КАРОЛ НИКОЛОВ

ХУБАВ БЕШЕ ЖИВОТЪТ МИ

1

КНИГИ ОТ СЪЩИЯ АВТОР

По-близо до земята – 1963Защита – 1998Спомени от България – 2003Частен параклис – 2003Нощни делници – 2003Стародавни напеви – 2004Заложници на паметта – І издание, 2005Благодаря ти, Господи... – 2008Диагоналният юг – 2008Споделени пространства – 2009Болка – 2009Стихотворения – 2009Заложници на паметта – ІІ издание, 2009Виенско колело – 2009

© Карол Николов – автор© Петър Динчев – редактор © Роза Халачева – художник© Издателство „Изток-Запад”

ISBN 978-954-321-758-8

2

КАРОЛ НИКОЛОВ

ХУБАВ

БЕШЕ

ЖИВОТЪТ

МИ

Стихотворения

Издателство „Изток-Запад”София, 2010

3

НА ЗВЕЗДИЧКАТА,

КОЯТО СВЕТЕШЕ НАД МЕН

ПРЕЗ ЦЕЛИЯ МИ

МЪЖКИ ЖИВОТ.

ТАЯ БЪЛГАРСКА СВЯТА ЗЕМЯ

4

Премълчаван и отминаван в годините, че и в десе-тилетията, Карол Николов привлича вече вниманието на поети и литературни критици. Толкова, че да не пестят хубавите определения по негов адрес. Сега той е и талантлив, и самобитен, и с изтънчена чувст-вителност, и с определено място в съвременната бъл-гарка литература. Сякаш слънцето на човешкото вни-мание е изсипало лъчите си върху него и е озарило за първи път същността му на автор. А той присъства в нашата поезия не от вчера. В годините, когато 65-та аудитория на СУ „Св. Климент Охридски” беше истин-ски дом на българската поезия, той бе едно от ярките имена, които участваха в литературните четения. За-едно с Пеньо Пенев, Андрей Германов, Владимир Ба-шев, Слав Хр. Караславов, Христо Банковски... И винаги получаваше бурни аплодисменти. Спомням си неговото стихотворение ”Борба”, което направо взри-вяваше студентската публика. Изкушавам се да цити-рам част от него, защото то звучи актуално и днес: „Ти искаше да бъдеш безпощаден. / Ти искаше да бъдеш много смел / и като гръм над грешните да падаш, / и правдата да бъде твоя цел. / Разбираш ли? Сега е твоят ред! / Пред тези хора, в залата събрани / стани! Стани и без да си поет, / и без да имаш някакво приз-вание, / настъпвай към нечестните, нападай, / докрай разкривай всички грехове / и извоювай правото да страдаш / и да наричаш себе си човек! / Не се опитвай да се скриеш! / И не вини природата, че тя / не ти е дала силата на тия, / които притежават твърдостта. / Природата!... Природата съм аз / и моят гняв и моето влечение / към правдата, която в този час / отива без вина на заточение”.

Такива стихове не бяха много удобни за онова време и ... Карол Николов бе избутан назад и в стра-

5

ни. Не съвсем, разбира се, защото негови стихотворе-ния продължаваха да излизат дори в „Работническо дело”. Но след стихосбирката му „По-близо до земята” не последва друга книга чак до побеляване на косата му. Ала поет със силен характер и воля за творчество, той не захвърли перото. Където и да беше (а той бе дълги години извън столицата), каквото и да работе-ше (а беше и учител, и журналист на свободна прак-тика, и редактор във вестници и издателства, и шо-фьор на такси, и продавач на пощенски картички), Карол Николов не изоставяше литературата. И когато вече никой и нищо не можеше да му попречи, за два-надесет години той издаде дванадесет книги: „Защи-та”, „Спомени от България”, „Частен параклис”, „Нощ-ни делници”, „Стародавни напеви”, „Заложници на па-метта” (с две издания), „Благодаря ти, Господи”, „Диа-гоналният юг”, „Споделени пространства”, „Болка”, „Стихотворения”, „Виенско колело”. Това са книги с поезия, документална проза и публицистика. И все с високи художествени достойнства, които не можеха да не бъдат забелязани от хората с очи и сърца за истин-ски стойностните неща. „Трябва да прочетете книгите му – пише Велин Георгиев – да избродите неговия мъ-чен път, за да откриете този честен българин с неиз-черпаема любов към род и родина, към живота и жаж-дата му за творчество”. И още: „Карол е...от плеадата на възрожденското българско коляно, който гледа на всичко българско с очите на Дядо Вазов”.

Наистина родолюбието е същностна черта на Ка-роловата поезия. Но това е дълбоко преживяно синов-но, човечно родолюбие. Карол не е гръмогласно пло-щаден, а съкровено лиричен поет, който търси не ви-соко изречените клетвени думи, а думите, избликнали от душата му. „У Карол Николов – пише Ивайло Хрис-тов – интонациите са омекотени, дори приглушени”. И още: „Творбите (му) звучат като съкровена лирична изповед, пречупвайки живота през личното „Аз” на по-

6

ета”. Родината за поета е родната къща, родното мяс-то, красивите краища на България, народните песни, традициите и обичаите ни, славната и трагична исто-рия на народа ни, обикновените трудови делници и любовта между хората. Ето две строфи от стихотво-рението „Засаждане на картофи”: „Слагаш семето с гальовни пръсти / и благославяш го за живот, / както пред битка се кръсти / и се надява твоят народ. / И жи-вееш от изгрев до залез, / между слънце и нощна тъ-ма, / както тръпне в родилна отмала / тая българска свята земя”.

Не е трудно да видим в тези стихове и трудолюби-ето на народа ни, и същностните черти на неговия бит, и мечтата му за човешко щастие, и одухотворява-нето на родната земя, и пленителната хубост на бъл-гарския пейзаж. И всичко това само в няколко стиха. Такава плътност на поетическото слово може да се роди не толкова от преклонението пред „всичко бъл-гарско и родно”, колкото от прозвънналото в кръвта българско светоусещане.

Този тайнствен звънтеж, който ще разтърси ду-шата на истински свързания с родината човек, е огла-сил и много други стихотворения на поета. В тях има и гордост от неповторимата хубост на нашата природа („Нощ в Балкана”, „Косачи”, „Почивка”, „Зеленина”, „Усет”), и възхита от пренесения през вековете чар на старинните ни селища („Нощуване в Созопол”, „Несе-бър”, „Копривщица”, „Епилог”), и удивление от неиз-меримия творчески дух на българина („Бояна 1259”, „Защита на славянската писменост от Константин Фи-лософ във Венеция”, „Песента”, „Южна земя”), и дъл-бок поклон пред защитниците на отечеството и заги-налите в негово име („Владетелят”, „Ковано желязо”, „Калиакра”, „Нестинарска земя”, „Медал за храброст”, „Изкуплението на Батак”), и дълбока почит и умиление пред родното огнище и народните обичаи („Север-няшко хоро”, „Йозът”, „Прескачане на огън”, „Завръща-

7

не при началото”, „Коледа”, „Отмяна”, „Панаир”, „Оп-лаквачка”, „Пране на гръсти”, „Продаване на къща”).

Но родолюбието на поета има и друга страна. И тя се изразява не с възвишени, а с болезнени чувства. Безкрайният български преход, върнал страната ни с десетилетия назад, донесе много беди на народа ни. И най-тежки сред тях са безработицата и беднотията. Останали без препитание, много българи тръгнаха към големите градове, обричайки на запустение род-ните си места. С покъртителното стихотворение „Зов” Карол Николов е нарисувал зловещата картина на едно такова запустяло селище. Ще си позволя да ци-тирам една строфа от него, която е много показател-на: „То сякаш чума е преминала / над приглушените къщя. / И вечер залезът изстинал / мъжди чорчив от самота”. Още по-страшно е изселничеството към чуж-ди държави. Сам преживял жестокия удар на своето цунами, изпращайки семейството на сина си в далеч-ни земи, той е изплакал бащиното си страдание, а то-ва е страдание и на майка България, разкрито в пое-тичния цикъл „Усещане за болка”. В това отношение много характерно е стихотворението „Кръвен данък”. Ето един кратък откъс, който натежава с риторичния си въпрос: „Затуй ли раждахме деца, ненужни / на сво-ята единствена страна – / загърбили Родината прис-лужници / със българските древни имена?” Бих отбе-лязал и стихотворенията „Изпращане”, „Неизпратено писмо”, „Пейзаж”...

Но колкото и важно място да заема родолюбието в творчеството на Карол Николов, то не изчерпва пое-тичните му търсения. Надарен с очи и сърце за всич-ко, което го заобикаля, той е надниквал навсякъде. И е претворявал всичко, което докосва мислите и чувст-вата му – волята на човека да преодолява труднос-тите, смелостта му да се изправя срещу опасностите, силата му да отстоява нравствените си принципи, щастието да обича и да бъде обичан, умението да от-крива добротата и човечността, способността да виж-

8

да величието, красотата и могъществото на природа-та, дарбата му да одухотворява света, готовността му да се разбунтува срещу неправдата, потребността му да твори... Много са стихотворенията, които бих искал да спомена, но по понятни причини ще отбележа само някои заглавия: „Живот”, „Товарна кола”, „Слизане в кладенец”, „Ремонт на покрива”, „Селска кръчма”, „Жени”, „Вдовица”, „Робинзон”, „Талант”, „Зима”, „Меж-ду два инфаркта”, „Вселена”, „Над пропастта”, „Атели-ета”, „Нежност”, „Частен параклис”... Ще се спра нак-ратко на две стихотворения, които разкриват противо-положно човешко поведение. Известният герой на Да-ниел Дефо отдавна е станал синоним на човешка упо-ритост и издържливост. За Карол Николов Робинзон е повече от това. Той е личност, която не просто оцеля-ва заради упоритостта си, а волеви човек, който се вкопчва „с ярост в съдбата” и сътворява живот. Ето първата строфа на стихотворението: „Робинзон е во-лята да се живее, / да се очовечава пространството около нас. / Да бъдеш сам срещу безвремието, но да успееш / да вградиш в далнините разумен глас”. „На-тюрморт” е само от четири стиха, но те са предоста-тъчни да разкрият образа на отвратителната персона, чието удоволствие е не да утвърждава, а да убива жи-вота: „Кървави зайци, яребици, фазани, / умъртвена сърна, глухар сивоглав... / И една усмивка – одрана / от лицето на самодоволен еснаф.”

Когато говорим за поетическото творчество на Карол Николов бих искал да поставя специален ак-цент на две цели книги – „Заложници на паметта” и „Виенско колело”. Според мен те са върхови постиже-ния на Карол Николов като поет. Може би защото в тях е вложил цялата сила на човешката си изповед, без да пести болки и страдания, радости и копнежи. „Заложници на паметта” е изключително произведе-ние, което би трябвало да бъде специално анализи-рано и оглеждано от критици и литературоведи, защо-

9

то няма аналог в нашата художествена литература. Авторът го е нарекъл поема-роман, но всъщност е вдъхновена поетична сага за Караивановия род, ро-дът на Първаците. В него са корените на поета и той проследява пътя на своите предшественици, като из-тъква болезнената им пристрастеност към земята. Не-що, което опустошава душите им. Силни характери, те вървят срещу стихиите и понасят последствията си. Груби, себични, те се отчуждават от най-близките си. Издънка от този род, поетът оглежда и собствения си път. И за това, че той е стръмен и нелек, търси вината и в себе си. „Аз водих дълго битката за себе си, / но победих, о, Памет моя, победих / в голямата борба да си потребен...”

„Виенско колело” е от друг характер. Най-общо ка-зано, това е любовна стихосбирка. Само че в нейния център е не изпепеляващата страст, която кара мла-дите да търсят пътя към звездите, а любовта на мъжа и жената с побелели коси. Свили отдавна семейно гнездо, отгледали челяд и дочакали внуци, те се чув-стват по-близки, отколкото на младини, защото са пот-ребни един на друг – като подкрепа, като съпреживя-ване. В „Сътворение”, след като отдава почит на же-ните, с които са били благословени Ботев, Яворов и Дебелянов, поетът възкликва: „О, чувствам аз – нагор-но във живота си, / че може би и аз съм бил благос-ловен / и с бурната защита срещу злото / от твоята ду-ша съм сътворен”.

Навършил 75 години, преглътнал обиди и огорче-ния, Карол Николов има основание да бъде доволен. Защото стигна до заслужено признание. А какво пове-че трябва на поета!

Петър Динчев

10

ПЕСЕНТА

Нас не веднъж и дваж са ни убивалина този див и кървав кръстопът.Вълни на варварство са ни заливалии са посявали вражда и смърт.

Но ние не нападахме народии не проливахме човешка кръвза злато, за облаги, за изгоди,преди да ни нападне някой пръв.

И затова не спирахме да пеем.С изтръпнали и пламенни душиталантът ни роди, за да живееми в загубите да ни утеши.

Летяха над земята ни годините,заменяха тъгите радостта,редуваха се пламък и униние,но нищо не погуби песента.

Угаснала в сърцата на убитите,с хайдушка смърт и с бавен хоровод,в просторната самотност на женитевъзкръсваше тя – жива за живот.

Тя – роден праг и дух в душа изстинала,убежище и дом в отруден час,самата тя – изстрадана родина,светилище и истина за нас.

11

И затова, ако ли в дни несвестниживотът ни затрие без следа,ще я запеят ангели небесниот най-отдалечената звезда.

Където всъщност тя лети, роденаот гения с безсмъртни сетива,очовечила цялата вселенас душата на разумни същества.

12

1. СЛИЗАНЕ В КЛАДЕНЕЦ

СТАРА СОФИЯ

Между четирите булеварда: Стамболийскии Сливница, Мария Луиза и Ботев,

като между четири средновековни стени,диша този район многолик и работени животът му силен ме пиянù.

Край сергиите, през гъмжилото на пазара,преминават хиляди хора на ден.Пазарят се, хитруват или разговарятза цените, за търговския стокообмен.

Магазинчета, сделки, пари, полушепот,работилнички, шмиргели, ек.За мнозина навярно – нелепост,а за други – забравен рефлекс.

С достолепие, с тежест, с бижута накичена,през тълпата минава жена.Социалните граници тук са почти безгранични."Госпожа" и "Другарко" имат различна цена.

И жужи този свят – упорит и неспирен,ненаситен на дребна радост и труд.Ако тук стиховете си зарецитирам,ще ме вземат навярно за луд.

Но това не значи, че той – многочисленият,преизпълнен с надежди, с ламтеж,е по-недостоен или по-безсмисленот полуинтелигентски брътвеж.

Недоверчиво лукав и посвоему искрен етози жилаво-жизнен, този пъстър народ,но аз го обичам, защото е истинскии живее естествено своя живот...

13

ТОВАРНА КОЛА

По изровени свлачища – бавно и с воля,слизаме дълго по стръмния път.Плъзне в калното, влачи надолуи спирачките с мъка държат.

Претоварен отново, проскърцва с канатитемоят стар и добър камион.Тая кучка – поледицата, по дявола да я пратиш.Ще замръзне всичко на голия склон.

И си спомняш само додето примигнешза оная мръсница – бялата смърт.Дръж се, батенка, трябва да стигнеш.Занаятът го иска да си силен и твърд.

Всеки ден. Всяка нощ. Винаги.Колко избягаха вече от тук.Може би можех и аз да замина.Ще намеря все нещо, àко да съм неук.

Ех, ти бричко, хубостнице моя, изгоро,приказвам си аз, но накъде без теб?Яка е твойта душица, море.В тая зима проклета, в тоя вятър свиреп.

Бавно, бавно – все по-надолу,слизаме ние, за добро и за зло,по тия хлъзгàвици, по тия стръмоляци голи,дето не може да стъпи ни едно колело.

А ни товарят, товарят ни яко –я със трупи дебели, я със дърва.Ако паднем с теб из деретата някога,кой ще вози, кажи ми, тоя тежък товар?

14

Затова дръж се, дръж се, душице.Ние сме нужни на тоя живот.Имало някъде коли като птици.Но има и мъжки товарен ход.

Товарете ни! Ние сме за товарене.Все някой трябва да понесе тежестта.Товарете я. Ние ще я прекарамедо всичките недостъпни места.

Товарете дървата за коледен огън.Товарете камъни за зид и градеж.Товарете работата си до изнемога,радостта и мечтите, своя сън за летеж.

Товарете душите си, тежките грижи,несполуките вечни и скрития грях.Товарете ламтежа си за имоти недвижими,овдовялата радост, огорчения смях.

Товарете ни! Ние сме за товарене.По тия стръмоляци, по тоя наклон,ще пренесем живота ви, ще го прекарамесъс разбито сърце и разбит камион.

По изровени свлачища – бавно и с воля,слизаме дълго все по стария път.Плъзне в калното. Влачи надолу.И спирачките с мъка държат...

15

ЛАБОРАТОРИЯ

Лаборатория – закана към Бога,намеса в гениалносттана природата високомерна и строга.Вход към разума ù. Влизане в същността.

Лаборатория – разширяване на пролукитекъм най-интимните дълбинина материята. Все по-нагоре. Все по-надолув корена на живота. Свикни.

Свикни с разрушението, с разбулването на тайнатана милионолетията – къс по къс.За всяка истина има вратичка издайническа,една мълния, един земетръс.

Лаборатория – религиите издъхватоще при първия взрив.Една светотатствена свобода те облъхва,един блясък на самопознанието – щастлив.

Бомбардират гена – извора на живота.Повиват го като бебе в изотопна вълна.Гризат слабото в него, дебнат злото.Пронизват го със светлина.

Настъпват без спиране към неподозираното.Разбиват всичко и го превръщат в прах –там, откъдето иде, от където извира то.Богове ли са, та нямат милост и страх?

Но има един миг, когато побеляват устните,когато ставаш болка от разрушения свят,преди завинаги, завинаги да напуснештози слънчев и неоткрит необят...

16

И тогава чувстваш как преминаватпо-бързи от мисълта, която рушат,ония бесни сили на умъртвяванетопрез единствената ти крехка плът.

И вече знаеш, че не ти ще достигнеш до връзката,че разрушеното друг вместо теб ще гради,че си праг към нещо великолепно и дръзко,зад което липсват човешките ти следи.

Лаборатория – съперничество с Бога,вихър от лудост, от болка и страст,територия на непрекъснатата тревога,на всеобхватната и непреходна власт.

17

СЛИЗАНЕ В КЛАДЕНЕЦ

Отдавна знам, че той ме искада сляза в него някой дени в тайнството му и във рискада се почувствам променен.

Невръстен бях, но го сънувахи чувах властния му глас – с магията му да отплувамкъм неизвестното у нас.

Да се позная в изпитания,да бъда непреодолим,преди от своите страданияда съм изчезнал яко дим.

И от тогава колко вечегодини на живот без страх,аз слизах в дълбини предвечнии болката им осъзнах.

А в дълбините като в адакипи животът многолик,разплаща се до край и страдамизерен, жалък и велик.

И от великата му тайнапречистен или омърсен,витаех в мрака му незнаен,на правотата поверен.

Сега и днес, и по-нататък,в безкраен, безначален ход,изчерпал всичко без остатък – от тук до другия живот.

18

ХЛЯБ

Камионът изскърца и спряпред кварталната фурна.С цвят на хлебна корадве момчета край него се втурнаха.

И чувалите, пълни с брашно,запренасяха бързо към склада.Тежък труд и усилие, ноот лицата не слезе усмивката млада.

И течеше така от ръка към ръкавездесъщият дъх на брашнотокато манна небесна, като река – продължаваща просто живота.

Носеха и не мислеха да се щадят,сякаш не вярваха, че ще остареят.И не чакаха в унес мигътна върховното щастие, за да живеят.

Бяха щастливи чрез себе си те –тези слънчеви ведри момчета,от труда и възбудата, и въобщетръпнеха като жребчета.

И по пътищата на радостта,към доброто почувствала слабост,съедини ги душата ми с мисълтаза живота неспирен и хляба.

19

СЕМЕЙНА ВЕЧЕРЯ

Добър вечер, мое пристанище.Добър вечер от далечни земи.Моят кораб – денят, пряко вси разстояния,жив и здрав тука ме приземи.

Нося ви бързане, бързане, бързане.Надпревара с нещо, споделени съдби.Може би някакъв възел развързани начало на стих може би.

