ФАКУЛТЕТ „НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ И...

Усъвършенстване на подготовката на експерти ...

1

ФАКУЛТЕТ

„НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ И ОТБРАНА”

2

Факултетен съвет:

Полк. доц. Георги Димов – председател, полк. доц. Красимир Добрев, полк. доц. Кирил Кирилов, полк. доц. Валери Иванов, полк. доц. Петър Райков, доц. Борис Богданов, полк. доц. Иво Маринов, полк. доц. Георги Ге-оргиев, проф. Гошо Петков, полк. доц. Георги Карастоянов, доц. Мила Се-рафимова, доц. Иван Панчев, доц. Миланка Миланова, доц. Величка Ми-лина, проф. Наталия Бекярова, проф. Николай Слатински, доц. Павел Ангелов, доц. Лидия Велкова, полк. доц. Иван Вълков, подполк. д-р Стоян Стойчев, д-р Румяна Карева, Елица Николова, майор Живко Желев, полк. Емил Янев, майор Маргарита Куманова

Редактор и графичен дизайн Пенка Димитрова Това издание, нито в цялост, нито на части, не може да бъде възпроизвеждано и разпространявано по какъвто и да е начин, под каквато и да е форма, на какъвто и да е носител без писменото съгласие на издателя. Военна академия „Г. С. Раковски”, 2013 Годишник на Военна академия „Г. С. Раковски” Факултет „Национална сигурност и отбрана” ISSN 1312–2983 Адрес на редакцията: 1504 София бул. „Евлоги и Христо Георгиеви” № 82 Военна академия „Г. С. Раковски”

Адрес на редакцията: 1504 София бул. „Евлоги и Христо Георгиеви” № 82 Военна академия „Г. С. Раковски”

3

СЪДЪРЖАНИЕ

Иван Вълков Особености и предизвикателства при планирането на отбраната, базирано на способности за развитието на Въоръжените сили на Република България

7

Валери Иванов, Милен Филев Възможности за усъвършенстване на оперативните способности на въоръжените сили за действия в отговор на кризи

33

Георги Карастоянов Операции за влияние (Изследване на употребата на понятието в специализираната военна литература в страните, членки на НАТО)

47

Георги Карастоянов Еволюция на схващанията за информационните операции в доктриналните документи на армията на САЩ

54

Максим Карев Управление на риска в променяща се среда за сигурност

64

Милен Иванов Контраразузнаването – специфична дейност на службите за сигурност

71

Стефка Ненова Възможности и реалности за електронно управление в Министерството на отбраната и въоръжените сили

78

Станимир Христов Особености в организирането и провеждането на операции за деескалиране на криза

90

4

Петър Райков Проявление на съвременното оперативно изкуство през последните войни в Персийския залив

98

Радослав Бонев Характерни измерения на суверенитета в стратегията за национална сигурност на държавата

117

Юлияна Каракънева Проектът „Развитие на концепции и експериментиране” в отбраната

141

Снежана Бижева-Симеонова Корупцията в публичната администрация

като заплаха за сигурността

155

Теодоси Михов Интерференция в разбиранията за критичната инфраструктура и инфраструктурата на страната за отбрана

160

Благовест Иванов Измерения на ефективността на въоръжените сили в променящата се среда на сигурност

171

Сергей Вълев Относно дефинирането на понятието „разузнавателна информация” в променящата се среда за сигурност

184

Ивелина Петкова Проблеми при управлението на проекти по структурните фондове и икономическата сигурност на България

192

Катя Пейчева

Ефективност на аутсорсинга в Българската армия – проблемни области

206

Константин Пудин Мениджърски предизвикателства в сектора за сигурност и отбрана

217

Николай Цонков Икономическа сигурност на българските региони

229

5

Румяна Карева

Човешкият фактор – системен подход

237

Атанас Андреев Индивидуалната икономическа сигурност като предпоставка за национална сигурност: методологично разделение на механизмите на въздействие

243

Радослав Бонев Едуард Лютвак и рефлексията в нивата на голямата стратегия (grand strategy)

254

Особености и предизвикателства при планирането на отбраната...

7

ОСОБЕНОСТИ И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

ПРИ ПЛАНИРАНЕТО НА ОТБРАНАТА,

БАЗИРАНО НА СПОСОБНОСТИ ЗА РАЗВИТИЕТО

НА ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

Полковник доц. д-р Иван Вълков

Анотация: Разгледани са теоретични обосновки на съвремен-

ните методи за планиране на отбраната, както и някои теоретични и практикоприложни национални особености на планирането, базирано на способности, с използването на сценарии за планиране в условията на динамична среда за сигурност и строго ограничена ресурсна рамка..

Ключови думи: планиране на отбраната, дългосрочно планира-не, планиране, базирано на способности, сценарии, политики, основни програми, нива и фази на планиране на отбраната.

Abstract: This paper discusses some of the basic modern theoretical

approaches to defence planning in the framework of the dynamic security environment and restricted resources. It stresses on the applicability of the scenarios in the so called capabilities based defence planning as a national practice and experience.

Key words: theoretical approaches to defence planning, capabilities based defence planning, scenarios, capabilities, levels and planning phases.

Увод Планирането на отбраната е дейност, която има за цел определя-

не, изграждане и развитие на необходимите способности и свързаните с тях човешки, финансови, материални и други ресурси и услуги за пос-тигане целите на отбраната и изпълнение на задълженията на Република България в системата за колективна сигурност и отбрана.1 В отговор на съвременните тенденции от няколко години във Въоръжените сили на

Факултет „Национална сигурност и отбрана”

8

Република България успешно се прилага подходът за планиране на отб-раната, базиран на способности. Този подход обвързва постигането на необходимите оперативни способности (НОС) на въоръжените сили за посрещане на сегашни и бъдещи предизвикателства и поддържането им посредством интегрирана система за управление на ресурсите за отбра-на (ИСУРО) и управлението на жизнения цикъл на инвестиционни про-екти за модернизиране на инфраструктурата, въоръженията и техниката в системата на отбранителната аквизиция.

След въвеждането и оценката на прилагането на програмния подход за планиране развитието на въоръжените сили от 2001 до 2003 г. беше направена оценка на резултатите от прилагането му с привличане-то на независими експерти.* Бяха подложени на критична оценка съ-ществуващите данни, сценарии и аналитични инструменти, наличните аналитични умения, организационни структури и дейности, както и из-ползването на продуктите на планирането. Вследствие на това се откро-иха ключовите елементи за успешното прилагане на планирането за способности на въоръжените сили като базова концепция. С приемането на „План 2015” и въвеждането на Системата за управление на развитие-то на въоръжените сили (СУРВС) беше направен успешен старт на трансформирането на разбиранията и усилията за прилагане на този вид планиране. След актуализирането на „План 2015” през 2008 г. и разра-ботването през 2010 г. на нов План за развитие на въоръжените сили с приемането му за изпълнение от началото на 2011 г. в реални условия беше развит системният подход към развитието на способности.

Акумулирането на българския опит, експертният потенциал и прилагането на добри практики, както и консултантското съдействие∗∗ в планирането на отбраната доведоха до разработването и успешното прилагане на нови ръководни документи, по-характерни от които са Ме-тодика за приоритизиране на способности с дефицит (2010 г.), Правил-ник за управление на жизнения цикъл на отбранителните продукти (2011 г.), Ръководство за планиране на отбраната, базирано на способ-ности (2012 г.), Методология за разработване на Държавен военновре-менен план и др. В тях са използвани съвременните схващания за сигур-

* От американска консултантска фирма MPRI, работила на договор към Министерст-вото на отбраната през 2002 – 2004 г. ∗∗ От консултанти от CCMR, Монтерей, Калифорния, работила на договор към Минис-терството на отбраната през 2009 – 2011 г.


9

ността и отбраната, за ролята и мисиите на въоръжените сили като инс-трумент на държавната мощ, отразени в Стратегията за национална си-гурност, Националната отбранителна стратегия, Бялата книга за отбра-ната и Въоръжените сили на Република България, Плана за развитие на въоръжените сили и Доктрината на Въоръжените сили на Република България, които изискват постигането и използването на отбранителни способности, адекватни на настоящите и бъдещите заплахи, но в усло-вията на строгата икономическа рамка на ограничени човешки, финан-сови и други ресурси. При това през изминалите повече от двадесет го-дини както страната, така и въоръжените ни сили се намират сред неп-рекъснат поток от нови предизвикателства от най-разнообразен харак-тер и циклична икономическа и политическа нестабилност.

Целта на настоящата разработка е да представи един възможен структуриран аналитичен подход към определени аспекти на методите и процесите, които планиращите органи могат да използват при планира-не изграждането на съвместни и оперативно съвместими способности, както и да се подчертаят предимствата на планирането, базирано на способности, и програмното управление на развитието на въоръжените сили като основни подходи за постигането на бъдещото състояние на отбраната в съответствие с тенденциите и предизвикателствата в разви-тието на средата за сигурност.

Преглед на теоретичните подходи

за дългосрочно планиране на отбраната Дългосрочното планиране на отбраната често се отъждествява

със стратегическото планиране. Този вид планиране е еднакво прило-жим и прилаган както в областта на бизнеса, така и за целите на отбра-ната. То представлява процес на проектиране на възможно състояние на оперативната среда в далечно бъдеще и разработване на план за адапти-ране на организацията, бизнеса или отбраната, за да се максимизира ве-роятността не просто за оцеляване, а за възходящо развитие и продъл-жаване на успешното постигане на цели от високо ниво. Тъй като няма универсално възприет период от време, отнесен към дългосрочното планиране, то включва общо изследване на период от 10 до 30 или по-вече години напред в бъдещето. Една от основните характеристики, от-


10

личаваща дългосрочното планиране от краткосрочното, е степента, до която неопределеността на данните и параметрите преобладава в процеса.

Така както няма специален период от време, асоцииран с дългос-рочното планиране, няма също и универсално приет метод за изпълне-ние на тази дейност. Научните изследвания в интерес на корпоративно-то планиране създават разнообразие от методи за дългосрочно планира-не. Редица методи придобиват популярност за известно време – само докато се предприеме следващото начинание. Една част от методите за дългосрочно планиране, приети за целите на планирането на отбраната, са възприети и от корпоративния мениджмънт. Други методи обаче са специално разработени за отбраната – отбранителното планиране.

Дългосрочното планиране на отбраната и въоръжените сили пред-ставлява сериозно предизвикателство за политическите и военните ръко-водители и анализатори още от времето, когато се поставя началото му. Някои от изследващите и практикуващите дългосрочното планиране твърдят, че то е както наука, така и изкуство.2 През годините, особено след Втората световна война, се прилагат различни аналитични подходи към тази комплексна област. Теоретичната формулировка на всеки под-ход произлиза от специфичната гледна точка към проблема.

Някои от най-използваните на съвременния етап теоретично обо-собени подходи за отбранително планиране са:

• Диференциално планиране (еволюционен метод). Този подход се стреми по еволюционен път да увеличи съществуващия набор от во-енни способности. Основните усилия се съсредоточават върху стремежа за осигурено разширяване на съществуващите способности, поради кое-то за метода е присъща склонността да се концентрира върху разработ-ки, търсещи резултат в кратки срокове, варианти за разширяване на структурата и други характеристики на организацията. Диференциални-те нараствания на съществуващото въоръжение и оборудване често са резултат от този вид планиране. В теоретичните разработки на някои учени3 подходът се дефинира като планиране според потребнос-ти/изисквания или подход на планиране на отбраната от долу нагоре (bottom-up approach). С този подход се благоприятства изпълнението на плановете за изграждане и подготовка на въоръжените сили, създават се нови структури и видове въоръжени сили и т.н.

• Подход за планиране на отбраната с избягване на риска. Дока-заните разбирания, методи и структури се екстраполират и разширяват.


11

Подходът е консервативен – утвърждава да се правят нещата, както са правени досега, докато не се докаже по изключителен начин, че са пог-решни, т.е. придържане към подхода „което работи добре, не го попра-вяй”. Развитието на силите се придържа към съществуващите стратегия, доктрини, тактики и организационни структури, като включва нови тех-нологии само когато са доказани като налични и приложими. Този ме-тод се стреми да запази статуквото на отбранителните способности в съответната степен.

• Планиране на отбраната с решения, продиктувани от техноло-гията (технологичен подход). Основна движеща сила на политиката и вземането на решения е използването на високотехнологични решения колкото е възможно по-скоро и за по-дълго. Целта е да се постигне тех-нологично превъзходство над съперниците и опонентите. Технологич-ните разработки се насърчават и финансират с предимство. Новите тех-нологии са предназначени изключително за военно приложение или се внедряват във военното дело, колкото е възможно по-скоро.

• Ретроспективен подход – исторически преглед и продължение. Основната теза при него е, че това, което е работило в миналото, ще ра-боти и в бъдещето. Изучава се миналото, за да се открие какво е дало добри резултати. Оценяват се минали войни, кампании, операции, сра-жения, битки и решенията на техните командващи, за да се определят факторите, които значително допринасят за успеха на начинанието или за провала и загубата. Тогава военните сили и структури се адаптират, за да се използват най-големите предимства на положителните фактори, като се избягват неблагоприятните тенденции.

• Планиране, базирано на способности. Включва функционален анализ на изискванията към способностите на силите за отбрана. Военни-те способности се определят на основата на мисиите на силите. Това се извършва при липсата на специфични заплахи или условия. Щом като се определи изискваният набор от способности, най-ефективните и ефикас-ни ценово способности се избират, за да задоволят изискванията.

• Планиране, основано на заплахи. Подходът, базиран на запла-хи, включва определянето на потенциални противници и оценката на техните способности. Изискванията за способностите се базират на кри-терия да се победи противникът или му се нанесат сразяващи загуби, съответно изгражданите и поддържаните сили да имат решителен въз-пиращ ефект. Изследват се количествените и качествените решения на


12

проблемите на отбраната. Такъв е планиращият метод, използван и от двата противостоящи блока в периода на Студената война.

• Планиране от горе надолу. Това е подход от стратегия към за-дачи и сили в планирането на отбраната. Процесът започва с определяне на националните политика, интереси и приоритетни цели. Националната сигурност и отбранителните стратегии са разработени да подкрепят на-ционалната политика и националните цели. Йерархията продължава на-долу през ролите и задачите към концепциите за използване и структур-ните елементи на силите. Изискванията за способности се оценяват от позицията на концептуална база, която е обвързана в рамките на нацио-налните цели и политиката за тяхното реализиране.

• Планиране, обусловено от бюджета. Целта на този подход на пла-ниране на отбраната е да поддържа военни сили, които са възможни в рам-ките на осигурения бюджет. Той се опитва да доведе до максимум отбра-нителните способности и ценовата ефективност на наличните фондове.

• Планиране, базирано на сценарии. Основава се на набор от хи-потетични сценарии за използване на военни сили. Ситуациите са раз-работени в условията на географски, военни и политически параметри. Военните способности, които се изискват, се определят от оценките да-ли могат да постигнат целите на операциите за всеки сценарий или от комбинации от едновременно развиващи се ситуации.

Представените подходи за планиране на отбраната са отделени като независими и самостоятелни само за яснота и теоретична обоснов-ка. Всеки метод има своите силни и слаби страни. Рядко ще се случи в планирането на отбраната да се използва изключително само един ме-тод. На практика дългосрочното планиране в областта на отбраната най-често прилага комбинация от тези планиращи подходи.

Използване на сценариите

в планирането на отбраната Методът, който преобладава сред общността на изследователи-

те и практиците в областта на отбранителното планиране на развитите държави, е методът на сценариите. Сценариите са единственият общ елемент, присъстващ в повечето от дългосрочните национални отбра-нителни рамки и процеси, както и при съюзното планиране на силите.


13

Следователно като най-общ елемент сценарийният подход представля-ва ключов подход в дългосрочното отбранително планиране.

Предвиждането какво ще се случи или може да се случи в бъдеще е особено важно за правенето на политика. Тъй като много голям брой различни ситуации могат да се случат, особено важно е да има опит при боравенето с неопределеността. Мощен метод за това е т.нар. „сценариен метод” – изготвяне и ползване на различни сценарии като модели за въз-можно, правдоподобно, интересно и провокиращо бъдещо състояние и/или развитие с цел да се добие представа за политическите проблеми, алтернативите и критичните фактори. В общи рамки сценарият може да бъде дефиниран като контекстно зависимо описание на възможна бъдеща ситуация или бъдещо състояние, хипотетична поредица от събития, во-деща до това състояние, и подробности на желаното крайно състояние. При това въображаемо бъдеще стартовата ситуация чрез динамиката на сценария води до определен краен пункт. В тесен смисъл сценарият може да дефинира само началното или само крайното състояние. Такъв сцена-рий може да бъде наречен „стартов сценарий”, „ планиращ сценарий”, „статичен сценарий” или „снимка” (моментно състояние).

По отношение на дългосрочното планиране на отбраната сцена-рият представя възможна бъдеща ситуация, в която военни сили могат да бъдат използвани в оперативен аспект. Какви характеристики на си-туацията и каква степен на детайлизация се описват, зависи от проблем-ния контекст – типа на планиране или политическите въпроси, които трябва да бъдат решавани с използването на сценария.

Съществува широк кръг от военно-политически проблеми, при които може да се използва методът на сценариите, започвайки от опре-делянето на бъдещите задачи и мисии в отбраната през планиране на цялостната структура на силите и разработване на доктрините към оп-ределяне на изискванията за бъдещите системи. Друга възможност е разработването на нови концепции (например мрежово-центрична вой-на) или важни военностратегически теми (например как да се действа ефективно в градски условия) чрез използването на сценарии. Каквато и да е проблемната област, методът на сценариите се използва по прин-цип, за да се осветли проблемният контекст, да се изследват алтерна-тивни пътища, да се формират на базата на разполагаемите ресурси и да се изяснят ключовите фактори, за да се определи дали алтернативните решения са приложими, устойчиви и солидни по отношение на неизвес-


14

тностите на бъдещето. Сценариите дават съсредоточаване и подробнос-ти, по които въпросите могат да се изследват и оценяват. Те предоставят база, неразполагаема при другите аналитични техники, за да се подкре-пи подробната оценка на предлаганите концепции.

Важно е да се има предвид, че сценариите не са предназначени да предвиждат. Докато предвижданията са предназначени да предвидят определен резултат, който се очаква в бъдеще, то сценариите се опитват да поставят ударение върху процеса, който може да доведе до опреде-лени резултати. Така че подходът на сценариите не спира с разработва-нето на един или няколко сценария. По-точно е да се каже, че той за-почва така. Неговата сила е в това как голям брой променливи и техните динамични взаимодействия са интегрирани в ярка, непротиворечива и всеобхватна картина.

Процесите и творческите идеи могат да бъдат изразени и споде-лени с използването на „езика на сценария” като основа.

Сценариите често са организирани по групи: в много практичес-ки области на приложения се използват набори от сценарии, покриващи (представящи) набор от възприети възможности (част от многомерния модел на въображаеми бъдещи ситуации), наречени „пространство на сценария” (многомерно пространство).

Методът на сценариите може да бъде доста успешен, ако се из-ползва при реализирането на следните функции:

• оценка и сравняване на алтернативи (стратегии) в контекста на възможните варианти на бъдещо развитие;

• интегриране на развитията на събитията в една или повече кар-тини на бъдещето;

• определяне на условия, събития и развития, които могат да се окажат важни в бъдеще;

• стимулиране на творчеството и приложението на промяната от страна на политиците и мениджърите;

• осигуряване на общ език и структура на изразяване и дискути-ране на различни идеи за бъдещето и как да се борави с тях;

• редуциране на влиянието на неизвестността чрез възприемане на устойчивост/стабилност;

• изследване и разбиране на взаимовръзките между различните сили, формиращи ситуацията;


15

• изразяване на мнения в контекста на споделената „рамка”, кое-то улеснява обсъждането на основата на рационални, общоразбираеми аргументи.

Естествено, методът на сценариите има и своите недостатъци, които биха могли да се сведат в следните области:

• Трудоемкост, времеемкост и голяма необходимост от широко-обхватен аналитичен капацитет. Разработването на сценарии може да отнеме доста време, както и да се стигне до широк набор от сценарии. Също така може да бъде доста трудоемко да се анализират различни политически варианти в контекста на един или особено повече сцена-рии, тъй като това е също групов процес на прилагане на аналитична експертиза.

• Комплексност. Вместо проблемът да се раздроби в управляеми парчета, сценарият представя широк аспект от проблемния контекст в една интегрирана конструкция.

• Съмнителна правдоподобност. Сценарият е мисловна конст-рукция, отразяваща интелектуалните усилия на своите създатели. Той обхваща допускания и резултати от хипотетични събития, чийто реали-зъм е спорен. Това невинаги е приемливо за целевата аудитория и пос-тигането на консенсус може да бъде трудно. Освен това съмненията в достоверността на сценария могат да доведат до повърхностност и не-пълно разработване на решенията.

• Понякога е много смел и привлекателен. Сценарият може да бъ-де предизвикателен до такава степен, че описанието на възможното бъ-деще да предизвиква пренебрегване на факта, че не е фактическа дейст-вителност.

• Сценарият е авторски. Твърде е възможно в резултат на особе-ности на организационната култура, научно съперничество или сблъсък на интереси сценарият да не бъде приет от планиращите способности като възможна бъдеща реалност, а като авторски продукт със силата на инстанцията, която го разработва и предлага или дори налага.

• Понякога е твърде заплашителен. Сценарият може да описва ситуация, която не се харесва или е нежелана от целевата аудитория или част от нея. Това може да разколебае възприемането и прилагането му.

Необходимо е да се посочи, че органично присъщото предимство на метода на сценариите да ограничава неопределеността и по този начин мощно да способства планирането, се явява едновременно и негов недос-


16

татък – работи се само по избрания сценарий (набор от сценарии). Така още през началния период на планирането се натрупва риск, който трябва да бъде много внимателно претеглен и отговорно приет.

Разбирането, че ценността на метода на сценариите са не самите сценарии, а мисловният процес, пречупен „през призмата на...”, дава идея кои участници трябва да бъдат включени в разработването на сце-нариите – не само анализатори на операциите или експерти по специ-фична материя, не само офицери и експерти от планиращите секции, но и ръководство от старшата инстанция. В типичния случай на използване на метода на сценариите могат да бъдат откроени следните участници и роли:

• разработващите отбранителни концепции представят варианти и очертават критичните фактори;

• анализаторите на операциите структурират процеса, осигуря-вайки цялата информация, която е необходимо да бъде предоставена за анализа;

• експертите в определени функционални области, например ана-лизаторите в областта на сигурността, дават идеи и алтернативи за изс-ледване на набор от възможности и стимулират дискусията;

• експертите по отбранителна политика осигуряват точките на стра-тегическите решения, алтернативните варианти за всяко от тези решения и критичните фактори за преценка на алтернативите и са ясно запознати с отбранителната политика (настояща или валидна за бъдещ период).

Същност и особености на планирането,

базирано на способности Прегледът на официални български документи в областта на от-

браната4 показва, че в тях не се дава точно обособена дефиниция за пла-ниране, базирано на способности, поради което следва да се придържа-ме към съвременните концептуални разработки.

Дефиницията, която се възприема от по-голямата част от българ-ските изследователи и се предлага за ползване, е на Пол Дейвис: Плани-рането за способности е планиране при условията на неопределеност за осигуряване на способности, приложими към широк спектър от съв-ременни предизвикателства и условия, като се работи в икономическа рамка, която изисква избор” 5.


17

Дефиницията предполага, че лидерите на националната отбрана, за да вземат своите решения, следва да стеснят обхвата на неопределе-ността до ограничен набор от заплахи и адекватните им изисквания за бъдещи отбранителни способности.

Дефиницията на Пол Дейвис се развива и интерпретира от бъл-гарски анализатори чрез формулировката: „ Планирането за способнос-ти е планиране при висока степен на неопределеност с цел изграждане на способности, необходими за посрещане на широк спектър от пре-дизвикателства и условия, отчитайки при това ресурсните възмож-ности на страната” 6.

В открити документи на Министерството на отбраната на САЩ и началника на Съвместните щабове се дава определение на понятието способност – „компетентност да се постигне желан ефект при специ-фични стандарти и условия чрез комбинация от средства и начини да се изпълни набор от задачи”7.

Способностите се дефинират от оперативните разработчици в широки, разбираеми оперативни термини в документ за съвместни или първоначални способности или в предложение за изменение на т.нар. „императиви на способностите” – доктрина, организация, обучение, ма-териали (оборудване), лидерство и образование, личен състав и съоръ-жения (Doctrine, Organization, Training, Material, Leadership, Personnel and Facilities – DOTMLPF). В случаите на разработване на документи за предложения за материални средства и оборудване дефиницията, т.е. описанието на способностите, прогресивно еволюира към използване на атрибутите за изпълнението на императивите, определени в документа за развитие и интегриране на способностите.

В някои публикации терминът „способност” се дефинира като „комбинация от умения и ресурси, осигуряваща инструменти за пости-гане на измерим резултат при изпълнение на определени задачи в конк-ретни условия и при съблюдаване на зададени стандарти”8. Това опре-деление е широко възприето в академичните и експертните среди в об-ластта на сигурността и отбраната. В него присъства нещо много важно – елементът за измерване на ефекта, или иначе казано, за изпълнение на стандартните изисквания при определени критерии за постигане на же-лания ефект, т.е. като се има предвид способност, това предполага ней-ната успешна реализация. Следователно способностите представляват (настоящ и/или бъдещ) потенциал, който (може да) се реализира за пос-


18

тигане на определена цел чрез изпълнение на поредица от задачи в сре-дата на (комплекс от) дадени условия при специфични критерии за ус-пех в постигането на тази цел.

Според разработваната през периода на Прегледа на ефектив-ността на системата за отбрана и отбранителните способности (2008 – 2009 г.) Методология за национално отбранително планиране и свърза-ния с нея Речник на термините от отбранителното планиране, които са отворени документи на Министерството на отбраната и Щаба на отбра-ната на Българската армия, военна способност е „количествено измери-мият капацитет на всеки структурен елемент на силите за отбрана за из-пълнение на дадена задача при определени условия, в съответствие с установени стандарти. Всеки структурен елемент може да има повече от една способност и всяка способност може да се предоставя от повече от един структурен елемент. Важно е да се отчита, че никоя способност не съществува независимо от структурата – организация, личен състав, платформи, системи и процедури, която в действителност носи/предос-тавя способността”. Това определение е адаптирано от американската система за планиране на съвместни способности Joint Capabilities Development System, разработена, експериментирана и въведена за пла-ниране на отбранителните способности на Съединените щати от 2003 г. Вариант на тази система е разработен и възприет и в отбранителното планиране на Естония, като се доказва, че такава адаптация работи ус-пешно за интересите на отбранителната политика и развитието на отб-ранителните способности на малка държава с ограничени териториални, демографски и икономически параметри и финансови ресурси. Същев-ременно системата успешно реализира развитието и поддържането на целеви способности на силите.

Тъй като индивидуалните интерпретации в различните източни-ци варират, следва да се отбележи, че планирането за способности се различава значително от планирането, основано на заплахи, или плани-рането, базирано на изискванията (подход от долу нагоре), които са фокусирани върху определен сценарий. Очевидно недостатъкът на ме-тода за отбранително планиране, основан на заплахата, е базов сцена-рий, който се гради върху определена заплаха (държава или съюз) или набор от заплахи, с които боравят плановиците. Различията между ме-тода на планирането за способности и метода, основан на заплахата, са в


19

начина на съобразяването с неопределеността, пресмятането на риска и начина на провеждането на избора на решение.

Основната идея в подхода на планирането на базата на способ-ности е да посрещне (приеме) определени рискове, вместо да ги реду-цира, да изрази рисковете в смислени термини, условия, срокове и да оцени едновременно с това цената спрямо ползата от прилагането на едно или друго решение. Целта е да се определят насърчителни приори-тети на набор от комбинации на отбранителни активи (сили и средства, включително организационни звена и умения), които най-добре да отго-варят на националните и съюзните съвместни изисквания. Освен това тези комбинации от способности трябва да предлагат гъвкавост, опера-тивна съвместимост, приспособимост и здравина (стабилност), за да мо-гат да възпрепятстват риска в широката рамка на поредица от варианти за възможно бъдещо развитие на средата за сигурност.

Основните стъпки в анализа при планирането за способности са насочени към характеристиките и критериите за успех (с техните изме-рители), плановия риск, цената и времето за реализирането им. При това следва да се преодолеят ведомствените рамки на непрозрачност, тесен обхват от сценарии и изолирани допускания, които често в името на да-дени тясноведомствени интереси (род войска, оръжейна система или отбранителна програма), организационна съпротива или лични интереси могат да представят пред ръководството различни самоцелни резултати и предложения. Стремежът на усилията при планирането за способнос-ти е да се използват енергията и експертизата на организацията, за да се определи широк набор от опции при ясни ключови допускания, изводи и решения за избор и при приемлив риск за бъдещето, като се потърси и осигури необходимият баланс на амбициите и целите с наличните и бъ-дещите ресурси.

Планирането, базирано на способности, е основният подход, който се разработва, експериментира и впоследствие доминира като стандартна практика в Министерството на отбраната на САЩ през последното десе-тилетие. Всъщност основните принципи на този подход са положени през 60-те години на миналия век.9 Тогава са диференцирани като отделни по-литиките, програмното управление и операциите на силите за отбраната на страната. От друга страна, в съвременните условия планирането, бази-рано на способности, представлява всеобхватна рамка, която има за цел да ги обедини и обвърже взаимно, като се акцентира върху съвместния ха-


20

рактер на операциите, интеграцията на силите и оперативната съвмести-мост. Освен това при анализа на способностите широко се използват на-учноизследователският потенциал на отбраната и аналитични програмни продукти от последно поколение. Планирането, базирано на способности, с определена специфика се прилага успешно в дейността на въоръжените сили на Австралия, Великобритания, Канада, Нова Зеландия, ЮАР и др. Този подход е залегнал като базова концепция също в планирането на си-лите на НАТО и в ползването на регистрирани и предоставени пакети от способности при планирането на операциите на ООН.

Подход при планирането за способности

Процесът на планиране, базирано на способности, стартира с пос-

тавянето на въпроса: „Какво трябва да се изпълни, за да се осъществят стратегическите цели на отбраната?”, след което трябва да се продължи с разработването на набор от решения за реализирането на тези цели. След това потенциалните решения се оценяват в широката рамка на средата за сигурност, като се използват множество сценарии и което е може би по-важно, редица случаи в рамките на всеки сценарий (ситуационни сцена-рии в рамките на даден контекстен сценарий10). Редуцирайки несигур-ността, неопределеността и възможностите за намаляване на риска пла-новиците и ръководителите на различни нива търсят алтернативни въз-можности и комбинации от сили, средства, организационни звена и уме-ния, които да удовлетворяват изискванията в редица от ситуациите.

Основните елементи на планирането, базирано на способности, са представени на фигура 1.

Предизвикателства от реализирането на стратегията Анализът на способностите дава ясно формулирани възможни

варианти за избор от страна на ръководството. Вариантите трябва да бъдат жизнеспособни и икономически обвързани. Често срещан и доста стар е спорът кое е на първо място – стратегията или бюджетът. В действителност при добро и реалистично планиране двете са рав-нопоставени – стратегията не може да се реализира „на всяка цена”, без оглед на бюджетните ограничения, а от друга страна, тя няма да бъде осигурена с адекватни способности, ако няма необходимия бю-


21

джет. Оптималният избор трябва да удовлетворява националната от-бранителна стратегия и асоциирания с нея пакет от бъдещи способ-ности на въоръжените сили.

Фиг. 1. Основни елементи на планирането,

базирано на способности11 Определянето на изискванията за бъдещите способности започва

с указания от висшето ръководство на въоръжените сили по отношение на целите, амбициите, приоритетите, мисиите и рамките на приемлив риск, включително времеви. Тези указания трябва да бъдат съпроводени от задълбочен анализ на способностите, изискванията и възможностите за повишаването им в различни области от мисии, критични за изпълне-нието на целите на ръководството. Анализът трябва да даде възможност да се открият и откроят наличието, областите на недостиг и липсите на способности. Необходимо е да се прецизират приоритети и задачи и до-ри съществено да се променят, ако анализът го налага. При това ръковод-

Търсят се модели на способности и методи за подбор на пакети от способности

2. Варианти за избор (концепции, сили, императиви)

1. Стратегия и оперативни

предизвикателства

5. Оценка на алтернативите: • по сценарии; • по цена/полза; • по степен на риск; • по гъвкавост, адаптивност истабилност

3. Условията на средата със силна неопределеност (по различни сценарии)

4. Анализ на способностите


22

ството постоянно трябва да се информира за процеса на анализа и за та-кива промени да бъде осведомявано своевременно и аргументирано. Ре-зултатите от анализа се документират и регламентират при взети реше-ния или възприети допускания. Често поради особеностите на силно бю-рократичната и йерархична организационна култура допусканията на ръ-ководството се приемат безрезервно и не се подлагат на съмнения, ана-лиз, камо ли на критика и оборване.

По принцип министърът на отбраната, като върховен държавен ръководен орган на въоръжените сили, дава конкретни, разнообразни и широкообхватни стратегически указания за отбранително планиране достатъчно рано в рамките на двугодишния цикъл на планиране, прог-рамиране, бюджетиране и изпълнение на бюджета. В това отношение е налице значителен политически, организационен и управленски опит, както и военна и икономическа експертиза. В указанията, следвайки добрите практики, се определят рамките за развитие на способностите, които са балансирани по отношение на политиката на приемане и разп-ределяне на риска чрез формулиране на задачи и приоритети в рамките на икономическите прогнози за тригодишен период. Още на този етап се установяват областите на политики и се заповядват бюджетните кво-ти по основните отбранителни програми, адресиращи видовете въоръ-жени сили и специфични служби, органите за управление или други ос-новни програмни направления. Като минимум указанията включват ос-новните допускания и тенденции в развитието на средата, отбранител-ната политика и амбиции, регламентираните прогнозни икономически параметри, както и възприетите общи планиращи сценарии за основа на анализа и планирането по основните програми.

Основните програми са обвързани със секторните политики, кои-то ще провежда Министерството на отбраната през шестгодишния пе-риод, както и ползата и ефекта от изпълнението на политиките. В съот-ветствие с прилагането на програмен и ориентиран към резултатите бю-джет на национално ниво и разработването на тригодишната бюджетна прогноза по политики и програми се определят секторните политики на Министерство на отбраната и чрез кои програми се реализират.

В министерските указания за програмиране управлението на програмния риск се утвърждава като съществена управленска дейност, ангажираща политическото и военното ръководство на отбраната, прог-рамните екипи за управление на основните програми, ръководния и ек-


23

спертния състав на Интегрираната система за управление на ресурсите за отбрана. Управлението на програмния риск е насочено към намаля-ване на очакваното неблагоприятно влияние на потенциалните рискови събития върху изпълнението на целите и приоритетите на основните програми на Министерството на отбраната и Българската армия и се осъществява чрез прилагане на методите и процедурите на Стратегията за управление на риска в отбранителните програми на Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на отбра-ната и Българската армия.

Анализът при определянето на изискванията на ниво вид въоръ-жени сили (основна програма) може да се базира на утвърдени от ко-мандващите/програмните ръководители интегрирани списъци с приори-тети*, съвместни и международни експерименти и учения, както и изс-ледвания на научноизследователски екипи с отчитане опита на развити държави и изискванията на съюзното планиране (декларираните спо-собности и сили). При това следва да се избягва до минимум изолирано решаване на проблеми и противоречия за сметка на фрагментарни инте-реси или в ущърб на друга основна програма.

Варианти за избор в условията на неопределеност След като се определят изискванията, следващата стъпка е да се

оценят потенциалните решения в контекста на сигурността, които при-емат и се опитват да се справят с присъщата непредвидимост на бъде-щето. За тази цел методологията на планирането за способности изисква да се използват множество фундаментално различаващи се сценарии и да се изпитват множество случаи във всеки сценарий, техника, известна като параметрично изследване. Променливите параметри могат да бъ-дат политически (държави, съюзи и техните политически линии, тен-денции, дори провокации, демографски и социални параметри, други невоенни фактори), оперативни (характер на операциите, цели, мащаб,

* Тези списъци в Системата за управление на развитието на ВС, регламентирана с Пос-тановление № 301 на Министерския съвет на Република България от 2004 г. за прие-мане на План за организационно изграждане и модернизация на въоръжените сили до 2015 г. (План 2015), се наричат „Интегриран списък с приоритетни проекти” (за мо-дернизация) и „Интегриран списък с приоритети на административните звена”.


24

вид, структура, доктрини, правила за ангажиране/поведение, управле-ние, осигуряване, продължителност и др.) и физически (вода, земя, въз-дух, космос). В трансформационните усилия на Министерството на отб-раната се поставя значително ударение върху необходимостта от анализ на различните типове заплахи: традиционни, асиметрични, разрушител-ни и катастрофални. В този аспект планирането за способности следва тенденцията на разширяване (но не до безкрайност!) на обхвата на сце-нариите и допусканията, въпреки че те могат да не покриват целия спектър, предвиждан и предлаган от някои експерти и ръководители. В други случаи планирането за способности разчита по-малко на сценари-ите, отколкото на ясен, строг инженерен подход към анализа, основан на параметричните характеристики на основните променливи. Пример за това може да бъде задачата за участие в защитата на стратегически обекти12 като част от приноса към националната сигурност в мирно време в обхвата на мисиите на отбраната.

Внасянето на реални стойности в параметрите на анализа на спо-собностите се отнася в голяма степен за поуките от практиката на уче-ния, подготовката за мисии и реалното участие в съюзни и коалиционни операции. Реалностите на учебната и оперативната среда дават правдива представа за способностите и областите на недостиг, които трябва да се покрият с новите изисквания за осъществяване на възходяща трансфор-мация на способностите. Резултатите и изводите от реалното представя-не на формированията и контингентите трябва задължително да се обобщят и интегрират в параметричните изследвания, които са същ-ността на планирането за способности.

Параметричният подход на изследване, боравещ с множество ти-пове неопределеност, е много по-различен от подхода на заплахата, из-ползван в периода на Студената война. По време на блоково противо-поставяне са ясни глобалната заплаха, големите противници, както и малкият брой регионални заплахи. Приема се, че конфликтите могат да възникнат под формата на конвенционални войни със съответните сце-нарии, така че плановиците смятат, че знаят много повече за условията на конфликта, ако той се състои. Това се отнася и за двата големи про-тивостоящи военнополитически съюза в този период. Съсредоточаване-то на основните усилия в процеса на т.нар. „строителство на въоръже-ните сили” има глобален противник, регионални конфликти и стерео-типни военни действия за отбрана или овладяване на територии. При


25

наличието на така развитите въоръжени сили всякакви по-малки запла-хи могат да бъдат неутрализирани и овладени с част от силите, предназ-начени за глобалното противопоставяне и големите регионални заплахи. На други сценарии, освен глобалните, не се отделя голямо внимание. Заплахите се смятат за симетрични и на тази основа се определя съот-ветното съотношение на превъзходство за възпиране или настъпление. Относително лесно се моделира съперничеството сила срещу сила както с математически модели, така и чрез по-опростени способи и средства, например „... организиране на боя на макет от местността” (вж. Боен устав рота (батальон), 1985 г.). В разчетите към плановете за боевете и операциите преобладава съществуването на т.нар „бойни възможности” с техните физически измерители (параметри) по фронта и в дълбочина – темп, плътност на огъня, далекобойност и ред. Съответно планирането, основано на модела „сила срещу сила”, води до един „приятен” прираст, „ценово ефективни” повишения на численост, мащабност, обхват, дале-кобойност, смъртоносност на поразяване, вероятност за поразяване и оттам структура на силите. Неизбежно се увеличават родовете войски и видовете въоръжени сили, нарастват броят на големите формирования и рангът на генералските звания.

В съвременните реалности не се разчита възможните противо-поставящи се опоненти да изберат стратегиите да се борят със силните страни на своите противници. Вероятните заплахи произлизат и се съ-пътстват от асиметрията на целите, мисиите и императивите на възмож-ните опоненти. Това дори може да не бъде ефективно възпрепятствано и надделяно от конвенционалните доктрини, тактики и сили, както се до-каза от нарастващата употреба на специални сили, оперативни сили (task force), включително многонационални, в редица мироопазващи и стабилизиращи операции, както и използването на многонационално полицейско сътрудничество за борбата с тероризма (т.нар. „глобална война с тероризма” – GWOT).

Аналитичен подход за планиране на целеви способности

на въоръжените сили Военните способности се реализират от военни организации, ко-

ито сами по себе си представляват сложни системи, състоящи се от хора (личен състав), организация, доктрина, обучение, оборудване, логисти-


26

ка, инфраструктура и информация. Тези компоненти на системите обикновено са необходими и задължителни, затова в някои източници се наричат императиви.13 Всъщност, тъй като разкриваме дефицитите от способности и дискутираме нови способности, следва да се предполо-жи, че по всеки от императивите съществуват недостатъци, несвърза-ност, липси и празнини, които ясно трябва да се формулират и докумен-тират в процеса на анализа. Освен това такива липси и празнини могат да съществуват във времето и в човешките ресурси.

В обхвата на военната теория и добрите практики в развитието и трансформацията на способностите на въоръжените сили на Съедине-ните щати е широко известна комбинацията от императиви DOTMLPF (Doctrine, Organization, Training, Materiel, Leadership and Education, Personnel and Facilities14). За различните видове въоръжени сили, органи-зации и служби императивите могат да бъдат формулирани със съответ-ните различия и особености. Например императивите за развитие на Су-хопътните сили на САЩ са теоретично обосновани през 80-те години на ХХ век, когато се реализира конструктивен доктринален подход за оценка на съществуващите способности и управление на промяната. Те поддър-жат тренирани и готови сили и развиват бъдещи способности посредством балансирането на шест императива: развитие на лидери и войници, обуче-ние, материални активи, организационни единици и доктрина.

В началото на въвеждането на подхода за планиране на отбрана-та, базиран на способности за Въоръжените сили на Република Бълга-рия, анализът и оценката на необходимите оперативни способности и тяхното постигане се извършват в условията на системната взаимовръз-ка на осем основополагащи императива за развитие на способностите на въоръжените сили: доктрина, структура, личен състав, обучение, обо-рудване, инфраструктура, поддръжка и готовност.*

Чрез императива „готовност”, на базата на стандарти и процеду-ри, се извършват сертифициране и анализ на постигането на необходи-мите военни способности на етапите на първоначална оперативна го-товност и постигането на пълна оперативна готовност.

В резултат на прегледа на структурите и способностите през 2010 г. в Бялата книга за отбраната и Въоръжените сили на Република България

* Тези императиви са формулирани в разработката „Документ по политиката” от 2003 г.

(като част от СУРВС) на консултантската група от MPRI.


27

военната способност се дефинира като „съвкупност от следните елемен-ти: доктрини и концепции; организационна структура; подготовка; материални средства; личен състав; командване и управление; инф-раструктура и оперативна съвместимост” .

Процесът на отбранително планиране обхваща две нива: участие във формирането на отбранителната политика и планиране на отбрана-та. Целта на този процес е изграждане и поддържане на единен комп-лект ВС15 с единна система за командване и управление за мирно време и при кризи, със съответстващи на ролята, мисиите и задачите им орга-низация, численост, въоръжение, техника и подготовка.16

Анализът по всеки от императивите на способностите най-общо може да се проведе в следния ред:

• преглед на списъка от изисквания за определяне на областите и въпросите за анализ;

• определяне на: – какво трябва да се извърши, – какви изисквания още трябва да бъдат изпълнени, – кой играе ръководната роля, – какви изисквания могат да бъдат добавени, които липсват в

списъка; • попълване на таблица с вероятните ресурси; • попълване на таблица с ориентировъчните възможности за фи-

нансиране; • разпределяне на задачите между направления, звена и експерти.

Фиг. 2. Нива и фази на отбранително планиране


28

Структурираният анализ на трансформирането на съществува-щите способности и постигането и поддържането на целеви способнос-ти на въоръжените сили може да бъде извършен на няколко етапа:

• фаза I – анализ на способностите (Capabilities Based Assessment – CBA);

• фаза II – анализ на решенията; • фаза III – разработване/развитие на програмата (програмния

елемент); • фаза IV – изпълнение на способностите и преход. Фаза I – анализ на способностите. Включва първите две аналитични дейности, изпълнявани при

анализа на способностите. Първият вид анализ (първата аналитична дейност) е анализът на

функционалните области (Functional Area Analysis – FAA), който иден-тифицира текущите и бъдещите изисквания за обособени области от способности и задачи, които трябва да изпълняват въоръжените сили по време на операциите си. На този етап се изясняват условията, при които задачите трябва да бъдат изпълнени, както и стандартите на изпълнени-ето, които трябва да бъдат постигнати. Областите от необходимите опе-ративни способности на силите могат да се публикуват например в спи-сък на способностите на въоръжените сили (ССВС). С подобни списъци за справка в помощ на анализа разполагат плановиците на силите и спо-собностите в различните област на сигурността в развитите държави, прилагащи планирането за способности (САЩ, Канада, Великобрита-ния, Австралия и др.). Разработени са списъци например в областта на съвместните операции на въоръжените сили (Joint Task List – JTL, Joint Mission Essentila Task List – JMETL и др.), гражданската сигурност, гра-ничния контрол и сигурност, защитата на критичната инфраструктура и други области на сигурността. В контекста на трансформацията на бъл-гарските въоръжени областите от способности на въоръжените сили се дават в указанията на министъра на отбраната за приоритетите на отб-ранителната политика.17

Втората аналитична дейност е анализ на функционалните изисква-ния (потребностите), който идентифицира т.нар. „празнини в способности-те”, т.е. липсващите способности за изпълнението на съответните изиск-ващи се функции на силите и излишъка в съществуващите оперативни способности на силите, които трябва да бъдат трансформирани. Разработ-


29

ват се формулировките за дефицитните функционални области, постанов-ката на универсалните изисквания и за неотложните изисквания за способ-ности. Фазата завършва с публикуването на списъка с липсващите способ-ности, който представлява приоритизиран списък с дефицити от способ-ности, организирани във функционални области (оперативни, бойни, ад-министративни, поддържащи). Съветът по НОС ръководи разработването на документите и одобрява заключителния вариант на списъка на липсва-щите способности. По-нататък той се използва при вземането на решение за изграждането на бъдещите необходими оперативни способности.

Фаза II – анализ на възможните решения. Тази фаза включва анализ на функционалните решения18

(Functional Solutions Analysis – FSA), за да се определят стратегиите за отстраняване на дефицитите и празнините в способностите; публикация на решенията, планираща директива/заповед с решенията, определяща подробно как организацията ще реализира предпочетените решения или как ще изгражда способностите чрез използване рамките на системата за необходимите оперативни способности; списък на изискванията за НОС, където съществуващите програми получават приоритет и се фор-мулират новите инициативи за спазване на съответните съображения през следващия период от цикъла на Меморандума на програмните решения (MПP). Анализът на функционалните решения се провежда с използване-то на работни групи, формирани по направленията на всеки от императи-вите на въоръжените сили, с цел търсене на потенциални решения.

В съответствие с формулираните роля, мисии и задачи на въоръ-жените сили за определяне на необходимите способности са разработе-ни и утвърдени десет сценария за планиране. На тяхна основа се разра-ботват концепции на операциите, включващи варианти на действие и изисквания към силите. В хода на процеса различните способности19 се приоритизират в три групи по критериите „вероятност за сбъдване” и „очакван риск”, включително и тези с дефицит/недостиг, и се изготвя списък на приоритизираните способности.

Фази III и IV се реализират в Системата за планиране, програми-ране, бюджетиране и изпълнение, които поради ограничения обем не са предмет на настоящата разработка.

Резултатите от анализа на способностите се представят и утвър-ждават в точките за вземане на решение в системата за планиране на отбраната от Съвета по отбранителни способности.


30

Заключение Прилагането на националната методология за планиране на отб-

раната, основана на процеса на планиране, базирано на способности, е в ход и без алтернатива. Потвърждава се, че този дисциплиниран процес е подходящ за съвременната среда на сигурност, където не са ясни конк-ретните заплахи и използването само на военен отговор е рядко прило-жимо. Съвкупността от потенциалите военни задачи се определя по-скоро от съображенията за сигурност, отколкото от заплахите. Процесът се прилага успешно за малки държави, разчитайки за своя национален просперитет на членството си в отбранителни, политически и икономи-чески съюзи.

Процесите за развитие на силите и планирането на операции (за използването на силите) трябва да са концентрирани за развитие на спо-собности, необходими за постигане на изискванията за мисиите и зада-чите, определени с политическите указания.

Методологията за планиране на отбраната, основана на процеса на планиране, базирано на способности, възприема процеса на опера-тивно планиране като основен метод за определяне на необходимите оперативни способности за различните елементи на силите. Оператив-ното планиране се извършва в рамката на стратегическите указания и насоки, като ги трансформира в последователни и интегрирани военни операции или други военни дейности. На тази база се разработват пла-нове за операции на въоръжените сили (национални, съюзни и коалици-онни), които включват и определяне на силите и материалните средства, необходими за изпълнение на задачите. Тези действия се изпълняват от въоръжените сили за ефикасно постигане на стратегическите цели при приемлив риск.

На национално стратегическо ниво оперативното планиране има необходимост от определяне на стратегическите цели и задачи в подк-репа на Стратегията за национална сигурност и Националната отбрани-телна стратегия чрез разработване и официално приемане на национал-но ниво на национални сценарии и списък от национални задачи и спо-собности както в по-общата рамка на националната сигурност, така и в областта на отбраната.


31

1 Закон за отбраната и въоръжените сили на Република Бълга-

рия. – В: Държавен вестник, бр. 15 от 15 февруари 2013 г., член 11 (1). 2 Bartlett, H., P. Holman, T. Somes. The Art of Strategy and Force

Planning in Strategy and Force Planning, 4th ed. (US Naval War College Press, 2004), pp. 17 – 33.

3 Пак там. 4 Методика за приоритизиране на способности с дефицит. София,

2009; Бяла книга за отбраната и Въоръжените сили на Република Бълга-рия. София, 2010; Ръководство за планиране на отбраната, базирано на способности. София, 2012.

5 Paul, K. Analytic Architecture for Capabilities-Based Planning, Mission-System Analysis, and Transformation. National Defense Research Institute, RAND, Santa Monica, California, USA.

6 Рачев, В. Методология и сценарии за отбранително планиране. София, 2007.

7 CJCSM 3170.01C „Operation оf тhe Joint Capabilities Integration and Development System”. 1 May 2007.

8 Tagarev, T. The Art of Shaping Defence Policy: Scope, Components, Relationships (but no Algorithms), Connections: The Quarterly Jurnal 5:1 (Spring–Summer 2006), pp. 15 – 24; Тагарев, Т. Отбранителната политика: обхват, основни компоненти и зависимости. – В: Международни отноше-ния, 2007, № 1 – 2, с. 141 – 156; Рачев, В. Методология и сценарии ...

9 Charles, J. and R. McKean. The Economics of Defense in the Nuclear Age. Holiday House, New York,1965.

10 Рачев, В. Методология и сценарии за отбранително планиране. Първа част. Методика за разработване на сценарии и контекстни сцена-рии за отбранително планиране. София, 2007, с. 16 – 27.

11 Paul, K. Analytic Architecture…, p. 15; Naval Analytical Capabilities: Improving Capabilities-Based Planning. Naval Studies Board, 2005, The National Academies Press, 500 Fifth Street, N.W. Washington, DC 20001.

12 Плана за организационно изграждане и модернизация на въо-ръжените сили до 2015 г. – В: Държавен вестник, бр. 33 от 28 март 2008 г., т. 2.2.

13 Вълков, И. Необходими оперативни способности на военния компонент за отговор при инциденти и бедствия. Доклад за конкурс


32

„Научна поддръжка на трансформацията в сектора за сигурност, 2006”, БАН – Център за изследвания по национална сигурност и отбрана.

14 US MoD Dictionary of Terms, 2001. 15 Бяла книга за отбраната... 16 Ръководство за планиране на отбраната... 17 Указания на министъра на отбраната по отбранителната поли-

тика 2009 – 2011, обявени със заповед на МО № ОХ-330 от 22.05.2008 г. 18 US MoD Dictionary of Terms, 2001. 19 Методика за приоритизиране на способности ...; Бяла книга за

отбраната..., с. 27.

*** Тагарев, Т., В. Рачев. Отбранителна политика и развитие на въо-

ръжените сили на Република България 2018, София, 2008. http://www.rand.org/pubs/monograph_reports/MR1513/index.html Русинов, В. Необходими военни способности на Българската ар-

мия – принос за отбраната на страната и колективната отбрана на НАТО. В: – CIO, 2005, № 6, http://www.cio.bg/

http://www.md.government.bg/bg/zapovedi/2008/2008_OH330.pdf

Възможности за усъвършенстване на оперативните способности...

33

ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА УСЪВЪРШЕНСТВАНЕ

НА ОПЕРАТИВНИТЕ СПОСОБНОСТИ НА ВЪОРЪЖЕНИТЕ

СИЛИ ЗА ДЕЙСТВИЯ В ОТГОВОР НА КРИЗИ

Полковник доц. д-р Валери Иванов, майор Милен Филев

Анотация: Проследено е функционирането на системата за на-

ционална сигурност и защитните функции на държавата при възник-ване на кризи от военен и невоенен характер. Анализирана е необходи-мостта от наличие на определени способности на въоръжените сили, които следва да притежават още на най-ранен етап с цел идентифи-циране на възникващите рискове и заплахи. Предложен е модел, който отчита комплексното влиянието на рисковете и заплахите в съвре-менната среда за сигурност и следва да се използва в хода на изготвяне на стратегическата оценка на обстановката.

Ключови думи: риск, нетрадиционна заплаха, група за страте-гическо планиране.

Abstract: This paper tracks the functioning of the national security sys-

tem and protective functions of the state in the event of military and not mili-tary nature. Analyzed the necessity of the presence of certain capabilities of the armed forces should have still at an early stage in order to identify emerging risks and threats. Proposed a model that takes into account the complex impact of the risks and threats in the contemporary security environment and should be used in the course of preparing the strategic assessment of the situation.

Key words: risk , unconventional threat, strategic planning group.

Светът навлиза в нова спирала на геополитическа трансформа-ция, която се смята за основната причина за нарастващата регионална нестабилност и неустойчивото развитие, появата и изострянето на кон-фликти с етнически и религиозен произход, глобализацията на органи-зираната престъпност, появата на нови форми на тероризъм и огромното


34

изобилие от непознати и нетрадиционни рискове и заплахи за сигур-ността. По същество сме свидетели на сложен и дълбок преход от едно-полюсен към многополюсен свят и произтичащите от това промени в глобалната система за международна сигурност, в който въпросите за превенцията и управлението на кризи от различен характер и военни конфликти започнаха да придобиват особена актуалност.

Постиндустриалните общества навлязоха в т. нар. „информаци-онна епоха”, в която глобализацията и информационните технологии заличиха държавните граници и глобализираха сигурността на общест-вото, доведоха до бързи промени в неговите социални структури, взаи-моотношенията и поведението на хората. Тези нови условия, от една страна, ни направиха свидетели на изключително опустошителни при-родни бедствия и катаклизми, кръвопролитни социални и етнически конфликти и смразяващи прояви на екстремизъм и тероризъм по целия свят в реално време, а от друга страна, наложиха нови изисквания за превенция и адекватни антикризисни способности към системите за си-гурност. Светът започна да става изключително чувствителен към нови-те невоенни рискове и заплахи и на преден план излезе изискването за адекватност на процеса на управление на кризи като изключително важна способност на системата за сигурност.

В НАТО протичат процеси на все по-активно ангажиране и тен-денции за изграждане на колективни способности за решаване на кризи от всякакъв характер, а в Европейския съюз под ръководството на коми-сар Кристалина Георгиева се изгражда Център за координация на ко-лективните способности за реакция в отговор на кризи и извънредни ситуации. С други думи, светът и организациите, в които членуваме, са осъзнали потребността и нямат никакво колебание относно необходи-мостта от изграждането на такава система за сигурност, която да бъде гъвкава, адекватна и способна да се справя с всякакви възможни кри-зисни ситуации както от военен, така и от невоенен характер.

Отново да припомним, че Европа отдавна определя своя хори-зонт до 2020 г., в НАТО се обединяват около стратегическата си визия до 2030 г., а ние нямаме сериозни анализи и възгледи за развитие дори за следващите 4 – 5 години, при това на фона на изключително тревож-ните демографски, икономически или социални тенденции, предизвика-телства и прогнози. Наблюдават се отчетливи сигнали за непрекъсната ерозия на досегашната концепция за еднонационалната държава, както и за съвместно съжителство на етноси и религии. Обществото все пове-


35

че се индивидуализира и трудно се обединява около ценности, традиции или политики. Идеята за престижност на професии, корпоративност и лоялност към обществото се заменя с консуматорско мислене, а досе-гашните форми и канали за общуване в обществото се изместват от ек-рана и социалните мрежи. Технологиите водят до качествено ново бла-госъстояние и информираност в реално време, но ни правят зависими от комуникациите и редовната доставка на стратегически суровини и ре-сурси – ток, вода, петрол, транспорт, и твърде уязвими от кибератаки.

Това като цяло поставя под заплаха досегашния модел за функци-ониране на системата за национална сигурност и защитните функции на държавата и принуждава институциите да търсят нови позиции, функции и отговорности, както и нови подходи за справяне с предизвикателствата.

Посочените процеси и тенденции са съпътствани с поява на нови вътрешни предизвикателства, които, от една страна, произтичат от слож-ността на връзките и зависимостите на процесите за управление на такива сложни системи, каквито са системите за сигурност на страните и коали-циите, а от друга, от все по-ограничените ресурси, заделяни за поддържа-не на системите за сигурност. На преден план днес излизат не мащабните и тромави структури за защита от точно определени заплахи от разпозна-ваеми противници и очаквани рискове, а гъвкави и ефективни структури, притежаващи способности да се справят както с военните рискове и зап-лахи, така и с всякакви социални, политически, етнически и религиозни кризи, природни бедствия и катаклизми в реално време.

Всичко това налага все по-настойчиво въоръжените сили да изг-раждат и поддържат оперативни способности за адекватна реакция в отговор на всякакви рискове и заплахи, включително и на такива с нет-радиционен характер или несиметрични форми на проявление.

Известно е, че стремежът за ефективно справяне с военните зап-лахи и предизвикателства в условията на икономически и финансови затруднения доведе до появата на инициативата „Интелигентна отбра-на” (Smart Defense) на НАТО, а ЕС прие концепцията „Обединяване и споделяне” (Pooling and Sharing). Става дума за всеобхватен подход към изграждане на колективни отбранителни способности, в чиято основа са принципите на коопериране, специализация и ефикасност на системите за управление и оръжейните платформи. Смятаме, че подобен подход е възможен и към системата за сигурност, но чрез прилагане на други принципи и подходи, с цел изграждане на единна, национална, интег-рирана, мрежова по характер и с висока ефективност система за на-


36

ционална сигурност, способна да се справя с всякакви кризи, бедствия и извънредни ситуации. Такава система условно наричаме „интелигент-на”, тъй като основните ѝ характеристики следва да бъдат адекватност, ефективност, ефикасност, всеобхватност и научност, и то без да се нала-га да се извършват дълбоки структурни промени и разходване на значи-телни финансови средства.

От тази гледна точка смятаме за изключително важно да посо-чим, че въоръжените сили е необходимо да притежават капацитет и способности още на най-ранен етап да идентифицират рисковете и зап-лахите, в резултат на задълбочен анализ на средата за сигурност и про-веждане на комплексна оценка на потенциалния риск, при необходи-мост, да започнат и своевременна превантивна дейност, като използват както традиционни форми и методи за управление и реагиране, така и нетрадиционни, отговарящи на рисковете и заплахите, в съответствие с конкретните изменения на обстановката.

Практиката показва, че за да се реагира своевременно на всички предизвикателствата, на непрекъснато възникващите кризи и извънред-ни ситуации, днес трябва да се търсят нови, модерни подходи и интели-гентни решения за изграждане и управление на системите за ранно пре-дупреждение. Доколкото въоръжените сили са част от подобна система и притежават своя система за наблюдение, събиране и обобщаване на информация, важен елемент на техните оперативни способности се явя-ва процесът на оперативно планиране. Това обаче не е достатъчно в съвременните условия, защото сигурността не може и не бива да се „узурпира” от което и да било ведомство. Точно поради тази причина от около две години НАТО се ангажира с прилагането на т.нар. „всеобхва-тен подход към сигурността”, при който се признава важността на поли-тическите, икономическите, информационните и социалните фактори като задължително допълнение към неоспоримите военни измерения. За да бъде този процес адекватен и да се провежда в съответствие с проце-дурите в страните от НАТО и ЕС, следва да съществува предварително разработен модел, който да отчита комплексното влияние на рисковете и заплахите в съвременната среда за сигурност и да бъде използван при стратегическата оценка на обстановката. Такъв модел в момента липсва в разработените и разработващите се нормативни документи, но според нас само така ще се постигне ефективност и ефикасност в процеса на анализ на риска и оценка на степента на заплахата. Прилагането на по-добен модел определено ще подпомогне управленското решение за


37

адекватни действия спрямо условията на обстановката и ще доведе до рационално използване на наличните способности за справяне с риско-вете и заплахите за националната сигурност.

Моделът за оценка на влиянието на рисковете и заплахите при изготвяне на стратегическа оценка на обстановката, който предлагаме, според нас създава условия за изграждане на необходимите оперативни способности на въоръжените сили за превенция и реагиране в отговор на всякакви предизвикателства. Той вече е апробиран по време на про-ведени учения във Военна академия „Г. С. Раковски” и показва значи-телно подобряване на оперативността и качеството на направените ана-лизи и оценки в хода на вземането на решение за справяне с криза от военен характер.

В Ръководство за планиране на операциите ясно и точно са очер-тани отговорностите на ръководните органи на стратегическо и опера-тивно ниво при планиране и провеждане на операции в мирно време, при криза или война. В него подробно са описани процедурите, свърза-ни с планиране на операции, които подпомагат планиращите специалис-ти при изготвянето на необходимите планове за действие. Въпреки това се забелязва липса на инструментариум и алгоритъм за работа при оценка на възникналите заплахите и по-специално такива с нетрадицио-нен характер. Това затруднява в значителна степен Групата за стратеги-ческо планиране (ГСП), която е основен орган за планиране на страте-гическо ниво, при изготвянето на стратегическа оценка на обстановката. Ето защо целта на представения от нас модел е да даде по-ясна и обек-тивна оценка на планиращите органи за ситуацията във вероятната зона на интереси, отнасяща се за онези рискови събития, които биха могли да се развият неблагоприятно при постигане на поставените цели и които следва да се оценят с цел определяне степента им на значимост за конк-ретната ситуация.

