Уолдън или Живот в гората

Хенрих Дейвид Торо

СТОПАНСТВО

Докато пишех тия страници, по-точно повечето от тях, живеех сам в гората, на миля разстояние от най-близките съседи, в къща, която си бях построил без ничия помощ на брега на езерото Уолдън край Конкорд, щата Масачусетс, и изкарвах прехраната си единствено с труда на двете си ръце. Това продължи две години и два месеца. Понастоящем отново временно пребивавам в цивилизования свят.

Не бих занимавал читателите толкова подробно със себе си, ако не бяха настойчивите въпроси на моите съграждани относно тогавашния ми начин на живот - въпроси на пръв поглед неуместни, които, имайки предвид обстоятелствата, според мен са напълно естествени и уместни. Питат ме с какво съм се хранил, не съм ли се чувствал самотен, не ме ли е било страх и ред подобни. Други се интересуват каква част от доходите си съм отделял за благотворителни цели, а хората с големи семейства искат да знаят колко бедни деца съм издържал. Затова ще помоля читателите, които не изпитват особен интерес към мен, да ме извинят, ако се опитам да отговоря на някои от тия въпроси в книгата си. В повечето книги първоличното местоимение се изпуска; в моята то ще остане, та да бъде основната й отлика, що се отнася до присъщия на всички писатели егоцентризъм - обикновено забравяме, че в края на краищата писателят винаги говори от първо лице. Не бих разказвал толкова много за себе си, ако познавах така добре някой друг. За съжаление поради недостатъчния си опит ще трябва да се огранича с тая тема. Освен това лично аз изисквам от всеки писател, без значение дали е добър или слаб, прост и искрен разказ за собствения му живот, а не преразкази за житието на други; разказ, какъвто би изпратил на близките си от някоя далечна страна - защото, ако е живял искрено, то е било в някоя далечна за мен страна. Навярно тая книга ще се приеме най-добре от бедните студенти. Що се отнася до останалите ми читатели, те ще си подберат от нея това, което важи за тях. Не вярвам да се намерят такива, които да изопнат палтото по шевовете само и само да го облекат - то ще е от полза за тия, на които е по мярка.

Няма да пиша за китайците и обитателите на Сандвичевите острови, а за вас, читатели, жители на Нова Англия, за вашия живот, особено за неговата външна страна, сиреч за условията, при които живеете във вашия град и изобщо на тоя свят, дали непременно трябва да са толкова лоши, не е ли възможно да се подобрят. Доста съм обикалял из Конкорд и навсякъде - по магазини, по канцеларии, из полето - хората ми изглеждаха отдадени на покаяние по всевъзможни и най-невероятни начини. Чувал съм, че брамините сядали между четири огъня и впервали поглед в слънцето, обесвали се надолу с главата над лумнали пламъци, гледали през рамо към небето, "додето ставало невъзможно да заемат отново нормално положение и поради изкривяването на врата да преглъщат друго освен течности", приковавали се доживот за дървета, като гъсеници мерели с телата си площта на огромни държави или заставали на един крак на върха на стълб - но дори тия прояви на доброволно мъченичество едва ли са по-ужасни от това, което всекидневно наблюдавам край себе си. Дванадесетте подвига на Херкулес са нищо пред тия, които вършат моите ближни, защото са били точно определени на брой и са имали край, а ближните ми нито убиват или залавят чудовища, нито някога завършват работата си. Те си нямат приятел Йол, който да прегори с нажежено желязо врата на хидрата, та затова на мястото на всяка посечена глава израстват нови две.

Нещастието на много от младите ми съграждани е, че получават в наследство ферми, къщи, обори, добитък, селскостопански инвентар; защото по-лесно е да придобиеш всичко това, отколкото да се отървеш от него. Да се бяха родили сред пасбищата, да бяха бозали от вълчица, щяха ясно да видят що за нива са призвани да обработват. Кой ги е направил роби на земята? Защо да изяждат по шестдесет акра, когато човеку е съдено да изяде само шепа кал1? Защо да копаят гробовете си още 1 Стара английска поговорка.

1

откак са се родили? Как да вървят напред, след като целият им живот минава под бремето на имуществото? Виждал съм толкова нещастни безсмъртни души, почти премазани и задушени от товара си, да кретат по пътя на живота, бутайки пред себе си хамбар седемдесет и пет на четиридесет фута, никога непочистваните си авгиеви обори и сто акра земя в ниви, ливади, пасбища и гори. А безимотните, непознаващи борбата с ненужното унаследено бреме, едва смогват да покорят и култивират своите няколко кубически фута плът.

Всъщност хората се заблуждават. С най-хубавото от себе си торят земята. Лъжовна съдба, обикновено наричана необходимост, ги принуждава, както е казано в една стара книга, да трупат съкровища, дето молец и ръжда ги изяждат, а крадците обират2 Животът им е глупашки и те го разбират, но едва когато наближи краят им, рядко по-рано. Съществува предание, че Девкалион и Пира създали хората, като хвърляли камъни през рамо:

Inde genus durum sumus, experiensque laborum,Et documenta damus qua simus origine nati.

"Ето защо сме корав род, на всякакъв труд издръжливи,даваме тъй доказателства ний от какво потекло сме."3

Ето същото в звучния римуван превод на Рали:

From thence our kind hard-hearted is, enduring pain and care,Approving that our bodies of a stony nature are.

Какво е това, ако не сляпо подчинение на нелепо предание - да хвърляш камъни през рамо, без да гледаш къде падат.

Повечето хора, та дори и в тая сравнително свободна страна, поради невежество и заблуденост дотам потъват в излишни грижи и безполезен тежък труд, че не успяват да откъснат най-сладките плодове на живота: пръстите им са станали твърде непохватни и треперещи от непосилния труд. Който все работи, няма време да се почувства човек, не може да си позволи човешки отношения с хората - това би обезценило труда му на пазара. Той няма време да бъде друго освен машина. Кога да си дава сметка за своето невежество - а без подобни равносметки няма зрелост, - след като толкова често му се налага да използва познанията си? Такъв човек би трябвало първом да го облечем и нахраним безплатно, да го освежим с приятна напитка и сетне да го преценяваме. Най-добрите страни на природата ни, също като прашеца по току-що откъснат плод, могат да се съхранят само при свръхнежно докосване. А ние съвсем не се отнасяме нежно нито към себе си, нито към ближните.

На всички е известно, че мнозина измежду вас, читатели мои, са бедни, животът им е труден, понякога едва си поемат дъх. Сигурен съм, че има и такива, които не могат да заплатят вече изядените обеди или, да кажем, палтата и обувките, които ако още не са се износили, твърде бързо ще се износят, хора, стигнали до тая страница с цената на заето или крадено време, ощетявайки с един час кредиторите си. За мен е очевидно, че много от вас водят жалък, окаян живот - имам набито око. Постоянно сте под напрежение да получите работа и да се отървете от дългове, а дълговете винаги са били тресавище, римляните са ги наричали aes alienum, сиреч "чужда мед", понеже част от парите им били медни; вие живеете, умирате и се погребвате с тая чужда мед; все обещавате ли, обещавате да платите утре, а днес умирате длъжници; докарвате се на кого ли не, подсигурявате си клиентела по всевъзможни начини - стига да не са подсъдни; лъжете, подмазвате се, гласувате, угоднически се затваряте в орехова черупка4 или пък се разтапяте в подкупна голословна щедрост, та дано при вас си поръчат било обувки, шапка, палто, било карета или

2 Матей, 6:193 Овидий, "Метаморфози", кн. I, 414-415, прев. Георги Батаклиев.4 Шекспир, "Хамлет", II, 2, прев. Валери Петров.

2

бакалски стоки; правите се на болни, за да заделите нещичко в случай че наистина се разболеете, скривате го в някой стар сандък или, завързано в чорап, го пъхвате в някоя цепнатина в мазилката, а може и под керемидите за по-сигурно - къде ли не криете, колкото и малко да имате.

Понякога недоумявам как може да сме толкова лекомислени, че да отделяме цялото си внимание на тая груба и някак непривична за нас проява на потисничество, като поробването на негри, когато и Северът, и Югът са под игото на такива жестоки и изтънчени поробители. Тежко е да имаш надзирател северняк, още по-тежко е с южняк, но най-тежко е да бъдеш надзирател на самия себе си. Ще ми разправят за божественото в човека! Та погледнете коларя, който ден и нощ кара стока на пазара - да не би в него да има нещо божествено? Най-висшият му дълг е да нахрани и напои конете. Защо да се замисля за живота си, нали стоката го чака! Нали работи за скуайър Суета Сует5! Какво му е тогава божественото и безсмъртното? Вижте го как се свива и трепери, как вечно от нещо се страхува - той не е нито безсмъртен, нито божествен, а роб и пленник на своето собствено мнение за себе си, изградено от собствените му постъпки. Общественото мнение е нищожен тиранин в сравнение с личното. Съдбата на човека се определя от това, което той сам мисли за себе си. Нужно е разкрепостяване на мисълта и въображението дори на Бахамските острови. Ще се намери ли един Уилбърфорс и за това? Та погледнете нашите дами, които се готвят за Страшния съд, като неспирно бродират възглавници само и само да не дават вид, че живо се интересуват от съдбата си! Като че ли може да се убива времето, без да се накърни вечността!

Повечето хора прекарват живота си в тихо отчаяние. Тъй нареченото примирение всъщност е непреодолимо отчаяние. От пълния с отчаяние град попадаш в пълното с отчаяние село и ти остава да се утешаваш с дръзновението на норките и мускусните плъхове. Привично, макар неосъзнато отчаяние, се крие дори в игрите и развлеченията на хората. В тях няма забава, понеже ги предшества труд. А мъдростта не допуска отчаяни постъпки.

Замислим ли се за истинското предназначение на човека, както е казано в катехизиса, и за насъщните му жизнени потребности, ще излезе, че хората съзнателно са избрали сегашния си начин на живот, предпочитайки го пред много други. А всъщност те чистосърдечно вярват, че нямат никакъв избор. Бодрите и жизнени натури обаче помнят, че слънцето е изгряло на чисто небе. Никога не е късно да се откажеш от предразсъдъците си. Няма начин на мислене или поведение, колкото и да е стародавен, който да може да се приеме без проверка. Това, което днес всички повтарят или тихомълком приемат за вярно, утре може да се окаже лъжа, дим, погрешно взет за облак, от който уж ще се изсипе благодатен дъжд върху посевите. Всичко, което старите хора смятат непосилно за теб, се оказва по силите ти, щом опиташ. За старите хора - стари дела, за новите - нови. Някога не са знаели например да добиват гориво за поддържане на огъня, а днес поставят малко сухи съчки под един котел6 и обикалят земното кълбо със скоростта на птиците, която в миналото би била смъртоносна. Старостта не е по-добра помощница в поученията от младостта, тъй като е изгубила повече, отколкото е придобила. Можем да се съмняваме доколко и най-мъдрият е постигнал нещо истински стойностно само от трупане на години. Всъщност старите не могат да дадат никакъв ценен съвет на младите: собственият им опит е твърде ограничен, животът им е изцяло провален - по лични причини според тях; съхранили навярно някаква надеждица в печалното си съществуване, те просто вече не са някогашните младежи. От тридесет години живея на тая земя и още не съм чул един ценен или поне сериозен съвет от по-възрастните. Те не са ми казали нищо съществено - може би и не могат. Пред мен е животът - повече непознат, отколкото познат, но техните познания с нищо няма да ми помогнат. Ако съм придобил някакъв ценен личен опит, то определено смятам, че не го дължа на препоръките на моите наставници.

Поучава ме един фермер, че не можело да се живее само на растителна храна, защото от нея не укрепвали костите; самият той благоговейно посвещава част от деня да подсигурява на организма си необходимите продукти за тая цел. И през всичкото време, докато приказва, върви подир воловете си, които със своите налети от растителна храна кости теглят без усилие и него, и

5 Името е изковано в традицията на Джон Бъниан.6 Намек за железниците, чието бързо разпространение в Америка започва тъкмо през 40-те години на миналия век.

3

тежкото му рало. Някои неща са за най-неустойчивите и немощни среди насъщни, за други те са само лукс, а за трети са напълно непознати.

Според някои всички пътища на човешкия живот са веднъж завинаги пребродени от предците надлъж и шир и непредначертани неща няма. Ивлин пише, че "мъдрецът Соломон определил с указ дори разстоянията, на които да се засаждат дърветата, а римските претори разпоредили кога да се събират жълъди в съседските дворове, без да бъдат нарушавани правата на собственост, и каква част от жълъдите да принадлежи на собственика"7. Хипократ пък ни е оставил напътствия как да подрязваме ноктите си - точно според дължината на пръстите, нито повече, нито по-малко. Отегчението и скуката, които по всяка вероятност са изчерпали разнообразието и радостите на живота, несъмнено са стари като Адам. Човешките възможности обаче нито някога са били измервани, нито можем да съдим за тях по това, което е налице - то е твърде малко. Каквито и да са били несполуките ти досега, "не се измъчвай, дете мое - кой ще ти припише това, което не си направил?"8

Има хиляди прости начини да подложим на проверка живота си. Например като си речем: същото това слънце, което налива бобовите шушулки в градината ми, осветява цяла система от планети като нашата. Ако си бях припомнил това навреме, бих предотвратил някои грешки. Но не си го припомних, додето прекопавах боба. В какви само великолепни тройки се подреждат звездите! Какви ли далечни и непознати същества от различните кътчета на Вселената наблюдават в тоя миг една и съща звезда? Природата и човешкият живот са тъй разнообразни, както и самите ние. Кой би могъл да предскаже какво ще предложи другиму бъдещето? Може ли да има по-голямо чудо от това за миг да прогледнем с очите на друг? Така за час бихме живели във всички световни епохи, във всички светове на епохата. История, поезия, митология! Не съм чувал за по-въздействащи и по-познавателни описания на чуждия опит.

Преобладаващата част от тъй нареченото добро в душата си аз смятам за зло и ако се разкайвам за нещо, то най-вероятно е за доброто ми държание. От какъв ли демон съм бил обладан, та съм се държал толкова благоприлично? И най-мъдрата мисъл да изречеш, старче, ти, живелият седемдесет години9, и то нелишен от почести, аз ще чувам един безпрекословен глас, който ще ме оттласква от словата ти. Младите винаги са бягали от начинанията на старите като от заседнали в плитчина кораби.

Мисля, че спокойно можем да се доверяваме значително повече на живота. Можем да сведем грижите за себе си до тия, които полагаме за другите от все сърце. Природата е нагодена към нашата слабост точно толкова, колкото и към силата ни. Непрестанното безпокойство и напрежение у някои хора е почти неизлечимо заболяване. Така сме устроени, че преувеличаваме значимостта на извършената от нас работа. А колко много е неизвършеното! Ами ако се разболеем? Как само вечно сме нащрек! Готови сме да живеем и без вяра, стига да можехме да я пренебрегнем; след цял ден напрежение вечер неохотно прочитаме молитвите си и се предаваме на неизвестността. Толкова искрено и всецяло сме се самопринудили да благоговеем пред начина си на живот, че сме отрекли всякаква възможност за промяна. Няма друг начин, казваме си ние, докато всъщност начините наброяват радиусите, които могат да се изтеглят от един център. Всяка промяна е чудо за нас; но това чудо става всеки миг. Конфуций казва: "Да знаеш, че знаеш каквото знаеш и че не знаеш каквото не знаеш - това е същинското познание."10 Един човек да успее да овладее с разума си онова, което витае във въображението му, и всички хора ще изградят живота си на тоя принцип.

Нека поразмислим за какво всъщност са тия тревоги и безпокойства, за които вече стана дума, както и доколкото е нужно да се тревожим или най-малкото да се опасяваме. Би било от полза известно време да се поживее просто и непретенциозно, макар и посред цивилизацията, та дори 7 Джон Ивлин, "Silva или Разсъждения за горските дървета".8 Из "Вишну Пурана".9 Псалми, 90:10.10 Конфуций, "Беседи и съждения", кн. II, гл. 17.

4

само за да се разбере кои са насъщните ни потребности и първичните способи за задоволяването им. Или да се прелистят тефтерите на някогашните търговци, за да се види какво най-вече са купували едновремешните хора, с какво са се запасявали, сиреч какво е било от първа необходимост за тях. Защото прогресът през вековете е повлиял твърде малко върху основните закони на човешкото съществуване, та скелетите ни едва ли по нещо се различават от тия на предците ни.

Под НАСЪЩНИ ПОТРЕБНОСТИ разбирам всичко онова, придобито от човека със собствени усилия, което винаги е било или от продължителна употреба е станало дотолкова съществено за човешкия живот, че малцина поради невежество, бедност или философски убеждения опитват да минат без него. За много живи същества насъщно в тоя смисъл е едно-единствено нещо - Храната. На прерийния бизон му трябват няколко инча сочна трева и вода за пиене - най-много да потърси Подслона на гората или планинската сянка. Животните не се нуждаят от друго освен от Храна и Подслон. А насъщните потребности на човека при нашия климат могат съвсем точно да се сведат до четири: Храна, Подслон, Облекло и Топливо; не са ли ни подсигурени, не можем свободно и успешно да решаваме истинските проблеми на живота. Човекът е изобретил не само къщите, но също и дрехите, и готвената храна, а случайното откриване на топлината на огъня и сетнешното й използване, отначало смятано за лукс, вероятно е породило потребността му да се грее. Такава вторично придобита природа наблюдаваме и у котките и кучетата. Посредством Подслона и Облеклото ние съвсем оправдано съхраняваме собствената си телесна топлина; при излишък на топлина обаче, сиреч при наличие на Топливо, когато външната топлина надвиши телесната, вече като че ли можем да говорим за начало на готварството. Разказвайки за жителите на Огнена земя, естественикът Дарвин изтъква как той и хората му, дебело облечени, насядали плътно около огъня, и въпреки това зъзнещи, с изумление наблюдавали голите туземци "да се обливат в пот от прекомерна жега"11. Излиза, че докато жителят на Нова Холандия спокойно ходи гол, европеецът трепери в дрехите си. Не е ли възможно да се съчетае издръжливостта на дивака с интелигентността на цивилизования човек? Според Либих човешкото тяло е пещ, а храната - гориво, което поддържа горенето в белите дробове. При студено време ядем повече, при топло - по-малко. Телесната топлина е резултат от бавно горене; болестите и смъртта настъпват, когато горенето рязко се усили или, обратно, когато поради недостиг на гориво или дефект в тягата огънят угасне. Разбира се, телесната топлина не бива да се отъждествява с огън, така че да приключим със сравненията. От всичко, казано дотук, можем да заключим, че при животните понятията "живот" и "телесна топлина" са почти синоними. Ако разгледаме Храната като гориво, което поддържа огъня в тялото ни, а Горивото служи, за да се приготви същата тая Храна или пък за да се повиши собствената ни топлина с външна помощ, то Подслонът о Облеклото имат единствената задача да съхраняват така извличаната и поглъщана топлина.

Следователно нашата основна потребност е да поддържаме телата си топли, да поддържаме жизненонеобходимата ни топлина. Затова полагаме толкова усилия не само за Храната, Облеклото и Подслона, но и за постелята, нашата нощна одежда - ограбваме гнездата, скубем птичите гърди, та да си приготвим и един подслон в подслона, също както къртицата реди постеля от тревички и листа на дъното на дупката си. Беднякът често се оплаква, че му е студено в тоя свят; тъкмо на студа - както на природния, така и на социалния - отдаваме голяма част от несгодите си. Лятото в някои географски ширини осигурява на човека подобие на райски живот. Топливото му е необходимо само за да приготвя храната си; неговият огън е слънцето, чиито лъчи му поднасят готови за ядене повечето плодове. Когато Храната е разнообразна и леснодостъпна, Облеклото и Подслонът стават напълно или почти излишни. В наше време и в нашата страна, както съм се уверил от личен опит, предметите от първа необходимост включват нож, брадва, лопата, ръчна количка, а за хората на умствения труд - лампа, хартия и няколко книги. Всичко това може да се подсигури на нищожна цена. И все пак се намират неразумни люде, които отиват накрай света, по разни диви и нездравословни места12, и отдават десет, че и двадесет години от живота си на търговия само и само да могат насетне да поживеят - сиреч да поддържат телесната си топлина - и

11 Чарлс Дарвин, "Дневник на изследванията по естествена история по време на пътуването на кораба "Бийгъл""(1839).12 Когато Торо пише "Уолдън", търговията на Америка с Ориента е в разгара си.

5

да умрат в Нова Англия. Живеещите в разкош поддържат не просто телесна топлина, а неестествена горещина; както казах по-горе, те се пържат - разбира се, a la mode13.

В голямата си част разкошът и тъй наречените удобства не само не са необходими, но са същински препятствия за усъвършенстването на човечеството. Мъдреците винаги са живели по-просто и по-оскъдно дори от бедняците. Никой не е бил външно по-беден и вътрешно по-богат от древните китайски, индийски, персийски и гръцки мъдреци. Малко знаем за тях. Забележително е, че и толкова знаем. Същото важи и за реформаторите и благодетелите от по-късни времена. Можеш да бъдеш безпристрастен и мъдър наблюдател на човешкия живот само от позиция, която бих нарекъл доброволна бедност. Животът в разкош ражда единствено разкош, без значение дали в селското стопанство, търговията, литературата или изкуството. В наше време има професори по философия, но не и философи. Лекциите върху истината изместват живота с истината. Да бъдеш философ не означава просто да имаш проницателна мисъл, нито дори да основеш школа, а да обичаш мъдростта дотолкова, че да живееш според нейните повели - просто, независимо, възвишено и с вяра. Означава да разрешиш някои от проблемите на живота не само теоретически, но и практически. Успехът на големите учени и мислители най-често напомня успеха на придворния, а не тоя на краля или героя. Те се задоволяват да живеят постарому, тъй както са живели бащите им, без да сложат началото на по-извисен клон от човешкия род. Защо се изражда човечеството? Защо запада семейството? Каква е същината на разкоша, който обезсилва и унищожава народите? Сигурни ли сме, че той не е проникнал и в свободния ни живот? Философът изпреварва своето време дори и с външната страна на живота си. Той не се храни, подслонява, облича и топли като съвременниците си. Може ли да е философ и да не поддържа телесната си топлина с по-съвършени средства от обикновените хора?

След като се е стоплил по начините, които описах, какво още му трябва на човек? Още от същата топлина? Не. По-обилна и питателна храна ли, по-голяма и красива къща, по-изискано и разнообразно облекло или по-многобройни, неугасващи и жарки огньове? Не, щом си подсигури необходимото за живот, човек има и друг избор, освен да трупа излишества - вече освободен от черния труд, да се хвърли стремглаво в живота. Ако почвата се окаже подходяща и семето пусне в нея корени, сетне то лесно ще я пробие със стъблото си. Защо човек пуска такива дълбоки корени в земята, ако не за да се въздигне към небето? Благородните растения се ценят заради плодовете, които дават високо над земята14, на слънце и въздух, а не като обикновените, които се отглеждат само заради корените, а отгоре често биват подрязвани, та трудно може да се разбере как цъфтят.

Нямам намерение да предписвам правила на силните и мъжествени натури, които могат да се справят с всяко положение, било в рая или в ада, които строят по-великолепно и харчат по-щедро дори от най-богатите, без при това ни най-малко да се ощетяват и без да знаят откъде идват средствата им за живот - ако, разбира се, такива люде съществуват, а не са само плод на мечти; няма да поучавам и ония, които черпят увереност и вдъхновение от настоящето такова, каквото е, и бдят над него нежно и всеотдайно като влюбени - до известна степен включвам и себе си в това число; не ще наставлявам и людете, които при всякакви обстоятелства се чувстват на мястото си - те най-добре си знаят дали е така. Обръщам се най-вече към масата недоволни, които напразно оплакват било участта си, било лошите времена, след като могат да ги подобрят. А най-неудържимо и безутешно хленчат тия, които твърдят, че изпълнявали дълга си. Обръщам се и към богатите на вид, ала всъщност най-ужасяващо бедните, които са натрупали имане, но не знаят нито как да го използват, нито как да се отърват от него и тъй сами са си надянали златни и сребърни окови.

Опитам ли да разкажа как ми се е искало да живея преди години, навярно ще изненадам читателите, частично запознати с действителната ми житейска история, и положително ще озадача

13 A la mode (фр.) - по модата.14 Според Олкот храната на човека трябва да е не просто растителна, а да се състои от такива растителни видове, които избуяват нависоко към слънцето.

6

ония, които не знаят нищичко от нея. Затова ще се спра само на някои от най-съкровените си начинания.

Във всяко годишно време, във всеки час на деня и нощта съм се стремял да сграбчвам мига и да го отмятам с чертичка в собствения си календар, да будувам при срещата на двете вековечности15 - миналото и бъдещето, - осъществявана само в настоящето, да бъда винаги нащрек. Ще ме извините за някои неясноти, но колкото и да не искам да пазя тайни, те са в самата същност на моите занимания, различни от повечето други. Бих се радвал да разкажа всичко, което знам за тях, и никога не ще напиша на вратата си: "Вход забранен!".

Преди много време загубих ловджийско куче, дорест кон и гургулица16 и още продължавам да ги търся. Доста хора разпитвах за тях, обяснявах къде биха могли да ги срещнат и на какви повиквания се обаждат. Случиха се двама-трима, които били чували лая на кучето и тропота на коня и дори били виждали гургулицата да се скрива зад облак - изглеждаха толкова загрижени да ги намерят, сякаш самите те ги бяха загубили.

Да изпреварваш не само изгрева и развиделяването, но по възможност и самата Природа! Колко утрини - и зиме, и лете, - преди който и да било от съседите ми да се е заловил за работа, аз вече бях подхванал моята! Несъмнено мнозина съграждани са ме виждали да се прибирам, вече приключил работата си - я фермери, поели в зори за Бостън, я дървари, тръгнали към гората. Нито веднъж наистина не съм помогнал на слънцето да изгрее, но повярвайте, беше крайно необходимо да присъствам на изгрева.

Само колко есенни, че и зимни дни съм прекарвал извън града, заслушан във вятъра, улавящ посланието му и копнеещ да го разглася! Затичан насреща му, оставах без сили и дъх. Отнасяше ли се до някоя политическа партия, то бъдете сигурни, че щяха да го отпечатат още в утринния брой на "Газет". Случваше се да се покатеря на някоя скала или дърво и да гледам кой се задава по пътя, та пръв да съобщя за пристигането му, или пък вечер да очаквам на някой планински връх небето да пропадне, та нещичко да си уловя - макар че все улавях твърде малко, а и то се изпаряваше на слънцето като манна небесна.

Дълго време работих като репортер в едно списание със сравнително малък тираж, чийто редактор до ден-днешен не смята за нужно да публикува дописките ми, поради което, както често се случва с писателите, не съм получил нищо за труда си. В моя случай обаче възнаграждението се съдържа в самия труд.

Доста години прослужих като доброволен инспектор по снежните бури и пороищата и съвестно изпълнявах задълженията си; отговарях ако не за големите пътища, то за горските пътеки и просеки, като прехвърлях мостчета над падините и ги поддържах проходими по всяко време на годината, стига следите по тях да сочеха, че са нужни на хората. Наглеждах дивите зверове от околността, които създават много неприятности на грижовните пастири, като прескачат стоборите; държах под око и отдалечените кътчета на фермите, макар невинаги да знаех на коя точно нива се трудят тоя ден Джонас или Соломон - за мен това беше без значение. Поливах червените боровинки, черешите-дивачки, червените борове, черните ясени, белите лози и жълтите теменужки - да не загинат при засуха.

Казано накратко и без да се хваля, доста време прекарах така в усърден труд, додето не стана съвсем ясно, че в края на краищата съгражданите ми няма да ме включат в списъка на градските чиновници и да ми отпуснат скромно възнаграждение. Сметките, които водех напълно добросъвестно, така си и оставаха непроверени и, естествено, още по-малко биваха изплащани. Впрочем това изобщо не ме е вълнувало. 15 Томас Карлайл, "За героите, култа към героите и героичното в историята" (1841), лекция V - "Един живот - проблясък във времето помежду две вековечности".16 В стила на любимите си персийски поети Торо изразява тук своя стремеж към отвъдсетивната същност на нещата, която на младини долавял много по-силно, отколкото в зрели години.

7

Неотдавна един странстващ индианец-кошничар спрял пред дома на известен адвокат, мой съсед. "Ще си купите ли от моите кошници?" - попитал. "Нямаме нужда от кошници" - бил отговорът. "Така значи! Да не искате да ни уморите от глад?" - възкликнал индианецът и си тръгнал. След като се е нагледал как процъфтяват предприемчивите му бели съседи и особено адвокатът, комуто е достатъчно да изплете своите пледоарии, за да дойдат като с магическа пръчка богатството и общественото положение, индианецът трябва да си е казал: "И аз ще се заловя за работа, ще плета кошници, това мога." Мислел си е, че неговата задача приключва с изплитането на кошниците, а купуването им е задача на белия човек. Не се е досещал, че покупката трябва да е изгодна за другия или поне да му бъде представена за изгодна, че може би се налага да изработи нещо друго, което да заслужава парите на купувача. И аз веднъж бях изплел една много фина кошница, но тя не се оказа на сметка за никого. Въпреки това обаче не си направих извода, че не ми е изгодно да плета кошници и вместо да се уча да ги правя така, че да са на сметка за другите, научих се как да избягвам необходимостта да ги продавам. Това, което хората са свикнали да признават като житейски успех, е само една от разновидностите му. Защо да я превъзнасяме за сметка на всички останали?

Като разбрах, че моите съграждани не възнамеряват да ми предложат длъжност в съда, енорията или където и да било другаде и трябва да се оправям сам, по-непоколебимо и отпреди обърнах поглед към гората, където ме познаваха далеч по-добре. Реших незабавно да осъществя намерението си, без да изчаквам да събера необходимите средства, осланяйки се само на оскъдното, с което разполагах. Установих се край езерото Уолдън, не за да заживея евтино или оскъдно, а за да се отдам на собствените си занимания, без да ми се пречи; защото не толкова жалко, колкото глупаво би било да се откажа от тях поради липса на достатъчно здрав разум, предприемчивост и делови способности.

Винаги съм се старал да придобия изрядни делови навици - те са необходими всекиму. Ако, да кажем, търгуваш с Небесната империя, достатъчна е една малка крайбрежна кантора в някое Салемско пристанище. Ще изнасяш типични за страната суровини - лед, борови трупи, по малко гранит, - и то винаги в плавателни съдове родно производство. Търговията ще е изгодна. А това предполага нищичко да не изпускаш изпод око, едновременно да бъдеш и кормчия, и капитан, и собственик, и застраховател; сам да купуваш, да продаваш и да водиш сметките; да прочиташ всички писма и лично да им отговаряш; денонощно да контролираш разтоварването на стоките, всеки миг да бъдеш навсякъде, че току-виж оставили най-ценния товар на брега на Джързи17; сам да си бъдеш телеграф, неспирно прехвърлящ хоризонта, откликващ на всеки поел към пристанище кораб; постоянно да си готов да снабдяваш огромните далечни пазари; винаги да си осведомен за състоянието им, за изгледите за война и мир навсякъде по света; да предугаждаш развоя на търговията и цивилизацията, като се ползваш от проучванията на всички експедиции, от новооткритите водни пътища и последните постижения на навигацията; да изучаваш морските карти, да знаеш разположението на рифовете и новопоставените фарове и шамандури; постоянно да сверяваш с логаритмическите таблици, защото поради грешка в изчисленията много кораби, пътуващи към гостоприемни пристанища, са се разбивали в скалите (нека си припомним загадъчната съдба на Лаперуз); да бъдеш в крак със световната наука; да изучаваш живота на великите откриватели, мореплаватели, търсачи на приключения, търговци - от Ханон и финикийците, та чак до наши дни; и най-накрая периодично да правиш опис на стоката си, за да бъдеш наясно с търговските си възможности. Тая работа е изпитание за способностите на човека, тъй като въпросите за печалбата и загубата, за изгодната сделка, за приспадането на тарата и разноските по транспорта, както и всевъзможните други изчисления изискват универсални познания.

Езерото Уолдън ми се стори подходящо от стопанска гледна точка не само заради железопътната линия и ледодобива; то разполага и с други преимущества, които не би ми било от полза да оповестявам, а при това е с удобно местоположение и стабилен терен наоколо. Тук няма блата за пресушаване като край Нева, макар че може да се строи само върху колове, които сам забиваш.

17 На брега на Ню Джързи ставали най-много корабокрушения.8

Чувал съм, че ако при западен вятър и по време на ледохода Нева придойде, може да помете Петербург от лицето на земята.

Тъй като предприемах своето начинание без обичайните за подобни случаи капиталовложения, за читателя може би е трудно да се досети откъде са се взели безусловно необходимите ми средства. Що се отнася до Облеклото18 - веднага да дойдем на практическата страна на въпроса, - ние като че ли се съобразяваме повече със стремежа си към новото и с хорското мнение, отколкото с действителната му полезност. Припомним ли на деловия човек, че смисълът на облеклото е, първо, да задържи телесната топлина и, второ, съобразно със сегашните разбирания, да прикрива голотата, той ще прецени колко много необходима и важна работа би свършил, без нищо да добавя в гардероба си. Кралете и кралиците, които само по веднъж обличат една дреха, макар да е специално изработена от придворните шивачи, не познават удоволствието да носиш удобна дреха по мярка. Те по нищо не се различават от дървените стойки, на които се окачват новите дрехи. Ден след ден дрехите ни все повече се приспособяват към нас, белязани от нрава на своя притежател, додето накрай с тях не ни се разделя почти толкова, колкото и с телата, та също прибягваме до грижи и медицинска помощ за възстановяването им. Досега никой не е паднал в очите ми, задето е имал кръпка на дрехата си; убеден съм обаче, че у повечето хора стремежът към елегантни или поне чисти и здрави дрехи надделява над стремежа към чиста съвест. А всъщност неизкърпените дрехи не издават никакъв друг грях освен немарливост. Понякога провокирам познатите си с въпроси като тоя: "Бихте ли обули панталон с кръпка или с два шева над коляното?" Повечето възкликват тъй, сякаш това би провалило бъдещето им. По-лесно биха докуцукали до града със счупен крак, отколкото да се приберат със скъсан панталон. Станала ли е злополука с краката на джентълмена, това може да се поправи; ако обаче подобна злополука е сполетяла крачолите на панталона му, надежда няма - защото той се съобразява не с достойното за уважение, а с уважаваното от обществото. Познаваме съвсем малко хора и твърде много палта и панталони. Облечете някое плашило в костюма си, застанете гол до него и ще видите, че повечето хора ще започнат да поздравяват плашилото. Неотдавна минавах край една нива и като видях шапка и палто, окачени на прът, веднага разпознах собственика й. Само дето беше по-очукан от градушките в сравнение с последния път, когато се видяхме. Разказвали са ми за едно куче, което лаело по всеки непознат, приближил облечен къщата на господаря си, но лесно притихвало, ако крадецът бил гол. Интересно дали хората ще съумяват да спазват обществената йерархия, ако им бъдат отнети дрехите. А вие ще съумеете ли да определите при това условие кои от група цивилизовани люде принадлежат към висшата класа? Мадам Пфайфер разказва, че пристигайки в азиатската част на Русия по време на дръзновеното си околосветско пътешествие от изток на запад, почувствала нужда да се преоблече, тъй като се намирала "в цивилизована страна, където... съдят за хората по дрехите"19. Така е дори и в градовете на нашата демократична Нова Англия, където случайно придобитото богатство, излагано на показ посредством дрехи и екипажи, е достатъчно, за да спечели всеобщо уважение за притежателя си. Но преизпълнените с уважение към богатството - при цялата им несметност - в действителност са диваци, които се нуждаят от мисионер. На това отгоре дрехите са породили шиенето - един наистина безкраен труд. Женските тоалети във всеки случай никога нямат край.

Веднъж открие ли призванието си, човек няма нужда от нов костюм, за да му се отдаде - старият, потънал кой знае откога в таванския прах, ще му свърши добра работа. Износените обувки ще служат на героя по-дълго, отколкото на слугата му - ако героите изобщо имат слуги, - а още по-стародавни от обувките са босите нозе, които също могат да му бъдат от полза. Само тия, които ходят по балове и участват в законодателни комисии, имат нужда от много костюми - да ги сменят толкова често, колкото пъти се променя човекът в тях. Но додето с това палто и тоя панталон, с тая шапка и тия обувки мога да се моля на Бога, други не ми трябват, не е ли тъй? Ще се намери ли изобщо човек, който да е износвал палтото си, дордето съвсем се протрие, така че да не може от благотворителни подбуди да го даде на някое бедно момче, а то от своя страна на някой още по-беден - или може би по-богат, след като се задоволява с по-малко и от това? Моят съвет е да стоите

18 Торо прави връзка с "философията на облеклото" в "Sartor Resartus" от Карлайл.19 Ида Пфайфер, "Пътешествие около света, извършено от една дама".

9

по-далеч от ония дела, които изискват ново палто наместо нов човек. Не е ли нов човекът, как ще му прилегне новото палто? Ако се впускате в ново начинание, пробвайте със старите дрехи. Хората не се задоволяват с какво да е, искат онова, което имат, не само да върши работа, но и да бъде лично. Може би не трябва да си купуваме ново палто, колкото и протрито и мръсно да е старото, додето не сме извършили нещо такова, че да се почувстваме нови хора: тогава в старото палто ще бъдем като ново вино в стари мехове20. И при нас, както при птиците, смяната на перушината трябва да бележи поврат в живота. В периода на линеенето гмурецът отлита към уединени места. Змията съблича старата си кожа, а гъсеницата - топлата си шуба. Така и при нас дрехите не са нищо повече от бренна обвивка21. Не го ли разберем, превръщаме се в нещо, което не сме, и в последна сметка неизбежно падаме и в своите, и в людските очи.

Навличаме дреха връз дреха, все едно сме екзогенни растения, натрупващи слой подир слой. Горните дрехи, често тънки и префърцунени, са нашият епидермис, фалшивата ни кожа, която няма жизненоважна роля и прокъса ли се тук-таме, вредата не е голяма; по-дебелите дрехи, които носим постоянно, са нашата клетъчна тъкан, кората ни; ала ризите са нашето лико, същинската ни обвивка - без нея ставаме беззащитни и загиваме. Убеден съм, че навсякъде по света по определено време на годината се носи някаква разновидност на риза.

Човек би трябвало да се облича тъй просто, че да може да сваля дрехите си на тъмно и да живее съсредоточено във всяко отношение, за да бъде готов, ако врагове завземат града му, да го напусне с празни ръце и спокойна душа, също като древния философ22. Една плътна дреха в повечето случаи е по-добра от три тънки и може да се набави на съвсем достъпна цена. При положение че едно топло палто може да се купи за пет долара и да изкара също толкова години, че плътните панталони струват два долара, чифт ботуши от волска кожа - долар и половина, една лятна шапка - четвърт долар, а зимната шестдесет и два цента, като още по-добре е да си я направиш сам, сиреч без пари, посочете ми бедняка, облякъл се тъй с лично спечелени средства, който няма да бъде почитан от умните люде.

Поискам ли да си поръчам определен модел дреха, шивачката надменно ми отвръща: "Това вече не се носи!", без да уточнява от кого не се носи, сякаш цитира някакъв авторитет, безличен като самата Съдба, и доста се затруднявам, додето получа каквото желая, просто защото тя не може да повярва, че говоря сериозно и наистина съм толкова неблагоразумен. Чуя ли тия загадъчни слова, винаги потъвам в размисъл, повтаряйки си всяко едно поотделно, дано разбере доколко безличното "не" се е свързало с моето Аз и доколко авторитетно може да се намесва в неща, които непосредствено ме засягат; накрая ме обзема желание да отвърна по същия загадъчен начин: "Вярно, че доскоро не се носеше, но вече се носи." Какъв е смисълът шивачката да ми взема мярка, след като не мери характера ми, а само широчината на раменете ми, сякаш са закачалка за дрехи? Вместо да боготворим Грациите и Парките, ние боготворим Модата. С безгранична авторитетност тя преде, тъче и крои. Ако главната маймуна в Париж си нахлупи пътническа шапка, всички американски маймуни ще я последват начаса. Понякога губя надежда да срещна поне малко простота и почтеност у хората. Те първо би трябвало да минат през мощна преса, която изстиска старите им разбирания, така че дълго да не могат да се опомнят; но дори и тогава в нечия глава ще се развие личинка, излюпила се от незнайно как попаднало яйце - тия яйца и огън не ги гори, - и всички усилия ще отидат напразно. Все пак да не забравяме, че египетската пшеница е достигнала до нас благодарение на мумиите.

Общо взето, според мен не може да се твърди, че у нас или в която и да било друга страна начинът на обличане се е издигнал до равнището на изкуство. Засега хората носят каквото им попадне. Подобно корабокрушенци, те навличат отгоре си всичко, което открият по брега, и периодично, според географската ширина, се надсмиват над своя маскарад. Всяко поколение се присмива на отминалата мода и сляпо се придържа към новата. За нас костюмите на Хенри VIII и кралица

20 Матей, 9:17.21 Шекспир, "Хамлет", III, 1, прев. Валери Петров.22 Биас.

10

Елизабет са тъй забавни, колкото ако бяха принадлежали на крал и кралица от Канибалските острови. Всяка дреха, взета отделно от човека, е жалка и нелепа. Само сериозните очи, гледащи от нея, и чистият живот, протичащ в нея, карат присмеха да замлъкне и освещават одеждите на един народ. Ако Арлекин се превива от стомашни болки, костюмът му също ще трябва да изрази състоянието му. Но ако войник е поразен от граната, дрипите му придобиват достолепието на пурпурни одежди.

Детинските и дивашките пристрастия на мъже и жени към все нови и нови модели дрехи принуждават немалко хора да въртят и превъртат калейдоскопите, додето открият десените и кройките, които ще бъдат на мода. Производителите знаят, че това са само прищевки. От два десена, различаващи се единствено по цвета на някоя и друга нишка, единият може да се разпродаде начаса, а другият да залежи по рафтовете и на следващия сезон изведнъж да се окаже най-модният. На тоя фон татуировките съвсем не изглеждат тъй отвратителни, както се твърди. Те не са проява на варварство просто защото проникват дълбоко в кожата и не могат да бъдат подменяни.

Не мисля, че нашата фабрична система23 е най-добрият начин да се снабдяват хората с дрехи. С всеки изминал ден положението на американските работници се доближава до това на английските - и нищо чудно, след като крайната цел, доколкото съм чувал и наблюдавал, не е изработването на хубави и качествени дрехи за хората, а обогатяването на корпорациите. В последна сметка хората постигат само това, което са си поставили за цел. Ето защо, макар да е възможно да се провалят още в самото начало, те трябва да си поставят високи цели.

Що се отнася до Подслона, няма да отричам, че това е насъщна потребност, въпреки че могат да се дадат примери за хора, просъществували дълго време без подслон, и то в страни, по-студени от нашата. Самюъл Лейнг пише, че "лапландците, облечени в кожи и нахлузили кожени чували през главите и раменете си, могат нощи наред да спят на снега при температура, смъртоносна за човека във вълнени дрехи". Виждал го бил с очите си. И добавя: "Поначало лапландците не са по-издръжливи от останалите хора."24 По всичко личи обаче, че още в незапомнени времена човекът е открил удобствата, които предлага домът, и не е изключено изразът "домашен уют" първоначално да се е отнасял повече до къщата, отколкото до семейството - макар че изобщо едва ли има някакъв смисъл в ония географски ширини, където представата за подслон се свързва единствено със зима или дъждовен сезон, а в оставащите две трети от годината няма нужда от друго освен от слънчобран. Някога през лятото и в нашия климат домът е служел само за нощно убежище. В индианските карти един вигвам символизира изминатия през деня път, а поредица от вигвами, изрязани или нарисувани на дървесна кора, сочи колко пъти е станувало племето. Мъжеството и силата не са дадени на човека, за да стеснява окръжаващия го свят, издигайки около себе си стени. Отначало той е бил бос и бездомен и макар да се е чувствал прекрасно в ясно и топло време, пороите и снеговете, да не говорим за тропическото слънце, много скоро биха унищожили рода му, ако не беше се скрил под покрив. Притчата разказва, че Адам и Ева се покривали с листа, преди да имат дрехи. Човекът се е нуждаел от подслон, от топлина и покой - най-напред за тялото, а сетне и за душата.

Можем да си представим оня миг от детството на човешкия род, когато някой предприемчив смъртен е пропълзял до скалните дупки да дири подслон. Всяко дете преоткрива в някаква степен света - обича да е навън, дори да е влажно и студено, да играе на къща и на конче, защото така му подсказва инстинктът. Кой не помни с какво любопитство се е вглеждал като дете в скалните откоси и пещерите? Това е неподправеният копнеж на най-древните ни предци, които още живеят в нас. От пещерите сме преминали към покриви от палмови листа, дървесна кора и клони, от опнато ленено платнище, трева и слама, та до греди и дъски, камъни и керемиди. И вече сме стигнали дотам, че не знаем какво е живот на открито и живеем по-затворено, отколкото можем да си представим. Огромно разстояние дели домашното огнище от полята. Добре би било да

23 Торо е един от първите американци, които протестират срещу злините, докарани от фабричната система.24 Самюъл Лейнг, "Записки от едно пребиваване в Норвегия".

11

прекарваме повече дни и нощи без прегради между нас и небесните тела, гласът на поета по-рядко да се чува изпод покрив, светецът по-често да скита бездомен. Птиците не пеят по пещерите, гълъбите не спотайват невинността си по гълъбарниците.

Все пак, ако човек възнамерява да си строи къща, негов дълг е да прояви поне малко от характерното за инките здравомислие, та после да не се озове я в работилница, я в лабиринт без изход, музей, приют за бедни, затвор или разкошна гробница. Първо помислете колко скромен подслон му трябва всъщност. Виждал съм в нашия град индианци от племето пенобскот да живеят в шатри от тънко памучно платно, когато навън е натрупало близо фут сняг, и съм си мислил, че биха се зарадвали на още по-дълбок сняг, тъй като по-добре ще ги пази от вятъра.

Навремето, когато въпросът как да преживявам честно, без да накърнявам нужната за същинските ми занимания свобода, ме безпокоеше много повече, отколкото сега - станал съм по-безчувствен за жалост, - обръщах поглед към големия дървен сандък до железопътните релси, шест на три фута, в който работниците държаха инструментите си през нощта; той ме навеждаше на мисълта, че ако човек здравата го е закъсал с парите, би могъл за един долар да се сдобие с такъв сандък и като му пробие няколко дупки, колкото да влиза въздух, нощем и в дъжд да се приютява вътре, да захлупва капака над себе си и да бъде свободен в любовта и в душата си. Такава възможност съвсем не ми изглеждаше лоша, камо ли пък жалка: лягаш си, когато поискаш, тръгваш, щом се събудиш, и никакви хазаи не те преследват за наем. Колко хора издъхват от тегобата на наеми за големи и луксозни кутии, макар че не биха издъхнали от студ в сандък като тоя. Съвсем не се шегувам. Битовите въпроси допускат лекомислено отношение, но то не ги решава. Някогашните корави и закалени хора, живеещи предимно на открито, строели жилищата си с материали, които намирали в готов вид в природата. Гукин, надзорник на индианците от колонията в Масачусетс, пише през 1674 година: "Най-хубавите индиански шатри са старателно защитени от влага и студ посредством плътно покритие от дървесна кора, смъкната от дърветата по времето, когато се наливат със сок, и пресована на големи плоскости, още преди да е започнала да съхне... По-лошите, покрити с рогозки, изплетени от някакъв вид камъш, също така не пропускат влага и студ, на все пак не са като първите... Виждал съм шатри с дължина от шестдесет до сто фута и широчина тридесет фута... Често съм отсядал в индиански вигвами и ми е било тъй топло, като в най-хубавите английски къщи."25 Гукин добавя, че вътре вигвамите били застлани и окичени с изкусно бродирани рогозки и имало най-разнообразни домакински съдове. Индианците дотолкова били напреднали, че при ветровито време покривали дупката на върха на шатрата с рогозка, която можела да се отмества отдолу с помощта на въженце. Такова жилище се строяло за ден, най-много два, а се прибирало и вдигало наново за няколко часа; при това всяко семейство притежавало свое жилище или поне част от жилище.

В периода на дивачеството всяко семейство е имало подслон, не по-лош от тоя на останалите и напълно удовлетворяващ нищожните му примитивни нужди; но мисля, че ще е съвсем правомерно да кажа, че макар птиците небесни да си имат гнезда26, лисиците - бърлоги, а диваците - вигвами, в съвременното цивилизовано общество едва половината семейства притежават собствени жилища. В големите градове, където цивилизацията вече се е наложила, броят на хората с жилища е нищожен. Всички останали се превръщат в доживотни бедняци, като плащат за тая външна обвивка, станала необходимост и зиме, и лете, годишен наем колкото цената на цяло село индиански вигвами. Нямам намерение да изтъквам колко по-лошо е да живееш в наето жилище, отколкото в собствено, макар да е съвсем очевидно, че дивакът притежава собствено жилище, защото не му струва почти нищо, докато цивилизованият човек наема жилище, понеже няма средства за собствено, пък и за наетото едва му достигат. Да, ще ми възрази някой, но плащайки наем, бедният цивилизован човек си подсигурява дом, който прилича на палат пред тоя на дивака. За двадесет и пет до сто долара годишно - така се движат наемите у нас - той получава достъп до всички блага, придобити в течение на столетия - просторни стаи, чисто измазани и облепени с

25 Даниъл Гукин, "Исторически колекции на индианците от Нова Англия" (1674).26 Матей, 8:20.

12

тапети, ръмфордова камина27, венециански щори, водна помпа, автоматична брава, голяма изба и какво ли не още. Защо тогава ползващият тия придобивки в повечето случаи е само един БЕДЕН цивилизован човек, а лишеният от тях дивак е богат според своите разбирания? Ако признаем, че цивилизацията действително е подобрила условията на живот - по моему е така, макар че само мъдрите умеят истински да се ползват от подобренията й, - то трябва да се докаже, че и жилищата са се усъвършенствали, без да бъдат оскъпени, а цената на една вещ за мен се измерва с количеството човешки живот, изразходвано за направата й наведнъж или постепенно. В нашия край къщите струват средно осемстотин долара, а за да бъде събрана тая сума, са необходими десет-петнадесет години от живота на един работник, дори и да не е обременен със семейство - изчислявам го при средна дневна заработка един долар, защото някои получават повече, други по-малко. Излиза, че човек трябва да похаби повече от половината си живот, за да спечели пари за СОБСТВЕН вигвам. Ако пък плаща наем, не се знае дали е избрал по-малката от двете злини. Умно ли ще постъпи дивакът, ако замени вигвама си за палат при тия условия?

Сигурно вече е станало ясно, че що се отнася до отделния индивид, цялата полза от поддържането на тая излишна собственост като запас от средства за в бъдеще, за мен се свежда до покриването на погребалните разноски. А нима човекът е създаден, за да се самопогребва?

Така или иначе това е една от основните разлики между цивилизования човек и дивака; макар да не се и съмнявам, че когато животът в цивилизованото общество е бил превърнат в ИНСТИТУЦИЯ, която почти изцяло поглъща силите на отделния индивид, уж за да се съхрани и усъвършенства расата, се е мислело за всеобщото благо. Искам само да посоча каква жертва принасяме днес на тая придобивка и да предложа тъй да устроим живота си, че да се ползваме от всичките удобства на цивилизацията, без да се подлагаме на никакви неудобства. Що разумявате вие, които казвате: "Сиромасите всякога имате със себе си"28 и "Отците ядоха кисело грозде, а зъбите на чедата оскоминяха"?

"Докато съм жив, говори Господ Иехова, няма вече да употребите тази пословица в Израел.

Ето, всичките души са мои: както душата на бащата, така и душата на сина е моя: която е душа съгрешила, ще умре."29

Наблюдавам своите ближни, конкордските фермери, които в никакъв случай не живеят по-зле от останалите слоеве на населението, и си мисля, че двадесет, тридесет, ако не и четиридесет години са прекарали в труд - като примерно с една трета от него са изплатили къщите си, - за да станат действителни собственици на фермите си, наследени заедно с ипотеките или купени с взети на заем пари, което все още не ми се е удало. Вярно, че ипотеките понякога надхвърлят стойността на фермата, така че тя сама по себе си се превръща в огромна ипотека, но въпреки това винаги се намира готов наследник, ако и да твърди, че знае действителното състояние на нещата. В разговор с данъчните инспектори установих с изумление, че се затрудняват да изброят и десетина души в града, чиито ферми да не са ипотекирани. Искате ли да узнаете историята на едно имение, идете в банката, където е ипотекирано. Човек, заплатил фермата си със собствен труд, е толкова рядко явление, че всеки ще ви го посочи. Съмнявам се, че има такива в Конкорд. Ако се говори, че повечето търговци - до деветдесет и седем процента - щели да се разорят, това е валидно и за фермерите. Що се отнася до търговците обаче, както уместно отбелязва един от тях, несъстоятелността им не е същинска финансова несъстоятелност, а просто невъзможност да изпълнят поетите задължения - иначе казано, става дума за фалит от морален характер. Само че това представя нещата в несравнимо по-лоша светлина, пък и навежда на мисълта, че може би и останалите три процента не са успели да спасят душите си и всъщност са претърпели по-тежък фалит, отколкото честно фалиралите. Разорение и неизпълнение на задълженията - ето трамплина, от който цивилизацията ни отскача и се премята презглава, докато дивакът стои върху неогъваема

27 По името на Бенджамин Ръмфорд.28 Матей, 26:11.29 Иезекиил, 18:2-4.

13

плоскост: глада. И все пак Мидълсекската изложба на добитък се провежда ежегодно с БЛЕСТЯЩ УСПЕХ, сякаш частите на селскостопанската машина до една са в пълна изправност.

Фермерът се мъчи да реши проблема с прехраната по начин, по-сложен от самия проблем. Търгува с цели стада добитък, за да припечели за връзки за обувки. С ненадминато умение залага капан с най-фини пружинки, за да си налови средства и независимост, но едва обърнал се, вече е приклещил в него собствения си крак. Ето защо е беден, ето защо сме бедни и всички ние - потънали в разкош, но лишени от безбройните блата, достъпни за дивака. Чапман го е казал:

"Суетното човешко общество- заради земния разкош -

до въздух свежда цялата небесна благодат."30

И ако все пак фермерът придобие собствеността над къщата, в която живее, той може да се окаже не по-богат, а по-беден отпреди, тъй като всъщност къщата е станала негов собственик. Според мен Мом основателно е възнегодувал, че къщата, която Минерва му построила, "не била на колела, та да може да се отървава от неприятните съседи". Това възражение важи и днес, понеже къщите ни са тъй масивни, че в тях се чувстваме по-скоро като в затвор, отколкото като в дом, а неприятните съседи, които ни се ще да избягваме, сме самите ние с цялата си низост. Познавам поне две тукашни семейства, които от поколения искат да продадат имотите си в покрайнините и да се преселят в града, но все не успяват, така че едничка смъртта ще ги избави.

Да приемем, че в последна сметка МНОЗИНСТВОТО от хората ще могат било да си купят, било да наемат модерна къща с всичките там удобства. Подобрявайки къщите обаче, цивилизацията не е подобрила в същата степен хората, които ще ги обитават. Създала е дворци, но не е могла тъй лесно да създаде благородници и крале. АМИ АКО ЦИВИЛИЗОВАНИЯТ ЧОВЕК НЯМА ПО-ВЪЗВИШЕНИ СТРЕМЕЖИ ОТ ДИВАКА, АКО ПРЕЗ ПО-ГОЛЯМАТА ЧАСТ ОТ ЖИВОТА СИ РОБУВА НА ПРОСТАШКИ ПОТРЕБНОСТИ И МАТЕРИАЛНИ ОБЛАГИ, ЗАЩО ДА МУ СЕ ПОЛАГА ПО-ДОБРО ЖИЛИЩЕ?

А какво става с бедното МАЛЦИНСТВО? Ще се окаже, че съществува точно съотношение между тия, които по условия на живота са превъзмогнали дивачеството, и другите, които са паднали на още по-ниско стъпало. Богатството на една класа се уравновесява от нищетата на друга. От едната страна е дворецът, от другата - приютът за "безмълвни бедняци". Несметните роби, построили пирамидите, за да бъдат погребвани в тях фараоните, били хранени с чесън и заравяни, както дойде. Майсторът, изваял корнизите на двореца, се прибира да нощува в жилище, което е по-лошо и от вигвам. Погрешно е да се мисли, че ако в дадена страна са налице обичайните белези на цивилизацията, не е възможно голямата част от жителите й да бъдат сведени до равнището на диваци. В случая имам предвид израждането на бедняците, не на богаташите. Достатъчно е да обърна поглед към копторите, простиращи се по цялата дължина на железопътните линии - това последно постижение на цивилизацията, - за да го констатирам; при всекидневните си разходки виждам как човешки същества живеят в кочини, където вратите не се затварят през цялата зима, та да влиза светлина, и липсват дърва, дори е трудно да си го представиш, а млади и стари ходят прегърбени, постоянно присвити от нищета и студ, закърнели във физическото и духовното си развитие. Струва си наистина да обърнем поглед към класата, която с труда си осъществява достиженията на нашето време. Към нея спадат всички работници в Англия - тоя всемирен приют за бедни. Или да вземем ирландеца - бял, сиреч минава за образован. Физическото му състояние не може да се сравнява с това на северноамериканския индианец, на островитянина от Южните морета или на който и да е дивак, преди да се е изродил от съприкосновението с цивилизования човек. При това съм уверен, че ръководителите на диваците по нищо не отстъпват от средния цивилизован ръководител. Сравнението само доказва каква убогост може да съпътства цивилизацията. Едва ли е необходимо да споменавам работниците от Южните щати31, които произвеждат основната износна продукция на страната ни, а и те самите са се превърнали в

30 Джордж Чапман, "Цезар и Помпей", V, 2.14

основен продукт на Юга. Ще се огранича с тия, които спадат към тъй нареченото СРЕДНО жизнено равнище.

Изглежда повечето хора никога не са се замисляли що е дом и цял живот тънат в ненужна немотия, защото са решили, че непременно трябва да имат жилище като това на съседите. Все едно да поискаме да облечем всичко, което шивачът е ушил, или пък, пренебрегнали шапките от палмови листа и мармотовите калпаци, да се заоплакваме, че не можем да си купим корони! Ако обаче бъде създадено жилище, по-удобно и по-изискано от нашето, всички ще признаят, че не могат да си го позволят. Мигар вечно ще се стремим към повече материални блага и никога не ще се почувстваме задоволени? Мигар почтените граждани вечно ще втълпяват на младите със съвети и личен пример необходимостта да се сдобият преди смъртта си с известен брой непотребни галоши, чадъри и празни стаи за празноглави гости? Защо и нашата мебелировка да не е проста като у бедуините и индианците? Помисля ли за благодетелите на човешкия род, които възхваляваме като пратеници небесни, носители на божествени дарове, въображението ми не рисува ни кортежи, ни коли, натоварени с модерна мебелировка. Да речем - странна идея, нали? - че колкото повече превъзхождаме бедуините морално и умствено, толкова по-богато обзавеждаме домовете си. Та жилищата ни са буквално задръстени от вещи! Една добра домакиня би изхвърлила голяма част от тях на боклука, за да не оставя недовършена сутрешната си работа. Сутрешната работа! Во името на Аврориния румянец и музиката на Мемнон, кажете ми: каква трябва да е СУТРЕШНАТА РАБОТА на човека в тоя свят? Държах на писалището си три парчета варовик, но ужасен проумях, че трябва всекидневно да ги бърша от прах, при положение че всичко в главата ми е потънало в прах, та с отврата ги изхвърлих през прозореца. Как тогава да си обзаведа жилище? По-добре да живея под открито небе: по тревата не се наслоява прах, ако човек не разорава земята.

Модата, следвана тъй усърдно от тълпата, е дело на разгулните богаташи. Пътешественикът разбира това много бързо, започне ли да отсяда по уж отбраните страноприемници, където гледат на него като на някакъв Сарданапал и го обсипват с такива нежни грижи, че ако им се остави, твърде скоро ще го лишат от мъжественост. Мисля, че хвърляме повече средства за лукса във влаковете, отколкото за сигурността и удобството, така че има опасност купетата съвсем да заприличат на модерни гостни с всичките им дивани, отоманки, сенници и какви ли не още ориенталски вещи, предназначени за дамите от харемите и за женствените обитатели на Небесната империя, които вещи Джонатан постоянно мъкне от Изтока, но би се срамувал да узнае названията им. По-добре да седя на тиква, но сам, отколкото да ме ръгат с лакти върху кадифена възглавничка. По-добре да пътувам по земята с волска каруца и да дишам чист въздух, отколкото да се отправя към небето в луксозен туристически вагон32 и през целия път да се тровя от зловоние.

В своя прост и оголен живот първобитният човек е имал поне това предимство - да бъде, вярно само временно, гост сред Природата. Негов подслон била шатрата, той се подкрепял с храна и сън, и бил готов да продължи пътя си; скитал из долините, кръстосвал равнините или изкачвал планинските върхари. Край на това обаче! Хората са се превърнали в оръдия на оръдията на труда. Човекът, който безгрижно е късал плодове, за да утоли глада си, вече е станал фермер, а оня, който е търсил подслон под дърветата - собственик на жилище. Отдавна вече не спираме на бивак през нощта - тъй здраво сме се окопали в земята, че сме забравили небето. Възприели сме християнството единствено като по-усъвършенствано ЗЕМЕДЕЛИЕ. За тоя свят сме си построили семейни жилища, а за оня - семейни гробници. Най-великите произведения на изкуството представят борбата на човека да си възвърне свободата, но ние виждаме в тях само украса за своето убожество и забравяме възвишения им смисъл. В нашия град няма място макар и за едно ИСТИНСКО произведение на изкуството, ако изобщо е достигнало до нас, тъй като в живота, в къщите и по улиците ни липсва подходящ пиедестал за него: няма дори пирон да закачиш картина, камо ли да се намери постамент за бюста на някой герой или светец. Като си помисля как се строят и заплащат къщите у нас и как се поддържа домакинството в тях, направо недоумявам как подът

31 Думата е за робите. Макар формално да не става аболиционист, Торо е горещ поддръжник на идеите на това движение32 По Натаниъл Хоторн, "Небесната железница".

15

им не пропада под нозете на госта, додето се прехласва по евтините дрънкулки над камината, та да се озове върху здрава и твърда, па макар и най-обикновено земя в избата. Забелязал съм, че тъй нареченият охолен и изискан живот се достига чрез скок и не мога да се любувам на красящите го ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА ИЗКУСТВОТО, тъй като съзнанието ми е изцяло заето с тоя скок. Запомнил съм, че най-голямото постижение на дълъг скок, изпълнен без помощта на уреди, само благодарение на човешките мускули, принадлежало на някакво номадско племе араби и възлизало на двадесет и пет фута. Всеки друг обаче би скочил по-малко, ако няма трамплин. Затова първият въпрос, който се изкушавам да задам на разполагащите с такава непристойна собственост, е: какъв е вашият трамплин? От кои сте - от деветдесет и седемте процента губещи или от трите печелещи? Отговорите ли ми, навярно ще мога да разгледам джунджурийките ви и да им се възхитя. Но когато е пред коня, каруцата не е нито красива, нито полезна. Преди да кичим къщите си с красиви предмети, трябва да оголим стените, да оголим живота си и да поставим началото на истински красив живот сред истинска красота; а дотогава най-добре ще развиваме усета си към красивото сред Природата, където няма да ни пречат ни къщи, ни техните собственици.

Старият Джонсън пише в своето "Чудотворно провидение", че първите заселници по тия места, негови съвременници, "живеят в землянки, които изкопават в подножието на някой хълм като свой първи подслон, а пръстта нахвърлят връз насечени дървета и палят димни огньове пред входовете". Те не си правели къщи - продължава той, - додето земята по божия милост раждала, за да ги изхрани; първата година обаче добивът бил толкова оскъден, че те задълго трябвало да режат хляба съвсем на тънко. През 1650 година секретарят на провинция Нова Нидерландия дава на холандски по-подробни сведения за желаещите да се заселят там: "Жителите на Нова Нидерландия и особено на Нова Англия, които нямат в началото средства да си построят къщи по вкус, правят един правоъгълен изкоп в земята като за зимник, шест-седем фута дълбок, с дължина и широчина, каквито сметнат за необходимо, плътно покриват стените му първо с дърво, а сетне с дървесна кора или нещо друго, та да не се рони пръстта; застилат пода с дъски, покриват с греди отвора, а отгоре издигат гредореден покрив, върху който нареждат дървесна кора или зелен чим, та да могат на сухо и топло да изкарат със семействата си две, три, че и четири години; от само себе си се разбира, че слагат и прегради в зависимост от числеността на семейството. Когато колонизацията беше в началото си, богатите и знатни люде в Нова Англия също се устройваха в такива жилища по две причини: първо да не губят време за строеж и сетне храната да не им достигне и, второ, да не обезкуражават безчетните бедни работници, които бяха докарали със себе си от Родината. След три-четири години, когато в страната се разви селското стопанство, те си построиха красиви къщи, за които похарчиха по няколко хиляди."33

Постъпвайки по тоя начин, предците ни са проявили известно благоразумие, водени сякаш от убеждението, че първо трябва да се задоволяват най-неотложните нужди. Но задоволени ли са днес най-неотложните ни нужди? Мине ли ми през ум да си купя разкошно жилище, веднага ме възпира мисълта, че страната ни още не е дозряла за ЧОВЕШКАТА култура и днес сме принудени да режем ДУХОВНИЯ си хляб значително по-тънко, отколкото предците ни са рязали пшеничения. Не че трябва да се отрича архитектурната украса, та дори и в най-трудните времена, но нека красотата покрива жилищата ни там, където се съприкосновяват с живота ни, а не отвън, тъй както седефът покрива тялото на мидата. Къде ти! Влизал съм в няколко разкошни жилища и добре знам с какво са покрити.

Макар да не сме се изродили дотам, че да не можем и днес да живеем в пещери и вигвами и да се обличаме в кожи, по-добре е все пак да се възползваме от придобивките, които дължим на човешката изобретателност и трудолюбие. В край като нашия човек може по-лесно и на по-ниска цена да си подсигури дъски, шинди, вар и тухли, отколкото удобна пещера, цели трупи, достатъчно количество дървесна кора или дори подходяща глина и плоски камъни. Говоря осведомено по тоя въпрос, тъй като съм запознат с него както теоретически, така и практически. С малко повече находчивост можем да използваме тия материали тъй, че да станем по-богати и от най-богатите

33 Е.Б. О'Калаган, "Документална история на щата Ню Йорк" (1650).16

днес и да превърнем цивилизацията в благодат. Цивилизованият човек е помъдрял и насъбрал опит дивак. Но да се върнем към моето начинание.

В края на март 1845 година взех на заем една брадва и се отправих към гората край езерото Уолдън, където смятах да си построя къща; там се залових да отсека няколко високи, островърхи и млади бели бора. Трудно се започва, без да си взел едно-друго на заем, но може би това е най-благородният начин да приобщиш ближния към своите намерения. Собственикът на брадвата не пропусна да отбележи, че я пазел като зеницата на очите си. Затова пък му я върнах по-остра, отколкото беше. Работех на един чудесен хълм, покрит с борова гора, през която се виждаше езерото и малка полянка с едва покарали борчета и лески. Ледът още не бе се разтопил, макар тук-там да проблясваше водната повърхност, и беше целият тъмен и огизнал. Додето работех там, на няколко пъти преваля слаб сняг, но обикновено, когато вървях покрай железопътната линия към къщи, жълтеникавата пясъчна ивица блещукаше в маранята, релсите грееха на пролетното слънце и аз дочувах песента на чучулигите, калугериците и другите птички, дошли да споделят още една година с нас. Бяха ония прекрасни пролетни дни, през които зимата на нашето недоволство34 си отива заедно с топящия се сняг, а животът започна да излиза от вцепенението си. Веднъж, когато острието на брадвата ми отхвръкна от дръжката, та трябваше с камък да вбия клин от зелена леска и да натопя брадвата в езерото, за да набъбне дървото, една пъстра змия се шмугна във водата и остана на дъното през цялото време, додето бях там, сиреч повече от четвърт час, без да помръдне - навярно защото още не бе излязла напълно от зимното вцепенение. Помислих си, че и при хората е същото, щом остават в сегашното си жалко и примитивно състояние, но стига живителната сила на пролетта да се разлее в жилите им, те несъмнено ще се издигнат до по-духовно съществуване. И друг път съм попадал в мразовити утрини на змии с отчасти сковани тела, очакващи слънцето да ги раздвижи. На първи април валя дъжд, който разтопи леда, а в ранните часове на деня, когато се стелеше гъста мъгла, дочух един заблуден гъсок да пляска напосоки из езерото и да кряска объркан, сякаш бе самият дух на мъглата.

И тъй, няколко дена сякох дървата и дялах греди и мертеци, служейки си само с малката брадва и неспохождан от никакви годни за споделяне мъдри мисли, си тананиках тия стихчета:

Казваме, че знаем много,но празнословим най-убого -изкуство и наукане водят до сполука.Вятър краткотраене всичко, дето знаем.

Насякох носещи греди шест инча широки, одялах от двете страни голяма част от подпорите и само от едната страна мертеците и дърветата за пода, оставяйки кората, така че да бъдат хем прави, хем значително по-здрави от бичени дъски. В двата края на всяка подпора старателно издялах шип или жлеб, тъй като вече бях взел на заем и други инструменти. Работният ми ден в гората не беше твърде дълъг, но обикновено си носех по малко хляб с масло, загънат във вестник, та да мога да прочета вестника по пладне, седнал на купчината свежи борови клони и похапвайки от хляба, наситен с боров аромат от ръцете ми, целите покрити с плътен слой смола. Бях станал по-скоро приятел, отколкото враг на боровете, понеже - отсичайки няколко - ги бях опознал добре. Случваше се екотът от брадвата ми да привлече някой пътник и двамата сладко да си поприказваме сред нападалите трески.

Към средата на април - нали не бързах с работата си, а й се наслаждавах - скелето на къщата бе готово и вече можеше да се вдигне. От по-рано бях купил за дъски бараката на Джеймс Колинс - ирландец, работник на Фичбъргската железопътна линия. Бараката на Джеймс Колинс минаваше за изключително хубава. Когато се отбих да я видя, той не си беше вкъщи. Заоглеждах я, без отначало да ме забележат отвътре, тъй като прозорецът бе много вдлъбнат и висок. Бараката бе малка, с

34 Шекспир, "Ричард III", I, 9.17

островърх покрив, но повече от това нищо не се виждаше, понеже бе тъй плътно притисната от петфутова грамада боклук, та приличаше на купчина тор. Покривът бе най-здравата й част, макар и доста изкорубен и разсъхнат от слънцето. Праг нямаше, а под вратата целогодишно зееше отвор за кокошките. Мисис Колинс се подаде навън и ме покани да разгледам. Кокошките се разбягаха при влизането ми. Вътре беше тъмно. Подът бе почти изцяло пръстен - влажен, лепкав, зловонен, само тук-таме останала по някоя дъска, защото не е било възможно да се махне. Жената запали лампа, за да ми покаже покрива и стените отвътре, а също че дъсченият под продължава и под леглото, като ме предупреди да внимавам да не пропадна в зимника - два фута дълбока яма. Мертеците си ги бивало, рече ми тя, и дъските си ги бивало, че и прозореца си го бивало, имал си дори стъкла доскоро, само че котката ги строшила. Имаше печка, легло, стол, дете, родено тук, копринен чадър, огледало в позлатена рамка и нова, маркова кафемелачка, окачена на младо дъбче - толкова. Споразумяхме се на бърза ръка, понеже, додето оглеждах, Джеймс се бе върнал: разбрахме се аз да му платя вечерта четири долара и двадесет и пет цента, а той да освободи бараката в пет часа на другия ден, като междувременно не я продава другиму; в шест часа заранта аз да вляза в правата си на собственик. По-добре би било да дойда по-рано, посъветва ме Джеймс, за да се избягнат някои възможни, макар и съвсем несправедливи претенции, що се отнася до арендата на земята и дървата за огрев. Това било единственото затруднение, увери ме той. В шест часа на идния ден го пресрещнах на пътя заедно със семейството му. В един голям вързоп бе събрано цялото им имущество: постеля, кафемелачка, огледало, кокошки - всичко освен котката, която избяга в гората; там тя подивя, а сетне, разправят, се хванала в капан за мармоти и в края на краищата от жива и дива станала мъртва котка.

Още същата сутрин измъкнах пироните и разглобих бараката, след което с една ръчна количка малко по малко превозих дъските до езерото и ги нахвърлях по тревата, за да се избелят и изправят на слънцето. Докато бутах количката по горския път, веднъж-дваж ми се обади подранил дрозд. Един малчуган на име Патрик предателски ме уведоми, че додето превозвам дъските, съседът Сийли, ирландец, пъхал в джоба си още годните пирони, скоби и клинове, макар че, щом ме съзреше да се връщам, той ставаше да поздрави и гледаше към опустошението с най-невинен и безучастен поглед, изпълнен с най-чисти помисли, мърморейки, че днес трудно се намирала работа. Той беше просто зрител и тъй спомагаше това уж незначително събитие да се приравни по стойност с оттеглянето на боговете от Троя35.

Изкопах зимник, шест фута широк и седем дълбок, в южния край на една височинка, където преди е имало мармотова дупка - под корените на смрадликата и къпината и надолу, където нямаше и следа от растителност, а само ситен пясък, в който картофите не биха измръзнали и при най-голям студ. Не покрих стените с камъни, но тъй като слънчевите лъчи не можеха да проникнат до тях, пясъкът и досега не е помръднал. Справих се за не повече от два часа. Беше ми изключително приятно да копая с мисълта, че в повечето географски ширини хората дълбаят в земята, за да намерят по-равномерна температура. И под най-хубавата градска къща днес ще откриете изба, в която държат плодове и зеленчуци също както едно време; и дълго след като къщата вече я няма, потомството ще я разпознава по изкопа в земята. Къщата си остава нещо като портал пред входа на дупката.

Най-после в началото на май заедно с няколко приятели, които помолих за помощ повече заради добросъседските отношения, колкото от необходимост, вдигнахме скелето. Никой повече от мен не се е радвал на толкова високопоставени помощници. Ще ми се да вярвам, че им е писано един ден да участват в издигането на по-величествени постройки. Нанесох се в къщата на четвърти юли - веднага щом я покрих и обковах с дъски; така внимателно бях одялал и огладил краищата на дъските, че пасваха идеално една връз друга и беше изключено да пропускат влага; преди обаче да се заема с пода, иззидах основата на огнището, за което на ръце донесох камъни от езерото. Огнището изградих на есен, когато приключих оранта с мотика и още не бе дошло време да се отоплявам - дотогава си готвех навън, рано сутрин и направо на земята; и до днес съм убеден, че в някои отношения тоя начин на готвене е по-удобен и по-приятен от обичайния. Ако преди да се е

35 По Вергилий, "Енеида", песен II, 351.18

опекла питката, завалеше, прикрепях няколко дъски над огъня и сам се скривах под тях, за да я наглеждам - тъй прекарвах приятни минути. През тия дни, когато ръцете ми бяха твърде заети, четях малко, но затова пък всяко късче хартия, което се въргаляше по земята или ми служеше да хващам съдовете, или да застилам масата, ми доставяше точно толкова удоволствие, колкото и "Илиадата".

