ОБЩИ ПРОБЛЕМИ НА ЕТНОЛОГИЯТА

Тема І. Етнологията – наука за формирането и развитието на етносите (народите).

Цели на темата:1. Да се запознаят студентите с произхода и формирането на етносите и

народите.2. Да се осмислят проблемите, свързани с преминаването от примитивни форми на

култура и организация към цивилизации.3. Да се осмислят специфичните особености на цивилизациите на Древния изток и

тези в Югоизточна Европа.

Ключови думи и термини: Етнология, Етнография, Етнокултура, етнос, народ, цивилизация, митология, говорна култура, език, писменост, “Хомо хабилис”, “Хомо еректус”, Хомо Неандерталис, Хомо Сапиенс, Палеолит, Мезолит, Неолит, Енеолит, Бронзова епоха, Желязна епоха... Определение за етнос: Човешка общност със стабилни, утвърдени във времето, традиции и специфични особености: в езика, религията, бита и материалната култура, душевността и самосъзнанието за отделна общност, в стопанските и обществените си отношения, които я отличават от другите човешки общности.

1. Понятието “етнос” в науката. Етносът (народът) е голяма група хора, които се самоидентифицират един с друг главно въз основа на общоприети фактори:

- родословие – принадлежност към общност с общи родови традиции и връзки;- език – общоприет начин на говорно общуване, утвърден в продължително време;- митология – утвърдени общи представи за заобикалящият ги свят, свързани с

вярата в съществуването на свръхестествени сили, които властват в природата;- религия – общоприета система от вярвания, с определени записани и

проповядвани от свещеническо съсловие принципи, Бог (богове), пантеон;- култура – общи духовни ценности (материална култура и бит, изкуство,

архитектура, писменост, литература, наука...)- взаимоотношения – вътрешни стопански, културни, религиозни, обществени

връзки и традиции;- отношения към други етноси - различни от дадения етнос човешки групи и

общности.

2. Науки, изследващи развитието и характера на етносите (народите):

Етнология: Наука, която изследва формирането, същността, спецификата и развитието на етносите и народите в тяхната история. Етнологията разглежда човешкото и етническото развитие от произхода на човека и първите човешки общности до високоорганизираните общества: прачовешко стадо - родова група - племе - етнос – народ - нация... Тя се занимава и с проблемите на връзките и общуването в

рамките на етноса. Изучава спецификата на етносите: техните антропологически (расови), езикови, битови, културни особености. Етнография: Наука, която се занимава с изследвани и описание на бита и материалната култура на етносите (народите): ежедневния начин на живот; жилищата, облеклото, керамиката и покъщнината; оръдията на труда и характера на трудовите отношения; битовото изкуство и интериора на жилищата; фолклора, обичаите и празниците...

Етнокултура: Наука, която изследва културните традиции на етносите (народите): Писмеността и литературната традиция; фолклора, архитектурните особености и достижения; изкуството и неговите достижения; начините за комуникации и сдружения в рамките на етноса (народа)...

3. Формирането на етносите в края на Праисторическата епоха:

* Формирането на човека, като отделен клон от вида на т. нар. “примати”: - Приматите като най-висш вид сред млекопитаещите на Земята: т. нар. “човекоподобни маймуни”: шимпанзета, горили, орангутани, гибони – те претърпяват собствена еволюция, която ги преви едни от най-развитите представители сред животинския свят. Освен основните вродени (наследени) инстинкти, чрез които оцеляват и се възпроизвеждат, те имат способността да подражават на човека и да придобиват различни умения. При тях обаче, не се развива истинско мислене, присъщо само на човека. Явно старите схващания за произхода на човечеството от тях е неприемлив. Този възглед идва с Дарвиновата теория за произхода на видовете, но редица артефакти и изследвания през последното столетие опровергават тази теза.

- Човекът възниква като един от клоновете на приматите, вероятно от един общ прародител, наричан от праисториците “Проконсул”, живял приблизително 5 милиона години преди нашето време. Според сегашните достижения в изследванията на археолози, палеонтолози и антрополози, това е станало в района на Източна Африка, някъде приблизително преди 3 500 000 години. Допуска се, че това е резултат от влиянието на естествена радиация, появила се от разместването на земните пластове в този район – т. нар. “разломи”. Тази радиация е повлияла на мозъка на приматите тук и той започнал да мутира (да се изменя), да насочва много бавно този клон на приматите към целенасочена дейност: към използване на предните крайници за хващане на предмети – камъни, дървени тояги и други и използването им като помощни средства за защита или добиване на храна. Тези първи получовеци, наречени от учените: дриопитек и австралопитек, именно се отделили от другите примати в Африка и сложили началото на “очовечаването” на бъдещия разумен човек. От тях по-късно, преди около 2 млн. години, се формирал по-висш тип: т. нар. “Хомо хабилис” (сръчен човек). - Хомо хабилис вече си служел целенасочено с предните си крайници за да хваща намерени удобни камъни и дървени тояги, с които си служел за защита или набавяне на храна. Пак той за пръв път започнал да изостря чрез удари с друг твърд камък използваните каменни и дървени оръдия и да ги прави по-ефикасни. Затова учените го наричат “сръчен човек”. Заедно с това обемът на мозъка на “Хомо хабилис” започнал да се увеличава, а заедно с това и неговите умения. Създали се предпоставките за човешкото мислене!

- Хомо Еректус (изправеният човек) е следващата степен в развитието на най-ранните пречовеци. Той се появил пак в Източна Африка, вероятно като по-съвършено продължение на Хомо Хабилис. Той вече се задържал по-дълго на земята и долните му крайници постепенно започнали да се изменят и да се оформят като ходила. Хомо Еректус вече живеел в големи родови групи (човешко стадо) за да може с помощта на другите да се защитава и да намира храната си. Създали се предпоставки за човешка общност. Нараснал и обемът на мозъка на този прачовек и целенасочените дейности, ръководени от него, ставали все по разнообразни. Усъвършенствала се и обработката на т. нар. “нуклеуси” – камъните, с които Хомо Еректус си служел: появили се подобия на ножове и стъргалки – съзнателно заострени твърди каменни оръдия, предимно от твърди каменни породи като кремъка. Някъде преди повече от 1 500 000 години, Хомо Еректус не само населил основните територии на Източна и Централна Африка, но се появил и на съседните континенти: Азия и Европа. До неотдавна се смяташе, че той се появил в Европа най-напред на Пиренейския и Апенинския полуострови, където археолозите намерили останки и оръдия на труда, датирани между 800 000 и 600 000 години. В последното десетилетие на ХХ в. обаче, български и френски археолози разкриха уникални находки на Хомо Еректус в пещерата “Козарника”, в района на гр. Монтана. Находките бяха датирани към 1 400 000 години, т. е. 600 000 – 700 000 години по-рано от тези в Испания и Италия! Явно най-ранните пътища на Хомо Еректус към Европа са минавали през нашите земи. Така, пещерата “Козарника” в недалечно време би могла да бъде един от уникалните обекти на Културния туризъм в България, наред с още стотици такива обекти, разкрити в близки и по-далечни времена. В Азия Хомо Еректус прониква приблизително по същото време и за няколкостотин Хиляди години се разселва до най-отдалечените точки на континента. Находки от този вида са намерени в Китай – т. нар. “Синантропос” (Китайски човек) – датиран преди повече от 200 000 години и на о-в Ява, в Индонезия – т. нар. “Питекантропос” (Явански човек) – датиран към 200 000 години. Така до 200 000 години пр. Хр. Хомо Еректус заселва трите основни континента. През 1856 г., археолози разкриват човешки останки и оръдия на труда в местността “Неандертал”, близо до Дюселдорф (Западна Германия), датирани от близо 100 000 години. Те са на по-висш представител на човешкия вид: т. нар. Хомо Сапиенс Неандерталис. Това вече е човек, който проявява истинско мислене и има много по-висока степен на организираност и начин на живот: той познава огъня и го поддържа в пещерите или примитивните жилища, в които живее; обработва кожите на убитите животни и си прави от тях дрехи; живее в по-големи родови общности и умее да организира групата в търсенето на храна, в убиването на големи животни, в преселванията, в сблъсъците с други човешки групи... Оръдията на труда на Неандерталеца са вече много по-разнообразни: каменни брадви, копия, каменни ножове, стъргалки, хромели за смилане на събраните от природата класове. Вече се намира и грубо подобие на керамични съдове. Обемът на мозъка на този вид е вече значително по-голям. При Неандерталеца за пръв път се появява съзнателното погребение и култът към мъртвите. Според някои учени той вече проявява и усет за примитивни рисунки. Някъде около 200 000 години пр. Хр., пак в Източна Африка, се появява и последният, най-висш представител на човешкия род – т. нар. “Хомо Сапиенс Сапиенс” (Съвременният разумен човек), наричан още Кроманьонски човек, от названието на местността в Европа, където са открити най-напред останките му. Необходими са обаче близо 100 000 години докато Хомо Сапиенс засели значителна част от Африка и започне да се разселва в Европа и Азия. До 50 000 – 45 000 години

той вече е достигнал Югоизточна Азия и Австралия. Преди около 50 000 – 45 000 години той се появява в Европа. Около 30 000 години пр. Хр. преминава в Северна Америка през Беринговия проток, а преди около 15 000 – 12 000 години достига и заселва Южна Америка. Така последният от поредицата праисторически хора населяват петте големи континента на планетата, а постепенно и повечето от островите в Световния океан. Хомо Сапиенсът е вече истински мислещ човек. Обемът на мозъка му чевствително надвишава този на Неандерталеца. Той създава висока родова, а малко по-късно, в епохата на късния Неолит, и първите племена – предходници на етносите. Оръдията на труда и оръжията му са вече много по-разнообразни и съвършени. Появяват се и разнообразни предмети на труда от кости и рогове на животни. Дрехите на Хомо Сапиенс са вече много по-добре ушити. Керамиката вече е негов постоянен спътник. Той вече не търси пламналия случайно в природата огън, а умее да го добива чрез търкане на сухи дървета или чрез искри, предизвикани от удари на камъни. Появява се истинското изкуство, дело на Хомо Сапиенс – удивително верни и изящни рисунки в пещери и по скали, каквито са намерени в почти всички краища на света: от местността “Тасили” в Северна Африка, от Испания и Франция в Европа, до Източна Азия и двете Америки. На много места са намерени и първите опити за скулптурни изображения: скални релефи, каменни, костни и дървени идоли, релефни изображения върху оръжия и оръдия на труда. У нас, макар и от по-късните праисторически времена, са рисунките в пещерата “Магура”, в Северозападна България. Пак при Хомо Сапиенс се формират различни митологични представи за заобикалящия свят, които са предшественик на бъдещите религии на първите цивилизации.

Основни периоди на Праисторическата епоха.

Старокаменен период (Палеолит) - 1   500   000 до 10   000 години пр. Хр . Ранен палеолит: 1   500   000 до 250   000 години пр. Хр. Това е най-продължителното време от Праисторическата епоха. Свързано е с появата на Хомо Еректус и разпространението му в Източна Африка. Тогава се появяват първите най-груби оръдия на труда: предимно удобни за хващане камъни, съвсем леко изчукани за да се получи остър ръб. Все още преобладава човешкото стадо, без осъзнати родови връзки и отношения. Среден палеолит: 250   000 до 45   000 години пр. Хр. Това е времето, когато Хомо Еректус започва разселването си от Африка в Азия и Европа. Около 1 400 000 години пр. Хр. той преминава през нашите земи, на път за вътрешността на Европа. Това сочат откритията на археолозите в пещерата “Козарника” в района на Белоградчик, в Северозападна България. Преди около 100 000 години в Европа се появява по-висшия вид на човека – Хомо Сапиенс Неандерталис. Той се отличава с по-големи възможности: познава и съхранява огъня; изработва добре обработени и по-разнообразни оръдия на труда и оръжия; създава първите керамични съдове от глина; умее да си шие грубо облекло от животински кожи; живее в пещери или примитивни жилища от огромни кости на мамут, покрити с кожи и листа; започва да погребва мъртвите и да изпитва почит към тях; създава същински родови групи и отношения. В последните хилядолетия на Средния палеолит Неандерталеца се разселва широко в Евпопа и Азия...

Около 200   000 г. пр. Хр. пак в Източна Африка, се появява и най-висшият човешки вид: Хомо Сапиенс Сапиенс (разумния човек), известен също като Кроманьонски човек. Около 100   000 г. пр. Хр. той започва да се разселва в Европа и Азия и постепенно измества Неандерталеца. Хомо Сапиенса създава много по-разнообразни оръдия на труда и оръжия: копия с добре заострени каменни върхове, много добре оформени каменни брадви, каменни ножове, стъргалки и хромели за стриване на зърно, оръдия на труда от кости и рогове на животни... Той вече умее да прави доста по-добри жилища, използвайки терена; дрехите му са по-съвършени, умее да си прави мокасини и ботуши от животинска кожа; керамиката на Кроманьонеца се отличава с разнообразие и все по-богата украса; все по-голямо съвършенство имат рисунките в пещери и по скали; погребенията на мъртвите и почитта към тях стават постоянни при този човешки вид. При кроманьонеца започва обединението на няколко рода в племенна група – предходник на формирането на етносите. Късният палеолит обхваща по-кратък период: от 45   000 до 10   000 г. пр. Хр. Това е времето на победилият Кроманьонец, когато той почти унищожава неандерталците в борбата за жизнени пространства. Това е времето, когато Кроманьонецът прониква в Северна Америка: около 35 000- 30 000 години пр. Хр. и в Южна Америка – около 15 000-12 000 г. пр. Хр. Оформят се истински родови групи; организацията на лова е много по-добра; огънят вече се добива – чрез триене на сухи дървета или чрез искри от чукане на камъни; керамиката става по-богата и разнообразна; оръдията на труда и оръжията също стават много по-съвършени и разнообразни: продължават успешните опити на Кроманьонеца да изобразява чрез скални рисунки и релефи заобикалящият го свят и те се разпространяват вече по петте континента; продължават опитите човекът да си представи свръхестествените сили, които го заобикалят чрез изработването на идоли, талисмани, тотеми; продължават погребенията на мъртвите и култът към тях...

Среднокаменен период (Мезолит) - 10   000 – 6   500 г. пр. Хр . Този сравнително кратък период от развитието на праисторическите хора, е нов етап в тяхното израстване като мислещи същества, които вече могат да се организират в големи родови групи и да използват предимствата на тази организация. Същевременно нарасналите умствени възможности на Кроманьонеца от този период му дават възможност да направи ново епохално откритие, подобно на каменните оръдия и използването на огъня. Човекът създава лъка и стрелата и чувствително увеличава възможностите си за лов и война. Създават се и т. нар. “мезолитни” оръдия на труда: сърпове и други от дърво, рог или кост, като в направения надлъжен разрез се набиват остри, режещи малки отлюспени камъни (“мезолити”). През този период хората на земята чувствително нарастват и заемат голяма част от териториите на петте континента: Африка, Азия, Европа, Америка и Австралия, както и някои острови в Тихия и Индийския океани. Племенните групи вече се наблюдават на много места.

