pravo na svoboden izbor broi2

[email protected]

1 ноември 2010г. брой 2

777 aziti bruter daik eien floe hikari kass

ady babyboo bsong danailpetrov eklisiast flyco hinki katan

agea baimomchil budha danidan elementarenprorok fracla hristam kentoff

aidasv balhata bulgarianation darkenedangelddima eliana frina igeorgieva kleopatrasv

alav bamby13 bven eathmetalverses elina71 gabar4eto ignatkan kombakova

allbi

an200

batstefan

begetron426

caminando

candysays

deili

demonge

eloiz

emil60

galina1

galinabg

ikoni

iliada

konstant7

kosara2008

anastasiia bellabel ceabul desirella enige gerganasp iliada1 krotalka

anatoli1606 beyondthevoid cefulesteven didim enlil geri24 injnina kuchekasichka

az1961

andi2

angpiskova

apollon

bgsever

bimbo163

bizcocho

blackle

chara

chinaware

cinderellathespy

ckarlet

dika999

dimitarf

divna8

djgator

enzim

esen

essy

evchet0

giorodafa

gor

gorivo

gothic

iseva

ivana59

ivich

jasdei

kulinar

kuracpalac

lado

lagrima

aqualia

artanis

asthfghl

autocad

avangardi

az1961

blagoevgrad

blogena

bof4eto

bogolubie

boristodorov56

boyana

clan

comfy

compassion

cornflower

corruption

cvetnica

donislava

dorichela

drakulla

dressy

drlubenova

dude

evelin

evilyosha

evrazol

feelingdance

felisia

feminaslim2007

gratcia

greg68

hara73

hel

helios

henzelski

jwk

ka4ak

kapricia

karambol5

karanikolov

kasnaprolet9999

leethanda

leonoel

lethalrhymezz

ley

libertybell

lifebg

lilims mihala ninaantonova prostomaria74 rumyrayk sparotok tomcat vladimiryosifov

liulina mikino nkf puk ruslanchipev spasunger toross vmir

loran mirogankov nostalgia pulsar sahaj starwoman totkaivanovaa vselena

lubima mitternacht odette qbylkovcvqt sahajayoga stasja totoni willa

lubopitstvo mkalpakchiew olimpiq radalia samuraj stela50 transver winetours

lunar mmagy ontheroadwithtv raders santiment stix tsvetankov wizardsblog

lupcobocvarov molinesia orinavi raykov sartorium streetsmart turboi4 wonder

lzl monarchist palisandar raylight sensation studopor urbanjoga xsapience856

maca17 mutiralibulgari panazea reclamo set sunflower valer1961 xxxx

magmarieta nadezda paps reffina sever taistvena valiordanov yakollakani

makont nadita parasol reporter silveto82 tanyarisemova vanex yanichka92

mamas narodniprotesti pegas08 ri4ivul sinay teachme vanya70 yuliya2006

marsi13 natali60 petdoshkov rightintwo sisithebest temenuga veninski zabavnata

martito nellka petyotsekov rjeleva skribezium templar veselaj zabrava

megan503 neptunche pipero rosepearl slavei tera viarkata zabylgarite

mellina neslanchice platttonnn rosidi smani tiia victoria zalashopov

meteff ngc7293 ploudinperper rossizoran smilodont tili vietnamka zaprehoda

meto76 nikita6864 poryazov37 rrafi snejkata tini4 vihrogonka zaw12929

miaa nikolaigatzev priqtel12 rumst sowhat tomas vilit0 zeifod

СВОБОДНИ ПОЕТИв

blog.bg

Списание на блогърите,публикуващи

в blog.bg

БРОЙ 2

София, 1 ноември 2010 г.






allbi

an200

batstefan

begetron426

caminando

candysays

deili

demonge

eloiz

emil60

galina1

galinabg

ikoni

iliada

konstant7

kosara2008



az1961

andi2

angpiskova

apollon

bgsever

bimbo163

bizcocho

blackle

chara

chinaware

cinderellathespy

ckarlet

dika999

dimitarf

divna8

djgator

enzim

esen

essy

evchet0

giorodafa

gor

gorivo

gothic

iseva

ivana59

ivich

jasdei

kulinar

kuracpalac

lado

lagrima

aqualia

artanis

asthfghl

autocad

avangardi

az1961

blagoevgrad

blogena

bof4eto

bogolubie

boristodorov56

boyana

clan

comfy

compassion

cornflower

corruption

cvetnica

donislava

dorichela

drakulla

dressy

drlubenova

dude

evelin

evilyosha

evrazol

feelingdance

felisia

feminaslim2007

gratcia

greg68

hara73

hel

helios

henzelski

jwk

ka4ak

kapricia

karambol5

karanikolov

kasnaprolet9999

leethanda

leonoel

lethalrhymezz

ley

libertybell

lifebg




















2 СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg

СВОБОДНИ ПОЕТИ В BLOG.BG

Издател – Владимир КачаклиевРедактор – Борис Тодоров,Ива Касабова и Павел ГориновГрафичен дизайн ипредпечат – Арам АгопянДизайн корица – Ива Касабова

Печат – „ТОМЕЛ Ко“ ООД

ISBN – 978-954-90393-9-9

Тираж – 2000

С Ъ Д Ъ РЖ

АН И Е

Имай цел – ka4ak .............................................................................................3Какво не знаем за кирилицата? – sparotok ................................................4Даст бог всекиму!... – lamiata ......................................................................5Сакрална Любов – wonder ..............................................................................5Кючек на 19-ти февруари – 4udovi6teto ....................................................6Носталгия – razkazvachka .............................................................................6Молитва в нелюбовен ковчег – aqualia ......................................................7Не казвай „довиждане“, когато трябва да кажеш „сбогом“! – harvi ....7Произход на името на планината Рила(Origin of the thracian name of Rila mountain) – apollon .............................8Войната, която изобретихме – vmir ..........................................................9Истината и истината – vayaleta .............................................................10Кой е големият въпрос, на който трябва да отговорим ? – taidzi ......10Реалност 1 – sartorium ................................................................................11Бог ли!? Кой пък е тоя? – mamkamu .........................................................12Да бъдеш родител не е леко! – allbi .........................................................13Като на кинолента – scarlety .....................................................................14Смисълът на живота в България – smani .................................................15Възход и падение (на баща ми) – hikari ....................................................15Болен народ – romanov ................................................................................16Букви във вятъра – malkiatprintz ..............................................................18Сърцето ми ще остане при теб – cefulesteven .....................................19За интернет и демокрацията – molinesia .............................................20Когато те докосне ангел – palitra .............................................................21Знамение – divna8 .........................................................................................21В сянката на вълчето озъбване – bizcocho ..............................................21Бели кахъри?!... – martito .............................................................................22Спомен – miaa ................................................................................................23Недовършено... – moreto66 .........................................................................23Magic Train – chinaware ................................................................................23Но дотогава – да му се порадваме. – diso ................................................24Откриване на комплекс „Светиниколско училище“ – tanyarisemova .25Приказка за късмета (китайска притча) – dolsineq ..............................26Моят приятел хулиганът – kapricia .........................................................26Нереалност – injir .........................................................................................27Когато плача – hristam ................................................................................28

Страховете ми – henzelski ........................................................................28Кълбото се върти – osi4kata .....................................................................28Тогава ще бъда... – merkator .......................................................................29В плен – pegas08 ...........................................................................................29Декларативно – valben ...............................................................................29Цветна самота – kapito ..............................................................................30Не само за думите Тук... и Там – karambol5 .............................................30Да дариш любов – rrafi .................................................................................31Днес и сега – queerfish .................................................................................31Отчуждение – andrei ...................................................................................31Недоизпушени цигари, недоцелувани устни – samosyn ........................32Едно, две, три... това назад е стъпка напред... – kosara2008 .............33Бегликташ – ivoso ........................................................................................34Бях на купон, мамо – lagrima ... ...................................................................36Родители-отрепки /фотогалерия/ – eien ..............................................36Държавата – начин на употреба – tit .......................................................37Ще теглим ли заем от МВФ и СБ? – borsi .................................................38Тъжно е... – mikino ........................................................................................40Искаш ли да си щастлив? – fenris ..............................................................40Разходка в с. Мала църква – kasnaprolet9999 ..........................................42За Парите и Децата. И обратно... – bapha .............................................43От Алино към Боровец и Самоков – zvezdichka .......................................44Ще го направя „Сбогом блогъри, време е за почивка!“ – kleopatrasv ...46Благоевград – juliet .......................................................................................47Плета картина на себе си – sunflower .....................................................47За стената в нас – inel379 .........................................................................48Неочаквания Рай – tili ...................................................................................49Господи, помилуй – bogolubie ......................................................................52Костенският водопад и хижа Гургулица – lubara ...................................53Докато умра – alexiev63 .............................................................................53До Рила и... (обратното друг път) – radalia ...........................................54Авторите на Качественото Количество са Гении – sever ..................55Монолог на Книгата – wonder ....................................................................56относно поезията – sowhat .......................................................................57Рицарско деменциално дежа ву на осмия рицар – evrazol .....................57Лакмусът „турция“. Месут Йълмаз: „с нас или без нас – европейците да решат как искат да продължат“ – chara .................58Натюрморти с грозде – avangardi ............................................................59Часовник за всички събития – kalycha ......................................................60След Ирак – jwk ..............................................................................................60Маските и ролите на Егото – compassion ..............................................61Време е... – inamay .......................................................................................61Киото – cvetnica ...........................................................................................62

СВОБОДНИ ПОЕТИ в blog.bg 3

Автор: ka4akКатегория: ПолитикаПрочетен: 316463Постинги: 122

Коментари: 6841

Минал съм през много премеждия и обрати преди да стана наясно със себе си, а когато вече се познавах, започнах да питам хората около мен „Каква е твоята цел?“. С изненада открих, че на близо 1000 души, само един се опитваше да формулира някакъв отговор! Покрай моята дейност, имам много често контакти с медиите и познавам много журна-листи. Много им хареса идеята да направят анкета „Каква е Вашата цел в живота“ – още чакам да я видя тази анкета!

Тогава разбрах, че хората не са наясно със себе си и това е един огромен проблем за страната, и може би за това сме в това положение! Не може да не знаеш какво искаш, а да възпитаваш децата си! Не може да казваш „Уф, пак трябва да ходя на работа!“ и да искаш да успееш! Просто, това не е твоето място! Трябва да отиваш с желание и да ти е инте-ресно и приятно! Ако не е така, без да искате предавате от-рицателни емоции в къщи и нищо не върви! Тук е моментът да се замислите и да решите за себе си какво искате! Целта трябва да е такава, че вашият живот, да не е достатъчен, за да я реализирате, но да имате достатъчно време, за да поста-вите стабилни основи, стабилен фундамент, за да могат тези след Вас, да я довършат или продължат!

Трябва да имате ВЯРА в себе си, за да сте пример, за тези след Вас! Неуспехите не трябва да Ви отчайват! Трябва да сте оптимист и след сто неуспешни опита, на сто и пър-вия ще успеете! НЯМА НЕВЪЗМОЖНИ НЕЩА, ако силно

ги искате! Този Ваш оптимизъм, ще действа благотворно на Вашите деца! Ще се чувствате все по-уверен и непрекъснато ще зареждате себе си и околните с положителна енергия!

Точно това ще Ви даде възможност да правите всичко с ЛЮБОВ!

Знам, че очаквате да Ви кажа колко наркомани съм спасил и как съм ги върнал към живота! Но тук искам да го-воря за хората, които нямат проблемите на наркомана, а са едни от нас и просто са изпаднали в „дупка“ и нищо не може да ги върне на пистата на живота! Не трябва да си наркоман, за да се отчаяш и да смяташ, че си в безизходна ситуация! Ние сме родени и сме живи, защото в нас е заложено, да се борим, за да сме живи! Мисълта и разума ни прави по-раз-лични от всички твари на земята! Когато имаш свободата да си ти, престъпление е да не се възползваш, престъпление е да оставиш човека до теб, да се самоунищожи, престъпление е да знаеш, че можеш да помогнеш и да не го направиш! Ние сме силни, не защото сме сами, а защото сме заедно! Бъдете добронамерени, за да може взаимно да си помогнем и около нас да се получи една положителна атмосфера, която да по-мага и на Вас, и на тези, които са около Вас.

Помогнете и ще се почувствате по-добре!Така че – усмихнат ден! Ние заедно можем!!! :)))

С ОБИЧ – Владимир Качаклиев

Здравейте!

Имам си моя теория и тя може да се изрази накратко в следното:

ИМАЙ ЦЕЛ, КОЛКОТО И ФАНТАСТИЧНА ДА Е ТЯ!ВЯРВАЙ, ЧЕ МОЖЕШ ДА Я ПОСТИГНЕШ!

ТРУДНОСТИТЕ И ПРЕЧКИТЕ,САМО ТИ ПОКАЗВАТ,ЧЕ МОЖЕШ ДА ГИ ПРЕОДОЛЕЕШ!

ПРАВИ ВСИЧКО С ЛЮБОВ!

БЪДИ ЕГОИСТ, НЕ ПРЕДАВАЙ ЖИВОТА СИ!

ИСКАМ ДА СЕ ГОРДЕЯ С ТЕБ!


Автор: sparotokКатегория: ПолитикаПрочетен: 409126Постинги: 104


Неотдавна ние българи-те доказахме, че считаме

кирилицата за свещена аз-бука и част от националната

ни идентичност. Низкият опит на безсъвестни личности да заме-

нят древната ни писменост с лати-ница бе провален. Ние показахме, че

все още сме будни и не сме загубили нито гордостта си, нито почитта към дедите си.

Кирилицата заслужаваше да бъде пазена, тя е много по-древна отколкото някои учени твър-

дят. В този постинг няма да бъде разгледан под-робно нейният произход, а само ще бъде обяснено

от кой период са особените й букви неприсъстващи в гръцката азбука. Става дума за Б, Ж, Ч, Ш, Щ, Ц и др.

Всички те имат ясни успо- редици сред писменост употребявана във второто хилядолетие преди Хрис-

та. В Табл. 1 е показано срав- нение на линеарни знаци ( от 1750-1450 преди Хрис- та) с наши кирилически

букви. Виждаме, че въпреки голямата си отдалеченост във времето ( около 2600-2300 години) знаците на двете

писмености показват смайва- щи прилики. За тези, кои-то не са запознати с всичките ми работи ще поясня, че до

преди около 50 години се смя- таше, че линеарен А и ли-неарен Б са били създадени на през XVIII-ти и XV-ти век

преди Христа на остров Крит. След откриването на тра-кийската неолитна писменост някои учени установиха, че

съществуват доста паралели между знаците от Градеш-ница, Караново, Тартария... и линеарен А и линеарен Б.

Понеже количеството е значи- телно, то в никакъв случай не може да се касае за случай- ност. Съдейки по това, че

знаците от Тракия са доста по- стари от критските може да се заключи, че тракийски миг- ранти от Балканите са зане-

сли своята писменост на остров Крит и са взели активно участие в оформянето на минойското общество. Тракийският произход на линеарните знаци се по-

твърждава и от разпространението на особен вид керамика. Преди тези съдове с уникална украса да се появят на остров Крит, те са били употребявани в Тракия около 2500 години по-рано. Да не забравяме, че с

линеарен А и линеарен Б са документирани тракийски имена като Арей, Бузо, Бата, Гета, Марон... Който е да е създал кирилицата, той несъмнено е бил добре запознат и с древната писменост на трако-пеласгите. Как по

друг начин да обясним многото паралели? Два, или три приличащи си знака биха могли да се приемат за случай-ност, но тук имаме налице eдинадесет успоредици. Фактът, че особените кирилически букви са заимствани от от

трако-пеласгийските линеарен А и линеарен Б показва, че дори през 9-ти век ( или по-рано) все още е имало запазени тракийски книги, от които Б, Ж, Ч, Ш, Щ и др. са заимствани. До този период старите българи са знаели много добре, че

са местен народ и поради тази причина са избрали особени букви от тракий ската писменост. Етническа омраза и рели-гиозен фанатизъм са заличили старата тракийска литература, но част от нея

възкръсва в кирилицата и заживява с още по-голяма сила. През Средновековие-то старите българи дадоха четмо и писмо на милиони хора – сърби, руснаци, ук-

раинци, белоруси. С това си дело дедите ни показаха за пореден път, че са древните благородници на Европа, носители на ис- крата на познанието... Когато днес пишем

живот, любов, щастие...ние ползваме знаци, които са на повече от три хилядолетия.В кирилическите букви е скрита вечната сла- ва на нашите деди траките.

Какво не знаем за кирилицата?

Табл. 1. К - кирилицаЛ.П. - линеарна писменост


Автор: lamiataКатегория: ПоезияПрочетен: 29815Постинги: 276Коментари: 1516

Автор: wonderКатегория: ИзкуствоПрочетен: 726199Постинги: 1501


ДАСТ БОГ ВСЕКИМУ!...

Прихождаш от Космоса май, чрез милиардното неутрино,сбрано до тичинка едносияйна и дъхава;във вазичка от планински кристал те полагам на скрина,насаме да си кихам, ноздри напръхнал.Въртопи ме твоята тръпна нестихваща музика,струнно раздишан, на ладове честити и прости;опашати кометки ме засипват и едва се тътрузя;неимоверен товар от любов ми премазва костите.Присядам в ъгъл вселенски сред сипкава нежност,Голямата мечка ме кърми и междузвезден молецме пробожда до празен колчан и отаралежваи съм дивеча твой, забравил да бъде ловец.С шомпол от зрак пронождаш на гласа ми дрезгавината;по власите на уморената ми брада - капки от медовинастичаш - да се облизвам, щом ми засъхне по теб устата;кръвта ми съсирена - сълза Богородична мие от тиня. На тържището гмежно отварям параклис, наместо сергия, въздавам непопски благословии, всеки да е подобно мени, споходен; стиснал в длани иконката ти, светлината й пия,търговец нефелен и тънещ в хедония до подвити колени.

Избирачи на заливи, тайно бродят под кожатаи садят през кръвта ни най-налудни поречия.Щом усетиш как стиска пак за гърлото прозатасто пирании пускай си отвътре - да светиш

Баскитарното случване, яхва коня на утротопрокопитило тихите земни невзрачности,и избухва в очите ни слънчева сутра,чак когато узнаем, че сме вечни и значим...

От подбедрени, морски, широки прозрачияще прераждаме изгреви с устни делфинови.Любовта си по Бог, още живи, ще плачемпрекроили си ценното бъдеще в минало.

И когато в кръвта сто китари проблеснат,а лъчите от залези ги разбиват с буквалност,пак сърцето ще гръмне с моя чувствена песени светът ще узнае любовта ми сакрална.

Сакрална Любов

нашето мъжко слънце sunn – Красимир Ризов


Автор: 4udovi6tetoКатегория: ПоезияПрочетен: 73885Постинги: 142


Автор: razkazvachkaКатегория: ИзкуствоПрочетен: 82814Постинги: 194


Кючек на 19-ти февруари

Очите ви са сини като вис,застинала над тих, безлюден остров.

И ти Васил. Но само че – Азис.И той Васил. Но само че – Апостол.

Докато той с кама и револвернадигаше народа към Балкана,

ти вписа в халваджийския тефтеркакво за липосукция остана.

Той с три маслини просто прекали.И от народа си поиска прошка.

А ти ветрееш рокли и поли.Къде ли нямаш обеци? И брошка?

И зиме, лете – в зной, във студ и пек –извиваш трели, кръшно гънеш ханша.

Раздрусваш ти кючек подир кючекс нелепите певачици от бранша.

С корсет пристягаш блажния корем.Народецът ти ръкопляска мило.

Забравихме ли русия перчем,развял се върху страшното бесило?

Докато теб те викаха на бис,край София се случи нещо просто –

Бог си прибра в изцъклената виспоследния останал жив Апостол.

Носталгия

Сенките по Южния булевард, слънцето по Зимната улица,

яхтите в пристанището

Сини отблясъци, невидими небостъргачи в небето,

слънце и вятъри

сън за зелени поля.

Пътят нататък извива, минава над облаци,

връща се срещу планетния вятър по

линията между нощта и деня.

И защо ли сърцето болиВсеки път като тръгвам на път?И защо ли ме свива носталгия

Всеки път като оставам.

Подтичват наоколо хора с багаж: ко-лички, деца, суета, някой казва молит-ва; Ленти и скенери, скелети в мътно-зелени екрани страх и досада, абсурди

и глупости...

Галий записва с арсен върху нановсе-лени твоите стъпки, копче метално, тока и запалка няма как да запише страха от оставане вечно в чужда

земя, без мостове обратно.

Носталгия.

Да се завърнеш под цъфтящите ви-шни; да вдъхнеш с праха аромата на

розите; да тръгнеш из дивото сам под дъжда; да бъдеш едно със земята.

Носталгия.

Да търсиш пътеки отдавна изчезнали,Замаян да казваш имена на приятели,

отдавна заминали еднопосочно.Да помниш единствено ти.

Мисия

Да пазиш местата, пътеките, случките; да помниш най-малки подробности; да свързваш, да търсиш, да събираш, да казваш и в приказки да разказваш на всеки всичко, което сред световететеостава единствено тук и сега тогава,

когато било е мечта.

Мисияот

носталгията да изграждашмост през живота -

безкрайност,без никаква

другасъдба,

без право на изборкогато твориш наново света.

Някаква песен с думи неважни (за-мествам ги с мои представи, адресира-ни точно) внезапно пробужда с мело-

дия утрото със спомен за споменакопнежът по пътя

Дотам и Обратно и пак...


Автор: aqualiaКатегория: ИзкуствоПрочетен: 65774Постинги: 140Коментари: 1076

Автор: harviКатегория: БизнесПрочетен: 16718Постинги: 45


Молитва в нелюбовен

ковчег

Любов - смешна и чувствена,лудетина светла ,

със трапчинки от хубост! Любов - горестна, яростна

- с крилете оскубани!Любов - забранена,

прогонвана с камъни думани...Любов, от любовта си пияна,любов, дето скача в капана,

от надежди заляна,задушена в халката си...Любов - отказвана моя,

а тържествено твоя, близко-далечна,

тънкокожа болезненост,тръпно нехайна, нетрайна и вечна,

свята, но винаги веща...споделена, самотна, пристрастна...

танго пасион, валс от Виена...Ела, ела, моя любов,

протегни се във мене, където слънце не смее

ни нощем, ни денем да ме огрее...и ме сложи на колене!

Мене!

О, Господи! Дай ми я, дай ми я, накажи ме със нея -

нека стана отново пламтящо-сърдеч-на...

- да изпепеля сандъка, нелюбовно пропит и нетленен до века!

А после, после дълго да светя!

Това е едно от най-сложните неща в живота. Да сложиш край. Да поставиш точка. Да прекратиш. Да спреш. Да се сбогуваш. А след това да продължиш напред. Когато го направиш на пра-вилното време и по правилния начин, сбогуването носи освобождение, мир, спокойствие, отваря нови врати и по-казва нови хоризонти. Отложеният край е причина за много повече на-раняване, болка, мъка и стрес. Знаеш, че ще дойде краят и го очакваш всеки ден, а така правиш идването му още по-неизбежно. Виждали сте колело за хамстери. Това е край без край, само-заблуда, фалшиво усещане, че вършиш нещо. Само се изтощаваш. И каниш депресията на гости. Защото тази вър-тележка те кара да се чувстваш безпо-мощен, неспособен, безсилен, виновен към себе си и към другите. Въртенето замъглява погледа ти и губиш сми-съла на нещата. Слез и по-добре стой на място. Така поне ще знаеш къде си. Трудно е да кажеш „не“, още по-труд-но е да кажеш „край“! Но трябва да се научим да го правим. Кой каквото и да ви казва, няма готови рецепти за това. Всеки случай си е уникален. Важно-то е отношението. Не си мислете само за взаимоотношения мъже-жени. Не. Става въпрос за целия живот, в пъл-ното му многообразие. Когато пос-тавите „край“ на време, няма да има омраза, непоносимост, отвращение, затръшнати врати, безкрайна агония с предизвестен край. Това може да оз-начава край на спортна кариера, смяна на работното място, промяна на мес-тоживеенето, прекратяване на взаимо-отношения от всякакъв характер, раз-вод. Може да означава да помогнеш на някой да посрещне смъртта достойно, без болка и страдание. Това означава да преодолееш страха от края. Когато по-ставиш край и се сбогуваш, трябва да го направиш и в ума си, и с чувствата

и емоциите си. Защото иначе не можеш да продължиш напред. Ще живееш със спомени, потънал в миналото, ще бъркаш в старите рани и няма да им позволиш да заздравеят. Нали знаете глаголното време „минало свършено“? Трябва да го приемем в мисленето и говоренето си. Не „минало несвърше-но“, нито „бъдеще време в миналото“. Свършено. Край. Минало. Живеем в настояще и имаме бъдеще. Да си нало-жим да гледаме в тази посока. Въпреки че всичко това е азбучна истина, мно-го хора бягат от нея. Опитват се като Сизиф да избутат камъка на минало-то към настоящето, но то е свършено и камъкът се връща назад. Животът е пълен със Сизифовци, макар че те не осъзнават, че са такива. Могат с посто-янни хвалби за минали постижения да се опитват да спечелят признанието днес. Но и Айнщайн е казал: „Животът е като карането на колело: трябва да се движим напред за да не изгубим равно-весие.“ Не трябва да живеем с мисълта, че сме „бивши“. Бивши шампиони, би-вши отличници, бивши приятели, би-вши колеги, бивши съпрузи. Ние сме това, което сме в момента и можем да бъдем това, което решим сега. Колкото повече любов, чувства, емоции, време, средства или усилия сме вложили в нещо или в някого, толкова по-трудно бихме го пуснали да остане в миналото, но трябва да се научим да прерязваме въжетата, с които го държим. Минало-то тежи, когато се опитваме да го носим на гръб цял живот. Днес спрете, слезте от колелото за хамстери и се замислете. Може да имате бизнес, който трябва да оставите. Може да има взаимоотноше-ния, които трябва да прекратите. Може да има спомени, които трябва да при-берете в скрина на тавана.

Разчистете и кажете: „Сбогом“!

Не казвай „довиждане“, когато трябва да кажеш „сбогом“!