Заслужава си да се строи още по-бавно, отколкото строих аз, като се осмисля значението, което имат в живота на човека, да кажем, вратата, прозорецът, избата, таванът и никога нищо да не градим, додето не сме намерили по-добро основание от задоволяването на временните си нужди. Когато човек сам строи къщата си, постига нещо от оная хармония, с която птицата вие гнездото си. Кой знае дали ако хората строяха сами жилищата си и просто и почтено осигуряваха препитанието си, поетическата дарба нямаше да е повсеместно развита, тъй както при птиците, които пеят, докато правят гнездата и изхранват челядта си! Уви! Ние постъпваме също като авлигите и кукувиците, които оставят яйцата си в чужди гнезда и не радват никого с кресливите си, немелодични гласове. Нима завинаги сме отстъпили насладата от строителството на зидарите и дърводелците? Какво означава архитектурата за повечето хора! Никога не е било по време на разходка да попадна на човек, отдаден на просто и естествено занятие, като това да си строи къща. Сами сме се свели до брънки от обществения механизъм. Човек не е единствено шивач, но и проповедник, търговец, фермер. Кога ще се сложи край на това разделение на труда? И кому е нужно то в края на краищата? Несъмнено някой би могъл дори и да МИСЛИ вместо мен, но не е желателно това да става за сметка на способността ми да мисля сам.

Вярно е, че тъй наречените архитекти не са малко у нас и дори чух за един, който прокарвал идеята за осмисленост и практическа обвързаност, сиреч за красота на архитектурните орнаменти, смятайки че е направил откритие. Всичко добре от негова гледна точка, но всъщност само на крачка от обичайната дилетантщина. Сантиментален реформатор в архитектурата, той е започнал от корнизите наместо от основите. Искал е да вложи смисъл в архитектурните орнаменти, както се слага бадемче или зрънце кимион в захаросаните сливи - макар че според мен бадемите са по-здравословни без захар, - без да го е еня дали в неговите жилища хората ще живеят смислено. Мигар някой разумен човек се е замислил, че орнаментите са само нещо външно и повърхностно, че костенурката се е сдобила с петнистата си коруба, а мидата - със сияйната си перлена черупка съгласно същата спогодба, с която жителите на Бродуей са получили своята църква на Светата Троица. Човек няма нищо общо с архитектурното оформление на жилището си, тъй както и костенурката с това на корубата си; същото е с войника, който пилее време да боядисва знамето в цвета на воинската си доблест, когато врагът неизбежно ще разбере истината, види ли го да пребледнява в часа на изпитанието. Представях си как гореспоменатият архитект, наведен над някой корниз, плахо нашепва на простичките обитатели своята полуистина, която те знаят много по-добре от него. Цялата заобикаляща ме архитектурна красота бавно се е породила отвътре навън, от потребностите и своеобразието на обитателите, които са я създали със собствените си ръце, с някаква несъзнателна простота и благородство, без изобщо да помислят за външна ефектност; всяка архитектурна красота, която е писано да се появява занапред, ще се основава на естествената красота на живота. Най-интересните по своята архитектура жилища у нас - както е известно на художниците - са най-простичките и скромни дървени колиби на сиромашта; единствен животът на техните обитатели, чиито раковини са те, а не разните особености на фасадата, ги прави ЖИВОПИСНИ; не по-малко интересна ще бъде и вилата на гражданина, когато животът му стане също тъй прост и благодатен за въображението и всякакъв ламтеж за външен блясък на дома му го напусне. Голяма част от архитектурните орнаменти са направо безсмислени и един по-силен есенен вятър би могъл да ги помете също като разкошните пера от шапката на някоя дама, без това ни най-малко да навреди на самата сграда. Без АРХИТЕКТУРА могат тия, чиито изби не са пълни с маслини и вина. Какво би станало, ако се бе вдигнал шум и около стилистичните орнаменти в литературата и архитектите на нашите библии бяха похабили толкова време за корнизите, колкото архитектите за църквите ни? Така се стига до БЕЛЕТРИСТИКАТА, ИЗЯЩНИТЕ ИЗКУСТВА и техните привърженици. Всъщност какво го засяга човек под какъв ъгъл ще са разположени дъските над главата му и под краката му и в какъв цвят ще е боядисана къщата му! Единствено ако сам е

19

редил дъските и боядисвал къщата, това би имало известно значение за него; но напусне ли душата тялото му, оказва се, че все едно цял живот е гласил гроба си - свидетели сме на гробовна архитектура и думата "дърводелец" не е нищо повече от синоним на "гробар".

В своето отчаяние или безразличие към живота някой беше казал: "Гребни от пръстта край нозете си и боядисай дома си в нейния цвят." Може би е имал предвид сетното ни тясно жилище? Хвърли един обол, за да разбереш. Колко ли свободно време е имал! Че защо да гребваме шепа пръст? По-добре да боядисваме къщите си в цвета на лицата си - нека пребледняват и се изчервяват заради нас. Ето ви начин да се подобри жилищната архитектура! Подготвите ли ми подходящи орнаменти, аз ще си ги закича.

Направих огнището, преди да е дошла зимата, и доуплътних стените, макар че не пропускаха влага, с груби, току-що насечени шинди, чиито краища трябваше да оглаждам с ренде.

Ето че вече имах плътно облицована и измазана къща, десет на петнадесет фута, с осемфутови подпорни греди, с таван и долап, с по един голям прозорец от всяка страна, с два капака на тавана, с врата на единия край и тухлено огнище насреща й. При обичайните цени на материалите и без да се включва работата, понеже я свърших съвсем сам, стойността на къщата ми излезе, както следва (привеждам всички тия подробности, понеже малцина могат да посочат точно колко струват жилищата им, а още по-малко, да не кажа никой, знаят цените на отделните материали):

Дъски . . . . . . . . . . . . . . . . $ 8,03 1/2 Главно от бараката Стари шинди за покрива и стените. . . . 4,00 Летви . . . . . . . . . . . . . . . . . 1,25 Две стари прозоречни рамки със стъкла . 2,43 Хиляда стари тухли. . . . . . . . . . . 4,00 Две каци вар. . . . . . . . . . . . . . 2,40     Скъпо ми излезе Четина. . . . . . . . . . . . . . . . . 0,31     Дойде ми в повече Желязна греда за огнището . . . . . . . 0,15 Пирони. . . . . . . . . . . . . . . . . 3,90 Панти и винтове . . . . . . . . . . . . 0,14 Резе. . . . . . . . . . . . . . . . . . 0,10 Креда . . . . . . . . . . . . . . . . . 0,01 Превоз. . . . . . . . . . . . . . . . . 1,40     Повечето неща                                                  пренесох сам                              -------------------                              Общо:   $ 28,12 1/2

Това е всичко, като изключим дървения материал, камъните и пясъка, които ползвах с правата на заселник. Имам също малка дървена пристройка, направена предимно от материалите, които ми останаха от къщата.

Готов съм да си построя друга къща, която по блясък и великолепие да надминава всяка една в Конкорд, стига да ми доставя същото удоволствие и да не струва повече от сегашната.

Тъй разбрах, че един човек на умствения труд, нуждаещ се от жилище, може да си го подсигури до живот срещу сума, не по-голяма от досегашния му годишен наем. Ако изглежда, че се хваля повече от допустимото, ще кажа в свое оправдание, че го правя заради човечеството, а не толкова заради себе си, и всичките ми отклонения и непоследователности ни най-малко не накърняват верността на твърдението ми. Въпреки повсеместната подлост и притворство - плява, която и аз не мога да отделя от зърното36 и страдам от нея като всеки друг, - ще дишам свободно и ще си чувствам разкрепостен; това е несравнимо облекчение за тялото и душата и съм решил твърдо, че няма от излишна скромност да стана адвокат на дявола. Ще ми се да поговоря за истинското положение на нещата. Наемът за малко по-голяма от моята студентска стая в Кеймбридж е тридесет долара годишно - макар че на строителната компания й е излязло по-евтино, защото ги е строила по тридесет и две под един покрив - и на това отгоре наемателят е принуден да търпи многобройни и

36 Иеремия, 23:28.20

шумни съседи, а може да се случи и на четвъртия етаж. Как тогава да не мисля, че ако бяхме подходили по-мъдро към тия въпроси, не само нямаше да се нуждаем от толкова образованост, защото до голяма степен щяхме да сме я постигнали, но и разходите по обучението ни значително биха се снижили. Удобствата, които се предоставят на един студент в Кеймбридж или където и да било, изискват от него десет пъти по-голям разход на жизнени сили, отколкото при смислено споразумение между двете договарящи се страни. Това, което изисква най-много пари, никога не е най-необходимото за студента. Обучението например е съществено перо в разходите му за семестъра, докато несравнимо по-ценното образование, получено от общуването с най-издигнатите хора на времето, не струва никакви пари. Да се основе колеж, обикновено означава да се открие подписка за долари и центове, след което при сляпо придържане към доведения до крайност принцип за разделението на труда - принцип, който винаги трябва да се приема с едно наум - да се повика предприемач, който непременно обръща всичко на печалба; той наема ирландци или други някакви работници, за да положат основите на колежа, а междувременно бъдещите студенти са предупредени да се подготвят за постъпване - и за всичките тия недомислия трябва да плащат идните поколения. Според мен би било ПО-ДОБРЕ, ако студентите и всички останали, които искат да извлекат полза от колежа, сами полагаха основите му. Студентът, който се е добрал до желания отдих, избягвайки системно всякакъв полезен труд, всъщност се е добрал до позорен и безсмислен отдих, лишавайки се от опита, който единствен прави отдиха плодотворен. Да не искате да кажете - веднага ще ми възрази някой, - че студентите трябва да работят с ръцете вместо с главите си? Не съвсем, но имам предвид нещо, което може да се стори на този някой почти същото: имам предвид, че студентите трябва не да ИГРАЯТ на живот, не само да ИЗУЧАВАТ живота, додето обществото ги издържа в тая скъпа игра, ами пълноценно да го ЖИВЕЯТ от началото до края. А как ще се научат да живеят, ако не от собствен жизнен опит? Така според мен ще развият мозъците си не по-зле, отколкото с математиката. Искам ли един младеж да има познания в науката и изкуството, аз няма да се поддам на общоприетата практика и да го пратя при някой професор, който да го посвети във всичко друго, само не и в изкуството да живее: да наблюдава света с телескоп или микроскоп, но не и със собствените си очи; да е вещ в химията, а да не знае как се прави хлябът; да познава механиката, но и не как се изкарва хлябът; да открива нови спътници на Нептун, а да не вижда сламките в собствените си очи37; нито пък да разбира на какъв нехранимайко самият той е спътник; и додето наблюдава чудовищата в капка оцет, да бъде погълнат от тълпящите се наоколо му чудовища. Кой ще е напреднал повече в края на месеца: момчето, което само си е направило джобно ножче от руда, изкопана и разтопена лично от него, и е прочело само толкова, колкото му е било необходимо, или момчето, което е посещавало лекциите по металообработване в съответния институт и е получило ножче "Роджърс" от баща си? Кое от тях първо ще си пореже пръста? Завършвайки колежа, за свое удивление узнах, че бил съм изучавал навигация38! Една обиколка да бях направил покрай пристанището, повече щях да разбирам от навигация. Дори и на бедния студент преподават не друго, а ПОЛИТИЧЕСКА икономия, докато с икономията на живота или, иначе казано, с философията никой в нашите колежи не смята за нужно да се занимава. В резултат студентите четат Адам Смит, Рикардо и Сей, а бащите им затъват в дългове.

Както е с колежите, така е и със стотици други "съвременни достижения" - илюзорното в тях преобладава, обективната полза не винаги е налице. Дяволът продължава да извлича немалка печалба от някогашния си дял и от по-късните си влогове в тях. Нашите изобретения често се оказват красиви играчки, отвличащи вниманието ни от сериозните неща. Те не са нищо повече от усъвършенствани средства за постигането на несъвършена цел - при това твърде лесно постижими, все едно да отидеш с влака до Бостън или Ню Йорк. Нямаме търпение да осъществим телеграфна връзка между Мейн и Тексас - обаче Мейн и Тексас може да нямат какво да си кажат. И да се озоват в затрудненото положение на оня човек, който изгарял от желание да се запознае с една знатна глуха дама, но когато й го представили и му подали слуховата й фунийка, разбрал, че няма какво да й каже. Нима главното е да се говори бързо, а не смислено? Стремим се да прокопаем тунел под Атлантика и да скъсим с няколко седмици разстоянието между Стария и Новия свят: ами ако първата вест, достигнала до жадното американско ухо, е, че принцеса Аделаида е заболяла от

37 По Лука, 6:4138 В Харвардския колеж навремето като отделен предмет се изучавала "Морска астрономия".

21

магарешка кашлица? В края на краищата оня, който препуска с една миля в минута, съвсем не носи най-важните новини - той не е нито евангелист, нито пък се храни с рожкови и див мед. Едва ли Летящият Чайлдърс39 е отнесъл и един чувал жито на мелницата.

Казва ми един познат: "Не мога да разбера защо не спестяваш - та нали обичаш да пътуваш; ако имаш пари, би могъл още днес да вземеш влака за Фичбърг и да се наслаждаваш на гледката." Само че аз съм по-мъдър - разбрал съм, че най-бързо стига тоя, който върви пешком. Затова тъй отвръщам на моя познат: "Дай да опитаме кой ще пристигне пръв. Разстоянието е тридесет мили, а билетът - деветнадесет цента, горе-долу една надница. Помня времето, когато на работниците по същия тоя път плащаха по шестдесет цента дневно. И тъй: тръгвам пеша и стигам, преди да се е стъмнило - случвало ми се е да вървя седмици наред. През това време ти ще си изработил дневната си заплата и по някое време утре, а може и още довечера, ако си съумял бързо да си намериш работа, ще пристигнеш на уреченото място. Вместо да се разходиш до Фичбърг, ще трябва почти цял ден да се бъхтиш тук. Така че дори железопътните линии да опашат целия свят, пак бих те изпреварил, а що се отнася до опознаването на страната и изобщо до добиването на подобен род опит, без съмнение ще те превъзхождам."

Това е общовалиден закон и никой не може да го заобиколи, както става ясно и от примера с железопътната линия - да се покрие земното кълбо с железопътна мрежа, е все едно да се изравни повърхността му. Хората живеят със заблудата, че стига все тъй умело да боравят с акции и лопати, накрая ще могат за секунди да стигат където пожелаят, на това отгоре безплатно; но всъщност когато перонът загъмжи от народ и кондукторът завика: "Моля, заемете места си!", само миг след като парата и димът се разнесат, ще стане ясно, че са заминали малцина, а останалите са били прегазени - после ще го нарекат, и то с право, "нещастен случай". Разбира се, да пътуват могат единствено ония, които са натрупали пари, сиреч които са доживели до тоя момент - само че те вече са загубили както подвижността си, тъй и желанието си за пътуване. Това пропиляване на най-хубавите години от живота в печелене на пари заради някаква съмнителна независимост през оставащите съвсем не най-пълноценни години ни напомня за оня англичанин, който отишъл в Индия да трупа състояние, та да може после да живее в Англия като поет. По-добре от самото начало да се беше нанесъл в някоя мансарда. "Какво? - ще възкликнат милиони ирландци, изскачайки от всички възможни бордеи на страната. - Да не би да е лоша железопътната линия, която построихме?" - "Не - ще им отвърна, - СРАВНИТЕЛНО добра е, доколкото можехте да направите и по-лоша; но бих предпочел, тъй като сте мои братя, да бяхте прекарали времето си по-добре, отколкото да тънете в тоя прахоляк."

В желанието си честно и приятно да изкарвам десетина-дванадесет долара, за да покрия извънредните си разходи, още преди да завърша къщата, засадих около акър и половина от рохката песъчлива почва край нея с фасул и по малко картофи, царевица, грах и ряпа. Целият участък възлиза на единадесет акра; в голямата си част е обрасъл с борове и лески и миналата година се продаваше по осем долара и осем цента акрът. Един фермер ми казваше, че ставал само за отглеждане на пискливи катерички. Нито веднъж не наторих земята, бидейки не собственик, а само заселник, и като не мислех да я засявам отново, дори не я прекопах цялата. При оранта извадих доста дънери, които за дълго ме подсигуриха с гориво; на тяхно място останаха малки кръгове девствена земя, които ясно се открояваха през лятото с избуелия върху им фасул. За гориво ми служеха също така сухите и в голямата си част негодни за пазара дървета зад къщата и плавеят по езерото. Наложи се да наема работник и впряг за оранта, макар че сам вървях след плуга. Така за сечива, зърно, труд и прочие разходите по фермата ми възлизаха през първата година на четиринадесет долара и седемдесет и два и половина цента. Зърното за посев получих даром. Всъщност то почти нищо и не струва, стига да не сееш в прекомерни количества.

Добивът ми се състоеше от дванадесет бушела боб, осем бушела картофи и по малко грах и сладка царевица. С жълтата царевица и ряпата бях закъснял, та от тях нищо не се получи. Целият ми приход от фермата възлизаше на:

39 Прочут състезателен кон в Англия от началото на XIX в.22

                                $ 23,44 Изваждам разходите. . . . . . . . 14,72 1/2                                 ----------- Остават . . . . . . . . . . . . .$ 8,71 1/2

В сметката не влизат изконсумираните и наличните в оня момент продукти на стойност около четири и половина долара, като наличните далеч надхвърляха цената на тревата, която така и не посях. Имайки предвид всичко, най-вече значимостта на човешката душа и на настоящия ден, и въпреки малкия ми опит - всъщност донякъде тъкмо поради това - смятам, че през тая година се справих по-добре от който и да било фермер в Конкорд.

Следващата година се справих още по-добре, като прекопах всичката земя, която ми бе нужна - около една трета акър; през тия две години разбрах от собствен опит, без ни най-малко да се прекланям пред разните прехвалени трудове по агрономство, камо ли пък пред Артър Йънг, че ако човек живее просто, храни се само с това, което е посял, и не сее повече, отколкото му е нужно за прехраната, та да го разменя после срещу нищожно количество фини и скъпи неща, не му трябва друго освен едно малко парче земя; че му излиза по-евтино да копае земята, отколкото да я оре с волове, а също и да сменя от време на време участъка, наместо да хвърля тор; че цялата тая необходима стопанска работа може да се върши като на шега, съвсем между другото, през летните месеци и следователно е безпредметно да се утежнява с волове, коне, крави и прасета, както поначало е прието. Стремя се да разсъждавам безпристрастно по тоя въпрос - като човек, незаинтересован от успеха или провала на сегашния икономически и обществен ред. През всичкото това време бях по-независим от който и да било фермер в Конкорд, понеже не бях обвързан с къща или ферма и можех всеки миг да следвам влеченията си, а те са доста чудати. Не само че се бях устроил по-добре от останалите фермери, но дори къщата ми да беше изгоряла или посевите ми да бяха изсъхнали, моето благосъстояние щеше да остане почти ненакърнено.

Често си мисля, че не хората са господари на стадата, а стадата са господари на хората, тъй като са по-свободни от тях. Хората и воловете работят едни за други, но ако вземем само действителната работа, преимуществото ще се падне на воловете, доколкото техните участъци са значително по-големи. Хората почти изчерпват своя дял от тая взаимно необходима работа през шестте седмици на сенокоса - тогава наистина не им е до шеги. Съвсем ясно е, че никой народ, живеещ във всяко отношение просто, сиреч никой народ от философи, не би сглупил дотолкова, че да използва животински труд. Истината е, че никога не е съществувал, нито пък има изгледи в скоро време да се появи народ от философи, а не знаем доколко е желателно. Тъй или иначе АЗ самият никога не бих гледал кон или бик, за да ми работи, от страх да не се обърна на коняр или говедар; и ако смятахме, че обществото печели по тоя начин, нима можем да сме сигурни, че печалбата на едни не е загуба за други, че конярят и господарят му са еднакво доволни? Да допуснем, че някои неща не могат да бъдат извършени без помощта на животните - тогава нека човек дели славата с воловете и конете. Не би ли могъл обаче да върши нещо по-достойно? Когато някои люде се ползват от труда на животни в своята практически безполезна, сиреч творческа работа, както и при направата на ненужни луксозни предмети, другите задължително трябва да се грижат за тия животни, иначе казано, да се превърнат в роби на силните. Излиза, че човек се труди не само за животното в себе си, но, символично, се труди и за животното извън себе си. Макар че у нас вече има много солидни къщи от тухли и камък, благосъстоянието на един фермер продължава да се измерва с това колко по-голям от къщата е оборът му. Говори се, че нашият град разполагал с най-просторните домове за коне, крави и волове в целия край; не им отстъпват и обществените сгради; за сметка на това обаче твърде малко са помещенията, където човек може свободно да се помоли и свободно да говори. Защо народите се стремят да се увековечат чрез архитектурата, а не чрез силата на мисълта? "Бхагавадгита" е неизмеримо по-възхитителна от всичките руини на Изтока! Кули и храмове - това е разкош за кралете. А волният и независим ум не се труди по заповедите на никой крал. Геният не може да бъде придворен; нему не трябват ни сребро, ни злато, ни мрамор, освен в нищожни количества. Тогава за какво, за Бога, е всичкият тоя дялан камък? Когато бях в Аркадия, не видях никой да се занимава с подобно нещо. Народите са обладани от налудничавия стремеж да се обезсмъртяват посредством огромни количества дялан камък. Какво ли би било, ако

23

полагаха същите усилия, за да огладят и прочистят нравите си? Едно мъдро слово би оставило по-траен спомен от висок до луната паметник. Предпочитам да виждам камъните непобутнати от човешка ръка. Величието на Тива е просташко. В каменния зид, опасващ нивата на някой честен човек, има повече смисъл, отколкото в Стовратната Тива, отклонила се далеч от същината на живота. Религии и цивилизации, смятани за варварски и езически, градят великолепни храмове - но не и истинското християнство. Камъкът, който народите дялат, отива предимно за гробове. Те приживе се самопогребват. Колкото до пирамидите, удивителен е не градежът им, а това, че са се намерили толкова дотам изпаднали люде, че цял живот да строят гробници за някой честолюбив глупец, когото по-мъдро и по-достойно би било да го удавят в Нил и да хвърлят тялото му на кучетата. Навярно бих измислил някакво извинение за него и за тях, само че не ми е до това. А що се отнася до религията на строителите и любовта им към изкуството, навсякъде по света положението е еднакво - все едно дали ще е египетски храм или Националната банка на Съединените щати: излиза по-скъпо, отколкото се полага. Основният подтик е суетата, подпомогната от любовта към чесъна и хляба с масло. Мистър Белкъм, многообещаващ млад архитект, нахвърля с твърд молив и линийка някакъв проект върху корицата на своя Витрувий и го изпраща на "Добсън & Синове", каменоделци. Когато тридесет века се оглеждат в една постройка, хората я заглеждат с почитание. Всички тия кули и паметници ми напомнят за един побъркан от нашия град, който се беше заел да копае тунел до Китай и стигна толкова надълбоко, че, както разправяше, дочувал дрънченето на китайски тенджери и тигани; все пак не бих се отбил от пътя си, за да ида да се възхищавам на изкопа му. Повечето хора искат да знаят кои са били строителите на знаменитите паметници на Запада и Изтока; аз пък бих желал да узная кои не са участвали в построяването им, кои са стояли над подобна нелепост. Но да се върна към своята статистика.

От земемерство, дърводелство и друга надничарска работа в града - занаятите ми са колкото пръстите на ръцете - междувременно изкарах тринадесет долара и тридесет и четири цента. Ето и сметката за храната ми през осемте месеца от четвърти юли до първи март, когато са правени тия изчисления - макар че живях край езерото повече от две години; тук не включвам картофите и незначителното количество сладка царевица и грах, които сам бях отгледал, както и стойността на наличните в оня момент хранителни запаси:

Ориз. . . . . . . . $ 1,73 1/2 Меласа. . . . . . . . 1,73             Най-евтин подсладител Ръжено брашно . . . . 1,04 3/4 Царевично брашно. . . 0,99 3/4         По-евтино е от ръженото Свинско месо. . . . . 0,22 Пшеничено брашно. . . 0,88*            По-скъпо е от царевичното                                        и създава повече главоболия Захар . . . . . . . . 0,80* Сланина . . . . . . . 0,65* Ябълки. . . . . . . . 0,25* Сушени ябълки . . . . 0,22* Картофи . . . . . . . 0,10* Една тиква. . . . . . 0,06* Една диня . . . . . . 0,02*          * Все пропаднали експерименти Сол . . . . . . . . . 0,03

Да, действително изядох осем долара и седемдесет и четири цента; не бих оповестявал тъй безсрамно вината си, ако не бях уверен, че повечето ми читатели са също толкова виновни и делата им не биха изглеждали по-добре върху белия лист. През втората година от време на време си ловях риба за обяд, а веднъж дори успях да убия един мармот, който опустошаваше бобовите ми насаждения - предизвиках преселението на душата му, както биха казали татарите, - и го изядох най-вече от любопитство: макар да ми допадна на вкус, като изключим дъха на мускус, видя ми се неподходящ за постоянна консумация, та дори и в месарниците да се продава очистено и нарязано мармотово месо.

Разходите ми за облекло и други някои случайни покупки през упоменатия период възлизаха на:

24

                                           $ 8,40 3/4 Газ и разни домакински вещи. . . . . . . . . 2,00

Тъй че всичките ми разходи, като изключим тия за прането и кърпенето, за които още не съм получил сметките - а в нашия край човек комай няма и за какво друго да харчи, - се изчерпват със следния списък:

Къща . . . . . . . . . . . . . . . . . . .$ 28,12 1/2 Ферма за една година . . . . . . . . . . . .14,72 1/2 Храна за осем месеца . . . . . . . . . . . . 8,74 Облекло и пр. за осем месеца . . . . . . . . 8,40 3/4 Газ и пр. за осем месеца . . . . . . . . . . 2,00                                   -------------------                                   Общо:   $ 61,99 3/4

А сега се обръщам към ония читатели, на които се налага да си изкарват сами прехраната. Ето как покривах разходите си:

Продадени селскостопански продукти за . . $ 23,44 Спечелени от надничарски труд . . . . . . . 13,34                                   -------------------                                   Общо:   $ 36,78

Като се приспадне тая сума от общата сума на разходите, остават 25 долара и 21 3/4 цента - горе-долу толкова, с колкото започнах своя опит, само че сега покрай свободното време, независимостта и здравето бях си подсигурил и удобна къща, в която можех необезпокояван да живея колкото си искам.

Тия статистически данни може да изглеждат случайни и следователно безсмислени, но, доколкото са приведени изчерпателно, притежават известна значимост. Не е имало нещо, което да не съм вписал в сметките си. От изнесените по-горе данни става ясно, че само храната ми е струвала около двадесет и седем цента на седмица. И през следващите почти две години тя се състоеше от ръжен и царевичен хляб без мая, картофи, ориз, съвсем малко осолено свинско, меласа и сол, а единственото ми питие бе водата. Като поклонник на индийската философия, би трябвало да се храня предимно с ориз. Предугаждайки възраженията на някои свадливи люде, ще отвърна, че и да съм вечерял от време на време по гости - както впрочем е било винаги и се надявам и занапред да ми се предоставят такива възможности, - това най-често е било в ущърб на домашния ми порядък. Но тъй като при мен вечерите навън, както вече изтъкнах, са постоянно явление, те с нищо не могат да нарушат относителната точност на статистиката ми.

През тия две години се убедих от собствен опит, че дори и в нашата географска ширина човек може удивително лесно да си подсигурява необходимата храна; може да се препитава също тъй просто като животните и пак да бъде здрав и силен. Случвало ми се е да си приготвя съвсем приемлив обед само от варена и посолена тлъстига (Portulaca oleracea), която съм набрал на нивата си. Давам й латинското название заради апетитността на втората му съставка. Какво повече му трябва на един разумен човек в мирно време освен няколко сварени и посолени кочана млечна царевица за обед? Малкото разнообразие, което внасях в храната си, беше отстъпка пред повелите по-скоро на апетита, отколкото на здравето. И все пак хората са стигнали дотам, че често гладуват - не поради недоимък на насъщна храна, а поради недоимък на разкошни блюда; познавам една жена, която искрено вярва, че синът й е починал, защото пиел само вода.

Читателят навярно е забелязал, че разглеждам въпроса по-скоро икономически, отколкото от гледна точка на хранителния режим, и не би се подложил на препоръчваното от мен въздържание, ако килерът му не е препълнен.

Отначало месех хляба си от чисто царевично брашно и сол на плоски питки, които печех на жар пред къщи, върху края на някоя летва или цепеница, останала от строежа, но питките се опушваха

25

и добиваха дъх на бор. Опитах и с пшеничено брашно, додето накрая най-подходяща за печене и най-вкусна се оказа сместа от ръжено и царевично брашно. Истинско удоволствие беше в студени дни да опечеш едно след друго няколко самунчета, обръщайки ги тъй грижливо, както египтяните - изкуствено мътените яйца. Същински плодове на нивята, те узряваха в ръцете ми и разнасяха ухание, за мен равностойно на уханието на другите благородни плодове, та гледах да го задържа възможно най-дълго, като завивах питките в кърпи. Заех се да изуча по достъпните ми източници древното и основополагащо изкуство на хлебарството, като се започне още от първобитни времена и откриването на тестото без мая, когато за първи път след трудносмилаемите ядки и месото човек се домогва до по-лека и блага храна, мине се през случайното бухване на тестото, което се предполага, че е навело хората на мисълта да използват мая, а сетне и други ферментационни способи, и се стигне до "хубавия, вкусен и полезен хляб" - насъщния. Маята, която някои смятат за душа на хляба, за spiritus, изпълващ порестата му сърцевина, и благоговейно пазят като вечния огън - навярно в трюма на "Мейфлауър"40 е имало и някоя драгоценна бутилка с мая, та оттогава насетне бухлати тестени талази се надигат и стелят по цяла Америка, - аз най-редовно и старателно си я набавях от селото, додето накрая една сутрин забравих правилата и я залях с вряла вода. Благодарение на тая грешка установих, че дори и маята не е задължителна - стигнах до открития не по синтетичен, а по аналитичен път, - и с готовност я пренебрегнах, макар много домакини да ме убеждаваха, че няма истински полезен хляб без мая, а старците да ми предсказваха бърз упадък на жизнените сили. Аз не намирам маята за неотменна съставка - ето че изкарах цяла година без нея, а още пребивавам в света на живите; при това се избавих от досадната необходимост да разнасям в джоба си бутилка, която може всеки миг да се разлее и да ми създаде неудобство. Много по-просто и по-достойно е да се откажеш от маята. Човекът е животно, което по-лесно от всяко друго се приспособява към всички климатични условия и обстоятелства. Не слагах в хляба си сода, нито пък други някакви киселини или основи. Може да се каже, че съм се придържал към рецептата на Марк Порций Катон, записана два века преди Христа: "Panem depsticium sic facito. Manus mortariumque bene lavato. Farinam in mortarium indito, aquae paulatim addito, subigitoque pulchre. Ubi bene subegeris, defingito, coquitoque sub testu."41 Която според мен гласи: "Тъй замеси хляба: измий добре ръцете си и нощвите. Изсипи брашното в нощвите, постепенно добавяй вода и прилежно меси. Омесиш ли добре тестото, придай му форма и го опечи под похлупак", сиреч в тенджера. Нито дума за мая. Но аз невинаги използвах тая опора на живота. Веднъж, заради празния си джоб, повече от месец не видях и залък.

Всеки жител на Нова Англия може с лекота да добива хляба си в тая благодатна за ръжта и царевицата земя, наместо да е зависим от далечни и променливи пазари. Но ние дотолкова сме се отдалечили от простотата и независимостта, че прясно, пръхкаво брашно рядко се намира в магазините на Конкорд, а грухана царевица едва ли изобщо някой употребява. Повечето фермери дават произведеното от тях зърно на добитъка и свинете, а за себе си купуват пшеничено брашно, което хем не е толкова полезно, хем е по-скъпо. Установих, че лесно мога да добивам необходимите ми няколко бушела ръж и царевица, тъй като и двете култури виреят и в най-бедна почва, както и да смилам зърното на ръка и тъй да поминувам без ориз и свинско. Колкото до нуждата от подсладител, опитът ме научи да правя чудесна меласа от тиква или цвекло; а за да се сдобивам още по-лесно с нея, трябваше да посадя няколко клена и додето ги чакам да пораснат, да употребявам и други заместители освен вече посочените. Както са пели прадедите:

"Варим ний от всичко напитък преблаг:от тиква, талаш орехов, пащърнак."42

Що се отнася до солта, най-простата бакалска стока, набавянето й би могло да стане повод за разходка до морето, но преспокойно може и без нея, ако се пие по-малко вода. Не знам проблемът за солта изобщо да е стоял пред индианците.

40 Името на кораба, с който през зимата на 1620 г. първите заселници-пуритани тръгнали от английския град Плимът за Америка.41 Катон, "De Agri Cultura", гл. 74.42 Из анонимната поема "Новоанглийски огорчения".

26

И тъй, можех да мина без всякакви покупко-продажби по отношение на храната и понеже вече разполагах с жилище, оставаше да реша въпроса с облеклото и топливото. Панталоните, които и досега нося, бяха изтъкани в едно фермерско семейство - слава Богу, у хората се е запазила някаква добродетелност, макар че падението на фермера до прост работник според мен е също толкова грандиозно и паметно, колкото и падението на човека до фермер. Що се отнася до топливото, всяко запасяване е излишно в нова страна като нашата. А при положение че ми бъдат отнети заселническите права, бих могъл да откупя един акър на същата цена, на която бе продадена обработваната от мен земя - сиреч за осем долара и осем цента. Според мен обаче, живеейки на тоя участък, аз повишавам цената му.

Намират се недоверчиви люде, които понякога ме питат възможно ли е да се препитавам само с растителна храна; за да пресека въпроса от корен - тъй като коренът е вярата, - свикнал съм да отвръщам, че мога да се препитавам и с пирони. Ако това не могат да разберат, едва ли изобщо ще ме разберат. Аз от своя страна обичам да слушам за подобни опити: например за младежа, който в продължение на две седмици се хранил със сурови царевични зърна направо от мамула, стривайки ги със зъби като с воденични камъни. Катериците го правят успешно. Хората биха имали само полза от такива начинания, колкото и да протестират някои престарели за това баби и притежателките на третини43 от мелници.

Покъщнината ми, част от която беше мое дело - а за останалото не съм похарчил нищо извън посочената вече сума, - се състоеше от легло, маса, писалище, три стола, огледало, три инча в диаметър, маша, пиростия, чайник, тенджера, тиган, черпак, леген, два ножа и две вилици, три чинии, една чаша, една лъжица, шише за газ, шише за меласа и лакирана лампа. Никой не е дотолкова беден, че да трябва да седи на тиква - стига да не е некадърен. Най-много харесвам столовете, натрупани по селските тавани, за да ви бъдат подарени с готовност. Мебели! Слава Богу, мога да седя и да стоя без помощта на мебелните магазини. Кой - освен философът - е способен да натовари мебелите си на каруца и да ги превози под небесната светлина и людските очи, без да изпита срам от тая убога купчина празни сандъци? А "Мебелите Сполдинг" са точно такива: никога не мога да отгатна дали дадена купчина от тях принадлежи на някой от тъй наречените богаташи или на бедняк - по правило заключавам, че собственикът е бедняк. Защото колкото повече са мебелите, толкова по-беден е човекът. Всяка такава купчина сякаш е събрала покъщнината на десет коптора и следователно е десет пъти по-окаяна от един коптор. Защо, за Бога, изобщо се МЕСТИМ, ако не за да се освободим от покъщнината си, да хвърлим тая СТАРА НЕПОТРЕБНА КОЖА, най-сетне да прекрачим в друг, новообзаведен свят, а тоя да оставим на пламъците? Но човекът, изглежда, е во веки приклещен в своите капани, та трябва, влачейки ги, да кръстосва неравните пътища. Щастлива е била оная лисица, дето е оставила опашката си в капана44. Мускусният плъх прегризва лапичката си само и само да се освободи. Нищо чудно, че човекът е загубил гъвкавостта си. Как често само попада в задънена улица! "Простете любопитството ми, сър, но какво разбирате под "задънена улица"?" Ако сте проницателни, още щом видите човека, ще съзрете зад гърба му всичко, което притежава, че и доста от онова, което укрива, та чак до кухненските мебели и всевъзможните дреболии, които постоянно трупа и никога няма да изгори, и той ще ви се стори впрегнат в имуществото си и силно затруднен да се придвижва. В задънена улица според мен е тоя, който се е проврял през врата или пролука, тясна за каруцата с мебелите му. Не мога да не изпитвам съжаление, когато чуя някой бодър, напет, на вид свободен човек да се безпокои дали мебелите му са застраховани, или не: "Но какво да направя с мебелите си?" Излиза, че волната пеперуда е здраво оплетена в паяжина. Дори и ония, които уж нямат нищо, всъщност - ако се вгледате по-внимателно - са понатрупали едно-друго из чуждите къщи. Днешна Англия за мен е като възрастен джентълмен, който пътува с огромен багаж - голям куфар, малък куфар, кутия за шапки и денк (все ненужна покъщнина, трупана дълги години), - без да има смелостта да го изгори. Да беше хвърлил поне първите три! Но за един здрав човек в наше време е непосилно да вдигне постелята си и да си иде45; аз бих посъветвал болния да остави постелята си и да побегне. Неотдавна видях един имигрант, който крещеше под тежестта на 43 Според тогавашния американски Закон за наследството вдовишкият дял възлизал на една трета.44 По баснята на Езоп "Лисицата без опашка".45 Матей, 9:6.

27

вързопа, побрал цялото му имущество - подобен на гигантска липома, избила отзад на врата му, - и го съжалих: не защото това бе всичкото му имущество, а защото трябваше да го мъкне. Ако ми се наложи да си нося капана, предварително ще се погрижа да е лек и да не е защипал жизненоважна част от тялото ми. Но навярно е най-разумно изобщо да не си пъхаш лапата в капан.

Мимоходом ще отбележа, че нищо не съм похарчил за пердета, тъй като никой не наднича в прозорците ми освен слънцето и луната, а от техните погледи не искам да се крия. От луната няма да се пресече млякото и да се вмирише месото, нито слънцето ще повреди мебелите и ще обезцвети килима ми - ако пък навремени милувката му е твърде гореща, предпочитам да се скрия зад някое перде, предоставено от природата, наместо да прибавям каквото и да било към покъщнината си. Веднъж една дама ми предложи рогозка, но тъй като в къщата не се намери място за нея, а у мен - време за тупане, отказах, предпочитайки тревата пред прага наместо изтривалка. Най-добре е злото да се отстранява от самото начало.

Неотдавна присъствах на публичната разпродажба на вещите на един преуспял в живота църковен настоятел -

"... злото,което всеки сторил е, оставаподир смъртта му..."46

Както обикновено преобладаваха безполезните предмети, трупани от времето на бащата. Имаше дори и една изсушена тения. И ето че сега, след половинвековно подмятане из прахоляка на мансарди и килери, тия вещи не бяха изгорени; наместо да лумнат в голям, пречистващ, унищожителен ОГЪН, устройваха им РАЗПРОДАЖБА, сиреч размножаваха ги. Хората веднага надойдоха да ги видят, изкупиха ги всичките и ги понесоха към прахоляка на собствените си мансарди и килери, та да ги съхраняват до гроб - до деня на поредния търг. Умре ли, човек вдига голям прахоляк.

Обичаите на някои първобитни народи биха били от полза за нас, особено ежегодният ритуал на обновлението - съществуващо поне като понятие, ако не в действителност. Нямаше да е зле и ние да имаме един "празник на първите плодове", какъвто Бартрам описва у индианците мукласи. "Снабдили се вече с нови дрехи, грънци, тигани и други домакински потреби, мукласите отбелязват празника, като събират износените дрехи и негодните вече предмети, помитат боклука от къщите си и от цялото село и заедно с неупотребеното зърно и залежалите продукти струпват всичко на голяма купчина, която запалват. После пият билки и постят три дни, подир което угасят огъня. По време на постите се въздържат от задоволяването на всякакви желания и страсти. Обявява се и всеобща амнистия, тъй че всички злосторници могат да се завърнат в селото.

На четвъртия ден главният жрец, триейки сухи съчки, запалва нов огън на площада и всяка къща получава нов, чист пламък.

Сетне три дни пеят, танцуват и гуляят със зърното и плодовете от новата реколта, а през следващите четири дни се веселят с гости от съседните села, които също тъй са се пречистили и обновили."47

Мексиканците извършват подобно пречистване на всеки петдесет и две години, тъй като вярват, че с такава периодичност иде краят на света.

Ако тайнството е "видимо проявление на духовна благодат", както го определят речниците, то аз не познавам по-висше тайнство от това и съм убеден, макар индианците да нямат библейска книга на Откровението, че те получават озарение направо свише.

46 Шекспир, "Юлий Цезар", III, 2, прев. Валери Петров47 Уилям Бартрам, "Пътувания из Северна и Южна Каролина" (1791).

28

Повече от пет години се издържах единствено с труда на двете си ръце и установих, че шест седмици работа годишно48 са напълно достатъчни, за да покрият текущите ми разходи. Така през цялата зима и голяма част от лятото можех необезпокояван да се посветя на заниманията си. Опитах и да преподавам в училище, но се оказа, че разходите ми съответстват - по-точно не съответстват - на доходите, тъй като се налагаше да се обличам, да обучавам (да не кажа, и да мисля и вярвам) според както е прието, сиреч загубих си времето. Доколкото преподавах не за доброто на своите ближни, а заради прехраната си, това бе провал. Опитах и с търговия, но разбрах, че ще ми трябват десет години, за да си пробия път, а и тоя път най-вероятно ще води към дявола. Наистина се страхувах, че за това време мога да попадна в числото на тъй наречените преуспели люде. Когато преди години обмислях как да изкарвам прехраната си, а съзнанието ми постоянно извикваше горчивия опит, насъбран от вслушване в приятелски съвети, като обвинение срещу собствената ми наивност, често и не на шега ме спохождаше идеята да започна да бера боровинки - ето нещо, с което непременно ще се справя, малката печалба ще ми е достатъчна: та нали най-голямото ми умение е да се задоволявам с малко, не трябва почти никакви средства и най-важното почти никакви отклонения от обичайното ми разположение на духа, въобразявах си глупаво. Както познатите ми се впускаха в търговия и разни занятия, тъй и аз гледах на своето занимание - ще обикалям по цяло лято планините, ще бера боровинки и ще ги продавам, без да му мисля: ето как ще паса Адметовите стада. Мечтаех си също така да събирам билки или да кърша борови клонки и да ги нося в града, качен на някоя каруца със сено, та да радвам хората, които обичат да им се напомня за гората. Разбрах обаче, че търговията анатемосва всичко, до което се докосне - дори да търгуваш по повеление свише, пак не можеш да избегнеш анатемата на търговията.

Тъй като имах собствена скала на ценностите и повече от всичко ценях свободата си, та дори и в неволя можех да се чувствам великолепно, не пожелах да си губя времето в печелене на пари за разкошни килими, скъпи мебели, изискана кухня или къща в гръцки или готически стил49. Ако има такива, които не смятат трупането на богатства за отклонение от същността на живота и умеят да се ползват от тях, то аз им предоставям тая тегоба. Има "работни" люде, които изглежда, обичат труда заради самия него или пък защото ги предпазва от по-големи злини - на тях нямам какво да кажа засега. А ония, които не знаят какво да правят с повече свободно време, отколкото имат понастоящем, бих посъветвал да работят двойно по-усилно - додето се откупят и получат документ за освобождаване. Що се отнася до мен, установих, че няма по-независима работа от надничарската - още повече, че тридесет-четиридесет надници са напълно достатъчни, за да се издържа човек. Работният ден на надничаря свършва със захода на слънцето, подир което той е свободен да се посвети на любимото си занимание, без изобщо да е зависим от работата си; докато неговият работодател, зает с нескончаеми сметки, не знае отдих през цялата година.

Накратко: за мен е несъмнено както по убеждение, тъй и от опит, че да се препитаваш на тая земя не е тегоба, а удоволствие, стига да живееш просто и мъдро; не случайно това, което в първобитното общество е било труд, за цивилизованото се е превърнало в развлечение. Нищо не налага човек да изкарва прехраната си с пот на чело - освен ако се поти по-лесно от мен.

Един познат младеж, който преди време наследи няколко акра, ми каза, че би живял като мен, стига да РАЗПОЛАГА С НЕОБХОДИМИТЕ СРЕДСТВА. За нищо на света няма да допусна някой да възприеме МОЯ начин на живот, защото, додето го изучи пристойно, аз може да съм изнамерил вече друг, пък и бих искал да има колкото се може повече различни хора на тая земя. Моето разбиране е, че всеки трябва много внимателно да открие и следва своя СОБСТВЕН ПЪТ, а не тоя на баща си, на майка си или на ближния си. Дали един младеж ще строи къщи, ще отглежда насаждения или ще плава по море, е без всякакво значение - важното е да не среща спънки в осъществяването на това, което иска. Както морякът или избягалият роб се ориентират по полярната звезда, тъй и нашата мъдрост се заключава в намирането на цел, достойна да ни 48 Още в своята реч при дипломирането си в Харвард Торо предлага да се обърне библейският ред, като един ден бъде за работа и шест - за почивка.49 По времето когато Торо отива на Уолдън, гръцкият стил в американската архитектура бил вече отживелица, налагал се псевдоготическият стил.

29

ръководи в живота. Може в рамките на предначертаното ни време да не достигнем своя блажен остров, но поне ще следваме верния курс.

Несъмнено вярното за едного е още по-вярно за мнозина, тъй както, пропорционално погледнато, голямата къща не струва повече от малката, след като няколко жилища, разделени от една стена, могат да споделят общ покрив и обща изба. Лично аз предпочитам самостоятелните жилища. Освен това излиза по-евтино сам да си построиш жилище, отколкото да убедиш някой друг в предимствата на общата стена, а договорите ли се, условието е стената да бъде тънка, та да е по-евтина, при все че другият може да се окаже лош съсед, че и да не я поддържа откъм своята страна. Единственото сътрудничество, възможно между хората, е крайно повърхностно и недостатъчно, а истинското се среща тъй рядко, че сякаш не съществува, бидейки хармония, недоловима за людете. Човек има ли вяра, навсякъде ще може да приобщава равна на своята вяра; лишен ли е от вяра, ще продължава да живее като всички останали независимо от обкръжението, в което попадне. Сътрудничество в най-възвишения, тъй както и в най-принизения смисъл, означава ЗАЕДНО ДА ИЗКАРВАМЕ ПРЕХРАНАТА СИ. Неотдавна узнах за идеята на двама младежи да направят заедно околосветско пътешествие; единият щял да тръгне без пари и да си набавя необходимите средства по море като моряк, а на суша - като орач, а другият да носи в джоба си чек. Близко е до ума, че дълго не биха могли да крачат заедно, сиреч да си сътрудничат, след като единият изобщо няма да се ТРУДИ. При първата по-съществена спънка ще се разделят. На това отгоре, както вече споменах, ако човек е сам, може да тръгне на път, щом поиска, ако ли е с някой друг, трябва да го изчака да се подготви, което може да отнеме много време.

"Това неговото си е чист егоизъм", чувал съм да казват мои съграждани. Признавам, че досега твърде малко съм се впускал във филантропични начинания. Правил съм някои жертви от чувство за дълг, но пожертвах и това удоволствие покрай останалите. Намериха се хора, които вложиха цялото си старание, за да ме убедят да поема издръжката на някое бедно семейство в града, и ако нямах какво да правя - нали дяволът все намира работа на безделниците50, - бих се заел с подобна развлекателна дейност. Но когато намислих да предприема нещо в това отношение и да дам своята лепта пред Небето, на което се молят бедняците, като издържам неколцина от тях точно както издържам себе си, и дори стигнах дотам, че да си предложа услугите, всички до един без колебание предпочетоха да си останат бедни. След като моите съграждани и съгражданки са тъй всеотдайни за благото на ближния, то поне един човек може да бъде пощаден за други, не толкова чевеколюбиви занимания. За благодетелност - както изобщо за всяко нещо - е нужен талант. Добротворството е поприще, в което няма незаети места. Въпреки това най-искрено се опитах да му се посветя, но - колкото и странно да изглежда - останах удовлетворен, че не отговаря на моята душевна нагласа. Не бих се отказал съзнателно и доброволно от истинското си призвание, за да върша благодеянията, които обществото изисква от мен, та дори от това да зависеше спасението на Вселената, и съм убеден, че единственото, което все още я предпазва от унищожение, е някакво подобно на моето, но несравнимо по-голямо упорство. Никога няма да застана на пътя на нечий талант - дори човекът да върши нещо, отричано от мен, стига да го върши с цялото си сърце и душа, аз ще му повтарям: "Упорствай, ако ще светът да обяви делото ти за зло!", което всъщност е много вероятно.

Далеч съм от мисълта, че моят случай е изключение; несъмнено много от читателите ми биха се защитили по същия начин. Има ли да се извърши нещо - не гарантирам, че мнението на ближните ми ще съвпадне с моето, - без колебание заявявам, че аз съм човекът, който трябва да бъде нает; а кое е то - нека работодателят ми установи сам. Правя ли ДОБРО в общоприетия смисъл на думата, то трябва да е извън основните ми занимания и да е съвсем непреднамерено. Хората казват: "Където и да си, какъвто и да си, не мисли за собственото си усъвършенстване, а преизпълнен с милосърдие, начни да вършиш добро." Ако на мен се паднеше да проповядвам в тоя дух, бих казал: "Начни със собственото си усъвършенстване." Все едно Слънцето, достигнало сиянието на Луната или на някоя звезда от шеста величина, да престане да разгаря жаравата си и да се задоволи като

50 Стара английска поговорка.30

същински Робин Добряка51 да занича по прозорците, да възбужда лунатиците, да разваля месото и да развиделява мрака, наместо постоянно да разпалва живителните си лъчи, додето станат тъй ослепителни, че никой смъртен да не може да го погледне, и да обикаля по своята орбита, принасяйки благодат на Земята, или по-скоро, съгласно едно по-достоверно схващане, Земята да се облагородява, обикаляйки около него. Когато в желанието си да докаже чрез добродетелност божествения си произход Фаетон взел само за ден колесницата на Слънцето и кривнал от очертания път, той изгорил множество къщи от крайните небесни селения, опалил повърхността на Земята, пресушил всички извори, разпрострял великата Сахарска пустиня, додето накрай Юпитер го поразил с гръм, а Слънцето цяла година не изгряло от мъка по него.

Няма по-противна миризма от тая на разлагаща се добродетелност. Това е леш, човешка и небесна едновременно. Ако зная със сигурност, че някой идва към къщи с ясното намерение да ми стори добро, веднага ще хукна да си спасявам живота, както се бяга от оня сух, изпепеляващ вятър на африканските пустини, наричан самум, който пълни с пясък устата, носа, ушите, очите, додето съвсем те задуши, само и само да не ме постигне неговото добротворство, да не попадне вирусът му в кръвта ми. Не и не, по-добре да изстрадам злото, което ми е писано. За мен не е добър ЧОВЕК тоя, който ще ме нахрани, когато гладувам, ще ме стопли, когато студувам, или ще ме изтегли от рова, в който съм паднал. Едно нюфаундландско куче би се справило не по-зле. Филантропията не е любов към ближния в най-общ смисъл. Хауард може да е бил най-милият и достоен човек и да си е заслужил възнаграждението, но какво са за НАС и сто хауардовци, след като тяхната филантропия не помага за НАШЕТО добруване в случаите, когато най-много се нуждаем от помощ? Не съм чувал за благотворително събрание, на което искрено да е бил поставян въпросът за някаква добрина по отношение на мен или себеподобните ми.

Йезуитите се оказали съвсем безпомощни пред индианците, които, изгаряйки на кладата, сами подсказвали на своите мъчители нови способи за мъчение. Извисени над физическото страдание, понякога те се извисявали и над утешенията, които можели да им предложат мисионерите; предписанието да постъпваме тъй, както бихме искали да постъпват с нас52, не достигало до ушите на тия, които нехаели как постъпват с тях, обичали враговете си53 посвоему и били готови да им простят54 всичко.

Трябва да си сигурен, че помагаш на бедните точно с това, от което те имат най-голяма нужда, та дори то да е собственият ти пример, от който те са твърде далеч. Ако раздаваш пари, раздавай с тях и себе си, наместо просто да връчваш сумата. Понякога допускаме непростими грешки. Един бедняк може да не е толкова премръзнал и гладен, колкото мръсен, дрипав и недодялан. А това е донякъде въпрос на вкус, не само на зла орис. Дадеш ли на такъв пари, навярно ще си накупи още дрипи. Преливах от жалост към неугледните ирландски работници, които, жалки и опърпани, режеха лед на езерото, додето аз зъзнех в своите далеч по-спретнати и прилични дрехи; но ето че в особено голям студ един от тях, подхлъзнал се във водата, дойде при мен да се стопли и пред очите ми събу три чифта долни гащи и два чифта чорапи - ужасно мръсни и дрипави наистина, но достатъчни, за да разбера, че нищо не му струва да откаже ГОРНИТЕ дрехи, които му предлагах, след като има толкова много ДОЛНИ. Ненадейната баня е била тъкмо онова, от което се е нуждаел. Тогава започнах да се самосъжалявам, давайки си сметка, че по-голяма проява на благотворителност би било той да ми даде някоя памучна фланела, отколкото аз да му дам цял магазин горни дрехи. На всеки хиляда, подрязващи клоните на злото, се пада един, който сече от корен; може би отдаващият най-много време и средства за нуждаещите си поради самия си начин на живот има най-голям дял за възпроизвеждането на злочестината, която напразно се мъчи да облекчи. Все едно благочестив робовладелец да жертва заработката на всеки десети роб, та да осигури неделната почивка на останалите. Някои проявяват загрижеността си за бедните, като им дават работа в кухнята. Нямаше ли да е проява на по-голяма загриженост, ако сами се бяха заловили за кухненската работа? Хвалиш се, че даваш една десета от доходите си за 51 Персонаж от английските народни предания от късното Средновековие.52 Лука, 6:31.53 Матей, 5:44.54 Лука, 23:34

31

благотворителни цели - дай тогава и деветте десети и приключи въпроса. Тъй излиза, че обществото си възвръща само една десета част от имуществото. Дали причината е във великодушието на тия, които я придобиват, или в нехайството на правораздавателните служби?

Филантропията е едва ли не единствената добродетел, която хората ценят. Нещо повече - надценяват я, и то благодарение на егоизма си. Един хубав слънчев ден в Конкорд пращящ от здраве бедняк взе да ми хвали мой съгражданин, задето бил милостив към бедните - подразбирайки себе си. Милостивите лели и чичовци на човечеството се радват на по-голяма почит, отколкото духовните му майки и бащи. Преди време станах свидетел как един преподобен лектор, човек начетен и умен, изреди научните, литературните и политическите знаменитости на Англия като Шекспир, Бейкън, Кромуел, Милтън, Нютон и пр., след което премина към религиозните й деятели и - сякаш санът му го налагаше - им отреди място високо над всички останали, оповестявайки ги за по-велики от великите. Тия деятели бяха Пен, Хауард и мисис Фрай. Всеки ще почувства лицемерната изопаченост на подобна градация. Тримата съвсем не са били най-достойните хора на Англия - може би само най-големите й филантропи.

Нямам никакво намерение да омаловажавам дължимото на филантропията, само настоявам за справедливост към всички ония, които с живота и делото си действително са облагодетелствали човечеството. Не ценя у човека главно почтеността и добротворството, които били стволът и листата на живота му. Тези растения, от чиито изсушени стръкове варим чай за болните, са твърде скромно приложими и ги използват предимно знахарите. А пък аз искам цвета и плода у човека, някакво благоухание, което да прелива от него към мен, сочна зрелост, която да подслажда общуването ни. Неговата доброта да не е половинчата и мимолетна, а да бъде постоянна и безгранична, раздавана несъзнателно и без усилие. Усърдната благотворителност прикрива множество грехове.55 Много често филантропът потапя хората във възпоминателната атмосфера на собствените си нявгашни несрети и нарича това състрадание. Би трябвало да споделяме с ближните силата, а не отчаянието си, здравето и бодростта си, а не болестите, като внимаваме и да не разпространяваме заразата. От кои ли изпепелени долини достига до нас ехото на риданията? Къде ли са езичниците по света, на които дължим просветление? Как да намерим най-долния грубиянин, комуто да възвърнем човешкия образ? Влоши ли се някому здравето, та дори просто да го пробожда сърцето - нали там е вместилището на състраданието, - той моментално се залавя да поправя света. Бидейки самият един микрокосмос, той разбира - и е прав, дошло е времето да го разбере, - че човечеството се храни със зелени ябълки; земното кълбо му се представя като гигантска зелена ябълка и неописуемо страшна му се струва мисълта, че синовете човешки може да я вкусят, преди да е узряла; начаса неистовата му филантропия се устремява към ескимоси и патагонци, разпростира се из пренаселените индийски и китайски села; така след неколкогодишна благотворителна дейност, несъмнено използвана от правителството за собствени цели, той се е излекувал от своята диспепсия, земното кълбо е порозовяло от едната, ако не и от двете страни, а животът се е отърсил от жестокостта и отново е станал хубав и сладък. Така погледнато, не мога да си представя по-чудовищно престъпление от моето. Не познавам и никога няма да познавам по-лош човек от себе си.

Убеден съм, че не състраданието към окаяното положение на ближните угнетява реформатора, а - макар да е пресвят син Божи - собствените му болежки. Само да му премине, да дойде пролет в живота му, зора да засипе ложето му, и той ще зареже без всякакъв свян великодушните си съратници. Моето оправдание, че не проповядвам срещу тютюна, е, че никога не съм дъвкал тютюн - това изкупление е отредено за бивши тютюнодъвкачи, - макар и да съм дъвкал доста неща, срещу които мога да проповядвам. Ако някога се подлъжете по каквато и да било благотворителна дейност, не допускайте лявата ви ръка да узнае що прави дясната56, защото не си струва. Спасете давещия се и си вържете обувките. За никъде не бързайте и си намерете свободна работа.

55 Повелята от Първо съборно послание на Петър, 4:8, гласи: "Преди всичко имайте усърдна любов помежду си, защото любовта ще ПОКРИЕ множество грехове." - Тук Торо заменя "покрие" с "прикрие".56 Матей, 6:3

32

Покварихме нравите си57 от общуване със светците. В песнопенията ни звучат благогласи анатеми към Бога и вечно покорство нему. Човек би казал, че дори пророците и избавителите по-скоро са уталожили страховете, отколкото да укрепят надеждите на хората. В никоя книга няма химн за простото и волно опиянение от живота или неподправена хвала на Бога. Здравето и успехът винаги ми носят добро, независимо че може да са чужди и далеч от мен; болестите и неуспехът винаги ме натъжават и ми носят зло, независимо колко голямо е състраданието, проявено от мен или към мен. Тъй че, ако действително искаме да възродим човечеството с будистки или ботанически, с магнетически или природни средства, нека първо самите ние станем прости и здрави като Природата, нека разпръснем облаците, надвиснали над главите ни, и да вкараме малко живот в порите си. Стреми се да бъдеш не надзирател на бедните, а един от най-достойните на тоя свят.

В "Гюлистан, или Градината на цветята" от шейха Саади от Шираз прочетох следното: "Тъй попитали един мъдрец: 'Сред многобройните чутовни дървеса, които всемогъщият Господ Бог създаде високи и сенчести, един само кипарисът се зове асад, сиреч свободен, макар да не дава плод. Къде се крие тук загадката?' Мъдрецът отвърнал: 'Всяко дърво по определено време на годината връзва плод, потъва в свежест и цвят или съхне и жълтее; ни една от тия промени не е позната на кипариса, вечно избуял в зеленина; като него са асадите, сиреч свободните поради непоклатимата си вяра люде... Не отдавай сърцето си на преходното: Дижла, още наричана Тигър, ще продължава да тече през Багдад и след като халифатът отмре. Пълни ли са ръцете ти, бъди щедър като фурмата; нямаш ли какво да дадеш, бъди асад - свободен като кипариса.'"

ПРИБАВЕНИ СТИХОВЕ ПРЕТЕНЦИИТЕ НА БЕДНОСТТА

Премного се надяваш, клетнико,че ще получиш място на небето,задето в схлупена къщурка, в кацалениво овчедушие отглеждашподобно цвете под оскъдно слънцеили край сенчеста река; задетос десница си изтръгнал от гърдитечовешките си страсти, от коиторазцъфва истинската добродетел;природата си унизил и стъпквашдушата си - така, като Горгона,превръщаш в камък живия човек.Не ни е нужна тази скучна гледкана твоята принудена смиреностили пък неестествената тъпост,незнаеща ни радост, ни тъга,ни твоята насилена, фалшивавъзхвала на бездейното търпенеза сметка на предприемчивостта -в това люпило на посредственостпокълва робският ти дух. А ниеценим такива добродетели,които нямат мяра, смелите,окрилени дела сред царствен блясък,всевиждащата мъдрост и величие,които не познават граници;оная хероична добродетел,която древността не назова,но даде примери като Херакъл,

57 Първо послание на апостол Павел към коринтяните.33

Ахил, Тезей. Марш в жалката си дупка!И ако някога съзреш простори,изгрели с нова светлина, мъчи седа вникнеш в тези истински достойнства.

Т. Кару

КЪДЕ ЖИВЯХ И ЗА КАКВО

В определен период от живота си развиваме склонност да гледаме на всеки участък като на възможна строителна площ. Тъкмо тъй огледах най-подробно цялата околност на десетина мили от дома ми. Последователно закупих във въображението си всички ферми, тъй като до една бяха за продан, а знаех и цената им. Обхождах владенията на всеки фермер, опитвах от дивите му ябълки, разговарях с него за стопанисването, приемах каквато цена ми предлагаше и мислено му оставях пак фермата в залог; понякога дори повишавах цената, приемах всичко освен акт за собственост, приемах думите му за акт за собственост, понеже много обичам раздумките, облагородявах фермата, както - надявам се - и самия фермер, и се оттеглях, изживял докрай насладата, оставяйки го да се оправя сам нататък. Тия мои занимания дадоха основание на приятелите ми да ме обявят за своего рода прекупвач на недвижимо имущество. Където и да се озовях, виждах се уседнал там, пейзажът се пренареждаше около мен. Та какво е домът, ако не sedes58, усядане, и толкова по-добре, ако е на село. Открих чудесни за настаняване места, но без изгледи за скорошен строеж, навярно смятани от мнозина за твърде отдалечени от града, макар че според мен градът бе твърде отдалечен от тях. Защо да не се установя примерно тук, казвах си, и цял час живеех на някое от тия места, лете и зиме, виждах се да изпращам година след година, да се боря със зимата и да посрещам пролетта. Бъдещите обитатели на тия места могат да бъдат сигурни, че където и да издигнат къщите си, все ще са били изпреварени. Няколко часа ми бяха достатъчни, за да разделя дадена площ на овощна градина, гора и пасбище, да реша кои от хубавите дъбове или борове да оставя пред вратата и откъде ще се виждат най-добре; сетне тъй и оставях земята на угар, понеже богатството на човека се измерва с количеството неща, от които може да се откаже.

Във въображението си стигнах дотам, че дори получих отказ за няколко ферми - всъщност тъкмо отказ ми бе необходим, - но ни веднъж не опарих пръстите си с действителна собственост. Насмалко да стане това, когато купих Фермата Холоуел и се заех да сортирам семена и да събера материали за количка, с която да ги превозвам; но още преди да съм получил акт за собственост от фермера, жена му - кой ли мъж няма такава жена - го накара да промени намеренията си, като пожела да запази имота, и той ми предложи десет долара неустойка. Право да си кажа, имах всичко на всичко десет цента и беше пряко силите ми да се видя като притежател на десет цента плюс ферма или десет долара, камо ли пък на всичко заедно. Тъй че му оставих и десетте долара, и фермата - предостатъчно се бях занимавал със сделката; или по-скоро, проявявайки щедрост, му продадох фермата за точно толкова, колкото бях дал за нея, и тъй като не беше богат, направих му подарък от десет долара, като при това си запазих моите десет цента, семената и материалите за количката. Така, неощетен ни най-малко в бедността си, разбрах, че съм богаташ. Пейзажа обаче си запазих и оттогава всяка година прибирам родитбата му без помощта на количка. Колкото до пейзажите:

"Господар съм на всичко, което съзирам,правата ми никой не ще да оспори."59

Често се случва поетът да се оттегли от най-хубавата част на някоя ферма, след като й се е насладил докрай, а трезвомислещият фермер да смята, че си е тръгнал само с две-три диви ябълки. Дълги години за фермера остава неизвестно, че поетът е вплел фермата му в рими - най-

58 Sedes (лат.) – жилище.59 Уилям Каупър, "Стихове, може би написани от Александър Селкирк" (1782).

34

възхитителният плет, с който може да я огради, - че я е издоил и е обрал целия каймак, оставяйки му само обезмасленото мляко.

Фермата Холоуел за мен имаше следните привлекателни страни: пълна уединеност, тъй като се намираше на две мили от града и на половин миля от най-близките съседи, а от пътя я делеше широко поле; непосредствената близост до реката, чиито мъгли според собственика предпазвали земята от пролетни слани, макар че за мен това беше без значение; посивели и порутени къща и обор, разнебитена ограда, която ме отделяше във времето от предишния обитател; сухи и обрасли с лишеи ябълкови дървета, изгризани от зайци, свидетелстващи що за съседи щях да имам занапред, но най-привлекателен от всички бе споменът, който бях запазил от първите си разходки по реката, когато къщата се криеше зад гъста горичка от червени кленове, през които дочувах кучешки лай. Побързах да купя фермата, преди собственикът да е успял да прочисти камъните, да отсече изсъхналите ябълкови дървета, да изкорени няколко млади брезички, израсли посред поляната, с една дума - преди да е предприел каквито и да било стопански подобрения. Бях готов да купя фермата, за да се наслаждавам на прелестите й, като Атлас да понеса цялото бреме на плещите си - впрочем тъй и не разбрах какво обезщетение е получил за това, - и то воден единствено от желанието да не бъда обезпокояван в правата си на собственик, когато си платя; знаех, че фермата ще роди от изобилна по-изобилна и точно според вкуса ми реколта, стига да я предпазя от всякакво стопанисване. За жалост обаче не стана тъй.

С една дума, що се отнася до земеделие с по-голям размах - дотогава бях обработвал само градинка, - разполагах единствено със семена. Повечето хора смятат, че с времето семената се подобряват. Не се съмнявам, че времето отделя доброто от лошото и че когато най-сетне стигна до сеитба, вероятността да се разочаровам ще бъде по-малка. Но искам веднъж завинаги да напътя близките си: колкото се може по-дълго живейте свободни и необвързани! Обвързани с ферма или с областния затвор - разликата е нищожна.

В своята "De Re Rustica", която е моят наръчник по земеделие, Катон Стари казва (единственият превод, който ми е известен, е превърнал тоя пасаж в пълна глупост) така: "Намислиш ли да купуваш земя, не се води от алчността, не си пести труда да я огледаш и не мисли, че е достатъчно да я обходиш веднъж. Колкото повече я обхождаш, толкова повече ще ти хареса - стига да е хубава." Аз няма да се поддам на алчност, цял живот неспирно ще кръстосвам своето парче земя и пръв ще легна в него, та най-сетне да му се насладя докрай.

Това бе вторият ми опит от подобно естество и смятам да го опиша подробно, като за удобство обединя преживяното за две години. Както вече изтъкнах, не възнамерявам да пиша ода на унинието60, а като петел в утринта възторжено да затръбя от своя стобор, та дори само за да разбудя съседите.

Когато заживях в гората, сиреч започнах да прекарвам и дните, и нощите там - началото по случайност съвпадна с Деня на независимостта, 4 юли 1845 година, - къщата ми още не бе подготвена за зимата: имах всъщност подслон от дъжда, неизмазан и без огнище, със стени от груби дъски с широки цепнатини, разсъхнати от старост, през които нахлуваше нощният студ. Гладко одяланите бели подпорни греди и наскоро рендосаните прозоречни рамки обаче придаваха на къщата ми спретнат и приветлив вид - особено сутрин, когато дървото се просмукваше от росата, та чак ми се струваше, че по обед ще изпусне сладък сок. Във въображението ми тя през целия ден запазваше следите от зората, напомняйки ми друга една къща на планински връх, където бях ходил преди година. Беше приветлива неизмазана постройка, годна да услади почивката на някой странстващ Бог, достойна за пищния шлейф на богиня. Ветровете, лудуващи край нея, бяха същите, които фучат по планинските хребети, разнасяйки само небесните, божествени откъслеци от земната музика. Утринният вятър вечно свисти, песента на сътворението нивга не секва; малцина обаче са способните да я чуят. Какво е Олимп, ако не всеки връх на земята?

60 Намек за едноименна творба от Колридж.35

Единственото жилище, което някога съм притежавал, като изключим една лодка, бе палатката, която понякога използвах при летните си разходки и още пазя на тавана, навита на руло; а лодката минаваше от ръка на ръка, додето накрай бързеят на времето я отнесе. Сега, с тоя сравнително по-здрав покрив над главата си, отбелязах напредък, що се отнася до усядането ми в мира сего. Леката конструкция сякаш изкристализира около мен, а това даде отражение и върху майстора й. Подбуждаше въображението ми подобно скица на картина. Нямаше нужда да излизам навън, за да подишам чист въздух, тъй като въздухът вътре не бе загубил нищо от свежестта си. Дори и при най-силен дъжд стоях не затворен между четири стени, а по-скоро под проветрив сайвант. В "Хариванша" е казано: "Къща без птици е като месо без подправки." Не беше такава моята къща, тъй като веднага станах съсед на птиците - без обаче да ги затварям в клетки, а поставяйки своята клетка сред тях. Тъй се приближих не само до ония, които често навестяват парковете и овощните градини, но и до дивите и омайни горски певци, които почти никога не радват градското ухо - дроздовете, червеношийките, полските врабчета, козодоите и още много, много други.

Настаних се на брега на малко езеро на около миля и половина южно от град Конкорд и сравнително по-високо над морското равнище от него, посред голямата гора, разделяща Конкорд и Линкълн, на около две мили на юг от единственото по тия места поле, обвеяно със слава - славата на Конкордската битка; бях се оттеглил толкова навътре в гората, че отсрещният бряг на езерото, на половин миля от мен и гъсто обрасъл с дървета като всичко наоколо, изчерпваше целия ми хоризонт. Погледнех ли към езерото през първата седмица, все ми се струваше, че проблясва високо в планината и дъното му отстои далеч над повърхността на другите езера, а вземеше ли да се издига слънцето, виждах го да съблича мъглистата си нощна одежда и тук-там да открива било нежните си вълнички, било гладката си, озарена повърхност, додето мъглите, подобно призраци след нощно сборище, безшумно се разпръснат из гората. Тук, както в планината, утринната роса сякаш по-дълго се задържаше по дърветата.

Близостта на малкото езеро бе особено приятна помежду леките августовски бури, когато въздухът и водата съвсем замират, натежалото небе придава нощен покой на следобедните часове, а дроздовата песен се носи от бряг до бряг. В такова време езерото притихва повече от всякога, а в контраст с плътно надвисналите над него сиво-черни облаци заигралите му от светлини и отблясъци води се превръщат самите в снижено пъстроцветно небе. От едно възвишение наблизо, където неотдавна бяха изсекли гората, се откриваше чудесна гледка на юг към широката вдлъбнатина между хълмистите езерни брегове, чиито срещуположни склонове, спускайки се един към друг, напомняха водопад, прорязващ гориста долина, макар в действителност водопад да нямаше. Погледът ми се плъзваше по тия зелени възвишения и се отправяше отвъд, към далечните, високи и обагрени в синева хълми на хоризонта. Обхващах с очи и някои по-далечни и още по-сини планински върхове на северозапад - монети, изсечени от синева в небесния монетен двор, - както и известна част от града. Но дори и покачен на възвишението, в останалите посоки не можех да видя нищо отвъд заобикалящите ме гори. Добре е наблизо да има вода, та да олекотява и полюшва сушата. Едно от преимуществата дори на най-малката водна площ е това, че погледнеш ли я, осъзнаваш, че сушата е остров, а не континент. Това значение на водата се съизмерва със способността й да охлажда маслото. Така, ако от възвишението обърнех очи към Съдбърийските ливади отвъд езерото, които при разлив ми се струваха като в мираж издигнати над огизналата долина - също като монета в съд с вода, - цялата земя оттатък ми изглеждаше като плаващ остров: макар и малко, езерото ми напомняше, че живея на СУША.

Гледката на жилището ми бе още по-ограничена, но не се чувствах ни най-малко притеснен. Разполагах с достатъчно простор за въображението си. Ниското, обрасло с церове плато, което започваше от отсрещния бряг на езерото, се простираше чак до прериите на Запада, ако не и до Татарските степи, та в него преспокойно биха могли да се настанят всички скитащи племена на човешкия род. "Щастливи на света са само тия, пред които се шири безграничен хоризонт"61 - рекъл Дамодара, когато потрябвали нови, по-големи пасбища за стадата му.

61 Из "Хариванша".36

Промених и мястото, и времето, приближих се до ония части от Вселената и до ония периоди от историята, които най-силно ме привличаха. Жилището ми бе тъй отдалечено, както небесните тела, наблюдавани нощем от астрономите. Навикнали сме да си представяме прекрасните, въжделени места в отстоящи на светлинни години от нас космически пространства, отвъд съзвездието Касиопея, далеч от всякакъв шум и неуредици. А ето че моята къща се намираше в такова усамотено, чисто и неосквернено местенце, и то тук, на Земята. Ако си струва човек да заживее в близост до Плеядите и Хиадите, до Алдебаран или Алтар, то аз вече живеех там, сиреч същото огромно разстояние ме делеше от живота, който бях изоставил, та смален и блещукащ със звездни искри, се откривах пред взора на най-близкия съсед само в безлунни нощи. Ето какво бе кътчето от Всемира, което обитавах:

"Живял на този свят един овчар,чиито мисли на възбог летели,

те стигали до върховете чак,където с дни стадата му пасели."62

А какво да кажем за овчаря, чиито стада достигат по-високи пасбища от мислите му?

Всеки ден започваше като жизнерадостна покана да сведа живота си до простотата и непорочността на Природата. Бях тъй верен служител на Аврора, както някога древните гърци. Ставах рано и се изкъпвах в езерото - това бе свещенодействие, едно от най-важните ми занимания. Казват, че над ваната на император Чин Тан било изписано с йероглифи: "Обновявай се всекидневно - отново и отново, постоянно."63 Много добре разбирам защо. Утринта възвръща героичните времена. Слабото жужене на комара, кръжащ невидим и недосегаем из стаята, ми въздействаше като тържествен тромпет на зазоряване64. Бе същински Омиров реквием, една "Илиада" и една "Одисея" във въздуха, възпяваща гнева и странстванията на своя творец. В това жужене, нагледно, макар и преходно свидетелство за неизчерпаемата мощ и плодовитост на Вселената, имаше нещо космическо. Утринта - най-съществената част на деня, - това е часът на пробуждането. Тогава сме най-трудно податливи на дрямка и поне за час се съживява оная страна на съществото ни, която през всичкото останало време спи. Какво да очакваме от ден - ако това изобщо може да се нарече ден, - в който сме били пробудени не от Духа си, а от разтърсването на слугата, не от собствената си новопридобита сила и вътрешния си подтик сред звуците на небесна музика и изпълващ въздуха божествен аромат, а от фабричната сирена, и не за по-възвишен живот от тоя, който, заспивайки, сме оставили, та и мракът да даде плод и да бъде не по-малко благодатен от светлината? Който не вярва, че всеки ден носи по-ранно, по-свято и по-неосквернено утро, той се е отчаял от живота и върви по нанадолен и чезнещ в мрака път. От краткотрайното замиране на телесния живот в съня човешката душа - по-скоро съставките й - се възстановява всекидневно, а Духът обновява стремлението си към колкото се може по-достоен живот. Бих казал, че всичко значимо на тоя свят се случва в утринните часове, в атмосферата на утрото. Във "Ведите" пише: "Всички дарби се разбуждат с утрото." Поезията и изобразителните изкуства, както и най-благородните и значими човешки дела, са все свързани с часа на зазоряването. Всички поети и герои са като Мемнон синове на Аврора и пеят своите песни при изгрев-слънце. За тоя, чиято гъвкава и мощна мисъл се движи заедно със слънцето, денят се превръща в нескончаема утрин. Какво казват часовниците, хората или техните действия, е без всякакво значение. Утрин е, когато аз се събуждам, и всичко в мен е зора. Нравственото усъвършенстване е усилие да отхвърлиш съня. Щяха ли хората да правят тъй печално равносметка за изминалия ден, ако не бяха го проспали? Та те не са дотам зле със смятането. Не ги ли налягаше дрямката, все щяха да постигнат нещо. Но людете са разбудени колкото за физически труд; на милион се пада един-единствен човек, буден за ползотворна умствена работа, а за поетически, сиреч възвишен живот - един-единствен на сто милиона. Да бъдеш буден, означава да бъдеш жив. Досега не съм срещал напълно разбуден човек. Как ли бих го погледнал в очите?