Новокаменен период (Неолит) - 6   500 – 4   900 г. пр. Хр. Ранен неолит - 6   500 – 5   400 г. пр. Хр. Това е времето, когато праисторическите хора се обединяват в първите по-големи групи – племена, формирани от няколко близки рода. Това е вече началната фаза на формираните на етносите (народите). Тези значителни общности напускат пещерите и започват да правят укрепени селища: няколко големи дървени землянки, оградени със землен вал и ограда от изострени колове. Така се образуват т. нар. “селищни могили” – от натрупването едно върху друго неолитни и по-късни селища. Такива селищни могили са изследвани на много

места в Близкия Изток, Европа и Азия. Има ги и на няколко места в България: край Русе, в Тракия и Североизточна България и др. Световно известна е селищната могила край с. Караново Новозагорско. Тук един върху друг са се натрупали седем културни пласта от времето на Ранния Неолит до Ранната Бронзова епоха. Британският археолог Колийн Ренфрю нарича тази селищна могила “резен човешка култура” обхващаща близо 4 000 години! Това е така, защото при разкопките, провеждани тук повече от половин век, археолозите са прорязали отвесно могилата и на няколко метра отдолу нагоре, ясно се открояват седемте културни пласта: най-долният – от Ранния неолит (6 500-5 400 г.), от Късния неолит (5 400-4 900 г.), от Ранния и Късния енеолит (4 900-3 800 г.), от Ранната и Средната Бронзова епоха (3 100-1 600 г. пр. Хр.). Карановската селищна могила е световен обект на Праисторическата човешка култура, познат на всички археолози-праисторици. Късен неолит – 5   400 – 4   900 г. пр. Хр . Това е епохата на най-съвършените каменни оръдия. Времето, когато човешките общности са вече значителни и се създават условия за формирането на трайни етноси, с утвърдени говорни начини на общуване, с установени култови традиции: погребални обреди, общоприета митология, установен бит и материална култура, изразена в разнообразна керамика, с примитивна украса, разнообразни оръдия на труда и оръжия от камък, рогове и кости на животни. Това е времето, когато големи човешки общности се установяват за дълго на определени места, изграждат система от жилища, укрепявани с дървени плетове. Тогава се появяват и първите наченки на същинска стопанска дейност, когато хората започват да засяват и отглеждат растения и да опитомяват животни. Селищните могили показват една по-висока и трайна форма на човешка организация – племето, съставено от няколко рода, обикновено с общ произход, но понякога и с пришълци.

Медно-каменна епоха (Халколит, Енеолит) – 4 900 – 3 800 г. пр. Хр. Тази епоха именно, е границата между Праисторията и Историята на човечеството. Това е времето, когато се появяват етносите, когато тяхната материална и духовна култура вече става постоянна и ги прави не само примитивна общност, която се грижи предимно за оцеляването си, но и общност с осъзната идентичност. Прави ги общност с формирани битови и културни традиции: общ бит и материална култура, обща митология и обредни ритуали, общ говорен език, чувство за принадлежност към общността (племето, етноса) и различност от другите етноси. Начело на общностите (племената, етносите) се установяват племенни вождове, които вече имат усещане за превъзходство и привилегии над останалите. Те вече носят отличителните белези на властта, обграждат се с приближени войни, налагат правила за поведение и йерархия в общността, присвояват си по-голяма част от благата или военната плячка. За такива отношения и структура на общество на прага на цивилизацията и държавността говорят находките от т. нар. “Варненско златно съкровище” открито през ХХ в. в района на Варненското езеро: система от гробове на хора, в които е намерена значителна обредна керамика, оръжия, оръдия на труда. В някои от гробовете са намерени златни и медни украшения с общо тегло над 6 кг., а в един от тях нещо като владетелски жезъл и други атрибути на властта. Съкровището е датирано около 4 000 г. пр. Хр. и говори за вече осъзнато чувство за държавност и владетелски привилегии на вожд на някаква голяма общност, живяла по тези земи преди появата на траките! Варненското златно съкровище има значение за общочовешката култура. То показва една от най-ранните цивилизации на човечеството в зората на нейното формиране. За съжаление тази цивилизация по някакви причини не оцелява и трябва да минат две хилядолетия за да се формира в нашите земи друга – тази на траките.

Бронзова епоха – 3   100 – 1   000 г. пр. Хр. Това е епохата на формирането на първите човешки цивилизации на няколко места на териториите на Североизточна Африка, Азия и Югоизточна Европа. В нейното начало се създават и развиват Древноегипетската и Вавилонската цивилизации, последвани от Древноиндийската и Китайската. Това е и епохата, в която се формират стотици етноси с основните населени континенти. Това е времето, когато Историята влиза в правата си с писменостите и началото на книжовните традиции. Когато хората започват да записват това, което става около тях и с тях. Тогава етносите формират значителни народи, с трайни културни, стопанки и политически традиции, които са в основата на големи и малки цивилизации и държави. В т. нар. Древен изток – от Древния Египет до Древния Китай, се формират огромни имперски цивилизации, свързани предимно с напоявано земеделие. Самата стопанска система, основана на сложните напоителни съоръжения, поражда и утвърждава един траен имперски държавен централизъм, който се налага върху обширни територии и множество етноси. Този централизъм обезличава етносите, игнорира тяхната идентичност, прави ги поданици на имперската власт и огромната и бюрокрация, оставя на заден план собствените им битови и културни традиции, налага религията и културата на Империята. Този централизъм се съхранява през хилядолетията в Изтока и остава там до нашето време в лицето на огромни държави като Индия и Китай, чието милиардно население включва в себе си стотици, ако не и хиляди етноси и народи. Запазва се и в по-малки, основно азиатски държави под формата на военни, религиозни и бюрократични диктатури. Запазва се и традиционното за Изтока хилядолетно окултяване на държавния глава, чиято персона се обожествява или се обявява за помазана от боговете да управлява поданици. На изток държавата и религията са събрани в едно неразделно цяло, владетелят – държавният глава, както и да се нарича той, е олицетворение на божествено регламентираната власт. Съвсем други цивилизации се формират в района на Източното Средиземноморие през третото хилядолетие пр. Хр. и по-късно. Тук не големи реки, с разливи, плодородни почви и иригационни системи определят стопанския, културния и политическия характер на цивилизацията, а полупланинските, каменисти и ниско продуктивни територии на Южните Балкани, островите (главно Крит и Кипър) и, особено заобикалящото ги отвсякъде море. Те дават по-голяма свобода на етносите и на отделните хора, по-голяма подвижност и разнообразие на стопанската дейност. Не толкова земеделието и скотовъдството определят живота и отношенията на тези етноси, а морето и морските дейности. Аграрното им стопанство е свързано не толкова с производството на зърнени храни, колкото с отглеждането на цитрусови плодове, лозя и маслини. В същото време морето ги мотивира за широка кабодажна (крайбрежна) търговия д близки и далечни народи. Това много повече запазва тяхната етно-културна идентичност във времето. Античните гърци например, дори не създават единна държава през цялото време на самостоятелното си съществуване, а система от отделни градове-държави (полиси). Нещо повече, между VІІІ и V в. пр. Хр., много от тези полиси създават по крайбрежията на Егейско, Адриатическо, Средиземно, Мраморно и Черно морета множество свои колонии. Повечето от тях стават отделни градове-държави. Така древните гърци (елините) не само съхраняват своята етническа и религиозно-културна идентичност, но повлияват на много други народи: на траките в източните български земи, на древните македонци, на римляните...

Желязната епоха – 1   000 - ... пр. Хр. С тази епоха е свързано развитието на много етноси и цивилизации в Азия и Европа. Откриването на желязото и методите за неговата обработка са нова революция в развитието на етносите и държавите. Железните оръжия и оръдия на труда дават големи възможности на народите, които ги притежават. Те успяват да победят и покорят други народи, да наложат нови държави и цивилизации. Желязната епоха е времето, когато се утвърждават първите големи цивилизации на планетата. Когато те формират и развиват своите религиозно-културни традиции, развиват своето държавно устройство и политическа структура, развиват своята стопанска система, формират основите на научното познание, развиват различни стилове в архитектурата и изкуството си. Това е времето на същинското развитие на етнокултурата и цивилизациите.

Казуси: 1.Произход и разселване на етносите: същност на етносите, разселване на праисторическия човек и формирането на етносите в края на Праисторията. 2. Основните епохи във формирането и развитието на човека и етносити.

Тема ІІ. Раси и етноси. Разселването на народите.

Цели на темата: Да се изяснят проблемите 1. относно възникването на расите и тяхната същност; 2. Да се осмислят проблемите с расовите предразсъдъци, расизмът и ксенофобията, възникнали на базата на религиозно-културни или спекулативни идеологически и политически постулати. 3. Да се запознаят студентите с най-новите изследвания за произхода на етносите и расите 4. Да се изяснят някои проблеми, свързани с расизма и ксенофобията. 5. Да се изясни проблемът с разселването на етносите и народите.

Ключови думи и изрази: раса, подраса, Библейски представи за възникването на расите: семити, яфеити, хамити; основни видове раси, според антропологията: европеиди, австрало-негроиди, монголоиди; “метисация”, мулати, метиси, креоли... расизъм, ксенофобия, холокост, апартейд...

1. Расите – основни схващания и теории за тях. - Библейските притчи за произхода на расите: * Основната свещена книга на Християнството – “Библията” произхожда от предшестващата Юдейска религия на евреите. Първата част на Библията е “Стария завет”, който се почита и от евреите, но християнските теолози го пригаждат към възгледите на Християнската църква. Именно в Стария завет е и митът (легендата) за Потопа, който Бог Йехова (Яхве) пратил на човечеството, изпаднали в леност, разврат, незачитане на законите и богохулство. Преди това Бог предупредил хората с унищожаването на символите на разврата – градовете Содом и Гомор, но хората не го разбрали. Тогава Той предизвикал потопа, който да унищожи цялото покварено

човечество. Бог избрал само праведното семейство на Ной за продължение на човешкия род. По божествено вдъхновение Ной построил огромен “ковчег” (кораб), в който освен семейството си, събрал двойки от основните животински видове. Когато поройните дъждове залели земята, “ковчегът” дълго се носил по безкрайната водна шир, докато гълъб (носител на Божия вест) го насочил към планината “Арарат” (в Кавказ). Тук корабът спрял, а водите на Потопа постепенно се оттеглили. Ной разпратил тримата си сина: Сим, Яфет и Хам, заедно с жените им, на изток, на запад и на юг за да възстановят човешкия род. Така те станали родоначалници на основните библейски раси: Сим – на семитската раса, към която се причисляват евреите, арабите и други близки до тях по антропологически вид; Яфет – на европеидната (индоевропейската раса): европейските народи, индийците, иранците и други близки до тях; Хам – на “хамитската” (австрало-негроидната) раса: африканските негри, австралийските аборигени, дравидското население в Индия и Цейлон, както и населението на някои острови в Индийския и Тихия океан. Впрочем, според Стария завет, най-малкият син на Ной – Хам, “поругал” баща си, като влязъл в шатрата му пиян и го видял гол. За това светотатство, Ной го проклел завинаги: той и наследството му да слугуват на големите братя Сим и Яфет и техните потомци. Християнската църква утвърждава произхода на европейската (бялата) раса от Яфет и я обявява за божествено призвана. Семитската раса се свързва с грехът на евреите към Исус Христос. Свързва се също с неверниците – арабите, сарацините (мюсюлманите) и поругаването на Божия гроб и светите места на Християнството.

- Расите – според научните изследвания: Определение за раса: Голяма група етноси, населяваща значителна част от земната суша, със сходни антропологически черти и външни белези, с общ произход и приблизително общ ареал на разселване. Определението е доста относително, защото през хилядолетното развитие на човечеството са ставали чести смесвания на раси – т. нар. “метисация” и са се формирали много подраси, смесени раси и др. Дълго време се е налагала концепцията за формирането на три основни раси на планетата: Европеидна, - към която принадлежат, общо взето съвременните европейски народи, иранците, значителна част от населението на Индия и някои части на Азия и Африка. Оттам идва и литературното понятие “Индо-европейска” група или раса. Негро-австралоидната - към нея принадлежат основната част от негърските етноси в централните и южни територии на Африка, аборигените в Австралия, и някои по-малки народи по островите в Атлантика, Индийския океан и Тихия океан. Монголоидна - към нея принадлежат основната част от етносите и народите в Централна, Източна и Югоизточна Азия, част от Сибир, Корея, Япония и много от островите в Тихия океан. Смесването и взаимните асимилации създават, както бе посочено, т. нар. “подраси”, както и нови раси. Според някои автори в света са се обособили около 7 големи расови семейства: африканци, кавказци (част от тях са европейските народи), америнди (коренни жители на Америка), южни азиатци, северни азиатци, островитяни (главно по островите на Тихия океан), австралийци (аборигени). В Северна и особено в Южна Америка, през последните пет века, следствие на европейската колонизация, както и на прехвърлянето на милионни маси негри от Африка в плантациите на Америките, в Новия свят се появяват “нови раси” – смесица от бели и негри (мулати); от бели и индианци (креоли); от негри и местни индианци

(метиси). Всъщност и на други места в света се проявява т. нар. “метисация” (смесване на раси): между негри и индуси (в Южна Африка); между бели и монголоиди (при колонизацията на Далечния изток)... - Съвременните научни изследвания, основани на задълбочени проучвания на ДНК (Дезокси-рибонуклеинова киселина) - основният генетичен код на човека, както и на тестове на множество хора от различните краища на света, се стига до извода, че расовите различия са само повърхностни и външни, а съществени етногенни разлики няма. “Хората си приличат, посочва професорът от университета в гр. Парма, Италия – Паоло Меноци, не съществуват сигурни разделения, единствените разлики, които можем да направим, са на базата на дребни елементи на различие: цвят на кожата, косата, носът, очите, устните... Това е огромен дъб, с многообразни клони, които не могат да се видят отделно. И Европа е един клон, макар и доста подробен с местните си различия. Но от генетична гледна точка, всички народи, които са близки, би трябвало да си приличат”. Тези заключения са направени на базата на изследване в

близо 3 000 различни места на планетата, върху повече от 25 000 отделни случая. Що се отнася до хилядите етнически сблъсъци и войни през различните епохи или в нашето съвремие, то учените правят заключение, че те са резултат от религиозно-културни различия и отрицания. В тези сблъсъци расовите и етническите мотиви са само предлог, произтичащ от религиозни и идеологически внушения. “Кръвта няма нищо общо”. - Расизъм, ксенофобия (расова ненавист): Те възникват още в Праисторическата епоха, когато формиращите се по-големи човешки общности се сблъскват в конфликти и войни за: пасища, плодородни долини, места за заселване, ловни терени, за находища на сол, желязо, благородни метали и др. Впоследствие за територии, търговски интереси, колониални интереси... С възникването на по-големите държави и цивилизации жреци и владетели внушават на поданиците си чувството за превъзходство, за религиозна и расова предопределеност да властват над “второстепенни, варварски народи”, некултурни и непълноценни, обречени на подчинение или дори на унищожение! За съжаление много ксенофобски внушения се правят на религиозна основа и тогава сблъсъците довеждат до ужасяващи похвати на унижение и унищожаване на цели народи. Древните елини (гърци) наричат народите, живеещи около тях: “барбарос” (варвари); така наричат другите народи и римляните, макар че с разширението на тяхната държава и империя, те постепенно дават римско гражданство на много етноси и народи, които завладяват или се заселват в тяхната територия. Така се ражда римският имперски принцип за “Pax Romana” – “Римски свят”, обединяващ десетки ако не и стотици народи и етноси, с единно законодателство, управление, култура, макар и с локални езикови, религиозни и битови особености, но с общоприет латински език и основни култове, особено след налагането на Християнството. Така в Античната Римска държава крайният расизъм и ксенофобията постепенно заглъхват. Установява се относителна етническа, а и религиозна търпимост до появата на Християнството. Липсата на абсолютна религиозно-културна концепция, налагана категорично от жреческо съсловие и Владетел-Бог, както е в древните източни империи, запазва сред многобройните етноси и народи в Римската държава чувства за народностна идентичност, различна от другите, въпреки културната елинизация и романизация, на която са подложени. Истинският европейски етнонационализъм и етнонационални държави, се раждат много по-късно, в края на Средновековието и началото на Новото време, но в основата им лежи този своеобразен “етнически плурализъм” в Римския свят. Не случайно корените на съвременната Европейска буржоазна цивилизация, основана на

