опозиционният БЗНС е забранен. Ликвидирането на другите противници на БРП (к) вече е само въпрос на време.В крайна сметка развитието на политическия живот в България показва, че “народната демокрация” не е нов, различен от съветския, модел на социализъм. Различията между нея и сталинизма намаляват със скорост, диктувана от Москва, а крайният резултат и в двата случая е еднакъв. Затова периодът след 1944 г. се определя като “демократично интермеццо” в дейността на комунистическите партии в Източна Европа, станало възможно в специфичните следвоенни условия и приключило в края на 1947 г.

Г. Димитров разговаря с маршал Ф. Толбухин и маршал С. Бирюзов

7

Край на експеримента на “народната демокрация”

Плановете на Сталин за продължителен период на сътрудничество със Запада след края на войната, който да позволи икономическо възстановяване на СССР, се оказват неосъществими. САЩ, които са икономически най-мощната държава и притежават монопола върху атомното оръжие, започват бързо идеологическо, икономическо и военно обвързване със Западна Европа. Целта е да се създаде силен блок, който да противодейства на комунистическата опасност. Това променя съветските планове и стимулира аналогични действия към източноевропейските страни, към които дотогава СССР предпочита да прилага характерния за голямата държава принцип на двустранната обвързаност. Започва постепенното формиране на Източния блок. Първата стъпка е насочена към по-голямо координиране на политическата дейност. В края на септември 1947 г. в Шкларска Поремба (Полша) по инициатива на Москва се създава Коминформбюро, което обединява 9 европейски комунистически партии. Съветските представители правят извода, че светът се е разделил на “империалистически” лагер начело със САЩ, подготвящ нова война, и “демократичен” начело със СССР, под чието ръководство трябва да се сплотят народнодемократичните страни “в защита на мира”. Москва внушава, че “разпокъсаността” им е вредна и трябва да се преодолее чрез “доброволна координация” на действията. Като пример за успешно развитие по пътя на “народната демокрация” е посочена Югославия и това засилва авторитета на нейния лидер Йосип Броз Тито. Той все повече се оформя като конкурент на Сталин, стремящ се към повече самостоятелност. Това създава заплаха за съветската доминация в Източна Европа в момент, когато Западът бързо се сплотява. В началото на 1948 г. конфликтът между двамата лидери става явен и довежда до изключването на Югославската комунистическа партия от Коминформбюро през юни с.г. Сталин заклеймява и “националния път” към социализма, обезсмислен от развитието на международните отношения и създаващ условия за отслабване на съветския контрол върху Източна Европа. Поставя се началото на нова линия – преход към уеднаквяване на политическите системи в Източна Европа с модела, по който през 30-те години е изграден социализмът в СССР. СССР се стреми да противопостави на Запада сплотен около Москва блок, а ударът срещу ЮКП служи за сплашване и дисциплиниране на останалите комунистически партии.

 

Налагане на съветския модел в българския политически живот

След Шкларска Поремба БРП (к) ускорява радикалните преобразувания в страната в духа на “народната демокрация”. На 4 декември 1947 г. е приета нова конституция, която провъзгласява България за “народна република”. В нея изграждането на социализма не се прокламира открито, но демократичните права и свободи се ограничават от редица изисквания (напр. да не се използват против държавния и обществения ред). От 9 декември 1947 г. до 1971 г. висш орган на държавната власт е Президиумът на Народното събрание, чийто председател изпълнява функциите на държавен глава. Този орган действа постоянно и има широки правомощия, но на практика Народното събрание е обезличено и при липсата на опозиция изборите за него винаги завършват с приблизително 99 % гласували за Комунистическата партия.

8

Г. Димитров слага подписа си под новата конституция на Народна Република България, приета на 4 декември 1947 г.

След приемането на конституцията Г. Димитров съставя четвъртото ОФ правителство, в което 14 от 23-мата министри са комунисти. Самият премиер през 1948 г. е избран и за генерален секретар на ЦК на БРП (к), и за председател на Националния съвет на ОФ, което демонстрира сливането на партията с държавата. Започват и промени в многопартийната система. Краят на легалната опозиция настъпва през 1948 г. Опозиционната БРСДП претърпява силен удар, след като лидерите й са осъдени в инсцениран съдебен процес на дълги години затвор. В края на 1947 и през 1948 г. некомунистическите ОФ партии декларират, че подкрепят курса към “изграждане на социализма”. БРСДП се влива в БРП (к), като от членовете й се изисква да признаят марксизма-ленинизма и да скъсат със западноевропейската социалдемокрация. БЗНС отхвърля съсловния принцип и се обявява за класова организация, признаваща ръководната роля на БРП (к), срещу което си осигурява постоянни места в управлението, но обществената му тежест силно намалява. Комунистическата партия също преживява сътресения, свързани с преодоляването на илюзиите за “народната демокрация”. На 16-ия пленум на ЦК на БРП (к) (юли 1948 г.) след съветско-югославския сблъсък Г. Димитров е принуден да се откаже от водената до момента политика и да възприеме Сталиновата теза за непрекъснатото изостряне на класовата борба при прехода към социализъм и съответно необходимостта от повишаване на “бдителността”. В края на декември 1948 г. се провежда 5-ият конгрес на партията (първи след края на войната), на който Г. Димитров признава, че

9

единственият път към социализма е съветският и новият строй може да се гради само на основата на диктатурата на пролетариата.

Конгресът поставя като главна задача изграждането на основите на социализма по съветски образец при ръководната роля на Комунистическата партия (БРП (к) се преименува в БКП). Тя се опира на демократическия централизъм, който изисква пълно подчинение на висшестоящите органи, дисциплина, отказ от критика и дискусии и безпрекословно изпълнение на партийните повели. Линията на партията се определя от тесен кръг хора, които задължително имат доверието на СССР; служат си с командно-административни методи на управление и се облягат на разрастващата се партийна и държавна бюрокрация – т.нар. номенклатура. БКП разчита и на казионните обществени организации. През февруари 1948 г. ОФ се превръща от партийна коалиция в обществено-политическа организация с индивидуално членство, чиято дейност се обезличава. Младежките и профсъюзните организации също придобиват казионен характер. Под контрола на управляващата партия от 1949 г. е и църквата. Местното управление е в ръцете на новите народни съвети, превърнати в придатъци на държавната машина.След смъртта на Г. Димитров (2 юли 1949 г.) премиерският пост е поет от Васил Коларов (той умира на 23 януари 1950 г.), а от 3 февруари 1950 г. – от Вълко Червенков, който държи в ръцете си и ръководството на партията, и ОФ. Той е сред най-преданите ученици и съюзници на Сталин и установява “чистия” сталинизъм в България. При неговото управление БКП налага идеологията си на цялото общество; прониква и се слива с държавните структури; държи под контрол всички дейности; ликвидира разделението на властите; води масирана пропаганда на своите идеи, която създава култ към нейния лидер; използва политическо насилие и административната принуда. 

 

Червена буржоазия. Карикатура от Илия Бешков, 50-те години на 20. век

10

Репресиите – отличителна черта на сталинизма

С помощта на изпратени от Москва “съветници” съдебната система е впрегната в политическите борби. В основата на следствието е изтръгването на показания дори чрез изтезания, а самопризнанието е обявено за “царица на доказателствата”. Сталинският постулат за изострянето на класовата борба при прехода към социализма налага режисираните политически процеси като средство за отстраняване на “неподходящите”. През 1948 г. такъв процес е скалъпен срещу последния изтъкнат лидер на БЗНС – Димитър Гичев, и той получава доживотна присъда; социалдемократът К. Лулчев е осъден на 15 години строг тъмничен затвор, а през 1952 г. 76-годишният Атанас Буров получава двадесетгодишна присъда. В условията на подозрителност идва ред на процесите срещу протестантски пастори (1949 г.) и католически свещеници (1952 г.), обвинени в шпионаж съответно в полза на САЩ/Великобритания и Ватикана/Франция. През септември 1949 г. е достигнат най-големият брой въдворявания в лагерите – 4500, като половината са политически. Същата година се създава лагерът в “Белене”, закрит през септември 1953 г., когато в него има 1059 души (187 са криминални, а останалите са с “контрареволюционна дейност”). През 1948 г. с призива за повишаване на бдителността започват масови изселвания на семейства от

големите градове и граничните райони. До септември 1953 г., когато се забраняват, броят на тези семейства стига 6626. Обвинението е, че “имат близки изменници на Родината” и са “врагове на народната власт”.Неотменна част от репресивните действия са и чистките в редиците на БКП. Те се нареждат от Сталин, за да пресекат опитите за отклоняване от съветския модел и контрол. Такива опити си позволяват най-вече изявени, авторитетни и заемащи високи постове комунисти, повечето местни кадри, което им дава самочувствието да поставят под въпрос някои от налаганите от СССР решения. Затова във всички източноевропейски страни започват да се подготвят съдебни процеси срещу подобни личности, които пресата широко отразява, за да покаже последствията от неподчинението. В България от пролетта на 1949 г. започват атаки срещу Трайчо Костов, заместник министър-председател и един от най-влиятелните “вътрешни” лидери на БКП. Във фабрикуването на процеса участват “съветници” от Москва, но и застрашените от авторитета на Костов В. Коларов и В. Червенков – претенденти за

Вълко Червенков. Карикатура от Илия Бешков, 50-те години на 20. век

11

мястото на Г. Димитров. Тр. Костов е обвинен в антисъветизъм, шпионаж в полза на САЩ и Великобритания, връзки с Тито и е осъден на смърт.

Изпълнението на присъдата е през декември 1949 г., а след това се провеждат избори за Народно събрание. Показва се безнадеждността на всяка съпротива, а в следващите години кампанията за търсене на “врага с партиен билет” продължава да насажда страх. Следват съдебни процеси срещу стопански дейци, висши военни и ръководители на Държавна сигурност. До април 1951 г. от партийните редици се изключва всеки пети комунист, а общият брой надхвърля 100 хиляди.Така през 1948-1953 г. в България се утвърждава тоталитарна политическа система от съветски тип. Но тя има и отлики от първообраза: запазен е парламентът като висш законодателен орган; съществува и “втора” партия – БЗНС, както и широка масова обществена организация – ОФ. Тези различия (поощрявани и разрешени от Москва) обаче са формални и съвсем не променят недемократичната същност на системата.

СССР след Сталин

Опитът в България да се изгради тоталитарно общество по съветски модел създава потенциални предпоставки за обществено противодействие, но за да се осъществят и доведат до промяна, отново е необходим външен тласък. Българското общество започва да се събужда за преобразувания след смъртта на Й. Сталин (5 март 1953 г.) и след промените в Съветския съюз. Сталиновото наследство там е поделено между Георгий Маленков, оглавил държавата, Никита Хрушчов, който застава начело на КПСС, и “силния човек” Лаврентий Берия – министър на вътрешните работи. Равновесието обаче е привидно. В Кремъл се води остра борба за власт, която още през лятото на 1953 г. води до отстраняването и ликвидирането на Л. Берия. По-важно е, че новите управляващи са принудени да вземат мерки за нормализиране на обстановката в страната – обявяват частична амнистия, смекчават кампанията срещу “враговете на народа”, а грешките от предходния период обясняват с удобно намерената формула за “култа към личността”. Промените са в посока на известно либерализиране на системата и са резултат от политическата, икономическата и духовната криза, настъпила в съветския блок. Те обаче са противоречиви и непоследователни и затова периодът след 1953 г. сполучливо е определен като “размразяване”. Съветският пример е задължителен за другите държави от Източния блок, както поради рефлекса им да се съобразяват със ставащото в Москва, така и поради недоверието, с което новите господари на Кремъл гледат комунистическите лидери в тези страни, провеждали до момента сталинската политика. Така външният фактор отново дава тласък на източноевропейските страни, които по съветски модел започват да търсят нови пътища за известно демократизиране на системата, без да излизат от рамките на държавния социализъм.

