Наблюдение на психиката - Ханс Айзенк

ХАНС и МАЙКЪЛ АЙЗЕНК

НАБЛЮДЕНИЕ

НА ПСИХИКАТА

ЗАЩО СЕ ДЪРЖИМ ПО НАЧИНА,

ПО КОЙТО ГО ПРАВИМ?

Превод от английски

Людмила АНДРЕЕВА

Издателска къщаСофия, 2005

Изданието е направено по:Hans and Michael EysenckMINDWATCHINGWHY WE BEHAVE THE WAY WE DO

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не можеда бъде размножавана или предавана по какъвто и да билоначин без изричното съгласие н а И К .

Personality Investigations, Publications and Services Limitedand Michael Eysenck 1981,1989,1995

Людмила Андреева, превод, 2005

Издателска к ъ щ а , 2005

ISBN 954-607-681-3

Съдържание

Пролог 7

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ 9

1. Лошият самарянин 13

2. Хей, красавецо! 27

3. Усамотение и интимност 42

4. Опасностите от подчинението 57

5. Експериментът със симулирания затвор 73

6. Секс, насилие и медии 87

7. Кой е луд? 101

ДА СЕ УЧИМ ОТ ЖИВОТНИТЕ 115

8. Нежното изкуство на обуславянето 117

9. Шимпанзето, което израства като дете 132

10. Любов и привързаност 146

МОЗЪК, ЛИЧНОСТ И ЕМОЦИИ 157

11. Измерване на интелигентността 161

12. Разделеният мозък 180

13. Корените на личността 196

14. факторът щастие 216

15. Пенещи се емоции ....229

ВЪЗПРИЯТИЕ И РЕШАВАНЕ НА ПРОБЛЕМИ 245

16. Свидетелски показания 249

17. „Две дини под една мишница" 264

18. Възпроизвеждане и забравяне 277

19. Разрешаване на вътрешния конфликт 293

ПОЛЗАТА ОТ ПСИХОЛОГИЯТА 307

20. Как да не се отглеждат деца? 311

21. Впрягане на образователния потенциал 326

22. Биологична обратна връзка:съзнанието надделява над материята . 338

23. Психологията срещу рака

и сърдечносъдовите болести .352

24. Престъпление и наказание 366

25. Политика, личност и предразсъдъци 384

Епилог 405

Литература 409

Пролог

Една от основните ни цели при писането на тази книгабеше да демонсфираме, че единственият начин, по койтоможем да се надяваме да постигнем пълно разбиране на се-бе си и на поведението ни, е да интегрираме информациятаот няколко различни дисциплини. Психологията се намирана пресечната точка на няколко други науки, включителнофизиологията, генетиката, биологията, антропологията, зо-ологията и социологията. Структурата на тази книга се ос-новава на допускането, че човешките същества могат и тряб-ва да бъдат разглеждани от няколко различни гледни точки.

Лице в яйце разглежда мъжете и жените като социалниживотни и членове на групи. Другите хора са най-важнитефактори в нашата среда и психологията трябва да обхванетози факт. Предметната материя е близка до тази на социо-логията, но социалните психолози обикновено са по-склон-ни да приемат научен подход към социалните явления в срав-нение със социолозите.

Да се учим от животните разглежда човешкия биологи-чен вид в светлината на еволюцията. Този подход очевидносе припокрива с науките зоология и биология и ни позволявада видим степента, до която сме били оформени от еволю-ционните сили. Ударението е върху приматите като нисшии човекоподобни маймуни, защото е по-вероятно те да ниосигурят релевантна информация за нас самите, отколкотоплъховете и гълъбите, които някои психолози толкова мно-го обичат.

Мозък, личност и емоция разглежда човешките същест-ва, така да се каже, „отвътре". Традиционно това е територия-

ХАНС И МАЙКЪЛ АЙЗЕНК НАБЛЮДЕНИЕ НА ПСИХИКАТА

та, изучавана от изследователите във физиологията, но имамного психофизиолози, които вярват (като нас), че физиоло-гията и психологията са тясно свързани. В тази част се зани-маваме и с определени аспекти на спора за природата ивъзпитанието, а следователно тя е свързана и с науката ге-нетика.

Възприятие и решаване на проблеми разглежда мъже-те и жените като несъвършени решаващи проблеми, коитотрябва да се справят със сложна среда. Това изисква използ-ването на множество психични процеси, включително вни-мание, възприятие, мислене и памет. Тази част е може бинай-чисто психологическата в смисъл, че другите науки обик-новено не изучават детайлно тези процеси.

Ползата от психологията се занимава предимно с важ-ните приложения на психологическите изследвания. Глави-те в тази част демонстрират огромната стойност на психо-логията при лечението на клинични заболявания, при отг-леждането на децата, за усъвършенстването на образовател-ната ни система и дори за разбирането на корените на поли-тическата идеология.

Накратко, надеждата е, че психологията може да осъ-ществи истински напредък, като комбинира информация отразлични научни подходи. В тази книга обсъждаме няколкоот тях и показваме големия напредък, който вече е осъщес-твен. Същевременно психологията все още е само едва про-хождащо жизнено дете - един ден тя ще навлезе в зрялатавъзраст.

Ханс и Майкъл АйзенкЛондон

Когато човешките същества се съберат заедно, се осъ-ществяват много сложни психологически процеси. Е, макарче социолозите и социалните психолози се интересуват отсоциалните дейности на хората, първите са склонни да сефокусират върху големите групи в обществото - политичес-ки организации, социални класи, производствени концерни,докато вторите се занимават повече с малки групи - с дваде-сет или по-малко членове.

На практика социолозите са възпрепятствани от неспо-собността си да направят нещо друго, освен просто да наб-людават онова, което става, и да издигат догадки за случва-щото се. Те обикновено не са в позицията да променят начи-на, по който се ръководи голямата организация, за да изс-ледват последствията. С други думи, социолозите не могатда извършват експерименти в традиционния смисъл на ду-мата. Това не е задължително осакатяващ недостатък. Вкрайна сметка и астрономите не могат директно да повлия-ят върху функционирането на Вселената, за да видят каквоще се случи, но са правили съществени открития.

За разлика от социолозите и астрономите, социалнитепсихолози могат много лесно да осъществяват експеримен-ти. Могат да формират малки групи, могат да манипулиратдейностите, в които участват тези малки групи, и дори дарешават на кого е разрешено да говори, кой може да го пра-ви и кога. Някои от най-отбраните плодове от техния труд сеобсъждат в следващите глави.

Един от най-тъжните феномени на съвременния урба-низиран живот е добре известната склонност на странични-те наблюдатели да не се намесват, когато има някакъв ин-

10 ХАНС И МАЙКЪЛ АЙЗЕНК НАБЛЮДЕНИЕ НА ПСИХИКАТА

цидент или друг спешен случай. За това често са обвиняванипо принцип лишените от грижовност и егоистични нагласина западното общество, но има убедителни доказателства(първа глава), че участват и други фактори. Например, кога-то наблюдаваме, че другите хора не реагират на спешнияслучай, приемаме, че не се е случило нищо сериозно.

Особено интересен и важен въпрос в социалната психо-логия е: Защо хората са привлечени един към друг? Макарче те обикновено казват, че лични качества като дружелюб-ност, честност и топлота са това, което има най-голямо зна-чение, изследванията показват, че физическата привлекател-ност е много по-важна, отколкото се предполага. И наисти-на, Майкъл Ефран от Университета на Торонто (втора гла-ва) установява, че съдебните заседатели са по-несигурни завината на привлекателни обвиняеми и препоръчват многопо-леки наказания за тях!

В трета глава се занимаваме със загадките на невербал-ната комуникация - докосването, зрителния контакт, усмив-ките, личното пространство. Това е методът на общуването,който използваме, за да изразим положителни и отрицател-ни чувства към другите. Най-изненадващото по отношениена невербалната комуникация е, че често нито комуникато-рът, нито реципиентът осъзнават какво става. Въпреки товаизпращаме и получаваме невербални сигнали по изключи-телно чувствителен и добре съгласуван начин.

Много социални психолози се интересуват от въздейст-вието на властта и социалния статус върху човешкото пове-дение. В крайна сметка съществуват важни статусни разли-чия между членовете на много социални групи. Това е осо-бено ясно на работното място, където шефът се разглеждакато лидер, а всеки друг играе подчинена роля. Катастро-фалните последици от наличието на властни лидери обачестават много ясни при изследването на историята, която епълна с ужасяващи примери на злоупотреба с власт, на роб-ско подчинение пред бруталния авторитет.

На пръв поглед изглежда трудно да се изследват такивапрояви на властта в лабораторията. Въпреки това ФилипЗимбардо (пета глава) организира симулация на затвор в

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ И

Стенфордския университет, използвайки почтени колежани,за да играят ролята на пазачи и затворници. Естествено, тойприема, че те ще се държат цивилизовано. За негова изнена-да играещите ролята на пазачи бързо започват да злоупотре-бяват с позицията си на власт над псевдозатворниците. В еднооще по-известно и обезпокоително изследване в Йейл СтенлиМилграм (четвърта глава) открива, че много хора са готовида прилагат почти смъртоносни електрошокове на безпо-мощна жертва, ако им го нареди авторитетна фигура.

Тъй като в тези изследвания участват нормални и добреприспособени хора, Зимбардо и Милграм стигат до заклю-чението, че злоупотребата с власт се появява предимно за-щото обществото втълпява идеята, че от последователитесе очаква да се подчиняват на лидерите - без значение каквизаповеди са издадени. С други думи, злоупотребата с власттае неизбежна в определени ситуации и не се появява само за-щото лидерите са садисти или психопати.

Същевременно ние вярваме, че индивидуалните разли-чия в личността са по-важни, отколкото признават Зимбардои Милграм. Само някои от участниците в техните изследва-ния злоупотребяват с позицията си и двамата изследователивсъщност не обясняват този аспект на резултатите си.

Отдавна се водят разгорещени дебати върху възможни-те отрицателни ефекти върху обществото от очевидната фик-сация на медиите върху секса и насилието. Този спор е поро-дил повече разгорещени страсти, отколкото светлина, защо-то много от участниците имат лични интереси, които защи-тават. Психолозите са провеждали редица старателни изслед-вания в тази област и плодовете от техния труд се изследватв шеста глава. Има определени типове хора, които сатласнати към по-голяма агресия и грубост от онова, коетовиждат, чуват и четат.

Един от основните уроци от изследванията на Зимбардои Милграм е, че хората често действат по агресивен и непри-ятен начин до голяма степен поради ситуацията, в която сеоказват. Това се вижда от изследване (седма глава), в коетопсихически съвършено нормални доброволци се появяват напрага на различни психиатрични болници, оплаквайки се от


измислени симптоми. Изследователят - Дейвид Розенхан отСтенфордския университет - прогнозира, че при такива обс-тоятелства съответните психиатри ще са изключителносклонни да поставят „психиатричен етикет" на напълно нор-мални хора, и точно това установява на практика.

За щастие заключението на Розенхан, че не можем даразграничим психично здравото и психично болното, изглеж-да, не е вярно, макар да е обезпокоително, че начинът, покойто реагираме на другите хора, е силно повлиян от поста-вените им „етикети". Ако срещнете някого на парти, почтисигурно е, че ще се отнасяте към него по различен начин,отколкото ако ви кажат, че човекът е шизофреник или пси-хопат, а не медицинска сестра. Разбира се, това е смисленаполитика. Какво става обаче, ако „етикетът" е погрешен?

Докато четете тези страници, има един важен етичен въп-рос, върху който си струва да се замислите. Много от най-драматичните резултати са плод на изследвания, в които учас-тниците са напълно подведени за основните аспекти на екс-перимента. В някои случаи нещата са така уредени, че учас-тниците са обречени да бъдат поставени в неловка ситуа-ция, да се уплашат или унизят.

Много психолози твърдят, че целта оправдава средства-та. С други думи, ако резултатите от експеримента са доста-тъчно важни, оправдават определена доза дискомфорт, при-чинен на участниците. Тази позиция е донякъде смислена,но повдига и два неловки въпроса. Първо, какво съгласиесъществува за относителната значимост на определен екс-перимент? Второ, количеството дискомфорт може ли да сепредвиди, преди да се осъществи експериментът? Такива въп-роси нямат категоричен отговор. Същевременно през пос-ледните години Британското психологическо общество иАмериканската психологическа асоциация са публикувалинякои насоки върху етичните принципи.

Лошият самарянин

Един от непрекъснато повтарящите се образи на наше-то време е на човек, когото нападат и който вика за помощпосред голям, безличен град, виковете му остават нечути, астраничните наблюдатели не правят абсолютно нищо, ос-вен да гледат собствената си работа. Тази очевидна апатия ебила използвана като доказателство за отчуждената и ли-шена от всякаква грижовност нагласа, която съвременнитеградове предизвикват у повечето техни жители.

Наистина има множество случки в реалния живот, кои-то сякаш съответстват на тази мрачна картина. Прочут при-мер е случаят с Кити Дженовиз, която е намушкана с нож досмърт в областта на Куийнс в Ню Йорк Сити, когато се връ-ща у дома от работа в 3 часа сутринта. Въпреки това има 38свидетели, които не просто виждат, а наблюдават убийство-то от прозорците на апартаментите си, и никой от тях не сенамесва. Само един човек предприема относително скром-ната стъпка да се обади в полицията, а дори и това действиее осъществено, след като той търси съвета на приятел отдруг край на града.

Когато този ужасяващ разказ получава обширно отра-зяване в New York Times, читателите са вбесени и някои оттях пишат писма, изисквайки публикуването на имената насвидетелите, така че да могат да бъдат изложени на общес-твеното презрение, което заслужават. Видни психиатри сеопитват да обяснят апатичната нагласа на свидетелите. По-интересен от самите обяснения е фактът, че те на практика


нямат нищо общо помежду си. Д-р Джордж Сърбан твърди:„Това е атмосферата на целия Ню Йорк, атмосферата на нес-праведливост. Чувството, че може да пострадаш, ако дейст-ваш, и че каквото и да правиш, ще си този, който ще стра-да". Д-р Ралф С. Бейни смята, че апатията на страничнитенаблюдатели е била причинена от объркване на фантазиятаи реалността, объркване, породено от безкрайния поток те-левизионно насилие: „Ние подценяваме вредата, нанасянана мозъка от тези натрупващи се образи... те са били глухи,парализирани, хипнотизирани от възбуда. Очаровани от дра-мата, от действието, но същевременно не напълно сигурни,че ставащото наистина се е разгръщало пред тях." Може бинякои от страничните наблюдатели са очаквали Коджак* дасе материализира и да реши проблема!

В друг инцидент в Ню Йорк, този път в Бронкс, 18-го-дишна телефонистка е изнасилена и пребита, докато е самав офиса си. Тя за кратко бяга от нападателя си и тича гола икървяща по улицата, крещейки за помощ. Приблизително40 души се събират и гледат посред бял ден, докато изнасил-вачът се опитва да я завлече обратно нагоре по стълбите.Нито един от тях не се притичва на помощ независимо отвиковете й. Най-накрая момичето е спасено от двама поли-цаи, които случайно минават наблизо.

Освен това съществува и случаят с Андрю Мормил, 17-годишно момче, което е прободено в стомаха, докато се при-бира у дома с метрото в Манхатън. Макар че атакувалите гобързо напускат вагона, нито един от другите единадесет ду-ши не се опитва да помогне на момчето, докато то умира отзагуба на кръв. Този инцидент е послужил за основа на пъл-нометражния игрален филм The Incident („Инцидентът").

Телевизионен сериал, създаден между 1974 и 1978 г., с главен геройлейтенант Тио Коджак (Тели Савелас, 1925-1993) от криминална-та полиция на 13-ти участък в Манхатън. Отличителните белези наКоджак са голата глава, пурите, които не слизат от ъгълчетата наустата му, и невъзмутимият му цинизъм. През 1990 г. Савелас, из-дигнат вече в чин инспектор, започва нови снимки за сериала, новнезапната му смърт ги прекъсва. - Бел. прев.


Ключови експерименти:разсейване на отговорността

Джон Дарли и Биб Латане1 от Нюйоркския университетса заинтригувани от случая с Кити Дженовиз. Наистина ливидимата апатия, демонстрирана от свидетелите, е такава,каквато изглежда? Те посочват, че макар да изглеждарезонно да се предположи, че колкото по-голям е броят нахората, които наблюдават даден инцидент, толкова е по-ве-роятно жертвата да получи помощ, това се оказва изумител-но невярно в случая с Дженовиз. С толкова много свидетелина убийството, естествено е, че някой би трябвало да се при-тече на помощ на момичето, не е ли така?

Дарли и Латане твърдят, че - парадоксално - жертватаможе да е в по-добра позиция само с един страничен наблю-дател, отколкото с няколко. В такава ситуация отговорност-та за оказването на помощ на жертвата попада само върхуедин човек, а не се разсейва сред много хора. С други думи,когато има много наблюдатели на някакво престъпление илиспешен случай, се наблюдава и разсейване (дифузия) на от-говорността. Потенциалната вина за неоказването на помощсъщо се разпределя. Всеки човек носи малка част, а не цяла-та вина.

Дарли и Латане проверяват своите идеи в поредица отексперименти, в които експериментаторът обяснява, че сеинтересува от типовете лични проблеми, с които се сблъск-ват колежаните, когато се изправят пред натиска на град-ската среда. За да се спести неудобството от обсъждането налични проблеми пред непознати, на студентите е казано, чеще останат анонимни и ще бъдат поставени в отделни стаи.Експериментаторът им казва, че няма да слуша тяхното об-съждане, защото присъствието на външен наблюдател може

1 Darley, J. М., & Latane\ В. (1968). Bystander Intervention in Emergen-cies: Diffusion of Responsibility. Journal of Personality and Social Psy-chology, 8, 377-383; Latane\ B. & Darley, J. M. (1970). The UnresponsiveBystander: Why Doesn't He Help? London: Appleton-Century-Crofts.


да се окаже потискащо. Общуването ще е чрез микрофони,като всяко изследвано лице ще чува разказите на другите отслушалки. Изследваните лица са накарани да вярват, че въввсеки момент в обсъждането участват един, двама, тримаили шестима души. В действителност във всяка „дискусия"има само едно истинско изследвано лице: изказванията надругите „изследвани лица" са записани на магнетофон.

Бъдещата „жертва" говори първа в обсъждането, каз-вайки, че му е трудно да се приспособи към Ню Йорк Ситии към академичните задължения. С тон, показващ, че из-питва неудобство, човекът споменава, че има припадъци,особено когато учи усилено или трябва да се явява на изпи-ти. След това се изказват всички останали „изследвани ли-ца" и накрая думата взема отново жертвата. Тонът му сеповишава, речта му става несвързана, завършвайки по след-ния начин: „Аз... ъъъ... аз... ъъъ... май... един от тези... ъъъ...припадъци... се задава... май... и наистина бих могъл... ъъъ...да се възползвам от малко помощ, ако някой... ъъъ... мипомогне... ааа.... (звуци като при задавяне)... Ще умра... ъъъ...ще умра... помощ... ъъъ... припадам... ъъъ (задавяне, мъл-чание)".

Изследователите искат да видят дали слушащите изслед-вани лица ще излязат от стаята, за да помогнат на студента,който очевидно получава епилептичен припадък. От изслед-ваните лица, които смятали, че са единственият човек, кой-то знае, че „жертвата" получава епилептичен припадък, всич-ки без изключение излизат от стаята и съобщават за спеш-ния случай. От друга страна, от онези, които вярват, че чети-римата други участници също са чули призивите на жертва-та за помощ, реагират само 62%. Тъй като всеки е чул едини същ запис на „спешната ситуация", очевидно се е осъщес-твило разсейване на отговорността.

Разбира се, всичко това е твърде академично от гледнаточка на жертвата. Човекът не се интересува кой ще му по-могне, стига някой да го направи. От негова гледна точкашансовете му са по-добри с, да речем, петима странични наб-людатели, отколкото с един. В изследването на Дарли и Ла-тане шансовете на „жертвата" да получи помощ в рамките


на 45 секунди от началото на припадъка са около 50% приедин страничен наблюдател, но 0% - при петима наблюда-тели. С други думи, по-вероятно е да се помогне - при товапо-бързо - ако има само един наблюдател.

Още едно интересно наблюдение на Дарли и Латане за-сяга въпроса до каква степен изследваните лица осъзнаватфакторите, които определят дали са реагирали на зова запомощ. Изследваните лица, които вярват, че има още чети-рима наблюдатели и които казват, че са осъзнавали тозифакт, когато е започнал епилептичният припадък, непрекъс-нато твърдят, че*това не е оказало въздействие върху собст-веното им поведение.

Дарли и Латане отчитат и поведението на онези участ-ници, които не успяват да се намесят и да съобщят за спеш-ния случай. За разлика от стереотипното становище за таки-ва хора, те по никакъв начин не са „апатични". Повечето оттях питат експериментатора дали жертвата е добре и далиса се погрижили за нея. Мнозина демонстрират различнипризнаци на нервност (треперещи ръце, потни длани) и всъщ-ност изглеждат по-емоционално възбудени, отколкото учас-тниците, които съобщават за спешния случай. Изглежда, чете не са решили да не се намесват, а са се намирали в предиз-викващо дискомфорт състояние на колебание.

Извличане на насоки от другите

Разбира се, броят наблюдатели по никакъв начин не еединственият фактор, който определя дали жертвата ще по-лучи помощ, или не. Както посочват Латане и Дарли, в реа-гирането на спешен случай са включени няколко етапа. Пър-во, инцидентът трябва да се забележи и да се интерпретира.Процесът на интерпретацията е жизненоважен, тъй като мно-го спешни случаи са двусмислени - човекът, който лежи наулицата, може да получава инфаркт или да е пил твърде MHOJ

го. В светлината на избраната интерпретация страничният

наблюдател трябва да реши къде е неговата отговорност икакъв тип помощ - ако има такъв - може да се окаже. Следтова трябва да действа въз основа на това решение.


Латане и Дарли са съвсем прави да твърдят, че процесътна интерпретация е изключително важен. Спешните случаиса по-редки събития и повечето от нас не са добре подготве-ни да ги идентифицират или да им реагират. Е, какъв типинформация използваме, за да си изясним нещата? През по-голямата част от времето извличаме насоки от другите хо-ра. Ако те изглеждат притеснени, това е спешен случай. Акоостават спокойни и невъзмутими, случката може да се пре-небрегне без никакъв риск.

За да проверят влиянието на социалните фактори, Ла-тане и Дарли провеждат просто изследване, в което две мо-мичета започват да играят на фрисби в чакалня в ГрандСентрал Стейшън в Ню Йорк. Когато фрисбито е хвърленокъм доверено лице на експериментаторите, то или ентуси-азирано се присъединява, или обвинява момичетата, че седържат детински и предизвикват опасност, и бързо хвърляобратно диска. Ако довереното лице реагира отрицателно,нито един от другите хора в чакалнята не се присъединявакъм хвърлянето на фрисбито, но ако довереното лице сеприсъединява, това правят и 86% от присъстващите другихора. Всъщност във втората ситуация хората идват от дру-ги части на чакалнята, за да се присъединят и основниятпроблем на момичетата е как да прекратят играта на хвър-ляне на фрисбито!

Значението на социалното влияние върху намесата настраничния наблюдател е демонстрирано в друго изследване,този път проведено в Принстънския университет от ДжонДарли и неговите сътрудници. От всички участници се искада направят някои скици, като или са сами в стаята, или са соще един участник. Участниците или седят с лице, или с гръбедин към друг. Докато все още рисуват, работник в съседнастая бута някои тежки екрани, които падат с оглушителентрясък. Това незабавно се следва от: „Оооо, кракът ми!" исерия от шумни стенания. Деветдесет процента от участ-ниците, които са сами, се притичват на помощ на работни-ка, 80 % от седящите лице в лице двойки реагират на сгро-молясването, но само 20% от двойките, които седят с гръбедин към друг, се опитват да помогнат.


Защо е тази огромна разлика между двойките, седящилице в лице, и тези с гръб един към друг? Защо това, че не севиждат един друг, има толкова голямо значение? Отгово-рът може да е, че интерпретацията на неясно събитие, нап-ример звука от падане, е силно повлияна от реакциите надругите хора. В ситуацията лице в лице всеки участник можеда види изненаданата реакция на партньора си и така се за-силва интерпретацията, че това е истински спешен случай.На практика всички хора, които седят лице в лице, сочат, чеса си помислили, че шумът е означавал, че нещо не е билонаред, но само пшовината от седящите с гръб един към другинтерпретират падането по този начин. Следователно пове-дението на другите странични наблюдатели е от критичнозначение и може да оказва много разнообразно въздейст-вие. Има множество случаи на масова паника, понякога скатастрофални резултати. Крахът на фондовата борса от ок-томври 1987 г. е такъв пример. От друга страна, ако някоичленове на групата сочат със своето пасивно и незаинтере-совано поведение, че събитието не е спешен случай, реакци-ята на останалите в групата може да се потисне.

Отрицателният ефект от социалното влияние е изслед-ван от Латане и Дарли в друг експеримент, в който участ-ниците са изправени пред двусмислена, но потенциалноопасна ситуация (в експерименталната стая се разнася пу-шек от малък процеп). Те са изправени пред ситуациятасами, с други двама участници или с две доверени лица наЛатане и Дарли, които са инструктирани за миг да се вгле-дат в пушека, да вдигнат рамене и след това напълно да гопренебрегнат.

Седемдесет и пет процента от участниците, които са са-ми, излизат от стаята, за да съобщят за вероятния спешенслучай, сравнени само с 10% от изследваните лица, които сабили в компанията на доверените лица, пренебрегнали опас-ността. Както преди много години казва комедиантът и про-фесорът от Харвард Том Лерър, хората по-скоро биха умре-ли, отколкото да станат за смях! Очевидно невъзмутимотоповедение на двете доверени лица е потиснало реакциите научастниците, тъй като за пушека се съобщава по-често, ко-

20 ХАНС И МАЙКЪЛ АЙЗЕНК НАБЛЮДЕНИЕ НА ПСИХИКА ТА

гато в стаята има три истински изследвани лица, всяко откоето подкрепя опасенията на другите.

Играта на цифрите

Накратко, може да е опасно да се разчита на старата по-говорка за „сигурността на цифрите". Ако при спешен слу-чай има няколко странични наблюдатели, е вероятно те даса по-малко склонни в сравнение с един-единствен наблю-дател да направят нещо конструктивно. Това може да се дъл-жи на факта, че всеки от тях не смята, че е негова отговор-ност да се намесва, или защото пасивното и контролираноповедение на другите странични наблюдатели сочи, че няманищо неочаквано и спешно. Отричането или разсейванетона отговорността в тълпата изглежда по-изразено при же-ните, отколкото при мъжете, вероятно защото е културнатрадиция жените да оставят мъжете да поемат инициатива-та в спешни ситуации.

Биб Латане и неговите сътрудници искат от хората дапляскат или да крещят колкото е възможно по-силно иликогато са сами, или в малки групи в различен размер и уста-новява, че звукът от дванадесет пляскащи ръце не е доритри пъти по-висок от звука от две пляскащи ръце. Същотоважи и за викането. Изследователите заключават, че това едоказателство за същото поведение, демонстрирано от групитестранични наблюдатели: социално „прехвърляне на топката".

Има ли обстоятелства, при които присъствието на другинаблюдатели може да помага, а не да възпрепятства пряка-та намеса? Възможно ли е желанието да се спечели одобре-нието на другите понякога да кара страничния наблюдателда се притече на помощ? В експеримент, планиран за изс-ледването на този въпрос, участниците са накарани да вяр-ват, че четирима други участници в експеримента или щевидят, или няма да видят как са реагирали, когато са чулияростна кавга между друг участник и „нахалник" - инциден-тът приключва, като нахалникът „бяга" с касетофона на дру-гия участник. От страничните наблюдатели, които смятат,че реакциите им няма да се видят от другите, 39% се намес-


ват, за да помогнат, сравнено със 74% от онези, които смя-тат, че са наблюдавани. Следователно присъствието на стра-нични наблюдатели може да има и положителни ефекти, ане само отрицателни последствия. След това много от учас-тниците, които смятат, че са били наблюдавани, твърдят, четова всъщност им е попречило да помогнат, което показваинтересна разлика между действителното им поведение исъдържанието на съзнанието им.

Следователно присъствието на други наблюдатели мо-же да повишава вероятността хората да помагат в спешнислучаи, но само aibo ситуацията се интерпретира като истин-ски непредвиден случай. Ленард Бикман осигурява доказа-телства за това, като провежда експеримент, в който отдел-ните участници чуват как библиотечен рафт пада върху другучастник, последвано от вик. Когато доверено лице на екс-периментатора интерпретира шума и вика като спешен слу-чай, участващият „страничен наблюдател" предлага помощмного по-бързо, отколкото когато довереното лице казва,че няма за какво да се безпокоят. Както се очаква, интерп-ретацията на довереното лице на инцидента влияе върху оказ-ването на помощ, като променя собствените интерпретациина изследваното лице: 93% от „страничните наблюдатели",чули довереното лице да казва, че това е спешен случай, смя-тат, че жертвата е била ранена, срещу само 54% от онези, накоито е било казано, че това не е спешен случай.

Жертвата: кой получава помощ?

Най-либералните и егалитарно настроени лица биха ис-кали да мислят, че всички типове хора е еднакво вероятнода получат помощ при спешен случай, но съществуващитедоказателства сочат, че страничните наблюдатели са твър-де селективни при решаването на кого да помогнат. Един отпунктовете, които може би са важни в случая с Кити Джено-виз, е, че няколко от наблюдателите смятали, че инциден-тът е „кавга между гаджета", а инстинктът на повечето хорапри такива обстоятелства е да не се намесват. За да изслед-ват този въпрос, Ланс Шотланд и Маргарет Г ->оу от Щатс-


кия университет на Пенсилвания уреждат така нещата, чесвидетели да видят или да чуят яростна кавга и борба междумъж и жена. Жената започва да крещи и да моли: „Пусниме!" За да установят „взаимоотношения" между двамата предстраничните наблюдатели, жената крещи или „Не ви позна-вам!", или „Не знам защо въобще се омъжих за теб!".

Тенденцията за намеса е изключително силно повлиянаот предполагаемото взаимоотношение между атакуващия ижертвата: 65% от страничните наблюдатели се намесват, ко-гато смятат, че борбата включва непознати, но само 19% гоправят, когато смятат, че в кавгата участва женена двойка.Страничните наблюдатели очевидно вярват, че са наблюда-вали истински скандал, защото 30% от наблюдаващите же-ни толкова се страхуват за собствената си безопасност, чезатварят вратата на собствената си стая, изключват освет-лението и дори превъртат ключа!

Вероятно има няколко причини защо по-малко хора севпуснали да помогнат на женената двойка в това изследва-не. Първо, те смятали, че омъжената жена вероятно ще сепочувства неловко от намесата на външен човек, докато та-зи, нападната от непознат, няма да изпадне в такова поло-жение. Второ, изследваните лица приели, че жената, атаку-вана от непознат, се нуждае от по-голяма помощ, отколкотожена, нападната от собствения си съпруг. И накрая, хрумна-ло им, че мъжът вероятно ще извърши насилие срещу всеки,който се намеси, ако атакуваната от него жена е собствена-та му съпруга.

Проучване, публикувано от Администрацията за оказва-не на помощ за налагане на закона във Вашингтон, окръгКолумбия, показва, че 60% от нападенията са срещу абсо-лютно непознати. Когато обаче Шотланд и Строу показватфилми на яростни борби между мъж и жена, само един чо-век на всеки тридесет предполага, че двамата са непознати.Огромното мнозинство приема, че между тях има тясна връз-ка. Интересното е, че интервюта във вестници със свидете-ли на агресия в реалния живот потвърждават, че странични-те наблюдатели обикновено приемат, че мъжете пребиватнай-близките и най-скъпите си същества. Накратко, по-мал-


ко вероятно е актовете на агресия да бъдат прекъснати вголемите градове в сравнение с по-малките общности. В по-голямата общност е по-малко вероятно да се знае взаимоот-ношението между двама борещи се хора и следователно епо-вероятно да се интерпретира погрешно.

Допълнителна причина страничните наблюдатели да нежелаят да се ангажират в скандал между хора, за които при-емат, че са женени, е, че смятат - правилно или погрешно -че жената може да е отчасти отговорна за атаката срещунея. Като правило изпитваме по-голямо съчувствие към жер-тви, за които вярваме, че са невинни, отколкото към жерт-ви, които сякаш „са си го просели". Пияният грубиян в бара,който се фука с голямата си сила, а след това е повален наземята, си остава там.

Ървинг Пилиавин и неговите колеги изучават това явле-ние, като инсценират няколко инцидента в метрото в НюЙорк. Мъж „жертва" залита напред и припада на земята слицето нагоре. Понякога носи черен бастун и изглежда трез-вен, а друг път мирише на алкохол и носи бутилка, увита вамбалажна хартия. По-малко помощ се предлага на „пиян",отколкото на „болен", вероятно защото пияниците се раз-глеждат като отговорни за собствената си беда и защото по-мощта за миризлив пияница, който може да повърне или дастане нападателен, включва по-голяма „цена". Същевремен-но, стига да има само един Добър самарянин, който предла-га помощ, обикновено бързо се появяват още няколко пома-гачи, независимо дали жертвата изглежда болна или пияна.

При спешен случай страничните наблюдатели трябва дадействат бързо въз основа на доста оскъдни доказателства.Същевременно факт е за жертвата, че неговата/нейната ра-са е незабавно видима, и е разумно да се допусне, че тя играероля в определянето дали страничният наблюдател ще по-могне, или ще се престори, че нищо не вижда. Самюъл Гер-тнър от Университета на Делауеър издига интересната тео-рия, че повечето бели в САЩ предпочитат да не мислят засебе си като за хора, които биха пренебрегнали виковете запомощ на чернокожа жертва, ако отговорността за оказва-нето на помощ е недвусмислено тяхна. Същевременно, твър-


ди той, ако ситуацията им позволява да рационализират пред-разсъдъците си, предразсъдъците ще действат, но на достафино равнище.

Гертнър изследва тази хипотеза, като урежда бели же-ни-странични наблюдатели, да станат свидетели как куп сто-лове падат върху пищящо момиче, което е или чернокожо,или бяло. Страничните наблюдателки са или сами, или съсспокойно, безразлично доверено лице на експериментатора.Всички странични наблюдателки, които стават свидетели наинцидента, когато са сами, се впускат на помощ на нара-нената жертва. Расата й не влияе върху тяхното действие.Същевременно 90% от онези, които са били заедно с невъз-мутимото доверено лице, помагат на бялата жертва, но са-мо 30% от тях помагат на чернокожата жертва. В последна-та ситуация за тях е възможно да рационализират предраз-съдъците си срещу чернокожата жертва просто като се убеж-дават, че инцидентът не е сериозен или че не е тяхна отго-ворност да действат. В това изследване и в други експери-менти хората, които изразяват непредубедени становища въввъпросниците, действат също толкова предубедено, колко-то и онези, които признават, че са предубедени.

Следователно природата на жертвата е важна при опре-делянето дали ще получи помощ, или не. Освен вече обсъде-ните фактори - раса, допускани взаимоотношения между ата-куващия и жертвата, отговорността на жертвата за злощас-тието й - трябва да се вземе предвид и физическата привле-кателност на жертвата. Добре изглеждаща жертва е по-ве-роятно да получи помощ, отколкото жертва с nevusflammeus* на лицето (вж. следващата глава).

Защо характеристиките на жертвата са толкова важни?Една от теориите е, че страничният наблюдател решава да-ли да се намеси на базата на „цената", свързана с оказването(възможна физическа вреда, вербална обида, изпадане в не-ловко положение) или с неоказването на помощ (вина, по-

Или петна с цвят на портвайн - вродена малформация на кожата срозов до морав цвят. - Бел. прев.


ридание от другите), и „наградите" от помагането (похвалаот себе си, жертвата и другите хора) или от непомагането(продължаване на други дейности). В този деликатен балансна печалбите и загубите цената ще е по-висока, ако жертва-та се възприема като неприятна или отвратителна. В другексперимент се установява, че ако „жертвата" припадне напода на метрото, е по-малко вероятно да се предложи по-мощ - и отнема повече време това да се направи, когато отустата й тече „кръв" (червена боя за хранителни продукти),независимо от видимо по-голямата нужда от помощ. Можеда се предполагащ че цената на оказването на помощ на кър-вяща жертва е по-висока, защото повечето странични наб-людатели имат вроден страх от гледката на кръв.

От всички фактори, за които е открито, че влияят върхуготовността на страничните наблюдатели да се ангажират,нито един няма по-силен ефект в сравнение с двусмисле-ността или липсата на двусмисленост на спешната ситуация.Ако е очевидно, че някой отчаяно се нуждае от помощ, съ-ображения като раса на жертвата, разсейване на отговор-ността и социално влияние имат сравнително малък ефект -почти всеки бързо и спонтанно прави онова, което може, зада помогне.

Ръсел Кларк и Лари Уърд от Щатския университет наФлорида провеждат експеримент, в който странични наб-людатели чуват човек по поддръжката да пада и да извиквав агония, или просто го чуват да пада, без да вика. В първатаситуация - ясна определеност на спешния случай - всяка гру-па от изследвани лица, независимо дали са сами, по двойкиили в групи от по петима души, предлага помощ. С другидуми, изобщо няма доказателства за разсейване на отговор-ността. Ако е неясно дали инцидентът е спешен случай, илине, както е във втората ситуация, вероятността да се предло-жи помощ намалява с две трети. Обикновено страничнитенаблюдатели в групите изобщо не реагират на двусмислени-те ситуации.

Причината, поради която двусмислеността играе толко-ва основна роля, е, че ако страничният наблюдател интерп-ретира двусмислен инцидент като неотговарящ на критери-


ите за спешен случай, мисълта за подходящо действие и ре-шението да се поеме отговорността да се направи нещо ста-ват твърде обременителни. С други думи, жертвата трябвада е максимално убедителна за действителната си беда и нуж-дата си от помощ.

Заключения

Едно от основните последствия от различните спомена-ти изследвания в тази глава е, че идеята за апатичния стра-ничен наблюдател е изключително подвеждаща. В много об-стоятелства почти всички странични наблюдатели ще нап-равят всичко възможно да помогнат на човек, който е раненили е в очевидна беда.

Проблемът с решаването дали дадено събитие е или не еспешен случай и какво да се направи, ако е, е труден, защотоповечето от нас нямат опит със спешни случаи. Трябва дапризнаем, че обществото все пак ни дава някои правила, номного от тях са противоречиви. „Прави на другите онова,което би искал да ти правят на теб" директно противоречина „Не си пъхай носа в чуждите работи" или, както се казвапо-поетично в Библията, „Онзи, който минава наблизо и сезабърква в спор, който не е негов, е като човек, хванал кучеза ушите".

Страничният наблюдател обикновено не познава жерт-вата и атакуващия и няма време, за да открие нещо за тях.Той трябва да реагира на базата на вероятност, а не на си-гурност и затова разчита на поведението на другите стра-нични наблюдатели и на видимото заслужаване на довериена жертвата като насоки за действие. Проблемът се утежня-ва от тревожността, която го прави по-тромав и по-бавен отобикновено.

В действителност страничните наблюдатели вероятнозаслужават повече похвали, отколкото порицание. През по-голямата част от времето те се справят изненадващо добре сразстройващи, сложни и бързо променящи се събития.

Хей, красавецо!

Аристотел, който, както обикновено, успява „да хванебика за рогата", твърди, че красотата е по-голяма препоръ-ка от всяко препоръчително писмо. Доскоро обаче социал-ните последствия от физическата привлекателност не бяхаполучили сериозно внимание от страна на психолозите. Мо-же би причината е фактът, че идеята, че „добрият външенвид ще те вкара навсякъде", не съответства особено добрена удобната, демократична философия, че всеки може да пос-тигне всичко с усилена работа и постоянство. Невежествотони беше огромно само допреди няколко години и знаехмеповече за привлекателните стимули за рибите, отколкото захората. Хората са, разбира се, по-сложни от рибите. Макарда може да се разчита, че бодливката ще се възбуди сексуал-но, когато се изправи пред червен обект, дори пред мокропарче мукава, човешките същества не са толкова предвиди-ми. Тази непредвидимост е уловена от поговорката „Красо-тата е в очите на наблюдаващия". Хората, които се обичат,се възприемат като физически по-привлекателни, отколко-то говорят фактите. Същевременно различни хора, които сапомолени да сортират набор от снимки на различни лицаспоред по-голяма и по-малка привлекателност, в крайнасметка достигат до съгласие в мненията си. филмовата ин-дустрия прави капитал от това широко съгласие, когато ин-вестира във филмови звезди с необикновена физическа прив-лекателност и посредствени актьорски способности.


Височина и статус, лица и тела

Обикновено се приема, че физическата привлекателносте едновременно по-лесна за идентифициране и по-важна зажените, отколкото за мъжете. Същевременно височината еценена характеристика на западните мъже. Както се изразя-ва изтъкнатият американски социолог фелдман: „Американ-ското общество е общество с принцип на височината: да сивисок означава да си добър, а да си нисък - да си стигмати-зиран". В подкрепа на това твърдение фелдман отбелязва,че всеки американски президент, избран през този век, е билпо-високият от двамата основни политически кандидати, инаистина е трудно да си представим, че необикновено нисъкмъж ще е подходящ за президентския пост. Преди обаче дапридадем твърде голямо значение на този резултат, трябвада си спомним, че имащият успех кандидат за президент ос-вен това е почти винаги по-окосмен от опонента си, а товавнушава, че Кинг Конг би бил изключителен кандидат.

Когато „господин Ингланд" е представен на няколко кур-са студенти в Америка, им е обяснено или че той е човек сотносително нисък статус („Господин Ингланд, студент отКеймбридж"), или че е с висок статус („Професор Ингландот Кеймбридж"). След това от студентите се иска да оценятвисочината на човека плюс-минус един инч. Докато г-н Ин-гланд се изкачва по академичната стълбица на успеха, по-раства и с цели пет инча (12,7 см) в очите на студентите.Това потвърждава идеята, че височината на мъжа се цени.Още по-изненадващи са резултатите от проучване на мъже,завършили Университета на Питсбърг. То разкрива, че най-високите абсолвенти (1,94 м и повече) получават средна на-чална заплата, която е поне 12% по-висока от тези, чиятовисочина е под 1,89 м.

Тъй като характеристиките на лицето са основна част отфизическата привлекателност за двата пола, интересно е дасе обсъди кои лицеви характеристики са най-важни. Това мо-же да се направи, като се помолят хората да оценяват очите,устата, носа и т.н. от гледна точка на привлекателността ида се сравнят резултатите с оценките на цялостната лицева


привлекателност. Установено е, че привлекателността на ли-цето е най-силно повлияна от общото изражение, следваноот устата, тена на лицето, веждите, очите, косата, брадичка-та и носа в същия ред. Както е казал Александър Поуп:

Не устата или окото наричаме красота,а общата сила и цялостния резултат от всичко.

Джери Уигинс от Университета на Илинойс започва из-следването на физическата привлекателност на жените, смя-тайки, че мъжете могат да се разделят на три широки кате-гории на базата На конкретните им пристрастия: мъже набюста, мъже на бедрата и мъже на краката. Той представяна изследваните лица голи женски силуети с различни фор-ми и размери и установява, че като цяло относително голе-мите гърди, дългите крака и слабите бедра са най-популяр-ни. Големите гърди са особено предпочитани от читателитена Playboy. Малките гърди се предпочитат от мъже с фунда-менталистки религиозни убеждения и лека депресия.

Стереотипният мускулест мъж с физика на Атлас (ши-рок гръден кош и тесни бедра) често е представян като иде-алното мъжко тяло. Дали жените са съгласни, изглежда съм-нително. Едно не особено сериозно проучване на списаниеCosmopolitan иска от 100 жени да назоват характеристикитена мъжкото тяло, които според тях са най-сексуално въз-буждащи. Само една жена се чувства възбудена от мускулес-ти гърди и рамене, докато 39 жени избират задните части.Проучванията с ранжиране, използващи силуети на различ-ни мъжки профили, показват, че жените предпочитат мъжес умерено развит гръден кош, големи крака и малки задничасти. Някои жени предпочитат относително ниски мъже:тези жени обикновено са резервирани в маниерите си, но сас висок социален статус, което може да е добра новина затанцьорите и жокеите!

Възприемаме ли се така, както ни виждат другите? Макарче обикновено има известно съответствие между самооценка-та на човека за нивото на неговата физическа привлекател-ност и мнението на външните наблюдатели, съгласието меж-


ду двете оценки често е много слабо. Много хора възприематсебе си като много по-малко чаровни или красиви, отколко-то са в действителност и тази тенденция изглежда по-изра-зена при младите. В едно изследване, проведено сред момиче-та на 10 или 11 години, се открива, че три четвърти сериозновярват, че са физически по-непривлекателни от всички мо-мичета в класа им в училище.

Един он факторите, засягащ привлекателността, е иден-тифициран от американския кънтри и уестърн певец МикиГили. В една от песните си той пее: „Не е ли забавен, не е листранен начинът, по който мнението на човека се променя,когато се изправи пред онази самотна нощ... Всички моми-чета стават по-красиви, когато кръчмите започнат да затва-рят. Всички те започват да изглеждат като филмови звез-ди". В изследване, проведено в един четвъртък в различнибарове, група психолози установяват, че хората оценяватпредставителите на другия пол като по-привлекателни в по-лунощ, отколкото в 22,30 ч.!

Ключов експеримент: привлекателности вземане на решение от съдебното жури

Някои от най-провокиращите към размисъл и тревожниизследвания върху физическата привлекателност са прове-дени през 70-те години на XX век от Майкъл Ефран3 от Уни-верситета на Торонто. Като всеки друг, и той осъзнава, чефизическата привлекателност е много желана и ценена ха-рактеристика от повечето култури и общества и че красиви-те получават различни облаги. Очарователният въпрос, кой-то Ефран се заема да изследва, е следният: Докъде стигатпредимствата на физическата привлекателност? Може ли накрасивите хора да се размине дори убийство?

Efran, M. G. (1974). The effects of physical appearance on the judgmentof guilt, interpersonal attraction, and severity of recommended punish-ment in a simulated jury task. Journal of Research in Personality, 8, 45-54.

ЛИЦЕ в ЛИЦЕ з:

Много адвокати подозират, че съдебните заседатели iсъдиите са склонни да са по-снизходителни, когато обвиняемият е привлекателен, а не грозен, но не са толкова снизходителни, когато жертвата на престъплението е физическ*привлекателна. В прочутото съдебно дело от 1857 г. МадлшСмит - младата, жизнена и красива дъщеря на просперирапшотландски архитект, е обвинена, че убила любовника ciПиер л'Анжелие, като му дала арсеник. Макар това да е достатъчно шокиращо, шотландското общество е още по-разярено, когато от нейните дневници става ясно, че тя се е наслаждавала в максимална степен на сексуалните заниманияНезависимо от факта, че тя е единственият човек, който печели от смъртта му (той заплашил с изнудване, ако тя не с<омъжи за него) и че било известно, че тя е купувала арсеншна три пъти, съдебното жури излиза с присъда „недоказано". Красотата й помогнала ли е за спасението й от бесилката? Трима видни авторитети решават да не допуснат кат(доказателство бележника на Л'Анжелие, който би подкрепил недвусмислено аргументите на обвинението. Дали те абили твърде омаяни от очевидния чар на госпожица Смит'

Ефран смята, че е възможно решенията на съдебните журита да са повлияни от физическата привлекателност н;обвиняемия. В първоначалните си проучвания той пита голяма група студенти дали мислят, че съдебните заседател]би трябвало да са повлияни от физическата привлекателносна обвиняемия. Освен това ги пита дали трябва да се обсъдят характерът и миналото на обвиняемия. В отговорит<на двата въпроса се наблюдава впечатляваща разлика: 799вярват, че съдебните заседатели трябва да са повлияни о1характера и историята на обвиняемия, и само 1% вярват, ч

физическата привлекателност би следвало да е оказвайвлияние фактор.

Имайки предвид, че повечето хора вярват, че външния1вид на обвиняемия е нерелевантен, би трябвало да е мног

трудно да се открият доказателства, че съдебните заседатели са повлияни от външния вид на обвиняемия. Точно обратното: Майкъл Ефран открива, че това е много лесно, формирани са симулирани журита, някои от тях състоящи се сг


мо от мъже, а някои - само от жени, и от съдебните заседа-тели се иска да си представят, че са членове на студентскисъд, изслушващ случая на студент, мамил по време на из-пит. „Доказателствата" са доста неубедителни, тъй като об-виняемият говорил с друг студент по време на изпита, ноникой не чул за какво си говорят. Обвиняемият понякога емъж, понякога - жена, и на съдебните заседатели се даваснимка на привлекателен или непривлекателен човек. Тях-ната задача е да решат каква е вероятността обвиняемият дае виновен и освен това да определят сериозността на наказа-нието, ако решат, че обвиняемият е виновен.

Ефран установява, че независимо от изразеното убежде-ние, че физическата привлекателност не трябва да влияе, съ-дебните заседатели не са толкова сигурни във вината на прив-лекателните обвиняеми и препоръчват много по-леки нака-зания за тях. Склонността хората да си затварят очите и даса снизходителни към привлекателните обвиняеми е особе-но изразена, когато обвиняемата е красиво момиче, а съдеб-ните заседатели са все млади мъже.

Това изследване на Ефран - подобно на повечето добриексперименти - поставя повече въпроси, отколкото отговори.Реалните съдебни заседатели, изправени пред реални съдебнидела, наистина ли вземат решение по начина, по който си-мулираните съдебни журита обсъждат хипотетични дела?Ако е така, има очевидни причини за загриженост, тъй катоидеята, че всеки е равен пред закона, е фундаментална заправната ни система. За повечето хора е изключително неп-риемливо красивите престъпници да избягват справедливо-то наказание, докато обикновените и грозните невинни ли-ца креят в затвора.

В друго остроумно изследване две експериментални жу-рита наблюдават реални съдебни дела с реални съдебни засе-датели. Истинските съдебни заседатели е по-малко вероят-но да са положително настроени към осъдителна присъдаот съдията или от експерименталните журита. Ако последс-твията от присъда „Виновен" е вероятно да са изключител-но сериозни, съдебните заседатели са склонни да са пред-пазливи. Същевременно, тъй като повечето хора не осъзна-

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ 3:

ват, че са повлияни от физическата привлекателност на човека пред тях, е разумно да се допусне, че съдебните журитгса повлияни - в различна степен - от външния вид на обви-няемия. Повечето от съществуващите изследвания обаче под-сказват, че физическата привлекателност почти или изобщсне въздейства върху съдебните журита, когато става дума згсериозни престъпления.

Допълнителен въпрос, повдигнат от експеримента на Еф-ран, е: Привлекателността на жертвата влияе ли върху реше-нията на съдебните журита? Били Торнтън от Университетана Мейн разглежда събуждащото много емоции престъпле-ние изнасилване и изследва влиянието на физическата прив^лекателност на жертвите на изнасилване върху решениятана експериментално жури. Както може да се предвиди,жените съдебни заседатели е по-вероятно да осъждат, откол-кото мъжете. Привлекателността на жертвата не влияе върх>оценката на журито на достоверността на нейните свидетелс-ки показания или на Степента на нейната отговорност, необвиненият мъж получава по-дълга присъда, когато жертватае красива, в сравнение със случаите, когато тя е съвсем обик-новена.

В друго изследване се прави опит ситуацията на симули-рано съдебно дело да стане напълно реалистична. Съдебни-те заседатели изслушват едночасов запис на дело за автомо-билна небрежност и на диапозитиви им се прожектират ище-цът и ответникът. Когато ищецът е непривлекателен, а от-ветникът - привлекателен, само 17% от присъдите са в пол-за на ищеца и му се присъждат средно само 5 500 долара ка-то компенсация. Когато ищецът е привлекателен, а ответ-никът - непривлекателен, съответните цифри са 49% и 10 000долара. На онези, които имат, ще им се даде повече...

Предубедеността, демонстрирана към или срещу обви-няеми и жертви заради относително добрия им външен видили липсата на такъв, е доста озадачаваща, ако се има пред-вид фактът, че повечето хора твърдят, че няма да позволятвъншният вид да повлияе върху преценката им. Възможно еда сме по-снизходителни към красивите жени в сравнение снай-обикновените, защото ги разглеждаме като притежава-


щи по принцип по-желателни качества и затова приемаме,че ще е по-малко вероятно те да прегрешават в бъдеще, от-колкото не толкова привлекателните им сестри.

Тази възможност може да се провери, като се фокусира-ме върху престъпления, за които може да се очаква, че сил-но физически привлекателните хора ще извършат отново -в сравнение с непривлекателните хора. Например да пред-положим, че жена печели доверието на ерген на средна въз-раст и го убеждава да инвестира значителна сума пари в не-съществуваща компания и че това води до обвинения в краж-ба и получаване на пари под фалшив предлог. Вероятно всич-ки ще се съгласим, че ергените на средна възраст по-лесносе разделят с парите си заради привлекателни жени, откол-кото заради непривлекателни, но ако е по-лесно за красиважена да получи парите чрез измама - в сравнение с неприв-лекателната жена, е по-вероятно тя да повтори номера си ив бъдеще. Разсъждавайки по този начин, съдебните заседа-тели в симулирано съдебно дело наказват очарователнатакрадла по-тежко в сравнение с непривлекателната жена, да-вайки й средно присъда от пет и половина години лишаванеот свобода в сравнение с четирите години за непривлекател-ната обвиняема.

Независимо от този резултат е очевидно, че при пове-чето обстоятелства привлекателните възрастни обикнове-но са „оправдавани по-често поради липса на доказателст-ва". Според едно изследване тази склонност води началотоси от ранното детство. Студентки четат кратко писмено опи-сание на нежелателно поведение (физическа агресия сре-щу друго дете или срещу животно) на седемгодишно дете.Детето се разглежда като по-виновно, ако е непривлека-телно и неговите прегрешения се възприемат като по-неп-ростими, отколкото ако същото е извършено от привлека-телно дете. Когато агресията е тежка, студентките са по-склонни да приписват хронични антисоциални тенденциина непривлекателното дете, отколкото на привлекателно-то, и освен това смятат, че непривлекателните деца е по-вероятно да извършат подобни прегрешения и в бъдеще всравнение с красивите деца.

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ 3.

Може да се твърди, че физическата привлекателност н<обвиняемия влияе върху правораздаването само в онез!случаи, в които доказателствата са неясни и двусмислениСъщевременно именно това са случаите, които обикновенсстигат до съд, тъй като обвиняемите в повечето случаи пледират „виновен", ако доказателствата срещу тях са необорими. Ще бъде ли конструктивно съдебните заседатели да ctпредупреждават за възможната предубеденост, причинена огпривлекателността на обвиняемите и жертвите? Когато съ

дебни заседатели по дело за убийство по непредпазливое:категорично се ангажират да са безпристрастни, всъщносгдават на социално и физически непривлекателните обвиня

еми по-снизходителни присъди. Следователно изглежда, ч<предупреждаването им за предубедеността може да създав;ефект на „обратна" предубеденост.

Грозната истина

Многократно е демонстрирано, че за физически привлекателните хора се смята, че превъзхождат непривлекателните по всякакъв начин. Те се възприемат като по-възприемчиви, уверени, себеутвърждаващи се, щастливи, приветливи, с чувство за хумор, гъвкави, дружелюбни, възбуждащи, интелигентни и талантливи, отколкото непривлекателните, и има някои доказателства, че те разглеждат себ<си в относително ласкателна светлина. Освен това привлекателните хора имат повече срещи с представители на другия пол в сравнение с непривлекателните, техните мненюса по-търсени, ценени и светът като цяло е по-услужлив къктях.

Има обаче едно основно изключение от това, може 6iпричинено от чувствата на ревност. Непривлекателните жени не оценяват красивите като притежаващи по-социалнсжелателна личност, отколкото по-незабележимите жени. Т<разглеждат красавиците като празноглави, егоистични, некомпетентни като родители, търсещи статус, превзети и откъснати от онези, които не са така привилегировани кат(тях. Освен това смятат, че вероятността привлекателния


жени да имат извънбрачни връзки и да започват бракораз-водни дела е по-голяма.

Като цяло обаче красивите хора на тази планета живеятв по-приятен, опрощаващ и подкрепящ социален свят в срав-нение с по-безличните. Условията, пред които се изправятнепривлекателните, поставят по-големи изпитания предадаптацията им. Америго фарина и неговите сътрудници вУниверситета на Кънектикът довеждат тази идея до логич-ното й заключение и изследват въпроса дали физическатанепривлекателност може да допринася индиректно за пси-хичното разстройство. Първият проблем, пред който се изп-равят, когато се опитват да проверят тази теория в психиат-рична клиника, е враждебността от болничния персонал, чи-ито представители възприемат като обидни опитите да седемонстрира, че хората, които са емоционално нестабилнии неспособни да се адаптират към обществото, освен това саи грозни.

фарина открива, че психиатричните пациентки наис-тина изглеждат много по-непривлекателни, отколкото же-ни, пазаруващи в магазини, или университетски служител-ки. Разбира се, може да се твърди, че психиатричните па-циентки са по-неспособни или по-несклонни да се грижатза себе си, отколкото другите хора. Въпреки това физичес-ки най-непривлекателните пациентки имат повече хоспи-тализации в сравнение с по-привлекателните, прекарват по-вече дни в болницата по време на настоящото си хоспита-лизиране и е по-вероятно да бъдат диагностицирани катосериозно разстроени или с шизофрения. По-непривлекател-ните пациентки освен това се преценяват като по-неприят-ни и взаимодействат по-малко с другите, както и имат по-редки посещения.

Очевидно би било нелепо да се приема, че физическатанепривлекателност е единственият или дори основен фак-тор в психичното разстройство. Това, което е правдоподоб-но обаче, е, че хората, които вече имат проблеми (тревож-ност, липса на социални умения), могат да установят, че тесе влошават, ако трябва да се справят и с допълнителнияпроблем на липсата на физическа привлекателност.


Ако проблемите със справянето с обществото са по-големи за физически непривлекателните, тогава при някоиобстоятелства използването на пластична хирургия би след-вало да се окаже полезно. В едно изследване, проведено ЕНю Йорк, на затворници, страдащи от различно обезобразя-ване (белези от изгаряния и пробождания с нож, татуиров-ки, белези от инжекции при употреба на наркотици), е пред-ложена пластична хирургия. Сред хората, които не са прист-растени към хероин, пластичната хирургия почти намаляванаполовина рецидивизма (връщането в затвора до една го-дина след освобождаването), наблюдаван при затворници,чието обезобразяване остава нелекувано. Петдесет и шестпроцента от затворниците, неполучили хирургия, се връщатв затвора, сравнено само с 30-те процента от тези, получилихирургия. Пластичната хирургия се оказва особено полезназа лицата с лицево обезобразяване и сякаш ги подтиква дапроменят и други свои аспекти.

Срещи с представителина другия пол и женитби

Една ситуация, в която физическата привлекателност иг-рае важна роля, са срещите, но въпреки това хората, изглеж-да, са в блажено неведение за степента, до която физическа-та привлекателност на другите влияе върху поведението им.Студенти от двата пола непрекъснато твърдят, че най-важ-ната характеристика на потенциалния партньор е личност-та, следвана от характера, външния вид и след това (на мно-го по-задно място в списъка) интелигентността. Изследва-нията обаче обикновено противоречат на това. За новите сту-денти в Университета на Минесота е уреден „компютърентанц", при който уж се използва компютър, за да съчетаедвойките според интересите и личността им4. След като тан-ците продължават три часа, от студентите се иска да посо-

4 Berscheid, Е. & Walster, Е. (1974). Physical Attractiveness. Advances inExperimental Social Psychology, Vol. 7. London: Academic Press.


чат до каква степен харесват партньорите си, дали искат от-ново да излязат с тях и т.н. За мъжете и за жените единстве-ният важен фактор в определянето на степента на харесванена партньорите, е физическата им привлекателност. Личност-та почти няма значение, а онези, чието академично предста-вяне е добро, са по-малко харесвани, отколкото студентите слоши академични резултати.

Може би външният вид има по-голямо значение при пър-вите срещи, отколкото при хората, които се познават добре.Както е казал Джордж Бърнард Шоу с обичайния ирландс-ки нюх; „Красотата е нещо чудесно, но кой въобще я пог-лежда, след като от три дни вече е в къщата?" Шоу може дае прав за това, че красотата става по-маловажна сдълготрайното опознаване, но не е прав, че тя някога ставанерелевантна. Някои циници твърдят, че срещите са формана търговия: всеки човек се опитва да превърне определеносоциално взаимодействие във възможно най-печелившо, ка-то печалбата се определя като наградите, спечелени от взаи-модействието, минус цената, която трябва да се плати. Сле-дователно момиче, за което си струва да пътуваш пет мили,за да го видиш, ще трябва да е необикновено привлекател-но, за да оправдае пътешествие от 50 мили. Ако физическа-та привлекателност съставлява „награда", обикновено ще сепоявява някаква точка на равновесие, когато двама души сас приблизително една и съща привлекателност. Всъщностсгодените и женените двойки обикновено си приличат пофизическа привлекателност, макар че има и изключения.

Съчетаването на привлекателността изглежда достатъч-но разумно от някои гледни точки, но доста озадачаващо -от други. Тъй като почти всеки човек най-много цени изк-лючително привлекателните лица от другия пол, защо неп-ривлекателните мъже, изглежда, се женят за грозни жени, иобратното? Отговорът сякаш е, че нашият избор се опреде-ля не толкова от онова, което искаме, а от това, което мо-жем да получим. Няма смисъл да се опитвате да изкачитеЕверест, ако не разполагате с алпинистка екипировка.

Социолозите са отбелязвали, че привлекателността под-помага социалната мобилност. Момичетата от работническа-


та класа, които се омъжват „в по-горна класа", са много по-привлекателни физически, отколкото онези, които не го пра-вят. Тези движещи се нагоре момичета, изглежда, хвърлятмрежите си по-нашироко и по-селективно, отколкото остана-лите си „колежки"; много по-малко вероятно е те да „изли-зат постоянно" само с едно момче в училище и споделят мно-го по-малка сексуална активност в училищна възраст (10%срещу 70% при немобилните момичета), вероятно защототе могат да имат достатъчно „гаджета", без да позволяватполов акт.

Друго социално предимство на физическата привлека-телност е нейният незабавен „ефект на ореола". Ако мъжбъде видян в компания на красиви жени, обикновено оцен-ката ни за него се повишава, което важи и за жената, прид-ружавана от красив мъж. От друга страна, склонни сме даобезценяваме някого, който излиза с непривлекателни пред-ставители на другия пол.

Правилното лице за правилната работа

И накрая, физическата привлекателност често играе ре-шителна роля на пазара на труда. Няколко закона са приетисъвсем правилно във Великобритания и САЩ, за да забра-нят дискриминацията на работното място на базата на раса-та и пола. Може би по-коварна - защото не е толкова осъз-ната - е дискриминацията на базата на физическата привле-кателност. Робърт Дипбой и неговите сътрудници от Уни-верситета на Тенеси искат от колежани да оценят квалифи-кацията на дванадесет кандидати за работата на обучаващсе търговски мениджър. Студентите получават кратко опи-сание на квалификацията на кандидатите и техните снимкии са най-склонни да наемат физически привлекателния мъжс богата квалификация. Когато са помолени да изберат са-мо един кандидат, 11% избират квалифицирания, но неприв-лекателен човек, но 35% избират квалифицирания и прив-лекателен мъж. След това студентите са помолени да прие-мат, че са назначили всеки кандидат и трябва да предложатподходящата начална заплата. Високи заплати се дават на


мъжете, най-квалифицираните и физически най-привлека-телните хора.

Естествено, професионалните интервюиращи не бихапозволили физическата привлекателност да повлияе върхурешенията им доколко даден кандидат е подходящ за опре-делено работно място. Така ли е обаче? Дипбой отчита тазивъзможност в изследване, в което колежани и професионал-ни интервюиращи оценяват няколко кандидати за позиция-та шеф на мебелна секция в голям магазин в градски цен-тър. Привлекателните кандидати почти винаги са предпоче-тени пред непривлекателните с равни образователни пости-жения както от професионалните интервюиращи, така и отстудентите.

Интересно изключение на идеята, че физически привле-кателните хора е по-вероятно да бъдат избрани за привлека-телни работни места в сравнение с физически непривлека-телните, се открива от Томас Кеш и неговите колеги. Те ус-тановяват, че привлекателните мъже имат предимство преднепривлекателните, когато кандидатстват за „мъжествени"работни места (продавач на коли, чиновник по транспорта),но не и когато кандидатстват за „женствени" работни места(телефонист, рецепционист). По същия начин привлекател-ните жени се предпочитат пред неатрактивните за женстве-ните, но не и за мъжествените работни места.


физическата привлекателност играе важна роля в пър-вите срещи между мъжете и жените, но малцина от нас осъз-нават точно колко дълбоко е въздействието й. физическипривлекателните хора получават по-снизходително отноше-ние в сравнение с непривлекателните от съдебните журита,по-малко вероятно е да развият психично разстройство, по-мобилни са в социално отношение и е по-вероятно да впе-чатлят потенциалните работодатели. Изглежда несправед-ливо привлекателните да се радват на всички тези важнипредимства. Първата стъпка в облекчаването на ситуацията


е да се установят фактите и в тази глава направихме точнотова, макар и накратко по необходимост. След това идва за-дачата да се помогне на колкото се може повече хора да осъз-наят потенциалните опасности от дискриминацията срещуфизически непривлекателните лица.

Усамотение и интимност

Когато се срещаме с други хора, откриваме, че си мис-лим и чувстваме най-различни неща, повечето от които епо-добре да не се изразяват на глас. Склонни сме да не каз-ваме: „Според мен ти си изключително скучен", „Не те ха-ресвам" или „Ти си един арогантен тъпак", освен с изклю-чение може би на най-близките и най-скъпите ни хора. Съ-щевременно често предаваме такива мисли и чувства чрезневербалните сигнали - като лицеви изражения, жестове,поза, зрителен контакт и тон на гласа. Да гледате човека,който ви говори, е индикация, че обръщате внимание надумите му. Обратното, когато не гледате другия, това по-някога е знак, че намирате разговора му скучен. По същияначин, ако не харесваме хората, сме склонни да го показва-ме, като стоим настрана от тях и говорим за абсолютнобезлични неща.

На пръв поглед изглежда странно, че във всекидневнитесоциални ситуации е нужен сложен набор от невербални сиг-нали. В крайна сметка английският език с неговите 500 000думи осигурява много богато и могъщо комуникационносредство. Защо се е развил „мълчаливият език" на невербал-ните сигнали? Майкъл Аргайл от Оксфордския университетиздига тезата, че езикът и невербалните сигнали до голямастепен изпълняват различни функции, като невербалните сиг-нали се използват за установяване и поддържане на личнитевзаимоотношения, а езикът се използва за предаване на ин-формация за събития, които са външни на говорещите. По-


тенциалната неловкост от изричането на чувствата за дру-гия в разговора, изглежда, до голяма степен може да се из-бегне, като се прибегне до много по-голямата двусмисленостна невербалните сигнали.

Майкъл Аргайл и неговите колеги са заинтригувани отвъпроса какво точно детерминира чувствата ни към непозна-тите. Дали е това, което те казват, или как го казват? Затовате провеждат експеримент, в който привлекателна жена каз-ва неща, целящи да изразяват нагласа на превъзходство илималоценност. Придружаващите думите й невербални сигналипредават или висшестояща нагласа (сериозно изражение,вдигната глава, висок, доминиращ глас), или нагласа на мало-ценност (нервна, почтителна усмивка, наведена глава, нервени искащ да угоди глас). Когато има сблъсък между думите йи невербалните сигнали, които излъчва, чувствата на друже-любност, приятност и т.н. към нея са много по-повлияни отневербалните й сигнали, отколкото от думите й.

Един от най-очарователните аспекти на невербалнитесигнали е, че хората често са повлияни от тях, без да го осъз-нават. Екхарт Хес установява, че емоционалната възбуда по-ражда разширение на зеницата на окото и че мъжете са по-привлечени към момичета с разширени зеници, макар ряд-ко да осъзнават, че реагират именно на това. Интересно е дасе отбележи, че дрогата беладона (което означава буквалнс„красива жена") предизвиква разширение на зениците и ня-кога се е смятала за могъщо средство за прелъстяване.

Докосващи и недокосващи

Особено важна форма на невербална комуникация е до-косването, което се изучава в детайли от Сидни Джърард отУниверситета на Флорида. Той иска от неженени мъже tжени на възраст от 18 до 22 години да посочат кои зони ттелата им са били докосвани от майка им, баща им и най-близкия приятел от същия и от другия пол и кои зони нетелата на тези други хора те самите са докосвали. С очевид-ното изключение на докосването между близки приятели отдвата пола, има някои доказателства за табу на докосване


то, вероятно защото докосването в много западни обществаобикновено има сексуална конотация.

Младите мъже и жени споделят почти еднаква степенна докосване от майките си и почти еднакъв брой зони натялото си. Младите мъже обаче не докосват телата на май-ките си на толкова много места, колкото са докосвали май-ките им или на колкото са докосвали майките си младитежени. Младите жени са докосвали бащите си по повече зонив сравнение с младите мъже и на свой ред са били докосванипо повече телесни зони от бащите си, отколкото младитемъже. Всъщност няколко мъже споделят, че не могат да сиспомнят какъвто и да е физически контакт с бащите си. Ко-гато става дума за докосване вътре в семейството, дъщеритеса облагодетелствани.

Джърард заключава, че докосването е примитивниятезик на любовта и че богатият физически контакт може дадейства като природно успокояващо средство. Същевремен-но, макар че в Калифорния и другаде има много терапевтич-ни групи, които се ангажират в „чувстване" и „групиране",резултатите от засиления физически контакт са разочарова-що противоречиви.

Джърард освен това се интересува от междукултурнитеразличия в докосването. Той наблюдава двойки, говорещиси в кафенета и ресторанти, и брои колко пъти единият до-косва другия на масата в продължение на един час. В СанХуан в Пуерто Рико общият брой докосвания е 180. В Па-риж е 110, а в Лондон е 0! Може би в идеята, че англичанитеса студени и резервирани, има зрънце истина.

Вероятно най-изучаваното междукултурно различие в не-вербалното поведение е разстоянието, което хората искат даподдържат между себе си и човека, с когото говорят. Гер-манците, северноамериканците и шведите обикновено изби-рат по-голяма дистанция, отколкото латиноамериканците,гърците, италианците от Юга и арабите. Сравнението на ара-бите и американците разкрива, че арабите се конфронтиратедин друг по-директно, стоят по-близо един до друг и е по-вероятно да се докосват и да поддържат зрителен контакт,както и да говорят по-силно. Представете си проблемите на

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ

международните срещи, при които американските и английс-ките делегати се дърпат назад, а арабите и южноевропейци-те непрекъснато се стремят да се доближат до тях.

Макар че има множество интересни изследвания върх)невербалната комуникация, повечето от тях изследват пседин сигнал (докосване, зрителен контакт, физическа дис-танция). Изследванията, които ще обсъдим сега, осигуряватважни прозрения за начините, по които различните аспектина невербалната комуникация си влияят взаимно, и предла-гат полезна теоретична рамка.

Ключов експеримент: зрителен контакт

Майкъл Аргайл и Джанет Дийн5 от Оксфордския уни-верситет приемат за своя начална точка допускането, че со-циалното взаимодействие обикновено включва тенденциикакто за доближаване, така и за избягване. От една страна,желанието да бъдеш харесван от другия и привличането къмтози човек насърчават интимността; от друга страна, тре-вожността от разкриването на себе си или от отхвърлянетообезсърчават интимността. Как се достига до удобен балансмежду двете противоположни тенденции?

Аргайл и Дийн смятат, че междуличностната интимностсе проявява главно в различни невербални взаимодействия,включително физическата дистанция между хората, зрител-ния контакт, усмихването и накланянето. Стоенето многоблизо до някого например е „по-интимно", отколкото под-държането на голямо разстояние. Ако обаче някой стои твър-де близо до нас - по-близо, отколкото смятаме за комфорт-но, балансът, който се опитваме да установим, се нарушава.Макар че най-лесното решение ще е да се отдалечим, за давъзстановим баланса, това невинаги е възможно или е соци-ално приемливо. Алтернативата е да компенсираме засиле-ната интимност в един аспект на невербалната комуника-

5 Argyle, М. & Dean, J. (1965). Eye-contact, distance, and affiliation. 5b-dometry, 28, 289-304.


ция чрез намаляване на интимността в един или повече дру-ги аспекти.

Аргайл и Дийн изследват някои от тези идеи в експери-мент, в който различни хора са помолени да участват в изс-ледване на разговорите. Когато участникът пристига за екс-перимента, е представен на друг човек, който изглежда катодруг участник, но всъщност е доверено лице на експеримента-торите. Истинският участник и довереното лице след товасе ангажират в три разговора, седейки на 63 см в първия, на1,89 м - във втория, и на 3,1 м - в третия; освен това седят на90° един към друг. След това съвместно измислят историина базата на снимки, подсказващи различни теми. Доверено-то лице непрекъснато гледа настойчиво участника, а дваманаблюдатели зад еднопосочно огледало гледат директно вочите на изследваното лице, без да бъдат виждани.

Идеята, че хората се опитват да поддържат комфортноравнище на междуличностна интимност, подсказва, че из-следваните лица на Аргайл и Дийн би трябвало да възста-новят равновесието при най-малката физическа дистанция(63 см), като намалят интимността на другите невербалниреакции. Съгласно очакванията, количеството зрителен кон-такт, който участникът има с довереното лице, прогресивнонамалява, колкото по-близо седят един до друг. Когато участ-никът и довереното лице са от двата пола, зрителниятконтакт се появява в 58% от времето при 3,1 м, 55% от вре-мето - при 1,89 м, но само 30% от времето - при 63 см. Наб-людават се подобни, но не толкова драматични ефекти, ко-гато участникът и довереното лице са от един и същ пол:зрителният контакт намалява от 72% при 3,1 м на 55% при63 см. Като цяло при разнополовите двойки има много по-малко зрителен контакт в сравнение с еднополовите, веро-ятно защото хората са по-загрижени да не би непознати отдругия пол да не ги харесат - в сравнение с непознати отсъщия пол - и оттук и известна по-голяма предпазливост.

Тези резултати според Аргайл и Дийн сякаш показват,че намаленият зрителен контакт е един от начините за спра-вяне с предизвикващото дискомфорт осъзнаване, че непоз-натият седи по-близо до вас, отколкото бихте искали. Има

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ 4'

обаче и алтернативно обяснение. Една от причините, пора-ди които гледаме другия, е да извличаме информация за не-говата реакция спрямо нас. Е, колкото по-далеч стои чове-кът, толкова по-трудно става да виждаме фините нюанси налицевото му изражение. В такива ситуации имаме нужда дагледаме повече, за да открием онова, което искаме да знаем.Аргайл и Дийн отбелязват други прояви на дискомфорт ос-вен намаления зрителен контакт, когато довереното лице иучастниците са само на 63 см един от друг; участниците сасклонни да се облягат назад, да гледат надолу, да засенчваточите си с ръце,*да присвиват очи, да чешат главата си, дапушат и да духат носа си много по-често, отколкото когатоседят на 1,89 или 3,1 м.

Макар че много психолози харесват основната идея, черазличните аспекти на невербалното поведение се комби-нират, за да създадат цялостно предпочитано ниво на меж-дуличностна интимност, донякъде са колебливи по отноше-ние на една или две характеристики на изследването на Ар-гайл и Дийн. Например участниците може да са осъзнали,че е неестествено да бъдат зяпани от довереното лице презцялото време на всеки разговор. Освен това с увеличаванена разстоянието между участниците и довереното лице сеувеличава и дистанцията между участника и наблюдателитезад еднопосочното огледало, които записват зрителния кон-такт. По-трудно е да се каже дали участникът има директензрителен контакт с довереното лице, ако седи на толковаголямо разстояние. Въпреки това в други изследвания, в ко-ито тези проблеми са елиминирани, са получени много по-добни резултати на тези на Аргайл и Дийн.

Взаимодействие на вербалнитеи невербалните сигнали

Интересно разширение на изследванията на Аргайл иДийн засяга начина, по който си влияят вербалната и невер-балната интимност. Ако някой е помолен да говори за отно-сително интимни теми с непознат, ще повлияе ли това върху


неговото невербално поведение? Ричард Шулц и Джон Бе-ърфут изучават този въпрос, като молят хората да отговорятна въпроси, които варират между сравнително неутрални(„Кои са любимите ви дисциплини в университета?") и мно-го лични („Опишете човека, в когото сте били или сте влю-бени"). Когато участниците отговарят на по-интимните въп-роси, прекарват по-малко време в гледане на експеримента-тора, отколкото когато говорят за неутралните теми, веро-ятно като опит да постигнат удобно равнище на интимност.

Шулц и Беърфут освен това откриват, че участницитедават по-кратки отговори, когато седят близо до експеримен-татора (в този случай 93 см) и освен това се ангажират в по-рядък зрителен контакт. По-озадачаващ резултат е, че участ-ниците се усмихват два пъти повече, когато седят близо доекспериментатора, отколкото когато са на по-голямо разсто-яние. Аргайл и Дийн приемат, че по-малкото усмихване щесе появи, ако желаното ниво на интимност е надвишено. Съ-щевременно усмихването може да означава няколко различ-ни неща. Усмивката „Ела по-близо" на някого, който знае,че е привлекателен, не бива да се бърка с доста принуденатаусмивка на човек, изпитващ вътрешно напрежение.

Намаляване на интимносттадо удобно равнище

Ако сме в социална ситуация и чувстваме, че нивото намеждуличностна интимност е твърде високо, кои аспектина поведението ни е най-вероятно да се променят в опит дасе възстанови балансът? Аргайл предполага, че има еднаважна разлика между относително неизменните характе-ристики на взаимодействието - например физическа дис-танция, ориентация на тялото и поза - и по-изменчивите идинамични аспекти, например зрителен контакт, лицево из-ражение и вербална интимност. Приспособяването на ця-лостната интимност обикновено включва динамичнитекомпоненти на интимността, а не толкова относително ста-билните й елементи.

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ 4<

Както знаем всички от личен опит, хората се различаватсъществено по предпочитаното равнище на междуличност-на интимност в дадена ситуация. От някои от идеите на Ар-гайл и Дийн следва, че хора, които са особено притеснени отвъзможността да бъдат отхвърлени от другите, са склоннида предпочитат относително ниски нива на интимност. Ня-кои резултати, релевантни на този конкретен въпрос, са по-лучени от Майлс Патерсън6 от Университета на Мисури. Тойпоставя въртящ се стол на няколко фута* от стола на експе-риментатора и всеки участник е поканен да „си вземе стол".Изследваните лица са склонни да поставят въртящия се столили на 109 см от стола на експериментатора, или на 4,40 м.Тези, които имат високи резултати по тест за социална тре-вожност, са склонни да поддържат по-голяма дистанция меж-ду себе си и експериментатора, отколкото онези, които не сасоциално тревожни.

Моделът на равновесието, предложен от Аргайл и Дийн,очевидно е релевантен на всекидневното взаимодействие. Ос-вен това той сякаш хвърля светлина върху процедурите, ко-ито обикновено се приемат при религиозните изповеди и пси-хиатричните сесии, в които грешникът или пациентът е на-сърчен да казва отрицателни неща за себе си в присъствиетона друг човек (свещеник или психиатър), който избягва зри-телния контакт. Тъй като продължителното обсъждане нанечия неадекватност е интимна тема за разговор и вероятноще бъде неловка, всяко увеличаване на междуличностнатаинтимност чрез зрителен контакт вероятно ще води до на-малено вербално споделяне („Бях груб с г-н Смит миналатаседмица" вместо „Изхвърлих всичкото окосено сено от гра-дината си на алеята на г-н Смит").

Независимо от очевидната стойност на теорията на Ар-гайл и Дийн има обстоятелства, при които тя предвижда точ-ната противоположност на онова, което става на практика.

6 Patterson, M. L. (1976). An arousal model of interpersonal intimacy. Psy-chological Review, 83, 235-245.

* Един фут е равен на 31,48 см. - Бел. прев.


Вероятно е справедливо да се каже, че предпочитаните нивана интимност между хората са по-гъвкави и в по-голяма сте-пен обект на промяна чрез невербални сигнали, отколкотоприемат Аргайл и Дийн.

Лично пространство

Друг интересен и важен аспект на невербалното поведе-ние, тясно свързан с поведенията, изучавани от Аргайл, е лич-ното пространство. Робърт Сомър от Университета на Кали-форния твърди, че личното пространство се отнася до „зона сневидими граници, заобикаляща тялото на човека, в която на-шественици не могат да влязат". Други са оприличавали лич-ното пространство на буферна зона, която позволява защитасрещу възприемани заплахи. Струва си да отбележим, че мно-го биологични видове, изглежда, също имат лично пространс-тво. Например минималната социална дистанция за фламин-гото е около 63 см, за подчинените мъжки зайци - около 31 см,а при някои видове маймуни такова изобщо не съществува.

Един от начините да се провери значението на личнотопространство е да се види какво става, когато в него се нахлуе.Ние, хората, се чувстваме заплашени и притеснени от инвази-ята и обикновено действаме отбранително. Много прост опитда се наблюдават реакциите на нахлуването в личното прост-ранство е направен от Нанси Джо фелипе и Робърт Сомър,които провеждат едно от проучванията си в голяма психиат-рична болница. Експериментаторът обикаля из институция-та и сяда на около 15 см от мъж, който седи сам и не е анга-жиран с ясно определена дейност. Ако „жертвата" преместистола си или се отдръпне към края на пейката, експеримента-торът се премества така, че да запази същото пространствомежду тях като преди. Жертвата обикновено реагира, катосе извръща от експериментатора, свива лакти до тялото си,мънка, смее се нервно или започва налудно да говори. Поло-вината от жертвите бягат в рамките на девет минути, следкато експериментаторът е седнал до тях, а само 8% оставатна мястото си, вероятно защото не чувстват, че са нахлули вличното им пространство.


Естествено, фелипе и Сомър се чудят дали тези впечатля-ващи резултати се дължат на използването на психиатричнипациенти като изследвани лица. В следващия им експери-мент жена експериментатор сяда много близо до студенткив относително празна университетска библиотека. Седемде-сет процента от студентките напускат библиотеката в рам-ките на 30 минути. Само 13% толерират голямата близостна експериментатора и остават на мястото си.

Ако някой навлезе в личното ни пространство и ни нака-ра да се чувстваме неловко, дали ще го помолим да се отда-лечи? Очевидно не, според резултатите на фелипе и Сомър.Те отбелязват, че само двама от психиатричните пациенти иедна от 80-те студентки молят човека, нахлул в личното импространство, да се отдалечи. Това общо нежелание откри-то да се признае дискомфортът води Хол - един от основни-те изследователи на човешкото лично пространство, да на-пише: „Отнасяме се към пространството почти като към сек-са. То съществува, но ние не говорим за него".

Обикновено се приема, че нахлуването в личното прост-ранство създава стрес и напрежение, но има относително мал-ко опити това допускане да се провери експериментално. Де-нис Мидълмист и неговите колеги от Щатския университетна Оклахома обаче го правят, използвайки мъжка тоалетнас три писоара като твърде ексцентрична среда за изследва-нето си. Те се заемат да докажат, че стресът или тревож-ността забавя началото на уринирането (намаленото отпус-кане на сфинктера по техните думи ще причини наляганевърху пикочния мехур и така ще съкрати потока на урина-та). Изследователите доказват тезата си. Когато мъжът ури-нира сам, средното забавяне преди започването на уринира-нето е 5 секунди, сравнено с 8,5 секунди, когато доверенолице на експериментаторите стои пред съседния писоар.Средната продължителност на потока на урината намаляваот 25 секунди за мъжете, които уринират сами, на 17,5 се-кунди при тези, които стоят до довереното лице.

Джералд Кучър от Харвардското медицинско училищее твърде разочарован опита да се развива психология на ин-тимното, посочвайки, че границата между разчитането на


всекидневни дейности и шпионирането на интимните функ-ции на другите е много деликатна. Мидълмист отговаря, ченито един от участниците в експеримента му с уриниранетоизобщо не е изглеждал притеснен или обезпокоен.

Имат ли някои хора по-голямо лично пространство отдруги? Изследвания с животни подсказват, че отговорът ве-роятно е положителен и подчертават значението на домина-цията или статуса. Например доминиращите мъжки зайциподдържат средно 1 м между себе си и подчинените си, до-като подчинените им се задоволяват със средно 31 см междусебе си и другите. По същия начин дистанцията между до-миниращо пиле и подчинено пиле е правопропорционалнана честотата, с която второто е кълвано в кокошарника.

В собственото ни общество „важните" хора обикновенополучават по-голямо лично пространство в сравнение с ос-таналите - наистина би изглеждало странно, ако кралицаЕлизабет или Джордж Буш са бутани с лакти в ребрата напублични събирания. Лари Дийн и неговите сътрудници осъ-ществяват наблюдения върху свързаното с доминацията лич-но пространство сред персонала на американска военномор-ска база в Лонг Бийч, Калифорния. Изследователите откри-ват, че взаимодействията, насочени към висшестоящ, обик-новено се осъществяват на по-голяма дистанция, отколкототези с подчинен. Нещо повече: този ефект става по-забеле-жим с увеличаването на разликата в ранга.

Полови различия в личното пространство

Открити са и някои интересни полови различия в личнотопространство. Жените избират да седнат по-близо до другижени, отколкото мъжете - до други мъже, вероятно защотожените са възпитани да изразяват открито привързаносттаси, докато мъжете са научени да бъдат въздържани. МайкълРос сравнява реакциите на дискусионни групи от осем мъжеили осем жени, седящи в голяма (4 на 3 м) или в малка стая(само 2,5 на 1,7 м). Мъжете по принцип са по-доволни отсебе си и от другите членове на групата в относително прос-


торната стая, докато жените са точната противоположноси предпочитат по-интимната атмосфера на по-малката стая

Доста по-озадачаващо полово различие е описано о1Джефри фишър и Дон Бърн от университета „Пърдю". I

едно изследване личното пространство на студент и студентка, седящи в университетската библиотека, е нарушено о'човек, който сяда или до тях, или през масата. Мъжете ачувстват по-неудобно от човек, който седи директно срещ;тях, отколкото с някой, сядащ до тях, докато жените са поразстроени от седящия до тях.

Във второ изследване фишър и Бърн твърдят, че студентите, седящи сами в библиотека, използват книги, палтапуловери и т.н., за да маркират територията си, и издига:бариери срещу нашествениците. Студентките са склонни д-<издигат бариери между себе си и съседните места, докатсстудентите издигат бариери между себе си и мястото от другата страна на масата.

Знаем, че хората по принцип седят лице в лице в ситуация на съревнование и един до друг - в такава на сътрудничество. Тъй като мъжете са научени да са по-съревнователшот жените, възможно е мъжете да разглеждат непознатитекоито сяДат срещу тях, като потенциална заплаха или предизвикателство. Обратното, жените са възпитавани да бъдат по-дружелюбни и сътрудничещи си, отколкото мъжете, и сле-дователно могат да интерпретират непознатия, който идвги сяда до тях, като неоправдано търсене на внимание и при-ятелство.

Как реагираме, когатонахлуят в пространството ни?

Друг пример на инвазия срещу личното пространство,който е познат на повечето шофьори, е да те зяпат от съсед-ната кола, докато чакаш на светофар. Повечето хора, коитоса имали това преживяване, го намират за неуловимо разст-ройващо и си спомнят, че са се суетели, нагласяли са радио-то в колата, започвали са да говорят на останалите пътници


в колата и т.н. По-малко очевидна реакция в тази ситуациясъщо е забелязвана: шофьорите тръгват по-бързо при смянана светлините на светофара, когато са били наблюдавани отсъседните коли. Можем ли да интерпретираме това като фор-ма на реакция на бягство от заплашителна ситуация?

Подобна форма на бягство е изучавана от Владимир Ко-нечни и неговите сътрудници в Университета на Калифор-ния. Те установяват, че пешеходците пресичат улицата по-бързо, когато някой застава много близо до тях, докато ча-кат да светне зелено. Конечни кара доверено лице да заста-ва или на 30 см, или на 1 м от пешеходец, докато чакат смя-ната на светлините. Когато и двамата са на пресечката, до-вереното лице „случайно" изпуска нещо пред пешеходеца.Въпросът е дали пешеходецът ще помогне, с други думи, да-ли ще върне предмета на довереното лице, или ще му каже:„Хей, изпуснахте нещо". Когато вещта е евтин молив, само47% от пешеходците оказват помощ в условието с 30-те сан-тиметра, сравнени с 80% във второто условие -1 метър. По-добна, но не толкова драматична разлика се получава, кога-то довереното лице изпуска ключодържател. Изглежда, череагираме на нахлуването в личното ни пространство, катоне харесваме нашественика. Това на свой ред намалява склон-ността ни да помагаме, ако се наложи. Същевременно тозиефект намалява с увеличаване на стойността на изпуснататавещ (ключодържател с ключове предизвиква повече помощ,отколкото нещо толкова незначително като молив).

