ЮГОЗАПАДЕН УНИВЕРСИТЕТ „НЕОФИТ РИЛСКИ”

ФИЛОЛОГИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ

КАТЕДРА ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

КРАСИМИРА СТЕФАНОВА ХАДЖИЕВА

ПОСЕСИВНОСТТА В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК –

ТИПОЛОГИЧЕН АСПЕКТ

Автореферат на дисертация за присъждане на

образователната и научна степен „доктор”

по научната специалност „Български език”, професионално

направление 2.1 („Филология”), област на висше

образование 2 („Хуманитарни науки”)

Научен ръководител: проф. д-р Лилия Илиева

Рецензенти: чл.-кор. проф. д.ф.н. Иван Добрев

проф. д-р Иван Кочев

Благоевград, 2014

2

Дисертационният труд е обсъден, одобрен и предложен за пуб-

лична защита от Катедрата по български език при Филологическия

факултет на Югозападния университет „Неофит Рилски”.

Публичната защита на дисертационния труд ще се състои на

07.07.2014 г. от 14.00 ч. в зала № 558, УК № 1 на ЮЗУ „Неофит

Рилски”.

Материалите по защитата са на разположение в к-т № 565, УК

№ 1 на ЮЗУ „Неофит Рилски” ‒ Благоевград.

3

СЪДЪРЖАНИЕ

УВОД 5

1. Структура и обща характеристика на дисертационния труд 5

2. Актуалност на изследването 5

3. Цел, задачи, обект, предмет и методи на изследването 6

4. Изследователски контекст на проучването 7

І. СПЕЦИФИКИ НА ЕЗИКОВАТА ПРИТЕЖАТЕЛНОСТ 13

1. Обща характеристика на езиковата притежателност 13

1.1. Притежание и езикова притежателност 13

1.2. Специфика и вид на езиковата категория „посесив-

ност”

13

1.3. Дефиниция на езиковата категория „посесивност” 14

1.4. Въпросът за типизацията на посесивните структури 16

2. Семантика на посесивните структури 17

2.1. Ядрени посесивни структури 17

2.2. „Посесивоподобни” структури 18

2.3. Полисемантичност на посесивните структури 19

2.4. Специфики на посесивното отношение 19

2.5. Семантични особености на посесора 20

2.6. Семантични особености на посесума: неотчуждаемо

притежавани и отчуждаемо притежавани обекти

21

3. Изразяване на категорията „посесивност” в езика 23

4. Структура на категорията „посесивност” 24

4.1 Семантична класификация на категорията 24

4.2. Морфо-синтактична класификация на категорията 25

4.2.1. Атрибутивна посесивност 25

4.2.2. Предикативна посесивност 26

4.2.3. Външна посесивност 27

ІІ. ПОСЕСИВНОСТТА В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК – СПЕ-

ЦИФИКА, ИЗРАЗЯВАНЕ, ВИДОВЕ

27

1. Специфики на посесивността в българския език 28

1.1. Специфики, свързани със семантиката на посесив-

ните структури

28

1.2. Семантични особености на притежателя в българс-

кия език

29

1.3. Семантични особености на обекта на притежанието

в българския език: неотчуждаема и отчуждаема собственост

31

4

2. Изразяване на категорията „посесивност” в българския

език

33

3. Видове посесивност в българския език според специфи-

ката на езиковите средства, изразяващи посесивното отноше-

ние

34

3.1. Атрибутивна посесивност в българския език 34

3.2. Предикативна посесивност в българския език 35

3.3. Външна посесивност в българския език 36

ІІІ. БЪЛГАРСКИТЕ ПОСЕСИВНИ КЛИТИКИ В СЪ-

ПОСТАВИТЕЛЕН ПЛАН

37

1. Специфика на българските посесивни клитики 38

2. Българските посесивни клитики в съпоставителен план 43

2.1. Българските невъзвратни посесивни клитики в съ-

поставителен план

43

2.1.1. Българските невъзвратни посесивни клитики

с оглед на славянските и балканските езици

43

2.1.2. Българските невъзвратни посесивни клитики

и техните съответствия в новите ирански езици

45

2.2. Българската възвратна посесивна клитика в съпос-

тавителен план

48

2.2.1. Българската възвратна посесивна клитика

„си” и норвежкият рефлексивен посесив

49

2.2.2. Българската възвратна посесивна клитика

„си” и мангуерският рефлексивен посесив

52

ЗАКЛЮЧЕНИЕ 54

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА 57

Справка за приносите на дисертационния труд 59

Апробация на получените резултати и научни публика-

ции по темата на дисертационния труд

60

5

УВОД

1. Структура и обща характеристика на дисертационния

труд

Предлаганият дисертационен труд изследва езиковата катего-

рия „посесивност” в българския език в контекста на типологично-

то разнообразие при изразяването на категорията в световните

езици, проучено и систематизирано от лингвистичната типология.

Трудът съдържа 236 страници и се състои от увод, три глави, зак-

лючение, приложения, списък на съкращенията и символите и

списък с използваната литература.

2. Актуалност на изследването

За българската наука лингвистичната типология е област, срав-

нително нова, малко позната и в резултат на това слабо разработ-

вана. В световен мащаб обаче през последните години тя се разви-

ва доста бурно, откривайки нови перспективи пред лингвистиката.

Основните търсения в полето на лингвистичната типология се

съсредоточават върху установяването и изучаването както на об-

щите белези между отделните езици, така и на структурните раз-

личия между тях. Един от най-интензивно разработваните пробле-

ми е именно този за изразяването на посесивността в естествените

езици – проблем, който е централен и в представеното тук изслед-

ване.

Групата на южнославянските езици като цяло не остава встрани

от вниманието на лингвистите типолози, тъкмо обратното, тези

езици са обект на специално внимание от страна на видни светов-

ни учени. За съжаление обаче българският език, въпреки постиже-

нията на българските езиковеди в разработването на теоретичните

проблеми, свързани с посесивността, и в изследването на някои

нейни конкретни особености и специфични прояви в езика, не е

достатъчно добре представен в световната наука. Показателен е

фактът, че в ръководения от двама японски (!) учени – Мотоки

Номачи и Тецуо Мочизуки – межународен проект, насочен към

проучването на типологичните особености на южнославянските

езици, като цяло, и в частност – към семантиката и структурата на

посесивните конструкции в тези езици, не участва нито един бъл-

гарски учен. Към проекта са привлечени сръбски, хърватски, сло-

6

венски, македонски и японски езиковеди, но не и български изсле-

дователи. В рамките на проекта въпросите, свързани с типологията

на посесивността в южнославянските езици, са разисквани на

престижни световни научни форуми – Седемнадесетата конферен-

ция на балканските и южнославянските езици, проведена през

2010 г. в Охайо, САЩ, и Осмия световен конгрес на Международ-

ния съвет за централни- и източноевропейски науки, състоял се

през 2010 г. в Стокхолм, Швеция, а представените там доклади са

публикувани в специален сборник – “The Grammar of Possessivity

in South Slavic Languages: Synchronic and Diachronic Perspectives”,

HokkaidoUniversity, 2010. Твърде смущаващо и жалко е, че съвре-

менният български език изобщо не присъства в сборника, а по

проблемите на старобългарския език разсъждават чужди специа-

листи.

Нуждата от научна разработка от типа на представяната тук се

обуславя от липсата на специални изследвания, които да предста-

вят една комплексна картина на типологичните особености на по-

сесивността в българския език. В тази връзка съществува необхо-

димост да бъдат описани подробно семантичните, структурните и

функционалните специфики на посесивните конструкции и да бъ-

дат потърсени решения на все още дискусионните в българската

наука въпроси за съдържанието, обхвата и структурата на катего-

рията.

3. Цел, задачи, обект, предмет и методи на изследването

Целта на изследването е да се проучат и опишат типологичните

особености на езиковата категория „посесивност” в българския

език1 в контекста на моделите, познати и използвани в лингвис-

тичната типология.

Задачите на изследването са:

1 Понятието „български език” тук се използва като синоним на понятието „бъл-

гарски национален език”, доколкото за нуждите на проучването ще бъдат прив-

личани примери както от книжовния български език, така и от неговите диалекти

и писмено-регионални форми, като, в съответствие с подхода, специфичен за

лингвистичната типология, езикът ще бъде изследван от панхронно гледище.

7

1) Да се определи семантиката на структурите2, които могат да

бъдат свързвани с категорията „посесивност” в българския език.

2) Да се установят езиковите средства от различните нива на

езиковата система, отличаващи се със способността да предават

посесивна семантика.

3) Да се установят моделите, по които средствата, използвани с

цел изразяване на посесивност, могат да построяват посесивни

конструкции в езика.

4) Да се очертае структурата на езиковата категория „посесив-

ност” в българския език.

5) Да се установят структурните специфики на категорията от

типологична гледна точка.

Обект на изследването е посесивността в съвременния българс-

ки език, а предмет на изследването – езиковите средства, с помощ-

та на които се изразява категорията, и посесивните структури, кои-

то те изграждат.

Водещ метод в изследването е типологичният метод, с помощта

на който може да бъде разкрита специфична информация за посе-

сивността в българския език. Съобразно неговите предположения

съществуват специални граматически и лексикални средства, из-

ползвани за изразяването на посесивността, които в световните

езици са разпределени по различен начин.

Допълнителни методи, използвани в труда, са дескриптивният и

съпоставителният.

Метологическа база за изследването е представата за езика като

система от различни подсистеми, елементите на които са взаимно

свързани.

Подходът е ономасиологичен – първо се определя семантиката,

която обединява посесивните структури, а след това се установя-

ват средствата за тяхното построяване.

4. Изследователски контекст на проучването

На изследователския контекст е посветена част от уводната

глава в труда, в която се очертава състоянието на изследванията

2 Терминът „структура” тук ще се използва не като част от апарата, с който рабо-

тят езиковедите структуралисти, а в по-общ смисъл – в ролята на синоним на

понятия като „конструкция”, „устройство”, „строеж”, „постройка” и т.н.

8

върху посесивността в актуалния момент от развитието на линг-

вистиката.

Интересът към посесивността е огромен, съответно огромен е и

броят на публикациите, посветени на нея. От десетилетия се пишат

може би и стотици трудове, разглеждащи явлението от различни

гледни точки. Според швейцарския учен Хансякоб Зайлер това се

дължи на многобройните парадокси, които се крият в полето на

посесивността, и предизвикателството да бъде намерено задоволи-

телно обяснение за тях (Зайлер 2001: 27).

Изключителен принос за разработването на теоретичната база

на посесивността има именно Х. Зайлер със своите ранни и по-

късни проучвания. Въпреки че посесивността бива изследвана и до

този момент, с разработките си от 70-те и 80-те години на 20-и век

той предизвиква бум в изследването на категорията със своята

универсалистична гледна точка и със своя метод за съпоставка на

различни езици. Под негово ръководство се разработва проектът

„Унитип” (UNITYP), който реализира огромен брой публикации

върху различни аспекти на посесивността.

В студията си „Zum Problem der sprachlichen Possessivität” от

1972 г. Зайлер повдига въпроса за граматическата и семантичната

същност на посесивността, за нейния обхват и различните техни-

ки, които се използват за изразяването на посесивни отношения.

В двете му едноименни монографии „Possession as an

operational dimension of language” от 1981 г. (Кьолн) и 1983 г. (Тю-

бинген) се разглеждат проблемите за концептуалните, или поня-

тийните, или когнитивните, както ги определя самият автор (вж.

Зайлер 1981: 5), аспекти на посесивността, за езиковите структури,

изразяващи понятието „притежание” в отделните езици, прототи-

път/инвариантът на тези конструкции, съвкупността от операци-

онни програми и функционални принципи (езикови и извънезико-

ви), съотвестващи на целите и задоволяващи необходимостта от

изразяването на понятието „притежание”.

В книгата на Зайлер „Possessivity, subject and object” (1982) цен-

тралният проблем е дали притежателят и обектът на притежанието

могат да бъдат разглеждани в светлината на валентната теория в

лингвистиката, т.е. да бъдат схващани като елементи, запълващи

свободни валентни позиции. Крайното заключение е, че това не е

възможно, тъй като принципите, на които се основава посесив-

9

ността, се различават от принципите, на които се основава валент-

ността, но все пак може да се говори за известно взаимодействие

между двете.

В по-ново време изключително интересна и стойностна е стати-

ята на Зайлер „The operational basis of possession: A dimensional

approach revisited” в сборника на Берън, Хърсланд и Сьоренсен

„Dimensions of possession” от 2001 г. В нея той обобщава наблюде-

нията и изводите, до които е достигнал през годините, предлага

нов, тристепенен подход към дефинирането на посесивността – на

„универсално” (понятието „притежание” като универсална функ-

ционираща единица), „общо” (обхващащата всички световни ези-

ци компаративна граматика, обобщаваща морфо-синтактичните

техники и категории, употребявани с цел изразяване на притежа-

ние) и „индивидуално” (конкретният език и техниките, с които

разполага) равнище.

Като основополагащи в теоретичното описание на посесивност-

та могат да бъдат посочени още редица трудове: 1) сборникът със

статии „The Grammar of Inalienability. A typological perspective on

body parts terms and the part-whole relation” (1995) с редактори Х.

Чапъл и У. Макгрегър, посветен на проблемите на неотчуждаемата

собственост и т. нар. „лична сфера” (personal domain) и предста-

вящ фундаментални теоретични постановки, базирани на инфор-

мация както от познати на науката, така и от неизследвани до мо-

мента езици, говорени в Австралия, в района на Тихия океан, Се-

верна Америка, Европа, Азия, Африка; 2) монографията на Р. Тей-

лър – “Possessives in English. An Exploration in Cognitive Grammar”

от 1996, в която авторът, в светлината на когнитивната граматика

на Лангекър, използвайки като отправна точка (както той я нарича)

английската посесивна морфема „‘s”, обосновава връзката между

граматиката и семантиката и отхвърля методите, с които чомски-

анската генеративна граматика (теория на управлението и свърз-

ването) обяснява изразяването на посесивността; 3) монографията

на Б. Хайне (1997), която представлява изключително ценно изс-

ледване върху предикативната посесивност и т. нар. „когнитивни

схеми” в предикативните посесивни конструкции; 4) сборникът

„External possession” (1999), съставен и редактиран от Д. Пейн и И.

Берши, в който предмет на изследване е външната посесивност –

психо-лингвистичните предпоставки за нейното съществуване,

10

обхватът на външната посесивност, структурните особености на

външните посесивни конструкции; 5) сборникът „Dimensions of

possession” (2001) с редактори И. Берън, М. Хърсланд и Ф. Сьо-

ренсен, представящ категорията „посесивност” и посесивните кон-

струкции от различни гледни точки (от гледна точка на речнико-

вия състав или от гледна точка на синтактичната структура на да-

ден език) и с помощта на различни подходи (типологично-

съпоставителен, диахронно-съпоставителен, подходи, основаващи

се на теоретичните основи на формалната семантика или на функ-

ционалната семантика и т.н.) в езици като датски, френски, руски,

испански, португалски, латински и някои американски, австра-

лийски, африкански и азиатски езици.

Не бива да бъдат пренебрегвани и изследванията на М. Коптев-

ская-Там (2002; 2003 и др.) представящи богата панорама на осо-

беностите на атрибутивната посесивност и атрибутивните посе-

сивни конструкции, а също и задълбоченото проучване на Щолц и

колектив (2008) върху разграничаването неотчуждае-

мост~отчуждаемост в европейските езици.

