Упражнение – 12.10.2015 г.

Ако правоотношението няма международен елемент, то не попада в предмета на

уредба МЧП. Ако има международен елемент в гражданското дело, то става

международно гражданско дело. Международният елемент е свързан с проявлението на

суверенитета на държавите. Чл. 1, ал. 2, КМЧП съдържа легално определение на

частноправно отношение с международен елемент. Според тази разпоредба това е

отношение, свързано с две или повече държави. Т.е. спецификата се състои във

връзката с една или повече чужди от гледна точка на България държави. Суверенитетът

има две проявления. Едното е лично проявление/действие на суверенитета – това е

уредена от държавата правна връзка между нея и субекта на правото - например

гражданството. Лично, защото се осъществява по отношение на лицата, които

държавата приобщава към своята сфера. Другото действие на суверенитета е

териториалното, а именно държавата цели да даде уредба на правоотношенията, които

с някои от елементите си се осъществяват на територията на съответната държава.

Например обичайното местопребиваване на лицето - това вече не е лична връзка.

Третият вариант е комбинирано действие (и лично и териториално действие на

суверенитета) – например имаме договор между български гражданин и френски

гражданин, като този договор е сключен в Белгия, а мястото му на изпълнение е във

Франция. В това правоотношение има връзка с четири държави, има наличие както на

личното проявление (гражданството на страните), така и на териториалното проявление

(сключване и място на изпълнение).

НАЛИЧИЕ НА МЕЖДУНАРОДЕН ЕЛЕМЕНТ ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА СТРУКТУРАТА

НА МАТЕРИАЛНОТО ПРАВООТНОШЕНИЕ (СУБЕКТИ, СЪДЪРЖАНИЕ, ОБЕКТ).

Връзката с една или повече държави може да е от гледна точка на субектите на

ПО, които могат да имат както лична така и териториална връзка с различни държави.

Например едната страна по договора за предоставяне на услуги е български гражданин,

а другата е френски гражданин, но и двамата имат своето обичайно местопребиваване с

Германия – тук имаме териториална връзка с Германия (обичайно местопребиваване на

българския и френския гражданин) и лична връзка с България (българското

гражданство на едната страна) и Франция (френското гражданство на другата страна).

Връзката с една или повече държави може да произтича от съдържанието на

правоотношението. Това са субективните права и задължения. Например – мястото на

сключване/изпълнение на договора и по – конкретно на възникване, изменение и

погасяване на договорни права и задължения се осъществяват на територията на чужда

държава.

Връзката с една или повече държави може да произтича от обекта на

правоотношението, което е характерно за вещните правоотношения (местонахождение

на вещта) и за обектите на индустриална собственост (място на регистрацията на

обекта на индустриална собственост). В случая може да имаме договор, по силата на

който български гражданин, които се е установил в Германия, си купува вила в Гърция

и решава да я продаде. Купувачът е италиански гражданин с обичайно

местопребиваване в Белгия. От гледна точка на страните това правоотношение е

свързано с четири държави, а от гледна точка на обекта е свързано с Гърция. Четирите

държави от гледна точка на субектите на правоотношението са – България (лична

връзка от гледна точка на субекта на правоотношението - гражданство), Германия

(териториална връзка от гледна точка на субекта на правоотношението – обичайно

местопребиваване), Белгия (лична връзка с оглед субекта на правоотношението –

обичайно местопребиваване), Италия (териториална връзка с оглед субекта на

правоотношението - гражданство). От гледна точка на обекта на правоотношението –

Гърция (вилата)

Следователно МЧП се интересува от/урежда частноправни отношения с

международен елемент. Винаги трябва да се изясни с кои държави е свързано

съответното правоотношение. Международният елемент може да се прояви и в

последствие. Например аз съм български гражданин, нямам никаква връзка с друга

държава, решавам да продам на колега – български гражданин някаква вещ и той

трябва да плати цената след 1 година. Междувременно установявам своето обичайно

местопребиваване извън България. Следователно поначало правоотношението няма

международен елемент, а такъв се привнася в него по – късно. Възможно е и обратното,

т.е. в последствие международният елемент в последствие се погасява. Натов никога не

е давал казус, в който международният елемент да се погасява.

НАЛИЧИЕ НА МЕЖДУНАРОДЕН ЕЛЕМЕНТ ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА

ПРОЦЕСУАЛНИТЕ ПРАВООТНОШЕНИЯ (СТРАНИТЕ ПО ДЕЛОТО, ОСНОВАНИЕТО НА

ИСКА, ПРЕДМЕТА НА ДЕЛОТО, ИЗВЪРШВАНЕ НА ПРОЦЕСУАЛНИ ДЕЙСТВИЯ ПО

ИСКАНЕ НА ДРУГ СЪД ИЛИ ОРГАН, ПРИ ДЕЛАТА ОТНОСНО ПРИЗНАВАНЕ И

ДОПУСКАНЕНА НА ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ЧУЖД АКТ, FORUM NECESSITATIS)

Тук говорим за международен елемент при международните граждански дела.

При тях той може да е свързан със страните по делото. Например имаме иск във

връзка с някакво договорно правоотношение, при което ищецът има обичайно

местопребиваване в Белгия, а ответникът е в София. Това е международно гражданско

дело, защото страните са свързани териториално с различни държави.

Международният елемент може да е свързан с основанието на иска. Това са

юридическите факти, на които се основава претендираното спорно право. Ако тези

факти са се осъществили на територията на друга държава, имаме международен

елемент. Да кажем имаме спор между две ЮЛ, търговци по търговска сделка, които са

регистрирани с място на дейност в България, но заради дейност на едното дружество

мястото на изпълнение на тази сделка е в друга държава и това внася международен

елемент в делото.

Международният елемент може да е свързан с предмета на делото. Това е

субективното материално право, за което се търси защита от съда. Например правото да

ви се плати цената по договора, да ви се заплати обезщетение поради непозволено

увреждане.

На следващо място при международните граждански дела е възможно

международният елемент да произтича от извършването на процесуални действия

по искане на чужд съд или друг орган. Например събиране на доказателства по

делегация/по искане на чужд съд или връчването на книжа по искане на чужд орган от

българския съд. Тук международният елемент е свързан с това, че българският съд

трябва да извърши някакви процесуални действия, които обезпечават чуждо

производство.

Международно гражданско дело е и това, при което има зачитане на

публичноправните последици на чужд акт, т.е. това са делата относно признаване и

допускане на изпълнение на чужди актове. Предмет на това международно гражданско

дело е искане от българския съд да постанови решение, с което да зачете с обвързваща

сила последиците на чуждо съдебно решение. Едно дело относно признаване и

допускане отново е международно гражданско дело. От гледна точка на видовете

връзки в международните граждански дела, имаме лична връзка. Възможна е

териториална връзка с различни държави (например мястото на изпълнение на

договора е на територията на друга държава).

На следващо място при международните граждански дела, за разлика от

материалните правоотношения, може да се прояви производна връзка. Производната

връзка между съда и гражданското дело се основава на някаква общност на фактите

или правото между делата. Например обективно или субективно съединяване на

искове. При тях връзката е производа. Пример за това чл. 8, пар 1, Регламент 1215/2012

г. Например имаме солидарни длъжници, следователно процесуалното правоотношение

има общо основание (договорът). Двама длъжници са от България и Румъния. Срещу

солидарния длъжник, който живее в Румъния, българският съд няма никаква

компетентност, но въпреки това българският съд е компетентен да разгледа делото,

защото единият солидарен длъжник е българин. Инак би било възможно решенията да

са различни, т.е. ако делото се разгелжда и от българския, и от румънския съд. Та чл. 8

позволява делата да се съединият и българския съд да разгледа делото срещу ответника

в Румъния.

Изключителна връзка на международното гражданско дело с държавата на

сезирания съд. Тази връзка произтича от осигуряване на достъп до съд, който да

разгледа делото, което е и едно от правомощията на правото на справедлив процес по

смисъла на чл. 6, ЕКЗПЧОС. При тази връзка съдът няма нито лична, нито

териториална, нито производна връзка, а неговата връзка се изразява в това, че той се

явява достъпен за ищеца съд за разглеждане на делото, т.е. пред формално

компетентния съд е невъзможно да се предяви искът. Изключителна връзка

обозначаваме с израза международна компетентност на съда по необходимост или

forum necessitatis. Пример за това е чл. 7, Регламент 4/2009 г. => налице е съд, който

има лична или териториална връзка, нормално той би трябвало да приеме делото за

разглеждане. Обаче в съответната държава се води гражданска война. Имаме лица,

които в момента са попаднали в България, и майката решава да предяви иск за

изплащане на издръжка на детето срещу бащата. Ако сезира българския съд, нормално

той не би разгледал делото, защото няма териториална, лична, производна връзка с

делото, но в този случай може да се използва чл. 7, поради невъзможност да се сезира

компетентният съд (например ислямска държава е избила всички съдии или се води

гражданска война). В този случай българският съд има изключителна връзка с делото,

защото независимо че тези лица са прокудени, трябва да има съд, който да разгледа

техния спор. Пример за това в практиката на френския върховен касационен съд има с

робството. Нигерийска гражданка е държана в робство в Нигерия, но избягва във

Франция и предявява иск за заплащане на обезщетение срещу лицето, което я е

държало в робство. Френският съд първоначално отказва да разгледа делото поради

липсата на връзка със съда на Франция. Но на основание това, че се явява съд по

необходимост, ФВКС установява, че френският съд трябва да разгледа това дела за

обезщетение за робство.

За следващия път да се прочете Регламент 1215/2012 г. до чл 36. След това

намери една стълкновителна норма и една пряка норма. Третата задача е да си

избера един казус от интернет страницата на унито, като се опитвам да си изясня

колко са спорните материални правоотношения и с кои държави има връзка това

материално правоотношение (анализираш различните видове връзки).

Упражнение – 19.10.2015 г.

Разяснение какво е пряка и стълкновителна норма (препращам към лекциите на

Мусева). Диспозицията на стълкновителната норма съдържа критерии/формул, който

насочва към приложението на правото на дадена държава. Този критерий се нарича

формула на привързване, а самата диспозиция на стълкновителната норма – привръзка.

Стълкновителната норма не съдържа конкретно правило за поведение отнапред, а

конкретното правило за поведение може да се извлече, след като се проследи

указанието и се стигне до конкретната правана система. Например стълкновителна

норма относно вещноправни отношения – ако недвижимият имот се намира в

България, формулата на привързване ни насочва към българското вещно право,

соътветно ЗС.

Такива стълкновителни норми има и за определена международна

компетентност. Обърни се към формулите на привързване. Чл. 24, Регламент 1215

съдържа стълкновителни норми. Важно е да прочетеш този регламент. За следващия

път – казусът от 10 февруари 2014 г. При минимум три колоквиума, средният успех

от които да е над Много добър (5), има възможност за освобождаване от изпита (това

важи само за първи поток). В залата цари непринуден смях.

Източниците на МЧП. Има една студия на професор Натов за източниците

(Международният договор - източник на МЧП). Обикновено теоретичните въпроси за

източниците е да се изясни някакво съотношение или компетентност за издаване на

съответните източници – например „Изясненете съотношението между

източниците на българското МЧП“; „Изяснете съотношението между

международните източници на МЧП“; „Компетентност на ЕС и на държавите –

членки за сключване на международни договори в областта на МЧП“.

Има две големи групи източници – вътрешни и международни. В рамките на

всяка от тези две големи групи има йерархия на съответните източници.

Вътрешноправните са ясни, тях ги дъвчем от ОТП насам.

При международните източници основният проблем е не в съотношението им с

вътрешноправните източници, а по – скоро в съотношението вътре между източниците

– международни договори и други международни актове, които се издават и

създават по пътя на междудържавното договаряне. Тези международни договори

могат да имат най – различно наименование – протоколи, конвенции, споразумения и

т.н. Другата група международни източници на МЧП са източници от ЕС.

СЪОТНОШЕНИЕ МЕЖДУ РАЗЛИЧНИТЕ МЕЖДУНАРОДНИ ДОГОВОРИ. От гледна

точка на броя на договарящите субекти те могат да бъдат двустранни и многостранни.

Чл. 30, Виенска конвенция за правото на договорите съдържа общото правило, което

определя съотношението между няколко международни договора. За да говорим за

такова съотношение, трябва да имаме съвпадение на действието им по предмет, време

и спрямо лицата – т.е. трябва внимателно да си изясним какъв е предметът на уредба,

времето и лицата на международните договори. Принципът според този член е, че

всеки последващ международен договор трябва да съдържа изрчни правила в своите

заключителни разпоредби, които да уреждат йерархията на договора към други

международни договори със същия предмет на уредба. Такива правила се съдържат в

източниците, които ние ще разглеждаме, като възможен вариант за уреджан на първо

място е да се посочва, че последвашият международен договор има примат пред

предходния. Пример за такава разпоредба е чл. 55, Конвенция относно уеднаквяване на

някои правила за международния въздушен превоз (Монреалска конвенция – любима

на професор Натов!). Други международни договори посочват, че не засягат

приложението на предходни договори със същия предмет – примери за това има в

областта на (всички) Хагските конвенции, с което наименование обозначаваме

конвенции, създадени в рамките на Хагската конференция по МЧП. Хагската

конвенция от 1996 г. относно родителската отговорност (Конвенция номер 12 в

сборник номер 2 при Мусева) залага принципа, че тази конвенция не засяга

приложението на предходни конвенции – страните избират коя конвенция да приложат

според това, уредбатата на коя конвенция удовлетворява техния правен интерес

(подобни разпоредби наричаме клауза за неутрализация). Подобна разпоредба има в чл.

39 в Хагската конвенция за осиновяването (Номер 16 в източниците на Мусева от

втората част, има я и в Натов) – същото като предходната конвенция (клауза за

неутрализация); субектите избират кой от двата източника да приложат. Чл. 30 от

Виенската конвенция за правото на договорите – дава се примат на по – новия акт,

ако няма специално правило, което е и общ принцип на правоприлагането; ако две

страни сключват двустранни договори предимство имат уговорките между тях, ако

договорът между страните е последващ Конвенцията (специалният закон има

предимство пред общия). Съвременната теория гласи, че когато има по – нов и по стар

договор, като не е ясно съотношението помежду им, тъй като става дума за

частноправни отношения, се прилага този акт, който в по – голяма степен задоволява

интереса на страните. Т.е. ако имаме облекчен режим по по – стар договор и държавите

ратифицират един по – рестриктивен нов договор, между точно тези две държави ще е

приложим договорът, който предполага облекчен режим.

ИЗТОЧНИЦИ НА ПРАВОТО НА ЕС. Съотношението на различните източници на

ПЕС го познаваме от втори курс… Това, което трябва да се има предвид, е, че

компетентността на Съюза в областта на МЧП произтича от чл. 4, пар. 1 във вр. с пар

2, буква „и“, ДФЕС – компетентността на Съюза е споделена, а не изключителна.

В пространстото на свобода, сигурност и правосъдие попада уредбата материални и

процесуални отношения. Как в източниците на ЕС се обозначава понятието

„частноправни отношения с международен елемент“? => гражданскоправни въпроси

с презгранични/трансгранични последици. Тяхната уредба попада в сферата на

уредба на пространсвтото на свобода, сигурност и правосъдие. Докато ЕС не

упражни своята компетентност, държавите също имат компететност както да сключват

многостранни и двустранни договори с МЧП уредба, така и самите те да създават

вътрешноправни източници с такъв предмет на уредба. Чл. 2, пар. 2, ДФЕС обаче гласи,

че когато ЕС упражни компетентност при споделена компетентност, той придобива

изключителна компетентност в съответната област, докато действа съответният

източник на правото на ЕС.

В поредица от становища СЕС изрично потвърждава, че когато ЕС е издал

източник на уредба на МЧП, държавите членки не притежават повече компетентност, а

съюзът притежава изключителна компетентност в съответната сфера – становище 1/03

от 2006 г. по повод сключването на Конвенцията от Лугано. В последващи свои

становища СЕС е посочил, че даже и по международни договори, по които държавите -

членки са страни преди ЕС да издаде регламент, който урежда същите отношения,

когато трета държава иска да се присъедини по тази конвенция (по този договор),

държавите - членки нямат право да дадат становище или да наложат вето за

ратификацията от третата държава – само Съюзът има това право.

На следващо място повечето вторични източници на ПЕС в своите заключителни

разпоредби съдържат изрични разпоредби, уреждащи съотношението им с

международните договори. Първият принцип се съдържа в чл. 71, пар 1, регл.

1215/2012 г („Брюксел Iа“); чл. 25, пар. 1, регл. 594/2008 г (Рим 1); чл. 28, пар 1, регл.

864/2007 г (Рим 2). И трите разпоредби гласят, че регламентът не засяга действието

на многостранни международни договори, по които държавите членки са страни

преди влизане в сила на регламента. Обратното, регламентите посочват (чл. 69,

Брюксел 1а; чл. 25, пар. 2 от Рим 1; чл. 28, пар 2, Рим 2), че се дава примат на

съответния регламент пред двустранни договори между държавите членки, но не

и пред двустранни договори със страна държава, която не е членка.

Това правило, че международните договори продължават да се прилагат в

пракиката на СЕС, е разгледано в Решение по дело C533 от 2008 г. Посочва се какво е

съотношението между регламента и CMR (Convention on the Contract for the

International Carriage of Goods by Road) конвенция. Чл, 71 позволява тази конвенция да

продължи да се прилага, тъй като тя съдържа правила за международна компетентност

или тъй като държавите - членки са били страни по тази конвенция, то конвенцията

изключва приложениеето на регламента. Но ако СЕС казва, че ако Конвенцията

съдържа уредба, която не е съвместима с основните принципи на регламента, то

приматът на конвенцията губи значение (т.е. имаме уникален правен парадокс –

хитреците от съда на ЕС). Свободно движение на съдебните решения – Пета свобода в

областта на ЕС.

Има някои регламенти, които ирично посочват, че имат примат пред

многостранни международни договори – например чл. 60, Регламент 2201/2003 г

(Брюксел IIа).

ВАЖНО: В преходните и заключителните разпоредби винаги се съдържа изрично

правило, какво е съотношението на съответния източник.

НЯКОЛКО ОПРЕДЕЛЕНИЯ.

Компетентността е задължението на съдилища и други органи да издадат

определен акт по международните граждански дела, с които са сезирани

(замолени). Имаме предвид не само съд, натоварен с правораздавателни

правомощия, но и други органи, които осъществяват правомощия по съдействие

или администрация на частноправните отношения.

Международното гражданско дело е всеки въпрос, с който са или могат да

бъдат сезирани (замолени) съдът и други български правоприлагащи органи и

предмет на който е защитата или съдействието относно правата, които са

възникнали или ще възникнат, и са част от съдържанието на частноправни

отношения с международен елемент. Първата асоциация е едно спорно

производство, в което съдът упражнява своето правораздавателно правомощие по

защита. Възможно е обаче съд или друг орган да не правораздава, а да

правоприлага, т.е. той не разрешава правен спор, а е сезиран с искане да издаде

акт, който е от значение за възникване, изменение и погасяване на ПО – случаите

на охранителни производства. Примери за такива са – международна

компетентност на длъжностното лице за сключване на брак; на нотариуса за

извърпване на нотариално удостоверяване; на съда за оправомощаване за

сключване на сделка с недвижим имто на непълнолетно лице; на съда при развода

по взаимно съгласие. Именно когато упражнява правораздавателни правомощия,

говорим, че съдът е сезиран, а когато осъществява съдействие, казваме, че е

замолен с някаква молба. Затова говорим за компетентност на съдилища и други

органи.

