Архиви във Византия

Във Византия (от град Византион — Константинопол) преходът от античността към средновековието се извършва чрез поредица от реформи, в резултат от които се утвърждава обновената Римска империя, но вече като Източен модел на християнската държавност. Той съчетава, както духовното наследство на елинизма, римското право и римската държавна организация, така и принципите на християнската вяра и християнския нравствен закон.

През периода IV–VI в. населението в Източната Римска империя, независимо от разнородния си етнически състав — гърци, копти, евреи, арменци и други, се самоопределя като римляни или ромеи, респ. хора, които се подчиняват на римските закони и са поданици на римския император. Въпреки че тя обхваща предимно елинизирани територии в Европа, Азия, Северна Африка, както и островите в Егейско и Средиземно море, до VII в. официалният език е латинският.

Що се отнася до управленско-административната система, тя първоначално запазва вида си от времето на императорите Диоклетиан (284–304) и Константин I (306–337) с характерното разделение на гражданската и военната власт в съществуващите управленски структури(34). Известно е, че още при император Диоклетиан е въведена т. нар. тетрархия (четиривластие), при която за всяка от двете географски части на империята се избирал император, титулуван като «Август», а всеки император имал право да си избира по един помощник, респ. «Цезар»(35).

Двамата императори управлявали напълно самостоятелно в своите територии — западен и източен дял, въпреки декларираното теоретично единство на императорската власт. Всеки от посочените дялове включва по две префектури. В западния дял са префектурите Галия и Италия, а в източния — Изток и Илирик. По низходящ ред префектурите се разделят на по-малки единици «диоцези». Първоначално те са 12 на брой, а по-късно — 14. От своя страна, диоцезите са разделени на 97 провинции, но през периода 390–437 г. броят им достигнал 117. От тях 61 провинции били в източната половина на империята, а 56 в западния дял.

Префектурите се управлявали от префекти-претория (лат. praefectus praetoriae), диоцезите — от викарии (лат. vicarii), и провинциите — от управители (лат. praesides).

За гражданското управление през разглеждания период отговаряли споменатите префекти-претория. Те контролирали войската, състояща се от наемници, следели за изплащането на заплатите на многобройните им подчинени служители, осигурявали събирането на данъците, разпореждали се с хазната и архива на дадената префектура. Ето защо в тези архиви преобладават документите с фискален характер (лат. fiscus — държавно съкровище, в пр. см. «сандък за пари»). В отделни регистри се записвали различните категории данъкоплатци с определените им задължения. За платените данъци се издавали разписки. Освен това редовно се изготвяли отчети за постъпленията и разходите на съответната хазна.

Административната раздробеност на империята, особено след нейното официално разделяне през 395 г., изисква сравнително многоброен бюрократичен апарат, както и значителни средства за неговата издръжка. Император Юстиниан I (527–565)

предприема юридически и административни реформи, които по стечение на историческите обстоятелства засягат само Източната Римска империя, т. е. Византия.

Тъй като императорският институт по това време вече е обвързан с християнската църква, се налага да се уточни неговата правна регулация, за да се отстранят противоречията с късно-античното римско законодателство. Създадената нова правна система, съдържаща се в известния «Codex Iustinianus», ce основава на принципите на господстващата християнска религия и нейните нравствени норми. Същевременно са запазени и някои от предишните юридически формули, които не противоречат на християнския канон.

Както е известно, още през III в. Улпиан определя правата и компетенциите на римския цезар, поставяйки го над законите и едновременно с право да създава закони: «Каквото принцепсът е постановил, има сила на закон» (Quod principi placuit, legis habet vigorem»)(36). Ето защо властта на византийския император, който се считал за пряк наследник на римските цезари, също е провъзгласена за абсолютна. Това означава, че тя се простирала върху всичко, включително и върху религията. В този смисъл императорът продължава да се възприема като законодател и олицетворение на закона(37). Според Източния християнски канон обаче «двете половини на Бога» се представят от императора и патриарха, поради което за всяко императорско възшествие по принцип се изисква не само традиционното одобрение от Сената, но и благословия на патриарха(38).

В резултат от административните реформи са слети някои от съществуващите провинции, а също са премахнати службите на споменатите викарии и на консулите. За последен път консули били назначени през 540 г.

Съставянето на разглеждания кодекс свидетелства за богатствата на съществуващите библиотеки и архиви във Византия по същото време, от които са осигурени използваните първоизточници.

През VII–VIII в. в империята настъпват нови промени от политически и стопански характер. Предишните колони и роби са заменени от свободните селяни, организирани в земеделски общини(39). Съкращаването на търговията, вследствие от значителните териториални загуби, причинени от постоянните външни нашествия, засилват вътрешната й дестабилизация. Значително намалява броят на градовете, поради което в началото на VII в. последвало закриване на преторианската префектура. Градското самоуправление все повече се ограничава. Градовете окончателно губят автономията си при император Лъв VI (886–912). Тогава официално са отнети законодателните функции на местните сенати, чиито функции се възлагат на новата служебна аристокрация.

Централна роля през разглеждания период изпълнява канцеларията на императора или «василевса» (гp. basileus — в см. «водител на елинизма»). Тя включва различни служители, всеки от които имал определени задачи: протонотарий, който докладва на императора всички получени документи от другите канцеларии; мистик — личният секретар на императора; каниклий подава на императора мастилницата с червено мастило, когато той трябвало да подписва официалните актове от вида на законодателни наредби (новели), административни заповеди (едикти), дарствени

грамоти (хрисовули), кореспонденция и т. н.(40) Императорското имущество било поверено на отделна администрация.