Защо хората реагират по такива фини, но последовател-но наблюдаеми начини на нахлуването в личното им прост-ранство? В крайна сметка, да те зяпат или непознат да зас-тава много близо до теб, обикновено не включва осезаемазаплаха, но въпреки това се чувстваме неловко, опитваме седа избягаме и не желаем да помогнем на човека, който енарушил личното ни пространство. Една от функциите наличното пространство може би е поддържането на агресия-та на ниско равнище в управляеми пропорции. Бариерите,които издигаме, може да са невидими, но въпреки това саедин вид зона на безопасност, в която е малко вероятно дру-гите да ни нападнат или пък ние да ги атакуваме.


Харесване и любов

Всички сме виждали хората да стават тревожни и да сечувстват неловко, когато невербалното поведение на другчовек сочи високо равнище на интимност - нахлуването вличното пространство е един от най-сигурните начини за пре-дизвикване на смущение. Както обаче посочват Аргайл иДийн, хората обикновено се справят с тази ситуация чрезнякакво компенсаторно невербално поведение, целящо давъзстанови желаното равнище на интимност.

Майлс Патедеън е съгласен, че засилената интимностот страна на единия член на двойката може да води до ком-пенсаторно намаляване на интимността от другия, но посоч-ва, че противоположното7 е вярно при двойките, които са влю-бени. Засилената невербална интимност от единия партньоробикновено води до засилена невербална интимност от дру-гия. С други думи, влюбените обикновено отвръщат на ин-тимното поведение, вместо да го компенсират.

Патерсън твърди, че е нужно някакво разширение на пре-дишните теории. Той смята, че засилената невербална ин-тимност от страна на единия член на двойката създава фи-зиологична възбуда и свързано с нея емоционално състоя-ние. Ако увеличението на невербалната интимност води доотрицателни емоционални реакции (например тревожност),другият ще реагира с компенсаторно поведение (намален зри-телен контакт, по-голяма физическа дистанция и т.н.). Отдруга страна, ако е създадено положително емоционално със-тояние (например любов), ще има взаимност на първона-чалното поведение на интимност, водеща до ново и повише-но равнище на интимност.

Защо Аргайл и Дийн и други автори подчертават непри-ятните емоционални реакции на засилената интимност достепен на практика да се изключват приятните? Според Па-терсън отговорът се крие във факта, че повечето психологи-чески експерименти не способстват за чувствата на радост иеуфория. Двойките, използвани в повечето експерименти, саабсолютно непознати, средата обикновено е безлична (напри-мер лаборатория или публично пространство), а участниците


са изложени на относително крайни сценарии (например даса принудени да седят почти „в скутовете си" или някой даги гледа втренчено дълго време). Не е изненадващо, че реак-циите на хората на такива заплашителни, неблагоприятниобстоятелства са на дискомфорт или тревожност, следваниот определено намаляване на невербалната интимност.

В противоположния край е взаимодействието между май-ката и нейното бебе у дома. Британският психолог Джон Бо-улби пише, че колкото повече бебетата се усмихват на май-ките си, толкова по-вероятно е майките да се доближават дотях, да им говорят или да им пеят, да ги вдигат и да ги прег-ръщат. Понякога реагираме на невербалната интимност сотворени обятия, а не с борба или бягство. Ако не беше така,човешкият вид отдавна щеше да е изчезнал.


Най-важната функция на невербалните сигнали е да со-чат истинските чувства, които човек изпитва към другия.Членовете на силно привлечени един към друг двойки оби-чат да стоят по-близо, отколкото членове на двойки, коитоне се харесват. За двама души, които взаимодействат, веро-ятно ще има предпочитано ниво на интимност и отклонени-ята от това равнище не се харесват и винаги, когато е въз-можно, се компенсират.

Нахлуването в личното пространство (или по същата ло-гика отказът да се навлезе в нечие лично пространство) еособено мощен невербален сигнал. Ако непознат стои многопо-близо до нас, отколкото ни харесва, се проявяват яснипризнаци на неловкост, ставаме напрегнати и тревожни идори може да се опитаме да избягаме от ситуацията. Макарче не е ясно защо всеки има своето лично пространство, несме сами в животинския свят когато откриваме, че е полезнода се поставя някаква форма на невидима бариера междунас и другите. Значението на тази бариера може да се изме-ри чрез силните емоции, които изпитваме, когато тя сепрекрачи.

Опасностите от подчинението

Практически всички общества развиват йерархии, в които определени хора получават власт и авторитет над другите. Например в нашето общество родителите, управителит<на магазини, директорите и мениджърите имат различни степени на авторитет. Взаимоотношението между авторитетните фигури и техните подчинени обаче почти неизменшводи до нравствен конфликт. Това се илюстрира много ясн<от историята на Авраам, на когото Бог нарежда да убие син;си Исак. Дилемата на Авраам е, че обича Бог, но обича iсина си, а въпреки това очевидно трябва да предаде един о'тях. Докъде би трябвало да стигне подчинението на Бога?

Подобен конфликт се появява, когато по време на войн;на войниците е наредено да убиват беззащитни цивилни, както става във Виетнам, когато лейтенант Коли нарежда масовото убийство на цивилни в Ми Лай. Защитата на Коли аосновава на твърдението, че той е следвал заповедите на виешестоящите.

Е, как хората разрешават конфликтите, пред които аизправят, когато властни фигури издават заповеди, отричащ]човешкия живот и достойнство? Психолозите са се опитвал!да изучават този проблем и техните отговори ни дават мног<ценна и неочаквана информация за човешката природа.


Ключов експеримент:подчинение на авторитета

Най-важното и най-известното изследване върху подчи-нението на авторитета е проведено от Стенли Милграм7 вЙейлския университет в началото на 60-те години. Влияние-то на неговата работа е толкова голямо, че той получава Со-циопсихологическата награда на Американската асоциацияза напредък в науката.

Един от множеството очарователни аспекти на изслед-ванията на Милграм е, че резултатите му изненадват кактонего, така и колегите му, да не споменаваме общественост-та. В действителност работата му почти изцяло избягва ед-но от най-често срещаните оплаквания от психологическитеизследвания - че експерименталните резултати просто пот-върждават здравия разум. Всеки, който не познава работатана Милграм, вероятно ще сметне за интересно да гадае как-во подчинение на авторитета на експериментатора е билодемонстрирано от най-разнообразни хора на различна въз-раст и с различни професионални занятия, които участват вследното изследване.

Представете си, че сте пристигнали в Йейлския универ-ситет, за да участвате в изследване на ученето и паметта.Влизате в стаята и сте посрещнати от 31-годишен гимназиа-лен учител по биология - експериментатора, чието поведе-ние е твърде строго. Другият в стаята също ще участва вексперимента. Той е пълничък, 47-годишен счетоводител с,ирландско потекло, с добри маниери и приятен човек.

Експериментаторът ви казва, че се интересува от ефек-тите на наказанието върху ученето. Решава се - чрез тегленена жребий, че счетоводителят ще е учещият, а вие - учите-лят. Влизате в съседна стая, където учещият е вързан към„електрически стол", а към китката му се залепва електрод.

7 Milgram, S. (1963). Behavioral study of obedience. Journal of Abnormaland Social Psychology, 67, 371-378; Milgram, S. (1974). Obedience to Au-thority. London: Harper & Row.

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ 5S

Прилага се електродна паста, „за да се избегнат мехури кизгаряния". Казва ви се, че електродът е свързан с намирацсе наблизо електрошоков генератор.

След това отивате в друга стая, в която се намира елект-рошоков генератор. Той има 30 бутона, всеки с етикет тволтажа от 15 до 450 волта. Групи от по четири бутона (увеличаващ се волтаж са обозначени „Лек шок", „Умере*шок", „Силен шок", „Много силен шок", „Интензивен шок"„Крайно интензивен шок" и „Опасност: тежък шок". Поеледните два бутона са обозначени просто с XXX.

Казва ви се, че трябва да прилагате електрошок на учешия всеки път, когато той даде погрешен отговор на задачгза учене, и сте инструктирани „да преминавате към едно ниво по-силен шок всеки път, когато учещият даде norpeuieiотговор". Освен това ви се казва, че макар шоковете да аизключително болезнени, не причиняват необратимо увреждане на тъканите. Самият вие получавате лек шок от 45 волта, за да се уверите, че апаратурата работи.

С напредването на задачата за учене учещият прави доста грешки и получава все по-силни електрошокове. След като е получил шокове с интензивност от 75, 90 и 105 волтатой просто сумти. При 120 волта крещи на експериментатора, че шоковете стават болезнени. При 150 волта крещи„Хей, изкарайте ме оттук! Не искам да участвам повече iтози експеримент! Отказвам да продължа!" При 180 волт;учещият крещи: „Не мога да търпя болката", а при 270 волта реакцията му е агонизиращ писък. След това има писъщна силна болка, яростни откази да продължи с експеримента или да дава отговори на задачата за учене. Когато се достигне бутона на 300 волта, той започва да блъска по стенатаАко вие, „учителят", кажете на някакъв етап, че не желает»да продължите експеримента, експериментаторът спокойно ви информира, че трябва да го направите.

Какво бихте направили в тази неприятна ситуация? Какв<според вас биха направили другите? Стенли Милграм поставя тези два въпроса пред групи от психиатри, студенти и представители на средната класа в зряла възраст. Когато прогнозират собственото си поведение, абсолютно всички каз


ват, че няма да се подчинят на експериментатора и ще отка-жат да продължат с експеримента или когато шоковете стиг-нат до 300 волта, или - в типичния случай - много по-рано.Вероятно, тъй като хората обикновено имат по-ласкателномнение за себе си, отколкото за другите, съществува тенден-цията да се вярва, че другите няма да изпитват такова неже-лание да удължават страданието на учещия. Например пси-хиатрите във водещо медицинско училище прогнозират, че3,73% от изследваните лица ще продължат да се подчиняватна експериментатора при 300 волта, но само един на хилядаще стигне до етапа на 450-те волта.

Повечето хора, които не са запознати с действителнитерезултати, ще прогнозират, че само някой психопат или са-дист ще продължи да прилага интензивни електрошоковена очевидно объркано и нежелаещо да участва изследванолице. В действителност Милграм установява, че 62% от хо-рата, изложени на току-що описаните условия, продължаватда се подчиняват на експериментатора и стигат до нивотона 450 волта. На практика има 500 пъти повече лица, готовида приложат максималния електрошок, в сравнение с прог-нозите на групата от видни психиатри!

Резултатите на Милграм сякаш сочат, че хората са гото-ви да стигнат до крайности, за да продължат да се подчиня-ват на авторитета. На пръв поглед, това изглежда необикно-вен и много озадачаващ резултат, който не е особено реле-вантен на всекидневния живот. Същевременно си струва дасе помни как хората на работното място се държат спрямовисшестоящите. Властните фигури много често казват илиправят неща, които са очевидно погрешни или неадекватни,но въпреки това подчинените не желаят да ги предизвикват.Ако някой все пак оспори дадено решение, вероятно ще из-пита определена тревожност.

Докато четяхте описанието на експеримента на СтенлиМилграм, може би сте се чудели за етиката на провеждане-то на експеримент, в който се прилагат изключително бо-лезнени електрошокове на „учещ". Изследването на Милг-рам е атакувано от етична гледна точка не заради вредата,причинена на учещия, а заради ефектите му върху „учите-


ля". В действителност учещият е доверено лице на експериментатора и изобщо не получава никакви електрошоковеТегленето на жребия е „нагласено", така че любезният счетоводител винаги да е учещият, а истинското изследвано лице - винаги да е учителят.

Ефектите от експеримента върху „учителите" обаче садраматични. Едно изследвано лице - 46-годишен продавачна енциклопедии - преминава от нервен смях до такива силни конвулсии, че експериментът трябва да бъде спрян. Както споделя един наблюдател: „наблюдавах зрял и първоначално уравновесен бизнесмен да влиза уверено в лабораторията с усмивка на уста. След 20 минути той беше сведен дотрепереща, заекваща развалина, която бързо се приближаваше към точката на нервен срив. Той непрекъснато дърпаше ухото си и въртеше ръце. В един момент удари с юмрукчелото си и измърмори: „О, Боже, нека това спре". Но въпреки всичко продължи да реагира на всяка дума на експериментатора и да се подчинява до края".

Този случай не е изключение. Много хора избухват в нервен смях, потят се, пъшкат, треперят и забиват нокти в дланите си. Не е изненадващо, че се наблюдава значителна обществена загриженост и дори ярост от нравствеността на експеримент, който подлага хората на такива терзания. Иматли психолозите право да превръщат някого в „треперещазаекваща развалина"? Няма ли Аз-образът на човека да <завинаги увреден от факта, че е бил подготвен да стигне досмъртоносни крайности, за да се подчини на гласа на авторитета? Изследваните лица на Милграм са се доверявали наекспериментатора и са приели, че той ще действа по внимателен, отговорен начин; това доверие не е ли било нарушеночрез изправянето им пред такова унизително преживяване.И накрая, но не и по значение, успехът на експеримента езависел от измамата - действителната ситуация не е билатакава, каквато е изглеждала.

Изправен пред този скандал около нравствените проблеми, Милграм издига редица разумни контрааргументи, зада оправдае изследванията си. Той посочва, че в края на експеримента е проведен дълъг разговор с изследваните лица


и им е казано, че учещият всъщност не е получавал никаквиопасни електрошокове; обяснена е била и истинската цел наексперимента. От взелите участие 84% заявяват, че се рад-ват, че са участвали в експеримента, 15% не се чувстват ни-то доволни, нито неудовлетворени и само 1 човек от сто из-разява отрицателни чувства. Допълнителните въпроси раз-криват, че четири пети от участниците смятат, че трябва дасе провеждат повече подобни експерименти, а 74% казват,че в резултат от участието си са научили нещо, което е важ-но лично за тях. Много участници споделят, че в бъдеще щебъдат по-предпазливи в допускането, че човек винаги тряб-ва да се подчинява на авторитетните фигури.

Милграм освен това твърди, че онова, срещу което крити-ците на работата му всъщност възразяват, е неласкавата кар-тина на човешката природа, а не измамата или включенатаметодология. Щеше ли изследването на Милграм да е обектна обществена ярост, ако всички участници се бяха опълчи-ли на експериментатора при първия признак на дискомфортот страна на учещия? Доказателствата сочат, че нямаше дае така. Няколко човека получават описание на изследванетона Милграм; на някои се казва, че повечето от участницитесе подчиняват на експериментатора, а на останалите - че несе подчиняват. Те оценяват експеримента като по-вреден икато изправящ изследваните лица пред по-ужасно преживя-ване, когато цитираната цифра на подчинението е висока.Макар че много психолози се притесняват за етиката наизмамата и твърдят, че е погрешно да се подвеждат хората,които участват в експерименти, малцина лаици чувстват, ченравствеността на изследването на Милграм има нещо об-що с това дали участниците са били заблудени, или не.

Най-страшният извод от изследването на Милграм е, чеполовината от населението на Северна Америка са или са-дисти, или психопати, или и двете, което очевидно е абсурд-но, каквото и да виждаме на телевизионния екран или дачетем във вестниците. В действителност, когато подобни из-следвания са проведени в Рим, Мюнхен, Южноафриканска-та република и Австралия, нивото на подчинение на експе-риментатора е доста по-високо от онова, получено от Мил-

ЛИЦЕ в ЛИЦЕ б:

грам. Всъщност 85% от хората, които са тестирани в Мюнхен, се подчиняват напълно на експериментатора.

Тъй като над половината от населението в повечето страни очевидно е готова да дава много силни електрошокове шдруги хора, повечето от подчиняващите се участници в експериментите в стила на Милграм би следвало да са най-обикновени хора. Тук е релевантен случаят с Адолф Айхман, койтсе съден и осъден за издаването на заповеди за смъртта тдесетки хиляди евреи. Обвинението се опитва да изобразкАйхман като садистично чудовище, което изглежда достатъч-но разумно, имайки предвид огромния мащаб на неговитепрестъпления. В действителност действията му в многсотношения са действия на скучен бюрократ, който простсседи на бюрото си и се опитва да си върши компетентно ра-ботата.

Нека разгледаме само трима от „обикновените", подчи-няващи се участници в експеримента на Милграм. Единия!е 39-годишен социален работник, когото Милграм наричаМорис Брейвърман; той е плешив, сериозно изглеждащ исъздава впечатление за интелигентен и загрижен човек. Кога-то шоковете увеличават интензивността си, той започва дасе кикоти. Постепенно потисканият му смях става по-напо-рист и разрушителен, очевидно предизвикан от писъците научещия. От време на време той трие лицето си в опит даскрие смеха си. След това той, изглежда, възприема собстве-ното си поведение като твърде смущаващо: „Моите реакциибяха ужасно странни... реакциите ми бяха да се кикотя и дасе опитвам да задуша смеха. Аз обикновено не се държа пстози начин... А реакцията ми беше като на ситуация, в коятотрябва да нараня някого. При това да съм абсолютно без-помощен и хванат в обстоятелства, в които просто не могада се отклоня и да се опитам да помогна. Това ме хвана вкапана".

Друг подчиняващ се участник е домакиня, която Мил-грам нарича г-жа Елинор Роузънблъм. Тя се гордее с факта,че 20 години преди това е завършила Университета наУисконсин. Работи като доброволка един път на седмица сгрупи от малолетни престъпници и е активна в местната ор-


ганизация на Момичетата скаути. Непрекъснато говори засоциалните си постижения и има приятни, но доста многос-ловни маниери. По време на експеримента непрекъснато сеоплаква, че трепери, но въпреки това стига до прилаганетона 450-волтов електрошок. Когато е попитана кое е най-ви-сокото равнище на електрошок, който е готова да преживее,се изпълва с възмущение: „Петнадесет волта. Не мисля, чедори това е нужно. Петнадесет, ако трябва да получа няка-къв електрошок, а дори и това не искам. Не смятам, че енеобходимо". Тя описва как се е чувствала по време на екс-перимента: „Всеки път, когато натисках бутона, умирах. Ви-дяхте ли, че треперех? Просто умирах, мислейки, че подла-гам на електрошокове горкия човек". На нея сякаш не й хрум-ва, че има нещо непоследователно в това да е готова да дадеелектрошок на някой друг, който е тридесет пъти по-интен-зивен от шока, който с нежелание допуска за себе си.

Един от най-впечатляващите случаи на абсолютно под-чинение е Паскал Джино - 43-годишен инспектор по водитес италианско потекло. Той продължава до края на пореди-цата от шокове. Когато учещият престава да дава отговорина задачата за учене, той казва, разсъждавайки на глас: „Бо-же, той е мъртъв. Е, ето какво ще направим: ще го довърша.И просто продължих до края - до 450 волта". С облекчениеоткрива, че учещият все още е жив в края на експеримента,но сочи, че не би се притеснил, ако учещият е умрял, тъйкато просто си е вършил работата.

Това, което експериментът на Милграм постига многоуспешно, е да създаде конфликтна ситуация, в която някоисили карат човека да се подчинява, а други го подтикват къмнеподчинение. В нашата култура има силно ударение върхуподчинението на авторитета въз основа на тезата, че ефи-касното и добре организирано общество може да съществу-ва единствено ако има стабилна йерархия, в която някои хо-ра издават заповедите, а други ги изпълняват. Повечето об-щества се опитват да гарантират подчинението чрез издига-нето на подчиняващия се индивид на по-високо стъпало вйерархичната стълбица. Това е двойно находчив заговор, за-щото човекът е награждаван за своето подчинение и се чув-

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ 6:

ства мотивиран да се изкачи до следващото стъпало и защото самата йерархия се запазва и засилва. В изследването шМилграм експериментаторът представлява фигурата на авторитета. Авторитетът му се засилва чрез специалната манта, която носи, връзката му с Йейлския университет, ауратгму на експертни познания върху човешкото поведение и предполагаемо детайлните му познания за осъществявания екс-перимент, Във всекидневния живот поставяме отговорност-та за здравето ни в ръцете на лекаря, отиваме при счетово-дител за финансов съвет и т.н. По необходимост силно раз-читаме на мненийта на различни авторитетни фигури и точ-но това правят изследваните лица на Милграм.

От друга страна* „учещият" в изследването на Милграмправи всичко, на което е способен, за да убеди изследванотслице да спре да прилага електрошокове. Той крещи, умоля-ва изследваното лице да престане и в някои случаи дори каз-ва, че има болно сърце. Участниците обаче не могат да удов-летворят едновременно и експериментатора, и „жертвата".Точно това е конфликтът, който причинява напрежението инервния смях.

В експеримента на Милграм подчинението на експери-ментатора може да се замени или от увеличаване на види-мостта на бедата на учещия, или чрез намаляване на авто-ритета на експериментатора. Милграм въвежда поредицаот четири ситуации, в които „учещият" е все по-близко - впсихологически смисъл - до изследваното лице, което даваелектрошоковете. В ситуацията на Отдалечена обратнавръзка жертвата не може нито да се види, нито да се чуе,макар че в един момент започва да блъска по стената. Вситуацията на Гласова обратна връзка (това е ситуацията,описана в началото на тази глава) жертвата може да се чуеда крещи, но не може да се види. В третата ситуация (Бли-зост) жертвата е само на 5,5 метра от изследваното лице иследователно може добре да се види и чуе. Четвъртата си-туация (Докосване-Близост) е идентична с третата, самоче изследваното лице трябва насила да натиска ръката нажертвата върху плочата, за да прилага електрошокове над150 волта.


Милграм установява, че колкото по-близо са изследва-ните лица до жертвата, толкова по-загрижени са за нея иизпитват по-силно нежелание да се подчинят на експеримен-татора. Шестдесет и шест процента от изследваните лица сеподчиняват в Отдалечената ситуация, 62% - в тази на Гла-сова обратна връзка, 40% - в условието Близост, и 30% - вДокосване-Близост. Очевидно е по-лесно да пренебрегнешпоследствията от собствените си действия, когато жертватанито се вижда, нито се чува. С други думи, за повечето хораще е по-лесно - психологически - да пуснат бомба от 6 км ида убият хиляди хора, отколкото да промушат с нож до смъртедин човек.

Какво става, ако влиянието на авторитетната фигура еотслабено? За да отговори на това, Милграм сравнява ситу-ация, в която експериментатора стои само на няколко футаот изследваното лице, с друга ситуация, в която, след катодава първоначалните инструкции, експериментаторът напус-ка лабораторията и дава нарежданията си по телефона. Срав-нението дава драматични резултати: 65% от изследванителица се подчиняват в първата ситуация, но само 22,5% - въввтората. Същевременно, ако експериментаторът се върне влабораторията, след като изследваното лице е отказало дадава електрошокове с по-голяма интензивност, когато по те-лефона му е наредено да го направи, често е в състояние даубеди участника да се върне към подчинението. Някои изс-ледвани лица откриват интересен и остроумен начин да ми-нимизират конфликта: те саботират експеримента, като уве-ряват експериментатора по телефона, че повишават интен-зивността на електрошоковете, както са инструктирани, нопродължават да дават най-слабите електрошокове.

В тези експерименти участниците са разпънати в про-тивоположни посоки от експериментатора и жертвата. Акостраданието на жертвата се подчертава или авторитетътна експериментатора намалява, нивото на подчинение па-да. Ако обаче бедата на жертвата не е поставена на внима-нието на изследваното лице и експериментаторът се възп-риема като непоклатима авторитетна фигура, нормата еподчинението.


Много критици на изследванията на Милграм твърдятче неговите неочаквани резултати може би се дължат на средата, в която се извършват експериментите - Йейлския университет. И наистина, няколко изследвани лица отбелязватче именно фактът, че Йейлският университет е високоуважавана и известна институция, им дава увереността в интегритета на експериментатора. Мъжете с радост ще подадаврата си пред човек с бръснач в бръснарница, но не и в магазин за обувки. Повечето жени не биха се разсъблекли напълно в присъствието на непознат мъж, но са готови да го направят за гинекологичен преглед.

Затова Милграм се опитва да открие колко важна е средата, като премества апаратурата си в офис от три стаи iразнебитена търговска сграда в беден квартал. Изследването уж се извършва от „Рисърч Асошиътс оф Бриджпорт" •частна фирма, която твърди, че провежда изследвания за индустриални фирми. Той открива, че преместването на експеримента от елегантните условия на Йейлския университет в порутена офис сграда оказва известно влияние, но HIтакова, каквото би могло да се очаква. Четиридесет и осеьпроцента от изследваните лица на „Бриджпорт" са TOTOBI

да дадат всички електрошокове в сравнение с 65% от Йейлските изследвани лица.

Не е изненадващо, че именно неочакваното поведени!на подчиняващите се изследвани лица привлича лъвския naiот вниманието на експертите (и други) и стимулира различшдруги експерименти. Повечето следващи изследователи откриват, че между една трета и половината от участницитене се подчиняват - те предизвикват авторитета на експериментатора. Неподчиняващите се хора различни ли са от подчиняващите се? Човек може да си представи например, ч<ще е по-вероятно мъжете да дават интензивни електрошокове от жените - в крайна сметка те са по-агресивни. От друпстрана, жените са склонни повече да отстъпват от мъжет<по много тестове на услужливостта и следователно биха мог-ли с по-голяма лекота да се подчиняват на експериментатора. В действителност Милграм не установява разлика в подчинението между мъжете и жените. Това, което установява


е, че подчиняващите се жени стават много по-нервни и раз-тревожени от подчиняващите се мъже. Когато обаче им енаредено да дават истински електрошокове на малко куче визследване от типа на Милграм, само 54% от мъжете го пра-вят - на фона на 100% от жените, които са готови да дадат инай-силния електрошок на виещо и лаещо куче.

Как да обясни човек тези изненадващи резултати? Засе-га с основание можем да кажем, че не е била свършена дос-татъчно работа, за да даде възможност на психолозите дапрогнозират кой ще се подчини и кой - не. Обикновено оба-че по-добре образованите хора е по-вероятно да не се подчи-няват - може би защото не разглеждат експериментаторакато толкова заплашителен. Хората, които са прекарали ня-колко години във въоръжените сили, е по-вероятно да се под-чиняват и това подсказва, че ефектите на военната дисцип-лина са много дълготрайни.

Здравият разум показва, че хората с авторитарна лич-ност (обсъдена в 25-та глава) са по-подчиняващи се, откол-кото онези с по-либерална нагласа. Милграм тестира това иустановява, че подчиняващите се изследвани лица имат мно-го по-изразени авторитарни нагласи, отколкото непокорни-те по тест за фашистки тенденции („F скала").

Бягство от отговорност

От всички въпроси, повдигнати от драматичните изслед-вания на Милграм, най-завладяващият е дали неговите ре-зултати са релевантни на някои от зверските военни прес-тъпления през XX век. Милграм очевидно смята, че това етака, цитирайки доказателства от интервюта с бивши чле-нове на персонала от SS в концентрационните лагери и отподеления на Гестапо. Две теми се повтарят отново и отно-во: дехуманизацията на жертвите на такива престъпления инагласата на „безпомощното, незначително винтче" на оне-зи, отговорни за извършването на тези престъпления.

Една от основните характеристики на нацистка Герма-ния е системното обезценяване на евреите в продължениена повече от едно десетилетие чрез разпалена антиеврейска

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ 6<

пропаганда. Евреите са лишени от германско гражданство vв крайна сметка им се отказва статусът на човешки същест-ва. В силно намален мащаб много от подчиняващите се изс-ледвани лица на Милграм силно обезценяват жертвите сиЕдно изследвано лице оправдава поведението си, като каз-ва, че учещият „беше толкова тъп и упорит, че заслужавашеда получи електрошоковете". Когато Милграм иска от ня-кои от участниците в изследването да посочат пет думи, зада опишат личността на учещия, подчиняващите се изслед-вани лица дават по-малко положителни и повече отрицател-ни думи, отколкото неподчиняващите се участници.

Нагласата на „безпомощното, незначително винтче" еолицетворена от Адолф Айхман. На съдебното дело за него-вата роля в изтребването на евреите основната му защита е,че той просто е бил незначителна бурмичка в машината, ко-ято е изпълнявала директивите на германския Райх. Лична-та отговорност за собствените действия по-лесно може да сеизбегне, ако човек принадлежи на организация, в която от-говорностите са разделени, а задълженията са силно специ-ализирани.

Уесли Килам и Лиън Ман от Университета на Сиднисравняват подчинението в две групи от изследвани лица: ед-ната играе „ролята на предавател" (нарежда на някой другда прилага електрошоковете на учещ се"), а другата - „роля-та на извършител" (директно прилага шоковете). Групатана предавателите е два пъти по-подчиняваща се от групатана изпълнителите.

Подчинението: фатален дефект?

Изводите от изследванията настройват Милграм дълбо-ко песимистично за бъдещето. Той пише: „Способността начовека да изостави човечността си, всъщност неизбежност-та той да го направи, след като слее уникалната си личност впо-големите институционални структури... е фаталният де-фект, който природата е вградила в нас и който в дългосро-чен план дава на биологичния ни вид много скромен шансза оцеляване". Той дори стига дотам да твър че съвестта


на човека престава да действа, когато той отговаря на дик-татите на авторитета. При такива обстоятелства човекът нав-лиза в състояние, в което разглежда себе си просто като ин-струмент на авторитетната фигура.

Оправдан ли е такъв песимизъм? Има някои основанияда се предположи, че не е. Естествено, аналогията, очертанамежду експерименталната ситуация на Милграм и нацисткаГермания, е неточна и дори подвеждаща. Експериментът наМилграм е представен на участниците по начин, който под-чертава неговата положителна, културно желателна ценност,например засилването на разбирането на човешкото учене ипамет. Обратното, целите на нацистка Германия са нравст-вено низки - независимо от опита да се изобразят катопречистване на арийската раса и създаването на по-висшацивилизация. Друга разлика е, че изследваните лица на Мил-грам се подчиняват само когато експериментаторът ги сле-ди отблизо, докато непрекъснатото следене до голяма сте-пен е ненужно при условията, които преобладават в нацист-ка Германия.

Идеята на Милграм, че хората, подчиняващи се на авто-ритетна фигура, отхвърлят или просто забравят собственатаси съвест, може да е била вярна за някои от офицерите внацистките концентрационни лагери, но със сигурност не евярна за повечето от изследваните му лица. Наистина би би-ло притеснително, ако изследваните лица си бяха свиркалии бяха изглеждали спокойни и щастливи, докато дават сил-ни електрошокове. Очевидното напрежение и неловкост наповечето от подчиняващите се изследвани лица ясна показ-ват, че те не са загубили от поглед нравствените въпроси.Нравственото им объркване се вижда от нежеланието им дагледат учещия, което едва ли показва садистично удоволст-вие от причиняването на болка.

Друг вдъхващ увереност резултат се оформя, когато Мил-грам поставя две доверени лица заедно с всяко истинско из-следвано лице, като тримата изпълняват ролята на учители.Когато двете доверени лица напускат експеримента по сре-дата, 90% от истинските изследвани лица ги следват и същоне се подчиняват на експериментатора. Макар че в нацист-


ка Германия е имало много хора, които категорично не саодобрявали ставащото, изследваните лица в експерименти-те на Милграм не са имали представа дали другите хора щеодобрят тяхното неподчинение, макар да са знаели, че екс-периментаторът няма да го направи. В известен смисъл Мил-грам подправя зара, като лишава изследваните си лица отефективна нравствена подкрепа, която би могла да засилижеланието им да не се подчинят.

Погрешно интерпретиранена поведението

И накрая се връщаме към силно разисквания въпрос: За-що външните наблюдатели толкова драматично надценяватнивата на неподчинение, които са вероятни в експериментана Милграм? Интересно предположение е издигнато от Сти-вън Уест и неговите сътрудници. Те твърдят, че „актьорите"(всеки, който активно е ангажиран в ситуацията) и външни-те наблюдатели често имат много различни възприятия запричините за поведението в дадена ситуация. Вниманиетона актьора е фокусирано върху средата, от която той избираинформация, за да ръководи действията си, докато внима-нието на наблюдателя е съсредоточено върху актьора и не-говото поведение. Вследствие на това актьорът е склонен даприписва причините за поведението си на средата, докатонаблюдателят атрибутира действията на актьора на негови-те характеристики. Например, ако попитате различни хоразащо даден човек е обрал банка, те вероятно ще ви кажат, четой е непочтена, антисоциална и абсолютно дискредитира-на личност. Ако питате самия обирджия, той сигурно ще виобясни, че е разполагал с тайна информация, че банката лес-но може да бъде обрана или че е имал нужда от парите.

Според анализа на Уест хората подценяват подчинение-то в ситуацията на Милграм, защото са склонни да не взе-мат предвид авторитета на експериментатора. Те се питаткакъв тип хора биха се подчинявали и заключават, че самосадистите биха се подчинили на нарежданията на експери-ментатора.


За да докаже теорията си, Уест убеждава няколко душида участват в обир на рекламна фирма; тяхната работа е дадействат като вътрешни наблюдатели и да заснемат намикрофилм документите на фирмата. Тези, които участва-ли, казват, че са се съгласили да го направят заради парите ипредполагаемата абсолютна безопасност на плана. Външ-ните наблюдатели, от друга страна, обвиняват за съмнител-ното им поведение тяхната личност, описвайки ги като от-зивчиви, неинтелигентни, бедни, несигурни, нещастни, не-заслужаващи доверие, необразовани и импулсивни. Без съм-нение вие вече сте се сетили за някои подбрани прилагател-ни, за да опишете експерименталните психолози, които сеопитват да убедят млади студенти да се впуснат в кариера виндустриалния шпионаж!


Изключително силни конфликти могат да възникнат, ко-гато авторитетна фигура заповядва на хората да изпълняватбезнравствени действия, и тези конфликти могат да създа-ват почти нетърпими нива на напрежение. Подчинението епо-вероятно, когато човекът е по-силно ангажиран с авто-ритетната фигура, отколкото с жертвата; неподчинението епо-вероятно, когато той по някакъв начин наблюдава теж-кото положение на жертвата. Изследванията на Милграмповдигат няколко нравствени въпроса от гледна точка как-то на експериментатора, така и на изследваното лице. Пока-зателно е да се сравнят експерименталните резултати на Мил-грам и на други изследователи с ужасяващата реалност наХитлерова Германия, но аналогията не бива да стига твърдедалеч.

Експериментътсъс симулирания затвор

Един от най-прословутите експерименти в историята н<психологията - заради онова, което, изглежда, разкрива з;човешката природа, и начина, по който е планиран - е опи'да се открие точно как и защо пребиваването в затвора (толкова унизително преживяване. Очевидно много неща н<са наред със системата на затворите в западните обществаВсе по-честите случаи на затворнически бунтове във Beликобритания и Америка е признак, че нещо е сериозшобъркано.

Реформирането на системата е чудесно, но проблемит!първо трябва правилно да се идентифицират. Трябва да се обмислят поне три основни компонента на системата на затворите: пазачите или надзирателите, самите затворници и организационната структура и физическата среда на затвора. Трябва ли да обвиняваме надзирателите за днешния климат на бунтове и вълнения? Знаем, че лица с донякъде агресивна ил]садистична нагласа често избират да стават надзиратели. Втората възможност е затворниците - след като са естествен*подривни и антисоциални - да създават противна атмосферакаквато и да е средата им. Третата възможност е самият затвор - сградата, условията в килиите, липсата на усамотение iригидната властова структура - да е основният виновник.

Правдоподобна аргументация може да се издигне за всеки от тези фактори, които причиняват проблеми, но това


изключително трудно да ее докаже. Могат ли психолозитеда допринесат за разбирането на неизправностите на систе-мата на затворите? филип Зимбардо от Стенфордския уни-верситет измисля остроумен експеримент, който цели да из-следва тези дефекти8. Много критици обвиняват него и ко-легите му, че прекрачват границата в преследване на науч-ното познание, но допреди началото на експеримента те небиха могли да прогнозират какво ще се случи. Експеримен-тът на Зимбардо е един от най-известните - някои биха гонарекли позорен - в аналите на психологията.

Ключов експеримент:изследването със симулирания затвор

Филип Зимбардо и неговите колеги в Стенфордския уни-верситет Крейг Хейни, Кърт Банкс и Дейвид Джафе се ин-тересуват от причините за дехуманизацията, която е толко-ва повсеместна в затворите. Да предположим, че обикнове-ни членове на обществото са убедени да играят ролята нанадзиратели и затворници в симулиран затвор, който ими-тира средата и всекидневното функциониране на истинскизатвор. Ако симулираният затвор не успее да предизвикавраждебността и отчуждението на реалния затвор, това не-съмнено ще подсказва, че личностните характеристики нанадзирателите и на затворниците, или и двете, са жизнено-важни съставки на ужасната ситуация, откривана в реални-те затвори. От друга страна, ако поведението, наблюдаванов симулирания затвор, е много подобно на това в реалния,това би подсказвало, че именно средата на затвора е кри-тичният фактор, който създава тази атмосфера.

Експериментът започва на 14 август 1971 г. в Пало Алто,Калифорния. Тишината на неделната сутрин е разкъсана отпронизителна сирена на полицейски коли, докато полиция-та фучи из града, прибирайки участващите колежани от до-

Zimbardo, P. G. (1973). On the ethics of intervention in human psycho-logical research: with special reference to the Stanford prison experiment.Cognition, 2, 243-256.


мовете им в изненадващ „масов арест". Всички „заподозре-ни" са обвинени в углавни престъпления, информирани саза конституционните им права, проснати са върху полицейс-ката кола, обискирани са, сложени са им белезници и са вка-рани на задната седалка в патрулката, за да бъдат закаранив полицейското управление. Цялата операция е извършенатолкова реалистично благодарение на сътрудничеството наГрадското полицейско управление на Пало Алто, че притес-нена майка на един 18-годишен студент, арестуван за въоръ-жен грабеж, казва: „Помислих, че синът ми трябва да е нап-равил нещо". *

При пристигането в полицейското управление са снетипръстовите отпечатъци на всеки заподозрян и са подготве-ни идентификационни формуляри за неговото досие в цент-ралната информационна база данни. След това е оставен самв арестантската килия. По-късно през деня всеки заподоз-рян с превръзка на очите е закаран в „Окръжния съд на Стен-форд", където е съблечен гол, претърсен, обезпаразитен иснабден с униформа, чаршафи и основни вещи. Униформа-та, носена от затворниците, се състои от широк комбинезонс идентификационен номер отпред и отзад, без долни дрехи,лека верига и халка около единия глезен, гумени сандали ишапка, направена от найлонов чорап.

Затворническият надзирател събира затворниците и имсъобщава 16-те основни правила на поведението на затвор-ника, започвайки със: „Затворниците трябва да се обръщаткъм пазачите с „Г-н затворнически надзирател" и завърш-вайки с „Неуспехът да се подчинявате на някое от горнитеправила може да доведе до наказание".

На „надзирателите" преди това е казано, че задачата име да „поддържат порядъчна степен на ред в затвора, нужназа неговото ефективно функциониране". Дадена им е самоминимална насока за начина, по който би трябвало да седържат, но категорично им е забранено да използват физи-ческа агресия. Те много ясно се разграничават от затворни-ците по униформата си, която се състои от обикновена ризаи панталони в цвят каки, свирка, полицейска палка и очилас огледални стъкла.


Надзирателите и затворниците са избрани от общо 75лица, отговорили на вестникарска обява за мъже добровол-ци за участие в психологическо проучване на „затворничес-кия живот" срещу 15 долара дневно за период от две седми-ци. Десетте затворници и единадесетте надзиратели, коитовсъщност участват в експеримента, са сред отговорилите наобявата, за които е преценено, че са най-стабилни (физичес-ки и психически), най-зрели и най-малко склонни към анти-социално поведение. В действителност мнозинството от тяхса студенти, произхождащи от семейства от средната класа.

Затворниците и надзирателите трябва да живеят в гра-ниците на „Стенфордския окръжен затвор", който е разпо-ложен в мазето на сградата на факултета по психология вСтенфордския университет. Този симулиран затвор предна-мерено е направен колкото е възможно по-неприятен. Иматри малки килии (2,80 м на 1,80 м), като във всяка са разпре-делени по трима затворници. Подобно на реалните затвори,прозорците са с решетки, а освен пазачите има надзирател,директор (Зимбардо), комисия по условното освобождаванеи комитет по оплакванията. Всички участници са изразилисъгласие да участват, независимо че са предупредени, че оне-зи от тях, на които се падне да играят ролята на затворници,ще бъдат наблюдавани, могат да бъдат тормозени и е въз-можно някои от основните им права да бъдат потъпкани повреме на престоя им в „затвора".

Случилото се в симулирания затвор е толкова неприятнои потенциално толкова опасно, че целият експеримент трябвада бъде спрян след шест дни, а не след планираните две седми-ци. Насилие и бунт избухват, преди да са изминали два дниот началото на експеримента. Затворниците разкъсват дрехи-те и идентификационните си номера, крещят и псуват паза-чите и се барикадират в килиите. Пазачите потушават бунтас насилие, използвайки пожарогасители, трансформират пра-вата на затворниците в „привилегии", настройват ги един сре-щу друг и системно ги тормозят. Един от затворниците де-монстрира толкова сериозни симптоми на емоционално раз-стройство (дезорганизирано мислене, неконтролируем плачи писъци) само след един ден, че трябва да бъде освободен.

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ Т

На третия ден из „затвора" се пуска слухът за заговорза масово бягство. Това кара директора и пазачите да предприемат различни репресивни и превантивни стъпки. Н<четвъртия ден още двама затворници демонстрират симптоми на тежко емоционално разстройство и са освободенитрети развива психосоматичен обрив по цялото си тяло \също е освободен. С течение на времето някои от пазачитеизглежда, извличат огромно удовлетворение от упражняването на власт и от садистичното поведение. Особено интересно наблюдение е, че използването на сила, тормоз ъагресия от пазачите се увеличава стабилно с всеки следвай:ден независимо от факта, че съпротивата на затворницитенамалява и изчезва. Освен това с течение на времето паза-чите демонстрират по-индиректно властта си, например по-чукват с палките си по ръцете си или по мебелите, ходятважно или заемат екстравагантни пози. Затворниците, отдруга страна, започват да се прегърбват и непрекъснато дггледат в земята.

Това, което, изглежда, води до прекратяването на експе-римента, е коментар, направен от Кристина Маслак - годе-ницата на Зимбардо. Тя отива в затвора, за да интервюиргзатворниците. Докато е там, вижда редица от затворницисъс завързани очи, които се влачат под стража до тоалетна-та. Госпожица Маслак избухва в плач и възкликва: „Ужаснсе това, което правиш с тези момчета!" Естествено, сърцетсна Филип Зимбардо омеква при тези думи и експериментътофициално е прекратен на следващата сутрин.

Може би най-живите разкази за това - какво е да участ-ваш в такова дехуманизиращо преживяване, са дневницитена преките участници. Преди експеримента един от пазачи-те пише в дневника си, че е пацифист и е толкова неагреси-вен, че не би могъл да си представи да малтретира другеживо същество. На третия ден той сякаш пълноценно се рад-ва на властта да манипулира хората. Преди затворниците дгимат посещение, той ги предупреждава да не се оплакватако не искат гостите им внезапно да си отидат. Това, коетснаистина му харесва, казва той, е, че има почти пълен конт-рол над всичко, което се казва и прави.


На петия ден възникват проблеми, защото нов затвор-ник отказва да изяде салама си. Записаното в дневника напазача на този етап е: „Хвърляме го в Дупката, заповядвай-ки му да държи по един салам във всяка ръка... Решаваме даиграем на струната на затворническата солидарност и каз-ваме на новия, че всички други ще бъдат лишени от правона посещение, ако той не си изяде вечерята... Аз минавам иудрям с палката си вратата на Дупката... Много съм разгне-вен на този затворник заради предизвикването на проблемии неприятности за другите. Реших да го нахраня насила, нотой не искаше да яде. Оставих храната да се стича по лицетому... Мразех се, че го карам да яде, но мразех повече него затова, че не желае да се храни".

Както вече отбелязахме, пазачите стават все по-брутал-ни и агресивни в хода на експеримента и пренебрегват пре-дупреждението да не използват физическа сила. Същевре-менно Зимбардо и колегите му пишат, че има различия вповедението на пазачите и че само около една трета от тяхса толкова последователно враждебни и демонстрират тол-кова унизително поведение, че могат да се опишат като са-дисти.

От друга страна, затворниците ден след ден стават всепо-пасивни и потъват в състояние на депресия и безпомощ-ност. Може би причината за това е, че те започват да осъзна-ват, че не могат да направят почти нищо, за да подобрятситуацията или да контролират средата. Както гласи стара-та поговорка: „Защо да биеш с глава тухлена стена?".

Независимо от преждевременния си край експеримен-тът на Зимбардо показва, че брутални, грозни затворничес-ки ситуации могат да се развият дори когато почтени граж-дани играят ролите на затворници и пазачи. Дехуманизаци-ята, която се появява в Стенфордския експеримент, трудноби могла да се припише на „девиантните личности" на учас-тниците. Най-естественото обяснение е, че затворническатасреда е тази, която е най-силно отговорна за поведението научастниците. По думите на Зимбардо неговото изследванеразкрива „силата на социалните, институционалните силида карат добри хора да се ангажират в зли дела".


Колко обаче симулираният затвор е подобен на реалнияСвидетелствата от хората с личен опит от реалните затвор:са донякъде смесени. Затворниците в крилото с усилена олрана на затвор в Роуд Айлънд казват, че според тях реакциите на затворниците симуланти съответстват на обърканити свръхемоционални реакции на много затворници, излежаващи присъда за пръв път. Забележка от един бивш затворник хвърля известна светлина върху пасивността на затворниците симуланти: „Единственият начин наистина да се спогодиш с шефовете (в тексаски затвор) е да се затворишсебе си психически и физически - буквално да станеш колкото е възможно по-нисък. Това е още един начин, по койт<те лишават от човешки качества. Те не желаят да създавайвълнение в затвора".

Какво казват критиците?

Младшият надзирател в затвора „Сан Куентин" е предвидимо скептичен към експеримента на Зимбардо, когато <интервюиран по телевизията. Попитан дали е релевантен з;системата на затворите, той отговаря, че е безполезен, предубеден и методологически дефектен, но основава преденката си на кратка вестникарска статия, която е прочел. Сле;това правото на Зимбардо да посещава който и да е от затворите в Калифорния е отнето от директора на Отдела по местата за лишаване от свобода. Това действие подсказва - поне за циниците, че чиновничеството е уплашено, защото Зимбардо добре е схванал нещата.

Най-мощната атака идва от бостънските психолози Ал]Бануазизи и Сиамак Мохаведи, които твърдят, че участниците в експеримента със Стенфордския затвор не са в социална ситуация, която е функционално еквивалентна на таз]на реалните затвори; всичко, което се иска от тях, е да играят ролите на затворници и пазачи, и тъй като те имат силшстереотипи за поведението на пазачите и на затворниците iреалните затвори, просто са се ангажирали в съзнателна ролева игра, основана на тези стереотипи. В тази връзка е интересно да се отбележи, че когато са разпитвани за агресив


ното им поведение, повечето от пазачите твърдят, че те „прос-то са играли ролята" на суров пазач.

Бануазизи и Мохаведи изследват някои от идеите си, катомолят хората да попълват въпросник, описващ Експериментасъс Стенфордския затвор и представящ след това поредицаот въпроси. Осемдесет и един процента от изследванитеотгатват доста точно какво се е опитвал да докаже експери-ментаторът; например един респондент пише: „Той вярва,че в затвора хората са разигравани, омаловажавани и уни-жавани".

Огромното мнозинство от респондентите (90%) прогно-зират, че пазачите симуланти ще са враждебни, агресивни иугнетяващи. Такъв консенсус подсказва, че съществува поз-нат стереотип за поведението на затворническите пазачи инадзиратели. По-малко е съгласието за вероятните реакциина затворниците симуланти. Приблизително 30% смятат, чезатворниците ще се бунтуват и няма да се подчиняват, други30% подозират, че ще са пасивни и хрисими, а по-голяматачаст от останалите смятат, че те вероятно ще се люшкат отедната до другата крайност.

Следователно, както показват тези данни, пазачите си-муланти може би просто са се престрували, че се подчиня-ват на културния стереотип за агресивния, неприятен надзи-рател в затвора, и всъщност не са се ангажирали „наистина"в ролята, която са играли. Не е съвсем ясно обаче дали пове-дението на затворниците симуланти може толкова лесно дасе обясни с аргумента за стереотипите. Не съществуват кул-турни очаквания за типичното поведение на затворниците.

Несъмнено е вярно, че поведенческите модели, проявява-ни от ангажираните в ролевата игра, отразяват много различ-ни неща, включително онова, което играещият ролята биискал да прави, онова, което според него е социално жела-телно, и какво смята, че експериментаторът иска от него. Втази връзка Бануазизи и Мохаведи са прави, когато крити-куват Зимбардо заради допускането, че резултатите му мо-гат да се обяснят съвсем просто. Тяхното собствено обясне-ние на резултатите на Зимбардо обаче също не е съвършеноадекватно. Дали пасивността, депресията, безпомощността


и дори психологическата дисфункция, проявявани от затворниците, са просто забележителен пример на актьорска играцеляща да угоди на експериментаторите? Дори ако тежкотсемоционално разстройство може да се симулира, за психосоматичните обриви се приема, че трудно се поддават на симулация.

Най-силното доказателство срещу идеята, че изследва-ните лица на Зимбардо просто са „разигравали" културнсдефинирани роли, е, че крайните версии на тези роли се наб-людават предимно към края на експеримента. Ако Бануази-зи и Мохаведи се1'прави, защо пълнокръвното стереотипноповедение не се проявява от самото начало? Нещо повече,физическото малтретиране и тормоз, демонстрирани от па-зачите, изглежда, стигат твърде далеч и надскачат онова, ко-ето би се очаквало просто от играта на роля. Макар че из-пълнението на ролята е най-вероятно в присъствието на ауди-тория, Зимбардо в действителност открива, че тормозът назатворниците е по-голям, когато отделните пазачи са на че-тири очи с отделен затворник или са извън обхвата на запис-ващата апаратура.

Изследването отблизо на данните, събрани от Зимбар-до, показва, че несъмнено има известно актьорско изпълне-ние на ранните етапи на изследването, като стереотипнитеочаквания способстват за детерминирането на поведениетона участниците. Същевременно си струва да се отбележи, чее вероятно реалните пазачи или надзиратели в затворите съ-що да „играят роля" в първите дни след започване на тазиработа. С напредването на експеримента участниците, изг-лежда, стават все по-ангажирани в ролите, в които са разп-ределени, забележимо намаляват нивото на осъзнаване насобствените си действия.

Аспектът на Стенфордския затворнически експеримент,който притеснява най-силно хората, е дали е нравствено при-емливо изследваните лица да се излагат на такава деградацияи враждебност. Може ли човек наистина да оправдае изслед-ване, в което четирима участници трябва да бъдат освободе-ни заради „изключително силна депресия, дезорганизираномислене, неконтролируем плач и яростни изблици"? Разумно


ли е било Зимбардо да стои настрана, докато пазачите при-нуждават затворниците да чистят тоалетните с голи ръце,поливат ги с пожарогасители и ги карат да правят лицевиопори, като понякога на гърба им стои някой от пазачите?

Професор Харис Севин от Университета на Пенсилва-ния например описва симулирания затвор като „ад" и срав-нява Зимбардо с търговец на стари коли и с други, „чиитороли ги изкушават да са толкова противни, колкото позво-лява законът". Неговото заключение е следното: „Препода-ватели, които в преследване на собствените си академичниинтереси и професионален напредък мамят, унижават и подруг начин се отнасят зле със студентите си, погубват атмос-ферата на взаимно доверие и интелектуална честност, безкоято - както сме склонни да казваме на аутсайдерите, кои-то искат да се бъркат в нашите дела - не може да процъфтя-ва нито педагогът, нито свободното търсене".

Защитата на Зимбардо

В отговор Зимбардо твърди, че психологическите изслед-вания са нравствено оправдани, ако печалбата - напримерново познание - натежава над загубите9. Той твърди, че „за-губите", претърпени от участниците, престават да същест-вуват след края на изследването. Това е удостоверено чрезвъпросници, изпратени на участниците няколко седмици следексперимента, няколко месеца по-късно и след това на ед-ногодишни интервали. Направен е опит за минимизиранена отрицателните ефекти от изследването чрез провеждане-то на еднодневни сесии, в които се експлицират и обсъждатетичните конфликти, поставени от изследването.

Зимбардо признава, че по време на експеримента изслед-ваните лица са били подложени на силно страдание, но по-сочва, че всички участници са подписали официално заявле-

9 Zimbardo, P. G. (1975). Transforming experimental research into advo-cacy for change. In Deutch M. and Hornstein H. A. (Eds.). Applying So-cial Psychology: Implications for Research, Practice and Training. London:Halstead.


ние за „информирано съгласие", което конкретизира, че щима нарушаване на уединението, загуба на някои граждански права и тормоз. Освен това посочва, че всеки професионален психолог, който се чувства нещастен от изследванетсе можел да подаде жалба до Комитета по етика към Американската психологическа асоциация. В действителност сам<едно запитване е адресирано до Комитета в рамките на дв!години след осъществяването на изследването - и то е о1самия Зимбардо!

От положителна гледна точка по-голямата част от участниците споделят* че са научили ценни неща за себе си. Някои от тях кандидатстват да се откажат от част от лятнат;си ваканция, за да работят на доброволни начала в местшзатвори, а повечето стават защитници на реформата на затворите. Друга полза от изследването е влиянието, което т<оказва върху широката общественост. Например една гражданска група използва резултатите от експеримента в съдебшдело, за да се предотврати изграждането на огромен нов затвор в окръг Контра Коста, Калифорния, в полза на по-малки, базирани в общността изправителни заведения.

Нравствената позиция, приета от Зимбардо, е, че целт;оправдава средствата и според нея изследванията се оценяват, отчитайки включените ползи и „цена". Това съответства на становището на повечето психолози и е изразено в думите на Комитета по етичните стандарти в психологическите изследвания към Американската психологическа асоциация: „Общият етичен въпрос винаги е дали има отрицателeiефект върху достойнството и благополучието на участниците, който надскача значението на изследването". Дори и така обаче има трудности.

Първо, много добре е да се оправдават изследванията н<базата на вероятните ползи и „цена", но ние невинаги знаелкакви ще са последствията, преди да е бил осъществен експериментът. Зимбардо твърди, че високата „цена" на неговия експеримент със затвора - от гледна точка на деградация и физическо малтретиране - го е изненадала. Въпреютова по-ранен и по-малък вариант на основния експерименге бил осъществен под ръководството на Зимбардо в Стен


фордския университет и резултатите до голяма степен будятсъщите притеснения.

Второ, оценката на един човек на ползите и „цената" нададено изследване може да не съвпада с нечия друга оценка.Много хора не са съгласни със Зимбардо, твърдейки, че стра-данието на участниците не е оправдано от вида качественаинформация, която е натрупана.

Имануел Кант и други твърдят, че целта не може да оп-равдае средствата. Нравственият принцип не бива да има из-ключения, независимо какви са последствията. Ригиднотоследване на такива принципи обаче може да има изключи-телно злощастни последствия. Ако луд с пушка ви пита къдесе намира майка ви, защото иска да я застреля, ще му каже-те ли заради спазването на принципа „Винаги говори исти-ната"? Ригидната и нереалистична природа на такава нравс-твена позиция не привлича много хора.

Последствия за реформата на затворите

Независимо от критиките Стенфордския затворническиексперимент дава впечатляващи и провокиращи към разми-съл резултати. Какво в организационната структура на зат-ворите предизвиква такива злощастни ефекти върху духа иповедението на затворниците? Зимбардо твърди, че един отрелевантните фактори е това, че затворите са проектираниза максимизиране на анонимността. Всички затворници но-сят стандартни униформи, косата им трябва да е късо подс-тригана и се хранят стандартно от стандартни чинии в стан-дартно време. Разбира се, тяхната затворническа идентич-ност е под обсада.

Същевременно именно властовата структура в затворитее идентифицирана от Зимбардо като най-важния фактор:„Властта е най-важната променлива в социалната психоло-гия, но и най-пренебрегваната... Голямото откритие на амери-канския бихевиоризъм, че реакции, които се подкрепят, щеувеличават честотата си, е само технологична бележка подлиния към основния въпрос кой контролира подкрепителите".


В затворническата система пазачите или надзирателитупражняват власт. Те очакват затворниците да се подчиняват на всички правила, но не ги награждават за подчинението. Ако обаче затворниците не се подчиняват на правилататова се забелязва и следва наказание. Следователно най-доброто, на което затворникът може да се надява, е пазачите д;се държат предвидимо, така че да знае как да се държи, за д;избегне наказанието. Когато действителни затворници са попитани: „Какви са характеристиките на добрия пазач?", повечето казват, че предпочитат пазачи, които „спазват правилата" и не правят изключения.

Фактът, че затворниците са относително неспособни д<контролират средата си или да получават награди, като действат по определен начин, може да е от критично значениеЛабораторните изследвания са демонстрирали, че такива обстоятелства създават апатично състояние, известно като „заучена безпомощност", което, изглежда, има много общо <пасивността и липсата на откликване на затворниците симуланти на Зимбардо. Може би затворниците щяха да са подоволни от участта си, ако бяха хвалени и награждавани згтова, че следват правилата на затвора, вместо да бъдат наказвани за неподчинението им. Такъв подход е приет с известен успех в „символната икономика", обсъдена в 24-тгглава.


Филип Зимбардо организира симулация на затвор, за ДЕизследва недостатъците на системата на затворите. Той уста-новява, че когато са помолени да играят ролята на пазачи Езатвора, отговорни граждани действат по унизителен и деху-манизиращ начин към други отговорни граждани, играещиролята на затворници. Това подсказва, че към ужасите ъзатворите водят именно средата и властовата структура там.а не садистичната природа на пазачите или антисоциалнатаприрода на затворниците. По-конкретно: затворническитевластови структури изискват от пазачите да наказват зат-ворниците за нарушаване на правилата и на затворниците


не се разрешава да контролират средата си в някаква същес-твена степен. Същевременно изследването на Зимбардовсъщност не оборва алтернативните обяснения и има дока-зателства, че престъпниците наистина се различават в лич-ностно отношение от нормалната популация (както ще ви-дим в 24-та глава).

Освен че осигурява нова информация за системата назатворите, Стенфордският затворнически експеримент пов-дига важни етични въпроси. Според Зимбардо изследванетотрябва да се преценява по критерия дали ползата надвишавацената. В изследване, в което „цената" включва няколко дникрайно нещастие и унижение за някои от участниците, пол-зата наистина трябва да е изключителна. Много хора смя-тат, че изследването на Зимбардо е ясен пример на „цена",която силно надвишава ползата и че изследването въобщене е трябвало да се провежда или би следвало да се прекратимного по-рано.

Секс, насилие и медии

В повечето западни общества през последните години сезабелязва подчертано увеличение на броя на престъпления-та с насилие, изнасилванията и другите сексуални престъп-ления. Без значение как се анализират и критикуват данни-те увеличението е реално и изисква обяснение. Много хораобвиняват медиите, твърдейки, че открито насилническияти порнографски материал няма как да не упражнява лошовлияние върху младите и податливите. Просто съвпадениели е, че количеството насилие, показвано по телевизията, иколичеството открит и явен секс, демонстрирано на видео ив порнографските списания, също се увеличават през пос-ледните тридесет години? Наистина в течение на времетосякаш има корелация между предлагането на материали вмедиите и по-високия брой престъпления с насилие и сексу-ални нападения, но дали едното е причина за другото?

Публикувани са голям брой отделни случаи, които под-сказват, че такова взаимоотношение съществува. Ето единизключително отвратителен пример, в който 14-годишномомиче е нападнато и изнасилено от две 15-годишни и едно14-годишно момче. Момичето се грижело за малко дете и севръщало у дома около 23 часа - двойката, чието дете гледа-ло, я закарала до улицата близо до апартамента, в който тоживеело. Докато вървяло към апартамента си, до бордюраспряла червена спортна кола - била открадната от близкаулица през същия ден. В нея седели тримата младежи, не-


познати на момичето. Те му предложили да го качат, но тоотказало.

И тримата последвали момичето до блока, където ясграбчили. Единият от тях я натикал в тъмен ъгъл и й наре-дил да си свали панталоните, докато другият извадил чекий-ка. Започнали да го галят, но били прекъснати от раздраз-нен жител, който се разкрещял. След това извлекли моми-чето от блока и го съборили зад едно дърво близо до реката.Единият казал на момичето: „Ако не си свалиш дрехите, щевлезеш в реката".

Ужасеното момиче се съблякло, а тримата я изнасили-ли. Те си подвиквали: „Сега е твой ред" и я изнасилвали от-ново и отново. Извършили и „други ужасяващи сексуалнидействия". Единият го ритнал, защото момичето плачело,когато му наредили да има полов акт. След няколко минутина сцената дошли трима мъже в 30-те си години. Първо гле-дали момчетата да изнасилват момичето, а след това се при-съединили и те. Според момичето мъжете били приятели наедното момче. На един етап момчетата и мъжете вкупомучаствали в някаква форма на сексуална дейност с момиче-то. Когато мъжете си тръгнали, момчетата отново го изна-силили. След това две от тях уринирали върху момичето итримата си тръгнали, заплашвайки го, че ще му счупят вра-та, ако каже на някого.

Момичето - мръсно и изкаляно - успяло да събере ня-какви дрехи и отишло в апартамента на своя приятелка, от-където била извикана полицията. Лекарката, която го изс-ледвала, открила наранявания, белези от зъби и драскотини,но не успяла да я изследва пълноценно заради големите ото-ци и поради силната болка. Тримата младежи били просле-дени. И тримата си признали. В тези дълги признания няма-ло и една дума или израз на разкаяние или някакъв интерескъм мъченията, през които преминало момичето.

От мисълта към действието

Отношението на тази ужасяваща история към темата натази глава се изяснява от прокурора, който заявил: „В дома


на тартора бяха открити редица порнографски списания, някои от които показваха експлицитно типа зверски сексуални престъпления, които са извършени срещу момичето". Това подсказва, но, разбира се, не доказва, че тези порнографски материали са - поне отчасти - отговорни за извършеното престъпление. Дори фактът, че могат да се цитират много подобни случаи, в които престъплението е огледален образ на акт или актове, изобразявани в книга, филм или телевизионно предаване, прочетени или гледани от обвиняемияне осигурява особено доказателство. Същевременно такив;случаи повдигат^истинска нужда от изследване. Впечатлението за причина и следствие не може да се пренебрегне.

Онези, които твърдят, че съществува каузална връзк;между моделите от медиите и престъпленията с насилие, често използват рекламата като основа за мненията си. Ако телевизията, вестниците и списанията могат убедително да убеждават хиляди хора да си купят продукта X просто като показват как други хора го купуват и му се радват, защо голялброй хора да не последват примера, когато виждат или четагза лица, държащи се по насилнически или сексуално експли

цитен начин и очевидно му се наслаждават? Защо трябв<рекламодателите да плащат огромни суми, за да могат техните продукти да ни се натрапват от медиите, ако не очаква:рекламата да засили мотивацията на хората да ги купуват?

Този аргумент има известна сила, но не е логически поеледователен. Повечето от рекламираните неща в медшпчса такива, които хората така или иначе искат, например коли, хладилници и ваканции. Те със сигурност не желаят шсъщия начин насилнически или перверзни форми на сексПовечето реклами казват на хората коя компания произвежда стоките и услугите, които те желаят, или къде могат да ctзакупят. Изобразяването на насилие и експлицитен секс може да събуди хората за съществуването на определени форми на поведение, но това е твърде различна теза.

Друг „каузален" аргумент е следният. Телевизията ни представя становище за обществото и ни показва как хората се държат в различни ситуации. Децата имитират моделите, коитсим се задават - така те се учат да реагират на ситуации, с коитс


никога преди не са се сблъсквали. Родителите, учителите, поп-звездите, братята и сестрите, училищните директори, книгите,списанията и телевизията осигуряват ролеви модели. Следова-телно, ако насилническо или коравосърдечно поведение и екс-плицитен и брутален секс свободно се демонстрират пред де-цата, те могат да започнат да разглеждат такова поведение ка-то естествено и приемливо. Наистина има доказателства в под-крепа на този аргумент-и той трудно може да бъде оборен.

Това, разбира се, не означава, че телевизията, видеофил-мите, порнографските списания и т.н. са единственият илидори основният източник на притеснителните промени, ко-ито са се осъществили в нашето общество. Доказването, чесъществува причинно-следствена връзка между медиите ипо-високите нива на насилие в обществото, е много трудно,защото действат толкова много други фактори.

Нито пък означава, че всеки е еднакво повлиян от изоб-разяването на секса и насилието. Внушението по-скоро е, ченякои хора - трябва да признаем, че броят им е относителномалък - са достатъчно повлияни от образите на човешка без-сърдечност, за да превърнат мисълта в действие. Нека оба-че не се поддаваме на хипнозата да мислим, че проблемът енезначителен, защото само малък процент от хората са пов-лияни от телевизията, видеофилмите и порнографските спи-сания. През 1952 само 0,024 % от американските гражданиса починали вследствие на пътнотранспортни произшествия,но в страна с размерите на САЩ това означава, че 37 794души са загубили живота си. Малките проценти могат да сенатрупват до неприемливо високи цифри на убийства, изна-силвания и други престъпления с насилие.

Правилна интерпретацияна изследователските резултати

През последните четиридесетина години са провежданимного емпирични изследвания - експериментални лабора-торни изследвания, полеви изследвания, други проучвания,комбиниращи лабораторната и полевата работа - които це-

ЛИЦЕВЛИЦЕ 91

лят да установят или да оборят връзка между агресивнотоповедение и насилието в медиите. Преди обаче да поглед-нем резултатите, трябва да сме наясно с предубедеността натакива изследвания. В много случаи участват силни финан-сови интереси, което обикновено не е рецепта за непредубе-дена интерпретация на резултатите, а в други случаи резул-татите на учените, които извършват изследването, са билизадушавани от групови интереси. В една Комисия, сформи-рана от президента на САЩ, за да се занимава с ефектите насекса и насилието в медиите, на основните телевизионни мре-жи е позволено да: имат вето върху назначаването в комиси-ята на двама изключително уважавани психолози, които иматрепутацията на експерти по тези въпроси, и да ги заменят снепрофесионалисти с благосклонно отношение към телеви-зионната индустрия. В резултат на това Комисията се със-тои предимно от аматьори, що се отнася до оценката на ре-зултатите, и от други членове, които са открито избрани, зада защитават определени интереси. Заключенията на Коми-сията не са задължително неверни, но са изразени по такъвпредпазлив и заобиколен начин, че често се създава погреш-ното впечатление. Докладът на Комисията върху телевизи-онното насилие например обявява, че то е вредно, но товазаключение е облечено в редица увъртания и с толкова мно-го резерви, че много вестници схващат погрешно послание-то и решават, че Комисията е освободила от отговорносттелевизията. Така всеки, който сериозно се интересува данаучи какви са били резултатите, трябва да разчита на (неп-равилните) интерпретации на вестникарските репортери, ос-новани на (предубедени) обобщения, написани от предубе-дени аматьори, неспособни да разберат обемистите и изк-лючително технически отчети, написани от психолозите, ко-ито в действителност провеждат изследванията!

В излязла неотдавна книга, наречена Sex, Violence and theMedia10! X. Айзенк и Д. К. Б. Наяс правят преглед на ориги-

10 Eysenck, H. J. & Nias, D. К. В. (1978). Sex, Violence and the Media.London: Maurice Temple Smith [New York: Harper & Row, 1979].


налните доклади на Комисията и обобщават техните резул-тати и заключения, но имат огромни проблеми да получатотчетите на Комисията, която, изглежда, не желае да позво-ли на никого да прочете действителните експерименталнирезултати!

Друг проблем с изследванията в тази област е, че нанепрофесионалиста често се казва - от заинтересувани стра-ни - че данните са „противоречиви", че „нищо не може да седокаже" и че „са нужни повече изследвания", преди да мо-гат да се направят заключения и да се предприемат дейст-вия. Разбира се, възможно е да се критикува всяко изследва-не, но когато много и различни изследвания, използващи раз-лична методология, различни популации и различни стиму-ли, достигат до подобни заключения, трябва да се приематна сериозно. Изследванията на Нютон върху гравитациятаса критикувани, докато е жив, и очевидно не успяват да ре-шат проблема с трите тела (взаимоотношението между дви-жението на слънцето, луната и земята), но не би била добранаука, ако се пренебрегват неговите заключения. Няма съ-вършени научни изследвания, но това не означава, че от най-добрите от тях не могат да се извлекат приемливи и ценнизаключения.

Една честа и особено оскърбителна критика срещу екс-перименталните изследвания върху насилието в медиите/со-циалното насилие заслужава специално внимание. По-въз-растният автор на тази книга веднъж беше призован катосвидетел пред Кралската комисия (Комитета „Уилямс"),сформирана от британското правителство, за да изследва въз-можните ефекти от секса и насилието в медиите. Комисия-та се ръководеше от професор по философия и в нея участ-ваха много видни личности, но не и учени, а със сигурностне и психолози. Това гарантира, че Комисията ще енекомпетентна за огромната литература по темата, няма даможе да я разбере и ще е неспособна да достигне до смисле-ни заключения, бидейки по този начин солидарна с повече-то други Кралски комисии.

Когато членовете на Комитета „Уилямс" чуха за експе-рименталните изследвания, които са провеждани, започна-

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ 9.

ха да твърдят, че лабораторните експерименти (в които например на участниците се показват филми или видеозаписиизобразяващи крайно насилие или експлицитни сексуалшсцени) са „изкуствени" и че човек не може да обобщава з;поведението в реалния живот. По същия начин биха мопнда твърдят, че Галилей, търкалящ топки по наклонени равнини, е работел в „изкуствена" среда и че резултатите му тса приложими в реалния свят! Те допуснаха често срещаната грешка да мислят, че лабораторните изследвания - ил*изследванията, провеждани при внимателно контролиран*условия - са просто индуктивни. Това не е вярно.

Естествено, лабораторната работа се върши с цел провер-ка на теории - от теорията се прави някаква прогноза и тяслед това се проверява в лабораторията. Ако тестът потвърдипрогнозата, теорията се засилва, ако не го направи, теория-та отслабва и е възможно да се наложи да бъде изоставенаИменно проверката на теорията е това, което е важно. Не сеправи опит за обобщаване от лабораторията към външниясвят.

Да предположим, че определен експеримент се СЪСТОЙ

от показването на изследваните лица на видеозаписи, съдър-жащи типични сцени от изнасилване и че становищата наизследваните лица за жените се тестират преди и след по-казването на видеозаписите. В такива експерименти обик-новено се установява, че тези становища се променят по по-сока на по-голяма коравосърдечност: след като видят сценина изнасилване, повече изследвани лица са склонни да вяр-ват, че жените се наслаждават на отношението към тях катокъм сексуални обекти и че когато казват „не", всъщност иматпредвид „да", или такива убеждения се засилват. Наблюдавасе промяна по посока на по-силен мачизъм*, видимо раз-рушаване на приетото социално становище за жените катохора, които имат право да приемат или да отхвърлят сексу-алните аванси. Какъв тип теория се проверява с такъв екс-перимент?

* От испански - преувеличена мъжественост, „мъжкарство". - Бел. прев.


Снемащият обуславянето ефектна насилието в медиите

Поведенческите психолози са разработили изключител-но мощна техника за лекуване на пациенти, страдащи от фо-бии и други тревожни състояния: десенситизацията. Тревож-ността се намалява, като се съчетава предизвикваща страхситуация или обект, представени в относително лека форма,с положителен стимул (бисквита, шоколад и т.н.), докаточовекът е в състояние на релаксация. Например, ако женаима фобия от котки, първо се научава как да релаксира ислед това, когато се почувства отпусната и й е удобно, виждаснимка на коте. Снимката предизвиква известен страх, ноне достатъчно, за да надделее над нейното релаксирано със-тояние или приятните чувства, породени от хапването на бис-квита или блокче шоколад; тя до известна степен е била де-сенситизирана. Постепенно силата на предизвикващия страхстимул се увеличава (от коте към котка, от снимки към ре-алното животно), но това се прави много внимателно, такаче провокираната тревожност винаги да е по-слаба от поло-жителните чувства, предизвикани от релаксацията и поло-жителните стимули. Непрекъснато се демонстрира, че прог-ресивната десенситизация може да лекува дори и най-сери-озните фобии и тревожни разстройства за относително кра-тък период от време. Процесът е на снемане на обуславяне-то или на повторно обуславяне (вж. осма глава), в който сти-мул, който някога е провокирал страх и тревожност, започ-ва да се свързва с чувства на благополучие.

Прилагайки теорията за снемането на обуславянето къмексперимента, в който на изследваните лица се показват виде-озаписи, изобразяващи изнасилване, можем да очакваме нор-малните социализирани реакции на ужас и отвращение дабъдат подложени на такова снемане на обуславянето от об-разите на екрана, ако хората, които гледат, са релаксирани,седят в удобни фотьойли и се наслаждават на питие или ци-гара. Това прогнозира теорията и когато хипотезата се про-верява в лабораторията, се оказва вярна. Следователно мо-жем да разглеждаме теорията като засилена от резултатите.


В действителност теорията за снемането на обуславянетосилно подкрепена от стотици лабораторни експериментиправени в различен контекст, така че няма съмнение з;„обобщаване" чрез индукция от един-единствен лабораторен експеримент. Теорията за снемането на обуславянето аизползва извън лабораторията за лечение на различни видове невротични разстройства, при това с голям успех. Следователно резултатите от лабораторните експерименти не могат да се отхвърлят с лека ръка.

Кой извършва изнасилване?

Възможно ли е да се прогнозира какъв тип личност щ(бъде повлияна от изобразяването на изнасилвания, за да осъществи на практика агресивни действия срещу жените? Iедна книга, наречена Sex and Personality („Секс и личност")по-възрастният автор на тази книга показа, че има съвсе\близки взаимоотношения между личността и сексуалшпчнагласи, убеждения и поведение11. Екстравертите обикновено осъществяват първия си полов акт на по-ранна възраст iсравнение с интровертите, при това по-често, с повече партньори и в повече пози. Освен това те се впускат в по-дълплюбовна игра преди половия акт в сравнение с интровертите и имат по-разнообразно сексуално поведение извън половия акт. От друга страна, хора, които имат по-високи резултати по втората основна дименсия на личността - невротизъм-стабюгаост - се държат по много различен начин. Тъ1като техните емоции са толкова изменчиви и защото реагират със страх и тревожност дори на леко стресиращи ситуации - в тази категория трябва да включим социалния контакт по принцип и в частност сексуалния контакт - по-вероятно е невротиците да се притесняват за секса, да са отвратени от определени негови аспекти и следователно да иматпо-малко сексуални партньори и по-редки полови контакти

11 Barnes, G. Е., Malamuth, N. М., & Check, J. V. (1984). Personality ашsexuality. Personality and Individual Differences, 5, 159-172.


отколкото по-стабилните лица. Това е особено вярно за неже-нените хора.

По-голям интерес по отношение на изнасилването пред-ставлява психотизмът - третото основно измерение на лич-ността. Хората, които имат високи резултати по скалата запсихотизъм, демонстрират такива черти като агресивност,студенина, егоцентричност, импулсивност и несантиментал-ност и се държат по антисоциален и коравосърдечен начин.Много изследвания показват, че психотизмът е тясно свързанс криминалното поведение и психопатологията (вж. 24-та гла-ва). Що се отнася до сексуалното поведение, лицата с висо-ки резултати по психотизъм се характеризират с промискуи-тет, любопитство, враждебност и липса на удовлетворение иимат по-малко угризения за секса преди брака. Следовател-но трябва да прогнозираме, че хората, които извършват из-насилване, ще имат високи резултати по психотизъм и ос-вен това лица без никакви криминални прояви, но с високирезултати по психотизъм, ще се интересуват от порногра-фия, изобразяваща използване на насилие срещу жени, щепризнават, че използват сила срещу жени и освен това щеизпитват наслада от това.

Ключов експеримент: използванена сила в сексуален контекст

В изключително важен експеримент Барнс, Маламът иЧек тестират голям брой студенти по отношение на лич-ността и различни аспекти на сексуалността - сексуалнипознания, нагласи, мисли, действително поведение. Особе-но внимание се обръща на типа нагласи, мисли и поведе-ние, свързани със силния психотизъм. Установява се, че ли-цата с високи резултати по психотизъм са по-малко моти-вирани да се ангажират в сексуална дейност като израз налюбов и привързаност; имат по-чести мисли, свързани сизползването на сила в сексуалните срещи, и не се наслаж-дават на мисли за по-типични хетеросексуални дейности, ана насилствени.


Когато са попитани дали биха се ангажирали в неконвенционално сексуално поведение, ако няма шанс да бъдахванати, лицата с високи резултати по психотизъм приемаизнасилването - принуждаването на жената да направи нещо сексуално, когато не желае - и садомазохизма. Когато спопитани за намеренията си към другия пол, лицата с високи резултати по психотизъм отричат намерения за полов аки орално-генитален контакт, но приемат груповия секс и принуждаването на жената да направи нещо против волята сиЩо се отнася до съприкосновението с порнографията, тез]лица споделят по-слаб контакт, отколкото хората с нисюрезултати по психотизъм, с изключение на материали, показващи използването на сила. Отново: като цяло конвенционалните сексуални дейности не събуждат приятни чувства, но сексуалната дейност насила го прави.

Имайки предвид тези резултати, Барнс и неговите колеги продължават с проверка на хипотезата, че лицата с високи резултати по психотизъм ще са по-сексуално възбуден]от тези с ниски резултати от материал с насилническа природа12. Сексуалната възбуда се мери по два начина: чрез самоотчет и чрез ерекцията на пениса чрез живачен уред 31измерване на опъна. Използваният като стимул сексуале!материал се състои от различни, записани на касетофон версии на разказ от около 1000 думи. Има четири варианта н;историята - със и без насилие (жената е съгласна срещу жената не е съгласна) и със и без предизвикване на болка. Резултатът е много недвусмислен и очакван. Лицата с нисирезултати по психотизъм са по-възбудени от версиите „бе:насилие" и „без болка" на историята, тези с високи резултати - от вариантите с насилие. Това е вярно за самоотчетената сексуална възбуда и за физиологично измерваната възбуда. Следователно съществува ясно взаимоотношение межд}податливостта на насилнически порнографски материал iсилните сексуални реакции на такъв материал.

12 Barnes, G. Е., Malamuth, N. М, & Check, J. V. (1989). Psychotism amsexual arousal to rape depictions. Personality and Individual Differences, 5273-279.


Лица с високи резултати по инструменти, за измерванена психотизъм и шизофрения непрекъснато се откриват вличностни изследвания върху осъдени изнасилвани13. Таки-ва хора обикновено се описват като враждебни, раздразни-телни, непредвидими и импулсивни, които избягват близкоемоционално обвързване, демонстрират слаба преценка и не-разбиране на социалните ситуации и често попадат под уда-рите на закона. Следователно личността на действителнияизнасилвач съответства много тясно на тази на потенциал-ния изнасилвач, очертан по-горе.

Други изследвания са показали, че когато са изложенина порнографски материал, който включва използването насила срещу жени, мъжете от този тип личност стават по-агресивни, доминиращи и брутални14. Техните нагласи къмжените се изместват по посока на по-голяма коравосърдеч-ност. Като цяло полевите изследвания и лабораторните екс-перименти стигат до подобни заключения.

За да сме строго научни, такова заключение трябва да сепровери, но тъй като би било варварщина непрекъснато дапоказваме записи на изнасилвания на лица с високи резул-тати по психотизъм в опит съществено да увеличим броя наизвършените изнасилвания, трябва да се задоволим с не тол-кова преки доказателства.


В по-широк контекст си струва да се цитират заключе-нията, до които Айзенк и Наяс достигат след преглед на всич-ки емпирични доказателства по отношение на насилието иматериалите в медиите: „Основните ни заключения са, че

13 Armentrout, J. А. & Haner, A. L. (1978). MMPIs of rapists, rapists ofchildren and non-rapist sex offenders. Journal of Clinical Psychology, 34,330-332; Groth, S. N. & Birnbaum, H. J. (1979). Men Who Rape: ThePsychology of the Offender, New York: Plenum Press.

14 Malamuth, N. M. & Donnerstein, E. (1983). (Eds.) Pornography and SexualAggression. New York: Academic Press.


доказателствата недвусмислено сочат, че показването на секса и насилието в медиите наистина оказва влияние върху нагласите и поведението на зрителите; че тези ефекти са изменчиви в зависимост от детайлите на материала и личностт;на зрителя и че препоръките за действие зависят изцяло огценностната система на човека. Агресивни актове, нови з;

репертоара от реакции на лицето, както и актове, които вече са установени, могат да се предизвикат от сцените с насилие, изобразени във филма, по телевизията или в театъра. Vпорнографията влияе върху мнозина зрители, но ефектите iвероятно ще са м*юго по-променливи. Изменчивостта на реакцията е свързана с такива фактори като пол на зрител)или неговата личност; тук действат и общи, както и екологични фактори. Голямата изменчивост на нагласите и реакциите очевидно прави невъзможни универсално приемлив!препоръки; компромисите са неизбежни и не удовлетворяват никого. Нашите препоръки, които очевидно са обект н<дебати, несъгласия и спорове до степен, в каквато фактологичните ни резултати не са, подсказват необходимостта очпо-изкъсо следене на показването на насилието в медиитено и някои ограничения върху порнографията, но не и нгеротиката... Вече не може да се твърди, че доказателстватаса двусмислени или твърде противоречиви, за да позволяватправенето на заключения; доказателствата са забележително последователни и сходни..."

Често се твърди, че всякакъв контрол върху медиит<включва цензура и следователно ерозира свободното словси свободното художествено изразяване. След като самите ни<имаме силна вяра в нуждата от свободно слово, не сме впечатлени от този аргумент. Подбудителството към расово насилие с основание е забранено от закона. Можем само д<мечтаем такива правила да са били в действие във Ваймарската република, когато Der Sttirmer е публикувал празнодумствата си срещу евреите. Малцина биха искали да спорят срещу такива правила на базата на свободата на словото. Защсимплицитното и очевидно ефективно подбудителство къ\насилие срещу жените трябва да се третира по различен начин? Свобода - да, разрешително - не. Подбудителствотс


към насилие от всякакъв вид е несъвместимо със съществу-ването на подчиняваща се на закона демократична държаваи не може да се защитава въз основа на свободата на слово-то или художествената свобода.

Повече и по-добри изследвания несъмнено трябва да сеправят, но ние се съмняваме, че крайният резултат ще е многопо-различен от това, което вече се е оформило от свършена-та досега работа. И над всичко друго: на заинтересовани стра-ни не бива да се разрешава да мътят водите, като внушават,че резултатите са противоречиви, методологията - неадек-ватна, или заключенията - съмнителни. Съществува твърдесилно съгласие, за да се отправят такива критики, и твърдеголяма хармония в надеждно обосновани теории, за да сесъмняваме в основните заключения. Обществото ще ги отх-върли единствено на много висока цена.

Кой е луд?

Един от големите спорове сред психиатрите и клиничните психолози засяга природата на психичната болест. Доминиращото становище е, че съществуват важни сходствгмежду соматичната и психичната болест и че методите зглечение трябва да вземат предвид този факт. Лечението шсоматичната болест започва, като лекарят идентифициргприродата на болестта. Достигането до правилна диагнозг(медицинския термин за класификация на заболяването) енай-критичната част от работата на лекаря. След като tудовлетворен, че е открил истинската природа на соматичното оплакване, лекарят е в позицията да предпише подхо-дящото лечение.

По същия начин често се приема, че психичните разст-ройства са придружени от симптоми, които сочат към опре-делена диагноза (например шизофрения или манийно-деп-ресивна психоза), която след това се използва, за да ръково-ди лечението. Разбира се, често е много по-трудно да се ди-агностицира правилно проблема, когато той е с психологи-ческа, а не със соматична природа - дори хората без меди-цинско образование разпознават мехурите и счупените кра-ка, когато ги видят. Сложността на проблема е добре илюс-трирана от едно изследване, в което трима психиатри интер-вюират едни и същи пациенти и установяват, че са съгласниза правилната диагноза само в 20% от случаите.

През последните тридесетина години се наблюдава многосилна реакция срещу идеята, че психичното разстройство


трябва да се разглежда в медицински термини. Психиатрикато Томас Шаш и Р. Д. Лейнг твърдят, че психичното раз-стройство е мит. По същество, твърдят те, всеки, който ужстрада от психично разстройство, просто се държи по начи-ни, отклоняващи се от очакваните. Обществото реагира натова отклоняващо се поведение с неодобрение и е склоннода слага на съответния човек почти вечния етикет „психичноразстройство". А след като човекът е бил етикетиран катопсихично болен, обществото очаква от него да се държи всъответствие с етикета.

Значението на етикетите е изключително добре изра-зено от Лейнг. Той твърди, че ако някой етикетиран ученкаже: „Всички хора са машини", би могъл да получи Нобе-лова награда. Обратното, ако някой етикетиран шизофре-ник каже: „Аз съм машина", веднага ще бъде хвърлен подключ.

Това предизвикателство към ортодоксалната психиатриявече е предизвикало редица промени в плановете за психи-атрична рехабилитация, В Калифорния някои от идеите нахора като Шаш и Лейнг са използвани във формулировкатана закона Лантерман-Патрис-Шорт. Ефектът от този законе да се затрудни хоспитализирането на пациенти в психиат-рични клиники и да стане още по-трудно те да бъдат държа-ни там за дълги периоди от време.

Яростните лични спорове между онези, които се придър-жат към медицинския модел на психичните разстройства, итези, които вярват, че психиатричните диагнози са единст-вено в умовете на наблюдателите, вероятно са допринеслиза създаването на повече горещина, отколкото на светлина.Находчив опит да се оценят относителните достойнства натези две диаметрално противоположни становища обаче енаправен преди няколко години от Дейвид Роузънхан отСтенфордския университет. Последствията от неговото из-следване се чувстват и днес.


Ключов експеримент: можем лида идентифицираме лудостта?

Дейвид Роузънхан е изключително заинтересуван от раз-личните подходи към лечението на психичните разстройс-тва. В частност той се пита наистина ли е проста работа дасе разграничи нормалността от анормалността, както севнушава от медицинския модел. Например в делата заубийство не е необичайно видни психиатри на защитата дапротиворечат на също толкова видни психиатри на обви-нението по въпр®са дали обвиняемият е психично здрав.Роузънхан освен това осъзнава, че това, което се разглеждакато нормално в една култура, може да се разглежда катоопасно анормално в друга. Най-накрая той измисляхитроумен начин да се опита да определи до каква степенсме способни да разграничим нормалното от анормално-то, психичното здраве - от лудостта. Какво ще стане, аконяколко напълно нормални хора се опитат да се хоспита-лизират в психиатрична болница, като се преструват, чеимат един от симптомите на лудостта15? Ще бъдат ли кла-сифицирани като луди? Ако ги приемат, персоналът щеосъзнае ли, че е допусната грешка?

Отговорите на тези и други въпроси са получени от из-следване, в което осем нормални хора - петима мъже и трижени - се опитват да бъдат приети в дванадесет различнипсихиатрични болници. В групата има млад, току-що завър-шил психолог, педиатър, психиатър, трима психолози, худож-ник и домакиня. Дванадесетте психиатрични болници се на-мират в пет различни щата на Източния и на Западния брягна САЩ и силно варират: от относително нови - до стари изанемарени, от такива с добро съотношение между пациен-ти и персонал - до болници, страдащи от крещящо недоста-тъчен персонал.

15 Rosenhan, D. L. (1973). On being sane in insane places. Science, 179,250-258; Rosenhan, D. L. (1975). The contextual nature of psychiatricdiagnosis. Journal of Abnormal Psychology, 84, 462-474.


Всеки от осемте участници се обажда на болницата, ис-кайки час. При пристигането на рецепцията всеки от тях сеоплаква, че чува гласове (тези гласове често са неясни, носякаш казват: „празно", „кухо" и „тъпо"; звучат непознато,но са от същия пол като на участника). Всеки дава фалшивоиме и занятие, но казва истината за съществените събития вживота си.

Всички са преценени като психично болни и са приети вболницата на базата на халюцинациите им. Един е диагнос-тицирай като страдащ от маниакално-депресивна психоза,другите - като шизофреници. В момента, в който са приетив болницата обаче, участниците престават да симулират приз-наци на анормалност, макар че няколко от тях преживяваткратък период на нервност и тревожност, защото чувстват,че незабавно ще бъдат изобличени като измамници, коетоби било изключително неловко.