Международен граждански процес е съвкупността от действията на

компетентните органи и страните, насочени към проверка на условията за

издаване на съответния акт, подготовката за издаването му и самият акт като

завършек на поредицата от действия.

Видове междунаордна компетентност.

Според това дали е уредена с императивни процесуални норми, бива

изключителна. Тя е уредена винаги с императивни процесуални норми и при нея

страните не разполагат с възможност да изберат компетентен съд, т.е. един

единствен съд притежава компетентност по дадени дела с определен предмет.

Според това, дали критерият за учредяване на международната

компетентност (МъКа – Paca takes the credit) е обективен или субективен,

различаваме международна компетентност, учредена по воля на страните

(пророгация, пророгационно споразумение), и обективна международна

компетентност. Такива споразумения се съдържат често в заключителните

разпоредби на договорите.

Според характеристиките на страните по делото различаваме международна

компетентност с участие на слаба страна. Пример за такава международна

компетентност имаме в конвенции, уреждащи потребителски, трудови или

застрахователни отношения. Тези страните сe обозначават като слаби поради

икономическия критерии и поради разликата в степента на информираност между

страните, а именно работодателят/търговецът/застрахователят познават МЧП, а

потребителят/работникът или служителятлуж/застрахованият не познават МЧП

толкова добре.

Според предмета на делата, за които се учредява международна

компетентност, са налице обща международна компетентност и специална МъКа.

Общата се учредява за различни по предмет дела, тя е по – всеобхватна.

Специалната МК се учредява само за конкретни по предмет дела. Пример за обща

комептентност има в чл. 4, пар 1, Регламент „Брюксел Iа“. Чл. 7, пар. 2, Реглaмент

„Брюксел Iа“ съдържа уредба на специалната компетентност. Принципът е, че

двете компетентности са паралелни и успоредни, прилагат се едновременно.

Регламент „Брюксел Iа“. Той е третият поред източник в системата на

източниците на ПЕС, който урежда МК, признаване и изпълнение съдебни решения по

граждански и търговски дела. Първият източник е Брюкселска конвенция от 1968 г.

Тези конвенции уреждат процесуални правоотношения. Защо държавите - членки са

сключили конвенция, а не са издали източник на ПЕС? Защото преди влизане в сила на

Договора от Амстердам Европейската общност НЕ Е ПРИТЕЖАВАЛА

компетентност в областта на уредбата на МЧП. Държавите - членки са можели да

сключват международни договори, а съюзът – не. След Договора от Амстердам

Съюзът вече притежава компетентност да издава актове на уредба на МЧП, като я

прилага сравнително бързо.

Издава се Регламент 44/2001 г. (Брюксел I). Той е в сила от 1 март 2002 г. Той

отменя Брюкселската конвенция. Всички с наименование Брюксел уреждат

процесулани отношяния.

От януари 20015 се прилага Регламент 1215/2012 г. (Брюксел 1а). Той отменя

Регламент 44/2001 г., но чл. 66, „Брюксел Iа“ посочва, че той (Брюксел Ia) се прилага

само за съдебни решения, спогодби и официални документи, постановени или издадени

след влизането му в сила. Или ако делото е образувано преди 10 януари 2015 година

(когато Регламент „Брюксел Iа влиза в сила“), правилата за компетентност се уреждат

от Регламент 44/2001 г (Брюксел 1).

Важно: На изпит, ако не е дадена конкретна дата, трябва да разгледаме

приложимите източници във всички времеви периоди.

ЗА СЛЕДВАЩИЯ ПЪТ: да си изясня предмета на уредба на регламент 1215

МЧП, упражнение, 26.10.2015 (Регламент „Брюксел Ia“ – действие, предмет,

видове компетентност)

Отново се споменава, че има възможност на изпита да не е посочена дата на

образуване на производството, в който случай трябва да разгледаме отношенията, като

прилагаме и Регламент „Брюксел I“ и Регламент „Брюксел Iа“ (разбира се, ако предмета

на конркретния спор изисква прилагането на някой от ези регламенти). Чл. 66,

Регламент „Брюксел Iа“ ви посочва и разпределя във времето кои правила за

екзекватура ще се прилагат, защото реглементът урежда и признването и допускането

на изпълнение. Ако съдебното решениe, съдебна спогодба или официален документ са

издадени, сключени/удобрени, удостоверени преди 10 януари 2015 г, се прилагат

правилата на Регламент „Брюксел I“. Имаме две разграничения. Едното е от гледна

точка на компетентността, а от гледна точка на правилата за признаване и допускане на

изпълнение – гледаме кога е постановено съдебното решение

ДЕЙСТВИЕ В ПРОСТРАНСТВОТО НА РЕГЛАМЕНТ „БРЮКСЕЛ IА“.

Регламент „Брюксел Iа“ се прилага за всички държави – членки без Дания. Има

три държави – членки, които не прилагат по презумпция вторичните източници на ЕС –

Кралство Дания, Обединеното кралство и Ирландия. Към ДФЕС има протоколи, по

силата на които вторичите източници на ПЕС в областта включително и на МЧП не

обръвзват автоиматично тези държави - членки, които изрично уведомяват всеки път

Еропейската комисия, дали ще прилагат тези източници – т.е. на казусите винаги

проверяваме в източниците на Мусева дали съответният източник се прилага за тези

три държави. Регламент „Брюксел Iа“ посочва в съображение 40 и 41 дали тези

държави - членки ще го прилагат. Дания има сключено през 2006 г. споразумение с

Европейската общност, която сега е ЕС, защото източниците на правото на ЕС от вида

на регламенти са задължителни в тяхната цялост, което означава, че не може един

регламент да има едно съдържание за една ДЧ и друго съдържание – за друга. Тъй като

Дания не е била съгласна с някои от правилата на Регламент „Брюксел Iа“, тази

държава сключва договор, който й позволява да уговори нещо различно от посоченото

в регламента. Този международен договор отпраща към Регламент „Брюксел Iа“, т.е.

правилата за компетентност са същите, но има промени в областта на признаване и

допускане на изпълнение. Това споразумение е успоредно/паралелно Регламент

„Брюксел Iа“, защото има същия предмет на уредба.

Относно отвъдморските територии на държавите – членки, които са определени в

чл. 355, ДФЕС, продължава да се прилага Брюкселската конвенция от 1968 г.

Отвъдморските територии са екзотични и хубави места. Ако имаме казус с туристи,

отишли на почивка на Азорските острови, и с тях се е случило нещо неприятно, ще

прилагаме тази конвенция.

Между ЕС и държавите – страни по ЕАСТ (Европейска асицияция за свободна

търговия) има сключен международен договор – Конвенция от Лугано. Действащата в

момента конвенция е новата Конвенция от Лугано от 2007 г. Тя влиза в сила от 1

януари 2010 г. Нейните правила за международната компетентност са 99 процента

същите като в Регламент „Брюксел Iа“. Страни по конвенцията от Лугано са ЕС,

Швейцария, Норвегия, Исландия и Дания, която отделно я е подписала. Ако имаме

казус, свързан със Швейцария, Норвегия и Исландия прилагаме тази Конвенция. Ако

имаме теоретичен въпрос „Каква е системата на уредба на МК по граждански и

търговски дела в ПЕС“ трябва да посочим, че имаме четири източника с един и същ

предмет на уредба – един регламент (Регламент „Брюксел Iа“) и три

паралелни/успоредни международни договора (Регламент „Брюксел I“; Брюкселската

конвенция от 1968 г.; Конвенцията от Лугано от 2007 г.). Казусите досега винаги са

били свързани с регламент

ПРЕДМЕТ НА УРЕДБА НА РЕГЛАМЕНТ 1215.

Той е уреден в чл. 1, Регламент „Брюксел Iа“. Повечето международни източници

в първата си разпоредба съдържат уредба на предмета си – всички регламенти в

източниците от сборниците също. Чл. 1, пар. 1, Регламент „Брюксел Iа“ - Има

практика на СЕО/СЕС по преюдициални запитвания по чл.1 относно това, какво

означава граждански и търговски дела. Съдът е посочил, че критерии за определяне

на делото като гражданско или търговско е наличието на публичноправни правомощия

и упражняването на такива от една от страните по спора, независимо дали е субект на

частното или публично право.Например гръкци гражданин е предявил иск за

присъждане на обезщетение срещу немската държава за вреди, нанесени от немските

войски през Втората световна война – съдът е посочил, че войските упражняват

публичноправни правомощия. Налице са случаи, когато субекти на частното право са

натоварени с публичноправни функции (например физическо лице събира такси за

преминаване по немксите водни пътища) - делото не е гражданско и търговско. Ако

има спор по издавани от държава ценни книжа – то този спор е граждански или

търговски. Имало е две отделни дела за различни видове такси, събирани на летищата.

Първото е свързано с такси относно преминаване през въздушното пространство

(въздушни такси) – независимо дали субектът, който ги събира е на частното или на

публичното право, то това не е гражданско или търговско дело. Таксите, които се

дължат на оператора на летището за почистване, зареждане и т.н. на самолет, имат

характер на услуга и са гражданско и търговско дело. Ако имаме казус, трябва да

внимаваме дали имаме субект на публичното право, който упражнява публичноправни

правомощия, или имаме субект на частното право, който упражнява делегирани

правомощия – и в двата случая делото няма да е гражданско или търговско .

КОИ ВЪПРОСИ НЕ ВЛИЗАТ В ПРИЛОЖНОТО ПОЛЕ НА РЕГЛАМЕНТ „БРЮКСЕЛ

IА“?

Според чл. 1, пар. 2, буква „а“, Регламент „Брюксел Iа“ регламентът не се

прилага по отношение на гражданското състояние, правоспособността и

дееспособността на физически лица, имуществени права, произтичащи от брачни

правоотношения или от отношения, които съгласно приложимото към тях право

имат последици, сходни на тези, произтичащи от брак. Уредбата на международната

компетентност по тези дела се съдържа в КМЧП.

Според чл. 1, пар. 2, буква „б“, Регламент „Брюксел Iа“ този регламент не се

прилага по отношение на банкрут, производства, свързани с обявяването на

дружества или други юридически лица в несъстоятелсност, конкордати и аналогични

производства – в тези области има специален източник (Регламент 1646 относо

производството по несъстоятелност - този регламент урежда кометентност по дела за

несъстоятелност и е специален източник, за разлика от Този регламент урежда

кометентност по дела за несъстоятелност и е специален източник, за разлика от

Регламент „Брюксел Iа“, който е общ източник на уредбата на компетентността., който

е общ източник на уредбата на компетентността.).

Според чл. 1, пар. 2, буква „в“, „Регламент „Брюксел Iа“ в приложното поле

на регламента не влиза социалната сигурност. Отношенията, възникващи във връзка

със социалната сигурност са публичноправни по своя характер, но в някои държави

може държавен орган може да плати осигуровки от името на осигурено лице в

условията на поръчителство и тези задължения са частноправни.

Според чл. 1, пар. 2, буква „г“, Регламент „Брюксел Iа“ този регламент не се

прилага по отношение на арбитраж. Ако имаме арбитражно споразумение, Регламент

„Брюксел Iа“ не урежда по никакъв начин компетентността на арбитража или на

държавните съдилища по производства, които подпомагат или съпътстват арбитража

(Съображение 12, Регламент „Брюксел Iа“) – например обезпечение на бъдещ иск, по

който арбитражът има компетентност; в случай на искане за отвод на арбитри; относно

събирането на доказателства, които арбитражът не може да събере, защото не може да

ангажира способите на държавна принуда.

Според чл. 1, пар. 2, буква „д“, Регламент „Брюксел Iа“ този регламент не се

прилага по отношение на задължение за издръжка, произтичащи от семейни,

родствени или брачни отношения или отношения посватоство. В тези области се

прилага Регламент 4 от 2009 г, който е специален.

Според чл. 1, пар 2, буква „е“, Регламент „Брюксел Iа“ този регламент не се

прилага по отношение на завещания и наследяване, всключително задължения за

издръжка, произтичащи в случай на смърт. Тук специален източник е Регламент 650

от 2012 г.

Когато решаваме казуса, си изясняваме колко спорни материални правоотношеня

имаме и с правото на коя държава са свързани. В Регламент „Брюксел Iа“ попадат най –

големият брой спорове – облигационни и търговски с източник договори, непозволено

увреждане, неоснователно обогатяване, трудовоправни договори, договори в областта

на интелектуалната собственост и други. Определението „граждански и търговски

дела“ е максимално общо.

ВИДОВЕ КОМПЕТЕНТНОСТ ПО РЕГЛАМЕНТ „БРЮКСЕЛ IА“ – ЙЕРАРХИЧНО

1. Изключителна компетентност (чл. 24);

2. Пророгация (избор на компетентен съд) – мълчалива пророгация (чл. 26)

или изрична пророгация (чл. 25);

3. Дела с участие на слаба страна – раздели 3,4,5 на Глава втора; обща (чл.

4)

4. Обща компетентност (чл. 4)

5. Специална компетентност (чл. 7,8,9). Тази йерархия е условна, т.е.

когато решаваме казус, започваме проверката на видовете компетентност в този ред.

ИЗКЛЮЧИТЕЛНА КОМПЕТЕНТНОСТ (ЧЛ. 24).

Винаги първо проверяваме за изключителна компетентност. Съдилищата са

длъжни служебно да проверят за нейното наличие (чл. 27, Регламент „Брюксел Iа“).

Затова и винаги започваме с нея. Случаите на изключителна компетентност са уредени

изчерпателно. Според СЕО/СЕС основанията за изключителна компетентност следва

да се тълкуват на първо място автономно (според целите и структурата на регламента),

без връзка с националната уредба на държавите - членки. На второ място нейните

основания се тълкуват стриктно, не може да се разширяват, нито да се прилагат по

аналогия. Чл. 24, пар. 1, Регламент „Брюксел Iа“ съдържа три стълкновителни норми

относно международната компетентност. Общото между трите е, че имат една и съща

формула на привързвне – местонахождение на недвижим имот, но има различни

фактически състави:

Първата хипотеза е по дела, които имат за предмет вещни права върху

недвижими имоти. СЕО/СЕС тълкува стриктно предмета на тези дела и е посочил, че

вещни права са тези, които имат абсолютно действие. На следващо място съдът много

ясно разграничава облигационните правоотношения от вещните правоотношения,

независимо че първите могат имат вещен ефект. СЕО/СЕС посочва, че дела относно

вещни права са дела, които са свързани с възникването, изменението, упражняването

или погасяването на вещните права. В този смисъл дела с предмет вещни права ще

бъдат ревандикационен иск, иск за установяване на граници, положителни и

отрицателни установително искове, искове с предмет упражняване на някакво вещно

право и др.. Обратно, според СЕС не са дела с предмет вещни дела такива, които са

свързани с неизпълнение, разваляне или недействителност на договори, които имат

вещноправен ефект. Ако имаме един договор за продажба на недвижим имот и иск за

разваляне – това е облигационен спор. Искове за обявяване на предварителен договор

за окончателен също не са вещноправни спор. ГПК има разпоредба, която урежда

местна компетентност по дела относно вещни права върху недвижими имоти. Преди

години имаше казус, който беше типичен пример за грешна квалификация. Двама

испански граждани сключвт брак и в последствие испански съд ги обявява в режим на

законна раздяло (това е особен институт на семейното право, който не е познат у нас).

Преди да ги обяви в таъв режим съпрузите закупуват недвижим имот на територията на

Българоия, след което съпругът продава имота на трето лице без участието на

съпругата. Последната предявява иск за установяване относителна недействителност

спрямо нея, защото смята, че има част от имота по силата на приложимото спрямо

спора право. Този иск е бил квалифициран като договор с предмет вещни права върху

недвижими имоти, а всъщност е с предмет облигационен спор – обявяване на

относителна недействителност (така е само в МЧП, не и по нашето право, установено в

ГПК). Има ше друг казус с двама англичани, които закупуват имот в комплекс от

затворен тип, сключват договор с юридическо лице за поддръжка на общите части и

управление на имота. Обаче не си плащали по договора и юридическото лице има

претенция спрямо тях. Тук имаме облигационен договор и облигационни права –

договор за услуга.

Във втората хипотеза л. 24, пар. 1, Регламент „Брюксел Iа“ урежда

изключителна компетентност дела, които имат за предмет наем на недвижими

имоти. Тези дела са си облигационни, обаче в ПЕС за тях винаги е предвидена

изключителна компетентност.

Третата стълкновителна норма в чл. 24, пар. 1, Регламент „Брюксел Iа“ е

свръзана с дела, които имат за предметотносно краткосрочен наем на недвижими

имоти до 6 последователни месеца. В този случай се предвижда алтернативна

изключителна компететнност, което е изключение от изключителната

компетентност. Т.е. по тези краткосрочни наеми имаме избор на изключителна

компетентност (алтернативно) – компетентнии са както съдилищата по

местонахожение на недвижимия имот, така и съдилищата по общото местоживеена на

наемодателя и наемателя.

Чл. 24, пар 2, Регламент „Брюксел Iа“ урежда изключителната компетентност

по на първо място дела относно действителността на ЮЛ. Втората група дела са дела

относно ликвидация. Третата група дела са дела относно недействителност на

решения на органи на ЮЛ. Отново тълкуваме стриктно тази разпоредба. Ако имаме

дело относно неизпълнение на договор за продажба или друг вид транслативна сделка

на акции или дялове, спорът, възникнал от сделката, не е в обхвата на тази разпоредба.

Ако имаме иск за отговорност на органи на управление, отново не попадаме в обхвата

на тази разпоредба.

Чл. 24, пар. 3,4,5, Регламент „Брюксел Iа“ – има още случаи на дела, които

влизат в хипотезата на изключителна компетентност, но явно асистентът е сметнал, че

при тях няма какво да се обърка и не говори за тях.

Съотношение между предмет на делото, преюдициален въпрос и изключителната

компетентност. Предмет (спорното материално право) на делото е иск срещу

управителя за неустойка за това, че не е изпълнил някакво решение на орган на

управление на дружеството. Но управилтеят прави възражение, твърди, че не носи

такава отговорност, защото решението на органа на дружеството, с което е свръзана

неговата отговорност, е недействително (това е преюдициален въпрос). Преюдициален

върпос, повдигнат като възражение, макар да попада в основанията за

изключителна компетентност, не води до изключителна компетентност. От това

правило има едно изключение, уредено в чл. 24, пар. 4, Регламент „Брюксел Iа“ (обърни

внимание много сериозно!) – там имаме правоотношение относно действителност или

регистрация на обект на индустриалната собственост, в който случай даже и като

преюдициално повдигнато възражение (т.е. преюдициален въпрос) се стига до

учредяването на изключителна компетентност. Много важен пример!: Ако твърдим,

че Пандов е регистрирал марка, която не е трябвало да регистрира, може да предявим

иск за установяване недействителност на регистрацията и делото ще влиза в рамиките

на изключителната компетентност. Но ако Пандов ползва на стоките си наша марка, по

този начин ни уврежда, следователно това са случаи на непозволено увреждане и

делото за обезщетение няма да е относно марката, а деликт – така делото не би

попаднало в обхвата на изключителната компетентност. Ако той в отговор повдигне

възражение за действителността на регистрацията, тогава предмет на делото ще е

обезщетение за непозволено увреждане и въпреки това ще имаме изключителна

компетентност, заради възражението и изключението, уредено в чл. 24, ал. 4, Регламент

„Брюксел Iа“. Втори важен пример!: Ако имаме спор относно изпълението на договор

за прехвърляне на вещно право (облигационен спор), по който като възражение се

повдигне въпроса за собствеността, тогава този въпрос е преюдициален спрямо

изпълнението на договора. Предмет на делото не е установителен иск за право на

собственост (ако беше така, то тогава безспорно предметът щеше да е вещноправен), а

предмет на спора е неизпълнение на облигационно задължение.

