Албания и албанцитѣ

Н. Маренин

(1902)

Пише: Д-ръ Н. Маренинъ (София, Печатница “Воененъ Журналъ”, Приложение на “Военния

Журналъ”, год. XIV, 1902)

Заглавна страница

Прѣдисловие

Албания е съсѣдна намъ страна. Ний имаме най-дългата си етнографическа граница съ албанцитѣ.

Въ една черта отъ 400 и повече километра българитѣ живѣятъ въ непосрѣдственно съсѣдство съ

албанцитѣ, размѣсватъ се съ тѣхъ и носятъ всичкитѣ тегоби на това съсѣдство. Цѣли провинции съ

богата природа и гѫсто население сѫ полу-български полу-албански. Всичко що става въ Албания

и у албанцитѣ неискано се отразява и между българитѣ. А колцина сѫ българитѣ, които познаватъ

тази толкова съсѣдна намъ страна, нейната природа и богатства, нейното население и характера

на това население? Колцина измежду нашитѣ видни общественни дѣйци познаватъ домашния и

общественъ строй на албанцитѣ, качествата и недостатъцитѣ на този народъ, който стои прѣдъ

нашитѣ врати и съ който ний имаме вѣковна история на близъкъ съсѣдъ? А живота и сѫдбата на

албанцитѣ сѫ свързани съ нашия животъ и сѫдба. Днесъ въ Албания кипи животъ, може би, безъ

опрѣдѣлена цѣль за албанцитѣ, но съ ясно насочена и умно прѣслѣдвана отъ заинтересувани

наши и тѣхни съсѣди.

Вълненията у албанцитѣ въ послѣдньо врѣме зачестиха и минаха далечъ задъ границитѣ на

Албания. Турското правителгтво захвана да се безпокои много отъ какъ тѣзи вълнения прѣскочиха

Шаръ-Планина и Суха-Гора. Ала то нѣма нито желание, нито възможность да нарѣче злото съ

собственното му име, да узнае сѫщинскитѣ му причини, да потърси срѣдства за прѣкратяванието

или поне за локализиранието на тѣзи вълнения. То чувствува всичката страхотия на димящия се

албански вулканъ, който отъ врѣме на врѣме хвърля по нѣколко кѫсове горяща лава върху главитѣ

на цариградскитѣ управници, които мигомъ и глухомъ минаватъ по край раздразненитѣ албанци и

само лъжатъ, че съ палиятивни мѣрки, съ отличия и парични награди ще прѣкратятъ тѣзи

вълнения. Вънъ отъ общия интересъ, който съдържатъ живота и вълненията у албанцитѣ, за насъ

тѣ съдържатъ интереса на събития, които ставатъ въ съсѣденъ намъ народъ. Обаче, ний се

научаваме за онова що става въ Албания и между албанцитѣ отъ случайно пропустнатитѣ изъ

виенскитѣ канцелярии и всѣкога грижливо цензурирани телеграми. А страната на този толкова

интересенъ народъ ни се прѣдставлява далечъ нѣкѫдѣ отъ нашето отечество!

Карта

Земята на Албанцитѣ. Кратко описание на Сѣверна и Южна Албания — планини, рѣки и

пѫтища. Административно дѣление:

Сѣверна Албания

Албанцитѣ населяватъ западната часть на Балканския Полуостровъ. Земята имъ е заключена

между земитѣ на три народности и едно море. Отъ къмъ сѣверъ Албания се допира до сръбскитѣ

земи, отъ къмъ изтокъ — до българскитѣ, отъ къмъ югъ — до гръцкитѣ, отъ къмъ западъ — до

Адриатичсското море. Албанцитѣ населяватъ сѫщинска Албания или Скипетария, както я нарича

населението к, Епиръ и Стара-Сърбия или Арнаутлука. Въвъ отъ тия граници албанци се срѣщатъ

въ доста голѣмо количество въ западната часть на Македония и въ сѣверна Тесалия.

Сѫщинска Албания е земята, която се простира на сѣверъ до Черна-Гора и до сѣверо-албанскитѣ

алпи; на изтокъ до Шаръ-планина и Дешатъ, рѣката Църни-Дринъ, Охридското и Прѣспанското

езера; на югъ до р. Воюца. Тази земя е гнѣздото на албанския народъ. Рѣката Шкумба, която я

прѣсича по цѣлата к широчина, я раздѣля на двѣ половини: Сѣверна-Албания — страната на

албанцитѣ геги и Южна-Албания — отечеството на тоскитѣ. Геги и тоски, отъ двѣтѣ страни на

Албания, отодавна сѫ запълнили голѣми пространства отъ съсѣднитѣ земи отъ къмъ сѣверъ и югъ,

които днесъ се считатъ за неотдѣлни части на Албания. Тѣзи земи сѫ Стара-Сърбия, гдѣто

албанцитѣ геги съставляватъ господствующето болшинство, при разреденото сръбско население,

което още води тежка отстѫпателна борба срѣщу стрѣмителното нахлувание на албанския

елементъ, Епиръ и сѣверна Тесалия, гдѣто албанцитѣ-тоски сѫ размѣсени съ почти незабѣлѣзано

малцинство отъ цинцари и гърци. Гегитѣ сѫ навлѣзли и въ Македония: Дебърско, Кичевско,

Тетовско, Прѣшовско и Кумановско сѫ наполовина албански мѣста, макаръ българското населенке

отъ тия мѣста и по-мѫчно да отстѫпва земята си.

А. Сѣверна-Албания заема всичкото пространство отъ Черно-Горската граница и Дечанската

висока равнина до р. Шкумба (отъ къмъ сѣверъ и югъ) и отъ Адриатическо море до рѣкитѣ Бѣли и

Църни-Дринъ, Охридското и Прѣспанско езера (отъ къмъ западъ и югъ). Съ изключение на

брѣговата ивица, тя е планинска и непристѫпна страна.

Планини

Планинитѣ, които пълнятъ цѣлата страна, сѫ продължение на Босненскитѣ (Динарскитѣ) алпи. На

сѣверъ отъ р. Съединени-Дримъ тѣзи планини носятъ общото име Сѣверо-албански алпи; на югъ

отъ тази рѣка — Малисорски планини. Сѣверо-албанскитѣ алпи се съединяватъ съ динарскитѣ

алпи посрѣдствомъ високия планински възелъ Мокра-планина, която се отдѣля отъ Динарскитѣ

алпи надъ града Търговище, обръща се направо отъ сѣверъ къмъ югъ, между градоветѣ Плака,

Гусинье и Ипекъ и прѣдставлява тѣсенъ и високъ планински гребенъ, който отдѣля високото

Дечанско поле отъ долината Плава и служи за водораздѣлъ между водитѣ, които текатъ къмъ

Черно-море и тия, що текатъ къмъ Адриатическо море. На югъ отъ Мокра-планина сѣверо-

албанскитѣ алпи веднага се разтилатъ на изтокъ и западъ и пълнятъ цѣлото пространство между

Метохия (Дечанското високо поле), Бѣли-Дринъ, Съединени-Дринъ и Адриатическо море. Тѣзи

планини сѫ най-масивнитѣ и най-малко изслѣдванитѣ въ цѣлата Албания. Ако къмъ сѣверъ тѣ се

спущатъ бавно къмъ Дечанското поле, оросявано отъ р. Бѣли-Дринъ, къмъ югъ, наопъки, стръмно

се надвѣсватъ надъ водитѣ на р. Съединени-Дринъ. Най-масивната часть на сѣверо-албанскитѣ

алпи се прѣдставлява отъ планината Проклята, която се издига величественно въ голи

пирамидални върхове на югъ отъ града Гусинье и образува съ юго-западнитѣ си гънки границата

между Албания и Черна-Гора. На изтокъ отъ Проклята-планина се намира най-високия планински

върхъ въ Сѣверна-Албания — Сколзенъ — който се издига на една височина отъ 2,296 метра надъ

морето *Гл. картата на австрийския генераленъ щабъ. Г-нъ Бендеревъ опрѣдѣля височината на

този върхъ от 7,530 фута (гл. Военна Географля и пр., стр. 224)+. На западъ низски, но сѫщо така

недостѫпни и неизслѣдвани — се намиратъ голитѣ планински гребени Величико и Троякъ, които

се съединяватъ съ Църно-горскитѣ планини.

Тукъ е мѣстото да забѣлѣжимъ, че мнозина писатели, включително и г-нъ Бендеревъ, погрѣшно

наричатъ сѣверо-албанскитѣ алпи Малисорски планини. Малисорски планини се наричатъ

планинитѣ, които пълнятъ другата половина на Сѣверна-Албания, именно, тия планини, които се

разстилатъ въ широка и плоска планинска верига между рѣкитѣ Съединени Дринъ и Шкумба, отъ

къмъ сѣверъ и югъ, и Църни-Дринъ и Адриатическо море, отъ къмъ изтокъ и западъ. Тѣ сѫ по-

високи въ източната си часть, гдѣто високи и гористи върхове се издигатъ веднага надъ водитѣ на

р. Църни-Дринъ. Общото имъ направление е отъ сѣверъ къмъ югъ. Ала много части отъ тѣзи

планини сѫ разхвърлени попрѣчно и образуватъ живописно разнообразие, съ което толкова много

се отличава Албания и което я прави недостѫпна. Малисорскитѣ планини се съединяватъ

вепосрѣдственно съ главния планински възелъ на Балканския полуостровъ прѣзъ планинитѣ

Одоница и Камна, на югъ отъ Охридското и Прѣспанско езера *Ср. картата на австрийския

генераленъ щабъ+. Онази часть отъ тѣзи планини, която върви паралелно съ р. Църни-Дринъ до

вливанието му въ Съединени-Дринъ, се наричатъ сѫщински Малисорски планини — отечеството

на едно отъ най-дивитѣ албански плежна — малисорци. Тази часть, която се простира между

рѣкитѣ Съединени-Дринъ и изворитѣ на р. Фанди, носи името Дукачински планини — отечеството

на дукачинитѣ.

Къмъ западъ тѣзи планини се понижаватъ постененно. Многобройни рѣки ги прорѣзватъ и

образуватъ дълбоки цѣпнатини, въ които се пѣнятъ водитѣ на тѣзи рѣки. При брѣга на

Адриатическото море се образува широчка равнина, която при устието на р. Дринъ е плодородна

и добрѣ обработена и носи името Задрима. Другата часть на равнината, дори до устисто на р.

Шкумба, е повече пѣсъчлива и неплодородна *Ср. Victor Berard. La Turqie et l’hellenisme

Contemporain, p. 13 et suiv].

Къмъ планинитѣ въ Сѣверна-Албания трѣбва да прибавимъ и ония планини, които се намиратъ въ

Стара-Сърбия (областитѣ Метохия, Косово-Поле и Ново-Пазарския санджакъ), която

етнографически принадлежи къмъ Сѣверна-Албания и е извѣстна подъ името „Арнаутлукъ”.

Планинитѣ въ тази страна сѫ продължение на Босненскитѣ алпи. Тѣ се съединяватъ съ сѣверо-

албанскитѣ алпи чрѣзъ Мокра-планина, сѣверо-източнитѣ разклонения на която носятъ

названията Девичъ-планина и Чичевица-планина. Тѣзи планини сѫ по-низки отъ Мокра, покрити

сѫ съ гѫсти гори и оросени съ много планински рѣки, които събиратъ води за рѣкитѣ Ибаръ (за

Черно-море) и Дринъ (за Адриатическо море) *Гл. Гилфердингъ: Поѣздка по Герцеговинѣ, Боснли и

Старой-Сербли, стр. 116+. Девичъ-планина, съ най-южния планински клонъ на тѣзи планини,

Църнолева-планина, която се допира до Шаръ-планина, раздѣлятъ Стара-Сърбия на двѣ съставни

части: високата Дечанска-равнина, извѣстна подъ името Метохия, остава на югъ отъ тѣхъ; а

знаменитото въ историята на цѣлото южно-славянство Косово-Поле остава на сѣверъ.

На югъ отъ Църнолева-планина се издига Шаръ-планина, вѣковния стражъ на раздѣленитѣ

плѣмена, естественната стѣна, която дѣли Стара-Сърбия (Арнаутлука) отъ Македония. Съ най-

високия си връхъ (Люботрънъ, 3050 метра) тя се надвѣсва надъ рѣката Лепенецъ при Качаникъ

(сегашния Орхание) и съ отсрѣщнитѣ издигнатини на планината Църна-Гора образува прочутия

Качанишки проходъ. Планината Църна-Гора образува послѣднята юго-източна граница на

Арнаутлука и Македония. На сѣверъ отъ планината Църна-Гора, като граница на настоящата

Сърбия и Арнаутлука, се издига Копаоникъ планина (висока 1651 метра), най-южнитѣ клонове на

която достигатъ до р. Българска Морава при Гилянскитѣ височини.

Между Копаоникъ, Църнолева и Чичевица планини се намира Косовското-поле, хубава и

плодородна долина по течението на р. Ибаръ.

Най-сѣверната часть на Арнаутлука е посѣяна съ много и най-разнообразно разхвърлени

планински височини, които не сѫ много високи и сѫ по-лесно достѫпни.

Рѣки

Рѣкитѣ въ Сѣверна-Албания сѫ пълноводни и бързотечни. Събиратъ водитѣ си отъ планинитѣ въ

тази страна, текатъ шумно между скалисти брѣгове, като образуватъ дълбоки и непроходими

цѣпнатини. Изливатъ водитѣ си въ Черно море чрѣзъ Дунава и въ Адриатическо-море направо:

почти всички рѣки въ Стара-Сърбия (Арнаутлука) сѫ притоци на р. Дунавъ; а рѣкитѣ които текатъ въ

сѫщинска Сѣверна Албания се вливатъ въ Адриатическо-море.

Двѣ главни рѣки поливатъ Стара-Сърбия — Лимъ и Ибаръ. Лимь извира от Проклята планина, надъ

града Гусинье, минава прѣзъ малката долина Плава, гдѣто, слѣдъ като събере водитѣ на

планинскитѣ потоци, образува езерото Плава, при градеца съ сѫщото название; прѣсича най-

источния ѫгълъ на Църна-Гора и при града Берана излиза отново въ Стара-Сърбия; минава прѣзъ

градоветѣ Бѣло-полье (Акъ-Ова), Прѣполье и Прибой; при послѣдния градъ приема притока Увацъ,

който извира надъ града Сѣница изъ Ново-Пазарскитѣ височини и на югъ отъ Вишеградъ (въ

Босна) се влива въ р. Дрина (притокъ на Дунава). Ибаръ извира отъ Мокра-планина, тече прѣзъ

цѣлата широчина на Стара-Сърбия, при града Митровица приема най-голѣмия си притокъ

Ситница, а надъ Нови-Пазаръ рѣката Рашка (Ново-Пазарската рѣка) и минава въ Сърбия, дѣто се

влива въ Сръбска-Морава. Ситница извира отъ Нередимска-планина (най-източния клонъ на

Църнолева планина); тукъ тя поси названието р. Нередимска, която се раздѣля на двѣ рѣкички,

прѣди да влѣзе въ Косовско-поле — едната отъ тѣхъ, подъ името Нередимка. се влива въ р.

Лепенецъ, притокъ на р. Вардаръ; другата добива името Ситница, тече прѣзъ Косовско-поле,

приема многобройни притоци отъ двѣтѣ си страни, минава прѣзъ градоветѣ Вучитрънъ и

Митровица и при послѣдния градъ се влива въ Ибаръ.

Най-голѣмата и пълноводна рѣка въ Сѣверна Албания е р. Дринъ, която се образува отъ Бѣли и

Църни-Дринъ. Бѣли-Дринъ извира отъ Мокра-планина, събира всички води, които идатъ отъ

планинитѣ Девичъ, Църнолева, Шаръ и Дечанъ; обилно оросява Дечанската висока равнина

(Метохия), минава по край Призренъ и се съединява съ Църни-Дринъ при Везирския ханъ. Църни-

Дринъ излиза отъ Охридското езеро, тече прѣзъ скалисто корито направо къмь сѣверъ, събира

много води, които идатъ отъ планннитѣ Дешатъ, Рудока и Шаръ. Съединени Дримъ върви отъ

изтокъ къмъ западъ между сѣверо-албанскитѣ алпи и Манисорскитѣ планини. Коритото к

прѣдставлява гигантска цѣпнатина между двѣтѣ планини, които се надвѣсватъ като високи

скалисти стѣни; рѣката тече съ голѣмъ шумъ и трѣсъкъ; многобройни водопади я уподобяватъ на

голѣма пѣнеста ивица, която бие пѣнитѣ си въ едно продължение повече отъ 100 километра. Надъ

града Шкодра Дринъ излиза въ хубавата Задримска долина: водитѣ к захващатъ да се движатъ по-

бавно и се раздѣлятъ на два рѫжкава, единия отъ които се смѣсва съ водитѣ на Шкодренското

езеро и прѣзъ р. Бояна се влива въ Адриатическо море; другия рѫкавъ минава по край градеца

Лешъ (Алесио) и се влива на югъ отъ залива Сенъ-Джовани (di Medua).

Мнозина изслѣдователи, гледайки голѣмото количество вода, воято носи р. Дринъ, сѫ мисляли, че

е възможно да се отиде съ малъкъ параходъ по р. Дринъ до Везирския ханъ и отъ тукъ, по р.

Църни-Дринъ, до Охридското езеро. Подобно пѫтувание е прѣдприелъ Ханъ прѣзъ 1863 година,

но скоро билъ принуденъ да се повърне. Каменистото корито и бързото течение правятъ рѣката

недостѫпна за подобно пѫтувание, въпрѣки голѣмото количество на водитѣ к.

Рѣкитѣ Матя, Ишми и Арсенъ сѫ сравнително малки, но както всичкитѣ албански рѣки, сѫ

пълноводни прѣзъ всичкитѣ врѣмена на годината. Матя извира отъ Мариане-планина — единъ

отъ най-южнитѣ клонове на Малисорскитѣ планини, — събира водитѣ на много притоци, отъ

които най-голѣмъ е р. Фанди, съставена отъ Голѣма и Малка-Фанди (Голѣма-Фанди извира отъ

най-сѣверната часть на Малисорскитѣ планини, а Малка-Фанди — отъ Дукачинскитѣ), и се влива

на югъ отъ устието на Дримъ. Ишми и Арсенъ извиратъ отъ западнитѣ клопове на Малисорскитѣ

планини, текатъ бързо и шумно прѣзъ тѣсни и скалисти корита, между стръмноиздигнати

планински височини и се вливатъ въ Адриатическо море на сѣверъ отъ града Дурацо.

Рѣката Шкумба, която прѣсича прѣко Албания, е естественната граница между Сѣверна и Южна-

Албания. Тя дѣли албанския народъ на двѣ части. Сѣверни албанци — Геги и южни — Тоски.

Извира отъ Кална-планина, надъ Охридското езеро, събира водитѣ, които идатъ отъ планинитѣ

Одоница и Ябланица (Южни части на Малисорскитѣ планини) и прѣзъ тѣсно планинско корито

тече бързо; прѣди да достигне до града Елбасанъ, влиза въ тѣсна но добрѣ обработена долина,

която вече не напуща до вливанието си въ Адриатическо-море. Още отъ изворитѣ си тя събира

голѣмо количество води, заради това пъкъ въ цѣлото си продължение — а тя е една отъ най-

дългитѣ рѣки въ Албания — тя приема само нѣколко незначителни притоци. Благодарение на

достѫпната долина покрай тази рѣка, която прѣсича Албания въ почти права линия отъ Охридско

езеро до Адриатическо-море, отъ тукъ е минавалъ още отъ най-старитѣ врѣмена единственния и

най-кѫсия сухъ пѫть между Македония и Тракия, отъ една страна, и Албания и Италия — отъ

друга. По тази долина е минавалъ стария римски пѫть via Ignatia.

Пѫтни сѫобщения

Пѫтнитѣ сѫобщения въ Сѣверна-Албания и Стара-Сърбия сѫ много мѫчни. Планинскитѣ вериги,

които пълнятъ цѣлата страна и които сѫ разхвърлени въ различно направление, липсата на

вѫтрѣшна администрация, която би се погрижила за подобрѣнието на тия съобщения — сѫ двѣтѣ

главни причини за лошото сѫстояние на пѫтнитѣ съобщения. Кѫси коларски пѫтища,

невъобразимо мѫчни планински пѫтеки, по които само навикналия албанецъ може да се катери,

сѫ единственнитѣ пѫтни съобщения въ тази дива и интересна страна.

Три сѫ главнитѣ пѫтни артерии въ Сѣверна-Албания и Стара-Сърбия; тѣ вървятъ по течението на

тритѣ голѣми рѣки въ тѣзи области: Ибаръ, Дринъ и Шкумба.

а) По долината на р. Ситница (притока на р. Ибаръ) минава продължението на желѣзно пѫтната

линия Солунъ—Скопие—Митровица. На 40 километра на сѣверо-западъ отъ Скопие тая линия

минава прѣзъ тѣсния Качанички проходъ и влиза въ Стара-Сърбия; отъ тукъ по долинитѣ на

Нередимка и Ситница тя раздѣля на двѣ почти равни половини Косовското поле, въ цѣлата му

дължина, минава западно отъ градоветѣ Прищина и Вучитрънъ (10 километра отъ първия и 5

километра отъ втория градъ) и се свършва въ Митровица. Тази линия е дълга 83 километра (като

се смѣта само частьта за Качаникъ—Митровица).

По направлението на желѣзно-пѫтната линия върви сносенъ коларски пѫть, който на нѣкои мѣста

е поправенъ на шосеенъ. Той иде отъ Скопие и е единственния коларски пѫть, който съединява

Македония съ Стара-Сърбия и по-нататъкъ, съ Босна. Голѣми мѫчнотии прѣдставлява

прѣминаванието съ кола по този пѫть Качаникския проходъ, гдѣто пѫтя върви по край брѣга на р.

Лепенецъ надъ дълбока и страховита пропасть, образувана отъ коритото на рѣката. На сѣверъ отъ

Качаникъ пѫтя влиза въ Косово-поле, върви по край р. Ситница, която прѣсича на нѣколко мѣста

безъ мостове. Тукъ пѫтя е доста удобенъ, макаръ и никога непоправенъ. Близо до Прищина се

отдѣля отъ рѣката и прѣзъ малки рѫтлини влиза въ послѣдния градъ; отъ тукъ наново се

приблажава къмъ рѣката, върви по дѣсния к брѣгъ до Вучитрънъ; като остави този градъ,

прѣминава по дървенъ мостъ Ситница и върви по лѣвия к брѣгъ до Матровица. Тукъ пѫтя напуща

Косово-поле, манава по старъ дървенъ мость р. Ибаръ и прѣзъ невисоки рътлини, по край

източнитѣ клонове на Рогозна-планина, достига до Нови-Пазаръ. До Нови-Назаръ пѫтя върви

почти направено къмъ сѣверъ съ слабо наклонение къмъ сѣверо-западъ. Отъ тука завива къмъ

западъ, върви по долината и срѣщу течението на единъ отъ притоцитѣ на р. Рашка, съ мѫка

прѣкрача голитѣ рътлини надь долината на р. Увацъ, въ която е разположенъ градеца Сѣница,

минава прѣзъ този градець и слабо завива къмъ сѣверо-западъ до като достигне долината на р.

Лимъ при градеца Прѣполье. Отъ тукъ захваща шосе, добрѣ построено и грижливо поддържано

отъ Австро-Унгарското правителство. То върви направо къмъ сѣверъ по течението на рѣката,

минава прѣзъ пограничния малъкъ градъ Прибой, и 5 километра на сѣверъ отъ този градецъ

прѣминава въ Босна, гдѣто достига града Вишеградъ.

Съ изключение на Каченикския прохолъ и нѣкои мѣста между Качаникъ и Прищина по този пѫть

може да се пѫтува съ кола до Сѣница. Между послѣдния градъ до долината на р. Димъ се пѫтува

по мѫчна конска пѫтека, въ едно продължение отъ 32—35 километра. Всичката дължина на тоя

пѫть е около 305 километра (Скопие—Прищина, 80 километра; Прищина—Митровица, 45

километра; Митровица—Нови-Пазаръ, 34 километра; Нови-Пазаръ—Сѣница, 54 километра;

Сѣница—Прѣполье, 35 километра; Прѣполье—Прибой—Границата, 37 километра).

б) Втория главенъ пѫть прѣзъ Сѣверна-Албания се отдѣля отъ коларския пѫть, който иде отъ

Скопие при желѣзнопѫтната станция Верисовичъ (на сѣверъ отъ Качаникъ). Изпърво той върви по

течението на р. Нередимка, заобикаля сѣвернитѣ клонове на планината съ сѫщото име, прѣсича

невисокитѣ могили на Църнолева-планина и влиза въ равнището Метохия, гдѣто достига града

Призренъ, най-източния градъ въ тази равнина. Пѫтя е удобенъ и по него може да се пѫтува съ

кола прѣзъ цѣлата година. Дълъгъ е около 50 километра. Отъ Призренъ пѫтя продължава на юго-

западъ по долината на р. Призренска-Бистрица и слѣдъ вливанието на тази рѣка въ р. Бѣли Дринъ,

по долината на послѣднята рѣка, мѫчно минава меѫду сѣверо-албанскитѣ алпи и Коритникъ-

планина и достига до съединението на Бѣли и Църни-Дринъ. До тукъ може да се пѫтува съ легка

кола, макаръ и мѫчно, а зимно врѣме невъзможио. Разстоянието отъ Призренъ до Везирския

ханъ, (при този ханъ се съединяватъ двѣтѣ рѣки) е около 45 километра, но пѫтува се отъ 10 до 12

часа, поради мѫчния пать. При Везирския ханъ идящия пѫть отъ Призренъ се срѣща и събира съ

другъ пѫть, що иде по течението на р. Църни-Дринъ: този пѫть излиза отъ Охридъ и Струга, върви

по течението на р. Църни-Дринъ, на едно разстояние отъ около 55 километра отъ Струга, минава

прѣзъ града Дебръ; слѣдъ като излѣзе отъ този градъ върви на сѣверъ високо надъ коритото на

Църни-Дринъ, по западнитѣ поли на Дешатъ-планина, минава прѣзъ градеца Радомиръ, слѣдъ

което на-ново се приближава до рѣката и не я напуща до Везирския ханъ. Отъ Дебръ до Везирския

ханъ има повече отъ 80 километра и се пѫтува по-мѫчнопроходима планинска пѫтека три дена.

При поменатия ханъ се срѣщатъ всички пѫтници, които идатъ отъ Стара-Сърбия (Мизия и Косово-

поле) и отъ западна Македония и които пѫтуватъ за вѫтрѣшностьта на сѣверна Албания и за

Шкодра. Отъ тукъ захваща единъ отъ най-мѫчнитѣ пѫтища прѣзъ Сѣверна-Албания за Шкодра и

Адриатическото море. Пѫтя върви прѣзъ диви усои надъ брѣга надъ р. Дринъ, минава прѣзъ мѣста

населени съ диви албански плѣмена и все по течението на рѣката достига града Шкодра.

Дължината му е повече отъ 130 километра. На всѣкѫдѣ прѣдставлява трудно-достѫпна конска

пѫтека, която на нѣкои мѣста е опасна и за ѣздеца *Г. Мекензи и Ерби, Путешествле и пр., стр. 146,

179+. Нѣколко километра прѣди да достигне Шкодра, пѫтя влиза въ Задримската долина и е

удобенъ за кола. Отъ този градъ пѫтя върви по течението на р. Бояна до вливанието к въ

Адриатическо-море при св. Никола. Отъ него се отдѣля единъ клонъ, прѣсича р. Бояна, минава въ

Черна-Гора и достига Дулчиньо, пристанището на Шкодра до прѣди Берлинския договоръ.

Напрѣчни пѫтища между двѣтѣ главни пѫтни артерии въ Сѣверна-Албания има нѣколко: 1-о) пѫтя,

който минава прѣзъ Плевлье (Ташлѫджа) и който е продължение на австрийското държавно шосе

идяще отъ Босна. Шосето се свършва въ Плевлье, а отъ тукъ захваща конски пѫть, който върви

южно по р. Чекотина, минава прѣзъ Шахоикъ (сѣдалището на кааза Колашинъ) и достига града

Бѣло-Полье (Акъ-Ова). 2-о) Конски пѫть (който на нѣкои мѣста е достѫпенъ за пѫтувание съ кола и

по който въ настояще врѣме се строи държавно австро-унгарско шосе) се отдѣля отъ държавното

австро-унгарско шосе при града Прѣполье, върви южно по течението на р. Димъ, съединява се съ

пѫтя що иде отъ Плевлье при Бѣло-Полье; все по течението на р. Лимъ прѣсича най-източния

ѫгълъ отъ Черногорската територия, излиза наново въ турска територията, на сѣверъ отъ града

Плава, забикаля отъ къмъ изтокъ езерото съ сѫщото нззвание и при града Гусинье се раздѣля на

два клона: единия минава прѣзъ сѣверо-албанскитѣ алпи на изтокъ отъ Проклята-планина и

достига главния пѫть, който върви по р. Дримъ. Този пѫть е мѫченъ и въ зимно врѣме

непроходимъ. Другия клонъ продължава да върви по р. Димь до изворитѣ к — приближава

църногорската граница, върви по край границата като мѫчнопроходима планинска пѫтека до

брѣга на Шкодренското езеро (близо до градеца Тузъ). Отъ тукъ до Шкодра пѫтя върви по край

езерото и въ сухо врѣме е достѫпенъ за тежкотоварни кола. 3-о) На югъ отъ Прибой другъ

планински пѫть се отдѣля отъ държавното австро-унгарско шосе за къмь Нови-Варошъ, прѣминава

прѣзъ този градъ, прѣсича главния пѫть Скопие—Прибой при градъ Сѣница и прѣзъ невисокитѣ

плавиви въ Нови-Пазарския санджакъ достига до града Берана, гдѣто се съединява съ пѫтя

Прѣполье—Гусинье—Шкодра. По всичкото си продължение този пѫть е планинска пѫтека за коне.

4-о) Двѣ планински конски пѫтеки излизатъ отъ Нови-Назаръ по направление къмъ Ипекъ.

Западната пѫтека, която минава прѣзъ градеца Търговище, е по-неудобна; източната е

сравнително по-лесно проходима: тя прѣсича р. Ибаръ и по край източнитѣ клонове на Мокра-

планина достига Ипекъ. 5-о) Удобенъ коларски пѫть прѣсича цѣлото продължение на равнината

Метохия. Той излиза отъ Призренъ, прѣсича на нѣколко мѣста р. Бѣли-Дринъ, минава прѣзъ

Дяково и по край Дечанския манастирь, достига Ипекъ, отъ гдѣто съ планинска пѫтека прѣзъ

Мокра-планина минава въ долината Плава и и се съединява съ пѫтя Прѣполье—Плава—Шкодра.

6-о) Отъ Призренъ се отдѣля една планинсиа пѫтека прѣзъ Шаръ-планина, достига изворитѣ на

Тетовска рѣка (р. Пѣна) и по течението к дохожда до Тетово, гдѣто се съединява съ шосето

Скопие—Тетово—Гостиваръ. 7-о) Друта планинска пѫтека, достѫпна за пѫтувание само прѣзъ

лѣтно врѣме, излиза отъ Гостиваръ, като продължение на шосето, и отива по течението на р.

Радика, прѣзъ Галичникъ, Лазарополе до Дебъръ. 8-о) Отъ Качаникъ излиза конски пѫть, върви по

р. Лепенецъ, минава планинскитѣ усои, които се образуватъ между Шаръ-Планина и Коритникъ и

прѣзъ града Люма достига до Везирския ханъ. 9-о) Отъ Качаникъ излиза още една пѫтека, която

върви прѣзъ планински рѫтлини къмъ сѣверо-изтокъ, достига най-горньото течение на р.

Българска Морава, върви по течението на тая рѣка, съединява се съ пѫтя, който иде отъ Куманово

прѣзъ планината Църна-Гора за градъ Гиляни: отъ послѣдния градъ има два планински пѫтища,

отъ които единия отива за Прищина и отъ тамъ за Куршумлия (Сърбия), а другия се съединява съ

коларския пѫть Куманово—Враня.

в) Третята главна пѫтна артерия въ Сѣверна Албания върви по течението на р. Шкумба и е най-

важното пѫтно съобщение въ сѣверна и срѣдня Албания. Още отъ най-старитѣ врѣмена долината

на р. Шкумба, която прѣснча прѣко цѣлата широчина на Албания, служила за единственъ правъ

пѫть между Адриатическо и Егейско (Бѣло) море. Ала това обстоятелство не е спомогнало много

за регулиравиего на пѫтя и той до сегашно врѣме си остава мѫченъ за пѫтувание, каквито сѫ

всички пѫтища въ Албания. Пѫтя иде отъ Охридъ и Струга и е продължение на пѫтя Солунъ—

Битоля—Охридъ—Струга. Щомъ иапустпе послѣдния градъ, пѫтя захваща да се катери по

склоноветѣ на Ябланица-планина до като достигне изворитѣ ва р. Шкумба. Отъ тукъ се захваща

бавно слизание къмь Адриатическо море, което върви все по долината на рѣката. Най-важния

градъ прѣзъ който минава този пѫть е Елбасанъ, класическия градъ на албанцитѣ, срѣдището на

немирнитѣ албански шефове. До тукъ пѫтя прѣдставлява неудобенъ конски пѫть, по който се

движать голѣми кервани отъ Битоля, Рѣсенъ и Охрида за Елбасань и Дурацо, и обратно. Отъ Струга

до Елбасанъ се отива за два дена при по-усилено пѫтувание. Керванитѣ го взематъ обикновенно

за 3-4 дена. Тази частъ на пѫтя е най-опасната. Оть Елбасанъ пѫтя е по-удобенъ и съ малко

поправки би се обърналъ на хубавъ коларски пѫть съ слаба наведеность къмъ морето. Прѣди да

сгигне въ Пекинье (послѣдния градъ прѣдъ устието на Шкумба), пѫтя влиза въ старо и неудобно

шосе (калдаръмъ), послано съ голѣми камъни. Нѣколко километра по на западъ отъ този градъ,

пѫтя напуща рѣката, измѣнява неизмѣненото си до тукъ направление отъ изтокъ къмъ западъ,

обръща се къмъ сѣверъ, върви трудно прѣзъ пѣсъчлива равнина, която въ дъждовно врѣме е

непроходима, минава прѣзъ града Кавая (мюсюлманския Дурацо), завива около залива Дурацо и

влиза въ града съ сѫщото име *Дурацо или Драчъ е града, който се повтаря много пѫти въ

историята на булгарите и е свързанъ с името на една отъ най-сантименталнитѣ и въ сѫщото време

най-злощастнитѣ български царски фамилии — Самуиловата+. Отъ Елбасанъ до Дурацо се отива за

два деня пѫтувание. Въобще пѫтя, въ сравнение съ другитѣ пѫтища въ Албания, е удобенъ и за

това най-много посѣщаванъ. Дължината на цѣлия пѫть Струга—Елбасанъ—Дурацо, около 165 клм.