Както е известно, целта на планирането на операциите е своевре-менно и ефикасно да се подготвят въоръжените сили за провеждане и участие в операции в отговор на текущи, развиващи се и/или непредви-дени кризи. Планирането на операции е комплексен процес, изискващ умело и своевременно сътрудничество на стратегическо, оперативно и тактическо ниво. В това отношение всяко ниво на командване трябва да структурира свой орган за планиране.

Групата за стратегическо планиране е един от най-важните еле-менти на системата за командване и управление на въоръжените сили,


38

тъй като на стратегическо ниво е изключително важно съществуването на ефективни политико-военни връзки, които да осигурят своевремен-ното използване на инструментите на националната мощ за постигане на националните цели. Военното планиране и участие в операциите осигурява изпълнението на стратегическите цели на държавата. За ус-пешното планиране е необходимо Групата за стратегическо планиране точно да определи целите, желаното крайно състояние и пътищата и средствата за неговото постигане. Ще разгледаме процесът на плани-ране на операции в отговор на криза на стратегическо ниво и прилага-нето на модела в процеса на изготвяне на стратегическата оценка на обстановката.

Планирането на стратегическо ниво според Доктрината за всеоб-хватно планиране в НАТО (COPD) и Ръководството за планиране на операциите се разделя на две категории: предварително планиране и планиране в отговор на кризи (кризисно планиране). Първото се основа-ва в голяма степен на допускания и се извършва на базата на утвърдени-те от Министерския съвет планиращи сценарии. Планирането в отговор на кризи се базира на наличието на опасност от въвличане на страната във военно-политическа криза или в отговор на съществуваща или раз-виваща се криза. По същество и двата процеса използват еднакви орга-ни, механизми и процедури (фиг. 1). Различават се единствено по вре-мевата рамка и етапите, през които преминават (вж. Ръководство за планиране на операциите. София, 2011).

Стратегическата оценка на обстановката като етап от процесите на планиране на операциите следва да подпомогне политико-военното ръководство при вземане на решение. Тя осигурява необходимите пър-воначални данни за обстановката, ангажираните страни и възможните варианти за отговор.

Съществен момент при изготвянето на стратегическата оценка на обстановката от Групата за стратегическо планиране е анализирането на стратегическата среда. Групата за стратегическо планиране, подпома-гана от органите за стратегическо военно разузнаване, преглежда и обновява анализите на стратегическата среда. Целта е да се идентифи-цират основните проблеми, фактори и участници, влияещи върху кри-зата, причините за възникването и пътищата за възможното ѝ решава-не, международната обстановка, природната среда (включително вли-янието на географските и хидрографските особености, климатичните условия и др.).


39

Фиг. 1. Етапи на процеса на планиране

Според нас за правилното организиране на дейността на планира-щия състав за разработването на стратегическата оценка Групата за стра-тегическо планиране е целесъобразно да се трансформира в пет подгрупи, които да работят паралелно и координирано помежду си. Това са и наши-те конкретни предложения за корекции в Ръководството за планиране на операциите.

На база на анализа на ключовите фактори – политически, военни, икономически, социални, информационни и инфраструктурни (ПВИСИИ), Групата за стратегическо планиране извършва задълбочен анализ и пра-

ПРЕДВАРИТЕЛНО ПЛАНИРАНЕ

ПЛАНИРАНЕ В ОТГОВОР НА КРИЗА

Иницииране

Стратегическа оценка

Разработване на КОНОП

Разработване на СПДВС

Оценка/ преглед

Индикация и предупреждение

Оценка на кризата. Стратегическа

оценка

Разработване на КОНОП

Разработване на КОНОП (ОПЛАН)

Преглед

Изпълнение/ оценка

Разработване на варианти за отговор

Разработване на варианти за отговор

Факултет

40

ви изводи заоценката на потенциалнитеот Подгрупаталахи (ПООСОРЗ

Дейността

на рискове и• първа• втора• трета

необходимите

акултет „Национална сигурност и отбрана”

ви изводи за средата за сигурност, които следва да бъдатоценката на потенциалните рискове и заплахи. Тази оценкаот Подгрупата за обща оценка на ситуацията и оценкалахи ПООСОРЗ).

Фиг. 2. Дейност на Подгрупата за обща оценка на ситуацията и оценка на рискове и заплахи

Дейността на Подгрупата за обща оценка на ситуациятана рискове и заплахи се провежда в следната логическа

първа стъпка – идентифициране на рисковетевтора стъпка – обобщен анализ на рисковететрета стъпка – анализ на времето за реакция

необходимите действия за неутрализиране на рисковете

следва да бъдат отчетени при заплахи Тази оценка се извършва

ситуацията и оценка на рискове и зап-

Фиг. 2. Дейност на Подгрупата за обща оценка на ситуацията и оценка на рискове и заплахи

оценка на ситуацията и оценка следната логическа връзка:

на рисковете и заплахите; рисковете и заплахите;

времето за реакция и определяне на на рисковете и заплахите.


41

Отделните стъпки от работата на Подгрупата за обща оценка на ситуацията и оценка на рискове и заплахи следва да се осъществява в определена последователност (фиг. 2).

Идентифициране на рисковете и заплахите. Това е продължителна дейност, при която се разкриват потенци-

алните рискове и заплахи и се набелязват пътища за неутрализирането им. Осъществява се чрез прилагането на разнообразни техники и подхо-ди за своевременно откриване и документиране на възможните неси-гурности. Целта е разкриване и дефиниране на заплахите, които могат да окажат последващо влияние върху реализирането на поставените це-ли (вариантите за отговор).

В хода на този процес някои от появяващите се рискове и зап-лахи ще се видоизменят, други ще изчезнат, а трети ще се появят на по-късен етап, при което задължително ще се наложи оценките им да се доуточнят. Това показва голямата изменчивост, повратност и вариа-тивност на заплахите, които могат да възникнат в конкретна ситуация, поради което смятаме за особено важно навременното разкриване, идентифициране и осъществяване на непрекъснат мониторинг на из-точниците на заплахата, за да се предприемат необходимите мерки за превенция на вероятната поява или промяна в тяхното влияние. Дан-ните от идентифицирането на рисковете и заплахите задължително се вписват в специална таблица за идентификация и анализ на рисковете и заплахите (табл. 1).

Обобщен анализ на рисковете и заплахите. След идентифицирането на възможните рискове и заплахи е не-

обходимо да се направи детайлен анализ на всеки/всяка от тях. По своята същност анализът на възможните рискове и заплахи е

систематичен процес, включващ изучаването на идентифицираните зап-лахи, определяне на взаимоотношенията между тях и изразяване на вли-янието им посредством вероятността за проява и размера на очакваните последствия. Оценяват се също вероятността за сбъдване и въздействи-ето чрез предварително дефинирани скали, например вероятност: мно-го малка, малка, средна, голяма, много голяма; въздействие: катастро-фално, критично, допустимо, незначително.

Тези данни се вписват в таблицата за идентифициране и анализ на рисковете и заплахите, като те се подреждат по категории, нанасят се крайните експертни оценки за вероятността за сбъдването им и оценка-та за въздействието им върху обекта на проявление. Следва да се посо-


42

чи, че графата „Рискове и заплахи” се попълва с рисковите събития, ко-ито са отчетени от анализа на ключовите фактори (ПВИСИИ).

Таблица 1

Таблица за идентифициране и анализ на рисковете и заплахите

№ Рискове и заплахи Вероятност за сбъдване

Въздействие Вид риск/заплаха

традиционни нетрадиционни

1 Използване на ядрено оръжие

Голяма Катастрофално Да Не

2 Кибератака Малка Незначително Не Да

3 Бежанска вълна Средна Критично Да Не

4 Използване на паравоенни формиро-вания за провеждане на провокативни действия в суверенна държава и поставяне на искания за автономия

Средна Критично Да Не

5 Координирани атаки с коли бомби

Средна Критично Не Да

Поради неустойчивия характер на възможните неблагоприятни

събития е необходимо тези рискове и заплахи да се преразглеждат и преоценяват регулярно, тъй като е възможно определени заплахи да от-паднат, да се добавят нови или се променят техните оценки.

В резултат на този процес се създава списък на възможните рис-кове и заплахи, които могат да се проявят и да окажат влияние върху изхода на кризата. Препоръчваме за всеки риск или заплаха да се изгот-ви първоначален вариант за противодействие, особено за тези, за които се изисква незабавна реакция. След извършване на първоначалната оценка се прави степенуване на възникналите рискове и заплахи, като се подреждат по степен на важност.

Съществен момент в работа на ПООСОРЗ е диференцирането на заплахите като традиционни и нетрадиционни. За тази цел е необ-ходимо предварително да бъдат формулирани точните критерии и


43

признаци, по които да се разграничат традиционните от нетрадицион-ните заплахи.

Създаването на такава аналитична рамка изисква нестандартно мислене и далновидност от страна на планиращия персонал с оглед из-работването на адекватни превантивни действия и защита от евентуал-ното проявление на идентифицираните заплахи. Може да се посочи, че традиционни заплахи са тези, които са се проявявали в миналото и сре-щу които военният и невоенните инструменти на държавата са противо-действали успешно. Всички други рискове и събития следва да се отне-сат към нетрадиционните заплахи. Например, ако вероятен противник е недържавен субект, който има способност да използва оръжия за масово поразяване, това означава, че характерът на заплахата за суверенната държава е нетрадиционен. В този случай при оценка на рисковете и зап-лахите от ПООСОРЗ следва да определят заплахата като нетрадиционна и да предложат съответните механизми за нейното неутрализиране.

Таблица 2

Списък с предварително формулирани критерии

Критерии Заплаха традиционна нетрадиционна

Източник на заплахата Държавен субект Недържавен субект Използвани сили и средства Военни Паравоенни Метод на въздействие Симетричен Асиметричен Форми на проявление Конвенционални Неконвенционални Времеви граници Очаквани Неочаквани Сфера на въздействие Еднопосочни Многопосочни Обхват Национален Транснационален Посока на влияние Еднопосични Разнопосочни

С цел подпомагане работата на ПООСОРЗ в таблица 2 предлага-

ме примерен списък с предварително формулирани критерии, които диференцират заплахите на традиционни и нетрадиционни. В зависи-мост от предварителната информация за възможния опонент в дадена


44

кризисна ситуация списъкът може да бъде намален или увеличен. Кол-кото повече са набелязаните критерии, толкова по-качествен и съдържа-телен ще бъде анализът на появяващите се рискови събития.

Анализ на времето за реакция и определяне на необходимите действия за неутрализиране на рисковете и заплахите.

Анализът е съсредоточен върху степента на заплахата и налично-то време за реакция, в резултат на което възможните действия се класи-фицират като мероприятия за незабавно провеждане и действия, които ще се отчетат при разработването на вариантите за отговор. Тази стъпка включва също и определяне на необходимите действия срещу възможната поява на идентифицирани и анализирани рискове и заплахи, което по същество представлява процес на дефиниране, оценяване, из-бор и прилагане на мерки за противодействие с цел редуциране влияни-ето на рисковете и заплахите до допустими или приемливи нива. Този процес включва точно определяне на кой, какво и кога да направи за противодействие на идентифицираните рискови събития.

Мерките за противодействие на възникналите рискове и заплахи могат да бъдат насочени към намаляване на вероятността за проявление на рисковите събития, ограничаване размера на очакваните последствия или и към двете желани състояния или очаквани ефекти.

За реализирането на подобни намерения ПООСОРЗ трябва да предприеме действия за редуциране или неутрализиране на идентифи-цираните заплахи. Тук следва да се подчертае и легитимира водещата роля на Подгрупата за обща оценка на ситуацията и оценка на рискове и заплахи спрямо останалите подгрупи. Това е така, защото всички подг-рупи, създадени на базата на ГСП, работят успоредно и осъществяват анализи и оценки паралелно и координирано. Те непрекъснато обменят и получават необходимата им информация, което повишава степента на информираност, мрежовата центричност и синхронизацията в оценките и резултатите. На базата на проведените експертни оценки от останали-те четири подгрупи от състава на ГСП – за оценка на основните субек-ти, на международните интереси, на интересите и позицията на НАТО, на националните интереси и идентифицираните заплахи, Подгрупата за обща оценка на ситуацията и оценка на рискове и заплахи определя възможните действия, които следва да бъдат предприети за недопускане на по-нататъшното ескалиране на кризата. Ето защо ролята на Подгру-пата за обща оценка на ситуацията и оценка на рискове и заплахи следва да се смята за водеща. По тази причина в Ръководството за планиране


45

на операциите изрично следва да бъде регламентирано, че водеща подг-рупа при определянето на необходимите действия и мероприятия за ре-акция в отговор на кризата е Подгрупата за обща оценка на ситуацията и оценка на рискове и заплахи.

Таблица 3

Определяне на необходимите действия за неутрализиране на рисковете и заплахите

Рискове и заплахи Мероприятия за незабавно провеждане

Действия, които ще бъдат отчетени при разработване на вариантите за отговор

ТРАДИЦИОННИ

Използване на паравоенни формирования за провеждане на провокативни действия в суверенна държава и поставяне на искания за автономия

Планиране и провеждане на социални, икономически, информационни, психологически, разузнавателни, полицейски и военни действия за лишаване на паравоенните формирования от поддръжката на населението и изолирането (неутрализирането) им с минимално възможно използване на сила

НЕТРАДИЦИОННИ

Координирани атаки с коли бомби

Нарастване готовността на силите и средствата за противодействие на координираните атаки с коли бомби

С получените данни се съставя таблица за определяне на необхо-

димите действия за неутрализиране на рисковете и заплахите (табл. 3). По-нататък работата по планирането на операцията на стратегическо ниво продължава с познатите и в достатъчна степен известни етапи от процеса на планиране.


46

Отново следва да подчертаем, че посоченият модел за оценка на влиянието на рисковете и заплахите в съвременната среда за сигурност дава допълнителна възможност за детайлно анализиране на целия възможен набор от рискове и заплахи за сигурността на страната и позволява всеобхватна оценка на тяхното въздействие и очакваните последствия.

Моделът предлага конкретни стъпки и последователност в рабо-тата на ГСП, с което позволява прилагане на творчески и иновационни подходи и нестандартно мислене при анализиране и оценка на възник-налите заплахи. Той може да бъде приложен както при предварителното планиране, на базата на разработени сценарии и допускания за рискови ситуации, така и при планиране в отговор на криза, на базата на същест-вуващи рискови събития.

Разбира се, това са само някои идеи и едно от възможните ре-шения за попълване на съществуващата празнота в нормативната уредба, породени само и единствено от желанието да имаме съвремен-на, адекватна, национална, единна, интегрирана, ефективна и ефикасна система за национална сигурност. Убедени сме, че съществуват и дру-ги подходи и решения, които следва да бъдат чути и дискутирани, кое-то всъщност е и целта на подобни публикации. Смятаме, че те са удач-на форма за комуникация между експерти, за излагане на идеи и пред-лагане на концептуални решения, защото това са основните оръжия на научните работници, а доказана истина е, че когато има ясна визия и силна воля, лесно се намират пари, хора и организация. Останалото е експертна работа.

Операции за влияние…

47

ОПЕРАЦИИ ЗА ВЛИЯНИЕ

(Изследване на употребата на понятието

в специализираната военна литература

в страните, членки на НАТО)

Доцент Георги Карастоянов

Анотация: Представен е преглед на научната литература, в

която се анализират операциите за влияние. Направено е разграниче-ние между концептите „ стратегическа комуникация” и „ операции за влияние”. Прието е определение за операциите за влияние като коор-динирано, интегрирано и синхронизирано приложение на национални, дипломатически, информационни, военни, икономически и други спо-собности в мирно време, криза, конфликт, както и след конфликт за повлияване на отношението, поведението или решенията на чуждест-ранни целеви групи по начин, благоприятстващ реализирането на наци-оналните цели и интереси. Описани са елементите на общия модел за ефективни операции за влияние и е дадена рамка за интегрирането им във военни кампании.

Ключови думи: операции за влияние.

Abstract: Paper presents a review of the scholarly literature related to influence operations. Possible distinction between strategic communication and influence operation is made. It is accepted a definition of influence operations as coordinated, integrated, and synchronized application of national diplomatic, informational, military, economic, and other capabilities in peacetime, crisis, conflict, and postconflict to foster attitudes, behaviors, or decisions by foreign target audiences that further national interests and objectives. It is described the elements of a general model for effective influence operations and it is provided a framework for integrating influence operations into military campaigns.

Key words: influence operations.


48

Ако последното десетилетие на двадесети век се характеризи-раше с ясни дефиниции на военните термини и тяхната йерархия, в началото на двадесети и първи век част от тях звучат все по-неясно дори за военните специалисти. Психологическите операции бяха и се планираха като елемент на информационните операции, сега все по-често в НАТО се използва словосъчетанието „информационни и пси-хологически операции” и дори в момента Министерството на отбрана-та подготвя доктрина, която включва в заглавието си и двата концепта. Използват се термини като стратегическа комуникация (strategic communication), стратегическо влияние (strategic influence), информа-ционна ангажираност (information engagement), военна подкрепа за публичната дипломация (military support to public diplomacy), управле-ние на възприятията (perception management), а през последните ня-колко години все по-често се употребява терминът „операции за влия-ние” (influence operation). Какво се има предвид, когато се използват тези термини? Обикновено еднозначният отговор би бил погрешен, без да се изясни кой, кога и в какъв контекст използва дадено понятие. Например НАТО в края на миналия век при операциите Joint Endeavor и Joint Guardian в Босна и Херцеговина използва термина „информаци-онна кампания”, за да обозначи дейността на структурите за психоло-гически операции. В армията на САЩ, независимо че работят в кон-текста на едни и същи доктринални документи (Joint Publications), Су-хопътните войски и ВВС използват различни термини и различни гледни точка за информационните операции.

Една от първите официални дефиниции за операциите за влия-ние, която открихме, е тази в доктрината на ВВС на САЩ, където те се разглеждат като един от трите типа информационни операции заедно с операциите в компютърните мрежи и електронната война. Включват психологически операции1, военна хитрост, оперативна сигурност, кон-траразузнаване, връзки с обществеността, контрапропагандни операции и подкрепящи дейности, включително физически атаки. Фокусирани са върху повлияването на възприятията и поведението на лидери, групи и цялото население. Това влияние може да бъде физическо, информаци-онно или и двете.2 Анализът на литературата показва, че тази конкретна гледна точка като че ли остава за употреба в рамките на ВВС на САЩ.

В специализираните издания откриваме и използването на тер-мина „операции за влияние” като синоним на психологически операции, което има своите основания, тъй като доктринално основната цел на


49

психологическите операции винаги е била дефинирана с термините „влияние” или „повлияване”. Например в последната съвместна публи-кация на Министерството на отбраната на САЩ JP-13.2 (2010, p. VII) като основна цел на психологическите операции е посочено „да влияе на възприятията и последващото поведение на чуждестранни аудитории”, а в доктрината на НАТО за психологическите операции AJP-3.10.1 Allied Joint Doctrine for Psychological Operations (2007, р.1-1) те са определени като „планирани психологически действия (...) с цел повлияване възпри-ятията, нагласите (отношението) и поведението за постигане на полити-чески и военни цели ”.

През последните няколко години зачести употребата на термина „операции за влияние” като понятие чадър, което като че ли се стреми да покрие значително по-големи зони на отговорност и същевременно става все по-неясно какво по-точно се има предвид с употребата му. Ка-надски автори, дефинирайки операциите за влияние, ги отнасят до всич-ки дейности, които влияят върху отношението (нагласите), намеренията и поведението на неутрални и враждебни аудитории в зоната на опера-циите, като подчертават, че психологическите операции са най-важният им компонент.3

Австралийски автори разглеждат информационните операции ка-то ненасилствени, непринуждаващи средства за промяна на поведението на групи от хора.4

Други автори, най-вече от Кралската военна академия на Вели-кобритания, поставят влиянието в контекста на по-широкия концепт за стратегическата комуникация. Те разграничават:

• стратегическата комуникация като парадигма, която приема, че информацията и възприятията влияят върху поведението на целевата аудитория;

• стратегическите комуникации като процес и последователност на разпространяване на информацията към конкретни подбрани ауди-тории;

• влиянието като цел и резултат на стратегическата комуникация.5 Критичният преглед на цитираната и достъпната ни литература

показва, че терминът се използва в два смисъла. В тесен смисъл – като синоним на психологически операции (или като дейност, в която те имат най-важна роля).6 В по-широк смисъл операциите за влияние се използват като понятие чадър, близко по обхват до разбирането за стра-тегическата комуникация. Последното разбиране се налага главно от


50

експерти на влиятелния Arroyo Center на Rand Corporaton.* Най-общо те описват операциите за влияние като комуникации и взаимодействия, които имат за цел да информират и влияят върху целеви аудитории в синхрон с кинетични и некинетични дейности, като отбелязват, че пси-хологическите операции са тази ключова способност на информацион-ните операции, която е най-уместна при операциите за влияние. По-конкретно операциите за влияние са „координирано, интегрирано и синхронизирано приложение на национални, дипломатически, инфор-мационни, военни, икономически и други способности в мирно време, криза, конфликт, както и след конфликт за повлияване на отношението, поведението или решенията на чуждестранни целеви групи по начин, благоприятстващ реализацията на националните цели и интереси (има се предвид на САЩ – бел. на автора)”.7

Самите автори признават, че тази дефиниция е близка до дефи-ницията за стратегическа комуникация, разбирана като „фокусирани правителствени усилия за разбиране и ангажиране на ключови аудито-рии, за да се създадат, усилят и запазят благоприятни условия за пости-гане на националните интереси, политики и цели чрез употребата на координирани програми, планове, теми, послания и продукти, синхро-низирани с действията на всички инструменти на националната мощ”8, и намират за уместно да ги отграничат, като подчертават, че операциите за влияние се състоят основно от некинетични, свързани с комуникаци-ята и информацията дейности, целящи да въздействат върху когнитив-ните, психологическите, мотивационните, идеологическите и моралните характеристики на целевата аудитория. Включват както военни, така и невоенни компоненти (дейности):

• връзки с обществеността (PR); • информационни операции и повечето от способностите им9,

особено психологическите операции (PSYOP);

* Тази гледна точка е представена в два изследователски проекта: Larson, E., R. Darilek,

D. Kaye, F. Morgan, B. Nichiporuk, D. Dunham-Scott, C. Thurston, K. Leuschner (2009). Understanding Commanders’ Information Needs for Influence Operations. Santa Monica, Calif.: RAND Corporation; Larson, E., R. Darilek, D. Gibran, B. Nichiporuk, A. Richardson, L. Schwartz, C. Thurston (2010). Foundations of Effective Influence Operations: A FrameWork for Enhancing Army Capabilities. Santa Monica, Calif.: RAND Corporation. Трудно може да бъде срещнат текст, посветен на операциите за влияние, в който да не се цитират посочените две монографии.


51

• дейностите по стратегическа комуникация; • елементи от гражданско-военни операции (civil-military operations

(CMO), включително гражданско-военни отношения (civil affairs) (фиг. 1).

Фиг. 1. Елементи на операциите за влияние

В този смисъл терминът „операции за влияние” се приема за въз-

можно най-общ, който обхваща и военни, и граждански дейности (както публични, така и тайни, дипломатически и разузнавателни).

Операциите за влияние се фокусират върху „послания”, но за да са ефективни, те трябва да бъдат синхронизирани, координирани и ин-тегрирани с политики и действия в реалния свят (които са други средст-ва за влияние – бел. на автора) като част от по-голяма съгласувана стра-тегия. В този смисъл имплицитно се подразбира, че в много случаи операциите за влияние следва да са насочени към обясняване и поста-

Стратегическа комуникация

Дипломация

Информационни операции

Връзки с обществеността

Гражданско-военни операции

Тайни операции

Военни/ паравоенни

сили

Публична дипломация дипломация

Други операции

Икономика


52

вяне в позитивен контекст на конкретни политически, икономически и военни действия.

Очевидно е, че се е появило ново понятие, което се изследва ин-тензивно от аналитиците. Дали това понятие ще бъде институционали-зирано, т.е. включено в официални документи, и реализирано, или ще остане в изследванията на учените и скоро забравено, бъдещето ще по-каже. Независимо обаче от това дали го дефинираме чрез елементите, или определяме като ненасилствено (некинетично) средство за промяна на поведението на групи или пък като желания краен резултат на стра-тегическата комуникация, очевидно е, че самото му изследване показва тенденция за създаване или по-скоро усъвършенстване на механизмите за преднамерено глобално социално влияние.

Анализирайки критично разбирането на експертите на RAND Corporation за операциите за влияние, не можем да отхвърлим наблю-дението, че един такъв концепт, съдържащ елементи като дипломация, стратегическа комуникация, връзки с обществеността, тайни операции, информационни операции, е силно повлиян от употребата на военна сила и икономически елементи. Това е концепт, който включва почти всичко (като способности – бел. на автора) и е за почти всичко (като цел – бел. на автора). В този смисъл операциите за влияние като кон-цепция са рефлексия на преплетения глобален свят, в който живеем, съчетани с действия за повлияване, инициирани от стратегически гео-политически и икономически съображения, насочени към психиката на хора и групи. И тъй като модерният свят е глобален и движението на информацията не може да бъде ограничено, ефектите от действията, насочени към определена зона, не могат да бъдат откъснати от глобал-ната арена и операциите за влияние всъщност се превръщат в операции за глобално социално влияние.10

1 От лятото на 2010 г. в армията на САЩ вместо понятието „психологи-чески операции” се използва „военни информационни подкрепящи опе-рации”. Вж. Department of Defense (DoD) Joint Publication 3-13.2, Military Information Support Operations, Washington, D.C., 07 January 2010 (Incorporating Change 1, 20 December 2011).


53

2AFDD 2-5, Information Operations, U.S. Air Force, January 11,

2005, p. 3 (Changed to AFDD3-13 Information Operations 17 September 2010). 3 Adams, B., J. Sartori, S. Waldherr (2007). Military Influence

Operations: Review of Relevant Scientific Literature. Humansystems® Incorporated, DRDC Toronto No. CR 2007-146.

4 Hutchinson, W. (2010). Influence Operations: Action and Attitude. Australian Information Warfare and Security Conference, Edith Cowan University, Research Online. Originally published in the Proceedings of the 11th Australian Information Warfare and Security Conference, Edith Cowan University, Perth Western, Australia,30th November -2nd December 2010, This Conference Proceeding is posted at Research Online http://ro.ecu.edu.au/isw/33

5 Rowland, L., S. Tatham (2010). Strategic Communication & Influence Operations: Do We Really Get It?, Defence Academy of the UK, Shrivenham, р. 6.

6 През лятото на 2010 се появиха публикации като Army Drops 'Psy Ops' Name for Influence Operations, Friday, 02 Jul 2010, http://www.newsmax. com/US/US-Psy-Ops-Name/2010/07/02/id/363727

7 Larson, E., R. Darilek, D. Gibran, B. Nichiporuk, A. Richardson, L. Schwartz, C. Thurston (2010). Foundations of Effective Influence Operations: A Framework for Enhancing Army Capabilities, MG-654-A, Santa Monica, Calif.: RAND Corporation, p. 2.

8 Department of Defense (DoD), Joint Operations Planning, JP 5-0, Washington, D.C., December 26, 2006, p. xii.

9 Някои от способностите на информационните операции, нап-ример електронната война, се разглеждат като ориентирани повече към техническите и тактическите ефекти, а не към влиянието.

10 Hutchinson, W. (2010). Influence Operations...


54

ЕВОЛЮЦИЯ НА СХВАЩАНИЯТА ЗА ИНФОРМАЦИОННИТЕ

ОПЕРАЦИИ В ДОКТРИНАЛНИТЕ ДОКУМЕНТИ

НА АРМИЯТА НА САЩ

Доцент Георги Карастоянов

Анотация: Направен е исторически преглед на развитието на схващанията за информационните операции от 80-те години на мина-лия век до наши дни. Изследването е ограничено до военната част на информационните операции. Основен литературен източник са докт-риналните документи на армията на САЩ. Прави се изводът, че ин-формационните операции са станали съществен компонент във воен-ните операции. Представено е съвременното разбиране за приложени-ето на информационните операции на стратегическо, оперативно и тактическо ниво.

Ключови думи: информационни операции. Abstract: The paper presents a historical review of the development

of information operations concept from 1980-s to our days. The research was carried out as a literature study and it is limited to encompassing the military part of information operations. The main sources have been U.S. information operations doctrines. Information Operations have become integral component of planning for military forces around the world. It has provided current understanding for the implementation of information operations on strategic, operational and tactical level.

Key words: information operations. Изследването на еволюцията на схващанията за информационни-

те операции е актуално поради няколко причини. Изминаха деветнаде-сет години от появата на първия документ, който доктринално предста-вя информационните операции.1 До голяма степен разбирането за тях беше като чисто военно понятие, повлияно от времето на възникването

Еволюция на схващанията за информационните операции...

55

им като концепция през 80-те години на миналия век и способите за во-дене на бойни действия.

През последните няколко години все по-често се дискутира при-покриването на употребата на понятието както с по-широкообхватния термин „стратегическа комуникация”, така и с бойната дейност „психо-логически операции”, а през последните години навлезе в употреба и терминът „операции за влияние”. Макар че на национално ниво, ниво съвместни командвания в армиите на страните от НАТО, както и в док-триналните документи на НАТО на пръв поглед нещата изглеждат неп-ротиворечиви, все повече се увеличават публикациите, отбелязващи липсата на консенсус за дефинициите и функциите на тези дейности. Като основен проблем често се посочва, че самите дефиниции по обхват са толкова общо формулирани, дейностите се припокриват по отноше-ние на функциите си и в чисто практически аспект разграничаването им става неясно или спорно.2

Критичният анализ на литературата показва, че на тактическо и оперативно ниво се наблюдава доктринален, организационен, функцио-нален и бюрократичен конфликт между информационни и психологи-чески операции. От една страна, честото заместване на термина „психо-логически операции” с информационни операции като евфемизъм води до погрешно приписване на дейности, които доктринално са психологи-чески операции.3 От друга страна, практическото приложение на кон-цепта за информационните операции в бойни и стабилизиращи опера-ции често е проблематично, особено на тактическо ниво, не толкова в реализирането на отделните елементи, колкото в синхронизирането им, което поставя под съмнение очаквания синергичен ефект от тях. За да се избяга от този капан, в естонската армия например елементите на пси-хологическите операции и връзките с обществеността (Public Affairs – PA) – базисни способности за информационните операции, не са разде-лени в структурата на въоръжените сили, макар че в операциите на НАТО естонските елементи за психологически операции ще следват принципите на STANAG 2508, включително разделяне на функциите на психологическите операции и връзките с обществеността.4 В Сухопът-ните войски на САЩ е приет по-прагматичен подход, при който се изоставя използването на термина „информационни операции” и се въ-вежда в употреба термина „дейности за информиране и повлияване”.5

В момента се подготвя доктрина за информационните и психоло-гическите операции в Българската армия и е важно наред със съюзните


56

публикации да се отчете развитието на схващанията за организацията и провеждането им в армията на САЩ и страните, членки на НАТО, като резултат от научените уроци от практиката.

Критичният анализ на развитието на схващанията за информа-ционните операции от възникването им като военен концепт през 80-те години на миналия век позволява да бъдат разграничени няколко пе-риода.

Използването на отделните елементи на информационните опе-рации не е новост във военното дело. През Втората световна война пос-тоянно се използват съществуващите тогава отделни елементи, които днес включваме в това понятие.6 Всъщност отделните елементи на това, което днес наричаме „информационни операции”, се използват до 1990 г., но използването им е по-скоро подкрепящо и вторично. Едва в операция „Пустинна буря” за пръв път бойните и небойните елементи се използ-ват синхронизирано, а информационните операции са напълно интегри-рани в оперативното и стратегическото планиране. Те вече се схващат като основни, а не подкрепящи за изхода от войната. По време на тази първа информационна война за първи път са интегрирани космически, въздушни и сухоземни комуникации и разузнаване. След войната в Персийския залив се утвърди разбирането, че информационните опера-ции са елемент на бойната мощ. Целенасочените информационни опе-рации, синхронизирани с ефективно управление на информацията и ра-зузнаването, дават възможност на командирите да спечелят информаци-онно превъзходство. През 90-те години на миналия век отделните еле-менти на информационните операции включват:7

• борбата за превъзходство в командването и контрола (C2W); • операциите по гражданско-военните отношения (Civil Affairs); • връзките с обществеността. Борбата за превъзходство в командването и контрола обхваща: • оперативната сигурност; • радиоелектронната борба; • въвеждането на противника в заблуждение; • физическото разрушаване на критичните точки на системите за

командване и контрол; • психологическите операции.8 Началото на втория период може условно да бъде отнесено към

началото на века:


57

Информационните операции са интегрирана употреба на клю-чови способности на електронната борба, операции в компютърните мрежи, психологически операции, военна хитрост (въвеждане на про-тивника в заблуждение) и оперативна сигурност в синхрон със специ-фичните подкрепящи и свързани способности, за да се въздейства вър-ху или защитят информация и информационни системи и да се повлияе върху вземането на решение от противника.9

Таблица 1

Схематично представяне на основните и подкрепящите елементи и свързаните дейности на информационните операции

Основни елементи (Core Elements)

Подкрепящи елементи (Supporting Elements)

1. Оперативна сигурност (Operational Security) 2. Радиоелектронна борба (Electronic Warfare) 3. Въвеждане на противника в заблуждение (военна хитрост) (Military Deception) 4. Психологически операции (Psychological Operations) 5. Операции в компютърните мрежи (Computer Network Operations): • атаки в компютърните мрежи (Computer Network Attacks); • защита на компютърните мрежи (Computer Network Defense); • използване на компютърните мрежи (Computer Network Exploitations)

1. Физическо разрушаване (Physical Destruction) 2. Информационно осигуряване (Information Assurance) 3. Физическа сигурност (Physical Security) 4. Контраразузнаване (Counterintelligence) 5. Борба с действията на противника с цел въвеждане в заблуждение (Counterdeception) 6. Контрапропаганда (Counterpropaganda)

Свързани дейности (Related Activities)

Връзки с обществеността (Public Affairs)

Граждански военни операции (Civil Military Operations)

Всички видове разузнаване

Други дейности, допринасящи за спечелване и поддържане на информационно превъзходство – например операции на специалните сили в подкрепа на дипломатическите усилия

Възприема се разглеждането на отделните елементи като основ-

ни (core elements) и подкрепящи елементи (supporting elements) и свър-зани дейности10 (related activities), както е показано в таблица 1.


58

Прави впечатление отпадането на физическото разрушаване на критич-ните точки на системите за командване и контрол като основен елемент и превръщането му в подкрепящ и разширяването на обсега на дейнос-тите, включени в информационните мрежи като операции в компютър-ните мрежи, естествено появили се поради развитието на научно-техническия прогрес, а също и разширяването на кръга на дейностите с контраразузнаване и разузнаване.

В голяма степен за промените в доктриналните документи, които ще анализираме, важна роля изиграха редица публикации, като появи-лия се през май 2012 г. доклад на RAND Corporation – „Информацион-ните операции на САЩ в Афганистан: Ефективност на психологически-те операции в периода 2001 – 2012 г.”. Най-важното заключение в док-лада е, че основната цел на информационните операции не е постигната. Посочени са шест основни слабости:

• неадекватна координация между информационните и психоло-гическите операции;

• липса на интеграция на информационните и психологическите операции в оперативното планиране;

• процесът на утвърждаване на действията отнема прекалено много време;

• неспособност ефективно да се противопоставят на пропаганда-та на талибаните;

• слаб анализ на целевата аудитория; • липса на възможности за изследване на ефектите от операциите

(Munoz, A. (2012). U.S. Military Information Operations in Afghanistan: Effectiveness of Psychological Operations 2001 – 2010. Santa Monica, Calif.: RAND Corporation).

Основните уроци, научени от практиката, са свързани именно с базови за реализирането на информационните операции понятия като неефктивност в координацията и интеграцията. Всъщност като концепт те са създадени да осъществят точно това, за което са обвинени, че не правят!

Отчитайки опита от бойните действия в Афганистан и Ирак, се утвърди схващането за информационните операции като интегрирана употреба по време на военни операции на информационни способности в синхрон с други действия за повлияване, изкривяване и разрушаване на процеса на вземане на решение от противника (потенциалния про-тивник), като в същото време се предпазват собствените способности за


59

вземане на решение.11 Подчертава се, че информационните операции не се отнасят до притежаването на отделни способности, а до употребата им за постигане на синергичен ефект. Ако в началото на века се говори за основни и подкрепящи елементи и свързани дейности при провеждане на информационни операции (общо четиринадесет), сега вече се говори за способности, които трябва де се вземат предвид при планиране на проце-са. Броят им е пак четиринадесет, като съвсем естествено част от способ-ностите са същите, макар и някои от тях да са с променени имена, като връзки с обществеността, гражданско-военни операции (Civil-Military Operations), операции в компютърните мрежи (Cyberspace Operations), информационна сигурност (Information Assurance), психологически опе-рации (под новото име „военни информационни подкрепящи операции – Military Information Support Operations – MISO), разузнаване (Intelligence), военна хитрост (Military Deception), оперативна сигурност (Operations Security), електронна война (наречена вече Joint Electromagnetic Spectrum Operations – JEMSO). Включени са и нови способности, като стратеги-ческа комуникация (Strategic Communication), съдържаща фокусираните усилия на правителството да създаде, усили или запази условия, благоп-риятни за осъществяването на националните интереси, политики и цели, привличайки ключови аудитории чрез използване на координирани прог-рами, планове, теми, послания и продукти, синхронизирани с действията на всички инструменти на националната мощ.12 В този смисъл стратеги-ческата комуникация е държавен подход, който чрез междуведомствена интеграция се фокусира върху ефективно комуникиране на националната стратегия. Информационните операции вече се схващат не само като бойна дейност, а като допълващи по отношение постигане на целите в съответствие със стратегическите насоки, поради което във всяка струк-тура за информационни операции има представител на Съвместната междуведомствена координационна група (Joint Interagency Coordination Group – JIACG), който осъществява координацията в съответствие със стратегическите насоки и улеснява командира.13

Съвместната междуведомствена координационна група е другият нов елемент или способност. Тя координира дейността на министерст-вото на отбраната, други министерства и държавни структури, както и структури от частния сектор, неправителствени организации и критични инфраструктурни дейности за постигане на националните цели. Много от тези цели изискват съвместната и координирана употреба на дипло-матически, информационни, военни и икономически инструменти на


60

националната мощ. Това дава възможност на командирите да координи-рат дейността си с правителството, регионални организации, чужди во-енни формирования и приятелски страни, тъй като представителите на Съвместната междуведомствена координационна група са част от нор-малната структура на щаба. Въпреки че информационните операции не са основна функция на тази група, връзката ѝ със структурите за ин-формационни операции е важен елемент от синхронизирането на ин-формационните операции.

Като важна способност на информационните операции се разг-леждат и космическите операции (Space Operations), както и специални-те технически операции (Special Technical Operations). Последният нов елемент на информационните операции е ангажираността на ключови лидери (Key Leader Engagement), т.е. преднамерени, планирани ангажи-раности на военни лидери и лидери от чуждестранни аудитории за пос-тигането на определени цели, като промяна на политиката или подкрепа на целите на командира. Тези ангажираности могат да бъдат използвани да влияят върху чужди лидери на стратегическо, оперативно и такти-ческо ниво, както и да бъдат насочени към специфични целеви групи, като религиозни лидери, известни учени, племенни вождове др., с цел укрепване на доверието към въоръжените сили. Това е особено важна способност в стабилизиращите операции. В доктриналните документи се подчертава, че тези четиринадесет способности не са изчерпателен списък на всички способности, които могат да допринесат за информа-ционните операции, тъй като в реалния свят достъпът до тях и въобще до способности, които да правят информационните операции по-ефек-тивни, може да бъде различен. 14

Тази гледна точка за информационните операции представя раз-бирането за националното стратегическо ниво и дава цялостна рамка за всички компоненти, които подкрепят информационните и повлияващи-те способности. На оперативно и тактическо ниво обаче Сухопътните войски на САЩ предпочитат да говорят за действия по информиране и повлияване. Те са дефинирани като интеграция на свързаните с инфор-мацията способности, за да се синхронизират темите, посланията и действията с операциите с цел информиране на националните и глобал-ните аудитории, повлияване на чуждестранни аудитории и въздействие върху противника при вземане на решение.15

Предназначените за реализиране на дейностите за информиране и влияние способности, свързани с информацията, включват връзките с


61

обществеността (РА), военните информационни подкрепящи операции (MISO), операциите по заснимане (combat camera – COMCAM)* и анга-жираността на лидерите и войниците (Soldier/Leader Engagement – S/LE). Командирите и щабовете не са ограничени до тези ключови способнос-ти, когато планират операциите. Новото полево ръководство утвържда-ва, че успехът зависи от ефективната употреба на всички способности, които могат да дадат предимство, за да се моделира информационната среда така, че от една страна, темите, посланията и действията да бъдат синхронизирани едни с други, а от друга страна, с операциите. В допъл-нение с посочените четири, свързани с информацията способности (PA, MISO, COMCAM, S/LE), командирите могат да използват и други спо-собности, като гражданско-военни отношения, военна хитрост, опера-тивна сигурност и други, които преценят, че биха допринесли за успеха на мисията. С други думи, дейностите за информиране и повлияване не притежават собствени способности, а по-скоро холистично свързват всички, свързани с информацията способности, за да се постигнат зами-сълът на командира и поставените цели. Както и командването, интег-рацията е и наука, и изкуство. Тъй като дейностите за информиране и повлияване включват постигане на резултати във физическата, инфор-мационната и когнитивната дименсия в зоната на операциите, очаквани-те ефекти не са сигурни, а вероятностни. 16

За по-малко от четвърт век от чисто военна дейност, която има боен (C2W) и небоен компонент (връзките с обществеността и граждан-ско-военното сътрудничество) с ясно определени структури за реализи-рането им, информационните операции се превърнахa в холистичен концепт, който обхваща на практика всичко. На стратегическо ниво ин-формационните операции са тясно интегрирани за постигане на нацио-налните цели чрез концепта за стратегическите комуникации, реализи-ран чрез Съвместната междуведомствена координационна група. Срав-нението между дефинирането на информационните операции (на стра-тегическо ниво) и дейностите за информиране и повлияване (провежда-ни на оперативно и тактическо ниво) показва, че и двата концепта са

* Операциите по заснимане имат за цел доставяне на класифицирани и некла-сифицирани снимки и документални филмови записи (FM 3-55.12 (MCRP 3-33.7A, NTTP 3-61.2, AFTTP(I) 3-2.41), COMCAM Multi-Service Tactics, Techniques, and Procedures for Combat Camera Operations. Headquarters, Department of the Army, Washington , MAY 2007).


62

интегративни по природа, т.е. търси се синергичният ефект от информа-ционно свързани способности, който допълва и подкрепя операциите. Прави впечатление обаче, че дейностите за информиране и повлияване предполагат в по-голяма степен търсене на ефект от хармонизирането на информационни способности (най-вече свързани с думи или образи) и действия. Докато информационните операции са насочени към про-тивника, то дейностите за информиране и повлияване са насочени към информиране и влияние на всички релевантни аудитории – приятелски, неутрални и враждебни, на практика на цялата информационна среда. Вменява се на всички командири да бъдат дипломати и чрез тяхната ангажираност да постигат чисто бойни цели посредством ангажиране на ключови неутрални, приятелски и противникови лидери, използвайки умели дипломатически маневри. Макар че информационните операции не разполагат със собствени способности, по своята същност те са хо-листичен подход към бойните действия, в който има три ключови ду-ми – интеграция, координация и синхронизация.

1 FM 100-6, Information Operations. Headquarters, Department of the

Army, Washington, DC, 1994. 2 Larson, E., R. Darilek, D. Gibran, B. Nichiporuk, A. Richardson, L.

Schwartz, and C. Thurston. Foundations of Effective Influence Operations: A Framework for Enhancing Army Capabilities, MG-654-A, Santa Monica, Calif.: RAND Corporation, 2010, p. 5.

3 Цит. по: Munoz, A. U.S. Military Information Operations in Afghanistan: Effectiveness of Psychological Operations 2001 – 2010. Santa Monica, Calif.: RAND Corporation, 2012, p. 9.

4 AJP-3.10.1(A), Allied Joint Doctrine for Psychological Operations, 2007, p. viii.

5 FM 3-13, Inform and Influence Activities. Headquarters, Department of the Army, Washington, DC, 25 January 2013.

6 Карастоянов, Г. Психологически операции. София, 2002. 7 FM 100-6, Information Operations. Headquarters, Department of the

Army, Washington, DC, 1994, p. 3-0. 8 Карастоянов, Г. Психологически операции...


63

9 FM 3-13, Information Operations. Headquarters, Department of the

Army, Washington, DC, 2003 10 Ibidem. 11 JP 3-13 Information Operations. Headquarters, Department of the

Army, Washington, DC, 27 November 2012, р. GL-3. 12 JP 5-0, Joint Operations Planning,Department of Defense (DoD),

Washington, D.C., December 26, 2006, p. xii. 13 JP 3-13, Information Operations… 14 JP 5-0, Joint Operations Planning,Department…, рp. II-5 – II-13. 15 FM 3-13, Inform and Influence Activities…, p. 1-1. 16 FM 3-13, Inform and Influence Activities…, p. 5-1.


64

УПРАВЛЕНИЕ НА РИСКА В ПРОМЕНЯЩА СЕ СРЕДА

ЗА СИГУРНОСТ

Полковник д-р Максим Карев

Анотация: Показано е значението на процеса за управление на риска в променяща се среда за сигурност, като са описани основни ка-тегории по отношение на риска, свързани с техниките, мерките за по-емане на риска и измерване на показателите на неговите параметри. Приведеният пример чрез групирането на N броя планиращи ситуации по вероятността за настъпване на което и да е рисково събитие (ка-то се имат предвид и неговите последици) и съпоставянето им с ран-говото число (р.ч.) и степените на риска показва възможността за превенция на риска, което подпомага ръководителите да вземат обос-новани и сигурни решения.

Ключови думи: риск, елементи на риска, мерки за поемане на риска, планиращи ситуации.

Abstract: The report presents the importance of the process of risk

management in a changing security environment, presenting major categories in terms of risk. Examples by grouping N number of planning situations that may occur and what is the risk event (taking into account, and its implications) and their comparison with the rank number (r.ch.) and risk indicates the possibility risk prevention, which practically helps managers to make informed and confident decisions.

Key words: risk, risk elements, risk measures for risk-taking, planning situations.

Променящата се среда за сигурност създава условия, при които

вземащите решения трябва да реагират бързо и адекватно на съответни-те заплахи и рискове. В същото време обаче те действат в условия на несигурност и изпитват затруднения при определяне на вероятността на

Управление на риска в променяща се среда за сигурност

65

резултатите поради големия брой променливи величини и липсата на достатъчно информация. С други думи, рискът нараства, тъй като ре-зултатите (последиците) не са напълно известни или могат да бъдат оп-ределени до известна степен. В подобни ситуации опитът и инстинктът на вземащия решение са особено важни.

За да има реално управление на риска, трябва потенциалните рискови ситуации да бъдат идентифицирани. За целта могат да бъдат използвани редица техники, например брейнсторминг. Друг много по-лезен източник за разпознаване на възможни рискове са анализите на рисковете от предишни сходни ситуации или проекти.

Нивáта, на които се проявяват и „атакуват” рисковете, са:1 • стратегическо – за рисковете, свързани с управлението на орга-

низацията; • процесно/оперативно – за рисковете, свързани с основните про-

цеси/дейности в организацията; • персонално/тактическо – за рисковете, свързани с работата на

всеки участник в процеса. За успешно постигане на стратегическите си цели организация-

та разработва стратегии и планове според т.нар. „планиращи ситуа-ции”. Един от елементите при тяхното планиране е оценката на риска и неговото управление. Например целта на управлението на риска при провеждане на операции е увеличаване до максимална степен на веро-ятността за положително въздействие върху провежданите операции и намаляване до минимална степен вероятността за отрицателно въз-действие.

При взето решение, че определен риск трябва да бъде управля-ван, това може да се направи по четири възможни начина:

• избягване – понякога е възможно организацията да бъде про-менена така, че рискът да бъде избегнат;

• трансфериране – изнасяне на идентифицирания риск към външна организация (типичен пример за трансфериране е застрахо-ването);

• омекотяване – ако рискът не може да бъде избегнат, приемлива алтернатива е да бъде омекотен чрез мерки, които ще ограничат щетите до минимум, ако рискът се реализира;


66

• приемане – когато няма какво да се предприеме в отговор на риска, единствената възможност, която остава, е той да бъде осъзнат и приет.

Мерки за поемане на риска Когато планиращата ситуация се реализира в рамките на одобре-

ния план, не са необходими коригиращи действия. В случай на несъот-ветствие между фактическото и планираното изпълнение е необходимо предприемане на коригиращи действия или цялостно коригиране на плана (отхвърляне и разработване на нов). Коригиращите мерки, които трябва да се предприемат, е задължително да бъдат известни на етап „планиране”.

Мерките за поемане на риск се свеждат до: • набавяне на допълнителни парични средства от съществуващи-

те финансови източници (собствен бюджет, бюджет на по-висша инс-танция, банки и др.) за осигуряване на възникналите потребности от финансови средства;

• осигуряване на допълнителни ресурси (труд, материали и ме-ханизация) за компенсиране на времевото изоставане.

Вероятността е мярка за достоверността на случайно събитие. Тя може да бъде:

• обективно разпределена – разпределението, което обективно настъпва;

• субективно разпределена – това, което риск мениджърът смята за най-очакваното.

Известно е, че рискът е възможността или вероятността за нас-тъпване на определено събитие или процес, които причиняват вреди или последици. Причинителите могат да бъдат природни сили, човешка дейност, пазарът и други.

Голяма част от рисковете е възможно да бъдат предвидени. Те се наричат „известни рискове” и могат да бъдат управлявани. Рискове, ко-ито няма как да бъдат предвидени, се наричат „неизвестни”. Такива рискове могат да бъдат контролирани само с техники като предвиждане на финансов, времеви или материален резерв.

Възприета е белгийската практика за дефиниране на риска (Р) ка-то величина, съставена от произведението на три параметъра (елементи на риска) – вероятност (В), експозиция (Е) и последици (П):2


67

Р = ВЕП

Начинът за измерване на показателите на горните три параметъра може да е различен в зависимост от характера на конкретната задача. Най-опростеният вариант е да бъдат идентифицирани само две катего-рии на всеки от показателите: ниска и висока (табл. 1).

Таблица 1

Класификация на риска и неговите елементи

Р = ВЕП

№

Елементи на риска Риск (Р)

вероятност (В) експозиция (Е) последици (П)

класификация

коефициент





степен

рангово число


1 Практически невъзможна

0,2 Твърде ниска

0,5 Малки 1 I До 20 Незначителен твърде ограничен

2 Малко вероятна

0,5 Много ниска

1 Значителни 3 II 21–70 Приемлив/нисък

внимание

3 Възможна в определени случаи

1 Ниска 2 Сериозни 7 III 71–200

Умерен/среден мерки за намаляване

4 Под

средната 3 Средна 3 Опасни 15 IV

201– 400

Сериозен/висок незабавни мерки

5 Средна 5 Достатъчно висока

6 Катастрофални 40 V Над 400

Висок/ много висок прекратяване на дейността

6 Над

средната 7

Много висока

8

7 Висока 10 Непрекъс-ната

10


68

Вероятността за нанасяне на вреда се преценява по:3 • честотата, продължителността и спецификата на експозиция; • вероятността от възникване на определено събитие; • техническите възможности за ограничаване или избягване на

вредата; • човешките възможности за избягване или ограничаване на вре-

дата (квалификация, опит, практически опит, умения и др.); • стойности на параметрите на работната среда. Тежестта на вредата се преценява в зависимост от: • вида на обектите, подлежащи на защита (хора, имущество, ра-

ботна и околна среда); • тежестта на възможните наранявания или увреждания на

здравето; • обхвата на вредата. За да се оцени значимостта на риска, са възприети определена

класификация и цифров израз (коефициент) на степенуване на вероят-ността, експозицията, тежестта на вредата/последицата, показани в таб-личен вид.4

Нека приемем, че планиращите ситуации (N броя) са оценени от експерти по метода „брейнсторминг” с цел оценка за степента на риска за националната сигурност (Р) по два критерия:

• вероятност за възникване на условията за ситуацията (В); • неблагоприятни последици вследствие на реализиране на ситу-

ацията (П). Показатели за В: Показатели за П: Показатели за Р:

1. ниска 1. незначителни 1. нисък

2. ниска до средна 2. ниски до средни 2. нисък до среден

3. средна 3. средни 3. среден

4. средна до висока 4. средни до високи 4. среден до висок

5. висока 5. високи 5. висок

6. много висока 6. катастрофални 6. много висок

С прилагане на формулата за риска са направени 245 комбинации

по метода „всеки коефициент, умножен с всеки” (7 x 5 = 35; 7 x 35 = 245). Получени са стойности за Р от 0,1 до 4000, групирани по степен на


69

риска, съответстващ на ранговото число. На тази основа и в съответст-вие с оценките на експертите за планиращите ситуации по критерии В и П планиращите ситуации са групирани по вероятността за настъпва-не на което и да е рисково събитие (като се има предвид и неговата последица) и са съпоставени с ранговото число и степените на риска (Р), при което:

• за група NA планиращи ситуации (В е висока/много висока и Р е нисък), то рискът Р е от I – II степен (р.ч. 0 – 70), т.е. незначителен или приемлив/нисък – необходимо е внимание/рискът да се следи;

• за група NB планиращи ситуации (В средна и Р нисък; нисък до среден) Р е от I – II степен (р.ч. 0 – 70), т.е. незначителен или прием-лив/нисък – необходимо е внимание/рискът да се следи;

• за група NC планиращи ситуации (В средна; средна до висока и Р среден) Р е от III степен (р.ч. 71 – 200), т.е. умерен/среден – необхо-дими са мерки за намаляване/рискът следва да се отстрани;

• за група ND планиращи ситуации (В средна и Р висок до мно-го висок) Р е от V степен (р.ч. над 400), т.е. висок/много висок – не-обходимо е прекратяване на дейността/незабавни мерки за отстраня-ване на риска;

• за група NE планиращи ситуации (В ниска и Р висок; висок до много висок) Р е от IV степен (р.ч. 201 – 400), т.е. сериозен/висок – не-обходими са незабавни мерки за предотвратяване и овладяване излага-нето на опасност;

• за група NF планиращи ситуации (В ниска и Р среден) Р е от III степен (р.ч. 71 – 200), т.е. умерен/среден – необходими са мерки за на-маляване/рискът следва да се отстрани.

Изводи

1. С цел превенция на риска е необходимо осигуряване на допъл-

нителни средства/ресурси за групи NC, ND, NE и NF планиращи ситуации (2/3 или 66,66% от всички) в процеса на отбранителното/оперативното планиране.

2. Групирането на планиращите ситуации по степен на риск може да се използва при подготовката и съставянето на плановете за тяхното развитие с цел ефективно управление на риска.


70

Заключение Риск мениджмънтът е система от дейности, която се стреми да

идентифицира слабите места в организацията, минимизира неблагопри-ятните последици и максимизира ползите от позитивните събития и предизвикателства.5 В променяща се среда за сигурност тази система от дейности подпомага ръководителите да вземат обосновани и сигурни решения.

1 (Прегледан 28.03.2013). http://nslatinski.org/?q=bg/node/297 2 (Прегледан 28.03.2013). http://stm-sana.hit.bg/ocenka_risk.htm 3 Наредба № 5 от 11.05.1999 г. за реда, начина и периодичността

на извършване на оценка на риска. 4 Василев, Е. Оценка на риска. Служба по трудова медицина към

ЕООД САНА, сектор „Безопасност на труда”, Ловеч, 2004. 5 Слатински, Н. Четири лекции: Увод в управлението на рис-

ка (В помощ на започващия риск-мениджър). (прегледан 28.03.2013). http://nslatinski.org/?q=bg/node/294

***

Карев, М. Система за управление на риска във военната органи-

зация. София: Военно издателство, 2012.

Контраразузнаването – специфична дейност...

71

КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕТО – СПЕЦИФИЧНА ДЕЙНОСТ

НА СЛУЖБИТЕ ЗА СИГУРНОСТ

Доцент д-р Милен Иванов

Анотация: На настоящия етап възможностите на чуждите ра-

зузнавателни служби са нараснали неимоверно много, а лицата, вземащи решения в областта на сигурността, все още не са осъзнали техния съв-ременен потенциал като продължение на държавната власт. Функции-те, които контраразузнаването изпълнява на фона на променящите се разузнавателни заплахи, нямат добре установени цели и процеси, въпреки че неговият потенциал трябва да е неразделна част от стратегията за национална сигурност. Глобалните промени през последните десетилетия показват, че е необходим нов модел и нов алгоритъм за постигане на си-гурност. В статията са разгледани въпроси, свързани с мястото и роля-та на контраразузнаването за реализиране на държавната политика чрез специфичните дейности на службите за сигурност.

Ключови думи: сигурност, контраразузнаване, контрашпио-наж, разузнаване, контраразузнавателни операции, вземане на реше-ния, политика, държавна власт, възможности, способности.

Abstract: At present time, the possibilities of foreign intelligence

services have grown tremendously, and those decision-makers in the field of security have not yet begun to realize their potential as a modern extension of state power. Functions, that perform counterintelligence against the changing threat intelligence not well established objectives and processes, although its potential to be an integral part of the national security strategy. Global changes in recent decades has shown a need for a new model and a new algorithm to achieve security. The publication will examine issues related to the place and role of counterintelligence for the realization of the state policy by the specific activities of the security services.

Key words: security, counterintelligence, counterespionage, intelligence, counter-intelligence operations, decision-making, politics, state power, opportunities, abilities


72

Тайните служби в международен мащаб, които са ангажирани със събиране на разузнавателна информация и други специфични дей-ности, са в непрекъсната конкуренция, в която предимството не е за-дължително да бъде на страната на по-богатите или по-мощните. Про-тивникът може да не притежава полева, скъпа и технологично взиска-телна апаратура, но може да организира, обучи, оборудва, поддържа и разполага с впечатляващ брой оперативни служители, агенти за влия-ние, саботьори и шпиони. Разузнавателните операции срещу дадена страна могат да бъдат организирани, агресивни, високотехнологични и потенциално по-успешни от всякога, като се имат предвид геополити-ческото ѝ положение и свободното присъствие на чуждестранни граж-дани, което предоставя възможност за създаване на необходимото прикритие за разузнавателните служби и техните агенти.

В условията на променящите се чуждестранни разузнавателни заплахи някои от функциите, изпълнявани от контраразузнаването, имат добре установени тактически цели и процеси, но те, като неразделна част от стратегията за национална сигурност на Република България, едва ли могат да се проявят. „Когато е успешно, контраразузнаването допринася пряко за националната сигурност и служи като щит (предот-вратява провеждане на разузнавателна дейност по отношение на Репуб-лика България, дава информация за сигурността и други защитни мер-ки) и меч (провежда офанзивни контраразузнавателни операции, за да моделира чуждите възприятия и разрушава способностите на чуждите разузнавания) в борбата със заплахите за сигурността на страната ни.”1 За съжаление, посоченото разбиране за същността да тази специфична дейност на службите за сигурност в България все още е чуждо на ней-ните ръководители. Те продължават да изразяват същността на дейност-та на българското контраразузнаване със сакралната фраза „ние сме ин-формационна служба”, т.е. принизяват смисъла на този важен за нацио-налната сигурност инструмент до просто наблюдение на процесите и констатиране на вече извършени посегателства спрямо сигурността и националните ни интереси. Науката и научните изследвания в тази об-ласт, поради горните причини, са замръзнали на ниво „червения и жъл-тия учебник на КГБ” от 1952 г. и не дават адекватно обяснение на съв-ременните процеси в разглежданата област. В опит да повдигнем малко завесата на невежеството ще се опитаме да формулираме съвременно, легитимно разбиране какво е това контраразузнаване.


73

Контраразузнаването има своя специфична логика като интелек-туална дисциплина. То обхваща две ключови функции на специалните служби – събиране на информация и осъществяване на дейности за про-тиводействие на чужди разузнавателни заплахи. По-конкретно това е дейност, която има за цел да се идентифицират, оценят, неутрализират и използват разузнавателните дейности на чужди сили, терористични групи, както и други лица, които имат за цел да навредят на страната ни. Откритите мерки за сигурност безспорно са жизненоважни, но те вече не могат да осигуряват необходимата защита на държавата както досега. Дадена държава може да гарантира толкова много сигурност, че да няма възможност да се осъществява каквато и да е дейност (например Север-на Корея в момента) и все още ще има целенасочено желание противни-кът да търси начини да получи това, което иска. Затова основната цел на контраразузнаването е да посрещне и ангажира противника. Според Майкъл ван Клийф „има три основи, на които се основава стратегичес-ката мисия на контраразузнаването. На първо място, външната разузнава-телна заплаха е стратегическа, което означава, че държавите използват разузнавателни средства целенасочено, за да получат предимство пред САЩ и прокарват своите интереси. От друга страна, стратегическите ра-зузнавателни заплахи не могат да бъдат отстранени чрез специални мерки самостоятелно – заплахата трябва да бъде предотвратена чрез стратеги-чески отговор. И трето, трябва да има система на национално ниво, която да интегрира и координира различни програми, ресурси и дейности за постигане на общи стратегически цели”2.

Джон Ермън в своя статия3 от 2009 г. прави следните паралели с икономическата теория, за да изведе кратко и ясно определение за конт-раразузнаването: „Поколения студенти отваряха учебниците по иконо-мика в първия си учебен ден в университетите и научаваха от Пол Са-мюелсън, че икономиката е наука за това как обществата използват ог-раничените ресурси за производство на ценни суровини и ги разпреде-лят между отделните хора”. Това е почти идеално като определение – кратко и точно, но и достатъчно гъвкаво, за да включи почти всичко, което се отнася до този въпрос и може да се учи. Въпреки че съществу-ват много определения за контраразузнаването, до момента никой не го е определил така кратко.