ПРОРОГАЦИЯ (ЧЛ. 25 – 26, РЕГЛАМЕНТ „БРЮКСЕЛ IА“)

Пророгацията бива мълчалива и изрична. Много подробно говорихме на

лекцията. На първо място се проверява за мълчалива пророгация. На изпит е имало е

казус с мълчалива пророгация – ответникът наел адвокат, който да го представлява,

който адвокат подал отговор на исковата молба, но никъде не се казва, че с този

отговор той е оспорил компетентността, следователно в случая се е учредила

мълчалива пророгация. Едва ли ще има казус, свъзан с изрична пророгация. Ако имаме

пророгационно споразумение в казуса, трябва да внимаваме дали то е действително.

Какъв е предметният предел на пророгационното споразумение? За тези

спорове, който са от изключителната компетентност на съдилищата, пророгационно

споразумение не може да има. Класически пример за казус е спор относно договор за

наем между двама българи по отношение на недвижим имот, който се намира Гърция, в

който договор има уговорка за избор на компетентен съд. Ако имаме вътрешен

договор, можем да уговорим местна компетентност, но при международната

компетентност договорът за наем е основание за изключителна компетентност и в този

смисъл пророгационното споразумение е недействително.

ДЕЛА С УЧАСТИЕ НА СЛАБА СТРАНА (ГЛАВА ВТОРА, РАЗДЕЛИ 3,4,5,

РЕГЛАМЕНТ „БРЮКСЕЛ IА“)

Когато имаме казус, трябва да проверим за компетентност с участие на слаба

страна, след като сме сигурни, че няма изключителна компетентност и пророгация. По

делата с участие на слаба страна е необходимо ответникът, ако той е слабата страна, да

има местоживеене на територията на държава – членка. Ако застрахованият,

потребителят или работникът или служителят нямат местоживеене на територията на

държава - членка, съдилищата на държавите - членки не са компетентни да разгледат

искове между тях. Ако слабата страна има местоживеене на територията на трета

държава, се прилагат националните правила за компетентност спрямо нея (двустранни

договори за правна помощ и КМПЧ). Трябва много да внимаваме при казус със слаба

страна да направим правилна квалификация, че спорът попада в обхвата на тези

раздели. Най – често се падат казуси, свързани с потребителски договори. Когато

имаме такъв казус, трябва да направим квалификация, че договорът е потребителски по

смисъла на чл. 17, пар. 1, Регламент „Брюксел Iа“.

Този член съдържа обща предпоставка и специални предпоставки за

квалификация на договора като потребителски.

Общата предпоставка е лесна – страните по този договор да са от една страна

потребител, който винаги е ФЛ, а другата страна да е търговец или лице, което по

занятие упражнява стопанска дейност. СЕС е имал преди две години преюдициално

запитване, дали договор между две физически лице, всяко от които няма търговско

качество, попада в обхвата на потребителски договори. Съдът е посочил, че ако едната

страна не е търговец, това не е потребителски договор и потребителят е винаги

физическо лице. Следваща предпоставка е договорът да е сключен за лични нужди

на потребителя. Ако нуждата е смесена (вещ за позлване и за професионална дейност),

тогава този договор не е потребителски. Ако физическо лице си купи една вафла,

презумираме, е това е потребителски догвоор, но ако си купи 10000 вафли, едва ли

това е за потребителски нужди.

Специалните предпоставки са в букви чл. 17, пар. 1, букви „а“, „б“, „в“

Регламент „Брюксел Iа“. Те съдържат различни фактически състави. Когато правим

квалификация на договора, трябва да посочим дали попада в обхвата на някоя от трите

букви – не може да квалифицираме случая по повече от един фактически състав.

Чл. 17, пар, 1, буква „а“ Регламент „Брюксел Iа“– това са договорите, кото в

нашето вътрешно право обозначаваме като договор на изплащане със запазване

на собствеността. Отново тълкуване стриктно – вноски, а не плащане наведнъж;

договори за продажба на стоки. Източник на правоотношението трябва да е договор, а

не непозволено увреждане. Например българини си купува от Била в България

кофичка кисело мляко, която е произведена от някакво чуждо юридическо лице

(немско кисело мляко), и човекът се отравя. Имаме договорно правоотношение с Била,

но и с производителя. Спрямо Била договорът ще попадне в квалификацията

потребителски договор, но спрямо юридическото лице от Германия няма да попадне в

тази квалификация, защото договорът е склюен с Била България, а не с немския

производител на киселото мляко. Струва ми се, че за конкретния случай този пример не

е коректен, защото все пак купуването на кофичка кисело мляко не е договор за

продажба на стоки на изплащане чрез вноски, но асистентът явно искаше да подчертае,

че в случая договорното правоотношение ще влезе в предмета на разпоредбата, а

отношението, свързано с непозвлоено увреждане, няма да влезе в приложното поле на

буква „а“.

Чл. 17, буква „б“, Регламент „Брюксел Iа“,– това са потребителски кредити за

покупка на стоки; договори за лизинг.

Чл. 17, буква „в“, Регламент „Брюксел Iа“ – всички видове продажба на стоки,

които не попадат в предходните две букви; тук влизат и договорите за услуги –

например оправят ни колата или козметични процедури; договори за пакетни услуги –

в ПЕС има изрична уредба за тези уредби и това са договори, които се предоставят от

туроператори (комбинация от пътуване, настаняване и други съпътстващи услуги).

Тази буква съдържа два фактически състава. Първият случай е , когаот търговецът

извършва търговската дейност в държавата, където потребителят има местоживеене –

влизаме в магазина и си купуваме стока; или търговецът има верига чужди автомивки.

Втората група договори са потребителски договори, сключвани от разстояние

(дистанционна продажба на стоки и предоставяне на услуги) – при тях, за да се

квалифицира договорът като потребителски, е необходими търговецът да насочва

дейност към държавата, където потребителят има местоживеене. Насочването може да

бъде на първо място чрез реклама, която се извършва на територията на България;

изпращане на каталози, оферти в България. Проблемът за насочване е за сделките,

които се сключват чрез интернет – език, валута.

ОБЩА И СПЕЦИАЛНА КОМПЕТЕНТНОСТ.

Всичко (дела), което не е изключителна компетентност, пророгация или дело със

слаба страна, влиза в рамките на общата и в определени хипотези на специалната

компетентност

За сл. път – решението; да се прочете Регламет 44 до чл. 33 и два казуса,

които да решим за домашно. Прилагаме само тези видове компетентност, които

знаем дотук. Ако считаме, че спорът не попада в някоя от тези видове, решението

на казуса е, че няма основание за някоя от познатите ни компетентности.

ОБЩА И СПЕЦИАЛНА КОМПЕТЕНТНОСТ

Правилата за компетентност, установени в Регламент „Брюксел Iа“ са изградени

на принципа, че е необходимо да има териториална връзка (изразяваща се

вместоживеене) между ответника и компетентния съд. В кои случаи регламентът се

прилага, без ответникът да има местоживеене в държава - членка? Те с изброени в чл. 6,

пар. 1, Регламент „Брюксел Iа“ – това са случаите, в които регламентът се прилага

независимо от местоживеенето на ответника, т.е. независимо че съдилищата на

държавата - членка нямат връзка с ответника.

ДА ПРЕГОВОРИМ ЙЕРАРХИЯТА НА КОМПЕТЕНТНОСТИТЕ ПО РЕГЛАМЕНТ

„БРЮКСЕЛ IA“

1. Изключителната компетентнст (чл. 24, пар. 1, , Регламент „Брюксел Iа“).

2. Мълчалива пророгация (чл. 26, , Регламент „Брюксел Iа“.) За да

прилагаме основанията за мълчалива пророгация, трябва ответникът да има

местоживеене на територията на някоя държава - членка. Целта е да не се привличат

пред съдилищата на държавите - членки лица от трети държави, които нямат никаква

връзка с държавите – членки. Ако нашият ответник име местоживеене в Турция

например.

3. Изричната пророгация (чл. 25, , Регламент „Брюксел Iа“).

4. Дела с по – слаба страна (Чл. 18, пар. 2 и чл. 21, пар. 2, , Регламент

„Брюксел Iа“ – потребителски и трудови договори). Но тези две разпоредби важат само

когато ответник е силната страна.

5. Обща компетентност (чл. 4, Регламент „Брюксел Iа“)

6. Субсидиарна компетентност (чл. 7, Регламент „Брюксел Iа“)

Що се отнася до общата и субсидиарната компетентност, за да се прилага

регламентът, ответникът трябва да има местоживеене на територията на държава -

членка. Ако ответникът няма местоживеене на територията на държава - членка, не се

прилагат правилата на регламента, а на двустранни договори за двустранна помощ с

тази държава или вътрешноправните й източници на международното частно право (чл.

6, пар. 1, Регламент „Брюксел Iа“ ). В България този източник е КМЧП. Когато си

правим алгоритъма по регламента, трябва да следим на съответните места иска ли се

местоживеене на ответника на територията на държава - членка за това основание за

компетентност или не.

Когато стигнем до общата и специална компетентност, винаги започваме с

проверката на общата компетентност и след това преминаваме към специалната. Тези

две компетентности са успоредни, стоят хоризонтално на едно и също равнище. На

изпита трябва да посочим и двете компетентности, ако има основания за това. Ако

специалната съвпада с общата, специална компетентност не се поражда, защото

първата я поглъща.

Чл. 62, 63, Регламент „Брюксел Iа“ изяснява какво е местоживеене на физическо

или на юридическо ли по смисъла на регламента.

В този смисъл има една особеност за местоживеенето на юридическите лица. При

тях можем да имаме връзка с три различни държави, т.е. три различни местоживеенета.

Общата компетентност ще бъде на всеки един от тези съдилища. Но за да си изясните

това, анализирайте разпоредбата на чл. 63, пар. 1, Регламент „Брюксел Iа“.

Няма специална разпоредба за уреждане на международната компетентност в

случаите на неоснователно обогатяване.

Чл. 7, пар. 1 съдържа няколко разпоредби, свързани със субсидиарната

компетентност. Според практиката на СЕО/СЕС договор е правна връзка, при която

една страна доброволно е поела задължение спрямо друга страна. Това, върху което се

поставя акцент, е относителното действие на облигационното правоотношение.

Например не е дело относно договор обективната отговорност на производителя;

случаите на законна суброгация. Проблемът, който се поставя в практиката и теорията

е какво става, когато предмет на договора е иск за реституция при несъществуващо или

отпаднало основание. Част от съдилищата считат, че това не е дело относно договор,

защото основанието е неоснователно обогатяване. Този въпрос е уреден в чл. 12, пар. 1,

буква „д“, Регламент Рим I. Този регламент урежда приложимото право към

договорните правоотношения. В практиката на СЕО/СЕС, както и в уводната част на

реглаемтна е посочено, че отделните източници се тълкуват и прилагат систематично, а

не противоречиво. Този член урежда обхвата на приложимото право и посочва, че

приложимото към договора право… - виж си члена. От тук се извежда, че щом

приложимото материално право към договора включва и последиците от

недействителността, и един иск относно връщане на дадено по един недействителен

договор или при отпаднало основание на договора и обезщетение е дело, свързано с

договор. Така се подвеждат под единен статут всички правоотношения, които са

свързани с договори.

Ако обаче имаме неоснователно обогатяване, то тогава не попадаме в обхвата на

чл. 7, пар. 1, Регламент „Брюксел Iа“!!!! Ако без да искаме предадем на някого в

чужбина сума пари, то може да го съдим само по местоживеенето на ответника, но ако

сме имали договор, може да се прилага и компетентността по мястото на изпълнение на

задълженията.

Чл. 7, пар. 1, Регламент „Брюксел Iа“ съдържа няколко разпоредби. Буква „а“ е

общата разпоредба – всички видове договори без договорите за продажба на стоки и

предоставяне на услуги. Например лицензионни договори, договори за замяна, покупко

– продажба на акции и дялове, договори за заем, заем за послужване и др.. Какво е

особеното между начина на определяне на компетентността между чл. 7, пар. 1, буква

„а“ и буква „б“, Регламент „Брюксел Iа“? Буква „б“ съдържа автономна пряка уредба, а

именно посочва, че компетентни са съдилищата по мястото, където стоките са били

доставени или услугите са предоставени, т.е. конкретно ни посочва къде е

компетентността. Или, с други думи, буква „б“ изрично ни посочва къде е мястото на

изпълнение на задължението по договора, т.е. кое място тя възприема за релевантно.

Докато буква „а“ посочва, че компетентен е съдът по мястото на изпълнение на

въпросното задължение, което място на изпълнение се установява за всеки конкретен

случай.

Какво е „въпросното задължение“, установено в чл. 7, парл 1, буква „а“,

Регламент „Брюксел Iа“? По един договор може да имаме различни задължения в

тежест и на двете страни. Мястото на изпълнение на тези задължения може да е

различно. От тук за иска по всяко едно от тези задължения компетентни са различни

съдилища. Да кажем, че имаме един договор за замяна на вещта А срещу вещта Б. Ако

аз предоставя вещта А в Германия, а вие ми предоставяте вещта Б в България, то

мястото на изпълнение на двете задължения е на различна територия. Ако имаме

насрещни искове ще имаме две рзлични производства пред два различни национални

съда. Буква „а“ съдържа още един голям проблем – как да определим мястото на

изпълнение? Определяме го, ако е посочено изрично в договора. Възможно е в

договора обаче да нямаме изрична клауза за мястото на изпълнение и тогава трябва да

установим приложимото материално право към договора по реда на Регламент „Рим I“

и в него да издирим разпоредбата за място на изпълнение, която урежда общия случай

(например чл. 68, ЗЗД). Първият проблем е, че съдът, за да определи своята

компетентност, трябва да определи приложимото материално право и да установи

съдържанието му, и да го тълкува. След като е направил всичко това, се оказва

например, че не е компетентен. Другият проблем е, че в различните държави - членки

уредбата на мястото на изпълнение на задълженията не е еднообразна. Например в

България задължението за изпълнение на парични суми е носимо, а в Германия и

Франция тези задължения за търсими.

ИЗВОД: Буква „а“ на чл. 7, Регламент „Брюксел Iа“е изключително проблемна, за

разлика от буква „б“, където имаме концентрация на компетентността. Ако мястото на

изпълнение не е на територията на държава – членка, то няма да имаме специална

компетентност!!! Въпреки това практиката на СЕО/СЕС е поставила въпросът, какво е

място на доставка на стоката??? СЕО/СЕС е посочил, че това е на първо място това,

което е уговорено в самия договор като място на доставка. Обаче, ако това изрично не е

уговорено в договора, СЕО/СЕС посочва, че няма да търсим приложимото материално

право, а място на дсотавка на стоката е мястото, където купувачът е осъществил

фактически властта върху стоката. В международната търговия почти всички правила

за продажба на стоки съдържат обичаи в търговията и такива клаузи с общо

съдържание, които уреждат преминаването на риска върху стоката, като се приема, че

уреждат и преминаването на фактическата власт върху стоката. Ако имам уговорка ex

works – склада на продавача, разбира се, че мястото на изпълнение е склада на

продавача. В други случаи рiскът върху стоката преминава при натоварване на

превозното средство (FOB). Т.е. може да използваме като критерии и тези клаузи на

търговски обичаи. Ако имаме един краен и сигурен критерии – това е мястото, където

стоката е трябвало да пристигне (C - 482/08).

Договорите за услуги. Нямаме уредба на договора за услуга в нашето право. В

павото на Европейския съюз още от учредителните договри са уредени договори за

услуги като вид сделка. Според практиката на СЕО/СЕС договорът за услуга е договор,

по който едната страна лично или чрез другиго полага усилия за постигане на

определен резултат срещу възнаграждение. Оттук СЕО/СЕС посочва, че един

лицензионен договор не е договор за услуга, защото лицензодателят не полага никакви

усилия, а просто трябва да търпи някой да ползва негов обект срещу възнаграждение.

Не са договор за услуга и договорите за заем, защото заемодателят не полага някакви

усилия. Другият елемент, който трябва да имаме е възнаграждение. Т.е. не е договор за

услуга бартер на някакви престации – аз ви давам правна консултация, а вие ми

попълвате данъчната декларация. Договорите за услуги са договор за изработка,

договор за поръчка с търговските им разновидности, договор за транспорт, всички

видове консултантски договори и други, т.е. имаме някакви усилия, които се полагат, а

от другата страна имаме възнаграждение. Място на предоставяне на услугата е на

първо място уговореното в договора. На следващо място, трябва да го изведем

автономно.

Продължаваме с уточнението, че чл. 71, Регламент „Брюксел Iа“аккто и чл. 71,

Регламент „Брюксел I“посочват, че не засягат действието на многостранни

международни договори, които уреждат компетентност в специфична област. Тези

многостранни международни договори, по които България е съдоговител, са в областта

на международния транспорт. На изпит са давани казуси именно в областта на

транспорта.

МОНРЕАЛСКА КОНВЕНЦИЯ (КОНВЕНЦИЯ ЗА УЕДНАКВАВАНЕ НА НЯКОИ ПРАВИЛА ЗА

МЕЖДУНАРОДНИЯ ВЪЗДУШЕН ПРЕВОЗ)

Тя урежда въздушния превоз както на товари и стоки, така и на пътници и багаж.

Когато имате какъвто и да е международен договор, за решението на казуса трябва да

обосновем, че попадаме в предметния обхват на съответния източник – чл. 1. пар. 1,

Монреалска конвенция. Тя изисква превозът между страните да е с уговорено място на

заминаване и местоназначение, които да са между две държави – страни по

конвенцията. Трябва да внимаваме какъв е предметът на нашия спор. Ако е казано, че

две лица са закупили самолетни билети и авиокомпанията не ги уведоми за промяна на

полета, имама правоотношение между пътник и въздушен превозвач, следователно

спорът попада в обхвата на Монреалската конвенция. Ако правоотношението, от което

възниква спорът, не е между такива субекти, тогава трябва да направим друга

квалификация – може да е договор за пакетна услуга например, в който случай

попадаме в обхвата на Регламент „Брюксел Iа“. Ако източник на спора ни е договор за

превоз, то тогава прилагаме тези конвенции, които сега изброявам. Чл. 34,

Монреалската конвенция урежда възможността страните да подчинят спора си на

арбитраж. Следващата е чл. 33, Монреалска конвенция когато урежда компетентност на

съдилища и се нарича юрисдикция. Чл. 33, пар. 2, Монреалска конвенция е специална

разпоредба, която урежда случаите на комптентност само по дела с предмет

обезщетение поради смърт или увреждане на пътник. Чл. 33, пар. 1, Монреалска

конвенция урежда международната компетентност, както при въздушни превози на

товари с въздухоплавателни средства, така и по спорове, произтичащи от договор за

въздушен превоз на пътници и багаж .Чл. 33, пар. 1 и 2 съдържат няколко

алтернативни основания за международна компетентност. Когато имаме казус, трябва

да разгледаме всяко едно от основанияр и според тях да определим кой съд е

компетентен.