Здрави сме. Читави сме. И днесказаслужихме хляба и виното с труд,с думи ласкави или резкизаплатихме честно своя малък уют.

Слагайте масата, виното. Ние смена живота неспирен солта.Нека първата глътка отпиемза тази истина с простота.

Има още катерене, бързане ощепо следите на всички пред нас.Нека бъде сполука трудът им среднощен.Нека пием за тях в този час.

Като на помен чашите ще отлеемза изменниците на своя животи мълчаливо ще ги опеемза неродения от душите им плод.

Дано ни отмине такава орис.Дано ни забрави злото на такава съдба.Талантливи сме, казвам ви. Ще се борим.Имаме всичко за живот и борба.

20

Всеки ден ще ставаме все по-щастливи,макар че и сега ни е просто добре.Радостта ни е пълна и жива,и не може никой напред да ни спре.

Но това е навярно много мъжко довериекъм деня, който идва във утринта.Беше хубава, хубава тази вечеря.Благодаря ви с обич за верността.

21

СЕЛСКА КРЪЧМА

Не битовият кът с една кратунена народност.Не ресторантът – блеснало стъкло.Не барът нощен с електропроводници,с вечерно, модно облекло.

А тази селска кръчма, пред коятосе спира мъжката умора с ругатня,дошла направо тука от полята –да угаси нагара на деня.

Обичам този парламент на грубитеи честни думи без сълза,които ме посрещат дружелюбноили проскърцват като железа.

Обичам да се вслушвам в тяхното скриптене,заливано със кисело винои да отекват някъде у мене,събрани всичките в едно.

Те ме приемат с радост за перото,което се докосва и до тях.Общуват непринудено, защотоот нищо и за нищо нямат страх.

В това е силата им – мълния,дълбоко стисната с горчивина.Ще се усмихнем пак и чашите си пълнище пресушим до дъно без вина.

22

ЗАСАЖДАНЕ НА КАРТОФИ

Няма нищо особено – простодоверяваш се на пръстта,както Отечеството посява кости,за да го има във вечността.

Слагаш семето с гальовни пръстии благославяш го за живот,както пред битка се кръстии се надява твоят народ.

И живееш от изгрев до залезмежду слънце и нощна тъма,както тръпне в родилна отмалатая българска свята земя.

Няма нищо особено – сътворявашсвоя хляб – сладък и мек,както природата осъществявасебе си в образа на човек.

23

СЕВЕРНЯШКО ХОРО

По сватби, в празник, в полукръгбеснеят селски халосии...В душите радост като стръкпониква. Люшват се носиите.

О, ритъм – ярък и могъщ!Срещу тъгата на животавъзникваш ти – един и същи връщаш вярата в доброто.

И с порива на радостта,от дън душите с устрем тръгнал,пътуваш към безкрайността,народ от нищото изтръгнал.

24

МЕДАЛ ЗА ХРАБРОСТ

... А във старите, писани ракли,при носиите ярки и пъстри,като скъпи светини в параклис,спят медали войнишки и кръстове.

И напомнят за походи нощни,за землянки и дълги обсади,за атаки с "Ура!" и "На нож!" иза геройства и пориви млади.

Мои дядовци чинни и храбри,по полетата бойни загинали,мъжко чувство звучи и ме грабва...Аз съм вече на ваште години.

Аз съм вече на ваште години.

25

ПРОЩАВАНЕ С ПОЕТА АНДРЕЙ ГЕРМАНОВ

Отиваш си, отиваш си, Андрей.Звучи у мен душата ти победнои вика над разрухата: "Живейи в тази пролет – страшна и последна!"

Отиваш си, приятелю. Над насвисоко слънце грее необгледнои никнат семената с луда страстпрез тази пролет – шеметно последна.

А ти – сеячът, в дългия си пътпоемаш бавно с песен изповедна.И думите ти в дните ни свистятнад тази пролет – зряла и последна.

В просторите на идните лета,в душите ни за жътвите си меднище дойдеш ти далеч от вечносттаи с тази пролет – яростно последна.

26

БОКС

Цялата работа е в това да понасяш ударите.Оня – другият, отсреща ще се мори,ще налита връз тебе, упит от възбудата,готов да те срине, да те убие дори.

Ръцете му са коварни и тежки.Треньорът е изучавал внимателно твоя стил.На фотолентата са записани грешките ти,случаите, при които си се открил.

И така: незащитените ти места са известни.Той ги знае и ги търси с бяс.Но в тази борба се цени не лесното,а отвоюваното с воля и страст.

Срещу неговата злоба оголена,срещу рутината и жестокосттаиздигни скалистите ридове на своята воляи на удара с чистота.

Всеки бой е защита с творчество,защита с прости и неизвестни неща.Мъжки прелестно нещо са единоборчествотои победата на честността.

27

РОБИНЗОН

Робинзон е волята да се живее,да се очовечава пространството около нас.Да бъдеш сам срещу безвремието, но да успеешда вградиш в далнините разумен глас.

А има пустеещ мрак и светкавици по небето,необитаем вик и древен пещерен студ,самота на края на световетеи примитивен човекоядски труд.

Така се вкопчваме с ярост в съдбата,сътворяваме покрив, берем плодовеи опрели гръб единствено на душата си,наподобяваме отвъргнати богове.

И полека-лека неудобството става предимство,приближава ехото на цялата далнина,робинзонството среща взаимности хоризонтът се изпълва с платна.

28

УЛИЦА В НЕДЕЛЯ

Ето улицата. Ето къщите в лятната вечер.Ето залезът с облаци – розово-бели.Ето хората с новите дрехи облечениза разходка семейна привечер в неделя.

И вървят, и вървят, и говорят за нещо.С достолепие видимо с някого спорят.Много важни дела, проектирани вещо,ги издигат в очите на другите... Хора.

Гасне бавно денят. Над къщята полъхва.Залюляват тополите гъвкави клони.Двама влюбени нежно и тъжно въздъхват.Едно русо момченце балона си гони.

В дълги тесни поли – карамфили изтеглени,отминават жените надолу към парка.Вечерта е спокойна и гаснещо бегла,а вечерната улица – светла и ярка.

И усещам с кръвта си: след много годинитази улица пак ще е същата. Рамо до рамодруги хора по нея в неделя ще минат,все едно ще ни има ли нас или няма.

29

ЖЕНИ

Жени, запътени за работа. Жени.В студената вода на утринтатрамваите – рибарски смешни баржи,звънят и ги отнасят надалече.А мислите им бягат към пристанищетона детските ръце, на пелените,на нещо спотаено и забравено.

Жени, запътени за работа.

Отива си от тях необяснимото,вълшебното, което ни привлича.И времето копае равномернолицата им смирени.И ето, аз си спомням песентаза Неда с нажалените очии с жълтите засукани ръце.Жени, запътени за работа. Сестри,на колене ви моля за усмивка.И ви милея. И ви вярвам.

30

ЗАЩИТА

Най-после те са защитениот упреци и от брътвеж,от тия улици студени,от парка – цял потънал в скреж.

С другарско чувство и с разбиране,на кино тръгнал в тоя мраз,един приятел от квартиратаключа си даде им за час.

И любиха се те щастливи,додето падна пълен мрак.Но трябваше да си отиват,че филмът свършва се все пак.

И ето ги навън – обзетислед бурята от тишина,вървят прегърнати и светятс една неземна светлина.

31

ВДОВИЦА

Ти му дължиш това напомнянеза същността му на човек.Все още в теб като бездомени безприютен бегъл ек,

той те напуска сам, отделя сев пространството, в безкрайността.От всичко негово обелена,изтръпваш в свойта голота.

И потреперваш, и наливашс напитки чашите. Мълчиш.А ние пием мълчаливои те изпиваме с очи.

Но ти смиряваш хубостта си,жизнеността – да не цъфти.И браниш своето нещастиеот мъжкия ни поглед ти.

Дълбоко, искрено и цяло,то те изпълва и краси.И над страстта на твойто тялов душите ни те извиси.

32

ЖИВОТ

Идеите се раждат като хората.

Една душа изгрява в красотата.Живее като сянка мълчаливои ако паднем утре на земята,тя идва и ни вдига полуживи.

И ние се събуждаме за силата,за подвига и вярата в доброто,за радостта, която е родилачовешката ни обич към живота.

Една душа залязва в егоизма,в позора на фалшивите поклони,изпепелена в злобата навлизаи в подлостта, жестоко непреклонна.

И ние ужасени се стъписвамепред тъжните руини на душата.И бягаме от тежките си мислиза публичния грях на грозотата.

Идеите умират като хората.

33

АТЕЛИЕТА

Ателиетата на старите художници,прикътани под покривите на града – страноприемници на весели безбожници,на птици-скитници – запустени гнезда.

Там дим се вие – смях и шумен говорв нощта на воля с виното ечи.Обречен свят – тъга и глад за новостсуши душите, жадните очи.

И пак налей, налей и пий и днес назаем,и не мисли за дом и за имот.Изкуството е страшно и безкрайно,а крайна е надеждата-живот.

Ателиетата на старите художници – звънарни във сърцето на нощта,недостижими кули за заложницина устрема, възторга и страстта

да се рисува с бяс, да се изтръгваот дарбата безсмъртие в аванс...Джокондите облечени си тръгватслед сбирката на голия таван.

И пак димът над всичко се издига.Над тоя нощен свят звънарната звъни.И нещо хъшовско и скитнически-циганскопрепълва с болка идващите дни.

34

НОЩ

Какво е станало със мен?И с теб какво е станало? Къде сме?Ломи душите ни среднощен вихъри в безпределната посока на страсттаотнася този свят, от който идем с чувство лихои думи – ехо на отминал празник.

Къде сме с теб? Какво ни карада светим в мрака с древна светлинаи да открием в себе си обреченизвездите на всемира – още непомръкнали?

Изящната материя на твоята прозрачна плътдими в ръцете ми като сияниеи бие луда кръв с могъщи тежки ударипо нежната мембрана на нощта.

Не чуваш ли? Небесна музиказвучи под шатъра на тая светла нощи стръвни кълнове зеленинакълват зората на могъщо чувство.

Какво е станало със мен?И с теб какво е станало? Кънти небетоот пролетни води, от топъл вятър,от разтревожен глас на нощна птица.

Изгрява лунно тялото ти в мракаи онемява моята душа...

35

ЗИМА

Снегът вали, вали, вали.От седмица затрупва всичко.Навън останало самичко,едно врабче изпърполи.

И на прозореца: "Чук, чук!"Заудря точки и тирета.След него второ, трето, етои другите дойдоха тук.

Аз пиша бавно своя стих,от тоя сняг под карантинаи върху зимната картинананасям с мъка щрих.

И изведнъж като че липочувствах остро, че несретатасближава хора и врабчета,а щастието ги дели...

36

ЕЛЕГИЯ ЗА ПАПАГАЛИ

Папагалчето – едното, се помина.Клетката внезапно опустя.Другото се блъскаше – изстиналов дългата безкрайна самота.

И детето – болката разбрало,от тъгата, за да го спаси,в клетката постави огледало:"Ето, виж, самичко ти не си".

Ала птицата инстинкти верни има,детската измама долови.Образът не беше на любимотопапагалче негово... Уви!

Но детето да зарадва с нещо,че добро към него е било,папагалчето потърка човчица – отсрещав човката студена от стъкло.

Тъжно в огледалцето се вгледа,в себе си, в живота досега,в порива детински, бърз и предан...И угасна тихо от тъга.

37

МЕЖДУ ДВА ИНФАРКТА

Каквото е било – било.Оттук нататък стига.Дошлото тука е дошло,за да ни свърши мигом.

Но случват се и чудесана тоя свят тревожен.На умирачката часаза днеска е отложен.

И смачкани като тестоще продължим живота,ала живот ли ще е тоза труд и за охота?

Полуживот, полулюбови в път полуразкриване.Горчив е този жребий нов,горчив и примитивен.

Но трябва да се примиришс невярната си участ.Страхът все пак ще те мори,ще вие като куче.

Но ти не слушай тоя глас.Живей! Търси опора!Помни: и в смъртния си часе нужно да сме хора.

38

ВНЕЗАПЕН ДИАЛОГ

"Татко, нали когато вълкътстане много лош,ще отидем в горатаи ще го завържем?..."

Аз съм завързан, сине, за вълкас ненавистта към вълчите му нрави.И вързан съм, разбираш ли, така,че нито аз, ни той ще ме остави.

А ти ме дозавързваш и дългътна бащинството в своята веригадържи ме, за да мисля, че вълкъте само мой и теб не ще достигне.

Но се излъгвам. Още в утринтана своя ден понесъл си въжето...Такава е навярно участтаи радостта последна на мъжете.

39

ОРЕХ

Бият ореха. Жилави мълнии – прътите дълги свистят с леснина.За плода, от дървото покълнал,свличат кожата-зеленина.

Бият ореха. Бият без милости хвърчат посинели листа.Някакъв алчен връх на насилието – на живота добър в есента.

О, жестока и зла инквизиция – наказание тежко за плод.Твоя страшен урок-плесницаще запомня за цял живот.

40

НАД ПРОПАСТТА

... И изведнъж от смут обзети,се втурнахме да търсим лек.Броени бяха часовете.Край нас умираше човек.

Звъняха рязко телефонитеи с бясна скорост мисълтагореше в себе си, подгоненаот бързането на смъртта.

Телексът чукаше. Диктувашерецептата специалист.И SОS в простора плувашес гласа на някакъв радист.

Мълчахме. Чакахме. И ето,с един от нас срещу нощта,в небето вбил се, самолетътс неистов устрем полетя.

Тревожен вой в часа среднощен...Колата... Болничният вход...Дали е късно или ощенадежда има за живот...

Той оживя. Като наградаза мъката ни оживя.И можехме да се зарадваме,че този път ни провървя.

Но трябваше ли да надвиснеедин живот над пропастта,за да усетим, че сме чисти,че има в нас и доброта...

41

ДЪРВО

То цяла зима пазеше гнездата,загръщаше ги в голите си клонии чакаше южнякът с добротата систудените му нощи да прогони.

То искаше отново да накичикороната си с бели цветовеи да дочака толкова обичанитенезабравими птичи часове.

Но птиците, които го оставиха,бездомниците, скитници-пройдохи – през тази нова пролет го забравихаи в клоните му вече не дойдоха.

Живееше природата, ликуваше.Но весел цвят дървото не покри.Умираше то, страдаше, тъгуваше.А птиците не знаеха дори...

42

ПРИВЕЧЕР

Привечер е. От яслите се връщатжена ми и детето ми. Такае хубаво и искрено... Пред къщите спират и ми махат със ръка.

Прозрачно и ликуващо, и сладко,поникнало сред тоя свят зелен,детето вика отдалече: "Татко-о-о-о!"И се затичва тръпнещо към мен.

И няма миг на този миг подобен.Изправям се интимно занемял.Изфутболили целия следобед,момчетата се връщат у дома.

И вечерта, неподозирано смирена,покрива всичко с топъл полумрак,за да останем пак непроменении променени някак си все пак.

43

ДЕТСКА ПЕСНИЧКА ЗА ДЯДО КОЛЕДА

Дядо Коледа – добър и весел,лудориите прости.Смях и радости донесъл,в дълъг път поемаш ти.

Дълъг път през снеговетена голямата земя.И звъни, звъни звънчето,будно в нощната тъма.

Тичат бързите елении шейната ти лети.И през преспи заледенивсеки дом намираш ти.

А наоколо се сипесняг и сняг, и само сняг.Духне вятър и изхлипа,и заглъхне скоро пак.

Побеляваш, остаряваш.Дълъг път те измори.Но за работа такаваникой с дар не те дари.

Този, който е измислилтвойта приказка за нас,е забравил да поискадар за тебе в оня час.

Ала ти не остарявай.В равнини и по билабързай пак и не забравяй – ще те чакаме, ела.

44

Даже нищо не донесъл,между всички ни бъди.И засмян, добър и веселпак хорото ни води.

Нека винаги е живаи не спира своя бягтази коледно красивабяла приказка от сняг.

45

БРЪМБАРЧЕ

Бръмбърчето пада на земята.Може би крачето го боли.Може би повреда във крилата.Всичко може. Може би, нали?

И детето плаче. Иска да му мине.Сякаш ще се свърши тоя свят огромен,ако тук под лампата загинемалкото нещастно насекомо.

Не плачи, момиченце. Обиденомайката му казва: "Не плачи!То ще литне и ще си отиде..."И изсъхват детските очи.

А пък бръмбарчето пърха на земятаи остава в тая нощ самичко.После го обгръща тъмнинатаи изчезва бавно всичко...

46

АВИОСТИХОВЕ

1.

Всяко "Довиждане!" може да бъде "Сбогом!"Апаратът за повикване взривява съня.Може би това все още не е тревогаи аз не би трябвало да се безпокоя.

Приготовленията са машинални и кратки.Сянката ми пада върху цялата срещуположна стена.Детето примлясва в просъница сладко.Жена ми е станала. Лесно ли е да си жена?

И тогава идва онова внезапно "Довиждане!",което прозвучава като "Сбогом!" и край,и в дълбините на сърцето зазиждаспомена за един мъжки образ в детайл.

2.

А призори небето просветлява,кълби се облак бял и розовее.Бездънна синя вис... Не съжалявам.Приемам риска пак, за да живея

по мъжки мъжкото си кратко време.Трепти машината под мен, трептии нова мощ сърцето ми обземанад върхове и бездни да лети.

Изгрява слънцето и се разкриват,преди духът упит да ги съзре,Пирин и Рила в свойта прелест дива,контура бял на Бялото море.

47

Живей, Земя! Вълнувай ме, Отечество!Лети докрай в най-вярната посока.Аз мога да те гледам отдалече,но никога, за нищо – от високо.

3.

И ето ме във въздуха отновонад тези драматични планини.Внезапно, величаво, дешифрованопейзажът се изгражда и звъни.

Летим и хеликоптерът опипвапространството, издига се, кръжи.Изгубва се сред облаците дрипави,над бездните високо се държи.

Небето често крие изненадии въздухът понякога е гнил.По улеите тесни – из засада,връхлита злобно вятърът завил.

Но като водно конче апаратътоблита пак скали и долове.То сякаш сме не тука на земята,а в истински космични светове,

дошли, за да открием на небетолегендата за живи съществаи своята единствена планетапо-нежно да обикнем след това.

48

4.

Всяко "Довиждане!" може да бъде "Сбогом!"Земята често напомня за себе си с гняв.Като вакуум тя гълта машината в огъни я превръща в куп неузнаваема сплав.

И я забулва в кошмарна жестока тайна.Доказателства няма и причините пак,както винаги, остават за дълго незнайни.Няма белези. Няма никакъв знак.

И никога, никога повече няма да имадруг знак освен оня в сърцето – там,откъдето излитаме остро и нетърпимо,и където се връщаме като спомен едвам.

49

ПЪТНИЦИ

Къде отиват – тръгнали отрано,с багажи натоварени, с торби,понесли на далечни разстояниятревогата на своите съдби?

Какво ги гони в пътища кръстосанипреди да се замислят за подслон,та старите си къщи варакосанисменили са с хотелския балкон?

И пътищата носят ли утеха,замира ли духът успокоен,когато свличаш пътната си дреха,завърнал се дома одушевен?

Ах, мили мои, нека да ви чакатс "Добре дошли!" на пътните врати.Въртят се колелетата на влакаи времето неспирно се върти.

50

ЗОВ

Каква ли сила е измеласмеха и хората от тук?Пейзажът само неизселендъхти на гюзум и на лук.

Какви ли бури са натирилиживота – някога цъфтялпо тия слънчеви баири,та той така е отмилял

на челядта си – прекатуриладобрия дядовски закони гайтанлиите потурисменила с градски панталон.

С каква ли болка се е бранил,от корена си разделен,човекът – тръгнал във изгнание,към градищата, победен.

То сякаш чума е преминаланад приглушените къщя.И вечер залезът изстиналмъжди горчив от самота.

Нощта се връща като сованад спотаени долинии с глас, от пустошта отровен,зове отминалите дни.

Повява вятър и тогаваот дън тъмите на нощтапроскърцват бавно изоставенипрозорец счупен и врата.

51

И става грозно и зловещо.Свърталище на духове – селото живо е. За нещовсе още моли и зове...

Би трябвало да се досетимза смисъла на тоя зов,за да не е за домовете нии утре скръбен послеслов.