С цел, подобна на Самюелсън, предлагам следното определение за контраразузнаването: Контраразузнаване е изследването на органи-зацията и поведението на разузнавателните служби на чужди държа-


74

ви и организации, както и прилагането на резултатите от полученото знание. Това определение има няколко предимства. На първо място, то признава, че контраразузнаването е аналитична дейност. Освен това оп-ределението е достатъчно широко, за да включва разузнаването на на-ционално ниво, независимо дали става въпрос за чуждестранни, местни, технически или военни организации, а също и разузнавателни служби от по-ниско ниво, като тези, които принадлежат към ведомствени или полицейски служби, както и неправителствени организации (НПО), като по този начин засяга и разузнавателната дейност на терористични орга-низации, престъпни банди и традиционни неправителствени организа-ции в областта на проучването. Макар че контраразузнаването традици-онно е държавна организирана дейност, определението допуска предс-тавители на недържавни играчи или дори учени да извършват контрара-зузнавателна дейност. Най-накрая, в определянето се избягва включва-нето на извършваните от разузнавателните служби чисто изследовател-ски дейности. В действителност контраразузнаването има важна роля при вземането на политическите решения, както и за разузнавателните операции.

Хората обикновено бъркат контраразузнаването със сигурността. Наистина двете дейности са свързани, но не са идентични. Сигурността е съществен елемент от всички разузнавателни дейности, включително и контраразузнаването. Например има физическа сигурност – оградите около сградите, служителите носят значки, сейфове и служители, които редовно ги инспектират през няколко часа, за да се уверят, че са заклю-чени и нищо не е останало извън тях, охранителни постове в затворен от телевизионно наблюдение периметър, кодирани телефонни връзки, за да се предотврати подслушването и много други. Всичко това има за цел да предпази от евентуални недоброжелатели и да помогне за предотвратя-ването на загуба на информация случайно или поради разсеяност. Освен това има персонал по сигурността, проучвания за надеждност на канди-датите за работа, периодично извършване на разследване на служители и други. Накрая, и най-вече в разузнаването, има и оперативна сигур-ност. Тя се свежда до запазване на дискретност, охрана на тайните, как-то личните, така и тези на правителството, което има за цел да не ги разкрие някой и да ги използва за изнудване. Още нещо, което е най-важното – оперативната сигурност изисква придържане към принципа „необходимост да се знае”, т.е. само лица, които трябва да знаят част от чувствителна информация, могат да имат достъп до нея. Между друго-


75

то, този закон утвърждава ефективността си и чрез намаляване на обра-ботка на хартия. Оперативната сигурност е начин на живот във всяка тайна дейност, независимо дали това е контраразузнаване, контрашпио-наж, или шпионаж. Специфичното за контраразузнаването е, че то само по себе си е насочено срещу разузнаването, срещу активното враждебно разузнаване, срещу вражески шпиони. Това е активна, а не пасивна дей-ност. Контраразузнаването използва редица техники, най-вече различни способи за разкриване, разследване и изследване. В крайна сметка то из-ползва различни техники на контрашпионажа. Всички техники са насо-чени към противодействие на активните усилия на чужди конспиративни организации да придобиват тайна или чувствителна информация, при-надлежаща на правителството, за което работи контраразузнаването.

Много хора, дори някои специалисти, бъркат термина „контраш-пионаж” с неговия източник – контраразузнаването. Те са склонни да използват контрашпионаж, като включват в нето и контраразузнаването. Някои служители просто казват контраразузнаване/контрашпионаж, но това е измама. Контрашпионажът е клон на контраразузнаването, който има за цел да прониква и оказва влияние върху всеки чужд шпионски апарат. Тази дейност не е само активна, тя е агресивна. Така че манипу-лацията е специална характеристика на контрашпионажа. Тя е крайната цел на всички контраразузнавателни дейности.

За да се ориентираме (или пък да направим нещата безнадеждно объркани), ще разгледаме още няколко определения, свързани с контра-разузнавателната дейност.

„Терминът „контраразузнаване” означава събрана информация, както и дейности, извършени за защита от шпионаж, други разузнава-телни дейности, саботаж или убийства, извършени от или от името на чужди правителства или части от тях, чуждестранни организации, чуж-дестранни лица или международни терористични организации.”4

Контраразузнаването „означава събрана информация и дейнос-ти, насочени към предпазване от шпионаж, други разузнавателни дей-ности, саботаж или убийства, провеждани за или от името на чужди сили, организации и лица, или международни терористични дейности, с изключение на персонала, документи или съобщения на програмите за сигурност” 5.

„Контраразузнаването е дейност за разкриване и пресичане на чужди разузнавателни заплахи в Съединените щати. Основната му цел са разузнавателните служби на чужди държави и други подобни органи-


76

зации на недържавните играчи, като например транснационални теро-ристични групи. Контраразузнаването има и защитна мисия за защита на тайните на държавата и нейните активи от чуждестранно разузнава-телно проникване, и офанзивна мисия за установяване на факти какво чуждестранни организации за разузнаване планират с цел неутрализи-рането им.“6

„Контраразузнаването може да бъде определено като идентифици-ране и неутрализиране на заплахата от чуждестранни разузнавателни служби, както и манипулация на тези служби в интерес на манипулатора.“7

„Контраразузнавателната дейност е дейност, провеждана от спе-циални органи на държавната власт срещу чуждестранни разузнавател-ни служби, организации и лица.“8

За да обобщим накратко посоченото по-горе, нека да приемем, че ако искаме да имаме функциониращи специални служби в България, те трябва да се съобразят с това, че за да се постигат общи стратегически цели, контраразузнаването, като тяхна специфична дейност, трябва да може да изпълни следните четири части от общата мисия:

• да предоставя на правителството експертен опит по отношение на чуждестранни разузнавателни заплахи и техните цели и да служи ка-то национален орган, който да управлява събирането на информация за тези чуждестранни разузнавателни заплахи;

• да гарантира, че ресурсите и програмите в рамките на контра-разузнавателната общност се развиват, разпределят и изпълняват в под-крепа на събирането, анализа, операциите и разследванията срещу чуж-дестранни разузнавателни цели;

• директно цялостно стратегическо оперативно планиране за раз-граждане на чужди разузнавателни способности;

• да извършва стратегически анализи на чужди разузнавателни способности в подкрепа на лицата, вземащи решения в областта на си-гурността.

За да се преодолее тази задънена улица, е необходимо да се раз-работи национална стратегия за контраразузнаване, която да изиска ин-тегриране на информационните и оперативните възможности на конт-раразузнаването в системата за вземане на решения за националната сигурност, за да образова и информира и специалистите, и политиците за заплахите и възможностите.


77

1 Van Cleave, M. Counterintelligence and National Strategy; School for National Security Executive Education – National Defense University Press, Washington, D.C., April 2007.

2 Van Cleave, M. Strategic Counterintelligence: What Is It, and What Should We Do About It? Studies in Intelligence, Vol. 51, Issue 2, p. 1, 2007.

3 Ehrman, J. What Are We Talking About When We Talk about Counterintelligence? Studies in Intelligence ,Vol. 53, No. 2, 2009.

4 Act of July 26, 1947 (National Security Act), Public Law 80-253, 61 STAT 495.

5 Executive Order 12333 – United States Intelligence Activities. The Provisions of Executive Order 12333 of Dec. 4, 1981, appear at 46 FR 59941, 3 CFR, 1981 Comp., p. 200.

6 Office of the National Counterintelligence Executive. 7 Godson, R. Dirty Tricks or Trump Cards: U.S. Covert Action and

Counterintelligence, Transaction Publishers, 1995. 8 Mitrokhin, V. and Ch. Andrew. The Sword and the Shield: The

Mitrokhin Archive and the Secret History of the KGB, New York: Basic Books, 1999.

***

Felix, Ch. (J. MacGarar). A Short Course in the Secret War, New

York: Madison Books, 2001. Grange, D. Asymmetric Warfare: Old Method, New Concern. National

Strategy Forum Review, 2000. Cherkashin, V. Spy Handler, New York: Basic Books, 2005.


78

ВЪЗМОЖНОСТИ И РЕАЛНОСТИ

ЗА ЕЛЕКТРОННО УПРАВЛЕНИЕ В МИНИСТЕРСТВОТО

НА ОТБРАНАТА И ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ

Доцент д-р Стефка Ненова

Анотация: Статията е посветена на актуални въпроси, свър-зани с въвеждането на електронно управление в системата на Минис-терството на отбраната и въоръжените сили. Представени са основ-ните принципи на функциониране и архитектурата на електронно пра-вителство от информационно-технологичен аспект. Анализирани са условията и необходимите дейности за постигане на електронно уп-равление и са систематизирани проблемите, свързани с неговото реа-лизиране.

Ключови думи: електронно управление, принципи на функциони-ране, архитектура, електронно правителство.

Abstract: These article introduces actual problems connected with

implementing of electronic management into the defense department. There are described main functional principles and e-government architecture in information technologies view point. Also there are analyzed conditions and activities for e-management realization and major problems for it building are summarized.

Key words: electronic management, main functional principles, architecture, e-government.

Формирането и изграждането на информационно общество пос-

тавят редица изисквания към държавната организация и функционира-нето на административните структури. За покриване на тези изисква-ния са необходими механизми, които да осъществяват управлението на процесите чрез използване на съвременни информационни и комуни-кационни технологии. Съвкупността от тези механизми се идентифи-цира като електронно управление. Електронното управление обединя-

Възможности и реалности за електронно управление...

79

ва стратегически и тактически мерки, политики и технологични реше-ния, определящи рамката за развитие и функциониране на информаци-онното общество. То цели подобряване на управлението, облекчаване на персонала, икономии на средства и др. Е-управлението е способ-ност на организацията да осигури ефективни, удобни и прозрачни ус-луги за всички потребители.1

Изграждането, развитието и използването на електронно управ-ление са поставени като приоритет в развитието на България за послед-ните 6 – 7 години. За начало на систематизирана и нормативно обусло-вена държавна политика се смята разработването на Стратегията за мо-дернизиране на държавната администрация и Стратегията за електронно правителство.

Възможности за е-управление в Министерството

на отбраната и въоръжените сили В съответствие с държавната политика, управлението на Българс-

ката армия и дейността на Министерството на отбраната естествено след-ва тенденцията за трансформиране в ефективно и ориентирано към пот-ребностите електронно управление за всички допустими сфери.

Електронното управление е не само приложение на електронни средства и технологии за осъществяване на самото управление. То пред-полага цялостна промяна на философията за неговото осъществяване и се базира на основни принципи, най-важни от които са:2

1. Трансформация в управлението: • реинженеринг и оптимизиране на управленските процеси; • преминаване към мениджмънт, базиран на резултати; • ефективно управление на портфейла от инвестиции; • партньорство и сътрудничество с други международни, дър-

жавни и неправителствени организации, бизнеса и гражданите. 2. Потребителят е в центъра на административното обслужване: • удовлетворяване на реалните потребности на потребителите; • постигане на удобство при тяхното обслужване; • стимулиране на активността за решаване на проблеми в инте-

рес на обществото. 3. Отчетност и прозрачност:


80

• по-пълна и конкретна информация за действията на управля-ващите;

• възможност за по-добър контрол на действията на институциите; • подобрена отчетност и пряка отговорност на държавните орга-

ни пред обществото; • намаляване на корупционните явления в държавната власт. 4. Отговорност за предприетите действия: • идентифициране на всички субекти, участващи в управлението; • условия за пълна и конкретна отговорност на всеки участник в

управленските процеси. 5. Сигурност на информацията: • строго спазване на изискванията за информационна сигурност,

гарантирана с последните постижения на информационно-комуникаци-онните технологии (ИКТ).

Обща архитектура на електронното управление Архитектурата на електронното управление представлява съв-

купност от няколко слоя (нива), изпълняващи конкретни функции. На фигура 1 е представен вариант за архитектура на електронно правителс-тво с ясно изразени място и функции на електронно ведомство.

Ниво достъп описва различните ползватели и възможните канали, по които те могат да използват услугите на електронното управление. Функция, която се изпълнява от този слой, е предоставянето на разнооб-разие от възможности за достъп до следващия слой.

Ниво е-правителство представя идеята за създаване на електро-нен портал на услугите. В този слой достъпът до услугите се предоставя чрез еднократно записване в портала, а не за всяка услуга поотделно. Самите услуги са достъпни през електронните страници на портала.

Ниво е-бизнес/е-ведомство представя информационните систе-ми, налични във ведомството, които предоставят самите услуги (във вид на информация през страниците на горното ниво). Самите информаци-онни системи могат да боравят с информация и материални ресурси както на ведомството, така и на държавата (други държавни институ-ции), органи на местната власт или дори международни организации (НАТО, ЕС). Това могат да бъдат бази от данни, банки от данни и други електронни източници на информация, както и хартиени архиви и из-


81

точници, изискващи човешка намеса. Разнообразието на електронни услуги за потребителите се осигурява от този слой.

Фиг. 1. Обща архитектура на електронно управление

Ниво инфраструктура представлява физическата среда за съх-

раняване и разпространяване на информацията – различните мрежи, ко-муникационни средства, сървъри и средства за съхраняване на данните. Необходимо е да се отбележи, че недостатъци в по-долните нива са кри-


82

тични за реализирането на по-горните. Това означава, че ниво инфраст-руктура е критично за успеха на всяка стратегия за електронно управ-ление, защото създава необходимите условия за реализирането на оста-налите слоеве.

Условия за осъществяване на електронното управление

в Министерството на отбраната и въоръжените сили

Инфраструктурна модернизация

Инфраструктурата предоставя необходимата електронна среда за

осъществяването на електронното управление. Като се имат предвид ключовото ѝ значение, целите и задачите на електронното управление, както и текущото ѝ състояние, необходимите действия в Министерството на отбраната и въоръжените сили могат да се обобщят както следва:

• създаване на организация за качествени и навременни под-дръжка, технологична миграция и модернизация на информационната инфраструктура;

• увеличаване на пропускателната способност на информацион-ните мрежи чрез подходящо балансиране между собствени, наети, дър-жавни и коалиционни преносни средства;

• разширяване на организационния обхват на информационната мрежа с достъп до интернет и вътрешноведомствената мрежа за обмен на класифицирана информация до всички административни и военни структури от Министерството на отбраната и въоръжените сили;

• разширяване на организационния обхват на информационната мрежа на НАТО до административни и военни структури от Министер-ството на отбраната и въоръжените сили при спазване на принципа „необходимост да се знае”;

• модернизиране на основните центрове за данни и виртуализи-ране на информационните ресурси.

Идентификация на субектите

Необходимо условие за изпълнение на принципа „отговорност за

предприетите действия” е точната и сигурна идентификация на участва-


83

щите в електронното управление субекти. За Министерството на отбра-ната и въоръжените сили тази идентификация е задължителна поради:

• необходимостта да се знае източникът на всяка администра-тивна или военна заповед;

• необходимостта от определяне на правомощията на всеки учас-тник в управленските процеси;

• задълженията за спазване на изискванията на Закона за защита на класифицирана информация – контрол на достъпа, права за работа с класифицирана информация и т.н.;

• изискванията за работа с класифицирана информация на НАТО, ЕС и коалиционни партньори.

Необходимите действия в тази област за Министерството на от-браната и въоръжените сили могат да се резюмират в следното:

• разширяване на обхвата на съществуващите системи за иден-тификация във вътрешноведомствената мрежа за обмен на класифици-рана информация до всеки служител;

• интегриране на системите за идентификация във ведомството с други системи на държавни и местни институции.

Сигурност на електронното управление

Сигурността е в основата на няколко от основополагащите

принципи на електронното управление. Тя е резултат от противопоста-вянето на съществуващите заплахи и съответните механизми за защита и контрол. Основните направления за постигане на сигурност в елект-ронното управление са показани на фигура 2.

Необходимите действия на Министерството на отбраната и въ-оръжените сили в областта на сигурността на електронното управление могат да се систематизират в следните направления:

• спазване на строги изисквания при реализирането на всеки проект в областта на информационно-комуникационните технологии;

• акредитиране и сертифициране на всички системи, предназна-чени за работа с класифицирана информация;

• отчетност и анализ на инцидентите, свързани с информацион-ната сигурност;

• периодична оценка на мерките за сигурност за достатъчност по отношение на заплахите.


84

Фиг. 2. Основни области в сигурността на е-управлението

Електронни разплащания за предоставяните услуги

В много случаи реализацията на определени услуги е свързана с

определени разходи за ведомството. Те следва да се покриват от заявя-ващия услугата. За да е възможна „цифровизация на услугите от край до край”, са необходими адекватни електронни методи за осъществяване на разплащания. Министерството на отбраната и въоръжените сили не са финансови институции, за да развиват собствени системи в тази област, поради което разчитат на услугите на други организации (банки, финан-сови посредници или държавни органи) за осъществяване на необходи-мите финансови транзакции. Министерството на отбраната и въоръ-жените сили трябва да интегрират в своите електронни услуги подхо-дящи разплащателни механизми, предоставяни от други организации.


85

Портал на услугите

Общата стратегия за електронно управление в Република България

предвижда изграждане и развитие на една обща входна точка за предос-тавяне на електронните услуги на гражданите и бизнеса чрез правителст-вен портал, който вече е в интернет пространството (www.egov.bg). От друга страна, спецификата на работата в Министерството на отбраната и въоръжените сили изисква изграждане, поддържане и развитие на среди за електронно управление, които не са свързани със световната мрежа. Това означава, че Министерството на отбраната и въоръжените сили трябва да използват и вътрешноведомствен портал за услугите, предоста-вяни на служители, включително за услугите, изискващи достъп до кла-сифицирана информация. Този портал трябва да функционира във вът-решноведомствената мрежа за обмен на класифицирана информация. За негова основа може да се използва автоматизираната информационна система на Българската армия.

Специфични изисквания към електронното управление

във въоръжените сили

Спецификата на управленските процеси във въоръжените сили

предполага ограничения при прилагането на някои от принципите на електронното правителство, например прозрачност и спазване правата и свободите на гражданите, тъй като те не предоставят услуги за граж-даните.

Електронното управление в Министерството на отбраната и въ-оръжените сили включва не само процесите в администрацията, но и специфични военни аспекти, като:

• управление на военни формирования (структура, комплектова-ност, подготовка, осигуряване и др.);

• управление на военни операции (действията на войските); • управление на активите (системи оръжия, сензори, запаси от

материални средства, информация и др.). Тези процеси представляват по-голямата част от управленските

дейности в Министерството на отбраната и въоръжените сили и са елемент от системата C4ISR.


86

Реалности и проблеми при изграждане на електронно управление в Министерството на отбраната

и въоръжените сили

Основните проблеми в областта на управлението на информаци-онно-комуникационните технологии в Министерството на отбраната и въоръжените сили могат да бъдат обобщени в няколко аспекта.

Проблеми от общ характер: • Консерватизъм по отношение на промените в използваните уп-

равленски модели и технологии. • Подценяване мястото, ролята и значението на информационно-

комуникационните технологии в управлението на организацията. • Неясно разграничаване на отговорностите между отделните

управленски органи. • Неефективни процедури, заложени в действащата уредба. • Неадекватни стратегически документи. Проблеми, свързани с технологичното състояние. В момента в Министерството на отбраната и въоръжените сили

се използват различни електронни информационни среди, които се раз-виват отделно. Те включват:

• Мрежа с достъп до интернет. Предназначена е за обмен на нек-ласифицирана информация между служители и структурни единици във и извън рамките на Министерството. Услугата се предоставя от различ-ни доставчици през различни входни точки. За преносна среда се изпол-зват комуникационните възможности на собствени системи, държавни структури и външни доставчици. В отделни мрежови сегменти има изг-радена домейнова структура. Мрежата предоставя достъп до стандартни електронни услуги (уеб, електронна поща, VoIP и др.).

• Вътрешноведомствени мрежи за обмен на класифицирана и некласифицирана информация. Достъпът до тях е осигурен в Министер-ството, щабовете на оперативно и тактическо ниво и в част от военните формирования на въоръжените сили. Преносната среда се осигурява от собствени системи, държавни структури и външни доставчици. Тези мрежи имат домейнова структура. Стандартният набор от услуги е раз-ширен с оглед на спецификата на решаваните задачи. В съответствие с потенциалните рискове и заплахи особено внимание е отделено на ин-формационната сигурност. За тази цел се използват хардуерни и софту-


87

ерни решения, като криптиране на информацията, защитни стени, инф-раструктура за работа с публични ключове и др. Тази електронна среда се използва от вътрешноведомствените информационни системи.

• Мрежи за нуждите на контингенти. Предназначени са за преда-ване на класифицирана и некласифицирана информация по време на мисии извън територията на страната. Използват се различни преносни среди и доставчици в зависимост от технологичните и техническите изисквания, географското разположение и др. Предлага се набор от стандартни услуги (уеб, електронна поща, VoIP и др.).

• Мрежи на НАТО. Изграждат се в изпълнение на съюзни анга-жименти. Предназначени са за предаване на класифицирана и некласи-фицирана информация. За тяхното развитие се следват политики, нало-жени от НАТО.

По отношение на инфраструктурните решения могат да се напра-вят следните обобщения:

• Изградените мрежи в Министерството на отбраната и въоръ-жените сили са създадени и се развиват съгласно приети проекти. Всички те са TCP/IP базирани и спазват единна технологична и лицен-зионна политика по отношение на използваните софтуерни продукти.

• Информационните мрежи се предназначени за обмен на класи-фицирана и некласифицирана информация и предоставят набор от базо-ви услуги.

• Предоставянето на услуги за служители, извън стандартния набор, се осъществява във вътрешноведомствени мрежи без достъп до интернет.

• Не всички организационни единици имат достъп до изградени-те информационни мрежи.

• Голяма част от изградената инфраструктура е базирана на оста-рели технологии и оборудване.

Действащи информационни системи. По отношение на действащите информационните системи в Ми-

нистерството на отбраната и въоръжените сили могат да се направят следните основни изводи:

• Съществуващите информационни системи са функционално ориентирани (човешки ресурси, труд и работна заплата, логистично осигуряване ) или подпомагат всекидневната информационна дейност (документооборот, информационни рубрики).


88

• Факт е недостатъчната обвързаност на тези системи с реалните управленски процеси и решаваните управленски задачи.

• Недостатъчно добра интеграция между съществуващите инфор-мационни системи.

• Недостатъчна степен на използване на информационно-кому-никационните технологии в голям брой управленски процеси.

• Недостатъчен брой услуги за вътрешни потребители. • Недостатъчен брой услуги за съвместна (екипна) работа, взе-

мане на решения и др. • Малък брой услуги, ориентирани към външни потребители. • Разнородност на технологии, системи, модели на данни, проце-

дури и др. • Недостатъчна надеждност. • Относително висока себестойност на услугите. Състояние на управлението на ресурсите. Управлението на ресурсите в Министерството на отбраната и

въоръжените сили се осъществява в няколко системи: • Система за управление на човешките ресурси. • Информационна система за управление на ресурсите в отбра-

ната (ИСУРО) – за финансови активи. • Система за логистика – за управление на материални и немате-

риални активи. Ефективното управление на ресурсите в Министерството на от-

браната и въоръжените сили е от ключово значение за успешното реа-лизиране на стратегията за електронно управление. Могат да се очерта-ят следните основни проблеми:

• Недостатъчни финансови ресурси, в частност недостатъчен бюджет за информационни технологии.

• Неадекватност на заделяните ресурси за ИТ спрямо относител-но високия приоритет на изпълняваните проекти и необходимите спо-собности.

• Неефективно използване на наличните ресурси: непълно изпол-зване на възможностите за приоритетност и управление на портфейла от способности.

• Неефективна политика по отношение на кадрите в областта на информационните технологии.


89

• Недостатъчна подготовка на кадрите по отношение на възмож-ностите за използване на ИТ, структуриране на организации, реинжене-ринг на бизнес процеси, управление на проекти и програми и др.

• Недостатъчна инициативност от страна на висшия и средния мениджмънт за въвеждане на нови технологии и електронни услуги в интерес на управлението.

Заключение

Необходимо е да се подчертае, че за успешното реализиране на

стратегията за електронно управление от особено значение е промяната в разбирането на ролята и мястото на информационно-комуникацион-ните технологии в мениджмънта на организацията. Наложителна е про-мяна в мисленето на висшия и средния управленски състав. Разбирането за тези технологии като „обслужващи” следва да бъде заменено с „клю-чови за успеха”. Промяна е наложителна и в управленската философия на управленския състав. От съществено значение е увеличаването на средствата от бюджета, отделяни за електронно управление.

1 Löfstedt, U. E-Government – Assessment of Current Research and

Some Proposals for Future Directions. – In: International Journal of Public Information Systems, 2005, No 1.

2 Холмс, Д. Стратегии за електронно правителство. София, 2001. 3 Стратегия за електронно правителство на Република България,

http://europe.bg/upload/docs/ Strategy_E_government.pdf


90

ОСОБЕНОСТИ В ОРГАНИЗИРАНЕТО И ПРОВЕЖДАНЕТО

НА ОПЕРАЦИИ ЗА ДЕЕСКАЛИРАНЕ НА КРИЗА

Подполковник Станимир Христов

Анотация: Същността на деескалирането на криза е да се на-мали броят на инцидентите, свързани с насилие. В статията са разг-ледани два въпроса, свързани с организирането и провеждането на операции за деескалиране на кризи от военен характер.

Ключови думи: деескалиране, кризи от военен характер.

Същността на деескалирането на военен конфликт с висок интен-зитет е намаляване на случаите на насилие. Операциите за деескалиране на военен конфликт с висок интензитет са предназначени да осигурят спазването на резолюциите, да се намали броят на инцидентите, а в по-голям мащаб – да се спазват споразуменията, приети от воюващите страни. Целта е да се разкрият причините за агресивно поведение, в ре-зултат на което да се стигне до формиране на споразумение между враждуващите страни.

Познавайки теорията на конфликтите, може да се каже, че деес-калирането на военен конфликт с висок интензитет е процес, който мо-же да отнеме много време. Осъществяването на контрол над враждува-щите страни при организирането и провеждането на операции за деес-калиране на кризата е само началото на процеса. За да се постигне деес-калиране на кризата, трябва да се открият причините, довели до нейното възникване, и оттам да се намерят техники и тактики за деескалиране, които да се приложат на тактическо и оперативно ниво. В настоящата статия се разглеждат именно организирането и провеждането на опера-ции за деескалиране на конфликт с висока интензивност.

Тактиките, техниките и процедурите, използвани в такива опера-ции, са свързани със ситуации на насилие, претърсване на райони, про-вокации от враждуващите страни, осигуряване на сигурност в района и не на последно място осигуряване на сигурност за собствените войски.

Особености

Всички тези функции са бойни функциида бъде процес от последователнинието, омразата и евентуалното насилие

Тактиките, техниките и процедуритеванията, се основават на доктринитеновават на теорията, която е обобщение

Фиг. 1. Развитие на тактики, техники и процза деескалиране на криза

Планирането е организационно

процес, осъществяван от командиритегрупи за планиране, който целимандира в план за неговото реализирарации за деескалиране на криза еготвят формированията за провежданеговор на кризи. Резултатът от тозисерия от планове. Субект на планиранетопланиране на операции от тяхно имеването на силите.

Планирането на операциятаността на целите на операцията и

Обобщаване Принципи

Особености в организирането и провеждането...

91

са бойни функции, затова деескалирането трябва последователни действия за намаляване на напреже-

ното насилие. техниките и процедурите, които използват формиро-

на доктрините. От своя страна, доктрините се ос-която е обобщение на практиката.

Фиг. 1. Развитие на тактики, техники и процедури за деескалиране на криза

организационно и функционално структуриран от командирите и щабовете чрез формиране на

който цели превръщането на намерението на ко-неговото реализиране. Целта на планирането на опе-

деескалиране на криза е своевременно и ефикасно да се под-формированията за провеждане на или участие в операции в от-

Резултатът от този процес е разработването на план или кт на планирането са командирите (групите за

операции от тяхно име), а обект на планирането – използ-

на операцията осигурява общото разбиране за същ-операцията и позволява на командирите и щабовете

Принципи Тактики, техники и процедури

провеждането...

91

деескалирането трябва е-

о-с-

структуриран формиране на

о-е-д-т-

план или групите за

з-

щ-те


92

да вземат правилни решения за бъдещи действия, които да са адекватни на условията на обстановката.

При участие в операции на НАТО планирането се извършва в съ-ответствие с процедурите на Алианса.

Планирането на сухопътните операции е аналитичен процес включващ осем последователни логически стъпки (фиг. 2).

Фиг. 2. Последователност при планирането на операции

за деескалиране на криза

Поставянето на задачи на подчинените се осъществява с бойна заповед или бойни разпореждания.

Бойната заповед се издава на основата на разработен план за опе-рацията и е документът, който привежда плана в изпълнение.

Бойните разпореждания се отдават на основата на развита и ут-върдена концепция за провеждане на операцията. Бойните разпорежда-ния са самостоятелен боен документ. Те могат да бъдат издадени преди началото на операцията или в хода на изпълнението ѝ за детайлизиране или промяна на задача на формирование при промяна в обстановката и/или преглед и коригиране на плана.

Планиране на операция за деескалиране на криза

Стъпка 1 Иницииране на процеса на планиране

Стъпка 2 Анализ на мисията

Стъпка 3 Разработване на вариант за действие

Стъпка 4 Анализ и проиграване на варианта за действие

Стъпка 6 Утвърждаване на варианта за действие

Стъпка 7 Разработване на КОНОП и план за операцията

Стъпка 5 Сравняване и оценка на приложимостта на варианта за действие

Стъпка 8 Оценка и преразглеждане на плана за операцията


93

При поставяне на задача старшият командир определя мисията, желаното крайно състояние, основния тип действия, с кой взаимодейст-ва формированието, районите/зоните на интерес, влияние и операция, способите и маршрутите за изнасяне до зоната на операцията, сроковете за готовност и времената. Обикновено зоните на интерес са тези на съ-седите, а зоните на влияние – тези, в които можем да въздействаме с небойни средства.

Планиране на осигуряването. Разработва се план, който описва как ще се осъществява логистичното осигуряване, определя запасите от ресурси и тяхното ешелониране, разпределя отговорностите по видовете осигурявания, като се отделя особено внимание и детайлизиране на процедурите за тези от тях, за които ще отговарят външни за военното формирование структури и институции. В зависимост от операцията в анекси към този план или в отделни документи се разглеждат финанси-рането, придвижването, транспортът и други специфични особености.

Планиране на командването и управлението. Единството на ко-мандването и свободата на действие изискват да се детайлизират право-мощия и отговорности по направления, функции и зони. При необходи-мост се прецизират тактическите зони на отговорност на подчинените. Трябва да се координират и утвърдят разположението на различните щабове и органи за управление и комуникациите между тях. Определят се необходимата степен на правомощия над придадените и поддържа-щите и времето, начинът и мястото за тяхното прехвърляне. Планира се системата за разузнаване и обмен на информация.

Синхронизиране на действията. Синхронизирането е способност-та да се фокусират действията за постигане на максимално въздействие в решителното време и място. То позволява действията да не се провеж-дат изолирано и осигурява съгласуваността им в подкрепа на общите мисия и задача. Синхронизирането включва, но не се ограничава до със-редоточаване на сили и огън в критичните точки. Стремежът е да се пос-тигне превъзходство в бойната мощ чрез координирано използване на всички достъпни ресурси. Синхронизирането включва едновременни и последователни физически действия и действия за оказване на влияние. То се осъществява при всички тактически действия в целия спектър на конфликта или кризата и се организира и провежда непрекъснато във времето и пространството.

Синхронизирането на действията се организира по задачи, райо-ни/рубежи и време. За ефективното изпълнение на плана е необходимо


94

синхронизиране на действията вътре във формированието и с всички други участници. Формированията от сухопътните войски трябва да се фокусират върху изпълнението на задачите и как това допринася за реа-лизиране замисъла на старшия командир. Крайният успех при провеж-дане на операции за деескалиране на криза зависи от способността за отчитане на постигнатия успех в дадения момент и бързото адаптиране на определеното ниво към промените.

Командирите трябва да интегрират маньовъра, въздействията вър-ху средата и основните участници, включително огневото поразяване и информационните операции, за постигане на желаните ефекти. Синхро-низирането на маньовъра, огневото поразяване и действията за оказване на влияние в контекста на информационните операции са същността на маневрения подход и позволяват решително съсредоточаване на ефекти срещу противостоящите сили и техните центрове на тежестта. Разчле-няването на центровете на тежестта и атакуването на критичните точки дезорганизира противника, нарушава единството му и сломява волята му да се съпротивлява. По този начин се влияе не само върху физичес-ката, но и върху морално-психическата устойчивост на противника.

Синхронизирането е неразделна част от процеса на съвместно определяне и поразяване на целите, при който желаните резултати и поддържащите ефекти са идентифицирани и планирани във взаимна връзка и допълване чрез действия, формирани като последователни и взаимносвързани тактически задачи. Синхронизирането трябва да оси-гурява изпълнение на дейностите така, че постигнатите ефекти да са взаимнодопълващи се и в подкрепа на целите на операцията. Това се постига, като се синхронизират военните действия с действията на дру-ги организации и институции. Тази междуинституционална координа-ция може да е извън официалните командни или организационни взаи-моотношения. Командирът има решаваща роля за осъществяването ѝ и за тази цел трябва да използва взаимодействието с важни участници.

Подготовката на формированията за изпълнение на задачата се състои в непосредствена подготовка на личния състав за изпълнение на задачата, подготовка на въоръжението, техниката и екипировката и по-пълване на запасите с материални средства. При наличие на време и по решение на командира може да се проведат тренировки с личния състав по основните типове дейности в предстоящата операция.

Подготовката на зоната на операцията включва провеждане на мероприятия за подготовка, оборудване и комплектуване на райони,


95

рубежи и пунктове. Определят се огневи и стартови позиции на средст-вата за поразяване и въздействие. Провеждат се мероприятия за маски-ровка и заблуда, при необходимост.

Придвижването и развръщането в зоната на операцията се пла-нират от нивото, ръководещо цялостната операция. Това включва дейс-твия за съсредоточаване, натоварване, стоварване/дебаркиране, прегру-пиране, придвижване и настаняване в зоната на операцията. Проверяват се наличността и възможностите на летища и пристанища, райони за съсредоточаване и прегрупиране, места и съоръжения за настаняване, линии на комуникации към и във зоната на операцията. Придвижването в зоната се разрешава от командващия операцията. Необходима е коор-динация с другите участници за използване на съоръжения и линии за комуникации.

Когато дадено формирование провежда самостоятелна операция, то трябва да може да се придвижи самостоятелно до зоната на операцията или да изиска от старшото звено подходящо транспортно осигуряване.

Провеждането на операцията изисква постоянно командване и управление на формированията, координация и взаимодействие между военните и гражданските участници за създаване на желаните ефекти. Успехът при провеждането на операцията зависи от:

• ефективното използване на предоставените ресурси и сили за изпълнението на мисията в рамките на наложените ограничения;

• определянето и оценката на ефекта от всяко действие по отно-шение на въздействието му върху постигането на целите, рисковете свързани с него, необходимите ресурси за постигане на успех и мерките за намаляване на риска;

• своевременната променяна на ОПЛАН в съответствие с проме-ните в оперативната обстановка и използването на създалите се въз-можности;

• извършването на периодичен преглед на операцията и оценката при изменение на оперативната обстановка или когато анализът на опе-ративната ефективност налага това.

По време на провеждането на операцията поставените задачи са насочени към реализиране на целите, чието изпълнение води до пости-гане на желаното крайно състояние. За да определи тези цели, команд-ването на сухопътните войски фокусира усилията си върху центъра на тежестта на противника, тъй като, ако бъде атакуван и елиминиран, ще


96

се стигне до неизбежна победа или до желание от негова страна за преговори.

За елиминиране на противниковия център на тежестта команди-рът на формированието провежда операцията, следвайки линиите на операцията и преминавайки през определените критични условия и кри-тични точки. Изпълнението на операцията се подчинява на синхронизи-рането на военните действия и техните ефекти по място и време за пос-тигане на максимално преимущество и най-благоприятни условия за водене на операцията. Затова командирът и неговият щаб задължително трябва да разбират връзката между целите и действията по отношение на времето, мястото и ресурсите.

Най-важното при провеждането на операция за деескалиране на криза е координирането и синхронизирането на всички действия на подчинените сили с всички останали сили, органи и организации, нами-ращи се в зоната за операции.

Командирът и неговият щаб трябва да осъзнават, че може да се наложи различните дейности, от хуманитарна помощ до военни действия, да се проведат по едно и също време в определената зона за операции.

Военните операции за деескалиране на кризи обикновено прик-лючват при постигане на стратегическото желано крайно състояние, за което военно-политическото ръководство е определило ресурси и сили. В някои случаи стратегическото желано крайно състояние включва пос-тигането на определени военни цели, които, веднъж постигнати, позво-ляват използването на други инструменти на мощта, като средствата за постигане на по-широки/политически цели.

С изпълнението на задачите и постигането на желаното крайно състояние или при заповед за прекратяване на операцията тя приключ-ва. Периодичните оценки на изпълнителната фаза на операцията дават прдстава за степента на постигане на целите и са предпоставка за под-готовка на изтеглянето. На тази основа се разработва план за предава-не на правомощията на друга организация и организирано изтегляне от зоната на операцията, което е преходната фаза на операцията. Право-мощията за контрол на зоната на операцията се предават на друга ото-ризирана международна организация, местни власти или правителство на страна домакин на основа на легитимно решение на международна-та организация или политическия орган, разрешил провеждането на операцията.


97

Операцията завършва със завръщането на формированията в пун-ктовете за постоянна дислокация и преминаване към всекидневен мир-новременен процес на подготовка.

Проект за доктрина на сухопътните операции НП-3.2. София,

2013. Theory, Doctrine, and Practice of Conflict De-escalation in

Peacekeeping Operations – David M. LAST, Maj, Canadian Armed Forces, Fort Leavenworth, Kansas, 1995.


98

ПРОЯВЛЕНИЕ НА СЪВРЕМЕННОТО ОПЕРАТИВНО ИЗКУСТВО

ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ВОЙНИ В ПЕРСИЙСКИЯ ЗАЛИВ

Полковник доц. д-р Петър Райков

Анотация: Операциите, известни като войните в Персийския залив през периода 1991 – 2003 г., са пример за пълен и успешен комп-лекс от съвременни бойни действия, провеждани от многонационални съвместни оперативни сили. Анализът на концепциите, участващите сили и средства, иновациите във формите на използване на въоръже-ните сили и постигнатите резултати ни дава възможност за синтез и най-точно и ясно определяне на проявлението на схващанията на съв-ременното оперативно изкуство. Изследванията на допуснатите грешки и успехите в планирането и провеждането на операции от та-къв мащаб най-вероятно десетилетия напред ще дават нови насоки за развитие на военната теоретична мисъл.

Ключови думи: операция, оперативно развръщане, зона на опе-рацията, оперативно построение, оперативно-стратегическо плани-ране, решаващото превъзходство.

Съвременното оперативно изкуство изгражда своите постулати

на основата на капитален преглед на натрупаните теоретични постанов-ки през един доста дълъг период на качествени промени във водещите военни концепции и произтичащите от тях доктрини. Не малък дял за верифициране на предложените нови знания има и анализирането на практическото провеждане на съвместни военни операции в коалицио-нен състав. В най-новата военна история като единствени по своята ши-рока мащабност и постигнати кардинално поставени крайни цели се от-личават операциите на многонационалните съвместни оперативни сили през последните войни в Персийския залив.

Военните специалисти определят първата операция в Персийс-кия залив – „Пустинна буря” , проведена от 17 януари до 28 февруа-ри 1991 г., като образец на военни действия от ново поколение, дава-

Проявление на съвременното оперативно изкуство…

99

ща практически израз на множество съвременни схващания в опера-тивното изкуство.

Операция „Пустинна буря” включва няколко сами по себе си мащабни подчинени операции: „Пустинен щит” (Desert Shield); „Свобо-ден вятър”; въздушна настъпателна операция; операция за морска бло-када; операция за мобилизационно развръщане на многонационалните сили; морска десантна операция; въздушно-наземна настъпателна опе-рация и противоракетна операция, което я превръща в комплексно, ма-щабно и показателно с положителните си резултати представяне на во-енното иновационно мислене и практика.

Подготовката за провеждане на първата военна операция в Пер-сийския залив трае пет и половина месеца в рамките на операция „ Пус-тинен щит” . С провеждането на тази операция многонационалните си-ли си поставят няколко цели: осигуряване защита на територията на Са-удитска Арабия; принуждаване на Ирак да изведе войските си от Ку-вейт; нанасяне на решително поражение на режима на Саддам Хюсеин и стабилизиране на обстановката в региона.

Начало на операцията е взетото решение за развръщане на въо-ръжените сили в зоната на операцията. Основа на действията е приетият предварително и своевременно разработен оперативен план от Обеди-неното командване на въоръжените сили на САЩ за действия при из-вънредна обстановка. Планът на операцията предвижда първоначално привеждане на формированията от редовната армия от мирно във воен-но положение и активизиране на всички видове разузнаване. Като втори елемент е планирано трансконтинентално прехвърляне на компонентите от силите за бързо развръщане (реагиране), а впоследствие и на мащаб-ни по численост и техника войскови формирования от континенталната част на САЩ и европейската зона в района на конфликта. Третата стъп-ка в плана е частична мобилизация на организирания резерв и прехвър-лянето му в Близкия изток. Като следващ момент се предвижда създава-нето на групировката на многонационалните сили, нейната интензивна подготовка за военни действия срещу Ирак и адаптирането ѝ към осо-беностите на зоната на операцията.

Съдържанието на операцията най-общо се свежда до съсредото-чаване и нарастване на войските и корабите на съюзниците от анти-иракската коалиция в зоната на операцията. Задачата включва прехвър-лянето на тежкото въоръжение и бойната техника, средствата за логис-тично осигуряване на войските и организиране на планомерното снаб-


100

дяване на групировката на многонационалните сили, развърнати в Пер-сийския залив.

Реализирането на операцията се провежда в съкратени срокове и се превръща в практическа проверка на разчетите за прехвърляне на си-лите за бързо развръщане (реагиране) от САЩ и страните от НАТО към Близкия изток.

Операцията се реализира в четири последователни етапа. Първи-ят е от 7 до 9 август 1990 г. и включва прехвърлянето на територията на Саудитска Арабия на въздушнодесантна дивизия, две ескадрили такти-ческа авиация, пет разузнавателни самолета АУАКС, два самолета за управление и наземни мобилни пунктове за спътникова свръзка. В съ-щото време 6-и и 7-и флот на САЩ се предислоцират в Червено и Араб-ско море, както и в Оманския и Персийския залив.

Вторият етап се провежда от 10 до 30 август. Включва интензив-но прехвърляне на авиация в Саудитска Арабия и продължаващо усил-ване на авиационната ударна групировка. Рязко се интензифицират всички видове разузнавателни дейности и се установява денонощен контрол на въздушната обстановка в района на конфликта.

През третия етап, продължил от 31 август до 7 ноември, по въз-дух и море се провежда прехвърлянето на главните сили на една броне-кавалерийска, една бронетанкова, една механизирана, една въздушноде-сантна и една въздушнощурмова дивизия, както и на една отделна ме-ханизирана бригада, отделен бронетанков полк от Сухопътните войски на три експедиционни бригади Морска пехота.

Четвъртият етап започва на 8 ноември и продължава до началото на 1991 г. В него планомерно продължава нарастването на силите и средствата на коалицията и паралелно прехвърляне на горива, продо-волствия, медикаменти, резервни части и други.1

Най-характерно за операция „Пустинен щит” е огромното коли-чество и сложността на прехвърлянето на авиацията на разстояния от 12 до 16 000 километра, включващо 15 – 20 часа полет и до 12 дозарежда-ния във въздуха. Впечатляваща като оперативни мащаби е и общата численост на формираната въздушна групировка, наброяваща около 2000 самолета до началото на бойните действия.

Не по-малко сложно е и реализирането на морските прехвърля-ния, които в най-голямата си интензивност включват 100 кораба, нами-ращи се едновременно по маршрутите. В последната си отсечка, след


101

преминаването през Суецкия канал, морските транспорти задължително се охраняват от бойни кораби.

Общо към края на януари 1991 г. в района на Персийския залив с кораби са прехвърлени от САЩ и Европа около 7,3 милиона тона воен-ни товари, около 700 000 тона нефтопродукти и до 100 000 души от личния състав на Сухопътните войски и Морската пехота – в рамките на операцията от военната техника по море са доставени 1500 вертолета, 2100 танка, 1400 оръдия и 990 бойни машини на пехотата. Още през първата седмица от провеждането на операцията са превозени по море 400 танка М60А1 (масата на един танк е 48 тона), 95% от войсковите товари и 100% от гориво-смазочните материали.

Значително количество от войсковите товари са доставени в зо-ната на операцията и с въздушен транспорт. Тази специфична транс-портна операция, получила наименованието „Свободен вятър” , е безп-рецедентна по своите мащаби, срокове и брой включени въздушни транспортни средства. Само за три седмици са транспортирани товари, колкото са превозени за три месеца по време на конфликта в Корея.

За осигуряване на въздушните превози са активирани 90% от во-еннотранспортната авиация, включваща резервно военнотранспортно авиационно командване и повече от 180 пътнически и транспортни граждански самолета. Средният денонощен темп достига над 100 рейса. Поддържането на такъв висок темп се осигурява чрез точно изпълнение на графиците, максимално натоварване на предварително дооборудва-ните летища на Саудитска Арабия и създаване на допълнителни пунк-тове за управление на въздушното движение. Проблем се оказва недос-татъчната пропускателна способност, особено на междинните летища, както и значителното претоварване на летателния състав, което създава предпоставки за увеличаване на авариите. Високата експлоатационна интензивност довежда до необходимост от чести смени и ремонти на авиационните двигатели.

В края на август 1990 г. в рамките на НАТО се сформира коор-динационен център за анализ на обстановката в зоната на Персийския залив. Едновременно с това се уточняват границите на операцията за морска блокада и зоните за блокадни действия на отделните страни, участващи в коалицията с военноморски сили. Блокадните действия включват осъществяване на контрол на корабоплаването (за спазване на Резолюцията на Съвета за сигурност на ООН от 6 август 1990 г. за ико-номически санкции срещу Ирак).


102

За начало на операцията за мобилизационно развръщане на мно-гонационалните сили се приема обявяването на решението на президен-та на САЩ за частична мобилизация. В съответствие с него са мобили-зирани части от организирания и индивидуалния резерв от Национална-та гвардия и Резерва на армията. С особено внимание се мобилизират инженерни подразделения за осигуряване на питейна вода, подразде-ления за психологически операции, както и специални подразделения, влизащи в състава на Сухопътните войски, ВВС и ВМС на САЩ. В резултат на проведените мобилизационни мероприятия в началото на военните действия са мобилизирани повече от 200 000 души (СВ – 142 000, ВВС – 22 000, ВМС – 15 500, Морска пехота – 22 000). Общият брой на резервистите е планирано да стигне 360 000 души със срок на действителна военна служба 12 месеца. Отменено е и уволняването на редица категории военнослужещи, дослужващи установените срокове.

В действията на многонационалните сили вземат участие и близо 1000 резервисти от доброволния резерв на Великобритания. Тяхното използване е основно в медицинско-санитарните, инженерните и тило-вите подразделения на британските сухопътни войски.

Операцията за мобилизационно развръщане представлява и про-верка не само на боеготовността и боеспособността на резервистите, но и апробиране на готовността на гражданския сектор на икономиката за рязко съкращаване на числеността на работната сила, проверка на ефек-тивността на съществуващото законодателство, регулиращо всички ас-пекти на изменението на статуса на резервистите, системата за тяхното финансово възнаграждение и определяне на сроковете на службата им.

Като общ извод от операцията за мобилизационно развръщане се определя необходимостта на повечето страни, членки на коалицията, от докомплектуване на армиите им за изпълнение на последващите бойни операции.2

В основата на концепцията за операция „Пустинна буря” е разра-ботената още през 80-те години на ХХ век концепция за въздушно-наземни операции, за която най-характерното е, че решаването на ос-новните задачи се възлага на стратегическата, тактическата и палубната авиация със широко използване на вертолетна огнева поддръжка за пос-тигане на едновременно поразяване на войските на Ирак по цялата дъл-бочина на оперативното им построение и последващо изпълнение на задачата от сухопътните групировки за освобождаване на Кувейт и ов-


103

ладяване на приграничната иракска територия по река Ефрат. Предвиж-да се операцията да се проведе на два етапа.

През първия етап се планира в хода на въздушната настъпател-на операция да се нанесат масирани удари по възлови обекти и войски на територията на Ирак и Кувейт, подавяне на системата за ПВО, заво-юване на въздушно превъзходство, дезорганизиране на системата за държавно и военно управление и нанасяне на максимални загуби на южната групировка на иракските войски.

Като първостепенни обекти за поразяване се определят средства-та за ПВО; самолетите от бойната авиация в авиобазите; стартовите по-зициии на ракетите клас „земя-земя”; най-важните пунктове на държав-ното и военното ръководство; районите за съсредоточаване на дивизии-те от Републиканската гвардия. След това се предвижда чрез системни удари с авиация и крилати ракети да се изведат от строя елементи от инфраструктурата и военнопромишления комплекс, да се лишат от бо-еспособност войските от главните сили и стратегическите резерви.

Основната цел на по-нататъшните действия се свежда до деста-билизиране на военно-икономическия потенциал на Ирак; нанасяне на значителни загуби на войските му и създаване на благоприятни усло-вия за провеждане на наземна настъпателна операция. Последният елемент предполага изолиране на групировката на иракските войски в Кувейт и възпрепятстване прехвърлянето на резерви и средства за ма-териално-техническо осигуряване към южната част на Ирак и непос-редствено в Кувейт.

През втория етап, в хода на въздушно-наземната операция, се планира с обходни удари на Сухопътните войски и Морската пехота и с едновременно стоварване в тила на многочислени оперативни и такти-чески десанти да се обкръжи и унищожи по части групировката на иракските въоръжени сили в Кувейт и Южен Ирак.

Планирайки бързо провеждане на набелязаната операция, разче-тите са за успешно приключване на военните действия за освобождава-не на Кувейт в рамките на две-три седмици. За това време въоръжените сили на Ирак се предполага да понесат невъзстановими загуби, което ще доведе до тяхната капитулация.

Необходимо е да се отбележат някои особености в планирането на операция „Пустинна буря“.

Първо, в разработената концепция не са фиксирани никакви вре-меви ограничения за основните етапи на бойните действия. Общият ус-


104

пех на операцията е поставен непосредствено в пряка зависимост от ре-зултатите от първия масиран ракетноавиационен удар, поради което голямо значение се отделя на осигуряването на внезапността и мощта на координираните по време и място удари.

Второ, в хода на първия удар се планира комплексното използване на всички сили и средства за радиоелектронна борба. Предполага се, че след няколко часа от началото на въздействието иракските войски ще загубят способност за ответен удар и иракската авиация ще бъде унищо-жена или изведена от строя; за едно денонощие ще се осигури гарантира-но подавяне на иракската система за ПВО и господство във въздуха.

Трето, като една от първостепенните цели се определя унищожа-ването на обектите, където е вероятно да се намира президентът на Ирак Саддам Хюсеин. Набелязани за поразяване са 20 такива обекта.

Четвърто, особено внимание се отделя на неутрализирането на мощния иракски арсенал от химически и биологически оръжия в качес-твото им също на първостепенни цели.

Първоначално като първостепенни са определени около 100 це-ли, но по-късно броят им стига 300. Общо в хода на операцията е пла-нирано унищожаването на около 1000 важни обекта.

В крайна сметка, при оптимален вариант се разчита да не се до-пусне въвличане на собствените сухопътни сили в продължителни бой-ни действия, съпроводени с големи загуби и непредсказуеми последст-вия (от типа на „втори Виетнам”), и успешно да се осъществи въздуш-но-наземната операция с минимални загуби и в кратки срокове.

Оперативното построение на многонационалните сили на основ-ните направления за настъпление се изгражда, като повечето сили са заделени в главните сили (90%) с цел нанасяне на едновременни мощни, внезапни удари по всички избрани направления. Създаване на големи оперативни резерви не се предвижда. Вземат се предвид и особеностите на пустинната местност, големите промеждутъци в отбраната на иракс-ките войски и възможността за самостоятелно водене на бойни действия от съединенията с открити флангове и максимално високи темпове на настъплението. Като основен способ се прилага нанасянето на удари по слабите места на бойния ред на отбраняващите се с едновременно пора-зяване по цялата дълбочина на оперативното построение.

Съставът на многонационалните сили включва: САЩ – 442 550 души (дивизии – 10, отделни бригади – 4, танкове – 2933); Великобри-тания – 38 700 души (дивизии – 1, танкове – 272); Франция – 12 400 ду-


105

ши (дивизии – 2, танкове – 44); Канада – 1460 души; Италия – 1300 ду-ши; Германия – 1150 души; Австралия – 500 души; Испания – 450 души; Белгия – 450 души; Аржентина – 400 души; Гърция – 300 души; Нидер-ландия – 400 души; Дания – 100 души; Норвегия – 50 души; Саудитска Арабия – 94 100 души (бригади – 18, танкове – 944); Египет – 44 700 души (дивизии – 2, бригади – 4, танкове – 531); Обединени арабски емирства – 30 100 души (бригади – 6, танкове – 246); Оман – 21 500 ду-ши (танкове – 109); Сирия – 16 000 души (дивизии – 1, бригади – 1, тан-кове – 243); Пакистан – 10 000 души (бригади – 3); Мароко – 6750 души (бригади – 1), Катар – 6000 (бригади – 1, танкове – 38); Бахрейн – 2 300 души (танкове – 94); Бангладеш – 2300 души (бригади – 1); Сенегал – 5000 души; Нигер – 5000 души; Сиера Леоне – 200 души; Чехослова-кия – около 180 души (подразделения за противохимична защита, бол-ница, подразделения за техническо и тилово осигуряване); Румъния – 500 души (болница, подразделения за противохимична защита); Полша – 150 души (медицински персонал); Южна Корея – 150 души (подразде-ление ВВС); Унгария – 40 души (медицински персонал); Швеция – по-лева болница.1

Съставът на въоръжените сили на Ирак включва: 790 000 души (армейски корпуси – 7, дивизии – 65, отделни бригади – 51), пускови установки ОТР – 80, танкове – 5300, оръдия, минохвъргачки и РСЗО – 8300, бойни самолети – 780 и бойни кораби – 13. Съотношението на силите (след анализиране и на образците въоръжение и щатните структури) показва постигнатото не толкова на количествено, а по-скоро на качествено превъзходство в сухопътния компонент на съюз-ните сили и тотален превес във въздушния и военноморския компо-нент (табл. 1).

Стремежът на командването на коалиционните сили е в резултат на провеждането на въздушна настъпателна операция и последващо комплексно огнево поразяване да се срине военно-икономическия по-тенциал на Ирак, да се нанесат на въоръжените му сили (на първо място на Сухопътните войски) невъзстановими загуби в личен състав и техни-ка, за да се промени първоначалното съотношение на сили и средства в полза на коалицията. Едновременно с това се отделя особено внимание на качественото превъзходство в основните видове въоръжение и бойна техника, както и на внезапността в нанасянето на ударите и разгрома на противника по части, като се използват слабите му места.


106

Всички планирани оперативни, а оттам и стратегически цели на операцията са постигнати успешно, с което се създава търсената основа за успешно налагане на определени политически, военни и икономичес-ки условия.

Таблица 1

Съотношение на силите и средствата

до началото на бойните действия

Сили и средства Многонационални сили

Въоръжени сили на Ирак

Съотношение

В зоната на Персийския залив

Личен състав, хиляди души

Около 680 Около 790 1:1,15

Дивизии, бр. 16 65 1:4 Отделни бригади, бр. 35 51 1:1,5 Танкове, бр. 5100 5300 1:1,03 Оръдия, РСЗО, бр. 4000 8300 1:2,07 Бойни самолети, бр. 2200 780 2,8:1 Бойни кораби, бр. 160 13 12,3:1

В зоната на предстоящите бойни действия

Личен състав, хиляди души

Около 450 Около 460 1:1

Дивизии, бр. 16 38 1:2,8 Отделни бригади, бр. 21 25 1:1,2 Танкове, бр. 3500 3700 1:1,06 Оръдия, РСЗО, бр. 2800 5300 1:1,9 Бойни самолети, бр. 2000 260 7,7:1 Бойни кораби, бр. 140 13 10,7:1

Следващата значителна по мащабите си операция е проведена

през декември 1998 г. от групировка на въоръжените сили на САЩ и Великобритания под името „Пустинна лисица“ (Desert Fox). За цел на операцията е обявено унищожаването на обекти, в които може да се съхраняват или произвеждат компоненти за оръжия за масово поразява-не, а също и техните носители (бойни платформи). В хода на операцията


107

са нанесени авиационноракетни удари по военни и промишлени обекти на територията на Ирак.

Общата характеристика на въздушната настъпателна операция включва: продължителност – 73 часа, нанасяне само на нощни удари с дълбочина на въздействието до 1000 километра, интервали от 3 часа и продължителност от 1 до 4 часа. Планирани са общо 650 бойни полета, участие на 9 надводни кораба и една многоцелева атомна подводница с провеждане на 330 пуска на крилати ракети „Томахоук”. Изразходвани са повече от 1000 високоточни боеприпаса и са поразени повече от 100 обекта на територията на Ирак, включително 11 промишлени обекта, 32 обекта от системата за ПВО, 53 други военни обекта (летища, свързочни възли и др.) и един нефтопреработвателен завод.

Могат да се посочат следните особености на операцията: съюз-ната авиация провежда своите удари в почти полигонна обстановка, само нощем, при пълна липса на загуби и противодействие от иракско-то ПВО; висока професионална подготовка на съюзните летци и нали-чие на най-съвършени системи за навигация и насочване на авиацион-ните боеприпаси; основно средство за поразяване са високоточните оръжия на ВМС и ВВС; въвеждане на твърда цензура върху разпрост-раняването на информация за хода на операцията (обекти, използвани средства и постигнати резултати) с цел недопускане на възможност противникът да си създаде вярна представа за хода на операцията.

Като изводи и поуки от операцията могат да се изведат: детайлно планиране, пълнота и висока интензивност в подготовката, ограниче-ност на целите и задачите, относително ниско напрежение на бойните действия, пълно отсъствие на противодействие и много високо ниво на разузнавателна и информационно-пропагандна осигуреност. Приори-тетна роля се възлага на средствата за масово осведомяване с цел фор-миране на положително обществено мнение и подкрепа.

Тази операция, както операцията през 1991 г., също има комп-лексен характер. Особена роля изиграват силите и средствата на Обеди-неното космическо командване на САЩ (спътникова система за навига-ция, готовност за решаване на задачи в интерес на противоракетната отбрана, уточняване на резултатите от ударите). За първи път се използ-ва новият стратегически бомбардировач В-1В.

Общият извод, приет от всички военни специалисти и американ-ското военно командване, е, че операция „Пустинна лисица” е най-успешната за цялата история на въоръжените сили на САЩ.


108

Като най-нова във военната история в такива огромни мащаби се определя концепцията за бързо достигане на превъзходство, на чиято основа е базирана операция „Шок и ужас”.

През ноември 1984 г. ръководителят на военното ведомство на САЩ Каспар Уайнбъргър предлага концепция, която получава името „Доктрина за решаващо превъзходство” (Decisive Force), или Доктрина „Уайнбъргър”. В различни варианти и до днес тя се ползва като основа на военното планиране на САЩ. Съгласно доктрината на Уайнбъргър САЩ могат да използват сила само в следните случаи:

• ако са засегнати техни жизненоважни интереси или интересите на техни съюзници;

• ако съществува намерение да се спечели военният конфликт на всяка цена;

• ако за провеждането на дадена операция са заделени сили, имащи решаващо превъзходство над силите на противника;

• ако провеждането на военната операция има твърдата под-дръжка от страна на Конгреса и обществеността.

Във военно отношение смисълът на „решаващото превъзходст-во” се свежда до това срещу всеки противник да се съсредоточи групи-ровка, която гарантирано го превъзхожда в огнева мощ, техническо въ-оръжение и осигуреност. А да победиш противника, е възможно единс-твено чрез причиняване на най-големи възможни материални загуби за максимално кратки срокове.

Доктрината на Уайнбъргър блестящо доказа своята правилност в хода на първата операция в Персийския залив, когато САЩ успешно постигат подкрепата на световното обществено мнение, точно определят целта на операцията и съсредоточават в зоната на операцията групировка с подавящо превъзходство над противника. В същото време операция „Пустинна буря” убеждава много военни специалисти, че военният кон-фликт може да се реши само с авиация, крилати ракети и „умни оръжия”, а спазването на изискванията на доктрината на Уайнбъргър за успех не са задължителни. По такъв начин триумфът на доктрината за решаващото превъзходство се превърна в начало на нейния залез.

Независимо от това идеята на Уайнбъргър е продължена от Ко-лин Пауъл, чиято е заслугата за победите в Персийския залив, който из-дига т.нар. „Доктрина „Пауъл”. По своята същност това е същата идея за решаващото превъзходство, но Пауъл подчертава, че при започване на военната операция е особено важно да се имат предвид всички въз-


109

можни последствия. Освен това той настоява, че само с бомбардировки не може да се постигнат крайните цели на военната операция и че през първата операция в Персийския залив на съюзниците просто им е про-вървяло.2

В началото на 1996 г. съветникът на президента Клинтън по въп-росите на националната сигурност Антъни Лейк представя доклад, в който обявява разработената нова оперативна военна концепция, отго-варяща на съвременните към този момент реалности, създали се след Студената война. Новите концептуални схващания акцентират върху това, че заплахата от използване на военна сила често е не по-малко ефективна от самото ѝ прилагане, а за постигане на крайния успех не са необходими значителни ударни групировки. Издига се като базово предположението, че основна черта на бъдещите въоръжени сили трябва да станат тяхната мобилност и въоръженост с високоточни оръжейни системи.