Автор: apollonКатегория: ИзкуствоПрочетен: 1156182Постинги: 4703Коментари: 7219

Имената на планината Рила са с древен произход. Римското име на планината Доунакс, Донукас Монс произлиза от латинска-та дума донакс със значение „даряваща планина“. Предполага се, че думата донакс е рядка и древноиталийска, формирана от глагола доно - давам, подарявам и производните думи като donatrix- дарителница и donator - донор, дарител. При това латинската дума донакс е различна по значение с думата про-изводна от гръцкия език donax - кипърска тръстика. В офици-алната литература се предполага, че съвременното име на река Рила е тракийско. Това предположение е вярно, но не е вярно, че името произлиза от думата роула. Името Рила произлиза от тракийското съчетание „рой ахила“ и се превежда като плани-на на множеството реки (в пряк смисъл на планина на многото водни потоци). В този случай беззвучното „х“ се синкопира и изчезва, а словосъчетанието даващо името Рила е ройаила. В другият случай звука „х“ се оззвучава в звук „к“ и от „рой ахи-ла“ произлиза българо-тракийската дума река, образувайки една от диалектните форми на думата ройак(ил)а--> рояка--> ряка-->река. Не напразно тракийското име на древногръцкия пелазг Ахил е със значение на вода. Ахил означава вода, но още по-точно „роден във водата“. За това значение на неговото име ни свидетелства древния мит, в който майка му, богинята Тети-да, го потопила целия след като се родил в безсмъртните води на река Стикс, държейки го за петата - единственото уязвимо място на героя. Налице са всички основания да приемем, че думата ахел(ахил) е древна пеласгийска дума и свидетелство за това е името на митичния герой Ахил (Akilles). Тя фигурира и в речника на тракийските думи от книгата “ Езикът на Траки-те “ на Иван Дуриданов. Думите рой, рояк - за ято, множество и роене, роя - множа, са с тракийски произход. Названието Руй е производно на рой. В тази статия се оспорва мнението на българския археолог и праисторик Васил Миков, че името на планината Руй и връх Руй произлизат от латинското име на смрадликата - Rhus cotinus. От гледната точка на типичния тра-ко-пеласгийски произход на думите - рой, руй, роя, рояк, роене, следва, че името Руй е типично тракийско име. И макар в гра-ничната зона между Италия и Франция да съществува река с името Роя – това е областта, наситена с богомилско влияние, в България ясно се очертава област, заградена от планините Руй, Руен и Рила, в която изобилстват топоними и ороними с корена руй. В този заградена област попада тракийската област Дентелетика, кръстена на името на най-многобройното племе дентелети, въпреки, че на тази територия са живели още тра-кийските племена агриани и пеони. Тук можем да разкрием произхода на прекрасния ойконим на село Забел. Селото се на-мира в подножието на връх Руй и е изходен пункт за неговото изкачване. Продължителното пролетно топене на снежната по-кривка задълго задържа издигащия се в бяло над панорамния

изглед връх Руй. Оттук и името на селото от причастието „за-белял“--> Забел. По всяка вероятност останалите до наши дни топоними носят езиковите корени на племето дентелети или на някое от съседните племена. Подобни топоними съществуват и в Източна България с имената Руен и Рояк, като е известно в древността, че много тракийски племена в условията на война, са напускали своите автохтонни територии. Това със сигурност се отнася за бесите и дентелетите по време на инвазиите на Фи-лип Македонски и на Древен Рим. Името на село Мазарачево в Кюстендилска област фигурира в турските документи като селище с името Мазарач от 1570 година. С голяма вероятност името е турска основа и произлиза от думата мазари - свещен. В миналото още от времето на траките селището е наследило некропол и късноантична крепост, което е повлияло на името на селището с неговите древни корени. Днес в Афганистан съ-ществува съвременен град името Мазари Шариф, което в пре-вод означава - „свещена гробница“. Село Мъзгош се намира на сръбско-българската граница и е разделено на две от Ньойския мирен договор - за срам и позор на Европа за всички времена. В турски документи от 16 век името на селото е Мъзгошик, което се превежда като „хубава влага“. От извор край селото извира Мъзгошка река, ляв приток на Забърдска река. В Пирин плани-на също има малка река, която носи името Мозговица като ней-ния етимологичен произход е идентичен с този на село Мъзгош в Сърбия и село Музга, Габровско.Автор: Д. Георгиев-Даков

Произход на името на планината Рила (Origin of the thracian name of Rila mountain)

Връх Руен


Автор: vmirКатегория: ПолитикаПрочетен: 190754Постинги: 219


Не водиш война? Сериозно ли говориш? Не си въоръ-жен, дори не обичаш оръжията? Не одобряваш воен-щината и насилието? Прокламираш мир и любов? А има ли война, водена от любов към оръжията, воен-щината и насилието? Аз не знам такава, дори вярвам, че е принципно невъзможна. И, ще е обречена от само-то начало. Защото, война се води винаги срещу лошите.

Срещу армията на лошите се стреля, без значение кой ще бъде улучен. Защото, ако убитият случайно не е изверг, той със сигурност се е поставил в служба на изверги, кои-то непоносимо тъпчат близките ти, земята ти, или идеалите ти. А това напълно оправдава смъртта му, ако ще и ангел небесен да е за своите. Не, защото ти си бездушен уби-ец, а защото си доблестният защитник и герой за своите.

Има война гореща, а знаем, че има и война студена. Могат да бъдат изброени много още войни – обявени или необя-вени, отечествени или завоевателни, световни, локални и граждански, видими или невидими, дивашки, жестоки или хуманитарни, кръвопролитни или оперетни... Целта е навсякъде еднаква – победата. Бойният дух пък е зало-гът за успеха. Бойният дух – увереността, че има какво да браниш и докато си жив, няма да го оставиш на лошите.

Да се огледаме наоколо. “Всички са маскари” – чуваме за мнозина, и дори не е интересно кои са те – политици, ми-нистри, лекари, учители, чиновници, общинари, и много

други. Важното е, че големи групи са поставени под прицела на други групи - също като на война. И също като на война, виждаш в очите им главно тъмната сянка на решимостта, да не се дадат на “лошите”. Обратното – да ги засипват ако не може с материални, поне със словесните си шрапнели, за да се предпазят (уж) от действията им, определенията за които няма нужда да се повтарят. Което много напом-ня състояние на необявена безкръвна гражданска война.

Ако наистина съм прав, че сме изобретили нов тип граж-данска война, редно е да се запитаме каква е каузата на тази война? Според мен, каузата е демокрацията и западът да бъ-дат превърнати в плашила за българите. Не случайно се вла-гат толкова огромни усилия да бъдат убеждавани необра-зованите, стопански неактивните, социално слабите слоеве от населението и дори криминогенните групи в това, че со-циализмът е станал невинна жертва на лоши и алчни хора. (Какъв по-голям стимул за личностна и групова деградация, също и за съзаклятническо намигане към „сгазилите лука“?)

В съответствие с тази садистична версия, всеки недоволен от живота си, трябва да мрази до смърт „лошите“, заради открадна-тия му „безгрижен“ социализъм. Омразата и незачитането към отделните съсловия и професии пък, би трябвало да изпълни с действена решимост противодействието на волята и стъпките към промени, както и да даде инструмент за въздействие на „пос-ветените“ в тактиката и стратегията на тази странна война срещуБългария.

Войната, която изобретихме


Автор: vayaletaКатегория: Изкуство

Прочетен: 7510Постинги: 41

Коментари: 106Simunihil uncervi deessup

Автор: taidziКатегория: Лични дневници

Прочетен: 11353Постинги: 87Коментари: 157

Вече забравих кое е истинското. От къде започва иреалното и къде свършва действителността? …Измислих ли парчетата от изгрева и залеза, които като коприна усещам всеки път, докосвайки ги сутрин и вечер. Чувам ли наистина на ехото думите, очаквани с години от мен. Разгадавам ли всъщност движенията на ореховите сен-ки, рисуващи образи и силуети, избягали сякаш от сънища-та ми? А пяната на облаците ли изми пейзажът до неузна-ваемост, за да се превърне в импресионистична картина? Днес пък кой опакова самата светлина, за да ме накара да се чувствам ослепяла. И да не би да съм вече и онемяла, щом дори забравих как се говори.Кой е животът – този в мен или този, отвъд същността ми? Къде съм – тук, там или просто вече ме няма! Мисълта ме затваря досущ хълм, издигнат пред мен. Всекидневните предмети дори потъват в мрака зад неговите високи стени.

Сега е моментът да надникна вътре, в мен самата. Да се над-веся над безумната бездна и да потърся отговори. Не трябва да се плаша – просто трябва да събера кураж.Да разгледам отблизо моето пространство – изцяло в земни цветове – от катранено черно, до оттенъците на мастилото. Да напипам пулса и на последния атом в мен. Ако мога, да стигна и дъното.Знам, че винаги може да се намери място за истината. Винаги накрая трябва да се признае този грях, който те преследва като домашен призрак ежедневно. А ако се научиш и да прощаваш, тогава ще можеш да видиш горе във високото, багрите на време-то. И ще проумееш поне донякъде онзи съдбовен смисъл, зако-диран завинаги в тях.Тогава ще има време и да потъгуваш, и да си чуеш любим стих и мелодия, и да поплачеш, и да се засмееш. Сигурно едва тогава и аз бих видяла истинското в мен и наоколо.

Един учен, който чух преди време по телевизията, сподели, че Големият въпрос е: „Как се е формирала Вселената?“. Но наистина ли е той? Аз бих казал - не. Това, как се е форми-рала Вселената е крайно интересно, но не и чак толкова ва-жно нещо, което да ни помогне да намерим пътеката, която ще ни изведе от тази каша. Онова, което наистина трябва да знаем - е кои сме ние и какво правим тук в този пери-од на фантастична промяна и трансформация на Земята. Ако разберем това, ще получим постепенно и всички дру-ги отговори - включително и как се е формирала Вселена-та. Без това вникване в истинската природа на живота ние

ще продължим да сме хипнотизирани от този материален свят и мощно контролирани от неговите илюзии и от онези погрешно насочени сили, които се опитват да ни превър-нат почти в зомбита. С други думи - ще унищожим себе си.Иронията е в това, че информацията, от която се нуждаем, вече съществува, но изводите от това познание са толкова катастрофални за религиите, учрежденската наука, обра-зованието и цялата икономическа, политическа, индустри-ална и военна система, че тези отговори са били потулени. Когато премълчаването не е било възможно, онези, имали смелостта да дадат словесен израз на тези вечни схващания,

Истината и истината

Кой е големият въпрос, на който трябва да отговорим ?


били изложени на присмех, порицавани и подценявани по всички възможни начини. Ние все още говорим за „Вели-ките мистерии на живота“, но те си остават просто „мис-терии“ заради последиците за системата, в случай че бъдат разрешени. Тук говорим за най-монументалния контратрик в историята на човешката раса, ловка измама, в която са въвлечени не само хората, а и други области на Вселената. Това е вид „черна магия“, постигнала такъв успех, че умове-те на мнозинството хора са били програмирани така, че да забравят кои са, откъде са дошли и какво правят тук днес.Време е за откровеност. Ние сега сме раса от роботи. Пре-върнати сме в раса от програмирани умове, които могат да бъдат убедени да вярват и да вършат почти всичко, докато лъжите и дезинформацията продължават капка по капка да ни бомбардират чрез нашите политически системи, медиите, религията, училищата, университетите и чрез проникване в нашето съзнание на други метафизични източници, които искат да превърнат тази планета в затвор за зомбита. Но по-степенно хората се пробуждат. Вместо смирено да приемат всекидневната храна, насочена към контрол над ума, все по-вече и повече хора започват да виждат света в нова светлина и да си задават въпроси, които никога не са си задавали преди. Човечеството е обхванато от духовна амнезия, която ни е отвела до тъмната и опасна пътека, от която ние сега се оп-итваме да избягаме или не, в зависимост от избора, който

правим. Паметта ви пази нещо от онова, което сте прежи-вели в този физически живот, но човечеството е загуби-ло връзка със своята по-висша памет ; онази част от нас, която знае „Големите отговори“ на „Големите въпроси“. Онези, които са тръгнали по този път на преоткриване на истинската ни същност, са пробудените съзнания. От жи-зненоважно значение за планетата и човечеството е да се събудят колкото се може повече хора и да поемат това пъ-туване. Само като възстановим отново контакта с висши-те нива на битието си и продължим да го разширяваме, ще имаме достъп до информацията и любовта, от която толко-ва отчаяно се нуждаем, за да се изцелим и така да помогнем за излекуването на Земята. Изправени сме на прага на една неописуема и неразбираема промяна. Не можем да знаем с точност какво ще се разкрие пред нас, защото с всяка изми-нала минута хората въздействат върху детайлите, но можем да сме сигурни, че нищо и никой няма да остане незасегнат от онова, което става по планетата. Вярвам, че тези промени са предвестници на много, много по-добър свят.онзи, кой-то проучваме сега. Мисля, че Волтер е казал: „Онези, които вярват в абсурдното, вършат варварщини.“ Човечеството от много векове насам е живо доказателство за това.Ние сме в период на пробуждане, когато вярата в абсурдно-то ще стане част от човешката история, а не самата основа на човешкия живот.

Автор: sartoriumКатегория: ТехнологииПрочетен: 48590Постинги: 71


Един от най-големите въпроси, който вълнува човечеството днес е какво е реалността. Животът ни реалност ли е или илюзия? Ако е илюзия, тогава какво е реално? Ако е реал-ност - тя единствената възможна ли е? За да бъде една ре-алност определена като такава тя трябва да отговаря на две условия:

1. обективност – свойствата, присъщи на дадената реал-ност, трябва да съществуват, независимо от това дали ги наблюдаваме и измерваме или не.

2. субективност – наблюдението и измерването на една част от реалността не трябва да влияят върху резултата от наблюдението и измерването на друга нейна част.

Основната трудност пред науката е да открие връзката меж-ду реалностите, които наблюдаваме, както и причините по-ради които те съществуват. Тоест, можем да ги измерваме

и изследваме, но не можем да отговорим защо изобщо ги има и защо са свързани. Защо от субатомния свят възниква атомния? Защо от атомния свят възниква химичния? Защо от химичния свят възниква биологичния? Нямаме предста-ва защо се случва това. Просто знаем, че се случва. Още от дълбока древност Човекът се е опитвал да отговори на тези въпроси. Едни са вярвали ,че всичко е плод на Божестве-ния промисъл - други са вярвали, че всичко е резултат от вечни и неизменни закони на Природата. В 21-ви век ние сме изправени пред още една загадка. Ако на физично, хи-мично и биологично ниво имаме една общо взето добре изследвана реалност, то реалността на света на елементар-ните частици срути колоните, подържащи вярата ни в един-ствената, всеобща и напълно детерминистична природа . В това, което приемаме за реалност винаги има-

Реалност 1


ме пространственост (място в даден момент) и при-чинно-следствена връзка (определеност на про-тичането на времето от зададен начален момент).В света на елементарните частици въпросите, които задава-ме, за да изследваме и опишем нашия свят нямат смисъл. Там е безсмислено да питате за място (къде) и за импулс (маса и скорост), защото те са неопределими. И това не се дължи на несъвършенството на измервателните ни уреди, а е свойство на природата на елементарните частици. Две реалности съществуващи на едно и също място и по едно и също време. Обективно реалността не се е променила във времето, през което я е наблюдавал Човекът. Но се е проме-няла субективно през цялата му история. Например, реал-ността от гледна точка на хората живели през 3-ти век е била различна от реалността на хората от 20-ти век. Да отворим Библията и да прочетем началните думи в нея: „1:2 А земята беше пуста и неустроена; и тъмнина покриваше бездната; и Божият Дух се носеше над водата.“ „1:7 И Бог направи прос-тора; и раздели водата, която беше под простора, от водата,

която беше над простора; и стана така.“ Мислите си , че това звучи тържествено и въодушевяващо. Но авторът изобщо не е искал да тържествувате или да се въодушевявате. Не-говата цел е била да напише сериозна книга. И му е било нужно тази книга да съдържа неоспорими за времето си фа-кти. А какви са били тези неоспорими факти? Каква е била реалността за хората в тази епоха? 1. Всичко е дело на един всемогъщ Бог, който е и причината за всичко съществуващо и случващо се на Земята. 2. Небето е твърдо (често в древ-ните книги се говори за „небесна твърд“), покрито е с вода и по него има безброй малки дупчици. Субективната реал-ност за хората е била такава. И всеки ден те са се събуждали в един свят с твърдо небе, покрито с вода и са били убедени, че всичко, което се случва в този свят е Божие дело. Бихме ли могли да предпочетем нашата субективна реалност пред тяхната? И как би изглеждало нашето възприемане на реал-ността от гледна точка на хората от далечното бъдеще? Дали ще изглеждаме за тях също толкова заблудени и слепи, както за нас сега изглеждат предците ни?

Автор: mamkamuКатегория: ПолитикаПрочетен: 512347Постинги: 246Коментари: 6583

Докато завивах поредния винт на поредното разнебитено детско легло, не усетих как наоколо ме бяха наобиколили малчуганите от дома.

– Какво правиш? –попита ме едно около петгодишно мо-миченце.

Кривогледите му очички се опитваха да ме фокусират и май успяваше.

– Ами, оправям леглата, за да можете да спите по-удоб-но. Да не вземете да паднете някой ден. Ти представяш ли си, както си спиш и изведнъж да се пльоснеш долу! Пляя-янк! Май ще се изплашиш, а?

Звънчев детски смях се разнесе в стаята и ме накара да спра работа. Не мога да се съсредоточа в това, което пра-вя, когато някой, макар и дете, ме зяпа в ръцете.

– Абе вие нямате ли си друга работа? - попитах аз, сло-жил заплашително ръцете си върху кръста във формата на букваФ.

– Не, не! –разпищяха се децата, без въобще да обръщат внимание на позата ми. Едно отракано десетина годишно момиче добави: -Искаме при теб!

– Ами стоите тогава, но мълчете! – категорично се про-изнесох аз.

Мълчанието естествено продължи точно минута, през която завих точно един винт.

– Ти защо идваш тук и все нищо не ни носиш?Не можах да видя източника на въпроса, но отново сп-

рях работа и се изправих.– Ами не всички хора имат пари! Но затова пък ще ви

оправя леглата.Въпросите, естествено след това заваляха, както и мои-

те изтръгнати отговори:– А защо нямаш пари?– Нали ви казах, не всички имат достатъчно пари.– Защо? – последва логичния детски въпрос.– Защото всички хора са различни. Едни имат, други ня-

мат.– А защо се различни, а не еднакви?– Ами сигурно Бог ги прави различни.– Значи тоя Бог е несправедлив!

Тук спрях да гледам в дъската, която се опитвах да при-крепя към рамката. Въобще не трябваше да споменавам Създателя.

– Не, Бог не е несправедлив. Той се грижи за всички нас –многознайно и малко по инерция отговорих аз.

Бог ли!? Кой пък е тоя?


Автор: allbiКатегория: Лични дневници



– Кой пък е тоя? Като се грижи толкова за всички, защо ни е оставил тука? –с равен глас ме попита едно 10-11 го-дишно момче.

– Не са ли ви обяснили кой е Бог?– Неее! –последва дружен отговор.– Той, Бог не ви е оставил тука –усещах как темата става

все по-философска. -За всичко се виновни хората, които си мислят, че са като него. А ние трябва да Му благодарим и за това което имаме.Знаете ли, че има деца в Африка, ко-ито умират, защото нямат какво да ядят? Вода нямат даже.

– А те благодарят ли му, когато умират? -онова момченце упорстваше с въпросите си, на които дори в Богословския факултет не бях подлаган. -Аз пък няма да му благодаря! И кой е този Бог? Да не е Бойко Борисов?

– Неее! Бог не е човек, макар че... Той е този, който е съз-дал целия свят и хората. Той обаче ни е оставил свободна воля, за да избираме, какво да правим. И от всеки от нас зависи, как му протича живота. За това хората са различ-ни. Едни се трудят, други не. Ако учите повече...

– Да, бе да! – обади се отраканото момиченце. –Мене кой ме е питал, дали искам да съм тук. Ако майка не ме е оста-вила тука, сега щях да имам джиесем и компютър, а тука...

– Чакай, чакай! – прекъсна я момчето. – Той как се казва? Бог ли му е името...

– Просто Господ –отговорих аз. –Някой го наричат Буда, други Аллах, трети Маниту. Четвърти пък Христос или Яхве. Но той е все един и същ. Той винаги ни казва да оби-чаме другите хора, и добрите и лошите...

– Аз пък не обичам госпожите! Те са лоши! –провикна се гласче отзад.

Последваха го други:– И аз! И аз!– Аааа, не така! –скарах им се аз. –Госпожите се грижат

за вас...– Неее! Много са лоши! Ако тоя Бута им казваше какво

да правят...– Хааааайде на обяд! –достигна от коридора провлачени-

ят глас на една от лелките.Децата се изнесоха мълниеносно от стаята, сякаш сам

Господ ги викаше, а аз започнах да прибирам инструмен-тите.

На другия ден сутринта, паркирах колата отпред и уве-рено се отправих към сградата на дома, за да си довърша работата. На входа и ме чакаше директорката.

– Господине –рече ми нахакано тя, още докато изкач-вах стъпалата, –аз оценявам това, което правите за нас, но съжалявам! Не мога да ви допусна в дома! Вчера сте разпространявали сред децата религиозни възгледи, кои-то не отговарят на православната ни традиция и светския характер на нашето образование! Знаете ли ако дойдат на проверка? Ние не можем да позволим разни секти...

Учудих се как тази жена успява да вмести Правосла-вието със светското начало, после се сетих за вчерашния разговор с малчуганите, теглих и една майна и си тръгнах. И докато се опитвах да шофирам в натоварения трафик, се усетих, че неволно се усмихвам. Поне децата разбраха за наличието на Бог. И то от мен, атеиста!А това май беше по-добре от няколко ремонтирани кре-ватчета.

Наистина не знаякакво е самотакрай мен е пълно с хораобични същества...

Живея и се боряна всичко на инатусмивката си носяза мен е уникат...

Дори когато тъжновъв мене е сърцетоаз пак си се усмихвамсъс радост на детето...

Една любов си имамтъй истинска , голямаи правото да чувамаз мама, мама, мама...

Наистина не знаякакво е самотакрай мен е пълно с хораобични същества...

Живея и се боряна всичко на инатусмивката си носяза мен е уникат...

Дори когато тъжновъв мене е сърцетоаз пак си се усмихвамсъс радост на детето...

Една любов си имамтъй истинска , голямаи правото да чувамаз мама, мама, мама...

ДА БЪДЕШ РОДИТЕЛ НЕ Е ЛЕКО!ДА БЪДЕШ РОДИТЕЛ НЕ Е ЛЕКО!


Като на кинолента

Отгоре слиза слънцето червено, аз крача из полето свечерено, запътена към детството далечно и ми е някак тъжно, безутешно. Минават бързо като кинолента безгрижните годи-ни, младостта, училище, приятели, студентство, годишните сезони с пролетта, мечтите ми, възходи и па-дения и нежните любовни вдъхно-вения, децата, грижите и весел смях и ние неусетно покрай тях, сега сме помъдрели, уморени, но винаги ви-соко устремени. След лятото прис-тъпва есента, със златночудни па-дащи листа. Животът ни тъй бързо преминава, но палещите спомениостават.

********

И крачейки в годините назад, усе-щам вечерния летен хлад, долавям чуден мирис на ливада и пак душата ми е страшно млада...

Автор: scarletyКатегория: Забавление




Автор: smaniКатегория: ПолитикаПрочетен: 116986Постинги: 162


Автор: hikariКатегория: ИзкуствоПрочетен: 156759Постинги: 2569Коментари: 2547

Скъпи приятели питате се къде изчезнах ли. Ще ви кажа съвсем накратко, без да ви занимавам с излишни подробности. Реших да пообиколя страната и да открия какъв е смисълът на живота в България. Голямо търсене падна; насам, натам, но така и не откривах отго-вор на задълбочения философски въпрос, макар и от региона-лен, а не от глобален характер.Тогава реших да поставя въпроса на друга плоскост. А имен-но – какъв е смисълът на живота на българина. Първоначално нелеката задача, която си бях поставил, като че ли тръгна до-бре, но в по-късен етап се убедих от опит, че има основно два типа българи. Едни, които не виждат смисъл в живота си тук и други, които тръгват на някъде, но и в това не виждат особено голям смисъл. Разбира се веднага прекратих проучването по зададената от самия мен тема, за да не си лепна по средата на отпускарския сезон от лека до средна депресийка. Превантивно обаче, упо-

требих и няколко добре охладени пенливи напитки.Всичко вече беше наред, тъй като аз и нямах големи надежди да стигна до отговор на подобен твърде сложен въпрос, когато внезапно след случаен поглед върху празните бутилки от пре-вантивно употребената пенлива течност, смисълът на живота ми се разкри в целия си реализъм, откровеност и достоверност. Какво правим напоследък – проявяваме двете си същности или лица. От една страна сме средно статистически потребители, а от друга наемни работници или служители, тоест обслужващ персонал. Така смисълът на живота в България, а и навсякъде другаде се свежда до реализацията на двете ни лица. Естествено известен брой хора да не го намират за особено привлекателен, но точно той е важно условие за правилното функциониране на система-та. Това ме зарадва, защото излиза, че системата /позната още като пазарна икономика/ вижда смисъл и полза в съществува-нето на всеки един; представете си ако беше обратното.

Болестите на старосттасе зараждат на млади години.Пороците в залеза на живота сазаложени в младосттакогато силите – в разцвет са били.Затова мъдрият човеке особено предпазлив във времената,когато има всичко в изобилие.

Смисълът на живота в България

Възход и падение (на баща ми)


Автор: romanovКатегория: ИзкуствоПрочетен: 146886Постинги: 146


По „На браздата” от Е. ПелинБоне погледна с ненавист към съседния парцел, където

съветски трактор смилаше угарта на сол и въздъхна:- Ех, неправдо!... Как сега не стане другарят Ленин, та да

види как мечтите му се превърнаха в прах. Хубаво го беше намислил той – „вся власт селяков” – перифразира си наум крилатата фраза. Това е истината... Ама не доживя да види идеите си, претворени в дела. Никой няма и да доживее.

От това, че не само неговите планове са се провалили, на бившия тракторист-комбайнер Боне Крайненеца, по неволя пенсионер-инвалид, му стана някак по-леко да крачи в браз-дата след Буш и Кротушка. Сутринта, по тъмно, още като идваше към нивата, за по-напряко удари през вишневите градини на Чехов, докторчето. Хем път да спести, хем малко плод да набере – за компот и мармалад. И неочаквано се на-тъкна на две момчета в анцузи.