62 . Стихове от неизвестен автор. Навярно Торо ги е открил в "Старинни балади" на Томас Еванс (Лондон, 1810).63 Конфуций, "Великото учение" - "Коментар на философа Дзан", гл. 1, 1.64 По Фелиша Хеманс, "Слизането на пилигримите-предци в Нова Англия".

37

Трябва да се научим да се будим и бодърстваме без външна помощ, а по силата на едно непрестанно очакване на зората, което не ни напуска и в най-дълбок сън. Не зная нищо по-обнадеждаващо от безспорната способност на човека да възвиси живота си посредством съзнателно усилие. Не е малко да можеш да нарисуваш картина или да изваеш статуя, сиреч да създадеш нещо красиво, но несравнимо по-важно е да изрисуваш и изваеш средата, в която живееш, а това е въпрос на морал. Да придадеш красота на деня - ето най-възвишеното изкуство. Всеки човек е призван да устрои живота си до най-незначителната подробност тъй, че да бъде достоен за най-критични равносметки и прозрения. Не ни ли достигнат оскъдните сведения, с които разполагаме, оракулите ще ни напътят как да го сторим.

Отидох в гората, защото исках да живея по своя воля, да виждам само същината на живота и да се опитам да извлека всичко от нея, та когато удари часът ми, да не се окаже, че изобщо не съм живял. Не исках да живея противно на живота - той е тъй драгоценен; не исках и да залинявам в примирено съществуване, доколкото не бе наложително. Исках да навляза в дълбините на живота и да изсмуча соковете му, да заживея пълнокръвно, по спартански, та да разбия на пух и прах всичко, което му е противно, с широк откос да го окастря до основи, да го притисна в ъгъл и да го сведа до най-простите му градива: ако се окаже низък, да сбера цялата му първозданна низост и да я оповестя на света, а окаже ли се възвишен, да съм го познал от собствен опит и да мога вярно да го опиша подир. Защото според мен повечето хора тънат в странна неяснота относно живота - доколко е царство дяволско или господне - и някак ПРИБЪРЗАНО са заключили, че най-важното за човека на тоя свят е "да слави Господа-Бога и вечно да Му благодари"65.

Открай време животът ни е жалък, мравешки, макар в мита да се казва, че отдавна сме се превърнали в хора66; бием се с жерави като същински пигмеи67, трупаме грешка след грешка и кръпка връз кръпка, а върховните ни добродетели се подклаждат от незначителни и лесно отстраними злочестини. Животът ни се прахосва в дреболии. За честния човек е предостатъчно да знае да брои на пръсти, най-много да си помогне и с десетте пръста на нозете. Простота, простота и пак простота! Вършете по две-три неща, а не по сто, че и по хиляда едновременно; вместо до милион бройте до десет, та всичките ви сметки да се побират на дланта. Това разбунено море - цивилизацията - е тъй помръкнало от облаци, раздирано от бури, насечено от плитчини и всевъзможни рифове, че решен ли е да не потъне и да достигне своя пристан, човек трябва да е отличен навигатор, да се ориентира без помощта на звездите. Опростявайте, постоянно опростявайте! Наместо три пъти на ден яжте по веднъж, щом се налага; наместо със сто различни блюда задоволявайте се с пет, и намалете съответно всичко останало. Животът ни напомня Германската конфедерация, съставена от множество държавници с постоянно менящи се граници68, поради което един германец не би могъл да каже в кой момент докъде се простират пределите й. Самата ни нация с целия й тъй наречен сериозен напредък - който впрочем е съвсем повърхностен и несериозен, - задръстена с мебели, заклещена в собствените си капани, развратена от разкош и безмерно прахосничество, представлява - също като милионите изграждащи я семейства - тъй занемарена и непохватно скроена общност, че може да се спаси единствено посредством устойчива икономика, от спартанска по-спартанска простота на живота и облагородяване на стремежите. Животът ни тече прекалено бързо. Хората си въобразяват, че най-важното е Нацията да развива търговия, да изнася лед, да разполага с телеграф, да достига тридесет мили в час, а не мислят доколко ТЯХ САМИТЕ това ги засяга, не са решили като маймуни ли да живеят или като хора. Ако престанем да дяламе траверси, да ковем релси, да отдаваме на труд дните и нощите си и се помъчим да изковем ЖИВОТА си, кой тогава ще прокарва железопътни линии? А не се ли прокарват железопътни линии, как ще стигаме навреме небето69? Но ако си стоим вкъщи, погълнати от заниманията си, кой изобщо ще има нужда от железопътни линии? Не ние пътуваме по релсите, а те пътуват по нас. Замисляли ли сте се някога какво представляват траверсите,

65 Из "Новоанглийски часослов".66 Когато според преданието мор унищожил жителите на Египет, цар Еак помолил Зевс да засели града отново, като превърне мравките в хора.67 За битка на пигмеи с жерави се споменава в "Илиада", кн. III.68 До 1871 г. Конфедерацията на германските княжества постоянно променяла своите граници.69 По Натаниъл Хоторн, "Небесната железница".

38

подложени под релсите? Всяка от тях е човек, ирландец или янки. Релсите лежат отгоре им, пясък ги покрива, вагоните плавно се движат върху им. Но те спят70 дълбоко, уверявам ви. С годините железопътните линии стават все повече и повече, тъй че, ако някои хора имат удоволствието да пътуват по релси, други пък имат злочестината да се пътува отгоре им. А случи ли се да бъде прегазен някой надигнал се сомнамбул - някоя излишна или накриво поставена траверса, - веднага спират влака и вдигат такава врява, сякаш станалото е изключение. С радост узнах, че на всеки пет мили има работници, които се грижат траверсите да не помръдват от местата си, тоест един ден те могат да се пробудят.

Защо е това бясно препускане и пропиляване на живота? Обрекли сме се на гладна смърт, още преди да сме почувствали глад. Казано е, че един бод навреме спестява девет, и всички бързат да направят хиляда бода днес, та да си спестят девет утре. Всъщност ТРУДЪТ ни е напълно безсмислен. Друсани от несекваща хорея, не можем за миг да останем в покой. Достатъчно е само да подръпна въжето на църковната камбана като на пожар и, сигурен съм, няма да остане жив човек по фермите в околността на Конкорд: мъже, жени, деца, независимо от непомерната си заетост, с която вече неведнъж са се оправдавали същата тая сутрин, ще зарежат всичко и ще се отзоват на камбанния звън, но не толкова за да спасяват горящото имущество, колкото - нека признаем истината - за да го видят в пламъци, след като тъй-тъй се е запалило и то се знае, не по тяхна вина, или пък за да видят потушаването на огъня, че и самите да се включат, ако гледката е красива: това е то, дори да гори енорийската църква. Едва подремнал половин час подиробед, деловият човек надига глава и пита: "Какво ново?" - сякаш цялото човечество през това време е стояло на стража. Има и такива, които се разпореждат да ги будят на всеки половин час - очевидно по същата причина, - и сетне вместо отплата разказват какво са сънували. След нощния сън новините са не по-малко насъщни от закуската. "Я да видим какво ново по света тая сутрин" върви заедно с кафето и кифлата: тогава човек прочита във вестника как примерно някому извадили очите край река Уахито, без изобщо да се замисли, че самият той обитава мрачна и дълбока мамутска пещера на земното кълбо и притежава само зачатък на зрение.

Колкото до мен, спокойно мога да мина без пощенските услуги. Мисля, че важните съобщения, пристигнали по пощата, са твърде малко. Казано съвсем отговорно, през целия си живот съм получил най-много две писма, които си заслужаваха пощенската такса (писах за това преди време). Пощата е онова учреждение, посредством което размяната на "грош за мисли" става наистина, а не на шега. Що се отнася до вестниците, не е имало случай да прочета съществена новина в тях. Достатъчно е веднъж да прочетем, че някой е бил ограбен, убит или е загинал при злополука, че някоя къща е изгоряла, че кораб се е разбил или моторна лодка е експлодирала, че на западната железопътна линия е била прегазена крава, че са застреляли бясно куче или че посред зима са се появили ята скакалци - повече такива сведения не са ни нужни. Едно ни е предостатъчно. Щом като познавате явлението, какво ви засягат безчетните примери? За философа всички тъй наречени НОВИНИ са клюки, а тия, които ги печатат и четат - стари лелки, посръбващи чай. Но алчните за клюки съвсем не са малко. Неотдавна една от редакциите била подложена на такъв щурм за последните новини от чужбина, че в блъсканицата били изпочупени няколко големи стъкла - и то за новини, каквито според мен един умен човек би могъл да предвиди почти безпогрешно още преди дванадесет месеца или дори преди дванадесет години. Например Испания: достатъчно е от време на време да смесвате в подходящо съотношение Дон Карлос, Инфантата, Дон Педро, Севиля и Гранада - е, може имената да са се поизменили, откак за последен път съм чел вестници, - по липса на други развлечения да добавите борбата с бикове, и ще разполагате със същата вярна и пълна картина на испанските порядки - или неуредици, - каквато ще ви обрисуват най-стегнатите и ясни вестникарски репортажи под това заглавие. Що се отнася до Англия, последната значима новина оттам е била за Революцията от 1649 година и стига да знаете как се движат средните й годишни добиви, няма какво отново да се връщате към тоя въпрос, освен ако не ви занимава изключително финансовата му страна. Ако човек като мен, който рядко отваря вестник, може да даде мнение, то в чужбина не се случва абсолютно нищо ново, доколкото нова Френска революция не се очаква.

70 Игра на думи: "sleeper" означава "траверса" и "спящ човек".39

Новини! А колко по-важно е да знаем това, което никога не остарява. Кию Хи Йу, висш сановник от провинция Вей, проводил пратеник при Кюн Джоу за новини. Кюн Джоу повелил на пратеника да седне до него и го попитал тъй: "Какво прави твоят господар?" Пратеникът почтително отвърнал: "Моят господар се стреми да намали греховете си, но все не смогва да им сложи край." Когато пратеникът си отишъл, философът отбелязал: "Какъв достоен пратеник! Какъв само достоен пратеник!"71 Вместо с провлачени проповеди да дразни слуха на придремващите фермери в почивния им ден в края на седмицата - защото неделята е подходящият завършек на една зле изживяна седмица, а не светло и дръзновено начало на нова, - проповедникът би трябвало да призовава с гороломен глас: "Спрете! Опомнете се! Защо е това привидно бързане, когато всъщност не помръдвате от местата си?"

Заблуждения и химери биват почитани като изконни истини, а действителността ни изглежда неправдоподобна. Да можехме здраво да се придържаме само о съществуващите дадености и да не се поддаваме на заблуди, животът би ни се струвал като приказка от "Хиляда и една нощ" в сравнение с настоящето. Ако тачехме само неизбежното и правомерното, музиката и поезията биха звучали по улиците. Когато не бързаме и сме способни да мислим, разбираме, че само великото и достойното е извечно и абсолютно, а дребните страхове и удоволствия не са нищо повече от сянка на действителността. А това винаги ободрява и възвисява. Затворили очи, спящи, оставили се на заблудите на привидността, хората повсеместно градят и утвърждават едно всекидневие на привички и инерция, основаващо се на чистата илюзия. Играейки си на възрастни, децата разграничават истинските закономерности и взаимовръзки на живота по-добре от възрастните, които не успяват да живеят достойно, но си въобразяват, че са помъдрели от житейски опит - сиреч от неуспехите си.72 Четох в една индийска книга за някой си царски син, който бил отстранен от родния си град още като малък и бил отгледан от горски обитатели, та когато пораснал, си мислел, че принадлежи към дивашкото племе, с което живеел. Намерил го един от бащините му министри и му открил кой е: заблудата му се разсеяла и той прозрял, че е принц. "Тъй душата - продължава индийския философ - поради условията, в които се намира, не познава истинската си същност, додето някой свят учител не й я открие и тя прозре, че е Брама." Убеден съм, че ние, жителите на Нова Англия, водим тъй жалко съществуване, понеже погледът ни не прониква отвъд повърхността на нещата. За нас съществува единствено ПРИВИДНОТО. Ако някой, способен да съзира самата същност на нещата, тръгне из нашия град, мислите ли, че ще види Воденичния яз 73? А наеме ли се да опише действителността, която е зърнал, изобщо не бихме познали града си. Само погледнете някой богослужебен дом, съдилище, затвор, магазин или жилищна сграда с очите на истински зрящите, и ще го видите да се разпада на прах и пепел. Втълпили сме си, че истината е далеч, в покрайнините на Вселената, отвъд най-далечната звезда, преди Адам и подир последния земен жител. Във вечността, вярно, има нещо истинско и величествено. Но място, време, обстоятелства за нас винаги са тук и сега. Бог е всевишен в настоящия миг и безкрайният низ от годините не ще усили божествената му мощ. Единственият начин да познаем възвишеното и благородното е непрестанно да попиваме заобикалящата ни действителност. Вселената удовлетворява нашите замисли с неизменно покорство, все едно дали бързаме, или се бавим, пътят пред нас е открит. Тогава нека живеем в творчески кипеж. Няма поет или художник, който да не е завещал на потомците да осъществят неговите прекрасни и възвишени замисли.

Нека поне един ден поживеем с отмерения ритъм на Природата, без да ни изважда от релсите всяка орехова черупка или крилце на комар, паднали на пътя ни. Да станем рано и спокойно да закусим, без да бързаме, или просто да сложим някой залък в уста: приятелите да идват и да си отиват, камбаните да си бият, децата, ако щат, да крещят, нека тоя ден си е само наш. Защо да се предаваме и да се оставяме на течението? Нека не допускаме да ни преобръща и залива тоя ужасен въртоп, наречен обед, който ни застига по пладнешките плитчини. Избегнем ли го, нататък няма страшно, понеже иде нанадолнище. Напрегнете всичките си сили, цялата си утринна мощ и отместили поглед, завързани за мачтата като Одисей, задминете с кораба си опасността. Ако моторът 71 Конфуций, "Беседи и съждения", кн. XIV, гл. 26.72 Схващането на английските романтици и американските трансценденталисти е, че децата най-добре разбират света, ала загубват това си качество, щом пораснат.73 Търговският център на Конкорд.

40

заръмжи, нека си ръмжи, додето прегракне от усилие. Ако камбаните забият, нека си бият, защо да се отзоваваме на звъна им? По-напред да бяхме се вслушали що за музика разнасят.

Нека без припряност, а с усърдие и упоритост забием нозе в гъстата кална лапавица от мнения, предразсъдъци, традиции, заблуждения, впечатления - в тая тиня, покриваща земното кълбо, нека потънем дълбоко под Париж и Лондон, под Ню Йорк, Бостън и Конкорд, под църква и държава, под поезия, философия и религия, додето усетим твърда камениста почва, която можем да наречем ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ, и си кажем: "Това е, няма съмнение!" Най-сетне през пороища, огън и мраз ще сте достигнали оная point d'appui74, където може да издигнете стена или да основете държава, както и трайно да поставите фенер, а може и измервателен уред - не нилометър, а реалометър75, - та бъдните поколения да знаят какво ниво са достигнали пороищата от лъжи и заблуди на времето. Насочите ли погледа си право към конкретния факт, ще видите как слънцето заиграва по двете му страни като по острието на меч, ще го почувствате как меко се врязва в сърцето и костния ви мозък и тъй щастливо ще завършите земния си път. И в живота, и в смъртта копнеем за истинност. Ако умираме, нека чуем хъхренето в гърлото си и почувстваме изстиването на крайниците си; ако живеем, нека се заловим за работата си.

Времето - това е реката, в която мятам въдицата си. Навеждам се и пия, но отпивайки, виждам пясъчното й дъно и разбирам колко е плитка. Тая плитка речица си тече, но вечността остава. Ще ми се да пия от дълбините, да мятам въдицата си в небето, чието дъно е застлано със ситните камъчета на звездите. Изобщо не зная да броя. Не зная дори първата буква от азбуката. Винаги съм съжалявал, че не съм толкова мъдър, колкото в деня, в който съм се родил. Разумът е секира, която съсича съкровената същност на нещата. Не желая ръцете ми да са заети повече от необходимото. Главата ми служи и за ръце, и за нозе. Чувствам, че най-доброто от мен е съсредоточено в нея. Инстинктът ми подсказва, че главата ми е орган за ровене, подобно на зурлата и предните лапи у някои животни, и с нейна помощ ще съумея да си изровя тунел през тия хълмове. Убеден съм, че златната жила е някъде наблизо, понеже лесковата пръчка помръдва76 и се разнасят нежни ухания: започвам да копая тук.

ЧЕТЕНЕ

При малко по-обмислен избор на призвание навярно хората до един щяха да станат учени и изследователи, тъй като е наистина интересно да вникнеш в собствената си природа и съдба. Трупайки имущество за себе си и за потомството, създавайки семейство или държава, та дори увенчавайки се със слава, ние сме смъртни; посвещавайки се на истината обаче, ставаме безсмъртни и няма защо да се боим от промени и случайности. Още първият египетски или индийски мъдрец е повдигнал края на покрова от статуята на божеството и оттогава потрепващата плащаница не се е спускала, тъй че взорът ми открива все същото омайно великолепие, понеже някога аз се проявих в мъдреца, та бе толкова дръзновен, а днес той се проявява в мен и възкресява видението. Прах не полепва по тая плащаница, времето е спряло, откак божеството се е разкрило пред погледа. Времето на истинското съвършенство не е нито минало, нито сегашно, нито бъдеще.

Жилището ми бе повече от всякакъв университет благодатно не само за размисъл, но и за сериозно четене, и макар да не попадах в периметъра на местната книгозаемна служба, повече от всякога се намирах под влиянието на ония кръстосващи света книги, чиито редове първоначално са били изписани на дървесна кора, а сега само от време на време се изписват на хартия. Както е казал поетът Мир Камар Удин Маст: "Седнал, да тичам в пространството на духовния свят - помагали са 74 Point d'appui (фр.) - опорна точка75 Според Диодор Сицилийски "нилометър" наричали градуиран стълб за мерене дълбочината на р. Нил. Правейки каламбур с латинското значение на "nil" - "нищо", Торо изковава думата "реалометър", тоест инструмент за измерване на съществуващото.76 Според поверието цепнатата лескова пръчка помагала да се открие вода - наклонена надолу, тя помръдвала там, където трябвало да се копае.

41

ми книгите. Да ме замайва едничка чаша вино - познавал съм тая наслада, изпивайки нектара на езотеричните учения." Цяло лято държах на писалището си Омировата "Илиада", макар рядко да я разлиствах. Непрестанният физически труд - трябваше да завърша къщата си и заедно с това да прекопавам боба - изключваше по-дълготрайни умствени занимания. Поддържаше ме мисълта, че после ще се отдам на четене. В почивките от работата прочетох две-три тънки книжки за пътешествия, додето не се засрамих от подобно убиване на времето и не си зададох въпроса къде живея АЗ САМИЯТ.

Ученият може да чете Омир или Есхил на старогръцки без страх, че ще го обвинят в претенциозно времеразточителство, тъй като се предполага, че в известна степен той подражава на героите им, та посвещава утринните си часове на страниците им. Героичните книги, макар и преведени на родния ни език, за нас ще си останат написани на мъртъв език от мъртви времена, та ще трябва неуморно да дирим скрития смисъл на всяка дума и ред, разширявайки го извън пределите на обичайната употреба с цялата мъдрост, смелост и щедрост, на които сме способни. Съвременният евтин и плодовит печат с всичките му преводни издания не е направил почти нищо, за да ни приближи към героичните писатели от античността. Те ни се струват все тъй далечни, а шрифтът, на който ги печатат, все тъй рядък и необичаен. Заслужава да отделиш дни и драгоценни часове от младостта си, за да научиш поне малко думи от някой древен език77, които да те издигнат над уличната баналност и постоянно да те подбуждат към размисъл. Съвсем не е безполезно, че фермерът е запомнил и си повтаря няколкото латински думи, които навремето е чул. Хората понякога си въобразяват, че изучаването на класиците най-накрая ще отстъпи пред по-модерни и практически приложими дисциплини; но будните умове ще изучават класиците винаги, на какъвто и език да са писали и колкото и да са древни. Защото какво е класиката, ако не запис на най-възвишените мисли на човечеството? Класиците са единствените оцелели оракули и могат да дадат такива отговори на най-наболелите днешни въпроси, каквито никога не са били давани в Делфи и Додона.

Както сме тръгнали, може да се откажем да изучаваме и Природата, понеже била стара. Да четеш добре, сиреч да четеш истинни книги в истинно състояние на духа, е благородно занимание, изискващо от читателя много повече, отколкото което и да било занимание от всекидневието. То предполага тренировки, подобно тия на спортистите, неотклонна целеустременост на целия живот. Книгите трябва да бъдат четени тъй съсредоточено и всеотдайно, както са били писани. Не е достатъчно да говориш езика, на който са написани, тъй като между говоримия и писмения език, между езика, който чуваме, и тоя, който четем, има отчетлив водораздел. Първият е преходен - просто звук, реч, говор, - полуживотински, който също като животните усвояваме несъзнателно от майките си. Вторият отразява опитността и зрелостта на първия. Ако единият е майчиният ни език, другият е бащиният - подбран и обмислен изказ, твърде значим, за да бъде доловен от ухото, за неговото овладяване трябва да се родим повторно. На людските тълпи от Средновековието, които само ГОВОРЕЛИ гръцки и латински, не било съдено поради случайния факт на рождението им да ПРОЧЕТАТ гениалните творби, написани на тия езици, тъй като това не били гръцкият и латинският, които те знаели, а недостъпният за тях литературен език. Те никога не научили изящния слог на Гърция и Рим, на ръкописите гледали като на хартия за чернова78 и се възхищавали от долнопробната съвременна им литература. Но когато някои европейски народи се сдобили със своя, макар още недообработена писменост, удовлетворяваща нуждите на литературния им развой, ученолюбието се възродило и учените успели да съзрат през вековете съкровищата на античността. Това, което не могло да бъде ЧУТО от простолюдието на Гърция и Рим, след стотици години било ПРОЧЕТЕНО от няколко учени, та и до ден-днешен само учените могат да го четат.

Колкото и да се възхищаваме от случайните изблици на красноречие у ораторите, възвишените записани слова стоят тъй високо над мимолетната устна реч, както осеяната със звезди небесна твърд над облаците. ЕТО ги звездите - който умее, да се ориентира по тях. Астрономите постоянно 77 Торо е знаел гръцки и латински по-добре от когото и да било от американските трансценденталисти и е превел много от класиците на съвременен английски.78 Някои антични творби са оцелели само поради факта, че без да знаят стойността им, немалко църковни служители ги използвали като чернова за собствените си записки.

42

ги наблюдават и описват. Те не са влажни летливи придихания като всекидневните ни разговори. Това, което на форума изглежда красноречие, в кабинета най-често се оказва гола реторика. Ораторът се оставя на моментното вдъхновение по случаен повод и се обръща към тълпата, сиреч към тия, които ще го ЧУЯТ; за разлика от него писателят, който черпи вдъхновение от своя по-уравновесен живот и само би се разсейвал от конкретните поводи и поощренията на тълпата, без които ораторът не може, се обръща към умовете и сърцата на хората, към всички хора от всички времена, които ще го РАЗБЕРАТ.

Нищо чудно, че по време на походите си Александър носел "Илиадата" в скъпоценно ковчеже. Писаното слово е най-голямата светиня. Достига най-съкровената ни същност и едновременно с това е по-всеобхватно от всяко друго изкуство. Най-близко е до живота. Може да бъде преведено на всички езици и не само да бъде прочетено, а буквално вдишано от човешките устни; не само да бъде изписано върху платно или мрамор, а изсечено от дъха на самия живот. Символ на мисленето на античния човек, то се превръща в реч за съвременния. Двете хилядолетия са насложили върху литературните паметници и мраморните статуи на древна Гърция само по-наситена златноесенна багра, понеже бодрият и възвишен дух, който навсякъде носят със себе си, ги е предпазвал от пораженията на времето. Книгите са безценното богатство на света - непреходно наследство за поколения и народи. Най-древните и хубави книги имат своето полагащо се и пълноправно място по лавиците на всеки дом. Сами те не могат да се защитят, но додето подхранват и разпалват мисълта, читателят никога не би ги захвърлил. Авторите им съставляват истинската и безспорна аристокрация на всички общества и имат по-силно влияние върху хората от кралете и императорите. Когато невежият и обикновено надут търговец най-сетне се добере с предприемчивост и труд до въжделената си свобода и независимост и бъде приет в средите на богатите, той неизбежно се устремява към още по-високите, но и недостижими за него области на човешкия ум и гений, колкото да осъзнае собствената си малокултурност, безсмислието и нищожността на всичките си богатства; тогава неговото здравомислие се проявява в усилията да осигури на децата си духовната култура, чийто недостиг е почувствал толкова остро - именно така той най-после си създава спокойствие.

Тия, които не умеят да четат древните класици на езика, на който са писани, сигурно имат твърде непълна представа за историята на човешкото общество, понеже - колкото и да е изумително - те не са пресъздадени на който и да било съвременен език, ако не смятаме цялата последвала ги цивилизация за такова пресъздаване. Омир никога досега не е възпроизвеждан на английски, нито Есхил, нито дори Вергилий - все творби изящни, съвършени, прекрасни, както самата утрин. Защото, каквото и да говорим за гения на по-късните автори, те едва ли някога са достигали филигранната красота и завършеност, плод на героичните усилия на древните през целия им живот. Само невежите могат да твърдят, че класиците са обречени на забрава. Дали ще бъдат забравени, ще се разбере едва когато придобием необходимите знания и талант, за да се издигнем до тях и ги оценим по достойнство. Преславни ще бъдат времената, когато светините, наричани от нас класика, както и още по-древните и повече от класически, но по-непознати и от тях свети писания на народите ни се разкрият в цялост, когато ватиканските библиотеки бъдат препълнени с веди, зендавести и библии, с томовете на Омир, Данте и Шекспир, та идните поколения да могат да положат трофеите си на тоя всемирен форум. Само такава грамада ще може най-сетне да ни обещае небето79.

Творбите на великите поети никога не са били прочетени от човечеството, тъй като само велики поети са в състояние да ги прочетат. Прочетени са били дотолкова, доколкото масите разчитат звездите, сиреч астрологически, а не астрономически. Повечето хора са се научили да четат заради едничкото нищожно удобство, тъй както са се научили да смятат, та да не ги мамят в търговията. Но за четенето като благородна духовна деятелност те не знаят нищо. А четене във възвишения смисъл на думата не е това, което ни унася в сладка дрямка и притиска най-доброто от нас в

79 Торо има предвид библейското сказание за Вавилонската кула, която хората от тщеславие искали да издигнат до небето.

43

лоното на съня, а това, което ни кара да бодърстваме и да му посвещаваме най-просветлените си и ведри часове.

Мисля, че научим ли веднъж буквите, трябва да четем най-доброто от литературата, а не цял живот да си повтаряме азбуката или да сричаме, без изобщо да помръднем от предните чинове за слаби ученици. За повечето хора е достатъчно да прочетат - или да им прочетат - една-единствена хубава книга, Библията, и дори възприели мъдростта й, да прекарат живота си, вегетирайки и пропилявайки способностите си в тъй нареченото леко четиво. В нашата библиотека има едно издание в няколко свезки, озаглавено "Малка читанка", та първоначално помислих, че става дума за непознато ми селище. Доста люде, подобно на кормораните и щраусите, са способни дори след пребогат обед от месо и зеленчуци да погълнат още какво ли не, понеже не могат да понесат нещо да отиде на вятъра. Ако някои са се превърнали в машини за производството на тая плява, останалите са машини за поглъщането й. Те четат ли, четат деветхилядната по ред история за Зебулон и Сефрония80 - как се обичали, както никой преди тях не е обичал, как пътят на преданата им любов съвсем не бил гладък81, а лъкатушел и се губел, но те все го намирали; четат как някой окаян нещастник, комуто не е по силите да изкачи камбанарията, се покатерва чак на самия й връх, само и само доволният автор, след като безпричинно го е пратил там, да удари камбаната, та всичко живо да притича и да види как - о, Боже - ще слезе обратно на земята! Според мен най-добре ще е всичките тия честолюбиви герои да бъдат превърнати във ветропоказатели, тъй както някога са поставяли героите сред съзвездията, та да се въртят насам-натам, додето ръждясат, наместо да безпокоят почтените хора с ветрогонствата си. Следващият път, когато романистът удари камбаната, няма да се помръдна, ако ще да гори и богослужебният дом. "'Скок подскок на ток', роман из Средновековието от прославения автор на 'Дрън подрън раздрън', ще излиза на части всеки месец. Интересът е огромен! Побързайте да се абонирате!" Всичко това се поглъща с жадни очи, с неистово първобитно настървение, с неутолимия глад на вечно стържещи стомаси, също както четиригодишният малчуган не може да се насити на своята двуцентова златистоподвързана "Пепеляшка" - без какъвто и да било забележим напредък в изговора, произношението, поставянето на ударенията, а още по-малко в умението да се извлича или влага поука. В резултат: притъпено зрение, застой на кръвообращението, размекване на мозъка и упадък на умствените способности. Тоя парфюмиран хляб се вади в почти всички пекарни всекидневно и далеч по-усърдно от чистия пшеничен, ръжен или царевичен хляб и се радва на доста по-сигурен пазар.

Хубавите книги не ги четат дори и ония, които минават за добри читатели. Да вземем нашия Конкорд: докъде се простира културата му? В тоя град почти липсва вкусът към хубавите книги дори от англоезичната литература, чието слово е разбираемо за всички. Самите колежански възпитаници, минаващи за широко образовани люде, тук, че и в цялата страна, нямат никаква представа от английските класици, а колкото до записите на човешката мъдрост - античната класика и светите писания, - достъпни за всички, желаещи да ги научат, никъде по света усилията, насочени към изучаването им, не са тъй нищожни. Знам един дървар на средна възраст, който чете френски вестници, но не, както сам казва, заради новините, които изобщо не го интересуват, а "да си поддържал езика", понеже е родом от Канада; когато го попитах кое смята за най-доброто, което би могъл да върши на тоя свят, той отвърна, че е това, както и да поддържа и да обогатява английския си. Същото правят или поне се стремят да правят колежанските възпитаници, като за целта прибягват до английски вестници. Ако човек току-що е затворил някоя от най-хубавите английски книги, колцина са тия, с които би могъл да поговори за нея? Не дай Боже пък да е прочел в оригинал някой от гръцките или римските класици, чиято слава достига дори и до тъй наречените безпросветни, изобщо няма да се намери с кого да поговори и ще трябва да таи в себе си прочетеното. Всъщност в нашите колежи няма ни един професор, който редом с езиковите трудности да е преодолял и трудностите на мисълта, и мировъзрението на някой от древните поети, та да изпитва желание да общува с буден, геройски проникновен читател. А що се отнася до светите писания, сиреч библиите на човечеството, кой в тоя град ще ми каже поне заглавията им? Повечето хора нямат понятие, че и други народи освен евреите са имали свети писания. Няма

80 Персонажи от сантименталните романи, широко разпространени по времето на Торо.81 Шекспир, "Сън в лятна нощ", I, 1.

44

човек, който не би се отбил от пътя си, види ли сребърен грош; а това са златни слова, изречени от най-мъдрите люде на древността, в чиято стойност са ни убедили мъдреците от всички последвали епохи: нашият читателски опит обаче се изчерпва с букварите, учебниците и христоматиите, а завършим ли училище - с "Малка читанка" и сборници с разказчета, подходящи за момченца и току-що ограмотени; затова у нас четене, разговори и мислене са на твърде ниско равнище, подобаващо единствено за пигмеи и недоносчета.

Стремя се да опозная по-мъдри люде от тия, които ражда земята на родния ни Конкорд, люде, чиито имена едва ли изобщо са познати тук. Как бих могъл да чуя за Платон и никога да не прочета книгата му? Все едно да ми е съгражданин и никога да не съм го виждал; или съсед, когото изобщо не съм чувал да говори, камо ли да се замисля над мъдростта на думите му. Какво обаче е действителното положение? Платоновите "Диалози", побрали цялото му безсмъртие, си лежат по полиците и никой не се сеща да посегне към тях. Ние сме необразовани, нищи, безпросветни - признавам, че в това отношение не правя съществена разлика между безпросветността на съгражданите ми, които изобщо не могат да четат, и безпросветността на ония, които могат да четат единствено предназначеното за деца и слабоумни. А би трябвало да се мерим по най-достойните от древността, като за целта първо опознаем достойнствата им. Ние сме мекушава пасмина, чийто интелектуален ръст незабележимо надвишава вестникарските колони.

Не всички книги са глупави като читателите си. Навярно има думи, предназначени да докоснат самата ни същност, така че ако умеехме наистина да ги чуваме и разбираме, биха били по-благотворни за нас от утринта или пролетта и сигурно биха ни дали нов поглед върху нещата. Колко хора само са открили нова ера в живота си след прочитането на някоя книга! Вероятно за всеки от нас съществува книга, която да разреши измъчващите го загадки и да го изправи пред нови. Неизразимото в момента може да се окаже вече изразено. Въпросите, които днес ни тормозят, смущават, объркват, са стояли и пред мъдреците от миналото - всички до един - и те са им отговаряли съобразно с възможностите си посредством словата и живота си. Нещо повече, с мъдрост ще се научим на свободомислие. Самотният ратай от някоя ферма в околностите на Конкорд, родил се изново82 и получил озарение свише, обрекъл се уж в името на вярата на тихо уединение и людска недосегаемост, може да вземе това за невярно; Зороастър обаче, когато преди хилядолетия преминал по същия път и също тъй бил озарен, разбрал, бидейки мъдрец, че подобни преживявания са общовалидни, поради което започнал да поставя себе си и ближните си на равна нога и дори се предполага, че е открил и въвел почитта между хората. Започне ли смирено общуване със Зороастър и - посредством разкрепостяващото въздействие на всички свободомислещи - със самия Исус Христос, нашият ратай непременно ще прати по дяволите, "светата църква".

Не се нахвалихме, че сме родени в деветнадесети век и напредваме по-бързо от всяка друга нация. Но помислете колко малко се прави в нашия град за развитието на културата. Нямам желание да лаская съгражданите си, нито пък да бъда ласкан от тях, тъй като това не ще помогне никому. На нас ни трябва да ни подбутват, да ни ръгат напред като говеда, каквито сме всъщност. Разполагаме със сравнително прилична училищна система, предназначена за децата; но с изключение на мизерната зимна лектория и неотдавнашните жалки опити на щатската управа да основе библиотека, за нас самите липсва училище. Хвърляме неизмеримо повече средства за телесната си храна, отколкото за духовната. Крайно време е да създадем друг тип училище, та образованието ни да не секва, щом станем големи мъже и жени. Крайно време е градовете ни да се превърнат в университети, а жителите им на зряла възраст - в науколюбци, разполагащи с време (стига да са материално осигурени, разбира се) да се посветят на учение до края на живота си. Нима во веки светът ще се ограничава с един Париж или един Оксфорд? Не може ли да се издържат и обучават студенти и под небето на Конкорд? Толкова ли не можем да поканим някой Абелар да чете лекции в нашия град? Уви! Заети в изхранване на добитъка и поддържане на имуществото, тръгваме твърде късно на училище и получаваме плачевно образование. В нашата страна градът би трябвало в известен смисъл да поеме ролята на благородника в Европа. Да бъде покровител на изкуствата.

82 Иоан, 3:3.45

Достатъчно е богат - нужни са му само достолепие и изисканост. Засега той изразходва огромни суми за неща, които се ценят от фермерите и търговците, но идеята да се дават пари за неща, смятани от по-интелигентните люде за далеч по-важни, минава за утопична. Конкорд е хвърлил седемнадесет хиляди долара за едно кметство - да благодарим на щастието или политиката, - но едва ли и за сто години ще изразходва толкова за живата мисъл, истинския бисер за тая мида. Ежегодно отделяните за зимната лектория сто двадесет и пет долара се влагат по-добре от която и да било равностойна сума, събирана в града ни. След като живеем в деветнадесети век, защо да не се възползваме от предимствата, които той ни дава? Защо животът ни да е във всяко отношение провинциален? Ако ще четем вестници, защо да не отхвърлим бостънските клюки и незабавно да се абонираме за най-добрия вестник в света, вместо да сърбаме попарата на "независимите семейни" многотиражки или да хрупаме новоанглийските "Маслинови клонки"83? Нека получим отчетите на всички научни дружества и ние ще преценим доколко са сведущи. Защо да оставяме на "Харпър & Братя" и "Рединг & С-ие" да определят какво да четем? Както благородникът с изискан вкус се обгражда с всичко, което може да обогати културата му - гениалност, начетеност, остроумие, книги, картини, скулптури, музика, философски четива и прочие, - нека стори тъй и градът, а не да си остава с даскала, попа и клисаря, с енорийската библиотека и тримата избраници в градската управа, само защото предците ни, първите заселници, някога са преодолявали с тяхна помощ тежки зими на обветрения бряг. Колективните действия са в съгласие с духа на нашето обществено устройство, поради което съм убеден, че при тия далеч по-благоприятни условия у нас разполагаме с повече средства от европейския благородник. Нова Англия има възможност да плати на мъдреците от цял свят, за да дойдат да я образоват, поемайки всичките им разноски, и тъй да скъса с всякакъв провинциализъм. Ето как ще създадем нужното ни училище от НОВ ТИП. Нека наместо с благородници се сдобием с благородни градове. Нека задминем някой и друг брод и пообиколим, ако се налага, но да хвърлим поне един мост над тъмната бездна от невежество, която ни обгражда.

ЗВУЦИ

Но ограничим ли се само с книгите, било най-подбраните и класически, с писаното слово на няколко езика, които сами по себе си не са нищо повече от диалекти, местни наречия, рискуваме да забравим езика, на който говорят без всякакви метафори предметите и явленията - единствения богат и всеобщ език. Публикува се много, но малко от него се възпроизвежда. Лъчите, проникващи през щорите, веднага изчезват от съзнанието, щом щорите се вдигнат. Никое занятие или наука не може да измести необходимостта постоянно да бодърстваме. Какво са историята, философията, поезията, та дори и най-доброто от тях, какво представлява най-отбраното общество, какво е най-прекрасно устроеният живот в сравнение с умението да съзираш отвъд видимото? Читател ли да бъдеш, сиреч най-обикновен учащ се, или зрящ? Разгадай съдбата си, узнай какво има пред теб и тъй пристъпи в бъдното.

Първото лято не прочетох нищо - копах боба. Не, често поминувах и по-добре. Случваше се да не мога да пожертвам цъфтежа на настоящия миг за никакъв труд - било умствен или физически. Обичам да имам пълна свобода на действие. Навремени в летни утрини, след обичайното си къпане, седях на слънчевия праг и унесен в мисли, в несмущавана самота и покой, оставах от изгрев до пладне сред боровете, ореховите дървета и смрадликата, а птиците чуруликаха наоколо ми или безшумно прехвърчаха през къщата - и тъй додето заходът на слънчевите лъчи в западния прозорец или потракването на някоя каруца, идещо откъм далечния път, ми напомняше, че времето тече. В такива часове заяквах като царевичен стрък през нощта; те ми се отразяваха несравнимо по-добре от какъвто и да било физически труд. Тия часове от живота ми съвсем не бяха пропилени, а далеч надхвърляха и превъзхождаха обичайната ми леност. Узнах какво разбират азиатците под съзерцание и отказ от всекидневните дела. През по-голямата част от времето изобщо не мислех как отминават часовете. Денят напредваше, сякаш за да озари работата, която съм подхванал; уж беше сутрин, а ето че вечерта дошла, без да се е случило нищо съдбовно. Наместо да пея като птиците, аз тихичко се усмихвах на неизменно добрата си участ. Както врабчето, кацнало на ореха пред

83 Бостънско списание, издавано от методистката църква.46

дома ми, чуруликаше, тъй и аз весело си тананиках и звуците от гнездото ми навярно достигаха до него. Дните ми не бяха дните от седмицата, назовани с имената на езически божества, нито бяха наситнени на часове и насечени от тиктакането на часовник: живеех като индианците от племето пури, за които се знае, че "имат една-единствена дума за вчера, днес и утре и изразяват различните значения, посочвайки назад за вчера, напред за утре и нагоре за днес"84. В очите на моите съграждани това без съмнение си беше чисто лентяйство; но ако птиците и цветята ме преценяха от своя гледна точка, не биха ми открили и най-малкия недостатък. Истината е, че човек трябва да намира своите основания в самия себе си - денят в Природата е тъй спокоен, че едва ли би го укорил за безделието му.

Предимството ми пред тия, които са принудени да дирят развлечение извън себе си, в обществото или театъра, беше, че начинът ми на живот бе превърнал самото ми съществуване в развлечение и то не преставаше да ми поднася новости. Беше драма с много действия и без край. Ако държахме живота си в собствените си ръце и го устройвахме както намерим за добре, изобщо не би ни измъчвала скука. Следвай неотклонно своята същност и тя не ще престане да ти поднася ежечасно нови възможности. Домакинската работа се оказа забавна игра. Замърсеше ли се подът, ставах рано и изнасях цялата покъщнина заедно с леглото и завивките навън на тревата; сетне го заливах с вода, поръсвах отгоре пясък от езерото и го метях, додето светне от чистота; до времето, когато селяните сядаха да закусват, утринното слънце вече бе изсушило дома ми и можех отново да си вляза, тъй че размишленията ми протичаха почти без прекъсване.

Приятно ми беше да гледам цялата си покъщнина на тревата, струпана на малка купчинка, подобно цигански вехтории, и особено трикраката маса, както си беше с книгите, писалката и мастилницата отгоре, в обкръжението на борове и орехови дървета. Като че вещите се чувстваха добре навън и не им се влизаше вътре. Понякога се изкушавах да метна отгоре им един брезент и да седна сред тях. Заслужаваше си да се погледа как слънцето ги огрява и вятърът ги лъха; предметите, с които сме свикнали, навън стават далеч по-интересни, отколкото са вкъщи. Птичка, кацнала на близкото клонче, безсмъртниче, израсло под масата, а по краката й плъзнали къпинови вейки, наоколо обсипано с борови шишарки, зелени бодливи кестени и ягодови листенца - сякаш съзираш пътя, по който тия естествени форми са преминали в мебели, в маси, столове, легла, защото първоосновата са те.

Бях построил къщата си на склон досами края на голямата гора, сред млади борове и орехови дървета, на половин дузина рода от езерото, към което извеждаше тясна, стръмна пътека. Пред вратата ми растяха ягоди, къпини, безсмъртничета, жълт кантарион, златниче, церове, диви череши, боровинки, див фъстък. Към края на май дивите череши (Cerasus pumila) обкичваха встрани пътеката с нежните си цветчета, скупчени в цилиндрични сенници по късите дръжчици, които през есента, натежали от налят и красив плод, падаха на пищни гирлянди подобно снопове от лъчи. Опитвах ги от благоговение пред Природата, макар да не бяха особено вкусни. Алената смрадлика (Rhus glabra) избуя по насипа край къщи дотолкова, че първата година достигна пет-шест фута. Беше ми приятно - макар и непривично - да гледам широките й перести тропически листа. Едрите пъпки, ненадейно избили в късна пролет по сякаш изсъхналите клонки, като по чудо се превръщаха в изящни нежнозелени вейчици с дебелина близо инч и тъй лекомислено растяха, надценявайки неукрепналите си още членове, че навремени, седнал до прозореца, чувах как някоя крехка и свежа вейчица пада като покосена на земята, макар да няма и най-слаб полъх, пречупена от собствената си тежест. А през август избуялите малинаци, които, обсипани в цвят, бяха привличали рояци диви пчели, постепенно се обагряха в ярък кадифен пурпур и на свой ред се прегъваха под тежестта си, та крехките им клонки се чупеха.

Летен следобед е и аз седя до прозореца: ястреби се вият над поляната; гъргоренето на диви гълъби, прелитащи по два, по три пред погледа ми или пристъпящи неспирно по клоните на белия бор зад къщата, озвучава въздуха; ястреб рибар набраздява гладката повърхност на езерото и

84 Ида Пфайфер, "Пътешествие около света, извършено от една дама". Индианското племе пури населявало източна Бразилия.

47

полита нагоре с риба в човката; норка изпълзява от близкия мочур и си улавя жаба на брега; острицата се гъне под тежестта на стрелкащите се из нея блатни птици; а от половин час дочувам ту усилващото се, ту заглъхващо тракане на влаковете, превозващи насам пътници от Бостън. Все пак не бях откъснат дотолкова от света както онова момче, което главили у един фермер далеч от града, но то скоро-скоро избягало и с протрити подметки, изтерзано докрай, се завърнало вкъщи. Никога не било виждало толкова глухо и затънтено място: нямало жива душа, не се чувала дори свирката на влака. Съмнявам се в наше време в Масачусетс да е останало подобно място:

"Градчето ни, повярвай, стана прицелза бързите стрели железопътни,над тихата ни равнина ехтиднес неговият мирен звук: Конкорд."85

Фичбъргската железница минава край езерото на около сто рода южно от жилището ми. Обикновено отивам до града по насипа, който е, тъй да се каже, единствената ми връзка с хората. Работниците от товарните влакове, които пътуват по цялото протежение на линията, ми махат като на стар познайник, с когото са свикнали, и очевидно ме вземат за надничар - с което съвсем не грешат. И аз охотно бих поправял релси в някоя точка от земното кълбо.

Зиме и лете локомотивната свирка пронизва гората подобно крясък на ястреб, кръжащ над някоя ферма, осведомявайки ме, че на територията на Конкорд пристигат многобройни възбудени търговци от големия град или предприемчиви продавци от срещуположната страна. Крещят неистово, дано гласът им достигне отвъд хоризонта, та да ги чуят в два града едновременно. "Хайде на зеленчуците, хора, хайде на стоката!" И няма човек, който да е тъй независим поради продукцията на фермата си, че да им откаже. "Ето ви нашата плата - надува свирката местният човек, - трупи като тарани, понесени с двадесет мили в час срещу градските стени; столове, в които ще настаните удобно всичките си грижи и тегоби." С такава непомерна дървеняшка вежливост провинцията предлага на големия град да поседне. Индианските боровинкови хълмове до един олисяват, малиновите поляни до една оголяват - все заради големия град. Там отива памукът, тук идва платното; там отива коприната, тук идва вълнената тъкан; там отиват книгите, но тук остават умовете, които са ги създавали.

Видя ли машината, повлякла след себе си върволица вагони, да преминава като планета - или по-скоро като комета, понеже човек не знае дали при тая бързина и посока изобщо ще се завърне в слънчевата система, а и орбитата й никак не прилича на затворена крива, - развяла облак пара като знаме, извиващо се в златисто-сребърни кълбета, подобно пухкавите облаци, които често наблюдавам високо в небето да се разрастват и да обхващат светлика, ми се чини, че това полубожество, тоя съперник на облаците в скоро време ще присвои засененото небе за ливрея на своите вагони; чуя ли железния вихрогон да оглася хълмищата с гръмовното си пръхтене, да разтърсва земята с копита, да издишва огън и дим през ноздрите си - като какъв ли крилат кон или дракон ще го изобразят в новата митология? - все ми се струва, че Земята се е сдобила с нова раса, достойна да я населява. Ех, де всичко да беше толкова величествено и машините да служеха на хората за постигането на възвишени цели! Ако парата, бълвана от локомотива, бе пот от извършено геройство или носеше благодатта на облака, плаващ над фермерските нивя, тогава стихиите и самата Природа с радост биха приемали поръчките на хората и биха им помагали.

Тая сутрин гледам преминаващите влакове със същото чувство, с което гледам изгрева - те са също тъй точни. Върволицата облаци, която оставят, се разстила далеч назад и се издига високо, високо до самото небе, не отива като тях до Бостън, закрива за миг слънцето и хвърля сянка връз нивата ми - небесен влак, пред който нищожната върволица вагони, сраснала се със земята, изглежда като връх на пречупено копие. Тая зимна утрин светлината на звездите между планинските върхари рано е пробудила коняря, та да може да нахрани и впрегне породистия железен ат. И огънят се е надигнал рано, за да стопли жребеца и да му влее сила да препуска. Де всичко това да беше и

85 Чанинг, "Уолдънска пролет"; Concord, името на града на Торо, означава Съгласие.48

невинно, колкото е ранно! Навалял ли е дебел сняг, надяват на жребеца снегоходки и с тоя гигантски снегорин проправят от планините до морския бряг пъртина, в която вагоните лъкатушат като същински редосеялки, засяващи провинцията с възбудени люде и презокеански стоки. По цял ден препуска огненият жребец и спира само колкото да отдъхне ездачът му; посред нощ се разбуждам от тропота и дръзкото му пръхтене, когато в някоя далечна долчинка се заблъска в заскрежени, отрупани със сняг клони; едва на зазоряване той се прибира в конюшнята, за да поеме отново на път без всякакъв сън и почивка. И само много рядко вечер го чувам как тежко издишва в яхъра прекомерната възбуда от деня, за да уталожи нервите си и охлади дробовете и мозъка си в няколко часа железен сън. Де всичко това да бе дръзновено и внушително, колкото е протяжно и неуморно!

Тия осветени върволици разсичат от край до край девствените крайградски гори - в които някога, и то денем, е стъпвал само ловджийски крак, - превозвайки нищо неподозиращи пътници; сега са на някоя блеснела гара, където се е сбрала човешка тълпа, а в следващия миг вече плашат кукумявките и лисиците из гъсталаците. Събитията на деня в наше време са заминаването и пристигането на влаковете. Те тръгват и пристигат с такава точност и ритмичност и свирката им се чува толкова надалеч, че фермерите сверяват по тях часовниците си - тъй една добре организирана система управлява цялата страна. Нима людете не са напреднали и на йота в представите си за точност, откак са измислени железниците? Нима по гарите говорят и разсъждават по-бързо, отколкото едно време по пощенските станции? Има нещо наелектризиращо в атмосферата на една гара. Удивлявал съм се на чудотворното й въздействие: до степен, че мои познати, за които съм убеден, че никога не биха отишли до Бостън с такава бързоходна машина, едва чули локомотивната свирка, хукват към перона. Сега всичко се върши "по железопътному", та затова е крайно необходима някаква сила, която постоянно и добронамерено да предупреждава хората да се отдръпват от релсите. Макар че в тоя случай разпръсването на тълпата е невъзможно - било дори с гърмежи във въздуха. Създали сме нещо съдбовно, някаква Атропос, която неотклонно върви по пътя си (тъй би трябвало и да наричаме тая машина). Хората добре знаят, че в определен час и минута огромната стрела ще полети в една или друга посока, но това никому не пречи на работата, а децата минават по други пътища за училище. Дори по тая причина животът ни е станал някак по-устойчив. Тъй всички ни обучават като синове на Тел86. Въздухът гъмжи от невидими стрели. Всеки път - освен собственият - е път на съдбата. Тогава следвай собствения си път.

В търговията ме привличат предприемчивостта и смелостта. Търговците никога не издигат молитвено длани към Юпитер. Всеки ден ги наблюдавам да се залавят за работа кога с по-голямо, кога с по-малко дръзновение и доволство и да извършват много повече, отколкото самите предполагат, уплътнявайки времето си по-добре, отколкото ако специално се бяха замисляли. Героизмът на бойците, издържали половин час на предната линия в Буена-Виста, за мен бледнее пред жизнеутвърждаващата неустрашимост на мъжете, които зиме превръщат снегорините в свой дом, които притежават не само "храбростта в три часа сутринта", величана от Бонапарт като най-рядко срещаната, но чиято храброст не отдъхва дори тогава, които заспиват едва когато бурята заспи или жилите на железния жребец измръзнат. И тая сутрин, когато Големия Снеговалеж87 все още вилнее и вледенява кръвта във вените, ето че из мъглистото валмо на оскрежалото човешко дихание дочувам приглушения дрън на локомотивната камбанката, оповестяваща, че влакът ИДЕ, вече наближава независимо от ветото, наложено от новоанглийската североизточна буря, и съзирам покритите със сняг и скреж машинисти на плуга, преобръщащ неща по-други от маргаритки и къртичини; главите им стърчат подобно на морени от Сиера Невада, заемащи изключително място във Всемира.

В търговията има неочаквано много увереност, ведрост, съсредоточеност, предприемчивост и трудолюбие. На това отгоре всичко в нея е естествено, особено в сравнение с разни безумни начинания и сантиментални изблици - оттук и успехът й. Затракат ли покрай мен товарните

86 Легендарният швейцарски герой Вилхелм Тел бил заставен да прониже със стрела ябълка, сложена върху главата на сина му.87 Най-снежният ден в Нова Англия, за който си спомняли (10 декември 1717 г.).

49

влакове, обзема ме радостно оживление да вдишвам различните ухания, разпръсквани от стоките по целия път от Лонг Уорф до езерото Чамплейн, които извикват във въображението ми далечни страни, коралови рифове, Индийския океан и тропиците, представата за земното кълбо като цяло. Чувството, че съм гражданин на света, е най-силно, когато гледам палмовите листа, които идното лято ще предпазват от слънцето множество сламеноруси новоанглийски глави, манилата, кокосовите черупки, вехтите развласени въжета, чувалите, старото желязо и ръждясалите пирони. Натоварени на вагоните, прокъсаните корабни платна разказват много повече и по-увлекателно, отколкото като ги преработят на хартия и напечатат отгоре им книги. Защото кому е по силите да опише морските бури тъй картинно, както тия обветрени дрипели? Това са готови шпалти, които не се нуждаят от поправки. Ето и трупи от мейнските гори, които не са били изпратени към морето при последното пълноводие и цената им се е покачила на четири долара на кубик, тъй като голяма част са били отнесени от течението или похабени; борове, смърчове, кедри - първо, второ и трето качество, - до неотдавна обединени от единственото качество да шумолят над мечките, лосовете и сръндаците. Следват вагони с превъзходна вар "Томастън", която има да пътува доста, додето я угасят в планините. Ами тия денкове с парцали от всевъзможни качества и разцветки - най-окаяното състояние, до което могат да достигнат памукът и ленът, тленните останки на дрехите, които вече никой - освен в Милуоки - не хвали за разлика от чудесните английски, френски, американски облекла от басма, док, муселин и прочие, търсени и от бедни, и от заможни люде; изтънели дрипи, които ще се превърнат в едноцветна хартия - най-много в няколко оттенъка, - връз която неизбежно ще се напишат истории из действителния живот такъв, какъвто е по върховете и низините - въз основа на съществуващи факти, разбира се! От тоя закрит вагон се носи силна миризма на осолена риба - характерният дъх на търговска Нова Англия, който ми напомня океанския бряг и рибарниците. Кой не е виждал осолена риба, тъй пригодена за тоя свят, че изобщо не може да се развали; тя затъмнява издръжливостта и на светците. С такава риба могат да се метат и павират улици, да се цепят подпалки, да се заслонява впрегатен добитък заедно с товара му в пек, виелица и порой, а търговците - един конкордски търговец е постъпвал тъй навремето - могат да я окачват на вратите си като знак, че започват работа, додето и най-отколешните им клиенти загубят представа дали това е животно, растение или камък, и тя пак да си остава все така чиста като снежинка, та ако се сложи в тенджера и се свари, чудесната рибена гозба за съботния обед да е осигурена. Следват испански волски кожи с опашки, вирнати под същия ъгъл както преди, когато животните са препускали из пампасите на Испански Мейн - свидетелство за опърничавия им нрав, открояващо цялата безнадеждна непоправимост на вродените недостатъци. Признавам, че опозная ли нечий нрав, не храня никакви надежди да го променя към добро или към зло. Както казват източните народи: "Кучешката опашка може да я загряваш, да я затискаш, да я овързваш и дори дванадесет години да се мъчиш тъй над нея, тя пак ще се връща в първоначалното положение." Единственото ефикасно средство срещу заложеното по природа, в случая илюстрирано от животинските опашки, е преработването им на лепило - вероятно така се и прави, - та най-сетне да се покорят и мирясат. А ето и бъчва с меласа или бренди за Джон Смит от Кътингсвил, щата Върмонт - някой си търговец от Зелените планини, който внася алкохол за местните фермери и сега навярно гледа към избата си, размишлява как ли последните презокеански пратки ще се отразят на цената на стоката му и същевременно поне за двадесети път от сутринта уверява клиентите си, че със следващия влак очаква първокласно питие. Имало реклама в "Кътингсвил Таймс".

Додето всичко това пътува за големия град, други стоки пък пътуват насам. Предупреден от съскането на железницата, вдигам поглед от книгата и виждам как някой висок, отсечен далеч на север бор, прелетял като стрела през Зелените планини и през Кънетикът, просвистява през нашия град за десетина минути, без друг освен мен да го съзре в устрема му да стане

"...главна мачтана адмиралски кораб..."88

88 Милтън, "Изгубеният рай", кн. I, 293-294, прев. Александър Шурбанов50

А ето ги и вагоните с добитъка от стотици пасбища, кошари, яхъри и краварници, с браничарите и техните остени, с овчарите, насядали посред стадата - няма ги само планинските ливади, та и те да се понесат ведно с всичко това като обрулени от септемврийска буря листа. Из въздуха се носи мучене на телета, овче блеене, тъпият звук от блъскащи се едно о друго говеда - все едно преминава подвижно пасбище. И наистина: щом овенът-водач задрънчи с хлопатара си, планините започват да подскачат като овни, а възвишенията - като агнета. По средата на влака се клатушка вагон с браничари, пътуващи на равна нога със своите браници - занаятът им е вече отживелица, но те все тъй стискат непотребните остени като отличителен знак за попрището си. Ами кучетата, къде са им кучетата? Изостанали далеч в тая непосилна за тях надпревара, загубили дори следата. Навремени ги чувам да лаят откъм Питърборо Хилс или да се задъхват по западните склонове на Зелените планини. Не ще издържат. И техният занаят е отживелица. Никой вече не цени предаността и съобразителността им. Навярно съвсем изпаднали, ще се примъкнат до колибките си или ще подивеят и ще се съберат с лисиците и вълците.

Тъй профучава край нас и безследно изчезва пасторалният живот. Но ето, чувам камбанката - ще трябва да се отдръпна от релсите, за да минат вагоните.

Защо ми е на мен железен път?Не ще отида ни веднъж комайда видя где е неговият край.Запълва с насипи той някой рът,да могат лястовици да гнездят.Там облаци от пясък се развяват,а сред прахта къпини избуяват.

Пресичам линията, сякаш е коларски път в гората. Не искам да ми се пълнят очите, а ушите ми да заглъхват от дима, парата и свистенето.

Отмине ли влакът, а с него и всичкият забързан свят, та рибите в езерото не тръпнат повече от грохота му, оставам по-сам откогато и да било. До края на дългия следобед най-много далечното трополене на каруца или впряг да смути размишленията ми. Понякога в неделя, ако се случеше благоприятен вятър, дочувах камбаните на Линкълн, Актън, Бедфорд, Конкорд: далечна, опияняваща и някак естествена мелодия, която прекрасно прилягаше на пущинака. Навътре в гората звънът придобиваше особено трептение, сякаш боровите иглички на хоризонта се превръщаха в струни на арфа, които той леко докосваше. Всеки звук, слушан възможно най-отдалеко, произвежда едно и също впечатление - за трептение на вселенската лира, тъй както въздухът прави далечните планински масиви привлекателни за окото, нанасяйки върху им лазурна багра. Така до мен достигаше мелодия, извивана от вятъра, мелодия, извайвана от всеки горски листец и борова игличка, оная подбрана и модулирана от тях част от камбанния звън, която ехото предаваше от дол на дол. Ехото е донякъде самостоятелен звук. Оттук магията и очарованието му. То не бе просто повторение на камбанния звън, а преди всичко гласът на гората - познатите трели, изпети от горска нимфа.

А вечер далечното кравешко мучене откъм хоризонта отвъд гората ми звучеше тъй сладостно и мелодично, та първоначално го вземах за песен на някой странстващ музикант от ония, които навремето ни правеха серенади - но не след дълго и не без удоволствие разпознавах проточената, безизкусна и неподправена кравешка музика. Намерението ми не е да осмивам ония млади певци, а да изразя одобрението си към техния начин на пеене, твърдейки, че той се родее с кравешката музика, сиреч със самата Природа.

През лятото в седем и половина вечерта, когато отминеше и последният влак, козодоите най-редовно подхващаха половинчасова вечерня, накацали по дънера пред къщата или по билото на покрива. Запяваха като по часовник с разлика най-много от пет минути в зависимост от залеза. Имах рядката възможност да опозная навиците им. Понякога ги чувах по четири-пет едновременно

51

от различни краища на гората да се гонят едни други през такт - бяха тъй наблизо, че различавах не само клопването след всеки тон, но често и едно бръмване като на муха, уплетена в паяжина, само че съответно по-силно. Понякога в гората козодой закръжаваше на няколко фута над мен, сякаш вързан на връвчица, понеже навярно бях наближил яйцата му. Пееха на пресекулки по цяла нощ, а непосредствено преди и по зазоряване песента им отново потичаше гладка както привечер.

Притихнат ли другите птици, улулиците издигат глас като старовечен вопъл на оплаквачки. Сърцераздирателните им крясъци са съвсем в духа на Бен Джонсън. Мъдри среднощни вещици! Те не надават простичкото и недвусмислено "у-лу-лу", което им приписват поетите, а извиват тържествена гробовна песен, сякаш взаимно утешаване на влюбени самоубийци, които в някоя горичка на ада си припомнят болките и радостите на извънземната любов. Все пак обичам да слушам стоновете им, скръбните им възземания, огласящи леса; навремени те ми напомнят музика, птича песен, сякаш че са тъмната, жалейна страна на музиката, ония ридания и въздишки, които стават на песен. Това са призраци - мрачни прокобници, унили привидения на нищите духом, които нявга, още люде от плът и кръв, кръстосвали нощем земята, отдадени на делата на мрака, а сега със скръбни химни и жалби изкупват греховете си там, дето са сторени. Те ми дават усещането за разнообразието и безкрайните възможности на Природата, която всички ни е приютила. "Ооох, да не бях се раааждала!" - въздъхва някоя улулица откъм езерото и измъчвана от отчаяние, полита към друга издатина на сивите скали. "Да не бях се раааждала!" - откликва нейна посестрима от отсрещния бряг. А сетне откъм дълбините на линкълнските гори долита само едно слабо "раааждала".

Наоколо ми се носеха и крясъци на кукумявка. От толкова близо ги усещах като най-печалните звуци в Природата, сякаш кукумявката искаше да утвърди и увековечи в своя напев предсмъртните стенания на някое човешко същество - нещастна и немощна людска развалина, оставила всяка надежда, виеща като звяр, и все пак по човешки, навлизайки в царството на мрака: звучение, още по-ужасяващо поради особената му гърленост - опитам ли да го наподобя, все се хващам, че започвам с едно "гл", - изразяващо оная степен на глупост и умствен упадък, когато всяка напредничава и смела мисъл се разплува на мухлясала пихтия. Сякаш виеха таласъми, кретени, безумци. Но обадеше ли се кукумявка от вътрешността на гората, поради разстоянието гласът й бе направо мелодичен - "Хуу хуу хуу, хуурър хуу" - и, разбира се, навяваше само приятни мисли, без значение дали денем или нощем, лете или зиме.

Хубаво е, че има кукумявки. Дано изземат от хората всичките им безумни, кретенски крясъци. Тия крясъци превъзходно прилягат на мочурищата и здрачните гори, непознаващи слънчевата светлина, и напомнят за една необятна и закърняла неведома за човека природа. Те са израз на падналия здрач и неосъществените помисли, каквито всички имаме. Слънцето може цял ден да напича някое буренясало мочурище, сред което се издига самотен, окичен с брадати лишеи смърч, синигери чирикат из неувяхващата зеленина, яребици и зайци се спотайват из гъсталака, отгоре кръжат дребни ястреби; ала сипне ли тъмата, пробужда се един друг жив свят, за да изрази смисъла, вложен в Природата на това място.

Късно вечер дочувах глухото трополене на каруци по мостовете - звук, който нощем ехти повече от всеки друг, - проточения лай на кучета, навремени и мученето на някоя безутешна крава от далечен обор. В същото време целият бряг ехтеше от тромпетите на жабите, тия неналудували се духове на нявгашни пияници и гуляйджии, които, и до днес непокаяли се, опитват да припечелят със свирня във водите на Стикс - ще помоля уолдънските нимфи да ме извинят за сравнението, понеже, макар тук почти да няма плевели, жаби все пак има - и не биха се отказали от необузданото оживление на едновремешните празнични трапези, колкото и гласовете им да са одрезгавели, помрачняло тържествени, звучащи като самоирония на веселбата, колкото и виното да е загубило за тях уханието си и да се е превърнало в обикновена вода, с която издуват търбусите си, колкото и да не сещат вече сладката омая, удавяща спомените от миналото, а само тежест, преситеност, премала. Подпрял глава на листец ливадница, който служи като салфетка за олигавените му челюсти, тарторът изпива голяма глътка от някога презираната вода и предава

52

нататък стакана с гръмогласната наздравица "Тр-р-р-унк, тр-р-р-унк, тр-р-р-унк!" - същата наздравица незабавно откликва от отсрещния бряг, където в някое прикътано заливче следващият по старшинство и търбух току-що си е гаврътнал; когато ритуалът приключи покрай цялото езеро, идва ред на церемониалмайстора, който със задоволство надава едно гръмовно "Тр-р-р-унк!" - и всички, до последния натежал, тромав, подпухнал шкембелия, повтарят след него да не би да стане грешка; сетне бокалът обикаля отново и отново, и тъй, додето слънцето разпръсне утринната мъгла и на брега остане само старейшината, който от време на време издава своето "Тр-р-р-унк!" и напразно очаква да му отвърнат.

Като че ли до къщата ми ни веднъж не достигна кукуригане на петел, та си помислих, че може би няма да е лошо да си взема един само заради песента му - като пойна птица. Песента на тоя някога див индийски фазан е несъмнено най-прекрасната птича музика и стига да бъде върната на Природата, сиреч изтръгната от влиянието на човешкия бит, тя ще се лее из горите в най-пленителни звукове, далеч превъзхождайки гъшето съскане и крясъците на кукумявките; представете си само как тогава кудкудякането на кокошките ще запълва промеждутъците, през които призивният глас на господаря им набира сили! Нищо чудно, че човекът е добавил към домакинството си тая птица - да не говорим за яйцата и кълките.

Да се разхождаш в зимна утрин из гора, пълна с диви петли, из тяхната родна гора, да слушаш как кукуригат по дърветата, а песента им, звучна и пронизителна, отеква на мили надлъж и шир, заглушавайки по-крехките гласове на другите птици - помислете само! Цели народи биха се разбудили! Та кой не би ставал рано89 - и от ден на ден все по-рано и по-рано, - додето заякне, забогатее и помъдрее извънмерно? Поетите по цял свят възпяват тая чуждоземна птица наравно с пернатите певци от своята страна. Всички климати се погаждат с неустрашимия шантеклер. Той е навсякъде свой. Здравето му е непоклатимо, дробовете му - мощни, духът му - винаги бодър. Гласът му буди дори моряците90 в Атлантическия и Тихия океан - но пронизителният звук на тоя глас не достигаше до мен, за да ме изтръгва от съня. Нямах ни куче, ни котка, ни крава, ни прасе, ни кокошки, та може да се каже, че изпитвах недостиг на домашни, битови звуци: не се чуваше бухалка за масло, ни песен на чекрък или поне на чайник, не бълбукаше самовар и не ехтеше детски плач, та да се успокоява душата ми. Един традиционно устроен човек или би се побъркал, или би умрял от скука. Нямаше дори плъхове, понеже бяха измрели от глад или пък просто не надушваха примамка вкъщи; само катерици по покрива и под пода, козодои по покривното било, кресливи сойки под прозореца, пред къщата я заек, я кълвач, я кукумявка или сова, на брега стадо диви гъски или гмуркачи, а през нощта лаещи лисици. Не спохождаха жилището ми дори чучулигите и авлигите - тия кротки полски птици. В двора ни петльово кукуригане, ни кокоше кудкудякане! Какъв ти двор! Нямаше никакви сгради, естествената Природа идеше досами первазите: млада горица, порасла под прозорците, смрадлика и боровинкови храстчета, покарали в зимника, яки черни борове, биещи по дъските на покрива за повече простор, разпрострели корени под къщата. Наместо откъртен от бурята кепенк или тавански прозорец, за огрев ми служеше някоя прекършена или изтръгната из корен ела зад къщата. Наместо затрупана от снега пътека към дворната порта - никаква порта, никакъв двор и никаква пътека към цивилизования свят.

УСАМОТЕНИЕ

Вечерта е тъй прелестна, че цялото тяло се обръща на сетиво и пие наслада с всичките си пори. Вървя из Природата с някаква непривична свобода - част съм от нея. Изминавам каменистия езерен бряг само по риза, макар да е хладно, облачно и ветровито, и нищо не привлича специално вниманието ми, понеже всичко ми изглежда необикновено прекрасно. Жабите тръбят, оповестявайки идването на нощта, а вълнистият ветрец над езерото подема песента на козодоя. От съчувствие към падащите елшови и тополови листа дъхът ми почти замира, но при все това ведростта ми, подобно езерната повърхност, се нагъва едва-едва, без да се набръчква. Тия леки вълнички, надигнати от вечерния ветрец, са тъй чужди на бурята, както и огледалният покой.

89 По Бенджамин Франклин, "Алманах на бедния Ричард".90 Капитаните на новоанглийските кораби взимали със себе си клетки с кокошки и петли.

53

Макар да е вече тъмно, ветрецът все още шумоли в гората и вълничките се стелят, а всичко останало притихва под песента на всевъзможни живинки. Пълен покой не настъпва никога. Нощем дивите зверове не спят, а търсят плячка - лисици, скункси, зайци без страх кръстосват поля и гори. Те са стражите на Природата - нишките, които съединяват дните на бодърстващия живот.

Прибера ли се вкъщи, разбирам, че са идвали посетители и са оставили своите визитни картички - букет цветя, венче от борови клонки, драснато с молив връз пожълтяло орехово листо или тресчица име. Тия, които рядко идват в гората, имат навика, додето се разхождат, да въртят из ръцете си нещо от нея и на връщане - било случайно или не - да ми го оставят. Така веднъж намерих на масата обелена и свита на кръг върбова клонка. Ако в мое отсъствие бяха идвали посетители, познавах веднага по приведените тревички и вейки или по отпечатъците от обувки, а по друга някоя незначителна следа - да кажем, изпуснато цвете, снопче трева, отскубнато и хвърлено пътьом (понякога чак при железопътните релси, на половин миля оттук), или задържал се дъх на пура или лула - можех обикновено да определя техния пол, възраст и лични особености. Какво ти, често усещах мириса на лула от четвърт миля разстояние, тъй че бях наясно дори кога някой минава по пътя.

Наоколо ни винаги има достатъчно простор. Хоризонтът съвсем не е на лакът разстояние. Но става тъй, че от прага ни начева не гъста гора или езеро, а винаги някакво късче земя, познато и изтощено от нас, приспособено и оградено, изтръгнато от Природата. Защо съм присвоил това огромно, пренебрегвано от хората пространство от няколко квадратни мили девствена гора? Най-близкият ми съсед е на миля оттук, никъде не се вижда къща - само хълмове на половин миля околовръст. Обгърнатият в гори хоризонт е само мой: в единия му край едва мержелеещите се железопътни релси извиват покрай езерото, а в другия се провижда ограждението покрай горския път. Иначе тук е уединено като в прерията. Тъй както е Нова Англия, би могло да бъде и Азия или Африка. Имам си свое слънце, своя луна и свои звезди - един мъничък свят, който изцяло ми принадлежи. Нощем не наминава никой и никога на вратата ми не се потропва - като че съм първият или пък последният човек; само напролет от време на време идват въдичари от града да ловят змиорки - по-скоро се опитват себе си да уловят в езерото Уолдън, та окачват на въдиците си душевен мрак наместо стръв - и бързо-бързо си тръгват, "поверявайки света на мрака и на мен" 91; тъй черната утроба на нощта остава неосквернена от друго човешко присъствие. Убеден съм, че хората все още малко се боят от мрака, макар да са избесили всички вещици и да са създали християнството и свещите.

Установявал съм неведнъж, че няма по-мило и задушевно, по-чисто и обнадеждаващо общуване от общуването с Природата - дори и за най-отчаяните мизантропи и меланхолици. За оня, който живее сред Природата и има своето вътрешно равновесие, меланхолия не съществува. За здравия и неосквернен слух гръмотевичната буря звучи като същинска еолова арфа92. Нищо не може да внуши на открития и смел човек присъщата за ближните му угнетеност. Радвам ли се на приятелството на годишните времена, вярвам, че нищо не може да превърне живота ми в бреме. Тихият дъждец, който напоява днес бобовите ми насаждения и ме задържа вкъщи, за мен не е отегчителен и потискащ, а тъй благодатен, както и за Природата. И макар да ми пречи да прекопая боба, за него той е далеч по-полезен от мотиката. Дори да продължи да вали тъй дълго, че семената в почвата и картофите в нивата да изгният, пак ще си остане благодатен за тревата, а следователно и за мен. Понякога, когато се сравнявам с другите хора, ми се струва, че се радвам на по-голямо благоразположение от страна на боговете, надвишаващо според мен заслуженото; сякаш са получили някаква препоръка за мен, каквато ближните ми нямат, та затова ме направляват и закрилят. Не се самолаская - ако изобщо е възможно, те мен ласкаят. Никога не съм се чувствал самотен, камо ли пък измъчван от усещането за уединеност: само един-единствен път, няколко седмици след като бях заживял в гората, размишлявах около час дали близкото съжителство с хора все пак не е важно за един безметежен и здравословен живот. Самотуването ми бе дотежало. Но

91 Томас Грей, "Елегия, написана на селското гробище" (1751).92 Еоловата арфа била един от най-любимите музикални инструменти на Торо. Представлява струнен инструмент, който се поставя на отворен прозорец и трепти на вятъра. Еоловата арфа на Торо се пази в Конкорд.

54

същевременно осъзнавах лекото безумие, в което бях изпаднал, и сякаш предвиждах възстановяването си. И изведнъж, както тихият дъждец си валеше и тия мисли ме гнетяха, почувствах сладостно и благодатно общение с Природата, почувствах в самото трополене на дъждовните капки, във всеки звук и всяка гледка наоколо една безкрайна и безметежна дружелюбност, живителна като въздух след задушаване, която обезсмисли ограничените предимства на човешкото общуване до степен повече да не мисля за тях. Всяка млада борова игличка растеше и се наливаше със сочна зеленина в съгласие и приятелство с мен. Чувствах силното присъствие на нещо сродно, дори и в явления, които сме свикнали да определяме като бедствия и стихии. Добре знаех, че най-близък по кръв и човечност не ми е човекът, тъй че едва ли съществуваше място, където бих се чувствал чужд.

