Така нареченият "български модел" на прехода.

Найден Николов

Доклад в семинар на тема: "Психология и общество в преход",

организиран от дружеството на младите психолози "4-ти април".

I. Въведение

Уважаеми дами и господа, млади психолози.

Уважаеми видни колеги, млади по дух, приятели на дружеството.

Темата на днешния семинар - "Психология и общество в преход", както и

темата на моя доклад ме задължават да направя няколко предварителни

уточнения.

Уважаеми колеги, защо се налага да определяме социалноикономическия

модел на българския преход като използваме неговите национални и регионални

специфики, след като никому неизвестния до 1989 година, чиновник от

Държавният департамент на САЩ, Франсис Фукояма1, припомняйки тезите на

Хегел и Александър Кожев 2 за края на историята, призова съвременната

философската мисъл към едно почтено мълчание - след рухването на

тоталитарните идеологически модели, либералнодемократичната система сама

говорела на своя велик и универсален за всички език. Как, според логиката на

Фукояма, философски смълчани, но заслушани в модерната Екзогеза, да

прилагаме този модел в нашето "местно" българско развитие до възкачването ни

в либералнодемократичното царството на Любовта и Справедливостта. Считам,

че е невъзможно да дадем отговор на поставените въпроси без отваряне на дебат

и опит за проговаряне и осмисляне съдържанието на проблемите на нашето

преходно настояще, не зависимо от риска да бъдем "исторични", "локални", "не

разбираеми" от инстанция, положена във времето и пространството, след „Края

на историята“.

От друга страна, може би всички вие си спомняте онази хумористична

забележка, повод за редица вицове, как българинът бил човек на втория път -

първият път обикновено се провалял, не вършел нещата така както трябва, но

вторият път - това бил неговия истински шанс и неговото успешно начало.

Вицовете, за съжаление, не свършват до тук - в типичният си скептичен дух те не

дават втори шанс на българина - той отново започвал нещо ново за първи път и

естествено се провалял и така до безкрай!

От тази позиция бих искал да разгранича предварително темата за така

нареченият "български модел" на прехода - според мен, след януарските събития

на 1997г., можем да говорим за две издания, за две части на българския модел - I-

ва и II-ра част, нещо подобно на холивудските продукции, но за съжаление не

поради търговския интерес към популярността на екшъна а поради

необходимостта да се коригира провала на първото издание.

В моето изложение, уважаеми колеги, ще се опитам да дам своята социално-

психологическа и политологична интерпретация на първото издание на така

наречения "български модел" на прехода, който естествено се свързва в

съзнанието на вътрешната и външна публика със своя провал. Бих могъл да

продължа патоса на скептичния български хумор и по отношение на актуалната

социално-политическа ситуация, така де се каже, по отношение на второто

издание на нашия роден екшън наречен "Преход", но поради необходимостта от

историческа дистанция и трезва, обективна оценка в научната интерпретация, ще

си позволя да изчакам неговите резултати. В момента все още са налице

тенденции, които биха могли да се уталожат като позитивни базисни структури на

промяната в по-дълготраен социалноисторически период.

И така по същество, като основна характеристика на промените в България и

в бившите социалистически страни в Централна и Източна Европа, след 1989

година, можем да определим процесът на пренос на образци и институции

развити при управлението на индустриализираните и демократични общества в

Западна Европа и Северна Америка 3. За разлика от успешният преход на страни

като Полша, Унгария и Чехия, “българският преход” се асоциираше доскоро като

модел рециклиращ социалноикономическа и политическа кризистност, генериращ

по-скоро проблеми и конфронтация, отколкото икономическа стабилност и

социална интеграция. В края на 1996 година и началото на 1997 публичност

придобиха понятията “българизация” и “албанизация”, като синоними на процеси

застрашаващи дадена национална и икономическа сигурност. Кои бяха причините

за тази негативна оценка? Защо точно конфликтността в политическата система и

проблемите на държавното управление се проявиха като най-значимият фактор

предопределящ характера и успешността на прехода?

II. Какви са характерните особености на успешния политически преход

Първо, по същество преодоляването на тоталитарната комунистическа

система представляваше преход към демокрация, политически плурализъм,

граждански свободи и пазарна икономика. Колкото и парадоксално да звучи,

исторически смяната на системата трябваше да се извърши еволюционно чрез

промяна и либерализиране на самата управляваща комунистическа партия.