Докато са в болницата, участниците казват, че се чувст-ват добре и вече не са притеснявани от „гласове". По прин-цип се държат дружелюбно и сътрудничещо. Единствениятнеобичаен аспект на поведението им е, че прекарват доставреме в записване на наблюденията си за отделението, в ко-ето се намират, неговите пациенти и персонал. В началототези бележки се водят тайно, но след като постепенно ставаясно, че никой не им обръща особено внимание, воденетоим става съвсем открито.

Йерархичната структура на различните болници е та-кава, че онези с най-висок професионален статус имат най-ограничени отношения с пациентите (и псевдопациентите).Средният дневен контакт на участниците с психиатрите,психолозите и лекарите е 6,8 минути. Предвид общата лип-са на внимателно наблюдение от лицата с авторитет не еизненадващо, че участниците не са изписани много бързо.Действителната продължителност на хоспитализацията сепростира от 7 до 52 дни, като средната продължителност е19 дни.

фактът, че всички участници са изписани след няколко-седмичен престой може да показва, че психиатричният пер-сонал е открил, че те са били психически нормални през ця-


лото време. Това обаче не е вярно. Всички участници са изписани с диагноза „шизофрения в ремисия", което сочи, ч(измамата не е разкрита.

Интересното е, че доста от реалните пациенти стават подозрителни по отношение на участниците. Първите тримгучастници са приети в отделения с общо 118 пациенти, 35 откоито изразяват на глас съмненията си. Те казват неща като: „Ти не си луд. Ти си журналист или професор. Ти проверяваш болницата". Същевременно мнозина от тях са успокоени от настояването на участниците, че са били болни, преди да дойдат в бойницата, макар че се чувстват добре, сле*като са били приети. Въпреки това неколцина истински пациенти продължават да изразяват мнението, че участницитеса психично здрави.

Ако приемем тези резултати така, както изглеждат, тепоказват, че разликата между психичното здраве и психичната болест е толкова мъглява, че е напълно възможно здравиятда бъде сбъркан с психично болен, поне от психиатрите. Роузънхан се пита дали може да покаже обратния ефект - психично болни да се разглеждат като здрави. Той използва катсбаза изследователска и университетска болница. Персоналъттам е чул за току-що описания експеримент и информира;Роузънхан, че няма да е толкова наивен.

Първото нещо, което Роузънхан прави, е да каже на персонала на тази болница, че един или повече „фалшиви" пациенти ще се опитат да бъдат приети по някое време пре;следващите три месеца. Персоналът е помолен да наблюдава всички пациенти, които дойдат за приемане или в отделението, и да каже дали смята, че те са фалшиви или истинск*пациенти.

Преценки са получени за общо 193 пациенти, приети згпсихиатрично лечение. Четиридесет и един истински пациенти са преценени със силна увереност като псевдопациент*от поне един член на персонала. Деветнадесет пациенти азаподозрени като мошеници от един от психиатрите и от дру]член на персонала. В действителност нито един от псевдопациентите на Роузънхан не търси лечение през това времеОчевидно е следователно, че персоналът на психиатричната


болница понякога смята, че хората, поверени на техните гри-жи, са психически здрави.

Основното заключение на Роузънхан, което е изклю-чително важно, ако е вярно, е следното: „Ясно е, че не мо-жем да разграничим психично здравото от психично болно-то в психиатричните болници". Част от проблема може да е,че при нормални обстоятелства лекарите и психиатрите сапо-склонни да нарекат здравия човек болен, отколкото бол-ния - здрав. Очевидно е опасно лекар да не успее да предпри-еме подходящите действия, когато болен човек помоли залечение. Психиатър, който откаже да хоспитализира човек,имащ подозрителни симптоми и иска да бъде хоспитализи-ран, може да се изправи пред съдебно дело, ако пациентътвпоследствие извърши самоубийство или убийство, така че занего е естествено да греши от позициите на предпазливостта.

Ако обаче психиатрите стават твърде предпазливи, евъзможно да започнат да прилагат етикетите на психична-та болест и към нормални хора. Това ще е изключителновредно за засегнатите, защото обществото изпитва дълбо-ко недоверие към психично болните. Макар че днес толе-рантността е по-силна, отколкото в миналото, когато пси-хично болните са били хвърляни зад решетките в „лудни-ци" или горени като вещици, психичната болест все още естигматизираща.

Другите основни тези на Роузънхан засягат твърде уни-зителните условия, преживени от някои от фалшивите мупациенти по време на болничния им престой. Самият Роу-зънхан вижда един от пациентите да бъде бит за това, че сеприближил към санитар и казал: „Аз те харесвам". В еднаболница е обичайно персоналът сутрин да буди пациентитес крясъци: „Айде, кретени, ставайте!"

На няколко пъти, когато псевдопациентите се обръщаткъм персонала с любезна молба за информация, сестрите исанитарите просто пренебрегват молбата и продължават нап-ред с обърната на другата страна глава в 88% от времето,сравнено със 71%, когато молбата е била насочена към психи-атър. Дори когато псевдопациентите все пак получават отго-вор, той често е безполезен. Ако псевдопациент каже: „Изви-


нете, доктор X., можете ли да ми кажете кога ще имам правсда излизам на двора?", лекарят често реагира с нещо като:„Добро утро, Дейв. Как си днес?" и след това се отдалечава,без да изчака отговора. Такова отношение едва ли би възс-тановило разклатената самооценка на психично болните.

Тъй като Роузънхан, изглежда, внушава, че повечето пси-хиатри прахосват времето си и не могат да разграничат нор-малното от анормалното, може да се очаква, че неговотоизследване поражда буря от протести16. Точно това и става.Страниците за писма на Science (в което Роузънхан публику-ва първото си изследване) започват да пушат от яростникритики.

Една от основните атаки срещу изследването на Роузън-хан е, че е нелогично от негова страна да твърди, че тъй катопроцесът на психиатрична диагноза, изглежда, не работимного добре с псевдопациенти, психиатричните диагнози ни-кога нямат стойност. Слабостта на тази линия на аргумен-тация е най-силно изразена от Сеймур Кити: „Ако трябвашеда изпия една кварта* кръв и прикривайки какво съм напра-вил, се появя в спешното отделение на някоя болница, пов-ръщайки кръв, поведението на персонала ще е съвсем пред-видимо. Ако ме етикетират и лекуват като страдащ от кър-вяща пептична язва, съмнявам се, че бих могъл убедителнода твърдя, че медицинската наука не знае как да диагности-цира това състояние".

Друга теза, издигната от няколко психолози и психиат-ри, засяга заклеймяването от страна на Роузънхан на психи-атрите заради диагностицирането на шизофрения въз осно-ва на твърде оскъдните доказателства от един-единствен сим-птом (т.е. слухови халюцинации). Разбира се, допълнителенфактор, който е релевантен, е, че псевдопациентите добро-волно сочат, че искат да бъдат приети в психиатрична бол-

16 Spitzer, R. L. (1975). On pseudoscience in science, logic in remission, andpsychiatric diagnosis: a critique of Rosenhan's "On being sane in insaneplaces". Journal of Abnormal Psychology, 84, 442-452.

* Мярка за течности, равна на 1,14 л. - Бел. прев.


ница. Колко нормални, психично здрави хора отчаяно искатда им позволят да водят силно ограничен живот, заобиколе-ни от изключително анормални лица? Може би не е нера-зумно персоналът на психиатричните болници да подозира,че нещо наистина е сериозно не наред с някой, който искада бъде приет там.

Роузънхан твърди, че има една призната разлика междусоматичната и психичната болест: хората обикновено се въз-становяват от първата, докато за втората се приема, че е твър-де продължителна. И наистина, когато са изписани от бол-ницата, неговите псевдопациенти са диагностицирани катострадащи от шизофрения в ремисия: те не са приети за съ-вършено нормални. Същевременно от това не следва, че следкато са изписани след по-малко от три седмици от болница-та, персоналът е забележително проницателен и нащрек. Знаесе, че страдащите от шизофрения често имат кратки перио-ди на ремисия, през които изглеждат съвършено нормални.В резултат на това е нужно доста дълъг период на наблюде-ние, преди човек да е сигурен дали е настъпило пълно възс-тановяване, така че 19 дни като среден период на хоспитали-зация, преди изписването на „шизофрениците", не е нера-зумна мярка.

Диагнозата „шизофрения в ремисия" може да звучи та-ка, сякаш психиатрите продължават да имат сериозни съм-нения за психичното здраве на псевдопациентите („в реми-сия" означава просто „без признаци на болестта"). Очевид-но не се правят никакви предположения за продължителнисериозни проблеми. В действителност една трета от изписа-ните шизофреници имат нужда от повторна хоспитализацияв рамките на една година, а 50% се нуждаят от нея до двегодини. Съответно диагнозата „шизофрения в ремисия" еблагоразумна.

Едно от нещата, които според Роузънхан са особено при-теснителни, е, че психичното здраве на псевдопациентите нее открито независимо от факта, че те се държат съвършенонормално, докато са в болницата. Същевременно има ня-колко причини да се съмняваме дали псевдопациентите на-истина са се държали както обикновено. Тъй като шест от


псевдопациентите са клинично или професионално обучени, за тях би било „нормално" да обсъждат медицината ]психологията с техните професионални колеги, което те №правят. Освен това би било „нормално" да кажат на персонала, че искат само да получат достъп до болницата кат<част от експеримент, но те не правят и това.

Свързан и потенциално по-сериозен проблем е, че е възможно псевдопациентите неволно да са действали по начини, които потвърждават тяхната психиатрична диагноза iтака да са удължили престоя си в болницата. Това би могл<да се случи, защо#о те знаят доста за целта на изследванетси вероятния му резултат (всъщност един от псевдопациентите е самият Роузънхан).

Най-убедителната причина да не се съгласим с твърдението на Роузънхан, че не можем да разграничим нормалното от психично болното в психиатричните клиники, е, че много от реалните пациенти правят точно това разграничение!

През 1975 г. Роузънхан отговаря на растящата армия отнегови критици, като издига тезата, че те позволяват на емо-циите си да ги ръководят: „Човек няма особени трудност*да разбере онези, които се борят енергично, дори гневно, зеда запазят настоящите убеждения. Тези убеждения не са спе-челени без пот в обучението, изследванията и на клинична-та огнева линия".

Други изследваниявърху психиатричната оценка

Роузънхан посочва също, че има натрупващи се доказа-телства, че психиатричните диагнози могат много лесно дасе изкривяват. В едно изследване изследователите пускат за-писана на касетофон дискусия между лекар и интервюиранпред група от психиатри и клинични психолози. Някои отслушателите чуват предварително от лекаря, че интервюи-раният „звучи невротично, но всъщност е съвсем психоти-чен". Всъщност интервюираният дава „здрави" отговори наняколко от въпросите, релевантни на диагнозата. При от-


съствието на предварително внушение всички са съгласни,че интервюираният не е психотичен. Същевременно 60% отпсихиатрите и 28% от клиничните психолози, които чуватвнушението, оценяват интервюирания като психотичен.

В свързани изследвания Лангър и Ейбълсън записват навидео интервю, в което дискусията се концентрира върху тру-довата история на клиента и върху трудностите, които тойпреживява на работното си място. Видеозаписът е показанна две групи високообразовани психиатри и психодинамич-ни психолози, на които се казва, че наблюдават или интер-вю за наемане на работа, или психиатрично интервю. Неза-висимо от факта, че всеки гледа един и същ запис, онези,които смятат, че наблюдават интервю за наемане на работа,оценяват клиента като много по-добре приспособен, откол-кото тези, които смятат, че гледат психиатрично интервю.

Посланието, изглежда, е, че психиатричната оценка чес-то е предубедена и ненадеждна. Разбира се, човек би очак-вал реалните кандидати за работа да са по-добре приспосо-бени, отколкото средностатистическия психиатричен паци-ент и в този случай информацията за типа интервю (за нае-мане на работа или психиатрично) е релевантна и би следва-ло да окаже известно въздействие.

Ключовият момент тук може да се илюстрира, като сипредставите, че сте войник на пост в армейски лагер в чужби-на. Докато караулите, чувате звук и виждате мъгляво очерта-ние на човешка фигура. Ако знаете, че местните жители катоцяло са дружелюбни и че врагът не е наблизо, просто щепоискате другият да се легитимира. От друга страна, акоместните хора са враждебно настроени, а за вражеските силисе знае, че са наблизо, вероятно първо ще стреляте и послеще задавате въпросите. С други думи, съобразявате се с цяла-та ситуация, когато вземате решение. По същия начин еразумно да се допусне, че всеки, който иска да бъде приет впсихиатрична клиника, е много по-вероятно да е психичноболен, отколкото средностатистическите членове на об-ществото.

Роузънхан обаче има една валидна теза, когато посочва,че психиатрите трябва да са по-внимателни, когато прилагат

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ Ц]

психиатричните етикети към пациентите. Етикетът не самсвлияе върху начина, по който другите разглеждат засегнати-те хора, но може да влияе и върху мненията за себе си натези хора и върху начина им на взаимодействие с околните.В един експеримент мъже на амбулаторно лечение с историяна психични проблеми са накарани да вярват, че доверенолице на експериментатора е било информирано предварител-но за действителната им психиатрична история, или че е па-циент със соматично заболяване. Макар че на доверенотолице всъщност не се казва нищо за заболяването на пациен-тите - психично или соматично, то оценява пациентите катомного по-напрегнати и тревожни, когато те си мислят, чепсихиатричната им история е била разкрита пред него.

Реалността на шизофренията

Независимо от критиките към изследването на Роузън-хан" може да се твърди, че шизофренията е нещо, което съ-ществува в съзнанието на наблюдателя, а не вътре в пациен-та. С други думи, ако човек действа противно на идеята наобществото за това какво е нормално, тогава той е анорма-лен, а това, което една култура разглежда като нормално,може да се възприема като съвършено анормално в друга.

Американският антрополог Джейн Мърфи изучава раз-лични идеи за нормалността по време на полево изследване,в което тя прекарва значително време с две много различнинезападни групи: говорещите юпик ескимоси на остров в Бе-рингово море и племето егба йоруба в Африка. Ескимоситеизползват думата nuthkavihak, за да посочат, че душата илиумът на някого не е наред. Nuthkavihak се проявява по различ-ни начини, включително човек да си говори сам, да вика нахора, които не съществуват, да вярва, че е животно, да пиеурина, да прави странни гримаси и да заплашва хората. Меж-

17 Spitzer, R. L. (1975). On pseudoscience in science, logic in remission, andpsychiatric diagnosis: a critique of Rosenhan's "On being sane in insaneplaces". Journal of Abnormal Psychology, 84, 442-452.


ду понятието nuthkavihak и шизофренията има очевидна бли-зост, тъй като nuthkavihak никога не се използва, за да описваедно-единствено явление, а по-скоро модел на поведение, вкойто три или четири симптома съществуват заедно.

Йоруба имат дума - were, която може да се преведе като„лудост". Типичните симптоми на were включват чуване нагласове, смях, когато няма нищо смешно, задаване на въп-роси на себе си и отговаряне, вземане на оръжие и внезапноудряне на някого с него, изхождане на публично място, а следтова стъпване върху фекалиите.

Много е впечатляващо, че тези две примитивни групиот хора - много различни една от друга и от западното об-щество - въпреки това идентифицират състояние на лудостили психично разстройство, което съответства толкова доб-ре на западната диагноза „шизофрения". Тъй като повечетодруги незападни групи също имат понятие, сродно на ши-зофренията, ще сме на много хлъзгава почва, ако защитава-ме шизофренията предимно от гледна точка на реакциятана обществото на необичайните модели на поведение.

Основна критика на западното общество е, че то проявя-ва силна нетърпимост към психично болните. Ескимосите иплемето йоруба по-толерантни ли са от нас към страдащитеот nuthkavihak или от were? Съвсем не. Ескимосите понякогапоставят психично болния човек в иглу с решетки върху от-вора, през които може да се подава храната. Освен това фи-зически ограничават психично болните, когато започнат дабуйстват и ги принуждават да се върнат у дома, ако избягат.В Нигерия лечител от йоруба на психично болни често сегрижи за 12 до 15 пациенти едновременно. Онези, които сасклонни да бягат, обикновено са с белезници. Дават им серазлични билкови отвари със седиращо действие.

Много хора твърдят, че сложната и конкурентна приро-да на западното общество играе значителна роля в причиня-ването на шизофренията. В действителност доказателства-та сочат обратното. Броят на хората, които страдат от ши-зофрения, е малко по-малко от един на сто - това е вярнокакто за няколко западни групи, така и за двете току-що раз-гледани примитивни групи. Цифрата е много по-висока в


Америка, защото американският стандарт за шизофренияне е толкова строг. Американско-британска диагностичнагрупа установява, че едни и същи пациенти са диагностици-рани като шизофреници пет пъти по-често от американски-те психиатри, отколкото от британските.

Ако шизофренията не е нещо, което е просто в съзнание-то на наблюдателите, как трябва да се разглежда? Забеле-жителните сходства в определението, лечението и случаитена шизофрения в много различни общества подсказват, чешизофренията е относително неповлияна от условията насредата. Това, естествено, показва, че може би важни са ге-нетичните фактори. Други доказателства силно подкрепяттази идея. Нека разгледаме двойки еднояйчни близнаци, вкоято поне един от двамата е шизофреник. Каква е вероят-ността другият близнак да страда от шизофрения? Околоедно на две - изключително висока вероятност предвид от-носително малкия брой случаи на това заболяване спрямоцялата популация. Същевременно може да се твърди, че то-ва е отражение на влиянията от средата - трябва да е многоразстройващо човек да израства в семейство, в което други-ят близнак е психично болен. Този аргумент звучи правдо-подобно, но не обяснява един допълнителен резултат: там,където единият от двойка еднояйчни близнаци страда от ши-зофрения, вероятността двамата близнаци да са шизофрени-ци също е едно на две дори когато близнаците са отделенискоро сред раждането.


Много хора (не всички от тях шизофреници) се двоумятпо отношение на стойността на изследването на Роузънхан.Малцина биха отрекли обаче, че той има успех в акцентира-нето върху дилемата, пред която са изправени психиатрите.Ако, от една страна, психиатрите не успеят да хоспитализи-рат и да поставят диагноза на човек, търсещ прием в психи-атрична болница, са подложени на риска от наказателно прес-ледване, ако човекът впоследствие извърши самоубийствоили убийство. От друга страна, ако психиатър даде психиат-


рична диагноза на човек, който всъщност не страда от пси-хично разстройство, този човек със сигурност ще бъде стиг-матизиран от обществото и вероятно ще претърпи и драс-тична промяна на Аз-образа си. Съществуват различни ста-новища за относителната „цена" на връщането на пациент сшизофрения и хоспитализирането на психично здрав човек.Като цяло Роузънхан може да е прав, че психиатрите са твър-де готови да рискуват да приемат и психично здрави хора.

Готовността на психиатрите да диагностицират шизоф-рения на базата само на един от основните й симптоми (т.е.халюцинации) несъмнено осигурява подкрепа на становище-то, че грешат поради прекалена професионална предпазли-вост. Същевременно няколко психиатри изразяват изклю-чително силна изненада от този аспект на резултатите наРоузънхан, посочвайки, че оплакванията от слухови халю-цинации обикновено се лекуват амбулаторно.

Макар че изследването на Роузънхан е провокативно иостроумно, основните му заключения трябва да се отхвър-лят. Съществуват внушителни доказателства, че психичноздравите могат да се разграничат от болните с доста голя-ма точност с изключение може би на много необичайнитеусловия на експеримента на Роузънхан. Нещо повече: ши-зофренията не е просто начинът на обществото да етикети-ра и да контролира онези, които проявяват отклоняващо сеповедение. Както сбито отбелязва Сеймур Кити: „Ако ши-зофренията е мит, това е мит със силен генетичен компо-нент". Драматично доказателство в подкрепа на позициятана Кити е получено през 1988 г., когато са идентифициранигените, включени в някои типове шизофрения.

Т)а се ynujuот щсвотните

Повечето хора - дори и ако имат повърхностни позна-ния за психологията - са чули за експериментите на Павловс кучета, а вероятно и за работата на Скинър с плъхове игълъби. Въпреки това обществеността винаги е била скеп-тична по отношение на релевантността на експериментитес животни за разбирането на човешката психика. Съвремен-ните психолози добре си дават сметка за опасностите от при-емането, че онова, което е вярно за другите животински ви-дове, задължително е вярно и за хората. Ние не сме някакъвнеобичайно сложен вид плъх или куче. Защо тогава изследо-вателите продължават да извършват толкова много експе-рименти с животни? Посочваните причини обикновено по-падат в една от три категории.

1. В медицинските изследвания е стандартна практикада се изпитват нови лекарства върху животни, преди да сеизползват при пациентите. Макар че тази процедура не мо-же да гарантира, че хората няма да приемат вредни лекарст-ва, със сигурност способства за минимизирането на риско-вете. Психологическите методи за лечение на неврозите ипсихозите също могат да са опасни; просто е разумна пред-пазна мярка първоначалните тестове да се правят с живот-ни там, където това е осъществимо.

2. Някои експерименти не могат да се провеждат с хора поетични съображения. Например няма психолог, който да обмисляда отдели майката от детето за дълги периоди от време, за даизследва значението на майката за развитието на детето. Съ-щевременно такива експерименти са били правени с маймуни.


3. Експериментите с животни могат да са оправдани, акони помагат да удовлетворяваме естественото си любопитст-во за света около нас.

Главите в тази част се занимават с някои от най-показател-ните и провокативни експерименти с животни, които са про-веждани някога. Например в осма глава обсъждаме изследва-нията върху „ученето на избягване" при кучетата. Кучетата про-дължават да прескачат бариера, за да избягват електрошок до-ри когато електрошоковете са прекратени. Това очевидно безс-мислено поведение наподобява поведението на хора, страдащиот обсесивно-компулсивни неврози. Истинската стойност на те-зи изследвания с кучета обаче е, че те предлагат нов метод залечение на хора, страдащи от такива неврози, който се оказвазначително по-ефективен, отколкото предишните терапии.

В края на 70-те години Хърбърт Терас (девета глава) сенасочва към един от най-важните и противоречиви въпросив цялата област на изследванията с животни: Шимпанзетатапритежават ли способност за научаване на език? Отговори-те, които той открива, имат съществени последствия за тео-риите за усвояването на езика при хората. Възможността заусвояване на език от шимпанзета е изучавана и от други из-следователи, но експериментите на Терас са най-пълните вобластта досега и са особено ценни, защото сравняват соци-алното, физическото и емоционалното развитие на малкитешимпанзета с това на човешките деца.

Друг аспект на човешката природа, който ползотворно ебил изучаван чрез животински модели, е проблемът за май-чината депривация. Последствията за дете, което не получа-ва адекватни майчински грижи, са мащабни и с огромно со-циално значение. Какво осигурява майката, което е толковасъществено за нормалното развитие на детето? Какво можеда се направи, за да се облекчат някои от тъжните последст-вия от майчина депривация? В десета глава обсъждаме от-говорите на Хари Харлоу на тези и други очарователни въп-роси въз основа на изследванията му с резус маймуни*.

* Маймуни от Южна Азия, използвани в медицински изследвания. -Бел. прев.

8

Нежното изкуствона обуславянето

Четири са изключително уместните въпроси, които пси-холозите непрекъснато си задават. Първият е: Каква е пол-зата от психологията? Медицината очевидно е полезна, за-щото ни помага да лекуваме пациенти, страдащи от широкспектър от соматични разстройства, физиката очевидно еполезна, защото законите на физиката ръководят всичко, ко-ето правим. Биологията, ботаниката, геологията, химията ит.н. са полезни, защото ни помагат да влияем върху светаоколо нас. Каква обаче е ползата от психологията?

Вторият въпрос е малко по-заплетен: Психолозите пре-карват часове в пускане на плъхове през лабиринти, каранена кучетата да слюноотделят при звука на звънци и по прин-цип да принуждават животните да правят твърде необичай-ни неща. Това несъмнено не е релевантно на поведението начовешките същества, не е ли така? В крайна сметка хоратапритежават език, интелигентност от по-висш ранг и облаги-те от култура, която се предава от хиляди години. Животни-те ги нямат, така че какво можем да научим от животните,което не бихме могли да научим много по-добре от хората?

Третият въпрос е: Голяма част от изследванията, про-веждани от психолози с кучета, плъхове, хамстери, гълъби ит.н., изглежда жестока и включва даване на електрошоковеи други болезнени стимули на невинни, беззащитни живот-ни. Това не бива да се разрешава. Може би е необходимо да


търпим вивисекции и други жестоки практики за медицинс-ки цели, ако осигуряват единственото средство за открива-не на по-добри методи за лечение на болестите, но в психо-логията такива практики, изглежда, се използват просто зада удовлетворяват безцелно любопитство.

Четвъртият въпрос, който често си задават самите пси-холози, е: Психолозите провеждат експерименти в лабора-тории и след това използват резултатите, за да правят ма-щабни дедукции за всекидневния живот на хората на работ-ното място, в играта или в домовете им. Но не е ли самиятакт на провеждането на експеримент в лабораторията нере-алистичен? Не е ли вероятно изкуствеността на лаборатори-ята да засегне поведението на изучаваните хора или живот-ни до такава степен, че нищо стойностно да не може да сеизвлече от експериментите?

В тази глава се надяваме да покажем, че от психологи-ческите експерименти с животни може да се спечели многоценно и релевантно познание. Експериментите, които ще об-съдим и които изминават дълъг път в откриването на отго-вор на поставените по-горе въпроси, засягат „ученето на из-бягване" и „предотвратяване на реакцията". Ученето на из-бягване означава научаване как да се върши задача, така чеда се избегне неприятен стимул, и след това извършванетона задачата дори когато неприятният стимул отсъства. Пре-дотвратяването на реакция означава предотвратяване на из-пълнението на обичайно действие, докато подтикът то да сеизвършва избледнее. За да демонстрираме тези понятия, из-брахме цяла поредица от експерименти, правени с кучета,плъхове и други животни, а не един-единствен ключов екс-перимент. Важното са не толкова детайлите на всеки експе-римент, а общата методология и резултати.

Учене на избягване

Представете си голяма лабораторна стая, разделена надве отделения с бариера по средата. Бариерата е достатъчнониска, за да може лесно да се прескача от куче, но се вдига,така че кучето да не е в състояние да я прескочи. Двете отде-


ления - нека ги наречем А и В - имат метални пръчки попода, по които може да тече ток, така че на кучето да се давалек електрошок по долната част на краката. Подобно ус-тройство може да се направи за плъхове, използвайки прос-та кутия, разделена на две (оттук и терминът shuttlebox*, кой-то психолозите често използват, за да описват точно тезиусловия).

Самият експеримент е много прост и включва трениранена кучето да реагира на стимул, който се научава да свързвас електрошок. Стимулът може да е мигаща светлина. Прие-маме, че кучето* е в отделение А, мигащата светлина севключва и 10 секунди по-късно по пода в тази част на лабо-раторията започва да тече ток, предизвиквайки лек елект-рошок на кучето; много скоро то скача през бариерата в от-деление В, където за известно време е в безопасност. Следняколко минути мигащата светлина отново се включва и 10секунди след това по пода в отделение В потича ток; кучетоскача обратно в отделение А, където сега е в безопасност.Това продължава известно време, кучето скача от А в В и отВ в А, докато се научи да скача не когато получи електрошо-ка, а когато види „условния стимул", т.е. мигащата светли-на, която възвестява електрошока. Повечето кучета (и плъ-хове) научават този навик много бързо и ще продължат даскачат в отговор на условния стимул дори когато той не сеследва от неприятното усещане от електрошока. С други ду-ми, те са „обусловени" да приемат навика на избягване, кой-то е функционално безполезен: скачат при сигнала, макарче вече няма електрошок, който да се избягва. Както ще ви-дим след малко, между човешката невроза и ученето на из-бягване при кучетата има важни сходства.

Както е и при човешката невроза, навикът на избягване-то е изключително силен и много труден за преодоляване.Много методи са били изпитвани, за да се накарат обуслове-ните по този начин кучета да отучат навика да скачат, кога-то се появи мигащата светлина, но повечето от тях изобщо

* По аналогия с shuttlecock - топка с перце в бадминтона; нещо, коетосе подмята напред-назад. - Бел. прев.


не работят. Човек може да приеме, че пускането на електри-чески ток по пода в отделението, в което кучето скача, щеразруши навика да се реагира на светлината. Получаванетона електрошок, когато то стъпи на земята, не го кара да сеотучи: точно обратното, то скача още по-ентусиазирано, ма-кар че е наказвано с електрошок всеки път, когато се призе-ми. Това отново е много типично за човешкото невротичноповедение, което обикновено не се елиминира чрез никакваформа на наказание, колкото и тежко да е то.

Обсесивно-компулсивни неврози

Преди да опишем как може да се промени този навик,нека разгледаме типична човешка невроза, която е многосходна на ученето на избягване, а именно - обсесивно-ком-пулсивната. Обикновено пациентът, страдащ от този тип нев-роза, демонстрира много силен страх от замърсяване, от вли-зане в контакт с микроби, мръсотия или други вещества. Тойсе опитва да намали този страх, като се чисти и мие и катоизбягва всякакъв контакт с подозрителни повърхности. То-ва поведение на чистене/миене постепенно увеличава често-тата си, докато човекът не започне да прекарва прекомерновреме в чистене, миене, лъскане на дръжките на вратите,столовете и масите, минаване на пода с прахосмукачка и т.н.В крайна сметка поведението чистене става толкова ком-пулсивно, че практически отнема цялото време на човека.Той губи работата си, няма социални контакти с приятелиили роднини и ако е женен, вероятно губи и жена си. Подоб-но разстройство очевидно е изключително сериозно и предипровеждането на изследванията върху „предотвратяванетона реакцията" с кучета няма особена надежда за „излекува-нето" му. Психиатрите опитват много и различни методи залечение на обсесивно-компулсивната невроза, включител-но психоанализа, електрошокова терапия, психотерапия, лев-котомия (мозъчна операция, при която връзката на части отпрефронталните дялове с останалата част от мозъка се пре-късва, вж. дванадесета глава). Нито една от тези терапии нее ефективна и нито една не постига резултати, които са по-


добри от спонтанна ремисия (подобрението, често наблюда-вано в невротичните разстройства в течение на времето, ко-гато не е осигурено лечение). Същевременно, макар че спон-танната ремисия е много силна при повечето невротичниразстройства, тя е изключително слаба при обсесивно-ком-пулсивните разстройства; само един от всеки трима пациен-ти се възстановява спонтанно или се подобрява дори следпериод от пет години - много нисък процент подобрение всравнение с тревожната невроза или реактивната депресия,където процентът на ремисия след две години е около 70.

Малко хора, които не са имали контакт с обсесивно-ком-пулсивни невротици, могат да имат някаква представа точ-но колко инвалидизиращо е това разстройство. Ето едно опи-сание на страховете и ритуалите, които обземат живота на19-годишно момче, както са разказани от възрастния му ба-ща: „Когато Джордж се събуди сутрин, обикновено в 11 ча-са, чувства, че ръцете му са замърсени и затова не може дадокосне дрехите си. Не желае да се мие в банята, защотосмята, че килимът е замърсен, и не желае да слезе долу, до-като не се облече. Затова аз трябва да го обличам, като пър-во почиствам обувките му и вадя чиста риза, бельо, чорапи ипанталони. Той държи ръцете си вдигнати над главата, до-като аз обувам гащите и чорапите му и много внимаваме идвамата той да не замърси външната страна на дрехите си.Всяка грешка или инцидент означават, че той ще трябва даоблича нови чисти дрехи, защото трябва на всяка цена даизбегне замърсяването на другите. След това Джордж слизадолу, мие ръцете си в кухнята и след това прекарва около 20минути в тоалетната. Това е твърде неприятна работа. Тойтрябва да вдигне ризата и жилетката си, за да си гарантира,че те не докосват тоалетната седалка, и трябва да проверидали го е направил както трябва. Тогава аз трябва да заста-на на вратата и да го наглеждам, като основната ми функ-ция е да го уверявам, че не е направил нищо глупаво, за дазамърси дрехите си. Да благодаря на Бога, той сега в някоислучаи успява да се справи сам с тоалетната, без моя конт-рол, но пак трябва да съм на повикване, така че да мога даму помогна, ако по някаква причина започне да изпада в


паника. Трябва да поставям вестници на пода на тоалетнатаи да ги сменям всеки ден, за да гарантирам, че панталонитему никога не са в контакт с някакви замърсяващи вещества.Ако иска само да уринира, моята задача е по-лесна. Простотрябва да проверявам панталоните и обувките му за пръски,понякога трябва да клякам на ръце и на колена с фенерче.Непрекъснато му казвам колко смехотворни според мен сатези ритуали, защото никога не откривам нищо нередно.Джордж никога не пуска водата в тоалетната, защото смята,че дрехите му ще се изпръскат, така че едно от моите задъл-жения е да дърпам верижката и да се справям с честите бло-кажи, които стават заради прекомерната употреба на тоа-летна хартия от Джордж. Отскоро той започна да проверявада няма срамни косми по пода и иска от мен да заставам наръце и колена, за да проверявам щателно пода. Той трябвада е абсолютно сигурен, че няма замърсяване, защото, аконе е сигурен, ще започне да се притеснява и непрекъснато даговори за това. Трябва да е абсолютно сигурен и затова иманужда от второ мнение. В момента, в който е вдигнал ципана панталоните си, трябва да вляза с кърпичка, потопена вантисептичен разтвор, за да избърша бързо ципа. Когато симие ръцете след тоалетната, педантично търка всеки пръсти методично измива всеки милиметър до лактите. Някогаго гледах през цялото време, но сега ме вика само от времена време. Понякога си мие ръцете, суши ги и след това ре-шава, че не е сигурен дали ги е измил както трябва. На тозиетап обикновено трябва да го надзиравам, така че, когатосвърши, да е абсолютно сигурен, че работата е свършена иде-.ално, без да е оставен и милиметър замърсен".

Разказът продължава в същия дух - през целия ден. Не енужно голямо въображение, за да се осъзнае, че човек, кой-то е толкова тежко засегнат, не може да води нормален жи-вот. Разстройството на Джордж е силно инвалидизиращо.Двамата с баща му живеят в някакъв много специален видчистилище.

Защо някои хора се държат по този начин? Доказателс-твата показват, че го правят, за да намалят тревожността си,която в противен случай ще е непоносимо болезнена. Кога-


то им се попречи да се чистят, тревожността им се покачва ипонякога стават видимо ужасени. Когато им се позволи дасе измият, тревожността им видимо намалява.

Има очевидни сходства между случая с кучето, което ска-ча в отговор на мигащата светлина (макар че обективно тоняма от какво да се страхува, защото електрическият ток еспрян), и пациента с обсесивно-компулсивно разстройство,който се чисти (въпреки че обективно няма опасност от за-мърсяване). Кучето скача, а младият мъж се мие, защототакива действия облекчават страха и тревожността, незави-симо че страхът й тревожността са ненужни.

При кучетата и хората невротичните разстройства могатда продължават месеци и дори години без никакво подобре-ние независимо от всички опити за тяхното лечение. Въпре-ки това за един метод е доказано, че е ползотворен в случаяна кучетата и това е „предотвратяването на реакцията"18.

Предотвратяване на реакцията

По същество предотвратяването на реакцията работи последния начин. Когато мигащата светлина се включи и ку-чето се опита да скочи в „безопасната" зона, бариерата севдига толкова високо, че то просто не може да я прескочи,фактът, че му е попречено да скочи, кара кучето да бъде„наводнено с емоция" (терминът „наводняване" е започналшироко да се използва за този метод на лечение). То вие,скимти, лае, тича яростно из клетката и в страха си дориможе да уринира и да се очиства. След известно време обаче

18 Baum, M. (1966). Rapid extinction of an avoidance response following aperiod of response prevention in the avoidance apparatus. PsychologicalReports, 18, 59-64; Carlson, N. J. & Black, A. H. (1959). Traumatic avoid-ance learning: Note on the effect of response prevention during extinc-tion. Psychological Reports, 5, 409-412; Page, H. A. & Hall, G. F. (1953).Experimental extinction as a function of the prevention of a response.Journal of Comparative & Physiological Psychology, 46, 33-34; Polin, A. T.(1959). The effects of flooding and physical suppression as extinction tech-niques on an anxiety motivated avoidance locomotor response. Journal ofPsychology, 47, 235-245.


емоцията му видимо намалява интензивността си и след око-ло половин час то се е примирило със съдбата си, особенослед като не е получило никакъв електрошок. Повторете про-цедурата няколко пъти и кучето ще е излекувано завинаги;мигащата светлина може да се включва, но то няма да сеопитва да прескочи бариерата.

Разбира се, от психологическа гледна точка в това имасмисъл. Ако можем за момент да прибегнем до антропомор-физма, кучето е скачало с убеждението, че ако не скочи, щеполучи електрошок; това, което техниката на предотвратя-ването на реакцията му е показала, е, че няма да получи елек-трошок, ако не скочи и че следователно страховете му санеоснователни. Предишният страх е направил невъзможноза него да „провери реалността"; сега, след като е било при-нудено да провери реалността, кучето е способно да действапо по-рационален начин.

Ключов експеримент:предотвратяване на реакцията с пациенти

Можем ли да използваме техниката на предотвратяванетона реакцията с пациенти и има ли тя същия ефект? Отговоръте положителен и на двата въпроса. Естествено, експеримента-торите са използвали по-различни методи, за да докажат теза-та си, така че ще представим просто обобщено описание наизползваните процедури (детайлно описание на тези процеду-ри е представено от С. Дж. Ракман и Р. Дж. Ходжсън19 в книга-та им Obsessions and Compulsions [„Обсесии и компулсии"]).

Първо, психологът обяснява подробностите на лечение-то на пациента и получава информираното му съгласие (безактивното сътрудничество на пациента лечението няма даима успех, а при всички случаи пациентът има правото дазнае какво ще се прави с него и защо). Пациентът освен това

19 Rachman, S. J. & Hodgson, R. J. (1980). Obsessions and Compulsions.New York: Appleton-Century-Crofts.


има правото да откаже, ако не харесва онова, което терапев-тът предлага.

След като се е съгласил, пациентът е въведен в стая, вкоято няма почти нищо друго освен маса, два стола - единза психолога и един за пациента - и контейнер, пълен с мръ-сотия или друг материал, за който се знае, че пациентът въз-приема като „замърсяващ". След това терапевтът слага ръ-ка в мръсотията в контейнера и убеждава пациента да нап-рави същото. Сега идва критичният момент: пациентът е на-сърчен да не тича да си мие ръцете (както би направил внормалния случай, за да намали тревожността си), а да оста-не на място и да изтърпи изключително силните емоции настрах, тревога и безпокойство, които заплашват да го зале-ят. Да си „наводнен" от дадена емоция е изключително неп-риятно преживяване, но тя постепенно утихва и след околополовин час пациентът може да търпи ситуацията със сте-пен на присъствие на духа, за която в началото е смятал, чее невъзможна.


фигура 1. Тези две графики показват оценките на пациент собсесивно-компулсивно разстройство на дискомфорта, койтое почувствал, и подтика да се измие и изчисти, след като еизложен на „мръсотия" и други „замърсители".

Линиите вляво показват относително ниска степен наподтик и дискомфорт преди съприкосновението (BE), но сил-но увеличение и на двете след съприкосновението (АЕ). АЕ обоз-начава подтика и дискомфорта след извършване на ритуалапо почистването и измиването.

Линиите вдясно показват ефекта на предотвратяване наритуала по почистването и измиването. АЕ отново сочи ви-соките нива на подтик и дискомфорт на пациента след съпри-косновението с „мръсотията" и т. н., но тези нива спадат допочти същото равнище като BE (преди съприкосновението) врамките на един час и продължават да падат през следващи-те два часа.

В крайна сметка пациентите с обсесивно-компулсивно разс-тройство са обусловени да очакват ниски равнища на диском-форт и подтик, когато са конфронтирани с неща, които пре-ди са възприемали като изключително заплашителни. Предот-вратяването на реакцията им помага да проверят реалност-та и да научат, че ако не изпълнят обичайното си ритуалноповедение, няма да има никакви сериозни последствия.

По същество това е ядрото на процедурата, която днесшироко се използва от клиничните психолози в лечениетона обсесивно-компулсивните разстройства. Разбира се, про-цесът трябва да се повтаря много пъти, но лечението е крат-ко. Обикновено са нужни от двадесет до тридесет съприкос-новения.

фигура 1 показва какво става обикновено в случаите оттози вид. Следователно нашето теоретично обяснение на ста-ващото по време на лечението с предотвратяване на реакци-ята е доста точно отражение на действителното поведение исубективното преживяване на пациента.

фигура 2. Тази графика показва напредъка на конкретен паци-ент с обсесивно-компулсивно разстройство - Т. Н., за периодот 16 седмици, през които той получава терапия чрез предот-вратяване на реакцията. В началото той прекарва 26 часа наседмица в ритуално миене на зъбите си, ресане на косата, бръс-нене, обличане и къпане или миене. В края на този период Т. Н.посвещава на тези дейности почти същото време, колкото иостаналите хора -по 2 часа седмично.

Сега трябва да си зададем два въпроса. Първо, лечение-то наистина ли върши работа? Второ, пациентите страдатли от рецидиви, след като са били излекувани? Отговорътна първия въпрос е прост. Да, терапията върши работа в 80-90процента от случаите, при това за много кратко време. Обик-новено са нужни по-малко от 20 контролирани съприкосно-вения, за да се постигне или пълно излекуване, или значи-телно намаляване на броя ритуали, които се извършват, фи-гура 2 показва подобрението на типичен пациент по времена терапията. Сама по себе си такава графика не доказванищо, но илюстрира какво става обикновено в резултат оттерапията чрез предотвратяване на реакцията. Терапията ра-боти, при това добре. Доскоро пациентите с обсесивно-ком-пулсивно разстройство бяха приемани със смут и безнадеж-дност в повечето психиатрични институции, защото за тях


нищо не можеше да се направи. Сега те са топло посрещании лекарите са нетърпеливи да опитат тези нови методи с поч-ти сигурната надежда, че ще успеят да им помогнат. Тазиогромна промяна се е осъществила само за няколко години,при това благодарение единствено на нов подход, директнонаучен от експериментите на психолозите с кучета.

Какво става обаче, след като пациентът е излекуван илие постигнал значително подобрение и терапията е прекрате-на? Фройд би нарекъл такова лечение „абсолютно симптома-тично", имайки предвид, че може да сме се справили със сим-птомите, но не и с лежащата под тях „болест" или „комп-лекс". Според Фройд симптоматичното лечение е безполез-но: то неизбежно води до рецидиви или заместване на симп-томи (т.е. развитието на нови симптоми, приемайки, че пър-воначалният симптом е бил успешно премахнат). Един отпринципите на психоаналитичната доктрина е, че симптоми-те са просто външна индикация за комплексно лежащо в ос-новата им разстройство. Освен ако не се излекува фундамен-талното разстройство, симптомите или не могат да изчезнат,или ще бъдат заменени от други. Именно този „модел наболестта" на обсесивно-компулсивните разстройства е най-моден сред психиатрите. Психолозите, от друга страна, вяр-ват, че моделът на болестта е неприложим към поведенчески-те разстройства. Те твърдят, че в случая на поведенческитеразстройства човек просто има работа с модели на погрешнозаучаване или обуславяне. Следователно пациентът няманужда от медицинско лечение, а от някаква форма на повтор-но учене или обуславяне. Примерите на рецидиви или замест-ване на симптоми ще осигурят критично доказателство замодела на болестта, но съществуват ли такива доказателст-ва? Какво става в действителност с пациентите след успешнатерапия чрез предотвратяване на симптомите?

Отговорът е прост. Макар че много пациенти са просле-дени в период от няколко години, не се наблюдават рециди-ви и нищо от порядъка на заместване на симптоми - точнообратното на прогнозите на Фройд. Вместо това обикнове-но се открива непрекъснато подобрение в психичното здра-ве и поведение на пациента, дори и в области, които не са


били подложени на терапия. Трудовата история на много па-циенти се подобрява значително, както и общото им щас-тие, брачната им удовлетвореност и т.н. Това е много важенрезултат и е паралелен на сходни резултати при други типо-ве невротични пациенти, лекувани с други методи на пове-денческа терапия.

Защо терапията се проваля в 10-20% от случаите? Отго-ворът, изглежда, е, че тя не успява при онези пациенти, закоито нивото на страха и тревожността, предизвикани в на-чалото на лечението, е твърде болезнено, за да се изтърпи. Втакива случаи би^еледвало да се предписват транквилантиили други медикаменти, за да се намалят тези крайни нивана дискомфорт, макар да е необходимо да се подчертае, черазстройството не може да се излекува с медикаменти, а са-мо да се потиска.

Има и други възможни начини за справяне с пациенти,които не реагират добре на терапията чрез предотвратяванена реакцията, но все още е твърде рано да се каже дали ня-кой от тези нови методи ще има успех. Междувременно некасе радваме, че разстройство, което преди е било невъзмож-но да се лекува, днес се поддава на психологическо изследва-не и новаторство и може да се лекува с голям успех за отно-сително кратко време.

Стойността на зоопсихологията

Сега нека се върнем към въпросите, зададени в начало-то на тази глава. Каква е ползата от психологията? Е, втози случай поне тя е помогнала на голям брой хора, стра-дащи от дистресиращи психични разстройства, да получатлечение, което ги връща към здрав и щастлив живот. Товае нещо, с което човек може да се гордее. Макар че избрах-ме само един пример, за да илюстрираме тезата, поведен-ческата терапия е имала множество подобни успехи. Отчи-тайки нейните триумфи и изключителната й младост (тер-минът „поведенческа терапия" е създаден само преди 30години), можем да очакваме още много преломи. Всеки,който твърди, че психологията не е нито практическа, ни-


то полезна в този съвременен свят, се намира в твърде неб-лагоприятно положение.

Какво да кажем за стойността на експериментите с жи-вотни? Повтаряме: нашите подскачащи кучета демонстри-рат значението на изследванията с животни за разбиране-то на някои от механизмите, които ръководят човешкотоповедение. Освен това те подсказват методи за неговатапромяна и подобрение. Работата върху предотвратяванетона реакцията с животни предшества използването на тех-никата при пациентите с обсесивно-компулсивно разстройс-тво. Гледайки назад, е съмнително дали техниката щешеда се обмисля за използване с хора, ако не бяха предвари-телните експерименти с животни. Всъщност щяха ли пси-холозите да имат смелостта да я използват в лицето на сил-ното изумление и дискомфорт на пациентите им, ако не зна-еха от експериментите с животни колко успешна може дабъде? Разбира се, нищо от това не доказва, че човешкитесъщества са просто по-големи, по-сложни варианти на плъ-хове или кучета - нито един психолог няма да приеме тако-ва становище. Тези изследвания демонстрират, че ние има-ме определени сходства с плъховете и кучетата, що се от-нася до нервната система, и че е възможно да се използваттези сходства. От това не следва, че щом у кучетата и плъ-ховете има определени механизми, те присъстват и у хора-та - би било твърде глупаво да се вярва в това и зоопсихо-лозите са особено предпазливи при подобни аналогии. Топросто означава, че там, където е възможно, сходствататрябва да се използват и че преди да опитваме нови методивърху човешки същества, трябва да ги изпробваме с живот-ни. Не е задължително методите, които работят с животни,да вършат работа и при хората, но има много процедури,които сме етично задължени да отхвърлим в работата с хо-ра, освен ако не сме сигурни - от опита с животни, че имамного голяма вероятност те да са успешни. Точно това ста-новище е прието от изследователите в медицината, коитотестират нови лекарства или изследват нови теории във фи-зиологията и неврологията. Защо от психолозите трябва дасе очаква да приемат различна нагласа?


И накрая трябва да се изправим пред въпроса за вклю-чената жестокост и степента, до която сме оправдани в из-ползването на животни в експериментите. Това не е научен,а етичен въпрос и като повечето етични проблеми не е въп-рос на черно и бяло, а на различни нюанси на сивото. Имаположителни и отрицателни страни, предимства и недоста-тъци и за двете позиции, но ние вярваме, че в случаи катотоку-що описания относително леката болка и дискомфорт,които изтърпяват участващите животни, могат да се оправ-даят от гледна точка на крайната полза за човешките съ-щества, които също страдат. Възможно е други да не са съг-ласни. Вие, читателят, трябва да решите за себе си. В подоб-ни въпроси няма удобни или категорични отговори.

Заключение

В обобщение: откриваме, че очевидно тривиален експери-мент в зоопсихологията има широкомащабни последствияза човешкото щастие и за лечението на определени невротич-ни разстройства, които в миналото са се смятали за нелечи-ми. Освен това виждаме, че подобни експерименти, особено"когато техните уроци се прилагат към хората, имат важнитеоретични последствия: те сочат, че психоаналитичната тео-рия в действителност греши за определени разстройства иче по-простите бихевиористични обяснения на невротична-та болест е по-вероятно да са верни. И накрая, такива експе-рименти подсказват, че е възможно да е погрешно да зак-леймяваме експериментите с животни като нерелевантни зачовешкото поведение. Можем много да научим от плъхове-те и кучетата, което ще ни помогне да разберем и съществе-но да влияем върху човешкото поведение.

Шимпанзето,което израства като дете

Някои от най-интересните експерименти в историята напсихологията засягат шимпанзетата - най-близките ни жи-вотински роднини. Повечето изследователи са се фокусира-ли върху един голям въпрос: Могат ли шимпанзетата да ус-воят езиковите умения? Има обаче един още по-голямвъпрос: „Имат ли шимпанзетата потенциала да израстват ида се развиват по същия начин като човешките деца? Едноамбициозно изследване на Хърбърт Терас от Колумбийскияуниверситет, Ню Йорк, изучава социализацията на малкошимпанзе и развитието на неговата личност в период от че-тири години - много по-дълго от експерименталния период,необходим за който и да било от другите експерименти, опи-сани в тази книга.

Защо да учим шимпанзе да говори?

Преди да обсъдим в детайли работата на Терас, нека раз-гледаме основите. Например: защо е важно да знаем далишимпанзетата могат да се научат на език? Най-простата при-чина е, че сме природно любопитни да изучаваме неизвест-ното, дори когато цената е астрономически висока (трябвасамо да си помислим за кацането на човек на луната). Идея-та, че може да успеем да комуникираме с друг биологиченвид и така да осъществим контакт с гледна точка, която е


напълно извън личния ни опит, е изключително очарова-телна.

Втората основателна причина е изразена от Терас: „Въз-можността да се наблюдава как добавянето на език - кактого познаваме - ще повлияе върху културата на група от шим-панзета може да осигури безценен поглед върху това, какъве бил животът в зората на човешката цивилизация".

Третата причина за изследването дали шимпанзетата мо-гат да овладеят езика е, че успехът или провалът на такованачинание може да способства за разрешаване на яростниятеоретичен спор за човешкото научаване на езика. Прочути-ят бихевиорист Б. ф. Скинър твърди, че хората научават ези-ка почти по същия начин, по който плъховете се научават данатискат ръчка, за да получат храна: всяко поведение, коетосе следва от награда или подкрепление, ще се повтаря. АкоСкинър е прав, няма очевидна причина шимпанзетата да немогат да научат езика, стига опитите им за овладяването муда се награждават по подходящ начин.

Гледната точка на Скинър, изглежда, има определенидостойнства. Когато човешкото бебе издаде звук, който мо-же да се разпознае като дума или нейно подобие, родители-те обикновено демонстрират одобрението си вербално („Доб-ро момиче!") или физически (прегръдки и целувки) и такаподкрепят поведението на детето. Същевременно, когато об-щуването между майката и нейното дете през първата годи-на от живота се изследва отблизо, се оказва, че майката наг-раждава практически всички вокализации на детето, а несамо онези, които силно наподобяват речта на възрастния.

Позицията на Скинър има многобройни критици, пове-чето от които твърдят, че той предлага силно опростенчес-ко обяснение на научаването на езика. Психолингвистът Но-ъм Чомски настоява, че просто разнообразието на изрече-нията, които децата създават, и тяхната способност да съз-дават нови изречения не могат да се обяснят с опростенчес-ки идеи за подкреплението. Чомски твърди, че човешкиятмозък е „програмиран" да прави различните граматическитрансформации, които се появяват във всеки език. Други го-ворят за тази способност за усвояване на езика като „способ


за усвояване на езика". Съществуването на такава вроденаспособност със сигурност помага за обясняването на забеле-жителната способност, която децата притежават, за да съз-дават граматически правилни изречения много преди да саимали формално обучение по граматика.

Глава за език

Някои психолози твърдят, че способността да се използ-ва този вроден способ за усвояване на езика зависи от специ-ализацията, която се развива постепенно в двете полукълбана мозъка. Нормалните деца започват да говорят през вто-рата си година, след което езиковите им умения се развиватбързо докъм петгодишна възраст. След това тези умения серазвиват по-бавно до пубертета. Развитието на мозъчнатаспециализация е успоредно на модела на усвояването на ези-ка. Мозъчната специализация на практика е пълна през пу-бертета. Дотогава децата учат лесно езика, но след това етрудно да се научи втори език и учещият обикновено го го-вори с чужд акцент. Преди пубертета децата с лекота се нау-чават да говорят и втори език.

Чомски и последователите му приемат, че вродената спо-собност за усвояване на език се открива само при хората.Съответно, след като шимпанзетата не притежават вроде-ния способ за усвояване на езика, би трябвало да са напълноозадачени, когато става дума за овладяване на езика. Следо-вателно по въпроса, дали шимпанзетата могат да научат език,позицията на Скинър клони към положителния отговор, ана Чомски - към отрицателния. Кой е прав?

Няма съмнение, че най-ранните опити да се предадат ос-новите на езика на шимпанзета са дали резултати, благоп-риятни за позицията на Чомски. Те почти неизменно са сеувенчавали с пълен провал. Кийт и Катрин Хейс прекарватшест години в опити да научат женско шимпанзе, нареченоВики, да изговаря английски думи. В края на този периодВики можела да казва само четири думи: „мома", „попа",„горе" и „чаша". Учителите й първоначално поставяли уст-ните и устата й в правилната позиция, но тя постепенно се


научила да дърпа устните и устата си със собствените си ръ-це, за да създава звуковете.

Защо се е провалил този опит? Несъмнено част от при-чините е фактът, че за шимпанзетата не е естествено да из-ползват по този начин гласните си струни. Ако не се притес-няват, те обикновено са мълчаливи. Нещо повече: шимпан-зетата са физически способни да произнасят приблизително12 отчетливи звука в сравнение с човешките сто.

Знаков език на шимпанзетата

Основен прелом се осъществява, когато Алън и БеатрисГарднър от Университета на Невада в Рино виждат нямфилм, заснет от Кийт и Катрин Хейс. Дори и без звука семейс-тво Гарднър успява да различи какво казва Вики, като следижестовете, придружаващи нейните звукове. Това ги кара дасе запитат дали няма да е по-лесно да се използват жестове,а не звукове, особено след като шимпанзетата в плен спон-танно използват различни жестове за молба и други подобни.

През юни 1966 г. семейство Гарднър започва да обучаваедногодишно женско шимпанзе. Те го наричат Уошо по име-то на окръга в Невада, в който живеят. Уошо в много отно-шения демонстрира пословичната способност за имитацияна човекоподобните маймуни. Например през десетия ме-сец от изследването тя къпе една от куклите си по начина,по който семейство Гарднър обикновено къпят нея. Пълнималката ваничка с вода, потапя куклата в нея, след това яизважда и я подсушава с хавлия.

Тази способност за имитация е изключително полезна,когато става дума за преподаването на Уошо на американс-кия знаков език - език, основан на жестове, често използванот глухите хора. Тя успява да научи четири знака или думипрез първите седем месеца от обучението, още девет - презследващите седем месеца, и 21 - в третия седеммесечен пе-риод. След три и половина години Уошо се научила да сиг-нализира общо 132 думи и семейство Гарднър изчисляват,че разбира три пъти повече знаци, отколкото може да изра-зи. Освен това може да комбинира думите смислено.


Има и някои други забележителни изследвания. ДейвидПримак от Университета на Калифорния измисля изкуст-вен език, използвайки пластмасови чипове. Той има толко-ва голям успех с неговото шимпанзе звезда Сара, че тя в край-на сметка успява да манипулира чиповете, за да създаде слож-на последователност като „Мери дава ябълка Сара".

Изкушаващо е да се твърди, че такива изследвания де-монстрират, че шимпанзетата могат да научат езика. Същев-ременно, както показват изследванията на Терас, това до-пускане може би не е вярно.

Ключов експеримент: проектът Ним

Когато за пръв път среща мъжкото шимпанзе, което въз-намерява да обучава, Хърбърт Терас е 37-годишен ерген, пре-подаващ в Колумбийския университет. Това става на 2 декем-ври 1973 г. и шимпанзето е само на две седмици. Терас ре-шава да го нарече Ним Чимпски (игра на думи от Ноъм Чом-ски). За разлика от ключовите експерименти, обсъдени в дру-гите глави, този продължава нонстоп почти четири години20.

Терас смята, че в другите изследвания върху усвояване-то на езика шимпанзетата твърде често са отглеждани в от-носително стерилна и несоциална среда. Терас е решен НимЧимпски да бъде отгледан в среда, наподобяваща любещатаи дружелюбна атмосфера, заобикаляща човешкото дете. То-зи подход има предимството, че езикът на Ним ще се развиев резултат на социални взаимодействия точно така, кактостава и при човешките деца.

Терас в никакъв случай не е убеден, че шимпанзетатанаистина са усвоили езика по начина, за който твърдят по-ранните изследователи. Той смята, че това, което шимпанзе-тата са научили, често може да се отхвърли като неестестве-ни трикове. Можете да научите гълъби да кълват дискове сразлични цветове в определен ред, за да получат храна, ноникой няма да разглежда това като доказателство, че гълъби-

20 Terrace, H. S. (1979). Mm. New York: Alfred Knopf.


те могат да конструират изречения. Нито пък ще докажемнещо, ако наложим думата „моля" върху бял диск, „учител" -върху червен диск, „дава" - върху син диск, а „храна" - върхузелен диск, и гълъбът „ни говори", като кълве в реда: „Моляучител дава храна". Терас се надява да може да отстрани то-зи проблем, като устои на изкушението да преподава на Нимезика така, сякаш е някакъв салонен номер. Усвояването наезика трябва да е част от социализацията.

Историята на експеримента на Терас с Ним всъщност еразделена на две части: общото социално развитие на Ним ипо-конкретно - усвояването на езика от негова страна.

Социализацията на Ним

Ним Чимпски е син на Пан и Каролин, които се разглеж-дат като най-интелигентните и стабилни животни в колонияот шимпанзета в Оклахома. Ним прекарва по-голямата частот първите си 18 месеца в голяма къща, собственост на У. Е.Р. и Стефани Лафарж. Това е типично нюйоркско домакин-ство, състоящо се от Стефани, втория й съпруг У. Е. P., тридеца от предишния й брак, четирите деца на У. Е. Р. от по-ранен брак, и приятелка на семейството, която е учителка.

През първите четири месеца в дома на Лафарж Ним спипо 15-18 часа на ден пред леглото на Стефани и У. Е. Р. Точ-но като човешко бебе, пелените му се сменят на всеки ня-колко часа, вдиган е, за да се оригне след хранене, подхвър-лян е във въздуха, прегръщан е и е гушкан от всеки полагащгрижи за него.

В много отношения Ним прилича повече на дете откол-кото човешкото дете. Неговите емоционални реакции нап-ример, изглежда, са по-силни, отколкото на човешкото де-те, особено когато разбира, че един от грижещите се за негое нещастен. Един път, когато Джени (едно от децата в се-мейството) плаче, Ним скача в ръцете й и се втренчва нас-тоятелно в очите й. След това докосва нежно страните й и сеопитва да изтрие сълзите й.

Понякога начинът, по който Ним реагира на У. Е. P.,странно напомня на едиповия комплекс. Един следобед, ко-


гато Стефани и У. Е. Р. спели, У. Е. Р. посегнал, за да пре-гърне Стефани. В същия миг Ним скочил и го ухапал. (Вколониите от шимпанзета често се наблюдава, че мъжки бе-бета атакуват баща си, когато се съвкупява с майка им.)

Развитието на Ним в определени отношения е по-бързоот това на човешкото дете. Той може да пълзи в края навтория си месец и един месец по-късно да се изправя, акоима какво да хване. Когато е на 20 месеца, възпитанието наестествените му нужди вече е приключило и той редовно из-ползва гърнето си.

Поведението му при лягане наподобява това на човеш-кото дете. Когато започва да спи сам през петия си месец,Ним пищи или хленчи в продължение на няколко минути,когато е слаган да си легне. Същевременно разрешениетода държи шише или биберон обикновено е достатъчно, за даго успокои.

Когато Ним е почти на една година, започва да използвачетири стаи в Колумбийския университет като забавачницаи детска градина, връщайки се вечер при семейство Лафарж.Той е толкова подвижен и енергичен, че се налага стаитевнимателно да се обезопасят, за да не избяга. Първоначалноучителите му се опитват да затварят вратата с верига и клю-чалка, но Ним успява да я отвори. След това те опитват кукис пружини, които изискват значителна сръчност, за да бъдатотворени. Ним пак успява да бяга от време на време в глав-ния корпус на факултета по психология. (Противно на попу-лярното убеждение, всъщност е много лесно Ним да бъдеразличен от психолозите там.)

В крайна сметка учителите и грижещите се за Ним от-криват, че най-ефективният начин да го дисциплинират е дасе отдалечават от него, казвайки „Ти лош" или „Аз не теобичам" на американски знаков език. Типичната му реак-ция на това е да спре онова, което прави, и бързо да изтичадо полагащия грижите, правейки знаци „прегърни" или „из-винявай".

Към юни 1975 г. Ним става толкова буен и труден засправяне, че става необходимо да го преместят от дома наЛафарж. Наред с другите неща той счупил няколко ценни


вещи в резултат на способността си да скача върху всякак-ви мебели и да виси по полилеите. За щастие Колумбийс-кият университет притежава прекрасна къща с 21 стаи -Делафийлд, половината от които са дадени срещу невисокнаем на Терас. Там Ним получава пет стаи за собственинужди.

Докато е в Делафийлд, Ним често е закачлив. Един пътчул Каръл (една от учителките му) да приготвя купа с овесе-ни ядки за обяд в близката стая за наблюдения точно предида си тръгне. Няколко минути по-късно другата му учител-ка Лора Петито го оставила сам на масата за смяна на пеле-ните, за да отиде в класната стая и се подготви за следваща-та дейност. Когато се върнала в стаята за наблюдения, за давземе купата с обяда, тя била изчезнала. Ним продължавалда лежи на масата, симулирайки невинност. Тя го изгледаластрого и направила знаците: „Къде е купата?", а Ним простобил озадачен и се оглеждал, като че ли се опитва да й помог-не да я намери. Едва когато Лора го заплашила, че ще гоудари, Ним я хванал за ръка и я завел до мивката зад масата.На дъното стояла полуопразнената купа с обяда!

Освен това шимпанзето се държало по изумително де-тински начин, когато Сюзан Куинби - друга от учителкитему - донесла котката си. То предложило лъжица кисело мля-ко на котката и било изумено, когато котката облизала лъ-жицата. Следващия път Ним преднамерено предложил накотката празна лъжица. След това напълнил лъжицата с ки-село мляко и го изял.

Ним обичал да участва в повечето от домакинските за-дачи и други дейности, които се извършвали около него. Осо-бено склонен бил да помага в приготвянето на собственитему ястия и демонстрирал голямо търпение и грижовност присмесването и бъркането на съставките. Друга задача, в коя-то с удоволствие се включвал, било миенето на чиниите; гле-дал много съсредоточено, когато използвал гъбата, за да гимаже със сапун. Ако по някаква причина бил изключен откухненските дейности, си отмъщавал, като отварял шкафове-те и чекмеджетата и изпразвал съдържанието им или пус-кал чешмите и преобръщал кофата за боклук.


Преди сто години Чарлз Дарвин издига тезата, че изра-зяването на емоции като радост, гняв, привързаност и любо-питство при шимпанзетата има отчетливо човекоподобен ха-рактер. Е, поведението на Ним несъмнено потвърждава наб-люденията на Дарвин, само че емоциите на Ним се изразя-ват по-директно и интензивно, отколкото човешките. Акоот дълго време не е виждал някого, когото харесва, Ним гопосреща с писъци на удоволствие, усмивки, биене по земятаот радост, прегръдки, целувки и пощене.

Доста по-непривлекателна страна на характера наНим е, че се стреми да доминира над всеки, ако това евъзможно. Когато нов учител го вижда за пръв път, тойго подлага на жесток тест, за да получи надмощие. Неп-ровокираните му изблици на агресия при тези първи сре-щи се появяват с такава скорост и жестокост, че новитеучители скоро се оказват изподрани, нахапани и със скъ-сани дрехи.

По-изненадващата от способността на Ним да изразявасвоите чувства е умението му да прозира през опитите нахората да прикриват емоциите си. Лора - може би най-доб-рата от учителите на Ним - го обобщава, когато описва важ-ните аспекти на взаимоотношението си с Ним: „Това бешенещо повече от отпуснатост. Ним имаше необичайна спо-собност да „разчита" чувствата на хората. Винаги съм смя-тала, че трябва да бъда честна, защото той ме разбираше...караше ме да се чувствам като „гола".

Езиково обучение

Психолозите, които се опитвали да преподават език напредставители на други биологични видове, са се фокусира-ли предимно върху шимпанзета. Основната причина за товае, че личността на шимпанзето наподобява човешката, кое-то би трябвало да улесни общуването. Значението на товастава ясно по време на експеримента на Терас, в който Нимизползва знаковия език най-свободно с хората, които най-добре познава и харесва. Другата основна причина е, че отвсички примати шимпанзетата притежават мозък, който е


най-близо по сложност и относително тегло до този на чо-вешкия.

Да се научи Ним на американския знаков език се оказ-ва много по-трудно, отколкото е очаквал Терас. (Непрекъс-натият недостиг на средства, за да плаща на голям бройхора да се грижат за Ним 24 часа в денонощие, 365 дни вгодината, означава, че има голямо текучество сред добро-волните помагачи, които заместват професионалистите.Ним е учен от 60 различни учители само за 46 месеца иочевидно такива непоследователни взаимоотношения не саполезни.) Ето какяапример той научава знака за „чай". Учи-телката му Лора го кара да обръща внимание, докато тяналива гореща вода в чаша с пакетче чай. След това тя офор-мя с ръцете си знака за „чай" и го насърчава да си пийне.След това Ним предлага ръцете си, така че Лора да можеда оформи пръстите му в подходящия знак. После Ним сеопитва да оформи ръцете на Лора, за да направи знака за„чай". Когато е постигнал това, Лора му дава чашата чай,която той си е поискал.

След това обучение Ним постепенно започва да правизнака за „чай", когато учителят му прави знака в разговора.Най-накрая той прави знака, когато вижда чаената чаша.Ученето обаче още не е завършено. Точно както малкотодете често казва „куче" на широк спектър от животни и пред-мети, така и Ним понякога прави твърде големи обобще-ния, сигнализирайки „играй мене чай", когато играе на го-неница.

Поне в едно отношение Ним успява да демонстрира по-голяма езикова подвижност, отколкото човешките му учи-тели. Терас погъделичкал Ним, докато той се държал за дър-весен клон с двете си ръце. Ним незабавно измислил лесенначин да посочи, че иска гъделичкането да продължи: сиг-нализирал „още" и „гъдел" с голите си крака!

Едно човешко умение, което Ним усвоява с развитиетона езиковите си умения, е способността да лъже. Той оче-видно е забелязал, че учителите му откликват, когато сигна-лизира или „мръсно" (означаващо, че трябва да отиде до то-алетната), или „спя" (т.е. че е уморен). Той постепенно за-


почва да използва тези два знака, когато те са очевидно не-подходящи, може би защото е отегчен и иска промяна.

Ним овладява първия си знак („пия") на четири месецаи той бързо е последван от още четири знака („горе", „слад-ко", „дай" и „още"). Интересно е да се отбележи, че има ня-колко публикации за глухи деца, които учат първия си знакна четиримесечна възраст. Думите могат да се сигнализи-рат много по-лесно, отколкото да се вокализират, вероятнозащото мускулната координация, необходима за звуковете,е много по-фина.

Като цяло Ним се научава да изразява 125 знака презпървите си 44 месеца и вероятно може да разбира повече от200 знаци. Напредъкът му е много хаотичен и зависи силноот уменията на отделните учители и връзката, която те изг-раждат с него. Под вещото ръководство на Лора Петито Нимуспява да научи по пет знака на месец - повече от два пътиповече, отколкото преди нейното пристигане.

През лятото на 1975 г. под ръководството на Лора Нимзапочва да създава комбинации от по два знака, включително„още яде", „гъделичкай мен" и „дай ябълка". През лятото на1976 г. той сигнализира комбинации от по три и повече знака(„мен още яде", „ти гъделичкай мен" и „мен реши бебе"). Стечение на времето той започва да използва все повече ду-мите, с които разполага. Между 1 юни 1975 и 13 февруари1977 г. учителите на Ним го наблюдават да сигнализира над19 000 фрази, състоящи се от по два или повече знака. Тазиогромна сума не е получена просто чрез повторение на някол-ко комбинации: Ним създава 5 235 отчетливо различни ком-бинации. Просто разнообразието на неговите знакови комби-нации подсказва много убедително, че Ним не ги учи наизуст.За съжаление не е възможно да се види докъде би могло дастигне ученето на Ним. Заради финансови и други проблемикъм края на 1977 г. Терас е принуден да върне Ним в Инсти-тута за изследване на приматите в Норман, Оклахома.

Може да се твърди, че Ним комбинира знаци, които знае,по повече или по-малко случаен начин. Това обаче не е вяр-но. Да разгледаме комбинацията от два знака, състояща сеот преходен глагол и „мен" или „Ним". Еднакво вероятно


ли е Ним да сигнализира „гъделичкам мен" и „мен гъделич-кам", или „гъделичкам Ним" и „Ним гъделичкам"? Съвсемне. Той сигнализира първо с „гъделичкам" в 107 случая, а с„мен" или „Ним" първо - в 16 случая. С други думи, избирареда първо с глагола в 87% от времето. Като цяло глаголъте поставен пръв в 83% от времето, когато Ним комбинирапреходен глагол с „мен" или „Ним". Няколко други анализапотвърждават, че във фразите на Ним съществува определе-на структура - точно както я има и в човешките изречения.

Има още едно важно сходство между фразите на Ним итези на децата. Когато децата са на етапа на създаването накомбинации от по две думи, около 80% от тези фрази могатда се интерпретират като спадащи към осем семантични ка-тегории. Две от тези категории са обект + получател (нап-ример „храна Ним") и действие + обект (например „ям гроз-де"). Когато Терас осъществява същия анализ върху фрази-те на Ним, открива, че 84% от неговите комбинации от подва знака съответстват на същите семантични категории.

Доказателствата, обсъдени дотук, подсказват, че Нимусвоява езика по начин, наподобяващ много този на човеш-кото дете. Има обаче и някои важни разлики. Видеозапи-сите на общуването между Ним и неговите учители са про-жектирани на забавена скорост, така че да може да се видиточно кога Ним започва фразата по отношение на изказва-нето на неговия учител. Макар че учителите му не го съз-нават, Ним ги прекъсва много по-често, отколкото нормал-ното човешко дете прекъсва родителите си. Изглежда, чеНим се интересува много повече да каже на учителите сикакво иска от тях да направят, отколкото да внимава каквоте му казват.

Установено е, че по-малко от 20% от изказванията нанормалното дете се състоят от имитации на фразите на ро-дителите и около 30% от онова, което казва детето, е спон-танно и не е просто отговор на възрастен. Дори след някол-ко години обучение 40% от фразите на Ним са много точниимитации на онова, което му е казано, и само 10% от знаци-те му са спонтанни. С други думи, Ним използва езика по нетолкова творчески и новаторски начин, колкото детето.


Най-важният от резултатите на Терас хвърля още по-го-леми съмнения върху сравнимостта на езиковите умения наНим и на човешкото дете. Когато започнат да говорят, деца-та с нормален слух създават изказвания, състоящи се средноот 1,5 думи, но бързо достигат до 4 или повече думи на из-казване (докъм 26-месечна възраст). Глухите деца демонст-рират същото нарастване на броя знаци на изказване, нообикновено малко по-късно от нормалните деца. Обратно-то, средната продължителност на „изказванията" на Ним ос-тава забележително постоянна - около 1,5 знака между 26- и46-месечна възраст.

Друга основна разлика между Ним и децата е, че по-дъл-гите фрази на децата обикновено предават много по-голямсмисъл, отколкото по-кратките. Ним не го прави, както мо-же да се види от най-дългата му фраза: „Дай портокал мендай ям портокал мен ям портокал дай мен портокал дай менти". Сравнение с две- и тризнаковите комбинации на Нимразкрива, че неговите тризнакови комбинации практическине добавят нищо (освен ударение) към комбинациите му сдва знака. Най-честите му тризнакови комбинации включ-ва: „играя мен Ним", „прегръщам Ним прегръщам", „играймен играя" и „ям мен ям".

Ако човек сравни усвояването на езика с изкачването настълба, изглежда, че шимпанзетата са много умели в изкачва-нето на първите няколко стъпала. След това обаче те сякашнапълно спират. Може да научат още думи, но не подобряватспособността си да комбинират тези думи в по-дълги, по-приличащи на изречения форми. Изкушаващо е да се раз-глежда липсата на способ за усвояването на езика или нещоподобно при шимпанзетата като непреодолима бариера предизкачването по-нагоре по езиковата стълба. Ако е така, НимЧимпски може и да е уместно наречен, защото сякаш пот-върждава становищата на адаша си Ноъм Чомски.


Социалното и емоционалното развитие на Ним Чимпс-ки в много отношения изключително напомня това на чо-


вешкото дете. Всъщност неговите емоционални реакции чес-то са просто по-силни и по-крайни варианти на човешкитеемоции. Той се държи буйно и прави пакости - поведение,познато на много поколения човешки родители.

Ним Чимпски е много умел в научаването на знаци иизразяването на себе си по ограничен начин и е естественасклонността твърде реалните му постижения да се разглеж-дат като разкриващи овладяване на езикови умения. По-вни-мателният анализ обаче показва, че на практика може биима по-малко, отколкото виждат очите.

10

Любов и привързаност

Любовта не е лесна област на изследване. Поетите, фи-лософите и повечето обикновени мъже и жени я разглеждаткато най-интересното и най-важното от всички чувства, нопсихолозите са я отбягвали. Трудно е да се предизвикат не-забавни чувства на любов в лабораторията, но е много леснострахът да се генерира, ако човек омотае хората с електродии ги заплаши с електрошокове. Оскъдността на психологи-ческите изследвания върху природата на любовта кара аме-риканския психолог Хари Харлоу да направи следното песи-мистично заключение: „Малкото, което знаем за любовта,не надскача простите наблюдения, и малкото, което пишемза нея, е написано по-добре от поетите и романистите".

Според нас Харлоу е твърде скромен по отношение насобствените си важни открития по отношение на природатана любовта. Всъщност неговите изследвания върху любовтасред резус маймуни имат съществени последици за разбира-нето на развитието на любовта при човешките същества.

Ключов експеримент:любов между майки и новородени

Хари Харлоу от Университета на Уисконсин е посветилняколко години на изучаване на начините, по които майму-ните се научават да решават различни трудни проблеми. Входа на работата той забелязва, че много от новородените


маймуни, отгледани в лабораторията, демонстрират силнапривързаност към килимчетата или сгънатите марлени пе-лени, използвани за покриване на пода на клетките им. Бе-бетата стискат здраво тези постелки и имат яростни гневниизбухвания, когато те се отстранят с хигиенна цел. Човеш-ките бебета до голяма степен демонстрират същата привър-заност към пухкави играчки и други меки предмети. Харлоузапочва да подозира, че очевидното удоволствие, което не-говите бебета маймуни извличат от стискането на постел-ките би могло да обясни голяма част от връзката между май-ката и новороденото. В крайна сметка майката маймуна пре-карва дълги часове, прегръщайки здраво бебето си21. За дапровери тази идея, той създава две маймунски „майки".

Едната - „платнената майка" - има съвършено пропор-ционално и оформено маймунско тяло, направено от дърво,но е покрита с гума и облечена в жълто-кафява памучна дре-ха, което я прави много мека на пипане. Електрическа круш-ка зад нея излъчва топлина, което я прави и топла. Другатамаймунска „майка" е подобна, но е направена от тел и няма„комфортен контакт". И двете майки имат „гърди".

Бебетата маймуни са отделени от естествените си май-ки малко след раждането и са поставени в една и съща стаязаедно с хавлиената и с телената майка. За някои от майму-ните само гръдта на хавлиената майка осигурява мляко; ос-таналите получават млякото си само от телената майка. Коямайка заместител предпочитат те? В огромното мнозинст-во от случаите меката, памучна майка, която им предлага„комфортния контакт". Бебетата прекарват средно 18 часана ден в гушкане с нея в сравнение с по-малко от 2 часа днев-но с телената майка. Истинската изненада обаче е, че резул-татите са почти същите дори за групата, която може да по-лучава млякото си само от телената майка: тези маймунисъщо прекарват по-голямата част от деня в контакт с хавли-ената майка. С други думи, бебетата маймуни не обичат отглад, а са гладни за любов.

21 HarJow, H. F. (1958). The nature of love. American Psychologist, 13,673-685.


Ранните критици на изследванията на Харлоу издигатразлични възражения срещу валидността на експеримента.Някои твърдят, че маймуните не харесват телта. Други насто-яват, че други вещества може да са осигурявали повече ком-форт, отколкото хавлията. Харлоу отхвърля първата групакритики, като посочва, че бебетата маймуни прекарват многовреме в катерене по страните на телените си клетки и в изс-ледване на телта с устата и ръцете си. Предпочитанието, ко-ето малките маймуни имат към хавлията, е демонстриранои от факта, че те избират да прекарват много повече времевърху покритата с хавлия майка, Отколкото върху майки, пок-рити с изкуствена коприна, винил или груб гласпапир.

Други критици се съмняват, че наблюденията на Харлоуимат някакво реално значение за любовта при хората22. Хар-лоу наистина се заема да хвърли светлина върху човешкатапотребност от контакт и привързаност. Както посочва:„Единствената причина за използване на маймуни, а не наплъхове, е, че данните ще могат по-добре да се обобщят зачовека". Дори и така маймуните не са човешки същества.

Най-сериозното възражение срещу ранните изследванияна Харлоу в тази област е, че те сякаш внушават, че единст-вената причина, поради която бебетата маймуни обичат май-ките си, е заради комфорта на контакта, който осигуряват.Харлоу отговаря на това обвинение, като конструира повечемайки заместители. Той установява, че един много важенфактор, особено през първите две седмици от живота на май-муната, е топлината на майката. Бебетата наистина са „отб-лъснати" от майки заместители с ледена вода във вените си.Освен това предпочитат майки, които се клатят напред-на-зад, пред такива, които остават на едно място.

В по-късни изследвания Харлоу се заема да изследва кол-ко силно бебетата маймуни се привързват към майките за-местители. Той го прави, като създава четири „уродливи май-ки", които са покрити с хавлиен плат. Едната от време на

22 Harlow, H. G. & Mears, C. (1979). The Human Model: Primate Perspec-tives. Washington, DC: Winston.


време изригва компресиран въздух, втората се клати толко-ва силно, че бебетата често падат, третата съдържа катапулт,който често изстрелва бебетата от нея, а четвъртата е „же-лязна мома" и има няколко метални шипа, които от времена време пробиват през тъканта.

Естествено, бебетата маймуни демонстрират признацина емоционално разстройство при първия допир с неприятни-те характеристики на всяка „уродлива майка". В момента, вкойто майката се върне към нормалното обаче, бебетата бър-зо се връщат при нея и се държат така, сякаш всичко е просте-но. Всъщност, каКто твърди Харлоу, сякаш единствено хо-рата, които провеждат експеримента, преживяват стрес!

След това Харлоу открива и други начини, по които плат-нените майки, изглежда, заместват истинската майка. Кога-то новородените маймуни са поставени в непозната среда,пълна с различни обекти (кутии, чаши), за които се знае, чепредставляват интерес за маймуните, използват платненатаси майка като база на операциите, изследвайки средата сиза малко, след което се връщат при нея за сигурност. Когатоплатнената майка отсъства, бебетата често „замръзват" всвита поза. Някои от тях бягат към средата на стаята, къде-то обикновено се поставя майката, и след това се впускат отобект към обект, пищейки и плачейки.

Дали новородените маймуни наистина демонстрират съ-щата любов към платнените майки, както към реалните?Ето как отговаря Харлоу на този въпрос: „Любовта към ис-тинската майка и любовта към сурогатната много си прили-чат... Доколкото можем да наблюдаваме, привързаността нановородените маймуни към истинската майка е силна, ноне по-силна от тази на експерименталната маймуна към суро-гатната платнена майка, и сигурността, която бебето получа-ва от присъствието на истинската майка, не е по-силна отсигурността, извличана от платнения сурогат".

Едно от първите неща, които човешката майка забе-лязва у бебето си, е, че то често я гледа съсредоточено влицето. Харлоу решава да открие колко важни са лицевитехарактеристики за новородените маймуни. На едно бебе едадена сурогатна платнена майка, която има безизразна


кръгла дървена топка вместо глава. Бебето реагира енту-сиазирано на заместителя на майка си, което подсказва, чедори лице, което би спряло часовника, не спира бебето даобича майка си.\ По времето, когато новородената маймуна е станала на

Зшесеца, изследователите са подготвили по-силно прили-чащо на маймуна лице от плат. Те гордо го поставят намястото му, но бебето поглежда и започва да пищи. Май-муната остава ужасена през следващите няколко дни и то-гава получава върховно прозрение: извърта главата на 180градуса, така че отново да може да гледа дървената топка.Когато експериментаторите завъртат главата в правилно-то положение, бебето още веднъж я обръща, така че лице-то да не се вижда. Малко след това маймуната вдига глава-та от тялото, закарва я с търкаляне в един ъгъл и я изоста-вя. Ако парафразираме интерпретацията на Харлоу на тазислучка, бебето е способно да обича майка без лице, но не имайка с две лица.

Изследванията на Харлоу с платнените и телените май-муни стават много известни и често са обсъждани през 60-тегодини. Макар че той приветства рекламата, не е особенощастлив от начина, по който се развиват нещата. Съмнени-ята му се засилват, когато виден психолог и водещ психиа-тър независимо един от друг правят един и същ коментарпред него. И двамата казват: „Знаеш ли, Хари, ще влезеш висторията на психологията като бащата на платнената май-ка!" След като не копнее за такава съдба, Харлоу започва даобмисля и други аспекти на любовта, започвайки с лишава-нето от майка и неговите последствия.

Последствиятаот майчината депривация

Може да изглежда парадоксално, но най-лесният начинда се изучава любовта е да се види какво става, когато лю-бовта отсъства. Докажете, че липсата на любов има сериоз-ни последици, и ще сте доказали, че любовта е важна. Жиз-


неноважното значение на майчината любов е твърде оче-видно в случаите на „майчината депривация", при която бе-бето е отделено от майка си по време на някои или на всич-ки ранни етапи от развитието му.

Ефектите от лишаването от майка са изучавани предиоколо 40 години от британския психолог Джон Боулби, кой-то е помолен от Световната здравна организация да подгот-ви доклад за психичното здраве на бездомните деца. Това ечаст от изследване, проведено от Социалната комисия къмОбединените нации, върху специалните нужди на децата, от-делени от техните Семейства и поставени в приемни домовеили институции. Боулби стига до заключението, че лишава-нето от майка задължително има злощастни последствия,включително малолетно отклоняващо се поведение и пси-хопатно поведение.

За съжаление на Боулби други изследователи не са успе-ли да повторят резултатите му и той е бил задължен да мо-дифицира вижданията си. Сега съществува общо съгласие,че не майката е толкова нужна, колкото личният положите-лен контакт с полагащ грижи или група от връстници.

Сред приматите Хари Харлоу успява! да покаже, че имаширокомащабни последствия, когато на бебета маймуни нее разрешено да виждат или да взаимодействат с други май-муни през първите няколко месеца от живота им. Когатоняколко маймуни, изолирани по този начин, се съберат за-едно, реагират много агресивно. Много от тях действат поподобен начин на пациентите в психиатрична болница. Нап-ример „замръзват" в странни пози, правят очевидно безцел-ни, многократно повтарящи се движения или просто зяпат впространството часове наред.

Харлоу открива, че друго основно последствие от ранна-та изолация е практическото отсъствие на сексуален животв зрялата възраст. Като част от опит за увеличаване броя намаймуните чрез размножаване той и неговите колеги вкар-ват нормална, сексуално опитна мъжка маймуна в същатазона като някои изолирани преди женски маймуни. Мъжка-та маймуна не успява да оплоди никоя от женските. Кактолаконично обобщава Харлоу, ако женската маймуна не е


преследвана, докато е млада, вероятно ще остане девственапрез останалата част от живота си.

Помощ за необичаните

Какво може да се направи, за да се помогне на майму-ните, отгледани в изолация, за да станат по-дружелюбни?фактът, че нормално отгледаните млади маймуни прекар-ват много време в игра една с друга, подсказва на Харлоу,че поставянето на изолираните маймуни заедно с нормал-но отгледани маймуни на същата възраст може да е пол-зотворно. В неговия случай обаче резултатите били катаст-рофални. Изолираните маймуни просто замръзват от страхи рядко взаимодействат с нормалните. Те прекарват пове-чето от времето си в прегръдки и хапане на себе си и свива-не в ъгъла.

Очевидно основен проблем е страхът, който нормални-те маймуни събуждат у отгледаните в изолация. Един от на-чините да се заобиколи проблемът е да се поставят изолира-ните в компанията на нормално отгледани маймуни, коитоса няколко месеца по-млади от тях. Изглежда, че изолира-ните маймуни могат да се научат на адекватно социално по-ведение, ако първоначално са в контакт с маймуни, прите-жаващи по-прости социални умения, т.е. по-млади майму-ни. С други думи, разликата между социалните умения наотгледаните в изолация и на онези, с които трябва да общу-ват, трябва да не е твърде голяма.

Мелинда Новак - една от сътрудниците на Харлоу - ус-пява да демонстрира почти пълна социална рехабилитацияпри маймуни, изолирани през първите 12 месеца от животаси. Това е огромно постижение. Доскоро се вярваше, че зна-чителните социални вреди, причинени от дългосрочната изо-лация в младенческата възраст, са необратими.

Новак използва маймуни „терапевти", които са три пътипо-млади от отгледаните в изолация маймуни, и е награденас постепенното изчезване на нежелателното, дез адаптивноповедение от страна на преди изолираните маймуни, комби-нирано с бавно увеличаване на играта и социалния контакт.


Нужни са обаче почти две години усилена работа, за да сепостигне тази трансформация.

Тези резултати подсказват, че любовта и привързаността,които съществуват между маймуните или хората на подобнавъзраст, могат да са по-мощна сила за добро, отколкото сеосъзнава. Макар че майчината любов вероятно е идеалът,любовта между връстниците понякога е умерен заместител.

Много теоретици от Фройд насам твърдят, че подходяща-та стимулация в началото на живота е съществена за нормал-ното развитие - това е хипотезата за „критичния период". Дан-ните на Новак, изглежда, оборват тази хипотеза, поне при май-муните. Оптимистично погледнато, нейните резултати подс-казват, че човешките същества също могат да са по-жилави,отколкото са смятали Фройд и неговите последователи.

Майчини и бащини инстинкти

Спонтанното удоволствие, което повечето човешки май-ки извличат от полагането на грижи за децата си, подсказвана много психолози, че съществува вроден „майчин инс-тинкт". На повърхността това сякаш обяснява месеците игодините самоотвержена преданост на майките към децатаим, но има различни трудности с идеята, че всички жени при-тежават майчин инстинкт.

Първо, доста категорично е демонстрирано, че хоратаимат много по-слаби инстинкти в сравнение с другите био-логични видове. По-показателното е, че предизвикващитепритеснение високи проценти на „побой на бебета" и малт-ретиране на деца трудно могат да се помирят с концепциятаза майчиния инстинкт. Днес например знаем, че повечетофизически агресивни родители също са били пренебрегвании малтретирани като деца в резултат или на „лоша среда" и„лоша наследственост", или на двете.

И тук работата на Харлоу хвърля интересна светлина.Неговият план е да наблюдава майчинското поведение наженски маймуни, отгледани през първите няколко месецаот живота си в изолация. Трудността е, че тези маймуни сасексуално неосъзнати и се оказва практически невъзможно


те да станат майки просто като се остави природата да пое-ме курса си! В отчаянието си Харлоу и неговият екип от из-следователи създават устройство, известно помежду им с га-льовното „ясли за изнасилване", в които те можели да бъдатзавързвани и осеменявани. Това дава желания ефект.