"Тъгата стопява без време печалните;те малко дни имат в страната на живите,о, хубава дъще на Тоскар."93

От продължителните пролетни и есенни бури бях принуден по цял следобед, че и по цяла сутрин да си стоя вкъщи, и така прекарвах блажени часове, успокояван от неспирния грохот и плющенето на дъжда; а когато ранният здрач се оттеглеше и паднеше дългата, предълга вечер, имаше достатъчно време множество мисли да се породят и развият. Додето се изливаха тия проливни дъждове, които поставяха на такова изпитание градските домове, че слугините стояха по входовете с парцали и кофи, за да препречват пътя на потопа, аз седях в малката си незащитена къща под дъжда и се наслаждавах на закрилата й. При някоя такава силна гръмотевична буря един огромен бор оттатък езерото е бил поразен от светкавица, която е изрязала от върха до основата му ясно очертана правилна спирала, повече от инч дълбока и четири-пет инча широка, подобно на нарезите, които се правят по бастуните. Оня ден отново минавах оттам и като се вгледах в дирята, замрях от страхопочит пред оная страхотна и безпогрешна мълния, която - падайки преди осем години от безобидното сега небе - я е оставила.

Често ми казват: "Сигурно се чувстваш самотен, където живееш, и ти се ще да си по-близо до хора - особено в дъждовните и зимните дни и нощи." Изкушавам се да отвърна тъй: "Цялата тая земя, която обитаваме, не е нищо повече от точка в пространството. Какво разстояние, мислите, дели най-отдалечените един от друг жители на оная там звезда, чиито размери не могат да се установят с нашите уреди? Защо да се чувствам самотен? Да не би планетата ни да не е част от Млечния път? Въпросът, който ми задавате, не ми изглежда особено важен. Какво е разстоянието, което отделя човека от ближните му и го прави самотен? Убедил съм се, че с напрягане на нозете не се постига умствено сближаване. Какво искаме да ни е наблизо до вкъщи? Обикновено гарата, пощата, кръчмата, богослужебния дом, училището, зарзаватчийницата, Бейкън Хил или Файф Пойнтс, където винаги е оживено. Само не и непресъхващия извор на живота, без който съществуването ни е немислимо. Ракитата расте край водата и протяга все към нея корени; за различни хора живителният извор е различен, но край него трябва да копае истинският мъдрец..." Една вечер по Уолдънския път застигнах свой съгражданин, натрупал, както се казва, "солидно" състояние - така и не разбрах какво ТОЧНО означава това, - който караше на пазара две говеда, и той ме запита как съм могъл да се отрека от повечето житейски удобства. Отвърнах, че не се нуждая от нищо, и то не на шега. После се прибрах вкъщи и си легнах, а него оставих да пори мрака и калта до Брайтън94, сиреч сияйния град, където щеше да пристигне чак на сутринта.

Пред възможността един мъртвец да се пробуди, сиреч да възкръсне, се заличават всякакви предпочитания за време и място. Мястото, където това би станало, ще е винаги едно и също - неописуемо, благодатно за всичките ни сетива. Ние обикновено допускаме външни и случайни обстоятелства да направляват съдбата ни, ала те всъщност ни откъсват от живота. Най-близо до нещата е силата, която ги съзижда. НЕПОСРЕДСТВЕНО до нас непрестанно се изпълняват

93 . Осиан, "Крома", II, 52-5494 Предградие на Бостън, където по онова време имало кланици. Тук - игра на думи: "bright" означава "сияен", а Брайт било най-разпространеното име за вол.

55

вечните и велики природни закони. НЕПОСРЕДСТВЕНО до нас е не наемният работник, с когото толкова обичаме да си побъбрим, а оня работник, чието дело сме самите ние.

"Как пространно и дълбоко е въздействието на изначалните земни и небесни сили! Искаме да ги видим, и не можем; искаме да ги чуем, и не можем, единосъщни с реалния свят, те са неотделими от него.

Те подтикват людете отвред да пречистват и просветляват душите си, да обличат празнични одежди и да принасят жертви и дарове на своите мъртви предци. Океан от изначална мъдрост, те са навсякъде - отгоре, отляво, отдясно, обгръщат ни от всички страни."95

Всички ние сме предмет на опит, към който съвсем не съм безразличен. Не бихме ли могли поради това обстоятелство да оставим за малко нашето клюкарско общество и да намерим радост в собствените си мисли? Конфуций справедливо отбелязва: "Добродетелта не осиротява никога - непременно й се намират съседи."96

Размишлявайки, ние можем да се приближим до себе си по най-естествен път. Посредством съзнателно напрягане на ума можем да се държим настрана от всякаква деятелност с нейните последствия, тъй че всичко - и добро, и лошо - да минава покрай нас като бързоструен поток. Ние не сме изцяло част от Природата. Както мога да бъда носено от течението дърво, тъй мога да бъда и наблюдаващият от небето Индра. Както едно театрално представление може да ме развълнува, тъй може някое действително събитие да не ме развълнува, макар да ме засяга много повече. Зная само, че съм човешка Вселена, нещо като сцена, на която се разиграват мисли и чувства; освен това усещам у себе си известно раздвоение, което ми дава възможност да се отдалечавам от своето Аз, сякаш е друг човек. Колкото и наситен да е животът ми, неизменно чувствам присъствието и критичното отношение на някаква част от мен, която сякаш не ми принадлежи, а е само наблюдател - несподелящ, но регистриращ живота ми, - толкова мое Аз, колкото и на всеки друг. Приключи ли поредната житейска драма - навремени трагедия, - наблюдателят се оттегля. За него тя е била само измислица, игра на въображението. Тъкмо тая наша двойственост често ни прави лоши приятели и съседи.

Намирам за здравословно човек да прекарва по-голямата част от времето си сам. И най-подбраното човешко обкръжение скоро доскучава и изморява. Обичам да бъда сам. Тъй и не намерих по-приятна компания от самотата. В чужбина сред множеството хора обикновено сме по-самотни, отколкото ако останем в стаята си. Човек, който мисли и работи, е винаги сам, все едно къде се намира. Самотата не се измерва в мили, с разстоянието, разделящо един човек от ближните му. В гъмжащите университетски кошери на Кеймбридж истински усърдният студент е сам като дервиш в пустиня. Фермерът може цял ден да копае на нивата или да сече дърва в гората, без да се чувства самотен, тъй като е зает с работа; но вечер му е невъзможно да седи сам вкъщи, дал воля на мислите си, а непременно трябва "да се види с приятелите", да си отдъхне и уж да си навакса за самотата през деня; нищо чудно, че недоумява как ученият може да стои сам вкъщи по цяла нощ, че и през по-голямата част от деня, при това без да му е скучно и без да го налягат черни мисли; той не може да проумее, че макар да си е вкъщи, ученият работи на СВОЯТА нива, сече в СВОЯТА гора и също като него се нуждае от отдих и компания, може би само по-тясна.

Хорското обкръжение обикновено е твърде леснодостъпно. Срещаме се много начесто, без да сме имали време да си домилеем един на друг. Срещаме се по три пъти на ден на масата, колкото да внесем нов привкус в това престаряло, мухлясало сирене, което сме самите ние. Принудили сме се да се споразумеем по определени правила, наречени етикеция и благоприличие, та тия чести срещи да станат приемливи и да не се стига до стълкновения. Срещаме се в пощата, на гости, всяка вечер край камината; живеем нагъсто, пречим си, препъваме се един в друг и тъй според мен губим част от уважението помежду си. Нищо чудно, че най-важните и значими срещи са редките. Помислете

95 Конфуций, "Учение за същината", XVI, 1-3.96 Конфуций, "Беседи и съждения", кн. IV, гл. 25.

56

за момичетата от фабриките97 - те никога не са сами, та да се оставят на мечтите си. По човек на квадратна миля е най-доброто разрешение - знам го от личен опит. Ценността на човека не е в кожата му, та да е нужно да го докосваме, за да го оценим.

Чувал съм за едного, който се бил изгубил в гората и умирал от глад и изнемога под едно дърво, ала пламналото му от телесната слабост въображение облекчавало самотата му, заобикаляйки го с гротескни видения, които той вземал за действителност. Така и ние, благодарение на телесното и умственото си здраве и сила, бихме могли постоянно да се радваме на подобно, но по-нормално и естествено обкръжение и да осъзнаем, че всъщност никога не сме сами.

Вкъщи винаги имам голяма компания - особено сутрин, когато не се отбива никой. Нека си послужа с няколко сравнения, та читателят да добие представа за начина ми на живот. Не съм по-самотен от гмуреца, който гръмогласно се смее, или от езерото Уолдън. "Нима е самотно това езеро?" - питам се аз. Но ето че в лазурната багра на водите му витаят не сини дяволи, а сини ангели. И слънцето е само - освен в мрачно време, когато ни се струва, че виждаме две слънца, едно от които е лъжовно. Бог също е сам - но не и дяволът, който не се отделя от безчетното си обкръжение, от своя легион. Не съм по-самотен от лопена или глухарчето в полето, от бобовото листо или стръкчето киселец, от конската муха или пчелата. Не съм по-самотен от воденичния ручей или ветропоказателя, от полярната звезда или южняка, от априлския порой или януарската киша, от първия паяк в новопостроена къща.

През дългите зимни вечери, когато снегът се сипе безспир и вятърът вие в гората, ме посещава един стар заселник98, първият стопанин на тия места, за когото казват, че е изкопал езерото Уолдън, покрил дъното му с камъни и залесил бреговете му с борови гори; той ми разказва истории за стари времена и нови вечности и помежду ни - дори и без ябълки и сайдер - се възцарява ведрата атмосфера на едно приятно общуване и спокойно отношение към нещата: това е моят най-мъдър и жизнерадостен приятел, когото особено много обичам; той е по-потаен дори от Гоф и Уоли и макар да го мислят за мъртъв, никой не знае къде е гробът му. Наблизо, невидима за повечето хора, живее и една възрастна дама99, в чиято благоуханна градина от време на време ми е приятно да се разхождам, да бера билки и да слушам приказките й.

Нейният разказвачески талант е неизчерпаем, паметта й е по-древна от митологията, може да ми обясни как се е породила всяка легенда и на какви житейски случки почива, понеже тия случки са все от времето на младостта й. Тая здрава и румена възрастна дама се радва еднакво на всички годишни времена и навярно ще надживее децата си.

Каква неописуема невинност и доброжелателство има в Природата, как винаги слънцето, вятърът, дъждът, лятото, зимата вдъхват здраве и радост и какво съчувствие проявява към людете всичко природно - стига един човек да е онеправдан, и слънцето помръква, вятърът стене с човешки глас, от облаците се стичат сълзи, а горите сипят листа и обличат траурна одежда посред лято. Как да не се чувствам част от Природата? Нима плътта ми не е листа и пръст?

Какво ни крепи здрави, ведри, доволни? Във всеки случай не лековете на моя или твоя прадядо, а тия на нашата прабаба Природата, всецелебните билки, с които тя винаги се е поддържала млада, надживявала е толкова престарели Паровци и е подхранвала силите си с техните разлагащи се телеса. Не течността, която разни знахари загребват с мускалчета от Ахерон и Мъртво море и ни доставят в дълги, плитки, подобни на шхуни каруци, пригодени за превозване на бутилки, а глътка кристален утринен въздух е моята панацея. Утринният въздух! Ако човек не пие от него в заревото на деня, какъв смисъл има да го бутилираме и продаваме по магазините заради тия, които веднъж завинаги са загубили пропуска си за утрините на тоя свят. Но помнете: дори и в най-хладната изба 97 В Лоуел, Масачусетс, бил проведен опит работничките от текстилната фабрика да не се прибират вечер по домовете, а да нощуват в спални на територията на фабриката. Въпреки че тогавашните реформатори възхвалявали този опит, Торо оспорвал въздействието му върху човешката индивидуалност.98 Пан99 Природата.

57

той няма да кротува и до обед, а скоро ще избие запушалката и ще поеме на запад по стъпките на Аврора. Не съм поклонник на Хигия, дъщерята на стария билкар Ескулап, изобразявана със змия в едната ръка, а в другата с чаша, от която змията от време на време отпива; почитам повече Хеба, дъщерята на Юнона, която поднасяла чашата на Юпитер и имала силата да възвръща младостта на богове и хора. Тя била навярно единствената истински здрава, крепка и жизнена млада жена, която някога е бродила по света - където се появявала, настъпвала пролет.

ПОСЕТИТЕЛИ

Мисля, че обичам общуването не по-малко от останалите хора, та съм готов да се впия като вампир във всеки пълнокръвен човек, който се изпречи на пътя ми. По природа не съм отшелник и вероятно бих се задържал в кръчмата по-дълго и от най-заклетия пияница, стига да имам причина.

В къщата си имах три стола: един за усамотяване, два за другаруване, три за общуване. Когато ми идваха неочаквано много гости, на разположение бе само третият стол, та те обикновено пестяха пространството, оставайки прави. Удивително е колко много мъже и жени могат да се поберат в една малка къща. Под покрива ми е имало до двадесет и пет, тридесет души - заедно с принадлежните им телата - и все пак често сме се разделяли, без да съзнаваме колко близо сме били един до друг. Повечето сгради - и обществени, и частни - с безбройните им стаи и огромни гостни, с избите, натъпкани с вина и мирновременни боеприпаси, ми изглеждат прекомерно големи за обитателите им. Те са тъй огромни и просторни, че хората в тях заприличват на гъмжащи насекоми. Често съм се дивял, че когато вестоносецът затръби пред някой от дворците - "Тремънт", "Астор" или "Мидълсекс"100 - на площада наместо обитателите изпълзява някое смешновато мишле101 и веднага се шмугва в дупката си под паважа.

Но в малка къща като моята понякога се чувства и едно неудобство - това е трудността да се отдалечиш на подходящо разстояние от своя гост, когато започнете да изразявате дълбоки мисли с празни слова. За мислите е нужно пространство, та да заплават подредени и два-три пъти да сменят курса, преди да акостират. Куршумът на мисълта трябва да преодолее своето странично и рикошетно отклонение, та да поеме своя стабилен и верен курс към ухото на слушателя - иначе може да излезе през другото му ухо. Изразите ни също имат нужда от пространство, за да се разгърнат и оформят. Между индивидите - тъй както между народите - са необходими широки естествени граници, та дори и обширна ничия земя. Открих, че е изключително удобно да се води разговор през езерото: в моята къща събеседникът ми е тъй наблизо, че не можем да се чуваме - сиреч не можем да говорим достатъчно тихо, за да се чуваме; все едно в спокойна вода да хвърлим два камъка толкова наблизо, че образувалите се кръгове да се насложат. Ако сме само гръмогласни бъбривци, можем да си позволим да седим плътно един до друг, лице до лице, и да вдишваме взаимно дъха си; но разговаряме ли сдържано и премислено, нуждаем се от разстояние помежду си, та всичката ни животинска топлина и влага да има къде да се изпари. Ако искаме да се насладим на най-задушевното общуване, сиреч да общуваме с оная част от себе си, която не се поддава, надхвърля възможностите на думите, трябва не само да мълчим, но и да сме тъй физически отдалечени един от друг, че да не можем при никакви обстоятелства да чуваме гласовете си. Така погледнато, речта не е нищо повече от удобство за ония, които са зле със слуха; съществуват обаче много прекрасни неща, които не можем да изречем, ако сме принудени да крещим. От мига, в който разговорите ни започнат да стават по-възвишени и значими, ние постепенно заотдръпваме столовете си, додето накрая ги опрем о стените в противоположните ъгли на стаята, за да установим, че мястото отново не ни стига.

Затова и моята винаги отворена "гостна", връз чийто килим рядко достигаха слънчевите лъчи, беше боровата гора зад къщи. Лятно време там канех отбрани люде, а безплатен прислужник метеше пода, почистваше праха от мебелите и поддържаше пълен порядък навсякъде.

100 "Тремънт Хаус", "Астор Хаус" и "Мидълсекс Хаус" - известни красиви сгради съответно в Бостън, Ню Йорк и Конкорд101 По Хораций, "Поетическо изкуство", I, 139.

58

Дойдеше ли само един гост, той обикновено споделяше скромния ми обед и това, че забърквахме брашнена каша или пък гледахме как питката се надига и препича в пепелта, ни най-малко не пречеше на разговора ни. Дойдеха ли обаче двадесет наведнъж и седнеха ли вкъщи, не се отваряше и дума за обед, сякаш яденето бе изоставен навик, макар че може би имах хляб колкото за двама; спокойно минавахме без храна и това за никого не противоречеше с правилата на гостоприемството, напротив, схващаше се като най-уместна и мила проява. Отмаляването и загубата на физически сили, тъй често нуждаещи се от възстановяване, в такива случаи изглеждаха някак чудодейно забавени за сметка на една друга, прииждаща жизненост. Затова бе равносилно дали ще посрещна хиляда или двадесет души; и ако все пак някой, заварил ме вкъщи, си тръгнеше разочарован или пък гладен от дома ми, той можеше да бъде сигурен, че поне съм му съчувствал. Толкова е лесно, макар повечето въртокъщници да не го вярват, да създадеш нови и по-добри навици на мястото на старите: важното е да не градиш самочувствието си върху обедите, които даваш. Колкото до мен, никога и от никакъв Цербер не съм бивал тъй категорично разубеждаван да посещавам нечий дом, както от ритуала около нахранването ми, който възприемах като твърде деликатен и далечен намек никога повече да не безпокоя домакините. Струва ми се, че повече не бих участвал в подобен театър. Бих бил горд да сложа като девиз на моята къща следните стихове от Спенсър, които един от посетителите ми бе написа върху пожълтяло орехово листо, оставено като визитна картичка:

"След път отсядат в хижа стародавна,не дирят пир, какъвто няма тука;

за тях покоят е гощавка славна:че дух възвишен не познава скука."102

Уинслоу, по-късно губернатор на Плимътската колония, в желанието си да наблюдава обред при вожда Масасойт тръгнал пеш през гората заедно с един придружител и когато, уморени и гладни, двамата най-сетне пристигнали, вождът ги посрещнал добре, но и приказка не отворил за гощавка. Ето по собствените му думи какво се случило, щом настъпила нощта:

"Сложи ни да легнем при него и жена му, те на единия край, ние - на другия, на легло, което се състоеше от няколко вдигнати на фут от пода дъски, покрити с рогозка. Поради липса на място двама от хората му се сбутаха до нас; тъй подслонът, който ни дадоха, ни умори много повече от пътя." В един часа на следващия ден Масасойт "донесе две простреляни от него риби, горе-долу три пъти по-големи от платики. След като ги свариха, погледите на поне четиридесет души се впериха в тях; почти всички ядоха. Това бе единствената ни храна за две нощи и един ден, и ако по пътя не бяхме купили една яребица, щяхме да се връщаме на празен стомах." От страх да не им причернее от глад, а и от недоспиване поради непрестанното варварско пеене на "диваците" - приспивали се дори с песен, - двамата си тръгнали, та да успеят да се доберат до вкъщи, додето още имат сили да вървят. Колкото до подслона, наистина са ги настанили зле, макар че всичко, което за тях било неудобства, е представлявало без съмнение проява на почитание; що се отнася до храната, не виждам как по-добре биха могли да се представят индианците. Те самите не са имали какво да ядат и са били достатъчно мъдри, за да знаят, че извиненията няма да заместят храната за гостите им; тъй че позатегнали колани и не промълвили дума за ядене. Следващия път когато Уинслоу ги посетил, за тях било време на изобилие, та нямало и следа от недостиг на храна.103

Където и да се намираш, хората няма да те забравят. Додето живеех в гората, имах много повече гости отколкото когато и да било през живота ми - искам да кажа, че все някой идваше. Тук имах далеч по-добри условия да се виждам с тях, отколкото другаде. Малцина обаче идваха да ме занимават с въпроси от всекидневието. Самото разстояние, което ме делеше от града, подбираше в това отношение посетителите ми. Бях се оттеглил толкова навътре в огромния океан на усамотението, в който се вливат всички реки на обществото, че повечето време - доколкото

102 Едмънд Спенсър, "Кралицата на феите", кн. I, песен I, ст. 35.103 Едуард Уинслоу, "Отчет или Дневник на наченките и развитието на английската колония в Плимът, Нова Англия" (1622).

59

нуждите ми го изискваха - край мен се отлагаха само най-фините наноси. От друга страна до мен достигаха свидетелства за непроучени, недокоснати от цивилизацията континенти.

Тая сутрин ме посети не някой друг, а един истински Омиров герой, пафлагонец - името му бе тъй поетично и тъй му подхождаше, че искрено ми е жал, задето трябва да го пропусна: канадски дървар, който правел колове и можел да забива по петдесет на ден и чиято последна вечеря се състояла от уловения от кучето му мармот. Чувал бил за Омир и изобщо ако не били книгите, щял да се чуди какво да прави в дъждовно време - макар че през всичките дъждовни периоди, които бе преживял, навярно и една книга не бе прочел докрай. Някакъв свещеник в далечната му родна енория, който поназнайвал гръцки, го научил да чете от Новия завет; и ето сега трябва да му превеждам, докато той държи книгата, как Ахил смъмря Патрокъл заради тъжния му вид: "Що си разплакан, Патрокле, приличаш на малко момиче..."

"Мигар си чул ти единствен известие ново от Фтия?Казват, че жив е все още Менойтий, потомък на Актор,жив е и татко Пелей Еакид сред мъже мирмидонци.Ако са двамата мъртви, то бихме тъгували много."104

"Хубаво" - казва ми той. Под мишницата си стиска голям наръч кори от бял дъб105, които тая сутрин е обелил за някакъв болен човек. "Дано не е грях да се върши подобно нещо в неделя" - опасява се той. За него Омир е велик писател, макар да не знае за какво е писал. Толкова непринуден и естествен човек не се намира лесно. Пороците и болестите, които хвърлят връз света тъй мрачна морална багра, за него сякаш не съществуват. Бе около двадесет и осем годишен. Напуснал Канада и бащиния си дом преди дванадесет години, за да работи в Щатите и да печели пари, с които сетне да си купи ферма - по възможност в родината си. Беше като направен от най-груб материал: здраво, но тромаво и въпреки това грациозно тяло, дебел, почернял от слънцето врат, тъмна гъста коса и безизразни, сънливи сини очи, които навремени просветваха одухотворено. Носеше сиво платнено кепе, мръсно палто в естествения цвят на вълната и ботуши от волска кожа. Много обичаше месо - сече дърва цяло лято на няколко мили от дома ми - и обикновено носеше в кофа обеда си, състоящ се от студено месо, най-често мармотово; понякога ми предлагаше кафе от манерката, която висеше на връвчица от колана му. Появяваше се рано, прекосяваше бобовата ми нива и без да бърза и да припира, точно както правят янките, отиваше да работи. Нямаше никакво намерение да се пресилва. Дори да изкарваше само прехраната си, нямаше да го е грижа. Нерядко, когато кучето му уловеше някой мармот, той скриваше обеда си в храстите и се връщаше миля и половина до жилището си, за да одере и изчисти мармота, и след половинчасов размисъл дали да не го потопи в езерото да се охлажда до вечерта, го оставяше в избата. Обичаше да се отдава на такива разсъждения. Имаше навика, наминавайки сутрин, да възкликва: "Ама колко много гълъби! Да не отиваше целият ми ден за работа, щях да ходя на лов и да си набавям всичкото месо, дето ми е нужно, ей Богу! - гълъби, мармоти, зайци, яребици. За един ден щях да си набавя това, дето ми е нужно за цяла седмица."

Бе изкусен дървар, владееше занаята си в тънкости. Сечеше дърветата равно и плътно до земята, та филизите, които сетне покарат, да бъдат по-яки и шейните да могат да се плъзгат по пъновете; а вместо да подпира на цяло дърво вързаните с въже наръчи, той го кастреше, додето стане на тънък прът, който сетне можеше да се пречупи с ръка.

Той ме интригуваше със своята кротост, усамотеност, с безметежното си щастие - същински извор на жизнерадост и доволство, искрящи в очите му. Веселото му настроение бе непомрачимо. Ако се случеше да го видя, додето поваля дървета в гората, приветстваше ме с усмивка на неизразимо удовлетворение и поздрав на канадски френски, макар да говореше и английски. А когато наближех, прекъсваше работата си и едва сподавяйки смеха си, лягаше до боровия ствол, който току-що бе повалил, забелваше малко от подкорието, смачкваше го на топче и го задъвкваше, тъй

104 Омир, "Илиада", кн. XVI, 7, 13-16, прев. Александър Милев и Блага Димитрова.105 Кората на белия дъб е силно затягащо средство.

60

както се смееше и приказваше. Животинската природа тъй напираше в него, че само да се зарадваше на нещо, и започваше да се търкаля по земята от смях. Загледан в дърветата наоколо си, той често възкликваше: "Кълна се в свети Георги! Чудесно се забавлявам, като сека дървета - нищо повече не ми трябва." Понякога в свободното си време по цял час се развличаше, като през равни интервали стреляше из гората в своя чест. През зимата палеше по пладне огън, на който затопляше в чайник кафето си; а додето се хранеше, седнал на някой пън, долитаха синигерчета, кацаха по раменете му и кълвяха картоф от дланта му. "Обичам ги тия малки душички" - казваше ми.

Животинската природа у него преобладаваше. По физическа здравина и издръжливост бе същински брат на боровете и скалите. Веднъж го попитах не се ли чувства понякога уморен, след като е работил цял ден; отвърна ми най-сериозно и откровено: "За Бога, никога през живота си не съм се чувствал уморен." Обаче интелектуалната или - както още я наричаме - духовната природа у него спеше като у дете. Бяха го учили по оня невинен и безрезултатен начин, по който католическите свещеници обучават аборигените, та ученикът никога не добива способността да мисли самостоятелно, а привиква само да се доверява и да почита, тъй че детето никога не става зрял човек, а си остава дете. Когато го е създавала, Природата му е отредила силно и издръжливо тяло, като при това изцяло го е укрепила с почтителност и доверчивост, та дните на живота му да достигнат седемдесет години106 и той да си остане дете. Държеше се тъй непринудено и естествено, че бе невъзможно да го представиш някому - все едно да запознаваш ближните си с мармот. Човек можеше да се доближи до него само ако го приеме такъв, какъвто е. Помощ от негова страна в това отношение не можеше да се очаква. Хората му плащаха за труда, като по тоя начин му осигуряваха прехраната и облеклото, но той никога не разговаряше с тях. Бе тъй прост и по природа смирен - ако изобщо човек, който не се стреми към нищо, може да бъде наречен така, - че смирението при него не бе откроено качество, пък и сам той не си даваше сметка за него. Превъзхождащите го по ум му се струваха полубогове. Ако му се кажеше, че ей сега ще се появи такъв човек, той решаваше, че подобно величие не може да очаква нищо от него и ще поеме цялата отговорност върху себе си, забравяйки го напълно. Не знаеше що е похвала. Най-много почиташе писателите и проповедниците. Според него те вършеха чудеса. Когато му казах, че самият аз пиша доста, той дълго време смяташе, че просто пиша красиво, понеже и той имаше хубав почерк. Понякога съзирах в снега край пътя умело изписано на френски и с правилно поставено ударение името на родната му енория - по това разбирах, че е минавал оттук. Попитах го дали някога е имал желание да записва мислите си. Отвърна ми, че е чел и писал писма на неграмотни, но никога не се е опитвал да записва мисли - нямало да може, нямало да знае как да започне, това щяло направо да го убие, пък нали на всичкото отгоре трябва да се внимава и с правописа!

Чух, че един изтъкнат учен и реформатор го попитал дали не иска да се промени светът; той се подсмихнал и без да подозира, че въпросът изобщо някога е бил разискван, отвърнал с канадския си акцент: "Не, и тъй ми харесва." Общуването с него би дало много идеи на един философ. Тия, които го виждаха за първи път, го вземаха за пълен безпросветник, но понякога аз откривах у него съвсем непознат човек и се затруднявах да определя дали е мъдрец като Шекспир, или просто е невежа като дете, не знаех какво да съзирам у него - поетическо въображение или глупост. Един познат ми каза, че като го видял да се шляе из града с плътно прилепнало на главата кепе и да си подсвирква, го взел за преоблечен принц.

Единствените му книги бяха един алманах и една сметанка; бе много вещ в смятането, а на алманаха гледаше като на енциклопедия, съдържаща есенцията на човешкото познание - което, разбира се, до голяма степен бе вярно. Обичах да го разпитвам за различни съвременни реформи, които той винаги преценяваше от най-проста и практическа гледна точка. Никога преди не бе чувал за подобни неща. "Може ли без фабрики?" - питам го. Носел доста добри домашнотъкани и шити дрехи. "Можеш ли да поминуваш без чай и кафе? Страната ни предлага ли други напитки освен вода?" Накисвал бил във вода иглички от канадска ела - в горещо време това питие било по-добро от водата. А когато го попитах може ли да се оправя без пари, той така добре очерта необходимостта от тях, че стигна най-дълбоките философски размишления върху пораждането на

106 Псалми, 90:10.61

паричната система и произхода на думата pecunia107. "Ако имам един вол и искам да си купя игли и конци от магазина - рече ми той, - ще бъде неудобно, че и невъзможно да продам само съответна част от животното." Така той можеше да защити всяка институция по-добре от който да било философ, защото - описвайки я, доколкото лично го засягаше - изтъкваше истинската причина за целесъобразността й, без излишни разсъждения дали не е възможна и друга. Когато му цитирах определението на Платон за двуного без перушина и му разправих за оня, който показвал един оскубан петел и го наричал Платоновия човек, той изтъкна, че СТАВИТЕ на петела се огъват назад, а не напред като при хората. Понякога възкликваше: "Само ми дай да приказвам! Кълна се в свети Георги, мога цял ден да не млъкна!" Веднъж, след като доста време не бях го виждал, попитах го дали това лято не възнамерява да върши нещо друго. "Пази Боже - отвърна ми, - такъв като мене, дето трябва да работи, по-добре хич и да не мисли за друго. Ако, да кажем, копаеш с някого и той вземе, че се разбърза - какво друго ще му мислиш! Нали трябва да си опичаш ума, че може да поникнат плевели." Понякога се случваше и той да ме попита как върви работата ми. Един зимен ден в желанието си да го подбудя към друго житейско разрешение, стоящо извън пасторските наставления, и към по-висши основания за живот го попитах винаги ли се чувства доволен от себе си. "Доволен ли? - възкликна. - Някои се чувстват доволни от едно, други - от друго. Сигурно има и такива, които си имат всичко и биха се чувствали доволни да седят по цял ден с гръб към огъня и с търбух към масата." Каквито и опити да правех, тъй и не успях да го насоча към духовната страна на нещата; най-многото, до което достигаше, бе чисто потребителското отношение - сиреч това, което може да се очаква от едно животно, а всъщност и от повечето хора. Предложех ли му да подобри живота си, отвръщаше ми без сянка от съжаление, че било вече твърде късно. Въпреки това безрезервно вярваше в честността и сходните ней добродетели.

У него съзирах - макар и едва загатната - известна положителна оригиналност; навремени откривах, че може да мисли самостоятелно и да изразява собствено мнение - явление тъй рядко, че бях готов всекидневно да извървявам по десет мили, за да го наблюдавам; той достигаше дори до идеята за изменение на много от обществените порядки. Въпреки че се запъваше и не можеше да се изразява добре, зад думите му винаги се криеше някоя важна мисъл. Но умът му бе тъй примитивен и затлачен от животинското му съществуване, че макар и по-благонадежден от всеки школуван, но не самостоятелен ум, рядко раждаше достатъчно узряла мисъл, за да бъде отбелязана. Той ме навеждаше на идеята, че навярно в низините на живота има гениални, макар и безпросветни и непоправимо смирени люде, които са винаги със собствено мнение или поне не претендират изобщо да имат мнение, и които са необозримо дълбоки, както навремето се е мислело за водите на езерото Уолдън, макар да са тъмни и мътни.

Под предлог, че искат чаша вода, много хора се отбиваха от пътя си, за да видят дома ми и мен. Отвръщах, че пия направо от езерото, и предлагах да им услужа с черпак. Колкото и далеч да живеех, не можех да се отърва от обичайните посещения около първи април, когато всичко живо е на крак; макар сред посетителите ми да имаше и доста странни екземпляри, общо взето, ми провървя. Идваха полуумни от приютите за бедни и откъде ли не още, но аз успявах да ги предразположа да ми се доверят и да проявят всичката интелигентност, на която бяха способни, та превръщайки интелигентността в тема на разговор, оставах възнаграден. Забелязах, че някои от тях всъщност са по-умни от тъй наречените попечители на бедните и градските съветници, и си рекох, че е дошло време да си разменят местата. Тъй, що се отнася до интелигентността, установих, че между половинчатите и целокупните й проявления няма особена разлика. Веднъж например ме посети безобиден, простодушен просяк, когото много пъти бях виждал прав или седнал край пасбищата да бди в качеството на жива ограда, да не би добитъкът - че и сам той - да се отдалечи и заблуди; та тоя просяк изрази желание да заживее като мен. Отстоящ далеч над или по-скоро ПОД всичко, което наричаме самоунижение, той възможно най-простичко и откровено ми каза, че страда от "умствена недостатъчност". Точно това му бяха думите. Такъв го бил създал Господ, а Господ се грижел за всички еднакво. "Винаги съм си бил такъв - продължи той, - още от малък. Все не ми достигаше ум. Не бях като другите деца, слаб съм в главата. Такава ще да е била волята

107 Pecunia (лат.) - пари, от pecus – скот.62

Господня." И с цялото си същество доказваше правотата на думите си. За мен той бе метафизическа загадка. Рядко ми се бе случвало да общувам тъй пълноценно - дотолкова просто, искрено и вярно бе всичко, което той казваше. И наистина, колкото по-голямо бе смирението му, толкова по-възвисен ми изглеждаше108. Отначало не знаех как да си го обясня, та ми се струваше преднамерено. От доверието и откровеността, които бедният слабоумен просяк установи помежду ни, можеше да се породи общуване, превъзхождащо това на мъдреците.

Идваха ми на гости и от ония, които обикновено никой не причислява към градските бедняци, макар че би трябвало - във всеки случай те спадат към световните бедняци; това са хора, които разчитат не толкова на вашето гостоприемство, колкото на милосърдието ви, хора, които настойчиво изискват помощ и предварително държат да ви уведомят, че веднъж завинаги са решили да не си помагат сами. Предпочитам гостите ми да не се превиват от глад, независимо че може да имат най-големия апетит на света. Обектите на милосърдие не могат да бъдат гости. Посещаваха ме хора с всякакъв умствен багаж: някои не се сещаха да си тръгнат, макар вече да се бях заловил за работата си и да им отвръщах все по-безучастно; други имаха повече ум, отколкото можеха да използват; идваха и избягали роби, запазили поведението си от плантациите, които час по час - също като лисицата от баснята109 - се ослушваха тъй, сякаш чуваха кучетата да лаят по петите им, и ме гледаха умолително, като че питаха:

"Нима ще ме предадеш, християнино?"

Веднъж помогнах на един наистина избягал роб, като го упътих по Полярната звезда. Имаше хора, обладаващи едничка идея, подобни на квачки с едно-единствено пиленце, при това пате; хора с хиляди идеи и разбъркани глави, напомнящи ония квачки, които наглеждат по сто пиленца и всяка сутрин губят по пет-шест из росната трева, докато накрая се проскубят и окраставеят; хора с идеи наместо нозе, нещо като интелектуални стоножки, от които те хваща гъдел навсякъде. Един от гостите ми предложи да заведа книга, в която да вписвам имената на посетителите си, както се правело в Белите планини - но, слава Богу, паметта ми е достатъчно добра, та да имам нужда от това.

Неволно забелязах различните особености у моите посетители. Обикновено момичетата, момчетата и младите жени се радваха, че са дошли в гората. Гледаха езерото, цветята, беше им приятно. А деловите хора, дори и фермерите, само се удивляваха на моето усамотение, на заниманията ми, на голямото разстояние, което ме отделя от едно или друго - и макар да твърдяха, че от време на време една разходка в гората им идвала добре, бе съвсем ясно, че не е тъй. Безпокойни, заети люде, чието време минава в трупане или поддържане на състояния; свещеници, които говорят за Бог, сякаш това е единствено тяхно право, и не могат да понасят иномислието; лекари, адвокати, плахи домакини, които, щом изляза, надзъртат в долапа и леглото ми - откъде иначе мисис Х. ще знае, че чаршафите й са по-чисти от моите; младежи, които са пропуснали младостта си, предпочитайки утъпканите пътища на различните служби - всички тия хора обикновено смятат, че с моя начин на живот няма да прокопсам особено. Да, тук е спънката 110. Старите, както и плахите и несигурните в себе си, без значение от възрастта и пола им, мислят най-вече за болести, злополуки и смърт; животът им се струва пълен с опасности - какви ти опасности, просто не мислиш за тях! - и смятат, че един разумен човек трябва внимателно да си подбере най-закътаното местенце в живота, та и доктор Б.111 да е наблизо, когато се наложи да го повикат. За такива хора градът е в истинския смисъл на думата съ-общност, съдружие за взаимна охрана, и не биха тръгнали дори за боровинки без домашна аптечка. Излиза, че додето човек е жив, винаги съществува ОПАСНОСТ да умре, но при положение, че е повече мъртъв, отколкото жив, опасността съответно намалява. Макар че седнал, човек рискува не по-малко, отколкото ако тича. За да приключа с посетителите, ще спомена и самозваните реформатори - възможно най-големите досадници, - които смятаха, че постоянно си пея: 108 Матей, 23:12.109 Баснята на Езоп "Петел и лисица".110 Шекспир, "Хамлет", III, 1, прев. Валери Петров.111 Доктор Джозая Бартлет повече от половин век лекувал жителите на Конкорд.

63

Ето я къщата, която аз построих.Ето човека, живеещ във къщата, която аз построих.112

Само че те не знаят продължението на куплета:

Ето ги хората, дето дразнят човека,живеещ във къщата, която аз построих.

Не че се боях от похитители на кокошки - пилци все едно нямах; боях се от похитителите на хора.

Идваха обаче и по-желани гости: деца, тръгнали за ягоди и боровинки; работници от железниците, облекли чисти ризи и излезли на сутрешна неделна разходка; рибари, ловци, поети, философи - накратко, все честни пилигрими, потърсили свобода в гората и наистина оставили града зад себе си; тях бях готов да ги приветствам с "Добре дошли, англичани! Добре дошли, англичани!" 113, понеже чувствах твърде близки тия отколешни пътешественици.

БОБОВАТА НИВА

Междувременно бобовите ми насаждения, чиито лехи достигаха, събрани заедно, дължина седем мили, очакваха с нетърпение мотиката: когато засявах последните, първите вече бяха значително пораснали, тъй че нямаше за кога да протакам. Не знаех какъв е смисълът на тоя упорен и достоен, в умален мащаб херкулесовски труд. Просто заобичах своите бобови лехи, макар да бяха много повече, отколкото ми бяха нужни. Те ме закрепяха за земята, та като Антей поемах от нея сила. Но защо все пак ми трябваше да отглеждам боб? Един Господ знае. Цяло лято се посветих на необичайната дейност да накарам един отрязък от земната повърхност, раждал само очебоец, боровинки, жълт кантарион и какви ли не още вкусни горски плодове и красиви цветя, да дава сега фасул.

Какво мога да науча аз от боба или пък бобът от мен? Аз го обичам, прекопавам го, постоянно го наглеждам - това е всекидневната ми работа. А той ми предоставя великолепна гледка. Моите помощници са росата, дъждовете и естественото плодородие на почвата, макар че в голямата си част тя е бедна и суха. А враговете ми са червеите, студените дни и най-вече мармотите, които до шушка ми изгризаха четвърт акър. Но какво право имам да пропъждам кантариона и другите диви растения и да разравям тая от незапомнени времена тяхна почва? Тъй или иначе скоро оцелелите бобови стръкове ще станат твърде жилави за мармотите и ще се появят нови врагове.

Бях четиригодишен, когато се преместихме от Бостън в Конкорд, родния ми град, и добре си спомням как прекосихме същите тия гори и същата тая сегашна моя нива и спряхме при езерото. Това е една от най-ранните, запечатали се в съзнанието ми картини. И ето че тая вечер флейтата ми114 разбужда ехото над същите тия води. Боровете наоколо си останаха по-стари от мен, ако пък някои са паднали и с трески от тях съм палил огън за вечерята си, то на мястото им са пораснали млади дръвчета, които подготвят нова гледка за други детски очи. От едновремешния корен е покарал на ливадата почти същият жълт кантарион; пък и самият аз с нещо съм допринесъл за красотата на тоя приказен край на детските ми мечти, като част от проявленията на присъствието ми тук личат по бобовите стъбълца, царевичните стръкове и листата на картофите.

Засях около два и половина акра от склона; бяха изминали едва петнадесетина години, откак изсякоха дърветата тук - самият аз си набавих десетина кубика от тях, - та изобщо не хвърлях тор, но през лятото, като копаех с мотиката, намерих немалко върхове на стрели115, които ми откриха, 112 По американската детска песничка "Ето я къщата, която Джак си построи".113 Според легендата индианецът Самъсет посрещнал първите заселници в Плимът, Нова Англия, с възгласа: "Добре дошли, англичани!".114 Флейтата била любимият музикален инструмент на Торо. Собствената му флейта се пази в Конкорд.115 Цял живот Торо изпитвал силен интерес към индианците и колекционирал всякакви предмети и произведения на индианското изкуство. Колекцията му днес се намира в музея "Пийбоди" в Харвардския университет.

64

че някога, преди да дойдат белите, за да разчистват земята, по тия места е живял изчезнал вече народ, който е отглеждал царевица и боб, та до известна степен е изтощил почвата за тия култури.

Още преди някой мармот или катерица да притича по пътя, преди слънцето да се издигне над гъстия дъбак, додето всичко е окъпано в роса - въпреки препоръките на фермерите ви съветвам да вършите по възможност цялата си работа, преди да се е вдигнала росата, - се залавях да скубя упоритите плевели от бобовите лехи и да ги торя с пепел. Рано сутрин - подобно на майстор грънчар, който подготвя глината си - тъпчех бос из росната ронлива пръст, но с напредването на деня слънцето изкарваше пришки по нозете ми. Слънцето ме огряваше, додето прекопавах боба и бавно пристъпях напред-назад по жълтеникавата песъчлива почва помежду дългите петнадесет рода лехи; те опираха с единия си край в гъстия дъбак, в чиято сянка можех да си почивам, а с другия - в къпиновите храсти, чиито зелени плодчета насищаха баграта си в промеждутъка от един мой обход. Да вадя плевелите, да насипвам силна пръст край бобовите стъбълца, да се грижа за посевите си, давайки възможност на жълтеникавата почва да изразява летните си мисли в бобови листа и цветове наместо в пелин, троскот или диво просо, подтиквайки земята да казва "боб" наместо "трева" - ето в какво се състоеше всекидневната ми работа. Понеже не разбирах особено от коне, добитък, наемници и по-съвършени земеделски съоръжения, работех бавно и тъй между мен и моите бобови насаждения се установи по-голяма от обичайната близост.

Дори и да е на границата с робията, ръчният труд навярно никога не може да се сравни със злокачествената леност. Той носи в себе си трайна и непреходна нравственост, а учения довежда до класически резултат. За пътниците, поели някъде на запад през Линкълн и Уейланд, трябва да съм изглеждал като същински agricola laboriosus116 и как не: те, седнали удобно в двуколките, опрели лакти на коленете, отпуснали поводите като гирлянди, а пък аз - домошар, свързан с пръстта трудолюбив земеделец. Но скоро моята малка ферма е изчезвала от погледите и мислите им. Това бе единствената обработваема земя от двете страни на пътя, та затова се радваше на особено внимание и навремени работниците по полето чуваха за нея повече, отколкото се полагаше: "Че сее ли се толкоз късно боб! Че и грах!" Никой опитен земеделец не можеше да се начуди, че додето вече всички прекопават, аз все още сея. "И фуражна царевица, моля ви се!" "Ама той тука ли живее?" - пита черната капела сивия балтон и груболикият фермер пришпорва услужливата си кранта, за да разбере как се оправям; след като не вижда никакъв тор по браздите, ми препоръчва да посипя поне малко стърготини, отпадъци, а може и пепел или гипс. Но това беше два и половина акра земя, пък аз разполагах само с мотика наместо с рало и с две ръце, които да я държат - ненавиждам ралата, теглени от коне, - а дървесни стърготини нямаше откъде наблизо да си набавя. Трополейки тъдява с двуколките си, някои пътници гръмогласно сравняваха нивата ми с други, покрай които били минавали, та по тоя начин узнавах действителното си място в земеделския свят: моята нива не се споменаваше в отчетите на мистър Колман. Кой впрочем ще седне да се занимава с качествата на посеви, родили се в необработвани досега от човешка ръка поля? Английската трева117 я претеглят внимателно, изчисляват съдържанието на вода, силикати и поташ в нея, но няма кой да окоси сочните и разнообразни треви по долчинки, пасбища, мочури, край горските езера. Моята нива бе, тъй да се каже, свързващо звено между дивите морави и обработваемите площи; също както има цивилизовани, полуцивилизовани и дивашки страни, тъй и моята нива бе - само че не в лошия смисъл - полуцивилизована. Бобът, който отглеждах, жизнерадостно си възвръщаше дивата първоприрода, а мотиката му свиреше Ranz des Vaches118.

Съвсем наблизо, кацнал на самия връх на една бреза, по цял ден пее кафяв дрозд, или, както още го наричат, песнопоец; доволен е от компанията ми; ако я нямаше, веднага би си намерил друга. Аз сея, а той ми подвиква: "Хвърляй семената, хвърляй семената, после ги покривай, после ги покривай - аз ще си ги клъвна, аз ще си ги клъвна!" Но това не е царевица, тъй че няма опасност от врагове като него. Човек може и да недоумява какво общо има между тия бъбрежи, тия изпълнения в стил Паганини на една, че и на двадесет струни, и сеитбата, но при всички случаи те са за

116 Agricola laboriosus (лат.) - трудолюбив земеделец.117 Така в Нова Англия наричали тревата за паша, тъй като семената се внасяли от Европа.118 Ranz des Vaches (фр.) - швейцарска пастирска песен.

65

предпочитане пред пепеливата вода или гипса. Това бе своего рода безплатно торене, в което имах пълна вяра.

Преобръщайки пръстта с мотиката си, обезпокоих костите на незапомнени народи, живели под това небе в праисторическо време, и извадих на светлината на своето настояще техните примитивни оръдия за лов и война. Бяха размесени с най-обикновени камъни, някои от които носеха следите на индиански огньове, а други бяха обгорели на слънцето; имаше също парчета от глинени и стъклени съдове, останали от по-сетнешни земеделци. Удареше ли мотиката ми по камък, това бе музика, огласяща гората и небето, съпровождаща труда ми, който под нейните звуци даваше незабавна и неоценима реколта. Това вече не бе обикновен боб, нито пък аз бях просто прекопаващият боба, та с гордост и едновременно със съжаление си спомнях - ако изобщо в такива мигове можех да си спомням - за своите познати, които ходеха в града да слушат разни оратории. Привечер - често ми се случваше да работя по цял ден - над главата ми закръжаваше ястреб, тъй високо, че приличаше на прашинка в окото, по-точно в окото на небето, и навремени рязко се стрелваше надолу, при което се чуваше такъв звук, сякаш небето се е разкъсало, раздрало на парцали и повесма, а като погледнеш - останало е непокътнато; тия дяволчета изпълват въздуха, а снасят яйцата си на земята, в пясъка или по високопланинските скали, тъй че никой да не може да ги открие; изящни и леки като вълничките по езерната повърхност, като листа, подемани от вятъра към небето, те внушават как всичко в Природата е свързано. Ястребът е въздушният брат на вълната, над която кръжи и бди; съвършените му, загребващи въздуха криле съответстват на безперите криле на морето. Понякога наблюдавах как двойка ястреби се вие високо в небето: ту се издига, ту се спуска, ту се раздалечава, ту се събира, сякаш олицетворява собствените ми мисли. Погледа ми привличаха и ятата диви гълъби, които с насечено свистене и бързина на пощальони прелитаха от гора на гора, а случваше се и мотиката ми да измъкне изпод някой гнил пън огромен, ленив и чуждоземски нашарен саламандър - спомен от Египет и Нил, и все пак наш съвременник. Поспрех ли да отдъхна, подпрян на мотиката, все тъй чувах и виждах из браздите звукове и картини: неизчерпаемото разнообразие на Природата.

В празнични дни из града се носеха топовни гърмежи, които отекваха в гората като изстрели с детска пушка, а понявга се чуваха и слабите звуци на военна музика. В моята отдалечена от града бобова нива топовните гърмежи достигаха като пукот на пърхутки; а когато се провеждаха военни маневри, за които не знаех, по цял ден бивах обзет от някакво неясно чувство на безпокойство, от предусещане за опасна епидемия - скарлатина или живеница, - задаваща се откъм хоризонта, додето накрай благовещателният полъх на вятъра, преминал над полята и Уейландския път, ме успокояваше, че военните "се упражняват". Далечното бръмчене ми създаваше усещането, че нечии пчели се роят и съседите, съгласно съвета на Вергилий, се опитват със слаб tintinnabulum119

по най-звънливите си домакински съдове да ги привлекат обратно в кошера. А когато шумът заглъхваше, бръмченето стихнеше и доброжелателният ветрец престанеше да реди приказки, знаех, че и последният търтей е прибран в мидълсекския кошер и сега се мисли само за меда по питите в него.

Чувствах се горд, че гражданските свободи в Масачусетс и цялата ни родина са тъй прилежно охранявани, и ме обземаше такава неизразима увереност, додето копаех, че радостно се отдавах на труда си, преизпълнен с ненакърнима вяра в бъдещето.

А когато свиреха по няколко военни оркестъра, струваше ми се, че градът се е обърнал на огромен мях и всичките му постройки се издуват и спадат гръмовно. Но понякога звуците, достигащи до гората, наистина бяха тъй благородни и окрилящи - особено тромпетът, който тръбеше за прослава, - че усещах как с огромно удоволствие бих заловил първия мексиканец, който се изпречи на пътя ми - докога ще се залисваме с дреболии? - и започвах да се оглеждам за някой мармот или скункс, та на негов гръб да проявя воинския си дух. Тъй далечни бяха звуците на военната музика, че сякаш идваха чак от Палестина, и в съчетание с подрусването в едва забележим галоп на брястовете край града, на хоризонта се създаваше илюзията за кръстоносен поход. Това бяха

119 Tintinnabulum (лат.) – звънтеж.66

ВЕЛИКИ дни - впрочем небето над къщата ми изглеждаше все така изначално велико, както и всеки друг път, та не забелязвах никаква разлика.

От продължителното общуване, което имах с боба, бях понатрупал своеобразен опит, състоящ се освен от засяване, прекопаване, прибиране на реколтата, вършитба, продажба - най-трудното от всичко - и от ядене: защото си похапвах от боба. Бях решил да го опозная от всички страни. Додето бобовите стръкчета растяха, прекопавах лехите от пет часа сутринта до обед, а останалата част от деня обикновено посвещавах на нещо друго. Помислете например за непосредното общуване на човека с различните видове плевели - в разказа ми ще се явят някои повторения, понеже немалко бяха повторенията и в земеделския ми труд: човекът грубо се намесва в уязвимия растителен свят, въвежда в него несправедливо деление с мотиката си, изкоренява цели редици от един вид, за да засажда усърдно друг. Ето пелин, щир, троскот, киселец - дайте да им надделеем, да ги накълцаме, да ги обърнем с корените към слънцето, да не оставим и стръкче дори, че само за две дни ще избуи зелено като лук. Предълга война - но не с жеравите, а с плевелите, тия троянци, на чиято страна са слънцето, дъждът и росата. Всеки ден бобовите стръкове ме посрещаха като освободител; въоръжен с мотика, повалях цели редици от враговете им и пълнех ями с мъртвите на плевелите. Много юначни шлемоносни Хекторовци, стърчащи цял фут над легионите свои побратими, паднаха покосени от меча ми и се овъргаляха в прахта.

Същите тия летни дни, които някои мои съвременници посветиха в Бостън и Рим на изкуството, други - в Индия на съзерцание, трети - в Лондон и Ню Йорк на търговията, аз - заедно с всички новоанглийски фермери - посветих на земеделието. Не че толкова ми се ядеше боб - по природа съм питагореец120, що се отнася до боба, независимо как е приготвен - ето защо го заменях за ориз; работех на нивата, само за да поддържам ритмичната стъпка на перото си в това изложение, с което да подпомогна някой бъдещ автор на иносказания. Това бе едно рядко удоволствие, което - продължавано прекалено много - можеше да се превърне във времеразточителство. Макар да не хвърлях тор и да не прекопавах всички бобови насаждения наведнъж, справях се изключително добре и бях богато възнаграден, понеже, както казва Ивлин, "няма компост или какъвто и да било тор, която да може да се сравнява с постоянното разрохкване и преобръщане на пръстта с лопатата". На друго място той добавя, че "земята, особено силната, притежава някакъв магнетизъм, посредством който привлича оная сол, мощ или добродетел - все едно как ще я наречем, - която й вдъхва живот и е причината тъй много да се трудим и суетим над нея, та самите ние да укрепнем, а всякакъв тор и други разни жалки вмешателства не са нищо повече от спомагателни средства."121

При това моята нива бе от слабите, изтощените, отдъхващите, от тия, които според предположенията на сър Кенълм Дигби черпят от въздуха "жизнена енергия". Тъй или иначе прибрах дванадесет бушела боб.

Но за да бъда по-точен, тъй като чух оплаквания, че мистър Колман докладвал предимно скъпоструващите начинания на любителите фермери, ето разходите ми:

Мотика . . . . . . . . . . . . . . . . . $ 0,54 Оран, брануване, правене на лехи . . . . . 7,50     Твърде скъпо Боб за садене. . . . . . . . . . . . . . . 3,12 1/2 Картофи за садене. . . . . . . . . . . . . 1,33 Грах за садене . . . . . . . . . . . . . . 0,40 Ряпово семе. . . . . . . . . . . . . . . . 0,06 Бяла връв срещу враните. . . . . . . . . . 0,02 Кон за оран и помощник за 3 часа . . . . . 1,00 Кон и каруца за извозване на реколтата . . 0,75                                 -------------------                                 Общо:   $ 14,72 1/2

120 Според преданието Питагор бил противник на яденето на боб, защото смятал, че бобът се състои от същото вещество, от което е съставен човекът.121 Джон Ивлин, "Terra: философско разсъждение върху земята".

67

Ето и приходите ми (patrem familias vendacem, non emacem esse oportet122) от:

Девет бушела и дванадесет кварти боб . .$ 16,94 Пет бушела едри картофи. . . . . . . . . . 2,50 Девет бушела дребни картофи. . . . . . . . 2,25 Сено . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 1,00 Фураж. . . . . . . . . . . . . . . . . . . 0,75                                 -------------------                                 Общо:   $ 23,44

Така, както вече отбелязах, остана ми чиста печалба от 8 долара и 71 1/2 цента.

А ето и моят опит при отглеждането на боба. Засявайте обикновените бели бобови зърна около първи юни в лехи, дълги три фута, отстоящи на осемнадесет инча една от друга, като внимавате зърната да са гладки, заоблени и здрави. Прегледайте за червеи и ако има наядени зърна, засейте нови. Сетне проверете дали няма мармоти - особено ако мястото е открито, - защото ще изгризат всичките кълнове още щом набодат; след време, когато младите стъбълца поизраснат, проверете още веднъж, защото иначе мармотите ще ги забележат, ще приседнат край тях на два крака като катерици и ще ги изхрупат заедно с пъпките и младите шушулки. Но най-важното е да приберете реколтата колкото се може по-рано, за да избегнете сланите и да имате добър и годен за продан добив - по тоя начин ще предотвратите големи загуби.

Ето и какво още научих. Казах си, че в бъдеще няма да отглеждам боб и царевица, които изискват толкова много грижи, а ще сея само семена на искреност, истина, простота, вяра, невинност - ако все още ги има, - и тъкмо ще видя дали и с по-малко труд и торене няма да виреят на тая почва, та да ме препитават, след като тя със сигурност не е изтощавана от такива посеви. За Бога, точно така си казах, но ето че минаха едно, две, три лета и съм длъжен да призная, читателю, че семената, които посях - ако наистина това бяха семената на посочените добродетели, - бяха наядени от червеи или пък по друга някаква причина загубиха жизнеспособността си, но тъй или иначе не покараха.

Обикновено хората са смели, ако и бащите им са били смели - в противен случай са плахи. Днешните поколения сеят боб и царевица всяко лято - точно както преди векове са го правели индианците, а сетне по техен пример и първите заселници - сякаш че това е съдба. Преди няколко дни видях един старец, който поне за седемдесети път през живота си123 копаеше с мотика земята, но не и за да легне в нея! Защо новоангличанинът не се заеме с нови дела и вместо да посвещава толкова внимание на пшеницата, царевицата, сеното и овошките, не отглежда други култури? Защо се вълнуваме толкоз от зърното за посев, а не от създаването на едно ново поколение хора? Би трябвало да се чувстваме силни и доволни, ако срещнем човек, у когото веднага личи, че качествата, които изредих и които всички ценим повече от всякакви добиви, но които все се разпиляват и разхвърчават из въздуха, са пуснали корен и дали плод. Висши и неизразими с думи добродетели като справедливост и неподправеност достигат до нас от чужбина. Трябва да се нареди на посланиците да изпращат у дома такова семе, а Конгресът да подпомогне разпространяването му из цялата страна. Щом става дума за искреност, няма какво да се притесняваме и формализираме. Поне малко нравственост и добросърдечие да имаше между нас и ние не бихме лъгали, обиждали, отблъсквали ближните с низостта си. Не бихме се и срещали тъй набързо. Има хора, с които изобщо не се виждам, понеже - заети със своя боб - те сякаш нямат никакво време. Не бихме се натъквали също така на тоя вечно отруден човек, който отдъхва, подпрян на мотиката или лопатата, враснал като гъба в пръстта, а на друг, леко стъпил на земята, сякаш кацнала лястовичка:

122 "Patrem familias vendacem, non emacem esse oportet" (лат.) - "Главата на семейството трябва да продава, а не да купува." - Катон, "De Agri Cultura", гл. 2.123 Псалми, 90:10

68

"Докато църкаше, навременикриле разтваряше, като да литне,и сетне ги прибираше отново."124

Нека ни се струва, че общуваме с ангел. Хлябът невинаги ни насища, но неизменно ни се отразява добре - раздвижва ставите ни и ни изпълва със здраве и сили, прави ни чувствителни към добротата у човека и Природата, открити за всяка светла и живителна радост.

Древната поезия и митологията свидетелстват, че някога земеделският труд е бил свещено изкуство; а днес ние непочтително и безогледно го претупваме, тъй като единствените ни цели са големите ферми и големите добиви. Нямаме земеделски празници, шествия, ритуали; не правят изключение говедарските събори и тъй нареченият Ден на благодарността, когато фермерите уж дават израз на своето благоговение пред святото призвание или най-малкото си припомнят свещения му произход: всъщност блазнят ги само наградите и пиршествата. Не на Церера и на покровителя на земеделците Юпитер, а на свирепия Плут принасят те жертви. От алчност и егоизъм, от недостойния навик, който никому не е чужд, да смятаме земята за своя собственост или пък средство за придобиване на собственост, ние сме накърнили Природата, принизили сме заедно със себе си и земеделието, та в последна сметка няма по-жалък живот от тоя на фермера. Той познава Природата, но - като крадец. Катон казва, че селскостопанските добиви са благочестиви и праведни (maximeque pius quaestus)125, а Варон отбелязва, че древните римляни наричали земята Майка, Церера и смятали, че тия, които я обработват, водят благочестив и ползотворен живот и единствени са останали от племето на цар Сатурн126.

Склонни сме да забравяме, че слънцето не прави разлика между обработваемите земи, прериите и горите.127 Те еднакво отразяват и поглъщат лъчите му, като обработваемите земи съставляват само малка част от великолепната картина, която то наблюдава по всекидневния си път. В неговите очи цялата земя е обработена като градина. Затова и ние трябва да приемаме благодатта на светлината и топлината му със съответното доверие и великодушие. Какво от това, че засявам бобови семена и наесен прибирам реколтата? Тая голяма нива, която толкова време обработвам, не гледа на мен като на благодетел - погледът й е отправен далеч над мен, към по-привичната ней благодат, която я напоява и раззеленява. Не мога да прибера цялата бобова реколта. Да не би пък излишъкът да е предназначен за мармотите? Житният клас (на латински spica, остаряло speca, от spe, което означава "надежда") не е надежда само за земеделеца; зърното (granum, от gerendo - "родитба") не е всичко, което той ражда. Как можем тогава да говорим за провалена реколта? Мога ли да не се радвам на избуялите плевели, щом с техните семена се хранят птиците? Истинският земеделец не познава грижата, тъй както катериците не се тревожат ще роди ли гората през тая година кестени или не, и приключва работата си със захода на слънцето, уповавайки се напълно на плодородието на нивите си, мислено принесъл в жертва не само първите, но и последните им плодове.

ГРАДЪТ

Сутрин копаех, четях или пишех, а след това обикновено повторно се изкъпвах в езерото, поставяйки си за цел да доплувам до едно от заливчетата, и тъй отмивах от себе си праха от труда или умората от умствените си занимания, подир което следобедът ми бе напълно свободен. Всеки ден-два отивах в града да чуя нещо от клюките, които непрестанно се носят там, прескачайки било от уста на уста, било от вестник на вестник, и които, поети в незначителни дози, действат не по-малко освежаващо от шепота на листата или квакането на жабите. Тъй както ходех из гората, за да наблюдавам птиците и катеричките, ходех и в града, за да наблюдавам хората, и вместо шумоленето на вятъра по боровите иглички слушах трополенето на колите. Ако в крайречните ливади откъм едната страна на къщата ми живееше колония мускусни плъхове, то в

124 Франсис Куорлс, "Пастирски пророчества", еклога V125 Катон, "De Agri Cultura", Въведение, дял 4.126 Варон, "Rerum Rusticarum", III, 1.127 По Матей, 5:45.

69

срещуположната посока, оттатък горичката от брястове и чинари, имаше град с припрени жители - тъй любопитни по отношение на мен, както ако бяха прерийни кучета, всеки един застанал пред отвора на бърлогата си или хукнал към съседите да клюкарства. Ходех често там, за да изучавам навиците им. Градът ми изглеждаше като огромен отдел за новини. В единия му край - също както навремето в "Рединг & С-ие"128 на Стейт Стрийт - продаваха ядки, стафиди, сол, брашно, зеленчуци, та да покриват разходите. Някои хора са тъй ненаситни на първата спомената стока, сиреч новините, и имат тъй здрави храносмилателни органи, че могат по цял ден да стоят на улицата, без да помръднат, пропускайки през себе си клокочещите, шумолящи новини (все едно са бриз или пък живителен етер), неспособни да реагират, безчувствени към болка (иначе би ги боляло от някои вести), с приспана съвест. Нямаше случай да тръгна из града и да не видя сума такива особи, седнали на припек на някоя стълба, превили се напред, ококорили на всички страни очи, в които навремени проблясва похотлива искра, или пък подпрели някой хамбар като същински кариатиди с пъхнати в джобовете ръце. Те са по цял ден навън и чуват всичко, което се носи из въздуха. Това са най-грубите мелници, в които клюките се разтрошават и смилат на едро, преди да бъдат изсипани в по-фините домашни мелници. Забелязах, че най-оживените средища на града са бакалницата, кръчмата, пощата и банката - необходима част от инвентара им са звънец, пушка и пожарна помпа, а къщите бяха така построени, че да дават възможност за пълен оглед - една срещу друга, с тревни площи помежду - та пришълецът не можеше да избегне съпътстващия го навсякъде шпалир от любопитни, придирчиви погледи и всеки миг рискуваше някой мъж, жена или дете да го замери с някакъв предмет. Разбира се, тия, които заемаха първите редици на шпалира, откъдето се виждаше и замеряше най-добре - пък и тях ги виждаха най-добре, - плащаха най-скъпо за местата си; докато малкото на брой и пръснати нарядко жители на предградията - където в шпалира започваха да се появяват големи пролуки и пришълецът можеше да се шмугне зад някоя стена или да свърне по някой черен път и тъй да се измъкне - плащаха съвсем ниска партерна или балконска такса. Навсякъде бяха накачени табели, за да примамват пришълеца: едни блазнеха апетита му, като тия на гостилниците и хранопродавниците, други разпалваха въображението му, въвеждайки го в галантерийни и бижутерски магазини, трети му припомняха необходимостта да се обръсне, обуе и облече, привличайки го в бръснарниците, обущарниците и шивачниците. Не му се разминаваше и още по-ужасната и опасна покана да се отбива по домовете, където по всяко време очакваха гости.

В повечето случаи успешно се отървавах от тия заплахи, било като вървя към целта си смело и без да спирам, тъй както се препоръчва на осъдения да тича под удари с пръчки, било като размишлявам за възвишени неща, подобно на Орфей, който "заглушил гласовете на сирените, свирейки на лирата си, и се спасил, пеейки с все сила в прослава на боговете" 129. А понякога изчезвах най-ненадейно така, че никой не можеше да ме открие; понеже не държах особено на благоприличието, видех ли пролука в оградата, не се колебаех дълго. Дори имах навика да нахлувам в някои домове, където ме посрещаха добре, и след като изслушвах накратко последните новини - какво е загубило давност, какви са изгледите за мир и война, дали дълго ще се запази целостта на света, - тихомълком се измъквах през задната врата и се връщах в гората.

Останех ли до късно в града, сетне изпитвах особено удоволствие да поемам в нощта - най-вече ако е тъмна и бурна - и опънал платна, да отплавам от някой светъл градски салон или клуб към уютното си пристанище в гората, нарамил чувал с ръжено или царевично брашно: всичко ми е прибрано в трюма, имам си весел екипаж от мисли, на руля съм оставил само телесната си обвивка или пък съм го завързал, ако има попътен вятър. Много жизнерадостни мисли ме обземаха в каютата, "додето плавах"130. Дори и при най-свирепи бури не претърпях корабокрушение или покруса. В гората нощите са по-тъмни, отколкото предполагат повечето хора. Често се налагаше да вдигам поглед към пролуките между дърветата, за да намеря пътя за вкъщи, а там, където нямаше и коларски път - да налучквам с нозе тясната пътечка, която сам бях утъпкал, или пък да се придвижвам в черна като катран нощ опипом, разпознавайки дърветата и провирайки се помежду два бора на не повече от осемнадесет инча един от друг. Случвало се е да се върна вкъщи в някоя 128 Книжарница в Бостън129 Аполоний Родоски, "Аргонавти", IV, 903130 Рефрен от старата американска "Балада за капитан Робърт Кид".

70

такава късна, тъмна и задушна нощ, когато нозете ми са налучквали пътеката, невидима за очите, замечтан и разсеян да протегна ръка, за да вдигна резето, и едва тогава да осъзная, че не мога да си спомня и една своя стъпка на връщане, че съм оставил тялото си да намери пътя към къщи само, изоставено от господаря си, също както ръката намира устата без всякаква помощ. Навремени някой гостенин се задържаше до късно при мен и ако нощта се окажеше тъмна, налагаше се да го проводя до коларския път зад къщи и да му покажа накъде да върви, следвайки посоката повече с нозе, отколкото с очи. В една съвсем непрогледна нощ упътих тъй двама млади мъже, които бяха ловили риба в езерото. Живеели на миля оттатък гората и знаели пътя на пръсти. Подир ден-два единият ми каза, че почти цяла нощ се лутали около домовете си и едва призори успели да се приберат, на това отгоре огизнали до кости, понеже на няколко пъти валяло като из ведро и листата били съвсем мокри. Чувал съм, че когато тъмнината е тъй непрогледна - с нож да я разрежеш, както се казва, - мнозина губели ориентация дори и по градските улици. Примерно хора от предградията, дошли на пазар с каруците си, се принуждават да пренощуват в града; или дами и господа, които са били на гости, се отклоняват с половин миля от пътя си и слепешката следват улица след улица, без да знаят накъде вървят.

Изненадващо и паметно, а също ценно преживяване е да се загубиш в гората. Често в снежна буря - че дори и денем - човек излиза на добре познат друм и въпреки това не може да определи накъде е градът. Макар хиляди пъти да е минавал оттук, не може да разпознае нищо и местността му е тъй чужда, сякаш е в Сибир. Нощем, разбира се, объркването е несравнимо по-голямо. Във всекидневните си разходки ние непрекъснато - макар несъзнателно - се ориентираме като кормчии по добре познати маяци и брегови ивици и дори да се отклоним от обичайния си маршрут, не губим представа за местоположението на някой близък нос; едва когато окончателно се изгубим и ни се завие свят - на човек му стига веднъж да се завърти със затворени очи, за да му се завие свят и да се почувства изгубен, - разбираме колко необятна и чужда нам е Природата. Нужно е всекиму, щом се пробуди от сън или излезе от вглъбението си, да погледне компаса. Едва когато се изгубим - с други думи, едва когато изгубим света, - започваме да намираме себе си, да осъзнаваме къде сме и колко необозрими са взаимоотношенията ни с него.

Един следобед към края на първото ми лято в гората, когато бях отишъл в града да си прибера чифт обувки от обущаря, ме арестуваха и затвориха, понеже - както вече съм обяснил на друго място131 - не си плащах данъка, сиреч не се съобразявах със закона в един щат, където пред дверите на Сената се търгува с мъже, жени и деца като с добитък. За друго се бях уединил в гората. Но където и да отиде човек, хората винаги ще го преследват и мачкат с мръсните си закони и - стига да могат - ще го заставят да се присъедини към тяхната окаяна общност. Можех впрочем да се съпротивлявам яростно и да постигна известен успех, можех да се развилнея срещу обществото, но предпочетох то да се развилнее срещу мен, бидейки обречено на провал. Тъй или иначе на следния ден ме освободиха и след като си прибрах поправените обувки, върнах се в гората точно навреме, за да си набера от хълма Феър Хевън боровинки за обед.

Освен представителите на властта, друг никога не ме е притеснявал. Нямах ключалка освен на писалището, където държах записките си, нямах дори клинове, с които да залоствам прозорците и резето на вратата. Никога не заключвах къщата си - дори да отсъствах по няколко дни, че и през двете седмици, които през есента на втората година прекарах в Мейнските гори. И все пак домът ми бе по-уважаван така, отколкото ако го охраняваха две редици войници. Умореният пътник можеше да отдъхне при мен и да се сгрее на огъня ми, литературно изкушеният - да прегледа няколкото книги на масата ми, а любопитният - да надзърне в долапа, за да види какво е останало от обед и какво може да се очаква за вечеря. Макар вкъщи да идваха всякакви хора, те не ми създаваха съществени неудобства и никога нищо не отмъкваха - с изключение на една малка книжка, томче на Омир, може би неподходящо позлатено, както навярно вече е установил някой боец от нашето войнство. Убеден съм, че ако всички хора живееха просто като мен, кражбите и разбойничеството щяха да са непознати: те са присъщи само на общества, в които някои имат

131 В лекцията "Съпротива срещу гражданските власти" (1849).71

повече от необходимото, а други едва свързват двата края. Тогава и томчетата на Омир биха били справедливо разпределени.

"Nec bella fuerunt,faginus astabat dum scyphus ante dapes."

"Не знаели хората що е война,догдето си служели с букови чаши."132

"Вие, които ръководите обществените дела, защо използвате насилие! Обичайте добродетелта и людете ще бъдат добродетелни. Добродетелите на управниците са като вятъра, а тия на обикновените люде - като тревата; когато вятърът повее над тревата, тя поляга."133

ЕЗЕРАТА

Понякога, наситил се на човешко общество и изчерпал всички новости от приятелите си в града, се отправях далеч на запад от жилището си, към още по-уединени места, "в млади гори и пасбища свежи"134, или пък по залез-слънце вечерях на хълма Феър Хевън с червени и черни боровинки и се запасявах за няколко дни. Тоя плод не изпуска същинското си ухание за хората, които го купуват или отглеждат за пазара. Има един-единствен начин да го усетиш, но малцина прибягват до него. Поискате ли да вдъхнете уханието на боровинките, допитайте се до пастирите и яребиците. Голяма грешка е да смятате, че сте вкусвали боровинки, щом като не сте ги брали. Боровинки никога не са стигали до Бостън - още от времето, когато са престанали да растат по трите хълма, на които е построен. Амброзията, същината на плода, се губи заедно с прашеца му, оронил се в каруците, и той се превръща в най-обикновен фураж. Додето властва "Вечен Съдник", ни една невинна боровинка не може да бъде превозена от гористите възвишения до града.

Понякога, когато приключех с копането за деня, присядах до някой нетърпелив въдичар, прекарал цялата сутрин на брега, безмълвен и застинал като патица или плаващо листо, преминал през различни насоки на размисъл и обикновено до появата ми заключил, че принадлежи към древната секта на ценобитите135. Имаше един възрастен човек, изкусен рибар и опитен ловец, който се ласкаеше от мисълта, че къщата ми е построена само за удобство на въдичарите, а и на мен ми беше приятно да го гледам как седи пред вратата ми и наглася кордите. Навремени двамата се разхождахме с лодката по езерото - той в единия край, аз - в другия - почти без да разговаряме; през последните години той бе оглушал, но за сметка на това час по час си тананикаше някакъв псалм, който чудесно се съчетаваше с моето умонастроение. Общуването ни бе една ненарушавана хармония и оставяше далеч по-приятен спомен, отколкото ако се осъществяваше с думи. Когато нямах какво да му кажа - а така бе най-често, - обикновено разбуждах ехото, удряйки с веслото откъм моята страна на лодката, и изпълвах околните гори с разпростиращите се кръгове на звуковите вълни, подбуждах ги, както звероукротител своите диви животни, додето изтръгна ръмжене от всеки горист дол и хълм.

В топли вечери често седях в лодката и свирех на флейта; наоколо ми като омагьосани плаваха костури, а луната приплъзваше светлината си по набразденото езерно дъно, обсипано с отломъци от гората. Навремето идвах на езерото само в най-тъмните летни нощи заедно с някой приятел, за да търся приключения: палехме огън на брега досами водата, мислейки, че тъй ще примамим рибите, ловяхме миноги със завързани на връв червеи и когато късно през нощта приключехме с риболова, започвахме да хвърляме горящите главни високо във въздуха като ракети, а те падаха във водата и със силно съскане потъваха, внезапно погълнати от непрогледния мрак. Сетне,

132 Тибул, "Елегии", кн. III, елегия 11, 7-8.133 Конфуций, "Беседи и съждения", кн. XII, гл. 19.134 Милтън, "Лайсидас", ст. 193135 Монаси, живеещи в манастирска община, обратното на анахорети. Тук - игра на думи: на английски "coenobite" звучи като "see no bite" - "май нищо не кълве".

72

подсвирквайки си, отново се отправяхме към хорските убежища. А ето че сега разполагах с дом край брега.

Случваше се да се задържа в някоя градска гостна чак додето си легнат домакините и след като се върна в гората - загрижен за утрешния си обед, - да прекарам среднощните часове в лодката, ловейки риба на лунна светлина, приветстван от кукумявките и лисиците, дочуващ навремени приспивната песен на непозната ми птица. Това бяха паметни и ценни за мен преживявания: да пусна котва в четиридесет фута дълбока вода на двадесет-тридесет рода навътре от брега, да ме заобикалят понякога хиляди дребни костури и други рибки, набръчкващи с опашки езерната повърхност под лунната светлина; да общувам посредством дълга ленена корда с тайнствени нощни риби, обитаващи дълбините на четиридесет фута под мен; носен от тихия нощен бриз, да придърпвам шестдесетфутова корда, по която навремени преминава слабо потръпване, свидетелстващо, че в края й някакъв живот гони неясна, несигурна, подвеждаща цел и все не може да се престраши. Додето накрай изтегля някоя мятаща се и пляскаща с опашка риба. Твърде необичайно е - особено в тъмни нощи, когато мислите ти са отправени към други сфери и са заети с необятни космогонични теми - да усетиш това слабо подръпване, което прекъсва унеса ти и отново те свързва с Природата. Сякаш можех да хвърлям въдицата не само надолу, но и нагоре, във въздуха, също тъй непрогледен като водата, та с едно мятане да улавям по две риби.