Нейният постепенен отказ от монопола върху държавната и икономическа власт,

създаването на организационни и институционални възможности за развитие на

политическия плурализъм, идейна модернизация и преориентация към

традиционните ценности на социалдемокрацията, представляваха първите

необходими стъпки за успешността на този глобален политически преход.

Второ, в сферата на държавното управление бе необходимо

тоталитарната държава да се освободи от своя еднопартиен политически

характер и тотален контрол върху всички сфери на обществения живот, без

да деструктира другите си жизнено важни социални функции. Приоритетно

условие за успешността на прехода бе либерализирането и повишаването на

ефективността на икономическата система и финансово-кредитните институции.

Независимо от декларациите на теоретиците на марксизма-ленинизма за

антикапиталистическият характер на социалистическото общество, на практика то

представляваше един тотален, монополен, държавен капитализъм,

функциониращ като единен субект в световните икономически структури и пазари.

Статусът на капиталовото възпроизводство и управление бе ограничен до

минимален кръг от партийни функционери и държавни чиновници, който

управляваха еднолично държавно монополните структури и формираха така

наречената “номенклатура”. Финансовата и стопанска дейност не функционираха

автономно, според собствените си закономерности за ефективност, а като

подчинени инструменти на социалното инженерство, управлявани от тази

прослойка. Липсата на свободен, граждански статус на икономическата дейност и

трудовата активност, на действието на нормални пазарни механизми и

институции, на конкурентост и свободно коопериране между икономическите

субекти блокираха възможностите за икономически просперитет и модернизация

на този тип общество. По този начин, в рамките на политическата система на

прехода, беше необходимо еманципирането и конституирането на политически

сили, идейно представящи чрез адекватни политически стратегии ценностите на

гражданското общество, инструменталния активизъм и индивидуализъм,

характерни за развитите демократични и индустриални общества. Този тип

политически стратегии се проявяваха като стремеж за компенсиране на

изоставането в модернизацията и конкурентността на националните икономики,

след периода на комунистическо управление. Съживяването на

социалноикономическия растеж се провокираше чрез раздържавяване,

демонополизация, насърчаване на частния предприемачески интерес и

инвестиционна активност, чрез привличане на чуждестранни капитали и модерни

технологии, чрез коопериране в над национални икономически структури и

проекти. Необходимо бе постепенно държавата като институция да придобие

инструментален и подпомагащ гражданското общество и социалноикономическия

просперитет характер.

Трето, наличие на политически консенсус и национално съгласие относно

глобалните национални приоритети за провеждане на реформата, при

запазване на естествените различия и установяване на необходимата

политическа култура в процеса на дебатирането. Успешността на политическия

преход в рамките на така очертаните диалектични позиции в конституирането на

модерните посткомунистически политически системи, се свързва от една страна с

осъвремененото и адекватно представяне на социалните и трудови интереси на

голяма част от населението от социалдемократическа или евросоциална

платформа и от друга страна - на дясноцентристка, неолиберална или неокон-

сервативна политическа платформа. По този начин в зависимост от фазата на

прехода и при наличието на перманентно национално съгласие по приоритетите

на реформата се постига един балансиран и ефективен модел на политическо

взаимодействие, гарантиращ необратимостта и сигурността на социално-

икономическото развитие.

Четвърто, деклариране и отстояване, дори с цената на известни

икономически затруднения, на ясна и категорична национална външно-

политическа ориентация за военна, политическа и икономическа интеграция в

системата на европейските и евро-атлантически структури. По този начин се

реализира стратегия на цивилизационен избор в контекста на глобализиране на

социалноикономическите и военнополитическите взаимоотношения. За разлика от

стратегията на ригидност и пасивност водеща към всеобхватна национална

аномия, активният стремеж към подобна интеграция гарантира преодоляването

на ценностния вакуум в периода на прехода и динамично преструктуриране на

икономическите връзки и гаранции за сигурността, компенсиращи загубата на СИВ

и Варшавския договор. Като резултат от подобна външно-политическа стратегия

се постига така необходимия синхрон между процеса на установяване на

ценностния антропологичен модел на отвореното гражданско общество с

показателите на социално-икономическия растеж. Твърдение застъпено в тезата

на Клаус Бойме, за необходимостта от синхронност, паралелност между

политическите и икономически аспекти на прехода.