Изключително полезна информация предоставя и сборникът

„The expression of possession” (2009), редактиран от У. Макгрегър,

статиите в който са съсредоточени около две основни теми – посе-

сивното отношение като когнитивен и езиков феномен и същест-

вуващите общи черти между посесивните конструкции в различ-

ните световни езици.

Едни от безспорните специалисти по проблемите на посесив-

ността, А. Айхенвалд и Р. Диксън, допринасят за разширяването

на дискусиите в тази област с редактирания от тях сборник „Pos-

session and Ownership. A Cross-LinguisticTypolоgy” (2013), чиято

амбициозна цел е да бъдат представени всички разновидности на

посесивните структури (в рамките на простото изречение – чрез

посесивните именни фрази и предикацията, и извън тях) и да бъде

демонстрирано как понятието за притежание и неговото езиково

изразяване могат да варират в зависимост от културните особенос-

ти на отделните общества.

Интересна и важна информация по някои въпроси, свързани с

посесивността, може да бъде открита и в Световния атлас на ези-

11

ковите структури (WALS3), достъпен онлайн на адрес

www.wals.info. Атласът е изключително ценно пособие за работе-

щите в областта на лингвистичната типология. Представлява ог-

ромна база данни, представяща в синтезиран вид отделни струк-

турни специфики на над 2600 езика от 212 езикови семейства.

Конкретни проблеми на посесивността се разглеждат в глави № 24

и №25 („Локус на маркирането в посесивната именна фраза), № 57

(„Позиция на прономиналните посесивни афикси”), № 58 („Задъл-

жителна посесивна флексия”), № 59 („Посесивна класификация”),

№ 86 („Ред на генитива и съществителното име”), № 117 („Преди-

кативна посесивност”).

Темата за посесивността се разработва широко и в руското ези-

кознание, където тя има своите изследователски традиции. По-

общи теоретични проблеми и частни специфични особености на

конкретни езици се проучват в трудовете на учени като О. Н. Се-

ливерстова (1973; 1977; 1983а, 1983б), Вяч. Вс. Иванов (1975;

1983; 1986), Е. М. Волф (1977; 1983), Ю. Д. Апресян (1983), Е. Ш.

Генюшене (1983), Т. В. Цивян (1983), А. Паулаускене (1984), В. Н.

Топоров (1986) и мн. др.

Важно място в изследванията по структурна типология на сла-

вянските и балканските езици заема сборникът „Категория притя-

жательности в славянских и балканских языках”, издаден през

1983 г. в Москва. Редактори на сборника са Вяч. Вс. Иванов, Т. Н.

Молошная и Т. М. Николаева, а на страниците му намират място

разработките на учени като Ю. Д. Апресян, Е. М. Волф, Е. Геню-

шене, А. В. Головачева, Е. И. Дьомина, И. Б. Долинина, Л. А. Би-

рюлин, М. А. Журинская, Вяч. Вс. Иванов, Т. Н. Молошная, Т. М.

Николаева, Е. В. Падучева, А. Паулаускене, О. Н. Селиверстова, В.

Н. Топоров, Т. В. Цивян и много други. В сборника се разглеждат

както общотеоретични проблеми на посесивността (съдържание на

категорията, средства за нейното изразяване, връзката на катего-

рията с други категории), така и конкретни нейни прояви в раз-

лични езици – руски, белоруски, български, румънски, албански,

балтийските езици, виетнамски и др.

Изключително мащабно и задълбочено изследване върху посе-

сивността в славянските и балканските езици е колективната мо-

3 World Atlas of Language Structures

12

нография на А. В. Головачева, Т. Н. Молошная, Т. М. Николаева и

Т. Н. Свешникова под отговорното редакторство на Вяч. Вс. Ива-

нов „Категория посессивности в славянских и балканских языках”,

отпечатана в Москва през 1989 г. Трудът представя категорията

„посесивност” в два плана: в плана на нейното съдържание и в

плана на изразяването й в разглежданите езици. Освен това се тър-

си мястото на категорията в съзнанието на човека и съответно

връзката й с други категории, също така отразяващи определени

когнитивни представи.

В българското езикознание като по-обстоен труд, посветен на

проблемите, свързани със спецификата на категорията „посесив-

ност”, може да бъде посочена дисертацията за присъждане на на-

учната степен „кандидат на филологическите науки” на П. Коста-

динова „Семантичната категория „притежателност” в съвременния

български книжовен език” от 1989. Въпросите, на които търси и

дава отговор изследването, са: 1) кои точно езикови средства могат

да бъдат подложени на анализ; 2) с какви точно семантични еле-

менти участват в изречението конструкциите, построени със съот-

ветните езикови средства, или, с други думи, колко и кои семан-

тични елементи се изразяват от определените за анализ конструк-

ции; 3) съществува ли нещо, което да обединява тези семантични

елементи в едно, и кое то (вж. Костадинова 1989: 13).

Други български автори, засягали в трудовете си един или друг

аспект на категорията „посесивност”, са Е. Атанасова (1911), А.

Минчева (1962; 1964), Р. Ницолова (1986; 2013), М. Мъжлекова

(2004; 2009).

В последно време в българското езикознание като цяло се забе-

лязва засилване на интереса към проблемите на посесивността. В

тази област работят М. Младенова, Д. Карамаринчева, Р. Панчева,

И. Савова.

Постиженията на българската наука в областта на проблемите,

свързани с характера и проявите на посесивността, са значителни,

но все пак трябва да се констатира фактът, че някои основни тео-

ретични въпроси все още остават неизяснени или дори – изобщо

недискутирани.

13

І. СПЕЦИФИКИ НА ЕЗИКОВАТА ПРИТЕЖАТЕЛНОСТ

1. Обща характеристика на езиковата притежателност

1.1. Притежание и езикова притежателност

Притежанието е обективно отношение между субекти и обекти

в действителността. Езиковата притежателност изразява това обек-

тивно отношение със средствата на езика.

Чувството за собственост независимо дали като инстинктивна

проява, или като преживяване, контролирано от осъзнатия Аз

(Егото), кара човешкия индивид да следва определени модели на

поведение, да подрежда действителността по определен начин. То

намира външна изява и в езика на човека, като по този начин из-

вънезиковият фактор „съзнание” се сдобива с поредната си мате-

риализация.

1.2. Специфика и вид на езиковата категория „посесивност”

От гледна точка на науката за езика притежанието, като обек-

тивна връзка между реални явления, изгражда фундамента на уни-

версалната езикова категория „посесивност”.

Категорията може да бъде определена като универсална, защо-

то не е пряко и единствено обвързана със структурата на някакъв

конкретен език (или група езици), а тъкмо обратното – тя намира

израз във всички познати на науката естествени световни езици.

Категорията не може да бъде определена като морфологична,

защото в нито един език не съществува например грамема „прите-

жание” или съответно противопоставена на нея грамема „липса на

притежание”, които евентуално да са членове на морфологична

категория, наречена „посесивност” („притежателност”), подобно

например на грамемите „мъжки род”, „женски род” и „среден

род”, които са членове на морфологичната категория „род”, или

грамемите „първо лице”, „второ лице” и „трето лице”, компоненти

на морфологичната категория „лице”. Тоест посесивността не мо-

же да бъде възприета като морфологична категория и няма езико-

вед, който да е аргументирал схващане, че посесивността е морфо-

логична категория.

Що се отнася до названието „езикова”, то то е твърде общо и

може да бъде прието като условно, защото въпросът за характера

на категорията на този етап остава спорен в езикознанието – някои

14

автори я тълкуват като „понятийна” категория (Йесперсен, Меща-

нинов), други – като „функционално-семантична категория” (Бон-

дарко), трети разглеждат посесивността в изцяло семантичен ас-

пект – като универсална семантична категория (Вяч. Вс. Иванов,

В. Топоров, А. Головачева, Т. Молошная, П. Костадинова).

1.3. Дефиниция на езиковата категория „посесивност”

В лингвистиката няма общоприета дефиниция, която да опре-

деля точно и изчерпателно съдържанието на езиковата категория

„посесивност”. Дефинирането на посесивността е затруднено от

факта, че притежанието по своята същност е концепт, а не езикова

структура.

Един от първите опити за дефиниране на категорията прави

норвежкият лингвист М. Нигаард през 1906 г. в книгата си „Norron

Syntax”, изследваща синтаксиса на старонорвежкия език. Нигаард

дава следното определение за притежателния генитив: „Когато е

свързан със съществително име, изразяващо конкретно значение,

генитивът се използва в комбинация с наименование на лице или

вещ, на което или на която, нещо принадлежи или е свързано по

силата на правото на собственост: семейни отношения, приятелст-

во или противоборство, високопоставеност или нисшестояние,

произход, източник, причина, повод – естествена или концептуал-

на свързаност – установен ред или отношение, създадено от обсто-

ятелствата.“ (цит. по Хърсланд и Берън 2001: 1–2).

Руският езиковед В. Топоров дефинира посесивността като от-

ношение (r) между обекти от външния свят, при което единият от

тях, R – обектът на притежанието, притежаваното, „се включва“ в

другия, Ps – притежателя, посесора, и образува заедно с него

единно материално и/или функционално цяло (вж. Топоров 1986:

149).

Според Хърсланд и Берън „притежанието е езиков израз на от-

ношение между две единици – притежател и притежавано – при

което едната единица, а именно притежателят, е по някакъв начин

свързана с другата, притежаваното, имайки го на разположение

или упражнявайки контрол върху него“ (Хърсланд и Берън 2001:

2).

Т. Щолц приема за истинско, безспорно притежание само слу-

чаите на юридическа собственост, а решаващият критерий при

определянето на отношението между законния собственик и при-

15

тежавания обект като посесивно е упражняването на контрол от

страна на единия (притежателя) върху другия (притежаваният

обект). На тази база той предлага следната дефиниция: „прототип-

ното посесивно отношение включва двама участници, притежава-

щи както различни специфики по отношение на одушевеността и

агентивността, така и по отношение на своя синтактичен статус;

единият от участниците упражнява контрол върху другия” (Щолц

и колектив 2008: 20).

Друг учен – Хайне, очертава прототипния случай на посесив-

ност в рамките на група отличителни характеристики като „посе-

сор човек”, „конкретен (в смисъл на неабстрактен) обект на при-

тежанието”, „посесор, имащ право да използва обекта на притежа-

нието”, „пространствена близост между притежателя и притежава-

ното”, „липса на времеви ограничения върху отношението на при-

тежание” (вж. Хайне 1997: 39).

Според Хансякоб Зайлер детерминирането на понятието „при-

тежание” е въпрос на универсалност в езика. И преди да се преми-

не към нивото на всеки отделен език, или дори към нивото на об-

щата съпоставителна граматика, трябва да се изследва нивото на

универсалността, там, където се формира концептът „притежание”

(вж. Зайлер 2001: 28).

В по-ранните си трудове Зайлер дефинира посесивността по

следния начин: „Лингвистичното притежание се състои в изразя-

ването на взаимоотношение между една субстанция и друга субс-

танция. Субстанция А, наречена ПОСЕСОР, е прототипно [+ оду-

шевена], и по-специално [+ лице], и още по-специално [+ ЕГО] или

близка до автора на изказването.” (Зайлер 1983: 4).

В по-ново време Зайлер изказва мнението, че „всеки опит за

дефиниране на посесивността с чисто категориални термини е

обречен на неуспех“ (Зайлер 2001: 28) и че категорийният морфо-

синтактичен материал в комбинация с лексикалния материал може

да даде основа за някои обобщения по отношение на отделни ези-

ци, но те никога не биха довели до нещо истински универсално.

Именно по тази причина според Зайлер в езиковедската научна

литература не съществува работеща дефиниция на посесивността

(с изключение, разбира се, на тази, предложена от самия него, ос-

новаваща се на нестандартен комплексен подход към проблема –

вж. Зайлер 2001: 38–39).

16

Революционно настроеният Х. Зайлер вижда посесивността не

като фиксирана, а като динамична категория. Според него „посе-

сивността е отношение на постоянно изграждане. Това е постепен-

ното бъдещо или минало присвояване на нещата от външния свят

от страна на ЕГОТО“ (егото тук трябва да се разбира в абстрактен

смисъл, не да бъде ограничавано до 1 л. ед. ч., а да включва „посе-

сори хора” и изобщо „одушевени посесори”). По отношение на

връзката между двете субстанции в различни свои изследвания

Зайлер уточнява, че посесорът „има на разположение обекта на

притежанието или го „контролира” (вж. напр. Зайлер 2001: 27–30).

А. Минчева разглежда категорията като вид смислово отноше-

ние, в което се отразяват връзки и зависимости между предметите

и явленията. Според нея като „притежателно отношение” може да

се осмисля веществената връзка между „частта” и „цялото”, род-

ствените названия или някакви по-широки обществени отношения

(брат, приятел), юридическата принадлежност или притежание, т.

е. когато лицето е владетел, собственик на някакъв предмет (вж.

Минчева 1964: 16).

Формулировката по отношение на посесивността, която пред-

лага Р. Ницолова е следната: „двучленно отношение между прите-

жател (посесор, бенефициент) и притежаван обект (обект на при-

тежанието)” (Ницолова 1986: 76).

Представените различни варианти на дефиниции по-често отг-

раничават категорията „посесивност” половинчато – част от уче-

ните реално дефинират отношението „притежание” (Хърсланд и

Берън, Щолц, Хайне, Зайлер), а други – отношението „принадлеж-

ност” (Нигаард, Топоров).

Дефиницията, която се приема за работна в рамките на предс-

тавяното тук изследване, е следната: Езиковата категория „посе-

сивност” („притежателност”) изразява отношение на притежание

или отношение на принадлежност между някакъв притежател (по-

сесор) и някакъв обект на притежанието (посесум).

1.4. Въпросът за типизацията на посесивните структури

Посесивната структура е езиково представена структура, която

изразява посесивност. Посесивните структури се определят имен-

но като посесивни (а не като някакви други) въз основа на свои

общи черти.

17

Посесивната структура може да се състои от два компонента –

притежател и притежаван обект, формиращи заедно една именна

група или включени в рамките на една и съща именна група, напр.

кучето на съседите, кучето на новите съседи и т.н. Прието е

структурите от този тип да се наричат „атрибутивни посесивни

конструкции” или „посесивни именни фрази” (вж. Коптевская-Там

2002: 141). При тях посесивното отношение е „заключено” в рам-

ките на едно словосъчетание.

Възможно е връзката между притежателя и обекта на притежа-

нието да бъде осъществена с помощта на някакъв глагол с посе-

сивна семантика. Тогава двата елемента формират т. нар. „преди-

кативна посесивна конструкция” (вж. Хайне 1997: 29–33; WALS:

117), напр. Съседите имат куче или Кучето принадлежи на съсе-

дите.

Съществуват структури, в които липсва всякаква синтактична

зависимост между двата компонента на посесивното отношение,

притежателят се реализира като самостоятелен член на изречение-

то (аргумент на глагола), остава синтактично независим от обекта

на притежанието и едновременно с това външен по отношение на

посесивната именна фраза, напр. Той я хвана за ръката, срв. Той

хвана ръката й (вж. Хаспелмат 1999: 109). Структурите от този

тип представят т. нар. „външна посесивност” и биват наричани

„външни посесивни конструкции”. Те, както и споменатите по-

горе предикативни посесивни кострукции, позволяват посесивното

отношение да се разгърне в пределите на едно цяло изречение.