52

УГАСНАЛИЯТ ВУЛКАН

Все още горд и величав – пил дълго огън от земята,той е забравил своя нрав,смирил е страшния си кратер.

Ала пред него, в смут обзет,духът обзира битието.Вечерният му силуетизпълва с тайнственост небето.

Горещи извори навънот дълбините му извират.Притихнал кротко в своя сън,той никога не е умирал.

И се издига над света,чело опрял о висините – и пламенее в мисълтас една могъща сила скрита.

Додето някога в див часвнезапно магмата му звезднаизригне яростно у нас,обжари всичко и изчезне.

53

ПРИТЧА ЗА ОСТАРЯВАЩОТОДЪРВО И ДЪРВАРЯ

Дървари чистеха горатаот сухопад, за да растеи с тежки брадви по коратапочукваха елите те.

Сечаха сухите дърветаи ги товареха в коли.Между зелените просветвашенебето без да го боли.

Красиво, стройно и зелено,но остаряващо все пак,едно дърво усамотеновисеше едър гъст клонак.

Не беше още за отсичане,ала дърварят пожелаи вдигна брадвата пред всичкисрещу самотната ела.

Съвсем узряло за шегата,изтръпна старото дърво.Без предизвестие тъгатаго сграбчи здраво. За какво?

Нима не можеха да скрият,че старостта му е на път?Човещина е нужна и на тия,които брадвите въртят.

54

КУКЛЕН ТЕАТЪР

Кукли, които се смеяти кукли, които се молят,и по чужда воля живеят,и умират по чужда воля.

А децата аплодират щастливи,тържествуват и викат: "Бис"!Колко смешен и тъжно-наивене възторгът им чист.

О, децата ликуват.И нито едно от тяхне поиска куклите да се бунтуват,да не треперят от страх.

Всъщност куклите нямат вина.Те не са създадени за съпротива,не умират за светлинаи не могат да бъдат щастливи.

Куклите си остават кукли.Куклите нямат власт.Мили мои приятели кукли,тъжно ми е за нас...

55

МОМЧЕТО И ХВЪРЧИЛОТО

Беше дошло неспокойното време.

Вятърът духаше ожесточенои замиташе с вой прахоляците,а момчето тичаше устременопо стълбището на кооперацията.

То излезе на покрива във утринтаи завързало за конеца на своя животедна шарена книжна мечта,я захвърли към синия свод.

Вятърът я грабна и я понесе.Тя се издигна високо нагоре.А момчето я гледаше веселои се преливаше сякаш в простора.

Долу при партера с крясъцисе събраха набързо пингвинитеи започнаха да ръкопляскатна великото чудо безкрили те.

Но не виждаха сякаш момчето.И само една майка извика:"Спасете детето ми. Ах, спасете..."Бедната. Тя не знаеше, че вече никойне може да го спаси от мечти,от копнеж и от жаждата да лети.

Беше дошло неспокойното време.

56

НОЩУВАНЕ В СОЗОПОЛ

Денят ще излинее като дрехаот пек на полуострова скалист.И в мрака – още сив и леко рехав,ще ме настигне образът ти чист.

И всичко във Созопол ще се сбъдне.Като бъбрива циганка нощтаще ни предскаже с древна безразсъдностдълбоки, неизпитани неща.

О, във Созопол всичко ще се смеси:море и остър звън на боен меч – и профилът ти мек ще се надвесинад мене като фреска отдалеч.

И всичко ще се сбъдне, ще се сбъдне.Едно предесенно смокиново листов стъклото ще наднича целомъдренои жълто любопитно ще е то.

А утрото – превърнато във споменна старостта за белите гори,разтворено пред изгрева огромен,с море и обич ще ни озари.

57

КОГАТО ПАНАИРЪТ СЕ РАЗВАЛЯ

... А продължава да е весело, все ощенад панаира спрял гондолите свистят,недолюлели ненаситните и нощемна хладината гласовете им ечат.

И продължават оркестрантите да свирят.Една певица пее с фалш за младостта.И пият бавно всички гъста черна бира.И се усещат пак на края на света.

Но вече чувствам – панаирът се разваля.Неуморимата му веселост немей.Ще дойде пак, но до годината едва лище пее в нас това, което днеска пей.

О, панаирът, панаирът се разваля. Отминаванедоизкаран пак докрай, неизживян,за да остане дълго в нас и незабравенда се превърне в мил и простодушен блян.

58

ЕСЕНЕН РИБОЛОВ

И пак стоим по бреговетена този малък язовир.Въззема се над нас и светинеотразима, синя шир.

И наедрели бързо в лятото,излизат тежки риби пак – лежат без дъх или се мятатна пожълтяващия бряг.

И ни омайват с тиха прелестзелено-жълти цветове.Бял щърк – кой знай защо запрел е,в тръстта жабоците кълве.

Грей меко слънце. Планинитечертаят ведър кръгозор.С души от истини упити,отправяме унесен взор

към хоризонта ням, къдетообзети в есенен копнеж,земята жълта и небетосе сливат в тоя въздух свеж.

И взрени в себе си, разбирамекакво е свят и красота,какво изгубваме, умирайкии отминавайки света...

59

ЕДНОДНЕВКИ

Кръжат, издигат се, танцуватв часа на своята любов.Замират тръпнещи, ликуват,създават се без благослов.

С една неосъзната щедростте изживяват само в мигбезкрайността на тоя ведърживот – възвишен и велик.

И се отдават с луда нежности с шемет тих на любовта,и се опиват безнадеждноот утринта до вечерта.

Но пак се търсят и се любят – та своя род да продължат.Кръжат изваяни и хубавии над блатата се зоват.

И ние гледаме смутеникак си отиват с вечерта.И тръгваме с едно съмнениеза свойта трайност на света.

60

НЕСЕБЪР

Разбираш ли Несебър – този храмна древността и старите изкуства?Аз съм при теб и мога да ти дамзавинаги най-светлите си чувства.

Но профилът на чакащи жени,които гледат с болка към морето,ще превъзхожда всичките ми днис богатствата си скрити във сърцето.

Не сме ли с тебе тук от вековена този бряг приседнали случайно,да въведем с антични гласовеморето и звездите в свойта тайна?

За нас ли е създаден този свят?За нас ли са се молили светците?И химнът им, тогава недопят,ще прозвучи ли с обич във душите ни?

Разбираш ли Несебър – този градс душа на птица, литнала в простора,с безкраен вятър и далечен грак,и с къщи, спрели като древни кораби?

Разбираш ли душата му сега,когато пием гъстото му винои ни обзема дива есенна тъгапо туй, което в спомена е минало?

Под звездното небе на есента,над срутената вече катедрала,молитвено се ражда песентаза нещо безвъзвратно отлетяло.

61

ГОЛО ТЯЛО

Те ще рисуват голото ù тялос вълнение и тупкащи сърца,и с мисълта за своето начало – студентчета без дъх, почти деца.

И ще се вглеждат в бръчките, в лицето,браздено във годините без жали в стихналия шемет на ръцете,прегръщали и галили с печал.

Те ще рисуват с дар или без негоостатъка от старата женаи само някой в погледа ù бегълще нарисува с обич светлина,

която от душата ù изтичаи се превръща в старческа сълза.И за това, което е обичала,по скулата ù бавно запълзя...

62

АКТ

Това са кадри – вик от друго време,на знойна радост в миг осъществен,която е могла да ни обземев един отдавна минал ден.

Която е била възторг и сътворение,величие на сбъдната мечта,екстаз и лудост, и движение – победа на живота над смъртта.

Това не може никога да се повторивъв друга възраст – тържество и страст,и тайнството на любовта да проговорина смъртните с безсмъртния си глас.

О, лудост, от душите ни жадувана,върни ни пак без глас в ония днии жалкото ни бавно съществуванеза миг от тях безсмъртно замени.

63

КОНЕ

Ах, как жребците в хергиле се биятза нежната кобилка – ярост ги зове.Изправени като кентаври рияти цвилят с диви, злобни гласове.

Замахват със главите като с боздугани,със зъби късат плът и кръв тече,и от дълбоките им мъжки ранисмъртта към гроба ги влече.

От този бой дали ще оцелеят,ако е силата им без превес.Художникът не ни е казал кой ще надживеесъперника от битката със чест.

За нас остава да предвидимкак някой трети, без да се бои,от силните жребци по начин стиденкобилката без бой ще усвои.

64

НАТЮРМОРТ

Кървави зайци, яребици, фазани,умъртвена сърна, глухар сивоглав...И една усмивка – одранаот лицето на самодоволен еснаф.

65

РЕМОНТ НА ПОКРИВА

Рисунката е правена със въглен.Той е съвсем до ъгъла. До него е смъртта.Но не оная със косата – смъглената,а друга някаква с венчална красота.

Денят е сумрачен. Над покрива ръми.И разпоена водосточната тръбавсе бяга и навънка се стреми.И се превръща може би в съдба.

А някъде го чакат и го жалятжена и две деца невръстни.Но и паважът долу чака да погалиживота му с бетонните си пръсти.

Аз целият звъня от напрежениеи изживявам сто пъти смъртта.А майсторът за своя хляб без съжалениеи утре ще рискува младостта.

Мъже на риска, с горда смелостживота си залагат пак без страх.От подвига на мъжкото им делосе уча да живея като тях.

66

БОЯНА 1259

Още ги нямало флорентинците. Още не бил дошъл Джотò,а Боянският майстор с опинцитевече изписвал детето Христос.

Влюбен във Десислава будували рисувал не с четка, а със сърце.И рисувал, рисувал, рисувал,със изтръпнали мъжки ръце.

Жива, хубава и вълшебна,тя отправяла поглед към вековете –необяснима, небесна, потребнапрез времената с обич светела

със душата си и с любовта на художника,озарила с достойнство пространствата –толкова истинска и невъзможнавъв епохата до Ренесанса.

67

СВАТБА

Дойде ли време вече да оженвамедецата си във възраст за любов?Ний сватове да срещаме засмении да гърмят младежите с пищов?

Дойде ли време пак да си припомнимлудешки северняшките хора –как пиехме ракията със стомнии виното пенливо със ведра?

Сега е друго – ние сме бащите.А млади са годините напред.И пари нямо питане в очите:Какъв ще бъде техният късмет?

Ах, мили мои, вярвайте в доброто.Като разръфани самарски знаменагодините ни вяха над живота.Но бяхме хора с мъжки имена.

Налейте пак. Виното да опива.Щастливият – сега да е щастлив.Кой вика дрезгав в ъгъла: "Горчиво!..."Не! Сладко е след всичко да си жив.

68

ЛЯТНО МОМИЧЕ

На Петя и Тони

Ти не си любовта. Ти си само едно лятно момичеза горещите августовски нощи.И затова с тебе няма в нищо да се обричаме.Просто ще се любим сега и още, и още.

А след това лятото внезапно ще свърши.И всеки ще тръгне в своята стара посока.Един кленов лист от дървото ще се откърши.И морето ще бие в скалите – зеленооко.

Автобусът ще издими и ще заминекъм някакво неизвестно начало.Но ще останат стъпките ти по плажа изстинали спомена за твоето нощно тяло.

И мелтемът ще духа от морето към сушатанадалече в дните – години, години.И една созополска нощ, лъкатушейки – като болка през сърцето ще мине...

69

СЛЕД ВРЕМЕ

Да, аз ще се завърна някой ден,когато си отива светлинатаи някак много тих и уморен,ще се изправя на вратата.

Звънецът ще разкъса с викна твоя дом дълбокото мълчаниеи ти ще израстеш пред мене в мигкато безмълвно очертание.

Ако обичаш още, замълчи.Но протегни ръцете в полумрака.Обвий ме с тях и заплачи.И аз ще зная, че си чакала.

70

ЧАСТЕН ПАРАКЛИС

Ще се помолим ли? Искаш ли заедно да се помолим?Светлината струи от иконите в храма незримо.Може би някой от нас непоносимо е болен.Може би от злина е ухапан непоносимо.

Ах, любов моя, нека да се помолим смирено,в страни от всичко – свързано с битието.И нека почувстваме с доброта озарениетов този частен параклис – сърцето...

71

РАЗХОДКА С ВНУК

Вечерта завършва с приказка желаназа юнака храбър и злодея лош."Лека нощ!" ни казва някой от екрана,за деца и старци – кротка, лека нощ.

Сутринта ще станем рано отпочинали.Слънцето ще свети, блеснало в захлас.Сянката на птица трепетно ще миненад къщята будни в утринния час.

И ще ни обземе радостта голямада вървиме двама в тоя вечен град,свързани навеки като в зряла памет – старостта разумна и животът млад.

И ще те вълнува силно всяко нещо.Ще извикват в теб въпрос подир въпрос:сладоледът леден, лятото горещои врабецът, който ще подскача бос.

И ще питаш ти, ще питаш пак наверно:птиците защо се раждат със крила,мравката защо е мъничка и черна,за какво се носят тъмни очила.

Ще те слушам кротко и ще отговарямна въпроса детски с отговор узрял.Както ти ще знаеш истините старинякога, когато бъдеш остарял.

Някога, когато и да искаш ощеда ме питаш нещо – неотгатнал сам,няма да съм тука, за да мога в лош ден,отговора верен бързо да ти дам.

72

Преродени сякаш в миг от друго време,ти ще бъдеш дядо – внукът ще съм аз.В спомена безкраен пак ще ни обземерадостта да крачим двама в утринния час.

И ако тогава в тебе или в мененещо под сърцето остро заболи,значи, че и в тази утрин озарена,заедно щастливи с обич сме били.

73

ЕТЮДИ

Навярно те са скелети отдавнав развалините на града,лежали дълго водоравнов студени гробове-гнезда.

Но аз ги виждам в плът облечени,в движение – графичен щрих,върху керамиката – печенана вековечен огън тих.

Археолозите в градчето шетати с четчица почистват пакот стари амфори парчета,за да открият древен знак.

А те сияят в мислите им днешни,разкошни в свойта голота,велико-грешни и безгрешнипред любовта и пред страстта.

И ето – тя е коленичилапред него – повелител ням,с душа и жарка плът обкичилаживота му добър и прям.

А после той с ръка я хващаи хукват двамата навън,далеч от този гроб – изящнии безтегловни като в сън.

Но в порива им бърз и властентя се препъва, пада във несвяст.И той я вдига на ръце, изнася яот преизподнята без глас.

74

И двамата напускат свойто време,вървят забавено към нас.И ние чувстваме, че ни обземаедна могъща зряла страст.

Неумъртвена в бяг от вековетеи надживяла камъка студен,тя – дух и плът, и образ светъл,създала с обич днешния ни ден.

75

ВСЕЛЕНА

Дъга от светлина извива нощен път в небето –далечен Млечен път на озвезденамогъща магистрала към сърцетона безначалната пулсираща вселена.

И с дръзката чуствителност на разума,с прозрение, че сме искри от нея,с космическо преджителство напразноопитваме безсмъртно да живеем.

И търсим думите и образа предвеченна звездната говореща материяс интимните прояви на човечностот още неоткрити поселения.

Далече в дълбините на всемирани търсят други същества – родениот своя свят велик и неумиращ,в живот и свобода осъществени.

Но само тук от плът и от духовна тъканвселената за нас е сътворилаедин живот от сладост и от мъка,от тържество на устрем и на сила.

За да посрещнем другите – Ония,които за духа ни вече знаят,които все едно ще ни откриятза радостта да бъдем тука заедно.

И заедно да изживеем свойто време,и любовта човешка, подаренакато на смъртни за живота земен,да озари безсмъртната вселена.

76

ТАЛАНТ

Талантът няма нужда от защита.Той иде сам като бушуващ дъжд,като стихия още неизпитана,като сълза – изстрадана от мъж.

И изведнъж настъпва сякаш празник.Откриват се бездънни небеса.Далечен гръм просторите разрязваи се извършват в нас отново чудеса.

Могъщи ветрове раздират облаците. Светълденят се впива в нас като кама.И в градските ни къщи зад пердетатанахлуват бунт и мирис на земя.

Талантът иде с чувство на обреченост.Той е върховна мярка за света.Един възвишен порив за човечност.Един възторжен дух на радостта.

Той ни открива и ни претворява.Руши ни с тежка длан като че лии от остатъка отново ни създава.И затова навярно дълго ни боли.

Но само в него ние съществуваме.Епохата, Родината, Светътдобиват плът и образ, и пътуватс души от слънце в дългия си път.

Талантът няма нужда от защита.Но трябва друг талант да го прозре,да го усети в удар на копитои в прилив на разбунено море.

77

НОЩЕН ВЯТЪР

Вятърът, вятърът – ето го вятърът,прилив на мощ и на нàпор в нощта.Скърцат дърветата. Като в театърв миг ни разтърсват гневът и страстта

на всемогъщата дива природа, в тържеството на власт и възторг.С несломимо дихание някой от сводас мръсотията влиза във спор.

И брезите танцуват с развеяни клони,и тополите мятат зелени камшици,и стихията сплита пространства и гонис безпокойство духа като жрица.

Вятърът, вятърът – младостта на нощта,от далечен улей неспирно извираи отнася със ярост праха на света.Като оркестър могъщ музицира.

И подготвя земята за празнично утрос озарена и чиста до блясък душа.И от свода се спуска със син парашутБогът на истината и тръгва пеша.

78

2. БЛАГОДАРЯ ТИ, ГОСПОДИ!

КОПРИВЩИЦА – 1

Цвят и мирис в цвета на цветята,плач и болка в тъгата, която изгаря.Слънчев лъч от лъча на зората – една малка България в духа на България.Град като тичинка и блясък на сабя,като хубост в очите на хубавица – всемогъща, талантлива и грабваща,и непокорна багра в шева на шевиците.Наричам те обич и образ приветен.Наричам те гордост и благородство.Между гъмжилото на градоветеосъзнавам твоето превъзходство.Осъзнавам твоето присъствие неотменноедновременно тук, в Цариград и в Дамаск.Град като вечна несрета и жажда нетленнада си тук и на път, надалеч от дома.А жените ти чакат мъжете с години,побеляват косите им в труд и в самотност,ала раждат момчета, които след тях ще заминатпо големите пътища на живота.Светъл град, ти приличаш по нещо на мен:бил си шумен и весел, и в труд многолюден,бил си сам, изоставен и опечален,бил си щедро приет и прокуден,побеждаван си бил, ала не примирен.Верен град, моя истина строга,искам в себе си да ме вплетеш,за да бъда щастлив, ако могада приличам по нещо и аз на теб.

79

ПРЕПУСКАНЕ

Да видиш мъж на кон, препусналпо камънака в утринта,изпълнил с тръпнещо предчувствиеи с тропот див безкрайността.

Ще чуеш в себе си камбанас тревожен зов да прозвъни.В присъствието на Балканаза подвиг мисъл ще те осени.

Да видиш мъж на кон, понесълдуха си горд към ясна цел.Ще се усетиш смел и весел,по пътя с конника поел.

Ще доизмислиш с порив знаменад радостта ви да плющи.И под небето – светло и голямо,ще се родиш най-после ти.

80

ПРЕД ПАМЕТНИКА НА Д. ДЕБЕЛЯНОВ

Велики сине на нощта, къде си?По твоите светли пътища вървяи постановчика на твоята пиесаедва понасям в себе си, едва.

В локалите и в кръчмите среднощни,потънал с теб, ще пия до зори.От твоите елегии разкошнитъга и обич ще ме озари.

Издънка на бунтовен град – нелишна,ти превъзхождаш всички сбрани тук.Не ощетил кредиторите с нищо,поемаш мъжки пътя си на юг.

В нощта към Солун нежно ще те топлиутехата на стария бивак.И ще забравиш скритите си воплипри мисълта за хора и за злак.

Но жал с наслада няма да прилепва.Очите от пейзажа ще болят.И с нощни думи Струма ще нашепваза твоя спрял и обеззвезден път.

И с тъжно недоверие в доброто,в успеха си – почти неизживян,ще чакаш своя отзив от животас прощална мощ и укор овладян.

С безстрашие обречен на земята,войниците си в бой ще поведеш.Не стигнал за труда си до отплата,с предимство вече можеш да умреш.

81

Какво е радостта, какво тъгата,в една сиротна песен ще ечи.И в старата Копривщица Жената*ще чака с непресъхващи очи.

Ще чакаме и ний – осиротели,отново за света да се родиш.Душите ни – до дъно преживелиомразата, с любов да озариш.