Поддръжниците на концепцията, отивайки в крайност, предлагат бъдещите въоръжени сили да се превърнат в едни огромни сили за спе-циални операции, предназначени повече за борба с партизански отряди, отколкото за разгром на организирани противникови въоръжени сили, при което основната задача за постигане на оперативните цели, а оттам и на военно-политическите се възлага на военновъздушните сили и кри-латите ракети с морско базиране. Тази концепция ярко и убедително е демонстрирана по време на операцията в Югославия.

Практически насочено формулиране новите идеи намират при разработването на концепцията за водене на бойни действия в градски условия. За техен автор се определя командващият на Американския морски пехотен корпус генерал Чарлс Крулак, заемащ тази длъжност от 1995 до 1999 г.

Съгласно концепцията на Крулак, получила името „война в три квартала”, морските пехотинци е необходимо да бъдат готови да водят активни бойни действия с редовни противникови сили в един квартал, да разгонват демонстранти и да провеждат прочистване във втори квар-тал и да раздават хуманитарна помощ в трети квартал.

Доналд Ръмсфелд също се определя като поддръжник на безкон-тактната война. Той изявява готовност дори да се откаже от танковете и тежката артилерия, смятайки, че авиацията и крилатите ракети са на-пълно достатъчни да ги заменят. Идеите на ръководителя на военното ведомство на САЩ срещат съпротивата на висшия ешелон от военни


110

специалисти, но това не попречва да се проведе операцията в Афганис-тан практически само с помощта на авиацията.

Но само бомбардировки и действия на парашутисти едва ли биха били достатъчни за разгром на въоръжените сили на Ирак. Компроми-сен вариант между поддръжниците на безконтактната война и привър-жениците на класическите танкови удари е новата концепция за бързо постигане на превъзходство, по-известна като „Шок и ужас”.

Възможен сценарий на втората военна операция в Ирак е предс-тавен в книга още през декември 1996 г. със заглавие „Шок и ужас. Бър-зо постигане на превъзходство”. Колективът от автори се ръководи от сътрудника от Центъра за стратегически и международни изследвания и Центъра за военноморски анализи и бивш офицер от ВМС на САЩ Харлан Улман и ръководителя на Института за отбранителни изследва-ния и технологии, бившия пехотен офицер Джеймс Вайд. Техният труд, който преди това не се смята за официална доктринална концеп-ция на американските въоръжени сили, се превръща в крайъгълен ка-мък в американската военна наука и дори дава името си на втората операция срещу Ирак.

Авторите на новата концепция съзнателно противопоставят иде-ята за бързо постигане на превъзходство на идеята за решаващо превъз-ходство. Според тях не е необходимо да се концентрира вниманието върху осигуряването на числено превъзходство, защото въоръжените сили на САЩ по принцип притежават стратегическо преимущество спрямо всеки противник, разполагайки със свъхсъвременни технологии. Те смятат също, че не е необходимо да се нанасят на противника големи материални и човешки загуби. Главна цел на операцията трябва да бъде подавянето на волята на противника за съпротива, а ефектът от провеж-дането ѝ да е като този след нанасянето на ядрените удари върху Хиро-шима и Нагасаки. Противникът трябва не само да изпита психически стрес, но и да загуби способност адекватно да възприема постъпващата информация и взема правилни решения, а след това да стигне до извода за безполезността от по-нататъшна съпротива и пълно подчиняване на волята на победителите.

Като едно от най-важните условия за постигане целите на опера-ция, водена съгласно концепцията „Шок и ужас”, се определя налагане-то на противника на собствения ритъм на водене на бойните действия. В най-добрия случай противниковите щабове просто не трябва да могат да обработват постъпващата противоречива информация и още повече,


111

правилно да реагират на нея. При такава обстановка общият брой на собствените и противниковите загуби би било многократно по-нисък, отколкото при класически военен конфликт. Според концепцията „Шок и ужас” воденето на военната операция без поддръжката на обществе-ното мнение е напълно възможно, а отсъствието на числено превъзходс-тво над противника се приема за напълно естествено.4

Числеността на наземната групировка за провеждане на операция „Шок и ужас” от въоръжените сили на САЩ и техните съюзници, със-редоточена в района на Персийския залив, е 207 000 души: от въоръже-ните сили на САЩ 145 000 (Сухопътни войски – 55 000, Морска пехота – 65 000 и ВВС – 25 000) и 62 000 от въоръжените сили на Великобрита-ния. Групировката на ВМС на съюзниците е в състав 115 бойни кораба, включително 29 носителя на крилати ракети (атомни подводници – 11, надводни кораби – 18). В сравнение с операция „Пустинна буря” броят на крилатите ракети с морско базиране е нараснал три пъти. Авионос-ните ударни групи вече са пет. В зоната на операцията са съсредоточени повече от 420 самолета палубна авиация и 540 самолета в наземна гру-пировка (от тях 41 стратегически бомбардировача В-52Н, 10 броя В-1В, 20 разузнавателни самолета, 30 броя АУАКС, 25 самолета със специал-но предназначение и др.).

Прикритието от удари от въздуха на създадената групировка се осъществява от 40 зенитни ракетни комплекса („Пейтриът”, „Усъвър-шенстван Хоук” и „Шайн-2”).

В навечерието на операцията въоръжените сили на Ирак разпола-гат с 292 000 души редовни въоръжени сили – 200 000 в Сухопътните войски, 60 000 в Републиканската гвардия, 15 000 във ВВС, 15 000 в ПВО и 2000 във ВМС. Резервът е 650 000 души. Освен това е възможно използването на военизирани формирования до 44 000 души, гранични войски – 9000 и доброволно въоръжено формирование „Федаините на Саддам” – 20 000.

Военноморските сили на Ирак разполагат с един отряд кораби (6 надводни кораба и 219 бойни катера), една вертолетна ескадрила, една бригада морска пехота и два дивизиона брегова артилерия.

Бойният състав на ВВС на Ирак е 223 бойни самолета, от тях 5 бомбардировача, 91 изтребителя бомбардировачи и 122 изтребителя към ПВО.

Като първа отличителна особеност на операция „Шок и ужас” в сравнение с предшестващите я операции се определя отсъствието на


112

масирани ракетноавиационни удари. Съюзните сили заменят масира-ността с нанасянето на многочислени точкови удари със средствата за въздушно нападение както с морско, така и с въздушно базиране.

Практически още от самото начало на операцията се осъществява въвеждането в сражение на големи групировки от Сухопътните войски.

През първия етап на операцията съюзното командване до извест-на степен е разочаровано от постигнатите резултати от мащабната про-пагандно-психологическа операция. Реално масово предаване в плен на иракски военнослужещи не се наблюдава. Съгласно докладите на пове-чето съюзни командири иракската армия активно се съпротивлява, а в действията ѝ не се наблюдава нито загуба на управлението, нито дезор-ганизация, което отново предполага възможността за неочаквана про-дължителност на бойните действия.

След боевете в приграничните райони, по направленията за нас-тъпление в пустинните зони, съпротивата се проявява най-вече с голям брой засади и множество устроени минни полета. Командването на коа-лиционните сили предполага, че основната съпротива ще се прояви в дълбочина на територията в централните райони на страната – там, къ-дето се намират главните сили на иракската армия.

Още през първите денонощия на операцията в отговор на ракет-ните удари иракската армия произвежда няколко пуска на оперативно-тактически ракети от типа „Скът” по районите за съсредоточаване на коалиционните войски в северните части на Кувейт, с което предизвик-ва ответни действия, определими като противоракетна операция.

Първоначално иракската тактика за използване на огромно коли-чество макети и лъжливи цели се оказва изненадваща. Всеки трети са-молет, излетял за подавяне на цели от системата за ПВО на Ирак, се връща в базата си с неизползвани ракети. Това се дължи на пълния отказ от работа чрез излъчване на иракските радиолокационни станции и бър-зата смяна на местоположението им. Също така през първите деноно-щия не е произведен нито един пуск на зенитни ракети, което създава неяснота за конфигурацията на ПВО системата и чувствително увелича-ва авиационния ресурс за постигане на оперативните цели.

Постоянният контрол на въздушното пространство над територи-ята на Ирак се осъществява от три-четири самолета за далечно радиоло-кационно откриване и един самолет за управление АУАКС, с което до известна степен се компенсира липсата на първоначална информация за координатите на набелязаните за поразяване маневрени цели.


113

Като обща тенденция се определя предислоцирането на голяма част от редовните войскови формирования на иракската армия в голе-мите населени пунктове под прикритието на мирното население. Това води до заделяне на голям ресурс от сили и средства за блокирането им. Боевете за овладяването им чувствително забавят общото темпо на придвижване в дълбочина и значително удължават определените сроко-ве за постигане на крайните цели. Коалиционното командване взема решение за прилагане на тактика на обхождане на големите градове и удържането им в обсада. Преминава се към нанасяне на все повече ави-ационни удари с високоточни оръжия в пределите на населените места.

След навлизането на войските на коалицията в дълбочина на страната рязко се активизират бойните действия в тила на настъпващите военни формирования. Подложени на обстрел са военни колони по вре-ме на марш. Отделни бойни и транспортни машини се натъкват на ми-ни. Устройват се засади. Локализирани са действията на множество ра-зузнавателно-диверсионни групи от Силите за специални операции на Ирак. Активират се и предварително организирани подполни организа-ции в градовете, които осъществяват терористични актове и водят ра-зузнаване. Всичко това довежда до предприемане на спешни мерки, включващи прекратяване на придвижването на колони през тъмната част на денонощието. Във всяка колона се включват бойни подразделе-ния за охрана и прикритие от въздуха. Заделят се специални подразде-ления за прочистване на тила от иракски диверсанти.

Пясъчните бури се оказват едва ли не най-големият противник на техниката на коалиционните сили. В условията на тотално запрашаване се получават многочислени откази на двигателите на танковете и други-те бронирани средства. Особено трудно се поддържат електрониката и трансмисиите на бойната техника. Този проблем се превръща в страте-гически. Всички налични ремонтни подразделения и полеви работилни-ци се прехвърлят до фронтовата линия и преминават на денонощен ре-жим на работа.

Известно безпокойство в командването на коалицията предиз-виква и прекомерният разход на високоточни оръжия и крилати ракети. Взема се решение за коригиране на способите за бойно използване на ВВС. Рязко се увеличава използването на обикновени авиационни бом-би с голяма мощност, обемно-детониращи и запалителни боеприпаси. Високоточните оръжия се използват само при добре разузнати цели.


114

За намаляване на загубите като основен тактически похват в коа-лиционните сили се възприема следната последователност на действия-та: първо, с всички сили и средства предварително се разкрива построе-нието на отбраната на иракската армия; второ, не се влиза в близък бой; трето, със силите на авиацията и с артилерията се нанасят предварител-но максимални загуби на противника и едва след това се преминава към офанзивни бойни действия.

Друга особеност на създалата се обстановка е извънредното раз-тягане на фронта. Това води до наличие на открити флангове и почти незащитени линии за подвоз на материални средства и комуникация, а само за един ден настъпващите формирования изразходват над 800 тона горива и 1000 тона боеприпаси.

На определен етап от операцията се стига до извода за необхо-димостта от усилване на коалиционната групировка. Взема се решение за прехвърляне на още 30 000 военнослужещи (една механизирана ди-визия и един бронекавалерийски полк) в зоната на операцията. Незави-симо от технологичното превъзходство се търси и определено числено превъзходство, особено в силите, ангажирани с овладяването на голе-мите градове, като Басра (двумилионен град), Ал Насирия, Кербала, Абу ел Хасир, Еш Шатър и др. Сили и средства се оказват необходими и за осигуряване на разтегнатите флангове на настъпващите войски. Опре-делено недоволство висшето държавно-политическото ръководство на САЩ изразява и от неумението на командването да концентрира силите на главните направления. След направените изводи от развитието на оперативната среда в щаба на коалиционните сили са изпратени нови специалисти от висшето командване с директиви за ускоряване пости-гането на целите на операцията в набелязаните срокове.

Като един от главните фактори, осигуряващ стратегическо и опе-ративно предимство на войските на коалицията в тази операция, се опре-деля пустинната местност (специфичен равнинен релеф, без препятствия и растителност), която не позволява на отбраняващите се да водят рав-ностойни боеве извън населените пунктове. В условията на пълно гос-подство във въздуха пустинята дава възможност да бъдат открити и пора-зени иракските позиции и бойна техника на максимална дистанция с ви-сокоточни оръжия, с каквито Ирак не разполага и с които, без да бъдат в зоната на поражение на иракските оръжия, лесно се поразяват целите.

Пети април се приема като преломен момент в хода на цялата операция. Именно от тази дата започва намаляването на повече или по-


115

малко организираната съпротива на въоръжените сили на Ирак. Настъп-ва и периодът на сравнително бързото „изчезване” на армията на Сад-дам Хюсеин. Волята на иракските въоръжени сили за продължителна борба именно през това денонощие е окончателно пречупена.

От 15 април, след окончателното овладяване на Багдат, рязко на-малява активността на ВВС на коалицията. Извършват се само отделни единични полети, не се провеждат мащабни наземни операции, преми-нава се към операции за прочистване на завзетите територии и специал-ни операции за търсене и залавяне на военно-политическите лидери на Ирак. Постепенно започва изтеглянето на основните авионосни единици от Персийския залив и Средиземно море, с което се дава знак за прик-лючване на поредната операция в Персийския залив.

Общите загуби на иракската армия в операция „Шок и ужас” са 3056 души убити, 7383 ранени, 359 танка, 112 БТР, 328 оръдия и минох-въргачки, 58 зенитни оръдия, 7 зенитни ракетни комплекса.

Загубите на коалиционните сили за 21 дена бойни действия (по данни от независими източници) са 475 души убити, 750 ранени, 118 танка, 105 БТР, 10 оръдия и минохвъргачки, 10 самолета, 23 вертолета, 9 безпилотни летателни апарата, 1 пускова установка и 1 радиолокаци-онна станция на зенитноракетен комплекс „Пейтриът”.

Крайният резултат от успешно проведената военната операция, струваща по изчисления на Министерството на финансите на САЩ 75 милиарда долара, е завзета държава с територия от 435 000 km2, с 22 милиона население и армия от 400 000 военнослужещи.1

В наши дни операцията за свалянето на режима на Саддам Хю-сеин се е превърнала в пример за военната наука, за първа истинска война на ХХI век. Напълно заслужено операция „Шок и ужас” може да определим като шедьовър на съвременното оперативно и стратегическо планиране. Независимо от някои разминавания между действителността и плана в началото на операцията авторите на плана несъмненно успя-ват да предвидят практически всичко, както и да направят пълно и изк-лючително точно прогнозиране на военната, а оттам и на политическата ситуация. Това обхваща както реакцията на поредната „пустинна буря” от страна на световната общност и в частност на ислямския свят, така и хода и изхода от военните действия в Персийския залив. Не по-малка по значение е и последващата операцията геостратегическа и геополити-ческа обстановка.


116

Неизбежните при такива мащаби на планирането грешки ни най-малко не затъмняват впечатляващия триумф на американското опера-тивно изкуство и стратегия.3

Яркото проявление на съвременното оперативно изкуство във всички операции на коалиционните сили в Персийския залив дава ос-нование за детайлно и систематизирано военно изследване в периода 1991 – 2003 г. Проучването на допуснатите грешки и успехи при пла-нирането и провеждането на операции от такъв мащаб най-вероятно за десетилетия напред ще дава нови насоки за развитие на военната теоре-тична мисъл.

1 Михайлов, А. Иракский капкан, „ЯУЗА”, „ЕКСМО”. Москва, 2004. 2 Woolsey, J. Long War, The Wall Street Journal, USA, 16.04.2003. 3 Ash, T. War after War with Iraq, The New York Times, USA,

17.03.2003. 4 Богданов, С. (руководитель авторского коллектива). Война в

Персидском заливе. Москва, 1993.

Характерни измерения на суверенитета...

117

ХАРАКТЕРНИ ИЗМЕРЕНИЯ НА СУВЕРЕНИТЕТА

В СТРАТЕГИЯТА ЗА НАЦИОНАЛНА

СИГУРНОСТ НА ДЪРЖАВАТА

Радослав Бонев

Стратегията е повече от наука: тя е прилага-не на познанието в практическия живот, развиване на мислене, способно да модифицира първоначалната водеща идея в светлината на непрекъснато проме-нящите се условия; тя представлява изкуство да се действа под натиска на най-трудните условия.1

Фелдмаршал Хелмут фон Молтке

Анотация: Анализирани са съвременното значение на суверени-тета в стратегическата среда на сигурност и влиянието му върху стратегията за национална сигурност на държавата. Разгледани са различните измеренията на суверенитета с политически и правен сми-съл, които обосновават възможността стратегията за национална сигурност на държавата да се възприема като своеобразна философия и технология на управленска дейност. Акцентирано е върху отделни въпроси, засягащи съдържанието на политическия и юридическия суве-ренитет, като се тълкуват различни автори, експерти по политоло-гия, международно право и национална сигурност.

Ключови думи: суверенитет, политически суверенитет, юриди-чески суверенитет, трансфер на суверенитет, стратегическа среда на сигурност, стратегия за национална сигурност.

Abstract: The present report analyzes modern meaning of sovereignty

in strategic security environment and its impact on national security strategy of the state. Taking into account its political and legal meaning are analyzed


118

different dimensions of sovereignty. The last mentioned are a base for perception of national security strategy of the state as a kind of philosophy and management activities technology. It is emphasised on concrete issues reflected on the content of the political and legal sovereignty based on various authors and experts` interpretations in politics and political sciences, international law and national security.

Key words: sovereignty, political sovereignty, legal sovereignty, transfer of sovereignty, strategic security environment, national security strategy.

Съвременните аспекти на информационната епоха, разнообрази-

ето от рискове и заплахи за стабилността на обществото, отделната държава и системата на международните отношения като цяло проме-ниха необратимо стратегическата среда на сигурност. Тя се трансфор-мира от определеността и контролирания риск чрез баланса на въоръ-женията от времето на Студената война към неопределеността на сти-хийните събития след терористичните актове от 11 септември 2001 г.

Въздействието на международния тероризъм върху стратеги-ческата среда на сигурност може да се определи като съчетание от непреките ефекти на прилагана асиметрична комуникационна страте-гия и форма на насилие, чрез които той съществува. В първите две десетилетия на ХХI век предизвикателствата пред националната и международната сигурност не могат да бъдат ясно разпознаваеми ка-то политически, военен, икономически, етноконфесионален, социа-лен и демографски потенциал на влияние и деструктивност. В резул-тат на това нарастващият брой кризи, конфликти и текущи операции за реагиране в горещи точки на света заставиха страните като субекти на международното право да организират по нов начин, самостоятел-но и в колективни (съюзни) системи своите отговорности и ангажи-менти за гарантирането на суверенитета, колективната и национална-та сигурност.

Според немския учен Херфрид Мюнклер в новите войни не принципът на концентрацията, а този за дислокацията на силите в прос-транството и времето определя тяхното протичане, така че бойните действия не остават ограничени върху малък отрязък земя, а могат да пламнат навсякъде.2


119

Среда на суверенитета Професор Майкъл Манделбаум от университета „Джонс Хопкинс”

във Вашингтон е на мнение, че „международната система има две при-покриващи се части: глобалната икономика и международния ред в сфе-рата на сигурността. Неизправностите в една от тези две части могат да струват скъпо, но докато сривът в международната икономическа систе-ма прави хората по-бедни, то цената на провалите в сферата на сигур-ността, като например двете световни войни през първата половина на ХХ век, се измерва със загубата на човешки животи – жертвите на тези два конфликта са десетки милиони”3. Това напълно оправдава мнението на Хенри Кисинджър от края на ХХ век, че „международната система на ХХI век ще бъде белязана от едно привидно противоречие: от една страна – фрагментация; от друга – растяща глобализация”4, а „глобализа-цията, която е неизбежна, има също така потенциала да подхранва чувст-вото на безпомощност (или несигурност – б.а), когато решенията, зася-гащи живота на милиони, излизат извън местния политически контрол”5. За Збигнев Бжежински глобализацията удобно обединява обективния де-терминизъм със субективната решимост. Твърдението, че взаимозависи-мостта е новата реалност в международния живот, на свой ред узаконява глобализацията като легитимна политика на новото столетие.6

Търсейки взаимната предпоставеност в системата „сигурност – су-веренитет”, можем да използваме констатацията на проф. Хаген Шулце, че „не разделението на нациите е това, което застрашава Европа, а стремежът дори на съвсем малки нации да образуват национални държави, в които да бъде установено невъзможното и химерично единство между нация, език и държавна територия”7. Различните интереси в сферата на геополитиката и геостратегията провокират националната държава като регулиращ механи-зъм на конфликтите в обществото посредством силата на суверенитета, а освен това и като единствената рамка за демократичните институции да задоволят съвременните потребности от сигурност. В този смисъл, ако обърнем поглед към многообразието от значения на стратегията, посредст-вом Пол Кенеди с произведението му „Стратегия и дипломация”8 (1870 – 1945) и теорията на адмирал Алфред Тайър Маън* (1840 – 1914), илюстри-

* Алфред Тайър Маън (27.09.1840, Уест Пойнт, Ню Йорк – 1.12.1914, Куог, Ню Йорк) – американски военноморски теоретик и историк, контраадмирал (1906 г.), един от основателите на геополитиката.


120

рана чрез системата от задължителни условия (географско разположение и природни условия на страната, реални възможности за отбрана и раз-ширяване на територията ѝ, численост и отличителни белези на населе-нието, основни качества и благоразумие на правителството ѝ), откриваме взаимното влияние и обвързаност на стратегическата средата на си-гурност и средата на суверенитета.

Същност на суверенитета

Известно е, че понятието „суверенитет” е едно от най-дискутира-

ните в политическата и правната наука през последните двеста години.9 Жан Боден (1530 – 1596) създава относително завършена „теория на су-веренитета” 10. Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770 – 1831) в своето произведение „Философия на правото” (1818 – 1831) намира връзката между суверенитета и сигурността, определяйки, че „суверенитетът съ-ществува единствено като сигурната в самата себе си субективност. Тук имаме индивидуалното на държавата като такава, която само в това е собствено една” 11.

Професор Жан-Дени Мутон от Университета в Нанси, Франция, дефинира понятието „суверенитет” със съществуването на „двояка не-обходимост”:

• да се оправдае ограничаването на множеството центрове на властта за сметка на единството в управлението;

• да се утвърди териториално ограничена власт във вътрешност-та на ясни граници.12

Суверенитетът е формата, която дава битието на държавата. Той е неделим от държавата – ако бъде отделен, няма да има държава.13 В този смисъл, тълкувайки проф. Мутон, осигуряването и съществуването на националната сигурност са ирелевантни поради обстоятелството, че някои държави, бидейки твърде слаби във военно, технологично и ико-номическо отношение, не биха могли да имат нищо различно от форма-лен суверенитет.14 Това дава основание да приемем твърдението, че „националната сигурност е доминираща дейност и отговорност на дър-жавата. Тя е основно продукт на държавно организирана, контролирана и регулирана обществена дейност с възможности за подпомагане от частния сектор. Институциите на публичния сектор (специализираните защитни организации на държавата) са отговорни пред обществото за


121

дейността си по неговата защита и производството на публичното благо „сигурност” 15.

За международното право както много слабите, така и свръхсил-ните държави са суверенни държави.16 Така основните субекти, участ-ващи в международните конфликти, са съвременните държави.17 Ос-новната хипотеза в теорията на реалния конфликт е, че съвременната държава играе централна роля в международната система за сигур-ност.18 В най-общ смисъл понятието „държава” се дефинира като соци-ална организация с ясно определени пространствено-времеви граници и единно управление.19 Способността ѝ да упражнява върховен контрол над своето население и провежда своя политика в рамките на своите териториални граници, се определя като национален суверенитет.20

Гарантирането на суверенното равенство21 на държавите –общопризнат принцип на международното право, което означава, че всички държави са юридически равни и имат еднакви права и задълже-ния като членове на международната общност22, разширява обхвата и изискванията към мениджмънта на сигурността и отбраната, концент-рирайки смисъл и съдържание в стратегията за национална сигурност на държавата. Като категория от най-висока йерархия стратегията за наци-онална сигурност се занимава с решаване на жизненоважни национални проблеми, свързани с постигането на национални стратегически интере-си и цели в сложна, противоречива и динамично променяща се страте-гическа среда на сигурност. Тя е и изкуство, и наука за развитие и из-ползване на дипломатическата, икономическата и информационната мощ на държавата, заедно с нейните въоръжени сили, по време на мир или война за осигуряване на националните цели.23

От друга страна, предизвикателство пред суверенитета на даде-на страна е правосубктността на международните организации, в които държавата участва, като се отчита обстоятелството, че те (междуна-родните организации – б.а.) могат да бъдат субекти не на всички фор-ми на международноправна отговорност (например политическа). Към спецификата на международните организации като субекти на между-народното право трябва да се отнесе и ограничеността им в избора на средства за уреждане на спорове24, което трябва да се отчита от страте-гията за национална сигурност на държавата при гарантиране на ней-ния суверенитет и сигурност в системата на международните отноше-ния. Така се определя съвместимостта на стратегията за национална сигурност с т.нар. „клавиатура на сигурността” – съвкупността от


122

средства за обезпечаване на международната сигурност: международ-но влияние и висока отбранителна способност, участие в международ-ни съюзи, блокове и коалиции, неутралитет, създаване на системи за колективна сигурност, средства за правна защита, участие в интегра-ционни общности, ефективна дипломация.

Суверенитетът и легитимността

в стратегията за национална сигурност Суверенитетът и легитимността (възможността да се вземат

законосъобразни решения в сферата на сигурността и отбраната, ко-ето е различно от легалността – правната стойност на даден доку-мент, приет от законодателя – б.а.) в стратегията за национална си-гурност на държавата са свързани с три понятия, които имат пряко от-ношение към системата за национална сигурност: асиметричност, идио-синкретичност и уязвимост.

Асиметричността е липсата на общо основание за сравняване; сбор от възможности, които не могат да бъдат сравнявани с минал опит.25 Идиосинкретичността е специален или необичаен подход или средство за използване на възможностите. С други думи, това са начини за използ-ване на нови и стари средства, при което върху тях не се разпространяват общите правила.26 Уязвимостта е слабото място или област.27 Тя е пряко свързана с чувствителността, определена като способност за емоции.28 Ако трябва да се прави строга разлика между асиметрия и идиосинкре-тичност, едното е (необичаен) метод, начин, действие, а другото – (нео-бичайно) използване на средство. Става ясно, че двете понятия допускат съвместяване.29 Така се потвърждава мнението на сър Базил Лидъл Харт (1895 – 1970), че „историята на стратегията по същество представлява използването и развитието на метода на непреките действия”30.

Професор Димитър Йончев обвързва легитимността на стратеги-ята за национална сигурност с две гледни точки – първата е от позиция-та на стратегията за сигурност, поставена в някаква среда, а втората е самата стратегия, като среда.31 В стратегията следва ясно да се опреде-лят политическите задачи в областите на отбраната, обществения ред, дипломацията, поддържането на готовност за преминаване в състояние на криза.32 Според проф. Митко Стойков състоянието на сигурност в държавата и обществото би могло да се дефинира и като се отчита вли-янието на специфичните характеристика на системата за национална


123

сигурност. За тази система е задължителна правната легитимност на институциите, отговорни за сигурността на държавата.33 Тя позволява националната сигурност да се изгражда като правомощия на институ-циите в единни нормативни граници, съответстващи на интегрираността на предизвикателствата, рисковете и заплахите за средата на сигур-ност.34 Така националната сигурност посредством общопознатата линг-вистична семантика е гарантирането на съществуването (или запазване-то) на правно-легитимната национална държава чрез използването на политическа, икономическа, правна, дипломатическа и военна мощ.35 В този смисъл стратегията за национална сигурност представлява основен документ с установен времеви диапазон на актуалност и прилагане, но и систематизирано знание и ресурс от способности за постигане на сигур-ност на гражданите, обществото, организациите и самата държава сре-щу заплахи от природен, техногенен и обществен характер.36

Стратегията за национална сигурност също е и конкретен израз на политически намерения за решаване на бъдещи проблеми в обозрим етап от развитието на държавата37 и обществото. Така със стратегията за сигурност на държавата се осигурява нейния суверенитет, а национал-ната сигурност се възприема по определението на Ханс Моргентау (1904—1979) като „интегрираност на националната територия и нейни-те институции”.38 Съществуващата кохерентност (взаимна обвързаност) между стратегията за национална сигурност и суверенитета на държава-та се определя от това, че той (суверенитетът – б.а.) е политико-правна категория, която олицетворява върховната власт върху държавната те-ритория и независимостта в международните отношения.39 Постепенно с развитието на международното право, особено на международните организации, все повече се наблюдава тенденция към ограничаване на държавния суверенитет. Примери за това са правата на човека, които от изключително вътрешна компетенция на държавите са преминали в значителна степен под международен контрол и наблюдение. Силно ограничено е и правото на държавите да използват въоръжените си сили в международните отношения40 самостоятелно особено ако са част от колективна система за сигурност и отбрана или са страна по договори, гарантиращи регионалната сигурност и стабилност. Това важи и при налагането на репресалии – действия, които биха били неправомерни, ако не са предприети в отговор на нарушение от друга държава и трябва да бъдат пропорционални на предизвикалия ги акт.41


124

Правомерността на репресалиите (ответните мерки) произтича от принципа на взаимността, който е в основата на всяко договорно задъл-жение, ако държавата е страна по него, а военните репресалии са забра-нени по смисъла на чл. 2, т. 4 от Устава на ООН с изключение на случа-ите на самоотбрана срещу военно нападение.42

Съществуват случаи на въоръжена хуманитарна интервенция, която се осъществява от коалиция от държави.43 Това би следвало да я прави приемлива за международната общност.44 Значителна част от дискусиите, посветени на това понятие, са свързани със съпоставянето на човешките права и суверенитета. Както е известно, въпреки проти-воречията, ООН определи като хуманитарно мотивирани интервенци-ите в Руанда, Хаити, Босна и Херцеговина.45 За най-силови и мащабни интервенции се смятат военните операции в Югославия (1999 г.) и Ирак (2003 г.). В този смисъл е целесъобразно всеобхватно да се анали-зира правната уредба, регламентирана в Устава на ООН.46 В Глава VII са разгледани подробно случаите и начините за прилагане на принуди-телни мерки. Например в чл. 30 от Устава се заявява, че „ …Съветът за сигурност определя съществуването на всяка заплаха срещу мира, на-рушение на мира или акт на агресия и прави препоръки или решава как-ви мерки да бъдат взети съгласно чл. 41 и чл. 42 за поддържането или възстановяването на международния мир и сигурност”47. Не съществува ясно обосновано становище доколко понятието „хуманитарна интервен-ция” е в съответствие с Устава на ООН. Очевидно е, че в случаите, когато е получена санкция на Съвета за сигурност на ООН, хуманитарната ин-тервенция би била легитимна и би попаднала в гореспоменатата хипотеза на принудителните мерки по Глава VII от Устава на ООН.48 В този сми-съл суверенитетът конвергира с практическата легитимност от действия-та (интервенцията) на държавата или съюза (коалицията) от държави. Ка-то пример можем да представим легитимността в две измерения – с нор-мативно-позитивна дихотомия, от една страна, и дихотомия „средства – цели”, от друга.49 Когато тълкуваме легитимността, можем да разглежда-ме всяка възможна комбинация от тези измерения, съсредоточавайки се само върху една или вземайки под внимание всички взети заедно.50

Като резултат легитимността се възприема в различни интерпре-тации, което предизвиква противоречива полемика.51 Това влияе върху юридическата природа на суверенитета чрез основните (или суверенни-те) права, което е основополагащо при разработването, приемането и актуализирането на стратегията за национална сигурност на държавата


125

по принцип. Освен това суверенните права на държавата пряко засягат вътрешната и външната среда на сигурност, които оказват решаващо влияние върху адаптивността на системата за национална сигурност.

Професорите Георги Стефанов и Благой Видин – изследователи52 на проблематиката, свързана с държавния суверенитет, разделят суве-ренните права на:

• вътрешни (законодателна, съдебна, изпълнителна власт, юрис-дикция над всички лица на територията на държавата, върху природни-те ресурси и т.н.);

• външни (право на дипломатическо представителство, право на участие в международни организации и др.).53

Суверенитетът на държавата се изразява и в наличието на вътреш-на компетентност на държавата54, което е неотменно условие при дефи-нирането на вътрешната сигурност като важен елемент в системата за национална сигурност и стратегията за национална сигурност, т.е. опре-делянето на даден въпрос като влизащ във вътрешната компетентност на държавата означава, че той не може да бъде предмет на обсъждане и уреждане с участието на друга власт освен властта на тази държава.55

Разграничаването на националния/народния суверенитет на по-литически и юридически е неотменна част, която произтича от консти-туцията на съответната държава, а оттам дава необходимата легитим-ност на стратегията за сигурност на държавата при гарантиране на ней-ната териториална цялост. Политическият суверенитет принадлежи на народа в лицето на избирателния корпус, тъй като той има правото вър-ховно и окончателно да определя юридическото упражняване на властта в конституционните демокрации. Народът запазва положението си на политически суверен, докато юридическият суверенитет се отстъпва на държавния орган.56 От това следва, че за националната сигурност са не-обходими както правни норми, регулиращи поведението на държавата, обществото и личността, така и съответни институти – политическите учреждения с организационна структура, централизирано управление и изпълнителен апарат, които по мнението на проф. Георги Бахчеванов със своята дейност „изпълват” функционално стратегията за национална сигурност на държавата. Процесът на създаване и укрепване до степен на стабилно функциониране на тези институти въз основа на съответна нормативна база изразява същността на институционализация на систе-мата за национална сигурност.57


126

Суверенитетът на държавата има и специфично измерение чрез конституционноправните основи на гражданското участие в политическия процес.58 На това основание той се проектира по различен начин в пряка-та/представителната*, партиципаторната∗∗ и делиберативната∗∗∗ демокра-ция, но стратегията за национална сигурност остава на онази принципна основа, която осигурява съществуването на държавата при вътрешни и външни заплахи, самостоятелно или в колективна система за сигурност и отбрана, като НАТО и Европейския съюз например, съответно чрез Стра-тегическата концепция на Алианса от 2010 г., Европейската стратегия за сигурност от 2003 г. и Европейската стратегия за вътрешна сигурност от 2010 г.59. Текстът на Стратегическата концепция на НАТО не е релеван-тен∗∗∗∗ по отношение на суверенитета на всяка отделно взета държава, членка на Алианса, а обосновава солидарността като практическа необхо-димост при поддържането и използването на колективната система за си-гурност и отбрана, т.е. суверенитетът и стратегията за национална сигур-ност на държавата могат да са част от общността за сигурност.

Професор Николай Слатински определя изграждането на общ-ността за сигурност като непрекъснат динамичен процес на споделено внимание, комуникация, разбиране на нуждите и отзивчивост при изра-

* Непосредствената демокрация, или пряката демокрация, е форма на политическа орга-низация на обществото, при която основните решения се приемат/прилагат непосредст-вено от гражданите. При прякото осъществяване на властта от народа то може да бъде в общонационален/общонароден и местен мащаб, различни форми за приемане на решения от самото население от обществен и местен характер, като най-разпространеният начин е свикването на референдум. Като една от основните предпоставки за добра функционира-ща пряка демокрация се сочи гражданското общество. Представителната демокрация е форма на държавно управление, основавана на принципа за избор на политици, които да представляват народа, в контраст на автокрацията и пряката демокрация. Вж. по-подробно Белов, М. Гражданското участие в политическия процес. София: Сиби, 2010. ∗∗ Партиципаторната демокрация се нарича още „демокрация на участието”. Тя предс-тавлява разновидност на представителната партийно доминирана демокрация, при която са юридически уредени и реално широко практикувани институти, позволяващи систем-но и непосредствено включване на гражданите в политическия живот. Вж. по-подробно Белов, М. Гражданското участие в политическия процес. София: Сиби, 2010, с. 63. ∗∗∗ Партиципаторна демокрация се нарича още демокрация на участието. Тя представлява разновидност на представителната партийно доминирана демокрация, при която са юридически уредени и реално широко практикувани институти, позволяващи системно и непосредствено включване на гражданите в политическия живот. Вж. по-подробно Белов, М. Гражданското участие в политическия процес. София: Сиби, 2010, с. 63. ∗∗∗∗ Релевантен (от англ. relevant) – термин, свързан с дадена тема, уместен, съответен, приложим, от практическо значение, значим, важен, свързан с даден въпрос.


127

ботването на решение.60 Според него Карл Дойч (1912 – 1992), немски политолог и социолог, разглежда два типа „общности за сигурност” – амалгамни и плуралистични.61 И в двата типа трябва да има известна форма на институализация.62 Съществена характеристика на общностите за сигурност както от първия, така и от втория тип е, че изграждащите ги държави не просто няма да използват войната или заплахата от война ка-то средство за решаване на техните противоречия, но няма и да се под-готвят за война като средство спрямо другите държави членки.63 И двата типа общности за сигурност имат пряко въздействие върху измеренията на суверенитета на отделно взета държава в зависимост от нейното уст-ройство и интегрираността на политическите субекти на управление.

На практика за суверенитета на България имат значение плура-листичните общности за сигурност. В тях отделните единици запазват в много голяма степен самостоятелността на националните системи за сигурност, но прехвърлят и немалка част по гарантирането на своята сигурност към системата за сигурност на общността и нейните институ-ции за планиране, контрол и управление.64 В тези институции всички държави (поне на теория) участват на равноправни начала и могат да защитават интересите си.65 Така те осигуряват и своя суверенитет. Като пример за такава общност може да се посочи НАТО.66

Амалгамните общности за сигурност са по-характерни за държа-ви с федеративно или конфедеративно устройство, като САЩ, Руската федерация (и системата от договори с част от страните от постсъветско-то пространство), Бразилия и до известна степен Китай, Индия и Мек-сико. При тези общности институциите за планиране, управление и кон-трол на сигурността стоят над всички членуващи държави (щати, авто-номни републики, райони или субекти на федералното управление – б.а) и поемат изцяло гаранциите за индивидуалната сигурност на всяка една от тях.67 Например в международното право асоциираната държава може да се разглежда не само като получила непълен статут на членство в международна правителствена организация. Това е и държава, добро-волно предала на друга държава част от своя суверенитет – пълномощия за осигуряване на отбраната, осъществяване на външнополитическите връзки, организация на паричния оборот. Асоциирана държава със САЩ е Пуерто Рико, а с Русия – Татарстан, въпреки че Татарстан е субект на конституцията на Русия68, а оттам и на суверенитета на федерацията, който се осигурява със Стратегията за национална сигурност 2020.


128

Стратегията за национална сигурност на държавата през първите две десетилетия на ХХI век ние разбираме и като неразделна, съставна част от юридическия суверенитет, осъществяващ косвено национал-ния/народния суверенитет от държавен орган (например системата за национална сигурност – б.а) и обикновено се свързва с титуляра на за-конодателната власт в лицето на парламента, който нормира обществе-ните отношения.69 Суверенитетът е идентичността на държавата, зася-гаща нейната сигурност чрез стратегията за сигурност, реализирана от системата за национална сигурност, а националната сигурност е проявя-вано качество за възпроизвеждане на националната идентичност.70

Постепенният успех на обединението на Европа и разширяването на НАТО се дължат на еволюцията на функционалното сътрудничество и общностните принципи, методи и стандарти в различните секторни поли-тики, включително и в колективната система за сигурност и отбрана. По отношение на Европейския съюз изоставането на политическия съюз в голяма степен се компенсира чрез икономическото сътрудничество и обединението, основано на общностното право като нов транснационален правопорядък, който има пряко, незабавно и универсално действие по отношение на всички правни субекти в страните членки.71 Договорът от Маастрихт* поставя на дневен ред проблема за частичен трансфер на суверенитет, който в някои от конституциите на страните членки е пред-виден десетилетия преди това. В чл. 24, ал. 1 на Конституцията на Феде-рална република Германия (1949 г.) е отбелязано, че „Федерацията може по законодателен път да предава върховната власт на междудържавни институции”72. В ал. 2 е записано: „За осигуряване на мира Федерацията може да се включи в системата на взаимна колективна безопасност; с то-ва Федерацията приема ограничаване на суверенните си права, което трябва да доведе до установяване и осигуряване на мирен и траен ред в Европа и между народите от целия свят”73. Като друг пример могат да се посочат текстовете на чл. 89 от Конституцията на Франция, чл. 138 от Конституцията на Италия и процедурите за изменението им74, докато в чл. 6 от Конституцията на Република Турция (1982 г.) (не е член на ЕС, но е член на НАТО – б.а.) е постановено, че „турският народ упражнява * Договорът от Маастрихт, или Маастрихтският договор (официално Договор за Евро-пейски съюз), е подписан на 7 февруари 1992 г. в град Маастрихт между 12-те страни, членуващи в Европейската икономическа общност, след отделни преговори за образу-ване на икономически, валутен и политически съюз. Той влиза в сила на 1 ноември 1993 г. и води до създаването на Европейския съюз. Променен е с влезлия в сила на 1 май 1999 г. Амстердамски договор.


129

суверенитета чрез компетентните органи съобразно принципите на конс-титуцията. Упражняването на суверенитета по никакъв начин не може да бъде предоставено на отделно лице, група или класа”75. Съгласно чл. 24, ал. 2 на Българската конституция „основните цели на външната политика на Република България са националната сигурност и независимостта на страната, което напълно кореспондира с осъществяването на народния суверенитет, предвиден в чл. 1, ал. 3”.76

Създаването на конституционен договор за ЕС надхвърля значи-телно конструкцията на „отворената държавност”, доколкото въвежда на мястото на многостепенното управление федералния метод на разп-ределение на правомощия между Европейския съюз и националните държави членки.77

На практика трансфер на суверенитет с възможност за повече си-гурност можем да установим чрез сравняване на основните предложения за структурни и функционални промени в конституционния проект от октомври 2004 г. на ЕС и в Реформения договор (Лисабонски договор за ЕС) от декември 2007 г.78 Например в Лисабонския договор се предвижда постът „президент на Европейския съюз” да е с петгодишен мандат, с което се заменя шестмесечното ротационно председателство на Съюза79, обединяване на функциите на върховен представител на ЕС за общата външна политика и политика за сигурност и комисаря по външните от-ношения в нов пост – върховен представител за ОВППС.80 Засилва се ро-лята на субсидиарността*, което рефлектира върху суверенитета на страната, член на ЕС, а оттам върху стратегията ѝ за сигурност като същност на политическата рамка в системата за национална сигурност, ограничена от конституцията и конституционното устройство, независи-мо че се декларират и „уважение на националната идентичност”81, „проз-рачност”82 и „единство в разнообразието”83, но те нямат юридическа стойност, а са по-скоро функция на споделени ценности на общността.

В Стратегията за национална сигурност на Великобритания се подчертава, че подходът за гарантиране на националната сигурност на страната е базиран на ценности, включващи „права на човека, върховен-ство на закона, легитимно и отчетно управление, справедливост, свобо-да, толерантност и възможности за всеки”84. Текстът изрично гласи: * Субсидиарността е термин с политически и правен смисъл. Тя гласи, че решенията за създаване на политики трябва да се вземат на възможно най-децентрализирано ниво, в което централното управляващо тяло да не взема участие, освен ако това не е по-ефикасно от действията, предприети от долните нива.


130

„Тези ценности определят кои сме ние и какво правим.85 Те формират основата на нашата сигурност, както и на нашето благосъстояние и просперитет. Ние ще ги защитаваме и спазваме у дома и последователно ще ги насърчаваме в нашата външна политика”86. Изтъква се също така увереността, че тези основни ценности са потенциална основа за пости-гане на широко съгласие не само в страната, но и навсякъде по света. Освен това най-добрият начин да се разширяват не само благосъстояни-ето и просперитета, но и сигурността е да се „изгражда прогресивна ко-алиция от правителства и народи в подкрепа на тези ценности”.87 На практика това е защита на политическия суверенитет на страната чрез ценности, делегиращи легитимност на националната сигурност, без не-обходимост от частичен трансфер на суверенитет и възможност за са-мостоятелна външна и вътрешна политика.

Стратегията за национална сигурност на САЩ (2010)88 като най-силния и влиятелен съюзник в НАТО е основана на споделените демок-ратични ценности.89 В документа се посочва, че САЩ трябва да поло-жат основите на нов световен ред, съответстващ на реалностите на XXI век, в който „превъзходството на Америка вече не е така очевидно”90. Подчертава се, че военната мощ, дипломацията и помощта за развитие, оказвана на други страни, трябва да бъдат взаимносвързани инструмен-ти за влияние, а не всеки сам за себе си.91 Това, разбира се, не кореспон-дира с тълкуването, че суверенитетът се отнася преди всичко и основно до отделно взета държава, а стратегията за сигурност осигурява негово-то съществуване. Стратегията визира необходимостта САЩ да предп-риемат съществени промени в областта на икономиката, развитието на иновационните технологии и моралната оценка на действията си, ако държат да запазят лидерските си позиции на международната сцена92, а на борбата срещу тероризма се дава статут на военно противоборство, което би оправдало използването на военна сила срещу него. Подобно намерение е доказателство за необходимостта от сигурност и устойчи-вост на американската конституционна, държавно-политическа и об-ществено-икономическа система93 без необходимост от трансфер на су-веренитет, а водената външна политика да агрегира (присъединява) раз-лични възможности за реагиране, които произтичат от заплахите, рис-ковете и динамиката на стратегическата среда на сигурност.

В Стратегията за национална сигурност на САЩ съществува „интелектуално връщане” към постулираното идейно наследство на Джордж Кенан (1904 – 2005), патриарх на американската външна поли-


131

тика и идеен създател на „политиката на сдържане” по време на Студе-ната война с неговото определение: „Нека ние най-сетне се опитаме да разберем границите на нашите национални възможности и цената, която сме длъжни да платим за нашите свободи. Нека признаем, че в този свят има проблеми, които ние не можем да решим, глъбини, в които е нито полезно, нито ефективно да се гмуркаме, дилеми в други региони, които ще намерят своето решение без нашата намеса”94.

При проследяване на взаимната обвързаност и баланса между су-веренитета, легитимното упражняване на изпълнителната власт и Страте-гията за национална сигурност на САЩ в най-ново време бихме могли да използваме като пример Закона за национална сигурност от 1947 г. Той прехвърля част от правомощията на президента на Конгреса, като заедно с конституирането на Обединения съвет на началниците на щабовете ка-то отделен център на управление повишава равнището на субективен контрол на военните лидери над процеса на вземането на политически решения.95 В съответствие с този закон се създават Комисия за национал-на сигурност (NSC), Министерство на отбраната, Департамент на воен-новъздушните сили, постове на секретари на видовете въоръжени сили, обединено и оперативни командвания, постоянна длъжност „председател на Съвета на началниците на щабовете”.96 Идеята за равнопоставеността на властите в управлението на отбраната и въоръжените сили и възмож-ностите за влияние върху системата за национална сигурност провокират създаването и приемането на Закона „Голдуотър – Никълс” *. С него се структурират отговорностите на различните управленски равнища в про-цесите на формиране на национално отговорна експертиза в областта на сигурността и отбраната при генерирането на стратегически решения и тяхното прилагане на практика.97

Трансфер на суверенитет откриваме още в т. 2 на Стратегията за национална сигурност на България (2011 г.), където се подчертава, че:

* Закон „Голдуотър – Никълс” – Законът за реорганизиране на Департамента по отбра-ната „Голдуотър – Никълс” е приет в САЩ през 1986 г. С него се правят най-значителните промени в Министерството на отбраната след създаването му със Закона за националната сигурност от 1947 г. Законопроектът носи имената на сенатора Бари Голдуотър и члена на Камарата на представителите Бил Никълс. Гласуван е в Камарата на представителите с 383/27 гласа и в Сената с 95/0 гласа. Подписан е от президента Роналд Рейгън на 1 октомври 1986 г. Наред с другите промени този закон променя реда на военното командване, който вече е от президента през секретаря по отбраната дирек-тно към обединените бойни командвания, заобикаляйки Съвета на началник-щабовете, който получава консултативни функции.


132

„Стратегията за национална сигурност въплъщава миролюбивия характер и традициите на добросъседство и взаимноизгодно сътрудничество, харак-теризиращи политиката на нашата страна. Тя е част от усилията на Евро-пейския съюз и НАТО към разширяване зоната на стабилност, сътрудни-чество и благоденствие посредством неутрализиране на заплахите от теро-ризма и екстремизма, преодоляване на регионалните конфликти и активно участие в решаването на глобалните проблеми”98. Същевременно запазва-нето на суверенитета се споменава четири пъти в текста на документа.

В Стратегията за национална сигурност 2020 на Руската федерация суверенитетът на държавата се разглежда в конкретизацията на определе-ни констатации, засягащи значението на системата от международни от-ношения „заедно” с Русия и извън обсега на еднополюсния модел в тълку-ването на „баланса на силите”. Стратегията за национална сигурност по-сочва, че Русия вече е възстановила международните си позиции и следва националните си интереси, вместо пасивно да приема да бъде повлияна от интересите на западните „геополитически играчи” *. Според т. 9 от глава II на Стратегията за национална сигурност „преходът от блоково противо-поставяне към принципите на многовекторната дипломация, а така също ресурсният потенциал на Русия и прагматичната позиция за неговото из-ползване са разширили възможностите на Руската федерация за укрепване на влиянието ѝ на световната арена”99.

Трансфер на суверенитет можем да установим и по отношение на държавите, участващите в Шанхайската организация за сътрудничество. През 2004 г., четири години след създаването ѝ, тогавашният официален представител на китайското външно министерство Кун Цуюан заявява, че „основната задача на организацията е укрепването на стабилността и си-гурността в пространството, обединяващо държавите членки, борбата с тероризма, сепаратизма и екстремизма”100, което на практика означава определена обвързаност на страните членки в правнорегламентиран ре-жим на колективна сигурност и отбрана, макар той да не е съпоставим със съществуващата юридическа рамка на Вашингтонския договор и об-вързаността на страните, членки на НАТО.

* Геополитически играчи, или основни геополитически играчи, се използва в замяна на велики сили, често употребявано в историята на международните отношения. И в двата случая става дума за държави и/или коалиция/съюз от държави, които играят по „правила”, създадени от самите тях, имащи сериозни сфери на влияние, въздействие, присъствие и интереси в определени региони с потенциална конфликтност и възможност за съперничество във военно-политическо, икономическо, природно-ресурсно и демо-графско отношение.


133

Използвайки мнението на немския юрист и геополитик Карл Шмит (1888 – 1985) като допустимо възможна историческа корелация за връзката между стратегията за сигурност на държавата и измеренията на суверенитета, можем да определим, че политическото решение при из-вънредно положение не е обвързано с юридически норми, тъй като те са създадени за регулиране на социалните отношения при нормални усло-вия101, т.е. „истинският субект на суверенитета е този, който приема вър-ховното решение в случаите на извънредна ситуация”102. Така определено политическо решение, отнасящо се до системата за национална сигур-ност и регламентирано в стратегията за национална сигурност на държавата, ненарушаващо конституционните измерения на суверени-тета, може да има геополитически контекст и реализирането на опре-делени (конкретни) геостратегически цели. Историята на международ-ните отношения дава много примери за това (Аншлуса на Австрия през 1938 г., последиците от Пражката пролет през 1968 г., Берлинските кризи 1948 – 1971 г. и др. – б.а.) как дадена „извънредна ситуация” се превръща в повод, намерение и дори външно- и военнополитическо поведение на държава и/или коалиция от държави за намеса в определен „кризисен” регион без ясни послания и перспективи за неговата сигурност и стабил-ност. Поради това стратегията за национална сигурност на държавата е и важен стратегически избор за метод на управление във външната и вът-решната политика на национално, регионално (съюзно, коалиционно) и международно ниво, който е формиран, ограничаван или активизиран (предизвикан) от състоянието на външната и вътрешната среда на сигур-ност и спазването на нормите на международното и вътрешното право.

Функционалност на стратегията за национална сигурност

Професор Нено Неновски разглежда конституцията като форма,

която по особен начин официално (зад думата се крие силата на сувере-нитета на учредителната власт) организира, институционализира и струк-турира.103 Конституцията като юридически закон е мост, съединително звено между двете ѝ основни битиета – духовното и практическото.104 Така функциите на стратегията за сигурност на държавата „материализи-рат” чрез фиксирана, определена и обявена нормативност съществуване-то на суверенитета като юридическа гаранция за защитеност на първич-ните, материалните права на гражданите и обществото като цяло.


134

Според проф. Йордан Аврамов организиращата функция на стратегията за национална сигурност на държавата се реализира чрез съдържащите се в нея механизми за регулиране на отношенията и дей-ностите на специализираните институции105 от системата за национална сигурност. Такива механизми са дефинираните оценки и идеи за спра-вяне с реални или потенциални заплахи за определен период от време; насоките за концентриране и координиране на основните усилия; разп-ределението на пълномощията и др.106

Нормативната функция на стратегията за национална сигурност отразява задължителния статут на публикувания документ. В това си качество разглежданата стратегия конкретизира правата, задълженията и отговорностите на институциите от системата за национална сигур-ност и определя базови и ресурсни норми.107

Информационната функция се реализира чрез акт на неговото публикуване и разясняване.108 Тази функция е и своеобразно послание, което разкрива намеренията на стратегическо управленско ниво и ги легитимира в публичното пространство.109

Рефлексивната функция на стратегията110 изразява възможността да се прогнозират възможностите за реагиране и сдържане при потенци-ални рискове и заплахи за националната сигурност, както и да се моде-лира поведението на съюзници, партньори и опоненти във външна сре-да, в системата на международните отношения.

Изводи

Отчитайки политологическите и правните аспекти в тълкуването

на измеренията на суверенитета, които са пряко свързани с функцио-налното значение на стратегията за национална сигурност на държавата, можем да изведем три базисни извода:

• стратегията за национална сигурност е ръководно начало в ме-ниджмънта на сигурността и отбраната на държавата, направлява него-вата дейност и управленски функции за осигуряване на национал-ния/народния суверенитет, като се формира от национално-историчес-кия потенциал на ценностите, конституционните възможности за пости-гане на стратегически консенсус и формираната в дългосрочен аспект стратегическа култура;

• стратегията за национална сигурност и измеренията на сувере-нитета имат наднационлна (съюзна, коалиционна), национална, юриди-


135

ческа и обществено-политическа значимост за авторитета на държавата в системата на международните отношения.

• процесът на изработване на стратегията за национална сигур-ност на държавата е априорно свързан със суверенитета и завършва с установяване на общи направилия за управление, използване, адаптира-не и трансформиране на системата за национална сигурност в зависи-мост от рисковете и заплахите, които произтичат от стратегическата среда на сигурност.

В заключение ще използваме думите на д-р Джон Кларк, препо-давател в Европейския център за изследване на въпросите по сигурност-та „Джордж Маршал” – Гармиш-Партенкирхен, Германия, който още през 2005 г. определя, че за Европа традиционните заплахи от миналото са изчезнали, никой не оспорва суверенитета на повечето страни, а предната линия за отбрана се намира край Хиндукуш. Според него си-гурността на Европа е най-вече комплексно понятие, включващо осигу-ряване на правов ред и законност, антитерористични действия, мерки за борба с корупцията и икономически мерки, а също и военните функции в сферата на отбраната.111

1 Грийн, Р. 33-те стратегии за войната. София: Сиела, 2009, с. 18. 2 Мюнклер, Х. Новите войни. София: Изток-Запад, 2006, с. 23. 3 Мандълбаум, М. Пестеливата суперсила. Глобалното лидерство

на Америка в условията на финансов недостиг. София: Военно издател-ство, 2011, с. 73.

4 Кисинджър, Х. Дипломацията. София: Издателска къща „Труд”, 1997, с. 14.

5 Кисинджър, Х. Политиката. Към дипломацията на ХХI век. София: Труд&Прозорец, 2002, с. 16.

6 Бжежински, З. Втори шанс. Трима президенти и кризата на американската суперсила. София: Обсидиан, 2007, с. 38.

7 Шулце, Х. Държава и нация в европейската история. София: Лик, 2002, с. 336.

8 Кенеди, П. Стратегия и дипломация 1870 – 1945. Студии. София: Издателство на Министерството на отбраната „Св. Г. Победоносец”, 1998, с. 39.


136

9 Вълчев, Д. Студии по история на европейската философия на

правото. София: Сиби, 1999, с. 77. 10 Пак там. 11 Хегел, Г. Философия на правото. Превод Иван Стефанов, Ди-

митър Денков. София: ГАЛ-ИКО, 2011, с. 358. 12 Мутон, Ж.-Д. Юридически размисли върху бъдещето на ЕС.

София: УИ „Св. Климент Охридски”, с. 96. 13 Пак там, с. 97. 14 Пак там. 15 Стойков, С. Научните знания в сектора за сигурност. Пленарен

доклд на научна конференция на секция „Сигурност и отбрана” към Съюза на учените в България на тема „Изграждане на сигурност, бази-рана на знания – предизвикателства и възможности”, София, 2 ноември 2009. HTML, http://rdsc.md.government.bg

16 Мутон, Ж.-Д. Юридически размисли..., с.96. 17 Семерджиев, Ц. Стратегическо ръководство и лидерство. Сре-

да. София: СОФТТРЕЙД, 2007, с. 293. 18 Пак там. 19 Пак там. 20 Пак там. 21 Стефанов, Г., Б. Видин, Ю. Захариева, П. Пантев. Междуна-

родни отношения. Международно право. Дипломация. Кратка енцикло-педия. София: Сиела, с. 313. Суверенно равенство – принцип на Устава на ООН (чл. 2, т.1) и на международното право (Декларация за принци-пите на международното право от 1970 г. и Заключителен акт от Хел-зинки 1975 г.). Започва да се прилага в международното право през вто-рата половина на XVIII век и от самото начало се има предвид равенст-во само между държавите. Това разбиране е в сила и днес. Съдържание-то на принципите се свежда до следните основни елементи: всяка дър-жава е субект на международното право от момента на своето възник-ване; всяка държава има право да участва във вземането на решения по всеки въпрос, който засяга нейните интереси; всички държави са юри-дически равни; всяка държава има право да изисква уважение към своя суверенитет, териториална цялост и политическа независимост.

22 Романов, Д. Речник по международно право. София: Хейзъл, 2003, с. 325.


137

23 Тотев, В., Б. Богданов. Теоретични аспекти на военния конф-

ликт. София: ВА „Г. С. Раковски”, 2009. 24 Вж. по-подробно: Стефанов, Г., Б. Видин, Ю. Захариева, П.

Пантев. Международни отношения..., с. 248 – 249. 25 Гиндев, Е. Някои съвременни въпроси на военното дело. – В:

Военен журнал, 2008, № 1, с. 15. 26 Пак там. 27 Пак там. 28 Пак там. 29 Пак там. 30 Гарт, Б. Стратегия непрямых действий. Москва, TERRA

FANTASTIKA, 1999, с. 14. 31 Вж. по-подробно: Йончев, Д. Стратегията като хоризонт на по-

литиките за сигурност. – В: Международни отношения, 2010, № 1 – 2, с. 45 – 52. (прегледан 03.05.2012) http://spisaniemo.bg/articles/2010/1-2/93-strategiyata-kato-khorizont-na-politikite-za-sigurnost

32 Пак там. 33 Стойков, М. Управление на трансформацията на системата за

сигурност. София: Авангард Прима, 2010, с. 156. 34 Пак там. 35 Пак там, с. 199. 36 Симеонов, И. Стратегии и стратегическо ръководство на наци-

оналната сигурност. София: ВА „Г. С. Раковски”, 2009, с. 15. 37 Аврамов, Й. Характеристика и методология за разработване на

военностратегически възгледи. София: Военно издателство, 2006, с. 102. 38 Стойков, М. Управление на трансформацията..., с. 199. 39 Стефанов, Г., Б. Видин, Ю. Захариева, П. Пантев. Междуна-

родни отношения..., с. 312. 40 Пак там. 41 Пак там, с. 282. 42 Пак там. 43 Миланов, М. Концепцията за суверенитета в съвременния свят. –

В: Международни отношения, 2009, № 5 – 6, с. 106. 44 Пак там. 45 Пак там. 46 Пак там. 47 Пак там.


138

48 Пак там. 49 Джоунс, Э. Легитимность и трансатлантическое уреголирование

кризисов. – In Connections. The Quarterly Journal. Консорциум „Парт-нерство ради мира” военных академий и институтов по изучению воп-росов безопасности. 2005, с. 36.

50 Пак там. 51 Пак там, с. 37. 52 Стефанов, Г., Б. Видин, Ю. Захариева, П. Пантев. Междуна-

родни отношения…, с. 312. 53 Пак там. 54 Пак там, с. 312. 55 Пак там, с. 71. 56 Танчев, Е., М. Белов. Сравнително конституционно право. Со-

фия: Сиби, 2009, с. 230 – 231. 57 Бахчеванов, Г. Система за национална сигурност. Държавни

институции и оперативни компоненти. София: ВА „Г. С. Раковски”, 2007, с. 16.

58 Вж. по-подробно: Белов, М. Гражданското участие в полити-ческия процес. Конституционноправни основи. София: 2010, с. 7 – 21; Белов, М. Пряка демокрация. София: Сиби, 2009.

59 Вж. по-подробно: За Европейската стратегия за вътрешна си-гурност 2010 г.: http://www.consilium.europa.eu/uedocs/cms_data/librairie /PDF/QC3010313BGC.pdf

60 Слатински, Н. Сигурността. Същност, смисъл, съдържание. София: Военно издателство, 2011, с. 187.

61 Пак там, с. 188. 62 Пак там, с. 189. 63 Пак там. 64 Пак там. 65 Пак там. 66 Пак там. 67 Пак там, с. 188. 68 Романов, Д. Речник по..., 2003, с. 21. 69 Танчев, Е., М. Белов. Сравнително конституционно..., с. 231. 70 Гюров, Р. Към анализа на сигурността (В контекста на контра-

разузнаването). – В: Библиотека „Сигурност”, № 14. София, Фондация „Национална и международна сигурност”, 2011. с. 93.