2. Семантика на посесивните структури

Посесивните структури могат да изразяват редица основни спе-

цифични значения и според това, дали изразяват именно тези зна-

чения, те се разграничават от т. нар. „посесивоподобни“ структури

– структури, подобни на тях, но лишени от посесивно значение.

2.1. Ядрени посесивни структури

В семантиката на ядрените посесивни структури се изразяват

следните отношения от реалността:

1. Юридическа собственост, притежаване, владеене – единият

член на посесивното отношение притежава, владее другия член на

отношението: фирмите на Василев, колата на Йордан, чантата

18

на госпожата. Схематично връзката между двата члена може да

бъде представена като: а притежава б.

2. Родство – единият член на посесивното отношение се намира

в родствена връзка с другия член на отношението. Родството може

да бъде кръвно: тяхната дъщеря, сестрите му, майката на мом-

чето, или брачно: снахите й, неговата тъща, съпругът на Мария.

Тук е валидна следната схема: а е родственик на б.

3. Отношения между някакво цяло и неговите части (включи-

телно и частите на човешкото и животинското тяло, частите на

растителните и другите видове организми) – единият член на посе-

сивното отношение е част от другия член на отношението: лицето

на възрастната жена, кожата на леопарда, гумите на автомо-

била. Схемата е: б е част от а.

Наред с основните значения посесивните структури могат да

изразяват още и редица допълнителни, по-широко асоциативни

значения:

1. Вътрешноприсъщи белези – между членовете на посесивното

отношение съществува отношение на атрибуция, т.е. единият от

членовете изразява признак или качество на другия, с други думи

може да се говори за връзка между признака и неговия носител:

смелостта на момчето (вж. Минчева 1962: 93; Айхенвалд 2013:

5).

2. Локация или ориентираност в пространството – отношението

между двата члена на посесивното отношение се базира на семан-

тично и функционално разгърнати отношения „цяло-част” или на

реинтерпретация на връзката между частите на тялото: върхът на

планината, дъното на класацията (вж. Айхенвалд 2013: 5; Брил

2013: 66).

3. Обща асоциация – връзката между двата елемента на посе-

сивното отношение е обусловена от някакви обществени отноше-

ния: треньорът на младежкия отбор, колегите на Петрова.

2.2. „Посесивоподобни” структури

Посесивните структури могат да изразяват значения с много

широк диапазон. Наред с това обаче съществуват много конструк-

ции, които на пръв поглед изглеждат посесивни, но всъщност не са

такива. Те могат да бъдат определени като „посесивоподобни”. А.

Айхенвалд посочва примери като a kilo of sugar ‘килограм захар’

(букв. ‘килограм на захарта’), house of stone ‘къща от камък’ (букв.

19

‘къща на камъка’), a man of honour ‘доблестен мъж’ (букв. ‘мъж на

честта’), в които се означава количество, материал, качество на

личността, но не и посесивност. За да бъде установено дали дадена

структура може да се смята за посесивна, могат да бъдат прилага-

ни различни „вътрешноезикови” тестове (вж. Айхенвалд 2013: 5–

6).

2.3. Полисемантичност на посесивните структури

Дори за дадена структура да се докаже, че изразява посесив-

ност, това не решава проблема с яркоизразената полисемантичност

на посесивните конструкции. Така например считаните за прото-

типни, за еталон за изразяване на посесивни отношения генитивни

конструкции могат да бъдат тълкувани по много различни начини.

Английската генитивна конструкция Peter’s house ‘къщата на Пи-

тър’ наред с общоприетото тълкуване „къщата, която Питър при-

тежава/която принадлежи на Питър”, в зависимост от контекста,

може да бъде интерпретирана и по друг начин: „къщата, в която

Питър живее (или е живял)”, „къщата, за която Питър винаги го-

вори”, „къщата, която Питър харесва (която е проектирал, постро-

ил и т.н.)”. Тоест тези конструкции са отворени към почти неогра-

ничен брой възможни интерпретации (вж. Зайлер 2001: 33).

2.4. Специфики на посесивното отношение

1. Посесивното отношение е двучленно – то винаги представя

някаква връзка между единиците „притежател” и „обект на прите-

жанието”. Тези две единици са взаимно свързани и зависещи пря-

ко една от друга – не би имало притежател без обект на притежа-

нието и не би имало обект на притежанието без притежател (вж.

Хърсланд и Берън 2001: 4–5).

2. Посесивното отношение е двузначно – двете семантични раз-

новидности на посесивното отношение са „притежание” и „при-

надлежност”.

3. Посесивното отношение е реверсивно – като концепт прите-

жанието/принадлежността се изразява в реверсивно мисловно

движение, променящо посоката си във всеки един момент от при-

тежателя към обекта на притежанието и обратно.

4. Посесивното отношение е рекурсивно – възможна е обрати-

мост вътре в самото отношение. В зависимост от гледната точка

посесивната връзка може да бъде разглеждана като отношение на

„встъпване, влизане, вхождане“ (случаят на принадлежност) –

20

обектът на притежанието „встъпва, влиза“ в посесора, или като

отношение на „включване“ (случаят на притежание) – посесорът

„включва” обекта на притежанието (вж. Топоров 1883; Топоров

1986), срв. Колата принадлежи на Васил ~ Васил има кола.

Наред с изброените по-горе специфики може да се говори и за

„статика” и „динамика” на посесивното отношение – посесивното

отношение, в зависимост от контекста/ситуацията, може да бъде

тълкувано като „статично” (неподвижно) или като „динамично” (в

движение) – това означава, че определени посесивни връзки могат

да бъдат прекъсвани и да възникват други, възможно е да има въз-

действие на единия член на отношението върху другия и т.н. (вж.

Головачева и колектив 1989: 70–71).

2.5. Семантични особености на посесора

Въпросът за възможните, или допустимите, типове притежате-

ли предизвиква разгорещени дискусии сред езиковедите. По от-

ношение на славянските и балканските езици руските учени изказ-

ват категоричното становище, че посесорът може да бъде както

одушевена, така и неодушевена същина. Одушевеният посесор

може да бъде лице (и конкретно лице, и човекът по принцип) или

животно, а в ролята на неодушевени посесори могат да се изявяват

предмети и абстрактни понятия (различни абстрактни същини ‒

действия и състояния на човека, последици и резултати от негова-

та умствена дейност, природни явления, различни качества и

свойства на предметите и т.н.) (вж. напр. Головачева и колектив

1989: 45–70; Ницолова 1986: 81-83).

В противовес на гореспоменатите схващания Х. Зайлер реши-

телно отхвърля възможността един неодушевен предмет да бъде

третиран като посесор. Той категорично определя посесора като

ЕГО или ЕГО-подобен и в тази връзка е непоколебим, че отноше-

нието „част~цяло” (напр. Масата има четири крака) при неоду-

шевените предмети не може да се счита за посесивно, защото

предметите не притежават ЕГО (вж. Зайлер 2001: 31). Подобно

мнение изказва и Ш. Бали доста преди Зайлер. Според него в ин-

доевропейските езици концептът „лична сфера“ е свързан с орга-

ничния живот и може да бъде отнесен само към живи същества

или към персонифицирани предмети (вж. Бали 1995: 33).

Независимо дали посесорът е одушевен, или неодушевен, дали

е конкретна същина, или е абстрактно понятие, той трябва да отго-

21

варя на едно много важно условие – изискването към него е да

бъде „установим”, „специфичен”, „референтен”, т.е. обектът на

притежанието да може да бъде свързан с конкретен, индивидуален

притежател и съответно, посредством тази връзка, да може да бъде

идентифициран като „нечий”. В този ред на мисли структури като

рус. женское платье ‘женска рокля’, тур. kadın paltosu ‘женско

палто’, бълг. женско списание, не могат да бъдат считани за посе-

сивни, тъй като в тях не може да се установи връзка на притежава-

ния обект с конкретен, специфичен притежател, срв. рус. платье

женщины ‘роклята на жената’, тур. kadının paltosu ‘палтото на

жената’, бълг. списанието на жената (вж. Копт.-Там2002: 141–

156).

2.6. Семантични особености на посесума: неотчуждаемо

притежавани и отчуждаемо притежавани обекти

В граматическите системи на много от езиците по света комби-

нирането на определени типове посесори с определени типове

обекти на притежанието се осъществява по строго определени

правила. Някои съществителни имена назовават обекти, които се

схващат като изключително тясно свързани с притежателя. От

семантична гледна точка тези обекти не могат да съществуват от-

делени от своя притежател, например „лицето” винаги е „нечие

лице“, „майката“ винаги е “нечия майка“. С други думи това са

същини, които задължително трябва да бъдат притежавани. По-

добни единици, които непременно предполагат наличието на няка-

къв посесор, се определят като „неотчуждаемо притежавани”. Към

групата на неотчуждаемо притежаваните обекти обикновено се

причисляват роднинските названия и отношенията „цяло-част”

(частите и органите на човешкото и животинското тяло и на дру-

гите живи организми, частите на предметите от неживата приро-

да).

Някои съществителни имена назовават обекти, които могат да

бъдат притежавани, но могат и да не бъдат притежавани, или пък

ако са притежавани, в определен момент, могат да спрат да бъдат

притежавани, т.е. отношението на притежание може да бъде пре-

къснато. Подобни единици се наричат „отчуждаемо притежавани”.

Отчуждаемият обект може във всеки един момент да промени своя

притежател.

22

Световната наука е постигнала единомислие по въпроса за съ-

ществуването на разделението „неотчуждаема~отчуждаема” собс-

твеност като едно от основните в полето на лингвистичното при-

тежание. Не са единни мненията обаче по два основни пункта – по

отношение на работната терминология и по отношение на въпроса

кои точно единици могат да бъдат включени съответно в групата

на неотчуждаемо притежаваните и в групата на отчуждаемо при-

тежаваните обекти.

За назоваването на неотчуждаемите обекти се използват и тер-

мини като „задължително притежавани” или „неотделими” обекти

на притежанието, а за назоваването на отчуждаемите – „незадъл-

жително притежавани” или „отделими” обекти на притежанието

(вж. Ницолова; Головачева и колектив). Х. Зайлер не приема нито

един от тези термини. Според него „отчуждаемостта” в смисъл на

„отделимост” (”separability”) е само съпътстваща посесивното от-

ношение характеристика. По-важното е дали самото отношение е

„свойствено”, „вътрешно присъщо”, „инхерентно” (“inherent”) за

единия от елементите на отношението (а именно за обекта на при-

тежанието) или е „допълнително създадено”. Например „бащата” е

непременно „нечий баща”, тази специфика му е изначално присъ-

ща. Ако посесивното отношение не е вътрешно присъщо за участ-

ниците в него, то тогава то трябва да бъде създадено (”established”)

с помощта на нарочни езикови средства – чрез свързваща единица

в качеството на „трети“ елемент между другите два в отношение-

то. В този ред на мисли според Зайлер правилните термини биха

били „вътрешна” („вътрешно присъща” / „инхерентна”) и „допъл-

нително създадена” („придобита” / „установена посесивност”) (вж.

Зайлер 2001: 39).

Разгорещени спорове се водят и по въпроса кои точно единици

могат да бъдат включени съответно в групата на неотчуждаемо

притежаваните и в групата на отчуждаемо притежаваните обекти.

Всъщност проучванията показват, че в различните езикови об-

щности различните езикови съзнания схващат като неотчуждаеми

или отчуждаеми различни обекти. Този факт може да бъде обяснен

с културните различия между отделните общества. В даден език

определени единици могат да бъдат причислявани към неотчужда-

емата собственост, а в друг – към отчуждаемата собственост. Така

например в някои индиански езици частите на човешкото тяло се

23

възприемат като отчуждаема собственост, а в културите с край-

речно или крайморско обитание в полето на неотчуждаемостта,

т.е. на задължително притежаваните единици, попадат обекти,

които са от особена важност за дадената култура – „име”, „къща”,

„кану” (вж. Айхенвалд 2013).

От всичко, казано дотук, става ясно, че границата между неот-

чуждаемост и отчуждаемост е подчертано подвижна. С оглед на

изказаните различни гледни точки може да бъде направено обоб-

щението, че в науката се обособяват тясно и широко разбиране за

обхвата на неотчуждаемата собственост. Тясното разбиране опре-

деля като неотчуждаемо притежавани единствено термините за

родство и отношенията между цялото и неговите части, защото

само те отразяват наистина близка, неразривна връзка между посе-

сора и посесума (вж. напр. Световния атлас на езиковите структу-

ри, глава № 58 и глава № 59; разработките на Х. Чапъл, М. Коп-

тевская-Там, А. Айхенвалд и др.). Като отчуждаемо притежавани

обекти се дефинират всички останали – по-голямата част от чо-

вешките творения и обектите в природата, всички материални съ-

щини, които могат да спрат да бъдат притежавани. Според широ-

кото разбиране (Бали, Зайлер, Хайне, Головачева и колектив и др.)

в групата на неотчуждаемо притежаваните обекти трябва да бъдат

включени и предмети от външния свят, които са част от личното

пространство на притежателя – облекло, лични вещи, документи и

т.н.

3. Изразяване на категорията „посесивност” в езика Във всички познати до този момент на лингвистиката езици

съществуват механизми, с помощта на които в речта могат да бъ-

дат изразени посесивни отношения. Тези механизми биха могли да

се разгърнат в рамките на едно словосъчетание (посесивната

именна фраза), в рамките на простото изречение, извън рамките на

простото изречение – в гранците на сложното изречение. Възмож-

но е посесивно отношение да бъде изразено дори в пределите на

една-единствена словоформа. Инвентар за изграждането на тези

механизми биха могли да бъдат най-разнообразни езикови средст-

ва: морфологични (различни видове посесивни слово- и формооб-

разуващи афикси и други морфеми); лексикално-граматични (мес-

тоимения, глаголи, предлози); морфо-синтактични (различни па-

дежни форми); синтактични (определен словоред – пренареждане

24

на частите на простото изречение, въвеждане на подчинени (опре-

делителни) изречения в състава на сложното изречение).

4. Структура на категорията „посесивност”

Структурата на езиковата категория „посесивност” е изключи-

телно разнородна. Това се дължи, от една страна, на разнообразие-

то от видове посесивни отношения, породено от различни факто-

ри: от семантиката на името (или местоимението), с което е назо-

ван посесорът (дали е назован одушевен, или неодушевен посесор;

дали е лице, или нелице; дали е конкретен, или абстрактен), семан-

тиката на името, назоваващо обекта на притежанието (до каква

степен обектът на притежанието може да бъде определен като не-

отчуждаема, неотделима, или отчуждаема, отделима, собственост

на притежателя), начинът на изразяване на посесивното отноше-

ние (имплицитно или експлицитно), начинът на изразяване на по-

сесора (имплицитно или експлицитно) и т.н. Освен това в зависи-

мост от ситуацията посесивните отношения могат да бъдат тълку-

вани като статични или като динамични. От друга страна, специ-

фиката на езиковите средства, използвани за изразяването на ня-

какво посесивно отношение, предопределя допълнителното прег-

рупиране на посесивните структури по определени типове.