*Подробно описание на този пѫть, гл. Victor Bèrard. La Turquie et l’hellénisme contemporain, p. 11,

92]

Напрѣчни пѫтни съобщения между двата главни пѫтища въ Албания (пѫтищата Везирски ханъ—

Шкодра и Струга—Елбасанъ—Дурацо) има нѣколко. Това са тоже неудобни даже и въ ония мѣста,

гдѣто съ малко трудъ и разноски би могло да се направи и поддържи добѫръ коларски пѫть. 1-о)

Коларски пѫть излиза отъ Дурацо съ право направление къмъ изтокъ, прѣсича р. Арсенъ (тукъ

единъ клонъ отъ този пѫть се отбива за въ града Шякъ, който отстои 6 клм. на сѣверъ), достига гр.

Тирана. Отъ тукъ той завива на сѣверъ, прѣко невисоки планински могили, прѣсича

многобройнитѣ малки притоци на р. Ишли, прѣминава прѣзъ града Кроя, слѣдъ което нà ново се

доближава до морския брѣгъ и не се отдѣля вече отъ крайморската тѣсна равнина (Задрима). Този

пѫть минава прѣзъ града Алесио (Лешъ), гдѣто се отдѣля единъ клонъ за пристанището Св.

Джовани ди Медуа (пристанище на Шкодра и Лешъ). Отъ тукъ пѫтя върви по мочурливи мѣста по

край р. Дримъ, нѣколко километра отъ Шкодра прѣминава р. Дримъ по камененъ мостъ и се

свършва въ Шкодра. По този пѫть може да се пѫтува съ кола прѣзъ сухо врѣме *Ср. Degrand. Haute-

Albanie, p. 307]. 2-о) Отъ града Тирана излизатъ двѣ планински пѫтеки, отъ които едната достига

града Елбасанъ, а другата къмъ изтокъ прѣзъ диви планински мѣста, прѣсича южната часть на

областьта Матъ, населена съ диво албанско плѣме съ сѫщото име и прѣзъ Малисорскитѣ аланини

достига Дебъръ. 3-о) Отъ Кроя излиза другъ планински пѫть, прѣсича цѣлата область Матъ, минава

прѣзъ голѣмо село съ сѫщото име (сѣдалище на шефа на албанското плѣме Мати) и се съединява

съ пѫтеката Тирана—Дебъръ. 4-о) Отъ Алесио (Лешъ) излиза трудна планинска пѫтека, която

капризно криви, катери се и слиза по фантастично разхвърленитѣ планински вериги въ

отечеството на Мирдититѣ. Тази пѫтека прѣсича на нѣколко мѣста рѣкитѣ Голѣма и Малка-Фанди,

минава прѣзъ Орошъ (столицата на мирдитскитѣ князе) и прѣзъ страшни височини достига р.

Дримъ при Везирския ханъ, гдѣто се съединява съ главния пѫть *Гл. подробно описание на този

пѫть у г. Degrand. Haute-Albanie, p. 119—134]. 5-о) Отъ Орошъ излиза сѫщо така мѫчна планинска

пѫтека, която съединява столицата на Мирдитскитѣ князе съ Матъ — столицата на друго горско

католико-албанско плѣме (Мати).

Административно дѣление

Административно Сѣверна-Албания влиза въ три вилаети на европейска Турция: 1-о) По-голѣмата

часть отъ Косовския вилаетъ, а именно: Ташлѫджанския санджакъ (съ двѣ каази — Ташлѫджанска-

Плѣвлье и Прѣполска), Нови-Пазарски (съ 5 каази — Ново-Пазарска, Бѣло-Полска, Ново-Варушка,

Колашинска *Сѣдалището на тази кааза е с. Шахоикъ; носи старото си название по гр. Колашинъ,

който се отстѫпи на Черна-Гора, съгласно рѣшението въ Берлинския договоръ+ и Сѣницка),

Прищински (съ 4 каази — Прищинска, Вучитрънска, Митровичка и Гилянска), Ипекски (съ 5 каази

— Ипекска, Дяковска, Беранска, Търговищска и Гусинска), Призренски (съ 2 каази — Призренска и

Люмска *Каазитѣ Прѣшовска и Тетовска, които административно влизатъ въ поменатитѣ санджаци

— първата въ Прищенския санджакъ, а втората въ Призренския — не споменувамъ между

изброените каази, защото етнографически, исторически и географически тѣ спадатъ въ

Македония, макаръ и с голѣма часть от населението имъ да е албанско. Въ всѣки случай

болшинството на населението въ тѣхъ още си остава българско+). 2-о) Цѣлия Шкодренски вилаетъ,

а именно: Шкодренски санджакъ (съ 6 каази — Шкодренска, Тузска, Пукска, Лешска, Орошска и

Крояска) и Драчски (Дурацо) санджакъ (съ 4 каази — Драчска, Тиранска, Шякска и Кавяйска). 3-о)

Една часть отъ Битолския вилаетъ, а именно: цѣлия Елбасански санджакъ (съ 3 каази —

Елбасанска, Грамошка *Тази кааза е на югъ отъ р. Шкумба и, слѣдователно пада въ Южна Албания+

и Пекинска) и една часть отъ Дебърския санджакъ (каазитѣ Матска и Радомирска).

Южна Албания

В. Южна-Албания се простира на югъ отъ р. Шкумба. Ученитѣ изслѣдователи на тази область

отдѣлятъ отъ Южна-Албания областьта Епиръ, която се простира на югъ отъ р. Воюца до Тесалия.

Подобно дѣление има повече историческо основание. То се прави връзъ сѫщото основание, връзъ

каквото сръбскитѣ учени отдѣлятъ областьта Стара-Сърбия отъ Сѣверна-Албания. Азъ ще говоря за

Епиръ като часть отъ Южна-Албания, както направихъ и съ Стара-Сърбия. Цѣльта на настоящата

статия ми позволява да направя това.

Южна-Албания, е тоже планинска страна. Ала планинитѣ тукъ сѫ по-достѫпни и сравнително по-

низки; сношенията сѫ по-лесни, населението по-питомно; заради това се срѣщатъ по-начесто

голѣмички населени пунктове.

Планини

Планинитѣ въ тази область сѫ продължение на сѣверно-албанскитѣ алпи. Главния планински

възелъ е Грамосъ, който на югъ се допира до Пиндъ-планина, а на западъ простира своитѣ

клонове, разнообразно разхвърлени, по цѣлата Южна-Албания дори до морето. Грамосъ е

водораздѣлната черта меѫду Адриятическо и Егейско море. Главния гребенъ на тази планина се

издига на югъ отъ Прѣспанското езеро и на западъ отъ р. Бистрица и Костурското езеро.

Направлението на този масивенъ гребенъ е отъ сѣверъ къмъ югъ и по положението си като

етнографическа граница веднага напомня за Шаръ-планина: и тоя гигантско изправенъ колосъ

стои между три плѣмена — българи, гърци и албанци, както Шаръ стои между българи, сърби и

албанци. Най-високата часть се прѣдставлява отъ върха Блѣска (1827 м.), на югъ отъ града Корча и

на западъ отъ Дарда.

Между рѣкитѣ Дѣволъ и Осумъ се намиратъ най-високитѣ разклонения на Грамосъ. Тѣ сѫ

разхвърляни въ разни посоки и образуватъ красиво планинско кѫтче, никога не посѣщавано отъ

чужденци. Най-високата отъ тия планини е Томоръ-планина (върха к Томорика достига 2396

метра високо надъ морето), която се издига на изтокъ отъ града Бератъ и която е извѣстна въ

българската история по славнитѣ подвизи на Фружина и Ивацъ. Слѣдъ нея идатъ Опара-планина

(1630 метра висока), Смилова планина и пр.

По на югъ, между рѣкитѣ Осумъ и Воюца се простиратъ планински клонове отъ Грамосъ и Пиндъ.

При изворитѣ на послѣдната рѣка се издига най-високия върхъ въ тази часть на Пиндъ-планина

Смолика, високъ 2574 м. надъ морското равнище. Колкото отиватъ къмъ западъ тѣзи планини се

снишаватъ и срѣднята имъ височина не надминава 800 м. надъ морето. Тѣ сѫ по-достѫпни и

многобройни пѫтеки ги прѣсичатъ по всичката имъ ширина.

Всичкото пространство между рѣката Воюца и залива Арта е покрито съ многобройни и доста

високи планини, които достигатъ надъ водитѣ на Адриатическо море и образуватъ високъ

планински брѣгъ, прѣдъ който се издигатъ планински върхове високи 1500—1800 надъ морската

равнина. Тѣзи планини прѣдставляватъ западнитѣ разклонения на Пиндъ-планина. Както всички

албански планини, тѣ сѫ разхвърлени въ разнообразна посока и цѣлата страна (тази область

именно се нарича Епиръ) прѣлставлява красива планинска область, въ която разнитѣ планини се

събиратъ една съ друга, като образуватъ чудновати планински гънки и хубави кутловини. Най-

забѣлѣжителна изъ между тия планини сѫ: Палео-планина, която се издига на границата на

Гърция, надъ градеца Мецово; най-високия к върхъ се казва Зигосъ (1145 м. надъ. морското

раннище). Слѣдватъ планинитѣ: Загора и Мичикели (1,300 м.), отъ които извиратъ р. Арта и

първитѣ притоци на р. Воюца. Ѫгъла между залива Валона и р. Аргирокастро (Дриносъ, притокъ на

Воюца) е запьлненъ съ високи и недостѫпни планини, които достигатъ до брѣга. Най-

забѣлѣжителни отъ тѣхъ сѫ: Грива-планина, сѫ най-високъ върхъ Мали-Кули (1,910 метра), Шика-

планина — съ върха Шивовикъ (1,859 метра). Залива Валона е заобиколенъ отъ двѣтѣ си страни съ

двѣ доста високи планини — Лугара и Керайна. Най-високия върхъ на послѣднята (Елиасъ) достига

1,500 метра надъ морското равнище и е близо до брѣга *Численитѣ измервания на ??? Генераленъ

щабъ+.

Реки

Двѣ сѫ главнитѣ рѣки, които оросяватъ Южна-Албания: а) р. Осумъ (Семони) извира отъ западнитѣ

склонове на Грамосъ, тече бързо прѣзъ тѣсно планинско корито до града Бератъ; като замине този

градъ влиза въ доста широка крайбрѣжна равнина, въ която приема най-голѣмия си притокъ — р.

Дѣволъ и слѣдъ като тече бавно между низки брѣгове, отъ които водитѣ к често излизатъ и

заливатъ голѣми пространства, влива се въ морето. Рѣката Дѣволъ извира отъ източнитѣ склонове

на Грамосъ, прави голѣмъ полукръгъ за да заобиколи най-сѣверната часть на тази планина, събира

водитѣ на двѣ малки езера (Вънтрокъ и Маликъ), тече по скалисто корито между високи и

непроходими планини въ едно продължение повече отъ 190 километра, при градеца Грамошъ

влиза въ широка долина, която не напуща до вливанието си въ р. Осумъ. б) р. Воюца извира отъ

Пиндъ-планина, тече между високи планини, отъ които слизатъ многобройнитѣ к притоци.

Минава прѣзъ градоветѣ Коница и Премети. При послѣдния градъ влиза въ тѣсна, но плодородна

долина, която постепенно се разширява. При града Тепеленъ, гдѣто приема голѣмия притокъ р.

Аргирокастро (Дриносъ), долината е широка и красива. Влива се на сѣверъ отъ Валонския заливъ

въ Адриятическо море.

Нѣколко рѣки, които извиратъ отъ високитѣ планини на югъ отъ р. Воюца пълнятъ най-южната

часть на Албания (Епиръ). Всички сѫ пълноводни планински рѣки, съ буйно течение. Най-

забѣлѣжителни между тѣхъ сѫ: р. Бистрица — влива се при Св. Каранта (пристанището на

Делвино), р. Каламасъ, р. Луросъ и Арта. Двѣтѣ послѣдни рѣки се вливатъ въ залива Арта.

Трѣбва да споменемъ и за Янинското езеро, малко но красиво езеро, разположено въ срѣдата на

висока равнина (485 м. надъ морското равнище); то събира водитѣ отъ околнитѣ рѫтлини; ала отъ

него не изтича никаква рѣка.

Пѫтни сѫобщения

Пѫтнитѣ съобщения въ Южна-Албания, както и въ Сѣверна-Албания, вървятъ по течението на

рѣкитѣ. Повечето отъ тѣхъ сѫ мѫчно проходими планински пѫтеки, които не сѫ достѫпни прѣзъ

всичкитѣ годишни врѣмена.

а) По край рѣката Осумъ върви пѫтя, който иде отъ Костуръ и Рѣсенъ (Македония). Два пѫтища —

единия идящъ отъ Рѣсенъ, другия отъ Костуръ — се съединяватъ при най-южнитѣ брѣгове на

Прѣспанското езеро, прѣди да влѣзатъ въ Албания. Подирь това така съединения пѫть минава

прѣзъ Корча (най-източния албански градъ въ тази область) и нѣколко километра на югъ отъ този

градъ захваща да се катери по западнитѣ клонове на Грамосъ. Още при входа си въ планината,

при мѣстностьта Баба-хани (на западъ отъ планинския върхъ Блѣска), пѫтя се издига на една

височина отъ 915 метра надъ морската равнина *Преди години на това мѣсто, извѣстно подъ

името Дервентъ, се е събиралъ данъкъ отъ всички пѫтници и стоки, които сѫ отивали въ

вѫтрешностьта на Албания. То се е смѣтало за граница между Македония и Албания. Пазяло се е

отъ дервентджии+; най-високата точка на тоя пѫть е при мѣстностьта Киаръ, бѣлѣжита мѣстность

по голѣмитѣ разбойничества, на които е била свидѣтель; отъ тукъ се захваща слабо слизание,

продължава до града Колония (Херцегъ). Отъ Корча до Колония се отива за 12 часа; пѫтя е добрѣ

построено шосе, което омайно лакатуши между главния грѣбенъ на Грамосъ-планина и

Пенаритатъ-планина. При Колония пьтя влиза въ долината на р. Осумъ, като напуща шосето

Корча—Коловия—Лѣсковецъ—Коница—Янина, и се отправя къмъ Бератъ (Арнаутски-Бѣлградъ).

Отъ Колония до Бератъ се отива за три деня пѫтувание. Пѫтя е планинска конска пѫтека, която

върви по планински ребра, високо надъ водитѣ на р. Осумъ. Отъ Бератъ захваща равенъ коларски

пѫть, който прѣсича р. Дѣволъ на здравъ камененъ мостъ, минава прѣзъ градеца Люшна и се

съединява съ пѫтя, който върви по долината на р. Шкумба, между Пекине и Кавая. По този пѫть

отъ Бератъ до Люшна се отива за 6 часа.

Другъ мѫченъ планински пѫть, по който не може да се ѣзди на всѣкѫдѣ и който на мѣстà се

възкача на повече отъ 1200 метра надъ морското равнище, излиза отъ Корча и отива до Бератъ.

Той е най-кѫсия пѫть отъ Корча за Бератъ; прѣминава се за 3 деня усилено пѫтувание.

б) Покрай р. Воюца върви вѫтя Мецово—Коница—Премети—Тепеленъ—Валона. Този пѫть иде

отъ Мецово, гдѣто се събиратъ двѣ планински пѫтеки — едната отъ тѣхъ иде отъ Каламбака

(Гръцка Тесалия), другата отъ Сатища (Турска Тесалия) — и като излѣзе отъ този градець, върви по

течеинето на р. Арта до вливанието на р. Дипотамосъ въ тази рѣка (при хана Дриску): тукъ пѫтя се

раздвоява — единия отива за Янина, а другия завива срѣщу течението на р. Дипотамисъ, възкачва

се до изворитѣ к и достига тия на р. Воюца, по течението на която върви почти до устието к, като

минава прѣзъ Цепелово (въ областьта Загорие), Коница, Претери и Тепеленъ. При политѣ на

планината Мали-кули напуща долината на р. Воюца, прѣсича планинитѣ, които дѣлятъ тая рѣка

отъ Валонския заливъ и стига града Валона. Този пѫть е единъ отъ най-дългитѣ и най мѫчнитѣ

пѫтища въ Южна-Албания. Отъ Мецово до Цепелово се отива за 1 1/2—2 деня; пѫтя е мѫченъ и

недостѫпенъ за кола. Пѫтя между Цепелово и Коница се прѣминава за 8 часа по висока планинска

пѫтека. Отъ Коница захваща коларски пѫть, който минава прѣзъ Премети и достига до с. Клисура,

голѣмо и богато село, разположено при политѣ на планината Требешинъ, гдѣто р. Дѣсница се

влива въ р. Воюца; отъ Коница до Клисура се отива за 16 часово пѫтувание *Въ картата на

Австрийския генераленъ щабъ този пѫтъ погрѣшно е отбѣлѣзанъ като планинска пѫтека. По него

безпрѣпятственно може да се пѫтува съ кола+. Отъ Клисура захваща мѫчна планинска пѫтека, по

която не може да се ѣзди даже; тя върви по ребрата на Требешинъ-планина, която надвѣсва надъ

водитѣ на р. Воюца скалиститѣ си височини; по тая пѫтека се отива въ Тепеленъ за 6 часа. Отъ

Тепеленъ до Валона се отива за 10 часа; до Мали-кули (гдѣто се отдѣля пѫтя за Бератъ) може да да

се пѫтува съ кола прѣзъ хубаво врѣме, ала отъ Мали-кули до Валона пѫтя прѣдставлява мѫчна

планинска пѫтека, която минава по новъ камененъ мость р. Сушица.

в) Отъ Мецово иде пѫтя, който съединява Янина съ Тесалийскитѣ градове (въ Гърция и Турция); по

този пѫть може да се пѫтува съ кола и стига се въ Янина за 12 часа *И този пѫтъ е отбѣлѣзанъ като

планинска пѫтека въ картата на Австрийския генераленъ щабъ. Гл. Салнамен-Енья, 1308 год., стр.

252+. Отъ Янина захваща държавно шосе, което минава прѣзъ Калабаки, Визани, Аргирокастро,

Тепеленъ и при послѣдния градъ се съединява съ главния пѫть, който иде отъ Мецово по р.

Воюца. Отъ Янина до Аргирокастро се отива за 18 часа съ кола, а отъ послѣдния градъ до Тепеленъ

— за 8 часа. Пѫтя е равенъ и добрѣ поддържанъ. Шосето Аргирокастро—Тепеленъ—Бератъ се

строи отъ двѣ години насамъ *Върху картата на Австрийския генераленъ щабъ пѫтя

Аргирокастро—Тепеленъ—Бератъ е означенъ като конски пѫтъ. Такъвъ е билъ преди 3–4 години+.

г) При селото Епископи, на пѫтя между Визани и Аргирокастро, се отдѣля коларски пѫть, който

отива за Делвино и Санта-Каранта (пристанището на Делвино).

д) Отъ Валона излиза равенъ, но неудобенъ поради мочурливата си почва, коларски пѫть за

Фиери (при устието на р. Осумъ), който минава р. Воюца по корабъ и се съединява надъ градеца

Люшна съ пѫтя Бератъ—Кавая. Този пѫтъ е недостѫпенъ прѣзъ дъждовно врѣме.

е) Най-удобния и съ важно стратегическо значение е пѫтя, който минава прѣзъ цѣлото източно

продължение ва Южна-Албания и съединява македонскитѣ важни военни пунктове Охридъ и

Битоля съ не по-малко важнитѣ градове въ Южна-Албания (Епиръ) — Янина и Превеза. Турското

правителство разбира, види се, стратегическата важность на този пѫть и за това е обърнало

сериозно внимание на него. Прѣди нѣколко години добрѣ построеното и поддържано държавно

шосе отиваше само до Херсегъ (Колония) *Тази часть отъ тоя пѫтъ описахъ, когато говорихъ за пѫтя

Корча—Колония—Бератъ+. Слѣдъ гръко-турската война, която на опитъ посочи важностьта на този

пѫть, правителството прѣдприе постройката на останалата часть отъ пѫтя до Янина прѣзъ

Лѣсковецъ, Коница и Калабаки. Отъ Янина до Превеза имаше отъ по-рано шосеенъ пѫть, който се

поправи, когато се съедини съ идящия отъ Македония пѫть. Така щото днесъ града Битоля е

съединенъ съ Превеза (важна морска крѣпость при входа на залива Арта) чрѣзъ удобно шосе,

което прѣсича високитѣ планини между Албания, Македония и Тесалия, като се възкачва нѣкѫдѣ

на височина до 1.100 метра надъ морската равнина. Трудно и скѫпо прѣдприятие, което трѣбваше

да има толкова важно стратегическо звачевие за този затънтенъ край на турскитѣ владѣния въ

Европа, за да се рѣши цариградското привителство да прѣдприеме изпълнението му! *Въ картата

на австрийския генераленъ щабъ, (съставена прѣди свършванието на шосето Корча—Коница—

Янина) частьта Лѣсковецъ—Коница—Калабаки отъ това шосе е отбѣлѣзана като конски пѫтъ. По

направлението на това шосе се прѣдполага да се построи дадената на концесия въ послѣдно

врѣме желѣзно-пѫтна линия Битоля—Корча—Янина—Превеза, обстоятелство, което много е

разтревожило атинскитѣ дипломати+. Отъ Рѣсенъ (Македония) до Превеза се отива за 7 деня

пѫтувание, като се взема дневно 10—12 часа пѫть.

ж) Янина е съединена съ пристанището Парга чрѣзъ Парамитя съ удобенъ конски пѫть, по който

може да се пѫтува и съ кола.

з) За да бѫде пѫлно описанието ни на пѫтищата въ Южна-Албания трѣбва да споменемъ за

нѣколко кѫси напрѣчни пѫтища, които се памиратъ между по-главнитѣ населени пунктове въ тая

страна: 1-о) Отъ Елбасанъ се отдѣля равенъ коларски пѫть, (по който рѣдко се пѫтува съ кола),

който минава прѣзъ градеца Грамосъ и дохожда, по долината на р. Дѣволъ, въ Бератъ; 2-о) Отъ

Бератъ излиза планинска патека, която се катери по височинитѣ на Сива-планина и Малакастра и

достига пѫтя Тепеленъ—Валона при Мали-Кули; 3-о) Отъ Бератъ излиза още една планинска

пѫтека, която минава Скрапари и достига пѫтя Аргирокастро—Тепеленъ при с. Клисура; 4-о)

Между Колония (Херсегъ) и Премети има два планински пѫтища, отъ които единия минава прѣзъ

Фрашени, а другия направо; 5-о) Между Аргирокастро и Кимара *Кимара е малъкъ крайморски

заселенъ пункть въ областьта съ сѫщото название. Населението въ тази область (тя има всичко 9

села) е албано-християнско и е запазило пълна вѫтрѣшна автономия — нѣщо много рѣдко въ

Южна Албания — както албанскитѣ кланове (фисове) въ Сѣверна-Албания. Прѣданието говори, че

когато населението на тая область се е доброволно подчинило на Султанъ Мухамеда II, послѣдния

е издалъ ферманъ, чрѣзъ който се запазвало вѫтрѣшното самоуправление ва Кимарскитѣ жители.

Пратеника на жителитѣ отъ тая область, който отишалъ въ Цариградъ да вземе фермана, пооскалъ

щото този ферманъ да бѫде издълбанъ върху бронзова плоча, а не ???..сана на книга, както се

правело за другитѣ плѣмена. Заради това именно никой Султанъ не е можалъ да измѣни или да

заличи този ферманъ+ има мѫченъ планински пѫть, който съединява долината на р. Аргирокастро

съ областьта Кимара и Адриятическо море; 6-о) Между Луросъ и Салахори (пристанище въ залива

Арта) има равенъ коларски пѫть; 7-о) Сѫщо такъвъ пѫть има между послѣдния градъ и града Арта.

Административно дѣление

Административно Южна-Албания влиза въ два вилаета на Европейска Турция: 1-о) Въ цѣлия

Янински вилаетъ, а именно: Бератския санджакъ (съ 5 каази — Бератска, Валонска, Люшна, Фиери

и Скрапари): санджакъ Аргирокастро (съ 6 каази — Аргиркастро, Делвинска, Визанска, Премети,

Пирагетъ и Тепеленска), Янинския санджакъ (съ 6 каази — Янинска, Мецовска, Коницска,

Лѣсковска, Филатеска и Парамитя) и санджакъ Превеза (съ 3 каази — Превезска, Луроска и

Салахорска); 2-о) Корчанския санджакъ отъ Битолския вилаетъ (съ 3 каази — Корчанска, Опарска и

Колонийска) *Въ Корчанския санджакъ влизатъ още двѣ каази — Костурска и Старовска. Ала тѣзи

каази спадатъ въ Македония+.

Отъ направеното до тукъ кратко описание на Албания (Сѣверна и Южна) си вижда, че тритѣ

четвърти отъ цѣлото к пространство е покрито съ високи, недостѫпни и неизслѣдвани планини.

Тукъ-тамѣ планинскитѣ върхове се отдалечаватъ и даватъ мѣсто на високи равнини, хубави по

своето разположение и богати по плодородието си. При описанието на планинитѣ споменахъ за

Дечанската и Косовската високи равнини и Задринската долина въ Сѣверна-Албания. Въ Южна-

Албания се намира Янинската висока равнина, въ срѣдата на която е разположено хубавото

Янинско езеро. А между албанскитѣ планини и Адриятическо море — отъ устието на р. Дринъ до

Валонския заливъ — се простира тѣсна приморска равнина, която въ нѣкои мѣста е пѣсъчлива и

неплодородна, а въ други е обилно богата и хубава *Ср. La Turqui et l’Hellenisme contemporain, par

Victor Bérard, p. 5, 11 et 13; Souvenirs de la Haute-Albanie, par A. Degrand].

Албания е страна съ здравъ планински климатъ, макаръ и да се намира между 39 и 43 паралели.

Въ низкитѣ мѣста и по край морето прѣзъ лѣтото настѫпватъ тропически горѣщини; много отъ

покрайбрѣжнитѣ мѣста сѫ прочути по непрѣстанната трѣска, която върлува прѣзъ всичкитѣ

годишни врѣмена *Ср. Souvenirs de la Haute-Albanie, par A. Degrand, p. 161 et suiv].

Численность на албанцитѣ — геги и тоски;вѣроизповѣдания:

албанци – православни, католици, мухамедани и крипто

католици

Албания е слабо населена планинска страна. Населението е разпръснато по планинскитѣ

височини, въ повечето мѣста живѣе въ пълна независимость отъ властьта на турското

правителство, дѣли се на небройно количество кланове (плѣмена, колѣна, фисове) и далечъ отъ

всѣко влияние на културата, е останало диво чадо на неизслѣдваното си романтично отечество.

Мѫчно е да се опрѣдѣли точно какъвъ е броя на цѣлокупния албански народъ. Авторитѣ, които сѫ

писали за Албания, си противурѣчатъ много, когато опрѣдѣлятъ количеството на албанския

народъ: едни по нàлуки, други по непровѣрени свѣдѣния, опрѣдѣлятъ численностьта на

албанцитѣ въ цифри, които много се отдѣлечаватъ. До като един ги изчисляватъ на не повече отъ

800,000 души, други ги възкачвавъ на повече отъ 2,500,000! Това се длъжи на невъзможностьта да

се събиратъ свѣдѣния на самото мѣсто и на липсата или неточната и съзнателно погрѣшената

официялна статистика. Въ всѣкой случай албанския народъ брои не по-малко отъ 1,215,000 души

*Статистическитѣ свѣдѣния, които излагамъ по-нататъкъ въ тая статия съмъ събиралъ самъ, като

съмъ ги сравнявалъ съ официялнитѣ турски статистики, печатани въ вилаетскитѣ алманаси

(Салнамета). Ползувалъ съмъ се и отъ статистикитѣ на г-нъ Ростковски (сегашния руски консулъ въ

Битоля), г-нъ Бендерева (въ хубавото му съчинение „Военна Географля”), F. Bianconi (Cartes

Commerciales — albanie et Epire), Верковичь, Цурь-Хеле, Гекартъ (Haute-Albanie) и пр.+. Сѣверна-

Албания е сравнително по-гѫсто населена.

Албанското население се дѣли на двѣ главни албански плѣмена: геги въ Сѣверна-Албания и тоски

въ Южна-Албания. Рѣката Шкумба служи за граница между гегитѣ и тоскитѣ. Диялекта на гегитѣ се

различава отъ тоя на тоскитѣ. По нрави и общественъ стррй тѣзи двѣ части отъ албанския народъ

тоже се различаватъ. Сѣвернитѣ албанци (гегитѣ) сѫ останали по-диви и тѣхния общественъ и

фамиленъ строй е останалъ примитивенъ, какъвто е билъ прѣди много вѣкове: когато южнитѣ

албанци (тоскитѣ) сѫ биле изложени на влиянисто на гръцката култура, изгубили сѫ първобитния

си общественъ и фамиленъ строй, омегкчили сѫ си нравитѣ и, сравнително, сѫ по-достѫпни за

чужденцитѣ.

Сѣвернитѣ албанци (геги) броятъ около 745,000 души и сѫ разпрѣдѣлени както слѣдва:

а) Въ Шкодренски вилаетъ . . 200,000 души

б) Въ Елбасанския, Дебгрски и Битолски санджаци (Битолски вилаетъ) . . 160,000 *Г-нъ Ростковски

ги изчислява на 152,568 души. Ала въ неговата статистнка липсва числото на албанцитѣ-

малисорци, за които не е можалъ да събере свѣдѣния+ „

в) Въ Косовския вилаетъ (Метохия, Косово-поле и Скопска епархия) 385,000 *Г-нъ Бендеревъ ги

изчислява на 180,500 души! A. F. Bianconi — на 370,000 души безъ албанцитѣ, които живѣятъ

отсамъ Шаръ-планнна (въ Скопска епархия) и които споредъ г-нъ Кѫнчева възлизатъ на 53.462

души, а споредъ нашитѣ сѣдѣния — на 51,005 души+ „

Всичко: 745,000 души.

Южнитѣ албанци (тоскитѣ) броятъ около 470,000 души, разпрѣдѣлени както слѣдва:

а) Въ Янинския вилаетъ . . 356.000 *Официалната статистика, която се съгласява съ консулскитѣ

статистики, ги изчислява на 353,402 души. (Гл. Салнамен—Янйе, сенем-малие 1308, стр. 254)+ души

б) Въ Корчанския и Битолски санджаци (Битолски вилаетъ) 114,000 *Споредъ г-на Ростковски —

113,303 души+ „

Всичко: 470,000 души.

Слѣдующата таблица показва численностьта на албанския народъ, разпрѣдѣленъ по

вѣроизповѣдание и мѣстопрѣбивание:

*Тукъ е мѣстото да отбѣлѣжимъ, че статистика за Шкодренския вилаетъ не е правена никога отъ

турското правителство, защото въ този вилаетъ живѣятъ полу-зависимитѣ албанци католици,

които не допущатъ никакво прѣброявание въ страната си. Числото, което поставямъ,

слѣдователно, е приблизително. Въ броя на католицитѣ съмъ поставилъ много албански кланове,

които прѣдъ турското правителство минаватъ за мохамедани, а у дома си извършватъ всичкитѣ

християнско-католически обряди. Тѣ сѫ така нарѣченитѣ крипто-католици, за които ще говоря по-

нататъкъ+

*Въ Дебърския санджакъ (Рѣканска кааза) има въ 14 села албанци-православни, които признаватъ

духовното вѣдомство на българската Екзархия. Двѣ отъ тия села сѫ чисто албански-православни

(Бѣлчица и Кичиница), а другитѣ 12 сѫ смѣсени — албанци-мухамедани и албанци-православни+

Албанцитѣ-католици признаватъ вѣдомството на римския папа. Тѣ живѣятъ въ компактна масса въ

Сѣверна-Албания, най-много въ непристѫпнитѣ планински мѣста. Голѣмо число албанци-католици

живѣятъ въ полето по край Шкодренското езеро и Задринската равнина. Ала въ тѣзи мѣста

католицитѣ-албанци сѫ изгубили правото да носятъ орѫжие, приравнени сѫ съ другитѣ

християнски народи въ Турция и плащатъ воененъ данъкъ (аскерие-беделъ). Съ една дума,

смѣтатъ се за рая (покорени). Албанци-католици има и въ Южна-Алиния по крайбрѣговата линия.

Но болшинстното на албанцитѣ католици живѣе въ високитѣ планини на Сѣверна-Албания, отъ

двѣтѣ страни на р. Дринъ, и достигатъ до р. Шкумба, на югъ, и до планината Мокра и

Църногорската територия, на сѣверъ. Тѣ сѫ полудиви планински плѣмена, които сѫ запазили

свободата да носятъ орѫжие, да не плащатъ данъци и да нареждатъ самички домашнитѣ си

работи. За тѣхния типиченъ фамиленъ и общественъ строй, който е общъ и за горскитѣ

мухамедани-албанци, ще говоримъ по-нататъкъ. Властьта на Султана у тѣзи албанци е повече

номинална: тѣ го признаватъ за свой господарь, биятъ се за запазвание цѣлостьта на неговата

империя, но недопущатъ никакъвъ неговъ прѣдставитель въ земята си. Когато ходятъ на война, тѣ

отиватъ отдѣлно отъ редовната войска, иматъ си свои главатари, желанието на които рѣшава

участието имъ въ сраженията *Въ руско-турската война (1876—77) мирдититѣ не взеха никакво

участие. Главатаритѣ на това силно католическо плѣме останаха спокойни, въпрѣки

многобройнитѣ подканвания. (Св. A. Degrand, Souvenir de la Haute Albanie, p. 169)+.