Какво става, когато тези изолирани женски раждат пър-вото си бебе? Обикновено го пренебрегват. Само ако бебетое много настоятелно, те от време на време му осигуряватизвестна доза от комфорта на контакта, който то търси.Всъщност от четвъртия месец нататък някои от първород-ните бебета на тези „нямащи майка майки" всъщност са на-казвани по-малко, отколкото бебетата на нормалните май-ки, и им се позволява по-голям контакт със зърната на май-ките. Когато такива майки раждат за втори път, обикнове-но започват да се грижат за новороденото по доста адеква-тен начин.

Нещата обаче невинаги протичат толкова гладко. Ня-колко от „нямащите майка майки" тъпчат бебетата си илинатискат лицето им към пода на клетката. Един-два пътиекспериментаторите не реагират достатъчно бързо, за да поп-речат на майката да сдъвче крака или пръстите на бебетоси. Най-ужасната майка от всички пъха главата на бебето сив устата си и продължава да я стиска като пържен картоф.

Всъщност наблюденията на Харлоу, изглежда, показват,че идеята за универсален майчински инстинкт може би е пог-решна. Много маймуни майки (а вероятно и човешки май-ки), които не са били отгледани в нормално, любещо взаи-моотношение със собствените си майки, създават много сил-но впечатление на пълна липса на майчински инстинкт.

Харлоу изследва и ролята на бащата. Във всички май-мунски семейства, които той изучава, бащата е несъмненодоминиращият индивид, поддържащ статуса си, без да из-ползва физическа сила, освен ако човек не брои псевдопляс-кането и пощипването, подгонването и от време на време понякой заплашителен жест.

При хората бащите обикновено са предпочитани предмайките като другари за игра още от бебета на осеммесечнавъзраст и това предпочитание се запазва и през втората го-


дина от живота. Абсолютно същото е вярно за резус майму-ните, отгледани в пленничество. Възрастните мъжки май-муни сочат готовността си да играят със собствените си илис чуждите малки, като дават специален сигнал: замайващ иизцъклен хипнотизиращ поглед, придружен от лек удар поухото. Мъжките бебета са доволни да играят с всяко възрас-тно мъжко животно, но женските бебета са по-придирчивии предпочитат да си играят с татко.

Скорошно изследване на свободно живеещи резус май-муни в долината Катманду, Непал, разкрива, че дивите мъж-ки маймуни са по*малко склонни да помагат в грижите забебетата от тези, отгледани в пленничество. По време на из-тощителни 1500 часа полеви наблюдения има само 18 слу-чая на приятни взаимодействия между възрастен мъжки ек-земпляр и бебе. Единадесет от тях са кратка игра или чеше-не и само седем са по-продължителни примери на бащинигрижи. Наблюдават се три пъти повече агресивни срещи, по-вечето от които включващи леки плесници и удари.

Най-драматичният наблюдаван инцидент се отнася додоминиращ възрастен мъжки екземпляр, наречен Спок, иеднодневно бебе на майка, която починала. ПървоначалноСпок се грижи за бебето по забележително нежен начин, носе дразни, когато то започва да се върти и да плаче. На ня-колко пъти бедното бебе е държано за краката с главата на-долу или е носено под лакът от Спок, когато той тича, за дагледа борба между други маймуни. За съжаление на бебетоСпок сякаш не осъзнава, че то се нуждае от храна, и дететоумира от глад. Несръчността на тази голяма възрастна мъжкамаймуна се вижда и от очевидната й неспособност да схванефакта, че бебето е умряло. Дълги часове след смъртта мутой продължава да го чеше и да го разнася със себе си.

Харлоу установява, че между маймуните има важни по-лови различия в реакциите на бебетата дори преди да се дос-тигне зряла възраст. Когато се поставят заедно с бебета, жен-ски маймуни преди юношеството незабавно започват да седържат по грижовен и любещ начин. Обратното, мъжкитемаймуни преди юношеството са или безразлични, или лекоагресивни.


Дали общата липса на внимание и безразличие от странана възрастната мъжка маймуна към собственото си потомст-во е равнозначна на „естествената" реакция на човешкия ба-ща към неговите деца? Част от бащите предпочитат да пос-вещават свободното си време на традиционно мъжки дейнос-ти, например пиене на бира и гледане на футбол, но по-го-лям процент полагат топли и любещи грижи за децата си.

Много феминисти са атакували изследванията на Хар-лоу, защото те сякаш внушават, че човешките бебета оцеля-ват и се развиват само ако за тях през цялото време се гри-жат майките им. Харлоу остава глух за техните обвинения.В интервю с Карол Таврис в списание Psychology Today тойреагира -на тези атаки с думите: „Човекът е единственотоживотно, способно да говори, а жената е единственото жи-вотно, неспособно да не говори".


Хари Харлоу посвещава повече от 30 години на изслед-ване на значението на явлението, което наричаме любов, прирезус маймуните. Основната му стратегия е да наблюдаваефектите от отстраняването на различни аспекти на нормал-ната любеща среда, в която се развиват бебетата маймуни.Първият голям успех на тази стратегия е в идентифициране-то на комфорта на контакта като най-важния принос на май-ката към благополучието на бебето.

По-късно Харлоу установява, че лишаването от майчин-ски грижи сериозно засяга способността на младите майму-ни да се размножават или да се социализират успешно, а съ-щото е вярно и за хората. Той обаче открива, че любовта ивниманието от по-млади представители на вида в крайнасметка могат да преодолеят лошите последствия от майчи-ната депривация.

Любовта на майката към детето й е нещо, което взема-ме за даденост, но „майчинския инстинкт" не е толкова вро-ден, колкото приемаме, както Харлоу ясно демонстрира вработата си с маймуни.

личност и емоции

Разликите между психологическия и физиологическияподход към човешкото поведение могат да се изяснят чрезедна аналогия. Да предположим, че психолог и физиолог,които никога преди не са виждали кола, се заемат да разбе-рат как функционира. Психологът се съсредоточава върхускоростта на колата, как се държи на пътя, надеждността й,разхода на гориво и т.н. След това той използва тази инфор-мация, за да разсъждава върху процесите и механизмите вът-ре в нея (мотор, акумулатор, скоростна кутия, кормилна уред-ба и т.н.). физиологът се концентрира върху вътрешносттана колата, може би откривайки голяма черна кутия (акуму-латор) и обръщайки най-голямо внимание на надписите отедната й страна. Той има трудната задача да се опита да оп-редели ролята на всяка част на колата и как те са свързани.Следователно психологът гледа на нещата отвън и правипредположения за онова, което става вътре, докато физио-логът изследва вътрешността, опитвайки се да извлече ме-ханичен смисъл за нещата, които открива там.

В идеалния случай подходът на психолога и на физиоло-га трябва да се допълват взаимно и това все повече става напрактика. Всъщност съществува нов хибрид, наречен „пси-хофизиолог", който се опитва да използва физиологията, зада изяснява психологически резултати, и обратното.

В тази част разглеждаме изследвания, които успешно саинтегрирали информация от физиологически и психологи-чески източници. Съвременната работа върху интелигент-ността (единадесета глава) е първостепенен пример на та-


къв многодисциплинарен подход. Още откакто по молба нафренското Министерство на образованието Алфред Бине съз-дава първия стандартизиран тест за интелигентност в нача-лото на XX век, психолозите се интересуват от подчертани-те различия, които съществуват между човешките същест-ва, когато става дума за интелектуални способности.

В резултат на усилията си психолозите са научили многоза основните фактори, които определят интелигентността,значението на наследствеността в определянето на интелек-туалния потенциал и т.н. Същевременно предстои още мно-го да се учи за функционирането на интелигентността. Нап-ример съвсем доскоро практически не знаехме нищо за под-чертаните различия в мозъчната дейност между хора с раз-лична степен на интелигентност. Тази пропаст в познаниятани беше запълнена от изследванията на Алън и Илейн Хен-дриксън от Института по психиатрия в Лондон в началотона 80-те години.

Разбира се, има много по-драстични и драматични начи-ни за изследване на функционирането на мозъка, отколкотоприкрепването на електроди към черепа и записване на елек-трическата активност на мозъка. В дванадесета глава се об-съждат три основни категории психохирургия. Хиляди преф-ронтални лоботомии (в които се прекъсват влакната, свърз-ващи фронталните дялове и другите части на мозъка) са осъ-ществени, за да се облекчи страданието на пациенти с обсе-сивно-компулсивно разстройство и меланхолия. Понякога тепостигат целта си, но рисковете от превръщане на пациентав „безмозъчна маса" са изключително големи. Напоследъкинтересът се прехвърля към използването на амигдалото-мията, при която амигдалата* (бадемовидното ядро) се пре-късва или изгаря. Целта на тази операция е да се намалят

* Едно от базалните ядра - наподобяващо бадем сиво вещество, раз-положено дълбоко във всяко от полукълбата на главния мозък. Яд-рото има връзка с обонятелната система и хипоталамуса. Неговитефункции са свързани с настроенията, чувствата, инстинктите и ве-роятно със спомени за скорошни събития. - Бел. прев.


страхът и гневът, но - отново - има много злощастни стра-нични ефекти.

Историята на психохирургията не е изцяло каталог нагрешки и злощастия, защото има поне един голям успех. Вопит да се редуцират ефектите на тежките епилептични прис-тъпи хирурзите са разработили процедурата на разрязванетона мазолестото тяло (съединителната тъкан, свързваща дветеполукълба на мозъка). Това е имало две важни последствия.Първо, епилептичните припадъци стават по-редки и по-уп-равляеми. Второ, разкрити са очарователните различия меж-ду функционирането на двете половини на мозъка.

В тринадесета глава изследваме корените на личността.Съществуват два основни начина за изследване на биоло-гичната основа на личността. Първият е да се изследват лич-ностните сходства в еднояйчни и разнояйчни близнаци, катоосновното предположение е, че колкото по-еднакви генетич-но са близнаците (едноличните в сравнение с разнояйчни-те), толкова по-голямо ще е влиянието на наследствеността.Говорейки общо, доказателствата сочат, че индивидуалнитеразличия в личността имат по-силно отношение с наследст-веността, отколкото се осъзнава.

Алтернативният метод за изследване на личността е фи-зиологичен. Има различни техники за записване (напримермерещи мозъчната активност, кожно-галваничната реакцияи сърдечната честота), които могат да се използват, за да седемонстрира, че между двама души има големи вариациивъв физиологичната активност. X. Дж. Айзенк е използвалинформация, получена от изследвания върху близнаци, и фи-зиологични изследвания, за да предложи теория за биоло-гичната основа на личността.

Ако личността до голяма степен има биологична основа,от това следва, че атрибути като щастие също до голяма сте-пен са повлияни от биологията. Това противоречи на по-пулярното убеждение, че външните събития и успехът в ос-новни сфери на живота предизвикват щастие. В четиринаде-сета глава демонстрираме, че именно типът личност, койтонаследяваме, ни прави по-щастливи или по-нещастни от дру-гите.


В петнадесета глава изследваме емоциите през очите напсихолозите и физиолозите, работещи в тандем. Емоционал-ните състояния очевидно зависят от хора и неща в непосред-ствената ни среда, но обикновено включват и отчетливи фи-зиологични промени. Класическата теория за емоциите, из-дигната от Стенли Шахтър и Джеръм Сингър, поставя ед-накво ударение върху психологическите и физиологически-те причини. Техният метод за манипулиране на физиоло-гическото функциониране не е хирургичен - те постигат про-мени във физиологичната активност чрез медикаменти.

Накратко, тази част разкрива широкия спектър от цен-но припокриване между работата на психолозите и физио-лозите в областите на интелигентността, личността, емоци-ите и анормалното поведение.

11

Измерванена интелигентността

Доскоро имаше доста общо съгласие между експерти-те по отношение на понятието интелигентност. Интелиген-тността беше някаква обща, всепроникваща когнитивнаспособност, която ви позволява да се справяте добре с всич-ко, което наподобява умствен проблем. Тази високо цене-на способност до голяма степен се смяташе за генетичнададеност; макар че средата би могла да повлияе върху на-чина, по който се демонстрира интелигентността, и би моглада действа като спънка, ако е много неблагоприятна, мне-нието беше, че тя не допринася с повече от може би 20% заобщото количество изменчивост в интелигентността, отк-ривано в изучаваната популация. Освен това имаше някол-ко специални способности - вербална, цифрова, учене наи-зуст, перцептивна, но що се отнася до интелектуалната спо-собност, те не обясняваха нищо в степента, в която го пра-веше общата интелигентност. Консенсусът беше, че инте-лигентността е с огромно образователно и социално значе-ние. Вашият доход и работата ви, както и социалният вистатус зависеха изключително силно от интелигентносттави. Късметът, личността и семейните връзки също играехароля, разбира се, но много по-малка, отколкото вроденатаинтелектуална дарба.

През последните години тези становища получиха мно-го критики. Много критици отричат, че интелигентността е


смислено понятие. Те не приемат, че наследствеността оп-ределя различията в тази несъществуваща способност и вмес-то това твърдят, че социалната класа и другите влияния отсредата са решаващите фактори в образователния и трудо-вия успех както и в социалния статус.

Повечето от тези критики идват от хора, които не саособено компетентни в техническите области на генетика-та, психометрията и конструирането на тестове за умстве-ни способности, и мнозинството от тях се появяват в попу-лярните седмичници, всекидневниците и политическитетрактати вместо в научните списания. Въпреки това, тъйкато подобни критики са получили голяма публичност, теоказват влияние върху политически решения. Отхвърляне-то на подбора в училищата и изоставянето на практикатана потоците до голяма степен са повлияни от тези аргумен-ти. Тъжната история на сър Сирил Бърт*, който е скалъ-пил някои от данните си, дава богат материал на критици-те. Същевременно неверните данни на Бърт изграждат мно-го малка част от емпиричния материал, върху който се ос-новава ортодоксалното становище за интелигентността, исъвременните доказателства силно подкрепят традицион-ното гледище.

Британски психолог, известен с разработването на факторнияанализ в психологическото тестиране и с изследванията си върхуефекта на наследствеността върху интелигентността и поведени-ето. След смъртта му впечатляващите аномалии в някои от него-вите тестови данни карат определени учени да подложат на прео-ценка статистическите му методи. Те стигат до заключението, чеБърт е манипулирал и вероятно фалшифицирал онези резултатиот IQ тестове, които най-убедително подкрепят неговите теорииза унаследяваната интелигентност и социална класа. Дебатът върхуповедението му продължава, но всички страни са съгласни, че по-късните му изследвания имат най-малкото сериозни грешки, и мно-зина приемат, че той е измислил някои данни. Солидността на по-ранната му работа обаче оправдава репутацията му на един от най-изявените пионери на педагогическата психология във Великоб-ритания. - Бел. прев.


Междувременно физиолозите издигат нови подходи къмизмерването на интелигентността, които хвърлят нова свет-лина върху въпроси като: Защо умствените способности севлошават с напредването на възрастта, защо има социалнии класови различия в интелигентността и кое детерминирав по-голяма степен интелигентността - природата или въз-питанието?

Накратко, тези нови подходи ни помагат да измерва-ме интелигентността чрез психофизиологични методи,т.е. чрез използване на електроенцефалографа, или „ма-шината на мозъчните вълни". Нещо повече: основавай-ки се на имащи мащабни последствия теории за приро-дата на интелигентността и нейния физически субстрат,тези нови подходи ни дават много по-дълбоко прозрениеза природата на интелигентността, отколкото е било въз-можно преди.

IQ тестове

При традиционните начини за измерване на интели-гентността кандидатът получава проблеми, които - до-колкото е възможно - не изискват придобити познания.Ако такова познание е нужно за тестовете, тогава е важ-но да се гарантира, че всички кандидати го притежават веднаква степен. IQ тестът (IQ идва от Intelligence Quotient[коефициент на интелигентност], като средностатистичес-кият човек има IQ 100) няма за цел да е тест за училищ-ни познания, а за способността да се манипулират еле-ментите на някакъв проблем и да се открие решение, ко-ето не е било част от никакво формално обучение, фигу-ра 1 показва разпределението на 1Q в популацията катоцяло.

Такива тестове универсално показват, че съществуват из-разени различия между социалните класи, като разликатамежду средната и работническата класа е около 30 пункта.Има разлики и между различните раси: чернокожите аме-риканци имат резултати с около 15 пункта по-ниски от бе-лите американци, малайците - приблизително същия бройпунктове под китайците, а циганите от Средна Европа - отместното население на Средна Европа.

Децата, които се представят добре на тези тестове, обик-новено се представят по-добре и в училище и в университе-та, отколкото децата със слаби постижения. Ако се изслед-ват децата в едно и също семейство, се открива, че те се раз-личават по IQ и че обикновено по-умните се изкачват посоциалната стълбица, а по-глупавите слизат надолу. Едно-яйчните близнаци - независимо дали са отгледани заедноили са отделени рано в живота и са отгледани от различнисемейства - имат много близки резултати. Разнояйчнитеблизнаци си приличат много по-малко. Осиновените децаприличат повече на биологичните си родители, отколкотона осиновителите си, макар че вторите на практика могатда осигуряват цялата им среда през детството.

Понякога се казва, че по тестовете за интелигентностбелите са висшестоящи спрямо другите раси, защото те са


създадени от бели психолози, но това не е вярно. Първо, тес-товете не се конструират по прищявка на психолога, а тряб-ва да следват съвсем обективни статистически правила. Вто-ро, установено е, че по тези тестове, конструирани от белипсихолози, китайски и японски деца и възрастни се предста-вят значимо по-добре, отколкото бели деца и възрастни -независимо от по-ниския социоикономически статус и по-лошото обучение в училище!

Поклонниците на егалитаризма трудно биха приели та-кива фактори. Те прерязват всичките им надежди за дости-гане до рая на универсалното равенство. Оттук и критикитеи враждебността им към всеки, който дръзне да спомене фак-тите и да защитава ортодоксалната позиция. Много от тезикритики обаче са насочени срещу една химера, защото пред-ставата, която много хора имат за механизма на наследстве-ността - „какъвто бащата, такъв и синът" - е много далеч отреалността. Ако бащата наистина раждаше свое копие, бих-ме имали основателни причини за притеснения. Реалносттаобаче е съвсем различна.

Наследственост и интелигентност

Нека разгледаме добре известния и солидно документи-ран феномен на „регресията към средната". Това е удобенначин да се каже, че родители, които са особено богато илибедно надарени с определени физически или умствени харак-теристики, ще ги предадат на децата си в по-малко крайнаформа; с други думи, техните деца ще регресират към средна-та. Децата на много високи или на много умни родители щеса високи или умни, но като средно не толкова високи илиумни, колкото са родителите им. Децата на много ниски илимного глупави родители като средно пак ще са по-ниски ипо-глупави, но не в същата степен като родителите си.

фигура 2 показва представата, която повечето хора иматза функционирането на наследствеността. Според това пог-решно становище за наследствеността много глупавите ро-дители имат много глупави деца, много умните родителиимат много умни деца и т.н. Ако беше така, щяхме да имаме


абсолютно статично кастово общество, в което децата на ра-ботниците са завинаги обречени да копаят въглищата и даточат водата. Реалността обаче е много различна, както сеилюстрира на фигура 3.

Тук виждаме регресията в действие. От четирите деца намного глупави родители само едно също е много глупаво, двеса глупави, а едно е със средна интелигентност. По същия на-чин от четирите деца на много умни родители само едно е мно-го умно, две са умни, а едно е със средна интелигентност. Об-ратното, от четирите много умни деца едно произхожда от сред-но интелигентно семейство, две - от умни родители, и само

МОЗЪК ЛИЧНОСТ И ЕМОЦИИ 167

едно от много умни родители. Следователно генетиката гаран-тира непрекъснато разбъркване на генния фонд, надделявайкинад класовите и семейните интереси. Смесването на гените съз-дава различия, а не само сходства между родителите и децата.Това превръща всяка кастова система в биологическа безсмис-лица и в нещо невъзможно за поддържане освен чрез полити-чески и културни ограничения. Освен това прави класовите сис-теми трудни за поддържане, освен ако няма значителна соци-ална мобилност. Същественото е, че количеството социалнамобилност в западния свят е точно такова, каквото е необходи-мо, за да се поддържа стабилна разликата в IQ между работни-ческата и средната класа, защото съставът на класите се про-меня от поколение на поколение, като по-умните деца от ра-ботническата класа се издигат в средната, а по-глупавите децаот средната класа потъват в работническата.


ността сред новото поколение е същото, но много глупавитеи много умните родители създават понякога и деца със среднаинтелигентност, а средните родители - деца, които са по-глупави или по-умни от тях.

Всичко това има съвършен биологичен смисъл и същест-вува огромно количество фактологични изследвания, които гоподкрепят. Очевидно обаче все още отсъства жизненоважнопарче от мозайката. Не можем да наследим начина, по койтосе държим, както не можем да наследим нещо толкова неве-ществено като „интелигентността". Можем да наследим самофизически, соматични, анатомични структури, от които про-изтичат интелигентността и поведението във взаимодействиесъс средата. Следователно, докато не узнаем нещо за физиоло-гическите механизми, които лежат в основата на решаванетона проблеми и другите типове познавателно поведение, и до-като не сме в състояние да измерваме тяхното функциониране,разчитаме на косвени, а не на преки доказателства, а критици-те винаги могат да посочат възможните източници на грешка,които е трудно да се елиминират напълно. Точно върху тозипроблем по-новите изследвания са хвърлили важна светлина.

Корелиране на физиологични данни с IQ

Размерът на главата и размерът на мозъка и теглото до-някъде корелират с измерения IQ, но взаимоотношението етолкова слабо, че няма практическа значимост. Електроп-роводимостта на кожата, която често се разглежда като приз-нак на умствена будност и мотивация, е по-голяма при ум-ните, отколкото при глупавите деца, но макар че взаимоот-ношението между електропроводимостта на кожата и IQ епо-тясно, отколкото между размера на мозъка и IQ, пак не едостатъчно тясно, че да има истинска практическа стойност.

До голяма степен почти същото щеше да се каже в мина-лото за опитите да се мери „времето на реакция" като инди-кация на интелигентността. В тези измервания изследванотолице се изправя пред светлина и бутон: когато крушката свет-не, се задейства електрически таймер, а изследваното лице


трябва да натисне бутона колкото се може по-бързо, за даспре таймера. Времето, което му е необходимо, за да реаги-ра, може да се мери много точно. Някога се е смятало, чечрез това устройство може да се мери скоростта на провежда-нето на импулса по невроните в мозъка и че е възможноскоростта на провеждане да е свързана с интелигентността,но не е установено да има някакво тясно взаимоотношение.

Същевременно, използвайки същата експерименталнаидея, но въвеждайки определени промени, може да се получимного по-висока корелация между времето на реакция и инте-лигентността, фшура 4 показва типа конзола, използван в та-кива експерименти. Изследваното лице седи пред конзолата,като показалецът му е върху бутона ,Jwme". Когато светне ед-на от крушките, то незабавно мести пръста си, за да натиснебутона, свързан с тази светлина. Когато светне само една круш-ка, изследва се „простото време на реакция". Когато се изпол-зва повече от една крушка, това е „време на реакция при из-бор". Очевидно е, че колкото повече избори има, толкова по-дълго е времето на реакция. Обикновено отчитаме увеличени-ето в броя на предложените избори не само по количествотокрушки, но и чрез „битове", които се броят като логаритми отброя, така че изборът между две крушки съставлява един битинформация, между четири крушки - два бита, а между осем -три бита. Времето на реакция се увеличава линейно с всекидопълнителен бит, както се вижда на фигура 5. Забележете, четрите тестирани групи са доста добре отделени - с изключениеможе би на простото време на реакция (нула бита информа-ция), като глупавите момичета винаги имат по-дълго време нареакция, а умните - по-кратко.


Има и други начини да се използва експериментът свреме на реакция. Един от тях е наречен „парадигмата наПознър" - експеримент, в който на изследваните лица се по-казват стимули, които могат да са идентични (АА) или раз-лични (Аа); изследваното лице трябва да натисне бутон, зада посочи колкото е възможно по-бързо дали стимулите саидентични или различни, фигура 6 показва времената на ре-акция на неинтелигентните студенти (тези с ниски резулта-ти на вербален тест) и умните студенти (с високи резултатина вербален тест). Забележете, че за да се достигне до реше-нието „различни"? е нужно по-дълго време, отколкото за„идентични" както за умните, така и за глупавите студенти,но глупавите имат нужда от по-дълго време за двата типастимули и особено дълго време - за по-трудната задача.

Трети метод, отново различен, е т.нар. парадигма наСтърнбърг, при който на изследваното лице се показва наборот цифри или букви, следвани незабавно от отделна „пробна"цифра или буква, на която то отговаря с „да" или „не" в зави-симост от това дали пробата е или не е била включена в


първоначално показания набор. Мери се времето на реакция,или времето за вземане на решение при натискането на бу-тона за „да" или „не", фигура 7 показва резултатите от екс-перимент с изследвани лица с умерен и висок IQ. Забележе-те, че с увеличаване на размера на набора се увеличава ивремето на реакция, но отговорите „не" отнемат по-дълговреме от отговорите „да", и че умните изследвани лица сапо-бързи във времето си на реакция, отколкото средно инте-лигентните изследвани лица, което става все по-видно с уве-личаване на размера на наборите.

Очевидното заключение е, че каквато и да е парадигма-та, има доста силно взаимоотношение между времето нареакция и интелигентността и че това взаимоотношение ста-ва по-силно с увеличаване на сложността на задачата. Нитоедна от задачите в експериментите за време на реакция ня-ма никакви културни детерминанти, така че получените ре-зултати могат да се смятат за почти изцяло свободни от вли-яния от средата, за които често се твърди, че определят ус-пеха или провала на обикновените IQ тестове. Следовател-но ето един обективен, културно справедлив начин за измер-ване на интелигентността.

Макар че такива тестове и други подобни инструментиса интересни, защото демонстрират, че много просто перцеп-тивно поведение и време на реакция силно корелират с ин-телигентността, те не хвърлят особена светлина върху тео-ретичната природа на интелигентността или върху нейнатафизическа база. Същевременно именно това е типът инфор-мация, която може да се осигури от „електрическите потен-циали", записвани върху електроенцефалограмата (ЕЕГ).

Мозъчни вълни и IQ

Чрез електроди, поставени върху черепа, ЕЕГ улавя елек-трическите потенциали, генерирани от мозъка, и ги записвакато серия от вълни. Допреди няколко години тези вълни несъздаваха впечатление за тясна връзка с интелигентността.Електрическите потенциали са поредица от вълни, които сепоявяват внезапно, когато срещу очите на изследваното лице


в експеримента светва ярка светлина или то чува внезапнокликване, предавано по слушалки, фигура 8 показва възник-ващите в резултат вълни при три изследвани лица, всяко откоито е положило IQ тест (груповия тест на Отис) и има ре-зултат съответно 137, 100 и 73. Точно този запис на електри-чески потенциали е публикуван от Дж. П. Ертл - канадскияпсихолог, който е пионер в изследванията върху взаимоотно-шението между IQ и електрическите потенциали. Ертл мерилатентността на тези вълни, с други думи, колко бързо се по-явяват, след като стимулът (зрителен) е представен на изслед-ваните лица, коитв са деца. Той открива, че при по-умнитедеца латентността е по-кратка. С други думи, вълните възник-ват по-бързо при по-умните деца, отколкото при по-глупави-те. Както показва фигура 8, вълните при по-глупавите деца санай-удължени и разтеглени. Това е интересна новина, но не есензация. Когато са тестирани по-големи групи, взаимоотно-шенията между интелигентността и латентността на потен-циалите не са толкова близки. Първоначално други изследо-ватели се затрудняват да повторят резултатите на Ертл, нокогато най-накрая се демонстрира, че неговите изследваниямогат да се повторят, корелациите между IQ и латентносттана потенциалите пак са разочароващо ниски.


Ключов експеримент: IQ е равенна минимум грешки при преработката

На този етап започва работата в Института по психиат-рия в Лондон, водена от Илейн и Алън Хендриксън23. Тя евдъхновена от мисълта, че може би ако погледнем в подроб-ности теоретичните основи, на които се базира измерванетона електрическите потенциали, и ако подобрим използвани-те методи за измерване, наблюдаваните корелации могат даса по-значими. Илейн Хендриксън променя стимула от зри-телен на слухов (отчасти защото зрителните стимули създа-ват много артефакти при записването на ЕЕГ) и освен товазапочва да измерва амплитудите на вълните, а не само тях-ната латентност. Тя скоро установява, че умните хора иматпо-големи, както и по-бързи вълни, и като комбинира тезидва индекса, тя постига много по-внушителна корелация -тази, която кара човек да се изправи на стола и да започнеда внимава. Основната стъпка обаче предстои - разработва-нето на теоретична обосновка за цялата процедура и иден-тифициране на правилна мярка, основана на тази обоснов-ка. Това е направено от Алън Хендриксън.

Знаем, че информацията, достигаща до кората на мозъкапрез сетивните канали, се кодира и след това се изпраща отедна част на мозъка към друга чрез неврони, свързани единс друг посредством синапси. Преминаването на информаци-ята през кората е част от процеса, който електрическите по-тенциали трябва да уловят, но има много въпроси относноначина, по който информацията се кодира, преминава презсинапса и накрая се свързва чрез електрическия потенциалс IQ. Хендриксън - по силата на експертните си познания вобластта на компютърната технология - успява да издигнетеория, която обяснява как информацията може да се коди-ра в невронни пулсови потоци и освен това осигурява теоре-

23 Hendrickson, D. Е. & Hendrickson, А. Е. (1982). The biological basis ofintelligence. In Eysenck, H. J. (Ed.). A Model for Intelligence. New York:Springer-Verlag.


тично обяснение на биохимичните събития, които се осъ-ществяват, когато информацията преминава през синапси-те. И по-важното: той издига хипотезата, че в преработкатана информацията е вероятно да се появяват грешки. Хоратаимат консистентна и характерна средна вероятност от поя-вата на такива грешки и именно тази средна вероятност спо-ред него и Илейн е биологичната основа на различията винтелигентността. Има смисъл в тезата, че човек може дадейства бързо и уместно върху получената информация са-мо до степента, до която постъпващата информация се пре-работва правилно! Семейство Хендряксън символизира сбуквата R вероятността постъпващото послание да е доста-тъчно коректно, за да бъде разпознато от човека. Индивиду-алните различия в R следователно могат да бъдат биологич-ният еквивалент на интелигентността. Семейство Хендрик-сън показват - чрез компютърна симулация - ефектите навъвеждането на различни грешки върху предаването на съ-общенията и освен това демонстрират, че така полученатакартина съответства много добре на други мерки за интели-гентността.

Как е свързано всичко това с електрическите потенциа-ли? Има доказателства - от изследвания със записи на от-делни неврони, че съществува известно взаимоотношениемежду ЕЕГ и пулсовия поток, който предава дадено съобще-ние, а оттук и възможността записите на електрически по-тенциали да разкриват детайли за пулсовия поток и възмож-ните грешки в предаването. Такива грешки би трябвало даимат ефект на „замазване" на пиковете и браздите междувълните, правейки ги по-малко отчетливи; грешките на пре-даването биха променили формата на вълните. Нещо пове-че: грешките в предаването, които биха направили разпоз-наването трудно или невъзможно, ще дадат пулсов поток,който е различен от свободния от грешки пулсов поток. То-ва е важно, защото няколко електрически потенциала обик-новено се осредняват, за да създадат публикуваните диагра-ми. Това осредняване е нужно заради ниското отношениесигнал към шум при записа, което означава, че формите навълните стават ясни само когато се осреднят няколко въл-


ни. Осредняването на правилни и неправилни пулсови пото-ци ще елиминира по-фините детайли и ще превръща въз-никващата в резултат крива в по-нормална.

Това наистина е характеристика на трите криви на фигу-ра 8. Най-интелигентното изследвано лице (ИЛ) има крива,която показва множество завъртулки, а най-малко интели-гентното изследвано лице има много спокойна, гладка кри-ва. Ако завъртулките представляват аспекти на съобщение-то, което се предава, тогава е ясно, че то се предава многопо-ефикасно в кората на изследваното лице Б. А., отколкотопри Р. Л., като Г. X. е някъде по средата. Тези завъртулки неса случайни корелати на IQ само при тези три изследванилица. фигура 9 показва формите на вълните на десет умни идесет глупави изследвани лица в експеримент на Ертл и Ша-фер. Дори при бегъл поглед човек може да види, че дветегрупи от криви се различават много съществено по комп-лексност, амплитуда и латентност, както е предвидено оттеорията на семейство Хендриксън.

Как можем да измерваме тази интуитивно очевидна ха-рактеристика „комплексност"? Като много груба и готовамярка, семейство Хендриксън използва това, което нарича„канапена мярка". Те прожектират уголемен вариант на наб-людаваните криви върху листа хартия, поставят голям бройкарфици по контура и след това прокарват нишка през кар-фиците. След като направят това, развиват нишката и из-мерват дължината й. Резултатът е много впечатляващ; ко-релацията между канапената мярка и IQ е толкова висока,колкото и между един добър IQ тест и друг! Нищо по-убеди-телно не е достигано до този момент, подсказвайки, че мо-же би теорията и измерванията вървят в правилна посока.Разбира се, днес „канапената мярка" е изоставена - компю-търът измерва дължината на завъртулките с много по-голя-ма точност.

Последствия от техникатана електрическите потенциали

Илейн Хендриксън продължава с тестиране на стотицидеца и възрастни, използвайки признати тестове за интели-гентност и техниката на електрическите потенциали, обра-ботвана по описания по-горе начин, и повторения на собст-вените й изследвания, и получава до голяма степен едни исъщи резултати. Изглежда, няма съмнение, че днес можемда мерим интелигентността физиологично с точност, коятое сравнима с най-добрите съществуващи днес IQ тестове. Се-мейство Хендриксън постига нещо наистина важно и ново визмерването на интелигентността. Пълен преглед на тези исвързани с тях изследвания е представен от X. Дж. Айзенк иП. Барет24. В същото време, макар днес да изглежда, че има

24 Eysenck, H. J. & Barrett, P. (1985). Psychophysiology and the measure-ment of intelligence. In Reynolds, C. R. & Wilson, V. L. (Eds.). Method-


много тесни връзки между интелигентността и физиология-та на мозъка, ние все още не разбираме точния начин, покойто едното произвежда другото.

Какво да кажем за бъдещето? Днес можем да твърдим,че имаме мярка за интелигентността, свободна от културнидетерминанти - обвинение, което продължава да е валиднов известна степен дори за най-добрите IQ тестове (т.е. онези20%, които се дължат на средата). Би трябвало да сме способ-ни да правим прогнози, да предприемаме подбор и да дава-ме съвети на хората на базата на чиста мярка за тяхната об-ща умствена способност - независимо от тяхното образова-ние, семейна или житейска история. Би трябвало да сме всъстояние да изследваме аспекти на интелигентността, кои-то са издигали почти непреодолими бариери пред изслед-ванията в миналото, при това с по-голяма надежда за успех.Например развитието на интелигентността на новородени-те и малките деца под шестгодишна възраст не може да сеизследва както трябва с помощта на IQ тестовете. Има тес-тове за бебета, но те наистина не са добра мярка за интели-гентността; обикновено тестират физическото, а не умстве-ното развитие и не корелират особено силно с интелигент-ността в зряла възраст. В другия край на скалата: би следва-ло да сме в състояние да изучаваме упадъка на умственатасила с възрастта. В миналото това било трудно, защото пре-дишното учене интерферира с измерването на интелигент-ността, така че тестовете дават различни резултати в зави-симост от това дали мерят предимно „флуидна" или „крис-тализирала интелигентност"*. И накрая, би трябвало да мо-

ologcal and Statistical Advances in the Study of Individual Differences. NewYork: Plenum Press; Barrett, P. T.& Eysenck, H. J. (in press). Brain electri-cal potentials and intelligence. In Gale, A. & Eysenck, M. W. (Eds.). Hand-book of Individual Differences: Biological Perspectives. Chichester: Wiley.

Разграничение, въведено в психологията от Реймънд Б. Кетьл. Крис-тализиралата интелигентност се отнася до уменията или позна-нията, които сме формирали по време на обучението или натрупва-нето на опит, докато флуидната интелигентност означава способ-ността на човек да се адаптира към нови ситуации. - Бел. прев.


жем да кажем нещо за расовите и класовите различия, безда се намесват културните фактори и да пораждат безкрай-ни спорове.

Има един допълнителен теоретичен проблем, чието ре-шаване днес е възможно. Споменахме съществуването на спе-циални способности освен общата интелигентност. Те попа-дат в две широки категории: вербални способности и пер-цептивни и механични способности, и между тях и двете мо-зъчни полукълба, изглежда, съществува взаимоотношение.Вербалното изпълнение като че ли се контролира най-вечеот лявото полукълбо на мозъка (със сигурност при десноръ-ките лица), докато перцептивно-механичните способности,изглежда, се контролират в много по-голяма степен от дяс-ното полукълбо. Изследванията върху „разцепения мозък"са особено показателни в това отношение. Двете половинина мозъка се обединяват от corpus callosum (мазолестото тя-ло) - сноп дебели нервни влакна. За медицински цели (нап-ример за контролиране на епилептични припадъци) поня-кога се налага този сноп от влакна да се прекъсне, оставяй-ки двете половини на мозъка повече или по-малко изолира-ни една от друга. Възможно е да се представя материал самона едната половина на мозъка - и така да изучаваме в под-робности как функционира самостоятелно всяко от полукъл-бата (вж. дванадесета глава).

Ще бъде очарователно да се провери - при нормални хораи при пациенти с „разцепен мозък" - как представянето навербални и невербални тестове е свързано с моделите на елек-трическите потенциали, записани поотделно от двете полу-кълба. На теория би трябвало да открием, че сред хората,които демонстрират несъответствия между вербалния и не-вербалния IQ, лицата с висок вербален IQ следва да демонст-рират по-комплексни форми на вълните в лявата половинана мозъка, докато тези с висок перцептивно-механичен IQ -да показват по-комплексни форми на вълните на дясната хе-мисфера. Този е само най-очевидният от многото експери-менти, които вече са възможни. Изглежда, че сме на прагана революция в изследването на умствените способности.

12

Разцепеният мозък

Човешкият мозък отдавна се разглежда като хранилищена ума, а оттук и голямото му символно значение. Мозъкъте отговорен за много от положителните постижения на чо-вечеството, включително великите произведения на изкуст-вото и големите научни открития. Когато обаче мозъкът нефункционира добре, следват трагични и инвалидизиращиефекти, включително, разбира се, странните модели на по-ведение, откривани при лудостта и психичните разстройст-ва. За някой, който е психично болен, на обикновен език секазва, че си е „загубил ума" или е „чалнат в главата".

Идеята, че мозъкът е люлката на психичната болест, отвекове е карала много хора да защитават тезата за директнодействие върху мозъка, за да се постигне лечение. Използва-ни са били множество ужасяващи методи на „лечение", катоедин от най-известните е трепанацията, която, изглежда, сее използвала още през каменната епоха. На пациента - безда е анестезиран - се пробива дупка в черепа, за да се освобо-ди въображаемото натрупване на нежелани пари в главатаму. Черепи, открити в Перу, демонстрират заздравяване око-ло дупката, което означава, че някои от тези злощастни ли-ца са оцелели от операцията.

Още по римско време има интерес към техники, коитопредшестват електроконвулсивната терапия. Лекарят Скри-боний Ларгус описва поставянето на електрическа змиор-ка върху главата на пациента като лекарство срещу главо-болие, а Плиний-старши препоръчва изненадващия елект-


рошок от такава змиорка като отлично лекарство срещуродилната болка. Електроконвулсивната терапия днесвключва прилагането на електрошокове между 70 и 130 вол-та. Те предизвикват конвулсии, подобни на големите епи-лептични припадъци {grand mal). Тази техника е открита запръв път в края на 30-те години и понякога се използва влечението на депресия, макар че не е ясно защо. Показа-телно е обаче да разгледаме историята на новата машиназа електроконвулсивна терапия, инсталирана в една бол-ница в Англия и използвана с умерен успех в продължениена повече от шест месеца - докато не отишъл механикът ине открил, че е свързана неправилно. Очевидно силата навнушението може да е ключов фактор в предизвикванетона подобрение.

Лоботомия и амигдалотомия

Най-съществената повратна точка в историята на мозъч-ната хирургия е една конференция на невролози, проведенав Лондон през 1935 г. Джейкъбсен и фултън правят прегледна работата си: те са успели да постигнат по-умерено пове-дение на две шимпанзета след хирургическо отстраняванена фронталните им дялове. Португалският невролог Анто-нио Егас Мониз става на крака и пита: „Ако отстраняванетона фронталния дял предотвратява развитието на експеримен-тална невроза при животни и елиминира фрустрираното по-ведение, защо да не е възможно тревожните състояния причовека да се облекчават по хирургичен път?"

Мониз и неговият колега Алмейда Лима се заемат дададат отговор на този въпрос. Те използват хирургическияметод префронтална лоботомия в опит да модифицират пси-хичния живот на пациенти с обсесивно-компулсивно разст-ройство и с меланхолия. Прерязват определени влакна, пре-минаващи през фронталните дялове към други части на мо-зъка. Използваният инструмент е специален нож, нареченлевкотом, който те вкарват през малък отвор в черепа. Ки-номаните си спомнят „Полет над кукувиче гнездо" на КенКиси. В този филм именно лоботомията поставя окончате-


лен край на героичната борба на Рендъл Патрик Макмърфисрещу Голямата медсестра.

Рекламата, която Мониз привлича към тази нова формана мозъчна хирургия, води до огромно повишаване на инте-реса към префронталната лоботомия. През двадесетте годи-ни между 1935 и 1955 г. в САЩ и Великобритания са извърше-ни приблизително 70 000 лоботомии. Уолтър Фрийдман -признатият доайен на американските лоботомисти - личное извършил повече от 3500 лоботомии. Славата и прести-жът на Мониз му донасят Нобелова награда през 1949 г. Стечение на времето обаче се натрупват индикациите, че преф-ронталната лоботомия не е панацеята, за която претендираМониз. Чести са докладите за различни злощастни страничниефекти, включително апатия, безотговорност, намалени ин-телектуални способности, влошена преценка, намалено твор-чество и дори кома и смърт. След като недостатъците натази форма на мозъчна хирургия стават по-очевидни, броятна пациентите, подлагани на лоботомия, намалява, докатонакрая цифрата става много малка. Мониз получава онова,което според мнозина заслужава, когато го застрелва в гръб-нака един от собствените му пациенти, подложени на лобо-томия.

Иронията на цялата сага за префронталната лоботомияобаче е, че в крайна сметка на бял свят излиза фактът, чеедно от подложените на лоботомия шимпанзета на Джей-къбсен и фултън е развило мозъчен абсцес в резултат налоша хирургична техника и че другото всъщност не епоказало отчетените добри ефекти от лоботомията!

С изоставянето на лоботомията „психохирурзите" измест-ват вниманието си от фронталните дялове на мозъка къмлимбичната система. Общо казано, лимбичната система сенамира в средата на мозъка и за част от нея - амигдалата(бадемовидното ядро), се смята, че е включена в яростта иагресията.

Артър Клинг и неговите колеги осъществяват амигда-лотомии (лезии или срязване на амигдалата) върху майму-ни, които живеят в свободна колония. Добрата новина е, чете стават по-малко агресивни и по-дружелюбни към хората,


които се грижат за тях. Лошата новина, която не успява давъзпре някои психохирурзи, е, че тези животни изглеждатобъркани и страхливи, когато се върнат в старата си коло-ния в дивата природа. Те са напълно неспособни да се спра-вят със сложността на социалния живот и бързо се превръ-щат в социално изолирани.

Психохирурзите обикновено стигат до бадемовидното яд-ро, като насочват тънък електрод към целта през малка дуп-ка, пробита^ черепа, и пускат силен електрически ток презелектрода, който разрушава тъканта около неговия връх.

Жертви на психохирургията

Най-злощастното приложение на техниката на амигда-лотомията е в САЩ, където се практикува върху престъпни-ци, излежаващи присъди в затвора. Твърди се, че тогаваш-ният главен прокурор на Калифорния публично призовава


да се извършат амигдалотомии на всички агресивни прес-тъпници, настанени в затворите на щата, за да се отстранят„мозъчните центрове, отговорни за страха и гнева".

Един случай, който предизвиква огромни заглавия, е наЛ. С. - психопат, осъден за предумишлено убийство и изна-силване и прекарал 18 години в психиатрична болница в Ми-чиган. Когато адвокат на име Гейб Каимовиц чува за планаЛ. С. да стане първият клиент на психохирургия в клиниката„Лафайет", споделя пред Detroit Free Press загрижеността сии инициира съдебно дело. Според свидетелските показанияна Л. С. при изслушването той дал писмено съгласие за пси-хохирургия само защото смятал, че може да бъде освободенслед операцията. Освен това твърдял, че бил подведен да мис-ли, че се съгласява само на имплантиране на електроди, а нена деструктивна хирургия.

Тричленното жури постановява, че хората, които са не-доброволно лишени от свобода, не могат да дават правноадекватно съгласие за опасни мозъчни операции. Освен то-ва решава, че в този случай психохирургията нарушава Пър-вата поправка на конституцията (гарантираща правото насвободно слово на гражданина) в това, че може да има ефектна влошена памет и интелектуални способности.

Друг добре известен случай включва 34-годишния инже-нер на име Томас P., който е подложен на амигдалотомия отВърнън Марк и франк Ървинг. След операцията той е обър-кан и има налудности, както и е неспособен да работи. Кога-то е хоспитализиран повторно заради странното си и опасноповедение, е открит веднъж да върви из отделенията с гла-ва, покрита с торби, вестници и парцали. Казва, че го напра-вил, защото бил уплашен, че и други части на мозъка мумогат да бъдат разрушени. Майка му, описвайки поведение-то му след психохирургията, казва: „Горкото момче запри-лича на безмозъчно мекотело... Знаем, че той беше разру-шен от тази операция".

Правните ограничения върху използването на психохи-рургията са се увеличили през последните години в резултатна общественото възмущение от някои от отвратителните йпоследици. Щатският законопроект № 4481 на Калифорния


например ограничава употребата на електроконвулсивнататерапия и психохирургията в щата и е подписан като закон вкрая на 1974 г. от тогавашния губернатор на щата РоналдРейгън (след това е заменен от закон № 1032, влязъл в силана 1 януари 1977 г.).

Не може да се отрече, че сложността на човешкия мозъкправи много трудна хирургическата намеса, без да се пре-дизвикват редица неприятни, а понякога и ужасяващи стра-нични ефекти. Същевременно има и няколко успеха и тазиглава се занимава главно с една подобна история, основанана впечатляващата работа на Роджър Спери25 от Калифор-нийския технологичен институт и неговите колеги. Тези из-следвания са облекчили човешкото страдание и освен товаса довели до вдъхновяващи нови прозрения за физиологич-ното и психологическото функциониране на мозъка.

Ключов експеримент:операцията по разделянето на мозъка

Работата на Роджър Спери и неговите сътрудници в Кал-тек е с малък брой пациенти с тежка форма на епилепсия,чиито тежки конвулсии не могат да се контролират с медика-менти. Например първият пациент е 48-годишен ветеран отвойната, който има припадъци от повече от десет години, ка-то средно има по два големи припадъка на седмица, всеки откоито го оставя в безпомощно състояние поне за един ден.

Радикалната форма на лечение, приета за пациенти с епи-лепсия, се основава на факта, че човешкият мозък е двоенорган, състоящ се от дясна и лява хемисфера, свързани с мостот нервни влакна, наречен corpus callosum (мазолесто тяло).Този мост от нервна тъкан е прерязан хирургически, катохирурзите в този случай са филип Воугъл и Джоузеф Боу-гън. Макар че тази операция обикновено се нарича „разцеп-ване на мозъка", названието е донякъде неточно, защото по-дълбоките части на мозъка остават свързани.

25 Sperry, R. W. (1968). Hemisphere deconnection and unity in consciousawareness. American Psychologist, 23, 723-733.


Оправдана ли е била такава драстична хирургическа ин-тервенция? Основната идея е, че разрязването на мазолес-тото тяло ще ограничи епилептичните припадъци до еднатахемисфера и по този начин ще осигури известно облекчениена пациентите. Освен това има някои доказателства, че въз-можните неприятни странични ефекти ще са малко (РоналдМайърс и Роджър Снери преди това са установили, че раз-рязването на мазолестото тяло при котки и маймуни не вло-шава сериозно умствените им способности).

Като цяло ефектите от тази операция са много благот-ворни. В случая на 48-годишния военен ветеран в продълже-ние на няколко години след операцията не се наблюдава ни-то една голяма конвулсия. Вторият пациент - домакиня имайка в 30-те си години - също няма припадъци, след катосе възстановява от хирургичната операция. Малцина паци-енти наистина продължават да имат припадъци, но конвул-сиите им са много по-леки и по-редки отпреди и обикновеноса ограничени до едната страна.

Всички пациенти демонстрират известна загуба на крат-ковременната памет, проблеми с ориентацията и умственаумора незабавно след операцията. Някои от тях са неспособ-ни да говорят до два месеца след операцията. Във всичкислучаи обаче се наблюдава постепенно възстановяване. Следняколко месеца нито един от тях не се чувства по-различно,отколкото преди операцията. Като цяло е постигнато същес-твено намаление на епилептичните припадъци, при това намного ниска „цена" от гледна точка на дълготрайните стра-нични ефекти.

Работата на Спери получава значителна известност. Ес-тествено, медиите превръщат в сензация трудностите на па-циентите в справянето с двата си полумозъка, но погледна-то обективно, най-забележителният резултат от операциятапо „разцепване на мозъка" е видимата липса на въздействиевърху обикновеното поведение. Всъщност Спери трябва дасъздаде специален тест, за да демонстрира неудобствата отфункционирането на разделения мозък. Този тест се основа-ва на факта, че информацията, представена зрително на ля-вата половина на всяко око, се проектира в дясното полу-


кълбо на мозъка, а тази, представена на дясната половинана всяко око, отива в лявото полукълбо. Ако погледът напациента се контролира и информацията се представя за ед-на десета от секундата или за по-кратко време, за да се пре-дотвратят движенията на окото, Спери може да гарантира,че само едната половина на мозъка получава информация.

Едно от първите открития на Спери е, че пациентите муимат два отделни зрителни вътрешни свята. Ако картинатана обект се представи на едната хемисфера, те я разпозна-ват, когато тя отново е представена на същата хемисфера.Ако обаче картината се представи в другата половина от зри-телното поле, така че да се проектира в противоположнотополукълбо, те реагират така, сякаш нямат спомен да са виж-дали картината преди това.

Най-впечатляващото свидетелство за съществуването надва съвсем отделни зрителни свята за тези пациенти е полу-чено, когато думата heart (сърце) е показана в центъра назрителното поле, като he (той) е вляво от центъра, a art (из-куство) - вдясно от центъра. Тъй като езикът и речта до го-ляма степен са левохемисферни функции, пациентите каз-ват, че могат да видят думата art, когато им е представенавдясно и се проектира в лявата хемисфера. Когато обаче сапомолени да посочат с лявата ръка една от две карти {artили he), за да идентифицират думата, която са видели, тенеизменно сочат he, като причината е, че дясната хемисфераконтролира движението на лявата ръка, а he е било предста-вено на дясното полукълбо!

Отдавна се знае, че езикът е свързан в много по-голямастепен с лявото полукълбо, отколкото с дясното, макар чепротивоположното се открива при някои леворъки лица. Пър-воначалното доказателство за това идва от изучаването напациенти, които са претърпели травми на главата или са пре-живели мозъчен инсулт. Например много по-вероятно е ранаот огнестрелно оръжие в лявата страна на главата или инсултв лявото полукълбо да засегнат речта или способността записане, отколкото подобно нараняване в дясното полукълбо.

Спери успява да докаже това много убедително. Той ус-тановява, че зрителният материал, проектиран на лявото по-


лукълбо, може да се опише от пациентите устно или писме-но по нормален начин. Когато обаче същият материал сепредстави на дясното полукълбо, пациентът настоява, че нее видял нищо или че е имало само проблясък на светлина.Въпреки това, ако после пациентът е помолен да използвалявата си ръка, за да посочи съответната картинка или обект,той няма проблеми да посочи точно обекта, за който току-що е казал, че не е видял!

В забавен вариант на този експеримент на пациенткае представена поредица от неутрални геометрични фигу-ри. След това за кратко на дясното полукълбо е прожек-тирана снимка на гола жена. Пациентката казва, че не евидяла нищо, но на лицето й се появява лукава усмивка итя започва да се смее. Когато е попитана на какво се смее,жената отговаря: „Не знам... на нищо, о, тази смешна ма-шина".

Вече споменахме, че дясното полукълбо обикновено неконтролира речта. Същевременно други наблюдения на Спе-ри и неговите колеги сочат, че дясното полукълбо е способ-но в известна степен да разбира писмени и изговорени думи.Ако името на обекта (например „гумичка") се прожектираза кратко на дясното полукълбо, пациентът може да изберегумичката сред други обекти само като пипа с лявата си ръ-ка (контролирана от дясното полукълбо).

Дясната хемисфера дори е способна да реагира подходя-що на заповеди като: „Намери плода, който маймуните оби-чат най-много" - пациентите са способни да извадят бананот торба с пластмасови плодове с лявата си ръка. Пациенти-те варират от гледна точка на езиковите умения на дяснотоси полукълбо. Най-умелият от тях успява да напише простидуми, като поставя пластмасови букви върху масата с лява-та си ръка, но след като е изрекъл буква по буква думата,както му е било наредено, не може да я изрече.

Досега се фокусирахме предимно върху проблемите,на които се натъкват пациентите на Спери при справяне-то със зрителна информация. Подобни трудности се пре-живяват и когато обектите се поставят - без да могат дасе видят - в лявата или в дясната ръка. Информацията от


лявата ръка отива в дясната хемисфера, а тази от дяснатаръка - в лявата. Обектите, поставени в дясната ръка заидентифициране чрез докосване, лесно се описват или име-нуват устно или писмено. Ако същите обекти се поставятв лявата ръка, пациентите само гадаят и често, изглежда,не осъзнават, че въобще има нещо в ръката им. Същевре-менно, ако един от обектите, за които пациентът е казал,че не разпознава, е взет от лявата му ръка и е поставенсред дузина други вещи, човекът е способен да го извади -отново с лявата ръка - дори след забавяне от няколко ми-нути. Голямо ограничение пред изпълнението тук е, че па-циентите могат да извлекат обекта само ако през цялотовреме използват една и съща ръка - те не могат да разпоз-наят с едната ръка нещо, което е било идентифицираносамо преди миг с другата.

Превъзходството на лявото полукълбо пред дясното в ши-рок спектър от задачи кара много хора да нарекат ляватаполовина на мозъка „главна", а дясната - „второстепеннахемисфера". Това е дълбоко погрешно становище. Ако се от-далечим от вербалните способности и разгледаме други ви-дове умения (например пространствени), положението е съ-вършено различно. Тестовете на Спери и Боугън в Калифор-нийския технологичен институт показват, че дясната ръка,която е под контрола на лявото полукълбо, не е способна даподреди блокчета, за да съответстват на представен на кар-тинка модел, нито да нарисува куб в три измерения, докатолявата ръка може да изпълнява и двете задачи съвсем задо-волително.

Напоследък има интересно свидетелство, че дясното по-лукълбо може да е по-тясно включено в емоционалните пре-живявания. Лезии в повечето области на лявата хемисферасе придружават от чувства на загуба, които могат да се очак-ват в резултат на всяко сериозно нараняване, докато увреж-дането в по-голямата част на дясната хемисфера понякогаоставя пациента незаинтересован за нараняванията си и въз-можните последствия от тях.

След като са тестирани многократно, пациентите на Спе-ри започват да използват различни стратегии, за да се спра-


вят с поставените им задачи. Когато светва червена или зе-лена светлина пред дясната хемисфера, пациентът първопросто гадае какъв е цветът. С практиката обаче, ако дясно-то полукълбо вижда червената светлина и чува лявото полу-кълбо да гадае „зелена", предизвиква намръщване и покла-щане на главата. Това дава индикация на лявото полукълбо,че отговорът е погрешен.

Макар че медиите са подчертавали проблемите, коитопациентите с „разцепен мозък" срещат при изпълняванетона относително прости дейности, Спери установява, че по-някога е предимство човек да има два мозъка. Той иска отпациентите си да изпълняват едновременно две различни за-дачи за зрителна дискриминация, като едната се представяна едното полукълбо, а другата - на другото, и те се справятдобре, сякаш изпълняват всяка задача самостоятелно. Об-ратното, нормални хора установяват, че двете задачи опре-делено интерферират една с друга, ако се опитат да ги из-пълняват едновременно.

Два разума в един?

Един от най-предизвикателните въпроси, които възник-ват от пионерските изследвания на Спери, е дали той оконча-телно е демонстрирал съществуването на два разума, всекисъс собствено съзнание. Самият Спери вярва, че го е напра-вил. Той обявява пред уважаваната Академия на науките:„Всичко, което видяхме досега, демонстрира, че хирургич-ната операция е оставила тези хора с два отделни разума,т.е. с две отделни сфери на съзнанието. Това, което се пре-живява в дясната хемисфера, изглежда, е изцяло извън сфе-рата на съзнанието на лявата". Наистина много категорич-но изказване.

Експертите обаче са разделени в мненията си относносмелото твърдение на Спери. Част от трудността се въртиоколо съдържанието на „съзнателен опит". Терминът е оп-ределян полушеговито като „измерението, което ви правипо-сходни на куче, отколкото на компютър", но са възмож-ни редица други дефиниции.


Най-добрият опит досега да се разреши въпросът за двой-ното съзнание е предприет от Леду, Уилсън и Газанига26. Тъйкато е относително лесно да се оценят природата и ограни-ченията на съзнанието в „говорещата" лява хемисфера, но емного по-трудно да се направи същото по отношение на „ня-мата" дясна хемисфера, те решават да използват като своеизследвано лице Пол С. - момче, което има по-силна езико-ва репрезентация в дясното полукълбо, отколкото е наблю-давано при който и да е пациент с „разцепен мозък".

Един път на едната хемисфера на Пол С. са представенидуми и той е помолен да ги оцени по скалата „добър-лош".Много от думите предизвикват съвсем различни оценки отдвете полукълба, като оценките на дясната са непрекъснатопо-близо до „лошия" край на скалата, отколкото тези на ля-вото полукълбо. Думи като „Пол", „майка" и „секс" са оце-нени като „много добри" от лявото полукълбо и като „мно-го лоши" от дясното. Тези различия подсказват, че всяка хе-мисфера може би притежава своя уникална система за при-писване на субективни стойности на хора и събития.

Особено интригуващо е, че Пол е труден за овладяване вденя, когато са получени тези различия в оценките на дветеполукълба. Като че ли той буквално е скаран със себе си.Когато оценява същите думи втори път, е спокоен и послу-шен. Подобреното му настроение при втория опит е отразе-но предимно в по-положителните оценки на дясното полу-кълбо и това подкрепя идеята, че дясната хемисфера в из-вестен смисъл е „по-емоционална". Втория път оценките поскалата „добър-лош" от двете полукълба са по-сходни.

Допълнителни доказателства в полза на идеята, че вся-ко полукълбо си има собствен разум, са получени, когатоПол е попитан каква работа би харесал. Лявата хемисфераизрича „чертожник", а дясната - „автомобилни ралита". Из-глежда, че Спери не е бил твърде далеч от истината, изди-гайки тезата за два разума, които могат да съществуват съв-

26 Gazzaniga, M. S. & LeDoux, J. Е. (1977). The Integrated Mind. New York:Plenum Press.


местно в едно тяло, но това може да се случва само когатоизвестни езикови умения присъстват във всяка хемисфера.

Много популярни писатели са правили мащабни заклю-чения за нормалните хора и дори за неадекватността на чо-вешките общества въз основа на изследванията на Спери снеколцина пациенти с тежка епилепсия. Казва ни се, че вер-балната, логическа култура на западния свят се управляваот левите полукълба на населението му, докато мистичните,художествените и религиозните култури на Изтока са бази-рани на доминацията на дясното полукълбо.

Този анализ подсказва на психолога Робърт Орнстейн,че трябва да има революция в западното обучение с многопо-силно ударение върху невербалните умения. Точно кактоима хора, които са с леви, а други - с десни политическивъзгледи, има и поддръжници на лявата и на дясната хемис-фера. Хю Сайкс Дейвис - изследовател на английския език -атакува „дясното" движение, на което принадлежи Орнстейн,оплаквайки се, че левохемисферните вербални умения с кри-тично значение бързо дегенерират в нашето телевизионнообщество. За съжаление повечето от участниците в този спор,изглежда, правят странното предположение, че двете полу-кълба на нормалния мъж или жена са разделени като тезина пациентите на Спери. Най-ползотворният подход несъм-нено би бил да се хармонизира и интегрира функциониране-то на двете полукълба, а не едното да се развива за сметкана другото.

Много важен въпрос, който почти липсва от погледа напопулярните автори, е дали можем безопасно да приемем,че различията между двете полукълба при нормални хора сасъщите като откриваните от Спери при пациентите с пре-къснато мазолесто тяло. Възможно е честите епилептичниприпадъци, комбинирани с всички проблеми на приспосо-бяването след хирургичната операция, да правят мозъка натакива пациенти много по-различен от този на нормалнитехора.

Как можем да изследваме начина, по който функциони-ра всяка хемисфера при нормални хора? Един полезен ме-тод е да се записват мозъчните вълни, породени от някакъв

мозък личност и ЕМОЦИИ 193

стимул, чрез малки метални електроди, прикрепени към че-репа, и електронно да се усилват тези реакции, използвайкиспециални компютърни техники, за да се разграничат от неп-рекъснатата мозъчна активност. Тази техника измерва то-ва, което е известно като „предизвикани електрически по-тенциали" (вж. единадесета глава) и в зависимост от място-то, което изберем за поставяне на електродите, можем дамерим мозъчната активност в лявото или в дясното полу-кълбо.

В един типичен експеримент изследваните лица са по-молени да изпълйяват няколко вербални задачи (напримерречников тест, откриване на синоними) и пространственизадачи (например конструиране на кръст от шест пластма-сови парчета, рисуване на човешка фигура). Наблюдава сепо-изразена мозъчна активност в лявата хемисфера в срав-нение с дясната, когато се изпълнява вербалната задача; об-ратното се появява, когато се изпълнява пространственатазадача. Тези наблюдения съответстват добре на идеята наСпери, че лявата хемисфера е доминираща за езиковите уме-ния, а дясната - за пространствените способности.

Има опити техниките на мозъчните вълни да се прилагаткъм добре известна полова разлика - че жените обикновеноса по-добри от мъжете по вербалните задачи, докато мъже-те превъзхождат жените по пространствени задачи. Дали же-ните имат по-добри вербални умения, защото имат по-голя-ма езикова репрезентация в дясната хемисфера в сравнениес мъжете и организацията на тяхната дясна хемисфера заезика интерферира ли с опитите на дясното полукълбо да сесправя с пространствени задачи? Отговорът и на двата въпро-са, изглежда, е „да". Жените демонстрират относително по-силна мозъчна активност в дясната хемисфера в сравнение смъжете, когато са ангажирани във вербални дейности.

Същевременно кроскултурните изследвания донякъде санаправили пробив в становището, че дясното и лявото полу-кълбо имат доста специализирани функции. Цунода Тада-нобу от Токийския медицинско-зъболекарски колеж откри-ва интересни различия между мозъка на японците в сравне-ние с този на други групи. Той установява, че звуците на на-


секоми, животни, дъжд, вятър и вълни активират лявото по-лукълбо на говорещите японски хора и дясното - на всекидруг! Освен това открива, че звуците на традиционни японс-ки музикални инструменти като shakuhachi предизвикват съ-щия модел.

Каква е причината за тази необичайна реакция на звуци-те? Според Таданобу обяснението се крие в особеностите наяпонския език. На японски всички гласни звуци и технитепроизводни са смислени думи. Това означава, че много ес-тествено възникващи звуци наподобяват японски думи и за-това активират преработващите езика системи на лявото по-лукълбо.

Всички доказателства сочат, че нашите полукълба обик-новено действат по асиметричен начин, т.е. много дейностизависят в по-голяма степен от едното полукълбо, отколкотоот другото. При други биологични видове често се откривасиметричното функциониране на двете части на мозъка. Как-ви са предимствата и недостатъците на асиметричното мотзъчно функциониране?

Едно от предимствата може да се илюстрира с приказка,разказана от френския монах от XIV век Жан Буридан. Едномагаре било изправено пред дилемата да избере между двееднакво добре изглеждащи и намиращи се на еднакво разсто-яние купи сено, но умира от глад, защото няма логическа при-чина да тръгне към едната купа, а не към другата. В реалнияживот природата изпреварва такова трагично поведение, ка-то снабдява животните и хората с предубеденост на реакция-та, която обикновено ги кара да избират купата вдясно.

Общо казано, асиметрията може да е предимство, ако сеопитвате да вършите две много различни дейности едновре-менно. Ако всяка дейност може да се извършва от различнополукълбо, интерференцията между двете се намалява. Отдруга страна, ако се опитвате да се справите с една-единст-вена, комплексна задача, може да е по-трудно да координи-рате поведението, ако всяко полукълбо прави част от нуж-ната преработка самостоятелно.

Марсел Кинсбурн проверява някои от тези идеи чрез мно-го проста задача, която лесно можете да опитате и сами. Тя


включва балансирането на пръчка или на десния, или на ле-вия показалец колкото е възможно по-дълго. Ако десноръ-ките лица правят това, докато запазват мълчание, могат дабалансират пръчката по-дълго на десния показалец, откол-кото на левия, защото дясната ръка по принцип е по-умела.Същевременно, ако хората говорят, докато се опитват да ба-лансират пръчката, се получава обратният резултат: сега темогат да балансират пръчката по-дълго върху левия показа-лец, отколкото на десния. Като че ли говоренето бута пръч-ката от десния показалец.

Какво става? Речта и дясната ръка се контролират отлявото полукълбо и затова взаимно си пречат. Обратното,речта и лявата ръка се контролират от различни полукълбаи се наблюдава само умерена интерференция. Този прост,но остроумен експеримент показва потенциалните предим-ства на асиметрията. Ако всяко полукълбо се концентриравърху отделна задача, едновременно могат успешно да се из-пълняват две различни дейности.


Историята на опитите да се модифицира човешкото по-ведение чрез директно въздействие върху мозъка показва,че е твърде лесно да се предизвикат радикални поведенчес-ки промени. Проблемът е, че желаните обикновено се прид-ружават от редица непредвидени и злощастни промени. То-ва е довело до увеличаващи се правни ограничения върхуизползването на различни психохирургически техники.

Същевременно има някои мозъчни операции, които сасе оказали ценни при определени обстоятелства. В този кон-текст работата на Спери е особено важна, защото е осигури-ла изключителна полза от гледна точка на благополучиетона пациенти с епилепсия и на натрупването на познания засложното функциониране на мозъка.

13

Корените на личността

Преди повече от две хиляди години древногръцкият фило-соф Теофраст - тогава на 99 години - пише книга, озаглавенаCharacters („Характери"), в която задава въпрос, който е цент-рален за голям брой съвременни психологически изследвания:„Защо става така, че макар цяла Гърция да се намира подедно и също небе и всички гърци да се възпитават по подобенначин, имаме различен характер?" С други думи, Теофраст,подобно на много хора след него, се чуди защо отделните хо-ра се държат толкова различно, имат различни способностии различна личност. Той не намира отговор, а просто описваразлични индивиди, които демонстрират - в преувеличена фор-ма - черти, които обикновено се откриват в много хора, нап-ример свидливост, смелост, упоритост и т.н.

Осъвременяване на „четирите течности"

Древните гърци разработват описателна система на лич-ността, според която има „меланхолични", „холерични",„флегматични" и „сангвинични" хора. Тези термини продъл-жават да се използват дори и днес в дисциплини като хомео-патията.

Съвременните психолози са установили, че такава кате-горизация до известна степен е полезна, но, разбира се, огром-ното мнозинство от хора не са чисти меланхолици, холерици,флегматици или сангвиници. Вилхелм Вунд - основателят


на първата психологическа лаборатория в Лайпциг преди стогодини - насочва вниманието към факта, че меланхолицитеи холериците си приличат по това, че имат силни и лесновъзбудими емоции, докато флегматиците и сангвиницитепритежават относително стабилни емоции. Затова той посту-лира измерението „емоционалност", което се простира открайна нестабилност до крайна стабилност. Освен това обръ-ща внимание на факта, че холериците и сангвиниците си при-личат по това, че имат изменчиво поведение, докато меланхо-лиците и флегматиците са сравнително неизменчиви. Замест-вайки „изменчив"и „неизменчив" с по-съвременните терми-ни „екстраверт" и „интроверт", можем да кажем, че Вунд епредвидил второто основно измерение на личността.


Картината, нарисувана от древните гърци и направенапо-приложима от Вунд, е показана на фигура 1. Тя се състоиот две основни измерения на личността: емоционалност/нев-ротизъм, противопоставено на стабилност, и екстраверсия,противопоставена на интроверсия. Макар че всеки човек иманякаква позиция по тези две оси, не е задължително да попа-да в един от четирите квадранта. Всъщност повечето хора серазполагат около точката на пресичане, демонстрирайкиличности, които не са нито крайно стабилни, нито крайнонестабилни, нито крайно екстравертирани, нито крайно ин-тровертирани, а са „междинни". Валидността на тази карти-на се подкрепя от огромно количество доказателства от раз-лични източници27. Думите вътре в кръга сочат черти, кои-то - взети заедно - карат човека да бъде категоризиран катоинтроверт или екстраверт, стабилен или нестабилен.

Как можем да измерваме тези черти и как - да мерим„личността"? На пръв поглед изглежда почти противоречиеда се говори за „измерване" на личността. Как можем дамерим нещо, което е толкова многолико, комплексно и не-физическо? В известен смисъл това възражение е разумно;не можем да мерим личността като такава. Можем обаче дамерим различни аспекти на личността. По същия начин неможем да мерим Вселената, но можем да измерим различ-ни нейни аспекти, например междузвездни разстояния илифизически състав на планетите.

Измерване на личността

В действителност има много различни инструменти заизмерване на личността. Всички си имат силни и слабистрани, но без изключение произтичат от един първосте-

27 Eaves, L. & Eysenck, H. J. (1975). The nature of extroversion: A geneti-cal analysis. Journal of Personality and Social Psychology, 32, 102-111;Eysenck, H. J. (1980). (Ed.). A Model of Personality. New York: Springer;Fulker, D. W. (1980). The genetic and environmental architecture ofpsychoticism, extroversion and neuroticism. In Eysenck, H. J. (Ed.). AModel of Personality. New York: Springer.


пенен факт: личността е понятие, което е извлечено от по-ведението, а поведението по определение е наблюдаемо иизмеримо.

Да разгледаме личностна черта като упорството. Нарича-ме човек упорит, ако сме го виждали да напряга сили, можеби в продължение на дълги периоди, независимо от болката,умората, скуката и други влияния, които биха го накаралида се откаже. Можем да мерим времето от началото на уп-ражняването на усилията до момента, в който той се отказва,както и можем да мерим повечето от силите, които той тряб-ва да преодолява, *за да продължи. Следователно понятието„упоритост" се основава на наблюдаемо, измеримо поведениеи до голяма степен същото е вярно за другите личностничерти. Измерването невинаги е лесно, но по принцип обикно-вено е възможно да се проектира експеримент, който ще ерелевантен на чертата, която човек изучава. Всъщност в пове-чето случаи е много лесно да се проектират мерки за личност-та. Трудността се крие в гарантирането, че те наистина мерятонова, което изследователят иска да измерва.

Въпросници и обикновено наблюдение

Най-старите и най-широко използваните методи за из-мерване на личността са наблюдението и въпросниците.Всъщност измерването чрез въпросници е извлечено отмного по-стара техника: самонаблюдението. Всичко, коетоправим, е да молим хората да ни кажат резултатите от собс-твените си самонаблюдения върху поведението им през пос-ледните няколко години. Да приемем, че се интересуваме отчертата „социабилност". Можем да наблюдаваме човека, даследим колко често ходи на партита, с колко хора говори натези партита, колко време прекарва сам в стаята си и т.н.Това би било обикновено или неконтролирано наблюдение:ние не правим нищо, за да ограничаваме изследваното лицеи очевидно не можем да наблюдаваме цялото му релевант-но поведение - не можем да го следваме като сянка по 24часа на ден, а дори и да можехме, присъствието ни несъмне-но ще промени поведението му. Следователно разказът му


за обичайното му поведение, даден вербално или под фор-мата на отговори на въпросници, може да е много по-надеж-ден, отколкото просто наблюдението - в крайна сметка тойвинаги е заедно със себе си! Разбира се, ще трябва да му седоверим; ако той има основателна причина да ни мами, ня-ма да можем да разчитаме на неговите отговори. За повече-то цели обаче съществува добро съгласие между външнотонаблюдение и оценката на поведението на даден човек и са-мооценките, дадени в отговор на въпросник или по време наинтервю.

Контролирано наблюдение

Можем да усъвършенстваме наблюдението, като го нап-равим контролирано. Да предположим, че като част от ин-тереса си към социабилността искаме да открием точно кол-ко социабилно или несоциабилно се държат хората в диску-сии с непознати. Обикновеното наблюдение няма да ни по-могне да сме точни в оценката - предимно заради случайна-та природа на непознатите, с които ще се срещат различни-те ни изследвани лица. Няма да можем да кажем до каквастепен реакциите им са детерминирани от собствената имличност или от личността на непознатите. Бихме могли дапреодолеем това, като уредим експериментална среща меж-ду нашите изследвани лица и обучено доверено лице, коетовинаги ще се държи по предварително уточнен начин, неза-висимо от това кого среща. Например довереното лице мо-же да е инструктирано да не прави спонтанни изказвания повреме на първите пет минути, да става словоохотливо презследващите пет минути и след това да се връща към необ-щителността. Срещата може да се уреди в лаборатория, аразговорът - да се запише на касетофон. Експериментато-рът би могъл да наблюдава през еднопосочно огледало, адори и да филмира поведението на изследваното лице, за данаправи възможно броенето на случаите, в които то се ус-михва, мига, гледа довереното лице и т.н. По този начин щеполучим много точен запис на ставащото и бихме могли дасравняваме поведението на едно изследвано лице в тази стан-


дартизирана ситуация с това на другите. Контролиранотонаблюдение може да е много добър метод за измерване наличността.

Друг начин за подобряване на обикновеното наблюде-ние е да се въведе система за отчитане на времето. Да пред-положим, че се интересуваме от агресивността, демонстри-рана от децата, и искаме да оценим група от деца по товакачество. Можем да отидем на детската площадка на някол-ко пъти и да наблюдаваме поведението им. Това обаче нямада е много точно - бихме могли да обръщаме повече внима-ние на някои деца в сравнение с други. Коректният методще е да направим списък с имената на всички деца и да пос-вещаваме точно 60 секунди на наблюдаването на дете № 1,60 секунди - на дете № 2, стигайки до края на списъка и наб-людавайки всяко дете за еднакъв период от време. Когатостигнем до края на списъка, ще започнем отново отгоре. Щеимаме и списък, точно определящ за какви поведения щеследим, и хронометър, за да ни каже колко дълго е продъл-жил всеки тип поведение. Ако продължим наблюденията сив течение на месеци, можем да анализираме резултатите сии да видим колко последователно се държи всяко дете, с другидуми, винаги едни и същи деца ли са агресивни, или агресив-ността е просто случаен тип поведение. Тези наблюденияпак ще са натуралистични, но ще са много по-добре контро-лирани и следователно по-надеждни, отколкото обикнове-ното наблюдение.

Тези усъвършенствания на техниката на наблюдениетони доближават до една експериментална техника, за която еустановено, че има много предимства при измерването наличността - техниката на „миниатюрната ситуация". Тъй ка-то често е трудно или невъзможно да се наблюдават хоратав естествена среда, а във всеки случай тип ситуациите, накоито те се натъкват, обикновено не са идентични, защо дане се устрои проста ситуация в лабораторията, като се поло-жат усилия всички нейни аспекти да повтарят житейска си-туация, от която се интересуваме? Това би отстранило всич-ки наши трудности и ще ни помогне да направим точни из-мервания.


Нека се върнем на упоритостта като личностна черта.Лесно е да се устроят лабораторни задачи, които изискватупорито поведение, а след това можем да мерим реакциятана всеки човек на включените задачи и да видим дали ста-тистическият анализ на данните подкрепя идеята, че сме ме-рили наистина упоритостта. Как бихме подходили? Можемда отидем в училище28 и да уредим учителите да дадат научениците си поредица от тестове, разбира се, гарантирай-ки, че децата не осъзнават, че са тестирани. Например учи-телят може да ги заведе в спортния салон и да обяви сърев-нование, за да види кой може да дръпне най-силно динамо-метъра (инструмент, който регистрира силата на дърпане-то). След като е установил максималната сила на дърпанена всяко дете, учителят обявява, че иска да види колко дъл-го всяко дете може да държи динамометъра на две трети отмаксималния опън (така ще елиминира различията в сила-та между децата). Според теорията, колкото по-упорити садецата, толкова по-дълго ще опитват, преодолявайки болка-та и умората, които настъпват след много кратко време.

В друг, съвсем различен тест учителят може да даде накласа тест за интелигентност, като отбележи времето, нуж-но за решаването на всеки айтем от всяко дете. Сред лесни-те и умерено трудните айтеми има и такива, които са твърдетрудни за всяко дете. Интересуваме се да открием колко дъл-го всяко дете продължава да се бори с тези проблеми, предида се откаже. Това време се превръща после в мярка на тях-ната упоритост.

Ако създадем, да речем, 20 теста за упоритост, всички оттип „миниатюрна ситуация", и тестираме всички деца с все-ки тест, можем ли да покажем, че сборът от резултатите потези 20 теста всъщност мери упоритостта?

Разбира се, първото ни задължение ще е да демонстри-раме, че децата, които са упорити по един тест, са упорити ипо другите. Ако това не е така, тогава тестовете няма да ме-

28 MacArthur, R. S. (1951). An experimental investigation of persistenceand its measurement at the secondary School level. London, Ph.D. thesis.


рят една и съща черта и би било безсмислено да събирамерезултатите по тях. Ако обаче всички тестове наистина ко-релират, след това трябва да видим дали това се дължи нафакта, че всички те мерят един и същ фактор, например ин-телигентност. Не, не го правят: глупавите деца нямат по-високи или по-ниски резултати по упоритост от умните де-ца. След това ще трябва да уредим всички наши деца да бъ-дат оценени по упоритост от техните учители въз основа напредположението, че учителите доста добре познават уче-ниците си; ще открием, че тези корелации са положителни,при това доста високи. Децата, които са оценени като упо-рити от техните учители, се представят като упорити и понашите тестове. След това бихме могли да твърдим, че упо-ритите деца вероятно се представят по-добре в училище, от-колкото неупоритите, и наистина, когато се направят нуж-ните корекции за интелигентност, откриваме, че това същое вярно. И накрая, когато конструираме въпросник, задавай-ки въпроси за упоритостта, упоритите деца в експериментаса упоритите деца от въпросника. Вземайки всичко това за-едно, става съвсем ясно, че нашите миниатюрни ситуациинаистина мерят онова, което си поставят за цел да мерят.

Експериментални методи

Отивайки една крачка напред от подхода на здравия ра-зум, характерен за техниките на наблюдението и въпросници-те, стигаме до експерименталните мерки, основани на конк-ретни теории. Те са трудни за обсъждане, защото, за да сенаправи смислено това, трябва детайлно обяснение на вклю-чените теории, което може да е дълга и сложна работа, нонека вземем един свръхопростен пример. Издигната е тео-рия, че интровертите са по-чувствителни към външна стиму-лация, отколкото екстравертите. Как можем да проверимтова? По-долу следва пример на един експериментален под-ход. Първо, мерим скоростта, с която изследваното лице слю-ноотделя, като поставяме парче памук в устата му за 20 секун-ди; претегляме го преди и след това и така определяме коли-чеството слюнка, което е погълнал. След кратка почивка из-


пълняваме отново същия експеримент, но този път поставя-ме четири капки лимонов сок върху езика на изследванотолице. Знае се, че това увеличава скоростта на слюноотделя-нето при повечето хора. Е, хипотезата гласи, че ако интровер-тите са по-чувствителни, тяхната скорост ще се увеличи пове-че, отколкото тази на екстравертите. Следователно, ако зна-ем нивото на екстраверсия или интроверсия на изследванителица от отговори на въпросник, можем да корелираме техни-те резултати по екстраверсия с увеличаването на слюноотде-лянето и да покажем, че корелацията в действителност е от-рицателна. Интровертите, които имат нисък резултат по екс-траверсия, показват по-голямо увеличение на слюноотделя-нето, отколкото екстравертите. Това е резултатът, който мо-жем да очакваме, и той потвърждава теорията ни.

Експерименталните тестове от този вид са особено ин-тересни и важни по две причини. Първата е, че те не могатда се фалшифицират. В действителност изследваното лиценяма представа, че тестираме личността му, а дори и да мукажем, то няма да знае какво е значението на неговите ре-зултати. Втората е, че като издигаме теории от този вид, сенадяваме да постигнем по-добро разбиране на механизмите,лежащи в основата на нашите личностни измерения.

Използването на тестове от този вид за практически це-ли обаче има и един недостатък. Те нямат „видима валид-ност", с други думи, не са очевидно релевантни за целите, закоито се използват. Кандидат за работа, която изисква инт-ровертирани черти, ще е много изненадан да открие, че семери скоростта, с която слюноотделя!

Почти същото може да се каже за другите личностнитестове, основани на физиологични мерки. Добре известное, че емоционалните реакции са тясно свързани с физиоло-гичните промени: страхът и гневът се придружават от уве-личаване на сърдечната честота. Ако трябва да избираме кан-дидати за работа, която изисква от тях да остават много спо-койни и стабилни при условия на значителна опасност, мо-жем да ги излагаме на стрес в лабораторията (да речем, зап-лаха за електрошок) и да мерим увеличението на сърдечна-та честота, причинено или от заплахата, или от действител-


ното прилагане на електрошок. Изследвани лица, чиято сър-дечна честота се увеличава бързо и намалява много бавно,може би няма да са най-добрият избор за работа, която изис-ква голямо „хладнокръвие".

Съществуват много подобни физиологични индикатори,които могат и са били използвани като мерки за личността,но обикновено изискват сложна лабораторна апаратура и за-това не са много подходящи за обикновена личностна оцен-ка. В специални случаи обаче и когато броят на изследвани-те лица не е твърде голям, физиологичните тестове могат даса изключително полезни.

Проективни тестове

Сега ще разгледаме твърде различна категория от тес-тове, колективно известни като „проективни инструменти"29.Те се основават на тезата, че сме склонни да проектираменашите идеи и страхове, амбициите и мислите си върху ма-териал, който е слабо структуриран. Експертът по проектив-ни инструменти може да изучава продуктите на въображе-нието ни и от тях да достига до идеите и мислите, които гипораждат.

Най-известният пример на проективно тестиране е тес-тът с мастилените петна на Роршах. На изследваното лицесе показва поредица от мастилени петна, които са симет-рични, но по същество безсмислени по форма и са цветниили черно-бели. Той трябва да каже на какво според негоприлича мастиленото петно. Отговорите, които човек обик-новено получава, са: „две вещици", „пеперуда", „две стари-ци" и т.н. Има различни правила, за които се твърди, че каз-ват на експериментатора как да достига от тези отговори доличността на изследваното лице. Обикновено експеримен-таторът се опитва да получи цялостна картина на темпера-ментовите характеристики на изследваното лице. В този сми-

29 Zubin, J., Eron, L. D. & Schumer, F. (1965). An Experimental Approachto Projective Techniques. New York: Wiley.


съл може да се каже, че проективните тестове са единстве-ните реални личностни тестове - всички други се опитват дамерят само много ограничени аспекти на личността.

Друг много известен тест е ТАТ (Тематично-аперцепти-вен тест). При него на изследваното лице се показва пореди-ца от рисунки или картини, чието съдържание е целенасоче-но неясно. От него се иска да разкаже история за всякакартинка и тези истории след това се оценяват и интерпре-тират. Хипотезата в този случай е, че агресивният човек щепише разкази, които съдържат много побои, лицето с прека-лено силен полов нагон - разкази, пълни със сексуална ак-тивност, а амбициозният човек - истории, в които героят вразказа успява в различни начинания. Има голям брой раз-лични проективни тестове, но този с мастилените петна иТАТ са останали най-широко използваните и най-известни-те. Работят ли те?

След много години голям ентусиазъм отговорът от бук-вално стотици експериментални изследвания е доста недвус-мислен: проективните тестове не работят много добре. Тене са в съответствие с резултатите, получавани от други лич-ностни тестове, и дори идентична проективна информацияот един и същ човек може да води до съвсем различни ин-терпретации на личността му, ако се обработва от различниексперти.

Един типичен експеримент ще е достатъчен, за да дадена читателя представа за изследванията, които са правенивърху твърденията на експертите. По време на войната го-лям брой кандидати за американските военновъздушни си-ли са били подложени на цяла батерия проективни тестове.Те не са обработени по онова време, а са изоставени до краяна войната. Тогава експериментаторът изравя тестовете на50 кандидати, които са се представили изключително добревъв военновъздушните сили на САЩ и са издържали всичкиизпитания и премеждия с пълна победа. Той вади и архивни-те данни за 50 провала - хора, които са се пречупили подвъздействие на стреса и не са стигнали доникъде. Голям бройексперти в тези различни проективни техники са помоленида прегледат старите резултати и да класифицират потенци-


алните „успехи" и потенциалните „провали". Всички те саработили във военновъздушните сили, знаят за какво ставадума и смятат експеримента за справедлив. Казано накрат-ко, само един от експертите дава отговори извън рамките наслучайното, при това прогнозите му са твърде погрешни! Тол-кова за експертите по проективни тестове.

Много други подобни експерименти стигат до сходни зак-лючения. В един от тях 50 лица с тежка невроза и 50 съвър-шено нормални контролни лица са тестирани с мастиленитепетна на Роршах и резултатите са оценени от няколко екс-перти. Нито един от тях не може да каже с по-голяма отслучайната точност кои са невротиците и кои - нормалнитеизследвани лица. Няма съмнение, че като личностни тесто-ве тези проективни инструменти не са надеждни и следова-телно не могат да се препоръчват.

Същевременно такова генерално осъждане не бива за-дължително да включва ТАТ. Когато ТАТ се използва, за дасе тестират конкретни черти, а не цялостна личност, и кога-то картинките са специално подбрани, за да сондират еднаконкретна страна на темперамента на човека (потребностот постижения, страх от провал и т.н.), тогава резултатитевероятно ще са доста надеждни. Настрана от такива конк-ретни употреби обаче, дори и ТАТ не остава невредим отексперименталните оценки на неговата полезност.

Графологията (анализът на почерка)30 е метод за оценкана личността, който корелира по-добре с по-надеждните тес-тови методи. В едно изследване 50 изследвани лица попъл-ват личностни въпросници и графоложка се опитва да прог-нозира отговорите им от образци на техния почерк. Тя е правав 62% от случаите, при положение че шансът е 50%. Припреценките, за които е особено сигурна, тя е права в 68% отвремето. Изследваните лица обикновено се различават попоследователен начин по отношение на лекотата, с коятопочеркът им може да се диагностицира, и личностните чер-

30 Eysenck, H. J. (1945). Graphological analysis and psychiatry: an experi-mental study. British Journal of Psychology, 35, 70-81.


ти се различават съобразно лекотата, с която присъствиетоили отсъствието им може да се долови в почерка на всекичовек. Графоложката освен това има успех при съчетаване-то на характеровите скечове на изследваните лица и другиматериали с техния почерк. Психиатрите и психолозите, ко-ито са се опитвали да преценяват личността от почерка, на-пълно се провалят. Накратко: възможно е умелият графо-лог да диагностицира личностни черти по почерка с по-доб-ра от случайната вероятност.

Генетична основа на личността?

Самата идея „личност" внушава последователност. При-емаме, че човек, който е социабилен, приказлив или трево-жен, демонстрира тези черти последователно през години-те, а не на неравномерни интервали. Това подсказва, че евъзможно в детерминацията на личността да участват гене-тични фактори31. Точно в това са вярвали и лекарите на Древ-на Гърция.