4.1. Семантична класификация на категорията

В зависимост от семантиката на имената, назоваващи притежа-

теля и обекта на притежанието, и от характера на отношението

между тях съществуват различни класификации по отношение на

отделните видове посесивност. Изследователите на категорията

разграничават „одушевена неотчуждаема посесивност” (Майка ми

не обича неканени гости), „одушевена отчуждаема посесивност”

(Автобусът ми закъснява), „неодушевена неотчуждаема посесив-

ност” (Компютърът има мощен процесор), „неодушевена отчуж-

даема посесивност” (Изложбата има много посетители), „абст-

рактна посесивност”(Имам главоболие; Имаш моето съчувствие и

подкрепа), „временна посесивност” – обектът на притежанието

може във всеки един момент да промени своя притежател, т.е.

притежаваният обект е отчуждаема собственост на притежателя

(Стаята ни в хотела е прекрасна; Много съжалявам, но масата

ви е заета), „постоянна посесивност” – връзката между притежа-

теля и притежавания обект представлява постоянно отношение на

25

притежание, т.е. притежаваният обект е неотчуждаема собственост

на притежателя (Петрови имат две дъщери), „отрицателна посе-

сивност” ‒ отсъствие на обекта на притежанието у посесора (Ня-

мам никакви приятели; беззъб старец).

Не бива да се пропуска една важна подробност – лингвистите

не са единодушни по отношение на видовото разграничение на

категорията – има сериозни възражения срещу основателността на

„неодушевената” посесивност (за това вече стана дума при изясня-

ването на семантичните особености на посесора). Изказват се го-

леми резерви и по отношение на „абстрактната посесивност”, за-

щото абстрактни същини не могат да се притежават.

4.2. Морфо-синтактична класификация на категорията

Наред с класификациите на посесивността, основаващи се на

семантичните особености на посесора и посесума и на вида на

връзката между тях, в лингвистиката съществува и друг тип кла-

сификация на посесивността – морфо-синтактична, базирана на

спецификата на езиковите средства, изразяващи посесивното от-

ношение.

Според езиковите средства, участващи в изразяването на кате-

горията, се разграничават три основни вида посесивност: атрибу-

тивна (адноминална, номинална, приименна, имплицитна), пре-

дикативна (вербална, експлицитна) и външна посесивност (опре-

деляна като междинна спрямо атрибутивната и предикативната

посесивност).

4.2.1. Атрибутивна посесивност

Като атрибутивна се определя посесивността, изразена в рамки-

те на една именна фраза, наречена „посесивна именна фраза”. Този

вид посесивност се нарича „атрибутивна”, защото посесорът и

посесумът заедно (с участието или без участието на други компо-

ненти) образуват словосъчетание, в което единият елемент е атри-

бут, определение на другия елемент. За главен елемент в посесив-

ната именна фраза се приема обектът на притежанието, а другият

елемент – притежателят, е синтактично зависим от него.

Към групата на атрибутивните посесивни конструкции спадат

генитивните посесивни конструкции, местоименните посесивни

конструкции, предложните посесивни конструкции и конструкци-

ите, представляващи словосъчетания от притежателно прилагател-

но име и съществително име.

26

Атрибутивната посесивност се нарича още „номинална” (т.е.

„именна”) или „адноминална” („приименна”) поради ролята на

името, назоваващо притежателя, на именен/приименен модифика-

тор на името, назоваващо притежавания обект. Известна е и като

„имплицитна”, защото връзката между притежателя и притежава-

ното е имплицитна, предполагаема (за разлика, например от пре-

дикативната посесивност, при която връзката между двата елемен-

та е изразена експлицитно – с помощта на някакъв глагол).

4.2.2. Предикативна посесивност

Конструкциите, в които посесивното отношение е представено

с помощта на някакъв глагол, се наричат „предикативни посесивни

конструкции” (или „вербални посесивни конструкции”, от англ.

verb ‘глагол’), а типът посесивност – „предикативна”.

Глаголите, които най-често изразяват посесивни отношения, са

„имам” (и неговите синоними), „съм” и „принадлежа”.

От типологична гледна точка, в зависимост от глагола, който

осъществява предикативната връзка и чрез който се реализира

посесивното отношение, световните езици могат да бъдат разделе-

ни на две големи групи: езици „имам“ и езици „съм“ или „habere”-

езици” („H”-езици) и „esse”-езици („E”-езици), от лат. habere

‘имам’ и esse ‘съм’. Интересен е фактът, че в световен мащаб зна-

чително по-многобройната група е тази на езиците „съм“.4

При употребата на глаголите „имам” и „принадлежа” се създава

възможност за рекурсия (обратимост) в посесивното отношение

(срв. Васил има кола ~ Колата принадлежи на Васил). В конструк-

цията с глагола „имам” акцентът пада върху притежателя – той е

подлог в изречението и доминира синтактично над обекта на при-

тежанието, който от своя страна изпълнява функцията на пряко

допълнение, а в конструкцията с глагола „принадлежа” акцентът

пада върху притежавания обект и той доминира синтактично над

другия член на посесивното отношение (вж. Ницолова 1986: 76;

Хайне 1997: 29-31; Зайлер 1983:61). Обикновено в структурите с

глагола „имам” името, назоваващо притежателя, е членувано с

определителен член, а името, посочващо обекта на притежанието,

може да бъде и в неопределена (нечленувана) форма. В структури-

4 От представените в Световния атлас на езиковите структури общо 240 езика 177

са именно от този тип (вж. Щасен 2011).

27

те с глагола „принадлежа” е точно обратното – там обектът на

притежанието е определен, а посесорът може да бъде и неопреде-

лен. На тази база в лингвистиката се прави разграничение между

„H-посесивност” („имам”-посесивност, от агл. have ‘имам’) и „B-

посесивност” („принадлежа”-посесивност, от англ. belong ‘при-

надлежа’).

4.2.3. Външна посесивност

Т. нар. „външна” посесивност заема гранична позиция между

атрибутивната и предикативната посесивност.

Външните посесивни конструкции се определят като гранични

между предикативните и атрибутивните поради факта, че в тях се

наблюдава междинно положение – от една страна, връзката между

притежателя и обекта на притежанието е реализирана експлицит-

но – с помощта на глагол (макар и не с помощта на глагол с посе-

сивна семантика от типа на „имам”, „притежавам” и т.н.), от друга

страна обаче, посесивното отношение не е явно изразено посред-

ством този глагол, а само се предполага.

Външните посесивни конструкции най-често се построяват с

помощта на пренареждането на частите на простото изречение

(техника, известна и като „опериране с частите на простото изре-

чение”, срв. Той хвана ръката й ~ Той я хвана за ръката; Открад-

наха колата му ~ Откраднаха му колата; Тя забрави документи-

те си вкъщи ~ Тя си забрави документите вкъщи). При прилага-

нето на тази техника най-често се използват лични местоимения в

косвен падеж – винителен или дателен, както е видно и от посоче-

ните примери.

ІІ. ПОСЕСИВНОСТТА В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК – СПЕЦИ-

ФИКА, ИЗРАЗЯВАНЕ, ВИДОВЕ

Посесивността в българския език притежава редица белези – и

по отношение на спецификите, свързани със семантиката на посе-

сивните структури, и по отношение на семантичните особености

на притежателя и на обекта на притежанието, и по отношение на

средствата за нейното изразяване в езика и класификацията й на

базата на тези средства, които, доколкото са присъщи на много

други световни езици, могат да бъдат квалифицирани като универ-

сални. Същевременно обаче посесивността в българския език се

28

отличава със свои строго характерни особености, които оформят

нейния специфичен облик.

1. Специфики на посесивността в българския език

1.1. Специфики, свързани със семантиката на посесивните

структури

Българските посесивни структури, подобно на ситуацията в

другите езици по света, могат да отразяват разнообразни отноше-

ния от действителността:

1) Юридическа собственост – фирмите на Василев, колата на

Йордан, чантата на госпожата.

2) Родствени връзки (кръвни или брачни) – тяхната дъщеря,

сестрите му, съпругът на Мария.

3) Отношения между някакво цяло и неговите части – лицето

на възрастната жена, гумите на автомобила.

4) Вътрешноприсъщи белези на лице или предмет – смелостта

на момчето, зеленината на дърветата.

5) Локация или ориентираност в пространството – върхът на

планината, дъното на класацията.

6) Обща асоциация (обществени отношения между притежателя

и обекта на притежанието) – личният лекар на детето, учителка-

та на Андрей.

Освен това българските посесивни конструкции се характери-

зират и с познатата на много други езици подчертана полисеман-

тичност. На този факт обръща внимание и българската изследова-

телка Р. Ницолова. Като конкретен пример тя посочва местоимен-

ната посесивна конструкция „моите снимки”, която може да бъде

тълкувана по различни начини – изразяваната идея може да бъде

„снимките, които аз снимах”, „снимките, на които аз съм сниман”,

„снимките, които аз колекционирам”, „снимките, които аз издирих

в архива” и т.н. (вж. Ницолова 1986: 83).

С изключителна многозначност в българския език се откроява

и най-често използваното средство за изразяване на посесивност –

предложната конструкция с „на“. Многозначността на предложни-

те конструкции с „на“ се дължи на многозначността на самия

предлог. Освен че е заменил падежната флексия за дателен и роди-

телен падеж при означаване на притежание (учебникът на сту-

дента) и при означаване на реципиент, бенефициент, адресат (Да-

29

вам ябълка на детето; Пиша на брат си), предлогът се използва и

за означаване на различни обстоятелствени значения – пространс-

твени отношения (Книгата е на масата), темпорални отношения

(На другия ден заминах), сравнение (Детето прилича на майка

си), изразяване на начин (Режа листове на ивици), изразяване на

количество и степен (на две години, на три часа път), изразяване

на цел (Заминавам на почивка). Освен това „на“ участва в конст-

руирането на сложни предлози за изразяване на условие (в случай

на), за изразяване на причина и следствие (вследствие на, благо-

дарение на), за изразяване на отстъпка (без оглед на) и т.н. (по-

подр. вж. Ницолова 2008: 457–459).

В тази връзка изключително актуална за българския език се

оказва темата за „тестването” на структурите, възприемани като

посесивни. За да бъде установено дали дадена конструкция може

да се смята за посесивна, могат да бъдат приложени няколко „вът-

решноезикови” теста. Първият тест се състои в проверката въз-

можно ли е конструкцията да бъде трансформирана с езиковите

средства на предикативната посесивност (напр. с глаголите „имам”

или „принадлежа”). Вторият тест включва трансформация с при-

тежателно местоимение. Третият тест се състои в установяването

на възможността към конструкцията да бъде приложен алтернати-

вен посесивен маркер. Последният тест се състои в проверката

възможно ли е към посесора да бъде зададен въпросът „на кого,

чий?” (по-подр. вж. Айхенвалд 2013). Ефективността на тези на

тези тестове за проверка на структурите, смятани за посесивни,

може да се демонстрира, ако те се приложат например към конст-

рукцията „мъж на честта”: 1) *„мъжът принадлежи на честта”/

*„честта има мъж”; 2) *„нейният мъж”; 3) *„честов мъж” (употре-

бата на алтернативен посесивен маркер, т.е. образуването на при-

тежателно прилагателно име, е невъзможна); 4) *„чий мъж?”.

Оказва се, че подложената на проверка конструкция не издържа

нито един от възможните тестове, а изводът, който може да бъде

направен, е, че тестовете за установяване на наличието на посе-

сивно значение в дадена структура са валидни и в българския език.

1.2. Семантични особености на притежателя в българския

език

В българския език, подобно на останалите славянски езици, в

ролята на притежател могат да се изявяват и одушевени, и неоду-

30

шевени същини. Одушевените посесори могат да бъдат лица и

животни. Неодушевените посесори могат да бъдат предмети, абст-

рактни понятия, а също и персонифицирани неживи същини.

Единственото ограничение за неодушевения посесор се открива

при образуването на притежателни прилагателни имена за лична

принадлежност. Въпросните прилагателни имена (които съдържат

в себе названието на притежателя, т.е. посочват принадлежност

към някакъв посесор) могат да се образуват само от названия на

одушевени посесори – собствени имена на хора, термини за родст-

во, съществителни нарицателни имена за лица и животни: Пламе-

нов, Пенкин, братов, какин, лъвов, лисичин. Не е възможно за мо-

тивиращи основи да служат имена, назоваващи предмети (или

други неодушевени същини), срв. дърво→ *дървов; къща →

*къщин.

Още една важна специфика на посесора, проявяваща се при об-

разуването на притежателни прилагателни имена в българския

език, е невъзможността назоваващото притежателя име да бъде

във форма за множествено число. Притежателни прилагателни не

могат да бъдат образувани от посесори в множествено число, за-

щото прилагателното име не може да изрази множествеността на

посесора (с помощта на съгласуването може да бъде изразена само

множествеността на посесума).

Споменатите по-горе изисквания към мотивиращите основи

при образуването на притежателни прилагателни имена се вписват

в темата за идентифицируемия посесор. Важно изискване, на което

трябва да отговаря посесорът в българския език, е да бъде „рефе-

рентен”, т.е. установим. (Това изискване към посесорите е валидно

за езиците в световен мащаб.) Обектът на притежанието трябва да

може да бъде свързан с конкретен, индивидуален притежател и

чрез тази връзка да бъде идентифициран като „нечий”, срв. братов

син~братска делба; списанието на жената ~ женско списание.

Тоест за целите на посесивността не могат да бъдат използвани

притежателни прилагателни имена, означаващи обща принадлеж-

ност.

За назоваването на определен притежател в българския език се

използват съществителни имена – собствени и нарицателни (както

и субстантивирани други части на речта), и местоимения – лични и

притежателни.

31

Като представител на групата на славянските езици български-

ят език разполага с възможности за назоваването на посесор, който

е кореферентен на субекта (или евентуално на друг аргумент) в

структурата на изречението. Използваният за тази цел ресурс са

формите на възвратното притежателно местоимение (т. нар.

„рефлексивен посесивен маркер”).

Употребата на рефлексивни посесивни маркери сближава сла-

вянските езици, респективно и българския език, с немалък брой

световни езици, както индоевропейски (скандинавските езици,

латински, румънски, хинди, урду, персийски, кашмирски и др.),

така и неидоевропейски (китайски, японски, корейски, някои дра-

видски езици, някои кавказки езици, тюркските езици и др.). Сред

езиците с изявена рефлексивна (възвратна) посесивност обаче бъл-

гарският език се откроява с една уникална, типична само за него

специфика – наличието на възвратни посесивни енклитики

(рефлексивният посесив „си”).

В сравнение с другите славянски езици рефлексивната посесив-

ност в българския език се отличава със следните специфики:

1. Единствено българският език е развил членувани форми на

„свой”: „своят”, „своята”, „своето”, „своите”. (Това е съвсем естес-

твено, тъй като само българският език е развил членни форми.)

2. Единствено българският език използва кратката форма „си”

на възвратното лично местоимение като възвратно притежателно

местоимение.

1.3. Семантични особености на обекта на притежанието в

българския език: неотчуждаема и отчуждаема собственост

В системите на славянските езици като цяло не се прави мор-

фологично разграничаване между неотчуждаемо и отчуждаемо

притежаваните обекти. Въпреки това, схващането за съществува-

нето на подобно фундаментално семантично противопоставяне не

се отхвърля. Напротив, връзките между евентуалните посесори и

посесуми се изследват задълбочено, като езиковедите обобщават,

че за славянските езици са характерни два типа посесивни отно-

шения – типове отношения, присъщи на одушевения посесор, и

типове отношения, присъщи на неодушевения посесор (вж. напр.

Головачева и колектив 1989: 46–70).