139

71 Танчев, Е., М. Белов. Сравнително конституционно..., с. 239. 72 Петков, И. Сравнително конституционно право (конституци-

онни текстове). София: УИ „Св. Климент Охридски”, 1993, с. 43. 73 Пак там. 74 Вж. по-подробно: Танчев, Е., М. Белов. Сравнително конститу-

ционно..., с. 196 – 197. 75 Петков, И. Сравнително конституционно..., с. 44. 76 Конституция на Република България. София: Скорпио, 2007, с.

1, 16. 77 Танчев, Е., М. Белов. Сравнително конституционно..., с.239. 78 Вж. по-подробно: Баев, Й. Бъдещето на Европейския съюз-

оценки и перспективи. – В: Актуални проблеми на националната и меж-дународната сигурност. Сборник от международна научна конференция „Политика за сигурност и отбрана – предизвикателствата на новото хи-лядолетие”. София, Военна академия „Г. С. Раковски”, факултет „Наци-онална сигурност и отбрана”, 2008, с. 148 – 150.

79 Пак там, с. 148. 80 Пак там, с. 148 – 149. 81 Пак там, с. 148. 82 Пак там. 83 Пак там. 84 http://www.expert-bdd.com/index.php?option=com_content&task=

view&id=891&Itemid=41 85 Пак там. 86 Пак там. 87 Пак там. 88 http://www.whitehouse.gov/sites/default/files/rss_viewer/national_

security_strategy.pdf. 89 Вж. по-подробно: http://www.expert-bdd.com/index.php?option=

com_content&task =view&id=891&Itemid=41 90 http://zonabg.info/Politics.30_31/3739.article/ 91 http://news.ibox.bg/news/id_298961514 92 Пак там; вж. по-подробно: http://www.washingtonpost.com/wp-

dyn/content/article/2010/05/27/AR2010052701044.html?hpid=topnews 93 Вж. по-подробно: Причет, Х. Американската конституционна

система. Превод от английски. София: Изд. къща „Петър Берон”, 1998, с. 78 – 89.


140

94 Цитатът от Джон Кенена е по: Слатински, Н. Петте нива на си-

гурността. София: Военно издателство, 2011 (електронен формат, с. 158); вж. по-подробно: Kennan, G. An American Life. By John Lewis Gaddis. Penguin Press; 784 pages; http://www.grinchevskiy.ru/1945-1990/istoki-sovetskogo-povedeniya.php

95 Стойков, М. Исторически следствия на Закона Голдуотър –-Никълс. – В: Годишник на Военна академия „Г. С. Раковски”. Център „Военноисторически изследвания”. Военноисторически преглед, 2005, бр. 1, с. 77.

96 Пак там. 97 Пак там, с. 79 – 83. 98 Стратегия за национална сигурност на Република България, прие-

та от XLI народно събрание на Република България, 25.02.2011 г., с. 1. 99 http://www.scrf.gov.ru/documents/99.html 100 Вж. по-подробно: http://www.fmprc.gov.cn/rus/xwfw/fyrth/lxjzhzhdh

/t158990.htm 101 Танчев, Е., М. Белов. Сравнително конституционно..., с. 231. 102 Шмит, К. Политическая теология. Москва, 2000, с. 15; вж. по-

подробно: Дугин, А. Консервативная революция (прегледан 19.04.2012) http://arctogaia.org.ru/modules.php?name=News&file=article&sid=23

103 Неновски, Н. Конситуцията. Актуални въпроси на теорията и практикта. София: Сиби, 2002, с. 33.

104 Пак там. 105 Аврамов, Й. Характеристика и методология..., с. 103. 106 Пак там. 107 Пак там. 108 Пак там. 109 Пак там. 110 Пак там. 111 Кларк, Д. Какова роль и задачи сил обороны и безопасности в

Европе в XXI веке? – В: Публикации Центра Маршалла, № 7, август 2005, с. 4.

Проектът „ Развитие на концепции и експериментиране”...

141

ПРОЕКТЪТ „РАЗВИТИЕ НА КОНЦЕПЦИИ

И ЕКСПЕРИМЕНТИРАНЕ” В ОТБРАНАТА

Доцент д-р Юлияна Каракънева

Анотация: Разгледани са съществени аспекти на проекта на НАТО „ Развитие на концепции и експериментиране”. Основната теза е свързана с прилагането на архитектурния подход за разработване на концепции и отбранителни продукти, предназначени за създаване на нови способности. Аргументите за този подход се основават на жиз-нения цикъл на архитектурното проектиране, който включва създава-не на оперативна концепция, модел и прототип. Естествен завършек на този процес са експериментирането с прототипа, анализът и оце-няването на резултатите. Това е целта и на програмния процес, пред-назначен за формирането на нови способности.

Ключови думи: развитие на концепции, експериментиране, ар-хитектурен подход, прототипиране, отбранителни способности.

Abstract: This paper examines the essential aspects of NATO Concept

Development and Experimentation program. The main thesis is relevant to the application of architectural approach (DoD Architecture Framework) for development of defence products and systems, designed for new capabilities. The arguments are that the life cycle of architecture framework consists of the same stages – operational concept, model and prototype. Natural end phase of the process is experiment with prototype, analysis and assessment of the results. As a matter of fact, this is the basic objective of Concept Development and Experimentation for new capabilities process.

Key words: Concept Development and Experimentation, DoD Architecture Framework, Capability Development and Prototyping.

В процеса на преструктуриране на НАТО след събитията от 11

септември 2001 г. на 19 юни 2003 г. се създава Съюзното командване по трансформациите (Allied Command Transformation)1, чиято мисия е


142

свързана с развитието на нови способности на военните сили. Отговор-ностите на новото командване са насочени в следните направления:

• създаване на концепция за бъдещите обединени съвместни опе-рации на НАТО;

• дефиниране на необходимите способности на силите в съответ-ствие с бъдещите операции;

• създаване на нови оперативни концепции, оценяване на тяхната приложимост и стойност и усъвършенстването им чрез научни изслед-вания, експерименти и развитие на технологиите;

• привеждане в изпълнение на утвърдените концепции от стра-ните, членки на НАТО, и развитие на способностите на силите чрез обучение и тренировки.

Дефинираните основни аспекти на процесите на трансформа-ция2 са:

• трансформиране на ролята на отбраната в националната си-гурност;

• трансформиране на силите. Първият аспект е свързан с нарастващото значение на борбата

срещу тероризма в глобален мащаб, включваща съюзнически сили и споделяне на разходите за осигуряване на стабилност в света. Разширя-ващата се заплаха за сигурността изисква адекватен отговор и в този смисъл прилагането на нови подходи и методи е ценен актив в условия-та на по-голям риск.

Вторият аспект насочва вниманието върху новата, сложна среда за сигурност, която се характеризира със заплахи, атаки и кризисни си-туации. При тези условия са необходими военни и цивилни сили, спо-собни да действат в динамично променяща се обстановка, която изисква съчетаване на високотехнологични отбранителни операции и хуманно поведение, интензивни военни действия и установяване на стабилност, преодоляване на кризата и възстановяване.

В отговор на тези предизвикателства е създаден проектът „Разви-тие на концепции и експериментиране” (Concept Development and Experimentation)3 като приложение на методите на експерименталната наука за развитието на бъдещи отбранителни способности. Основната идея на проекта е да се култивира нов начин на мислене и да се създаде среда за разработване и оценяване на концепциите, определящи разви-тието на силите на НАТО, преди да се вземе решение за изразходването на сериозни ресурси.


143

Процесът на реализиране на програмата има за цел да се иденти-фицират най-добрите технически и технологични постижения и се съз-дадат доктрини, организационни подходи и система за обучение и тре-нировки, за да се постигне усъвършенстване на операциите. Новите ре-шения биха създали възможност да се:

• тества реализуемостта на концепциите; • приложат резултатите, получени при експериментите и анализа; • съхранят ресурси и се избегне дублирането на разработки. Очакванията на Алианса са чрез програмата да се повлияе поло-

жително върху постигането на оперативна съвместимост и подобрява-нето на отбранителните способности на съюзните сили в новата среда за сигурност. Подходът, който се прилага в нея, дава възможност да се разпознаят ефективните идеи, които възникват в командванията, в хода на операциите или в аналитичната работа. Идеите с по-широка прило-жимост се обсъждат и прецизират в експертни работни групи, докато се оформят по-зрели концепции, които се дискутират в съответните военни комитети и ако се утвърдят като перспективни, се преминава към про-веждането на експерименти. Правят се експерименти за4:

• идентифициране на нова способност; • доказване на хипотеза; • демонстриране на резултати. В голяма част от случаите експериментът е съчетание на трите

форми на реализация. След успешен експеримент концепцията се утвърж-дава и се прилага в съответните военни организации например под форма-та на доктрина или процес на развитие на нова отбранителна способност.

Отбранителната способност (по-нататък способност) се опре-деля най-общо като „възможността да се постигне желан ефект в опера-тивна среда”5. Отбранителната способност е съчетание на факторите бойна готовност, постоянна възможност за действие и структура на си-лите. В термините на използване на технологията системите оръжия, оборудването и отбранителните способности представят активите, пос-редством които се изпълняват специфични функции, свързани с изиск-ванията към отбранителните операции.

Всеки национален план за развитие на способностите има за цел да осигури глобално разбиране на значимостта на способностите, тен-денциите в развитието им и идентифициране на дефицита на способнос-ти в определен момент.


144

Отбранителните способности се разглеждат в различен контекст: например като степени на развитие – ниска, средна и висока, като тип, обем и ниво на развитие на технологиите (приложими за отбранителни-те операции) или във връзка със степента на заплахите за сигурността. Поддържането на бъдещите отбранителни способности изисква усъ-вършенстване на военните технологии и подготовката на силите.

Военната наука търси подходи, методи и средства за постигане на нови способности, съответстващи на изискванията на променящата се среда за сигурност. Отбранителните способности се развиват и тест-ват в мирно време чрез използване на методологията за разработване и изпълнение на сценарии в реална или синтетична среда (военни игри и симулации). Вземат се решения за насоките на развитие с оглед на го-товността на военните сили да реагират на всички реални ситуации. То-зи процес е свързан с прогнозирането на възможните заплахи, промени-те в отбранителната политика, както и с националните политики на съ-юзниците. За развитието на процеса на трансформация във военната област и за оптимизирането на ефективността на съвместните сили се разчита на приложението на методите на експерименталната наука.

Основната теза на настоящото изложение е, че архитектурният подход за разработване на системи за отбраната, известен като DoD Architecture Framework6, може да послужи за отправна точка и методо-логия в процесите на развитие на концепциите и експериментирането.

Кои са аргументите, подкрепящи формулираната теза? Архитектурният подход обединява функционалните и техничес-

ките аспекти за постигане на съгласуваност и оперативна съвместимост на системите в отбраната. Архитектурата на системата отразява логи-ческата връзка между оперативните изисквания, процеса на разработва-не и способностите, които се постигат чрез тази система.

Основните цели на подхода са съвместимост, интеграция, ефек-тивни бизнес практики в структурите на отбраната, приложение на съв-ременните информационни технологии, унифицирани методи за описа-ние на информационните системи и изпълнението им. Подходът се разп-ростира върху продуктите и системите, предназначени за командванията, въоръжените сили и агенциите в областта на отбраната и сигурността.

Методологията на архитектурния подход съдържа правила, ръко-водство за работа и описание на информационните продукти за развитие и представяне на архитектурните модели, които осигуряват обща основа за разбиране, сравняване и интегриране на системите. Приложението на


145

разглеждания подход позволява да се създават съвместими и ефективни системи, които са основа за реализиране на нови способности.

Архитектурният подход предоставя механизъм за разбиране и управление на сложните проекти. Целта е да се усъвършенстват систе-мите в отбраната и сигурността чрез бързо съчетаване на изискванията с инвестициите и ефективна инженерингова дейност по тези системи, за да се подобрят оперативните способности на войските и силите.

Създават се възможности за сравняване, анализиране и интегри-ране на дейностите в командванията, видовете въоръжени сили и аген-циите по отношение на оперативния, системния и техническия аспект. Ударението се поставя върху създаването на общ унифициран подход към продуктите и системите в областта на сигурността. В съвременните условия тези системи се трансформират в информационни системи за командване и управление поради факта, че дейността за управление на войските и силите е немислима без наличието на точна, своевременна и достоверна информация.

В последния етап на процеса на архитектурно проектиране се про-веждат експерименти (симулации) с изградения архитектурен модел с цел установяване на съответствие с поставените в оперативната концеп-ция изисквания. Ако отговаря на тези изисквания, моделът се утвърждава и служи като отправна точка за разработване на отбранителен продукт.

Процесът на експериментиране се провежда при различни усло-вия. Когато стратегическата среда е неясна и труднопредсказуема и влиянието на технологията не е точно определено, базата за експери-мента е твърде тясна, за да се дефинира прецизно проблемът. Поради тази причина за провеждане на експерименталния процес трябва да се изгради синтетична среда. Извършва се моделиране на обектите и тях-ното взаимодействие. При размити или неопределени взаимодействия формулирането на целите изисква да се изследва и разбира важността на всяко взаимодействие, преди да се направят предположения.

Процесът включва декомпозиране на военните и аналитичните аспекти в подходящи метрики. Декомпозирането не може да бъде из-вършено без детайлен анализ, като се използват инструменти като се-минари, работа в аналитични групи и оперативни експерименти, ситуа-ционни игри, конструктивни симулации, виртуални експерименти, ре-ални експерименти и анализ на реални операции.

Най-общата дефиниция на отбранителен експеримент е прило-жение на експерименталните методи за доказване на хипотези и вземане


146

на решение в областта на развитие на отбранителните способности за пълния спектър на типовете конфликти – военни, мироопазващи, миро-налагащи, хуманитарни и др. 7

Експериментите включват полеви сценарии (симулации наживо), виртуални симулации (с участие на оператори), конструктивни симула-ции и военни игри. Използват се и аналитични техники, които включват статистическа обработка и оценка на резултатите, особено при сложни проблеми, които не могат да бъдат решени с единичен експеримент. Ето защо процесът се определя като анализ и експериментиране, при което експериментите се съчетават с други научни методи и се използват раз-нообразни изчислителни техники.

Планиране на експеримента

Експериментите във военната област са уникално ориентирани да

изследват закономерностите, съществени за развитието на способности. Експериментът с изпълним прототип се използва за установяване на при-чинно-следствените връзки, свързани с хипотетичните (желаните) спо-собности. Използването на трите компонента на подхода: развитие на прототип – експеримент – усъвършенстване, осигурява методология, свързваща новите способности с успеха на операциите. Развитието и из-ползването на концепциите (на стратегическо ниво) и способностите (на тактическо ниво) в отбраната е областта, която се подпомага от експери-мента. Най-често прилаганата форма е имитационният експеримент.

Класическият имитационен експеримент се развива на няколко етапа:

• дефиниране на проблема и събиране на подходящи данни в предметната област;

• създаване на математически модел, представящ проблема, оп-ределяне на принципите на описание, допустимите ограничения и кри-териите за оценяване качеството на модела;

• разработване на алгоритъм и съответстващите му процедури за реализиране на компютърна програма за получаване на решения на модела;

• тестване на модела по приетите критерии и прецизиране, ако е необходимо;

• подготовка на експеримента с модела; • провеждане на експеримента и получаване на резултати;


147

• анализ на резултатите и проверка за достоверност. За да се дефинира адекватно проблемът, е необходимо да се изу-

чат известните сродни системи и да се опише вербално състоянието на обекта на изследване. Определят се целите, ограниченията, връзките с други области, възможните алтернативи и времевите граници за вземане на решение относно експеримента. Този процес е от съществено значе-ние за постигане на желаното коректно решение.

Провежда се детайлизиран анализ и се разработват алтернатив-ни решения в зависимост от параметрите на изследването и влиянието на разнородни фактори, например необходимите ресурси и очакваните разходи.

Данните са съществен фактор за изграждането на правилно раз-биране за проблема и служат като входна информация за математичес-кия модел, който ще бъде формиран на следващата фаза. При изследва-не на сложен проблем за събиране на необходимите данни се използва информационна система, която подпомага съхраняването и сортирането на информационните подмножества, създава се база от данни или хра-нилище на данни в областта на изследване.

Анализът подпомага определянето на зависимости, които са свързани със случайни процеси. Посредством имитационния модел се провежда планиран експеримент, който дава възможност да се получи статистическа извадка, въз основа на която се оценяват вероятностните характеристики на някои съществени параметри на модела.

Процесът на тестване на модела предоставя възможност за по-добро представяне и прецизиране. Могат да бъдат разработени няколко алтернативни модела, които да подпомогнат анализа на един и същ проблем.

Компютърната обработка на информацията, възможността за многократно провеждане на експеримента и прилагането на аналитич-ни техники дават предимство по отношение на други методи. Разрабо-тени са софтуерни пакети за решаване на подобни математически зада-чи, което улеснява алгоритмизирането и програмирането на имитацион-ните модели.

Естествен недостатък на имитационното моделиране е относи-телното идеализиране на проблема чрез опростяване и апроксимация, за да се получи решение. Поради това е необходимо да се дефинират ясни критерии за определяне валидността на модела, на чиято основа да се


148

установи с достатъчна точност дали моделът може да се използва за прогнозиране на ефекта от различните хипотетични варианти.

Подходите при разработването на концепции и тяхното експери-ментиране се доближават до т.нар. „метод на бързото прототипиране” при разработване на системи. Посредством съвременните средства за автоматизирано проектиране на системи е възможно да се генерират сравнително бързо определени компоненти на системата преди оконча-телното проектиране. Генерираният прототип служи на изследователя за извършване на серия експерименти с цел да се подобри системният проект. Типичният процес е от вида, показан на фигура 1.

Фиг. 1 Спецификациите на системата служат за генериране на прототип,

който се изследва при експеримента. Ако прототипът съответства на хипотезата относно придобиването на определена способност, се прис-тъпва към внедряване. Бързото прототипиране има за цел да съкрати времето за проектиране и да създаде възможност за доказване или отх-върляне на хипотезата.

Изисквания

Модел

Планиране на прототип

Експеримент: „тест”, „ симулация”

Прототип

Проект

Изпълнение


149

Необходимите промени в проекта на системата се отразяват чрез връщане към прототипа, коригиране и последващо тестване. Ролята на прототипа е да се покаже степента на съответствие между предложено-то решение и желаната способност. След няколко итерации на развитие и експериментиране на прототипа се стига до крайното решение.

Прототипирането е насочено основно към характерните особе-ности и качества на системата, а не към техническите характеристики. Трябва да се има предвид, че дори когато при прототипа изискванията в това отношение са задоволени, при самото изпълнение могат да възник-нат допълнителни ограничения. Поради тази причина е подходящо в прототипа да се заложат някои съществени характеристики на функци-онирането, както и технически параметри (например времеви характе-ристики).

Хипотези на експеримента

Да се определят хипотезите на експеримента, означава да се раз-

берат причинно-следствените връзки между способностите и повишава-нето на ефективността на операциите. Всеки национален или коалицио-нен проблем, свързан със способностите, може да се представи чрез обобщена логическа формула от вида: реализирането на способност (А) води до очакван ефект за отбраната (В). Хипотезата на експеримента представя връзката между проблема и предлаганото решение. Тя може да се представи чрез твърдението:

АКО <е реализирана концепция>, ТО СЛЕДВА <подобрена отб-ранителна способност>.

Компоненти на експеримента Реализирането на способност (А) е условие, което може да пов-

лияе върху ефективността на операцията. Ефектът (В) от наличието на (А) е резултат, който се изразява в повишаване или понижаване в опре-делена метрика на ефективността на операцията.

Експерименталната единица8, която изпълнява реално съответ-ната обработка и получава ефекта, включва операторите, процедурите, използвания инструментариум, концепциите за операциите и т.н.


150

Експеримент е еднократно наблюдение на експерименталната единица върху обработката (А) и ефекта (В) и включва всички условия, изпълнени при провеждането.

Анализът на резултатите при многократни наблюдения (опити) предоставя доказателства за валидността на възприетата хипотеза.

При сложни експерименти се прилага подходът на декомпози-ция − всяка инициатива или компонент се разглеждат като отделен миниексперимент със собствено подмножество от елементи. Всяка инициатива е самостоятелна разработка, изпълнява се от съответна експериментална единица и за анализ на резултатите се прилага под-ходящо множество от метрики.

Правдоподобният или валидният експеримент дава информация дали изпълнението на формулираното условие води до резултат. Необ-ходимо е изпълнението на четири логически свързани изисквания, за да се постигне валиден експеримент. Тези постановки са идентифицирани в резултат на обобщаването на опита и добрите практики при научноп-риложните изследвания.9

Реализиране на новата способност. Практиката в областта на отбраната показва, че в много случаи

новите функционални възможности, т.е. новата способност, не се реали-зират напълно в експеримента. Например хардуерът или софтуерът не работят според очакванията или операторите не са достатъчно добре подготвени да използват новата функционалност. Възможно е сценари-ят да не доведе до усъвършенстването, което се цели с въвеждането на тази способност, т.е. да не е „чувствителен” към нея. Валидният експе-римент трябва да осигурява условия за реализирането на новата способ-ност, операторите да са подготвени да я използват адекватно и сценари-ят да е достатъчно чувствителен, за да се определи ефективността на нововъведението.

Разпознаване на промяната в ефекта вследствие прилагането на способност.

При правилното използване на новата способност от експери-менталната единица резултатът трябва да бъде съществена разлика в ефекта. Експериментални грешки обаче могат да доведат до невъзмож-ност за разпознаване на промяната. Контролирането на средата и въ-веждането на ограничения би намалило грешките при експеримента. Най-често ефективността се идентифицира при сравняване на двата ек-сперимента, проведени съответно със старата и новата способност. Про-


151

веждат се серия от експерименти и статистическа обработка на данните, както и определяне на доверителни интервали за достоверност на полу-чените резултати.

Установяване на причината за промяната при ефекта. Допустимо е причината за подобряване на изследвания процес и

съответно полученият резултат да не са свързани с въвеждането на но-вата способност, а да са следствие от тренирането на участниците или поуките от предишното изпълнение. Необходимо е да се приложат ве-роятностно-статистически методи, чрез които да се елиминират тези влияния и да се установи с приемлива точност дали подобряването на ефективността е резултат от въвеждането на новата способност, или вследствие корелация на други фактори. Използват се емпирични под-ходи, например провеждане на експерименти при различни условия, съставяне на контролна група, привличане на мултидисциплинарни екс-перти като членове на групата, елиминиране на влиянията и контрол на условията на провеждане на експеримента.

Прилагане на получените резултати в реални операции

Ако ефектът от влиянието на новата способност при експеримента

е положителен, приложими ли са получените резултати към реални воен-ни операции? Възможността за обобщаване на резултатите зависи от реа-лизма на експеримента и възможността да се елиминират грешките. Реа-листичният експеримент се основава на използването на оперативни гру-пи като експериментални единици и реалистични оперативни сценарии.

Експериментите са необходима част от процеса на развитие на способностите и прототипирането. Те предоставят емпиричен метод за изследване на необходимите способности и прецизиране на концепции-те. Резултатите от експериментите влияят върху избора на адекватна способност за решаване на определен проблем. Посредством експери-ментите се установяват излишъкът, дефицитът или необходимият комп-ромис относно съотношението разходи – ползи; потвърждават се обхва-тът на предлаганите способности и увеличаването на ефективността в специфичния случай.

Практиката за провеждане на експеримента при развитието на способности и прототипиране (Capability Development and Prototyping) включва етапите, показани на фигура 2.


152

Чрез експериментите се симулират прогнозираните събития, многонационалната обстановка и сценариите на заплахи, за да се вземе решение, приложимо за широк кръг потенциални оперативни изисквания.

Фиг. 2

Прототипите, създадени в първите етапи на експеримента, могат

да не са готови за оперативно използване. Експериментите подпомагат прецизирането и превръщането на прототипи на концепции в потенци-ални оперативни способности чрез разработване на завършен пакет от команди и/или инструментариум. Развиват се тактиката, техниките и процедурите, както и организационните структури на прототипа, зада-чите, условията и стандартите с цел подпомагане на обучението.

Идентификация

Определяне обхвата на действие

Оценяване

Прототипиране

Идентифициране на проблема и търсене на потенциално възможни решения (концепции, способности)

Изследване и прецизиране на обхвата, в който разпознатите концепции или способности решават проблема

Оценяване към какво множество от потенциални оперативни изисквания са приложими предложените решения

Трансформиране на изследваните способности в оперативни способности чрез развитие на прототип

Верификация

Утвърждаване на прототипа чрез демонстриране на възможностите за подобряване на ефективността в реални условия


153

Заключение Системният и архитектурният подход са в основата на процеса на

развитие на концепции и експериментиране. Архитектурният модел на отбранителния продукт се реализира под формата на прототип, с който се извършва серия експерименти за доказване създаването на нова отб-ранителна способност. Процесите на формулиране на проблема, анализ и експеримент са итеративни и се развиват до постигане на адекватен по възприетите критерии резултат. За да се идентифицират проблемите, свързаните с тях концепции и способностите, които се изискват, се ин-тегрират три научни подхода за генериране на знания – експеримент, наблюдение и оценяване.

Експериментите в рамките на изследването на концепции се ин-тегрират в комплекс от дейности по предварителен замисъл, за да се получи оптимален резултат, свързан с необходимите способности. Про-дуктът от експерименталния процес подпомага вземането на решение за полезността и зрелостта на концепцията. Ако получените резултати са в корелация, се повишава доверието към експеримента, а когато се разли-чават – дават отправна точка за по-нататъшни изследвания. Извършва се цялостно изследване на проблема, като се обхващат технологичното, тактическото, оперативното и стратегическото ниво.

Проблемите за развитие на военните (отбранителните) способ-ности са сложни и взаимносвързани, с множество ограничения. Изслед-ваните системи се характеризират със социотехническа природа, влия-ние на субективния фактор и специфични връзки между компонентите и средата. Имитационните експерименти осигуряват натрупване на зна-ния по проблема, който е предмет на изследване, и дават възможност за прецизиране на първоначалната концепция. Създава се систематична база от знания за изследване развитието на способностите.

1 http://www.act.nato.int 2 Cebrowski, A. Transformation and its Implications for NATO, 7

October, 2003. 3 NATO Code of Best Practice for C2 Assessment, CCRP Publication

Series, 2002.


154

4 TTCP Guide for Understanding and Implementing Defense Experimentation, 2006.

5 Hinge, A. Australian Defence Preparedness: Principles, Problems and Prospects : Introducing Repertoire of Missions (ROMINS) a Practical Path to Australian Defence Preparedness, Australian Defence Studies Centre, Canberra, 2000

6 DoD Archirecture Framework v. 2.0, Chief Information Officer, US Department of Defense, 2010.

7 Guide for Understanding and Implementing Defence Experimentation. The Technical Cooperation Program, 2006.

8 TTCP Guide for Understanding... 9 Alberts, David S., Hayes, Richard E: Campaigns of Experimentation,

CCRP Publication Series, 2005.

Корупцията в публичната администрация...

155

КОРУПЦИЯТА В ПУБЛИЧНАТА АДМИНИСТРАЦИЯ

КАТО ЗАПЛАХА ЗА СИГУРНОСТТА

Снежана Цанкова Бижева-Симеонова

Анотация: В статията се разглежда един от основните

проблеми на съвременното българско общество, а именно корупция-та. Посочени са причините за нейното съществуване и как тя се отразява върху националната сигурност на страната. Посочени са мерки за успешно противодействие на корупционните практики.

Ключови думи: корупция, национална сигурност, публична ад-министрация.

Въпросът за корупцията, както повечето обществени пробле-

ми, не е нов. Това не е само явление в българското общество, родено в периода на преход от едни социално-икономически обществени от-ношения към други, а и недемократично социално явление, присъщо на всяко общество. Дори и в страни като Швейцария и скандинавски-те държави корупцията в публичния сектор съществува, но парамет-рите на нейното проявление са сведени до минимум.

В българското публично пространство проявлението и равнище-то на корупцията е в такива мащаби, че се превръща в заплаха за сигур-ността на страната, затова през последните години непрекъснато е обект на интензивно обсъждане и се коментират многобройни случаи на ко-рупционни практики в различни области на обществения живот.

Едно от определенията за корупцията е злоупотреба с всякаква власт (икономическа, политическа, административна и съдебна), коя-то води до лично или групово облагодетелстване за сметка на правото и законните интереси на личността, конкретната общност или цяло-то общество.

В контекста на тази дефиниция проявлението на корупцията предполага наличието на четири елемента:

• служител в публичния сектор;


156

• дискреционна власт (възможност за вземане на самостоятелно решение по усмотрение);

• злоупотреба с публична власт от страна на служител; • извличане на лична полза от служителя. Корупцията може да бъде открита практически в различни об-

ласт на социалния живот. Тя се обуславя от спецификата на социокул-турната история на дадено общество, политическото и икономическото му развитие, бюрократичните традиции и управленските практики.

По отношение на корупцията характерно за страната ни е, че об-ществото я толерира, елитът я възпроизвежда, а институциите не проти-водействат ефективно.

Сред най-важните причини за корупцията са кризата на демокра-цията; нарастващата роля на корпорациите; стремежът към печалби и икономически ръст; глобализацията и отслабването на държавата; за-силването на организираната престъпност; размиването на границите между законно и криминално; липсата на ефективни международни и национални институции за противодействие на корупцията; предимно националният характер на законодателството и международният харак-тер на разпространяването ѝ; средата на Балканите, благоприятстваща корупцията.

Нито една от тези причини не може да се приеме за общовалидна и безспорна. Емпиричните проучвания на корупцията в съвременните общества показват, че в богатите държави тя намалява значително с увеличаването на обществения стопански сектор. Демокрацията по пра-вило също не носи автоматично ѝ свиване. Всъщност при ограничено участие на електората в различни избори демокрацията не само че не подобрява резултатите от борба срещу корупцията, а окуражава разп-ространяването ѝ.

Влияние на корупцията върху сигурността

на страната

Корупцията влияе крайно неблагоприятно върху образа на Бъл-гария. Важността на тази тема се определя от пряката връзка на коруп-цията с националната сигурност и качеството на демокрацията. Необхо-димостта от нейния анализ е следствие от системните, структурните, политическите и ценностните провали на нашия елит (политически, икономически, културен) да се справи с това самовъзпроизвеждащо се


157

явление, което все повече се превръща в другото име на управлението, на политиката и на отношението към властта и държавата. Корупцията се развива в различни области и има различни форми, но една от най-опасните ѝ форми е обвързването на представители на държавните инс-титуции с интересите на организираната престъпност, което представ-лява сериозна заплаха и за националната сигурност.

Корупцията може да навреди на готовността на структурите за национална сигурност да реагират в различни критични ситуации и при изпълнението на мисии в чужбина. Тя може да доведе до положение, при което огромна част от оскъдния бюджет за национална сигурност да се изразходва за цели, които не произвеждат повече сигурност за дър-жавата, обществото и хората. Образно казано, корупцията може да „изяде” или поне да „подяде” националната сигурност.

Корупцията нарушава основните права и свободи на гражданите, защото компроментира демократичното функциониране на държавните и гражданските институции, в резултат на което една малка част от об-ществото не само че запазва своето благосъстояние, но и го увеличава, и то за сметка на по-голямата част от обществото и държавата.

Корупцията и в частност корупцията по високите етажи на власт-та остава един от основните проблеми на съвременното българско об-щество. Нейното разпространение е следствие от непрозрачната промя-на на собствеността, неадекватното регулиране на обществените и ико-номическите отношения, неефективния контрол и пропуските в право-раздаването. Корупцията заплашва съществуването и спазването на со-циалните, правните и моралните норми, засилва потенциала на органи-зираната престъпност, уронва авторитета на властите, отслабва тяхното функциониране и компроментира провежданите реформи. Условия за корупция създават слабостите в управлението на държавата и общини-те, изразяващи се в съзнателно или поради некомпетентност увеличава-не и усложняване на разрешителни и лицензионни режими, липса на необходимите прозрачност и последователност при възлагане на общес-твени поръчки и разходване на публичните средства.1

Сред основните заплахи за националната сигурност са и органи-зираната и трансграничната престъпност, трафикът на наркотици, но най-мащабен деструктивен ефект имат стопанските престъпления, свър-зани с т.нар. „сива икономика”, и все по-усложняващите се начини на „изпиране” на пари, които ощетяват държавния бюджет и подкопават благосъстоянието и интересите на гражданите. Тези форми на престъп-


158

ност водят до нарушаване на принципите за свободна конкуренция, ог-раничаване правата на потребителите и стопанската инициатива и вло-шаване на инвестиционния климат.

Анализът на вредното въздействие на корупцията върху държав-ната администрация дава основание да се направят следните изводи:

• корупцията допринася за криминализиране на обстановката в страната и така способства за ръста на престъпността;

• укрепва позициите на сивата икономика; • демотивира държавната администрация да работи ефективно за

просперитета на обществото; • влияе крайно негативно върху авторитета на Република Бъл-

гария; • влошава инвестиционния климат в страната и така понижава

равнището на преките чуждестранни инвестиции. За да се ограничи това явление, е необходимо да се предприемат

мащабни мерки не само на институционално, но и на държавно и об-ществено равнище, защото, ако корупцията е проникнала в обществото и в целия публичен сектор, борбата срещу нея само в едно ведомство не би могла да бъде успешна. Освен усъвършенстване на законодателство-то е необходимо да се обърне съществено внимание на хората и техните ценности.

Успешното противодействие срещу корупцията изисква: • политическа воля и действие; • законодателни мерки (стратегия, закони и тяхното строго

спазване); • икономически реформи (прозрачна приватизация, опростяване

на таксите, бюджетна реформа); • институционална реформа; • финансов контрол и отчетност; • независима съдебна система; • гражданска воля и упражняване на граждански контрол върху

властите; • ангажирани медии. В това отношение решаващо значение има позицията на управ-

ляващите. „Ако липсва политическа воля и не се извършват необходи-мите икономически и институционални реформи, ако съдебната власт продължава да е уязвима от политически натиск, а финансовият контрол


159

се прилага като политическа санкция спрямо опозицията – тогава няма антикорупция. Няма демокрация.” 2

1 Измерване и наблюдение на корупцията – световна практика и

българският опит. Център за изследване на демокрацията, 2000. 2 Корупцията в 100 въпроса. Център за изследване на демокраци-

ята, 2003, с. 71.


160

ИНТЕРФЕРЕНЦИЯ В РАЗБИРАНИЯТА ЗА КРИТИЧНАТА

ИНФРАСТРУКТУРА И ИНФРАСТРУКТУРАТА

НА СТРАНАТА ЗА ОТБРАНА

Майор Теодоси Михов

Анотация: Аргументирана е необходимостта от постигане на инфраструктурна универсалност с оглед тенденцията за редуциране на отбранителната инфраструктура и нарастващата потребност от подобряване защитата на критичната инфраструктура в момент на икономическа криза. Освен икономическата целесъобразност ориенти-рането към инфраструктурна универсалност е интеграционен прио-ритет, който ще доближи страната ни до възприетите в Европейския съюз индустриални практики.

Ключови думи: инфраструктура, национална инфраструктура, критична инфраструктура, инфраструктура на страната за отбрана, национална сигурност.

Abstract: Report aims arguments to justify the need to achieve

universality an infrastructure in order to the tendency of defense infrastructure reduction and the growing need to improve the protection of critical infrastructure at a time of economic crisis. Besides economic viability orientation universality infrastructure integration is a priority that will bring the country closer to the EU accepted industry practices.

Key words: infrastructure, national infrastructure, critical infrastructure, the infrastructure of the country for defense, national security.

Съществените и динамични промени в стратегическата среда на

сигурност постоянно поставят нови изисквания за трансформиране на системите за сигурност и отбрана. Стратегическата среда ще продължи да се развива и ще бъде повлияна от непредвидими и динамични поли-тически, социални, технологични и военни процеси. Кризите от военен и невоенен характер ще бъдат все по-сложни и трудни за предсказване и

Интерференция в разбиранията...

161

управление. Това изисква гъвкаво развитие на политиката, организация-та, стратегиите, концепциите и преди всичко на способностите.

В световен план възникват заплахи за сигурността, които не мо-гат да бъдат неутрализирани ефективно от традиционните силови структури – вътрешното и военното министерство. Националните сис-теми за сигурност в редица страни, включително и в България, са в про-цес на съществена трансформация.

Адаптирането към променящата се среда за сигурност налага но-во степенуване на приоритетите в политиката за сигурност, включване на цялостния институционален потенциал на обществото, прилагане на нови форми на взаимодействие между държавата, бизнеса и неправи-телствения сектор.

Отчитайки динамиката на средата за сигурност, е необходимо да се постигне оптимално разпределение на ресурсите с цел да се осигури ефективно управление на системата за сигурност.

Един от най-динамичните и ресурсоемки процеси е изграждането и развитието на националната инфраструктура, която би следвало да осигури необходимата среда за постигане на сигурност. Процесът е ди-намичен от гледна точка на промяната във възгледите за потребността от даден тип инфраструктура на фона на сроковете, необходими за ней-ното изграждане. Докато дадено събитие може за много кратко време да промени изискванията, на които трябва да отговаря националната инф-раструктура, то разработването, инвестиционното проектиране и изпъл-нението отнемат значително повече време. Като пример може да се посо-чи атентатът, извършен на 11 септември 2001 г., когато терористи от арабски произход вземат контрола над четири самолета, два от които се блъскат в кулите близнаци на Световния търговски център в Ню Йорк, а друг се разбива в сградата на Пентагона в Арлингтън, Вирджиния. Убити са общо 2749 души. Този акт на насилие за изключително крат-ко време предизвиква процес на промяна на възгледите за сигурност в глобален мащаб, води и до коренно изменение на изискванията за изг-раждане и развитие на националните инфраструктури в международен план. В същото време на другия край на уравнението стои процесът за определяне на комплексната политика за изграждането на инфраструк-турата, планирането на ресурсното обезпечаване, инвестиционното проектиране и изпълнението на проектите, които по технологични па-раметри обикновено надхвърлят минималните срокове за дългосрочно планиране.


162

Асиметричният характер на заплахите и протичащите процеси на разширяване на социалния обхват на политиките за сигурност изваждат националните системи за сигурност от традиционните им рамки. От дру-га страна, от чисто прагматична гледна точка проблем създават и широко разискваните в сектора за сигурност понятия „критична инфраструктура” и „инфраструктура на страната за отбрана”. Като основно и определящо за тази проблематика ще разгледаме и самото понятие „инфраструктура”.

Думата „инфраструктура” навлиза в българския език от латинс-кото словосъчетание infrastructure – съчетание от латинските думи infra, което означава долу, под, по-долу, и structure – структура, устройство, строеж, постройка. Следователно от семантиката на словосъчетанието може да се види, че инфраструктурата обхваща елементи, описващи ма-териалната същност, вътрешната основа, физическото устройство и/или логическата архитектура на дадена система.

В Български тълковен речник за термина „инфраструктура” е по-сочено: „съвкупност, система от отрасли и материални средства, които обслужват производството и осигуряват условия за функциониране на обществото, например пътища, съобщения, енергийни съоръжения, нау-ка, образование и др.”.

По презумпция тълковните речници би трябвало да тълкуват в достатъчна пълнота лексиката от всички пластове на съвременния език, от което би следвало да приемем, че в Български тълковен речник обобщеното разбиране за термина „инфраструктура” е събирателно по-нятие за материалното изражение на всички артефакти, поддържащи пряко или непряко живота и функционирането на икономиката. Напра-веното проучване показва, че вложеният смисъл в понятието „инфраст-руктура” в българските лексикографски издания не се е променил от средата на 50-те години на миналия век, поради което може да се каже, че езиковата картина, която отразяват тълковните речници, в определе-на степен е несъответстваща на действителността у нас след 1989 г., ко-гато настъпиха дълбоки промени в обществено-политическия и иконо-мическия живот в страната ни, намерили отражение в лексиката и сти-листиката на българския език. Казано с други думи, тълкуването на по-нятието „инфраструктура” е вече непълно, а и неизбежно остаряло за съвременната реалност, като се имат предвид динамичните процеси в обществото, особено от последното десетилетие на ХХ век до наши дни.

В англоезичната литература понятието „инфраструктура” се раз-глежда в много издания, където е описано от различни аспекти. Поради


163

конкурентния характер на тяхното изготвяне се наблюдава и разнообра-зие в тълкуването на понятието. От това разнообразие ще се спрем ос-новно на лингвистичните източници, даващи базисно тълкуване на по-нятието, като основен критерий за избора им е тяхната популярност.

В Merriam-Webster’s Collegiate Dictionary1 са дадени следните три дефиниции за инфраструктура:

• базисна основа или основни рамки (отнесено за система или организация);

• постоянни съоръжения, предназначени за военни цели; • системата от обществени сгради на страна, щат или регион;

също така ресурсите (персонал, постройки или оборудване), необходи-ми за тяхното функциониране.

Тук би следвало да се акцентира върху втората дефиниция с ог-лед на това, че в понятието „инфраструктура” са включени и постоян-ните съоръжения, предназначени за военни цели.

Конкурентният в исторически план The American Heritage® Dictionary2 дефинира термина инфраструктура като:

• базисна основа или фундамент, особено (конкретно, отнесено) за организация или система;

• основни постройки, услуги и инсталации, необходими за функ-ционирането на общност или обществото, като транспортни и комуни-кационни системи, водни и електропреносни системи, обществени инс-титуции, включително училища, пощи и затвори.

Според авторите на този речник терминът „инфраструктура” за-почва да се използва от 1927 г. и е отнесен общо към пътищата, мосто-вете, железопътните линии и други подобни обществени съоръжения, който са необходими за индустриалната икономика или за част от нея, за да функционира. Също така се посочва, че терминът има и специ-фично приложение, отнесено към постоянните военни съоръжения, не-обходими за отбраната на страната.

В исторически план терминът „инфраструктура” е въведен през ХІХ в. от швейцарския военен теоретик Антоан-Анри Жомини (1779 – 1869), който в своите „Очерци по военно изкуство” изтъква стратеги-ческото и оперативното ѝ значение за ръководството на бойните дейст-вия. До към средата на ХХ в. терминът основно се използва във военно-то дело, като с него се обозначава териториалната организация на сис-темата за поддържане и действие на армията.


164

Постепенно поради „техническото звучене” на думата в съвреми-ето терминът „инфраструктура” разширява своето първоначално значе-ние и започва да се употребява в икономическата теория, теорията на управлението и най-вече в информацията за комуникационните и ин-формационните системи, като се използва за обобщено описание на всяка субструктура или базисна система.

Онтологията на понятието „инфраструктура” показва, че то е из-ключително динамично и се променя в отражение на развитието на раз-личните направления на науката. Като негов базис бихме си позволили да приемем, че изразява вътрешната основа, физическото и/или логи-ческото устройство на дадена структура или субструктура в определена система. Така понятието може да бъде прилагано както в материалните, така и в нематериалните области на икономиката и живота. Самото разширяване на съдържанието на понятието „инфраструктура” налага и конкретизиране на начина на неговото използване.

Ако се разгледат националните и секторните приоритети и поли-тики за сигурност, насочени за защита общо на националните интереси и в частност за осигуряване на вътрешната сигурност, ще се открои, че като ключов елемент се разисква защитата на критичната инфраструк-тура. Логично е да се потърси в нормативната база точно регламентира-не на критичната инфраструктура.

В Стратегията за национална сигурност на Република България3 (чл. 15) е записано, че „реализирането на стратегията за национална сигурност ще гарантира правата, свободите, сигурността и благосъсто-янието на гражданина и обществото, ще запази суверенитета, терито-риалната цялост на страната и единството на нацията, ще защити конс-титуционно установения ред и демократичните ценности и ще предпа-зи населението и критичната инфраструктура при кризи, бедствия, аварии, катастрофи и други рискове и заплахи”. Като основополагащ документ за единно формиране, планиране, осъществяване, координи-ране и контролиране на политиката за национална сигурност, провеж-дана от държавните институции в сътрудничество с гражданите и тех-ните организации, Стратегията за национална сигурност акцентира върху необходимостта от защита на критичната инфраструктура, но не дава ясно определение за обхвата на тази инфраструктура и от гледна точка на семантиката изважда финансовата, комуникационната и енер-гийната инфраструктура от нея.


165

В приетата един месец по късно Национална отбранителна стра-тегия4, разработена в общия процес на адаптиране на основните нацио-нални документи, свързани със сигурността и отбраната на страната, за мисия „отбрана” въоръжените сили и невоенният компонент на систе-мата за отбрана изграждат и поддържат способности за възстановяване и техническо прикритие на национална инфраструктура. Според същия документ в мирно време въоръжените сили участват в операции в отго-вор на кризи, кризисни ситуации и инциденти на територията на Репуб-лика България за охрана на въздушното пространство, контрол на кора-боплаването и защита на критичната инфраструктура. В този документ защитата на критичната инфраструктура е разгледана по-умерено, като е направен опит да бъдат обхванати повечето аспекти от инфраструкту-рата на страната, като тя се използва и като обобщаващо понятие – на-ционална инфраструктура.

В законовата база на страната терминът „критична инфраструк-тура” е споменат в 89 нормативни акта (закони, кодекси, правилници, наредби, инструкции, устройствени правилници), но само в два закона може да се намери определение за нейната същност.

В Закона за отбраната и Въоръжените сили на Република Бълга-рия5, в т. 18 на допълнителните разпоредби, е дадено определението: „критична инфраструктура е система от съоръжения, услуги и инфор-мационни системи, чието спиране, неизправно функциониране или раз-рушаване би имало сериозно негативно въздействие върху здравето и безопасността на населението, околната среда, националното стопанст-во или върху ефективното функциониране на държавното управление”. В същото време в закона, уреждащ принципите, задачите, дейностите, устройството и управлението на другия „стълб” на националната сигур-ност – Министерството на вътрешните работи, не се споменава за кри-тична или национална инфраструктура или за мероприятия за защитата им. Като свързващо звено единствено може да се приеме Инструкция № М-3 от 18.07.2011 г. за взаимодействие между Министерството на отбраната и Министерството на вътрешните работи6, където в раздел VII се разглежда взаимодействието при организиране защитата на обек-тите от критичната инфраструктура. Според Инструкцията органите на Министерството на вътрешните работи във взаимодействие с формиро-ванията от Въоръжените сили на Република България организират за-щитата на обектите от критичната инфраструктура на територията на страната. Конкретните задачи и съставът на силите и средствата за за-


166

щита на обектите от критична инфраструктура на територията на стра-ната, включително и пунктовете за управление на държавното ръко-водство за военно време, се определят във военновременните планове на Министерството на вътрешните работи и плановете на въоръжените сили. Участието на структурите на Министерството на вътрешните работи и формированията от въоръжените сили, определени за съвмес-тна защита на обектите от критична инфраструктура на територията на страната, се организира и координира в съответствие с разработените планове.

Така структурираната нормативна уредба създава впечатление, че законодателят е определил като водеща силова структура за защита на критичната инфраструктура Министерството на отбраната. В същото време Министерството на отбраната изпълнява функции по подготовка-та на страната за отбрана и готовността на въоръжените сили за дейст-вие при кризи от военен и невоенен характер и няма отношение към ох-раната на невоенни обекти, явяващи се елемент или класифицирани ка-то критична инфраструктура.

Друго определение за критична инфраструктура се открива в За-кона за защита при бедствия7 – пет години след неговото обнародване вследствие на изменение и допълнение в т. 15 от допълнителните раз-поредби се добавя следното определение: „критична инфраструктура е система или части от нея, които са от основно значение за поддържане-то на жизненоважни обществени функции, здравето, безопасността, си-гурността, икономическото или социалното благосъстояние на населе-нието и чието нарушаване или унищожаване би имало значителни нега-тивни последици за Република България в резултат на невъзможността да се запазят тези функции”. При съществуващото понятие в норматив-ната база бихме могли да очакваме надграждане на неговото определе-ние, но остава впечатление за липса на кореспонденция между двата закона по този проблем.

В т. 16 на допълнителните разпоредби в Закона за защита при бедствия е дадено определение и за европейска критична инфраструк-тура – „критична инфраструктура, разположена на територията на Ре-публика България, чието повреждане или разрушаване би довело до негативни последици за поне две държави, членки на Европейския съ-юз”. При оценката на негативните последици се прилагат следните критерии – брой загинали или ранени, икономически и социални после-дици, като се отчита и влиянието от повреждането или разрушаването


167

на тази критична инфраструктура върху други видове инфраструктури. Тази добавка би трябвало да е в унисон с Директива 2008/114/ЕО на Съ-вета на Европейския съюз от 8 декември 2008 г.8 Съгласно Директивата „критична инфраструктура означава елемент, система или части от нея, намиращи се в държавите членки, които са от основно значение за под-държането на жизненоважни обществени функции, здравето, безопас-ността, сигурността, икономическото или социалното благосъстояние на населението и чието нарушаване или унищожаване би имало значител-ни последици в дадена държава членка в резултат на невъзможността да се запазят тези функции”. Вижда се, че се получава разминаване в съ-държанието на понятията, което показва неразбиране на същността от страна на законодателя и лутане при опита му за хармонизиране на ев-ропейското и българското законодателство.

Анализът на нормативните документи показва, че липсва кон-солидиране на разбиранията за обхвата на критичната инфраструктура. Като следствие липсват и нормативно определени практически похва-ти и критерии за класифициране на обекти от инфраструктурата като критични.

От друга страна, нормативното определяне на инфраструктурата на страната за отбрана оставя впечатление за определеност с конкретен „мениджър”. По-детайлното разглеждане на чл. 6 от Закона за Въоръ-жените сили на Република България, който описва какво включва отб-раната на страната, отнесен към глава единадесета – „Инфраструктура на отбраната”, доста разширява обхвата на инфраструктурата на страна-та за отбрана. За да сме точни, за осъществяване на отбрана на страната трябва да се говори само при обявено военно положение или положение на война, а подготовката на страната за отбраната е процес, протичащ и в мирно време. Парадоксът в случая е, че войната еволюира и изменя своя облик. Нетрадиционните заплахи (включително тероризмът), на-растващата роля на природните, антропогенните и технологичните бед-ствия, аварии и катастрофи, излизащи извън нормалните способности на обществото да се справи с тях, ще предизвикват и асиметрични отгово-ри. Като следствие може да се очаква и еволюция в разбиранията за из-ползването на въоръжените сили.

В момента тече тенденция за „копиране” на разбиранията за раз-витие и използване на въоръжените сили, като за пример се използват американските въоръжени сили. Същата тенденция се забелязва и в на-чина на използване на понятието „критична инфраструктура”. Процесът


168

не е ползотворен, като се има предвид, че концептуално въоръжените сили на САЩ не се готвят за конвенционална война на територията на страната. След атентатите в Ню Йорк от 2001 г. се налага преразглежда-не на доктрините за използването на въоръжените сили и на територия-та на страната. Налага се и създаване на структури за управление на риска за критичната инфраструктура по сектори, като The Department of Homeland Security.

Ситуацията в България е коренно различна. След края на Студе-ната война отпадна необходимостта от поддържане на голям числен състав на въоръжените сили. С редуцирането на заплахите по външните ни граници и приемането на страната ни в НАТО отпадна и необходи-мостта за поддържане на тежки отбранителни съоръжения по границите ни със съседните държави. Концептуално обаче подготовката на тери-торията на страната за отбрана не се е променила.

В процеса на трансформация на въоръжените сили от състава им беше изваден секторът за гражданска отбрана на основание отпадналата необходимост за тотална защита на територията на страната и населе-нието, като активите и пасивите му се пренасочиха за подпомагане на населението при бедствия, аварии и катастрофи. Събитията от послед-ните години показват, че сама по себе си тази структура* не притежава потенциал да се справя с крупни аварии, бедствия и катастрофи без външна помощ. Трябва да се отчете също, че и характерът на заплахите еволюира и те достигат границите, при които нормално обществото би могло да реагира. Всичко това налага институционална мобилизация на сектора за сигурност за неговата оптимизиране, отстраняване на проти-воречията и конкретизиране и изчистване от колизии на нормативната уредба, за да се отговори на все по-големия брой предизвикателства пред сигурността, които стават значими и приоритетни за държавата, обществото и обикновените граждани – не само военната и свързаната с противодействието на престъпността, но и социалната, икономическата, финансовата, етническата, религиозната, информационната, гражданс-ката и др. Интегративните елементи на сигурността придобиват все по-голямо значение.

Разширяването на социалния обхват на политиката за сигурност поставя нови предизвикателства пред институционалната координация по вертикала и хоризонтала на йерархичните връзки за управление. Не-

* През годините секторът многократно е предпочиняван и преименуван – б.а.


169

обходимо е институциите и техните структурни звена да действат като интегрирани компоненти на единна система за сигурност.

Отчитайки динамиката на средата за сигурност, е необходимо да се постигне оптимално разпределение на ресурсите с цел ефективно уп-равление на системата за сигурност. Фундаменталните принципи, върху който се изгражда това разпределение в демократичните общества, са решенията как да се подели „националната баница”9 между консумация, инвестиции и обществени разходи и е отговорност на изпълнителните структури на правителството. При осъществяване на избора си адми-нистрацията трябва да отразява оценката на различните начини за из-ползване на средствата (предпочитанията) на обществото като цяло. Поддържането на желаното равнище на сигурност или нейното повиша-ване изисква определени разходи и има своята цена. Тогава, когато це-ната на защитата и сигурността надвиши ефектите от тях, настъпва фа-зата на вътрешна криза и разпад на обществото. Аналогичен случай е външна криза, когато обществото не може да си позволи или не разпо-лага с достатъчно средства за гарантиране на сигурността. Тогава раз-падът настъпва под прякото въздействие на външните уязвяващи сили.

От ресурсна гледна точка особено значение за обществото придо-бива въпросът за оправдаване на разходите за поддържане на сигурност-та. Неоправданото изразходване на средства за сигурност ограничава възможностите за развитие на обществото. Формулирането на фалшиви заплахи и породеният от тях страх са възможно средство за отклоняване на обществото от естествения път за подобряване на благосъстоянието. От друга страна, подценяването на реални заплахи може да доведе до не-оправдани загуби и също да задържи общественото развитие. Тези край-ни възможности поставят въпроса за формализирано описание и оценка на сигурността, позволяващо с приемлива точност измерване на разходи-те за сигурност и в частност разходите за изграждането и развитието на националната инфраструктура, отнасяща се до сигурността, и тяхното оправдаване от отговорните институции пред обществото.10

Тенденцията за редуциране на отбранителната инфраструктура, възникнала като следствие от анализа на заплахите, довел до намаляване числеността на въоръжените сили, породена от позитивно формиралата се стратегическа среда, както и пазарните икономически механизми не-минуемо ще наложат въвеждането на технологии с двойно предназначе-ние. Освен икономическа целесъобразност ориентацията към инфраст-


170

руктурна универсалност е интеграционен приоритет, който ще доближи страната до възприетите в Европейския съюз индустриални практики.

1 Merriam-Webster’s 11th Edition of the Collegiate Dictionary. Офи-

циален сайт: http://www.merriam-webster.com/ (Първите издания на Реч-ника са от началото на XIX век (1964 г.). Merriam-Webster, Inc е дъщер-но дружество на Енциклопедия Британика, Inc.).

2 The American Heritage® Dictionary of the English Language, Fifth Edition Copyright© 2011 by Houghton Mifflin Harcourt Publishing Company. Официален сайт: http://ahdictionary.com/

3 Стратегия за национална сигурност на Република България. – В: Държавен вестник, бр. 19 от 8 март 2011 г.

4 Национална отбранителна стратегия, приета с Решение № 239 на Министерския съвет от 14 април 2011 г.

5 Закон за отбраната и Въоръжените сили на Република Бълга-рия. – В: Държавен вестник, бр. 35 от 12 май 2009 г.

6 Инструкция № М-3/18.7.2011 г. за взаимодействие между Ми-нистерството на отбраната и Министерството на вътрешните работи. – В: Държавен вестник, бр. 60 от 5 август 2011 г.

7 Закон за защита при бедствия. – В: Държавен вестник, бр. 102 от 2006 г.

8 Относно установяването и означаването на европейски критич-ни инфраструктури и оценка на необходимостта от подобряване на тях-ната защита. – В: Официален вестник на Европейския съюз, 2008.

9 Гриинууд, Д. Разпределение и управление на ресурсите в отбра-ната: Западният модел. София: УИ „Стопанство”, 1997, с. 10.

10 Иванов, Т. Икономически аспекти на трансформацията на на-ционалния сектор за сигурност и отбрана. – В: Икономически алтерна-тиви, 2006, № 4.

Измерения на ефективността на въоръжените сили...

171

ИЗМЕРЕНИЯ НА ЕФЕКТИВНОСТТА НА ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ

В ПРОМЕНЯЩАТА СЕ СРЕДА НА СИГУРНОСТ

Майор Благовест Иванов

Анотация: През последните години поради динамично променя-щата се среда на сигурност идеята за ефективност стана повсеместна. Тя неизменно влияе върху тълкуването на резултатите, постигнати при различни дейности. Въоръжените сили като основен „ играч” в междуна-родните инициативи за решаване на различни конфликти и кризисни си-туации по света не правят изключение. За постигане на крайната цел и по-добри резултати е необходимо правилно да се дефинират ефектив-ността, нивата, на които се проявява, както и критерии за нейното из-мерване.

Ключови думи: ефективност, въоръжени сили, операция, критерий. Abstract: Due to the dynamically changing security environment, the

notion of effectiveness has become ubiquitous in recent decades. It invariably affects the interpretation of the results achieved in different activities. As the one of the major “stakeholders” in resolving the various international conflicts and crises around the world, the Armed forces are no exception in this matter. To be achieved the desirable end state and better results, it is necessary the effectiveness to be defined in a proper manner, as well as the levels at which it occurs and the measurement criteria.

Key words: effectiveness, armed forces, operations, criteria. В наши дни характерът на военните конфликти непрекъснато се

променя, като традиционните форми за въоръжена борба показват тен-денция към ограничаване. Те едва ли ще изчезнат, но със сигурност ще се променят по отношение на целите, начините за тяхното постигане и използваните средства. Нетрадиционните форми на военен конфликт се срещат все по-често, като водещо място има постигането на политичес-ки, икономически, религиозни и етнически цели за сметка на чисто во-


172

енните. Поради това в много отношения въоръжените сили вече не са и не могат да бъдат нито съвършения инструмент, нито единственото средство за отговор на предизвикателствата, но неминуемо остават един от основните и водещи елементи.

Ангажираността на международната общност с различни регио-нални конфликти по света поражда дискусии за ефективността, в част-ност военната ефективност, на предприеманите мерки за овладяване на конфликтите и възстановяване на мира и сигурността в засегнатите ре-гиони. Нещо повече, ефективността се е превърнала в нарицателна за съвременните операции, чиято оценка ангажира заинтересованите стра-ни (играчи). Хуманитарни агенции, правителствени и неправителствени организации, военни и дипломати търсят и се ангажират с нови подходи за повишаване ефективността на своите действия. Това се обуславя как-то от необходимостта за намаляване на разходите за тези доста скъпи начинания, така и от множеството дейности, предназначени за устано-вяване на дълготраен мир и сигурност, които все още не постигат в пъл-на степен поставените цели. Проблем представлява и определянето на критериите, с които те се измерват.

Предизвикателството се състои в това, че ефективността трябва да бъде измерена, за да се вземат адекватни решения относно използването на правилните методи и подходи. В същото време няма пълно съгласие за това какви задачи и проекти трябва да се изпълнят и какви резултати са необходими. Вземането на решение за правилните действия и прилагани-те инструменти в сложните съвременни операции и точното измерване на тяхната ефективност може да се окаже дълъг и нелек път поради същест-веното онтологично разделение между секторите, сферите и „играчите”, участващи в тези операции. Това е и мястото, където се явяват значител-ни затруднения в оценката на ефективността на съвременните операции.

Преди да се стигне до диалог за разбирането и измерването на ефективността обаче, трябва да се приеме работна дефиниция за ефектив-ността и да се определят критериите за измерването ѝ. Много често няма ясна дефиниция за ефективност между заинтересованите страни, участва-щи в операцията или кампанията, нито има споразумение как да се прилага подходящ подход на сътрудничество за постигане на тази ефективност.

В статията се акцентира основно върху някои дефиниции на ефективността и в частност ефективността на въоръжените сили като основен „играч” в инициативите на международната общност за под-държане на мира и сигурността в конфликтните региони.


173

Терминът „ефективност” се използва не само в бизнеса, но и в области като международната хуманитарна помощ, дипломацията, отб-раната и сигурността. Въпреки наличието на много дефиниции за ефек-тивност все още няма единно разбиране за съдържанието на термина и влиянието му в операциите/кампаниите.

Във военната област ефективността е термин, използван най-често за измерване на резултатите и постигане на крайната цел (желано крайно състояние). С други думи, една операция или кампания е ефек-тивна, ако крайните резултати съвпадат с първоначално поставените цели. Измерването на ефективността на операцията/кампанията изисква поставянето на ясни и точно определени цели. Много параметри могат да бъдат сравнявани с ефективността, като време, персонал, ресурси и финансиране. Тя може да се разглежда от гледна точка на постигнатите резултати, степента на изпълнение на целите, разходите и въздействието в пространствен и времеви аспект. Трябва да се има предвид, че ефек-тивността включва не само степента на изпълнение на целите, но и неп-редвидените и непланирани последствия от всички дейности.

Оказва се, че в международните дейности различните участници са силно заинтересовани от ефективността на операциите, но всеки я разглежда от различна страна. Някои международни „играчи” дори се опитват да „размътват водите” по отношение измерването на ефектив-ността с цел отчитане на активност и извличане на ползи. Освен това извън техническите значения на ефективността същността ѝ е тясно свързана с местни и чужди политически съображения.

Остава открит и въпросът дали сложните операции на междуна-родната общност допринасят реално за напредъка на страни като Ирак, Хаити, Афганистан и др. Трябва да се посочи също, че операциите не са хомогенни както по отношение на участниците и техните цели, така и по отношение на въздействието върху различните групи в зоната на опера-цията. Затова е критично да се разбере за кого международната намеса е от полза, и за кои части от местното население има положителни резулта-ти вследствие на намесата. От друга страна, се предполага, че междуна-родните интервенции всъщност могат да донесат повече вреди, отколкото ползи и да причинят непредвидени и нежелани последствия за засегнато-то от конфликта население. Например някои международни инициативи показват, че изострят социалните, икономическите и религиозните нап-режения и различия между отделните части на обществото.