Пето, концептуално и законодателно осигуряване на реформата,

адекватна комуникационна политика с преобладаващ позитивен и диалогичен

характер на посланията. Основната ценностна ориентация, която мотивира

социалните движения за промяна на комунистическата система бе идеала за

отвореното гражданско общество и гарантиране на свободното човешко

развитие. Като антипод на модела на военизирания ред, на насилието и тоталния

контрол върху мнозинството, символизиран чрез понятието “социалистически

лагер”, се въздигна модела на универсалните общочовешки ценности и

индивидуални права, на равенството пред закона и солидарността. Нежните

революции от 1989 година противопоставиха на оръжието рок концерти,

фестивали, молитви за мир и благополучие. Удачна историческа характеристика

на този преход дава Алвин Тофлър 4 с понятието “третата вълна”, като процес

преодоляващ механистичния и антиекологичен възглед за човека и света. По този

начин концептуалната тъкан на реформите осигурява структуриране на лични

поведенчески стратегии, преодоляващи съпротивите към формалната и

организационна рационалност, които за разлика от прерогатива на първичните

зависимости, гарантират по-висока степен на гражданска свобода и лична

икономическа активност. Този процес потвърждава тезата на Ерих Фром 5 за

необходимостта от преодоляване на страха от свободата и загубата на

индивидуална идентичност, така характерни за тоталитарните режими.

От гледна точка на законодателното осигуряване на реформите от

приоритетно значение бе да се от регулират вече протичащи пазарни процеси на

икономиката в сянка. Естественото и радикално легитимиране на всички

възможни прояви на икономическа дейност, превърнаха масовото икономическо

поведение от стихийно в институционално. Държавната стратегия бе

ориентирана към функционални въздействия върху икономическия процес а не

чрез груба намеса. В кратки срокове преди глобалната структурна промяна на

икономиката бяха приети и законите регулиращи проблемите на заетостта и

трудовите взаимоотношения, фактори гарантиращи социалния мир.

Адекватната комуникационна политика на правителствените и пазарни

институции в хода на реформата бе с преобладаващ позитивен и диалогичен

характер на посланията. Характерни в това отношение бяха следните

особености:

Прозрачност на мерките касаещи националната икономика и реформата;

Създаване на благоприятен информационен и медиен климат;

Повишаване възможностите за лично планиране на икономическото

поведение и разширяване на времевия хоризонт;

Повишаване на сигурността на кредиторите и инвеститорите чрез точна

информация за стопанските обекти, финансовите институции и процесите

в икономиката;

Преодоляване на съпротивите срещу чуждестранните инвеститори чрез

подчертаване на позитивните аспекти от тяхната дейност в страната.

Като извод от така формулираните ключови особености на успешния

политически преход, можем да дадем ясен отговор на поставения в началото

въпрос - защо точно конфликтността в политическата система и проблемите на

държавното управление се проявяват като най-значимият фактор на прехода? В

случаят наличието на ясни, устойчиви във времето национални приоритети и

преобладаване на интегративните процеси в политическото взаимодействие

над конфронтационните, дават възможност за решаването и на останалите

социално-значими проблеми на прехода.

III. Как можем да определим характерните особености на т. нар.

“Български модел” на прехода:

Първо, преодоляването на тоталитарната комунистическа система в

България и прехода към демократизация, бяха повлияни не толкова от

вътрешно-политическото развитие на страната, а по-скоро от глобалните

външно-политически промени. Кризата на комунистическото управление в

България бе провокирана по-скоро от натиска на събитията в Централна Европа и

Русия, както и от драстичното нарушаване на човешките права на българските

турци, отколкото от вътрешна опозиционна активност срещу режима. Поради

привилегированото си положение на най-верен съюзник на бившия СССР,

България по-скоро бе облагодетелствана от интеграцията си в СИВ и Варшавския

договор, както и от специалните си “братски” отношения със СССР. За разлика от

социалистическите страни от Централна Европа, в които процесите на развитие

на гражданското и национално самосъзнание прераснаха в опозиционни

дисидентски организации и протестни движения срещу комунистическите режими,

в България политическата динамика имаше по-скоро вътрешнопартиен и

личностен характер. Борбата бе не изобщо срещу тоталитарното управление в

името на идеала за свободно и демократично гражданско общество, а по-скоро

коя фракция и съответен лидер на комунистическата партия да управляват

страната при запазване на системата. Образуваните емигрантски политически

организации в чужбина, практически нямаха никакви реални възможности за

оказване на влияние върху обществено-политическия процес в страната.

