ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ

БРОЙ 5, ГОД. 4, 2012, 1 МАРТ, ЧЕТВЪРТЪК, Ц.2 ЛВ.

Под юргана ГЕРБ и БСП са заедно

Едва ли някоя медия би препечатала този анализ, затова моля за неговото разпространение в Интернет. Важно е поне малко да се вдигне завесата и да се видят истинските лица и на ГЕРБ и на БСП.

Преди парламентарните избори 2009 г. са водени разгово-ри между ГЕРБ и БСП за съвместно експертно правителство, като дори са стигнали до консенсусна фигура за експертен премиер. Доган разбира за тези разговори и осъзнава, че такова развитие го оставя извън играта. По тази причина прави изявлението в с. Кочен, че „разпределя порциите” с ясното съзнание, че по този начин налива гласове на ГЕРБ и няма да им трябва коалиция с БСП. След тези събития възниква значително напрежение между БСП и ДПС.

На последните президентски избори Доган уж подкрепи БСП, но заедно с това обяви, че цената е „целувка” от социалисти-те, с което косвено помогна на ГЕРБ да спечели. Причината затова е, че евентуален ляв президент би могъл да се окаже допълнителен сплотяващ фактор за игра БСП-ГЕРБ. (На 2 стр.)

Публикация в блога от тази нощ под заглавие За истината не трябва да съдим пристрастно и еднопосочно, както възприема нещата конят, снабден с великолепни капаци на очите е предизвикала мигновена реакция на вечно буден адепт на “правилното мислене” и на “единствено вярното гледище”, който сякаш на дело е искал да покаже, че конете с капаци хич не са на изчезване из нашите простори; той е цитирал заглавието на антиамерика-нистки пасквил Всеки, който е патриот, обича Бога и е антиглобалист, е потенциален терорист!, по повод на което моя милост счете за нужно да коментира ето така:

Димитров, моля, недейте да ми пробутвате претоплени манджи, кои-то са сготвени в лабораториите на КГБ още преди много-много години И са ни поднасяни толкова пъти, че вече са ни втръснали. Това са глупости, на които ще се вържат само пълни наивници. Значи който обича Бога е терорист, тъй ли? Това ли е новото в разработката на КГБ, което вече е проводник на “православието”, нали тъй? (Следва на 3 стр.)

ГЕРБ И БСП СЕ НАМИРАТ В ТАЙ-НИ КРЪВОСМЕСИТЕЛНИ ЛЮ-БОВНИ ОТНОШЕНИЯ, БИДЕЙКИ НАЙ-МИЛИ ОТРОЧЕТА НА МИЛИ-ЦИОНЕРО-КОМУНИСТИЧЕСКАТА НИ ОЛИГАРХИЯ

Най-вероятно следващите парла-ментарни избори ще са 2013 г., защото ГЕРБ не са изпълнили нито едно от основ-ните си обещания и евентуални предвари-телни избори ще бъдат пълно фиаско за тях. От сега обаче, започват консултации между БСП и ГЕРБ отново за експертно правителство след следващите избори. ГЕРБ и БСП имат общ интерес, не само да няма проверка за изхарчените близо 1,5 млрд. лева по „Белене” от последните две правителства, но и проекта да се реализи-ра, като отговорността се поеме от „експер-тите” в експертното правителство.

Вече са водени разговори между БСП и ГЕРБ за увеличаване на изборната бариера (в момента е 4%), като спорят дали сега или в последния момент преди избори-те. За ГЕРБ това е необходимо, защото се надяват в дясно център да няма други су-бекти в следващия парламент и да могат да обосноват коалиция с комунистите с липса на друга възможна алтернатива.

Хитрата сврака с двата крака

Въпрос на време е обществото да разбере за тайните договорки между ГЕРБ и БСП. Когато това се случи ГЕРБ ще послед-ва съдбата на НДСВ, защото хората в дяс-но-център в България не биха приели коа-лиция с БСП на никаква цена. Много грозно ще бъде, ако дясномислещи хора бъдат подведени да гласуват за коалиция на ГЕРБ с БСП.

От всички нас зависи този път пла-нът на олигарсите да се провали. Автор: Мартин Димитров ЗАБЕЛЕЖКА: Публикувам становището на синия лидер понеже изцяло споделям теза-та му. Моето отношение си личи по комен-тара, съдържащ се в заглавието, което моя милост изобрети специално с оглед на това да не дублирам оригиналното заглавие на публикацията.

БАТ БОКО, ДАЙ ГАЗ! СЕГА ДОШЪЛ Е ТВОЯТ ЧАС!

Завалията! И нему не му е леко, но барем що не се запита поне това: "Що ми требеше да се зафащам с тая работа, уп-равлението, политиката, от която нищичко, ама нищичко, съвсем не разбирам?!" Да му се чуди човек на акъло: ще го използват като мръсна кърпа, ще го оцапат, па ще го зафърлят...

И за кучетата даже, не само за де-цата, за резил стана тоя човек...

ВЪВ ВРЪЗКА С ПРОВЕЖДАНАТА ДНЕС В ПЛОВДИВ ДИСКУСИЯ ПО ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ В СВЕТ-ЛИНАТА НА НОВИЯ ПРОЕКТОЗАКОН

По повод с обсъждането, което ще се проведе днес в ГРАЖДАНСКИЯ ДИСКУ-СИОНЕН КЛУБ в Пловдив, ми се наложи, във връзка с възникналата ситуация, да напиша в писмен вид предложение до ръко-водството на ПГЕЕ-Пловдив, където ще се проведе самата дискусия. Понеже темата на обсъждането представлява обществен интерес, считам, че си заслужава да се даде гласност на това съобщение; ето какво написах там:

Нещо важно, една молба: днес от 13 часа в 1403 кабинет ще се проведе ДИС-КУСИЯ върху най-новия проект за нов За-кон за училищното образование. Вчера поканих чрез главен учител Костова учите-лите от направление хуманитарни науки; поканих също така и лично дадени учители, които, струва ми се, биха проявили интерес. С изненада разбрах, че някои хора сякаш се страхуват да дойдат в ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ; това открих в реакцията им, поглед-наха ме уплашено, а пък един човек напра-во ми каза: бих дошъл, ама, признавам си, ме е страх!

Та по тази причина, за да се раз-сее този страх, пък и да се проведе едно НЕОБХОДИМО и ПОЛЕЗНО обсъждане върху Проектозакон, който твърде много ни

касае, предлагам Ръководството да обяви, че ще се провежда такава проява, а който желае, да заповяда; тогава, чини ми се, хората няма да се страхуват и дискусията ще бъде проведена. Предварително благо-даря за съдействието и съпричастността!

И още нещо: благодарение на пуб-ликуване на обява за дискусията в блога ми се заинтересуваха и външни хора, учители от Пловдив, а пък издателство ИЗТОК-ЗАПАД вчера ми изпрати по този повод куп издадени от тях книги по проблеми на обра-зованието и също така книги за най-новите, съвременни виждания за един пълноценен образователен процес, написани от амери-кански учители, психолози и пр. Та издател-ството ме упълномощи да представя вкрат-це тия книги (две от тях съм чел, другите две са новост и за мен) на обсъждането, а пък който желае да си ги закупи; имам дос-татъчно екземпляри за желаещите; отстъп-ката от цената ще бъде до 30%.

Прочее, преводачката на тия книги, г-жа Гаяне Минасян, е един от създателите на Движение за либерализация на обра-зованието и тя също изрази желание да дойде на обсъждането в ДИСКУСИОНИЯ КЛУБ, стига да можеше да й се открие такава възможност. Прочее, ще запиша на видео дискусията и който се интересува как тя е протекла, а такива хора има много сред читателите на блога ми, благодарение на интернет; те пък могат да се информират, нищо че са пръснати по целия свят, благо-дарение на видеозаписа.

Това исках да Ви кажа; мисля, че няма нищо лошо в една такава инициатива; ала безразличието към нея на цялото Ръко-водство на училището, чини ми се, може да се изтълкува в съвсем невярна светлина, поради което и Ви пиша това предложение.

Прочее, продължавам да настоя-вам проблема с дисциплината в училището да бъде подложен на най-внимателно ос-мисляне с оглед търсене на ефективни средства за противодействие и за решаване на проблема; за което смятам, че се налага да се избере нарочна работна група, която на спокойствие да го подложи на всестра-нен анализ и да предложи конкретни идеи за решаването на му.

Това беше. Извинявайте за безпо-койството и за това че Ви занимавам, ала се наложи; проблемите са важни и сериозни!

Прочее, пропуснах Вас лично да поканя на обсъждането, прощавайте! Ето, правя го: заповядайте, Вашето присъствие и участие в дискусията ще допринесе много за нейното качество и продуктивност! ЗАБЕЛЕЖКА: Каня на дискусията и всички читатели на този блог, които имат не просто желанието, но и физическата възможност да дойдат и да участват в дискусията.

Дами и господа учители от плов-

дивски училища, дами и господа от Инспек-тората, моля, заповядайте, важно е, Зако-нът касае нашата житейска и професионал-

3 на съдба, щото сме се обрекли на образо-ванието!

Родители, заповядайте и вие, за-щото Законът касае бъдещето на вашите деца!

Ученици, млади хора, заповядайте и вие: не допускайте друг да се разпорежда със собственото ви бъдеще, без да ви пита изобщо!

ПРОБУТВАТ НИ НОВА ПОРЦИЯ ПРЕТОП-ЛЕНИ, АЛА ПРОКИСНАЛИ МАНДЖИ, ОТ-ДАВНА СГОТВЕНИ В ЛАБОРАТОРИИТЕ НА КГБ

(От стр. 1)

Тази сутрин виждам, че и г-н Алек-сандър Йоцов се е включил в започналата полемика; ето какво пише той:

Д.Димитров, цитирам преамбюла на материала от линка ви:

“Да, това е истина! Ако сте пламе-нен патриот, ако сте срещу глобализацията на света, против една световна икономика и едно световно правителство, ако дълбоко обичате и държите на личната си свобода, ако вярвате в теориите на конспирацията (уви, истината се налага да търсим само в тях в повечето случаи) или сте вярващ и дълбоко привързан към Бога, то вие вече сте потенциален терорист в съответствие с чисто нов създаден отдел за вътрешна сигурност, обоснован с доклад, който току-що е приет и освободен през януари 2012.”

Преди една седмица поместих на стената си материал, че предизборната линия на Путин е Анти-Американизъм и анти-западните държави (антизападничест-во, този според мен е подходящият термин; бел. моя, А.Г.). С този материал вие дока-захте, че това е истина.

Путин се опитва да насади в хора-та страх какво сте се случи ако не гласуват за него и че всички злини идват от Америка. Димитър, от дългогодишния си мнoгoстранен житейски опит съм стигнал до извода, че световни конспирации съществу-ват само в главите на хора с определен тип психика. А защо свързваш патриотизма с омразата към някой народ и с остарели отживели понятия в политиката и устройст-вото на света и икономиката не ми е ясно,

но и двете неща ги отдавам на закостене-лост и липса на информация.

Напротив, патриотизмът като израз на любов към народа, от които произхож-даш, изисква да бъдеш гъвкав и да намериш сили да се сближиш с колкото може повече държави, та народът ти да ползва взаимни-те облаги от тези връзки. В края на краища-та живеем в 21 Век. Уинстън Чърчил, един от големите патриоти на Англия, е казвал “Империята няма вечни врагове и приятели, империята има вечни интереси!”.

Това пише г-н Йоцов, което пък ме вдъхнови да напиша още нещичко, та да завършим достойно подетата тема; ето каква мисъл роди бедната ми глава в тази връзка:

Да вметна и аз още нещичко в тази връзка; от написаното в онази кагебистки пасквил може да се извлече ето какъв из-вод: Всеки, който е патриот, обича правос-лавния путинско-кагебистки “бог” и мрази Америка и Запада, е беззаветно влюбен в Империята на злото, именно в кагебистка Русия! Как ви звучи това, а? Нали и ко-мунистът Калфин каза нещо в тоя дух: пат-риотизмът в български условия се измерва с любовта към Русия! Страшно нагли, но и, слава Богу, твърде тъпи са тия кагебистки лакеи, нали?! Хубаво е обаче, че казват и пишат такива тъпотии; ономува, комуто Бог подготвя гибелта, първом го лишава от разсъдък…

ДА СЛОЖИМ КРАЙ НА ХЕГЕМОНИЯТА НА ШУРОБАДЖАНАШКИТЕ МУТРООЛИГАР-СИ И МОНОПОЛИ!

Тази сутрин попадам на публикация Св. Малинов: Искаме битка с монополите; впечатли ме и коментара на Ст. Дермен-джиев по нея, който открих във Фейсбук; поради това го публикувам тук, та повече хора да го прочетат, в това число и читате-лите на в-к ГРАЖДАНИНЪ:

Приятели, смятам, че по въпроса сме единодушни: ако имаме в България законодателствени условия, опазващи, стимулиращи и гарантиращи развитието на бизнеса на дребното и средно предприема-чество на масовия предимно български гражданин (на дребния човечец) от държа-вата – българите няма немили, клети и

недраги да бъдат прогонвани в западно-европейските демокрации да развиват ропейските демокрации да развиват бизне-са си, ами ще си го развиват в родината.

Логични и прости принципи отно-шения известни добре на всички хора раз-виващи се при свободни прозрачни социал-но-пазарни условия. Смятам трябва да има спешно коренен законодателствен обрат на тази убийствена за българския стопански живот политика.

Да сложим край на хегемонията на шуробаджанашките мутроолигарси и моно-поли!

Смятам, че в България липсва добре развито дребно и средно предприе-мачество – а унищожението му стартира с престъпната политика на съветизиране и централизиране на българския стопански живот след 9 септември 1944 г. – а постко-мунистическите управления просто я доп-родължиха по тъмни, непрозрачни и неясни правила.

Смятам всички по-заинтересовани и икономически осведомени хора ги знаят добре тези неща, и тези, които обменят постоянно отношения с западноеевропейс-ките ни партньори.

ЗА ИСТИНАТА НЕ ТРЯБВА ДА СЪДИМ ПРИСТРАСТНО И ЕДНОПОСОЧНО, КАКТО ВЪЗПРИЕМА НЕЩАТА КОНЯТ, СНАБДЕН С ВЕЛИКОЛЕПНИ КАПАЦИ НА ОЧИТЕ

Публикацията под заглавие Крайно глупа-во е да се насажда съзнанието, че ние, българите, имаме “вечни врагове” и това са, примерно, турците предизвика отзиви, които заслужават да бъдат обособени на отделно място, та да стигнат и до читатели-те на в-к ГРАЖДАНИНЪ; поради което и ги публикувам в отделен постинг; ето: kilikanzer каза: Работата ми беше такава, че имах колеги турци – инженери и други. Истински турци от Турция. С едно от момче-тата засегнахме Отоманската империя в един разговор. Момчето беше завършило военноморската академия в Турция. От Анкара беше, родителите му бяха препода-ватели в университет в Анкара. То каза така (буквално): вашите врагове в отоманската система бяха и наши врагове! Бяха врагове на турския народ, на турската националност като цяло.

4 В политическата власт на тогаваш-

на Турция имаше много хора, които бяха с не-турски произход. Френски, германски, английски граждани. Това момче каза, че Турската империя не е обект за гордост на съвременните турци. Именно подтисничест-вото поражда младо-турската революция начело с Кемал Ататюрк. Говори се също, че Ататюрк е бил с български произход. И между другото каза, че турците приемат българския народ като близък и приятелски. Анонимен каза: Въпроси за размисъл по повод статията "Комунизмът бе по-вреден от османската власт", за която съм дала линк по-долу.

С какво се гордеем днес? Къде во-дим приятелите си от чужбина, когато иска-ме да им покажем България? Водим ги на Рилския, Бачковския, Троянския и други манастири, на Етъра край Габрово, водим ги в стария град на Пловдив, във Варошата на Ловеч..., показваме им с гордост къщите в Пловдив, Копривщица, Арбанаси, Банско, Елена, Трявна, Велико Търново, снимаме ги пред часовниковите кули и църкви в много български градове, пред мостовете на Ко-льо Фичето... Кога са построени всички тези неща? През т.нар. турско робство - къщи на 2-3 ката, в които живели... роби!

"Роби", които имали свои печатни издания, вкл. и в Цариград (има над 50 вестника на български), имали свои манас-тири и църкви, свои училища, "роби", които пътували из цялата Османска империя, пращали децата си да учат в престижни училища в Цариград, на Запад или в Русия с... учителските си заплати (даскал Ботьо Петков) или просто, защото са били земе-делци със своя земя, занаятчии със свои дюкянчета, организирани в свои еснафи, търговци с кантори из цялата Османска империя? На всички са ни промивали мозъ-ците, но е редно понякога да мислим с тях, не само да запаметяваме КЛИШЕТА. Нали? (Daniela Gortcheva) Bacho Кольо каза: Лошо нещо са клишета! Особено пък тези клишета, които идват на мястото на предишни клишета.

В какви къщи са живели българите в Османскта империя? Ами вземи и прочети Вера Мутафчиева - османистка от световна величина. Землянки, вкопани дополовина в земята, покрити със сламен покрив и изоли-рани със смес от кал, оборски тор и слама. Това е била българската селска къща до средата на 19 в. А не забравяй, че населе-нието ни в огромната си част е било селско. През 19 в. започват да се появяват къщи на два етажа - първият е обор за животните, вторият жилищен.

Това, което днес показваш на чуж-денците в Банско и Копривщица - това са къщи на замогнали се еснафи и търговци - предприемчиви българи. Имало ги е - като изключение. И, забележи, в градове, в които

по принцип не са живели турци, нито е имало турски гарнизон. Излишно е да срав-няваме как изглежда един български град с архитектурните шедьоври в Париж, Милано, Дрезден, Краков,Виена, Будапеща, Буку-рещ, Петербург, Прага.

А манастирите са ти много лош пример - едва ли имаме пример на манас-тир да не е пален, ограбван или бастисван от редовна турска войска или от най-вече от разбойници и башибозук. Образованието - огромен процент неграмотно население - това е населението, населяващо български-те земи до 19 в. (чети Талев!) При това във времена, когато в Италия, Австро-Унгария, Франция, Русия, Прусия, Полша, Естония има действащи модерни университети. В края на 19 в България на един малък град е имало 2-3 човека с образование, което бихме приравнили на средно.

Оттук какво следва – да мразим турците?!? В никакъв случай! С турците можем да правим алъш-вериш и да се дър-жим като добри съседи. Но трябва да сме нащрек за неоосманистките тенденции в турската политика през последните години. Тя не е в интерес на страната ни. Ангел Грънчаров каза: Другарю Колю, прочее, турците ни са най-малкия, направо го кажи - турците не са ни никакъв проблем, напротив; виж, същото съвсем не може да се каже за путинска Русия. Едва ли ще ме разбереш, но да го кажа все пак, щото исти-ната е важна, не друго. Щото нали вий, таваришчите, смятате, че любовта към Русия била за вас измерител на патриотиз-ма, сиреч, вам Русия е отечество, не Болга-рия... Bacho Кольо каза: Колко пъти съм ти каз-вал - като няма какво да напишеш по-добре не пиши, отколкото да напишеш едно нищо.

П.С. Нямам намерение да споря кой е патриот и кой не. Прилича ми на ме-рене на пишки. Ангел Грънчаров каза: Другояче казано, искаш да кажеш, че България ти е през оная работа... за Русия обаче туй същото не смееш да кажеш; какво да правиш: родина-та си човек винаги обича... :-) Анонимен каза: Изтрещелия философ Грънчаров отново демонстрира липсата на елементарна култура. Бачо Кольо даде една позиция, вие пак започнахте като латерна едно и също да повтаряте. Станахте за смях на кокошките. Анонимен каза: „Вечни врагове” наистина е пресилено понятие, макар че в историята има много примери за трайни вражди и омрази между държави и народи. Понякога е възможно те да се преодолеят повече или по-малко успешно. Един такъв пример са традиционните врагове Германия и Фран-

ция, които след 1945 успяват до голяма степен да изгладят отношенията си. Колко е трайно това помирение, разбира се, ще покаже историята.

Аз нямам впечатлението, че съв-ременните българи имат някакво особено отрицателно отношение към турците. Може като цяло да не ги „обичат” непременно, но според мен също така не може да става дума за някаква специална омраза. Затова и между другото примитивната пропаганда на Атака като цяло намира само ограничен резонанс.

Само че формулировките „виновни за всичко” и „сами сме си виновни” са стран-ни и издават някакви комплекси или обща неудовлетвореност от живота и света. Пър-во бих искал да запитам „виновни за какво”? Формулировката сякаш предпоставя апри-орно, че на българите като народ са им се случили и случват само отрицателни неща. Такъв поглед върху историята е абсурден. В живота на ВСИЧКИ народи има както възхо-ди, така и падения и е абсурдно да се фоку-сираме само върху паденията, както обаче внушава заглавието на дискусията. Ами по същата логика можем да се запитаме кой е „виновен” за звездните мигове в българска-та история.

Може би по-удачно и по-неутрално би било да се замени понятието „вина” с „отговорност” или „причина”, макар че в някои случи те се припокриват. Тогава въп-росът би бил: „Дали турците са причинили всички събития в българската история след 1396?”, макар че явно се има по-скоро пред-вид: „Дали турците са причината за всички неблагополучия в българската история след 1396?”.

Отговорът е очевидно отрицате-лен. Тривиална констатация е, че всяко общество е продукт на своето минало, на своята история. Ясно е, че светът и общест-вото днес са такива, каквито са, защото в миналото са се случили (или не са се слу-чили) определени събития. Само че соци-алните явления обикновено са детермини-рани от много фактори. Ето защо е некорек-тно всичко да се свежда до един фактор, напр. „турското робство”. В определени случаи то може да има някакво влияние и значение, в други не.

Освен това прекалено общи обяс-нения в случая с историята не обясняват много. Много лесно е за всичко да бъде обвинено османското владичество „като цяло” – или пък управлението на Иван Кос-тов :) При това османското владичество е вече доста отдалечено във времето и освен това то не е било някакъв еднократен акт, а дълъг процес. Следователно трябва да се обясни точно кои особености на това гос-подство са причинили това или онова явле-ние или събитие. „Турците” и „турското робство” са прекалено общи понятия.