По стъпките на скитника бездомен,напуснал с огорчение света,прекрасна и прозрачна като спомен,завинаги се връща песента...

____________________Жената* – така наричат копривщенкипаметника на Дебелянов от Иван Лазаров докато той го работи в Копривщица.

82

НОЩ В БАЛКАНА

Ще нарисувам тъмна гора,която стене от нощния вятър,неизказано ласкава и добра,но огъната и притисната до земята.

Ще нарисувам облаци, бягащи до безкрая.Ще нарисувам пълна луна,небеса виолетови и замаянии неспокойна вълнуваща светлина.

Но ще бъде неотразенавеликата музика на нощта,която остава завинаги в мене,защото нахлува в кръвта,

защото ме вика властно навънсред хаоса на Балканите,осъществява ме като звъни ме измъчва като страдание.

83

СТАРИ КЪЩИ

Притихнали и мълчаливи,те изживяват своя веки с примирение загиват,приели жребия нелек.

Но в бурна нощ, когато мълниинебето с блясък озарят,те се събуждат, с мъка пълни,и тръгват в тъмното на път.

Назад, назад към свойто време,към многодетния си свят – по възрожденски чист и земен,и с въжделения богат...

84

ПОЧИВКА

Сенокосна вечер – утолена.Необгледно светло ширине.Тъмнината – морна и зелена,пада върху мъжки рамене.

Пряко върху откосите мекилегнали с душите си ловимудар от косите ни – отекнал,мириса упòен на треви.

Бавно над ливадите смълчаничезне зад боровете денят.И с далечен звън като камбанистихнали сърцата ни звънят.

Нещо от любов несподелено,в музика и в ритъм се реди...В небесата летни отразени,греят от очите ни звезди.

85

НЕЖНОСТ

Ти си възлизала по тазизеленоока тръпна планинаи твоят свят многообразенте е обгръщал с тишина.

И просната върху тревите,предчувствала си любовтане като болка и откритие,а като радост от света.

Затуй ли вече след годинити ме доведе тука с плам – под небесата влюбени и сини,мечтата ти да пресъздам.

И да се сливаме в тревата – два клона на едно стебло.И да помогнем на съдбатада сбъдне нещо не било.

86

ЗЕЛЕНИНА

Преди да свърши лятото напълнои есенна слана да прегоритревата по заоблените хълмове,шумаците и гъстите гори,

зеленината щедро се разкрива.С предчувствие за идващите дни,в които хубостта ù си отива,тя се простира с порив, зеленù

и озарява с трепетно сияниепространството и цялата земя.С дълбоко, отминаващо уханиепустее бавно привечер сама.

Но пак блести, блести от всеотдайност,с невидима и зряла светлина – велика, споделена и замаянаот обич и копнеж зеленина...

87

ОГЪНЯТ

В старата ни къща, на огнището,огънят неистово пламти.С някаква възторженост отприщенахвърляш съчки в пламъците ти.

И беснее огънят – облизалчерните, опушени греди.Тръпнеш ти. Под бялата ти ризамладостта напира в твоите гърди.

Сън ли е това или действителност?В детството сама ли се всели?Аз ли те зова от дълбинитена душата си възвърната или

огънят и всичките стихии,връзвани на възел досега,лумнаха от някаква магия,от усмивка или от шега?...

Смесена със спомените, жива,от духа измислена не си.Нестинарка или самодива – над живота ми се извиси.

И остана в дните ми – прекраснакато свята нощ и светлина,като нещо – прекалено ясно,за да мога да го обясня...

88

СТАРИЯТ ПЪТ

Ето старият път – белег бял от отколешна рана,сякаш с брадва изсечен дълбоко в скалистия скат.Ден из ден служи той на планинците – верни акрании години наред ги отнася по белия свят.

Но какво да се прави – променят се хората, дните.Вече никой не ходи по него с коне или пеш.Долу в ниското, пряко завоите с вой, упорито,камиони бръмчат и летят по асфалта горещ.

Зеленясал, тревясал, изровен, запустен, но веченв мисълта и в кората на спомена – жълто горчив,крее той и разказва с гласа си добър и човеченза отминали дни като селянин стар, работлив.

А край него гората шуми и се вдига зелена.Вечерта го засипва унесено с мрак и звезди.И изчезват във времето с ехото – успокоени,бързи стъпки и тежки, отрудени, бавни следи.

89

СОПОЛИВИТЕ КАМЪНИ

Дотука – винаги дотука – жени и майки, и сестриизпращат пътник за сполука,на път потеглил призори.

И бликват сълзи на раздяла,че дълги дни ще изтекат,а устните, не издържали,не могат "Сбогом" да рекат.

Но крак на стремето положил,мъжът възсяда своя кон.И нито иска, нито можеда слуша хленчене и стон.

Зоват го пътищата спрели.Разпалва го опасността – с керваните, на път поели,да язди коня си в нощта.

Затъкнал в пояса пищови,той тръгва като на война.Затуй тъжовен и съдбовен еплачът на майка и жена.

Обгърнати от планината,те свеждат тъжно раменеи гледат как в далечинатаизчезват хора и коне...

90

ЙОЗЪТ *

Иде йозът! Наблизо е – иде!Планината от хлопки ечи.Всеки свойта Сивушка да видие дошъл с неспокойни очи.

... И прегръщат говедата с нежност,и зоват ги с добри имена.Настрана от купа ги отвеждати им дават най-сита храна.

Сякаш с обич дошли са на свижданеотдалече при близък човеки разказват за нещо загриженона планинския свой диалект.

"Е, добре са, добре са – говорят – има паша нагоре, аз знам.Лани – суша. Сеното на коренизгоря. Но сега е тамам."

И стоят, и се чудят, и климат,озарявани от радостта.А в очите им – неизтощима,вечна милост и доброта...

_________________Йоз* – Стадо говеда, изкарани на пашав планината за през цялото лято. При смяна на пасището йозът понякога минава край селото.

91

КОСАЧИ

Раззаря се!... Косачите косят.

Поело бавно вечния си път,изгрява слънцето. Над върховетеблести небето празнично и свети.В дола остава сивата мъгла.Приплясват птици с тръпнещи крила,издигат се, летят и се възземат,за да разкрият в най-доброто времевъзторга чист на птичия си хор.И всеобхватно чувство за просторизпълва с драгост бликнала душите,и в унес светъл, с веселост упити,въртят коси косачите, косят.

Ах, как косят. Могъщата им гръдпоглъща с волна бодрост хладината.Сърцето бий и тътне планинатаот удара на силната им кръв.Какъв е този труд, кажи какъв,щом сътворява с обич и осмисляживота цял и чувствата им чистипревръща в тиха радост – радосттада минеш пръв пред всички в утринтаи да оставиш стъпки по росата?...Така ли се извършват чудесата?Така ли идва странно този мигна порива възвишен и великда подражаваш с жар на простотатаи в тази утрин вярващо с косатав отмерен ритъм с устрем да косиш,да изразходваш силата си?... Виж,небето грей, от тъмното изтръгнато.Орлите вият вечните си кръгове

92

и твоят дух, почувствал висота,постига сякаш трайно красота.А те косят, косят и покосенитревите лягат в откоси зелени.Потта тече. Косите се въртят.Ръцете се извиват всеки пъти с опита на много поколения,с неутолена жажда за движения,повтарят свойто вечно битие.

Но то не е тъй малко, о, не е.На всеки ден изминал – в кръговратаживее неразкрита красотатана жаждата, която ни гори – да се живее с труд, да се твори.

Косят косачите, косят. Косят упитиот своя тежък труд с лица открити,преди да дойде тъмна вечертаи в оня път голям към старостта,преди да са почувствали уплаха,че остаряват вече и размахътна тежките коси малее май,преди да са изгубили докрайи силата на мъжкото си тяло,и радостта в душата затрептяла.Броени са човешките ни дни.Ала въртят косите, погледни,срещу самата смърт, срещу забравата,и своя хляб с ръцете си коравии радостта си искрена творят.

Раззаря се. Косачите косят.

93

УСЕТ

На Петър Динчев

Пак есента обагри в жълтолеса на тази долинаи с бяс червеното изгълтапрохладната зеленина.

По малко пътче, свил нагоре,вървя добър и озарен.Гората вещо ми говории се извършва нещо в мен.

И аз се питам в миг на щастие,творено без масло и гваш,какво е моето участиев природния всеобщ пейзаж?

Създала себе си, природатае чувствала потребносттада има мен, та като ходяот нея да се възхитя.

94

ПЪТЕКА

... Но продължавам да се питам философскиза този сняг – неповторимо бял,на този склон не е ли навалял,за да преминем ние със Банковски.

И да изчезваме незримо в светлинатана този блеснал и възторжен ден –от боговете дар благословен,предназначен за празник в планината.

Сега Банковски е пирински светъл споменсъс стихове за еделвайс и сняг,с трагизма на мъдрец и на хлапак – по детски малък и огромен.

И аз минавам сам по тези пътища като забравен стих и стъпка в крак,като приятелски запомнен знаки като вино – в болката размътено...

95

ОРЛОВА ЧУКА

Обичам този връх – Орлова чука.Над равнината есенни мъглидимят като пожарища. А тукакръжат в небето царствено орли.

Искри гората празнично и свети,до дъно в мен с прощална яснота.И в пламналия вик на цветоветедушата ми боли от красота.

Приседнал върху камъка, аз виждам:селата се откриват и блестят.Зърна на броеница – те се нижатпо нишката на бял и гъвкав път.

И вече знам, че нямам нищо повечеот тази ласкава притихнала земя,която с милост трепета синовенда спастри в мен до днеска съумя.

Но то е всичко – път и мъжка вяравъв разума на тоя лъган свят,тъга и обич в нея – да изгаряживота ни на подмоли богат.

Родино моя, чуваш ли мълчаниетои дълбините в стръмния ми глас?Като езичник ида без стенаниеи на сърцето си се моля аз.

Дано остане вярващо до краяи любовта си мачкана данода съхрани и да опровергаедвуличието ни поне в едно,

96

че няма зов без обич и надежда,че няма изгрев без виделинаи праг без път – от ада да извежда,и подвиг без изстрадана цена.

Ах, родна хубава земя, не питайкога пресъхват мъжките сълзии радостта, която не изпитах,в урок за верността преобрази.

97

СБОГУВАНЕ

Но въпреки всичко очарователно е да се живее.Все по-прозрачнаи привлекателна блести синевата,за да потънем сякаш до дъно в нея,да я открием нова и непозната.

Все по-хубава и внимателна ставаш,когато идваш към менеи душата ми се изпълвас нежно меко сияниеза любовното строителство – осъществено,пряко всички тъги и отчаяния.

Все по-малко остава времето,когато ще бъдем заедно.Но все по-грижовна и трепетнастава тревогата,която усещаме в думите пред безкраяна едно безпределнои опрощаващо "Сбогом!..."

Благодаря ти, Господи!Хубав беше животът ми.

98

3. СПАСЯВАНЕ НА СВЕТЛИНАТА

ЗАВРЪЩАНЕ ПРИ НАЧАЛОТО

Тот ураган прошел. Нас мало уцелело.

Сергей Есенин

Не ме ли покоряваха вълшебстватана моята безбрежна равнина,пътеките учудени на детството,лица на хора с близки имена?

Не стигаше ли в утрото да минаиз росните лъки по сенокос – изпълнен с тихо щастие завинаги,великодушен, праведен и прост?

Не беше ли достатъчно до старостда ме опива мирисът на ръж,оронена в дланта и да прегаряв кръвта ми бавно силата на мъж?

Не можех ли и аз като дедите сида пусна корен в родната земя,и паметно пребродил с обич дните си,като предвечен дъжд да отшумя?

Ах, роден край – тъга и свиден спомен,по пътища, по димни градове,небе си бил над моя свят преломени длан на рамо в тежки часове.

От изгреви, от залези, от нощи,от цъфнали полета в утринтааз сътворявам образа ти с мощ ис прастарото упорство на кръвта.Възвръщам ти забравеното пладне

99

с напукана земя, с дълбока прах,с харманите ти – сушави и гладни,и с детството ми босо между тях.

Рисувам те, какъвто беше някога – с лунички и с израснали коси,със маминия глас и с ласка чакаща...Какъвто няма никога да си.

Мой роден край, от спомена те грабвам,та в моя дух темел да съградиш,да бъдеш същност в мен и ако трябваот чужди небеса да ме спасиш.

ПРЕСКАЧАНЕ НА ОГЪН

100

Напролет слънцето сушис лъчи земята голаи радва нашите душитревицата набола.

Тогава с дългите метлиметеме ланска шума,а смитаме като че лиизгнили цветни думи.

На куп ги сбираме и тамна място огън палим.Дими и дълго няма плам,а само мирис кален.

Но лумва той и в дим лютивпрескачаме го ние – против нещастие, противухапване от змии.

Старинен, умен обичайда се почисти двора,почитан строго в моя крайот всичките му хора.

Цъфтят дърветата, цъфтяти дим над тях се вдига.Деца над огъня летят.Злина да ги не стига.

ПАНАИР

101

Как ли е дошло до гара Левскибосоного малкото момче?Панаирът с музика и с песниили нещо друго го влече.

Лакомства край люлките са струпани.Души то с несвикнало носле,ала книжка приказки си купис левчето за захарно петле.

Дълъг път към село го понесе.Чуден свят от книжката, какъв...Стъпваше то в пътя си унесенои уби краката си до кръв.

Но четеше пак и пак вървеше – слънчево, щастливо в оня час.Този случай беше и не беше,но момчето може би съм аз.

ОТМЯНА

102

Късно ли разбрах, че трябва, мамо,в работата да те отменя.Ето, че с мотиката на рамоще започна този път деня.

Остани във къщи, почини си – като вейка слаба, като клас.Ще те гледам вече като писана.Вместо теб на нивата съм аз.

С тежката мотика сред жените,вгледани с разбиране във мен,непохватно, ала упоритоще заслужа своя трудоден.

И така ще бъде по-нататък.Детството прекрачва в младостта.Само да си стъпиш на краката.Само да премине болестта...

СЪЧУВСТВИЕ

103

Детски бой. И разбито от удар лице.Капе кръв от носа – нараненоне в лицето, в самото сърце,плаче с болка детето сломено.

Хайде, ставай! Ела на чешмата. Да не би да не си щастлив,че защити момичето от мълвата,от подмятането на другия – несправедлив.

И какво са победата и поражението? Силният удря от слабост без обич,победен и отхвърлен във унижениетона своята грубост и злоба.

Ти защо се изправи срещу него със рицарство?Да не би да съжаляваш за малкото кръв,която ти пуснаха или първицаще ти бъде да бъдеш такъв.

Правото не се защитава с юмруци.Правото се брани с любов,с болката в гърлото – буца,по зова на сърцето – небесен зов.

КОЛЕДА

104

Зима. Сняг. Мъже във къщи точат ножовеи гърлено говорят със възбуден глас – безбожници за повелението божиеда се пролее кръв във този благочестен час.

Насила ме завличат при свинята – да видя как ще влезе във плътта със жертвен удар ножът от ръкатаи как ще бликне на снега кръвта.

А след това ми пляскаха шамарии ме поръсваха с вода да ме свестят,и силната ракия ме опари,за да изплувам аз и да изплува в мен светът.

А предстоеше да съм мъж и във казарма да отида,и към врага да тичам с пушка и със нож – убийство, смърт и кръв да видяповярвал в българската мощ...

Но замълчаха в оня миг мъжете,замислени за нещо в мъжкия си път.Петната кървави измиха от ръцете сии почнаха свинята да дерат.

ПОКРЪСТВАНЕ

105

Назад във времето, между премеждия,където спомените мъжки възродих,преди да съм вградил в душата си надеждата,преди да съм успял да я превърна в стих,

живеят още неубити и в забвениеотминали събития и случки,които бяха сякаш удушении в дните ми завинаги заключени.

И ето, аз вървя по грапавите пътищана своя ден без ясни очертания,и ме залива често нещо мътно,като оная вечер – пълна с отчаяние,

когато селската „учебна пушка” за веднъжсе приближи до мене бавна и съсипанаи в същата дъждовна вечер ме направи мъж,а после безутешно горко хлипа.

Предвидила бе страшния побойна селските измамени ергени.И аз се питах с ужас: „Боже мой,нима се срещна с мен от съжаление?”

А след това на пейчицата дългостояхме с нея болно унизении плакахме за нещо мълком,което беше в нея и във мене...

СТРАСТ

106

Прегръщай ме, прегръщай ме до болка,прегръщай ме с отдаване и с мощ.Най-дългата ми женска обиколказавърши със любовната ни нощ.

Целувай ме! Не искам да отминавъв времето без твоята любов.Превземай ме, но не наполовина,а с цялата душа, с върторженост и зов.

Като отчаяни и крехки пеперудидушите ни се търсят и зоват.Аз нямам друга обич и по теб съм луда.И ти без мене нямаш вече път.

Възнасяй ме във себе си, в сърцето.Обсебвай ме напълно и докрай –единствена за тебе до небето,предречена за земния ти рай.

Обичай ме! Повярвай на страстта ми –необуздана и могъща като взрив.Аз тръгвам с тебе утре без измами,за да си вечен с мен и да си жив.

СТРАХ

107

В най-тъмната от всички тъмни улички,във дълбините спотаени на нощта,минавам сам през оня селски месец юлислед мъжката си среща с любовта.

Какво ще ми се случи? Светя целияот радостта любовна да си мъж.И може ли сега изневиделицада ме нападне някой изведнъж?

Забравих ли кошмарните си сънищав ония детски нощи – смут и страх,от тъмнини беззвездни и бездънни,и белега в душата ми от тях?

И този страх, до болка напластяванвъв мозъка ми детски нощ и ден,човешката ми радост разрушавашеи като тумор се загнездваше у мен.

Но аз вървях срещу страха през времето,изгребал с ярост мръсната му калот себе си като ненужно бремеи в смелостта душата си познал.

В най-тъмната от всички тъмни улички,във дълбините спотаени на нощта,минавам сам през оня селски месец юлислед мъжката си среща с любовта.

ГРЯХ

108

Помня образа ти – изсечен и скулест.Помня едрата ти побеляла главаи оня сив блясък в очите ти – бруленот недодяланите бедняшки слова.

Помня стъпката ти решителна на хармана,когато насипваха в хамбара зърнои как би циганчето, което хванада събира отсевки – бледно като платно.

Помня как кучетата се хвърлиха върху тебе,когато облече новия си костюм,за да отидеш на някакъв летен молебенс процесията по прашния друм.

Помня как вечеряше със жена си самотнов одаята – окадена от дим,как при цялата си немалка имотностбе пропъдил децата си невъзмутим.

Помня всичко. Обаче аз си отивам,пребродил пътищата на своя бял ден.А това означава, че чезнеш и ти – примитивен,но преминал с болка през мен...

РИСУВАНЕ

109

Нарисувай тази картина, момчето ми:Селска улица, вратня, трева.Двама старци за поздрав издигат ръцете.И е светло и тъжно това...

Виж как жълтото в есен отивана пейзажа с тъга свечерен.И самотните старци се сливатс безконечния образ на късия ден.

Туй са моите леля и вуйчо,а за тебе са баба и дядо те.Не пропускай миньорния случайда рисуваш старост на живо, дете.

Нарисувай женската фигура скършена.Два бастуна в ръцете сложи.Но не питай сълзите с какво ще избършеи как дълго за нас ще тъжи.

Удължи вуйчото – прав, ала немощен,с мислен поглед в безкрайния път,осъзнал в безконечното времена живота човешки мигът...

Постави това в синьото, в здрача.А извън картината и видимостта – как на тръгване ний ще заплачеми ще изчезнем във вечерта.

Как по пътя си погледи вперили,ще си мислим за двете души – в краткотрайното с радост намерилидобротата, която теши...

ЗАВИСТ

110

Кървава, оранжева, огромна,вдига се луната над света – в градската ми нощ, за да си спомнянещо неизтляло с младостта...

Стихнало – заспива озареноселото под лунна светлина.И върви по улиците с менемоето момиче... Ето на:

времето наистина е спряло,сякаш нещо в него се разкри,сякаш естеството пожелало бесебе си чрез нас да сътвори.

Завист ли е гризала душата ти,злоба ли неистова в несвяст,някой ли за нещо те изпрати,та захвърли камък подир нас?