индивидуализъм и лична инициатива в стопанския и политическия живот, са в Древната гръко-римска цивилизация! Големите имперски цивилизации на Древния изток: Древният Египет, Древната Месопотамия, древните Индия и Китай, Персийската империя... силно се различават по своята структура и управление от европейските антични цивилизации. В тях се налага краен държавен централизъм. Те се управляват от обожествявани владетели: фараони, царе, императори..., които съчетават в себе си цялата власт в огромните пространства на своите империи. Тези владетели-богове са начело на огромни бюрократични апарати – жреци, висши и нисши държавни чиновници, подчинени напълно на владетеля, огромни репресивни (военни и полицейски) апарати, установяващи от името на Владетеля пълен контрол върху поданиците! Тук отделният човек, етнос, народ, нямат особено значение. Те са поданици на империята и Владетеля, техните етнически и религиозно-културни различия са туширани от общата имперска религиозно-културна доктрина. Затова, макар и често да запазват някакви различия като етноси в огромната империя, те постепенно загубват чувство за държавна и политическа идентичност и, доколкото могат съхраняват само отделни черти на етническата си идентичност. Превръщат се в обикновени поданици на огромната империя и Владетелят-Бог! И в Империите на Древния изток обаче, се установяват традиции на расов шовинизъм, но той е повече имперски: чувство за превъзходство на поданикът на Империята (независимо от етническата му принадлежност в нейните рамки) над другите околни народи. Чувство за принадлежност към могъщата и висококултурна Империя над “варварите” извън нея! Такова е отношението на многоетническите поданици на древната китайска “Поднебесна империя” към хуните, тюрките, манджурите, сибирските народи на север от Империята или към народите на Югоизточна Азия – виетнамци, камбоджанци, лаосци, бирманци, кхмери и други. С развитието на човешката история, за жалост, сблъсъците и войните, с проява на крайна расова омраза, не само не намаляват а ескалират. Особено с установяването на основните големи религии расово-религиозната ксенофобия противопоставя през т. нар. Средновековие редица нови и стари държави, етноси, народи, империи. Често завоевателни кампании и икономически инвазии се обясняват и оправдават с расови предразсъдъци за “предопределеност” и “призваност” на завоевателите да владеят и експлоатират завладените народи: - Арабско-мюсюлманската концепция за “призваност” на Исляма да завладее и подчини Света. Идеята за “джихата” – свещената война срещу неверниците – форма на религиозен расизъм – превъзходство на мюсюлманите пред другите религии. - Кръстоносните походи (ХІ-ХVІ в.), организирани от Римо-католическата църква срещу ”неверниците” – сарацини, агаряни, мюсюлмани. Кървавите набези на монаси-рицари в Близкия изток, под предлог – освобождаване на “Светите места”, свързани с раждането, проповедите и смъртта на Исус Христос. Краен религиозен расизъм – призваност на Християнството пред другите религии. - “Реконкистата” (VІІІ-ХV в.) - изтласкването на маврите (арабите-мюсюлмани) от испанските хидалгос (рицари-аристократи) от земите на Пиренейския полуостров. В основата й е пак религиозния расизъм, насочен срещу “неверниците-мюсюлмани”. - Португалската и Испанската колониални експанзии (ХV-ХVІІ в.) в Африка, Индия, Югоизточна Азия, островите в Световния океан: съчетани с фанатичната убеденост на християнско-католическите конквистадори и свещеници, че са призвани от “единствената истинска вяра” да завладяват света и народите, да ги “вкарват” в правата вяра, да ги експлоатират и унищожават!

- Англо-саксонските преселници в Северна Америка (ХVІІ-ХІХ в.) също проявяват пуритански фанатизъм в изтласкването и унищожаването на североамериканските индианци. Зад него се крие пак религиозната убеденост, че те са призваната раса и религия, която има право, а индианците са примитивен народ, обречен да приеме техните условия или да изчезне! - Италианският фашизмът и особено германският Националсоциализъм стигат до най-крайните прояви на расизъм през 30-те – 40-те години на ХХ в. Тогава расово-религиозната екзалтация е заменена с расово-идеологическа: за превъзходство и призваност на “арийската” раса да подчинява и експлоатира по-непълноценните раси, дори да избира кои от тях трябва да съществуват и кои не! Така се стига до най-ужасяващите прояви на расизъм и ксенофобия – нацистките лагери, с газовите камери и пещи за ликвидиране на огромни маси “непълноценни” хора, до чудовищен геноцид, до т. нар. “Холокост” (опитът да бъдат унищожени всички евреи)! - Двадесетият век ражда и друга форма на краен расизъм – “Апартейда” в Южна Африка, наложен от белите колонисти върху милиони негри. Той продължава почти до 80-те години на ХХ в., като продължение на расово-религиозната мотивация на европейските завоеватели на света между ХV и ХІХ в. - Една особена форма на класово-идеологически расизъм се формира и развива н комунистическите държави след 1917 г., когато се утвърждава първата от тях – СССР. Именно тук, на базата на марксовата доктрина за “пролетарската революция” и “диктатурата на пролетариата”, Владимир Улянов Ленин и болшевиките налагат чудовищна концепция за класова омраза към имотните класи и тяхното унищожаване. Този “класов расизъм” достига гигантски размери по времето на Йосиф Сталин в СССР през 30-те – 50-те години на ХХ в. и при Мао Цзе Дун в Комунистически Китай през 50-те – 60-те години на ХХ в., за да достигна до най-ужасната комунистическа диктатура на Ким Ир Сен и сина му Ким Чен Ир в Северна Корея, продължаваща и в началото на ХХІ в. Комунистическата идеология се превръща в своеобразна “атеистична религия”, абсолютно задължителна за поданиците на тази най-крайна форма на партийно-авторитарна диктатура. Тя поставя не само имотните класи, но и всички инакомислещи или дори съмняващите се в нейната “правота” хора в неравностойно положение и ги подлага на репресии и унищожаване! За съжаление и след разпадането на т. нар. “Двуполюсен свят” в края на ХХ в., проявите на расизъм и ксенофобия не изчезват. Неравномерното икономическо развитие на света, наличието на огромна нищета и мизерия в големи части на света: в Африка, Азия, Латинска Америка раждат нови и нови форми на тези пагубни явления. - След разпадането на колониалните империи на Великобритания, Франция, Белгия, Холандия, Португалия, в тези райони се появяват много нови държави. В много от тях обаче, се развихрят затаени племенни вражди и религиозни противостояния. Още в края на 40-те години на ХХ в. Британската колония Индия се разделя на две, а по-късно и на повече държави на религиозен принцип: мюсюлмански държави – Пакистан, Бангладеж и съвременна Индия, с преобладаващи хиндуистки култове и Будизъм. В периферийните райони между тези държави обаче, продължават и до днес напрежението и сблъсъците. В самите тези държави остават етническо-религиозни общности, между които често избухват кървави конфликти: сикхите в Индия, тамилите на о-в Цейлон, кхмерите в Камбоджа и др. - Разпадането на колониите в Африка поражда множество кървави конфликти, често достигащи до чудовищен геноцид и унищожаването на цели етноси и народи, които продължават и в началото на ХХІ в. Като се почне от 60-те години – с кървавите конфликти в Конго и се стигне до последните в Ангола, Мозамбик, Сомалия и други африкански държави. И тук, в мотивациите за тези сблъсъци, стоят стари етнически и

религиозни вражди, зад които обаче доста често се крият осъзнати меркантилни икономически интереси. - Освобождаването на Латинска Америка от испанските и португалските й завоеватели, довежда до създаването на съвременните латиноамерикански държави. Те обаче, попадат под силната икономическа и често политическа зависимост на САШ, които дълго време, от края на ХІХ в. до втората половина на ХХ в., подкрепят угодни на тяхната политика диктаторски и военни режими, много от които налагат кървави диктатури и геноцид. В тях също се смесват религиозно-расови мотиви с икономически интереси, интереси на престъпни наркобарони и корпорации. - Една от крайните прояви на расизъм и ксенофобия, развихрила се за жалост от края на ХХ и началото на ХХІ в. – е международният тероризъм. В повечето случаи той също търси опора в традиционните форми на расов и религиозен фанатизъм, който да оправдае убийствата, бомбените атентати, отвличанията. И тук обаче, този фанатизъм се използва за прокарване на икономически интереси на задкулисни групировки: оръжейни, наркопроизводителни, енергийни и др. Те използват примитивни фанатизирани елементи за своите цели и това отново изправя Света пред реални заплахи от по големи сблъсъци и конфликти, които могат да доведат до унищожението му! Расизмът и ксенофобията днес са най-голямата опасност за човечеството!

2. Разселването на етносите и народите. Народите - Етносите, в своето развитие, прерастват в народи – значителни групи хора, с общ етнически произход, бит, материална култура, духовна култура (митология, религия, говорен език, писменост, литература, изкуство), с общо жизнено и стопанско пространство... Нациите – възникват на определен етап от развитието на етносите и народите: тогава, когато се оформи трайното съзнание за народностна идентичност, единна култура, религия, държавност, стопанска организация, еманципация и представителност сред другите народи, нации и държави. Нациите могат да обединяват няколко етноса и народностни групи (такива са Швейцарската нация, нацията на САЩ и др.) Нациите и националните държави са типични за Европа и Америка. В огромните азиатски империи: Китай, Индия, Русия са включени множество етноси и народи, които са загубили в значителна степен, чувството си за национална идентичност и когато това чувство се проявява, то води до стремеж към сепаратизъм (отцепване от империята), но обикновено се подавя от нея (смазването на етническите прояви на монголци, на манджури..., в Китай; на сикхи и мюсюлмани в Индия; на чеченци и други в днешната Руска федерация).

а) Разселването на древните семитски етноси и народи в Азия и Североизточна Африка: Първите известни на историята семитски народи се появяват през четвъртото хилядолетие пр. Хр. в горното течение на реките Тигър и Ефрат (Двуречието). През третото и второто хилядолетие част от тях (т. нар. “акади” или “акадци”) завладяват долината на реките и пространствата около тях, подчиняват по-старите цивилизации на шумерите (вероятно европеиди) в долното течение на реките и създават голямото Вавилонско царство (втората от ранните големи цивилизации). По-късно това царство се разраства в голямата Асирийска империя, също доминирана от семити, която завладява значителни части от Централна Азия, Мала Азия и Египет. В Египет, а в последствие в Палестина (на териториите на днешните Израел, части от Ливан, Йордания и Сирия) се установява през второто хилядоретие пр. Хр. един от

най-известните семитски народи – евреите (юдеите). Те създават една от първите монотеистични религии, която по-късно дава основните пустолати на двете най-големи съвременни религии: Християнството и Исляма – Юдейската религия. Макар и да влияе върху другите религии, самата тя остава вътрешна (затворена в еврейската народност). Според някои теории основната част от народите на Древния Египет, също принадлежат към семитската раса. В последните векове от Старата ера на Арабския полуостров се установяват семитските народи араби. Впоследствие, те ще изиграят голяма роля в създаването и разпространяването на Исляма (Мюсюлманската религия). Различни схващания има сред историците за няколко по-малки народностни групи, които създават нетрайни държави – дали са семити или индоевропейци. Такива са еламците, арменците и др.

б) Разселването на монголоидните народи: Разселването на монголоидните народи започва още през ІІ-то хилядолетие пр. Хр. Тогава те постепенно обхващат огромните пространства на Източна и югоизточна Азия. Обхващат основните територии на днешния Китай; проникват в Хималайските планини и Тибет; на югоизток населяват земите на Сиамския и Анамския полуострови, на днешните държави Лаос, Камбоджа, Виетнам, Тайланд, Сингапур, част от Мианмар, проникват в днешните индонезийски острови...; на изток заемат някои от островите в Тихия океан (Тайван, Филипините...); на североизток заселват плътно Корейския полуостров, а по-късно през о-в Окинава заселват голяма част от японските острови, като изтласкват на север или асимилират завареното немонголоидно население на т. нар. “айни” (около 100 000 от тях днес живеят на северния японски остров Хокайдо); на север и северозапад монголоидите проникват в източните територии на огромния Сибир и много от живеещите и днес тук народи якути, ненци, чукчи и други принадлежат към тази раса, както и самите монголци, населяващи огромните степни и пустинни пространства на Централна Азия, манджурите - в североизточните територии на днешния Китай и някои части на т. нар. “Далечен изток” на днешната Руска федерация; много от народите, населяващи в края на Старата и началото на Новата ера, огромните пространства на Централноазиатската степ (днес почти изцяло в границите на Руската федерация) – известни под събирателните названия хуни, тюрки, татари... също принадлежат на тази основна раса. Разбира се много от тези народи, произлизащи от ранната обща прараса на монголоидите, смесвайки се с други племена и етноси, мутират (изменят се) съвременните монголци са с по-широки скули и лица от китайците и още повече от корейците; корейците са с по-тесни скули и по-издължени глави от китайците; японците също имат известни външни разлики с китайците и корейците; народите на Виетнам, Лаос, Камбоджа, Тайланд, Мианмар, част от населението на Бангладеж, монголоидите по островите на Тихия океан, също имат своите специфични външни белези. През ранното Средновековие (V-ІХ в.) под натиска на хуните, а по-късно на тюрките, някои монголоидни народи проникват и се заселват в Западна Азия – до районите на север от Каспийско море и долното течение на реките Волга и Дон. Една от теориите за преселването на прабългарите е свързана с това “Велико преселение на народите” от изток на запад. Оттук бе наложена за дълго и тезата, че прабългарите са тюрки-монголоиди по произход, но днес тази теза сериозно се оспорва. Все пак доста от монголоидните народи проникват през тези векове до степите на север от Памир, Кашмир и Каспийско море: предците на днешните казахи, узбеки, киргизи, таджики (последните имат някои черти, които ги поставят между монголоидната и европеидната раси)... Между ХІ и ХІV в. монголите извършват мощна експанзия на запад,

северозапад, на юг и югоизток. На запад и северозапад те достигат земите на север от Черно море и долния Дунав. Разоряват и подчиняват руските княжества. Сред славянските държави те стават известни с названието “татари”. Тогава те подчиняват и Волжка България. На юг и югоизток монголите нахлеват дълбоко в Китай и налагат своя династия там – династията на Кубилай (Кубла) хан. Част от тях нахлуват в Индия и установяват там династиите на т. нар. “Велики моголи”, която пренася и исляма в Индия. Тогава монголите достигат и Мала Азия и в битката при Ангора (Анкара) техните войски, начело с хан Тимур Ленг (Тамерлан) разгромяват османската армия на покорителя на Търново Баязид І Йълдъръм! Още по-рано, през последните десетилетия на ХІІІ в., татарите доминират и над Българската държава. Известни части от най-ранната монголоидна раса, но и вероятно и други формиращи се етноси – преминават Беринговия проток преди около 35 000 и проникват в Северна Америка, а няколко хилядолетия по-късно и в Южна Америка. Очевидна е приликата на индианците, особено на юг, с монголоидите, макар че през хилядолетията тези народи също мутират и създават свой собствен облик. Мургаво-червеникавата им кожа ще даде повод на европейските завоеватели да ги наричат “червенокожи”.