 

Измеренията на българската десталинизация – 1953-1955 г.

Смъртта на Сталин стряска българското ръководство, в което след тежки политически борби в ролята на “българския Сталин” е успял да се утвърди В. Червенков. Първата реакция на властта е да засили мерките за сигурност поради опасността от дестабилизация, която е естествена за всяка промяна в една деспотична система, когато се сменят водещите личности. През лятото на 1953 г. лидерите на източноевропейските

12

страни са извикани в Москва и инструктирани да поемат курс към умерена либерализация. В. Червенков няма избор – трябва сам да проведе десталинизацията, ако иска да спечели доверието на Кремъл.

Теню Пиндарев, На културния фронт. - Стършел, № 534, 4 май 1956 г.

На пленум на ЦК на БКП през януари 1954 г. Червенков остро критикува “култа към личността”, на който сам е бил носител и върху който са прехвърлени причините за проблемите от началото на 50-те години. Критиката обаче е формална, а Червенков дори обвинява чиновниците и журналистите за непрекъснатото възхваляване на собствената му личност. Съвсем козметичен характер имат и персоналните промени – ликвидира се дотогавашният пост на Червенков “генерален секретар” на БКП, но той остава министър-председател и член на Политбюро, като дори отговаря за него и ръководи работата му. За стабилните позиции на В. Червенков говори и фактът, че той оглавява комисията по подготовка на нова програма на БКП. Текущата работа на ЦК на БКП е възложена на трима секретари, като за първи секретар е издигнат Тодор Живков, който до момента не е сред най-авторитетните политици, макар че е оглавявал най-

13

голямата партийна организация – Софийската. Кадровите промени са санкционирани и от проведения в началото на 1954 г. 6-и конгрес на БКП, на който В. Червенков отново критикува “култа” в духа на съветския “нов курс”.

Признак за промени в политическите отношения в страната е решението на пленума на ЦК на БКП от юли 1953 г. от трудовите лагери да бъдат освободени всички, с изключение на “най-опасните за социалния ред елементи”. В началото на август от “Белене” са освободени над 800 души от категорията “политически”. На 5 септември 1953 г. Политбюро решава главния и останал до момента последен български лагер, разположен на дунавския остров Белене, да бъде закрит и до края на 1956 г. не се извършват въдворявания в ТВО. На 7 април 1955 г. е обявена амнистия за българските емигранти, на които освен спокойно завръщане в страната е обещано и връщане на имуществото.Така през първите три години след смъртта на Сталин България извършва умерени промени, и то само такива, които се предлагат и одобряват от Москва. Те носят подобряване на снабдяването, известно повишаване на жизненото равнище и минимално смекчаване на политическия натиск, но за истинска демократизация е още рано да се говори. За да станат по-дълбоките промени реалност, е нужен сериозен вътрешен или външен трус. И той идва с кризата в комунистическия свят, предизвикана от Никита Хрушчов на 20-ия конгрес на КПСС (14-25 февруари 1956 г.).

 

Бурната 1956 г.

Повратен момент за световното комунистическо движение и особено за Източна Европа стават не политическите решения на 20-ия конгрес на КПСС, а развенчаването на Сталин – смятания за безспорен в продължение на повече от 20 години “вожд на световния комунизъм”. Хрушчов осъществява този смел политически акт (макар и след много колебания) едва в края на конгреса на извънредно закрито заседание – оттам идва и определянето на неговия доклад като “секретен”. За българските гости на конгреса, между които е Червенков, но не и Живков, докладът е огромна изненада. Българската политика следва съветската, затова след като в началото на 1955 г. съветският реформатор Георгий Маленков е свален от политическата сцена, българските сталинисти се успокояват, че промените ще спрат до икономическата преориентация. Вместо това Хрушчов прави ход, с който цели решително да скъса със Сталиновото наследство и да се утвърди като едноличен лидер. За България това означава, че одобреният от Хрушчов Живков получава възможност да се отърве от силните фигури от сталинския период.

14

Такава е основната цел на свиканото в началото на април 1956 г. заседание на ЦК на БКП. Официално става дума за поредното съобразяване на линията на БКП с извършените от КПСС промени. Пленумът е подготвен много внимателно, а заседанията му се провеждат в атмосфера на секретност (стенограмата остава недостъпна до края на живковската епоха). Със съветска помощ Живков отстранява Червенков от подготовката на основния доклад, което му дава възможност да го направи изкупителна жертва за грешките (все още не се говори за престъпления) на българския сталинизъм. Решенията на широко митологизирания Априлски пленум са сравнително скромни – посоченият като олицетворение на “култа към личността” В. Червенков остава обикновен член на Политбюро и е понижен от премиер в заместник министър-председател. За нов премиер е издигнат Антон Югов, деец от същото поколение (в мрачния период 1947-1949 г. е бил дори министър на вътрешните работи), но за разлика от Червенков той е “местен”, а не “московски” комунист. Т. Живков се утвърждава като партиен водач, въпреки че на пленума се чуват предложения и за други, много по-изявени в миналото дейци. Априлският пленум следва съветския пример и дава шанс не на онези, които навремето са били отстранени от Червенков, а на новото поколение политици, зависими от подкрепата на Хрушчов.

Това е израз на новата съветска линия, която, без да отслабва контрола върху сателитите, налага за ръководители “местни”, но предани на Москва комунисти, които се съобразяват с националните специфики. В духа на десталинизацията е решено да се реабилитират съдебно и партийно репресираните в предходния период комунистически дейци, вкл. Трайчо Костов, но не се изясняват причините, довели до тези репресии.Априлският пленум се провежда в атмосфера на секретност, но обществото предусеща новите повеи. На бурни публични събрания критиката към свалените “сталинисти” надхвърля зададените рамки и се насочва дори към новите лидери на БКП. Това е неприятна изненада за партийното ръководство, но реакцията му е улеснена от вече изразеното становище на КПСС по сходните прояви в СССР. В края на май 1956 г. обществените дискусии за “култа” са заклеймени като “дребнобуржоазно критикарство и разпуснатост”. Вълненията в Полша и революцията в Унгария през бурната 1956 г. са стряскащ пример за управляващите, защото показват заплахата от излязлото извън партийния контрол недоволство. На пленум през септември ръководството на БКП решава да се сложи край на обществените дискусии, “за да не позволим никакви изненади в нашата страна”. Вълната на репресиите отново се надига – арестуваните са стотици; възобновяват се изселванията на “политически опасни лица”, възстановен и лагерът в Белене. Опитът за либерализиране на системата заплашва нейните устои и тя бързо задейства своите защитни механизми.

15

Никола Мирчев, Нова насока. - Стършел, № 531, 13 април 1956 г.

 В борба за властта – 1956-1962 г.

Предизвиканите след 20-ия конгрес на КПСС кадрови промени в ръководствата на комунистическите партии в Източния блок разгарят сериозни вътрешнопартийни борби. До 1962 г. Хрушчов води битка за утвърждаване в КПСС, а в България Т. Живков върви по неговите стъпки, опровергавайки преценките, че е бил издигнат като компромисна и преходна фигура. В задкулисните интриги се проявява умението на Т. Живков да печели привърженици и да се разправя с противниците си. Той успява да се наложи над авторитетни и опитни партийци. Част от тях около В. Червенков запазват силни позиции и се надяват на реванш; други са от средите на репресираните при “култа” (Добри Терпешев, Йонко Панов) и смятат, че след развенчаването му е дошъл техният ред да управляват. В борбата участват и хора като премиера Югов и Георги Чанков, които през 1956 г. получават по-високи постове, но са убедени, че имат повече опит и заслуги от Живков. През 1957 г. Хрушчов се разправя с конкурента си в Кремъл – сталиниста Вячеслав Молотов, и Живков незабавно се възползва от примера му: със същите обвинения в “антипартийна” дейност отстранява от политическия живот групата около Д. Терпешев и Й. Панов, както и Г. Чанков. През 1960 г. е организирана разправа с т.нар. група на Куфарджиев, в която са седем комунисти, отправили директни критики срещу Живков. Под влияние на започналия съветско-китайски конфликт те настояват за “подобряване” на социализма. Месец след поредната атака на Хрушчов срещу сталинизма (на 22-рия конгрес на КПСС през октомври 1961 г.) Живков отстранява В. Червенков от Политбюро и правителството, а след година – и А. Югов. Двамата са изключени и от партията.

16

Т. Живков печели дивиденти и от предприетото по негова инициатива затваряне на лагера в Белене през август 1959 г.

 Нарасналата престъпност обаче дава повод на вътрешния министър Георги Цанков да създаде нов лагер край Ловеч, станал печално известен с убитите в него 147 от общо 1235 затворници. Жестокостите предизвикват скандал и през 1962 г. лагерът е закрит, като Живков хвърля вината върху Г. Цанков и си приписва заслугата за ликвидирането на лагера. През ноември 1962 г. Живков поема и поста министър-председател и като първи секретар на БКП вече държи в ръцете си партийното и държавното ръководство.

Развитието на голям период от най-новата историята на България е свързано с Тодор Живков. “Живковизмът” продължава почти три десетилетия – от ноември 1962 г., когато Т. Живков застава начело на държавното управление, до краха на системата през 1989 г. Без високо образование и често осмиван като селски хитрец, той е образец на политическо дълголетие. То се дължи на умението му да балансира между политическите си противници, да провежда многобройни икономически реформи при запазване на политическата система, да предотвратява масовото недоволство с грижи за жизненото равнище, но най-вече на “специалното” отношение, което успява да създаде с всички съветски лидери от Хрушчов до Черненко. Те му създават вътрешнополитическа стабилност, а срещу политическата си вярност Живков получава и сериозна икономическа подкрепа.

По пътя към личната власт

Като министър-председател Т. Живков се стреми да привлече в управлението нови хора, които не са свързани със стария политически елит. Повечето са млади, образовани и школувани в младежката организация на БКП. Професионалните им качества са от най-голямо значение, макар че неизменно се прилага и класово-партийният критерий. Така Живков извършва смяна на кадрите в управлението, като новоиздигнатите нямат никакво съмнение, че дължат кариерата си на него, и стават сериозна опора на властта му. Отстраняването на старата партийна гвардия е извършено така, че тя да запази привилегиите си и да не застрашава с недоволството си позициите на Живков. Живков толерира отделни свои “любимци”, издига ги до “втори” след него в партийната йерархия, но не се колебае да ги отстрани, когато позициите им

17

започнат да застрашават неговите собствени. Същевременно той се стреми да не ги превръща в опозиция – отстраняването им най-често означава изпращане на посланически пост или добре платена работа в научен институт или друга структура, но без реални властови позиции. Такава е съдбата на Митко Григоров, Лъчезар Аврамов, Иван Абаджиев, Борис Велчев, Александър Лилов, Чудомир Александров.