Кой си бил, какво си искал, вечевремето отдавна заличи.Погледът ти зъл или човеченсвети нейде в твоите очи.

Зная само злобата презряна,ако бе улучила целта,щяхме да звъним като камбанав лунната просторност на нощта.

ОПЛАКВАЧКА

111

Тя беше най-добрата оплаквачка.Когато тръгваха воловете с ковчегаи се полюшваше мъртвецът в него,тя виеше със глас на единачка.

И този глас смразяваше сърцатане с думите, които тя нареждашеза връщане в живота без надежда,а с песента жестока на тъгата.

И от къде се вземаше във дребната ù фигуркатакава жал и безпределна болка,отчаяният глас на богомолка,неподражаемата ù духовна сигурност,

че ще се срещнат мъртвите със Богаи ще получат там едва каквотоне им е давал никога животътв скъперническата си хищна строгост.

Ще бъдат пощадени и благати,ще си почиват в райските градинии само живите през всичките годинище са утрепани и никога богати.

О, как гласът ù с горест се извивашенад шествието с плач след опелото.И този глас оплакваше теглотои бавното умиране на живите.

ПРАНЕ НА ГРЪСТИ *

112

Заедно с големите в рекатагръстите от гнилоча перем.Като патета се гмуркаме в водата,посинели и измръзнали съвсем.

Старите с кожусите наметнати,бият във водата всяка гръста,дòкато стъблата не просветнати не вкочанеят грубите им пръсти.

След това за селските ни ризивътъка жените ще предати в разбоя със мерак ще влизатякото платно доде тъкат.

А от влакната най-добри и здравимайстори ще изплетат въжета.Някой друг бесило ще направи,за да обесват властници мъжете...

___________________Гръсти* – снопчета скубан коноп, заложени между набити коловев плитчините на реката и затиснати с камъни,за да угние зелената част от стъблата.

ПРОДАВАНЕ НА КЪЩА

113

На брат ми Георги

Свършено е всичко. Пазарлъкътскъсан е и с договор скрепен.Другото е тръгване, разлъкас къщата, в която си роден.

Свършено е всичко. Купувачътплюнчи пръст и пачките брои.А на мен ми идва да заплача.Страх и смут в сърцето се таи.

Вече няма тука да се връщаш.Вдигай тоя куфар... Товари!Колко лесно старата ни къщасе превърна в купчинка пари.

Старите отдавна се стопихав чернозема равен и студен.Сбогом край, където ни родиха.Сбогом дом, добър и натъжен.

Вятърът завинаги замитаразпилени есенни листа.Споменът за детството ще скитакато нас бездомен по света.

4. ДЕВОЙКО МАРИ ХУБАВА

114

ОБЛОГ

"Стани, лудо, стани, ас съм посмеала,и коньот йе твойо, и я съм ти твоя."

Луди-млади – пощурели,сторили облог веднъж,че ще спят в една постеляне като жена и мъж.

И с ръка не ще посегненито той и нито тя.Братче и сестриче негли,цяла нощ – до сутринта.

Кон заложило момчето,тя – чеиза на мома,що е китила, додетое пораснала дома.

И рогозката разстлали,китеника, що е ткандни и нощи с морно тяло,простнали под нов юрган.

Дума дал да не посяга,момъкът на уж заспал.А момата свито лягадо мъжа – изтръпнал цял.

Но гори, гори, изгаряогънят снагата ù.Тази нощ с мъжа на вярав спомен ще се утаи.

А какво ще стане после,

115

след пропуснатия грях?Ще потраква зъби злостнодългата мълва след тях.

Ставай, момко, прегърни ме.Моята душа е в теб.Не зачерняй мъжко име.Чуй, облогът е нелеп.

Сваляй бялата ми риза.Мъж бъди и само мъж.Аз от бога съм харизанатвоя да съм за веднъж...

Стана момъкът, огледа се:нощен хлад, момински стон.Идваше зората бледа.Някъде процвили кон.

Тръгна без да се обръща.Сурна се без дъх в нощта.Мъжка дума се не връщадаже зарад любовта.

НАДГРЯВАНЕ

116

"Ой та тебе, момнина майко,ти си имала хубава мома –слънцето надгрявала,месеца надвишавала.Облечи я, премени я,със чарвено я надметни,изведи я на пладнина –слънце да грее, мома да грее."

И се надгрявали слънцето и момата,цял един ден – до вечерта,но ненадгреяна била красотатаи неочаквано лумнала радостта,

да погалиш с лъчи момичетои слънцето да погалиш с ръка,да повярваш, че си обичан или обичанаи че винаги ще бъде така.

Но колко е то – един ден само да грееши да надгрееш едно красиво лице.И в един кратък живот да успеешда радваш с обич едно сърце.

Иде залезът, иде предречен,иде дългият хлад на нощта.Свършва греенето и остава веченсамо споменът за любовта.

ТЪГА

117

"Девойко мари хубава,девойко, бално ли ти е,че нема тебе да зомам?Юначе лудо и младо,сама си знаем сърцето –никому дума не казвам,!"

Трябваше да се видим набързо,за последно в едно кафене.Искаше да ми кажеш, че съм "отвързана",да покажеш кавалерство поне.

А аз си мислех, че ще дойдеш с цвете,както идваше някога сам,както си милвахме дълго ръцетеи се прегръщахме с обич и плам.

Беше смачкан, измъчен и гузен,неузнаваемо потиснат и притеснен.И душата ти беше разръфана и охлузенас някаква странна грижа за мен.

А аз те виждах, в ръката със здравец,да предизвикваш бъдещето за нас.Не се страхувай за мен. Ще се оправя.Владея сърцето си в този прощален час.

Ще имам дом и деца, и семейство.(Впрочем това е някакъв ням апостроф.)Е, разбира се, криво ми е, че зарад "Нея",ще погребеш една красива любов.

Но не се измъчвай. Вземи се в ръце. Душата тинаранена ридае и търси брод.Ако не можем да бъдем приятели,за какво се срещнахме в тоя живот.

А сега искам да излезем без "Нея".

118

Остави я за после, милостта остави.Помниш ли, имаше една дълга алея.Ще ме прегърнеш пак. Ще повървим.

Толкова си хубав, когато си влюбен,когато в очите ти искри доброта.Не мога да повярвам, че те изгубвам,че не намираш при мен радостта.

Или недей. Ела. Купи ми цвете.Целуни ме преди да тръгна сега.Ще ме гледат как плача мъжетеи ще ти завиждат за тази тъга...

ПОЛУДЯВАНЕ

119

"Гергино, моме хубава,манастир място широко,ала за тебе нямаме,че ти е бяло лицетои чорни ти са очите,и тънка ти е снажката.Калугери са все млади,та са ще будин измами,измами, загали те ще,манастир се ще запали,калугере щат изгоря."

Но я видял един монах от братята,додето кротко чакала отвъни след това – когато я отпратили,унесен вече бил – като насън.

В горещата му разгромена памет,разкошно светъл, образът ù мил,по-истински от дявола измамен,като дамга завинаги се вбил.

И го преследвали в нощта самотнагласът ù меден – жив като звънче,и погледът ù – отзив от живота,готов към ада да го завлече.

Но плакал той и искрено се вайкалпред своя бог – душата сътворил,че в образа на Божията майкалицето на момичето открил.

И бродел пак в нощта из манастиракато видение – в безсрочен плен,обричал се на Бога, но простиралръцете си, към нея устремен.

Покъртен от снагата ù жадувана,

120

която виждал, луднал все така,и мандалото пламенно целувал,докоснато от нейната ръка.

Но съмнало. И портата отворил,в забрава тръгнал – поразен от смерч.И двете злобни кучета на дворапобягнали от него надалеч.

МЪЖКА ЖАЛБА

121

"Като ми на ум дойдешеза тебе, Гано, за мене,я стана, влега в ягнило,та фана ягне шарено,шарено ягне пишено,та го милувам, драгувам,дано ми тъги разминат."

Такава мъжка жал е за изгоратапрез тая дълга безпределна нощ.И аз не знам сега какво да сторяна болката с нестихващата мощ.

Чуй вятърът как хлуе из дърветата,как се усуква ласкаво о тях.Виж облака, отплувал по небетослед месеца в игра и весел смях.

Гальовна нощ. Дали и ти ме спомняшпод клоните на ореха ви стар,когато вдигаш пълната си стомнада пиеш жадно не вода – нектар

от устните, които са отпиваливодата ти на извора студени вятърът – развеял бяла грива,разплисква вечер менците без мен.

Топят се ледовете и в егрекаовцете рият вече из снега,и само от душата на човекаструи все още зимната тъга.

Но пролетен прастар любовен шеметлюлее равнините и света.И сякаш с вятъра без път към тебев такава нощ и аз ще полетя.

ГАРВАНЧЕ

122

"Дошло е зима, подзиме,пильчковене са форкнали,остана едно гарванче.Ситни ми сълзи сипеше,малка го мома миреше. Молчи,гарванче, не плачи,дò ми ще лето, пролето,изви щем гнездо и друго,изве щем пилце и други."

Било е някакво дърво за птиции дом за всеки перушинест род,разнообразна птича коалиция,съвсем като в човешкия живот.

Но лятото се свършило и всички,подвластни на инстинкта си за юг,понесени от глад космогоничен,през есента заминали от тук.

Останало дървото с голи клони,осеяно от птичите гнездаи в унес без пернатата колонияедно самотно гарванче в беда.

Забравено от всички, то стоялопотиснато и свито все така,ала едно момиченце видяло гои весело му махнало с ръка.

Е-хей, приятелче, защо отчаяноот клончето си гледаш на света.Не искаш ли? Ела да си играеми да се ровим в жълтите листа.

Подтикнато от своята самотност,

123

помамено от ласкавия зов,унесеното гарванче сиротноутехата приело за любов.

И заподскачало след малкото момиченце,увлечено от общата игра,без спомена за свойта самоличности черните неугледни пера.

Повярвало в лъжата си с безумие,то се привързало към милото детеи грачело най-нежните си думи,ала по гарвански звучали грубо те.

А зимата детето го забравило.По Коледа е смях и веселба,и ядене, и пиене с "Наздраве!",и с благославяне за по-добра съдба.

За гарванчето никой не помислил –в такава нощ, далече от тъга.Когато се присетили – подтиснати,намерили го мъртво под снега.

СТАТУЯ

124

"Спърсна ми моме да бегат;запнала ми се капиназа момината кошуля.Лудо ми викат по неа:"Държ` йе, къпино, не пущай,твоя да бидит фальбата,моя да бидит момата."

Бягала пред утрото момата,с китката за обич на коса,менците разляла по тревата –боса по ливади и роса.

Спирала за малко да я стигнелудото ù (женски номера).Припвала отпосле, смях изригвал.Всичко се превърнало в игра.

Но нещеш ли – някаква къпина,спрепнала момата изведнъж,ризата задрала без причинав полза на задъхания мъж.

И оттук нататък вече режисираме:малката мома като на филм,от играта дълга екзалтирана,стреснала изгорника си мил.

В миг един – от мълния по-кратък,бликнала от ризата си тяи без нея хукнала нататък –облак златен в роз и в белота.

Смаяло се лудото и спряло

125

пред видението божие и дар.Три пъти сърцето му примрялокато удар мощен при инфаркт.

Но кръвта му селска издържала.Ризата от драката свалили в ръце като с поднос венчален,с нея до момата приближил.

А тя стояла – статуя отлятас безсмъртен вик за свободаи китката за обич на главата úприпламвала като звезда...

МОМА И СЛАВЕЙ

126

"Мома славей надпеалаи му зела ливадата,ливадата со тревата."

И какво като надпееш славея чудесен?И какво като му вземеш всичката трева?Оня, дето тръгна на гурбет без песен,няма да се върне утре от това.

Няма да те вземе в пътя си на коня.Няма да те носи с обич на ръце.Гурбетчия и неволя бисери не ронят,не признава слабост мъжкото сърце.

Ще старееш бавно, с болката сгодена.Ще сънуваш нощем срещане в захлас.По ливади росни, по трева зеленаще те спомня заран неговият глас.

Че едно са в дните кярове-печалби,друго е сърцето, друго – любовта.За любов и нежност всеки пожелал бижив да се завърне, луд от радостта.

Ах, изгоро вярна, как да те забравя?По далечни друми вятърът ме вя.В студове и в жега, в сняг или в жараваискал съм към тебе само да вървя.

И вървял съм, вярвай – с брат или с разбойник,прокопитил пътя с коня си в нощта.Славея надпяла, чакай, ще си дойдас цялата възможна обич на света.

ПОД ТРЕНДАФИЛА

127

"Кога се двата любефме, Милице,под бел цървени трандафил, Милице,никой покрай нас немаше, Милице,съд един господ над нас, Милице."

Този трендафил е цъфнал, за да се любим под него,за да се имаме с обич под дъхав цвят,за да изпълним с ласки, с наслада и с негавсичкото време и всичкия свят.

Погали ме без думи – като полъх на вятър.Приласкай ме до себе си, обними ме без свян.Притаена и тиха, като лодка земятаще отплува към спомена, в тази нощ изживян.

Колко хора са търсили този цъфнал трендафил,непожънали нивата на своя живот.Колко скъпо платили би и купци, и сарафи,за да имат трендафила вместо златен имот.

Ясен месец изгрява иззад облака тъмен,но гаси го зората в небосвода висок.И нощта притъмнява преди да се съмне.И остава да свети над нас само Бог...

КОСИТБА У ВЛАШКО

128

"Не ми е жал за цвеке,нел ми е жал за либе,че е далеко бегало,оданак Дунав у Влашко,да коси сено зелено.Зелен му откос постилка,ведро му небе завивка,мермер му камик узгляве."

Косата съска в тревите,вода из блатото пльока,залязват вече звездитеи откосът ляга мокър.

Ветрец предутрин полъхва,хлади душата и тялото,поспираш малко, отдъхваши пак замахваш без жалост

срещу теглото на дните,срещу бедняшката орис,дарила на младините тисамотност, болка и горест.

Отдавна вече е съмнало,а хлябът още го няма,косата съска от тъмнов мерата влашка голяма.

Е-ех, ех, домнуле, домнуле,човешка дълга неволя –с глада ли да те запомня,за хляб ли искаш да моля?

Замах и крачка без радост,

129

замах и болка в душата –напразно минала младости неизвестност нататък.

А слънцето бавно възлиза,гори и съхне небетои пука непрана ризата ти,и тръпнат в упор ръцете ти.

Е-хей, кога ще мръкне?Но нека не мръква скорои нека слънце изцъкленотовари дълго с умора

душа и тяло без милост,че иде нощ за почивка –останал вече без сила,под звезден свод за завивка.

И тогава дива мъкаще сграбчи сърцето младои мисълта за разлъкатаотново пак ще изстрадаш.

И стиснал зъби на утрото,с коса в ръката, със силаще блъскаш съдбата в мутрата,живота ти покосила.

А слънцето ще възлизабезмилостно по небето,ще съхне потта по ризата тии ще наболва сърцето...

ВСИЧКО ИЛИ НИЩО

130

"Кърстано бела, цървена!Мъжи се, дури си млада,дури си тънка, висока,дури ти играт сърцето."

Трябва да го срещна либето, коетоще ме люби с радост всичките ни дни.Трябва да го има нейде под небето.Свят широк и светъл – гледай, прецени.

Трябва да е силен духом и по тяло.Трябва да е ярък, умен и добър.Трябва да ме иска – нажежен до бяло,за борба и слава, за живот и смърт.

Трябва да го найда, трябва да ме найде.Трябва да ме хване просто за ръкаи когато каже:"Тръгваме ли, хайде!"дума да не мога с глас да изрека.

Искам да ми вярва, да му вярвам искам.Срещу дъжд и вятър прави да стоим.За любов и радост заедно орисани,на тъга и болка в път да устоим.

Няма да приема пепел от огнището,само да не бъда в дните си сама.Винаги ще искам всичко или нищо,даже ако трябва век да съм мома.

РАЗГОВОР С ЧУМАТА

131

"За кого чуваш, моме, белото лице?Оф, оф, белото лице?− Чувам го, чувам, лудо, за в църна земя.Оф, оф, за в църна земя!− Църната земя, моме, сполай не вели.Оф, оф, сполай не вели.Дай ми го мене, моме, сполай да реча!Оф, оф, сполай да реча!"

Гледай ни, гледай ни, черна Чумо,как примираме един за друг,как се искаме до безумиена твоето черно знаме напук.

Гледай ни, гледай ни и ни завиждай,как греем от радост и от севда,как бликаме с вик и прииждаме,и залязваме като звезда.

Тебе някой да те е обичал,пожелавал и търсил така,да е плакал за тебе и коленичил,да е молил за твойта ръка?

И макар, че любовница ти си на всички,неподражаема във верността,ще си останеш завинаги ничия, неподвластна на любовта.

Затова гледай ни, гледай ни как светими облъчваме времето със светлина.Няма вечност и дълголетие.Има светещи мъж и жена.

5. МОЛИТВА ЗА ЕДНА ЛЮБОВ

132

ПОДАРЪК

Подари ми себе си и своето време.Подари ми думите за нежността – с луди пориви да ме обземе,да ме обсеби до край радостта.

Подари ми детството си – приказка златна,своя бърз и безгрижен вървеж,младостта си с един непонятен,но до болка почувстван копнеж.

Подари ми сълзите, с които си плакала –светли бисери, смях и тъга.Подари ми обидата, когато си чакаланежна дума под цветна дъга.

Подари ми своето време незримо.Подари ми своя безкраен святс моя глас зноен и зимен,с най-горчивия рай и с най-сладкия ад.

Подари ми върховете на моето круто възлизанес разцъфтяване, с мъка и зов,с твоя образ в сърцето – изискан и близък.Подари ми дарбата да умра от любов.

Превърни тази възможност в необходимост,както навярно ще направя и аз.Подари ми моя живот – неповторимос теб изпълнен до сетния час.

ОЧАКВАНЕ

133

Пристигаш ли. Потръпват релсите на влакаи нещо във сърцето ми звъни.Аз пак съм тук сега и пак те чакамкато в началните далечни дни.

И пак така душата ми те исказа общия ни неизменен ход –такава неизмислена и близка,създадена за целия живот.

Душата ми със порив те обгръща,владетелски те вгражда в своя святи моята чувствителност могъщаизпълва с теб живота непознат.

Пристигаш ли. Сърцето ми те искаи тържествува с цялата си мощ.Недопустимо е такава истинскада не пристигнеш в тая нежна нощ.

СЪТВОРЕНИЕ

134

Не си ли ти неповторимата Венета,която ще отвори с тръпнещи ръцеписмото от „Радецки” на поета –обрекъл на Отечеството своето сърце.

Не си ли Мина Тодорова – Яворовкоято ще възпей в „Две хубави очи”и от любовно чувство ще направивълшебна музика и галещи лъчи.

Не си ли ти Звънчето, със коятоедин поет ще трябва да се разделии болката – в елегия изпята,по Дебеляновски и днес ще ни боли.

О, чувствам аз – нагорно във живота си,че може би и аз съм бил благословени с бурната защита срещу злотоот твоята душа съм сътворен.

ПРИЗНАНИЕ

135

В най-трудните ми дни, когато върху менесе сипеха вражди и клевети,до любовта в духа ми прислонена,оставаше непримирима ти.

И състрадаваше с отдаденост живота ми,с любовната си грижа – неизменно ти.И тази грижа ме изправяше пред злото,и май че само тя ме защити.

Очаквал съм да ме напуснеш уморенаи да не те заваря в къщи вечерта,но ти оставаше дори тогава с мене,когато бях най-сам – отречен от света.

Ти вярваше, че съм добър и свестенв най-черния ми и самотен час,че идва нещо светло, неизвестно,макар не винаги да вярвах в него аз.

Обичах те като сега красиво и тогава,но думите си влюбени пестях.От нежната утеха, до кораватазащита на живота ни привързан бях.

Сега изтича вече времето ни кратко,но и безкрайно във всемира ням.И знам, че беше хубаво и сладко,и истински животът беше... Знам!

ЗЕМЯ И НЕБЕ

136

Отключвай ме с предусет. Аз съм музика.Небе над твоя свят за радостта.Разкошен миг на сбъдната илюзия.Бушуваща, безбрежна красота.

Забравени оркестри свирят в менес чувствителност, с отдаване и с мощ.Виелица, от нежност озарена,гради деня и светлата ми нощ.