КОНВЕНЦИЯ ЗА ДОГОВОРА ЗА МЕЖДУНАРОДЕН АВТОМОБИЛЕН ПРЕВОЗ НА СТОКИ (CMR)

Отново трябва да посочим, дали нашето правоотношение попада в обхвата на тази

конвенция. Тя на първо място урежда само превоза на стоки, т.е. ако имаме превоз на

пътници с автобус, не влизаме в обхвата на тази конвенция. Трябва да обосновем, че

попадаме в предметния обхват на конвенцията – чл. 1, CMR. За разлика от

Mонреалската конвенция, тук е достатъчно една от двете държави да е договаряща по

конвенцията. Уредбата на международната компетентност е установена в чл. 31, пар. 1,

CMR. Подобно на Монреалската конвенция, налице са няколко алтернативни

основания за международна компетентност. Ако имаме алтернативни основания на

международна компетентност, трябва да посочим всяко основание, което е налице за

конкретния казус.

Договорът за превоз по смисъла на Регламент „Брюксел Ia“ и Регламент

„Брюксел i“ е договор за услуга, т.е. обща и специална компетентност (ако не попадаме

в конвенциите). Според СЕО/СЕС при този договор мястото на предоставяне на

услугата е еднакво тясно свързани според съдръжанието на договора както с началната

точка, така с и местодоставянето, т.е. ищецът си избира.

КОНВЕНЦИЯ ЗА МЕЖДУНАРОДНИ ЖЕЛЕЗОПЪТНИ ПРЕВОЗИ (COTIF)

Тази конвенция има две приложения – CIM (за железопътен превоз на товари) и

CIV (за железопътен превоз на пътници). Двете приложения съдържат разпоредби за

международна компетентност по дела с източник договор за железезопътен превоз на

пътници или стоки. Едва ли ще ви се падне такъв казус, тъй като конвенция я няма в

източниците на Професор Натов.

Т.е. ,ако имаме казус, спорът по който произтича от съдържанието на договор за

въздушен превоз, на договор за автомобилен превоз за стоки или на договор за

железопътен превоз на стоки или пътници прилагаме съответно Монреалската

конвенция/CMR/COTIF, ако фактите по казуса ни насочват към фактическите състави,

уредени в някоя от тези конвенции,във връзка с чл 71, Регламент „Брюксел Iа“ или чл.

71, Регламент „Брюксел I“.

При един спедиторски договор спедиторът сключва от свое име, но за сметка на

товародателя договор за превоз. Ако имаме спор относно спедиторския договор, това

не е договор за превоз, а за услуга. Но ако имаме претенции към самия превозвач,

тогава искаме от спедитора да ни прехвърли правата и ние да встъпим в правата на

спедитора. Тогава можем да предявим иска си срещу превозвача и ще отидем към

конвенциите. Не можем да претендираме от спедитора изпълнение на договора за

превоз, а само от превозвача.

РЕГЛАМЕНТ 2201/2003 Г. (РЕГЛАМЕНТ „БРЮКСЕЛ IIА“)

Регламентът урежда международна по две групи семейни дела - брачните дела и

делата относно родителска отговорност (чл. 1, пар. 1, Регламент „Брюксел IIа“).

Регламентът се прилага от всички държави - членки без Дания. Дания няма паралелно

споразумение като това по Регламент „Брюксел Iа“ и не прилага Регламент „Брюксел

IIа“. Ако имаме казус, по който ответникът ни е свързан само с Дания, то българският

съд няма да приложи правилата на Регламент „Брюксел IIа“, а тези на КМЧП.

БРАЧНИ ДЕЛА

Предметът на тези дела е познат от семейното право. Законната раздяла е

институт, познат на държавите от католическия правен кръг, които дълго време не са

допускали развода, но са допускали законната раздяла.

Основанията за международна компетентност по дела за развод, законна раздяла

или обявяването на нищожност (има се предвид и унищожаемост) са уредени в чл. 3,

Регламент „Брюксел IIа“. Те са изброени ИЗЧЕРПАТЕЛНО. Досега всички казуси,

които са се падали, са били свързани с развод. Чл. 3, Регламент „Брюксел IIа“ урежда 7

алернативни основания за международна компетентност.

Връзките, които са посочени в чл. 3, Регламент „Брюксел IIа“ като основания за

международна компетентност, са обичайно местопребиваване (територриална връзка)

или гражданство (лична) - алтернативни. Регламент „Брюксел IIа“не използва

местоживеенето като основание за учредяване на компетентност. Ако решавате казуса

по Регламент „Брюксел IIа“ и напишете „местоживеене“, вместо „обичайно

местопребиваване“, прави лошо впечатление. Обичайното местопребиваване няма

легално определение в регламента. То е вид фактическа териториална връзка и не е

свързано с формална регистрация или специално производство. За разлика от

местоживеенето, което по принцип е формална връзка – свързано с някаква

регистрация или производство, за обичайното местопребиваване няма значение дали

лицето пребивава на територията на съответната държава законно или не. Обичайното

местопребивава съдържа във фактическия си състав два елемента:

1. Обективен елемент. Представлява пребиваването на лицето на територията на

дадена държава с елемент на постоянство или продължителност, т.е. не е случайно. Перидоът

на пребиваване може да бъде кратък или по – дълъг срок.

2. Субективен елемент. Той се изразява в намерението на лицето да установи

центъра на своите интереси на територията на съответната държава. За да се прецени

намерението, се вземат предвид обстоятелтва от личен и професионален характер – че там е

бил установен семейният живот на съпрузите, че имат имущество там, че имат деца, които

посещават учебни заведения там; че работят по някакво правоотношение там и други.

Критерият за промяна на обичичайното местопребиваване е свръзан с това, колко

интензивно е намерението на лицето. Обичайно местопребиваване може да се придобие

и за много кратък период от време, стига да е ясно намерението на лицето за

установяване центъра на своите интереси на територията на съответната държава. В

други случаи, ако не можем ясно да си изясним намерението за установяване, то тогава

може и да минат години преди да решим лицето придобило ли е обичайно

местопребиваване на територията на дадена държава или не. Вметка: Обща искова

молба означава развод по взаимно съгласие.

Когато имаме казус, трябва да разгледаме всички основания за компетентност.

Регламент „Брюксел IIа“ урежда компетентност по дела за развод, законна

раздяла и нищожност (и унищожаване) на брака чл. 6, КМЧП, както и сключените

двустранни помощи за правна помощ и консулските конвенции уреждат компетентност

за сключване на брак Обикновено казусът не е свързан със сключването на брака, а със

развода.

Това, което е важно!!!, е, че Регламент „Брюксел IIа“ не урежда споровете

относно имуществените отношения между съпрузите, както и лични отношения между

съпрузите. Т.е. в обхвата попада единствено прекратяването на брачната връзка, а ако

има спор за промяна на името или относно имуществените отношения между

съпрузите, регламентът не урежда компетентност, а на помощ идва чл. 8, КМЧП. Т.е.

ако иамма искове за развод, име и лични и имуществени отношения, за всеки иск

трябва да определим компетентността отделно.

Според чл. 7, Регламент „Брюксел IIа“, ако ответникът по делото за развод нито е

гражданин на държава - членка нито има обичайно местопребиваване на територията

на държава - членка, се прилагат субсидиарно националните източници на уредба. Брак

между българскиг гражданин и турски гражданин, като българският гражданин живее и

се установява в турция. Българският гражданин предявява иск за развод. В този случай

имаме ответник, който не е гражданин на и няма обичайно местопребиваване в държава

- членка. Тогава решаваме казуса по чл. 7, КМЧП

ДЕЛА ОТНОСНО РОДИТЕЛСКА ОТГОВОРНОСТ

Техният обхват и предмет определени определен в чл 1, буква „б“ и чл. 1, пар. 2,

Регламент „Брюксел IIа“.

Дали спорове, свързани с недаване на съгласие за напускане на детето на

територията на Република България попадат в обхвата на регламента?. В случая

СЕО/СЕС е посочил, че този спор, макар да е свързан с администратвно производство

(отказ на МВР да издаде документ за самоличност поради липса на съгласие) попада в

обхвата на Регламент „Брюксел IIа“.Чл. 2 – легални определения.

В чл. 2,, Регламент „Брюксел IIа“ се съдържат някои легални определения. Чл. 2,

т. 11, Регламент „Брюксел IIа“съответства на чл 3, Хагска Регламент „Брюксел IIа“

ковенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца. Трябва да

внимаване за какво не се прилага регламентът – чл. 1, пар. 3, 2201.

Компетентност по дела относно родителска отговорност.

Включва три източника – те са Регламент 2201 („Брюксел IIa“); Хагската

конвенция от 1996 г. за компетентността, приложимото право, признаването,

изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за

закрила на децата; Хагската конвениця от 1980 г. за гражданските аспекти на

международното отвличане на деца.

КАКВО ПОПАДА НА ОБХВАТА НА ДЕЛА ОТНОСНО РОДИТЕЛСКА ОТГОВОРНОСТ?

Чл. 2, Регламент „Брюксел IIа“ съдържа легални определения. Чл. 2, т. 7,

Регламент „Брюксел IIа“ посочва какво е родителска отговорност.

Що се отнася до обхвата на дела относно родителска отговорност, на първо място

Регламент 2201 („Брюксел IIа“) в чл. 1, пар. 2 посочва какво се включва в понятието

дела относно родителска отговорност. Същото съдържание има и Хагската конвенция

от 1996 г. Делата относно родителска отговорност на първо място включват дела

относно възникване, упражняване, лишаване от родитителска отговорност.

На следващо място делата относно родителска отговорност включват делата

относно право на лични отношения. Прaвото на лични отношения е право на контакт

с детето - да се посещава и вижда или да остава за определен период от време при

лицето, което има право на лични отношения с него.

В обхвата на делата относно родителска отговорност се включват и дела относно

определяне на настойничество, попечителство, прекратяване и възникване на

настoйничество и попечителство; всички мерки за закрила на имуществото на детето.

Също така и някои правоотношения, които са административни по своята природа –

например оставяне на детето под иституционална грижа или издаване на документ за

самоличност на детето, тъй като са свързани с личността на детето и определяне на

неговото място на пребиваване.

Пандов не посочи чл. 2, букви „в“ и „г“, Регламент „Брюксел IIа“, но те също

влизат в обхвата на делата относно родителска отговорност.

КОЙ ДЕЛА НЕ СА ВКЛЮЧЕНИ В ПОНЯТИЕТО ДЕЛА ОТНОСНО РОДИТЕЛСКА ОТГОВОРНОСТ?

Чл. 1, пар. 3, Регламент „Брюксел IIа“ изрично ги изброява.

Буква „а“ – Положителни или отрицатени установителни искове относно

произход на детето. Уредбата на международната компетентност по дела за произход

на дете се съдържа в чл. 9, ал. 1, КМЧП.

Буква „б“ - Не са дела относно родителска отоговрност делата относно допускане,

прекратяване или унищожаване на осиновяване. Компетентността по тези дела се

урежда пак от КМЧП – чл. 10.

Буква „д“ - На следващо място не са дела относно родителска отгоговорно делата

относно издръжка на дете – уредбата се съдържа в Регламент 4/2009 г.

Пандов не обърна внимания на букви „в“, „г“, „ж“, но те също не са дела относно

родителска отговорност. Просто при тях няма нищо неясно.

Ако в казуса си имате данни, че той или тя поискала права върху детето или да

бъде другата страна лишена от родителска отгоговрност и всякакви такива искове, те

попадат в обхвата на делата относно родителска отговорност. Но ако имате казус за

произход например, той не попада в обхвата на регламента.

МЕЖДУНАРОДНА КОМПЕТЕНТНОСТ ПРИ ОТВЛИЧАНЕ НА ДЕТЕ

Когато имаме казус относно родителска отговорност, трябва да проверим дали

имаме отвличане на детето или не. Правилата за компетентност са различни в случаите,

когато няма, и в случаите, когато има отвличане на дете. Отвличането на дете е легално

определено в чл. 2, т. 11, Регламент „Брюксел IIа“, което съвпада с определението от

чл. 3, Хагската конвенция от 1980 г. Отвличането означава детето да бъде отведено или

задържано в държава, различна от държавата по неговото обичайно местопребиваване,

без съгласието на носител на родителска отговорност, който ефективно упражнява тази

родителска отговорност. Т.е., ако имаме някакъв носител на родителска отговорност,

който е изоставил детето и не се интересува от него, то нямаме отвличане спрямо

детето. Ако бащата е изоставил децата, той не е титуляр на правото да иска връщане на

дете, тъй като не упражнява ефективно родителската отговорност. Разликата между

отвеждане и задържане е, че при отвеждането носителят на родителската отговорност

не е дал съгласие детето да напусне територията на държавата, където е обичайното му

местопребиваване. Задържането е налице, когато носителят на родителската

отговорност е дал съгласие детето да напусне територията на държавата, където е

обичайното му местопребиваване, но за ограничен период от време при определени

условия, и детето не е върнато. Например майката и бащата живеят в Испания, майката

се прибира през ваканцията в България при родителите си, но не се връща с детето

обратно в Испания. За да има отвличане, трябва тези елементи от фактическия състав

да са налице, но ключовото в случая е детето да промени държавата, където е неговото

обичайно местопребиваване.

Когато имаме отвличане на дете обикновено се предявява, на първо място иск, за

връщане на детето. Този иск има конкретен предмет – връщане на детето. Съдът в това

производство не се произнася относно лишаване, предоставяне, признаване на

родителски права във връзка с детето. Другата група искове, които се предявяват обаче

са много пъти искове, свързани с лишаване от родителска отговорност или промяна на

лични отношения и т.н.

Иск за връщане на детето. Уредбата се съдържа в Регламент „Брюксел IIа“ и

Хагската конвенция от 1980 г..Какво е съотношението? Ако отвличането е между две

държави - членки (вътрешносъюзно) без Дания, тогава може да приложите както

компетентността по чл. 10, Регламент „Брюксел IIа“ (единствената разпоредба в

регламента, касаеща връщане на детето), така и Хагската конвенция от 1980 г. –

Регламент „Брюксел IIа“ не изключва приложението на конвенцията и всички държави

- членки са страни по последната. По реда на чл. 12, Хагската конвенция от 1980 г.

компетентни по искове за връщане на детето са съдилищата, където детето е отведено

или задържано. Ако имаме казус, свързан с вътрешносъюзно отвличане, определяме

международната компетентност по двата източника. Чл. 11, Регламент „Брюксел IIа“

допълва уредбата на Хагската конвенция от 1980 г. Този чл. 11, Регламент „Брюксел

IIа“ се прилага само когато производството е по реда на Хагската конвенция от 1980 г.

Това е практика и в други регламенти. Така например Монреалската конвенция също се

допълва от един регламент. Ако отличането е между държава – членка (в сборника на

Борянка можеш да видиш кои държави са съдоговорителки по тази конвенция) и трета

държава - съдоговорителка по Хагската конвенция от 1980 г, която не е държава -

членка, прилагаме конвенцията. Дания е страна и по Конвенцията от 1996 г., и по

Конвенцията от 1980 г. След всяка конвенция доцент Мусева (Борянка) е изброила

страните, които са съдоговорителки по съответната конвенция.

Ако детето е отвлечено на територията на трета държава, която не е страна по

конвенцията от 1980 г. , но пък е страна по Хагската конвенция от 1996 г., тогава може

да приложите компетентността по чл. 7, Хагската конвенция от 1996 г. Тя отновно е

еднаква като уредба по регламента.

Трябва внимателно да направим квалификация има ли отвличане или няма. Ако

детето си стои в България, а носителят на родителската променя своето обичайно

местопребиваване, отвличане няма; ако има съгласие, нямаме отвличане; ако лицето, на

което е връчен родителската отговорност, не упражнява ефективно тази родителска

отговорност, нямаме отвличане.

При отвличане на детето международната компетентност по дела относно

родителска отговорност и лични отношения, т.е. не самият иск за връщане на детето, а

останалите се урежда от чл. 10, Регламент „Брюксел IIа“, съответно чл. 7, Хагската

конвенция от 1996 г. Общите правила на Регламент „Брюксел IIа“ (чл. 8,12,13) не се

прилагат, когато имаме отвличане на дете, даже искът да не е за връщане на детето, а да

е изобщо за родителска отговорност. Когато има казус относно деца, проверяваме на

първо място, дали иамме отвличане.

МЕЖДУНАРОДНА КОМПЕТЕНТНОСТ, КОГАТО НЕ Е НАЛИЦЕ ОТВЛИЧАНЕ НА

ДЕТЕ

Когато имаме казус относно дете, първо проверяваме дали имаме отвличане. Ако

нямаме отвличане, тогава източниците се прилагат по следния начин. Ако детето има

обичайно местопребиваване на територията на държава - членка, прилагаме правилата

за компетентност на Регламент „Брюксел IIа“. Ако детето има обичайно

местопребиваване на територията на трета държава, която е съдоговорителка по

Хагската конвенция от 1996 г., прилагаме нейните правила за компетентност по дела

относно родителска отговорност. На последно място, ако детето има обичайно

местопребиваване на територяита на трета държава, която не е съдоговорителка по

Хагската конвенция от 1996 г. , субсидиарно прилагаме КМЧП (чл. 9, ал. 2, КМЧП)

Дания не прилага Регламент „Брюксел IIа“, тя не попада в първата група, но пък е

съдоговорителка по Хагската конвенция от 1996 г. Обединеното кралство и Ирландия

прилагат Регламент „Брюксел IIа“.

ОБИЧАЙНО МЕСТОПРЕБИВАВАНЕ НА ДЕТЕ

Според практиката на СЕО/СЕС (дело C – 523/07) обичайното местопребиваване

на детето е мястото, където детето се е интегрирало в социалната и семейна среда.

Съдът посочва, че за да преценим дали едно дете се е интегрирало в социалната или

семейната среда, се взимат предвид критерии от неговия личен живот – дали владее

езика на държавата, където се намира; посещаване на учебно заведение; създадени

лични контакти от детето; семейни контакти на детето – например възможно е в тази

държава да се намират и други негови близки (баби, дядовци и други). Колкото по –

малко е детето, в толковаа по – голяма степен неговото обичайно месторпебиваване се

определя от носителя на родителската отговорност. Ако става въпрос за малко бебе, то

не може да има интеграция, а неговото обичайно местопребиваване следва това на

лицето, което го отглежда. Колкото по – голямо е детето, вече съдът трябва да вземе

предвид факторите за тази интеграция. Ако в казуса е посочено, че майката е отишла с

малкото дете някъде, презумираме, че неговото обичайно местопребиваване следва

това на майката. Понятието обичайно местопребиваване е ключово за Регламент

„Брюксел IIа“.