- О! – провикна се Крайненеца, – на джогинг ли, момчета! Само така – здрав дух в здраво тяло!

По-едрото от тях го освети с фенерче:- К’ъв джогинг, селяндур! Описваме черешите, че много се

краде напоследък А ти не можеш ли да четеш: „Частен имот”! Оттук не се минава!

- А, тъй ли? – почеса се по врата Боне. – Как частен бе, мом-чета, ми нали туй са все наши земи, народни... Да не ти е в двора?

- Дъртак, ти в кой век живееш? Свърши се тя тая приказка в картинки – „народен”. Прайвет, знаеш ли к’во е?

- Тц! – поклати отрицателно глава Крайненеца.- Значи, че ако пак те видя тук, ще ти счупя краката, смо-

таняк! – изсъска другият и размаха бухалка. – Хайде, друм да те няма!

„Какви хора... - мислеше си после Боне.- Дето не правят разлика между череши и вишни – майната му, ами за едно кило като нищо пребиват човека”.Погледна небето. Има си хас пак да завали. То както бе тръгнало миналата седмица – като заваля, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали – напои хубаво майката земя, па духна тих ветрец, очисти небето и пекна едно слънце. Засъхна-ха нивята. Оправи се време –– само за оране. Есента вярно ора, ама с тия добичета – слаба работа, едва една педя забиваше плу-га и пролетните наводнения отнесоха посевите. Оня ден синът домъкна отнякъде кафеникаво-зелено топчесто семе:

- Едни пичове – рече му, - ми подшушнаха една далавера!Обясни му, че било някаква трева... как ù беше името,

пусто да остане, купешко име, ама нещо конопено имаше... Пфу!

- От нашата нива - каза му, - тате, едно десет каймета в евро ще лапнем. Ти само изори и насей, другото от мене.

- К’ва е таз трева? – полюбопитства Боне. – Че чак и да ора, и да я сея!?

- Абе каква – сряза го синът. – Не питай много... Билка е, търси се под дърво и камък. Луди пари струва.

- Верно ли бе?... Ай, майка му мечка, че толкоз ли е болен тоя народ?

- Верно я! Изпоразболя се, а лекарствата скъпи. Сега всич-ко живо минава на билки – дяволито се ухили синът. - Хем се лекуваш, хем не ти дреме от нищо. Таман за народ като нашия. Пък и ти някой лев можеш да спастриш за старини.

- Бе, старини! Аз ако мога едно тракторче съветско, втора употреба...

- Става бе, тате! Що да не става! Те сега са по два за лев. Особено съветските - и се разсмя.

Ех, смее се той, лапешка му работа. Трактор ако имаше сега! Трактор! Дайте ми мене трактор, па елате ме вижте то-газ. Таз година един, догодина още двайсетина декара под наем и още един трактор...

Унесен в сладки мечти, Боне удари на камък и изпсува. Кой ги е нахвърлял тия камъни баш тука, верицата му! Ама то така – като не можа да си върне дядовите ниви в реални граници, та го набутаха в тоя пущинак... Неговите и на други от селото ги взе някакъв бизнесмен от града. Да бъдели на едно място. Огради сложи, кучета, пазачи на портала, барие-ра… И уж нямало колхози и текезесета. Море, има, ама вече не са в държавни ръце.

Синът вика, че тъй било по-добре, никой нямало да се сети, че тука може билки да растат и да проверява.

- Че кой пък ще вземе точно нас да ни проверява? – зачуди се бащата и го изгледа подозрително.

- Бре, тате! Аз ли да те уча? Ми как кой, хорската завист! Нали утре като минеш с трактора из село, ще рекат: „Тоз голтак пък отде извади кинти за „Беларус”? Ти нали такъв искаш, щото има и американски?...”

Боне спря за миг отдих и си сви цигарка. Откак вдигнаха акциза, не смогваше с една пенсия да си купува и цигари, и хляб, да не говорим за някое хапче, ако не дай Боже човек го заболи глава. Събираше от къра къде-що намереше недо-обран тютюн, или изтърван, поомачкан, пепеляв и режеше с ножчето. Жена му, Гина, още нямаше години за пенсия, а на петдесет никъде не я щяха на работа. Дърта била... Боже, проклет свят!

Във въздуха ведно с песента на чучулига се понесе остри-ят неприятен мирис на долнопробен качак. Чучулигата явно вдиша, защото изведнъж замлъкна. Чу се само как глухо тупна тялото ù в храстите.

- Де-е, хайде, братя! Ракиено време стана, дий! – смачка с пета угарката.

Едрият Буш замаха опашка и тръгна спокойно. Кротушка – слаба кравичка, два пъти по-малка от него – прави усилие да върви успоредно, но нещо не ù спори. Волът, внос от Ев-ропата, с нивата им го дадоха, а кравичката – наша, родна.

Болен народ


И ето че се редят бразда, две, три... Полека-лека лицето на Боне се разведри малко. Той забрави за камъните, малката пенсийка и неправдите житейски и си заподсвирка с уста.

- Не бързай толкоз, Буш, не си на норма. Кротушке, ама и ти – ами че напъни се малко, цяла зима си отлежа, виж каква си станала – градска кокона, кой като тебе... Хайде, хайде, синорът е близо. Умори се, знам, ама какво да направя? И аз се уморих....

Синът вика, че в кланицата в града – кило говеждо изку-пували по за едно евро живо тегло. Ама били нещо гъсти с дъщерята на собственика, та му гарантирала евро и полови-на. Буш към петстотин и нагоре кила имаше, ама кравата...

Взе да пресмята. Таман стигна до някъде, Кротушка се спъна, залитна и едва не се строполи.

- Буш, говедо такова, бе ти български не разбираш ли? – скастри с уж строг тон вола той. – Казах полека, че се умори много Кротушка! Ай, майка му мечка, вие там все така бър-зешката ли я карате?

Буш спокойно и безстрастно го гледаше и дишаше равно-мерно, същински лекоатлет. От устата на Кротушка капеше пяна и едва поемаше дъх. Тя погледна белия си другар, пог-ледна стопанина си и наведе смирено глава.

– Що, миличка? Кажи! Тежко ли ти е?... Тежко, ама няма как. Директивите са такива. Европейски, чувала ли си?... То и аз не бях чувал, нито пък някой ме е питал дали искам да съм в тая каша, ама ща, не ща – с двата крака съм вътре, а ти – с четирите. И няма лабаво. Като не искаме колхози, ще сме в еврообора... Кротушке, на теб говоря, Буш и без туй дума няма да разбере. Чуваш ли ме? Кимни за „да”... Никой не пита, миличка, уморен ли си, стар ли си, болен ли си – хо-рата искат оран... Сърцето ми се къса, като те гледам такава, но криза е, разправят, световна, икономическа... Трябва да се бачка и да свиваме коланите. Не че ми останаха дупки от свиване, ама няма как. Дърпаш и стискаш зъби – докато ди-шаш... И днес да поработим, па утре ще засеем, нищо, че е празник, то ний сега от празници повече нямаме. Броя им не зная даже. После ще си почивате. – говореше Боне.

Откъм долния край на селото засвири музика - тъпани и зурни в бесен ритъм се надпреварваха с лая на кучетата. Трети ден вече селото сън не го ловеше. Цикламка, на Кара Десислав щерката, се женеше за Велемир, от рода на Хаджи Пиеровите.

- Чудна работа – накриви капа Боне. – Уж българска сватба, а маането циганско… И у вас ли е така, а, Буш? Че като се за-говорихме за сватби – това три дни нищо не е – слаба ракия. Ти циганските сватби да видиш – по една неделя откарват. А инак, аз циганин да оре и сее досега не съм виждал. Ти виж-дал ли си?... Не си и ти?... Отде ги вземат тия пари, бе?! Да не би социалните помощи за тях да са десет пъти по-големи от нашите? Е, вярно, че ток и вода не плащат, вярно и че поот-крадват тук-таме, ама...

Зачу се шум от двигател. Зелено боядисана камионетка, украсена с надписи и картинки, разнасяше сладолед по пътя между нивите.

- Скреежко молим! – крещеше в микрофона пъпчив мом-чурляк, а говорителят върху кабината отнасяше ехото на гласа му далеко към деретата – Ягодов, сметанов, шокола-дов, молиим! – отговаряха му скалите над Лома. – Насам, на-родее, насаам… „ Чорбаджийски и синове” – най-вкусните ледени лакомства, за малки и големиии!”

Боне облиза сухите си устни и пръстите му прошариха из скъсания джоб. Освен двете големи дупки на хастара, там нямаше нищо друго.

- Бе, да ти таковам мамата и на сладоледа... Чорбаджийка-

та ви да е... Всички станахте чорбаджийчета, бе... Боклуците ви ще ям!... Ай, сиктир от тука! Ха! То като не е аз да си го издоя, прясно-прясно, да си го изцедя, да си му нарежа крас-тавичка, копърчец, чесънче... И да му пия сетне една студена грозданка! Айде де! Нали тъй, Кротушке?... Айде, починах-ме. Давайте да орем, че пладне стана.

Буш послушно се напъна да пристъпи. Кротушка напра-ви усилие да влезе в крачка, но не можа и той се спря.

– Де! Хайде, хайде! – викна с висок и ободрителен глас Боне.Буш пак се нае. И Кротушка направи усилие, но крака-

та ù се разтрепериха, тя се повали, падна в ярема и измуча жално. Боне захвърли уплашено копралята, разпрегна бър-зо вола и застана смутен пред нея. Тя лежеше неподвижно, протегнала шия, с муцуна, заровена в рохката пръст, със за-творени очи, дишайки тежко.

- Стани, Кротушке, стани! – освободи я от ярема Боне и понечи да я вдигне за рогата. Животното едвам отвори очи, погледна го с няма молба и пак замижа. Боне се завайка око-ло нея и не знаеше какво да прави. Някъде напред бумтеше трактор, но как да искаш помощ от машина без сърце? По-край машините и хората бяха станали бездушни.

– Хайде, моля те! Стани! Виж Буш как ти се смее. Ста-ни! Стани да не се срамим пред чужденците... Тя се шегува, милата, шегуваш се, нали, кажи му на това говедо проклето, че не му знам волския... Че какво толкова ти е?... Я колко е пухкава земята – само за оране!

Боне отново я хвана за рогата и полека почна да я вдига. Тя се напъна, опита се да стане, но едвам се помръдна. И се отпусна, задиша по-тежко с прехапан език. Боне подви крак, седна пред нея и взе на колене главата ù. Помилва я и заце-лува по челото.

- Не прави така, миличка! Съжали ме!... Слушай! Само тая нивка имаме. Дай да орем, да я доорем, после почивка... До живот няма да те впрегна. На – честен кръст! Ще порасте, да даде Бог късмет, насятото, ще го продадем, нали чу какво каза Бойко, синът – десет каймета ще му вземем. А може и повече, щом народът толкоз го е закъсал... Болен народ... Че как няма да е болен – за сто години четири строя да сме-ниш... Други народи за двеста история пишат, ние с нашата хилядолетна - за мезе и на мухите станахме през последните двайсет... В гората ни върнаха, в пещерите... Какво ли ти раз-правям и на тебе... Пък и какво ли ми отбира и на мене тик-вата – приказвам си ей тъй, колкото да чувам гласа си.Така знам, че поне един човек ме е чул... Хайде, мила, покажи юн-ашки дух и воля мъжка! Хайде сега, не ме заглавичквай, дай понапъни се... Хайде, мила, виж как ти се моля.

Но Кротушка нито отвори очи, нито направи опит да го погледне. Трепереше ситно, като от треска. Боне стана, отчу-пи комат хляб, посоли го и го поднесе до устата ù:

- На, Кротушке, хапни си!Животното едва открехна очи, погледна го умолително и

пак замижа.Мъжът въздъхна отчаяно. Погледна нивата, която пръх-

неше, погледна гората, която мълчеше, погледна Буш, който нехаеше за света около него и равнодушно пасеше на слога, погледна слънцето, което безмилостно бързаше, и видя, че е сам-самичък в тоя валог, че отникъде няма помощ.

Изведнъж беше осенен от мрачна идея, от която му се до-гади, но при така стеклите се събития реши, че няма друг избор. Коленичи над болната. Заговори бързо, отривисто. В гласа му се долавяше заплаха и жалост, страх и надежда:

– Стани, миличка! Стани, че чуваш ли, кола бръмчи долу, по пътя. Мерцедес е! Знаеш кои ходят с мерцедеси, нали? Те! И идват тук, точно тук! Ония, от комисията!... Комисия идва


Голите клони на премръзналите дървета трептяха в мъжди-вия ореол на самотната улична лампа, втрисани от ледения вятър, който насипваше със съсък ситния сняг връз прес-пите по побелялата улица. Млада жена стоеше до прозоре-ца и разтриваше премръзналите си ръце, гледаше в черната пустота навън, а мислите й пътуваха с писмото, което тази вечер бе изпратила. Сякаш пътуваше с малкия тънък плик по невидимата нишка на пощенските станции, свързващи краищата на света. Можеше да изпрати електронно съоб-щение, но искаше това писмо да бъде написано от нейната ръка, да носи мъката й, да излее чрез мастилото своята са-мота, да пропие с нея власинките на листа, да се освободи от нейната тежест, от нейната сладост, от единственото, което й беше останало.На другия край на Вселената един мъж отупваше в антрето на своята къща снега от раменете си. Стискаше в ръка някол-ко плика с щемпели от банки, от електрификационни и газ-оснабдителни дружества, от телефонни компании и шарени листове на всевъзможни брошури. Хвърли ги на масичката до входната врата и още не беше успял да се съблече, когато игривият сетер дотича да го посрещне с радостно скимтене.

– Здравей, Шон, беше ли послушен днес? – погали го мъ-жът зад ушите, по гладката, лъскава козина, тупна стройния му врат и влезе в хола.

– Ама че е виелица навън! – протегна ръце към камината, направи няколко крачки към прозореца и се загледа в осве-тената уличка, в кокетните къщи на малкото предградие и в снежната буря, която вилнееше над тях, но се обърна бързо, дочул тупурдия зад себе си. Сетерът разнасяше пощенските пликове и брошури и радостно ги дъвчеше.

– Шон! Остави ги веднага! – викна сърдито мъжът, опита

се да измъкне хартията от устата на сетера, който игриво ги разпиляваше по килима, помиташе ги с опашка и ги разна-сяше из стаята.Укроти кучето, събра пликовете и шарените листове и ги постави високо на малката библиотека. Огледа пода дали не беше пропуснал някой, смъмри сетера и се отправи към кухнята. Така и не видя как пламъците в камината тихо по-глъщаха, една по една, непрочетени букви:

„Не искам недомлъвки, неизречени думи, и твои, и мои... Не трябва! Мрази ме! Излей огън върху мен! Запали ме! Унищо-жи ме! Крещи, а после млъкни! Не ми говори, спри! Накарай ме да не те погледна повече! Искам да знам, че всичко е било, че нищо не може да стане пак, никога! Не ми позволявай да мисля за бъдещето, покрий го с черен воал, така че дори светлината на слънцето да на може да проникне там, напра-ви така, че да го няма! Не ме поглеждай, забрави дома ми, забрави всичко, което те свързва с мен, както аз искам да забравя!Изгони ме, защото аз нямам сили да си тръгна... Откажи се от мен, защото аз не мога да се откажа от теб... Както нямах сили да ти кажа и още не мога да го изрека. Заседналата буца в гърлото ми помага да остана безмълвна...Искам снегът да скрие сълзите ми, искам калта да скрие мъ-ката ми, искам да разбиеш малкото сърце, което ми остана, за да не мога да почувствам никога отново това...“

Високо горе, сивкавият дим ги разтваряше над покривите, отдаваше ги на вятъра и ги смесваше с острия сняг, който засипваше света.

Автор: malkiatprintzКатегория: Тя и тойПрочетен: 60077Постинги: 61


Букви във вятъра

на проверка, мила, директно от Брюксел... Стани бързо, за-щото нали знаеш как е – или ореш, или в кланицата... Друг изход няма, стани, моля те...

После бръкна бързо в торбата и извади стария мобилен телефон без сим-карта, който бе намерил захвърлен преди време, и се направи, че говори:

- Ало, кланицата ли е?... Боне се обажда... Не, не – всичко е в ред... Орат и двамата, орат, та пушек се вдига! Ааа, няма страшно. И Буш оре, ама нашата Кротушка ако знаете как стъпва, под копитата ù огън изскача, плуга петдесет санта в земята забива, няма грешка!... А аз ви се обаждам ей така, да ви чуя, че ако нещо вземат да се магарясват...

Не довърши.Кротушка се опитваше да стане, почти се бе изправила на

колене – тресяща се, с широко отворени невярващи очи, в които се четеше бесен ужас. Вдигна глава, измуча отчаяно и Боне се хвърли напред да ù помогне. И в тоя точно момент силите я напуснаха, тя залитна и тежко се строполи в браз-дата. Боне не успя да се отдръпне и остана затиснат под нея. Миг преди да престане да диша, той срещна погледа ù - пъ-лен с толкова болка и мъка, все едно от там го гледаха очите на цял един народ.

На една ръка разстояние над тях беше небето, жаркото слънце и белите облаци. А нейде живите празнуваха – музи-канти надуваха зурни, биеха тъпани, а кучетата... кучетата виеха.

Р. Романов


Автор: cefulestevenКатегория: Тя и тойПрочетен: 2517070Постинги: 2973Коментари: 31618

Казах й, че не можем да останем заедно. Изгледа ме за да се уве-ри, че не се шегувам и кимна. Учуди ме, не се наложи да давам обяснения. Не направи и кратък театър както очаквах. Месец бяхме заедно. Посвещаваше ми на ден по пет любовни стиха. Нощем се опитваше сама да извърши това което три порно ак-триси заедно се затрудняват и почти го постигаше. Изруси се само защото си мислеше, че харесвам повече русите. Една су-трин както беше гола, обу обувките си, постави телефона си на плочката в банята и няколко пъти заби токче в него, за да не я отнеме някой и за секунда от мен. При излизане или се притис-каше плътно в мен или не пускаше ръката ми. Отпущаше глава на рамото ми. Седнехме ли някъде плъзгаше ръка по бедрото ми или се събуваше и го правеше със стъпало. Казвах й, че е от-качена, а тя се давеше от смях и ми отвръщаше, че е луда от щас-тие. Трогваше ме и отчайваше. Да се преструваше, не се прес-труваше. Вярваше си, изглеждаше щастлива. Трябваше да съм щастлив и аз. Красива беше и емоционална, готова на всичко за мен. Сексапилна, игрива, с кипящо въображение. Трудно щях да й дам обяснение, ако ми го беше поискала. Не го направи. Не се разплака. Не се намръщи дори. Потъна за кратко в себе си. После отнесено се усмихна. Имаше печал в усмивката й и за миг я направи толкова красива, че щях да падна в краката й и да за-почна да се държа с нея така както тя с мен. Стиснах устни за да не кажа някоя излишна дума. Забелязах, че и тя стиска своите. Накрая не издържа и рече:

- Има сърца които са едно за друго. Изпитах още по-силно желание да си тръгне миг по-скоро и тя стана и започна да събира багажа си. Помоли ме да й запазя място във влака. Вече бях купил билет. Като й го казах, малко се разстрои. Попита ме червената или роклята с тютюнев цвят ще й оти-ва днес повече. Зачудих се. Флиртуваше изглежда. И в двете беше прекрасна. Погледнах я през погледа на друг мъж и за-почнах да ревнувам от себе си. Защо я гонех. Миг преди да си тръгне ми напомни защо. Рече ми на вратата:

- Моето сърце ще остане при теб. Ще остане при теб. Ще остане… Стана ми и смешно и противно. Опита се да ме це-луне, аз също се опитах, но това не беше от нашите целувки.

-Аз ще си тръгна, но сърцето ми ще остане при теб. Не й вярвах разбира се. Още във влака щеше да се запознае с някого и да запълни празнината. Да му се хвърли на врата както на моя и да се държи с него така както с мен. Изпълни ме ревност и по-силна увереност, че постъпваме правилно. И аз, и тя. Тогава я целунах истински. Скришно зад завесата я наблюдавах как се отдалечава и изчезва. Облекчение почувствах, не тежест. Око-ло час сновях из стаята. Намерих всичките й любовни стихове, сложих ги в един плик с кратката бележка: „с това ще побъркаш

гаджетата”, чудех се на кого да пратя писмото, накрая реших да напиша адреса на сестра си. Не го пуснах обаче. До пощата не стигнах. Изхвърлих писмото в контейнера заедно със забра-веният грим, разпилените остатъци от телефона й из банята, гуменият талисман и слънчевите очила които останаха в чек-меджето на тоалетното шкафче. Смених си номера, макар да се съмнявах, че ще ме потърси отново и още същата вечер се оба-дих на една стара приятелка с която не бяхме скъсали, а просто напоследък малко се отчуждихме. Исках просто да не чувствам липса. Нищо повече. Изненадах се, но тази която познавах от години сега виждах с други очи. Сравних двете, ли? Не знам, но изглеждаше някак по-действителна, по-присъствена и много по-близка отколкото ми беше преди. Чувствах се по-топло, по-спокойно с нея. Едва сега забелязах белега и на лявата ръка. Из-глежда от някаква детска игра, но между палеца и показалеца имаше някаква резка и пожелах да я целуна. Попитах я откъде е? Първо се засмя и ме попита какво ме интересува, а после ми рече, че и тя е забравила. През цялата нощ остана с мен. Не я пуснах да си тръгне. На другата също. Единственият изпит кой-то й оставаше за да завърши взе след пет години. Деца нямахме, но тя имаше редица здравословни проблеми. Аз пък за близо година останах без работа. Сменихме три жилища. На няколко пъти ми се случи да забравям, че живеем другаде и да се качвам на автобус към старият адрес. Веднъж ме блъсна кола и се от-ървах с няколко натъртвания. За известно време се бях пропил, а сега само оплешивявам. Напълно бях забравил за другата. До една нощ в която ми се присъни. Тя спеше до мен. Не съпруга-та ми. Шептеше ми в ухото: „Сърцето ми ще остане при теб…” Събудих се с крясък, а после започнах да се смея. Жена ми ме попита защо и й разказах онази история. Засмя се и тя. Попита ме дали съжалявам. Отвърнах й с „да”, защото се шегуваше. А после сериозен и признах, че ако не беше онази жена, може би и досега двамата щяхме да си бъдем само приятели. Съгласи се и повече не заговорихме за нея, макар веднъж да видях нейни публикувани стихове, а след това още няколко пъти я сънувах. Опитвах се да я прогоня от мислите си, но не успявах. При-познавах се, сковавах се при вида на жена приличаща на нея. Само месец, а толкова дълбоки впечатления остави. Ако не бях намерил сили да се разделим щеше напълно да ме е обсебила. Въздъхвах, усмихвах се доволно при мисълта, че всичко е ми-нало. А състоянието на жена ми се влошаваше ли, влошаваше, до денят в който сърдечната трансплантация беше неизбежна. Подходящ донор имаше. Жената загинала при катастрофа с мо-тоциклет се оказа същата която ми изрече тогава:

-Сърцето ми ще остане при теб!

Сърцето ми ще остане при теб


Взаимовръзката интернет-демокрация отдавна е в центъра на множество и различни дебати. Подходящ повод и интерес-но предложение за нейното обсъждане дава текстът „Интернет и границите на демокрацията“ на Златко Енев - редактор на е-списание „Либерален преглед“ от 29.09.1010 г. В него може да се прочетат прозорливи размишления като тези, че:

„...Силата на демокрацията е не толкова в управленческата ефективност, колкото в това, че тя успява да осигури стабилна база за граждански мир и платформа за разгръщане на общест-вения потенциал...

...достъпността и изобилието на информация в Интернет са безспорно и огромно обществено достижение, но не и автома-тична гаранция за прогрес ...

Демокрацията се нуждае не само от гаранции за свобода и ин-формираност, но и от добре функциониращи... механизми за дебат и достигане на консенсус..“

Несъмнено, взаимовръзката интернет-демокрация става все по-определяща и фундаментална за общественото състояние на хората, доколкото все повече хора отделят все повече време на присъствието и участието си в глобалната комуникационна мрежа като потребители и създатели на интернет-съдържание. В резултат днес демокрацията изглежда немислима и невъз-можна без нейната връзка с интернет: мрежата, превърнала се в глобално място на съвременната публичност.

Разбира се, веднага качих материала в социалните мрежи - както във Фейсбук, така и в Свежо, защото мисля, че темата е важна и би трябвало да представлява особен интерес за оби-тателите най-вече на тези мрежи, чиято широка достъпност и безплатност изисква и предполага повече от всички други фор-ми грижа, внимание и дискутиране на употребата им от гл.т. на едно разбиране за демокрацията като най-добър, макар и не винаги ефективен метод за социално управление, а в конкрет-ния случай би било може би по-точно да се каже, самоуправле-ние. Което ме навежда на мисълта, че именно в условията на този вид публичност, който предлагат виртуалните социални мрежи, е осъществима идеята за демокрацията не като вид ор-ганизация на властта в обществото, упражнявана от предста-вително управление по силата на пълномощията, дадени му от от някакво мнозинство, било то една или друга група, общност, народ, нация и т.н.

Напротив, благодарение на мрежовостта си, изключваща въз-можността и необходимостта от йерархизация на отношенията и връзките между участниците, интернет-средата им осигурява редом с публичността, прехарактерна за всеки демократизъм, и онази изначална равнопоставеност, която е изискуема за съ-временната демокрация и благодарение на която интернет се оказва не само едно изключително демократично простран-ство, но прави осъществима и идеята за демокрацията точно

като самоуправление, т.е. имаме съвпадение на субекта и обекта на властта - управляваният е и управляващ. Наличието на тази възможност обаче не означава автоматично реализацията й, за-щото засега тази възможност е все още само техническа- такава, която позволява упражняване на самоуправление, което обаче е реално постижимо само като резултат от самостоятелен, сво-боден човешки избор. В този ред на мисли самоуправление и свобода могат да се схващат като синоними. Така стигаме до съ-щината на проблема, а той е, че технологичното развитие води независим живот от моралния прогрес, защото темповете и це-лите му са други. Това прави неизбежно „Рисковото общество“, както го нарича Улрих Бек - обществото, което създава самО от себе си опасности, грозящи самото него, и също така самО после трябва да ги предотвратява. Същата амбивалентност е налице и при взаимовръзката интернет- демокрация. От една страна, интернет изглежда най-демократичното пространство заради широкия достъп, свободата на движение на информа-ция в него, както и свободата за нейното ползване и споделяне.