174

Въпреки наличието и развитието на теория за организационната ефективност военната ефективност остава не толкова добре дефинирано понятие. За някои граждански и военни анализатори ефективността е свързана дори със социалната структура на въоръжените сили.

Социологическият подход се фокусира върху фактори като спло-теност на войсковата единица, групова солидарност, лидерство и морал, но омаловажава характеристики като бойна мощ и тренираност. Подоб-ни изследвания се стремят да свържат ефективността с нематериални фактори, като сила на духа и воля за борба и победа. Според специалис-тите в тази област особено важни са моралът и сплотеността, които ди-ректно влияят върху ефективността при воденето на бойните действия.

Оперативният подход подчертава важността на доктрините и тактическите системи, а така също и тяхното целесъобразно приложе-ние на бойното поле. Анализите се обуславят от редица типове военни игри, основополагащото военно обучение или полевите учения. Също така те могат да се направят на базата на бойния опит, извлечен чрез интервюта или посредством възстановки на бойни действия. Оператив-ният анализ обръща особено внимание на характеристиките на физичес-ката среда, в която се случват военните събития. Възможно е дори да се направи опит да се представи такава математическа точност, която да позволи да се установят или поне да се предвидят вероятните резултати.

Колкото и да са обосновани, посочените способи за анализ оси-гуряват само част от отговорите за организационната ефективност. Дей-ностите във военната област са изключително разнородни и съществу-ващите рамки не могат да обхванат цялостно въоръжените сили, техни-те мисии и задачи. Поради това тези дейности са разпределени в две направления – по вертикала и по хоризонтала.

Дейностите по вертикала включват подготовката и провеждането на бойните действия на политическо, стратегическо, оперативно и так-тическо ниво. Взети заедно, те формират йерархията на действията, ко-ито въоръжените сили трябва да координират – от най-високото ниво – политиката, до тактическото изпълнение.

Хоризонталното направление съдържа многобройни, едновре-менни и взаимнозависими задачи, които въоръжените сили трябва да изпълнят на всички нива в йерархията с различна степен на интензив-ност, за да бъдат реализирани професионално. Това включва набиране на персонал, планиране, подготовка, логистика, разузнаване, адаптация, а също и водене на бойните действия.


175

Една адекватна дефиниция на военната ефективност трябва да включва всички аспекти от хоризонталния и вертикалния обхват на во-енните дейности. Освен това истинската оценка на ефективността би трябвало да изследва също вероятните затруднения за целенасочена промяна и възможностите за реформа. Не може да се каже обаче, че съ-бирайки оценената ефективност на десетките отделни части, ще се даде правдоподобна оценка за цялостното представяне на въоръжените сили.

Военната ефективност може да се дефинира като способност на въоръжените сили да превръщат ресурсите в бойна мощ. Нивото на ефективност варира в зависимост от това доколко системата на въоръ-жените сили е подходящо организирана, за да използва по най-добрия начин ресурсите. „Напълно ефективни въоръжени сили са тези, които са способни да извлекат максимум бойна мощ от предоставените им поли-тически и физически ресурси.”1 Важни ресурси за въоръжените сили са човешките и природните ресурси, техническите умения, индустриалната база, държавното устройство, социологическите характеристики, поли-тическото състояние, интелектуалните качества на военните лидери и моралът. Тук не могат да не се споменат и ограниченията, при които въоръжените сили изпълняват задачите си. Те са два типа: естествени (природни) и наложени от човека. Естествените ограничения са геог-рафските и климатичните условия, природните ресурси, икономическа-та система, населението и времевата рамка.

Ограниченията, наложени от човека, са политически, правни, опе-ративни, отношението към въоръжените сили, моралът на гражданското общество и др. Като пример може да се посочи разликата между амери-канските и българските гражданско-военни отношения по отношение на функциите, мисиите и задачите на въоръжените сили. За разлика от аме-риканското общество, където ролята и отговорностите на всеки военнос-лужещ са ясно осъзнати от всички и всеки американец знае, че за да жи-вее спокойно, някой друг в униформа някъде по света трябва да воюва, у нас нещата са различни, макар въоръжените сили да натрупаха немалък стаж в операции и мисии зад граница. В България за обществото военни-те мисии зад граница са по-скоро „доходоносен бизнес” за военнослуже-щите, отколкото социална задача, изпълнявана в полза на обществото. За съжаление, вниманието към военните мисии и операции зад граница се повишава само когато се случи инцидент или някой от политическото ръководство на страната посети военен контингент зад граница. Неизвес-тни за широката публика остават изпълнените задачи, хилядите дежурст-


176

ва и цялостният принос на нашите контингенти за установяването и под-държането на сигурността в даден регион. Поради тези и редица други причини през последните години е налице липса на толерантност от об-ществото към военнослужещите и въоръжените сили, което намира и по-литическо изражение в периодичното намаляване на средствата за отбра-на въпреки поетите от страната съюзни ангажименти.

Основните характеристики на военната ефективност не могат да бъдат прецизно измерени. Както беше споменато, дейностите във въо-ръжените сили се изпълняват на четири различни нива: политическо, стратегическо, оперативно и тактическо. Всяко ниво припокрива оста-налите, но се характеризира с различни действия, процедури и цели. Поради това много световни анализатори правят условно разделение на нивата и впоследствие изследват редица аспекти на ефективността за отделните нива. Под съмнение е дали дадени въоръжените сили са на-пълно ефективни на всички нива едновременно. Безспорно е, че необхо-димите условия за ефективност на определено ниво могат да са в проти-вовес на условията на друго.

От гледна точка на изпълнението на конкретни задачи и като ос-нова за изграждане на ефективността на по-високите нива важни са пос-тигането и поддържането на ефективност на най-ниските изпълнителски нива във военните организации.

На тактическо ниво военните дейности се отнасят до специфич-ни техники, използвани от бойните формирования при воденето на бой-ни действия за постигането на оперативните цели. Границата между оперативното и тактическото ниво често е размита и неясна. Важното в случая е да се различат тактическите практики, тъй като те могат да да-дат по-ясна представа за сравняване на различните национали особенос-ти на въоръжените сили през различните епохи.

Мотивацията, моралът и сплотеността на войсковата единица (отделение, взвод и рота) се смятат за едни от най-важните критерии, допринасящи за ефективността на тактическо ниво. Много изследвания са правени в тази област, като военната социология има водеща роля.

Сравнителното представяне на египетските и израелските войски във войните от 1948, 1956 и 1967 г. са показателен пример в това отноше-ние. Безспорен факт е, че има значителни различия в социалния етос на тези армии, но има и сериозни доказателства, че в редица египетски фор-мирования отношенията между офицери и войници са лишени от всякакъв морал и сплотеност. Много египетски офицери от първа линия не са в със-


177

тояние да командват своите единици. Има минимален контакт между ко-мандири и подчинени и по този начин рисковете и трудностите остават само за войниците. Повечето офицери, а и египетската армия като цяло показват пренебрежение към чувствителни области, като редовно запла-щане, условия на живот, пускане в отпуск и взаимоотношения между чле-новете във войсковата единица. Това се обуславя основно от кастовото разделение между офицери и войници, офицерите често демонстрират своето социално превъзходство спрямо подчинените си. Египтяните пра-вят опит да решат тези проблеми и относителните им успехи във войната на Йом Кипур* през 1973 г. са показател за прогрес в тази област.

Други съществени критерии, които влияят върху ефективността на тактическо ниво, са маньовърът, децентрализираното използване и съвместяване на оръжейните системи, използването на изненадата и др.

Оперативното ниво на военната дейност се основава на анализа, подбора и развитието на институционални концепции и доктрини за използване на силите за постигане на стратегическите цели в театъра на военните действия. Оперативната военна дейност включва анализ, пла-ниране, подготовка, провеждане и оценка на различните дейности в конкретната операция или кампания. В рамките на оперативните въпро-си са разполагането и развръщането на военни единици, изборът на це-ли в зоната на операцията и в зоната на интереси, разпределението на логистичната поддръжка и управлението на сухопътните, военновъз-душните и военноморските сили. Комбинацията от военните дейности оформя решенията на оперативно ниво: мисията, характера на против-ника и неговите вероятни цели, терена, логистиката, наличните съюзни и национални сили, както и наличното време за изпълнение на мисията.

Един от първите и основополагащи критерии за ефективността на оперативното ниво е професионалният етос (професионализмът) на въ-оръжените сили, който им позволява да се справят със задачите и проб-лемите на оперативното ниво, като на това ниво вече говорим за профе-сионализъм на офицерите, на лидерите във въоръжените сили.

Още в армиите на великите сили от XIX век възникват въпроси от гледна точка на това какво е мястото на офицерството като професия, изискваща професионална етика и значителни интелектуални възмож-ности. Щабовете и военните колежи стигат до заключението, че само

* На 6 октомври 1973 г., деня Йом Кипур – най-големия еврейски празник, Египет и Сирия нападат Израел. Нападателите са подкрепени и от други арабски страни.


178

сериозното изучаване на военното дело може да подготви офицерите за най-висшите постове на военното ръководство. Степента, до която офи-церският корпус на една страна приема концепцията за професионали-зъм, влияе върху способността му да изпълнява мисията си в оператив-ната и тактическата обстановка. Специфично проявление на офицерския професионализъм са притежаването и отстояването на националните ценности и идеали.

По същия начин интеграцията между различните нива на управле-ние представлява важна характеристика на професионалните въоръжени сили. Без доверие и честност информацията, която е от решаващо значе-ние за оценката не само на възможностите на противника, но и на собст-вените, може да се изкриви или в някои случаи да е напълно невярна, до-като се обменя между различните нива на управление. В този аспект изк-лючително критичният самоанализ на германската армия след победата над Полша през 1939 г. заслужава особено внимание. Независимо от пос-тигнатата победа висшето командване на армията е недоволно от изпъл-нението на задачите от бойните формирования. При това то дава пълна свобода на подчинените командири да обсъдят слабостите на собствените си сили по отношение на оборудване, човешки ресурси и обучение. Като резултат Генералният щаб е в състояние да направи реална оценка на сил-ните и слабите страни на армията и да разработи по-реалистична програма за подготовка, с която да се коригират слабостите. Победата над Франция през май и юни 1940 г. се дължи в голяма степен на този процес.

Друг важен критерий за оперативна ефективност е комбиниране-то на оперативни методи, въоръжение и бойна техника. Историята на военното дело е белязана от ускорено развитие на въоръжението, бой-ната и друга специална техника. Всяко оръжие или техника притежава уникален набор от възможности и уязвимости. Пълното използване на предимствата им увеличава вероятността въоръжените сили да изпълнят успешно своята мисия. Взети като цяло, дадени въоръжени сили (наци-онални или многонационални) са оперативно ефективни, когато извли-чат максимална полза от своите компоненти, сили и средства, като обе-диняват усилията им. Това изисква пълно използване както на бойните части в рамките на военните действия, така и на атмосферните условия, терена, времето, изненадата, морала, обучението и физическите способ-ности на войските. Колкото по-голяма е интеграцията на тези коренно различни елементи, толкова по-добре въоръжените сили ще генерират бойна мощ от наличните си ресурси.


179

Израелските сухопътни сили във войната на Йом Кипур предос-тавят интересен контраст. След победата от 1967 г. израелските опера-тивни плановици поставят пехотата и артилерията на второ място, като наблягат на авиацията. Това решение търпи промяна през първата сед-мица на войната от 1973 г., когато израелските сили стават уязвими за оръжия, срещу които артилерията и механизираната пехота биха били доста по-ефективни. Налага се да се преосмисли необходимостта от доктрина за комбинирано използване на наличното оръжие. В крайна сметка израелските сухопътни сили пробиват египетската противовъз-душна отбрана, което позволява на израелската авиация да функциони-ра с пълната си смъртоносна сила. По отношение на интеграцията в на-чалото израелците са оперативно неефективни, но бързата адаптация възстановява тяхната висока степен на ефективност.

Човешкият фактор има специално, и то много важно значение за оперативната ефективност. Професионалните и личностните взаимоотно-шения между офицерите от различните отдели в един щаб, както и между различните щабове осигуряват институционалните и психологическите основи за интегрирани действия. Личният състав и програмите за обучение на въоръжените сили до голяма степен определят тези отношения.

Обучението във военна академия например може да осигури об-ща основа на опит и доверие между офицерите, което да продължи и в бъдеще, когато те вече служат в различните видове въоръжени сили и родове войски. Същият ефект има кадровата политика в армията на Германия, според която щабните офицери се ротират през различни служби и длъжности. Обратното – оставането на офицерите в една во-енна част за целия период на тяхното кариерно развитие, може да има положителен ефект за сплотяването на колектива, но да ограничи перс-пективите за професионалното и личностното им развитие, което се случва по-често, тъй като попадат в плен на рутината и еднообразието. Резултатът от подобна кадрова политика може да предизвика неудов-летвореност у офицерите и липса на интеграция в цялостната армейска организация.

Степента на съответствие между оперативните концепции и решения и наличните технологии е друг критерии, по който може да се определя ефективността. При него се търсят връзките между техничес-ките иновации и оперативната ефективност – въпрос, който отдавна за-нимава военните историци и аналитици. Все още не е ясно до каква сте-пен технологиите следват операциите или е обратното. Това, което е


180

сигурно, е, че всяко едно от двете има силно влияние върху другото и че използването на технологии от военните значително е нараснало. Сле-дователно умението на въоръжените сили за идентифициране, насърча-ване и усвояване на полезните технологии е важен фактор за постигане на оперативна ефективност.

Войната в Залива от 1991 г. е ярък пример за въздействието на технологиите върху военното дело. Въпреки контакта със стотици хиляди иракски войници загубите на въоръжените сили на коалицията са малки. Войната се моделира и води по новаторски способ, поставящ началото на високотехнологичната епоха във военното дело. Многобройните пехотни и танкови подразделения на иракската армия заемат позиции почти на открито в пустинята, където стават лесна мишена за снабдените със сис-теми за водене на прецизен огън съюзнически самолети и вертолети. Ос-вен това иракчаните не могат да водят военни действия през нощта пора-ди липса на прибори за нощно виждане на пехотата. Между подразделе-нията няма дори телефонна или радиовръзка. В тази война може да се види ролята на комбинирането на технологиите и уменията, потвържда-вайки, че сам по себе си единият елемент не е достатъчен за постигането на военно превъзходство и оперативна ефективност.

На следващо място като оперативен критерий може да се приеме съответствието между оперативните концепции и поставените цели. Очевидно някои методи за използване на въоръжените сили са неподхо-дящи за постигане на определен тип цели от гледна точка на политичес-ката съобразност. От векове обаче въоръжените сили се използват за постигане на такива цели.

В тази категория оценяването трябва да търси нещо повече от то-ва дали оперативните концепции на организацията са в съответствие с поставените ѝ цели. С оглед на трудността при определянето на въз-можностите на противостоящите сили истинските проблеми в тази об-ласт не могат да се видят в първите бойни (небойни) действия от опера-цията/кампанията. Проблемът по-скоро може да се крие в това колко добре въоръжените сили познават фактори като противник, неговите технологични възможности и оперативните му предимства, които биха затруднили реализирането на стратегическата цел.

Преследването на нереалистични цели с неадекватни оперативни концепции често води до големи загуби. По време на Втората световна война голямата въздушна атака при Швайнфурт и Регенсбург е отчетена като грешка, тъй като не са постигнати поставените цели, а американци-


181

те претърпяват сериозни загуби. Това, което е непростимо, е, че ВВС на САЩ продължават да изпращат огромни самостоятелни формирования от бомбардировачи към територията на Германия, докато поставената цел – унищожаването на германската индустрия, произвеждаща лагери, остава непостигната.

Степента, до която оперативните доктрини дават преимущество на собствените силни страни над слабите страни на противника, е още един критерий за оперативна ефективност. Бомбардировките в бит-ката за Берлин от декември 1943 г. до март 1944 г. могат най-добре да покажат оперативната неефективност в тази категория. Решен да дока-же, че подчинените му ВВС могат да повторят своите успехи от лятото на 1943 г. в много по-голяма степен, маршал Артър Харис поставя като стратегическа цел пълно унищожаване на Берлин и победа над Райха, преди съюзническите армии да дебаркират на френското крайбрежие. Берлин обаче е далече от базите на ВВС и продължителният полет мак-симално излага британските бомбардировачи на обстрела на германска-та противовъздушна отбрана. Освен това зимните условия са толкова лоши, че не е сигурно дали авионасочвачите могат да намерят и марки-рат достатъчно ясно обектите на земята, за да се постигне необходимата концентрация на бомбардировките. Резултатът е, че британците не ус-пяват да използват своите силни страни срещу слабите страни на гер-манците. Вместо това се противопоставя сила срещу сила в ужасна и изтощителна битка, чиято кулминация е пагубната атака срещу Нюрн-берг през март 1944 г. Британските ВВС са близо до унищожаване, без да постигнат своите цели.

Германската кампания срещу Франция и страните от Бенелюкс през 1940 г. контрастира с берлинската въздушната кампания. Поемайки значителни рискове, германците поставят своите бронирани сили там, където те са най-склонни да използват оперативната маневреност и гъв-кавост. Тъй като висшето френско командване разполага почти всички-те си моторизирани и механизирани сили по левия фланг, то не прите-жава сили в района, където могат да отговарят на оперативните способ-ности на германските войски. След като германските бронирани сили пробиват зад река Маас, французите нямат налични резерви в областта, за да реагират ефективно. В тази кампания германците могат да бъдат оценени като ефективни, поставяйки своите силни страни срещу слаби-те страни на французите.


182

Всички тези примери и разсъждения разкриват различни аспек-ти на ефективността, но в крайна сметка, са обединени от нейната същностна идея – постигането на крайната цел на възможно най-ниската цена. Въпреки това, за да се даде отговор на въпроса „какво представлява военната ефективност и как може да се измери”, трябва да е ясно какви видове военна ефективност са най-важни и при какви условия. Например до каква степен тактическата или оперативната ефективност може да компенсира стратегическа неефективност? Кое допринася най-много за високата тактическа ефективност – техноло-гичното усъвършенстване или сплотеността на войсковата единица? Очевидно и двете имат много важно значение, но кое се смята за по-важно и при какви обстоятелства? На базата на опита от войната във Виетнам, конфликта за Фолкландските острови, войните в Близкия изток и Афганистан е налице тенденция сплотеността на бойната еди-ница да се определя като ключова за тактическата ефективност. От друга страна, не можем да кажем, че тя ще компенсира една изключи-телна разлика в техническото превъзходство.

Оперативната ефективност, която се отнася до театъра на опе-рацията, е свързана най-вече с работата на щаба и командването на силите. По подразбиране носител на тази ефективност най-вече е офи-церският състав. Поради това офицерите трябва да бъдат добре под-готвени и обучени и да знаят как да се адаптират към всички изисква-ния на обстановката.

Трябва да се посочи, че оценяването на военната ефективност не може да се ограничи само до т.нар. „некинетични характеристики” на тактическите и оперативните звена. Едно обаче е ясно: в анализите трябва да бъдат включени и количествено неизмеримите параметри, като организационни нагласи, поведения и взаимоотношения, които обхващат военните дейности на всички нива. Използването на по-ограничени методи за оценка би довело до ограничени и неправилни изводи.

1 Millett, A., W. Murray and K. Watman. The Effectiveness of Military

Organizations. The Ohio State University.


183

* * * Маринов, И. Гражданско-военно сътрудничество в операции на

НАТО, ООН и ЕС. София: Военна академия „Г. С. Раковски”. Meharg, S. Measuring Effectiveness in Complex Operations: What Is

Good Enough? Canadian Defence & Foreign Affairs Institute. Biddle, S. The Gulf War Debate Redux: Why Skill and Technology

Are the Right Answer. International Security, 1997. (Прегледан 17.05.2013 г.) http://www.nato.int


184

ОТНОСНО ДЕФИНИРАНЕТО НА ПОНЯТИЕТО

„РАЗУЗНАВАТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ”

В ПРОМЕНЯЩАТА СЕ СРЕДА ЗА СИГУРНОСТ

Капитан II ранг Сергей Вълев

Анотация: Изведена е дефиниция за „ разузнавателна информа-

ция”, като се разглеждат поотделно понятията „ информация” и „ ра-зузнаване” и след това на тяхна база се определя коя точно част от информацията е разузнавателна. Целта е вместо съществуващите, ориентирани към практиката дефиниции, да бъде предложена подхо-дяща дефиниция за потребностите на научните изследвания в об-ластта на сигурността и отбраната.

Ключови думи: сигурност, разузнаване, информация. Abstract: This report works out a definition of “intelligence

information” examining “information” and “intelligence” separately and subsequently on that ground defining which exactly part of the information is intelligence information. The goal is to offer appropriate definition for the needs of scientific research in the field of security and defense, in the place of already existing, practice oriented definitions.

Key words: security, intelligence, information. Наличието на разузнавателна информация винаги е било от осо-

бено важно значение за успешното и стабилно функциониране на сите-мата за национална сигурност като цяло и на системата за военна си-гурност в частност. С включването на въоръжените сили в борбата сре-щу терористичната заплаха и ориентацията към създаване на малка, мо-билна и боеспособна армия потребностите от разузнавателна информа-ция и изискванията към нея допълнително нарастват. За да изпълни при необходимост мисията си такава армия трябва да бъде използвана в правилния момент и на правилното място. Това би било възможно

Относно дефинирането на понятието „ разузнавателна информация”...

185

единствено при наличието на изпреварваща, пълна и точна разузнава-телна информация.

За потребностите на научните изследвания в областта на сигур-ността и отбраната е необходимо изясняването на всички аспекти на понятието „разузнавателна информация” и използването на пълна и точна негова дефиниция. Съществуващите дефиниции обикновено го разглеждат само от определена гледна точка и сравнително лесно могат да бъдат посочени множество изключения.

Разглеждана от позициите на структурите на разузнаването, обра-ботващи постъпващата информация, разузнавателна информация е само резултатът от тяхната работа. Според тях информация е недвусмислен сбор от данни, които могат да се използват за изготвянето на разузнавател-на информация. Разузнавателна информация е информационен продукт, комплекс от факти и данни, получен след обвързването на получената ин-формация с друга, вече налична, преценяването ѝ през призмата на мина-лия опит и правенето на нейна основа на изводи и прогнози.

Подобен е и подходът за определяне на съдържанието на понятие-то „разузнавателна информация” в Съюзната съвместна доктрина за ра-зузнаване, контраразузнаване и сигурност – AJP-2.0. „Информацията се състои от отделни данни или серии, или групи данни, които са отчетени от сензор и впоследствие получени по един или друг начин от този сензор. Тя е състоянието на нещата и съществува или е съществувала в определе-на точка на времето и пространството. Информацията е недвусмислена по природа и може да се отнася до събития в миналото или настоящето.

Когато информацията се съотнесе с друга, вече известна инфор-мация и се разгледа в светлината на миналия опит, тя поражда нов на-бор факти, който се нарича „разузнавателна информация”. Разузнава-телната информация се различава от информацията по това, че е резул-тат от процес на субективно преценяване. Тя не е еднозначна и може да бъде оспорена.

Със събирането на данни се получава информация. Обработената информация е разузнавателна информация. Разузнавателната информа-ция е дедукция, или заключение, базирано на анализа на факти.”

Двата цитирани подхода разглеждат понятието „разузнавателна информация” в рамките на разузнавателния информационен цикъл и го дефинират само на базата на получаването и обработването на инфор-мация в границите на този цикъл. При по-широко разглеждане на въп-роса би се оказало, че всеки резултат от аналитичното обработване на


186

информация е разузнавателна информация. За постигането на прециз-ност би трябвало първо да бъде определен разузнавателният информа-ционен цикъл и едва след това, в неговите рамки, да бъде определена разузнавателната информация.

Освен това определението в доктрината на НАТО важи в пълна степен за техническото разузнаване, но при разузнаването с хора дан-ните не се получават от сензор и не са недвусмислени по природа. Възможно е, и не е рядкост, от лице източник да бъде добита вече об-работена информация с направени изводи и прогнози, която, колкото и да бъде съотнасяна с друга, вече известна и разглеждана в светлината на миналия опит, да не породи нов набор от факти. В този смисъл тя може да се разглежда като разузнавателна информация още при доби-ването ѝ.

Към проблема с дефинирането на понятието „разузнавателна ин-формация” може да се подходи и от гледна точка на предназначението ѝ. В. Лазаров и Р. Гюров3 предлагат значително по-кратко от предишни-те определение: „Разузнавателната информация е целенасочено придо-бита информация за подпомагане на вземането на решение”. В случая в общото множество на информацията разузнавателната информация се определя по два показателя: да е целенасочено придобитна и да е с цел подпомагане вземането на решение. Не се определя обаче кой придоби-ва информацията и за подпомагане на какво решение. Тази дефиниция би могла да се приложи и при вземането на решения от отделния човек във всекидневния му битов живот. Следователно също се нуждае от до-пълнително въвеждане на условия и ограничения.

Според Т. Трифонов и С. Славов6 разузнавателна информация са „сведения за целия потенциал на разузнаваната страна, за различни об-ласти от нейния живот, вътрешната и външната политика, нейната отб-ранителна способност, придобити от разузнаването и предназначени за изработването и осъществяването на политиката на разузнаващата стра-на за укрепване на нейните позиции и потенциал, за нанасяне вреда на разузнаваната държава”. В случая дефинирането на разузнавателната информация се постига чрез посочване на това кой я добива, за кого, в какви области и с каква цел. Изброеното обаче разглежда само държав-ното разузнаване, но и с това ограничение далеч не обхваща всички ва-рианти. Например не е посочена борбата с терористичната заплаха, коя-то е една от основните задачи на държавното разузнаване.


187

За съставянето на пълна и логически обоснована дефиниция за разузнавателна информация е необходимо да се разгледат поотделно понятията „информация” и „разузнаване” и след това на тяхна база да се определи коя точно част от информацията е разузнавателна.

Информация е едно от най-актуалните, фундаментални и дискуси-онни понятия в съвременната наука. Съществуват множество различни определения за информация, които зависят както от научната област, така и от подхода на изследователя и степента, в която е детайлизирано опи-санието. Едно от най-разпространените определения е на У. Ешби, до-пълнено от А. Урсул, които разглеждат информацията като отразено раз-нообразие във всички обекти (процеси) на живата и неживата природа.

Философията разглежда информацията като отразено разнообра-зие, възникнало в резултат на взаимодействие на обекти. В тази наука за понятието „информация” съществуват две концепции. Атрибутивният подход разглежда информацията като атрибут на материята – тя е едно от свойствата на всички материални обекти заедно с енергията и вещес-твото. Функционалният подход свързва информацията само с функцио-нирането на самоорганизиращите се системи.

Като обобщено определение информация са данни за обекти и явления в обкръжаващата ни среда, техните параметри, свойства и със-тояния, които намаляват съществуващата за тях степен на неопределе-ност и непълнота на знанието и които се възприемат от живите орга-низми, управляващите машини и други информационни системи.7

От гледна точка на информатиката информация са концептуално свързани данни и понятия, изменящи представите ни за явленията или обектите от обкръжаващия ни свят. Друго определение е, че информа-цията е продукт на взаимодействие на данните и методите за тяхното обработване, необходими за решаване на конкретна задача.

Данни са неструктурирани факти за нещо. В случай че данните бъдат използвани (обработени) с някаква цел (за намаляване неопреде-леността на нещото), те се превръщат в информация. Самата информа-ция също може да претърпи по-нататъшно обработване. Тогава тя се разглежда като първична информация, а получената информация като вторична. За първи път понятието „първична информация” е въведено от академик В. Афанасиев като „информационни данни”.

Данните могат да бъдат разглеждани и като най-ниското ниво на абстракция, от което произхождат информацията и знанието. Най-висока степен на абстракция от трите термина има знанието, но често информа-


188

ция и знание се използват с припокриващо се значение. Най-общо знани-ето е това, което се знае, което е известно. В този смисъл знанието може да бъде както данни или информационни данни, така и информация.

Според създадената от Клод Шанън теория на информацията ин-формация това е премахната неопределеност.

В кибернетиката (теория на управлението) информацията предс-тавлява тази част от знанието, която се използва за ориентиране при вземане на решения за активно действие в управлението с цел съхраня-ване и усъвършенстване развитието на системите (Н. Винер).

Информацията има следните свойства: полезност, обективност, точност, навременност (актуалност), насоченост, форматност, интерак-тивност, сигурност, достоверност, оптималност, устойчивост.

Параметрите на информацията са: • съдържание – определя предметната област, за която се отнася

информацията; • обхват – определя, ограничава и описва съдържание; • обем – общо количество информация; • пълнота – съотношение между наличната и достъпната инфор-

мация; • достатъчност – възможност за постигане на целите с наличната

информация; • време – фиксира момента или периода на осъществяване на

информационно взаимодействие; • източник – идентифицира произхода на информацията; • качество – определя степента на пригодност на информацията

за постигане на поставена цел; • уникалност – определя колко често се среща дадена информация; • съответствие на потребностите – възможност за използване за

решаване на конкретни задачи; • потребителска стойност – съответствие на съдържанието на

информацията на потребностите на потребителя; • релевантност – отношение на смислена близост между съдър-

жанието на информацията и заявката на потребителя; • проверяемост – възможност за потвърждаване на истинността

на информацията; • начин на фиксиране – закрепяне на информацията към едни

или други носители;


189

• език – средство за информационно взаимодействие – езиковата бариера ограничава възможността за създаване и използване на инфор-мация;

• стойност – овеществен в продукта обществен труд.7 Разузнаването е една от човешките дейности, в които се работи

най-активно с информация. Целта е както намаляване на неопределе-ността и непълнотата на знанието, така и получаване на знание, което позволява ориентиране при вземане на решение. От позицията на пот-ребителя като най-подходящо за потребностите на разузнаването опре-деление за информация може да се приеме даденото от професор Йон-чев: „Информация е ценно за някого знание.”2 На основата на общото определение може да се прецизира, че разузнавателна информация е знание, ценно за разузнаването. Ценността на знанието в случая се оп-ределя най-общо от това дали то допринася за изпълнението на стоящи-те пред разузнаването задачи. Следователно характерните особености на разузнавателната информация се определят от характеристиките на самото разузнаване и на поставените му задачи.

Най-разпространеното разбиране за разузнаване е, че то е специ-ална служба, разкриваща информация за противника, която той се опит-ва да скрие. Всъщност с термина „разузнаване” се обозначава както оп-ределена дейност на даден суверенитет, така и институцията от състава му, която извършва тази дейност. С термина „суверенитет” се означава социална структура, която разполага със свобода на избор, както и воля и ресурси за осъществяването му.2 Такава могат да са държава, органи-зация, контингент, граждански структури, частно юридическо лице, а също и нелегитимни обществени структури. Предназначението на дей-ността „разузнаване” е осигуряване на предимство за собствения суве-ренитет по отношение на конкурентния. Тя е една от дейностите в сфе-рата на сигурността. Извършва се в пространството на конкурентния суверенитет и изисква преодоляване на налаганите от него ограничения. Това налага да бъде извършвана скрито.2

Структурата, извършваща тази дейност, е специализирана част от суверенитета си, но не и суверенитет сама по себе си, съответно е огра-ничена в свободата си на избор. Това означава, че ръководството на су-веренитета определя какви точно конкурентни предимства трябва да бъдат постигнати и в съответствие с тях поставя на разузнаването зада-чи. Постигането на предимство чрез разузнаване (специална дейност в конкурентното пространство) може да се реализира чрез разкриване на


190

информация и/или оказване на въздействие, следователно и поставяните на разузнаването основни задачи са информационни или за въздействие. За изпълнението им то трябва да изгради позиции в конкурентното пространство, наричани „разузнавателни позиции”, и да осигури кому-никацията с тях. В този смисъл разузнаването самò си поставя задачи, които са спомагателни спрямо поставяните от ръководството на сувере-нитета и в практиката се определят като организационни. При организа-ционните и задачите за въздействие добиването на информация е спо-магателна дейност и изпълняваните в рамките на тази дейност инфор-мационни задачи могат да бъдат определени като спомагателни.

Посочените характеристики на разузнаването и на изпълняваните от него задачи позволяват на базата на общите свойства на информаци-ята да се формулират специфични изисквания към разузнавателната информация. За да може да осигури реализирането на определените от ръководството на суверенитета конкурентни предимства, тя трябва да:

• съответства на поставените основни или спомагателни задачи (насоченост, полезност и форматност) – събирането на знание извън поставените задачи е излишен преразход на сили и средства;

• отговаря на действителността (обективност, точност и достовер-ност) – знание, което не съответства на действителността, ще доведе до вземане на неправилни решения и загуба на конкурентни предимства;

• съдържа достатъчен обем данни за изграждане на точна предс-тава за зададения обект или процес (оптималност);

• бъде получена в момент, позволяващ реализирането на необхо-димото конкурентно предимство (актуалност) – в голямата част от слу-чаите закъснението обезсмисля притежаването на информация.

За да може разузнавателната информация да съответства на същ-ността на разузнаването и да позволява безпроблемното му функционира-не, а с това и изпълнението на задачите, разузнаването трябва да я добива от пространството на разузнавания суверенитет, като това бъде извършва-но непрекъснато и скрито (интерактивност, устойчивост и сигурност).

Логически погледнато, информацията, отговаряща на изисквани-ята за разузнавателна информация, е такава.

Разузнавателна информация е информация, която разузнаване-то добива скрито от пространството на конкурентния суверенитет в изпълнение на конкретна основна или спомагателна информационна задача. Тази информация съдържа достатъчен обем данни за изграж-дане на точна представа за зададения обект или процес, отговаря на


191

действителността и е добита във времеви момент, позволяващ ин-формационната задача да бъде изпълнена в зададения срок.

Трябва да се посочи, че предложеното определение за разузнава-телна информация не е предназначено за употреба при обучението на кадри или в практическата дейност на разузнавателните структури. То би трябвало да е значително по-кратко и ясно. Целта на изведената де-финиция е да служи за потребностите на научните изследвания в об-ластта на сигурността и отбраната.

Въпреки претенциите за логическа обоснованост и обобщеност предложеното определение съвсем не изчерпва всичко, което може да се каже по отношение на разузнавателната информация. Би трябвало до-пълнително да се изследва какво е съдържанието, каква е взаимовръзка-та им и има ли въобще основания за извеждане на понятия като „разуз-навателни факти”, „ разузнавателни данни” и „разузнавателни информа-ционни данни”. Съотнасянето на цялата система „факти – данни – ин-формационни данни – информация” с разузнаването като дейност би дало възможност за пълно разкриване на ролята и мястото на разузнава-телната информация в системата за национална сигурност.

1 Асенов, Б. Теория на разузнаването. София, 2005. 2 Йончев, Д. Разузнаване. София, 2005. 3 Лазаров, В., Р. Гюров. Матрични решения за националната си-

гурност. София: Изток-Запад, 2012. 4 Начев, Й. Вербовка, агентура, разузнаване. София, 2006. 5 Тарас, А. Наръчник по разузнаване и сигурност. София: Труд,

2009. 6 Трифонов, Т., С. Славов. Теоретични проблеми на разузнаване-

то. София, 2000. 7 Тужаров, Х. Информатика. София. 2007. 8 Allied Joint Intelligence, Counter Intelligence and Security Doctrine

AJP-2, NATO, 2003. 9 Best, R., Jr. Cumming. Open Source Intelligence (OSINT): Issues

for Congress, 2007. 10 Vigo, R. Representational Information: A New General Notion and

Measure of Information, Information Sciences, 181 (2011).


192

ПРОБЛЕМИ ПРИ УПРАВЛЕНИЕТО НА ПРОЕКТИ

ПО СТРУКТУРНИТЕ ФОНДОВЕ И ИКОНОМИЧЕСКАТА

СИГУРНОСТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

Доктор Ивелина Петкова

Анотация: Икономическата сигурност на всяка страна членка

в контекста на процесите, протичащи в глобален мащаб, изисква пред-приемане на навременни действия, идентифициране на проблемните области, минимизиране на рисковете и предотвратяване на тежки последствия и кризи. Целта на статията е да бъдат разгледани основ-ните проблеми при усвояването на средства от Структурните фондо-ве от гледна точка на икономическата сигурност на Република Бълга-рия и да се очертаят насоки и предложения за преодоляване на чувст-вителните области.

Ключови думи: Структурни фондове, проекти, икономическа сигурност.

Abstract: The economic security of each Member State in the context of

the processes taking place on a global scale requires taking timely action, identifying problem areas and minimize the risks and prevention of serious consequences and crises. The purpose of this report is to examine the main problems in the use of Structural Funds in the context of the economic security of Bulgaria and outline guidelines and suggestions to overcome sensitive areas.

Key words: Structural funds, projects, economic security. В условията на финансова криза в световен мащаб и икономи-

ческите сътресения, които съпътстват страни от Европейския съюз, като Гърция и Кипър, идеята за стабилността на икономическа общност, като Европейския съюз, вече в голяма степен е разклатена и изисква преос-мисляне. Политиките на ЕС, свързани с предоставяне на средства от Структурните фондове, са ориентирани към намаляване на различията и дисбаланса между отделните страни, членки на Съюза.

Проблеми при управлението на проекти по структурните фондове...

193

Средствата, които се предоставят от общия бюджет на ЕС на страните членки по приоритетни цели и направления, изискват постига-не на определени макроикономически показатели при стабилност и пое-ти гаранции за икономическа сигурност.

Нормативните регулации на европейския пазар,

като предпоставки за появата на политиките на Европейския съюз

Подписването на Римския договор е ключов момент в създаване-

то на единна нормативна рамка, действаща за страните членки. Необхо-димостта от създаване на правила на европейско ниво произтича от факта, че отделните държави имат различни регулации. Целта на тези правила са отворени национални пазари, но с някои ограничения: не всички стоки са еднакво „продаваеми” или купувани, както и продавани по един и същ начин. Регулациите се въвеждат, за да може всички тър-говски сделки да се определят на обща законова основа, която защитава отделните страни, включително крайните потребители или тези, които сделките засягат по някакъв начин.

За да се създаде свободен вътрешен пазар, е необходима законо-дателна дейност в няколко направления:

• да се създадат хармонизирани стандарти за продукти; • да се създадат условия на пазара на труда; • да се създадат условия на капиталовите пазари; • да се създадат условия на пазара на услуги. Тези правила имат за задача да хармонизират националните за-

конодателства, което изисква европейски законодателен орган и съот-ветна система за политическо управление на европейско ниво. Една обединена зона за търговия, характерна със силна интеграция и общи правила, изисква съвместно участие във вземането на решения, както и обединени институции. Така през годините се създават сложни структу-ри и институции, занимаващи се с това, което днес представлява Евро-пейският съюз.

Икономическите доводи за обединяването на икономиките на различните страни членки в по-голямата си част са основани на теория-та за обединение на пазара.1 Със задълбочаването на интеграцията, включваща пълен икономически и валутен съюз, споровете около пре-димствата на икономическото обединяване се увеличават.


194

Идеята за обединяването на страни с различно икономическо, со-циално и политическо ниво търпи известни критики от някои теоретични школи.2 Според тях обединяването на пазарите ще доведе до по-високо ниво на благоденствие само ако регионалните икономики, които се обе-диняват, са в голяма степен подобни по структура и цялостна конкурен-тоспособност. Привържениците на тези школи твърдят, че свободната търговия и отворените пазари с по-слаби икономики биха направили бед-ните по-бедни, а богатите по-богати. За да се премахне това, те защитават идеята за компенсираща и уравновесяваща намеса от страна на съответ-ните държавни власти. Регионите или териториите, чиято икономика се характеризира със слаби или неконкурентоспособни сектори, биха пост-радали в случай на икономическо обединение: вътрешните пазари ще се препълнят с чужди стоки на по-ниски цени, а новите пазари остават трудни за проникване, особено от новонавлизащи участници, които са неопитни. За отстраняването на този проблем във връзка със способност-та да се конкурираш на един силно конкурентен пазар е изготвена поли-тика за преодоляване на структурните слабости, особено където са кон-центрирани в определени региони или страни членки. Това деликатно положение в рамките на ЕС позволява активна роля на обществената по-литика и обществените финанси, които да се занимават с риска от значи-телни, продължителни несъответствия в нивата на благосъстоянието в различните региони и страни членки. Поради това в ЕС назрява необхо-димостта от разработване на политики, насочени към осигуряване на действителното преодоляване на големите разлики между по-богатите и по-бедните страни членки и региони, и то възможно най-бързо. Посоче-ното се оказва сериозна предпоставка за създаване на една от водещите политики на ЕС – политиката на икономическо и социално сближаване.

Нормативни основи на политиката

за икономическо и социално сближаване Основите на политиката на икономическо и социално сближава-

не се поставят в Договора за Европейския съюз. В чл.158 се посочва, че „за да се засили икономическото и социалното сближаване, Общността трябва да се стреми към намаляване на несъответствията между нивата на развитие на различните региони и изостаналостта на най-малко обла-годетелстваните региони, включително извънградските области”. Чл. 159 предвижда това действие да бъде подкрепено чрез Структурните


195

фондове, Европейската инвестиционна банка и останалите съществува-щи финансови инструменти. Това означава, че развитието на регионите в рамките на ЕС трябва да бъде балансирано, особено по отношение на конкурентоспособност, растеж и заетост. Най-полезният показател за това е брутният вътрешен продукт (БВП) на глава от населението, изра-зен като част от средния за Европейския съюз.

Единният европейски акт създава правната основа за тази поли-тика. Самата политика до нейното формиране се гради върху съществу-ващи политически елементи и политически инструменти, разработени в отговор на точно определени, по-специфични проблеми. Регионалният подход е най-успешно изразен при проблематичното „сближаване” след разширяването на Съюза с приемането на Испания, Португалия и Гър-ция. Политическите и икономическите спорове са насочени към съсре-доточаването на политиката върху регионалните „несъответствия”, утежнени от разстоянията.

Необходимост от създаване на Структурните фондове

Създаването на фондове, които да подкрепят отделни дейности и

да насочват средства към области за намаляване на различията на реги-оните, се оказва успешен инструмент в ранните години на формиране на Европейската общност. Тези инструменти са наречени структурни ин-струменти или структурни фондове, което означава, че те подкрепят структурното или главно микроикономическото развитие и инфраструк-турните инвестиции в икономиката: те са допълващата част от макрои-кономическото стабилизиране и икономическата сигурност. Структур-ната политика и инвестиции са най-ефективни, когато са подкрепени от здрава макроикономическа политика: организация на обществените фи-нанси, инфлация, лихвен процент и стабилност на паричната единица.

Както Структурните фондове, така и фондовете, подкрепящи Общата селскостопанска политика (ОСП), осигуряват средства и съфи-нансират мерки за развитие на страните, членки на Европейския съюз. Важно е да се отбележи, че подобна помощ по-скоро допълва, отколко-то замества финансовите средства на самите държави.3

В предложението на Европейската комисия от октомври 2011 г. относно регулациите за Европейския фонд за регионално развитие се изразява становището, че европейската регионална политика трябва да има важна роля при мобилизирането на местни активи и да бъде фоку-


196

сирана върху развитието на потенциала на регионите. Европейската ко-мисия потвърждава позицията си за засилването на значението на вто-рия стълб, тъй като голяма част от населението на ЕС живее в селски райони, и смята, че мерките на политиката за развитие на селските ра-йони трябва да спомагат за решаване на местните проблеми. Едновре-менно с това съотношението между първия и втория стълб на Общата селскостопанска политика трябва да е балансирано. В документа се подчертава, че страните членки трябва да имат възможност за по-гъвкаво прилагане на мерките от Програмата за развитие на селските райони, като ги съчетават с мерки и дейности извън набора от фиксира-ните на ниво Общност с оглед решаването на специфични национални, социално-икономически или климатични проблеми.

Следващият важен момент е, че средствата от Структурните фондове не могат да бъдат изразходвани самостоятелно, а само в рам-ките на програми, които често включват повече от един фонд. Същест-вен факт е, че в рамките на даден програма средствата от Структурни-те фондове могат да се използват само ако дейностите, които трябва да се финансират съвместно, попадат в обхвата на регламентите за Структурните фондове, както приложимата европейска нормативна уредба в областта на ОСП. Важно е да се отбележи, че всеки фонд има свои собствени цели и съответно области за намеса, които за всеки програмен период са различни и са регламентирани подробно в отдел-ните регламенти за фондовете.

Водещият подход за разпределяне на средствата по трите цели за периода 2007 – 2013 г., а и за всеки следващ е програмният. За целта от ЕС са дефинирани стратегически насоки за сближаване и на тази база всяка държава членка изготвя стратегически национални рамкови документи:

• национални стратегически референтни рамки (НСРР); • регионални или секторни оперативни програми. Осъществяването на регионалната политика на ниво ЕС изисква

преминаване през два етапа – европейско ниво и национално. Основните компоненти на механизмите и процедурите за осъ-

ществяване на регионална политика на ниво ЕС са: • дефиниране на целите на регионалната политика за дадения прог-

рамен период; • определяне на стратегически насоки за сближаване и принци-

пи, на чиято основа се разпределя финансовата помощ;


197

• национални правила за финансиране на мерките за осъществя-ване на регионална политика на ЕС, разработени в съответствие с при-ложимата нормативна рамка на ЕС (регламенти, директиви).

Основните компоненти на механизмите и процедурите за осъ-ществяване на политика на ниво държава членка са:

• стратегическите национални документи (национална стратеги-ческа референтна рамка и оперативни програми, национални планове);

• административната организация за изпълнение на оперативни-те програми и националната стратегическа референтна рамка, изградена във всяка страна членка.

В тези стратегически рамкови документи са вписани целите на политиката на ЕС за съответния програмен период.

Националните стратегически документи за програмния период 2007 – 2013 г. са Националната стратегическа референтна рамка, Наци-оналният план за развитие на земеделието и селските райони.

За програмния период 2014 – 2020 г. все още не са приети основ-ните регламенти за Структурните фондове. Това забавяне е обусловено от тежките преговори по новата многогодишна финансова рамка и разп-ределението на финансовите средства от бюджета на Европейския съюз.

Като се има предвид посоченото в контекста на икономическите процеси, протичащи в глобален и национален мащаб, основните проб-леми, пред които е изправена страната ни, свързани с управлението на средствата от Структурните фондове, могат да бъдат обединени в ня-колко направления.

Проблеми на макроикономическо ниво, застрашаващи икономи-ческата сигурност на страната във връзка с управлението на средст-вата по Структурните фондове.

Недоброто познаване на политиките на ЕС и развитието им в ис-торически план от административните структури, ангажирани на нацио-нално ниво да подготвят предварителните анализи, които съпътстват предложенията на Република България към ЕК за включването на страна-та ни за финансиране от Структурните фондове, се явява сериозен проб-лем. Съответно това рефлектира и като недобро познаване на приложимата нормативна уредба на ЕС в дадения сектор, и като резултат неефективни предложения, включени в основни документи на Европейския съюз.

Непознаване на източниците на финансиране на проектите, Структурните фондове и съответно приложимата нормативна рамка на ниво ЕС от административните структури, отговорни за подготовка на


198

стратегическите документи на страната ни, чиито сериозни последствия са наложените санкции на страната ни поради нетранспониране на ев-ропейски норми в нашето законодателство, както и откриване на нака-зателни процедури срещу България.

Във връзка с предходните два проблема възниква и следващият – ненавременно изготвяне на стратегическите програмни документи на страната. Например в резултат на това забавяне значителна част от опе-ративните програми за програмния период 2007 – 2013 г. са одобрени едва през 2008 г., а не в началото на 2007 г., с което страната ни се лиши от възможността да договаря и разходва финансовите средства ефек-тивно за 2007 и 2008 г.

В резултат на посочените проблеми се появява същественият проблем предоставените стратегически документи за стартиране на програмен период периодично да бъдат връщани за необходимите ко-рекции с оглед синхронизиране на исканията на страната ни с изисква-нията за финансиране по Структурните фондове. Неодобрението от страна на Европейската комисия на стратегическите документи и опера-тивните програми забавя стартирането им.

Проблем със сериозни последствия за икономическата сигурност на страната е неефективното планиране на бюджетните средства във връзка с верифицирането на разходите по проектите, финансирани от Структурните фондове, и осигуряване на националното съфинансиране по тях. Това може да доведе до сериозен дисбаланс в разходната част на националния бюджет и съответно да индуцира икономическа нестабил-ност на финансовата система в страната.

Липсата на изградени системи за финансово управление и конт-рол са основна предпоставка да не се отпуснат средствата от Структур-ните фондове по оперативните програми. Системите за финансово уп-равление и контрол са гаранцията на ЕС за законосъобразно, ефективно и ефикасно разходване на средствата по Структурните фондове. Проб-лемът с неизградените и нефункциониращи системи за финансово уп-равление и контрол по оперативните програми е сериозна заплаха и за икономическата сигурност на България.

Нехармонизирането на националното законодателство с евро-пейското създава предпоставки за верифициране/неверифициране на разходи по проекти, финансирани от Структурните фондове. Това е причина за извършване на незаконосъобразни действия от управлява-щите органи по оперативните програми, сертифициращия орган, отх-


199

върляне на допустими проектни предложения и невъзможност да се до-говорят и изплатят проектни дейности.

Допускането на нередности и измами в областта на възлагане на обществени поръчки се явява също ключов момент при управлението на проекти по Структурните фондове. Независимо че като страна членка на България е предоставена възможността сама да провежда тръжните процедури по проектите, се наблюдават сериозни проблеми в тази об-ласт. Причината е изключително рестриктивната ни нормативна уредба в областта на обществените поръчки в сравнение с европейската. От друга страна, динамичността в измененията на тази нормативна уредба не позволява утвърждаване на ясна и точна практика по нея.

Липсата на достатъчен опит на страната ни в идентифицирането на нередности и измами по Структурните фондове е допълнителна причина за допускането им. В резултат от това последствията са сериозни за икономи-ческата стабилност на страната, тъй като се изразяват в налагане на санк-ции от страна на ЕК, които се отразяват както върху финансирането, така и върху авторитета на страната ни като член на Европейския съюз.

Проблемни области на микроикономическо ниво, застрашаващи икономическата сигурност на страната във връзка с управлението на средствата по Структурните фондове.

Ненавременно изграждане на съответните административни структури на местно и регионално ниво за набиране, одобрение и уп-равление на проектите. Изискванията на регламентите по Структурните фондове* поставят условие за усвояването на средствата по тях да бъдат изградени съответните административни структури на местно и регио-нално ниво за набиране, одобряване и управление на проектите, като всяка страна членка има свободата да определи сама хоризонталната координация между тях. В регламентите единствено се поставят изиск-вания по отношение на правомощията и линиите на докладване. В тази насока като естествено следствие от посочените макроикономически проблеми възниква един от сериозните микроикономически проблеми, свързан с ненавременното изграждане на тези структури.

Липса на достатъчен административен капацитет. В голяма част от министерствата и агенциите, отговорни за управлението на средства

* Регламент (EO) № 1083/2006 на Съвета от 11 юли 2006 г. за определяне на общи раз-поредби за Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд и Кохезионния фонд и за отмяна на Регламент (EO) № 1260/1999.


200

по Структурните фондове, липсват достатъчно добри мотивационни механизми за задържане на служителите. През последните години се наблюдава тенденция новопостъпили служители след проведено обуче-ние и работа по проекти по Структурните фондове да напускат държав-ната администрация и се насочват към консултантските фирми в част-ния сектор. Такава негативна тенденция се наблюдава по оперативните програми „Околна среда” и „Регионално развитие”. Очертава се и друг сериозен проблем, а именно приемствеността, което предопределя не-възможността на новоназначените служители да се ориентират във въз-никнали казуси и натрупани проекти по отделните приеми по оператив-ните програми. Неблагоприятният ефект се изразява в забавяне на одоб-рението на проекти, сключване на договори и поемане на задължения от страна на управляващите органи за периоди извън планираните в бюдже-та за съответните години.

Ненавременното разглеждане на подадените проектни предложе-ния и сериозното забавяне при усвояване на финансовия ресурс, от дру-га страна, водят до невъзможност предвидените средства да бъдат насо-чени по приоритетни цели и направления, в резултат от което не се пос-тигат и заложените стратегически цели. Съответно това влияе небла-гоприятно и върху икономическата сигурност на страната.

Неверифициране на извършени разходи от страна на бенефици-ентите. Забавянето в разглеждането на проектните предложения пред-полага изпълнение на проектите в по-кратки срокове. Съгласно евро-пейската регламентация* извършването на разходи извън периода, в който действа оперативната програма, и извън договорения срок е предпоставка да не бъдат верифицирани и възстановени на бенефициен-тите, поради което към съответната дирекция в ЕК постъпват жалби и сигнали от страна на ощетени бенефициенти, които подлежат на про-верка. През последните години одитните мисии на ЕК установяват множество основателни жалби. Следствието от това е налагане на санк-ции на управляващите органи и несертифициране на системите за фи-нансово управление и контрол по оперативните програми.

Проблеми на микроикономическо ниво възникват и на ниво бе-нефициент, които пряко рефлектират върху икономическата сигурност

* Регламент (EO) № 1083/2006 на Съвета от 11 юли 2006 г. за определяне на общи раз-поредби за Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд и Кохезионния фонд и за отмяна на Регламент (EO) № 1260/1999.


201

на страната във връзка с управлението на средствата по Структурните фондове:

• Липса на достатъчно познания и опит от страна на бенефици-ента за управление на проекта. Предприсъединителният период за стра-ната ни трябваше да изгради основата за усвояване на средствата в програмния период 2007 – 2013 г. За съжаление, в този период значи-телна част от проектите бяха ориентирани към изграждане на институ-ционален капацитет, което рефлектира неблагоприятно при стартиране на оперативните програми. Бенефициентите, които са извън публичния сектор, нямат достатъчно познания, опит, а в известна степен и мотиви-раност да кандидатстват с проектни предложения. От друга страна, неб-лагоприятният старт на оперативни програми, като „Развитие конкурен-тоспособността на българската икономика” и „Околна среда”, доведе до оттегляне и нежелание за включване в тях.

• Допускането на сериозни нарушения на законодателството в областта на обществените поръчки от страна на бенефициентите е сери-озно затруднение за изпълнението на проектите. Този проблем води след себе си невъзможност до края на програмния период въпросният бенефициент да кандидатства отново с проектно предложение, а включ-ването му в регистър на неизрядни бенефициенти го лишава на практи-ка да се възползва от средства от Структурните фондове.

• Неизграждането на система за финансово управление и конт-рол и неприлагането ѝ в проекта от бенефициенти от публичния сектор е сериозно препятствие проектното предложение да бъде одобрено от страна на управляващите органи по оперативните програми и впоследс-твие да се одобрят разходите по проекта.

• Липсата на одитна пътека и проследяване на действията по проекта е сред най-честите основания за финансови корекции и намаля-ване на сумата по проекта от управляващите органи по оперативните програми и сертифициращия орган.

• Неосъществен предварителен контрол съгласно Закона за фи-нансово управление и контрол в публичния сектор по отношение на пое-мане на задължения и наличие на бюджет за извършване на разходи е сред честите пропуски при представяне на документите за верифициране.

Тези и редица други проблеми, с които се сблъскват бенефици-ентите по оперативните програми, определят нивото на договаряне и съответно разплащане по програмите.

Факултет

202

На фигураоперативнитедат достигнатиИнформационнатате инструменти

Вижда

средствата подоговоренитехвърлен размерътята е силнофициентите назначителна частизпълнениетотъй като по тазипроекти за пречиствателникият темп наномическатаства по опим при изпълнениеот Структурнитекът, който се

0,00

ОПТ

ОПОС

ОПРР

ОПР…

ОПТП

ОПР…

ОПАК

ОБЩО

Фиг. 1. Изпълнение по оперативните програми към 1 май 2013 г.

акултет „Национална сигурност и отбрана”

На фигура 1 е показан темпът на договарянеоперативните програми, както и прогнозните нива, коитодат достигнати за програмния период 2007 – 2013 г. ДаннитеИнформационната система за управление и наблюдениете инструменти на ЕС в България към 1 май 2013 г.

Вижда се, че има изключително висок темпсредствата по оперативните програми – 104%. Найдоговорените средства по ОП „Околна среда” – 152%, хвърлен размерът на разполагаемите средства по програматаята е силно обезпокоителна, тъй като генерира сериозенфициентите на етапа на верифициране на разходите дазначителна част от тях. Това, от своя страна, ще доведеизпълнението на проекта или натрупване на сериозентъй като по тази програма основните бенефициенти сапроекти за пречиствателни станции и съоръжения. Вкият темп на предоговаряне на средства крие сериознаномическата сигурност на страната, защото за свръхдоговоренитества по оперативната програма са поети ангажиментиим при изпълнение на проектите, като тези средства нямаот Структурните фондове, а от националния бюджеткът който се генерира за националния бюджет, е изключително

0,00 50,00 100,00 150,00 200,00

95,19

152,81

90,85

84,03

94,88

93,05

79,57

104,97

46,10

21,09

41,42

46,23

37,83

39,45

43,97

38,46

Изплатени

Договорени

Бюджет


договаряне и разплащане по ива, които трябва да бъ-

2013 г. Данните са взети от и наблюдение на структурни-

май г.

висок темп на договаряне на Най-висок е размерът на 152%, като с 50% е над-

средства по програмата. Тенденци-енерира сериозен риск за бене-разходите да не бъде призната

страна ще доведе до спиране на на сериозен вътрешен дълг,

бенефициенти са малки общини с съоръжения. В този аспект висо-крие сериозна опасност за ико-

защото за свръхдоговорените сред-ангажименти за изплащането средства няма да се осигурят

националния бюджет на страната. Рис-бюджет е изключително висок.

Изплатени средства %

Договорени средства %

Бюджет на програмата %



203

По останалите оперативни програми темпът на договаряне е под определения размер от 100% – в рамките около 90%. Сериозна диспро-порция има в размера на изплащане на средствата по оперативните програми. Независимо че има свръхдоговаряне по ОП „Околна среда”, тази програма е с най-нисък изплатен размер на средствата. Това е ин-дикатор за известни затруднения и проблеми, които би следвало преди приключване на програмния период да бъдат решени. Около 40% е изп-лащането на средства и по останалите оперативни програми. Широките граници, в които варират договарянето и изплащането на средства, кри-ят сериозен риск за седемте оперативни програми, изразяващ се в голя-мо натоварване в края на програмния период 2007 – 2013 г. на управля-ващите органи и сертифициращия, тъй като по-голяма част от средства-та трябва да бъдат изплатени. От друга страна, диспропорцията при до-говаряне и изплащане поражда проблем за икономическата сигурност на страната, тъй като през последната година е договорена значителна част от средствата по оперативните програми, без да се отчита фактът за натоварването и възможностите на националния бюджет за изплащане на средствата.

Вече беше посочено, че договорените средства общо по седемте оперативни програми са 104%, а близо три пъти по-малко са изплатени-те средства (38%). В съответствие с изискванията на финансовия регла-мент средствата по Структурните фондове трябва да бъдат договорени в рамките на дадения програмен период. По отношение на плащанията е допустимо удължаване на срока до две години след приключване на програмния период, т.е. 2015 г. Като се имат предвид посочените проб-леми, е необходимо предприемане на навременни и ефективни действия на макроикономическо ниво за успешно приключване на програмния период 2007 – 2013 г. и навременна подготовка на стратегическите до-кументи за новия програмен период. Това в голяма степен ще гарантира икономическата сигурност на страната.

Насоки и предложения за подобряване управлението

на проекти по Структурните фондове Проблемните области при управлението на проекти имат разно-

образен характер. Предприемането на навременни действия би могло в голяма степен да минимизира съществени рискове с необратими после-дици за икономическата сигурност на страната ни.


204

Основните предложения за подобряване на дейността за управ-ление на проекти могат да бъдат обобщени като:

• Създаване на административна структура, чиито основни анга-жименти са свързани с изготвяне и съгласуване на стратегическите доку-менти на страната с политиките на ЕС. В рамките на тази структура да бъде изградено звено, което да извършва периодичен преглед за съответ-ствие на националната нормативна уредба в областта на управлението на проекти с приложимата европейска и дава съответните указания.

• Осъществяване на периодичен контрол на това звено от страна на институциите, отговорни за спазване на бюджетната дисциплина. Подобни контролни дейности са в рамките и правомощията на Сметната палата, като се изгради структура към нея, имаща за цел осъществяване на текущ контрол на управляващите органи, сертифициращия и одити-ращия орган по оперативните програми.

• Създаване на координационен мониторингов комитет по всич-ки оперативни програми, имащ за цел наблюдение и недопускане на несъответствия и неточности при изпращане на стратегически докумен-ти за съгласуване с Европейската комисия.

• Планирането на бюджетните средства за верифицирането на разходите по проектите, финансирани от Структурните фондове, да се извършва в съответствие с утвърдените прогнозни разчети в оператив-ните програми и да не се допускат поемане на задължения и дисбаланс в разходната част на националния бюджет.

• Периодично извършване на одит за съответствие на системите за финансово управление и контрол по оперативните програми от стра-на на вътрешните одитори и адекватно докладване за установени про-пуски. Предприемане на действия от страна на ръководителите за отст-раняване на установените проблеми.

• Обобщаване на добрите и лошите практики при управление на проекти за недопускане на нередности и измами и осигуряване на пуб-личен достъп до тях чрез информационната система за управление и наблюдение.

• Осигуряване на необходимия административен капацитет за управление на проекти чрез изграждане на система от мотивационни механизми.

• Осигуряване на приемственост чрез мотивационни механизми за споделяне на добри практики и решаване на казусни моменти.


205

• Провеждането на административни реформи в областта на ад-министрациите да бъде задълбочено анализирано от гледна точка на рискове, проблеми, възможности и поети ангажименти от страната ни при управление на оперативните програми.

• Създаване на подробна и конкретна поднормативна уредба, да-ваща яснота за механизма на кандидатстване, приемане, одобряване и верифициране на разходите по Структурните фондове.

• Недопускане на чести промени в нормативни актове, а оттам и в поднормативната уредба.

• Осигуряване на лесен достъп на бенефициента до необходима-та информация за подготовка на проектно предложения и предоставяне на адекватна професионална помощ при възникнали затруднения.

Ефективното управление на финансовия ресурс, предоставен на Република България за периода 2007 – 2013 г. чрез структурните инст-рументи на ЕС, може значително да допринесе за подобряване на мак-роикономическия климат и насърчаване развитието на страната, което да повлияе положително върху икономическата сигурност. Постигнати-те резултати в този аспект са предпоставка и гаранция на страната ни за успешно включване в новия програмен период 2014 – 2020 г., осигуря-ване на стабилност и гарантиране на националната сигурност.