в) Разселването на европейските народи: Европеидите, определени в науката като “Индо-европейска” раса, започват разселването си от централните територии на днешна Европа, някъде в края на третото хилядолетие пр. Хр. Тогава една част от тях тръгват на изток и югоизток, за да достигнат западните райони на Азиатската степ, на север от планините на Памир. Според нови концепции, прабългарите са част от тази група. Голяма група индоевропейци овладява земите на днешния Иран, части от Авганистан и Месопотамия. Това са персите (иранците), които създават тук могъща империя. Други продължават и в последните векове на първото хилядолетие пр. Хр. нахлуват в Индия. Това са известните в индийските исторически извори “арии” (бледолики конни народи), които налагат своето господство в по-голямата част на полуострова. Оттук, през ХVІІІ в. историците ще нарекат цялата група на европеидите – “индо-европейска”. Основни групи от индо-европейската раса се спускат на юг: заемат пространствата южно от Карпатските планини; други преминават Дунава – групата на елините в средното му течение и заемат земите на днешна Гърция, островите в Егейско и южното Адриатическо море, крайбрежието на Мала Азия, големите острови Крит и Кипър; групата на траките заемат централните и източните територии на Балканския полуостров, а част от тях преминават и в Мала Азия; древните македонци заемат земите на север от елините – приблизително в южната част на днешна Македония и част от т. нар. Гръцка Македония; илирите населяват западните части на Балканите – северно от елините и западно от македонците. В земите на Апенинския полуостров навлизат етруските, по-на юг латините, сабините и други етноси, които по-късно ще формират римския народ; на югозапад – на Пиренейския полуостров, се установяват т. нар. иберийски племена. От тези групи индоевропейци са и т. нар. “хети”, които още през второто хилядолетие пр. Хр. създават голяма държава в териториите на Мала Азия и днешна Сирия – известното Хетско царство, просъществувало само няколко века и разгромено от Вавилон и Асирия. В Централна Европа, южното Балтийски крайбрежие, северно от Алпите, се установяват германски племена: готи (вестготи и остготи), сакси, свеви, шваби, алемани, франки, бургунди и др. Западно от тях, в земите на днешна Франция и Белгия, а по-късно на Британските острови, се заселват келтите (галите); на север, в днешна Дания и на Скандинавския полуостров, се настаняват норманите (викингите

или варягите, както ги наричат източните славяни) – етноси, близки до германците; близките до германците остготи и лангобарди завзетат през последните десетилетия на V в. от Хр. териториите на днешна Италия, унищожавайки Западната Римска империя. Вандалите (пак германско племе) преминават през Апенините и създават свое краткотрайно кралство в Северна Африка. Пак около V в. сл. Хр., германските племена англи и сакси нахлуват на големия британски остров и подчиняват или изтласкват на запад – към Уелс и Ирландия и на север – към Шотландия, келтите. В час от Централна Европа, източно от реките Одер (Одра) и Елба (Лаба), се разселва друга голяма група от индо-европейците – славяните. Те постепенно, през първото хилядоление пр- Хр. заемат обширни територии в Източна Европа – до долината на р. Волга на изток, до източното крайбрежие на Балтика, до северните причерноморски степи на юг. Северно от тях, до самото Балтийски море, се установяват прибалтияски славяни, литовци, латвийци, естонци, а в източната част на Скандинавския полуостров – фините (финландците). След V в., самите славяни се разселват в земите на Източна и Централна Европа: на запад, до реките Одер (Одра) и Елба (Лаба), където граничат с германците, остават известните от римските хроники – венети (венеди) (западни славяни); на юг от Кърпатските планини, до Дунав се разселват славините (южните славяни); на изток – до долините на реките Днепър и Дон се разселват антите (източните славяни).

г) Разселването на етносите и народите в Африка: Африканският континент днес е огромен конгломерат от етноси, народи, религиозни общности и държави, крайно разнообразни по своята антропологическа (расова) и етническа принадлежност и вяра. В Древността – в североизточната част на континента, в основната част от долината на р. Нил, през V-то хилядолетие пр. Хр. се струпват етноси главно от семитската и отчасти негроидната раси – древните египтяни, за да създадат народа и цивилизацията на Древния Египет – една от първите големи човешки цивилизации. На юг, около горното течение на Нил, главно народи от негроидната раса, създават народа и държавата, известна в Древността с името Нубия или Понт, както я наричат Египтяните. В района на днешна Етиопия, се обособяват някои етноси със смесени черти – между негроидната и европеидната раса - етиопците. Сред тези уникални народи, по-късно проникват Християнството, а отчасти и Юдеизма. В северозападните части на Африка се установяват номадите-бербери. През втората половина на VІІ в. от Хр. северните части на Африка са завладени от арабите. Освен, че налагат Исляма в тези земи, те внасят и нови елементи в антропологическия (етническия) облик на народите. Това е основно смесица от арабите семити и берберите. В цялата северна и отчасти източна територия на Африка преобладава Ислямът, наложен от арабите. Централните и южните части на Африка, са населени от най-разнообразни етноси и народи, предимно от негроидната раса. И тук обаче, както и в Азия и Европа, се наблюдават най-разнообразни антропологически подвидове: от огромни двуметрови гиганти, до дребни (до 1,20 м.) пигмеи; от едри и снажни зулуси – в Югоизточна Африка, до по-дребни и жилави бантуси, бушмени и други етноси, разпръснати в големи пространства на тропическите гори или в степните райони ва Източна и Южна Африка. Тук, през вековете на европейската колонизация, европейците налагат предимно Християнството, примесено с местни примитивни култове.

д) Разселването на етносите и народите в Америките:

Разселването на етносите и народите в двете Америки е доста слабо изследвано от историците и археолозите. Едва от втората половина на ХХ в. тези проблеми заемат все по-важно място в науката. До скоро преобладаваха изследванията върху големите американски цивилизации: на маите, на ацтеките, толтеките, олмеките и други в Северна и Централна Америка; на инките в западната част на Южна Америка. Самото разселване на етносите и народите на континента е все още слабо проучено. Все пак, да отбележим това, което е известно. Освен многобройните етноси и народи, които формират известните големи цивилизации, споменати по-горе, основните територии на Северна Америка за населени от стотици номадски народи, които запазват този характер на своя живот чак до ХVІІІ – ХІХ в. когато стават жертва на колониалната експанзия на европейците (англо-саксонци, французи, ирландци, германци, скандинавци...). Именно от литературата и пресата на завоевателите знаем имената на повечето севороамерикански индиански племена: сиукси, дакота, ирокези, семиноли, команчи, мохикани и много други народи на северноамериканската прерия, които предимно преследват легендарните бизони и водят остри битки помежду си за ловните пространства. На север от тях, в най-северните ледени пространства на Канада, живеят близките до тях по антропологичен вид (предимно монголоиди) ескимоси. Те са близки и с населяващите огромни пространства в най-северните райони на Азия и Сибир – т. нар. “Тундра” – якути, ненци, чукчи и др. В днешно време от североамериканските индианци и ескимосите са останали жалки останки. Много повече са се запазили индианските народи в Централна и Южна Америка. Испания и Португалия, които ги колонизират през ХVІ и ХVІІ в. нямат достатъчно човешки ресурс за да ги асимилират или унищожат, макар и да се стараят! Така в Мексико, една от най-големите по територия и население латиноамериканска държава, повече от 60 % от населението са индианци. Така е и в по-малките държави в Централна Америка и тези в Северната част от Южноамериканския континент: Панама, Хондурас, Гватемала, Салвадор, Венецуела, Колумбия, Боливия. Съхранили са се индианците и в Андските планини – в Еквадор, Перу, отчасти в Парагвай и Уругвай в централната част на континента, по-малко в най-голямата държава тук – Бразилия. Съхранили са се и в южните вериги на Андите – в Чили и по-малко на изток – в Аржентина. От ХV до ХVІІІ-ХІХ в. португалци, испанци, холандци, англичани, французи прехвърлят близо 9 милиона негри-роби от Африка в Америките. Това довежда до големи етнически и расови промени: формират се смесени раси: мулати, метиси, креоли. В някои райони: предимно на Карибските острови, както и в южните Американски щати, в Бразилия, Колумбия и други, негрите и мулатите са основно население в нашето съвремие. Такива са особено Доминиканската република, Хаити, Куба, Гренада, Бахамите, Джамайка и др.

Казуси: 1. Характер на Индоевропейската група народи: антропологически (расови) признаци. Разселването на основните народи от групата: посоки, територии... 2. Разселването на келтите (галите) и готите. Основните народи и държави, които формират те в Европа. 3. Разселването на етносите в Африка и Азия – последици. 4. Разселването на етносите и народите в Америките (Северна и Южна). 5. Разселването на етносите и народите от монголоидната раса. Народи и държави, които формират те.

Тема ІІІ. Европейските етноси.

Цели на темата: 1. Да се изяснят условията и времето за формирането на основните европейски етноси и народи. 2. Да се осмислят проблемите, свързани с разселването на Индо-евпопейската група народи. 3. Да се концентрира вниманието върху установяването и характеристиката на основните групи етноси и народи, установили се на територията на Европейския континент.

Ключови думи и термини: Индо-европейска група народи, параметри на разселването на Индо-европейската група, хети, перси, арии, елини, траки, етруски, македонци, ибери, римляни; келти, готи, германци, скандинавци, славяни, пруси, лати, ести, фини; авари, прабългари, маджари...

Както беше посочено по-горе, европейските етноси и народи произлизат от една обща група, получила н науката името “Индоевропейска група”, която има общ говорен език – т. нар. “Санскрит”. Тази група, както засега установяват историците, заема основните територии на днешните Централна и Източна Европа. През ІІІ-то хилядолетие от нея се отделят и разселват няколко групи етноси и народи, които заемат цялото пространство на континента Европа, а някои от тях през степите на Централна Азия, достигат земите на днешните Иран, Пакистан и Индия. Това дава повод на историците да определят тази група именно като “индоевропейска”. Така днес основната част от иранците (древните перси), както и част от населението в Пакистан, Афганистан и Северна Индия се определя от учените като индоевропейско.

І. Елините, траките, древните македонци, етруските, иберийците, римляните. Все пак, основната част от Индоевропейската група народи се установяват в териториите на Европа и формират голямата част от днешните европейски нации и национални държави. Разселването им започва към края на третото и през първите векове на второто хилядолетие пр. Хр. - Елините (античните гърци) се спускат от север към Балканския полуостров още през ХІV-ХІІІ в. пр. Хр. на три или четири вълни: ахейците и йонийците овладяват предимно Малоазийското крайбрежие на Егейско и Средиземно море и част от егейските острови; еолийците се настаняват в голяма част от земите на днешната Гръцка държава и много от егейските острови; дорийците заселват западните територии на днешна Гърция – Епир, п-в Пелопонес, о. Крит, някои острови в Адриатическо море. Те създават тук градове-държави (полиси), управлявани от военни вождове “базилеуси” (царе). Тези градове формират постепенно – до VІІ-V в. първата голяма Европейска цивилизация – “Елинската”. Тази цивилизация не формира единна държава, а остава чак до ІІ в. пр. Хр., когато е завладяна от римляните, система от отделни полиси, различни форми на стопанска и политическа организация. Нещо повече, Античната гръцка цивилизация се разпростира по крайбрежието на моретата в Южна и Югоизточна Европа между VІІІ и V в. пр. Хр. Тогава, заедно с интензивната морска кабодажна (крайбрежна) търговия, която

древните гърци осъществяват с много други народи по крайбрежието на моретата, се разнася и гръцката култура. Гърците създават десетки емпории (търговски пристанища) по бреговете на Средиземно, Адриатическо, Егейско, Мраморно и Черно морета. Много от тях се развиват в градове-колонии на полисите, които са ги създали, а някои се развиват и в самостоятелни градове-държави като Аполония, Месамбрия, Одесос и други по нашето Черноморско крайбрежие. - Траките, почти едновременно с елините (древните гърци), заселват централните и източните територии на Балканския полуостров. Тук от VІ-V в. пр. Хр., те формират своята цивилизация. Древногръцкият историк Херодот изброява 22 тракийски племена и определя траките като един от най-многобройните народи в света, след индийците и скитите. Всъщност, тракийските племена са били доста повече, както е установила историческата наука. Те населяват земите между Дунав и Стара планина до долината на р. Тимок на изток, Добруджа, а може би и част от земите на север от делтата на Дунав; цялата територия на днешна Тракия, където през V в. пр. Хр. траките-одриси създават голяма държава; Родопската област и долините между Рила, Родопа и Пирин; цялата долина на р. Струма; Софийското поле и цялата долина на Кюстендилско; земите на днешните Егейска Тракия и Егейска Македония до Егейско (Бяло море)... Част от тях проникват и в Мала Азия и, както посочва Омир, те са съюзници на троянците във войната им с гърците. На север от Дунав траките граничат със сродните на тях племена на даките; на юг и изток – с гръцките градове-държави и техните колонии по Егея, Пропонтида (Мраморно море) и Еуксейнос понтос (Черно море); на югоизток – с установилите се в централната част на днешната Република Македония, древни македонци; на запад с населяващите западните пространства на Балканите – илири (също част от Индоевропейската група народи). - Древните македонци също са част от голямата Индоевропейска група народи. Те се заселват в част от югозападните земи на Балканите на север от гърците и на запад от траките. На север и северозапад, те граничат с илирите. Някъде между V и ІV в. пр. Хр. възниква и Древната македонска държава, която достига върха на своето развитие през втората половина на ІV в. пр. Хр. – по времето на цар Филип ІІ Македонски и сина му Александър Велики. Силното културно влияние на древните гърци, както и развилата се на тази основа идея за македоно-гръцка държава, противопоставена на персите, която Александър Македонски (възпитаник на най-известния елински мислител Аристотел) реализира с успешните си войни, е дала повод за много сегашни исторически недоразумения, предизвикващи изкривяване на историческите факти: от една страна претенции на днешните гърци, че Македония, като цяло е част от древната гръцка цивилизация; от друга страна – псевдоисторически тълкувания на днешни македонстващи “историци” за многовековно съществуване на македонска държава и нация от времето на Филип ІІ и Александър Велики до днес. Историческите документи и факти обаче, говорят друго: и Древна Македония, и Древна Гърция, и древна Тракия, са завладени за векове от Римската държава и империя между ІІ в. пр. Хр. и І в. от Хр. и основната част от населението им е възприело римската култура и обществена структура. От края на V в. от Хр. тези земи остават в териториите на Източната римска империя (Византия) до VІ-VІІ в., когато тук нахлуват славяните, заселват плътно Балканския полуостров и, в значителна степен, асимилират останките от старото тракийско и македонско население (с изключение на малки райони в планините). Така историческата съдба на Македония и Тракия през Средновековието и новото време се определя главно от съдбата на балканските славяни – било то в пределите на Византия, било в пределите на Средновековната българска държава, било в пределите на Сръбското кралство... За съвременни “македонска” или “тракийска” нации, като преки наследници на древните македонци и траки, не може да става дума!