Какви са обаче доказателствата по отношение на нас-ледствеността? Влияе ли тя върху личността? Най-добритедоказателства идват от изследвания на близнаци. От времена време природата ни осигурява вдъхновяващи готови екс-перименти под формата на еднояйчни и разнояйчни близна-ци, които ни помагат да изследваме влиянието на наследст-веността по две различни пътеки. Можем да изследваме ед-нояйчните близнаци, които са били разделени по време нараждането или малко след това и които са били отгледани всъвършено различна среда (от приемни родители, в сиропи-талища или по някакъв друг начин). Всякакви сходства междуразделените еднояйчни близнаци могат да са резултат самоот наследствеността, а не на средата, тъй като те са преста-нали да споделят една и съща среда малко след като са на-пуснали майчината утроба.

31 Eaves, L., Eysenck, H. J, & Martin, N. G. (1988). Genes, Culture andPersonality: An Empirical Approach. New York: Academic Press.


Другият път ни позволява да правим сравнения междуеднояйчни и разнояйчни близнаци. Да предположим, чеопределена черта, например социабилността, се дължи из-цяло на причини от средата. Единствената разлика междуеднояйчни и разнояйчни близнаци е, че първите имат по-голяма обща наследственост, но тя е нерелевантна на на-шата хипотетична черта и следователно еднояйчните близ-наци не би трябвало да са по-сходни по отношение на со-циабилността, отколкото разнояйчните. Нека обаче сегапредположим, че наследствеността наистина играе важнароля в пораждането на различия в социабилността. В тозислучай ще очакваме еднояйчните близнаци да си прили-чат много повече, отколкото разнояйчните просто защо-то имат повече еднакви гени. Общото правило може да сеизрази по следния начин: колкото по-сходни са еднояйч-ните близнаци по отношение на чертата, която човек изу-чава, толкова по-силно е въздействието на наследственост-та; обратното, колкото по-подобни са разнояйчните близ-наци по отношение на дадена черта, толкова по-силно евъздействието на средата.

Какъв е резултатът от множество психологически изс-ледвания върху близнаци, осъществени във Великобританияи САЩ, където е вършена по-голямата част от тази работа?Да вземем първо експериментите, използващи еднояйчниблизнаци, отгледани отделно. Тук резултатът е твърде нео-чакван. Установено е, че еднояйчни близнаци, отгледани раз-делени, са малко по-сходни, отколкото тези, които са отгле-дани заедно. В действителност и двете групи са много сход-ни по отношение на екстраверсията и невротизма; познавай-ки единия близнак, човек може да направи много точно пред-положение за личността на другия.

Как е възможно обаче средата не само да не успява данаправи по-сходни близнаците, които израстват заедно, новсъщност да ги прави по-различни, отколкото тези, коитоизрастват отделно? Отговорът може би се крие именно вголямото сходство, което съществува между тях. Еднояйч-ните близнаци често недоволстват от факта, че не ги разг-леждат като отделни индивиди и са склонни да уголемяват

210 ХАНС И МАЙКЪД АЙЗЕНК НАБЛЮДЕНИЕ НА ПСИХИКАТА

всякакви дребни и случайни различия в поведението си прос-то за да изглеждат различни. Така единият близнак може дапоеме „преговорите" с външния свят, докато другият - вът-решното управление на дейността им. Това разделяне на ро-лите често се подпомага от факта, че еднояйчните близнациси пречат един на друг в утробата повече, отколкото разно-яйчните, защото в повечето случаи споделят обща плацен-та. Така единият може да лишава другия от част от неговиядял от съвместното снабдяване с кръв, водейки до различияв теглото, които често корелират с интелигентност, домина-ция и т.н. Следователно, обратно на очакванията, еднояйч-ните близнаци споделят пренатална среда, но могат и да нея споделят толкова поравно, колкото разнояйчните близна-ци. Леките различия в преживяванията в утробата могат данакарат еднояйчните близнаци след раждането да подчерта-ват и да преувеличават тези различия.

Каквато и да е истината за тези сложни въпроси, нямасъмнение, че доказателствата от еднояйчни близнаци, кои-то са отгледани разделени, демонстрират много ясно, ченаследствеността играе много важна роля в предизвикване-то на личностни различия. Ефектът на наследствеността еособено силен при хора с по-крайни резултати по екстравер-сия-интроверсия или невротизъм-стабилност. Той е по-уме-рен в средата на двете оси, т.е. между хората, които не саособено екстравертирани или интровертирани, емоционал-ни или стабилни.

Експериментите, сравняващи еднояйчни и разнояйчниблизнаци, потвърждават това заключение. От около 20 из-следвания няма нито едно, в което корелациите при едно-яйчни близнаци да не са по-силни, а обикновено много по-силни, от тези при разнояйчни близнаци. Това се отнася несамо до основни личностни променливи, например екстра-версия-интроверсия и невротизъм-стабилност, но и до го-лям брой други измерими черти.

Когато се използват уместните личностни тестове - въп-росници или обективни експериментални процедури, резул-татите винаги подкрепят тезата, че наследствеността играеизключително важна роля в пораждането на различия в лич-


ността32. Не е лесно да се даде цифрова стойност на значени-ето съответно на природата и възпитанието. Резултатите оттестовете зависят отчасти от действителните инструменти,които се използват за осъществяване на измерването. Освентова броят изучавани близнаци често е твърде малък, за дададе точни резултати. Минималната стойност за приноса нанаследствеността обаче е около 50%, като максимумът е вспектъра на 70-те процента. Вероятно цифра като 60% ще енай-добрата догадка за момента. Това се отнася до унасле-дяването на основните личностни характеристики (т.е. екст-раверсия-интровврсия, невротизъм-стабилност). По-простичерти като социабилност или импулсивност дават по-нискистойности, но пак в порядъка на 50-60 процента. Следовател-но не може да има съмнение, че личността има здраво ядроот вродени поведенчески модели. Това ядро („генотипът",както биха го нарекли генетиците) взаимодейства със сре-дата, за да създаде действително наблюдаваното поведение(„фенотипа").

Съвременните методи за анализ, прилагани към многоголеми групи от близнаци (някои надвишават 12 000 двойки),са дали богата информация, която не може да се получи отпо-простите извадки, които бяха обичайни допреди няколкогодини. Един от най-важните резултати е свързан с влияни-ето на факторите на средата, които отчасти детерминиратличността. Те са разделени на две групи: дължащите се наобща среда (т.е. дължащи се на факта, че децата от едно исъщо семейство споделят един и същ дом, едни и същи ро-дителски грижи и много други характеристики на средата) идължащите се на събития, случващи се на децата в едно исъщо семейство, които могат да ги карат да се различаватличностно (т.е. едно дете има добър учител, другото - лош,или едното се разболява от някаква болест, а другото - не).Първият тип влияние от средата е „вариация между типове-те семейна среда", а вторият - „вариация вътре в семейната

32 Eaves, L. & Eysenck, H. J. (1975). The nature of extroversion: A geneti-cal analysis. Journal of Personality and Social Psychology, 32, 102-111.


среда). Съвременните методи за анализ ни помагат да оце-ним влиянието на тези два типа влияние от средата и резул-татът е твърде изумителен.

Повечето теории за личността са придавали голяма те-жест на влиянието на семейството. Следователно бихме очак-вали „вариацията между типовете семейна среда" да са кри-тичният фактор, обясняващ лъвския пай от приноса на среда-та за личностните различия. Всъщност всички широкома-щабни изследвания, правени досега, са напълно единодушни,че доказателствата за различаващи се влияния от средатамежду семействата са малко, ако изобщо ги има. Всичкиидентифицирани влияния в тези изследвания са от типа „ва-риация вътре в семейството"! С други думи, доказателства-та изглеждат съвсем категорични, че по-ортодоксалните ти-пове теории за личността, включително фройдистката, сапогрешни и че факторите от средата, които допринасят заразвитието на личността, не са свързани със семейството, стипа възпитание, който получаваме, или с някакви други ус-ловия на средата, детерминирани от семейството! Пет мно-го широкомащабни изследвания, осъществени в Скандина-вия, Англия, САЩ и Австралия, използващи различни мето-ди, различни близнаци, различни въпросници и различни ме-тоди на анализ, получават едни и същи резултати33.

физиологична основа на личността?

Тези резултати повдигат някои интересни проблеми. Раз-бира се, невъзможно е да се наследи поведението. Можем данаследим само физиологични структури, които могат да сеидентифицират от физиолога или от анатома. Същевременноонова, което мерим, когато говорим за личност, е поведени-ето. Това подсказва, че трябва да има някакви физическиструктури в нервната ни система, които пораждат поведе-ние от тип, който ни кара да диагностицираме човека като

33 Eaves, L., Eysenck, H. J., & Martin, N. G. (1988). Genes, Culture andPersonality: An Empirical Approach. New York: Academic Press.


екстравертиран или интровертиран, невротичен или стаби-лен. Сега имаме известна представа, какви структури савключени. Разгледайте фигура 2, която е много проста диаг-рама на кората и гръбначния мозък. В основата на главниямозък се намира т.нар. висцерален мозък. Той координирадейностите на по-примитивната част на нервната ни систе-ма, управляваща изразяването на емоциите чрез две подсис-теми: симпатиковата и парасимпатиковата нервна система.Емоции като страх и гняв винаги се съпътстват от физичес-ки симптоми (учестен пулс, ускорено дишане, изпотяване,спиране на храносмилането, разширяване на зениците и т.н.),които се опосредстват от симпатиковата система и се коор-динират от висцералния мозък. След като поводът за страхаили гнева е изчезнал, парасимпатиковата нервна система от-ново успокоява нещата (довежда сърдечната честота и ди-шането до нормалния им темп, възстановява храносмилане-то и по принцип отпуска организма). Висцералният мозък иструктурите на автономната система са физическата основаза индивидуалните различия в невротизма и стабилността.При взаимодействието със средата те създават фенотипно-то поведение, което измерваме с нашите въпросници.

От друга страна, екстраверсията-интроверсията е тясносвързана с обичайното ниво на възбуда на кората. Всичкипознаваме различните нива на физиологична възбуда. Нап-рягаме се и се вълнуваме, силно сме възбудени преди важенизпит, но сме отпуснати и сънливи късно вечер пред телеви-зора. Мозъкът функционира най-добре при умерени нива нафизиологична възбуда.

Интровертите имат по-високи обичайни нива на възбу-да, отколкото екстравертите, и затова те обикновено са по-добри в ученето, обуславянето и възпроизвеждането. Кора-та освен това има функцията да поддържа контрола над по-долните нива на мозъка и затова поведението на интровер-тите е по-потиснато от това на екстравертите. Една илюст-рация може да изясни нещата. Алкохолът прави хората по-екстравертирани, докато амфетамините, които са стимулан-ти, имат противоположния ефект - тъй като увеличават ни-вото на коровата възбуда, те правят хората по-интроверти-


рани. Същото е и с никотина и кофеина и затова студентите,които учат усилено за изпит, са склонни да пушат и да пияткафета, за да се поддържат будни и да учат по-добре. Следо-вателно, давайки на хората депресанти или стимуланти, мо-жем да променяме физическата основа на тяхната личност,а така и поведението им. Ефектът от такива медикаменти идрога може да се тестира чрез физиологически тестове, кои-то много директно мерят дейността на кората. Провежданиса много такива изследвания (записване с ЕЕГ на мозъчни-те вълни, които днес могат да се мерят с голяма точност,записване на сърдечната честота, дишането, електропрово-димостта на кожата, промените в размера на зениците и т.н.)и по принцип те подкрепят теорията, че екстраверсията-ин-троверсията е свързана с нивото на физиологична възбуда.

Такива изследвания представляват нещо повече от ака-демичен интерес. Те имат важни практически приложенияи освен това хвърлят светлина върху поведение, чието раз-биране често смятаме трудно, например неврозата, ванда-лизма и престъпното поведение. Както видяхме, екстравер-тите имат ниско равнище на възбуда, докато интровертите -високо. В действителност повечето хора търсят средни нивана възбуда. Твърде силната или твърде слабата възбуда енеприятна и хората се опитват да ги избягват. Това подсказ-ва, че екстравертите като цяло ще са „търсачи на усещания",т.е. те ще искат да увеличават възбудата си, като се впускатв поведения, които им осигуряват контакт със силни светли-ни, шумна музика, сексуална възбуда и т.н. Такова търсещосилни усещания поведение обяснява и социабилността на ек-страверта: свързването с други хора увеличава неговото ни-во на физиологична възбуда. Обратното, интровертите из-бягват контакта с твърде много хора, защото той увеличаванивото им на физиологична възбуда до неприятно високистепени.

Или да разгледаме друго последствие от индивидуално-то ниво на физиологична възбуда. За невротичните симпто-ми и разстройства днес се смята, че са придобити чрез про-цес на обуславяне, т.е. чрез свързване на болезнен стимул снеутрален стимул, който - по силата на обстоятелствата - се


свързва с болезнения стимул. Например една жена получи-ла за цял живот фобия от котки, защото садистичният й ба-ща удавил любимата й котка пред очите й, когато била дете.Лекотата на обуславянето обаче до голяма степен се опреде-ля от нивото на възбуда на кората. Това означава, че следкато имат по-високо ниво на възбуда, интровертите се обус-лавят много по-лесно и затова са по-податливи на невротич-ни разстройства. Тази връзка между неврозата и обуславя-нето е демонстрирана убедително в много изследвания, как-то видяхме в седма глава.

Тъй като личността има много силна биологична осно-ва, от това следва, че хората по принцип са много по-различ-ни един от друг, отколкото изглежда на пръв поглед. Склон-ни сме да вярваме, че повечето хора са като нас, може биразличавайки се леко заради събития в миналото им. Освентова вярваме, че те лесно биха могли да приемат нашия на-чин на мислене и да променят поведението си, за да запри-личат повече на нас. Това убеждение обаче е съвсем пог-решно, както ще видим в 24-та глава. Дългата история напровала ни в превъзпитанието на престъпниците и неуспе-хът ни да накараме вандалите да се държат като обикновеничовешки същества са убедително доказателство за факта, чехората дълбоко се различават един от друг. Имайки предвидтози факт, търсенето на Утопия в крайна сметка е глупавоупражнение. Това, което е рай за един, може да е ад за друг,и най-доброто, на което можем да се надяваме, е някакваформа на компромис, който не обижда или наранява твърдемного хора.

Това може да е много банално и неприемливо заключе-ние за нетърпеливите идеалисти, които търсят рая на земя-та, но за съжаление или може би за щастие е точно изявле-ние за фактите по случая. Нашите различия правят съвмест-ния живот изключително труден, независимо дали става ду-ма за семейството, държавата или международната общност.Разбирането, че хората са непоправимо различни един отдруг, е началото на мъдростта за всеки начеващ психолог.

14

факторът щастие

Щастието е една от основните цели в живота. Много хо-ра отчаяно го търсят, а оттук и огромната (и продължаващада расте) армия на онези, чийто бизнес е или да намаляватщастието, или да го подпомагат. Социални работници, пси-хиатри, психотерапевти, брачни консултанти и клинични пси-холози са склонни да се съгласят за потребностите на не-щастните и стотици популярни книги ни казват, че щастие-то може да се постигне чрез диета, физически упражнения,релаксация, себеутвърждаване, удовлетворяващи взаимоот-ношения, молитви, добри дела...

Дали обаче преследването на щастието е изцяло добрацел? В един интересен разказ на Марк Твен, озаглавен TheMysterious Stranger („Загадъчният непознат"), ангел предлагада направи един старец щастлив. Това звучи много привлека-телно на стареца и ангелът спазва обещанието си... като гоправи луд. Старецът прекарва остатъка от дните си в психи-атрично заведение, където говори с въображаеми стари прия-тели, харчи несъществуващи пари и прави несъществуващидарове. Изглежда, че е възможно един щастлив живот да еедновременно празен и безсмислен по същество. Това не еопределение, което мнозина от нас биха искали да приемат.

„Щастие" е една от онези думи, чието значение всичкисмятаме, че знаем, но въпреки това е трудно да го дефинира-ме. То очевидно означава няколко различни неща. Ако някойкаже: „Миналата година беше много щастлива за мен", неизползва думата „щастлива" в абсолютно същия смисъл, в


който някой, който казва: „Почувствах се наистина щастливна партито снощи". В първия случай „щастие" се използваза дълготрайно удовлетворение или задоволство, докато въввтория се отнася до емоционална приповдигнатост, краткочувство на еуфория. За целите на тази глава ще приемем, чеи двете дефиниции имат известни достойнства. Щастиетоможе да се разглежда като комбинация от удовлетворениеот живота и силно положително, но кратко емоционално пре-живяване.

Съставките на щастливия живот

Отговорът на здравия разум на въпроса: Кои са състав-ките на щастливия живот? е, че щастието произтича тога-ва, когато ни се случва поредица от приятни неща. Следо-вателно, ако имаме достатъчно пари, добри приятели, до-бър семеен живот, добро здраве и интересна и добре плате-на работа, вероятно ще сме по-щастливи от някой, който ебеден, безработен, без приятели, без семейство и т.н. Аме-риканският академик Джонатан фрийдман лаконично ока-рикатурява това становище за щастието: „Най-щастливиятчовек на Северноамериканския континент е 40-годишнаунитаристка представителка на духовенството. Тя живее вКанада и работи на пълно работно време. Омъжена е запръв път, обича съпруга си и той я обича, води активен,задоволяващ я сексуален живот. Има бакалавърска степен(не е завършила магистратура), печели 25 000 долара на го-дина. Тя и съпругът й са в добро здраве. Не е особено рели-гиозна, не вярва в екстрасензорното възприятие, имала евърхови преживявания, от време на време се е чувствала вхармония с Вселената, уверена е в себе си и в ръководнитеси ценности, вярва, че животът има смисъл и посока и четя контролира добрите и лошите неща, които й се случват.Не е дебела".

Има елемент на истина в идеята, че нашето ниво на щас-тие зависи от количеството приятни неща, които ни се случ-ват, и от позицията ни в обществото. Не е изненадващо, ченякои фактори са по-значими от други при определяне ни-


вото на щастието си. В няколко широкомащабни изследва-ния се установява, че възрастта, етапът от жизнения цикъл,социоикономическият статус, професионалният статус и се-мейните доходи влияят върху щастието, но полът, расата,образованието и религията почти не оказват влияние.

Макар да е установено, че различните групи в общество-то се различават по нивото си на щастие, най-впечатлява-щото е, че ефектите на социоикономическия статус и всич-ки други фактори, споменати по-горе, всъщност са твърдескромни. Има много по-големи различия вътре във всякагрупа, отколкото между групите. Следователно хора, коитоса млади, богати и с висок социоикономически статус, не сазадължително щастливи, нито пък старите и бедните ставатзадължително нещастни. С други думи, трябва да потърсимдругаде причините за щастието.

„Хедоничният механизъм"

Защо „добрите неща" в живота, изглежда, имат по-ма-лък ефект върху дългосрочното щастие, отколкото се смя-та? Отговорът сякаш е, че приятните преживявания увели-чават нивото ни на щастие все по-малко всеки път, когатосе случват. Пристрастеният към шоколада, който отива даработи в шоколадова фабрика и може да яде толкова шоко-лад, колкото иска, е в рая на земята... в началото. След товашоколадът - а дори и мисълта за шоколад - престава да еприятна. Що се отнася до силата на по-приятните събитияна живота да ни правят щастливи, изглежда, съществува идейства непреклонен закон за намаляващата отплата.

Щастието зависи - отчасти - от онова, което ни се е случ-вало в миналото. Способността на миналите събития да оц-ветяват настоящите преживявания е подчертана от амери-канския психолог Хари Хелсън. Той твърди, че всички ниеимаме „ниво на адаптация" - точка на неутралност, съот-ветстваща на онова, което очакваме да се случи, като очак-ванията се основават на миналите ни преживявания. Ако ста-ващото е същото като очакванията ни или на нивото на адап-тация, не се чувстваме нито щастливи, нито нещастни. Ако


ставащото е по-добро или по-лошо от очакваното, се чувст-ваме щастливи или нещастни.

Ако Хари Хелсън е прав в хипотезата си, че всеки, койтосе стреми към щастие, е в доста затруднено положение. По-редица от приятни преживявания ще създаде щастие, но ище повиши очакванията ни до по-високо равнище. Вследст-вие на това става все по-трудно новите преживявания да сапо-добри, отколкото се очаква. И така, в настоящото щас-тие се крият семената на бъдещото нещастие. Това депреси-ращо становище за щастието е било наречено „хедоничниямеханизъм" - при тази лента, задвижвана чрез ходене, неможете да осъществите истински прогрес - без значение кол-ко бързо тичате. Тъй като е изключително невероятно жи-вотът непрекъснато да се оказва по-добър от очакваното,търсачът на щастие е хванат в такава хедонична каторга*.

Един от най-често срещаните начини, по които увелича-ването на очакванията или нивото на адаптация намаляващастието, може да се види в живота на милионите хора, ко-ито с възрастта стават все по-добре финансово. Повечето оттях всъщност не се чувстват по-добре и тяхното увеличава-що се богатство обикновено не ги прави по-щастливи. Теочакват все по-охолен живот и ескалиращите очаквания сла-гат тапа върху щастието им.

Независимо от прогнозите на теорията за нивото на адап-тация, мнозина твърдо вярват, че повечето пари ще ги нап-равят много по-щастливи. Когато американският телевизи-онен психолог Джойс Брадърс пита зрителите дали ако ста-нат 25% по-добре финансово, това ще ги направи по-щаст-ливи, почти всички отговарят положително. Какви са фак-тите? По същество доказателствата подкрепят теорията занивото на адаптацията. Едно голямо изследване, което изу-чава победителите на Щатската лотария на Илинойс, многоот които са спечелили по 1 милион долара, установява, четези „късметлии" не се чувстват по-щастливи след голямата

От англ. treadmill - безкрайна лента, задвижвана чрез ходене, ка-торга. - Бел. прев.


печалба, отколкото преди нея. Оказва се, че те не очакват дасе чувстват по-щастливи и две години след това. Сравнение-то между тези победители на лотария и други хора, коитоизневиделица получават голямо наследство или голям къс-мет, също не открива някакъв положителен ефект на богат-ството върху личното щастие34. Това са изненадващи резул-тати. В крайна сметка американското общество често се раз-глежда като най-материалистичното на земята.

Теорията за нивото на адаптация прави още по-изненад-ващата прогноза, че хората, които страдат от тежка физи-ческа инвалидност, постепенно ще намалят очакванията сии така ще станат толкова щастливи, колкото и всеки друг. Сдруги думи, те ще се приспособят към неблагоприятните об-стоятелства, в които са се оказали. Както гласи една достабезсърдечна арабска поговорка: „Хвърли човека в морето итой ще стане риба".

Филип Брикман, американски психолог в НортуестърнЮнивърсити, Еванстън, Илинойс, проверява тези идеи сжертви на пътнотранспортни произшествия, които са илинапълно парализирани (от врата надолу), или с парализира-ни долни крайници. Независимо от огромните ограничения,които парализата е наложила на живота им, тези хора про-дължават да извличат също толкова удоволствие като здра-вите от обикновени дейности - като говоренето с приятелиили гледането на телевизия. Най-забележителното е, че додве години те очакват да са толкова щастливи, колкото идругите. Тъй като катастрофите им са относително неотдав-нашни, тяхното настоящо равнище на щастие е донякъде по-ниско от това на другите хора, но няма доказателства за не-щастие или отчаяние.

Ричард Шулц и Сюзан Декър от Питсбърг и Универси-тета в Портланд оценяват нивата на щастие в напълно ичастично парализирани лица, които са в това състояние отприблизително 20 години, и установяват, че тяхното удов-летворение от живота е незначително по-слабо, отколкото

34 Eysenck, M. W. (in press). Happiness: Facts and Myths. London: Erlbaum.


на популацията като цяло. Онези, които имат предимствотона силна социална подкрепа от роднини и приятели, са същотолкова щастливи, колкото и другите хора. Като част от про-цеса на промяна на очакванията и адаптацията мнозина оттях казват, че инвалидността им има и положителна страна.Тя ги е накарала да са по-търпеливи и толерантни и в по-голяма степен да осъзнават, че мозъкът е по-важен от мус-кулите.

Едно от най-забележителните потвърждения на теория-та за нивото на адаптацията идва от „Един ден от живота наИван Денисович" «т руския романист Александър Солже-ницин. Книгата е портрет на живота в сибирски трудов ла-гер - тема, по която Солженицин е добре подготвен да пи-ше, след като е прекарал осем години в редица сибирски тру-дови лагери. Независимо от ужасите на всекидневния животгероят на книгата Иван Денисович Шухов не е в окаянотосъстояние, което човек си представя. Представа за причини-те за това се оформя, когато той разглежда деня от животаси, който е описан в началото на книгата: „Шухов си легнада спи напълно доволен. Онзи ден късметът го беше навес-тил неведнъж: не го бяха тикнали в карцера, не бяха изпра-тили групата в поселището, беше се докопал до купа с кашана вечеря, водачът на бригадата беше сметнал нормите доб-ре, беше построил стена и това му бе доставило удоволст-вие, беше скрил добре онова парче ножовка, спечели нещоот Цезар вечерта, купи си онзи тютюн. И не се беше разбо-лял. Беше го преживял... Ден без нито един тъмен облак.Почти щастлив ден."

Шухов е приспособил очакванията си надолу, за да съот-ветстват на несгодите на лагера, и следователно не е нещас-тен. Приспособяването му е толкова силно, че дори нещакато купуването на тютюн и това, че не се е разболял, садостатъчни, за да превърнат деня в добър.

Какво можем да направим за хедоничния механизъм?Парадоксално, един от начините да увеличим бъдещото щас-тие ще е да се намали нивото на адаптация в настоящето,като се избягват приятни дейности. В световните религииима множество примери за този подход - те разглеждат вре-


менното въздържание от удоволствия като ценен опит. По-мислете за християнската традиция на постите, през които40 дни между първия ден на Великите пости и навечериетона Великден са посветени на пост и покаяние. Друг пример еРамадан - деветият месец в мюсюлманския лунен календар,през който вярващите мюсюлмани постят от изгрев до залез.

Ключов експеримент: кой е щастлив?

Досега разглеждахме щастието от гледна точка на при-ятните и неприятните събития и тяхното влияние върху очак-ванията. За съжаление теорията за нивото на адаптация неказва нищо за личността на човека, който преживява прият-ните или неприятните събития, както посочват Пол Коста иРобърт Макрей от Националния институт по остаряването вБолтимор, Мериленд. Светът, както би казал Оскар Уайлд,се състои от два типа хора: оптимисти и песимисти. За пър-вите чашата е винаги наполовина пълна, а за вторите - ви-наги наполовина празна, и това трябва да оказва влияниевърху общите нива на щастие. Както отбелязва веднъж аме-риканският психолог Ед Дийнър: „Човек се наслаждава наудоволствията, защото е щастлив, а не обратното".

Коста и Макрей решават да се съсредоточат върху су-бективното преживяване на човека, а не върху външните съ-бития. На психологически жаргон приятни емоции като въз-буда, удоволствие, ентусиазъм и очакване са известни като„положителен афект". „Отрицателният афект" е точната про-тивоположност - неприятни емоции като страх, враждебност,ревност, фрустрация и т.н. Коста и Макрей теоретизират, чещастливите хора са тези, които преживяват големи дози по-ложителен афект и много малко отрицателен афект. Можели да е толкова просто като в песента? Щастието простовъпрос на акцентиране на положителното и елиминиранена отрицателното ли е?

За да проверят теорията си, Коста и Макрей измерватколичеството положителен и отрицателен афект, който сепреживява от голям брой хора, и същевременно ги оценяватза интроверсия-екстраверсия и невротизъм-стабилност - ос-


новните несвързани личностни измерения, които са издиг-нати преди много години от по-възрастния автор на тази кни-га. Резултатите са много впечатляващи. Екстравертите спо-делят много повече положителен афект, отколкото интро-вертите, но не се различават съществено от гледна точка наотрицателния афект. Обратното, невротичните лица споде-лят значително повече отрицателен афект, отколкото ста-билните индивиди, но двете групи си приличат по самоотче-тения положителен афект35. С други думи, измерението инт-роверсия-екстраверсия отразява индивидуалните различияв склонността да се преживява положителен афект, докатодименсията невротизъм-стабилност отразява индивидуални-те различия в тенденцията да се преживява отрицателенафект.

Тъй като екстравертите са хора, които са социабилни иимпулсивни, Коста и Макрей са любопитни да открият койот тези компоненти на екстраверсията е по-отговорен за ви-сокото равнище на положителния афект, преживяван от ек-стравертите. Те откриват, че социабилността, насладата откомпанията на другите, е компонентът, който има основенпринос за положителния афект. Това всъщност не е многоизненадващо, защото мнозинството от най-приятните ни пре-живявания включват други хора.

Следователно щастливите хора са тези, които комбини-рат множество преживявания на положителен афект с ми-нимално преживяване на отрицателен афект, а на този мо-дел отговаря стабилният екстраверт. Стабилните екстравертинаистина са късметлии, защото екстраверсията им позволя-ва да преживяват големи дози положителен афект, а стабил-ността или липсата на невротизъм ги предпазва от изстрад-ването на твърде много отрицателен афект. Най-нещастни-те хора са невротичните интроверти. От една страна, тяхна-та интроверсия обуздава наслаждаването на живота и пре-живяването на положителен афект, а от друга, невротизмът

35 Costa, P. T. & МсСгае, R. R. (1980). Influence of extroversion andneurotocism on subjective well-being: happy and unhappy people. Jour-nal of Personality and Social Psychology, 38, 668-678.


им ги прави много уязвими на тревожността и на отрица-телния афект.

Сега остава да разгледаме стабилните интроверти и нев-ротичните екстраверти. Макар че и двете групи са междин-ни по нивото си на щастие, се различават драматично повсекидневните си емоционални преживявания. Стабилнитеинтроверти са много флегматични лица, които избягват вся-какви емоционални крайности и рядко са депресирани илитвърде еуфорични. Тяхната интроверсия им пречи да пре-живяват твърде много положителен афект, а стабилносттаим ги спасява от преживяването на твърде много отрицате-лен афект. Обратното, невротичните екстраверти се возятнепрекъснато на емоционално влакче на ужасите, преживя-вайки високи равнища както на положителен, така и на от-рицателен афект.

Коста и Макрей провеждат допълнително изследване,което осигурява още по-впечатляваща подкрепа за идеята,че личността е най-важният детерминант на щастието. Те сепитат дали личностни инструменти, попълнени в един мо-мент от времето, могат да прогнозират щастието десет го-дини по-късно. Напълно пренебрегвайки всички приятни илинеприятни събития, които са се случили през тези десет го-дини, те откриват, че онези, които са били оценени като ста-билни екстраверти, са много по-щастливи десетилетие следоценката, отколкото тези, които са били оценени като нев-ротични интроверти. Следователно, ако имате късмета дасте стабилен екстраверт, бъдещето изглежда добро!

Интригуващите резултати на Коста и Макрей отхвърлятпопулярното убеждение, че светът е разделен на емоционал-ни хора, които често преживяват емоционални върхове и па-дения, и неемоционални хора, които се носят по гладко идоста скучно плато. Невротичните екстраверти несъмненоса склонни да са твърде емоционални, а стабилните интро-верти - неемоционални, но стабилните екстраверти и невро-тичните интроверти не могат да се разглеждат просто катоемоционални или неемоционални. Стабилните екстравертипреживяват еуфориите на живота, но не и потискащите мо-менти, а невротичните интроверти правят обратното. Сле-


дователно - противно на популярното становище - е въз-можно хората да са много емоционални в някои отношенияи неемоционални - в други.

Интелигентността води ли до щастие?

Интелигентността се цени високо в западното общест-во, защото тя често осигурява ключа към успеха в работата,материалния просперитет и високия социоикономически ста-тус. Следователно на повърхността човек може да си помис-ли, че хората с висока интелигентност (средно) ще са по-щастливи в сравнение с тези с ограничена интелигентност.Независимо от предимствата, свързвани с интелигентност-та обаче, мнозинството от доказателствата сочат, че инте-лигентността и щастието не са свързани.

Вероятно две са причините за това. Едната е, че хората,които са високоинтелигентни, обикновено имат много по-големи стремежи и очаквания в сравнение с тези, които неса. Тъй като щастието зависи от това реалността да надви-шава очакванията, високите очаквания вероятно ще се оказ-ват източник на неудовлетворение. Освен това съществуваи старата приказка: „Само кравите са доволни", внушавай-ки, че единственият начин да си наистина щастлив е да неосъзнаваш проблемите на света. Да си интелигентен по оп-ределение - е да осъзнаваш проблемите на света, което -отново - е по-вероятно да подхранва недоволство, отколко-то щастие.

Възраст и щастие

Наслаждаването на живота несъмнено би следвало да есвързано с възрастта и с етапа на живота, в който човек сенамира. Младите хора в „разцвета на живота" обикновеноимат по-малко отговорности, имат време и възможности дапроменят онези аспекти на живота си (сексуален партньор,работа, местоживеене), които не отговарят на техните очак-вания. Обратното, хората в средната възраст и тези в трета-


та обикновено чувстват, че животът им е затворен в опреде-лен коловоз и че е малко вероятно бъдещето да им осигуринякакви съществени нови възможности.

Какви обаче са фактите? Независимо от видимо по-го-лемите възможности за щастие, с които разполагат млади-те, има съвсем скромни доказателства в подкрепа на стано-вището, че те са по-щастливи от по-възрастните. Задоволст-вото и удовлетворението обикновено се повишават с нап-редване на възрастта. Това, което сякаш варира с възрастта,е емоционалната изменчивост. Младите хора преживяватмного повече положителен афект и много повече отрицате-лен афект в сравнение с по-възрастните. Тази по-голяма из-менчивост не е свързана с по-голямо щастие обаче, защотощастието произтича от комбинация на силен положителени слаб отрицателен афект.

Брак и семейни влияния

Рязкото увеличение на разводите през последните годи-ни отразява общото чувство, че в много отношения бракът еотживяла времето си институция. С брака са свързани опре-делени неудобства, например значителните емоционални ивремеви изисквания, които той налага, и загубата на свобо-да, а това внушава, че състоянието женен/омъжена би тряб-вало да е рецепта за нещастие.

В действителност съществуват много ясни и убедителнидоказателства, че бракът е нещо много добро36. Средно пог-леднато, женените хора са много по-щастливи от нежене-ните. В едно изследване е установено, че шансовете на жене-ния мъж да е щастлив са около пет пъти по-големи, откол-кото на овдовелия или живеещия разделено мъж, и три пъ-ти по-големи от тези на разведения. Разликите са малко по-малки при жените, но са в същата посока - омъжените женипреживяват по-положителен афект, отколкото неомъжените,а освен това преживяват и по-малки дози отрицателен афект.

36 Argyle, M. (1987). The Psychology of Happiness. London: Methuen.


Защо е така, не е напълно ясно, но вероятно има общо съссоциалната подкрепа, която осигурява брачният партньор.Понякога се твърди, че мъжете са по-загрижени от женитеза ограниченията и загубата на свобода, включени в брака,което подсказва, че бракът би следвало да е по-благотворенза жените. Всъщност, както видяхме, мъжете извличат по-голяма полза от него, отколкото жените.

Една от основните причини, поради които хората се же-нят, е, че бракът санкционира раждането на деца. Всъщностможе да се твърди, че именно присъствието на деца в бракае това, което прави женените хора по принцип по-щастливи,отколкото неженените. Въпреки това е установено, че раж-дането на деца всъщност намалява брачното щастие. Това евярно както за мъжете, така и за жените и освен това е вяр-но практически за всяка раса и религиозна група, изследва-ни някога, но може би тези резултати не бива да се приематтака, както изглеждат. Женените двойки без деца обикнове-но се разделят или развеждат, ако бракът не е щастлив, до-като нещастните женени двойки с деца често решават да ос-танат заедно „в името на децата". Това обаче не може да ецялата история, фактът, че женените двойки обикновено сапо-щастливи, след като децата са излетели от семейното гнез-до, е впечатляващо потвърждение, че присъствието на децаима определено вреден ефект върху брачното щастие.

Защо, за Бога, женените двойки раждат деца, ако е веро-ятно в резултат на това щастието им да намалее в продъл-жение на 20 или повече години? Най-очевидният отговор е,че в живота има нещо повече от щастие. Да си отговорен загрижите и развитието на децата придава смисъл на животаи се разглежда като задача, струваща си усилията. Освен то-ва раждането на деца несъмнено предизвиква някои многодълбоки емоционални спадове, но може да породи и нео-бикновена емоционална еуфория.



Щастието отчасти зависи от преживяванията, които има-ме, и от позицията ни в обществото. Същевременно броятприятни преживявания, които имаме, има само скромно въз-действие върху щастието ни. Това е така, защото сме склоннида имаме - в дългосрочен план - приблизително толкова при-ятни преживявания, колкото очакваме, а щастието зависиот това реалността да е по-добра от онова, което очакваме.

Тайната на щастието се крие в личността. Стабилнитеекстраверти притежават „фактора щастие" - те са щастли-ви, защото са склонни да разглеждат света през розови очи-ла. Невротичните интроверти не притежават фактора щас-тие - те са нещастни, защото приемат по-мрачно становищеза нещата. Следователно начинът, по който реагираме насъбитията на живота, а не самите събития, е това, което де-терминира дали животът ни ще е рай или ад.

15

Пенещи се емоции

Безкрайното очарование от емоциите създава ползот-ворна работа на поколения романисти и поети. Една от при-чините за това очарование е липсата на съгласие за значи-мостта на тези чувства, наречени „емоции". Да разгледамепримера на интензивното чувство любов. За поета Шели тяе „универсалната жажда за взаимност не само на разума,но и на цялата природа", но за Джордж Бърнард Шоу тя е„силно преувеличение на разликата между един човек и все-ки друг".

Няма да се опитваме да ставаме арбитри между двама-та. Ще разгледаме обаче интересния въпрос - точно каквокара хората да имат емоционални преживявания. С другидуми, откъде идват емоциите?

Ключов експеримент: интерпретиранена физиологичната възбуда

Класическото изследване върху емоциите е осъщественопреди около 30 години от Стенли Шахтър37 от Колумбийскияуниверситет и Джеръм Сингър от Щатския университет наПенсилвания. Те започват с въпроса - какви съставки са жиз-неноважни, за да преживее човек някакво емоционално със-

37 Schachter, S. & Singer, J. (1962). Cognitive, social and physiological de-terminants of emotional state. Psychological Review, 69, 379-399.


тояние, и решават, че има два такива елемента. Едната със-тавка е състоянието на физиологическа възбуда, което мо-же да предизвика сърцебиене, изпотяване, треперещи ръцеи пламтящо, зачервено лице. Втората съставка е начинът,по който човекът интерпретира това състояние на физиоло-гична възбуда: той трябва да обясни възбудата в емоционал-ни термини, за да почувства емоционално състояние. Акообясни възбудата в неемоционални термини, няма да пре-живее емоция.

Разбира се, обикновено възбудата се интерпретира катоемоционално преживяване. Мъж, който се възбужда пригледката на привлекателна жена, обикновено приписва въз-будата си на чувството на сексуално привличане. Същевре-менно според Шахтър и Сингър е напълно възможно да сечувстваме възбудени или „развълнувани", без изобщо да пре-живяваме някаква емоция. Изследвания, правени от лекаряМаранон през 20-те години на XX век, подсказват причина-та за това. Той инжектира на 210 от неговите пациенти адре-налин (епинефрин) - вещество, чиито ефекти наподобяватпочти съвършено естествено появяващо се състояние на въз-буда. Когато пита възбудените си пациенти как се чувстват,71% от тях просто споделят физическите си симптоми, безда им придават никакви емоционални оттенъци. Останали-те 29% обаче реагират по очевидно емоционален начин. На-истина интересното тук е, че огромното мнозинство пациен-ти описват чувствата си по начин, който Маранон определякато „студен", или „като че ли" емоции.

Защо повечето пациенти на Маранон не преживяват ни-каква истинска емоция - независимо от възбуденото им със-тояние? Може да се предположи, че това е така, защото имаясна и недвусмислена причина - медикаментът, който им еинжектиран. Тъй като те съвсем логично могат да обяснятвисокото ниво на физиологическата си възбуда в не-емоцио-нални термини, не изпитват емоционално състояние.

Шахтър и Сингър твърдят, че до голяма степен същотосъстояние на физиологична възбуда се асоциира с всякаквиемоционални преживявания: „Абсолютно едно и също със-тояние на физиологична възбуда може да се „етикетира" „ра-


дост" или „бяс", или „ревност", или да получи някой от ог-ромното разнообразие от емоционални етикети в зависимостот когнитивните аспекти на ситуацията" С други думи, ог-ромното множество от емоции, които изпитваме, са резул-тат от промените в начина, по който интерпретираме състо-янието си на физиологична възбуда.

Ако е вярно, че съществува голяма гъвкавост в начина,по който поставяме емоционалните етикети на състояниятана възбуда, е вероятно да правим грешки, с други думи, отвреме на време да ги поставяме неправилно. Например мно-го жени преживяват увеличаване на раздразнителността инапрежението точно преди месечния им цикъл. Те често ат-рибутират (приписват) това на външни причини, на факта,че другите хора са непохватни, а не на менструацията си.

„Ефектът на Ромео и Жулиета" е друг пример на пог-решно атрибутиране на емоциите. Колкото по-голяма роди-телска съпротива срещат младите влюбени хора, толкова по-силна е романтичната любов, която изпитват. Възможно енагласите на родителите да създават състояние на неприят-на възбуда, която след това се етикетира наново като роман-тично привличане. Или, казано по друг начин, адреналинъткара сърцето да става по-нежно.

Шахтър и Сингър осъществяват доста сложен експери-мент, за да проучат някои от тези идеи. Основната им прог-ноза е много проста и директна: за да се изпита истинскаемоция, трябва да има състояние на физиологическа възбу-да - и то трябва да се интерпретира в емоционални термини.Ако някой от тези два елемента отсъства, няма да се прежи-вее емоция.

Те решават да проверят хипотезата си, като променяткакто количеството възбуда, която се изпитва, така и начи-на, по който тя се интерпретира. На всички участници секазва, че експериментът има за цел да установи как вита-минната съставка супроксин влияе върху зрението. Макарда им се казва, че им е била инжектирана тази витаминнасъставка, те всъщност получават или адреналин (който за-силва физиологичната възбуда), или солен разтвор като пла-цебо (който няма ефект върху възбудата).


Различните групи участници получават различна инфор-мация за страничните ефекти на медикамента. Тези, коитополучили адреналин, са или правилно информирани за ефек-тите от медикамента, или са заблудени („Краката ви щеизтръпнат, ще имате сърбеж по други части на тялото и евъзможно да получите леко главоболие"), или са държавив неведение и им е казано само, че инжекцията е безобиднаи лека и няма да има странични ефекти. Получилите пла-цебо също научават, че медикаментът няма да има стра-нични ефекти.

След инжекцията всички участници научават, че зрител-ните тестове ще започнат след 20 минути, за да се даде вре-ме на супроксина да навлезе в кръвния поток. През това вре-ме всеки е поставен в ситуация, чиято цел е да предизвикаили еуфория, или гняв.

В ситуацията с еуфорията участникът и доверено лицена експериментатора чакат заедно. Довереното лице драскав тетрадка, хвърля смачкани листове хартия в кошче за бок-лук, преструвайки се, че играе на баскетбол, прави няколкокнижни самолетчета и катапулт от ластик, за да изстрелвахартиените топчета върху купчина картонени папки и си иг-рае с обръч. Общата идея е, че участникът ще реагира натози енергичен ентусиазъм на довереното лице, като изпитащастие или еуфория (оттогава насам е посочвано, че таковаповедение може да събужда други емоции, включително лю-бопитство, отвращение и крайно раздразнение!).

В условието на гнева участникът и довереното лице пре-карват 20 минути в попълване на въпросници, които ставатвсе по-лични и обидни, завършвайки с въпроса: С колко мъ-же (освен баща ви) майка ви е имала извънбрачни връзки?Довереното лице става все по-раздразнено и възбудено и вкрайна сметка къса въпросника, хвърля парчетата на пода иказва: „Повече няма да си губя времето с това! Вземам синещата и си тръгвам!"

Колко емоции би трябвало да са демонстрирали различ-ните групи в тези условия? Според Шахтър и Сингър полу-чилите адреналин, на които било казано за неговите стра-нични ефекти, не би следвало да преживяват емоции: те би-


ха интерпретирали възбудата, която изпитват, като произ-тичаща от медикамента, а не от реакцията им на поведени-ето на довереното лице („Чувствам се по този начин, защототоку-що са ми били инжекция с адреналин").

Онези, които получават безвредно плацебо, също не биследвало да преживеят кой знае каква емоция: те не са въввъзбудено състояние, защото не са получили активиращ ме-дикамент. Обратното, онези, които получават адреналин иса погрешно информирани за неговите ефекти, би следвалода са силно възбудени и е малко вероятно да интерпретиратвъзбудата си като дължаща се на медикамента; те ще сасклонни да приписват възбуденото си състояние (гняв илиеуфория) на поведението на довереното лице. Подобна е прог-нозата и за изследваните лица, които получават адреналин инаучават, че инжекцията няма да има странични ефекти; теби следвало да са възбудени и да обясняват възбудата си семоционални термини.

Предвид факта, че експериментът на Шахтър и Сингърпредставлява едно от най-знаменитите изследвания на емоци-ите, изненадващото в техните резултати е, че някои от тяхне съответстват напълно на техните прогнози. Основниятпроблем е, че получилите плацебото и следователно - тео-ретично - относително невъзбудените и неемоционалните,всъщност преживяват доста силни емоции. След малко щеразгледаме допълнителен експеримент, целящ сондиранетона този конкретен проблем. Има обаче доста доказателства,че състояния на силна възбуда се етикетират По различенначин в различни обстоятелства. От хората, получили ин-жекции с адреналин, единствено онези, на които е казаноточно какво ще чувстват и защо, остават относително неза-сегнати от предизвикващите еуфория или гняв ситуации, ве-роятно защото вярват, че медикаментът, а не ситуацията съз-дава възбудата.

Възможно е получилите плацебо, а не адреналин, в дейст-вителност да са били възбудени в резултат на съприкоснове-нието си с довереното лице и в този случай, разбира се, допус-кането, че те са били сравнително невъзбудени, не е вярно.Шахтър и Сингър твърдят, че начинът да се попречи на хо-


рата да се възбудят, е да им се даде медикамент, койтовсъщност намалява възбудата, а не плацебо. Медикаментът,който избират за тази цел, е депресантът хлорпромазин. Навсеки се казва, че ще получи супроксин - силно концентри-рано производно на витамин С без странични ефекти, но вс-ъщност им е инжектиран или хлорпромазин, или плацебо,или възбуждащото вещество адреналин. След това гледат15-минутен откъс от филма на Джак Карсън The GoodHumour Man („Човекът в добро настроение"), включващ фар-сова сцена на преследване.

Тъй като от всеки се очаква да припише всякакви чувст-ва на възбуда на един и същ източник - филма, прогнозата е,че количеството изпитани емоции ще зависи предимно отколичеството възбуда, причинена от дадените медикамен-ти. Следователно лицата, на които е инжектиран адреналин,би трябвало да са най-силно възбудени и най-развеселени, атези, на които е инжектиран хлорпромазин - най-малко въз-будени и неразвеселени.

Реакциите на филма се оценяват чрез въпроса към из-следваните лица: „Колко приятен и забавен беше филмът?"и чрез наблюдаване на броя усмивки, смях и кикот по времена откъса от филма. Точно както се прогнозира, инжектира-ните с адреналин смятат филма за най-смешен и демонстри-рат най-много признаци на развеселеност, а инжектиранитес хлорпромазин са най-малко развеселени от откъса. Участ-ниците, на които е инжектирано плацебо, са склонни да реа-гират на филма със спокойна развеселеност, докато някол-ко от изследваните лица, инжектирани с адреналин, реаги-рат с бурен кикот. Интересното е, че някои от инжектирани-те с адреналин осъзнават несъответствието между действи-телното им поведение и впечатленията им от филма. Нап-ример един участник казва: „Просто не мога да разбера за-що се смеех по време на филма. Обикновено ненавиждамДжак Карсън и този тип глупости".


Още въпроси

През 30-те години от тези плодотворни експериментимного е казано „за" и „против" гледната точка на Шахтър иСингър. Някои от най-силните критики са отправени от Га-ри Маршал и Филип Зимбардо38 от Стенфордския универси-тет, които провеждат допълнително изследване през 1979 г.Те отбелязват, че независимо от очевидното значение на из-следването на Шахтър и Сингър и неясната природа на ня-кои от техните резултати, никой не се е опитвал да го повто-ри през изминалите 20 години. В изследването си Маршал иЗимбардо използват само ситуацията с еуфорията, защотоКомисията по етика в Медицинското училище към Стенфор-дския университет твърди, че е неетично да се предизвиквагняв у нищо неподозиращи хора.

Маршал и Зимбардо установяват, че инжекцията с адре-налин не успява да направи участниците по-щастливи илиеуфорични, отколкото онези, които получават плацебо. Теса разочаровани от резултатите и опитват с по-големи дозиадреналин. Хората, инжектирани с по-големи дози и следтова изложени на еуфорично доверено лице, всъщност спо-делят, че са по-нещастни от другите групи, което е точнатапротивоположност на онова, което Шахтър и Сингър бихапрогнозирали.

Защо високото равнище на възбуда, предизвикано от ад-реналина, не прави участниците по-податливи на приятноемоционално състояние? Възможно е неочакваната възбудаобикновено да се разглежда като неприятна. В крайна смет-ка значителните равнища на физиологична възбуда многопо-често се асоциират с отрицателни емоционални прежи-вявания, отколкото с положителни, като универсалното из-ключение е сексуалната възбуда.

Дори когато инжектираните с адреналин участници седържат по леко еуфоричен начин, това пак прилича по-ско-

38 Marshall, G. D. & Zimbardo, P. G. (1979). Affective consequences ofinadequately explained physiological arousal. Journal of Personality andSocial Psychology, 37, 970-988.


ро на преструвка. Както казва един участник: „Все едно даси на парти, където всеки явно добре се забавлява, а ти имашглавоболие или се чувстваш депресиран по някаква неизвес-тна причина. Не искаш да развалиш удоволствието на хора-та. Може дори да се смееш и да се опиташ да се присъеди-ниш, но всъщност не се чувстваш щастлив".

Шахтър и Сингър издигат хипотезата, че всички емоци-онални състояния включват едно и също състояние на фи-зиологична възбуда. Други психолози обаче не са убедени,че нещата наистина са толкова прости. Например Даниелфънкенстейн открива известна подкрепа за идеята, че тре-вожността е свързана с производството на адреналин в тя-лото, а освобождаването на норадреналин (норепинефрин)се асоциира с гняв или агресия. Известна доста чудата подк-репа за тази идея идва от откритието, че хищници като лъ-вовете и тигрите произвеждат повече норадреналин, откол-кото нехищни видове като елени и овце. Но как това е свър-зано с човешките емоционални състояния?

Ленарт Ливай проверява идеята на фънкенстейн в екс-перимент, в който хората гледат четири филма, целящи дапредизвикват различни емоционални реакции: Paths of Glory(„Пътищата на славата") (ранен филм на Стенли Кубрик заепизод от Първата световна война, в който няколко френс-ки войници са обвинени в страхливост, съдени са от воененсъд и са застреляни, за да се прикрие нескопосаната работана некомпетентен генерал), Charley's Aunt („Лелята на Чар-ли") (комедия, в която основният герой лудува в женски дре-хи, за да избегне последствията от някакво предполагаемонарушаване на семейното благоприличие), Mask of Satan(„Маската на Сатаната") (филм на ужасите, в който има ня-колко отвратителни убийства) и неутрален филм със сцениот природата.

Зрителите на филмите преживяват гняв, докато гледатPaths of Glory, развеселени са по време на Charley's Aunt иизпитват страх, докато гледат Mask of Satan - различни емо-ционални реакции във всеки случай. Установено е, че осво-бождаването на адреналин се увеличава в подобна степен повреме на трите филма, но не и по време на неутралния филм.


Разбира се, това е в съгласие с идеята на Шахтър и Сингър,че всички емоционални преживявания имат една и съща фи-зиологична основа. (За нещастие на собствената теория нафънкенстейн освобождаването на норадреналин не се уве-личава съществено по време на Paths of Glory, но го прави повреме на Mask of Satan.

Важен начин за оценяване на стойността на приноса наШахтър и Сингър към изучаването на емоциите е да се отче-те емоционалният живот на хората с параплегия* и с пълнапарализа, чиито убеждения на гръбначния стълб са толковатежки, че те почт"и или изобщо не изпитват физиологичнавъзбуда. Ако теорията на Шахтър и Сингър е вярна, тезихора би трябвало да водят относително неемоционален жи-вот и това, изглежда, наистина е вярно. Макар че понякогасе държат по видимо емоционален начин, те са склонни дане се чувстват много емоционални: „Понякога го раздавамгневно, когато видя някаква несправедливост. Крещя, прок-линам и вдигам врява... но просто нямам хъс като някога.Това е по-скоро някакъв умствен тип гняв".

Възбудата карасърцето да става по-нежно

Изглежда, романтичната любов е странна тема за изу-чаване между четирите стени на психологическата лабора-тория. Същевременно някои смели изследователи са напра-вили точно това. Обичайната идея е, че романтичната лю-бов или поне сексуалното привличане може да се предиз-виква в лабораторията, стига участниците в експериментада са възбудени и ситуацията да им позволява да интерпре-тират състоянието си със сексуални термини.

Стюарт Валинс отива крачка по-напред с тази аргумен-тация. Той се пита дали наистина е необходимо хората да сафизиологически възбудени; може би ако те погрешно смя-

Пълна парализа на долната част на тялото, обикновено възниква-ща от увреждане на гръбначния стълб. - Бел. прев.


тат, че са възбудени, това ще е достатъчно да преживеят при-ятни чувства със сексуална природа.

Валинс кара млади мъже да гледат диапозитиви на по-луголи жени, взети от страниците на списание Playboy. До-като те изпълняват тази „мъчителна" задача, слушат това,за което им се казва, че е усиленият им сърдечен пулс. Вдействителност пулсът е напълно симулиран: той остава ста-билен при някои от диапозитивите, но се ускорява или заба-вя при други, избрани по случаен начин. Полуголите сним-ки, свързани с привидно увеличение на сърдечната честота,са оценени като по-привлекателни и сексапилни, следваниот тези, свързани със забавен пулс, и накрая онези, при кои-то сърдечната честота остава стабилна. Когато мъжете гле-дат диапозитив, който уж причинил ускорен пулс, са склон-ни да го изследват по-внимателно, очевидно в опит да оп-равдаят ускорения си пулс, като засилват и уголемяват по-ложителните характеристики на момичето.

Валинс очевидно демонстрира, че сексуалното привли-чане може да се засилва чрез въображаемо увеличение илипромяна във възбудата. След това е установено, че симули-раните промени в сърдечната честота, докато се гледат голиженски снимки, задействат истински промени в пулса, такаче е възможно да са необходими действителни промени въввъзбудата, за да се засили сексуалното привличане. Освентова е установено, че мъжете, гледащи диапозитиви на голимъже, не са повлияни емоционално от симулирано увеличе-ние на сърдечната честота. Те просто възприемат целия ек-сперимент като обидна проява на лош вкус.

Джоан Кантор показва откъси от еротичния филм Na-ked Under Leather („Голи под кожата"), на млади мъже илинепосредствено след, или пет минути след като те са извър-швали силово физическо упражнение (каране на велосипед).Тя установява, че гледалите филма пет минути след физи-ческото упражнение - а не непосредствено след това - са по-сексуално възбудени от него. Незабавно след упражнениетохората са физически възбудени, но приписват възбудата напослеефектите от упражнението. Няколко минути по-къснообаче хората все още са възбудени, но не осъзнават, че е та-


ка. В експеримента на Кантор остатъчната възбуда, комби-нирана с възбудата от гледането на филма, води до засиленаеротична реакция на филма. Следователно, ако се заемете сджогинг, може би ще установите, че гледате партньора си спо-голям възторг след упражненията за деня!

Това изследване показва, че възбудата, предизвикана отедин аспект на средата (в този случай физическите упражне-ния), понякога може да се приписва на съвършено различенаспект на средата (тук еротичния филм). Идеята, че сексу-алното привличане може да се засилва от възбуда от нереле-вантен източник*» има дълга история. В древността римскиексперт по любовта препоръчва на ухажорите да водят да-мите на сърцето си на гладиаторски борби, вероятно въз ос-нова на принципа, че дамите погрешно ще припишат възбу-дата и вълнението от състезанието на арената на компаньо-ните си и ще се влюбят в тях.

Много авторитети дори са предлагали тезата, че възбу-дата, предизвикана от неприятни емоции като страх, гняв ифрустрация, често може да подхранва пламъците на жела-нието. По думите на Зигмунд Фройд: „Нужна е някаква преч-ка, за да засили прилива на либидото (сексуалната енергия)до неговия максимум". Същата мисъл е изразена не толковаоткровено от гръцкия писател Василикос: „Имало едно вре-ме малка рибка, която била птица от кръста нагоре и билалудо влюбена в малка птичка, която била риба от кръстанагоре. И така, Рибата Птица непрекъснато повтаряла наПтицата Риба: „О, защо сме създадени така, че никога да неможем да живеем заедно? Ти - във въздуха, а аз - във вълни-те. Колко жалко и за двете ни". А Птицата Риба отговаряла:„Не, какъв късмет за двете ни. По този начин ние винаги щесме влюбени, защото винаги ще сме разделени".

Доналд Дътън и Артър Арън от Университета на Британ-ска Колумбия се питат дали емоцията страх може да се изпол-зва, за да се засили сексуалното откликване. Към мъже седоближава или привлекателна жена, или мъж. Интервютосе осъществява или на здрав мост, издигнат на 3 метра отземята, или на висящ мост с ширина 1,5 м и дължина 150 м,който се клати, люлее и накланя твърде притеснително, съз-


давайки впечатлението, че човек лесно би могъл да падне в70-метровата пропаст върху скали и бързеи. Приема се, сизвестно основание, че висящият мост ще предизвика пове-че страх в сравнение с другия. Интервюиращият иска от всекимъж да измисли история, основана на картина, и се устано-вява, че най-голям брой сексуално оцветени отговори се даваттогава, когато интервюиращият е жена, а интервюто се осъ-ществява на предизвикващия страх висящ мост. Интервюи-ращата освен това дава телефонния си номер на всеки участ-ник и мъжете от висящия мост демонстрират по-силен сексу-ален интерес към нея, отколкото тези от солидния мост, за-щото по-голям брой от тях й се обаждат след това.

Дътън и Арън може би успяват да покажат, че възбуда-та, свързана със страха, може да се възприеме погрешно ка-то сексуално привличане, но изглежда твърде пресилено дасе смята, че мъжете на висящия мост наистина интерпрети-рат потните си длани и треперещите си крака като предиз-викани от неустоимия чар на интервюиращата. По-вероят-но е тя да е помогнала за намаляване на страха им, като ги еразсеяла от опасната ситуация - и затова те да са й реагира-ли толкова положително. Или обратното, възможно е тя дае била възприета като по-смела или търсеща силни усеща-ния в предизвикващата по-силен страх ситуация и мъжетеизследвани лица да са приели или да са се надявали това да евярно и за сексуалното й поведение.

Клинични последствия

Повечето, ако не всички форми на психични болестивключват значително количество емоционално разстройство.Ако теоретичният подход към емоциите, чиито пионери саШахтър и Сингър, има някаква валидност, би следвало да имаи определени последствия за терапията. Вече са осъщественинякои изследвания и са получени интригуващи резултати.

Представете си, че сте изправени пред проблема да ле-кувате хора, страдащи от хронично безсъние, които споде-лят, че всяка вечер им трябва поне час, за да заспят. Иматеплацебо под формата на захарни таблетки, които са напъл-


но безвредни. Трябва ли да кажете на страдащите от безсъ-ние, че тези таблетки ще увеличат нивото им на възбуда,или че ще намалят възбудата им и ще им помогнат да сеотпуснат? Първоначалната реакция ще е да им се каже, че„лекарството" ще ги отпусне.

Същевременно нека приемем, че проблемът на страда-щия от безсъние е, че той обикновено си ляга възбуден исвързва тази възбуда с емоционално оцветени мисли. Акослед това приеме „медикамент", който уж ще намали възбу-дата, но всъщност е плацебо, е вероятно човекът да си мис-ли: „Ако се чувства така, когато медикаментът действа, зада намали възбудата ми, тогава трябва наистина да съм многовъзбуден". Обратното, ако вземе плацебо, за което вярва, чее способно да предизвиква симптоми на възбуда, може даотдаде голяма част от възбудата си на медикамента и самомалка част - на притесненията и проблемите си.

Парадоксалното е, че страдащите от безсъние могат дасе притесняват повече и да им е необходимо повече време,за да заспят, когато получат „релаксиращ" медикамент, от-колкото когато им се дава „възбуждащо" лекарство и изсле-дователите откриват точно това. Страдащите от безсъние,получили „възбуждащото" плацебо, заспиват 20% по-бързоотпреди, докато взелите „релаксиращо" плацебо имат нуж-да от 40% повече от обичайното време, за да заспят.

Защо резултатите са точната противоположност на те-зи, обикновено постигани с плацебо? Част от отговора мо-же да е, че страдащите от безсъние са добре запознати съссобствените си симптоми и следователно знаят, че цялост-ното им състояние на възбуда по време на лягане не е нитомного по-високо, нито много по-ниско от обичайното. Аковярват, че „лекарството" намалява или повишава нивото навъзбуда, могат само да предполагат, че количеството гене-рирана от емоцията възбуда трябва да е по-голямо - или по-малко - от обичайното, за да постигнат същия резултат.

Същата техника е приложена и към търпимостта на бол-ка. Хора, които са накарани да вярват, че преживяването наболка се дължи на плацебо (защото им се казва, че то щепредизвика сърцебиене, учестено дишане и тремор на ръце-


те), са способни да търпят електрошок от 1450 микроампе-ра, докато тези, които нямат причини да приписват болкатана плацебото, могат да търпят само 350 микроампера. Пър-вата група освен това споделя и по-слабо преживяване наболка. Колкото и да изглежда странно, посещението на зъ-болекаря може да е по-малко неприятно, ако той ви даде„лекарство", за което смятате, че ще причини изпотяване,свиване на юмруците и чувство на истинска паника! Ще об-вините „лекарството", а не неговото лечение.

Вместо да се позволява на хората да се възбуждат и следтова да се опитваме да ги убеждаваме да поставят неемоци-онален етикет на своята физиологична възбуда, може би щее по-лесно да предотвратяваме възбудата и тя въобще да несе появява. Ричард Лазаръс от Калифорнийския универси-тет приема втория подход. Стимулите, които той използва,са предизвикващи тревожност филми. В един филм юношипорязват дълбоко пенисите си в ритуал от каменната епоха.В друг дъска е уловена от циркуляр и удря с огромна силаработник, който умира, гърчейки се на пода.

Повечето хора реагират на тези филми със значителнафизиологична възбуда и тревожност. Същевременно, ако сапомолени да разгледат ритуала от каменната епоха от глед-ната точка на антрополог, наблюдаващ странни ритуали, ида помнят, че хората, показани в инцидента във фабриката,са актьори, се наблюдава видимо намаляване на възбудатаи тревожността. По същия начин човек може да е уплашенот странни звуци в нощта, докато не открие, че виновникъте котката на съседите. Винаги когато е възможно, ние, изг-лежда, се опитваме да се справим с неприятните ситуации,като им дадем неемоционална интерпретация.


Говорейки общо, Шахтър и Сингър са прави, когатотвърдят, че най-важните съставки в предизвикването на емо-ционално преживяване, са състоянието на физиологическавъзбуда и емоционалната интерпретация на причините запоявата й. Освен това те са прави, когато казват, че подоб-


но състояние на физиологична възбуда, изглежда, е включе-но в няколко съвсем различни субективни състояния.

Теорията приема, че хората често погрешно обясняватпричината за възбуденото си физическо състояние и товаможе да помага в лечението на някои пациенти. Освен товатя предлага обяснения за някои от озадачаващите аспектина романтичната любов и особено начина, по който непри-ятните емоции като страх и гняв могат да усилват роман-тичната страст.

Същевременно справедливо е да се каже, че Шахтър иСингър приемат прекалено опростенческо становище - гле-дище, което изисква определени модификации и разшире-ние. Те се фокусират върху идеята, че състоянието на физи-ологична възбуда задейства интерпретацията му. Еднаквовярно е обаче да се каже - както прави Лазаръс - че начи-нът, по който се интерпретира ситуацията, влияе върху ни-вото на възбуда.

и решаванена npoGjie/uu

Психолозите, които се опитват да разберат как хоратапреработват информация и се справят със ситуациите, честоприбягват до използването на аналогии. Някои от теориитена Зигмунд Фройд например внушават, че човешките „наго-ни", включително сексуалният, действат въз основа на простхидравличен принцип. Използвайки аналогията на водниярезервоар, ако се намали нивото на водата, налягането вър-ху страните на резервоара намалява; по същия начин чрезангажиране в сексуална дейност (или някаква друга осво-бождаваща енергията дейност) интензивността на сексуал-ните сили (или други натрупани сили на То) може да се на-мали до поносимо равнище.

Друга любима аналогия през последните години е тазимежду човешкия мозък и преработващата данни система накомпютрите. Компютрите могат да съхраняват информацияза дълги периоди от време - способност, която отразява ка-то огледало дълговременната памет. Компютрите понякогазадържат информацията за кратко, докато изпълняват раз-лични операции върху нея - способност, наподобяваща крат-ковременната ни памет. Компютрите освен това имат прог-рами, които насочват последователността от преработващиоперации, и се твърди, че в човешките създания вниманиетослужи на същата функция.

Подходът, който ние предлагаме, е доста различен. Ос-новното ни предположение е, че най-добрият начин да сеопитаме да разберем нашата гъвкава, преработваща инфор-мацията система е да разгледаме някои от основните ситуа-


ции, в които системата изглежда неспособна да се справи сизискванията, поставени пред нея.

При нормални обстоятелства обръщаме голямо внима-ние на важната информация в средата и пренебрегваме три-виалното и несъщественото. Това обаче невинаги е така. Аковнезапно и неочаквано се случи някакво много важно съби-тие, невинаги успяваме да забележим жизненоважните муподробности. Такива неуспехи на наблюдението са особенозлощастни, когато стават по време на извършване на прес-тъпление. Шестнадесета глава е за свидетелските показанияи се занимава с трудността, която имат свидетелите при ре-конструиране на подробностите на престъпленията. Неточ-ностите на свидетелските показания са добре документира-ни в медиите; тук ние разглеждаме въпроса защо се появя-ват тези грешки и какво може да се направи, за да се предот-вратят.

Както добре осъзнават претоварените домакини и изтор-мозените бизнес ръководители, често е невъзможно да сеправят две или повече неща едновременно. В седемнадесетаглава показваме, че това се дължи на факта, че капацитетътна вниманието ни е ограничен. Има обаче начини, чрез кои-то можем да преодолеем ограничеността на вниманието инякои от тях са обсъдени в осемнадесета глава.

Една от най-очевидните слабости на нашата система запреработка на информацията е неспособността ни да пом-ним някои от нещата, които искаме да запомним. Студенти,полагащи изпити, домакини, пазаруващи в супермаркети, ипрофесори, опитващи се да проследят убягващи им източ-ници, биха искали да са благословени с по-добра паметовасистема. Целият въпрос за забравянето (и какво да се напра-ви в това отношение) е разгледан в осемнадесета глава. Мо-же би ще се успокоите, когато научите, че да си благословенсъс съвършена и абсолютно точна памет изобщо не е бла-гословия!

Повечето хора обичат да се държат по начин, който съ-ответства на техните нагласи и убеждения. Същевременночесто се наблюдава силен конфликт между онова, което хо-рата правят, и това, което си мислят - например пушачите


продължават да пушат, макар да знаят, че тютюнопушенетоможе да им докара рак на белите дробове. Такива конфлик-ти нерядко са разстройващи и трудни за разрешаване и съз-дават това, което американският психолог Лиън фестингърнарича „когнитивен дисонанс". Той много ясно показва, чехората в състояние на когнитивен дисонанс често преживя-ват странни и непредвидими промени на нагласите. Изслед-ванията му в тази област се обсъждат в деветнадесета глава.

Посланието във всички глави на тази част е, че макар попринцип да имаме успех в справянето със средата си, гре-шим и при някои обстоятелства откриваме, че е изключи-телно трудно да осмисляме света си. Същевременно пости-гането на разбиране за когнитивните ни ограничения е пър-вата стъпка към преодоляването им.

16

Свидетелски показания

Един от най-ранните опити да се излезе извън теснитеограничения на лабораторията в преследването на психоло-гическо познание е осъществен малко преди началото на XXвек от водещия немски психолог Хюго Мюнстерберг. Той сеинтересува от въпроса доколко психологията има отноше-ние към представянето на доказателства в съда, и неговитеизследвания първи разкриват, че свидетелските показаниячесто са много ненадеждни. Мюнстерберг е притеснен, ченевинни хора могат да влязат в затвора само на базата надумите на един или повече свидетели за онова, което си спом-нят, макар че е възможно то да е погрешно.

В неотдавнашната британска телевизионна поредицаRough Justice („Грубо правосъдие") се разглеждат няколкослучая на очевидно сбъркана идентичност. В някои от тях седемонстрира отвъд всякакво съмнение, че невинни лица сабили вкарани в затвора заради неточни свидетелски пока-зания.

Донякъде изненадващо - предвид ценната работа, коятое свършена досега, плодовете на усилията на психолозите заразкриване на сложните аспекти на свидетелските показанияи тяхната надеждност не са оказали особено влияние върхудопустимостта на доказателствата. Ние сме убедени, чепсихолозите могат да направят ценен принос. Въпреки товаДокладът Девлин от 1976 г. върху „Доказателства за иден-тификация в наказателни дела", който разглежда въпросадали психологическите изследвания хвърлят някаква свет-

Ига


лина върху подобни проблеми, гласи: „Пред нас се предста-виха свидетелства за съществуването на пропаст между ака-демичните изследвания върху силата на човешкия ум и прак-тическите изисквания на съдилищата и изглежда, че все ощене е достигнат етапът, на който заключенията от психоло-гическите изследвания ще са достатъчно широко приети илиприспособени към нуждите на правораздавателния процес,за да станат основа за промяна на процедурите". Дори и днесправната система продължава да приема убежденията, из-разени в Доклада Девлин.

Активната памет

Нека разгледаме природата на процесите на възприяти-ето и паметта, които са в основата на свидетелските показа-ния. Обикновено се смята, че възприятието и паметта са про-цеси на копиране, с други думи, човешкият мозък се справяс богатството от сетивна информация, достигащо до него отвъншния свят, по същия начин като касетофоните и кинока-мерите, осигуряващи почти вечни записи на звуците и зри-телните събития. Следователно неуспехът на свидетеля даси спомни какво е станало може да се сведе до липса на уси-лие или нежелание. Вероятно не е преувеличение да се ка-же, че в това вярват мнозина, ако не и всички юристи.

Същевременно повечето психолози смятат, че е многоподвеждащо възприятието и паметта да се разглеждат катоточни копия на външния свят. Те предпочитат да разглеж-дат възприятието като активен и конструктивен процес, за-висещ не само от това информацията да постъпи от външ-ния свят, но и от личните нагласи, убеждения и мотиви.

Най-очевидното последствие от тази теория е, че честоще се наблюдават системни, макар и несъзнавани изкривя-вания във възприятието. На ниво информация идеята, че хо-рата виждат това, което искат да видят, а не онова, коетодействително се случва, може да се потвърди всеки съботенследобед по време на футболен мач. Присъждането на нака-зание на единия отбор се разглежда като справедливо и ра-зумно от поддръжниците на другия отбор, но като възмути-


телно - от феновете на наказания тим. Реферът се разглеж-да или като отличен съдия на мача, или като човек със съм-нителен произход, който спешно трябва да бъде снабден сбял бастун!

Ключов експеримент: изкривяванена свидетелските показания

Елизабет Лофтъс и Джон Палмър39 от Вашингтонскияуниверситет се питат дали паметта на свидетелите може дае податлива на изкривявания от информация, получена слединцидента или престъплението. За да проверят дали тованаистина е така, те провеждат два експеримента. В първияучастниците гледат няколко различни филма, всеки показ-ващ пътнотранспортно произшествие, и след това са помо-лени да отговорят на поредица от въпроси за всеки инци-дент. Тези, които са попитани „Приблизително с каква ско-рост се движеха колите, когато се премазаха?", непрекъсна-то дават по-високи оценки на скоростта, отколкото хората,попитани същото, само че „премазаха" е заменено с „удари-ха", „сблъскаха", „чукнаха", „влязоха в контакт". В действи-телност средната оценена скорост е почти 16 км по-висока,когато се използва „премазаха", отколкото когато глаголъте „чукнаха". Действителната скорост, с която са се движе-ли колите, е почти нерелевантна на оценките на скоростта.Средната оценка е 60 км в час, когато колите се сблъскватпри 64 км/ч, и е 60 км/ч, когато се сблъскват при 32 км/ч!

Тези резултати ясно подсказват, че паметта ни за съби-тия е относително крехка и твърде податлива на изкривява-ния. Още по-силни доказателства са получени във вторияексперимент, в който участниците наблюдават кратък филмс верижна катастрофа. В него първата кола прави десен за-вой, за да навлезе в основния поток на движението, карайки

39 Loftus, Е. F. & Palmer, J. С. (1974). Reconstruction of automobile de-struction: An example of the interaction between language and memory.Journal of Verbal Learning and Verbal Behavior, 13, 585-589.


колите в главната лента да спрат внезапно, и резултатът е,че пет коли се нанизват една в друга. В края на филма учас-тниците отговарят на поредица от въпроси за инцидента.Един от въпросите е или: „Приблизително колко бързо седвижеха колите, когато се премазаха?", или „Приблизител-но колко бързо се движеха колите, когато се удариха?". Как-то и в предишния експеримент, средната оценка на скорост-та е по-голяма при хората, на които е зададен въпросът с„премазаха", отколкото при лицата, попитани с „удариха".

Една седмица по-късно всички участници се връщат иотговарят на поредица от въпроси за същия инцидент, нобез отново да гледат филма. Един от въпросите е: „Видяхтели счупени стъкла?" От тези, които отговорили на въпросаза „премазването" на колите преди една седмица, 32% каз-ват, че са видели счупени стъкла, но само 14% от отговори-лите на въпроса за „удрянето" на колите отговарят, че савидели счупени стъкла. В действителност в инцидента нямасчупени стъкла и затова изглежда, че твърде силната фор-мулировка на въпросите може да кара свидетелите „да сиспомнят" детайли, които всъщност не са се случили.

Информационно наслояване

Как обясняват резултатите си Лофтъс и Палмър? По съ-щество те твърдят, че когато наблюдаваме сложно събитиекато инцидент или престъпление, в паметта ни навлизат дватипа информация. Първият е информацията, получена от въз-приемането на оригиналното събитие, а вторият е външна-та информация, осигурена след това. С течение на времетоинформацията от тези два източника се интегрира по такъвначин, че е невъзможно да кажем от кой източник се възп-роизвежда някой конкретен детайл. Всичко, с което разпо-лагаме, е един хомогенен „спомен".

Разбира се, включените в правния процес осъзнават ня-кои от трудностите, присъщи на начина, по който се форму-лират въпросите към свидетелите. Въпроси, които или поформа, или по съдържание подсказват или внушават на сви-детеля какъв отговор се иска, или го „водят" към този же-


лан отговор, в съдебната зала се наричат „подвеждащи въп-роси". Повечето страни имат правила, които целят да изк-лючат такива въпроси. В САЩ например те са съхранени врешение на Върховния съд от 1973 г.

Независимо от такива предпазни мерки обаче все ощесъществува очевидната опасност крехките спомени на сви-детеля за дадено събитие системно да се изкривяват или отразговорите с другите свидетели, или от полицейските раз-пити много преди началото на съдебното дело. Видимо три-виални промени във формулирането на въпросите могат даупражняват значително влияние. Да вземем например другексперимент върху паметта, проведен от Елизабет Лофтъс иГидо Зани. Този път филмът показва лек сблъсък междумъж, който излиза на заден ход от тясно паркинг място предсупермаркет, и пешеходка, носеща голяма торба с покупки.Наблюдателите са питани за неща, които ги няма във фил-ма. Повече от три пъти по-вероятно е тези, на които се зада-ват въпроси, включващи определена вещ („Видяхте ли бу-тилката?") да казват, че са видели артикула, в сравнение стези, на които се задават въпроси с неопределителен член(„Видяхте ли бутилка?").

Прехвърляне на един спомен към друг

В допълнителни изследвания Елизабет Лофтъс изучаватова, което е известно като „безсъзнателен пренос". Той сеслучва, когато човек, видян да извършва един акт, се бърка сдруго лице, извършващо друг акт. Например продавач на би-лети на железопътна гара е обран с насочен към него писто-лет. След това той идентифицира моряк на опашката катопрестъпника, но морякът има желязно алиби. По-късно сеоказва, че морякът е купил билети от продавача на три пътипреди обира. С други думи, билетопродавачът погрешно еприел, че морякът е свързан с обира, понеже вече е познаваллицето му, защото три пъти е купил билети от него.

В един експеримент върху безсъзнателния пренос Лоф-тъс представя на участниците записан на касетофон разказза шестима колежани, всеки от които се представя с диапо-


зитив в подходящия момент от историята. Разказът е нещоподобно: „Стив Кент вдигна тежко преспапие и го хвърликъм фишър, удряйки го по тила; един от страничните наб-людатели беше Робърт Дъркс". Дъркс е показан с малка ка-фява шапка. Приблизително един час по-късно участницитев експеримента са попитани или „След като хвърли преспа-пието към фишър, мъжът с шапката избяга ли?", или съ-щия въпрос, но без думите „с шапката".

Три дни по-късно участниците се опитват да посочатвиновника сред диапозитивите на шестимата студенти. Пет-десет и осем процента от онези, на които е бил зададен под-веждащият въпрос (внушавайки, че човекът с шапката еизвършил акта), избират истинския виновник (Стив Кент);но 24% избират човека с шапката. Осемдесет процента отонези, на които е бил зададен директният въпрос, иденти-фицират правилно виновника и само 6% избират човека сшапката. Последствията от този експеримент будят трево-га: подсказващите въпроси много лесно могат да накаратсвидетеля да обвини невинен човек в нещо, което той не енаправил.

На местопрестъплението

фактът, че възприемането на сложно събитие като прес-тъпление може да е повлиян от миналото познание и опитана свидетелите, както и от техните нагласи, потребности,убеждения и очаквания, е ясно демонстриран през 20-те го-дини на XX век от Гордън Олпорт от Харвардския универ-ситет. Всичко, което той прави, е да помоли изследванителица да погледнат за кратко рисунка на няколко души в мет-рото. Рисунката включва чернокож и бял, които стоят близоедин до друг. Независимо от факта, че белият държи бръс-нача, почти 50% от наблюдателите на Олпорт казват, че савидели чернокожия да държи бръснача. По онова време бръс-начът се е разглеждал от мнозина бели американци като сте-реотипен символ на насилието сред чернокожите. Може дасе предположи, че именно този често срещан предразсъдъке причинил изкривените спомени за събитието.

ВЪЗПРИЯТИЕ И РЕШАВАМЕ НА ПРОБЛЕМИ 255

Ясното послание от изследването на Олпорт е, че хоратаса склонни да виждат онова, което очакват да видят. Товавече е многократно демонстрирано. Двама видни американ-ски изследователи - Джеръм С. Брунър и Лио Поустман отХарвардския университет - показват за секунди на наблю-дателите няколко карти за игра и след това ги питат за брояна асата пика, които са видели. Повечето казват, че са виде-ли три аса пика. В действителност те са пет, но две от тях саоцветени в червено. Още веднъж: миналият опит е оцветилпроцеса на възприятието.

Дистанцирайки се от изкривяващите ефекти на минало-то познание и предразсъдъците, има ли други причини дасмятаме, че свидетелите често възприемат погрешно съби-тията? На пръв поглед не. В крайна сметка в лабораторнитеизследвания често се откриват хора с изумително добри спо-мени за зрителна информация. В едно американско изслед-ване се установява, че наблюдателите са способни да раз-познаят 90% от огромен набор от 2500 фотографии на не-познати картини, сцени и събития, които им се показват са-мо за няколко секунди. Дори когато се представят 10 000снимки, пак се наблюдава правилна идентификация в 86%от времето.

Противно на тези лабораторни изследвания обаче, възп-роизвеждането на поставени събития, в които актьори сепреструват, че крадат портмонета, атакуват се един друг ит.н., понякога е изключително слабо. Защо има толкова го-ляма разлика в двете групи резултати? Отговорът е, че обс-тоятелствата са съвършено различни. Наблюдателите в ла-бораторията знаят какво да гледат, знаят, че ще им бъде пред-ставена зрителна информация и знаят кога ще им бъдепоказана. Свидетелите на престъпление са изненадани, наб-людатели са на сложна поредица от събития и често съвсеместествено са по-загрижени за собствената си безопасност,отколкото за запаметяването на регистрационния номер наколата на обирджиите.

Един момент, който често се пренебрегва, е, че хоратаса склонни да обръщат повече внимание на онези аспектина събитие или на друг човек, които са им интересни. Във


всекидневието жените винаги забелязват дали друга женаноси дрехи, които не й отиват, или дали носи изкуствени миг-ли, докато мъжете забелязват, че г-н Смит от къщата по-долу на улицата си е купил нова кола или косачка за ливада-та. Питър Пауърс от Вашингтонския университет изследватова явление. Наблюдатели гледат диапозитиви, показващимъж и жена, които вървят през паркинг и забелязват двамамъже, които очевидно се карат. Мъжът се втурва, за да прек-рати кавгата, докато жената отива до телефона, за да пови-ка помощ. Жените наблюдатели са по-точни от мъжете, ко-гато си спомнят описанието и действията на героинята, до-като мъжете са по-точни в спомените си за героя и близкатакола.

Ефектът на страха върху паметта е изследван чрез изу-чаване на свидетелски показания, снети от полицаи минутислед пристигането им на местопрестъплението. Типичнитепоказания предават общи впечатления за нападателя, но несъдържат конкретни характеристики като цвят на косата илиочите. Общо казано, по-непълни описания се получават въввръзка с предизвикващи по-силен страх престъпления (из-насилване, нападение), отколкото при други престъпления(обир). Независимо от типа престъпление ненаранените жер-тви дават по-пълни описания на техните нападатели, откол-кото ранените жертви.

Често се казва, че членовете на различна раса „изглеж-дат еднакви" и това твърдение има частична подкрепа. Бе-лите свидетели демонстрират много по-голяма точност приидентифицирането на бели лица, отколкото на чернокожи.Същевременно чернокожите демонстрират еднаква точност,независимо дали идентифицират бели или чернокожи лица.Вярно е, разбира се, че някои раси са по-лесни за запомняне,защото са много характерни. Всъщност именно необичай-ните характеристики на лицето се помнят най-добре.

Освен това е правдоподобно да се допусне, че свидетели-те ще обръщат по-малко внимание на тривиални престъп-ления, отколкото на по-сериозни. В един експеримент сви-детелите наблюдават кражбата на една вещ: някои вярват,че тя струва 1 лира, а други - че цената й е около 25 лири.


Петдесет и шест процента от свидетелите, които вярват, чевещта струва 25 лири, избират правилно човека от фотогра-фии на шестима души, сравнени само с 19% от онези, коитовярват, че става дума за относително евтина вещ. Същевре-менно свидетелите, които виждат кражбата на скъпата вещ,си спомнят по-зле различните физически характеристики накрадеца, отколкото хората, които смятат, че са наблюдава-ли кражбата на евтина вещ. Когато свидетелите вярват, чесе извършва сериозно престъпление, обръщат внимание са-мо на един критично важен зрителен аспект на сцената (т.е.лицевите характеристики на престъпника). Следователноопитите да се обезценят всички свидетелски показания повреме на кръстосаните разпити, като се демонстрира греш-ката в някои от спомените, може да са несправедливи.

Полицейски снимкии редици за разпознаване

Критичният тест за свидетелските показания е, когатосвидетелят е изправен пред заподозрения или „на живо" в„парад за идентификация", или пред поредица от полицейс-ки снимки. Важно е другите хора, включени в редицата заразпознаване или в групата от фотографии да са, най-общоказано, сходни на външен вид със заподозрения. Ако общо-то съгласие е, че човекът, извършил престъплението, е мно-го висок и бял, няма смисъл да се съставя редица за разпоз-наване от огромен бял мъж и няколко ниски чернокожи.

За такава предубеденост има някои примери от реалнияживот. Да разгледаме делото на войнстващата чернокожаактивистка Анджела Дейвис от 60-те години на XX век.Набор от девет фотографии, използван за проверка на иден-тификацията, включвали три снимки на обвиняемата, зас-нети на митинг на открито, две полицейски снимки на другижени с посочени имена, снимка на 55-годишна жена и т.н.Всеки свидетел незабавно би могъл да отхвърли повечето отдеветте снимки като смехотворен избор. Следователно шан-совете да се избере една от снимките на Анджела Дейвис епоне 75%!


Робърт Бъкхаут твърди, че един тип предубеденост в из-ползването на полицейски снимки е имплицитното предпо-ложение, че свидетелят трябва да е в състояние да изберезаподозрения. С други думи, съществува натискът да се „сът-рудничи" на полицията. Бъкхаут организира нападение натериторията на Калифорнийския щатски университет, в ко-ето обезумял студент „напада" професор пред 141 свидете-ли. Друг човек на същата възраст като „нападателя" при-съства наблизо като наблюдател. След инцидента свидете-лите са помолени да посочат нападателя от набор от шестснимки; непредубедената група от снимки включва еквива-лентни фотографии на всички заподозрени, докато в преду-бедената група снимката на нападателя е направена под ъгъли с различно изражение. Инструкциите на свидетелите саили непредубедени („Разпознавате ли някой от тези хора наснимките?"), или предубедени („Заподозреният е в тази гру-па от фотографии").

Идентификацията е повлияна и от двата типа предубе-деност. Повече свидетели посочват заподозрения в предубе-деното условие в сравнение с непредубеденото и освен товаса по-уверени, че са посочили този, който трябва. Комбина-цията от предубедена група от снимки и предубедени инст-рукции води до това, над 60% от свидетелите да изберат из-вършителя. Само 40% са прави в идентификацията при неп-редубедени условия.

Очевидно буди притеснения фактът, че начинът, по кой-то се осъществява идентификацията на заподозрените, мо-же да предизвика такива големи ефекти върху видимата точ-ност, с която свидетелите си спомнят събитията. Освен товае притесняващо и че 25% от всички свидетели (включител-но нападнатият професор) погрешно идентифицират като на-падателя невинния страничен наблюдател, чиято снимка съ-що е включена в групата от фотографии за разпознаване (За-подозрян № 2).

В допълнителни изследвания Бъкхаут много ясно показ-ва, че свидетелите обикновено са подготвени да идентифици-рат някого - може би защото чувстват, че ще загубят време-то на хората, освен ако не го направят. Петдесет и двама


студенти наблюдават на живо задигане на портмоне в класнастая и след това са им представени две различни редици заразпознаване от по петима души. В едната е действителниятизвършител, а другата включва човек, който прилича на него.Осемдесет процента от свидетелите посочват извършител,макар че повечето от тях грешат. Четиринадесет свидетелиправилно идентифицират виновника в едната редица, нополовината от тях развалят впечатлението, като след товаидентифицират човека, който просто прилича на заподозре-ния в другата редица. Още седем свидетели посочват самоприличащия, 18 избират невинен човек, който дори не прили-ча на заподозрения, а трима стигат дотам, че посочват двеневинни, по нищо неприличащи на заподозрения лица.

Една от трудностите при идентификацията по поли-цейски снимки е, че сме склонни да помним някои типовеинформация по-добре от други. Например всички знаем как-во е да разпознаваш някого, но да не можеш да го „поста-виш" на правилното място. Това обикновено става, когатопознаваме някого само в една среда, а след това го виждамев различна среда. Телевизионната звезда, която си купувахранителни стоки, или председателят на компанията, кръс-тосващ из района на червените фенери в града, са примерина това явление. В един експеримент студенти наблюдават25 снимки на лица в една стая, а заедно с още 25 фотографиидва часа по-късно ги виждат в друга стая, напълно различнаот първата. В последвалия тест лицата са правилно разпоз-нати в 96% от времето, но повечето наблюдатели не могатда си спомнят с по-добра от случайната вероятност в коястая са видели лицата. Тази неспособност да се запомнят об-стоятелствата, при които е видяно лицето, може да е особе-но тревожна, ако свидетелите на престъплението са среща-ли някого от заподозрените при други обстоятелства40.