Макар и много красив, уолдънският пейзаж не е изключителен и не се доближава до онова великолепие, което би замаяло човек, непривикнал към него и неживял край езерния бряг, но със своята дълбочина и бистрота езерото е тъй удивително, че заслужава специално описание. Чисти тъмнозелени води, дължина - половин миля, обиколка - миля и три четвърти, площ - шестдесет и един и половина акра; създаващо целогодишна пролет посред боровете и церовете, то никога не променя видимо нивото си освен при обилни валежи и силен пек. Заобикалящите го хълмове се издигат направо от водата на височина от четиридесет до осемдесет фута, а само на четвърт миля на югоизток и изток достигат до сто, че и до сто и петдесет фута. Целите са покрити с гори. Всички водни площи край Конкорд имат поне два цвята: един отдалеч и друг, по-истински, когато ги гледаш отблизо; първият зависи най-вече от светлината и цвета на небето. В ясни летни дни те изглеждат сини отблизо, особено ако са развълнувани, а от голямо разстояние са сякаш съвсем еднакви. В бурно време придобиват понякога тъмносив цвят. За морето казват, че един ден било синьо, друг - зелено, без каквато и да било съществена промяна във времето. А случвало се е да видя водите и леда на нашата река тревистозелени, когато всичко наоколо е в сняг. Някои смятат, че цветът на чистата вода - независимо дали е в течно или в твърдо състояние - е синият. Но наблюдаваш ли тукашните водни площи, виждаш колко много и различни са цветовете им. Дори от една и съща гледна точка Уолдън в един момент е син, а в друг - зелен. Разположено между земята и небето, езерото поема цвят от две страни. Гледано от върха на някой хълм, то отразява цвета на небето, но отблизо багрите му преминават от жълтеникаво край бреговете, където прозира пясъкът, към светлозелено, което постепенно се насища във вътрешността до тъмнозелено. А понякога светлината го прави свежо зелено и край бреговете, дори и гледано отвисоко. Някои отдават това на отражението на околната зеленина - но езерото е не по-малко зелено и край пясъчните насипи до железопътните релси, както и напролет, преди да са се разпъпили листата, тъй че най-вероятно причината е в примесването на преобладаващото синьо с жълтото на пясъка. Такъв е цветът на езерното око. При това ледът в тия крайбрежни части, затоплен напролет от слънчевите лъчи, отразявани от дъното, както и от нагрятата земя, се разтапя най-рано, ограждайки с тесен канал още замразената вътрешност на езерото. Когато при ясно време е силно развълнувано, тъй че повърхността на вълните му отразява небето под прав ъгъл, или пък просто защото го облива повече светлина, отблизо езерото Уолдън - както впрочем повечето наши езера - изглежда по-синьо от самото небе; заплавал по водите му в такива случаи, раздвоил поглед, за да следя отраженията, съм съзирал едно несравнимо, неописуемо светлосиньо, каквото прелива само в диплите на коприната и по саблените остриета, по-лазурно от самото небе, редуващо се с обичайното тъмнозелено откъм обратната страна на вълните, което на неговия фон изглежда мътно. Запомнил съм едно стъкленисто зеленикавосиньо, подобно на ония късове зимно небе, които прозират през пролуките между облаците непосредствено преди залез-слънце. И въпреки

73

това чаша езерна вода, вдигната към светлината, е тъй безцветна, както и същото количество въздух. Добре известно е, че големите стъклени плоскости зеленеят, което според производителите се дължало на "масата" им, докато малките отломъци са безцветни. Какво количество уолдънска вода е нужно, за да заиграят в нея зеленикави оттенъци, не съм проверявал никога. Водите на нашата река са черни или много тъмнокафяви, ако се надвесиш над тях, и - както впрочем е и при повечето езера - телата на къпещите се в тях изглеждат жълтеникави; но водите на Уолдън са тъй кристално чисти, че придават алабастрова багра на телата на къпещите се, като при това неестествено ги уголемяват и чудовищно разкривяват, та ги превръщат в подходящи обекти за някой Микеланджело.

Толкова прозрачни са тия води, че дъното се вижда на двадесет и пет-тридесет фута дълбочина. От лодката на много футове под повърхността се забелязват стада костури, лесно различими по косите ивици, както и плотви, най-много инч дълги, и човек неволно си помисля, че за да намират тук препитание, трябва да са риби-аскети. Веднъж през зимата преди много години изсякох дупки в леда, за да ловя щуки; когато стъпих обратно на брега, се подхлъзнах и изпуснах брадвата, а тя - сякаш подета от някакъв зъл демон - се плъзна в една дупка на четири-пет рода разстояние, където водата е двадесет и пет фута дълбока. От любопитство легнах на леда до дупката и взех да се взирам към дъното, додето накрая съгледах брадвата - леко килната, обърната с дръжката нагоре, бавно да се поклаща напред-назад, отмервайки пулса на езерото; така щеше и да си остане - изправена и полюшваща се, - додето с течение на времето изгние, ако не бях намерил начин да я измъкна. Избих с длето още една дупка точно над нея, отрязах с ножа си най-дългия клон, който можах да намеря наблизо, завързах на края му широка примка, сетне внимателно я спуснах във водата и когато се нахлузи върху дръжката, издърпвайки въжето към себе си, я затегнах, подир което лесно изтеглих брадвата.

С изключение на две-три пясъчни ивици, брегът се състои от пояс гладки, заоблени, еднакви като павета бели камъни и е тъй стръмен, че на много места една погрешна стъпка е достатъчна, за да се озовеш в дълбоки над човешки бой води; ако не беше кристалната им прозрачност, дъното нататък не би се виждало чак до отсрещния бряг. Според някои езерото било бездънно. То никъде не е размътено, та невнимателният наблюдател би казал, че е лишено от водорасли и изобщо от всякаква растителност, с изключение на тая по малките, често заливани полянки, които не могат да се смятат за част от него; щателният оглед не открива ни блатни перуники, ни тръстики, нито дори жълти или бели лилии, а само отделни стръкчета ливадница и мръсняк - невидими за къпещия се, лъскави като водите, в които растат. Камъните достигат на един-два рода навътре от бреговете - нататък дъното е само пясък, освен в най-дълбоките части, където се е образувал утаечен слой - вероятно от разложените листа, падали през толкова есени, - та дори и посред зима котвите извличат светлозелени повесма.

На около две и половина мили западно оттук, в Найн Ейкър Корнър, има още едно точно такова езеро, Бялото езеро - трето толкова кладенчово бистро не съм виждал, макар да познавам повечето езера на дузина мили околовръст. Навярно различни народи са пили от водите му, възхищавали са му се, измервали са дълбините му и са отминавали, а то е оставало все тъй прозрачно-зеленеещо. Несекващ извор! Сигурно и в оная пролетна утрин, когато Адам и Ева са били изгонени от рая, езерото Уолдън вече е съществувало - кипящо под кротък пролетен дъжд, придружен от мъгла и южен ветрец, покрито с безчетни патици и гъски, нищо неподозиращи за грехопадението и още съумяващи да се прехранват в толкова чисти води: тогава то вече е меняло нивото си, било е прочистило водите си веднъж завинаги, придавайки им днешната багра, и е разполагало с правото, дадено му от небесата, да бъде единственото езеро Уолдън на света - единственото езеро от небесна роса. Кой знае, може би в литературата на множество незапомнени народи то е било наричано Касталийски извор, може би в Златния век над него са властвали нимфи. Уолдън е бисерна капка от изначалните води, която Конкорд носи в короната си.

Навярно още първите люде, достигнали до езерото, са оставили тук следи от стъпките си. С изненада забелязах около цялото езеро, та дори и по местата, където горите бяха съвсем наскоро

74

изсечени, тясна врязана пътека, която се вие ту нагоре, ту надолу, ту докосвайки, ту отдалечавайки се от водата; може би връстница на първите тукашни обитатели, утъпкана от нозете на древни ловци, тя и до ден-днешен сеща стъпките на неподозиращите за съществуването й хора. Най-добре се вижда през зимата от вътрешността на езерото, когато се откроява в тънко навалелия снежец като ясна бяла криволица, незатулвана от бурени и клони като през лятото, добре очертана на четвърт миля околовръст. Снегът сякаш я напечатва с ясен бял релефен шрифт. Следите й навярно ще се запазят и тогава, когато по бреговете изникнат вили с грижливо оформени градини.

Водите на езерото се надигат и спадат, но дали периодично и кога точно, това никой не знае, макар - както обикновено - мнозина да уверяват, че знаят. Най-често езерото е по-пълноводно през зимата, отколкото през лятото, но не съществува зависимост от по-голямата или съответно от по-малката обща влажност. Виждал съм го и с един-два фута по-ниско и с поне пет фута по-високо ниво, отколкото достигаше по времето, когато живеех там. Така например на тясната вдадена навътре пясъчна ивица, от едната страна на която водата е много дълбока, някога - през 1824 година - обичах да паля огън и да задушавам риба с лук, отдалечен на около шест рода от брега: но ето че вече двадесет и пет години това е невъзможно; приятелите ми не вярваха, когато им разказвах за едно закътано заливче, отстоящо на повече от петнадесет рода от познатия бряг, в което няколко години по-късно съм ловил риба и което вече от доста време е пресъхнало и станало полянка. През последните две години нивото на езерото се повдигаше бързо и сега, през лятото на 1852-ра, то е точно с пет фута по-високо, отколкото беше, когато живеех там, сиреч толкова високо, колкото преди тридесет години, та на полянката отново може да се лови риба. Като цяло това прави разлика от шест-седем фута, но тъй като стичащата се от околните възвишения вода е нищожна по количество, покачването трябва да бъде отнесено към причини, свързани с тукашната пролет. Това лято нивото на езерото отново започна да спада. Забележителното е, че тия колебания - независимо дали са периодични, или не - изискват много време, за да се проявят. Наблюдавал съм едно покачване и две спадания, та предполагам, че след дванадесет до петнадесет години нивото ще бъде отново толкова ниско, колкото вече го зная. Миля на изток Флинтовото езеро, при което обаче трябва да се имат предвид вливащите се и оттичащите се води, както и другите по-малки езера помежду, поддържат един ритъм с Уолдън и наскоро заедно с него достигнаха най-голямото си покачване. Според моите наблюдения същото се отнася и до Бялото езеро.

Големите интервали между колебанията в нивото на Уолдън имат най-малкото едно предимство: когато покачването се задържи година и повече - колкото и минаването покрай езерото да е затруднено, - водата унищожава поникналите междувременно по бреговете храсти и дървета - борове, брези, елши, трепетлики - и оттегляйки се, оставя разчистени площи; така - обратно на повечето езера и други водни басейни, подвластни на всекидневни приливи и отливи - уолдънските брегове са най-чисти, когато водата е най-ниска. От едната страна на езерото близо до къщата ми бяха погубени и повалени като с лост цяла редица петнадесетфутови борове и тъй бе сложен край на своеволното им нашествие - впрочем височината им сочи колко години са изминали, откак водата не се е покачвала до това ниво. Посредством колебанията в нивото си Уолдън проявява своята власт над бреговете: бреговете биват "брежно" подстригвани, тъй че дърветата не могат да упражняват никакви собственически права над тях. Това са устните на езерото, по които брада не расте. Навремени то само ги облизва. В усилието си да оцелеят и при най-големите покачвания на водата елшите, върбите и кленовете протягат към нея огромни червени и жилести клони, дълги по няколко фута; забелязвал съм и как високите крайбрежни боровинкови храсти, които обикновено не дават плод, при тия променени обстоятелства направо се отрупват с боровинки.

Повечето хора се затрудняват да обяснят как става тъй, че бреговете редовно се оголват. Моите съграждани до един са чували историята - най-възрастните са ми казвали, че я знаят от младини - за индианците, които в далечни времена се събрали да се съвещават на един хълм, издигащ се толкова нависоко в небето, колкото надълбоко в земята достига сега езерото, и тъй сквернословили - макар такова провинение никога да не е било присъщо на индианците, - че хълмът се разтърсил и внезапно се слегнал; успяла да се спаси само една индианка на име Уолдън, та езерото било наречено на нея. Смята се, че при разтърсването на хълма се затъркаляли надолу камъни и те

75

оформили днешния бряг. Съвсем сигурно е във всеки случай, че някога тук не е имало езеро, а сега има; индианското предание ни най-малко не противоречи на историята за споменатия вече стар заселник, който толкова добре си спомня как дошъл по тия места с вълшебната си лескова пръчка, как видял от моравата да се надига пара, как пръчката сама се насочила надолу и той решил да копае кладенец тъкмо тук. Колкото до крайбрежните камъни, мнозина са на мнение, че те трудно могат да бъдат свързани с трусовете на околните хълмове; прави ми впечатление обаче, че тия възвишения са целите обсипани със съвсем същите камъни, та там, където железопътната линия минава най-близо до езерото, се е наложило да ги редят във високи валове от двете й страни; освен това камъните са най-много по най-стръмните части на брега, тъй че за жалост всяка загадка изчезна за мен. Камъните ми я откриха. Ако названието на езерото не идва от някоя местност в Англия - примерно от Сафрън Уолдън, - то може да се предположи, че първоначално са го наричали Walled-in-Pond136.

Езерото бе моят вече изкопан кладенец. Четири месеца в годината водата му е колкото чиста, толкова и студена, та според мен по нищо не отстъпва на тая в града, ако не е и по-хубава от нея. Големите водни площи под открито небе през зимата са по-студени от закритите извори и кладенци. Температурата137 на езерната вода, която веднъж държах в стаята си от пет часа следобед до пладне на следващия ден, 6 март 1846 година, като термометърът в стаята отчасти поради нагряването на покрива от слънцето навремени се покачваше до 65ш-70ш, си остана 42ш, сиреч с един градус по-ниска от температурата на вода, извадена току-що от най-студения кладенец в околността. Същия ден температурата на Кипящия извор бе 45ш, най-високата, която измерих, макар през лятото водата му да е най-студена, освен когато се размеси с плиткия уталожен горен слой. При това поради голямата си дълбочина Уолдън никога не се затопля толкова от лятното слънце, колкото останалите водни площи. През най-горещите дни обикновено слагах в долапа ведро с езерна вода, та през нощта да се охлади и да се запази студена през деня (често обаче прибягвах и до един извор наблизо). Тая вода и след седмица престой бе чудесна - все едно току-що извадена без всякакъв привкус на помпа! Ако лятно време човек лагерува за седмица край някое езеро, достатъчно е да зарови на сянка покрито ведро с вода, за да стане независим от лукса на леда.

В езерото Уолдън са ловени щуки, достигащи до седем фунта - една дори се отскубнала, като с голяма бързина изтеглила кордата от макарата, която рибарят спокойно бил нагласил на осем фунта; също тъй са улавяни костури, блеснушки, надхвърлящи понякога два фунта, трески, плотви, или още наричани таранки (Leuciscus pulchellus), понякога платики и дори няколко змиорки, едната от които тежала четири фунта - давам тия подробности, тъй като обикновено теглото на рибата е едничкият прославящ я фактор - и това са единствените змиорки, за които съм чувал тук; смътно си спомням и за една малка, около петинчова риба, прилична донякъде на плотва, отстрани сребриста и със зеленикав гръб, която споменавам, главно за да свържа факти и легенда. Но тъй или иначе езерото съвсем не гъмжи от риба. Голямата му гордост са щуките, макар да не са в изобилие. Виждал съм прострени на леда по три различни вида наведнъж: дълги и плоски, в стоманен цвят, подобни на речните; светлозлатисти със зеленикави отблясъци в удивително наситена багра - най-разпространените в езерото; и трети, подобни по форма и също златисти, но отстрани обсипани с тъмнокафяви, черни и едва забележими кървавочервени точици, с което силно напомняха пъстърви. Названието reticulatus138 не им приляга особено, по-подходящо би било guttatus139. Това са все много стегнати риби, чието тегло надвишава очакваното според размерите. Всъщност и костурите, и блеснушките, и треските, изобщо всички риби тук поради изключително бистрите води на езерото са много по-чисти, красиви и с по-стегнато месо от речните или тия от другите езера, та лесно могат да бъдат отграничени от тях. Ихтиолозите навярно биха причислили някои от уолдънските риби към редките разновидности. В езерото живеят също така чисти породи жаби и костенурки, а нарядко се срещат и миди; мускусни плъхове и норки оставят дирите си по бреговете му, сегиз-тогиз го навестяват странстващи блатни костенурки. Бивало е сутрин, когато 136 Walled-in-Pond (англ.) - езеро, опасано със стена.137 Всички температурни мерки са по Фаренхайт.138 Reticulatus (лат.) – мрежест.139 Guttatus (лат.) - на капки.

76

избутвам лодката във водата, да обезпокоя някоя огромна блатна костенурка, намерила подслон отдолу за през нощта. През пролетта и есента долитат патици и гъски, белогръди лястовици (Hirundo bicolor) прехвърчат ниско над водата, калугерици (Totanus macularius) цяло лято се стрелкат по каменистите брегове. Случва се навремени да стресна ястреб-рибар, кацнал на някой от белите борове наоколо, но за разлика от езерото Феър Хевън, Уолдън едва ли някога е бил оскверняван от крилете на чайки. Най-много веднъж в годината да допусне по някой гмурец. Това, общо взето, са главните езерни обитатели.

В тихо време близо до песъчливия източен бряг, където водата е осем-десет фута дълбока, както и в някои други части на езерото, от лодката могат да се видят кръгли, дванадесет фута в диаметър и един фут високи купчини от дребни, по-малки от кокоши яйца камъчета, а наоколо всичко е пясък. Първото, което ти минава през ум, е, че индианците са ги издигнали с някаква цел върху леда и когато ледът се е разтопил, те са паднали на дъното - купчините обаче са съвсем правилни, при това някои са очевидно отскоро, за да бъде тъй. Напомнят на ония в реките, но след като тук няма ни сукалки, ни миноги, не виждам кои други риби биха могли да ги построят. Може да са гнезда на някакъв вид шарани. Ала придават на езерното дъно примамлива загадъчност.

Брегът е достатъчно неправилно очертан, за да бъде еднообразен. Имам предвид западния, нарязан от дълбоки заливи, стръмния северен и красивия раковинообразен южен бряг, където носовете сякаш се застъпват един друг, загатвайки за още непознати заливчета помежду. Никога гората не е тъй стройна, тъй замайващо прекрасна, както се разкрива пред взора, отправен откъм малко езерце сред възвишения, издигащи се от самата вода - защото отразяващата водна повърхност създава великолепен преден план на картината, която обветрените брегове заграждат във възможно най-естествената и подходяща рамка. Няма несъвършенства и следи от груби вмешателства както там, където е била размахвана брадва или където гората граничи с обработваеми площи. Дърветата имат предостатъчно пространство да се разрастват откъм езерото и затова нататък протягат най-мощните си клони. Природата тук е изтъкала естествена шевица, та погледът плавно се издига от ниските крайбрежни храсти към върховете на най-високите дървета. Ни диря от човешка ръка. Водата мие бреговете, както и преди хиляди години.

Няма нищо по-красиво и изразително в пейзажа от едно езеро. То е окото на земята; вгледа ли се в него, човек измерва дълбините на собствената си личност. Крайбрежните дървета са дългите ресници, които го очертават, а гористите възвишения и скалите, надвесени над него, са веждите му.

Застанал на гладкия и песъчлив източен бряг на езерото в един септемврийски следобед, когато лека омара забулваше отсрещния бряг, проумях как се е родил изразът "огледална водна повърхност". Застанеш ли с главата надолу, езерото прилича на нишка от паяжина - опъната през долината, блещукаща към далечните борови гори, разделяйки един въздушен слой от друг. Струва ти се, че можеш, без да се намокриш, да преминеш под нея до отсрещните възвишения и че прехвръкващите лястовички всеки миг ще накацат върху нея. Навремени, сякаш по погрешка, те се гмурват под нишката и не остават измамени. Плъзнеш ли поглед по езерото на запад, нужно е с две ръце да браниш очите си както от отразеното, така и от същинското слънце, понеже са еднакво ярки: и ако застанал помежду двете слънца, съсредоточено наблюдаваш езерната повърхност, ще установиш, че наистина е гладка като огледало - освен когато педомерките я набраздяват цялата, а от движението им под слънчевите лъчи заиграват отгоре й най-прекрасни искри; когато патица зачисти с човка крилете си или лястовица прехвръкне тъй ниско, че я докосне; когато риба опише в далечината три-четирифутова дъга, от която се виждат само бляскавите пръски в двата края, рядко цялата сребриста извивка, или когато пухче заплава по водата и рибите се мъчат да го уловят. Тъй набраздена, езерната повърхност е като разтопено и охладено, но още невтвърдено стъкло, а плавеят по нея е чист и красив като шуплите в стъклото. Често във водата се откроява и един още по-гладък и тъмен участък, отделен сякаш с невидима ивица, вълнолом, на който си почиват езерните нимфи. От върховете на хълмовете се вижда как почти навсякъде скачат риби: костурите и блеснушките не ловят мушици от тая гладка повърхност, а нарушават равновесието на цялото

77

езеро. Удивително е как ясно се проявява тоя простичък факт - рибешки жестоки отмъщения140, - та от моята далечна наблюдателница да съзирам кръгообразните бразди, разпростиращи се в диаметър до половин дузина рода. От четвърт миля разстояние може да се различи дори воден бръмбар (Gyrinus), стрелкащ се по гладката повърхност: той я бръсва леко, надигайки ясно очертана вълничка с переста диря, докато другите насекоми се плъзгат по нея, без да оставят видими следи. Ала развълнуват ли се езерните води, всички педомерки и бръмбари се изпокриват, додето времето утихне, та да напуснат обиталищата си и на тласъци да се заплъзгат отново от бряг до бряг. Особено успокояващо е в хубав есенен ден, когато слънчевата светлина се усвоява изцяло, да поседнеш на някой дънер високо над езерото и да наблюдаваш вълнистите кръгове по гладката повърхност - иначе невидима, скрита в отраженията на небеса и дървета. Нищо не потрепва над водната шир и тя се уталожва и замира, все едно разклатен съд с вода, в който потрепващите кръгове се разширяват към стените и постепенно повърхността се успокоява. Няма риба да скочи или насекомо да помръдне, без езерото да отбележи своето присъствие посредством вълнисти кръгове и дипли красота, сякаш непрестанно блика от извора си, тихо отмерва пулса си, диша с гърдите си. Потръпванията от радост са неразличими от тия при болка. Колко мирен е животът на езерото! Делата на човешките ръце отново са облени в слънце като напролет. Листа, клони, паяжини, камъни блестят тоя следобед като обсипани с росните капчици на пролетно утро! Във всяко помръдване на весло или педомерка проблясва светлина. А колко сладостно отеква плясък на весло!

В такива септемврийски и октомврийски дни езерото Уолдън се превръща в съвършено горско огледало, обрамчено с камъни, тъй свидни за очите ми, както ако бяха драгоценни и редки. На земята няма нищо по-красиво, по-чисто и същевременно по-необятно от езерото. Небесна вода! Тя няма нужда от ограждения. Различни народи минават и отминават край нея, без да я замърсят. Тя е огледало, което никой камък не може да строши и чиято амалгама не може никога да се изтърка, понеже Природата постоянно я поддържа; ни бури, ни прах могат да замъглят вечно лъскавата му повърхност; в него всичко нечисто изчезва, избърсано от прах с кърпа светлина, изчеткано от невидим слънчев лъч; това е огледало, което не се поти от чуждия дъх, а самото издишва високи, плаващи над повърхността му облаци, отразявани от гръдта му.

Водната площ разкрива духа, витаещ във въздуха. Тя непрестанно получава свише живот и сила. По същността си е средец между Земята и Небето. На сушата само тревите и дърветата се разклащат от вятъра, а тук самата вода се дипли. По светлинните ивици и петна по нея разбираме откъде духа бризът. Чудесно е, че ни е дадено да гледаме водната повърхност. Навярно един ден ще можем да гледаме тъй и въздушната повърхност, та да познаем още по-неведомия дух, витаещ над нея.

Към края на октомври, когато свие силен мраз, педомерките и водните бръмбари се изпокриват и оттогава насетне в тихо време нищичко не нарушава езерния покой. Един ноемврийски следобед при отминаването на продължила няколко дни дъждовна буря, додето небето още бе задръстено от облаци и всичко бе потънало в мъгла, с изненада открих, че езерната повърхност е съвършено гладка, дотолкова, че е трудно да я различиш, пък и вече не отразяваше ярките октомврийски багри, а мрачните ноемврийски цветове на околните възвишения. Макар да гребях съвсем внимателно, леките бразди, прорязвани от лодката ми, се разпростираха додето поглед стига, нагъвайки отраженията. И ето че както съзерцавах повърхността, тук-там забелязах бледи отблясъци - сякаш се бяха насъбрали педомерки, оцелели в студа, или пък сред езерния покой от дъното бликаше извор. Загребах нататък и за мое удивление се озовах сред безчет малки, около петинчови костури - наситенобронзови в зеленикавата вода, - които си играеха, като непрестанно се гмуркаха и пак изплуваха, нагъвайки повърхността, покривайки я с мехурчета. В тия прозрачни и сякаш бездънни, отразяващи облаците води имах чувството, че се нося с балон по въздуха, а костурите ми приличаха на ято литнали под мен птици с криле като перки. В езерото имаше много такива стада, очевидно възползвали се от краткия промеждутък, преди зимата да затули с ледено покривало широкия им небосвод. Сякаш лек бриз лъхаше водната повърхност или я ръсеха ситни

140 Чосър, "Кентърбърийски разкази" - "Разказът на игуменката", прев. Александър Шурбанов.78

дъждовни капчици. Приближих бързо; стреснати, те плеснаха с опашки толкова силно, че развълнуваха водата така, сякаш някой я бе ударил с кичест клон, и на мига изчезнаха в дълбините. Сетне задуха вятър, мъглата се сгъсти, излязоха вълни и костурите заскачаха още по-високо отпреди, подавайки се наполовина от водата - стотици триинчови черни шипчета, щръкнали наведнъж. Една година чак на пети декември забелязах трапчинки по повърхността, та помислих, както беше и мъгливо, че почва да вали, и бързо загребах към къщи. Макар да не усещах капки по лицето си, дъждът сякаш непрестанно се усилваше, та вече мислено се виждах целия огизнал. Но ето че изведнъж трапчинките изчезнаха - бяха ги предизвикали костурите, които, уплашени от плясъка на веслата, се стрелнаха към дълбините и взеха да избледняват пред погледа ми, додето съвсем се изгубиха; така че в последна сметка следобедът мина без дъжд.

Един старец, който бе идвал доста често по тия места преди петдесетина години, когато езерото изглеждало тъмно поради заобикалящите го гори, ми разказа как от време на време то оживявало от ята патици и всевъзможни други водни птици, а наоколо му кръжели орли. Той ловял тук риба, използвайки едно старо кану, което намерил на брега. Направено било от два издълбани и скрепени един за друг борови ствола, отрязани в краищата под прав ъгъл. Кануто било съвсем неустойчиво, но за сметка на това издържало много години, преди да изгние и да потъне на дъното. Не знаел чие е - принадлежало на езерото. Въже за котвата си правелo от лико. Някакъв възрастен грънчар, който преди Революцията141 живеел близо до езерото, му разказал веднъж, че на дъното имало железен сандък и той го бил виждал. Понякога сандъкът изплавал на брега, но доближиш ли го, веднага се плъзвал назад и изчезвал в дълбините. Приятно ми беше да слушам за старото дървено кану, заместило някогашната индианска еднодръвка, също тъй направена от бор, но далеч по-изящна по форма - отначало навярно крайбрежно дърво, сетне повалено във водата, за да се носи по нея в продължение на десетилетия, бидейки най-подходящият за езерото плавателен съд. Помня, че когато за първи път надзърнах в езерните дълбини, смътно различих на дъното множество огромни трупи, които са били повалени от вятъра или пък преди време, когато дървеният материал е бил по-евтин, са останали на леда след някоя сеч; сега обаче тия трупи почти бяха изчезнали.

Когато за първи път се разхождах с лодка по езерото Уолдън, то бе заобиколено от гъсти и величествени борови и дъбови гори, а в някои от малките заливчета се бяха увили около стволовете диви лози, образувайки естествени сводове, под които лодката спокойно минаваше. Стръмните хълмисти брегове бяха покрити с тъй високи гори, че приличаха на амфитеатър, в който се разиграва феерията на леса. На младини обичах да греба до средата на езерото и да прекарвам голямата част от летните предобеди легнал по гръб на дъното на лодката и, оставил се на волята на зефира, да сънувам наяве, додето ударът на носа в пясъка ме събуди и се надигна да видя кой бряг са ми отредили съдбините; бе време, когато нямаше по-привлекателно и плодотворно занятие от безделието. Открадвал съм си много утрини, за да прекарам по тоя начин най-хубавите часове от деня; бях богат - ако не с пари, то със слънчеви часове и летни утрини, на които се наслаждавах до насита; ни най-малко не съжалявам, че не съм похабил повече от тях в работилницата или зад преподавателската катедра. Но откак напуснах тия брегове, дърварите не си хабиха времето, та отсега нататък дълги години няма да има разходки из горски пътеки, през които тук-там се провижда езерото. Нека Музата ми бъде извинена, ако замлъкне. Как да очакваме птичките да пеят, когато са изсечени горите им?

Няма ги вече трупите на дъното, няма го старото кану, няма ги и сенчестите гори наоколо, а гражданите, идвали на езерото, само за да се окъпят или да пият вода и останали с бегъл спомен за местонахождението му, мислят само, как да вкарат водите му - които би трябвало да са свещени като тия на Ганг - в тръби до града, та да мият с тях чиниите си! Как чрез едно завъртане на крана или натискане на помпата да разполагат с Уолдън! Дяволският железен кон, чието проглушително цвилене отеква из целия град, е размътил с копитата си Кипящия извор; изпасъл е и горите по бреговете на Уолдън - тоя троянски кон с хиляда човека в корема, създаден от алчни за пари гърци!

141 Войната за независимост (1775-1782), която довела до основаването на Съединените американски щати, е наричана още Американска революция.

79

Къде е героят, къде е Мор от Мор Хол142, та да пресрещне тая раздута напаст в Дълбокия дол и да забие копието на мъстта между ребрата й?

Нравът на Уолдън е може би най-добрият и най-непомътеният, който познавам. Подобен нрав са приписвали на мнозина, но малко са людете, достойни за тая чест. Макар дърварите да са оголили един след друг бреговете му и ирландците да са направили кочини досами водите му, макар железопътните релси да сквернят пределите му и продавачи на лед да снемат зимното му покривало, езерото си остава непроменено - все същите води, по които някога се плъзгаше младенческият ми взор: промяната е в мен. Ни една от многото дипли по повърхността му не се е врязала в трайна бръчка. То е вечно младо и ако днес лястовичките се спускат над него за мушици, същото е било и в незапомнени времена. Тая нощ отново се замислих над всичко това, сякаш повече от двадесет години не бях го виждал почти всекидневно: ето го Уолдън, същото онова горско езеро, което открих преди толкова време; на мястото на изсечения миналата зима лес, сега на брега му буйно, както винаги, израства нов; все същата първозданна мъдрост възлиза от дъното към повърхността му; все същата лазурночиста радост изпълва него, Създателя му, а МОЖЕ БИ и мен. Несъмнено е дело на храбрец, чужд на всякакво притворство! Той го е заоблил с ръка, углъбил го е и го е пречистил в мислите си, а сетне го е завещал на Конкорд. Виждам по лицето на Уолдън същата тая мъдрост, та съм готов едва ли не да го запитам: "Уолдън, това ти ли си?"

Дори и не мечтаястихове да вая;тъй близко съм до рая и до Бога,щом край Уолдън да живея мога.Аз съм каменливият му бряг,бризът, който духа, аз съм пак;на дъното на мойте дланипясъците и водите му са сбрани,а неговите дълбиниза моя дух са висини.

Вагоните никога не спират, за да се полюбуват на езерото; но си мисля, че то прави машинистите, огнярите, спирачите и пътниците със сезонни билети по-добри. Нощем машинистът - самото му същество - не забравя спокойната бистрота, зърната поне веднъж през деня. Макар мимолетно, това видение изтрива следите от Стейт Стрийт и локомотивните сажди. Бих нарекъл езерото "Божия сълза".

Вече споменах, че Уолдън няма притоци, нито пък от него изтичат реки, но посредством дълга и накъсана верига от малки езерца той е свързан с Флинтовото езеро, чието ниво е по-високо, а друга такава верига, през която в отминали геологични епохи навярно са текли водите му, че и днес - опазил Господ - с малко копане отново могат да потекат, го свързва с Конкордската река, чието ниво пък е по-ниско. При тая пленителна бистрота, придобита с времето в скромен и суров отшелнически живот в гората, кой не би жалил, ако водите на Уолдън се примесят с мътнеещите пред тях води на Флинтовото езеро или пък загубят сладостта си в океанските вълни?

Флинтовото или още Пясъчното езеро, най-голямото в околността, своего рода море сред сушата, се намира в Линкълн, на миля източно от Уолдън. То е доста по-обширно - площта му, казват, възлизала на сто деветдесет и седем акра - и е по-богато на риба, но затова пък е по-плитко и съвсем не тъй замайващо бистро. Една разходка през гората дотам често ми служеше за отмора. Струваше си: дори и само за да усетя волния полъх на вятъра по страните си, да погледам надпреварата на вълните и да помисля за живота на моряците. Отивах там да събирам кестени през мразовитите есенни дни, когато те падаха във водата и сами доплаваха до нозете ми; така веднъж,

142 Торо има предвид английската сатирична балада за Дракона от Уонтли, убит от героя Мор, като прави алюзия за съдията в Пенсилвания Уилям Мор (1699-1783), противник на квакерите, чийто дом във Фордж Вали се наричал "Мор Хол".

80

както се провирах между остриците по брега, а свежите пръски полепваха по лицето ми, попаднах на гниещи останки от лодка - всъщност само следи от плоско дъно сред тръстиките; все пак очертанията личаха ясно, напомняйки голяма разлагаща се лапа с всичките й сухожилия. Това бяха останки, не по-малко вълнуващи от тия на морския бряг и също тъй поучителни. Но прогнили докрай, те вече са се слели с езерния бряг, прободени от тръстики и остри треви. Често се наслаждавах на пясъчните вълнички по дъното в северната част на езерото, станали от натиска на водата трайни и устойчиви под нозете на чаплите, и на израслите в индийска нишка тръстики, чиито вълнообразни извивки ред след ред повтаряха тия по дъното, като че ги бяха садили водните браздулици. Там намирах в значителни количества едни особени топки, съвършени сфери от половин до четири инча в диаметър, съставени от трева или корени на люспостебленик. Те се подмятат напред-назад по пясъчното дъно из плитката вода и понякога биват изхвърляни на брега. Или са изцяло от трева, или с малко пясък във вътрешността. Човек би казал на пръв поглед, че са оформени под въздействието на вълните подобно на заоблените камъчета; но всъщност и най-малките, половининчови кълба се състоят от също тъй груб материал, а и такива топки се появяват само в определено време на годината. При това според мен вълните не толкова оформят, колкото бавно разграждат вече оформилото се цяло. Когато задълго останат на сухо, сферите запазват вида си.

ФЛИНТОВО ЕЗЕРО! С колко оскъден набор от названия разполагаме! С какво право мръсният и глупав фермер, безмилостно оголил бреговете на тия граничещи с фермата му небесни води, им е дал името си? Как ли е заискрявал с очи-кремъклии пред лъскавите долари и центове, в които е можел да види отражението на наглото си лице, как ли е смятал дори дивите патици за злосторници, как ли пръстите му са се втвърдявали и закривявали като нокти на хищна птица от постоянния грабителски навик на харпия? Затова за мен езерото си остава безименно. Аз не отивам там, за да виждам или чувам тоя човек, който никога не го е ВИЖДАЛ, не се е къпал във водите му, не го е обичал, не го е закрилял, не е продумвал добра дума за него, не е благодарил на Бога, задето го е създал. По-добре да бъде наречено на рибите, които плуват в него, на дивите птици и четириногите, които го навестяват, на дивите цветя, които растат по бреговете му, а защо не и на някой дивак или дете, чиято съдба е преплетена с неговата, а не на тоя, който няма други права над него освен крепостния акт, даден му от някой единомислещ съсед или управник; на тоя, който мисли само за паричната му стойност; който с присъствието си е станал проклятие за бреговете му, изчерпал е земите наоколо и с наслада би изчерпал и водите му; който се коси, че площта му не е английска трева или поляна с боровинки и не вижда изход от това положение; който би го пресушил, за да продаде калта от дъното му. Щом като не задвижва воденица, каква полза да го съзерцаваш? Не уважавам труда на такъв човек, не признавам фермата му, в която всяко нещо има цена; той би отнесъл на пазара цялата тая красота, че дори и Бога, стига да може да извлече облага; който отива на пазара ЗАРАДИ своя бог; в неговата ферма нищо не расте на воля, нивите му не дават реколта, ливадите му не раждат цветя, нито дърветата му - плодове: само долари. Не уважавам труда на тоя, когото не радва красотата на плодовете и за когото те узряват едва когато се превърнат в долари. Дайте ми бедността, която се наслаждава на същинското богатство. Фермерите будят уважението и интереса ми в зависимост от това доколко са бедни: обичам бедните фермери. Ето как виждам идеалната ферма: къщата, порасла като гъба на бунище, помещения за хора, коне, волове и свине едни до други - къде почистено, къде непочистено, но навсякъде препълнено с хора! Огромно мазно петно, ухаещо на тор и масло! Каква висока степен на цивилизация - тук всичко се наторява със сърцата и умовете на хората! Че могат ли картофи да се отглеждат в гробище! Това е идеалната ферма.

Не, и не: ако най-прекрасните природни кътчета трябва да носят човешки имена, то нека това бъдат имената на най-благородните и достойни люде. Нека поне езерата ни носят истинни названия, както Икарово море, чиито "брегове и днес прославят подвига геройски".143

По-малкото Гъше езеро ми е на път за Флинтовото; Феър Хевън, разширение на Конкордската река, обхващащо, както казват, седемдесет акра, се намира на миля югозападно, а Бялото езеро,

143 Уилям Дръмонд, "Икар".81

възлизащо на около четиридесет акра, се намира на миля и половина оттатък Феър Хевън. Това е моето езерно богатство. Заедно с Конкордската река това са моите водоизточници - денем и нощем, година след година с тяхна помощ смилам всяко мливо, което им занасям.

Откак Уолдън е оскверняван от дървари, железници, че и от мен самия, може би най-привлекателното, ако не и най-прекрасното езеро наоколо, бисерът на гората, е Бялото езеро - названието, твърде обикновено, за да бъде хубаво, му е дадено било поради изключителната бистрота на водите му, било поради цвета на пясъка. В много отношения Бялото езеро е като по-малък брат на Уолдън. Дотолкова си приличат, та човек би казал, че са свързани под земята. Бреговете му са също тъй каменисти и водите му имат същия оттенък. А в големи горещини - също както при Уолдън - водите в заливчетата, достатъчно плитки за да поемат багрените отблясъци от дъното, добиват загадъчен синкавозеленикав, тюркоазен цвят. Преди много години ходех на Бялото езеро с талига за пясък, с който да изработвам шкурка144 и оттогава все го спохождам. Един от честите му посетители предлага да го наричаме Зеленото езеро. А би могло да се именува и Езеро на жълтия бор поради следното обстоятелство: преди петнадесетина години много навътре от брега сред дълбоката вода стърчеше върхът на един смолист бор от ония, които тук наричат жълти, макар да не представляват обособен вид. Имаше дори предположения, че езерото е възникнало от земно хлътване и това е остатък от древната гора, покривала някога тия места. В едно "Топографско описание на град Конкорд" още от 1792 година, което намерих в архивите на Масачусетското историческо дружество, след сведенията за Уолдън и за Бялото езеро авторът, конкордски гражданин, добавя: "По средата на последното, когато нивото на водата значително спадне, се показва дърво, което очевидно расте там, макар корените му да са на петдесет фута под повърхността; върхът на дървото е пречупен и на това място диаметърът му е четиринадесет инча."145 През пролетта на 1849-а разговарях с човека, който живее най-близо до езерото, в Съдбъри, и той ми каза, че лично извлякъл дървото преди десетина-петнадесет години. Доколкото си спомняше, намирало се на дванадесет до петнадесет рода навътре от брега, където водата е тридесет-четиридесет фута дълбока. Било зима, цяла сутрин вадил лед и решил следобед да измъкне с помощта на съседите си жълтия бор. Изрязал канал в леда до брега и изтеглил дървото с волски впряг. Какво било удивлението му, когато установил, че клоните му сочели надолу и то е стърчало с основата си, а върхът му е бил здраво забит в пясъчното дъно. Диаметърът на дънера бил един фут и човекът се надявал да се сдобие с хубави дъски. Но дървото се оказало толкова гнило, че го бивало само за огрев. Още държеше под сайванта си пъна, по който личаха следи от брадва и човки на кълвачи. Според него най-вероятно бе борът да е изсъхнал на брега, сетне вятърът да го е повалил в езерото и когато върхът му огизнал, а дънерът останал сух и лек, водата да го е изтеглила навътре и то да се е забило наопаки. Осемдесетгодишният баща на тоя човек не помнеше дървото да го е нямало. И до днес на дъното се виждат останки от красиви могъщи стволове, които под гънещата се езерна повърхност изглеждат като плаващи водни змии.

Рядко лодка е осквернявала водите на Бялото езеро, понеже изкушенията за рибарите тук са малко. Наместо бели лилии, за които е нужна тиня, от бистрите води се подават тънките стъбла на сини перуники (Iris versicolor), израснали от каменистото дъно по цялото протежение на брега, а през юни навестявани от колибри; синьото на стъблата, на цветовете и особено на отраженията им плавно прелива в тюркоазените води.

Бялото езеро и Уолдън са големи кристали върху земната повърхност, езера на Светлината. Ако можеха да бъдат трайно замразени и смалени достатъчно, за да се държат в ръка, навярно роби биха ги отнесли на своите владетели като скъпоценни камъни, с които да украсят короните си, но тъй като са течни, обширни и во веки предоставени нам и на потомците ни, ние не ги тачим и ламтим за диаманта Кохинор. Твърде бистри са, за да имат пазарна цена - в тях няма нищо мръсно. Колко по-красиви са те от живота ни, колко по-прозрачни са от характерите ни! От тях не ще се научим на низост. Как мътнеят в сравнение с тях блатата по фермите, в които се плацикат патици! А тук идват само чисти диви патици. Природата няма ценители сред хората. Перата и песните на

144 Преди да заживее на Уолдън, Торо е изработвал шкурка в бащината си фабрика за моливи.145 Уилям Джоунс, "Топографско описание на град Конкорд" (1792).

82

птиците хармонират напълно с цветята, но къде е оня младеж или девойка, които биха образували едно цяло с волната и пищна красота на Природата? Тя процъфтява в самота, далеч от градовете на хората. Приказвате за небесата. Тъй позорите земята!

ФЕРМАТА БЕЙКЪР

Разхождайки се, понякога стигах до борови горички, прилични на храмове или на флотилии с опънати платна в открито море; в извитите им клони играеше светлината - тъй нежно зелени и сенчести бяха те, че друидите биха напуснали своите дъбаци, за да извършват тук обредите си; бродех и оттатък Флинтовото езеро, където гъсти, обсипани със сини плодчета кедри, достойни да красят портите на Валхала, протягат вейки високо в небето, а цяла в плод, хвойна пълзи навред; скитах се също из мочурливи места, където брадати лишеи висят по смърчовете като гирлянди, горски печурки - тия кръгли маси на блатните богове - покриват земята, а по-гиздави гъби като някакви странни растителни охлюви красят дънерите, напомняйки пеперуди или раковини: тук е раят на дивите карамфили и кучешкия дрян, червените плодчета на елшите блещукат като дяволски очички, дървесната плесен разяжда и ломи в прегръдките си дори най-яките дървета, плодчетата на бодливата зеленика са тъй чудни, че заради тях човек забравя и дома си, а много други безименни и забранени диви плодове го привличат и омайват, прекалено красиви, за да бъдат вкусени от простосмъртна уста. Наместо да се позовавам на разни авторитети, многократно ходех да разглеждам някои дървета от твърде редки за тия места видове, растящи далеч оттук посред пасбища и мочурища, във вътрешността на гори или по върховете на хълмове: черни брези, най-красивите от които достигат два фута в диаметър; техните братовчедки, жълтите брези, чиито свободно падащи златни одежди са също тъй благоуханни; букове със стройни и богато обрасли с лишеи стволове, от които - като изключим няколкото пръснати из околността дървета - е останала само една малка горичка, по всяка вероятност насадена от гълъбите, привличани навремето от жълъдите; прекрасни са сребърните искри, които се пръскат при ударите на брадвата по бука; има и липи, габъри, Celtis occidentalis или още лъжливи брястове, от които само един се е хванал добре, борове като корабни мачти, бучиниши със съвършена красота, изправени като пагоди сред горите; бих могъл да изредя още много и много други. Това бяха светилищата, които посещавах зиме и лете.

Веднъж се озовах в самия край на небесна дъга, която обхващаше ниските въздушни слоеве, багрейки тревата и листата наоколо, омайвайки ме, сякаш гледах през цветен кристал. В тоя поток от следдъждовна светлина за малко се почувствах като делфин. Ако бе продължило по-дълго, това преживяване би обагрило заниманията и живота ми. Вървейки покрай железопътната линия, с наслада се вглеждах в светлинния ореол около сянката ми и си въобразявах, че съм един от богоизбраните. Някой от моите посетители ми разказваше, че около сенките на ирландците не се образувал ореол и че това било почест, отредена за местните хора. В спомените си Бенвенуто Челини описва как след някакъв кошмарен сън по време на затворничеството му в крепостта "Сан Анджело" сутрин и вечер около сянката на главата му започнал да се появява сияен ореол, който се очертавал особено ясно - независимо дали се намирал в Италия или във Франция, - когато тревата била цяла в роса. Навярно става дума за същото явление, което и аз имам предвид и което се наблюдава предимно сутрин, понякога и по друго време, дори и на лунна светлина. То съществува постоянно, но обикновено остава незабелязано, и в случаите на възбудимо въображение като това на Челини може да се превърне в основа за суеверия. При това Челини съобщава, че показвал ореола на малцина. Но нима да съзнаваш, че си удостоен, не означава, че наистина си богоизбран?

Един следобед поех през гората към Феър Хевън за риба, та да има какво да добавям към оскъдните си запаси от зеленчуци. Пътят ми минаваше през Плезънт Медоу, придатък на Фермата Бейкър, тоя уединен кът, който неотдавна един поет възпя, начиная с:

"Към теб пристъпям аз по прелестна морава,и в миг дръвче мъхнати плодове ми дава,поток руменоводен из полето шари,

83

там мускусните плъхове са господари,пъстърви като капчици живаксе стрелкат между бряг и бряг."146

Преди да се установя на Уолдън, мислех да се настаня в тоя кът. Брулех ябълки и прехвърлих потока, плашейки мускусните плъхове и пъстървите. Макар да бе превалил, когато тръгнах, това бе един от ония наситени с всевъзможни неща следобеди, които ни се струват безкрайни и представляват голяма част от същинския ни живот. Внезапно рукна проливен дъжд и ме застави да стоя половин час под един бор и да придръпвам клоните над себе си, покрил глава с носната си кърпа; а когато най-сетне метнах въдицата над репеите, целият вир-вода, неочаквано се озовах в сянката на облак и гръмотевиците затрещяха с такава сила, че не ми оставаше нищо друго, освен да ги слушам. Помислих си, че боговете трябва да се гордеят, задето с такива острозъби светкавици прогонват един беден беззащитен рибар. Затова побързах да потърся подслон в най-близката колиба, която отстоеше на половин миля от пътя, но пък бе близо до езерото и от дълго време стоеше необитаема:

"Колиба да си вдигнеедин поет реши,

но времето неспирнопостройката руши."147

Тъй пее Музата. Оказа се обаче, че в колибата живее някой си Джон Фийлд, ирландец, заедно с жена си и многобройната си челяд - от кръглоликото момче, което помагаше на баща си и сега двамата се връщаха от блатата бежешком, за да се спасят от дъжда, та до приличното на сибила сбръчкано бебе с конусовидна глава, което седна на коляното на баща си като на трон и с предимството на децата отправи от своя потънал във влага и нищета дом питащ поглед към непознатия, без да знае, че е последна издънка на благородническо потекло, надежда и център на Вселената, а не бедно гладуващо отроче на Джон Фийлд. Настанихме се всички заедно под оная част от покрива, където течеше най-малко, а навън дъждът се лееше и гръмотевиците трещяха. Тук бях седял много пъти още по времето, когато корабът, докарал в Америка това семейството, още не е бил построен. Джон Фийлд бе явно честен, трудолюбив, но безпомощен човек, същото важеше и за жена му, която ден след ден самоотвержено вадеше оскъдни блюда от дълбините на издигнатата пещ; кръглолика, с мазна кожа и разголена гръд, тя все още се надяваше един ден животът й да се подобри, макар неизменният парцал в ръката й да не водеше до никакъв резултат. Пилците, които също се бяха подслонили тук от дъжда, крачеха наперено из стаята като същински членове на семейството - бяха, струва ми се, твърде очовечени, за да се опекат добре. Гледаха ме в очите или настойчиво кълвяха обувките ми. Междувременно стопанинът ми разказа историята си: как "се трепал" при съседа фермер, как преобръщал с мотика и лопата пръстта в една ливада срещу десет долара на акър и право за едногодишно ползване на наторената площ, как малкият му кръглолик син с радост му помагал, без да знае каква лоша сделка е направил баща му. Постарах се да му бъда от полза с моя опит, изтъквайки, че той е един от най-близките ми съседи, че аз, който съм дошъл насам да ловя риба и имам вид на безделник, изкарвам прехраната си също като него, но живея в спретната, светла и чиста къща, която едва ли струва повече от годишния наем за неговата съборетина; обясних му, че стига да иска, би могъл за месец-два да си построи собствен дом, че аз не употребявам чай, кафе, масло, мляко, прясно месо, тъй че не ми се налага да работя, за да си ги набавям, както и че защото не работя здравата, нямам нужда да се храня здравата, та поначало храната не ми струва почти нищо; изтъкнах, че необходимостта от чай, кафе, масло, мляко, пържоли го принуждава да работи усилно, за да може да ги купи, и че след като е работил здравата, трябва и да яде здравата, за да възстанови силите си, тъй че всъщност постоянно прелива от пусто в празно и погубва живота си в недоволство, макар да е смятал идването си в Америка за изгодно, доколкото ще бъде всекидневно задоволен с чай, кафе и мляко. Но истинската Америка е оная, в която човек разполага със свободата да води начин на живот, осигуряващ независимостта

146 Чанинг, "Фермата Бейкър".147 Чанинг, "Фермата Бейкър".

84

от тия продукти, в която държавата не се стреми да те застави да понасяш робство, войни и ред други ненужни разходи, които - пряко или косвено - са следствие пак от същите потребителски нужди. Съвсем целенасочено разговарях с Джон Фийлд, сякаш е философ или поне желае да бъде такъв. Бих бил доволен всички поляни по земята да си останат диви, ако това произтича от започващото самоосвобождаване на човечеството. Тогава човек не би имал нужда да изучава история, за да разбере кое е най-добро за него. Но - уви - образоването на един ирландец означава своего рада морално прекопаване. Посочих му, че за неговата тежка работа са нужни здрави ботуши и облекло, които при това бързо се измърсяват и износват, докато аз нося леки обувки и дрехи и макар да ме мисли облечен като джентълмен - което, разбира се, е невярно, - те не струват и наполовина колкото неговите, както и че стига да поискам, мога без всякакво усилие, просто за отмора, да си наловя толкова риба, колкото ми е необходима за два дни, или пък да спечеля достатъчно пари за цяла седмица. Ако той и семейството му заживеят просто, лятно време биха могли да берат боровинки за собствено удоволствие. Тук Джон въздъхна дълбоко, а жена му ококори очи и скръсти ръце - и двамата като че ли преценяваха дали разполагат с достатъчно капитал, за да предприемат подобно нещо, дали им достига пресметливост, за да се справят. Сякаш плаваха напосоки и не можеха да съзрат пристан за своя кораб. Навярно и сега продължават да живеят както са свикнали - самоотвержено, лице в лице с живота, вкопчили се с нокти и зъби в него, неспособни да вбият клин в масивните му подпори и да го раздробят на части, решени да се борят с него тъй грубо, както се разправят с магарешките бодили. Но тая борба е обречена на все по-големи поражения - уви, не ще отидеш далеч без аритметика, Джон Фийлд!

"Ходиш ли понякога за риба?" - попитах го. "0, да, остане ли ми време, ловя доста, най-вече костури." - "А с каква стръв?" - "Първо ловя плотви с червеи, а сетне с тях - костурите." - "Време е да вървиш, Джон!" - рече жена му със светнало и обнадеждено лице, но Джон се помайваше.

Проливният дъжд бе престанал и дъгата над горите на изток вещаеше ясна вечер. Сбогувахме се. На излизане помолих за някакъв съд, надявайки се да зърна дъното на кладенеца и тъй да попълня впечатленията си от мястото. Но уви - само тиня и пясък, въжето скъсано, а ведрото непоправимо повредено. Накрая намериха подходяща тенджера, как да е превариха водата и след дълги разисквания и колебания, още неохладена и неизбистрена, я подадоха на жадния. Каква помия поддържа живота тук, помислих си; затворих очи и умело издухвайки буклучетата, отпих в чест на домакините си най-голямата глътка, на която бях способен. Става ли дума за добри маниери, не съм никак гнуслив.

Когато след дъжда си тръгнах от колибата на ирландеца и отново се отправих с бързи крачки към езерото, за да наловя костури, за миг на мен, завършилия училище и колеж, това газене из огизналите ливади, из тресавищата и блатата, из тия пусти и диви места ми се видя скучно, но когато се заспусках по склона къмто червенеещия запад и дъгата се преметна през рамото ми, а избистреният въздух погали слуха ми с незнайно откъде долитащ слаб звън, моят Добър дух сякаш проговори: "Върви на лов и за риба всеки ден, все по-далеч и по-далеч, отдъхвай без страх край нови потоци и огнища. И спомняй Създателя си в дните на младостта си148. Буди се безгрижен преди зазоряване и търси приключения. Пладнувай все край различни реки и нека нощта те заварва навсякъде у дома. Не съществуват по-ширни поля от тия, по-значими занимания от възможните тук. Израствай див според природата си, както тия острици и папрати, които никога няма да станат на сено. Нека трещят гръмотевиците - какво че са заплаха за фермерските посеви? На теб те говорят друго. Скрий се под облака, нека останалите тичат към талигите и заслоните. Не свеждай изкарването на прехраната си до тежък труд, а го превърни в удоволствие. Радвай се на земята, но не я притежавай. От липса на същински занимания и вяра хората са стигнали до сегашното си положение непрестанно да купуват и продават и тъй да прекарват живота си като крепостници."

О, Фермо Бейкър!

148 Еклисиаст, 12:185

"Земя, чиято висша същинае слънчевата непорочна светлина.

*     *     *     *Тук никой се не втурва за наслада,не срутва дървената ти ограда.

*     *     *     *Не влизаш с никого в безкраен спор,

не те измъчват тягостни въпроси,за първи път видя те моят взор

тъй както днес: смирена, в дрехи прости. *     *     *     *Елате, любещи, при мен,

и вие, мразещи в сърцата,деца на Гълъба свещен,

изчадия на Сатаната,коварствата и бесоветепо клоните ги окачете!"149

Вечер хората се прибират смазани вкъщи от близката нива или улица, където витае ехото от домовете им, и животът им крее, понеже постоянно вдишва собствения си дъх; по видело и по мрак сенките им достигат по-далеч, отколкото всекидневните им стъпки. А би трябвало да се завръщаме вкъщи отдалеч, познали всеки ден приключения, опасности, открития, обогатили опита и нрава си.

Преди да стигна до езерото, Джон Фийлд ме догони, воден от някакъв живителен порив, решен тоя път да не работи в блатата по заник-слънце. Докато аз нанизах цяла връв, бедният човечец измъкна само две рибки - такъв му бил късметът, рече, разменихме местата си в лодката, ала с това не разменихме и късмета си. Бедният Джон Фийлд! (Дано не прочете тия редове, освен ако му повлияят положително.) Да си въобразява, че ще може по своя донесен от един стар свят начин да живее в тая нова, примитивна страна! Че ще лови костури с плотви. Допускам, че понякога те може да са добра стръв. Додето погледът му стига, всичко е негово, но той си остава бедняк; онаследил ирландската мизерия и нищета, със своите останали от Адамово време блатни привички, той - както и потомството му - е обречен да не се замогне в тоя свят, додето на потъналите му в блатна кал нозе с покарали ципи не бъдат завързани talaria150.

ВИСШИТЕ ЗАКОНИ

Когато по мръкнало вървях през гората към къщи, нарамил връзката риба и въдицата, един мармот прекоси пътя ми, при което ме обзе непознато дивашко опиянение - настървих се да го сграбча и да го изям суров; не че бях гладен, предизвика ме неговата първичност. Така на два-три пъти, докато живеех край езерото, се усетих да душа из гората с необуздаността на изгладняло куче за къс еленово месо и нямаше плячка, която да утоли страстта ми за дивеч. Всеки мирис на диво ми бе станал неимоверно познат. Тогава установих у себе си, и все още го установявам, съществуващото у повечето хора влечение към един по-висш, или още наричан духовен живот, но също и към примитивен, див живот, като еднакво благоговеех и пред двата. Обичам първичното не по-малко от доброто. Първичната тяга към неизвестното, която се усеща при риболова, още веднъж ме убеди в това. Понякога ми е приятно да сграбчвам буйно живота и да прекарвам времето си досущ като животните. Навярно на тая своя предразположеност и страст към лова още от най-ранна възраст дължа чувството си на близост с Природата. Тъй човек се озовава в места, които иначе биха

149 Чанинг, "Фермата Бейкър".150 Talaria (лат.) - крилати сандали

86

останали непознати за него. Рибарите, ловците, дърварите, както и останалите люде, прекарващи живота си в полята и горите, самите те в известен смисъл част от Природата, имат по-подходяща нагласа да я наблюдават в минутите на отмора, отколкото философите или дори поетите, които пристъпват към нея с готови очаквания. Природата не се бои да им се представя. Пътешественикът из прериите обикновено е ловец, по горните течения на Мисури и Калъмбия - трапер, а покрай водопада Сейнт Мери - рибар. Ако обаче е само пътешественик, той научава нещата от втора ръка, половинчато, та ето защо е лош познавач. Особено интересно е, когато науката потвърди това, което пътешествениците вече знаят на дело или по инстинкт, тъй като единствено тогава тя става действително ХУМАННА, доколкото е следствие от човешкия опит.

Грешат тия, които смятат, че янките имали малко развлечения, понеже празниците им не били достатъчно, че мъжете и момчетата не играели толкова разнообразни игри, колкото се играят в Англия, защото тук по-примитивните и самотни забавления като лова, риболова и другите подобни били все още твърде застъпени. Днес почти всяко новоанглийско момче нарамва ловджийска пушка между десетата и четиринадесетата си година, а ловната и риболовната му територии никога не са ограничавани както в резерватите на английските благородници и са по-необятни дори от тия на диваците. Нищо чудно тогава, че това момче не играе често на улицата. Впрочем вече се наблюдава известна промяна, дължаща се не на нарасналата хуманност, а на нарасналия недостиг на дивеч - ловците навярно са най-добрите приятели на ловуваните животни, без да изключваме Дружеството за защита на природата.

При все това, додето живеех край езерото, от време на време ми се приискваше да разнообразявам храната си с риба. Ходех за риба, воден от същата потребност, която са изпитвали първите риболовци в света. Всички доводи за хуманност, които привеждах, в случая се оказаха насилени и засягаха повече философията, отколкото чувствата ми. Говоря само за риболова, понеже нямам същото отношение към лова и преди да се заселя в гората, продадох пушката си. Не че съм по-малко хуманен от другите хора, но не установих особено въздействие върху чувствата си; не изпитвах жалост нито към рибите, нито към червеите. Беше въпрос на навик. Колкото до лова, през последните години, в които носех пушка, се оправдавах пред себе си с това, че научавам орнитология и издирвам непознати и редки птици. Е, сега признавам, че съществува далеч по-добър начин за изучаване на орнитология. Той изисква такова голямо съсредоточаване върху птичите навици, че дори само тая причина е достатъчна, за да зарежа пушката. И все пак - въпреки всички възражения от гледна точка на хуманността - аз определено се съмнявам в съществуването на равностойно полезни занимания, които да заместят лова; затова, когато приятелите ме питат настойчиво дали да разрешават на синовете си да ловуват, припомняйки си, че това е една от най-благотворните съставки на образованието им, аз отговарям утвърдително: да, правете ги ловци! Макар отначало само заради спортната страст, а после - по възможност - да станат могъщи ловци, на които никой едър дивеч в тоя или оня пущинак не ще се опре - направете ги ловци и риболовци на човеци151. Дотук споделям мнението на Чосъровата монахиня:

"За приказки не давам пет пари,Че уж ловците не били добри."152

В определен период от живота на всеки човек, както и от историята на човечеството, ловците са минавали за "съвършени люде", както са ги наричали алгонкуините. Можем само да съжаляваме момчето, което никога не е гръмвало с пушка - от това не е станало по-хуманно, просто в образованието му е допуснат съществен пропуск. Такъв бе моят отговор, що се отнася до увлеклите се по лова младежи, като оставах с надеждата, че те скоро ще надраснат увлечението си. Няма човек, прехвърлил безгрижната момчешка възраст, който безотговорно да убие създание, също като него дарувано с живот. В предсмъртна опасност заекът пищи като дете. Предупреждавам ви, майки, симпатиите ми невинаги съблюдават обичайните ФИЛАНТРОПИЧНИ разграничения.

151 . Марко, 1:17152 Чосър, "Кентърбърийски разкази", Пролог. - Думите са на монаха, а не на монахинята, както смята Торо.

87

Именно чрез това започва запознанството на младежите с гората и се проявява най-същинската част от личността им. Известно време те остават ловци и рибари, додето накрай (стига семената на по-смислен живот да са засети в тях) открият същинското си призвание на поети или, да кажем, естественици и захвърлят пушката и въдицата. В това отношение повечето хора така и не порастват. В някои страни не е рядкост да видиш пастор на лов - но макар да го бива за добро пастирско куче, от него не става добър Пастир. С изненада установих, че единственото занимание освен дърварството, ледодобива и другите подобни, което привлича към Уолдън за цял предобед съгражданите ми, било бащи или деца, е риболовът. Тия рибари, ако не си тръгнат с дълъг наниз риба, обикновено не се чувстват доволни, сиреч добре оползотворили времето си, и никак не мислят за това, че са имали щастието да съзерцават езерото. Ходят за риба стотици пъти, додето накрай рибарската им страст се уталожи на дъното, а подбудите им се пречистят - ала тоя пречистващ процес несъмнено е протичал у тях от самото начало. Губернаторът и неговите съветници смътно си спомнят езерото, понеже са ходили за риба като момчета, но отсега насетне ще го забравят, защото са вече твърде стари и издигнати за риболов. И въпреки това се надяват, че един ден и те ще отидат на небето. Ако законодателите проявяват интерес към езерото, то е само за да определят броя на необходимите за там въдици, но те нищичко не подозират за оная върховна въдица, която може да изтегли цялото езеро, използвайки за стръв тях самите. Така - дори и в цивилизованите общества - човешкият ембрион минава през ловджийски стадий на развитие.

През последните години установих, че риболовът ме кара да губя по малко от самоуважението си. Многократно съм се уверявал в това. Умел рибар съм и както повечето си побратими притежавам известен риболовен инстинкт, който навремени особено се изостря, но винаги след риболов чувствам, че би било по-добре да не бях се захващал. Мисля, че не се лъжа. Това чувство е неясно като първите утринни зари. Моят инстинкт несъмнено принадлежи към по-низш природен порядък - но тъй или иначе с всяка изминала година рибарят у мен изчезва, макар от това да не ставам по-хуманен или по-мъдър. Понастоящем вече не съм никакъв рибар. Ясно ми е обаче, че ако живеех в някой пущинак, неволята би ме върнала към лова и риболова. В животинската храна има нещо крайно нечисто, та започнах да разбирам тегобите на домакинския труд, както и стремежа да се носят винаги - колкото и да е трудно - чисти и спретнати дрехи и да не се допускат вкъщи никакви неприятни миризми и гледки. Тъй като бях месар, калфа и готвач на самия себе си, както и господар, комуто се сервира, аз имам необичайно всестранен опит в това отношение. Основното ми възражение срещу животинската храна е нечистотата й; освен това уловената, изчистена и сготвена риба сякаш не ме засищаше. Това се оказа несъществена и ненужна храна, която не оправдава загубеното за нея време. Малко хляб или няколко картофа вършат същата работа, спестявайки усилията и мръсотията. Като редица свои съвременници и аз рядко вкусвах животинска храна, чай, кафе и прочие, но не защото им приписвах някакви неблагоприятни въздействия, а защото не допадаха на нагласата ми. Отвращението от животинската храна не е въпрос на опит, а на инстинкт. Изглеждаше ми по-привлекателно да живея примитивно и да понасям всякакви трудности; и макар че никога не го постигнах, все пак достатъчно се доближих до тоя начин на живот, за да задоволя въображението си. Убеден съм, че всеки човек, решен да съхрани своите висши, сиреч поетически способности в най-добро състояние, е стигал до въздържание от животинска храна и изобщо от храна в големи количества. Ентомолозите са установили забележителния факт - прочетох го у Кърби и Спенс153: "Някои насекоми, достигнали стадия на пълна зрелост, макар и снабдени с органи за хранене, изобщо не ги използват." Оттук авторите правят обобщението, че "по природен закон почти всички насекоми, достигнали тоя стадий, ядат много по-малко, отколкото като ларви. Когато ненаситната гъсеница се превърне в пеперуда... а лепкавата личинка - в муха, те се задоволяват само с една-две капчици мед или друга някаква сладка течност". Коремчето под крилата на пеперудата единствено напомня за гъсеницата. То е вкусната хапчица, която съдбоносно привлича насекомоядните. Няма нищо по-яшно от човека в стадия на ларва; цели народи - народи без фантазия и въображение - остават на тая фаза на развитие, отличавайки се от останалите по огромните си търбуси.

153 Торо има предвид четиритомния труд на американските естественици Уилям Кърби и Уилям Спенс "Увод в ентомологията".

88

Трудно е да набавиш и приготвиш дотолкова проста и чиста храна, че въображението да остане неощетено, но според мен въображение и тяло трябва да се хранят едновременно, да се разполагат на една и съща трапеза. Навярно това е възможно. Умереното ядене на плодове нито ще ни посрами с прекомерен апетит, нито ще попречи на висшите ни стремления. Докато обилието на подправки в храната е направо отровно. Не си заслужава да се живее от пищни блюда. Повечето хора биха се срамували, ако ги заварят да приготвят със собствените си ръце съвсем същото ястие, все едно дали от животински или растителни продукти, което иначе всекидневно други приготвят за тях. Докато това продължава, ще си бъдем все така нецивилизовани и - макар джентълмени и благородни дами - няма да сме истински хора. Оттук логично следва, че се налага промяна. Навярно е излишно да се задава въпросът защо въображението линее пред месото и сланината. Аз се радвам, че е тъй. Нима не е позорно, че човекът е месоядно животно? Наистина той може да живее и до голяма степен живее от лов на други животни, но това е жалко съществуване, както би се убедил всеки, ако заложи капан за зайци или заколи агне; затова тоя, който приучи хората към по-проста и пълноценна храна, може да се смята за благодетел на човечеството. Какъвто и да е собственият ми опит в това отношение, не се съмнявам, че той е част от предначертаната съдба на човечеството да изостави - постепенно усъвършенствайки се - животинската храна, също както първобитните племена са престанали да се самоизяждат, когато са влезли в досег с по-цивилизовани народи.

Вслушва ли се в своя едва доловим, но несекващ и безпогрешен вътрешен глас, човек не знае до какви крайности и дори безумия може да стигне; и все пак това е истинският път, който трябва да следва с нарастваща решимост и вяра. И най-слабият вътрешен подтик у здравия човек в крайна сметка ще надделее над хорските доводи и привички. Досега няма човек, който да е следвал вътрешния си глас дотолкова, че да се заблуди. Макар такъв живот да причинява телесна отпадналост, не вярвам никой да съжалява за последиците, тъй като това е живот в съгласие с висши стремления. Ако твоите дни и нощи заслужават да ги посрещаш с радост, ако животът ти изпуска аромат като цветята и благоуханните треви и е по-протяжен, по-звезден, по-безсмъртен от людския, то ти си успял. Цялата Природа те приветства и можеш постоянно да бъдеш доволен от себе си. Същинските достижения и ценности по правило се зачитат най-малко. С лекота се поставя под съмнение самото им съществуване. Забравя се бързо. А те са висшата реалност. Навярно хората никога не споделят помежду си най-поразителните и истински неща. Същинската жътва от всеки мой ден е тъй неосезаема и неописуема, както багрите на утринта и вечерта. Тя е поръсена със звезден прашец, къс е от небесна дъга, за която се държа.

Впрочем никога не съм бил особено гнуслив - ял съм с охота и пържени плъхове, когато се е налагало. По същата причина, по която предпочитам естественото небе пред рая на опиумната омая, съм доволен, че толкова дълго съм пил само вода. Бих искал винаги да бъда трезвен - а иначе степените на опиване са безкрайно много. Убеден съм, че единственото питие за мъдрия е водата; виното съвсем не е тъй благородна течност, а помислете колко надежди биват убивани с чашата горещо кафе сутрин и със стакана чай вечер. 0, привлечен от тях, се чувствам тъй принизен! Дори и музиката може да бъде зловредна. Точно такива уж нищожни причини доведоха до упадъка на древна Гърция и Рим и ще доведат до упадъка на Англия и Америка. Ако трябва да се опиваме, защо да не се опиваме от въздуха, който дишаме? Основното ми възражение срещу грубата продължителна работа е необходимостта да поемам груби храни и питиета. Но право казано, напоследък като че ли все по-малко държа на тия неща. Все по-малко религия има на трапезата ми и не се моля преди хранене, не защото съм помъдрял в сравнение с преди, а защото - колкото и да ми е трудно, трябва да призная - с годините съм станал по-груб и равнодушен. Навярно това са въпроси, присъщи само на младежката възраст, също както според мнозина - увлечението по поезията. Тук моята практика "отсъства", присъства моята теория. Тъй или иначе съвсем не се слагам в числото на ония богоизбрани, за които във Ведите е казано: "Който питае истинна вяра във Вездесъщото Върховно Същество, може да яде всякаква храна" - сиреч няма защо да го е грижа какво яде и кой го е приготвил, но дори и в тия случаи, както отбелязва един от индуските тълкуватели, Ведите допускат това предимство само "във време на бедствие".

89

Кой не е изпитвал неизразима и независеща от апетита наслада от някое ястие? Беше ми приятно да мисля, че силно развитата вкусова сетивност при мен довежда до умствени озарения, че се вдъхновявам през небцето си, че шепата боровинки, които съм изял на хълма, са подхранили духа ми. "Когато душата няма власт над себе си - казва Дзен Джоу, - човек гледа, но не вижда, слуша, но не чува, яде, но не познава вкуса на храната."154 Който усеща същинския вкус на храната, не може да бъде чревоугодник, а който не го усеща - не може да не бъде чревоугодник. Пуританите пристъпват към коричката черен хляб със същото настървение, с каквото градският съветник - към костенурката. Не храната, която влиза в устата155, а настървението, с което се поглъща, осквернява човека. Въпросът не е до количеството или качеството на храната, а до пристрастието към вкусовите удоволствия: защото в тия случаи това, което поглъщаме, не е предназначено да укрепва организма ни или да ни подбужда към духовен живот, а единствено за храна на червеите, които един ден ще се разполагат с нас. Ако ловецът обича блатни костенурки, мускусни плъхове и други подобни дивашки лакомства, то една изискана дама непременно развива вкус към желе от телешки джолан и към презокеански сардини - между двамата обаче няма разлика. Той се отправя към езерото, тя - към килера. Удивително е как всички ние - и те, и вие, и аз - можем да прекарваме тъй противно и скотски живота си в ядене и пиене.

Целият ни живот е поразително нравствен. Между добродетелта и порока няма и миг примирие. Доброто е единственото сигурно капиталовложение. В звуците на арфата, облитащи света, то е, което вечно ни разтърсва. Арфата е търговският пътник на Вселенската застрахователна компания, възхваляващ нейните условия, а нашите скромни добродетели са единствената ни вноска. Макар с течение на времето младежът да се превръща в равнодушен зрял човек, вселенските закони никога не са равнодушни, а завинаги са на страната на най-чувствителните. Вслушвайте се в полъха на вятъра, за да доловите упрека му - жалко за тоя, който е неспособен да го чуе. Достатъчно е само да подръпнем струната и да нарушим настройката, та прехваленият морал да проглуши слуха ни. Безброй стържещи звуци долавяме отдалеч като музика - каква по-прекрасна сатира на жалкия ни живот!

Колкото по-приспана е висшата ни същност, толкова по-силно усещаме животното в себе си. То е първично и чувствено и навярно е невъзможно да се отървем напълно от него - подобно на червеите, които населяват телата ни дори когато сме живи и здрави. Вероятно можем да се отскубнем от него, но не и да променим природата му. Боя се да не би да се радва на свое собствено здраве, та макар и здрави, да не можем да се очистим от него. Оня ден намерих долна челюст от свиня със здрави зъби, които свидетелстваха, че има животинско здраве и сила, различни от духовните. Това същество се бе справяло в живота си по най-различни начини, само не и с въздържание и душевна чистота. "Разликата между човека и животното е съвсем незначителна - казва Менций. - При обикновените хора тя бързо изчезва, докато висшите духом я съхраняват щателно."156 Кой знае какъв би бил животът ни, ако бяхме постигнали чистотата? Ако съществуваше мъдрец, който би ме научил как да постигна чистотата, веднага бих го потърсил. Властта над страстите и чувствените влечения на тялото, както и добродетелността според Ведите са задължителни за духовното въздигане до Бога. Духът е способен с времето да подчини и овладее всички органи и функции на тялото и да превърне най-грубата чувственост в чиста и свята любов. Когато загубим контрол над себе си, половата ни енергия се излива и ни петни, а когато сме овладени, тя ни дава сила и вдъхновение. Въздържанието е същинският разцвет на човека; Гениалност, Героизъм, Святост - това са все продукти на въздържанието. По пътя на въздържанието човек незабавно постига Бога. Навремени въздържанието ни възвисява, навремени чувствеността ни принизява. Блажен е тоя, у когото с всеки изминал ден животното умира и божествената същност се проявява. Но едва ли съществува човек, който да няма повод да се срамува заради завладелите го низши животински сили. Боя се, че всички ние сме богове или - по-скоро - полубогове само колкото фавните и сатирите, съчетаващи божественото и животинското, че сме подчинени на апетита си, че животът, който водим, в известен смисъл ни позори.

154 Конфуций, "Великото учение" - "Коментар на философа Дзан", гл. 7, 2.155 Матей, 15:11.156 Менций, "Произведения", кн. IV "Лъ Лоу", ч. II, гл. 19.

90

"Блажен е оня, който е посочилна зверовете истинското място,душата си прочистил от гнилаци!