Отваряй ме с надежда. Аз съм виноот корена на твоя светъл юг.Гореща пръст и лято за годините,когато няма вече да съм тук.

Огромна сила устремно напирав едно сърце – възторжен слънчев плоди земна кръв, и риск неподозиранв неистовата жажда за живот.

Откривай ме със вяра. Аз съм вечност,безкраен свят за тебе сътворен.И океан, и кораб, и далечност,и хоризонт, от изгрев озарен.

Не ме отблъсквай с дума непростима.Аз съм добър и всеотдаен мъж.Откривай ме със обич, за да имашземята и небето наведнъж...

НАЙ-ХУБАВИЯТ ЧАС

137

Часът на моето среднощно бдение.Жена ми и детето кротко спят.Под лампата с любов и вдъхновениеминутите изстрадани текат.

Навън вали снегът и ни затрупвас дълбоки преспи в сънна тишина,и ний сме стихнали като в хралупав студената му зимна светлина.

Просвирва с тънка бяла свирка вятъръти тръгват коледарите на пътвъв полунощния обход размятании аз очаквам да ни посетят.

Най-хубавият миг на мойто бдение!Зазидан съм във тоя непристъпен час,когато всички мои защитени саи техен страж в нощта съм само аз.

ЗАЕДНО

138

Ако все още мога да обичами да изтръпвам от докосване с ръка,ще тръгна пак на път с едно момиче,което ще ми вярва все така.

И все така до мене прислоненов очите ми ще вижда радостта,че точно то за мене е роденои точно аз съм всичко на света.

И без да се кълнем и да се вричамес религиозен някакъв екстаз,ще вярваме във своето привличане,в човешката и в земната си страст.

Така е хубаво, че пак сме заеднои Бог ни подарява още дни.Животът ни не ще да е безкраен,но близостта ни с жар ни пияни.

И ако все пак днеска ме попиташ:„Ще се ожениш ли, учителю, за мен?”ще знам, че сме запазили душите си съвсем като във първия ни ден.

СЕГА

139

И зная аз – животът ще отмине,и ще отминем ний от тоя свят,ала преди, преди да се разминемв любовния си светъл необят,

аз ще изпитвам пак така метежновеликата си радост, за да се вплетев глада за нежност, в ласките ни прежни,в копнежа да съм винаги със теб.

И тази жажда за живот и обичще сътворява с устрем висина,и от началото на дните ни, до гробаще бъде радостта на мъж и на жена.

От обич и от радост озарена,ти ще посрещаш дните си край мен.И аз ще съм щастлив, и за вселенаще имам любовта ти в оня ден,

когато под тепетата завинагис възхождаща любов ти обещахда бъда с теб през всичките годинии да те водя в пътя си без страх.

Направих го. И ето, че достигамедо пълното си сливане в едно – душа и тяло, падане, издигане...Наздраве казваме и чашите с вино

ще звъннат пак за празника отминал,болялото у нас ще преболи.И нищо няма в идните годинидо сетните ни дни да ни дели.

ОРЛИЦАТА

140

Ловецът-препаратор беше точен. Пречупи се орловото крило.И изстрелът – безжалостно нарочен,прекъсна царствения полет зло.Политна птицата като ветрило.Жестока болка в миг я преломии на скалите – виснала без сила,със счупено крило се приземи.А след това се втурнаха лисиците.И всяка беше гладна – да яде.Но мощен бе орелът – горда птица.И нямаше без бой да се даде.В кръга от зъби и вродена злобаза стари сметки на небесен цар,лисиците – предвидена прокоба,връхлитаха със страх на подъл звяр.И в този миг се появи орлицата,и захвърчаха кожи и пера,и бити, окървавени, лисицитепобягнаха към тъмната гора.Останаха орлите с препаратора,със пушката му – гибел при нозе,на битката жесток инициатор –орловия живот едва не взел.Смутен и покорèн в душа от птицата,от любовта и жертвата в двубой,той завидя орелу за орлицатаи мислеше за нещо свое той...А тя орела наранен със писъкпонесе в небесата без предели въздухът свистеше като плисъкдалече от лисици и обстрел.

АНТИЧЕН ТЕАТЪР

141

На сцената на древния театър,във пловдивската нощ със влюбен вятър,под лунната антична светлина,в пиесата за мъж и за жена,със всеотдайни неизвестни строфи от древните творци и философи,от живия живот и вечността,играна драматично с радосттана войнствени герои и матрони,най-нежните си думи ще отроним.

И мраморните сенки на актьоритеще ни суфлират нещо чудотворно,сърдечно разбираемо чрез наси ще се вграждат с творчески екстазв разкошната ни нощ и с обич пълнище подражават на любовните ни мълниии ще взривяват с ямб и анапестна зрителите нощни оня жест,със който от душа са аплодиралипрез векове актьорите с разбиране.

От тая нощ в духа на Филипополис,вградили с обич своите Акрополи,ний ще блестим с възторг околовръст,изпълнили нощта със земетръс.И от страстта над тоя град, над Тракия,ще свети заревото на спектакъла,което ще допълва древносттас възторжения химн на любовта,с трептящите и нежни построенияна обич и антични вдъхновения.

И нека споделените тирадина радостта, когато бяхме млади,

142

смълчат в духа на бъдния човек,и нека да остане само екот тази нощ – ще съществуваме във негос разтърсващия вик на свойто его,в неподражаемия миг – любовен дар,с възхождащо вълнение, с разгари със космичен звездолетен вятърв пиеса от античния театър.

МИНАЛО

143

Как исках като приказна принцесав разкошна къща да те въведа.Но истинските принцове къде са –със селски стъпки крачат за града.

Превиват се в мазета и тавани,додето ревматични изпълзятв панелните си кòтурки призванина каменния под деца да създадат.

О, селски синове – самотни принцове,с корави длани, чисти за любов,сънувахте ли своята провинцияв панелния си сън, в живота нов.

Ще си припомним ли, любима, своето начало.На шест квадрата гледахме детеи под едно дебело селско одеалонадявахме се бързо да расте.

А след това строихме дом припряно,защото бързаше животът ни припрян.Със домоткани черги дюшемето бе застланои за легло – прост нар от талпи прикован.

Но беше дом за чудо и за приказ,и смислен беше нашият живот,и радост избуяваше и бликаше – самата тя безценна придобивка и имот.

Къде отиде радостта ни, Обич моя,децата ни далече отлетяха

144

и ние двама в спомена упòендвамуваме под старата ни стряха.

Но нека се обичаме, Любов, като тогаваи даже повече в самотните си дни.Животът ни осъжда на забрава,но любовта ни грее в златни старини.

ЗИМНА ВЕЧЕР

145

Тя пак ще дойде зимно монотоннасъс бисерния сняг и тишината...И ние с теб – на радостта поклонници,ще изживеем пак любовно светлината.

И ще говорим пак за нещо, а ще мислимза своето далечно приближаване,и като бягство от загадките надвисналинад битието ще си спомним за тогава,

когато в пролетната нощ ти ми написакрасивото си трепетно посланиес такава чистота и кротка искреност,с неподражаемо очарование

на чувството ти пламнало внезапно,но спотаено дълго неоткритов сърцето като непокътнат записи споделено с женствена решителност.

О, разкажи ми пак за своето признание,така вълнуващо и съдбоносно,обвързало с великото познаниена любовта мечтите високосни.

КАМИНА

146

Тази вечер ще запалим огъня само за нас,не буен, както го искат децата,но дълголетен и тих в полунощния час,както го носим отдавна в сърцата си.

Ще се вглеждаме в него с разбиранена нетърпението му да озарипреживяното в нас, от което се сбирахастари болки и нови искри.

Отпусни се до мен в тоя час, не тъжи.Може би точно огънят е направил хората хора,без измяна и грях, без притворни лъжи, с оня вътрешен пламък, сияйно просторен

и с присъствието на топлина и хармония в него,с осъзнатата болка на спомена тих,със саможертвата, с радост и нега,която толкова загадъчно прилича на стих.

Ето огъня, моя любима и нежна жена,моята мъжка и твоята женска жарава,която ни изпълва с неугасваща светлинаи стои като щит срещу забравата.

ЗАЛЕЗ

147

Ела до мен, седни и нека залезътда ни изпълни с нежна доброта –от любовта ни някога запалена,от стария пожар на младостта.

Далече някъде денят потъваи изтънява светлината като дим,и гребенът на планината се огъва,и става синкаво необясним.

И от отблясъка вечерен озарени,ний се преливаме във залезния час,и той, завършил своето движение,със нещо се прощава като нас.

И от предчувствие, възхождащо след залеза,пред входа предстоящ на вечерта,и пред безбрежието на всемира ален,ще те прегърна както в младостта...

КАФЕНЕ

148

И пак така във края на деня, сантиментално, в привечерния час, когато си отива и този ден на времето в архива,ще те очаквам сам във кафененцето квартално.

И до прозореца на кръгла масичка,додето пуша първата цигараще си припомня пак една далечна гара,където се изпращахме изтръпнали от щастие.

Където влакът мина и заминав мига неотразим и нежно-предан,а аз стоях пред теб и продължавах да те гледам,тогава и през всичките години.

Навън вали снегът, от осветлението цветени снежен вятър надалече го отнасякъм всичко вече минало, със тласъккъм краткия живот – измамно дълголетен.

И със снежинки във косата ти в безредати ще стоиш усмихната пред мене,и в тази вечер зимна и студенадушата ми със обич ще те гледа.

ИГРА

149

Искаш ли да бъдем пак любовници.Аз ще звънна пръв от свойта стаяв тази вечер есенно дъждовнаи тъгата за да оправдая,

ще предложа рандеву във близко време,в кафененце, гдето с теб сме бùли,чувство истинско ще ни обземе,ще ни изпълни с порив млад и сила.

И ще бъде привлекателна и нежнав спомен съхранена тази среща,с тиха радост, с обич безметежна,с кротко обещание за нещо.

С твоя телефон от твойта стаяти ще отговориш, че си ангажирана,после изведнъж ще се разкаеш,че отказа толкоз резервирано.

И на свой ред – нежно ще предложиш,ако срещата е пò към вечер,сигурно все пак ще е възможна,стига мястото ù да не е далече.

Вдъхновени някак от играта,ще се срещнем в хола без да се владееми ще се познаят в тъмното телата ни,устните ни с обич ще се слеят.

След това на светло вече чаша виноще изпием с теб преобразени.

150

Любовта от младите годинище ни върне в дните осветени.

Нещо хубаво със жар ще ни обгърне.Няма да сме вече толкова сами.Може би за дълго нещо ще се върне...Нощ е. Истина е. Есен е. Ръми.

ЕЛЕНОВ СКОК

151

В Делиорманските гори на утрин още мътна,пронизана от слънчеви лъчи в мъгла,един елен със скок направи мост над пътя – във недействителния миг като с крила.

И аз, изтръпнал от видението, трогнат,почувствах, че възниква в мене мисълта,ако от помощ имаш нужда, аз ще мога лис такъв еленов скок при теб да долетя.

ЧУВСТВО

152

Преди да се обичахме възторжено,ще можехме ли с теб да понесемживота си понякога каторжени неговия яростен ярем.

Преди да бяхме влюбени по старомодномукато живелите отдавна преди нас,ще можехме ли дебнещата подлостда гледаме с презрение в лош час.

Преди душите ни с любов да се прегръщаха,когато ни отричаха лъжци,ще можехме ли честно и могъщода вярваме във песен на щурци.

Преди да бяхме в пътя си обречениедин за друг до края на света,обвързани с най-светлата човечност,ще знаехме ли как изглежда радостта,

когато след мъчителна раздялакато подарък срещата ни бе,в душите ни със обич възсиялакато просветнало след бурята небе.

Аз питам себе си: Кажи, поете,причината коя е с радосттавъв себе си възторжено да светими като ласка да ни гали нежността.

Душите ни назад от преживянотоса вземали надежда за възход,за да останат светло дебеляновскис богатствата на целия живот.

ЖЕНИТЕ НА ПОЕТИТЕ

153

Възпявани, възлюблени, прославяни,възнасяни със обич до възбог,с великия си дар да вдъхновяват –те носят с радост жребия жесток

да са небесни и обикновени,от любовта възникнали илипресътворени в нейните владения,дори ако за нещо дълго ги боли.

Потиснати с тъга и наранени,приемат свойта горда самота –в мълчанието женско съвършени,възвишени в човешките неща:

във прошката, във жертвата вседневна,във богородичния поглед, в милостта,която ни обгръща неизменнои ни възражда от непоносùмостта.

Ще се откупим ли с любовни строфии с думи за великия животна мъчениците ни с древен профили с някакъв неземен произход?

Не знам, но мисля, че на свят без тезиизстрадали жени със образ блед,не би се появила никога поезияи няма никога да се роди поет.

МОЛИТВА ЗА ЕДНА ЛЮБОВ

154

Не ми я вземай, Господи! Тя беше всичков огризания ми от хищници живот,душа и отчаяние – едничкото,което имах в пътя си без брод.

Тя бе приела жребия да бъдем заеднос решимостта на майка и женаи заедно да извървим до края пътеката си – винаги една.

С каква неутешима болка тя се бореше,за да докаже с обич на света,че само аз измежду хоратаза нея съм духът на радостта.

Не ми я вземай, Господи! Прости миза общите ни скърби и бедии в името на святото ù имеживота ми изстрадан пощади...

ПИЕТА

155

Когато ме разпъваха на кръста,ти бранеше с великата си нежностдуха на вярата от гроб и пръст,и знаеше за всичко неизбежно,

което ще последва след убиванетокато тревожен спомен от живота,като величествена съпротивасрещу неправдата и злото.

О, обич нежна – дух от необята,ще ме свалиш ли днес от кръстаза вярващите на земята,преди в небето да възкръсна.

ЗЛАТНА СВАТБА

156

Наближава златната ни сватба.И дано все пак да я дочакаме.Нещо непредвидено ни радваи смутени сме като че някак.

Хубаво ще е. Край нас децата сигурно и те ще са щастливи.Мисълта ни странно непонятнаще трепти с наслада, че сме живи.

И животът в нас ще преминавас бурите и миговете тихи,с паметта – подвластна на забрава,цяла в спомени, любов и стùхове.

Миналото ще се е стопило,преживяното във нас ще чезне,а сегашното със нова силаи тъга без милост ще ни резне.

Цялата ни дълга одисеяот сърцата с обич ще извираи в една сълза сега от неяще се видим в златно патинирани.

И ще бъде всичко златно сякаш,придошло от прежните години,толкова красиво, както някога,но за нас завинаги отминало.

ЕПИЛОГ

157

Какво красиво място е Копривщица,за да живееш в него дълги днии твоята чувствителност отприщенада те замайва чак до старини.

А щом завърши времето за тебе,животът следващ да те погребесъс чувството, че пак ще си потребен на героичното копривщенско небе.

Но не зад паметника Дебеляновот всекидневни хора отделèн,а горе – на високата поляна,край пътя за събора озвучен.

Да ме събуждат с песен гласоветена българската непреходна слава,която носих цял живот в сърцето сии да ме бранят с обич от забравата.

Да ме пречиства вятърът бунтовени да ме вдига звън камбанен през априлна щурм и бой по дълг синовен –живота ми с борбата приобщил.

И със духа велик на свободата,със знаме и със клетва пред кама,с безсмъртната повеля на душата,на моята единствена земя.

6. УСЕЩАНЕ ЗА БОЛКА

158

КРЪВЕН ДАНЪК

Историята има несломима памет за грабнати от майките деца,заклети след това без жал в ислямас невинните им български сърца.

Би трябвало да е забравен тозивсе още парещ спомен на кръвта,роден от безпощадно груб и грозеннасилствен нàтиск на жестокостта.

Ала и днес, на път като изгнаницидецата ни когато тръгват по света,не плащаме ли пак тоз кръвен данъкс убийствения грях на съвестта?

И не мълчим ли в болката смразениот непосилен безначален смут,с родителска печал и съжалениеза жалкия им непосилен труд.

Затуй ли раждахме деца ненужнина своята единствена страна – загърбили Родината прислужницисъс българските древни имена?

Българийо, кръвта ти пак изтичав глобален свят и днеска донор си.Със майчина прегръдка, без отричане,децата си в изгнание спаси!

ГОРЧИВ ХЛЯБ

159

След всички, рàботили с пот за хляба,хлебарят идва със огромни ласкави ръце,за да замеси точно както трябватестото с разтуптяна мисъл и сърце.

До го покрие като бебе, за да втасаи да опали след това пещта,и на просторната си пълна маса изпечения хляб да гледа с доброта.

И да долавя мириса му сладък –не символ на живота, а живот,във всеки дом усещане за радости за деца, деца и продължаващ род.

В цял свят живеят хлебни хораи в хляба вярват зрящ и сляп.След тежък труд – премазан от умора,мъжът се връща в къщи и разчупва хляб.

Ала един и същ ли ще е хлябът във чужбина –горчив от унижения, които ще търпи,и този хляб – създаден във Родината,човешкия ни дух да подкрепи.

РОЖДЕН ДЕН

160

На Здравка и Светлин

Английска вечер. Притъмнява здрачъти блясват светлините на градакато за празник. Бързат минувачитеи вятърът изтрива тяхната следа.

И по паважа от дъждеца влажен не ще остане нищо и от мен,и никой няма с обич да ми каже:„Приветствам те с рождения ти ден!”

И тъмните води на Темза ще отнасятвъв времето вечерната ми сянка,и ще остане само болката стогласаза бащин дом и разцъфтели гранки.

Там някъде, във Търновград и във Копривщица,ще звъннат думите на старите приятели,и радостта – като река отприщена,ще блесне във сърцето – чисто злато.

Страдалните ни майки ще отпуснатдушите си в привечерния зраки на софрата гозбите най-вкуснисъс благи думи ще поднасят пак.

И ще наточат тръпнещи бащите ниот старата ракия и вино,и ще блестят от радостта очите им:„Дано се върнат, Господи, дано!”

Къде е този дом на доброта и обич стара?Родината, в която си щастлив?

161

В небето ù – звезди като пендари проблясват с болка в спомена ти жив.

Английска участ. И самотна вечер.Като отвеяни от вятъра листа,душите ни се реят надалечев бездомните пространства на света.

ИЗПРАЩАНЕ

162

Заминават, заминават – в нас втораченидецата ни – откъснати от нас.И ние с тебе – вечни изпращачи, изтръпваме в предречения час.

По гари и летища претоварени,с багажи и с измъчени души,те тръгват пак далече от Българияи никой няма да ги утеши.

Неумолима страст за труд и за печалбиги гони пак в далечния им път,и скършени родителските жалбине могат вече с нищо да ги спрат.

О, тъжна емигрантска участ,с какво душите млади преломù?Там те сами, във спомени заключении ние тука – още по-сами.

Кой Бог без прошка ни наказаза неплатен и безначален грях?Там те изгнаници със болка неизказанаи ние тука – емигранти като тях.

Жестоко време и позорна слава,която в бъдеще без жал ще заличии ще осъди бавно на забраваразплаканите български очи…

НЕИЗПРАТЕНО ПИСМО

163

Отричам тоя свят на безпределна болка,на предварително приготвен послеслов,за краткия живот, за недоволството...Не искам да живея без любов.

Не искам да ме срещат изроденилица на хора, смачкани без жал,лица от стари бръчки набраздени,като с длето дълбани от печал.

Отричам тоя свят с тъга, отричам го,със цялата си същност на човек,за навика му грозен без обичанеда съществува в тоя сбъркан век.

В преддверието на нощта се връщам уморена,с камериерска надница във джоб.Нима е дом квартирката студенаи неприветно тъмна като гроб.

С кои ръце ще почна да рисувами болката си в щрих да изразя,и в творчески екстаз да тържествувам,открила се докрай в една сълза.

Как бързо отминава скитна младости като камък болката тежи,стократно заплатена малка радостсе смесва със измами и лъжи.

И колко още имам да живея?И все така ли в плътна самота,потисната и смачкана от нея,ще натъжавам с мене си света.

Помагай, Господи! Далеч от тука най-близките ми хора чакат вест

164

дали успях или и днес мъждукаживотът ми нещастен и злочест.

Ще мога ли с добро да ги зарадвам,с очакваното хубаво все паки тъжните си нощи като брадвада погреба във себе си без знак.