Тодор Цонев, Пленуми, 1983

18

19

През 60-те години Т. Живков има и преки противници, които се стремят да го свалят от власт. Най-сериозният опит за преврат е на групата на Иван Тодоров-Горуня и ген. Цвятко Анев. През октомври 1964 г. свалянето на Н. Хрушчов в СССР събужда надеждите на недоволните от Живков, че и българският десталинизатор може да бъде свален. В София е създадена групата на Иван Тодоров-Горуня, бивш политкомисар на партизанския отряд “Гаврил Генов” и член на ЦК на БКП, и Цоло Кръстев – бивш командир на същия отряд и началник отдел в МВнР, към която се присъединява и ген. Цвятко Анев – комендант на Софийския гарнизон. Според тях партийното ръководство след 1956 г. извършва ревизия на марксизма-ленинизма в полза на опортюнизма, отслабва диктатурата на пролетариата и отстъпва пред американския империализъм. Групата приема като образец политиката на Китайската комунистическа партия и замисля да извърши “преврат” по време на пленум на ЦК с участие на части от армията. Заговорът е разкрит много бързо. На 8 април 1965 г. ген. Анев е арестуван, а същия ден Горуня се самоубива в дома си. След няколко дни са арестувани и другите участници в групата. Девет от тях са осъдени на затвор от 8 до 15 години, а 192-ма получават партийни и административни наказания. Заговори срещу Живков има и в края на 60-те и началото на 70-те години, но са на малки групи и целта им не е противопоставяне на социализма, а смяна на властта вътре в БКП.

Т. Живков и Н. Хрушчов

20

През 70-те години личната власт на Т. Живков укрепва и достига своя апогей, опряна на “специалните” отношения със съветските ръководители. Тези отношения са плод както на умението на Живков да получава икономически изгоди срещу идеологическа вярност, така и на значението на България за СССР. Тя единствена на Балканите следва политиката на Кремъл, а не търси собствени пътища, подобно на Югославия, Албания и Румъния, дори ако цената, която трябва да плати, е участието в интервенцията срещу Чехословакия през август 1968 г. Взаимният интерес гарантира и стабилността на Живковото управление, а през 1973 г. с поредното (след 1963 г.) предлагане на все по-тясно сближаване със СССР Живков си издейства от Л. Брежнев трайни икономически изгоди.

 

“Развитото социалистическо общество”

В сравнение с 60-те години, изпълнени с напрежение във вътрешен и международен план, следващото десетилетие е време на по-голяма сигурност. За това допринася стабилизирането на режима, устойчивото икономическо развитие на страната и “разведряването” в международния климат. След смазването на “Пражката пролет” обществото в източноевропейските страни изглежда поне за няколко години примирено с наложения модел. То вече няма илюзии за реформирането, “очовечаването” или демократизирането на социализма. Мнозинството от хората се примирява с живота “в утробата на кита”, където според тълкуванието на библейската легенда, направено от Джордж Оруел, човек се чувства затворен, но липсата на свобода се компенсира от усещането за защитеност.В началото на десетилетието се очертава пълната нереалистичност на приетата през ноември 1962 г. по съветски модел свръхамбициозна 20-годишна програма “за завършване на строителството на социализма и изграждане на комунизма” в периода 1961-1980 г. Планираните икономически показатели не се постигат и комунизмът изглежда все така далечен. Нужна е нова теоретична формулировка, която да го отмести още повече, за да не се създават нереалистични очаквания и партийните идеолози да излязат от неудобната ситуация на неизпълнените партийни обещания. “Спасителната” характеристика е дадена от Москва – системата в СССР и Източна Европа е наречена “развито социалистическо общество” и най-важната му особеност е неопределената продължителност. Осъществяването на идеала е отложено и на хората се внушава да не очакват изключителни постижения. От тях се иска да приемат реалността, на която Комунистическата партия се опитва да придаде по-привлекателен

21

характер със създаване на условия за умерена консумация и с демонстриране на “грижа за човека”.В България новата формула за “развитото социалистическо общество” е прокламирана в приетата на 10-ия конгрес на БКП (април 1971 г.) програма. В нея то е обявено за “исторически необходим закономерен етап в прехода от капитализма към комунизма”, а изграждането му е поставено като “непосредствена историческа задача” на партията. Етапът изрично е определен като “повече или по-малко продължителен” и в неговите рамки трябва да се извърши “скок в производителните сили” в резултат на прилагане на постиженията на научно-техническата революция. Според програмата с ускорени темпове ще намаляват различията между хората на физическия и на умствения труд, ще се увеличават ролята и значението на интелигенцията, а обществото ще се приближава към социалната еднородност.През 70-те години властта осъзнава и друг проблем – правените четвърт век опити да се внедри марксистко-ленинският мироглед в общественото съзнание не довеждат до желания резултат. Управляващите отчитат, че вместо култивиране на социалистически морал, в обществото се вкореняват явления като “кариеризъм, бюрократизъм, егоизъм, ходатайство, заобикаляне и нарушаване на законите, оеснафяване, алчност и стремеж към лично облагодетелстване”. Тези негативни прояви, които Т. Живков се опитва да омаловажи, наричайки ги “малката правда” (“голямата” са успехите в изграждането на социализма), пораждат скептицизъм към възможността да се създадат нови обществени отношения и показват разминаването между реалността и идеала. Неслучайно се ражда и терминът “реален социализъм”, който е предназначен да обясни и “извини” това разминаване.

За разлика от 60-те години, когато все още има надежди, че социализмът подлежи на “подобряване” и това поражда сблъсъци на различни виждания за начина, по който може да се извърши, през 70-те години обществото вече изглежда примирено със социалния експеримент. Опитите за реформи зачестяват, но идват “отгоре”, формулирани в кабинетите на управляващите, докато хората като цяло остават твърде равнодушни към тях.

 

Социалистическата конституция от 1971 г.

След като през 1958 г. 7-ият конгрес на БКП отчита, че основите на социализма в България са построени, става ясно, че е нужна нова конституция, която да замени “народнодемократичната” от 1947 г. Проектът е подготвян дълго от специална комисия начело с Т. Живков и след като е одобрен от ЦК на БКП, на 16 май 1971 г. се провежда референдум за приемането й (гласуват 99,70 % от всички гласоподаватели и 99,66 % от тях гласуват за нея, а 15 477 души са против). Новата, трета поред, българска конституция влиза в сила на 18 май 1971 г. В нея се посочва, че целта на държавата е да се изгради под ръководството на БКП и в изпълнение на нейната програма “развито социалистическо общество”. За първи път в основния закон в чл. 1 е записана ръководната роля на БКП в обществото. Нов е и погледът върху властта с формулировката за “единство на държавната власт”, с която открито се обявява сливането на функциите на законодателната и изпълнителната власт. Единството на властта е олицетворено от нов орган – Държавен съвет, като “висш постоянно действащ орган на държавната власт, който съединява вземането на решения с тяхното

22

изпълнение”. Сливането на законодателните и изпълнителните функции осигурява пълновластието на Живков, който е председател на новия орган от юли 1971 г. до ноември 1989 г. Така той и институционално става държавен глава. В конституцията се подчертава социалистическият характер на държавните органи и обществените организации, но фигурират и разширени права на гражданите – на труд, почивка, социално осигуряване, безплатно образование и медицинска помощ. Тя е опит да се преформулира сталинизмът в духа на новото време. След като Т. Живков заема поста председател на Държавния съвет, начело на Министерския съвет от юли 1971 г. в продължение на десет години е един от най-близките му съратници – Станко Тодоров, а след избирането му за председател на Народното събрание – Гриша Филипов.

 

“Грижата за човека”

Умението на Т. Живков да задържи дълго властта се дължи в голяма степен и на социалната политика. През декември 1965 г. ЦК на БКП и Министерският съвет излизат с постановление за повишаване жизненото равнище на народа през следващите две години, а през декември 1972 г. е приета дългосрочна програма. В изпълнение на тази програма се ускорява жилищното строителство, особено в големите градове и София (започва изграждането на жк “Люлин”, разширяват се жк “Младост”, “Надежда”, “Хаджи Димитър”), без обаче жилищната криза да намери решение. През 1973 г. са повишени някои заплати и пенсии; минималната заплата скача от 65 на 80 лв. През 1974 г. се въвежда социална пенсия по старост.

Осигуряват се важни предимства за работещите майки. В средата на десетилетието в цялата страна се въвежда 5-дневната работна седмица. През 1972 г. се забранява частната лекарска практика. Държавата дотира здравеопазването и образованието и широките социални програми предлагат придобивки, които дори невинаги съответстват на реалните икономически възможности на страната. Липсата на инфлация и стабилните цени и доходи на населението стимулират консуматорските нагласи. Икономиката на държавния социализъм обаче трудно може да ги задоволи и да преодолее състоянието на постоянен дефицит. През 70-те години все по-голяма роля добиват личните стопанства, в които селяните и част от градските жители произвеждат селскостопанска продукция. Тази политика на “самозадоволяване” осигурява снабдяването на градовете и повишава селските доходи. Целта е да се разшири частното производство в трудоемки области като зеленчукопроизводство, овощарство, животновъдство, производство на мляко и яйца, без открито да се признава връщането към него.В края на 70-те години властта в България изглежда стабилна, но ходът на събитията във вътрешен и международен план скоро променят тази картина.

В края на 40-те години и в сферата на икономиката България тръгва по пътя на “изграждане на социализъм” от съветски тип, характеризиращ се със “социалистическа” индустриализация и коопериране на земята. Традициите на следосвобожденска България са прекъснати и страната тръгва по път, различен от извършващите се в Западна Европа трансформации. Водеща за икономиката е лансираната в края на 1948 г. от Петия конгрес на БКП задача “за 10–15 години да постигнем това, което други народи са направили за столетия”. Идеята е индустриализацията и електрификацията да помогнат на селското стопанство, а то да

23

осигури суровини за промишлеността. На мястото на пазарната икономика се въвежда единна централно контролирана и планирана система на управление. Взаимовръзката между основните отрасли придава на стопанството автархичен характер, какъвто имат всички държави от СИВ. Същевременно силната централизация в ръководството на икономиката поражда и изкушенията на волунтаризма.

 

Изграждане на централизирана планова икономика

Истинската трансформация на икономическата система настъпва след одържавяването на промишлеността, осъществено в края на 1947 г. Първата голяма стъпка към централно планиране е двегодишният план – за 1947–1948 г., чийто акцент е индустриализацията: предвижда се изграждане на 53 нови индустриални обекта и високи темпове на промишленото производство. Това е обща характеристика на всички държави от Източния блок, създали през януари 1949 г. Съвет за икономическа взаимопомощ.

 

Митинг в подкрепа на национализацията през декември 1947 г.