Тѣзи албанци се дѣлятъ на много плѣмена (колѣна, tribus), враждебни едно на друго. Броя на тия

плѣмена, споредъ католическитѣ мисионери, достига до 25. F. Bianconi ги изброява на 21, а

именно:

Мирдити, които се подраздѣлятъ на 8 по-малки плѣмена — сѫщински Мирдити, които се

управляватъ отъ наслѣдствени князе отъ фамилията Дода, сегагания прѣдставитель на които е

Принкъ Бибъ-Дода *Отъ 14 години насамъ е заточенъ доброволно въ Мала-Азия (гл. A. Degrand, p.

151)+, Дукачини, Дибри, Бискаси, Мати, Хаси, Малисорци и Луки;

Пулати, които се подраздѣллтъ на двѣ — Чияли и Шоки;

Посрипи;

Рѣчани;

Коплици или Гримиръ—Маринаи, които се раздѣлятъ на четире плѣмена — Риоли, Крѫця,

Бузахуити и Рители;

Кастрати, Скрели;

Трѣбчи, часть отъ които останаха въ Църна-Горска територия, съгласно рѣшението на Берлинския

конгресъ;

Клементи, буйно и юначно горско плѣме, което воюва съ сполука противъ рѣшението на

Берлинския конгресъ;

Хоти, които сѫ непримирими врагове на черногорцитѣ, навлизатъ постоянно въ територията имъ и

създаватъ голѣми мѫчнотии на правителството на князь Никита *Албанцитѣ, които въ послѣдно

врѣме стрѣляха върху княжеския параходъ, който пѫтувалъ по Шкодренкото езеро с княжеско

знаме и въ който било сѣмейството на князь Никита, сѫ отъ плѣмето Хоти+.

Всѣко едно отъ тия плѣмена се дѣли на байряци. Наброяватъ до 50 байряци въ всичкитѣ католици-

албанци въ Сѣверна-Албания. За тоя типичепъ институтъ у албанцитѣ-католици, който сѫществува

и у мохамеденитѣ, ще говоримъ по-подробно, когато ще разгледаме социялния строй у

албанцитѣ-католици и мохамедани.

Албанцитѣ-православни живѣятъ въ Южна-Албания. Тѣ признаватъ духовното вѣдомство на

цариградската патриаршия и сѫ напълно подъ влиянието на гръцката култура, живѣятъ съ гръцки

духъ и аспирации. Патриаршията е положила голѣми усилия и тежки жертви за да задържи въ

православието южнитѣ албанци. Затова пъкъ успѣха к не е малъкъ. Днесъ православнитѣ-

албанци, съ малки изключения, сѫ твърди и търпѣливи гръцки патриоти и въ това отношение не

отстѫпватъ въ нищо на куцовласитѣ въ Тесалия и Южна-Албания. Тѣ не веднъжъ сѫ давали

блѣскави доказателства на безусловна прѣвързанность къмъ еленизма и Гърция: между героитѣ

на освободителната гръцка революция, първитѣ мѣста сѫ заети отъ албанци.

Православнитѣ албанци сѫ най-мирната и най-интелегентната часть отъ този народъ. Отодавна тѣ

сѫ изгубили правото да носятъ орѫжие. Изключение прави малочисленното албанско население

въ областьта Кимара, което и до сега си е запазило това право. Православнатѣ албанци се

различаватъ отъ гръцкото население само по езика си. Впрочемъ и въ това отношение гърцката

патриаршия е направила голѣмъ успѣхъ: освѣнъ погърченитѣ и напълно прѣтопени албанци, които

броятъ повече отъ 100,000 души, всички православни албанци въ днешно врѣме се учатъ въ

гръцки училища и домашния имъ езикъ постепенно отстѫпва на училищния. Най-голѣмото число

отъ тия албанци живѣе въ най-южнитѣ части на Албания, до гръцката граница. Колкото повече се

отдалечаваме отъ Тесалия и се приближаваме къмъ р. Шкумба, толкова тоскитѣ православни

намаляватъ, а тоскитѣ мухамедани се увеличаватъ.

Властьта на цариградското правителство надъ православнитѣ албанци е силна; тѣ се подчиняватъ

на всички разпореждания и закони: административни и сѫдебни чиновници у тѣхъ се назначаватъ

отъ Цариградъ; съ една дума, православнитѣ албанци сѫ „рая”. Полузависими плѣмена, както у

католицитѣ-албанци, тукъ нѣма. До прѣди освободителното гръцко движение въ гористата часть

на Южна-Албания е съществувало полузависимото плѣме Сулиоти, което днесъ е почти изчезнало,

но името на коего е обезсмъртено въ съврѣменната гръцка история. Подъ водителството на своя

шефъ Боцари сулиотитѣ извършиха славни подвизи прѣзъ 1820 година.

Мухамеданитѣ-албанци живѣятъ въ цѣлата Албания, размѣсени съ сънародницитѣ си християни

(католици и православни). Тѣ сѫ запазили правото да носятъ орѫжие, да не плащатъ никакви

данъци, да нареждатъ самички вѫтрѣшнитѣ си работи и пр. Живущитѣ въ Сѣверна-Албания

мухамедани-албанци се дѣлятъ на плѣмена, както и католицитѣ. Общественния и фамилния имъ

строй е тоже такъвъ, както и у католицитѣ. Тѣ не сѫ фанатици, както другитѣ народи, които

изповѣдватъ мухамеданската религия. Дивия религиозень фанатизмъ у тѣхъ отстѫпва на

свирѣпото горско юначество, което се съпровожда съ сѫщо такъвъ фанатизмъ къмъ свободата да

носятъ орѫжие и съ мисъльта на неуспорна ловкость въ употрѣблението на това орѫжие. Това

именно обяснява голѣмия успѣхъ между албанцитѣ на мухамеданската секта „бекташии” *Тази

секта признава за свой пророкъ Халифа Аали, зетя на Мухамеда (606–660 год.). Иметъ за

единственна свѣта книга Корана. Дервишитѣ не се женятъ и живѣятъ въ текета, въ единъ видъ

общежитие. Тази секта е една от най-много прѣслѣдванитѣ въ Турция. Подробности за

дервишитѣ-бекташии гл. A. Degrand, Souvenir de la Haute Albanie, р. 228—248+: повече отъ

половината албанци-мухамедани принадлежатъ на тази секта, прѣдставителитѣ (баби и дервиши)

на която се смѣтатъ за безподобни юнаци и се ползуватъ съ голѣмо влияние.

Мухамеданитѣ-албанци живѣятъ въ гѫста масса около двата брѣга на р. Шкумба. Дебърския

санджакь и на сѣверъ отъ албанскитѣ Алпи въ (Метохия и Косово-поле).

Изобщо албанцитѣ нѣматъ голѣма привързаность къмъ религията, която изповѣдватъ.

Религиозното чувство у тѣхъ е много слабо. Религията у тѣхъ не играе такава важна роль, както у

другитѣ необразовани и неопитомени народи. Католици, православни или мухамедани,

албанцитѣ сѫ безразлични къмъ религиознитѣ обряди. Нѣкой отъ тѣхъ даже смѣсватъ обрядитѣ на

една религия съ тия на друга: въ Дебърско и Гостиварско (Тетовска кааза) има албанци, които

празднуватъ деньтъ на Св. Илия и Св. Никола, палятъ свѣщи въ манастири, молятъ се на Св.

Параскева, която считатъ за покровителка на албанцитѣ, ходятъ въ черква, безъ да прѣставатъ да

почитатъ Мухамеда, да обрѣзватъ дѣцата си и да празднуватъ байряма. У този дивъ народь, който

по своя характеръ и общественъ строй ни напомня най-мрачнитѣ срѣдневѣковни врѣмена,

религията е схваната не като една дълбока и необходима нужда на човѣка, способенъ да

чувствува, да съзерцава и да се надѣва, а като срѣдство, което трѣбва да се приспособява къмъ

реалния животъ и, слѣдователно, да се видоизмѣнява и промѣнява. Въ това отношенне само

нѣколко горски католически плѣмена (фисове) правятъ изключение. Православния албанецъ не е

въ състояние да отдѣли своето православие отъ еленизма и отъ надѣждата на близкото тържество

на еленизма; той се смѣта за гръкъ, защото е православень. Мухамеданеца е такъвъ, защото тази

религия му дава прѣимущества, чужди и другитѣ народи, които не я изповѣдватъ; готовъ е да се

откаже отъ мухамеданството, щомъ забѣлѣжи, че то не му дава тия прѣимущества.

Тази религиозна индеферентность, която много добрѣ обяснява бързия успѣхъ на

мухамеданството въ Албания и създава почва на сегашнитѣ религнозни пропаганди въ тази

страна, има своето историческо обяснение.

Прѣди идванието на турцитѣ всички албанци сѫ били християни — южнитѣ (тоскить) сѫ били

православни и подъ вѣдомството на Цариградската Патриаршия, сѣвернитѣ (гегитѣ) — католици и

подъ вѣдомството на Римския Папа. Съиерничестото на двѣтѣ църкви с оставило най дълбоки и

най-лоши слѣди въ Албанил, защото тази страна се е намирала на граничната линия, гдѣто

стрѣмленията на папската църква сѫ се срѣщали и сблъсквали съ стрѣмленията на патриаршеската

църква. Въ църковната история на албанцитѣ има цѣла върволица на послѣдователно

прѣминавание подъ вѣдомството, ту на едната, ту на другата църква. Прѣдставителитѣ на

борящитѣ се църкви въ тази страна сѫ приготвили албанеца къмъ тая религиозна

индеферентность още отъ първитѣ християнски врѣмена, като сѫ го научили на религиозни

колебания, които никога не създаватъ здраво християнско здание: католицитѣ въ Сѣверна-

Албания бѣха слушали много лоши нѣща за римската църква отъ православнитѣ проповѣдници;

православнитѣ въ Южна-Албания бѣха чули много противъ православието отъ католическитѣ

прѣдставители. Вслѣдствие на това и голѣма религиозна умраза не е имало между католици и

православни. Турцитѣ, при навлизанието си въ тази страна, не намѣриха религиозно-враждебни

лагери въ двѣтѣ части на Албания. Тогава, както и сега, имало е дѣление на южни и сѣверни-

албанци, но то не е вслѣдствие на нѣкаква религиозна умраза, а на вѣковното съперничество и

ненависть, която е дѣлила старитѣ илирийци (сѣверни - албанци) отъ епиротитѣ (южни - албанци)

и която е тикнала еднитѣ къмъ Римъ, защото другитѣ се приближили къмъ Цариградъ. И днесъ

още гегата мухамеданецъ ненавижда много повече своя сърелигиозникъ тоска, отъ колкото

сънародника си (гега) католикъ и обратно.

Между това население съ така слаба религиозна твърдость лесно е било да се създаде почва на

побѣдоносния мухамеданизмъ, който, съ появяванието си на Балканския полустровъ, донесе

всичката чаровность на юначна религия, носителка на божественна непобѣдимость: скѫпъ залогъ

за албанцитѣ, които не можаха да съгласятъ нито православието, нито католичеството съ

ненаситното търсяние на лични юначни приключения и съ безграничното уважение на кървавитѣ

отмъщения, така ревниво култивирано у тѣхъ. Мухамеданството повече хармонира съ характера и

стрѣмленията на този народъ, който всѣкога е търсилъ реална облага за себе си отъ религията,

която изповѣдва. И албанцитѣ, слѣдъ като се бориха геройски за запазвание вѫтрѣшното си

самоуправление, се поддадоха на мухамеданството: въ тази борба тѣ не отстѫпиха на меча, но

отстѫпиха на полумѣсеца.

Масово прѣминавание на албанцитѣ въ мухамеданството е станало въ XV—XVII столѣтия. То е

захванало отъ крайбрѣжната часть на Албания и постепенно се е разпространявало къмъ

планинската часть, гдѣто населението не е било въ съприкосновение съ завоевателитѣ и,

слѣдователно, по-мѫчно се е поддавало на влиянието на новата религия. Това прѣминавание въ

мухамеданството се е продължило и по-послѣ, но се е усилило въ края на XVIII и началото на XIX

столѣтия, когато захваща силния напливъ на албанцитѣ отъ планинскитѣ страни къмъ околнитѣ по-

богати и обработени земи, населени съ славяне (българи и сърби). Навлѣзли въ тия земи,

планинскитѣ албанци не можаха да запазятъ правото си да носятъ орѫжие и силомъ да

присвояватъ имуществата на славянетѣ, ако си останяха хрисгияне, каквито сѫ били въ планината,

а трѣбваше да се примирятъ съ изобщо създаденитѣ условия въ Турция за всички, които не

изповѣдватъ мухамеданската религия. Поставени на този кръстопѫть албанцитѣ бързо се

рѣшавать да приематъ мухамеданството, което веднага ги прави господари на онова население,

въ земята и имуществата на което сѫ навлизали. Всички навлѣзли въ Стара-Сърбия (Метохия и

Косово) и въ Македония (горньото течение на рѣкитѣ Българска Морава и Вардаръ, Дебърски и

Битолски санджаци) албанци, които до като бѣха въ непристѫпнитѣ албански планини си оставаха

вѣрни на християнството, веднага приемали мухамеданството и като такива се настанили въ

околнитѣ земи на Албания. Това слизание отъ планината и сѫщеврѣменно приемание на

мухамеданството се продължава и до днешенъ день, макаръ и въ по-малъкъ размѣръ. Тия нови

послѣдователи на Мухамеда не сѫ голѣми почитатели на пророка си и са готови да се откажатъ

отъ него, щомъ той прѣстане да имъ създава прѣдимството надъ друговѣрцитѣ. Между тѣхъ

именно се намира най-голѣмото число албанци съ двѣ вѣроизвѣдания, така нарѣченитѣ крипто-

католици, които у дома си оставатъ католици, приематъ скришомъ католически свѣщенници,

които имъ четатъ молитви, кръщаватъ дѣцата имъ и пр., но прѣдъ властьта и прѣдъ другитѣ

албанци минаватъ за мухамедани, обрѣзватъ дѣцата си, които еднажъ сѫ кръстили по християнски

и пр.

Религиозното равнодушие у албанцитѣ — християни и мухамедани — е пословично. Никой

албанецъ не прави голѣмъ капиталъ отъ религията, на която принадлежи. Въ това обстоятелство

се намира обяснението защо албанцитѣ до днесъ сѫ останали диви и сурови въ живота и въ

отношенията си съ съсѣднитѣ тѣмъ народи и помежду си.

Физическия типъ у албанцитѣ. Домашенъ и общественъ

строй. Фамилия и плѣмена (родове, кланове, фисове).

Кръвни отмъщения (vendetta) — фамилни и родови кръвни

отмъщения — и помирения (bessa). Дукачински законъ

Албанеца е едъръ и здравъ; той е високъ и мускулисть, съ широко лице и голѣми челюсти; очитѣ

му сѫ малки и живи, погледа му правъ и проницателенъ, много пѫти твърдѣ неприятенъ; носътъ

му е малъкъ и изтънченъ; челото му низко, сплѣскано и прорѣзано съ дълбоки бръчки; главата

голѣма, продълговата и въ тила изпъкнала; шията му е дълга и силно мускулиста, прошарена съ

голѣми и подпухнали вѣни; рамената му сѫ широки, гѫрдитѣ изпѫчени на напрѣдъ; нозетѣ му сѫ

дълги и не особенно дебели. Цѣлото му тѣло е силно мускулисто, сухо и нервно. Той е надаренъ

съ дивна подвжность. Бързъ въ движенията си, той никога не прави излишни и не намѣсто

движения. Твърдостьта и здравината на всѣкой замахъ сѫ черти, които отличаватъ албанеца и

които се чувствуватъ всѣкога. Като дѣте на планинска и непристѫпна земя, гдѣто промѣната на

годишнитѣ врѣме е рѣзка и бърза, гдѣто лишенията сѫ по-голѣми, а най-опаснитѣ катеряния по

скалиститѣ върхове най-обикновенната дѣтска игра, албанеца е свикналъ на прость и оскѫденъ

животъ; лесно принася голѣми студове и тежки горѣщини; легко се катери по високи и недостѫпни

скали, спи на открито небе, задоволява се съ лоша храна, прѣдъ видъ, че не е малко. Той се държи

изправено и стегнато. „Въ ходътъ и позата си той има театралния изгледъ на староврѣмскитѣ

атлети” *Гл. Edmund Dutemple. Grande Encyclopedie, p. 1134 Albanie+. Закоравѣлъ тѣлесно,

албанеца не е способенъ на умственна работа и, макаръ да проявява естественна дарба да схваща

здраво обикновеннитѣ нѣща въ живота и отношенията си, той е недостѫпенъ за по-дѫлбоки

размишления и за по-голѣма далновидность. За него сѫ непонятни умственнитѣ и естетически

удоволстиия. Интимностьта и приятелскитѣ излияния, които приближаватъ и свързватъ хората, сѫ

нѣща непознати нему. Той се сближава, даже сприятелява, съ ония, които сѫ юначни и

безстрашни като него. Прѣди всичко той е воененъ човѣкъ, обича и борави най-вече съ орѫжието

и орѫжейнитѣ припаси. Дългострѣлната пушка, яския и оглушителния к гърмежъ, богато

украсенитѣ пищови, добрѣ сортиранитѣ патрони и чистия барутъ, му доставятъ най-голѣмо

удоволствие. Албанеца е грубъ и свирѣпъ. Обаче, той е честенъ на думата си и вѣренъ на даденото

си обѣщание. Той е вѣренъ и точенъ изпълнитель на приетитѣ доброволно задлъжения.

Пословична е вѣрностьта на албанцитѣ. Тѣ не лицемѣрятъ и сѫ жестоки къмъ лицемѣрцитѣ. Диви

и прями дѣца на природата, тѣ отиватъ право къмъ опрѣдѣлената еднажъ цѣль и не я достигатъ

само, ако смъртьта ги изпрѣвари. Албанеца не е религиозенъ. Той служи по-скоро на своя

господарь, който му плаща, отколкото на Бога. Недалновиденъ, той служи безразлично всѣкому,

който би заплатилъ трудътъ му. Обаче, той не прави впечатление, че е робъ на опрѣдѣлената му

отъ други работа. Той я върши съ удоволствие, и вънъ отъ нея — неговата работа е всѣкога

придружена съ употрѣбление на орѫжието — той грубо и надмѣнно отказва всѣка друга работа.

Албанеца обича свободата, грубата и необуздана свобода да своеволничи безнаказано, да носи

орѫжие и да си служи съ него. За тази именно свобода той е пожертвувалъ всичко, даже и вѣрата

си, както духовито бѣлѣжи учения русинъ Гильфердингъ *Боснля, Герцеговина и Старая-Сербля. А.

Гильфердинга, стр. 124+.

Албанеца обича богато украсенитѣ съ нашивки дрѣхи. Костюмитѣ на албанцитѣ сѫ прочути по

разкошнитѣ си украшения. Горнята дрѣха на албанеца е кѫса салтамарка (джебкенъ), която

едвамъ достига до пояса, отворена отъ прѣдъ, съ рѫкави увиснали назадъ, като двѣ крила. Тази

дрѣха е всецѣло покрита съ нашивки отъ сърменъ гайтанъ и най-разноцвѣтна коприна. Но

отличителната албанска дрѣха е фустанелата, скроена въ форма на женска рокля, отъ много

платнени кѫсове (120—360), тѣсни; въ горния край и широки долу; тѣзи кѫсове правятъ безброй

гънки (дипли), правилно и гѫсто наредени една върху друга, така щото долния край на

фустанелата, която едвамъ достига до колѣнитѣ, е широкъ и натрупанъ. При вървежа фустанелата

прави крѫгове и вълнообразни махания. Тя се прѣвързва ó кръста съ поясъ, богато украсенъ съ

нашивки. Долния к край се свършва съ ивица, тоже покрита съ разни нашивки и везане. Нозѣтѣ на

албанеца сѫ обути въ калцуни, които носи зимно и лѣтно врѣме и които сѫ високи до надъ

колѣнѣтѣ. Обува се съ царвули (опинци) или легки обуща. Както калцунитѣ, така и обущата сѫ

прошарени съ разни нашивки. На главата си носи бѣлъ кюлафъ или пъкъ плитъкъ фесъ съ

грамаденъ синъ пюскюлъ.

Но най-важното и най-необходимото украшение на албанеца неговото орѫжие. Всѣкой албанецъ

носи на кръста си револверъ или пищовъ, поставенъ въ никога не сваляния и хубавъ коженъ

силяхлъкъ. По кърската си работа той ходи съ пушка на рамо и редица отъ патрони прѣзъ рамо.

Богато украсеното орѫжие се смѣта за признакъ на благородство и влиятелность: виднитѣ

албански първенци носятъ револвери и пушки, украсени съ скѫпи камъни.

Жилището на албанеца е тѣсно и нечисто. Впрочемъ, той прѣкарва почти цѣлия си животъ вънъ

отъ кѫщата си, на открито небо. За чужденеца това жилище прави тѫжно впечатление: никакви

кѫщни мобили, липса на най-обикновенитѣ и най-нужнитѣ прѣдмѣти — всичко въ албанската

кѫща ви напомня неностоянния и немирния животъ на този примитивенъ народъ. Единственната

покѫщнина и сѫщеврѣменно украшение въ нея е орѫжието: по стѣнитѣ на всѣка албанска кѫща

висятъ разни пушки, револвери, пищови, ножови и пр.

Фамилния животъ у албанцитѣ е строгъ и основанъ на слѣпото подчинение на фамилния глава —

бащата. Албанцитѣ мухамедани не сѫ многоженци. Жената у тѣхъ играе важна роль и се много

уважава. Тя упражнява могѫще влияние въ фамилията и въ много случаи въорѫжена ходи съ

мѫжетѣ въ походи, бие се въ редоветѣ наравно съ тѣхъ. Тя ходи по кърска работа самичка, безъ

страхъ, че ще бѫде оскърбена. Пѫтующия чужденецъ съ жена, която го е взела подъ

покровителството си, спокойно и безъ всѣкакъвъ рискъ може да пропѫтува най-дивитѣ и най-

опаснитѣ албански мѣста. Албанката работи много повече отъ мѫжа си, съ юначеството на когото

тя особенно се гордѣе. Всичката кѫщна работа, работата въ градини, нивя и пр. се върши

изключително отъ жената. Въ нейния духъ се забѣлѣзва ясно онази черта на геройска майчина

пожертвувателность и високо майчино самолюбие, съ което тъй много се гордѣе стара Гърция и съ

които така охотно се пълнятъ страницитѣ на историята к. Албанката не се гордѣе нито съ хубавитѣ

си накити, нито съ богатия си родъ, нито съ хубостьта си: тя счита за най-хубаво украшение на себе

си по-голѣмото число на юначно-погиналитѣ си синове. Сѫщеврѣменно тя не е лишена отъ тънъкъ

естетически вкусъ; както човѣкъ е наклоненъ да вѣрва при първо напомнювание за тази дива

Евина потомка. Нейното облѣкло е едно отъ най-красивитѣ женски облѣкла, а работенитѣ отъ

албанкитѣ тънки копринени платна сѫ прочути далечъ задъ границитѣ на планинитѣ, въ които сѫ

работени при твърдѣ примитивни станове (разбои).

Албанцитѣ живѣятъ въ голѣми фамилии. Братята живѣятъ въ кѫщата на бащата съ женитѣ и дѣцата

си, като членове на една фамилия; внуцитѣ оставатъ и слѣдъ женидбата си въ кѫщата на бащата и

дѣдото и т. н. По този начинъ броя на членоветѣ въ една фамилия достига обикповенно 100—120

души. Дѫщерята се счита членъ на фамилията до омѫжванието си; слѣдъ това тя нѣма никакво

право надъ бащиното си имущество. Въ случай, че остане вдовица тя се връща въ кѫщата на баща

си, ако нѣма дѣца, и се смѣта за новъ членъ на фамилията. Бащата или най-стария братъ, ако

бащата е умрѣлъ, е господаря на имуществата и труда на всички членове отъ фамилията. Той

разпрѣдѣля работата между мѫже и жени. Впрочемъ, тази работа не е нито много сложна, нито

много разнообразна: женитѣ — дъщери и невѣсти — работятъ кѫщната и кърска работа; мѫжетѣ,

добрѣ въорѫжени, ходятъ по околнитѣ мѣста, да нападатъ и грабятъ или да изпълвятъ нѣкое

кръвно задлъжение, което имъ е завѣщано отъ баща и дѣдо; или же се скитатъ безцѣлно изъ

непроходимитѣ планински пѫтеки, стрѣлятъ за упражнение и при тѣзи упражнения много пѫти

дивия капризъ ги кара да взиматъ за прицѣлна точка случайно пѫтующия по тия мѣста чужденецъ.

Вечерно врѣме се връщатъ дома заедно съ женитѣ, които сѫ работили по къра; гордо вървятъ

подиръ тѣхъ съ цигара въ уста и пушка на рѫцѣ.

Чуството на близко роднинство е много силно у албанцитѣ. Тѣ се родѣятъ до 60—80 поясъ. На това

чувство се основава всичкия социяленъ строй у този народъ. Нѣколко фамилии, които иматъ общъ

прадѣдо — който впрочемъ се губи въ далечното минало — образуватъ единъ родъ (плѣме, фисъ,

кланъ, кабиле).

Тѣзи родове се състоятъ отъ по 300—350 фамилии. Шефоветѣ на фамилиитѣ, които съставляватъ

родътъ, образуватъ съвѣта на старцитѣ (vecchiarda), който нарежда общитѣ вѫтрѣшни и вънни

работи на рода. По между си старцитѣ избиратъ байрактарь на родътъ. Байрактаря е най-юначния

и най-безстрашния изъ между старцитѣ. Тѣзи качества, а не възрастьта, печелятъ това завидно

положение на байрактаря въ родътъ; въ врѣме на война той става войвода на опрѣдѣленитѣ за

походъ юнаци. Войводата има неограничена власть, но тя прѣстава съ свършванието на войната

или военния походъ. Старцитѣ, байрактаря и войводата се ползуватъ съ голѣмо уважение. Тѣ сѫ

най-влиятелнитѣ и, обикновенно, най-богатитѣ хора въ родътъ. Споменатитѣ двѣ условия сѫ

всѣкога свързани съ голѣмо юначество и безстрашность и съ минало, прѣпълнено съ опасни

подвизи, диви и немилостиви нападения и убийства. По-голѣмитѣ родове иматъ по нѣколко

байрактари, отъ които единия се смѣта за старши. Силата на рода се опрѣдѣля по числото на

байрацитѣ. Обикновенно е, щото старцитѣ, байрактаритѣ и войводитѣ — тритѣ единственни

общественни длъжности у албанцитѣ — да прѣдаватъ по наслѣдство своитѣ длъжности. У

католическитѣ горски плѣмена, у които тази общественна форма е запазена въ най-хубавия си

разцвѣтъ, наслѣдственностьта на тия длъжности — старѣя за фамилията и байрактаря и войводата

за родътъ — е станала привилегия, мълкомъ узаконена отъ цѣлия родъ на извѣстни фамилии.

Съвѣта на старцитѣ разгледва и разрѣшава възникналитѣ раздори между двѣ фамилии и

прѣдпазва разцѣплението въ рода. Ако спора неможе да се разрѣши въ този съвѣтъ и старцитѣ се

раздѣлятъ на двѣ, споредъ спорящитѣ фамилии, въ такъвъ случай настѫпва разцѣпление на

родътъ въ два рода, които отъ този моментъ захващатъ да воюватъ единъ съ други. Старцитѣ

прѣдставляватъ родътъ и фамилиитѣ прѣдъ властьта, която по никакъвъ начинъ и при никакъвъ

случай не може да се мѣси въ работитѣ на фамилиитѣ и родътъ: традицията е така силно

санкционирала този принципъ на недопущание вънкашна намѣса въ живота на албанцитѣ, щото

турската власть всѣкога е избѣгвала да го наруши, знаяйки, че албанцитѣ ще се възпротивятъ до

послѣдна възможность.

Всичкитѣ членове на единъ родъ се покоряватъ и изпълняватъ безусловно разпорежданията на

байрактаря и на старейшинския съвѣтъ. Байрактаря е лицето, което държи волята и силата на

цѣлия родъ. Той свикна и прѣдсѣдателствуна съвѣта на старцитѣ. Съвѣта нито разисква, нито

запитва: той отговаря положително или отрицателно на поставени отъ байрактаря въпроси.

Събранията ставатъ на открито небе и въ повечето случаи вънъ отъ селото или града.

Присѫтствуюшитѣ старци образуватъ единъ крѫгъ, въ срѣдата на който се поставя байрактаря.

Послѣдния задава въпроситѣ, които сѫ познати вече на старцитѣ: „Желаете ли да отмъстимъ за

смъртьта на загиналия ни синъ?” или же: „Нашия Султанъ има война: ний трѣбва да му

помогнемъ. Желаете ли?” и пр. Всѣкой въпросъ се задава три пѫти послѣдователно. Всички

отговарятъ: „желаеме:” или „трѣбва!” Тогава единъ отъ присѫтствующитѣ старци издига хубаво

украсена стара пушка. Всички се хващатъ за орѫжието си и се кълнятъ, че ще се биятъ задружно,

че ще загинатъ тамъ, гдѣто братята имъ паднатъ и че нѣма да измѣнятъ на тази си клѣтва: „иначе,

нека орѫжието, върху което се кълна, ме убие”. Тѣзи събрания не ставатъ скришомъ отъ другитѣ

мѫже на родътъ. Всички почти мѫже отиватъ на мѣстото, гдѣто става събранието и, заедно съ

старцитѣ, даватъ клѣтва. Измѣнника се убива безусловно, даже отъ баща си или брата си. Има

случаи — и тѣ не сѫ рѣдки — когато майки сѫ убивали собственнитѣ си синове, защото сѫ

измѣнили на дадената клѣтва. Всички рѣшения на съвѣта се санкциониратъ съ клѣтва надъ

орѫжието — албанцитѣ се кълнатъ само въ орѫжието си, твърдѣ рѣдко въ старѣйшината или шефа

ва плѣмето, но никога въ Бога!

Тази първобитна родова форма въ живота на албанцитѣ е запазена на всѣкѫдѣ, гдѣто живѣять

албанци. Ала тя е особенно силна и твърдѣ интересна у албанцитѣ католици, общественния

животъ на които прѣдставлява най-непокварена патриярхалность. Тамъ старцитѣ съставляватъ

особенна класа, която прѣдава правата си по наслѣдство и която държи въ рѫцѣтѣ си всичкитѣ

богатства. Родовото чувсто у тѣзи албанци замѣстя любовьта къмъ отечеството, народната

гордость и честолюбие, то поглъща всичкото социялно сѫщество на дивия планински албанецъ.

Членоветѣ на родътъ у тѣхъ се смѣтатъ за членове на една фамилия.

У горскитѣ католици и мухамедани албанци се забѣлѣзва сближавание на нѣколко рода въ едно

голѣмо плѣме. Това обстоятелство е дало поводъ на нѣкои изслѣдователи да мислятъ, че

албанския социяленъ строй има три форми, които послѣдователно се развиватъ и поддържатъ:

фамилия, родъ и плѣме. Въ сѫщность у албанцитѣ сѫществуватъ само двѣтѣ форми — фамилията и

родътъ, на който въ повечето случаи се дава названието плѣме. Случва се понѣкога, че обща

опасность групира нѣколко рода въ едно, ала тази солидарность между родоветѣ е врѣменна,

прѣдизвикана отъ случайната обща опасность, която ги заплашва, а не отъ онова вѫтрѣшно

влечение, което създава необходимостьта отъ фамилията и родътъ, и прѣстава да сѫществува

щомъ опасностьта мине. Много съсѣдни родове носятъ общо име, което има само историческо

значение, и не упражнява никакво влияние надъ сегашния животъ у албанцитѣ. Това име се дава

и на земята, въ която живѣятъ тѣзи родове.

Албанцитѣ не се подчиняватъ на турскитѣ закони. Тѣ си иматъ свои закони, не писани, които се

прѣдаватъ отъ поколѣние на поколѣние и които иматъ силата на религиозна неизмѣняемость.

Тѣзи закони сѫ кратки и ясни; тѣ сѫ сурови и немилостиви, каквито сѫ самитѣ албанци.

Прѣстѫпленията, които се наказватъ чрѣзъ тия закони, както и наказанията, които се прѣдвиждатъ,

сѫ убийство, грабежи, запалвание на жилището и пр., отъ една страна; смърть, разрушавание на

жилището, изпѫждание на прѣстѫпника изъ родътъ и пр., отъ друга.

Всички сѣверо-албански родове се подчиняватъ на единъ законъ, нарѣченъ „Дукачински законъ”

*Нѣкои автори, въ това число и г. Degrand (Haute-Albanie, p. 151). погрѣшно мислятъ, че този

законъ е създаденъ отъ нѣкой князь на Дукачинитѣ, които дълго врѣме държали подъ своя власть

по-голѣмата часть отъ сѣверо-албанскитѣ плѣмена (родове). Въ сѫщность, този законъ — за

кръвнитѣ отмъщения (vendetta) и помиренията (bessa) — е вѣковната албанска традиция, която е

запазена у всички албанци — сѣверни и южни, и която е отстѫпила само въ ония мѣста, гдѣто

албанския животъ се е измѣнилъ подъ влиянитето на европейската култура, по край Адриатическо

море и въ най-южната часть на Албания+, по името на едно отъ най-силнитѣ албански плѣмена по

край р. Дримъ. Този законъ е въ сила и въ Южна-Албания, макаръ турската власть и да е успѣла да

намали неговото значение, а въ нѣкои мѣста да го замѣсти съ дѣйствующитѣ въ Турция закони.

Съвѣта на старцитѣ е тълкователь на закона. Когато възникналъ споръ между двѣ страни се отнесе

до този съвѣтъ, послѣдния разгледва този споръ и издава резолюция, която е задлъжителна и

безаппелационна за двѣтѣ страни. Кражби, присвоявание на имущество, запалвание кѫща и пр. се

разрѣшаватъ отъ този съвѣтъ съ повръщание на ограбеното имущество, построявание на

изгорѣлата кѫща и заплащание една глоба отъ страна на виновника. Въ случай, че прѣстѫпленисто

не е доказано, допущатъ се свидѣтели — това е много рѣдко — които се изпитватъ подъ клѣтва.