Ако делото за родителска отговорност попада в обхвата на Регламент „Брюксел

IIа“, проверяваме на първо място общата компетентност по чл. 8, пар. 1, Регламент

„Брюксел IIа“. Тя отразява в най – голяма степен близостта на съда с живота,

ситуацията на детето – по тази обща компетентност съдилищата по обичайното

местопребиваване на детето са компетентни.

Чл. 9, Регламент „Брюксел IIа“ има много тесен обхват като фактически състав

– само дела относно лични отношения, а не изобщо за родителска отговорност, но в

случая е необгодимо да е налице правомерна промяна на обичайното местопребиваване

на детето – т.е. тук нямаме отвличане. В хипотезата на чл. 9, Регламент „Брюксел IIа“

искът се предявява по предходното обичайно местопребиваване на детето (виж члена).

Чл. 12., пар. 1, Регламент „Брюксел IIа“ урежда съединяването на делото

относно родителската отговорност с делото за развод. Съдът, който е компетентен по

реда на чл. 3, Регламент „Брюксел IIа“ може да разгледа и делото относно родителската

отговорност. Това, което трябва да имате предвид тук е, че този член е основанието за

българските съдилища да съединят иска за родителска отговорност и иска за развод,

защото по нашето вътрешно право съдът е длъжен, ако има родени по време на брака

деца, да се произнесе за тях в делото за развода. По международното частно право

задължително съединяване няма, но чл. 12, пар. 1, Регламент „Брюксел IIа“ дава такава

възможност. Този член дава възможност да се съединят исковете, но посочва, че това

трябва да е във висш интерес на детето, а нашите съдилища или поне повечето от тях

карат по инерция от вътрешното право и не мотитвират какъв е висшият интерес на

детето. Виж конкретно члена, за да си наясно с фактическия му състав.

На следващо място чл. 12, пар. 3, Регламент „Брюксел IIа“ дава възможност

освен съда по обичайното местопребиваване на детето, да бъде сезиран и друг съд,

който има основна/тясна връзка с детето. Чл. 12, пар. 3, буква „а“, Регламент „Брюксел

IIа“ посочва неизчерпателно какъв може да е този съд виж си члена. Това, което обаче

изисква чл. 12, пар. 3, Регламент „Брюксел IIа“, е страните по делото да са изрично

съгласни с компетентността на този съд или ако ищецът предяви иска, ответникът

изрично да потвърди, че не възразява. Разбира се и тук съдът трябва да напраи

преценка дали разглеждането на делото в тази държава – членка е във висш интерес на

детето.

Чл. 13, Регламент „Брюксел IIа“ съдържа допълваща уредба в случаите, когато

не може да се определи обичайното местопребиваване на детето, и не можете да

приложите и чл. 12, Регламент „Брюксел IIа“. Чл. 13 допуска да се сезира съдът на

държавата, в която детето просто се намира – това не е обичайното му

местопребиваване, а просто в момента на сезиране на съда, то се намира на територията

на тази държава. Чл. 13, пар. 2, Регламент „Брюксел IIа“предвижда, че същото правило

се прилага по отношение на бежанци или на международно прокудени – internationally

displaced (те все още нямат статут на бежанци). Пандов нееднократно намеква, че

професор Натов обича да засяга в казусите за изпита актуални въпроси, какъвто е този

за бежанците,

ПРАВИЛАТА ЗА КОМПЕТЕНТНОСТ ПО ХАГСКАТА КОНВЕНЦИЯ ОТ 1996 Г. ЗА

КОМПЕТЕНТНОСТТА, ПРИЛОЖИМОТО ПРАВО, ПРИЗНАВАНЕТО, ИЗПЪЛНЕНИЕТО И

СЪТРУДНИЧЕСТВОТО ВЪВ ВРЪЗКА С РОДИТЕЛСКАТА ОТГОВОРНОСТ И МЕРКИТЕ ЗА ЗАКРИЛА НА

ДЕЦАТА

Тези правила се прилага, ако детето има обичайно местопребиваване на

територията на трета държава – страна по Хагската конвенция от 1996 г. Правилата за

международната компетентност в Хагската конвенция от 1996 г. са сходни на тези в

регламента.

Обща компетентност – чл. 5, Хагската конвенция от 1996 г.съответства на чл. 8,

Регламент „Брюксел IIа“, т.е. компетентен е съдът по обичайното местопребиваване на

детето

Чл. 10, Хагската конвенция от 1996 г. = чл. 12, пар. 1, Регламент „Брюксел IIа“.

Чл. 6, Хагската конвенция от 1996 г.= чл. 13, Регламент „Брюксел IIа“.

Отвличане на дете

Когато имаме отвличане на дете обикновено се предявяват на първо място иск за

връщане на детето. Този иск има конкретен предмет – връщане на детето, съдът в това

производство не се произнася относно лишаване, предоставяне, признаване на РП във

ръзка сдетето. Другата група искове, които се предявяват обаче са много пъти искове,

свързани с лишаване от РО или промяна на лични отношения и т.н.

Иск за връщане на детето. Уредбата се съдържа в регл. 2201 и ХК от 1980 г..

какво е съотношението? Ако отвличането е между две ДЧ (вътрешносъюзно0) без

дания, тогава може да приложите както компетентността по чл. 10, 2201 (единствената

разпоредба в регламента) или да приложите ХК от 1980 г. – 2201 не изкл приложението

на ХК от 1980 г. и всички ДЧ са сстрани по тази ХК. По реда на чл. 12, ХК 80

компетентни по искове за връщане на детето са съдилищата, където дететео е отведено

или задържано. Ако имаме казус на вътрешносъюзно отвличане определяме МК по

двата източника. Чл. 11, 2201 допълва уредбата на ХК от 80 г. този чл. 11 се прилага

само когато производството е по реда на ХК от 80 г. Това е практика и в други

регламенти. Така например Монреалската конвенция също се допълва от един

регламент. Ако отличането е между българия и трета държава съдоговорителка по ХК

от 80 г, която не е ДЧ, прилагаме ХК. Дания е страна и по конвенцията от 96 г. и от 80

г. след всяка конвенция доцент Мусева е изброила страните, които са съдоговорителки

по съответната конвенция.

Ако детето е отвлечено на територията на Трета държава, която не е страна по

конвенцията от 80 г. , но пък е страна по ХК от 96 г., тогава може да приложите

компетентността по чл. 7, ХК от 96 г. Тя отновно е еднаква като уредба по регламента.

Трябва внимателно да направим квалификация има ли отвличане или няма. Ако

детето си стои в българия, а носителят на РО променя своето ОМ, отвличане няма; ако

има съгласие, нямаме отвличане; ако не упражнява ефективно РО нямаме отвличане.

Дела относно РО, лични отношения, т.е. не самият иск за връщане на детето, а

останалите. МК се урежда от чл. 10, 2201, съответно чл. 7, ХК от 96 г. Общите правила

на 2201 (чл. 8,12,13) не се прилагат, когато имаме отвличане на дете, даже искът да не е

за връщане на детето, а да е изобщо за родителска отговорност. Когато има казус

относно деца, проверяваме на първо място дали иамме отвличане.

Международна компетентност по дела за издръжка

Уредбата се съдържа в Регламент 4 от 2009 г. Този регламент се прилага за

всички искове за издръжка, предявени след 18.06.2011 г. В чл. 11, Регламент 4 се

посочва, че този източник на международното частно право урежда компетентност по

спорове относно всички видове издръжка (между съпрузи, на деца, на възходящи, на

роднини по сватовство). Нашето семейно право не познава издръжка, произтичщаа от

сватовство. Какъвто и иск за издръжка да имате, той е в обхвата на този регламент (още

наричан Рим IV).

Когато в казуса е казано, че майката е предявила иск за издръжка за детето и за

себе си, за своята издръжка тя е кредитор, а източника на задължението е брак. Когато е

предявила иск за издръжка на детето, ищец и кредитор е детето. Уредбата на

международната компетентност по Регламент 4 е следната:

1. Чл. 5, Регламент 4 – компетнетност, основана на мълчалива пророгация.

Ищецът сезира съда, а ответникът се явява и не възразява.

2. Чл. 4, Регламент 4 – изрична пророгация. Тук обаче има две особености

спрямо Регламент „Брюксел Iа“. На първо място изричният избор на компетентен съд

не е приложим по дела за издръжка на деца (чл. 4, пар. 3, Регламент 4). Ограничени са и

съдилищшата, които могат да бъдат избрани при изричната проргация (чл. 4, пар. 4,

Регламент 4). По Регламент „Брюксел Iа“ такива ограничения няма.

3. Чл. 3, Регламент 4 – обща компетентност. Ако няма изричен избор или

ако има издръжка на дете, прилагайте общата разпоредба на чл. 3, Регламент 4. Чл. 3,

Регламент 4 урежда 4 алтернативни основания за международна компетентност. Когато

имате казус, вие разглеждате наум всяко едно от тях и посочвате за кое от тях

фактическият състав е изпълнен

Чл. 3, буква „а“, Регламент 4 – съдът по обичайното местопребиваваене на

ответника или на длъжника по издръжката

Чл. 3, буква „б“, Регламент 4 – обичайното местопребиваване на взискателя –

дава закрила на кредитора на издръжката

Чл. 3, буква „в“ Регламент 4 – дава възможност искът за издръжка да се съедини

с иск относно Гражданско състояние или за произход.

Чл. 3, буква „г“, Регламент 4 – дава възможност да се съедини с иска относно

родителската отговорнсот, т.е. съдът, който е компетентен за родителската

отговорност, може да разгледа иска за издръжка.

4. Чл. 6, Регламент 4 – субсидиарна/допълваща компетентност. Той се

прилага само ако не е налице нито едно от останалите основания.

5. Ако и последното условие, последният фактически състав не е изпълнен,

тогава българският съд не е компетентен. Регламент 4от 2009 г. за разлика от

Регламент „Брюксел Iа“ и Регламент „Брюксел I“ не допуска субсидиарно прилагане на

субсидиарни източници, т.е. КМЧП. Регламент 4 от 2009 г. изчерпателно!!! урежда

основянията за компетентност.

6. Борянка посочва на последно място кометентността forum necessitatis

(бел. моя, Г.Г.)

Компетентност по дела за наследяване

Във времето имате два източника, които уреждат основно международна

компетентност по дела за наследяване. До 17.08.2015 г. международната компетентност

по дела за наследяване се урежда от или двустранен договор за правна помощ или от

чл. 14, КМЧП. От 17.08.2015 г. се прилага Регламент 650/2012 г. Този регламент се

прилага (чл. 83, пар. 1, Регламент 650) по отношение на наследяване на лица починали

на или след 17.08.2015 г – следователно в нашия казус следим кога е починал

наследодателят. Ако в казуса е казано, че е починал през 2015 г., решаваме го

съобразно прилагаме и двете уредби.

ОБХВАТ НА РЕГЛАМЕНТ 650

Регламент 650 урежда компетнетност по всички видове спорове с международен

елемент, свързани с наследяване (вж. съображение 9).

ПРАВИЛА ЗА КОМПЕТЕНТНОСТ ПО РЕГЛАМЕНТ 650

ИЗБОР НА КОМПЕТЕНТЕН СЪД

На първо място според чл. 5, Регламент 650 е възможен избор на компетентен

съд, но той е много ограничен. Чл. 5, Регламент 650 посочва, че избор е възможен

единствено в случаите, когато наследодателят е избрал приложимо право към

наследяването да бъде това по неговото гражданство. Тогава страните по

наследственоправния спор могат да изберат да е компетентен съдът по неговото

гражданство – т.е. имат възможност да изберат един единствен съд. Следователно, за да

е налиц избор на компетентен съд, първо трябва да имаме данни, че наследодателят е

избрал приложимо право и то да е това по неговото гражданство. На следващо място

самите страни по наследственоправния спор могат да изберат единствено съдът, който

той е избрал по правото на неговото гражданство. Ако е избран друг съд, то изборът е

недействителен. (например може да е казано, за да ни подведат, че страните са избрали

за компетентен гръцкия съд, защото наследодателят има там някакво имущество).

ОБЩА КОМПЕТЕНТЕНОСТ

Ако няма избор на компетентен съд чл. 4, Регламент 650 урежда обща

компетентност, а именно едно единствено основание за компетентност – съдилищата

по обичайното местопребиваване на починалия към момента на смъртта по всички

въпроси, свързани с наследяването. Обичайното местопребиваване е същото като

обичайното местопребиваване по Регламент „Брюксел IIа“ – обективната и

субективната предпоставка.

СУБСИДИАРНА КОМПЕТЕНТНОСТ (ЧЛ. 10, РЕГЛАМЕНТ 650)

На следващо място е възможно да приложите субсидиарната компетентност. Чл.

10, Регламент 650 се прилага, ако към момента на смъртта си вашият наследодател по

казуса има обичайно местопребиваване на територията на трета държава. Трябва да

имате предвид, че Обединеното кралство, Ирландия и Дания също не прилагат

Регламент 650, т.е. те са „трети държави“. Когато обичайното местопребиваване на

починалия е на територията на трета държава са възможни две правила

Първо, чл. 10, пар. 2, Регламент 650 посочва, че съдилища на държава – членка,

на територията на която се намира част от наследствената маса, са компетентни във

връзка със наследственоправни спорове само за това имущество, което е на

територията на тази – държава - членка. Например българин, който е заминал и се е

установил в САЩ, има имущество и там, и в България. Умира в САЩ, като по този

начин попада в хипотезата на чл. 10, Регламент 650 и за имуществото, което има на

територията на България, българският съд ще е компетентен по наследствените

спорове.

Второ, по смисъла на чл. 10, пар. 1, Регламент 650 съдът може да разгледа

спорове за цялото имущество на лице, което към момента на смъртта си има обичайно

местопребиваване в трета държава, ако е изпълнено условието на чл. 10, пар. 1, буква

„а“, Регламент 650 или на чл. 10, пар. 1, буква „б“, Регламент 650.

И в двата случая се изисква лицето да има някакво имущество на територията на

държава - членка. По чл. 10, пар. 2, Регламент 650 съдилищата са компетентни само за

това имущество,а по чл 10, пар. 1 – за цялата наследствена маса, ако са налице някои от

условията установени в буква а или буква б.

ПРИЕМАНЕ ИЛИ ОТКАЗ ОТ НАСЛЕДСТВО, ЗАВЕТ ИЛИ ЗАПАЗЕНА ЧАСТ (ЧЛ. 13, РЕГЛАМЕНТ

650)

Чл. 13, Регламент 650 съдържа специална уредба на компетентност само за някои

процесуални правоотношения в рамките на наследяването, чиито предмет е приемане

или отказ от наследство запазена част или завет. Тази разпоредба дава възможност на

наследниците, които искат да направят приемане или отказ от наследство, да го

направят пред компетентния съд, орган на държавата - членка по тяхното обичайно

месторпебиваване, а не това на наследодателя към момента на смъртта на последния.

Например българин заминава да работи в Германия и там почива, има имущество,

наследниците му обаче са в България. Ако искат да направят отказ от или приемане на

наследство, не е необходимо да ходят до Германия по общата компетентност, а могат

да го направят по реда на чл. 13, Регламент 650 пред българския районен съд.

Всички казуси досега са били свързани с наследяване, а не с приемане или отказ

от наследство – накърняване на запазена част, оспорване на дарение и други.

КОМПЕТЕНТНОСТ ПО КМЧП

Ако наследодателят е починал преди 17.08.2015 г. се прилага компетенотността

по КМЧП. Има три алтернативни основания за международна компетентност по

КМЧП. Разликата с регламента е, че КМЧП като наш вътрешноправен източник урежда

компетентност само на българските съдилища. Основанията са:

1. Българско гражданство на лицето.

2. Ако лицето е имало обичайно местопребиваване в България към момента

на смъртта

3. Ако част от имушеството му се намира на територията на България.

Когато решавате казуса, посочвате кое от тях е налице.

Вметка

Чл. 11, Регламент 650 урежда компетентност forum necessitatis. Това е

компетентност на съд по необходимост с оглед реализиране пправото на достъп до

компетентен съд. Когато никой съд на държава - членка не е компетентен на основание

предвидените други разпоредби в регламент, съд на ържава - членка може да приеме

делото за разглеждане, ако държавата, от където е наследодателят виж си члена.

ПРИЛОЖИМО ПРАВО

Регламент Рим I (Р 593/2008г.)

Урежда приложимото право към договорните правоотношения, които са две

групи – облигационни и търговски, чиито източник е договор. Р заменя Римската К от

1980 г., която има същото наименование. Чл. 24 от Р изрично посочва това, освен за

отвъд морските територии и Дания.

Относно действието във времето – прилага се за договори, сключени на и след

17.12.2009 г. (чл. 29 от Р) Когато прилагаме източници на уредба на приложимо право

от значение е моментът на възникване на материалното правоотношение ( за разлика от

въпроса за Компетентността – там значим е моментът на сезирането на съда).

Преди Регламента източниците на договорните правоотношения са: - от

21.05.2005 г. до 15.01.2008 г. – чл. 93 и сл. от КМЧП (съответно ЗЗД)

- От 15.01.2008г. до 17.12.2009 – Римската Конвенция (защо се прилага от тази дата за

Б-я? – Защото тя е многостранен международен договор и трябва да бъде ратифицирана

и обнородвана + публикувана в ОВЕС на български език – това отнема време, затова не

се прилага от 01.01.2007 г, а от тази дата)

От 17.12.2009 г. – Регламент Рим I

Чл. 103 от КМЧП изрично посочва, че той следва да се тълкува и прилага в

светлината на Римската Конвенция.

!!! Ако в казуса е посочено, че договорът е сключен през 2009 г., казусът ще

трябва да се реши по двата източника!

Съотношението на Р 593/2008 с международни договори:

Не засяга прилагането на международни К, които към датата на приемането му

съдържат стълкновителна уредба на договорните отношения (България не участва в

международни договори, които съдържат такива норми, но има сключени

многостранни МД, които съдържат преки норми – те се прилагат и сега.

Такива договори са: Виенската конвенция (за правото на договорите?) – тя

съдържа преки норми и ако по казуса са налице обективната предпоставки – страните

да имат място на стопанска дейност в различни държави, и субективната

предпоставка – знание за това към момента на сключването на договора, което може да

бъде манифестирано или изрично или в предходна, последваща кореспонденция между

тях, можем да приложим Виенската конвенция. Ако нямаме данни – определяме

приложимото право по Регламента.

Други договори които не се засягат: договорите за международен превоз:

Монреалската конвенция – за въздушен превоз; К за международен автомобилен

превоз на стоки; Относно Конвенцията за железопътния превоз – няма да има казус за

тях – няма я във Втория том на източниците на Натов.