Карта на икономическото развитие на България

24

За да се осъществи плановото начало в индустриализацията, се изгражда централизирана система от държавни органи, най-важен от които е Държавният планов комитет. Приоритет обаче има партийното ръководство, чиито идеи за индустриално развитие се реализират от държавния апарат. От края на 40-те години планирането става по съветски образец с петгодишни стопански планове (петилетки). Първият такъв план (1949–1953) е насочен към форсираната индустриализация чрез максимално развитие на отраслите от групата “А” (производството на средства за ново производство) – енергетика, металургия, машиностроене и тежка химия. Докато задачите на леката промишленост от групата “Б” (производство на предмети за потребление) са по-скромни: да осигури стоки за населението и за износ. Амбициозните задачи на първия петгодишен план могат да се осъществят чрез производствено коопериране, за което България разчита на СИВ. Страната получава бързо и лесно кредити, суровини, машини, пазари, но СИВ откъсва България от европейските постижения на техниката и от пазарите на Европа.Във втория петгодишен план (1953–1957), реализиран след смъртта на Сталин, приоритетите се променят: разширяват се капиталовложенията за групата “Б”, а ударението се поставя върху селскостопанското производство. Икономиката се ориентира към т.нар. продоволствен курс. 

Резултати от индустриализацията

Изгражда се широка енергийна база – през 1957 г. новопостроените ТЕЦ и ВЕЦ дават десет пъти повече електроенергия от 1939 г. Расте добивът на желязна, оловно-цинкова руда, изграждат се черната (завод “Ленин” в Перник) и цветната металургия (Оловно-цинковият завод край Кърджали и Медодобивният край Пирдоп). Развиват се химическата индустрия и производството на строителни материали. Огромният ръст на промишлената продукция (32 пъти повече от 1956 г. в сравнение с 1939 г.) се дължи най-вече на новите машини, апарати и резервни части. Негативните страни на индустриализацията по съветски образец са голямото финансово напрежение, инвестирането главно в групата “А” (47,7 %) за сметка на селското стопанство (10-11 %). Уклонът към машиностроене проявява своите слабости още през 50-те години – например произвеждат се резервни части, но често те са по-скъпи от вносните. Изграждането на промишлени гиганти предизвиква размествания на населението и концентрирането му в някои селища без достатъчни условия за живот и труд.

 

Зала на електроцентрала

25

Коопериране на селското стопанство

Друг важен елемент от новата икономическа политика е обединяването на земята на селяните в общи стопанства, обработвани съвместно и наричани Трудово кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС). Този процес предизвиква дълбоки социално-икономически и демографски промени в българското село.Селската кооперация е популярна в България още от Освобождението в различните й форми – потребителска, снабдителна, производствена. Селяните виждат в нея възможност за взаимопомощ. Особено разпространено е движението за коопериране сред бедните селяни. Но обявената още на 5-ия конгрес на БКП (декември 1948 г.) линия на коопериране предвижда ускорено развитие само на продоволствената кооперация, която за пет години трябва да обхване 60 % от селяните. Това политическо решение се реализира силово и до края на 1951 г. в ТКЗС се вкарват 52 % от селяните и 60,5 % от обработваемата земя. Българското село се съпротивлява чрез неизпълнение на сеитбените планове, фалшифициране на отчетите, масово напускане на селата, но това не спира процеса.

През втората петилетка (1953-1957) благодарение на “продоволствения курс” положението в селото се подобрява. До март 1956 г. в ТКЗС са вече 80 % от селските стопанства, включително и в планинските и полупланинските райони, с което завършва кооперирането на българското село.

 

Опити за трансформиране на икономическата система

Почти веднага след утвърждаването на новата икономическа система се оказва, че тя се нуждае от промени. Започва дълъг процес на почти непрекъснато реформиране, който завършва с краха на социалистическата икономика.В края на 50-те години българското ръководство си поставя амбициозната задача България да извърши “голям скок” от аграрна в развита промишлена държава. Новата програма, инспирирана от експериментите на Мао Дзедун в Китай, цели чрез нов етап на ускорена индустриализация да ликвидира безработицата и България да излезе от групата на аграрните страни и да влезе в тази на индустриалните. Въпреки нереалистичността на идеите за “голям скок” България успява да получи при разделението на труда в СИВ специализации в машиностроенето – селскостопански и металорежещи машини, електрокари и електротелфери, а по-късно и електроника.Селското стопанство се подчинява на идеята за “скок” със задачата “да достигне по продукция на единица площ и на глава от населението европейските страни с интензивно селскостопанско производство”. Плод на тази постановка е първото уедряване на ТКЗС в края на 50-те години, когато броят на ТКЗС намалява от 3457 до 957 плюс 49 ДЗС.

26

Истинският “голям скок” се налага в българската икономическа политика с решенията на 8-ия конгрес на БКП (ноември 1962 г.). Приети са Директиви за развитие на народното стопанство през 1961-1980 г., с изпълнението на които България би трябвало да доизгради материално-техническата база на социализма и да премине към изграждане на комунизъм. Тази свръхамбициозна и нереалистична задача не е нищо друго освен огледално повторение на решенията на 22-рия конгрес на КПСС от октомври 1961 г. През 60-те години настъпва нов етап в икономическото развитие на страните от Източна Европа – изчерпват се възможностите за екстензивно развитие и се търсят нови възможности. Икономистите от Източна Европа ги намират в интензификацията на икономиката чрез нейното модернизиране, повишаване на ефективността, прилагане на постиженията на световната наука и техника и стимулиране на производителността на труда. Очертаният път изисква завръщане към отречените преди това принципи на пазарната икономика, която да постави предприятията в естествена конкурентна среда. Заедно с другите страни от Източния блок и българското политическо ръководство в средата на 60-те години (1964-1968) подготвя реформа в икономиката, наречена “нова система за планиране и ръководство на народното стопанство”. С нея се допускат принципи на пазарната икономика като закона за стойността, самоиздръжката на предприятията, отговорността им за пласиране на продукцията и разпределяне на печалбата, материалното стимулиране. Това става чрез децентрализация на решенията, но при запазване на общата рамка на централното планиране с помощта на разпределение на кредитите, суровините и валутата, закупуване на готовата продукция. Реформата е половинчата, такива са и резултатите й – временно нарастване на темповете, но при запазване на дефицитното стопанство, в което непрекъснато липсват търсени стоки, в същото магазините и складовете са пълни със застояла продукция; произволна ценова политика; лошо качество. Не по-успешно завършват и усилията за планомерно внедряване на научно-техническия прогрес с помощта на специални органи – напр. Комитет за наука и технически прогрес. Интензификацията е свързана с концентрацията на производството, разглеждана и като следствие от научно-техническата революция – създават се държавни стопански обединения (ДСО), които в края на 70-те години обхващат основните отрасли в 64 ДСО. Предприятията с над 1000 работници обхващат 47 % от трудовата сила. Осъществена е нова трансформация на българското село със създаването на аграрно-промишлените комплекси (АПК), които да осигурят индустриализацията на селското стопанство. В края на 1971 г. на мястото на около хиляда ТКЗС са създадени 161 АПК. Правят се опити за промишлени методи в производството на бройлери и животновъдството.Опитите са реформи в българската икономика продължават и през 70-те години, но не могат да преодолеят основните недостатъци на централно планираната икономика. Не

Благодарение на сътрудничеството в съветската космическа програма България се включва в звездното семейство със своя пръв космонавт Георги Иванов

27

успяват и опитите да се пренесат печеливши на Запад производства чрез закупуване на лицензи.

 

Кризата от 80-те години и опитите за преодоляването й

През втората половина на 80-те години се очертава общата икономическа криза на социализма. Това кара Т. Живков да лансира най-мащабната си икономическа реформа. През 1987 г. е приета т. нар. Юлска концепция, която се опитва при запазването на политическата система да трансформира централното планиране в пазарна икономика, включително и с отказ от монопола на държавната собственост. И тази най-далеч отиваща икономическа реформа е неуспешна, тъй като в условията на обща икономическа криза, нарастващ външен дълг и влошена международна конюнктура България не може да извърши подобна промяна. И от вътрешна, и от международна гледна точка се вижда, че времето на реформите е отминало и е време за замяна на съветската система с нова. Започва мъчителното завръщане към икономическите принципи на капитализма, от които Източна Европа се е откъснала след Втората световна война.

Победена България и трудният път към мира

На 9 септември 1944 г. България е в дълбока международна изолация. Тя е във война и с Германия, и с държавите от Антихитлеристката коалиция. От първостепенна важност е бързо да сключи примирие с победителите, от които зависи съдбата й. За да стигне до него, България трябва да изтегли войските си от Западна Тракия – условие, което Англия поставя в защита на гръцките интереси. Това е краят на надеждите за запазване на обединението. Примирието със СССР, САЩ и Великобритания е подписано на 28 октомври 1944 г. в Москва. Според предварителните договорености между победителите СССР има водеща роля в прилагането му. 

28

Подписване на примирието със СССР, САЩ и Великобритания, Москва, 28 октомври 1944 г.

Една от първите задачи на правителството на ОФ е да осигури участието на страната във войната срещу Германия и така да извоюва по-благоприятен мирен договор. От септември 1944 до май 1945 г. българската армия участва в боевете в Македония и Южна Сърбия и настъпва в Унгария и Австрия. Жертвите са над 40 хиляди, но България не е призната за “съвоюваща”. Англия и САЩ под югославски и гръцки натиск не желаят наказанието на победена България да бъде смекчено. Българският военен принос обаче е безспорен и е аргумент при обсъждането на мирния договор. На мирната конференция в Париж през лятото на 1946 г. България се противопоставя на прекомерните гръцки претенции. Тя отстоява интересите си към Западна Тракия и иска от репарациите да й се приспаднат вложените там инвестиции, но без успех. На 10 февруари 1947 г. в Париж е подписан мирният договор, плод на компромиси между победителките. България трябва да плати 45 млн. долара репарации на Гърция и 25 млн. на Югославия, но териториалната й цялост е запазена (вкл. Южна Добруджа). В края на 1947 г. съветските войски напускат страната. Тя излиза от изолацията и придобива статут на суверенна държава.

 

Балканските проблеми пред българската външна политика 1944-1947 г.

29

В отношенията със съседите се засилва значението на идеологическите мотиви, положението на България като победена страна и най-вече на указанията на Сталин. Най-значими са проблемите с Югославия. Тя иска да обедини населението от Пиринска, Вардарска и Егейска Македония, което според нея е отделна “македонска нация” в една македонска държава в рамките на федеративна Югославия. Тя е улеснена от БРП (к), която се придържа към противоречащата на историческите факти и националните интереси теза на Коминтерна от 30-те години за “македонска нация”, а и подхожда идеологически към “нова Югославия”. През есента на 1944 г. обаче България отклонява натиска за откъсване на Пиринския край, а след това и за създаване на южнославянска федерация, в която тя да бъде погълната като седма югославска република. Ролята на арбитър играе Сталин. Той приема българския възглед за поетапно изграждане на федерация на паритетни начала, но през 1946 г. изисква България да развива “македонско съзнание” сред българите в Пиринския край. БРП (к) насилствено принуждава хората там да се обявяват за “македонци”. Поради външния натиск и идеологическите заблуди тя пренебрегва националните интереси. Отношенията с Гърция се влошават поради гръцките териториални и финансови претенции. Първоначално по указание на Сталин България не подкрепя гръцките комунисти, но по време на гражданската война там (1946-1949) тя заедно с Югославия и Албания подпомага партизаните, а Гърция се оплаква в ООН. Умереният тон в отношенията между София и Анкара след войната се запазва до 1947 г., когато се установява духът на студената война. България се опасява за сигурността на южната си граница и гледа на българските турци като на проводник на турското влияние, а Турция се чувства застрашена от комунистическата идеология на управляващите в София.