Съвѣта на старцитѣ разрѣшава и въпроси отъ по-голѣма важность: наранявание, убийство,

помирявание на фамилии, които иматъ кръвно отмъщение и пр. Когато има наранявание на нѣкой

членъ отъ фамилията, съвѣта сполучва да помири двѣтѣ фамилии, прѣди да се захване

нескончаемо прѣслѣдвание между тѣзи фамилии, като накарва да се заплати извѣстна сума на

пострадалата фамилия отъ страна на прѣстѫпника. Съвѣта сполучва да помири и фамилии, които

воюватъ отъ много години, когато и отъ двѣтѣ страни има равно число хора убити, (което на

албански езикъ се казва: „когато всѣка фамилия е взела кръвьта си”). Оная фамилия, която не се

подчини на рѣшението на съвѣта, се наказва съ запалвание на кѫщата к и се изпъжда отъ родътъ.

Това наказание се изпълнява отъ байрактаря.

Но мирното разрѣшение на спороветѣ е много рѣдко у албанцитѣ. Всѣко прѣстѫпление —

съзнателно или несъзнателно — служи за начало на ония непрѣкѫснати и жестоки убийства, които

поглъщатъ всичкия животъ и занятие на албанцитѣ. Понеже личностьта у албанцитѣ се губи въ

фамилията, то и личнитѣ кръвни отмъщения не сѫществуватъ или сѫ изключение. Извършеното

прѣстѫпление отъ единъ членъ на фамилията тежи върху цѣлата фамилия, както нанесената обида

или пакость на единъ членъ отъ нея, вика на отмъщение всички членове. Това чрство на

солидарность е тъй силно, щото и женитѣ се смѣтатъ задължени да отмъщаватъ, когато мѫжетѣ

немогатъ да сторятъ това *Г-нъ Degrand, въ своята интересна книга, разправя, че е видѣлъ една

албанка, която облѣкла мѫжки дрѣхи и, въорѫжена, вземала участие въ всички събрания на

мѫжетѣ: всички нейно роднини мѫже били убити или умрѣли. Друга една албанка (на която

единствения синъ, послѣдния мѫжки прѣдставителъ въ фамилията, билъ убитъ отъ членове на

друга фамилия, съ която била въ vendetta) убила двамата убийци на сина си (Souvenirs de la Haute-

Albanie, p. 155)+. Така щото фамилнитѣ кръвни отмъщение (vendetta) сѫ най-честитѣ и най-

обикновеннитѣ. Всѣка албанска фамилия има, като наслѣдство, едно или повече подобни

отмъщения. Има фамилии, които сѫ „въ кръвь” отъ незапомнени врѣмена. Такива фамилии не се

сношаватъ, нито се сродяватъ чрѣзъ женидба. И ту едната, ту другата фамилия има да отмъшава

(„да взема кръвь”, ,, кеми гьякъ пртмаръ”). Убийствата, жестоки и сурови убийства даже на

непълнолѣтни дѣца, слѣдватъ едно слѣдъ друго. Всѣки праздникъ или всѣко фамилно веселие

трѣбва обязателно да се прѣдшествува отъ изпълнено кръвно отмѫщение („взета кръвь”, „емори

гьякъ”, както казватъ албанцитѣ) за загиналъ членъ на тази фамилия. Не отмъщената кръвь тежи,

като тежко прѣстѫпление, надъ всички членове — мѫже и жени — отъ фамилията. Дошли

бѣдствия (болѣсть, несполука въ работа и пр.) се обясняватъ като наказание за неотмъстена кръвь.

Никой не е спокоенъ до като щастливо извѣстие не оповѣсти, че „кръвьта е взета”. Не еднѫжъ се

случва, че отмъщенията между двѣ фамилии се извършватъ бързо едно слѣдъ друго и това

заразява всички членове на воющитѣ фамилии, които вкупомъ се явяватъ една срѣщу друга. Мѫже

и жени, дѣца и старци взиматъ участие въ тѣзи своеобразни войни, при които падатъ по нѣколко

десетки мъртви отъ двѣтѣ страни. Враждата продължава до като и въ двѣтѣ страни не настѫпи

умора и грижа за погребение на мъртвитѣ и гледание раненитѣ. Въ такъвъ случай двамата

прѣдставители на фамилиитѣ, придружени отъ всичкитѣ мѫже, се срѣщатъ, прощаватъ се и си

даватъ „дума” (bessa), че нѣма вече да воюватъ и че ще се защищаватъ отъ неприятели. Подобно

примирявание се завършва съ женидба.

Примиряванието става и тогава, когато отъ двѣтѣ страни има паднали еднакво число мъртви, т. е.

когато „кръвьта е взета” („емори гьякъ”). Освѣнъ това, помирявание послѣдва и когато убиеца

самъ се яви прѣдъ стареца на пострадалата фамилия, прѣдаде му орѫжието си и му каже: „азъ

убихъ твоя синъ; неговата кръвь иска отмъщение; убий ме!” Въ такъвъ случай убиеца се прощава и

фамилиитѣ на убития и убиеца се сприятеляватъ и сродяватъ. Такова помирение става

обикновенно, когато убийството е било случайно. Ала убиеца не може да направи подобна

постѫпка безъ прѣдварителното съгласие на своя старецъ.

Кръвнитѣ отмъщения сѫществуватъ въ много по-голѣмъ размѣръ между родоветѣ (плѣмената).

Убитъ членъ на единъ родъ отъ убиецъ, принадлежащъ на другъ родъ, се счита за обида нанесена

на цѣлия родъ и всички мѫже отъ тоя редъ сѫ длъжни да отмъщаватъ за неговата смърть, както

всичкитѣ членове на другия родъ носятъ солидарно отговорностьта за извършеното отъ нихенъ

човѣкъ убийство. Мѫжетѣ отъ два родове, които сѫ „въ кръвь”, се убиватъ едни други на всѣко

мѣсто и при всѣки случай. При тѣзи убийства се срѣщатъ покъртителни подробности, които

свидѣтелствуватъ за дивата суровость на албанцитѣ. Всѣкой мѫжъ отъ родътъ, който „длъжи

кръвь”, рискува да бѫде убитъ на всѣка стѫпка. Албанскитѣ градове (Шкодра, Елбасанъ, Янина и

пр.), гдѣто планинцитѣ слизатъ въ празднични или пазарни дни, много пѫти ставатъ неволни

свидѣтели на тия отмъщения.

Помиряванието на два рода, които сѫ „въ кръвь” е мѫчно. Затова родовитѣ кръвни отмъщения се

прѣдаватъ отъ поколѣние на поколѣние. Родовото отмъщение прѣслѣдва и ония албанци, които

отодавна сѫ напуснали отечеството и неподозиратъ даже, че нихния родъ „длъжи кръвь” на другъ

нѣкой родъ. И тъкмо тогава, когато странника албанецъ се мисли за сигуренъ, отъ невидѣлица

бива нападнатъ и убитъ отъ другъ албанецъ, който скришомъ е дебнялъ случая за да извърши

убийството, защото рода на жертвата е „длъжалъ една кръвь” *“Единъ 65 годишенъ старець отъ

много гидини билъ слуга въ Шкодра. Той билъ родомъ отъ едно село. което „длъжало кръвь” на

друго село. Една вечерь единъ албанець му съобщилъ, че най-стария му синъ е много болѣнъ и

искалъ да го види. Бѣдния старецъ приелъ любезно албанеца, нагостилъ го и го задържалъ прѣзъ

нощьта при себе си, за да го разпитва за сина си. Сутриньта той тръгналь за селото си. На пѫтя

билъ спрѣнъ отъ четворица албанци, които му казали да направи послѣднята си молитва, защото

ще го убиятъ. — Защо? пита стареца. — Твоето село ни длъжи една кръвь, отговарятъ тѣ, а ний ще

я вземеме отъ тебе. Напраздно нещастния старецъ се опитвалъ да имъ доказва, че всичкия си

животъ прѣкаралъ въ странство че, слѣдователно, върху му отговорность не пада. Нападателитѣ

отказали да го слушатъ. Стареца разбралъ. Колѣничилъ да се моли, той се кръстялъ, когато

нападателитѣ гръмнали върху него и го убили. Това бѣше 42 убийство въ тази плавина въ

продължение на единъ мѣсецъ!”. . . (Souvenirs de la Haute-Albanie, A. Degrand, p. 159)].

Воюющитѣ родове понѣкога правятъ врѣменни прѣмирия: рѣшаватъ, напримѣръ, да не се

прѣслѣдватъ прѣзъ опрѣдѣлено годишно врѣме; да не се нападатъ на опрѣдѣлени пѫтища; да не

търсятъ отмъщения отъ нѣкои членове на родоветѣ и т. н. Тѣзи рѣшения се свято изпълняватъ.

Онзи родъ, който не спази дадената дума (bessa), за едно убийство длъжи 3—4.

Едно наранявание се смѣта за половина кръвь; запалвание на кѫща безъ човѣшки жертви — за

една кръвь; оскърбена жена — за една кръвь; убита жена (това става по невнимание) се смѣта за

двѣ убийства и нейната кръвь се отмъстява съ смъртьта на двоица мѫже отъ родътъ на убиеца.

Жена, която изневѣри на мѫжа си, се наказва съ смърть отъ самия мѫжъ, който въ такъвъ случай

длъжи двѣ убийства на фамилията к. Ако мѫжа прѣдварително обади и докаже виновностьта на

жена си прѣдъ баща к (стареца на нейната фамилия), послѣдния дава единъ куршумъ на зетя си съ

думитѣ: „убий я!” Въ такъвъ случай убийството се смѣта, че е извършено отъ бащата, а не отъ

мѫжа. „Куршума не е купенъ отъ послѣдния” *Ср. A. Degrand, Souvenir и шр., p. 147—174. Гл.

Алманаха за Косовския вилаетъ (Косова салнамеси) за 1314 год., стр. 691—702 (Дукакинъ кануни

базь малуматъ)+.

Свѣщенницитѣ у християнитѣ — албанци и ходжитѣ у мухамеданитѣ не се прѣслѣдватъ при

кръвнитѣ отмъщения.

Съвѣта на старцитѣ и байрактаритѣ не се мѣсятъ въ кръвнитѣ борби на фамилиитѣ. Да се отмъсти

за смъртьта на близъкъ роднина се смѣта за свѣто задължение: старцитѣ и байрактаритѣ сѫ

първитѣ, които ще осѫдятъ онзи, който не изпълни това задължение; тѣмъ тежи сѫщото

задължение и тѣ никога не би могли да занимаватъ тия видни мѣста въ албанското общество, ако

не изпълняваха точно и бързо задълженията си отъ този видъ. И по-горѣ споменахъ, че стареца и

байрактаря сѫ хора, които се ползуватъ съ голѣмъ авторитетъ у албанцитѣ, защото въ миналото си

броятъ много убийства и юначни подвизи. Онзи, който се откаже да отмъсти за смъртьта на своя

баща, братъ или близъкъ роднина, се прѣзира и подлага на тежки оскърбления отъ страна на

другитѣ *Такъвъ човекъ се смѣта за не равенъ на другитѣ мѫже. Въ събранията немъ се дава

послѣдно мѣсто, на общитѣ трапези лъжицата му се поставя; когато пиятъ вино, съсѣда му подава

гърнето, като го прѣкарва подъ подигнатото си бедро (Ср. Degrand, p. 158)+.

Кратъкъ исторически очеркъ на Албания

Прѣди да заговоримъ за настоящето положение на работитѣ въ Албания, нека бѣгло очертаемъ

историята на този народъ, който, безъ да е образувалъ нѣкога своя държава, е участвувалъ въ

всичкитѣ балкански държави и е игралъ немаловажна роль всѫдѣ, гдѣто държавнитѣ мѫже сѫ

разбирали хубавитѣ военни качества на този народъ и сѫ сумѣвали да се ползуватъ отъ тѣхъ.

Албанцитѣ сѫ потомци на старитѣ илирийци и епироти и съ право се считатъ за най-старитѣ

жители на Балканския полуостровъ. Наистина, нахлуванието на славянитѣ въ този полуостровъ и

политическитѣ прѣврати, които сѫ послѣдвали това нахлувание, смѣсили много народи и плѣмена

съ старитѣ илирийци и епироти; голѣма часть отъ родственнитѣ тѣмъ македонци, тракийци, гети и

даже даки, изтикани отъ славянскитѣ вълни, намѣрили убѣжище въ гостолюбивитѣ албански

планини и се смѣсили съ илирийцитѣ и епиротитѣ ; славянитѣ тоже проникнали въ тѣхната земя и

образували голѣми заселища: ала старитѣ жители запазили своята плѣменна индивидуалноеть и

своя езикъ. Илирийцитѣ и епиротитѣ сѫ считали мирното занятие за твърдѣ унизително, а сѫ се

занимавали съ воювание, прѣхранвали сѫ се съ грабежи и се гордѣели съ това: тѣзи черти, които

изпъкватъ много рельефно въ всичкитѣ исторически моменти, гдѣто се забѣлѣзва присѫтствието

на тѣзи плѣмена, веднага ни припомнятъ днешнитѣ албанци.

Най-старата история на този народъ е покрита съ непроницаемъ мракъ; исторически докумевти

липсватъ съвършенно и всичкитѣ историци, които сѫ се опитвали да отдѣлятъ и опрѣдѣлятъ нѣщо

отъ този мракъ, сѫ свършвали съ прѣдположения и догадки. Едно е само извѣстно: албанцитѣ

никога не сѫ могла да образуватъ уредено и трайно господарство, което да е групирало всичкитѣ

сродни плѣмена и да е оставило печатъ на национално единство. Има наистина отдѣлни моменти,

славни за албанския народъ, които сѫ станали достояние на всесвѣтската история — такъво е

напр. царуванието на Епирския Деспотъ Пиръ — но тѣ все си оставатъ отдѣлни геройски подвизи,

които изкарватъ на явѣ голѣмитѣ военни способности на този народъ и заедно съ това неговата

неспособность да създаде едно обединено и силно господарство отъ разпокѫсанитѣ части на този

народъ. Илирийцитѣ и епиротитѣ послѣдователно сѫ подпадали всѣкога подъ властьта на

околнитѣ силни господарства и сѫ имъ давали могѫща подпорка. Слѣдъ римското завоевание на

Балканския полуостровъ албанцитѣ, извѣстни тогава подъ името илирийци, падатъ едно подиръ

друго, подъ властьта на готи, българи, сърби, нормандци и пр. Албания е съставлявала часть отъ

българското царство на Симеона, въ X столѣтие; влизала е въ състава на Самуиловото българско

царство: била е тоже подъ властьта на, българскитѣ царе отъ Асѣновата династия. Въ врѣмето на

Самуила се забѣлѣзва, че Албания не влиза въ неговото царство, като провинция напълно

покорена, но като самостоятелна държавица, съ свой князъ подъ върховното управление и

покровителство на Самуила. Тогавашния князъ на Албания е билъ Дукиянския квязъ Иоанъ

Владимиръ, земитѣ на когото били завладѣии отъ Самуила. Едиа отъ романтичнитѣ дъщери на

Самуила, Косара, се влюбила въ Владимира, когато този кротъкъ и красивъ момъкъ билъ въ

плѣнъ, и се оженила за него *К. Иречекъ. История на българитѣ, стр. 251+, слѣдъ което Самуилъ го

направилъ управитель на цѣлата Сѣверна Албания. Владимиръ е билъ почти самостоятеленъ

господарь и, макаръ въ неговото княжество да сѫ влизали много сръбски земи н самъ той да е

билъ сърбинъ по произхождение, албанцитѣ го считали за свой господарь и името му и до днесъ

се е запазило между тѣхъ. Въ това врѣме (XI ст.) албанцитѣ за пръвъ пѫть се опитватъ да

образуватъ едво господарство съ националенъ колоритъ, което не просѫществува за дълго врѣме,

тъй като нови завоеватели се явяватъ въ лицето на нормандцитѣ, подъ водителството на Роберта

Гюскарта и бърже унищожаватъ първия хубавъ опитъ за национално господарство у албанцитѣ

*Ср. Leon Lamouche. La Peninsule Balkanique, p. 96. Бендеревъ, стр. 34+. Въ това врѣме забѣлѣзваме

да се подигатъ и да траятъ доста врѣме двѣ самостоятелни държавици въ Южна и Срѣдня Албания

— Епирското гръцко Деспотство и Драчското Дукство. Обаче, тѣзи двѣ господарства нѣматъ

народенъ колоритъ — едното е било папълно подъ влиянието на гръцката култура и се

управлявало отъ гръцки деспоти, другото е било италиянско господарство, подъ управлелѣтие

цѣлата Сѣверна-Албания паднала подъ властьта на сръбскитѣ крале. Сръбския краль Душанъ

навлѣзалъ въ Албания и я покорилъ, като замѣстилъ италиянскитѣ принцове съ сръбски

управници. Въ това врѣме става едно забѣлѣжителмо движение по между албанцитѣ въ Срѣдня и

Южна-Албания къмъ Тесалия. Албанцитѣ напущатъ планинското си отечество и въ голѣми маси

нахлуватъ въ Тесалия. Никаква сила не е могла да спрѣ това диво нашествие, което е носяло

смърть и разорение. Цѣлата Гърция е била опустошена. Албански колонии покрили слабо

населената Тесалия *Гл. Бендеревъ. Военная Географля и Статистика, стр. 35+. Въ Албания

сръбскитѣ крале владѣли не само ония албански плѣмена, които сѫ живѣяли въ непосрѣдственно

съсѣдство съ сърбитѣ. Тѣхното владичество се е прострѣло въ Южна-Албания и Епиръ. Обаче, тѣ сѫ

биле въ постоянна борба съ албанцитѣ, у които духътъ на национално единство за втори пѫть

свѣтва, но не за дълго. Слѣдъ смъртьта на Душана албанцитѣ се отцѣпватъ отъ сръбското кралство,

но многото управници, които се заявяватъ самостоятелни, разпокъсватъ Албания на малки и

враждующи една съ друга самостоятелни държавици. Анархията, която болѣзненно разяжда

цѣлия Балкански Полуостровъ въ онова врѣме и която създава нѣколко неприятелски

разположени една къмъ друга държавици въ България, Сърбия и Византия, намира приготвена и

хубава почва въ Албания. Братътъ на Душана, Синишь, се провъзгласява за императоръ на Сърбия

и Гърция и присвоява Епиръ; въ Южна-Албания Александръ Георгиевичъ става деспотъ на

всичкитѣ албански земи между рѣкитѣ Воюца и Шкумба; той е воювалъ дълго и отчаяно съ

деспота Тома, който образувалъ малка държавица между неговитѣ и на Синиша владѣния и който

по-послѣ става пъленъ господарь на Епиръ и часть отъ Южна-Албания (1383 год.); Сѣверна-

Албания се разпокъсва на нѣколко части, подъ управлението на албански шефове, повечето отъ

които сѫ биле славяни по произхождение; а въ Шкодра се издига повелительтъ Балша, който

образува добрѣ уредено господарство отъ града и околноститѣ му. Ненаситното стрѣмление на

всѣкой отъ тѣзи управители да завладѣятъ земитѣ на съсѣда си прѣдизвиква кървави сблъсквания

между албанцитѣ, които стръвно се спущатъ подирь случайнитѣ си войводи-повѣлители. Въ тази

анархия, която прѣдставлява прѣдсмъртната агония на единъ високо войнственъ и жестокъ

народъ, заварватъ Албания първитѣ ттрски нахѫлтвания въ тѣзи зеии. Отъ тази анархия сѫщо се

отдѣля и величественно издига най-славната албанска фигура на Скендеръ-бега (Александръ

Кастриоти).

Първото нападение на Албания отъ турцитѣ става около 1380 година. Въ края на XIV и въ първитѣ

години на XV столѣтие, почти всички албански шефове трѣбваше да признаятъ могѫществото на

новодошлия завоеватель и да се подчинятъ на неговото сюзеренство. Единъ отъ тѣхъ, Иванъ

Кастриоти, владѣнията на когото се намирали на сѣверъ отъ р. Шкумба, по цѣлото течение на р.

Матъ *Въ настояще врѣме по горното течение на тази рѣка живѣятъ войнственнитѣ родове Мати и

Фанди (Фунта)+, е показалъ голѣмо съпротивление на турцитѣ, но слѣдъ нѣколко битки, е билъ

принуденъ да признае за свой върховенъ началникъ Султанъ Мурада II (1421—1451 год.) и се

задължилъ да му плаща годишенъ данъкъ, а за залогъ на своята вѣрность далъ най-малкия отъ

четворицата си синове, Георги—Александръ, който става извѣстенъ подъ турското име Скендеръ

бегъ *Историка г. Иречекъ намира невѣрно прѣданието, че Скендеръ-бегъ е билъ заложникъ у

турцитѣ, защото имало достатъчно данни, отъ които се заключава, че младитѣ си години

Скендеръ-бегъ прѣкаралъ въ отечеството си+ и прослави своето отечество, като въплоти въ себе си

най-юнашкия протесть на сънародницитѣ си противъ вънкашното господарувание. Сполучилъ да

избѣга отъ плѣна, Скендеръ-бегъ се явилъ между своитѣ войнственни съотечественници, които

бързо се групиратъ около него. Той захваща ожесточена борба противъ многочисленната турска

войска, която въ това врѣме (1443 год.) била разположена въ добрѣ укрѣпения градъ Кроя.

Турската войска била разбита и Скендеръ-бегъ направилъ прѣвзетия градъ своя столица. Бързитѣ

побѣди, които той нанася една подирь друга на изпратенитѣ срѣщу му турски войски, групиратъ

около него не само съсѣдното албанско население, но и много славянски плѣмена, които сѫ

живѣли по край брѣговетѣ на Адриятическо море (около Дурацо), сърбитѣ отъ Зета и българитѣ

отъ Дебрския край — храбритѣ Мияци. Най-блѣскава побѣда надъ турцитѣ Скендеръ-бегъ е

одържалъ въ 1444 год. при Дебръ. Самъ Султанъ Мурадъ е билъ на два пѫти разбитъ и принуденъ

да отстѫпи съ голѣми загуби. Хубавото географическо положение, което е давало всичкитѣ

прѣимущества на албанцитѣ; храбростьта на войницитѣ, които се групирали около Скендеръ-бега

и които прѣдставляватъ най-войнственния елементъ на Балканския полуостровъ; помощьта, която

му сѫ оказвали отъ Римъ, Венеция и Неаполъ; най-послѣ, слабостьта на турцитѣ отъ къмъ сѣверъ:

тъкмо въ това врѣме турцитѣ водятъ войнитѣ си съ Бранковича и Ивана Хунияди *Голѣмото

сражение между съединенитѣ войски на Унгария и Мурада II при Варна, въ което е падналъ Краль

Владиславъ Унгарски, е станало въ сѫщата (1444 год.), въ която Скендеръ-бегъ спечелилъ победа

при Дебъръ. Само че при Варна победители сѫ били турцитѣ+, всичко това е спомогнало на

Скендеръ-бега да обедини всичкитѣ албански плѣмена и да върви отъ побѣда на побѣда въ

продължение на цѣлия си животъ. Въ продължение на 24 години Скендеръ-бегъ отблъсва

геройски многобройната войска на Мурада II и на неговия наслѣдникъ Мухамеда II (1451—1481),

която се е отеглювала слѣдъ кървави битки и ужасни поражения. Албания се обръща на воененъ

лагеръ, въ който се прибиратъ остатъцитѣ отъ разбититѣ християнски войски изъ цѣлия

полуостровъ: въ редоветѣ на Скендеръ-беговата войска се срѣщатъ всичкитѣ нации на

полуострова и взаимно се биятъ противъ общия врагъ. Военнитѣ способности на Скендеръ-бега,

най-великото чедо на планинска Албания, сѫ допълняли войнственностьта на ония християни,

които не искали да се покорятъ на турцитѣ. Обаче, Скендеръ-бегъ не успѣлъ да основе здрава и

уредена държава, която да може да трае слѣдъ неговата смърть. Въ продължение на цѣлия си

животъ той държалъ разковничето на албанската независимость и непобѣдимостьта на кръста. Но

слѣдъ смъртьта му (17-и януарий 1467 год.) *Историцитѣ не сѫ съгласни относително годината, въ

която е умрѣлъ Скендеръ-бегъ. Г-нъ Иречекъ твърди, че Скендеръ е умрѣлъ на 17-и януарий 1464

год., когато г. Ламушъ споменува 1467 година. Но вѣрна трѣбва да е послѣднята година, защото вт

1466 година Скендеръ-бегъ е водилъ война съ турцитѣ+ настѫпва колебание между неговитѣ

войници и цѣлата Албания остава въ пълна анархия. Турскитѣ войски, които не прѣставали да

нападатъ, разбиватъ единъ подиръ друго разпокѫсанитѣ части на непобѣдимата до тогава

Скендеръ-бегова войска и албанцитѣ биле принудени да признаятъ владичеството на Султана.

Турскитѣ войски заели само крайбрѣжията на Адриятическото-море. Планинскитѣ албанци,

макаръ и да признали върховното господство на Султана надъ тѣхната земя, запазили пълна

вѫтрѣшна свобода, при условие да даватъ ежегодно войници на турското царство.

Това положение на работитѣ прилягало много на албанския характеръ и голѣма часть отъ тѣхъ

бързо приела мухамеданската религия. По този начинъ този буденъ войнственъ народъ, който

послѣденъ се покори слѣдъ дълга и геройска отбрана, става силна опора на турското царство, като

му дава здрави и войнственни войници и вѣрни и добри чиновници *Гл. Leon Lamouche. Peninsule

Balkanique, p. 96 et suiv].

Войнитѣ на Скендеръ-бега прѣдставляватъ единъ периодъ отъ живота на албанцитѣ, прѣзъ който

духътъ на този народъ се подига най-високо и създава най-хубавата страница на историята му.

Има моменти, прѣдъ които изслѣдователя се спира за да погледне на възкръсналото албанско

национално чуство и единство; моменти, когато забѣлѣзва, че албанцитѣ, слѣдъ като сѫ служили

на всичкитѣ съсѣдни тѣмъ народни плѣмена, помислюватъ да заработятъ за своя народъ и да

образуватъ свое господарство, на което можаха да дадатъ здрави и сърдцати войници, толкова

нужни за независимостьта на страната имъ по онова врѣме. Ала тия моменти блѣсватъ и се

изгубватъ въ вихритѣ на онази епоха, прѣпълнена съ кървави събития и несигурность, когато

всички сѫ биле до полуда сплашени отъ силния завоеватель, който е сѣялъ смърть и разорение на

всѣкѫдѣ. Скендеръ-бегъ е нѣмалъ врѣме да мисли за уреждание на господарството си, защото е

трѣбвало да търчи отъ побѣда на побѣда все въ албанскитѣ земи. Турскитѣ войски не му оставяли

нито единъ моментъ за спокойна работа. Неговитѣ албанци, както всѣкога, сѫ биле най-малко

способни да се погрижатъ за уреждание на вѫтрѣшно управление, гдѣто законно-установена

власть, а не пушката, да урежда вѫтрѣшнитѣ имъ работи. И създаденото отъ Скендеръ-бега рухва

безъ всѣкаква слѣда веднага слѣдъ неговата смърть. Ала неговия животъ е оставилъ неизгладими

спомени между албанцитѣ и околнитѣ тѣмъ народи, които и до днесъ го славятъ като свой герой.

А войнитѣ и управлението му прѣдставляватъ послѣдното и най-силното проявявание на

албанското национално единство въ срѣднитѣ вѣкове. По-нататъкъ ще видимъ, че това толкова

слабо чувство у албанцитѣ, което за пръвъ пѫть се проявява при управлението на Самуила, на

ново изникна въ настоящето столѣтие и, култивирано — макаръ и не съзнателно — отъ

непокорнитѣ султански паши, постепенно, но много бавно, расте и зрѣе.

Слѣдъ въдворяванието властьта на турцитѣ въ Албания, голѣма часть отъ населението на

крайбрѣговата равнина захванало да се изселва въ Италия, гдѣто е намирало широко

гостоприемство у народъ съ еднаква религия и близко плѣменно роднинство. Това прѣселявание

е станало въ продължение на двѣ и половина столѣтия (отъ края на XIV ст. до половината на XVII),

тихо и незабѣлѣзано. Прѣселенитѣ албанци сѫ се установили най-вече въ южнитѣ провинции на

Неаполското краство и въ Сицилия. Тамъ тѣ образували 79 общини, населението на които се

възкачва на 210,000 души. Албанцитѣ отъ тѣзи общини не сѫ забравили своето отечество, езика на

което още си говорятъ. Италиянското влияние между албанцитѣ по край Адриятическо-море и

успѣхътъ на италиянската пропаганда въ тѣзи мѣста се длъжи на колониститѣ албанци, които сѫ

дали добри проповѣдници на италиянската пропаганда, както и добри държавни мѫже на Италия.

Отъ началото на XV столѣтие Албания е подчинена на турцитѣ, фактическата власть на които не е

отивала много на далечъ отъ крайбрѣговата равнина и градоветѣ, които сѫ разположени въ нея.

Останалата часть на Албания, въ която се е прибрало почти цѣлото албанско население, което не е

пожелало да се поддаде на чуждо влияние, е признала номиналната власть на султанитѣ.

Когато се говори за покоряванието на Албания отъ турцитѣ, не може да не се спомене и за

геройската защита на града Шкодра (Скутари), който по онова врѣме се е намиралъ подъ

владичеството на Венециянцитѣ и се е управлявалъ отъ сенатора Антонио Лоретано. Турцитѣ за

пръвъ пѫть обсаждатъ този градъ въ 1473 година, но градътъ, умно защищаванъ отъ добрѣ

обучени албанци, между които една голѣма часть сѫ били добрѣ калени въ редоветѣ на Скендеръ-

беговата войска, отстоялъ геройски на всичкитѣ атаки отъ страна на турцитѣ, които, слѣдъ

тримѣсечно безполезно обсаждание, се оттеглили. Прѣзъ 1476 година този градъ е билъ на ново

обсаденъ отъ многобройна турска войска, прѣдвождана отъ самия Султанъ Мухамедъ II. Градътъ

се защищавалъ съ храбростьта на отчаянието. И женитѣ взели участие въ защитата, като се биели

въ редоветѣ на мѫжетѣ. Много албанки умрѣли въ укрѣпленията на градътъ съ орѫжие въ рѫцѣ.

Мухамедъ II два пѫти се опиталъ да го прѣвземе съ пристѫпъ, но билъ отблъсванъ съ голѣми

загуби и самъ билъ тежко раненъ. Обезнадѣжденъ, че ще може да го прѣвземе съ битка,

Мухамедъ II оставилъ на своитѣ пълководци да го държатъ въ обсада, до като гладътъ принуди

жителитѣ му да се прѣдадатъ. Обсадата е траяла 15 мѣсеци, но никой отъ обсаденитѣ не е

помислювалъ за капитулирание. Въ 1478 година Венецианската Република, уморена отъ войната,

която водила по всичкитѣ морски пунктове на своитѣ обширни колонии, поискала миръ. Въ

съглашението, което било направено по този случай, влизалъ и градътъ Шкодра, който се

отстѫпвалъ на турцитѣ. Но шкодренци се отказали да останатъ подъ властьта на мухамеданитѣ и

се изселили въ Италия, отъ гдѣто по-послѣ се завърнали и се заселили въ албанскитѣ планини

между другитѣ свободни албанци-католици, които оставили имуществата си и прѣдпочели да

живѣятъ свободенъ пастирски животъ, далечъ отъ съприкосновението съ умразния завоеватель.

Самовластни паши въ Шкодра и Янина. Албанска лига

Феодалната система, която е била доста силна у албанцитѣ при идванието на турцитѣ, се развива

и усилва подиръ това. Създава се могѫща албанска аристокрация, която разпокѫсва цѣлата

Албания на малки господарства, въ които шефа става пъленъ господаръ на хората и имуществатя.

Тѣзи шефове групиратъ около себе си способнитѣ да носятъ орѫжие и водятъ постоянни войни по

между си. Турското правителство ги е провъзгласявало за свои прѣдставатели въ земитѣ имъ. Ала

тѣ давали твърдѣ малко значение на това своеобразно назначение, никога, впрочемъ, не искано.

Когато нѣкой отъ тѣзи феодали е сполучвалъ да побѣди съсѣдитѣ си, той присъединявалъ

владѣнията имъ къмъ своитѣ и по този начинъ се образували силни мѣстни владѣтели, които

много пѫти сѫ се опитвали да образуватъ независима държава отъ цѣлата Албания и обявявали

война на Турция. По този начинъ Турция, която никога не е могла да стане фактически владѣтель

на Албания, е била принудена да води постоянни войни, които не сѫ прѣстанали и до днесъ.

Между това, турското правителство не е могло да постѫпва много строго съ възстаналитѣ албанци,

защото тѣ сѫ биле всѣкога най-добритѣ борци противъ непокорнитѣ черногорци.