- Етруските се определят от историците като част от Индоевропейската група народи. Те също са увлечени от разселването на тази група през ІІ-то и І-то хилядолетие пр. Хр. и се заселват в земите на днешна Северна Италия. Тук те развиват своя цивилизация, донякъде близка на античната гръцка цивилизация между VІІІ и V в., когато са завладени и асимилирани от римляните. Техните културни традиции обаче, както и гръцките, оказват значително влияние върху формирането и развитието на Римската цивилизация. - Иберите (иберийците) – народи от Индоевропейската група, които се заселват през І-то хилядолетие пр. Хр. на Пиренейския (Иберийския) полуостров. Те не успяват да създадат голяма държава и цивилизация. През VІІ-ІІІ в. върху тях оказват влияния древните гърци и финикийците със своята крайморска колонизация. През ІІІ в. пр. Хр. техните земи са завладени от римляните и включени в Римската държава. За тях Рим води продължителни войни със създаденото от финикийците Картагенско царство. - Древните римляни също са част от Индоевропейската група. Според техните легенди и исторически произведения, както и от историческите проучвания, началото на формирането им като етнос и народ трябва да се търси през VІІІ в. пр. Хр. Тогава, според легендите, троянският герой Еней, след дълги скитания в Средиземно море, достига устието на р. Тибър и се установява тук. В долината на Тибър тогава живеят племената латини и сабини, които заедно с троянците на Еней, създали римският народ и държава. Римската култура, както беше посочено, се влияе силно от тази на етруските и древните гърци. С разширяването на Римската държава на север – към Алпите и на юг – към южната част на Апенинския полуостров и островите Сардиния и Сицилия, внася в нея по-високата култура на гърците и етруските и я вплита в Римската култура. Затова обикновено, историците пишат за Гръко-римска цивилизация, като единно културно-историческо пространство в Южна и Югоизточна Европа, както и в териториите на Западна Европа и големия Британски остров докъдето в последните векове на миналата и началото на нашата ера, се разпростират римските завоевания. ІІ. Келтите (галите), готите, германците, скандинавците, фините, славяните. - Келтите (галите) са друга част от голямата Индоевропейска група народи. Те заемат основната част от териториите на Западна Европа – от долината на р. Рейн до Атлантическия океан. Част от тях заселват Британските острови и дават облика на бъдещите народи тук, особено на ирландците. Галите дълго време са основен противник на Римската държава, почти до края на старата ера, когато голямата част от техните земи са завладени от римляните. Галите играят съществена роля и във формирането на френската народност и език. Не случайно “галският петел” е символ на Франция. - Готите се определят като най-близки до германците народи от Индоевропейската група. През ІІ-то хилядолетие пр. Хр. те са увлечени от разселването на югоизток, но през ІІІ-ри и ІV-ти векове от Хр. отново се отправят на запад, под натиска на преселващи се източни народи от степите на Азия. Така готите преминават през Балканите и Централна Европа. Част от тях – т. нар. вестготи достигат днешна Югоизточна Франция, а някои преминават Пиренеите. Друга част – остготите завладяват Рим през 476 г. от Хр., както и части от Централна и Западна Европа и създават тук свои кралства между V и VІІ в. - Германците са относително добре известни от множество описания на римски военачалници и държавници (особено от Гай Юлий Цезар). Те са голяма група от индоевропейските народи, които през първото хилядолетие пр. Хр. заселват значителна част от Централна Европа. След завладяването на Галия от римляните, границата

между тях и германските земи се установява трайно по реките Рейн, Майн и Дунав. Римските историци, а по-късно и готски и други хронисти, изброяват много германски племена. По-значителните от тях са саксите и англите, които през .-VІ в. от Хр. нахлуват на големия Британски остров и се смесват с келтите, създавайки основния етнически субстрат на днешните англо-саксонци. Голяма част от саксите остават в северните части на Централна Европа и дават названието на две големи области (за известно време и държави) – Горна и Долна Саксония. Големи племена са и свевите, хелветите, алеманите, франките... Към средата на VІІ в. от Хр. франките завладяват голяма част от Галия и, смесвайки се с галското население, създават основата на френския народ, като дават и името си на бъдещата държава и нация – Франция, французи. - Скандинавските народи (нормани, викинги) са близки до германците народи от Индоевропейската група. Те заселват най-северните части на Европа – основната част от Скандинавския полуостров, както и териториите на днешна Дания. От тях се формират днешните нации и държави: шведи, норвежци, датчани (Швеция, Норвегия, Дания). Норманите осъществяват през Х-ХІІ в. широка експанзия в Северна Европа, Британските острови, достигат островите Исландия и Гренландия и формират днешното им население. Достигат още през ХІ в. и крайбрежието на днешна Канада, но не успяват да се заселят там трайно. На изток и югоизток норманите (или варягите, както ги наричат източните славяни) достигат със съвършените си кораби реките Днепър, Дон и Волга и по тях Каспийско и Черно море, където търгуват с Византия, Хазария, Волжка България, с арабите, грузинците и арменците... Според легендите варяжкият вожд Рюрик създава първата руска държава и династия – Киевска Русия – в последните десетилетия на ІХ в. Близки до скандинавците и германците по антропологически вид и език са латвийците и прусите. - Фините (финландците), също чест от Индоевропейската група, заселват източната част от Скандинавския полуостров. Те са близки по антропологическите си черти до скандинавците, макар че езикът им е доста различен и не се вписва в основните групи европейски езици – романските, германските и славянските. Близки до финландците по антропологически черти и език са естонците. - Славяните са едни от най-значителните народи от Индоевропейската група. Тук само ще ги споменем, като основна част от европейските народи, а по-подробно те са разгледани в темите, свързани с Културно-историческото наследство на българските земи. Славянските етноси населяват първоначално значителна част от земите на Централна и Източна Европа – от реките Елба (Лаба) и Одер (Одра) на запад, до долината на р. Днепър – на изток и от прибалтийските народи (пруси, литовци, латвийци, естонци) на север, до Карпатските планини на юг. През ІV-V в. те се разселват на юг от Карпатите и на изток към долината на р. Волга. Тогава се обособяват и три основни групи славянски племена, които историците определят като “венеди” (“венети”) (западни славяни), “славини” (южни славяни) и “анти” (източни славяни).

ІІІ. Аварите, прабългарите, хазарите, маджарите... - Аварите се определят от историците като част от т. нар. “тюркски народи”, населяващи огромната централноазиатска “Велика степ”. Увлечени от т. нар. “Велико преселение на народите” през ІV-V в. от Хр., когато Хунският племенен съюз, под водачеството на Атила, осъществява мощна инвазия в Източна и Централна Европа. Впрочем в този огромен племенен съюз са въвлечени и прабългарските племена и с него те достигат до Северното Причерноморие. Аварите създават една значителна държава в земите на днешните Унгария и Словакия, Словения и др. Тя съществува между VІІ и началото на ІХ в., когато е унищожена от франките на Карл Велики и

българите на Хан Крум. Първоначално те се установяват в Югоизточна Европа, като част от Западния Тюркски хаганат. Но после се откъсват и създават посочената по-горе държава. - Прабългарите идват по подобен начин в Югоизточна Европа – увлечени от хунското нашествие през ІV-V в. и по-късно, от натиска на тюрките. Това е дало повод на много историци в близкото минало да ги причисляват към голямата група на тюркските народи, населяващи “Великата азиатска степ”. Съвременните историци обаче, все по-силно оспорват тезите за “хунския” или “тюркския” произход на прабългарите и са склонни да ги причисляват към онези групи индоевропейски народи, които през първото хилядолетие пр. Хр. достигат земите на днешните Иран, Афганистан и Индия. Допуска се, че те са се установили в района на планината Памир, където са създали първата си държава!? За тях също е отделено повече място в проблемите за етнокултурното наследство на българските земи. - Хазарите са един от най-интересните народи. Техният произход е спорен. Засега надделява схващането, че са част от тюрките. До VІІ в. от Хр. те са част от Западния тюркски хаганат. Но, вероятно в края на века и началото на VІІІ в. те създават значителна държава по северното крайбрежие на Каспийско море, в долното течение на р. Волга и на запад, по долината на р. Терек до р. Дон, северно от Кавказките планини. Интересно е, че дълго време археолозите не успяват да открият останки от хазарските градове и селища, макар че за Хазария е писано в няколко източника от различен произход. Едва през 60-те години на ХХ в. големият руски изследовател на азиатските народи Лев Гумильов разкрива останките от хазарските селища и некрополи в делтата на Волга и северното каспийско крайбрежие. Той доказва, че морето, което основно се пълни от Волга, периодично повишава нивото си, когато мусонните дъждове преминават над реката и тя става пълноводна. Именно през Х в. водите на морето се повишават и заливат хазарските градове. Така изчезва държавата, а населението се пръсва между другите народи. - Маджарите (унгарците) също възбуждат доста спорове относно своя произход. Предимно номадският им начин на живот в ранните векове на тяхното развитие, кара някои учени да ги свързват с аварите и тюрките. Според други, подобно на прабългарите, те са увлечени на югоизток от началното разселване на Индоевропейската група народи и през VІІІ-ІХ се преселват отново на запад. Според трети, те са част от т. нар. угро-фински народи, населявали от края на миналата ера, земите на изток от Балтийско море. Маджарите се появяват на североизточните граници на Симеонова България в края на ІХ в. и разгромени от големия български владетел, са принудени да продължат на запад, за да се установят трайно в някогашната Панония, в средното течение на Дунав, където през Х в. създават своята държава – Унгарското кралство. Техният език, подобно на финландският и естонският, на се свързва с трите основни групи европейски езици.

Казуси: 1. Разселването на европейските народи в епохата на Древността: хети, перси, арии, елини, траки, етруски, македонци, римляни... 2. Разселването на европейските народи през Ранното средновековие: келти, готи, германци, скандинавци, славяни... 3. Разселването и характера на етносите авери, прабългари, хазари, маджари...

Тема ІV. Етноси и етнокултура.

Цели на темата: 1. Да се осмислят основните проблеми на науките Етнография: бита, материалната (битовата) култура на етносите и народите; 2. Да се изяснят проблемите относно високата духовна култура и изкуство на етносите и народите в епохата на възникването и развитието на цивилизациите.

Ключови думи и термини: Етнография, Етнокултура, бит, материална култура, керамика, фолклор, битово изкуство, интериор, екстериор...; писменост, идеограми, йероглифи, клинописно писмо, минойско писмо, азбука.., религии: древноегипетска, вавилонска, индийска, китайска, юдейска, Будизъм, Християнство Ислям....

І. Етнографията: бита и материалната култура на етносите и народите: Етнографията, както беше посочено в началото, е наука, която изследва бита и материалната култура на етносите и народите. Човешкият бит е една от най-старите форми на съжителство на хората в рамките на семейството, рода, етноса... Той е различен, съобразно епохата, в която се развива човекът, както и съобразно географските и климатичните условия, в които живее. - В най-ранните епохи на Праисторията, когато Хомо еректус живее в т. нар. човешко стадо, още не може да се говори за някакъв определен бит. Тогава хората живеят сред природата, подобно на животните. Приютяват се в естествени скални навеси, под дървета и други природни дадености, без да правят още някакви изкуствени жилища. Ако използват огъня, то е предимно случайно, когато той възниква от мълнии или други природни явления. Храната си Хомо еректус също добива от самата природа: намерени растения или плодове, останки от убити от хищници животни, или убити от самите хора. - Едва при Неандерталеца вече може да се говори за бит и интериор на примитивно жилище: пещера, скален навес, допълнен от клони или животински кожи, жилища – изградени от огромни бивни на мамути (намерени в Сибир), примитивни жилища от дървени пръти и кожи... Огънят вече се добива и поддържа. В пещерата или жилището има определени места за спане, покрити с кожи. Човекът си прави дрехи от кожи. Използва разнообразни оръдия на труда: каменни ножове, стъргалки, хромели за стриване на намерено зърно. Има вече нещо като разделение на труда: жената поддържа огъня, грижи се за децата, приготвя храна, обработва кожи...; мъжът търси дивеч, плодове или друга растителна храна, заедно с другите мъже от рода. Появяват се погребенията и култът към мъртвите. - При Хомо сапиенс бита е вече постоянна даденост. Жилищата вече са по-трайни и разнообразни. Пещерите вече се използват рядко. Строят се стабилни жилища от дърво, кирпич (глинени тухли), камък... В тях се оформя траен интериор: определено място за огнището, определени места за спане, за работа, за съхраняване на храни, за домашния инвентар. Керамиката вече е основен фактор в домакинството. Тя става все по-разнообразна, върху нея се правят различни релефни или рисувани украси. Първоначално съдовете се изработват ръчно, в повече или по-малко неправилни форми. В епохите на Енеолита и Бронза вече се появява грънчарското колело, задвижвано с ръка или крак, което дава възможност за много по-съвършени и разнообразни съдове, с

правилна форма. Украсата е много по-разнообразна. Оръдията на труда също са много по-вече и по-разнообразни: появяват се шила и въдици от рогове и кости на животни; рогови ножове и сърпове, с втъкнати в тях остри каменни пластини; появява се хромела – кръгли камъни, които чрез въртене стриват зърното на брашно; дрехите вече се шият с костени игли и не са само от кожи, а и от груби платове, правени от конопени или ленени нишки; върху самите оръдия на труда човекът прави резбована украса; появяват се идоли на божества; правят се първите опити за украса на дрехите; появяват се първите украшения: гривни, огърлици, торкви, коланни украси... - С оформянето на етносите и народите битовата култура се развива все повече. Формират се първите привилегировани групи (класи): родови старейшини, племенни вождове... Те присвояват по-голяма част от благата и военната плячка и променят своя бит. Появяват се първите владетелски и аристократични домове: значителни постройки от камък, кирпич, дървени греди. Те вече са на повече от един етаж. Интериорът (вътрешното пространство) им е много по-сложен и разнообразен. Има множество помещения с различно предназначение: зали за приеми, тронни зали, спални, бани... Тяхното обзавеждане и украса стават все по-богати и разнообразни. В тях вече личи истинското изкуство и архитектурни достижения. Екстериорът (външният облик) на дворците и аристократичните жилища също ярко се отличава от жилищата на обикновените хора. Той трябва да подчертае категорично привилегированото положение на владетеля, жреца, аристократа... Тук се проявяват най-разнообразни архитектурни и скулптурни стилове, специфични за отделните народи и цивилизации. Оттук започва и формирането и развитието на истинските човешки цивилизации.

ІІ. Писмеността – основа на цивилизациите. Писмеността е едно от най-важните изобретения на човечеството. Тя заляга в самата основа на цивилизациите и е един от основните фактори за тяхната идентичност. С писмеността възниква и Историята, когато хората започват да записват с различни знаци събитията, които стават с тях и около тях. Писмеността става основно средство за комуникация между големи човешки общности и създава възможности за формиране на самите държави, с държавната бюрокрация, основана на писмени документи, закони и разпоредби на владетели и държавници. Първите писмености, както засега смятат историите, възникват заедно с първите цивилизации – Древния Египет и Древната Месопотамия през ІV-то хилядолетие пр. Хр. В Египет това са т. нар. “идеограми” (стилизирани рисунки на различни предмети, животни, сгради...), които хората подреждат в някакъв ред и по този начин си предават информация. Постепенно тези рисунки се стилизират и се превръщат в общоприети писмени знаци в големите човешки общности. Регламентирани от държавната канцелария, те стават основно средство за общуване, както и за снемане на държавните решения до поданиците на държавата. С развитието на цивилизацията и стопанската система, писмеността става жизнена необходимост за нейното съществуване. В Древна Месопотамия най-ранната писменост се появява в градовете на древните шумери, в долното течение на реките Тигър и Ефрат (Месопотамия – Двуречието). Тази писменост се различава от египетската. Това подредени по различен начин вдлъбнати клиновидни резки върху глинени плочки, които дават възможност да се възпроизвежда в писмен вид говорната реч чрез общоприети знаци. По-късно, с развитието на голямото Вавилонско царство и Асиро-вавилонската империя, клинописното писмо става основа на Вавилонската цивилизация. То повлиява върху по-късните писмености на индийците, юдеите, арменците, грузинците. Оказва влияние и върху т. нар. “минойска писменост” на Критско-микенската цивилизация. Клинописното писмо

дава предпоставки и за възникването на азбуките на финикийците и древните гърци и римляни, при които на всеки произнасян звук в говорната реч съответства конкретен знак – “буква”. Друга писмена традиция се създава на изток, в “Поднебесната империя” на китайците. Тук се запазва през вековете йероглифът (идеограмата), стилизираната рисунка, която не е буква, а цяло понятие за различни неща. Йероглифът не отговаря на точно определени звуци от речта, а дава представа за цяло понятие. Китайската йероглифна писменост съдържа хиляди знаци. Не случайно нейното усвояване е изключително трудно и се отдава на много малка част от обществото. Писането на китайските йероглифи е сложно и се нарича калиграфия. Китайското писмо се разпространява през вековете на североизток – Корея и Япония. Разбира се корейците правят някои промени, а японците в Новото време създават опростени йероглифни системи за голямата част от обществото. Китайската писменост прониква и Югоизточна Азия, и по много от островите на Тихия океан, заедно с китайската култура. Особен интерес представляват писменостите на американските цивилизации: маите, ацтеките, инките... Това е преди всичко йероглифна, идеографска писменост. Тя все още не е разчетена напълно и е една от големите загадки на историята. В Европа се формират три основни писмени системи, взаимно зависими една от друга. Най-ранната е гръцката, която също има своите предходници във финикийската и минойската (критската) писмености. Тя е основана на азбучната система: звук-буква. Гръцката азбучна система остава основна в Източната Римска империя (Византия). След гибелта на Византия, в средата на ХV в., гръцката писменост става основа на съвременния гръцки език и остава писменост изключително на съвременните гърци. На основата на древногръцката писменост възниква и се развива римската (латинската) писменост. Тя става основа на писмената култура на народите на Западна и Централна Европа през Средновековието, макар че те я пригаждат към своите говорни езици. Самият латински език и писменост, остават само в богослужението на Римокатолическата църква. Третата основна европейска писменост е славянската. Създадена от братята Константин (Кирил) Философ и Методий, като оригинална азбука, отговаряща на говорните звуци, произнасяни от славяните, тя също е повлияна от предишните писмености в тази част на света. Климент Охридски опростява азбуката, като използва голяма част от гръцките букви и ги допълва с няколко, които отговарят на чисто славянски говорни звуци, които гърците на произнасят. Църковно-славянаската (Старобългарската) писменост се утвърждава именно в Средновековната Българска държава, по времето на Княз Борис І и Цар Симеон Велики, когато учениците на Кирил и Методий – Климент и Наум Охридски, Ангеларий, Сава и Горазд я разпространяват и подготвят хиляди ученици. Именно те създават огромна преводна и оригинална литература на тази писменост и така формират не само Българската книжовна култура, но слагат основите на цялата славянска културна традиция – една от основните в Европа! Църковно-славянската писменост днес се използва в православно-славянските държави: България, Русия, Сърбия, Украйна, Болорусия. Използва се и в Монголия, макар че там говорният език няма нищо общо със славянските. Възприета е от Съветска Русия след революцията в Монголия. С влизането на България в Европейския съюз, “Кирилицата” (православно-славянската писменост) стана една от официалните в Съюза! В значителна част от Предна и Централна Азия, както и в Северна Африка, а за няколко века и в Европа (на Пиренеите), между VІІ и ХV в., се разпространява Арабската писменост. Тя възниква и се развива заедно с новата голяма религия – Ислямът през VІІ в. и с разрастването на арабската експанзия се разпростира в