От друга страна, по-голямата свобода и по-малкия контрол при достъпа и употребата на информация благоприятстват възможността за злоупотреби и дори за т.нар. интернет/вирту-ални престъпления, които е логично да се очаква да нарастват пропорционално на нарастването на потребителите и видове-те употреби на мрежата. Накрая, като добавим, че глобалните мащаби на мрежовостта, многобройните информационни ка-нали и динамиката на информационните потоци, затрудняват селектирането на информация, нейното оценяване и подреж-дане, обработване и споделяне според значимостта и целите й, спокойно бихме могли да направим заключението, че изглежда като че ли интернет по-скоро разтваря в себе си публичността, отколкото я обогатява и развива. Затова струва ми се, че за да бъде връзката интернет-демокрация полезна и прогресивна, както за нуждите на отделната личност, така и за да бъде обще-ството ни от личности, трябва да сме наясно преди всичко, как-во е нужно, за да може взаимодействието на хората в мрежата да осигурява не само свободата на отделната личност да ползва и споделя разнородна информация, но и отговорността за това, как и за какво трябва да служи информацията?

Това е въпросът, според мен, който преведен на езика на ети-ката, гласи: как е възможно хората да са свободни заради отго-ворността и отговорни заради свободата, а не заради нещо дру-го? Отговорът е: повечко да мислим за етиката си, за нейното изучаване и практикуване, както в интернет, така и извън него, защото да си етичен означава умението да живееш не въпреки другия, а заедно с другия. Първото е технология, второто - ек-зистенция.

Автор: molinesiaКатегория: Лични дневници


За интернет и демокрацията


Автор: palitraКатегория: ПоезияПрочетен: 54529Постинги: 59


Автор: divna8Категория: ПоезияПрочетен: 120958Постинги: 211


Автор: bizcochoКатегория: ПоезияПрочетен: 147784Постинги: 234


Когато те докосне ангел

Когатоте докосне ангел

и потънешв океан от ореоли,

тогава,душата

е наивно бялаи непорочно гола.

Тогавараждаш се отново

и пътяте кристално чист,

а ти сибял лист,

развълнувано платно.Свободен си,

а не заложники чакаш

съвършения художникда нарисува

нещо по-добро...

Знамение

Разчупих всички окови,които ми спъват живота ...

За чувствата плащам суровои мъката още не стихва.

Помолих Бог : да отреди каквото, според Него, заслужавам!И пак ти! - в живота ми се появи...

Наказва ли ме?! Или ме награждава

за мълчаливото търпение,за изстраданата горест?!Дали е срещата знамениеи предопределена орис?!

В сянката на вълчето озъбване

Останах в сянката на вълчето озъбване,контраст на фон на Одисееви сирени,захапах и луната, и нащърбих я -не ú дължа и капка извинение.

Заспах сред семена от хризантеми,ще са цветя за гробищните кошници,не се продават, мълком си ги вземам,не давам думи да са прòшляци.

Отричам, не скимтя Орфей в душата си,не искам участта на Евридика,от Вавилоновата кула на съдбатазаплаче ли любов, нощта е вълчи тиха.

нежната роза на нашия блог.бг monna – Маргарита Николова


Автор: martitoКатегория: Лични дневници


- Що тъй тежко въздишаш, ма Цвето? Какво се е случило? - загрижено попита бай Ламби любимата си племенница.

- Мчи... нищо... - промърмори си под нос Цвета, ма не спря да потропва нервно с краче и да мачка цветята на рокличката си.

От един час поне беше седнала на пейката пред Ламбеви и не мърдаше, а очите й в пътя взряни, не изпускаха ни кола, ни автобус. И вчера пак така - беше се нагласила Цвета, на-киприла, в косите маргаритка сложила и на пейката на Лам-беви. Не мръдна, дорде цяло село не заспа. Чакаше нещо... Или по-скоро чакаше някого? Но нещо й тежеше - слепец да беше Ламби, пак щеше да провиди. И се чудеше какво ли толкоз тревожи душицата на малката лудорийка. Затова се присламчи до нея, ей така - уж небрежно, за малко, колкото да попочине.

- Ти какво правиш? - попита Цвета.Ламби, макар и цял живот на село да бе живял, не бе ни-

как прост, ясно му беше, че Цвета хич не се интересуваше от това какво е правил той, ми само си търсеше приказка да поразсее мислите си. Е, поразказа й Ламби. А Цвета, ма-кар да кимаше с глава разбиращо и да промърморваше по някое и друго „Аха“, и думичка не чу. Мислите й на друго място бяха. При онова... при онова магаре пък! Щото си беше магаре, нищо, че беше син на кмета! Дето замина уж за един ден до града на баща си някаква работа да свър-ши, а още го няма. Ма само да се върне, само да го види с очи, такава плесница ще му отлепи, задето я остави цяла нощ, че вече и втори ден да се лута в кошмари, да го ми-сли и премисля какви ли ги върши, добре ли е, зле ли е... Не го е срам! А каза, че ще се върне още вчера! Дали не се е с някоя начервосана градска фуста заиграл? Някоя нагласена, натъкмена, възпитана, жена,... не като нея - полудете... Коя ли разтапя с онзи негов блестящ поглед, дето разтуптява сърцето й дотолкоз, че дълго време място не може да си на-мери? На коя ли засукана кипра обещания за любов шепне? Ох, ами ако вече не ще да я загледа? Само да е посмял! Само! Яката ще го нашамари! Пред всички! И пак ще му каже, че е магаре! Голямо магаре!...

Докато си мислеше какви хубавинки да стори на кмет-ския син, Цвета несъзнателно стискаше юмручета до бяло, но в очите й безпокойството и страха растеше да не го за-губи. Щото може и да не си е признавала гласно досега, но харесваше Борил. Нищо, че беше магаре дългоухо. И нищо, че се смееше на задявките му и шамареше качествено и ко-

личествено всеки негов опит да я целуне или прегърне.- Борил ли чакаш, Цвето? - рече направо да запита Ламби.- Не! Аз... не...таковата... почивам си... - смутено замънка

Цвета и се изчерви като кога я беше хванала баба Рада да бере без разрешение от сините й сливи.

Не, ама очите на Ламби умееха да четат. Не му трябваше много, за да разбере какво става в душата на палавата му племеница. Па и знаеше за закачките й с Борил, средният син на кмета. Знаеше и каква дяволия е Цвета и се чудеше какви ли ги е забъркала, та толкоз се притеснява сега...

- Чичо Ламбе, аз хубава ли съм? - наведнъж изстреля Цве-та и веднага се обърна на другата страна.

Знаех си, каза си Ламби и се усмихна. Зарад кметския ху-бостник е цялата работа.

- Да, Цвето! - твърдо рече Ламби, и то не само щото Цвета племенница му беше.

- Наистина ли?- Да!- Ма хубава като градските моми или не?... М?...

Ламби не сдържа и леко се разсмя. - Не, Цвето, не като градските моми. Ти си красива като

цвете, Цвето! Отдето и както и да те погледне човек. Е, мал-ко си бодливичка, но...

Тук Ламби прекъсна речта си, щото Цвета изведнъж ско-чи като попарена, с един особен блясък в очите, изчервена до немай къде. Погледна Ламби натам, накъдето и Цвета гле-даше, и видя Борил да слиза от автобуса.

- Цветенце?!?! - изненадано подвикна Борил, съглеждайки Цвета, и на умореното му от пътя лице грейна усмивка.

- Чакаш ме?!?Цвета нищо не каза, само повъртя очета, понамачка с

ръка краищата на рокличката си, позавъртя се нервно, па отривисто рипна към Борил, отлепи му една звучна плесни-ца, после го целуна по озадачената физионимия, тикна му в ръка маргаритката от косите си и изчервена като разцъфтял мак побягна към дома си.

Борил на място остана, цял засиял от щастие със зачерве-на буза, но нахилен до уши глуповато и щастливо, повъртя маргаритката в ръце, загледан занесено след бягащата Цве-та, па си сложи цветето зад ухото, награби багажа и бодро закрачи къмто село.

Добродушно подсмихвайки се под мустак, и Ламби вкъ-щи се прибра.

Бели кахъри?!..


Автор: miaaКатегория: Лични дневници



Автор: moreto66Категория: ПоезияПрочетен: 5140Постинги: 46


Автор: chinawareКатегория: ИзкуствоПрочетен: 76215Постинги: 270Коментари: 1421

Спомен

Ще ти направя спомен,как да ти го поднеса,

дар с панделка червенаили знак да бъде от сърцето.Нека бъде спомена от мен.

От очите ми, вземи си синевата,наситена със свежите утра,

за да дишаш пълно щом, въздухът не ти достигне...

От усмивката вземи си красотата,за да те съпътства в тъгата

и те топли в ледените нощи,а сълзите да превръща в смях....

От ръцете ми, вземи си светлината,отнена лечебна, да ти дава сила,

в прегръдката да те опиваи се слива с безкрая на мечтите.

Ще ти направя спомен,скъп и вечен..

Недовършено...

Недоцелувани устнипресъхнали,

ръце недогалили,призрачно нежно

изваяни,коси златоструйни,

разпиленивърху дъхави

треви омайващи,потреперваща пазва,

мраморно ваяна,самодивска снагав ритуален танц

нетанцувала,боязлива ласка

морскохребетна,пролет чакана

с вишни напъпили,но ненамерена..

Неотключена тайнавратичка към рая,

непотърсена среща,кафе неотпито

и постеля за двама,празна останала..

Молитванепрошепната и нечута до края.

Двама души,но самотни по своему,две съдби

като с сърп разделени,две сърца, от които

едното е твоеа друготомоето...

Magic Train

Аз съм тих, есенен влак,който мрази да спира на гари ,

кашлям с глас ръждавеещо благот изпушени гадни цигари. .

Влача някакви дребни неща. . .три вагона мечти – изтънели,две купета с бездомни сълзи ,в коридорите спят уморени

крехки, малки , безцветни мечти. .Аз съм влак, чийто жълти очи/ от горещото слънце наесен /пише с прави, дълбоки следи...

като с пръсти във хляба омесен / . .


Автор: disoКатегория: НовиниПрочетен: 172780Постинги: 199


Но дотогава – да му се

порадваме.

В началото всичко е било пясък или пръст. После хората ги превърнали в различни строителни материали.Не-известни майстори строили дворци, крепости и къщи. А незнаен българ-ски майстор оставил след работата си куп строителни отпадъци. Накрая те попаднали в морето (да не загрозяват картинката около строежа).

После вълните ги запремятали, заблъскали в скалите и от тях се

получило това:

А тези „скъпоценности“ – какво ще кажете за тях?

Накрая всичко ще стане пясък... но дотогава – да им се порадваме!


Автор: tanyarisemovaКатегория: Лични дневници


В основата на всяко културно-просветно събитие и факт стоят при-чини от социално-икономически характер. Всяка общност има свои ценности, дати, събития, личности, които трябва да почита и уважава, които я сплотяват и създават нейна отличителна национална идентич-ност, нейното национално културно-историческо наследство, което е безспорно част европейското.

На 21 май в навечерието на 24 май –ден на българската просвета и култура се осъществи в Свищов официално откриване на комплекс „Светиниколско училище”. Историята разказва…“В западната част на Свищов, в старата Харизанска махала, през 1846 година известният възрожденец Христаки Павлович-Дупничанин построява голямо ед-ноетажно здание за училище. Нарекли са го „Светиниколско учили-ще”. Над входната врата учителят Георги Владикин изписва каменен надпис с имената на свищовски дарители, на Христаки Павлович и своето име – „каменорезач, славенобълг. учител”.

В построеното през 1846 година „Светиниколско училище” Христа-ки Павлович е преподавал само две години – умира покосен от чумна епидемия – 21 юли 1848 година. Оставил съпруга вдовица в голяма ни-щета с 8 малолетни деца. Година след смъртта му безутешна в скръбта си, се споминала. Тогава най-големият му син Димитър Павлович бил на 14 год., по-малкият Николай Павлович на 13 г., останалите Илия на 4 г., Павел на 2 г. и четири момичета Мариола, Екатерина, Пауника и Хрисанта, които деца израснали с подкрепата на богатият им вуйчо и сродници.

След смъртта на Христаки Павлович, главен ръководител на учи-лището става възрожденецът и революционер Тодор Хрулев. Той учи-телства до 1864 година, после е заточен в Диарбекир и умира там на 31 януари 1865 година. Днес улицата на която се намира училището носи неговото име.

Христаки Павлович е един от големите дейци за културното издига-не на българския народ от първата половина на XIX век. Работил през епохата на току що почналия културен възход и свършил живота си толкова рано, той оставя в народната съкровищница много повече, отколкото е могло да се очаква. Той учителствал и писал книги за уче-ниците си, сам приготвял учебниците си, освен това дава и други по-лезни книги за прочит. През 1833 година е написал първият български учебник по аритметика за българските училища и то в няколко части.- „Аритметика или наука числителна”. Това е много преди учебниците на Неофит Рилски. Навсякъде в живота му горещия патриотизъм е бил негов спътник. Това особено ясно проличава в предговорите на неговите учебници. Най-важното съчинение на Христаки Павлович, чрез което обезсмъртил името си е „Царственик или История болгар-ская…(1844 г.)”. Тоя книга се появила измежду българите, „като ангел вестител” (казва Д. Хранов). Тя раздухала „хвърлената от отца Паисия искра, запалила свещения огън в сърцата на голяма част от българския народ…за по нататъшното му съзнание, след което се появиха нови фактори, нови будители и дейци.”. За кратко време тази книга е била разпространена между хората и в училищата. Всеки, който можел да чете се снабдявал с книгата и я е учил наизуст, за да я разкаже на тези, които не могат да четат. Това е първата печатна българска история!

През годините сградата на „Светиниколското училище” се използва за различни цели. Знае се, че за училище се използва през 1892, 1900 и 1911 г. Много години тази историческа сграда се е използвала и за стопанска цел – била е мандра. В по-ново време тук се открива фи-лиал на Историческия музей „Алеко Константинов”, като се уреждат три музейни отдела: „Развой на учебното дело”, „Живот и творчество на художника Николай Павлович” и „Картинна галерия”. След продъл-

жителни години на занемаряване постепенно започва и се реализира възстановяването на тази свята историческа сграда и вдъхването на нов културен „живот” в духа на славните свищовски традиции.

Сградата на „Светиниколското училище” е една от единствените две запазени до наши дни училищни сгради в България, построени през първата половина на XIX век, другата сграда е „Даскаловница” в град Елена. „Светиниколското училище” днес е в списъка на паметни-ците на културата с категория „Национално значение“ на територията на област В.Търново под №116/ ДВ бр.51, 1973 и е част от европейското културно- историческо наследство.

През 2007 година Общинският съвет реши къщата да бъде ремон-тирана и в нея да бъде открит „Музей на българската просвета”. За цел-та Община Свищов осигури 147 600 лева за основен ремонт.

През август 2009 г. бе одобрен проект „комплекс Светиниколско училище” разработен от сдружение „Свищов – минало, настояще и бъ-деще”, намиращо се на ул.”Димитър Хадживасилев” 10, град Свищов, представлявано от неговия председател д-р Иван Динков. Проектът е на стойност 7200 лв. От които 4 800 лв, финансира Фондация „Работил-ница за граждански инициативи” (ФРГИ), по програма „Общностно развитие и гражданско участие”, фонд „Хората решава” с финансовата подкрепа на „Тръста за гражданско общество в Централна и Източна Европа” (www.wcif-bg.org), като 2400 лв. е финансовият принос на об-щина Свищов. Проекта се изпълнява за период от 8 месеца.

Основната цел на проекта е да се съхрани едната от двете най-стари училищни сгради в България, намираща се в Свищов, и да се използва за популяризиране историята на началото на светското образование в България. По този начин да съдейства за популяризиране и защита историята на гр. Свищов, като водещо селище в просветно и културно отношение, което ще допринесе за развитие на културния туризъм в региона.

Предвижда се в „Светиниколско училище” да се осъществяват раз-нообразни образователни дейности насочени към деца, чрез използва-нето на „взаимната метода”-връстници обучават връстници метод из-ползван от Христаки Павлович, по този начин сградата да се превърне не само в музей на образованието, а в културно средище. Привличане на млади хора, които да бъдат ангажирани с проучването, опазването, развиването и популяризирането на местното културно наследство.

Комплекс „Светиниколско училище” разполага с четири зали и вход-но антре, които са изцяло обзаведени чрез реализиращия се проект.

На 21 май комплексът бе открит с богата програма в която участ-ваха ученици от всички училища в Свищов. Програмата бе открита от двама възпитаници на Търговската гимназия Йонна Каменова и Анатоли Ангелов. Те представиха всички гости. А те бяха Станислав Благов-кмет на община Свищов, Пламен Александров-заместник-кмет „Социална и интеграционна политика“, Милена Георгиева Богдано-ва-Личева-началник отдел „Образование и култура“, Таня Игнатова Ликова-главен експерт „Култура“, доц. д-р Юлия Николова, доц.д-р Стефан Стефанов-декан на факултет „Стопанска отчетност”към СА „Д.А.Ценов”, учители, ученици, просветни дейци и граждани. По пока-на от мениджърката на проекта-Таня Рисемова специални гости бяха Владимир Качаклиев – председател на фондация „Право на свободен избор”, неговите момчета, като и художничката адвокат Илияна Дими-трова със своя съпруг д-р Юлиян Рабчев. Рисуването е страст, която никога и при никакви обстоятелства не я напуска. Нито при преби-ваването й в Алжир, нито в Тунис. Нейните картини всички гости и посетители можеха да разгледат в една от залите на комплекса.

Откриване на комплекс „Светиниколско училище“


Автор: dolsineqКатегория: ПоезияПрочетен: 7797Постинги: 55Коментари: 165

Автор: kapriciaКатегория: Лични дневници



Преди много-много време, на границата живял стар чо-век. Един ден, конят му се загубил нейде и всички съседи дошли да му съчувстват за загубата. „Всъщност това може да се обърне на добро“, казал стария човек. След няколко месеца, конят се върнал заедно с кобила. Като видяли това, всички съседи дошли да поздравят стария човек. „Всъщност това може да се обърне на лошо“, били думите на стареца по този повод.

Кобилата родила много хубави кончета и старецът забо-гатял, докато един денсинът му не се качил на един от новите коне и не си счупил лошо крака. Всички съседи се събрали и пак изразили съчувствието си към семейството. Но ста-

рият човек отново казал без никаква мъка:“Това може да се обърне на добро.“ Една година по-късно, севрните племена нахлули в района и всички способни мъже били изпратени на война. Само синът на стареца бил пощаден от това заради крака си и бил единствения останал жив от мъжете в селото.

Тази притча е известна на всички китайци и даже загла-вието и „старецът си загубил коня“ се е превърнало в пого-ворка. В нея пак се съветва хората да гледат зад това, което изглежда положително и да пазят бдителност, да не действат импулсивно, а да контролират чувствата и реакциите си. Само така, има по-голяма възможност щастливото събитие да не се превърне в лошо.

Ръцете му ухаят на току-що изпушена цигара. На устните му личат белези от целувки, откраднати от устните на непо-знати жени. А в очите му танцуват пияни дяволи, повлекли ангелите в нестинарска лудост. Наясно е, че е лош, и това го прави добър по странен, гаменски начин. Сякаш казва: „Имам нужда от помощ!” , но протегнеш ли ръка, капанът щраква.И все пак го правиш, убедена, че точно ти си тази, която ще преобърне живота му. А той е готов да ти позволи, абсолют-но сигурен в развитието на историята. Но е честен. „Аз съм лош. Нямаш нужда от мен.” И греши. Жената има нужда от него. Все някога, задължително.Той е циник – не ти спестява нищо. Думите му често пъти оставят открити рани. Но е овладял до съвършенство спо-

собността да внушава любов, за която пет пари не дава. Роден е да ти къса нервите и не усещаш кога си откачила и си изпотрошила цялата налична чуплива посуда вкъщи. Разбира се, после ще те утеши както само той умее и ще те замъкне в „Метро”, където ще ти купи чисто нов порцеланов сервиз за 52 души – да има за следващия път. Само че ху-лиганите просто не се обвързват, така че и новия порцелан няма да просъществува особено дълго.Той е от хората, с които дори да отидеш на кафе ти се струва авантюра с тръпчив мръснишки привкус. Може би е заради погледа му над чашата – непресторен, нахално открит, гне-вен или присмехулен, но никога безучастен. Не крие, че те проучва и вероятно сам се обзалага срещу себе си в какъв цвят е бельото ти. А може и да е заради начина, по който

Приказка за късмета (китайска притча)

Моят приятел хулиганът


пали цигарата си – сякаш подготвя поредната беля, – а после крие огънчето в шепата си, както когато бяхте ученици и се скатавахте по ъглите и мазетата.Той си позволява да ходи небръснат, с бухнала по хлапашки коса, с дрехите, в които снощи го е хванала нощта, татуиран, боднал пиърсинг на някое стратегическо място... и в това има нещо толкова дразнещо, провокативно и секси! Той няма нищо против да го посочиш с пръст – ще ти го върне даже. Да го заклеймиш за него е почти като похвала. И смята за адски забавни опитите ти да изровиш нещо добро в него. Както казах, той си знае, че е лош. Това, че ти типично по женски се опитваш да го натикаш в чужди обувки, не е не-гов проблем. Щом искаш да си създаваш интриги, той няма нищо против. Ще ти подсигури интрига и драма, каквито никой друг не може. Знае, че женте обичат да правят напук на собствените си задръжки с такива като него.На него не можеш да разчиташ. Но можеш да получиш от него най-безкомпромисната оценка за себе си, най-искре-ния съвет, най-тежката присъда. Ако имаш сили и желание, разбира се. И после да няма сърдити! Очите му, думите му са безмилостно огледало и това, което виждаш там, не вина-ги ти харесва. Ако паднеш, няма да се втурне да те изправя – просто ще ти каже, че не е кой знае какво. Не си умряла, я! Ще се сбие заради теб обаче, ако някой си позволи да те погледне накриво. Ей така – заради спорта! Би го направил заради всяка, ако е в настроение.С него губиш задръжки, забравяш за норми. Дори не зна-

еш как те въвлича в пиянска нощ, в шумен купон сред орда непознати, в изпращане на залези и посрещане на изгреви. Той е идеалната компания! Но е възможно най-лошия спът-ник в живота. И ако забравиш това, проблемът си е изцяло твой, не негов. Е, поне той така ще каже. „Предупредих те!” И наистина те е предупредил – той няма никакво намерение да е въздишащ шекспиров герой в малката ти пиеса. Той е реален до болка. Истински. Жив. И хулиган.Но ти нямаш нищо против. Поне в началото. Готова си да обърнеш гръб на ценности, съвети и приятели само заради това неясно усещане за бягство, за нещо сладурски нередно и евентуално за разбитото сърце, което неизменно следва в историята накрая. С времето ще се научиш, че да е хулиган за него не е просто поза – той си е такъв по душа. Кой е ви-новен, че ти търсиш някакви скрити съкровища там, където тях отдавна ги няма и може би никога не ги е имало?! И като се замислиш, никак не си го представяш като баща на децата ти, нали? Но част от теб мечтае за това противно на всякаква логика.Въпреки това всяка жена има нужда от своя хулиган, който да съсипе живота й в определен момент. Да й остави бойни рани. Да й предаде един от най-важните уроци по оцелява-не. А после да си тръгне. Слава Богу, той винаги си тръгва! Това е неделима част от урока. Опиташ ли се да го задър-жиш, значи нищо не си научила. Но всяка жена има нужда от него поне веднъж, поне за малко! Не е страшно. Страшно е, ако той остане.

Искаше да избяга. Видя агресията в очите му. Беше вече де-мон. Питието му действаше зле. Ставаше звяр. И сега не би-ваше да е пред него. В какво можеше тя да се превърне? Да се стопи. Да стане капчица. Да не усеща ударите. Винаги бяха болезнени. После пак трябваше да се крие. Зад пласт пудра. И зад тъмни очила.

Трябваше да има лек. В този технически век все щеше да има спасение! Отвори рекламния блог. Заваляха какви ли не предложения. Премина през тях бързо със стрелката. Потърси. Това, което й трябваше. В графата ,,Двойници,,. Можеше ли да си го позволи? Ще изтегли кредит. Щеше да си го изплати. Въпреки кризата. Иначе всичко бе й писнало. Трябваше да се реши. Най-сетне.

...Е, сега той можеше да се ядосва. И да е агресивен. А как ще подчертае своето честолюбие. Самолюбие. Мъжкарско-то в себе си. Да смачка! Да унищожи! Този ген беше заложен от време оно. Ама, че екземпляр! Появи се пред него Тя. Не

тя, а нейната двойничка. Нереална. Виртуална. Лицето й ня-маше да има синини. Нямаше да се крие зад тъмни очила. Пое ударите. Сви се. Не я болеше. Нали беше безчувствена. Гумена топка. Технологична новост! Какво ли не измисляха хората! За удобство.

...Съседите погледнаха през прозореца. Отсреща от новия дом излизаше младо семейство. Колко сладки бяха всички! И майката, и бащата, и детенцето - като ангелче! Щастие струи. Мила картинка.

...Жената усети завистливия им поглед. Ето, това й тряб-ваше. Да им затвори устата. Да млъкнат. Нямаше вече да се притеснява какво ще кажат хората. Всичко си беше по реда. Нейната мечта. За образцово семейство. Такова. Бе го виж-дала по някогашни стари фотографии. В детството си. Не се досещаше. Че са били само рекламни блогове. Заснети в рекламни студия. Които представяха. Предлагаха. Натрап-ваха. Такава. Измислена. Виртуална. Нереалност.

Автор: injirКатегория: Лични дневници


Нереалност


Автор: hristamКатегория: ИзкуствоПрочетен: 430805Постинги: 593


Автор: henzelskiКатегория: ИзкуствоПрочетен: 437520Постинги: 261


Автор: osi4kataКатегория: ПоезияПрочетен: 104741Постинги: 313


Когато плача

Нека да поплача. Остави ме.Малък спад по слънчевата крива.Не, че имам някакви проблеми,

но когато плача съм красива.

Зная, че сълзите ми чертаяттъмна диря в погледа ти бистър.

Може някога да преигравам,но когато плача се пречиствам.

Не разбираш женската природа,сигурно ще ти е нужен речник.

Виж, със теб сме от една порода,но когато плача съм далече.