Независимо от ретроградния характер в политическо отношение на

комунистическата партия, под неин контрол в сферата на икономиката, протичаха

процеси на модернизация и урбанизация. Като глобален участник в капиталовото

възпроизводство на международните пазари предимно в рамките на СИВ и

Близкия Изток, България съумяваше да запази постъпателния си интензивен

растеж. Темпа на прираст на националния доход до 80-те години е 5-6%средно

годишно. Според Александър Димитров това се дължи на активният стремеж към

образование, натрупване на опит, трансфера на чужди технологии и ориентация

към големи пазари 6. Като основни проблеми на българската индустриализация,

авторът посочва недостатъчната либерализация, развитие на енергоинтензивни

технологии и производства замърсяващи околната среда. На прага на глобалните

промени през 80-те години обаче, ръководството на комунистическата партия

възприе стратегия на либерализиране на икономическия режим в страната.

Вместо оттегляне от тоталния монопол върху политическата и икономическа

власт и реална политическа модернизация, се целеше оказването на по-

ефективни “пазарни” въздействия върху протичането на социално-

икономическите процеси. В този период масово започнаха да се утвърждават не

институционализирани форми на икономическа активност. При липсата на друг

модел на реална демократизация на пазарните и политически отношения,

настъпилата социална диференциация подкопа доверието към режима. Този

дисбаланс между афиширани политически цели и реални действия породи

социално-икономическа аномия и ценностна безперспективност. Провеждането на

т. нар. ”възродителен процес” именно в навечерието на промените през 80-те

години, целеше възраждане на архаични етнически стереотипи и изтласкване на

социалното напрежение към етническо противопоставяне. Тези събития показаха

абсурдността на опита за предоставяне на ограничени стопански свободи без

реална демократизация и потвърдиха тезата на Клаус Бойме за необходимост от

синхрон между двата процеса.

Намаляването на икономическият растеж, увеличаването на външният дълг

на страната, динамично протичащите процеси на икономиката в сянка, успоредно

с нарастване на социалното напрежение, обособиха развитието на три основни

тенденции в ръководството на комунистическата партия и страната :

Тенденция за социалдемократизация и евросоциализация на партията.

Отказ от тоталния монополизъм върху властта и подготвяне на нейното

функциониране в рамките на демократична политическа система и

гражданско общество. Тази тенденция наследи рационалните и

хуманистични идеи на социалистическата и лейбъристка идеология за

политическо представяне на социалните и трудови интереси на широки

слоеве от населението при едни либерални социални и пазарни условия.

Тенденция за известна външна промяна на афишираните цели на

партията - демократичен социализъм, без реален отказ от монополизма

върху политическата и особено икономическа власт. Тази тенденция

екстраполираше ценностите на затвореното общество и социалната

конфронтация на основата на пролетарски популизъм и подчертан

национализъм.

Тенденция за създаване на мощни пазарни структури в страната и

чужбина, особено във финансовата сфера, с цел бъдещо приватизиране

и де капитализиране на голяма част от обществения сектор. Подготовка

на преход от политически тоталитаризъм към икономически

плутократизъм 7.

Първата тенденция е реформистка по своя характер и съответства на

успешния модел на политически преход, който обобщихме от опита на

Централно Европейските страни, а останалите две плутократични

тенденции и техните политически и икономически стратегии бяха една от

причините за провала на т. нар. ”български модел” на прехода.