Също така не съм чул някой да обяснява всички английски неблагополучия

5 днес с управлението на Кромуел например или пък французите за всичко да обвиняват Френската революция или Наполеон. Тези личности и събития, разбира се, са оказали влияние, но е много трудно или невъзможно да се посочи как конкретно са повлияли на това или онова конкретно събитие в по-новата история. Решението на Саркози да интервенира в Либия например ДИРЕКТЕН резултат от Френската революция или На-полеоновите войни ли беше? Ангел Грънчаров каза: Между другото да вметна: в Истанбул, разхождайки се, видях и попаднах на сграда на Университета, и то не на целия университет, а само на един Факултет, мисля, че беше правния. Огромна беше, човек не може да я обиколи, и си личи, че е древна, в смисъл, че е поне на два-три века възраст. Представям си какви са останалите факултети. Тъй че не е вяр-но, че в Османската империя не е имало университет. В същия този Истанбул има архитектурни паметници на турското (ос-манското) архитектурно изкуство, сравними с шедьоврите на западноевропейското изкуство в областта на архитектурата. Тъй че по-полека в сравненията; историческа истина е, че турската империя е била една велика империя дори и в културния смисъл на думата.

Мисълта ми е, че ако не сме без-различни към истината, най-вече историчес-ката, трябва да я видим в нейната многоли-кост, пълнота, всеобемност, а не да съдим за нея пристрастно и еднопосочно, както възприема нещата конят, снабден с велико-лепни капаци на очите...

И още нещичко, което касае "пат-риотите", снабдени именно с такива капаци на очите: архитектурните шедьоври на стария Пловдив, Копривщица, Арбанаси, Банско, Елена, Трявна и пр., пред които толкова се умиляваме, именно къщите с големи чардаци и пр., са образци на турска-та архитектура, която ние сме взаимства-ли...

Тъй че не можем да избягаме от своята историческа съдба, а тя е, че с тур-ците сме живели заедно векове наред и силно сме се повлияли един на друг във всяко едно отношение...

КОЙ ЗАМЪРСИ ИЗВОРИТЕ НА ДУХОВНИЯ ЖИВОТ НА НАЦИЯТА НИ?

Винаги предговорът на една книга се пише след като тя вече е написана; няма как да е иначе, иначе е неестествено. Стига пишещият да не е пророк или поне оракул, но това е екстремен случай, на който няма да обръщаме внимание. Не си заслужава. Та в предговора пишещият ще ни каже защо е написал книгата, която вече е написал. Ще ни обясни порива си към идеята, която го е водила и вдъхновявала. Накратко, в предго-

вора бива представяна необходимостта на съответната книга. Обяснява се защо книга-та не е могла да не бъде написана и пр.

Сякаш на шега започнах да пиша книгата ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ, която сега лежи пред мен вече "завършена" - стига книги, занимаващи се с подобни проблеми, изобщо някога да могат да бъдат завършени. Едва ли това е възможно; по-добни въпроси винаги ще си останат откри-ти за нови и нови опити да се търси изход, излаз от хаоса, от противоречията, от обър-кването, от подмяната. Да изпитваме без-метежно задоволство от съществуващото, в случая съществуването, наречено универ-ситет (в български условия) е проява на примиреност и дори принизеност на светла-та идея, на духовната същност, на онова, което прави университета университет. На онова, което дава и поражда смисъла. А всяка идея може да бъде дискредитирана, извращавана, опошлявана, омърсена даже.

Онова, за което единодушно се мълчи, е най-подозрителното. Някой да се е забеспокоил за това какво става в нашите университети? Някой да се е трогнал? Ня-кой да се е развълнувал? Някой да се е възмутил? Не, няма такова нещо. Всички мълчат. Сякаш е налице някаква омерта, някакъв обет за мълчание. И тук омертата е не само за тия, дето са вътре в съответния мафиотски клан, в случая наречен "универ-ситет", а и за тия, дето са отвън. И жертвите мълчат, немеят от безразличие, което е най-трагичното. Жертвите сме ние, гражда-ните, общността. Нашите деца са жертвите. Пълна примиреност цари. Тя до добро не води.

Е, чат-пат в иглените уши на "сво-бодните медии" протича дискредитираща информация: еди-кой си нещастен доцент бил корумпиран, а пък друг бил развратник; трети пък бил корумпиран развратник. Чет-върти бил мошеник. Учен мошеник. Сиреч, главатар на мошениците. Алексей Петров е доцент. Ицо Мамата - доктор хонорис кауза на Пловдивския университет! Студентите не учели, а предимно преписвали на изпитите. Най-чудати и новаторски системи за пре-писване имало. И тъй нататък, и прочие, и так далее, и ала-бала. Всяко чудо у нас обаче е само за два-три дни. И всичко скоро се забравя. Защо ни е пък да се трогваме прекалено? Защо да се морим? Голяма

работа! На нас какво ни е "у ред", та уни-верситетите да са ни "у ред". Всичката Мара втасала та...

Един приятел, дългогодишен уни-верситетски преподавател, с когото много сме разговаряли по тия проблеми на уни-верситета, като прочете ръкописа на книга-та ми рече: напиши основната си мисъл накратко, синтезирано, в една лесна за че-тене статия, а не в цяла книга. Тогава могло да има някакъв ефект. Казах му, че ще опитам. Помислих си тогава, че ето, в пред-говора ще имам сгоден случай да кажа кратичко най-важното. Да, обаче сега си мисля: ами ако успея да кажа всичко тук, в предговора, и то вкратце, тогава нали ще се окаже, че самата книга като такава е съвсем излишна?

Трудна работа обаче е с малко ду-ми да се каже истински важното. Дали да не опитам с някаква метафора? Подобно на Ницше, който за съсловието на учените пише ето така(преразказвам по смисъл, както се е отпечатало в паметта, не цитирам дословно): "Те са подобни на мелници: подхвърляй им зърно, те ще успеят да го направят на прах...". На друго място пък чисто и просто ги определя като "преживя-щи овце". Той, тоя буреносен немец, както виждате, е безпощаден. Бива си го, нали? Ето как с малко думи може да се каже мно-го. Да, ама где го у мен тоя ницшев талант?

Ако можех да кажа същото съвсем накратко, аз нямаше изобщо да пиша книга-та. Нямаше да има нужда да я пиша. Ето, усуквайки, опитвайки се да се измъкна, дойде обаче все пак момента, в който няма измъкване; трябва вкратце да кажа поне това: защо написах книгата си? Това е до-бър повод поне да намекна за истински важното, но с малко думи.

Не само университетското образо-вание, но и изобщо образованието у нас е в страшна криза от поне 70 години; но в уни-верситетското образование кризата сякаш е особено нетърпима. Тук вече става дума за катастрофа, не просто за криза. Духовна катастрофа. Духовна катастрофа не на университета само, а на нацията, на цялата нация. Щото университетът е нещо като Храм на Истината, средище на духовния живот на нацията. Огнище, което пази иск-рите и огъня на духа и истината. И на самия разум. С истината явно сме я закъсали особено, щом сме допуснали Храмът на Истината да е в такова окаяно, нетърпимо положение. И щом продължаваме да тър-пим нетърпимото. Някои, изглежда, дори и не усещат тая нетърпимост, което, просте-те, вече е съвсем извратено. Е чиста пато-логия.

А след това плачем горчиво, че всичко у нас било неразумно устроено, безумно даже, всичко било тъкмо наопаки, крайно объркано и заплетено. Как няма да е такова, щом като сме допуснали духовната институция, в чието ведение е самият ра-

6 зум, да е в крайно окаяно състояние? Както сме допуснали да търпим и църквата - све-тилникът на вярата - да е оглавен от лица, които не са правили и не правят друго освен да гасят, да потушават, да опропастяват огъня на вярата, така сме допуснали и тър-пим университетът, институцията на безс-мъртния разум, да е лоно на неразумността, на ирационалното, на бесовската стихия на нагона към разврат и власт, т.е. към разв-ращаващата всичко власт на плътта и ма-териалното. Университетът по презумпция е институция на духовността, а нея днес я населяват предимно крещящо бездуховни и дори антидуховни люде - как е възможно да търпим тъкмо това? Университетът ни е е подобен на "манастир", в който "монасите", вместо да се молят пред Божия олтар, са се отдали на неудържими бесовски оргии и на пълен разврат. И който дръзне да не участ-ва в оргията, без жалост бива остракиран. Разбира се, не говоря за оргия в прекия, сексуалния смисъл; говоря за оргия на бездуховността, на аморализма, на безли-чието. Положението е трагично; съзнавате ли поне малко тая трагичност, за която се опитвам да намекна?

Университетът по идея трябва да е обител на най-чистото, светлото, безкорис-тното, благородното; тук Божество е Исти-ната, апостоли са Доброто и Красотата като такава, Първосвещеник пък е самият Разум, а всички, и студенти, и преподаватели, се упражняват в нейното търсене, гонене и преследване; университетът е нещо като духовен оазис в потъналия в разврат, в блудкави прозаичности, в пошлост матери-ален и социален свят. Какво става когато пясъците на пустинята засипят оазиса и неговия извор? Дали изворът ще пробие някога тежестта на тоновете пясък? А бъл-гарската бездуховна пустиня се нуждае от извори, от които духът на човека може да утоли жаждата си - по знанието, по истина-та, по доброто, по красотата. Какво ще стане когато морето на пошлостта залее малкото островче на духа, каквото по идея е университетът? И не се ли случи у нас тъкмо това?

Ще каже тук някой: хайде стига с тия наивности, стига с тая тъпа сантимен-талност бе?! Казвай направо: може ли нещо да се промени - и най-вече как? Лошо било, не знам какво си било? Ний туй го знаем, но друго е важното. Ако не знаеш как нещата могат да се променят, защо изобщо се обаждаш?

Да, нека да сменя тоналността. След вакханалията на пошлостта, лъжли-востта, лицемерието, безнравствеността и най-грубия материализъм, каквато по естес-твото си беше комунизмът, така жестоко поразил всичко духовно, в това число и институцията университет (да не говорим за институцията църква!), какво ли изобщо можеше да се направи, та нещата да се поставят овреме на чиста основа? Възмож-

но ли беше изобщо нещо да бъде направе-но?

Аморалната партия владееше всичко, в това число и духовните по начало институции. Пълчища лакоми нейни адепти се бяха разположили навсякъде, особено пък на ръководните места. Псевдоучени и антиучени, сиреч, арогантни простаци, задаваха тон в онова, което тогава се нари-чаше и минаваше за "наука". Изцяло извън-научни, псевдонаучни и антинаучни бяха критериите и нормите, които властваха в т.н. "научна общност". Имахме си окопал се на най-високите етажи на властта "духовен елит" на комунизма, става дума за неговата научна номенклатура или мафия, в която нямаше, естествено, нищо духовно или идеалистично. Тия, дето се казва, "колеха и бесеха", те се възпроизвеждаха буйно, подобно на насекоми. Неизтребима напаст!

Както предимно икономическата номенклатура на "Партията" овладя и огра-би "общонародната собственост" и се пре-образи в "честни капиталисти", така и на "духовния фронт" положението бе досущ същото, дори и още по-зле. Защото някой различен да се провре и утвърди там беше нещо като природна аномалия. Свястното, идеалистично настроеното, честните труже-ници на науката и истината бяха "свободно витаещи електрони", които биваха търпени само защото все пак трябваше да има и такива, та "научната общност" поне да на-подобява с нещо автентичната научна общ-ност. И за да бетонира статуквото, престъп-ната и користна "Партия" направи онова, което наистина ù осигури вечно господство: беше приет Законът за академичната авто-номия. Тоя закон осигури вечен рай за тая аморална антинаучна напаст, за която гово-рим.

Да, университетът по начало тряб-ва да е автономна, независима от държава-та и свободна общност на труженици на чистата наука и духовност. Запитайте се обаче как биде изтълкуван един такъв закон след като в славната ера на комунизма всичко чисто, способно на духовна дейност, идеалистично и пр. в университета и в дру-гите научни и културни учреждения беше тъпкано и преследвано най-безжалостно. Аз добре знам каква отвратителна обстановка цареше в тия повече от 20 години "преход", да речем, в т.н. Институт за философски изследвания към БАН. Едва оня ден, мина-лата година, оттам с огромни усилия биде свален от директорския пост - дръжте се за стола да не паднете! - аонсувският номенк-латурен "професор", съветникът на кому-нистическия властник от тодорживково време Станко Тодоров, агентът на ДС с незнайно какъв чин Васил Проданов, който, предрешен като "философ", колеше и бе-сеше в тоя институт цели 22 години след "промяната"! За каква "промяна" изобщо говорим в такъв случай? Смешна работа... грозна работа!

Да бъдеше изчистена тая напаст от нашите "академии", уви, се оказа невъз-можно. Тя щеше да ореве цялата Вселена ако някой се беше опитал поне малко да накърни властта и привилегиите ù, т.е. да смути безметежното и съществуване. Така стана, например, когато беше приет т.н. Закон "Панев", с който се искаше нещо съвсем простичко: тия, които са били кому-нистически партийни секретари, повече да не могат да бъдат избирани на ръководни академични длъжности, ректори, декани, шефове на катедри и пр. Но не би, то не бяха рев и сополи, докато най-накрая, в решаващия момент законът беше провален в самото Народно събрание - и не влезе в сила. "Философът" Ахмед Доган и "филосо-фът" Желю Желев изиграха решаващата мръсна роля в тоя процес. И всичко си остана бетонирано до ден днешен. Универ-ситетите ни си останаха нещо като люпилня на некадърност и аморалност, като посто-янно действащ музей на останките от кому-нистическата "ентелектуалност" и "духов-ност". До миналата година си стоеше непо-кътнат механизмът за "развитие на научни-те кадри", установен у нас по съветски об-разец още през 40-те години на ХХ век!

А като се наложи тоя анахронизъм да бъде все пак някак променян, се устано-ви "нов механизъм", по-лош даже от старата съветска административна система! По-лош за науката и нейното бъдеще, но безкрайно по-хубав и приятен за "научната" и "акаде-мичната" мафия, за която говорим. Прочее, както борците, първенците и галените деца на социалистическия спорт у нас в началото на 90-те години на миналия век станаха мутри и биячи, по досущ същия начин у нас се роди невиждания никъде по света фено-мен на "академичната мутра", която е не по-малко нагла и безпардонна от другата, от обикновената мутра. Даже, чини ми се, другата, обикновената мутра е някак си по-малко извратена, сиреч е сякаш по-човечна. Това е положението. За какво да говорим и пишем повече, нима всичко не е ясно?!

Аз лично не вярвам вече нещо да се промени. Надежда всяка тука оставете - изглежда точно това ще бъде, за жалост, внушението на книгата, която написах; и чиито предговор вече завършвам. Възник-нали са неразбиваеми "образци на науч-ност", а също така и "модели на поведение", става дума за стереотип и манталитет, в които всичко е тъкмо наопаки на това какво трябва да бъде. В рамките на тази паралел-на антидуховна действителност користта даже не може да бъде разпозната, а камо ли пък изобличена. Антинаучното се приема за "научно", а научното - за "ненаучно". Лъжата тук минава за "истина", а истината - за "лъжа". Философското в рамките на тая "мисловност-духовност", разбира се, е "не-философско", а крещящо нефилософското - не просто за философско, ами и за "идеал на философското". Доброто, респективно, в

7 рамките на тоя преобърнат модел, е "зло", а истински злото, разбира се, минава за "доб-ро", за "нравствено". Свинщината в рамките на тая "духовност" бива възприемана едва ли не за нещо като "рицарство", а пък ав-тентичното благородство бива оценявано за лудост, за наивност, за глупост, за безумие и прочие. Да не пропусна: в тази система истински умното няма как да не се възприе-ма и оценява като безумие, като глупаво, а пък самата глупост е поставена на най-висок пиедестал, на нея се кланят, сякаш е нещо като образец за умност. Глупостта е богът на тоя тип "мисловност", а пък негови "свещеници" и "първожреци" са арогант-ността, наглостта, безпардонността, безс-рамието, най-пошлата парвенющина и т.н.

Правете си сами сметка какво оз-начава това за духовния живот на нацията. Там, където би следвало да извират чистите води на духовността, на разума, на абсо-лютното добро, на святото и прочие, сиреч там, където са самите извори, тъкмо там, уви, са местата, където блика отрова, къде-то текат гнусни нечистотии. Имам предвид университетите - пък и Църквата като инс-титуция, защо не, да ме прости Господ за тия думи, но какво да правя, след като зна-ем кои и какви са ни днес "духовните архи-пастири". Ако университетът е нещо като сърцето на духовния живот на нацията, то училищата са неговите кръвоносни съдове. Отровата, бликаща от сърцето, тече из кръвоносните съдове на нацията, трови живота на националния организъм, а агони-ята е близо. Нима не забелязвате, нима все още не сте почувствали нейните гърчове?

ДА ПРОЩАВА МОЖЕ САМО СИЛНИЯТ ДУХОМ, ВЕЛИКОДУШНИЯТ, БЛАГОРОД-НИЯТ ЧОВЕК

Нека да прощаваме. Колко пъти? ... До безкрай... Просто така... По всяко време, при всички обстоятелства... винаги... На всички...

А преди всичко на себе си! И защо, защо ли? Защото... всичко на този свят е Любов! Тя в нашите вени тече и чрез нея пулсират сърцата.

Всеки миг Тя ражда живот, Благос-ловена е с нея земята!

Любовта е Всевишният Бог!!!

ПРОШКАТА

(по истински случай)

Единственият син на една жена бива убит от член на противникова ти-нейджърска банда при някакво спречкване. На процеса срещу убиеца, след произнася-не на присъдата, която е няколко години затвор, майката се доближава до пътеката, по която извеждат подсъдимия, успява да улови погледа му и произнася с абсолютно хладнокръвие и убеденост: "Ще те убия!"

През последните две години от присъдата му обаче тя започва да му идва на свиждане, да му изпраща колети със сладкиши. Пише му поздравителни картички за рождените дни и по празниците. И така се сближава с него. След като той излиза от затвора, майката му помага да си намери работа и дори го приютява в къщи, тъй като той е с разведени родители, които не жела-ят да имат нищо общо с него.

Една коледна вечер те си поднасят подаръци и младежът я запитва: "Знаеш ли, тази мисъл не ми дава мира... Защо си толкова добра към мен и защо ми помагаш толкова, след като аз ти причиних толкова мъка?"

А майката отговаря: "Помниш ли какво ти казах на про-

цеса? Казах ти, че един ден ще те убия. Е, направих го. Онзи, който ти беше тогава, вече го няма, аз го убих. Този, който седи пред мен, е съвсем различен човек. И сега аз отново имам син. Ако не бях ти простила и бях продължила да те мразя, сега и два-мата щяхме да страдаме, вместо да сме щастливи. Аз ти простих отдавна, време е и ти да си простиш." Подбра: Hrisi Perfanova, Чикаго, САЩ

СПИСАНИЕ ИДЕИ СИ НАМЕРИ ИСТИНСКИ ПРИЯТЕЛИ И В ПРЕКРАСНИЯ ГРАД СЛИ-ВЕН!

Тия дни във Фейсбук си обмених няколко съобщения с дама, чиито инициали на името и фамилията са M.Z. Понеже об-съденият въпрос може да представлява интерес и за други хора, публикувам тези съобщения в реда, в който си ги обменихме:

M.Z.: Здравейте, г-н Грънчаров! Поводът за това съобщение е списание ИДЕИ, чийто броеве желая да купя (включително и книж-ка 4(8) от библиотеката на списание ИДЕИ. Позволих си да Ви потърся по телефона, но не се получи. Надявам се да се свържете с мен скоро. Благодаря Ви! Прочее, желая да подпомогна някак списанието и затова ре-ших един комплект от досега излезлите книжки да подаря на библиотеката на гр. С. Само първо да проверя дали пък вече не са се снабдили със списанието. Ще Ви пиша пак. Поздрави! Ангел Грънчаров: Прочетох съобщението Ви, благодаря за интереса! Моля, напишете ми 1 или два комплекта искате и адреса, на който да ги изпратя; още утре ще могат да тръгнат за град С. Поздрави! M.Z.: Благодаря Ви за вниманието! Още сега ще отскоча до библиотеката и ще уточ-ним въпроса. Адресът ми е: П.К. 8800, град Сливен, Бул. Цар... №... вх "..." ап...., за M.Z. Ангел Грънчаров: Здравейте, г-жо Зафи-рова, след като ме уведомихте, че поръчва-те два комплекта, Ви изпратихме исканите списания; получавате и две книжки от ново-то издание на Приложението, което излезе преди 2 дена, тъй като предишното се из-черпа. Успях да намеря и две книжки от бр. 1./2009 г. на сп. ИДЕИ, който отдавна е изчерпан. Вероятно ще ги получите в събо-та (ако пощата работи в събота в Сливен), или в понеделник.

Иска ми се да дам гласност на Ва-шия жест - да помогнете на списанието и също така да подарите на библиотеката в Сливен цялата поредица книжки - в блога си, само моля за Вашето разрешение да използвам точното Ви име. Мисля, че такъв род постъпки в любезното ни отечество заслужават гласност, щото не се случват чак толкова често, ако изобщо се случват. На мен ми се иска във всеки по-голям бъл-гарски град да има по един поне приятел на списанието, който да помага за разпростра-нението му.

За момента има такива само в Плевен, Монтана, Русе, Ямбол. Интересно-то е, че в Плевен например нашият "агент" е на 17 години, ученик в гимназията, което е радващо; той зарежда със списанието цент-рален павилион за вестници и списания и дори успя да продаде няколко книжки. Спо-менавам това, тъй като с разпространение-то на списанието положението е твърде тежко; книжарите не го щат, щото не било "пазарно" и печелившо, т.е. щото малко хора биха се заинтересували от него. Ето един начин то да бъде задушено и убито: като се попречи да достигне до ръцете на евентуалните читатели. Няма цензура, но този пазарен терор сякаш е още по-лош. Страшна работа!