Одушевеният посесор може да притежава както неотчуждаеми

(частите на тялото, психически и физически константи, предмети-

32

те за лично ползване, родствени и други отношения), така и от-

чуждаеми обекти (същини, които езиковото съзнание не счита за

задължителни за човека или за друг одушевен посесор).

Неотчуждаеми обекти на притежание за неодушевения посесор

могат да бъдат съставните му части или някакви абстрактни същи-

ни, характеризиращи го според неговия външен вид, физични

свойства и т.н. Към отчуждаемите обекти на притежание на нео-

душевения посесор могат да спадат лица, абстрактни същини,

действия.

За славянските езици, съответно и за българския като техен

представител, се приема широкото разбиране за обхвата на неот-

чуждаемата собственост, т.е. като неотчуждаема собственост на

посесора се възприемат не само частите на неговото тяло и терми-

ните за родство, но и предметите и/или абстрактните същини, кои-

то представляват част от личното му пространство, които са тясно

свързани с него.

В българския език, подбно на останалите славянски езици, се-

мантичното разграничаване между неотчуждаема и отчуждаема

посесивност не се отразява върху структурата на различните видо-

ве посесивни конструкции, срв. лицето на жената, лапите на

лъва, плотът на бюрото ~ нейното лице, неговите лапи, неговият

плот; самолетът на Петър, посетителите на изложението, сви-

детелите на защитата ~ неговият самолет, неговите посетите-

ли, нейните свидетели и пр.

Изключение правят само някои ограничени случаи на конст-

рукции от типа „термин за родство” + притежателна клитика, кои-

то могат да бъдат тълкувани като конструкции за изразяване на

неотчуждаема собственост – определен брой названия за родство

се комбинират с кратките притежателни местоименни форми, без

да спазват правилото за задължителна определеност, срв. чантата

ми /*чанта ми/~сестра ми /*сестрата ми/. Наличието на подобни

структури обаче не дава основания да се твърди, че българският

език трябва да бъде причислен към езиците, които правят морфо-

логично разграничаване между неотчуждаема и отчуждаема собс-

твеност.

Свидетелства за едно нетрадиционно (погледнато дори и в све-

товен мащаб) разграничаване в рамките само на неотчуждаемата

посесивност се откриват в някои български говори – и по-

33

конкретно в българските родопски говори – където с помощта на

тройната членна система се отбелязва разликата между неотчуж-

даем обект, притежаван от говорещото лице или друго лице, при-

състващо в момента на разговора, неотчуждаем обект, притежаван

от събеседника на говорещото лице, и неотчуждаем обект, който е

собственост на някакво странично, неприсъстващо в момента на

разговора лице (вж. Каневска-Николова 2006).

2. Изразяване на категорията „посесивност” в българския

език

За построяването на структури, изразяващи посесивна семанти-

ка, българският език използва много и разнообразни средства –

словоизменителни морфологични средства (членната морфема),

морфо-синтактични средства (употреба на падежните форми на

личните местоимения), лексикално-граматични средства (прите-

жателни (невъзвратни и възвратни) местоимения, други местоиме-

ния с посесивна семантика, глаголи, различни предлози), словооб-

разуващи морфологични средства (различни афикси, композиция),

синтактични средства (промени в словореда на простото изрече-

ние, въвеждане на подчинени определителни изречения в състава

на сложното).

Посочените средства служат за изграждането най-вече на раз-

лични синтактични конструкции, с други думи посесивното отно-

шение се разгръща в рамките на словосъчетанието и изречението.

В тази връзка интересна от типологична гледна точка е възмож-

ността в българския език посесивно отношение да бъде създадено

в границите на една-единствена лексикална единица. Всъщност

сложните съществителни имена (от типа на Благоевград, Димит-

ровден, братовчед), в които са изразени едновременно и двата

елемента на посесивното отношение – и притежателят, и притежа-

ваният обект, са типични за славянските езици като цяло. Не са

необичайни и производните съществителни имена като бълг.

кметша ‘съпруга на кмета’, попадия ‘съпруга на попа’, лелин ‘съп-

руг на лелята’; пол. synowa ‘съпруга на сина’, dyrektorowa ‘съпру-

га на директора’, означаващи съпружеска принадлежност, в които

обектът на притежанието не е посочен със съществително име, а

само с помощта на един-единствен суфикс. Единствено в българс-

кия език обаче съществуват сложни съществителни имена с посе-

34

сивна семантика, образувани без помощта на съединителна мор-

фема и/или суфикс: помощник-ректор, заместник-министър,

асистент-режисьор и пр.

Не бива да се пропуска и фактът, че противно на традиционно-

то схващане, според което българският език като аналитичен по

тип (т.е. като език, непритежаващ именни падежни склонения – и

най-вече родителен падеж) не разполага с морфологични (слово-

изменителни) средства за изразяване на посесивност, се установя-

ва, че езикът ни разполага с подобно средство – и това е членната

морфема, която, наред с основната си функция да маркира опреде-

леност, при наличието на конкретни прагматични фактори може да

предава и посесивна семантика: Жената (=моята жена) не обича

неканени гости.

3. Видове посесивност в българския език според специфи-

ката на езиковите средства, изразяващи посесивното отноше-

ние От гледна точка на езиковите средства, участващи в построява-

нето на посесивните конструкции, в българския език се различават

три типа посесивност – атрибутивна, предикативна и външна.

3.1. Атрибутивна посесивност в българския език

Атрибутивната посесивност в българския език се изразява с

различни по състав атрибутивни посесивни конструкции, за пост-

рояването на които се използват притежателни местоимения (и

други местоимения с посесивна семантика от типа на „чий”, „не-

чий” и т.н.), притежателни прилагателни имена и предлози: ней-

ните приятелки/приятелките й; Радкините приятелки; приятел-

ките на Радка.

Според утвърдените международни модели и терминология

българските местоименни посесивни конструкции и конструкции-

те с притежателно прилагателно име трябва да бъдат причислени

към т. нар. „синтетични посесивни именни фрази” с локус на мар-

кирането при зависимия елемент в конструкцията (т.е. елементът,

който променя своите морфологични категории, за да се съгласува

с компонента, към който се отнася). Тъй като обаче клитизираните

притежателни местоименни форми функционират като несъгласу-

вани определения в рамките на своята именна група, за конструк-

циите, съдържащи подобни форми, може да се обобщи, че предс-

35

тавляват синтетични посесивни именни фрази, при които липсва

външно морфологично маркиране на посесивността. Що се отнася

до предложните посесивни конструкции, то те трябва да бъдат

причислени към т. нар. „аналитични посесивни именни фрази”, в

които посесивната връзка е създадена с помощта на свързващ еле-

мент. За съжаление обаче тези особености на българските атрибу-

тивни посесивни конструкции все още не са отбелязани в светов-

ната база данни „Световен атлас на езиковите структури” (вж. кар-

та № 24А, глава № 24 „Локус на маркирането в посесивната имен-

на фраза”). За сравнение, от езиците, говорени на Балканския по-

луостров, информация е подадена за гръцки и турски.

Важна типологична черта на българския език в полето на атри-

бутивната посесивност е наличието на посесивни енклитики –

кратките форми на притежателните местоимения.

Уникална типологична черта на българския език в полето на

атрибутивната посесивност е наличието на възвратна посесивна

енклитика – кратката възвратна притежателна местоименна форма

„си”. До този момент за нито един световен език не е описано на-

личието на подобно явление.

3.2. Предикативна посесивност в българския език

Предикативната посесивност в българския език се изразява с

помощта на глаголите „имам” (и членовете на неговото синонимно

гнездо: „притежавам”, „владея” и т.н.), „съм” и „принадлежа”.

Основната и най-често използвана за целите на предикативната

посесивност е конструкцията с глагола „имам”. Това дава основа-

ние типологично българският език да бъде причислен към обшир-

ния европейски ареал на „имам”-езиците. Този факт също все още

не е отбелязан върху съответната карта в Световния атлас на ези-

ковите структури (вж. карта № 117, глава № 117 „Предикативна

посесивност”). В тази връзка показателно е, че другите балкански

езици – гръцки, румънски, албански и съседният на българския

сърбохърватски, присъстват на картата, отнесени към „имам”-

езиците.

В ролята на реверсивно съответствие на „имам” в българския

език се използва непреходният глагол „принадлежа”, срв. Димит-

рови имат вила край морето ~ Вилата край морето принадлежи

на Димитрови. Този факт предопределя друга специфична черта

на българската предикативна посесивност – типологично тя се

36

вписва в световноутвърдения модел „имам-принадлежа”-

посесивност, при която е валидно правилото: „конструкция

„имам” за посесора, конструкция „принадлежа” за посесума”, т.е. в

конструкциите от първия тип посесорът е подлог в изречението и

съществителното име, което го назовава, е задължително в опре-

делена (членувана) форма, а посесумът е в неопределена (нечлену-

вана) форма, докато в конструкциите от втория тип подлог в изре-

чението е посесумът, който е задължително в определена форма, а

посесорът може да бъде и в определена, и в неопределена форма.

С други думи, от гледна точка на информационната структура,

„имам”-конструкциите представят субекта като топик, а обекта на

притежанието като фокус на изказването, в „принадлежа”-

конструкциите ролите на двамата участници в посесивното отно-

шение се разменят. Разграничаването между двата вида конструк-

ции се основава на прагматиката.

3.3. Външна посесивност в българския език

Езикът ни, подобно на голяма част от останалите световни ези-

ци, разполага и с възможности за построяването на външни посе-

сивни конструкции. Външната посесивност в българския език се

реализира най-вече с помощта на техниката „опериране с частите

на простото изречение”.

Външен посесор може да бъде въведен с помощта на съществи-

телно име или лично местоимение, изпълняващо ролята на подлог

в изречението: Старецът поклати глава/Той поклати глава.

Външните посесори в българския език могат да изпълняват и

функцията на пряко или непряко допълнение в изречението. Вън-

шните конструкции, в които притежателят е представен като пряко

допълнение (в езиците с падежи – във винителен падеж), се тълку-

ват като конструкции „с разцепване” (splitting) на притежателя, а

конструкциите, в които е въведен т. нар. „дателен посесор”, се

дефинират като конструкции „с издигане” (raising) на притежателя

(вж. Подлеская и Рахилина 1999). В българския език разликата

между „винителния” и „дателния” външен посесор може да бъде

илюстрирана с помощта на личните местоимения, които пазят

своите винителни и дателни форми, срв. Жената отчаяно го дър-

паше за униформата; Болят ме ръцете ~ Откраднаха ми колата;

Един ден ще си скубят косите.

37

Интересно е да се отбележи, че в българския език външният по-

сесор, освен че се появява извън именната група на посесума, но в

рамките на изречението, може изобщо да не фигурира нито в гра-

ниците на атрибутивната посесивна конструкция, нито в пределите

на изречението. Това негово поведение е „допустимо”, когато той

е известен от общия смисъл, предаван от изречението, и/или кон-

текста на ситуацията. Една от техниките за постигането на подо-

бен ефект е употребата на определителния член: Жената не обича

неканени гости (вж. по-горе). Някои термини за родство също

могат да имплицират посесор, като по този начин елиминират не-

обходимостта от неговото изрично споменаване: Мама си отиде

твърде рано от този свят. Тук посесумът имплицира посесор в 1

л. ед. или мн. ч., т. е. „мама” може да се тълкува като „моята май-

ка” или „нашата майка” (вж. Ницолова 2008: 170; Щолц и колек-

тив 2008: 15–16).

Още по-любопитни от типологична гледна са конструкциите, в

които липсва посесумът – междуезиково явление, което е предста-

вено относително рядко.

Неозначаването на обекта на притежанието в българския език

може да се наблюдава при строго определени прагматични усло-

вия – при обръщения (притежателят е говорещото лице, а обектът

на притежанието е слушателят – лице или животно, на което гово-

рещият говори): Бре, баби, не плачи – булката е жива!, или при

самостоятелната употреба на членувани притежателни местоиме-

ния, които по често не са обръщения: Вашите кога заминават?

(по-подр. вж. Ницолова 2013: 193–194, откъдето са взети и посо-

чените примери).

Случаите на нулево означаване (т.е. неозначаване) на притежа-

теля или на обекта на притежанието не би трябвало да будят недо-

умение – логично е да се допусне, че ако поне единият от участни-

ците в посесивното отношение е споменат, то външното изразява-

не на другия може да бъде и факултативно (вж. Щолц и колектив

2008: 15–16).

ІІІ. БЪЛГАРСКИТЕ ПОСЕСИВНИ КЛИТИКИ В СЪПОС-

ТАВИТЕЛЕН ПЛАН

В част 3.1 „Атрибутивна посесивност в българския език” бяха

споменати две много важни специфики на атрибутивната посесив-

38

ност в българския език: 1) наличието на посесивни клитики –

кратките форми на притежателните местоимения и 2) наличието

сред тях специално на възвратна посесивна клитика – кратката

възвратна притежателна местоименна форма „си”.

В ролята на посесивни клитики в българския език функциони-

рат кратките форми на невъзвратните притежателни местоимения

– „ми”, „ти”, „му”, „й”, „му”, „ни”, „ви”, „им”, и кратката форма на

възвратното притежателно местоимение „свой” – „си”. Тези форми

се позиционират след думата, към която се отнасят (сакото=му,

мислите=й, учебниците=им, градината=си)5, и обособяват групата

на т. нар. „посесивни енклитики” в българския език.

1. Специфика на българските посесивни клитики

Клитичните форми на невъзвратните притежателни местоиме-

ния носят информация само за притежателя – посочват неговото

лице и число (а в 3 л. ед. ч. – и неговия род). Тези форми не дават

никаква информация за притежавания обект – не променят рода и

числото си според рода и числото на името, назоваващо обекта на

притежанието, срв. съпругът=ми, съпругата=ми, детето=ми,

близките=ми.

Кратката форма „си” на възвратното притежателно местоиме-

ние е неизменяема – тя не носи никаква информация нито за при-

тежавания обект, нито за неговия притежател.

Посесивните енклитики в българския език, както би се очаквало

по отношение на една клитика, не могат да се използват като са-

мостойни лексикални единици – предикативно или самостоятелно,

срв. *Това палто е ми ~ Това палто е мое.

Българските енклитични посесиви могат да се използват само

атрибутивно, т.е. единствено в комбинация с някакво име. В имен-

ната група функционират като несъгласувани определения. Винаги

се съчетават с имена, членувани с определителен член6: часовни-

кът му, съседите ви, дълговете си и пр.

Между членуваното съществително име и клитизираната форма

на притежателното местоимение не може да се вмъкне никаква

друга дума: *часовникът нов му (вм. новият му часовник); * дъл-

говете неплатени си (вм. неплатените си дългове).

5 Знакът за равенство маркира клитичната граница. 6 Изключенията от това правило вече бяха обсъдени по-рано в изложението.

39

В българския език клитичните форми на притежателните мес-

тоимения се използват много по-често от съответстващите им

пълни форми.