Няма никаква зловеща тайна -има дни, в които съм различна.

Междувременно открих - случайно -и когато плача те обичам.

Страховете ми

Страхувам се,че този мой копнеж по теб

ще ме превърнев мебел - стол или диван,

къдетонощем

ще отпочиватхубавите ти крака,

а може бисутрин...

Страхувам се,че щом ти стана неудобен,

ще ме преместишв другата стая.

Временно...Страхувам се,

защото таме препълнено

с мебели.

Кълбото се върти

Напредва времето. Не можем да го спрем.

И пясъкът в часовника изтича. Залутани във делничния ден

не забелязваме - съседското момиче

е народило няколко деца(две, от които вече са войници),

по-бързо се изнизва есентаи зимата

със скъсани терлиции мокър сняг,

и гневни ветровенетърпеливо блъска по вратата...

Не забелязваме... А времето тече.

И всичко отминава без остатък,и слънцето маркира пак деня,

и шепа радост пак ни заслепява,бълбука смях (неостаряващ е смехът)

и времето минава, и минава...

Настъпва нощ и звездното небеподтиква към романтика и вино,

към жадни усти, към ръце,

протегнати към теб, неустоими...И ден след ден...

А пясъкът изтича..Размиват се познатите черти.Децата на съседското момиче

имат деца.Кълбото се върти.


Автор: merkatorКатегория: ПолитикаПрочетен: 39813Постинги: 173Коментари: 610

Автор: pegas08Категория: ИзкуствоПрочетен: 117097Постинги: 831


Автор: valbenКатегория: ПоезияПрочетен: 75744Постинги: 157


Тогава ще бъда...

Опитвам се да бъда човек, опитвам се да бъда...Безкрайните опити да победя всемогъ-щата тъга.Безкрайни вдишвания, безкрайно търсене.Една кожа ми остана, една душа дрипа, едни очи.Нямам нищо декоративно, тайните са мъртвите гларуси по брега.Последните крачки към безумието и спокойната лудост.Роден съм слаб, роден съм объркан, роден съм за пълнеж...Но кой е по-силен от мен, кой е по-човек?Кой е успял да си проправи път сред страданието?Само мъртвеца е искрен и знаещ, дру-гото е театър на сънища.Кръст, ковчег и малко цветя, попило вино в пръстта.Тогава ще стана човек, тогава ще бъда...

В плен

Видях те, в лъчите му обляна.В плен на огнената власт!

Към божеството, сякаш устремена.Готова да политне и сама.

Очите ти, рубинено искряха.Лицето ти екстазно и безмълвно.

Постой, не тръгвай! Просторите зовяха.Реших, от плен да те изтръгна.

Прегърнах те, миг преди съдбата.С огнен лъч, навеки да ни раздели.Обичам те! Сърцето ще превърнаВ Слънце ярко, за тебе ще блести!

Пристъпва нимфа, в полята от смарагди.Дарена щедрост от Великия творец.

Цветя играят, в росата упоени.Песен струнна- някъде щурец.

Погалваш стръкче, нежно, мило.Утешаваш плачещо дете.

Видях те- цвете си красиво.С тях се сливаш, в тяхното море!

Постой , не тръгвай! Изкусителки зовяха.Така те искаха, да тичаш с тях!

Прегърнах те, дарявам ти душата.Във всяко късче, цвят за тебе бях!

Декларативно

Не желай да имам:Усмивка без повод.

Лице без очи.Спомен без мозък.Светлина без лъчи.

Враг за приятел.Предател за брат.Глупак за учител.

Уютен дом без свят.Тихо спокойствие,

вместо мечти.Все удоволствия,

вместо борби.Красива съпруга,

вместо любима жена.После някоя друга,вместо само една. Не желая да имам аз душа на робот.

Просто, вместо безсмъртиеискам само живот.

От „Задъхан път“


Автор: kapitoКатегория: ПоезияПрочетен: 34666Постинги: 124Коментари: 1441

Автор: karambol5Категория: Лични дневници


ЦЦЦЦЦЦЦЦЦЦЦввввввввееееееетттттннннннааааа ссссссаааааааамммммммммоооооооотттттттааааааа

Отхвърлена съм. Черна и сама.Приседнала, стоя на кръстопъти заедно със моята Лунааз чакам светлината на деня.

Разрошена съм. Сива и сама.Пречупена като стъбло на цвете,отблъсната от всичко на света, аз нямам вече за кого да светя.

Умислена съм. Жълта и сама.Наоколо не чувам даже звуци.Стоя изправена на моята скала и чакам нещичко да ми се случи...

Несмела съм. Зелена и сама.Запътвам се нанякъде... В сънясе втурвам бясно. След товасе удрям във преграда. От трева.

Разплакана съм. Синя и сама.Водата ме понася с пълна сила. Възсядам аз поредната вълна ръцете си в юмруци здрави свила.

Разбита съм. Червена и сама.Кървя, кървя ... Като ранена птица.Дали ще се изправя след това?Надежда ли? Поне една искрица...?

Разстреляна съм. Бяла и самаИзпуснала съм хиляди пътеки.Звездата ми е скрита зад стена,издигната от сълзи и куплети ...

Ох ,знам,че диета е кофти дума ,коя-то много депресира. Знам ,но се налага да я употребя. Няколко пъти. Омръз-нало ми е разни всезнайковци да ми обясняват / и не само на мен / колко е зле положението със затлъстелите хора по улиците. Колко зле изглеждат, кол-ко е гадно, че се тъпчат така, все едно светът се свършва. Омръзнало ми е и да ми размахват пръст и да ми обясня-ват, че ако не ходя редовно на фитнес съм абсолютен пропадняк. Вижте сега, мили хора, вземете и се замислете защо се стига до там, че запълваме емоцио-налните си липси с храна и се затваря-ме в къщи, за да се защитим от хорска-та злоба?

Защо не сме щастливи, въпреки, че щастието ни е дадено безплатно, също като въздуха и водата?

Защо нямаме време за децата си и те от малки се чувстват отблъснати и недостъчно обичани? Защо все ги об-виняваме за това, че не са идеални, а просто не ги гушнем и не им покажем колко красива е дъгата?

Защото, дами и господа, проблемите с наднорменото тегло се коренят имено там - в детството и чувството за вина, което родителите насаждат със садис-тично упорство. Ми аз не искам моето дете да е гений, като му соча светлият пример на комшийчето, чиято един-ствена радост са енциклопедиите / дали е така е друг въпрос! /. Това тук, в къщи, си е моето маймунче и искам то да намира радост в общуването с мен, а не в пиците на парче и в сладкишите. Не ме рабирайте погрешно! Не съм фен на суровоядството и обичам палачин-ки с мед и сладолед!

Искам повече хора да са щастливи от това, че могат да тичат и го правят именно, защото могат ,а не защото им се налага!

И не ми сочете фитнеса като пана-цея и извор на безгранично щастие и гаранция за вечно здраве.

Не е така и тепърва ще разбере как-во се опитвам да ви кажа. Знам, знам, че производителите на фитнесоборуд-ване и собствениците на фитнес зали ще ме линчуват, а също така и тези, ко-ито произвеждат хранителни добавки / вкл. и стероиди / Готов съм да понеса камъните, които ще се изсипят върху главата ми.

Разберете ме правилно - фитнесът не гарантира щастие!

И да тренирате докато паднете и по-сле пак да продължите, това няма да ви направи по-щастливи!

Движението като цяло спомага за раздвижването на фините потоци енергия, които циркулират в тялото ви!

Те са източникът на добро разполо-жение на духа, сиреч на щастието. Тъп-чейки се „мъртви“ храни, т.е. бедни на витамини, минерали, белтъчини и ба-ластни вещества, вие обричате на глад източникът си на щастие.

Повярвайте, нищо не може да нахра-ни душата, до която не достига онази вълшебна енергия, наричана в различ-ните култури по различен начин. За мен тя е кундалини. Вие можете да я наречете Пешо, от съседния блок или Мимето, от горния етаж!

Всъщност това си е Любовта, като цяло :)

Хайде да потърсим любовта на-всякъде около нас и ще видите, че ще започнете да слабеете и да изпитвате желание за повече движение съвсем естествено......като дишането и биенето на сърцето.

Защото дами и господа, да обичаме ни е генетично заложено :))))

Усмивка :)

Не само за думите Тук... и Там


Автор: rrafiКатегория: ДругиПрочетен: 35873Постинги: 205Коментари: 912

Автор: queerfishКатегория: ПоезияПрочетен: 31725Постинги: 72


Автор: andreiКатегория: ПолитикаПрочетен: 27299Постинги: 109Коментари: 201

Да дариш любов

Любов е да помогнеш - любов е да дадеш на гладния - надежда, на сития - копнеж, на силния - неволя, на слабия - кураж, на веселия - милост, на тъжния - мираж, на скромния - посока, на алчния - сърце, на имащия - радост, на можещия - цел, на гордия - утеха, на плахия - мечта. Любов е - да раздаваш душата си без жал и мигом да забравиш - кому какво си дал...

Надежда Захариева

Днес и сега

Дали живеем живота си измислени градим ли го морално смислен?

Дали придали сме му облик честени отстояваме ли го по начин свестен?Дали не правиме погрешни пропуски,оставяйки се съвест да ни съпроводипо пътя ни осеян с думички „дали“,

кой това ще може да ми сподели?Дали не впрягаме съзнанието неясно

там, където му е прекалено тясно?Дали не може лекичко да го освободим

и душата със спокойствие да дарим?Дали за кратко ще живееме на таз земя

с туптенето на нашите жадуващи сърца?Дали не ще е справедливо да градим,

да искаме, да правим, да творим,когато вътрешно пламтим...горим....?

Дали не е човешко и прекрасно,да изкажем думите си ясно,

да превърнеме букета от мечтив приказно красиви съдбини!

Питаш се възможно ли е... и кога?Ами нека бъде ДНЕС... СЕГА...!

Отчуждение

Твърде модна стана тази темаи под благородното прикритиесе ровим из душите на хората край нас,но себеси не питаме:какво в живота ни привлича,на какво се радваме,какво обичамеи дали от простичкият факт,че сме се родили-затова умираме.Отчуждил се е човека,скрил се е на топло от съвеста,прескача падналите, и за да не кажат:видя,а пък си отмина-глава извръща настрана.И пак под благородното прикритиесе питаме в душите си:дали на болката станали сме чужди,и как без нея ще познаем радоста?Как без нея ще открием своето време,или на времето длъжници сме сега?Твърде модна стана тази тема,модерно е и времето-модни са ни дрехите,но с мода съвеста не се прикриваи падналите пак модерно ли ще ги от-минем?

Андрей Денчев- Каро 1987г.


Автор: samosynКатегория: Лични дневници


Нощта е покрила с тежкото си наметало целия света. Притиснати от умората хората вървят смалени и затворени в себе си. Единствено уличната лампа възпира небето да се стовари върху малкото укъсняли пътници. Подобно светец държащ свещ лампата е приведена молитвено над шосето и възпламенява с аурата си ситните капчици дъжд, отдава им част от светлината си, събужда сърцата им за живот.

Като малка небесна пратеница на самотна мисия, една от капките доверчиво поляга върху изпънатата ми длан. Умо-рена от полета си тя проблясва със сетни сили отправяйки кодирани съобщения към душата ми. Светлината напуска кристалната сфера, потича бавно по кожата и изтича по пръстите ... събужда отново споменът за теб ... парещото же-лание ... да те имам отново, да почувствам за сетен път кра-сивото ти крехко тяло в ръцете си, пръстите ми да се впиват в плътта ти.

Защо съм така пристрастен към теб !?.... Можеш ли да ми обясниш ... защо изпитвам такава нужда от теб ?

Бъркам във вътрешния джоб на коженото си яке и вадя цигара. Бялата хартия, в която се е укрил тютюна заприлич-ва на одеждите на булка, готова да ми даде обет за вярност пред олтара на огъня. Сякаш отново те докосвам с пръсти - все още спяща, но желаеща да бъдеш пробудена. С една ръка те поднасям към устните си за нежна целувка... С другата разпалвам пламъка по тялото ти... Притварям очи, поемам топлия ти дъх, усещам как отдаваш душата си и тя изпълва празнотата в гърдите ми с мъгла, със съдържание, със сми-съл ... с теб, Обич моя. Как бих могъл да се откажа от теб !?!?! Ще успея ли да намеря отново опора в този живот ?!?!

Пламъкът напредва бавно по тялото ти устремен към пръстите ми, които нежно те притискат. Приплъзвам ги леко надолу, за да посрешна огъня, да си припомня нано-во парещото докосване до кожата ти. Изгаряш ме !... Всяка частица от тялото ми зове твоито име ... Ели ... Ели ... Ели ... къде си ?

Димът излиза от цигарата, чертае нежни спирали, изпис-ва непознати думи ... рисува лицето ти, което така силно обичам.

Бавно се навеждам и много нежно поставям тялото ти върху леглото от есенни листа, което вятърът грижовно е постлал в основата на уличната лампа. Пръстите ми се от-дръпват от допира с теб и цигарата мигновенно лумва в же-лание да ме възпре, да ме погали за сетен път със страстта си.

Чувам как собствените ми стъпки заглъхват в далечината и ме обгръща все по плътен мрак.

Стъклата на отсрещната сграда ме наблюдават с празен поглед, а в очите им се отразява пожар, който бушува някъ-де далеч зад мен.

Недоизпушени цигари, недоцелувани устни


Автор: kosara2008Категория: Лични дневници



започвам отдалечполека

полека...

като есенен листопад се реят мислите

за прокъсана мрежа и неточен адресза безлично,пианско гърло в нечия

паничка...ех,и

хладен вятър се завихри в коридорана сърцето...,

срещу сурогатни имитаторки

с трътлести набези от коварнообиграни

трикове, тикове,двуточия в мимикрия

с чернилка, не само под ноктите,

отзмийско съскане по късна доба

и олигавенолепнещо, смърдящо шеп-нещо

ЛС с несретнидухом пипала,

безсилнобезличенмиманс от чернобял каданс,не хваналО декиш... кишаво,

ах, ах, ах де гиди проскубани лиски...лазуреното,лазуреното

вътре в мен е,и

код Е за смях и щастиевълшебна глъч от пъстрота

грее в празничната ми пищност,танцува,лудува...

и навярно защотосъм шумнотемпераментен и силно

влюбенв Света,човек,

и навярно защотовътре,

дълбоко,в невидима одежда,

(кехлибареноатлазена и скъпа,повече от есеннозлатна пендара),

крия безкрайно, тъжният малък,

малък човек... подредилтова назад в своя стъпка напред

макарЕсента да е

сезон,който ми се изнизва запъхтяно, на

един само дъх,с едната Луна, нова

в кошницата на Живота ми...

върнаха мепри онова сбогом което е

пенлив грохот, вълни и бряг...едно лятно море след което телата ни,

сякашоще блестят по скалите,

а пясъкът помни шепотен образна стъпка в стъпка

и горещи, жадни ръце...ето от тук, от тук!

извайвам своето сърдечие... и посре-щам всеки

с вяра, надежда, любови сега

като късен,закъснял, репортаж

в една

преболяла изповед издраскана

по посребрилият ме лунен здрач,от проточена нишка на нечие злокоб-

но безумиедиагностирано и доказано скотодумие

пълзящи са душите им, щоми

далечната ти сянка,някой с недостойни пръсти

буди...ронят се сухи думи... пепелят

и в очите мие горящо и мълчащо...

НО Съмпустинна

буря,а жар е още... небесната ти книга... в

сърцето миклетва дадох да забравя... и успявам

с усмивка тъжна, над пресъхнало кур-шумено кладенче,

но завинагиостанах

само твоя

богиня...

знаеш ли, скъпи,подариха ми

огромен букет цветякойто

събра цялото Б л а г о д а р я на душа-та ми,

после... загорча...сега се бистря и знам

пак ще си остана същата,петъчнокупонджийскодобронамерена

:)

Едно, две, три... това назад е стъпка напред...


Автор: ivosoКатегория: ТуризъмПрочетен: 1191566Постинги: 328


Едно красиво кътче от България свряно в резервата на би-вшата комунистическа върхушка недостъпно за посещения от „простосмъртни” до 1991 г. Посетил съм доста тракийски светилища и до сега наистина не бях срещал нещо толкова добре подържано и с такива добри обяснения на всеки еле-мент от светилището.В близост до руините на древния град Ранули, в околностите на резерват Ропотамо, по хребета на Маслен нос, на около 210 метра н.в. и на 3 км от Приморско се намира светили-щето на Ранули — кръг от огромни камъни, разположени върху скалиста повърхност, в средата на поляна. Древните са обожествявали местността, принасяли са дарове и я пре-връщат в своеобразен храм. В течение на времето се изграж-дат жилища за обслужващите храма (жреците), като върху голата дотогава скала започват да пренасят огромни камъни от околността.По начина на подреждане се образува календар-часовник-обсерватория, което според учените е изпълнявало следни-те функции:

Храм — много добре са запазени изсеченият в скалата жертвеник, състоящ се от две вани със свързващи ги улеи, главният олтар (огромен камък стъпил върху три точки), както и каменният трон, на който е седял владетелят или главният жрец. Интересното е, че в жертвеника не са наме-рени никакви животински следи, а единствено растителни, което навява на мисълта, че в жертва са се принасяли един-ствено растения — грозде, смокини, маслини и др.

§ Календар — върху скалната повърхност има издълбани дупки, като в моментите на слънцестоене и равноденствие между подредените камъни преминават слънчевите лъчи огряващи тези точки.

§ Часовник — подредбата на камъните е такава, че слън-чевата сянка падаща от главния олтар (огромен специфично извит камък) върху подредените на север от него 6 по-малки камъка, изпълняват функцията на слънчев часовник, разде-лящ деня на 6 части.Според откритите досега археологически находки се счита, че светилището е съградено през 14 век пр.н.е., като функ-ционира до 5 в.сл.Хр. По своята същност мястото е изпъл-нявало подобни функции каквито изпълняват манастирите в наши дни.Като разположение заема централно място в региона — на-мира се на кръстопът сключен между пътищата, свързващи устието на река Ропотамо с днешно Приморско, и древния град Ранули с пристанищния залив Св. Параскева. Макар че е високо по склоновете на планината, близостта до морето

е решаващ фактор в историческото развитие на това мяс-то. Благодарение на лесния достъп и известността си, през различните епохи на своето съществуване е посещавано от траки, гърци и римляни.1 - Вход – ориентиран на югозапад, в неразкритата си част продължава на запад. Той определя и главната ос изток-за-пад, около която която са позиционирани основните обекти изграждащи светилището.2 – Брачно ложе – централният камък е оформен като легло, а останалите четири с оградната си функция подчертават цялата композиция. Издялано е „вазглавница” в източната част на ложето, което подчертава ориентацията на изток към изгрева. Върху него се предполага, че жреца и жрицата ритуално представяли свещеният брак между Бога Слънце и Богинята Майка в ноща преди лятното равноденствие.3 – Жертвеник – снабден е отгоре с издялани в скалата ямич-ки, в които си изливали четирите свещенни течности – вода, вино, зехтин и мляко. Там са се предоставяли и дороприно-шенията, предимно горски плодове, селскостопански про-дукти, хляб и семена, в рядки случай жертвени животни.4 – Свещена площадка – скална скулптора представляваща пентаграм и фалически символ застъпващ двете начала в природата – мъжкото и женското. Скалните вани наречени още щерни са събирали дъждовната вода за запас и за ри-туалите.5 – Трон – каменен къс с издадена в него седалка. Предполага се, че от него Царя-жрец е водил религиозните церемонии.6 – Ямички в скалата – издълбани като съзвездието „Плея-ди”. Били са запълвани с масло и запалвани с цел постигане на магическа съкралност.7 – Апостол Таш – гигантски скален къс с формата на обър-нато сърце. Стъпил върху източният край на ритуалната площадка, но е отделен от нея с дълбок канал. В основата е изкопан дъговиден отвор през който посветените ритуал-но преминавали символично от владението на Бога Слънце към владението на Богинята Майка.8 – Долмен „Свещенна пещера” – класически мегалитен па-метник с две основи и плоча отгоре. Този мегалит е най-го-лемият открит по нашите земи. При траките долмените са символизирали утробата на Богинята Майка – Земята. И в него се извършва тайнството на раждането на Хероса – ге-роят Цар и Жрец презован да извърши подвизи. След „раж-дането” Хероса се явява под арката на Апостол Таш и сяда на трона посрещан от множество поклоници. Друга развита теза е, че долмените са били първите царски гробници.

Бегликташ


9 – Слънчев часовник – сътоял се е от 16 каменни плочи разположени око-ло скална площадка. Днес са запазе-ни само 7 като са „полегнали” на една страна от земетресение или ерозия. Може и да е нещо от рода на кромле-ксите, но в крайна сметка и те са ориен-тирани по Слънцето и играят роля на големи слънчеви часовници.10 – Лабиринт – система от скални коридори през които непросветените преминавали в стремеж към духовна интеграция. Желаещите за просвеще-ние били подлагани на избор който оп-ределял духовните им потребности. За вярна се считала лявата посока отвеж-даща до царството на Хедес.11 – Подземното Царството на Хедес – тянсна цепнетина в която избраните от лабиринта се спускали като върховно изпитание. Така те образно повтаряли подвига на Орфей, който според ле-гендата слязъл в Подземният свят и с помоща на Боговете успял да се завър-не. Всъщност мъже с бирени кореми и пищни дами едва ли ще могат да пре-минат от там, но в крайна сметка какво да откажем бирата ли?12 – Къщата на Оракула – останки от жреческо жилище от най-късният пе-риод на светилището ІV в. Някъде по това време духовният център преми-нал на север в залива „Св. Параскева”, където е построен манастир. Култа към Богинята майка преминал в почит на Света Параскева покровителка на ро-дилките.


Автор: lagrimaКатегория: Лични дневници



Автор: eienКатегория: ДругиПрочетен: 129335Постинги: 55


Бях на купон и си спомних това,което ми каза.

Каза ми да не пия алкохол, мамо. За това пих Спрайт.

Почуствах се горда от себе си, така как-то ми каза,че ще се почуствам.

И, че не трябва да пия алкохол и да шо-фирам, противно на това което ми ка-заха моите приятели.

Направих правилния избор да не пия, твоят съвет беше правилен.

И когато купонът свършваше забеля-зах, че хората тръгваха да шофират, без да са в адекватно състояние.

Отидох до колата си с увереността, че ще се прибера спокойно в къщи.

Не бих могла да си представя какво ме очакваше, мамо...

Сега съм повалена на земята,чувайки полицая да казва:

„Мочето,което провокира инцидента e било пияно„

Мамо, гласът му беше толкова далечен..

Кръвта ми беше навсякъде и с всички сили се мъча да не заплача.

Мога да чуя лекарите как казват: „Това момиче ще умре.„

Сигурна съм, че момчето не е имало никаква представа, какво прави, дока-то е карало с бясна скорост.

В крайна сметка той е избрал да пие и

да кара, и сега аз съм тази която трябва да умре...

Защо хората правят това,мамо,знаейки че това ще съсипе живота на много хора?

Болката ме раздира, сякаш ме режат със стотина остри ножа.

Кажи на сестра ми да не се страхува, мамо... Кажи на тати да е силен... и ко-гато аз съм на небето да напише „На тати момичето„, на гроба ми.

Някой е трябвало да каже на това момче,че не е хубаво да пие алкохол и да шофира. Ако родителите му,му го бяха казали аз можеше и да съм жива...

Трудно ми е да дишам, мамо..и започ-ва да ме е страх студено ми е и съм тъжна,защото ще си отида без да мога да те видя още веднъж..

Това са последните ми мигове и съм толкова отчаяна.

Иска ми се да ме прегърнеш,мамо,докато съм тук сам и умираща.

Колко е странно изведнъж не чувам нищо,тишината е неописуема,мамо.колко е тихо наоколо не усещам тялото си,не мога повече ,мамо.

Обичам те и..сбогом.

Тези думи са били написани от един журналист на испанската телевизия Tele5, който е представял катастро-фа през 1997г. Умирайки, момичето е казвало тези думи на всички, които са били наоколо.

Родители-отрепки

/фотогалерия/Провокирана от постинга на deteidiot: „Татко…боли ме…“, добавям снимков материал за тези от нищото пръкнали се „майки и татковци“. Патки по мисле-не, свинари по светоусещане, отрепки като морал! Родители-изчадия. Един от тях е носителят на „Оскари“, идолът на филмовата Мека, Уди Алън. „Що за човек е този,който поставя палеца в устата на вече порасналата им дъщеря и настоява да го смуче?“- ще каже по-късно Мия Фароу, когато разбира, че Уди е правил секс с доведената си дъ-щеря Сун И и за която се оженва. Но и другата й дъщеря също споделя, как една вечер докато си ляга да спи, Уди плъзга ръка в шортите й“. Никога да не реем бездушен поглед към тях! Следва фотогалерия на отрепките, с право наречени наужким-родители. Всяка една снимка може да бъде близ-ка и /или почти същата в нашата родна действителност. Да не допускаме таки-ва изстъпления, че и без това на Господ много му се събра от нас.

Бях на купон, мамо...


Автор: titКатегория: Лични дневници



Държавата, доколкото разбирам, е нещо сложно, тежко, строго, сериозно и вечно недоволно.

С две думи – като мен!

Държавата, след много ровене по въпроса схванах, била общност. Преди „общност” много автори поставят разни думи, вероятно за да си придадат важност. И после добавят още условия – за да объркат окончателно простия човек и да затвърдят у него убеждението, че туй не е работа за всеки!

Аз съм от много панаири връщана и лесно се не плаша, обаче!

Иде ми на ум, че всеки си приказва, както му изнася. Се-риозно – човек очаква да намери едно универсално опре-деление за дума, толкоз популярна. Почти колкото Бог, да речем. Но както по въпроса с Бога, и тук мненията са раз-лични. Което и придава нещо мистично на Държавата.

Не съм суеверна, и патки не паса /щото ще ги загубя/!

Всяко нещо си има просто обяснение и това – държавата, не може да прави изключение. Да не ми се прави на интересна!

Институция е държавата. Механизъм някакъв, с упът-ване за управление. Загубени са нейде във времето ориги-налните инструкции /или ги е скатал някой тарикат/ и сега се опитват хора учени да обяснят как се ползва дяволията. Според знанията си и интересите.