1 Хайек, А. Ф. Право, законодателство и свобода. Политическият

ред на свободния народ. Т. 3. София: УИ „Св. Климент Охридски”, 1998. 2 Geewax, M. Hamilton’s Lesson for Europe: Pay Your Debt’ NPR.

http://www.npr.org/2011/10/21/141583938/hamiltons-lesson-for-urope-pay-your-debt

3 Дойчинова, Ю., И. Кънчев, А. Митева, М. Станимирова, З. Сто-янова, Е. Тошева, И. Жечева, Д. Заимова. Възможности на подхода ЛИДЕР за развитие на жизнеспособни селски райони и опазване на природните ресурси. София: Издателски комплекс УНСС, 2013.


206

ЕФЕКТИВНОСТ НА АУТСОРСИНГА В БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ –

ПРОБЛЕМНИ ОБЛАСТИ

Катя Пейчева

Анотация: Разгледани са въпроси, свързани с аутсорсинга в

Българската армия. Засегнат е проблемът как тази добра практика с доказани ползи от нейното прилагане в много други страни и армии при някои дейности в Българската армия не е подходяща и не се постига желаната ефективност. Анализирани са причините за това и са пред-ложени възможни решения.

Ключови думи: аутсорсинг, отбрана, публични разходи. Abstract: The report applies to outsourcing in the Bulgarian army.

The problem addressed is how this practice, which has proven the benefits of its application in many other countries and armies, is not suitable to be applied in some practices in the Bulgarian army and does not achieve the desired efficiency. The reasons for this are analyzed and possible solutions are proposed.

Key words: outsourcing, defence, public expenditures. Според Българската агенция за инвестиции приходите, които ге-

нерира аутсорсингът* в България, достигат 200 милиона евро. У нас той се развива все повече и вече има около 15 000 служители. За неговото

* „Понятието „аутсорсинг” се свързва с трансфер на дейности (производство на изде-лия или извършване на услуга), които се предоставят на специализирани независими производители (...) с цел повишаване на ефективността и извличане на взаимна изгода (...) аутсорсингът предоставя възможност за намаляване на разходите, по-висока ефек-тивност и възможност за концентриране на ресурсите за други дейности.”(вж. Димит-рова, С., М. Андреева. Аутсорсингът като елемент от управлението на ресурсите за сигурност и отбрана. – В: Изграждане на сигурност, базирана на знания – предизвика-телства и възможности”, София, 2010, с. 148.

Ефективност на аутсорсинга в Българската армия...

207

развитие работят няколко поредни правителства и Българската агенция за инвестиции. Това става чрез освобождаване от данъци, обучение, субсидии за инфраструктура и логистична подкрепа.1 Може ли обаче положителното развитие на този сектор като цяло в страната ни да се отнесе и към Българската армия? Отговор на този въпрос се търси в настоящата статия, в която приоритетно се разглежда развитието на аутсорсинга в областта на отбраната в България, както и неговите слаби страни.

В Доклада за състоянието на отбраната за 2009 г. е записано: „в политиката си по доставките Министерството на отбраната прилага принципа на аутсорсинг на осигуряващи дейности и услуги, или възла-гане на изпълнението на услуги на външни организации при дейности, несвойствени за Министерството, непечеливши или такива, за които то не притежава необходимия потенциал. Това освобождава Министерст-вото на отбраната от бремето на поддържане на излишни квалифицира-ни специалисти и намалява разходите за поддържане на отбранителните способности”2. За съжаление, макар за определени дейности аутсорсин-гът да показва ефективност, в голяма част от случаите в областта на от-браната се наблюдава не просто неефективност, но дори умишлено из-точване на и без това ограничените ресурси. Оказва се, че аутсорсингът на някои дейности в армията не само не довежда до желаните резултати и не спестява пари на Министерството на отбраната, но дори една не малка част от тези дейности е по-скъпа и по-некачествена, отколкото, ако се извършва от военнослужещи и служители от армията. За да се приеме за ефективен, аутсорсингът трябва да спестява минимум 30 на сто от държавните разходи, в противен случай от него няма нужда. В България това все още не е постигнато3, което се потвърждава и от нап-равените по-долу разчети за това с колко се оскъпява охраната на обек-тите, когато тази дейност се възлага на частни фирми.

В световен мащаб не е нещо ново да се ползват услугите на частни охранителни фирми за охрана на различни по своето предназначение обек-ти. Съществената разлика между фирмите, занимаващи се с такава дейност в България и другите страни, е качеството на предлаганата услуга. Тази, която се предоставя от много български охранителни фирми, е далеч под качеството, предлагано по света. Разбира се, не можем да не посочим, че това е свързано със заплащането на работещите в тези фирми, което също се различава значително не в полза на българските охранители.


208

Проблемът с неефективността на аутсорсинга в областта на ох-раната на обекти в Българската армия може да се разгледа от няколко аспекта, които, макар на пръв поглед да не са пряко свързани с израз-ходваните финансови средства, в действителност се оказва, че имат много силна връзка с тях.

На първо място, качеството на услугата, която предлагат тези фирми, е много ниско. Причината е, че охранителните фирми назнача-ват предимно хора в пенсионна възраст, тъй като заплащането е много ниско и младите хора не желаят да кандидатстват за тази работа. Изк-лючения има, но те са предимно в районите с много висока безработица, където младите хора са принудени временно да приемат и такова зап-лащане. Назначаването на пенсионери за охранители на военни обекти се отразява върху ефективността на работата им – няма съмнение, че не могат да се сравняват физическата активност на един млад мъж в разц-вета на силите си и неговото трудово представяне с тези на мъж на 65 – 70 години, а дейността на охранителите е свързана предимно с обхож-дане на огромни райони по няколко пъти на дежурство. Те носят и отго-варят и за оръжие, а безспорно е, че реакциите на младия мъж са много по-бързи от тези на мъж на 65 години. И не може да се твърди, че това е безопасно. Проблем се оказва също и фактът, че тези хора не са подчи-нени на дежурните военнослужещи във военните формирования и дори когато се констатира, че не изпълняват своите задължения, военнослу-жещите не могат да направят нищо. Посочените примери за занижаване качеството на услугата показват не само, че не се постига икономия на финансови средства, но че Министерството на отбраната плаща много повече за получаване на недействителна услуга.

Проблемите се задълбочават и от това, че много често военнос-лужещите са принудени да пазят военните формирования от „охраните-лите” срещу кражби на имущество. А в обектите с отпаднала необходи-мост охранителите са още по-свободни в действията си. Факт, който се потвърждава от броя на заведените дела срещу охранителни фирми за липса на имущество в охраняваните от тях обекти. Армията налага гло-би на фирмите, които охраняват закритите казарми, складове и военни обекти. По справка, предоставена на вестник „Труд”, се вижда, че Ми-нистерството на отбраната има претенции към частните охранители за щети, които възлизат на 538 521 лв. за периода 1 януари 2009 – 31 ок-томври 2011 г. За този почти тригодишен период Министерството е предоставило охраната на 482 обекта на 18 частни фирми. Военното ве-


209

домство има над 900 освободени обекта, а предстои да включи в регист-рите си още 8000. През 2009 г. тогавашният военен министър Аню Ан-гелов обявява, че Министерството дава за охрана на имуществото си по 25 млн. лв. на година, но независимо от това всичко се руши и разграб-ва.4 От направената справка се вижда, че през 2010 г. са наложени най-много глоби за липсващо имущество. Краде се всичко, което е възмож-но – врати, мивки, радиатори, релси, ламарини и др. За този период на фирмите са съставени протоколи за липси на стойност 376 176 лв., като голяма част от тях обаче се обжалва от фирмите и не е ясно дали щетите ще бъдат възстановени.

Когато говорим за аутсорсинг в Българската армия, не можем да пропуснем и вредата, която оказват личните интереси в тази област. Ох-раната на военни обекти от частни фирми се оказва доста апетитна. Например, когато през 2005 г. е обявена специална обществена поръчка за 45 военни обекта, охраната на 19 от тях е спечелена от частната фир-ма „Бюро за охрана и сигурност – ИТ”, което предизвиква недоволство сред други частни охранителни фирми и те се обявяват срещу това ре-шение, тъй като за охраната на секретни военни обекти се изисква ли-ценз за използване на автоматично огнестрелно оръжие, както и допуск до класифицирана информация на НАТО. По това време на тези усло-вия отговаря единствено фирма МОБА5, която е дружество, създадено към Министерството на отбраната именно с цел охрана на такива обек-ти. През 2005 г. министърът на отбраната спокойно може да възложи охраната на обектите на фирма МОБА, без да обявява конкурс, защото законът го позволява. Конкурс обаче е обявен и една немалка част от обектите е взета от фирма, която не отговаря на съответните изисква-ния. „Конкурсите за охрана на поделения и складове се печелят пре-димно от компании на бивши висши военни. Дори собственото дружес-тво на Министерството на отбраната не може да се промъкне в тези по-ръчки.”6 Впечатление прави и фактът, че въпреки че в страната има 1200 охранителни фирми и 2000 звена за охрана, конкурсите се печелят все от едни и същи фирми.7

За да се направят необходимите изчисления за това дали е по-изгодно за Министерството на отбраната да наема частни охранителни фирми, или да назначава собствен персонал, е поискана справка от Ми-нистерството за броя на охранителите, за които то плаща на частните фирми. В съответствие с предоставената справка8 общият брой на охра-нителите, охраняващи военните формирования и структурите, подчине-


210

ни на министъра на отбраната, без обектите с отпаднала необходимост, по години е показан в таблица 1.

Голямата разлика в броя на охранителите между 2004 и 2005 г. се дължи на факта, че през 2004 г. основната част от охраняващите воен-ните поделения са назначени на временни договори към Министерство-то на отбраната, т.нар. „допълнителни щатни разписания”. Основното възнаграждение, което получават, е равно на минималната работна зап-лата за страната, която за 2004 г. е 120 лв. Допълнително към него те получават всеки месец добавка за прослужено време – 1% за всяка го-дина трудов стаж, добавка за работа в Министерството – 22%, пари за храна – 30 лв. месечно, добавка за нощен труд. Веднъж годишно им се полагат и пари за облекло.

Таблица 1

Година Общ брой на охранителите

2004 104 2005 1049 2006 1146 2007 1146 2008 1146 2009 1295 2010 1138 2011 1198 Година по-късно с цел икономии на финансови средства охрани-

телната дейност е възложена на частни фирми, на които Министерство-то плаща за всеки охранител. Според експерти сумата, която фирмите получават за един охранител, е приблизително 700 лева. Тези данни се потвърждават и от Отчета на Единния финансов план за материално-техническо осигуряване на Министерството на отбраната (ЕФП за МТО на МО) за 2010 и 2011 г.* От другата страна са сумите, които охрани-телните фирми плащат на своите подчинени. * Данните колко се плаща на един охранител се получават, като общият размер на раз-ходите за охрана, платени на охранителните фирми за 2010 и 2011 г., се раздели на броя на охранителите според официалната справка, предоставена от Министерството.


211

Според данни на Националната асоциация на фирми за търговска сигурност и охрана (НАФТСО)9 общите разходи на работодателя за фонд „Работна заплата” (ФРЗ) на един охранител през 2012 г. са 447,86 лв. Ос-реднената чиста сума на годишна база, която получават охранителите, е 298,03 лв. Това, което се забелязва веднага, е огромната разлика в цена-та, която Министерството плаща на фирмите, и това колко струва един охранител на частната фирма. Разликата е около 220 – 250 лв. на човек. Ако тази сума се умножи по броя на охранителите, се вижда, че всеки месец военното ведомство е ощетено с 300 000 лв. Пресметнато за една година това прави 3 600 000 лв. Посоченото потвърждава вече направе-ното твърдение, че аутсорсингът на обектите в областта на охраната не води до желаните икономии от Министерството на отбраната.

Изчисленията могат да бъдат направени и по друг начин – като се пресметне колко би струвал един цивилен охранител, ако е назначен на работа в Министерството. Според разчетите на автора при минимал-на работна заплата 290 лв.* брутното месечно възнаграждение на един охранител възлиза на 589,25 лв. (в него се включва осреднен клас прос-лужено време, осреднено заплащане за нощен труд, осреднено заплаща-не за труд през официални празници, доплащане за храна за дежурство, порцион, процент за работа в МО, пари за облекло веднъж годишно). Като се добавят осигуровките за сметка на работодателя в размер на 18,1% (52,49 лв.), се получават и разходите за работодателя за фонд „Работна заплата” в размер на 641,74 лв. Имайки предвид, че осигуров-ките за сметка на работника са 12,9% (76,01 лв.) и данъкът за сметка на работника е 10% (51,32 лв.), се получава чиста сума за получаване от работника в размер на 461,91 лв. Това показва, че ако охранителят е назначен на работа в Министерството на отбраната, през 2011 г. би струвал на ведомството приблизително 6833 лв. годишно.∗∗ Годишната сума, която Министерството плаща на охранителните фирми за един ох-ранител, е приблизително 8400 лв. Разликата само за един охранител е 1567 лв. Когато тази сума се умножи по броя на охранителите, наети през 2011 г., се получават приблизително 1 880 400 лв. През 2012 г. поради повишаването на минималната работна заплата за страната от 270 на 290 лв. разходите на работодателя се повишават също. В този случай

* Разчетите са направени по данни за 2012 г., когато МРЗ е 290 лв. ∗∗ При изчисляване на годишните разходи за един охранител сумата се намалява със сумата за храна за дежурства и добавката за нощен труд по време на платения годишен отпуск на охранителя.


212

разходите на Министерството за една година за един охранител биха били приблизително 7480 лв. Съпоставено със сумата, която се плаща за един охранител на частна фирма, се получава разлика от около 920 лв. Ако приемем, че броят на охранителите през 2012 г. се е запазил същи-ят, общият размер на разликата за 2012 г. ще възлезе на 1 104 000 лв. Така само за две години Министерство губи приблизително 3 млн. лв. от това, че възлага охранителната дейност на външни фирми. А при силно ограничените му финансови ресурси това е разход, който би мо-гъл да бъде избегнат. Например, ако сравним разходите, отделени за Института по отбрана през 2011 г., които възлизат на 2,6 млн. лв.10, с икономията, която е можело да се постигне за същата година (1,9 млн. лв.), ще видим, че тя би увеличила в пъти възможностите на една такава организация в рамките на Министерството на отбраната, която работи за повишаване на неговия авторитет и обслужване на интересите му.

Когато правим разчети за загубата във финансово измерение на Министерството на отбраната, е добре да добавим и разликата между заплатата, която получават охранителите в частната фирма, и тази, ко-ято биха получавали като цивилни служители на Министерството. Съ-поставянето се прави с цел да се подчертае голямата разлика във въз-награждението на охраняващите обектите на Министерството, която несъмнено рефлектира и върху качеството на предлаганата услуга. През 2011 г. един охранител в охранителна фирма получава чисто средномесечно възнаграждение 278 лв. Сумата, която би получавал за този период, ако е цивилен служител, е 417 лв. Разликата от 140 лв. е сериозен допълнителен стимул за работещите – това е увеличение на заплатата с около 50% спрямо получаваната от частния работодател. За 2012 г. получаваната от охранителя заплата от фирмата е 298 лв. срещу 454 лв., ако е служител на Министерството. Отново се получава много голяма разлика.

Изводите от посоченото са няколко: • Първо, аутсорсингът на охраната на военните формирования и

структурите, подчинени на министъра на отбраната, без обектите с от-паднала необходимост, е неприемлив вариант за Министерството на отбраната, защото той не само не води до икономия на финансови сред-ства, каквато е основната му цел, а напротив, струва по-скъпо, отколко-то, ако Министерството само осъществява тази дейност.

• Второ, ниското заплащане от частните фирми не мотивира ох-ранителите да изпълняват качествено своята работа.


213

• Трето, като служители на частна фирма охранителите не се назначават и освобождават от началниците на военните формирования и по този начин е трудно да се упражнява контрол на тяхната работа.

Макар в световен мащаб аутсорсингът да навлиза все повече в армиите и да доказва своята ефективност, при вземането на решения, свързани не само с изразходването на огромни по своя размер финансо-ви средства, но преди всичко с националната сигурност, не трябва да се правят компромиси. Не трябва да се пренебрегват сигналите и разчети-те, доказващи, че в Българската армия за охраната на обектите аутсор-сингът не е най-добрата алтернатива и той не трябва да бъде прилаган. Оправданията, че „така се прави в другите страни”, не трябва да нами-рат място при вземането на толкова важни решения.

Друга област в армията, в която също се прилага аутсорсинг, е храненето на личния състав. Когато се въвежда през 2006 г., аутсорсин-гът се приема с голям ентусиазъм от управляващите Министерството на отбраната. Идеята при въвеждането му е постигане на значителна ико-номия на финансови средства. Оказва се обаче, че в България и при хра-ненето, както и при охраната, аутсорсингът не е най-доброто решение. Това твърдение може да се подкрепи с няколко примера.

Проблемът може да бъде разгледан от гледна точка на фирмите, които са недоволни от своята съвместна работа с Министерството на отбраната. В самото начало, когато се въвежда тази система на хранене, армията все още е наборна и това е добре за фирмите, тъй като основни-ят контингент – наборните войници, се хранят безплатно за сметка на държавата и фирмите знаят колко човека ще се хранят през съответния ден. И дори фирмите за кетъринг да търпят загуби в по-малките поделе-ния, те се компенсират с печалбата им в по-големите. Но с професиона-лизацията на армията ситуацията се променя коренно. Сигурността, ко-ято фирмите имат до този момент колко души ще отидат на обяд, вече я няма. Кадровият военнослужещ решава сам къде да се храни – дали в стола, или в близко заведение. Така значително намалява обемът на ра-бота на фирмите.11 Като решение за справяне с проблема от страна на Министерството на отбраната е предприето удвояване на месечните па-ри за храна на военнослужещите и гражданските лица от 30 на 60 лв. Оказва се обаче, че и тази мярка е недостатъчна да задържи хората да се хранят в столовете, държани от фирми.

Фирмите за кетъринг са демотивирани и поради друга причина – те не получават дължимото им от Министерството на отбраната или,


214

ако го получат, то е с огромно закъснение от повече от година. Напри-мер на една от фирмите, с които е сключен договор, Министерството дължи над 6 млн. лв.12 Това са пари, на които бизнесът разчита като оборотни средства, за да развива своята дейност. Когато държавата ги бави, съществува не просто неудобство от забавяне на плащанията, но реална опасност от фалит на по-малките и средните компании, а това би довело до увеличаване на безработицата, както и до редица други неб-лагоприятни последствия за националната икономика.13 При решаване на казуса с неплатените средства на частните компании държавата се проявява като некоректна страна по договорите с фирмите. Тя поставя бизнеса в ситуацията или да не си получи парите, или да ги получи със 7% по-малко от договореното чрез Българската банка за развитие.14 Правителството предпочита този начин на разплащане, за да не се до-пусне голям бюджетен дефицит. Но когато говорим за милиони левове, 7% са значителен финансов ресурс, от който фирмите се нуждаят, за да покриват разходите си.

Освен недоволството на фирмите проблемите с аутсорсинга имат и друга страна – от тази на потребителите на крайната услуга. Не са малко недоволните хора от фирменото хранене. Обикновено оплаквани-ята са свързани с качеството на храната или значително намалените порции. Цените са по-високи, а не са малко и сигналите за злоупотреби и корупция. Бившият военен министър А. Ангелов също не подкрепя т.нар. „фирмено хранене”. Според него за 32-хилядна армия се плаща много повече отколкото за старата 120-хилядна.15 Но все още не е ясно коя би била по-добрата алтернатива на фирменото хранене. Прилагат се няколко решения – хората, на които се полагат пари за храна за дежурс-тво или имат право на безплатна храна, да ги получават на ръка или да се върне войсковото хранене, където има възможност. Кетърингът про-дължава да съществува предимно в структури с голям личен състав, ка-то Националната гвардейска част, Националния военен университет „В. Левски”, Висшето военноморско училище „Н. Й. Вапцаров” и Военно-медицинска академия.

Трудно е да се вземе най-правилното решение. Проблем е, че от-ново се наблюдава разминаване на мненията в ръководството на Ми-нистерството на отбраната. Докато според бившия военен министър А. Ангелов кетърингът не е подходящ за Българската армия и той не ико-номисва средства от ограничения бюджет на Министерството, то него-вият заместник В. Радев смята, че това е най-добрата алтернатива. Спо-


215

ред него проблемът произтича от начина, по който са сключени догово-рите с фирмите. Те не са избрани при необходимата прозрачност и в договорите не е заложен необходимият контрол от страна на команди-рите по места. Това е причината поради която в някои поделения цените на храната са се повишили значително, а порциите и качеството са на-малели.16 А. Ангелов е за връщане на войсковото хранене без участието на фирми и цивилни – всичко да се прави в поделенията (доставка на продукти, готвене, чистене), като това до голяма степен се вписва в не-говата идея за децентрализиране на бюджета и предоставяне на повече права и отговорности на командирите.17 Вече тече процес на възстано-вяване на военните столове – в различни поделения са изградени 33 та-кива стола, а в процес на създаване са още 29.18

От посоченото става ясно, че в момента се използват три вариан-та: кетъринг, войсково хранене и назначен щатен обслужващ персонал, но доставките на хранителни продукти стават от магазинната мрежа.

Тези промени обаче, както и преминаването от един вид хранене към друг са свързани с много допълнителни финансови средства. Както, когато преди няколко години при преминаването на армията на т.нар. „кетърингово хранене” бяха необходими значителни инвестиции за мо-дернизиране на столовете, така сега ще са необходими не малко средст-ва за обновяване на кухни и столови. Проблемът е, че не се знае дали тези разходи ще бъдат оправдани, защото при липсата на приемственост при вземането на решения в Министерството на отбраната след 1 – 2 години може да бъде предприета поредната промяна, която да обезс-мисли всички тези разходи. Не може при липса на единомислие в ръко-водството да се очакват добри и бързи резултати.

Разгледаните в статията примери имат за цел да покажат слабите места при прилагане на аутсорсинга в Българската армия. Както вече беше споменато, той е добра практика, доказала своите силни страни в много други държави и армии. Но в България, в областта на отбраната, поради неразбиране, липса на единомислие или преследване на лични интереси в много от областите, в които се прилага, аутсорсингът показ-ва неефективност. Това, от една страна, ощетява държавата в лицето на Министерството на отбраната, а от друга, обезсмисля напълно използ-ването му.


216

1 ФТ: Аутсорсинг секторът в България процъфтява. 26.09.2012,

http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=5159691#.UGM5c5vu9Xc.email 2 http://www.mod.bg/bg/doc/drugi/20100413_Report_2009.pdf 3 Войнишката чорба на аутсорсинг! Не става 07.12.2010,

http://www.pan. bg/view_article-6-2777-Vojnishkata-chorba-na-autsorsing-Ne-stava.html

4 Моркин, Д. Армията глоби фирми за охрана. – В: Труд, 12.02.2012, http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1228352

5 Николов, Д. Новата армия ще ни пази, но нея няма кой. – В: Се-га, 13.11.2007, http://www.segabg.com/article.php?issueid=2811&sectionid= 5&id=0000902

6 Моркин, Д. Обръчът от фирми на армията III. – В: Сега, 19.04.2007, http://www.segabg.com/article.php?issueid=2619&sectionid=5&id=0001301

7 Пак там. 8 Писмена справка, предоставена от Министерството на отбрана-

та по заявление за достъп до обществена информация от К. Л. Пейчева, рег. № 13-00-2493/08.08.2012 г.

9 http://www.naftso.org/language/bg/uploads/files/home__0/home__1e 99d71e6bc1b86162fccf0a5d90c668.pdf

10 Отчет за изпълнението на бюджета и Единния финансов план за материално-техническо осигуряване на Министерството на отбраната за 2011 г.

11 Денов, Л. Армията минава на сандвичи, спряха кетъринга. – В: 24 часа, 25.06.2010, http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=524259

12 Пак там. 13 Пейчева, К. Общественият сектор „Отбрана” и взаимодействи-

ето му с частния сектор. Доклад от научна конференция „Пазарно раз-витие на българската икономика – две десетилетия след промяната”, 4 –5.11.2010, Стопанска академия „Д. А. Ценов” – Свищов, с. 212

14 http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2010/06/04/ 911955_po-malkoto_zlo/

15 Денов, Л. Войската – между баката и кетъринга. – В: 24 часа, 01.03.2012, http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1258409

16 Денов, Л. Армията минава... 17 Пак там. 18 Денов, Л. Войската – между баката и кетъринга...

Мениджърски предизвикателства в сектора за сигурност и отбрана

217

МЕНИДЖЪРСКИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

В СЕКТОРА ЗА СИГУРНОСТ И ОТБРАНА

Доктор Константин Пудин

Анотация: Съвременните условия на средата за сигурност се ха-

рактеризират с нарастваща динамичност и сложност. През последните години все повече се усложнява разбирането за сигурност и национална сигурност. Секторът за сигурност и отбрана продължава да бъде гене-ратор на сигурност, разбирана като вътрешен ред и поддържане на спо-собности за защита на териториалната цялост на страната. В този контекст мениджмънтът в сектора за сигурност и отбрана е изправен пред редица предизвикателства, свързани със спецификата на сектора, развитието на средата, а също особеностите на управленската дейност.

Ключови думи: национална сигурност, сектор за сигурност и отбрана, мениджмънт на сектора за сигурност.

Abstract: Contemporary security environment is dynamic and complex.

In recent years the understanding of security and national security is more and more complicated. Security and defense sector continues to be a generator of security, understood as interior order and maintenance of capabilities for defence of territorial integrity of the country. In this context the security and defence management faces a lot of challenges. Some of them are related with the features of security and defence sector, other are related with security environment and characteristics of management.

Key words: national security, security and defense sector, security and defense management.

Въведение Никога, както през последните години, проблемите на национал-

ната сигурност не са предизвиквали толкова голям интерес. Може би


218

това се дължи на факта, че заплахите за различните субекти на сигур-ността стават все по-разнообразни по характер и сила на влияние. Всич-ко това налага активизиране и мобилизиране на теорията и практиката. Първата, за да търси и даде отговор на основни въпроси, като: „Защо се случват нещата?”, „Какви са тези неща?”, „Как те да не се случват?” и т.н., а втората, за да търси решения на конкретни проблеми. Крайната цел е да се намали несигурността и да се повиши сигурността, колкото е възможно за по-дълъг период от време.

Обект на настоящата статия е националният сектор за сигурност и отбрана (ССО), като вниманието е съсредоточено върху мениджърс-ките предизвикателства в него. Целта е те да бъдат представени и ана-лизирани. Предварително се изясняват основните понятия – „сигурност” и „национална сигурност”, а също така се представят структурата и функциите на сектора за сигурност.

Основното изследователско ограничение е зададено още с фор-мулирането на обекта. Представените предизвикателства и техният ана-лиз се отнасят до националния сектор за сигурност. Това не пречи някои от тях да звучат по-универсално и да бъдат открити като проблеми на сектора за сигурност и отбрана в други държави.

Понятията „сигурност” и „национална сигурност” Какво е сигурност? Това е основният въпрос. Задават си го често

изследователите на проблемите в сектора за сигурност и отбрана, зада-ват си го и работещите в сектора. С него започва и обучението на всеки, който се подготвя за професионална реализация в тази област, без зна-чение дали е курсант, слушател във военно учебно заведение, или сту-дент в граждански университет.

Но това не е въпрос, който вълнува само ограничен кръг от хора. Той ангажира мисленето на специалисти от много други области, които във всекидневната си работа се сблъскват с проблемите на сигурността и несигурността. Вълнува и всеки човек, за чиято дейност са характерни примери на несигурност, заплахи и опасности от най-различен характер.

Не само от правилния, но и от изчерпателния отговор на въпроса зависи всичко останало – поставянето на проблемите, техният анализ и осмислянето им, подходите, методите и средствата за решаването им. Зависи колко дълго конкретните субекти на сигурността – отделна лич-ност, група от хора или държавата като цяло, ще изпитват сигурност


219

или несигурност, две състояния на средата, които се сменят постоянно – понякога рязко, друг път постепенно, понякога без някаква видима при-чина, понякога с много ясно изразена такава.

Един от начините за дефиниране на понятието „сигурност” е чрез използването на други две ключови понятията – „интерес” и „заплаха”. Интересът, както посочва Георги Стефанов в „Теория на международ-ната сигурност”, е ценност и осъзната потребност, подплатена с воля за действие за нейното задоволяване.1 Заплахата е всичко, което застрашава реализирането на интересите на субектите на сигурността. За синоним на заплаха, при равни други условия и най-широк смисъл, могат да се прие-мат понятията „риск” и „опасност”. Но те не са едно и също нещо.

Следвайки тази логика на мисли, сигурността може да бъде де-финирана като състояние на средата, при което не се наблюдават запла-хи за интересите на субектите на сигурността. Ако трябва да бъде раз-ширено разбирането за понятието с цел по-голяма прецизност, опреде-лението за сигурност би могло да звучи така: състояние на средата, при което не се наблюдават заплахи за реализирането на интересите на су-бектите на сигурността или, ако са налице такива, те притежават спо-собности за тяхното неутрализиране. В резултат на това те запазват възможностите си за развитие.

Субекти на сигурността, както бе споменато, са отделните граж-дани, общности и групи, организации. Всички те имат сложни и разнооб-разни по характер интереси, преследват цели и се нуждаят от сигурност във всичките ѝ проявления – икономическа, политическа, социална, еко-логична и т.н., за да ги постигнат. Субект на сигурността на по-високо равнище е и държавата. Тя не само се нуждае от сигурност, но създава условия да бъде гарантирана сигурността на останалите субекти на си-гурността, които се намират в нея. Наред с това държавата участва в сис-тема от международни отношения на регионално и световно равнище, като по този начин допринася за генериране на международна сигурност.

Ако разсъждаваме по отношение на понятието „сигурност”, ще установим, че през последните години се наблюдава разширяване на неговия обхват. Някога свеждаща се до физическо оцеляване и защита, военна сигурност и отбрана, днес сигурността все повече се разбира ка-то високо качество на живот (или висок жизнен стандарт) и възможнос-ти за развитие за отделната личност и цялото общество, свързани с доб-ро управление и спазване на човешките права, високи доходи и заетост, качествено здравеопазване и образование, чиста околна среда и т.н. Ес-


220

тествено, военният аспект и вътрешният ред остават съществен компо-нент, но вече не са единствен.

Сигурността се разглежда все по-комплексно. Разширяването на нейното съдържание неминуемо води до усложняване най-вече на начи-ните за гарантирането ѝ. То поставя предизвикателства пред управлени-ето на най-високо държавно равнище, ангажира много и различни по характера на тяхната работа публични институции и обществени орга-низации, създава изисквания към тяхната координация и взаимодейст-вие за изпълнение на съвместни задачи и постигане на общи цели и не на последно място, ангажира повече ресурси.

„Национална сигурност” е понятие, тясно свързано с общото поня-тие за сигурност. Разбирането за нея през последните години също много се променя. Обхватът ѝ се разширява, а нейното генериране се усложнява.

В „Петте нива на сигурността” Николай Слатински пише, че първите три нива на сигурността – на индивида, групата от индивиди и държавата – определят националната сигурност.2 Идея, която възприе-мат и други изследователи, ангажирани в проблемната област.

Тодор Кобур в книгата си „Политика и власт” посочва, че същес-твуват повече от 200 дефиниции на понятието „национална сигурност”.3

Едно от определенията, които могат да бъдат дадени, е, че наци-оналната сигурност предполага защитата и реализацията на национал-ните интереси. Националният интерес, както изтъква Георги Стефанов, не може да бъде интерес само на една или друга част от нацията, без да бъде интерес на всички останали нейни части (...) От сигурността на националните интереси зависи сигурността на интересите на всички части от нацията – от отделните социални групи до интересите на от-делните индивиди.4 С други думи, той е по-висш интерес, обединяващ в себе си всички останали интереси в рамките на държавата.

В България за първи път след 1989 г. понятието „национална си-гурност” е дефинирано официално в Концепцията за национална сигур-ност, приета от ХХХVІІІ народно събрание през 1998 г. Определението гласи: „Национална сигурност има, когато са защитени основните права и свободи на българските граждани, държавните граници, териториал-ната цялост и независимостта на страната, когато не съществува опас-ност от въоръжено нападение, насилствена промяна на конституцион-ния ред, политически диктат или икономическа принуда за държавата и е гарантирано демократичното функциониране на държавните и граж-


221

данските институции, в резултат на което обществото и нацията запаз-ват и увеличават своето благосъстояние и се развиват”.

Същност и компоненти на сектора

за сигурност и отбрана Очевидно е, че понятията „сигурност” и в частност „национална

сигурност” са изключително обхватни. Въпреки това в този многообра-зен контекст класическо си остава разбирането за гарантирането им със силови средства, разбирането, че сигурността означава ред и законност в страната, ефективно работещи служби за сигурност, боеспособна ар-мия, която е в състояние да брани териториалната цялост и държавния суверенитет, отбранителна промишленост, пораждаща гордост и осигу-ряваща парични постъпления във валута.

Призван да гарантира този аспект на националната сигурност е секторът за сигурност и отбрана. Той трябва да се разглежда като съв-купност от организации, които, взаимодействайки помежду си, изпълня-ват различни функции при спазването на определени принципи и правила за постигането на една обща цел – осигуряване на благото „сигурност”, разбирано в най-тесния и конвенционален смисъл на тази дума.

В Меморандум № 6 „Предложение за приемане на Закон за наци-оналната сигурност”, разработен от Коалиция „Реформа на сектора за сигурност” през 2003 г., в която влизат водещи неправителствени орга-низации с интереси в областта на националната сигурност, включително Университетът за национално и световно стопанство, се посочва, че секторът за сигурност включва:

• дипломация; • въоръжени сили; • служби за сигурност; • полицейски служби; • гражданска защита; • митница; • съдебна система, включително места за лишаване от свобода; • отбранителна индустрия, изследователски и развойни звена в

областта на технологиите за сигурност и отбраната и технологиите с двойно назначение;

• парламентарни, съдебни и административни органи за управ-ление и контрол.5


222

Списъкът на изброените институции може да бъде обогатен, като се прибави групата на неправителствените организации, които застават зад Меморандума. Това са най-общо университети, сдружения, фонда-ции и изследователски центрове. Биха могли да се прибавят и стопански организации.

В американски документ, посветен на реформата на сектора за сигурност, разработен от Държавния департамент на САЩ, Департа-мента по отбрана и Агенцията за международно развитие, се посочва, че „секторът за сигурност включва както военни, така и цивилни организа-ции и персонал, работещ на международно, регионално, национално и субрегионално ниво”6. Сред „играчите”, осигуряващи сигурност, в съ-щия доклад са изброени:

• държавни организации, осигуряващи сигурност, включително въоръжени сили, гражданска полиция, специализирани полицейски час-ти, редови полицейски части, охрана на президента, разузнавателни служби, брегова охрана, охрана на границата, митническа служба, пътна полиция, национална гвардия и правителствена милиция, резерв и др.;

• държавни органи за управление и контрол на сигурността, включително изпълнителна власт (президент и министър-председател), консултативни органи по проблемите на сигурността, министерства на отбраната, държавната администрация, вътрешните работи, правосъдие-то, външните работи и финансите, различни органи за финансов одит и планиране, законодателна власт в лицето на националните парламенти, местните органи на изпълнителната власт и др.;

• гражданско общество, включващо професионални организа-ции, органи за граждански контрол, организации, занимаващи се с ана-литична дейност (университети и think tanks), правозащитни организа-ции, комисии за защита на човешките права, институцията „омбудс-ман”, неправителствени организации, медия и др.;

• недържавни организации, осигуряващи сигурност и справедли-вост, към тях се отнася широк кръг от играчи с различен правен статус и легитимност на местно и национално равнище, посредничещи при спазването и налагането на закона и гарантирането на сигурността.

Това, което прави впечатление от предложеното американско разбиране за ССО, е, че в него не са включени представители на бизне-са. Каква е причината, може само да предполагаме. Един от аргументите би бил, че дейността за гарантиране на националната сигурност се възп-


223

риема като приоритет на държавното управление, а бизнесът се разг-лежда като самостоятелна сфера и е на по-ниско, микрониво.7

На фигура 1 са посочени организациите от сектора за сигурност. Тя отразява разбиранията на автора за компонентите на този сектор в неговата цялост, като са включени и бизнес организации. Фигурата е повлияна и от проучените и представени по-горе виждания на наши и чуждестранни експерти по проблема, разкрива и виждането за система за национална сигурност, включено в раздел V на Стратегията за наци-онална сигурност на Република България, приета от XLI народно събра-ние в началото на 2011 г.

Фиг. 1. Сектор за сигурност и отбрана

Сектор за сигурност и отбрана

Законодателна власт (парламент

и парламентарни структури)

Съдебна власт (съд, прокуратура,

следствие)

Специализирани органи (въоръжени сили и специализирани

служби за сигурност)

Изпълнителна власт (държавен глава,

Министерски съвет, министерства и ведомства)

Неправителствени организации

Бизнес организации

Изследователски центрове, сдружения,

фондации, университети и др.

Медия – вестници, списания, радио и телевизия


224

Особености и предизвикателства пред мениджмънта на сигурността и отбраната в началото на ХХІ век В „Мениджмънт на сигурността и отбраната” Тилчо Иванов пи-

ше, че от управленска гледна точка ССО е сложна организационна сис-тема, която включва две системи – система за управление и изпълнява-ща система. Общото между тях е известно съвместяване и не всякога строго разграничаване на управляващата от изпълняващата част.8 Раз-делението, отнасящо се за ССО в неговата цялост, е валидно в пълна сила и за отделните организации, които го съставят.

Част от системата за управление от ССО са институциите на за-конодателната и изпълнителната власт, които според Конституцията и законите на страната имат съществени правомощия в областта на си-гурността и отбраната. Така например в чл. 15 от Закона за отбраната и Въоръжените сили на Република България е записано, че ръководството на отбраната се осъществява от Народното събрание, президента, Ми-нистерския съвет и министъра на отбраната.9

В съответствие с националните интереси управляващата система задава стратегическия курс, който следват структурите на по-ниските нива, съставящи т.нар. „изпълняваща система”. Смисълът на тяхното функциониране е създаване на среда, благоприятстваща реализирането на същите тези интереси. Управляващата система определя и разпреде-ля ресурсите за сигурност и отбрана.

На организационно равнище също съществува разделение на уп-равляваща, йерархично обособена система и изпълняваща система.

В най-общ смисъл под понятието „мениджмънт” може да се раз-бира дейност, при която се постигат предварително поставени цели чрез хора. В своята същност мениджърската дейност предлага вземането на решения, представляващо процес на сравняване и избор на алтернатива или комбинация от алтернативи. Решенията, които се вземат, имат отно-шение както към целта, която трябва да бъде постигната, така и към на-чините за нейното постигане и ресурсите, с които това да се осъществи.

Мениджмънтът на сигурността и отбраната има своята специфи-ка, която е следствие от характеристиките на сектора за сигурност и от-брана. Тя би могла да бъде търсена и в същината на управленската дей-ност, за която вече стана дума. Трябва да се има предвид, че част от предизвикателствата пред мениджмънта на сектора за сигурност са следствие и от средата – национална и международна.


225

Първата и една от най-важните характеристики на ССО е, че той е мисийно ориентирана система.10 Мисията му е да гарантира благото „сигурност”, като по този начин създава условия за реализиране на на-ционалните интереси. На второ място следва да бъде посочен силовият характер на сектора. Както пише Тилчо Иванов, гарантирането на наци-онална (държавна) сигурност и отбрана се осъществява с приемливи за обществеността (граждани и военни) силови средства.11 В този контекст се поставя въпросът за упражняването на ефективен демократичен кон-трол и за отношенията „цивилни – военни”. Третото нещо, което трябва да бъде добавено, е, че сложността и важността на дейността за създа-ване на благото „сигурност” налагат спазването на правила за секрет-ност на използваната информация. Факт, който дава сериозно отраже-ние върху технологията на управление, което по своята същност е ин-формационна дейност. Не на последно място е обстоятелството, че ССО потребява публични ресурси, а това поставя изисквания за ефективност и икономичност, а също спазване на правилото за отчетност и прозрач-ност пред обществото.

Като основно предизвикателство пред мениджмънта на сигур-ността и отбраната, произтичащо от същността на управленската дей-ност и характеристиките на ССО, може да бъде посочено вземането на добри, аналитично обосновани и ресурсно осигурени решения на раз-личните йерархични нива – стратегическо, организационно и оператив-но. Това, от своя страна, е свързано с подготовката на мениджъри, които да заемат съответните нива. Наличието на компетентен, мотивиран и верен на държавните интереси мениджърски състав е предпоставка за намаляване на случаите, при които могат да бъдат допуснати грешки от първи род (вземане на неправилно решение) и грешки от втори род (за-късняло решение).

В контекста на средата и спецификата на ССО актуален е въпро-сът за прозрачността на вземаните решения и най-вече за прозрачността при изразходването на заделените ресурси. Тук в най-голяма степен се търси баланс между принципа за публичност и отчетност и принципа за секретност, който се прилага в работата на голяма част от специализи-раните структури в сектора. Свързана с този въпрос е темата за коруп-цията в сектора и мерките за противодействие, а също за избягването на конфликти на интереси при вземането на решения от различен характер на различни йерархични нива.


226

Най-важният ресурс за осъществяването на всяка дейност са хората. Това важи в особено голяма степен за ССО и в частност за въоръжените сили, които се явяват един от най-големите работодате-ли в страната. Неслучайно чл. 99 на Военната доктрина на Република България гласи: „Най-важен елемент на въоръжените сили са човеш-ките ресурси”. В чл. 30 на Стратегическия преглед на отбраната. По-литическа рамка е записано: „Хората са най-важният ресурс на отб-раната. Отбранителните потребности изискват политиката за управ-ление на човешките ресурси да създаде ефективна система за прив-личане, наемане, обучение, подготовка, мотивиране, задържане и ос-вобождаване на кадрите с цел устойчиво нарастване на отбранител-ните способности”.

Всичко това поставя множество предизвикателства пред мени-джмънта на човешките ресурси в сектора. Още повече че през послед-ните години протича процес на реформиране и трансформация в почти целия сектор.

Знакова за реформата в Българската армия се оказа професиона-лизацията. Именно поради този факт въпросите, които трябва да бъдат решени от нейното ръководство, и процесите, които се осъществяват вътре в нея, могат да бъдат възприемани като характеристики на този процес, започнал, но продължаващ да се осъществява във времето.

Професионализацията на армията не е еднократен акт, а продъл-жителен и сложен процес. Условно би могло да се определи неговото начало. Например то може да бъде маркирано от решението на Народ-ното събрание за отпадане на наборната армия или от датата на назна-чаване на военна служба на първия професионален войник. Но трудно и дори невъзможно е да се посочи неговият завършек.12

Сред въпросите, които процесът на професионализация поставя, могат да бъдат посочени такива като привличането, подбора и назна-чаването на военния персонал; мотивацията (в частност възнагражде-нието) и задържането му; осигуряването на равни възможности; обу-чението и тренировката на военнослужещите; кариерното развитие; освобождаването от военна служба и адаптирането към цивилния жи-вот. По-подробно тези въпроси са разгледани в изследването ни „Фак-тори и аспекти на професионализацията на Българската армия”, прове-дено в катедра „Национална и регионална сигурност” на УНСС в пе-риода 2009 – 2012 г.


227

Заключение В заключение могат да бъдат направени някои обобщения: • През последните години се разширява съдържанието на поня-

тието „сигурност” и в частност „национална сигурност”. Това се явява предизвикателство както за изследователската дейност в тази област, така и за дейността за тяхното практическо гарантиране.

• Въпреки че сигурността се възприема в най-широк смисъл, класическото разбиране, че тя означава поддържане на достатъчни отб-ранителни способности и наличие на вътрешен ред, продължава да бъде водещо. Призван да гарантира тези аспекти на сигурността се явява сек-торът за сигурност и отбрана.

• Пред мениджмънта в ССО стоят множество предизвикателства. Те имат отношение към характеристиките на сектора, но биха могли да бъдат търсени и в същината на управленската дейност. Основно предиз-викателство остава вземането на правилни и своевременни управленски решения, а също подготовката на мениджъри, които да осъществяват тази отговорна дейност.

• Едно от най-сериозните предизвикателства от мениджърски характер е свързано с дейностите за управление на човешките ресурси в сектора за сигурност и отбрана и най-вече с привличането и поддържа-нето на висококвалифициран и мотивиран персонал, който в най-голяма степен да бъде в състояние да изпълнява мисиите и задачите за гаранти-ране на националната сигурност.

1 Стефанов, Г. Теория на международната сигурност. София:

Сиела, 2008, с. 71. 2 Слатински, Н. Петте нива на сигурността. София: Военно изда-

телство, 2010, с. 201. 3 Кобуров, Т. Политика и власт. София: Военно издателство,

2002, с. 139. 4 Стефанов, Г. Цит. съч., с. 288 – 289. 5 Проблеми на сигурността и реформата на сектора за сигурност,

2003, №5, http://www.gcmarshall.bg/security/issues 05/index_bg.shtml 6 Security Sector Reform, March 2009.


228

7 Пудин, К. Бизнесът в сектора за сигурност. – В: Инфраструктура и комуникации, 2010, № 1, с. 100.

8 Иванов, Т. Мениджмънт на сигурността и отбраната. София: УИ „Стопанство”, 2008, с.75.

9 Закон за отбраната и Въоръжените сили на Република България, в сила от 12.05.2009 г.

10 Иванов, Т. Цит съч., с. 79. 11 Пак там, с. 80. 12 Пудин, К. Фактори и аспекти на професионализацията на Бъл-

гарската армия. София: ИК-УНСС, 2013, с. 89.

*** Йончев, Д. Равнища на сигурност. София, НБУ, 2008. Спирдонов, Сп. Аню Ангелов ще направи предложение до пра-

вителството за многоцелевия изтребител (прегледан 05.04.2012 г.) http://www.otbrana.com/%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D0%BD%D0%B8_2440

Икономическа сигурност на българските региони

229

ИКОНОМИЧЕСКА СИГУРНОСТ

НА БЪЛГАРСКИТЕ РЕГИОНИ

Доктор Николай Цонков

Анотация: В статията се изследват предизвикателствата за

международната и българската държавна система. Очертават се основни ключови понятия – интеграция, регионализация, глобализация. Открива се връзката между появата на тези предизвикателства и сигурността на системите. Прави се опит да се определят ключовите индикатори и показатели, които формират равнището на икономи-ческа сигурност на българските региони. Авторът прави кратък ана-лиз на българските райони за планиране, които са важни за усвояване на средствата от ЕС и съществени за стимулиране на икономиката и повишаване равнището на икономическа сигурност на българските ре-гиони. Накрая се открояват важни задачи за България, за да посрещне възникващите предизвикателства.

Ключови думи: регионализация, рискове, интеграция, глобализа-ция, национална държава, сигурност.

Abstract: In present report the author researches the challenges

against international and Bulgarian system. The key words are described as integration, regionalization, and globalization. The author analyses connection between the occurrences of these challenges and security of system. The author tries to determine the key indicators and measures which form the level of economic security of Bulgarian regions. The author analyses Bulgarian region of planning which are substantial for EU funds absorbing and significant for economy stimulation and increasing the level of economic security of Bulgarian regions. At the end the author underlines the important tasks for Bulgaria in order to meet new challenges.

Key words: regionalization, threats, integration, globalization, national state, security, economic security


230

Всеки опит да се изследват предизвикателствата пред Република България предполага изясняването на няколко понятия и показатели (фактори) за постигане на високо равнище на икономическа сигурност на българските региони. Причината да се използва подобен подход е, че е необходимо да се конструира категориален апарат, който да рамкира проблемното поле. Ключови понятия, отнасящи се до изследваната проб-лематика, са глобализация, интеграция, регионализация, криза, риск, пре-дизвикателства, национална държава, икономическа сигурност, пока-затели и индикатори за измерване на икономическата сигурност. На тази база ще бъдат разгледани детерминантите, които определят възник-ващите предизвикателства и как те въздействат върху националната ико-номика на България.

В статията ще бъдат засегнати няколко важни аспекта. Първо, ав-торът ще се опита да определи променилите се функции на държавата в регионални интеграционни общности и световно стопанство. Второ, ще направи опит да степенува предизвикателствата и ще ги класифицира. На следващо място ще се опита да определи ключовите показатели и индикатори за измерване равнището на икономическа сигурност на бъл-гарските региони и ще бъде предложена прогноза за развитието на проблема в краткосрочен и средносрочен период.

Глобализацията като процес и явление е важна за настоящата разработка поради две причини. Първата е свързана с факта, че този процес е основна предпоставка за бъдещо световно развитие, а втората – с възможните проявления на процеса и влиянието му върху национал-ната държава. Оттук възникват веднага два въпроса. Единият се отнася до външните и вътрешните за държавите проявления на глобализацията. Другият е свързан с необходимостта от преформулиране ролята на дър-жавата и нейната институционална структура.

Всички процеси, протичащи в международната среда, като глобализация, интеграция, регионализация, предизвикват неблагоп-риятни ефекти и влияят пряко върху състоянието и развитието на на-ционалната държава, респективно Република България, тъй като се свързват с отваряне на границите и свободно движение на стоки, ка-питали, хора, услуги. При тези условия Република България, както и останалите страни, отдава суверенитет, в този смисъл и част от влас-товата компетентност на по-високо, наднационално ниво. Още по-трудно българската държава може да влияе върху икономическите процеси в границите си поради силните връзки между държавите. В


231

този контекст регулирането се затруднява поради наложената кон-цепция на икономически либерализъм. А свободният пазар в съчета-ние с конкуренция и отвореност на държавите създава условия за възникване на предизвикателства.

Говорейки за ролята и функциите на държавата, трябва да се отчи-та фактът, че Република България е малка по територия и население, с ограничени ресурси, което е априори предпоставка за намалени способ-ности за противодействие на вредните външни и вътрешни последици. Следователно трябва да се разграничават малките и големите държави, което е достатъчен измерител за степента на готовност и възможности на страните. По същия начин може да се подходи към определяне на иконо-мическата сигурност на българските региони. Те се отличават с населе-ние, определена структура на икономическата система и дадености. На тази основа могат да се направят изводи за състоянието на българските региони, които могат да се определят като най-изостаналите в Европейс-кия съюз, поради което българската държава и районите за планиране разполагат с по-малка икономическа мощ за противодействие и преодо-ляване на възникващите предизвикателства, както и с по-малки възмож-ности за самостоятелно развитие на стопанството без допълнителна ин-тервенция.

Основно предизвикателство за българската държава в условия на общо икономическо пространство са външни източници. Те се отнасят главно до състоянието на сигурност на държавата в различните ѝ аспек-ти и равнища. Към отделните аспекти могат да се отнесат гражданска и икономическа, валутно-финансова, енергийна, екологична, социална, продоволствена, информационна и интелектуална сигурност, а различ-ните равнища включват индивидуална, групова – съставни на нацио-налната, колективна и глобална, т.е. международна сигурност. Тези ас-пекти на сигурността определят равнището на икономическа сигурност на районите за планиране в България.

За пълнотата в настоящия анализ е необходимо да се характери-зира връзката между предизвикателствата и сигурността. Те са тясно свързани и се застъпват, защото сигурността е състояние на стабил-ност, гарантиране на човешките права, нормално функциониране на държавата и нейните институции. Същевременно сигурността е функ-ция на възникващите предизвикателства, които се изразяват в различен род заплахи, опасности, кризи. Ето защо предизвикателствата влияят пряко върху всички системи – национални и международни, и опреде-


232

лят динамиката и моментното състояние на сигурността във всичките ѝ аспекти. От тази гледна точка сигурността е променяща се величина, чиято стойност е правопропорционална на появяващите се рискове и предизвикателства.

Важни за българската държава и районите за планиране са най-вече следните аспекти на сигурността – политически и граждански, енер-гиен, продоволствен, информационен, екологичен, валутно-финансов.

Оценката на икономическата сигурност на българските региони в условията на глобална икономика определя използването на различни подходи към понятието. Икономическата сигурност може да бъде разг-леждана от три позиции:

• първата като съвкупност от научно-технически, природно-икономически условия и капацитет за професионална подготовка (ква-лификация) на населението, която осигурява ефективно производство и конкурентоспособност на продукцията;

• втората предполага възможност за реални действия на общест-вото за поддържане и подобряване условията за прогресивно икономи-ческо развитие, изразено чрез постигане потенциала на брутен вътре-шен продукт (БВП) по отношение на неговата оптимална количествена и качествена структура;

• третата разглежда икономическата сигурност като многофактор-на, сложна и комплексна категория, чиято същност може да се разкрие на базата на анализ на икономически фактори, критерии и показатели.

Националните интереси на Република България (районите за планиране) в икономическата сфера представляват приоритетните нап-равления в политиката на държавата, включително:

• създаване на икономически и правови условия, които да проти-водействат на обществената криминализация и да ограничават корупци-онните практики в държавните органи;

• стабилност и устойчивост на финансовата система; • способност на стопанството да функционира в режим на раз-

ширено възпроизводство без критична зависимост от вноса; • устояване на конкурентния натиск в единното икономическо

пространство и разширяване на пазарите; • високо жизнено равнище на населението, което стои в основата

на социално-икономическата и политическата стабилност; • осигуряване на необходимото държавно регулиране на иконо-

мическите процеси;


233

• преодоляване на научно-техническите и технологичните зави-симости от външни източници;

• икономически подем на страната и провеждане на социално ориентиран икономически курс.

В съответствие с очертаните приоритети могат да се формулират показатели, изразяващи икономическата сигурност на българската дър-жава и районите за планиране, които разкриват не само икономическата система, но и демографското и административното състояние на регио-ните. Тези показатели характеризират както в качествен, така и в коли-чествен план състоянието на икономическата сигурност на шестте ра-йона в България.

Измерителите за икономическа сигурност свързват състоянието на икономиката с анализа на икономическите процеси, които изразяват същността на икономическата сигурност. Към по-важните измерители отнасяме:

• състоянието на възпроизводствения процес, степента на техно-логична зрялост;

• състоянието на финансово-кредитната система и влиянието ѝ върху ефективното използване на ресурсния потенциал на регионално равнище;

• регионалния брутен вътрешен продукт; • демографските показатели, които определят трудовите ресурси

в съответния регион на страната; • ефективността на използване на капитала и труда и съответст-

вието им на световните процеси (производителност, конкурентоспособ-ност, възвръщаемост и др.);

• състоянието на научната и образователната система и степента им на интеграция в производството и други жизненоважни сфери за об-ществото; превръщането на науката в непосредствена производителна сила на обществото;

• състоянието на ресурсния потенциал, особено технологичното равнище, и структурата на средствата за производство; ефективността на инвестиционната и иновационната политика;

• съответствието между държавния механизъм за равновесно и ус-тойчиво развитие и качественото състояние на производителните сили;

• административния капацитет на държавната система; • достъпността и възможностите, създавани от икономическата

среда;


234

• ефективността на административната и съдебната система; • състоянието на регулаторната среда и усъвършенстването на

административното регулиране; • степента на корупция; • ефективността на законодателството; • социално-икономическите условия на живот, усъвършенства-

нето и развитието на личността. Според произхода им предизвикателствата пред българските ра-

йони за планиране могат да се разделят на три основни групи. Първата група са такива, които генерират в международната система несигур-ност, нестабилност. Международната система функционира на основата на свободна конкуренция, свобода на движение и по-ниска степен на сигурност и доверие. Следователно този тип система предизвиква раз-лични по вид заплахи и рискове, които се генерират от стопанството. Втората група са такива, които са предизвиквани от „лошото” управле-ние, цикличния характер на системата, спекулативни финансови опера-ции. Тези заплахи изразяват възникването и развитието на различни по вид кризи. В това отношение най-голямата опасност през последните десетилетия е безпрецедентното увеличаване по обхват, сила и честота на всякакъв род кризисни ситуации. Разбира се, появата им се обуславя до голяма степен от процесите на интеграция, формирането на общ па-зар и виртуалното пространство. Създаването на единно световно сто-панство поражда условия на взаимозависимост и взаимопроникване между държавите. Задълбочаването на икономическите връзки ограни-чава по същество възможностите и обхвата на действия на правителст-вата, респективно на българското.

Предизвикателствата за световната икономика и българската държава могат да се класифицират и по техния вид. В тази посока разг-раничаваме икономически, валутно-финансови, природни, екологични, продоволствени, информационни, енергийни, военни и политически кризи. Продължавайки този анализ, се стига да извода, че изброените кризи са свързани помежду си от глобалния характер на пораждащите ги процеси и явления.

Описаните фактори влияят върху общото състояние на българс-ката държава, но също така се наблюдава автоматичен ефект върху ре-гионите.

Третата група предизвикателства обхващат локалното равнище, където може да определим местни, специфични детерминанти, които


235

определят равнището на икономическа сигурност на районите за плани-ране. Следователно икономическата сигурност на Република България би могло да я разглеждаме като съвкупност от икономическата сигур-ност на отделните райони за планиране в страната.

Другият аспект, когато се изследват предизвикателствата пред българската и останалите държави, е отговорът на възникващите кризи. Той се изразява в ефективно управление, дефиниране на бъдещи риско-ве, тяхното управление и превенция от подобни ситуации.

С цел да се посрещнат адекватно неблагоприятните външни вли-яния е необходимо институционално укрепване на българската държава (и на местно равнище), създаване на благоприятни условия, поддържане на стабилност и устойчивост на държавните системи – политическа, икономическа и обществена, включително действия за противодействие или преодоляване на предизвикателствата.

Василев, Й. Новата икономика – предизвикателства и възможнос-

ти за България. Свищов, 2005. Рачев, В. и колектив. Национална и международна сигурност.

София: Военно издателство, 2005. Докова, С., К. Петров, Н. Цонков. Геоикономика и регионално

развитие. София: Авангард-Прима. 2010. Цонков, Н. Новите интеграционни граници. – В: Икономика,

2009, № 1. Цонков, Н. Тенденции и проблеми в глобалното развитие. – В:

Военен журнал, 2008, № 5. Цонков Н. Пространствено развитие и регионално управление. –

В: Военен журнал, № 2. Цонков, Н. Модели за икономическо развитие и сближаване в

контекста на глобализация. – В: Военен журнал, 2009, № 1. Цонков, Н. България на три скорости или възможности за прив-

личане на инвестиции в българските региони. Международна конфе-ренция на Тракийския университет, 2011 г.

Цонков, Н. Предизвикателствата пред България в условията на глобализация и влиянието ѝ върху националната икономика. Междуна-родна конференция на ВИНС Варна, 2010 г.


236

Цонков, Н. Балканското и регионално сътрудничество като гене-ратор на регионална и международна сигурност. Международна конфе-ренция на фондация „Славяни”, 2011 г.

Белл, Д. Грядущее постиндустриальное общество. Опыт социал-ньного прогнозирования. Москва, 1999.


237

ЧОВЕШКИЯТ ФАКТОР – СИСТЕМЕН ПОДХОД

Доктор Румяна Карева

Анотация: Статията интерпретира човешкия фактор в сми-

съл на човешки елемент в сложна система през призмата на систем-ния подход. Представени са моделът SHELL на Едуардс – Хоукинс и моделът на Джеймс Рийзън за организационния инцидент.

Ключови думи: човешки фактор, системен подход, организаци-онен инцидент, сигурност.

Abstract: The paper interprets the human factors in terms of the

human element in a complex system from the perspective of the system approach. Two models are presented: the Edwards-Hawkins SHELL model and James Reason’s organizational accident model.

Key words: the human factors, system approach, organizational accident, reliability.

Понятието „човешки фактор” се въвежда във връзка с развитие-

то на авиационната индустрия. През последните десетилетия на ХХ век то многократно се подлага на преоценки, в резултат на което тяс-ното му разбиране единствено като човешка грешка е преразгледано в смисъл на човешки аспекти или човешки елемент в сложна система.1 По тази причина в съвременните условия адекватен за изследването му е системният подход. Сигурността на всяко работно място е част от организационната култура и зависи от фактори на поне три нива на управление. Когато висшето управленско ниво взема стратегически решения, резултатите от тях рефлектират върху цялата система, в час-тност върху работата на конкретния оператор на конкретното работно място. Взетите от средното управленско ниво оперативни решения се реализират също чрез работата на конкретния оператор на конкретното работно място. Начинът, по който операторът управлява процесите на своето работно място, се отразява както върху резултатите от дейност-


238

та му, така и по веригата – през средното и висшето управленско ниво върху цялата организация.

През 1972 г. Елуин Едуардс създава общ модел, който отчита вза-имодействието между човека (оператор) и компонентите на взаимодейст-вието: Software, Hardware, Environment, Liveware (SHEL). По-късно

Франк Хоукинс модифицира концепцията на Едуардс, като добавя още един компонент (L) поради разбирането, че човешкият фактор е ключов и взаимодейства с всички останали (фиг. 1)2. Моделът придобива популярност с името SHELL.

От фигура 1 се вижда, че в центъра на модела е L-компонентът (човекът оператор), който се дефинира чрез вътрешноприсъщи фактори – знания, нагласи, култура, стрес и пр.

Компонентът H (Hardware) обхваща екипировка, инструменти, апарати, работно място, сгради и други физични ресурси.

Компонентът S (Software) се състои от нефизични ресурси, като организационни политики, правила, процедури, символи и пр.

Компонентът Е (Environment) включва фактори от средата, като климат, температура, вибрации, шум; социалнополитически и икономи-чески фактори.

Вторият компонент L (Liveware) се състои от фактори на взаимо-действието човек – човек, като комуникации, лидерство, норми, екип (екипаж), т.е. взаимодействия между оператори на различни позиции в организацията.

Според Хоукинс взаимодействието между централния компонент (субект на модела) и останалите се изразява в четири подсистеми: L – H, L – S, L – E, L – L.

L – H подсистемата изразява взаимодействието между оператора и машината. За да бъде успешно, е необходимо съобразяване на инст-рументите, приборите, мониторите с човешките характеристики. Несъ-образяването води до повтарящи се общи грешки.

L – S подсистемата представя взаимодействието между операто-ра и софтуера. За избягване на грешки от софтуерен характер Хоукинс препоръчва въвеждане на стандартни оперативни процедури (Standard Operating Procedures).