8 Та в този смисъл съм Ви много

признателен, че се заинтересувахте от списанието и го подкрепихте; много Ви благодаря! Дадохте ми надежда, че това, което правя, има смисъл - и още по-настойчиво ще продължа да се боря. Имаме много идеи за бъдещето на философското списание ИДЕИ, само Бог да ни дава сили! Извинявайте, че се разприказвах. Всичко добро Ви желая! Поздрави! M.Z.: Добро утро, г-н Грънчаров, разбирам доста добре трудностите Ви във връзка с разпространението на списанието. Аз също преди да ви се обадя потърсих ИДЕИ както в книжарниците, така и по павилионите. Досещате се, че не намерих нищо. Известно ми е що ще рече пазарен терор в България, още повече, че дълги години работих в издателство в Атина и съм запозната с проблемите "отвътре". Не си помисляйте и за секунда, че съм от забогателите емиг-ранти в странство, тъй като моята голяма любов е книгата и по-голямата част от въз-награжденията си давам за книги. В Атина имам освен това колекция от стари, антик-варни издания, някои от които са и за Бъл-гария.

По въпроса за блога Ви и искането от Ваша страна да дадете гласност не знам какво да Ви отговоря. Скромен човек съм и никак не ми е по вкуса да се вдига шум около името ми, но можете да използвате името на родният ми град, например. Както решите все пак, направете това, което счи-тате за правилно. Идеята ми списанието да бъде по рафтовете на библиотеката в Сли-вен се роди спонтанно именно от невъз-можността да намеря изданието в търговс-ката мрежа.

И последно, ще се опитам да нап-равя нещо във връзка с желанието Ви (а и мое желание) списанието да идва и до сливенските читатели. Аз съм временно в Сливен (болести на възрастните ми родите-ли), но нещата са такива в момента (грижи-те около родителите ми), че идвам често и оставам за поне седмица-две. Ще направя всичко, което е по силите ми списание ИДЕИ да се продава поне на едно-две мес-та в града. Ще поддържам с Вас писмена кореспонденция.

Благодаря Ви сърдечно, г-н Грън-чаров! Благодаря, че се отзовахте на мол-бата ми да получа списанието, което толко-ва време чета с голяма трудност чрез ин-тернет. Всичко добро желая! Поздрави!

...

Здравейте г-н Грънчаров, получих днес пакета, съдържащ изпратените книжки на списание ИДЕИ. Благодаря Ви много! Ангел Грънчаров: Радвам се, че пратката пристигнала благополучно! Ще се радвам списанията да Ви харесат. И аз Ви благода-ря, за интереса и за помощта за списанието!

КАКВО ЩЕ ВЪРНЕ УСМИВКАТА ПО ЛИ-ЦАТА НА СЛЪНЧЕВИТЕ ХОРА НА БАЛ-КАНИТЕ

Във Фейсбук получих интересно съобщение от г-н Ioakeim Kalamaris, грък, който работи и живее в България, преподавател в един от колежите (Европейския по икономика и управление) в Пловдив. Помолих го да обсъдим публично поставените в съобще-нието му проблеми, той прие, ето сега него-вия наистина важен и ценен коментар, около който може да се развие хубава дис-кусия; за което и призовавам, в смисъл да се включат повече хора, освен ние двамата; ето какво си казахме като начало:

ДЕКРЕТ

Уважаеми Проф. Грънчаров, пише Ви един човек които може и обича две дър-жави. Вие сте Философ и при това добър специалист. Философите целят да сеят справедливост и целомъдрието.

Аз съм се заклинал от злобата, от непозитивната енергия, обещах на себе си че, няма да напусна родината си, но още съм се заклел, че няма да предам Великата родина, Балканите.

Поверих изцяло на Христова въз-раст, младините ми, в тази земя и децата й. Ще продължа да се трудя за Федерация и съединението на Балканите, както в мирни години са успели нашите прадеди, нашите интелектуалци. Тази идея не познава фла-гове защото нейната същност е скъпа, дъл-бока, истинска.

Нейната почва е щастието, разви-тието, достойнството за народите на тази Велика земя. Не мога да се радвам в не-щастието, обедняването на нашия полуост-ров и хората. Не позволява съвестта ми да разделям, да не съм обективно информи-ран, да не вярвам в промяната.

В тази наша епоха на тоталния фалит на морала, истината, ценностната система, на идеологиите съм убеден, че и нещо ново ще се породи. Аз не желая да тъжа, нито в спомените на хората, незави-симо от произхода, не желая да тежа на природата. Гражданите на Балканите не се нуждаят от псевдоспасители, защото всички ние сме тези, които търсим.

Затова ще си припомния на глас думите на един Балкански герой, един мъж, на който дължа много от себе си: “… Време-то е в нас – и ние сме в времето.” Разликата днес е, че време няма.

Затова съм станал от канапето и не давам ненужни на никому съвети! При-канвам Ви да се съедините към междубал-канската кауза – за да се възродят всичките ценности и заедно с тях всички измъчени народи, на тази блага и свята земя на Бал-каните. И тогава ще осъзнаем колко и как сме били използвани, манипулирани, излъ-гани и унижени, дори от собствените поли-тически демони.

Да спрем братската, междубалкан-ската гражданската финансова война. Да се върне отново детската усмивка на лицата на слънчевите хора на Балканите. Няма кой и как да ни убеди, че нашите майки и бащи са крадливи и лоши хора. Лихварите на нашето битие и съществуване ще изчезнат когато ние спрем да се конфронтираме.

По-богати хора от всички нас няма, по-щедра земя и климат не съществува в света. Тогава какво ни липсва? Добродете-ли?

На нас ни липсва ВОЛЯТА! Нашето огледало е себе си, а на-

шите думи трябва да отговарят на нашите дела! За мене си ще кажа само че, борбата ми с/у експлоатацията на младите, на въз-растните и на нашата земя, с/у недоимъка, с/у враговете на отечеството – тиранията, може да я спре само последният ми дъх!

Не съм комунист, бих казал обрат-ното, не съм антиевропеец, а обратното, защото гласовете, мирните протести, са демократични актове, при липса на Рефе-рендуми.

Господа на нашите народи ще следва “моята” мечта, така че не съм сам! За Вас, Вие знаете.

Засега толкова, че тръбата ни при-зовава отново, не за да вдигнем оръжие, за да понесем товара на тежката и болезнена борба, без да спираме! Само огъня на Сво-бодата може да просвети света! Със спокойна съвест, Йоаким Каламарис, Автентичен Балканец 21.02.2012 г., София P.S. Вижте цялата истина за Гръцката икономика и обществото.

9 Ангел Грънчаров: Благодаря за вълнува-щия текст, който ми пращате! Бих искал да го публикувам в блога си, стига да ми даде-те разрешение за това. Разбира се, ще Ви отговоря, смятам, че ако влезем в диалог по поставените от Вас проблеми, бихме могли заедно да напреднем в търсенето на исти-ната. А наистина поставяте изключително важни, дори съдбовни проблеми. Ще очак-вам реакцията Ви на моята молба и след това, надявам се, ще поговорим публично в моя блог – или където другаде предложите.

С уважение: Ангел Грънчаров (уви, или за радост, моя милост не е била и няма да бъде никога професор!)

ДРУГАТА ГЛЕДНА ТОЧКА: КАКВО СЕ ОПИТВА ДА СПРЕ ГРАЖДАНСКИЯТ ВИК И ГНЕВЪТ НА ГЪРЦИЯ?

Този материал взаимствах от ТУК, насочи ме към него авторът (интервюираният) г-н Йоаким Каламарис. ЗАБЕЛЕЖКА: За да стане изображение в реален размер, а текстът – четивен, натисни два пъти последователно върху него.

БАВНО И ПОЛЕКА ВСЯКО НЕЩО НАЙ-НАКРАЯ СИ ДОЙДЕ НА СВОЕТО МЯСТО

Да си дойдем на думата, да не се правим повече на изоглавени... ЗАБЕЛЕЖКА: Снимката взаимствах от ТУК. В ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ: КОГА НАЙ-ПОСЛЕ БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ ЩЕ СЕ ДЕМОКРАТИЗИРА?!

ЕДНА НАИСТИНА КРИЛАТА МИСЪЛ НА РАДОЙ РАЛИН

КРАЙНО ГЛУПАВО Е ДА СЕ НАСАЖДА СЪЗНАНИЕТО, ЧЕ НИЕ, БЪЛГАРИТЕ, ИМАМЕ “ВЕЧНИ ВРАГОВЕ” И ТОВА СА, ПРИМЕРНО, ТУРЦИТЕ

Отдавнашна публикация в блога на ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ, именно публика-цията Покана за дискусия: Дали турците ни са виновни за всичко – или по-скоро ний самите най-вече сме си виновни? гледам е предизвикала многоназначителна реакция. Някой човек, с име Методи Заха-риев е направил дълга извадка от книга, в която се представя "погрома над тракийски-те българи през 1913 г.", явяващ се зверст-во, изтребление, геноцид и пр.; разбира се, всичко завършва с крайно яростно, но и тъпичко патриотарско изявление, което

предизвика моя коментар, който можете да прочетете по-долу:

Та, наистина, жесток, варварски геноцид, за който наши продажни журна-листи и историци като Златко Енев от „Либерален преглед”, проф. Андрей Пантев от БКП, доц. Иво Христов от Пловдив, Теодора Бакърджиева от Русе, платени от Берлин, Анкара и Вашингтон, днес изобщо не отварят и дума. Напротив, те хвалят тази азиатска дивашка държава Турция, че се била „европеизирала”! Да, вълкът козината си мени, но нрава не, така че народът е казал много точно: на турчин вяра да нямаш!

Ето какво се наложи да напиша аз по повод на горното; смятам, че е необхо-димо да се реагира когато от гардероба се вадят и размахват разни грозни скелети на миналото, та белким бъдат насъскани едни срещу други не само отделни, податливи на манипулации и лековерни хора, но дори и цели народи; ето моя коментар там:

Това е минало. Трябва да го зна-ем, но не трябва да допускаме миналото вечно да трови настоящето ни. Каква е идеята на този текст: да отмъщаваме, да се мразим вечно с турците, или отново да почнем се избиваме взаимно? Не виждам смисъл в това: случилото се в миналото не може да се промени, умрелите и загиналите не могат да се съживят. Трябва да привик-нем да живеем с уроците на миналото си, които са именно за това да не допускаме същите грешки или престъпления. Ако някой ни насъсква да правим същите грешки и престъпления, такъв не ни желае доброто, той иска още да страдаме, по възможност вечно.

Не може днешните турци да бъдат обвинявани за деяния на техните деди; никой не носи вина за това, което дедите му, в съвсем други епохи, са сторили. Край-но глупаво и злобно е да се насажда съзна-нието, че ние, българите, имаме “вечни врагове” и това са, примерно, турците; няма вечни врагове и няма вечни приятели. Който живее със злобата, ненавистта и жестокост-та, характерни за минали епохи, такъв е изцяло чужд на водещите тенденции на съвременната епоха, която ни дава шанса да се променим в една съвсем друга, благо-родна, добра, човечна посока и основа. Да гледаме на другия човек, пък макар и съв-сем различен, като на наш приятел, не като на наш враг.

Лоши хора има сред всички народи по всяко време, но това не значи, че лоши са и народите като цяло, от които произхож-дат тия лоши хора. За щастие, добрите хора винаги са мнозинство, което именно и е причина за това ние, българите, и то в най-тъмни и сурови времена, въпреки всичко все пак сме живели цели 5 века заедно с турците и сме оцелели; не сме се изклали, както щеше неминуемо да е станало ако лошите, злобните, мразещите хора всред

10 двата народа бяха мнозинство. Доброто винаги, в крайна сметка, удържа победа над злото – така било, така е, така и трябва да бъде завинаги. Трябва да се живее, а с ненавист, със злоба, в желание за отмъще-ние не може да се живее – или се живее жалко, недостойно, бих казал тъпо.

Не е и християнско това; с ближния трябва да се сближаваме, а не да се отда-лечаваме; трябва да обичаме, а не да мра-зим ближния си. Нито една религия не учи хората на това да вършат зло. Крайно бе-зотговорно и злоумишлено е да се разделят хората на религиозна основа и, примерно, да се твърди, че мюсюлманската религия, ислямът, учи хората да правят зло. Това не е вярно, това не е истина, това е проява на религиозен фанатизъм, който поражда страшни злини, способни да съсипят живота и бъдещето на цели народи. Нека да опита-ме да сме поне малко по-мъдри, извлекли цялата мъдрост, на която историята ни учи; нека не бъдем такива, за които е вярно това, което пише Хегел:

Изучаването на история ни учи предимно на това, че хората нищо не са научили от историята си.

Така е било, така е и сега, но така не бива да продължава винаги. Ето, гер-манците, примерно, помъдряха като народ, учейки се от опита на злощастната си исто-рия в толкова тъжния ХХ-ти век. Съвремен-ният турски народ пък е изключително мъ-дър и великодушен народ, който всеки с ръка на сърцето може да го признае ако е общувал повече с турци; има в съвременна Турция всякакви хора, но там има и много демократично мислещи и толерантни, там има твърде много човечни хора. В защита на турската демокрация в Анкара, Истанбул и Измир милиони хора са излизали на де-монстрации. Та тия, дето се опитват да ни насъскват едни срещу други, именно бълга-ри срещу турци и турци срещу българи, по този начин просто избиват свои най-сериозни личностни и психологически проб-леми и комплекси, т.е. мъчат се да избиват, да компенсират непълноценността си. Лич-ността с богата душевност няма как да дегенерира до нивото на злобен комплек-сар, дето насажда злоба и ненавист към други хора само защото те били, представя-те ли си, представители на друг народ или на друга религия.

Преди време животът ме срещна с един млад човек, турчин, който, оказа се, е твърде образован в религиозно отношение, има духовно образование и, както се разб-ра, работи нещо в муфтийството или джа-мията в Пловдив. Аз съм човек-християнин и българин. Проведох много интересен разговор с него и открих, че по нито един съществен въпрос с него нямам принципни различия. Това е твърде одухотворен, пора-зително мъдър за възрастта си човек. Него-

вата религия го е направила такъв. Давам само един пример. А простаци, злобари и фанатици има всред всеки един народ, ала ще допуснем ли тъкмо те да ни служат за пример, достоен за следване?!

Тая надъханост едни срещу други на религиозна почва, която води до такива беди цели региони на света, примерно, Афганистан, Кавказ, Индия-Пакистан и пр., трябва и може да бъде надмогвана само ако по-интелигентните, духовно развити хора в средите на различните народи и религии обединят силите си, щото семената на злото да не попаднат на добра почва и да не пуснат корени в човешките души. Оста-вим ли не други, а простаците, духовно ограничените хора да дирижират нещата и да налагат своята ограниченост в отноше-нията помежду ни, добро няма да видим. Тази е мисията на духовно издигнатия и мъдър човек: да пръска духовна светлина, която ще изпепели семената и корените на злото, що тровят душите на човеците. С такива мисли ме обогати разговора с този млад човек, мюсюлманин, работещ нещо в Джумая джамиси в Пловдив или в Пловдив-ското мюфтийство.

Който използва религиозни мотиви за да сее ненавист между хората, такъв работи в крещящо противоречие с духа на всяка една религия; подобно поведение не може да си го позволи истинския вярващи-ят, духовно издигнат и просветен човек. Всички хора сме братя и сестри, живеем в един дом, това е нашата планета, имаме един баща, това е Бог, на когото, макар че сме му дали различни имена – Йехова, Христос, Аллах и пр. – именно сме деца; сме негови любими деца, щото родителят обича еднакво всичките си деца; как тогава да можем да допускаме кръвни братоубийс-твени вражди, и то не кога да е, не в безп-росветните и тъмни времена преди векове, а днес, в XXI-век?! Това не бива да бъде допускано. Само неверници, хора, нямащи отношение към духа на всяка една религия, могат да си позволят да използват религия-та за земни, непристойни политически цели, т.е. да сеят ненавист между хората на рели-гиозна, верска почва, което именно означа-ва, че са вдъхновявани от користни, несъв-местими с духа на вярата прозаични, суетни и користни цели.

Вярата чисти и унищожава злото от човешките сърца, тя облагородява духа на човеците. Фанатик на “вярата” става оня, който, собствено, няма отношение към истински съкровеното на самата вяра. А то е: Бог е един, ние сме негови деца, трябва да обичаме Родителя си, а пък тази любов към него ще доведе дотам да обичаме и ближните си, сиреч, нашите братя и сестри. Това е. Просто е. Всичко друго е злоба. Нямаща нищо общо с духа на вярата и на религията – независимо каква е тя.

Затуй ония, които са вдъхновявани от бесовска ненавист към ближните и зоват

към отмъщения и братоубийства, такива служат не на Бога, а на Сатана.

Наистина, крайно глупаво е да се насажда съзнанието, че ние, българите, имаме “вечни врагове” и това са, примерно, турците. Помислете малко. Ние и "вечни приятели" нямаме. Казвам това, щото тео-рията, че наши "вечни врагове" са турците, върви ръка за ръка с теорията, че наши "вечни приятели" са руснаците, т.н. "бра-тушки". Да, обаче ето нещо, което разклаща тези теории до неудържима степен: как е възможно в последния един век да сме видели толкова много зло тъкмо от "вечните си приятели" (СССР най-вече, но и не само), а в същото време от "вечните си врагове", именно турците, изобщо да не сме видели никакво зло в този същия един век?!

ПРИРОДАТА СЕ ПРОБУЖДА, ЖИВОТЪТ СЕ ВЪЗРАЖДА...

Взаимствано от тук: Време е за ПРОЛЕТНО ПРОБУЖДАНЕ! Природата е недостижима по съвършенст-вото на творенията си; което и свидетелст-ва, че самата природа е Божие творение...

РОДИТЕЛИТЕ ТРЯБВА ДА ИМАТ ПЪЛНА СВОБОДА ПРИ ИЗБОРА НА ОБРАЗОВА-НИЕ НА СВОИТЕ ДЕЦА

Онлайн-родителски комитет в защита на родителите СТАНОВИЩЕ на Родителски комитет Относно Проектозакона за предучилищ-ното и училищното образование На вниманието на:

11 Г-н Сергей Игнатов, Министър на образова-нието, младежта и науката Г-жа Цецка Цачева, Председател на Народ-ното Събрание на Република България Г-н Огнян Янакиев, Председател на Парла-ментарна Комисия по образованието, наука-та и въпросите за децата, младежта и спор-та

Ние от Родителски комитет, като неформална организация, активно защита-ваща правата на българските родители и деца, се обявяваме срещу прибързаното приемане на Законопроекта за предучилищ-ното и училищното образование, като нас-тояваме вече публикуваният на сайта на МОМН готов вариант на текста да бъде предложен за широка обществена дискусия с участието на родители, граждански орга-низации и широки обществени групи.

В настоящия вариант на проекта в чл.8, ал. 1 присъства текстът: „Предучилищ-ното образование е задължително от учеб-ната година, която е с начало в годината на навършване на 4-годишна възраст на дете-то“, в който, според нас, именно формули-ровката „задължително“ трябва да отпадне.

Ние считаме, че този акт, освен че представлява своеобразен диктат върху правото на личен избор от страна на роди-телите и грубо потъпкване на ратифицира-ната от РБ Конвенция за защита правата на човека; той подлага на реална опасност психическото и емоционално здраве на децата, тъй като, щом детето трябва да тръгне на предучилищна в годината на навършване на четири години, предполага се, че ще има и деца, които когато започва учебната година, все още няма да са на-вършили четири години, т.е. ще бъдат на три.

Това е едно съзнателно игнорира-не и незачитане на мнението на родителите.

Притеснителни за нас са и мерки-те, предвидени в административно-наказателните разпоредби срещу родители – глобите. Настояваме те напълно да от-паднат.

Настояваме да отпадне и чл. 344, ал.1, който гласи: „Наказват се с глоба, съответно с имуществена санкция от 1000 до 5000 лв., физически или юридически лица, които: организират и провеждат, без да са получили разрешение или без да са открити при условията и по реда на този закон, дейности по отглеждане, възпитание и обучение на деца от 3-годишна възраст до постъпването им в 1 клас с цел осигуряване на подготовката им за училище в съответст-вие с държавния образователен стандарт за предучилищното образование и/или с цел издаване на документ за завършена преду-чилищна подготовка.“

В Проектозакона е записано: „Участниците в образователния процес са децата, учениците и педагогическите специ-алисти. Институциите в системата на пре-

дучилищното и училищното образование са детските градини, училищата, центровете за подкрепа за личностно развитие и специа-лизираните обслужващи звена. Участниците в образователния процес и институциите партнират с родителите, общините и с други заинтересовани страни.“

Това означава, че родителите дори не са упоменати като равноправни участни-ци в образоването на своите деца, те тряб-ва единствено да се надяват да им бъде предложено партньорство.

Ние считаме, че родителите тряб-ва да имат пълна свобода при избора на образование на децата си.

Обявяваме се за свобода и широки възможности за регистрация на отделни образователни институции, което би дало шанс на чуждестранни такива да получат достъп до българския пазар.

Според нас разчупването на стро-гия държавен контрол върху образованието може да се превърне в ясен гарант за една нова посока, в която е поела нашата страна – към истинската демократичност! 1.Родителски комитет – София, Петър Пеев 2.Гражданско сдружение “Асоциация об-щество и ценности”, Стоян Георгиев 3. Граждански форум за защита на детето и семейството, Петър Вълков 4.Фондация "Мост на любов", Иво Койчев 5.Фондация "Възможности за всеки", Радос-лав Илиев 6.Сдружение "Нови хан - Европейско сели-ще", Огнян Чипев 7.Форум за съвременно образование, Ваня Ангелова 8.Сдружение "Справедливост 21", Елена Дянкова 9.Спортен клуб „Мишън“, Атанас Петров

ВРЕМЕТО, В КОЕТО ЦАРСТВО БЪЛГА-РИЯ БЕШЕ НА РАВНА НОГА С ОСТАНА-ЛАТА ЧАСТ ОТ ЕВРОПА

Нека помним историята си и да се горде-ем с доброто, истински славното в нея!