Ала не могат да избягат от пустата му общност. Държава-та е проста джаджа, дето урежда отношенията между хората в общността. Така, както тия последните са се разбрали да ги урежда. А – и ги пази от други хора, с други общности, дето ползват същата чудесия. Препоръчително е общности-те да си настройват джаджите тъй, че да не си пречат една на друга, щото иначе стават сакатлъци.Но с външна политика няма да ви занимавам сега. По същество – държавата е на общността. Значи е и моя, но – не само. Освен това – има ли общност, има държава. Няма ли – остава само територията, дето живеят някакви хора, които не искат да са общност.

Всъщност – държавата си стои, но – неупотребявана от общността. Понеже няма такава!

Отличителен белег на ситуацията е, че много от хората, дето не искат да са общност, се стремят да употребяват дър-жавата, но само за себе си. Което е противопоказно, с оглед функциите на гяволията. Един човек не е общност. И сто човека не са общност. Общността не е бройка, общността

е солидарност, сътрудничество. Като ги няма тези нещица, механизмът тръгва на самотек и гази наред – и тия дето го искат, и ония, дето не искат да са общност.

И се почва едно вайкане, една гюрултия до небето! Об-винения, контраобвинения, възражения, ма аз може ли, що тъй, бе, мразя я тая държава, селяниии, гражданчетааа, простациии, гадовее и…

Държавата – на автопилот.

Мощна, каквато са я направили онез, дето са искали да са общност. И безразборно тракаща – механизъм, работещ безотказно. Както е конструиран. За общности.

Та си мисля – за да я ползваме тази държава, всеки за него си, но – не само, първо ще трябва да си възстановим общ-ността. С две думи – да си сътрудничим. Ако и това ви е сложно – да бъдем хора. Един с друг. Не - само за себе си!

Нещя и е сложен начинът на ползване на държавата.

Толкова общности са я ползвали преди нас!

Държавата – начин на употреба

нашият адвокат iliada – Илиана Димитрова


Автор: borsiКатегория: БизнесПрочетен: 230414Постинги: 257Коментари: 1652

„Не се изключва възможността България да изтегли заем от Международната банка за възстановяване и развитие, за да излезе от икономическата криза” - Марий Косев заместник-министърът на икономиката и енергетиката.Мерките за структурни реформи и „икономическо стаби-лизиране“, предписвани от Международния валутен фонд и Световната банка, хвърлят народите в мизерия, а иконо-миките в колапс, като след тях често ефекта е дълготраен, защото и двете институции наблягат на рязане на разходи които водят до растеж (образование и медицински услуги, а не казват и дума за намаление на административния апарат и антимонополно законодателство, нещо което би спомогна-ло една страна да излезе от криза и да си плаща дълговете).За това и МВФ например никога не се е ползвал с популяр-ност в Япония, която категорично е отказвала заеми от него, дори след разрухите на Хирошима, Нагасаки, половин Япо-ния в развалини и колапса в икономиката и след войната.Напротив, Япония избира съвсем друг път на финансиране, който е много по-плодотворен пред препоръките и условия-та на МВФ, но на това няма да се спирам тъй като не е пред-мет на разговора, а и едва ли някой би приложил подобен модел в България поради липса на желание.Малко обаче за МВФ и Световната Банка.СБ например изхарчи много повече за ремонт на сградата и кабинетите си, в които работят експерти като уважавания от всички по цял свят топ 100 икономист Дянков и оня неин директор, който си бе назначил половината рода и любов-ници в банката. Предполагаме, уважавания Дянков е видял от там и е назначил своята любовница на 8 000 лева заплата + бонуси + служебно БМВ + служебен апартамент, докато той горкия ходи с велосипед на работа, защото нямало било пари и щял да икономисва.

Малко справка за поразиите на двете организации:

В Латинска Америка благодарение на МВФ и СБ броят на бедните почти се удвоява през периода 1980-2001 г., като от 120 нараства на 220 милиона.Страните не само не излизат от кризите си, но и те се задъл-бочават, като в страни като Аржентина например вилнеят корпорации като Енрон, вследствие на което поради пода-рените им монополи, започват проблеми с тока, а в Буенос Айрес водата от градската мрежа от питейна преди това, се

превръща в някаква мътилка пълна с бактерии. Въпреки всичко Енрон фалира, защото на глупака и 200 компании да му подариш и цели държави, пак си е глупак и пак ще фа-лира, проблема е, че преди това, ще съсипе всичко наоколо.В Манагуа столицата на Никарагуа, започва режим на тока, 4 часа има 4 няма. Бразилия тази богата страна, вместо да заеме подобаващото и се място, влошава икономическите си показатели, а и без това огромната неграмотност там, която и без това е бич за икономиката и, нараства осезаемо като % поради желанието на МВФ и СБ да те режат точно тези пера които биха водили до растеж; Наука (Дянко като светило на СБ не случайно е попилял при работата си в тази организа-ция Грузинската академия на науките), образование (с не-грамотни и зле образовани икономика не може да се прави) и здравеопазване.Според признанията на икономист от самата Световната банка, Вашингтонският консенсус от 80-те и 90-те години презира всяко съображение, свързано със справедливост.Стреми се да избегне каквато и да било мярка, насочена към преразпределение на благата, като социалните поражения и съпътстващите социалните поражения икономическа раз-руха са драстични, по причина, че без средна класа и с бедно население не може да се прави икономика - Дания и Люк-сембург са пример за едното, България, за другото.Отделно, в страните под диктат на СБ и МВФ престъпнос-тта рязко скача.

Въпреки неуспехите си през десетилетията, МВФ и СБ не променят условията на програмите си. Това е лесно обяс-нимо. В такива организации няма нито един практик, но е пълно с теоретици и парашутисти според квотите.

Идеите на двете организации се оказват неприемлива в страна като Уругвай - с традиции в работническото зако-нодателство, стабилна банкова система (подобна на тази в Швейцария), една от най-благоустроените страни в Латин-ска Америка що се отнася до здравеопазване и образование. Медицинското обслужване и образованието в страната са на добро ниво и са повсеместно достъпни. Страната има до-бър жизнен стандарт и ниски нива на корупция. Стандартът на живот е по-висок от този на много страни в Източна Ев-ропа, особено на Балканите.Когато Уругвай показва среден пръст на МВФ веднага е на-

Ще теглим ли заем от МВФ и СБ?


речен от емисарите на МВФ “полусоциалистически”. Е, нека са социалисти щом са Швейцария на Латинска Америка. Днес Уругвай се слави с добър жизнен стандарт, ниска прес-тъпност и просперираща икономика, за разлика от нас.

За разлика от Уругвай много латиноамерикански държави опрели до МВФ и СВ не са в състояние да защитят основни и минимални човешки права на своите граждани: образо-вание, здравеопазване, право на труд, жилище, което води и до компас в икономиките им и скачането от една криза в друга. Олигархичните модели никога не са можели да ра-ботят и ако Ейпъл са възникнали в гараж и сега неговите основатели са едни от хората притежаващи 90 % от богат-ството в САЩ, то Ейпъл никога не биха възникнали в стра-на командвана от МВФ, СБ или в страна от олигархичен тип като бедните страни в Латинска Америка или България. Би възникнал само в страна с либерална икономика, а МВФ, СБ - либерализъм и просперитет е все едно свиня и космос. Са-мата нелиберална политика, добра по принцип се изражда драстично, като права се дават само на монополи, държавна администрация и политическа върхушка. Китайците имате една чудесна древна поговорка за случая „Богатият не дава на бедния да запали и лампа, а сам подпалва цели къщи.МВФ и СБ палят цели страни пазейки само олигархичния модел за сметка на икономическото развитие, либерализма и социалния просперитет.Тук лесно може да отрием и отговора за проблемите в Бъл-гария, както и защо от 1991-1993 година насам (когато има-хме по-голям растеж и развитие и от Чехия), имахме само един много кратък период на свободно предприемачество, неограничено от администрация с абсурдни изисквания и разпоредби и ниска безработица (под 3 %), се влошаваме все повече и все по-малко хора се заемат да правят бизнес по простата причина, че държавна политика е да се пречи (Както бе казал Петьо Блъсков в присъствието на Валентин Моллов в 1994 г. на една среща на ССИГ „Не може всеки гащник да иска да става бизнесмен! Тези които ще правят бизнес се знаят, а другите ще бачкат за заплата всеки месец иначе-е-е-е...).Липсата на съпричастност, свобода и солидарен общ ин-терес на по-голямата част от нацията, не позволява висока ефективност на политиката, а от там спиралата отново се за-върта към икономиката която при слаба политика стагнира, ставайки отново жертва на бюрокрация и корупция.Точно това е политиката на МВФ и СБ - Власт за корпора-

циите и олигарсите и мачкайте всеки друг бизнес и работ-ническа класа.Истински пример за политика напук на МВФ е тази на Бра-зилия и на последния и президент комунист (защото си е комуняга, няма какво да се лъжем) Луиш Игнасио Лула да Силва, който заложи на образованието и разбиване на монополите вместо на монополизацията и продажбата за жълти стотинки на държавни активи. И най-интересно тоя комунист не само успя в голям % да пребори за 8 години бедността в Бразилия и да подкара бразилската икономика, но и има ясно заявената подкрепа на капиталите по света, които не се колебаят да влагат в Бразилия нищо, че се упра-влява от комуняга който се грижи за бедните.Само, че и да Силва и капиталите знаят - Средната класа, образованието и свободната инициатива крепи пазара, дви-жи прогреса и икономиката, а не бедността, монополите и малкия кръг олигархия.

Колкото до България то споразумение с МВФ и дори слухо-ве за него в настоящия момент не само няма да помогне на страната, а ще навреди.Всеки слух за преговори с МВФ се приема като знак, че има сериозен проблем в тази страна. Затвърдим ли това впечат-ление, за България, сами ще създадем още по-тежка криза. Страни, в които банките, валутата и бюджетът са стабилни, не могат да вземат много пари от МВФ. Можем да вземем максимум 2 млрд. макар дълбоко да се с Евро на малки тран-шове. Толкова пари правителството харчи само за част от администрацията. Ако са ни толкова нужни тези пари, защо ги харчим, а не намалим излишните разходи в администра-цията?Разбира се някой чиновници мислят, че получаването на пари от МВФ означава харчене и стимулиране на иконо-миката. Нищо подобно. В споразуменията с МВФ и СБ се залага намаляване на разходи, замразяване на пенсии, нама-ляване на заплати (в Латвия намалиха заплатите с 25% след споразумението с МВФ).

Време е да се съсредоточим върху истински реформи (меж-ду които и либерализация на банковия сектор - от там могат да дойдат много пари и да се усети драстичен спад в лих-вите), които да направят икономиката по-конкурентна и по този начин да излезем от кризата, вместо да се нагърбваме с нови заеми и то от организации за които е доказано, че където са минали трева не никне.


Автор: mikinoКатегория: ДругиПрочетен: 67281Постинги: 102Коментари: 1491

Автор: fenrisКатегория: Лични дневници


Тъжно е...Да гледаш как Родината ти загива бавно, но сигурно.........и да знаеш кой я убива...Да виждаш как много хора не искат да повярват в истината, за Голямата лъжа, продължаваща вече 65 години.Тъжно е и боли, когато малцина разби-рат твоята тъга.Тъжно е да гледаш, как много деца на България търсят късмета си другаде и мразят родината си..........и как други неуки създания, тихомъл-ком превземат Родният ти край.Тъжно е да не чуваш гласа на сънародни-ците си.Тъжно е да гледаш, как „Високите и сини планини” вече не са същите.Тъжно е да не чуваш нежната песен, на онази „Сладкопойна чучулига”.Тъжно е да гледаш посивелите лица на един страдащ народ.Тъжно е да четеш борбени слова и те да заглъхват.Тъжно е да искаш благоденствието на народа си, а да не можеш да направиш нищо.Тъжно е да гледаш пустите поля..............и само да помниш онази благодат, с която са те дарявали те в миналото.Тъжно е да знаеш, че всяка сълза проро-нена от теб потъва нейде, в любимата ти земя... ........и остава там завинаги. Тъжно е да имаш сили да се бориш, а те да бъдат пропилявани само с думи.Тъжно е да можеш да говориш, но да те чуват малцина.Тъжно е да докосваш вековните букове и сърцето ти да се свива, защото не знаеш дали утре ще можеш повториш тази пре-гръдка.Тъжно е да имаш волята да издържиш на всичко това и много още... да искаш да не е така... да се молиш всяка нощ това да спре... а да се чувстваш тъй, сякаш Господ Бог не чува молитвите ти... Тъжно е да вярваш в една химера...

Когато вървите забързани към рабо-та или на път за вкъщи заглеждали ли сте се около вас? Забелязвате ли какво става? Отговорът е не нали? Толкова сме се задълбочили в проблемите си положени в личният ни живот, че не виждаме щастието около нас. Тук ня-кой ще оспори, че няма щастие около нас. А той може ли да го докаже. Не ви питам какво казват телевизията, ради-ото или вестниците. Вие какво видя-хте? Въпросът е риторичен. Понякога си позволявам лукса дори като бързам за работа да се оглеждам и така виждам разни неща. Около нас има истории, изпълнени с емоции и те вървят точно до нас и са толкова невероятни, но вие едва ли ги забелязвате. Не се обиждай-те аз ще ви разкажа няколко. Щастието е въпрос на състояние и то трябва да е естественото ни такова, независимо от обстоятелствата. Не говоря да сме ухилени до уши луди, които се кикотят през цялото време, разбира се. Нека се пренесем в една от онези истории. На-дявам се тогава да разберете. Сутринта се събудих и реших да отида пеша на работа, времето беше хубаво, птичките пееха, абе приказка. Усетих докосването на събуждащата се при-рода. И не можах да и устоя. Винаги отивам на работа по-рано, сега по из-ключение щях да отида навреме, леко запотен и задъхан, но навреме. Бях го правил и преди, знаех, че нямаше да ми е проблем. Излязох навън усмихнах се на обстановката и на хубавото време и тръгнах по тротоара. Подскачах като някакъв хлапак и си подсвирквах на-рамил чанта. Беше ми забавно. Хората ме поглеждаха поклащаха глава и от-минаваха с въздишка мислейки ме за луд. Може би в наше време бе прието щастлив=луд. Е нека бъда луд тогава.

Така се придвижих доста бързо към парка през, който минаваше пътят ми. Избирах него като ходех пеша, защото там беше спокойно и уютно. Хората са странни същества, всъщност не аз е светът беше луд. Приближих се до първата площадка,която намерих. В средата имаше езерце с златни рибки и гупи. Децата често идваха тук да ги гледат и хранят искрено забавлявай-ки се с техните действия и борбата им за храна. Ако имаха късмет можеше да видят и костенурка. Дори Старата Дора. Това беше една костенурка из-вестна на всички идващи в този парк. Корубата и отгоре бе оцветена от няка-къв лишей или нещо подобно във фор-мата на звезда или четирилистна дете-лина мненията бяха много и различни. Обаче всичките се обединяваха около едно, че тя носеше късмет. Така поне се говореше. Ако не друго, поне правеше хората , които я видеха щастливи. Сти-га толкова за това нека се върнем към историята ми. Седях и заглеждах ми-наващите непознати. Повечето като ме видеха, че ги гледам извръщаха поглед и отминаваха бързо стискайки чанта-та си. Това определено ме разсмиваше. Имах още около половин час преди да започна да закъснявам и реших да ос-тана още малко. Един младеж отвърна на погледа ми. Това ме изненада. Ус-михнах му се. Той се приближи и сед-на до мен. Интересно, явно хлапето не страдаше от скрупулите на днешните възрастни.

- Трябва да поговоря с някой.- Разбира се с какво да помогна?Винаги питах така, беше ми като навик.- Отзивчив сте.-хлапето кимна на себе си сякаш си отбелязваше нещо наум. После в погледа му проблесна тревога.

Искаш ли да си щастлив?


- Не сте някаква откачалка нали?- Спокойно , падам си по жени на моята възраст. Искаш ли да ти покажа жълтата си книжка?Това явно го успокои и той се разсмя нервно.- Та с какво мога да помогна?- Ами искам да споделя с някой. Просто толкова ми се събра, че съм като гейзер и всеки момент може да направя някоя глупост.- Говори слушам те.- Но няма да кажете на никога нали?- Казва се никого, и спокойно аз дори не те познавам. Ако искаш да минем на ти?- А вярно, добре ами ето за какво става дума...Беше преживял доста. Наистина много. Беше един от тези, които не забелязваме на път за работа. Беше се влюбил, в девойка от по-горен клас. Наперено момиче, което било със самочувствие на най-голямата красавица в училището. Естествено имала много ухажори. Поради тази причина тя нямала постоянно гадже, защото обичала вниманието. Това е моята интерпретация разбира се. Разказвам ви го набързо. Момчето решило да я впечатли. И издълбало върху ръката си името ‘и с нож. Имало такава мода сред тийнейджърите. Показа ми белега. Беше зараснал и вече името не личеше, но само по-себе си това бе адски гадно. Тя тръгнала за малко с него, целунала го няколко пъти и го изоставила след една седмица. Момчето беше разбито. Никой не го разбираше. Връсниците му се подиграваха. Зачудих се дали родителите му бяха се заслушали в емоциите му? Или ако той отгово-реше „всичко е окей” те го оставяха на мира, считайки се за широко скроени? Момчето завърши разказа си с това, че об-мислял да направи нещо грандиозно. Да се хвърли от коша на баскетболното игрище и да се приземи на крака за да я привлече към себе си отново. Явно беше романтик, защото ми описваше как горещите и устни парели по неговите и... така нататък. Младежа свърши и ме погледна право в очите. Очакваше някакъв отговор явно и то от мен.- Какво мислиш?- Тя не е за теб.В очите му блесна разочарование и той стана.- Чакай малко, искаш ли да ти покажа нещо?- Какво?- Първо седни и ме изслушай, става ли?- Ами....- Няма ами, ти поиска да говориш с мен нали?- Аха, ами тогава ще ме изтърпиш още малко.Той сви рамене.- Тя прави ли те щастлив?- Амии...- Да или не?- Кога за последно беше щастлив преди или след като се влю-би в нея?Младежът изобрази дълбоко замислена физиономия.- Май преди.-промърмори той.

- От това следва, че...?- Че какво?- Че тя ти носи само нещастие бе човек.Младежът се дръпна леко назад.- Май си прав.- Помисли малко, знам, че си влюбен ама да правиш такива глупости за момиче. Тя трябва да те хареса такъв какъвто си. - Ама за я харесвам каквато е.- Това не значи, че и тя те харесва.Кимна, май прогресирах.- Не прави повече глупости и я зарежи и дори да те търси не и откликвай.Той се усмихна:- Няма да го направи.- Да се обзаложим ли?- Добре, а какво щеше да ми показваш?- Ела с мен.Приближих се до Езерцето на щастието. Така бе наречено от мнозина. С гръб към него и гледайки момчето пъхнах ръка във водата. Усетих нокти който запъплиха по ръката ми. Извадих ръката си и я поднесох на младежа. Пред очите ми беше Старата Дора. Момчето ме зяпна.- Нали не беше откачалка?- Погали я, не се стеснявай няма да те изяде.Момчето се вгледа в корубата и:- Има странно образувание на черупката си като детелина или нещо такова.- Погали я и ще се почувстваш по-добре.Той кимна и протегна ръка. Докосна с пръст черупката и. Костенурката лазеше смешно с крачета, но като го усети за-стина. По ръката ми пробягна нещо като искра.- Ей човече, хвана ме ток. Ама се почувствах супер. Косте-нурката отново махаше с крачета. Пуснах я плавно във вода-та и тя застина там.- Благодаря ти.-кимна ми хлапето.-някой път може пак да се засечем тук. Много ми помогна.Усещах, че историята не е свършила и за това седнах на пей-ката до самото езерце. Едно съвсем младо девойче се при-ближи след малко. Един лъч светлина падна върху гърба на спокойната Дора и той заслепи момичето. Тя се извърна към нея и се приближи.- Я каква интересна костенурка.-наведе се и я погали. Стара-та Дора се размърда и оттласна от брега.- Плавай миличка и ти благодаря за усмивката, която ми дари.-каза девойката.Усмихнах се и станах историята бе свършила. Погледнах ча-совника. Закъснявах за работа. Затичах се. След една седми-ца дъжд времето отново стана приятно.Аз отново седях пред парка и наблюдавах хората. Покрай мен мина една двойка. Младежът ми махна. Едвам го познах, беше тъжният тийнейджър от миналата седмица. Само, че тъгата не стоеше на лицето му повече. А девойката, се ог-леждаше отново да срещне костенурката.


Автор: kasnaprolet9999Категория: Лични дневници



Напоследък го раздавам много сериозно с тези здравни теми, някой ще си помисли, че само това ми е в главата, как да поддържам здравето си в добра форма. В малката ми гла-вица е както при фигурното пързаляне, има задължителна и волна програма, нещата са просто свързани, здравето е не-обходимост, за да имаме добра основа за постигане на всич-ко останало, да реализираме мечтите си, да се радваме на хората около себе си и всички хубави неща, да изграждаме живота си, както и да получим максимално удоволствие от

това че сме живи.Едно от големите удоволствия за много хора например е посещението на интересни места. Не можем обаче да оти-дем навсякъде, един живот не стига, за това можем да ги за-меним с виртуални разходки. Днес ще Ви заведа в с.Мала църква, което се намира в полите на Рила. Много живопис-но място с красиви вили, в дворните места на повечето от тях преминават красиви поточета. Снимките са направени от малкия ми син Добромир миналата пролет.

Разходка вс. Мала църква


Автор: baphaКатегория: Лични дневници



Събуждам се и пускам кафеварката. Зъбите, чорапите, дрехите...Ключове (за фирма, дом, кола), телефон, Пари...Кафе в пласмасова чашка, целувка на сънчовци, обувки, асансьор, гараж, кола. Новините, кафето, цигарата.Улицата, магистралата, улицата, склада. Поздрави, въпроси, отгово-ри. Мейли, оферти, допитвания. Камиони, шофьори, стоки. Пари...Ежедневието, от което като дете съм се страхувал. Скуката, която съм се кълнял (на себе си) да не преживея. Коловозът, „в който само другите влизат”, калъпа за стадото.А сега не само съм се хързулнал в него. Сега изисквам съ-щото и от другите. Да не закъсняват, да са отговорни, да са предсказуеми, да са коловозни. Да са в калъпа.За да може конвейра на деня ни да върви безпроблемно, за да имат техните (и моето) семейства сигурност, да са „осигу-рени” финансово. Пари...Пристигам малко преди 6 във фирмата. Всички опитват да изглеждат пълни с енергия, заели се настървено със задъл-женията си. Но има нещо напукано в цялото. Нещо, което мирише на фалш. Опитвам се да пробия бариерата, но не става. Поне са задружни, ако има проблем ще разбера. След около половин час при мен идва единия македонец и ме пита може ли да поговорим насаме. Детето му е болно, жена му не говори немски и може ли да им извикам такси и да дам на шофьора адреса на детската болница. Аз естествено про-явявам „човечност” и започвам да звъня. Първо на майката,

после на фирмата за таксита, изисквам котакт с шофьора и започвам да обяснявам случая. И изведнъж... флаш. Преди месеци дъщеря ми се разболя и си спомням паниката, неси-гурноста, треската, разговорите с доктори, стреса... И ме изумява в какво превръщам работниците, в какво се превръщат те. Как „сигурноста”, „финансовото обезпече-ние”, Парите, ни карат да забием семействата си, децата си, там някъде отзад, сред злободневните кахъри и нерви. Викам макето и му казвам да се мята в колата си и да си оти-ва при семейството. Той ми кима и излиза. След 15 мину-ти обаче е още в склада. Не мога да повярвам... Започвам да губя контрол, осъзнавам безсилието си пред калъпа, който аз съм създал, от който съм част. Карам му се, викам. А той ми отговаря с виновен глас:- Ама аз съм на работа...Виновен се чуства, наистина... За това, че рови с „лични про-блеми” на работа, за това, че „губя времето на шефа”, за това, че детето му е болно... Виновен! Дали днес сме по-несигурни за бъдещето си, отколкото дя-довците ни, дали летвата за „успех” е вдигната толкова на-високо, дали изкривяваме толкова ценностните си системи, че децата ни отиват толкова назад...? Дали сме продукти на времето, в което живеем, вместо ние да му даваме темпото, да го правим?

Дали черупката е по-важна от ядрото? Вече...

За Парите и Децата. И обратно...


Автор: zvezdichkaКатегория: Лични дневници


Тук царува атмосферата на високите неща - големи и атрактивни хотели, малки капанчета, магазинчета.

На много от тях висяха табелки „Про-дава се“ или „For Sale“. Имаше хора в курорта, но определено зимата той е в своя апогей.

Много от хотелите, кафенетата и рес-торантчетата бяха затворили.

Пистите бяха много красиви – едно ярко и хубаво зелено се набиваше на очи - галеща милувка.

Имаше и места, оформени с красиви кътове и градинки.

След като напуснахме село Алино се отправихме към прохладата на курор-та Боровец.

От Алино към Боровец и Самоков


Тук човек с удоволствие може да релак-сира лятото на басейна на хотел Рила.

Ето и една от малкото останали стари сгради в района.

След разходката в курорта хапнахме по един сладолед и потеглихме към Самоков.

Там жегата беше в разгара си. А и на-шите сили вече ни бяха понапуснали. Разходихме се из централната улица, като аз много исках да видя местната забележителност “Сарафската къща”.

Следвайки посоката, която местните ни обясниха видяхме и други забележителности на града.

Историческият музей: Голямата чешма, наричана още „Чеш-мата с обицата“ е била построена през 1660г. по поръка на емина на султанска-та кухня Мехмед ефенди на най-видно-то място на чершията. Изградена е в мавритански стил от каменни блокове.

Названието „чешмата с обицата“ иде от един от декоративните елементи, който прилича на огромна желязна обица, за-качена за покрива. По фасадата й има и други такива декоративни елементи като малки шадравани и къщичка за птици

Читалището паметник „Отец Паисий“, което е построено през 1923 г. с цел освен читалище да бъде и паметник за прослава и помен на загиналите по бойните полета в Балканската война, Междусъюзническата война и Евро-пейската война.

Байракли джамията, която е била пре-устроена през 1845 г. От Мехмед Хусреф паша в памет на майка му - българка от село Шишманово. Според преданието Мехмед Хусреф паша поставил на ку-пола на джамията кръст и полумесец - за да почете майка си и за да не обиди баща си. Може би заради това и зара-ди обстоятелството, че Мехмед Хусреф паша е бил обичан от местното христи-янско население (когато бил пленен от кърджалиите, организирането на съби-рането на парите за откупа се извърши-ло не от турците, а от християните), тя е единствената от съществувалите някога 12 ислямски култови сгради, която е достигнала до наше време.