пределите на трите континента: Азия, Африка и Европа. Арабското писмо вероятно възниква от еврейския иврит. И както еврейското писмо се пише обратно на европейските писмености: отдясно на ляво; така се разгръщат и книгите на евреите и арабите. Османската империя възприема това писмо, заедно с Исляма през ХІІ-ХІІІ в. и го използва до началото на 20-те години на ХХ в., когато реформаторът Мустафа Кемал Ататюрк прокарва латиницата в новата Турска република, след премахването на Султаната и Шериата. Днес тази писменост се използва в повечето арабски и някои мюсюлмански държави. Интересни и оригинални са азбуките на арменците и грузинците – едни от сравнително ранните цивилизации на границата между Европа и Азия. Разбира се и в тези азбуки личат юдейски или индийски влияния, но все пак тези два стари народи, с висока култура, досега държат на своите азбуки и книжнина! Впрочем, Армения е първата държава в света, която въвежда Християнството като официална религия, десетилетия преди Римската империя. От Древността, пък и по-късно, са правени опити за създаване и на други писмени системи, но малко от тях са се запазили трайно във времето. Такава е Хетската писменост (от ІІ-то хилядолетие пр. Хр.). Тя обаче, загива заедно с Хетското царство. А нейното разчитане, подобно на Минойското писмо и американските писмености, засега не е реализирано. В съвременния свят, с развитието на Световното стопанство и международните отношения, продължителното налагане на Латинската писменост (чрез английския, испанския, френския, португалския... езици) в огромни части на света, я прави световно достояние. Тя се използва и днес в двете Америки (предимно чрез английския и френския в Северна Америка и чрез испанския и португалския в Южна). Използва се в голяма част от африканските държави (бивши колонии на европейците); в Индия, в много континентални и островни държави в Индийския и Тихия океани; в Австралия и Нова Зеландия; в някои азиатски държави. Кирилицата се използва все още в бившите съветски републики в Средна Азия (Казахстан, Узбекистан, Киргизстан, Таджикистан), както и в Монголия. Заедно с разширяването на влиянието на Исляма обаче, в бившите азиатски съветски републики прониква и Арабското писмо. От края на ХХ и началото на ХХІ в. доминирането на латиницата (чрез английския език) в бизнесотношенията, явно намалява и все повече в тези отношения навлизат китайският, японският, арабските езици. ІІ. Религии етноси и цивилизации. Религиите възникват едновременно с формирането на цивилизациите. Те са свързани с формирането на държавната власт и писмената култура на народите. Предходници на религиите са митологиите на етносите и народите. - Митовете и легендите на етносите, утвърждавани с векове в съзнанието на няколко поколения, се превръщат в трайни представи на хората от даден етнос (народ) за заобикалящия ги свят, за природните явления, бедствия и катаклизми. Праисторическият човек свързва всички тези явления със свръхестествени сили: демони, духове, чудовища..., които властват на земята, под земята, в небето. И колкото заобикалящият ги свят е по-разнообразен, толкова по-сложни са представите, толкова повече и разнообразни са свръхестествените сили: в разнообразния релеф и климат на Европа, насечена от заливи, морета, реки, езера, блата; разделена от планински вериги на малки и големи равнини, котловини, долини; обрасла с големи горски масиви, митологичните представи са много богати и разнообразни; в огромните степи и пустини на Азия или Северна Африка пък, липсва такова разнообразие; у народите на малките и големи острови в Световния океан се утвърждават други представи, свързани

с морските стихии, с честата вулканична дейност, с мощните урагани... Един от най-разпространените митове е този за постоянната борба между злото (мрачните сили на подземния свят, на мрака и хаоса, олицетворявани от огромни змейове, дракони, хидри...) и доброто (светлината, слънцето, птицата-феникс...). - Жреците и шаманите – предходници на духовенството. С формирането на етносите, като по-големи обществени групи, в тях се обособява личността на Гадателя (жреца, шамана, магът...). Той тълкува природните явления и катаклизмите, смисъла на живота и смъртта, отношенията между свръхестествените сили и човека. Служи си с магии, билки, често с упойващи вещества; обикновено той е и лечителят в племето (етноса) и своите лечебни способности с “връзките си” със свръхестественото! Така се формира трайна институция, която предхожда дори владетелската в праисторическите човешки общности.

- Първите официални религии: * Древноегипетската религия. Тя се формира заедно със Старото египетско царство, както са определили историците, в края на ІV-то хилядолетие пр. Хр. Нещо повече – може да се каже, че Египетската държава е създадена от религията т. е. От Жреческото съсловие, което определя владетеля – Фараона. Жреците го издигат до висотата на полубог – човек, определен от боговете да управлява земния свят. Египетската религия се формира и развива изключително като “политеистична” (многобожна). В основата на божествения пантеон стои митът за вечната борба между доброто и злото: между надземния (небесния) бог Хор и подземния бог Сет. Самата египетска митология се формира между VІ-то и ІV-то хилядолетие пр. Хр., тогава, когато се формират и самите етноси и народи, създали по-късно Египетската цивилизация и държава. Митологичните вярвания са различни в “Горния” и “Долния” Египет преди формирането на държавата. Впоследствие, се оформят своеобразни божествени триади – начело с един главен бог: на юг, в горното течение на р. Нил, при горната столица Тива, това е богът на слънцето Амон-Ра; на север, в долното течение на реката, при долната столица Мемфис – бог Птах; една женска триада от божества включва известната Изида, както и богинята на небесния свод Нут. Особено място в египетската религия заема култът към мъртвите и задгробния живот. Оттук идва и изкуството за балсамиране на тялото на починалите фараони, на отделни жреци и висши чиновници. Душите на мъртвите се представят пред бог Озирис, чрез специален ритуал, въвеждани от бог Анубис. Грешниците са поглъщани от Себек (ужасен бог с крокодилска глава и тяло на лъв). Борбата между доброто и злото се олицетворявала, в по-късните епохи, и от богът на слънцето и светлината Ра и богът на мрачните подземни дълбини – Апофис, изобразяван като огромен страховит змей. Освен основните си богове, египтяните обожествяват и почитат емблематични животни-богове: кобрата, която неизменно присъства в короната на Фараона; богинята Изида се изобразява като крава; бог Хор – с човешка фигура и глава на сокол; бог Анубис – счовешко тяло и глава на чакал; богинята на плодородието Рененутет – като змия; бог Хатор – като лъв; също свещеният бик “Апис”; торният бръмбар “Скарабей”; котката – Баст, с нейното неуправляемо и загадъчно поведение; крокодилът – Себек и други свещени животни. Археолозите откриват в некрополите не само балсамирани фараони, но и свещени животни, особено котки. В епохата на Новото царство, фараонът Аменхотеп ІV (прекръстил се Ехнатон) прави опит за премахване на политеизма и налагането на единен бог – Атон (Бог на всевиждащото слънци). Той заповядва да се унищожават статуите и изображенията на предишните богове. Съпруга на Ехнатон е красавицата Нефертити, чийто бюст е една

от емблематичните скулптури на Древния Египет, а негов син е фараонът-юноша Тутанхамон, чието великолепно погребение е разкрито в средата на ХХ в. от английски археолози в “Долината на царете”. След смъртта на Ехнатон, жреците възстановяват политеизма.

* Древномесопотамските религии. Първата възниква заедно с цивилизацията на т. нар. “шумери”, в долното течение на реките Тигър и Ефрат (“Месопотамос” – Двуречието, Междуречието, както гърците наричат този регион). Тези религии основно също са политеистични (многобожни). С разрастването на цивилизацията около двете реки и формирането на Вавилонското царство, божествата на двата основни етноса, обединени в царството, се смесват в единен божествен пантеон: шумерският бог на слънцето Уту, е заменен от акадския – Шамаш. С планетата Меркурий се свързва богът на мъдростта Набу. Богинята на любовта Инана (при шумерите), става Ищар във Вавилон. Богът на войната, свързан с червената планета Марс, наричан при шумерите Нергал, приема акадското название – Мардук. Свързваният със планетата Сатурн бог на победата е наречен Нинурта. Имало и бог на небето – Ану и негов син бил богът Енлил, свързващ вавилонските царе и герои с боговете. Той представя цар Хамурапи на бог Мардук, той дава сили на герой Гилгамеш да се бори с чудовищата на мрака.

* Древноиндийските религии. Древноиндийското общество формулира основните си религиозни вярвания през І-то хилядолетие пр. Хр. от старата митология в т. нар. “Веди” – старите свещени книги (сборници с митологични и религиозни постулати: химни, притчи, норми на поведение и вяра). От “ведите” произтичат и принципите на категоричното кастово деление на индийското общество. Те регламентират варните (кастите) – първоначално четири:

- брамини (брахмани) – свещеници-тълкуватели на “ведите”;- кшатрии – войни, от които се избират владетели и аристократи (махараджи,

раджи);- вайши – земеделци, скотовъдци, занаятчии (хора на производителния труд;- шудра – нищи - полухора, които обслужват горните касти (слуги, ратаи, роби);

Светът и обществото, според “ведите”, са творение на един върховен Бог-демиург (творец). Той е създал Космоса, земята, природата, човека, организацията на човешкото общество, кастите... В най-старите “веди” – Риг-веда той се нарича Пуруш, в по-късния епос “Рамаяна” – Рама. Самото върховно божество, в образа на човек, се състои от четири части: уста > брамин, ръце > кшатрий, бедра > вайша, ходила > шудра. Това определя и мястото на варната (кастата): хората на разума, които изучават и тълкуват “ведите” - брамините; хората на властта, на силата, на оръжието – кшатриите; хората на производството – вайшите; нищите, хората, обречени да служат на горните касти, ратаите, слугите, робите – шудрите. “Дхарма” (предопределението) определя мястото на човека в съответната каста; “Карма” (съдбата), присъдата за поведението на човека в неговата каста, определя съдбата му след смъртта; “Сансара” (прераждането) – се определя от кармата (присъдата) – в каква нова реалност, тяло, живот ще се прероди; “Адхарта” – неправилното поведение, нарушаването на Дхарма: с ум, думи или тяло; три вида умствени грехове; четири словесни; 3 телесни; води до негативна Карма (прераждане в по-низше създание): при умствен грях – в по-ниска каста; при словесен грях – в животно; при телесен грях – в растение.

В Индуистките религиозни култове има две основни направления: Вишнуизъм и Шиваизъм. От тях обаче, има много разклонения в различни култове към богове: Варуна, Кришна, Агни, Кали... Пак в Индия, възниква и Будизмът през ІV в. пр. Хр., но тук той постепенно се размива в традиционните хиндуиски култове.

* Древнокитайските религии. Китайските легенди и митове са свързани дълбоко с природата и природните обекти и явления. Емблематичен символ на китайската митология е Драконът. Тук той, въпреки страховитият си вид, се схваща като символ на справедливост, богатство, късмет, за разлика от Запада, където той е станал символ на злото. На основата на традиционните митове възниква и най-разпространената и съхранена до днес китайска религиозна система – Даоизмът. Тя се оформя окончателно към ІІ в. от Хр. на основата на множество притчи и учения на известни китайски мъдреци като Лао Дзъ и др. В основата й остава митологичното преклонение пред Природата и предците. Даоизмът има своите разклонения и райони: “Чюан Джън”; “Джъни” и др. До нашето време са се запазили, въпреки превратностите и комунистическия атеизъм, повече от 1 500 даоистки храмове и близо 25 000 свещеници. Будизмът е доста по-широко разпространен в Китай. Проникнал тук между І и ІV в., той се разпространява и в Ранното средновековие става най-значителната религия в страната. Дели се на 3 езикови системи: китайска, тибетска и балийска. Те обхващат различни части от китайската територия:

1) “Китайският” будизъм е разпространен в повечето райони на страната;2) Тибетският (разклонение на Китайския) – предимно в района на Тибет, но и в т.

нар. “Вътрешна Монголия”, сред основната част от монголската националност в Северозападен Китай с повече от 7 милиона вярващи;

3) Балийският будизъм е разпространен предимно на юг, сред националностите: Дай, Булан, Ачан, Уа и др. И брои над 1 млн. последователи.

Общо взето към края на ХХ и началото на ХХІ в. в Китай и Тибет има над 13 хиляди будистки храма, около 33 хиляди будистки училища, повече от 200 хиляди монаси, както и близо 50 издания за будистка литература. Освен древните религии, в Китай през Средновековието и Новото време, се разпространяват отвън и други религии, които обхващат значителна чост от хората в милиардната държава: Ислямът прониква към края на VІІ в., главно в северозападните райони на страната и обхваща народности като: уйгурите, татарите, киргизите, казахите, узбеките, част от които живеят в Китай. Обхваща и китайските етноси – Хуей, Дунсян, Сала, Баоян. В нашето съвремие той е разпространен в областите Синдзян, Нинся, в провинциите Гансу, Чинхай и Юан. Има близо 30 000 джамии, 40 000 духовници и близо 18 млн. последователи. Католическото Християнство се появява в Китай вероятно още през VІІ в., но основно идва тук с множеството проповедници на Римокатолическата църква през ХІХ в. До края на ХХ в. католиците в Китай са повече от 5 млн., с тенденция да нарастват, тъй като в последните десетилетия около 50 000 китайци приемат католическото християнство! В страната има близо 5 000 черкви, 12 учебни заведения, около 1 500 свещеници и близо 3 000 монахини. Протестантството също прониква в Китай, заедно с европейските заселници и колонисти през ХІХ в., главно след т. нар. “Опиумни войни”. В наше време там има близо 10 млн. протестанти, 18 000 проповедници, 12 000 черкви и още 25 000 “места за събирания”.

* Будизмът възниква като религиозна доктрина в Индия, през ІV в. пр. Хр. За негов основател се смята индийският принц (раджа) Сидхарта (Гаутама). Той се оттегля от охолния живот, от властта и привилегиите и се отдава на отшелничество и духовно усъвършенстване. Той развива първоначално философски идеи, които формира в учение за духовно усъвършенстване и превръща в религия! По-късно е наречен “Буда” (Просветлен). Будизмът отрича “ведите”, Богът-творец и другите богове от индуистките култове. Обявява, че хората са равни по природа, а кастите са формална, външна страна на човешкото поведение, резултат от това поведение. Будизмът обявява за съвършен човек – носителят на няколко основни добродетели: състрадание, мъдрост, честност, благородство, освобождаване от всякакви плътски и чревоугодни желания, стремеж към духовно съвършенство. Този човек става “просветлен”. Такива хора трябва и да управляват обществото – просветлени, а не с някакъв божествен (кастов) произход и привилегии. Буда възвеличава нравственият живот и определя две категории за неговото постигане: Сансара – духовно усъвършенстване във Вечното колело на живота; Нирвана – откъсване от Сансара, преодоляване на страданието, следствие на натрупаните добродетели – постигане на покой. Кармата (съдбата си) всеки човек определя сам! Будизмът постепенно замира в Индия още в Ранното средновековие, но намира широко и трайно разпространение в Китай, Корея, Япония – на север и североизток; към Виетнам, Камбоджа, Лаос, Мианмор (Бирма), Индонезия, някои острови в Тихия океан... на юг и югоизток. Така, той става една от най-големите религии до нашето съвремие.