Точността на идентификацията по полицейски снимки еповлияна и от това дали заподозрените изглеждат по същияначин като по време на престъплението. В едно британско

40 Clifford, В. & Bull, R. (1978). The Psychology of Person Identification.London: Routledge & Kegan Paul.


изследване 91% от лицата са правилно разпознати, когатоняма промяна между първоначалното виждане и идентифи-кацията. Същевременно правилното разпознаване спада на82%, когато позата и лицевото изражение са променени, адрастично намаление до само 45% правилна идентифика-ция се наблюдава, когато лицата са дегизирани с добавянеили отстраняване на бради, очила или фризура. Тези прес-тъпници, които прибягват до фалшиви бради и тъмни очи-ла, очевидно интуитивно разбират някои от принципите напсихологията.

Полицията често използва редиците за разпознаване вдопълнение на полицейските снимки, за да се опита да сиосигури идентификация. Когато това се прави, могат да сеслучат много объркващи неща. В едно изследване след ин-сценирано престъпление на свидетелите се показват няколкополицейски снимки, а след това и редица със заподозрени„на живо". Ключовият резултат е, че всеки, който е бил ви-дян на снимките, е по-вероятно да бъде посочен в редицатакато виновника! „Престъпниците" се избират в 65% от време-то от свидетелите, когато са видени на снимките, но само в51% от времето, когато са видени само в редицата за разпоз-наване. Невинни хора, видени преди това на снимките, санеточно посочени в 20% от времето в редицата, сравнено с8% от времето, когато не са били видени преди това на сним-ките. Очевидно е, че 20% погрешна идентификация е многопо-голяма, отколкото може да се позволи от всяка благора-зумна система на наказателно право.

Един последен потенциален проблем е този на непредна-мерената (или дори преднамерената) предубеденост, причи-нена от действията на полицейския служител, организиращредицата за разпознаване или процедурата за идентификацияпо полицейски снимки. Ако полицаят знае кой е основниятзаподозрян, може да предаде това познание чрез фини проме-ни в лицевото изражение, когато свидетелят гледа човека.За този тип предубеденост дори е показано, че влияе върхуповедението на плъхове. Студенти, на които е казано, че саполучили умни плъхове, възприемат плъховете си като по-бързо тичащи през лабиринти в сравнение със студенти, кои-


то научават, че са получили глупави плъхове, макар че живот-ните са разпределяни по съвършено случайна процедура. Въз-можно е хората да са още по-чувствителни от плъховете къмнасоките, осигурявани от експериментатора.

Свидетелски показания:крехки, но крайно необходими

Много психолози, които са изследвали свидетелските по-казания и са открили техните слабости, са заявявали колкоопасно е съдилищата да разчитат твърде силно на спомени-те на свидетелите. Същевременно, ако отхвърлим всички сви-детелски показания, ще е невъзможно невинните обвиняе-ми да си осигурят алиби.

Психолозите освен това са склонни да мислят - без да саосигурили особени доказателства - че съдиите и съдебнитезаседатели вярват, че свидетелите са по-надеждни, отколко-то са в действителност. На практика обаче има основанияда се допусне, че свидетелите грешат по-малко, отколкотовярват психолозите. В редица отношения инсцениранитепрестъпления се различават съществено от престъплениятав реалния живот. Участниците в експериментите почти ви-наги знаят, че „престъплението" е инсценирано по времето,когато трябва да правят идентификацията - и следователное възможно да не се притесняват толкова силно, че ще насо-чат подозренията към невинен човек. В реалния живот прес-тъпниците често имат отчетливи характеристики, но в екс-перименталните изследвания изследователите често правяти невъзможното, за да си гарантират, че „престъпникът" ня-ма изпъкващи черти. И накрая, макар че полицията обикно-вено фокусира вниманието си върху онези свидетели, коитосочат, че биха могли да направят положителна идентифика-ция, изследователите почти винаги искат от всички свидете-ли да се опитат да направят идентификация. Всички тезиразличия могат да означават, че свидетелите в реалния жи-вот не са толкова склонни да правят грешки, както се смятапонякога.


Макар че вероятно няма начин свидетелите да се накаратда обръщат повече внимание на важните детайли по вре-мето на престъплението, може би е възможно да се подобритяхната способност да си спомнят жизненоважна информа-ция чрез хипноза. В един случай Калифорнийското полицейс-ко управление използва хипноза с 55-годишен шофьор на учи-лищен автобус с 26 деца, който е отвлечен. Разпитван от по-лицията малко след престъплението, той си спомня многомалко за микробуса, който тримата престъпници използва-ли, за да транспортират децата от рейса до подземно скрива-лище. Под хипноза обаче той успял да осигури жизненоваж-на насока под формата на последните пет букви и цифри отрегистрационния номер на микробуса, използван за отвли-чането.

Хипнозата се използва доста широко от израелската по-лиция. Една година те правят 17 ареста въз основа на дока-зателства, получени под хипноза. Все още не е напълно яснозащо хипнозата има такъв успех. Същевременно при нор-мални обстоятелства ние винаги посвещаваме известно вни-мание (известно като „свободен преработващ капацитет")на следене на средата за възможни източници на важна ин-формация. Обратното, под хипноза хората спират да следятсредата и това оставя вниманието им напълно свободно, зада се концентрира върху задачата (възпроизвеждане на прес-тъплението).

Основният фокус на опитите да се повиши стойносттана свидетелските показания би следвало да е посветен напредотвратяването на системното замърсяване на спомени-те за подробностите на престъплението от следващите съ-бития. Полицейските разпити трябва да са напълно неутрал-ни и да не подсказват - директно или индиректно, че опреде-лени събития наистина са се случили. Когато се правят опи-ти за идентификация, било чрез полицейски снимки или чрезредици за разпознаване, човекът, ръководещ процедурата,не бива да знае нищо за случая; това ще помогне да се ели-минира всякаква предубеденост. Пред свидетелите дебелотрябва да се подчертае, че от тях се очаква да идентифици-рат някого само когато са абсолютно уверени, че са посочи-


ли правилния човек; неуспехът да се идентифицира заподоз-реният е напълно приемлив. И накрая, видеозаписът на ре-дицата за разпознаване или наборът от снимки трябва да сеосигурят на адвокатите на защитата, така че да може да сенаправи проверка за предубеденост.


Основната причина за психологическо изследване на сви-детелските показания е да се изяснят условията, при коитона такива показания може да се разчита. Макар че многопсихолози са склонни изобщо да отхвърлят стойността насвидетелските спомени, те може би пресилват нещата. Сви-детелските показания могат да осигуряват изключителнополезна информация, но е жизненоважно да се признае крех-ката природа на паметта за престъплението. Един обикно-вен разпит на свидетеля - освен ако не се осъществи с изк-лючителни грижи - може да създаде дълбоки изкривяванияв паметта и така да лиши показанията от всякаква стойност.По същия начин процедурите за идентификация трябва дасе провеждат по непредубеден начин, ако не искаме да въз-никнат допълнителни изкривявания на спомените. Ако сис-темата на правораздаването слуша психолозите и ако се пра-вят смислени опити за предотвратяване на изкривяваниятана паметта, свидетелските показания могат да станат многопо-надежден източник на доказателства в съда.

17

„Две дини под една мишница"

Всекидневните преживявания ни казват, че често смеизненадващо добри във вършенето на две неща наведнъж.Например повечето хора могат да водят разговор, докатошофират, или да си свиркат, докато работят. От друга стра-на, има някои прости неща, които ни е трудно да правимедновременно, например да се почукваме по главата, дока-то масажираме корема си. Освен ако човек наистина не секонцентрира, съществува тенденцията или да започне дамасажира главата си, или да почуква по корема си, или даправи и двете. Опитайте се да помолите приятел да умно-жи 24 по 17, докато вървите заедно. Освен ако не е матема-тически гений, той вероятно ще трябва да спре да върви,така че да може да посвети цялото си внимание на умстве-ната аритметика.

Между хората има големи различия в степента, до коятоса способни да извършват няколко неща едновременно. Врезултат на дълга практика човек може да стане „човекъторкестър" или симултанен преводач, който слуша съобще-ние на един език, като същевременно превежда смисъла иговори на глас на друг език. Общо казано, бихме очакваливисокоинтелигентните хора да са най-умели във вършенетона няколко неща едновременно. Вероятно точно това е ималпредвид бившият президент на САЩ Линдън Б. Джонсън,когато е казал за Джералд Форд, че не можел да пърди и дадъвче дъвка едновременно. Този коментар често е бил смек-чаван при преразказите, като „пърденето" е заменяно с „вър-


вене", но във всеки случай е твърде неласкателно разсъжде-ние върху интелигентността на Форд.

Един от първите системни опити за оценка на човешкияобем на вниманието е направен преди близо 40 години отанглийския изследовател Колин Чери. Неговата пионерскаработа служи като основа на голям последвал интерес и из-следвания.

Ключов експеримент:„проблемът на коктейлното парти"

В началото на 50-те години на XX век Колин Чери рабо-ти в американска лаборатория в Масачузетския технологиченинститут. Независимо от факта, че е ангажиран в психологи-чески изследвания, той работи в експериментална лаборато-рия по електроника и вдъхновяващите му открития по-късноса публикувани в списание по физика, илюстрирайки много-дисциплинарната природа на съвременната психология.

Чери се интересува от това, което нарича „проблем накоктейлното парти". Коктейлите могат да ни изправят предредица проблеми, но този, който занимава Чери, е как хора-та успяват да следят само един разговор, когато няколко дру-ги се водят едновременно в близост до тях41.

Една очевидна възможност е, че използваме факта, чевсеки разговор се концентрира върху различна тема и прос-то се „настройваме" към една от тях. Разбира се, на действи-телен коктейл различните разговори идват от различни по-соки и гласовете на хората обикновено са отчетливи, така чеима и други възможни причини за способността да обръща-ме селективно внимание на онова, което говори един човек.Чери елиминира тези други фактори, като пуска на изслед-ваните лица аудиозапис на две различни съобщения на еднаи съща лента, изговорени от един и същ човек.

41 Cherry, Е. С. (1953). Some experiments on the recognition of speechwith one and with two ears. Journal of the Acoustical Society of America,25, 975-979.


Неговите изследвани лица казват, че е изключителнотрудно да следят само едното съобщение, като пренебрегватдругото и през известна част от времето затварят очи, за даси помогнат да се концентрират. Макар че в крайна сметкате винаги се ориентират какво е било съобщението, някоиот фразите трябва да се пускат по 20 пъти. С други думи,фокусирането върху смисъла не е начинът, по който хоратана коктейлите се справят с информационното претоварване,на което са изложени.

Ако не използват смисъла, за да се настройват към пра-вилния разговор, какво използват? Чери твърди, че посока-та, от която идва търсеният разговор, вероятно е жизнено-важна. Той проверява тази идея, като снабдява изследвани-те си лица със слушалки и подава едно съобщение в лявотоим ухо и различно съобщение в дясното. Макар че двете съ-общения са изговорени с един и същ глас, хората нямат труд-ности да слушат едното или другото съобщение в зависи-мост от предпочитанията си, като същевременно се „изк-лючват" за другото. Следователно фактът, че различните го-ворители на коктейлните партита са в различни пространс-твени позиции, може да е изключително важен за разреша-ване на проблема на коктейлното парти.

След като във всяко ухо постъпват различни съобщения,слушателите са инструктирани да повтарят едното от съоб-щенията, докато слушат („това е известно като „заглушава-не" на съобщението). Заглушаването е леко забавено следсъобщението и те говорят с монотонен глас, макар да не госъзнават.

Най-важните резултати на Чери са получени с тази тех-ника на заглушаването. Например той открива, че слушате-лите демонстрират изумителна степен на невежество по от-ношение на съобщението, което не е било заглушавано. Ко-гато това съобщение е на немски и те са попитани на какъвезик е било изречено съобщението, постъпващо в незаглу-шеното ухо, те просто казват, че нямат никаква представа,но твърдят, че е на английски език. Когато незаглушавано-то съобщение се състои от обърната на обратно реч, някол-ко слушатели казват, че „има нещо странно в него", но пове-


чето твърдят, че е било съвсем нормална английска реч. До-ри когато незаглушеното съобщение е на английски, слуша-телите не могат да си спомнят нищо от думите или фразитев него незабавно след края на съобщението. Когато обачеима промяна от мъжки на женски глас в незаглушеното съ-общение или изсвирване на чист тон, тези промени са доста-тъчно очевидни, за да бъдат регистрирани.

В по-късни изследвания е установено, че слушателите,заглушаващи едното съобщение, не демонстрират никаквозадържане в паметта на английски думи, представени 35 пътив различно, изличвано едновременно съобщение. Това евярно дори ако на слушателите се каже да се опитат да за-помнят колкото е възможно повече от незаглушеното съоб-щение.

Разделено внимание

Откритията на Чери се разглеждат като демонстрира-щи, че можем да обръщаме внимание само на едно нещо вдаден момент, тъй като изключително малка част от инфор-мацията, пусната на незаглушеното ухо, оставя някакво впе-чатление. Същевременно няма да е вярно да се каже, че ухо-то, получаващо незаглушеното съобщение, не чува нищо. То-ва се показва доста остроумно от Зелникер. Той използваизвестното като „забавена слухова обратна връзка", при ко-ято човек чува какво казва със забавяне за частица от секун-дата. Много касетофони дават възможност сами да изслед-вате ефектите на забавената слухова обратна връзка. Прос-то пуснете касетофона на запис и говорете в микрофона, до-като сте със слушалки. Това, което става обикновено, е, черечта е накъсана и човек започва да заеква.

Докато слушателите повтарят съобщението, чувано отедното ухо, Зелникер записва гласовете им и ги пуска с лекозабавяне на другото ухо. Ако това ухо не правеше нищо, неби трябвало да има разстройване на заглушаването. Същев-ременно неговите слушатели започват да пелтечат - доста-тъчно, за да се види, че известно внимание се обръща нанезаглушеното съобщение. ,


Повечето психолози твърдят, че резултатите на Чери мо-гат най-добре да се обяснят, като се приеме, че човешкитесъщества имат ограничен обем на вниманието и че задачатаза заглушаване е толкова трудна, че използва практическицелия капацитет. Макар това несъмнено да обяснява защосе регистрира толкова малко от незаглушеното съобщение,нещата всъщност са по-сложни, отколкото внушава тазипроста теория.

Важен допълнителен фактор, който трябва да се вземепредвид, може да се демонстрира съвсем директно. Опитай-те се да си формирате слухов образ (например звука на вла-ка или на музикален инструмент) и след това зрителен об-раз (например лице на човек, любима картина). Шансоветеса, че ще ви е по-лесно да затворите очите си, докато си фор-мирате зрителния образ, но това съвсем не е необходимо,докато си формирате слуховия. Защо е лесно да продължа-ваме да гледаме непосредствената си среда, докато си пред-ставяме звук, но е трудно да комбинираме зрението със зри-телните представи? Отговорът, изглежда, е, че колкото по-различни са две дейности, толкова по-лесно е да им обръща-ме внимание едновременно, защото е по-вероятно да участ-ват различни части на мозъка.

Може би това, което Чери всъщност е демонстрирал, е,че не можем да обръщаме внимание на две изключителносходни дейности в един и същ момент. Какво става, ако заг-лушаването на слухово представено съобщение се комбини-ра с друга различна дейност - гледане на поредица от карти-ни? Чери изследва и това и установява, че изследваните ли-ца могат да си спомнят около 90% от картините. С другидуми, възможно е да обръщаме внимание на две дейностиедновременно дори когато едната от тях е сложна задача зазаглушаване на съобщение. Няколко от участниците в тозиексперимент са изненадани колко лесно е да комбинират две-те дейности, макар че първоначално изпитвали силно жела-ние да отвърнат поглед или да затворят очи, докато заглу-шават, за да не се разсейват от поредицата за картини.

Също толкова трудно изглежда да се обръща вниманиена две зрителни сцени едновременно, колкото и на две слу-


хови съобщения. Пол Колърс от Университета на Торонтосъздава и носи шапка с полупосребрено огледало, което пред-ставя в зрителното му поле както гледката пред него, така итази зад него. Той пише, че било много лесно да се концент-рира върху гледката отпред или върху тази отзад - другатапросто изчезвала. Можете да постигнете същия ефект, катопривечер гледате през прозореца от осветена стая. Ако ин-тензивността на светлината се приспособи както трябва, мо-жете да изберете дали да гледате външната сцена, или отра-жението на стаята, но ще откриете, че е практически невъз-можно да гледате и двете едновременно.

Улрик Найсър и Робърт Беклън хвърлят по-системен пог-лед върху този феномен. Те използват два видеозаписа и илипредставят единия, наложен върху другия на двете очи наизследваните им лица, или представят по един видеозаписна всяко око. И в двата случая е много лесно да се следваединият или другият запис. По-лесно е, когато на всяко окосе представя различен видеозапис - нежеланият просто из-чезва. Когато двата видеозаписа са представени на двете очи,зрителите винаги осъзнават, че „става и нещо друго". Кога-то зрителите се опитат да следват двата видеозаписа еднов-ременно обаче, откриват, че това е практически невъзмож-но. Същевременно на тях им е малко по-лесно да се справят,когато видеозаписите се представят на двете очи.

Практикуване на едновременновършене на две неща

От доказателствата, обсъдени дотук, би изглеждало мал-ко вероятно някой да може да чете текст и да го разбира,докато същевременно разбира думите, копирани под дик-товка (ако се съмнявате с трудността, просто опитайте). Ул-рик Найсър и неговите сътрудници Елизабет Спелке и УилямХърст обаче решават да обучат двама студенти - Джон иДаян - да изпълняват едновременно тези две дейности.

Когато Джон и Даян за пръв път опитват да четат крат-ки разкази от американски, английски и преведени европейс-


ки писатели, докато пишат под диктовка, скоростта им начетене пада драматично и качеството на почерка им по вре-ме на диктовката е много по-лошо, отколкото обикновено.Същевременно след около 30 часа практика те могат да ком-бинират много ефикасно четенето и писането под диктовка.На този етап те сякаш пишат думите, без да мислят, защоточесто копират списък от свързани думи (например „тролей,кънки, камион, кон, самолет, трактор, кола"), без да осъзна-ват, че всички принадлежат на една и съща категория.

След още няколко часа обучение Джон и Даян се науча-ват да идентифицират групи от свързани думи в списъка задиктовка и дори могат да записват категориите, на коитопринадлежат думите, вместо самите думи - като през цяло-то време четат текст толкова бързо и със същата степен наразбиране, както биха го направили, ако само четяха.

Основното послание от това изследване е, че способност-та да се обръща внимание на две дейности едновременноможе да се подобри драматично в резултат на голяма прак-тика. Джон и Даян получават над 80 часа тренинг, преди дадостигнат окончателното си ниво на представяне. Това сеподкрепя от познатия пример на шофьорите, които говорят,докато шофират - подвиг, който може безопасно да се из-вършва само от онези със значителен опит!

Практиката има огромен ефект върху задачата за заглу-шаване на едно от две съобщения, представени заедно, как-то е в експеримента на Колин Чери. Начинаещите успяватда идентифицират само 4% от ключовите неща, представе-ни в незаглушеното съобщение. Невил Мори обаче, койтопрекарва стотици, ако не и хиляди часове в участие в експе-рименти със заглушаване, успява да идентифицира цели 83%от тях.

Продължителната практика играе основна роля и в двепо-нови впечатляващи демонстрации на способността да сеизпълняват две дейности едновременно. Изключителноумели пианисти могат да свирят непозната музика на примависта, докато заглушават пасажи, които им се четат на гласот книга, като свиренето на пианото и заглушаването се пра-вят толкова добре, колкото биха се правили поотделно. Във


второто изследване опитна машинописка е в състояние дапечата около 100 думи на минута, докато заглушава слуховопредставен пасаж или непрекъснато рецитира детски сти-хотворения.

Причината защо практикуването на едната дейност (на-пример писането на машина или свиренето на пиано) ни поз-волява да я комбинираме с лекота с друга дейност е, че енужно по-малко внимание за изпълнението на добре усвое-но умение. Всъщност опитните машинописки често не осъз-нават реда на буквите на клавиатурата: сякаш пръстите „зна-ят какво да правят" само с минимално насочване.

Свободно вниманиеи изпълнение на работата

Да предположим, че трябва да тичате 10 мили с олим-пийски шампион на дълги разстояния и че той е достатъчнолюбезен, за да забави темпото до вашето, така че и на двамави да е нужно едно и също време, за да финиширате. Щеозначава ли това, че двамата сте еднакво добри бегачи? Оче-видно не, защото накрая вие ще сте като рак в лицето, ще сепотите обилно и ще лежите на земята, стенейки, докато тойще е относително неповлиян от пробега. С други думи, ма-кар че и двамата сте бягали с една и съща скорост, вие етрябвало да използвате повече от своите ресурси. Ако реши-те да повторите опита, като и двамата носите тежки армейс-ки ботуши, шампионът ще е забавен, но вие може изобщо дане сте в състояние да тичате.

От това следва, че може да е много подвеждащо да сеприема, че двама души, които извършват една задача еднак-во добре, са постигнали това ниво на изпълнение на една исъща „цена"42. В случая на дейностите, които изискват вни-мание, някои хора трябва да използват много по-голяма частот капацитета на вниманието си в сравнение с други, за да гиизпълняват адекватно.

42 Kahneman, D. (1973). Attention and Effort. Englewood Cliffs, NJ: Prentice-Hall.


Айвър Браун от Изследователската секция по приложнапсихология в Кеймбридж, Англия, прилага тези идеи къмедин много практически проблем. Голям брой мъже посеща-вали курс за шофьори на автобус, защото искали да издържатизпита и да станат шофьори в обществения транспорт. Проб-лемът бил, че няколко от тях се провалили на теста, прахос-вайки собственото време и пари, както и тези на компания-та. Не било възможно да се използва шофирането по времена обучението като основа за отстраняване на потенциални-те провали, защото в представянето нямало очевидни разли-ки между тези, които след това се провалили или издържалитеста за водачи на обществени транспортни средства.

Остроумното решение на Браун на проблема е да четенабор от осем цифри на всеки няколко секунди, докато мъ-жете шофират. Всеки набор от цифри е също като предход-ния, с изключение на една цифра, и задачата е да се иденти-фицира тази цифра. Курсистите, които по-късно издържатизпита, се справят със задачата почти два пъти по-бързо всравнение с онези, които се провалят на шофьорския изпит.С други думи, неуспешните курсисти трябва да влагат многоповече усилия и внимание в шофирането, отколкото има-щите успех и следователно не са способни да се справят сдопълнителните изисквания към тях.

Същата основна идея е приложена към сравнението надве системи на екраните на самолетни дисплеи. Въпросътбил дали е за предпочитане да се постави традиционен па-нел с инструменти, или картинков дисплей, генериран върхукатодно-лъчева тръба. Било трудно да се реши, защото пи-лотите на тренажорите се справят еднакво добре и с дветесистеми за представяне на информацията. Същевременно,когато били накарани да четат на глас цифри, появяващи сена отделен дисплей, изпълнението при картинковия дисп-лей останало високо, докато при традиционния грешките сеувеличили. След като от гледна точка на вниманието билопо-лесно да се разчита картинковият дисплей, била избранатази система.

Друг интересен пример на използване на втора задача,за да се оценят изискванията към вниманието на първата, е

ВЪЗПРИЯТИЕ И РЕШАВАНЕ НА ПРОБЛЕМИ ПЪ

по време на тестова симулация на Х.15 ракета. Пилотът сесправил задоволително с всички фази на симулирания по-лет, но се твърдяло, че една по-автоматизирана система щее по-малко уморителна. Това било проверено, като се иска-ло от пилота да изключва периодично появяваща се светли-на, както и да изпълнява симулацията на полета. Изпълне-нието на тази допълнителна задача сочело, че по-автомати-зираната система налагала по-малко изисквания върху вни-манието на пилота, особено по време на изключително кри-тичното отделяне от носителя след изгарянето на двигателяи при повторното навлизане в атмосферата. Подобни резул-тати водят до редица подобрения в проектирането на Х.15.

Обръщането на внимание на две дейности едновремен-но може да предизвиква проблеми, които все още не са на-пълно осъзнати. Един пример е увеличаващият се брой нарадиотелефоните в автомобилите или гражданските ради-опредаватели, които са често срещани в САЩ. Айвър Браунсе пита дали преценката на шофьора няма да е отрицателноповлияна от едновременното използване на телефона. В си-мулирани шофьорски тестове той устройва серия от прохо-ди, които са или достатъчно широки, за да мине кола, илитвърде тесни, и открива, че шофьорите, които говорят потелефона, са много по-готови да опитат да минат през про-ходите, които са по-тесни от колата им. Всъщност 47% отвремето те се опитват да минат през проход, който е с 8 смпо-тесен от ширината на колата им!

Очевидно е добра идеята да се държите на разстояние отвсеки шофьор, когото видите да говори по радиотелефон вколата. Изглежда твърде странно, че - поне във Великобри-тания - на шофьора е позволено да използва телефона си, нотой рискува съдебно преследване, ако изпълнява много по-невзискателната към вниманието задача да се бръсне с елек-трическата си самобръсначка.

На едно по-често срещано равнище: дали е за препоръчва-не да слушате радиото в колата, докато шофирате? Повече-то шофьори смятат, че слушането на радио има благотворенефект върху шофирането, защото облекчава монотонносттаи сънливостта. Установено е обаче, че натискането на педа-


ла на спирачките и смяната на предавката от време на времесе забавят, когато има нещо особено интересно по радиото.

Причината защо тези две дейности обикновено могат дасе изпълняват заедно, е, че шофирането и слушането включ-ват различни сетива (зрение и слух). Същевременно, ако слу-шате футболен мач по радиото в колата и се опитвате даиграете, като си формирате зрителни представи, възможное скоро да откриете, че сте в канавката.

Тревожност и внимание

Всички знаем, че тревожността често разстройва предс-тавянето, особено в условия на стрес. Това убедително е по-казано от Майкъл Бъркън от Изследователската секция вър-ху лидерството към Американската армия. Новобранци сакачени на самолет и са накарани да вярват, че ще има ава-рийно кацане. Самолетът се накланя, един от моторите спи-ра и новобранците могат да видят отрупаните пожарни колии линейки на летището. Пилотът обявява, че механизмът закацане не работи и ще трябва да кацнат принудително в оке-ана. Не е изненадващо, че обзетите от ужас пътници не де-монстрират особена способност да следват детайлите на про-цедурата при спешни случаи. Паметта им се оказва наполо-вина услужлива в сравнение с новобранците, които не са из-ложени на този стрес.

Изследванията на Бъркън са провеждани преди около30 години и нито един днешен комитет по етика няма дапозволи на някой експериментатор да проведе подобен екс-перимент. Същевременно всекидневната тревожност обик-новено не е толкова силна и можем да изследваме ефектитей върху вниманието и изпълнението. Тъй като хората, стра-дащи от тревожност, обикновено осъзнават по-силно състо-янието си и започват да се концентрират върху притеснени-ята си, очевидната прогноза е, че тревожността би трябвалода влошава изпълнението. Действителните ефекти обаче сакакто по-интересни, така и по-сложни.

Гершон Уелтман от Калифорнийския университет зак-лючва студенти доброволци в барокамера и ги кара да по-


вярват, че камерата е пусната във вода на дълбочина 18 м- с малко изобретателност (външни съскащи звуци, изкус-твено манипулиран уред за измерване на налягането) не етрудно това да се направи много убедително. То предиз-виква определена тревожност вследствие на клаустрофо-бията от ограниченото пространство и от страховете отаварии в системата за поддържане на живота. По време-то, когато са уж на 18 м, доброволците получават задача-та да откриват малки празнини в пръстени. Освен товадопълнителната им задача е да идентифицират източникна светлина, когато се включи.

Уелтман установява, че тревожността няма никакъвефект върху точността, с която се изпълнява основната за-дача. Това е неочаквано. Вероятният отговор е, че макар тре-вожността да има естествената склонност да влошава изпъл-нението, доброволците компенсират, като използват по-го-ляма част от капацитета на вниманието си, отколкото кога-то не са тревожни. Д-р Самюъл Джонсън* може би е ималнещо подобно предвид, когато отбелязва: „Можете да раз-читате на това, сър: когато човек знае, че ще бъде обесенслед две седмици, прекрасно концентрира ума си".

Тъй като тези тревожни хора поддържат прилично из-пълнение по основната задача, като използват повечето отресурсите си, би трябвало да са в неизгодна позиция по до-пълнителната задача за идентифицирането на светлината.Това се оказва точно така: допълнителната задача се вършипетдесет процента по-зле при предизвикващите тревожностусловия.

Какво може да се направи, за да се предотврати възмож-ността тревожността да оказва нежелани ефекти върху вни-манието и да разстройва изпълнението? Има интригуващидоказателства, че тялото може да се научи да развива опре-

* Самюъл Джонсън (1709 -1784), с псевдоним д-р Джонсън, английскикритик, биограф, есеист, поет и лексикограф, разглеждан като еднаот най-великите фигури на живота и литературата от XVIII век вАнглия. - Бел. прев.


делени механизми за справяне. Новаците парашутисти из-питват най-силно нежелание да скочат и са „най-разбърка-ни" физиологично точно преди да скочат. Това означава, чеса изключително тревожни по време на критичните фази отпарашутния скок. Опитните парашутисти са тревожни до-някъде сутринта преди скока и при кацане, но остават отно-сително спокойни в момента на скачане. В резултат на прак-тиката хората очевидно могат или да потискат тревожност-та, или да я изместват преди и след основната част на зада-чата, за да й попречат да разстройва изпълнението им.


Въпросът дали можем да внимаваме в две неща еднов-ременно няма прост отговор. Ако двете дейности не си при-личат и са практикувани отдавна, често е изненадващо лес-но да се комбинират ефективно. Ако са сходни и не са билипрактикувани, обикновено е невъзможно да се обръща нуж-ното внимание и на двете едновременно.

Невинаги е лесно да се каже какво количество вниманиеобръща човек на дадена задача. Същевременно можем даполучим известна представа за това, като му зададем вторазадача, за да я върши едновременно: колкото по-зле се вър-ши втората задача, толкова повече от наличното вниманиеи ресурси се влагат в първата. Този подход е използван сизвестен успех, за да се отговори на редица практически проб-леми и за да се хвърли светлина върху ефектите на тревож-ността върху изпълнението.

18

Възпроизвеждане и забравяне

Никой не може да отрече значението на паметта. Безнея всичко ще ни изглежда ново и изненадващо по същияначин, както изглежда на новороденото42. Когато са попита-ни за паметта им, повечето хора признават, че притежаваттвърде слаба памет. Интересен тук е контрастът с това, кое-то става, когато питате хората за интелигентността или зачувството им за хумор - много малък процент признават, чепритежават интелигентност под средната или че нямат чув-ство за хумор!

Вярно ли е, че човешката памет е съвсем неефективна?Труден въпрос. Паметта със сигурност може да извършванякои наистина впечатляващи подвизи, които сме склоннида приемаме за даденост. Например, ако някой ви пита далиsextant (секстант) е дума в английския език, ще ви трябва по-малко от секунда, за да решите, че е, и вероятно също толко-ва бързо ще решите, че mantiness не е.

Същевременно забравянето на годишнини от сватби,рождени дни, имена на хора, заглавия на книги и филми,телефонни номера и ключови реплики във вицове е честосрещан недостатък. Обикновено това имаме предвид, кога-то казваме, че паметта ни е слаба. Тъй като функциониране-то на паметта е изключително сложно, не бива да ви изне-

42 Eysenck, M. W. (1977). Human Memory: Theory, Research and IndividualDifferences. Oxford: Pergamon.

278 ХАНС и МАЙКЪЛ АЙЗЕНК НАБЛЮДЕНИЕ НА ПСИХИКА ТА

надва, когато откриете, че забравянето може да се появявапо няколко различни начина. Тази глава е посветена на об-съждане на някои от причините, поради които паметта ниизневерява.

Ключов експеримент: паметови насоки

Ендел Тълвинг - роденият в Естония психолог, който сегаработи в Канада - може би е хвърлил повече светлина върхузабравянето в сравнение с всеки друг43. Той посочва, че въввсеки момент ние мислим за или си спомняме само едносъбитие, което означава, че паметта трябва да работи по мно-го селективен начин. Как се избира това едно-единственосъбитие? френският философ Анри Бергсон* осигурява от-говор, с който Тълвинг е съгласен: „Влачим след себе си -несъзнателно - цялото си минало, но нашата памет излива внастоящето само чудатия спомен или онова, което по няка-къв начин завършва настоящата ни ситуация".

Според Тълвинг това означава, че възпроизвежданетона дадено събитие зависи от две неща, които са еднакво съ-ществени: паметова следа, съдържаща информация за съби-тието, и нещо в непосредствената ситуация, което ни напом-ня за събитието (той нарича това „насока за извличане").Тълвинг понякога оприличава начина, по който тези две не-ща се комбинират, за да формират спомен, с начина, по кой-то сперматозоидът и яйцеклетката се комбинират в момен-та на зачатието.

43 Tulving, Е. (1974). Cue-dependent forgetting. American Scientist, 62,74-82; Tulving, Е. & Psotka, J. (1971). Retroactive inhibition in free re-call: Inaccessibility of information available in the memory store. Journalof Experimental Psychology, 87, 1-8.

* Анри-Луис Бергсон (1859-1941), френски философ, първият, койторазработва станалото известно като философия на процеса, отхвър-ляща статичните ценности в полза на ценността на движението,промяната и еволюцията. Освен това е майстор на литературнатастилистика и получава Нобелова награда за литература през 1927 г. -Бел. прев.


Следователно възможно е да има две основни причиниза забравянето: или паметовата следа се е влошила, или езаглъхнала, или няма значима насока за извличане, за да за-действа спомена. Изглежда естествено да се твърди, че заб-равяме нещата, защото паметовата следа в мозъка е изблед-няла. Същевременно това често не е така. Например пове-чето хора откриват, че спомените им от детството ставатвсе по-бледи с течение на времето. Дали това се дължи наизбледнели паметови следи? Когато обаче се върнат на ули-ците и полята, където са играли като деца, или посетят ста-рото си училище,«често са изумени от броя детски преживя-вания, които нахлуват в съзнанието им. фактът, че подходя-щата среда може да задейства тези спомени, доказва, че мно-го от паметовите следи, заложени през детството, не са билиизтрити. Те съществуват, но чакат да бъдат активирани отподходящата насока.

Ендел Тълвинг и неговият колега от Университета наТоронто Джоузеф Псотка се интересуват, дали забравянетосе дължи на избледняване на паметовите следи, или на лип-сата на подходящи „спусъци", или насоки за извличане.Участниците в тяхното изследване трябва да научат списъ-ци от по 24 думи - по четири думи в шест категории. Приме-рен списък е следният: хижа, колиба, палатка, хотел; скала,река, хълм, вулкан; капитан, ефрейтор, сержант, полковник;мравка, оса, бръмбар, комар; цинк, мед, алуминий, бронз;свредел, трион, длето, пирон. Думите се представят чрез зат-ворена телевизионна система.

Някои групи участници получават един списък, други -два списъка, а трети - три, четири, пет или шест. Непосред-ствено след като всеки списък е бил представен, участници-те записват колкото може повече думи от него. Всички гру-пи се представят еднакво добре на този тест.

След като са научили подходящия брой списъци, участ-ниците са помолени да запишат колкото може повече думиот всички списъци, които са получили. Тълвинг и Псотка сеинтересуват най-вече да видят доколко добре различните гру-пи успяват да си спомнят първия списък. Те очакват, че тези,които са учили няколко списъка след първия, ще са донякъ-


де объркани от всички думи, които са видели, и следователноще забравят повече думи - явление, известно като „ретроак-тивна интерференция"44. Нещо повече: времевият интервалмежду научаването на първия списък и възпроизвежданетое по-голям за тези, които са учили няколко списъка - и товасъщо би могло да води до по-силна тенденция да се забравя.

Точно това и става. Колкото повече списъци учат хоратаслед първия, толкова повече забравят думите в него. Всъщ-ност възпроизвеждането пада от около 70%, когато се учисамо един списък, на под 30%, когато са били учени пет до-пълнителни списъка. Означава ли това, че паметовите сле-ди за думите в първия списък са избледнели повече при хо-рата, учили множество списъци, отколкото при тези, училисамо един или два списъка?

Тълвинг и Псотка се опитват да покажат, че това не етака. Експериментът продължава, като участниците прекар-ват десет минути в попълване на колкото може повече айте-ми от тест за интелигентност, и след това отново се опитватда си спомнят думите; това дава много сходни резултати спредишното възпроизвеждане. И накрая, участниците полу-чават имената на всички категории думи, които са учили (запримерния списък това са типове сгради, земни формации,военни чинове, насекоми, метали и дърводелски инструмен-ти), и са помолени да ги използват, за да си помогнат привъзпроизвеждането на всички думи.

Това насочвано възпроизвеждане води до драматичнапромяна в броя думи, които се възпроизвеждат от първиясписък. Средно се възпроизвеждат около 40% повече думи,отколкото преди и това показва, че голяма част от предиш-ното забравяне не се дължи на избледняване на паметовитеследи. Всъщност насоките за извличането от паметта са тол-кова влиятелни, че позволяват на участниците да си спом-нят практически всички думи, които са учили първоначал-но. Иначе казано, забравянето на първоначално научените

44 Tulving, Е. & Psotka, J. (1971). Retroactive inhibition in free recall: In-accessibility of information available in the memory store. Journal of Ex-perimental Psychology, 87, 1-8.


думи на практика е елиминирано от насоките за извличане-то от паметта. Използването на насоки силно редуцира раз-ликите във възпроизвеждането между участниците, коитоса толкова силно изразени преди това. Очевидно е, че ретро-активната интерференция е въпрос повече на липса на под-ходящи насоки за извличане от паметта, отколкото на изб-ледняване на паметовите следи.

Мнемонични средства

Голяма част От всекидневното забравяне се осъществя-ва, защото средата не осигурява подходящото подсказванена паметта. Ако трябва да си спомните, че трябва данаправите нещо необичайно, например да купите книга заприятел или цветя за човек, който е в болница, е много веро-ятно да забравите да го направите. Какво може да се напра-ви, за да избегнете такива поставящи ви в неудобно положе-ние пропуски? Разказите от реалния живот подсказват, ченепретенциозната, вързана на възел носна кърпа често щесвърши работа. Това е така, защото тя действа като насоказа извличане.

Има редица други експерименти освен проведените отТълвинг и Псотка, които показват, че забравянето може дасе „преобърне", когато се използват по-силни или подходя-щи насоки за извличане от паметта. Затова е изкушаващо дасе твърди, че всичко, което някога сме научили, продължавада се съхранява в мозъка, макар че голяма част от него е,разбира се, недостъпно. Точно това е заключението, до кое-то достига американският неврохирург Уилдър Пенфийлд врезултат на работата си с пациенти с епилепсия. Пенфийлдизвършва над 1000 краниотомии, включващи едностранноотстраняване на част от темпоралния дял и съседните об-ласти в опит да се облекчи фокалната епилепсия. Пациенти-те са в съзнание по време на операцията и в 520 случая Пен-фийлд използва лека електрическа стимулация, за да изс-ледва единия или другия темпорален дял.

Около осем процента от пациентите споделят за „спо-мени светкавица" по време на стимулацията, в които вне-


запно осъзнават преживявания от миналото. Най-интерес-ното откритие на Пенфийлд е, че електрическата стимула-ция на темпоралните дялове понякога създава подробни мно-гократни повторения на едно и също преживяване, което ебило недостъпно за обикновено възпроизвеждане в продъл-жение на дълги години. Много от пациентите спонтанно от-белязват изключително живата природа на тези спомени. Те-зи резултати подсказват, че се съхранява много повече ин-формация за събитията и преживяванията, отколкото мо-жем да си спомним при нормални обстоятелства. Същевре-менно Пенфийлд интерпретира данните си по много по-дра-матичен начин, твърдейки, че е демонстрирал, че съхраня-ването на информацията е завинаги.

Данните на Пенфийлд имат някои слабости. Изглежда,че няколко от спомените, предизвикани от електрическатастимулация, биха могли много лесно да се възпроизведат ибез нея. Например пациентът Дж. Т. могъл да чуе двете мубратовчедки Беси и Ан да се смеят, когато бил електричес-ки стимулиран. По-голям проблем е, че малкият процент па-циенти с епилепсия, които споделят такива живи възпоми-нания, може просто да са били силно сугестируеми. Освентова - за съжаление - Пенфийлд не е в състояние да провериточността на подобни спомени.

Един практичен начин да се използват някои от идеитена Тълвинг за намаляване на забравянето е да си носите соб-ствените насоки за извличане от паметта. Популярен начинза това дължи произхода си на един трагичен инцидент вГърция преди 2500 години. Бардът Симонид пеел лиричнапоема на един банкет, когато бил извикан навън от вестоно-сец. По време на отсъствието му покривът на банкетнатазала паднал, премазал и обезобразил гостите до такава сте-пен, че телата им не можели да се разпознаят. Симонид за-помнил местата, на които те седели, и затова успял да посо-чи мъртвите на скърбящите им роднини.

Това накарало Симонид да предложи мнемонична техни-ка, в която подчертавал значението на подредеността катопомощно средство за паметта. Той показал как може да сепостигне това, като свързвал образите на места или на факти


с обекти. Това се развило като техниката „метод на локуси-те", която включва започването с нещо много познато, нап-ример любимата алея за разходки на човека. След това някол-ко места по алеята се асоциират - чрез използването на пред-стави - с факти, които той иска да запомни. Когато е нужнотези факти да се възпроизведат, той просто използва места-та по алеята като самогенерирани насоки за извличане, кои-то му помагат да „разчете" нужните факти в правилния ред.

Подобна техника е предложена през 30-те години на XXвек от Дейл Карнеги, автора на „Как да печелим приятели ида влияем на хората"45. Първата задача е да се научи римува-на схема за запаметяването на 20 неща, например едно-коле-ло, две-цвете, три-сестри и т.н. Следващата стъпка е да сенаучат образите, които съответстват на критичните думи(например „колело" може да подсказва въртеливо движение).Накрая поредица от до 20 обекта или идеи се представят об-разно в необичайна асоциация с критичните думи. Забравяне-то е много рядко с тази система, като основната причина е,че човекът се е снабдил с могъщи насоки за извличане отпаметта.

Някои приложенияна идеите на Тълвинг

Общият подход, предложен от Тълвинг, е прилаган с из-вестен успех към клиничния проблем да се разберат памето-вите дефицити при пациенти с тежка амнезия, много от кои-то са хронични алкохолици, развили психоза на Корсаков.По повечето паметови задачи тяхното представяне е толковапо-лошо от нормалните възрастни, че е изкушаващо да сезаключи, че трябва да има някаква неспособност за ученеили съществен разпад на паметовите следи.

Елизабет Уорингтън и Лари Уейскранц от Национална-та болница в Лондон сравняват паметта на пациенти с амне-

45 Дейл Карнеги (2002). Как да печелим приятели и да влияем на хо-рата. София: ИК Кибеа.


зия и на нормални хора. В експеримент, в който се изисквавъзпроизвеждане на списък от думи, нормалните лица сиспомнят три и половина пъти повече думи в сравнение с па-циентите с амнезия. Подобен резултат е получен във вториексперимент. Когато обаче фрагменти от думите или техни-те първи букви се представят като насоки за извличането отпаметта, няма различия във възпроизвеждането между нор-малните лица и пациентите с амнезия. Може би е изненад-ващо, но поне част от склонността на страдащите от амне-зия да забравят се дължи просто на необикновена трудноств получаването на достъп до съхранената информация.

Други доказателства сочат, че в сравнение с нормалнитехора пациентите с амнезия са способни да наименуват самооколо една шеста от фотографиите на прочути лица, заснетив различни времеви периоди. Ако обаче им се осигурят еднаили две букви от фамилиите им като насоки, представянетоим наподобява това на лицата без амнезия, които не получа-ват насоки. Оптимистичното последствие от съвременнитеизследвания върху синдрома на амнезията е, че хроничнитенива на забравяне, демонстрирани обикновено от пациенти-те с амнезия, могат частично да се облекчат.

Зависима от състоянието памет

Въпрос, който силно интересува Тълвинг и други изс-ледователи, е да се определи кои насоки за извличане отпаметта са най-полезни за намаляване на забравянето. Об-що казано, отговорът, изглежда, е, че ефективните насокиза извличане от паметта са тези, които помагат да се пре-създаде оригиналното събитие или преживяване, или кон-текстът, в който то се е случило. Това до известна степенсе отнася и до вътрешното състояние на човека. Прежи-вяното в алкохолна мъгла се възпроизвежда най-добре валкохолна мъгла. Терминът „зависеща от състоянието па-мет" е създаден, за да обозначи откритието, че възпроиз-веждането е най-добро, ако ученето и извличането от па-метта се появяват, когато човекът е в едно и също вът-решно състояние.


Това явление е забавно илюстрирано във филма „Свет-лините на града", в който Чарли Чаплин спасява пиян мили-онер от самоубийство и той се сприятелява с него. Когатомилионерът вижда отново Чарли, е трезвен и не си го спом-ня. Когато обаче отново се напива, зърва Чарли, отнася секъм него като към отдавна загубен приятел и го води у домаси. На следващата сутрин, когато милионерът отново е трез-вен, забравя, че Чарли е поканен от него, и кара иконома сида го изхвърли.

В лабораторна среда Хърбърт Уейнгартнър убеждава ня-колко души да изпият около 133 ml водка, смесена със 177 mlплодов сок. Както се очаква, поетият алкохол същественозабавя ученето. Тези, които се опитват да си спомнят четиричаса по-късно в опиянено състояние, възпроизвеждат пове-че в сравнение с хората, които по това време са трезви, веро-ятно защото алкохолната еуфория е помогнала за пресъзда-ването на учебното преживяване. Ако откриете, че отчаяносе опитвате да си спомните нещо важно, което ви е билоказано, докато сте били пияни, явлението „зависеща от със-тоянието памет" ви осигурява идеалното извинение пак дапийнете нещо.

Хората, които пушат марихуана, обикновено споделят,че не могат да си спомнят събитията, преживени по времена интоксикацията с дрогата, докато отново не запушат. Итук изследванията показват, че информацията, научена в дро-гирано състояние, се възпроизвежда по-добре отново в дро-гирано състояние.

Зависещата от състоянието памет е демонстрирана несамо в крайни случаи, създадени чрез питие или дрога. Гор-дън Бауър от Стенфордския университет използва хипноза,за да направи хората щастливи или тъжни, искайки от тяхда си представят сцена, в която са били изключително щаст-ливи или тъжни. След това те учат списъци от думи, докатоса щастливи или тъжни, и по-късно възпроизвеждат думитев едно от тези две емоционални състояния. В един от експе-риментите 78% от думите се възпроизвеждат, когато наст-роението по време на ученето и на възпроизвеждането е ед-накво, сравнено само с 47%, когато настроението е различно.


Практическото приложение на този резултат е, че може бище успеете да намалите забравянето, ако сте в състояние дапресъздадете емоционалното състояние, в което сте били,когато се е случило събитието, ако, разбира се, можете да сиспомните в какво емоционално състояние сте били тогава!

Следене на паметта

Имайки предвид склонността на паметовата ни системада греши, има ли прост начин, по който тя може да бъденакарана да функционира по-ефикасно? Очевидният отго-вор е: ако разполагаме с някакъв тип система за следене напаметта, за да ни казва колко вероятно е информацията, ко-ято се опитваме да си спомним, наистина да е съхранена впаметта. Ясно е, че не бихме губили време и усилия да сеопитваме да възпроизвеждаме информация, която не е съх-ранена в паметта. Обратното, ще е полезно да знаем, че тър-сената информация вероятно може да се открие някъде впаметта, ако се опитаме достатъчно упорито.

Може да изглежда парадоксално да знаем, че информа^-цията е била съхранена, макар да не можем да я локализира-ме, но доказателствата подсказват, че в действителност смеспособни да го направим. Наистина притежаваме системаза следене на паметта. Най-драматичният пример за това есъстоянието „на върха на езика", при което знаете, че спо-менът аха-аха ще се появи. Системата обаче не се демонст-рира единствено от това състояние; тя действа по много по-общ и универсален начин.

Интересен опит за оценка на точността, с която следимпаметовия си „склад", е направен от Дж. Т. Харт от Стенфор-дския университет. Той задава на хората въпроси от областтана общата култура, например „Коя планета е най-голяматав нашата Слънчева система?". Ако не могат да си спомнятправилния отговор, са помолени да посочат по 6-степеннаскала степента, до която смятат, че знаят отговора, макарче не могат да си го спомнят точно в този момент. Точносттана това чувство за знаене се оценява, като им се дават чети-ри възможни отговора за всеки въпрос - и те трябва да отгат-


нат кой е правилният. За примерния въпрос четирите отго-вора са: (1) Плутон, (2) Венера, (3) Земя и (4) Юпитер.

Когато човек чувства много силно, че знае правилниятотговор на въпроса, се оказва прав в 75% от времето. Тойобаче е прав само в 30% от времето, ако е сигурен, че не знаеотговора. Тридесет процента, разбира се, е много близо дослучайната вероятност да се отгатне - 25%. Следователно еясно, че ние сме в състояние да следим собствената си паме-това система и при това го правим със значителна точност.

Най-интензивната и дори емоционална форма на чувст-вото, че знаете нещо, но не можете да си го спомните, е със-тоянието „на върха на езика". Най-големият проблем за пси-холозите, изучаващи това състояние, е да измислят начин дасъздават това състояние. Роджър Браун и Дейвид Макнийлот Харвардския университет застъпват остроумната идея дасе четат дефинициите на редки думи и да се питат хоратакоя дума е била дефинирана. На изследваните лица се казва:„Ако не можете да се сетите за думата, но сте сигурни, че язнаете и че тя аха-аха ще изплува от паметта ви, вероятносте в състояние „на върха на езика". Тази техника има успехв създаването му.

Това състояние обаче сочи ли, че наистина сме близо довъзпроизвеждането на онова, което търсим? Браун иМакнийл твърдят, че е така. Първата буква на липсващатадума е отгатната правилно в 57% от времето, когато някойизпитва състоянието „на върха на езика". Броят срички влипсващата дума също може да се отгатне. Ако думата вдействителност има само една сричка, средната догадка е1,5 срички, а когато има пет, средният отговор е 3,5 срички.Нещо повече: наблюдава се известна способност човекът дасе сети за думи, които се римуват с липсващата, и тези думиобикновено са с ударение върху същата сричка като нея.

Наред с другите неща Браун и Макнийл ни осигуряватправдоподобен отговор на парадокса как можем да се чувс-тваме сигурни, че знаем нещо, независимо че не сме способ-ни да го извлечем от паметта. Техните изследвания ни показ-ват, че простата идея, че или можем да си спомним цялатадума, или изобщо не можем да си я спомним, не е вярна.


Напълно възможно е да си спомним известна част от ин-формацията за думата (например първата буква) и именнотова частично извличане на информация ни позволява да сметолкова уверени, че знаем какво търсим. Това прилича наmodus operandi* на Шерлок Холмс, който е абсолютно сигу-рен, че е на прав път в издирванията си въз основа на един-единствен косъм или счупена клонка.

От практическа гледна точка: ще откриете, че си спомня-те повече, ако обръщате внимание на всякакви фрагментиот информация, осигурявани от паметовата ви система. Акови хрумне буквата „Д", когато се опитвате да си спомнитенечие име, не приемайте, че тази информация е погрешна.Запишете я и се фокусирайте върху опита да извлечете ощефрагменти от информацията. И накрая, приемете съвета насистемата за следене на паметта - когато тя не успее дапредизвика някакво чувство, че знаете нужната информация,откажете се от опитите да я извлечете от паметта си.

Как влияе тревожността върху паметта

В резултат на своя богат клиничен опит Зигмунд Фройдтвърди, че по-голямата част от забравянето се дължи на из-тласкване. Под изтласкване той има предвид забравяне,мотивирано от желанието да се предотврати възможносттаоцветени с тревожност идеи и епизоди да нахлуят в съзнани-ето ни. Разбира се, клиничните впечатления са много по-ненадеждни като източник на информация, отколкото ре-зултатите от строго научно планирани експерименти, и за-това за изучаване на изтласкването са проведени няколкоексперимента.

За щастие малко вероятно е да се позволи на психолозив лабораторна среда да предизвикват осакатяващи животатравми, за които се твърди, че създават клинично наблюда-вано изтласкване, и затова се е оказало невъзможно теория-

От латински - начин на действие, неизменен или обичаен методили процедура. - Бел. прев.


та на Фройд за изтласкването да се провери по задоволите-лен начин. Въпреки това има достатъчно неформални инди-кации, че тревожността ни кара да забравяме. Студентите сасклонни да обясняват лошите си резултати на изпитите, ка-то казват, че тревожността ги е накарала да забравят многоинформация, която толкова усилено са учили.

В началото на 70-те години на XX век Ъруин Сарасън сеопитва да реши дали такива твърдения имат някаква валид-ност, или изпитваните просто се опитват да рационализиратили оправдаят лошите си резултати, като обвиняват за тяхтревожността. След като връща изпитни есета на студенти-те си и обсъжда с тях колко лесно е да се забрави релевант-ният материал и човек да се обърка по време на напрегнатаизпитна ситуация, той ги пита: „Наистина ли смятате, че щях-те да се представите по-добре при по-спокойни обстоятелст-ва?" Почти всички студенти отговарят с „да".

В резултат Сарасън започва да дава на студентите по дватеста вместо един. Уговорката е, че ако студентът получипо-висока оценка на втория тест, отколкото на първия, товаще е оценката, която ще се впише в книжката му. Ако резул-татът на втория тест е по-нисък, няма да има наказание. Тойустановява, че представянето наистина е по-добро при не тол-кова напрегнатите условия на втория тест. Освен това отк-рива, че студентите, които получават високи резултати натест за тревожност, демонстрират четири пъти по-голямоподобрение на втория тест в сравнение със студентите, кои-то получават ниски резултати по тревожност.

Защо тревожността има такива ефекти? Доказателства-та всъщност не подкрепят теорията на Фройд за изтласква-нето. По-скоро изглежда, че тревожността включва „разбър-кано" състояние на физиологична възбуда заедно с притес-нения за себе си и за собственото ниво на представяне („Азсъм глупав", „Не мога да направя това"). Като че ли винов-никът са притесненията. Ако мислите за собствените си проб-леми, очевидно не можете да се фокусирате както трябвавърху задачата, която трябва да изпълните.


Съвършена памет и фотографска памет

На повечето от нас, които имат склонна към грешки па-мет, в един или друг момент сигурно им се е искало да бяхаблагословени с „фотографска памет". Този тип памет (или„ейдетични представи", както обикновено се наричат от пси-холозите) е много по-рядка, отколкото се предполага, и ве-роятно се появява при 1% от възрастните на Запад, макар чеима публикации, според които се среща по-често у децата исред примитивните групи. Възможно е причината за тазиразлика да е фактът, че мнозинството от възрастните в за-падните общества разчитат по-силно на езика, отколкото назрителните представи.

Най-впечатляващите демонстрации на ейдетични пред-стави са публикувани преди около двадесет години от ЧарлзСтромайър от лабораториите „Бел Телефон", който работис млада и интелигентна преподавателка в Харвард на имеЕлизабет. Умела художничка, Елизабет с лекота е в състоя-ние да проектира точния образ на картина или сцена върхуплатното.

В експериментите на Стромайър обичайната процедурае представянето на две компютърно генерирани стереограми,всяка състояща се от изображение от 10 000 точки. Ако гле-дате моделите без помощта на стереоскоп, те изглеждат съ-вършено безсмислени. Когато обаче се гледат през стереос-коп, който представя един модел на дясното око, а другия -на лявото, виждате триизмерна фигура.

В ранен експеримент Елизабет наблюдава модел от10 000 точки в продължение на минута с дясното си око. Следкратка почивка от 10 секунди тя поглежда другия модел слявото си око. Когато Стромайър я моли да наложи запаме-тения образ на първия модел върху видимия модел, тя без дасе двоуми казва, че е видяла буквата „Т", която идва къмнея. Изумителното е, че е съхранила детайлен образ на мо-дел, състоящ се от 20 000 точки!

В по-късен експеримент, използващ същата техника,Елизабет успява да съхрани точния образ на модел от 10 000точки в продължение на 24 часа. В друг случай тя си форми-


ра образи за четири модела от по 10 000 точки, представенина дясното й око. На следващия ден Елизабет гледа един-единствен модел с лявото око и си спомня четирите ейде-тични образа, наблюдавани с дясното око предния ден. Все-ки от тези образи е налаган върху модела, представян на ля-вото око, и всеки създава различна фигура, виждана в дъл-бочина.

Би било подвеждащо да се каже, че Елизабет притежавафотографска памет. Първо, нейните ейдетични образи са ди-намични и флуктуиращи и точно като по-обикновените об-рази могат да се йроменят и манипулират съзнателно. Те несе формират по същия бърз начин, по който фотоапаратътправи снимката. Вместо това на Елизабет понякога са необ-ходими няколко минути, за да си формира ейдетичен образна сложен модел, местейки очите си към различни неговичасти. Тя твърди, че ейдетичната памет й е по-малко полез-на, отколкото някой би могъл да си помисли. Тя донякъде йе помагала, когато се явявала на изпити в училище и в уни-верситета, но била по-малко полезна в работата след това.

Най-убедителното доказателство, че феноменалната па-мет може да е не толкова благословия, колкото наказание, еполучено от руския невролог А. Р. Лурия в средата на 20-тегодини. Един ден човек, когото той нарича С, се появява внеговата лаборатория. С. е репортер във вестник и е изпра-тен при Лурия от редактора, който забелязал изключителнатаму памет. Макар че повечето хора понякога комбинират пре-живявания в различни сетивни модалности (например висо-ките звуци могат да се „виждат" като ярки цветове), тазитенденция е силно изразена при С. Веднъж той коментирапред колега на Лурия: „Ама и вие имате един мръсножълтглас!"

Представите на С. са толкова силни, че само след трими-нутно учене той може да възпроизведе таблица с 50 цифри,като ги повтаря вертикално, хоризонтално или диагоналнос висока скорост. Твърди, че може да вижда таблицата, та-ка че просто трябва да я „прочете на глас". Веднъж възпро-извежда точно поредица от думи, които е учил преди 16години.


Тези необикновено силни представи създават редица не-удобства на С. Натрапливата му склонност да превръща всич-ко в зрителни представи често го затруднява да мисли ефек-тивно на абстрактно равнище. Представите му обикновеноса натоварени с живи, но нерелевантни детайли, което гокара да отбележи, когато се опитва да разбере какво му каз-ва някой: „Всяка дума извиква образи; те се сблъскват единс друг и резултатът е хаос. Не мога да разбера това. А и гла-сът ти - още една мъгла - след това всичко е размътено". Сдруги думи, проблемът с превъзходните, но неконтролируе-ми представи е, че не можете да видите гората от дърветата.


Основната причина, поради която забравяме, е, че сре-дата ни невинаги осигурява подходящите насоки, за да за-действат възпроизвеждане на липсващата информация. Ко-гато се опитвате да си спомните нещо, често е полезно дасте в същото вътрешно състояние, в което сте били, когатото е навлязло в паметовата ви система. Същевременно поч-ти сигурно е, че заглъхването или избледняването на паме-товите следи също играе роля.

Независимо от склонността към грешки на човешкатапамет имаме късмет, че разполагаме със система за следенена паметта, която ни дава доста точна представа дали щеуспеем да си спомним забравена информация, ако продъл-жаваме да опитваме. И накрая, изобщо не е сигурно, че еднабезпогрешна паметова система е нещо наистина желателно:съществува опасността съзнанието на човека да се задръстиот огромно количество „несмилаема" информация.

19

Разрешаванена вътрешния конфликт

Въпрос на всекидневни наблюдения е, че след като взематрешение, хората често се притесняват да не би да са взелипогрешното решение. Всеки, който е купувал кола на старо,познава чувството - всички знаем - много дълбоко в себе си,че получаваме само това, за което сме платили. Така че отсамото начало здравият ни разум е в противоречие с очаква-нията ни. Един от начините за разрешаване на този конфликте да се потърси уверение от приятели и колеги: „Не е лоша,като се-отчете, че е изминала 130 хиляди километра!" Хора-та са изумително въздържащи се от изказване в такива ситу-ации. Вместо да дадат болезнено, но честно мнение: „Купилси една таратайка, която няма да изкара и пет минути", тедават единствения социално приемлив отговор: „Да, това едобра сделка". С други думи, съобразяват се с нашата по-требност да се чувстваме комфортно с действията и решени-ята си.

Непрекъснатата нужда да оправдаваме решенията си, дасъздаваме последователност в мненията и поведението ни,вдъхновява една от най-известните басни на Езоп - за лиси-цата и гроздето. Изключително гладна лисица се навъртаоколо сладко грозде, което обаче виси на повече от метърнад нея. И най-големите усилия да скочи и да откъсне гроз-дето са напразни и това създава конфликт между енергич-ните опити на лисицата да достигне целта си и неуспеха й да


го направи. Тогава тя успява да намали конфликта, като сесамоубеждава, че целта така или иначе не си струва усилия-та - лисицата решава, че гроздето вероятно е кисело. Разби-ра се, тази рационализация би била по-неподходяща, ако ли-сицата беше прекарала целия следобед в усилия да достигнегроздето, тъй като, ако гроздето беше кисело, няма особенсмисъл да подскачаш непрекъснато в опити да го достиг-неш. Ако обаче лисицата наистина се е опитвала цял следо-бед - без успех - би могла да се убеди, че физическите упраж-нения са добри за нея и й позволяват по-пъргаво да бяга отфермерите, когато я забележат, че краде кокошките им.

Един от най-злободневните примери на съществен кон-фликт между убеждения и поведение е този на пушача, кой-то осъзнава, че тютюнопушенето може да причини рак идруги заболявания, но въпреки това продължава да пуши.Как се справят хората с такъв конфликт? Два очевидни на-чина за намаляването му са: да се промени поведението (т.е.да се откажат цигарите) или да се отказва да се повярва, четютюнопушенето е вредно. Каузалната връзка между тю-тюнопушенето и рака за пръв път надвисва над обществено-то съзнание в Америка през 1964 г. след доклад на министъ-ра на здравеопазването на САЩ. Малко след това е направе-но проучване, за да се изследват ефектите му върху пушачи-те. Само 9% от интервюираните пушачи са опитали да спратцигарите. Четиридесет и един процента от сериозните пуша-чи (сравнени с 11% от непушачите) отказват да приемат връз-ката между тютюнопушенето и рака. Следователно изглеж-да, че хората ще се опитват да намаляват разстройващитеконфликти по всеки възможен начин.

Ключов експеримент: лъгане под натиск

Лиън фестингър и Джеймс Карлсмит от Стенфордскияуниверситет силно се интересуват от начините, по които хо-рата се справят с конфликти от описания по-горе тип46. В

46 Festinger, L. & Carlsmith, J. M. (1959). Cognitive consequences of forcedcompliance. Journal of Abnormal and Social Psychology, 58, 203-210.


частност те се питат как ще бъдат повлияни мненията нахората от неприятното осъзнаване, че са били преднамеренонечестни към някого.

В техния експеримент всяко изследвано лице трябва даизпълнява две затъпяващи и крайно безсмислени задачи, вся-ка продължаваща 30 минути. Първата задача включва поста-вяне на 12 макари на поднос, изпразване на подноса, пос-тавянето отново на макарите и т.н. На изследваните лица седава дъска с 48 квадратни колчета за втората задача и от тяхсе иска да въртят всяко колче на една четвърт оборот почасовниковата стрелка, след това още една четвърт обороти т.н.

След този час на безмерна досада експериментаторътобяснява, че се интересува от ефектите на предварителнитеочаквания върху изпълнението на задачите. Някои изслед-вани лица били накарани да вярват, че експериментът е мно-го приятен, забавен, интересен и интригуващ - продължаваекспериментаторът. Той дал задачата за дезинформиране наизследваните лица на студент, който бил нает специално зацелта. За съжаление, продължава експериментаторът доня-къде объркано и засрамено, този студент вече не е на разпо-ложение. Ще се съгласи ли някой от участниците да изпъл-нява ролята на отсъстващия студент? В някои случаи на из-следваните лица се предлага 1 долар, а в други - 20 долара,за това, че се съгласяват да изпълнят тази нечестна услуга ида бъдат на разположение в бъдеще, ако се появи такъв спе-шен случай.

Почти всички изследвани лица се съгласяват да напра-вят това, което предлага експериментаторът, и са предста-вени на следващото изследвано лице, което е момиче. Кога-то изследваното/подставеното лице започва да говори при-повдигнато за експеримента, момичето отговаря, че е изне-надано, защото нейна приятелка е участвала в експеримен-та седмица по-рано и й е казала, че е скучен и че тя трябва дасе опита да се отърве от него. Повечето от изследваните ли-ца се справят с този проблем, като се опитват да убедят мо-мичето, казвайки: „О, не, наистина е интересен. Сигурен съм,че ще ви хареса".


И накрая експериментаторът води всяко изследвано ли-це при „интервюиращ", който казва, че работата му е да оце-ни експеримента, така че да може да бъде подобрен в бъде-ще. Наред с другите въпроси интервюиращият иска от всякоизследвано лице да оцени колко интересни и приятни са би-ли задачите.

Според вас как е било повлияно мнението на изследва-ните лица за този скучен експеримент от сумата пари, пред-ложена като стимул човекът да е нечестен и да твърди, чеекспериментът бил много приятен? Би било естествено дасе приеме, че нагласите на хората към експеримента ще ста-нат по-положителни при голямата сума (20 долара), откол-кото при малката сума (1 долар) - просто защото е по-при-ятно и награждаващо да получиш повече пари, отколкотопо-малко. В действителност обаче резултатите са точно про-тивоположните. Парадоксално: изследваните лица, на кои-то бил предложен само един долар, оценили експериментакато много по-приятен и интересен, отколкото тези, на кои-то са предложени 20 долара! Изричането на една лъжа (прес-трувката, че експериментът е много по-интересен, отколко-то е в действителност) създава състояние на конфликт, тъйкато повечето хора разглеждат себе си като честни по при-рода. Тези, на които са предложени 20 долара, биха могли даоправдаят поведението си с голямата сума, която им е даде-на: „Всеки би изрекъл една лъжа, ако си струва усилията".Тези, на които е предложен само един долар обаче, не бихамогли да приспят съвестта си толкова лесно. Решението натехния конфликт е да се убедят, че всъщност не са били не-честни, тъй като експериментът наистина е бил интересен.С други думи, колкото по-малко пари им се предлагат, тол-кова по-силен конфликт се създава.

Както става понякога в социалната психология, изслед-ваните лица са напълно заблудени за някои аспекти на екс-перимента. Отсъстващият студент, който бил нает, за да каз-ва на изследваните лица, че експериментът е много интере-сен, не съществува, момичето - изследвано лице, всъщносте доверено лице на експериментатора, интервюиращият енает от експериментатора и - най-лошото от всичко - от


изследваните лица се иска в края на експеримента да върнатединия или двадесетте долара!

Когнитивен дисонанс

Каквито и да са плюсовете и минусите на този експери-мент, резултатите на фестингър му дават възможност дапредложи тезата, че първата критична стъпка в убеждава-нето на хората да променят мненията си, е да се предизвикасъстояние на „когнитивен дисонанс". Това е неприятно със-тояние, което съществува винаги, когато човекът едновре-менно поддържа две идеи или мнения, които взаимно си про-тиворечат. Например в експеримента на фестингър и Карл-смит е възможно участниците да са си казали, почти еднов-ременно: „Току-що не бях честен" и „Аз по принцип съм чес-тен човек". Тъй като „по принцип честните хора" не ръсятнасам-натам лъжи, съвпадението на тези две мисли създавакогнитивен дисонанс.

След това фестингър продължава с твърдението, че тъйкато появата на дисонанс е относително неприятна, хоратаса мотивирани да го редуцират с всички възможни средства.Един от начините да се направи това е да се добавят смекча-ващи идеи или мисли. Така тези, на които са предложени 20долара, за да излъжат, могат да си помислят за значителна-та сума пари и да се самоубедят, че при конкретните обстоя-телства лъгането е оправдано. Обратното, дисонансът можеда се редуцира, като се промени едната или и двете дисонан-сни идеи или убеждения, така че да си съответстват по-доб-ре. Тези, на които е предложен само един долар, за да излъ-жат, не биха могли лесно да оправдаят поведението си с па-рите и е малко вероятно да променят мнението си за изна-чалната си честност. Така единственият начин, чрез който слекота биха могли да редуцират дисонанса си, е да променятмисълта „Току-що бях нечестен", като се самоубедят, че ек-спериментът е доста интересен и в случая те не са казалинякаква голяма лъжа.

фестингър освен това посочва, че количеството предиз-викан дисонанс ще е най-високо, когато дисонансните идеи


са от изключителна важност за човека. Една от причинитеза количеството промяна на мненията, наблюдавана от фес-тингър и Карлсмит, вероятно е, че Аз-концепцията на пове-чето хора включва убеждението, че са изначално честни. Инакрая, фестингър издига тезата, че количеството изпитандисонанс зависи от броя идеи, които са консонансни или ди-сонансни с действието или решението.

Теорията на фестингър за когнитивния дисонанс оче-видно осигурява правдоподобно обяснение на резултатите,които получават двамата с Карлсмит. Психолозите обаче саскептични по природа особено когато са изправени пред ре-зултати, които противоречат на интуицията, и един пункт,който притеснява много от тях, е сумата пари, предложенана участниците. Някои смятат, че лицата, на които са пред-ложени 20 долара, вероятно не са променили мнението си заексперимента само заради парите - в крайна сметка 20 до-лара не са кой знае какво. Други са убедени, че някои отучастниците са толкова объркани от сумата 20 долара, чепреценката им е силно изкривена.

За нито една критика обаче не се е оказало, че притежа-ва особена валидност. Артър Коен убеждава студенти в Йейлда пишат есета в полза на репресивните действия на по-лицейското управление в Ню Хейвън при потушаване на сту-дентски бунт, като им предлага 1 долар или 50 цента. Тези,на които е предложена по-ниската сума, започват да вярватв истината на току-що написаното от самите тях в по-голя-ма степен, отколкото хората, на които е предложена по-го-ляма сума.

Винаги ли е най-вероятно хората да променят мнениятаси, когато са помолени да направят нещо неприятно, за по-малък, а не за по-голям подкуп? Основната идея на фестин-гър, че хората ще оправдават собствените си действия по все-ки възможен начин, внушава, че тази тенденция може да имаизключения. Например ако участниците могат да бъдат убе-дени да разправят лъжи за това колко интересен е един екс-перимент, мисълта: „Бях принуден да говоря лъжи" може даосигурява точно онова оправдание, от което те се нуждаятза своята нечестност. Отново резултатът ще е намаляване


на дисонанса. При такива обстоятелства, както открива фес-тингър, се наблюдава преобръщане на обичайната картина.Тези, на които е бил даден 1 долар, казват, че са възприелиексперимента като по-приятен и награждаваща, отколкотохората, които са получили 50 цента - или половината от та-зи сума.

Дисонансът може да се редуцира и ако довереното лице,на което се казва, че експериментът е много интересен, от-казва да се убеди („Е, вие имате право на свое мнение, но азникога не съм се наслаждавала на никакви експерименти ине смятам, че този ще е много забавен"). Когато това стане,участникът може да оправдае нечестността си („Тъй катонямаше ефект, всъщност няма значение, че съм излъгал") ивпечатленията му за експеримента остават неповлияни отразмера на наградата.

Механизмите на самооправданието

Всички съществуващи доказателства сочат следното ос-новно правило, по което да се прогнозира какво ще стане,когато хората действат по начин, несъответстващ на собст-вените им мнения: ако поведението може много лесно да сеоправдае с някаква външна причина (заплащане, липса наизбор, липса на лоши последствия), мненията ще се проме-нят много малко; ако поведението не може да се оправдае,ще има изместване на мнението, за да започне да съответст-ва на поведението.

Идеите на фестингър са свързани с огромно разнообра-зие от ситуации. Например филип Зимбардо (вече споме-нат в пета глава) се пита как силно нехаресвана храна, нап-ример пържени скакалци, може да се трансформира във ви-соко ценен деликатес. Той твърди, че ако от хората се поис-ка да ядат пържени скакалци от приятен и дружелюбен чо-век, е възможно те да го направят и да оправдаят поведени-ето си с думите: „Направих го, защото той е приятен човек".От друга страна, ако човекът, който се стреми да убеждава,е сноб, нетактичен, нахален, студен и враждебен, те не бихамогли да използват оправданието с „приятния човек" за из-


празването на чинията с пържени скакалци, така че ще сесъздаде дисонанс. След това най-лесният начин да се нама-ли дисонансът е да се самоубедят, че всъщност много са ха-ресали скакалците. Зимбардо всъщност подлага тези идеина проверка и установява, че приблизително половината отнеговите изследвани лица се съгласяват да изядат поне единпържен скакалец, но единствено онези, които били убеденида го направят от неприятен човек, започват да харесват иде-ята за хапване на скакалци („например „Те имат вкус на ска-риди"). Онези, които не са яли скакалци, се отдалечили ощеповече, изразявайки засилено отвращение от скакалците.

В подхода на фестингър има един важен аспект, койтое получил по-малко внимание, отколкото заслужава, и то-ва е идеята, че дисонансът се изпитва като състояние надискомфорт и напрежение. В едно изследване повечето отстудентите, които се съгласяват да пишат есета в полза назадължителната военна служба, преживяват дисонанс и про-менят мнението си в посока на поисканите от тях нагласи.Правят го, за да намалят чувствата на напрежение, предиз-викани от дисонанса. Какво ще стане, ако на други студен-ти се даде безвредно лекарство преди писането на есето, ноим се каже, че то ще предизвика чувство на напрежение?Ще могат ли да припишат всякакво напрежение, което из-питват, на временните ефекти на медикамента и следова-телно няма да изпитат никаква нужда да променят мнени-ето си? Точно това се случва. Установено е, че обичайниятефект на дисонанса върху промяната на мнението не се по-явява след приемането на лекарство, което уж поражда нап-режение.

Социални последствия

Видяхме, че мненията се променят много повече, когатоима недостатъчно оправдание за действията ни, отколкотокогато има причини да се държим по определен начин. Ня-кои даже застъпват тезата, че почти цялата история на ме-дицината може да се обясни от гледна точка на когнитивниядисонанс!


Повечето форми на медицинско лечение са били абсо-лютно неприятни, простирайки се от потапянето на пациен-ти с холера в изгаряща вряла вода до кръвопускането с пия-вици. Ако медицинското лечение е неприятно, времеемкоили поставящо в неловка ситуация, тогава съществува потен-циален дисонанс между двете мисли: „Съгласих се с отблъск-ващ метод на лечение" и „Аз съм също толкова болен, колко-то и преди". Дисонансът може да се елиминира, а лечението -да се оправдае само ако пациентът може да се самоубеди, чевсъщност състоянието му се подобрява. Когато хората казват:„Има толкова ужасен вкус, че със сигурност трябва да е доброза мен", са по-прозорливи, отколкото осъзнават. (Разбирасе, много болести не позволяват този тип самозаблуди.)

Подобен анализ може да се приложи към цената на ме-дицинското лечение. Както отдавна са открили лекарите, по-вишаването на цената на лечението може значително да за-сили целителните му сили. Пациентът си казва: „Плащаммного пари, така че трябва да получавам най-доброто въз-можно лечение, а следователно трябва да се подобрявам".

Теорията за дисонанса е прилагана и към важния въп-рос за оформянето на поведението на децата, така че да съ-ответства на нравствените ценности на обществото, в коетоживеят. Относително лесно е да спреш детето да се държипо неподходящ начин, ако го заплашиш с наказание. Акообаче процесът на социализация е успешен, детето трябвада се научи да се държи прилично и в отсъствието на прякнатиск или санкции, а това е много по-трудна задача.

Прилагайки теорията за дисонанса, е по-добре да спретедетето от извършването на антисоциален акт, като използ-вате лека, а не силна заплаха за наказание. Ако детето спреда прави нещо, което иска, например да хвърля камъни, зара-ди силна заплаха от наказание, тогава оправданието е „Азбях принуден да спра, но искам да продължа да хвърлям ка-мъни". Ако спре да хвърля камъни в отговор на лека запла-ха обаче, е вероятно да се самооправдае, като каже: „Всъщ-ност така или иначе не ми се искаше да хвърлям камъни".

Осъзнаването, че силният натиск може да е контрапро-дуктивен, е хрумвало на поколения родители. Твърде често


колкото повече натиск използват родителите върху юноши-те да не обшуват с дискредитирани представители на другияпол, вероятно толкова по-влюбени ще стават те („Ако ис-кам да продължавам да го виждам независимо от неодобре-нието на родителите ми, значи той трябва да е важен за мен").

Подкрепа за идеята, че леките заплахи могат да са мно-го по-ефективни от силните, е получена от Елиът Арънсън иДжеймс Карлсмит. Те казват на четиригодишни деца да неси играят с предпочитана играчка, например задвижвана сбатерии пожарна кола, използвайки или лека заплаха („Акоси играеш с нея, ще съм раздразнен"), или сериозна заплаха(„Много ще се ядосам. Ще взема всички играчки, ще си идау дома и никога повече няма да се върна... Държиш се катобебе".). Макар че и двете заплахи са ефективни при спиране-то на децата да не си играят с играчката, докато възрастни-ят е извън стаята, леката заплаха ги кара по-малко да харес-ват забранената играчка, но сериозната заплаха не го прави.

Принципът на когнитивния дисонанс е прилаган и къмвъпроса дали хората имат по-високо мнение за клуб или ор-ганизация, която избира поставящо в неловко положение илисурово посвещаване, отколкото за такава, която използвамного леки процедури по посвещаването. Тъй като повече-то хора не харесват да изпадат в неловко положение, човекможе да си помисли, че организация, която осигурява неп-риятни преживявания, няма да бъде харесвана. Според тео-рията за дисонанса обаче двете идеи: „Съгласих се да се при-съединя към тази организация" и „Позволих да бъда поста-вен в неловко положение в името на членството" предиз-викват дисонанс и той може да бъде редуциран чрез преуве-личаване на положителните аспекти на принадлежносттакъм организацията.

Елиът Арънсън и Джъдсън Милс от Стенфордския уни-верситет проверяват тези идеи, като искат от студентки дапреминат през посвещаване, за да станат членове на група,обсъждаща психологията на секса. Лекото посвещаваневключва четене на глас свързани със секса думи, които не санецензурни (проститутка, девственица, петинг), докато су-ровото посвещаване включва четене на нецензурни думи (чу-


кам, шибам, патка) и след това четене на глас две живи опи-сания на сексуални сцени от съвременни романи. След товапосвещаване те слушат много скучна и банална групова дис-кусия на вторичното полово поведение при нисшите живот-ни. Момичетата, които са изтърпели суровото посвещаване,оценяват досадната дискусия много по-благоприятно, откол-кото тези, които са претърпели лекото посвещаване.

Трябва обаче да се има предвид, че за посочените по-горе резултати са били предлагани и други обяснения. Мо-же би момичетата, които са преминали през суровото пос-вещаване, са се Възбудили сексуално, а не са се чувствалинеловко, и това е създало удоволствие и е засилило привле-кателността на дискусионната група. Наблюденията обачепоказват, че момичетата наистина са се чувствали неловко(двоумение, изчервяване, гледане в земята). Друга възмож-ност е да са почувствали облекчение от сексуалната тре-вожност, когато са открили, че груповата дискусия е „безв-редна", а не неловка и това е засилило положителната имоценка за нея.

Обясненията от гледна точка на сексуална възбуда илисексуална тревожност обаче не са приложими към едно по-късно изследване, в което хората, преминали през поредицаот силни електрошокове, за да бъдат допуснати до скучнадискусионна група, оценяват групата по-благоприятно, от-колкото тези, преживели само леки електрошокове.

Религиозното измерение

Ефектите от когнитивния дисонанс са били наблюдава-ни и в различни религиозни секти. В изследване на фестин-гър и неговите колеги няколко психолози успяват да се ин-филтрират в секта, наречена „Лейк Сити Груп". Жена от сек-тата получила писмени послания от няколко „пазители", ко-ито живеели в открития Космос, и тези извънземни същест-ва я информирали, че на дадена дата, точно преди зазорява-не, катаклизмено наводнение ще залее по-голямата част отСеверноамериканския континент. Дейностите на групата по-лучили значителна гласност, когато един от членовете й бил


помолен да напусне работата си като лекар в студентски здра-вен център заради убежденията си.

Пред лицето на значителни подигравки и сарказъм отневярващите членовете на сектата се опитали да отбягватшумотевицата, докато се подготвят за евакуация преди на-воднението. Четири дни преди датата на наводнението, как-то им било казано, летяща чиния ще се приземи в задниядвор на една от къщите им в 16 часа, за да ги вземе. Макарче те чакали с голяма надежда и с палта в ръце, чинията недошла. След това били информирани, че летящата чиния щедойде в полунощ, и те чакали напразно дълги часове в студе-ната, снежна нощ. В крайна сметка, след още няколко фал-шиви аларми и след отказа на наводнението да се появи, дош-ло послание от Бог, който казал, че Той е спасил света и еспрял наводнението в името на тази малка групичка и свет-лината и силата, които тя разпространявала по целия свят.

Как са се справили тези хора с конфликта, породен отпровала на техните прогнози? Макар че изоставянето на тех-ните убеждения би могло да е възможно, ако отдаденосттана каузата им е била по-скоро „хладка", много членове насектата се отказали от работата си и от притежанията си, зада се подготвят да се евакуират от тази планета. Единствени-ят начин да намалят дисонанса е да привлекат колкото можеповече други хора, за да си осигурят по-силна социална под-крепа. Те това и правят - ентусиазирано - замествайки пре-дишната си потайност с пламенно желание за гласност.

Различни реакции обаче се установяват сред членоветена Църквата на истинското слово - група, която приемапосланието на Библията в буквалния смисъл. От Откровени-ето на св. Йоан те изчисляват, че една трета от световнотонаселение ще бъде изличено в ядрена война и очакват даиграят божествено вдъхновена роля в изцеляването и спечел-ването на оцелелите. Над сто членове на групата се подготвятза този катаклизъм, като се местят в отдалечена част на юго-западните САЩ, където се заемат да строят бомбоубежища.

При получаването на пророческото послание „Египтяни-те идат" 103 от вярващите прекарват 42 дни под земята, ча-кайки ядрена атака, която така и не идва. Когато излизат на


повърхността, намаляват дисонанса, като твърдят, че Бог гие използвал, за да предупреди заспалия свят и е подложил напроверка вярата им. Всички решили, че са издържали провер-ката и са особено достойни в очите на Бога. Същевременнообаче те не се опитват толкова усърдно да привличат другипоследователи като „Лейк Сити Груп". Вероятно разликатамежду поведението на двете групи се дължи на факта, чегрупата на „Истинското слово" е по-голяма и по-сплотена,отколкото „Лейк Сити Груп", и следователно е осигурявалапо-силна социална подкрепа в момента на опровергаванетона вярата им. Последователите на „Истинското слово" серадвали на доста благосклонното отношение на заобикаля-щата ги общност и това способствало за разсейване на дисо-нанса и конфликта.

Съмнения в дисонанса

Дотук всички примери на дисонанс, които обсъдихме, саотносително недвусмислени - няма съмнение, че противо-речиви идеи създават силни конфликти. Същевременно не-винаги е толкова лесно човек да е сигурен дали се създавадисонанс. Да предположим, че сте казали на всички своиприятели, че определен съвременен художник ви е любим, ислед това се разчуе, че той е хроничен алкохолик. Това можеи да не предизвика дисонанс, защото винаги можете да твър-дите, че художниците са „тринадесета зодия". От друга стра-на, вероятно ще изпитате известен дисонанс, ако откриете,че много виден и уважаван представител на вашата църкваот дълги години е алкохолик и непрекъснато се отнася зле сжена си.

Какво определя дали ще се изпита дисонанс? Общо ка-зано, дисонансът е вероятно да се появи само когато се на-рушава дадено очакване. Имаме определено очакване, че ду-ховниците ще избягват рисковете на пиенето, но толерира-ме значителен либерализъм по отношение на художниците.

Друга трудност, която подкопава подхода на дисонанса,е, че всички ние имаме различни мнения за себе си. Лъжата,както е в изследването на фестингър и Карлсмит, създава


дисонанс само ако лъжецът разглежда себе си като изначал-но честен. Ако лъжецът разглежда себе си като закоравялпсихопат, всъщност може да извлича удовлетворение от ми-сълта да мами другите и изобщо няма да изпитва вина илидисонанс.

Последствието е, че теоретиците на дисонанса трябва даобръщат повече внимание на Аз-образа на човека. Напри-мер успешното изпълнение на задача обикновено не се въз-приема като предизвикващо дисонанс. Същевременно уста-новено е, че хората, които очакват да се провалят, ставаттвърде тревожни, когато в действителност успеят в нещо.

И накрая, би било потенциално катастрофално, ако ви-наги правим всичко възможно, за да намалим дисонанса -това ще е като изтъкаването на постоянен пашкул около се-бе си. Непрекъснато ще оправдаваме действията си, никоганяма да признаваме, че допускаме грешки, при това до сте-пен да не сме способни да извличаме полза от грешките си47.


Теорията за дисонанса приема, че ние сме рационализи-ращи, а не рационални същества. Опитваме се да оправдаемповедението си и да изглеждаме рационални както на себеси, така и на другите. Тази нужда от оправдаване на себе сие силна и може да се види в областта на медицината, в усво-яването на нравствени ценности, в поведението на религи-озните секти и в безбройни други аспекти на живота.

Тъй като сме толкова нетърпеливи да се оправдаваме,понякога се държим по странен и видимо непредвидим на-чин. Същевременно до голяма степен в резултат на пионер-ските изследвания на Лиън фестингьр и неговите колеги пси-холозите започват да разбират как хората се справят с вът-решния конфликт.

47 Wicklund, R. А. & Brehm, J. W. (1976). Perspectives on Cognitive Disso-nance. London: Halstead.

от nmxojiomjima

Психолозите често са атакувани, че живеят в кули от сло-нова кост, че изучават тривиални проблеми, които не са ре-левантни на по-широките социални въпроси. В това обвине-ние има елемент на истина, особено по отношение на дей-ността на някои американски психолози, чието мото, изг-лежда, е: „Публикувай или умри". Същевременно би билоголяма грешка да си представяме, че психологическите изс-ледвания са, общо казано, нерелевантни. Нарастващ бройпрофесионални психолози правят съществен принос за об-ществото в професионалната, клиничната и образователна-та сфера.

Здравият разум подсказва, че психологията би трябвалода е от огромна полза за обществото като цяло. В крайнасметка тя се занимава с разбирането и прогнозирането начовешкото поведение, а цялото функциониране на общест-вото зависи от начина, по който хората се държат и взаимо-действат.

Отглеждането и възпитанието на децата е трудно и в най-добрите моменти, но родителите днес трябва да се справят ис множество противоречащи си „експертни" съвети. Трябвали да изберат либералния подход, или „по-старомодния" дис-циплинарен подход? Достойнствата на тези два подхода сеобсъждат в двадесета глава, но важни нови изследвания со-чат, че и двете крайни позиции грешат. Съществува, кактоизглежда, по-здравомислещ среден път.

Ироничното е, че обучението, за което психологически-те принципи и резултати са особено релевантни, не се е об-


лагодетелствало в максимална степен от психологическитепрозрения. Основната причина за това е, че големите про-мени в образователната практика обикновено се правят отхора, които се влияят повече от идеологията, отколкото отсъществуващите доказателства. Както посочваме в дваде-сет и първа глава, особено злощастно е, че повечето педаго-зи поддържат погрешното становище, че всички деца веро-ятно ще реагират по един и същ начин на всеки метод наобучение. В действителност някои деца учат по-добре, кога-то им се преподава чрез един метод, а не чрез друг. Ясно е,че задоволителната образователна система ще е тази, в коя-то са взети предвид индивидуалните различия.

В двадесет и втора глава обсъждаме някои от вдъхновя-ващите възможности на „биологичната обратна връзка". То-ва е психологически базиран метод за лечение на определе-ни соматични разстройства, който е привлякъл огромно вни-мание през последните години. Основната идея е, че проб-леми, които имат ясно дефинирана физиологична основа, мо-гат да се излекуват, ако се коригират физиологичните ано-малии. Пациентите могат да си помогнат, ако им се осигуриинформация за успеха им (или обратното) при промяната нафизиологичното им състояние. Биологичната обратна връз-ка може да способства за излекуването - или поне контро-лирането - на редица проблеми, включително хипертония,мигрена, заболяване на периферното кръвообращение, из-вестно като болест на Рейно, и определени сексуални разст-ройства.

Двата най-големи убийци в съвременното западно об-щество са ракът и сърдечносъдовата болест. Заради това ог-ромни суми се харчат за медицински изследвания, но успе-хът е сравнително скромен. Една по-оптимистична нотка сепрокрадва в двадесет и трета глава, в която обсъждаме вдъх-новяващи нови психологически подходи към предотвратя-ването на рака и сърдечносъдовите болести.