Постояннитѣ навлизания на черногорцитѣ въ турскитѣ владѣния и въ Албания много пѫти сѫ

прѣдизвиквали прѣмирие между албанцитѣ мухамедани и католици и между албанскитѣ шефове

и турското правителство. Албанскитѣ католически плѣмена, които живѣятъ въ планинитѣ на

сѣверо-изтокъ отъ Шкодра (плѣмената: Хоти, Клементи, Скрели, Кастрари и пр.), сѫ биле най-често

нападани отъ черногорцитѣ. Борбата между черногорци и албанци е сѫществувала и прѣди

идванието на турцитѣ, но тя се е усилила най-много слѣдъ покоряванието на Албания. Отъ този

моментъ тази война добива характеръ на борба за самостоятелность отъ страна на черногорцитѣ

и за завладѣвание отъ страна на албанцитѣ. Навлизанията ту отъ едната, ту отъ другата страна, сѫ

слѣдвали непрѣкѫснато и сѫ биле всѣкога придружени съ кървави схватки, грабежи и

опустошения. Албанци и черногорци въ продължение на цѣли столѣтия водятъ свирѣпи войни, въ

които милостьта къмъ противника е нѣщо неизвѣстно. Най-уважавания човѣкъ и въ единия и въ

другия лагеръ се е считалъ онзи, който е донасялъ повече глави, носове или уши слѣдъ едно

навлизание въ територията на неприятеля. Черногорцитѣ сѫ бивали много пѫти разбивани, земята

имъ опустошавана, селата имъ изгаряни. Понѣкога тѣ сѫ спечелвали блѣскави побѣди надъ

многобройнитѣ албанци. Слѣдъ всѣка сполука на черногорцитѣ въ лагера на албанцитѣ сѫ

избухвали размирия, много печални за албанскитѣ шефове. Много отъ недоволнитѣ бѣгали въ

Черна-Гора и увеличавали четитѣ на черногорския владика *Черногорския владика е билъ и

свѣтски и духовенъ началникъ на черногорцитѣ. Той е водилъ храбритѣ планинци на война+. По

този начинъ умразата между албанци и черногорци се е поддържала и усилвала. Турското

правителство е подържало тази вражда между двата съсѣдни народи. Въ тази борба то е считало

албанцитѣ за войници, които се биятъ за разширение на султанскитѣ владѣния и не е изпущало

нито единъ случай да не прати подкрѣпление на албанцитѣ и разни награди и отличия на

отличавшитѣ се албански шефове. Въ сѫщность албанскитѣ шефове не сѫ отивали въ

дълговидностьта си толкова далечъ. Въ борбата си съ черногорцитѣ, тѣ не сѫ се водили отъ

желанията на султанитѣ, а отъ своята умраза къмъ храбритѣ жители на Черна-Гора, които имъ

съперничали въ геройството. Тази война е единъ двубой между два необразовани народи,

надарени съ високи военни достойнства и съ силно чувство на необуздана лична свобода, но съ

слаби интелектуални способности. Именно заради това нетрѣбва да се търса нито каква и да е

цѣль въ тази война, нито нѣкакъвъ планъ при водянието к. Това своеобразно воювание не е

прѣставало никога; умразата между двата съсѣдни иароди се е увеличавала постоянно; успѣхътъ е

бивалъ ту на едното, ту на другата страна. Понѣкога сполукитѣ на албанцитѣ сѫ издигали до

толкова нѣкои отъ шефоветѣ имъ, щото тѣ открито сѫ ги провъзгласявали за самостоятелии

албански господари и сѫ водили едноврѣменно войни съ черногорскитѣ и съ турскитѣ войски.

Най-видниятъ отъ тия албански шефове е Махмудъ Бучатли, който изпърво е билъ признатъ отъ

турското правителство за управитель на Шкодра (1770 год.) и е билъ натоваренъ да варди

албанскитѣ земи отъ нахлуванията на черногорцитѣ. Махмутъ Бучатли произхождалъ отъ една

влиятелна мирдитска фамилия. Щомъ станалъ управитель на Шкодра, той групиралъ всичкитѣ

албански шефове и веднага обявилъ война на черногорцитѣ. Черна-Гора била нападана нѣколко

пѫти, селата к биле опустошени и изгорени, попадналитѣ въ рѫцѣтѣ на албанцитѣ мѫже и жени

немилостиво избивани. Отмъщението е килѣло въ сърдцата на всички и умразата се е раздухвала

съ бѣсна бързина. Тази епоха е най-кьрвавата въ историята на албанцитѣ слѣдъ биткитѣ на

Скендеръ-бега. Сърдцераздирателни подробности отъ тѣзи битки сѫ запазени и до днесъ въ

прѣданията и пѣснитѣ на двата народа. Амбицията на Бучатли не се е ограничила съ побѣдитѣ му

надъ черногорцитѣ; той прѣдприелъ сѫщо така кървави походи срѣщу влиятелнитѣ албански

шефове въ вѫтрѣшностьта на Албания и ги принудилъ да признаятъ неограничената му власть.

Шефътъ на мирдититѣ става неговъ главенъ помощникъ. Цѣлата Сѣверна и Срѣдня-Албания,

заедно съ земитѣ по горньото течение на р. Бѣли-Дринъ (областьта Метохия) и Косово-поле до

Шаръ-Планина и Копаоникъ признали властьта на силния шкодренски паша, който изпъдилъ

малкото прѣдставители на султана въ тѣзи земи. Недоволенъ отъ това, Бучатли силомъ навлѣзалъ

въ Босна и слѣдъ кървава битка прѣвзель много градове, които до тогава влизали въ Босненския

вилаетъ и биле подъ управлението на босна-сарайския паша, вѣренъ служитель на Портата. Отъ

Цариградъ съ заплашвание заповѣдали на Бучатли да прѣдаде на босна-сарайския паша отнетитѣ

мѣста. Гордия шкодренски пагаа, който никога не бѣ получавалъ заповѣди, не обърналъ даже

внимание на това. Той се приготвилъ за война съ Турция, която била много разклатена вѫтрѣшно

отъ върлующитѣ по онова врѣме кърджалии. Портата изпратила срѣщу него силна войска подъ

началството на Зикиръ-паша и Чаушогло. Въ битката, която станала на Шкодренската равнина,

Бучатли билъ разбитъ и се оттеглилъ въ добрѣ укрѣпения градъ (1776 год.). Отъ тукъ той

отправилъ едно въззвание къмъ горскитѣ албански плѣмена. Въ кѫсо врѣме около него се събрали

най-воинственнитѣ горци. Съ пѣсни и съ гърмежи сѫ спущали тѣ отъ планината къмъ Шкодра и

тихо навлизали въ градътъ, безъ да срѣщнатъ каквото и да било прѣпятствие отъ страна на

турскитѣ войски, които го обсаждали. Въ скоро врѣме Бучатли разполагалъ съ силна войска и

нападналъ султанскитѣ войски, разбилъ ги и извършилъ надъ тѣхъ ужасна рѣзня. Ненаученитѣ на

дисциплина планинци се нахвърляли върху разстроенитѣ редове на турската войска и я избили.

Разкази за тази блѣскава побѣда сѫ още запазени между народа, а въ пѣснитѣ особенно се слави

„Шкодренския лъвъ” *Махудь-паша Бучатли+. Слѣдъ тази побѣда всесилния паша се

провъзгласилъ за господарь на всичкитѣ албанци. Махмудъ Бнатли захваща да мисли за обедиена

и свободна Албания на която господарь да бѫде той. Ала черногорцитѣ не го оставили дълго

врѣме да се радва на хубавитѣ си блѣнове и да пристѫпи къмъ вѫтрѣшно нареждание на земитѣ

си. Тѣ навлѣзли нѣколко пѫти въ албанскитѣ земи и опустошили пограничнитѣ мѣста. Когато

Бучатли билъ заетъ съ борбата си противъ турскитѣ войски, черногорцитѣ прѣвзели мѣстностьта

Зета и навлѣзли дори до Ипекъ. Тогава свирѣпия Махмудъ се заклѣлъ прѣдъ събранитѣ байраци

на всички подвластни нему албански родове да изтрѣби това славянско плѣме, което спѫвало

неговия вървежъ и разваляло плановетѣ му. По онова врѣме, както и сега, умразата между

мирдититѣ и черногорцитѣ била голѣма. Шкодренския повѣлитель свикалъ всичкитѣ мирдитски

родове (байраци) и ги поставилъ въ първитѣ редове на войската, която приготвилъ за

експедицията си въ непроходимитѣ черногорски планини. Както черногорския владика, така и

Бучатли чувствували, че тази война ще рѣши сѫдбата имъ. Албанския повѣлитель знаялъ, че той не

ще може да владѣе Босна, нито ще бѫде спокоенъ въ сѣверна Албания, ако не покори и не умири

славянскитѣ горци въ Черно-гора, които раздѣляли тѣзи двѣ части. А съединението имъ и,

слѣдователно, докарванието границата на своитѣ владѣния до една държава, която

симпатизирала на неговитѣ планове, била завѣтната мечта на храбрия Шкодренски паша.

Черногорския владика се приготвиль тоже за прѣдстоящата война. Самъ Махмудъ Бучатли поелъ

началството надъ събранитѣ албански байраци и се отправилъ къмъ Черна-Гора. Неговото

навлизание въ славянската область (1779 год.) било съпроводено съ разорението на всички мѣста,

прѣзъ които минавали необузданитѣ и свирѣпи албанци. Черногорцитѣ знаяли, че не можали да

очакватъ освѣнь смърть отъ побѣдительтъ, ако попаднатъ въ рѫцѣтѣ му; за това се приготвили на

отчаяно съпротивление. Албанцитѣ навлѣзли въ тѣснитѣ черногорски клисури и достигнали до

проходътъ Бѣлопавловичъ. Мирдититѣ, които вървѣли най-напрѣдъ, като изтикали слѣдъ кървави

сбивания черногорцитѣ отъ тѣхнитѣ позиции, необмисленно се втурнали да ги прѣслѣдватъ въ

непозната тѣмъ и непристѫпна мѣстность. Голѣмата часть отъ войската на владиката, която била

скрита задъ канаритѣ на прохода, се нахвърлила върху албанцитѣ съ бѣсенъ викъ. Настава

рѣшителенъ мояентъ. И двѣтѣ страни се сражавали геройски и отчаянно. Албанцитѣ, стѣснени въ

прохода, били задължени да държатъ отбранително положение; но атаката на черногорцитѣ,

които се спущали отъ всичкитѣ страни на планината съ неописуема стрѣмителность, била ужасна.

Настава най-ужасния въ тѣзи битки день. Слѣдъ геройска защита, албанцитѣ биле избити. Самъ

Махмудъ Бучатли като видѣлъ че всичкитѣ изходи сѫ запазени, рѣшилъ да умрѣ при своитѣ

войници, отъ колкото да се прѣдаде на владиката и да подпише сраменъ договоръ. Главатѣ на

падналитѣ въ черногорската територия албанци, биле разнисани отъ побѣдителитѣ изъ селата. И

до днесъ между албанцитѣ се запазилъ споменъ за тази ужасна битка. Една монотонна и жална

пѣсень, която албанкитѣ пѣятъ плачейки, е запазила живо спомена на тази битка, която съсипа

крилатитѣ надѣжди на албанцитѣ: онова за което тѣ плачатъ не е смъртьта на близкитѣ имъ, а

рухванието на надѣждитѣ, които Махмудъ Бучатли създаде, за независимостьта на албанския

народъ. Ето една часть отъ тази пѣсень:

Па не деги, море владик,

Мас ма пре крет ме тик;

Бени мир, Миртитасе

Се мет и лиони Искодресе

Море Кишла о Кишла плак

Ат метне, щат байрак

Бени мир, Мирдитасе

Се мет паша Искодресе.

*Слушай, владика, ти искашъ да отрѣжешъ нашитѣ глави съ твоя ножъ. Нападайте (ударете)

мирдитски юнаци, защото шкодренския лъвъ ще загине. Църква o стара църква, при твоитѣ стени

паднаха седемьтѣ байраци. Нападайте мирдитски юнаци, защото шкодренския паша загинва+

Така се свършилъ този кървавъ епизодъ въ историята на албанцитѣ. Вѣковната умраза между

двата съсѣдни народи, умно и тактично поддържана отъ заинтересувани съсѣди, и до сега намира

храна въ споменитѣ и пѣснитѣ за тази война, която издълба най-голѣмата яма между черногорци

и албанци. Ний нѣма да слѣдамъ постояннитѣ погранични схватки, всѣкога придружени съ

разорение на села и немилостиво клане отъ едната и отъ другата страна.

Наслѣдницитѣ на Махмудъ Бучатли малко по малко отстѫпили прѣдъ властьта на султанитѣ, които

слѣдъ побѣдитѣ на Махмудъ Бучатли не употрѣбявали вече натискъ и войска прѣдъ албанскитѣ

шефове: тѣ разбрали, че съ натискъ и военни експедиции не ще могатъ да подчинятъ немирния

албански елементъ. Послѣднитѣ прѣдставители на тази фамилия, която по наслѣдство прѣдавала

властьта си, се явяватъ като прѣдставители на султанската власть въ страната и получавали

формално nазначение отъ Цариградъ, при всичко, че биле самостоятелни въ вѫтрѣшното

управление. Славната фамилия на Бучатли изчезва съ Мустафа-паша, който отново се повдигналъ

противъ султанъ Махмудъ II, когато този султанъ поискалъ да приложи и въ Албания военни и

административни реформи. Но Мустафа нѣмалъ нито умътъ, нито военнитѣ качества на своя дѣдо.

При всичко че обстоятелствата биле твърдѣ сгодни, за да подигне цѣлата Сѣверна-Албания, той се

задоволилъ само да влѣзе въ прѣговори съ непокорния по онова врѣме Янински-паша, Али

Тепеленъ, и му далъ силна поддърѫка въ борбата му противъ Портата. Ала слѣдъ усмиряванието

на южнитѣ албанци и смъртьта на Али Тепеленъ, Мустафа неможалъ да се противи на

изпратенитѣ срѣщу него турски войски, които подъ водителството на великия везиръ Мехмедъ

Рашидъ, се обърнали къмъ Шкодра. Побѣденъ, той билъ принуденъ да прѣдаде градътъ, слѣдъ

което билъ обезглавенъ. Съ него се свършва родътъ на Бучатли и заедно съ това една отъ най-

славнитѣ епохи (слѣдъ тази на Скендеръ-бега), отъ историята на албанцитѣ, когато неясно и

непрѣдѣлено, но доста силно замѣрва у албанцитѣ мисъльта за самостоятелна албанска държава.

Историческия ни очеркъ ще бѫде непъленъ, ако не споменемъ и за Янинския наша, Али Тепеленъ

(1741—1822 г.), който краси съ името си една отъ най-хубавитѣ страници отъ историята на южнитѣ

албанци (тоскитѣ).

Въ първитѣ години на XIX столѣтие Али билъ управитель на Янинския вилаетъ. Както Махмудъ

Бучатли, той билъ виденъ шефъ на албанцитѣ въ Южна-Албания; въ борбата си противъ по-

малкитѣ албански главатари сполучилъ да си създаде голѣла популярность и скоро станалъ

силенъ и независимъ владѣтель на цѣлия край. Както всѣкога, Портата побързала да го назначи за

замѣстникъ на Султана въ тази область и по този начинъ да санкционира властьта му. Изпърво той

билъ твърдо прѣдаденъ на Султана. Въ борбата на послѣдния противъ Пазвантоглу, Али далъ най-

силната поддръжка, вслѣдствие на което билъ произведенъ въ чинъ „бейлербей”. Съ своитѣ

безстрашни и свирѣпи албанци той е достигналъ дори до най-източната часть на Тракия — близо

до Къркъ-Клисе (1802 год.) *Г. Иречекъ. История на България, стр. 617, 626 и 638+. Неговитѣ

дружини, въ които влизали много цинцари *Гл. Bianconi, p. 22+, сѣяли ужасъ на всѣкадѣ.

Честолюбивия албанецъ не билъ доволенъ отъ почеститѣ, които му се правили отъ цариградскитѣ

управници. Неограниченъ господарь на цѣлата Южна-Албания, той захваналъ да бълнува за

независима Албания подъ негово управление. Портата побързала да изпрати срѣщу му войска,

която прѣтърпѣла ужасно поражение (1814 год.) и Али разпространилъ владѣнията си до

Пелагонийската равнина (Битолско). Най-вѣрни негови помощнвци и сподвижници биле

водителитѣ на планинскитѣ цинцари около Пиндъ: Палеополу, нарѣченъ „князъ на цинцаритѣ”,

поради голѣмата популярность и влияние, което ималъ между сънародницитѣ си; Канавосъ и

свѣщенницитѣ Бракова и Букавало. Както мирдититѣ за Бучатли, така и цинцаритѣ, извѣстни подъ

името „Арматоли” или „Дервенджии”, подъ водителството на четворицата си шефове, станали

най-яритѣ и най-страшнитѣ защитници на Янинския деспотъ. Ала славата на християнскитѣ

главатари била тежка за амбициозния паша. Той заръчалъ да ги убиятъ, за да не затъмняватъ съ

геройствата си неговото име. Само Палеополу сполучилъ да избѣгне отъ злата участь, която му

била приготвена отъ неговия страшенъ шефъ и съ мнозина отъ своитѣ „дервенджии” избѣгалъ въ

Тесалия, гдѣто взелъ живо участие въ гръцкото възстание. Цинцаритѣ, безъ своитѣ шефове, не

биле вече ония герои, които неотстѫпно се бияли и умирали за своя паша. Али забѣлѣзалъ

грѣшката си, но късно. А Портата продължавала да изпраща войски противъ него. Къмъ 1820 год.,

тя изпратила едно слѣдъ друго много войска подъ командата на Исмаилъ-паша, Драма-Али-паша

и свирѣпия Баба-Пехливанъ. Али се защитилъ геройски. Но цинцаритѣ и албанскитѣ християни

гледали на него съ недовѣрие и даже ненависть слѣдъ убиванието на любимитѣ имъ шефове. Най-

послѣ Али Тепеленли билъ разбитъ и неговитѣ планове за самостоятелна Албания рухнали. Той се

прѣдалъ подъ условие да не го убиватъ, но щомъ го уловили — билъ удушенъ. Впрочемъ, при

неговото управленне тази мисъль е била вплотена само въ неговата неограничена амбициозность

и не е нито ясна, нито почувствувана отъ неговитѣ сподвижници — албанци и цинцари. Освѣнъ

това, самъ Али Тепеленли не е направилъ нищо, което да ни показва, че той разбиралъ и

схващалъ ясно идеята за самостоятелна Албания. Неговитѣ прѣговори съ Мустафа Шкодренски и

съ Австрия иматъ за цѣль да осигурятъ защитата му противъ султанскитѣ войски, но не съдържатъ

никакъвъ планъ за бѫдѫще самостоятелно управление на покоренитѣ отъ него области. А съюза

му съ Наполеона и по-послѣ съ англичанитѣ ималъ за цѣль да разшири владѣнията му: съ

помощьта на послѣднитѣ той завладѣлъ Парга. Али има общата за всички албански главатари

грѣшка: да поддържа властьта си съ постоянна войска, която му е служила, защото я водялъ отъ

грабежи на грабежи, безъ да помисли за създаванието на трайно и сигурно вѫтрѣшно управление,

при което населението се прѣвързва къмъ земята си и захваща да я обработва и обича.

Слѣдъ покоряванието на Али Тепеленли въ Янина и съсипванието на фамилията Бучатли въ

Шкодра, турската администрация се утвърдява въ Албания: по-силно въ Южна-Албания и Епиръ,

по-слабо въ Срѣдня и Сѣверна-Албания. Управителитѣ на областитѣ (валиитѣ) захващатъ да се

назначаватъ направо отъ Цариградъ и не сѫ вече взимани измежду албанскитѣ шефове.

Постоянна турска войска захваща да квартирува почти въ всичкитѣ градове на Южна-Албания и въ

приморскитѣ градове на Сѣверна и Срѣдня-Албания. Притѣсненитѣ албанци постепенно се

оттеглятъ въ непристѫпнитѣ планини, при свободнитѣ си сънародници, шефоветѣ на които

признавали върховната власть на Султана, подъ условие, че никакъвъ прѣдставитель на послѣдния

нѣма да имъ се мѣси въ вѫтрѣшното управление. Крайбрѣжната ивица на Албания и по-голѣмитѣ

населени пунктове захващатъ да пустѣятъ. Прѣселенитѣ албанци не намѣрили богата и

плодородна страна, каквато е крайбрѣжната ивица и долинитѣ, ала тѣ намѣрили мѣстото на

необузданата си лична свобода. Събраното множество въ планинитѣ образува отдѣлнитѣ родове

и плѣмена, които намираме днесъ въ такъвъ голѣмъ брой. Отъ това врѣме захващатъ постояннитѣ

навлизания на албанцитѣ въ странитѣ съсѣдни тѣмъ отъ къмъ сѣверъ и изтокъ (въ Стара-Сърбия и

Македония), отъ гдѣто се завръщали въ непристѫпнитѣ си планини, слѣдъ като сѫ ограбвали отъ

населението онова що имъ било нужно за живѣяние. Изпървомъ тѣзи нахлувания сѫ имали

частенъ характеръ. Но въ скоро врѣме тѣ ставатъ постоянни и взимагь характера на обикновенно

занятие за необузданитѣ планинци. Всѣка година и отъ всички страни на планинитѣ албанскитѣ

чети захващатъ да влизатъ въ сръбскитѣ и български села и да събиратъ ежегоденъ данъкъ отъ

трудътъ на славянското население. Тѣзи нахлувания — всѣкога придружени съ убийства и пожари

въ ония села, които доброволно не сѫ давали онова що имъ е било искано — се продължаватъ и

до днесъ. Голѣма часть отъ населението въ тѣзи села се е изселило и имуществата му сѫ

завладани отъ албанцитѣ. Въ това отношение особенно сѫ пострадѣли областитѣ Метохия и

Косово-поле, извѣстни въ съврѣменната сръбска литература подъ името Стара-Сърбяя. Сръбското

население въ тѣзи области не е могло да отстои на катагодишния напливъ на албанцитѣ, които

захващатъ да се чувствуватъ стѣснени въ планинитѣ си слѣдъ дохожданието на прѣселницитѣ отъ

къмъ брѣговетѣ на Адриатическо-море. То захваща да отстѫпва и изоставя земята си.

Географическото положение на тѣзи области и постоянната война, която водили нѣкои отъ

сръбскитѣ плѣмена въ най-западната планиниста мѣстность на тия области, прѣдизвикали по-

силенъ напливъ на албанци въ тѣхъ. Въ продължение на едно столѣтие сръбското население

трѣбвало да отстѫпи съвършенно. Въ сегашно врѣме албанцитѣ съставляватъ 76—78% отъ цѣлото

население въ ония мѣста, гдѣто прѣди косовската битка е цъвтяла сръбската култура, гдѣто се е

намирало седалището на сръбската Патриаршия и Душановия Цариградъ! Пѫтешественника

намира на всѣка стѫпка славни остатъци, които напомнятъ, че тукъ нѣкога е кипѣлъ сръбски

животъ и се е развивала висока сръбска култура. Тая страна сега е населена съ албанци и се

нарича „Арнаутлукъ” *Изселванието на сръбското население въ Метохия и Косово-поле захваща

много рано. Още слѣдъ Косовския бой много от населението се изселва къмъ сѣвернитѣ сръбски

земи, гдѣто свободата е била сравнително по-запазена и въ земитѣ принадлежащи на унгарската

корона. Послѣдния Ипекски Патриархъ Арсений Черноевичъ напустналъ патриаршията си съ

37,000 сръбски фамилии отъ Метохия и се заселилъ въ Австрия прѣзъ 1690 год. (ср. Гилфердингъ,

т. III, стр. 123 и L. Lamouche, p. 91). Обаче, тѣзи области все си останали сръбски земи до началото

на настоящето столѣтие+. Прѣселенитѣ албанци сѫ геги, принадлежащи къмъ планинскитѣ

католически плѣмена, но съ слизанието си тукъ тѣ сѫ приемали мухамеданството, а твърдѣ малко

сѫ останали вѣрни на бащината си религия.

По всичкото продължение на граничната линия между албанското и българското население,

послѣдньото е било тоже стѣснявано и мѫчено отъ албанскитѣ ежегодни нахлувания, които

продължаватъ до сега и понѣкога взиматъ застрашителенъ характоръ. Въ много мѣста то е

отстѫпило както сръбското въ Метохия и Косовско-поле, като напустнало селата и имуществата си.

Така е станало съ земитѣ населени изключително съ българи въ Прѣшовско, около политѣ на

Църна-Гора (Скопско), въ Тетовско — по високитѣ мѣста на Суха-Гора, Кичевско, Дебрско и

Охридско, Рѣсенско, Битолско и Костурско. По-привързано къмъ земята си, българското население

е отстѫпвало бавно и само отъ ония мѣста, които сѫ планински и близски до албанскитѣ планини,

като се е изселвало въ съсѣднитѣ села, гдѣто се е групирало въ компактни маси, както е случая въ

Тетовската долина и въ Дебърско, и можало да замедлява нахлуванието на албанцитѣ. То е

водило тежка борба и е търпѣло всичкитѣ к несгоди и ужаси, но не е емигрирало. Нему помагало

и географическия характеръ на земята, която не е тъй планинска, както сръбскитѣ земи, и,

слѣдователно, по-малко пригодна за албанскитѣ нашествия.

Турското правителство не е взимало никога вѣкакви мѣрки за защитата на славянскитѣ си

подданици. Слѣдъ историята на шкодренскитѣ и янински паши Портата не е смѣяла да си създава

нови главоболия въ вѫтрѣшностьта на Албания. Прѣдставителитѣ на Султана въ албанскитѣ земи

сѫ вървели здружно съ албанцитѣ при нашествията на послѣднитѣ или пъкъ безучастно сѫ

гледали, безъ да иматъ желание и възможность да ограничатъ тѣзи своеволия и анархия.

Християнското население въ Стара-Сърбия и Македония било принудено да плаща годишенъ

данъкъ на албанскитѣ шефове, които опрѣдѣляли по отдѣлно на всѣко село количеството и

качеството на този данъкъ. Шефоветѣ си разпрѣдѣлили селата и никой другъ албански шефъ не е

могалъ да събира данъкъ отъ селата, които плащали вече на единъ шефъ. По този начинъ

населението изъ всичкитѣ погранични на Албания области плащало данъци едноврѣменно на

турското правителство и на албанскитѣ шефове. Послѣднитѣ сѫ по-тежки и по-непоносни.

Прѣдставителитѣ на турската власть въ Метохия, Косово, Тетовско, Кичевско, Дебрско, Охридско,

Рѣсенско, Битолско и Костурско сѫ такива за християнското население (за сръбското въ първитѣ

двѣ области и за българското въ другитѣ), защото албанцитѣ не признаватъ никаква власть надъ

себе си. И албанцитѣ свободно и открито събиратъ непосиленъ данъкъ отъ населението, което е

останало въ тази страни, като високо заявяватъ, че сѫ ярки защитници на султановата държава.

Това положение на работитѣ въ Албания и пограничнитѣ к сръбски и български страни

продължава, и въ сегашно врѣме. То се влошава отъ година на година вслѣдсткие пораствание

численностьта на албанското население и бѣдностьта и мизерията у него. Албанскитѣ нашествия

зачестиха, славянското население намаля и обѣдня. Привързаното къмъ родната си страна

българско население изъ западна Македония захвана да ходи на чужбина, за да търси прѣхраната

си, и прави послѣдни усилия за да не напустне съвсѣмъ страната, както направи сръбското

население въ Метохия и Косово.

Въ настояще врѣме ний сме свидѣтели на голѣмо и стрѣмително разширение на албанския

елементъ. Ежедневно албанцитѣ силомъ заематъ голѣми пространства съ цвѣтущи въ миналото

български и сръбски села и градове.

* * *

Слѣдъ покоряванието на Шкодренскитѣ паши и на Янинския Али Тепеленли, историята на

албанцатѣ се сключва въ тѣзи нашествия. Като изучватъ този периодъ изъ живота на албанцитѣ,

историцитѣ говорятъ, че прѣзъ това врѣме Албания е била „сравнително спокойна”. Въ сѫщность

никое историческо твърдѣние не е било така повърхностно и неосновно казано. Защото, никога

Албания не е била така развълнувана, както прѣзъ годинитѣ, които слѣдватъ слѣдъ поставянието

на цариградски паши въ Шкодра и Янина и слѣдъ прѣмѣстванието на албанскитѣ центрове отъ

двата града въ непристѫпнитѣ планини. Истина е, обаче, че турскитѣ власти сѫ гледали съвсѣмъ

спокойно на безредицитѣ помежду албанцитѣ и не сѫ помислювали да установятъ каква годѣ

власть помежду имъ, та вслѣдствие на това нѣма нѣкакви особенни сблъскванне между властьта и

населението. Портата всѣкога е отстѫпвала на исканията на албанцитѣ. Тѣзи искания сѫ малко, и

ясно формулирани: свобода да носятъ орѫжие, да извършватъ кръвнитѣ си отмъщения и да

грабятъ съсѣднитѣ си славянски народи. Ако нѣкога сѫ изниквали недоразумѣния между

шефоветѣ на албанцитѣ и прѣдставителитѣ на Портата, послѣднята е прибързвала за удовлетвори

първитѣ съ отстранението на послѣднитѣ и въпроса се е разрѣшавалъ безъ да взима характеръ на

неприязненность спрямо Султана. И анархията въ Албания е продължавала и продължава, а

турската власть е изгубила всѣко значение даже и за земитѣ, които по-послѣ сѫ заети отъ албанци.

Много пѫти Портата се е опитвала да въведе редъ и спокойствие въ Албания. Нейнитѣ опити сѫ

срѣщали отчаяно съпротивление отъ страна на албанцитѣ и тя е отстѫпвала прѣдъ страхътъ да не

би да се повтори историята на Янинския и Шкодренскитѣ паши. Въ врѣмето на Хафъзъ-паша,

шкодренски управитель, сѫ биле правени опити да се въведатъ въ Албания опрѣдѣленитѣ въ

Танзимата реформи. Албанцитѣ сѫ повдигнали противъ Хафъзъ-паша и разбили изпратенитѣ

срѣщу тѣхъ султански войски. Портата се принудила да отстѫпи.

Съ отстѫпкитѣ си и пълната свобода, която имъ е давана, Портата отодавна е спечелила

албанцитѣ, отъ военнитѣ качества на които широко се е ползувала и ползува. Въ борбата си

противъ своитѣ съсѣди тя е имала албанцитѣ въ първитѣ редове на биющитѣ се за Султана

войници. А когато прѣзъ 1877 година Берлинския конгресъ опрѣдѣли да се отстѫпятъ на Сърбия и

Черна-Гора нѣкои части отъ земитѣ, населени съ албанци, послѣднитѣ, тайно подтикнати отъ

цариградскитѣ управници, рѣшиха съ орѫжие да се възпротивятъ на това. Непримирими врагове

на сърбитѣ и черногорцитѣ, албанцитѣ не можаха да допустнатъ даже, че земи населени отъ тѣхни

сънародници, могатъ да се присъединятъ къмъ сръбскитѣ и черногорски земи. Католици и

мухамедани отъ цѣлата Сѣверна-Албания образуваха прочутата Албанска лига, която си тури за

задача да не допустне да се изпълни рѣшението на Берлинския ареопагъ, относително албанскитѣ

земи. Водители на Лигата бѣха Одо-бей и Али-Мехмедъ-бей, отъ страна на албанцитѣ

мухамедане; Пренкъ-Бибъ-Дода, великия войвода на мирдититѣ — отъ страна на албанцитѣ

католици, и единъ чужденецъ, името на когото се замълчава поради съврѣменностьта на Лигата, и

който бѣше главния съвѣтникъ въ прѣдприетата коалиция. Лигата не можа да сполучи

относително земитѣ, които се отстѫпиха на Сърбия, защото послѣднята навлѣзе въ тѣхъ прѣди да

срѣщне албанската коалация и защото разполагаше съ достатъчно военна сила за да се удържи въ

окупираната вече область. Но тя успѣ да се възпротиви на черногорцитѣ, които не сполучиха да

завладѣятъ опрѣдѣлемитѣ за тѣхь отъ Берлинския конгресь области: Гусине, Плава и Подгорица.

Войскитѣ на князъ Никита срѣщнаха още при навлизанието си въ тѣзи области войскитѣ на Лигата,

въ първитѣ редове на които влизаха юначнитѣ католически плѣмена Хоти, Клементи и Скриели,

територията на които се отстѫпваше на вѣковния имъ врагъ — черногореца. Въпрѣки високитѣ ги

военни качества, черногорцитѣ бѣха принудени да отстѫпятъ. Князъ Никита биде принуденъ да се

обърне къмъ подписавшитѣ Берлинския трактатъ велики сили, които сериозно се загрижиха отъ

кѫдѣ да се даде едно възмездие на Черна Гора, слѣдъ окупиранието отъ Австрия сръбскитѣ земи

Босна и Херцеговина. Най-сетнѣ силитѣ се рѣшиха за града Дулциньо и околнитѣ му земи,

населени тоже отъ албанци — католици и мухамедани. Извѣстена за новото рѣшение на Силитѣ,

Лигата побърза да организира защитата на Дулциньо и когато черногорскитѣ войски пристѫпиха

за да влѣзатъ въ владѣние на отстѫпената область, срѣщнаха такава отпора отъ страна на Лигата,

щото бѣха принудени пакъ да отстѫпятъ и отново да апелиратъ къмъ Силитѣ. Германия и Австрия

бѣха най-заинтересуванитѣ въ този въпросъ държави и настоятелно искаха да се даде това

възмездие на Черна-Гора, за да не обръща тя погледитѣ си къмъ Херцеговина и Босна. По

прѣдложението на Бисмарка, всѣка държава, отъ подписавшитѣ Берлинския трактатъ, изпрати

прѣдъ Дулциньо по единъ воененъ параходъ. Като видѣ, че е невъзможно да се воюва противъ

цѣла Европа, Лигата отстѫии. Негодуванието на албанцитѣ слѣдъ тази несполука се обърна къмъ

Турция, която ги подтикна противъ черногорцитѣ, а не успѣ да ги защити и отказа да имъ даде

помощь, когато цѣла Европа се коализира противъ тѣхъ. Тогава избухна ужасното албанско

възстание (1879), което взе образа на възстанието въ Босна и Херцеговина. Портата биде

принудена да изпрати многобройна войска, но не успѣ да умири раздразненитѣ албанци.

Безсилна да се бие съ Лигата, тя употрѣба златото, високи чинове и титли, обѣщания и декорации

на шефоветѣ на Лигата и съумѣ да ги уталожи. Голѣмъ брой отъ тѣзи шефове заеха високи постове

въ Цариградъ и азиятскитѣ владѣния на Султана. Мнозина отидоха въ Африка, за да усилятъ

султанскитѣ войски въ Триполи, когато французската войска оперираше въ Тунисската область.