H

L

L

E S

Фиг. 1. Модел на Едуардс – Хоукинс


239

L – E подсистемата показва взаимодействието между оператора и средата. Хоукинс акцентира върху три фактора от средата: шум, вибра-ции и температура, които биха могли да влошат представянето на опе-ратора. От значение също е сигурността на работната среда, която бла-гоприятства мотивацията на оператора.

L – L подсистемата се основава на взаимодействието между хо-рата в организацията, затова водещи фактори са ефективността на ли-дерството и мениджмънта, съвместимостта в екипите (екипажите), меж-дуличностните взаимодействия, качеството на комуникациите.

Моделът SHELL акцентира върху главните фактори, от които за-виси избягването на лоши резултати (в частност на инциденти) от взаи-модействията между оператора и останалите компоненти.

На тази основа Джеймс Рийзън изгражда модел, в който търсене-то е насочено към причините за организационния инцидент (фиг. 2).

Фиг. 2. Етапи в развитието на организационния инцидент3

Според Рийзън последователното разгръщане на организацион-

ния инцидент започва като следствие от организационни процеси (ре-шения, планиране, разписания, прогнозиране, проектиране, специфици-ране, комуникации, регулации, поддръжка и др.). Латентните пропуски в организационните процеси се предават по организационните (ведомс-твените) пътища до работната среда и конкретните работни места, къде-то създават условия (например претоварване, умора, технически проб-

Организация Работна среда

Личност (оператор)

Защити

Латентен път на лошите резултати (инцидента)

Лоши резултати

Инцидент

Управленски решения,

организационни процеси,

организационна култура и др.

Условия, пораждащи грешки

Условия, пораждащи нарушения

Грешки

Нарушения


240

леми, лоша комуникация, конфликтни цели, разсъгласуваност в екипна-та работа), провокиращи грешки и нарушения.

Някои от грешките и нарушенията проникват през защитите в системата, като пораждат организационен инцидент.

Съществена част от модела е личността на оператора, който мно-го по-често понася преките вреди, отколкото поражда последствията. Като следствие от организационния инцидент операторът най-често е изложен на атаки и приписване на вина. „Обвиняването на личности е много по-удовлетворяващо емоционално, отколкото прицелването в институции.”4

И. Григориев цитира данни от независими разследвания на авиа-ционни инциденти, които показват, че между 50 и 60% от тях се дължат на неблагоприятни фактори от средата, между 30 и 40% – на различни технически проблеми, между 10 и 15% – на неправилни действия на екипажите. По данни на официалните комисии екипажите носят отго-ворност в 40 – 80% от инцидентите (40% в случаите, когато екипажът оцелява, 80% в случаите, когато екипажът загива).5 По тази причина авторът стига до извода, че за комисиите е по-удобно да свързват при-чините за произшествията с човешкия фактор в смисъл на грешки на екипажа. Той е убеден, че честите заключения за „вина” на операторите са не само несправедливи, но и подвеждащи, тъй като екипажът разпо-лага в най-добрия случай с няколко секунди, в които да открие причи-ните за проблемите в движението на летателния апарат, да вземе реше-ние за преодоляването на критичната ситуация и да внесе необходимите корекции. Приписването на вина не само не решава проблемите, то е предпоставка за повторения на летателните инциденти, тъй като истин-ските причини остават скрити.

Джеймс Рийзън посочва, че решенията на високите управленски нива са рамкирани от политически, икономически и финансови ограни-чения, затова съдържат значителни компромиси. Според него аксиома-тично правило е, че стратегическите решения носят известни негативни последствия за сигурността на системата, отделни нейни части или представители.

Позовавайки се на резултати от изследвания, Карл Уейк посочва като пример за избягване на грешките и нарушенията организации с ви-соко ниво на сигурност, каквито са ядрените централи, самолетоносачи-те и центровете за ръководство на въздушното движение.6


241

Предизвикателствата пред този тип организации са обобщени в две групи: управление на комплексни технологии по такъв начин, че да се избегнат инциденти, които биха могли да повредят или дори разру-шат самата организация; поддържане на постоянни способности за реа-гиране на кризи.

Отличителните характеристики на организациите с високо ниво на сигурност са комплексност, вътрешна динамичност, интерактивност; решаване на сложни задачи в условията на дефицити; свеждане до ми-нимум на организационните инциденти.

Уейк посочва още, че парадоксално към работата на организаци-ите с висока степен на сигурност се подхожда небалансирано – пренеб-регва се поредицата от успехи в опазването на сигурността в полза на единичен (и в повечето случаи очевиден) провал.

Карл Уейк обобщава, че сигурността е динамично не-събитие. Динамично, защото безопасността е своевременно приспособяване на човека към променящи се условия; не-събитие, защото успехите в безо-пасността рядко привличат вниманието.

Системният подход при изучаването на организационните инци-денти предполага анализ на цялата система, за да бъде своевременно разкрит, прогнозиран пътят на латентните лоши резултати, които са в основата на организационния инцидент.

Усилията следва да се насочат към разкриване на негативните последствия от взетите управленски решения, преди те да се комбини-рат с локалните фактори и да „пробият” защитата на системата от ин-циденти.

1 CAP719. Fundamental Human Factors Concepts. Civil Aviation

Authority, 15.2.2002. (прегледан 4.2.2013). http://www.caa.co.uk/docs/33/ CAP719.PDF

2 Hawkins, F. Human Factors in Flight. Gower Technical Press, 1987.; AGARD AR 361. The Prevention of Aircraft Accidents trough the Collection and Analysis of Human Factor/Aeromedical Aircraft Accident Data. NATO, February 1998.

3 Reason, J. Safety in the Operation Theatre – Part 2: Human Error and Organizational Failure. – Qual Saf Health Care, 2005, p. 59.


242

4 Reason, J. Human Error: Models and Management. – British

Medical Journal, 2000, Vol. 320, p. 770. 5 Григорьев, И. Драматическая индикация углов крена и тангажа

на летательных аппаратах. – В: Международной академии проблем чело-века в авиации и космонавтике (МНАПЧАК), № 3 (34), с. 40 – 53.

6 Weick, K. Organizational Culture as a Source of High Reliability. – California Management Review, Volume XXIX, № 2, 1987, p. 112 – 127.

Индивидуалната икономическа сигурност...

243

ИНДИВИДУАЛНАТА ИКОНОМИЧЕСКА СИГУРНОСТ

КАТО ПРЕДПОСТАВКА ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ:

МЕТОДОЛОГИЧНО РАЗДЕЛЕНИЕ НА МЕХАНИЗМИТЕ

НА ВЪЗДЕЙСТВИЕ

Атанас Андреев

Анотация: Индивидуалната икономическа сигурност е значи-

телен фактор за цялостното ниво на национална сигурност на дадена държава. В статията са разгледани различните фактори на индивиду-алната икономическа сигурност, както са представени от Междуна-родната организация на труда, и е посочена взаимовръзките им с ни-вото на национална сигурност на държавата според теоретичната призма на Чарлз Тили. Съществува позитивна корелация между инди-видуалната икономическа сигурност и националната сигурност на държавата, която се осъществява чрез три отделни механизма. При-емането на този структуриран подход към взаимовръзките между индивидуалната икономическа сигурност и националната сигурност ще позволи на учените, държавните лица и други заинтересовани лица по-прецизно да концентрират вниманието си и/или ресурси към много специфични фактори и компоненти с крайната цел да повишат нивото на националната сигурност. Трите механизма на корелация предоста-вят систематизиран подход за оптимизиране на множеството фак-тори и осигуряват вземането под внимание на новооткрити фактори.

Ключови думи: индивидуална икономическа сигурност, нацио-нална сигурност, механизми на въздействие.

Abstract: Individual economic security turns out to be a significant

factor for the general level of a country‘s national security. This report ex-amines the various factors of individual economic security as represented by the International Labor Organization and underlines their relation to the general level of a country‘s national security level via the theoretical prism of Charles Tilly. There is a positive correlation between individual economic security and a country’s national security, which is exercised via three dis-


244

tinct mechanisms, namely 1) Ensuring the physical security of the population, 2) Ensuring the income-earning opportunities for the citizens, and 3) Protect-ing the citizens` interests. By adopting such a structured approach towards the relationship between individual economic security and national security, scholars, governmental officials, etc. would be able to more precisely con-centrate their attention and/or resources towards very specific factors and components with the ultimate goal of increasing a country’s general level of national security. The three mechanisms of correlation provide a systematic approach towards optimizing the numerous factors and ensure that newly-discovered factors are not neglected. The report provides the basis for fur-ther insights, including comparative and case-specific research.

Key words: individual economic security, country’s national security, mechanisms of correlation.

Темата за икономическата сигурност на личността винаги е била

предмет на много дискусии и противоречия. Този дискурс произтича от все още неясната формулировка на понятието „икономическа сигурност на индивида” и множеството предложения за факторите, които ѝ оказ-ват значително влияние. Затова е редно да се приеме добре аргументи-рано работно определение от институция, ползваща се с добро реноме, каквато е Международната организация на труда, чиито дейност, инте-реси и репутация обуславят надеждното използване на дефиницията за икономическа сигурност на личността.

Според Международната организация на труда икономическата сигурност на личността се състои от два основни компонента – основна социална сигурност и сигурност, свързана с работното място. За по-голяма яснота компонентите са обозначени със система от индекси – основната социална сигурност с латинската буква „А”, а сигурността, свързана с работното място – с „B.”

Към основната социална сигурност са отнесени четири фактора – 1) здравословна инфраструктура, 2) информационна инфраструктура, 3) социална защита и 4) образователна инфраструктура. По този начин, когато се спомене например А2, се разбира информационната инфраст-руктура като част от основната социална сигурност на личността. Важно е да се спомене, че тези четири фактора не са конкретно дефинирани от Международната организация на труда, а са избрани като най-важните от множество такива фактори, обсъждани от учени и институции, които ра-ботят по темата. Основни критерии при избора им са тяхното влияние


245

върху икономическата сигурност на индивида и способността му да се развива и преуспява в условията на пазарна икономика. Също така тези фактори са част от основните принципи и права на човека според Всеоб-щата декларация за правата на човека, приета от ООН на 10 декември 1945 г. (чл. 25(1) – относно здравословната инфраструктура, чл. 19 – от-носно информационната инфраструктура, чл. 22 – относно социалната защита и чл. 26(1) – относно образователната инфраструктура.1

Посочените от Международната организация на труда фактори на сигурността на работното място са 1) сигурност на дохода, 2) предс-тавителна сигурност, 3) сигурност на пазара на труда, 4) сигурност на заетостта, 5) сигурност на професията/занаята, 6) сигурност на работна-та среда и 7) сигурност на възпроизводството на умения. Тези фактори са всеобхватни и обобщават всички аспекти, свързани с ефективна, спо-койна и непрестанна реализация на индивида на работното място, пора-ди което Организацията ги определя като основни. Те оказват същест-вено влияние върху цялостната икономическа сигурност на индивида.

Сигурност на дохода (В1).Обозначава реалния доход на индиви-да, придобит чрез труд или под формата на социална помощ и/или друга облага. В сигурността на дохода се включват нивото на дохода (абсо-лютно и според потребностите), уверението за неговото получаване и очакването за текущия и бъдещия доход както по време на трудовата заетост, така и в пенсионния период. Механизмите, използвани за раз-витието на сигурността на дохода са многобройни, като най-същест-вените са минимална заплата, индексация на трудовото възнаграждение, всеобхватна социална защита и прогресивното данъчно таксуване. Най-общо казано, сигурността на дохода на индивида гарантира наличието на средства, които да бъдат използвани за физическото и духовното оцеляване и развитие на човека.

Представителна сигурност (В2). Отнася se към възможността всеки човек да може да бъде индивидуално или колективно представен. Това предопределя разделянето ѝ на две, а именно индивидуална и ко-лективна представителност. Индивидуалната представителност се отна-ся към защитата на личните права в законите и достъпа до институции-те. Колективната представителност означава, че всеки човек или колек-тив от хора има правото да бъде представян от група, която може да преговаря от негово име и е значително голяма, значително независима и значително компетентна, за да извършва ефективно тази дейност. Ме-ханизмите, които могат да предоставят представителна сигурност на


246

индивида, са независимите работнически съюзи, които имат правото да преговарят за заплати, добавки и работни условия, да наблюдават ра-ботните практики и да стачкуват.

Сигурност на пазара на труда (В3). Този фактор влияе върху икономическата сигурност на личността, като предоставя множество възможности на хората за придобиване на доход. Сигурността на пазара на труда се осъществява не само чрез наличието на възможности за формиране на доход, но и чрез предоставянето на адекватни възмож-ности за заработването на тези доходи чрез труд в компетентна област. Политиките, които са свързани и повишават сигурността на пазара на труда, включват макроикономическа политика за пълна заетост, учредя-ването на агенции по труда и други офиси/агенции за назначаване.

Сигурност на заетостта (В4). Влияе върху вероятността човек да загуби възможността или правото да извършва дейността, чрез която формира дохода си. Колкото е по-сигурна заетостта, толкова по-голяма е вероятността човек да запази доходоносната си дейност и по този на-чин финансовото си спокойствие. За тези, които получават заплата или надница, сигурността на заетостта се изразява в наличието на силна за-щита от незаконно и произволно уволнение и получаване на компенса-ция при необосновано освобождаване от работа. За самозаетите (част-ниците) сигурността на заетостта представлява защита от внезапна за-губа на самостоятелната работа и провал на бизнеса. Подобряването на сигурността на заетостта се свързва със защитата от незаконно уволне-ние, създаването и приемането на правила и уредби относно назначава-нето и освобождаването от работа и налагането на глоби на работодате-лите, които не спазват правилата.

Сигурност на професията/занаята (В5). Отнася се към наличие-то на възможности за индивида да има контрол над същността на рабо-тата си и шанс да изгради кариера. Колкото по-висока е сигурността на професията/занаята, толкова по-голяма е вероятността индивидът да следва работна линия в съответствие с неговите интереси, възможности, квалификации и експертизи. Защитните механизми, чрез които може да се контролира интензитетът на този фактор, включват специфични ква-лификации за работа, регулиране на професиите, рестриктивни практи-ки и занаятчийски съюзи.

Сигурност на работната среда (В6). Свързан е с работната сре-да на човека и по-точно с нивото на безопасност. Отчитат се както кла-сическите проблеми, свързани с опазването на здравето и сигурността


247

на човека на работното място, така и влиянието на новите заплахи, като стрес, пренатоварване, чести отсъствия без уважителни причини и тор-моз на работното място. Защитните практики срещу подобни наруше-ния включват клаузи и застраховки срещу инциденти и заболявания в резултат на работния процес, както и ограничение на работното време.

Сигурност на възпроизводството на умение (В7). Има отноше-ние към достъпа на работника до общообразователна и професионална подготовка, за да придобиe капацитет, експертиза и необходимата ква-лификация, чрез които да изпълнява социално- и трудовополезни функ-ции. Конкретните практики, които повишават този тип сигурност, включват изграждането на политики, които гарантират възможности да се придобият и поддържат умения чрез образование, стажуване и обу-чение за конкретна длъжност.

Вече беше посочено, че компонентът „основна социална сигур-ност”, включва четири фактора.

Здравна инфраструктура (А1). Този фактор влияе директно вър-ху икономическата сигурност на индивида посредством неговата рабо-тоспособност. Физическото състояние на човека определя индивидуал-ната функционалност и способността за себеосигуряване. Значението на здравната инфраструктура се обуславя от влиянието ѝ върху благосъс-тоянието на индивида и върху цялостното икономическо и социално развитие. По отношение на здравеопазването инфраструктурата има както осезаеми, така и неосезаеми аспекти, както във, така и извън дър-жавния сектор. Тя може да бъде директна (публичната система за здра-веопазване) и индиректна (поддържа други дейности, които защитават и подобряват здравето). Важно е да се спомене, че здравната инфраструк-тура се състои от три основни компонента – институции и капацитет, познание (обществено и професионално) и физическа инфраструктура.2 Компонентът „институции и капацитет” се отнася към възможността на публичното здравеопазване да провежда мерки за контролиране на за-боляванията. За целта е необходимо наличието на социални и админис-тративни институции, които да предоставят целия пакет от услуги (от чисто полеви до чисто формално регламентирани и политически отго-ворни) за реализиране на поставените цели. Този компонент и особено частта, отнасяща се до капацитет, има съществено значение за възмож-ността на здравните агенции да упражняват систематичен контрол на болестните тенденции, за да се определи състоянието на държавата в здравословен аспект в сравнение със състоянието на други държави в


248

регионален или световен мащаб. Системите за наблюдение са важни и за да се откриват навреме евентуални заплахи за населението на държа-вата. Познанието в обществен и професионален аспект е важно за под-готовката на индивида за предотвратяване на болестни състояния. Ка-пацитетът на държавата да натрупва и използва знанието, което е дос-тъпно в световен мащаб, чрез добре подготвени специалисти и инфрас-труктура е значим фактор за намаляване на смъртността. Разбира се, това не става автоматично, а изисква целенасочени политики и усилия. По отношение на обществения аспект на компонента „познание” значе-нието му произтича от способността на обществото да изгражда съзна-ние и поведение, които да са здравословни. Това са по-скоро чисто со-циални процеси със своя собствена динамика и изискващи по-дълги пе-риоди от време, но независимо от това са изключително важни за цялос-тното здравословно състояние на нацията. За физическата инфраструк-тура като част от здравната инфраструктура е важно да се спомене, че в исторически план тя се развива с цел намаляване на т.нар. „урбани-зационна глоба”, която градовете плащат за индустриализирането и развитието си като цяло. Тази глоба се свързва основно с проблеми като наличие на питейна вода чрез канализация и водоеми, цялостна канализация, пътна инфраструктура, контрол на замърсяването и про-доволствения проблем.

Информационна инфраструктура (А2). Информационната инф-раструктура е фактор, който придобива все по-голямо значение с тече-ние на времето и е от особена важност в условията на глобализация и развитие на информационните системи. Разработването и използването на все по-мощни персонални компютри и широкоразпространената употреба на интернет значително улесняват комуникацията и обмена на информация на далечни разстояния. Информационната инфраструктура поддържа и критичната инфраструктура на държавата – пренос на енер-гия, транспортна система, финансови операции, и оказва огромно влия-ние върху начина, по който държавата предоставя услуги на своите граждани. Тези важни роли на информационната инфраструктура са ясно отразени от Организацията за икономическо сътрудничество и раз-витие, която представя идеите си в специален доклад от 2002 г. относно важността на информационните системи.3 В друг доклад Организация разделя критичните информационни инфраструктури на три подразде-ления: 1) информационни компоненти, поддържащи критичните инф-раструктури (енергоразпределение, транспортна система, финансови


249

операции и др.), 2) информационна инфраструктура, която подпомага основополагащи компоненти от работата на държавата; 3) информацион-на инфраструктура като подпомагащ националната икономика фактор.

Социална защита (А3). Социалната защита е застъпена от зако-нодателството и е предмет на множество дебати. Това е фактор с особе-на важност за икономическата сигурност на личността поради значение-то ѝ за справянето с безработицата и подпомагането на гражданите в трудни периоди. Важността на този фактор се вижда от включването му в Хартата на основните права на Европейския съюз. Член 34 от дял III („Равенство”) разяснява правото на достъп до обезщетения при различ-ни случаи (майчинство, заболяване, трудова злополука, старост, загуба на работа).4 Съществуват редица механизми, чрез които социалната за-щита може да бъде приложена на практика. Някои от тях включват по-мощи за безработни, пенсии, детски надбавки, помощи за настаняване, здравни осигуровки, схеми за наемане на работа, земеделски застрахов-ки и други. Важно е да се спомене, че броят на типовете социални защи-ти е колкото броя на държавите, тъй като всяка администрация избира модела, който е най-подходящ за конкретната страна. Независимо от това доказано е, че наличието на система за социална защита намалява риска за бедност в Европейския съюз с 36%, както и реалната бедност с до 50% в редица страни от общността.5 Разбира се, става въпрос за ЕС, където динамиката е различна от останалия свят, но това потвърждава генералния принцип на въздействието на схемите за социална защита. Влиянието на фактора „социална защита” освен в социалната област е значимо и в икономическата. Ползите, извличани от социалната сигур-ност, се проявяват в дългосрочен икономически растеж посредством стимулиране натрупването на капитал и инвестиции, повишаване капа-цитета на работната сила, управление на риска и други.

Образователна инфраструктура (А4). Тя е важна част от разви-тието на държавата – осигурява основата за възпроизвеждане, развитие и прилагане на капацитета от знания на нацията. Образователната инф-раструктура като фактор се разделя на две – материално-техническа ба-за (МТБ) и управленски компонент. Материално-техническата база включва съоръжения и сгради (училища и други институции), където се получава и развива образованието, както и схемата на разположението им. Тази схема има голямо значение, тъй като равномерно осигурява достъп до училище на учащите се. Част от МТБ е и един изключително важен компонент – наличието на компютърна технология и достъп до


250

интернет. В контекста на днешната динамика на живот и обем инфор-мация, достъпна в световен мащаб, компютърните технологии и достъ-път до интернет не са лукс, а задължително условие за конкурентоспо-собността на образователната инфраструктура. Неслучайно държавите с добра образователна инфраструктура имат високи нива на достъп до компютри и интернет в цялостен мащаб. САЩ, Лихтенщайн, Австра-лия, Корея, Нова Зеландия, Хонг Конг, Австрия, Канада, Дания, Люк-сембург, Исландия, Финландия, Швейцария и други отчитат много ви-соко ниво на достъп до компютри за 15-годишни ученици – над 60%, като повечето данни показват до 70%, а достъпът до интернет е почти 100%. Това означава, че младото поколение свиква с модерните техно-логии, които са водещи в световен мащаб, от най-ранна възраст и има достъп до огромен обем информация. Разбира се, достъпът до инфор-мация не е единствено и достатъчно условие за повишаване на образо-вателното равнище на дадена държава. Насочването на ресурса от зна-ния в правилната насока е също толкова ключов фактор, което ни от-вежда до втория компонент на образователната инфраструктура – уп-равленската част.

Управленският компонент на образователната инфраструктура има за задача да осигури регламентирания достъп на гражданите до ин-фраструктурата и прилагането на държавните образователни изисквания според чл. 16 от глава втора на Закона за народната просвета на Репуб-лика България.6 В своята същност той включва Министерството на об-разованието и науката, регионалните инспекторати, разположени във всеки областен град, общинските нива, подчинени на кметовете на об-щини, и директорите на училищата, както и организационната инфраст-руктура, която регламентира програмата и съдържанието на обучението в държавата. Това има голямо значение за образователното равнище, тъй като правилното, адекватно и актуално управление на съдържанието води до обучение и възпитание на добри кадри и граждани, които впос-ледствие могат да намерят по-добра професионална реализация и да се интегрират по-лесно в обществото. Към образователната инфраструкту-ра на една страна може да се причисли и приносът на неправителстве-ните организации, които използват част от ресурсите и енергията си за повишаване равнището на образование на нацията. Тяхната дейност, посредством програми и инициативи, е от особена важност за подготов-ката на по-добри специалисти и национално отговорни граждани.


251

Икономическата сигурност на индивида е важен проблем за все-ки човек, който се проявява постоянно и определя голяма част от живо-та на индивида като част от обществото. Обществото и държавата са съставени от отделните индивиди. Именно поради това, когато един по-всеобхватен и разпространен между тези индивиди проблем се появи (какъвто безспорно е проблемът за индивидуалната икономическа си-гурност), той се превръща в обществен и национален проблем. В случая на индивидуалната икономическа сигурност този проблем е не просто обществен и национален, но има своите прояви и носи своите рискове за националната сигурност на държавата.

Съвременното разбиране за национална сигурност не се изчерпва само с традиционно възприетата заплаха, идваща от чуждите въоръжени сили. Напротив, сигурността в днешни дни се постига чрез взаимодейс-твието на редица фактори, които на пръв поглед нямат нищо общо с на-ционалната сигурност на държавата. Факторите на икономическата си-гурност на индивида (посочени по-горе и съобразени с дефинициите на Международната организация на труда) могат да окажат голямо влия-ние върху отделните параметри на националната сигурност. Между икономическата сигурност на личността и обществената и националната сигурност има множество директни и индиректни зависимости. Взаи-мовръзките се осъществяват по три основни канала на влияние между факторите на икономическата сигурност на индивида и факторите на националната сигурност на дадена страна. Най-общо казано, тези три канала са подчинени на трите основни области в живота на хората – фи-зическо оцеляване и добро здравословно състояние, динамиката на ико-номическата структура на обществото и динамиката на социалната структура на обществото.

Държавният апарат трябва да изгради четири основни функции (първите две могат да бъдат обединени в една): 1) да неутрализира сво-ите външни съперници за суверенитета на дадената територия, 2) да елиминира своите вътрешни съперници, 3) да защити гражданите си, като елиминира и неутрализира заплахите за тях и 4) да се сдобие със средствата, необходими за реализирането на първите три. Правилното управление на тези процеси увеличава влиянието на всеки един от тях, т.е. колкото по-добре държавата успява да си набавя ресурси, толкова по-способна би била в борбата с вътрешните и външните си конкуренти, както и за неутрализирането на заплахите за своите граждани, а колкото по-добре държавата се справя с предотвратяването на рисковете за


252

гражданите си, толкова по-лесно самите граждани биха били готови да жертват част от ресурсите си в полза на държавата в замяна на предос-тавената сигурност.7 Всеки от гореспоменатите три механизма (чрез ко-ито се осъществяват взаимовръзките между факторите на индивидуал-ната икономическа сигурност и националната сигурност на страната) се отнася до една от консолидираните три основни функции на държавния апарат. Механизмът, отнасящ се до елиминирането на заплахите за су-веренитета (1), пречупен през призмата на индивидуалната икономичес-ка сигурност, е натоварен със задачата за физическото опазване на насе-лението на страната. Механизмът, отнасящ се до извличането на необ-ходимите ресурси чрез осигуряване на материална осигуреност на гражданите (2) през призмата на икономическата сигурност на личност-та, е отговорен за генерирането на икономически ресурс посредством адекватни практики. Механизмът, отнасящ се до защитата на граждани-те от заплахите за тях (3), пречупен през същата призма, е свързан със задачата за създаването и предоставянето на права и удобства за граж-даните. Трите механизма, чрез които се доказва зависимостта между двата процеса, са 1) осигуряване на физическата сигурност на гражда-ните, 2) осигуряване на трудовата заетост и 3) защита на интереси-те на гражданите.

Разглеждането на проблематиката по този систематизиран метод, който дели и подрежда взаимовръзките в три основни механизма, поз-волява по-добра концентрация на внимание и ресурси в отделните ком-поненти и фактори, които, в крайна сметка, засягат националната си-гурност на страната. Чрез разделението на три механизма се увеличава вероятността дадени фактори, които на пръв поглед нямат нищо общо с националната сигурност, да бъдат припознати и разгадани като същест-вено важни компоненти и лостове за повишаване на цялостното ниво на националната сигурност.

1 Всеобща декларация за правата на човека. 10 декември1948 г.

(прегледан 14.03.2013 г.). http://www.un.org/en/documents/udhr/index.shtml#a1 2 Пауълс, Дж., Ф. Комим. Обществена инфраструктура на здраве-

опазването и знанието. Международна организация на труда. (прегледан 14.03.2013 г.). http://www.who.int/trade/distance_learning/gpgh/gpgh6/en/ index.html


253

3 C (2002) 131/FINAL. Recommendation of the Council Concerning

Guidelines for the Security of Information Systems and Networks – Towards a Culture of Security. 25th July 2002. (прегледан 14.03.2013 г.). http://acts.oecd.org/Instruments/ShowInstrumentView.aspx?InstrumentID=116&Lang=en&Book=False

4 Харта на основните права на Европейския съюз. 2000/C 364/01. (прегледан 15.03.2013 г.). http://www.europarl.europa.eu/charter/pdf/text_en.pdf

5 Какво е социална защита? Европейски доклад за развитието. (прегледан 15.03.2013 г.). http://erd.eui.eu/media/2010/factSheets/whatis SocialProtection.pdf

6 Закон за народната просвета. (прегледан 18.03.2013 г.). http://www.erisee.org/downloads/2013/2/b/Education%20Law%202012%20BL.pdf

7 Тили, Ч. Воюването и граденето на държавност като организи-рана престъпност. Cambridge University Press, 1985, pp. 181 – 183.


254

ЕДУАРД ЛЮТВАК И РЕФЛЕКСИЯТА В НИВАТА

НА ГОЛЯМАТА СТРАТЕГИЯ (GRAND STRATEGY)

Радослав Бонев

Стратегията не е някаква мистична привилегия на

върха на властта. Тя може да се прилага на всички нива. Държавата трябва да има общ план за действие, но също така трябва да остане гъвкава в различни ситуации. По ду-мите на един историк добрата велика стратегия е устой-чиво уравнение от резултатите и средствата, което не се променя въпреки многобройните спънки на ниво стратегия, операции и кампании.

Джоузеф Най-младши1

Анотация: Анализирани са от епистемологична гледна точка ни-

вата на голямата стратегия и съвременното им значение при изследва-нето на стратегиите за национална сигурност. Дадена е кратка харак-теристика на творчеството на Едуард Лютвак, като основният ак-цент е поставен върху книгата му „Стратегия. Логика на войната и мира”. Формулирани са десет базисни свойства на голямата стратегия с характерните особености на приложението им в науката за сигур-ността. Разгледани са пет основни закона на голямата стратегия, ко-ито обосновават възможността стратегията за национална сигурност на държавата да се възприема като своеобразна философия и техноло-гия на управленска дейност. Отделено е внимание на понятия, засягащи съдържанието на мениджмънта на отбраната и сигурността.

Ключови думи: голяма стратегия, нива на стратегията, стра-тегическа среда на сигурност, базисни свойства, парадоксална логика на стратегията, стратегия за национална сигурност, асиметричност.

Abstract: The present scientific notification analyses grand strategy

levels and its present impact on national security strategy researches from epistemological point of view. A brief description of Edward Lyuttvak` s work

Едуард Лютвак и рефлексията в нивата...

255

is provided mainly focusing on his book "Strategy: The Logic of War and Peace". Ten basic charackteristics of grand strategy are formulated including characteristics of their implication on security science. Five basic laws of great strategy are discussed justifying possibility of national security strategy of state to be perceived as a kind of philosophy and technology management activities. An attention is respected to concepts affecting management of defense and security content.

Key words: grand strategy, levels of strategy, strategic security environment, basic properties, paradoxical logic of strategy, national security strategy, asymmetry.

В търсене на нови научни ориентири при изследването на страте-

гиите за национална сигурност през първите две десетилетия на ХХI век периодично се връщаме към установени традиции и необходимостта за препрочитане и тълкуване на класически автори.

Голямата стратегия (grand strategy) е изкуство и наука за разви-ване и използване на инструментите на национална мощ в синхронизи-ран и интегриран стил или начин за постигане на целите на театъра на войната, националните или многонационалните цели.2

Според Бенжамен Констант (1767 – 1830) „съществуват всеобщи принципи, защото има първични дадености, които се срещат във всички съчетания, но това не означава, че към тези основополагащи принципи не трябва да се добавят други, породени от отделни съчетания”3. През 1869 г. Хенрих Леер (1828 – 1904) в своето произведение „Опит за критико-историческо изследване на законите на изкуството за водене на войната (Положителна стратегия)” цитира твърдението на Наполеон Бонапарт, че „всички въпроси на висшата тактика (стратегия) – това са неопределени физико-математически задачи, допускащи (безкрайно) множество реше-ния”4, като „тактиката е изкуството на войната, а стратегията е науката”5.

Професор Джеф Малган* задава въпроса „как трябва да изглежда стратегията”.6 Цел – защо, външни условия – къде, направления – какво,

* Преподавател в Лондонската школа по икономика, през 2004 – 2007 г. е ръководител на Стратегическия комитет при правителството на Великобритания. Автор на изслед-вания като Good and Bad Power: The Ideals and Betrayals of Government. Penguin, 2006; Connexity. Harvard Business Press, 1998; Life after Politics (eds). HarperCollins, 1997; Politics in an Antipolitical Age. Polity, 1994; Communication and Control: Networks and the New Economies of Communication. Polity, 1991.


256

действия – как, обучение – формиране на представи, позволяващи да се осъзнае необходимостта от преразглеждане на целите, резултатите от анализа и избраните направления.7 Той определя значението на държав-ната стратегия като систематично използване от държавните институ-ции на подчинените им ресурси и властови пълномощия с цел постигане на обществено значими цели.8 Малган установява периметъра на дейст-вие на държавната стратегия, локализацията на нейните характерни чер-ти, външната и вътрешната среда на въздействия, смисъла на стратеги-ческите решения, системата от фактори на влияние, ролята на случай-ността, психологията на влияние на стратегическата среда, значението на „гражданско-центричното”, системното държавно управление (дър-жавно устройство – б.а.) и др. Според нас проф. Малган отъждествява съдържанието на държавната стратегия с това на голямата стратегия.9

Според утвърденото във военната история определение за голя-мата стратегия на сър Базил Лидъл Харт (1895 – 1970) ролята на стра-тегията е да координира всички ресурси на страната или на съюза за постигане на политическата цел на войната – определена от голямата стратегия (военната политика). Докато хоризонтът на стратегията се ограничава от войната, голямата стратегия отправя поглед отвъд войната, към следващия я мир. Тя не трябва само да комбинира инст-рументите, но така да регулира използването им, че да се избегне вре-дата за бъдещето състояние на мира – за гарантиране на сигурност и просперитет.10

Именно в контекста на тези теоретични формулировки ние разг-леждаме разбирането за нивата на голямата стратегия на Едуард Лютвак.

Изследовател на стратегията от историческа, военна и политоло-гическа гледна точка, Едуард Лютвак е интересен с това, че олицетворя-ва определена интелектуална практика, която има специфични характе-ристики в оценките си за еволюцията на обществените процеси в теори-ята на международните отношения.

Възможността за епистемологичен* анализ на рефлексията (от латинската дума reflexio, което означава „отражение”, „ обръщане на-зад”) в нивата на голямата стратегия е провокирана от определението на Лютвак, че „стратегията – това е сложна игра, с преминаване от едно йерархично ниво в друго при взаимна рефлексия в управлението на ед-

*Епистемологията (на старогръцки ἐπιστήµη „знание” и λόγος „слово”, „ учение”) е раз-клонение на философията, занимаващо се с характера, произхода и обхвата на позна-нието(буквално означава „наука за познанието”).


257

ното над другото” 11. При това всичко случващо се в нивата на голяма-та стратегия под различна форма се отразява в широкия контекст на международната политика, което повлиява и невоенните отношения между държавите.12

Едуард Николае Лютвак е роден на 4 ноември 1942 г.в град Арад (Западна Румъния). По-късно семейството му емигрира и детството му преминава в Италия и Израел. Лютвак получава образование във Вели-кобритания, в Лондонското училище по икономика. Защитава докторска степен и дълги години преподава в Университета „Джон Хопкинс” – САЩ.13 Професионалните интереси и научноизследователският диапа-зон на Лютвак са широки.

Експерт по военна стратегия. Лютвак работи като военен съ-ветник в различни департаменти и служби на президентската админист-рация на САЩ, консултант в Съвета по национална сигурност, в Дър-жавния департамент. Има непосредствен опит при планирането и реали-зирането на военни операции, взема участие в няколко регионални кон-фликта по време на Студената война. Старши съветник е в Центъра за стратегически и международни изследвания – Вашингтон и съветник на президента Роналд Рейгън.

Геополитиката и геоикономиката са втората област на специ-ализация. Той е един от водещите специалисти в методологията на со-циалните науки, а като съветник на американския президент придобива реален практически опит при вземане на отговорни решения в динамич-ната стратегическа среда на сигурност в края на геостратегическото, икономическото и идеологическото противопоставяне Изток – Запад. Лютвак въвежда редица методологически принципи, които се използват в социалните науки – основоположник е на геоикономиката – сравни-телно нова научна дисциплина. Политолози, социолози, икономисти и военни експерти изпозват в своите изследвания понятията „турбокапи-тализъм”, „ кулминационна точка на успеха”, „ крива на успеха”, „ пост-героически войни”, „ геоикономически войни”, „ парадоксална логика на стратегията”, „ геополитически игри”, „ стратегическа дълбочина”, „ въл-нообразна форма на хоризонталната стратегия”, „ линейна логика на производството”, „силови линии в стратегията”, които стават за пръв път обекти на неговите научни търсения в мениджмънта на отбраната и сигурността. Лютвак разработва методика за комплексен анализ на уст-ройството, устойчивостта и функционирането на държавите – както на


258

малките и нестабилни държавни образувания, така и на свръхдържавите и империите в исторически контекст.

Еволюцията на стратегията като теория, военните и дипло-матическите практики са третото направление в научните изследва-ния на Лютвак. Особено ценни за изследователите на стратегиите за национална сигурност в началото на ХХI век са книгите му „Държавни-ят преврат. Практическо пособие” (Лондон, 1968), „Сценарий на воен-ния преврат в САЩ” (1970), „Речник на съвременната война” (Лондон, 1971), „Стратегическият баланс” (Ню Йорк, 1972), „Политическото из-ползване на военноморската сила (Балтимор, 1974), „Съединените щати и СССР. Баланс на ядреното въоръжение” (Бевърли Хилс, 1974), „Голя-мата стратегия на Римската империя: от първото столетие на нашата ера до третото” (Балтимор, 1976), „Силата на стратегията: Военни възмож-ности и политическо използване” (Калифорния, 1976), „Армията на Из-раел” (в съавторство с Дан Хоровиц, Кеймбридж, Масачузетс, 1983), „Голямата стратегия на Съветския съюз” (Лондон, 1983), „Пентагонът и изкуството на войната” (Ню Йорк, 1984), „Стратегия и история” (Ню Джърси, 1985), „Стратегия: Логика на войната и мира” (Кеймбридж, Масачузетс, 1987), „От геополитика към геоикономика: Логика на кон-фликта, граматика на търговията. Националният интерес” (1990), „Зап-лахата за американската мечта: Как да се спре превръщането на Съеди-нените щати в страна от Третия свят и как да се спечели геоикономи-ческата битка за икономическо превъзходство” (Ню Йорк, 1993), „Тур-бокапитализмът: Победители и победени в глобалната икономика” (Ню Йорк, 1998), „Дайте шанс на войната” (1999), „Голямата стратегия на Византийската империя” (Кеймбридж, Масачузетс, 2009), „Увеличава-щата се мощ на Китай и логиката на стратегията: история на почти не-избежното бъдеще” и др.

Логиката на всяка стратегия е пълна с изненади и парадокси, а логиката на голямата стратегия е още по-парадоксална.14

В „Стратегия. Логика на войната и мира” Лютвак предлага и изяснява същността, смисъла и съдържанието на вертикалните нива в стратегията, които включват:

• техническо ниво – войната на въоръженията, техниката и тех-нологиите;

• тактическо ниво – лидерство, бойна подготовка и боен дух на войските, късмет, асиметрия на настъплението и отстъплението, преде-ли на тактическото изкуство;


259

• оперативно ниво – „изтощение” и маньовър, национални сти-лове (традиции) в политиката и военното изкуство;

• ниво на стратегия на театрите на военните действия със състав-ни елементи решенията на политиците и военните, съотношение на нас-тъпателните и отбранителните сили, тактическо ядрено въоръжение; агресия, отбрана, „не-териториална война”; възпиране (interdiction) и неочаквана атака; т.нар. „не-стратегии” – военновъздушна, военноморс-ка, ядрена (т.е. съвместното оперативно използване на видовете въоръ-жени сили – б.а.); стратегическа военновъздушна мощ;

• ниво на голямата стратегия – стратегията в международната политика и отношения, линейните цели в парадоксалната среда, ефек-тивния контрол над въоръженията и други.15

Парадоксалната логика на голямата стратегия е резултат на възможно допустим, реален и успешен избор за действие в динамична-та, конфликтна сфера на парадоксално поведение във времето и прост-ранството.16

Професор Лютвак постоянно насочва разсъжденията си към кон-статацията, че всяка империя или отделно взета държава като субект на международното право е един от участниците с различна степен на вли-яние, въздействие и отговорност в общото поле на геополитическите игри. При тези мащаби и измерения на международните отношения той определя хоризонталните нива на голямата стратегия като динамичен процес в пространството на „конкурентната среда” в единната световна геополитическа игра.

Участниците в геополитическите игри могат да бъдат сложно ор-ганизирани държави, но без достъп до ресурси, които да са жизненоне-обходими за тяхното съществуване. Голямата стратегия, за разлика от стратегията, която се реализира на бойното поле или театъра на военни-те действия, винаги предполага в противопоставянето или прякото про-тивоборство повече от две страни с възможни огромни различия между тях. Поради това висша проява на стратегическо изкуство в управление-то е умението да се предпази държавата (особено ако е малка и с огра-ничени възможности – б.а.) от военно стълкновение, от изтощително участие във военни действия, като се даде възможност за прагматични алтернативи и гъвкавост на външната политика, използвайки силата на правосубектността в зависимост от поетите договорни отношения.

Голямата стратегия има широко семантично поле с трудно опре-делими характеристики:


260

• системна същност, включваща разнообразни елементи; • организационни схеми, които са рефлексивни по отношение на

политическия мениджмънт. Професор Лютвак описва стратегията чрез понятията „система” и

„игра”, търсейки логично обяснение и практическа представа за многос-тепенното устройство на социалнополитическия аспект в обществените процеси.

Успешното съществуване на държавата и нейната национална сигурност зависят от разпределението на т.нар. „силови линии” в полето на международната политика:

• на какви места е възможно да има военни конфликти или съ-ществуват такива;

• докъде достигат границите (зоните на отговорност) на дадени коалиции и съюзи;

• по какви маршрути и направления се движат търговските, транспортните и финансовите потоци.

Голямата стратегия е способността да се мисли „топографски”, с разбирането, че сигурността на един субект (държава, коалиция, съюз) в международните отношения зависи не само неговата мощ, но и общата комбинация от сили в единното геополитическо пространство.

Отличителна черта на голямата стратегия е противопоставянето, което обхваща не само периода на войната и/или военните действия, но и мирното време. От тази гледна точка според нас проф. Лютвак е напълно закономерен като обосновава, че ако вътрешната политика на страните е мирно ориентирана към „линейната логика на производство” на сигур-ност, то външната им политика е винаги война за оцеляване, съществува-не и доминация, независимо от честите декларации за мирно регулиране или уреждане на конфликтите, активизирането на различни процедури на международните и регионалните организации за сигурност.

Войните могат да носят открит характер – например ескалацията на противопоставяне по време на Студената война или война без използ-ване на въоръжения, когато значение имат икономическите, търговските и дипломатическите форми и средства на противодействие и съперничес-тво, но и те се подчиняват на „парадоксалната логика на стратегията”, т.е. според нас, тълкувайки проф. Лютвак, „парадоксалната логика на стра-тегията” е част от логиката на конфликта и поведението на държавата в него.17 Едуард Лютвак прогнозира, че в бъдеще особено място ще има стратегията на „геоикономическите войни” – т.нар. „постгероически


261

войни”. Същността им се състои в стремеж да се избегнат максимално (в идеалния случай напълно) възможните човешки загуби, а противо-поставянето на „технологията” и „асиметрията” е неизбежно.

По логиката на голямата стратегия военнополитическите съюзи са силни до момента на съществуването на общ и непредсказуем про-тивник, срещу когото има смисъл и кауза за обединяване, като се пре-небрегват националните интереси18 и суверенитетът на отделните дър-жави в името на постигането на устойчивост в общността за сигурност и възможност за геоикономическо влияние.

Необходимостта от синтезирана аналитичност на творчеството на проф. Лютвак е условие за изясняване същността на стратегията по-скоро като предизвикателство пред класическите определения на воен-нотеоретичната мисъл до края на Студената война. В този смисъл уни-версалният характер и въздействие на стратегията превръщат нейната теория в квинтесенция на разум, разсъдък и интелект19, които, модели-рани в организационните процесите на определени структури (нация, общество, държава, съюз, коалиция), определят значението на сигур-ността за тяхното съществуване.

Според нас е възможно да се формират определени базисни свойс-тва, които дават конкретна характеристика на голямата стратегия във времето и пространството. Те нямат универсален характер, но гарантират относителна устойчивост на държавата в стратегическата среда на сигур-ност. Практически приложими са за външнополитическата стратегия на държавата, осигуряват определена рамка и хоризонт на стратегията за национална сигурност, стратегическото планиране и стратегическото мислене. Това не дава основание да влизаме в противоречие с Джон М. Колинс, който нарича стратегиите за национална сигурност „големи стратегии” (grand strategies) и определя, че те се реализират чрез „подхо-дящи форми на националната мощ за постигане на националните цели в областта на сигурността въпреки външните и вътрешните заплахи. Тези стратегии прилагат дипломатически, икономически, психологически, ки-бернетични, технологични и други инструменти, сред които специално, повече или по-малко, място е отделено на въоръжените сили”20. Базисни-те свойства са с относително постоянни параметри, които историческият ресурс за тълкуване обосновава чрез практиката. С тях се обяснява логи-ческият синтез в теорията на голямата стратегия.

Първо базисно свойство. Проактивност и предварително базира-не на голямата стратегия върху съществуващата вътрешно- и външно-


262

политическа обстановка, характерни за държавата, особеностите на ре-гионалната сигурност и динамиката на междудържавните отношения като цяло. Голямата стратегия защитава националните интереси с разк-риване на перспективата в бъдещето. Това по същество е системно свойство, което се формира на базата на системния подход, който е прилагане на общата теория на системите (т.нар. „системология”)21, за да се обясни същността и съдържанието ѝ. С този подход първото ба-зисно свойство интерпретира държавата и обществото като динамични, сложни, нееднородни, непълно определени, активни, отворени системи от взаимодействащи части, обединени от обща цел.

Второ базисно свойство. Голямата стратегия е подчинена на по-литиката. Това базисно свойство е обвързано с прагматичното знание за политиката, политическите стратегии и политическите взаимоотноше-ния. Ние приемаме, че верификацията (от лат. verus „истинен”, и facio „правя”) на второто базисно свойство води до приложимостта на логи-ческия емпиризъм, т.е. прагматичните подходи към голямата стратегия предполагат, че държавата може и трябва да се адаптира към стратеги-ческата среда на сигурност, като целенасочено се преструктурират и правят научно обосновани, логично изведени и аналитично обвързани стратегически избори (политически решения).

Трето базисно свойство. Голямата стратегия е подчинена на стратегическата среда на сигурност – вътрешна и външна. Тя трябва да бъде в „съгласие” с възможните трансформации на стратегическата среда на сигурност22, т.е. това базисно свойство представлява концеп-туалното знание за качеството на стратегическия избор, подчинен на сложния компромис на баланс между цели, методи, ресурси и страте-гическа среда на сигурност. Силата на концептуалното знание е в по-тенциала да моделира косвени ефекти (последици), а не в способнос-тите за предписване на рецепти за управленски действия.23 Според нас третото базисно свойство формира витализъм в голямата стратегия (от лат. vita „живот”), който максимално трябва да бъде интерсубективен (общност и комуникация между субектите) към системата на между-народните отношения и коалиционната (съюзната) политика за колек-тивна сигурност.

Четвърто базисно свойство. Голямата стратегия поддържа ця-лостна перспектива – тя е холистична (от гр. holos „цял”, „ цялостен”, holistic „органична връзка на частите с цялото”), което означава здрава връзка между частите и цялото. Изисква всестранно разглеждане и об-


263

мисляне. Стратегическият анализ осветлява вътрешните и външните фактори в стратегическата среда на сигурност, което спомага за опреде-ляне на стратегическите ефекти и специфичните цели, концепции и ре-сурси. Това базисно свойство на практика представлява хоризонталната архитектура на голямата стратегия като комплексно морфологично опи-сание на прагматично обособена конструкция от знания. Хоризонтална-та архитектурата на голямата стратегия дефинира съставните, градивни-те компоненти и техните взаимовръзки (топология).24 В нея ясно се раз-познава възможността за декомпозиране на която и да е промяна, дей-ност, начинание на стратегически артефакти∗, които се получават от пресичането на структурирано подредените и прагматично специфици-рани вертикали и хоризонтали.25 Ние приемаме, че вертикалите и хори-зонталите са съответно аспектите и перспективите на действие на голя-мата стратегия – допускане, чрез което споделяме разработената от Джон Захман „концептуална рамка на инициативите”.26 Според нас чет-въртото базисно свойство представлява и влиянието на релативизма в голямата стратегия – качествената нестабилност на явленията, на тяхна-та зависимост от различни условия и ситуации в стратегическата среда на сигурност.

Пето базисно свойство. Голямата стратегия създава дилема по отношение на сигурността. Всяка стратегия, веднъж оповестена или приложена, заплашва статуквото, т.е. съществуващия баланс, и създава риск за равновесието на/в стратегическата среда на сигурност. Според нас това базисно свойство е по-скоро генерирано от регулативните принципи на съответствието, инвариантността, наблюдаемостта и си-метрията. Тези принципи влизат в евристичния арсенал (откриване в условията на неопределеност) на изследванията в теорията на голямата стратегия. От друга страна, те служат като едно от средствата за истин-ността на поуките от практиката и тяхната емпирична обоснованост с характера на връзката между новите и старите теории.

Шесто базисно свойство. Голямата стратегия се фокусира върху предпочитаното крайно състояние сред възможните в динамичната стратегическа среда на сигурност. Докато голямата стратегия дефинира „пътя към бъдещето”, стратегическото намерение представлява „посо-ката” към стратегическа цел. Шестото базисно свойство представлява сублимацията (от лат. sublimo „възвисявам”, „ пренасочвам”, в смисъл

∗Артефакт – абстрактно представяне на някои аспекти на съществуваща или предстояща за изграждане система, компонент или перспектива.


264

пренасочване на цялата енергия от предполагаемото към възможното) от желаното стратегическо намерение към постижимата цел.

Седмо базисно свойство. Голямата стратегия е изключително човешко начинание и съзидание. Тя е повече от интелектуално разг-леждане на обективните фактори. Ролята на системата от убеждения или вярвания и културните разбирания на дадена държава (общество) са важни при разработването и изпълнението ѝ. Това базисно свойство създава стратегическата идентичност, която е съвкупността от ценнос-ти, визия, мисия и политика. Те могат да са дълбоко интегрирани във външнополитическото поведение и характерните социокултурни про-цеси на държавата (обществото), да отразяват уникалната ѝ (му) същ-ност и традиции. По наше мнение седмото базисно свойство е съчета-ние и изява на редукционизма (от лат. reducere – връщане назад, към съществуващите традиции в системата общество – държава), модал-ността (от лат. modus – начин и характеристика на особеностите на съществуването на някакъв обект или явление, на протичането на да-дени процеси в обществото) и рационалността (от лат. racio „разум” – концептуално-дискурсивното разбиране на обществото за нивата на сигурност и мястото на държавата в тях).

Осмо базисно свойство. Голямата стратегия е свързана с триене-то (по аналогия на тълкуването му от Карл фон Клаузевиц (1792 – 1831). Противопоставянето е свойствена характеристика, а триенето е разли-чието между идеалната голяма стратегия и прилаганата реална голяма стратегия. Това базисно свойство олицетворява хетерогенността, която предполага различна продуктивна стойност между „идеалното” и „реал-ното”. Ние приемаме, че осмото базисно свойство формира сциентизъм и антисциентизъм (от лат. scientia i antiscientia „наука и антинаука” – противоположни, борещи се помежду си форми) в теорията и практика-та на голямата стратегия.

Девето базисно свойство. Теорията на голямата стратегия се концентрира върху интернализма (произхода, историята на идеите). Тя е свързана с генезиса на знанието и факторите за сигурността в национа-лен, регионален и международен мащаб. Обективната логика на възник-ване и решаване на голямото разнообразие от проблеми на сигурността, еволюцията на интелектуалните традиции в обществената сфера на раз-витие на държавата фокусират теорията на голямата стратегия в стре-меж към адаптивност и гъвкавост. Интернализмът в своите научни ре-конструкции не игнорира реалните връзки между динамиката на позна-


265

нието и неговия политически, военен, икономически, социален, демог-рафски, етнокултурен и друг контекст в науката за сигурността.

Десето базисно свойство. Голямата стратегия е с вертикална ар-хитектура и темпоралност (от англ. temporal „с времеви особености”). Вертикалната архитектура реализира организирането на темпоралното пространство за управление. Десетото базисно свойство е конструкция от функционални области с конкретно предназначение и времеви диапа-зон на действие, позволяващи ефективно да се постигнат набелязаните стратегически цели. Разбира се, това базисно свойство е добре известно като същност и йерархия в теорията на военното изкуство и науката за сигурността. Ние го допълваме и дефинираме в съчетание с темпорал-ността при структурната градация на голямата стратегия.

Възможно ли е нивата и базисните свойства на голямата страте-гия да прилагат ефективен микс между „твърдата” (hard power) и „мека-та” (soft power) сила, т.нар. „интелигентна сила” (smart power)?27 Може би отговор на този въпрос дават формулираните пет закона на базата на научните изследвания на проф. Лютвак.

Естествен закон на военната конфронтация. Оказва влияние върху всички нива на голямата стратегия. Възходът на „кривата на ус-пеха” при провеждане на военни действия може да бъде резултат не са-мо от нивото на технологично превъзходство, но и от асиметричността. С изключение на някои военностратегически анализи с исторически ха-рактер Лютвак свързва асиметричността с парадоксалния характер28 на голямата стратегия, при което по-слабият противник е в състояние да нанесе сериозни загуби и дори да наложи волята си над по-силния, като силният не винаги може да отстои интересите си и да подчини слабия.29 Това изцяло може да промени смисъла и резултатите от „кулминацион-ната точка на успеха”, увеличавайки натрупаната тежест в организацио-нен и логистичен аспект.

Закон за оптималния размер на империята/държавата. В зави-симост от политикогеографските и физикогеографските особености възможността страната да мобилизира достатъчно ресурси, за да може да действа като достоен играч на геополитическата арена.

Закон „ най-доброто от”. Това е административно-политичес-кият, социалният, етнокултурният, демографският, интелектуалният и икономическият капацитет като изградена структура, която гарантира съществуването на държавата в екстремална ситуация и/или военен конфликт.


266

Закон на центростремителната атракция. Получената потен-циална разлика между богатството и бедността, между варварството и цивилизоваността, корозията в ценностната система на елитите, разно-родността в социалния и етническия състав на населението, непрекъс-натото увеличаване на разходите за гарантиране на сигурността правят империята/държавата уязвима не само от външна агресия, но и от вът-решна дестабилизация. Хетерогенността на социалната и етническата структура в демографските особености на отделни региони в държавата е предизвикателство към вътрешната ѝ устойчивост, което води до изг-раждането на масивна система за административно управление, контрол и сигурност.

Закон за необходимостта от пространство за маневриране при провеждане на геополитически игри. Възпроизвеждане на различни комбинации за търсене и намиране на съюзници, създаване на полити-ко-военни съюзи или коалиции при реализиране на целите на определе-на геостратегия на държавата в даден регион за акумулиране на баланс на силите при осъществяване на териториална експанзия и/или защита на суверенитет.

Голямата стратегия представлява сложния избор между универсал-ната и националната юрисдикция (националните правни рамки за полити-чески решения на стратегическо ниво в областта на сигурността и отбрана-та – б.а.). Прекаленото уповаване на универсалната юрисдикция може да разколебае националната политическа воля за поддържане на хуманни норми на международното поведение на държавата, толкова необходими за смекчаване на изпълненото с насилие време, в което живеем.30

Ако сме открити за разнообразните научни постановки, ще мо-жем да изградим по-дееспособна теория на голямата стратегия от онази, която ползваме днес. Това ще повлияе и върху теорията на военната стратегия. На оперативно ниво можем да очакваме, че принципите, свързани с бойното използване и организационното изграждане на ви-довете въоръжени сили, ще продължат да еволюират, ако сме наясно с теоретичните принципи, осигуряващи развитието както на теорията на военното изкуство, така и на науката за сигурността.

1 Най-младши, Д. Бъдещето на силата. София: Военно издателст-

во, 2013, с. 220.


267

2 Вж. по-подробно: Joint Staff, J-7, Joint Publication 1-02, Department

of Defense Dictionary and Associated Terms, Washington, DC: U.S. Joint Staff, November 30, 2004, p. 509.

3 Констан, Б. Курс по конституционна политика. Том 1. За сво-бодата при модерните народи. София: Кама, 2002, с. 79.

4 Леер, Г. Опытъ критико-историческаго изследованния законовъ искусства ведения войны. (Положительная стратегия). Сочинение. Час-тъ Первая. С. Петербург, 1869. Електронен вариант.

5 Пак там, с. 9. 6 Малган, Д. Искусство государственной стратегии: Мобилизация

власти и знания во имя всеобщего блага. Москва, Института Гайдара, 2011, с. 14. (The Art of Public Strategy: Mobilizing Power and Knowledge for the Common Good, First Edition was originally published in English in 2008. This translation is published by arrangement with Oxford University Press.)

7 Пак там, с. 15. 8 Пак там, с. 37. 9 Вж. по-подробно: Kasser, T. and R. Ryan. Further Examining the

American Dream: Differential Correlates of Intrinsic and Extrinsic Goals. – In: Personality and Social Psychology Bulletin, 22, 1996, p. 280 – 287; Brunstein, J., O. Schultheiss, and R. Grassman. Personal Goals and Emotional Wellbeing: The Moderating Role of Motive Dispositions. – In: Journal of Personality and Social Psychology, 75, 1998, p. 494 – 508.

10 Hart, L. Strategy. New York, 1991, p. 322. Вътов, К. Идеи за размисъл върху развитието на военната стратегия. – В: Военен журнал, 2006, № 3, с. 47.

11 Люттвак, Э. Стратегия: Логика войны и мира. Пер. с англ. Москва, Университет Дмитрий Пожарский”, 2012, с. 267; Горев, А. Эдвард Лютвак. Анализ его книг и статией: уже изданных в России и еще не переведенных на русский язык. Информация об авторе и его книг, анализ методов его работы и описание разработанной им особой интеллектуальной практики. Б. м. г., с. 22.

12 Люттвак, Э. Стратегия..., с. 267. 13 Вж. по-подробно: интервю с Едуард Лютвак за програма

Conversations With History от 2007 года: ttp://www.youtube.com/watch?v= 7vz1BpRf3Lc

14 Люттвак, Эдвард. Стратегия…, с. 283. 15 Пак там, с. 117 – 262.


268

16 Luttwack, E. Strategy: The Logic of War and Peace. The Belknap

Press of Harvard University Press, Cambridge, 1987, р. 4 – 10. 17 Люттвак, Э. Стратегия..., с. 283. 18 Пак там, с. 328. 19 Семерджиев, Ц. Стратегическо ръководство и лидерство. Сре-

да. София: СОФТТРЙД, 2007, с. 127. 20Вж. по-подробно: Доцев, Н. Отбраната в Стратегията за нацио-

нална сигурност. – В: Аспекти на сигурността. Сборник. Дипломатичес-ки институт при Министъра на външните работи на Република Бълга-рия. С., 2012, с. 23 – 34; Collins, J. Military Strategy: Principles, Practices, and Historical Perspectives – Washington, DC: Brassey’s, 2002, p. 4.

21 Семерджиев, Ц. Стратегия. Среда, ресурси, способности, пла-ниране. София: Класика и стил, 2007, с. 20.

22 Вж. по-подробно: Тотев, В., Г. Димов. Постулатите или пред-поставките на теорията за голямата стратегия. – В: Военната стратегия и предизвикателствата на XXI век. София: Военна академия „Г. С. Раков-ски”2008, с. 122 – 132, с. 127.

23 Семерджиев, Ц. Стратегия…, с. 60. 24 Пак там, с. 127. 25 Пак там, с. 130. 26 Пак там, с. 131. 27 Вж. по-подробно: Най-младши, Д. Бъдещето на силата..., с.15. 28 Люттвак, Э. Стратегия..., с. 283. 29 Вж. по-подробно: Хинков, М. Новата среда за сигурност и аси-

метричния характер на съвременните конфликти. – В: Военен журнал, 2010, № 1 – 2, с. 17 – 30.

30 Кисинджър, Х. Политика. Към дипломацията на ХХI век. Со-фия: Труд&Прозорец, 2002, с. 266 – 267.

УКАЗАНИЯ за представяне на статиите

за Годишника на Военна академия „Г. С. Раковски”

За Годишника на Военна академия „Г. С. Раковски” авторите могат да

представят индивидуално или в съавторство не повече от две статии. Статиите трябва да имат оригинален научен принос. Изисква се те да

не са и да не бъдат публикувани в никое друго издание. Редакторите редактират ръкописите и имат право да връщат тези, ко-

ито не отговарят на изискванията на Годишника. Статиите трябва да имат следната структура: заглавие, воинско звание

(за офицерите), научно звание, научна степен, име на автора/ите (собствено и фамилно), анотация и ключови думи (на български и английски език), ос-новен текст, литература.

Телефонният номер и електронният адрес на автора/ите за кореспон-денция се изписват на последната страница.

Желателно е обемът на всяка статия да не е повече от 12 стандартни страници (30 реда по 60 знака на ред, 12 пункта), включително анотации, фигури, таблици, формули и литература.

Фигурите трябва да са разположени близо до първото им споменава-не, да са с високо качество (резолюция не по-малко от 300 dpi) и да позво-ляват да бъдат обработвани.

Таблиците да са с минимален брой разграничителни линии и да са поставени близо до техния коментар.

Допустимият максимален размер на фигурите и таблиците е 12 на 16 cm. Номерират се с арабски цифри.

Математичните формули и уравнения се номерират в десния край на печатното поле с арабски цифри във вида (1), (2) и т.н. Химичните уравне-ния се номерират по същия начин, но с римски цифри.

Означенията на величините се изписват с шрифт Italic, а на мерните единици – с нормален шрифт.

Задължително е използването на Международната система мерни единици SI.

Библиографското цитиране се прави в края на статията чрез библио-графски списък, като към всяко библиографско описание в списъка има препратка от основния текст. Препратките в текста се изписват с арабски цифри като горен индекс.


270

Годишник на Военна академия „Г. С. Раковски” Факултет „Национална сигурност и отбрана” Печат Военна академия „Г. С. Раковски”

ФАКУЛТЕТ „НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ И...

Documents