 

Външната политика в условията на студената война 1948-1953 г.

В двуполюсния свят България няма възможност за самостоятелна политика поради принадлежността й към социалистическия “лагер”. Той се оформя чрез система от двустранни съюзни договори, сключени през 1947-1948 г. под контрола на Москва. България послушно подкрепя СССР по германския въпрос, в борбата за мир и колективна сигурност в Европа. През 1949 г. тя става учредителка на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), който обвързва икономиките на СССР и източноевропейските страни. 

30

Подписване на Договор за дружба, сътрудничество и взаимна помощ с Полша, 23 май 1948 г.

31

Съветско-югославският конфликт води до преосмисляне на българската политика по македонския въпрос. От лятото на 1948 г. насилствената “македонизация” на Пиринския край се преустановява, но БКП продължава да разглежда населението там като “македонско”. През октомври 1949 г. България и другите социалистически страни анулират договорите си с Югославия. Прекратени са търговските и културните връзки, провокират се гранични инциденти. Сложни остават и отношенията с Гърция, където гражданската война продължава до 1949 г. Пропадат опитите за възобновяване на прекъснатите през 1941 г. дипломатически отношения, а финансовите и пограничните въпроси остават нерешени. В условията на студената война в българо-турските отношения отново на преден план излиза изселническият въпрос. Независимо от положителните промени в живота на българските турци, през 1948-1949 г. сред тях се засилват изселническите настроения. За това допринасят радикалните промени, засягащи традициите на това население, и активната турска пропаганда. След консултация със Сталин БКП решава да поощри изселването, защото смята, че така ще реши част от проблемите с националната сигурност. От 1948 до 1951 г. страната напускат над 150 хил. български турци. Турция  не може и не иска да приеме всички желаещи и през есента на 1950 г. за известно време затваря границата.

След като през ноември 1951 г. това се повтаря, БКП преустановява изселванията. Започва политика, повлияна от съветския опит в изграждането на “многонационалната” държава: толерира се етническата специфика на турското население, подпомага се културното и стопанското му развитие, за да се откъсне от исляма и да се приобщи към социализма. Неговият бит се подобрява, но обособеността му се задълбочава.В края на 40-те и началото на 50-те години отношенията на България със Запада са силно влошени, но не поради спорни въпроси, а от духа на студената война. Пример е растящата враждебност между България и САЩ. Съдебните процеси срещу протестантските пастори и Тр. Костов се съпровождат от обвинения за шпионаж в полза на американската легация, а в САЩ се води кампания за дискредитиране на съветските сателити. За целта Вашингтон използва и намиращата се под негово влияние ООН. Когато през лятото на 1947 г. България иска да бъде приета в организацията, САЩ се противопоставят, а през февруари 1950 г. късат дипломатическите отношения с България. Прекъсват се контактите и със Западна Европа. Тези отношения се променят от средата на 50-те години с общия процес на разведряване.

 

“Разведряването” и промените в българската външна политика

И след Сталин пътят на българската външна политика задължително минава през Москва. На 14 май 1955 г. България е сред основателите на Организацията на Варшавския договор, който оформя военното лице на Източния блок. Но от средата на 50-те години блоковото противопоставяне отслабва и страната се възползва, за да уреди част от проблемите си със Запада. През март 1959 г. България нормализира дипломатическите отношения със САЩ. Разширява се търговията със западноевропейските държави. На 1 март 1955 г., съгласувано с Москва, България прекратява състоянието на война с Германия и това активизира търговските контакти с ФРГ, която заема първо място от западните страни в българския стокообмен. До установяване на дипломатически отношения обаче не се стига поради

32

обявената от ФРГ доктрина “Халщайн”, според която не бива да се поддържат дипломатически отношения с държави, признали ГДР.След Сталин Москва променя курса към Югославия и България трябва да подобри отношенията с нея, но по македонския въпрос е възприета тактиката на “временно мълчание, търпимост и сдържаност”, като отново не е изработена цялостна политика по националния въпрос. От лятото на 1953 г. се очертава положителна промяна в отношенията с Гърция. Постигнат е успех при решаването на граничните спорове, а на 22 май 1954 г. се възстановяват дипломатическите отношения. Остава обаче сериозният финансов спор – Гърция иска България да изплати предвидените в мирния договор репарации, а от българска страна се настоява от тях да се приспаднат неуредените гръцки финансови задължения към България отпреди Втората световна война и стойността на оставените в Беломорието български имущества. Положителните промени в международния климат оказват влияние и върху българо-турските отношения. Активизират се търговските контакти, но изселническият проблем продължава да спъва двустранното общуване. България отказва да разреши свободно изселване на българските турци, докато Турция го разглежда като предварително условие за развитие на отношенията в другите сфери.

През декември 1955 г. България е приета в ООН заедно с още 15 страни. Решаваща роля имат не българските усилия в тази насока, а външният фактор, т.е. общият ход на международните отношения. Членуването в ООН укрепва международните позиции на страната.

 

Акцентите в българската външна политика от 60-те до 80-те години

Смазването на Унгарската революция през 1956 г. показва на източноевропейските страни, че не могат да напуснат “лагера”, и всяка търси в рамките му свой модел на поведение, примирявайки се с ограниченията във външната политика. България под ръководството на Т. Живков избира позицията на най-близък съюзник на СССР. БКП одобрява съветската интервенция в Унгария (1956), заема “правилни” позиции в съветско-китайския спор и за разлика от Албания и Румъния не създава проблеми на Москва на Балканите. Български войски участват и в смазването на “Пражката пролет” през август 1968 г. Т. Живков заема страната на СССР при сътресенията, които причиняват събитията в Полша (1970, 1976 и 1980-1981). От тази вярност Живков извлича изгоди за България – със съветска помощ се модернизира българската армия, развива се военната промишленост и е осигурена защита на страната, граничеща с две държави от НАТО. Просъветската политика на Живков два пъти достига дори до отказ от суверенитет. В края на 1963 г. ЦК на БКП взема решение за сближаване и в перспектива за обединение на страната със СССР. Мотивите на Живков са икономически – срещу това обещание, което трябва да се запази в тайна и е насочено към неопределеното бъдеще, той иска съветска помощ за обявения “скок” към комунизма. През 1973 г. Живков успешно прилага същата тактика и към Л. Брежнев. В двуполюсния свят тази позиция носи

33

изгоди на страната, но й създава траен образ на най-верен съветски сателит.Отношенията на България със Запада зависят от международния климат. През 60-те години при постигнато равновесие във въоръженията СССР се придържа към тезата за “мирно съвместно съществуване” между Изтока и Запада, а САЩ заменят политиката на “сдържане” на комунизма с тактиката на “прехвърляне на мостове” в икономиката и културата. По същото време Т. Живков поема държавното управление, в което привлича по-млади и професионално подготвени кадри, сред които и външния министър Иван Башев. Прагматизмът на двамата и отслабването на напрежението в международните отношения през 60-те години (макар и в тях да избухват сериозни кризи – Берлинската, Карибската, Чехословашката) активизира външната политика на страната. Своеобразен връх е постигнат в българо-френските отношения – подписани са дългосрочни спогодби за икономическо, научно-техническо и културно сътрудничество.През 70-те години “разведряването”, свързано с Европейското съвещание за сигурност и сътрудничество, създава още по-добри възможности за развитие на контактите на България със западноевропейските страни. От 1971 г. начело на българската дипломация е Петър Младенов, който остава на този пост до края на 1989 г. Най-значими резултати са постигнати в отношенията с ФРГ – дипломатическите са възстановени през 1973 г. и дават тласък на икономическите и политическите.

Започва създаването на съвместни предприятия, ФРГ затвърждава първото място в стокообмена на България с капиталистическите страни. Забележителен е и напредъкът в икономическите контакти с Италия и според П. Младенов през 70-те години тя “неприкрито демонстрира своята готовност да измести Федералната република от първото място” в търговията с България. Под лозунга за подкрепа на националноосвободителните движения с впечатляващи темпове се развиват отношенията с арабските страни, от които България има голяма икономическа изгода. Като много перспективно се очертава сътрудничеството с Япония, особено във високите технологии.През 80-те години напрежението в международния климат ескалира и тази “втора студена война” слага негативен отпечатък върху българската външна политика. Рязко се влошават отношенията със САЩ, които обвиняват страната ни в държавен тероризъм, наркотрафик и търговия с оръжие. Провъзгласената от американска страна “българска следа” в атентата срещу папа Йоан-Павел ІІ през 1981 г. се използва за дискредитиране на най-верния съветски сателит. За негативния образ на България на международната сцена допринася и т.нар. възродителен процес. Тези фактори засягат най-сериозно отношенията на България със САЩ и Италия, докато тези с ФРГ, основани на прагматизма и взаимната изгода, продължават да се развиват интензивно.

 

Балканските измерения на външната политика

През 60-те години българската дипломация успява да постигне напредък по най-важните въпроси в отношенията със съседите. За политиката към Югославия от първостепенна важност е повратът в официалното становище на БКП по македонския въпрос. През март 1963 г. на пленум на ЦК Т. Живков критикува погрешната партийна политика за насилствено “македонизиране” на Пиринския край и тезата за

34

съществуването на “македонска народност и нация” през Средните векове и Възраждането .След Втората световна война в рамките на Македонската република се формира македонско национално съзнание, но е недопустимо то да се гради на антибългарска основа. В следващите години България се придържа към тази правилна позиция, която защитава българския характер на населението в Пиринския край и позволява конструктивен диалог с Югославия. Югославската страна обаче поставя на преден план въпроса за “македонското малцинство” в България и я обвинява в “национализъм”, защото отказва да го признае. България умело се възползва от Кипърската криза, която противопоставя Турция и Гърция и те проявяват готовност за разбирателство със северната си съседка. През 1964 г. България и Гърция подписват 12 спогодби, които уреждат финансовите и други въпроси, тормозещи цяло десетилетие отношенията между двете страни (Документ № 7). През 70-те години задълбочаването на Кипърската криза дава силен тласък на българо-гръцкото сътрудничество в редица перспективни отрасли. Сближаването на двете страни кара Турция да преосмисли политиката си. До средата на 60-те години тя настоява България да разреши свободно изселване на българските турци и да ги признае за национално малцинство като условие за развитие на междудържавните отношения. През втората половина на десетилетието тя смекчава тона, а българската страна се съгласява да разреши изселването, за да улесни контактите с Анкара.

През 1968 г. е подписана изселническа спогодба, но сега Турция е тази, която налага ограничения – право да се изселят имат само роднините на изселилите се в началото на 50-те години. Пътят за развитие на двустранните отношения е отворен – за пет години се сключват 10 спогодби, но турската интервенция в Кипър през 1974 г. и създаването на Севернокипърската турска република, както и възкресените претенции за “турско национално малцинство” в България оказват силно негативно влияние върху отношенията. Те се изострят до крайност в края на 80-те години във връзка с т.нар. възродителен процес и изселническата вълна през лятото на 1989 г., когато 360 хил. български турци напускат страната. Крачка към уреждане на отношенията е направена в края на октомври 1989 г. на българо-турска среща в Кувейт, но промените в България дават друг ход на събитията.

Културните процеси не се влияят пряко от политическите и икономическите промени. От средата на 30-те години се оформя желанието на властта да насочва културното развитие и да използва интелигенцията за своето укрепване. След 1944 г. Комунистическата партия задълбочава тази тенденция.