Практически се създаде малочислена стопанска номенклатура и съответна

политическа класа към нея, която стана основен посредник във функционирането

на националната икономика с цел да се де-капитализира обществения сектор, без

реално да се поеме отговорност за цялостното социално-икономическо развитие

на страната. Тези две тенденции предопределиха криминогенния характер на

българския икономически преход и се отразиха фундаментално върху масовия

модел на икономическо поведение. От гледна точка на масовото икономическо

поведение задълбочаващата се престъпност доведе до стереотипизация на

криминогенния характер на престъпното поведение. В масовото съзнание

успешната стратегия на икономическа активност се свързваше с повишена

агресивност, заобикаляне на закона, използване на нелоялни средства в

конкурентната борба. Този социалнопсихичен феномен дискредитира

утвърждаването на нормалния и успешен модел на управление на

икономическата дейност – предприемаческата стратегия.

Второ, липса на политически консенсус и национално съгласие относно

глобалните национални приоритети за провеждане на икономическата

реформата. В рамките на политическото взаимодействие след промените от

1990 година се наблюдаваше перманентна политическа конфронтация относно

реализирането на една или друга политическа и икономическа стратегия на

прехода. Липсата на ясни технологични и законови параметри за провеждането на

радикална структурна реформа в икономиката, преди процеса на либерализиране

на икономическия режим, изправи страната пред икономически хаос. Оттеглянето

на държавата и радикалното либерализиране на цените и международната

търговия, без изграждането на пазарни институции и липсата на фундаментални

законови решения в рамките на политическия консенсус, поставиха под съмнение

първите опити за реформиране на системата 8.

От друга страна, процесът на приватизация, който по своята същност е

икономическия фундамент на изграждането на ефективни пазарни механизми и

гаранции за развитие на гражданското общество, се сведе единствено до

реституция и проточила се поземлена реформа. Чрез неефективен закон бе

затруднен достъпа на чуждестранните инвеститори и кооперирането на

българската индустрия с водещи световни над национални компании. По

същество индустриалната собственост бе практически под монопола на

държавата. Според Румен Аврамов 9 проблемът с легитимирането на частния

сектор постави пред труден избор политическите идеолози на реформата. Много

бързо въпросът за конкретните пазарни субекти придоби политическа значимост и

измести принципното отношение към пазарната икономика. Макро-

икономическите балансови зависимости показват, че главен източник на частния

капитал е преди всичко метаморфозата на държавното имущество. Ето защо

според автора, от приоритетно значение за успешността на прехода е

легитимирането на всички форми на капитал и регулирането на неговото

функциониране. Българската политика на прехода в икономиката коренно се

различаваше от ефективния пример на Чешката република, реализиран според

формулата на Вацлав Клаус - “Пазарно стопанство без “ако” и “обаче”.

Плутократичната тенденция в кръговете на бившата комунистическа власт и

определени икономически групировки, реализираха стратегия за подкопаване

хода на реформите, чрез формиране на криминогенен, силов характер на

икономическите взаимоотношения. По този начин и чрез влиянието на други

фактори се провокира структурирането на организираната престъпност в сферата

на икономиката и финансовия сектор. Корупцията и непосредствената връзката

между политически и икономически организации отслаби във висока степен

вътрешната национална сигурност и провокира невиждани размери на

престъпността. Тези процеси оказаха мощно влияние върху икономическата

активност и поведенчески стратегии. При непрекъснато понижаващи се

показатели на всички сфери на общественото производство стратегията на

масовото икономическо поведение е преди всичко пасивна - “То се стреми да

минимализира рисковете и промените, запазва ( в рамките на възможното )

старите стереотипи и като цяло води до бавна адаптивност към новите условия.

Същевременно не отказва никаква възможност за силово разпределение на

пазарите.” (Аврамов 10 , 1994). Тези обстоятелства предположиха кризата във

финансовата сфера през 1996г. Дестабилизирани бяха редица кредитни

институции и изтеглени значителни финансови средства от населението, чрез т.

нар. “финансови пирамиди”. Липсата на необходимата икономическа култура,

повишената внушаемост и чувство за несигурност, съчетани с желанието за

реализиране на бързи финансови печалби без лични усилия, подпомогнаха този

процес. След това стратегията на масовото икономическо поведение бе опит за

минимализация на загубите чрез превръщане на спестяванията и свободните

финансови ресурси в чужда валута с последвало драстичното обезценяване на

лева в началото на 1997 г.

Липсата на съгласие между двете основни политически сили по отношение

характера на прехода, дестабилизира социалните институции като цяло.