* Шинтоизмът и Дзенбудизмът на японците. Ранната японска религия – Шинтоизмът, се формира заедно с формирането на японската народност, в края на миналата ера и началото на нашата. Тя е свързана с традиционната митология, основана на култ към природата и оставя дълбоки традиции в психологията на японците чак до наши дни. Проявява се в изключителната естетика на японеца, която постоянно се стреми да съчетае човешкия бит, материалната и духовната култура с природните дадености: едно невероятно съчетаване на външното и вътрешното жилищно пространство с дървета, цветя, храсти, камъни... Естетиката на т. нар. “икебана” – подреждане на цветя, клонки и други в прекрасни съчетания; изкуството на т. нар. “бонзай” – отглеждане на малки дръвчета в домашното пространство; изкуството на “чайната церемония”, съчетаваща традициите и новите форми на живот; изкуството на обличането – съчетаване на традиционното кимоно с модерното облекло... По-късно, когато Ямато (“Империята на изгряващото слънце”) укрепва и се оформя окончателно съсловната й социална структура, висшата каста на самураите и духовенството съчетава традиционния Шинтоизъм с Будизма, възприет от Индия през Китай. Така се появява и прословутият кодекс (самурайски дух) “Бушидо” – кодексът на воинът-самурай. Той се изразява в т. нар. “Дзен-Будизъм”, стоящ в основата на неповторимият стоицизъм, самовглъбяване и самодисциплина на самурая, които го правят съвършен воин!

* Зороастризмът (Древната религия на персите).

Това е една от т. нар. “дуалистични религии”, които обясняват света като вечна борба между Доброто и Злото, между боговете Ахурамазда и Ахриман (Богът на небето и Дяволът – Богът на злото, на мрачните подземни дълбини). Тази борба е вечна и човек трябва да избира между Доброто и Злото в своя живот. От тук произлизат и много други дуалистични култове: манихейство, масалиянство, павликянство и други, разпространени основно в Близкия и Средния изток. Някои от тези култове дават идеите си на възникналото през Х в. в Първото българско царство – “богомилство” (дуалистичен култ) разпространен широко сред българите чак до падането на България под османска власт.

* Древногръцката политеистична религия. Древногръцката религия е една от първите истенски религиозни системи в Европа. Тя наследява някои идеи от по-ранната Критско-Минойска религия. Това е политеистична (многобожна) религия, в която основните обекти и явления в природата имат своите богове и духове: Богът на небето и гръмотевиците, бащата на боговете е гръмовержецът Зевс; съпругата му и майка на боговете е Хера; останалите богове, основно са техни деца: Аполон – богът на слънцето (Хелиос); Атина-Палада – богинята на мъдростта (родена от главата на Зевс); Хефест – богът на огъня и вулканите; Артемида – богинята на лова; Арес – богът на войната; Гея – богинята на земята; Афродита- богинята на красотата; Ерос – богът на любовта... Бог Посейдон – братът на Зевс, е бог на моретата, а бог Хадес – другият брат на Зевс – на подземното царство (Адът, където отиват душите на мъртвите)... още много речни, горски и други божества населяват околния свят. Боговете и хората си приличат по външен вид, разликата е в това, че боговете са безсмъртни и вечно млади! В митологията на елините има и цяла поредица герои, които макар и смъртни, са надарени с божествена сила и умения: Херкулес, Тезей, Язон и аргонавтите, ясновидките Медея и Касандра, оракулите на Делфи. Някои божества се почитат както от гърците, така и от траките, населяващи нашите земи: Богът на виното и веселието Дионисий, богинята на лова Артемида, полубогът Орфей, героят Херкулес...

* Древноримската религия. Древноримската религия, както и цялата културна традиция на римляните, е неразривно свързана с наследената етруска религия на Апенинския полуостров,както и с елинската (античната гръцка религия). Впрочем, самият термин: “религия” идва от римляните (religio, religare). Предпоставките за формирането на официалната религия на древните римляни, както е и при другите народи, идват най-напред от митологията на племената на латините, сабините и други по-малки етноси, населяващи земите около река Тибър, в централната част на полуострова, където възниква самата Римска държава. Според легендите, тя е основана от сливането на споменатите местни племена и пристигналите тук начело с вожда Еней, бегълци от Троя. На основата на тази легенда римският поет Вергилий пише своята поема “Енеида” (продължение на Омировите “Илиада” и “Одисея”). Основаването на град Рим, центърът на държавата, става пак според легендите, през 753 г. пр. Хр. – той е създаден от Ромул, единият от легендарните Капитолийски близнаци Ромул и Рем, откърмени от Капитолийската вълчица – едно от ранните божества, почитани от римляните. Оттук започва един също забулен в легенди, “царски период”, в който управляват легендарни царе, първият от които е Ромул. Царският период завършва към 510 г. пр. Хр. и оттам започва няколко вековните исторически документирани периоди на Римската република (до края на миналата ера) и Римската империя (от началото на Нашата ера до 476 г. от Хр.).

Сред ранните божества, освен Капитолийската вълчица, са двуликият Янус (двете лица символизират миналото и бъдещето), а на името на бога е наречен месец Януари; почитат се и боговете от Триадата: Юпитер, Марс и Квирин: І-ят – носител на царската, жреческата власт, богът баща; ІІ-ят – носител на военната мощ и победата; ІІІ-ят – защитник и хранител на римския народ (на него е наречен и един от 7-те хълма на град Рим – Квиринал). Квирин, в по-косно време, се отъждествява с легендарния създател на Рим – Ромул; почита се и богиня Веста, а с нейният култ е свързана институцията на т. нар. “весталки” (жрици, обрекли се на безбрачие и целомъдрие); едно значително множество от природни и домашни духове (лари, гении, пенати, лемури, мани...) допълва митологичните представи на ранните римляни и, вголяма степен остава и в класическите епохи на Римската република и Римската империя. Първият храм е този на Капитолия – “Капитолийският” – посветен на близнаците Ромул и Рем, синове на Марс и весталката Рея Силвия. Митологичната епоха завършва към края на VІІІ в. пр. Хр., по времето на цар Нума Помпилий, когато е създадена жреческа колегия, начело с Великия Понтифекс Pontifex ma(ximus). Към това време, под етруско влияние, се оформя гадателския римски ритуал, с колегията на “авгурите”. Тогава се утвърждава и официалният Божествен пантеон начело с Юпитер – баща на боговете и хората (pater) – Optimus maximus. Тук вече личи проникването на гръцкото влияние. Повечето богове на гърците също имат своите аналози в Римския божествен пантеон: гръцкият бог-баща Зевс е Юпитер при римляните; майката-богиня Хера – Юнона; богинята на лова Артемида – Дияна; богът на войната Арес – Марс; богът на огъня, богът-ковач Хефест – Вулкан; красивата богиня на любовта Афродита – Венера и т. н. Остават обаче и специфични богове, като двуликият Янус, Веста, Квирин (Ромул) и др. От края на ІІІ в. пр. Хр., но главно в края на миналата и началото на нашата ера, в Рим навлизат и много култове от Близкия и Средния изток: към боговете Мирта, Изида, Аштарта, Заратустра; вплитат се и тракийски божества: Дионисий, Орфей, Бендида, Кибела... От края на І в. от Хр. се появява и през следващите векове се разпространява възникналото в Палестина Християнство. След жестоки преследвания, продължили до началото на ІV в. от Хр. и довели всъщност до разширяването на влиянието му, поради почитта към християнските мъченици-радетели за справедливост, ненасилие и социално равенство, Християнството е обявено за официална религия, равнопоставено с другите признати в Империята, от Император Константин І Велики. Наследниците на Константин І утвърждават Християнството и постепенно го налагат като единствена официална религия. Така монотеистичното Християнство, заменя политеистичните култове.

* Юдеизмът (Еврейската религия). Юдейската (еврейската) религия е една от редките монотеистични религии на Древността. Именно юдейският монотеизъм ще даде основата на двете най-големи монотеистични религии в нашето време: Християнската и Ислямската. Понятието “юдеизъм”, “юдейска” идва от района, където се създават първите еврейски държави – Юдея. Юдейският монотеизъм се налага след ХІ-Х в. пр. Хр., когато основните митологични вярвания се оформят в религиозна концепция, която се основава на четири принципа: 1. Признаване на Единния бог – Йехова (Яхве);2. Признаване богоизбраността на еврейския народ;3. Вяра в небесния спасител – месия;

4. Безрезервна вяра в Стария завет (по-късно в Талмуда). Смята се, че към 621 г. пр. Хр. еврейските жреци и пророци формулират окончателно основните постулати на Юдеизма – посочени в Стария завет. След погромите върху древната еврейска държава: т. нар. “Вавилонски плен” и особено след унищожяването на държавата през І-ви век от н. е., равините (свещениците) адаптират Юдеизма към условията на продължителния живот на евреите в диаспора (без държава) пръснати в Европа и Азия. Тогава е създадена втората свещена книга – “Талмудът”. Тук са формулирани практически принципи за реализацията и живота на евреите, чрез които те успяват да се консолидират, да се адаптират към суровите условия на живот в чужди държави и сред враждебни религии, да се инфилтрират в търговските и финансовите отношения и така да оцеляват, въпреки периодичните погроми върху тях! През Средновековието от Юдеизма, примесен с християнски и ислямски възгледи, възниква мистичното учение “Кабала”.

* Християнството. Както беше посочено по-горе, Християнството възниква в началото на нашата ера в земите на Палестина, както ви някои други познати религии. То е свързано с полулегендарната, полуистинската теза за появата на Божия син Исус Христос сред хората и проповедите му за Триединната същност на Бога: Бог-баща, Бог-син и Свети дух. Именно рождението на Христос, става начална дата на Християнския календар, разделящ времето на две: Стара ера – до рождението на Христос и Нова ера след това. Оттук и основната идея в Християнството: Божественото откровение, предадено на хората от Божия син Исус Христос, което ще им даде възможност да се спасят от силите на мрака и падението. Христос обобщава всичко това: “Аз съм истината, пътят и животът”! Един от апостолите – ученици на Христос – Св. апостол Павел, допринася може би най-много за разпространението на Християнството в Римската империя, а и извън нея. Той пръв привлича към Новата вяра неюдеи (хора от нееврейски произход) и така я прави достояние на многобройни последователи от различни етноси и народи. Прави Християнството универсална религия, за разлика от Юдеизма, който е насочен изключително към “богоизбрания народ” – евреите. Така, въпреки жестоките преследвания, през първите векове на Новата ера, християнството се разпространява изключително бързо и широки пространства на Европа, Предна Азия и Африка. Мъчениците на вярата, със смирението, себеотрицанието и безрезервната си вяра, привличат все повече последователи. Християнството взема основните си идеи и организация, в значителна степен, от Юдеизма. Първата част на основната християнска книга Библията е “Стария завет” (всъщност историята на юдеите (евреите), която почитат и самите евреи. Внесени са само някои промени, съобразени с Християнската доктрина. Основните персонажи обаче, еврейски царе и пророци (Саул, Давид, Аврам, Соломон, Мойсей...) остават. Новият завет е втората част на Библията и тя е вече нещо оригинално: това са Христовите притчи и проповеди, както и тези на неговите ученици и последователи – апостолите... През 313 г. от Хр. Император Константин І обявява Християнството за равноправна религия с другите признати в Империята. Неговите наследници го утвърждават, макар и да се колебаят между първите разклонения в учението. От края на V и началото на VІ в. започва все по-голямо разделение на Християнството на Западно (Католическо) и Източно (Православно). Основните причини обаче, не са само в нарастващите различие в догматиката и богослужението, а повече в политическите системи, които се формират и утвърждават в Западна Европа и на изток – в Източната Римска империя (Византия).

На запад Рим се утвърждава като единственият религиозен център, пък и политически на Западна феодална Европа, сред разпокъсаната на стотици големи и малки феодални имения територия. На изток Византийската империя все повече се консолидира в централизирана имперска система от източен (азиатски) тип. И Западът, и Изтокът се борят за разширяване на влиянието си сред формиращите се нови държави, главно чрез проповядване на Християнството. На запад основен двигател на експанзията е Римо-католическата църква, стремяща се към обединяването на феодалните владетели в една Теократична система начело с Папата. На изток Императорът на Византия стои над религията, сам Той е нейното олицетворение, представителя на Бог Христос на земята! Така Християнството, заедно с утвърждаването си като една от световните религии, се разделя най-напред на Западно – Католическо, начело с Римокатолическата църква и папите и на Източно – Православно, олицетворявано от божествено избрания Император и православното духовенство. Така Западната Католическа църква се обособява като напълно самостоятелна, независима от светската власт, религиозна институция – Световна, универсална църква, на която са подчинени всички духовници и вярващи по света, включително и владетелите, и аристокрацията. Над всички се възвисява личността на Папата – Божият наместник на земята. Източната Православна църква пък, остава в сянката на политическата власт, на Божествения император. Така на изток се формират държавни църкви: Византийска, Българска, Руска, Сръбска..., където първосвещеникът (Патриархът) е подчинен на държавния глава – Императорът, Царят. И въпреки, че основните религиозни постулати и организация на Източното православно християнство се запазват, православните църкви все повече се обособяват като отделни, държавни църкви! През времето на т. нар. “Генерална трансформация” (преходът от Феодалната към Капиталистическата епохи между ХІІІ и ХVІІ в.) в Западна и Централна Европа, където господства Католическата църква, се появява Протестантското християнство. То, в значителна степен, е свързано със стремежът на новата градска класа – буржоазията да разбие Феодалната средновековна система, основана на три съсловия: военна и духовна аристокрация и трето, низше съсловие (крепостни селяни, занаятчии и търговци). Протестантското християнство отхвърля съсловното деление и прокламира правото на равен избор на хората, без разлика в произхода им; отрича посредничеството между човека и Бога чрез духовниците, изповедта, причастието...; отхвърля аристократичното дистанциране на висшето католическо духовенство от обикновените хора; отрича господството на латинския език в богослужението и дава правото на проповед на съответните езици на народите; отрича и “Стария завет”, като нехристиянска, юдейска книга... Самото Протестантство обаче, се разделя на няколко течения: Лутеранство, Калвинизъм, Презвитериансво, Пуританство... На тази основа се появяват различни протестантски църкви: Лутеранска, Презвитерианска, Евангелска и др. Оттук поизлизат и много т. нар. “секти”, на полухристиянска основа...