Квалификация на понятията по Р 593/2008 – извършва се по квалификацията

на Р Брюксел I. ( ! Всички източници на МЧП на ЕС са съгласувани по между си )

Предмет на уредба:

чл. 1 - облигационни и търговски отношения с международен елемент

чл. 2 – изключения: всякакви отношения, свързани с отношения между съпрузи;

менителнични ефекти (приложимото право ще е ТЗ); договори, които имат са предмет

учредяването на дружества и други ЮЛ (дори подготвителните)

Разпоредбите на Р имат универсално действие – след процеса на развръщане и

проследяване на формулата на привръзване на стълкновителната норма, се прилага

правото на така посочената държава, независимо от нейната националност

(независимо дали е ДЧ или трета държава). По принцип е характерно за източниците

на приложимо право, но не и за компетентност. Т.е. Р не изисква, за да се прилага

правото на дадена държава, тя да има друга връзка с правото на съответната

държава, освен посочената в диспозицията на стълкновителната норма. (това означава,

че която и държава да е сезирана, спорът ще се реши по правото, към което сочи

нормата)

NB!!! (да се прочетат от Втория том на Натов – Брюкселската конвенция, К в

областта на транспорта, К относно семейните отношения – Хагските конвенции +

Протоколите; Конвенциите за връчване в чужбина – отново Хагска, паралелна на Р

1353; Хагска К за събиране на доказателства, паралелна на Р 1206; Конвенциите в

областта на интелектуалната собственост; Конвенция за уреждане на инвестиционни

спорове; МИГА; Конвенцията относно международния арбитраж – Нюйоркската

конвенция

Нотариален бюлетин, бр.1/2013 или последен от 2012г. (да се види на сайта на

Нотариалната камара) – НАТОВ ГО Е ПИСАЛ – да се прочете!!!!

Чл. 3 от Р урежда именно автономията на волята. По силата на Р, тъй като става

дума за облигационни и търговски отношения, страните не са ограничени в избора на

приложимо право, т.е. могат да изберат правото на всяка една държава. Могат ли

обаче страните да изберат т.нар. недържавни източници на правото? Това са най-често

частни кодификации, съдържащи преки норми, съобразени с особеностите на

международния елемент. Пример – правила на UCITA (?). Р не допуска избора от

страните на такива недържавни източници – т.е. автономията на волята е ограничена,

като тя се простира до избора на приложимо право на съществуваши държави.

Не за приложимо право, автономия на волята, а за препращане говори съобр. 13 –

това е материалноправно препращане, по-точно Отпращане – юридическа техника на

формулиране на съдържанието на един договор, при която вместо страните да включат

в съдържанието на договора съдържанието на някои разпоредби, те ги инкорпорират в

договора, опращайки към тях. (Задълженията на изпълнителя по договора за

изработка се уреждат от глава Х от BGB, не означава, че страните са избрали

немското право като приложимо! Те просто са инкорпорирали тези разпоредби в

договора – копи- пейст от закона в самия договор). Това не е приложимо право,

защото не сме избрали такова, а конкретна разпоредба – ако бяхме избрали приложимо

право, и законът се измени, ще се изменят и клаузите, а тук не! Инкорпорираните

разпоредби не могат да влизат в противоречие с императивните норми избраното

приложимо право + инкорпорираните разпоредби могат да заместват само

диспозитивни правила.

Има ли заобикаляне на закона в такъв случай? – не, защото страните имат свобода

на волята. Ако бяха изменили императивни правила, щеше да е заобикаляне на закона,

тъй като това не е позволено. (за заобикалянето на закона – да се прочете Студията

на Натов, качена на сайта)

Да се сравни избора на приложимо право ( и пророгацията – и двете могат да

са и в писмена, и в устна форма; и двете са двустранни сделки; пророгацита е сделка с

процесуални последици, а избора на приложимо право – с материалноправни

последици.

Когато няма избор на приложимо право се прилагат формули на привързване:

Обективните привръзки са основани на принципа на най-тясната връзка –

презюмира се, че договорът е най-тясно свързан със държавата на страната, която

дължи характерната престацията (непаричната престация) – вж. чл. 4 от Р; изключения

- ще се прилага държавата по местонахождението на недвижимата вещ; правото на

държавата, в която се урежда търга.

Принципът на най-тясната връзка може сам по себе си да бъде формула на

привръзване (например: замяна – и двете престации са характерни, следователно не

може да се определи по този начин)

11.01.2014 г.

Потребителски договори по Р Рим I (чл. 6)– когато определяме приложимото

право; Трябва да направим квалификация, че договорът е потребителски, както по

Брюксел I - ако договoрът не попада в тази квалификация, прилагаме чл. 3. Да следим

изключенията по чл. 6, ал.4..

Чл. 8 – индивидуални трудови договори. При тях ( а и за потребителските)

автономията на волята, избора на приложимо право е позволен. Както при

потребителските (чл.6, пар.2), така и при индивидуалните трудови договори (чл.8, п1),

избраното право към потребителския или ТД, не може да дерогира императивните

разпоредби на обективно приложимото право (когато нямаме автономия на волята,

т.е. това, която се прилага по реда на обективните привръзки на чл. 6 и чл. 8), но само

тези норми, които защитават потребителя или работника! (Предоставената на

работника или служителя защита не може да бъде отклонена чрез споразумение). Има

разлика м/у чл.6 и чл. 8 и чл. 9 – в 6 и 8 са обикновени императивни норми, а в чл. 9 –

особени императивни норми*.

*особени повелителни норми – или т.нар. “свръх императивни норми” – чл. 9.

Те са публичноправни и защитават публичен, обществен интерес. Съдът ги прилага

преди изобщо да установява приложимото право, т.е. винаги. Особени повелителни

норми, различни от тези на държавата на съда, могат да бъдат съобразени относно

случаите, когато те уреждат изпълнението на договора. Но това се предхожда от

субективна преценка на съда, докато ако тези норми бяха на неговата държава, той е

длъжен да ги приложи. Чл.9, пар 3. – Съдът ще вземе особените повелителни норми на

трета държава, за да прецени дали изпълнението е било възможно, дали има

неизпълнение и тн. (пример – покупко-продажба на оръжие – ако Д, вкоято стоката е

била предадена има особени повелителни норми, те ще се съобразят от съда)

Чл. 8, пар. 2 съдържа общата стълкновителна норма, приложима към Инд ТД –

нормите на държавата, в която или от която работникът обичайно полага своя труд.

(*от която – при работници, които пътуват– държавата, от която е; държавата от която

заминава и в която се връща).

Пар.3 – прилага се само, ако не можем да определим държавата от или в която

р/сл полага труда си – тогава се прилага правото на държавата, в която се намира

мястото на стопанска дейност, чрез което работникът е бил нает. (примерно за моряци)

Чл. 8, пар. 4 – съдържа клауза за дерогация: когато договорът е явно по-тясно

свързан с държава, различна от тази в която обичайно се полага труда или от мястото

на стопанска дейност, чрез което рабоникът е бил нает. Тази норма е изключение, а не

принцип и трябва да се прилага стриктно.

Чл. 19 – обичайно местопребиваване.

Не съдържа определяне на обичайно местопребиваване на ФЛ, освен когато

извършва стопанска дейност (основното място на стопанска дейност).

Съдържа определяне на обичайното местопребиваване на ЮЛ – мястото им на

централно управление. Има само една възможност, а не както по чл. 60 Брюксел I-

ако имаше алтернативни привръзки, приложимото право нямаше да може да бъде

определено ясно и еднозначно.

Как се определя обичайното местопребиваване на ФЛ? Не прилагаме

дефиницията по КМЧП, тъй като е вътрешен източник. Обичайното местопребиваване

е фактическо състояние, не е свързано с регистрация, за разлика от местоживеенето. На

първо място трябва да имаме обективен фактор - “пребиваване”, чиято

продължителност, за да се квалифицира като обичайно, зависи от субективно

намерение на съответния субект. В теорията и практиката се посочва, че може да се

придобие обичайно местопребиваване и за един месец или дори ден, ако лицето е

имало намерение да установи там своя център на житейски интереси. Как може да се

изведе намерението на лицето – брак, покупка на недвижим имот, прекратяване на

всички връзки с държавата на предишното обичайно местопребиваване (продал си е

имуеството, прекратил е правни обвързаности)

РЕГЛАМЕНТЪТ РИМ II (864/2007 г. и)

Подобно на Рим I, има универсално действие – след като проследим привръзката

на стълкновителната норма, се прилага правото на съответната държава, независимо

коя е тя и дали е членка на ЕС. Не е необходима друга връзка между компетентния съд

и спорното правоотношение. Съдиите обаче имат право на преценка дали дадена

държава е субект на правото или не (напр. Черна гора не е призната от всички за

отделен правен субект).

Прилага се за правоотношения, възникнали след 11.01.2009 г . Съществува обаче

несъответствие между това, което пише под заглавието на Р и чл. 31 от същия

регламент – СЕС изрично е посочил, че сле прилага след 11.01.2009, а не след влизане в

сила на източника.

Обхват – увреждания от деликт, но и преддоговорна отговорност, неоснователно

обогатяване;

NB! Изключенията – в пар. 2 на чл. 1: ако имаме казус, свързан с тях се прилага

чл. 108 КМЧП.

Р допуска автономия на волята – чл. 14

Чл. 14, пар. 1 обаче ограничава възможността за избор на приложимо право, т.е.

може да се сключи по следния начин:

а) чрез споразумениe, сключено след настъпване на вредоносното събитие;

б) преди настъпването на вредоносния факт, ако всички страни упражняват

търговска дейност. (т.е. когато страните сключат договор, те посочват, че това право

ще се приложи и за евентуалено непозволено увреждане)

Общи разпоредби – чл. 4. Първо се прилага пар. 2 – общото обичайно

местопребиваване на увредения и деликвента! (дефиницията е същата като по Рим I)

Ако нямат общо обичайно местопребиваване – правото на Д, където са настъпили

вредите.

ЧЛ. 2 – вредата обхваща само преките вреди, включително случаите на бъдещи

увреждания (често се прилагат в индустриалната собственост) – за разлика от нашето

право, което не допуска бъдещи деликти.

В пространството деликтът може да се свърже с три места – това може да е

мястото на извършване на неправомерното поведение; мястото, където настъпи

увреждането; мястото, където настъпят вредите. В повечето случаи тези места

съвпадат, но понякога не е така.

Съображение 17 от регламента посочва, че мястото на настъпване на вредата

трябва да се има предвид мястото, където е претърпяно увреждането (Например –

катастрофа е държава А, увреждане на организма на пострадали на територията на

държава Б, смърт в държава С. Къде настъпва увреждането за родителите на

пострадалото лице, които търсят неимуществени вреди? В държавата Б, където е

настъпило увреждането на организма.)

От значение е и мястото, където настъпват преките вреди – ...?

чл. 4,пар.3 /дерогацията/- ако непозволеното увреждане е по-тясно свързано с

правото на друга държава. Например, ако правоотношението е по-тясно свързано с

друго облигационно правоотношение между страните (например казуса с камиона и

халето)

След чл. 4, имаме специални хипотези от различни деликти:

По чл. 5 – отговорност за вреди от стоки (НЕ от Договрни отношения, а само от

Извъндоговрни). Съществува една степен на защита на търговеца – као той не е могъл

да предвиди, че стоките ще бъдат въведени на пазара, където потребителят ги е

закупил.

Пар. 1 съдържа 3 привръзки, които се проверяват последователно!

Пар 2 – дерогацията.

Чл. 7 – не засяга многостранни МД, по които Б-я е страна (напр. Конвенцията за

ядрена вреда; К, свързана със замърсяване с корабно гориво). Особеното на чл. 7 е, че

той урежда едностранен избор на приложимо право, тъй като дава възможност на една

от страните по деликнтото правоотношение – увредения!, да избере, да осное иска си

или на общата разпоредба на чл. 4,пар.1 – съвпада с мястот на вредата, или по мястото,

където е осъществено неправомерното поведение, вредоносния факт. ( ако имаме

върпос Каква е ралзиката между автономията на правото и Избор на приложимо

право – на първо място Натов има предвид Едностранен избор на приложимо право;

разликите: при автономията на волята говорим за двустранна сделка, с която страните

по съгласие се отклоняват от обективно прилобимото право; при едностранния избор

става въпрос за субективно преобразуващо право, при което лицето има възможност да

внесе промяна в правната сфера на другото лице – деликвента; друг пример за

едностранен избор е чл. 108 КМЧП; чл. 89, ал. 3 КМЧП)

Увреждане, произтекло от развален договор – Рим 1 (чл. 12) и Рим 2( чл.10)

уреждат въпроса, но резултатът е един и същ.

Иск за връщане по развален или недействителен договор – Рим 2 изрично посочва

в чл 10, пар.1, че ако увреждането е свързано със съществуващо договорно или

деликтно отношение между страните, ще се приложимо правото, относимо към

този договор, което пък се урежда в Рим I.

Относно международната компетентност – тя се урежда от чл.5, пар.1 от Р

44/2001 г. (дела, свързани с договор)

РОДИТЕЛСКА ОТГОВОРНОСТ – чл. 15 и сл. от Хагската конвенция от

1996 г?

Следва да съвпада с правото на компетентния съд, който най=често е този по

обичайно местопребиваваен на детето.

ЗА ИЗДРЪЖКАТА – Хагския протокол (стр.212 Мусева II)

Момент на сезирането на съда –в отношенията между държавите членки Хагският

протокол се прилага преди да е влязъл в сила, а именно от датата на Р 4/2009г. – от

18.06.2011 г. Ще се прилага и за отношенията преди 18.06.2011, но искът е

предявен след тази дата, то приложимот право ще се урежда от този протокол.

Също има универсално действие.

Спрямо лица ненавършили 18 г, изборът на приложимо право (автономия на

волята) е недействителен. Т.е., ако той е кредиторът на издръжката, няма да може да

сключва такова споразумение.

Дадена е защита на кредитора, който може да основе иска си на правото на

държавата, където е неговото обичайно местопребиваване (същото по Рим I и II)

Ако е сезиран преди 18.06.2011 г, прилжоимото право ще се урежда от КМЧП, а

компетентността – от Брюксел I.

Относно случаите на отвличане – Хагската конвенсия от 1980 г. съдържа преки

норми и е се прилага освен за компетенстност и за приложимо право. Ако обаче съдът е

сезиран по Р 2201, ще се прилага Хагската конвеция от 1996 г.

Съображение 6 от Встъпителната част на Рим III - 1259/2010 г.( стр. 132) –

относно засиленото сътрудночество: Гърция вече не участва, Литва предстои да

участва.

Трябва много да внимаваме какъв е обхвата на приложимото право по този

регламент – само за развод и законна раздяла.

Той не се прилага по установителни искове за унищожаване на брак, за

имуществени или лично отношения между съпрузите (двустранен договор или КМЧП),

издържката ( там е хагския протокол)

Новото – страните могат да изберат приложимото право, но има ограничения в чл.

5 – четири възможни връзки. Има изискване за форма.

Ако няма избор на приложимо право – обективните привръзки в чл. 8. (пак се

използва същото понятие за обичайно местопребиваване).

Кога прилагаме КМЧП като приложимо право – за статута на ФЮЛ, вещни

права, наследяване, семейните отношения; форма и сключване на брака; произход;

осиновяване; При догворните – Рим I съвпаа с обхвата на КМЧП; съпоставка с Рим 2 –

чл. 108 от КМЧП има примат + за всички други отношения, които не попадат в обхвата

на Р.

КАЗУС:

Казус

През 1999 г. Иванов и Петрова – български граждани, заживели на семейни

начала в Амстердам, Холандия. На следващата година там се родило детето им. През

2003 г. Иванов се усъмнил, че Петрова се среща с друг мъж. Уведомил я, че напуска

общото им жилище в Амстердам. Петрова поискала от съда да определи

отговорностите на двамата родители към детето. Съдът в Амстердам постановил

Иванов да вижда детето три пъти седмично и да го взима със себе си за един месец

през годината, като детето трябвало да живее постоянно при майка си, на която

били възложени родителските грижи. В края на 2007 г. Иванов взел детето при себе

си за един месец. Майката не се противопоставила. На другия ден Иванов заедно с

детето заминали за България. То за първи път напускало Холандия. След

пристигането Иванов се обадил на майката и заявил, че той и детето ще останат да

живеят в България и той ще заведе дело срещу нея, за да я лиши от родителски права.

Тя била изненадана. При тръгването на двамата Петрова не била уведомена, че те ще

напуснат Холандия и че Иванов смята да се установи с детето в България. В

началото на 2008 г. майката потърсила защита от съда.

Въпроси:

1. Квалифицирайте фактите.

2. Определете международната компетентност по спора.

3. Определете приложимото материално право.

4. Изяснете реда за признаване и изпълнение на решението по спора.

Решение:

Колко правни спора има?

• За отвличане (Петрова срешу Иванов) – предмет връщане на детето; формата

на отвличане е отвеждане – не е дала разрешение за напускане на страната.

• За лишаване от родителски права (Иванов срещу Петрова)

Компетентност:

За отвличането: За да прилагаме Хагската конвенция, двете дръжвани търябва да

са страни по нея – всички дръжави са. Този критерий е налице. По ред на Хагската

конвецния комптентен ще е Българският съд – чл. 12 от Конвенцията (където детето е

отведено или задържано). Р Брюксел 2а – чл. 11 (2201) не изключва приложението на

КОнвенцията, а я допълва. Затова майката може да предяви съда и пред Холандския

съд, на основание чл. 10 от Р 2201. За да се прилага чл. 10 обаче не трябва носителите

на родителска отговорност да са изявили съгласие, да не е минало повече от една

година от отвличането – изискванията са изпълнени – ще може и пред този съд.

За лишаването на родителски права: Ако детето има обичайно

местопребиваване на територията на ДЧ, се прилага Р 2201 и ще е компетентен

Холандски съд, докато детето не придобив об.м. в друга държава;

(ако няма, но има пребиваване в страна, съдоговорителка по Х.К.– Хагската

конвенция от 1996 г.; АКо е в трета държава- двустранен МД, и да има и да няма – по

КМЧП

Приложимо право:

За връщането на детето:

Ако прилагаме Хагската конвенция от 1980 г.– тя съдържа преки норми (глава 3,

чл. 15 и сл)

Ако прилагаме Р 2201, за приложимо право ще се приложи Хагската К от 1996 г.

(глава 3) – чл. 15,пар. 1 – lex fori: съдът прилага собственото си право – Холандското

право

За иска за лишаване от родителски права:

Чл. 16, пар. 1 и 2 – не се приалгат, те са само “без намеса на орган” или по

споразумение;

Следователно прилага се отново Холандското право.

КАЗУС:

Ангелов – български гражданин, заминал за САЩ през 70-те години на миналия

век и се установил да живее там. През 1990 г. получил американско гражданство,

като запазил и българското. Не бил женен, нямал и деца. През 2000 г. дошъл в

България, разгледал страната и решил да инвестира тук. На следващата година пак

дошъл и закупил две къщи в родния си град. Открил и няколко банкови сметки в

различни български банки, в които вложил значителни суми. Продължавал да живее в

САЩ, но често идвал в България. През 2006 г. , след пристигането си в София Ангелов

взел автобус за родния си град в Южна България, но починал по пътя. Наследниците

му били брат му, сестра му и първата му братовчедка. Ангелов бил съставил валидно

завещание в САЩ. В него пишело, че на своя американски адвокат Ангелов дава

жилището си в Балтимор (САЩ), на своята първа братовчедка в България оставя

почти всички влогове в българските банки, на брат си и сестра си завещава по една

малка сума от тези влогове, а на благотворителна американска компания дал

ползването на двете къщи в родния си град. Недоволни от това разпределение,

братът и сестрата решили да търсят защита на правата си.

Въпроси:

1. Квалифицирайте фактите.