Ах, мили мои, вярвайте все ощев звездата ми във вашите души.В самотните ми безприютни нощиживотът бърза да ме задуши.

Но няма да се дам и ще се борячрез дарбата и волята си аз.И вярата в най-близките ми хораще браня до последния си час...

БЕЗ ЗАГЛАВИЕ

165

Таня, Таня, мисля си за тебе – как ли се реши на тоя ход.В тоя свят от радости изгребани за теб ли нямаше живот?

Само в теб ли болката му чернав миг непоносимо се сгъстии с въжето верно и неверносвърза сякаш мъката си ти.

Старата прокълната чужбинастана непосилна и за теби една безрадостна Родина те обгърна с траурния креп.

В дните си без работа, без обич,с избора от нас се отделии зачерни близките ти гробът...Страшно е. Жестоко е. Боли.

КАФЕНЕ „БЪЛГАРИЯ”

166

Някъде – на края на света,може би все пак то съществува,съхранило с нежност радосттана едно изстрадано общуване.

В тоя свят за болка отреден,българи, от грижи прегорели,може би оплакват своя ден,в който към чужбина са поели.

И от своите неволи и бедив старостта са влезнали без радост,емигрантската съдба ги победии изсмука силната им младост.

И сега – след бурите, сега,като празни морски раковини,скупчени в кафенцето, с тъга,доживяват своите години.

И дали съм тук или при тях,с думи съм готов да ги погаля.С тъжно озарение разбрах,че им вярвам мъжки и ги жаля.

Може и от милост да греша,но защо от свят са отделении не смесват своята душас хората за радости родени.

В кафененцето „България” стоят.Мислят и цигарките си пушат.

167

Няма зов за тях и няма път,новините от Родината ще слушат.

И животът им ще оттече,все едно не са били в годините.Времето им ще ги отвлечеи в безкрая неродени ще отминат...

БЯГСТВО

168

Беше сън – болезнен и кошмарен.Някъде в объркания святнякакво дете – самичко, за България,тръгнало бе в пътя непознат.

Изведнъж детето заприличана едничкия ни и далечен внук,който знаеше, че ни обичаи желаеше да се завърне тук.

С къси панталонки и с очета,блеснали от радост и възторг,с батковата шарена барета,бягаше то като от затвор.

Върнаха го у дома, разбира се.Полицаят млад го залови.Гушна го, макар да протестирашеи със всички сили да се противи.

За къде си тръгнал миличък, кажи ми.С летни панталонки си обутв тая бяла ветровита зима,в тоя зимен януарски студ.

Аз при баба и при дядотръгнал съм да ида сам –там е весело и радостнои неща за зимата да знам.

И какво, че мама ме не пуска –панталона ми къде ли скри.Ще пестя по пени от закуска,няма да си тръгна без пари.

В самолета някак ще се мушна,ако трябва – тръгвам и пеша.

169

Винаги съм бил един послушко,но на бягство пак ще се реша.

Ще избягам, полицайко братко,пак при дядо и при баба аз.Мъчно ще ми е за таткои за бате, и за кака в тоя час.

Но какво да правя, майка ми не давааз на мойте старци да съм гост.Посъветвай ме пък ти тогавакак да разреша такъв въпрос.

Страшен сън, със болка претоварен,но в действителност – красив и мил.Внукът беше тръгнал за България,пътя на душата си открил...

СРЕДНОЩЕН МОНОЛОГ

170

Сега е нощ. И скоро няма да се съмне,за да попитам своето сърцев какво сгреших по пътищата стръмнина своя свят с озъбено лице.

Защо се случи тъй, че ти заминаи никой не опита да те спре,и моята, и твоята Родинане се помъчи да те разбере.

Зад своите литературни поражениясамият аз духа ти не разбрах.Бях твърде млад и нямах обяснение,че лош баща навярно често бях.

Аз те развеждах из България,за да обикнеш своята страна,ала природата и градовете старине са били за твоя дух храна.

Навярно друго трябваше да правя,но и сега не знам какво е то.Ти виждаше как ме нападат здравои питал си се може би „Защо?”

И твоят път далече те отведепод тъмни безприютни небеса, и не разбра навярно, че подведен сиот чуждите бездушни чудеса.

Не знам. Все още мисля, че винатаединствено е може би във мен,загдето се отлъчи от страната сии не повярва в мъжкия си ден.

Ще си отидем с майка ти след времеи ти ще си неотразимо сам,

171

и може би тъга ще те обземеза нас и за съдбата ти... Не знам.

Дано детето ти да е утехаи в старостта ти да те приюти.Помагай му и работете за успеха,до който не достигна ти.

И извини ме, че те поучавам.Дори когато е правдоподобно лош,бащата има право да раздаваот София съвети посред нощ.

КЪМ ВНУКА

172

Ний всяка вечер чакаме на скайпа,за да те чуем – сладък внуко наши твоят глас като далечен снайперда ни прониже светъл и блестящ.

Бездушен свят. Едно дете си имахмеи с него ориста ни разделис една измислена необходимост.И затова навярно ни боли.

Но и ни радва твоята победа,че сред връстниците си пръви цяла Англия те гледаза българската ти гореща кръв.

Ала бъди внимателен със другите,че завистта им няма да простипобедите ти пълни и заслугите,и във очите им ще бъдеш вечно ти.

Човекът може да живее и със малко,по-важно е да е приятен и щастлив.И без да е нахакан самохвалко да бъде дълго радостен и жив.

Да знаеш само колко те обичамеи колко се страхуваме за теб.Животът е изпълнен със отричанеи често е безмилостно нелеп.

И затова – заклинам те, любими внуко,да не забравяш древния си род,да бъдеш българин и тукада се осланяш на работния народ.

Заклинам те да помниш и обичашБългария със дядовския зов

173

и за жена да избереш едно момичесъс българска душа и със любов.

Това са думите от баба и от дядо.Това е нашият неотменим завет – да бъдеш талантлив, да имаш радост,да си от Бога и от хората приет.

ПИСМО

174

Ти не ме обичаш вече.Ти не ме обичаш – дявол прероден.Толкова съм тука надалече.Толкова далече си от мен.

Колко хубави мъже оставих – и не се цупи, не се цупи.Всеки би поискал от тогавав дълга нощ със тебе да преспи.

Ти не ме обичаш вече, чувствами не мислиш нежно все за мен,затова тук, в Англия, ще буйствами ще се напия някой ден.

Но да знаеш, дяволице луда,само ако нещо разбера,че си ме предала като Юда,бялата ти кожа ще дера.

Натовски войник ще се запишаи ще дойда в село с автомат.Няма го Иван предишния,чудо ще направя в тоя свят.

И мъжете всички ще изтребя,ще изтребя всичките до крак,за да няма повече край тебенито мъж, нито дивак.

И не се хили, не се хили, момиче.Аз не се шегувам днес.Напиши, че много ме обичаш.Толкова съм смешен и злочест...

ПРОЛЕТ

175

Такава луда пролет е. Дърветатаразцъфнаха във пролетната нощи ме наболва споменът в сърцетосъс влюбеност, с привличане и с мощ.

Там има ли такава страстна пролетс разцъфнало и пламнало сърцеили замръкнала без порив и без полетнощта осъмва в сумрачно лице.

Приветствам те, Любов – разпънатаот паметта за роден дом и край.Съпротивлявай се на зимата запънатаи тукашната пролет отмечтай.

Прозореца разтварям разтревоженаи мисля си за полет и криле...Обичам те, обичам те, безбожнико.Изпращам ти кокиче и лале.

ПЕЙЗАЖ

176

Ще мина по забравените пътищана босите ми спомени от детствотои по селата след дъждовен тътендушата ми сама ще се приветства.

Самотни къщи. Стряха наклоненаи лай на куче мокър и изстинал.Тревясали пътеки. Запустениеи глушинà. Това ли е Родината?

Това ли е прастарата България – със песните привечерни по жетва,със коледния празник, с коледарите,със мъжки свят, с войнишката му клетва.

Аз чувам как по изоставените хълмовекавалите зоват за полунощна срещаи радостта от любовта покълналавъзниква чиста и гореща.

Как думи за живот и сътворениес любовен глас изпълват тишината,а после идва запустение,тревясал път и болка от вината.

Сега вървят по пътищата хораи под нозете им тревата ляга,и със английски непонятен говорцена за къщите предлагат.

Открили тоя свят на безпределна хубост,в земята ни без конница нахлувати завладяват тая пустош на безлюбие,и къщи на безценица купуват

със спомените, с пъстрите носии,със песните за обич и хайдути,

177

със цялата ни стара орисия,откупена с английската валута.

Остава им да се научат да общуват,тревата да косят и да подрязватлозниците, в горите да ловувати български да могат да приказват.

Додето на балканци заприличат,обречени на островна забраваи да опитат с радост да обичатземята българска от българи оставена.

ШЕКСПИР

178

Учител и приятел на народа,и за душата му безсмъртна зрящ,колега Шекспир – с поетично поданство,все още ли сте мрачен кочияш?

Все още ли без дух аристократине подозират вашия талант.И от поет със драматическо разпятиев Родината ви правят емигрант.

Ала животът има своята присъда. Къде са те? Къде сте вие, прероденв духовен страж – за всички ни да бъдетев сонети и в пиеси отразен.

И тая роза – пламък във файтона,забравена на капрата до вас,не е ли прелетяла от Верона в любовен миг и във предсмъртен час.

Край вас се носи звън от удар на рапира – мъдрецът Хамлет ви обезсмърти.А кралските особи не умираха,защото вашата душа ги освети

във образи, в съдби и в монолози,с трагичен глас – присъдно справедлив,в поезия възхождаща и в проза,в които вий и до сега сте жив.

НАЙ-ДЪЛГИЯТ ПЪТ

179

И се разчу сред нашите в Чикаго,че Дон Силвестър – Стефан, ще си ходии ще напусне дом, имоти, благо,за да се върне при дома си роден.

Той не беше ходил никога и никъде.От България дойде в Чикагои животът го посрещна многолико,и му предложи тежките си впрягове.

Но той се спря при старите автомобилии петдесет години вече ги поправяше – все трошки на бедняци, с пот обилен,и не поиска друго да направи.

Търсиха го, вярваха му всички,идваха при него отдалече:„Да си жив, човече – златни ти ръчички,беднотията да радваш вечно!”

И животът му вървя по права линия – жèни се, деца роди и внуци,не изпадна никога в униниеи животът му не заскрибуца.

Овдовя и като че се срина.Синовете тръгнаха по други пътища.И тогава той си спомни за Родината,за дома си роден в спомена му смътен.

Обяви, че тръгва и на заминаванеживите акрани го споходиха,със заръки с него се прощаваха.Подариха му икона с Богородица.

Самолетът го откъсна от Америкаи отбръмча през океана.

180

И душата му се разтрепера – от любов и от вълнение пияна.

Чак сега разбра, че е очаквалцял живот това завръщанеи усети, че му се доплаквас милостта за бащината къща.

Залепен в прозореца нарочнотръпнеше от спомена си раншен,сякаш че България започванякъде наблизо от Ламанша.

Чакаха го близки и роднини,и далечни някакви наследници.Като че си идваше в Родинатада раздава помощи за бедните.

Недоволни, скоро го загърбиха.Радостта му с алчност помрачихаи душата с чистите ù скърбив болката му дълга не откриха.

И какво остана? Цъфнали полета,гробовете на баща и майка,и една потискаща тъга в сърцето,като грозен спомен и утайка.

И добре е, че земята всеотдайнакато роден дом ще го повикаи самия него с мъжката му тайнаще обвий под нежна трепетлика.

ГУРБЕТЧИЙСКА ТЕМА

181

И ме захапа гурбетчийската ми тема,и тоя сложен скитнически бяс,с духа на емигрантското ни време – дълбоко драматично като нас.

Не знам каква е неговата истина,значимостта на феномена му илиявлението, бързата статистика,живот и свят, от който ме боли.

Не знам дали започва или свършваи колко трайно ще се продължитъгата без деца – съдби прекършени.Животът още много ни дължи!

Откакто свят светува, хорапътуват по моретата със риск,със бедността и с нищетата си се борят – изпичат се под слънчевия диск.

Но има нещо грозно и насилственовъв днешното ни емигранство и скитня,едно съдбовно, упорито чуждофилство,обезлюдило цялата страна.

Поезията няма смисъл на спирачкаи стихотворството не е закон,но може би все пак е нужна крачкаи нужен е лирическият стон,

за да помислим как да коригирамеявлението, рèкета да спрем,да вдигнем бариера пред умирането,преди да сме загинали съвсем.

7. КАТО ОТМЕРЕН УДАР НА КРЪВТА

182

НЕСТИНАРСКА ЗЕМЯ

Нестинарска земя – нажеженаот копита, забити в пръстта.От стрели и от меч наранена – от самотния вик на кръвта...

Нестинарска по ехото в Плискаи по конника Мадарски в ход.Нестинарска в надеждата, в рискаи в безкрая на своя живот.

По стени и икони изписана.Вбита в камък, в желязо и в мед.Миловидна, работна, улисанакрай дома си – все тъй многоцвет.

Нестинарска, връхлитана, газена.На дръвника съсичана с бяс.Заличавана с дива омраза.Сътворявана с обич и страст.

С луди блясъци грее жараватана Перущица и на Батак.Нестинарска от Одрин и в славадо Страцин и до Алпите чак.

Нестинарска, гореща и пламеннав съзидания, в труд и в борба – ален миг от трицветното знаме,силен дух в даровита творба.

Нестинарска в сърцето ми с вяра – нестинарска, несдържна игра.Повели, моя вечна Българийо,с твоя огън докрай да горя.

ЛЪК

183

Опъни ме до скъсванесрещу идните дни.Нека в твоите пръститетивата звъни.

Нека враг отдалече,ако тръгне към нас,бъде бит и посечени издъхне от бяс.

Аз съм твоето средство,твоят зов за живот,твоят образ – наследствона свободен народ.

Не, не бива да молиш.Довери се на мен.И препускай на воля – в далнината вграден.

Не жесток и коварен,вероломен и див,а от обич изгаряни докрай справедлив.

Победи и прощавайна врага си дори.За добро и за славадо смъртта си твори.

Над земята ни пъстрабез злина и тъга,опъни ме до скъсванекато цветна дъга.

ВЛАДЕТЕЛЯТ

184

И все така – велик и вековечен,единствен за безкрайността,препуска той през времето – обреченда бъде мощ и символ на властта.

Там някъде, в посоката, в коятои в наши дни отива пак,не го ли чакат с устрем времената,предречен в древен зодиак?

И като сянка над скалите мадарски,измислена с космична страст,тревожен като българска балада,превъплъщава се във нас.

Вземи ме, Коннико, не ми отказвайнеспирния си вековечен ход,защото ние сме Духът – белязансъс звездна воля за живот.

ЗАЩИТА НА СЛАВЯНСКАТА ПИСМЕНОСТ ОТ КОНСТАНТИН

185

ФИЛОСОФ ВЪВ ВЕНЕЦИЯ

Недоучена, тъпа – изгризанаот ненавист тълпа на врази – налетя триезичната измет,Константин Философ да срази.

А стоеше той свят и достоен,от човешкия бяс угнетен.Но си казваше: "Трябва спокоенда посрещна сганта в този ден".

"Как така ти могъл си – говореха – нова азбука да създадеш – неугодна на бога и хората,и на варвари да я дадеш?..."

"Вие питате може ли?... Може.Не за всички ли горе над нассвети слънцето? Словото божиее понятно на роден глас".

"Как така – питаха чернодрешните – обругавайки нашия Бог,ти изпитал си милост към грешнитеи забравил си този съд строг?"

Но потиснал тъгата горчива,той им рече тогава с твърд глас:"Бог не може да бъде противен,затова не прилича на вас".

О, проклятие на немъжеството – сляпа сила без ум и без слух.

186

Ще почувстваш ли ти тържествотои страстта на човешкия дух?

Ренесансът далеч е, но светитози мъж и вишù рамене,вбит във образа на вековете,от които никой не го отне.

КОВАНО ЖЕЛЯЗО

187

Сега съм украшение. Сега съм орнамент.Покоят ме измъчва ням и вездесъщ.Но огънят бушува още в менеи определя тежката ми същност.

Огромни чукове немилостиво бияти озлобяват твърдата ми плът.Отровите се плискат и ме мият,и ме изпращат в битките на смърт.

И аз летя, и аз пулсирам звънков небе и в мрак, в душа и в лист зелен,в надеждата и в ивицата тънкана хоризонта ням и свечерен.

И свършва с ужас страшната ми диря,родена в земните недра.Зъл вятър над земята свирии съдбоносно грее кървава зора...

Минават дни. Столетия минават.Но аз съм тук, все тук на стан – железен меч и горда слава,и вик от битките на Калоян.

КАЛИАКРА

188

Калиакра – легенда кървава.Калиакра – удар с нож,лунен спомен за мъртвите,нежна сребърна нощ...

Калиакра – тръпка сгъстена,необгледност, безкрайност, простор – мъжка длан към морето протегната,яка крепост за бран и отпор.

Равнината изпича житата.Грее мак от зора до зора.И блести от лъчи необятана Карвунската златна хорà.

А морето се бие в скалите.Стене в буря разръфан брегът.Натоварени с кожи и жито,тежки кораби тръгват на път.

Трапезунд, Цариград и Венеция – шества морският български флаг,на възходна епоха – венецът,драгоценност на този бряг.

Калиакра – образ на древно величие,с неразгадана и сложна душа,ще устоиш ли на удара тираниченна един османлия-паша?

Мъжете гинат пронизани и съсечени.Падат стари жени – осветени в кръвта.Пощадени са само момите, обречениза харемите на правоверността.

Калиакра – стон от кървава струна,за раздорите страшна цена.

189

Търново, Видин, Карвуна – пепелища на неизкупима вина.

А морето – безмълвен свидетелна подеми, на смърт и вражди,свлича с гняв бреговете и светив лунна нощ с потъмнели звезди.

Калиакра – забрава за мъртвите,бяла, бяла, сребърна нощ.Калиакра – легенда кървава,вик и порив, и удар с нож.

КОПРИВЩИЦА – 2

190

Недоволна, хайдушка, бунтовна,извисена и горда в Април,непокорна, безстрашна, съдбовна,с образ ярък, изискан и мил.

Варакосана, дървена, каменна,майсторена със усет и дар,вдъхновена, възторжена, пламенна,сътворена с длето на резбар.

Казвам името ти – Копривщицаи се връщам далече назад,в изграденото с вяра – отприщеноот мечтата на цял един свят.

В този свят има спомен за знаме,има битки, надежди, вражда,има дялане вещо по камъкаи привечерен звън на стада.

Има весели шарки по тъкани,фина кройка по кръшен стан,тъжна женска сълза при разлъка,при завръщане мъжко – свян.

В този свят алафранги и фрескиозаряват домашния битна човека – от търсене трескав,с ведър поглед и дух даровит.

В този свят, към света устремено,мъжко мислене броди на път,

191

луда кръв небесата стаенипълни с гръм, със пожари и смърт.

И през всичките бъдни столетияоживява съдбовно у наснепокорна, велика, заветна,неотлъчна до сетния час.

ИЗКУПЛЕНИЕТО НА БАТАК

192

Костите на едно поколение.Костите на две поколения.Костите на много поколения.Купища кости на изкуплението.

В кръвта ми викат шеметни гласове,разширени от ужас очи и стенания,обезглавени кървави часовеи безсилно зли ятагани.

И ръцете ми стават чукове,за да продъня земята,която ечи от звуковетена моята кръв свята.

Аз стена от болката. Коленича,озарен от кръвта и пожарите.И от очите ми бавно изтичатнай-искрените сълзи за България.

САН СТЕФАНО 1878

193

Благословено мъжко време. Свободатаизгряваше след хиляди сражения.И два народа – кръстени в борбата,празнуваха деня с опиянение.

Спят мъртвите при Шипка и при Плевен,в дълбоките планински долове.Предсмъртният им вик, все още гневен,зове на подвиг живите, зове.

Но разумът диктува не разплата,а свобода човешка за Балканите.И яхнал кон пристига граф Игнатиевс капитулацията пълна на султана.

И радостта избухва – лудата, оназибезсилна пред заплахи да се спре.И поздравява руските витязиликуващото Мраморно море.

Велико време. Братството в победаот тоя ден към бъдното прекрачи.Войниците се кръстят и се гледат,и се целуват тръпнещи, и плачат.