* Ислямът. Ислямът (мюсюлманската религия) възниква и се утвърждава през 20-те – 30-те години на VІІ в. на Арабския полуостров. Негов основател е исторически живял човек, наречен Мохамед, който се обявява за “новият, истинският и последен пророк на Бога (Аллах)! Бягството на Мохамед от родния му град Мека в град Медина и връщането му се нарича в Ислямската религия “Хиджра” и от нея започва мюсюлманското летоброене. Както и другите монотеистични религии (Юдеизмът, Християнството), от които всъщност компилира основната част от своите постулати, Ислямът обявява категорично, че “Аллах е единствен Бог”. В свещената книга на мюсюлманите

Коранът (42:11) се подчертава: “Няма подобен Нему. Той е Всечуващият, Всезрящият...” Но и Юдеизмът обявява Бог Йехова (Яхве) за единствен и всевиждащ Бог. И Християнството, въпреки триядата “Бог отец, Бог син и Свети дух”, също пледира за “единната същност на Бога”. Оттук идва и категоричната претенция: “Ислямът е окончателната, последната, универсалната, световната божия религия”!!! В Корана (3:85): “А който търси друга религия освен Исляма, тя не ще му се приеме...” И това обаче, е взето почти дословно от Юдеизма и Християнството, където също се обявява, че Бог (Йехова или Христос) е един и само той е истинският!!! “Да нямаш друг бог”, е основен постулат в Християнството. Следователно ако приемем, че има един единствен Бог, то в различните монотеистични религии той просто се нарича с различни имена! Следователно споровете между тях са просто излишни и всичко се свежда до различни тълкувания в религиозните писания и книги. Друг основен постулат в Исляма е, че Той е “последната небесна религия, началото й е свързано с изпращането от Бога на последния Пророк Мухаммед” (Мохаммад, Мохамед) през 620 г. Предишните пророци са пращани при отделни народи, а Мохаммед е пратен при цялото човечество, за да го обърна в “правата вяра”!!! Според Корана (34:28): Ислямът е мир, спасение, а мюсюлманин означава “човек, всеотдаващ се на Бога”. Но и ранните християни пледират против войната и всякаква агресия, към смирение, към справедливост и човечност... И Буда търси духовно съвършенство и отказ от материалното благополучие, и мир, и справедливост... В днешните писания се подчертава, че все повече хора, “предимно интелектуалци”, приемат Исляма. Но не по-малко вярват и в Християнството. Твърде много са и будистите, и хиндуистите и т. н. Твърди се също, че само Ислямът е адекватен с науката, защото насърчава към познание. Коранът (35:28): “Боят се от Аллах само знаещите сред неговите раби”! И това би било добре, ако историята не доказва, че знаещите, интелигентните хора винаги се съмняват в категоричните твърдения и дори когато са вярващи, те разсъждават и анализират религиозните постулати, а не ги приемат безрезервно и категорично. Историята е показала, че фанатизмът, омразата, нетърпимостта към инакомислещия, към инаковярващия е присъща на примитивните, незнаещите, немислещите хора!!! На това се дължат и малките и големите религиозни сблъсъци и войни, когато властолюбиви и амбициозни тирани използват религиите за поробване, тормоз, натиск, контрол върху чуждите и собствените народи. Примерите затова са стотици, но за съжаление от тях хората не се учат. Твърдението, че “най-известните учени и изобретатели са мюсюлмани”, просто е невярно по простата причина, че такива има векове и хилядолетия пред да се появи Ислямът и примерите за това са стотици. Но и в Ново и Най-ново време учените и изобретателите, в подавляващото им мнозинство, нямат нищо общо с Исляма. Ислямът оправдава полигамията (многоженството), с аргументи: за сигурност на жената; за осигуряването на поколението, при бездетност на жените, но всичко изхожда от идеята за категоричното господство на мъжа. За неговото право на избор, за покровителството му над жената..., за призваността му да управлява, ръководи, воюва... Следователно той трябва да си осигури потомството чрез втора, трета и т. н. жена! Жената тук няма право на избор. Няма право на собствена реализация, без мъжкото покровителство. Всъщност, в съвременния противоречив и безправен свят, където малка част от човечеството е сигурна в своето съществуване и развитие, където цари въйпиюща мизерия и социално неравенство, наред с пословични богатства, човек би допуснал, че в тези твърдения има нещо рационално. Защото наистина в този несправедлив свят жената е по-слабата страна от човечеството. Но това е твърде илюзорно, за да се приеме категорично. И все пак, жената се нуждае от защита, но дали

само полигамията може да я осигури, или по-скоро една модерна политика, която да обезпечи едно нормално благосъстояние на по-голямата част от човечеството. Тогава жената сама ще решава как да устройва живота си: дали в моногамно или в полигамно семейство!? ІІІ. Икономика и държавна организация.

* Икономиката като основен вид човешка дейност, свързана с изхранването и оцеляването на човека, възниква още в епохата на Праисторията. В периодите на Неолита и Енеолита, праисторическите хора, обособени в по-големи родови и племенни общности, слагат началото на истинската стопанска дейност: земеделието, скотовъдството, занаятите, размяната. - Земеделието възниква преди близо 10 000-8 000 години, когато хората разбират, че могат не само да използват за храна намерените сред природата диви класове от житни растения, плодове и зеленчуци, но могат и да ги садят и отглеждат изкуствено. Така се появяват първите земеделски култури (основно зърнени), които хората засяват, напояват, наторяват, култивират, за да получат от тях все по-добри добиви. По-късно те разбират, че една и съща култура обезсилва почвата и оставят земята “да почива” 1 година (оставят я да бъде “целина”); още по-късно, те въвеждат т. нар. “двуполна система” (смяната на културите: зърнена със зеленчукова и т. н. През годините); още по-късно се появява “триполната система” (тройна смяна на културите). Интензивното земеделско производство става основа на икономиките на първите големи цивилизации и светове-икономики – Египет, Месопотамия, Индия, Китай. Те се развиват като стопански системи около големи реки (Нил, Тигър и Ефрат, Инд и Ганг, Хуан-Хе и Ян-Дзе), с огромни напоителни (иригационни системи). Такива системи по-късно се развиват и в долината на р. Меконг, в Югоизточна Азия и на други места. Такова интензивно земеделие развиват и някои от американските цивилизации в Северна и Централна Америка: маите, ацтеките и др. Земеделието е в основата на стопанската дейност и на много от европейските народи: траките, галите, германците, славяните... При тях, то се съчетава със скотовъдството. Още Омир, в своята “Илиада”, нарича траките едновременно и производители на зърно, и коневъдци. Подобна комбинирана стопанска дейност развиват и галите, и някои германски племена около Рейн и Дунав, и повечето славянски племена. - Скотовъдството вероятно възниква заедно със земеделието. То е резултат от първите опити на праисторическия човек да опитомява животни. Първоначално това опитомяване не е свързано с изхранването на хората – (опитомяват се кучета и коне). По-късно, с формирането на по-големи човешки общности (етноси, племена), започва опитомяването на животни за месо, мляко, вълна и други продукти, което е вече истинска осъзната стопанска дейност. Така започва и първото истинско разделение на труда: земеделци – скотовъдци. Всъщност самите етноси – племена – цивилизации се разделят донякъде по този принцип: земеделски цивилизации и номадски народи и цивилизации, съобразно с характера на регионите, които заселват. Така големите цивилизации около реките са изключително земеделски, а скотовъдството е второстепенно; в същото време в безкрайните степи на Централна Азия, Северна Африка и Северна Америка, се развива предимно стадно скотовъдство: във “Великата Азиатска степ” стотици номадски народи отглеждат огромни стада едър и дребен рогат добитък и коне; в Северна Африка и Арабския полуостров – камили, дребен добитък, коне; в Северна Америка пък, индианските племена в прериите, предимно преследват и ловуват огромните стада бизони, които се предвижват с промяната на годишните времена от север на юг и обратно.

- Занаятчийството възниква вероятно малко по-късно, с развитието на земеделието и скотовъдството, когато земеделците и скотовъдците се нуждаят от сечива и инструменти за обработване на земята или кожите, месото, млякото и вълната от животните; когато самата земеделска и скотовъдна продукция започва да се преработва в различни форми: хляб, консерви, питиета, платове от растителни нишки или пък кожени облекла и обувки, ремъци от кожи, произведения от рогове, млечни произведения, дрехи от животинска вълна и др. Постепенно се появява нова професионална група – занаятчиите, които се специализират само в тази стопанска дейност. Една от основните занаятчийски дейности е керамичното производство. В последствие се развиват десетки занаяти, свързани със строителството, добива и обработката на метали, обработката на камък, кожи, платове, растителна и животинска продукция... - Търговията – също основна стопанска дейност. Първоначално самите производители: земеделци, скотовъдци, занаятчии разменят стоките си. Постепенно се появяват най напред общоприети предмети за размяна (украшения или просто парчета от благородни метали, късове желязо, сол, дори копринени и памучни платове...). Впоследствие финикийците и гърците създават първите пари – монетите (насечени пластини от метали – злато, сребро, бронз, мед, сплави) с щампована на тях цифра, определяща точната им стойност. На тази основа се развиват първите стоково-парични отношения, а заедно с тях възниква и новото съсловие на търговците – хора, които се специализират само в тази професия: купуване и продаване на всякакъв вид произведения, с една дума – търговци. - Сарафството (банкерството) – то възниква от търговията и стоково-паричните отношения. Известна част от търговците и производителите, успели да натрупат много пари, се специализират предимно в парични (финансови) спекулации – даване на пари под лихва или размяна на различни видове монети, съобразно с промяната в техните курсове. По този начин, чрез лихвата или продажбата на пари с по-висок курс, те си осигуряват печалби и това става тяхна професия. На тази основа в по-късните времена на модерното пазарно стопанство, възникват и модерната банкова дейност и съвременните банки. - Международните икономически отношения започват още в епохата на Праисторията, когато примитивните още етноси започват размяна на различни продукти и предмети за потребление: зърно срещу животинска продукция; селскостопански продукти срещу занаятчийски. С появата на парите, вече в епохата на държавите и цивилизациите, международните икономически отношения се задълбочават, формират се местни и световни търговски пътища: сухоземни, речни, морски; формира се Световно стопанство и стопански отношения.

* Държавата и държавната организация. Държавите възниква почти едновременно с цивилизациите, основани на първите писмени традиции, както и на нарастващото социално и съсловно разделение на хората, когато те се обединяват в големи общности, включващи няколко етноси (племена), понякога народи. Издигнатите вождове на племенните съюзи се обграждат с приближени военни, които получават от тях специални привилегии и формират аристокрация. Именно тази аристокрация, обикновено заедно със жреческото съсловие, формира държавата. Начело на държавата се издига някой от вождовете, на когото се делегират владетелски права и той се удостоява с определена титла: Фараон, Цар (Базилеос – при гърците), Император, Хан, Хаган... Владетелят и жреческото съсловие определят господстващата религия и законите на държавата, те формират администрацията (бюрокрацията), армията, полицията – като контролни и репресивни органи на властта.

В големите земеделски цивилизации край реките, значителна роля във формирането на държавите играят мощните иригационни системи, чието изграждане и поддръжка изисква единно централизирано управление. Оттук идва, утвърждава се през хилядолетията и доминира до днес, прословутият източен (азиатски) централизъм в управлението на държавите, с типичното обожествяване на Владетеля, както и да се нарича той, с единството на държавата и религията, с тоталният държавен (фискален) контрол върху икономиката и целия обществен живот! В зависимост от геополитическите условия, от характера на икономиката и цивилизацията, се формират няколко типа държави във времето и пространството: - Монархия: авторитарна държава (империя) с еднолично управление на Владетел, стоящ начело на единна държавна бюрокрация, армия и полиция. Цялата власт: законодателна, изпълнителна и съдебна е съсредоточена в неговите ръце и се осъществява от бюрокрацията от негово име. Такива държави са ранните цивилизации на Древния изток: Египет, Вавилонското царство, Асиро-вавилонската империя, Индийската империя, Китай, Персийското царство... В Средновековието това са: Китай и Индия (на т. нар. “Велики моголи”), Арабският халифат и наследилата го Османска империя; огромната Империя на монголите (татарите) от ХІ-ХІV в., Руското царство (Руската империя – от началото на ХVІІІ в.); до към ХІІ-ХІІІ в. такива са и Византийската империя и Първото Българско царство (и Второто българско царство до края на управлението на Асеновци). В Западна и Централна Европа монархическата власт се утвърждава едва в Късното средновековие, когато се появяват т. нар. “абсолютистични монархии” (Испания, Франция, Англия, Австрийската империя, за кратко Полското кралство...). Днес, в Европа са останали само няколко конституционни монархии, но в тях Монархът – кралят няма особена реална власт; властта е съсредоточена в парламента, правителството, съда. - Република: такава форма на управление се създава още в Древността в лицето на Римската република, съществувала между VІІ и І век пр. Хр. Тя обаче, е предшествана от гръцката “Атинска демокрация”, създадена през V-ІV в. от Перикъл, на базата на гражданските закони на Солон и Клистен в древна Атина. Тя е първообразът и примерът на съвременните европейски и други демократични управленски системи. Тук законите се правят от демократичен орган – Народното събрание (всички пълнолетни и пълноправни граждани на полиса). Те се събират на “Агората” – градският площад и тук изработват и гласуват законите си. “Агората”, следователно, е първообразът на Парламента. От тук става ясно, че Републиката не се управлява еднолично, а колективно. Властта се поделя между Народното събрание (Парламента), Изпълнителната власт (правителството, избраните магистрати) и Съдебната власт (избраните от народа съдии). Първият съвременен Парламент е английският (оттук идва и самият термин), създаден още през ХV-ХVІ в. Впоследствие такива се създават (макар и с различни названия: Генерални щати – Франция, Сейм – Полша, Кортеси – Испания, Бусдестаг – Германия и т. н.) в Нидерландия, Франция, САЩ и в останалите западноевропейски и централноевропейски държави. Републиканското управление е възприето и от някои големи и малки държави в Азия, Америка, Африка (Индия, Корея, Индонезия..., Бразилия, Мексико, Чили, Аржентина и други латиноамерикански държави..., много държави в Африка...) също Австралия, Нова Зеландия, някои островни държави и др. - Между тези основни форми на управление, преминали през вековете и останали до наши дни, има множество разновидности на еднолични и колективни управления: монархии – основно в Азия и Африка (Саудитска Арабия, Катар, Оман, Йордания, Мароко, Бутан...) аристократични, религиозни, военни и олигархични диктатури – начело с военен лидер, военна хунта, религиозна върхушка (Обединените арабски

емирства, Иран, Ирак – при Садам Хюсеин, в определени периоди Пакистан, Афганистан; някои латиноамерикански държави в определени периоди – Куба, Чили, Гватемала, Салвадор, Аржентина...; Конго, Сомалия, Либерия, Ангола, Мозамбик...). - Между двете световни войни, на базата на крайни десни (националистически) и леви (комунистически) идеологии, се формират т. нар. “тоталитарни” или по-скоро “авторитарно-тоталитарни” диктатури: Съветския съюз, Фашистка Италия, Национал-социалистическа Германия, Фалангистка Испания. Опити да им се подражава, се правят в Унгария, Полша, Португалия и други малки европейски държави. В трите основни тоталитарни държави – СССР, Италия и Германия, властта е съсредоточена изцяло в ръцете на една единствена партия-държава, начело с нейния лидер-държавен глава (Ленин, Сталин, Хрушчов, Брежнев... в СССР; Мусолини – в Италия; Хитлер – в Германия). Подражават им Франко – в Испания, Салазар – в Португалия, Пилсудски – в Полша, Хорти – в Унгария... Днес комунистическо-тоталитарни държави са се запазили – в Северна Корея (с диктаторите Ким Ир Сен и синът му Ким Чен Ир); в Китай (с диктаторът Мао Цзе Дун и наследниците му). - В някои азиатски и американски държави се запазват остатъци от полукомунистически управления – Виетнам, Куба; в други полувоенни диктатури Перу, Венецуела, в някои периоди Аржентина...; в трети наследствени бюрократични диктатури – Сирия, Индонезия... В доста съвременни африкански държави, бивши колонии, където държавността и държавната организация нямат традиции, постоянно се правят преврати и се установяват военни, олигархични и други диктатури, избухват стари и нови племенни вражди, които водят до геноцид и унищожаване на цели етноси!!! За съжаление в тях често се намесват радикални религиозни внушения отвън и вакханалията от масови убийства, ксенофобия и геноцид продължава...!

Казуси: 1. Възникване на писмеността. Видове писмености, характер и особености. 2. Етнографията като наука за бита и материалната култура: етнографски особености в различните региони на България (облекло, жилища, фолклор, обичаи). 3. Религиите: общ преглед; отделни религии – характеристика. 4. Държавността като висша форма на организация на народите. Видове държави и държавна организация.

април 2 0 0 9 г. доц. д-р Д. Димитров (Стопански факултет – ЮЗУ “Н. Рилски”)