*     *     *     *Той ползва своя кон, козел и вълк,и всеки звяр, без сам да се превръщав магаре! Иначе човек не самое стадото свине, но и бесът,що в тях вселява се и ги погубва."157

Чувствеността винаги е една, независимо в какви форми се проявява; и въздържанието е винаги едно. Безразлично е дали човек яде, пие, прелюбодейства или спи сладострастно - това са все проявления на една и съща охота и е достатъчно да видим само едно от тях, за да разберем доколко чувствен е наблюдаваният. Нечистият човек не е способен на нищо чисто. Опиташ ли да уловиш гадината откъм единия отвор на дупката й, тя се шмугва през другия. Ако искаш да си духовно чист, трябва да се владееш. Какво е всъщност въздържанието или духовната чистота? Как да разбере човек дали е духовно чист? Няма как. Само сме чували за тая добродетел, но не знаем какво представлява. Позоваваме се на слухове. Мъдростта и чистотата са плод на усилия; невежеството и чувствеността - на леност. Чувствеността у учения иде от умствена леност. Нечистият човек непременно е мързелив, обича да спи край огнището, да се изтяга на слънце, да отпочива, без да се е уморил. Искате ли да постигнете чистотата и да избегнете греховността, работете усилено, дори да трябва да чистите обори. Трудно е да преодолееш природата си, но е необходимо. Каква полза да си християнин, ако не си по-чист от езичника, ако не го превъзхождаш по въздържание и вяра? Познавам немалко религии, смятани за езически, чиито поучения биха засрамили читателя и биха променили поведението му, па макар и само по отношение на християнските обичаи.

Трудно ми е да говоря за тия неща, но не поради естеството на засегнатия въпрос. Не ме е грижа дали ще сквернословя, или не - а защото не мога да заговоря за тях, без да издам собствената си опороченост. Свободно и без свян обсъждаме едни прояви на чувственост, докато за други мълчим. Дотам сме изпаднали, че не можем да разговаряме естествено за насъщните потребности на организма си. В древността е имало страни, където функциите на човешкото тяло са били почитани и направлявани от закона. За индуския законодател не са съществували незначителни неща, включая несъвместимите със съвременните ни разбирания. Той учи как да се яде и пие, как да се извършват полови сношения, да се облекчават червата и пикочният мехур и ред подобни, извисявайки по тоя начин ниското, без лицемерно да се оправдава под претекст, че всичко това са дреболии.

Всеки човек гради храм158 - своето собствено тяло - в чест на бога, комуто служи, и по свой избор, без да може да се отклони и да започне наместо това да дяла мрамор. Всички ние сме скулптори и художници, а нашият материал са плътта, кръвта и костите ни. Възвишените помисли облагородяват чертите ни, докато низостта и чувствеността ги огрубяват.

Джон Фармър седнал на прага една септемврийска вечер след усилен трудов ден, а мислите му още кръжели около работата. Измил се и седнал, за да освободи духовния човек в себе си. Била доста мразовита вечер и съседите се опасявали от слана. Не минало много време и дочул звуци на флейта, напълно отговарящи на настроението му. Все още мислел за работата си; гнетяло го това, че макар да не можел да разтовари съзнанието си и пряко волята си непрестанно премислял едно-друго за работата си, всъщност тя почти не го интересувала. Била като пърхота, която постоянно се лющи и пада. А звуците на флейтата галели слуха му, долитайки от някакъв друг свят, различен от тоя, в който работел, и пробуждали дремещите в него наклонности. Те заличили с милувката си

157 Джон Дън, "На сър Едуард Хърбърт".158 Първо послание на апостол Павел към коринтяните, 3:16.

91

улицата, града, щата. Незнаен глас му заговорил: "Защо стоиш тук и водиш тоя скверен, съсипващ живот, когато възможността да заживееш възвишено е открита пред теб? Същите тия звезди блещукат и над други поля." Но как да зареже тоя живот, за да се озове там. Единственото, което могъл да измисли, било да се отдаде на още по-сурово въздържание, да препрати просветлението на духа към тялото си и тъй да го прочисти, та да може да изпитва все по-голямо уважение към себе си.

ГОРСКИ СЪСЕДИ

Навремени ловях риба в компанията на мой приятел, който идваше при мен чак от другия край на града, и тогава осигуряването на обеда се превръщаше във форма на общуване, тъй както и самият обед.

ОТШЕЛНИКЪТ159: Какво ли става по широкия свят? Вече три часа не чувам дори скакалците из папратите. Гълъбите до един са заспали - ни плясък от крила. Какво беше това оттатък гората - дали в някоя ферма не призовават за обед? Навярно сега ръцете се протягат към вареното говеждо, сайдера и царевичните питки. Защо ли хората си създават толкова грижи? Който не яде, не трябва да работи. Ще ми се да знам какви са добивите им. Как да живееш там, когато кучешкият лай не ти дава мира да мислиш? Ами домакинството? Постоянно да лъскаш ония дяволски брави и в лъчезарен ден като днешния да търкаш съдини! По-добре да нямаш дом. Само една хралупа без всякакви утринни посещения и обедни приеми, където единствен ще ти почуква кълвачът. 0, там гъмжи от народ, слънцето прежуря, за мен те са твърде далеч. Аз имам изворна вода и самун черен хляб на полицата. Но какво ли е това? Чувам шумолене на листа. Дали не е някое недохранено градско куче, поддало се на ловния си инстинкт? Или пък изгубилото се насам прасе, чиито следи видях след дъжда? Чува се все по-наблизо; смрадликите и шипките се раздвижват. 0, това сте били вие, господин Поете. Как ви се нрави светът днес?

ПОЕТЪТ160: Погледни тия облаци - как само са надвиснали! Това е най-грандиозната гледка за тоя ден. Нищо подобно не може да се види в старите картини или по далечните земи - може би само над испанското крайбрежие. Същинско средиземноморско небе. Днес нищо не съм ял и трябва да си набавя храна, та реших да отида за риба. Няма по-добро занятие за един поет. Единственото, което владея. Защо не отидем заедно?

ОТШЕЛНИКЪТ: Не мога да откажа. Черният ми хляб е на привършване. С удоволствие ще тръгна с теб, само да стигна края на важната мисъл, която съм подхванал. Струва ми се, че съм близо до него. Затова остави ме за малко сам. А за да не губим време, вземи да изкопаеш червеи. По тия места червеите не са в изобилие - почвата никога не е торена, та са на изчезване. Да копаеш червеи тук, е все едно да ловиш риба, когато не си особено гладен - а днес цялото удоволствие ще е твое. Съветвам те да копаеш ей там долу при дивия фъстък, където се поклаща жълтият кантарион. Струва ми се, мога да ти обещая по един червей на всеки три удара с лопатата, стига добре да се вглеждаш между тревните коренчета - все едно, че плевиш. А решиш ли да се поотдалечиш, няма да сгрешиш - установил съм, че количеството стръв нараства правопропорционално на квадрата на разстоянието.

ОТШЕЛНИКЪТ (вече сам): И тъй, докъде бях стигнал? Като че ли нещата стояха така - светът ми се представяше под тоя ъгъл: дали да вървя на небето или на риболов. Дали ако скоро привърша това размишление, ще ми се представи някога друг толкова благоприятен случай? Като никога през живота си бях на път да се слея със същността на нещата. Боя се, че съм загубил нишката на мисълта си. Стига да е от полза, бих я проследил назад. Нима, когато ни предлагат нещо, е разумно да отвръщаме, че ще си помислим? Мисълта ми се изплъзна окончателно и не мога да попадна на дирите й. За какво всъщност мислех? Всичко бе много смътно. Ще опитам с тия три слова - Кун Фу

159 Торо160 Чанинг

92

Дзъ - може да ме върнат към онова състояние на духа. Не зная какво беше, униние или начеващ екстаз. Mem.161 Добрият случай ни се предлага само веднъж.

ПОЕТЪТ: Е, как е, Отшелнико, бързо ли се връщам? Нося тринадесет цели червея и няколко по-малки или поразкъсани, които ще свършат работа за по-дребните риби - нали не покриват цялата кукичка. Тукашните червеи са доста едрички - плотвата може да се нахрани с един от тях и изобщо да не стигне до кукичката.

ОТШЕЛНИКЪТ: Добре, тогава да вървим. На Конкордската река ли да идем? Там уловът е богат, стига водата да не се е покачила много.

Защо светът се състои за нас само от видимите неща? Защо човек живее в съседство точно с тия и тия животни, сякаш единствено мишка може да обитава ей тая тук цепнатина? Струва ми се, че Пилпай & С-ие най-добре са се справили с животните: в известен смисъл всички те са товарни, доколкото са натоварени с някаква част от мислите ни.

Мишките, обитаващи къщата ми, не бяха от обичайната за страната порода, която - казват - била внесена от чужбина, а от някаква дива местна порода, непозната в града. Изпратих една на прочут естественик, който живо се заинтересува от нея. Когато започнах да строя, една мишка се подслони под къщата и додето не застлах пода и не пометох стърготините, редовно излизаше по обед да събира трохите в нозете ми. Навярно за първи път виждаше човек и скоро се сприятелихме дотолкова, че започна да тича по обувките и нагоре по дрехите ми. С удоволствие се катереше по стените на кратки отскоци и силно напомняше с движенията си катеричка. Веднъж се бях облакътил на масата и тя пробяга нагоре по дрехите, сетне по ръкава ми и взе да се върти край увитата в хартия храна, която държах в ръка, да играе и мило да хитрува около нея, а когато взех парче сирене между пръстите си, тя приседна на дланта ми и го загриза, след което подобно на муха почисти муцунката и лапичките си и си тръгна.

Не след дълго под сайванта сви гнездо калугерица, а на отсрещния бор - за по-сигурно - червеношийка. През юни една лещарка (Tetrao umbellus), поначало крайно плашлива птица, излезе от гората зад къщи и мина с пиленцата си под прозорците ми, клопайки и подканяйки ги като същинска кокошка, същинска ГОРСКА кокошка. Приближиш ли, по даден от майката сигнал пиленцата веднага се разпръскват, сякаш ги помита вихър, и тъй напомнят сухи листа и клонки, че много пътници - макар да са се намирали сред тях - са чували само пърпоренето на майката и тревожните й крясъци, виждали са я да влачи крила по земята, за да привлече вниманието им, но така и не са забелязвали пиленцата. Случва се родителката да се въргаля и мята пред теб дотолкова опърпана, че да не можеш веднага да разбереш що за същество е това. Малките повдигат крачка и застиват, пъхнали понякога главички под листата, и слушат заповедите на майка си, давани от разстояние, така че твоето приближаване няма да ги накара да се разбягат и тъй да се издадат. Може дори да настъпиш някое от тях или пък цяла минута да ги наблюдаваш, без да разбереш, че това са пиленца. Държал съм ги в такива случаи на дланта си, но подвластни на майка си и на инстинкта си, те кротуваха, без дори да трепнат от страх. Тъй съвършен е тоя инстинкт, че когато веднъж ги връщах върху листата и едно пиленце случайно падна встрани, след десетина минути го намерих в съвсем същото положение като останалите. Малките на повечето птици се излюпват голи, но не и тия - те са по-оформени и развити дори от домашните пиленца. Удивително зрялото и в същото време невинно изражение на ококорените им спокойни очи оставя трайно впечатление. Сякаш вселенската мъдрост е отразена в тия очи. Те издават не само чистотата на крехката възраст, но и ум, просветлен от опита. Такива очи не се появяват на бял свят заедно с птицата - те са на възрастта на небето, което се отразява в тях. В гората няма друга подобна скъпоценност. Не се случва често на пътника да погледне в толкова чист извор. Но невежият и безразсъден ловец обикновено застрелва майката, а тия невинни душици остават на изгладнелите зверове и птици или пък бавно се сливат с разлагащите се листа, на които тъй много приличат. Чувал съм, че ако ги е мътила домашна кокошка, те, едва-що излюпени, се разбягвали още при първата тревога и тъй

161 Mem. (лат.) - Помни!93

загивали, понеже отникъде не идвал сбиращият майчин зов. Ето какви бяха кокошките и пиленцата в моето стопанство.

Удивително е колко много същества живеят в гората диво и свободно, макар и скришом, и се прехранват в близост до градовете, без никой да подозира за тях освен ловците. Видрата например живее съвсем потайно. Тя достига дължина до четири фута, сиреч колкото малко момченце, без да я е зървало човешко око. Преди време в горичката зад къщи видях еноти и нощем още чувам ръмженето им. По пладне, като привършех земеделската си работа, обикновено отдъхвах на сянка за час-два - хапвах нещо и четях край едно изворче, даващо началото на блатото и на ручея, който се процежда под Бристърс Хил, на половин миля от нивата ми. Пътят нататък минаваше през множество тревисти падини, обрасли с млади смърчове, и извеждаше до голямата гора край блатото. Там, в сянката на един клонест бял бор, имаше уединено, сухо и уютно местенце. Бях си изкопал кладенче, от което можех да загребвам кристалночиста вода, без при това да я размътвам, та затова лятно време, когато водата в езерото се затопляше, ходех там почти всеки ден. Същото правеше и бекасината, която идваше с малките си да търси червеи из калта - летеше само на фут над тях, а те накуп подтичваха отдолу, но щом ме съзреше, тя оставяше пиленцата и започваше да кръжи над мен, като постепенно се приближаваше на четири-пет фута и се преструваше на ранена, за да отвлече вниманието ми и да спаси малките, които междувременно, подчинявайки се на майчината заповед, бяха поели в редичка през блатото, писукайки със слабите си тънички гласчета. Случваше се да чуя писукането на малките и без да виждам майката. Имаше и гургулици, накацали над извора или прелитащи от клон на клон по белия бор над главата ми; особено смела и любопитна бе рижата катерица, която се стрелкаше из най-ниските клони. Нужно е само дълго да седиш в някое красиво горско кътче, за да опознаеш един по един всичките му обитатели.

Наблюдавах и недотам мирни сцени. Веднъж, отправяйки се към купчината дърва или по-скоро дънери, която си бях натрупал, съзрях две едри мравки - едната червена, другата значително по-голяма, близо половин инч дълга, и черна, - които се бяха вплели в свирепа схватка. Веднъж вкопчили се, те не се пускаха и неспирно си нанасяха удари, въргаляйки се из треските. Като се вгледах по-добре, с изненада открих, че сред треските се водят безчет такива сражения и че това не е duellum162, а bellum163, сиреч война между две мравешки племена - червените срещу черните, като в повечето случаи по две червени се биеха срещу една черна. Легионите на тия мирмидонци покриваха всички възвишения и падини около купчината дърва и земята бе цяла в трупове и умиращи от двете армии. Това бе единствената битка, на която някога съм бил свидетел, единственото бойно поле, на което съм стъпвал в разгара на битката; кръвопролитно сражение - червените републиканци срещу черните империалисти. Навсякъде само смъртни схватки, но без какъвто и да било звук, който да доловя - никога хора не са се сражавали с такава самоотверженост. Загледах се в двойка здраво вплетени една в друга мравки в малка слънчева трапчинка сред треските: сега, по пладне, те бяха решени да се борят, додето слънцето или животът - угасне. Малкият червен боец бе стегнал противника си като в менгеме и въпреки неспирното търкаляне по бойното поле всячески се стремеше да прегризе едното му пипалце - с другото вече се бе справил; в същото време по-силният черен боец го тръшкаше насам-натам и като се вгледах по-добре, забелязах, че вече доста го е осакатил. Биеха се по-упорито и от булдози. Никой нямаше намерение да отстъпва. Явно бойният им девиз бе: "Победа или смърт!" Междувременно иззад възвишението на тая трапчинка изпълзя една червена, очевидно превъзбудена мравка, която или бе надвила врага си, или още не бе участвала в сражението, по-скоро второто, тъй като бе невредима; навярно майката на тоя боец му бе заръчала да се върне с щит или върху щит164. А може и да бе някой Ахил, който вече е заситил гнева си и сега идва да отмъсти за Патрокъл или пък да го спаси. Той отдалеч забеляза неравната битка - черните бяха поне два пъти по-едри от червените - и с бърза стъпка се отправи натам, като спря на половин инч от борещите се; щом удобният случай дойде, той се хвърли връз черния боец и съсредоточи усилията си върху десния му преден крайник, оставяйки врага да избира измежду собствените му крайници; така тримата се вплетоха до живот, сякаш скрепени от неведома сила, пред която 162 Duellum (лат.) - дуел163 Bellum (лат.) - война164 Плутарх, "Заръките на една спартанка", XVI.

94

бледнеят всякакви лепила и спойки. Сега вече не бих се учудил, ако на някоя по-големичка треска видех военния им оркестър, който свири националния химн, за да ободрява отпадналите и утешава умиращите. Самият аз някак се напрегнах, сякаш гледах хора. Всъщност, като се позамислиш, разлика почти няма. Във всеки случай поне в историята на Конкорд, ако не и в цялата история на Америка, не е записано сражение, което дори за миг да може да се мери с това по численост на бойците, както и по проявен патриотизъм и геройство. По размерите на касапницата това бе същински Аустерлиц или Дрезден165. Конкордската битка! Двама убити от страната на патриотите, а Лутър Бланчард - ранен! Тук всяка мравка бе един Бътрик166, зовящ: "Огън, за Бога, огън!" - и хиляди споделиха съдбата на Дейвис и Хосмър167. Нямаше ни един наемник. Ни най-малко не се съмнявам, че също като предците ни тук се сражаваха за една идея, а не за премахването на трипенсовия данък върху чая168, и че резултатите от тая битка ще бъдат тъй важни и паметни за двете страни, както тия от битката при Бънкър Хил.

Вдигнах треската, върху която се бореха трите описани мравки, отнесох я вкъщи, поставих я на прозореца и я покрих с една водна чаша, за да наблюдавам развоя на събитията. Насочих увеличително стъкло към първата червена мравка и видях, че макар яростно да гризеше най-близкия преден крак на врага си и вече да го бе лишила и от второто пипалце, гърдите й бяха съвсем разкъсани и вътрешностите й оголени за челюстите на черния воин, чиято броня явно не бе по силите й да пробие; в черните гранатови очи на страдалката гореше оная свирепост, която само войната поражда. Бориха се още половин час под чашата, а когато отново погледнах, черният воин бе откъснал главите на своите неприятели - все още живите глави, вкопчени в него като преди, висяха от двете му страни като ужасяващи трофеи на седло, а той, останал без пипалце, само с част от крак и кой знае още колко рани, със сетни сили се мъчеше да се освободи от тях; след още половин час това му се удаде. Вдигнах чашата и той изпълзя, куцукайки, през прозореца навън. Дали е оцелял след тая битка и дали е прекарал остатъка от дните си в някой Hotel des Invalides169, не ми е известно, но бе ясно, че вече едва ли го бива за нещо. Така и не разбрах чия е била победата и каква е била причината за войната, но целия тоя ден се чувствах напрегнат и измъчен, сякаш пред вратата ми се бе водила ожесточена и кръвопролитна битка между хора.

Кърби и Спенс съобщават, че мравките отдавна са известни със своите битки и че датите на много от тях са записани, макар от съвременните автори единствен Юбер да ги е наблюдавал. "Еней Силвий - отбелязват те - след обстойно описание на такава една упорита битка между дребни и едри разновидности, разиграла се върху ствола на една круша, добавя, че тя е станала по времето на понтификата на Евгений IV и е била наблюдавана от видния правник Николай Пистойски, който е разказал за нея с най-голяма точност. Подобно сражение между малки и големи мравки е описано и от Олаус Магнус: победители в него излезли малките мравки, които сетне погребали телата на своите мъртви, а гигантските трупове на враговете си оставили за храна на птиците. Това станало малко преди тиранинът Християн II да бъде прогонен от Швеция." Сражението, което аз наблюдавах, се разигра по времето на президента Полк - пет години преди да влезе в сила Законът на Уебстър за избягалите роби.

Много градски Шаровци, способни само да ловят костенурки по избите, тромаво подтичваха из гората без знанието на стопаните си и безуспешно душеха край стари бърлоги на лисици и мармоти; навремени ги предвождаше някой постал помияр, който пъргаво се провираше из гората и умееше да всява страх у обитателите й; сетне изоставаха от водача си и захващаха да лаят с биволско упорство по катеричките, които ги гледаха от дърветата, додето накрай се втурваха обратно, поваляйки храстите под тежестта си, въобразявайки си, че са попаднали в дирите на някой заблуден член на мишето семейство. Веднъж с изумление видях как по каменистия бряг на езерото се разхождаше котка - те рядко се отдалечават толкова много от къщи. Изумлението бе взаимно.

165 Край Аустерлиц и Дрезден са станали най-кръвопролитните сражения на Наполеон.166 Лутър Бланчард и Джон Бътрик - предводители на американските патриоти в Конкордската битка.167 Воини, паднали в Конкордската битка.168 Данъкът върху чая (три пенса на фунт) станал една от формалните причини за Американската революция.169 Hotel des Invalides (фр.) - дом за инвалиди и ветерани в Париж, издигнат в 1670 г. от крал Людовик XIV. Там през 1840 г. били положени останките на Наполеон.

95

Но дори и най-питомната котка, прекарала целия си живот на килимче, в гората се чувства у дома си и превъзхожда нейните обитатели с ловките си, безшумни движения. Друг път, докато берях боровинки, попаднах на дива котка с малки котенца - всички те по примера на майка си изопнаха гърбове и яростно зафучаха срещу ми. Няколко години преди да заживея в гората, в една от най-близките до езерото ферми в Линкълн, тая на мистър Джилиан Бейкър, имаха котка от тъй наречените "крилати". Когато отидох да я видя през юни 1842 г., тя по стар навик бе поела на лов в гората - така и не разбрах дали е била мъжка или женска, та затова си служа с обичайното местоимение, - но господарката й ми каза, че започнала да се навърта наоколо преди малко повече от година, през април, и накрая я прибрали вкъщи; била тъмнокафеникавосива на цвят, с бяло петно на шията и бели пантофки, а опашката й била дълга и пухкава като на лисица; зимно време козината й ставала по-гъста и провисвала по хълбоците на повесма, дълги десет-дванадесет инча и два и половина инча широки, а под брадичката образувала нещо като яка, сплъстена в основата и рошава нагоре; напролет тия придатъци опадали. Дадоха ми чифт от тези "криле", които и досега пазя. По тях няма нищо подобно на ципа. Някои смятат, че крилатата котка е кръстоска с летяща катерица или друго някакво диво животно; това не е изключено, тъй като науката е доказала, че хибридите между бялка и домашна котка могат да дават потомство. Поискам ли някой ден да си взема котка, това ще е подходящата за мен - защо котката на поета да не е крилата като коня му?

Наесен долитаха гмурците (Colymbus glacialis), за да сменят перата си и се къпят в езерото, и още преди да съм станал, огласяха гората с дивото си кикотене. Узнаеха ли, че са дошли, ловците от Воденичния яз изпадаха в треска и поемаха насам с двуколки, пеша, по двама, по трима, въоръжени със скъпи пушки, конични куршуми и далекогледи. Шумоляха из гората като есенни листа; падаха се по десет на един гмурец. Едни заемат позиция на отсамния бряг, други - на отсрещния: нали бедната птица не може да бъде вездесъща - ако се е гмурнала тук, ще се покаже там. Но ето че лъхва добрият октомврийски вятър, листата зашумоляват и повърхността на водата се накъдря, така че ни един гмурец не може да се чуе или види, макар враговете да не отместват далекогледи от езерото и изстрелите им да кънтят из гората. Вълните мощно се надигат и яростно се плискат в брега, взели под закрилата си всички водни птици, и на нашите ловци не им остава друго, освен да бият отбой и поемат към към града, магазините и недовършената си работа. Но и твърде често успяваха. Когато рано сутрин отивах за вода, виждах на два-три рода разстояние от мен някоя от величествените птици да излита от моето заливче. Опитвах ли се да я настигна с лодката, за да видя какво ще бъде поведението й, тя се гмуркаше и се скриваше от погледа ми понякога чак до края на деня. На повърхността обаче спокойно можех да я настигна. В дъжд обикновено ми се изплъзваше.

В един съвсем тих октомврийски следобед - време, в каквото гмурците обичат да плуват по водната повърхност, подобни на пухчета - гребях покрай северния бряг на езерото и напразно се озъртах, когато на два-три рода пред мен един от тях внезапно се издаде с дивия си кикот. Натиснах веслата и той се гмурна, а когато пак се показа, вече бях по-наблизо. Гмурна се отново, но тоя път аз сгреших посоката, която ще избере, и когато изплува на повърхността, деляха ни цели петдесет рода, тъй като неволно бях спомогнал да се раздалечим; той отново нададе дълъг и пронизителен кикот, сега вече с по-голямо основание отпреди. Така умело маневрираше, че не ме допусна и на половин дузина рода от себе си. Щом се покажеше на повърхността, въртеше глава на всички страни, хладнокръвно оглеждаше водата и сушата и явно избираше посоката си тъй, че когато изплува, водният простор наоколо му да е най-широк, а лодката - най-далеч. Удивително бързо вземаше решения и ги осъществяваше. Увлече ме до най-широката част на езерото и бе невъзможно да го отклоня оттам. Той обмисляше своя ход, аз пък се мъчех да го отгатна. Бе прекрасна игра върху гладката повърхност на езерото - игра между човек и гмурец. Ненадейно противниковият пул изчезва под дъската и задачата е така да поставиш своя, че да се окаже най-близо до неговия, когато отново се появи. Понякога гмурецът неочаквано изплуваше от другата страна на лодката, очевидно минал под нея. Толкова дълго издържаше под вода и бе тъй неуморим, че винаги можеше да се гмурне отново независимо какво разстояние е преплувал, и тогава никой не би смогнал да отгатне посоката, която следваше като същинска риба под гладката повърхност на езерото, понеже времето и силите му позволяваха да се спусне до дъното и в най-дълбокото

96

място. Казват, че гмурци били улавяни в езерата на щата Ню Йорк на осемдесет фута дълбочина с въдици, заложени за пъстърви - а Уолдън е още по-дълбок. Как ли се удивляват рибите при вида на тоя неугледен посетител от друг свят, който плува сред стадата им! Той явно бе еднакво уверен на повърхността и под водата, където бе още по-бърз. Един-два пъти забелязах вълнички там, където докосваше повърхността, преди да подаде глава за разузнаване и миг след това отново да се гмурне. Установих, че за мен е все едно дали ще отпусна веслата и ще чакам поредната му поява, или ще се опитам ла преценя къде ще изплува: защото колкото пъти втренчвах поглед нанякъде, той ме стряскаше с неземния си кикот изотзад. Но защо ли след толкова много хитрувания неизменно оповестяваше появата си с тоя гръмогласен смях? Бялата му гръд и без това го издаваше. Глупав гмурец, помислих си. Когато изплуваше, чувах плясъка на водата, което също го издаваше. След час такава игра той изглеждаше дори по-свеж, отколкото в началото, гмуркаше се със същата охота и плуваше още по-надалеч. Удивлявах се колко спокойно пори повърхността с гладката си гръд, придвижвайки се само с помощта на ципестите си нозе. Гласът му се разливаше в демоничен смях, който все пак напомняше крясък на водна птица, но случеше ли се да ме стресне особено силно, или да изплува много надалеч, той надаваше проточен неземен вой, приличен повече на вълчи, отколкото на птичи - все едно звяр е опрял муцуна в земята и вие провлачено. Такъв бе крясъкът му - може би най-дивият звук по тия места, който кънтеше из гората надлъж и шир. Реших, че уверен в силите си, той се надсмива над старанията ми. Междувременно небето се бе покрило с облаци, но езерото бе тъй гладко, че дори и да не го чувах, виждах къде разчупва водната повърхност. Бялата му гръд, застиналият въздух, огледалната повърхност бяха все против него. Накрая, изплувал на около петдесет рода от мен, той отново нададе проточен вой, сякаш зовеше на помощ бога на гмурците, и ето че ненадейно задуха източен вятър, който накъдри водата и обви всичко в мъгливо-дъждовна пелена; помислих изумен, че молитвата на гмуреца е чута и неговият бог се гневи над мен, та го оставих да се скрие от погледа ми.

Есенно време по цели часове наблюдавах хитроумните маневри на патиците, държащи средата на езерото, за да са по-далеч от ловците: такава мярка не би била нужна в блатата на Луизиана. Биваха ли принудени да излетят, те дълго кръжаха над езерото, подобни на черни точки високо в небето, та по-добре да огледат околните езера и реката, а когато вече мислех, че отдавна са отлетели, се спускаха в кос полет от четвърт миля към някоя отдалечена и безопасна част на езерото - дали във вътрешността на Уолдън откриваха и нещо друго освен безопасност, не зная; може би обичаха водите му по същата причина, както и аз.

ОТОПЛЯВАНЕ

През октомври отивах за грозде из крайречните лъки и се връщах с повече красиви и ароматни, отколкото вкусни чепчици. Любувах се - макар да не ги берях - и на червените боровинки: тия малки восъчни скъпоценности, нагиздили стръкчетата трева, перли румени, които фермерите изгребват с грозни гребени, безобразно разрошвайки пригладените коси на ливадите; те небрежно ги измерват в бушели и долари и продават тая ливадна плячка в Бостън и Ню Йорк, та да бъде сварена на сладко, удовлетворяващо вкуса на тамошните природолюбители. Тъй касапите изтръгват от прерийната трева бизонския език, без да ги е грижа, че я оставят смазана и обезсърчена. Лъскавите плодчета на киселия трън също бяха храна единствено за моя взор, за сметка на това събирах по малко от дивите ябълки, подминати от собственика и проходящите, и ги варях на компот. Узрееха ли кестените, струпвах в зимника половин бушел от тях. Особено приятно ми бе да се разхождам през тоя сезон из безкрайните тогава кестенови гори край Линкълн - които сега, превърнати в траверси, спят непробуден сън под железопътните релси. На рамо носех торба, а в ръката - пръчка, с която отварях бодливите кестенови обвивки, понеже невинаги дочаквах сланите да ги попукат; вървях сред ромона на листата и укоризнените писъци на рижите катерици и сойките, като навремени си открадвах наядени от тях кестени, тъй като бе сигурно, че са подбрали само здрави. Понякога се катерех по дърветата и разтърсвах клоните. Кестени имаше и зад къщата ми; един от тях почти я засенчваше и покрит с цвят, приличаше на огромен букет, пръскащ аромат из цялата околност, но плодовете му прибираха предимно катериците и сойките: рано сутрин те прииждаха с десетки и вадеха кестените от обвивките, още преди да са окапали.

97

Предоставях им тия дървета, а пък аз отивах в по-отдалечената, изцяло кестенова гора. Кестените до голяма степен ми заместваха хляба. Навярно можеха да се намерят и други заместители. Така например веднъж, както копаех червеи за стръв, попаднах на див фъстък (Apios tuberosa) под неговото стъбло, картофа на туземците, едва ли не приказен плод, - та започнах да се съмнявам дали наистина съм го ял в детството си, или съм го сънувал. Често бях виждал, без да ги познавам, къдравите му пурпурни кадифени цветове, носени от стъблата на други растения. Сега, откак земята се обработва, дивият фъстък е почти изтребен. Бе сладникав на вкус, подобно на измръзнал картоф, и ми харесваше повече варен, отколкото печен. В тая грудка усетих смътното обещание на Природата един ден отново да отглежда децата си с такава проста храна. В това време на буйни жита и угоен добитък тоя скромен клубен, някога тотем на индианско племе, е съвсем забравен или пък познат само като цъфтящо увивно растение; но ако тук отново се възцари дивата Природа, крехките и взискателни английски семена, останали без човешка грижа, навярно съвсем ще изчезнат, притиснати от безчет врагове, а някоя врана ще отнесе последното царевично зрънце обратно на югозапад във великата царевична нива на индианския бог, откъдето, казват, някога го е донесла; докато почти изтребеният сега див фъстък навярно ще се възроди и ще разцъфти независимо от мразовете и пущинака, ще докаже своята изначалност и ще си възвърне стародавната слава на храна за ловджийското племе. Навярно някоя индианска Церера или Минерва го е създала и дарила на хората и когато тук настъпи царството на поезията, неговите листа и гроздове от клубени ще бъдат може би изобразявани в нашите произведения на изкуството.

Още в началото на септември на издатината отсреща в езерото досами водата, там, където се разклоняват белезникавите стволове на три трепетлики, видях два-три поаленели клена. 0, какви само приказки нашепва техният цвят! Бавно, седмица след седмица, дърветата едно по едно проявяваха своя нрав и се любуваха на лика си, отразен в гладкото езерно огледало. Не минаваше сутрин, без уредникът на тая изложбена зала да не подмени една картина с друга, в още по-ярка и преливаща тоналност.

През октомври към къщата ми като към зимна квартира се стичаха цели рояци оси, които накацваха от вътрешната страна на прозорците и по стените и понякога плашеха гостите ми. Всяка сутрин, додето още бяха вцепенени от студ, измитах известна част навън, но не си създавах особени грижи да се отървавам от тях - дори се чувствах поласкан, че са одобрили къщата ми за подслон. Не ми причиняваха големи неудобства, макар да спяха при мен; след време постепенно се изпокриваха кой знае из какви процепи, за да се спасят от зимата и от непоносимите студове.

И аз като осите, преди окончателно да заживея през ноември на зимна квартира, отивах на североизточния бряг на Уолдън, където слънцето, отразявано от смърчовите гори и каменистия бряг, правеше от това място огнището на езерото: далеч по-приятно и по-здравословно е да се грееш на слънце, когато е възможно, вместо на изкуствен огън. Така се топлех на още живите въглени, които лятото бе оставило подире си като отминал ловец.

Когато дойде ред да си правя огнище, захванах да уча зидарство. Тухлите бях купувал на старо, та се налагаше да ги изстъргвам с мистрия, и тъй научих дори повече от необходимото за тухлите и мистриите. Хоросанът по тях бе петдесетгодишен и - доколкото разбрах - щял да става все по-твърд: но и това е едно от мненията, които хората просто обичат да застъпват, без да ги е грижа доколко са основателни. Подобни мнения с времето се втвърдяват и спичат много повече от хоросана и са нужни големи усилия с мистрията, за да се очисти от тях някой стар всезнайко. Много от градовете в Месопотамия са построени от стари тухли в отлично състояние, взети от развалините на Вавилон, а мазилката по тях е още по-стара и навярно още по-твърда. Както и да е, но ме порази невероятната издръжливост на стоманата, която след толкова силни удари остана невредима. Макар да не личеше върху тухлите името на Навохудоносор, те и по-рано бяха изграждали комин, та се бях постарах да взема колкото се може повече, за да си спестя труд; където не ми достигаха, запълвах с камъни от езерото, а хоросан си правех с белия пясък по брега. Доста време загубих около огнището - но нали от него блика животът в един дом. Работих толкова бавно, че макар да започнах сутринта, до вечерта изграденото беше само на няколко инча от пода и

98

тъкмо ми послужи за възглавница, от която обаче не помня да ме е заболял вратът. Болки във врата имам много по-отдавна. По това време бях приютил един поет170 и трябваше да помисля как да го настаня. Беше си донесъл нож, въпреки че аз имах два, и ги почиствахме, като ги отривахме в земята. Той ми помагаше в готвенето. Приятно ми беше да гледам как трудът ми добива очертания - бавно, но трайно, мислех си. Коминът е донякъде независимо съоръжение - стъпил на пода, той пробива покрива, устремен към небето; случва се къщата да изгори, но коминът да остане, доказвайки своята значимост и независимост. Заловил се бях да зидам в края на лятото. А вече бе ноември.

Северният вятър бе започнал да изстудява водата, макар за това да му бяха нужни няколко седмици усилено духане, тъй като езерото е дълбоко. Когато взех да паля огнището вечер, още преди да съм измазал къщата, тягата се оказа доста добра поради многобройните пролуки между дъските. И все пак прекарах немалко приятни вечери в прохладната и проветрива стая - между четирите й стени от неодялани дъски, под тавана от необелени греди. По-късно, след като измазах къщата, никога не ми е било толкова приятно, макар да съм длъжен да призная, че стана по-удобно. Защо едно жилищно помещение да не бъде достатъчно високо, та под тавана му да се сгъстява мрак и по покривните греди вечер да се прокрадват сенки? Това е много по-благодатно за въображението, отколкото каквито и да било фрески или прескъпи мебели. Бих казал, че действително заживях в къщата си от момента, в който тя можеше да ми дава не само подслон, но и топлина. Имах две стари пиростии, с които подпирах дървата в огъня; приятно ми беше да гледам как саждите се отлагат на дъното на огнището, което бях иззидал със собствените си ръце, и разравях огъня с далеч по-голямо от обичайното чувство за удовлетворение. Жилището ми бе малко, та не можех да поканя в него ехото, но тъй като се състоеше от едно-единствено помещение и наблизо нямаше никакви хора, изглеждаше по-просторно. Целият уют на един дом бе съсредоточен в единствената стая: тя бе и кухня, и спалня, и гостна, и столова; затова и всичко приятно в един дом било за бащата, детето, господаря или слугата аз изпитвах наведнъж. Катон пише, че главата на семейството (patremfamilias) трябва да разполага в дома си на село с "cellam oleariam, vinariam, dolia multa, uti lubeat caritatem expectare, et rei, et virtuti, et gloriae erit", сиреч с "изба за масло и вино, при това с повечко бъчви, та да може спокойно да посреща трудните времена, което ще му донесе полза, чест и слава"171. Държах в зимника си каче картофи, около две кварти грах, нападнат от гъгрици, а на полицата малко ориз, буркан с меласа и по един пек ръжено и царевично брашно.

Понякога си мечтая за обширна и пълна с хора къща от Златния век, построена солидно, без всякакви украси, която да се състои от едно-единствено помещение: просторна, съвсем семпла зала, неизмазана и без таван, само с голи греди, които поддържат над главите на обитателите сякаш снижено небе - закрила от дъжд и сняг; където трегерите като крал и кралица приемат почитанието ти, след като си поздравил на прага поваления Сатурн от вече отминала династия; къща като пещера, в която, за да съзреш покрива, трябва да вдигнеш факла, завързана на върлина; където едни могат да живеят в комина, други в прозоречните ниши, едни на пейки, други в ъглите на залата, а на когото му доставя удоволствие - дори на гредите горе при паяците; мечтая си за къща, в която да се влиза още с отварянето на външната врата; в която умореният пътник да може да се измие, нахрани, разговори и наспи, без да е нужно да ходи другаде; къща, в която с радост да се подслониш в бурна нощ; къща, в която има всичко за дома и нищо за домакинството; в която с един поглед се обхващат всички домашни съкровища, а всичко необходимо за човека виси на своята кукичка; къща, която е едновременно кухня, килер, гостна, спалня, склад и таван; в която може да се види нещо тъй необходимо като бъчва или стълба и нещо тъй удобно като долап; в която можеш да слушаш кипенето на чайника, да приветстваш огъня, приготвящ обеда ти, и фурната, печаща хляба ти; в която най-необходимите мебели и домакински прибори са главната украса; в която се простира прането, огънят не се гаси, а прислугата не се изпъжда; в която може да те помолят да се отместиш, та готвачът да вдигне капака на избата и да слезе долу, тъй че не е нужно да тупаш с крак, за да разбереш дали под тебе е твърда земя или кухо. Къща, която като птиче гнездо е цялата на показ отвътре и е невъзможно да влезеш през предната врата и да излезеш

170 Чанинг171 Катон, "De Agri Cultura", гл. 3.

99

през задната, без да срещнеш някой от обитателите й; в която на госта се предоставя цялото пространство, а не отделна стая върху осминка от него с пожеланието "да се чувства като у дома си". В наше време един домакин не допуска госта си до СВОЕТО огнище, а заръчва на зидаря да му съзида специално огнище някъде в коридора; гостоприемството е сведено до умението да ДЪРЖИШ госта си на възможно най-голямо разстояние. Приготвянето на храната е забулено в някаква тайна, сякаш се опитват да те отровят. Давам си сметка, че съм бил в много гостни, от които лесно са ме провождали до изхода, но едва ли съм бивал в много домове. Ако в къща като тая, която описах, живееха скромно крал и кралица, с радост бих ги навестил и в старите си дрехи, стига да ми е на път; попадна ли обаче в някой от днешните дворци, единственото ми желание би било час по-скоро да му обърна гръб.

В нашите гостни самият език губи силата си и се изражда в безсмислен брътвеж - толкова отдалечен от неговите символи е животът ни, метафорите и изобщо тропите простъргват изкуствено като колелцата на масичката за сервиране, с други думи, гостните са твърде отдалечени от кухните и работилниците. Често самото хранене е сведено до притча за храненето. Излиза, че единствен дивакът живее достатъчно близо до Природата и Истината, за да черпи от тях тропи. Как ученият, насочил мислите си далеч към Северозападните територии172 или към остров Ман, ще може да разбере парламентът на кухнята?

Впрочем само един-двама от моите гости набраха смелост да останат при мен на брашнена каша; дойдеше ли ред да я забъркам, те бързо-бързо си тръгваха, сякаш къщата би се сгромолясала от такова събитие. Тя обаче издържа на порядъчен брой готвения.

Пристъпих към измазването едва когато застудя. Докарах чист бял пясък от отсрещния бряг на езерото - в лодката се чувствах тъй добре, че ако се наложеше, бих отишъл за пясък и още по-надалеч. Предварително бях обковал къщата с шинди от всички страни. Бе ми доставило удоволствие да забивам пироните само с един удар на чука, та сега ми се щеше бързо и чисто да нанеса мазилката. По тоя повод си припомних историята за оня надут момък, който обичал да се разхожда из града елегантно облечен и да дава съвети на зидарите. Решил се един път да мине от думи към дела, запретнал ръкави, грабнал маламашката от майстора, благополучно загребал хоросан с мистрията и със самонадеян поглед към тавана смело замахнал - какво било смущението му, когато цялото количество се изсипало върху бухналото му жабо. Убедих се наново в икономичността и удобството на мазилката, която тъй добре предпазва от студа и придава на къщата красив и завършен вид; изучих и всички неприятности, които могат да я сполетят. Гледах изненадан как тухлите попиват жадно цялата влага от разтвора, още преди да съм го огладил - не предполагах, че за кръщението на новото огнище ще са нужни толкова много ведра вода. Миналата зима за опит си бях приготвил известно количество вар, като опекох черупки от Unio fluviatilis173, каквито има много в нашата река - така че за всичките си строителни материали знаех откъде идват. А стига да исках, можех да си докарам и чудесен варовик от миля-две разстояние и сам да го опека.

Междувременно няколко дни, ако не и седмици преди големите студове, по сенчестите и плитки заливчета бе започнал да искри лед. Първият лед е особено интересен, съвършен - твърд, тъмен и прозрачен, през него най-добре се наблюдава дъното по плитчините; можеш да се излегнеш с цялата си дължина върху лед, дебел само един инч, също като педомерка върху водната повърхност, и спокойно да съзерцаваш дъното на два-три инча под себе си, сякаш е картина зад стъкло, понеже и водата отдолу не помръдва. Из пясъка се виждат множество бразди, издълбани от някоя водна животинка, която, придвижвайки се, се е опитвала да прикрие следите си, а вместо останки от корабокрушение навсякъде се валят съставените от дребни зрънца бял кварц шушулки на ларвите на ручейницата. Има доста такива шушулки по браздите, та е възможно и ручейницата да ги е прокарала, макар по дълбочина и ширина следите да не изглеждат по силите й. Но по-интересен от всичко друго е самият лед, чието изучаване трябва да започне още щом той се

172 Територии в северозападната част на Канада173 Unio fluviatilis (лат.) - речни миди.

100

образува. Наблюдавате ли го на сутринта след замръзването, ще забележите, че голяма част от мехурчетата, които на пръв поглед сякаш са останали в него, всъщност са полепнали по долната му повърхност, а от дъното се надигат все нови и нови; додето ледът е още тъмен и ненапукан, през него се вижда водата. Мехурчетата са от осминка инч до осем инча в диаметър, прекрасни и толкова лъскави, че през леда отразяват лицето ти. Сигурно са по тридесет-четиридесет на квадратен инч. Вътре в леда пък има тесни и издължени мехурчета, перпендикулярно разположени конусчета с обърнати нагоре остри връхчета; а когато е съвсем нов - мънички сфери, наредени една върху друга като огърлица. Но те не са тъй многобройни и яснозабележими, както ония отдолу. Понякога, за да изпитам здравината на леда, хвърлях отгоре камъни - когато го пробиваха, те увличаха подире си въздух, който образуваше големи бели мехури във водата. Веднъж се върнах да ги видя след четиридесет и осем часа и те се оказаха все тъй съвършени, макар че ледената кора се бе увеличила с един инч, както личеше от ясно очертаната в нея ивица. Но през последните два дни времето рязко се затопли, като че настъпи сиромашко лято, и ледът загуби своята прозрачност, открояваща зеленикавия цвят на водата и браздите по дъното - стана мътен, белезникавосинкав и макар дваж по-дебел отпреди, едва ли бе по-здрав, тъй като от топлината въздушните мехурчета се бяха уголемили, слели и загубили правилните си очертания: те вече не бяха наредени едно над друго, а се застъпваха подобно изсипани от чанта сребристи монети или пък се струпваха тъй, сякаш запълваха малки, тесни пролуки. Ледът бе загубил красотата си и времето за разглеждане на дъното бе отминало. Беше ми любопитно да узная разположението на големите мехури спрямо променилия се лед, поради което отчупих едно парче, съдържащо среден по размери мехур, и го обърнах наопаки. Ледът бе пристегнал мехура от всички страни, затваряйки го между двата си слоя - стария и новия; всъщност намираше се изцяло в долния слой, но плътно опираше в горния, поради което бе леко приплеснат и напомняше четвърт инч дебела леща със заоблени краища и с диаметър четири инча; с изненада забелязах, че точно под мехура ледът се разтапя съвсем симетрично под формата на обърната чинийка с височина половин инч по средата, оставяйки между водата и мехура тънка около осминка инч преграда; на много места малките мехурчета от тая преграда бяха потънали надолу, та навярно под най-едрите мехури, достигащи до един фут в диаметър, изобщо нямаше лед. Оттук заключих, че безчетните мехурчета, които отначало наблюдавах полепнали по долната повърхност на леда, после по същия начин са замръзнали в него и са изиграли ролята на лупи, довеждайки до развалянето и разтапянето му. Това са малките пневматични пушки, които карат леда да хрущи и пука.

Вече бях приключил с измазването, когато най-сетне настъпи истинската зима и вятърът захвана да вие край къщата, сякаш досега това му е било забранено. Нощ след нощ, дори и след като всичко потъна в сняг, е крякане и свистене на крила тромаво долитаха гъски - някои кацаха върху водите на Уолдън, други продължаваха ниския си полет над горите към Феър Хевън по посока към Мексико. На няколко пъти, връщайки се от града около десет-единадесет часа вечерта, чувах как гъски или патици стъпват по сухите листа в горичката зад къщи край езерната плитчина, където намираха храна; сетне долиташе и тихият зов на водача им да си вървят. През 1845 година Уолдън за първи път замръзна изцяло в нощта на 22 декември - десет, ако не и повече дни след като замръзнаха по-плитките езера, включая Флинтовото; през 1846 замръзна на 16 декември, през 1849 - около 31-ви, през 1850 - около 27-и, през 1852 - на 5 януари, и през 1853 - на 31 декември. До 25 ноември вече всичко бе побеляло и аз внезапно се бях озовал сред зимен пейзаж. Сврях се още по-надълбоко в хралупата си, като се стараех да поддържам силен огън както в къщата, тъй и в душата си. Заниманията ми навън сега се свеждаха до събиране на сухи съчки, които донасях на ръце или на гръб, а случваше се и да довлека под мишница някой сух бор. Голямата ми придобивка бе едно старо горско ограждение, познаващо и по-добри времена. Принесох го в жертва на Вулкан, тъй като на Термин повече не можеше да служи. Колко по-вълнуваща става вечерята, когато току-що си намерил - по-право откраднал - горивото, за да я приготвиш! Хлябът и месото са къде по-вкусни.174 В повечето крайградски гори има достатъчно сухи дървета и съчки, за да се поддържат многобройни огньове, обаче понастоящем те никого не топлят - само задържали растежа на младите дръвчета, както казват. Могат да се използват и плавеите по Уолдън. През лятото бях попаднал на един сал от необелени борови трупи, останал още от времето, когато ирландците

174 Притчи, 9:17101

прокарваха железопътната линия, и наполовина го бях изтеглил на отсрещния бряг. След две години във водата и още шест месеца на сушата той бе напълно здрав, но до такава степен прогизнал, че изобщо не можеше да изсъхне. Един зимен ден се заех за развлечение да го прекарам на части през езерото от близо половин миля разстояние: пързалях се с кънки по леда, опрял на рамото си единия край на петнадесет фута дългия ствол, който бутах пред себе си, или пък овързвах по няколко трупи с брезови клонки и ги теглех с брезов или елшов прът с кука на края. Макар прогизнали и тежки почти като олово, тия трупи горяха дълго и отделяха силна топлина - дори си мислех, че горят толкова добре, понеже притисната от водата като в лампа смолата гори по-продължително.

В своето описание на жителите в пограничните лесове на Англия Гилпин отбелязва, че "самоволното навлизане в гората и издигането на къщи и ограждения покрай нея според стария закон за горите се смятало за голямо провинение и било сурово наказвано като purprestures" 175, водещо "ad terrorem ferarum - ad nocumentum forestae", сиреч до подплашване на дивеча и увреждане на гората176. А пък аз държах за опазването на дивеча и горите много повече от ловците и дърварите - като същински техен лорд-хранител; само да избухнеше някъде пожар, дори сам да го бях предизвикал случайно, скърбях по-дълго и по-безутешно от собствениците; скърбях и тогава, когато самите собственици започнеха да секат. Да можеха и нашите фермери, тръгнат ли да повалят дървета, да изпитват поне част от оная страхопочит, с която римляните са пристъпвали към подрязването на свещените горички за повече светлина (lucum conlucare)177; да можеха като римляните да вярват, че горите принадлежат на боговете! В такива случаи римляните принасяли жертви и отправяли молитви: "0, ти, Боже или Богиньо на тая гора, смили се над мен, семейството ми, децата ми", и прочие, и прочие.

Удивително е, че в наше време и в тая толкова млада страна дървеният материал се цени така високо - цената му е по-устойчива дори от тая на златото. При всичките ни изобретения и открития няма човек, който равнодушно би подминал купчина дърва. Дървото за нас е също толкова ценно, колкото е било за саксонските и норманските ни прадеди. Те правели от него лъкове, ние пък - пушки. Преди повече от тридесет години Мишо отбелязва, че "цената на дървата за огрев в Ню Йорк и Филаделфия се доближава, а понякога и надхвърля цената на най-хубавия дървен материал в Париж, макар че тая огромна столица изразходва повече от триста хиляди корда годишно и на триста мили около нея се простират само обработваеми площи"178. В нашия град цената на дървото нараства постоянно и единственият въпрос, който си задаваме, е с колко ще надвиши миналогодишната. Работниците и занаятчиите, за които гората е само материал, не пропускат разпродажбите на дърва и дори заплащат щедро за възможността да съберат треските. От дълги години хората ходят в горите за топливо и резбарски материал: жителите на Нова Англия и Нова Холандия, парижаните, келтите, фермерите и Робин Худ, Стрина Блейк и Хари Джил179, принцовете и просяците, учените и диваците от всички кътчета на света еднакво се нуждаят от няколко горски съчки, за да се сгреят и да приготвят обеда си. И аз не бих могъл без тях.

Всеки човек поглежда към своята купчина дърва с известна нежност. Беше ми драго, че моята е под прозореца; множество разпилени трески ми напомняха извършения приятен труд. С една стара брадва, която така и никой не потърси, зиме на припек цепех пъновете, извадени от бобовата нива. Както предрече момчето, което ми помагаше в оранта, те два пъти ме стоплиха - веднъж, додето ги цепех, и втори път, когато ги пъхнах в огнището; никое гориво не би могло да даде повече топлина. Колкото до брадвата, посъветваха ме да я занеса на ковач, но аз се справих и сам, като й сложих сап от орехово дърво. Може да беше тъпа, но поне имаше здрав сап.

175 Purprestures (англ.) - посегателство на частно лице над обществен имот.176 Уилям Гилпин, "Бележки върху горския ландшафт" (1834).177 Катон, "De Agri Cultura", гл. 139178 Франсоа-Андре Мишо, "Северноамериканската Sylva".179 Персонажи от едноименна балада на Уърдзуърт: бедна старица, която крадяла съчки, за да си пали огън и богат фермер, който я уличил в това престъпление.

102

Няколко корена от смолист бор са истинско съкровище. Заслужава да си припомним колко много от тая храна за огъня все още лежи скрита в земните недра. Предишните години често ходех "да проучвам" голите сега възвишения, където някога са расли гори от смолисти борове, и изкопавах корените. Това дърво не подлежи на въздействието на времето. Пънове на по тридесет-четиридесет години са все още със здрава сърцевина, макар беловината отдавна да е изгнила, както личи по изравнилия се със земята кръг от дебела кора, отстоящ на пет инча от сърцевината. С брадва и лопата разкопаваш тия залежи и достигаш до костния мозък, жълт като говежда лой; все едно си попаднал на златна жила дълбоко в земята. Най-често разпалвах огъня със сухи горски листа, които бях натрупал под сайванта още преди снеговете. Реши ли да запали огън в гората, дърварят нацепва на тънко свежи орехови трески наместо подпалки. Понякога и аз постъпвах така. Когато отвъд хоризонта се разгаряха градските огньове, димната серпантина от моя комин съобщаваше на дивите обитатели на Уолдънската долина, че бодърствам.

О, Пушек лекокрил, като, Икарсе вдигаш и перата ти се стапят,ти чучулига си безпесенна,предвестник на зората, над селатасе виеш сякаш над гнездото си.Дали не си отлитащ мрачен сън,среднощен призрак с вдигнати поли?Звездите скриваш нощем, а пък денемзасенчваш слънцето и светлината;литни от туй огнище, мой тамян,и измоли от боговете милостза този чист и толкоз ясен пламък.180

Най-добра работа ми вършеха пресни цепеници от твърдо дърво, макар че рядко прибягвах до тях. Случваше се, като излизам да се поразходя през някой зимен следобед, да оставя добре разгорял се огън и когато след три-четири часа се върна, да го заваря още да пламти. Така къщата ми никога не оставаше празна. Сякаш от нея не излизаше веселият домакин. Живеехме заедно - Аз и Огънят - и в повечето случаи моят домакин заслужаваше доверие. Все пак веднъж, както цепех дърва навън, реших да надзърна през прозореца, за да видя дали не се е подпалила къщата; доколкото си спомням, това е единственият случай, когато съм имал притеснения от подобно естество: оказа се, че една искра е отхвръкнала върху леглото ми и преди да успея да я угася, тя вече бе прогорила дупка с големината на длан. Но къщата ми се намираше на толкова слънчево и закътано място и покривът й бе тъй нисък, че едва ли имаше зимен ден, в който по пладне да не мога да мина и без огън.

В зимника ми се заселиха къртици, нагризаха всеки трети картоф и си направиха уютни леговища от останалата от измазването четина и опаковъчна хартия: дори и най-дивите животни - също като човека - обичат удобствата и топлината и ако успяват да преживеят през зимата, то е, защото са се постарали да си ги осигурят. Някои от приятелите ми смятаха, че нарочно съм дошъл в гората, за да загина от студ. На животното му стига да си направи леговище в закътано място и да го топли с тялото си; човекът обаче, откривателят на огъня, затваря простора в помещения и тях отоплява, превръща ги в постеля, в която, наместо да се навлича, може да се освободи от тежките дрехи, да си устрои подобие на лято посред зима, с помощта на прозорци да пропуска светлината и посредством лампи да удължава деня. Така той леко се оттласква от инстинкта си и спестява малко време за изкуство. Когато леденият вятър ме бе брулил тъй дълго, че тялото ми да започне да се вцепенява, доберях ли се до топлината на къщата си, бързо възвръщах силите си животът ми продължаваше. Обитателят на разкошен дом няма с какво повече да се похвали в това отношение, нито пък ние трябва да се чудим как човешката раса в последна сметка може да загине. Всеки миг един по-силен повей от север с лекота би прекъснал нишката на човешкия живота. Водим

180 Едно от най-известните стихотворения на Торо.103

летоброенето си от Мразовития Петък181 и Големия Снеговалеж182 - но един малко по-мразовит петък или един малко по-голям снеговалеж би могъл да причини края на човешкото съществуване на земята.

През следващата зима за икономия се отоплявах с готварска печка - в края на краищата лесът не бе моя собственост, - но тя не поддържаше огъня тъй добре, както откритото огнище. Готвенето бе вече не толкова поетически, колкото химически процес. В тия времена на печки скоро ще бъде съвсем забравено, че някога като индианците и ние сме пекли картофи в пепелта. Освен че зае място и опуши къщата, печката скри огъня, та имах чувството, че съм загубил приятел. В огъня човек винаги вижда лица. Загледан в него вечер, работникът пречиства мислите си от мерзостите и пошлостите, натрупани през деня. Но аз вече не можех да съзерцавам огъня и думите на поета напираха в съзнанието ми с нова сила:

"О, ярък пламък, нека никой денот твойта нежност да не съм лишен.Надеждите ми се възпламенявати сетне като теб на пепел стават.

Защо ли от дома ни си изгнан,щом си навред обичан и желан?Дали не си премного фантастиченза зрака на живота ни безличен?Светликът ти май тайничко общувас душите ни и дръзко ги вълнува?

Е, днес седим спокойно край камини -там не пробягват огнени картини,не знаем радост, ни тъга, там греемнозе, ръце без порив - и немеем;до огъня, купчинка пестелива,животът ни присяда и заспивабез страх, че призраци ще изпърпорятот миналото в сумрака и с нас ще поговорят."183

ПРЕДИШНИ ОБИТАТЕЛИ И ЗИМНИ ГОСТИ

Преживях немалко весели снежни бури и прекарах немалко приятни вечери край огнището, додето снегът бясно вилнееше навън и не се чуваха дори крясъците на кукумявките. Седмици наред не срещах никого наоколо освен тия, които идваха от време на време да секат дърва и ги откарваха на шейни до града. Природата ми помогна да си проправя пъртина през най-дълбокия сняг: следите, които веднъж бях оставил, вятърът напълни с дъбови листа; те поглъщаха слънчевите лъчи и разтапяха снега, образувайки по тоя начин суха пътека, а вечер тъмнееха сред снежните кристалчета и ми сочеха пътя. За да общувам с хора, се видях принуден да извикам във въображението си предишните обитатели на гората. Много от моите съграждани още помнят как пътят, край който сега е къщата ми, е ехтял от людски смях и глъч и как гората наоколо, макар и далеч по-гъста тогава, е била изпъстрена с градинки и къщурки. Самият аз помня, че имаше места, където двуколки едва се провираха между боровете, а жените и децата, отиващи пеша и сами за Линкълн, обикновено от страх пробягваха по-голямата част от разстоянието. Тоя нищо и никакъв път, извеждащ към близките градчета и използван от дървосекачите, някога с разнообразието си носеше повече радост на пътника и за дълго оставаше в съзнанието му. Там, където между града и гората днес се ширят открити поля, навремето имаше блатиста местност, обрасла с кленове, през

181 Най-студеният ден в Нова Англия за онова време (19 януари 1810 г.). 182 Най-снежният ден в Нова Англия, за който си спомняли (10 декември 1717 г.).183 Елън Хупър, "Горски огън" (1840).

104

която се минаваше по нахвърляни трупи - под днешния прашен път навярно още лежат останки от тях между дома на Стратън, понастоящем приют за бедни, и Бристърс Хил.

Източно от бобовата ми нива, оттатък пътя, е живял Катон Ингреъм, роб на Дънкан Ингреъм, ескуайър - джентълмен от град Конкорд, който построил на роба си къща и му разрешил да живее в Уолдънската гора; истински Катон - само че не Утически, а Конкордски. Казват, че бил гвинейски негър. Някои още помнят малката градинка, която си бил направил сред ореховите дървета, надявайки се, когато остарее, да прибира от нея реколта, и която в последна сметка преминала в ръцете на по-млад и по-бял собственик. Впрочем и той вече се е преселил в най-тясното от всички жилища. На мястото на Катоновата изба все още личи дупка, макар че я знаят малцина, тъй като група борове я скрива от погледа. Сега цялата е обрасла в смрадлика (Rhus glabra), сред която бухлато цъфти ранно златниче (Solidago stricta).

В самия край на нивата ми откъм града се намирала къщурката на чернокожата Зилфа, която предяла лен за гражданите на Конкорд и огласяла Уолдънската гора със звънките си песни, бидейки рядко гласовита. По време на Войната от 1812 година, докато стопанката отсъствала, домът й бил опожарен от английски военнопленници, освободени на честна дума, и заедно с нея изгорели кучето, котката и кокошките. Животът на Зилфа бил труден, някак нечовешки. Един старец, чест посетител на гората, ми разказа как веднъж, като минавал по пладне край къщурката й, я чул да мълви над врящото гърне: "Всички вие сте кости, само кости!" И досега на това място в дъбовата горичка попадам на тухли.

Отдясно надолу по пътя, на Бристърс Хил, живеел Бристър Фриман - "сръчният негър", роб на скуайър Къмингс; и до днес там растат ябълковите дръвчета, които Бристър посадил и отглеждал - само че сега са големи стари дървета, чиито плодове си остават за моя вкус диви и кисели. Неотдавна открих надгробната му плоча в старото Линкълнско гробище, малко встрани, сред безименните гробове на британските войници, паднали при отстъплението от Конкорд; там е написано "Сипион Бристър (а би трябвало Сципион Африкански) - цветнокож" - като че би могъл да се обезцвети с времето. Датата на смъртта му, която удивително ясно се открояваше върху надгробната плоча, за мен бе сякаш косвено доказателство, че все пак е пребивавал на тоя свят. Бристър живеел с жена си, гостолюбивата Фенда, която умеела да предсказва бъдещето, но само хубавото от него - била едра, дебела и много тъмна, по-тъмна от всички деца на нощта; черно слънце, каквото не било изгрявало над Конкорд нито преди, нито след това.

По-нататък, от лявата страна на хълма, където минава старият път през гората, още личат следите от къщата на семейство Стратън; някога овощната им градина покривала целия склон на Бристърс Хил, но сетне смолистите борове я изместили, оставяйки само няколко дънера, чиито стари корени и до днес пускат филизи, използвани като подложки за присаждане.

Още по-близо до града, от другата страна на пътя, към самия край на гората, се намирало обиталището на Брийд, прочуто с безчинствата на зъл дух, необозначен в старата митология, но изиграл изключително важна роля в живота на Нова Англия, та като всеки митологически образ заслужава някой ден да му се напише биография; първоначално той се появява под маската на приятел или наемник, а после ограбва и избива цялото семейство - името му е Новоанглийски Ром. Засега обаче историята трябва да мълчи за разигралите се тук трагедии - нека времето ги поуталожи и обвие в синкава мъгла. Според едно доста съмнително предание някога тук е имало кръчма - кладенецът, където охлаждали напитките и поили конете на посетителите, още стои. Тук хората се срещали, обменяли вести и отново продължавали пътя си.

Само допреди дванадесетина години колибата на Брийд още се крепеше, макар отдавна да бе пуста. По големина бе приблизително колкото моята къща. Ако не се лъжа, някакви малки злосторници я опожариха в нощта след изборите. Тогава още живеех на края на града и тъкмо бях потънал в четене на "Гондиберт" от Давънант. Оная зима се борех с постоянна сънливост, която впрочем не знаех на какво да отдам; дали на наследственост (тъй като имам чичо, който заспива,

105

както се бръсне, и е принуден да прочиства прорасналите картофи от зимника в неделя, та да може да почете в съботата, без да заспи), или на усилията си да прочета от кора до кора "Антология на английската поезия" от Чалмърс. Тя направо ми скъса нервите. Тъкмо бях клюмнал над нея, когато камбаните забиха за пожар и огнеборните коли бързо потеглиха в уречената посока, предвождани от разбъркано множество мъже и момчета, начело на което излязох аз, понеже прескочих потока. Мислехме, че пожарът е далеч на юг, оттатък гората - ние, които толкова пъти бяхме тичали към горящи хамбари, магазини, къщи. "Хамбарът на Бейкър гори!" - провикна се някой. "Къщата на Годман е!" - настояваше друг. Но в тоя миг над гората отново се разхвърчаха искри, сякаш пропадаше покрив, и всички в един глас извикахме: "Конкорд, на помощ!" С бясна скорост покрай нас затрещяха фургони, претъпкани с хора, сред които навярно бе и агентът на застрахователната компания, готов да премине всякакво разстояние заради службата си; от време на време зад нас по-бавно и уверено подрънкваше звънчето на пожарната; а най-накрая - както после разправяха - вървели виновниците за пожара и тревогата. Напредвахме така като същински идеалисти, без изобщо да се доверяваме на сетивата си, додето на един завой на пътя чухме пращенето на огъня и ни лъхна горещината му: уви! - бяхме пристигнали. Близостта на пожара охлади ентусиазма ни. Първата ни мисъл бе да лискаме вода, сетне решихме да оставим къщата да изгори - все едно, вече бе цялата в пламъци, пък и нямаше да е голяма загубата. Тъй че се струпахме около огнеборната кола, като се бутахме един друг и гръмогласно изразявахме мненията си или тихомълком си припомняхме големите световни пожари, включително тоя в магазина на Баскъм, а всеки в себе си бе убеден, че стига да бе взел кофа и езерото да бе подръка, би превърнал тоя грандиозен и страшен пожар в нов потоп. В последна сметка се разотидохме, без да сме сторили никаква вреда - върнахме се към прекъснатия сън и "Гондиберт". Колкото до "Гондиберт", бих пропуснал оная част от предговора, в която остроумието се определя като духовен барут: "повечето хора не познават остроумието, тъй както индианците - барута".

На следващата вечер се случи да минавам през полето покрай пожарището. Не щеш ли, дочух оттам тихи стонове, приближих в тъмнината, и видях единствения оцелял член на семейството, когото познавам, наследника на добродетелите и пороците му, единствения уязвен от пожара, да лежи по корем и да се взира над избения зид в още тлеещите долу въглени, мърморейки си нещо по стар навик. Цял ден бе работил из крайречните ливади далеч оттук и бе използвал първите мигове, с които е разполагал лично за себе си, за да посети дома на своите прадеди и на своята младост. Оглеждаше избата от всички страни, като всеки път лягаше на земята, сякаш търсеше някакво съкровище, заровено между камъните, ала там нямаше нищо друго освен купчина тухли и пепел. Къщата я нямаше и той оглеждаше това, което бе останало от нея. Тешеше го съчувствието, което се излъчваше от самото ми присъствие, та ми показа, доколкото бе възможно в тъмнината, къде се намира кладенецът - поне той, слава Богу, е застрахован от пламъците; сетне дълго опипва покрай зида, додето открие геранилото, издялано и поставено навремето от баща му, затърси и желязната кука или скоба, на която са окачвали тежест - впрочем единственото, за което можеше да се залови сега, за да ми покаже, че кладенецът не е правен "през куп за грош". Така го почувствах и продължавам почти всеки ден да се отбивам до тоя кладенец, понеже край него витае историята на едно семейство.

Още по-наляво, при кладенеца и люляковите храсти до зида, където сега се ширят открити поля, живеели Нътинг и Ле Грос. Но да погледнем отново по посока към Линкълн.

Най-навътре в гората, там, където пътят почти докосва езерото, се бил заселил грънчарят Уайман, който правел глинени съдове за съгражданите си и оставил наследници в занаята. Те не били богати хора, просто не обработвали земята; често шерифът минавал за данъка и само колкото да спази дълга си, "записвал на рабош" - както прочетох в бележника му, - понеже съвсем нямало какво да вземе. Веднъж посред лято, додето копаех на нивата, един човек, който караше цяла кола грънци на пазара, спря коня си и ме попита за Уайман младши. Преди много години купил от него грънчарско колело и сега искал да узнае нещо за съдбата му. За глина и грънчарско колело бях чел само в Светото писание и през ум не ми бе минавало, че грънците не са веднъж завинаги направени

106

и не растат по градините като кратуни, та много се зарадвах да узная, че някой в околността владее тоя занаят.

Последният обитател на гората преди мен, един ирландец на име Хю Койл, заемаше къщата на Уайман; наричаха го полковник Койл. Мълвата говори, че се сражавал при Ватерло. Ако бе жив, бих го накарал да ми разкаже за битките, в които е участвал. Работата му тук бе да копае канавки. Наполеон е бил заточен на остров Света Елена - Койл пък бе дошъл в Уолдънската гора. Всичко, което зная за него, е трагично. Той беше човек с обноски, явно добре познаваше светското общество, и говореше тъй изискано, че бе трудно да му се отвърне с подобаващо внимание. Носеше шинел дори и посред лято, понеже бе налегнат от delirium tremens184, а лицето му имаше тъмночервен цвят. Умря на пътя, в подножието на Бристърс Хил, малко след моето заселване в гората, та затова не го помня като съсед. Преди да срутят къщата му, която приятелите му избягваха, понеже "носела нещастие", отидох да я видя. На високото дъсчено легло бяха проснати износените му дрехи, дотолкова приели формите на тялото му, че сякаш виждах самия него. До огнището се валяше счупената му лула - наместо счупената при извора стомна185. Последната не би могла да бъде символ на смъртта му - бе ми споделил, че макар да е чувал за Бристъровия извор, никога не го е виждал. По пода се въргаляха изкаляни карти - поп каро, спатии, купи. Съседната стая още се обитаваше от едно черно пиле, което чиновникът, описвал имуществото, не бе могъл да улови - черно като нощта и притихнало като нея, без да пиукне дори, то очакваше Ренар. Зад къщата едва-едва се провиждаше градинка, която стопанинът бе засял, но никога не бе могъл да прекопае поради ужасните пристъпи на треска. Цялата бе обрасла с див пелин и репей, чиито кукести семена полепваха по дрехите ми - а бе време за прибиране на реколтата. На задната стена на къщата бе опъната кожа на наскоро убит мармот - трофей от неговото последно Ватерло, - но той вече нямаше нужда ни от калпак, ни от ръкавици.

Сега от всички тия живелища са останали само полузаровени дупки, из които се валят камъни от основите, а сред прораслата трева избуяват диви ягоди, малини, напръстничета, лески и смрадлика; на мястото на огнището стърчи по някой смолист бор или чворест дъб, а над някогашния праг полюшва клони благоуханна черна бреза. Някъде се вижда и дупката на кладенец - там, където навремето е извирала вода, сега стърчи суха трева; другаде кладенецът е покрит с каменна плоча и е напълно обрасъл, та да бъде открит отново някой далечен ден: това е сторил последният обитател, преди да замине. Колко ли е тъжно да покриваш кладенец! В същото време навярно бликват кладенците на сълзите. Тия дупки, тия стари ровове, подобни на лисичини, са единствените свидетелства, че някога тук е кипял човешки живот и че по някакъв начин, на някакво наречие се е говорело "за провидение, прозрение, за воля и съдба". Впрочем от тия разсъждения до мен е достигнало единствено това, че "Катон и Бристър взаимно са си хвърляли пясък в очите", а то е почти толкова поучително, колкото и историята на далеч по-известни философски школи.

Вече толкова години откак няма ни врати, ни прозорци, а кичестите люляци все тъй разпукват напролет благоуханни цветчета и приласкават унесения пътник; садени някога от детски ръчици пред домашния праг, сега те се издигат сред буренясали ливади, постоянно отстъпвайки пред младите дървета - сетни отломки от изчезнал род. Едва ли са си представяли чернокожите деца, че тъничките, едва напъпили фиданки, които те засаждат в сянката на къщата и поливат всеки ден, ще пуснат такива дълбоки корени и ще ги надживеят - и тях, и къщата, която ги е скривала от слънцето, и зеленчуковите, и овощните градини на възрастните, - и половин век след смъртта им смътно ще нашепват на самотния странник семейната история, все тъй обсипани с цвят и благоуханни, както през оная първа пролет. Тия нежни, приветливи, жизнерадостни люлякови цветчета!

Но защо ли вече го няма това малко поселение, зародиш на нещо по-голямо, а Конкорд е оцелял? Нима природните условия са били неблагоприятни - водата, да кажем, е била лоша? Ами

184 Delirium tremens (lat.) - трескаво състояние в резултат на алкохолно отравяне.185 Еклисиаст, 12:6.

107

дълбокото езеро Уолдън, ами прохладният Бристъров извор? Каква наслада да пиеш на големи глътки от тая жива вода, с която тукашните жители само разреждали чашката! Те до един били големи пиячи. Защо тук не са се пръкнали кошничари, метлари, рогозари, пуканичари, въжари, грънчари, та пустинята да процъфти като крин и безчетно потомство да обитава земите на дедите? Тукашната безплодна почва поне би попречила на израждане като у хората в долините. Уви! Колко малко споменът за тия люде допринася за красотата на пейзажа! Навярно Природата извършва нов опит в мое лице и къщата ми, построена миналата пролет, може един ден да се окаже най-старата в селцето.

Не ми е известно някой да е строил на мястото на моята къща. Опазил ме Бог от поселища, издигнати върху останките на други, където развалините са строителен материал, а гробищата се превръщат в градини. Земята там е прокълната и побеляла от кости, открай време изтощена. Ето с какви възпоминания заселвах наново гората и се унасях в сън.

Рядко някой ме навестяваше през зимата. Паднеха ли дълбоки снегове, по цяла седмица, че и по две не се намираха смелчаци, които да ме навестят; а пък аз си живеех уютно като полска мишка, като домашните животно или птици, за които съм чувал, че дълго издържат под преспите дори и без храна, или като семейството на оня заселник от град Сътън, чиято къща в негово отсъствие била дотолкова затрупана от Големия Снеговалеж през 1717 година, че я издавала само дупката, проправена от дъха на комина в преспата - така я открил един индианец и спасил хората. За мен не се погрижи ни един дружелюбен индианец, но нямаше и нужда, понеже - за разлика от случая в Сътън - стопанинът си бе вкъщи. Големия снеговалеж! Как весело ти става да слушаш за него! Тогава фермерите не можели да ходят с впряговете си по горите и блатата и от немай-къде изсекли дърветата, даряващи със сянка домовете им, а когато снежната покривка укрепнала, отишли в блатата и секли дървета на десет фута от земята, както се видяло напролет.

При най-дълбок сняг пътеката от около половин миля, по която излизах на пътя, можеше нагледно да се представи посредством криволичеща пунктирана линия с големи интервали между чертичките. Позакрепеше ли се времето, аз сновях в двете посоки, като всеки път правех един и същ брой стъпки с една и съща дължина, умишлено стъпвайки с изрядността на пергел в собствените си следи - към каква точност ни приучва зимата! - които наместо със сняг бяха изпълнени с небесна синева. Но и лошото време не можеше да попречи на моите разходки или по-скоро походи, тъй като обикновено изминавах по осем-десет мили през най-дълбоките преспи само и само да се отзова на срещата с някой бук, бреза или стар познайник бор; така, с увиснали от сняг и скреж клони и съответно изострени върхари, боровете заприличваха на ели. Катерех се по най-високите хълмове, когато снегът на равно достигаше два фута дълбочина, и с всяка крачка раздрусвах цяла снежна буря над главата си, а понякога пълзях на четири крака нагоре в такова време, в каквото ловците отдавна са се прибрали по домовете си. Веднъж посред бял ден се забавлявах да наблюдавам една ивичеста сова (Strix nebulosa), кацнала сред ниските сухи клони на един бял бор само на няколко крачки от мен. Тя усещаше движенията ми и чуваше хрускането на снега под нозете ми, но не можеше ясно да ме види. Предизвиках ли повече шум, тя изопваше шия с настръхнала перушина и широко разтваряше очи, но скоро клепачите й се спускаха и отново започваше да клюма. Половин час я съзерцавах така притихнала, с полузатворени очи като котка, додето накрая тая крилата посестрима на котките оказа върху мен сънотворното си въздействие. Между клепачите й имаше съвсем тънки цепнатини, посредством които осъществявахме известна връзка един с друг; така, надзъртайки с полузатворени очи от страната на сънищата, тя се мъчеше да ме огледа, да разбере що за смътен обект пречи на съновиденията й. Сигурно накрая съм приближил или съм издал по-силен звук, защото тя стана неспокойна и тромаво се обърна на клона, сякаш недоволна, че са й разстроили съня; сетне неочаквано широко разпери криле и полетя напълно безшумно между боровете. Следвайки сумрачния си път през дърветата, водена не толкова от зрението, колкото от тънкия си усет за близостта им, тя опипваше с чувствителните краища на крилата си, търсеше клона, на който щеше необезпокоявана да дочака падането на здрача.