Бързо изникнала, Лигата изглеждаше да е съвсѣмъ унищожена. Турското правителство помисли,

че опасностьта е вече минала. Въ сѫщность, тя бѣ умаломощена и деморализирана слѣдъ

оттеглюванието на най-главнитѣ к водители и слѣдъ приеманието отъ Пренкь-Бибъ-Дода

султанскитѣ подаръци и титлата на воененъ паша. Родената идея за албанско единство заживѣ въ

отдѣлни лица и тя създаде албанскитѣ революционни комитети въ странство, които сѫ слабъ и

неясенъ отгласъ на желанията на нѣкои планински шефове. Както всѣкога, тази мисъль може да

създаде движение между албанцитѣ, ако нѣкой отъ влиятелнитѣ шефове я подеме и групира

населението. Ала нито албанскитѣ шефове, а още по-малко албанското население, сѫ приготвени

за едно задружно дѣйствие въ интереса на своята нация и отечесгво, което тѣ намиратъ на

всѣкѫдѣ, гдѣто свободно могатъ да грабятъ съсѣда си и да живѣятъ отъ неговия трудъ, отъ една

страна, и да убиватъ неприятеля сл, отъ друга. Опититѣ на Маликъ-паша, отъ Либахово (при

Аргирокастро), Мехмедъ-бей, отъ Бератъ, и на симпатичния и интелигентния Авдюлъ-бей, отъ

Фрашери останаха безплодни и неразбрани отъ албанцитѣ.

По-нататъкъ ще видимъ, че нѣкои отъ заинтересуванитѣ на Балканския Полуостровъ държави се

заеха да поддържатъ Лигата помежду албанцитѣ и да я употрѣбяватъ за политическитѣ си

стрѣмления.

Слѣдъ умаломощяванието на Лигата, албанцитѣ заживѣватъ отново живота на грабежи и

междуособни сбивания, както прѣди Берлинския конгресъ. Цариградскитѣ управници, безъ да се

показватъ недоволни отъ албанскитѣ безредици, направиха голѣми успѣхи помежду този високо

войнственъ народъ. Като му позволяватъ да прави ежегодишнитѣ си нашествия и грабежи, като го

оставятъ свободенъ да извършва кръвнитѣ си отмѫщения и даже като го насърдчаватъ въ това

направление, тѣ се възползуваха отъ неговата слѣпа покорность и кавалерска прѣданность и

вѣрность къмъ господаря, който му плаща, и повѣриха високи длъжности въ администрацията и

войската на албанци, които би биле опасни за спокойствието на Турция, ако се оставяха въ тѣхнитѣ

планини. Днешнитѣ турски учреждения сѫ изпълнени съ чиновници албанци, които сѫ най-

добритѣ служители на Султана и империята. Обстоятелството, че Султана е повѣрилъ личната си

безопасность на албанцитѣ, показва, че въ Цариградъ сѫ схванали и оцѣнили много добрѣ

характера и достоинствата на този народъ. Албанцитѣ, отъ своя страна, го считатъ за голѣмо

отличие и се гордѣятъ, че тѣмъ е повѣренъ живота на Отоманския повѣлитель. Въ цѣлата Албания

населението вѣрва, че Султана обича и вѣрва най-много на албанския народъ. У този първобитенъ

и невѣжественъ народъ, гдѣто юначеството се счита за най-високо човѣшко достоинство, и гдѣто

прѣданностьта къмъ господаря е въведена въ култъ, това внимание на Султана е произвело

прѣвратъ. Днесъ албанцитѣ—мухамедани сѫ най-ягката подпорка на Турция въ Европа. Тѣ знаятъ,

че Султана имъ позволява да грабятъ и убиватъ, до като сѫ въ Албания; богато ги храни и облича,

когато се запишатъ въ неговата гвардия; повѣрява имъ високи служби, когато се съгласятъ да

отидатъ далечъ нѣкѫдѣ въ азиятскитѣ или африкански турски области. Ако забѣлѣжатъ нѣкоя

неугодна тѣмъ мѣрка, която искатъ да приложатъ ревностни турски чиновници, тѣ се подигатъ

противъ чиновника, убиватъ го или го изпъждатъ при непоколѣбима увѣренность, че Султана ще

одобри постѫпката имъ, защото сѫ убѣдени, че послѣдния не одобрява дѣлата на чиновника.

“Султановата империя е тъй голѣма, щото той не може да знае всичко, каквото правятъ неговитѣ

чиновници. Ако той знаеше какво върши Хафъзъ-паша, отодавна би го обѣсилъ и хвърлилъ въ

морето”, казваше ми единъ виденъ призренски албанецъ, когато въ послѣдньо врѣме станаха

албанскитѣ движения въ Косовския вилаетъ противъ бившия тамошенъ валия Хафъзъ-паша. И въ

Цариградъ съ удивителна послѣдователность се стрѣмятъ да докажатъ, че албанцитѣ сѫ прави въ

това си убѣждение: възнегодуванитѣ противъ нѣкой чиновникъ албанци се удовлетворяватъ;

чиновника се прѣмѣства или повиква въ Цариградъ; повикватъ се обикновенно и най-виднитѣ

измежду албанцитѣ, които сѫ негодували отъ чиновника; Султана ги приема въ Илдъза, изслушва

ги, дава имъ парични възнаграждения и декорации и ги изпраща у дома имъ, за да разправятъ на

населението неговата любовь къмъ албанцитѣ! Ако нѣкой отъ шефоветѣ е много влиятеленъ

между сънародницитѣ си и, слѣдователно, опасно е за правителството да се завърне въ Албания,

употрѣбяватъ всички срѣдства, за да не се завърне. А цариградскитѣ управници разполагатъ съ

много и разнообразни срѣдства, които всѣкога сполучватъ. Султана има на разположението си

високи служби за такива албански шефове, които съ удоволствие и гордость отиватъ въ далечни

азиятски крайнини на Осмакската империя, гдѣто вѣрно и честно служатъ, като славятъ

щедростьта и добротата на господара си.

Тукъ е мѣстото да споменемъ, че въ Атина и Букурещъ се образуваха въ послѣднитѣ години малки

политически албански кружоци, които носятъ гръмовното име „Албанска Лига”. Слѣдъ

умаломощяванието на Лигата, албанцитѣ заживѣватъ отново живота на грабежи и междуособни

сбивания, както прѣди Берлинския конгресъ. Цариградскитѣ управници, безъ да се показватъ

недоволни отъ албанскитѣ безредици, направиха голѣми успѣхи помежду този високо войнственъ

народъ. Като му позволяватъ да прави ежегодишнитѣ си нашествия и грабежи, като го оставятъ

свободенъ да извършва кръвнитѣ си отмѫщения и даже като го насърдчаватъ въ това

направление, тѣ се възползуваха отъ неговата слѣпа покорность и кавалерска прѣданность и

вѣрность къмъ господаря, който му плаща, и повѣриха високи длъжности въ администрацията и

войската на албанци, които би биле опасни за спокойствието на Турция, ако се оставяха въ тѣхнитѣ

планини. Днешнитѣ турски учреждения сѫ изпълнени съ чиновници албанци, които сѫ най-

добритѣ служители на Султана и империята. Обстоятелството, че Султана е повѣрилъ личната си

безопасность на албанцитѣ, показва, че въ Цариградъ сѫ схванали и оцѣнили много добрѣ

характера и достоинствата на този народъ. Албанцитѣ, отъ своя страна, го считатъ за голѣмо

отличие и се гордѣятъ, че тѣмъ е повѣренъ живота на Отоманския повѣлитель. Въ цѣлата Албания

населението вѣрва, че Султана обича и вѣрва най-много на албанския народъ. У този първобитенъ

и невѣжественъ народъ, гдѣто юначеството се счита за най-високо човѣшко достоинство, и гдѣто

прѣданностьта къмъ господаря е въведена въ култъ, това внимание на Султана е произвело

прѣвратъ. Днесъ албанцитѣ—мухамедани сѫ най-ягката подпорка на Турция въ Европа. Тѣ знаятъ,

че Султана имъ позволява да грабятъ и убиватъ, до като сѫ въ Албания; богато ги храни и облича,

когато се запишатъ въ неговата гвардия; повѣрява имъ високи служби, когато се съгласятъ да

отидатъ далечъ нѣкѫдѣ въ азиятскитѣ или африкански турски области. Ако забѣлѣжатъ нѣкоя

неугодна тѣмъ мѣрка, която искатъ да приложатъ ревностни турски чиновници, тѣ се подигатъ

противъ чиновника, убиватъ го или го изпъждатъ при непоколѣбима увѣренность, че Султана ще

одобри постѫпката имъ, защото сѫ убѣдени, че послѣдния не одобрява дѣлата на чиновника.

“Султановата империя е тъй голѣма, щото той не може да знае всичко, каквото правятъ неговитѣ

чиновници. Ако той знаеше какво върши Хафъзъ-паша, отодавна би го обѣсилъ и хвърлилъ въ

морето”, казваше ми единъ виденъ призренски албанецъ, когато въ послѣдньо врѣме станаха

албанскитѣ движения въ Косовския вилаетъ противъ бившия тамошенъ валия Хафъзъ-паша. И въ

Цариградъ съ удивителна послѣдователность се стрѣмятъ да докажатъ, че албанцитѣ сѫ прави въ

това си убѣждение: възнегодуванитѣ противъ нѣкой чиновникъ албанци се удовлетворяватъ;

чиновника се прѣмѣства или повиква въ Цариградъ; повикватъ се обикновенно и най-виднитѣ

измежду албанцитѣ, които сѫ негодували отъ чиновника; Султана ги приема въ Илдъза, изслушва

ги, дава имъ парични възнаграждения и декорации и ги изпраща у дома имъ, за да разправятъ на

населението неговата любовь къмъ албанцитѣ! Ако нѣкой отъ шефоветѣ е много влиятеленъ

между сънародницитѣ си и, слѣдователно, опасно е за правителството да се завърне въ Албания,

употрѣбяватъ всички срѣдства, за да не се завърне. А цариградскитѣ управници разполагатъ съ

много и разнообразни срѣдства, които всѣкога сполучватъ. Султана има на разположението си

високи служби за такива албански шефове, които съ удоволствие и гордость отиватъ въ далечни

азиятски крайнини на Осмакската империя, гдѣто вѣрно и честно служатъ, като славятъ

щедростьта и добротата на господара си.

Тукъ е мѣстото да споменемъ, че въ Атина и Букурещъ се образуваха въ послѣднитѣ години малки

политически албански кружоци, които носятъ гръмовното име „Албанска Лига”. Нейнитѣ

послѣдователи сѫ рѣдкитѣ албански емигранти, които като заявяватъ високо своето албанско

произхождение, усърдно служатъ на гръцки и румѫнски интереси и аспирации. Гръцкитѣ и

румѫнски политически мѫже хитро се ползуватъ отъ тѣзи своеобразни патриоти които говорятъ за

нещастията на народа си, за неговото манало, за желанията му. Тукъ-тамѣ се срѣщатъ албанци,

които ясно заговарватъ, но не на родния си езикъ, за автономия на Албания. Тази идея не харесва

нито въ Атина, нито въ Букурещъ. Въ Румѫния даже явно се говори, че за албанцитѣ ще бѫде по-

добрѣ ако си останатъ подъ владичеството на Турция, която тѣ считатъ за „най-вѣрната и искренна

протекторка и подпорка на албанската раса” *Въ прокламацията на Албано-ръмѫнската Лига,

която привеждаме по-надолу+.

Много пѫти се заговорва за събрания и рѣшения на албанскитѣ шефове въ самата Албания.

Непосвѣтенитѣ въ работитѣ мислятъ, че тѣзи събрания сѫ събрания на главатаритѣ на Лигата. Въ

сѫщность никое твърдение не би било така погрѣшно, както това. Събранията на албанскитѣ

шефове става за разглеждание и рѣшение на нѣкои твърдѣ обикновенни и съвсѣмъ маловажни за

цѣлата Албания въпроси, които интересуватъ само събранитѣ шефове. Наистина, въ тѣзи събрания

сѫ се казвали много неириятни работи за турското управление и турскитѣ чиновници, въ тѣхъ се е

вземало рѣшение да се изгони нѣкой турски чиновникъ, да не се допустне да дойде другъ или да

се противятъ на изпращанието въ земята на албанцитѣ турска войска, но тѣ нѣматъ онзи

характеръ, който имъ се приписва. Рѣшенията на тѣзи събрания се послѣдватъ отъ кървави схватки

на джандармерията и войската съ албанцитѣ. Послѣднитѣ сѫ всѣкога побѣдители.

Никога въ Албания не се е говорило и мислило толкова малко за самата нея и за албанския

народъ, както въ настояще врѣме. Ако въ миналото на този народъ съзираме отдѣлни личности,

които сѫ съгласявали своята амбиция съ идеята за самостоятелна Албания, въ сегашно врѣме не

се забѣлѣжва нищо, което да ни напомня, че въ този народъ живѣе мисъльта за национално

единство и за национална самостоятелность. Албанскитѣ шефове постояно враждуватъ понежду

си, рѣдко се съгласякатъ въ нѣкои въпроси, които закачатъ интереситѣ на родоветѣ имъ, но

всѣкога усърдно служатъ на чуждитѣ тѣмъ държави, които сѫ успели вече да всѣятъ раздоръ

помежду имъ. Гърция и Румьния, отъ една страна, Австрия и Италия — отъ друга, се

напрѣдварватъ съ своитѣ интриги и злато, за да поддържатъ и усилватъ раздора между албанския

народъ, който и до сега не е успѣлъ да се повдигне на онази висота, отъ която може да се види

цѣлокупностьта на цѣлия народъ и връзката помежду отдѣлнитѣ родове.

Миналото се повтаря въ всичкитѣ му подробности: въ течението на всичкитѣ врѣмена албанския

народъ е служилъ на съсѣдитѣ си и никога на себе си; живѣлъ е за тѣхъ, а не за себе си. Но тогава

и у другитѣ народи националното чувство не е било така силно, а у нѣкои е съвсѣмъ липсувало, та

опасностьта за неговото сѫществувание не е била голѣма. Въ сегашно врѣме този недостатъкъ е

сѫдбоносенъ за единъ народъ. И ако албанцитѣ не носяха този силенъ отпечатъкъ на първобитно

кавалерство и безстрашность, отодавна би се слѣли съ околнитѣ тѣмъ народи. Въ полза на това

иде и съперничеството на заинтересуванитѣ народи.

Чужди пропаганди въ Албания (румѫнска, гръцка,

италиянска и австрийска) и французско влияние

Днесъ Албания и албанския народъ сподѣлятъ сѫдбата на всички европейски провинции, които сѫ

останали подъ прямата власть на султана: съсѣднитѣ държави ежедневно очакватъ благоприятния

моментъ, за да се хвърлятъ върху к и да заграбятъ за себе си най-голѣмъ дѣлъ отъ малкото

наслѣдство, което имъ обѣщава „болния човѣкъ”. Само по себе си се разбира, че въ това

стрѣмление не се държи никаква смѣтка за желанията на населението. Гърци, италиянци,

австрийци и румѫни трѣскаво работятъ, за да бѫдатъ неоспорими господари на Албания въ

сѫдбоносния моментъ, който може да настане всѣки день. Тѣ работятъ между населението

искусно и съ всички срѣдства съ които може да разполага днесъ една държава. Албанското

население не е въ състояние да погледне направо въ пропастьта, която му се готви. То се поддава

на чуждитѣ агитации и естественно, най-много на онази, която, като гони неговитѣ примитивни

желания, му прѣдставлява най-голѣми лични облаги и която работи съ най-прями и осезателни

срѣдства. Историята на албанцитѣ, съ твърдѣ малки и незабѣлѣзани изключения, показва, че тѣ сѫ

биле всѣкога годенъ материалъ за градежъ на чуждо политическо здание. Въ всичкитѣ врѣмена

ролята на албанския народъ се изчерпва съ постоянната служба на съсѣднитѣ народи. Гърци,

румѫни, българи, византийци и турци едно слѣдъ друго сѫ черпили отъ този неприсушимъ изворъ

на здрави и способни солдати. Сегашнитѣ стрѣмления на околнитѣ народи се свеждатъ върху

сѫщата почва. Онзи който ще има на своя страна албанския народъ, той ще обсеби най-голѣмия

кѫсъ отъ Европейска Турция. Това го схващатъ всички освѣнъ съсѣднитѣ на албанцитѣ славянски

народи, на които е прѣсѫдено да се сѣщатъ само когато е кѫсно и да работятъ само съ

дипломатически философствувания, когато съсѣдитѣ имъ печелятъ почвата подъ собственнитѣ

имъ нозѣ. Пропагандитѣ, които работятъ днесь въ Албания, сѫ: румѫнска, гръцка, италиянска и

австрийска.

Румѫнска

Румѫнската пропаганда е най-младата и най-слабата. Тя прави бавни и несигурни стѫпки. Датира

едва отъ четвертъ столѣтие; поддържа се отъ албанския комитетъ въ Букурещъ и румѫнското

правителство. Прѣди да влѣземъ въ подробноститѣ на тази пропаганда, трѣбва да отбѣлѣжимъ

една нелогичность твърдѣ характерна въ случая, но не и единственна пра работитѣ въ Турция:

румѫнската пропаганда се поддържа открито отъ турското правателство; румѫнскитѣ агитатори въ

Албания високо проповѣдватъ, че интереса на албанци и на власи въ Македония и Албания

изисква да бѫдатъ всѣкога покорни и послушни на Султана; а между това, сѫщата пропаганда се

поддържа и насърдчава отъ букурещкия албански революционенъ комитетъ, който се бори

противъ всѣка султанска власть въ Албания! Впрочемъ, тази нелогичность се обяснява, като се

взематъ прѣдъ видъ лицата и инспираторитѣ на активната румѫнска пропаганда въ Албания.

Въ Южна Албания и Епиръ живѣятъ доста власи (цинцари), колто сѫ размѣсени съ албанци

християни и мухамедани. Въ тази именно страна румѫнскитѣ агитатори се срѣщнаха най-първо съ

албанцитѣ и тамъ се начерта хубавата перспектива на взаимна дѣятелность. Като първа рожба на

скроения планъ бѣ прочутото възвание къмъ албанския народъ. Това възвание ясно рисува

стрѣмленията на румѫнската пропаганда, която въ него се прѣдставлява още доста скромна: тя

желае умственното повдигание на двѣтѣ родни плѣмена — албанци и румѫни — подъ върховното

владичество на Султана.

„Възвание къмъ албанския народъ”.

„Братя Албанци!!”

„Всички знаете на каква културна висота се е повдигнала Европа. Тя свѣти като слънце, лѫчитѣ на

което се разливатъ по цѣлото земно кълбо съ своитѣ науки, изкуства, индустрия, търговия и

особенно съ законитѣ си и свободния духъ, прокаранъ въ тѣхъ. Ние сме въ XIX-я вѣкъ, когато всѣко

плѣме, всѣкой народъ се събужда отъ летаргическия сънъ, въ който го бѣха приспали мъгливитѣ

вѣкове; мѫчно ще се намѣри нѣкой народъ, който да не повдига горделиво челото си и да не

заявява правата си прѣдъ Бога и человѣчеството. Само ние, албанцитѣ, още спимъ нашия

мъртвешки сънъ. Ние, синоветѣ на старитѣ Пелазги, първитѣ жители на нашия континентъ, най-

голѣмитѣ юнаци въ миналото, еднакво прочути въ изкуствата и занаятитѣ, както и въ полетата на

сраженията, ние само, казвамъ, сме останали умственно по-надирѣ отъ всичкитѣ народи, които

идяха по нашитѣ слѣди. И ето ни готови да изчезнемь съвсѣмъ! ...

„Наистина, който изучва нравитѣ и обичаитѣ на нашия фамиленъ животъ, нашия характеръ и

темпераментъ, и който търси исторически, етнографически и езикови документи, ще се убѣди, че

ние, албанцитѣ, сме правитѣ потомци на старитѣ Пелазги и че ние пазимъ непокѫтнати нравитѣ на

онова врѣме. Хомеръ, съ своята Илияда и тогавашнитѣ костюми, живѣе още помежду ни. И до

днесь ние мислимъ, че богатство и слава се печелятъ съ сабята, както казва безсмъртния поетъ.

Всѣкога сме живѣли съ орѫжие въ рѫцѣ, като сме показвали на свѣта, че почитаме само куража и

честьта ...

„А между това, както виждате, братя, колкото юначни и умни да сме, никога нѣма да напрѣднемъ,

до като не прѣгърнемъ цивилизацията и до като оставаме безъ народенъ езикъ. Албанската

народность ще се отдалечава полегка-легка отъ правия пѫть, до като най-послѣ изчезне съвсѣмъ и

нейното име се заличи за винаги, ако о врѣме не се оставимъ отъ тази индеферентность и не

прѣмахнемъ тази тѫпота, въ които влечемъ своя първобитенъ животъ. Даже и сега едва

половината отъ онова, което сме имали, ни остава още. Останалото се потопи въ славянскитѣ и

елински вълни. Нашитѣ смъртни врагове, като не можаха да ни убиятъ съ ножъ, ни убиха съ

кръста, казвайки се наши христови братя. И ние, дѣца, се оставяме да ни лъжатъ! Братя, настана

врѣме да се събудимъ, да заработимъ, да заучимъ сладкия езикъ на нашитѣ дѣди, езика — майка

на класическитѣ езици, да го четемъ и пишемъ, да го извадимъ отъ гробницата и да го въведемъ

въ училището, църквата, фамилията и на всѣкадѣ, гдѣто още вѣе албански духъ . . .

„По този начинъ ще излѣземъ отъ мракътъ, въ който линѣемъ. Този мракъ така ни е заслѣпилъ,

щото ние не можемъ да се опознаемъ и особенно да познаемъ неприятелитѣ си. Погледнете ги,

ежедневно тѣ ни бѣдятъ прѣдъ цивилизована Европа, че сме диви и варвари, като казватъ, че сме

недостойни да живѣемъ. Ниски клѣветници, които лъжатъ Европа, за да ни убиватъ спокойни,

като стадо на касапница! И защо всичко това е тъй? Нека изповѣдаме срамътъ си: защото до сега

не се издигна гласъ отъ милионитѣ албански гѫрди, за да протестира противъ тѣзи клѣвети и

противъ комплота на неприятелитѣ ни . . .

„Вие знаете коя сѫ клѣветници. Тѣ сѫ тихитѣ и нѣжни православни, нашитѣ братя по религия . . .

Трѣбва да посочимъ грѣшката, въ която е падналъ цивилизования свѣтъ и да му докажемъ, че по-

голѣмата часть отъ Албано-Македония е албанска и румѫнска, а не гръцка и славянска, както се

харесва на нѣкои да вѣрватъ. Колкото се отнася до тѣзи ни братя по вѣра, тѣзи неукротими

неприятели, които заплашватъ нашето сѫществувание, нека се знае, че тѣ отъ насъ сѫ получили

живота си, отъ насъ още получаватъ имущества, богатства и поддърѫка. Едва вчера тѣ оставиха

името на прадѣдитѣ си и захванаха да се наричатъ Ромеи (Романи). Тѣ сѫ благороднитѣ потомци

на Кадмоса и Кекропса, египто-финикийскитѣ изгнанници, нарѣчени отъ нашитѣ прадѣди —

Пелазгитѣ — съ името Греръ (което значи оса) *Автора на прокламацията произвожда думата grec

отъ французската дума ??? (оса) и ??? била еднозначуща (???) съ grerr!+. Име, което наистина е

било заслужено! Съ това име тѣ сѫ се наричали до скоро врѣме, когато се прѣоблѣкоха въ лъскава

кожа, като се прѣименуваха Елини. Но дѣлата имъ си останаха гръцки.

„Въ албанския езикъ и до днешенъ денъ думитѣ подлецъ и гръкъ сѫ синоними. „Пази се: той е

гръкъ!” е едва наша пословица. Или както латинитѣ казватъ: „Graeca fides, nulla fides. . .”. Да, това

сѫ истинскитѣ качества на нашитѣ Грери!

„Ахъ! добритѣ ни братя Елини, дошли отъ Египто-Финикия, се показаха признателни за хубавия

приемъ, който имъ се направи въ нашата Пелазгия. Тѣ ни показаха тази си признателность чрѣзъ

машинациитѣ на топоветѣ си, чрѣзъ своята тирания, чрѣзъ комплотитѣ, които сѫ правили и

правятъ, за да попрѣчатъ на развитието на езика ни и на народностьта ни ...

„Не се обезсърдчавайте прѣдъ интригитѣ и прѣпятствията. Никой албанецъ не ще пожелае

погубванието на античната нация. Само изродитѣ, подлецитѣ, прѣдателитѣ би се съгласили на

това. Пазете се, братя, отъ гръцкитѣ примки, отъ гръцкото духовенство, нашия пръвъ и най-голѣмъ

неприятель. Спомнете си, че първото албанско училище въ Корча бѣ афоресано и богохулено отъ

гръцкия владика, намѣсто да бѫде християнски поздравено и благословено, като че ли ние съ това

бѣхме направили нѣкакво свѣтотатство. Тѣ мисляха, че съ подобни низости ще успѣятъ да ни

извадятъ очитѣ. Отворени, нашитѣ очи не имъ се харесватъ. Но ние ще можемъ да поминемъ и

безъ тѣхната обичь; ние ще знаемъ за въ бѫдѫще, какво струва тѣхното приятелство, както тѣ сами

знаятъ защо ни изпращатъ тѣзи тълпи отъ черни гарвани, които ни грабятъ въ името на

Всевишния. Тѣ грабятъ плодътъ на нашия трудъ ужъ за доброто и щастието на родътъ ни и на

цѣлото православие! Не отъ любовь къмъ вѣрата ни въ Христа и не отъ желание да напрѣднемъ,

гърцитѣ създаватъ вълненията у насъ. Това тѣ правятъ отъ любовь къмъ милионитѣ, които всѣка

година извличатъ отъ джобоветѣ ни и отъ страхъ да не би да се подигне нашия народъ, та да

намали гордостьта имъ! Числата показватъ по-добрѣ всичко това; тѣ ще ви прѣдставятъ ясно какви

годишни подаръци даваме на гърцитѣ; тѣ ще ни покажатъ сѫщеврѣменно отъ гдѣ гръцкото

царство е черпило и ще продължава да черпи своята жизненность:

1. Поддържание на 3,000 души учители въ Албано-Македония, по 100 наполеона годишно за

всѣкой 300,000 нап.

2. Поддържание на 300 души отуденти въ Атинския университетъ, които сѫ прѣдназначени да

разпространяватъ елинизма и да мѫчатъ своитѣ братя — албанци и власи по 100 нанолеона

годишно за всѣкой 30,000 „

3. 200—300 души бащи на студепти, които отиватъ да видятъ синоветѣ си въ Атина, по 100

наполеона 30,000 „

4. 1,000 Албано-македонци, които ежегодно отиватъ въ Гърция за да я посѣтятъ като отечественъ

храмъ и които оставятъ всѣка година 100.000 „

5. Книги и учебни пособия, кунувани все отъ Гърция 25,000 „

6. Подаръци и завѣщания на гръцкитѣ училища и църкви въ Епиръ и Македония 300,000 „

Всичко наполеони . . 785,000 „

„Или повече отъ 15 милиона лева.

„И други сумми, които оставяме на страна, ежегодно отиватъ къмъ Атина. Трѣбва да смѣтаме, че

цѣлата сума, която всѣка година даваме на Гърция, възлиза на 100 милиона лева, плодъ отъ

нашия потъ и нашата кръвь. Смѣтайте още, че въ врѣме на война много милиони турски лири

отиватъ въ Гърция и че съ стотина хиляди души отиватъ да мратъ за нея. Румѫния има повече

право да иска нашата помощь: не ще ли бѫде и по-добрѣ и по-справедливо да погледнемъ къмъ

нея? Братия, настана врѣмето . . .

“Ала най-голѣмото зло не ни иде отъ Гърция и гърцитѣ. То иде отъ сатанинското гнѣздо на

патриаршията. Тамъ се кроятъ всичкитѣ демонски планове за да ни погубятъ морално и

материялно. Тамъ си служатъ съ Иисуса Христа и по този начинъ направиха отъ Него убиецъ.

Системата не е лоша, може би. Но Христосъ си е всѣкога Христосъ и до когато свѣтъ свѣтува,

Христосъ ще си остава спаситель на хората, а не на тѣхнитѣ мѫчители и убийци. Въ този часъ,

когато ний виждаме и чувствуваме всичкитѣ адски примки, прострѣни подъ нозѣтѣ ни и всичкитѣ

низости на гръцкото духовенство, ще се намѣри ли поне единъ човѣкъ, който носи човѣшко име,

които има човѣшка съвѣсть, да не протестира противъ ужаснитѣ дѣйствия на хора, които ни се

прѣпорѫчватъ за прѣдставители на Христа! О, позоръ! Хиляди пѫти позоръ! Вий, нашитѣ духовни

бащи, вий сте станали наши джелати!

„Но да оставимъ празднитѣ прѣпирни! Всѣка изгубена минута може да бѫде фатална за насъ,

които искаме да живѣемъ и трѣбва да живѣемъ. Желай и ще можешъ, учи се и ще прогледашъ.

Ний искаме свѣтлина; тя ни е тъй нужна, както ни е нуженъ хлѣба; а свѣтлината може по-лесно и

по-евтино да си я доставимъ. Едно букварче струва 10 стотинки и другитѣ книжки още толкова. А

днесъ въ Румѫния ний сме 20,000 души; ако даваме по 1 левъ на мѣсецъ, въ разстояние на шесть

мѣсеци ще просвѣтимъ цѣлата Албано-Македония, дѣто по настоящелъ не се намира нито единъ

албанецъ. Единъ левъ е нищо: всѣкой — бѣденъ и богатъ — може да го даде; съ него не се

докарва нѣкаква трудность въ кѫщата или въ търговията. А съ този левъ цѣлъ народъ се

просвѣщава и изважда отъ гроба. Колкома помежду ни хвърлятъ съ стотини левове за нищо! Защо

да не ги дадемъ за това човѣшко и свято дѣло, отъ което потомството ни ше бѫде вѣчно

признателно! Братя албанци, възкресяванието ни зависи отъ насъ самитѣ и отъ Румѫния, нека се

поставимъ на висотата на работата си.

„Освѣнъ отъ Румѫния помощи ще ни дойдатъ отъ Египетъ и отъ други страни, населени отъ наши

съотечественници. Нека се надѣваме, че Костантинъ Явасъ, Зографосъ и много богагаши, албанци

по произхождение, които и до днесъ още работять съ своитѣ милиони противъ народътъ си, като

видятъ нашия напрѣдъкъ, ще съзнаятъ грѣшкитѣ си и ще ни протегнатъ приятелска и сърдечна

рѫка. Въ противенъ случай, историята ще ги запише въ чернитѣ си страници, а бѫдѫщитѣ

поколѣния ще ги хулятъ като братоубийци.

„Погледнете на Румѫния! Тя бѣше сѫщо така угнетена отъ гръцкото духовенство и гръцкия езикъ.

Тя захвана да цъвти и да върви къмъ прогреса само когато се очисти отъ тѣзи паразити. А между

туй, по-лоши християни ли сѫ руманитѣ, слѣдъ като се отърсиха отъ гръцкото духовенство? Богъ не

приема ли днесъ молитвитѣ имъ, казвани на родния имъ езикъ? Не е ли казано въ Св. Писание:

„Ходете и разпространявайте вѣрата . . . . и апостолитѣ учаха и проповѣдваха на всѣкой народъ

споредъ езика му”? Така именно апостолитѣ разпространявали Христовата религия. До като

нѣмаме религията си написана на родния ни езикъ, ний нѣма да бѫдеме християни, защото не ще

можемъ да опознаемъ вѣрата си. Смѣтайте какви сѫ послѣдствията на вършеното отъ гръцкото

духовенство притѣснение! Гръцкото духовенство е прѣобърнало православието на своя

собственна плячка и има претенции да убѣждава цѣла Европа, че цѣлата Албано-Македония е

гръцка, че ний, албанцитѣ, не сме човѣци, а сме гърци, тѣла безъ душа, безъ мисли и безъ животъ,

мъртви трупове. Нашето име не се произнася никадѣ: българи, сърби и църногорци заявяватъ

права върху нашия народъ и земя. Да забравимъ различието въ религията и обрядитѣ, и да се

боримъ противь общия врагъ на народното ни сѫществувание.

„Слушайте! Ето вече 450 години отъ какъ турчина ни владѣе. Чуждъ на нашата раса, господарь на

народа и земята ни, той не ни отне нито езика, нито народностьта, нито орѫжието, което така

гордо носимъ на пояситѣ си. Ако нѣкога сме правили грѣшки съ повдиганието си противъ

суверена, то е било всѣкога по подтиквание на гръцкото духовенство, вѣчния неприятель на

исляма, когото съсипва отъ вѣкове и противъ когото употрѣбява насъ.

„Но не забравяйте, братя албанци, че Богъ създаде народитѣ прѣди религиитѣ. За да спасимъ

народностьта си отъ православието, — прикрита, но голѣма опасность, врагъ ва Христа, на

човѣчеството и на народноститѣ — трѣбва да се прилѣпимъ съ тѣло и душа къмъ отоманската

империя. Отоманската империя е нашия истински и най-голѣмъ протекторъ, нашата надѣжда и

нашата подпорка. Сигурна въ нашата прѣданность къмъ нея, тя нѣма да ни остави на

неприятелитѣ ни, които сѫ и нейни.

„Албанци! Ний сме въ сѫщото положение, въ каквото бѣха румѫнитѣ прѣди едно столѣтие. Тѣ се

срамуваха да се наричатъ румѫни. Фанариотитѣ бѣха до толкова опорочили духа имъ, щото тѣ

даваха това име само на простата маса! Днеска румѫнитѣ сѫ румѫни и струватъ нѣщо повече отъ

гърцитѣ. Тѣ се гордѣятъ съ народностьта си: нека и ний се гордѣемъ съ своята; свѣтътъ тогава ще

ни уважава. Шепа албанци, рѣшени на всичко, ний написахме върху знамето си: свѣтлина.

Кълнеме се, че до послѣденъ ще работимъ за събужданието на народа си. Ний нѣма да се

занимаваме съ политика; нѣма да настѫпяме правата на никого. Нѣма да тиранизираме никого.

„Ний ще се боримъ за животъ. Намъ трѣбва свѣтлина. Свѣтлина желае всѣкой албанецъ.

„Ний поискахме отъ патриаршията позволение да употрѣбяваме албански езикъ въ литургията;

нека не се отчайваме, ако не сполучимъ това право. Правото е на наша страна; то ще свърши и съ

триумфъ!”

Тази прокламация, pисана отъ генeралния щабъ на румѫнската пропаганда въ Битоля, съдържа

всичко, което може да се каже за цѣльта, начина на дѣятелность и успѣха на тази пропаганда.