ЮЖНА ЗЕМЯ

194

От сините примамни очертанияна снежните пирински върхове,през приказната прелест на преданиятаза подвизи и тежки грехове;от слънцето и каменната строгостна шеметната рилска висинадо златната хранителница – Добруджа,потънала в дълбока мараня;от черната орница на Златията,през мрака на хайдушките гори,до странджанския огън и магиятана нестинарските игри:България! – Завинаги в сърцето,като отмерен удар на кръвта.От синята надежда на небетодо палещата радост на пръстта.България в червени ярки макове,в миньорските души на Рудозем,в просторите и виното на Тракия,в любов и в дълг, в умора и в подем.

България в Калофер и в Копривщица,в усоите на вечния Балкан,в напевите – ту тъжни, ту игриви,в момински смях, от живост изтъкан.България в душите на поетите,в шевиците и в тайнствения мирна хляба ни, в цвета на цветоветеи в каменния Рилски манастир.Българийо, сърцето ми е пълно.Съдбата ми разумно отредив дълбока нощ безшумно да покълнаот силата на твоите бразди.

И ето – аз прозвънвам като струна,почувствал свойте корени в пръстта,

195

и коленича ням да те целуна,преди да съм потънал в вечността.

Българийо светà, Родино моя,след подвига на хиляди героиаз идвам да създавам красота,но мога ли дори да се сравнявамсъс гения на твойта простота,тревожно и до болка озарявална неизвестна селянка сърцето,която мъж и дом да облечеи пред смъртта си движела ръцете,като че още в стана си тъче.Тъче, тъче... Ръцете ù чевръстипреплитат шарките ти пъстрив една любов за целия живот,в роса и в дъх на цъфнала пшеница,в раззаряне, във весел хоровод,на мъжка риза в ярката шевица.

Да можех като нея талантливода те създам разтърсващо и живо,та образа ти всеки да познайв едно изкуство ярко и голямо.Бих дал, бих дал живота си докрай,за да създам едничка песен само,в която ще блестиш неповторимос най-светлите и ясни цветове,напомнящи за святото ти име,от свежи и дълбоки звукове.

Вземи ме цял, вземи ме без остатък.И ако трябва мост за по-нататък,пожертвай ме и забрави за мен.

Дори не искам ти да ме обичаш.Ще бъда сам в последния си ден,

196

ще грее слънцето, децата ти ще тичат,смехът им ще звъни и ще преливав отблясъци над мен... Не ги дели,бъди добра към тях, бъди щастливаи шепа пръст за прошка ми хвърли...

Дано не съм проклет да те изгубя.Да знаеш само колко ми е хубаво,когато се усмихваш след тъга.Очите ти са светли и открити.От памти век такива досега,синеят величаво планините.Овчарите изкарват от кошаритестадата си по оня хълм висок.Потъват долините ти в омараи гроздето налива сладък сок.Земя на светостта и плодовете,земя на слънцето, което светисъс южна всеотдайност над света...Но кой съм аз до болка предизвикалсвещения ти глас и любовта?От где се взех сега, от где изникнах?Аз няма да ти кажа. Ти попитайпо твоя стръмен път с кого съм бил.Дано съм мразил честно подлеците,предателя дано съм разгневил.

Сега е ден. Не чакам да се съмне.Синеят небесата ти бездъннии нивите, окъпани след дъжд,надигат класовете си зелени.И вярвам аз, че с правото на мъж,поне веднъж ще позовеш и мене...

Благодаря земя, че съдница едничкати бе на моя лъкатушен стих.

197

Благодаря ти искрено за всичко,което ти открих и неоткрихчрез думи и чрез чувство неизгряло.Благодаря. Душата ми е цяла.Взаимната ни обич я спаси.Преминала през гняв и съкрушения,над болки и беди се извисии оживя за песен и движение.

Ще минат дни. Ти пак ще хубавееш,познала труд и мъчна красота.Ще бъда с теб докрай и ще живея,ако и ти живееш на света...

ОТГЛАСИ

198

І.

... И така, един поет е застанал на най-високото място на билото на своя живот и изрича клетвени думи: „Не се предавам, грешници. Не се предавам. И не очаквайте да ме видите на колене. Цитаделата на душата ми е непревземаема... В нея може да влезе единствено Човекът – истинският силен и благороден човек...” От билото на сво-ята седемдесет и пета годишнина тези думи трябва да прозвучат от-ново. За да се запомни кой е Карол Николов.

За това, длъжен съм да кажа на тези, които са тук, а и не само на тях, че трябва да прочетат твоето петокнижие и последвалите го нови стихосбирки: „Благодаря ти, Господи”, „Диагоналният юг”, „Споделени пространства”, „Болка” и особено новото издание на „Заложници на паметта” – тази вълнуваща поема за твоя род, за да разберат наис-тина какъв лиричен и слънчев човек е Карол Николов – едно достой-но чедо на България с високо родолюбив дух. Твоите стихотворения, твоето поетично слово утвърждават единствено човеколюбието, обичта и непреходните нравствени добродетели, на които се крепи животът. Искам всички да усетят как страдащият лиричен герой възстановява равновесието точно в този труден наш живот, за да продължат като теб да вървят по своя път. И ще кажа отново. Искам всеки, който се докосне до твоите текстове, да усети твоя висок мо-рал и воля, силен характер и особено благородство, нещо, което е дефицитна стока у мнозина. За да застанеш отново на най-високото било на своя живот и да кажеш своята молитва:

„Ах, любов моя, нека да се помолим смирено,в страни от всичко – свързано с битието.И нека почувстваме с доброта озарениетов този частен параклис – сърцето.”

Ето този параклис е отворен за всички нас, приятели и почита-тели на Карол Николов. Да му кажем своето БЛАГОДАРЯ.

И честит юбилей.

Велин Георгиев

Из „Поздравителен адрес” от Националния литературен салон „Старинният файтон” до Карол Николов, 19 април 2010 г.

ІІ.

199

Стихосбирката на Карол Николов „Споделени пространства” ни поднася поезия, наситена с хармония, човечност и лека тъга. В лири-ческия свят на поета се сплитат в едно светът на бляновете с прими-рението пред съдбата, презрението пред прагматизма с порива по нещо възвишено. У Карол Николов интонациите са омекотени, дори приглушени, а битието е пресъздадено през призмата на романтич-ното световъзприемане. Съчетавайки реално и въображаемо, стихо-вете ни пренасят в света на надеждата, любовта и милостта към чо-века. За тях е характерна една персоналистична духовна насоченост. Творбите звучат като съкровена лирична изповед, пречупвайки живо-та през личното „аз” на поета. Както и останалите книги на Карол Николов (например „Благодаря ти, Господи...”), и „Споделени прост-ранства” са своеобразна проекция на българския дух, израз на пред-ставите му за красота и нравственост. Оттук и жизнеутвърждаващия им смисъл, както и мъдрото възприемане на света.

Зад стиха на Карол Николов прозират тревожните въпроси на ху-маниста за моралните устои на съвременния свят. „Споделени прост-ранства” е вик срещу жестокостта на света, където милостта и със-траданието заемат все по-периферно място. В тази стихосбирка Карол Николов ни дава алтернатива на загрубялата от прагматизъм душа. Материализъм, който изсушава надеждата и обичта на човеш-ката природа. На ожесточението на делника Карол Николов противо-поставя единението и добротворството. Стиховете му утвърждават обичта като непреходна нравствена добродетел.

... Така ненатрапчиво, но доловимо, Карол Николов ни среща с тревогите и съмненията на своето време, без да заиграва с различни идеологеми. Противопоставяйки „света на съчувствието” срещу „све-та на безсърдечието”, Карол Николов възстановява разрушеното равновесие между идеала и неговата реализация в обществото. За него любовта е въздигната до ранг на светоусещане, окриляваща и осмисляща живота на човека. Тя е даване, а не вземане, духовно вглеждане в живота. Не случайно една от водещите идеи в „Споде-лени пространства” е убеждението, че омразата към „другия” зареж-да човека с неподозирана деструктивност. В този смисъл „Споделени пространства” ни правят съпричастни към искрена и чиста поезия, към творчество, което e събрало в себе си жаждата по изконните чо-вешки и български ценности.

Ивайло Христов

Из Предговор към стихосбирката „Споделени пространства”, 2009 г.

ІІІ.

200

... На нашата, с Карол Николов, възраст любопитството от само-познанието би трябвало вече да е уталожено, успокоено; да сме спе-челили вече някой и друг дивидент в играта „Стани умен”, защото в рулетката „Стани богат” хич ни няма. Само че успокоението не нас-тъпва, явно и улегналостта ни бяга. И сигурно не може да бъде друго-яче, щом сме „заложници на паметта”.

Така впрочем се нарича най-новата и според мен най-интересна книга на Карол, определена от него като поема-роман. Върху това оп-ределение може отделно и дълго да се разсъждава, но само след ка-то сме провидели главното: съдбовните конфликти между действа-щите лица, суровия драматизъм на описаните събития, трагиката на образите, щрихирани с болка, но без пощада към своите. И към себе си. Много рядък случай! Обичайната схема на подобни конфликти е: ние сме прави, другите са криви. А в „Заложници на паметта” всеки носи вината си и плаща за нея. Както е в Библията (Каин и Авел), в Евангелието (Тайната вечеря) и в Шекспировите трагедии, разбира се.

С това не искам с лека ръка да сравнявам Карол с великите об-разци. Говоря за посоката на търсенията му. Но и това не е малко, защото е по-истинско и по-продуктивно от литературната ширпо-треба, която ни залива.

Григор Чернев

Из „Прераждането на поета”, Сп. „Читалище”, 2005 г., бр. 7-8, стр 23.

ІV.

201

... Труден е бил житейският и творческият път на Карол Николов. Плод на всичко преживяно, изстрадано, изплакано е най-новата му книга „Заложници на паметта”. Имах удоволствието да ù бъда ре-дактор и веднага трябва да призная, че още от първия прочит оста-нах очарован. Тази поема-роман е вълнуващ животопис, какъвто в нашата литература се среща рядко. Мислейки за това, имам основа-ние за истинско удовлетворение, тъй като се явява нещо, което го-вори за продължаване на традицията и е много българско по дух и характер. В новата работа на Карол е целият той – искрен, непод-правен, честен, човечен. Особено вълнение струи от всеки ред. Има тук огромно страдание и преодоляване на това страдание, има вяр-ност към род и родина, без авторът да ни спестява всичко онова, кое-то е терзаело и измъчвало душата му, плод на личностни несъвър-шенства и обществени катаклизми, има възхвала на българското тру-долюбие и отрицание на подлостите, на мерзките прояви в живота ни, има очарователно преклонение пред вечната красота на нашата страдалка – България, има светли послания към тези, които утре ще ни наследят, има благодарност и признателност за всичко, което е сторила вярната спътница в живота на поета – любимата жена...

... „Заложници на паметта” е без съмнение най-доброто, което е създал Карол Николов до сега. Издържана в строга класическа фор-ма, с богат език, с един завладяващ вътрешен нерв, поемата оце-нявам като явление в днешната ни литература. Тя е сериозно сви-детелство за съпричастност към преживяното от народа ни. В нея, въпреки всичко, Карол не говори за отмъщение, за разплата с причи-нителите на злото – напротив – личи едно благородство, което сигур-но се дължи на болката, личи една доброта, една възвисеност и усе-щане за достойнство, което трябва да се предаде на следващите по-коления. За да са верни на България...

Драгомир Шопов

Из Предговор към поемата-роман „Заложници на паметта”, 2009 г.

V.

202

... Почти няма дом, няма семейство в нашата страна, което да не е засегнато от жестокия, опустошителен порой на емиграцията, обезкръвила Отечеството ни. Затова темата за емигрантската орис, за разпилените по света през последните двайсет години български чеда, за незавидната тяхна участ, както и за гòрката съдба на оста-налите тук стари и безпомощни родители, е обгаряла много поетични души, но май че за пръв път в българската литература тя е събрана и представена от Карол Николов в цяла книга.

„Българийо, кръвта ти пак изтича !” – сепва ни още в началото с вопъла си авторът.

Съзвучието, паралелността на личните изживявания, свързани с обществените емоции от тая незаръбваща рана, придават широкото национално звучене на стиховете, които могат да бъдат припод-писани от стотици и хиляди хора, изпитали удара на това крушение.

Към значимостта на темата не мога да не добавя майсторството, с което са създавани стихотворенията. ... Тук са среднощнити бащи-ни и майчини размисли – къде сгрешихме, в какво сбъркахме, за да избягат чадата ни от нас, да страдат и зъзнат под неприветни небеса, да бъдат прислужници и с мъка да преглъщат горчивия залък. Те, бездомни в пространствата на света, и ний – сами, „прегорели от гри-жи”, в безрадостната, обречена сякаш наша страна.

Самата тая антитеза – проклета чужбина и изстрадала Родина – е силна като драмата, която ни разкъсва.

В редовете и между редовете е „болката стогласа” на емигранта, изгарящата носталгия по „бащин дом и разцъфтели гранки”, отрица-нието на негостолюбивата чужда земя. „Отричам тоя свят на безпре-делна болка” – изплаква отдалече, през планини и морета, свидната щерка от „Неизпратено писмо”. Гладна за нежност, тя жадува майчи-на ласка да я съгрее, тръпне бащина десница да я погали.

В почти дебеляновската безнадеждност остава единствено при-скърбната и, уви, невъзможна като че ли за сбъдване молитва: „Дано се върнат, Господи, дано!”...

Пенчо Чернаев

Из Предговор към стихосбирката „Болка”, 2009 г.

VІ.

203

... Като че неизбежно е било и дългото бродене на Карол Николов из потайните и романтични дебри на народното песенно творчество. През миналия век това правеха Михаил Арнаудов, Дими-тър Осинин, Иван Бурин... В днешно време Карол Николов като че е единак в това благородно българско поприще с интересната си сти-хосбирка „Стародавни напеви”, издадена през 2004 година, която е снабдена с карта на Княжество България от Цариградската конфе-ренция през 1876 г. – Територия на българската народна песен. Още в началото си книгата има посвещение – „На Валя Балканска – с въз-торг и преклонение”. Творбите на Карол Николов в „Стародавни напе-ви” са по мотиви на народни песни, дори всяко стихотворение започ-ва с мото от два или няколко стиха от съответната песен. Ценя тази книга, която изтъква Карол Николов в особена и интересна светлина. В нея той се представя ярко като даровит и вещ тълкувател на бъл-гарската народна песен. В това отношение усетът му е безпогрешен. По оригинален начин той е успял да навлезе в дълбокия свят на пе-сенното народно творчество и да грабне от там моменти, които с вкус и творчески пиетет е осъществил в книгата си. Това ни навежда на мисълта, че той притежава дарбата на народопсихолог. Защото на-родната песен – като чувство, като музика и поезия – е в кръвта му. Той не само я познава, той я изповядва...

Христо Черняев

Из книгата „Апостоли на българския дух”, 2008 г, стр. 311.

VІІ.

204

... Не така често в нашата литература се появяват произведения като поемата-роман „Заложници на паметта” от Карол Николов. Имам предвид както жанра, така и качествата на творбата....

... Поетът романист се е отказал да използва жанровите възмож-ности да насити с детайли своя разказ. По начало той избягва описа-нието на бита. Не се стреми с външни щрихи да индивидуализира об-разите на своите Караивановци и Караивановки, включително и кога-то в романа се появяват Третият Караиван (бащата на поета), Тре-тата Караиваница (майката на поета) и Четвъртият Караиван (самият поет). Може да говорим за обобщеност на образите, но не и за унифицираност. Индивидуалната душа на героите е творческата цел на автора в тази насока. Тя е постигната. Тук е залогът на успеха в обрисуването на персонажа. Стихотворният разказ-изповед извиква широка гама от вълнения и размисли. Той очаква и буди въображени-ето на читателя....

... Поетът романист неотлъчно е взрян в душата на своите герои. Пестелив в изказа, той разчита преди всичко на смисловата и емоци-онална обемност на словото.

Иван Вандов

Из „Изповеден роман в стихове”, вестник „Словото днес”, бр. 37/30.ХІ. 2006 г.

СЪДЪРЖАНИЕ

Тая българска свята земя / 5

Песента / 11

205

1. Слизане в кладенец

Стара София / 13Товарна кола / 14Лаборатория / 16Слизане в кладенец / 18Хляб / 19Семейна вечеря / 20Селска кръчма / 22Засаждане на картофи / 23Северняшко хоро / 24Медал за храброст / 25Прощаване с поета Андрей

Германов / 26Бокс / 27Робинзон / 28Улица в неделя / 29Жени / 30Защита / 31Вдовица / 32Живот / 33Ателиета / 34Нощ / 35Зима / 36Елегия за папагали / 37Между два инфаркта / 38Внезапен диалог / 39Орех / 40Над пропастта / 41Дърво / 42Привечер / 43Детска песничка за

Дядо Коледа / 44Бръмбарче / 46Авиостихове / 47Пътници / 50Зов / 51Угасналият вулкан / 53Притча за остаряващото

дърво и дърваря / 54Куклен театър / 55

Момчето и хвърчилото / 56Нощуване в Созопол / 57

Когато панаирът се разваля / 58

Есенен риболов / 59Еднодневки / 60Несебър / 61Голо тяло / 62Акт / 63Коне / 64Натюрморт / 65Ремонт на покрива / 66Бояна 1259 / 67Сватба / 68Лянто момиче / 69След време / 70Частен параклис / 71Разходка с внук / 72Етюди / 74Вселена / 76Талант / 77Нощен вятър / 78

2. Благодаря ти, Господи!

Копривщица – 1 / 79Препускане / 80Пред паметника на

Д. Дебелянов / 81Нощ в Балкана / 83Стари къщи / 84Почивка / 85Нежност / 86Зеленина / 87Огънят / 88Старият път / 89Сополивите камъни / 90Йозът / 91Косачи / 92Усет / 94Пътека / 95Орлова чука / 96Сбогуване / 983. Спасяване на светлината

Завръщане при началото / 99Прескачане на огън / 101Панаир / 102

206

Отмяна / 103Съчувствие / 104 Коледа / 105Покръстване / 106Страст / 107Страх / 108Грях / 109Рисуване / 110Завист / 111Оплаквачка / 112Пране на гръсти / 113Продаване на къща / 114

4. Девойко мари хубава

Облог / 115Надгряване / 117Тъга / 118Полудяване / 120Мъжка жалба / 122Гарванче / 123Статуя / 125Мома и славей / 127Под трендафила / 128Коситба у Влашко / 129Всичко или нищо / 131Разговор с чумата / 132

5. Молитва за една любов

Подарък / 133Очакване / 134Сътворение / 135Признание / 136Земя и небе / 137Най-хубавият час / 138Заедно / 139Сега / 140Орлицата / 141Античен театър / 142Минало / 144Зимна вечер / 146Камина / 147Залез / 148Кафене / 149

Игра / 150Еленов скок / 152Чувство / 153Жените на поетите / 154Молитва за една любов / 155Пиета / 156Златна сватба / 157Епилог / 158

6. Усещане за болка

Кръвен данък / 159Горчив хляб / 160Рожден ден / 161Изпращане / 163Неизпратено писмо / 164Без заглавие / 166Кафене „България” / 167Бягство / 169Среднощен монолог / 171Към внука / 173Писмо / 175Пролет / 176Пейзаж / 177Шекспир / 179Най-дългият път / 180Гурбетчийска тема / 182

7. Като отмерен удар на кръвта

Нестинарска земя / 183Лък / 184Владетелят / 185Защита на славянската

писменост от Константин Философ във Венеция / 186

Ковано желязо / 188Калиакра / 189Копривщица – 2 / 191Изкуплението на Батак / 193Сан Стефано 1878 / 194Южна земя / 195

Отгласи / 199

207

КАРОЛ НИКОЛОВ

ХУБАВ БЕШЕ ЖИВОТЪТ МИ

Стихотворения

Българска, първо издание

Редактор – Петър ДинчевХудожник – Роза Халачева

Предпечатна подготовка – Анна НиколоваКоректор – Павлина Галинова

Печатни коли 13Формат 16/60/90

Издателство „Изток-Запад”София, 2010 г.

За контакт с автора:GSM – 0886 212 234

e-mail – karol_nikolov@yahoo.comwww.karolnikolov.blogspot.com

208

209