За съжаление Сарафкината къща беше затворена, като почивните дни са точ-но събота и неделя...

Прибрахме се по централния път Са-моков – София, като последното отби-ване беше към язовир Искър

Та това беше края на нашето съботно пътуване, което беше доста изморител-но в края на деня, особено за родите-лите на моята приятелка, но и много радостно :).

Точно до нея имаше една голяма изо-ставена старинна постройка. Впослед-ствие по описание в нета предполагам, че това е синагогата.

На връщаме минахме покрай автога-рата и пихме водица от друга каменна чешмичка.

Автор: kleopatrasvКатегория: ПоезияПрочетен: 591620Постинги: 539


Ще го направя „Сбогом

блогъри, време е за почивка!“

Ще го направя,въпреки негодуването върху решенията,въпреки пропиляването на монолога,въпреки забавянето на обещанията,въпреки нарушаването на мирогледа.

Ще го догоня,въпреки пропускането на увода,въпреки сложността на действието,въпреки нараняването на гордостта,въпреки нерешителността на чувствата.

Ще го докажа,въпреки сложните истини наяве,въпреки неотричането на трудностите,въпреки неспестената ми смиреност,въпреки прикритата ми размирност.

Ще го преоткрия,въпреки пропиляването на шансовете,въпреки пропускането на ползите,въпреки запустяването на пътищата,въпреки преминаване на годините.

Ще бъда,въпреки вечните противоречия,въпреки нагласените натрапвания,въпреки грешните натяквания,въпреки бурните разногласия.

Ще остана,въпреки изчерпването на думите,въпреки наближаването на края,въпреки заминаването на приятелите,въпреки че загубвам и откривам себе си.


Благоевград е разположен в долината на Струма, а през него тече река Би-стрица.

Преди около 300г. пр. н. е. при топлите минерални извори възниква тракий-ското селище Скаптопара на мястото на днешния квартал Грамада. С идва-нето на славяните животът замрял, а за следващите векове липсват данни. От XV в. на същото място отново има град, но с мюсюлманско население, който многократно сменя името си- Джума Базари, Джума, Орта Джума, Джумая, Горна Джумая.

По време на Възраждането от източна-та страна на р. Бистрица се застроява Вароша- българската махала. На 5. 10. 1912 г. Горна Джумая е освободена от българската армия. След Междусъю-зническата и I Световна война в града се заселват много българи- бежанци от Егейска и Вардарска Македония.

На 9. 05. 1950 г. Горна Джумая е пре-именувана на Благоевград в чест на по-литическия деец Димитър Благоев.

Тук се намира и къщата на Георги Из-мирлиев- македончето, участвал в ос-вободителното движение.

Жителите на Джумая издействали султански ферман за построяване на църква. Така „ Въведение Богородич-но“ е осветена през 1844г., а в следва-щите 50 г. е достроена и изографисана. Обявена е за паметник на културата.

Автор: julietКатегория: ТуризъмПрочетен: 68400Постинги: 49


Автор: sunflowerКатегория: Лични дневници



Благоевград

Плета картина на себе си

ще изплета себе сиот себе сибавнос търпениеможе би дорис малко закъснениено пък е сигурно

ще оставя картинатанедовършеназа да я доплетатдецата и внуците/както аз все още рисувамживота на баба/

ще внимавам понякогано по-често ще се втурвамнапред безразсъдно/нямам вяра на разсъдъка*/

важното е да направя изборколебанието убива

*раз-съ-дък.... хахаха ама че готина дума :)


Берлинската стена падна преди 20 години. С нея паднаха и много забрани, ограничаващи личната ни свобода. Разрушен беше един символ на огромната човешка грешка - хората да бъдат изкуствено и насилствено отделяни, затваряни и пазе-ни от богатия лош свят на запад. Оказа се не толкова труд-но, колкото това, което дойде след него. Защото подарената свобода не е бижу, дето можем да закачим на ревера си и да живеем с едната гордост от него. Тя е нещо, за което е нужно да се борим всеки божи ден – решително и безотказно, за да не ни я отнемат. Тя е начин на живот, поставящ персонално пред всеки човек изискването да събори вътрешната стена, издигната от самия него и пречеща му да изяви в пълнота най-доброто от себе си.

Приспиваха ни 20 години със словоизлияния. Основното в тях беше и продължава да е противопоставянето, но не срещу каквото трябва. Натрупаните знания, ценностите, формира-ли ни като хора, отсятата в паметта ни информация, която продължаваме да осмисляме като есенция на минала и насто-яща мъдрост, предизвикват бунта на духа ни срещу мнима-та свобода. Думи, изпразнени от съдържание и последвани от неправомерни действия, поставиха малки групи от хора в привилегирована позиция и така се оказа, че на старта ос-таналите не само са голи, боси, гладни и жадни, но и нищо не могат да направят за себе си, защото възможностите им за избор са отнети. Дон Кихот освобождава овчарчето от боя на господаря му в момента, но след това нещата се влошават още повече. У когото са хляба и ножа, у него е и силата. Ето затова не мога да приема като благодат свободата за нечестно забогателите /боже, колко много се оказаха те/, които освен всичко друго, ни представят по телевизията и като пример за “светски елит”. Искат да ни накарат да се примирим с факта, че е справедливо някой, който в нищо не е по-добър от дру-гите, освен в липсата на морал, може да живее като английски лорд по рождение, демонстрирайки в повечето случаи мало-културие и откровен примитивизъм. Е, някои се оказа, че мо-гат да свирят и на пиано, но това не променя нравствения им облик и не прави парите им честно спечелени.

На този етап няма възмездие за лъжата и несправедливост-та. Няма съд за истинските престъпления. Никой от нас дори не си е представял, че корумпираността може да се разрасне до такива огромни размери. Какво падение. Родителите да се чувстват виновни пред децата си, заради своята честност и желание с труд да постигнат реализацията си. Доста от нах-ранените журналисти се отказаха да служат на обществото, търсейки истината. Европейските доклади /скрити и явни/ се оказаха недостатъчни, за да се смени курса на мнимата про-мяна. Макар и със закъснение наказателният вот все пак се случи. Ами сега?...

Преходът бил свършил. Айде, бе! Явно много ни подце-няват. Един от социолозите, дето системно ни зарибяват от екрана,го притиснаха здраво и ребром в “Челюсти”. Не оч-акваше и блокира. Дар словото не му помогна. Само че така

трябва да бъдат атакувани всички и не само в обществени дебати, а чрез за-конови средства. В момента се показва воля за това. За първи път. Дано не се разпилее в необмислени битки и емоци-онални изхвърляния без резултат. Дано бъде оздравена съдебната система, че отдавна е била отбой и ролята й за об-ществената депресия не престава да расте. Нали правораздаването и всички общественополезни институции са из-мислени, за да служат на хората. Време е да си спомнят това и да покажат дейст-

вия, с които да върнат доверието и уважението към себе си. Не “со кротце, со благо и со малко кютек”, а по цивилизован начин. Напрежение и изнервеност има, заради убеждението, че нещата не стават, защото управляващите не искат това. 20 години сме свидетели на едно непрекъснато надскачане в надлъгването, заради закърнелите сетива на облагодетел-стваните по един или друг начин. Когато съвестта спи, става страшно и неуправляемо. Пасивността, равнодушието, баве-нето, нищоправенето ни държат в абсолютен застой. Чака-нето друг да подхване с голи ръце главнята, не помага. Оли-гарсите дават тон на малките риби, които са тръгнали през просото /без страх, че са на сухо/, за да се охранят бързо като тях. БЪРЗО! Никой не иска постепенно и с труд. Защо? Къде се дянаха ценностите или останаха само написани на книга, за да се учат за обща култура. Потъпкването им в реалния живот изправя собствените ни деца пред погрешни избо-ри. Младостта не иска да бъде залъгвана. Ами тя е като нас. Нима ние искаме…Примирили ли сме се…Не мисля. Затова приказки от рода на “преходът свърши” са за консумация на “сполучилите” или на тези, които вярват в победата на несво-бодата, на полуистината, на окованата по нов начин справед-ливост.

Да. Демокрацията не е съвършена, както нищо измислено от човека на този свят, дори когато намеренията са били най-чисти. Но…никой не е измислил нищо по-добро, приложимо на практика. Затова и промяната зависи от нас. Трябва да на-мерим сили да се освободим от измислените кумири и натру-пания фалш, да се преборим със страховете си и да попречим съзнателно или по некадърност да ни пързалят. Стената въ-тре в нас е по-опасна от тази, която в Берлин събориха преди 20 години. Тя изобщо не е падала истински. Затова в Европа празнуват, въпреки трудностите, а ние само присъстваме. У нас под покривалото на свободното слово се развихриха про-цеси, които никой не успя да спре, поради страх, незнание или по лични съображения. Така се стигна до опорочаването на прехода.

Ще продължим ли да повтаряме грешките на растежа…Надявам се, че този път не. Заедно можем много. Можем

всичко. Само че юнашкото доверие трябва да оставим в ми-налото и да използуваме законите по предназначение. Тук вече определено е нужно да побързаме, че достатъчно се по-забавихме. Двадесет години стигат! Нали искаме нормален живот. Лишенията ни трябва да имат смисъл. Нека наистина продължим с повече решителност да променяме битието си заедно. Една птичка пролет не прави. Тя е само благата вест, която мълчанието и бездействието могат да обезсмислят и тогава…пак отначало. Не. Не бива да ни се случва повече.

Дни, изпълнени с обич, надежда и вдъхновение ви желая, приятели! Да съборим стената в нас! Да се опитаме да над-скочим себе си и да бъдем по-добри, отколкото мислим, че можем да бъдем!

Автор: inel379Категория: ДругиПрочетен: 32630Постинги: 46Коментари: 638

За стената в нас


Автор: tiliКатегория: ДругиПрочетен: 186384Постинги: 298Коментари: 5681

Неочаквания Рай

Съвсем внезапно и импровизирано се вдигнах от компа и се отправих към Северозападна България. Дестинация - Ново село, Видинско. 833-тия кило-метър на Дунава. Нивото на водата - sans changement - високо! От години съм канена всяко лято, всеки гроздо-бер, понякога и на Коледа, но -не! Все имаше някаква причина да не отида. И ето ме сега там. Сред скъпи приятели, сред сродни души. Да споделя с люби-ми хора най-трудната за мен седмица от годината. Ако помните постинга за 1 март - компанията е почти същата. Знаем си се отлично от векове :) Оби-чам ви, благодаря, че ви има!!! Това, ко-ето не знаех беше, че ще попадна в кът-че от Рая! Господ дал, та се забравил! Ново село е удивително място, с удиви-телни хора и най-удивителния говор на много странен български. Нали имам опит от Трънско и Чипровци - почти го разбирам ако говорят бавно. Имат си сайтове, сдружение, правят си годиш-ни сбирки във „Форум“ на НДК. И вече съм поканена да участвам пълноправ-но:) Понаправих малко снимки с чужда камера, защото от бързане си забравих моята. Започвам с Дунава...

Денят завършваше с късно лягане и за-това започваше с късно ставане. Кафе-та, закуска, приготвяне на кошницата с храна. Рибарските такъми са си в кола-та. Не излизат от там никога! На Дунава се ходи на плаж от обяд нататък. Така било прието, защото сутрин е задушно и тежко и... Абе тежичко си е след цяла нощ благ лаф, новоселска гъмза, разни тънки питиета и вкусни похапки. За тези няколко дни не можах да се уверя лично дали е истина, но този плажен режим напълно ме устройваше:))

Понякога се присяда за кратък отдих, че работата нема край...

И резултатът не закъснява! Урааа!!! Първата щука! Жените и децата пищят и скачат като папуаси по плажа, а Май-сторът скромно се усмихва и разказва как е минала битката :)))Ето, катуна пристигна и разтовари на

плажа. И какво следва? Работа, разби-ра се! Няма миг покой и мързелуване. Мъжете си хващат съоръженията и за-почват да се трудят като роби на тръс-тиката:

Разпъват се разни мрежи и мрежич-ки за улов на дребна риба за стръв, залага се нещо като чепаре, хвърля се на тежко и се тича от пръчка на пръч-ка безспир или се лови на блесна до-като ти капнат ръцете... Като плуваш трябва да внимаваш да не закачиш нещо, че да не изгониш рибата.

А? Чудовище!


Какво ли правят жените през това време? Събират камъни и керамика по брега, търсят стари изхвърлени от водата дъски за мозайките, плуват. За почивка си редят красотите и си дават консултации, прехвърлят си тубите с лепило и си говорят, говорят, говорят... Само една ентеуектуалка се опитва да чете, но трудно:)

Всякакви лодки, кораби, корабчета и влекачи минават нагоре и надолу. Голе-мите шлепове правят и големи вълни.

Входа на избата

Малко от интериора и тази над 100 го-дишна канелка от 200 литрова бъчва под дърворезбата над входа. Повечето маси, масички и столове за навън за на-правени от стари бъчви и бурета. Мно-го стилно!

Няма да снимаш това!!! Как няма да го снимам! Толкова хубаво цветно петно :))) Може да си галеристка, но си и бъл-гарка. Естетиката на нашенската зим-нина е ненадмината:) Няма да оставиш разкошните домати в задния двор да се скапят, я! А когато сняг забръска какво ще си хапваме край камината и ще си спомняме от лятото? Няма само да пием!

Това ми любимата снимка.Красота!

На плажа се стои до 6–7 вечерта. Въл-шебно е. Реката и небето постоянно менят цветовете си, светлината става различна... Сега се прибираме и ще ви поразведа малко из селото. Изненадите следват... Не, преди това ще ви покажа един натюрморт от края на деня:

М??? Как е ;-)))

Това е нашата къща.

Там пък един рибар си е вкарал джи-па във водата, за да му е по-лесно да си качи лодката на теглича. Той обикаля реката и удря с нещо по нея – търси сом. Нищо не хвана.

Имам си две нови приятелки. Кучката Кара излиза от водата и си мисли, че ще се обидим ако не се изтръска на всяка постелка. Обикновено никой не остава пренебрегнат. Понякога разпръсва ста-рателно подредена мозайка, но веселбата е голяма:))) Много интересно се плува в река. Ако плуваш срещу течението – все едно бягаш на пътека. Тепаш, тепаш и в най-добрия случай си стоиш на място. Добре е за тренировка, но е скучно. Най-големият кеф е да идеш нагоре и да се пуснеш по течението. Но ходенето по ка-мъни си е изпитание - поне за мен. Дру-гите са свикнали и ме майтапеха. Горещи обли камъни! Не ти трябват спа процеду-ри, всичко е еко и безплатно:)))


Всичко тук е перфектно подредено и организирано. Стилът се усеща нався-къде.Почит към предците, към стари-ната, внимателна адаптация на поме-щения и пространства. А тази щука там е от предишен улов. Само тази снимка не е моя.

Читалището и часовниковата кула са също по негов проект. И някои от след-ващите къщи.

Това е старата църква „Св. Николай“. По-лувкопана е в земята. Новата - „Успение Богородично“ е величествена, красива като силует и форми, но в трагично състояние!

Този старинен кръст е уникален. Публику-ван е в книгата „Каменна пластика“. Няма друг с такава шапка.

Румънският бряг. Над реката звучи тяхна си чалга и е досадно понякога. Разстояни-ето няма и километър.

Това в дъното е „Камъка“. Красива местност, но нямах време да отида до там. Друг път. Постоянно минават го-леми круизни кораби, хората ни поз-дравяват, кипи живот...

Да се чудиш кое е по-хубаво. Дали този замък или старата му плевня. Улиците са широки, добре планирани. Къщи-те от 20-30-те години са внушителни. Трябва да имаш високо самочувствие да си построиш и да живееш в такъв дом!

На това място - под навеса на лятната кухня започва и свършва денят. Ако не сме канени на гости някъде. Като при съседа Кольо, който съвсем сам спретна тази софра за нас. Ние пък му изпрахме и избелихме на реката броди-раната покривка от чеиза на майка му.

Това е къщата на Кольо, която е про-ектирана от арх. Илия Попов, негов прачичо. Допринесъл е много за вида на Ново село и е един от проектантите на Мин. на земеделието. Завършил е в Щутгарт.

Детайл от кръста


Автор: bogolubieКатегория: ДругиПрочетен: 59235Постинги: 597Коментари: 526

„Безумният рече в сърцето си :Няма Бог. Поквариха се, сторихаразвалени дела, няма кой да правидобро. Господ надникна отнебесата над човешките чада,за да види, има ли някой разумен,който да търси Бога.Всички се отбиха от пътя,заедно се развратиха, няма кой даправи добро, няма ни един.“

Псалом 14 : 1-3

Ще ви дам и ново сърце, и нов духще вложа вътре във вас и катоотнема каменното сърце от плъттави, ще ви дам меко сърце.И щевложа Духа Си вътре във вас и щеви направя да ходите в повелениятаМи, да пазите съдбите Ми, и да гиизвършвате.“

Езекил 36 : 26 и 27

Благодаря Ти, Господи, благодаря Тиза всекидневния ми хляб, храна,за всяка глътка въздух аз благодаря Ти,за всеки лъч от Твойта светлина !

Помилвай, Господи, народа ми помилвай,не го оставяй в сляпа тъмнина,сега прожектора на правдата усилвайи освети му път и бъднина !

На колене Те моля, Господи Всевишни,с два ручея от моите очи,изтрий от всеки грехове предишни,с любов спасяваща ни изпълни !За прошка бащинска порой сълзи се слива.Аз прося нови, истински сърца,Духът Ти да се лее в нас и да прелива,да славим с цяло същество Отца !

Благодаря Ти, Господи, благодаря Ти,затуй, че Ти си вечен, мощен, жив,затуй, че властва в светостта си любовта Ти,а злото ще се срине в гневен срив !

ЕСТИР

БЪЛГАРИЯ Е НА ХРИСТОС И ЩЕ ОСТАНЕКРЕПОСТ НА ХРИСТОС, КОГАТО ЕВРОПА СЕПРЕДАДЕ ЗА ОПРЕДЕЛЕНО ОТ БОГА ВРЕМЕ

НА АГАРЯНСКА ВЯРА. ВРЕМЕТО НА 666НАБЛИЖАВА И ЩЕ БЪДЕ ИЗПИТАНА ВЯРАТАНА ВСЕКИ ЕДИН. СВЕРЕТЕ СИ КОМПАСИТЕ

СЕГА ! ПОСЛЕ ЩЕ БЪДЕ КЪСНО.

ЕСТИР

Да не си помислихте, че онази щука беше последна? Неее! Тази е по-голяма и е от следващия ден.

А пък тази ни маха за довиждане:))

А аз ви казвам „до скоро“ с моя първи мозаечен опит от дунавския бряг. Ще ми докарат чувалчето, което си насъ-брах. Е, оставих малко и за другите!

Цветовете са естествени,дори не са мокри :)))

Хубаво село, хубави хора, прекрасна природа - ще идвам пак!

Господи, помилуй


Автор: lubaraКатегория: ИзкуствоПрочетен: 180664Постинги: 317


Моят приятел Наско ми изпрати тези снимки. Миналата седмица отишъл там. Красиво е, нали !Костенски (Костенецки) водопад е водопад в Рила, който се намира по те-чението на Стара (Костенска) река на около 3 километра южно от село Кос-тенец и на 35 километра от Боровец. Водният пад има височина от 12 метра. В непосредствена близост до водопа-да има топли минерални извори. През

1917 година Иван Вазов прекарва лято-то в Костенец и е вдъхновен от окол-ната природа да напише стихосбирката „Юлска китка“, която заедно с по-къс-ния му цикъл стихове „Дисонанси“ е издадена отново през 1921 година под заглавие „Какво пее планината“. На Костенския водопад са посветени две от стихотворенията: „Над водопада“ и „Водопадът плаче“.

А това е хижа “ Гургулица” – на 1200 метра над морското равнище. Стига се с кола. За пишман туристи.

Живее си туй Насенце, и това е!

Автор: alexiev63Категория: ПоезияПрочетен: 32405Постинги: 71


Докато умраГърлото ми вечно ли ще стискаш,когато пред мен са стъпала.Точно мен ли, точно мен ли искаш,но попитали ме сатана.

Остави ме злорада черна сянко,без любимите дете, жена.Но пак видя ти се твърде малко,сега посегна и на гласа.

Как яростно крещиш до полуда,със затворени очи уши.Щом запея за Исуса,покрай мен започваш да фучиш.

И тъй гласът ми взе,и следва може би ръка.Но чуй, сърцето ми не можеш,на Бога е докато умра.

Костенският водопад и хижа Гургулица


Автор: radaliaКатегория: Лични дневници



До Рила и...(обратното друг път)

Успях! Напук на всички притеснения, продиктувани от разни проблеми, напук дори и на собствения страх от неможене – направих го! С раници на гръб във вторник вечерта поехме. Поч-ти насляпо се качихме на влак до Плов-див, от там на друг до Костенец, от там с нещо като микробус до Самоков. Те-лефонно обаждане и след 15 минути бяхме в едно голфче до х. Вада:

Ако говорим за условията в нея, тряб-ва да кажа, че наистина само заклет турист би ги издържал. За сметка на това пък в луксозната хижа, разбрах-ме, че страдат от липсата на всякакво електричество през последните дни.За времето, което прекарахме там, освен че направих много снимки, успях да надвия страха си от високото, който ме беше заклещил при предното идване на езерата и изкачихме вр. Харамията. Някои му казват Хайдука.

Разбира се обиколихме и самите езера:

Долното:

Рибното:

Това - белезникавото - са някакви во-дорасли. Не разбирам от съответните науки, но честно казано, макар и ес-тествени, тези водорасли ме притесня-ват. За сметка на това, езерото напълно оправда името си:

Поглед към ез. Трилистника отХарамията:

Предстоеше катерене, аз подозирах, че зимните болежки могат сериозно да го възпрепятстват и по настояване и на сина ми, се прехвърлихме на джип до х. Рилски езера.

Оказа се, че изкачването с джип носи своята доза вълнения, дори преглъ-щайки срама да се нарека турист. Ва-жно беше през следващите дни „да мога“. Отплеснах се. От така наричана-та „нова хижа“, поехме към „старата“, която се намира на брега на Рибното езеро и може би, заради това винаги съм я предпочитала.


Автор: severКатегория: ИзкуствоПрочетен: 91282Постинги: 36Коментари: 518

и от брега му:

Следващото езеро всъщност садве езера - Горен

и Долен Близнак

Притеснявам се, че постингът стана твърде дълъг, не искам да ви оттегчавам, а имам още много какво да ви покажа - все неща, които ми върнаха силите, заре-диха ме с енергия и ми дават основание да кажа, че макар и събрано в пет дена, това лято е чудесно :) С една дума ще про-дължа в следващ постинг - с останалите три езера от групата на седемте рилски, водопада и района на х. Скакавица (ха! До там ВЪРВЯХ!), както и прибирането ми обратно. Съвсем отделен постинг ще отделя за хората в планината... С една дума, очаквайте продължение ;)

Съмърсет Моъм написва, за своите 91 години живот, над 60 книги - 20 рома-на, около 120 разказа, 24 пиеси (толко-ва са останали, не се знае колко е изго-рил), 3 пътеписа и 10 книги с мемоари и есета. Още приживе успява не само да обиколи света, но и да бъде признат от него за един от класиците на светов-ната литература и несъмнен гений на 20-ти век.

„Не ме е много грижа дали хората спо-делят моите мисли. Разбира се, смятам себе си за прав (инак не бих разсъжда-вал така), а другите за криви, но това, че са такива, изобщо не ме трогва. Не съм се вълнувал особено, когато съм откривал, че някое мое мнение се раз-личава от това на мнозинството. До известна степен имам доверие в своя инстинкт.“

Съмърсет Моъм повлиява най-много като автор на Оруел. А както знаем има 2 вида книги: едните просто прочита-ме, а другите променят живота ни.Кои са най-ценните автори, питах се... Тези, които преоформят живота, тво-рящи го непрестанно или тези избух-нали бестселърово в меркантилното ни време с някой епизодично-един-ствен роман?

Нима невероятният Шекспир, който е живял само 52 години, а е оставил 40 000 стиха под формата на 38 пиеси, 158 сонета, множество поеми, трагедии, комедии, романси, исторически драми, апокрифи и пр.,

Колкото и странно да е, той не публи-кува нито една от знаменитите пиеси, които е написал. Но безскрупулни пе-чатари разбират, че в тях се крие пе-чалба, и издават незаконно половината от пиесите. Макар тези незаконни из-дания да са често пъти нескопосни и объркани, Шекспир не прави опит да се намеси.

Към 1612 г., когато е четирийсет и осем годишен, той най-неочаквано престава да пише, но... Дали? Някои факти по-казват, че има доста сходства между Шекспир и появилия се тогава Айзък Нютън, най-големия научен гений в историята. Разполагаме с хиляди ори-гинални документи от и за Нютън (който, както Шекспир, произхожда от малко градче в Англия). Вярно, Нютън е роден седемдесет и осем години след Шекспир. Но пък имаме много под-робна информация за Галилей (роден осемдесет и девет години по-рано) или дори за Бокачо (роден в 1313 г.).

И понеже историята е доста боса от-къмто биографични данни за Шекспир и освен да каже, че това е Едуард Де Вер, много изтънява като убедител-ност, аз ще ви повдигна завесата, защо-то зная, че Шекспир всъщност е... Без-смъртният и превъплащаващ се Граф Сен Жермен. Защо ли толкова обичам Този Граф? ;))

Авторите на Качественото Количество са Гении


Автор: wonderКатегория: ИзкуствоПрочетен: 719020Постинги: 1497Коментари: 11854

Ти, който ме държиш в ръцете си, знай, че аз съм Слово /и бях Първото/, съществуващо като гола енергия облечена в букви, омастилени върху хартия и заключени между две ко-рици от бившия свят на Автора, но съм и печатно произве-дение с литературно сърце и научна мисъл.

Появила съм се като кодекс в началото на Средновековието и с мен са си устройвали ауто да фе по времето на Инкви-зицията.

Аз съм нещо, което те е надживявало дълго, Човеко.

Но е дошло времето да ми видиш сметката. Историята на моята кончина е много очарователна – нагоре е твърде тран-сцедентно, надолу твърде иманентно. Духът ми е толкова мощен, че когато ме прочетете у вас не остава нещо недокос-нато. Бъдещата разлика ще е в тишината.