2. Определете международната компетентност по спора.

3. Определете приложимото материално право.

Няма източник на правото на ЕС ( Р е в сила от 2015 г.)

Следователно ще се прилага или двустранен МД, ако има такъв наличен.

Но и да има и да няма – решава се по КМЧП.

Предмет на спора са наследствени отношения. Имаме два спора:

Ищец брата – ответници: адвоката; братовчедката и фондацията

Ищец сестрата – ответници: -//-

Компетентност: чл. 14 – компетентен ще е бъларският съд на основание:

(проверяваме всички привръзки):бил е български гражданин и е имал имущество в Б-я.

Приложимо право: Проверяваме дали става въпрсос за наследяване по завешание

или по закон и дали имаме движими или недвижими вещи.

Чл. 90 препраща към чл. 89, който ще определи кръга на наследниците,

запазените части и тн.

Прилага се разделен режим (Начини на уредба на приложимото право по

отношение на наследяването – единен и разделен режим)

• По отношение на движимите вещи – определяме какво е движима вещ по

българското право: чл. 89, ал. 1- по правото по обичайното

местопребиваване на лцието по време на неговата смърт; Според

кодекса, обичайното местопребиваване се определя в чл. 48, ал. 7 –

САЩ.

• За недвижимите вещи – те са в България и в САЩ, следовтелно и

българското и американското право. (чл. 89,п.2)

КАЗУС:

През 2009 г. търговско дружество със седалище във Видин – България сключило

договор за дистрибуторство с търговско дружество от Белгия. Договорът

предоставил изключителни права на дистрибутора за държавите от Бенелюкс

(Белгия, Холандия и Люксембург). Дистрибуторът бил длъжен да разпределя и

продава продукцията на българската фирма-производител, като винаги сочи

наименованието на фирмата-производител и използва нейната регистрирана в

България търговска марка. Срокът на договора бил 5 годишен. В края на втората

година българската фирма установила, че дистрибуторът нарушава задълженията

си по договора като при своите продажби не посочва фирмата на производителя и

извършва продажбите под своя търговска марка. В резултат българската фирма

отправила до дистрибутора предизвестие за прекратяване на договора и

едновременно с това започнала преговори с друга фирма от Белгия, с която скоро след

това сключила договор за изключителни дистрибуторски права в Бенелюкс, които

били предоставени на новата белгийска фирма. Старият дистрибутор обаче

съобщил, че не смята договорът си с българската фирма за валидно развален и

предупредил, че ще търси защита на своите права пред съответния

правораздавателен орган.

Въпроси:

1. Квалифицирайте фактите.

2. Определете международната компетентност по спора.

3. Определете приложимото материално право по спора.

Компетентността е по чл. 5 – Брюксел I – договр за услуги: следователно компетентни

са съдилищата от Бенелюкс.

Приложимо право – договрът е през 2009 г. – следователно ще трябва да се реши и по

регламента и по конвенцията.

По Рим I – чл.4, пар. 1, буква Е, вр. С чл. 19 – пак централното управление е в Белгия –

белгийско право.

По Римската конвенция (прилага се От 15.01.2008г. до 17.12.2009 ) – пак. 4 -приемаме,

че централното управление е в Белгия – следователно се прилага белгийското право

КАЗУС:

През 2011 г. дружество, регистрирано в София се договорило с дружество,

регистрирано в Берлин (ФРГ) за доставка на течни горива. Доставките били

осъществявани от немското дружество периодично през 2012 г. и началото на 2013 г.

Българското дружество получавало стоката и плащало редовно, но от септември

2012 г. престанало да плаща. Немското дружество изпратило две напомнителни

писма на българското дружество, което отговорило, че не плаща, защото стоката

вече не пристигала до него. През юли 2013 г. немското дружество направило справка в

български митници и разбрало, че стоката отивала именно до въпросното българско

дружество в София. Тогава немското дружество потърсило защита на своите права.

Въпроси:

1. Квалифицирайте фактите.

2. Определете медународната компетентност.

3. Определете приложимото материално право.

Компетентност – по 44/2001 – договор за продажба на стоки.

Приложимо право:

За да приложим Виенската конвенция трябва сраните да имат Място на стопанска

дейност в две различни дръжави – тук нямаме данни. Ако презюмираме тази обективна

предпоставка, трябва да преценим дали субкетивната предпоставка (знанието, че имат

различни места на стопанска дейност) е била налице към момента на сключването на

договора. За това по казуса отново нямаме данни. Затова по-скоро казуса не се решава

по нея, но задължително описваме защо смятаме така.

По Рим 1 – чл. 4, пар.1, вр. с чл. 19 – от информацията в казуса, можем да направим

извод, че регистрацията на продавача, съвпада с централното управление и ще се

приложи немското право.

КАЗУС:

Казус

През м. юли 2012 г. група туристи от чужбина пътували за България. На летището

във Варна се оказало, че авиокомпанията, регистрирана в Австрия, не е доставила

багажите на неколцина от тях. Тъй като българската фирма-туроператор бързала

за следваща група, автобусите откарали всички до хотела им в „Златни пясъци“ и

потърпевшите зачакали багажа си там. До края на смяната обаче пристигнал

багажът само на един от групата. Останалите потърпевши поискали обяснение от

туроператора и го заплашили, че ще потърсят закрила на правата си по съответния

ред. Към тях се присъединил и туристът, чийто багаж пристигнал по-късно. Всички

те предявили иск.

Въпроси:

1. Квалифицирайте фактите.

2. Определете международната компетентност по спора.

3. Определете приложимото материално право по спора.

Компетентност:

Ако беше предявен срещу превозвача – по Монреалската конвенция. По нея щеше да се

уреди и приложимото право, тъй като тя съдържа преки норми, а те не се засягат от

действието на регламента.

Но искът е срещу тур-оператора – следователно по Брюксел (договор за услуги)

Приложимо право:

По Рим I – договора за пакетна услуга попада в обхвата на чл. 6, пар. 4, буква б) . След

като е потребителски договор, гледаме чл. 6, пар. 1 – нямаме упражнена автономия на

волята.

Обаче – какво е обичайното местопребиваване на потребителя? Не се разбира от казуса

– само посочваме, че ще е съответната държава и казваме, че Рим I има универсално

действие + дали са налични другите две предпоставки: туп-оператора да извършва

дейност в държавата, в която е обичайното местопребиваване на потребителя, или

какъвто и да е било начин насочва дейността си към тази държава.

Упражнение

14.01.2014

Казус от колоквиума

Не е потребителски договор, не е за наем. Това е договор за услуга от гледна точка на

предмета.

Има 2 обективно съединени иска - за изпълнение и обезщетение.

Но дали може и като потребителски да се квалифицира? - По чл. 15, пар. 1, буква в) -

трябва да се насочва дейността. Има ли насочване в този казус? - В случая имаме

пасивна интернет-страница (не може чрез директна форма на сайта да се направи

резервация), няма друг език, валута, домейн и т.н., които по някакъв начин да водят до

насочване на дейността.

Когато няма друга териториална връзка на лицата, може да се направи извод, че те имат

местожителство в тази страна (приятелите на А.М. от София).

СК на австрийските съдилища - по чл. 5, пар. 1, буква б, предложение 2. Обща на

българските съдилища.

На изпит е важно да се посочи, че ответникът трябва да има местожителство на страна

ДЧ, за да приложим К. за по-слаба страна, специална и обща по Р 44/2001

Приложимо право по Рим I

С едно изречение, че няма автономия на волята

- започва се след това от специалните норми 5-8, а след това към 3 и 4 - общите. Трябва

да се направи квалификация и по Рим I - не може да се подведе под хипотезите в чл. 6 -

> в чл. 3 и 4 се отива. Няма автономия на волята - приложимото право е по чл. 4, пар. 1,

буква б) - там, където се намира доставчик на услугата във връзка с чл. 19 (обичайно

местопребиваване) -> австрийско право.

Относно чл. 8 - привръзките по чл. 8, пар. 2 и 3 са от вида на стъпаловидните (само, ако

не може да се приложи 2, то тогава се прилага 3).

Потребителските договори попадат ли във Виенската конвенция? - Чл. 2 от Виенската

конвенция изключва напрактика потребителските договори.

По чл. 1 - за да се прилага тя трябва страните да извършват стопанска дейност.

Възможен теоретичен въпрос - за препращане; търговско/транспортно

Международните източници на стълкновителни норми за приложимо право (Рим I, II,

III, IV) по принцип изключват препращане, както и Хагските конвенции. Изключва се,

защото стълкновителната уредба трябва да е унифицирана - винаги да се достига до

една и също приложимо право.

Възможен е въпрос - уредба на препращането в източниците на ПЕС. Трябва да се

цитират съответни разпоредби - прим чл. 20 Рим I, чл. 12 от Хагския протокол и да се

каже, че препращането е изключено.

За изпита прочети:

-Признаване и допускане на изпълнение - четеш - Т. Тодоров,

-Коментар Брюксел I; способи за установяване на чуждо право;

-Видове квалификации,

-видове препращане и критерии;

-взаимност - материална/формална;

-вещноправен режим на земите от горския фонд след 01.01.2014

-Приложение 6 към Д-р за присъединяване?

- Международният договор като източник на Натов

- разлика между автономия на волята и арбитражна клауза

- разлика между автономия на волята и едностранен избор на право

- разлика между автономия на волята и пророгация

21.01.2014

Грешки от колоквиума

Не бъркай местожителство с местоживеене. МЕСТОЖИВЕЕНЕ се използва в

регламентите! Не бъркай местоживеене и обичайно местопребиваване също!

Обичайното местопребиваване се тълкува автономно, а не се определя по КМЧП.

Специалната компетентност е паралелна на общата! Прилагат се и двете по избор на

ищеца, ако е изпълнен състава и на двете. При общата няма значение какъв е предметът

на делото. По специалната се отчита спецификата на предмета на делото – дали е

деликт, договорно отношение, издръжка и т.н.

Винаги се започва от общата специалност! Това, е защото СПЕЦИАЛНАТА се

учредява, само ако е в ДЧ, различна от местоживеенето на ответника, т.е. ако съвпаднат

няма да се учреди обща.

Ако недвижим имот не е на територията на ДЧ, то тогава се прилага на КМЧП.

Съображение 17 от Р 2201/2003 посочва, че в случаите на неправомерно задържане на

детето може да се приложи и ХК 1980, за да се учреди МК, за да може да се защити по-

добре интереса на детето (дава се допълнителна компетентност).

Ако МК е по Р 2201/2003, приложимото право е по ХК от 1996 г (но съдилищата

прилагат ХК от 1980).

Приложимо право? - Ако се приложи ХК от 1980, тя също съдържа и приложимо

право.

Издръжка - приложимо право за издръжка преди Х протокол – КМЧП!

Всички регламенти относно приложимо право, както и Хагските конвенции,

които съдържат стълкновителна уредба на приложимото право, имат универсално

действие, т.е. прилага се материалното право на която и да е държава, независимо дали

е държава - членка, дали е ДЧ, която прилага регламента или дали е държава –

съдоговоротелка => прилага се, което и да е посочено от регламента или конвенцият

право.

ПРИЛОЖИМО ПРАВО КЪМ РОДИТЕЛСКАТА ОТГОВОРНОСТ

В областта на уредбата на приложимото материално право и изобщо

материалните правоотношения с предмет родитителска отговорност, прилагате

стълкновителната уредба на Хагска конвенция от 1996 г. (под номер 12 във втората

книжка на Борянка). Глава III, Хагска конвенция от 1996 г. е озаглавена „Приложимо

право“. Чл. 15 и следващи определят приложимото право. Чл. 15 е общата разпоредба

за приложимо право към родителската отговорност. Чл. 16 – 17, както и чл. 19 са

специални, т.е. трябва да внимавате в казуса, какъв е предметът на иска.

Специални правила

Чл. 16, пар. 1, Хагска конвенция от 1996 г. урежда възникването и прекратяването

на родителската отговорност по силата на закон. А чл. 16, пар. 2, Хагска конвенция от

1996 г. урежда възникване и прекратяване на родителската отговорност по силата на

споразумение или едностранен акт, без да имате спорно производство, без намесата на

административен или съдебен орган. Т.е. тази разпоредба не се прилага, ако

прекратяването на родителската отговорност е по съдебен ред, както повечето казуси.

Формулата на привързване е обичайното местопребиваване на детето.

Чл. 17, Хагска конвенция от 1996 г. дава уредба на приложимото право относно

упражняване на родителската отговорност. Т.е. ако имате спор относно самото

упражняване, т.е. дали детето дали да влезе за лечение в лечебно заведение, дали да

посещава учебно заведение и други. Отновно се прилага правото на държавата по

обичайното местопребиваване на детето. Защо чл. 16 и 17, Хагска конвенция от 1996 г.

посочват, че това е приложимото право? Защото именно с държавата, в която детето е

установено, където е неговото обичайно местопребиваване, ситуацията на детето е най

– тясно свързана.

Общата разпоредба на чл. 15, Хагска конвенция от 1996 г.

Чл. 15, Хагска конвенция от 1996 г. се прилага към останалите случаи – например

прекратяване или възникване на родитеслка отговорност по съдебен ред. Или както е

популярно в казусите – лишаване от родителска отговорност. Чл. 15, Хагска конвенция

от 1996 г. посочва, че се прилага правото на сезирания съд (lex fori). Защо се прилага

правото на сезирания съд? Зашото основната разпоредба за компетентност отново е на

съдилищата на държавата, където е обичайното местопребиваване на детето. Т.е. най -

често правото на сезирания съд отново ще е правото по обичайното местопребиваване

на детето.

Понятието за родитеслка отговорност по смисъла на Хагска конвенция от 1996 г.

като обхват е сходно с това по Регламент 2201. Т.е. „родителска отговорност“ включва

както родителските права, така и правото на лични отношения (чл. 3, буква „б“, Хагска

конвенция от 1996 г.). Т.е. когато говорим за възникване и прекратяване говорим не

само за родителски права, но и за право на лични отношение, т.е. ако имате спор за

лични отношения, то пак приложимото право е в обхвата на тази конвенция.

Как се прилага Хагската конвенция от 1996 г., когато компетентността е

уредена по Регламент 2201?

Разпоредбите на Хагската конвенция от 1996 г. относно приложимо право се

прилагат в съчетание с правилата за компетентност на Регламент 2201, тъй като двата

източника са съгласувани – правилата за компетентонст по регламента са сходни с тези

за определяне на приложимото право по Хагската конвенция от 1996 г. Следователно

Глава III от Хагска конвенция от 1996 г. може да се прилага и в случаите, когато

компетентността е учредена по реда на Регламент 2201. Като в обяснителнияя доклад

към Хагската конвенция от 1996 г. се посочва, че е възможно прилагането правилата за

приложимо право на Хагската конвенция от 1996 г. само ако компетентният съд е

избран съобразно правила сходни с тези в Хагската конвенция от 1996 г. При основание

за комшетентност по чл. 4, КМЧП правилата на Хагска конвенция от 1996 г. няма как

да се прилагат – екзорбитантна компетентност. Когато имате казус относно родителска

отговорност, в 99 % от случаите просто си определятe приложимото право по реда на

тази Хагска конвенция от 1996 г., независимо дали компетентността е основана на

праилта на Регламент 2201, на Хагската конвенция от 1996 г. или на KMЧП (защото

повечето от правилата за определяне на международната компетентност по КМЧП са

съвместими с правилата в Хагската конвенция от 1996 г.).

Относно отвличането на деца

На първо място, ако по въпроса за компетентността имате възможност да

приложите Хагската конвенция от 1980 г. (под номер 13 във втората книжка на

Борянка)., то и в частта за приложимо право прилагате същата конвенцията, тя съдържа

преки норми. Чл. 12 и чл. 13, Хагската конвенция от 1980 г. уреждат с преки норми, в

кои случаи съдът постановява връщането на детето. Ако компетентността

(определянето на компетентния съд) не е основана на Хагската конвенция от 1980 г., а

на Регламент 2201, приложимото право се определя от Хагската конвенция от 1996 г..

Тя съдържа стълкновителна уредба.

Относно произход на дете.

Компетентността се урежда от КМЧП. Чл. 9, ал. 1, КМЧП (специална

компетентност) и чл. 4, КМЧП (обща компетентност).

Приложимото право към произхода

Урежда се отново от КМЧП – чл. 83, КМЧП.

Относно компетентността и прилоижимото право по дела за осиновяване

Уредбата на компетентността се съдържа в КМЧП – чл. 10, ал. 1, който урежда

компетентността. Има Хагска конвенция за защита на децата и сътрудничеството в

областта на международното осиновяваване осиновяване (под номер 16 във втората

книжка на Борянка). Тази конвенция обаче не съдържа стълкновителна уредба за

компетентност и приложимо право, а тя урежда самото производство по обмен на

информация и сътрудничество при осиновяване на дете между органите на двете

държави, които имат отношение към осиновяването. Самото приложимо право към

осиновяването се урежда от чл. 84, КМЧП. Чл. 84, ал. 1, КМЧП предвижда

кумулативното прилагане правото на осиновявания и осиновителните относно

допустимостта, условията за осиновяване, което означава, че ако осиновяваният е с

българско гражданство, а осиновителите с чуждо, трябва правото и на двете държави да

допускат в конкретния случай осиновяване.

Определяне на приложимото право за дееспособност и правоспособност

В областта на дееспособността и правоспособността отново се прилагат

разпоредбите на КМПЧ (глава 5, раздел I). Например чл. 54, КМЧП; чл. 55, КМЧП; чл.

53, КМЧП. Имаше един казус относно спор за името на дете на изпит и именно по реда

на КМЧП се определяше приложимото право.

Арбитраж

Когато говорим за арбитряж, трябва да знаете кои спорове са арбитрируеми,

изобщо подлежат на арбитраж. Споровете за издръжка не са арбитрируеми. За

арбитражно споразумение говорим в областта на Регламент 1215, но за издръжка,

вещни права, трудови права арбитражът не е допустим. Т.е., ако на казуса имате иск за

издръжка например, не пишете, , че няма арбитражно споразумение от фактите по

казуса.

Интелектуална собственост (компетентност и приложимо право)

Брюкселите, Рим I, Рим II. Ако имате неправомерно ползване на чужд обект на

интелектуална собственост, тогава си прилагате чл. 8, Регламент Рим II – деликт

(приложимо право). Лицензионен договор – Рим I. Той попада в обхвата на чл. 4, пар. 2,

Рим („останалите договори“).

Международна компетентност по дела за наследяване

Във времето имате два източника, които уреждат основно международната компетентност по

дела за наследяване. До 17 август 2015 г. международната компетентност по дела за наследяване се

урежда или от двустранен договор за правна помощ или от чл. 14, КМЧП. От 17 август 2015 г. се

прилага Регламент 650/2012 г. Този регламент се прилага (чл. 83, пар. 1, Регламент 650) по отношение

на наследяване на лица, починали на или след 17 август 2015 г – следователно в нашия казус следим

кога е починал наследодателят. Ако в казуса е казано починал през 2015 г., прилагаме и двете уредби.

Обхват на регламент 650. Урежда компетнетност по всички видоде спорове, свързани с

наследяване (вж. съображение 9).

Правила за компетенност.