ПРОТЕСТ ПРОТИВ СТАХАНОВСКИЯ НЕДЕМОКРАТИЧЕН НАЧИН ЗА НАЛАГА-НЕ НА ОБЩЕСТВОТО НА НОВИЯ ПРОЕКТ ЗА ЗАКОН НА УЧИЛИЩНОТО ОБРАЗО-ВАНИЕ

ОТКРИТО ПИСМО ДО ПРЕЗИДЕНТА НА РЕПУБЛИКАТА Г-Н РОСЕН ПЛЕВНЕЛИЕВ КОПИЕ: До Министър-председателя на Република България г-н Бойко Борисов Относно: Стахановския недемократичен начин за налагане на обществото на новия проект за Закон на училищното образова-ние

Уважаеми Господин Президент, Пиша Ви във връзка с един крайно

тежък и важен човешки, обществен и дър-жавен проблем, който продължава да се развива в съвсем неблагоприятна посока. Когато Вие бяхте само кандидат-президент, т.е. по времето на изборната кампания, моя милост като гражданин Ви написа една поредица от писма, в които изложих пре-тенциите си, та евентуално да отдам за Вас своя глас на изборите; тогава Вие (или Ваши сътрудници) ми отговорихте на два пъти, в резултат аз дадох гласа си за Вас, но заявих, че на това основание, пак като гражданин, се чувствам длъжен да инфор-мирам своя Президент за ония сериозни проблеми, които трябва да се решават без отлагане. Ето, сега става дума за точно такъв проблем. Проблемът касае сфера, в която аз самият работя вече почти 30 годи-ни, което и показва, че имам погледа и позицията спрямо тежките проблеми; става дума за все по-влошаващата се ситуация в българското образование.

В годините на славния и епохален български преход от комунизъм към демок-рация, т.е. към съвременни норми на чо-вешки отношения в българското общество, единствената сфера, която все още про-дължава да си стои капсулирана и по съ-щество нереформирана, е сферата на бъл-гарското образование. Цялата енергия тук беше насочена към "надуването на свирка-та", т.е. не за реални промени, а към гово-ренето за някакви илюзорни и хипотетични промени, към провъзгласяването на "най-нови кардинални поврати" и "генерални линии", към някаква фиктивно-митична "демократизация", "модернизация" и прочие.

12 Причина за запазването на печалното ста-тукво е една: положението в тази сфера се е дирижирало и продължава да се дирижи-ра от такава ретроградна и консервативна сила, каквато е всевластната образовател-на бюрокрация. Тази сила е ретроградна, понеже поставя своя себичен, користен, групов или съсловен интерес над общодър-жавния, обществения, човешкия интерес изобщо. В резултат на това образователна-та бюрокрация, за да угоди на своето тщес-лавие и за да продължава да се упойва от своята всевластност, не прави друго, освен да пречи, да вреди и да разваля. В тази светлина аз приемам и пръкналия се тия дни най-нов проект на Закон за предучи-лищното и училищно образование (като искам да отбележа, че даже и самото наи-менование е негодно; човек се пита, а "за-дучилищното" образование защо са го изпуснали?!).

Този проект за най-нов закон сви-детелства за едно: че настоящият екип на Министерството, който го е сътворил, наче-ло с Министъра Сергей Игнатов, изцяло се е поставил в услуга на интересите на същата тази образователна бюрокрация, която е главната пречка в толкова задушната сфера на българското образование най-сетне да лъхне свежият въздух на промяната и на свободата. За жалост, оказва се, че Минис-търът и неговият екип нямат съзнанието, че са длъжни да обслужват единствено общия човешки, т.е. обществен и същностен дър-жавен интерес, а са се превърнали в нещо като трансмисия за прокарването на инте-реса на бюрокрацията, което и означава, че същностна промяна в тази сфера не може да се очаква. Становището на много граж-дански сдружения – виж, примерно, позици-ята на Движение за либерализация на образованието – подкрепя тезата, че в новия Проекто-Закон се съдържат само само външни, демонстративни, сиреч нера-ботещи палиативни мерки и полумерки, докато в същото време същината, смисъ-лът, идеята на този проект е една: да се запази непокътнат монопола и дори теро-ра на всевластната образователна бю-рокрация над всички реални участници в системата, като се почне от учениците и учителите и се стигне до родителите.

Оказа се, за което това поведение е ярко свидетелство, че наистина най-големият страх на тази същата бюрокрация е: не дай си Боже в сферата на образова-нието да се зароди автентичен живот, който е възможен единствено на почвата на свободата! Не дай си Боже участниците в процеса да се почувстват суверенни, сиреч, свободни човешки същества и граждани - щото тогава, разбира се, всев-ластието на бюрокрацията ще отиде по дяволите! Защо е този панически страх и трепет на бюрокрацията ли? Ами ето зато-ва: защото свободата в сферата на образо-ванието, сиреч разкрепостяването на чо-

вешката – творческа и съзидателна! – енергия на участниците в процеса ще нап-рави нея самата, именно бюрокрацията, съвсем излишна и непотребна! Тази е тай-ната, тази е същината, която обуславя законовите еквилибристики, които минис-терската образователна бюрокрация е сътворила и този път!

Същевременно, за да не би об-ществото да усети и разконспирира цялата далавера, Министерството, Министърът и неговите подгласници наложиха един изця-ло стахановски начин за "обществено об-съждане" на предлаганите "промени". Орга-низират се добре режисирани пресконфе-ренции и лъскави обсъждания с предвари-телно поканени участници, на които хорово се пеят оди за неръкотворната мъдрост на Министъра и на неговия екип. Цинизмът и подлизурството пред властимащите и този път е на висота. Хората, които имат същ-ностно и принципно различна позиция на такива обсъждания не се допускат, пред тях най-нахално затръшват вратите. Предпола-гам, че цялата тази суматоха е да не би, не дай Боже, да се пробуди гражданското общество и да окаже длъжния, така пот-ребния отпор на поредния безобразен произвол на самозабравилата се бюрок-рация.

Убеден съм, че по същия стаха-новски начин се предвижда Законът да бъде пробутан и в Парламента. Това обаче не бива да бъде допускано. Ето защо апели-рам към Вас, уважаеми Господин Прези-дент, като институция, призвана да защи-щава коренния интерес на народа и затова избрана пряко от него, да заемете решител-на позиция против подобни игрички на ми-нистерската бюрокрация. Вярвам, че благо-дарение на Вашата намеса ще бъде осуе-тен един сценарий, от който обществото само ще загуби, а ще спечели единствено тъкмо консервативната сила, нямаща инте-рес в сферата на българското образование да настъпи коренна, качествена, същност-на, т.е. истинска, действителна промяна.

Промяна и дори революция, ко-ято ще отприщи човешката творческа енергия, потенциала на цялата нация. Смятам, Господин Президент, че съвсем не се налага да Ви убеждавам и че Вие сам разбирате какво кардинално важно, реша-ващо значение за живота, просперитета и бъдещето на нацията има образованието. Затова е престъпление дори сега, вече на 23-та година от раждането на младата българска демокрация, да се примиряваме с това безобразие, именно, в сферата на образованието да продължава действа необезпокоявано една непродуктивна административно-командна, по същество сталинистка система, която е довела до-там, че образователната сфера и днес се върти на празни обороти, т.е. пропилява и погубва личностния, духовния, творчес-кия потенциал на цяла една нация. Това в

условията на европейска и демократична България, каквато се стремим да бъдем, повече не може да бъде търпяно. Защото щетите са неизчислими. Нацията ни бива обричана на вечна бедност и унизеност ако българското образование не "проработи" най-сетне. Което може да се случи само ако прокудената след 1944 година свобода не се завърне най-сетне отново в него.

Силно обезпокоените от този раз-вой на нещата експерти откриваме, че про-екто-Законът крещящо нарушава норми и разпореждания на самата Конституция. Да не говорим за духа на модерното световно, в това число и европейско разбиране за това какво следва да се случва в една тол-кова крехка и деликатна сфера на духо-вен живот, каквато по начало е образо-ванието. Не бива да куцукаме след света, изостанали от съвременните тенденции в образованието поне с 60-70 години. Ето защо, уважаеми Господин Президент, се налага незабавно да реагирате, та, първо, да се проведе една истинска, а не добре режисирана мнима дискусия по проекто-Закона, а на тази основа, след критичното осмисляне на неговите постановления, да се избере оня вариант, който наистина отговаря на коренния интерес на младите хора в България от качествено и модер-но образование.

Вярвам, че ще се възползвате от конституционните си правомощия да се произнесете публично по повдигнатия в Писмото проблем, което ще има несъмнен ефект, та някои среди най-после да мирясат и да се вразумят. И да кандисат да не пре-чат повече на ония процеси в образование-то, които самият живот, самата реалност изисква и налага. Настоявам като български гражданин моят Президент да не показва индиферентност по един толкова значим за живота на нацията ни проблем. С уважение: Ангел Грънчаров (преподава-тел по философия, главен редактор на философското списание ИДЕИ, ръководи-тел на Център за развитие на личността HUMANUS, създаден през 1994 г., коорди-натор за Пловдив на Движение за либера-лизация на образованието)

КОЛЕКТИВНО МАЛОУМИЕ ОКОЛО "ОБ-СЪЖДАНЕТО" НА ПРОЕКТА ЗА ЗАКОН УЧИЛИЩНОТО ОБРАЗОВАНИЕ

Празният десен ъгъл на кръглата маса Явор Ганчев

Има една история от времето на WWII - за едно нецивилизовано племе, до което по стечение на обстоятелствата дос-тигнали военните действия. Известно време там се получавали провизии и други чудеса от цивилизацията със самолетите, които

13 обслужвали близката военна база. Войната свършила, базата се закрила, самолетите престанали да кацат и да носят блага. Тога-ва диваците построили всичко от дърво и камък – летище, писта, дори дървен само-лет – и зачакали боговете да се върнат със своите подаръци.

Българското образование предс-тавлява подобна структура. Имаме учили-ща, имаме ученици, имаме учители. Имаме даже и министерство на образованието. Как може тогава, при положение, че сме си построили всичко, което някъде по света носи образование, 40% от завършващите училище да имат функционална неграмот-ност (четат, но не разбират)? На фона на този безспорен статистически резултат, стратегическата цел е да се обхванат всич-ки деца от 4 до 16 г. в училищната система, както и да се предотврати ранното отпадане от системата - тоест всички вярват, че при-чината боговете да не се върнат с прекрас-ните си подаръци, е че не всички диваци са се събрали около дървения си самолет в очакване чудото да се случи.

Свидетели сме на колективно ма-лоумие, израз на което беше и днешната кръгла маса в Народното събрание за об-съждане на проекта за Закон за предучи-лищното и училищното образование. В течение на повече от 3 часа бях свидетел на нещо, което мога да оприлича само на партийно събрание, на което членовете на колектива гласуват благодарствено писмо до Политбюро за поредните тезиси на Пар-тията и декларират своето щастие, че са водени от мъдростта й. Не преувеличавам, поне петима от изказалите се казаха, че този проект ги прави щастливи. Моята лична кулминация (в смисъл на силен импулс да се гръмна) се съдържаше в изказването на шефа на съюза на работодателите, който след комуняшкото клише, че децата са най-ценния капитал на държавата,´и благодари, на държавата, че най-накрая му го е пре-доставила!

Аз искам да попитам, кой закон и коя конвенция обявяват човешките същест-ва за капитал или ресурс? Но хората искре-но вярват, че държавата е източник на всички блага, в т.ч. образованието, затова не само позволяват, но и са благодарни, че държавата е узурпирала правото на граж-даните на образование, гарантирано в чл 53 на Конституцията, като вместо да създава условия за свободното му развитие, каквото

е задължението й по чл 23 на същата Конс-титуция, тя налага институционализиране без алтернатива.

При това положение образование-то няма да се появи в системата на образо-ванието нито с всичките пари на държавата (които не са нейни), нито ако всички деца се затворят да учат насила от майчината гърда до сватбата, ако и това да е повелята на Големия брат от ЕССР. Образованието ще се появи тогава, когато то отново стане гарантирано гражданско право на децата, упражнявано в тяхна полза от техните родители, а не от държавата. Това озна-чава истинска свобода за децата и роди-телите при вземането на образователните решения - пазарно разнообразие от авто-номни и конкурентни образователни инсти-туции, публични (държавни) или частни; образователни стандарти за качеството на образованието на изхода, а не за кон-трол на процеса на обучението и на об-разователното съдържание; допускане на независими от държавата сертифициращи системи за валидиране на етапите на обра-зованието, без оглед на възрастта и форми-те на обучение.

Качественото образование ще се появи когато се сложи край на държавния монопол на образованието - не на общес-твения контрол на образованието, а именно на държавния монопол в предоставянето на образователната услуга. Излишно е да казвам, че нито един представител на "гражданското" общество днес не направи и най-малък намек в тази посока. Както и че най-малко споменаваната дума, отново, беше думата "родители".

ЖИВОТЪТ, СЛАВАТА И СЪДБАТА НА ЩЕДРО ПЛАТЕНИТЕ МЕДИЙНИ КУРВИ

Иван Бедров е написал кратък ко-ментар на най-последните подвизи на явле-нието Бареков: виж И сега ли ще се пра-вим, че не забелязваме?. Тоя неудържим пак се бил разпищолил, той път късал в ефира вестници, ерго, очаква се следващия път и аутодафе на книги на устрои. Наисти-на, не трябва да се стои сякаш нищо не става; наистина, трябва да се реагира, въпреки че този или онзи може да изкрещи, че тоя там проявявал “неколегиалност” и пр.

Моя милост, слава Богу, не е жур-налист, а гражданин и философ, тъй че

имам в пълен обем потребната свобода да кажа и напиша каквото мисля; ето, про-чее, какво написах там, в блога на Бедров, когото все пак поздравявам за позицията му.

Съвсем не е безобидно това, за което пише г-н Бедров; името наистина не е важно, важно е явлението, което този “жур-налист” олицетворява и персонифицира. На това нещо може да се тури определението “чалга-журналистика”, макар че се питам дали изобщо чалгата може да е чак толкова арогантна като него. Такива като него, дето не се гнусят да изпълнят каквато и да било поръчка, колкото и мръсна да я тя, стига да има някой, който хубаво да плати, всъщност са чисто и просто мекерета и дори парцали, обиращи цялата мръсотия; трябва нещата да се наричат с точните им имена.

Ако моя милост беше журналист, аз също щях да се срамувам много заради петното, което това нещо слага на престижа на професията; стига журналистиката да е просто професия, щото тя всъщност е нещо много повече. Аз се питам обаче тия, дето го научиха на такъв разврат – а развратът на медийното поприще идва с купуването, и то за добри пари, на подобни склонни към безсрамие и безцеремонност индивидууми, които от този момент нататък стават слуги или лакеи, стават нещо като “чиста съвест под наем” и пр. (нека все пак да се опитвам да се изразявам по-изискано, щото наисти-на съм много възмутен!) – та, питам се, тия, дето развратиха толкова много тоя Бареков дали се усещат какъв уродлив Франкенщайн сътвориха? И дават ли си сметка изобщо, че това момче, с всекидневните си мръсотий-чици, натегации и подлизурства всъщност все повече вреди, пречи и разваля, отколко-то с нещо да помага и да допринася; та, питам се, поръчителите чак толкова прости ли са, за да не схванат, че чисто и просто си хвърлят парите на вятъра?

Явно е точно така, явно и те сами-те са също толкова прости и нагли, че не могат да схванат и оценят наглостта на туй мекере именно като наглост. Горко ни, щото тоя същият е вдъхновяван и изпълнява щедро платените поръчки тъкмо на тия, които днес управляват България, а и на тия, дето дърпат конците и поводите на главните действащи лица. Хубавото обаче на всичко-то това е, че въпреки безнаказаността и крещящата, ала триумфираща арогантност и простотия самата вътрешна логика на живота води до това, което народът ни така хубаво го е казал с поговорката:

“Волът рие, ала всичко, що изрива, отива все на гърба му!”

Другояче казано, туй зло, дето сам си направиш, никой друг не може да ти го направи; и колкото повече не се усещаш за резила си, толкова повече се орезиляваш и ставаш хептен за смях. Щото навсякъде, а не само в журналистиката, има един най-ценен и дори безценен капитал, и той се

14 нарича и добро име, и достойнство, и само-уважение дори. А пък медийните курви, веднъж станали такива, дори и в един мо-мент да пожелаят да се преобразят в доб-родетелни жени, вече никога няма да могат да се отърват от курвинската си слава; на такива обаче ще им останат поне едните парици. Те това, прочее, добре го знаят; те заради пустите му пари се орезиляват чак толкова, а също и дори повече от това, отколкото могат.

Жалка работа! Но когато такива се оцапат дотам, че вече никой не ги иска, те, разбира се, със съзнанието “за добре из-пълнен дълг” ще се оттеглят на някой ост-ров, дето на спокойствие да харчат парите от куфарчетата, които са получавали нав-ремето всяка заран… дали да завиждаме за една такава участ нека всеки сам решава. Аз лично съвсем не им завиждам, щото добре знам, че тъкмо тогава ще почнат да затъват и да се давят в мръсотията, в които винаги са живели; от това тресавище из-мъкване няма.

Всяка подлост в тоя живот се въз-мездява, а всяка добродетел бива награж-давана – и всичко в крайна сметка отива на мястото си, всяко нещо си получава заслу-женото. Ех, Бареков, Бареков, ако можеше да си дадеш сметка какво те чака, щеше да те обхване очистителен вселенски трепет и ужас, че щеше да зарежеш всичко; но ето, не го съзнаваш, което значи, че отредената ти съдба те чака и от нея няма да избягаш. А и на кума си Боко ще помогнеш да бъде завлечен в небитието; ето че, без да искаш, и противно на желанията на работодателя си, все пак работиш най-усърдно и отреде-ното от самата история да се сбъдне!

Тъй че какво, прочее, има да се възмущаваме, природата на самите неща си знае най-добре работата…

ИДЕ ПРОЛЕТ!!! ИДЕ ЛЯТО!!! ДА ЛИКУВА-МЕ, ЗИМАТА СВЪРШВА!!!

Наистина, какво чакаме още?! Да се радваме! Да приключваме със зимната навъсеност! Нека усмивка озари лицата на всички! Животът пак победи и възтържест-вува! Лошото мина! Иде неудържим подем на жизнеността и на жизнената сила!

Пенсионери, вий сте герои, щом пак оцеляхте! Поклон вам! Бъдете живи и здрави!

Всички да сме живи и здрави! Простете за сантимента, но в Пловдив усетих диханието на пролетта и се вдъхно-вих! Затуй написах горното. Простете сла-бостта на стария човек и философ.

Хубав ден ви желая!

ПИСЬМО К ПУТИНУ: “Г-Н ПУТИН, Г-Н НАГЛОСТЬ, ПОЖАЛУЙСТА, УХОДИТЕ С МИРОМ!”

При каких обстоятелств я написал это письмо тот, кто интересуется, может прочитать здесь: Сънувам, че съм на пресконференция на… Путин! (Мне снит-ся, что я на пресконференции Путина!). А вот и само письмо; я его действительно написал и сегодня его пошлю обязательно:

Господин Путин, Я болгарский гражданин и демок-

рат. Я гражданин европейской Болгарии. Уточняю это, потому что у нас, в Болгарии, всущности есть не одна, а две Болгарии. Одна Болгария – это европейская, достой-ная, независимая страна, а ее граждан любят свободу превыше всего остального. Другая Болгария преклоняется СССР и Вашей, путинской России; ее граждане хотят, что и у нас был своего Путина, а самая сокровенная их мечта это чтобы Болгария стала Задунайской губернией России – под Вашем управлением, конечно. Я не из этой Болгарии.

Кроме того должен Вам сказать, что я люблю Россию, но не ту Россию, кото-рую Вы олицетворяете. Я люблю ту Россию, которую, кажется, никогда не было, или, вернее, было только в сердцах россиян, ее населяющих. Это европейская, нетиранич-ная, демократическая, свободолюбивая, духовно чистая Россия. Эту нетипичную Россию, верю, тоже есть, но она пока еще очень слабая. Мои симпатии только к нее – и ее граждан. Я знаю, что ее ожидает слав-ное будущее!

Вот, хочу сказать Вам следующее: Во-первых, начну с это, что касает

мое родины. Перестаньте, господин Путин, вмешиваться в дела суверенной Болгарии! Перестаньте с Вашим атомным, енер-гийным, экономическим, политическим,

психологическим, шпионским, медийным и каким то другим хотите шантажом! Вы, г-н Путин, живете, кажется, на совершенно другой планетой – и Ваше сознание страда-ет представлениями давно ушедшей эпохи. Эпохи во временах Сталина и Ивана Гроз-ного. Или хотя бы Брежнева. Мир уже дру-гой, совершенно другой, г-н Путин. Так что оставьте мою родину в покое. Она не басти-он России. Довожу до Вашего сведения, что Болгария уже 5 лет является членом Евро-пейского союза. И НАТО. Вы, ползуясь предательствами Вашей чекистко-кагебисткой агентурой в Болгарии, воглаве с бывшим президентом Гоце Первановым и бросая огромных денег, успели превратить мою страну в “Росийским Троянским конем” или лошадью, не зная как лучше написать. Болгария так много страдала от росийско-советской доминации, что теперь мне хо-чется сказать Вам: оставте нас в покое! Надоело нам! И, пожалуйста, убирайте ваши советские памятники окупатора, что есть в каждом болгарском городе. Вы, г-н Путин, очень наглый, Вам никто этого не говорил? Ваша наглость доведет Вас до того, что Вы обезательно сломаете себе голову. Так что, г-н Путин, за Ваше добро, за добро российского народа, пожалуйста, уходите с миром! И вовремя. Иначе будет плохо. Вы видели что случилось с одним другим наглецом: Кадафи. Вам нравится эго участь? Он умер как собаку… подумайте над этим.

Во-вторых, мы видели что Вы сде-лали с Грузией. Вы наказали ее жестоко. Вы не церемонитесь, Вы способны наказывать целые народы, но и индивидуумов, которые Вам не нравятся: Политковская, Ходорковс-кий, Старовойтова, Литвиненко и так далее, всех не упомянуть. Я знаю, что Ваш гнев многое может стоит тому, кому Вы разгне-вились. Но я философ и для мена истина самое главное. Вот потому и говорю Вам: Вы тиранизируете не толко другие народы, Вы тиранизируете Ваш собственный народ. Это тоже очень нагло. Прочее, российския народ не “Ваш собственный”, извольте понимать этого. Вы хотите убедить нас в том, что великий российския народ – ето стадо овец, которое обожает Вас. Вы очень заблуждаетесь, г-н Путин. Россияне не овцы. Мы живем же в 21-ом веке, г-н Путин. Молодежь России, большая часть россиян любит свободу. И ненавидет теранов как Вы. Вы очень заблуждаетесь, если думаете, что “народ” любить Вас. Вам всущности очень страшно от того народа, потому что знаете что может совершить гневный народ. Потому и разыгрываете таких спектаклей, как того, что вчера смотрел в новостей: тысячи людей, специально превезенные из целой России, оплодируют Вас в экстазе, а Вы, как Сам Господь Бог, идете к ним, соо-рудив на злое лицо милою улыбку. Это цирк, г-н Наглость! Разве Вы думаете, что россияне дураки?! Какая то толстая баба

15 говорила якобы по учебнику: “Путин дал нам стабильность, мы и за то его так сильно хотим, он нам нуждный!”. Разве это женщи-на не знает, что тот, кто жертвует свободу ради стабильности, в конечности теряет и то, и другое?! Г-н Путин, Вы вредный для своего народа; потому, пожалуйста, уходите с миром! Это лучший для Вас вариант. А если останетесь, будете горько сожалеть.