 

Тенденции в културната политика при “народната демокрация”

След 9 септември 1944 г. културната политика не се променя радикално. Налице е плурализъм на идеи и творчески стилове и приемственост с институциите и принципите от предходния период. До края на 1947 г. БРП (к) се въздържа от открито налагане на своята идеология, защото се съобразява с положението на България като победена страна и със съветската тактика на разбирателство със САЩ и Англия. Върху интелигенцията не се оказва директен натиск, но тя също дава жертви в репресиите, а 105 журналисти и писатели са призовани пред “Народния съд”, обвинени

35

във “фашистка” пропаганда. По критериите “прогресивен” и “антифашистки” се провеждат чистки в сферата на образованието, науката и творческите съюзи.Управляващите се стремят да обединят интелигенцията и затова зачитат приемствеността в културата и декларират, че социалистическият реализъм не изключва други творчески методи. Дори начело на новосъздаденото Министерство на пропагандата (от края на 1945 г. – Министерство на информацията и изкуствата) е не комунист, а “независимият интелектуалец” Димо Казасов. Важна роля има и материалното подпомагане. Финансовата подкрепа от държавата позволява да се възобнови културният живот, но и да се ангажира интелигенцията с партийната линия. С тази цел БРП (к) полага усилия да възстанови и сплоти под свое ръководство творческите съюзи, да активизира политическата им дейност и чрез тях да пропагандира идеите на марксизма. Опозиционните партии, принудени да действат под постоянен натиск, се съсредоточават върху политическите и икономическите проблеми и не изработват ясна позиция по културните процеси, а и нямат материални възможности за стимулиране на творците.До края на 1947 г. акцентът е върху изграждането на демократична национална култура. Тази линия се поддържа от Г. Димитров, но среща възраженията на част от ръководството, която от 1948 г. взема връх и започва безкомпромисно да налага комунистическата идеология.

Българският вариант на сталинизма в културата – 1948-1953 г.

През 1948 г. курсът на ускорено налагане на съветския модел става несъвместим с толерантното отношение към плурализма в духовната сфера. Монополът на БКП в управлението на страната налага и монопол върху културните процеси. Той се установява чрез “културна революция”, която трябва да уеднакви културния живот на основата на марксистко-ленинската идеология; да засили държавното начало в него и да го постави под контрола и в услуга на БКП. Всички творци са длъжни да създават произведения според каноните на социалистическия реализъм, който изисква действителността да се представя такава, каквато партията иска, за да могат творбите да възпитават в духа на комунистическия идеал. Това води до опростено изображение и обедняване на творчеството. БКП утвърждава този метод с политическа принуда и засилена материална зависимост на творците от държавата. Творческите съюзи са поставени под пряк партиен контрол.

36

Тома Томов, Диверсанти, 1952 г.

Ликвидирана е частната инициатива в културната сфера. Държавният

В. Червенков изнася доклад за “културния фронт” пред 5-ия конгрес на БКП, декември 1948 г.

37

(партийният) монопол в нея се осъществява от създадения през 1948 г. Комитет за наука, изкуство и култура (КНИК). Председателят му В. Червенков има най-големи “заслуги” за налагането на сталинския модел на партиен диктат в културата. На 5-ия конгрес на БКП (декември 1948 г.) Червенков откровено обяснява, че в предходния период са проявени “маневреност” и “известни отстъпки”, но вече всички творци трябва да се ориентират към марксизма, понеже другите теории са “враждебни” и “нямат право на съществуване”. В началото на 1949 г. в поредица срещи с творческите съюзи той разяснява, че БКП единствена има право да ръководи културното развитие.Всеки опит да се оспори ръководната роля на партията в името на творческата свобода е безмилостно наказван. Най-ярък пример е организираната от В. Червенков разправа с видния художник комунист Александър Жендов и натискът му върху писателя Димитър Димов, който е принуден да преработи своя роман “Тютюн” според препоръките на партията. БКП използва опита на Москва, за да предотврати влиянието на обявената за “гнила” и “реакционна” западна култура. През 1952 г. по съветски образец е създаден нов орган – Главлит, за да цензурира културния живот. Пак по съветски модел културното общуване е поверено на Комитет за приятелство и културни връзки с чужбина (КПКВЧ) и е разрешено само със социалистическите страни, а българските творци са изолирани от световните културни процеси. Интелигенцията реагира на натиска различно: единичните опити за отстояване свободата на творчеството са наказвани; част от творците се поставят открито в услуга на партията, а мнозинството се примирява и се опитва да твори в наложените му ограничителни рамки.

 

Интелигенцията пред предизвикателствата на “размразяването” – 1953-1962 г.

След 1953 г. “размразяването” се усеща и в духовната сфера. То е плод на надеждите, които творците свързват с вътрешнополитическите промени. Влияние оказва и отзвукът от оживлението сред интелигенцията в СССР. Стремежът е да се излезе от сковаващите догми на идеологията и творбите да изразяват свободните търсения на авторите, без да бъдат непременно насочени към утвърждаване на каузата на БКП. Тези тенденции се проявяват особено силно сред писателите, въпреки продължаващия партиен контрол и цензурата. Страхът, че така може да се разширят прекалено границите, в които се тълкува свободата, кара партийната върхушка да се намеси. Министър-председателят В. Червенков и първият секретар на партията Т. Живков в края на 1955 г. три пъти се срещат с писателите, за да “стегнат редиците”. Те ги обвиняват, че претенциите им за свободата на писателя на практика оспорват ръководната роля на партията.Тласък на разкрепостяването дават политическите събития в СССР и България през февруари и април 1956 г., макар че партийните ръководства в двете страни се надяват критиката на култа да остане в определените от тях граници. Сред интелигенцията обаче се засилват надеждите, че епохата на сталинизма е завършила и част от творците смело настояват за следване на нов, демократичен път в областта на културата. За ръководството на БКП събитията в Унгария през 1956 г. са сигнал за опасността от тези тенденции и то ги обявява за “дребнобуржоазна разпуснатост”, на която трябва да се сложи край. Но за българската култура втората половина на 50-те и началото на 60-те години са и време, когато се преодолява декларативността и в центъра на творчеството се поставя човекът, а не строителят на социализма. Появяват се ярки дарования в литературата (поетите Константин Павлов, Стефан Цанев, Любомир Левчев,

38

писателите Емил Манов, Георги Марков), в изобразителното изкуство (Светлин Русев, Димитър Киров, Георги Баев), в киното (сценаристите Христо Ганев, Анжел Вагенщайн, режисьорите Рангел Вълчанов, Въло Радев). Възобновяват се културните връзки със Запада и България става член на редица международни културни организации.

Любомир Левчев – талантливият поет, изкачил се високо в политическата и партийната йерархия

39

Христо Ганев – един от кинодейците, които създават сериозни проблеми на властта със своето честно отношение към изкуството

40

Методи Андонов – създател на един шедьоврите на българското кино – “Козият рог”

Тласък на тези положителни тенденции дава втората вълна на десталинизацията, предприета от Н. Хрушчов на 22-рия конгрес на КПСС (октомври 1961 г.). Тя възражда надеждите на българската интелигенция, че партийните ръководства в Москва и София ще направят необратимо отдалечаването от методите на култа. “Разкрепостяването” на творците достига своеобразен връх през 1962 г. В литературния живот се разгаря

41

дискусията за свободния стих, възвръща се с нова сила сатиричният жанр, на екран излизат филми на автори, които са сред най-критикуваните в предходните години. Партийното ръководство, както през 1956 г., поощрява творците с надеждата, че може да ги държи под контрол, но той става все по-неефективен, особено при засиленото пропагандно настъпление на Запада. С партийни постановления и копирани от Н. Хрушчов срещи на Т. Живков с творческите съюзи започва “затягане на юздите”. Надеждите за промяна са окончателно прекършени, когато през април 1963 г. Т. Живков заявява на творците, че соцреализмът е единственият правилен метод, а творческата свобода е възможна само в рамките на партийната политика. Става ясно, че проблемът не е в култа, а в самата система на социализма.

 

Властта и интелигенцията в годините на живковизма

Към средата на 60-те години Т. Живков държи здраво партийната и държавната власт и това му позволява да води по отношение на интелигенцията политика на “камшика и захарчето”. Партията продължава да контролира културните процеси, но вмешателството не е откровено грубо и пряко. През 60-те години репресивният аспект на културната политика се изразява в спиране на в. “Литературни новини”, забрана на пиеси на Валери Петров и Недялко Йорданов, на филми на режисьорите Бинка Желязкова и Хр. Ганев. Събитията в Чехословакия през 1968 г. карат властта да засили натиска върху интелигенцията. Направен е опит да се унищожи излязлата същата година книга с епиграми на Радой Ралин и илюстрации на Борис Димовски “Люти чушки”, оценена от управляващите като “клеветнически пасквил”. Забранени са театрални постановки, поставящи критично остри обществени проблеми. Ударите обаче са премерени така, че да не създават широко недоволство, още повече че и творците в огромната си част не създават затруднения.

Бинка Желязкова

42

Управляващите залагат на значителни материални и морални стимули за сферата на културата, а Т. Живков умело прилага тактиката на привличане на интелигенцията към властта с изкушенията на материалните облаги, привилегиите и високите постове. През 70-те години стабилната политическа ситуация позволява да се отпусне известна свобода на творците при условие да не се използва за критика на властта. Създава се митът за изключителната заслуга на Живков за успехите в духовната сфера, които се обясняват с политиката, започната с пленума на ЦК на БКП от април 1956 г., и затова са наричани “априлска пролет” в културата. В тези условия част от творците продължават да отстояват творческата си същност, което ги противопоставя на партийната линия и те плащат висока цена (Константин Павлов, Р. Ралин, Г. Марков). Повечето избират политическата лоялност срещу гарантирана от властта сигурност – материална, но и творческа, която позволява художествена изява, макар и в определени от партията граници.

Константин Павлов – големият поет е сред най-атакуваните от властта за “отклонения” от соцреализма

43

Прословутата “ловна дружинка”, в която Т. Живков кани изтъкнати творци и учени

Набраната инерция в културния живот, заделяните от държавата средства и “разведряването” в международните отношения са основа за значими културни постижения през 70-те и началото на 80-те години. В театъра голям успех имат пиесите на Иван Радоев, Станислав Стратиев, Йордан Радичков. Спецификата на сатирата, иронията, пародията, гротеската, позволява на драматурзите да изкажат публично своята оценка за действителността. В киното се появяват филмите от “миграционната вълна”, разкриващи трудното адаптиране на отправилия се към града селянин (“Дърво без корен”, “Матриархат”, “Вилна зона”). Във възход е анимационното кино, което печели престижни международни награди. Партията обаче не престава да контролира културните процеси, да определя и финансово да осигурява насоките на творческите усилия към предпочитаната от нея историческа тематика и към възхвала на периода на антихитлеристката съпротива.

44

Доньо Донев е сред големите имена на българското анимационно кино и създател на образите на “тримата глупаци”. Кадър от неговия филм “Умно село”, 1972 г.