На първо място, според чл. 5, Регламент 650 е възможен избор на компетентен съд, но той е

много ограничен. Чл. 5 посочва, че е възможен единствено в случаите, когато наследодателят е избрал

приложимо право към наследяването да бъде това по неговото гражданство., тогава страните по

наследственоправния спор могат да изберат да е компетентен съдът по неговото гражданство – имат

възможност да изберат един единствен съд. Т.е., за да е налице избор на компетентен съд, първо

трябва да имаме данни, че наследодателят е избрал прилож право да е това по неговото гражданство.

На следващо място самите страни по наследственоправния спор могат да изберат единствено съдът,

който той е избрал по правото на неговото гражданство. Ако е избран друг съд, то изборът е

недействителен. (например може да е казано, за да ни подведат, че е компетентен гръцкият съд,

защото наследодателят има там някакво имущество).

Ако няма избор на компетентен съд, чл. 4, Регламент 650 урежда обща компетентност, а

именно едно единствено основание за компетентност – съдилищата по обичайното местопребиваване

на починалия към момента на смъртта по всички въпроси, свързани с наследяването. Обичайното

местопребиваване е това, което сме говорили при съпрузите – обективната и субективната

предпоставка.

На следващо място е възможно (чл. 10, Регламент 650) да приложите субсидиарна

компетентност. Чл. 10 се прилага, ако вашият наследодател към момента на смъртта си има обичайно

местопребиваване на територията на трета държава. Трябва да имате предвид, че Обединеното

кралство, Ирландия и Дания също не прилагат Регламент 650, т.е. са трети държави. Когато

обичайното местопребиваване на починалия към момента на смъртта му е било на територията на, са

възможни две правила. Първо чл. 10, пар 2, Регламент 650 посочва, че съдилища на дуржавата –

членка, на територията на която се намира част от наследствената маса, са компетентни по отношение

спорове само на това имущество, което е на тяхната територия. Например българин, който е заминал и

се е установил в САЩ, и има имущество и в Сащ и в България. Умира в САЩ, слдователно той попада

в хипотезата на чл. 10 и за имуществото, което има на територията на България, българският съд ще е

компетентен по наследствените спорове само по отношение на това имущество. Второ (чл. 10, пар. 1),

съдът може да разгледа спорове за цялото имущество на лице, което към момента на смъртта си има

обичайно местопребиваване в трета държава, ако са изпълнени условията на буква „а“ или „б“ - виж си

разпоредбите. И в двата случая се изисква лицето да има някакво имущество на територията на

държавата - членка. В пар. 2 съдилищата са компетентни само за конкретно имущество, а по пар. 1 – за

цялата наследствена маса, ако са налице някои от условията установени в буква „а“ или буква „б“.

Чл. 13 съдържа специална уредба на компетентност само за някои процесуални

правоотношения в рамките на наследяването, чиито предмет е – приемане или отказ от запазена

част или завет. Той дава възможност на наследниците, които искат да направят приемане или отказ от

наследство, да го направят пред компетентния съд, орган на държавата - членка по тяхното обичайно

местопребиваване, а не това на наследодателя към момента на смъртта му. Българин заминава да

работи в Германия, където има имущество и почива. Наследниците му обаче са в България. Ако искат

да направят отказ или приемане от наследство, не е необходимо да ходят до Германия по общата

компетентност, а могат да го направят по реда на чл. 13, Регламент 650 пред българския районен съд.

Всички казуси досега са били свързани с наследяване, а не с приемане или отказ от наследство

– накърняване на запазена част, оспорване на дарение и други.

Ако наследодателят е починал преди 17 август 2015, се прилага компетенотността по КМЧП.

Три алтернативни основания за международна компетентност по КМЧП. Разликата с регламента е, че

КМЧП като вътрешноправен наш източник КМЧП урежда компетентност само на българските

съдилища. Първото основание е, ако е налице българско гражданство на лицето. Второто е, ако е

имало обичайно местопребиваване в България към момента на смъртта си. Третото е, ако част от

имушеството му се намира на територията на България. Когато решавате казуса, посочвате кое от тях е

налице.

Отговори на въпроси

Когато има сключено пророгационно споразумение, но страните определят съда

в него като неизключително компетентен, това означава, че се запазва

компетентността и на обективно компетентния съд и страните имат право да си изберят

един от двата– неизключително комппетентния и обективно компетентния.

Автономия на волята е избор на приложимо материално право и не включва

изборът на компетентен съд (процесуално право - пророгация). Автономията на волята

има последици само в областта на материално право.

В казуса не е задължително да изясняваме международния елемент . Това, което

е важно, е, когато имате даден фактор, формула на привързване, вие да изясните какво

се разбира под обичайно местопребиваване, местоживеене и т.н.

Практиката на СЕС е последователна, че мястото на настъпване на

икономическте (имуществените) вреди (финансови загуби в най – различни държави

например), е мястото, където са настъпили непреките вреди, но не там е настъпило

увреждането. Имаше едно решение за загуби от публично предлагане на ценни книжа –

австрийски гражданин чрез инвестиционен посредник инвестира в ценни книги, които

се търгуват в Лондон. Дружеството – емитент извършва нарушение относно проспекта

- прикриване на информация. Стойността на акциите пада и австрийският гражданин

предявява иск за вреди. Там, където са обявени неверните данни, е настъпило

увреждането – не там, където ищецът търпи загуби, а където дружеството е

извършило неправомерното поведение.

Регламент „Рим I“, който регулира приложимо право към договорни отношения,

е дал малко по – различна формулировка относно прилагане на чужди повелителни

норми – чл. 9, пар. 1, Регламент „Рим I“ . Представете си, че имате договор за

международен превоз и сте уговорили приложимо право. Но в едно от транзитните

пристанища, където стоката се пренатоварва, имате някакви особени повелителни

норми относно пакетирането на опасни товари и конфискуват стоката. Избраното право

е едно, но приложимото право може да е съвсем друго – това се явява трета държава

спрямо избраното приложимо право.

Вярно ли е, че съображението за обществения ред включва прилагането на

особените повелителни норми? Не, няма общо, това са два различни института.

Източник на съдържанието им могат да бъдат едни и същи норми, но те си остават

различни институти на МЧП. Особените повелителни норми се прилагат независимо от

приложимото право, а обществения ред се прилага след като се определи приложимото

право. Но това, че едни и същи правила могат да бъдат част от фактическия състав на

обществения ред или на особените повелителни норми не означава, че двата института

са еднакви или че едното налага използване на другото. Общественият ред включва

основните начала на правото и морала, а при особените повелителни норми става дума

за позитивноправни норми.

Родителска отговорност, когато няма отвличане. Започвате с общата

разпоредба – чл. 8, Регламент „Брюксел IIа“, а другите са алтернативни. При казуси за

родителска отговорност първо проверяваме дали имаме отвличане. Всички членове са

алтернативни на чл. 8 без чл. 13, Регламент „Брюксел IIа“

Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на

деца от 1980 г. за прредсравлява система от правила. Например чл. 12 и 13. Правилото

за поведение е свързано с това, кой е сезираният съд, т.е. когато сте сезирали

компетентният орган по реда на Хагската конвенция. Когато в казуса е казано, че се

иска връщане на детето, но няма отвличане, това е иск относно упражняване на

родителската отговорност, което означава и определяне на мястото на обичайното

местопребиваване на детето. Чл. 2, т. 9, Регламент „Брюксел IIа“. Когато нямате

отвличане и имате иск за родителска отговорност, той ще бъди или за

възникване/лишаване от родителска отговорност или за право за лични отношения и

другите, които попадат в обхвата, разбира се. Чл. 1, пар. 2, Регламент „Брюксел

IIа“посочва кои дела попадат в обвхвата на родителската отговорност.

Виенската конвенция за международна продажба на стоки се прилага, когато

страните имат обичайно местопребиваване в държави – съдоговрителки (пряко

прилагане). Може да се прилага и непряко – едната държава има обичайно

местопребиваване в държава – съдоговрителка, а другата не. Българските арбитражи и

държавният съд възприемат, че ако има избор на българското право, се прилага и

Виенската конвенция.

Ако стигнем до приложимо право по Монреалската конвенция, само

посочваме това, без да го определяме конкретно. Имало е казус с подраняване на

полет, което не влиза в предметния обхват на Монреалската конвенция.

При уредбата на приложимо материално право няма алтернативна уредба.

Т.е., когато имате уредба на приложимо право, проверявате дали съответният източник

урежда възможност за избор на приложимо право. После – дали има специална

разпоредба за уредба на приложимо право. След това преминавате към общата

разпоредба относно приложимото право (чл. 4, Регламент „Рим I“). Не може да има

алтернативно приложимо право, т.е. трябва да стигнем до извода КОЕ КОНКРЕТНО е

приложимото право. Има възможна хипотеза обаче. Рядко може да стигнем до

прилагането на различно материално право. Ако привръзката е „правото на сезирания

съд“, тогава може да имаме няколко вида приложимо право според това, кой съд е

сезиран, но ако привръзката е общото гражданство на съпрузите например, не можем

да имаме няколко вида приложимо право.

Обявяване на решение на орган на търговско дружество за недействително

– няма източник на уредба на приложимо право в уредбата на ЕС. Приложимото право

се определя по КМЧП – правен статут на ЮЛ (чл. 58, т. 8, КМЧП; чл. 58, т. 5, КМЧП).

Договорът за управление се счита за договор за услуга в областта на МЧП

съответно компетентността ще се определя по Брюкселите.

Каквото е уговорено в договора, е мястото на доставка. В международната

търговия се използва почти винаги клаузата ИНКОТЕРМС (мястото на доставка е

мястото на предаване на стоката) – правилата за преминаването на риска. Ако нямате и

такава уговорка, тогава съдът казва, че мястото на доставка е крайната дейстинация.

При казуси с туроператори имате договори с пакетна услуги. Чество в казуса

имате и договор за превоз. Пътникът е сключил договор с туроператора – евентуален

иск. Срещу превозвача той би имал възможност да предяви иск, защото туроператорът

е сключил договор в негова ползва. Но това е само ако имате негово неизпълнение.

Повечето пъти искът е срещу туроператора освен ако самият превозвач е в

неизпълнение – тогава и срещу двамата. Ако туроператорът не е заплатил на

въздушния превозвач и не е закупил билети, тогава съдите туроператора. А

туроператорът отговаря по договор за пакетна сулуга по Брюкселите – потребителски

договори.

Когато имате казус, който засяга прилагането на Международна конвенция, ако

България е страна по нея, презумирате, че и другата страна също е страна по тази

конвенция.

Монреалската конвенция не урежда отговорност за неимуществени вреди, т.е.

приложимото право в тази хипотеза ще е по Регламент „Рим I“.

ПРИЗНАВАНЕ И ДОПУСКАНЕ ДО ИЗПЪЛНЕНИЕ

Принциът е, че чуждите съдебни решения, съдебни спогодби, официални

документи, арбитражни решения пораждат правни последици на територията на

България, ако в българското право нямате уредено субективно преобразуващо

процесуално право на признаване, съответно на допускане на изпълнение. И

признаването и допускането на изпълнението са субективни преобразуващи

процесуални права на лицата. Носители на тези права са тези, които се ползват от

правата по съответния акт. Ако чужд съд е осъдил вашия длъжник да ви заплати

парична сума и той има имущество на територията на Bългария, то вие имате правен

интерес ot допускане на изпълнението.

Адресати на това право са съответните държавни органи в България.

Разлика между признаване и допускане на изпълнение?

Разликата се свързва с това, какви правни последици на чуждия акт следва да

бъдат зачетени от българските органи на територията на България. При признаването се

цели да се зачетат или признаят силата на пресъдено нещо и конститутивното действие

на чуждите актове. Със сила на пресъдено нещо се ползват по принцип всички чужди

съдебни решения, но към тази сила на пресъдено нещо може да се прибави

конститутивно действие или изпълнителна сила. Когато искате силата на пресъдено

нещо да бъде зачетена самостоятелно, това се свръзва със съдебни решения по

установителни искове, които подлежат на признаване – например иск за произход, за

собственост, прогласяване неистинност или недействителност на документ и други. В

зависимост от това, какво искате от съда и какъв е диспозитивът на чуждото решение,

трябва да прецените дали решението подлежи на признаване или на допускане на

изпълнение.

На следващо място, признаването включва и зачитането на конститутивното

действие на съдебните решения. На признаване подлежат чужди съдебни решения,

които са постановени по конститутивни искове. Това са случаите, когато имате някакво

преобразуващо право, което трябва да се установи по съдебен ред – например развод;

решение, скоето се допуска или прекратява осиновяване и др. Решенията, които имат

конститутивно действие, също подлежат на признаване – искът по чл. 19, ал. 3, ЗЗД и

т.н.

Допускането на изпълнението е субективно право на лицето да се зачете

изпълнителната сила на чуждото съдебно решение. На допускане до изпълнение

подлежат решения, които имат изпълнителна сила, т.е. съдебни решения по осъдителни

искове. Тези решения, при които предмет на делото е притезателно право – задължение

за действие или бездействие. Когато е отхвърлен искът, това не се позлва с

ипзълнителна сила.

При допускане на изпълнението като последица на чуждото съдебно решение,

суверенитетът на българската дъжава се засяга в по – голяма степен отколкото при

признаването, защото имаме акт на чужд орган, който акт е скрепен с тези

публичноправни последици. За да ангажираме българските органи на принудително

изпълнение, трябва лицето да притежава право на допускане на изпълнението иначе

няма как публичноправната последица на чуждото решение да ангажира органите на

българското принудително изпълнение. Или с две думи - българският съдебен

изпълнител да изпълнява империум на чужд орган. Това е възможно само ако нашето

право го допуска – правото на допускане на изпълнение.

В този смисъл, правото на допускане на изпълнение или екзекватура не може да

отпадне. Новите източници на уредба в на МЧП в ЕС в тази материя използват

понятието „отпадане на екзекватурата“. Самото субективно право на допускане на

изпълнение не отпада. Или имате право да поискате българските орагани на

принудително изпълнение да зачетат чуждото решение или не. Под отпадане се има

предвид промяна на начина на упражняване на това субективно процесуално право.

Като новите източници на уредба допускат прякото упражняване на правото на

допускане на изпълнение. Другият начин на упражняването на това право е с нарочно

производство. Да кажем, развалянето на договор. Принципът е, че се упражнява

извънсъдебено, но когато има за обект вещно право върху недвижим имот, се

упражнява по съдебен ред – като аналогия. Правото на допускане на изпълнение като

субективно право не може да отпадне, но се променя редът за упражняване на правото.

Исторически допускане на изпълнението винаги се е упражнявало с нарочно

производство, защото е засягало интензивно суверенитета ни. С източниците на ПЕС за

първи път навлезе прякото упражняване на правото на допускане на изпълнение.

Чуждото съдебно решение се явява пряко основание за иницииране на производство по

принудително изпълнение, не е необходим опосредяващ акт на български съд, за

разлика от нарочното производство, където е обратното.

Допускане на изпълнение – означава, че актът трябва да има като

публичноправна последица - изпълнителна сила. Останалите подлежат на признаване –

сила на пресъдено нещо и конститутивно действие.

Признаването може да се упражни пряко – когато се позовавате на силата на

пресъдено нещо или конститутивното действие на чуждото решение. Например

чуждото решение за развод има сила на пресъдено нещо и конститутивно действие,

значи то подлежи на признаване. Искате да се признае от длъжностното лице по

гражданско състояние в регистъра, че вече сте разведен с лицето Х – развели сте се в

чужбона. Вие представяте чуждото съдебно решение на българския орган, като въз

основа на него той трябва да извърши сътоветните действия, без да е необходимо да

има решение на българския, който да признае конститутивното действие на чуждото

съдебно решение.

Правото на признаване може да бъде упражнено и с нарочно производство,

когато адресатът отказва да зачете силата на пресъдено нещо и конститутивното

действие. Когато адресатът на чуждото съдебно решение отказва да го признае, да

съобрази поведението си с неговата сила на пресъдено нещо или конститутивно

действие, само тогава имате правен интерес от признаване с нарочно производство по

съдебен ред.

Третият начин при признаването е инцидентно признаване – в хода на висящо

съдебно производство. Да кажем, че иамте някакъв иск за вещнопрвавен или

облигационен спор относно сделка с недвижим имот и в хода възниква спор дали има

съсобственост между двамата съпрузи и се представя чуждото съдебно решение за

развод. Предмет на делото и решението няма да бъде признаването на това решение за

развод, а например недействителност на договор за покупко – продажба на недвижим

имот.

Относно признаването на чужди съдебни решения разбрахте, че има три начина

за упражняването му.

Относно допускане на изпълнението има два начина – пряко и с нарочно

производство. Прякото упражняване на допускане на изпълнението се урежда само в

източниците на правото на ЕС и е основано на т. нар. „взаимно доверие“. Налице е пета

свобода в правото на ЕС – свободата на движение на съдебни решения.

Разлика между Регламент „Брюксел I“и Регламент „Брюксел Iа“. Разликата е, че

Регламент „Брюксел I“ урежда допускане на изпълнението с нарочно производство, а

не пряко. Това производство е съкратено, облекчено, но все пак има производство.

Регламент „Брюксел Iа“ урежда прякото упражняване на допускане на изпълнението,

вече не е необходимо нарочно производство – отпадане на екзекватурата. Чуждото

съдебно решение, спогодба или официален документ, които имат изпълнителна сила, се

явяват изпълнително основание за образувне на производство по принудително

изппълнение, без да е необходим акт на български орган, за да възникне изпълнителна

сила в България.

Пряко упражняване на правото на допускане до изпълнение урежда и Регламент

„Брюксел IIа“. Той урежда прякото упражняване на допускането на изпълнение само на

две групи съдебни решения, посочени в чл. 40, Регламент „Брюксел IIа“. Останалите

решения относно родителската отговорност – допускането на изпълнението е с нарочно

производство.

Регламент 4 също урежда прякото допускане на изпълнение, обаче това пряко

упражняване на правото на допускане до изпълнение е в зависимост от това, дали

държавата на съда по произход прилага Хагския протокол за приложимото право към

издръжката. Ако я прилага, решението подлежи пряко на допускане на изпълнение, ако

не го прилага – е с нарочно производство. Има една държава, която прилага Регламент

4, но не прилага Хагския протокол и това е Обединеното кралство.

Има три регламента, които наричаме алтернативни инструменти. Те са

алтернативни в частта за признаване и допускане на изпълнението на реда по

Регламент „Брюксел I“. Това са релгманет 805/2004 г.; Регламент 1896/2006 г.;

Регламент 861/2007 г. В обхвата на тези три регламента попадат вземания по

граждански и търговски правоотношения, техният предмет е успореден с този на

Регламент „Брюксел I“и на Регламент „Брюксел Iа“. Те са алтернативни на Регламент

„Брюксел I“, защото уреждат прякото допускане на изпълнение. Сега, когато вече

Регламент „Брюксел Iа“също урежда прякото допускане на ипзълненето, те не са му

някаква алтернатива, губят своя смисъл.

Допълващата националноправна уредба е част 7, ГПК (чл. 619 – чл. 627в, ГПК).

Чл. 119, КМЧП урежда допускане на изпълнението винаги с нарочно

производсво. Общо искаво триинстанционно производсто.

Признаване – във всички източници принципът на уредба е пряко признаване.