Во-третьех, вчера смотрел пере-дачу, в которую сирийские журналисты показывали ужасные фото, на которых можно было увидеть жертвы режима си-рийского диктатора. Обезглавленые тела, убитые дети, палачи с ножом отстраняли глаза востанников! В Сирии, г-н Путин, теперь страшно. Но никто не может спас-тись от отомщеню гневного народа, никто! Даже Гитлер. Даже Саддам. Даже Кадафи. Даже Вы, г-н Путин, не имеете такую силу, чтобы обернуть вспять ход мировой исто-рии. В эту передачу было сказано, что Вы, г-н Путин, вооружаете сирийские убийцы! Что Россия полность стоит зад войска диктато-ра, убивающего своего народа. Это Вам будеть стоит много, г-н Наглость! То, что делаете, показывает мне, что из-за Вашей колосальной наглости Вы потеряли то, что люди называют “здравым рассудком”. Мне не верится, что Вы такой урод, чтобы созна-тельно поддерживат кровавого диктатора, вот, я говорю, что Вы потеряли рассудок. Вам надо лечится, г-н Путин. Вот потому и я говорю: г-н Путин, г-н Наглость, пожалуйста, уходите с миром! Если хотя бы капельки здравого рассудка и смысла еще у вас есть, пожалуйста, сдавайте власти и уходите в первую больницу. Так и для Вас самого будет лучше. Иначе будет страшно. Россия знает это означает власть обезумевшего диктатора; только имена “Иван Грозный” и “Сталин” полностью достаточные. Но те-перь, г-н Путин, не первая половина ХХ-го века – и не Средновековие. Вы слишком опоздали, г-н Путин. Потому – идите с ми-ром!

В общем только этого хотел Вам сказать. Это главное. Нужно капельки со-вести, г-н Путин. Наглость к ничему хоро-шему Вас не приведет. А Ваша наглост колосальная. Вы в моем восприятии самое плохое, что комунизм-кагебизм сотворил и изобрел. Наконец, Вы вправду потеряли свой рассудок. Власть это наркоза; Вы уже наркоман, г-н Путин. Идите лечится. Обезу-мевшего диктатора не потребен многостра-дальной России. Россия полностью налю-бовалась таких диктаторов. Вы уже были президентом. Потом – Премьером. Теперь хотите опять быть Президентом. Но это же нагло, г-н Путин?! Разве не понимаете это?! Это нагло, так нагло, что даже г-ну Наглости должно стать стыдно от такой колосальной наглости.

Вы, г-н Наглость, убили росийскую демократию. Вы, кагебисты, сделали нуж-ное, что погубить и болгарскую демократию.

Вы готовы растерзать грузинскую демокра-тию. Вы, г-н Наглость, являетесь уже угрозу для мировой демократии. Вы лучший друг самых злых врагов демократии во всем мире. И иранских талибанов, и сирийского кровавого диктатора. Вы Сатана, г-н Путин! Но Вы же даете себе счет, что все таки Бог, сам Бог сильнее Сатаны?! Или Вы сам считаете себе Богом, г-н Чекисто-Кагебист? А, таваришч Чекист Кагебистович, Вы пони-маете кто Вы? Уходите вовремя с миром, г-н Змея!

Прощайте, это хотел Вам сказать. Хотел сказать все это спокойнее, но я живой человек и очень волнуюсь. Надеюсь Вы не сделаете так, чтобы и меня лишить жизни, чтобы не волноваться больше? За это Письмо нельзя убивать живого человека. За правду, за истину зря убивать. Их не оста-новишь. С (не)уважением: Ангел Грънчаров, философ, блогер, Болгария 24 февраля 2012 года ЗАБЕЛЕЖКА: Същото това писмо публику-вах и в моя рускоезичен блог, наречен ДНЕВНИК ФИЛОСОФА.

СЪНУВАМ, ЧЕ СЪМ НА ПРЕСКОНФЕРЕН-ЦИЯ НА… ПУТИН!

Не, навярно вече съм се побъркал; не знам какво да мисля вече?! Ще ви кажа нещо, моля, не се смейте, моля, бъдете снизходителни; човешко е в края на краи-щата да разбираме недъзите и болките на ближния. Ще ви кажа една малка история, която говори много. В това число казва и нещо за моето психично здраве, разбира се. Но хайде да почвам направо, пък каквото ще да става.

Всеки ден ставам рано, в 5.00 ча-са. Работя цял ден, без работа не оставам. Вечер, когато почват новините, вече съм грохнал. Много често заспивам или по вре-ме на новините, или, задължително, след новините. Заспивам направо във фотьойла или на дивана. Спя до към 10-11 часа ве-черта. Като се събудя, ми се иска да прове-ря какво става в интернет. Уж “за малко, за съвсем малко”, пускам компютъра. И стой па се дръж след това, особено ако утре няма да съм на работа. Ето, снощи по тая схема

изкарах до 3 и нещо в интернет. Едва се довлякох до леглото; да, ама като ти се развали съня, трудно ще заспиш. И особено като си натура, която се впечатлява от какво ли не; и го мисли и премисля. И ето, снощи – то всъщност не беше никакво “снощи”, то си беше тая заран! – като легнах, се въртях доста време в леглото. Какви ли не мисли минаха през акъла ми. А после, в просъни-ца, съм сънувал сън. Съвсем лудешки сън, направо щур сън. Сън на побъркан… бло-гър, или на блогър, който е на път да се побърка. Ще ви кажа какъв беше тоя крайно ненормален сън, но преди това искам да вметна още нещичко.

Вчера разговарях с мой много бли-зък приятел, с който фактически издаваме списанието, списание ИДЕИ. Философ. И художник също е той. Държа на разбиране-то му по всички въпроси. От студентските години се знаем и ето, приятелството ни издържа вече повече от 30 години. Както и да е. Та той ми каза нещо важно. Моля, не превключвайте канала на телевизора си. Знам, че като прочетохте “списание ИДЕИ“, сте посегнали за дистанционното и сега го държите в ръце. Моля, изчакайте още мал-ко. Няма да съжалявате. Сънят ми, който обещах да ви разкажа, го бива. Но още минутка до него потърпете.

Каза ми, че списанието попаднало в ръцете на един много известен чуждест-ранен учен, философ, полиглот, няма да му споменавам името. Работи в Америка. Той го изчел. Казал много суперлативи, но имал и една забележка. Относно това, че в спи-санието се пише и за политика, покрай философията. Не трябвало да се прави това и пр. Трябвало да бъде чисто фило-софско. На същото настоя и моя приятел. Каза ми: “Ако се отдръпнеш от тия неща, ако се отдадеш на чистата философия, на метафизиката, можеш много да направиш. И няма да съжаляваш. И ти ще спечелиш, и тя, философията, ще спечели. Зарежи политиката! И пр.”

Споменавам тая случка, защото напоследък от много канали получавам все същото внушение: гледай си философията, зарежи политиката, престани да коменти-раш политически теми, само си губиш вре-мето! Ето, сега, като разкажа съня си, вяр-вам, ще ме разберете защо до момента не мога да се откажа от тия “недостойни за философа въпроси на преходното, текущо битие, каквито са политическите въпроси”. А ето сега и моя сън. Щур, щур, ама наистина щур сън. Та значи в просъница в един мо-мент се улавям, че сънувам; благодарение на просъницата успях да запомня съня; като се събудих, скочих като ужилен да го запи-ша. Ето, щрихирах го, за да не го забравя. Това задължително трябва да се прави на ставане ако не искате да загубвате сънища-та си. Та ето сега, най-после, и самият сън.

Сънувам, че съм на пресконфе-ренция на… Путин. Репортери много, от цял

16 свят, а аз съм се изтъпанчил най-отпред. Пресконференцията тече в голяма зала в Кремъл, журналистите са седнали на една огромна кръгла маса, а моя милост седи толкова близо, че ако се протегне, комай може да щипне Путин по бузчицата. До мен пък седи някакъв приятел, с когото, докато Путин говори, техниката записва словоиз-лиянията му, аз споделям това онова с него тихичко. Казах му някакво изречение, в края на което имаше думата “наглост”. На руски е същата тая дума: “наглость”. Путин изглеж-да чу думата, спря речта си, погледна ме, изчерви се и ми рече:

- Вие, господине, явно искате нещо да ми кажете?! Моля, кажете, кажете, не се притеснявайте! – изстреля това като кар-течница и ме погледна с погледа си на пепелянка.

Признавам си, силно се смутих. Назряваше скандал. Наистина наглецът беше разбрал, че думата “наглост” е ключо-ва в изложение на мнението ми за него. Така ме погледна, че сериозно се уплаших. И му рекох ето това, на руски, разбира се:

- Владимир Владимирович, наис-тина имам много неща да Ви казвам. Полас-кан съм, че искате да чуете становището ми. Ще Ви го кажа. Прочее, ние двамата, г-н Путин, сме учили по едно и също време в един и същ университет, Ленинградския; даже сякаш имам спомен, че Ви помня от онова време. Стояхте на автобусната спир-ка пред университета, кой знае защо ми се е запечатало това и винаги за него се сещам като Ви видя. Тъй че Ви чувствам много близък, тъй да се рече. Поласкан съм, че искате да чуете какво мисля.

Докато произнасях тия думи и се стараех да бъда колкото се може по-любезен, забелязвах, че лицето на Путин става все по-мрачно, щото май долавяше, че наглостта ми се засилва. Спомням си, че от страх за университета вместо “Санкт-Петербургския” в последния момент избрах думата “Ленинградския”, опитвайки се да омилостивя някак самодържавния власте-лин на цяла Русия. Нищо не помогна. Вмес-то да се разтопи от милост като казах, че сме били състуденти, лицето му стана още по-злобно. Не можеше да ми прости думата “наглост” явно. Затуй простена от досада и каза на пазвантите си:

- Пожалуйста, понеже аз наистина спешу (бързам), пусть этот человек напишет все что хочет мне сказать на бумагу. Вот, пусть сядет там, на столе, и пусть пишет. Я потом прочитаю. Дайте ему бумагу и каран-даш. Теперь мне пора отвечать на вопросы. Давайте, спрашивайте, а наш болгарский друг пусть пишет. Я потом все прочитаю и отвечу.

Пазвантите на Путин ме хванаха за лактите и ме поведоха към края на масата, дадоха ми хартия и писалка и ме оставиха да пиша; обаче чувствах студеното им при-съствие зад гърба си. И ето, там, на онази

огромна маса, набързо, дето се казва на колене, аз трябваше да напиша своето писмо до Путин. Лудешка работа, нали? Беше до мен, не му го казах най-важното, уплаших се, но пък му написах всичко. Та ето това писмо след малко ще публикувам. Нарича се, озаглавено е ето така: Письмо к Путину: “Г-н Путин, г-н Наг-лость, пожалуйста, уходите с миром!”

Разбира се, писмото написах на руски. Няма как, да пишеш на Путин на бългаски е тъпо. Ето, за щастие, скоро нищичко не съм писал в своя рускоезичен блог, та там ще го публикувам. После може и да го преведа за по-младите и да го пуб-ликувам тук, щото те не знаят руски. Та това е. Четете горното писмо. Лек ден ви желая! И прекрасен уикенд!

НОВА, И ПРИ ТОВА ОЩЕ ПО-ОСНОВА-ТЕЛНА КРИТИКА НА АНТИБЪЛГАРСКИТЕ ТЕОРИИ НА ФИЛОСОФА А.ГРЪНЧАРОВ, КОЙТО КАТО КАПАК СЕ ОКАЗВА, ЧЕ НЕ Е БЪЛГАРИН, А... ШОП!

Както сами ще констатирате съв-сем скоро, статията ми от оня ден под заг-лавие Какво е Левски за нашата нацио-нална свяст изобщо е разгневила твърде много хора, в това число и моя уважаван редовен, ала анонимен опонент. Което означава, че съм постигнал целта си, която беше: да разгневя колкото се може повече хора. Понякога се налага да сме гневни, и то не като поза, а истински, с цялата си душа и сърце. Въпросът е срещу кого насочваме гнева си: ако го насочваме срещу някой си, който ни гневи, а забравяме за същината на проблема, пораждащ гнева ни, нещата изобщо и съвсем не са поставени на адек-ватната почва.

Прочее, много често се налага да се гневим предимно на самите себе си, т.е.

ако насочим гнева си в подходящата, във верната посока, ще изпитаме и нещо като терапевтичен ефект, което е и целта; но за жалост, у нас това последното е съвсем рядка възможност. От десет не, а от сто дерета вода ще доведе вода нашенецът, само и само да обоснове априори съмни-телната теза, че "ний, прочее, сме си много добри, кусури немаме, ний сме нещо като малки вироглави богчета", които обаче, неизвестно защо, въпреки всичките си та-ланти и несъмнения си бабаитлък в крайна сметка в историята са постигнали едно нещо: все се "минават", все са прецакани! Е, и най-бедни и най-унизени сме, а при това сами не съзнаваме унизеността си, което вече е фатално. С тия предварителни бе-лежки - друг път, ако имам време и настрое-ние, мога да отговоря и по-съдържателно - публикувам изцяло критичните мнения на моя така любезен редовен опонент, а също и, чини ми се, и на други хора, които са възроптали срещи мислите, които съм дръзнал да изкажа и напиша; ето за какво става дума:

Без да навлизам в подробности ще кажа, че цялата тази нихилистична тирада е абсурдна. Според Ангел Грънчаров излиза, че няма народ по-долен, по-прост и по-низш на земното кълбо, а може би и в цялата Вселена от българите, които обаче същев-ременно по някакво чудо са успели да родят най-светлата и възвишена личност на всич-ки времена и народи и на цялата Вселена – Васил Левски. Ангел Грънчаров всяка годи-на използва Левски за аналогични яростни словоизлияния, с които заклеймява и пори-цава българите и не ще да слуша и не възп-риема никакви контрааргументи. За съжале-ние клишетата и митовете за българите и българската история и българско-балканските комплекси са дълбоко залегна-ли и в неговото съзнание и психика.

Съвсем ясно е, че подобни поляр-ни, крайни оценки са несъстоятелни – нито българите са толкова лоши и пропаднали, нито Левски е в такава степен светла и неопетнена личност, както обикновено ги представят. Светът не е черно-бял, а е много по-сложен и комплексен и най-вече един философ би трябвало да е наясно с това. Истината не е непременно в аристоте-ловата среда, но оценките ни за света, събитията и личностите трябва да са ба-лансирани и не бива да са продукт на за-мъглено от емоции съзнание.

Ако Наполеон е еманация на френския дух, горко на французите. Фран-цузите със сигурност имат и по-достойни за уважение личности. Наполеон наистина донася модерен дух, право и ред на Европа, но същевременно е отговорен за смъртта на няколко милиона французи и европейци.

Самият факт обаче, че българите са направили от Левски национален герой, говори нещо за манталитета именно на тези българи, защото може да се аргументира и

17 обратно: ако българите бяха такива, каквито смята Ангел Грънчаров, нямаше да напра-вят Левски национален герой и нямаше да го смятат за еманация на българския дух, а щяха да се възхищават на Димитър Общи или на жената на Каравелов, която изглеж-да е била руска агентка и нейните показания май са били решаващи за смъртната при-съда на Левски.

Интересно е, че Ангел Грънчаров се възхищава на Левски и Ботев, но не приема сепаратистките движения и лидери днес по света – баски, каталонци, кюрди, корсиканци, шотландци, ирландци, косовски албанци, чеченци и т.н., понеже не подкре-пял „терористи”. Ботев и Левски били, раз-бирате ли, борци за свобода и национална независимост, но Абдулах Йоджалан, виж това е друго, той си е терорист. А може би това също е показателно за българската психика, на която носител е и Ангел Грънча-ров: ние нали се освободихме (да се обадя тук, понеже опонентът ми бърка твърде прозрачно: не се освободихме, а се оста-вихме друг да ни освобождава; разликата между двете е от небето до земята! - бел. е моя, А.Г.), а другите не ни интересуват, те най-добре да си кротуват и останат под робство.

Колкото до гроба на Левски, Ботев и т.н. – ами дай пак да възродим споровете отпреди 1989 г. на Хайтов и пр. Ясно е, че няма как да се знаят гробовете на всички борци за свобода по света по силата на историческите обстоятелства. Не е ясно и дали това е чак толкова важно. На много големи исторически личности от по-ново време гробовете също не са известни. Да не говорим за античността, от която няма нито един запазен гроб. Къде са погребани древ-ногръцките философи и политици? Къде са гробовете на Аристотел и Платон? Къде са римските императори? Къде са повечето български владетели? Къде са гробовете на Моцарт и Шилер? Къде е гробът на унгарс-кия национален герой Шандор Петьофи?

Защо например не знаем къде е гробът на Ботев? Ами ето защо:

Из книгата на Иван Ангелов “От Козлодуй до Камарата”, Народна просвета, София 1962

„… Стъпил върху камъка, изправен в цял ръст, обърна с лице към изток, той впил поглед през Йолковица към Крушовиш-кия извор, където били мнозинството четни-ци. В този миг гръмнала пушка, Ботев пад-нал смъртно ранен, ударен в гърдите от вражески куршум, и издъхнал, без да про-дума... Смъртта на Ботев била мигновена... Настъпила зловеща тишина... Апостолов и Обретенов снели револвера, сабята, дале-когледа, окървавената карта на “Европейска Турция”, която войводата носел във вът-решния джоб на куртката, компаса, чантата с кореспонденцията, часовника, златния пръстен, портмонето, калпака. Турците не трябвало да познаят жертвата!

Трупът на убития войвода покрили със зелени храсти и групата бързо се изтег-лила да догони четата... Тялото на Ботев, оставено на югоизточния склон на Камарата над падината Йолковица, станало плячка на орли и диви зверове... Така се сбъднали думите на поета...”

Тук Ангел Грънчаров, верен на на-родопсихологическите си възгледи, разбира се, ще каже, че не турски, а български кур-шум, напр. от Обретенов, е прострелял Ботев. (Прочее, не е съвсем любезно опо-нентът ми да влага свои, при това предна-мерено глупави думи в моите уста; не съм ням; ако има нещо, сам ще го кажа, а не е коректно той да говори с моите уста, напро-тив, нагличко е! Бел. моя, А.Г.) Няма как българин-предател да не е виновен. Между другото на Камарата над Йолковица наис-тина е имало пререкания за по-нататъшната тактика на четата, но от това не следва, че по време на разпрата Ботев е бил убит от друг четник.

За психологията на българите оба-че много повече според мен говорят след-ните редове от (бай) Димитър Маринов, един незаслужено позабравен историк и краевед, който в своята книга “История на град Лом и Ломска околия” пише за осво-бождението на Лом 1878 г.:

„Като сравних това поведение на нашия селянин и гражданин с поведението на френския селянин и гражданин по време на френската революция, нека ми се забе-лежи, усетих една национална гордост. В нас беше станало едно политическо петве-ковно крупно променение: променил се беше режимът петвековен, и нито едно убийство, нито едно насилие над турците или над турските шпиони и народни изедни-ци, макар че както в града, така и селата владя десетдневно безвластие...”

Интересен епизод от сръбската ис-тория:

Георги Петрович, по прякор Кара-георги. На народен събор в Орашац Караге-орги е избран за водач на въстанието. Като строг и последователен лидер Георги Пет-рович печели авторитет сред народа и сръбските първенци. След подписването на Букурещкия мир от 1812 година ситуацията в Смедеревския санджак се променя и през следващата година Карагеорги бяга в Авст-рийската империя, като през 1816 се присъ-единява към въстаниците от Филики етерия в Гърция. През 1817 пристига тайно в сан-джака и се договаря с Милош Обренович да действат заедно в продължаващата борба, но княз Милош нарежда да го убият през нощта на 13 срещу 14 юли 1817 година в село Радоване, Смедеревско. Отсечената му глава Обренович праща в Цариград като доказателство за смъртта на водача на въстанието.

Между другото гърците, доколкото знам, са забранили да се тематизират и проучват предателствата по време на гръц-

ката освободителна борба, за да не се петни паметта на участниците.

Но Грънчаров ще си припява вечно за малодушието, продажността, страхли-востта, стадността и т.н. на българите.

И въобще: не си създавайте куми-ри, вкл. и в лицето на Левски. Руският фи-зик-антирелативист, т.е. критик на Айнщайн и неговата теория на относителността, която и според мен наистина е несъстоя-телна, Олег Акимов пише в своята статия „Эйнштейн и Ленин — два божества ХХ столетия” следното:

„Историк науки не имеет право ко-го-либо обожествлять. Если биография начинается с пафосных слов: «Такой-то — гениальный мыслитель...» или «такой-то — величайший ученый современности ...» и т.д., дальше можете закрыть книгу, так как данный автор находился не в той интеллек-туальной форме, какая требуется для объ-ективного исследования. Возможно, он преследовал какие-то ненаучные цели или, как говорили в советское время, узкопар-тийные интересы. В любом случае он не справился со своей задачей и не понял элементарной вещи: всякое возвеличивание ученого автоматически приводит к обостре-нию борьбы вокруг его учения. Обязательно найдутся критики, которые не только не согласятся с высокой оценкой заслуг прос-лавляемого, но и отыщут у него множество ошибок. В ответ автор панегириков и хва-лебных од, закрывая глаза на истину, пред-примет всё от него зависящее, чтобы защи-тить свой объект обожания от осмеяния и поругания. На кого он будет опираться, тоже известно: на толпу невежд, которую он успел переманить на свою сторону. Никто из поклонников не станет выслушивать крити-ческие аргументы по существу, всех будет возмущать сам факт неуважения и посяга-тельства на авторитет, нежелания призна-вать кумира, что будет расценено как ос-корбление добропорядочного сообщества, создавшее этот культ. Того, кто не блюдет святых заповедей и нарушает установлен-ные законы, фанатики разорвут на части. Вокруг обожествленных личностей проли-лось больше крови, чем за богатства, горо-да и земли вместе взятые.”