В културната политика през 70-те години се откроява значимата роля на дъщерята на Живков – Людмила Живкова. Начело на Комитета за култура и като председател на комисията на Политбюро за наука, изкуство и култура, Л. Живкова разгръща активна дейност, като поставя ударението върху националната самобитност, върху популяризирането на българската култура в чужбина и на световните достижения в България. В столиците на редица държави с успех преминават изложбите на тракийските съкровища, на българските икони, на средновековното българско изкуство и култура, на съвременното българско изкуство. Л. Живкова е убедена, че това е най-сигурният път за издигане авторитета на малка България в очите на света. В страната са осъществени програми за представяне на творчеството на Леонардо да Винчи, Николай Рьорих и др. Голяма е и заслугата й за създаването на Галерията за чуждестранно изкуство в София, на Националната гимназия за древни езици и култури, на Националния дворец на културата, за Международната детска асамблея “Знаме на мира” като изява на детското творчество. Тя участва и в подготовката за тържествено отбелязване през 1981 г. на 1300-годишнината от създаването на българската държава. Безспорен е приносът на Л. Живкова за “отварянето” на българската култура към света и за популяризиране в страната на световната култура. Инициативите й обаче са прекалено амбициозни, изискващи големи финансови средства, и често остават неразбрани. След внезапната й смърт през 1981 г. повечето са изоставени, а културната политика се връща на ортодоксалните марксистки позиции.80-те години започват с многобройни и значими изяви в културната сфера, свързани с тържествата за 1300-годишнината от създаването на българската държава. Но ситуацията бързо се променя – започва втората студена война, българската икономика

45

изпада в криза, а съветската “перестройка” раздвижва и българската интелигенция. Нарастващата й критичност кара властта да започне отново затягане на културната политика.

От ръководни позиции са отстранени хората, споделящи идеите на Л. Живкова – Ал. Лилов, Св. Русев. Забранени и иззети са книгите на Желю Желев “Фашизмът” и романът на Блага Димитрова “Лице”. На съсипваща критика е подложен филмът на Христо Христов “Една жена на 33”. Друга част от интелигенцията обаче продължава усърдно да възхвалява Т. Живков като “архитект на генералната Априлска линия”, за да задържи получените постове и привилегии. Израз на това откровено подлизурство са летните срещи на Живков с писателите в морската почивна станция на СБП. След всяка се появяват луксозни поетични сборници под наслов “Априлски сърца”, в които славословенето на “Първия” минава всякакви граници. В края на 80-те години кризата на социализма вече е факт. Започва да се оформя дисидентското движение. В него участват редица писатели, художници, артисти, режисьори. Партийната върхушка добре разбира заплахата и оценява раздвижването сред интелигенцията като “демагогско-спекулативно боравене с понятията демокрация и гласност”. Активизирането на някои среди от интелигенцията допринася за създаването на атмосфера на опозиционност и срещу тях се предприемат репресивни действия в познатия стил на Комунистическата партия. В крайна сметка обаче смяната на властта е извършена от политически дейци от висшия ешелон на партията и държавата. В последвалата сложна ситуация българската интелигенция е изправена пред нови изпитания и дилеми.

След Втората световна война България тръгва изцяло по нов политически и икономически път. Новите управляващи си поставят за цел да променят социалните условия, което би трябвало да доведе и до бързо демографско развитие. Българските комунисти изповядват “пролетарския интернационализъм”, което ги кара да вярват, че и етническите проблеми могат да се разрешат бързо и лесно с помощта на чисто политически и идеологически решения. Историческата реалност се оказва доста по-сложна.

 

Вътрешни миграции на българското население

Политическите промени заварват по-голямата част от българското население в селата. Начало на големите миграционни размествания се поставя в края на 40-те и началото на 50-те години. Миграционните движения през 40-те и 50-те години са от селата към градовете, от планините към равнините, от Северна към Южна България, където са съсредоточени 60 % от новите промишлени мощности. Те

Герб на град Мездра

46

водят до промени в българското семейство, което преодолява своята патриархалност, разкъсва се връзката между поколенията, жената се включва в производството, а като последица намалява раждаемостта.С голямото строителство и младежкото бригадирско движение се свързва и създаването на нови градове като Димитровград и Велинград. Икономическите промени стимулират и нарастването на населението в някои селища, което води до обявяването им за градове – Кубрат през 1949 г., Мездра и Мадан през 1953 г., Годеч през 1956 г. Благодарение на урбанизацията през първите десетина следвоенни години делът на градското население нараства от 23,7 % на 33,6 %.

 

Естествено движение на населението

През 40-те и 50-те години в България се осъществява демографска революция – едновременно намаляване на раждаемостта и смъртността. Раждаемостта намалява както заради увеличаването на градското население, така и заради колективизацията на селото. Раждаемостта за българския град от 1947 до 1956 г. намалява от 23,1 % на 17,5 %, а смъртността – от 11,5 % на 7,3 %. Съответните стойности за селата са от 22,2 % на 20,5 % и от 13 % на 10,4 %.Тенденциите в движението на населението, заложени през 40-те и 50-те години, се задълбочават и водят до създаване на неблагоприятна демографска ситуация в България – ниска раждаемост и обезлюдяване на големи райони от територията на страната като резултат на миграциите. Причина за съществуването на тези демографски условия е липсата на демографска политика. Броят на населението не е цел, а средство при осъществяване на магистралните задачи на обществото. Едва в края на 60-те и през 70-те години се правят опити да се ограничат миграциите и да се стимулира раждаемостта.

 

Външни миграции

Непосредствено след 9 септември 1944 г. в България прииждат около 100 000 бежанци и преселници от Беломорието, Западните покрайнини и Вардарска Македония.

Карта на Западните покрайнини

47

В подписаното от България на 28 октомври 1944 г. Съглашение за примирие фигурира текст, който задължава българското правителство да изсели “инородното” население. Това е своеобразен наказателен акт към България, участвала във войната като сателит на нацистка Германия. През следващите месеци и години се осъществява репатриране на сръбското население, на арменците и някои руски емигранти, на чехи и словаци.Значителен миграционен поток образува еврейското население, преселващо се в Палестина и Израел. Неговото движение преминава през три етапа. Първият завършва в средата на 1948 г., когато на 15 май е обявено образуването на Израел. Евреите комунисти, взели участие в антифашистката борба и свързали живота си с новите политически реалности в България, смятат, че изселването е не само нежелателно, но и вредно. Срещу тях застават ционистките организации.

Те черпят аргументи от близкото минало на евреите, от националните им чувства, от стопанските им интереси и агитират за изселването им в Израел. Българското правителство подкрепя това виждане и дава възможност за начало на втория, същински етап на изселването.

През 1948-1949 г. България напускат десет групи, или 65 % от еврейското й население. Изселването продължава и след 1949 г., така че от около 50 000 евреи през 1944 г. към края на 1956 г. остават едва 6431 души.В края на 40-те години се раздвижват и българските турци, опасяващи се от кооперирането на селското стопанство и от одържавяването на турските училища. Изселническите настроения създават проблеми както на турската, така и на българската държава, но когато България обявява, че ще разреши на всички желаещи да заминат, Турция затваря границата през август 1950 г. Изселването, което продължава до началото на 1951 г. обхваща 156 410 души.През 1948 г. започва имиграционен процес (влизане в страната), предизвикан от Гръцката гражданска война. Стотици гръцки комунисти и техни съмишленици пристигат в България. Те остават в България временно, тъй като през 60-те и 70-те години след амнистия повече от тях се завръщат в Гърция.Временен характер има и имигрирането на югославски граждани в България след прогонването на Югославия от Източния блок през 1948 г. След като в средата на 50-те години отношенията между България и Югославия се нормализират, югославските емигранти постепенно се завръщат в родината си.След 9 септември 1944 г. по политически причини емигрират от България български граждани. Новата политическа емиграция наброява около 10 000 души, организирани в няколко десетки организации. Първият опит за обединение на емиграцията се осъществява в края на 40-те години от д-р Г. М. Димитров (Гемето), лидер на създадения в САЩ комитет “Свободна и независима България”. Програмата на тази организация е антикомунистическа и антимонархическа с цел възстановяване на Търновската конституция. Друг опит прави малко по-късно детронираният Симеон II. Но и двата опита не успяват.

 

Македонският въпрос

Наред с демографските проблеми в България съществуват и етнически проблеми, най-сложен от които е македонският. Върху БРП (к) продължават да тегнат решенията на Коминтерна (линк) от 30-те години за създаването на “македонска нация”, допълнени с

48

натиска на Сталин, дал подкрепата си по македонския въпрос на Югославия. В първите следвоенни години е направен опит македонският въпрос да се реши в рамките на федерация между България и Югославия. Българското правителство прави сериозна грешка, като приема в бъдещата федерация Пиринският край да бъде присъединен към Народна република Македония, срещу връщане на Западните покрайнини. От 1946 до 1948 г. в Пиринска Македония се води безпрецедентна политика за насилствена денационализация на българите от този край. Белград и Скопие изпращат учители и книжари; децата и възрастните са принуждавани да посещават курсове по новосъздадения “македонски” език; фалшифицира се историята на българите в Македония. Опасността от откъсване на Пиринския край от България отпада едва след конфликта между Сталин  и Тито през 1948 г. (Документ № 3)Едва през 60-те години българското правителство започва да отстоява националните интереси. През март 1963 г. Т. Живков произнася реч, в която критикува нихилистично отношение към Македония, определено като “голяма политическа грешка”. Заявено е категорично: ”Македония е люлка на Българското възраждане, на формирането на българската нация в борбата срещу отоманското робство и византийската Патриаршия, византийската църква. Това знаят всички, които са учили история. Това е истината. Това е истината на българския народ.” За българите от Пиринския край Т. Живков заявява, че те са “част от българската нация” и че “никаква македонска националност там няма и не може да има... Така че всичко, което ние вършихме досега – налагане на език, налагане на друга националност, налагане да се пишат македонци и т.н. – това беше насилие върху волята на това население и няма нищо общо с марксизма-ленинизма по националния въпрос.” България се опитва да приеме реалностите по македонския въпрос: съществуването на Македония в рамките на Югославия. Т. Живков приема дори, че съществува македонско национално съзнание на населението във Вардарска Македония. 

Политиката към българските турци

Още в първите месеци след 9 септември 1944 г. правителството на ОФ се сблъсква с тежките проблеми на българските турци. След изселническата вълна от началото на 50-те години БКП се опитва да приобщи турското население към социалистическа България. На 26 април 1951 г. Политбюро на ЦК на БКП приема решения, според които турските училища преминават на държавна издръжка, започва издаване на вестници и списания на турски език, увеличават се стипендиите за турски младежи, организират се турски естрадни театри за турското население, по радио София, Стара Загора и Варна се излъчват програми на турски език . Тази политика обаче не способства за приобщаването на турците.От 1958 г. в политиката към българските турци се очертава нов поврат: турските училища се сливат с българските, преподаването става на български език, а турският се изучава факултативно, училищата се откъсват от джамиите. В същото време социалните придобивки не само се запазват, но и се развиват, като се насочват допълнителни средства от държавния бюджет, строят се пътища, селата се електрифицират, откриват се малки предприятия. Реакцията на тези национални ограничения, съпроводени със социални придобивки, не закъснява. Формират се конспиративни групи, призоваващи за изселване в Турция и за отделяне в “самостоятелна република”. При тези условия през 1968 г. между България и Турция се сключва изселническа спогодба за срок от десет години, в резултат от която се изселват около 115 хил. турци.В началото на 80-те години националистическата пропаганда на Турция продължава.