Гърцитѣ сѫ заблудили всички цинцари въ Епиръ и Тесалия; тѣ сѫ спечелили тоже всички албанци

— православни: тѣ сѫ, слѣдоватедно, най-опасния врагъ на румѫнитѣ и албанцитѣ. Румѫни и

албанци сѫ потомци на старитѣ Пелазги и тѣмъ принадлежи правото да бѫдатъ господари на

Балканския полуостровъ; гърцитѣ съ духовенството си и съ неговото православие сѫ станали най-

голѣмитѣ прѣстѫпници, като унищожаватъ народностьта на албанцитѣ. Румѫни и албанци хранятъ

и поддържатъ гръцката народность и гръцкото кралство. Жертви на една и сѫща цѣль, румѫнитѣ и

албанцитѣ трѣбва да се съединятъ и опълчатъ противъ общия врагъ. Албанцитѣ трѣбва да

обърнатъ погледитѣ си къмъ Румѫния, която нѣма да ги остави безъ поддръжка. Но, прѣди всичко,

тѣ трѣбва да бѫдатъ вѣрни и прѣданни на Султана, едничката гаранция на националното имъ

запазвание.

Ето въ кратцѣ съдържанието на това хубаво и пропито съ пламененъ патриотизмъ възвание. То е

писано отъ чужденци на албанския народъ — отъ румѫни! Подъ хубавото патриотическо облѣкло

се крие прѣдварително скроеното и хладно натъкмено намѣрение да се работи за въ полза на

Румѫния. „Ний не се надѣваме да се съединимъ днесъ или утрѣ съ братята си отъ Румѫния: ний

сме раздѣлени отъ тѣхъ съ кралства и княжества. Трѣбватъ вѣкове и нѣколко поколѣния прѣди да

настане врѣме за реализивание идеята за съединението ни съ Румѫния. А до тогава намъ трѣбва

турско владичество. Една източна криза ще ни унищожи!” сѫ думи казани отъ автора на горньото

възвание — г-нъ Апостоло Маргарити. Но тази криза може да настане скоро. Румѫнитѣ трѣбва да

бѫдатъ готови. Албанцитѣ, поне малка часть отъ тѣхъ, заедно съ живущитѣ въ Епиръ и Тесалия

цинцари трѣбва да заявятъ своитѣ права и симпатии за румѫнитѣ. Въ прѣдъ видъ на тази именно

мисъль румѫнитѣ създадоха и поддържатъ своята пропаганда между цинцаритѣ и албанцитѣ.

Онова което румѫнскитѣ агитатори не казватъ и което ясно личи е желанието имъ да приготвятъ

почва за румѫнска рекламация въ случай на едно евентуаляо разрѣшение на източния въпросъ.

Румѫнската пропаганда високо заявява, че нѣма намѣрение да прави политика. Тя иска само

умственното подигание на албанския народъ. Причината на тази скромность се съдържа въ

процитиранитѣ по-горѣ думи на г-нъ Маргарити. Тази пропаганда не прави нѣкаква разлика въ

вѣроизповѣданията на албанцитѣ. „Не забравяйте, че Богъ създаде народитѣ прѣди религиитѣ”.

Православни, католици и мухамедани — всички сѫ албанци, синове на едно отечество, съ единъ

езикъ, еднакви нрави и обичаи, еднакви достойнства и недостатъци и еднаква нужда отъ

просвѣщение. Всички, слѣдователно, трѣбва да се групиратъ около генералния щабъ на

пропагандата и да заработятъ за своето просвѣщение и съединението си съ румѫнитѣ. Тѣзи хубави

мисли, каквито и да сѫ мотивитѣ, които сѫ ги продиктували, сѫ рѣдко казвани на Балканския

полуостровъ, гдѣто религиозната толерантностъ никога не е прониквала до сърдцето на хората.

Албанцитѣ, обаче, по-охотно би приели, че Богъ е създалъ сабята и отмъщението прѣди

религията.

Пропагандата пристѫпи къмъ реализирание на изложенитѣ въ възванието хубави идеи. Първата и

най-важната стѫпка бѣ направена съ изнамѣрванието на албанска азбука. Албанския езикъ до

тогава е нѣмалъ писменни знакове. Мнозина албански патриоти, особенно между мухамеданитѣ,

бѣха на мнѣние, че съ турската азбука може да се пише на албански езикъ. Нѣколко опита бѣха

достатъчни за да се установи, че звуковетѣ на албанския езикъ не се поддаватъ на турската азбука;

пъкъ освѣнъ това албанския народъ — християни и мухамедани -- хранятъ голѣма умраза къмъ

турския езикъ. Въ по-голѣмитѣ градове, гдѣто гръцкото влияние е проникнало, албанцатѣ си

служатъ съ гръцката азбука. Но и тя не може за означи точно всички звукове на албанската рѣчь.

Румѫнската пропаганда — кояти се явява под мантията на спасителка на албанската народность —

изнамѣри особенна азбука за албанския езикъ: 25-тѣ латински букви и още 10 измѣнения на тѣзи

букви, всичко 35 букви. Съставителитѣ на тази азбука — Апостоло Маргарити и отецъ Фавейриалъ

*Отецъ Faveyrial е родомъ французннъ, отъ ордена на Лазариститѣ. Дълго врѣме е работилъ за

Унията на българитѣ. Слѣдъ рухванието на плановетѣ му да съедини българитѣ подъ духовния

скиптрт на Папата, той се вшуща между албанцитѣ. Пѫтува по цѣла Албания, поддържа широко

познанство съ шефоветѣ имъ. Тукъ се срѣща съ Апостоло Маргирити, който хитро му итстѫпва въ

нѣкои обѣщания, за да го спечели на своя страна. Отъ тогава тѣ ставатъ другари и съмишленици.

Както е забѣлѣзалъ витателя, Отецъ Faveyrial взема/влага (???) своя дѣлъ въ “Възванието къмъ

албанския народъ”+ — двѣ години сѫ работили непрѣкѫснато надъ нея и надъ първитѣ училищни

книги, написани на тази азбука.

Съединението на южнитѣ албанци (тоскитѣ) съ власитѣ бѣ възможно, особенно върху почвата, на

която власитѣ поставятъ това съединение. Но тази пропаганда дойде много кѫсно, когато всичко

бѣ спечелено отъ другитѣ. Освѣнъ това, тя захвана да работи съ срѣдства, които не всѣкой

албанецъ разбира *Ср. V. Berard. La Turquie et l’Hellenisme contemporain, отъ гдѣто заемамъ много

отъ изказанитѣ тукъ мисли+. И нейната дѣятелность тръгна бавно и трудно. Колкото и да сѫ

привлекателни думитѣ и мислитѣ, съ които първитѣ румѫнски агитатори привѣтствуваха

албанския народъ, колкото и скрита да бѣше цѣльта имъ, колкото полезно и безопасно за

албанския народъ да се прѣдставя проповѣдваното съединение на албанци и власи — все пакъ

дѣятелностьта на агитаторитѣ бѣ неплодотворна. На югъ гърцитѣ бѣха пълни господари; на сѣверъ

католишкитѣ албански плѣмена не разбираха хубавитѣ мисли на отецъ Фавейриалъ, че Богъ

създаде народноститѣ прѣди религиитѣ: тѣ не чувствуваха нито голѣмата умраза къмъ гърцитѣ, съ

които бѣ припитано цѣлото сѫщество на отецъ Фавейриалъ, нито пъкъ виждаха нѣкаква облага въ

съюза съ румѫнитѣ; въ центра — мухамеданитѣ албанци — се показаха индеферентни, даже

неприязненни къмъ тази пропаганда, която искаше да ги учи да добиватъ прѣпитание и слава съ

книгата, а не съ сабята и която се стрѣмеше да ги поставя на равна нога съ цинцаритѣ и албанцитѣ

— християни.

Румѫнската пропаганда не е още успѣла да придобие здрави послѣдователи между

сънародницитѣ си цинцари, които отодавна живѣятъ съ гръцки духъ и аспирации. Това затруднява

успѣха к между албанцитѣ. И цинцари и албанци поглеждатъ на новитѣ си спасители, като на

заинтересувани чужденци и се отнасятъ къмъ тѣхъ съ явно недовѣрие. Напраздно Апостоло

Маргарити държа редъ проповѣди и изпраща едно слѣдъ друго нѣколко послания до цинцаритѣ

около Пиндъ и до албанцитѣ въ Епиръ и Южна-Албания.

Турското правителство открито поддържа румѫнската пропаганда между албанцитѣ. Подъ това

покровителство сближаванието на албанцитѣ съ румѫнитѣ може да стане бързо и непринудено,

ако албанцитѣ съчувствуваха колко годѣ на тази пропаганда и ако разбираха ползата, която

можаха да извлекатъ за себе си и за нацията си отъ този съюзъ. Но тѣ не сѫ приготвени за това,

пъкъ и румѫнската пропаганда би се отказала отъ тази демонстративна покана къмъ нациопално

съзнание, ако дѣйствително албанцитѣ разбератъ и упорито заработятъ въ това направление!

Логиката на работитѣ, които всѣкидневно се развиватъ, ни довежда до това заключение колкото

чудно и да се вижда то. Наистина, безъ това ний не бихме могли да си обяснимъ желанието у

румѫнитѣ да свързватъ всичко що е ставало и има да става между албанцитѣ съ интереснитѣ на

румѫнитѣ и Румѫния, нито да разберемъ защо именно, гдѣто и да се отвори албанско училище —

даже въ чисто албански центрове, румѫнитѣ прибавяха къмъ него и румѫнско отдѣление. Всички

албански училища сѫ румѫно-албански и румѫнския езикъ и история сѫ единственнитѣ нѣща,

които се изучаватъ въ тѣзи чудновати албански-народни училища!

Ако тази пропаганда успѣе да създаде прокламирания въ възванието съюзъ между албанци и

румѫни, отъ това ще изгубятъ само гърцитѣ. Защото тази пропаганда не може да има нѣкакъвъ

успѣхъ нито между мухамеданитѣ, нито между католицитѣ албанци, макаръ и да прави невиденъ

до сега между балканскитѣ народи компромисъ въ религиитѣ и религиознитѣ обряди. Умразата

между православнитѣ власи (цинцари) и албанци, отъ една страна, и католицитѣ албанци, отъ

друга, е тъй голѣма, щото, поне за сега, за съближавание помежду имъ дума не може да става!

Малкитѣ успѣхи, които пропагандата направи въ Епиръ развълнува силно гръцкитѣ патриоти и

патрияршията. Отварянието на нѣколко училища, печатанитѣ отъ „Албанското дружество” въ

Букурещъ книги и вѣстници, се посрѣщнаха съ силни негодувания и нападки отъ страна на

патрияршията. Успѣха на румѫнската пропаганда бие право въ сърдцето на гърцитѣ и колкото да

бѫде малъкъ, той имъ причинява голѣми болки. Цинцари и албанци въ Тесалия, Епиръ и Южна-

Албания до сега сѫ биле най-яри прѣдставители на елинизма, били сѫ се за него, ежегодно

харчатъ грамадни суми за поддържанието му, ежедневно оставятъ голѣми завѣщания за гръцки

църкви, училища и пр. Тѣзи калени елинофили захванаха да се искушаватъ отъ чужда пропаганда,

която имъ говори на народния езикъ, ласкаво имъ обѣщава хубаво бѫдѫще. Това смущава

гърцитѣ.

Намъ се стува, че румѫнската пропаганда би имала по-голѣиъ успѣхъ, ако не бѣше стрѣмлението к

за широко съюзявание и особено ако не бѣше съюза к съ турското правителство. Всички народи

на Балкански полуостровъ хранятъ голѣма ненависть къмъ турцитѣ. Даже албанцитѣ-мухамедани

и славянитѣ-мухамедани, които се считатъ, и съ право, за вѣрни служители на Султана, не

скриватъ умразата си къмъ турцитѣ и турското правителство: при едно своеобразно схващание тѣ

се мислятъ приятели на Султана, но врагове на турския народъ и правителство.

Вѣрни на своята вънкашна политика, румѫнитѣ не можаха да не поставятъ пропагандата си въ

интимность съ турското правителство. Съ една послѣдователность всичкитѣ румѫнски дѣйци

съгласяватъ дѣлата и думитѣ си съ усвоенитѣ отъ Букурещкото правителство дѣйность и тактика въ

вънкашната политика. Думитѣ на А. Маргарити сѫ изразъ на тази тактика, която умно скрива

интимнитѣ желания на румѫнскитѣ дипломати. Впрочемъ, румѫнитѣ не за пръвъ пѫтъ и не само

въ пропагандата си между албанцитѣ държатъ този езикъ. Издаденото въ послѣдно врѣме

възвание на Румѫнската Лига съдържа буквално сѫщитѣ думи и сѫщитѣ мисли: „Основателитѣ на

Лигата нѣматъ нѣкаква бързопостижима политическа цѣль съ завоевателна тенденция или же

нѣкакво желание да се мѣсти границата на Румѫния; тѣ гонятъ чисто етническа цѣль, желаятъ да

обърнатъ погледитѣ на всички румѫни къмъ пѫтеводителния фаръ, издигнатъ надъ вълнитѣ на

вѣковетѣ: руманизма!”.... сѫ думи, съ които захваща това твърдѣ интересно възвание, което има

характеръ на единъ хитро съставенъ дипломатически памфлетъ и което е подписано отъ видни

румѫнски държавни мѫже, между които единъ полковникъ и единъ подполковникъ (Colonel V.

Badulesco, lieutenant-solonel Zudoriu).

Гръцка

Гръцката пропаганда. На друго мѣсто въ настоящата статия ний казахме, че православнитѣ

албанци въ Южна-Албания, както и ония въ Епиръ и Тесалия, сѫ отдавна спечелени отъ гърцитѣ.

Гръцката пропаганда между тѣзи албанци води началото си още отъ врѣмето, когато

православнитѣ проповѣдници за пръвъ пѫть захващатъ да проповѣдватъ словото Божие въ тази

страна. Още отъ ония врѣмена тѣзи проповѣдници, гърци по народностъ и езикъ, захващатъ да

приготовляватъ почва за елинизма, безъ да подозиратъ, че заедно съ проповѣдитѣ поставятъ

първитѣ и най-здравитѣ основи на елинската крѣпость въ тая страна. Въ течение на всичкитѣ

промѣнения, на които е билъ подложенъ Балканския полуостровъ, православнитѣ албанци, отъ

плѣмето на тоскитѣ, сѫ останали вѣрно паство на Цариградската патрияршия и, слѣдователно, на

еленизма. Гръцкото духовенство е крѣпило православието у този народъ, а заедно съ това

поддържало е въ него гръцкия духъ. И днесъ сѫщото духовенство остава могущественния

прѣдставитель на гръцката пропаганда.

Периодътъ на настѫпателна борба за гръцката пропаганда между православнитѣ албанци е

завършенъ много отдавна. Сега тя пази заетитѣ позиции и не отстѫпва отъ тѣхъ. Заради това

именно румѫнската пропаганда се явява толкова ожесточена противница на гръцкото духовенство

и патриаршия. Никадѣ въ гръцкитѣ земи нѣма толкова много гръцки свѣщенници и владици,

колкото между православнитѣ албанци. Въ всѣко село има по единъ или двама гръцки

свѣщебници; въ всѣка паланка има единъ архимандритъ или епископъ; въ всѣкой градецъ—

единъ епископъ или архипископъ *Само въ Янинския вилаетъ има четире архиепископи

митрополити (въ Янина, Бератъ, Аргирокастро и Превеза), трима епископи-митрополити (въ

Коница, Парамития и Филеатесъ) и шесть архиерейски намѣстници (архимандрити — въ по-

голѣмичкитѣ населени пунктове). Гл. Салнамеи-Янья, 1308 год., стр. 111. Освѣнъ това, гръцкя

архиепископъ има в Корча, а епископъ — въ Херсегъ+. Епископитѣ или архиепископитѣ се

назначаватъ отъ патриаршията и се утвърждаватъ съ специялни берати отъ великия везиръ. Съ

тази санкция тѣ сѫ всесилни въ далечната провинция. Вѣрни синове на елинизма и православието,

тѣ сѫ станали всевластни господари на Южна-Албания и Епиръ. Намъ, на българитѣ, е познатъ

начина, по който тѣзи прѣдставители на православието свързватъ православното християнство съ

елинския шовинизмъ. Въ лицето на това духовенство гръцкитѣ революционни комитети намѣриха

най-прѣданнитѣ и смѣли борци за гръцката свобода. Бракава и Букавалосъ, славнитѣ водители на

албанци и цинцари, сѫ биле свѣщенници. Прѣдставителитѣ на гръцкия краль работятъ задружно

съ гръцкитѣ архиепископи и епископи. Тѣ се ползуватъ съ голѣмо влияние между албанцитѣ

християни и мухамедани *Въ Янинския вилаетъ има шесть гръцки консулства, отъ които едно

генерално консулство (въ Янина), четире консулства (въ Превеза, Аргирокастро, Бератъ и Авлона)

и едно вицеконсулство (въ Луросъ). Гл. сѫщото Салнаме, стр. 112 статията “Дахилъ вилайетде

булунанъ месмуринъ ежнебие”. Благодарение на това гръцко влияние албанцитѣ-мухамедани въ

Южна-албания не взеха никакво участие въ гръцко-турската война прѣзъ 1897 год., въпрѣки

подканванията от Цариградъ. Много байряци отъ Корчанско и Грамошъ открито отказаха

помощьта си на турското правителство+.

Не само православнитѣ албанци сѫ спечелени за гръцката идея. Мухамеданитѣ-албанци гледатъ

съ голѣмо спокойствие на едно евентуално присъединение на Южна-Албания и Епиръ къмъ

гръцкото кралство. Тѣ сѫ свикнали съ тази евентуалность и въ много случаи се показватъ наклонни

да съдѣйствуватъ за реализиранието к. Силното гръцко влияние между православнитѣ имъ

сънародници, не е останало безъ да повлияе и на тѣхъ. Гръцкитѣ училища всѣка година се пълнятъ

съ албански дѣца, половината отъ които сѫ отъ мухамедански кѫщи. Голѣма часть отъ бащитѣ на

тѣзи дѣца знаятъ да четатъ и пишатъ по гръцки и неволно се намиратъ подъ влиянието и

обаянието на еленизма, който самъ по себе си е могѫще агитационно срѣдство, особенно между

народъ, който нѣма нито литература, нито минало.

Трѣбва да се признае, че тази пропаганда е смегкчила суровитѣ нрави на южнитѣ албанци и, ако

днесъ не виждаме въ тази страна онова свирѣпо изтрѣбление на християнитѣ, каквото е въ

Сѣверна-Албания, това се длъжи на гръцкото влияние и на гръцкия свѣщенникъ и учитель.

Италиянска

Италиянска пропаганда. Ако Южна-Албания и Епиръ сѫ областитѣ, гдѣто гръцката пропаганда е

завзела здрави позиции и гдѣто румѫнската пропаганда се стрѣми да развие дѣятелность, то

Сѣверна-Албания е мѣстото на италиянската и австрийска пропаганди.

Италиянската пропаганда води своето начало много отдавна. Както гръцката пропаганда на югъ

има основитѣ си въ първитѣ проповѣди на християнскитѣ проповѣдници, така пъкъ тука

италиянската пропаганда туря своето начало въ първитѣ стѫпки на римскитѣ проповѣдници. И

тукъ виждаме сѫщата несъзнателность, да се приготовлява почва на национални и политически

аспирации, както въ южнитѣ области. Италиянското влияние се усилва въ постепенно растящитѣ

италиянки колонии по цѣлото продължение на източния брѣгъ на Адриятическо море. Гемиитѣ и

морски корита на италиянскитѣ моряци сѫ сновяли по всичкитѣ приморски пунктове отъ Превеза

до Триестъ. А основанитѣ колонии се усилватъ и добиватъ голѣмо значение въ цвѣтущата епоха на

двѣтѣ италиянски републики — Венеция и Генуа. Заедно съ това се е увеличавало и италиянското

влияние между албанското население. Италиянския езикъ става търговския и официяленъ по

цѣлото прибрѣжие. Католическитѣ проповѣдници учатъ и проповѣдватъ него и албанското

население бързо го усвоява и захваща да си служи съ него. Настѫпва единъ моментъ въ историята

на цѣлата прибрѣжна Албания и голѣма часть отъ вѫтрѣшностьта на Сѣверна-Албаная, когато

италиянцитѣ сѫ се почувствували пълни господари на тѣзи страни. Това могуще италиянско

влияние трае дори до покоряванието на Албания отъ турцитѣ. Антонио Лоретано е единъ отъ

послѣднитѣ прѣдставители на италиянсколо могущество въ отсамния брѣгъ на Адриятическо море.

Неговитѣ хора, слѣдъ паданието на Скутари (Шкодра), се изселватъ въ Италия и образуватъ

голѣмитѣ албански колонии, които и днеска сѫ запазили спомени за хубавото си отечество, което

тѣ мислятъ за нераздѣлна часть отъ Италия.

Двата фактора на италиянската пропаганда въ Албания, италиянскитѣ колонисти и римското

духовенство, сѫ работили задружно и еднакво несъзнателно за приближаванието на албанския

народъ къмъ Италия. Тази задружносгь, обаче, се разваля щомъ съзнателностьта се появява.

Иинтереситѣ на римскитѣ проповѣдници и римския папа не всѣкога сѫ съвпадали съ

завоевателнитѣ стрѣмления на свѣтскитѣ господари, а въ много случаи сѫ се сблъсквали твърдѣ

силно. И до когато Венециянската и Генуезска републики и Неаполитанското кралство сѫ гледали

да отварятъ пазарища на търговията си, а не да разширочаватъ прямитѣ си владѣния, до тогава и

въ Албания сѫществува пълно съгласие между италиянскитѣ колонисти и прѣдставителитѣ на

републикитѣ и кралството, отъ една страна, и прѣдставителитѣ на Папата, отъ друга. Обаче, когато

първитѣ сѫ поискали да свържатъ въ здрава административна организация тѣзи земи, които сѫ

биле подъ тѣхно търговско и културно влияние, веднага срѣщатъ силна опозиция отъ страна на

духовенството. Захваща се едва борба, естеството на която не позволявало да се намали

обаянието на албанцитѣ къмъ Италия и италиянската култура, но която е разединявала и

ослабвала силитѣ, които сѫ работяли въ едно направление и прѣдъ видъ на една и сѫща цѣль.

Политическото и търговско отпадвание на италиянскитѣ господарства, завладѣванието на

Балканския Полуостровъ отъ турцитѣ и настѫпилата скоро слѣдъ това борба между

мухамеданството и християнството, ослабило твърдѣ много италиянското влияние между

албанцитѣ. Още отъ ХVI столѣтие италиянската пропаганда захваща постепенно да отстѫпва отъ

заетитѣ си позиции. Дълга и упорита е била тази тиха но трогателна борба на полумѣсеца съ

кръста. Римското духовенство отстѫпвало бавно и геройски. Въ тази неравна борба иезуитския

орденъ е принесалъ най-голѣма заслуга на италиянското дѣло и на християнството.

Къмъ края на XVIII столѣтие римското духовенство остава единственния прѣдставитель на

италиянското влияние въ Албания. Връзката между албанцитѣ и италиянцитѣ продължава да се

поддържа и отъ постояннитѣ имъ съобщения съ многото албански колонисти въ Италия. Въ ония

размирни за Италия врѣмена албаацитѣ съ готовность минавали Адриатическо-море и ходили да

служатъ въ гвардията на Неаполитянскитѣ крале или да търсятъ щастие и богатство по широкитѣ

италиянски друмиша и мнозина оставали тамъ. Численностьта на тѣзи доброволно минали

албанци въ Италия се увеличава съ политическитѣ бѣжанци, които напущали отечеството си слѣдъ

неуспѣшна борба съ султанската власть. Тѣзи прѣселенници даватъ най-добритѣ дѣйци на

италиянската пропаганда. Почти всички видни прѣдставители на Папата и на римското влияние въ

Албания сѫ по произхождение албанци отъ споменатата емиграция.

Ала това италиянско влияние въ Албания не е имало характеръ на национална пропаганда въ

такава смисъль, въ каквато се разбиратъ днешнитѣ политико-национални пропаганди. Нито

римското духовенство, нито Ватикана сѫ се водили отъ мислитѣ на днешнитѣ прѣдставители на

пропагандитѣ. Въ ония врѣмена, прѣди френската революция, тѣзи мисли сѫ биле незнайни и не

разбирани отъ хората. Папството е искало да запази подъ духовното си вѣдомство Албания: тази е

единственната мисъль, която храни и поддържа борцитѣ, прѣдставители на Папата. Именно

заради това италиянското влияние въ ония врѣмена се е инспирирало отъ по-високи и по-

благородни мисли. Ватикана е продължавалъ да пази и да се бори за интереситѣ на римската

църква и на западното християнство, безъ да идентифицира тѣзи интереси съ интереситѣ на

италиянския народъ и италиянската държааа, която въ ония врѣмена с била рапокъсана на малки

държавици и омаломощена отъ постояннитѣ вѫтрѣшни сътресения. Ако се забѣлѣзва силна

връзска между италиянската нация и тази чисто духовна пропѫганда, това не е слѣдствие на

прѣдначертани планове, а на чистата случайность, че Италия е била близка до Албания, че

послѣднята е имала постоянни търговски сношения съ Албания, че албянцитѣ сѫ чувствували

плѣменното и религиозното си родство съ италиянцитѣ и че, най-сетнѣ, прѣдставителитѣ на

Папата сѫ биле или албанци, които сѫ живѣяли дълги години въ Италия или ѫе италиянци. Тукъ се

съдържа разликата между римското и гръцкото влияние въ Албания.

Когато въ началото на настоящето столѣтие националното чувство се пробужда и националния

егоизмъ заема едно отъ първитѣ мѣста въ международнитѣ отношения, италиянцитѣ се намѣриха

прѣдъ добрѣ приготвена почва за своята пропаганда въ Албания. Бързото промѣнение което стана

въ духътъ на италиянцитѣ и което даде мощна сила на Сардинското кралство, не остана чуждо и за

прѣдставителитѣ на папството. Отъ този моментъ настава епохата на италиянската национална

пропаганда въ Албания. Тази пропаганда намѣри приготвенъ и прѣчистенъ пѫтя си. Но заедно съ

това тя се спрѣ прѣдъ сѫщата непримиримость на Ватикана съ царствующия Савойски домъ.

Политико-националната пропаганда се явяваше като прѣдставителка на мислитѣ и желанията на

Савойския дворецъ и на италиянския народъ, религиозната пропаганда остана вѣрна на Ватикана.

И борбата между кралството и папството се прѣнесе и въ Албания. Мнозина отъ духовницитѣ

съчувствуваха на националното стрѣмление и се показаха готови да работятъ въ това

направление, ала голѣмата часть отъ тѣхъ отдѣлиха църквата отъ националната пропаганда на

италиянцитѣ. Това разногласие ослаби италиянското влияние и приготви хубава жетва за

австрийската пропаганда, която сумѣ да съгласи политическитѣ цѣли на австрийската дипломация

съ интереситѣ на папството.

Слѣдъ обединението на Италия и слѣдъ влизавнето на краля въ Римъ италиянската пропаганда въ

Албания взе съвсѣмъ новъ колоритъ. Тя се отдѣли отъ духовенството и даже се постави въ явна

война съ него. Това обстоятелство ослаби още повече италиянското влияние и усили

австрийското. Изпратенитѣ кралски прѣдставители въ Шкодра, Дурацо, Тирана, Авлона и пр.,

нѣмаха никаква свързска съ албанското население, което се чувствуваше сродно и близко до

италиянското, само защото бѣ останало вѣрно на римската църква. Отворенитѣ италиянски

училища въ крайбрѣжнитѣ градове на Албания и въ по-голѣмичкитѣ села прибиратъ много

албански дѣца, които учатъ италиянския езикъ и история, но между тѣхъ и италиянския народъ ще

се изпрѣчва римското духовенство и църква до тогава, до когато Ватиканъ и Квириналъ

продължаватъ да бѫдатъ въ борба.

Въ днешно врѣме италиянската пропаганда на ново се съживява. Крайморскитѣ градове си

оставатъ и до сега подъ силното влияние на италиянцитѣ, но по-далечъ отъ брѣга албанцитѣ

принадлежатъ или на Султана (мухамеданитѣ) или на Папата (католицитѣ). Сѣвернитѣ албанци сѫ

подъ пълното влияние на австрийцитѣ. Дурацо е центра на италиянската пропаганда. Тукъ има

добрѣ уредено италиянско училище подъ контрола на кралския италиянски консулъ, което се

посѣщава отъ много албански дѣца. Ако трѣбва да говоримъ за рѣшителенъ успѣхъ на

италиянската пропаганда, трѣбва да признаемъ, че Дурацо, Авлона, Фиери и Санъ-Джовани сѫ

спечелени за италиянцитѣ. Италиянски училища има и въ всичкитѣ прибрѣжни градове и по-

голѣми села. Тѣзи училища се посѣщаватъ отъ голѣмо множество албански дѣца. Освѣнъ това,

италиянската пропаганда брои на страната си доста видни албански шефове изъ католическитѣ

плѣмена въ Срѣдня-Албания и между мухамеданитѣ въ Тирана, Кроя, Пекине, Елбасанъ и Кавая. А

италиянското правителство харчи ежегодно крупни суми за поддържание на влиянието си и на

националната си пропаганда.

Австрийска

Австрийската пропаганда е най-силната изъ между всичкитѣ пропаганди въ Албания. Тя има на

страната си всичкитѣ почти албански плѣмена въ Сѣверна-Албания — католици и мухамедани.

Австрия е официялната защитница на католицитѣ въ тази страна. Това право к е дадено отъ

международнитѣ договори и нейнитѣ дипломатически прѣдставители сѫ сумѣли да

уползотворятъ това право за Австрия, както за никоя друга държава. Нито Франция,

традиционната покровителка на католицизма на Изтокъ, нито Русия, безкористната застѫпница за

православието, не сѫ схващали така това застѫпничество за християнетвото въ Турция, както

Австрия. Въ кѫсо врѣме австрийскитѣ прѣдставители сѫ сумѣли да обърнатъ погледитѣ на

покровителствуванитѣ отъ тѣхъ католици къмъ Виена. Заедно съ това тѣ сѫ сумѣли да

прѣдразположатъ къмъ Австрия шефоветѣ на мухамеданскитѣ албански плѣмена тъй добрѣ, щото

днесъ тази държава може да разчитва върху прѣданностьта на мнозина отъ тѣхъ съ по-голѣма

сигурность отъ колкото Турция.

Австрийската пропаганда не е национална. Тукъ именно се крие разковничето на нейния бързъ

успѣхъ. Тя нѣма философския и завоевателния изгледъ на националнитѣ пропаганди. Тя не се

стрѣми да изкоренява стари и лоши нѣкакви недостатъци у населението, между което работи;

нито се оповѣстява като носителка на нови идеи и прѣобразувания, отъ които тъй много се плаши

албанския народъ. Тя не говори за никакво национално заблуждение, въ което този народъ е

потъналъ и отъ което тя е дошла да го избави. Австрийската пропаганда намира общественното

устройство на албанцитѣ, нихния животъ и нрави за много добри и съвсѣмъ естественни. Тя иска

само „приятелството на храбритѣ албанци, които въ продължение на вѣкове сѫ се борили противъ

православното славянство отъ къмъ югъ, така както тя се е борила противъ сѫщия неприятель отъ

къмъ сѣверъ и изтокъ — албанци и австрийци сѫ служили на една кауза”.

Австрийската пропаганда между албанцитѣ е естественното продължение и разширявание на

сѫщата пропаганда между бошняцитѣ и херцовинцитѣ. Сѫщия тактъ, сѫщата метода, сѫщитѣ

срѣдства се употрѣбяватъ днесъ между албанцитѣ, както прѣди Берлинския трактатъ между

бошняци и херцеговинци. Този духъ въ политиката на Австрия се вѣстява за пръвъ пѫть слѣдъ

Виенския международенъ конгресъ (1815 год.), който освѣти въ Австрия принципа на

националното раздѣлявание и на политическото и династическо разширявание на тази държава.

Освѣтената отъ Метерниха политика за Австрия продължава до днесъ да се слѣди съ

послѣдователность и умѣние достойни за удивление. Всички прѣдставители на Австрия сѫ хора

дълбоко проникнати отъ тази политика, която съставлява най-могѫщия лость на австрийската

монархия и която въ мислитѣ на другитѣ държавници прѣдставлява една аномалия, но която дава

блѣскави резултати за тази държава. Въ началото тази пропаганда се задоволяваше само съ

околнитѣ на Австрия земи и народи. Постепенното усилвание и разширение я поставя въ

съприкосновение съ албанцитѣ, народъ който прѣдставлява най-сгодна почва за тази пропаганда,

поради липсата у него на всѣкаква идея за политико-национално сѫществувание. Въ началото на

втората половина отъ XIX столѣтие тази пропаганда пуща дълбокитѣ си корени въ Босна и

Херцеговина и захваща дѣятелно да приготовлява почвата си въ съсѣдната земя на албанцитѣ.

Още прѣзъ 1857 година французския консулъ въ Шкодра, г-нъ Хеккартъ, се е обръщалъ съ молби

къмъ французското правителство и Римъ, за да се отвори едно латинско училище въ Шкодра, та

“да не се допустне пълната зависимость на тамошнитѣ албанци католици отъ австрийскитѣ римо-

католици” *Ср. Мекенз и Ерби. Пѫтувания и пр. т. II, стр. 183 (руското издание отъ 1878 год.)+.

Прѣзъ ония врѣмена австрийскитѣ консули и агенти кръстосватъ Сѣверна-Албания и я изучаватъ

внимателно и подробно. Като застѫпници на католическитѣ албански плѣмена прѣдъ Портата и

прѣдъ мѣстнитѣ турски власти, прѣдставителитѣ на австрийската монархия постепенно и здраво

привързватъ тѣзи плѣмена къмъ австрийския царствующъ домъ, въ името на който сѫ правили

своитѣ застѫпничества и пропаганда. Като добри познавачи на страната и характера на

населението, прѣдставителитѣ и агентитѣ на тази пропаганда никога не сѫ правили лъжливи и

опасни крачки. Умно и тихо се е водило това дѣло въ продължение на дълги години. Малцина сѫ

забѣлѣзвали приготовляваната отъ него грозна бѫднина на цѣлата западна половина на

Балканския полуостровъ.