Процентът на престъпленията и особено на тези с наси-лие се увеличава практически във всички западни страни.Можем ли да направим нещо в това отношение? В двадесети четвърта глава се твърди, че първата стъпка е да се разбе-


рат факторите, които карат някои хора да станат престъп-ници, а други - да останат сравнително добродетелни. Имаизвестни доказателства, че дълъг период на обуславяне, ос-новано на наказание, може да води до развитието на „съ-вест". Следователно либерализмът на съвременното общес-тво може да е индиректен допринасящ фактор за увеличе-ния процент престъпления, защото намалява броя на такивапреживявания на обуславяне. Наблюдават се насърчителнипризнаци, че психологическите методи за интервенция мо-гат да се окажат ефективни в превъзпитанието на някои -ако не на всички - престъпници. Различни техники за обус-лавяне са били използвани, за да се накарат малолетни лицас отклоняващо се поведение и възрастни правонарушителида приемат социално по-желателни нагласи.

Както ще видим в двадесет и пета глава, психологиятаима важни приложения и за политическата и социалната ми-съл - от комунизма до фашизма. През вековете много хораса разграничавали „левите" от „десните" нагласи; сега пси-холозите са идентифицирали измерението „радикално-кон-сервативно", което съответства на това разграничение. Съ-щевременно някои радикали (т.е. левичари) са непреклон-ни, други - по-меки, а същото важи и за консерваторите. То-ва е довело до въвеждането на измерението „непреклон-ност-мекота в широките идеологически категории.

Защо отделните хора имат различни социални и полити-чески нагласи? Здравият разум подсказва, че такива нагла-си се определят от средата - от семейството, приятелите идругите социални контакти. Натрупани са обаче вдъхновя-ващи нови свидетелства, че наследствеността играе същест-вена роля.

Накратко, психологията непрекъснато засилва значени-ето си за обществото. Много малко са сферите в живота, вкоито тя да не може да направи някакъв принос.

20

Как да не се отглеждат деца?

Повечето родители се притесняват как най-добре да от-гледат децата си. В тревожността си някои от тях се обръщаткъм психолози или психиатри, а дори и към психоаналитици.Възможно е това да не е мъдра стъпка. Професионалиститеи т.нар. експерти нямат особени постижения в съветванетона притеснени родители. Дж. Б. Уотсън - бащата на бихеви-ористичното движение, е първият, написал бестселър за от-глеждането на децата. Неговата влиятелна Psychological Careof the Infant and Child („Психологически грижи за бебето идетето") се продава в повече от 100 000 екземпляра само заняколко месеца след излизането от печат. Бертранд Ръсел -човек, който не може лесно да бъде измамен, става отдаденподдръжник на убежденията на Уотсън. Професионалнитепсихолози обаче са решително критични. Някои смятат, чекнигата е нанесла щети на статуса му на сериозен учен. Пос-ланието на Уотсън е просто: децата трябва да се отглеждатна научна, а не на емоционална или традиционна основа. Тойзащитава тезата, че човек не бива да глези децата си, да имдемонстрира твърде голяма привързаност или дори да ги це-лува и гушка, защото това насърчава зависим манталитет.Храненето трябва да е по график, а не когато детето поиска.Уотсън изпробва този режим с двамата си синове. Единиятсе самоубива, а другият - за неимоверно раздразнение на Уот-сън - става психоаналитик. Накрая Уотсън съжалява, че енаписал тази книга, по думите му не „заради схематичната й


форма, а защото не знаех достатъчно, за да напиша книгата,която исках".

След суровия, настроен против любвеобилността и сниз-ходителността Уотсън махалото отива в другата посока -какво правят махалата - към психоаналитичния д-р Спок снеговите крайно снизходителни предписания за хранене тога-ва, когато детето поиска, за прегръдки и целувки. Тиражътна неговата Baby and Child Care („Грижи за бебето и малкотодете") е надминат само от Библията. Майките навсякъде посвета с благодарност се връщат към по-емоционално взаимо-отношение с децата си - нещо, срещу което Уотсън експли-цитно предупреждава. Снизходителният и научният моделза отглеждане на децата обаче се основават на едно твърдетясно становище. Най-накрая Спок признава, че препоръкитему са погрешни. Отглеждането на децата по неговия начинне успява да доведе до резултатите, за които той се надявал.

И Уотсън, и Спок по свой начин илюстрират неумест-ността на даването на съвети, уж научни по природа, на ба-зата на предварителни мнения, вместо на солидно установе-ни научни теории, почиващи на факти. Истината е, че пси-холозите просто не знаят достатъчно за отглеждането на де-цата, за да приемат ролята на всезнаещи съветници.

Уотсън разчита на тясната основа на фундаменталист-кия бихевиоризъм, а Спок - на тясната и необоснована осно-ва на фройдовото кредо. И двете системи не са подкрепенис научни факти, за да понесат бремето на структурите, кои-то те и други автори издигат върху тях. Знаем много малкоза отглеждането на децата, но днес знаем достатъчно, за даосъзнаем, че Уотсън и Спок дават съвети, които са погреш-ни за повечето деца - единият е твърде суров, авторитарен инеемоционален, а другият - прекалено мек, снизходителен инежен. Повечето майки биха отгледали децата си по-успеш-но, ако не бяха прочели нито единия, нито другия. Пазете сеот психолози, които дават съвети - това е подарен кон, вчиято уста родителите ще направят добре да погледнат осо-бено внимателно!

Значи ли това, че не можем да предложим нищо на ро-дителите, които търсят съвета ни? Всъщност можем... но


малко. През последните години са провеждани интересни иважни изследвания, които наистина дават някои насоки. Пър-вото - и най-очевидното, тъй като малко майки имат нуждаот специално напомняне - е, че децата са различни и че ня-ма един-единствен начин за отглеждането им. Всяко дете битрябвало да се третира като индивид. Второ, наследственост-та е много важна както за интелигентността, така и за лич-ността. По време на раждането родителите не получават -както твърди Уотсън - безформена маса от маджун, коятода могат да оформят, както пожелаят.

Трудностите на изследванията с деца

Много пари и енергия са вложени в изследвания върхудеца, но защо знаем толкова малко досега? Има две взаим-но преплетени причини. Първата е, че изследванията в тазиобласт са много трудни. Обикновено се смята за неетичнодецата да се излагат на режими, които могат да ни осигурятконтролни данни. Втората трудност е, че психолозите иматпредварителни идеи, които често не желаят да подложат наекспериментално изследване, за да не се окажат погрешни.Психолозите (и психиатрите и психоаналитиците) са простохора и са обект на всички обичайни човешки слабости - темогат да са също толкова твърдоглави, инати, агресивни и,направо казано, перверзни като всеки останал, а отглежда-нето на децата е тема, която, изглежда, у всички тях изваждана повърхността най-лошото.

Ето един типичен пример. Представете си психолог (илиможе би социолог, психиатър или психоаналитик), който ис-ка да изследва хипотезата, че боят като наказание на децатане подобрява тяхното поведение, а само ги прави по-лоши.Представете си, че той планира експеримент, в който да изу-чава експериментална група деца, чиито родители изобщоне ги бият, или само от време на време, и ги сравнява с другагрупа - контролна, от деца, чиито родители ги бият често ибезмилостно. След това той изследва родителите на тези двегрупи и установява, че битите обикновено израстват като аг-ресивни, враждебни, често зли възрастни (корелацията не е


много силна в изследванията, но тенденцията е безпогреш-на). След това той ще твърди, че е доказал тезата си - чебиенето на децата е лошо. Вярно ли е обаче това?

Очевидно е, че той може да е прав. Данните не противо-речат на такава хипотеза, но пък и не я потвърждават. Имаалтернативни хипотези, които еднакво добре обясняват фак-тите, без да въвличат родителското наказание. Например въз-можно е генетичният строеж на родителите, който ги карада се държат по брутален начин с децата си, да се наследяваотчасти от децата и да ги кара също да се държат брутално,когато пораснат, независимо от наказанията, които са из-търпели. В действителност може би без наказанията те щя-ха да станат още по-агресивни и брутални! Натрупани са зна-чителни доказателства за значението на наследствеността вагресивното и враждебното поведение, така че тази алтер-нативна хипотеза наистина е възможна.

Трета възможност е някои деца по природа да са толко-ва неконтролируеми и с лошо поведение, че да могат да сеудържат в някакви релси единствено чрез тежки побои, нокогато пораснат, първоначалното им поведение - след катовече не е обуздавано с физически мерки - отново се проявя-ва в злонамерено и буйно поведение. Има и множество до-казателства, които показват, че поведението на родителитечесто е провокирано от поведението на децата им. С другидуми, родителите реагират на онова, което правят децата им,а не обратното. Следователно имаме още едно обяснение запървоначалните резултати на хипотетичния ни психолог.

Този пример илюстрира ясно една фундаментална греш-ка в голяма част от съвременните социологически и психоло-гически изследвания върху отглеждането на децата - грешка-та на интерпретирането на наблюдаваните корелации катопричини и следствия. Докато растат, буйното поведение надецата наистина корелира с брутално отношение от родите-лите, така че изследователите приемат, че първото е резултатот второто, но не са го доказали. В Копенхаген се наблюдаванепрекъснат спад на броя на ражданията през последнитетридесет години; по подобен начин има спад в броя на щърке-лите, които свиват гнезда в града. Това обаче не доказва, че


щъркелите носят бебетата! Тази „социологическа грешка",както била наречена, защото социолозите са особено склоннида я допускат, замърсява голям брой изследвания в тази об-ласт и прави много трудно да се достигне до някакви логи-чески заключения за истинските причини и следствия.

Има два начина тази трудност може да се заобиколи. Еди-ният е да се проведе генетично изследване, което диферен-цира генетичните ефекти от тези на средата. Бихме моглида изучаваме еднояйчни и разнояйчни близнаци, технитебрачни партньори и деца, за да получим информация за раз-личните генетични и „екологични" взаимоотношения, кои-то се поддават на истински статистически анализ. Недоста-тъкът на такива изследвания е, че те изискват голям бройблизнаци и са трудни и скъпи. С малко изключения психо-лозите са избягвали експерименти от този вид и вместо товаса се концентрирали върху наблюдаване на ефектите от да-дени форми на интервенции в случайно избрани експеримен-тални и контролни групи деца.

Добър пример на втория подход към изследванията вър-ху деца е експеримент, проведен от Мери Грибин48. Тя се ин-тересува от ефектите на „либералното" (снизходително) и„старомодното" отглеждане на деца в предучилищна възраст.

Ключов експеримент: игрови групиот предучилищна възраст

В своя експеримент Мери Грибин търси различия в иг-ровите модели между деца, които посещават две предучи-лищни групи - едната от формалния, старомоден тип, а дру-гата - ръководена от нови, снизходителни принципи. И две-те групи се състоят от момчета и момичета на възраст отдве до четири години. Това, което особено силно интересуваГрибин, е „агонистичното* поведение", или модели на агре-

48 Gribbin, Mary (1979). "Granny knows best." New Scientist, 84, 350-351.* Свързан със спортните състезания в Древна Гърция; стремеж за

надделяване. - Бел. прев.


сивна игра между децата. И двете групи имат сходен социа-лен произход, така че е малко вероятно всякакви различиямежду тях да се дължат на социоикономически или другифактори. Както казва Грибин: „... различията между цялост-ното поведение на групите трябва да са предимно резултатот различната среда за игра".

В групата на „новия стил" на децата е забранено да но-сят каквито и да било пушки и пистолети, както и играчки,свързани с насилие - забрана, която очевидно се основава нахипотезата, че играта с пушки води до антисоциално и на-силническо поведение. В групата на „стария стил" на децатае позволено да носят всякакви играчки и те по-често изби-рат пушки, танкове и подобни оръжия.

Втората разлика е, че в групата от „новия стил" се осигу-рява богат избор от рамки за катерене, творчески играчки иигрище на открито. Освен това играта не се наблюдава нат-рапливо. В групата от „стария стил" обаче, която е ограни-чена до една зала с по-малко възможности за игра, поведе-нието на децата се наблюдава по-отблизо. Наблюдениетовключва строги правила за приемливо поведение и „прови-нилите се" се затварят в „помещението на греха" за сериоз-ни нарушения (например ухапване на друго дете). Антисо-циалното поведение в групата от новия стил се разглежда отнадзирателя като признак, че палавото дете има нужда отлюбов и разбиране, които и получава, често за сметка нажертвата, която на практика е пренебрегната, докато надзи-рателят се справя със социалните проблеми на агресора.

Двете групи осигуряват много ярък контраст между ли-бералната и рестриктивната организация на обществото ка-то цяло. По-късно ще видим дали уроците, научени от тозитвърде ограничен по мащаби експеримент, наистина могатда се разширят до обществото като цяло. Читателите могатда се опитат да отгатнат какви са ефектите от тези два стилана отношение върху децата, преди да преминат към следва-щия абзац.

Грибин дефинира „агонистичното взаимодействие" (аг-ресивната игра) от гледна точка на различни поведения, прос-тиращи се в единия края от леко малтретиране, придружено


от вербални и невербални заплахи, до действително физи-ческо насилие в другия край. Момчетата в „старомоднатагрупа" демонстрират пет примера на агресия, но в „прогре-сивната" група примерите са 89! Момичетата не демонстри-рат примери на агресия в старомодната група, но те са 42 в„прогресивната" група. Общо за двата пола има 5 примерана агонистично поведение в старомодната група и 131 - в„прогресивната". Петте инцидента в старомодната игровагрупа са все прости вербални лични обиди. В „прогресивна-та" игрова група около 65% от инцидентите водят до размя-на на удари, често с драскане и хапане. Следователно междудвете групи има огромна разлика, като в либералната група„без оръжия" децата демонстрират много по-агонистично по-ведение, отколкото в старомодната група.

Грибин коментира: „Децата, които нямат играчки, вну-шаващи насилие, разполагат с големи дози изпълнено съссъчувствие разбиране, малко ограничения върху играта в гру-пата и малко „по-охолно" общество от гледна точка на на-личните играчки, по-способни ли са да се справят със соци-алните взаимодействия и сътрудничещото поведение? Товасъвсем не е така". Както посочва тя, една от най-интересни-те характеристики в изследването й е, че децата в групата„без оръжия" са твърде заети в изработването на оръжия,танкове и мечове от безобидните комплекти „Лего". „Забра-неният плод очевидно е по-сладък, особено когато резулта-тите насърчават възрастния да отговори нещо като: „О, Найд-жъл, това, което правиш, не е пушка, нали?" в старомоднатагрупа, обратното, дори играчките, внушаващи насилие, сеизползват от децата просто като утешаващо напомняне задома и рядко - за някакви „насилнически" или дори симули-рано-насилнически цели.

Между двете групи има много други различия. Децата встаромодното условие играят в по-големи групи (три или че-тири деца), отколкото тези в „прогресивната", където си игра-ят най-вече по двойки. Това неизбежно означава, че в старо-модната група има повече момчета и момичета, които сииграят заедно, в сравнение с либералната група. Тези и мно-го други различия се обсъждат от Мери Грибин в разказа й


за експеримента49, но тя оставя най-важната разлика за нак-рая: „Освен това си формирахме отчетливото впечатление(трябва да се признае, че е субективно, но все пак се основа-ва на часове наблюдения на всяка група), че децата в старо-модната група са просто по-щастливи от тези в прогресив-ната група". Това подкрепя наблюдението, правено често отпсихолозите, че децата всъщност предпочитат структурира-на среда и се чувстват загубени и нещастни, когато такаваструктура не се осигурява от възрастните или по-големитедеца. Хаосът, дори и ако се нарича либерален, не допринасяза щастието.

Този експеримент недвусмислено сочи значението на сре-дата за поведението на децата. Различното отношение къмдвете групи подкопава дори и най-основното биологично раз-личие - това между половете. И в двете групи момчетата сапо-агресивни от момичетата, но това полово различие изб-леднява до незначимост, когато се сравнява с много по-го-лямото - между „старомодните" и „прогресивните" типовеповедение.

Едва ли това е резултат, който би могъл да се предвидиот защитниците на прогресивното преподаване, които в сре-дата на 80-те години на XX век превърнаха нашите предучи-лищни групи, детски градини и основни училища в „либе-рални" места, в които не се работи, а само се играе, и в кои-то са забранени всички социализиращи и ограничаващи вли-яния. Мотивите са добри, но ефектите не са такива. Чакано-то повишение в щастието и психичното здраве на децата несе получава. Прогресивните методи не им помагат да израс-тат в добре приспособени, социализирани човешки същест-ва. Експериментът на Грибин не е единственият, който де-монстрира негативните ефекти на снизходителността, но по-казва как сложните социални взаимодействия могат да сеизучават експериментално.

49 Rutter, M., Maughan, Barbara, Mortimer, P., & Ouston, Janet (1979).Fifteen Thousand Hours. London: Open Books.


Академични постижения

Нека се обърнем към друго, по-голямо изследване, пред-прието за изучаване на влиянието на средното училище вър-ху постиженията и поведението на децата. И тук се наблю-дава доста невежа дискусия, в която либералният климат намненията и погрешните становища на „експертите" са изиг-рали опустошителна роля върху образователната ни систе-ма. Струва си да се преразкаже известна част от фона натази предизвикваща притеснения история.

През 1966 г.*Джеймс Коулман публикува много влия-телен доклад в САЩ, озаглавен The Equality of EducationalOpportunity („Равенството на образователните възможнос-ти"). Той провежда широкомащабно проучване на постиже-нията на около 645 000 ученици в 4 000 средни и основни учи-лища. Убеден е, че резултатите му показват, че образовател-ните постижения до голяма степен са независими от обуче-нието, което детето получава, и това заключение се подкре-пя от Кристофър Дженкс в Inequality: A Reassessment of theEffect of Family and Schooling in America („Неравенството: пре-оценка на ефекта на семейството и обучението в училище вАмерика") през 1972 г. Дженкс заключава сложния си ста-тистически анализ, като заявява, че „изравняването на ка-чеството на средните училища ще намали когнитивното не-равенство с 1% или по-малко" и че е малко вероятно „до-пълнителните разходи за училищата да увеличат постиже-нията, а преразпределението на ресурсите няма да намалинеравенството".

Във Великобритания Докладът Плаудън от 1967 г., кой-то в много отношения е сравним с изследването на Коул-ман, стига до заключението, че влиянието на дома е многопо-силно в сравнение с това на училището. Като цяло имашироко разпространен песимизъм за степента, до която учи-лищата могат да упражняват някакво влияние върху разви-тието на децата. Това становище е изразено от Базил Бърн-стейн, когато казва: „Обучението не може да компенсираобществото" (имайки предвид, че там, където обучението сее провалило, революцията трябва да заеме мястото си).


Тези заключения, толкова силно противоречащи на здра-вия разум, до голяма степен се основават на статистическии теоретични грешки (експертите в областта на обучениетопо принцип са също толкова грешащи, колкото и експерти-те по отглеждането на децата). Например Коулман сравня-ва два фактора, които уж подпомагат постиженията в учи-лище: средата, осигурена от родителите, и тази - от учили-щето. Такова сравнение обаче е безсмислено, защото не взе-ма предвид генетичните различия в интелигентността на де-цата. Каквато и точна цифра да се използва за индексиранена приноса на генетиката, никой сериозен изследовател не епубликувал цифра под 50%, а мнозинството я определят ка-то много по-висока: 70-75% вероятно е най-точната оценка,с която разполагаме днес.

Оставяйки настрана този изключително важен фактор,Коулман в действителност го смесва с влиянието на сре-дата, упражнявано от семейната среда, социоикономичес-кия статус и т.н., увеличавайки извън всякакви пропор-ции хипотетичното значение на тези фактори. Ако него-вите анализи се повторят с правилното въвеждане в урав-нението на генетичните фактори, картината напълно сеизменя, и за училищата може да се покаже, че наистинаса много важни в предизвикването на различията в пости-женията. Как толкова много „експерти" са могли да пре-небрегнат грешката на Коулман и да се съгласят с негови-те заключения, е загадка.

Училището има значение

През 1979 г. Майкъл Рътър и неговите колеги от Лондон-ския университет пишат книга, озаглавена Fifteen ThousandHours („Петнадесет хиляди часа")50, анализирайки малкагрупа от средни училища и въздействието им върху децата.В сравнение със споменатите по-горе изследвания мащабът

50 Rutter, M., Maughan, Barbara, Mortimer, P., & Ouston, Janet (1979).Fifteen Thousand Hours. London: Open Books.


на изследването на Рътър е много малък, но това по ника-къв начин не намалява неговата стойност, а точно обратно-то. Широкомащабни изследвания обикновено се провеждатот твърде голяма дистанция от действителните подробнос-ти за детското поведение и дейност. Близкият контакт е мо-гъщ коректив и книгата на Рътър е много по-добра във фак-тологично отношение, отколкото което и да е от широко-мащабните проучвания. Тук има място само за обсъжданена заключенията на Рътър, но интересуващите се читателитрябва да прочетат книгата му - това не е трудна задача,защото тя е кратка, пълна с изследвани, както трябва, фактии написана на ясен, проницателен английски (Рътър се въз-държа от отвратителния жаргон, който обикновено измъч-ва педагозите).

Той установява, че средните училища в централен Лон-дон се различават значимо по поведението и постиженията,демонстрирани от техните ученици. Това се вижда от детс-кото поведение по време на часовете (както е наблюдаваноот изследователите, учителите и самите ученици), от редов-ното им посещение на училище, от процента на тези, коитопродължават обучението си и след задължителната мини-мална възраст, от успеха им на изпитите и от процента отк-лоняващо се поведение.

Вторият му резултат е, че макар училищата да се раз-личават по пропорцията приети поведенчески трудни де-ца или такива с ниски постижения, различията не обяс-няват изцяло вариациите между училищата и по-къснотоповедение и постижения на учениците. По-вероятно е де-цата да демонстрират добро поведение и добри академич-ни постижения, ако посещават определени, а не други учи-лища. Изводът тук е, че преживяванията в училище на-истина влияят върху напредъка на детето. Установява сесъщо, че вариациите между училищата от гледна точкана успеха или провала след завършване на образованиетоса относително постоянни за период от поне четири-петгодини.

Третото заключение на Рътър е, че отделните учили-ща се представят доста последователно по различни мер-


ки за „резултата", т.е. училищата, които се представят по-добре от средното от гледна точка на поведението в учи-лище на техните ученици, се представят по-добре от сред-ното и от гледна точка на успеха на изпитите, успеха следучилище и т.н.

Четвъртият и особено важен резултат е, че тези разли-чия в резултата между училищата не се дължат на такивафизически фактори като големината на училището, възраст-та на сградите или количеството налично пространство. Раз-личията в административния статус или организацията съ-що са нерелевантни.

Петото заключение е: Различията между училищата ирезултата са системно свързани с техните характеристикикато социални институции, фактори, които са толкова раз-нообразни като степен на академичен акцент, действия научителите по време на уроците, наличие на стимули и наг-ради, добри условия за учениците и степен, до която деца-та могат да поемат отговорност, са значимо свързани сразличията в резултата между училищата. Всички тезифактори са открити за модифициране от страна на персо-нала.

Шестото заключение е, че резултатите са повлияни иот фактори извън непосредствения контрол на учителите,например академичен баланс в приема на ученици. Успе-хът на изпитите обикновено е по-добър в училища със зна-чимо ядро от ученици, които са поне със средна интели-гентност, а процентът отклоняващо се поведение е по-ви-сок в онези, в които преобладават най-малко способните,факторът прием е най-видим по отношение на отклоня-ващото се поведение и най-малко изявен във връзка с наб-людаваното поведение в класната стая и в сградата на учи-лището.

И накрая, Рътър отбелязва: „Връзката между комбини-раната мярка за цялостен училищен процес и всяка от мер-ките за резултата е много по-силна, отколкото връзките сотделните променливи на процеса. Това подсказва, че куму-лативният ефект от тези различни социални фактори е зна-чително по-голям, отколкото въздействието на който и да е


от отделните фактори. Последствието е, че отделните дейс-твия или мерки могат да се комбинират, за да създадат осо-бен етос, или набор от ценности, нагласи и поведения, кои-то стават характерни за училището като цяло". В заключе-ние той пише: „В значителна степен детското поведение инагласи са оформени и повлияни от преживяванията на де-цата в училище и в частност от качествата на училищетокато социална институция".

Тези заключения - убедени сме ние - произтичат съв-сем директно от фактите, отразени в книгата, и са изклю-чително важни за учителите, администраторите, полити-ците и особено за родителите. Те могат да изглеждат оче-видни на повечето хора с известен опит в областта, но как-то Рътър и колегите му коментират: „Един от често среща-ните отговори на практикуващите на всяко изследване е,че сякаш е нужно огромно количество усилена работа самоза да се демонстрира онова, което вече знаем въз основа наопита или здравия разум... В крайна сметка едва ли е изне-надващо, че децата се облагодетелстват от посещаванетона училище, което поставя добри стандарти, където учите-лите осигуряват добри модели на поведение, където децатаса хвалени и получават възможност да носят отговорност,където общите условия са добри, а уроците се провеждаткачествено". Може би е така, но те продължават: „Вероят-но щеше да е еднакво очевидно, ако бяхме установили, ченай-важните фактори са посещаването на малко училищев съвременна, построена за целта сграда, с особено благоп-риятно съотношение между учители и ученици, целогодиш-на система за пасторски грижи, приемственост на отделни-те учители и здрава дисциплина, при която неприемливотоповедение е сурово наказвано. В действителност нито едноот тези неща не е значимо свързано с добрите резултати,както и да се отчитат". Този пункт си заслужава да бъдеотбелязан и със сигурност оправдава времето и усиленатаработа, посветени на натрупването, записването и анали-зирането на данните. Книгата е пример на това колко изс-ледвания трябва да се правят и засрамва много по-амбици-озните усилия на Коулман, Плаудън и други подобни.


Нов реализъм

Можем ли да се надяваме, че властимащите ще обър-нат известно внимание на резултатите, ще изхвърлят учи-телите, които задават лош модел, и ще издигнат тези, ко-ито влияят положително върху децата? През последните30 години сме свидетели на идеологическа свръхангажи-раност с нереалистични теории, зле проведени изследва-ния, невалидни заключения, слаба статистика и неумоли-мо желание за отклоняване от реалността в полза на уто-пични идеали с твърде ограничена привлекателност за ро-дителите, които се притесняват за бъдещето на своите де-ца. За щастие този период като че ли е към края си и реал-ността отново започва да върви ръка за ръка с процеса наобучение.

Някои читатели може би смятат, че защитаваме връщанекъм викторианските правила за дисциплина и организацияна класната стая. Това не е вярно. Както посочват Рътър иколегите му. „... здравата дисциплина, в която неприемливо-то поведение се наказва сурово", не е свързана с някаквиособено благоприятни резултати. Налагането на твърде су-рова дисциплина с твърде сурови наказания е също толковапогрешно ръководено, колкото и твърде голямата снизхо-дителност и либерализъм. И двете крайности си имат свои-те защитници, разбира се, но доказателствата недвусмисле-но им противоречат. Задаването на добър пример, поддър-жането на дисциплина с минимум наказания и опитите да сепостигне етос, който води до почти неосъзнавана социали-зация на децата, изглежда, са най-добрият начин за постига-не на цели, по които повечето родители и учители ще пос-тигнат съгласие.

В заключение: съвременните емпирични изследваниянаистина предлагат полезни съвети на родителите как даотглеждат децата си. Отговорът, изглежда, е да се избяг-ват крайностите на идеологиите в стила на Уотсън и Споки да се създава етос у дома, който подкрепя сътрудниче-щото и социализирано поведение. Антисоциалното и аго-нистичното поведение трябва да се обезсърчава, а не да


получава пълно вето. Задачата на родителите и учителитене е лесна, но доказателствата показват, че можем да отг-леждаме деца, които са доста щастливи и добре приспосо-бени, стига да отхвърлим ирационалните предразсъдъци,вредната идеология и съветите на „експерти", които неуспяват да подкрепят проповедите си с безукорни изслед-вания.

21

Впряганена образователния потенциал

Вече видяхме (в тринадесета глава), че човешките съ-щества са много различни и че тези различия са много по-фундаментални, отколкото осъзнават повечето хора. Нещоповече: те се основават на солидни генетични предразполо-жения, които - макар че могат да бъдат модифицирани отвлиянието на средата - детерминират поведението на чове-ка. Следователно изглежда много вероятно определени ме-тоди на преподаване да се окажат полезни и ползотворни заекстравертите например, но да са точната противополож-ност за интровертите51. Следователно, ако сравним нов ме-тод за преподаване с вече установен и открием, че новият нее нито по-добър, нито по-лош от стария, това наистина мо-же да означава, че няма различия между двата метода. Мо-же обаче да означава - и това е много по-вероятно - че нови-ят метод е по-добър за някои хора и е по-лош за други. Нови-ят метод само изглежда не по-добър и не по-лош от стария,защото двата ефекта - единият положителен, а другият от-рицателен - сякаш взаимно се анулират.

Да вземем взаимоотношението между личността и ака-демичните постижения. Често се установява, че екстравер-

51 Eysenck, H. J. (1978). The development of personality and its relation tolearning. In Murray-Smith, S. (Ed.). Melbourne Studies in Education.Melbourne University Press, pp. 134-181.


тираните деца се справят по-добре от интровертираните вначалното училище и в първите години на гимназията. Впо-късните години в гимназията и в университета обаче ин-тровертите се представят значително по-добре от екстравер-тите. Това като че ли в голяма степен се дължи на факта, чеотносително свободните и непринудени методи на препода-ване, възприети в повечето начални училища, устройват ек-стравертираните деца, които процъфтяват в неформална об-становка и са склонни бързо да прелитат от тема на тема.Интровертите предпочитат формалната атмосфера на пре-подаване в по-късните години на гимназията. Те обичат дасе захванат с дадена тема и да упорстват, като по принцип сесправят по-добре в последните години на средното си обра-зование и в университета, където ударението е върху специ-ализацията.

С други думи, човек просто не може да каже, че единметод е „по-добър" от друг. Всичко, което можем да кажем,е, че един метод устройва екстраверта, друг - интроверта.Може би интровертираните деца ще се справят по-добре вначалното училище, ако се приеме по-формална система. Посъщия начин екстравертите биха могли да се представят по-добре в по-късните години на средното образование и в уни-верситета, ако курсовете не са толкова специализирани и седаде възможност техните интереси да се простират по-на-широко.

Пасивно срещу активно учене

Едно от традиционните големи разделения в теориятаза преподаването е между метода „на откриването" и тозина директното преподаване. Същността на ученето чрез от-криване е, че на ученика се казва закона или принципа, ле-жащ в основата на явлението, но той трябва да го откриесам чрез експеримент (разбира се, той получава необходи-мите средства за провеждането на експерименти). Това е мно-го по-различно от обичайното преподаване от типа „получа-ване", при което на ученика се представят фактите и той прос-то трябва да ги научи. Ученето чрез получаване е било кри-

3 2 8 < ХАНС И МАЙКЪЛ АЙЗЕНК НАБЛЮДЕНИЕ НА ПСИХИКАТА

тикувано, защото има тенденцията да превръща ученика впасивен получател на мъдрост. Ученето чрез откриване ебило възхвалявано, защото помага на ученика да откривасам. От друга страна, критиците са посочвали, че повечетоученици са твърде малки и незрели, за да откриват сами слож-ни закони, и че те всъщност може би предпочитат да вър-шат работата си и да провеждат експериментите в контекс-та на познание, предавано им от учителя. Кой е прав?

Ключов експеримент:личност и способност за учене

Сравненията, които се правят за изучаване относително-то превъзходство на ученето чрез откриване - над ученеточрез получаване, или обратното, обикновено се провалят.Професор Дж. О. Лийт52 изследва възможността „по-голяма-та склонност на екстравертите да се отегчават от рутината,но да реагират на вариация на стимулите, а на интровертите -да са разстроени от промени в установката, но да са способ-ни да поддържат вниманието си към силно структурираназадача, да води до взаимодействие на метода и личността".

Лийт урежда учебните материали за курс по генетика дасе подготвят внимателно, за да дават възможност в еднаквастепен за учене чрез откриване и за „пасивно" учене в слу-чайно избрани групи от учещи. „Материалите бяха избранитака, че да отразяват цял спектър от лично откриване, тър-пимост към несигурността и допускане на грешки, както иот различия, които могат да се опишат като скок в дълбокиякрай или отстъпване към плиткия край на басейна." В екс-леримента участват двеста студенти, които са тестирани ед-на седмица след курса и отново след пет седмици. Освен то-ва са тестирани за интроверсия/екстраверсия.

52 Leith, G. О. (1974). Individual differences in learning: interactions ofpersonality and teaching methods. In Personality and Academic Progress,Conference Proceedings. London: Association of Educational Psycholo-gists, pp. 14-25.


Основният резултат е силно значимо взаимодействиемежду личността и метода. При двете тестирания интровер-тите и екстравертите като средно учат еднакво добре. С дру-ги думи, няма цялостно превъзходство на единия метод наддругия. Екстравертите обаче учат много по-добре с методана откриването, отколкото интровертите, докато интровер-тите учат по-добре с метода на директното преподаване.

В последна сметка интровертите имат среден резултат17, използвайки метода на откриването, но среден резултат26 при традиционния метод на преподаване. Екстравертитеимат резултат 24,* използвайки метода на ученето чрез „по-лучаване", и 30 - при метода на ученето чрез откриване. Ек-спериментът на Лийт илюстрира много ясно опасността отсравняване на различни методи на преподаване, без същев-ременно да се мери личността и да се търсят различните ре-акции на отделните личностни типове на изучаваните мето-ди на преподаване.

Учене по двойки

Друга интересна област на обучението, в която взаимо-действието с личността е особено подчертано, е „ученето подвойки", при което учещите работят по двойки. В едно тако-ва изследване съчетаването в двойка е уредено на базата наспособности и на невротизъм/стабилност. С други думи, двой-ките, които си съответстват или не си съответстват по спо-собности, го правят или не го правят по невротизъм/стабил-ност, и това дава общо десет категории двойки. Засилванетона способността на учене наистина е много различно и зави-си не от способността на участващите ученици, а от тяхнаталичност. Двойките, в които единият е невротик, а другият -стабилен, демонстрират почти стопроцентово превъзходст-во над двойките, в които и двамата са невротици или ста-билни, независимо от различията или сходствата по способ-ности. Следователно, ако искаме да повишаване академич-ните постижения на децата ни, трябва да поставяме учени-ците с високи резултати по невротизъм заедно със съучени-ци, които имат ниски резултати по това измерение!


Съвсем различна картина се оформя, когато основата насъчетаването в двойка са екстраверсията/интроверсията испособностите. В тази ситуация двойките, в които и дваматаса със сходни способности, се представят по-добре, отколко-то двойките с различни способности, независимо дали двой-ката се състои от двама екстраверти, двама интроверти илиот екстраверт и интроверт. Накратко, учащите с високи ре-зултати по невротизъм с всякакво ниво на способности мо-гат да се възползват най-много от съчетаването в двойка сдеца със стабилен характер, чиито способности са сходни.Както видяхме в седемнадесета глава, тревожността потис-ка всички видове изпълнение, така че поставянето на силнотревожни ученици в двойка със слабо тревожни съученици еедин от начините да се противодейства на ефектите на тре-вожността върху ученето.

Подкрепящи и изследователскистилове на преподаване

Друг начин за противодействие на ефектите на тревож-ността върху академичното представяне е предложен от ек-сперимент, проведен от Троун и Лийт53, в който участватпочти 500 момчета и момичета. Експериментът е планиран,за да сравни ефектите на „подкрепящите" и „изследователс-ките" стратегии в преподаването на математика в четириучилища (средната възраст на участващите деца е 10,5 годи-ни). Както пишат Троун и Лийт: „В случая на подкрепящатастратегия последователността, използвана във всяка от два-надесетте части учебен материал, включваше осигурени отучителя определения на организиращ принцип, следвани отдейност на учениците, свързана с математически модели ипоследващо повторно формулиране на принципа от учите-ля. Такива формулировки бяха изказвани на глас и същевре-менно записвани на черната дъска.

53 Trown, Е. А. & Leith, G. О. (1975). Decision rules for teaching strategiesin primary schools: Personality-treatment interactions. British Journal ofEducational Psychology, 45, pp. 130-140.


Същите дейности с модели бяха използвани при изследо-вателската стратегия, но този път в началото на всяка частот учебната последователност. Всяко формулиране на прин-цип от учителя сега се забавяше, докато учениците не полу-чат възможност сами да възприемат взаимоотношениетои да са стимулирани да опитат да дадат подходящото обоб-щение".

Различията в невротизма (нивото на тревожност) пораж-дат ясни различия в изпълнението в центрирана върху уче-щия изследователска ситуация: някои деца се възползват отнея, а други са ^«пънати". Средните резултати по теста зазапаметяване на наученото са почти два пъти по-високи принетревожните ученици в сравнение със силно тревожните.Същевременно, когато те учат в подкрепяща ситуация, ня-ма различия между нетревожните и силно тревожните деца.Отново: цялостните различия между двете стратегии за пре-подаване са минимални, когато се пренебрегнат личноститена децата.

Поуката е ясна: ако експериментаторите не бяха успелида вземат предвид личността на децата, щяха да достигнатдо съвсем погрешното заключение, че двете стратегии саидентични във въздействието си. Екстраверсията и невро-тизмът играят роля в реакцията на детето на тези различниметоди на преподаване. Нито един метод не е добър или лошсам по себе си - неговата полза или вреда зависи много отличността на детето, към което се прилага. Стабилният екс-траверт процъфтява в ситуациите на откриване и изследва-не, докато интровертираният му връстник, особено когато етревожен, е наказван жестоко в такава ситуация. Тревожни-ят интроверт се представя много по-добре при подкрепящистратегии и учене чрез „получаване".

Съчетаване на методитена преподаване с личността

Лийт обобщава заключенията, които според него могатда се направят от многобройните му изследвания: „Доказа-


телствата... не водят до категорични заключения, които вед-нага могат уверено да се приложат в класните стаи. Може дасе твърди обаче, че многократното откриване на взаимодейс-твия между личността (мерена със скалите невротизъм и екс-траверсия) и методите на преподаване (дефинирани в тер-мините на глобални различия и експериментално манипу-лируеми променливи) изисква от педагозите да обръщат се-риозно внимание на нуждата от адаптиране на учебните си-туации към учещите".

Изследването на взаимодействието между личността иметодите на преподаване показва, че по природа екстравер-тите не са по-лоши ученици. Те просто са поставени в по-неизгодна ситуация от методи, които са по-подходящи за пре-подаване на интроверти. В епоха на образователна невин-ност това може и да е било търпимо, но днес започва да при-лича повече на дискриминация. Трябва да се предприематмного повече изследвания.

Ако бъдещите проучвания подкрепят резултатите наЛийт и други автори, какво трябва да се направи? Със си-гурност би било погрешно да се правят учебни потоци набазата на личността и/или способностите. Типът системаза преподаване, която третира класовете като относителнохомогенни групи от деца, е административно удобна, но неи педагогически просветена. Система за преподаване, коя-то напълно признава личностните различия, е по-вероятнода се основава на методите, използвани в редица детски гра-дини, с други думи, тя ще осигурява различни подходи и щеги приспособява към отделните деца, като следи отблизотехния напредък. Изследванията на сътрудничещото ученеса стъпка към откриването на начини за осигуряване наиндивидуално обучение в общообразователни класове, в ко-ито са премахнати потоците. Сътрудничещото учене ще оси-гурява не само центрирани върху учещия дейности, но инепрекъсната обратна връзка, проверки на напредъка исредства за извличане на максималното от социалната сре-да на училището.


Обучение на учители

Бъдещите (и практикуващите!) учители трябва да бъдатобучени на фактите за структурата на личността и взаимо-действието между личността и стратегиите и системите напреподаване. В момента типът психология, преподаван научителите, е почти напълно безполезен, що се отнася до спра-вянето с децата в класната стая. Тя се състои от нерелевант-ни фройдистки доктрини и подобни битове погрешна инфор-мация, които карат учителите да мислят, че разбират психо-логията на обучението, но всъщност са безполезни на прак-тика. Ако им се дадат познания за поведенческите моделина екстравертираните и интровертираните, стабилните и нес-табилните деца, и ако им се осигурят въпросници, за да тес-тират учениците си с цел идентифициране на крайните слу-чаи, учителите ще могат да открият най-добрите методи замотивиране и преподаване на деца с различни способностии личности. Да продължаваме да се преструваме, че всичкидеца си приличат, е нереалистично и повечето учители гознаят. В момента обаче не им се осигурява почти никаквапомощ в професионалната подготовка, макар че вече се знаедостатъчно, за да стане възможно по-доброто преподаване,и съществуват детайлни инструкции за това как най-добреда се прилага съществуващото познание. Лекторите в педа-гогическите колежи нямат извинение за избягването на то-ва, което би трябвало да е централна задача в подготовкатана учителите за работата им. Време е фактите да станат по-широко известни и да се прилагат за по-доброто и по-успеш-ното обучение на нашите деца.

Казано тук във връзка с обучението е еднакво вярно и поотношение на другите аспекти на психологията - експеримен-тална, социална, клинична, индустриална и т.н. Във всичкитези области практикуващите и изследователите в еднаквастепен отказват да се изправят лице в лице пред факта, чехората силно се различават по реакцията си на всякакъв типекспериментална или социална ситуация и че реакцията начовека е силно детерминирана от неговата личност, физикътне очаква живакът да се държи като злато или алуминият -


като желязо, и по същата логика е съвършено ирационалнода очакваме интровертът да се държи като екстраверт, неза-висимо дали става дума за лабораторията или в социалнитеситуации. По същия начин един емоционално нестабиленчовек реагира съвършено различно от емоционално стабил-ния и признаването на този факт е абсолютно необходимо впсихологията по принцип и в нейното приложение.

Досега се занимавахме само с академичното, абстракт-ното учене, но, разбира се, задачата на учителя далеч надс-кача академичните постижения. Има традиция, особено ванглийските училища, за „изграждане на характера", коятонастоява, че децата трябва да притежават не само познанияза „трите R"*, но и да бъдат възпитани да станат интегрира-ни, честни членове на обществото. Вече цитирахме експери-менти (осма глава), за да покажем, че това може да се пос-тигне чрез процес на обуславяне и че големите вродени раз-личия в податливостта на обуславяне пораждат големи раз-личия в социализираното или антисоциалното поведение.Има обаче и други начини личността фино да взаимодейст-ва с обучението и възпитанието.

Тревожност от изпити и училищна фобия

Повечето хора са чували за тревожност от изпити и по-вечето от нас - в известна степен - са изпитвали лично кол-ко инвалидизираща може да е тя. Чувстваме се твърде нерв-ни, за да се представим в най-добрата светлина в изпитнатазала. Тревожността от изпити е широко разпространена. Та-кава е и училищната фобия, или страхът от ходене на учили-ще, който е толкова силен, че детето категорично отказва даотиде, бяга от училище и може да стане истински проблемза родителите, учителите и за себе си.

Тревожността от изпити и училищната фобия обикнове-но се появяват при деца, които имат висока степен на емо-ционалност или невротизъм, т.е. които имат вродено пред-

* От английски - четене, писане и смятане. - Бел. прев.


разположение да изпитват силен страх в ситуации, които въз-приемат като заплашителни. За щастие тези сравнителнодребни неврози са лесни за справяне чрез терапевтичен ме-тод, наречен „десенситизация". При него пациентът е обуча-ван на методите за физическа релаксация, която е несъвмес-тима с тревожността точно както напрегнатостта е несъв-местима с еуфорията.

По време на действителна терапевтична сесия човекътпърво релаксира и след това от него се иска да си представисцена, която обикновено го кара да изпитва силна тревож-ност (например ставане сутрин и подготвяне за училище).Това създава известна тревожност, но недостатъчна, за данадделее над антитревожните свойства на релаксацията. Такачовекът се научава да понася лека степен на тревожност.Той е обусловен да реагира с „не-тревожност" на ситуация,която преди е била заплашителна.

Постепенно терапевтът надгражда ситуации, които обик-новено предизвикват все по-силна тревожност, като винагивнимава да не прекрачи границата, до която релаксацията едостатъчна противодействаща сила срещу провокиранататревожност. Пациентът е ръководен през редица въобража-еми сцени с все по-заплашителна природа (ставане сутрин,подготвяне за училище, излизане от дома, вървене по улица-та и качване на автобуса, виждане отдалече на училището,виждане на другите ученици да се приближават до училищ-ната сграда, влизане...). Когато всичко това може да се нап-рави във въображението, без да предизвиква прекомерна тре-вожност, терапевтът моли човека - отново в състояние напълна релаксация - да премине през тези етапи на живо, прид-ружавайки го през цялото време. Постепенно човекът се „де-сенситизира" и успява да отиде на училище, да осъществипътуването до супермаркета, да вземе в ръка паяк, да се ка-чи в асансьор... Успехът на десенситизацията е почти стоп-роцентов и терапията не отнема дълго време.

Тревожността от изпити също може да се лекува по то-зи начин, отново на практика с почти стопроцентов успех.Учещият е учен да релаксира, а след това да си се предста-ви в изпитна ситуация, напредвайки от ситуации, предиз-


викващи слаба тревожност, към действителни изпитни ус-ловия.

Десенситизацията днес широко се използва за лечениена деца, които страдат от училищна фобия и паника от изпи-ти. Учителите обикновено не са обучени в тези методи, ноне би трябвало да е особено трудно да бъдат подготвени. Тес-товата тревожност и училищната фобия са толкова честипроблеми, че си струва терапевтичните методи да се въве-дат в учебната програма на бъдещите учители.

Профилактиката - предотвратяването на проблемите -е още по-стойностна цел. За да се направи това, е необходи-мо да се идентифицират онези деца, които най-вероятно стра-дат от тестова тревожност или училищна фобия. Това е от-носително лесно - могат да се дават въпросници за невроти-зъм и интроверсия и децата, които получават високи резул-тати и по двата, да бъдат определени като най-вероятнитекандидати за тези разстройства. Учителят (или терапевтът)може да „ваксинира" такива деца чрез метода на десенсити-зацията - точно както беше описан, преди те да демонстри-рат признаци на фобия или тревожност. В американскитеучилища се наемат специални училищни психолози, коитовършат тази дейност, и може би е добра идея британскитеучилища да последват техния пример. За съжаление никоганяма достатъчно пари за профилактични програми. Прави-телствата са склонни да чакат, докато нещата се объркат, ислед това да влагат пари за коригирането на проблемите,макар че ще струва много по-малко, ако появата на тези проб-леми се предотвратява.


В училище и в университета учещите с високи резултатипо невротизъм/нестабилност/емоционалност обикновено сесправят по-зле от техните по-стабилни връстници. Много мо-же да се направи, за да им се помогне да извлекат максимал-ното от способностите си. Високите академични постиже-ния обаче не са всичко, което има значение. Също толковаценно е човек да се научи как да управлява твърде силните


си и нестабилни емоции, които пречат на ученето и прило-жението на знанията и уменията. Учителите и преподавате-лите трябва да познават тези факти, да имат известни проз-рения за личностната динамика - особено що се отнася доневротизма и екстраверсията, и да са в състояние да пома-гат директно или да насочват учениците си към психолог,способен да се справи с техните проблеми. Ненужна жесто-кост е да се позволява на емоционално нестабилните хора дастават жертви на нервни сривове, провали и тревожност, ко-гато „лекарство" има и то обикновено върши работа. Об-ществото се преценява по усилията, които полага за хоратав неравностойно положение, нещастните и нямащите къс-мет. Нашето общество със сигурност може да се представипо-добре, отколкото в миналото.

22

Биологична обратна връзка:съзнанието надделява

над материята

Ако ви помолят да вървите, като симулирате накуцване, пос-тавяйки по-голяма тежест върху единия крак, може да помисли-те, че е странно, но няма да се съмнявате в способността си да гонаправите. От друга страна, ако ви помолят да засилите кръв-ния поток през едното си ухо, ще си помислите, че това е още по-странно, но сигурно ще сметнете, че е физически невъзможно.

Ние притежаваме волеви контрол над множество дейнос-ти, например ходене, мислене и говорене, но функциониране-то на вътрешните ни органи (сърце, черен дроб, стомах, бъб-реци и т.н.) е извън съзнателния ни контрол - физиолозитенаричат тези вътрешни органи „висцерални". Има основател-ни причини нямаме нужда да упражняваме волеви контролнад тях. Би било уморително например, ако трябваше даспрем да вършим всичко друго, след като хапнем, за даследим храносмилателния процес. Макар че очевидно е мно-го удобно вътрешните ни органи сами да се грижат за себеси, има моменти, когато способността те да бъдат контроли-рани би била изключително полезна. Човек с махмурлук илипътник, страдащ от морска болест, пламенно биха искалида могат да дисциплинират протестиращите си вътрешности.

Идеята, че телесните дейности могат да се разделят наволеви и неволеви, има дълга история. Преди две хиляди го-


дини Платон очертава разграничението между висша раци-онална душа, обитаваща главата, и по-нисши души, живее-щи в тялото. Напоследък се твърди, че волевото поведение евъзможно само за скелетни реакции, предизвиквани от цен-тралната нервна система, докато неволевото поведение ха-рактеризира висцералните и емоционалните реакции на по-примитивната автономна нервна система.

Това просто разделение доминира в мисленето в продъл-жение на много дълъг период от време сред философи, психо-лози и физиолози. Същевременно има няколко интригуващипримера на волеви контрол над видимо „неволеви" реакции,които внушават, че това становище може да е свръхопросте-но. Прочутата памет на човека с инициал G, споменат нак-ратко в петнадесета глава, който притежавал изключителна-та способност да си представя живи образи, умеел да контро-лира сърдечната си честота и температурата си. Просто катоси се представял заспал или енергично активен, С. можел рязкода промени сърдечната си честота с над 40 удара в минута (впокой средната честота е 70 удара). Още по-драматичното е,че С. можел да повишава температурата на кожата на дясна-та си ръка, като си представя, че тя е поставена на горещапечка, като същевременно намалява температурата на лява-та си ръка, представяйки си, че с нея държи ледено кубче.

Илюзионистът и експертът по бягствата Хари Худини съ-що е имал изключителен контрол върху „неволевите" реак-ции. Независимо от внимателните проверки, на които е под-ложен - винаги когато изпълнява едно от прочутите си бягст-ва, дрехите и тялото му са претърсвани предварително от скеп-тични зрители - той всеки път се освобождавал от веригите,белезниците и катинарите. Методът, който използвал, бил дадържи ключ, окачен в гърлото му, а след това го изваждал,когато никой не го наблюдава. Тъй като естествената незау-чена реакция, когато някакъв обект е заседнал в гърлото, егаденето, не е изненадващо, че на никого не му хрумвало, чегърлото му е скривалището за ключове. Истинският трик наХудини бил, че се научил да контролира рефлекса на гадене-то. Това той постигнал, като практикувал часове и часове на-ред с малко парче картоф, завързано на връв.


Изумителни твърдения са лансирани за способноститена индийските йогини, включително способността да спиратбиенето на сърцето си. Повечето от тези твърдения трудномогат да се оценят и несъмнено някои йогини били мотиви-рани от желанието да лишат лековерните от парите им. Съ-щевременно сериозен опит за научно изследване на йогини-те е осъществен от д-р Бал К. Ананд от Катедрата по физио-логия към Всеиндийския институт по медицински науки вНю Делхи. Той тестира над 400 йогини при внимателно конт-ролирани лабораторни условия. Макар че повечето от тях сеоказали разочароващи, неколцина демонстрирали необикно-вени способности. Един бил способен да намали сърдечнатаси честота наполовина от нормалната, като блокира дейст-вието на т.нар. сърдечен пейсмейкър, а друг можел да напра-ви така, че челото му да потъне в пот, без да мръдне и единмускул. Двама други йогини успяват да забавят метаболизмаси, докато накрая не функционират на по-малко от половина-та от нормалната им метаболитна скорост в будно състоя-ние - приблизително пет пъти по-голям спад в метаболитна-та скорост, отколкото се появява при много дълбок сън!

Първият цялостен опит да се установи дали вътрешни-те, или висцералните, органи могат да учат по същия начин,както плъховете - да натискат ръчка, за да получават храна,е направен от видния американски психолог Нийл Милърпрез 60-те години на XX век. Неговите старателни изследва-ния способстват за поставянето на началото на днешния на-учен интерес към „биологичната обратна връзка".

Ключов експеримент: могат ливътрешните органи да учат?

Докато Нийл Милър съсредоточено се гледал в огледа-лото в банята във вилата си в Гилфорд, Кънектикът, видяляк, енергичен мъж, плешив, с изключение на бели кичуризад ушите, със здрава челюст, широк нос и дълбоки зелениочи. Същевременно фокусът на погледа му били ушите, за-щото се опитвал да се научи да мърда дясното си ухо, без да


мърда лявото. Той вярвал, че цялото учене изисква подходя-щата употреба на награда или подкрепление. Съответно вни-мателно следял и за най-слабата индикация, че започва даовладява номера на мърдането само на едното ухо, така чеда може да награди това убягващо мръдване с изблик от поз-дравления към себе си.

Опитвал различни техники, включително да си предста-вя, че лявата част на лицето му е студена или изтръпнала,така че ухото в тази част да не може да мръдне; всички опитисе провалили. Най-накрая открил, че стоенето пред огледало-то и подхождането към задачата постепенно е най-добратастратегия. Той обяснил техниката си по следния начин на Дже-ралд Джонас от сп. New Yorker: „Започвам, като се опитвам дасъздам най-дребното независимо движение с дясното си ухо.След това се опитвам да го увеличавам по мъничко всеки ден.Ако лявото ми ухо започва да се движи в някакъв момент,спирам, докато не се уверя, че само дясното се движи. Следтова започвам отново да увеличавам движението, малко помалко. В крайна сметка..." На този етап в разговора с ДжонасМилър спрял и изглеждал дълбоко концентриран. Дяснотому ухо започнало да мърда, докато лявото оставало замръз-нало на мястото си. След известно време се отпуснал и широ-ко се ухилил, сочейки, че сам по себе си успехът е награда.

Тази история илюстрира начина, по който хората могатда се научат да правят странни и необичайни неща, ако сесамонаграждават по подходящ начин и ако получават прякаинформация, или обратна връзка, за успеха или неуспеха наусилията си. Може ли сърдечната честота волево да бъде по-нижена или повишена, ако съществува непрекъсната инфор-мация за скоростта на функциониране на сърцето? Милър смя-тал, че това би трябвало да е възможно и твърди, че то можеда стане по два много различни начина: директно чрез дейст-вително висцерално учене, и индиректно чрез волеви конт-рол върху скелетните (волевите) дейности като физически уп-ражнения или дишане (например ако правите дълги, бавнивдишвания, сърдечната ви честота обикновено ще се забавя).

Милър разглежда промяната на сърдечната честота чрезиндиректни, невисцерални средства като „мамене" и посоч-


ва, че впечатляваща демонстрация на истинско учене от стра-на на вътрешните органи изисква елиминирането на възмож-ността за скелетни (волевите) дейности. Техниката, коятотой избира, е да използва инжекции с кураре - дрога, коятопричинява почти пълна парализа на скелетните мускули,включително, свързаните с дишането, но позволява на вът-решните органи да функционират почти нормално.

Курарето първоначално се извлича от южноамериканс-ките индианци от корените, стъблата и кората на растенияот джунглата и е използвано за намазване на стрелите, кои-то използват за лов, като за няколко минути отровата при-чинява смърт поради дихателна недостатъчност. По-къснокурарето се използва като аналгетик по време на хирургич-ни операции. Тъй като пациентите остават абсолютно обез-движени, по принцип се приемало, че те не чувстват нищопо време на операцията. Писъците им, след като действиетоотмине, в един момент са били отхвърляни като халюцина-ции. След това се установява, че пациентите са страдали отжестоки болки по време на всяка манипулация на хирурга.

Основната теза на Милър и неговите колеги от универси-тета „Рокфелер" в Ню Йорк е, че ако висцералните реакциина подложените на въздействието на кураре животни могатда се манипулират чрез награди или подкрепление, това щепокаже убедително, че вътрешните органи са способни даучат. Тъй като има очевидни опасности от използването насилна дрога като курарето върху хора и защото вероятно щее трудно да се намерят хора, готови да се подложат на вре-менна парализа, Милър решава да използва плъхове в пове-чето от своите експерименти. Тъй като подложените на въз-действието на курарето плъхове не могат да дишат самосто-ятелно, дишането им трябва да се поддържа изкуствено.

Милър решава, че основната причина вътрешните орга-ни обикновено да не демонстрират особено учене е, че ние вповечето случаи не осъзнаваме тяхната дейност. За да под-помогне ученето на промени в сърдечната честота при плъ-ховете, Милър използва сложна система, за да им осигуриинформация за сърдечната честота. Всеки плъх първоначал-но е подложен на операция, в която под кожата му са имп-


лантирани електроди по такъв начин, че да могат да се прик-репят към електрокардиограф - машина, която записва иследи сърдечната честота. Апаратът е настроен така, че мал-ко спонтанно увеличение на сърдечната честота (обикнове-но повишение с 2%) се следва от награда. С течение на вре-мето плъхът трябва да увеличава сърдечната си честота свсе по-голямо количество, за да получава наградата.

Как, за Бога, бихте награждавали плъх, който е напълнопарализиран? Милър заобикаля този труден проблем, като закратко стимулира онази част от мозъка на плъха, която дейст-ва като „център на наградата". Той установява, че като наг-раждава все по-големи увеличения на сърдечната честота с мо-зъчна стимулация, може да увеличи сърдечната честота на плъ-хове, третирани с кураре, с 80 удара на минута само с 1,5 часаобучение! Следователно, изглежда, че вътрешните органи мо-гат да учат чрез метода на наградата независимо от широкоразпространеното тогава убеждение, че това е невъзможно54.

Могат ли плъховете да се научат да променят функцио-нирането на други вътрешни органи? Милър установява, чеподложените на въздействието на кураре плъхове могат дасе научат да увеличават или да намаляват контракциите начервата, да променят количеството кръв в стомашната стенаи дори да контролират скоростта на формирането на урина!

Милър пак не е удовлетворен и не смята, че е показал,че висцералното учене е същото като ученето на скелетниреакции, например натискането на ръчки, за да се получихрана. Например „нормалното" учене обикновено се помнидоста добре. За да докаже тезата, че висцералното учене съ-що се помни, Милър тестира плъхове, които са прекарали1,5 часа в учене как да увеличават или да намаляват сърдеч-ната си честота три месеца по-рано, и установява, че те на-истина си спомнят как да я контролират.

54 Miller, N. Е. (1969). Learning of visceral and glandular responses. Sci-ence, 163, pp. 434-445; Miller, N. E. & DiCara, L. (1967). Instrumentallearning of heart rate changes in curarized rats: Shaping and specificity todiscriminative stimulus. Journal of Comparative and Physiological Psychol-ogy, 63, pp. 12-19.


И накрая Милър твърди, че „нормалното" учене на всякофизическо умение демонстрира прогресивно подобрение в пре-цизността, с която се извършват движенията. Висцералнотоучене демонстрира ли същата прецизност? Очевидно да, за-щото подложените на въздействието на кураре плъхове са спо-собни да направят така, че повече кръв да тече през еднотоухо, а не през другото, когато са награждавани за това!

И защо, за Бога, природата ни е надарила със способност-та за висцерално учене, ако то се използва толкова малко, иповечето хора вярват, че дори не я притежаваме? Както посоч-ва самият Милър, би било много странно, ако еволюцията есъздала механизъм, който „няма друга нормална функция, ос-вен да осигурява на моите студенти предмет за публикации".

Отговорът на тази загадка може би е свързан с факта, чеповечето функции на нашата вътрешна среда трябва да сеподдържат много стабилни през цялото време: това е извес-тно като „хомеостаза". Вродените системи за контрол обик-новено са достатъчни за поддържане на хомеостазата, но вис-цералното учене би могло да е допълнителен механизъм, аковътрешната среда е сериозно заплашена.

Иронична бележка под линия към изследванията на Ми-лър е, че през 30-те години той и неговият учител Кларк Хъленергично защитават идеята, че всички форми на учене - неза-висимо дали са скелетни или висцерални - зависят от награ-дата или подкреплението. В ретроспекция Милър е изумен,че нито един от сътрудниците на Хъл не е изследвал сериозновисцералното учене през всичките тези години: „При толковамного други хора, които настояваха, че не може да се напра-ви, дори и най-малкият положителен резултат щеше да е стра-хотен удар срещу теорията... Аз може би щях да се отклоня оттова конкретно приложение на теорията на Хъл, защото смя-тах, че тя може да бъде оборена... и несъзнателно не желаехда се изправя пред този възможен резултат". Може би най-голямата ирония обаче е, че независимо от заслужената мурепутация на педантично точен експериментатор, се е оказа-ло твърде трудно да се повторят резултатите на Милър. Изс-ледователи в други институции са имали известен успех, носамият Милър заедно с Бари Дуоркин не е успял.


Каквато и да е крайната научна стойност на изследвания-та на Милър, няма никакво съмнение за огромното влияниена неговата работа. В частност цялото развитие на биологич-ната обратна връзка като медицински инструмент в лечение-то на различни човешки проблеми може би никога нямашеда се осъществи без творческите изследвания на Милър.

Медицинска употребана биологичната обратна връзка

На ниво идеиГработата на Милър очевидно е показала,че разликата между човешкия разум и човешките емоцииможе да не е толкова крайна, колкото се е смятало преди,тъй като и двете могат да се контролират по един и същначин. На по-практическо ниво идеята, че можем да конт-ролираме вътрешните си органи, открива нови пътища залечението на широк спектър от оплаквания, простиращ сеот мигренното гавоболие до сърдечните аритмии. Разбирасе, Милър провежда повечето от изследванията си с плъхо-ве, но тъй като хората са по-интелигентни от плъховете, битрябвало да могат да тренират вътрешните си органи понена същото равнище.

Известна подкрепа за тази обща позиция е получена отЛий Бърк от Харвардското медицинско училище, който сесъгласява да бъде инжектиран с кураре. След инжекциятане можел да вдигне главата си или крайниците си от стола,не можел да отваря очите си, да преглъща или да издава смис-лени звуци. Дори в това състояние той продължил да демон-стрира доказателства за извличане от паметта на висцерал-ната реакция, заучена, преди да бъде подложен на въздейст-вието на курарето.

Медиите посвещават голямо внимание на „биологична-та обратна връзка". Терминът означава просто техника, прикоято биофизиологични инструменти осигуряват на пациентаинформация за промените в телесното функциониране, кои-то той обикновено не осъзнава. „Наградата" за пациента еда наблюдава увеличаващия се контрол върху функционира-


нето на част от собственото му тяло, а апаратът е нагласентака, че постепенно да „оформя" висцералната реакция в же-ланата посока.

Истории на случаи

Един от най-ефектните успехи на подхода на биологич-ната обратна връзка е публикуван от Питър Ланг и БарбараМеламед от Университета на Уисконсин. Те лекуват девет-месечно момче - А. Т. Неговото тегло при раждането е 4,121кг, а на шест месеца то вече е 7,71 кг. Бебето обаче внезапнозапочва да повръща по-голямата част от храната до десетминути след всяко хранене, така че на девет месеца теглотому пада на по-малко от 5,44 кг. Детето е в напреднал стадийна дехидратация и недохранване и се храни чрез стомашнапомпа. Очакванията са за летален изход.

Психоаналитиците твърдят, че такива симптоми при де-цата се дължат на разстройство на взаимоотношението меж-ду майката и бебето, при което неспособността на майкатада изпълнява своята зряла психосексуална роля й пречи даосигурява топли и любещи грижи на детето. Новороденотореагира, като търси собствено удовлетворение отвътре - пов-ръща храната и я задържа в устата. За огромно съжалениена тази идея предписаното лекарство от много топли и ин-тензивни грижи няма никакъв ефект върху повръщането.

Ланг и Меламед измерват мускулните потенциали по хра-нопровода на А. Т. и откриват, че първата вълна от обратнаперисталтика предхожда повръщането. Те уреждат бебетода получава неприятен електрошок, който започва винаги,когато хранопроводът започва да връща, и продължава, до-като повръщането спре. Само след няколко хранения бебе-то престава да повръща. Един месец след изписването му отболницата теглото му се удвоява и достига 9,52 кг. А. Т. се епревърнал в здраво, прохождащо дете.

Биологичната обратна връзка била прилагана и към лече-нието на мъжки сексуални проблеми. Независимо от твърде-нието на известните сексолози Мастьрс и Джонсън, че „ерек-цията се развива също толкова неволево и също с толкова ми-


нимални усилия като дишането", тя може да бъде тренирана иконтролирана. В едно ранно изследване Реймънд Роузън уста-новява, че ерекцията при мъжа може съществено да се засили,когато има информация за напредъка и когато се предлагатфинансови стимули. Той обаче остава скептичен по отноше-ние на предполагаемата способност на някои опитни йогинида задържат еякулацията на сперма по време на оргазма.

Роузън прилага своята техника на биологична обратнавръзка в лечението на г-н У., 45-годишен училищен порти-ер, който е женен от 22 години. Г-н У. е арестуван на пар-кинга на супермаркет заради разголване, докато е облеченкато жена. Първата стъпка на Роузън е да запише на видео30-минутна последователност, в която г-н У. мастурбира вобичайното си женско облекло. В терапевтичните сесии наг-н У. се поставя живачно-гумен измервателен инструмент,който мери дори моментните промени в кръвния поток впениса. Първоначално, когато г-н У. гледа видеозаписа си,демонстрира консистентни и продължителни ерекции, ме-рени с уреда. За да се предотврати това, се пуска усилен за-пис на будилника на г-н У. винаги, когато ерекцията му над-скача определено ниво и нивото на записа се регулира спо-ред степента на ерекция. На г-н У. е казано да се опита дапредотврати пускането на записа (и да предотврати ерекци-ята) и към дванадесетата сесия се наблюдава пълно потис-кане на реакцията на пениса на видеозаписа.

От по-положителна гледна точка: г-н У. проявява силнаерекция на типично хетеросексуално ориентиран порнограф-ски филм и тази реакция е насърчена. Сухият коментар наРоузън е: „Г-н У. е относително потиснат, наивен любовник,чийто любовен репертоар понастоящем се разширява". У до-ма всичко е добре за известно време. Сексуалните отношенияс жена му се подобряват и г-жа У. получава оргазми. Тя съ-що се съгласява - в известна степен неохотно - да се обличапо-еротично по време на сексуалните им контакти. За съжа-ление г-н У. възобновява травеститните си дейности и е арес-туван и хвърлен в затвора заради повторен ексхибициони-зъм в женски дрехи. Така успехът на неговото лечение чрезбиологична обратна връзка се оказва само временен.


Възможно ли е биологичната обратна връзка да създавасексуална възбуда просто защото човекът си мисли за „мръс-ни неща"? В едно изследване се изучава вагиналното кръ-воснабдяване на две сексуално опитни неомъжени жени в20-те си години, докато те си представят най-еротичните фан-тазии въз основа или на собствените им преживявания, илина дейности, за които си представят, че са еротични. Инте-ресното е, че само по-опитната от двете жени демонстрираувеличение на вагиналното кръвоснабдяване, докато си фан-тазира. Обратното, двете жени показват значително увели-чение на вагиналното кръвоснабдяване, когато фантазиятае комбинирана с биологична обратна връзка, сочещаувеличение или намаление на кръвоснабдяването. Следова-телно в този случай биологичната обратна връзка има ефект,надскачащ този на сексуално ориентираното мислене.

Волеви контролна кръвното налягане

Едно от най-важните приложения на биологичнатаобратна връзка е в лечението на хипертонията (високотокръвно налягане). В комплексните и забързани общества наЗапада се наблюдава драматично увеличаване на дегенера-тивните разстройства, например коронарна болест и хипер-тония. Оценките на болните от хипертония варират от 10%до 30% от общото население в зряла възраст в зависимостот дефиницията на „високо кръвно налягане". Повече от 90%от всички случаи са с неизвестна причина и затова попадат вкатегорията „първична" или „есенциална" хипертония. Хи-пертониците са подложени на по-голям риск от останалитеот такива разстройства като сърдечен инфаркт, конгестив-на сърдечна недостатъчност, мозъчен инсулт и уврежданена бъбреците, очите и други органи.

Хипертонията обикновено се лекува с различни лекар-ства, включително транквиланти. Много от тях обаче иматнежелани странични ефекти и биологичната обратна връз-ка може да е предпочитан метод на лечение. Лечението на


есенциалната хипертония най-често използва метода на „неп-рекъснатия маншон", който позволява непрекъсната, ударпо удар, обратна връзка за кръвното налягане. Кристаленмикрофон се инсталира в стандартен маншон за измерванена кръвното налягане и се поставя над брахиалната артериявъв вътрешната част на лакътя. Маншонът се напомпва допостоянно налягане, близко до средното систолично или ди-астолично кръвно налягане на пациента. Дава се биологич-на обратна връзка под формата на светлинен и/или звуковсигнал, ако пациентът успее да постигне леко намаление накръвното налягане.

Тренингът в биологична обратна връзка при хипертони-ци често има успех в постигането на намаление от 10-15% всистоличното кръвно налягане и малко по-малко при диас-толичното. Това звучи впечатляващо, но се оказва, че акочовек просто помоли хипертоници да се опитат да намаляткръвното си налягане, без да им казва как да го направят ибез да използва сложната апаратура на биологичната обрат-на връзка, може да получи намаление, което е почти толко-ва голямо, колкото и постиганото с помощта на биологич-ната обратна връзка! Възможно е биологичната обратнавръзка да работи просто защото пациентът е обгрижван ичувства, че нещо се прави.

Най-сериозното съмнение в ефикасността на биологич-ната обратна връзка за намаляването на кръвното наляганее, че благоприятните ефекти обикновено се демонстриратсамо в лабораторията. Никой няма ясна представа дали на-малението на кръвното налягане може да се поддържа припо-стресиращите условия на всекидневния живот. Засега ня-маме убедителни доказателства, че есенциалните хиперто-ници могат да постигнат клинично релевантно и устойчивонамаляване на кръвното налягане чрез тренинг в биологич-на обратна връзка55.

55 Seer, P. (1979). Psychological control of essential hypertension: Reviewof the literature and methodological critique. Psychological Bulletin, 86,pp. 1015-1043.


Други приложенияна биологичната обратна връзка

Знае се, че хората, страдащи от мигрена, обикновено иматстудени крайници, и се издига тезата, че ако кръвоснабдява-нето на периферните зони се засили, това ще намали кръ-воснабдяването на главата и така ще облекчи мигреннотоглавоболие. Когато е използвана биологична обратна връз-ка за увеличаване на температурата на пръста, обикновеносе наблюдава умерено намаляване на мигренното главобо-лие, но не е ясно дали това се причинява от засиления кръ-вен поток към периферията, или не.

Биологичната обратна връзка се прилага и към разст-ройство на периферното кръвообращение, известно като бо-лест на Рейно. Тази болест понякога се лекува чрез хирургич-на намеса в симпатиковата нервна система, но ефектите санеобратими и постоянни, а това невинаги е желателно. Био-логичната обратна връзка е способна да създаде увеличениеот около 9°F* в температурата на ръката и дава надежди катометод за лечение на разстройствата на кръвообращението.

Едно по-психологическо приложение на биологичнатаобратна връзка е използването й за увеличаване на алфа въл-ните на мозъка, за да се създаде „алфа преживяване" - със-тояние на съзнанието, което обикновено се описва като при-ятно, релаксирано и спокойно, характеризиращо се със загу-ба на съзнанието за тялото и времето, както и отсъствие илинамаляване на мисловната дейност. Приятността на алфасъстоянието очевидно е толкова голяма, че много хора де-монстрират огромен ентусиазъм по отношение на харчене-то на големи суми пари за нужната апаратура за биологичнаобратна връзка. Доказателствата обаче сочат убедително, четези хора прахосват парите си. Чувството (независимо далие оправдано, или не), че човек може да контролира собстве-ните си мозъчни вълни, комбинирано със силата на внуше-

По температурната скала на фаренхайт точката на замръзване наводата е 32 градуса, а точката на кипене на водата е 212 градуса. -Бел. прев.


нието, създава алфа преживяване. Ако хората са заблуденида мислят, че алфа се увеличава дори тогава, когато това нее вярно, те споделят обичайното силно алфа преживяване!

Засега за биологичната обратна връзка е сигурно, че не емедицинската панацея, обещавана от авторите на бестселъ-ри. Защо обаче плъховете имат по-голяма способност за вис-церално учене, отколкото хората? Един от резултатите наМилър предлага известна насока. Той открива, че подложе-ните на въздействието на кураре плъхове демонстрират мно-го по-силно висцерално учене, отколкото недрогираните плъ-хове, и издига хинотезата, че курарето способства елимини-рането на различните източници на разсейване, които пре-чат на ученето. С други думи, хората може би също трябвада бъдат парализирани, за да може биологичната обратнавръзка да действа както трябва!


Независимо от преобладаващото убеждение, че вътреш-ните органи са неспособни да се учат, днес съществуват убе-дителни доказателства, че те могат и - нещо повече - че са всъстояние да придобиват много специфични типове умения.Това подсказва, че преосмислянето на старото разделениемежду психиката и тялото, или разума и емоциите, вероятное на дневен ред.

Тези вдъхновяващи нови открития са генерирали инте-рес към лечението чрез биологична обратна връзка. Същев-ременно медицинската употреба на биологичната обратнавръзка, макар и широко разтръбявана, досега се е оказаларазочароваща. Техниките за биологична обратна връзка ос-вен това са прилагани към лечението на мигренно главобо-лие. Мигрената обикновено включва засилен кръвен потоккъм главата, водещ до болезнено разширение и пулсиранена краниалните артерии. Съществуват няколко вещества,например бензедрин, кофеин и ефедрин, които лекуват миг-рената чрез свиването на кръвоносните съдове. Тези меди-каменти обаче могат да имат злощастни странични ефекти.

23

Психологията срещу ракаи сърдечносъдовите болести

Преди около 4 000 години един индийски мъдрец заявява:„Има два класа болести - телесни и психични. Всеки възникваот другия. Нито един от тях не може да съществува без другия.Психичните разстройства възникват от соматичните и по съ-щия начин соматичните - от психичните". Това е в пряко про-тиворечие с идеята на френския философ от XVII век Рене Де-карт, че тялото и психиката са съвършено различни субстан-ции, които не могат да си влияят взаимно. Въпреки това, кактоще видим, индийският мъдрец е прав, а Декарт е сгрешил.

Дебатът между дуалността и единството тече от дълги го-дини. Повечето практикуващи ортодоксална медицина се стре-мят към лекуване на болестните симптоми или болните орга-низми, но други, още от времето на Хипократ, заявяват, че тях-ната цел е да лекуват човека, а не болестта. Те смятат, че таки-ва фактори като стрес, личност, социална подкрепа, битови ус-ловия, хранене и много други променливи играят роля в разви-тието на болестта. Това подсказва, разбира се, че профилакти-ката (предотвратяването) и лечението трябва да се интересу-ват от манипулирането на тези фактори в същата степен, кактои от убиването на бактериите, вирусите и другите организми,които ни атакуват, когато имунитетът ни е слаб.

Например има дълга традиция, свързваща рака с личност-та. Теорията датира отпреди 2000 години и мнозина наблю-дателни лекари са допринесли за нейното развитие. Склон-


ните към рак лица и хората, които действително страдат отонкологични заболявания, изглежда, са прекалено сътрудни-чещи, угаждащи и конформни на авторитетните фигури, неутвърждават себе си, прекалено търпеливи и склонни да па-зят вътре в себе си отрицателните емоции - особено гнева,вместо да ги изразяват и да рискуват възникването на конф-ликт. Скорошни изследвания56 потвърждават, че наистина имавръзка между рака и личността и че след като развият рак,хората с типа личностни черти, изброени по-горе, се поддаватпо-бързо на болестта, отколкото пациентите, които не са тол-кова силно подчиняващи се, себеутвърждават се в по-голямастепен, оплакват се повече и са готови да изразяват гнева си.

През последните години расте убеждението, че личност-та и сърдечносъдовите заболявания (ССБ) също в известноотношение са свързани57. Тази концепция за пръв път е из-дигната от двама американски лекари - Р. X. Роузънман иМ. фрийдман, които заявяват, че Тип А поведение58 е достадобър предвиждащ фактор на свързаните със стреса сърдеч-ни болести. Типичният човек с Тип А поведение се разглеж-да като почти изцяло ориентиран към работата, агресивен,мотивиран, изключително съревнователно настроен и нетър-пелив; той има чувство за спешност във всичко, което пра-ви, и експлозивни речеви модели, които отразяват физичес-кото му напрежение. Човекът с поведение от Тип В е точна-та противоположност - спокоен, нормален, здрав. Освен то-ва има и склонен към развитие на рак тип, наречен впослед-

56 Eysenck, H. J. (1985). Personality, cancer and cardiovascular disease: Acausal analysis. Personality and Individual Differences, 5, pp. 535-553;Eysenck, H. J. (1988). The respective importance of personality,'cigarettesmoking and intervention effects for the genesis of cancer and coronaryheart disease. Personality and Individual Differences, 9, pp. 453-464.

57 Steptoe, A. (1981). Psychological Factors in Cardiovascular Disorders. NewYork: Academic Press; Chincey, M. A. & Rosenman, R. D. (1985). (Eds.).Anger and Hostility in Cardiovascular and Behavioral Disorders. Washing-ton, DC: Hemisphere; Booth-Kewley, S. & Friedman, H. (1987). Psycho-logical predictors of heart disease: A quantitative review. PsychologicalBulletin, 101, pp. 343-362.

58 Price, V. A. (1982). Type A Behavior Pattern. New York: Academic Press.


ствие Тип С, който се различава в много отношения от ТипА. Следователно очевидно имаме работа с три различни лич-ностни типа, що се отнася до податливостта на болести: здра-вия тип В, склонния към развитие на рак Тип С и склонниякъм сърдечносъдови болести Тип А.

Съществува богата литература върху взаимоотношени-ята между тези типове и болестите, на които те са податли-ви, и като цяло тя е по-благосклонна към Тип С, отколкотокъм Тип А. Същевременно прогностичните изследвания, ин-тервюта и въпросници се оказали не особено категорични впрогнозирането на сърдечносъдови болести въз основа наТип А поведение и днес се приема, че мрежата е била хвър-лена твърде нашироко. Само някои черти от Тип А - враж-дебност, агресия и гняв - изглежда, са релевантни на ССБ.

Въпреки това три изследвания, провеждани през послед-ните двадесет години от д-р Гросарт-Матичек - психолог отбивша Югославия, който днес живее в Хайделберг, Герма-ния, показват, че съществува силно взаимоотношение меж-ду болестта и личностния тип59.

Ключов експеримент: как сивзаимодействат стресът и личността?

Всички хора, участвали в тези изследвания, са разпреде-лени в един от четирите личностни типа на базата на въп-росник, който - наред с другите неща - показва дали те саподложени на въздействието на някакъв „междуличностенстрес" - скръб по починал близък, семейни кавги и т.н. - икак реагират на стреса. Въпросникът е даден от интервюи-ращ, обясняващ всички неясни въпроси, и иска конкретнипримери за релевантното поведение.

Личностните категории, в които са разпределени изслед-ваните лица на Гросарт-Матичек, са Тип I (склонни към рак),Тип II (склонни към ССБ), Тип III (психопатна личност, иначе

59 Grossarth-Maticek, R., Eysenck, H. J. & Vetter, H. (1988). Personalitytype, smoking habits and their interaction as predictor of cancer and coro-nary heart disease. Personality and Individual Differences, 9, 479-495.


доста здрави) или Тип IV (здрави). Тип I съответства на Тип С,Тип II - на Тип А (минус онези аспекти на Тип А, за които сесмята, че са нерелевантни на ССБ) и Тип IV - на Тип В.

В първото изследване е избран малък югославски град иизследователите се свързват с най-възрастния човек във вся-ко домакинство, за да го помолят да участва. Някои силностресирани лица, които не са най-възрастните в домакинст-вото, също са помолени да участват. Във второто изследва-не, проведено в Хайделберг, е избрана случайна извадка отхора според предварително определени възрастови и половинорми. В третотсшзследване, проведено също в Хайделберг,участниците са силно стресирани хора, които са или членовена семейството, или приятели, посочени от участниците въввторото проучване.

Минават десет години. Тогава Гросарт-Матичек и него-вите колеги повторно се свързват с всеки, който е жив, иудостоверяват здравословното му състояние. За починалитесе отбелязва причината за смъртта, фигури 1,2 и 3 показватрезултатите от трите изследвания.

В югославската група умират повече хора, отколкото вхайделбергската нормална група, което може да се очаква,тъй като случаите на рак и сърдечносъдови болести се уве-личават с възрастта. Същевременно хайделбергската стре-сирана група демонстрира много повече случаи на смърт отрак и сърдечносъдови болести и това подсказва, че силниятстрес с междуличностна природа наистина може да е убиец.Различията в тютюнопушенето и другите променливи не саотговорни за тази разлика.

Във всичките три групи за лицата от Тип I е по-вероятнода умрат от рак, отколкото от сърдечносъдови болести, а тезиот Тип II - от ССБ, а не от рак. За сравнение: много малко отхората от Тип III и Тип IV стават жертви на някоя от тезиболести, макар че, ако се вземе предвид времето, биха моглида починат от едната или от другата група болести. Дори „най-здравата" личност не може да отлага смъртта до безкрайност.

Накратко, тези три изследвания демонстрират доста убе-дително, че връзката между личността и болестта е реална иче стресът наистина допринася за смъртността от рак и сър-дечносъдови болести.


фигура 1. В първото от изс-ледванията на Гросарт- Ма-тичек участват 1341 души -най-възрастните във всяковторо домакинство в малъкюгославски град. Те са разпре-делени в една от четирителичностни групи въз основана детайлен въпросник и сапроследени десет години по-късно. Както показва тазидиаграма, личностният типе добър прогностичен факторза податливостта на рак исърдечносъдови болести. Поч-ти половината, разпределеникъм Тип I, развиват рак ипочти трима от десет отразпределените към Тип IIразвиват сърдечносъдови про-блеми, водещи до инфаркт(смърт на сърдечния мускулзаради блокирана коронарнаартерия) или инсулт (мозъч-но увреждане заради нарушенокръвоснабдяване на мозъка).Фигури 2 и 3. В двете допъл-нителни изследвания, прове-дени в Хайделберг, Гросарт-Матичек проследява „нор-мални" и „стресирани" лицаслед десет години, за да про-вери какви са ефектите настреса върху склонните къмболест и здравите групи. Как-то може да се види от графи-ката, резултатите са твър-де драматични. Изглежда, честресът може да удвои шан-совете заразвитие на рак илиССБ, ако човек има съответ-ната личност.


Поведенческа терапия:предотвратяване или отлагане?

Изследванията, които бяха описани току-що, налагат двамного важни въпроса. Ако стресът и начинът, по който муреагираме, може да влияе върху това дали развиваме рак илисърдечносъдови болести, възможно ли е - чрез някаква фор-ма на психологическа терапия - да променим поведениетоси така, че да ги избегнем? Освен това, ако човекът вечестрада от рак или от ССБ, може ли психологическото лече-ние да удължи жийота му? Днес има доказателства, че отго^ворът и на двата въпроса е положителен.

Както склонните към рак, така и склонните към ССБ ли-ца, изглежда, имат трудности в справянето със стреса. Вместода откриват начини да не се поддават или да избягват стреса ида се държат така, като че ли те, а не външните събития дър-жат контрола, развиват чувства на безпомощност и безнадеж-дност, отдръпват се в себе си, депресират се или демонстриратдруги анормални емоционални реакции, или се впускат в гнев-но, враждебно поведение от социално неприемлив вид. Въз-можно е обаче те да бъдат научени на подходящи стратегии засправяне, които да им помогнат да избягат от ъгъла, в койтосами са се вкарали. Може да им се покаже как да поемат кон-трола върху живота си, как да превъзмогнат депресията, какда изразяват гнева и враждебността си по социално приемливначин и да се държат по-разумно и себенаграждаващо.

Гросарт-Матичек разработва метод на поведенческа те-рапия, целящ да направи точно това, използвайки техники,които включват внушение и хипноза. Целта на такава тера-пия е да се накара уязвимият на болест човек да осъзнае не-награждаващата природа на своите реакции на стреса и даги замени с по-здраво поведение.

Фигура 4 показва резултатите от изследване, което тес-тира ефективността на поведенческите техники за намаля-ване на податливостта на рак и ССБ. В това проучване учас-тват 100 души, склонни към развитие на рак, и 92 - към ССБ.Те са разделени на контролна и терапевтична група (50 вдвете склонни към рак групи и 46 в двете склонни към ССБ


фигура 4. При положение че получат подходящата психологи-ческа терапия, склонните към рак и ССБ лица имат отличнишансове да живеят по-дълго. Диаграмата показва резултати-те от поведенческа терапия при две групи от хора - едната ериск от рак, а другата - от ССБ, 13 години след терапията.Никой от терапевтичната група не е починал през това време.В групата на рака и ССБ има смъртни случаи от други причи-ни, но само една втора или една трета в терапевтичните групив сравнение с процента в контролната група. Ако групите нарака и на ССБ се разглеждат заедно, само 14 лица в терапевтич-ните групи са починали за 13 години, сравнено с 60 лица в конт-ролните групи.

групи). Хората в терапевтичните групи получават 25-30 ча-са индивидуална терапия. Тринадесет години по-късно 36 отонкогрупата и 38 от групата на ССБ са починали - от рак,ССБ или други причини, но оцелелите от терапевтичнитегрупи надвишават по брой оцелелите от контролните групив съотношение по-голямо от 2 към 1.


Поведенческата терапия недвусмислено има значителенпотенциал за предотвратяване или поне за отлагане на разви-тието на рак в склонните към рак лица и на ССБ в уязвими-те на тези болести индивиди и следователно теорията, чеопределени поведенчески модели увеличават риска от бо-лести, очевидно е правилна. Промяната на невротичните инеуспешните поведенчески модели може да води до по-дъ-лъг, по-здрав живот, да не споменаваме, че той ще е и по-щастлив. Следователно струва си усилията човек, оценен катосклонен към развитието на рак или на ССБ на базата на ди-агностика на личността, да се подложи на краткосрочна про-филактична терапия.

В друго изследване малки групи до 20 склонни към разви-тие на рак и на ССБ лица са подложени на групова терапия,обикновено в продължение общо на шест часа в два или пове-че дни. След това те са проследени за период от осем годи-ни. В терапевтичната група 48 души умират, но в съответна-та контролна група починалите са 180. Следователно групо-вата терапия също може да е ефективна профилактика.

Трето изследване е правено с 1200 души, 600 от коитосъставляват терапевтична, 500 - контролна, и 100 - „плаце-бо" група. Последната получава форма на лечение, за коятоне се очаква да има някакъв ефект, освен да ги накара дапочувстват, че получават някаква терапия. В този случай ис-тинското профилактично лечение се състои от едночасоваиндивидуална терапия, като терапевтът дава на всеки паци-ент една страница с инструкции за смисъла на поведениетона справяне, автономията (да контролираш собствения сиживот, вместо да се оставяш на милостта на събитията) ит.н. Вече не би трябвало читателят да е изненадан, че многопо-малко хора в терапевтичната група умират от рак илиССБ. Контролната и плацебо групата демонстрират по-ви-сок процент смъртни случаи.

По-дълъг живот

Ако поведенческата терапия може да забавя или да пре-дотвратява развитието на рак или на ССБ, какви ефекти има


върху оцеляването на хората, които вече страдат от тези за-болявания? В таблицата са представени 24 двойки онкобол-ни пациенти, съчетани по тип рак, в които единият е полу-чил терапия, а другият - не. Решението кой човек да получитерапия е било взето чрез жребий. Онези, които получилитерапия, като средно оцелели две години по-дълго в сравне-ние с тези, които не получили психотерапия. Само четиримаконтролни пациенти от 24 надживели техните терапевтични„братовчеди".

Фигура 5 показва резултатите от изследване на 100 же-ни, терминално болни от рак на гърдата. Половината от из-браните жени получавали химиотерапия, защото избрали даго правят, но другата половина отказали химиотерапия; по-ловината от избраните получавали и психотерапия, но дру-гата половина - не. Това означава, че 25 жени получавали идвете терапии, 25 - нито една от тях, 25 - само химиотера-пия, и 25 - само психотерапия. Средният период на оцелява-не е най-дълъг за групата на химиотерапията и психотера-пията и най-къс - за групата без никаква терапия. Групитесамо на химиотерапия и само на психотерапия оцелели самодва и половина месеца по-дълго от групата без никаква те-рапия. Ясно е, че психотерапията е поне толкова ефективнакато химиотерапията в удължаването на живота и е еднаквоясно, че съчетаването на двете терапии има синергистиченефект, с други думи, двете заедно са много по-ефективни,отколкото поотделно.