108

Като прекосявах ливадите по насипа, издигнат покрай железопътната линия, се сблъсках с вилнеещи хапливи ветрове, които никъде другаде не се радват на такава свобода; когато студът ме ощипеше по едната страна, обръщах му и другата, макар да съм езичник. Не беше по-различно и по коларския път, който започваше от Бристърс Хил. Като същински дружелюбен индианец продължавах да ходя в града дори и когато снегът от полята навяваше по Уолдънския път и за половин час следите на пътника изчезваха. На връщане трябваше да газя из новообразувани преспи по острите извивки на пътя, където немирният северозападен вятър междувременно бе натрупал пухкав сняг; не се виждаха ни заешки следи, нито дори изящният дребен почерк на полските мишки. Но дори и в най-свирепа зима често попадах на топли и пружиниращи мочурливи местенца, където трева и скунксово зеле разстилаха сочна зеленина и някоя по-издръжлива птица очакваше пролетта.

Случваше се вечер, връщайки се от разходка, да ме отведат до дома дълбоките следи на някой дървар, когото снегът не бе уплашил; до огнището намирах оставена от него купчинка трески, а къщата бе пропита цялата с мириса на лулата му. Друг път, в неделя следобед, ако си бях вкъщи, дочувах хрущенето на снега под стъпките на един разсъдлив фермер, който идваше отдалеч през снежната гора, само и само за да поговори с мен - един от малкото, които дори и във фермите остават хора, носят работни престилки наместо професорски тоги и са еднакво готови да поумуват за църквата и държавата или да изтеглят кола тор от обора. Разговаряхме за простите и сурови времена, когато, ободрявани от студа, хората седели край големи огнища и съзнанието им било ясно; а когато друг десерт нямаше, изпробвахме здравината на зъбите си върху някой и друг орех, който мъдрите катерички отдавна бяха захвърлили, понеже дебелите черупки обикновено са празни.

Човекът, който идваше при мен от най-далеч през най-дълбоки снегове и най-свирепи бури, бе един поет186. Фермер, ловец, войник, репортер, че дори и философ би се обезкуражил, но не и един поет, тъй като е движен от чиста любов. Кой би могъл да предрече кога ще дойде или ще си отиде? Неговото дело е такова, че го зове във всеки час, дори тогава, когато и лекарите спят. Малката ми къща ту ехтеше от буйния ни смях, ту се изпълваше с шепота на мъдра беседа, та Уолдънската долина бе възнаградена за дългото си мълчание. В сравнение с нея Бродуей би се оказал тих и безлюден. Не чакахме дълго, за да избухнем в поредния взрив от смях, който можеше да се отнася и до току-що казаната, и до предстоящата шега. Пред купичка овесена каша създадохме не една "напълно нова" концепция за живота - това ястие позволява да се съчетаят веселото настроение с яснотата на мисълта, тъй необходима за философията.

Да не пропусна, че през втората година от живота ми край езерото ме посети още един желан гост187, който бе тръгнал по тъмно от града и бе вървял в сняг и дъжд, докато съгледа между дърветата светлинката на лампата ми, и прекара с мен няколко дълги зимни вечери. Той е един от последните философи - Кънетикът го е дал на света. Отначало търгувал с изделията на тоя щат, а сетне - по собствените му думи - с ума си. Това прави и днес, устремен да достигне Бога и осъди човека, богат единствено с плодовете на ума си, тъй както орехът с ядката си. Той според мен носи най-много вяра в себе си сред живите. Думите и поведението му винаги представят нещата в по-добра светлина от тая, в която ги виждат другите хора, та затова ще бъде последният разочарован от тоя свят. Той не залага на настоящето. Днес го зачитат малцина, но когато неговият ден настъпи, ще влязат в сила закони, неподозирани от повечето хора, та глави на семейства и управници ще го търсят за съвет.

"Слепец е, който не съзира ведрината!"

Той е истински приятел на хората, едва ли не единственият приятел на човешкия прогрес - един Олд Морталити, по-скоро Иморталити188, който с неизчерпаема вяра и търпение търси да открие 186 Чанинг187 Олкот.188 Олд Морталити - прозвище на самозван проповедник от едноименен роман на Уолтър Скот. Тук - игра на думи: "Immortality" означава "безсмъртие".

109

образа на Бога, запечатан в човешкото тяло - оня образ, на който то е само разкривено и бледо подобие. Гостоприемният му ум е открит за децата, просяците, лудите, учените, придавайки на мисълта за всички тях широта и финес. Би трябвало да държи кервансарай на всемирния път, където философите от цял свят да намират подслон, а на входната табела да пише: "Приемат се хора, но не и животни. Добре дошли на всички, които разполагат с време и душевен покой, на всички, които търсят пътя към истината." Това е може би най-здравомислещият човек, когото познавам, при това чужд на всяко особнячество; утре ще е такъв, какъвто е бил и вчера. Навремето двамата се разхождахме и разговаряхме, напълно отърсили се от света: той не признаваше общоприетите неща, бе свободен, ingenuus189. Накъдето и да се обърнеше, сякаш небето и земята се докосваха, понеже с присъствието си подчертаваше красотата на пейзажа. Човек в синя одежда, за когото нямаше по-добър покрив от небесния свод, отразяващ бистротата на мислите му. Не мога да си представя, че някой ден може да умре - Природата не би се лишила от него.

Всеки от нас бе натрупал добре осъхнали мисловни дъски, та се заехме да ги одяламе, като изпробвахме ножовете си, любувайки се на светложълтата борова сърцевина. Придвижвахме се тъй тихо и почтително, теглехме мрежите тъй дружно и внимателно, че ни най-малко не плашехме рибите на своите мисли: те не се бояха от двамината рибари на брега, плаваха величествено, подобни на облаците, които се носят по здрачното небе, подобни на перлените стада, които навремени се събират и разпръскват из езерото. Ето как се трудехме, преосмисляйки митологията, добавяйки или отнемайки по някой щрих от едно или друго предание, издигайки въздушни замъци, за които на земята нямаше подходящи основи. Каква Наблюдателност! Какви Надежди! Всеки разговор с него бе като приказка от новоанглийска "Хиляда и една нощ". 0, какви само беседи водехме ние тримата - отшелникът, философът и старият заселник, за когото вече говорих; чудно как малката ми къща побра и издържа всичко това. Боя се да призная с колко фунта на квадратен инч налягането вътре надвишаваше атмосферното; къщицата се пукаше по шевовете, та после трябваше да ги запълвам с много безмълвие - поне имах предостатъчно от тоя вид кълчища.

Имаше още един човек190, с когото преживявахме паметни мигове на единомислие в неговия дом в града и който също от време на време наминаваше при мен; с това общуването ми с хора се изчерпваше.

И тогава в гората, както и навсякъде другаде, понякога очаквах оня Посетител, който никога не идва. Вишну Пурана ни учи: "Стопанинът на дома трябва вечер да чака на двора толкова време, колкото е нужно да се издои крава, че и по-дълго, ако му се нрави, та да посрещне някой гост." Често следвах тая повеля на гостоприемство и чаках колкото да бъде издоено цяло стадо крави, но така и не зърнах човека, идещ от града191.

ЗИМНИ ЖИВОТНИ

Когато здрав лед сковеше езерата, те предоставяха не само нови и по-кратки пътища до много места, но и нови гледки към околния пейзаж. Прекосявах Флинтовото езеро, когато бе цялото в сняг, и макар често да бях минавал оттук с лодка или на кънки, сега то ми се виждаше тъй широко и необикновено, че ми напомняше Бафиновия залив. Линкълнските хълмове се извисяваха над някаква снежна равнина, на която не помнех да съм стъпвал преди; въдичарите, които бавно се придвижваха по леда на неопределено разстояние от мен със своите кучета-вълчаци, ми изглеждаха като ловци на тюлени или ескимоси, а в мъгливо време се мержелееха като някакви приказни същества - нито великани, нито джуджета. Тъй една вечер отидох до Линкълн, за да изнеса лекция, без зърна път или къща помежду моята колиба и лекционната зала. На Гъшето езеро, което бе в същата посока, живееше колония мускусни плъхове - къщурките им се издигаха високо над леда, но ни един от тях не се мярна, когато минах оттам. Уолдън, чиято ледена покривка както при другите езера обикновено не задържаше сняг или само тук-таме по някоя

189 Ingenuus (лат.) - роден от свободни родители190 Емерсън191 Из "Децата в гората", староанглийска балада

110

плитка купчинка, понякога се скриваше под два фута дълбоки преспи и се превръщаше в двор, из който можех да се разхождам на воля, докато жителите на града бяха закрепостени в своите улици. Тук, далеч от градските улици, сред тишина, накърнявана съвсем нарядко от приглушени звънчета на шейни, се пързалях и карах кънки като на огромно, добре утъпкано еленово пасбище, заобиколено от дъбови гори и величествени борове, които стърчаха настръхнали, огъвайки се под снега и ледените шушулки.

Сред звуците, които чувах през зимните нощи, а често и през зимните дни, преобладаваше печалният, но мелодичен плач на далечна кукумявка - такъв звук би издала замръзналата земя, ако прокараш по нея като по струни подходящо перо; това бе същинският lingua vernacula192 на Уолдънската гора, който с времето добре опознах, макар нито веднъж да не видях птицата, додето го мълви. Почти нямаше случай да отворя вратата през зимните вечери и да не чуя нейното напевно "Хуу хуу хуу, хуурър хуу", първите три срички от което ми звучаха като "Хау дер ду"193, а навремени само "хуу хуу". Веднъж в началото на зимата, още преди да замръзне езерото, към девет часа вечерта ме стресна силен гъши крясък, а като приближих до вратата, чух ниско над къщата плясък на криле, напомнящ горска буря. Явно подплашени от светлината на лампата ми, гъските прелетяха над езерото по посока към Феър Хевън, за да търсят по-подходящо място за кацане, а водачът им не преставаше да ги зове. Внезапно някъде съвсем наблизо се обади една ушата сова и взе да сподиря всеки гъши крясък с такъв пронизителен писък, какъвто още не бях чувал от никой горски обитател, сякаш си бе наумила да посрами и разобличи нежеланите гости от Хъдсъновия залив, като им покаже, че домакинята тук е тя и със своето "буу-хуу" може да ги надкрещи и прогони от конкордския хоризонт. "Как си позволявате да вдигате тревога в крепостта194 през часовете на нощта, които ми принадлежат? Да не сте си въобразили, че могат да ме изненадат заспала и че моите дробове и гърло са по-лоши от вашите? Буу-хуу, буу-хуу, буу-хуу!" Това бе най-вълнуващият дисонанс, който някога съм чувал. И все пак: ако човек притежава тънък слух, би доловил в него и известна хармония, още нечувана из тия равнини.

Понякога скованото от леда езеро, моят велик съсед по легло, хриптеше, сякаш му бе неудобно в постелята и искаше да се обърне на другата страна, измъчван от стомашни болки и кошмари; понякога се будех от попукването на замръзналата земя, като че някой се бе блъснал във вратата ми с конски впряг, а на сутринта откривах цепнатина в земята, дълга четвърт миля и широка половин инч.

Навремени чувах и лисиците, които в лунни нощи бродеха из снега, търсейки яребици или някакъв друг дивеч, и като същински горски кучета надаваха остър, демоничен лай, сякаш ги измъчваше някаква тревога или пък желание нещо да изразят, да излязат на светло и наистина да се превърнат в кучета, та да могат на воля да тичат из градските улици; кой знае, може би през вековете и при животните се е развивала цивилизация, тъй както при людете. Приличаха ми на първобитни хора, на пещерни човеци, които още живеят под постоянна заплаха и очакват своето преображение. Веднъж една от тях дойде под прозореца ми, стовари върху ми лисичето си проклятие и си тръгна.

Обикновено на зазоряване ме будеше една рижа катерица (Sciurus Hudsonius), която търчеше по покрива и по стените на къщата, сякаш точно с тая цел я бяха изпратили от гората. Зиме хвърлях върху снега пред вратата около половин бушел недозрели царевични мамули и с интерес наблюдавах различните животни, промъкващи се към примамката. По здрач и през нощта редовно идваха зайци и си хрупаха до насита. Рижи катерици по цял ден сновяха между гората и дома ми, забавлявайки ме с маневрите си. Най-напред рижата катерица се промъква предпазливо между церовете, придвижвайки се по снега на къси подскоци, подобно на листо, подемано от вятъра - ха насам, ха натам, - с удивителна бързина и голям разход на енергия, сякаш се е обзаложила; редувайки невероятно чевръсто малките си лапички, тя обаче не изминава повече от пет-шест фута наведнъж; сетне внезапно спира с възможно най-смешното изражение и се премята, като че ли цял 192 Lingua vernacula (лат.) - коренен език.193 Има се предвид английското "How do you do?"194 Според преданието с крясъците си гъските предупредили римляните в Капитолийската крепост за приближаването на врага и така спасили града.

111

свят я гледа - във всички движения на една катерица, та дори и сред най-затънтените горски кътчета, има показност също като в танца на балерина, - и така губи в очакване и озъртане много повече време, отколкото ако измине без бързане целия път - макар да не съм виждал катерица да върви бавно, - и после изведнъж, преди да се усетиш, я съзираш на върха на някой млад бор да потрива лапички, все едно си навива часовника, и да гълчи въображаемите зрители, бъбрейки на себе си и на целия свят, но защо - така и не можех да разбера, а вероятно и тя самата не знае. Накрая достига царевицата, харесва си някой мамул и стрелкайки се отново в зигзаг, се покатерва върху купчината дърва под прозореца ми, където остава с часове и ме гледа в очите, като навремени прибягва за нов мамул; отначало гризе настървено и хвърля наоколо си полуизгризаните кочани, сетне става по-придирчива и започва да си играе с храната, опитвайки само вътрешността на зърната, додето кочанът, който небрежно подпира с една лапичка на най-близката цепеница, й се изплъзне и падне на земята - тогава тя го поглежда отгоре, сякаш пред нея е живо същество, но някак нелепо разколебана дали да слезе да го вземе, дали да прибяга за нов, или просто да си тръгне, ту мисли за кочана, ту се заслушва в шума на вятъра. Така малката нахалка похабява доста мамули за една сутрин, додето накрая подбере някой по-дълъг и налят, значително по-голям от нея, и придържайки го умело, се отправя към гората - същински тигър, понесъл бизон - с присъщите й зигзаги и чести поспирания, едва-едва кретайки с прекалено тежкия за нея мамул, като постоянно пада, но винаги по диагонал, решена да се справи на всяка цена; удивително лекомислено и капризно създание! Така отнася мамула до хралупата си, може би се изкатерва с него до върха на някой бор на четвърт миля оттук, та после намирах из гората разхвърляни на всички посоки кочани.

Долитаха и сойки. Те отдалеч известяваха за себе си с неблагозвучните си крясъци, плахо прелитаха от дърво на дърво все по-близо и по-близо и кълвяха останалите след катериците зърна. Сетне, кацнали на някой боров клон, припряно се мъчеха да глътнат прекалено едрите за тях зърна и се задавяха; след много усилия успяваха да ги повърнат и им трябваше цял час, додето ги натрошат с човки. Това бяха истински крадли, та не хранех към тях особено уважение; докато катеричките, макар и отначало срамежливи, се държаха тъй, сякаш вземат това, което по право им се полага.

Заедно със сойките долитаха и цели ята синигери; те също обираха останалите след катериците зърна, но сетне ги отнасяха до някое близко клонче, застъпваха ги с крачета и започваха да ги кълват с малките си човчици, все едно са насекоми по дървесната кора, додето ги раздробят достатъчно за нежните си гърла. Няколко от тия пиленца долитаха всеки ден от гората, за да покълват по купчината дърва или да похапнат от трохите пред къщи - долитаха с леко пърпорене и чирикане, напомнящо звънкането на ледените шушулчици в тревата, или с игриво "дей дей дей", или по-рядко, в пролетно топли дни, с пронизително лятно "фи-би". Така свикнаха с мен, че накрая едно синигерче кацна на наръча дърва, който внасях вкъщи, и започна да кълве без всякакъв страх. Веднъж, както прекопавах една градина в града, за миг на рамото ми кацна врабче и аз съзрях в това по-високо отличие, отколкото в каквито и да било еполети. Накрая се сприятелих и с катеричките и навремени, ако се окажех на пътя им, те притичваха през обувките ми.

Преди земята да побелее цяла, както и в края на зимата, когато снегът по южния склон на хълма и покрай купчината дърва започнеше да се топи, от гората сутрин и вечер пристигаха да се нахранят лещарки. Накъдето и да тръгнеш из гората, непременно някоя лещарка ще изхвръкне току пред теб, разтърсвайки сухите листа и клони, от които снегът се разхвърчава и сетне се посипва като златен прашец на слънчевите лъчи. Тая неустрашима птица не се бои от зимата. Често я затрупват преспи и казват, понякога сама се заравяла в рохкавия сняг и се укривала ден-два. Случвало се е да подплашвам лещарки и на открити места, когато по залез-слънце долитат да кълват пъпките на дивите ябълки. Всяка вечер кацат на едни и същи дървета, додето ги издебнат опитните ловци; овощните градини край гората немалко патят от тях. Но аз се радвам, че лещарките винаги си намират храна. Те са истински рожби на Природата, които се нуждаят само от дървесни пъпки и чиста вода.

112

Понякога в тъмните утрини и кратките зимни следобеди цялата гора кънтеше от задавения лай на глутница хрътки, водени от неудържим ловджийски инстинкт и навремени от ловджийски рог, свидетелстващ, че с тях има човек. Ехтеше гората от кучешкия лай, но тъй и не виждах някоя лисица да пробяга на езерото, нито пък глутницата да преследва своя Актеон. А свечереше ли се, ловците обикновено се връщаха към странноприемницата с един-единствен трофей - лисича опашка, провесена на шейната. Според тях лисицата можела да се спаси, ако останела в дупката си в замръзналата земя или ако бягала по права линия, понеже тогава никоя хрътка не можела да я догони; наместо това, щом оставела далеч зад гърба си преследвачите, тя спирала да отдъхне и се ослушвала, додето я настигнат, сетне хуквала отново и описвайки кръг, се връщала до дупката си, където я очаквали ловците. Навремени обаче дълго тичала по някой склон, след което отскачала далеч встрани; освен туй, изглежда, знаела, че водата заличава миризмата й. Един ловец ми разказа, че веднъж видял как една лисица, преследвана от хрътки, скочила върху ледената покривка на Уолдън, която била осеяна с плитки локвички, пробягала известно разстояние и после се върнала на същия бряг. Не след дълго дотичали хрътките и точно тук загубили дирите. Понякога покрай вратата ми профучаваха глутница кучета, излезли на лов сами, и с яростен лай, като обладани от бяс, се втурваха да препускат около къщата, без изобщо да ме забелязват, та нямаше сила, която да ги отклони от преследването. Така препускаха в кръг, додето попаднат на прясна лисича следа - за такова нещо едно умно куче изоставя всичко на света. Веднъж при мен дойде един човек от Лексингтън да пита за кучето си, което избягало и вече цяла седмица ловувало само. Боя се обаче, че не можа да извлече особена полза от разговора ни, защото, колчем се опитвах да отговоря на въпросите му, той ме прекъсваше и питаше: "Ами ти какво правиш тук?" Бе загубил куче, а откри човек.

Един стар и не твърде разговорлив ловец, който веднъж в годината, когато водата бе най-топла, идваше да се изкъпе в Уолдън и се отбиваше при мен, ми разказа как един ден преди много години нарамил пушката и поел към Уолдънската гора; като вървял по Уейландския път, чул приближаващ кучешки лай и не след дълго пред него изскочила лисица, която - бърза като мисъл - се хвърлила на отсрещния склон край пътя и изчезнала, та куршумът му не могъл да я догони. Отзад в лудешки бяг се задали стара хрътка и трите й кученца, които ловували без стопанин, и на свой ред се скрили в гората. Късно следобед, додето отдъхвал в гъстите гори на юг от Уолдън, дочул чак откъм Феър Хевън лая на кучетата, които още преследвали лисицата; звънкият лай, който огласял цялата гора, приближавал все повече и повече, долитайки най-напред откъм Уел Медоу, сетне откъм Фермата Бейкър. Дълго стоял и слушал тия звуци, тъй приятни за ухото на ловеца, когато изведнъж се появила лисицата - леко и грациозно се промъквала под тържествените сводове на дърветата, които съчувствено шумолели с листа, за да приглушават стъпките й, бързи и бездруго безшумни; оставила преследвачите си далеч назад, тя скочила на една скала посред гората и тъй, изправена, с гръб към ловеца, взела да се ослушва. За миг жалостта задържала ръката му, но то било само за миг; и както мисълта светкавично променя посоката си, тъй незабавно се възвърнало и хладнокръвието му; вдигнал пушката и - бам! - лисицата се претърколила по скалата и паднала мъртва на земята. Но ловецът не излизал от укритието си, а се ослушвал за кучетата. Те приближавали и демоничният им лай отеквал все по-силно. Първа се показала старата хрътка; просвистяла като бясна и се хвърлила към скалата, но щом съзряла мъртвата лисица, изведнъж замлъкнала, онемяла от изумление, и взела да я обикаля; едно след друго дошли и кученцата и също като майка си замлъкнали, отрезвени от такава загадка. Тогава ловецът отишъл при тях и загадката била разкрита. Мълчаливо го гледали, додето одирал лисицата, сетне вървели известно време подире му и накрай се шмугнали отново в гората. Същата вечер един фермер от Уестън отишъл при ловеца в Конкорд, за да го пита за своите хрътки, които вече цяла седмица ловували сами. Конкордският ловец му казал каквото знаел и му предложил лисичата кожа, но оня отказал и си тръгнал. Оная вечер не намерил хрътките си, но на следващата сутрин научил, че били прекосили реката и пренощували в една ферма, където ги нагостили добре, а рано, по зазоряване, отново хукнали нанякъде.

Ловецът, който ми разказа тая история, помнеше някой си Сам Нътинг, който ходел за мечки по баирите на Феър Хевън, а после в Конкорд заменял кожите им за ром; той му бил казал, че по тия

113

места попадал дори на лосове. Нътинг имал знаменито куче лисичар на име Бъргойн - той го произнасял "Бъгин" - и моят познайник неведнъж му го искал, като отивал на лов. В счетоводната книга на един от старите конкордски търговци, който едновременно с това бил и капитан, секретар на градската управа и депутат, попаднах на следната записка: "18 ян. 1742-43: Джон Мелвън - кредит за 1 сива лисица 0-2-3." Такива записки вече не се водят. Пак там е отбелязано: "7 февр. 1743: Хезекая Стратън - кредит за 1/2 котешка кожа 0-1-4 1/2" - разбира се, става дума за кожа от дива котка, тъй като Стратън е бил сержант в старата Френската война и не би получил кредит за по-малко благороден дивеч. Кредити се отпускали и за еленови кожи, каквито се продавали всекидневно. Един човек и до днес пази рогата на последния елен, застрелян в нашия край, а друг ми разказа подробности от тоя лов, в който участвал чичо му. Някога тукашните ловци били многобройна и весела дружина. Добре си спомням мършавия Нимрод, който късаше листа от крайпътните дървета и изтръгваше от тях такива буйни и кръшни звуци, че - стига да не ме лъже паметта - надминаваше всякакви ловджийски рогове.

Понякога през лунните среднощи попадах на кучета, които дебнеха из гората; те боязливо се отдръпваха от пътя ми и кротуваха в храсталаците, додето отмина.

Катериците и полските мишки си оспорваха запасите ми от орехи. Около къщата ми се издигаха многобройни смолисти борове, от един до четири инча в диаметър, които миналата година бяха целите нагризани от мишките - бе същинска норвежка зима, наваля много сняг и се задържа дълго, та на мишките не им оставаше друго, освен да включат в менюто си по-големи количества борова кора. Дърветата оцеляха и видимо укрепнаха през лятото; много от тях, макар кората им да бе съвсем изгризана, израснаха с цял фут; но още една такава зима, и би ги довършила до едно. Удивително е, че цяло борово дърво се полага за обед на една-единствена мишка, която при това гризе в кръг, а не по дължината на ствола. Но може би така пооредяват боровете, които иначе биха расли съвсем нагъсто.

Със зайците (Lepus Americanus) се разбирахме много добре. Един от тях живя цяла зима под къщата; отделяше ни само подът и всяка сутрин се сепвах, когато при най-малкото ми движение той се засуетяваше отдолу и в бързината удряше глава в дъските под нозете ми - туп, туп, туп. По здрач зайците идваха пред къщи, за да гризат картофените обелки, които бях изхвърлил - дотолкова се сливаха с цвета на земята, че бе невъзможно да ги различиш, когато не се движеха. Случвало ми се е ту да съзра някой от тях, неподвижно застанал под прозореца ми, ту да го изгубя от погледа си в полумрака. А вечер, щом отворех вратата, зайците изписукваха и подскачайки, се разбягваха. Така, отблизо, те будеха единствено жалостта ми. Една вечер един от тях застана на две крачки от мен пред вратата и - макар да трепереше от страх - нямаше никакво намерение да си върви: нещастно малко създание, мършаво, кокаляво, с остра муцунка, разкъсани уши, късо опашле и хилави лапички. Сякаш Природата се бе изчерпала да създава род от благородна кръв 195, та й оставаха сили само за такива като него. Големите му очи гледаха невинно и тъжно, подпухнали като при воднянка. Пристъпих към него и - хоп! - той се понесе на плавни отскоци по снега, изопвайки грациозно тяло и лапички, и скоро остави гората зад гърба си - свободното диво животно утвърди силата и достойнството на Природата. Значи неслучайно бе толкова слаб. Просто такава е природата му. (Lepus според някои идва от Levipes, леконог.)196

Какво е една страна без зайци и лещарки? Те са сред най-ранните представители на животинския свят, стародавни родове, познати както в древността, така и в наше време, плът от плътта на Природата, родствено близки с листата, земята и един с друг - само че едните имат крила, а другите - бързи нозе. Подплашиш ли заек или лещарка, нямаш чувството, че си видял диво животно - то си е нещо тъй естествено, както шумоленето на листата. Като същински коренни жители на гората, зайците и лещарките ще оцелеят при всякакви обстоятелства. Изсекат ли дърветата, младите издънки и храстите стават чудесно укритие за тях и броят им нараства неимоверно. Бедна е оная страна, в която зайците са принудени да гладуват. Нашите гори гъмжат

195 Шекспир, "Юлий Цезар", I, 2.196 Варон, "Rerum Rusticarum", III, 12.

114

от зайци и лещарки, край всяко блато можете да видите някое от тия животни и няма място, където пастирчетата да не са заложили примки и капани.

ЕЗЕРОТО ПРЕЗ ЗИМАТА

След една неспокойна зимна нощ се събудих с чувството, че ми е бил зададен въпрос, на който напразно съм се мъчил да отговоря в съня си: какво - как - кога - къде? Но ето че от широките прозорци надзърташе ведрото и безгрижно лице на пробуждащата се Природа - бликаща живот, тя не бе извила въпросително устни. Събудих се, намерил отговора в Природата и дневната светлина. Дълбокият сняг, щръкналите сред него млади борчета, самият склон на хълма, където се намираше къщата ми, сякаш ме призоваваха: напред! Природата не задава въпроси и не отговаря на въпросите на смъртните. Тя отдавна е взела своето решение. "0, Принце, нашите очи възторжено съзерцават и препращат към душата прекрасните и разнообразни картини от тоя свят. Несъмнено нощта скрива от нас част от това великолепие, но идва денят, за да ни разкрие цялото тържество на мирозданието, което се простира от земната твърд до небесните селения."

И тъй, пристъпвам към утринните си дела. Вземам брадва и ведро и тръгвам за вода - ако това все още не е сън. След такава студена и снежна нощ е нужна вълшебна пръчка, за да се справиш. През зимата вълнистата повърхност на езерото, тъй чувствителна за всеки полъх, огледално отражение на светлини и сенки, се втвърдява на фут, фут и половина дълбочина, така че може да издържи и най-тежкия впряг, а понякога я покрива и също толкова дълбок сняг, та е невъзможно да я различиш от което и да било поле. Подобно на мармотите от околните възвишения, езерото спуска клепачи и потъва в тримесечен зимен сън. Стъпил на тая снежна равнина, все едно на пасбище сред хълмовете, първо копая един фут в снега, сетне още един фут в леда, додето отворя прозорче пред нозете си; навеждам се да пия вода и съзерцавам тихата гостна на рибите, посипана като през лятото със светъл пясък, но сега потънала в мека, сякаш процеждаща се през матово стъкло светлина: тук, както и в кехлибареното небе по залез, цари вечно, ненакърнимо спокойствие, съответстващо на хладния и уравновесен нрав на обитателите. Небето е не само над главите, но и под нозете ни.

В ранна утрин, когато още всичко проскърцва от скреж, идват рибари с въдици и оскъдна закуска и мятат тънки нишки в снежното поле, за да ловят млади щуки и костури; диви люде, които за разлика от своите съграждани инстинктивно следват други навици и повели, и тъй - като идват и си отиват - се превръщат в жива връзка между отделните градове на места, където иначе връзката би се разпаднала. Облечени в груби вълнени дрехи, те сядат на дъбовата шума по брега, за да изядат закуската си; те са тъй сведущи по отношение на Природата, както съгражданите им - в останалите области на познанието. Никога не отварят книга; знаят и могат да кажат далеч по-малко, отколкото вършат. Засега делата им остават неведоми. Ето един, който лови щука с голям костур наместо стръв. Изумено поглеждаш във ведрото му, сякаш е лятно езеро - струва ти се, че е затворил у дома си лятото или поне знае къде е скривалището. Как, за Бога, е могъл да налови толкова риба посред зима? Много просто - набавил си е червеи от прогнилите пънове, тъй като земята е замръзнала, и ето ти чудесна стръв. Самият му живот е проникнал много по-дълбоко в Природата, отколкото естественонаучните изследвания, та сам той би могъл да бъде предмет на такова изследване. Естественикът внимателно повдига с ножче мъха и дървесната кора, за да търси насекоми, докато нашият рибар разцепва пънове с брадвата си и мъхът и кората се разхвърчават на вси страни. Той осигурява прехраната си, като смъква кората от дърветата. Такъв човек има право да лови риба - обичам да гледам самоосъществилата се в него Природа. Костурът поглъща червея, щуката поглъща костура, човекът поглъща щуката и тъй се запълват всички стъпала на битийната стълбица.

Разхождайки се покрай езерото в мъгливи дни, понякога с изумление наблюдавах какви примитивни средства използват тия сурови риболовци. Редят елшови клони върху тесните дупки в леда, отстоящи на четири-пет рода разстояние една от друга и също толкова отдалечени от брега, завързват на края на кордата прът, та да не се измъква, сетне я прехвърлят през елшовия клон на

115

фут или повече над леда и прикачват отгоре й дъбово листо - смъкне ли се листото, значи рибата кълве. Додето се разхождах покрай езерото, натрупаните елшови клони изплуваха от мъглата едни след други пред погледа ми.

0, уолдънските щуки! Когато ги гледам, нахвърляни върху леда или мятащи се в кладенчетата, които рибарите издълбават в леда, оставяйки малка пролука на дъното, за да влиза вода, немея пред изключителната им красота: като че са дошли от приказките, дотолкова са чужди на градските улици и дори на гората - чужди като Арабия на живота в Конкорд. Тая ослепителна, неземна красота ги прави несравними с прехвалените от търговците на риба трески. Не са нито зелени като боровете, нито сиви като камъните, нито сини като небето; пред моите очи те разкриват дори още по-изумителни багри, подобно на цветята и драгоценните камъни, сякаш са перлите, живите nuclei197 или кристали на уолдънските води. Целите са проникнати от Уолдън; самите са малки Уолдъни в животинското царство: уолдънчани. Удивително е, че ги ловят именно тук, че в тоя дълбок и просторен водоизточник, далеч от трополящите впрягове и двуколки, от звънкащите по Уолдънския път шейни, плуват тия златистоизумрудени риби. Никога не съм ги виждал на пазара - там биха предизвикали всеобщо възхищение. Леко, с няколко потръпвания, техният воден дух се отделя от тялото - същински смъртници, възнесли се без време към разредения въздух на небесните селения.

В желанието си да разбуля отколешната загадка около дъното на езерото Уолдън, в началото на 1846 г., преди да се попука ледът, се заех да го проуча с помощта на компас, верига и лот198. Какво ли не се говори за това дъно, включително и че изобщо го нямало, но, разбира се, всички тия приказки са безпочвени. Удивително е колко дълго хората могат да вярват, че няма дъно, без изобщо да са си дали труд да го измерят. При една разходка из околността минах покрай две такива "бездънни" езера. Мнозина смятали, че Уолдън излиза на обратната страна на земното кълбо. Други, които дълго лежали на леда и гледали навярно с насълзени очи през това измамливо стъкло, от страх да не се простудят правели прибързани заключения - съзрели уж огромни подводни дупки, "в които може да се побере цяла копа сено" - стига да има кой да я превози дотам; съзрели сиреч изворите на Стикс и местните двери на Ада. Намирали се и такива, които идвали от града с цели коли, натоварени с въжета, но тъй и не успявали да открият дъното: оставяли колите на брега и започвали да размотават въжетата в напразното усилие да измерят безграничната си способност да вярват в чудеса. Но аз ще уверя читателите, че Уолдън има относително твърдо дъно на относително неголяма, макар и необичайна дълбочина. Измерих я лесно посредством въдичарска корда и камък с тегло около фунт и половина - усетих съвсем точно мига, в който камъкът се отдели от дъното, по това, че трябваше да дръпна по-силно, преди водата да улесни движението му. Най-голямата дълбочина е точно сто и два фута; като прибавим петте фута повишение на нивото оттогава насам, стават сто и седем. Това е забележителна дълбочина за такова малко езеро и все пак е недостатъчна за ненаситното въображение. Какво би било, ако всички езера бяха плитки? Това не би ли имало въздействие върху ума на хората? Благодарен съм, че езерото Уолдън е тъй дълбоко и чисто, че се превръща в своеобразен символ. Додето людете вярват в безкрайността, за тях ще съществуват бездънни езера.

Един местен фабрикант, който научил за моите измервания, ги обявил за неверни, съдейки от опита си в строежа на бентове, че при такъв голям наклон пясъкът не се задържа. Но и най-дълбоките езера с оглед на тяхната площ съвсем не са така дълбоки, както повечето хора смятат, та ако бъдат пресушени, няма да оставят смайващи долини. Те нямат формата на чаши, разположени между възвишения; дори Уолдън, който е необичайно дълбок за площта си, при вертикален разрез през центъра се оказва не по-дълбок от плитка чиния. Пресъхнат ли, повечето езера ще се превърнат в ливади точно толкова вдлъбнати, колкото и другите. Уилям Гилпин, майсторът на прекрасни и обикновено много точни природоописания, застанал край Лох Файн в Шотландия - по думите му "соленоводен залив, дълбок шестдесет-седемдесет клафтера, четири мили широк и 197 Nuclei (лат.) – ядра.198 През 1939 г. Едуард С. Дийви от Йейлския университет проверява измерванията на Торо, служейки си с най-модерни измервателни уреди. Неговите резултати доказват "феноменалната точност в наблюденията" на Торо, макар Уолдънският самотник да си е служил с най-прости пособия.

116

около шестдесет мили дълъг, заобиколен от планини" - отбелязва: "Ако можехме да видим залива непосредствено след делувиалните нагъвания или породилата го друга природна катастрофа, каква само ужасяваща бездна би ни се разкрила!"199

"И както се издигат горе кълбестите хълми,тъй долу хлътва дъното - просторно и дълбоковместилище на всички тез води..."200

Но ако вземем съотношението между най-късия диаметър и дълбочината на Лох Файн и го сравним с това на Уолдън, който - както вече видяхме - при вертикален разрез е плитък като чиния, той ще се окаже четири пъти по-плитък. Толкова за КОШМАРНАТА бездна, която би представлявал пресъхналият Лох Файн. Несъмнено много приветливи долини, превърнати в плодородни нивя, някога са били точно такива "ужасяващи бездни", от които впоследствие водите са се отдръпнали - но за да се убедят в това нищо неподозиращите им обитатели, е необходим сведущият поглед на геолога. Търсещото око често съзира във високите хълмове на хоризонта очертанията на древни езера; никакво по-сетнешно издигане на равнината не е било нужно, за да се скрие историята им. Далеч по-лесно е - както добре знаят работниците по пътищата - да различиш вдлъбнатините по образувалите се в тях локви след обилен дъжд. Въпросът обаче е там, че получило дори най-малка свобода, въображението литва по-високо и се гмурва по-дълбоко, отколкото се простира Природата. Дълбочината на океана навярно ще се окаже съвсем незначителна в сравнение с площта му.

Тъй като правех измерванията през ледената кора, можех много по-точно да определя релефа на дъното, отколкото при измервания на незамръзващи пристанища, и бях изумен от неговата равномерност. В най-дълбоката част има площ от няколко акра, по-гладка от която и да било нива, открита за слънцето, вятъра и плуга. В една наслуки избрана посока по протежение на тридесет рода дълбочината не се промени с повече от фут, а в радиус от сто фута от средата на езерото можех отнапред да изчисля промените в дълбочината с точност до три-четири инча. Някои обичат да говорят за дълбоки и опасни ями дори и в такива гладки пясъчни дъна, но не се съобразяват с въздействието на водата, оглаждаща всякакви неравности. Дъното бе тъй равномерно и тъй съвършено съответствуваше на бреговете и на околната верига от хълмове, че един отдалечен издатък можеше да бъде установен с изчисления, извършени в съвсем друга част на езерото, а насочеността му - чрез наблюдения на срещуположния бряг. Носът се превръща в плитчина, пясъчен нанос, долина, дълбока клисура, канал.

След като съставих карта на езерото в мащаб десет рода към един инч и нанесох върху нея данните от над сто измервания, установих едно изумително съвпадение. Забелязвайки, че цифрата, обозначаваща най-голямата дълбочина, се пада по средата на картата, поставих линийката първо по дължината, сетне по широчината й и за своя изненада открих, че линията на най-голямата дължина се пресича с линията на най-голямата широчина ТОЧНО в точката на най-голямата дълбочина, макар че по средата дъното е равно, очертанията на езерото - неправилни, а най-голямата дължина и широчина получих, като измерих и заливите; тогава си казах: дали пък не съм налучкал начина, по който се определя най-голямата дълбочина на океана, както и на всяко езеро или блато? Не е ли това и начинът за измерване на планинската височина, ако разглеждаме планините като противоположности на долините? Известно е, че един връх не е най-висок в най-тясната си част.

От общо петте залива измерих три и установих във всеки от тях крайбрежни плитчини и значителни дълбочини във вътрешната част, така че всъщност те се вдаваха в сушата не само хоризонтално, но и вертикално, оформяйки басейн или отделно езеро, а насочеността на ограничаващите ги носове показваше разположението на плитчините. Морските пристанища също тъй започват с плитчини. Колкото по-голяма е широчината на залива в сравнение с дължината му,

199 Уилям Гилпин, "Наблюдения върху шотландските планини" 200 Милтън, "Изгубеният рай", кн. VII, прев. Александър Шурбанов.

117

толкова по-голяма е дълбочината край брега в сравнение с тая във вътрешността. Следователно, ако знаем дължината и широчината на един залив, както и особеностите на бреговете му, разполагаме с почти всички данни, необходими за съставянето на общовалидна формула за тия случаи.

За да проверя докъде се простират способностите ми да определям най-дълбокото място в едно езеро само по особеностите на повърхността и бреговете му, начертах план на Бялото езеро, което заема четиридесет и един акра площ, подобно на Уолдън е без острови и няма вливащи се и изтичащи реки; тъй като линията на най-голямата широчина, съединяваща два срещуположни залива, се падаше съвсем близо до линията на най-малката широчина, съединяваща два срещуположни носа, нанесох точката на най-голямата дълбочина близо до последната, но все пак върху линията на най-голямата дължина. Измерванията показаха, че най-дълбоката част се намира на около сто фута от отбелязаното място - в предполаганата от мен посока, но по-надалеч - и там езерото е само с един фут по-дълбоко, сиреч - шест фута. Разбира се, някое подводно течение или остров доста биха усложнили задачата ми.

Ако познавахме всички закони на Природата, един факт или описанието на едно явление от действителността биха били достатъчни, за да направим обобщаващ извод. Но ние знаем твърде малко и изводите ни са най-често погрешни, което, естествено, се дължи на невежеството ни по отношение на основни неща, а не на някакви несъвършенства в Природата. Нашите понятия за закономерност и хармония се свеждат само до видимостите; а колко по-прекрасна е хармонията, създавана от далеч по-многобройни и сякаш противоположни, но в действителност единосъщни закони, които засега са недостъпни за нас. Всяка новооткрита закономерност е нова гледна точка към света; така всяка нова крачка променя очертанията на планината в очите на пътешественика и тя му се явява все различна, макар да си остава същата. Дори прорязана или пронизана, планината си остава необозрима за нас в своята цялост.

Наблюденията ми върху езерото важат и в областта на етиката. Тук също действа законът за средните величини. По правилото за двата диаметъра можем не само да определим местонахождението на слънцето в нашата планетна система и на сърцето в човешкото тяло, но също тъй, прокарвайки надлъжни и напречни линии през съвкупността от всекидневните човешки дела и житейски приливи и отливи, като се съобразяваме с очертанията на бреговата ивица, можем да установим в пресечната им точка най-голямата висина или дълбина на човешкия характер. Навярно е достатъчно да знаем насочеността на бреговете му и особеностите на околността, сиреч обстоятелствата, за да определим дълбочината и релефа на невидимото му дъно. Ако човек е заобиколен от планини, от Ахилесови брегове, чиито върхове мятат връз него сенки и се отразяват в душата му, това предполага съответни дълбини в самия него, докато равните и ниски брегове наоколо подсказват собствените му плитчини. Така е и с отликите на човешкото тяло: дръзко изпъкналото чело означава дълбок ум. На входа на всеки наш залив или вдатина има плитчини, в които известно време се задържаме или донякъде закотвяме като в уютен пристан. Обикновено вдатините съвсем не са случайни, а формата, размерите и насочеността им се определят от възвишенията на брега - тия древни оси на нагъване. Когато бури, приливи и течения постепенно увеличат плитчините или нивото на водата спадне, та те се надигнат над повърхността, това, което доскоро е било само брегова вдатина, приютила някоя мисъл, се превръща в самостоятелно езеро, откъснато от океана, в което мисълта си осигурява благоприятна среда - от солено езеро става сладководно море, или пък мъртво море, а може и мочурище. Дали при появата на нов човек на земята не се надига някъде над повърхността такава плитчина? В действителност сме толкова лоши навигатори, че повечето ни мисли облитат и спохождат брегове без пристанища; познават само заливите на поезията или се стремят към сухите докове на науката, където просто ги ремонтират, но никакво естествено течение не приижда да им придаде собствен облик.

Що се отнася до колебанията в нивото на Уолдън, според мен те се дължат на снеговете, дъждовете и изпаренията, макар че с термометър и лот навярно могат да се открият подводни притоци, защото на такива места лете водата би била най-студена, а зиме - най-топла. Когато през

118

зимата на 1846-1847 година тук вадеха лед, един ден работниците на брега не одобриха някои от довлечените блокове, понеже се оказаха по-тънки от другите и не можеха добре да се подредят; така ледосекачите откриха, че на едно място ледът е с два-три инча по-тънък, което ги накара да предположат, че отдолу има приток. Показаха ми и друго едно място, където според тях имало "пробойна" и оттам езерото се оттичало под хълма към близката ливада - изтласкаха ме върху леден блок, за да се уверя сам. Това бе малка вдлъбнатина на десет фута под водата; мога обаче да гарантирам, че езерото няма да се нуждае от затъкване, ако не открият по-страшен отток. Някой предложи, ако открием такава "пробойна", да проверим дали водата достига до ливадата, като в гърлото на отвора сипем цветен прах или стърготини и сложим сито на ливадния извор, за да видим дали не са преминали някои частици.

Додето правех измерванията, ледът - дебел шестнадесет инча - се люлееше като вода дори при най-слабия полъх на вятъра. Добре известно е, че върху лед не може да се използва нивелир. Макар че ледът изглеждаше здраво захванат за сушата, неговите най-големи колебания, отчетени на един род разстояние от брега с помощта на поставен на земята и насочен към градуиран прът върху леда нивелир, възлизаха на три четвърти инч. По средата на езерото колебанията сигурно бяха още по-големи. Кой знае, може би ако разполагахме с по-чувствителни инструменти, бихме могли да измерваме и люлеенето на земната кора. Когато двата крака на моя нивелир бяха на брега, а третият - на леда и насочех визьора над леда към едно дърво оттатък езерото, и най-слабото люлеене се отчиташе като отклонение от няколко фута. А когато започнах да изсичам дупки, за да измервам дълбочината, оказа се, че дебелата снежна покривка е притискала три-четириинчов слой вода върху леда, която веднага потече на широки вади от всички страни към дупките и така за два дни остави напълно суха ледената повърхност, надигайки върху си. Все едно да пробиеш дупка на дъното на кораб, за да изтече водата. Когато такива дупки замръзнат и сетне завали дъжд, едно последвало застудяване ги покрива с нов гладък лед, красиво насечен във вътрешността от тъмни нишки, преплетени в своеобразна паяжина - ледени розетки, образувани от водните струи, стичащи се от всички страни към един център. Понякога ледът се покриваше с плитки локви и аз можех да видя сянката си двойна - едната застъпила главата на другата, едната върху леда, а другата - върху дърветата или хълма.

Додето още е януари и снегът е дебел, а ледът - здрав, благоразумният стопанин пристига от града за лед, с който през лятото да разхлажда питието си; каква невероятна, направо покъртителна далновидност - през януари, навлякъл дебело палто и нахлузил ръкавици, да се готвиш за юлската жега и жажда! А с толкова други неща изобщо не се запасяваме. Та тоя стопанин навярно не си е събрал съкровища на тоя свят201, които биха разхладили питието му на оня. Реже с трион замразеното езеро, отнема покрива на рибите и извозва естествената им среда, въздуха им, отнася я като снопове пръти, пристегнати с вериги и колове, в студени зимници, където да се запази до лятото. Когато го карат по улиците, ледът изглежда като втвърден лазур. Ледодобивците са весело шегаджийско племе; когато веднъж отидох при тях, ми предложиха да режем заедно, но аз да съм застанел отдолу.

Една сутрин през зимата на 1846-1847 г. на брега най-неочаквано се появиха стотина души от северняшко потекло и множество коли, натоварени с неугледни земеделски съоръжения - плугове, ръчни колички, ножове за чимове, лопати, триони, гребла, че и шейни; всички бяха въоръжени с двувърхи пики, каквито няма описани в "Новоанглийски фермер" или "Земеделски стопанин". Помислих си, че са дошли да сеят зимна ръж или някакво друго, наскоро внесено от Исландия зърно. Не видях да носят тор, та предположих, че също като мен разчитаха на дебелия почвен слой, който дълго не е бил засяван. Казаха ми, че зад всичко това стоял някакъв заможен фермер, който искал да удвои състоянието си, досега възлизащо и бездруго на половин милион; за да удвои всеки свой долар, той смъкна посред зима едничкото палто, самата кожа на езерото Уолдън. Веднага се заловиха за плуговете и браните, работейки във възхитителен порядък, сякаш възнамеряваха да устройват образцова ферма, но додето се мъчех да разбера що за семена ще засяват в браздите, групата здравеняци започна с ловки движения да изгребват девствената почва чак до пясъка, по-

201 Матей, 6:19119

скоро до водата, понеже пръстта тук е огизнала, макар да е все пак terra firma202, и да я откарват с шейни, та проумях, че всъщност вадят торф от блато. Тъй идваха и си отиваха дни наред, съпътствани от непривичен писък на локомотива - същинско ято арктически птици, долитащи някъде от полярните области. Но индианката Уолдън не им оставаше длъжна: я някой наемник, както върви след впряга, ще се подхлъзне в дълбока пукнатина в земята, достигаща до самия Тартар, и - загубил ума и дума, измръзнал до мозъка на костите си - с радост ще влезе на топло при мен, за да оцени като никога през живота си каква благодат е огнището; я вкочанената пръст ще откъсне парче стомана от някой палешник; я плуг ще заседне в браздата, та трябва да го отсичат.

Без ни най-малко да преувеличавам, сто ирландци, водени от надзиратели янки, идваха всеки ден от Кеймбридж за лед. Режеха го на блокове по добре известен, за да заслужава описание, начин, сетне с шейни извозваха блоковете до ледена платформа на брега и - все едно са бъчви с брашно - с помощта на железни куки, въжета и скрипци, теглени от коне, ги редяха на висока камара - стена до стена, ръб до ръб, тъй внимателно, сякаш майсторяха масивните основи на обелиск, който ще прониже облаците. Казваха ми, че в спорен ден можели да извадят хиляда тона, сиреч да нарежат около един акър лед. Дълбоки бразди, образувани от еднообразните курсове на шейните, прорязваха както леда, тъй и terra firma, а конете редовно зобеха овес от издълбани като ведра големи късове лед. Така подредиха камара от ледени блокове - тридесет и пет фута висока и шест-седем рода широка от едната страна, като пъхаха сено между външните редове, за да няма достъп на въздух, понеже и най-мразовитият вятър, стига да намери пролука, ще издълбае големи дупки, оставяйки само тънки прегради, додето накрая камарата се срути. Отначало приличаше на огромна синкава крепост, същинска Валхала, но сетне, когато запълниха пролуките с грубото ливадно сено и то се покри със скреж и ледени висулки, тя взе да напомня внушителна, обрасла с мъх развалина от лазурен мрамор; заприлича на жилището на Дядо Мраз, белобрадия старец, както го рисуват по календарите, решил навярно да прекара лятото тук. Смяташе се, че до местоназначението ще стигнат не повече от двадесет и пет процента от всичкия тоя лед, като при това още два-три процента ще се загубят при превоза. Тъй или иначе по-голямата част от камарата имаше друга, непредвидена съдба - било защото поради по-голямото съдържание на въздух ледът се бе оказал по-крехък, отколкото го мислеха, било по друга някаква причина, но той все едно не стигна до пазара. Подредените през зимата на 1846-1847 година ледени блокове с общо тегло около десет хиляди тона накрая бяха покрити със сено и дъски; през юли свалиха покритието и извозиха част от леда, а другата остана на слънце, задържа се през лятото и през следващата зима, и едва през септември 1848 г. се разтопи окончателно. Така езерото си възвърна много от отнетото.

Също както и водата, погледнат отблизо, уолдънският лед има зелен оттенък, докато отдалеч красиво синее, та човек може веднага да го различи от белия лед на реката или от зеленикавия лед на езерата на четвърт миля околовръст. Има случаи някой голям леден блок да се плъзне от шейната на улицата и тъй да остане цяла седмица, привличайки вниманието на гражданите като същински гигантски изумруд. Забелязал съм, че ако на определено място водата в Уолдън изглежда зелена, сетне същият зрителен ъгъл пречупва леда в синкави отблясъци. Така навремени дупките по брега се изпълват със зеленикава вода, а на следващия ден замръзват в синкав лед. Навярно синият цвят на водата и леда се дължи на светлината и въздуха, поети в тях - колкото са повече, толкова по-наситено е синьото. Ледът е интересен обект за съзерцание. Казвали са ми, че край Прохладното езеро отлично съхранявали лед до пет години. Защо ли водата във ведрото тъй бързо става негодна за пиене, ако пък замръзне, се запазва прясна навеки? Общоприето е схващането, че това е разликата между чувствата и разума.

И тъй, в продължение на шестнадесет дни наблюдавах през прозореца си сто усилно работещи мъже, снабдени с шейни, коне и всякакви земеделски съоръжения - същинска картина от първата страница на някой календар; колчем ги погледнех, все си спомнях баснята за чучулигата и жетварите, притчата за сеяча и други подобни; но вече си отидоха и след тридесетина дни от същия тоя прозорец ще гледам бистрите, морскозелени води на Уолдън, отразяващи облаци и дървета, надигащи пари в пълно уединение, заличили всяка следа от човешки крак. Навярно ще

202 Terra infirma (лат.) - "нетвърда земя", обратното на terra firma: "твърда земя".120

чуя кикотенето на някой гмурец, който намокря и почиства перата си, или ще видя самотен рибар в лодка, подобна на плаващо листо, загледан в своето отражение върху повърхността, доскоро тъпкана от нозете на сто усърдни здравеняци.

В последна сметка излиза, че изнемогващите от жега жители на Чарлстън, Нови Орлеан, Мадрас, Бомбай и Калкута пият вода от моя кладенец203. Сутрин окъпвах мозъка си в изумителната космогонична философия на Бхагавадгита; от времето на създаването й е изминала цяла вечност, но в сравнение с нея съвременният свят със своята литература изглежда жалък и нищожен; струва ми се, че тая философия се отнася към някакво предишно съществувание на човечеството - тъй далеч е нейното величие от всичките ни схващания. Оставям книгата настрана и тръгвам да налея вода от своя кладенец; о, чудо! - съзирам там слугата на брамина, жреца на Брама, Вишну и Индра, който още седи в своя храм край Ганг и чете Ведите или живее до корените на някое дърво, прехранвайки се с кора хляб и вода. Срещам слугата му, дошъл да налее вода за своя господар, и двамата потапяме ведра в един и същи кладенец. Кристалната вода на Уолдън се смесва със свещената вода на Ганг. Подета от попътни ветрове, тя минава покрай митическа Атлантида и легендарните Хеспериди, следва пътя на Ханон, извива покрай островите Тернате и Тидор, сетне покрай Персийския залив, затопля се от тропическите ветрове на Индийския океан и се устремява към пристанища, които Александър е знаел само по име.

ПРОЛЕТ

Разкриването на големи пространства при ледодобива обикновено причинява по-ранно размразяване на едно езеро, тъй като раздвижената от вятъра вода дори и в най-студено време подяжда леда наоколо. Но ето че тая година това не се случи, понеже Уолдън бързо замени старата с нова и плътна одежда. Поначало езерото Уолдън започва да се топи по-късно от останалите езера в околността както поради по-голямата си дълбочина, така и поради липсата на подводни течения, които да подмиват и изтъняват леда. Не помня ледената му покривка да се е пропуквала през зимата, та дори и през зимата на 1852-1853 година, която подложи езерата на толкова сурово изпитание. Обикновено това става около първи април, седмица до десет дни по-късно от Флинтовото езеро и Феър Хевън, начиная със северната страна и по-плитките части, които първи са замръзнали. Уолдън по-добре от всяка друга водна площ наоколо отразява действителното настъпване на сезоните, тъй като е неподвластен на временните температурни колебания. Няколко мразовити мартенски дни могат значително да забавят топенето на ледовете по другите езера, докато температурата на Уолдън се повишава почти без всякакви външни влияния. Термометърът, който на 6 март 1847 година потопих в средната част на Уолдън, показваше 32°, сиреч точката на замръзване, а близо до брега - 32,5°; същия ден в средната част на Флинтовото езеро измерих 32,5°, а на дузина рода от брега, в плитката вода под един фут дебел лед - 36°. Тая разлика от три и половина градуса в температурата на дълбоките и плитките части на Флинтовото езеро, както и фактът, че то е преобладаващо плитко, показват защо ледовете му се разтапят значително по-рано от тия на Уолдън. По това време ледът в най-плитката част бе с няколко инча по-тънък, отколкото в средата; докато през зимата ледът по средата бе най-тънък, а водата - най-топла. Всеки, който лятно време е джапал край брега, където водата е едва три-четири инча дълбока, навярно е забелязал, че там тя е далеч по-топла, отколкото малко по-навътре; на дълбоките места пък е по-топла на повърхността, отколкото към дъното. Пролетното слънце оказва своето въздействие върху замръзналите води не само като повишава температурата на земята и въздуха; топлината му прониква през фут и повече дебел лед и в плитките места се отразява от дъното, като по тоя начин нагрява водата и разтапя леда едновременно отдолу и отгоре: постепенно той става неравен, въздушните мехурчета в него се удължават, додето накрай целият стане на шупли и внезапно изчезне в едничък пролетен дъжд. Ледът, както и дървото, притежава определена структура и когато започне да се топи и "шупва", сиреч заприличва на медена пита, независимо от положението на ледените късове, въздушните килийки винаги се намират под прав ъгъл спрямо водната повърхност. Когато под ледената покривка има подводна скала или дърво, на това място тя е по-тънка и обикновено се разтапя изцяло от отразената слънчева топлина; разказвали са ми, че в

203 По времето на Торо ледът бил важна суровина за износ.121

Кеймбридж при един опит да получат лед в плитък дървен съд въздействието на отразените от дъното слънчеви лъчи надвишавало това на циркулиращия отдолу и отстрани студен въздух. Ако посред зима топъл дъжд разтопи вкоравената снежна покривка на Уолдън и оголи твърдия тъмен или прозрачен лед по средата, покрай бреговете остава ивица кишав, макар и по-дебел лед, белезникав заради отразената топлина. Също тъй - както вече споменах - мехурчетата във вътрешността на леда играят ролята на лещи и подпомагат разтапянето му.

Всички природни явления могат ежедневно да се наблюдават в умален мащаб край едно езеро. Сутрин плитката вода се затопля по-бързо от дълбоката, макар и не толкова силно, а вечер изстива по-бързо. Денят е миниатюрен образ на годината. Нощта е зимата, сутринта - пролетта, вечерта - есента, а часовете по пладне съответстват на лятото. Пращенето на леда свидетелства за промяна в температурата. В приветливата утрин след студената нощ на 24 февруари 1850 година отидох да прекарам деня на Флинтовото езеро и с изненада открих, че ударя ли с тъпата част на брадвата по леда, той отеква като същински гонг надалеч околовръст, сякаш че бия тъпан. Ледът взе да пращи около час след изгрева под въздействието на слънчевите лъчи, падащи косо иззад възвишенията; започна да се протяга и прозява като пробуждащ се човек, все по-гръмко и по-гръмко в продължение на три-четири часа. По пладне подремна за малко, а привечер, когато слънцето захождаше, отново запращя. При устойчиво време всяко езеро дава своя вечерен залп в точно определен момент. Но по пладне, когато въздухът не е тъй еластичен, а ледът е вече целият в пукнатини, той губи всякакъв резонанс, та вече е невъзможно да проглушиш рибите и мускусните плъхове, като удариш по него. Въдичарите казват, че "бумтежът на езерото" плашел рибите и те не кълвели. Езерото не бумти всяка вечер и не мога да знам със сигурност кога ще започне отново, но ако аз не умея да предчувствам промените във времето, то може. Кой би предположил, че нещо толкова голямо, студено и дебелокожо притежава тъй фини сетива? Но и то си има свой закон и бумти само съгласно него със същата неотвратимост, с която напролет се разпукват пъпките. Земята е изтъкана от живот и цялата е покрита с кълнове. И най-голямото езеро е тъй чувствително към атмосферните промени, както и капчицата живак, затворена в тръбичка.

Едно от предимствата на живота в гората бе, че имах достатъчно време и възможности да наблюдавам идването на пролетта. Най-сетне ледът заприличва на медена пита и когато вървя по езерото, мога да направя с тока си трапчинка. Мъгли, дъждове, все по-топло слънце постепенно топят снега; дните нарастват чувствително; става ясно, че до края на зимата ще изкарам с наличните дърва, тъй като няма да се наложи да горя още много. Целият съм нащрек да доловя първите признаци на пролетта: да чуя песента на току-що прилетяла птица, цвъркота на ивичеста катерица, чиито запаси вече са на изчерпване, да видя как мармот се подава от зимното си убежище. На 13 март, когато вече бях чул гласовете на синия дрозд, чинката и пойния дрозд, ледът бе още около фут дебел. Времето се затопляше, а не се виждаше водата да е подрила леда или да го е разчупила и понесла по течението, както става в реките, но макар да бе напълно разтопен на половин род от брега, във вътрешността бе само шупнал и подгизнал, та можеше да пропаднеш и там, където бе шест инча дебел; ала още утре - стига да завали и да падне мъгла - и той щеше да изчезне заедно с мъглата, сякаш по силата на магия. Една година прекосих езерото през средата само пет дни преди ледът да се е стопил окончателно. През 1845 година водите на Уолдън се откриха напълно на 1 април; през 1846 - на 25 март; през 1847 - на 8 април; през 1851 - на 28 март; през 1852 - на 18 април; през 1853 - на 23 март; през 1854 - на 7 април.

Всяко явление, свързано с разтапянето на ледовете по реките и езерата и с уталожването на времето, представлява особен интерес за нас, които живеем при толкова непостоянен климат. Настъпи ли по-топло време, живеещите край реките започват да се будят от трясъка на леда, гръмовен като артилерийска стрелба, сякаш дрънчат ледени окови, и само след няколко дни от леда вече няма и помен. Така, когато алигаторът излиза от калта, земята клока. Един старец, зорък наблюдател на Природата и тъй вещ по всички природни явления, сякаш като момче е бил в стапела, където са я строили, и е помогнал да й поставят кил - сега той е на почтена възраст и не би могъл да я познава по-добре дори да доживее годините на библейския Матусал, та тоя старец ми разказа - видя ми се невероятно, че и той се диви над някои явления в Природата, тъй като смятах,

122

че помежду им не съществуват тайни - как един пролетен ден нарамил пушката, качил се в лодката и тръгнал да лови патици. По поляните още имало лед, но не и по реката, та безпрепятствено стигнал от Съдбъри, където живее, до езерото Феър Хевън, което за негова изненада се оказало почти изцяло покрито с твърд лед. Денят бил топъл и той се учудил как е могло да се задържи такова голямо количество лед. Патици не се виждали, затова оставил лодката на северния бряг на едно островче, скрил се в храстите откъм южната му страна и зачакал. На три-четири рода от брега, където бил разтопен ледът, се откривала ивица от спокойна, топла и разкаляна вода, точно каквато обичат патиците, и той се надявал, че скоро ще се появят. Лежал така близо час, додето чул тих и явно много далечен тътен, тъй внушителен и тържествен, какъвто никога дотогава не бил чувал; постепенно тътенът се усилвал, предвещавайки нещо грандиозно и необичайно; човекът помислил, че долита огромно птиче ято и - въодушевен и нетърпелив - грабнал пушката и скочил; но какво било удивлението му, когато видял, че целият лед се е придвижил към брега и се блъска в него - ето откъде идел тътенът: отначало леко хрущене и простъргване, после до мощен гръм от пръснати по цялото островче ледени отломки и накрая - покой.

Ето че вече слънчевите лъчи падат под прав ъгъл, топли ветрове раздухват мъглите и дъждовете и топят снежните преспи, а слънцето, разпръсквайки мъглите, се усмихва на изпъстрената в ръждиво и бяло ухаеща на тамян земя, по която пътникът прескача от островче на островче, развеселяван от игривата песен на безчет бълбукащи поточета, в чиито вени напира кръвта на отиващата си зима.

Малко явления в Природата ми доставяха такова удоволствие, както формите, които топящите се снегове, стичайки се в дълбоки браздулици по насипите от двете страни на железопътната линия, ваеха от пясъка и глината - явление, което рядко може да се наблюдава в толкова голям мащаб, макар че покрай изграждането на железопътни линии постоянно се появяват все нови и нови, подходящи за целта валове. Ваятелският материал бе пясък във всевъзможни оттенъци, от най-едър до най-ситен, обикновено примесен с малко глина. Напролет, когато земята се отпусне, та дори и в по-топли зимни дни, пясъкът започва да се свлича по склоновете като лава, понякога засипвайки снега. В безчетни скокливи поточета руква някаква особена смесица, едновременно подвластна на закона за течащите води и на законите на растителния свят. По своя път тя приема формите на сочни листа и лози, образува многобройни налети вейки, които - ако ги погледнеш отгоре - напомнят назъбените, заоблени и прекръстосващи се талуси на някои лишеи, а може да заприличат и на корали, на леопардови лапи и птичи нокти, на мозък, бял дроб, черва или екскременти. Това е истинска ГРОТЕСКОВА растителност, чиито форми и цветове виждаме възпроизведени от бронз, своеобразен архитектурен листак, далеч по-древен като символика от акантовите, бръшляновите, лозовите и всякакви други листа, предопределен навярно при известни обстоятелства да се превърне в загадка за бъдещите геолози. Вдлъбнатините ми се виждаха като сталактити в пещера, осветена от слънцето. Различните оттенъци на пясъка, обемащи всички тонове на желязото - кафяво, сиво, жълтеникаво, червеникаво, - са изключително наситени и приятни за окото. Когато наближи дренажната канавка в подножието на насипа, течащата маса се разлива в плоски СТРУИ, тъй като отделните поточета губят полуцилиндричните си русла, разширяват се и се сливат, все по-воднисти и по-воднисти, додето ПЯСЪКЪТ съвсем се утаи, запазил разнообразните си и красиви оттенъци, както и следите от първоначалните растителни форми; накрая - вече във водата - стеклата се маса се превръща в ПЛИТЧИНА, подобна на тия, които се образуват в речните устия, а растителните форми изчезват във вълнистите очертания на дъното.

Насипът, висок от двадесет до четиридесет фута, понякога по протежение на четвърт миля се покрива от едната, че и от двете страни с такава листна маса - сиреч прорези в пясъка, образувани в един-единствен ден. Забележителното в тоя пясъчен листак е внезапната му поява. Когато от едната страна гледам най-обикновен насип, тъй като слънцето оказва въздействието си постепенно, а от другата - тая разкошна растителност, избуяла само за час, имам особеното усещане, че се намирам в ателието на Художника, който е създал света и мен самия, и го наблюдавам как неуморно сътворява върху насипа все нови и нови рисунки. Сякаш съм се доближил до жизненоважните органи на земята, понеже тия разклонени пясъчни струйки напомнят

123

кръвоносната система на животинския организъм. Така в самия пясък откриваме зачатъците на листните образувания. Нищо чудно тогава, че външен израз на земята са листата, след като образът им е запечатан вътре в нея. Атомите знаят тая закономерност и я носят в себе си. Поклащайки се на дървото, листото вижда в пясъка своя прототип. ВЪТРЕ, независимо дали в globe (земното кълбо) или в animal body (животинското тяло), leaf (листото), е влажен, месест lobe (лобус) - дума, особено приложима по отношение на liver (черния дроб), lungs (белите дробове) и leaves of fat (мастните тъкани) - (, LABOR, LAPSUS: хлъзгам се или свличам се, lapsing (изпадане); , GLOBUS, lobe, globe, също lap (скут), flap (плясък) и още много други думи). ОТВЪН leaf е само сухо тънко листо, като "f" и "v" са пресовани и изсушени "b". Кореновите съгласни в думата lobe са "lb", като меко учленимото "b" (изписвано малко като единичен лобус - "b" и главно като двоен лобус - "B") бива изтласквано напред от ликвидното "l". В думата globe, където кореновите съгласни са "glb", гърленото "g" добавя към значението мощта на гръкляна. Перата и крилата на птиците са още по-сухи и по-тънки листа. Ето как се осъществява връзката между тромавата ларва в пръстта и пърхащата във въздуха пеперуда. Самият земен глобус непрестанно се трансцендира и транслира, и получава крила по своята орбита. Дори образуването на леда започва с нежни кристални листенца - сякаш замръзват отпечатъците, оставени върху огледалната повърхност, от листата на водните растения. Цялото дърво всъщност е едно-едничко листо, реките пък са жилките на още по-големи листа, чиято тъкан е сушата помежду им, а градовете са яйца на насекоми, снесени върху листата.

Залезе ли слънцето, пясъкът престава да се свлича, но на сутринта поточетата ще рукнат отново, разклонявайки се на безчетни струйки. Ето ви нагледен пример за образуването на кръвоносните съдове. Ако човек се вгледа внимателно, ще забележи, че от топящата се маса най-напред изпълзява поточе размекнат пясък със заоблено, капкообразно крайче, подобно на върха на показалец, и бавно, наслуки, започва да си проправя път надолу; малко по-късно, когато слънцето се поиздигне и топлината и влагата се увеличат, водата в него - подчинявайки се на същия закон, на който е подвластна и по-инертната субстанция - се отделя от нея и си проправя криволичещ улей, сиреч артерия, в която навремени като светкавица помежду месестите листа и клонки проблясва сребристо ручейче и пак се загубва в пясъка. Удивително е колко бързо и същевременно изкусно се оформят пясъчните поточета, отлагайки настрани най-добрите си съставки, с които извайват острите ръбове на улеите. По същия начин извират реките. Силикатните речни наноси са костната система, а фините песъчинки и органичните вещества - нервните окончания и клетките. Какво е човекът, ако не купчина течна глина?204 Върховете на пръстите ни не са нищо повече от втвърдени капки. Пръстите на ръцете и нозете ни са застинали струйки, потекли от топящата се маса на телата ни. Кой знае как би се оформило човешкото тяло под по-топли небеса. Не е ли ръката ПАЛМОВО листо със същите жилки и месести части? С малко повече фантазия можем да си представим ухото като лишей, umbilicaria, провиснал отстрани на главата, а долната му мека част - като капка. Човешката lip (устна) - LABIUM, от LABOR (?) - laps (се дипли) или lapses (провисва) под устната кухина. Носът е застинала капка или сталактит. Брадичката е по-едра капка, стекла се от лицето. Бузите са склонове, спускащи се от веждите към долините и срещащи препятствието на скулите. Заоблените изпъкналости по листата на растенията са също набъбнали и временно колебаещи се по-големи или по-малки капки - техните пръсти; колкото са повече в едно листо, толкова повече са посоките, в които то напира да се разтече и би се разтекло съвсем при повече топлина и други благоприятни условия.

Като че ли тоя единствен насип онагледява принципа, на който почиват всички природни явления. Създателят на нашата земя просто е патентовал листото. Кой ли Шамполион ще ни разтълкува тоя йероглиф, та най-сетне да преобърнем нов лист в живота си? Това явление ме изпълва с повече радост, отколкото изобилната родитба на лозята. Наистина в същността си то е някак екскрементно, наподобяващо все нови и нови черни дробове и черва, сякаш земното кълбо си оголва вътрешностите, но затова пък е доказателство, че Природата има утроба и действително е майка на човечеството. Така студът напуска земята и настъпва Пролетта. Това е само началото, което предшества разлистената и разцъфнала пролет, както митологията предшества истинската

204 Иов, 13:12.124

поезия. Нищо не очиства тъй добре от зимните пушеци и разстройства. Запролетяването ме убеждава, че Земята е още в пелени и протяга бебешки пръстчета на всички страни. И ето, нежни къдрички поникват по голото челце. В Природата всичко е живо. Листовидните повесма по насипа напомнят шлака - следователно там вътре "пещта гори". Земята не е отломък от мъртва история, пластове, насложени един връз друг като страниците на книга, привлекателна единствено за геолозите и антикварите - тя е поезия, жива като листата на дървото, предшестващи цветовете и плодовете; тя не е вкаменелост, а от нея блика живот; в сравнение с бурния кипеж в сърцевината й животните и растенията само паразитират. Мощните й напъни ще изхвърлят останките ни от могилите. Какво като топите метали и ги отливате в най-прекрасни форми - те няма да ме ощастливят като ваянията на огизналата земя. И не само тя, но и всичко по нея е тъй пластично, както е глината в ръката на грънчаря.

Не след дълго не само по насипа, но и по всеки хълм, във всяка равнина и падина студът изпълзява от земята като сънено четириного от бърлогата си и с песен се втурва към морето или на облаци отлита към други ширини. Запролетяването е по-мощно със своята неотвратимост, отколкото Тор с чука си: то разтапя ледовете, докато Тор може единствено да троши.

Когато снегът се поразтопи и няколко топли дни поизсушиха земната повърхност, ми бе приятно да сравнявам първите нежни косички на младата година с величавата красота на обветрените, преживели зимата растения - зимзелен, златниче, изящни бурени и диви треви, - далеч по-открояващи се и интересни, отколкото през лятото, сякаш тогава красотата им е била недозряла; дори пущицата, хвощът, лопенът, жълтият кантарион, кочото биле и други здравостеблени треви, които са неизчерпаема житница за първите птици и траурни одежди на овдовялата Природа, сега привличаха погледа. Особено ми допадаше извития като житен сноп връх на овчата опашка; той връща лятото в зазимените ни мисли и е една от формите, които изкуството обича да възпроизвежда и които в растителното царство имат същото отношение към вече съществуващите в съзнанието ни образи, каквото има астрономията. Това е древен стил, по-стар от гръцкия и египетския. Студът придава на своите ваяния неизразима нежност и изящество. Свикнали сме да ни представят тоя властелин като жесток и необуздан тиранин, а всъщност той вплита с нежността на влюбен накити в косите на Лятото.

С наближаването на пролетта рижите катерици взеха да прииждат две по две и да се шмугват под къщата току под нозете ми, додето четях или пишех, след което започваха невероятни писукания, цвъртения, пиукания и прочие вокални пируети; тропнех ли по пода, те зацвъртяваха още по-неистово, забравили в своето безумие всякакъв страх и уважение, сякаш предизвиквайки човечеството да ги озапти. "Не щем да знаем! - Чикарии-чикарии!" Оставаха глухи за всичките ми доводи или пък ги намираха неубедителни и ми отвръщаха с неудържим порой от хули.

Първото пролетно врабче! Годината начева с надежди, по-светли откогато и да било! Над голите влажни поля се носят нежните сребристи трели на дроздовете и чинките, сякаш сетните зимни снежинки при падането си звънят! Каква стойност имат в такова време историята, хронологията, преданията и всевъзможните писани откровения? Потоците в радостни химни възпяват пролетта. Блатният ястреб вече кръжи ниско над ливадите и търси първата пробудила се слузеста твар. Във всяка долчинка се чува шепотът на слягащия се сняг, а ледът по езерата се топи и чезне без следа. Като пролетен пожар лумва тревата по хълмистите склонове - et primitus oritur herba imbribus primoribus evocata205 - сякаш земята разпалва тлеещата в недрата жарава, за да приветства завърналото се слънце не с жълти, а със зелени пламъци; тревните стръкчета, символ на вечната младост, се устремяват към лятото в дълга зелена лента, все още притискани от студа, но решени на всяка цена да му надвият, надигайки ланшната изсъхнала трева с напиращата сила на младия живот. Те израстват със същото упорство, с което ручеят изпълзява от земята. Помежду им съществува тясно родство, тъй като в дългите юнски дни, когато ручеите пресъхват, тревните стръкчета всмукват водите им като тръбички, та от година на година стадата пият от тоя вечен

205 "Et primitus oritur herba imbribus primoribus evocata." (лат.) - "Първа израства тревата, пробудена от ранните дъждове." - Варон, "Rerum Rusticarum", II, 2.

125

зелен извор, а косачите загребват от него зимната им паша. Така и нашият човешки живот умира само до корена, но все надига зелено стръкче към вечността.