Днесъ австрийцитѣ сѫ всесилни между албанцитѣ въ Сѣверна-Албания. Тѣхната пропаганда е

солидно организирана и умно направлявана. Католическитѣ мисионери, старателно пробирани

изъ между самитѣ албанци, сѫ най-добритѣ агитатори, които никога не говорятъ за нѣкакви

бѫдѫщи проекти на австрийската монархия, но които постоянно и високо говорятъ за благото

разположение на императора Францъ Иосифъ къмъ албанцитѣ католици, за неговитѣ постоянни

грижи и висока любовь къмъ вѣрнитѣ на Папата албанци.

Прѣзъ 1899 год., на 6-и августъ, праздника на Н. И. В. Францъ Иосифа, се постави основния камъкъ

на католическата църква въ Скопие. На това тържество бѣха се стекли прѣдставители отъ всички

католически плѣмена изъ Сѣверна-Албания. Въ хубавата и широка градина, гдѣто щѣше да се

издигне църквата, бѣха се събрали нѣколко хиляди албанци и албански, хубаво прѣмѣнени, добри

и весели, каквито могатъ да бѫдатъ само тѣзи здрави и едри планински хора. Редъ рѣчи се

държаха отъ страна ва католическитѣ патери, все на албански езикъ. Тържеството се

прѣдсѣдателствуваше отъ австро-унгарския консулъ, човѣкъ младъ, енергиченъ и способенъ

*Забѣлѣжително е, че Австро-Унгария умѣе чудно да избира прѣдставителитѣ си за въ тия страни:

тѣ сѫ всѣкога хора млади, подвижни, извънредно съобщителни, дълбоки познавачи характера на

албанцитѣ, любезни защитници на послѣднитѣ; умни и точни изпълнители на традиционната

политика на Метерниха+. Всичкитѣ рѣчи бѣха едно послѣдователно изброявание високитѣ

качества и человѣколюбие на Австро-Унгарския монархъ, Францъ Иосифа, и псалмопѣния за

неговото дългоденствие и слава, за щастие на вѣрнитѣ нему албанци: човѣкъ забраваше, че се

намира въ една отъ най-якитѣ турски крѣпости и че присѫтствующитѣ на тържеството, съ

изключение на консула, бѣха турски подданници. Азъ невѣрвамъ, че по-голѣма и тъй единодушна

патриотическа манифестация може да стане въ самата Австро-унгарска монархия.

Днесъ на това мѣсто се издигна красива католическа църква за албанцитѣ католици, съградена отъ

Австро-Унгария. Въ тази църква еженедѣлно се казватъ проповѣди, въ които личностьта на

Императора е въздигната ва висотата на свѣтцитѣ.

Католическото албанско общество въ Скопие е здраво групирано. То се смѣта за неприкосновенно

подъ закрилата на консула който е образувалъ една малка самостоятелна държавица въ този

толкова важенъ, колкото и оспорванъ градъ. Влиянието, съ което се ползуватъ австро-унгарскитѣ

консули въ Турция и особенно въ Македония и Албания, имъ е създало едно положение, което

повече ги уподобава на мѣстни управители, отъ колкото на иностранни прѣдставители.

И това не е само въ Скопие, градъ вънъ отъ Албания, дѣто албанцитѣ сѫ силни наистина, но

присѫтствието на албанския елементъ е заличено отъ българското болшинство. Призрѣнъ, Ипекъ,

Дяково и Прищина сѫ центроветѣ, дѣто прѣдставителитѣ на Австро-Унгария въ много случаи сѫ по-

влиятелни между населението, отъ колкото прѣдставителнтѣ на Султана! Онзи, който е посѣтилъ

Сѣверна-Албания, остава смаянъ прѣдъ завършения фактъ: неоспоримо е, че Австрия е станала

пъленъ и неограниченъ господарь на тази страна чрѣзъ една тиха и неуморима работа, която

вдъхва страхъ съ своята грандиозность и почитание, съ своето постоянство. Католическитѣ патери

сѫ сгрупирали въ отдѣлни общини вѣрнитѣ на папството албанци; всѣка община отговаря на едно

отдѣлно плѣме (байракъ), което почита патера за свой духовенъ шефъ. Патеритѣ сѫ обикновенно

албанци, членове на самото плѣме и хората, които поддържатъ връзската между свѣтския шефъ

на плѣмето съ акредитирания въ нѣкой отъ близкитѣ градове австро-унгарски консулъ. Тѣ се

уважаватъ твърдѣ много отъ населението и кръвно отмѫщение (vendetta) отъ тѣхь не се търси.

Патеритѣ се ползуватъ съ влияние и между ония албанци, които тайно изповѣдватъ

католичеството, а прѣдъ властьта минаватъ за мухамедани. А въ населенитѣ въ послѣдньо врѣме

земи от албанцитѣ, въ Стара-Сърбия и Македония, дѣто групиранието на албанцитѣ въ отдѣлни

плѣмена и байряци е ослабнало, патеритѣ замѣстватъ свѣтския шефъ между католицитѣ-албанци.

Австрийската пропаганда е изтикала италиянското влияние отъ цѣлата Сѣверна-Албания, като

изключимъ горскитѣ католически плѣмена около р. Дринъ (мирдити и дукачини), гдѣто албанцитѣ

считатъ Франция за своя безкористна покровителка и австрийското влияние отстѫпва прѣдъ

силната прѣвързанность на тѣзи плѣмена къмъ Франция. Многобройнитѣ патери, чиновници на

пропагандата, кръстосватъ страната, държатъ хубаво наредени рѣчи, въ които умѣло се прикрива

политическата мисъль подъ булото на безкористното католичество. Вѣрни на освѣтения отъ

пропагандата принципъ, да се не мѣсятъ въ плѣменнитѣ разпри и вѫтрѣшния редъ и обичаи у

плѣмевата, патеритѣ не се силятъ да проповѣдватъ противъ постоявнитѣ кръвни сблъсквания

между едновѣрни и еднородни плѣмена. И невѣдущия наблюдатель напраздно ще търси

намѣсата на религиозния шефъ при нѣкое кръвно отмѫщение между плѣмена или фамилии.

Не сѫ само католицитѣ-албанци въ сѣверна Албания които съатавляватъ силата на австрийското

влияние. Шефоветѣ на мухамеданитѣ-албанци сѫ отдавна спечелени отъ тази пропаганда. Между

тѣхъ пропагандата не работи съ проповѣди, съ книги и училища. Познавайки основно характера и

стрѣмленията на албанцитѣ, австрийскитѣ прѣдставители никога не сѫ се лъгали въ избиранието и

употрѣблението на срѣдствата; тѣ не сѫ минавали съ прѣзрителна усмивка по край ония срѣдства,

които невѣдущи хора наричатъ „дребни работи”, но които даватъ голѣми резултати: въ свѣта

великитѣ дѣла сѫ ставали чрѣзъ добрѣ нареденитѣ и умно употрѣбени „дребни работи”.

Прѣдставители на една цивилизована страна, тѣ не се стѣсняватъ да именуватъ съ хубави думи

грубитѣ и примитивни постѫпки на албанцитѣ, открито да одобряватъ всичко, което става въ

Албания и между албанцитѣ, като най-естественно. Но най-могѫщето срѣдство, което

австрийската пропаганда, употрѣбява за да задържи на своя страна шефоветѣ на мухамеданитѣ-

албанци, сѫ паричнитѣ възнаграждения. Австрийската пропаганда “не прави апелъ нито на ума,

нито на сърдцето на албанцитѣ”. Строгото начало, да се пазятъ въ голѣма тайна имената на ония

албански шефове, които получаватъ заплата отъ австрийската пропаганда, успокоява

колебающитѣ се и по-честолюбивитѣ. А таинственностьта, която покрива всичката дѣятелность на

австрийскитѣ агенти и цѣлата мрѣжа на прапагандата, още повече подига въ понятията на

омаянитѣ албанци тази велика сила, която тъй искусно ги вплита въ умно изпълнителната мрѣжа

на своята вънкашна политика *Ср. Victor Bérard. La Turqie et l’Hellenisme Contemporain, p. 291 и

292].

Слѣдъ окупиранието на Босна и Херцеговина отъ австрийскитѣ императорски войски, Австро-

Унгария, подъ видъ да запази спокойствието въ Ташлѫджанския, Ново-Пазарския и часть отъ

Ипекския санджаци, постави свой гарнизонъ по цѣлото дефиле на р. Лима дори до града Берана

(казалийски градъ въ Ипекския санджакъ). Този гарнизонъ и днесъ още квартирува въ тѣзи мѣста.

Така щото тѣсната ивица, която отдѣля двѣтѣ сръбски господарства (Сърбия и Черна-Гора) се пази

отъ австрийски войски. Въ сѫщата мѣстность има и турски гарнизонъ, главната квартира на който

се намира въ Ташлѫджа (Плевле). Австрийския и турски гарнизони, по доброволното съгласие на

австрийското правителство, се командуватъ отъ единъ турски паша, Сюлейманъ паша, който се

числи като офицеръ отъ генералная щабъ на III-я корпусъ въ турската армия и въ сѫщото врѣме е и

австрийски офицеръ отъ генералния щабъ! Вънъ отъ нередовно плащаната заплата, която

получава като турски офицеръ, Сюлейманъ-паша получава редовно 80 лири турски мѣсечна

заплата отъ австрийското военно министерство, като началникъ на австрийския гарнизонъ. Никога

никакви недоразумѣния не сѫ изпъквали между началника на тѣзи смѣсени гарнизови и

австрийскитѣ офицери — комисари на австрийския императоръ — хора съ високо образование и

голѣмъ тактъ. Низшитѣ турски офицери и шефоветѣ на албанскитѣ плѣмена, най-дивитѣ изъ

между всичкитѣ албански плѣмена, получаватъ тоже опрѣдвлена заплата и сѫ напълно подъ

влиянието на главния австрийски комисаръ. Въ тази мѣстность (тукъ по течението на р. Лима сѫ

разположени градоветѣ Прибой, Прѣполе, Бѣло поле (Акъ-ова) и Берана) не ставатъ никаки

албански движения и нападения на сръбското население отъ страна на албанцитѣ, когато само

нѣколко километра по на югъ, все по долината на сѫщата рѣка, гдѣто сѫ разположени малкитѣ

градове Гусине и Плава, ставатъ постоянни кръвни збивания между албанци и сърби и диви

опустошения на селата! Разгадката на тази противоположвость не прѣдставлява голѣма

философия. И австрийската пропаганда е доволна отъ подобно положение на работитѣ!

Квартируванието на австрийски гарнизонъ въ Ново-Пазарския санджакъ (който прѣди руско-

турската война е съставлявалъ часть отъ Босна-Сарийския вилаетъ) се основава на

хитропрокараната въ чл. 25-и отъ Берлинския трактатъ стипулация, споредъ която Австро-Унгария,

като се отказва да окупира този санджакъ, запазва си правото да „държи въ него войска, да строи

свои военни и търговски пѫтища” *Чл. 25, ал. 2. „Понеже Австро-Унгарското правителство нежелае

да се натоварва съ администрацията на Нови-Пазарския санджакъ, който се простира между

Сърбия и Черна-Гора по направление юго-източно до Митровица, турската администрация ще

продължава да функционира въ този санджакъ: обаче за да се усигори поддържанието на новото

политическо положение, както и свободата и безопасностьта на пѫтищата и съобщенията, Австро-

Унгария си запазва правото да държи единъ гарнизонъ и да строи военни и търговски пѫтища въ

цѣлия Босненски вилаетъ”+. Австро-Унгарски военни постове има по цѣлото продължение на

шосето Прибой—Нови-Варушъ—Нови-Пазаръ. Но главната военна сила на австрийскитѣ войски въ

турска територия е по край Черно-Горската граница, по течението на р. Лима, мѣстность съ голѣмо

стратегическо значение. Тукъ австрийскитѣ войски сѫ заминали границата на бившия Босна-

Сарайски вилаетъ и сѫ основали военни постове въ Кулашинска, Бѣлополска, Беранска, и

Търговишка каази, които не принадлежатъ на Босна.

Така щото Австро-Унгария, като умно менажира честолюбието на турскитѣ административни и

военни власти, е станала пъленъ и неограниченъ господарь на земитѣ въ най-сѣверната часть на

Албания. Въ тази часть, гдѣто султанската власть е номинална и гдѣто чиновницитѣ

(административви и военни) се назначаватъ отъ Султана, но се покоряватъ на австрийскитѣ агенти,

Австрия строи пѫтища, организира военни постове, за да пази безопасностьта имъ и пр.;

покровителствува католицитѣ, разрѣшава спорове между турскитѣ чиновници и албанскитѣ

шефове, раздава правосѫдие и пр. Въ този чуденъ смѣсь на двѣ държавни власти силата на

австрийското влияние изпъква при всѣка стѫпка. Австро-Унгарския главенъ комисаръ е

всемогущия човѣкъ, който дава послѣдньото рѣшение на всички спорове и недоразумѣния,

изникнали между населението. Това положение е резултатъ на дълга и безшумна дѣятелность отъ

страна на дълбоко проникнати въ важностьта на работата си хора. Никой не е забѣлѣзвалъ, че

слѣдъ 20 годишна дѣятелность, Австро-Унгария е прѣмѣстила мирно, и при пълно одобрение отъ

населението и турскитѣ чиновници, границата си на 90 клм. въ Турция!

Като навлизаме още по нататъкъ, въ вѫтрѣшностьта на Сѣверна-Албания, забѣлѣзваме още по-

ясно могѫщето влияние на Австро-Унгария надъ албанското мухамеданско население. Шефоветѣ

на най-силнитѣ байраци сѫ послушни служители на австрийскитѣ агитатори, които кръстосватъ

тази страна безъ страхъ и безъ прѣпятствия, когато тя е недостѫпна за пѫтешественницитѣ отъ

друга народность. Ала трѣбва да забѣлѣжимъ, че австрийскитѣ агенти не налагатъ своята воля,

нито силомъ принуждаватъ къмъ нѣкакви постѫпки горделивитѣ албански шефове. Добри

познавачи на народния характеръ и на условията въ които работятъ, тѣ умно и постепенно

приготовляватъ албанскитѣ първенци къмъ цѣльта, която прѣслѣдватъ. Ония събития въ Албания,

отъ които най-много се е ползувала Австрия, всѣкога сѫ имали изгледъ на чисто албански

движения, прѣдприети по инициятивата на албанскитѣ шефове безъ ничия чужда намѣса. Ала

онзи, който познава добрѣ манеритѣ на австрийската агитация, ясно вижда хитро-скроената и отъ

дълго врѣме приготовлявана и направлявана австрийската интрига. Не е ли такъвъ случая съ

вълненията които станаха прѣзъ 1897 год. и които се водяха отъ ипекския богатъ и влиятеленъ

албанецъ Гиза-бей? Той подигна противъ мѣстния мютесарифинъ и противъ султанскитѣ

чиновници въ Ипекъ, Гусине и Дяково всичкото албанско население около планината Мокра и отъ

Цариградъ бѣха принудени да изпълнятъ всичкитѣ му искания. Чиновницитѣ бѣха повикани въ

Цариградъ и вече не се върнаха въ Албания. Когато подирь нѣколко мѣсеца Гиза-бей биде

повиканъ въ Цариградъ, той не отиде до като отъ Илдъзъ-Кьошкъ не се даде формално обѣщание

на австро-унгарския посланикъ, че Гиза-бей може да пѫтува съ своя свита отъ вѣрни нему албанди

и че ще му се позволи да се върне въ Ипекъ, когато поиска. Чиновницитѣ, противъ които бѣха се

подигнали албанцитѣ, бѣха хора неприятни на австрийскитѣ агитатори и имъ правяха

всевъзможни прѣпятствия при пѫтуванието имъ изъ вѫтрѣшностьта. Сѫщия характеръ и подкладки

носяха вълненията на албанцитѣ въ Призренъ прѣзъ 1890 год., когато албанци-мухамедани се

подигнаха противъ бившия албано-католически епископъ въ този градъ Андрея Логареци, който

бѣше привържениикъ на италиянската пропаганда и, слѣдователно, неприятенъ на австрийскитѣ

агенти; албанцитѣ поискаха неговото дигание и направиха заплашителни демонстрации,

вслѣдствие на което А. Логареци трѣбваше да напустне поста си. На негово мѣсто се назначи

албанеца Пасквале Трокши, угоденъ на австрийцитѣ албано-католически епископъ. Веднага слѣдъ

това всичко утихна.

За да не цитирамъ всичкитѣ случаи на албанскитѣ движения, при които австрийската подкладка

не всѣкога може да се скрие — описанието на такивато случаи би било много интересно, но то би

направило твърдѣ дълга настоящата ми статия и би ме отвлякло отъ главния к прѣдмѣтъ — ще

напомня за станалитѣ въ послѣдньо врѣме движения противъ бившия скопски валия, Хафъзъ-

паша. Отдалеченитѣ отъ Албания и незапознатитѣ съ условията, въ които живѣе този чуденъ

народъ, съ недоумѣние и страхъ чуха за станалитѣ движения въ единъ градъ, вънъ отъ Албания,

дѣто албанското влияние не се прѣдполагаше да бѫде тъй силно и противъ единъ отъ най-

приближенитѣ до Илдъзския дворецъ паша. А между това албанцитѣ направиха такива

демонстрации въ Скопие, щото отъ Цариградъ се принудиха да изпълнятъ пунктуално всичкитѣ

имъ искания: както всѣкога у албанцитѣ, тѣзи искания не бѣха нито много голѣми, нито много

сложни. Албанцитѣ искаха махванието на Хафъзъ-паша и на скопския градски кметъ (беледие-

реизи)! И двоицата неприятни за албанцитѣ паши се повикаха въ Цариградъ, за да не се завърнатъ

вече и всичко утихна. Човѣкъ би помислилъ, че веднага слѣдъ това ще захване нѣкакво

прѣобразование въ управлението на вилаета и че именно заради прѣчката, която сѫ правили

изпъденитѣ отъ населението управници, сѫ станали движенията. Въ сѫщность, Хафъзъ-паша бѣше

неприятенъ на австрийцитѣ и тѣ умно и послѣдователно експлоатираха всѣкой отдѣленъ случай на

строго отнасяние отъ негова страна къмъ необузданото албанско население, до като докараха

послѣдньото да заяви демонстративно, че не може да търси въ Скопие този султановъ висшъ

чиновникъ. Въ Хафъзъ-пашово врѣме австрийскитѣ агенти пѫтуваха изъ Албания съ рискъ и при

голѣми прѣпятствия отъ страна на властьта. Този валия бѣше хитръ турски чиновникъ и — нѣщо

рѣдко въ Турция — ясно схващаше недалечното бѫдѫще, което Австрия приготовлява за Турция,

та правяше послѣдни усилия да попрѣчи на австрийската агитация. Той не успѣ, защото отодавна

мина онова врѣме, когато турски висши чиновници и по своя инициятива, можаха да се борятъ

противъ австрийската сила, макаръ и полето на борбата да е принесено въ долътъ на турцитѣ.

Хафъзъ-паша напустна Косовския вилаетъ и австрийската пропаганда още повече се усили съ този

успѣхъ. Сегашния Косовски валия, Решадъ-бей, познава добрѣ силата на тази пропаганда още отъ

битностьта си на Призренски мютесарифинъ; той не прави никакви прѣпятствия на австрийскитѣ

агенти, които кръстосватъ Сѣверна Албания. И албанцитѣ сѫ доволни отъ него!

Австрийската пропаганда длъжи своя голѣмъ успѣхъ не само на умѣнието и такта на своитѣ

прѣдставители, но и на грамаднитѣ суми, които ежегодно се плащатъ на видни и влиятелни

албанци. Друго едно обстоятелство, което минава за всички други пропаганди, създава хубава

почва на тази пропаганда, като чудно съгласява непосрѣдственнитѣ нужди, а много пѫти

врѣменнитѣ желания и капризи на албанцитѣ съ по-отдалеченитѣ планове на австрийската

пропаганда. Това обстоятелство се съдържа въ общата умраза, която еднакво хранятъ австрийски

агитатори и албанско население къмъ мѣстното источно-православно население. Албанцитѣ

ежедневно нападатъ, грабятъ и убиватъ това население и то е принудено да напуща родното си

мѣсто и да се изселва. Австрийскитѣ агитатори не само не осѫждатъ това, но и го поощряватъ,

защото съзиратъ своя успѣхъ въ изпразднюванието на тия мѣста отъ славянското православно

население, което прави голѣми спѫнки на австрийската пропаганда; и тѣ съ удоволствие би

поздравили деньтъ, въ който всичкото пространство между Дринъ и Копаоникъ ще бѫде населено

изключително съ албанци. Тази общность зближава и безъ това сближенитѣ албанци и австрийски

агенти. Но напустнатитѣ отъ православното население мѣста запустяватъ, защото албанеца не

обича тежката полска работа; за това пъкъ австрийци и германци се стрѣмятъ да запълнятъ този

недостатъкъ, като постепенно засѣлватъ колонисти въ тѣзи мѣста. Линията Митроввца—

Вучитрънъ—Прищина—Веризовичъ Качаникъ е попълнена съ такива колонисти, които се явяватъ

като концесионери на мини, експлоататори или притежатели на гори, притежатели на фабрики за

дъски и пр. *Такива австрийски и германски колонисти сѫ заселени по цѣлата линия до Солунъ.

Мнозина отъ тѣхъ сѫ притежатели на чифлици и грамадни пространства земи, които умѣло

обработватъ, като се ползуватъ съ правата на чужди ???+. Чрѣзъ тия колонисти, се влияе на

албанското население, което е обаено отъ богатството и силата на австро-унгарския императоръ.

Не ще бѫде далечъ деньтъ, когато балканскитѣ държавици и заедно съ тѣхъ цѣла Европа ще се

събудятъ при свършения фактъ: Сѣверна Албания принадлежи на Австро-Унгария. Онова

равновѣсие, за което толкова много се говори и за запазванието на което ставаха и ставатъ

съглашения между заинтересуванитѣ държави съ работитѣ на Балканския полуостровъ, е отдавна

нарушено отъ Австрия. Днесъ Сѣверна-Албания счита за най-добръ свой сѫсѣдъ Хабсбургската

империя и е приготвена за политическата роля, която нѣколко години прѣди Берлинския конгресъ

се игра така сполучливо отъ сѫщата империя въ Босна и Херцеговина.

Французска

Очерка ни за борбата, която се води въ Албания нѣма да бѫде пъленъ, ако не споменемъ и за

влиянието, което Франция упражнява надъ нѣкои отъ най-силнитѣ католико-албански плѣмена въ

непроходимитѣ Сѣверо-Албански Алпи. По край лѣвия брѣгъ на р. Съединени-Дринъ живѣе едно

могѫщественно и много диво плѣме Мирдити. Това плѣме е запазило както праотеческата си

религия, така и пълна вѫтрѣшна автономия. Отъ отдавнашни врѣмена то е считало Франция за

своя покровителка. Присѫтствието на французски консули въ Шкодра е усилвало вѣрата на това

плѣме въ доброжелателството на Франция къмъ него. Шефа на това плѣме, който носи титлата

князъ на мирдититѣ и прѣдава по наслѣдство властьта си, се счита като протеже на Франция и

получава пенсия отъ французското правителство *Ср. F. Bianconi. Cartes Commerciales (Albanie et

Epire), p. 24+. И другитѣ малки католико-албански байраци, които живѣятъ въ планинитѣ около

двата брѣга на Дринъ, считатъ Франция за своя протекторка, при всичко, че французскитѣ

дипломати не сѫ направили почти нищо, за да поддържатъ и усилватъ влиянието на Франция

между тия плѣмена. До като Франция бѣше официалната покровитѣлка на католицитѣ въ цѣлия

Балкански полуостровъ (прѣди Карловецкия и Бѣлградския договори— 14-и януарий 1699 и 1791

години), французското влияние е било голѣмо между католико албанцитѣ; това влияние се е

усилвало и отъ плѣменната симпатия на албанцитѣ къмъ французския народъ, който тѣ, както

всички източни народи, сѫ считали и още считатъ за безкористенъ защитникъ на всички

страждущи народи. Но отъ когато Австро-Унгария доби правото на официална защита на

католицитѣ въ сѣверната часть на Балкански полуостровъ и отъ като нейната агитация захвана

усилено, французското влияние отъ день на день захвана да отстѫпва и въ сегашно врѣме

симпатитѣ на мирдититѣ къмъ Франция трѣбва да се отбѣлѣжатъ като единъ остатъкъ отъ

миналото, който прѣдставлява единственна точка на заинтересувано участие на една велика

държава всрѣдъ тази арена на състезатели за национално и политическо обсебвание.

Заключение

Какъвъ е утрѣшния день на Албания? Ето въпроса, който ще си зададе всѣкой, който изучва тази

напрѣгната борба на малки и голѣми държави въ страната на албанцитѣ. Какъ ще се разрѣши

спора между тѣзи неделикатни (???) съсѣди на Албания? които приготовляватъ отъ нея хубава

провинция за своитѣ държави, дѣлятъ нейното население, кроятъ неговия общественъ и

политически животъ по приготвенъ прѣдварително отъ тѣхъ образецъ, безъ да питатъ този народъ

или безъ да пожелаятъ да го подготвятъ за този животъ? Всрѣдъ кипящата борба на пропагандитѣ,

всрѣдъ ужасенъ икономически отпадъкъ, всрѣдъ запустѣли долини и полета, всрѣдъ непроходими

планини, безъ съобщения, безъ сигурность, всрѣдъ непрѣкѫснатитѣ вражди и убийства между

плѣмената и даже отдѣлнитѣ фамилии — албанеца живѣе романтичния животъ на дивъ горски

човѣкъ, щастливъ че може спокойно да стрѣля на всѣкой знакъ, щомъ му се покаже угоденъ

прицѣлъ, па билъ той и нѣкой случаенъ пѫтникъ! Не се тревожи отъ борбата, която чужденцитѣ

водятъ за неговото завладявание: той не я разбира. И симпатизира и вѣрно служи на ония, които

по-добрѣ му плащатъ.

Първото разрѣшение на албанската проблема, което много занимава нѣкои искренни

человѣколюбци и много хитри диплотати, е даванието автономия на Албания. Това рѣшение,

което се иска и отъ албанския комитетъ, е невъзможно, колкото и да бьде желателно. Албанския

народъ е неподготвенъ за да се управлява самъ. Една автономия на Албания при сегашнитѣ

обстоятелства би направила по-голѣмъ хаоса и анархията въ тази страна, гдѣто населението не е

научено на дисциплина и работа и гдѣто идеята, за народно управлевие не е развита. Онази

автономия, за която албанския комитетъ работи не е проникнала въ масата на албанския вародъ.

Тя трѣбва да се пропагандира между народа и най-вече между шефоветѣ на отдѣлнитѣ плѣмена.

До когато тѣзи шефове оставатъ чужди на тази идея, до тогава автономията на Албаная ще остава

хубаво желание за безкористнитѣ доброжелатели на този дивъ, но симпатиченъ народъ и една

тема за умна експлоатация на заинтересувани съсѣди. Днешния албанецъ не разбира

собствепната си свобода и пълна самостоятелность освѣнъ въ ограничението свободата на

съсѣдитѣ му. Автономията и свободата на Албания той схваща въ правото за всѣкой албанецъ да

носи орѫжие, свободно да извършва кръвнитѣ отмъщения, които тежатъ нему и на родътъ му,

безнаказано да „оре и сѣе съ пушката и да жъне съ сабята”. За подобна свобода албанеца се е

борилъ и продължава да се бори. Такава свобода той си е извоювалъ до извѣстна степень и е

доволенъ. Икономическия отпадъкъ и неспособностьта на албанцитѣ да разработятъ земята си,

която не е лишена отъ природни богатства, ги кара да влизатъ въ постоянни стълкновения съ

съсѣднитѣ тѣмъ народи — българи и сърби. И тѣ сѫ доволни, ако не имъ се прѣчи да нахлуватъ въ

земята на тѣзи си съсѣди и да прибиратъ силомъ онова, що имъ е нужно за живѣние. Този именно

икономически отпадъкъ създава почвата на най-силната иностранна пропаганда въ Албания —

австрийската. Ако днесъ се заговорва за належащи прѣобразувания въ Албания и подъ тѣзи думи

се разбира давание самоуправление на тази страна, това се длъжи или на хора, които не сѫ

запознати съ характера и социялния строй въ нея, или на заинтересувани държави, които сѫ

приготвени да окупиратъ цѣлата или поне голѣма часть отъ Албания. Съ това не искамъ да кажа,

че Албания не се нуждае отъ прѣобразования: тѣ сѫ належащи, но не въ видъ на самоуправление,

което сегашния албанецъ нѣма да разбере така, както го разбиратъ другитѣ народи, а въ смисъль

на икономическо подигание, на научавание албанцитѣ на спокойна и производителна работа,

която не накърнява иетереситѣ на съсѣдитѣ имъ. Албания се нуждае отъ народни училища, които

ще създадатъ поколѣние, което като запази придобитата отъ дѣдитѣ му вѫтрѣшна свобода, ще

създаде епоха на мирно занятие и обогатявание. Дълга и трудна работа, която албанеца нѣма

веднага да прѣгърне и противъ която ще се бори, прѣди да я разбере и възприеме. Ще чакатъ ли

околнитѣ заинтересувани народи да се завърши подобна еволюция въ живота на албанцитѣ и

въобще ще допустнатъ ли да се захване ь продължи съ успѣхъ такава дѣятелность? И въобще кой

е онзи мисия, който ще отвори едемскитѣ врати на подобно прѣобразование за албанския

народъ? — За запознатия съ албанскитѣ работи човѣкъ е ясно, че такова направление на работитѣ

въ Албания не може да се очаква поне за сега и че албанцитѣ още си оставатъ онзи народъ на

Балканския Полуостровъ, който никога не е живѣялъ като народъ за себе си, съ собственнитѣ си

сили, но ролята на който прѣзъ всичкитѣ вѣкове е била да дава човѣшка материя за съсѣднитѣ си

народи *La Turquie et l’Hellénisme Contemporain, par Victor Bèrard, p. 292].

Другото рѣшение на албанския въпросъ е онова, което усърдно приготовляватъ инороднитѣ

пропаганди и което въ двата края на Албания — югъ и сѣверъ — е почти узрѣло. Австрийци и

гърци приготовляватъ навлизанието си въ Албания отъ сѣверъ и югъ. Еднитѣ готвятъ окупирание

на Сѣверна-Албания, другитѣ — присъединение на Южна-Албания къмъ Елада, „Отечеството —

маjката на албанцитѣ”. Когато говорихъ за пропагандитѣ въ Албания, казахъ, че различни сѫ

началата на тѣзи двѣ пропаганди, както сѫ различни началата, върху които почива стрѣмлението

за териториално разширение у двѣтѣ държави (Гърция и Австро-Унгария), които поддържатъ

пропагандитѣ. Австрийската пропаганда работи за да присъедини къмъ Австро-Унгарската

империя нова провинция, съ особенъ расовъ елементъ, въ името на своитѣ политико-

икономически интереси; гръцката — за да присъедини къмъ Гърция нова провинция, която ще

живѣе и диша както цѣлата Гърция; тя работи въ името на национално-икономически интереси.

Ала колкото и да бѫде различно становището на едната и другата пропаганди, резултатитѣ се

приближаватъ и схождатъ: Южна-Албания почти е приготвена за присъединение къмъ Гърция,

Сѣверна-Албания — къмъ Австро-Унгария.

При евентуално поставяние върху зелената маса въпроса за Албания, цѣлата Сѣверна-Албания,

включително и Стара-Сърбия, ще се подчини на една австрийска окупация, даже ще я прѣдизвика.

Южна-Албания съ Епирт, гдѣто куцо-влашкия елементъ е доста силенъ, ще поиска

присъединенисто си къмъ Гърция, защото гръцкото влияние тукъ е голѣмо даже и между

мухамеданитѣ албанци.

Остава Срѣдня-Албания и голѣма часть отъ прибрѣжието на Адриитическо-море, гдѣто

италиянското влияние е господствующе, но не така силно, както гръцкото на югъ и австрийското

на сѣверь. Италиянцитѣ не сѫ имали голѣмъ успѣхъ, защото тѣхната пропаганда не е така добрѣ

организирана. Въ всѣки случай при дѣлежа, който се приготовлива на Албания, Италия ще вземе

своя малъкъ дѣлъ.

Ето печалния утрѣшенъ день, който се приготовлява за Албания и който ще бѫде началото на

новия и тежъкъ животъ, не само за Албания, но и за Македония. Австрия приготовлява за себе си

лъвския дѣлъ отъ раздѣлата. Турското правителство, мѣркитѣ на което сѫ всѣкога врѣменни

палиативи, приготовлява съ упорита послѣдователность този трагиченъ край на една отъ своитѣ

провинции, която му дава много добри и вѣрни служитела и най-храбритѣ войници. Съ

непозволяванието на албанцитѣ да си отворятъ народни училиша, въ които младото поколение да

учи матерния си езикъ и минало и въ които духътъ за народна солидарностъ да се укрѣпи, създава

хубава почва на гръцката и австрийската пропаганди.

Австрийци и гърци желаятъ по-бързото разрѣшение на албанския въпросъ. Ала не такова е

желанието на лидеритѣ на румѫнската пропаганда, програмнитѣ начала на която се люлѣятъ

между схваткитѣ на гръцката пропаганда и желанията на албанската лига. Не може да се каже, че

тази пропаганда ще вземе нѣкакво участие, ако разрѣшението на албанския въпросъ стане

наскоро: тя не е направила почти нищо и нейнитѣ прѣдставители не си правятъ голѣми илюзии въ

това отношение.

* * *

Прѣдъ видъ на голѣмия интересъ, който прѣдставлява по настоящемъ албанския въпросъ, ний

побързахме да напечатаме тази студия. Тя не е достатъчно пълна. Впрочемъ, у насъ се знае

толкова малко за Албания и албанцитѣ, щото автора к ще счита, че цѣльта му е постигната, ако

това заинтересува нашето общество, което се интересува съ много и голѣми работи, но не и съ

ония, които непосрѣдственно сѫ свързани съ интереситѣ на нашия народъ, и го подтикне да узнае

поне нѣщо за тази страна и този народъ, съ който ни свързватъ жизненни политико-икономически

интереси и който е игралъ и продължава да играе видна роля въ нашето политико национално

развитие.