Независимо дали са построени с помощта на пълни или кратки

местоименни форми, конструкциите, включващи в състава си при-

тежателно местоимение, принципно предават един и същ смисъл,

изразяват едно и също посесивно отношение: моите деца = деца-

та ми. И все пак за кратките форми се приема, че „означават не-

утрално или немаркирано отношение към принадлежността на

предмета“ (Андрейчин 1973, цит. у Ницолова 2008: 169), а пълните

форми се характеризират със способността да поставят акцент

(логическо ударение) специално върху притежателя: Това са МО-

ИТЕ деца (а не твоите, неговите, вашите или нечии други). В

тази връзка Р. Ницолова заключава, че „от гледна точка на инфор-

мационната структура употребата на пълни притежателни форми е

задължителна, ако са в ролята на фокус (и особено на контрастен

фокус) на изказването: Той е ТВОЙ син!; Интересува ме ТВОЕТО

мнение, а не НЕГОВОТО; Не МОЯТА, а ТВОЯТА хипотеза е

грешна” (Ницолова 2008: 169).

Наблюденията върху ежедневната употреба на езика обаче по-

казват, че в експресивни изрази, произнесени със съответната ин-

тонация, кратките притежателни местоимения също могат да бъ-

дат логически център на изказването: Не казвай децата ти, а де-

цата ни! В този случай клитизираното местоимение получава свое

собствено ударение.

Българските посесивни клитики могат да се клитизират към

съществителни имена или субстантивирани други части на речта,

към прилагателни имена или други части на речта, функционира-

щи като прилагателни имена (напр. редните числителни имена и

причастията, с изключение на минало несвършено деятелно при-

частие): сакото=ми; новото=ми сако; по-малката=им дъщеря;

разбитото=му сърце; втората=си съпруга.

Клитизираните притежателни местоимения се позиционират

спрямо границите на именната група и мястото им е строго фикси-

рано – посесивната клитика е задпоставена спрямо името, което

определя, и винаги задължително заема втората позиция в своята

именна група. Ако към определяемото (обекта на притежанието)

не са отнесени други модификатори, посесивната клитика застава

40

непосредствено зад него и заема втората позиция в именната гру-

па. Ако към определяемото са отнесени и други съгласувани опре-

деления, посесивната клитика се клитизира към първото от тях и

така отново се появява във втората позиция: неомъжената=им по-

малка дъщеря; нещастното=му разбито сърце.

Любопитен е фактът, че не всички класове думи, притежаващи

способността да функционират като прилагателни имена, могат да

бъдат опора за посесивната енклитика. Кратките притежателни

форми не могат да се клитизират например към въпросителните,

неопределителните (с изключение на квантификатора „няколко”) и

отрицателните местоимения, както и към миналите несвършени

деятелни причастия. Причината за това е, че тези части на речта не

могат да изразяват морфологичната категория „определеност”, т.е.

те не могат да се членуват: *Кои му колеги ще го подкрепят?;

*Закъснеелото ти разкаяние няма да промени нищо.

Обратно на това, българските посесивни прономинални енкли-

тики могат да се клитизират и към морфологично неизменяеми

части на речта (каквито са например бройните числителни имена с

изключение на „едно” и „две” и наречията): многото=й лъжи;

малкото=ни живи родственици; повечето=ви познати; сто и

шейсетте=му етажа. Въпреки че като цяло формоизменението

не е присъщо на тези класове думи (те не могат да се менят по род

и число например), много важна подробност е способността им да

изразяват морфологичната категория „определеност” – възмож-

ността да бъдат членувани, т.е. да бъдат маркирани като „опреде-

лени”, е решаващата предпоставка и за възможността да бъдат

комбинирани с кратки притежателни местоименни форми.

Както вече беше изяснено, прономиналните посесивни клитики,

в зависимост от наличието или отсъствието на съгласувано опре-

деление в именната група, се движат в рамките на групата. Оказва

се, че това движение е обусловено от необходимостта клитиката да

намери подходяща опора. А единствената подходяща и допустима

опора за посесивната енклитика е единица, задължително марки-

рана за определеност. Любопитен е фактът, че, въпреки движение-

то си, притежателните енклитики винаги запазват втората си пози-

ция в именната група. Той дава основание да се търси връзка меж-

ду поведението на българските посесивни енклитики и т. нар. „за-

кон на Вакернагел”.

41

Някои езиковеди (на първо място Иван Гълъбов, който е автор

на концепцията) смятат, че законът на Вакернагел действа в съв-

ременния български език и по отношение на позиционирането на

определителния член, срв. куче-то → улично-то куче → зло-то

улично куче → голямо-то зло улично куче. Посочените примери

създават впечатлението, че членната морфема (развила се от кли-

тизирани показателни местоимения7) заема постоянна позиция

след първия ударен елемент и може да бъде възприемана като Ва-

кернагелова клитика.

Фиксираната втора позиция на посесивните енклитики, за която

вече стана дума, фиксираната втора позиция на определителния

член и правилото за употреба на енклитичните посесиви само с

имена, членувани с определителен член (или маркирани за опреде-

леност по някакъв друг начин), обаче повдигат въпроса до каква

степен законът на Вакернагел може да се смята за валиден, от една

страна, по отношение на маркера за определеност, и от друга стра-

на, по отношение на клитизираните местоименни форми с уточне-

нието, че втората позиция тук се има предвид като такава в рамки-

те на именната група поради способността както на определител-

ния член, така и на посесивните енклитики да се появяват многок-

ратно в границите на простото изречение (напр. Приемането на

новия изборен закон предизвика недоволството на протестира-

щите граждани; Приятелката=му и сестрите=й закъсняха за

празнеството по случай рождения=му ден).

Ако се приеме, че кратките притежателни местоимения в бъл-

гарския език заемат Вакернагеловата позиция, т.е. винаги стоят на

второ място в именната група след съществителното име, което

поясняват, или след модификатора на същото това име, то тогава

коя по ред е позицията на определителния член? Ако приемем

обаче, че съгласно същия закон, втората позиция реално вече е

заета от определителния член, тогава се оказва, че притежателната

клитика се намира в следващата, трета (или евентуално по-задна)

позиция. И освен това има ли основание да се смята, че са налице

7 Изследванията върху историята на българския език установяват, че членната

морфема се е развила от формите на слабите показателни местоимения *tъ, *ta,

*to, функционирали като енклитики още в старобългарския период.

42

две клитики, разположени в непосредствена близост една до дру-

га?

Очевидно в случая става дума за два различни етапа от развоя

на българския език. Възникналото противоречие може да бъде

преодоляно, ако фактите се разглеждат в контекста на афиксалната

(вече) природа на определителния член (неслучайно определян

като „членна морфема”) – може да се говори за процес на грамати-

кализация в хода на историческото развитие на определителния

член – слабите форми на старите показателни местоимения от

приименни енклитики постепенно са се превърнали в суфикси.

Българският определителен член се прилепва аглутинативно

към дадена дума, като се съгласува с нея фонологично или морфо-

логично и се превръща в част от морфемната й структура. Подобно

поведение е типично по-скоро за един афикс отколкото за една

клитика. Интересното в случая обаче е, че този афикс има способ-

ността да привлича задпоставената посесивна клитика във втората

позиция.

Изключително ценни са наблюденията на Й. Пенчев, който ус-

тановява, че „позицията на кратката притежателна клитика е в

тясна зависимост от определеността. Притежателното клитично

местоимение се поставя след словоформата, в която е инкорпори-

ран определителният член” (цит. по Осенова, вж. Осенова 2009:

19). Тоест налага се изводът, че посесивната енклитика в българс-

кия език се позиционира в рамките на именната група не според

местоположението на своето определяемо (съществителното име,

посочващо обекта на притежанието), а спрямо местоположението

на членната морфема.

В крайна сметка законът на Вакернагел би бил валиден за бъл-

гарските притежателни енклитики, ако фактите се интерпретират в

контекста на т. нар. „именна фраза с определеност” или „дефинит-

на именна фраза”: посесивната енклитика в българския език е

винаги на второ място в именната фраза с определеност / де-

финитната именна фраза, следвайки думата, носеща определи-

телния член (или маркирана за определеност по някакъв друг на-

чин).

Що се отнася до въпроса дали съществуват основания да се

смята, че при съвместната употреба на определителния член и по-

сесивната енклитика са налице две клитики, разположени в непос-

43

редствена близост една до друга, то неговият отговор отново може

да бъде аргументиран с афиксалната същност на определителния

член – членната морфема е суфикс, а не клитика, т.е. не се отчита

съседство между две клитики.

2. Българските посесивни клитики в съпоставителен план

2.1. Българските невъзвратни посесивни клитики в съпос-

тавителен план

2.1.1. Българските невъзвратни посесивни клитики с оглед

на славянските и балканските езици

Наличието на клитични притежателни местоименни форми е

важна типологична черта на съвременния български език, която го

отличава в типологичен план от останалите славянски езици. По-

добни форми се откриват и в сръбски, хърватски и словенски, но

употребата им не е толкова честа, а и там те се комбинират само с

неотчуждаемо притежавани обекти. Освен това в тези езици не

може да се говори за фиксирана постпозиция на клитичните при-

тежателни местоимения. Що се отнася до другите славянски ези-

ци, то те не разполагат с подобни форми.

Много често наличието на кратки форми на притежателните

местоимения в българския език се определя като балканска черта в

езика, тъй като подобно явление съществува във всички балкански

езици.

В съвременния гръцки език, подобно на българския, притежа-

телните местоимения имат пълни и кратки форми. И в гръцкия

език, както и в българския, в ролята на кратки притежателни мес-

тоимения функционират форми на личните местоимения, но с тази

разлика, че те не са в дателен, а в родителен падеж: μου ‘ми’, σου

‘ти’, του ‘му’, της ‘й’, του ‘му’, μας ‘ни’, σας ‘ви’, τους ‘им’. Също

като своите български съответствия тези форми стоят в постпози-

ция спрямо думата, която определят. Не се съгласуват с обекта на

притежанието. Съществителното име в конструкцията е в опреде-

лена форма (членът в гръцкия език, за разлика от българския, е

предпоставен): ο πατέρας μου ‘баща ми’, ο φίλος του ‘приятелят му’,

η κόρη του ‘дъщеря му’.

В румънски също се използват местоименни посесивни конст-

рукции, построени с помощта на лични местоимения, но за разли-

ка от гръцкия и подобно на българския, местоименията са в дате-

44

лен падеж: îmi/mi ‘ми’, îţi/ţi ‘ти’, îi/i ‘му, й, му’, ne/ni ‘ни’, vă/vi

‘ви’, li/le ‘им’. Най-често се използват клитичните местоименни

форми за единствено число mi, ţi, i; формите за множествено число

ne, vă, le се възприемат като архаични: leafa-le ‘тяхната тъжба’,

casa-vă ‘вашият дом’ (вж. Головачева и колектив 1989: 120).

И в румънския език клитичните притежателни форми не се съг-

ласуват със съществителното, назоваващо обекта на притежание-

то. Употребата на кратките форми на личното местоимение в дате-

лен падеж за изразяване на посесивност е много силно застъпена.

Особено често се използват съчетания от съществително име, мес-

тоимение в дателен падеж и прилагателно (изпълняващо ролята на

определение/модификатор на съществителното име): moartea-i

timpurie ‘неговата/нейната ранна смърт’, viaţa-i furtunoasă ‘негови-

ят/нейният бурен живот’, mîna-i albă ‘неговата/нейната бяла ръка’.

Прилагателното име може да бъде и предпоставено спрямо същес-

твителното и тогава местоимението в дателен падеж влиза в роля-

та на енклитика и се присъединява към прилагателното име (по

същия начин, по който то се прилепва към съществителното в

примерите по-горе): pe palida-ţi frunte ‘на твоето бледо чело’. Съ-

ществителните имена, участващи в анализираните тук конструк-

ции, могат да бъдат и в определена, и в неопределена форма (вж.

Головачева и колектив 1989: 120).

В съвременния албански език притежателните местоимения мо-

гат да се използват както в съчетание със съществително име, така

и самостоятелно. Конструкциите, състоящи се от притежателно

местоимение в комбинация с някакво съществително име, съответ-

стват на българските посесивни конструкции с кратко притежа-

телно местоимение: libri im ‘книгата ми’. Формите на албанските

притежателните местоимения, комбиниращи се със съществителни

имена, са следните: im ‘мой/ми’, yt ‘твой/ти’, i tij ‘негов/му’, i saj

‘неин/й’, ynë ‘наш/ни’, juaj ‘ваш/ви’, i tyre ‘техен/им’. Те се менят

по род (мъжки и женски8), число (единствено и множествено) и

падеж (именителен, родителен, дателен винителен и отделителен),

за да се съгласуват със съществителното име, назоваващо обекта

8 В албанския език средният род е отмираща категория – запазени са само ня-

колко съществителни имена в среден род.

45

на притежанието, например – miku im ‘моят приятел/приятелят ми’

(за м. р., ед. ч., им. п), bluza ime ‘моята блуза/блузата ми’ (за ж. р.,

ед. ч., им. п.), miqt e mi ‘моите приятели/приятелите ми’ (за м. р.,

мн. ч., им. п.), mikut tim ‘на моя приятел/на приятеля ми’ (за м. р.,

ед. ч., дат. п.), miqvet të mi ‘на моите приятели/на приятелите ми’

(за м. р., мн. ч., дат. п.) и т.н. В местоменните конструкции от този

тип притежателното местоимение стои непосредствено след съ-

ществителното име, което определя, а самото име задължително е

в определена форма. (Интересно е да се отбележи, че при употреба

на съществителни имена, означаващи роднинска връзка, местои-

мението променя своята позиция и застава пред името: im bir ‘си-

нът ми’, ime bijë ‘дъщеря ми’, im atë ‘баща ми’.) И в албански, по-

добно на българския език, в съчетанието от притежателно местои-

мение и название за родство съществителното име е в неопределе-

на форма.

Проявата на разглежданото явление във всички балкански ези-

ци логично води до предположението, че тази особеност се е раз-

вила именно на балканска почва в резултат на взаимно влияние

между балканските езици. Тогава обаче възниква въпросът кой от

езиците би могъл да бъде първоизточник. Този въпрос към насто-

ящия момент остава дискусионен.

2.1.2. Българските невъзвратни посесивни клитики и тех-

ните съответствия в новите ирански езици

Посесивните клитики в българския език са свързани по произ-

ход с кратките дателни форми на личните местоимения и се разли-

чават от действащите в групата на сказуемото кратки местоименни

датeлни форми само функционално. Налице е процес, при който

енклитични местоимения, маркиращи непряк обект, развиват вто-

ра основна функция – маркиране на притежател.

Подобни „амбивалентни“ посесивни показатели не са характер-

ни за повечето от индоевропейските езици. В същото време в дру-

ги езикови семейства се наблюдава принципно подобно явление:

А) В угро-финските езици посесивните приименни маркери са

идентични с обектните показатели в обектното спрежение на гла-

гола. При името те показват притежание, а при глагола – обект. В

тези езици те имат характер на суфикси.

Б) В семитските езици посесивните маркери са идентични с

обектните показатели, които се суфигират към глаголи и предлози.

46

Също така при името те показват притежание, а при глаголи –

обекти.

В) В някои от индоевропейските езици посесивните маркери са

идентични с показателите за обекти в глаголната група. Такива са

българският език и новите ирански езици.

В съвременния български език и в новите ирански езици енкли-

тичните посесивни маркери са идентични с приглаголните показа-

тели за обекти. Във всички ирански езици за построяването на

местоименни посесивни конструкции се използват посесивни ен-

литики. И още повече, използват се енклитиките на прякото до-

пълнение (функциониращи като Вакернагелови, т.е. второпозици-

онни), натоварени с още една функция – функцията на притежа-

телни енклики. Единственият съвременен ирански език, който

разполага с тези форми, но не ги използва като маркери за посе-

сивност, е осетинският. Той използва отделна парадигма притежа-

телни клитики, които се реализират в езика като проклитики, вж.