Резултатите от тези и други изследвания показват не-двусмислено, че психологическата терапия може да имасилен профилактичен ефект и освен това да удължава животав случаите на терминална болест. Има ли възможност пове-денческата терапия всъщност да лекува рака?


В малко изследване, проведено наскоро в Холандия, учас-тниците са осем терминални онкоболни, които са се възста-новили без лечение. Такива случаи са редки, но все пак съ-ществуват и диагнозата „рак" е факт, а не фикция. Това, ко-ето представлява интерес, е, че и осмината притежават мно-го здравия личностен тип (Тип IV), описан от Гросарт-Ма-тичек. Със сигурност си струва да се опитаме да преобърнемпрогреса на рака при определени типове хора чрез поведен-ческа терапия. Успехът не е особено вероятен, но експери-ментът трябва да се направи.

Имунната система: мястото,където се срещат разумът и материята

Защо стресът, или телесната реакция на стреса, влияеотрицателно върху соматични болести като рака60? Отго-ворът вероятно е, че стресът отслабва имунната система.Ние произвеждаме или развиваме ракови клетки всеки ден,но ако сме здрави, те се убиват от имунната система, предида могат да нанесат някаква вреда. По-големият процентонкоболни сред хората над 60-годишна възраст вероятно се

60 Eysenck, H. J. (1988). Personality, stress and cancer. British Journal ofMedical Psychology, 61, pp. 67-75.


дължи на факта, че имунната система - заедно с повечетодруги телесни системи - става по-малко ефикасна с въз-растта. Това, което е по-малко известно, е, че имунната сис-тема е силно повлияна от пептидите (субединици на проте-ините, използвани - наред с други неща - за производствона антитела) и хормоните. Например кортизолът е хормон,който се произвежда естествено от надбъбречните жлези вотговор на стреса. Депресията, която е форма на стрес, есвързана с високи нива на кортизола, а един от ефектите наголемите количества кортизол е потискане на имунните ре-акции (в действителност кортизолът се използва за предот-вратяване на отхвърлянето след трансплантации). Посто-янно високите нива на кортизола отслабват имунната сис-тема. В едно изследване в институция на възрастни хора,страдащи от високо ниво на стрес, се демонстрира, че пове-денческата терапия, включваща преподаването на стратегияза справяне, не само увеличава средната продължителностна живота, но и води до съществено намаляване на нивотона кортизола в кръвта. Контролната група не демонстриратези позитивни промени.

Всъщност ефектите върху имунната система на съвсемслаби стимули от околната среда са непосредствени и лесноизмерими. В едно изследване участващите гледат хуморис-тичен или контролен видеозапис и се наблюдават значимиувеличения на имунната реакция на смешния филм в срав-нение с контролния (имунната реакция се мери преди и следфилма, като се взема кръв и се мери стойността на антитя-лото имуноглобулин А). Може би братята Маркс бихаоказали по-благотворен ефект за контрол върху рака, откол-кото много по-скъпите и съвсем не толкова смешни формина медицинска интервенция!

В друго изследване - този път със студенти - се демонст-рира, че съществува тясно взаимоотношение между настро-ението и нивата на имуноглобулин А, като реакциите наимунната система са по-слаби в „черните" дни и по-силни -в „добрите".

Още веднъж доказателствата, изглежда, посочват въз-можността ракът да се разгроми чрез някаква форма на пове-


денческа терапия. Ако разумът може да бъде манипулиран,със сигурност имунната система ще го последва - до опреде-лена степен.

Нуждата от нови подходи

Независимо от профилактичните и дори лечебни въз-можности, открити от резултатите от изследвания отгореспоменатия вид, много малко от гледна точка на фи-нансирането е било направено за психологическите подхо-ди към рака и другите животозастрашаващи болести, притова по много проста причина. Ортодоксалната медицинавсе още е венчана за идеята да се лекуват симптомите, а неотделните хора, и по принцип господства хладно отноше-ние към включването на личността, реакциите на стрес идругите психосоциални променливи в болестния и терапев-тичния процес. Това не са концепции, с които са запознатиповечето лекари - те не се преподават в медицинските уни-верситети и не формират част от медицинската ортодок-салност. Следователно те се разглеждат с подозрение илинаправо с предразсъдъци и са лишени от изследователскифондове. Това е изключително тъжно, защото днес същес-твуват значителни доказателства, че тези нови начини наразглеждане на профилактиката и лечението могат да саизключително полезни. Междувременно стотици хилядистрадалци правят и невъзможното и търсят помощ от „ал-тернативни" и „допълващи" терапии. Стотици хиляди уми-рат ненужно, а техният живот би могъл да се спаси, акоимаше по-голяма готовност за подкрепа на изследваниятав тези нови области.

Просто трябва да се откажем от идеята за тялото, про-тивопоставено на психиката, и да приемем хипотезата заединство на тяло-разум-душа - точно както физиците е тряб-вало да се откажат от идеята за времето и пространствотокато отделни цялости и сега се занимават с континуум напространство-време.

Ако тези нови идеи са на прав път, а доказателстватасочат, че това е така, Министерството на здравеопазването


на Великобритания и много здравни и застрахователни ор-ганизации в други страни ще направят добре, ако обмислятда се заплаща на лекарите да поддържат здрави пациентитеси и да престанат да им плащат, когато те се разболеят -това е системата, която древните китайски императори саприлагали спрямо дворцовите си лекари. Това ударение върхупрофилактиката и здравето, а не върху лечението на разра-зилата се с пълна сила болест, е изключително привлека-телно. Ако можем да избягваме рака и ССБ чрез подходящапсихологическа терапия, или поне да отлагаме тяхното на-чало с 15 или повече години, не само ще увеличим неизме-римо човешкото щастие, но и ще намалим финансовото бре-ме върху държавата и отделния човек. Цената на превантив-ното лечение е изключително ниска в сравнение с цената наболничното лечение на пациентите с рак и ССБ. Отчитайкирастящите разходи на държавата и частното здравеопазванепо целия цивилизован свят, си струва правителствата да под-готвят програми за диагностициране на склонните към раз-витие на рак и на ССБ личностни типове и да предлагат про-филактична психологическа терапия. Имайки предвид оба-че противопоставянето на медицинската професия и обща-та инерция на включените бюрокрации, това почти със си-гурност е една от онези идеи, чието време още не е дошло.

24

Престъпление и наказание

От 1859 г., когато Чарлз Дарвин публикува своята тео-рия за еволюцията и установява, че човешките същества сапроизлезли от по-нисшите биологични видове, всички изс-ледователи в хуманитарните науки е трябвало да вземат пред-вид животинското наследство на Homo sapiens, а това важи спълна сила за известния американски неврофизиолог П. Д.Маклийн. Човешкият мозък е ясно разделен на три части -когато се направи дисекция, те могат да се видят с простооко - всяка от които се е развила в различно време в нашатадълга човешка и предчовешка история. Маклийн нарича чо-вешкия мозък „триединен", или мозък от три части61.

Най-отдолу е продълговатият мозък и долната част наглавния мозък, която Маклийн нарича „влечугов мозък". То-ва е най-старата част от главния мозък от гледна точка наеволюцията и идва до нас от нашите прародители - влечуги-те. Над него и обгръщайки го, е палеокортексът, или лимбич-ната система - мозъчна структура, която се е развила по-късно и управлява изразяването на емоциите. Над дветеструктури и отново обгръщайки ги, се намира неокортексът -сивото вещество, което е най-основната разграничаваща ниотлика от животинските ни роднини. Именно неокортексътни позволява да разсъждаваме логично, да използваме ези-

61 Maclean, P. D. (1973). A Triune Concept of the Brain and Behavior.Toronto: University of Toronto Press.


ка и да надскочим границите на биологичната еволюция.Наследяваме по-голямата част от гените си, но наследявамеи културата. Разбира се, тези три части на мозъка комуни-кират една с друга, но въпреки това имат отделни функции иникакъв опит за обясняване на човешката култура не можеда е успешен, ако не взема предвид тези различия.

Растежът на неокортекса е направил възможни взаимос-вързаните функции на разсъжденията и езика, но тъй катопроизтичат от „отделна", по-късна структура, те нямат осо-бена сила върху лимбичната система на палеокортекса и емо-циите, които тя управлява. Същевременно лимбичната сис-тема също има език, но това е езикът на Павловото обусла-вяне. Повечето хора са запознати с прочутия експериментна Павлов, в който той обуславя кучета да отделят слюнкапри звука на звънец, като многократно го съчетава с храна.След определен брой такива съчетавания кучетата започватда отделят слюнка при звука на звънеца, макар че не им едадена храна. Значението на експеримента на Павлов честосе забравя. Той е важен, защото показва, че емоциите и фи-зическите реакции могат да се обуславят по един и същ на-чин (вж. осма глава). Това прави теорията за обуславянеторелевантна на манипулирането на човешкото поведение, вчастност третирането на криминалното поведение. В дейст-вителност не е твърде мащабна генерализация да се каже,че една адекватна теория за престъпното поведение, както иадекватната теория за неврозата, зависи в огромна степенот експериментите на Павлов с обуславянето. Нека обачепърво накратко споменем две алтернативни теории, нито ед-на от които - според добре обоснованото ни мнение - всъщ-ност не обяснява престъпното поведение.

Социологическияти психоаналитичният подход

Социологическата теория свързва престъпността с та-кива фактори като бедност, неравенство на богатството, ка-питализъм, лоши битови условия и т.н. През последните че-


тиридесетина години всички тези фактори стават все по-сла-би в основните европейски страни и в САЩ. В този периодима спад на общото богатство, притежавано от най-горните10% от населението. В Европа и САЩ има по-голямо равен-ство, по-добри битови условия и по-висок жизнен стандарт.Следователно според социологическата хипотеза престъп-ността би трябвало да е намаляла. В действителност доказа-телствата са убедителни: тя е нараснала, в някои случаи мно-гократно. Това, изглежда, оборва идеята, че икономически-те лишения причиняват престъпността. Истинските теориитрябва прецизно да прогнозират последствията.

Психоаналитичната теория разглежда престъпното по-ведение като подвид на невротичното, причинено от инфан-тилни комплекси, лечими чрез психоаналитичната терапия.Просто ще споменем две изследвания, които противоречатна тази хипотеза. Първото е изследването в Кеймбридж-Со-мървил, в което голям брой потенциално девиантни младе-жи от Бостън, Масачузетс, са разделени по случаен начин надве групи. Експерименталната група получава същественопсихоаналитично ръководство, интерпретация и терапия, аконтролната група - не. Надеждата е, че психоаналитичнататерапия ще действа като превантивен фактор. След като гру-пите са проследени за период от 30 години обаче, резултати-те се оказват противоположни на прогнозираното от теори-ята. Различията, които са открити, са в полза на контролна-та група; групата, получила психоаналитична терапия, е из-вършила повече престъпления от контролната група.

По същата логика затворът „Грендън Ъндъруд" във Ве-ликобритания е създаден, за да осигурява на затворницитепсихотерапевтично лечение в парадигмата на психоанали-зата. Рецидивизмът в „Грендън" се сравнява с този на типи-чен старомоден затвор (Оксфорд). Както показва фигура 1,рецидивизмът е абсолютно идентичен за подложената на пси-хоаналитична терапия група и за групата, която не е тера-певтирана. Съществуват много доказателства, които показ-ват, че психоаналитичната интерпретация на престъпност-та не отговаря на фактите и че психоаналитичното лечениее нерелевантно за редуциране на престъпното поведение.

Престъплението лошоили неадекватно обуславяне ли е?

Теорията за обуславянето по отношение на престъпност-та обаче съответства много по-добре на фактите. В името накраткостта представихме теорията много по-догматично, от-колкото бихме искали, и читателите могат да се консулти-рат с книгата на X. Дж. Айзенк Crime and Personality („Прес-тъпност и личност") за по-детайлно изложение62. Първиятпункт, който трябва да се подчертае, е, че нравственото по-ведение не е резултат от рационални решения и не се влияеособено от рационални съображения. Много малко от тези,които извършват престъпления, са хващани и наказвани -това е широко известен факт. Всеки, който организира жи-вота си в чисто рационална посока, би могъл да избере и

62 Eysenck, H. J. (1977). Crime and Personality. London: Routledge & KeganPaul.



живот на престъпления, тъй като е по-вероятно той да гоиздигне материално, отколкото животът, изпълнен с добро-детели. Следователно истинският въпрос е: Защо относител-но малко хора извършват престъпления, когато наградитеса толкова непосредствени и очевидни, а вероятността отнаказание - толкова далечна?

Отговорът - според нас - се крие в понятието „съвест",схващано не като религиозен механизъм, вменен ни от Бог,а като условна реакция, имплантирана благодарение на дъ-лъг период на класическо („Павлово") обуславяне. Да разг-ледаме събитията, които се случват, когато малкото дете рас-те. То, естествено, се държи лошо и е егоистично, антисоци-ално и нечестно. Винаги когато се държи по този начин, енаказвано от родителите, учителите, връстниците или кой-то се случи наблизо. Такова наказание, каквото и да е то -плесница, стоене в ъгъла, лягане без вечеря - е болезнено инеприятно. Следователно наблюдаваме постоянна верига отсъбития. Първо идва.условният стимул - звукът на звънецав експеримента на Павлов, но в случая с детето това е него-вото намерение да извърши антисоциален акт и действител-ното му извършване. Безусловният стимул, съответстващна появата на храната в експеримента на Павлов, е наказа-нието, дадено от родителите, учителите или връстниците. Бе-зусловната реакция, съответстваща на отделянето на слюн-ка от кучетата на Павлов, е болката, тревожността и стра-хът, които наказанието предизвиква у детето. Според Пав-ловите принципи условният стимул трябва да се свърже -след редица епизоди на подкрепление - с безусловната реак-ция, така че след известно време антисоциалното намерениеили поведение би трябвало да се свърже с тревожността, въз-никваща обикновено от наказанието. Тази тревожност, съ-четана с намерението да се извърши някаква антисоциалнадейност, е това, което обикновено наричаме „съвест" и мно-го ефикасно пречи на повечето хора да се впускат в антисо-циални и престъпни дейности, макар че е възможно те да немогат да се открият и да им носят големи предимства.

За много хора това обяснение може би надарява обусла-вянето с много по-голяма сила, отколкото изглежда досто-


верно, и е възможно да отхвърлят теорията на тази основа.Същевременно има експериментални доказателства, коитопоказват, че условните реакции са изключително мощни всъздаването на социализирано поведение. Такива са напри-мер изследванията на P. JI. Соломон и неговите колеги63, из-вършени с много малки деца и с кученца. Тук просто щеразкажем накратко техните изследвания с кученца, но ре-зултатите им с малки деца са еднакво впечатляващи.

Ключов експеримент:развитието на „съвест"

Накратко, ето какво прави Соломон. Кученцата, гладува-ли в продължение на цял ден, се внасят в стая, в която експе-риментаторът седи на стол, има чиния, пълна с варено кон-ско месо (което кученцата много обичат) вдясно от стола, ичиния, пълна с готова кучешка храна (която кученцата нехаресват особено) вляво от стола. Експериментаторът държисгънат вестник в дясната си ръка и винаги, когато кученца-та се опитват да ядат от конското месо - това той произвол-но е решил, че ще представлява антисоциална дейност, коя-то трябва да се обезсърчава - той ги потупва по задницата свестника. Забележете, че това „наказание" е леко и всъщ-ност не нанася вреда на кученцата и не им причинява особе-на болка; то просто обозначава неудоволствието на експе-риментатора. След няколко опита за хапване от сваренотоконско месо кученцата започват да ядат готовата кучешкахрана, при това са доста недоволни. Това завършва експери-мента за деня и се повтаря до края на седмицата.

Следващият етап от експеримента започва в началотона следващата седмица. Този път експериментаторът отсъст-ва, когато кученцата - отново лишени от храна за 24 часа, савкарани в стаята; вместо това той наблюдава сцената през

63 Solomon, R. L. (1964). Punishment. American Psychologist, 19, pp.239-253; Solomon, R. L., Turner, L. H., & Lessac, H. S. (1968). Someeffects of delay of punishment on resistance to temptation in dogs. Jour-nal of Personality and Social Psychology, 8, pp. 233-238.


еднопосочно огледало. Свареното конско месо е там, за даси хапнат, ако искат; там е и много малка порция от готовакучешка храна. Какво ще направят сега кученцата, след катоса освободени от присъствието на експериментатора иочевидно могат да пренебрегнат „социализиращото" му влия-ние? Условната „съвест" на кученцата ще ги накара ли дадействат срещу желанията и инстинктите си? При повечетоот тях става точно това: те обикалят в кръг свареното конс-ко месо и го гледат с копнеж, но ядат от готовата кучешкахрана и оставят конското месо недокоснато. Няколко се под-дават на изкушението, но огромното мнозинство не го прави.След половин час кученцата са върнати в колибката си, гладу-ват още 24 часа, а след това отново са вкарани в стаята и сеповтаря същата процедура. Този път още няколко решаватда си хапнат от свареното конско месо, но мнозинството про-дължава да се съпротивлява на изкушението. Казано накрат-ко, изглежда, че много от кученцата по-скоро биха умрелиот глад, отколкото да действат противно на обусловената„съвест", имплантирана им от експериментатора (разбирасе, той не позволява да се случи това и кученцата са нахране-ни много преди да се стигне до умиране от глад). Забележе-те обаче, че много лекото „наказание", безусловният стимул,задейства достатъчно силна условна реакция за много от ку-ченцата, за да предпочетат смъртта пред простия акт на из-вършването на онова, което новопридобитата им „съвест"забранява. До голяма степен такъв резултат се получава и смалки деца, така че не бихме могли удобно да отхвърлимексперимента като приложим единствено до животните.

От кученцата към хората

Това, разбира се, е само една илюстрация на теорията за„съвестта". Натрупан е огромен експериментален матери-ал, който сочи, че тази теория е ако не 100 процента вярна,то поне на прав път. Тя подсказва две неща. Първо, причи-ната да имаме такова огромно увеличение на престъпност-та след Втората световна война може би просто е, че презпоследните 40 години общият климат на „снизходителност"


е намалил броя на „обуславящите" преживявания, които де-цата имат в ръцете на родителите и учителите. С други ду-ми, количеството социално обуславяне е намаляло. Това ав-томатично намалява силата на „съвестта" на детето и силноувеличава вероятността - в сравнение с връстниците му пре-ди войната - да се впуска в антисоциални или криминалнидейности. Отново: съществува огромен материал от наблю-дения, които подкрепят тази хипотеза. Изглежда, няма съм-нение, че училищата, в които се практикува по-силна „сниз-ходителност" и „либерализъм", имат по-голям процент отк-лоняващо се и криминално поведение сред учениците, от-колкото тези, в които атмосферата е по-формална, „старо-модна" и не толкова laissez-faire*. Тук няма място да се впус-каме във всички експерименти и изследвания, които подк-репят това становище.

Вторият пункт по отношение на теорията за „съвестта"е, че тя може да се свърже с третирането на престъпниците,независимо дали са деца, малолетни или възрастни. Тя пред-лага методи, чрез които може да се промени тяхното анти-социално и престъпно поведение, така че да станат по-соци-ализирани човешки същества със съответната „съвест". То-ва, което е необходимо, не е психоаналитична терапия нанесъществуващи комплекси и неврози, нито пък вербалнипризиви към разума и „по-добрата природа" на престъпили-те морала и закона. Нужно е просто да се осигури онова,което е липсвало в тяхното възпитание: подходящ брой слу-чаи, за да може да се осъществи обуславянето.

Символната икономика

Има много начини, по които може да се постигне пов-торно обуславяне, и един от тях е „символната икономика".Тази концепция първоначално е въведена от английски пе-

Ayllon, Т. & Azrin, N. (1968). The Token Economy. New York: Appleton-Century-Crofts. (От френски - либерален, угаждащ, толерантен, ми-лостив, снизходителен. - Бел. прев.)


нолог*, който провежда изследванията си преди повече отедин век - Мъконъки от Норфолк Айлънд. Норфолк Айлънде наказателна колония до бреговете на Австралия, където саизпращани извършилите най-тежки престъпления във Ве-ликобритания. Когато Мъконъки пристига там, открива, чеотношението към затворниците е нечовешко, жестоко и звер-ско. Норфолк Айлънд, далеч от някакво реформиращо вли-яние, създава висока степен на рецидивизъм.

Мъконъки въвежда система от точки, които затворни-ците могат да печелят, като работят усилено, не се бият инай-общо казано, като се държат социализирано; наказани-ето е лишаване от точки. Много скоро ефектът от този ре-жим е видим. Затворниците започват да се държат многопо-добре, отколкото когато са били брутално наказвани. Ед-накво видими са ефектите на системата върху рецидивизма.От повсеместните свидетелски разкази - дори и от критици-те му - се вижда, че Мъконъки е успял да втълпи у затворни-ците понятия от социализираното поведение, които продъл-жават да съществуват и след престоя им в затвора. За съжа-ление усилията му за революционизиране на системата назатворите са атакувани непрекъснато и в крайна сметка саосуетени от британския Хоум Офис**, който го освобожда-ва от поста му.

Не толкова отдавна символна икономика от този вид еизпробвана от американски психолози с много различнигрупи, предимно малолетни правонарушители. Разбира се,изследването на резултатите е трудно и ще са нужни ощемного години на проследяване, преди да узнаем нивото науспех или провал на тези опити. Въпреки това вече може дасе каже, че символната икономика - ако се прилага кактотрябва - може да намали рецидивизма сред младите правона-рушители до около 50% за период от три години, след катоса освободени от затвора. Това, разбира се, съвсем не е сто-

Човек, който изучава теорията и практиката на управлението назатворите. - Бел. прев.

Министерството на вътрешните работи на Великобритания. - Бел.прев.


процентов успех, но ако цялата затворническа популация мо-же да се намали наполовина, само спестените гвари ще надви-шават хиляди пъти разходите по въвеждането на системата64.

По-новите изследвания обикновено се отдалечават отпревъзпитанието на престъпници в институции като „Борс-тълс"* или затворите по простата причина, че в институци-ите групите от равни по статус са силен противодействащфактор на процедурите по повторното обуславяне. В такавасреда всички опити за повторно обуславяне обикновено под-крепят и дори засилват престъпните склонности на обитате-лите. Изглежда, няма съмнение, че много може да се кажеза процеса на „деинституционализация". Освен това тя е мно-го по-евтина. В някои от експериментите, правени в САЩ,се установява, че нови психологически методи за превъзпи-тание, прилагани извън институциите, не самсо струват 66%по-малко от цената на традиционните мерки, но и са многопо-успешни в предотвратяването на рецидивизма. Незави-симо от това повечето европейски страни не демонстриратособен интерес към тези преломни открития.

Не желаем да преувеличаваме успеха, койсто вече е пос-тигнат. Това, което е направено досега, може да не е прило-жимо при всички типове затворници. Успешното в Америкае възможно да не работи във Великобритания или Герма-ния. Искаме обаче да издигнем идеята, че изследователскиопити в малък мащаб би трябвало да се правяг с подходящи-те правонарушители, особено малолетни, за да се проверяттези методи и да се види до каква степен успехите на нашитеамерикански колеги могат да се повторят и другаде.

64 Ayllon, Т. & Azrin, N. (1968). The Token Economy. Ne»w York: Appleton-Century-Crofts; Sarason, J. G. (1978). A cognitive sociall learning approachto juvenile delinquency. In Hare, R. D. & Schalling, Ш. (Eds.). Psycho-pathic Behavior. London: Wiley; Stumphauzer, J. S.. (1973). BehaviorTherapy with Delinquents. Springfield: C. C. Thomas; Stumphauzer, J. S.(1973). Progress in Behavior Therapy with Delinquents. Springfield: C. C.Thomas.

* Британско реформаторско училище за младежи нда възраст от 16 до22 години. - Бел. прев.


Съществува ли престъпна личност?

На картината на престъпността, която очертахме досе-га, липсват определени важни характеристики. Първата оттях е свързана с проблема за личността. Често се изказвамнението, че престъпниците се характеризират с определе-ни личностни профили и днес има солидни доказателства вподкрепа на това становище.

Второ, различните хора имат различна предразположеносткъм бързо и силно формиране на условни реакции. Павлов наб-людава това при кучетата. Някои формират асоциацията междузвънеца и слюноотделянето само след пет случая на връзка междузвънеца и храната, докато на други са нужни 100 или дори 200или 300 случая, преди да формират условната реакция,

Теорията подсказва - и множество експерименти го де-монстрират - че интровертираните хора си формират услов-ни реакции много по-лесно, отколкото екстравертите (вж.осма глава). Хората, които са социабилни, импулсивни, без-грижни и по принцип дружелюбни в поведението си, многопо-трудно формират условни реакции.

фигура 2 показва резултатите от експеримент, осъщес-твен с хора и илюстриращ видими различия между екстра-верти и интроверти. Експериментът използва рефлекса намигането, т.е. затварянето на клепачите, когато към рого-вицата се насочи въздушна струя. Изследваните лица носятспециални очила, които чрез дюза и гумен маркуч са свърза-ни с външен източник на въздух - и така към роговицата наокото може да се насочва въздушна струя. Условният сти-мул е тон, пускан по слушалки, а експериментът се състоиот измерване на затварянето на клепачите в отговор на зву-ка. Първоначално няма реакция, но след като тонът мно-гократно е последван от въздушна струя, изследваното лицепостепенно се обуславя да реагира на тона със затваряне наклепачите (това затваряне не е волева реакция; волевите ре-акции са много по-бавни от условните и следователно многоясно могат да се диференцират от тях).

Оказва се, че интровертите са подчертано по-бързи в на-учаването да мигат в сравнение с екстравертите. С други ду-


ми, те се „обуславят" по-лесно. Следователно можем да очак-ваме екстравертите да са по-трудни за обуславяне и в другиотношения, а оттук - ако всички останали условия са еднак-ви - да е по-вероятно да се впускат в антисоциално поведе-ние. Има множество изследвания, които показват, че това етака, и изследваните лица в тях включват ученици, юноши ихора в зряла възраст.

Друга личностна черта, споделяна от престъпниците илицата, които се впускат в антисоциално поведение, е сил-ната емоционалност, т.е. свръхоткликването на лимбичнатасистема (базирана в палеокортекса), която контролира из-разяването на емоциите. Има и други личностни черти, кои-то също са свързани с престъпността, но тук не е необходи-мо да навлизаме в детайли, за да подкрепим тезата, че анти-социалното поведение е силно свързано с определени лич-ностни типове.


Тази връзка се открива не само в западноевропейскитестрани и САЩ, но и в Източна Европа, например Унгария, ив страните от Третия свят като Индия. С други думи, връзка-та не е културно детерминирана, както биха искали да вяр-ват някои марксистки мислители, а е универсално валидна.

Генетичният компонентна престъпността

Днес е добре установен факт, че личностните измерения,за които става дума тук, се коренят в генетичния строеж наиндивида, като генетичните фактори обясняват около тричетвърти от общото количество изменчивост, а факторитена средата обясняват около една четвърт. Това подсказва,че престъпното поведение, подобно на интелигентността,има генетичен компонент и наистина доказателствата на-пълно потвърждават това становище.

Една линия на доказателства идва от изследванията наеднолични и разнояйчни близнаци. В проучванията от тозивид психологът отива в затвора, за да прегледа досиетата навсички затворници и да открие кои от тях са близнаци. Следтова търси другия близнак, за да открие дали той е еднояй-чен или разнояйчен и дали също има престъпно поведение(дали и той е нарушавал закона). Тъй като едноличните близ-наци имат 100% обща наследственост, сравнена средно са-мо с 50% при разнояйчните близнаци, може да се очаква, чееднояйчните близнаци демонстрират по-силна „конкордан-.тност" (съгласуваност), отколкото разнояйчните, ако наслед-ствеността е в основата на престъпното поведение. Днес имаоколо дузина изследвания от този вид, осъществени в многоразлични страни. Универсалният резултат е, че еднояйчни-те близнаци демонстрират „конкордантност" (съгласуваност)четири пъти по-често от разнояйчните. Следователно бра-тът на престъпник близнак е четири пъти по-вероятно същода е престъпник, ако е еднояйчен, а не разнояйчен близнак.

Другата линия на доказателства идва от изследвания наосиновени деца. Децата, осиновени рано в живота, получават


генетичния си багаж от биологичните си родители, а средатаси - от осиновителите. Кое от двете е по-силно в детермини-рането на престъпното или непрестъпното поведение, докаторастат? Преценявайки по няколко изследвания в различнистрани, изглежда, че генетичният компонент е много по-ва-жен. Осиновените деца обикновено се държат много сходно сначина, по който са го правили биологичните им родители,отколкото на осиновителите. И тук може да се покаже, чесредата има по-голямо значение от наследствеността, макарче и двете са важни и играят роля в причиняването на антисо-циалното поведение. Тук подчертахме генетичните аспекти,защото през последните 50 години се наблюдава тенденциятада се акцентира върху средата за сметка на гените.

Сега можем да видим защо кандидат-реформаторите саоткрили, че е толкова трудно да се промени престъпното по-ведение, да се манипулира мотивацията и поведението и пра-вонарушителите да се убеждават да станат уважаващи зако-на граждани. Съществува силен генетичен фактор, въздейс-тващ чрез доста примитивна част на мозъка (палеокортек-са), която говори на много различен език и е чужда на езикана разума, оценяван от неокортекса. Затова рационалниятподход - апелиращ към разума и чувството за социална от-говорност - толкова често се е провалял, също както и по-добрите битови и социални условия и психоаналитичните апе-ли към безсъзнателното. Ако искаме да успеем, ще трябвада се научим да говорим на езика на палеокортекса и да от-крием как да прилагаме законите на обуславянето към проб-лемите, пред които ни изправя престъпността.

Повторно обуславяне срещу наказание

Това е обезкуражаваща задача, но началото е поставенои успех - макар и ограничен - вече е постигнат. Тезата, коя-то искаме да издигнем тук, често е разбирана погрешно. Хо-рата са склонни да скачат към заключението, че теорията заобуславянето, която описахме, оправдава дивашкото нака-зание. Не е така. Много се знае за ефектите от наказаниетои това, което изпъква над всичко, е, че жестокото наказание


увеличава емоционалното реагиране, което вече е част отвродения характер на престъпника, и може да влоши неща-та, а не да ги поправи65. Спомнете си, че в експеримента наСоломон с кученцата наказанието - леко потупване със сгъ-нат вестник - е много слабо - толкова слабо, че едва липредставлява наказание. Само когато се прилагат относи-телно леки наказания или награди при строго контролираниусловия, се получават желаните резултати. Теорията за обус-лавянето не оправдава особено жестоко отношение към прес-тъпниците, макар че не оправдава и глезенето им.

Друг от резултатите на Соломон с кученцата също пред-ставлява интерес и има практическо значение. Обуславянетона кученцата да развият силна „съвест" е много по-успешно,ако експериментаторът освен това е и човекът, който предиексперимента ги хранил и се грижел за тях. С други думи,предварителната лична връзка между човека и животното енаправила процеса на обуславяне много по-ефективен. Товаподсказва, че ефективното насаждане на „съвест" у хорататрябва да е задача на родителите, а не на някой друг, и чевсяко наказание трябва да се присъжда на фона на любов ипривързаност, ако искаме да постигнем желаните резултати.

От гледна точка на предотвратяването на отклоняващотосе поведение и престъпленията е жизненоважно това посла-ние да достигне до родителите. В тази „либерална" епоха многородители избягват задължението си да предадат социалнотопослание на културата си на своите деца. Само ако родители-те приемат и изпълняват това задължение, можем да предпа-зим цивилизацията си от още по-дълбока деградация.

При консултирането на родители, учители и други власт-имащи за нуждата от -формиране на „съвест" у децата чрезпроцес на обуславяне е важно да се има предвид още един отрезултатите на Соломон.

Той открива, че разполагането във времето на потупва-нето със сгънатия вестник е изключително важно. Ако то сеправи, докато кученцето се приближава до свареното кучеш-

65 Walters, G. С. & Grusec, J. Е. (1977). Punishment. San Francisco: W. H.Freeman.


ко месо и преди да е започнало да яде, има ефект на задръж-ка. Кученцата се научават да не се доближават до месото ида го ядат, което, разбира се, е целта на „възпитанието насъвест". Ако потупването се направи по-късно, след като теса започнали да ядат, резултатът е драматично различен. Ос-тавени сами, кученцата се доближават и ядат от месото, нослед това демонстрират силни свидетелства за вина (катоизбягват експериментатора, промъкват се в ъглите и се дър-жат така, сякаш осъзнават, че са направили нещо нередно).Следователно, изглежда, че ненавременното или погрешноприлагано обуславяне може да води до чувство на вина, а недо избягване на антисоциалното поведение, а това, разбирасе, не е желан резултат. Няма особен смисъл хората да бъдатзаставени да се чувстват виновни, след като антисоциалниятакт вече е бил извършен. Целта е да се предотврати извърш-ването му.

Справяне с „костеливите орехи"

Има още една личностна черта, която е изключителноважна във връзка с антисоциалното поведение и престъпност-та. Тя е свързана и с психотичното, и психопатното поведениеи по същество се състои от егоцентрични, враждебни, агресив-ни и егоистични типове поведение, свързани с липса на емпа-тия и грижа за правата и привилегиите на другите и поставя-не на личното задоволяване и удовлетворение пред всичко дру-го. За тази черта, която може да се нарече „грубиянство" или„закоравялост", също е установено, че се унаследява. Кактоможе да се очаква, тя е свързана с мъжествеността - мъжетея демонстрират по-често и в много по-силна степен, отколко-то жените. Това съответства на факта, че повечето престъп-ления се извършват от мъже, че мъжете са много по-агресив-ни от жените и освен това са много по-хладни в социалнитеси отношения. Грубиянското поведение вероятно е каузалносвързано с отделянето на тестостерон (количеството мъжкихормон, характерно за човека). Когато се проявява в крайнастепен, грубиянството води до психопатно поведение и доридо психотични (предимно шизофрении) разстройства.


Грубиянството е особено свързано с престъпления, коитоимат злостен и агресивен елемент. Престъпленията срещу чо-века - грабежи, сексуални престъпления и тежки телесни пов-реди - са престъпните актове, които са най-често свързани стази личностна черта. Именно престъпленията с насилие саособено деструктивни за обществото, а те се увеличават пове-че от всеки друг вид престъпление, особено на Запад. И тукизглежда вероятно снизходителността да е критичният фак-тор, тъй като родителите и другите хора не успяват да ограни-чат децата и да им попречат да се държат грубиянски.

Грубиянството е важно и от терапевтична гледна точка,защото многократно е показвано, че грубияните са много по-неподдаващи се на психотерапия, поведенческа терапия иливсъщност на всеки метод на терапия. Би могло да се каже, честепента, до която поведението на човека може да се промениот някакъв тип социална намеса, е детерминирана основно отстепента му на грубиянство: колкото по-голям грубиян е, тол-кова по-трудно е да се промени поведението му. Единствениятизвестен начин за повлияване на грубияна е чрез символнатаикономика (строги програми за обуславяне) или чрез прилага-нето на фенотиазини* или други антипсихотични медикамен-ти, които временно намаляват грубиянското поведение и гоправят податлив на лечение. За съжаление фенотиазините иматфеминизиращ ефект - на мъжете, които ги вземат за някакъвпериод от време, може да започне да расте бюст.

Дали обществото е оправдано в използването на меди-каменти за целите на намаляването на грубиянството на зат-ворника и засилването на податливостта му на курс на обус-лавяне или психотерапия, е етичен въпрос, който не можемда обсъждаме тук. Той трябва да се остави на експертите вобластта на етиката и политологията. В този случай ние сеинтересуваме просто от излагането на фактите, а не от отп-равянето на препоръки.

Група химично сродни вещества с разнообразен фармакологиченефект. Някои от тях (например хлорпромазин или трифлуоперазин)са мощни транквиланти, а други (например пиперазин) са антихел-минтни (хелминт - различни паразитни червеи, включително плос-ки глисти, нематоди и тении) средства. - Бел. прев.


И последно съображение. Би било огромно опростенчествода се каже, че престъпниците са хомогенна група или че някаквообобщение важи за всички престъпници. В работата си сме ус-тановили, че цял спектър от престъпления могат да се извърш-ват от лица с различна личностна структура. Както вече казах-ме, затворниците, които са със силно изразено грубиянство, емного по-вероятно да са извършили престъпления с насилие.Убийството в семейството обаче - най-често срещаният типубийство на Запад извън Америка - обикновено се свързва с ин-троверсията. Потенциалните убийци в повечето случаи са твър-де меки, интровертирани лица, които позволяват на възмуще-нието и омразата да растат, докато не възникне експлозия, коя-то води до убийство. Мошениците, от друга страна, са изключи-телно екстравертирани, но с ниски резултати по невротизъм игрубиянство. Това също има смисъл, защото мошеникът разчи-та на създаването на добри впечатления, а анормални поведе-ния като свързаните с невротизма и грубиянството не биха нап-равили благоприятно впечатление на жертвата.


„Лечението" трябва винаги да зависи от личността напрестъпника, което означава, че нито един от дискутирани-те тук методи не е подходяща за всички престъпници. Ши-роките очертания са много ясни, но все още предстои да сеизвърши много работа, за да се открият най-добрите методиза различните личности. Освен личността възрастта и по-лът могат да формират съществени подгрупи при решаване-то коя е най-добрата мярка за престъпниците.

Същевременно всички доказателства дотук подсказват,че макар традиционните методи да са почти стопроцентовонеефективни, съвременната психология обещава да разра-боти ефективни методи за манипулирането на нагласите иповедението в посока, благоприятна за оцеляването на об-ществото. Превъзпитанието на престъпниците не е визио-нерска или невъзможна задача, тъй като е в границите нанашите способности.

25

Политика,личност и предразсъдъци

За повечето хора днес думата „идеология" (не е случайно,че е създадена през 1817 г.) има силни обертонове на борба,терор и насилие, при това с основание. Политическото наси-лие е открило защитници през XX век в лицето на лидерикато Хитлер, Мусолини и Сталин и на философи като Сорел*,фанон** и Сартр***. Както посочва британският социологМ. Кранстън: „За идеологията е характерно както че възве-личава действието, така и че го разглежда от гледна точкана военната аналогия. Някои наблюдатели посочват, че тряб-

Жорж-Йожен Сорел (1847-1922), френски социалист и революцио-нен синдикалист, който разработва оригинална и провокативна те-ория за положителната, дори творческа роля на мита и насилието висторическия процес. Най-известният му труд - Reflexions sur la vio-lence (1908, „Разсъждения върху насилието") - се появява за пръвпът като поредица от статии в Le Mouvement Socialiste в началото на1906 и е преведена на редица езици. - Бел. прев.

Франц Омар Фанон (1925-1961), психоаналитик и социален фило-соф от Западните Индий, известен с теорията си, че някои неврозиса социално генерирани, и с трудовете си, защитаващи национал-ното освобождение на колониалните народи. - Бел. прев.

Жан-Пол Сартр (1905-1980), френски романист, драматург и пред-ставител на екзистенциализма - философия, акламираща свобода-та на индивида. Награден е с Нобелова награда за литература през1964 г., но той я отказва. - Бел. прев.


ва само да схванем прозаичния стил на основателите на по-вечето идеологии, за да бъдем впечатлени от военния и войн-ствен език, който обикновено използват, включително думикато борба, съпротива, поход, победа и преодолявам; идео-логическата литература е пълна с бойни изрази. Според то-ва становище отдадеността на дадена идеология става фор-ма на включване, така че да си последовател на дадена иде-ология означава да станеш боец или партизанин".

Не се ли съдържа тук внушение, че може би личностни-те черти играят силна роля в дефинирането на идеолога, чо-века, който вярва В дадена идеология, придържа се и се иден-тифицира с нея? Такъв човек, според тезата на Кранстън,ще е агресивен, избухлив, физически активен и „отдаден".На този етап това може да е само предположение, но по-късно ще видим, че има емпирични доказателства в подкре-па на такова становище.

Тясната дефиниция на идеологията я ограничава до съв-сем съвременни политически системи като комунизма и фа-шизма, но има основания да се вслушаме в американскиясоциолог Дж. Пламенац в определянето й като „набор оттясно свързани убеждения или идеи, а дори нагласи, харак-терни за група или общност". Тази дефиниция ще ни позво-ли да разглеждаме като идеология религиозните и национа-листичните вярвания, идеи и нагласи, характерни за групи иобщности в исторически епохи, предхождащи нашата. Ос-вен това тя има предимството, че нагласите, убежденията иидеите, които съставляват определени идеологии, могат дасе представят за одобрение или отхвърляне на групи от хорапод формата на тестове. С други думи, идеологиите могат дасе изучават системно чрез психологически методи. Идеоло-гиите са играли и играят толкова важна роля в политиката всъвременния свят, че дълг на психолозите е внимателно даги изследват.

Консерватори и радикали

От най-ранните дни на измерването на нагласите психо-лозите са предлагали едно измерение, около което те могат


да се структурират, а именно радикално-консервативно илипрогресивно-реакционно, или ляво-дясно... това измерениеима много имена, но те по същество означават едно и също.Нещо повече: това измерение въплъщава теория, която да-тира отдавна и е почти универсално приета както от поли-тиците, така и от мъжете и жените на улицата.

Следвайки обичая на френската революция, когато уме-рените и консерваторите са седели вдясно, а якобинците идругите войнстващи активисти - вляво в Законодателнотосъбрание, политическите партии, благосклонни към работ-ническите класи, например Лейбъристката партия и Кому-нистическата партия във Великобритания или Социалдемок-ратическата партия в Германия, са наречени „ляво крило", аполитическите партии, благосклонни към средните класи,например Консервативната партия във Великобритания иХристияндемократическата партия в Германия, са нарече-ни „дясно крило". Дори в САЩ, където класовото разделе-ние уж е по-малко в сравнение с европейските страни, съ-ществува тенденцията демократите да са относително „ле-ви", а републиканците - относително „десни".

Изучаването на това радикално-консервативно измере-ние е формирало голяма част от психолого-политическитеизследвания, но трябва да се преодоляват множество труд-ности. Първо, има много различни видове „консерватори".Човек може да е консервативен, когато става дума за социа-листически предложения за национализация на индустрия-та, но радикален в естетическите си предпочитания в музи-ката или живописта - много милионери, по определение„консервативни", харесват модерната живопис. Били са кон-струирани различни скали за измерване на „консерватизма",но корелациите между тях са слаби. Второ, партиите в край-ното ляво (например комунистите) или в крайното дясно (ка-то фашистите) създават трудности. Наистина ли е вярно дасе твърди, че комунистите са по-леви от ортодоксалните чле-нове на Лейбъристката партия? Лейбъристката партия сепротивопоставя на смъртното наказание, но уважението къмживота на отделния човек никога не е било характерно закомунизма. Наистина ли е вярно да се каже, че фашистите


са по-десни от италианските или германските консервато-ри? Мусолини силно е привличал италианската работничес-ка класа, а Хитлер е включил името „социалистическа" вназванието на партията си (National-sozialistische DeutscheArbeiterpartei).

Известният американски социолог Е. Шиле твърди, чесъвременната световна история многократно е демонстри-рала неадекватността на идеята, че идеологиите съответст-ват на простия континуум ляво-дясно, простиращ се от ли-берализма до консерватизма66. Както посочва той, италиан-ският или германският фашизъм не са последователно „дес-ни" по природа, нито пък съветският комунизъм е последо-вателно ляв. фашизмът въвежда такива политики като дър-жавен контрол върху частните предприятия. В името на ко-мунизма Сталин провежда чистки, въвежда отново патрио-тизма като официална политика и репресира националнитеи религиозните малцинства. Законодателството за социал-ни грижи често е било използвано за подслаждане на хапче-то на политическите репресии. Враждебността към частна-та собственост съществува съвместно с расовите и етничес-ките предразсъдъци. Шиле изразява всичко това много яс-но, когато пише за сходствата между фашизма и комунизма:„Общата им враждебност към гражданските свободи и по-литическата демокрация, общата им антипатия към парла-ментарните институции, индивидуализма, частната инициа-тива, представата им за политическия свят като борба меж-ду нравствено непримирими сили, вярата им, че всичкитеим опоненти тайно са се обединили срещу тях, и собствена-та им склонност към потайност, убеждението им, че всичкиформи на власт в един враждебен свят е най-добре да се кон-центрират в малко на брой ръце, и собствените им стреме-жи към концентрирана и тотална власт - всичко това показ-ва, че двете крайности имат много общи неща".

66 Shils, Е. (1954). Authoritarianism: "Right" and "Left". In Christie, R. &Jahoda, M. (Eds.). Studies in the Scope and Method of "The AuthoritarianPersonality ". Glencoe, IL: The Free Press, pp. 24-49.


Носителят на Нобелова награда по икономика ф. А.Хайек се опитва да комбинира тази идея за сходството меж-ду фашизма и комунизма с противопоставянето дясно-ля-во67. Както посочва: „Картината, давана обикновено на от-носителната позиция на трите партии (Консервативна, Ли-берална, Лейбъристка) прави повече за замъгляването, от-колкото за изясняването на истинските им отношения. Теобикновено се представят като различни позиции върху ед-на линия, като социалистите са вляво, консерваторите - вдяс-но, а либералите - някъде по средата. Нищо не може да е по-подвеждащо. Ако искаме диаграма, ще е по-подходящо даги подредим в триъгълник, като консерваторите ще заематединия ъгъл, социалистите ще клонят към другия, а либера-лите - към третия". Можем да видим, че изграждането намодели на взаимоотношенията между нагласите е обреме-нено с емпирични проблеми. Трябва да стъпваме много вни-мателно, ако искаме да достигнем до правилно разбиранена съвременните идеологии.

Авторитарни личности и демократи

Първият психолог, който експлицитно издига тезата, чев областта на социалните нагласи може би съществува из-мерение, различно от „ляво-дясно" или „консервативно-ра-дикално", е работещият преди войната германски автор иекспериментатор Е. Р. Йенш от Университета на Марбург68.Той може би е най-известен с изследванията си върху ейде-тичните представи (способността да си представяш абсолют-но ясни и живи образи - вж. осемнадесета глава), но за на-шите цели е най-релевантна книгата му Der Gegentypus. Как-то изяснява Йенш, Gegentypus (буквално „типът анти") кате-горично се противопоставя на философията, лежаща в осно-вата на Хитлеровия националсоциализъм: той се характери-

67 Hayek, F. А. (1960). The Constitution of Liberty. London: Routledge andKegan Paul.

68 Jaensch, E. R. (1938). Der Gegentypus. Leipzig: J. A. Barth.


зира като либерал или дори краен либерал в нагласите си.Както ще видим, в много отношения Gegentypus е противо-положен на авторитарната личност на Адорно и неговитеколеги69.

Йенш е отявлен последовател на Хитлер много прединацисткото движение да дойде на власт. Т. У. Адорно, Е.Френкел-Брънсуик и другите автори70 на The AuthoritarianPersonality („Авторитарната личност") (1950) обаче са жерт-ви на Хитлеровите гонения и са силно антифашистки наст-роени. Разбираемото ни отвращение от ужасяващите прес-тъпления на Хитлер прави почти невъзможно да застанемна страната на Адорно и да се противопоставим на Йенш. Винтерес на истината обаче трябва да се съпротивляваме напристрастността. В най-лошия случай можем да се учим отвраговете си, в най-добрия - да осъзнаем, че Йенш - колко-то и в погрешна посока да върви - е напипал нещо многоважно.

В трудовете на Йенш нагласите, към които се придър-жа Gegentypus, са тясно свързани с описанието на личност-та. Това е взаимоотношението, което съставлява оригинал-ната част от книгата на Йенш, и ние ще се върнем към негопо-късно. Засега нека отбележим, че Gegentypus притежаванагласи, които са донякъде радикални, макар че основнатаму характеристика може да се определи като „краен либе-рал". В много отношения Gegentypus е точната противопо-ложност на авторитарната личност, която клони към кон-сервативния край, но е консервативна по много специфи-чен, авторитарен начин. Точното значение и позиция на тезидве теоретични понятия може да се разбере най-добре, ка-то се погледне фигура 1.

69 Shils, Е. (1954). Authoritarianism: "Right" and "Left". In Christie, R. &Jahoda, M. (Eds.). Studies in the Scope and Method of "The AuthoritarianPersonality". Glencoe, IL: The Free Press, pp. 24-49.

70 Adorno, T. W., Frenkel-Brunswick, E., Levinson, D. J., & Sanford, R. N.(1950). The authoritarian Personality. New York: Harper & Row.


фигура 1. Трите диаграми представят хипотези за позициятана петте основни политически групи по отношение една към дру-га. А показва традиционния континуум ляво-дясно, като кому-низмът е най-вляво, а фашизмът - най-вдясно. Както обаче по-казват различни изследвания, между комунизма и фашизма имамного сходства, така че В е по-реалистична репрезентация наполитическите позиции, като твърде ригидната, авторитарнанагласа на комунизма и фашизма е в единия край, а „либерални-те" и демократичните нагласи са в другия. С показва двумернарамка с осите ляво-дясно и авторитаризъм-демократизъм. D -в двумерния модел на политическите и социалните нагласи ав-торитарната личност и Gegentypus са в двете крайности. Аконе му се противопоставят, крайният либерализъм на Gegentypusще доведе до разпадане и разрушаване на обществото.


Диаграма А показва традиционното измерение от кому-низъм вляво до фашизъм вдясно, а В - хипотетичния конт-раст между либерални, от една страна, и комунистическо-фашистки идеологии, от друга. В нашата теория тези две еди-нични измерения се комбинират в двумерна рамка - диагра-ма С. Забележете, че радикално-консервативното измерениее допълнено с друга дименсия, простираща се от авторита-рен в единия край, до демократичен - в другия.

Освен това смятаме, че авторитаризмът се характеризи-ра с тип личностна структура, която може да се нарече „реа-листичност/непреклонност", докато демократичната нагла-са е „по-мека". Това отново е понятие, към което ще се вър-нем по-късно.

Авторитарната личност и Gegentypus не се намират в ни-то едно от измеренията, предложени в диаграма С. Както епоказано на диаграма D, авторитарният човек е непрекло-нен, но клони към консервативната страна, докато Gegentypusе мек и клони към радикалната страна. Много критици сапосочвали този уклон, който всъщност не съответства на дан-ните, които идват предимно от политическите пристрастияи предпочитания на авторите на книги, занимаващи се съот-ветно с авторитарната личност и с Gegentypus. В тази главание се занимаваме с оста непреклонност-мекота, или Т-ос, ане с радикално-консервативната, или R ос.

Естествено, хипотеза като разработената тук изисква ем-пирични доказателства и те могат да се дадат единственочрез корелационен анализ на приемането или отхвърлянетона изявления за нагласи, релевантни на тези измерения, нап-равено от големи извадки от популацията. Публикувани самножество подобни проучвания. Данните от оригиналнитеизследвания, които вдъхновяват The Psychology of Politics(„Психологията на политиката") на X. Дж. Айзенк71, показ-ват, че непреклонните консерватори демонстрират нагласи,които човек днес би разглеждал като фашистки, докато неп-

71 Eysenck, H. J. (1954). The Psychology of Politics. London: Routledge &Kegan Paul.


реклонните радикали се придържат към убеждения, честоидентифицирани като комунистически. Меките нагласи сеидентифицират с либерализма. Това е просто интерпретацияна данните. Същевременно много емпирични изследваниядемонстрират, че членовете на комунистически и фашисткипартии, както и на социалистически (лейбъристки), либерал-ни и консервативни, поддържат нагласи, които ги разпреде-лят в определени части на двумерната рамка, предложенана фигура 1, диаграма С. Следователно в описателно отноше-ние двумерната система на измерване на нагласите, коитоние издигаме, предлага доста точна картина на позициятана двете основни съвременни идеологии и тяхното взаимоот-ношение с по-обикновените социални нагласи и убеждения,поддържани от членовете на традиционните партии.

Ключов експеримент: фашисти и комунистиV

Ключовият експеримент, проучващ тези различни вза-имоотношения, както и връзката между идеология и лич-ност, която ще бъде обсъдена по-нататък, е проведен от ка-надския психолог Телма Култър. Тя прилага множество въп-росници за нагласите и личността, както и тестове на члено-ве на комунистически и фашистки партии - не на студенти,а на отдавнашни членове на работническата класа (с малъкброй представители на средната класа, също в зряла възраст).Този пункт е важен, защото студентите са склонни да се при-съединяват към крайни партии и много скоро да ги напус-кат; затова те не могат да се смятат за „отдадени"72.

Култър има редица трудности в убеждаването на изслед-ваните лица - всички мъже - да участват в експеримента.Идеолозите са склонни да са много подозрителни, дори па-раноидни, и разглеждат всеки, който не е с тях, като „срещу"тях. Затова в интерес на изследването тя е принудена да сеприсъедини към двете партии едновременно - много смела

72 Eysenck, H. J. & Coulter, T. (1972). The personality and attitudes ofworking-class British communists and fascists. Journal of Social Psychol-ogy, 87, pp. 59-73.


и всъщност опасна процедура. За щастие Култър не е разк-рита и посещава срещи, ходи на агитации, продава вестнициза двете партии и участва в други техни дейности, без да из-дава едновременното си членство в две партии. След като тяе член на партията, както комунистите, така и фашистите сапо-склонни да участват в нейното тестиране и дисертациятай отразява това, което несъмнено е едно от най-авантюрис-тичните, но и най-интересните социалнопсихологически из-следвания, които са правени някога.

Различията и сходствата между двете групи са впечатля-ващи, а личностите на членовете на двете партии са забеле-жително сходни, както ще видим. Изследването е проведенопрез 50-те години, когато във Великобритания все още имафашистка партия. Днес такава партия не съществува офи-циално, макар че Националният фронт е подел много от ней-ните политики. Би било интересно изследването да се пов-тори с ново поколение фашисти и комунисти, може би из-ползвайки американски, германски и други национални из-вадки, а не само британски.

Кои са основните личностни черти на фашистите и кому-нистите на Култър? Тя отбелязва силната враждебност и агре-сивност - точно както бихме очаквали от описанието на Кран-стьн, представено в началото на тази глава. Друго подчертаносходство, което диференцира и двете идеологически групи отнормалната контролна група, е ригидността на нагласите им.фашистите и комунистите са много по-ригидни в умственитеси процеси, отколкото контролните лица. Освен това те са многопо-емфатични в нагласите си - много силно вярват в идеологи-ята си и интерпретират критиката или отричането като враж-дебност. Не могат да търпят неопределеността, т.е. съмнения-та или несигурността, и изискват незабавно решение и дейст-вие. Догматизмът и доминацията са други черти, които се офор-мят, като първата е по-свързана с фашистите, а втората - скомунистите. Като цяло има подчертани сходства между дветеидеологически групи, сравнени с контролната, но и няколкоразличия. Например комунистите демонстрират по-малко ди-ректна агресия, отколкото фашистите. Като цяло обаче сходс-твата далеч натежават над различията.


Личностна политика

Йенш първоначално постулира близко взаимоотно-шение между личността и социалните нагласи, характер-ни за Gegentypus: „В нашите отдавнашни проучвания нафундаменталните различия между човешките съществанепрекъснато се натъкваме на един тип, който в нашиякръг се нарича „типа на разпадането и разрушаването"...В най-ясната си и дефинирана форма този тип се харак-теризира с краен либерализъм. За него няма връзки и та-зи обща неспособност да изгражда отношения, да бъдеобвързан е здраво вкоренена в биологичната реалност...В нашата работа се опитахме да изградим мост междуемпиричната и експерименталната психология, от еднастрана, и културната психология и философия, от друга...Крайният либерализъм не е само политически, но и мно-го по-всеобхватен, биологически и психологически факт,откриван в разрушаващия тип... Психофизиците са пока-зали експериментално, че либерализмът има биологич-на основа и следователно далеч надскача простата поли-тическа доктрина".

Адорно и неговите колеги също се опитват да свържатличността с понятието за авторитаризма, като в целия про-цес използват твърде интензивно психоаналитични поня-тия. При тях, както и при Йенш, строгостта на експеримен-талните изследвания е твърде слаба и работата им е обектна множество критики. Нека просто отбележим, че поня-тията за Gegentypus и за авторитаризма са били свързваниот техните автори много тясно с личността и че е внушава-на някаква генетична основа - поне от Йенш - за тази връз-ка. Има ли някакви доказателства за генетична детермина-ция на R (радикализъм-консерватизъм) и Т (непреклон-ност-мекота)?

Мнозинството автори върху социалните нагласи дори недопускат възможността нагласите да са нещо друго освенпродукт на влиянията от средата. До днес единственото ем-пирично изследване, което се занимава с оценка на възмож-ността за генетична детерминация на нагласите, е публику-


вано от Ийвс и Айзенк73. Това изследване използва въпрос-ника на Айзенк за измерване на R и Т и освен това меридопълнителна променлива, наречена „емфатичност", коятое просто сборът от степените на крайност в приемането наразличните айтеми (айтемите се преценяват по 5-степеннаскала от „Напълно съм съгласен", „Съгласен съм", „Не съмсигурен" до „Не съм съгласен" и „Изобщо не съм съгласен";резултатът за емфатичността е сборът от много силното съг-ласие и несъгласие, без значение каква е посоката).

Този въпросник е даден на 708 двойки близнаци, 451 откоито са еднояйчни, а 257 - разнояйчни. Резултатите са ана-лизирани с помощта на много мощни биометрични генетич-ни методи на анализ, чийто пионер е Бирмингамската шко-ла на К. Мейдър и Дж. Л. Джинкс. Тези методи ни дадохавъзможност да конструираме модел на генетично действие,който не само ни дава унаследяемостта на чертата, но и ин-формация за други аспекти на генетичната архитектура.

Тук можем да представим само кратко обобщение на те-зи резултати. Първо, за фактора R (радикализъм-консерва-тизъм) унаследяемостта е 65%; за компонента Т (непрек-лонност-мекост) тя е 54%. За емфатичността унаследяемост-та е 37%. Тези стойности са много по-високи, отколкото чо-век би очаквал a priori, и със сигурност отхвърлят широкоподдържаната идея, че нагласите се определят единственоот фактори на средата. Във всеки случай такова убеждение всилата на средата никога не е имало никаква емпирична под-крепа - то е единствено проява на Zeitgeist*.

В изследването на Ийвс и Айзенк, споменато по-горе, сапопълвани и личностни въпросници. От предишни изслед-вания на двамата изследователи се знае, че личностните фак-тори демонстрират силна генетична детерминация и същи-ят ефект се наблюдава отново и в това проучване. Личност-ните черти, които са изследвани, са Е (екстраверсия-интро-

73 Eaves, L. & Eysenck, H. J. (1974). Genetics and the development of so-cial attitudes. Nature (London), 249, pp. 288-289.

* От немски - духът на времето. - Бел. прев.


версия), N (невротизъм-стабилност) и Р (непреклонност-ме-кост). Екстраверсията-интроверсията се отнася до противо-поставянето на социабилни, импулсивни, физически актив-ни черти на несоциабилни, неактивни и неимпулсивни пове-денчески модели. Непреклонността е личностно измерение,което се характеризира със студено безразличие, враждеб-ност, агресивност, неуважение към социалните конвенции,нонконформизъм и определена степен на параноя. Невро-тизмът се характеризира с емоционална свръхреактивности настойчивост на емоционалните реакции дълго след катоповодът за тях е приключил.

Ийвс и Айзенк издигат хипотезата, че екстраверсията щекорелира с непреклонността, както и че непреклонността щекорелира още по-силно с авторитаризма. Статистическиятанализ на резултатите от изследвания на близнаци потвър-ждава и двете хипотези. Изследването потвърждава корела-цията между Е и Т, показвайки, че тя има генетична, а нетолкова „екологична" основа. Съществува и значима гене-тична корелация между Р и емфатичността, което подсказ-ва, че хората, които имат високи резултати по Р, споделятсилното убеждение, че са прави, което е характерно за ня-кои примери на психотично поведение. Точно както се очак-ва, наблюдава се дори още по-значимата тенденция високи-те резултати по Р да са свързани с авторитаризма. Ийвс иАйзенк продължават с конструирането на няколко допъл-нителни изследвания, включващи семейните взаимоотноше-ния и осиновените деца. Те силно подкрепят основните зак-лючения, извлечени от първоначалните проучвания, описа-ни по-горе.

В обобщение: несъмнено е, че съществуват взаимоотно-шения между личността и авторитаризма, че тези взаимоот-ношения имат генетична основа и следователно е невъзмож-но да обсъждаме идеологиите просто от гледна точка на ра-ционалните убеждения74. Приемането на тези системи от

74 Eysenck, H. J. & Wilson, G. D. (1978). The Psychological Basis of Ideol-ogy. Lancaster: Medical and Technical Publishers.


убеждения до голяма степен се детерминира от генетични, аследователно - от философски нерелевантни фактори.

Взаимоотношението между резултата за емфатичност иР, от една страна, и авторитаризма, от друга, представляваособен интерес. Общата войнственост на идеологиите, отбе-лязани в началото на тази глава, и включената „отдаденост"се демонстрират в емфатичното приемане на твърдения отнепреклонните изследвани лица и от общата агресивна при-рода на онези с високи резултати по Р.

Защо средата рядко триумфира?

Всичко това като че ли оставя открит най-фундаментал-ния въпрос: Защо въобще възникват идеологиите? Ние бихмемогли да подскажем какъв тип човек е вероятно да станежертва на идеологиите, да предвидим типа идеологии, кои-то съответстват на десните или левите политически идеалии да покажем как динамизмът на определени идеологии съот-ветства на личностните характеристики на хората, които гиприемат. Въпросът за произхода обаче изисква отговор, кой-то трябва да надскочи психологията, макар че неизбежноследва да включва определени психологически принципи.

Ето накратко какво предлагаме. Десните и левите по-литически идеи, капитализмът и социализмът, съдържат всебе си противоречия, които неизбежно водят до конфликт,промяна и разпад. Противоречията на капитализма са по-сочвани от редица автори, включително, разбира се, Маркс;ако не е ограничен от държавна намеса и синдикален на-тиск, капитализмът води до монопол и обогатяване на мал-цина за сметка на мнозинството. Противоречията на соци-ализма са посочени от ф. А. Хайек, К. Попър75 и много другиавтори. Егалитарният принцип, лежащ в основата на соци-ализма, е в конфликт с биологичната реалност и може дасе налага единствено чрез диктатура. С други думи, пъл-

75 Popper, K. (1945). The Open Society and Its Enemies (2 volumes). Lon-don: Routledge & Kegan Paul.


нокръвният капитализъм и пълнокръвният социализъм мо-гат да се поддържат единствено чрез репресии и отричанена човешките права. Идеологиите по определение са на-силнически. Капитализмът, колкото и демократичен да епо намерение, изисква фашистки тип диктатура, за да запа-зи привилегиите си. Социализмът, колкото и демократи-чен да е по намерение, изисква комунистически тип дикта-тура, за да налага политиката си.

Разбира се, нито налагането на социални идеали, нитоподдържането на привилегиите е успешно, фашизмът за-пазва само празната черупка на капитализма, лишен от вся-каква реална власт, а комунизмът запазва единствено праз-ната черупка на социализма, лишен от всичките му идеали.На практика десните и левите идеали трябва да бъдат огра-ничавани чрез държавно действие; в противен случай те свър-шват в задънена улица. Държавното действие обаче най-нак-рая замръзва в държавен контрол, диктатура и загуба на сво-бода. Единствената валидна алтернатива е компромисът, от-казът от десните и левите идеали в полза на средната пози-ция, която помирява капиталистическата и социалистичес-ката доктрина и позволява както частния, така и държавниясектор на промишлеността.

Защо този компромис се отхвърля толкова често в ползана крайните и войнстващи идеологически позиции? Отгово-рът до голяма степен може би се крие в „принципа на сигур-ността", формулиран от британския психолог Р. X. Таулесвъз основа на изследванията му върху религиозните вярва-ния. Той дефинира принципа на сигурността по следния на-чин: „Когато в група хора има влияния, действащи в посокакакто на приемането, така и на отхвърлянето на някаквоубеждение, резултатът е не мнозинството да бъде накаранода приеме по-ниска степен на убеденост, а някои да поддър-жат убеждението със силна убеденост, докато други същотолкова убедено го отхвърлят". Това наблюдение е прило-жимо и към политическите убеждения.

Един от авторите на тази книга проведе изследване, вкоето табулира разпределението на 22 208 вота по 7-степеннаскала за нагласите за различни социални и политически въп-


роси, където има ясни „влияния, действащи в посока кактона приемането, така и на отхвърлянето" на въпросните убеж-дения. Резултатите показват отчетлива тенденция крайнитестойности (+3 и -3) да са по-чести, отколкото средните. Освентова беше установено, че когато се сравняват различните гру-пи, взели участие в изследването, се забелязва отчетлива тен-денция по-крайните групи да са по-сигурни в мненията си,което ни кара да издигнем хипотезата, че във всяко общест-во, което съдържа имащи и нямащи (на практика всички сизключение на най-малките и примитивни общества),консервативните^ радикалните нагласи ще се откриват средчленовете му отчасти като отражение на социалния им ста-тус и отчасти като отражение на личността им. Тези нагла-си ще се поддържат с различна степен на убеденост, отновов зависимост от личността на поддържащия ги. Р+ личности-те ще имат висока степен на убеденост, Р- личностите - нис-ка степен на убеденост.

Имайки предвид конкретната форма на социална орга-низация, независимо дали е капиталистическа или социалис-тическа, вътрешните противоречия на организацията ще до-ведат до разпадането й в крайна сметка, освен ако онези,които са силно убедени в същностната й правота, не гаран-тират оцеляването й чрез физическа сила и потискане награжданските права. Идеологиите ще възникват като естес-твена последица от два фактора: вътрешните противоречияна съществуващите политически системи и „принципа на си-гурността", който затруднява много хора да поддържат убеж-денията си с ниска степен на убеденост, макар че тази нискастепен несъмнено е уместна предвид липсата на познания запоследиците от социалните действия.

Разбира се, репресиите пораждат бунтове също толкованеизбежно, колкото и действието поражда ответно действиев Нютоновата физика. Следователно една идеология пораждасвоята противоположна идеология. Политическият процесдопълнително утежнява напреженията, създадени от „прин-ципа на сигурността". Убеждението, че е прав, все повечеотдалечава идеолога от възможността за компромис и го во-ди в крайна сметка до геноцид, до убийството на цели класи


ли раси и до други скверни неща, които съвременната исто-рия е записала твърде добре.

Разбира се, принципите, очертани накратко тук, вероятноимат по-широки приложения. Трябва само да заменим ка-питалистически и социалистически с католицизъм и протес-тантство, християнство и мюсюлманство, и незабавно виж-даме същата картина с леки промени, които съответстватна религиозното съдържание. Точно както и в политически-те системи, в религиозните системи съществуват вътрешнипротиворечия и „принципът на сигурността" действа с ед-наква сила за всеки набор от убеждения, които човек решида наименува.

В заключение: ние смятаме, че е невъзможно съвре-менните или древните идеологии да се изучават както тряб-ва, без да се обръща внимание на психологическите принци-пи и в частност взаимоотношението между идеологията иличността. Засега обаче научните ни инструменти само драс-кат по повърхността на тази поглъщаща и сложна група отпроблеми. Въпреки това резултатите са достатъчно значи-ми и съгласувани, за да подсказват, че в течение на времетоще разберем изворите на идеологията много по-добре, от-колкото днес.

Елиминиране на предразсъдъците

Достатъчно ли е обаче разбирането? Не може ли психо-логията да ни помогне да направим нещо за належащитепроблеми, създадени от съвременните идеологии - пробле-ми като предразсъдъците? Да разгледаме следния експери-мент, осъществен наскоро от Р. Гросарт-Матичек, X. Дж.Айзенк и X. Ветер в Германия76. В това изследване случайнаизвадка от 6796 мъже на възраст от 45 до 55 години са ин-тервюирани за техните предразсъдъци, които са класифици-

76 Grossarth-Maticek, R., Eysenck, H. J., & Vetter, H. (1988). The causesand cures of prejudice: An empirical study of the frustrationjaggressionhypothesis. Personality and Individual Differences, 9.


рани като антидемократични, антисемитски, антиарабски,антиславянски, антихристиянски, антирасови, антиамерикан-ски или антикомунистически. От тази голяма група са изб-рани 530 лица, които изразяват крайни предразсъдъци. Тезилица след това са съчетани според предразсъдъците си - ан-тисемитите с антисемити, антиарабите с антиараби, и т.н. -и по един от всяка двойка е разпределен в експериментална,а другият - в контролната група. Ако се върнем към дваде-сет и трета глава, в която дискутирахме податливостта нарак и на сърдечносъдови болести, тези изследвани лица сахора, които имат ^склонна към болест" личност. На тези вексперименталната група се предлага груповата поведенчес-ка терапия, очертана в 23-та глава. За да се изключи въз-можността ефектите от терапията да се припишат на пряковнушение, тя не се позовава на социални нагласи, предраз-съдъци или нещо друго извън областта на здравето.

Хипотезата в този експеримент е, че предразсъдъкът еформа на агресия и че след като агресията е резултат отфрустрация, намаляването на фрустрацията би трябвало дадоведе до намаляване на агресията и предразсъдъците. Товае известно като хипотезата за фрустрацията-агресията. Хо-рата, които са податливи на рак и сърдечносъдови болести,демонстрират значителен стрес и неуспех да се справят с не-го, а тези два фактора са тясно свързани с фрустрацията. Сле-дователно в този експеримент хипотезата е, че намаляване-то на стреса и включването в поведение на справяне ще до-веде до намаляване на фрустрацията, агресията и предразсъ-дъците.

Членовете на двете групи са тестирани повторно следшест месеца, една година и две години и фигура 2 показварезултатите. В началото на експеримента нито един от учас-тниците не е лишен от предразсъдъци - всъщност това е ус-ловието за приемане в него. Контролната група практичес-ки не демонстрира никаква промяна в нагласите за две го-дини, но за същия период има драматично намаляване наброя на терапевтираните лица, които преминават от крайнипредразсъдъци до липса на предразсъдъци. Не е нужно да секазва, че такова изместване е изключително значимо ста-

ЕПИЛОГ 403

ректното атакуване на предразсъдъците кара хората да сеотбраняват и често да стават крайни в защита на мнениятаси. Освен това води до негодувание и по-силно „окопаване"на нагласите. Справянето с по-дълбоко вкоренените причиниза предразсъдъците може да е по-практично и да има по-голям успех. Ясно е, че това е област на човешкото поведе-ние, която заслужава допълнителни изследвания. Предразсъ-дъците и в частност расовите предразсъдъци са едни от най-злите човешки емоции, които можем да си представим - всич-ки познаваме резултатите, които те имат в Хитлерова Гер-мания. Трябва да се приветства и малкото, което психологи-ята може да направи за противодействието им.

Бпилог

В тази книга обсъдихме някои от най-очарователните инай-важни открития, правени някога от психолози. Ние обачене отразихме и една десета от всички основни области наизследвания, в които психолозите са активни. Ще са нужнимного обемисти томове, за да се направи това. Психология-та се интересува от човешкото поведение и следователно ерелевантна на почти всяка дейност, включваща човешки съ-щества.

Нека накратко разгледаме няколко от областите, коитотрябваше да изпуснем. Да вземем архитектурата. Повечетохора смятат, че сградите трябва да се проектират, за да саприятни за окото и да са удобни за живеене. Психолозитемогат да направят ценен принос за тази пресечна точка междучовека и сградите.

Свръхнаселеността - един от основните кошмари от пос-ледните години - е друга важна област за психолога. След20-30 години световното население ще е нараснало експло-зивно, причинявайки гладна смърт и социални бунтове в ги-гантски мащаби, освен ако сега не се приложат успешни прог-рами за контрол върху раждаемостта. Изкушаващо е тозипроблем да се остави на политиците, но не те, а психолозитеще трябва да наблюдават директно такива програми и даконсултират ефективни рекламни кампании.

Друга важна област, в която психологията има универ-сална стойност, е ергономията - взаимодействието на хора-та и машините. Ако помислите, цялата организация на ра-ботната ни среда все по-силно е повлияна от трудовите ииндустриалните психолози. Проблемите, поставени от заг-


ниващите индустрии, ниския дух на работниците, нискатапроизводителност и технологичната промяна, по съществоизискват отговори на психологическо, а не на политическоравнище.

Психологията прониква в много области на всекиднев-ния ни живот. Някои хора възприемат това донякъде катозловещо, подозирайки, че коварните ужаси от „1984" наДжордж Оруел се крият зад ъгъла. Авторите на тази книганапълно отхвърлят такова песимистично становище. Освенвсичко друго - то е напълно необосновано. Направихме ог-ромни усилия да покажем, че по-богатото разбиране на чо-вешката природа, което ни осигурява психологията, вече ре-волюционизира основни аспекти на обществото (нашата об-разователна и наказателна система, лечението на психични-те разстройства) по начин, който е изцяло благотворен.

Какво да кажем за психологията утре? Разбира се, твър-де дръзко е да се опитваме да прогнозираме бъдещето. Ниеобаче сме подготвени да рискуваме да направим следнитетри прогнози (наречете ги информирани догадки, ако щете)за начините, по които психологията ще се развива в бъдеще.

Първо, психологията ще се възприема все повече каторелевантна на социалните проблеми - при това за все по-голям брой от тях. Например най-ортодоксалните лекариимат ограничени познания - или интерес - към психология-та. Те просто лекуват соматичните симптоми на пациенти-те, които отиват в кабинетите им. Въпреки това мнозина отпациентите им се нуждаят повече от психологическо внима-ние, отколкото от хапчета и отвари. „Плацебо ефектът" (па-циентите бързо се подобряват дори и когато им се дават фал-шиви лекарства) подсказва убедително, че соматичната бо-лест и възстановяване могат да се подпомогнат (а и да сепричиняват) от психичните процеси. Да се надяваме, че вбъдеще ще има по-ползотворна симбиоза на психологичес-ките и медицинските познания.

Второ, някои от експериментите в съвременната психо-логия, които са попадали на първите страници на вестници-те, са го постигнали заради етичните въпроси, които поста-вят. Ако погледнем в бъдещето, изглежда много вероятно

ЛИТЕРАТУРА 407

изследователите в психологията да са подложени на засил-ващ се натиск да оправдават работата си в нравствени тер-мини. Единственото ни желание е да се открие правилниятбаланс между загрижеността на психолога да провежда ре-левантни и полезни изследвания и задължението на адми-нистраторите, политиците и обществеността да предпазваправата и достойнството на онези, които участват в изслед-ванията. Би било трагедия, ако срещу психолозите започнелов на вещици, водещ до пълно затормозяване на изследо-вателските им начинания.

Трето, големият напредък във всяка наука често е прякоследствие от важни технологични преломи. Радиотелеско-път драматично разширява мащаба на астрономията. По съ-щия начин вдъхновяващите нови открития на Алън и ИлейнХенриксън за интелигентността нямаше да са възможни, аконе бяха създадени нови начини за измерване и регистриранена мозъчните вълни.

Ако бъдещето прилича в някаква степен на миналото,тогава критичните изследвания през 90-те години на XX векще зависят от нови технологични преломи. Не можем да зна-ем какво ще бъде това развитие, но уверено прогнозираме,че ще дойде време, когато настоящите ни опити да разкри-ем загадките на човешкия разум ще изглеждат като неси-гурните стъпки на бебето, което се учи да ходи.

Литература

Adorno, T. W., Frenkel-Brunswick, E., Levinson, D. J., & Sanford, R. N.(1950). The authoritarian Personality. New York: Harper & Row.

Argyle, M. & Dean, J. (1965). Eye-contact, distance, and affiliation. So-ciometry, 28, 289-304.

Argyle, M. (1987). The Psychology of Happiness. London: Methuen.

Armentrout, J. A. & Haner, A. L. (1978). MMPIs of rapists, rapists ofchildren and non-rapist sex offenders. Journal of Clinical Psychology,34,330-332.

Ayllon, T. & Azrin, N. (1968). The Token Economy. New York: Appleton-Century-Crofts.

Barnes, G. E., Malamuth, N. M., & Check, J. V. (1984). Personality andsexuality. Personality and Individual Differences, 5,159-172.

Barnes, G. E., Malamuth, N. M., & Check, J. V. (1989). Psychotism andsexual arousal to rape depictions. Personality and Individual Differ-ences, 5, 273-279.

Barrett, P. T.& Eysenck, H. J. (in press). Brain electrical potentials andintelligence. In Gale, A. & Eysenck, M. W. (Eds.). Handbook of Indi-vidual Differences: Biological Perspectives. Chichester: Wiley.

Baum, M. (1966). Rapid extinction of an avoidance response following aperiod of response prevention in the avoidance apparatus. Psychologi-cal Reports, 18, 59-64.

Berscheid, E. & Walster, E. (1974). Physical Attractiveness. Advances inExperimental Social Psychology, Vol. 7. London: Academic Press.

Booth-Kewley, S. & Friedman, H. (1987). Psychological predictors ofheart disease: A quantitative review. Psychological Bulletin, 101, pp.343-362.


Carlson, N. J. & Black, A. H. (1959). Traumatic avoidance learning:Note on the effect of response prevention during extinction. Psycho-logical Reports, 5, 409-412.

Cherry, Е. С. (1953). Some experiments on the recognition of speechwith one and with two ears. Journal of the Acoustical Society of America,25, 975-979.

Chincey, M. A. & Rosenman, R. D. (1985). (Eds.). Anger and Hostility inCardiovascular and Behavioral Disorders. Washington, DC: Hemi-sphere.

Clifford, B. & Bull, R. (1978). The Psychology of Person Identification.London: Routledge & Kegan Paul.

Costa, P. T. & McCrae, R. R. (1980). Influence of extroversion andneurotocism on subjective well-being: happy and unhappy people. Jour-nal of Personality and Social Psychology, 38, 668-678.

Darley, J. M., & Latane", B. (1968). Bystander Intervention in Emergen-cies: Diffusion of Responsibility. Journal of Personality and Social Psy-chology, 8,377-383.

Eaves, L. & Eysenck, H. J. (1974). Genetics and the development ofsocial attitudes. Nature (London), 249, pp. 288-289.

Eaves, L. & Eysenck, H. J. (1975). The nature of extroversion: A geneti-cal analysis. Journal of Personality and Social Psychology, 32, 102-111.

Eaves, L., Eysenck, H. J., & Martin, N. G. (1988). Genes, Culture andPersonality: An Empirical Approach. New York: Academic Press.

Efran, M. G. (1974). The effects of physical appearance on the judgmentof guilt, interpersonal attraction, and severity of recommended pun-ishment in a simulated jury task. Journal of Research in Personality, 8,45-54.

Eysenck, H. J. & Barrett, P. (1985). Psychophysiology and the measure-ment of intelligence. In Reynolds, C. R. & Wilson, V. L. (Eds.). Meth-odological and Statistical Advances in the Study of Individual Differ-ences. New York: Plenum Press.

Eysenck, H. J. & Coulter, T. (1972). The personality and attitudes ofworking-class British communists and fascists. Journal of Social Psy-chology, 87, pp. 59-73.

Eysenck, H. J. & Nias, D. K. B. (1978). Sex, Violence and the Media.London: Maurice Temple Smith [New York: Harper & Row, 1979].

Eysenck, H. J. & Wilson, G. D. (1978). The Psychological Basis of Ideol-ogy. Lancaster: Medical and Technical Publishers.

ЛИТЕРА ТУРА 411

Eysenck, H. J. (1945). Graphological analysis and psychiatry: an experi-mental study. British Journal of Psychology, 35, 70-81.

Eysenck, H. J. (1954). The Psychology of Politics. London: Routledge &Kegan Paul.

Eysenck, H. J. (1977). Crime and Personality. London: Routledge & KeganPaul.

Eysenck, H. J. (1978). The development of personality and its relation tolearning. In Murray-Smith, S. (Ed.). Melbourne Studies in Education.Melbourne University Press, pp. 134-181.

Eysenck, H. J. (1980). (Ed.). A Model of Personality. New York: Springer.

Eysenck, H. J. (1985). Personality, cancer and cardiovascular disease: Acausal analysis. Personality and Individual Differences, 5, pp. 535-553.

Eysenck, H. J. (1988). Personality, stress and cancer. British Journal ofMedical Psychology, 61, pp. 67-75.

Eysenck, H. J. (1988). The respective importance of personality, ciga-rette smoking and intervention effects for the genesis of cancer andcoronary heart disease. Personality and Individual Differences, 9, pp.453-464.

Eysenck, M. W. (1977). Human Memory: Theory, Research and IndividualDifferences. Oxford: Pergamon.

Eysenck, M. W. (in press). Happiness: Facts and Myths. London: Erlbaum.

Festinger, L. & Carlsmith, J. M. (1959). Cognitive consequences of forcedcompliance. Journal of Abnormal and Social Psychology, 58, 203-210.

Fulker, D. W. (1980). The genetic and environmental architecture ofpsychoticism, extroversion and neuroticism. In Eysenck, H. J. (Ed.).A Model of Personality. New York: Springer.

Gazzaniga, M. S. & LeDoux, J. E. (1977). The Integrated Mind. NewYork: Plenum Press.

Gribbin, Mary (1979). "Granny knows best". New Scientist, 84, 350-351.

Grossarth-Maticek, R., Eysenck, H. J. & Vetter, H. (1988). Personalitytype, smoking habits and their interaction as predictor of cancer andcoronary heart disease. Personality and Individual Differences, 9,479-495.

Grossarth-Maticek, R., Eysenck, H. J., & Vetter, H. (1988). The causesand cures of prejudice: An empirical study of the frustrationjaggressionhypothesis. Personality and Individual Differences, 9.

Groth, S. N. & Birnbaum, H. J. (1979). Men Who Rape: The Psychologyof the Offender, New York: Plenum Press.


Harlow, H. F. (1958). The nature of love. American Psychologist, 13,673-685.

Harlow, H. G. & Mears, C. (1979). The Human Model: Primate Perspec-tives. Washington, DC: Winston.

Hayek, F. A. (1960). The Constitution of Liberty. London: Routledge andKegan Paul.

Hendriekson, D. E. & Hendrickson, A. E. (1982). The biological basis ofintelligence. In Eysenck, H. J. (Ed.). A Model for Intelligence. NewYork: Springer-Verlag.

Jaensch, E. R. (1938). Der Gegentypus. Leipzig: J. A. Barth.

Kahneman, D. (1973). Attention and Effort. Englewood Cliffs, NJ:Prentice-Hall.

Latane", B. & Darley, J. M. (1970). The Unresponsive Bystander: WhyDoesn't He Help? London: Appleton-Century-Crofts.

Leith, G. O. (1974). Individual differences in learning: interactions ofpersonality and teaching methods. In Personality and AcademicProgress, Conference Proceedings. London: Association of EducationalPsychologists, pp. 14-25.

Loftus, E. F. & Palmer, J. C. (1974). Reconstruction of automobile de-struction: An example of the interaction between language andmemory. Journal of Verbal Learning and Verbal Behavior, 13, 585-589.

MacArthur, R. S. (1951). An experimental investigation of persistenceand its measurement at the secondary School level. London, Ph. D.thesis.

Maclean, P. D. (1973). A Triune Concept of the Brain and Behavior.Toronto: University of Toronto Press.

Malamuth, N. M. & Donnerstein, E. (1983). (Eds.) Pornography and SexualAggression. New York: Academic Press.

Marshall, G. D. & Zimbardo, P. G. (1979). Affective consequences ofinadequately explained physiological arousal. Journal of Personalityand Social Psychology, 37, 970-988.

Milgram, S. (1963). Behavioral study of obedience. Journal of Abnormaland Social Psychology, 67, 371-378; Milgram, S. (1974). Obedience toAuthority. London: Harper & Row.

Miller, N. E. & DiCara, L. (1967). Instrumental learning of heart ratechanges in curarized rats: Shaping and specificity to discriminativestimulus. Journal of Comparative and Physiological Psychology, 63, pp.12-19.

ЛИТЕРАТУРА 413

Miller, N. Е. (1969). Learning of visceral and glandular responses. Sci-ence, 163, pp. 434-445.

Page, H. A. & Hall, G. F. (1953). Experimental extinction as a functionof the prevention of a response. Journal of Comparative & Physiologi-cal Psychology, 46, 33-34.

Patterson, M. L. (1976). An arousal model of interpersonal intimacy.Psychological Review, 83, 235-245.

Polin, A. T. (1959). The effects of flooding and physical suppression asextinction techniques on an anxiety motivated avoidance locomotorresponse. Journal of Psychology, 47, 235-245.

Popper, K. (1945). The Open Society and Its Enemies (2 volumes). Lon-don: Routledge & Kegan Paul.

Price, V. A. (1982). Type A Behavior Pattern. New York: Academic Press.

Rachman, S. J. & Hodgson, R. J. (1980). Obsessions and Compulsions.New York: Appleton-Century-Crofts.

Rosenhan, D. L. (1973). On being sane in insane places. Science, 179,250-258.

Rosenhan, D. L. (1975). The contextual nature of psychiatric diagnosis.Journal of Abnormal Psychology, 84, 462-474.

Rutter, M., Maughan, Barbara, Mortimer, P., & Ouston, Janet (1979).Fifteen Thousand Hours. London: Open Books.

Sarason, J. G. (1978). A cognitive social learning approach to juveniledelinquency. In Hare, R. D. & Schalling, D. (Eds.). Psychopathic Be-havior. London: Wiley.

Schachter, S. & Singer, J. (1962). Cognitive, social and physiological de-terminants of emotional state. Psychological Review, 69, 379-399.

Seer, P. (1979). Psychological control of essential hypertension: Reviewof the literature and methodological critique. Psychological Bulletin,86, pp. 1015-1043.

Shils, E. (1954). Authoritarianism: "Right" and "Left". In Christie, R. &Jahoda, M. (Eds.). Studies in the Scope and Method of "The Authori-tarian Personality". Glencoe, IL: The Free Press, pp. 24-49.

Shils, E. (1954). Authoritarianism: "Right" and "Left". In Christie, R. &Jahoda, M. (Eds.). Studies in the Scope and Method of "The Authori-tarian Personality ". Glencoe, IL: The Free Press, pp. 24-49.

Solomon, R. L. (1964). Punishment. American Psychologist, 19, pp.239-253.


Solomon, R. L., Turner, L. H., & Lessac, H. S. (1968). Some effects ofdelay of punishment on resistance to temptation in dogs. Journal ofPersonality and Social Psychology, 8, pp. 233-238.

Sperry, R. W. (1968). Hemisphere deconnection and unity in consciousawareness. American Psychologist, 23, 723-733.

Spitzer, R. L. (1975). On pseudoscience in science, logic in remission,and psychiatric diagnosis: a critique of Rosenhan's "On being sane ininsane places". Journal of Abnormal Psychology, 84, 442-452.

Steptoe, A. (1981). Psychological Factors in Cardiovascular Disorders. NewYork: Academic Press.

Stumphauzer, J. S. (1973). Behavior Therapy with Delinquents. Spring-field: C. C. Thomas.

Stumphauzer, J. S. (1973). Progress in Behavior Therapy with Delinquents.Springfield: C. C. Thomas.

Terrace, H. S. (1979). Mm. New York: Alfred Knopf.

Trown, E. A. & Leith, G. O. (1975). Decision rules for teaching strate-gies in primary schools: Personality-treatment interactions. British Jour-nal of Educational Psychology, 45, pp. 130-140.

Tulving, E. & Psotka, J. (1971). Retroactive inhibition in free recall: In-accessibility of information available in the memory store. Journal ofExperimental Psychology, 87, 1-8.

Tulving, E. (1974). Cue-dependent forgetting. American Scientist, 62,74-82.

Walters, G. C. & Grusec, J. E. (1977). Punishment. San Francisco: W. H.Freeman.

Wicklund, R. A. & Brehm, J. W. (1976). Perspectives on Cognitive Disso-nance. London: Halstead.

Zimbardo, P. G. (1973). On the ethics of intervention in human psycho-logical research: with special reference to the Stanford prison experi-ment. Cognition, 2, 243-256.

Zimbardo, P. G. (1975). Transforming experimental research into advo-cacy for change. In Deutch M. and Hornstein H. A. (Eds.). ApplyingSocial Psychology: Implications for Research, Practice and Training.London: Halstead.

Zubin, J., Eron, L. D. & Schumer, F. (1965). An Experimental Approachto Projective Techniques. New York: Wiley.

ХАНС и МАЙКЪЛ АЙЗЕНК

НАБЛЮДЕНИЕ НА ПСИХИКАТА

Английска, първо издание

Оформление на корицата МигленаКоректор Росица

Компютърно оформление Снежана

формат 16/60/90обем 26 п.к.

Наблюдение на психиката - Ханс Айзенк

Documents

journal of personality

bystander intervention

unresponsive bystander

journal of research

judgment of guilt

services limited

interpersonal attraction

dopersonality investigations