49

Тя кара българското правителство да търси решение на проблема. В края на краищата към края на 1984 г. висшето партийно и държавно ръководство предприема опит да го реши чрез замяната на турско-арабските имена с български. Започва цинично наречения от властта “възродителен процес”, който трябва да промени етническото съзнание на турците. Смяната на имената на българските турци води до разрастване на турското националистическо движение в България. Провеждат се терористични акции, които причиняват човешки жертви. Създават се организации като “Турско националноосвободително движение в България”, чийто лидер е Ахмед Доган.

Първите стъпки на Доган като водач на българските турци

През пролетта на 1989 г. натрупаното напрежение довежда до масови вълнения в селищата с преобладаващо турско население. Тогава Т. Живков обявява, че ще бъдат издадени паспорти на всички, които желаят да се изселят в Турция. Към средата на юни 1989 г. кервани от “екскурзианти” потеглят към българо-турската граница и ускоряват рухването на системата.

 

50

Българомохамеданите

В началото на 60-те години се наблюдава процес на турцизиране на българомохамеданите в резултат от смесените бракове и дейността на ходжите. Той мотивира решението на Политбюро от 5 май 1962 г. за мерки срещу турчеенето на българомохамеданите, на циганите и татарите. Приложени са и крайни насилствени мерки за замяната на турско-арабските имена на мохамеданите с български: първият опит е от 1964 г. в Гоцеделчевския край, но не успява поради съпротивата на населението. Следващият опит от началото на 70-те години обаче успява, след като се извършва системна дейност срещу мюсюлманското влияние и обреди.

България следва съдбата на другите страни от Източна Европа – в края на 80-те години и българският социализъм по съветски модел се срива. Но регионалните специфики продължават да играят роля в прехода на България към демокрация и пазарна икономика. Основен проблем се оказва българската неподготвеност за промени. Традиционната икономическа и политическа близост на България със Съветския съюз се превръща в пречка по новия път.

 

Кризата от 80-те години

През втората половина на 80-те години дълго натрупваните проблеми в различни области се съчетават и оформят обща криза. Тревожно нараства българският външен дълг, а ограничаването на съветските енергийни доставки принуждават правителството да въведе режим на тока. Като прибавим и затрудненото снабдяване с основни стоки, се изчерпва доверието на населението в системата.България навлиза в 80-те години и с влошен международен облик. Традиционните обвинения са за участие в терористични и трафикантски дейности, а през 1982 г. е лансирана и “българската следа” в покушението срещу папа Йоан-Павел II, извършено от турския терорист Али Агджа през май 1981 г. През юли 1982 г. САЩ определят България като страна, която се занимава със “спонсориран от държавата тероризъм”.

Българи мюсюлмани - помаци

Карикатура на Тодор Цонев, 1987 г.

51

Влошените демографски тенденции, реалните или измислени страхове и желанието да се търсят нови идеи за обединение на обществото довеждат в края на 1984 г. до решението, разтърсило държавата: насилствената смяна на традиционните мюсюлмански имена на около 850 хил. български турци. Пропагандата нарича насилието като “възродителен процес”, но вътрешните и външните поражения за България са тежки, той е осъден повсеместно и България изпада в международна изолация.Свидетелство за кризата във властта е и възникването на дисидентското движение през 1988 г. Както и в останалите страни от Източна Европа, то възниква сред творческата интелигенция и е стимулирано от процесите на “гласност” и “перестройка” при управлението на Михаил Горбачов в Съветския съюз. Вниманието на обществото привличат епиграмите на Радой Ралин, карикатурите на Борис Димовски и Тодор Цонев, филмите на сценаристите Христо Ганев и Боян Папазов, пиесите на Иван Радоев и Йордан Радичков, поезията и публицистиката на Блага Димитрова, Валери Петров, Стефан Цанев и Константин Павлов, книгата “Фашизмът” на философа Желю Желев.

Тодор Живков и Михаил Горбачов демонстрират добри отношения, но всъщност влизат в конфликт

Последният опит на Живков да се задържи на власт е “Юлската концепция” от 1987 г. Тогава се създават 9 области на мястото на 28-те окръга, закриват са редица министерства, подготвят се конституционни промени, отменя се част от ритуалите на властта като манифестации, излагане на портрети и т.н. Но и този опит за имитиране на промени внася само допълнителен хаос в и без това лошото състояние на страната.

 

52

Свалянето на Живков от власт

През лятото на 1989 г. кризата се задълбочава. През май турското население започва да протестира, падат и  човешки жертви. На 29 май Тодор Живков е принуден да отправи по националните медии призив, в който обещава задгранични паспорти на  българските турци и ги призовава да изберат родината си – България или Турция. Започва изселване на над 300 хил. български турци, определено от външните наблюдатели като етническо прочистване. Нарастват антиживковските настроения и в БКП, оглавени от Петър Младенов и Андрей Луканов, които търсят съветско съдействие. На заседание на Политбюро на 9 ноември 1989 г. Т. Живков е принуден да подаде оставка, която е потвърдена на 10 ноември и на пленум на ЦК на БКП. Смяната във върха в България съвпада с падането на Берлинската стена (9 ноември 1989 г.) и се извършва в рамите на партийното ръководство, затова е наречена “дворцов преврат”. БКП започва да се променя в духа на съветската “перестройка” – възстановява репресираните от Живков дейци, обявява нови политически и икономически реформи, отказва се от “ръководната роля”, осъжда “възродителния процес”, подготвя извънреден конгрес, на който се отказва от съветския модел, приема концепцията за “демократичен социализъм” и се обявява за демократични избори. На 3 април 1990 г. се преименува в социалистическа – БСП.

Лидерите на БСП Александър Лилов и Андрей Луканов

53

Пленумът на ЦК на БКП от 10 ноември 1989 г.

До края на 1989 г. в България се оформят две основни тенденции – едната е за умерени промени на социалистическата система, а втората за промяна на съществуващата система. Тя е по-слаба, защото създаващата се опозиция няма нито опит, нито организации, но е водеща, защото отговаря на общия стремеж промените да продължат. Тази тенденция е демонстрирана на първия голям опозиционен митинг от 18 ноември 1989 г. На 7 декември 1989 г. 13 дисидентски организации под председателството на философа д-р Желю Желев създават Съюз на демократичните сили (СДС). В учредителната си декларация СДС се обявява за широка коалиция на всички опозиционни на БКП организации в борбата за демокрация, плурализъм и свободни избори.

 Раждане на българската демокрация

В началото на 1990 г. по подобие на другите страни от Източна Европа и в България е организирана “Кръгла

Кръглата маса в България, на която БКП и опозицията договарят първите стъпки на българския преход

54

маса” (3 януари – 15 май 1990 г.), на която управляващите и опозицията се договарят как да бъде осъществен преходът към демокрация. Решено е първите свободни избори да бъдат не за Обикновено, а за Велико народно събрание, което да изработи нова конституция, изборите да се проведат по смесена мажоритарно-пропорционална система с 4-процентова бариера на 1-17 юни 1990 г. Тази сравнително скорошна дата е в ущърб на СДС, тъй като опозицията все още не е изградила своите организации и има малко време за пропаганда на сравнително новите за българското общество идеи.При тези условия първите демократични избори в съвременна България (10–17 юни 1990 г.) са спечелени от БСП с 47,25 % (52 % заедно с мажоритарния вот) и 211 мандата, СДС има 36 % и 144 мандата, Движението за права и свободи (ДПС), създадено в началото на 1990 г. като партия на българските мюсюлмани – 5,7 % и 23 мандата, а БЗНС – 4 % и 16 мандата. Ръководството на СДС е неприятно изненадано от резултатите, в първия момент то не желае да ги признае и поставя началото на масови протестни акции в София.

 

Трудните първи крачки на българската парламентарна демокрация

Физиономията на втория етап от българския преход (между първите – юни 1990 г., и вторите – октомври 1991 г., парламентарни избори) е двулика: от една страна е еволюционният подход – работата на Седмото ВНС, а от друга – революционният, изразен в извънпарламентарния натиск.Последица от негативната оценка на ръководството на СДС за изборите е студентският бунт, при който група студенти окупира Софийския университет, барикадира софийските улици и кръстовища и заедно с привърженици на СДС оформя протестен палатков лагер “Град на истината” в центъра на София. Исканията им са: пълна истина за изборите, оставка на председателя/президент на републиката Петър Младенов, оставка на директора на БТ Павел Писарев.

През лятото на 1990 г. започва работа новият български парламент, в който за първи път след повече от 40 години има парламентарната опозиция. Преобладават политически речи и спорове, докато подготовката, обсъждането и приемането на закони и най-вече на основния закон – конституцията, остава на заден план. Студентското и интелигентското недоволство от лятото на 1990 г. е българският опит за “нежна революция”. Напрежението в центъра на София и други големи градове продължава от юни до август и приключва с единствения насилствен, но безкръвен акт – подпалването на седалището на БСП в центъра на София на 26 срещу 27 август 1990 г.

След изборната си победа БСП би трябвало да ръководи политическото развитие, но тя не е в състояние да го направи. Реформаторите се стремят да

Петър Младенов предава президентския пост на Желю Желев

55

ангажират СДС в управлението, обаче неговото ръководство отказва, защото не иска да сподели отговорността за икономическата криза. Противопоставянето на двете основни сили – БСП и СДС, става все по-остро. СДС разчита на активното недоволство на улицата, на палатковия “Град на истината” и по този извънпарламентарен път достига първите си успехи. На 6 юли президентът Петър Младенов подава оставка и на 1 август 1990 г. на този пост е избран лидерът на СДС д-р Желю Желев с гласовете и на депутатите от БСП. На 29 ноември 1990 г. синдикална стачка кара Андрей Луканов да подаде оставката на второто си правителство. Новото правителство на юриста Димитър Попов е плод на компромис между основните политически сили и е първото коалиционно правителство на прехода, защото заместници на премиера са представителите на СДС Димитър Луджев и на БСП Александър Томов.През 1991 г. преобразуванията засягат и икономиката. На 1 февруари са освободени от държавен контрол цените на основните стоки, които оттук нататък се формират от пазара, а на 22 февруари е приет закон за земята, с който бившите поземлени собственици получават правото да си я получат обратно.Политическата поляризация в началото на прехода оставя на заден план икономическата реформа, което влошава условията за провеждането й. През септември 1990 г. България се присъединява към Международния валутен фонд. Едва от 1 февруари 1991 г. са въведени пазарни механизми при формиране на цените на хранителните продукти. Основни въпроси са за промяната в отношенията на собственост и преструктурирането на икономиката. Към възстановяване на частната собственост са насочени Законите за земята, за реституцията и за приватизацията.През 1990 г. България започва прехода си към политическа демокрация и пазарна икономика. Както и за всички останали източноевропейски страни, този път се оказва много по-продължителен и труден, отколкото се очаква в началото. Никой няма точна рецепта за най-безболезнен преход, въпреки съгласието по неговите основни политически и икономически параметри.Още в началото на прехода си към демокрация България започва и външнополитическата си преориентация от Съветския съюз към Европа и САЩ. За нашата страна пренастройването е особено болезнено, защото икономическата и политическата обвързаност с Изтока е била особено силна.