Това се отнася не само за учените, но и за историческите личности въобще. Наивното преклонение пред когото и да било е контрапродуктивно за издигнатите умове. Виж, не и за тълпата, на нея и тряб-ват идоли и кумири и те трябва да й бъдат дадени. Но Грънчаров има претенцията, че не е от тълпата.

Между другото Айнщайн няма гроб, по негово желание прахът му е разпи-лян в морето.

Във връзка с това още: „Комплексите на българите тежко

обременяват историческата памет - митове, легенди и съмнителни икони населяват историята им. За изграждането на тези

18 комплекси основна роля изиграва няколко-вековното османско владичество, смята проф. Пламен Цветков. Историческата памет на българите до голяма степен е обременена от комплекса за малоценност. За изграждането на този комплекс основна роля изиграва няколковековното османско владичество върху българските земи… Доста конфузни сведения за личностите и делата на редица така наречени „икони" в българската национална история са заклю-чени със стоманени табута, които най-после трябва да бъдат премахнати, смята профе-сор Цветков. За Васил Левски, например, който при цялата си демократичност създа-ва тайна полиция, а тя съвсем не си поплю-ва с предатели и шпиони и извършва реди-ца екзекуции. Като черна статистика те са нищо пред касапницата в редовете на ВМРО, но историческият факт си остава.

Професор Цветков цитира и друг позорен акт в българската история - с уго-ворката, че той все още чака своето оконча-телно потвърждение: в процеса срещу Ва-сил Левски решаващите доказателства са подхвърлени на турските власти не от кой да е, а от жената на Любен Каравелов, която впоследствие се оказала руска шпи-онка.”

Цитат от Грънчаров: „... щото той (Левски) съвсем не е

подкрепен от огромните слоеве от народа” Какво значи това? Първо, РЕВО-

ЛЮЦИИ И ВЪСТАНИЯ ВИНАГИ И НАВСЯ-КЪДЕ СЕ ПРАВЯТ ОТ МАЛЦИНСТВА. Вто-ро, дори да е било така, че българите в своето мнозинство не са подкрепяли Левс-ки, това е емпиричен факт, от който може да се извади само едно просто заключение: че хората към този момент не са го подкрепя-ли. Но нали това е задачата на лидерите – да пробудят хората, да ги въодушевят и увлекат след себе си. Все някога отнякъде трябва да се започне и Левски е започнал. Иначе няма да има нужда от лидери, хората ще са събудени и ще си правят всичко сами. Ако всички бяха събудени, Левски нямаше да е Левски, тогава всички българи щяха да са като Левски и той нямаше да е нищо особено. Не е въпросът да укоряваме бъл-гарите, а да проучим защо не са последвали Левски – ако наистина не са го последвали, като не се задоволяваме с и не спираме до народопсихологията, а потърсим по-дълбоко обяснение.

По същата логика можем да се за-питаме: ами защо преди Паисий българите не са знаели историята си? Ами защото това знание е било изгубено и забравено и все отнякъде трябва да се почне. Ама защо „чак” 1762 г., защо това не е станало по-рано? Ами защото така са се стекли обстоя-телствата. Дай да укоряваме българите, че не са си спомнили историята си по-рано. А най-добре щеше да бъде изобщо да не я бяха забравяли, тогава нямаше да има нужда от Паисий. Всички щяха да знаят

всичко и историята на Паисий щеше да е излишна.

Всичко това не е пледоария за идеализиране на българите. Те са такива, каквито са, с всичките си недостатъци, слабости и добродетели. Много по-важно е да разберем даден феномен или народ, не до го укоряваме или порицаваме.

И въобще във връзка с любимата на Ангел Грънчаров народопсихология има повече въпроси, отколкото отговори. Според него българите от 2012 г. са същите като тези от 1873 г. А дали са същите като в 1464 г.? А 1207 г.? А 681 г.? Народопсихологията абсолютно изначална и вечна ли е или подлежи на промени?

Защо шопите преди 1878 г. са смя-тани за „верни приятели на турците” (З. Стоянов) и предатели, а след Освобожде-нието са най-добрите и най-храбрите бъл-гарски войници (Първа пехотна софийска дивизия – Желязната или Шопската диви-зия), които в Балканската и Първата светов-на война се покриват с неувяхваща слава?

Между другото долнобанчани в широк смисъл също са част от Шоплука, виж тази карта. (Леле-мале, оказа се, че и моя милост сигур е шоп! Туй що значи, че не съм българин ли?! Помогнете, че не мога да разбера с какво тая карта помага за разби-ванието на моите "антинародни" тези?! Аз виках навремеjо на майка ми в тумбака да иде да ме роди на по-прилично място, не в Шоплука, ама тя, горката, не ме послуша! И ето, сега станах за резил! :-) Бел. моя, А.Г.)

Захари Стоянов: „Късно вечерта, когато бяхме слез-

ли вече в друга една река, случайно излязо-ха напредя ни трима души българи, с бели полушопски дрехи, каквито не носят в Тра-кия. Техните плетени коси, големите им калпаци, които имаха форма на маматарки гъби, не ни обещаваха никакво добро и не вдъхваха доверие, понеже ни напомняха софийските и орханийски шопи, верни прия-тели на турците. Последното предавание на врачанския апостол, Славков, бе още в памятта ни… За много неща ние ги запит-вахме, но тия не бяха в състояние да ни отговорят, едно, по своята дебела простота, а друго, от шопски инат може би. На въпрос, колко часа има до Тетевен, тия подигнаха рамене и отговориха, че не знаят какво ще да каже час.

- Ние сме хора кърджии, кой ти знае от такива работи - говореха тия.

- С такива говеда ще имаме работа оттук нататък - забележи Бенковски. - Няма вече тракийците.

… За всеки случай ние не оста-вихме свободни тия божи създания да си отидат в селото, гдето щяха да ни предадат още на минутата на изходящия се там ба-шибозушки забитин. Ние ги подкарахме с четата като говеда, да ги имаме под надзор поне през нощта. Докато не бяхме подмина-ли още селото им, тия следваха да мируват,

вървяха, накъдето ги бутнеме; но щом се подехме към планината, тия намериха сго-ден случай и хукнаха през гората да бягат към селото си с такава бързина, щото бели-те им аби приличаха на байряци, каквито поставят инженерите, когато планират някое шосе. Един от другарите ни изгърмя подиря им, който макар и да не сполучи да удари някого, но малодушните шопи дотолкова се уплашиха да не би да станат зян душиците им, щото всичките в един глас ревнаха да плачат, като че да бяха полени с гореща вода. Двамина от тях можахме да хванем, които и вързахме с поясите им като волове и ги подбрахме с четата. Разбира се, че никак си нямаше мястото да гърмиме на това място близо до селото, но от нужда да спреме тия няколко души наши братя, които отиваха да ни издават.”

А в противовес на това: „От качествата на печенегите шо-

пите определено са наследили храбростта им. Още в Сръбско-българската война ма-лобройните отряди, задържали на Сливница седемкратно надвишаващите ги сърби, са формирани главно от бойци от Шопско. Шопската дивизия е хвърлена - в деня на щурма на Одрин - в демонстративна атака срещу Чаталджа. Но шопите, тъй като не знаят, че атаката е демонстративна, прев-земат Чаталджа и тръгват към Цариград. А през 1916 г. Шопската дивизия превзема за два дни Тутраканската крепост и за 3-4 дни румънската столица Букурещ. Макар че малко трудно ги убеждават да минат Дунав. "Нечемe да газиме барата, много е глибока." Това е и единственият случай, в който шо-пите признават, че има нещо по-дълбоко от Искъра.“

Защо повечето български хайдути и национал-революционери са от Подбал-кана и особено от Сливен – градът на 100-те воеводи? Защо не са от Добруджа или Поморавието? Дали народопсихологията на сливенци е по-различна?

Защо Априлското въстание избух-ва основно в Тракия, а не в Мизия? Защо мизийците не оказват на Ботевата чета очакваната подкрепа? Заради разликите в народопсихологията на тракийци и мизий-ци?

Защо евреите с изключение на въстанието във Варшавското гето рядко оказват организирана съпротива на Холо-коста, а днес Израел има може би най-добрата армия на света за нейните разме-ри?

A Стамболов преди 1878 г. е бил „Апостол” и може би след Освобождението е щял да остане на почит, но е имал небла-горазумието да остане, респ. влезе в поли-тиката и стане министър-председател. А активната политика е нещо съвсем различ-но и там е невъзможно да останеш „светец”. Ако Левски беше живял и станал премиер, и той щеше да бъде оплют.

19 Последната акция на терориста-

самоубиец с отвличането на ферибота, пресичащ Измирския залив и насочването му към остров Имралъ в Мраморно море (където излежава доживотната си присъда Абдуллах Йоджалан) говори за тотална смяна на тактиката на ПКК...

Kюрдите никога не са спирали да се борят за своята свобода. Ако мирният процес претърпи провал, борбата ще про-дължи без прекъсване. Кюрдският народ е избрал своя път - този на национално-освободителната революция. И никой, по никакъв начин, не може да ни откаже от него. Това трябва да бъде разбрано както от Турция, така и от нейните съседи.

Според CIA World Factbook, курди-те формират приближно 20% од вкупниот број на население во Турција, или околу 14.000.000 (2008). Во 1980 година, Курдско-то општество во Турција е најголема мал-цинска група во Турција, и тие се поврзани како едно хомогено национално општество. Во периодот од 1930 до 1940 година, курди-те во Турција биле категоризирани како планински турци. Таа класификација на курдите се променила во 1980 година.

Неколку размерни курдски востанија се случиле во 1925, 1930 и 1938 година, кои биле задушени од турските власти и повеќе од 1.000.000 курди биле насилно депортирани. Во тој период, сè до 1946 година курдскиот јазик, фолклор и имиња биле забранети во Турција. Во Ара-ратското востание од 1930 година биле уништени голем број на курдски села, заед-но со нејзините жители. Турската држава во време на овие востанија била подпомагана од СССР и Иран. Востанието било органи-зирано од страна на курдската партија, наречена Којбун, која пак имала подпишано договор со Дашнаксутин (Ерменска револу-ционерна федерација) во 1927 година. До 1970 година, курдската левичарска партија по име Курдистанска социјалистичка партија на Турција, се противила на насилието и ги подржила граѓанските дејности и учеството на курдите на изборите. Во 1977 година, Мехди Зана, од истата партија победил на локалните избори во Диарбеќир. Во исто време се појавиле уште две организации: Национално ослободување на Курдистан и Курдска работничка партија.

Курдистанската работничка партија е објавена од САД, ЕУ и НАТО како теро-ристичка организација. Според нив, тоа е етничка сепаратистичка организација која го користи насилието за постигнување на своите цели за создавање на независна курдска држава на некои делови од Југоисточна Турција, [Североисточен Ирак], Североисточна Сирија и Северозападен Иран. Во периодот од 1984 до 1999 година, оваа партија со турските власти била во постојани воени конфликти и безредија. Во тоа време, многу курдски цивили биле пре-местувани од Ван, Шернак и Диарбеќир во

Западна Турција или Европа. Според некои податоци, се смета дека во периодот од 1993 до 1994 година има исчезнато околу 3.200 курди, кои биле тајно и масовно уби-вани од турските власти. Но ниту еден од извршителите на овие злосторства до ден денес не е обвинет ниту казнет. (Тъй и не разбрах шчо требе да сака и шчо кажува овой македонски бугарин, и думите му, признавам, ми звучат според поговорката "Нерде Ямбол, нерде Стамбул!", ама карай да върви! Бел. моя, А.Г.)

Ригас Велестинлис или Ригас Фе-реос, известен и като Константинос Ригас е гръцки революционер, поет и национален герой от армънски произход, един от първи-те представители на Гръцкото Просвещение и идеен предтеча на Филики Етерия.

Предаден от гръцкия търговец Ди-митриос Икономос Козанитис на 1 декември 1797 г., Ригас е арестуван от австрийските власти в Триест, книжата му са конфискува-ни и той е отведен във Виена. При ареста му той се опитва да се самоубие. Във Виена е разпитван и по споразумението между Австрия и Османската империя заедно със 7 негови другари - Евстратиос Аргенитис, Димитриос Николидис, Андониос Корониос, Йоанис Карадзас, Теохарис Турундзияс, Йоанис и Панайотис Емануил, е предаден на османския каймакам на Белград, където са затворени и мъчени.

От Белград Ригас е трябвало да бъде изпратен в Цариград на съд, но за да не бъдат спасени от приятеля му Осман Пазвантоглу по пътя, на 14 юни 1798 г. той и спътниците му са удушени и телата му са изхвърлени в Дунава. Последните думи на Ригас са:

„Посях добро семе. Идва часът, ко-гато страната ми ще ожъне славните му плодове.“

КРАТКА ПОЛЕМИКА ПО ВЪПРОСА ЗА ТОВА КОЯ СТРАНА В СВЕТА ЗАСЛУЖА-ВА ДА БЪДЕ НАРЕЧЕНА "СТРАНА НА ДУХА"

Публикацията в блога под заглавие Не само философията, но и духовността изобщо е поставена в унизително поло-жение в България, забелязвам, е предиз-викала критичен коментар на моя уважаван постоянен опонент; интересни са доводите и аргументацията му; поставя важния проб-лем коя страна в света заслужава да бъде наречена "страна на духа". Няма как, вклю-чих се в нова полемика, понеже не мога да приема твърдението на опонента ми, че СССР, именно комунистическата империя на злото, била същевременно и "страна на духа"; ето, прочее, какво пише този човек, а по-долу можете да прочетете и моя комен-тар на неговия коментар:

„Information Philosophie” е фило-софското списание с най-голяма тираж в

Германия – 3900. Пренесено върху Бъл-гария с нейното 10 пъти по-малко население от това на Германия това са 390 бройки. Главният булеварден вестник на Германия „Билд” има тираж около 3 милиона. От това императивно се налага едно заключение:

Не само философията, но и ду-ховността изобщо е поставена в унизи-телно положение в Германия.

Т.е. може и в България да е така, но същото е положението и в Германия. Впрочем аналогично стоят нещата и в Анг-лия и САЩ.

Искам да знам дали има страна, в която е обратното и в която философските списания са на почит и се радват на огром-ни тиражи, докато жълтата и булевардната преса едвам се държи над водата, страна, в която почти всички четат изключително Кант и Достоевски. Знам обаче със сигурност в коя страна НЕ СЕ ЧЕТАТ Кант и Достоевски – Америка. Тя има своите достойнства с това че е богата и свободна, но в никакъв случай не е страна на духа. Парадоксално, но страна на духа беше СССР преди 1991. Там всички четяха много, и то само сериоз-на литература и Ангел Грънчаров би тряб-вало да знае това добре. Ама имало, ама нямало друго, фактът си е факт.

И не – не предпочитам „империята на злото” СССР пред Америка, боже опази! Просто констатирам. Не може да имаш всичко и всяко. С демокрацията неминуемо на власт идва тълпата и започват да доми-нират вкусовете и предпочитанията на тълпата, а те не са насочени към Кант, Достоевски, Бетховен и Шопен. Друг въпрос е, че освен това ДС-КГБ след 1989 имат за цел съзнателното опростачване на хората.

Това пише любезният ми опонент. А ето и моя отговор:

Да, в СССР навремето наистина се четеше "много сериозна литература", при-мерно четяха робите на комунизма предим-но книгите на... Маркс, Ленин, Брежнев! Е да

20 де, четяха по метрото нещастните съветски труженици каквито книжки им попаднат, щото и книгите, да не говорим хубавите, тогава бяха твърде дефицитна стока. Но да се нарече СССР "страна на духа" ми се вижда доста пресилено, особено като се вземе предвид това, че много книги и много автори в СССР бяха просто забранени, а други - съвсем нежелани от пропагандата и властите (примерно, същият този Достоевс-ки).

Прочее, не знам защо на опонента ми му се струва, че в Америка не четат Кант и Достоевски, е, не го четат "трудовите хора на Америка", но има хора, които, разбира се, го четат. Да не искате да ми внушите, че в Харвард, примерно, нито Кант, нито Досто-евски никой не е чел?! Навсякъде по света дадени книги се четат от едно елитарно малцинство, друг е въпросът, че нас специ-ално съвсем не ни грее това, че "и в Герма-ния не само философията, но и духовността е поставена в унизително положение".

Впрочем, последното твърдение, отнесено към Германия, е смехотворно; ако има страна на духа, то това е Германия, дори не Франция, но и Франция също. Кьол-нската катедрала, да речем, свидетелства, че Германия е страна на духа; немският дух го признах и му се възхитих когато имах възможността да застана в подножието на Кьолнската катедрала.

Разбрах, че страната на Кант, Хе-гел, Хайдегер не може да не е страна на духа. А СССР, прочее, беше страна на пияниците, не на духовните хора; комуниз-мът произвежда само уроди; в духовно отношение тоже...

ПРИЛОЖЕНИЕ 1, ГОД. IV, 2012 НА СПИ-САНИЕ ИДЕИ ИЗЛЕЗЕ ОТ ПЕЧАТ

Малкият тираж на това приложе-ние, което съдържа пълният текст на моята

дисертация, писана в периода 1985-1991 г. - темата е УЧЕНИЕТО ЗА ЧОВЕКА И ФОР-МИТЕ НА ДУХА - беше изчерпан още преди Нова година, което наложи допечатка. Из-ползвахме тоя случай, за да изменим кон-цепцията на корицата; корицата на допечат-ката, както забелязвате, изглежда другояче, много по-семпла е, но за сметка на това има един подчертано академичен изглед. Раз-бира се, използвахме тази възможност, за да отстраним по възможност всички печатни грешки, допуснати при предишното издание.

Обемът на книгата е 152 страници. Цената е 5 само лева, колкото са производ-ствените разходи. Форматът е А5. Хартията на корицата имитира пергамент, плътна е, залепена е много здраво. Тъй че който желае да си поръча тази книжка, вярвам, ще остане доволен от полиграфическото из-пълнение. Тиражът и този път е съвсем бутиков, което обаче вдига библиографска-та ценност на книгата. Затова който иска да я притежава, нека да побърза. Имам жела-нието - това го казвам не съвсем като шега - в един момент като тенденция да започна да издавам тия книжки в още по-миниатюрен тираж, примерно, само 5 книж-ки, което още повече ще вдигне библио-филската им стойност и цена.

Защо пък не? Нали художниците рисуват картините си само в 1 екземпляр, което именно е и причината за голямата ценност на творенията им. Нищо чудно философската книжнина в толкова любез-ното ни Отечество един ден да започне да бъде издавана също само в 1 екземпляр - представяте ли си колко ценени ще са тия книжки тогава? Паисий да не би да е изда-вал книгите си в по-големи тиражи; не, няма такова нещо, книгата му е била преписвана на ръка, а първоначално, предполагам, е била издадена също в един екземпляр.

Кръгът се затваря; толкова години след Паисий българското книгоиздаване се връща в първоначалната си точка. За смет-ка на това жълтата литература у нас – аз наричам тия книги чалга-книги – проспери-ра. Да сте чули, новата книга на Азис излезе ли вече? А на Милко Калайджиев? Литера-турният Кондю (кой е той, нека всеки сам да гадае!), чувам, също пишел нова книга. Аферим, машаала!

Хайде чао. Както винаги, олях се изцяло...

ПРОЕКТЪТ ЗА НОВ ЗАКОН ЗА ОБРАЗО-ВАНИЕТО ПРОТИВОРЕЧИ НА КОНСТИ-ТУЦИЯТА И ДУХА НА МОДЕРНОТО ВРЕ-МЕ

Публикувам по-долу Становище на Движението за либерализация на обра-зованието по повод на най-новия проект за нов и то най-фундаментален Закон за учи-лищното образование, което е изпратено на 21 февруари 2012 г. до Министъра на

образованието, младежта и науката Сергей Игнатов, а копия са изпратени до Президента на Република България Ро-сен Плевнелиев и до Председателя на парламентарната комисия по Образовани-ето, науката и въпросите на младежта и спорта Огнян Стоичков; ето, четете сами за какво става дума: СТАНОВИЩЕ на Движение за либерали-зация на образованието за Проектозакона за предучилищното и училищното образование, представен от МОНМ на 14 февруари 2012 г.

Уважаеми г-н Министър, За изтеклите повече от 20 години

от демократичните промени в нашата стра-на процесите на демократизация все успя-ваха да заобикалят сферата на образова-нието. За наше огромно съжаление Проек-тозаконът за образованието почти изцяло опроверга основателните очаквания да бъде внесена промяна в регулацията, зася-гаща страните, свързани с образователния процес: детето, родителите, образователни-те институции, държавата.

По отношение на детето:

Проектозаконът не отговаря на за-явените в предварително оповестената Концепция на МОНМ цели за „насърчаване и подкрепа на личностното развитие на детето и ученика като самостоятелна авто-номна личност, която поема отговорност за собствената си реализация.” В това отно-шение проектозаконът е изтъкан от проти-воречия и неясноти, които няма да позволят на държавното образование да напусне строгите коловози на контрол и тоталитар-ност, бележещи характера му досега.

По отношение на родителите:

С предложения проектозакон бъл-гарският родител не само не е реабилити-ран като основното отговорно лице за обра-зованието на детето, но и не получава въз-можност за реален образователен избор. Той бива третиран в още по-голяма степен като безгласна буква: държавата насилст-вено иззема отговорността му не само да образова, но и да „отглежда, възпитава и социализира” детето, и то от още по-ранна възраст. С други думи, този проектозакон отива толкова далеч, че навлиза в области от личната отговорност и личните взаимо-отношения, в които не бе успяла да навлезе дори тоталитарната социалистическа дър-жава от миналото. По отношение на равноправния достъп до различни образователни институции:

21 Макар че приветстваме решител-

ната стъпка към демократизация в лицето на въвеждане на принципа „парите вървят с ученика”, ние сме озадачени от липсата на принципна промяна в регулацията за регис-трация на частните училища. Нещо повече, буди учудване фактът, че Държавният обра-зователен стандарт, в съответствие с който ще бъде давано разрешение за регистраци-ята им, не е представен на обществеността за обсъждане успоредно с проектозакона. По отношение на противоконституцион-ния държавен монопол в образованието:

Този проектозакон продължава традицията за държавен монопол и контрол върху образованието, въведен в нашата страна през тоталитарната епоха със Зако-на за народната просвета от 1948 г, който утвърждава държавното образование и поставя като цел социалистическото възпи-тание на децата. Този монопол противоречи не само на съвременната ни Конституция, но и на редица международни документи в областта на човешките права.