пример 1.

(1)

mɐ=šaw gady

1Л.ЕД.Ч. ПОС.КЛ=черен котка ‘черната ми котка’ (букв. ‘ми черната котка’)

(Ершлер 2009: 442)

Наличието на проклитични притежателни местоименни форми

и неупотребата на енклитиките на прякото допълнение с цел мар-

киране на посесивност са уникални типологични черти на осетин-

ския език, които съществено го различават от останалите ирански

езици. Това напомня на ситуацията в съвременния български език

в сравнение с родствените му славянски езици.

Българският и осетинският, макар и неблизкородствени, при-

надлежат към едно и също езиково семейство. Употребата на кли-

тични притежателни местоимения е изключително специфична и

за двата езика и е неотделима част от ежедневната реч на техните

носители. В тази връзка съществуват основания да бъдат търсени

евентуални типологични сходства между тях.

Едно от тези сходства е, че и в двата езика личните местоиме-

ния поемат функцията и на посесивни маркери ‒ българските по-

сесивни клитики водят своя произход от клитизираните форми на

47

непрякото допълнение (т.е. от кратките дателни форми на личното

местоимение), а осетинските посесивни клитики произхождат от

клитизираните форми на прякото допълнение (т.е. от кратките

винителни форми на личното местоимение).

Освен това и в двата езика е налице симетрия между пълните и

кратките форми на притежателните местоимения. Тя се изразява в

съществуването на пълни, съответстващи си парадигми на едните

спрямо другите. И въпреки че формите на българските посесивни

клитики фонологично съвпадат с формите на клитиките на непря-

кото допълнение, а формите на осетинските посесивни клитики

съвпадат с тези на клитиките на прякото допълнение, не може да

се говори за синкретичност (или още омонимия) и при едните, и

при другите. В българския език първите стоят в приименна пози-

ция, а в вторите – в приглаголна. В осетинския език първите се

реализират в речта задължително като проклитики, а вторите –

задължително като енклитики. Другият сериозен аргумент в подк-

репа на твърдението, че разглежданите форми не са синкретични е,

че и българските, и осетинските посесивни и обектни клитики

могат да стоят една до друга в изречението, което е недопустимо

за две идентични морфеми, т.е. в българския език не би било въз-

можно съществуването на изрази от типа Внучето му му донесе

очилата.

Друго сходство се открива във факта, че въпреки преимущест-

вената и в двата езика употреба на кратките притежателни место-

именни форми спрямо пълните, когато съществува необходимост

да се акцентира върху притежателя се използват пълните форми на

притежателните местоимения.

Съществена разлика между българските и осетинските посе-

сивни клитики е тяхното позициониране спрямо опорната дума – в

българския език кратките притежателни местоименни форми фун-

кционират като енклитики, а в осетинския като проклитики. Освен

това клитичните притежателни местоимения в българския език се

развиват от енклитики и запазват енклитичната позиция на своя

първоизточник, но се променя семантико-граматичният клас на

опорната им дума – от приглаголна позиция те преминават в при-

именна. Клитичните притежателни местоимения в осетинския се

развиват от енклитики, но променят посоката на клитизация и се

превръщат в проклитики. При тях обаче и преди смяната на посо-

48

ката на клитизация, и след това семантико-граматичният клас на

опорната дума не е строго фиксиран.

И в български, и в осетински по отношение на посесивните

клитики законът на Вакерагел подлежи на преосмисляне. В бъл-

гарския език законът може да се приеме за валиден само с уговор-

ката, че позицията на посесивната енклитика е фиксирана в рамки-

те на дефинитната фраза. В осетинския език законът на Вакерна-

гел губи своето действие върху посесивните клитики в момента, в

който те от енклитики се превръщат в проклитики.

В своето историческо развитие и българският, и осетинският

като цяло доста са се отдалечили от своите близкородствени ези-

ци. Необичайните явления в осетинския се обясняват с неговата

многовековна изолация от останалите ирански езици. Българският

език обаче поема собствен път на развитие, без да бъде изолиран

от другите южнославянски и съседните индоевропейски езици.

По отношение на възникването конкретно на притежателните

клитики и установяването им в българския език не може да се даде

точен отговор дали това се дължи на самостоятелно развитие на

езика или е следствие от езикови контакти, или самостоятелно

развитие, подкрепено от външно влияние. Що се отнася до прите-

жателните клитики в осетинския, то там може да се даде по-

категоричен отговор. Според Д. Ершлер (2009) и появата на при-

тежателни проклитики, и нефункционирането на съществуващите

енклитики на прякото допълнение за целите на посесивността е

резултат от езиков контакт.

2.2. Българската възвратна посесивна клитика в съпоста-

вителен план

В световните езици в ролята на т. нар. „рефлексивни посесиви”

влизат предпоставени или задпоставени възвратни притежателни

местоимения, посесивни афикси или комбинации от двете. На този

етап обаче за никой друг език, с изключение на българския, не са

описани рефлексивни посесивни клитики. Единствено българският

език разполага с рефлексивна посесивна клитика „си“ – уникална

негова черта сред езиците по света.

За наличието на явления, наподобяващи това в българския език,

би могло да се говори по отношение на норвежки и мангуерски

(монголски език, говорен на територията на Китай в северозапад-

ните провинции Цинхай и Гансу).

49

2.2.1. Българската възвратна посесивна клитика „си” и

норвежкият рефлексивен посесив

В норвежки се използва един рефлексивен посесив – възвратно-

то притежателно местоимение sin ‘свой’, което има една единстве-

на форма, меняща се по род и число спрямо името, назоваващо

обекта на притежанието: sin ‘свой’, si ‘своя’, sitt ‘своe’, sine ‘свои’.

Тази местоименна форма се използва само с притежатели в 3 л. ед.

и мн. ч., които са и субекти/подлози в изречението:

(2)

Hun kjøper is til barna sine.

тя купувамСЕГ сладолед към децаОПР свойМН.Ч

‘Тя купува сладолед за своите деца’ (букв. ‘за децата свои / за

децата си’).

В случаите, в които притежателят (в 3 л. ед. и мн. ч.) е иденти-

чен със субекта на глагола, употребата на друга местоименна фор-

ма е невъзможна.

Характерна особеност на всички норвежки притежателни мес-

тоимения – и невъзвратните, и възвратното – е, че могат да заемат

позиция и пред, и след името, към което се отнасят. Когато место-

имението е предпоставено, съществителното име е в неопределена

(нечленувана) форма; когато притежателното местоимение е зад-

поставено, съществителното име е в определена (членувана) фор-

ма. В разговорния език се предпочита задпоставената употреба на

притежателните местоимения, а в писмената реч – предпоставена-

та.

Като важна типологична черта, свързана с употребата на зад-

поставените посесиви в норвежкия, трябва да се отбележи, че те се

комбинират само с имена, членувани с определителен член, вж.

пример (3). (3)

bilen min

колаМ.ЕД.ОПР мойМ.ЕД

‘моята кола’ (букв. ‘колата моя / колата ми’)

Преобладаващото сред езиковедите становище е, че нормална-

та, или основната, позиция на норвежките притежателни место-

имения е предпоставената, а преминаването им в постпозиция мо-

же да бъде обяснено в контекста на „теорията на управлението и

50

свързването” и се дължи на т. нар. „движение на елементи (в конк-

ретния случай на името/именната група, към което/която се отнася

местоимението) в повърхнинната структура” на изречението.

В статията си „Norwegian Possessive pronouns: Phrases, Words or

Suffixes?” Х. Льодруп се опитва да аргументира друго мнение – а

именно, че при разполагането си в двете различни възможни по-

върхнинни позиции норвежките притежателни местоимения де-

монстрират граматически различия, т.е. не е обосновано да се го-

вори за една и съща основна позиция в дълбинната структура, и че

предпоставените и задпоставените посесиви трябва да бъдат разг-

леждани като „силни” и „слаби” местоимения (или съответно като

пълнозначни думи и като клитики). Според авторката силните

местоимения са тези, разположени в препозиция, а слабите – тези

в постпозиция (вж. Льодруп 2011).

В изследването си обаче Х. Льодруп допуска и възможността

задпоставените притежателни местоимения в норвежки, да бъдат

тълкувани като суфикси. На тази мисъл я навеждат наличието на

посесивни суфикси в съседните на норвежки саами и фински (спа-

дащи към угро-финското езиково семейство) и нееднократно ре-

гистрираното междуезиково явление клитични местоимения да се

превръщат в афикси (какъвто е и примерът с българската членна

морфема, развила се от слаби задпоставени показателни местои-

мения). Льодруп посочва, че и други автори преди нея са изказва-

ли мнение за вероятността норвежкият език да се намира в процес

на развиване на суфиксални посесиви.

Подобен процес (на развиване на суфиксални посесиви) обаче,

както твърди авторката, изглежда вероятен само за един от нор-

вежките диалекти – диалектът на Западно Осло (схващан като

стандарт на норвежкия език), и то само по отношение на притежа-

телните местоимения за ж. р. в 1 л. ед. ч. mi ‘моя’, 2 л. ед. ч. di

‘твоя’ и възвратното притежателно местоимение за 3 л. ед. и мн. ч.

si ‘своя’.

Наблюдавайки поведението на mi, di и si в диалекта на Западно

Осло, Х. Льодруп заключава, че те се държат като типични суфик-

си – зависими са (не са самостоятелни единици) и се появяват само

след суфикса за определеност „-а”, и, за разлика от всички остана-

ли задпоставени посесиви, не допускат отсъствие на предхожда-

щото ги съществително име.

51

Информацията, изнесена дотук, ни позволява да анализираме

един пример, намерил място в изследването на Льодруп, който на

пръв поглед създава впечатлението, че в норвежки съществува

форма, не само аналогична, но и идентична с българската възврат-

на посесивна енклитика „си”:

(4)

John mistet klokka si.

Джон загуби часовникЖ.ЕД.ОПР РЕФЛ.ПОС

‘Джон загуби часовника свой/си.’

Формата si, означена в примера като рефлексивен посесив, е

форма на възвратното притежателно местоимение sin ‘свой’, кое-

то, подобно на останалите посесивни местоименни форми, може

да бъде както предпоставено, така и задпоставено спрямо същест-

вителното име, към което се отнася; si означава „своя” и е форма

за ж. р. ед. ч. на sin – т.е. местоимението sin е приело рода и число-

то на съществителното klokke ‘часовник’, за да се съгласува с него.

Смисълът в пример (4) може да бъде предаден и във вариант, в

който рефлексивният посесив е в препозиция:

(5)

John mistet sin klokke.

‘Джон загуби своя часовник.’

(Много от съществителните имена в норвежки могат да се из-

ползват и като имена от женски род, и като имена от мъжки род. За

разлика от пример (4) тук klokke е използвано като съществително

име от мъжки род и рефлексивният посесив е съответно във вида

sin, а не както би се очаквало – si (klokke).)

Наистина съществуват сходства между българските посесивни

енклитики (включително и „си” като техен представител) и нор-

вежките притежателни местоимения в постпозитивна употреба. И

едните, и другите задължително се използват с членувани същест-

вителни имена. И едните, и другите се разполагат непосредствено

след своето определяемо и между тях и членуваното съществител-

но име не може да се вмъкне друг елемент. И едните, и другите

отстъпват място на своите пълни/силни съотвествия, когато при-

тежателят е фокус на изказването.

Правилата за употреба на норвежкото възвратно притежателно

местоимение sin ‘свой’ са сходни с правилата за употреба на фор-

52

мите (самостойната и клитичната) на българския възвратен посе-

сив – и в двата езика появата на въпросните форми е абсолютно

задължителна при посесор в 3 л. ед. и мн. ч., който е кореферентен

на субекта на глагола. Изискването за съгласуваност между реф-

лексивния посесив и съществителното име в норвежки обаче пре-

допределя същественото различие между неговия слаб (задпоста-

вен) вариант и неизменяемия български рефлексивен посесивен

маркер.

2.2.2. Българската възвратна посесивна клитика „си” и

мангуерският рефлексивен посесив

Като основна типологична черта на езиците, определяни като

монголски, се посочва тяхната аглутинативност, с други думи сло-

во- и формообразуването във въпросните езици се осъществява

чрез аглутинация (прилепване) на различни суфикси към корена на

думата.

Традиционно в монголистиката се говори за съществуването на

формообразуващи суфикси (окончания)9 от типа на суфиксите за

множествено число, падежните суфикси, личните посесивни су-

фикси (в това число и рефлексивно-посесивен суфикс), суфиксите

за специално означаване на съществителни имена от женски род10

,

суфиксите за образуване на глаголни времена, залогови суфикси,

видови суфикси, суфикси за образуване на различни наклонения

на глагола и т.н. (вж. напр. Санжеев 1963; Поппе 1987).

През 2003 г. американският монголист К. Слейтър издава едно

мащабно изследване – „A grammar of Mangghuer, a Mongolic

language of China’s Qinghai-Gansu Sprachbund”, посветено на, както

той го нарича, мангуерския език (считан до този момент за диалект

на един друг монголски език – монгорски). Според Слейтър ман-

гуерският език (говорен на територията на Северозападен Китай –

най-вече в провинция Цинхай – от около 35 000 души) трябва да

бъде възприеман като самостоятелен, пълноправен член на общ-

ността на монголските езици, тъй като споделя техните водещи

9 В англоезичните граматики не се прави строго разграничение между суфиксите

(като словообразуващи афикси/морфеми) и окончанията (като формообразуващи

афикси/морфеми), а процесът на добавяне на суфикси/окончания с цел формооб-

разуване се нарича „суфиксация”. 10 В монголските езици по принцип не съществува морфологична категория

„род”.

53

типологични особености. Наред с този революционен възглед в

монографията си К. Слейтър въвежда и една нова за монголисти-

ката терминология – за езика, обект на неговия изследователски

интерес, той описва съществуването на „падежни и посесивни

енклитики”, както и на „възвратна посесивна енклитика” (т.е. той е

първият монголист, говорещ за енклитизация, а не за суфиксация

на падежните и посесивните маркери).

Слейтър твърди, че в мангуерски са налице две посесивни енк-

литики – невъзвратният посесив =ni ‘негов/неин’ (употребяван,

когато притежателят не е субект на глагола) и възвратният посесив

=nang ‘си’ (употребяван, когато притежателят съвпада със субекта

на глагола) ‒ които имат собствено ударение (вж. Слейтър 2003).

Авторът изрично подчертава, че нито присъствието на =nang,

нито присъствието на =ni е задължително в какъвто и да било кон-

текст. И двата елемента са факултативни средства за изразяване на

посесивност и структурите, построявани с тях, могат да бъдат па-

рафразирани посредством притежателни местоимения, а специал-

но рефлексивното посесивно отношение може да бъде изразено и с

помощта на думата jie=ni ‘сам/самият аз=ГЕН’ (‘собствен, свой’)

вместо с рефлексивната посесивна енклитика =nang (вж. Слейтър

2003: 176).

Освен това изследователят обръща внимание на допустимата

вариативност при позиционирането и на двете посесивни енклити-

ки (и на невъзвратната, и на възвратната), така например невъзв-

ратната посесивна енклитика =ni може да заема позиция както

след, така и пред някои падежни енклитики, а възвратната посе-

сивна енклитика =nang може да се разполага и в препозиция, и в

постпозиция спрямо маркера ge (посочващ неопределеност в ед.