Въвеждането на темната система с нейния стратиотски институт ускорява процеса на централизация в управлението. Още през VIII в. на местно равнище е назначен съответният военен, съдебен и финансов апарат, пряко подчинен на централната администрация(41). Всяка тема се управлявала от стратег, командващ войсковата единица, разположена на нейна територия, и контролиращ дейността на местните протонотарии, хартуларии и претори. Протонотарият се занимавал с въпросите на местното гражданско управление и отговарял за събирането на данъците. Хартуларият осигурявал снабдяването на темната войска с необходимото й оръжие и храни. Преторът изпълнявал съдебни функции, съобразно с предоставените му правомощия.

Предишната наемна войска е заменена със задължителна служба на стратиотите-земевладелци, които получавали за целта специални войнишки владения, като условна собственост. Стратиотите се вписвали в отделни данъчни регистри. Предоставените владения им гарантирали не само необходимата издръжка, но и средства за тяхното въоръжаване. След смъртта на даден стратиот владението по право се прехвърляло на наследниците му, заедно с всички задължения, произтичащи от дадената военна служба.

Статутът на посочената категория поземлени владения се променя след XI в. При управлението на Алексий I Комнин (1081–1118) раздаването на пронии е обвързано със задължението, по искане на императора, всеки прониар да въоръжава за своя сметка и да изпраща определен брой войници. По традиция прониарите продължават да се обозначават и като стратиоти. Стратиотите-прониари обаче, които като съсловие принадлежали към тогавашната византийска аристокрация, се различават от предишните стратиоти (в см. войници), набирани от посочените земеделски общини.

През епохата на Комнините (1081–1185) се променят и повечето наименования на императорските служители, които най-често са близки родственици на владетеля или представители на аристокрацията. Още в края на XI в. византийската придворна йерархия включва повече от 70 рангове титли и звания, сред които: «севастократор» (обикновено притежание на брата на императора), «кесар», «протосеваст» и т. н. Обяснимо е, че повечето от тях се срещат и в българската средновековна владетелска канцелария и дворцови служби.

През XIII в. начело на централната администрация във Византия е канцеларията на «Великия логотет» (гр. logothetes) в качеството му на пръв служител и съветник на императора. В предходния период тези задължения се изпълняват от т. нар. «Магистър официй»(42).

Църквата във Византия също има голям брой църковни служители, особено в главните градски центрове, като седалища на епископите. Първите църковни организации са именно епископиите, а по-късно и патриаршиите. Известно е, че през V в. Константинополският патриарх е признат за втория глава на църквата, след Римския първосвещеник.

При патриарха действа Синод, като висша административна и съдебна инстанция на Източната църква. За канцеларията на патриарха, а също и за библиотеката и архива му,

отговаря т. нар. хартофилакс. През IX в. хартофилаксът вече изпълнява задълженията на личен секретар на патриарха. Макар и за кратко време Константин-Кирил Философ (827–869) също е назначен, както е отбелязано в житието му, за хартофилакс (вивлиотекарь) на патриарха в църквата «Св. София» в Константинопол(43). В същия източник се споменава и прочутият Анастасий «ВИВЛИОТЕКАРЬ», признат от съвременниците си за «един от най-добрите познавачи на гръцкия език и гръцките работи» в папския двор.

Властта и богатствата на хартофилаксите им позволяват да се изявяват и като ктитори при строежа на храмове. Чрез извършеното благочестиво приношение за спасението на своите души те, както и всички други ктитори през разглеждания период, изразяват желанието и надеждите си да получат отплата от Бога. Ето защо във византийските и в българските ктиторски надписи се отбелязва името на човека, с чиито средства е построена съответната църква. Такъв именно надпис под формата на графит от първата половина или средата на X в. е открит в баптистерия на Кръглата църква в Преслав: «Църквата «Свети Йоан» направи Павел хартофилакс»(44). Тъй като е установено, че самата църква е изградена от цар Симеон (893–927), посоченият надпис, очевидно, се отнася само за баптистерия (отделна сграда, предназначена за кръщение на християни). По-важното в случая е сведението за наличието на хартофилакс, като служител в българската църква в престолния ни град още през X в.

Висшият църковен клир във Византия произхожда предимно от средите на аристокрацията. Богати архиви и библиотеки притежават и манастирите по същото време.

Почти целият доход на църквата, която вече притежавала значително богатство, се изразходва за издръжката на многобройните духовници и нейни служители, а само малка част от събираните средства традиционно продължават да се раздават като милостиня за безимотните членове на отделните християнски общности(45).

Първоначално административните документи във Византия, съставяни в различните канцеларии светски и църковни, са върху папирус или пергамент и имат свитъчна форма. След VII в. основният писмовен материал е пергаментът. През XIII в. успоредно с него започва да се използва и хартията, която се произвежда и доставя от региона на Западна Европа. Голяма част от формиралите се архиви обаче са унищожени още по време на религиозните борби през VIII в., а впоследствие при многобройните политически кризи, въстания на гражданите, непрестанни външни нашествия, включително и кръстоносните походи, както и османските завоевания(46).