Без конкуренция и свобода не мо-же да има развитие в каквато и да е област на обществения живот. Позицията на Дви-жение за либерализация на образованието е, че един истински демократичен закон за образованието трябва да гарантира:

● либерализация на режима на ре-

гистрация на образователните институции на принципите на свободния пазар, като контролът върху тяхната дейност се изразя-ва в контрол на изхода, т.е. на резултата от учебния процес, а не в контрол на самия учебен процес

● либерализация на системата за

сертифициране на знания чрез премахване на държавния монопол в тази област и допускане на независими системи за вали-диране на знания, достъпни за всички граж-дани, независимо от възрастта или формата на образование, която са избрали;

● либерализация на образовател-

ните форми както в рамките на държавната училищна система, така и извън нея, чрез гарантиране правото на свободен избор на образователна форма – училищна или неучилищна, частна или държавна, българ-ска или чуждестранна;

● признаване на принципа, че бъл-

гарският родител е основното лице, което носи отговорност за избора и качеството на образованието, което ще получи българско-то дете и гарантиране на конституционното право на образование в съответствие с този принцип.

ПАМЕТНИЦИТЕ НА СЪВЕТСКАТА АРМИЯ-ПОРОБИТЕЛКА КАТО ЯБЪЛКА НА РАЗ-ДОРА В БЪЛГАРИЯ

Да видите как другарите комуносто-комуноиди като змии се хлъзгат и извиват, само и само да докажат "недоказуемото", а именно, че като народ имаме някаква дъл-бока признателност към "освободителите" си; т.е. искат да докажат, че сме народ, съставен изцяло и предимно все от идиоти и олигофрени! Дали пък не са прави, а?!

БОРИСОВ ОТДАВНА Е НАДХВЪРЛИЛ ВЪЗМОЖНОСТИТЕ СИ ДА СЕ ОПРАВЯ В КЪЛЧИЩАТА, В КОИТО КАТО ПЕТЕЛ СЕ Е ОПЛЕЛ

… Да, контролът над медиите е приоритет и на тази власт. Откакто Първа-нов напусна главнокомандващата си пози-ция в дърпането на медийните конци, лоби-тата се боричкат за това кой да е по-близо до премиера-слънце. Този факт косвено констатира с репликата си вицепремиерът Дянков.

По-интересно е обаче да се вър-нем към общата картина с въпроса: какво става в редиците на властта?

Поредицата от „волности” на ос-новни министри стана прекалено дълга, за да е случайна:

1. Военният министър Аню Ангелов контрира началника си след самохвалната му претенция да е летял безрасъдно смело на уж непригодени за зимни условия хели-коптери кугър, спасявайки удавници.

2. Вътрешният министър Цветанов демонстрира неподчинение с отказа да уволнява свои подчинени по указание на министър-председателя.

3. Сега и другият вицепремиер се опълчи на шефа си по болезнена от поли-

тическа гледна точка тема, свързана със здравеопазването и насилствено заразени-те със слугинаж медии.

4. Да добавим и първата стъпка на президента Плевнелиев към еманципиране с отказа да предаде Националната служба за охрана (НСО) на подчинение на премие-ра, независимо, че формално се беше съг-ласил на това преди.

Бунт на кораба? Едва ли. По-скоро Борисов отдавна е надхвърлил възможнос-тите си да се оправи в кълчищата, в които се е оплел. По-дейните и инициативните управленци в екипа му са събрали доста-тъчно увереност и кураж да заявят пред света онова, което беше ясно от самото начало: прагът на компетентност на преми-ера е толкова нисък, че, за да не заседне в борисовите плитчини корабът, капитанът просто трябва да бъде оставен да си пуши пурите и да не се обажда много – обажда ли се, да бъде коригиран в талвега на някакъв здрав разум. Щом посяга неадекватно към кормилото, той вече не просто е побутван, а все по-явно направо е избутван от опасната за колективната сигурност играчка, за да не стане плачка. Така се реализира написаната с езика на американската дипломация пре-поръка, станала известна след разсекретя-ването на един от докладите й от София, Борисов да бъде „побутван” в правилната посока.

Ако днес Борисов трябваше да решава, той вероятно без колебание би скочил в президентския стол на завет, но изпусна момента, за което вероятно ще съжалява до края на живота си.

Ще го добутат до следващите из-бори. А после?

Из Пожарът на кораба гаси гафовете на пожарникаря

НИЩО НЕ Е БЕЗПЛАТНО НА ТОЗИ СВЯТ, ДОРИ И ЗА СВОБОДАТА СИ ТРЯБВА ДА ПЛАЩАМЕ ИЗВЕСТНА ЦЕНА

В публикацията в блога си „Блог за милиони“, шегува се бедният автор г-н И.Инджев съобщава за 8 000 000-то посе-щение на блога му. Разбира се, той всекид-невно получава в коментарите много мили и любезни благодарности от читателите си; някой подхвърли на едно място, че само словесни благодарности не са достатъчни. След като се повдигна тая тема, счетох се длъжен да заявя там следното, което пуб-ликувам и тук, макар че рискувам да бъде възприето на принципа "Думам ти, дъще, сещай се снахо!"; но какво да се прави, нека всеки да го възприема както си иска; а проблемът наистина е важен и заради него си заслужава да се рискува:

Въпрос на елементарна почтеност е читателите да помагат на авторите на блогове, които влагат много труд при спис-

22 ването им, а пък когато човек ползва нещо, в което друг е вложил много сили и време, да се чувства длъжен да се отблагодари с нещичко е най-нормално; става въпрос за съвест. Г-н Инджев изпитва съвсем разби-раемо неудобство за пише по този въпрос, но ето, моя милост има пълното основание да апелира; затуй считам за нужно да на-пиша ето това:

Господа и дами читатели на блога

на нашия уважаван журналист! Добре знаете, че г-н Инджев, както

се казва, от много време е "безработен", макар такава дума в случая да е съвсем неподходяща, защото той работи всекид-невно, поддържайки блога си, ала за това никой не му плаща; искам да кажа, че откак-то Гоце Първанов го уволни от БТВ, г-н Инджев не е желан от никоя медия и не получава никаква заплата. Бог знае как в това положение се справя, той си знае как я кара. Ето, ние, читателите, имаме чудесна възможност да помогнем за поддържане на съществуването както на популярния блог, така и на неговия авторитетен и толкова влиятелен автор; само нашата съпричаст-ност може да има решаващо условие сво-бодата на словото в български условия да бъде защитена и запазена.

А пък всеки да помогне с каквото и колкото може е жест на елементарна почте-ност, солидарност и дори човечност. Да се ползва нещо, именно, да се чете всеки ден един блог, пък да не се чувства никаква потребност да дадеш известен материален израз на благодарността си към неговия автор, нека да имаме добрината да призна-ем, е твърде уязвимо от морална гледна точка поведение. Тъй че апелът ми е: дайте да помогнем, щото само думите на благо-дарност не са достатъчни, а в случая се иска и по-осезаема подкрепа!

Пиша това с ясното съзнание, че мога да подразня някого. Изхождам обаче от своята представа за нашия роден манта-литет. Единици са хората у нас, по моето възприятие, които са способни на безкорис-тна помощ за автора на един блог, която един вид е и отплата, и насърчение, и мо-рален жест. Не знам дали г-н Инджев е получил нещичко по банковите си сметки от читатели, но имам известни съмнения, че помагащите не са кой знае колко, а пък иначе, както виждаме, ползващите "услуга-та" са твърде много, десетки и дори може би стотици хиляди. По левче да дадем предс-тавете си колко ще се получи. Но огромната част от читателите на блогове даже не се сещат да натиснат върху рекламите в блога, та поне някоя стотинка да дадат на автора.

Ний, българите, за жалост, все сме на принципа "Влачи куче, диря нема!", а така не бива. За вестниците (хартиените) читателите всеки ден си плащат, а тук, в интернет, всичко става, повтарям, на прин-ципа "Влачи куче, диря нема!". Иска се известно ниво на развитие на съзнанието за личност и свобода та човек да се почувства длъжен да се отблагодари на автора на един блог по-осезаемо, да даде своята, както се казва, лепта, щото в случая се дава не толкова на емпирическото лице "Иво Инджев", а се прави нещо за запазването на ония ценности и принципи, на които Иво Инджев служи - и за които работи всеки ден.

Това е елементарно и лесно раз-бираемо, но да се претвори, да се защити практически едно такова високо съзнание се иска да се мине от сферата на думите към сферата на делата, а това е непосилно за мнозина. Тъй че нека да надмогнем себе си и да дадем; нека да показваме съпричаст-ността и човечността си практически, а не само на думи, както е по-лесно, пък и... безплатно.

Трябва да се знае, че нищо не е безплатно на този свят; дори и за запазва-нето на свободата си трябва да плащаме известна цена. В случая с блога на Иво Инджев нещата стоят точно така и затова си позволих да напиша този апел. Благодаря за вниманието! Прочее, проща-вайте ако някого съм подразнил прекалено, но целта ми беше именно да подразня и да провокирам, та да се събуди нещо, което обичайно в повечето български сърца си спи непробудно...

ДУХЪТ Е УНИВЕРСАЛНОТО, КОЕТО ПРА-ВИ УНИВЕРСИТЕТА УНИВЕРСИТЕТ

Моите записки по темата за истин-ския университет отиват към своя край; миналия път написах текста Вечната идея за университет - опит за вникване, с която смятах да завърша, ала ето, че се оказа, че едната линия на повествованието ми, имен-но "личностно-историческата", т.е. касаеща-

та моята лична история, не бе доведена до "закръглеността" си, остана незавърше-на. На това основание ми се налага да напиша още едно есе - или както искате го наречете, аз самият не съм уверен какво е то, но ще бъде каквото се получи - към което и пристъпвам тази сутрин.

Станало е така, че в нашите спе-цифично български условия да си универси-тетски преподавател е твърде престижно, а да си учител в училище е крайно непрес-тижно; колкото е престижно да си универси-тески преподавател, толкова и дори още малко повече е непрестижно да си препода-вател в гимназия, да речем. Моя милост има шанса да работи и в двете сфери, тъй че имам погледа и ми се ще да поразсъжда-вам над тоя факт. Мисля, че е интересно да се разбере на какво се дължи тая престиж-ност на университетското "преподаване", а също и на какво се дължи непрестижността на преподаването в училище. Да, странен феномен е тази крещяща диспропорция и ми се иска да вникна по основателно в него. (ОЩЕ >>>)

НЕ САМО ФИЛОСОФИЯТА, НО И ДУХОВ-НОСТТА ИЗОБЩО Е ПОСТАВЕНА В УНИ-ЗИТЕЛНО ПОЛОЖЕНИЕ В БЪЛГАРИЯ

Днес обменихме следните писма с млад човек, интересуващ се от философс-кото списание ИДЕИ. Ето какво обсъдихме:

Здравейте, господин Грънчаров.

Казвам се Я. А., днес говорихме по телефо-на за доставянето по пощата на списание ИДЕИ. Аз успях да намеря само един брой с лика на Августин. Искам да си набавя и другите броеве, включително и последния с лика на Кант. Ще чакам да се разберем. Благодаря Ви предварително!

Здравейте, г-н А., Благодаря Ви много за интереса

към списание ИДЕИ. Ще се радвам да бъ-дете не само негов читател, но и да сътруд-ничите в бъдеще за издаването му било

23 като автор, било като преводач или някак иначе. Аз мога да Ви доставя (изпратя по пощата) всичките останали 7 книжки, които Ви липсват от цялата поредица от досега издадени книжки. За това е необходимо да ми дадете адрес, на който да Ви ги изпра-тим. Ако сте студент, ученик, безработен или пенсионер, можем да Ви направим отстъпка до 30% от коричната цена.

Ами това е. Ще платите при полу-

чаването на списанията. Това е. Още един път Ви благодаря за интереса към списание ИДЕИ! Иска ми се около него да възникне общност от хора, най-вече млади, за които философията е жизнено потребна, вълну-ваща, незаменима с нищо друго.

Хубав ден Ви желая! С поздрав: Ангел Грънчаров

Здравейте, г-н Грънчаров, Благодаря Ви, за обърнатото вни-

манието. Моят адрес е: ..., ..., ... Прочетох, че е възможно да ми направите отстъпка. Аз съм студент по философия (задочно) и също така съм безработен.

Списание ИДЕИ привлече моето внимание най-вече за това, че в него се обединяват интересите на млади хора. По мои лични наблюдения младите хора рядко избират специалността философия във ВУЗ. За това не са виновни самите препо-даватели, а политиката на отделните прави-телства. Явно Министерство на образова-нието не вижда практически смисъл от философията и за това волно или неволно я осакатяват, а не трябва да е така. Защото философията е наука, която заслужава поне това, което получават другите науки. Благо-даря Ви!

Здравейте, г-н А., Прав сте, споделям, наистина фи-

лософията е поставена в унизително поло-жение в България. И не само тя, а и духов-ността изобщо. Утре ще Ви изпратим списа-нията. Ще ползвате значителна отстъпка.

Моля като ги получите да ми съобщите. Ако пък опишете впечатлението си от списание-то и ми изпратите текста, ще Ви бъда много благодарен. Щом учите философия, опит-вайте се да пишете, защото писането е много важна част от заниманието на фило-софа, може и Ваши текстове един ден да попаднат на страниците на списанието.

С поздрав: Ангел Грънчаров

ЕДНА ВЕЛИКОЛЕПНА, ДАЙ БОЖЕ НЕ ФАНТАСТИЧНА, А ПО-СКОРО НАЙ-РЕАЛИСТИЧНА ИДЕЯ

КЛАКЬОРИ И ПОДЛИЗУРКОВЦИ ЦИРКУ-ЛИРАТ ИЗ МЕДИИТЕ ЗА ДА ХВАЛЯТ НО-ВИЯ ЗАКОН ЗА ОБРАЗОВАНИЕТО

Милен Цветков тази вечер в пре-даването си беше поканил някаква "психо-лингнистка" да прави нескривана апологети-ка на най-новия проект за нов фундамента-лен и революционен закон за училищното образование. Той се опита да и опонира малко, колкото за кумова срама, щото в един момент хвалебствията на пламенната г-жа бяха вече неприлични; милата говоре-ше с нескриван комсомолски плам. Както и да е, мина предаването, а моя милост се ядоса и рече да напише във Фейсбук-страницата на ЧАСЪТ НА МИЛЕН ЦВЕТ-КОВ кратък коментар; речено-сторено, ето какво написах там:

Г-н Цветков, поканете по темата за новия закон за училищното образование сведущи хора, а не клакьори като госпожа-та; поканете учители, поканете активисти на Движението за либерализиране на обра-зованието в България, накрая, няма да е,

предполагам, непростим грях да покани-те и мен като автор на книгата ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ.

Прочее, ето един факт, който гово-

ри много: през 1994 година създадох Цен-тър за развитие на личността; изминаха толкова години и ето, сега в този проект, Министерството предлага да се създадат такива центрове; и други неща са открадна-ли от моята книга, ала са ги изопачили до неузнаваемост.

Тъй че, колкото и нескромно да

звучи, поканете сведущи хора, имащи реал-на преценка за проблемите в образование-то, които са работили и работят в тази де-ликатна сфера на духовен живот; а Вие сте поканили една "психолингвистка"... леле, мале! Защо всяка тема, дори и такава сери-озна тема като образованието на децата ни в Отечеството ни трябва да бъде предста-вяна като обилно бива поливана в жълта светлина и боя?!

Та тая госпожа не се спря да хвали Министерството! Явно е хвърлила око на някоя службица, или пък, и това е възмож-но, е получила пари, за да циркулира в медиите и да хвали закона; и хвалейки закона, да приспива общественото мнение; съвсем няма да се учудя ако това правител-ство прибягва и до такива подли начини за манипулация на общественото мнение...

24 КОЙ Е КУБРАТ ТОМОВ – ГЕНИЙ ИЛИ ЛУД?!

Получих въпрос от един мой ин-тернетен приятел, който, признавам си, необичайно ме затрудни; бавих отговора, за да мога да си изработя позиция, понеже темата е крайно деликатна, а не ми се ще да прибързвам и да реагирам емоционално, понеже често съм се подвеждал и допускал грешки. Но и най-вече поради дефицит на време не можах да отговоря до днес, но ето, тая сутрин дръзвам да отговоря, понеже съм на работа малко по-късно; ето въпроса, а по долу можете да прочетете моя отговор към питащия, чиито инициали са Т.Т.:

Здравей, Ангеле. Преди години прочетох книгата "Новата култура 21 век" на Кубрат Томов и много ме впечатлиха него-вите разсъждения, изводи, хипотези за света, за човека и неговата духовност. След време четох и други неща от него, гледах някои телевизионни предавания с негово участие и като свързах всичко това видях пред себе си един доста интересен човек, философ, за който си заслужава според мен да се говори. Ти как мислиш, какво е мнени-ето ти за този твой колега, нали и той е философ? Ще ти бъда много благодарен ако отделиш от малкото си свободно време, и напишеш някой ред по този мой въпрос. С поздрав: Т.

Здравей, Т., ще се опитам да ти от-говоря на въпроса, въпреки че не съм много сигурен в позицията си, и то по много при-чини. Ето за какво става дума.

Преди много години, когато бях млад, слушах лекция на Кубрат Томов за "цивилизацията на бъдещето" и, признавам си, бях много впечатлен. Наистина звучаха пророчески думите му. В онова време тоя човек беше доста нашумял и при това тези-те му рязко се разминаваха с господстваща-та тогава държавна идеология, та по тая причина той имаше нещо като ореол ако не на "истински дисидент", то на бунтар, поне

на попрището на науката, или нещо такова. Малко след тоя случай моя милост създаде ФИЛОСОФСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ в ПУ "П.Хилендарски", където бях на работа тогава, като идеята ми беше да каня изтък-нати личности, философи, културни дейци и пр. Поканих доста хора, почти всички пока-нени дойдоха и изнасяха лекция в Клуба, но ясно си спомням, че от поканените двама не дойдоха: Желю Желев и Кубрат Томов; нищо че ги поканих лично, не дойдоха. Желю е хитрец и ми рече, че няма да дойде за да не би да ми затворят Клуба, а пък Кубрат Томов обещава и отлага, обещава и отлага, пък накрая не дойде. Зли езици тогава ми подшушнаха, че не е дошъл, щото заплащането му се е видяло недостатъчно. Аз на такива зли езици не вярвам, но както и да е, това ми казаха.

По едно време в Клуба дойде ака-демик Азаря Поликаров, физик и философ, Бог да го прости, той вече е покойник. Идва-нето на научен корифей от тоя ранг спаси Клуба ми от налетелите го вече идеологи-чески цербери. Спомням си добре, че след лекцията на академика студент го попита за мнението му за теориите на Кубрат Томов. Поликаров отвърна, че тоя човек е много пламенен, пише много, но "теориите" му за жалост са прекалено "хвъркати", като науч-на фантастика могат да се възприемат, но като наука, за жалост, не могат. И друг един порок изтъкна Поликаров: че претенциите на К.Томов да обедини "цялото човешко знание" са смехотворни и свидетелстват за проблеми с разсъдъка на създателя на едни толкова претенциозни и гениални "револю-ционни теории". Казвам всичко това не за да избягам от отговор и не с чужди ръце да вадя кестените от огъня, а защото ценя мнението на Поликаров, който освен учен беше и личност от голям мащаб, беше философ, тъй че не допускам, че нещото, наречено завист, може да му е повлияло да мисли така. Че Кубрат Томов не беше приет от тогавашната официална "научна общ-ност", пък и от сегашната, е безспорен факт; моя милост по същия начин не е приета от никаква общност даже, щото К.Томов поне го приема общността на езотериците, на мистиците, на ясновидците, на привържени-ците на извънземните, на другите шарлата-ни и прочие, а мен дори и такава общност не ще да ме приеме; за което не съжалявам обаче. Та да се върна на въпроса ти.

Аз, признавам си, не съм чел нито една книга на К.Томов и по тази причина не мога да имам свое категорично мнение за книгите му, за написаното от него и за тео-риите му. Признавам си, не съм имал и особено влечение към подобен тип сенза-ционна и провокативна литература. Един човек у нас, подобен на К.Томов, той е академик, чини ми се, на "Одеската акаде-мия на науките", дори написа тритомен или вече е станал петтомен труд, наречен "Фи-зика на Бога", но моя милост се задоволи

само с прелистване на творението му. Изпитвам недоверие към подобни, както казват руснаците, "сногшибателни" теории, което може да се преведе като "щури тео-рии", знам ли как може да се преведе. Та не съм имал пиетет към подобни съчинения, щото ги смятам за паранаука, за парафило-софия, да не кажа - псевдофилософия или псевдонаука. Те са нито рак, нито риба, нито наука, нито философия, а аз, като философ, не мога да имам положително отношение към демонстрацията на подобно размиване на границите между наука и философия - и на самите понятия за това що е наука и що е философия.

Напоследък и аз хванах някакви сензационни предавания с участието на К.Томов, в които той, както възприех неща-та, стана за смях, щото говореше за някакви извънземни, които го били отвлекли, а пък след това, предполагам, са го довлекли обратно тука, сред нас, та той вече да е нещо като техен посланик или просто дове-рен човек. Тия негови изяви ми дават осно-вание да мисля, че човекът вече съвсем не е наред с разсъдъка си. Не се подигравам, това е болест, тъй че моля да ме извиниш, ако думите ми са прозвучали прекалено грубо или грозно. Много съжалявам, ако Кубрат Томов е твой кумир и аз сега го развенчавам. Но казвам какво мисля. При това искам и още нещо да добавя.

Нямам претенцията, че моето от-ношение към тоя човек е меродавно. Сам казах, че нищо не съм чел от него, тъй че е напълно възможно съвсем да греша. Да съм се подвел, да бъркам. Възможно е Кубрат Томов да е непризнат от никой гений и дори нещо като пророк, който след време да бъде признат за нов Айнщайн или дори нещо повече от това. Такива неща стават в науката, пък и по света изобщо. А у нас да не признаваме най-кадърните си хора, знайно е, е нещо като традиция. И да ги отричаме, да ги хулим, да ги подиграваме също е наша хубава българска традиция. Сам съм изпитал тоя наш табиет върху гърба си, тъй че зная добре за какво говоря. Та искам да кажа, че написаното по-горе от мен, допускам, е възможно да е съвсем неверно, аз да съм се подвел и да съм в пълно заблуждение; а пък Кубрат Томов да е точно това, което, примерно, си мислиш ти; или както си мислят повечето негови фенове.