Процесът на разделение по партийна линия обхвана всички значими институции

на обществения живот. По този начин националните интереси и дейността на

институциите в сферата на икономката, сигурността и културата придобиваха

изцяло частно-партиен характер в зависимост от тяхното управление. Тази

ситуация на перманентен конфликт доведе страната до рециклираща

легитимационна криза на властта. Задълбочи се общественото недоверие към

политиката и политиците като цяло, процес който можеше да постави под

съмнение демократичния път на развитие. Процесът на конфронтация в сферата

на политическото взаимодействие постави България на ръба на гражданския мир

в края на 1996 и началото на 1997 г. Като резултат от задълбочаването на

икономическата криза и политическата конфронтация, социално-икономическите

показатели на страната достигнаха своите най-низходящи параметри. Този факт е

несъмнено доказателство за приоритетното значение на националното

съгласие по глобалните проблеми на реформата. От друга страна, той доказва

и издигнатата теза в настоящия доклад, че именно конфликтността в

политическата система и проблемите на държавното управление имат

фундаментално значение за решаването на и на другите социално значими

проблеми на прехода, включително и на икономическите. След дни на социална и

институционална аномия ( януари`97 ) бе постигнато така необходимото

политическо съгласие.

Въвеждането на валутен борд, значителната подкрепа на международните

финансови институции и декларираното желание от страна на правителството за

предприемане на радикални мерки в сферата на икономиката, възобновяват

шансовете за успех на “българския модел” на прехода - II.

Трето, липса на ясна външно-политическа, икономическа и политическа

ориентация на страната и на национална стратегия за развитие. Проблемите

на политическия консенсус се отразиха неблагоприятно и върху този глобален

фактор на социално-икономическия преход. Разрушаването на старите

икономически и политически връзки в системата на СИВ и Варшавския договор се

отразиха изключително негативно върху икономиката и сигурността на страната.

Изгубени бяха значителни пазари за българските стоки. Поради несистемна

външна политика, страната се оказа във външен икономически и политически

вакуум. След радикалните промени през 1989 година геополитическите процеси

промениха значително съотношението на силите в световен и регионален мащаб.

Вместо тези тенденции да се отчетат и мотивират една обновена и адекватна

външно-политическа стратегия, в рамките на политическото взаимодействие се

наблюдаваше рециклиращо конфликтуване без продуциране на ясна и постоянна

във времето стратегия за интеграция и осигуряване на националната сигурност.

Успешният политически модел на прехода в Централно Европейските страни

показа безалтернативността на глобалната интеграция в рамките на европейските

и евроатлантически структури. В тази посока са окуражителни постигнатите

елементи на политическо съгласие.

Четвърто, изоставане в законодателното осигуряване на реформата,

наличие на дълбока ценностна криза и неадекватна комуникационна политика

спрямо масовото икономическо поведение. Конфликтността в политическата

система и различието на стратегиите за икономически преход забавиха процеса

на законово регулиране и организационно рационализиране на икономическите

процеси. Вместо бърза и ефективна легитимация на така или иначе протичащия

процес на трансформация на националното богатство, се провокира законов и

институционален вакуум.

Не случайно масовото икономическо поведение в този период носеше

случаен и извън институционален характер. По този начин се затрудняваше

процесът на структуриране на лична поведенческа стратегия. На индивидуално

психично ниво не предвидимостта на икономическата ситуация се преживяваше

като перманентен когнитивен дисонанс и ценностен стрес. Провокираха се

екзистенциални страхове и несигурност в бъдещето. Това масово психично

състояние на стесняване на времевия и познавателен хоризонт, повишаваше

внушаемостта и сензитивността на голяма част от населението. То даваше

възможност за лесно и користно манипулиране на общественото мнение, чрез

слухове, провокиране на масови психози и паники, които в процес на активиране

могат да породят икономически хаос и в напреднали пазарни икономики.

Така очерталата се конюнктура на социално-икономическите процеси

детерминира и наличието на дълбока ценностна криза на индивидуално и масово

психично ниво. Независимо от някои скептични твърдения, че идеалите за

отворено гражданско общество и свободна лична инициатива, са диаметрално

противоположни на традиционната социално-психична нагласа на българина, в

началото на промените именно наличието на подобна нагласа мотивира масовата

политическа и обществена активност на голяма част от българските граждани.