ч.).

Своя избор на терминология за назоваването на двата посесива

(„енклитики” вм. „суфикси”) езиковедът обосновава с два аргу-

мента: 1) и двата вида посесивни маркери се прилепват по-скоро

към цели изрази, отколкото към отделни думи и, за разлика от

суфиксите, които изискват пред себе си съществително име, нямат

предпочитания към класа на предхождащия ги елемент; 2) и двата

вида посесивни маркери, за разлика от суфиксите, притежават свое

собствено ударение (вж. Слейтър 2003: 77). Същевременно обаче

Слейтър подчертава, че още по-точна би била формулировката

54

„(енклитични) следлози” именно заради възможността на посесив-

ните маркери да се прилепват към цели фрази (вж. Слейтър 2003:

173–178).

Без да се навлиза в излишни детайли, все пак трябва да бъде от-

белязан фактът, че се наблюдава известно противоречие в изложе-

нието на Слейтър и по отношение на описанието на типичните

белези на посесивните маркери, и по отношение на използвания

терминологичен апарат. Първото противоречие се открива в твър-

дението, че, тъй като тези елементи носят ударение, те са фоноло-

гично зависими от предходната дума. Второто противоречие се

състои в схващането, че те трябва да бъдат разглеждани като енк-

литики. Не може една дума, която има собствено ударение, да бъде

фонологично зависима от друга дума. Не може една дума, която

носи собствено ударение, да бъде определяна като (ен)клитика.

Освен това суфиксите (окончанията) са морфеми, които не са

лишени от възможността да носят ударение – така например в

тюркските езици, където ударението нормално пада върху послед-

ната сричка в думата, когато към дадена дума се добави суфикс

(окончание), ударението по правило се пренася върху него. Още

повече, че в конкретния случай Слейтър сам подчертава наличието

на ударение върху посесивите с нарочни примери.

От всичко, казано дотук, се налага изводът, че тълкуването на

Слейтър на рефлексивния посесив в мангуерски като посесивна

енклитика (или енклитичен следлог) не е достатъчно добре аргу-

ментирано и той може да продължава да бъде смятан за посесивен

суфикс. И въпреки своята неизменяема форма и специфичния кон-

текст на употреба, аналогичен на контекста на употреба на българ-

ската възвратна посесивна енклитика „си” (а именно в случаите,

когато притежателят съвпада със субекта на глагола), напълно

факултативната поява на мангуерския рефлексивен посесивен су-

фикс в какъвто и да било контекст го различава от абсолютно за-

дължителното присъствие на „си” при посесор в 3 л. ед. и мн. ч.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Поставените в началото на изследването задачи за установява-

нето на семантиката на структурите, които могат да бъдат свърз-

вани с категорията „посесивност” в българския език, за установа-

ването на различните езикови средства, способни да изразяват

55

посесивност, и моделите, по които тези средства построяват посе-

сивни структури в българския език, за очертаването на структурата

и спецификите на езиковата категория „посесивност” в българския

език могат да бъдат смятани за изпълнени.

Обобщението, което може да се направи във връзка с разгледа-

ните въпроси, е следното:

Посесивните структури в българския език могат да изразяват

редица основни специфични значения, свързани със следните от-

ношения от реалността: юридическа собственост, родство, отно-

шения между цялото и неговите части, вътрешноприсъщи белези,

локация или ориентираност в пространството, обща асоциация.

Като цяло посесивните конструкции могат да изразяват значе-

ния с много широк диапазон. В същото време обаче съществуват

много структури, които на пръв поглед изглеждат посесивни, но в

действителност не са такива. Тези структури се определят като

„посесивоподобни” и могат да бъдат разграничавани от истински-

те посесивни конструкции с помощта на различни вътрешноезико-

ви тестове. Механизмите за проверка, предлагани за световните

езици, могат да бъдат прилагани успешно и в българския език.

За построяването на конструкции с посесивна семантика в бъл-

гарския език се привличат средства от всички нива на езика: сло-

воизменителни морфологични средства (членната морфема), мор-

фо-синтактични средства (употреба на падежните форми на лич-

ните местоимения), лексикално-граматични средства (притежател-

ни /невъзвратни и възвратни/ местоимения, други местоимения с

посесивна семантика, глаголи, различни предлози), словообразу-

ващи морфологични средства (различни афикси, композиция),

синтактични средства (промени в словореда на простото изрече-

ние, въвеждане на подчинени определителни изречения в състава

на сложното). Посочените средства служат за изграждането най-

вече на различни синтактични конструкции, т.е. посесивното от-

ношение се разгръща в рамките на словосъчетанието и изречение-

то. Интересна от типологична гледна точка е възможността в бъл-

гарския език посесивно отношение да бъде създадено в границите

на една-единствена лексикална единица.

От гледна точка на вида на езиковите средства, участващи в

построяването на посесивните конструкции, може да се говори за

56

съществуването на три типа посесивност в българския език – ат-

рибутивна, предикативна и външна.

Семантичното разграничаване между неотчуждаема и отчуж-

даема собственост не се отразява върху структурата на различните

видове посесивни конструкции в българския език. Българските

посесивни конструкции, с малки изключения, не се влияят и от

фактора посесор човек (жив, одушевен) ~ посесор предмет (нежив,

неодушевен).

Като водещи типологични черти на посесивността в българския

език могат да бъдат откроени:

1. Наличието на посесивни енклитики – кратките дателни фор-

ми на личните местоимения, които не са граматикализирани като

притежателни местоимения в нито един друг славянски език

(употреба на подобни форми се регистрира в сръбски, хърватски и

словенски, но тя е ограничена в семантичното поле на неотчужда-

емо притежаваните обекти, а също така не може да се говори и за

фиксирана постпозиция).

2. Употребата на конструкцията с глагола „имам” в ролята на

основна предикативна конструкция и в резултат на това причисля-

ване на българския език към т. нар. „имам-езици”.

3. Вписване на българския език в модела „имам-принадлежа”-

посесивност.

4. Възможности за нулево означаване и на посесора, и на посе-

сума.

5. Възможности за разграничаване на неотчуждаемата собстве-

ност спрямо притежател говорещо лице, притежател събеседник и

притежател, неприсъстващ в момента на разговора.

Като уникална типологична черта на посесивността в българс-

кия език може да бъде посочено съществуването на възвратна по-

сесивна енклитика, обединяваща в себе си значенията „посесив-

ност” и „рефлексивност”. До този момент за нито един световен

език не е отбелязано наличието на подобен феномен.

57

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Айхенвалд 2013: Aikhenvald, А. and R. Dixon (eds.). Possession

and Ownership: A cross-Linguistic Typology. Oxford, 2013.

Ангелиева 2005: Ангелиева, Ф. Новогръцка граматика: Фоне-

тика, морфология, синтаксис. София, 2005.

Вакернагел 1892: Wackernagel, J. Über ein Gesetz der

indogermanischen Wortstellung. Indogermanische Forschungen 1.

1892, рр. 333-436.

Головачева и колектив 1989:Головачева, А. и колектив. Кате-

гория посессивности в славянских и балканских языках. Москва,

1989.

Ершлер 2009: Erschler, D. Possession marking in Ossetic: Arguing

for Caucasian influences. Във: Linguistic Typology 13, 2009.

Зайлер 1972: Seiler, H. Zum Problem der sprachlichen

Possessivität. Folia LinguisticaVI, 1973, pp. 231–250.

Зайлер 1981: Seiler, H. Possession as an operational dimension of

language. Universalienprojekt, Institut für Sprachwissenschaft. Köln,

1981.

Зайлер 1982: Seiler, H. Possessivity, subject and object. Arbeiten

des Kölner Universalien-Projekts. Allgemeine Sprachwissenschaft,

Institut für Linguistik, Universität zu Köln, 1982.

Зайлер 1983: Seiler, H. Possession as an operational dimension of

language. Tübingen: Gunter Narr, 1983.

Зайлер 2001: Seiler, H. The operational basis of possession. A di-

mensional approach revisited. Във:Dimensions of Possession. [Irene

Baron, Michael Herslund & Finn Sörensen - eds.], Amster-

dam/Philadelphia, 2001, pp. 27–40.

Каневска-Николова 2006: Каневска-Николова, Е. Тройното

членуване в родопските говори. Пловдив, 2006.

Кацори 1972: Кацори, Т. Учебник по албански език. София,

1972.

Коптевская-Там 2002: Koptjevskaja-Tamm, M. Adnominal pos-

session in the European languages: form and function. In:

Sprachtypologie und Universalienforschung (STUF). Berlin, Akademie

Verlag GMBH. 55/2, 2002, 141–172.

Коптевская-Там 2003: Koptjevskaya-Tamm, M. Noun Phrase

Structure in the Languages of Europe. MoutondeGruyter – Berlin,

NewYork, 2003.

58

Костадинова 1989: Костадинова, П. Семантичната категория

„притежателност” в съвременния български книжовен език. Авто-

реферат. София, 1989.

Льодруп 2011: Lødrup, H. Norwegian Possessive pronouns:

Phrases, Words or Suffixes? In: Proceedings of the LFG11 Conference,

Miriam Butt and Tracy Holloway King (Editors). CSLI Publications,

2011. http://csli-publications.stanford.edu/.

Минчева 1964: Минчева, А. Развой на дателния притежателен

падеж в българския език. София, 1964.

Ницолова 1986: Ницолова, Р. Българските местоимения. Со-

фия, 1986.

Ницолова 2008: Ницолова, Р. Българска граматика. Морфоло-

гия. София, 2008.

Ницолова 2013: Ницолова, Р. Българска граматика. Морфоло-

гия. София, 2008.

Осенова 2009: Осенова, П. Именните фрази в българския език.

София, 2009.

Подлеская и Рахилина 1999: Podlesskaya, V. I., Rakhilina, E. V.

External Possession, Reflexivization and Body Parts in Russian. In:

Payne, D. & I. Barshi (eds.). External Possession. Amsterdam – Phila-

delphia, John Benjamins Publishing Company, 1999, pp. 505–523.

Поппе 1987: Poppe, N. Introduction to Mongolian Comparative

Studies. Helsinki, 1987.

Санжеев 1963: Санжеев, Г. Д. Сравнительная грамматика мон-

гольских языков. Глагол. Москва, 1963.

Слейтър 2003: Slater, K. A grammar of Mangghuer, a Mongolic

language of China’s Qinghai-Gansu Sprachbund. London, 2003.

Стоянова 2008: Стоянова, Д. Румънска граматика. София,

2008.

Топоров 1986: Топоров, В. Н. О некоторых предпосылках фор-

мирования категории посессивности. Във: СБЯ. Москва, 1986.

Хаспелмат 1999: Haspelmath, M. External possession in a Euro-

pean areal perspective. In: Payne, Doris L. & Barshi, I. eds. External

possession, 1999, рр.109–135.

Хайне 1997: Heine, B. Possession. Cognitive sources, forces and

grammaticalization. Cambridge: Cambridge University Press, 1997.

Чапъл и Макгрегър 1995: Chappell, H. and McGregor, W. (eds).

The Grammar of Inalienability. A typological perspective on body part

59

terms and the part-whole relation [Empirical Approaches to Language

Typology 14]. Berlin, 1995.

Щолц и колектив 2008: Stolz, T., S. Kettler, C. Stroh, and A.

Urdze. Split possession. An areallinguistic study of the alienability

correlation and related phenomena in the languages of Europe.

Amsterdam: John Benjamins, 2008.

Справка за приносите на дисертационния труд

Изследването се очертава като първата научна разработка,

представяща една комплексна картина на типологичните особе-

ности на посесивността в българския език. С помощта на прилага-

нето на моделите и методите на изследване, използвани от линг-

вистичната типология, се прави изчерпателно описание на специ-

фиките на българския език при изразяването на концепта „прите-

жание”. Като конкретни приносни моменти в работата могат да

бъдат откроени:

1. Установяването на различните езикови средства, способни да

предават посесивна семантика в българския език, и описването на

моделите, по които те участват в построяването на посесивни кон-

струкции.

2. Установяването на съдържанието, обхвата и структурата на

категорията „посесивност” в българския език.

3. Установяването на водещите типологични черти на българс-

ката притежателност.

4. Установяването на уникална типологична черта на българс-

ката притежателност – наличието на рефлексивна посесивна енк-

литика.

5. Аргументирането на становище по въпроса за ролята на „за-

кона на Вакернагел” за подредбата на посесивните клитики в бъл-

гарския език.

6. Предоставянето на важни сведения, които да послужат за до-

пълване на данните на Световния атлас на езиковите структури с

информация за българския език.

7. Систематизирането на основните теоретични търсения на во-

дещите световни автори, разработвали въпросите на езиковата

посесивност (европейски, руски, австралийски, японски), с особе-

но внимание към изследванията и в българската наука.

60

8. Прецизирането на редица конкретни описания на структури-

те, изразяващи посесивността в българския език, и представянето

им в актуални научни парадигми и чрез призмата на нови лингвис-

тични теории.

9. Представянето пред българската научна аудитория на разно-

образна и непозната научна литература, която може да бъде изпол-

звана в бъдещи изследвания върху въпроси, свързани с разглежда-

ната проблематика.

Апробация на получените резултати и научни публикации

по темата на дисертационния труд

Основните постановки и изводи, формулирани в дисертацион-

ния труд, са докладвани и обсъждани на различни национални и

международни научни форуми:

1) Научни четения за студенти и докторанти – ЮЗУ „Неофит

Рилски”, Благоевград, България (2011 г.) – доклад на тема „Све-

товният атлас на езиковите структури и мястото на българското

име в него”;

2) Публична лекция в рамките на проекта „Изграждане и разви-

тие на научен потенциал. Филологически център за докторанти” –

ЮЗУ „Неофит Рилски”, Благоевград, България (2013 г.) на тема

„Посесивността в българския език – типологичен аспект”;

3) Трета международна конференция за млади слависти – Буда-

пеща, Унгария (2013 г.) – доклад на тема „По въпроса за атрибу-

тивните посесивни конструкции в съвременния български език”;

4) Научна конференция с международно участие „Лингвистика-

та: История, предизвикателства, перспективи” по повод 80-

годишнината на проф. Славчо Петков – ЮЗУ „Неофит Рилски”,

Благоевград, България (2013 г.) – доклад на тема „По въпроса за

спецификата на езиковата категория посесивност”;

5) Седемнадесета международна конференция на Европейското

общество на младите слависти „Полислав”, Киев, Украйна (2013

г.) – доклад на тема “Bulgarian Possessive Clitics and the Second

Position Effect”;

6) Докторантска кръгла маса в рамките на проекта „Изграждане

и развитие на научен потенциал. Филологически център за докто-

ранти” – ЮЗУ „Неофит Рилски”, Благоевград, България (2013 г.) –

61

„Изразяване на атрибутивна (приименна) посесивност в българс-

кия език”.

Излезли от печат до момента:

1. „Изразяване на атрибутивна посесивност в съвременния бъл-

гарски език”. Във: Докторантски сборник – Филологически факул-

тет, Югозападен университет „Неофит Рилски” – Благоевград.

2013, с. 73–83.

2. „По въпроса за спецификата на езиковата категория посесив-

ност”. Във: „Лингвистиката: История, предизвикателства, перс-

пективи”. Сборник в чест на 80-годишнината на проф. Славчо

Петков. УИ „Неофит Рилски”, Благоевград, 2013, с. 249–255.