Моите родители – папиросовият свитък и глинената плочка, ми завещаха бъдещето, а скоро и то ще е минало, защото аз Читателю мой, ще се превърна скоро в антика. Ще имам нумизматична стойност само за ценители и ще се произвеж-дам по поръчка.

Моите клонинги ще са направили он-лайн революцията и в света ти, Читателю, ще са нахлули Е-книгите и 3D-формати-те, а после и книгите-холограми, както и тези с живи илюс-трации /вж. Хари Потър/. И ще са съумяли с малко място да преобразуват библиотеките, в книжарници, книжарниците в печатници, а печатниците в носталгия по Гутенберг и Чуйе Йун Айи и ренесансова Европа.

Пустата ми романтика ще се носи из ефира компресирана до някой вариант на Хъфман кодиране или пакетирани пик-сели, ще ме квантуват и разделят на подизображения, ще ме консумира всеки индивидуален потребител с некомерсиал-на цел и ще ми видите историографията от античността до днес в няколко секунди само.

Ще съм бръснещ полет, наподобяващ онези безцветни зеле-ни идеи, които спят яростно. От мен може да остане далечен спомен за нещо в триизмерната холограма на твоя мозък, Читателю, а може и само споменът да ти навява, че съм кар-тон и хартия пълни с идеи, чувства, абстрактни форми на нечиe възприятие дошло да даде на света глътка от себе си?Може да не стана по мистична или хуманитарна, но със си-гурност ще съм кратка версия на нечия лична визия.

Какви ли ще са очите на Виждащия, щом всички важни неща са скрити зад очите? /според „Малкият принц”/

Тези носители, на които ще ме четете не са кой знае колко надеждни, но пък и дигиталните библиотеки на бъдещето ще ви предоставят копия, а не оригинала.

Ти, който четеш моята изповед трябва да знаеш, че това предстояще е сбъдване на човешката мечта за разнообразие и в тази връзка моята смърт е напълно оправдана.

Дигиталните книги ще са на низходящи цени и с възходящо предлагане на тезгяха на мрежата с пълен достъп до всички. Освен ако метеор не срине сателитите, гравитирайки през ума на някоя магнитна буря или не се докараме до камен-ната ера на свещи, което пък ме кара да се усмихна на Илай.Това исках да ти разкажа, Читателю, преди да изчезна като последен оригинал.

Ценители, очаквам ви, където и да сте. Във вас ми е вярата. А аз започвам да изчезвам от моноприродата до индустри-алната онтология и от интернет до библиотеките на сърце-то... докато се срещна отново с баща ми папируса и майка ми – глинената плочка. Адио!

Това бе просвещение под формата на романтичен бунт, а аз монологодиалогизирах спонтанно.

Книгата

Монолог на Книгата


Автор: sowhatКатегория: Лични дневници



Автор: evrazolКатегория: ПолитикаПрочетен: 129167Постинги: 120


относно поезията

най хубавите стиховеобикновено имат съвсем прости загла-вия като –едно цвете, живот, тя, тойи ако е вярно че опаковката продавате ще стоят дълго по рафтовете на вселенатав семплата си опаковкапреди някой лузър да решида протегне ръка към тях и да каже – етотова е за менподхожда на живота миобикновено и просто(може би и през ум не му минава че най сложните неща са простите)ще ги докоснебез да разбира че всъщностте го докосвати го променят променят променятпо един най хубав начинпо който могат да го сторят самонай хубавите стиховекоито те обелват от ежедневиетопопиват в сърцевината тиизпиват самотата тибъркат в митозното деление на клеткитетака чекогато някой ден някойреши да се порови по най прашните рафтове на вселенатаможе да открие тамедин съвсем обикновен лузъри може би не чак толковаслед като го докоснеслед като се докоснат флуидитеферомоните и всичко останалои да си каже:я виж ти!имало хора от чиста поезия

Тя е вече стара Не че има кой знае какво значение, ама е стара. Проскубана някак си. С един е-е-й такъв ханш и отпуснати неща и бръчки. Остава само синкава да направи косата си и с това ярко червило направо ще си е истинска кикимора. А беше най-красивото момиче. Поне в моите очи. Добре, че си останахме далечни, та не мога да констати-рам и вътрешните и старчески изменения. Надявам се да няма остеопороза. Но и без остеопороза пак е обула оня клин с криви-те крачоли. Говори ми за внуците си с имената им. Все едно че и аз ги познавам отдавна. Все едно че съм бил на прощъпулника им, пък то дори децата и не познавам. Брей що въздишки съм извъздишал по нея, колко несмелост ми е внушавала вся-ка среща. Да беше ми казал някой че ще я срещна такава сега, сигурно щях да му плюя в окото. Ама ха, де. Да имах трето око тогава и малко повече епифиза вместо тестостерон, нямаше да правя въздиш три-десет години тайно от жена си. Нямаше да се страхувам, че може да прочете мислите ми и да се червя като ученик, пък тя да си мисли, че ми е вродено това изчервяване. Мамка му и бабе! Да не беше ме спряла, нямаше и да я позная.Докато я слушах, и без да съм доктор, забелязах, че е отлитнала в собственото си доволство и химери. Че светът се е за-мотал около пъпа и внуците и, а очилата и служат само за подчертаване на пердето на ококорените очи. Да знаеше само как ясно се виждат бръчките и през тези очила и помътнелите ириси, щеше да ги смени с тъмни. В казармата тридесетина писма ми написа, но после се загуби някъде и повече не я чух, не я видях. Ама до вчера я помнех. Докато ме позна. Как ли щеше да се стече животът ми ако не се бяхме разминали. Дали щях да живея в нейния паралелен на сегашния мой свят. Дали щеше ... или пък ... а може би ... Ба си! Започнал съм да се заглеждам по бабички. Детинско ми е някак. И толкова весело пропускам да се попитам дали не и изглеж-

дах по същия начин, че едно необяснимо злорадство взе да ми топли. Чак днес се сещам че бях забравил да си сложа ченето и сигурно съм фъфлел. Чак днес си спом-ням че малко преди срещата простатата ме алармира и може обувките ми да са били понапръскани. И други работи чак днес се сещам щото тая сутрин не си забравих гинкобилобата, ама карай. Ако не забравя-ше човек как щеше да се чувства щастлив и доволен. Ритам есенната шума и си търся амплоа за прибиране в къщи. Дали да си избера амплоа на достолепен и мъдър? Или пък на „разчупено старче“ с намерения? Или пък на мърморещ и уморен нравоучител? Нещо ми се изгуби библиотеката с амплоа-тата. И спомените ми взеха да се преливат с реалността, от което потъмняват ириси-те. Без амплоа ще се прибирам явно тази сутрин. А от главата ми не излиза един текст на Първан Стефанов:

„Подарявам ти този кестен , тази улица , този градтези устни , тази песен - и бъди като крал богат!“...Аз повярвах и яхнах коня щедър рицар със щит и щат...Но по пътя успях да догонядруг, досущ като мен богат.И разбрах ,че седмина ощеси зарадвала като менс оня кестен и оня нощенград , от твоите очи озвезден!И вървим на всенощно бдениекато стражи край твоя троносем рицари с мнимо владениеи един преотстъпван кон...

Чак в асансьора се сетих, че в същност жена ми ме изпрати за някакви неща до магазина, но вече съм забравил какви. Влизам и я виждам че си говори с котката. Пита ме къде са ми нещата ... Нали до ма-газина бях тръгнал.

Зарежи, казвам, това е стара работа. Тряб-ва да приберем прането от балкона, докато не е минал хеликоптера на НАП-а.

Рицарско деменциално дежа ву на осмия рицар


Автор: charaКатегория: ПолитикаПрочетен: 345709Постинги: 81


Турция и европейското й бъдеще беше най-горещо дискути-раната тема на международната конференция „Европа гледа на Изток“, състояла се на 7-8 октомври в София по иници-атива на Форума за нова политика на М. Горбачов и фонда-ция „Славяни“. В емоционално изказване пред форума Месут Йълмаз, бивш премиер на Турция, настоящ депутат и политик с 40-годи-шен опит, отбеляза, че страната му все по-често се спомена-ва в контекста на изключителната й важност за Балканите и кандидатурата за членство в ЕС. В бъдеще Европа е тази, която ще се нуждае повече от Тур-ция, отколкото Турция от ЕС.Обратното важеше в периода от 60-те до 90-те години на ХХ век. Занапред Европа ще бъде тази, която ще настоява да приеме Турция, тъй като ще има жизненоважната нужда от нея. Не знам дали, когато това се случи обаче, Турция ще иска да влезе в ЕС. Европерспекти-вата вече не е задължи-телна за Турция. Европа е уморена от последното разширяване. С напредване на времето Турция се научи да не разчита на еврофондовете и тя привлече по-вече инвестиции, отколкото ЕС е инвестирала в страната ни. Годишният ръст на БВП на нашата икономика е над 7%. Тур-ция задълбочи сътрудничеството си със съседите, с Русия, с кавказките републики, Китай, Индия. Присъединявайки се към ЕС, нашата държава ще получи повече ангажименти от-колкото привилегии. Прозрачни са намеренията на по-голя-мата част от европейците - Турция да бъде вързана за Запада, но да остане „буферна зона“ между двата свята, положителен модел за мюсюлманските страни, силен и доверен партньор в НАТО, но не и равнопоставен член на ЕС. Нека европейци-те решат дали да продължат със или без нас. Турция е лакмус за ЕС – ще бъде ли той мултикултурна и мултирелигиозна организация или ще остане християнски клуб?С тези думи, Месут Йълмаз „хвърли ръкавицата“ към учас-тниците. Ето и мненията на някои от тях: Федерико Майор Сарагоса: Европарламентът никога не е приемал текст, който да е против членството на Турция в ЕС. Проф. Паскал Бонифас: Турция може да издигне ЕС като глобална сила в света, поради младото си и енергично насе-ление и поради геостратегическото си положение. Бернард Гета: Сто години една империя, която стана държа-ва , чука на вратата на ЕС. Не съм сигурен доколко си даваме

сметка, че Европа може да „влезе“ в Турция едва тогава, ко-гато Турция я повика. Сега Европа обаче казва „НЕ“! Сар-кози и Меркел са категорични и честни поне, за разлика от повечето защитници на идеята, Турция да не бъде приема-на. Логично е, че Турция разви други партньорства. Тя ни каза „Вие ни интересувате все по-малко“ – това е отговор на отхвърления влюбен. ЕС казва „НЕ“ на Турция, защото се страхува от всичко и от всички. ЕС е управляван от страха. Ние сме създали обединение със сложна структура, което винаги закъснява с реакциите. В този смисъл разширяване или нова голяма инициатива ни плаши. Ние се страхуваме от глобализацията, която намалява присъствието ни в све-та, понижава икономическата ни тежест. Ние се затваряме в ЕС. ЕС и Русия, а добавена и Турция – това ни обърква. Хорст Мар: М. Йълмаз демонстрира разочарованието на Турция от ЕС. 640 години съществува Отоманската импе-рия, много повече от Римската и Германската, единствено отстъпвайки на Византийската. ЕС ще спечели в няколко по-соки, присъединявайки Турция – геополитическа позиция, произтичаща от връзките й с Балканите, Кавказ и Средния Изток, както и посредник между Европа и ислямския свят. Турция има образован икономически елит и обучена средна класа. Тя може да обедини ислям и капитализъм в умерен модел и да се превърне в пример за страните от Средния Из-ток. ЕС говори за присъединяване след 10-15 г . Днес в Евро-па няма силни правителства, които да са достатъчно смели, за да подкрепят членството на Турция. Хол Гарднър (Американски университет в Париж): За да доближим Турция до ЕС ни е необходима нова архитекту-ра на сигурността. Една от тях е въвеждане на „асоциирано членство“ в ЕС за Турция, Русия и Украйна. Леонидас Христандопулос (Генерален секретар на BSECO): ЕС не е религиозен клуб, а политическа и икономическа ор-ганизация. Никъде в документите на ЕС не се коментират религиозни въпроси. Не е състоятелно предложението за „асоциирано членство“. Или си вътре в ЕС или си вън. Случаят „Турция“ очевидно и все по-осезаемо се превръща в един от „парещите кестени“ за ЕС. Рано или късно на евро-пейците ще се наложи да се произнесат. Смело, категорично и окончателно. Дано да не е прекалено късно.

ЛАКМУСЪТ „ТУРЦИЯ“. МЕСУТ ЙЪЛМАЗ: „С НАС ИЛИ БЕЗ НАС - ЕВРОПЕЙЦИТЕ ДА РЕШАТ КАК ИСКАТ ДА

ПРОДЪЛЖАТ“


Автор: avangardiКатегория: ИзкуствоПрочетен: 1467510Постинги: 1509Коментари: 7426

НАТЮРМОРТИ С ГРОЗДЕ


Автор: kalychaКатегория: Поезия Прочетен: 5065Постинги: 32


Автор: jwkКатегория: Забавление


ЧАСОВНИК ЗА ВСИЧКИ СЪБИТИЯ

Отдавна си моят часовник за всички събития.

Гласът ти отмерва съдбата ми - час подир час.

В очите ти виждам минути от нежни разкрития.

В ръцете - секунди. И мигове, само за нас.

Безумно харесвам неспирното твое тиктакане.

Стрелките, които се гонят и сливат в нощта.

При други животът е бързане. В теб е очакване

на всички добри и едва доловими неща.

Късмет ли ми беше душата ти? Търсе-на антика?

Или хронограф - да ориса привремен-но мен?

За моя роман - да си синя, крайбрежна романтика

и цъкащо чудо в следите на ден подир ден.

Да нямаш пружина, която да иска на-виване...

Красив механизъм - сърцето, което струи.

Отдавна си моят часовник. За трепет и сливане.

А времето в твоите кръгове - вечност брои...

(От „Жълтици в дъбовата ракла“)

Американец съм. Може би това е доста-тъчно. Всички останали нации ни нена-виждат. Само политици и лица, които бук-вално купуваме клонят към нас. И пак ни мразят. Най-силните и влиятелни държа-ви винаги са били мразени. Нищо, че Ру-сия и Китай могат да ни отнесат когато си поискат. За пред широката общественост ние сме приятели с по-горе изброените. Такова лицемерие има само по висши-те етажи. Обаче тихо и спокойно се води война на живот и смърт между всички и за всичко. Това спокойствие трудно се по-държа. Някой да си изтърве нервите и... Както е в психиатрията – усмирителна риза. Продължи ли да упорства и да влияе зле на бизнеса начини за всичко има. Ком-промат. За тежките случаи - злополука. Катастрофа със самолет или кола. Ако го избие на инат – уреждаме самоубийство. Аз съм военен. Може би това е достатъчно за нормалните хора. Имам предвид да ме намразят. За останалите заблудени мъжки момчета... Пожелавам ви да ви стрелнат в крака с един от специалните куршуми, които те оставят инвалид за цял живот. Има ги, тези момчета, много са. Бъдещи пияници или наркомани, машини за рев, насиращи се след сериозна рана, психично осакатени, а понякога и всичко изброено накуп. Заради глупост изплащат данък Ад до края на живота си. Гледали неизброимо количество военни филми и тръгнали да се бият. Хубавото е, че им слагат в храната разни хапченца за пример в безстрашието и все пак да вършат там нещо. Аз бях един от тях. В Сърбия бе моето ‘бойно кръщение’. На-дъхан за битка, която така и не се осъщест-ви. Просто гледах тази нация и подража-вах на останалите. Крещях на обикновени хора, заплашвах ги с ярост в очите, а те плачеха пред мен за да се чувствам аз ве-лик и силен. Мъже, по-яки и големи от мен плачеха като деца, а аз не познавах милост. С автомат М16 се разпореждах без да ос-ъзнавам, че издавам глупави команди и всъщност нищо полезно не правя. Имаше случаи на непровокирана стрелба. Никоя медия не отрази подобно нещо. От воен-ното командване решиха да ме оставят в Сърбия да трупам опит като миротворец. Три години след това ме върнаха в САЩ.

Вече бях друг човек. В мен се загнезди една неприятна мисъл. Не бях все още сигурен, но след атаката и падането на двете кули се оформи едно ново изречение, което си повтарях. ‘Моята държава е терорист но-мер едно в света’. Вече не бях горд амери-канец. Всичко се доказа когато ни пратиха в Афганистан. Не можех да проумея как толкова бедна и окаяна държава може да планира толкова мащабна атака. Ще спес-тя на естетите мизерията на която станах свидетел. Та те бяха все още в Среднове-ковието. Само автоматите им бяха от на-шата епоха. Хвърлиха ни във война без всякаква цел и кауза. Гледах по-младите от мен и виждах себе си в своята младост, но тук бе различно. Отприщи се такъв Ад какъвто не бях и подозирал, че съществу-ва. Помня думите на майка си:’Ако станеш военен ще обиколиш цял свят и ще се мах-неш от този скучен щат.’ Защо по дяволите я послушах? Маями бе по-близо. Париж... Рим... Съвсем не ми приличаше на турис-тическа обиколка. По-скоро на някакъв странен сън. Сякаш бях на друга планета. Или както е във филмите се бях качил на машина на времето. Истински започнах да се притеснявам за психическото си здраве. Можех само да убивам. Зареждам автома-та – стрелям. Зареждам автомата – стре-лям. А навсякъде кръв, деца без ляв или десен крайник. Никой от възрастните не желаеше да проверява за мини и изпраща-ха децата. Възрастните стреляха, а децата проверяваха за мини и бяха научени да ги обезвреждат. След като ‘овладяхме’ за пред обществото ситуацията започнаха забавленията. Стреляхме навсякъде и без повод. Вече бях машина. Също като в ‘Тер-минатор 2’ желаех да ме убият. И тогава дойде спасението. Нова война. Вероятно щеше да бъде още по-изпълнено с кръв. Някой трябваше да ме убие. Молбата ми за прехвърляне бе одобрена. Ирак... След въздушните атаки започна десанта. Моята задача като морски пехотинец. Из-ползвахме какви ли не оръжия. Това което направихме нямаше нищо общо с приети-те закони на ООН. Действахме като теро-ристи без нито едно спазено правило. След Ирак... Аз съм терорист. Може би това е достатъч-но за да ме намразите.

След Ирак


Автор: compassionКатегория: Тя и тойПрочетен: 120936Постинги: 73


Автор: inamayКатегория: Лични дневници



Децата играят на майки и бащи, на вой-ници, на полицаи и бандити, на принцо-ве и принцеси. Обичат да се гримират и обличат в специални костюми, слагат си маски и се вживяват в различните роли. Но само децата ли играят? Забравяме ли за ролите като станем възрастни? Изоб-що не! Играем и още как, а игрите на въз-растните са много жестоки. Но защо? Ли-цемерни ли сме? Е, какво сега, ще попита-те: „Няма ли искрени хора, които винаги да са себе си, открити и честни? Съжаля-вам, че ще ви разочаровам, но отговорът е „НЕ!” Знам, че поне половината от вас направо ще ми се обидят, а другите ще се ухилят: „Хе, хе, най-после ще си признае нашата състрадателна приятелка и ще си свали маската.” Но да видим как точно стоят нещата. Помните постингите ми за стратегиите на Егото, нали? Там се убедихме, че още в първите дни от съществуването си човек е под влиянието на различни не-гативни фактори и както физическото тяло има специални защитни системи, така и психиката е защитена чрез стра-тегиите и ролите на Егото, т.е. ролите са сорт инструменти за осъществяване на стратегиите на практика. Имам лоша и добра новина. Лошата е, че за съжаление този процес се осъществява без нашето съзнателно участие (почти автоматично), но добрата новина е, че ако ние сме осве-домени за методите и инструментите на Егото, ще сме в състояние да разпознаем неговия глас и неговите подтици и да им се противопоставим, т.е. да вземем своя живот в собствените си ръце и сами да го управляваме. Можем да се сравним с шофьори, които стоят в колата (живо-та си) и с вдигнати ръце и крака само крещят от страх, виждайки как колата им се носи лудо към пропастта. Не е ли по-разумно да се научим да шофираме и умело да насочваме колата си в посоката, която сами сме избрали? Истината е, че

повечето от нас са се понаучили някак да шофират, но почти не помнят правилни-ка за движение, пренебрегват знаците по пътищата, а червената светлина на све-тофара изобщо не ги впечатлява, правят се на велики, а като се блъснат псуват, ближат рани и обвиняват другите. Е, те в това последното сме най-добри. И в същност това е първата и най-любима роля на Егото: да критикува и обвинява. То си слага маската на загрижения роди-тел (покровител, учител, спасител, по-мощник) и денонощно ни бомбардирва с критикарския си тон (щото често не е важно какво казваш, а КАК го казваш). Та значи Егото от най-ранна възраст вдига пръст и назидава, съди, порицава, обижда и хули (разбирай, за да ни пред-пази от грешки и от критиката на света), а ние се свиваме и се срамуваме, плачем и се терзаем. Сами му даваме право и се съгласяваме, че да, никак не сме добри и почтенни, не сме достатъчно възпитани, достатъчно умни, достатъчно красиви, достатъчно талантливи.... абе не сме са-модостатъчни. Слаби сме и зависими от другите и се страхуваме дори да си при-знаем истината. Ама, я чакайте! Коя ИС-ТИНА? Коя е ВАШАТА истина? Амииии ... знам ли? Точно така! Не знаете кои сте! Първото ви задължение е да се опознае-те и обикнете като уникални същества. Забравете за вечната книга, в която ви се втълпява, че сте грешници по рождение. НЕ! Не сте грешни! Вие сте светлина, дух, дошъл в материално тяло, за да се обога-ти с човешки опит. Велико е да си човек, дарен с разум, чувства, емоции, творче-ски способности и потенциал за растеж. Ти си ЧОВЕК, роден от любов и за любов, онзи вечен копнеж за сливане, защото ние всъщност сме били ЕДНО и пак ще станем.... Ние носим спомена на капката за океана ... трябва само да се събудим от съня и илюзията, в която живеем.

Време е...Време е. За всеки миг, забравен в шала. За пръстите,докосвали едва цветав илиците на ризата. В писмата за дъжда.В цветята от градината,с напразната мечтада са букет. Време е. За капките, пресекли пътя на златната река от дълги фарове. Време е. Да си отрежем светлина от всяка сбъдната дъга, описала моментв живота на махалото. Време е. Да споделим с очи секунди в залез.В прозореца отвънда скъсамеафишите за дъжд.И да отключим в себе сивратата,с ключа, останал под изплаканата изтривалкана душата.Време е.Да скрием миналото в снимките и да го отразим в сега. Не е достатъчен часовник.Само.А трябва и ръка.Която да го пренесе.И затова...е време...

Маските и ролите на Егото


Автор: cvetnicaКатегория: ДругиПрочетен: 87115Постинги: 121


КиотоНикога не казвайте красиво, преди да сте видели столицата на столиците на имперска Япония! Киото е друг свят - на космическите скорости, трафик на няколко нива, влаковете Шинкансен, дълбоките поклони, уникална архитек-тура, екзотика и... романтика! Киото е душата и сърцето на Япония! Градът символ на древни традиции и култу-ра, на чаената церемония и гейшите и най-изкусните занаятчии! Изумителна комбинация от бляскаво съвремие и феноменални исторически ценности вплетени невероятно! Единственият град пощаден от бомбандировки през войната.Искате ли да погледнете отвъд светли-ната?! Искате ли да чуете тишината?! Ако сте в състояние да съзерцавате една деликатност, съблечете европей-ската си дреха и да се разходим бавно през единадесетте века история в сто-лицата на мира и спокойствието с ат-мосфера на топлина и уют! Затаете дъх и вижте плисналата се, омагьосваща красота!Четвърто поколение машини – 475 км/ч. с перфектна чистота и удобство

Добре дошли!(винаги проявявай вежливост към всички)

Мимолетната красота на цъфналата вишна като алюзия за собствената ни ефимерност

Ваби и саби - наблюдавам, любувам се, съзерцавам...

Императорският дворец с градините си ни връща към времето на власт и имперски блясък

Нашият живот е като цвете, кой знае кога ще опадат листата му

Градът сякаш е останал извън времето...

Тук няма да те оставят в беда


Машия - традиционни японски къщи Сребърният дворец

Думите губят значение, нали?

Малките занаятчийски улички

Всичко е много вкусно

Кисело мляко - липсва ли ви? Ето!

На всеки ъгъл те чака един „учебник“ по архитектура

Шинтоиска порта на щастието – мине-те и вие...

Кокетните магазинчета...


Хубост и вечно спокойствие

Златният храм, отразен във водите на езерото се слива в хармонично цяло

Хиранива - плоска градина

Градината на Буда

Аз вече зная удовлетворението - вели-кодушни в сърцата си и освободени от страсти

Почитат камъка с неговата непреход-ност, твърдост и сила...

Виждат се само 14 камъка, един остава скрит, както душевността на японеца

Ваятели на красота

Сън или реалност?!

В страната на вълшебствата ли?!

Нереални пейзажи...

Япония те променя веднъж и завинаги с тънкото си чувство за хармония и красота!Опаковайте багажа!

С превелико удоволствие разказах за Вас!

Мацугаки - водна преграда

Нееееееее, достъпни и съблазнителни, но достойни за филигранния рисунък на художника-калиграф!






allbi

an200

batstefan

begetron426

caminando

candysays

deili

demonge

eloiz

emil60

galina1

galinabg

ikoni

iliada

konstant7

kosara2008



az1961

andi2

angpiskova

apollon

bgsever

bimbo163

bizcocho

blackle

chara

chinaware

cinderellathespy

ckarlet

dika999

dimitarf

divna8

djgator

enzim

esen

essy

evchet0

giorodafa

gor

gorivo

gothic

iseva

ivana59

ivich

jasdei

kulinar

kuracpalac

lado

lagrima

aqualia

artanis

asthfghl

autocad

avangardi

az1961

blagoevgrad

blogena

bof4eto

bogolubie

boristodorov56

boyana

clan

comfy

compassion

cornflower

corruption

cvetnica

donislava

dorichela

drakulla

dressy

drlubenova

dude

evelin

evilyosha

evrazol

feelingdance

felisia

feminaslim2007

gratcia

greg68

hara73

hel

helios

henzelski

jwk

ka4ak

kapricia

karambol5

karanikolov

kasnaprolet9999

leethanda

leonoel

lethalrhymezz

ley

libertybell

lifebg




















[email protected]

1 ноември 2010г. брой 2

pravo na svoboden izbor broi2

Documents