Независимо от затрудненията в процеса на индивидуализация и формиране на

инструменталният активизъм като личностната стратегия в периода на

комунистическо управление, модернизационните и урбанистични процеси

протичаха активно. Друг проблем е обаче, до каква степен последвалото

обществено-икономическо развитие потвърди този процес. В ситуацията на

криминогенност и не институализираност на икономическите процеси,

индивидуалистичната стратегия на инструментален активизъм се превърна в

синоним на престъпна и антиобществена стратегия за деструкция на общото

благо ( Генов 11 1997 година). Но дали наблюдавахме автентичната проява на

този доминиращ тип гражданска и икономическа активност в модерното време,

или отбелязаната вече плутократична тенденция на определена социална

прослойка в пост-комунистическа България.

От друга страна, този стил на живот в демократичните граждански общества

не отрицава и не е противоположност на колективистичната нагласа, а

възможност на личността свободно да избира стратегията на своята асоциация и

коопериране в групата, за разлика от насилственото колективизиране и

формиране на патогенна зависимост. Независимо от терминологичното

тълкуване, забавянето на социално-икономическата реформа в страната

предизвика дълбока ценностна дезориентация. Основна причина за този процес

бе липсата на синхрон между установяването на ценностите на отвореното

демократично гражданско общество с успеха на икономическите реформи. Като

последствие на този процес в голяма част от населението се наблюдаваше

възвръщане към ценностните модели от миналото и меланхолия по загубените

икономически стандарти. Въз основа на тези обстоятелства се наблюдаваха и

процеси на социалнопсихична дезадаптация и криза на личностната и национална

идентичност.

IV. Заключение

Като обобщение от посочените характеристики на “българския модел” на

политически и икономически преход, можем да заключим, че промяната в

рамките на конфликтността в политическата система и икономическите

стратегии, от конфронтация към диалогичност и национално съгласие по

приоритетите на реформата, съчетани с предприемането на радикални

политически и икономически действия в сферата на управлението, насочени

към установяване принципите на социално ориентираната пазарна икономика,

на един балансиран, европейски по своя характер модел на устойчиво

развитие, са ключово важния социално-значим фактор на стабилизацията.

Тази изстрадана и желана промяна би могла да възобнови шансовете за успех на

така наречения “български модел” на прехода - II.

Бележки

1 Фукояма, Франсис., Краят на историята?.,( прев. англ. Е. Георгиев -"The National interest summer"

89)., сп. "Избор", есен-зима, София., 1992г., (2-17с.)

2 Кожев, Александър., Тиранията и мъдростта., (прев. от англ. Х. Димитров - "On Tyrany", Leo

Strauss,New Jork,1991)., сп. "Избор", есен-зима, София., 1992г., (76-81с.)

3 Генов. Н., България в глобален и регионален контекст., (в Сб. “България днес и утре”, състав. и

ред. Н. Генов)., София., Ф.”Фридрих Еберт”., Графимакс., 1997г.( 20с.)

4 Тофлър, А., Тофлър, Х., Новата цивилизация. Политика на третата вълна., София., 1995.

5 From,E., Escape from freedom., New York., Discus Books., 1941.

6 Димитров, Ал., Тенденции в икономическите промени., (в Сб. “България днес и утре”, състав. и ред.

Н. Генов)., София., Ф.”Фридрих Еберт”., Графимакс., 1997г.( 87с.)

7 От гръцки - управление на богатите (бел. авт.)

8 Генов. Н., България в глобален и регионален контекст., (в Сб. “България днес и утре”, състав. и

ред. Н. Генов)., София., Ф.”Фридрих Еберт”., Графимакс., 1997г.( 29с.)

9 Аврамов, Р., Макроикономическата стабилизация-три години по-късно., (в Сб.”Преходът”, под ред.

Р. Аврамов, В. Антонов)., София., Агенция за икономическо програмиране и развитие., 1994г.(9с.)

10 Цит. съч. (11с.)

11

Генов. Н., България в глобален и регионален контекст., (в Сб. “България днес и утре”, състав. и

ред. Н. Генов)., София., Ф.”Фридрих Еберт”., Графимакс., 1997г.( 29с.)

София, 27.03.1999 г.