Уолдън се топи пред очите ми. Покрай северния и западния му бряг са се образували протоци, широки по два рода, а тоя покрай източния бряг е още по-широк. Огромен блок се е откъснал от ледената покривка. Чувам една чинка да припява откъм крайбрежните храсталаци: "Олит, олит, олит - чип, чип, чип, чи чар - чи уис, уис, уис." И тя помага да се разпука ледът. Колко красиви са плавните извивки по краищата на леда - повтарящи извивките на брега, те са далеч по-равномерни от тях. Поради неотдавнашните сурови, но краткотрайни студове ледът е необичайно твърд и осеян с вълнисти шарки като дворцов под. Напразно вятърът се плъзга на изток по матовата му твърд, додето достигне живата водна повърхност. Как великолепно искри на слънцето тая ивица вода, оголеното лице на езерото, сияещо от щастие и младост, озарено сякаш от радостта на рибите и пясъчните брегове; струят сребристи отблясъци като от люспите на leuciscus206, като че цялото езеро е една огромна, мятаща се риба. Такъв е контрастът между зимата и пролетта. Уолдън бе мъртъв и оживя. Но както вече споменах, тая година ледът се разтопи по-бавно.

Преходът от зимните студове и виелици към меката и спокойна пролет, от мрачното, едва пълзящо време към светлите и бързолетни часове е важно събитие, което всичко в Природата бърза да оповести. Тоя преход се извършва едва ли не мигновено. Внезапно къщата ми се изпълни със светлина, макар че вече се свечеряваше. Зимните облаци все тъй се въсеха, а по стрехата трополеше дъжд, примесен със сняг. Погледнах през прозореца и - о, чудо! Там, където довчера се ширеше студен сив лед, сега се простираха прозрачните езерни води, притихнали и изпълнени с надежди като в лятна вечер, отразяващи вечерно лятно небе, каквото нямаше над тях, сякаш отдалеч предизвестени за него. Дочух далечна песен на червеношийка - първата от хилядолетия насам, както ми се стори, чиито кръшни звуци не ще забравя и през хилядолетията занапред - тъй сладостна и звънка, както отколе. 0, вечерната песен на червеношийка в захода на новоанглийския летен ден! Да можех да открия клонката, на която е кацнала! Точно ТАЯ птица и точно ТАЯ клонка. Това поне не е Turdus migratorius207. Клюмащите смолисти борове и церове край къщата ми изведнъж възвърнаха присъщия си вид, станаха по-ярко зелени, по-изправени и жизнени, окъпани и ободрени от дъжда. Знаех, че повече няма да вали. Достатъчно е да погледнеш която и да е клонка в гората или дори купчината дърва на двора, за да разбереш отминала ли е зимата, или не. По мръкнало се разнесоха крясъците на гъски, литнали ниско над гората, сякаш уморени, окъснели пътници, които се завръщат откъм южни езера и взаимно се жалват и утешават. Застанал на прага, чувах плясъка на крилата им, но щом приближиха към къщи, внезапно съзрели светлината, те със сподавени крясъци се обърнаха и се спуснаха над езерото. Тогава си влязох, затворих вратата и прекарах своята първа пролетна нощ в гората.

На сутринта излязох на прага, за да погледам през мъглата гъските, които плуваха навътре в езерото на петдесет рода от брега - бяха тъй едри и шумни, че Уолдън изглеждаше като изкуствено басейнче, направено за тяхно забавление. Но когато приближих, всичките двадесет и девет гъски изведнъж излетяха по даден от водача им сигнал и силно пляскайки с крила, вече построени в редица, описаха кръг над главата ми и се устремиха право към Канада, с надеждата да закусят в някое по-тинесто езеро, подканяни навремени от крясъците на своя водач. В същото време излетя и ято патици и последва на север своите гръмогласни родственици.

Цяла седмица след това утринната мъгла ехтеше от крясъците на един самотен гъсок, който търсеше своята женска, огласяйки гората с пронизителни звуци, каквито тя едва побираше. През април на малки ята долетяха гълъбите, а не след дълго над моята поляна зацвъртяха и градските лястовички; нямах представа, че в града има толкова много, че да останат и за мен, та затова реших, че принадлежат към оня стар лястовичи род, който е обитавал хралупите още преди бял човек да стъпи на тия места. Почти навсякъде по света предвестниците на пролетта са костенурките и жабите, сетне с песни долитат лъскавопери птици, поникват треви и се отварят

206 Leuciscus (лат.) - риби таранки207 Turdus migratorius - прелетен дрозд.

126

цветни пъпки, а ветровете духат, за да поправят това леко отклонение на полюсите и възстановят равновесието в Природата.

Едно след друго годишните времена ни се виждат от прекрасни по-прекрасни, но настъпването на пролетта е като сътворяването на Космоса от предвечния Хаос и възцаряването на Златния век:

Eurus ad Auroram, Nabathaeque regna recessit,Persidaque, et radiis juga subdita matutinis.

"Евър завя към Аврора, към Персия и Набатея,към върховете, огрени от ранния утринен блясък.

*     *     *     *И появи се човекът - дали от божествено семеоня творец, първоизвор на свят по-добър, го създаде,или земята, едва от ефира висок отделена,свежа, бе скътала кълн от предишното сродство с небето?"208

Един-едничък тих дъждец е достатъчен, за да насити зелената багра на тревата. Тъй всяка добра мисъл съживява нашите надежди. Бихме били блажени, ако постоянно живеехме в настоящето и се възползвахме от всяка случайност по пътя ни, както тревата от росната капчица, а не губехме времето си в разкаяние за пропуснатите възможности - при това с чувството, че изпълняваме дълга си. Навън е пролет, а ние още се потриваме като през зимата. Прекрасното пролетно утро опрощава всички грехове. В него няма място за порока. Под лъчите на такова слънце и най-заклетият грешник може да се върне в лоното на праведността. Възвърнали невинността си, съзираме и невинността на ближните. Довчера може да сте смятали ближния си за крадец, пияница, развратник, да сте го съжалявали и презирали, а светът да ви е изглеждал непоправимо порочен, но ето че в тоя първи пролетен ден слънцето разлива топлина и светлина, пресътворявайки света, и вие виждате ближния си, зает с мирен труд, виждате обезкръвените му, оттекли вени да набъбват от радост и възторг пред новия ден, порочното му тяло да сеща пролетта с невинността на дете и забравяте за всичките му прегрешения. Около него витае дух на благост, дори на святост, търсещ - макар плахо и неумело, също като новопородил се инстинкт - начин да се прояви и за кратко ехото на хълмовете замлъква за всяка груба шега. Виждате как под загрубялата му кожа напират крехките кълнове на нов живот - нежни, свежи и невинни като едва наболи стръкчета. Дори и той е влязъл в радостта на Господаря си. Защо в такъв ден тъмничарят не отвори вратите на тъмницата, съдията не прекрати разглеждането на делото и проповедникът не разпусне паството? Защото са глухи и слепи за повелите Господни, та не приемат прошката, която той щедро им дарява.

"Стремежът към доброто, който всекидневно се ражда от безметежното и благотворно дихание на утринта, будейки любов към добродетелта и омраза към порока, приближава човека до изначалната му природа - така млади филизи изникват покрай дънерите на изсечената гора. И обратно: злото, сторено през деня, спира растежа на едва наболите кълнове на доброто и ги унищожава.

Ако растежът на тия кълнове дълго бива потискан така, благотворното дихание на вечерта не ще бъде достатъчно, за да ги съхрани. А когато диханието на вечерта стане недостатъчно, за да ги съхрани, тогава човешката природа престава да се отличава особено от животинската. Виждайки, че някой е загубил човешката си природа за сметка на животинската, хората заключават, че поначало е бил лишен от присъщия човеку разум. Но тъй ли трябва да се разсъждава за същината човешка?"209

208 Овидий, "Метаморфози", кн. I, 61-62, 78-81, прев. Георги Батаклиев.209 Менций, "Произведения", кн. VI "Каю Дзъ", ч. I, гл. 8

127

"Първият, Златният век избуя. Непознаващ разплата,тачеше той без закон доброволно и правда, и вярност.Нямаше казън и страх. По стени не стояха заплахив плочи, излети от мед. Не изпитваше смут пред устатана съдия умолителна гмеж, в безопасност без съдник.Борът не беше повалян от склона планински да търсичужди предели, не беше се спускал по буйни потоци.Хората никакъв бряг освен своя не знаеха още.

*     *     *     *Пролет цъфтеше безкрай и прохладният лъх на Зефирагалеше с ласки цветя, избуяли без никакво семе."210

На 29 април ловях риба на реката близо до моста Найн-Ейкър-Корнър, стъпил на жвакащата трева сред корените на върбалака, любимото скривалище на мускусните плъхове, когато изведнъж чух особен трясък, сякаш наблизо момчета играеха с пръчки; вдигнах глава и видях малък, изящен ястреб, подобен на козодой, който ту се рееше нависоко, ту се спускаше стремително надолу, откривайки крилата си, заблестели на слънцето като атлазена панделка или седефената вътрешност на мида. Гледката ми напомни лов на соколи и всичко благородно и поетично, свързано с тоя спорт. Бих нарекъл птицата Мерлин211, но въпросът не е в името. Никога не бях виждал по-ефирен полет. Ястребът не пърхаше като пеперуда, нито се рееше като по-големите си събратя, а с горда увереност се носеше сред въздушните пространства - ту се издигаше, надавайки странен крясък, ту отново волно и красиво се спускаше, преобръщайки се като хвърчило, сетне в летеж отдъхваше, сякаш никога не се е докосвал до terra firma. Изглеждаше тъй, сякаш бе сам във Вселената и нямаше нужда от никого освен от утринта и въздуха, с които играеше. Не бе самотен - самотна бе земята под него. Къде е майка му, която го е измътила, къде са братята и сестрите му, къде е баща му, властелинът небесен? Обитател на въздуха, ястребът сякаш бе свързан със земята единствено чрез яйцето, измътено някога из скалните пукнатини, а може би родното му гнездо се е намирало на края на облак, било е изплетено от нишки небесна дъга и слънчев заник и поръбено с нежна лятна омара, донесена от земята. Дали и до днес не гнезди на някой островърх облак?

Освен тая гледка денят ми дари и рядък улов от златни, сребърни и бакърени риби, лъщящи като наниз скъпоценни камъни. 0, колко пъти през първия пролетен ден съм се добирал до тия ливади, прескачайки от издатинка на издатинка, от върбов корен на върбов корен, а наоколо ми гората и дивата речна долина са се къпели в светлина - тъй чиста и ярка, че би разбудила и мъртвите, ако спяха в гробовете си, както някои предполагат. Няма по-силно потвърждение на безсмъртието. В такава светлина всичко оживява. Де ти, смърте, жилото? Де ти, Аде, победата?212

Животът в нашите градове би замрял, ако ги нямаше неусвоените от човека гори и ливади край тях. Ободряващото въздействие на девствената Природа ни е нужно: нужно ни е от време на време да пошляпаме из блатата, където се крият яребиците и водните бикове, да послушаме крясъците на бекасината, да подишаме аромата на шумолящите острици, в които само диви и саможиви птици свиват гнезда и прилепени до земята, се прокрадват норки. Жаждата да проучим и опознаем всичко, съществува у нас; желанието всичко да си остане тайнствено и непознаваемо, сушата и морето да си останат все така девствени, непонятни за нас и неразгадаеми просто защото са неразгадаеми. Невъзможно е да се наситим на Природата. Нужна ни е ободряващата гледка на неизчерпаемата й мощ, нейният титаничен замах: морският бряг, осеян с останки от корабокрушения, гъсталаците с живи и гниещи дървеса, буреносните облаци, триседмичните дъждове, предизвикващи наводнения. Нужна ни е сила, превъзхождаща нашата, нужен ни е живот, процъфтяващ там, където никога не сме стъпвали. С радост гледаме как лешоядът кълве отвратителна за нас мърша и извлича здраве и сила от тая храна. По едно време край пътя за дома

210 Овидий, "Метаморфози", кн. I, 89-96, 107-108, прев. Георги Батаклиев.211 Вълшебник от келтската легенда за Крал Артур.212 Първо послание на апостол Павел към коринтяните, 15:55.

128

ми лежеше мъртъв кон, та понякога - особено в задушни нощи - отдалеч заобикалях мястото, но тъй като съзирах в това доказателство за ненаситния апетит и непоклатимото здраве на Природата, чувствах се удовлетворен. Приятно ми е да се убеждавам, че Природата прелива от живот, щом може да пожертва безчетни живи същества и да им позволи да се самоизтребват; колко само нежни живинки тя преспокойно смила на пихтия - колко попови лъжички, погълнати от чапли, колко костенурки и жаби, премазани по пътищата - понякога цели пороища от плът и кръв! Отдавайки дължимото и на случайностите, ние не трябва да придаваме голямо значение на всичко това. Мъдрецът го възприема за вселенска невинност. Отровата всъщност не е отровна и смъртоносни рани няма. Съчувствието е най-лош съветник. То трябва да те подтиква към действие, а не към вайкане.

В началото на май дъбове, орехи, кленове и други дървета надзъртваха през боровата гора покрай езерото, огрявайки всичко в ярки багри като същински слънца, особено в облачни дни, когато изглеждаше, че слънчевите лъчи пробиват мъглите и хвърлят светли петна по хълмовете. На трети или четвърти май видях в езерото гмурец, а през първата седмица от месеца чух козодой, калугерици и още много други птици. Дроздовете бях чул доста по-отдавна. Долетя и чичопеят и надзърна през вратата и прозореца, за да провери дали къщата ми наподобява пещера, трептейки с крила, за да се задържи на едно място, стиснал нокти, сякаш вкопчен във въздуха. Не след дълго сернистожълтият прашец от смолистите борове посипа езерото, камъните и гниещите стволове по брега - тъй изобилен, че би изпълнил цяла бъчва. Това са "серните валежи", за които често се говори. Дори и в драмата "Сакунтала" на Калидаса се споменават "ручеи, обагрени в жълто от златния прашец на лотоса". Времето напредваше към лятото, както пътникът навлиза във все по-висока трева.

Така приключи първата година от живота ми в гората: втората не бе по-различна. На шести септември 1847 година окончателно напуснах Уолдън.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Лекарите велемъдро препоръчват на болните смяна на климата и обстановката. Широк е светът, слава Богу. В Нова Англия не расте конски кестен и рядко се чува песента на присмехулник. Дивата гъска е много по-голям космополит от нас - тя закусва в Канада, обядва в Охайо, а вечер почиства перата си край някое блато далеч на юг. Дори бизонът се съобразява до известна степен с годишните времена - порасне ли тучната йелоустоунска трева, той изоставя колорадските пасбища. А ние си въобразяваме, че ако съборим дървените огради на фермите си и на тяхно място издигнем каменни зидове, животът ни ще е ограден веднъж завинаги, а съдбите ни - решени. Изберат ли те за секретар на градската управа, не можеш, естествено, да прекараш лятото в Огнена земя, обаче всеки миг можеш да се озовеш сред огньовете на ада. Светът е по-широк от представите ни за него.

Би трябвало по-често да поглеждаме през хакборда на нашия кораб като любопитни пътници, а не като глупави моряци да прекараме цялото плаването в разчепкване на кълчища. Противоположната страна на земното кълбо е просто мястото, където живеят същите като нас люде. Пътешествието ни не е нищо повече от движение в кръг, а лекарските предписания са полезни само за кожноболните. Някой заминава за Африка на лов за жирафи, но положително не тоя дивеч трябва да преследва. Докога, за Бога, един човек би ловувал жирафи, стига да можеше? Бекасините и тетревите също предлагат рядък спорт - само че, убеден съм, далеч по-благороден лов е да отстреляш себе си.

"Навътре погледа си обърнии в себе си невиждани странище зърнеш. Пропътувай ги докрайи свойта космография познай."213

213 Уилям Хабингтън, "На моя уважаван приятел сър Ед.П. Найт" (1634). Торо леко видоизменя първите стихове на поемата.

129

Защо Африка, защо Западът? Нима не са душите ни белите петна върху картата? Макар че може да се окажат и черни като новооткрити брегове. Какво всъщност искаме да намерим - изворите на Нил, на Нигер, на Мисисипи или северозападен път около нашия материк? Защо точно тия въпроси да занимават човечеството повече от всичко останало? Нима Франклин е единственият безследно изчезнал, та жена му толкова се е загрижила за издирването му? А знае ли мистър Гринел къде се намира самият той? Бъди по-добре Мънго Парк, Луис и Кларк, Фробишър на собствените си реки и морета, достигни своите най-високи ширини - ако е нужно, натовари цял трюм с месни консерви, за да поддържаш силите си, и струпай празните кутии на камара до небесата в знак, че си успял в начинанието си. Нима консервираното месо служи само за подхранване на месата ти? Не, бъди Колумб за цели нови континенти и светове в самия себе си, откривай нови пътища - но не за търговия, а за мисли. Всеки, човек е владетел на царство, в сравнение с което земната империя на руския цар е като детска играчка, като могилка, щръкнала над леда. И въпреки това има патриоти, които са лишени от всякакво СЕБЕуважение и жертват значимото заради нищожното. Те обичат земята, в която ще почиват останките им, но не и духа, който вдъхва живот на плътта им. Патриотизмът им е просто налудничава идея. Какво представляваше Експедицията до Южните морета с цялата й показност и всичките й разхищения, ако не косвено доказателство, че в света на морала съществуват морета и континенти, в които отделният човек е провлак или залив, още неопознат и от самия него, ала по-лесно е да плаваш няколко хиляди мили в правителствен кораб с петстотин моряка и юнги през мразове и бури, при опасност от канибали, отколкото да опознаеш собственото море - Атлантическия и Тихия океан на своята личност.

Erret, et extremos alter scrutetur Iberos.Plus habet hic vitae, plus habet ille viae.

"Нека се скитат и видят далечна Австралия.Пътища те ще намерят - мен Бог ще намери."214

Не си струва да обиколиш света, за да преброиш котките в Занзибар. Но додето не умееш да вършиш нищо по-добро, прави поне това и може би ще откриеш някоя "Симсова дупка", през която да проникнеш в себе си. Англия, Франция, Испания, Португалия, Златният бряг, Брегът на робите - всички те граничат с това твое собствено море, но няма я шхуната, която да дръзне да изгуби от поглед сушата, макар несъмнено това да е прекият път за Индия. Искаш ли да проговориш всички езици, да вникнеш в обичаите на всички народи, да стигнеш по-далеч от всички пътешественици, да се приспособиш към всички климати и да накараш Сфинкса да разбие глава в скалата, вслушай се в съвета на древния философ: "Познай себе си!" За това са нужни зоркост и смелост. Само победените и дезертьорите отиват на война - страхливци, които офейкват и се записват във войската. Поеми най-дългия Западен път - тоя, който не свършва на Мисисипи или на Тихия океан, нито отвежда в един изчерпан Китай или Япония, а продължава неотклонно по допирателната на тая сфера: зиме и лете, денем и нощем, додето Слънцето се скрие, Луната се скрие и накрай самата Земя се скрие.

Казват, че Мирабо се заловил с обири по пътищата, "за да разбере каква степен на решимост е нужна, та открито да се противопоставиш на най-святите закони на обществото". Заявил, че "от войника в боя не се изисква и наполовина толкова смелост, колкото от разбойника", както и че "честта и вярата никога не са попречвали на едно добре обмислено и твърдо решение". Това било мъжество - според представите на света, - а всъщност е глупост и дори безумие. Един що-годе здравомислещ човек твърде често се оказва противопоставен на тъй наречените "най-святи закони на обществото", верен на други, по-святи закони, тъй че постоянно изпитва своята решимост, без да се отклонява от пътя си. Въпросът не е в това да възприемеш някаква необичайна за теб позиция спрямо обществото, а да отстояваш оная позиция, която произтича от верността към законите на собствената ти личност - и която не би се отъждествила с противопоставяне на едно справедливо правителство, стига да го имаше.

214 Клавдий Клавдиан, "Старикът от Верона". В превода си Торо заменя страната Иберия с Австралия.130

Напуснах гората по същата важна причина, по която се заселих там. Навярно съм долавял, че ми предстои да изживея още няколко живота и нямам повече време за тоя. Удивително е как бързо и неусетно привикваме към определен начин на живот и утъпкваме пътя си. Не бях прекарал и седмица в гората, а ето че нозете ми проправиха пътечка от къщата до езерото, и макар оттогава да са изминали пет-шест години, тя още се вижда ясно. Възможно е впрочем и други да са минавали по нея, та затова да не е обрасла. Земната повърхност е мека и запазва следите от човешките нозе; така е и с пътеките, прокарани от ума. Колко ли прашни и развалени от ходене трябва да са тогава главните пътища на света, колко ли са дълбоки коловозите на традициите и условностите! Не пожелах да пътувам в каюта, а предпочетох като обикновен моряк да стоя на палубата на света, откъдето по-добре се вижда луната над планинските върхари. И сега не бих слязъл долу.

Животът в гората във всеки случай ме научи на следното: ако човек уверено върви към своята мечта и се стреми да живее по нейните повели, очакват го висини, невероятни за всекидневното трезвомислие. Той ще остави някои неща зад гърба си, ще премине невидими граници; около него и в него ще се установят нови, всеобщи и либерални закони или пък старите ще се изтълкуват в по-широк смисъл и в негова полза и той ще се сподобие с правото да живее в един по-висш порядък. Колкото повече опростява живота си, толкова по-прости ще му се виждат всемирните закони, а самотата за него няма да е самота, бедността няма да е бедност, нито слабостта - слабост. Ако си строил въздушни кули, трудът ти не е отишъл напразно - точно там им е мястото. Остава само да им иззидаш основите.

Нелепо е изискването на Англия и Америка да говориш така, че те да разбират какво си казал. Така не никнат ни хора, ни гъби. Като че това е важно, като че няма кой освен тях да те разбере. Сякаш разбирането в Природата е възможно на една-единствена основа, сякаш не съществуват птици и четириноги, хвъркати и пълзящи твари, а "Дий!" и "Бррр!", които Брайт така добре разбира, са образци на съвършен английски; сякаш сигурност има само в тъпоумието. Повече от всичко се боя да не би моят начин на изразяване да не е достатъчно ЕКСТРАВАГАНТЕН, да не би да не прехвърля тесните граници на всекидневието ми и да не съответства на истината, в която съм се убедил. ЕКСТРАВАГАНТНОСТ ли? Тя зависи единствено от това в какъв обор си вкаран. Бизонът, който според годишните времена търси нови пасбища на различни географски ширини, съвсем не е екстравагантен като кравата, която рита ведрото, додето я доят, прескача оградата на обора и хуква при телето си. Бих искал да говоря някъде, където няма ограничения, като току-що пробуден на току-що пробудили се, защото не ме напуска усещането, че не мога да се разпростра достатъчно, та да поставя началото на едно неподправено изразяване. Кой, завладян от музиката, изпитва боязън да не би да говори екстравагантно? Предвид бъдещето, сиреч възможното, животът ни трябва да протича в размити и неустановени форми, да придобие смътни и неясни очертания, тъй както сенките ни неусетно се изпаряват под слънцето. Мимолетната истинност на словата ни трябва постоянно да подчертава неточността на завършения изказ. Тя лесно се поддава на ПРЕВОД - но се получава само паметник от букви. Думите, изразяващи вярата и просветлението ни, са неопределени, но за възвишените духове те са преизпълнени със смисъл и благоухание.

Защо вечно да се осланяме на най-притъпените си възприятия и да прехвалваме това като здрав разум? Здравият разум е разумът на спящия, който се проявява в хъркането. Понякога сме склонни да поставяме наравно умния за двама с полуумния, тъй като възприемаме само една четвърт от ума му. Има и такива, които биха намерили кусур и на зората, стига да се събудеха навреме. Чувал съм, че стиховете на Кабир притежавали четири различни значения: илюзорно, духовно, разсъдъчно и произтичащо от езотеричното учение на Ведите, а в нашата част на света е основание за жалби, ако нечии съчинения предполагат повече от едно тълкуване. Додето Англия се опитва да се справи със заболяванията по картофите, защо някой не се опита да се справи с мозъчните заболявания, които са много по-разпространени и опасни?

Не мисля, че съм бил неясен, но бих се гордял, ако в това отношение към страниците ми бъдат предявени изисквания, подобни на тия към уолдънския лед. Потребителите от Юга възразяват срещу синия му цвят, смятайки го за мръсен, докато всъщност това е доказателство за чистотата

131

му; те предпочитат леда от Кеймбридж, който е бял, но пък има дъх на тиня. Чистотата, която допада на хората, напомня мъглите, обвиващи земното кълбо, но не и лазурните простори над тях.

Има и такива, които проглушават ушите ни, че ние, американците и изобщо днешните хора, сме били интелектуални джуджета в сравнение с древните или дори с елизабетинците. И какво от това? Живо куче струва повече от мъртъв лъв. Да не би човек да трябва да се обеси за това, че принадлежи към пигмейско племе, наместо да се опита да стане най-големият сред пигмеите? Нека всеки си гледа работата и се помъчи да бъде това, за което е роден.

Защо е нужно тъй отчаяно да се стремим към успех - и то в най-отчаяни начинания? Ако човек не е в крак с другарите си, то е, защото навярно чува друг барабанчик. Оставете го да марширува под музиката, която чува, независимо какъв е нейният ритъм и колко отдалече иде. Без значение е дали ще достигне зрелостта си с бързината на ябълково дърво или дъб. Защо да превръща своята пролет в лято? Ако порядъкът, за който сме родени още не се е възцарил на земята, с каква действителност да го заменим? Не бива да търпим корабокрушение в лъжовна действителност. Тогава да вложим ли усилията си в строеж на небесен купол от синьо стъкло, след като не ще престанем да се взираме в истинското, безкрайно небе над него, все едно, че купола го няма?

Живеел в град Куру художник, който се стремял към съвършенството. Хрумнало му един ден да направи жезъл. Понеже съзнавал, че в несъвършената творба времето е съставка, докато в съвършената то отсъства, казал си: "Ще го сторя съвършен във всяко отношение, дори нищо друго да не направя през живота си." Веднага поел към гората, за да намери дърво, твърдо решен да не изработва жезъла от неподходящ материал; докато вземал и хвърлял пръчка след пръчка, приятелите му постепенно го напускали, тъй като остарявали над своите творби и умирали, а той си оставал все същият. Изключителността на задачата и решимостта му, възвишената му вяра го дарили - без той да знае - с вечна младост. Ни най-малко не се съобразявал с Времето и Времето стояло настрани, въздишайки, че не може да му надделее. Додето намери подходящо във всяко отношение дърво, град Куру се бил превърнал в развалини и той седнал на една от тях да одяла кората. Преди още да даде нужната форма, династията на Кандахарите отмряла, та с края на пръчката той изписал върху пясъка името на последния й представител, след което продължил работата си. Не бил още огладил и полирал жезъла, когато Калпа вече захождала, а додето сложи дръжката, обсипана със скъпоценни камъни, Брама се будил и заспивал много пъти. Защо обаче разказвам всичко това? Когато художникът завършил работата си, внезапно пред изумените му очи се разкрило най-прекрасното от всички творения на Брама. Изработвайки жезъла, той бил създал цяла система, цял един нов свят от прекрасни, съвършени пропорции, в който старите градове и династии били отстъпили мястото си на други, по-прекрасни и по-величави. Погледнал купчината още пресни стружки в нозете си и разбрал, че за него и творението му изминалото време е било само илюзия и че всъщност е изминало не повече време, отколкото е нужно за една искра от мозъка на Брама да възпламени праханта на смъртния ум. Материалът бил чист, чисто било и изкуството му - как да не бъде съвършен резултатът?

Невъзможно е да придадем на нещата облик, който да превъзхожда истината. Тя единствена е непреходна. Най-често положението, в което се намираме, не отговаря на действителното. Поради несъвършенството на природата си ние измисляме някакво състояние и се поставяме в него, та едновременно се озоваваме в две състояния и става двойно по-трудно да се измъкнем. В моменти на просветление виждаме само фактите, нещата такива, каквито са. Говорете това, което имате да кажете, а не онова, което се очаква от вас. Истината е винаги по-добра от притворството. Преди да го окачат на бесилото, попитали Том Хайд, калайджията, каква е последната му дума. "Предайте на шивачите - рекъл той - да не забравят да завързват възел на конеца, преди да са направили първия бод." Волята на другия осъден отдавна е забравена.

Колкото и да е жалък животът ти, приеми го и го живей; не бягай от него и не го проклинай. Той не е по-лош от теб. Колкото ти си по-богат, толкова по-беден изглежда той. Придирчивият и в рая ще намери недостатъци. Обичай живота си колкото и да е беден. Приятни, окрилящи, паметни мигове

132

могат да се преживеят дори и в приют за бедни. Залязващото слънце се отразява еднакво ярко в прозорците на сиромашките и на богатските къщи; и снегът пред прага им се топи по едно и също време напролет. Спокойният духом може да живее в доволство, спохождан от радостни мисли, без значение дали обитава дворец или не. Често си мисля, че градските бедняци водят възможно най-независимото съществуване. Навярно са просто достатъчно велики, за да приемат подаяния без свян. Повечето хора смятат, че е под достойнството им да се препитават от милостиня, но обикновено се оказва, че не е под достойнството им да го правят с нечестни средства, което всъщност е унизителното. Бедността трябва да се отглежда като градинско цвете, като босилек. Не гледай все към новото - било дрехи или приятели. Преобърни старите; върни се към тях. Нещата не се променят - променяме се ние. Продай дрехите си, но мислите си запази. Бог ще види, че не желаеш общество. Ако трябваше да прекарам целия си живот като паяк в някой тавански ъгъл, светът би бил все тъй широк за мен, щом разполагам с мислите си. Както е казал философът: "Армия от три дивизии можеш да лишиш от генерал и тъй да я доведеш до пълна разруха, но човека, дори най-долния и грубия, не можеш да лишиш от мислите му." Недей тъй ревностно да се стремиш да те развиват, да се подлагаш на множество влияния, които да си играят с теб - всичко това е разпиляване. Смирението, подобно на мрака, откроява светлините небесни. Сенките на нищета и поквара се сгъстяват около теб, но ето че става чудо: "Светът разгръща се пред твоя взор."215 Често ти се спомня, че дори да получиш богатствата на Крез, твоите цели и средства трябва да си останат същите. Нещо повече, ако възможностите ти са ограничени поради бедност, та не можеш примерно да си купуваш книги и вестници, то за теб остава най-същественото и живителното - остава ти да се занимаваш с това, което дава най-много захар и нишесте. Това е живот, близо до кокала, където е най-вкусен. Избавен си от опасността да се разпилееш в дреболии. Никой досега не е губил за сметка на великодушието си. С излишни пари се купуват само излишни неща. Богатството е непотребно, за да разполагаш с необходимото за душата.

Живея в ниша на оловна стена, в която оловото е примесено с малко сплав за камбани. Често по пладне в миговете на отдих едва доловим tintinnabulum216 докосва слуха ми. Шумят моите съвременници. Съседите ми разказват за важни дами и господа, за знаменитости, с които се запознали на някоя официална вечеря - но всичко това ме вълнува не повече от съдържанието на "Дейли Таймс". Всички разговори и интереси се отнасят само до облекло и обноски - но гъската си остава гъска, както и да я облечеш. Разправят ми за Калифорния и Тексас, за Англия и двете Индии, за достопочтения мистър Х. от Джорджия или Масачусетс, занимават ме с тия краткотрайни, преходни неща, додето ми се прииска като оня мамелюк да прескоча зида. Допада ми да знам точно къде се намирам: не да крача на видно място в тържествено шествие, а да вървя, ако е възможно, редом със Създателя на Вселената; не да живея в тоя неспокоен, тревожен, шумен и дребнав Деветнадесети век, а тихо да се отдам на мислите си, додето той протича край мен. Какво празнуват хората? Те до един участват в някакъв организационен комитет и не минава час да не очакват нечия реч. Бог не е нищо повече от председател на заседание, а Уебстър е неговият говорител. Аз обичам да претеглям, да обмислям, да се стремя към това, което най-силно и основателно ме привлича, а не да вися на рамото на везната и да се опитвам да тежа по-малко; да изхождам не от въображаеми, а от действителни положения; да вървя по единствения път, по който мога и по който никоя сила не е в състояние да ме спре. Не ме удовлетворява да строя свод, ако предварително не съм иззидал здрави основи. Нека не стъпваме по тънък лед. Навсякъде има здрава твърд. Четем, че пътешественик попитал едно момче дали блатото, което трябвало да прекоси, има твърдо дъно. Момчето отвърнало, че има. Но ето че конят затънал до подпръга, та пътешественикът се обърнал към момчето: "Защо ми каза, че блатото има твърдо дъно?" - "Истина е - рекло момчето, - но още не сте стигнали до него." Същото е и с блатата и подвижните пясъци на обществото, но за да го знае, момчето трябва да е поостаряло. Само помисленото, реченото или стореното при известни редки стечения на обстоятелствата е добро. Не съм от тия, които от глупост биха заковали пирон в самата мазилка - после нощи наред не бих мигнал. Дайте ми чук, с който да похлопам и да намеря гредата. На мазилката не разчитайте. Пиронът трябва да се закове така добре, че събудиш ли се посред нощ, да изпиташ удовлетворение от свършената работа и да

215 Джоузеф Бланко Уайт, "Към нощта" - сонет216 Tintinnabulum (лат.) – звънтеж.

133

не се срамуваш да призовеш Музата. Тогава и само тогава Господ ще ти помага. Всеки забит пирон трябва да бъде нова сглобка в машината на Вселената и ти да виждаш в това своя личен дял.

Не искам ни любов, ни пари, ни слава - дайте ми истината. Седях веднъж на трапеза, която раболепни слуги отрупваха с разкошни ястия и вина, но искреност и истинност нямаше, та си тръгнах гладен от тоя негостоприемен дом. Гостоприемството там бе студено като сладоледа. Имах чувството, че не е бил нужен лед, за да го замрази. Разправяха ми за възрастта на виното и от каква прочута реколта било, но аз си мислех за едно още по-старо и в същото време по-младо и чисто вино от още по-прочута реколта, каквото те нямаха, а и не биха могли да си купят. Цялата тая показност - домът, земите, "пиршеството" - за мен няма никаква стойност. Отидох при краля, но той ме накара да чакам в приемната, а сетне се държа тъй, сякаш нямаше и понятие от гостоприемство. А в съседство до мен имаше един човек, който живееше в хралупа. Обноските му бяха истински царствени. Къде по-добре щях да постъпя, ако се бях отбил при него.

Докога ще седим под нашите сводове, отдадени на празни и плесенясали добродетели, които всеки труд прави несъстоятелни? Все едно денят ти да начева в дълготърпение, да наемаш човек да ти прекопава картофите, и да продължаваш следобед с проявления на християнско покорство и милосърдие в предварително обмислена благочестива форма! Откъде това азиатско високомерие и закостеняло самолюбие у човечеството? Моето поколение е петимно да се хвали със знатно потекло: в Бостън, Лондон, Париж, Рим; гордо с далечни предци, то с удовлетворение говори за успехите си в изкуството, науката и литературата. Надзърнете само в протоколите на философските дружества и в публичните панегирици за ВЕЛИКИ ЛЮДЕ! Как се умилява добрякът Адам пред собствените си добродетели! "Извършили сме велики дела и сме изпели божествени песни, които нивга не ще умрат", сиреч, додето самите НИЕ не ги забравим. Къде са днес научните дружества и великите люде на Асирия? 0, колко сме незрели философи и изследователи! Ни един от читателите ми още не е изживял цял човешки живот. Това са едва пролетните месеци в живота на човешкия род. Може в Конкорд да сме имали седемгодишна краста, но седемнадесетгодишен скакалец217 още не сме виждали. Познаваме само тънката обвивка на кълбото, връз което живеем. Повечето от нас не са копали по-дълбоко от шест фута в земята, нито отскачали на толкова високо от нея. Самите не знаем къде точно се намираме. При това почти половината от времето си прекарваме в крепък сън. Въпреки всичко се смятаме за мъдреци и сме установили свой порядък върху земната повърхност. Какви сме дълбокомислени, какви сме предприемчиви, наистина! Стоя и гледам буболечката, която пълзи сред нападалите борови иглички в гората и се мъчи да се скрие от погледа ми, и си мисля защо ли питае в себе си такова смирение и иска да се скрие от мен, когато навярно бих могъл да й стана благодетел, да съобщя някоя радостна вест на буболечето племе; и се сещам за Великия Благодетел и неговото Известие, които стоят над мен, човешката буболечка.

В света непрестанно се случват все нови и нови неща, а ние тънем в безмерна скука. Достатъчно е да припомня що за проповеди се слушат все още дори и в най-просветените страни. В тях прозвучават словата "радост" и "печал", но само като припев в носово провлачван псалм, и ние си оставаме с едничката вяра в привичното и пошлото. Струва ни се, че можем да променяме само облеклото си. Приели сме, че Британската империя е огромна и заслужава уважение, че Съединените щати са най-могъщата сила. А не вярваме, че зад всеки човек се надига и спада прилив, който би могъл да отнесе Британската империя като тресчица, стига само подобна мисъл да споходи човека. Кой знае що за седемнадесетгодишен скакалец може да изскокне от пръстта? Правителството на света, в който живея, не е съставено като британското в следтрапезна беседа на чаша вино.

Нашият духовен живот напомня речните води. Всяка година той може да се надигне повече от когато и да било и да залее прегорелите брегове; може тъкмо настоящата година да е такава, та всичките ни мускусни плъхове да се издавят. Там, където живеем, невинаги е било суша. Далеч навътре в сушата съзирам бреговете на древна река, която се е плискала в тях, много преди науката

217 Скакалец преселник, който се появява периодично на големи ята и опустошава местността.134

да започне да отбелязва нейните прииждания. Из цяла Нова Англия се разнесе новината за едрия красив бръмбар, който изпълзял от една цепнатина в стара маса от ябълково дърво, престояла повече от шестдесет години във фермерска кухня - първо в Кънетикът, а сетне в Масачусетс; излюпил се от яйце, снесено много по-рано, ако се съди по броя на годишните кръгове над него, още в живото дърво; няколко седмици го чували как гризе отвътре, пробуден към живот от топлината на някой чайник. Как да не укрепне вярата ти във възкресението и безсмъртието, като чуеш подобна история? Кой знае дали преди хилядолетия под концентричните одървенели пластове на мъртвото, останало без жизнени сокове общество, не е било снесено яйце в сочната дървесина на младо и жизнено стъбло, превърнало се постепенно в нещо като негов мавзолей! Кой знае какъв прекрасен крилат живот може би от много години гризе за почуда на насядалото покрай празничната трапеза човешко семейство и неочаквано ще се появи на бял свят от най-повседневната и износена мебел, та най-сетне да се наслади на прелестното лято на своето съществуване!

Не твърдя, че Джон или Джонатан ще проумеят всичко това; но такава е същината на утрото, което никога не настъпва просто с изтичането на времето. Светлината, която заслепява очите ни, е за нас непрогледен мрак. Изгрява само оная зора, за която сме се пробудили. Денят предстои. Слънцето е само утринна звезда.

1854

ИМЕНЕН И ПРЕДМЕТЕН ПОКАЗАЛЕЦ

Абелар, Пиер (1079-1142) - френски средновековен философ и теолог, преподавал в Париж. Абу Муса (721-815) - алхимик, известен като "баща на арабската химия", прославил се с метафизическата си философия на природата. Августинска епоха - английската литература от ок. 1700 до 1750 г. Аврора (рим. мит.) - богинята на Зората, която отваряла на слънцето вратите на Изтока. Адмет (гр. мит.) - цар на Тесалия, един от аргонавтите. Аполон пасъл девет години стадата му. Актеон (гр. мит.) - ловец, който видял къпещата се Артемида. За наказание богинята го превърнала в елен и той бил разкъсан от собствените си кучета. Акър - английска мярка за повърхност, равна на 4047 кв.м. Албертус Магнус (ок. 1206-1280) - немски монах-доминиканец, богослов, философ и алхимик със значителни приноси в биологията. Смятал опознаването на природата за част от християнската вяра. Алгонкуини - индианци от североизточната част на САЩ. Алегени - голяма планинска верига в Северна Америка, пресичаща щатите Пенсилвания, Мериланд, Вирджиния и Западна Вирджиния. Част от системата на Апалачите. Алисън, сър Арчибалд (1792-1867) - английски юрист и историк, автор на "История на Европа от началото на Френската революция през 1789 г. до Реставрацията на Бурбоните през 1815 г." в десет тома (1833-1842). Антей (гр. мит.) - син на бога на морето Посейдон и на Гея (Земята). Той губел силата си, щом не се докосвал до земята. Аполоний Родоски (III в. пр. Хр.) - александрийски поет и граматик, автор на епопеята "Аргонавти". Аретуза - извор в Сиракуза (Сицилия). В елегията на Милтън "Лайсидас" се свързва с римската пасторална поезия. Аркадия - страна на пастири и овчари в Пелопонес, възпявана от поетите като рай на земята. Аркрайт, сър Ричард (1732-1792) - изобретателят на предачната машина. Аронова пръчка (библ.) - пръчката, с която Арон, братът на Моисей, докоснал бадемовите дървета и те мигом цъфнали и вързали. Аталанта (гр. мит.) - девойка, която обявила, че ще пристане на мъжа, който я надбяга. Загубила от Хипомен, когато спряла да вдигне трите златни ябълки, нарочно оставени от него.

135

Атлантида (гр. мит.) - грамаден остров, който се намирал отвъд Херкулесовите стълбове (Гибралтар). Изчезнал в океана след един катаклизъм. Атлас (гр. мит.) - мавритански цар, осъден от Зевс да крепи на плещите си небесния свод. Атропос (гр. мит.) - една от трите Парки, богините на съдбата, тази, която прерязвала нишката на човешкия живот. Ахерон (гр. мит.) - река в Тартар. Ахилесови брегове - според преданието Ахил бил родом от Тесалия, планинска местност в Гърция. Баларат - град в югоизточна Австралия, център на златотърсаческия район. Бартрам, Уилям (1739-1823) - американски пътешественик и естественик. Бафинов залив - част от Атлантическия океан между островите Гренландия и Бафинова земя, свързан със Северния ледовит океан. Бейкън Хил - една от най-хубавите части на Бостън, където се намира кметството. Белите планини - планински масив в Източна Каролина и Югозападна Невада. Бендиго - град в югоизточна Австралия, основан през 1851 г. след откриването на злато в района. Биас (VI в. пр. Хр.) - един от седемте гръцки мъдреци, комуто се приписват думите (известни в латинския превод): "Omnia mea mecum porto" ("Всичко свое нося със себе си"). Блакстоун, сър Уилям (1723-1780) - английски юрист, автор на "Коментари", станали наръчник на поколения студенти по право. Брама (инд. мит.) - бог от тройката Брама, Вишну, Индра (или Шива). Бристърс Хил - възвишение южно от Конкорд, където живеели освободените роби от околността. Буена Виста - село в Мексико. Тук на 22 и 23 февруари 1847 г. армията на САЩ победила многократно по-голямата войска на мексиканците във войната между САЩ и Мексико (1846-1848). Бун, Даниъл (1734-1820) - един от първите заселници в Кентъки. Бушел - американска мярка за вместимост, равна на 35.2 л. Бхагавадгита - част от древноиндийския героичен епос "Махабхарата". Любимата източна книга на Торо. Бъниан, Джон (1628-1688) - английски писател и странстващ проповедник, автор на "Пътешествието на пилигрима" (1678-1684). Бънкър Хил - тук край Бостън на 17 юни 1775 г. е станала една от първите големи битки във Войната за независимост. Бюфон, Жорж-Луи Леклерк (1707-1788) - френски естественик, оказал влияние върху развитието на ботаниката, зоологията и геологията. Автор на "Естествена история" в 44 тома (1749-1804). Валхала (сканд. мит.) - зала за пиршества, в която отиват падналите в бой герои. Ван Монс и Томас Найт - ботаници и селекционери, съвременници на Торо. Варон, Марк Теренций (116-27 пр. Хр.) - римски учен и писател. Автор на "Rerum Rusticarum" ("За селското стопанство"). Веди - четирите свещени книги на индуизма, съдържащи химни, ритуални предписания и техните обяснения. Витрувий, Марк Полион (I в. пр. Хр.) - римски архитект, известен със своя десеттомен труд "De Architectura" ("За архитектурата"), единствената оцеляла от римско време теория на строителството, оказала силно влияние върху архитектите от Ренесанса. Вишну (инд. мит.) - бог на милостта в тройката Брама, Вишну, Индра (или Шива). Вишну Пурана или Законите на Ману - една от най-древните книги от индуския религиозен епос. Войната на Крал Филип - война от 1675-1676 г. между Индианския съюз, начело с вожда Крал Филип, и новоанглийските колонисти. Вулкан (рим. мит.) - богът на огъня и на ковашкия занаят; отъждествен с гръцкия бог Хефест. Гезнер, Конрад фон (1516-1565) - швейцарски лекар и естественик, цитиран в "История на четириногите" (1607) от Едуард Топсел. Гийо, Арнолд Хенри (1807-1884) - американски геолог и географ, роден в Швейцария. Гилпин, Уилям (1724-1804) - английски странстващ проповедник. Автор на множество пътеписи из Англия и Шотландия, основоположник на жанра "живописни пътешествия", характерен за предромантизма и романтизма.

136

Горгони (гр. мит.) - три баснословни чудовища - сестрите Медуза, Евриала и Стено, - притежавали сила да вкаменяват всички хора, които ги погледнели. Гоф, Уилям (ок. 1605-1679) - английски пуритан, подписал смъртната присъда на крал Чарлс I по време на Английската буржоазна революция от 1649 г. След Реставрацията заедно с тъста си Едуард Уоли избягал в Нова Англия. Грей, Томас (1716-1771) - английски поет. Гринел, Хенри (1799-1874) - американски корабостроител, оглавил експедиция за издирването на изчезналия полярен изследовател сър Джон Франклин. Гуанджоу - пристанище в югоизточен Китай. Гукин, Даниъл (1612-1687) - американски изследовател на индианците от колонията в Масачусетс. Давънант, сър Уилям (1606-1668) - английския поет и драматург в двора на крал Чарлс I. Автор на рицарския епос "Гондиберт". Дамодара - едно от имената на индийския бог Кришна. Дарвин, Чарлс (1809-1882) - английски естественик и физиолог. Основно съчинение "Произход на видовете" (1859) Двете Индии - Малайският архипелаг, Антилските и Бахамските острови. Девкалион (гр. мит.) - син на Прометей. Зевс дал възможност на Девкалион и жена му Пира да създават нови хора като хвърлят камъни зад гърба си. Дейви, сър Хъмфри (1778-1829) - английски химик, откривател на 12 химически елементи. Декър, Томас (1572-1632) - английски драматург. Делфи и Додона - древногръцки оракулски селища. В храма на Аполон в Делфи под Парнас правела своите предсказания пророчицата Пития. Джаксън, Чарлс Т. (1805-1880) - американски химик и геолог. Публикувал "Геологическо проучване на щата Мейн" (1838). Джон - нарицателно име за средния англичанин. Джонатан - нарицателно име за средния американец. Джонсън, Бен (1573-1637) - английски драматург, съвременник на Шекспир. Джонсън, Едуард (1599-1672) - американски историк. Публикувал "История на Нова Англия" (1654). Джонсън, Самюъл (1709-1784) - английски писател, критик и лексикограф. Джордж III (1738-1820) - английски крал. По време на управлението му Англия загубила американските си колонии във Войната за независимост (1775-1782), която довела до създаването на Съединените американски щати. Дигби, сър Кенълм (1603-1665) - английски писател. Автор на философски съчинения. Диодор Сицилийски (I в. пр. Хр.) - гръцкия историк. Друиди - келтски свещеници, извършвали богослужения на планински хълмове или в дъбови гори. Дръмонд, Уилям (1585-1649) - английски поет. Дъбюк - град в източна Айова, на река Мисисипи. Дън, Джон (1573-1631) - английски поет, съвременник на Шекспир. Евгений IV (Габриеле Кондолмиери) - папа от 1431 до 1447 г. Евър - югоизточен вятър у древните гърци. Еда - Старата или Поетическата Еда - сборник от XII в. с митологически предания на старите скандинавски народи. На тази основа исландският историк и поет Снори Стурлусон (1179-1241) съставил Прозаическата или Новата Еда, като добавил нови скандинавски митове, легенди и поеми. Езерни поети - Уърдзуърт, Колридж и Сауди. Емерсън, Ралф Уолдо (1803-1882) - американски философ и писател, централна фигура на американския литературен трансцендентализъм. Еней Силвий - литературно име на Пий II (Пиколомини), папа от 1458 до 1464 г. Западни острови или Хебриди - архипелаг в Атлантическия океан край бреговете на Шотландия. Зелените планини - планински масив в щата Върмонт. Част от системата на Апалачите. Зендавеста - свещени текстове на маздеизма, религията на древните иранци, от VII-VI в. пр. Хр.

137

Зороастър или Заратустра (660-583 пр. Хр.) - реформатор на древната иранска религия. Проповядвал разделянето на светлината и мрака като добрия и лошия принцип и създал подробни култови и хигиенични предписания. Ивлин, Джон (1620-1706) - английски мемоарист и естественик. Идуна (сканд. мит.) - богинята на пролетта. Икар (гр. мит.) - син на Дедал. Издигнал се с восъчни криле високо към слънцето, от което те се разтопили и Икар паднал в морето, което било наречено по името му Икарово море; част от Егейско море. Индра (инд. мит.) - главният бог на средното царство - въздуха. Инч - английска мярка за дължина, равна на 2.54 см. Испански Мейн - територията, обхващаща северното крайбрежие на Южна Америка от Панама до устието на река Ориноко, Венецуела. Йол (гр. мит.) - приятел на Херкулес, помогнал му да отсече главата на Лернийската хидра. Йотуни (сканд. мит.) - великани, постоянно враждуващи с боговете. Йотунхайм (сканд. мит.) - седалището на боговете. Йънг, Артър (1741-1820) - английски агроном. Автор на "Селско стопанство. Есета върху практическите страни на фермерството" (1773). Кабир (1440-1518) - индийски поет и религиозен реформатор. Кадм (ок. VI в. пр. Хр.) - полумитически финикийски принц, дал на гърците писменост. Калидаса (V в.) - индийски драматург и поет, известен с драмата в стихове "Сакунтала". Сакунтала е девойка, израснала в гората в семейството на отшелник. Калпа (инд. мит.) - период от време, обхващащ няколко милиарда години, от създаването до унищожаването на света. В края на всяка калпа Брама поглъща света, а после отново го изгражда. Кариатида - статуя на жена или мъж, която подпира корниз. Карлайл, Томас (1795-1881) - английски историк, биограф и критик, роден в Шотландия. Упражнил голямо влияние с култа си към героичните личности. Карпентър, У.Б. - биолог от Нова Англия, съвременник на Торо. Кару, Томас (ок. 1595-1645) - английски поет от епохата на Барока. Касталийски извор - според преданието глътка от този извор на южния склон на Парнас край Делфи дарявала поетическо вдъхновение. Катон Утически (95-46 пр. Хр.) - римски държавник, противник на Цезар. След победата на Цезар при Утика на северноафиканския бряг сложил край на живота си. Катон, Марк Порций (234-149 пр. Хр.) - римски държавник и писател, автор на трактата "De Agri Cultura" ("За земеделието"). Каупър, Уилям (1731-1800) - английски поет. Кварта - английска мярка за вместимост, равна на 1.1 л. Кеймбриджки колеж - Кеймбридж, Масачусетс, е седалище на основания през 1638 г. Харвардски университет, който Торо посещавал от 1833 до 1837 г. Кейн, Елиша Кент (1820-1857) - американски военен лекар, загинал при втората си арктическа експедиция за издирването на сър Джон Франклин. Клавдиан, Клавдий (ок. 365-404) - късноримски поет, автор на епиграми, епически творби и политически поеми. Кларк, Едуард-Даниъл (1769-1822) - английски минералог и пътешественик. Кларк, Уилям (1770-1838) - изследовател на американския континент. Заедно с Мериуедър Луис извършил през 1803-1806 г. пътешествие от американския Среден Запад през Скалистите планини до Тихия океан. Клафтер - английска мярка за дълбочина, равна на 1.82 м. Колман, Хенри (1785-1849) - американски духовник, автор на няколко отчета за състоянието на селското стопанство в Масачусетс и съседните му щати. Колридж, Самюъл Т. (1772-1834) - английски поет и критик, един от "Езерните поети". Колумела (I в.) - римски писател, известен с книгите си върху селското стопанство. Конкордската битка - на 19 април 1775 г. край Конкорд е станала първата битка от Войната за независимост.

138

Конфуций или Кун Фу Дзъ (ок. 551-478 пр. Хр.) - китайски философ и политик. Целта на неговото морално учение е благополучието на държавата и самоусъвършенстването на индивида. Корд - английска мярка за дърва, равна на 0.1 куб.м. Коук, сър Едуард (1552-1634) - английски юрист и законодател. Кохинор - прочут диамант, възпян още в индийския епос "Махабхарата". От 1850 г. е собственост на английското кралско семейство. Крез (ок. 560 пр. Хр.) - цар на Лидия в Мала Азия, чието богатство станало баснословно. Крокет, Дейвид (1786-1836) - американски военен и политик, превърнал се във фолклорен герой. Куорлс, Франсис (1592-1644) - английски поет. Куру - легендарен древноиндийски град на мъдреците-брамини, където се е състояла голямата битка, възпята в "Махабхарата" и "Бхагавадгита". Ландър, Уолтър Савидж (1775-1864) - английски поет и прозаик. Лаперуз, Жан Франсоа (1741-1788) - френски мореплавател, изчезнал безследно при опит да обиколи света. Лейнг, Самюъл (1812-1897) - английски държавник и писател. Автор на "Записки от едно пребиваване в Норвегия" (1837). Либих, Юстус (1803-1873) - професор по химия в Гисенския университет, Германия. Публикувал "Химия на животните" (1842). Ликург (IX в. пр. Хр.) - спартански законодател. Политическото и военното величие на Спарта в продължение на няколко века се отдава на Ликурговата конституция. Линей, Карл (1707-1778) - именит шведски ботаник, извършил класификация на растенията. Основното му съчинение, написано на латински, е "Genera plantarum" (1737). Линкълн - малък град близо до Конкорд. Лок, Джон (1632-1704) - английски емпирически философ. Локи (сканд. мит.) - богът на разрушението и злото. Лонг Уорф - пристанище на Бостън. Лудън, Джон Клодиъс (1783-1843) - шотландски паркостроител и природоописател. Луис, Мериуедър (1774-1809) - изследовател на американския континент. По поръчение на президента Джеферсън предприел заедно с Уилям Кларк голяма експедиция към Пасифика. Лъвуел, Джон (1691-1725) - служил под командването на Бенджамин Чърч; прочул се с битката срещу индианците на 18 април 1725 г. Магнус, Олаус (1490-1558) - шведски историк, архиепископ на Упсала. Мамелюци - гвардейци на египетския султан, които впоследствие взели за няколко столетия властта в Египет. През 1811 г. по заповед на султанския наместник Мехмед-Али паша те всички били затворени в крепост и избити; спасил се само един, като прескочил крепостната стена. Масасойт (1580-1661) - вожд на индианското племе вампаноаг, владяло по-голямата част от територията, на която възниква Нова Англия. Маст, Мир Камар Удин (XVIII в.) - индийски поет. Матусал (библ.) - еврейски патриарх, живял 969 години (Битие, 5:27). Мемнон (гр. рим. мит) - син на Аврора, загинал от ръката на Ахил. От статуята му, издигната край Тива в Египет, се разнасяла нежна музика, щом първите слънчеви лъчи я докоснели. Менций или Мен Дзъ (ок. 372-289 пр. Хр.) - китайски философ от школата на Конфуций. Меншиков, Александър Данилович (1673-1729) - руски княз, военен и държавен деец, фаворит на Екатерина I, умрял в изгнание. Милтън, Джон (1608-1674) - английски поет, автор на епическите поеми "Изгубеният рай" (1667) и "Възвърнатият рай" (1671). Миля - американска мярка за дължина, равна на 1609 м. Минерва (рим. мит.) - богиня на мъдростта и на изящните изкуства, дъщеря на Юпитер; отъждествена с гръцката богиня Атина. Мирабо, маркиз дьо Оноре-Габриел (1749-1791) - най-бележитият оратор на Френската революция, депутат на Третото съсловие, впоследствие изменник на революционните идеи. Мирмидонци - смели тесалийски воини на Ахил, които се били срещу Троя. Според преданието името им произлиза от "myrmex", т.е. "мравки".

139

Мишо, Франсоа-Андре (1770-1855) - френски ботаник, автор на съчинението "Северноамериканската Sylva" (1818). Мом (гр. мит.) - бог на шегите и подигравките. Нибур, Бертолд-Георг (1776-1831) - немски историк, известен с критическия си подход към източниците, особено в "История на Рим" (1811-1832). Ниепс, Жозеф (1765-1833) - френски изобретател, създател на фотографията заедно с Дагер. Нимрод (библ.) - легендарен цар на Халдея, назован "голям ловец пред Господа" (Битие, 10:9). Нова Нидерландия - сегашният щат Ню Йорк. Нова Холандия - сегашният щат Пенсилвания. Нума Помпилий (714-671 пр. Хр.) - втори римски цар, заел се с религиозното устройство на Рим. Олкот, Еймос Бронсън (1799-1888) - американски проповедник и философ от кръга на трансценденталистите. Неговата дейност е от голямо значение за американската образователна система. Орфей (гр. мит.) - тракийски поет и музикант, син на Аполон и на нимфата Калиопа. Песните му раздвижвали скалите и дърветата и усмирявали зверовете. Участвал в похода на аргонавтите. Осиан - шотландския легендарен герой и бард, живял според преданието през III в. Неговите творби, обработени и издадени от шотландския поет Джеймс Макферсън (1736-1796) под заглавието "Песните на Осиан", упражнили силно влияние върху романтическата литература. Паганини, Николо (1782-1840) - италиански композитор и цигулков виртуоз, прочут с умението си да свири само на най-ниската струна. Пали, Уилям (1743-1805) - английски философ, автор на "Принципи на морала и политическата философия" (1785) - съчинение, което Торо е изучавал в Харвардския колеж. Палмира - древен град в централна Сирия. Пан (гр. мит.) - козлоногият син на бог Хермес и смъртна жена, олицетворение на Природата и Живота. Пар, Томас (1483-1635) - името на този англичанин, доживял до сто петдесет и две години, е станало символ на дълголетие. Парк, Мънго (1771-1806) - шотландски пътешественик, изследовател на Африка. Пафлагонци - жителите на Пафлагония, древна област в Мала Азия, спечелили си лоша слава със своето суеверие и груби обноски; споменати в "Илиада". Пек - английска мярка за вместимост, равна на 8.8 л. Пелико, Силвио (1789-1854) - италиански писател, автор на първата романтическа драма в Италия "Франческа да Римини" (1815). Осъден за желанието му да се причисли към карбонарите, той прекарал девет години в затвора на Шпилберг, където написал "Моите затвори" (1832). Пен, Уилям (1644-1718) - известен квакер, основател на щата Пенсилвания. Застъпвал се за равноправието на всички вероизповедания. Пери, сър Уилям Едуард (1790-1855) - английски полярен изследовател. Петър Отшелника, наричан още Петър Амиенски (ок. 1050-1115) - френски монах, духовен водач на първия кръстоносен поход (1095-1099). Пилпай или Бидпай - легендарен брамин, смятан за съчинител на най-ранните индийски басни, разпространявани в Европа през Средновековието; много близки до басните от санскритския сборник "Панчатантра". Пинта - английска мярка за вместимост, равна на 0.55 л. Питагор (VI в. пр. Хр.) - гръцки философ и законодател, известен с много строгите си нрави. Плиний, Кай Секунд (23-79) - римски естественик, автор на "Естествена история" в тридесет и седем книги. Плут (рим. мит.) - богът на богатството. Плутарх (ок. 45 - 125) - гръцки историк и моралист. Автор на "Паралелни животописи на бележитите люде в Гърция и Рим". Плутон (гр. мит.) - владетел на Ада и бог на мъртвите. Неговото подземно царство било обградено седем пъти от река Стикс, през която лодкарят Харон превеждал душите на умрелите. Погъс - вожд на индианско племе от южна Нова Англия, загинал в битката срещу капитан Лъвуел на 18 април 1725 г Полк, Джеймс (1795-1849) - президент на САЩ от 1845 до 1849 г.

140

Помона (рим. мит.) - богинята на плодните дървета и на градините. Поуп, Александър (1688-1744) - английски поет от епохата на Класицизма. Превел "Илиада" и "Одисея" в римувани стихове. Пфайфер, Ида Лаура (1797-1858) - австрийска изследователка, първата жена, обиколила земното кълбо. Публикувала "Пътешествие около света, извършено от една дама" (1852) Рали, сър Уолтър (ок. 1552-1618) - английски изследовател и писател, фаворит на кралица Елизабет I. Бил обвинен в заговорничество срещу Джеймс I и обезглавен. Рикардо, Дейвид (1772-1823) - английски политикономист. Основно съчинение "Принципи на народното стопанство и данъчното облагане" (1807). Рихтер, Йохан Паул Фридрих (1763-1825), приел името Жан Пол - немски писател-романтик. Робин Худ - герой от староанглийски балади, който през XII-XIII в. се подвизавал като горски разбойник. Род - английска мярка за дължина, равна на 5 м. Роландсън, Мери Уайт (ок. 1635-1678) - американка, държана дълго в плен от индианците. Ръмфорд, граф Бенджамин Томпсън (1753-1814) - английски физик и дипломат, роден в САЩ. Публикувал трудове върху естеството на топлината. Изобретил непушеща камина. Саади (1184-1291) - най-известният поет на Персия, творбите му "Гюлистан" ("Градина на розите") и "Бостан" ("Градина на удоволствията") съдържат образци на източната мъдрост. Сарданапал или Ашурбанипал (ок. 668-626 пр. Хр.) - цар на Асирия, построил величествения дворец и библиотеката в Ниневия. Сатурн - един от най-древните богове в римската митология, който учел хората да обработват земята. Сведенборг, Емануел (1688-1772) - шведски учен, философ и религиозен писател. Сей, Жан-Батист (1767-1832) - френски политикономист, вулгаризирал учението на Адам Смит. Селкирк, Александър (1676-1721) - английски моряк. По негово желание бил оставен на необитаемия остров Хуан Фернандес, където проживял шест години. Прототипът на Робинзон Крузо. Силвий, Еней (1405-1464) - италиански хуманист и дипломат, впоследствие папа Пий II. Симсова дупка - през 1818 г. американският морски офицер и писател Джон Кливс Симс (1780-1829) изказал предположението, че на полюсите има дупки, през които може да се проникне в кухата вътрешност на Земята. Смит, Адам (1723-1790) - шотландски философ. Създател на модерната политикономия, основно съчинение "Проучвания върху природата и произхода на благополучието на народите" (1776). Солон (ок. 638-558 пр. Хр.) - атински законодател, държавник, поет и философ. Спенсър, Едмънд (1552-1599) - английски поет от епохата на кралица Елизабет I, на която посветил незавършената си творба "Кралицата на феите". Стандиш, Майлс (ок. 1584-1656) - английски военачалник, един от предводителите на първите заселници в Плимът, Нова Англия. Стейт Стрийт - навремето финансовият център на Бостън. Сторър, Томас (1571-1604) - английски поет. Стърлинг, Джон (1806-1844) - английски свещеник и поет, последовател на Колридж. Сфинкс (гр. мит) - чудовище, което тормозело жителите на Тива, като изяждало всеки, който не проумявал загадките му. Когато Едип дал правилен отговор, Сфинксът разбил главата си в скалата. Съдбъри - малък град на югозапад от Конкорд. Тартар (гр. мит.) - подземно обиталище на дъното на Ада, където прокълнатите понасяли вечни мъки. Тацит, Публий Корнелий (ок. 55-120) - римски историк и държавник. Теофраст (ок. 372-287 пр. Хр.) - гръцки философ и учен. Основни съчинения "Издирвания върху растенията", "Първопричини за растенията" и "Характери". Термин (рим. мит.) - богът на границите и собствеността. Тернате и Тидор - малки острови от групата на Молукските (Индонезия). Тива - прочут древен град в Египет, столица на девет династии, наричан Стовратната Тива. Титир и Мелибей (гр. мит.) - пастири, за които се споменава в "Идилии" на Теокрит и в "Буколики" на Вергилий.

141

Томсън, Джеймс (1700-1748) - английски поет. Тон - американска мярка за тегло, равна на 907.2 кг. Тор (сканд. мит.) - бог на гръмотевицата. Търнър, Сирил (ок. 1575-1626) - английски драматург. Уайт, Джоузеф Бланко (1775-1841) - английски поет. Уебстър, Даниъл (1782-1852) - американски политик и оратор. Речта му в полза на закон от 1850 г. за преследване на избягалите роби ("Законът на Уебстър") добила лоша слава. Уестън - малък град в близост до Конкорд. Уилбърфорс, Уилям (1759-1833) - английски филантроп, борец против робството, оглавил в Английския парламент борбата за освобождаването на робите в Британските Антили. Уилсън, Александър (1766-1813) - шотландски поет и орнитолог, преселил се в Америка. Автор на "Американска орнитология" в девет тома (1808-1814). Еднотомно издание излиза в Бостън през 1840 г. Уинслоу, Едуард (1595-1655) - английски пуритан, пристигнал с кораба "Мейфлауър" в Америка, бил три пъти губернатор на Плимътската колония. Неговите дневници и описанията му на първото заселничество представляват голям исторически интерес. Улф, Чарлс (1791-1823) - ирландски поет-романтик. Уотс, Айзък (1674-1748) - английски теолог и химнописец. Уърдзуърт Уилям (1770-1850) - английски поет, един от "Езерните поети". Фаетон (гр. мит) - син на Хелиос (Слънцето). Получил от баща си позволение да води само за един ден колесницата му, но поради неопитност едва не подпалил цялата Вселена. Символ на човек, който се заема с непосилна за него работа. Файф Пойнтс - квартал на Ню Йорк с много лоша слава. Фокс, Джордж (1624-1691) - английски религиозен водач, основал през 1647 г. Квакерското общество. Фрай, Елизабет (1780-1845) - деятелка на сектата на квакерите, занимавала се с благотворителност по затворите. Франклин, Бенджамин (1706-1790) - американски държавник, дипломат, писател, учен и изобретател. Франклин, сър Джон (1786-1847) - английски полярен изследовател, изчезнал безследно. Фробишър, сър Мартин (1535-1594) - английски мореплавател, търсил северозападен път през Атлантическия към Тихия океан. Фунт - английска мярка за тегло, равна на 453.6 г. Фурие, Шарл (1772-1837) - френски социален реформатор, чиито идеи за съвместен живот в големи общности намерили отзвук и в Нова Англия, особено у някои от трансценденталистите като Маргарет Фулър с прочутата Ферма Брук край Конкорд. Фут - английска мярка за дължина, равна на 30.48 см. Хабингтън, Уилям (1605-1654) - английски поет. Ханон (IV в. пр. Хр.) - картагенски мореплавател, стигнал през 480 г. пр. Хр. до Западна Африка. Пътеписът му "Периплус" се смята за първото описание на мореплавател-очевидец. Халдея - име на страната, която древните гръцки историци наричали Вавилония. Халдейците умеели да гадаят бъдещето по звездите. Хариванша - санскритска поема, включена в "Махабхарата". Торо превел от френски епизода "Преселението на душите на седемте брамини". Харпии (гр. мит.) - крилати чудовища с женски образ, с тяло на ястреб и с орлови нокти. Хауард, Джон (1726-1790) - английски общественик, ратувал за подобряването на условията в затворите. Хауит, Алфред Уилям (1830-1908) - австралийски антрополог и изследовател. Автор на книгата "Земя, труд и злато или Две години във Виктория" в два тома (1855). Хеба (гр. мит.) - дъщеря на Зевс (Юпитер) и Хера (Юнона), богиня на младостта. Хекатомпилос - древен персийски град, споменат от Плиний и Птоломей. Хелвелин - планина в езерните райони на северозападна Англия, свързана с т.нар. Езерни поети. Хеманс, Фелиша (1793-1835) - английска поетеса.

142

Херакъл (гр. мит.) или Херкулес (рим. мит.) - най-прочутият от героите на древността, син на Зевс и на Алкмена. Преследван от гнева на Хера, трябвало да извърши дванадесет подвига, между които погубването на Лернийската хидра и разчистването на Авгиевите обори. Херик, Робърт (1591-1674) - английски поет. Херкулесови стълбове - име, дадено от древните народи на европейските и африканските скали, които образуват протока Гибралтар. Според преданието те били разместени от Херкулес, за да се свърже морето с океана. Херодот (ок. 484-425 пр. Хр.) - гръцки историк, наричан Баща на историята. Херцина (гр. мит.) - изворна нимфа. Хеспериди (гр. мит.) - име на трите дъщери на Атлас. Те имали градина, чиито дървета раждали златни ябълки, пазени от стоглав дракон. Херкулес убил дракона и откраднал златните ябълки. Островите на Хесперидите се намирали в Атлантическия океан (вероятно днешните Канарски острови). Хибла - древен град в Сицилия на морския бряг недалеч от Сиракуза. Хигия (гр. мит.) - богинята на здравето, дъщеря на Асклепий. Химет - планинска верига в югоизточна Гърция, прочута с мрамора и меда си. Хор, Самюъл (1778-1856) - конгресмен от Конкорд, изпратен през 1844 г. в Чарлстън, Южна Каролина, за да протестира срещу заплахите към масачусетски моряци негри; грубо прогонен от властите на Южна Каролина. Хоторн, Натаниъл (1804-1864) - американски романист и разказвач. Християн II (1481-1559) - крал на Норвегия и Дания, а след 1520 г. и на Швеция. Хумболт, Александър фон (1769-1859) - немски естественик и географ, пътешествал из Европа, Америка и Русия. Публикувал трудове върху география на растенията, климатология, вулканология. Основни съчинения "Картини от природата" в два тома (1808) и "Космос" в пет тома (1845-1862). Хупър, Елън (1816-1848) - американска поетеса. Хърндън, Уилям Луис (1813-1857) - американски изследовател, автор на "Проучвания по долината на Амазонка" в два тома (1854). Цербер (гр. мит.) - триглаво куче, пазещо входа към подземния свят. Церера (рим. мит.) - богиня на земеделието, отговаряща на богинята Деметра от гръцката митология. Цицерон, Марк Тулий (106-43 пр. Хр.) - римски държавник, оратор и писател. Чалмърс, Александър (1759-1834) - шотландски биограф, издател и журналист. Публикувал "Произведенията на английските поети от Чосър до Каупър" (1810). Чамплейн - езерото на границата между щатите Върмонт и Ню Йорк. Чанинг, Уилям Елъри (1810-1884) - американски унитариатски свещеник и поет, близък до кръга на трансценденталистите. Приятел на Торо и пръв негов биограф. Чапман, Джордж (1559-1634) - английски драматург и преводач на Омир. Челини, Бенвенуто (1500-1571) - известен италиански скулптор и бижутер. Една от многото драматични случки в живота му било затварянето му в крепостта "Сан Анджело" в Рим по обвинение в кражба на скъпоценности от папа Климент VII. Чосър, Джефри (ок. 1340-1400) - английски поет, автор на "Кентърбърийски разкази" (1387/1400). Чърч, Бенджамин (1639-1718) - предводител на пуританите срещу индианците във Войната на Крал Филип (1675-1676). Шамполион, Жан-Франсоа (1790-1832) - френски египтолог, разшифровал древноегипетското йероглифно писмо въз основа на Плочата от Розета, върху която били изписани еднакви текстове на гръцки и древноегипетски. Ървинг, Едуард (1792-1834) - шотландски свещеник, застъпвал идеята, че църквата трябва да възстанови първоначалните си функции. Юбер, Франсоа (1750-1835) - швейцарски ентомолог, автор на "Нови наблюдения над пчелите". Янки - прозвище на американците в Съединените щати. По времето на Торо означавало само жител на Нова Англия.

ХЕНРИ ДЕЙВИД ТОРО: ЖИВОТ В ДАТИ

143

1817 - на 12 юли в Конкорд, щата Масачусетс, се ражда Дейвид Хенри - трето от четирите деца на Джон и Синтия Торо. Бащата е фермер и държи магазин в Конкорд. 1828 - постъпва заедно с брат си Джон в Конкордската академия - частно училище, основано от видни съграждани; там изучава френски, латински, старогръцки, география, история и естествени науки. 1833 - постъпва в Харвардския колеж, където наред с основните предмети изучава италиански, френски, немски и испански, слуша лекции по минералогия, анатомия и естествена история. 1835 - в Конкорд се установява Ралф Уолдо Емерсън. 1837 - завършва колежа. Става учител в Конкорд, но скоро напуска поради несъгласие с практиката да се налагат физически наказания на учениците. Присъединява се към групата на Новоанглийските трансценденталисти, оглавявана от Емерсън, и започва да пише своите "Дневници". Променя името си от Дейвид Хенри на Хенри Дейвид. 1838 - отваря малко частно училище в дома си. Изнася първата си лекция в Конкордската лектория. В Конкордската академия става преподавател по латински, старогръцки, френски и естествени науки, а брат му (от следващата година) - по английски. 1839 - предприема заедно с брат си пътешествие по поречието на Конкорд и Меримак. 1840 - публикува в първия брой на трансценденталисткото списание "Циферблат" есе и стихотворение и става постоянен сътрудник на изданието. Запознава се с поета Уилям Елъри Чанинг. 1841 - отива да живее у Ралф Уолдо Емерсън като домашен помощник и градинар. 1842 - умира брат му, което е голям удар за Хенри. 1843 - напуска дома на Емерсън и се връща при родителите си. 1844 - работи в бащината си фабрика за моливи. 1845 - през пролетта започва да си строи дървена къща върху парцел на Емерсън край езерото Уолдън - на около две мили от Конкорд. На 4 юли, националния празник на САЩ, се преселва в къщата и живее там две години, два месеца и два дни. Прекарва времето си в съзерцание на природата, разходки, земеделие, четене и писане. 1846 - започва да пише "Уолдън или Живот в гората". Изнася лекция за Карлайл в Конкордската лектория. Арестуван е, понеже години наред не е плащал данък; остава в затвора само една нощ, тъй като сумата е платена от друг - вероятно от леля му, - но преживяното заляга по-късно в есето му "Гражданско неподчинение". Първо пътешествие до Мейнските гори. 1847 - напуска уолдънската си къща и прекарва нови десет месеца в дома на Емерсън, докато той изнася лекции в Европа. 1848 - в Конкордската лектория изнася лекция "Отношението на индивида към държавата". 1849 - същата лекция, вече като "Съпротива срещу гражданските власти", публикува в другото трансценденталистко списание "Естетически страници". (Посмъртно това есе излиза под заглавие "Гражданско неподчинение".) Публикува "Седмица по поречието на Конкорд и Меримак". Първо пътешествие до Кейп Код заедно с Уилям Елъри Чанинг. 1850 - преработва своите "Дневници" и от записки, които да използва за книгите и лекциите си, ги превръща в самостойни литературни късове. Второ пътешествие до Кейп Код. Пътешествие до Канада с Уилям Елъри Чанинг. Задълбочава интереса си към естествената история и живота на американските индианци. 1853 - второ пътешествие до Мейнските гори. 1854 - публикува "Уолдън". 1856 - в Ню Йорк се запознава с поета Уолт Уитман (1819-1892). 1857 - запознава се с Джон Браун (1800-1859), виден американски аболиционист. 1859 - в Конкорд, Бостън и Устър изнася лекции в защита на Джон Браун, който е обвинен от властите на Западна Вирджиния в измяна и впоследствие е обесен. 1861 - за да укрепи здравето си и опознае отблизо живота на индианците, заминава за два месеца в Минесота. 1862 - на 6 май умира от туберкулоза в Конкорд, където е погребан. Излизат втори издания на "Уолдън" и "Седмица по поречието на Конкорд и Меримак".

144

Между 1863 и 1866 г. сестра му София Торо, Ралф Уолдо Емерсън и Уилям Елъри Чанинг редактират и издават книгите му: "Пътешествия" (1863), "Мейнските гори" (1864), "Кейп Код" (1864), "Писма до разни хора" (1865) и "Един янки в Канада" (1866).    

145