Прочее, по въпроса за Кубрат То-мов ти самият си по-компетентен от мен, щото си чел негови книги, и ето, твоята оценка ме кара да потърся някоя негова книга и да я изчета. Щото ми се вижда по-зорно на моите години човек да няма вярна преценка по един такъв случай, който, въз-можно е, да значително по-важен отколкото мога да си представя сега. Тъй че благода-ря ти за въпроса, помогна ми за се замисля за нещо, за което не бях мислил. С годините ние, хората, остаряваме и ставаме все по-

25 вироглави; аз, разбира се, не съм изключе-ние от това правило. Напълно е възможно случаят да е точно такъв.

Това исках да ти кажа. Бъди здрав!

СТРАШНО Е: УПРАВЛЯВАТ НИ БАНДИТИ И ПРИЯТЕЛИ НА БАНДИТИ!

На едно място чета следната умопомрачи-телна информация: Директорът на “Напо-ителни системи” обвинен за заплаха и кражба, в която пише:

Председателят на съвета на ди-ректорите на “Напоителни системи” Георги Харизанов е подсъдим за заплаха за убийство и обвиняем по друго дело – за кражба на 50 хил. долара. Преписката за заплахата е образувана от Районната прокуратура в София още през декември 2008 г.

Нямам думи, пресекнаха ми думи-

те да коментирам, затуй своето отношение ще го изразя само с казаното в заглавието: да, наистина е страшно, управляват ни бандити и приятели на бандити! И понеже нямам сили вече нищичко повече да кажа, давам по-долу коментара по същия случай на моя фейсбуков приятел Стоян Дермен-джиев:

Този странен министър Мирослав Найденов също бил много зле – то не бяха неговите “Калинки”, то не бяха “Бил Гейтс-ове”….

При наличие, че срещу Герорги Харизанов има възобновени и повдигнати 2 тежки дела за особенно сериозни престъп-ления през 2010, той е заемал през цялото време място в “Борда на директорите в “Напоителни системи” – а след Октомври 2011 даже става шеф на дружеството (!) – представяте ли си?

Да не коментираме, че Харизанов е заемал отговорен пост без да има необхо-димата квалификация?

Като приемем за какви елементар-ни съмнения в Германия се създава такъв невероятен обществен и медиен натиск като лицето бива принудено да подаде оставка – справка: пресния случай с бундеспрезиден-та Кр. Вулф?

При ГЕРБ говорим за съвсем оби-чайна практика между лобизъм, клиентели-зъм, и шуробаджанащина… трагедия!

Само ако ме разбират някой хора правилно биха се замислили, че нещата с това управление наистина не вещаят нищо хубаво.

ЗА ТВОРЧЕСКИЯ ПОРИВ ПРИ ПИСАНЕТО НА КНИГА

Във Фейсбук един млад човек, българин, който учи, работи и живее в чуж-бина (мога да му кажа тук само инициалите на името му, щото не съм го питал дали да публикувам кореспонденцията ни) именно г-н T.G., ми зададе въпрос, който, струва ми се, може да вълнува и други хора; затуй публикувам и въпроса му, и моя отговор до него, понеже, от друга страна, ми се чини, че повдигнатият проблем е важен; ето: T.G.: Здравейте, г-н Грънчаров! Обмислям да се пробвам да напиша книга и тъй като Ви харесвам и харесвам много мисленето Ви и знам, че имате доста написани книги искам да Ви попитам: - трябва ли преди да почна да се запозная с нещо относно техни-ческата част? - нещо за структурата?

Отговорих му вкратце ето така: Г-н T.G., идеята Ви е чудесна! Щом

като Ви се е явила идеята да напишете книга, оставете се да Ви води тази идея, този творчески импулс; останете ли му верен, всичко ще си дойде на мястото, т.е. не мислете за структура, техническа част и пр.

Творчеството е това: нещата тряб-ва да се родят естествено, спонтанно, а не да са плод на разсъдъчно насилие над душата. Аз, примерно, така пиша; имам чувството, че този е истинският начин.

Е, разбира се, Вие пак можете да си правите план на книгата и прочие; всичко можете да си правите, но ако в един момент силно Ви се прииска да изхвърлите нещо, или да промените нещата по коренен начин, направете го.

Това мога да Ви кажа по въпросите Ви, много е рисковано да се дават съвети тук, щото всичко Вие сам ще си изнамерите, изобретите и сътворите. В работата, в слад-ките мъки на изразяването на самия себе си всичко ще Ви се открие само.

Желая Ви успех! Искате ли не-що силно, ще го постигнете непременно! Ала трябва много да се работи. Това е...

КАКВО Е ЛЕВСКИ ЗА НАШАТА НАЦИО-НАЛНА СВЯСТ ИЗОБЩО

Г-н А.Лютов, собственикът на бло-

га ПОЗИЦИЯ е написал любопитен текст под заглавие Дори и да не бе дошъл, който поставя много въпроси. Става дума за Лев-ски и нашето отношение към него. Повод му дават някои негови наблюдения около чест-ването на 139-тата годишнина от обесване-то на Апостола. Оценявам тезите му за провокиращи, въпреки че финалът на писа-нието му, в който цитира стих за... Ленин, за да прави някаква аналогия с Левски - оттам е взел и израза, използван в заглавието - чисто и просто е пошъл; когато човек пише, все пак не е длъжен да каже всичко, що се мерне в кратуната му; както и да е. Наложи се обаче да реагирам; ето какво написах там:

Г-н Лютов, поставяте важен проб-лем: за смисъла на нашите, на съвременни-те реакции на българите спрямо Левски. Но има и нещо още по-дълбоко: какво е Левски за нашата национална свяст изобщо? Дали личността и делото му били "митологизира-ни" или не, в което се разпростирате в раз-съжденията си, за мен е маловажно; истин-ски важното е друго; ще се изкажа, та бел-ким възникне някаква дискусия по тия необ-ходими въпроси.

В "митът Левски" - дори и така да го наречем - се оглеждаме ние, българите, каквито сме, с всичките си кусури и дефекти, и то не от вчера, от отдавна, отколе. Наши-те днешни словесни и кухи апотеози за Левски, що се леят от речите на политичес-ките спекуланти, според мен са опит за компенсация на старо, но и на днешното ни недостойнство, малодушие и подлост; въз-величавайки него до небесата, ние безсъз-

26 нателно искаме своята вина някак си да изкупим. Или да изтрием срама. Нам ни е нужна иконата Левски, пред която да се молим, стига да имахме поне малко съвест, да, да се молим и да се каем за предателс-твата и за вините си, с които изобилства нашата история. Но ние и това не правим. А пред иконата Левски пък се хвалим, че сме били каквито не сме, т.е. лъжем, и то най-малодушно, нахално, грозно и тъпо. Лъжем другите, лъжем младите, а и себе си дори лъжем. Толкова са ни лъгали и още ни лъжат, че се стигнало дотам, че дори и самите лъжци вече сякаш са си повярвали на лъжите. А какво ли остава на лъганите. Те вървят като стадо след лъжците си. Ето това правим. Това според мен съдържа "митът Левски". За жалост, така е.

Французите, например, се гордеят със своя Наполеон, но там ситуацията е съвършено друга: Наполеон е квинтесен-ция, най-чист израз на френския дух; а Левски всъщност обратното, коренно раз-личното и противоположното на онова, което сме; да, Левски е опозиция и отрица-ние на всичко онова, което ние като народ всъщност и в действителност сме. Ето тук е проблемът. Тук трябва да се "чопли", а всичко останало са подробности, нямащи особено значение.

Ние, българите, като народ, в ис-торията си, пък и днес, сме показали, че сме точно обратното на туй, което е Левски; ний като народ сме страхливци, той е безстра-шен; ний сме неинициативни, примиряващи се с всичко, търпеливи и покорни, а той, милият, единствен е тръгнал да мре и оте-чество да освобождава. Което е задача, непосилна дори и за титан като него, щото той съвсем не е подкрепен от огромните слоеве от народа, а е подкрепен само от неколцина луди глави като него. Мнозинст-вото от народа пък живей с говеждата вяра, че "Туркия ке падне, дедо Иван ке ни осво-боди", а пък Левски, знайно е, знае и повта-ря само това: "Тоз, който ще ни освободи, той ще да ни и пороби!". Т.е. убеждава всички, че нам не са ни нужни нови господа-ри, "ний и сега си имаме султан", и се хвър-ля с всички сили, та белким разбуни тоя заспал народ.

Ала не би, почти никой не е разбу-дил, а треперковците тогава са били (пък и днес съвсем същото, що да си кривим ду-шата?!) подавляющото мнозинство; народът ни и тогава, пък и особено сега, винаги е пребивавал в робска и животинска отдаде-ност предимно на прозаическите нужди на деня; той не вярва в идеали, а Левски го кори, щото има нещо друго на този свят, за което наистина си заслужава да се живее, и това е свободата. Левски, не някой друг, е написал ето тия думи: "Българинът обича свободата, но само ако му я поднесат на тепсия!", за какво ви говори тоя упрек? Ами тоя, дето четем в тефтерчето му: "Наро-де???"! Как е възможно да се правим на

изоглавени и лъжливо да твърдим, че Левс-ки бил "еманация на най-доброто от българ-ския дух"?!

Не, няма такова нещо, напротив, тъкмо наопаки стоят нещата! И ний сме дотам малодушни и подли, че се опитваме дори и себе си да излъжем, т.е. да си по-вярваме, че явно не сме чак толкова нещас-тни и малодушни, щом и ний, като нация, сме били родили личност и герой като Левс-ки; е, и Ботев сме родили, но що сторихме с тях?! Оставихме ги да отидат на курбан, а пък треперковците в онова време стояха зад дуварите и зад залостените порти, сакън някой да не заподозре, че са поне малко причастни на безнадеждната мисия на нашите бунтари. Чия е тази поговорка и какво тя ви говори: "Покорна главица сабя не я сече!"; ами тая: "Език кости няма, но кости чупи!", сиреч, трябва дори и да мъл-чим?! Сега сфанахте ли защо толкова вели-чаем Левски? Ако не сте сфанали, ще ви го кажа аз.

Ами затова го величаем, щото той е на космически разстояния от това каквито сме ние в мнозинството си. Затуй и се мъ-чим, издигайки него така високо, белким поне малко и себе си издигнем от тинята на собственото си малодушие, слабост и не-достойнство. Така, уви, стоят работите, а не както толкова много ни се иска да бъдат. Митът, драги ми г-н Лютов, е лъжа, а ние, българите, имаме голяма нужда от лъжи, знаете ли защо?

Ами защото нам, българите - и в това отношение нищо чудно да сме изклю-чение в целия свят! - единствени ни се чини и сме си втълпили, че истината ни е един вид дори "лично неизгодна", да не говорим пък "обществено", общностно. И тя, в случая с живота, делото и съдбата на Левски, пък и на Ботев, пък и на Стамболов, пък и на още много други, наистина ни е съвсем неизгод-на. Изложили сме се като народ твърде много, щом сме оставили Левски да увисне толкова самотен на бесилото. Обруган и от най-близките си, като Димитра Общего, който и е хвърлил цялата вина върху него, за да отърве кожата си, показвайки се като най-типичен българин! Да спра дотук, казах какво мисля и как аз виждам нещата.

Но за завършек си позволявам да напиша ето това, което също е много позор-но, но ний пак се правим на изоглавени и сами себе си лъжем, че не забелязваме позора. Само 139 години са минали от обесването, от смъртта на Левски, но ние не знаем, а, навярно, и никога няма да узнаем къде е неговият гроб. Срам, срам, трижди срам! Той, навярно, е погребан нейде сред гробовете на разбойниците и престъпници-те, на позорно място, а никой, повтарям, никой, не се е възмутил тогава от тая неп-равда и барем да беше турил малък знак връз гроба му, та да се знае где е погребан българския титан. Никой! Един камък, по-голям, барем да бяха добутали, та да го

бяха турили там, дето му са костите, та да се знае къде е гроба му, не, дори и това не са сторили нашите деди-треперковци.

Най-позорното е това, че в онова време е станало дотам, че самите турци повече са се възхищавали от Левски, нари-чали са го "Джингиби" ("Неуловимият") и са го почитали повече, а не българите! Пантев оня ден каза, че Левски в онуй време бил "неизвестен" и затуй никой не се бил трог-нал като го бесели! А пък за тялото и гроба му да помисли някой да не говорим. Предс-тавяте ли си що говори пък това?! Ний и днес нима не сме същите?! Нима и сега не е досущ така: истински големите българи, наши съвременници, съвсем не ги знаем и нехаем за тях, а едва като умрат някога може и да ги признаем, а може и съвсем да не ги признаем. Признаваме ги когато ги признае светът, а не иначе. Ний обикновено се възхищаваме от властните мижитурки, тям сторваме поклони, тям завиждаме, а най-свястното сред българите обикновено гоним от пределите на страната си: нима не е точно така?! Кажете де, що мълчите?!

Затова ще дръзна да напиша и то-

ва: ний, българите, продължаваме да сме тъпо безпаметно стадо, щом толкова години след това не се възмущаваме от тоя позо-рящ нацията ни факт: не знаем къде е гроба на Левски! Не, не се възмущава никой, а какви ли не лъжи, от рода, примерно, на тия, дето реди безсрамникът Пантев или събра-та му Божо Димитров сме готови да прегър-нем, само и само да не появим достойнство и да не приемем, да не погледнем истината право в очите. Истината, драги ми наивни-ци, е винаги за предпочитане пред лъжата, нищо че от нея понякога боли. Нека да боли! Трябва да боли! Боли и когато хирур-гът реже, ама се налага. А ний нашите рани, имам предвид рани върху националната ни памет, нямаме смелостта да изрежем и изкореним. Чрез истината става това, че осъзнаването им става. Чрез признаването. И чрез разкаянието. Ще се пречистим само ако узнаем какви сме и се отвратим от са-

27 мите себе си, не иначе. Затова именно и продължаваме да сме си все същите, дори, положително, да ставаме и все по-слаби, малодушни, страхливи, подли, опростачени и какви ли не още. Това, за жалост, е сама-та истина, драги ми г-н Лютов!

Ний и на Ботйова не знаем где е гроба - и дори можи би по-добре е така! Защо ли? - ще рече някой. Ще ви кажа.

Като знаем къде е гроба на Стам-болов, събрат на Апостола и на Ботйова, герой от борбите за национално освобож-дение на България, та питам, като знаем къде е гробът на Стамболова, що сторихме с него, знаете ли? Не знаят, милите, колко са невинни, като дечица! Ще ви кажа що сторихме. Сторихме нещо най-унизително и тъпо. Добре е, повтарям, че не знаем къде се гробовете на Левски и Ботев, щото ако знаехме къде са, положително и с тях щяха да се намерят уроди, които да сторят също-то.

Стамболов, който не само че е един от най-големите поборници за българ-ската свобода в турско време, но е и дър-жавникът, който успя да съхрани свободата и независимостта на младата българска държава от асимилаторските кроежи и ламтежи на "освободителите", знаете, е посечен с ятаган в центъра на София, пред очите на гражданството, във време, в което улицата е пълна с народ, ала никой, повта-рям, никой не се е притекъл да му помогне, та да разгонят убийците, да възпрепятстват ударите на безпощадния ятаган! Представя-те ли си: убиват пред очите на десетки мъже не кой да е, а бивш, доскорошен ми-нистър-председател, и никой не се впуска да му помогне! Както и никой не е помогнал, прочее, и на Левски, когато няколко заптие-та са го водели към бесилото му. Не, напро-тив, всички са гледали сеир; когато Левски го водят, треперейки зад кепенците и порти-те, а пък когато съсичат Стамболова, гле-дайки тъпо отсреща като безсловесни жи-вотни! Както и да е, убиват Стамболова убийци, чиято ръка, предполагам, е била вдъхновена от руски пари, гражданството тъпее, Стамболов, с отрязани ръце, издъхва в дома си, в страшни мъки, съвсем скоро.

И резилът започва с погребението му; представяте ли си, явява се тълпа пияни русофили, която, подкупена, разбира се - някои на Стамболова има за какво да от-мъщават! - почва да крещи, че "тиранинът" не заслужава гроб, а трябва да бъде разкъ-сан и фърлен на кучетата! Представяте ли си грозната сцена?! Искали да го бесят, знам ли, страшна работа! Е, някак погреба-ли Стамболова. И тук, на пресния му гроб, се случили след това най-грозните сцени, които човешки ум може да си представи: играли хоро на гроба му, скачали връз него пияните, а пък после свалили гащите и... срали върху гроба! Да, срали, ето това направили! Животни, не хора, дори нещо много по-лошо от животни, те, животните,

изобщо не са лоши: уроди, същински уроди! Тъй че, повтарям, добре че не знаем къде е гроба на Левски. Историята се е погрижила да не знаем, та да предпазим костите му от такова или подобно поругаване.

Прочее, къде са костите не знаем и на много други велики българи, примерно, не знаем къде е гробът на Цар Борис Трети. С неговия гроб знаете какво са направили следовниците на ония, дето са поругали гроба на Стамболова, имам предвид кому-нистите, вдъхновявани пак от тираничната империя що е на североизток. Хвърлили са ги на кучетата и на рибите, ето това са направили с балсамирания труп на великия български цар! Някой заради това поне малко да се е засрамил? Няма такива, нали! Ето, познах, знам си аз, че ще е така... няма как да е иначе...

БОРБАТА ЗА СЪЩНОСТНА ПРОМЯНА НА ПОРОЧНАТА СИСТЕМА, ЗАДУШАВАЩА БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ, ТЕПЪР-ВА ПРЕДСТОИ

Пред мен е най-новият проект на нов ЗАКОН ЗА ПРЕДУЧИЛИЩНОТО И УЧИЛИЩНОТО ОБРАЗОВАНИЕ; това са цели 90 страници; вчера си пропилях доста време докато го изчета. От 14 февруари т.г., когато бе прогласено, че сме ощастливени с новия проект, та досега, вече цяла седмица, министърът и заместничката му дефилират по медиите, за да ни убеждават в новости-те, които носел в себе си новия проект. Разбира се, никакъв обществен, граждански отзвук не се забелязва; мъртвилото и тук е на висота, но за сметка на това по медиите се шуми за всичко друго, но не и за истински важното и значимото в живота ни.

Научавам, че за две седмици тряб-вало да се обсъди новия проект и да се внасят някакви предложения за промяна, а след това Парламентът, в спешен порядък, трябвало да го гласува. Разбира се, време-то е крайно недостатъчно, но у нас кой ли пък се интересува от мнението на заинтере-сованите? А заинтересовани по този закон сме всички; всички сме родители, всички по някакъв начин сме свързани и зависими от образованието; учителите пък и младите хора би следвало да се вълнуват най-много, но не, няма такова нещо; явно стереотипът

и манталитетът на роба, на жертвата, с която управляващите могат да правят как-вото си искат, и тук е на висота. Това са крайно неблагоприятни симптоми, вещаещи последици, които никой не може да предви-ди. Защото, както и да го погледнем, обра-зованието в съвременния свят е най-съдбовна сфера на живота; но кой ли ти в наши условия мисли и се вълнува от сери-озните проблеми, пред които е изправено образованието и личностното развитие на нашите деца?!

Подобно безразличие е фатално - защото ни обрича да продължаваме да съществуваме във вечна бедност и недос-тойнство; същностни промени към добро в обществото ни могат да настъпят само ако някой ден и "системата на образованието" бъде приведена в съответствие с изисква-нията на живота. Това едва ли може да бъде свързвано с настоящия проект, когото оценявам като поредно творение на обра-зователната бюрокрация, целяща да запази безразделното си господство в тази сфера. Тоест, промяна в най-важното - принципът, философията, стратегията - тук не се пред-вижда, а същината на командното държавно и нискоефективно, некачествено образова-ние ще си остане непокътната. Това е ес-тествено: за да не изпусне властта си, обра-зователната бюрокрация е способна на всичко, а какво тя умее, вече е крайно вре-ме всички да разберат: тя умее единствено да вреди, да разваля, да пречи, да спъва, да обърква. Първото условие на промяната според съвременните изисквания на живо-та, именно свободата, е най-ненавиждано-то, е онова, от което бюрокрацията в обра-зованието най-много се бои; защото то застрашава господството и. Тъй че, уважа-еми дами и господа, спете спокойно: моде-лът на сталинисткото командно образова-ние се запазва непокътнат, а властта на бюрокрацията се очертава да е вечна; но-вият закон ще я бетонира.

Трябва някак да се реагира в този момент. Аз лично за себе си предвиждам да сторя това: да пиша писма до институции и до медии с предложение да се започне дебат по истинските, наболелите, не тър-пящите отлагане въпроси. Не трябва да се допусне един такъв най-важен закон да бъде пробутан тихичко, без гражданска реакция, та да се задоволи донасита лако-мията на бюрокрацията ни за власт и конт-рол. Какво трябва да бъде сторено в сфера-та на образованието ни съм писал предос-татъчно: ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСО-ФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ. Борбата за същностна про-мяна на порочната система, задушаваща българското образование, продължава. Или тепърва предстои. Понеже безразличието на всички, повтарям, е повсеместно. То е и много страшно. Ние, българите, тъкмо за най-важното най-малко мислим, т.е. сме най-безразлични. И се вълнуваме най-много

28 точно от най-маловажното, от дреболиите. За жалост, такива сме.

Та борбата за ново, качествено, съвременно, европейско по дух и по ценнос-ти образование ще бъде безмилостно жес-тока, безпощадна. Битката за свобода, за творчество, за духовност, за просперитет винаги е била такава. В темата за българс-кото образование се събират като в призма всички други български проблеми. Тук е и "заровено кучето" ако искаме да променим ситуацията си като нация, оттук ще започнат истинските промени в живота ни. Тук, в образованието, е началото на всички нача-ла. Ето точно на това основание за тия 22 години промени не другаде, а тъкмо тук, в българското образование, никаква промяна изобщо не беше допусната. 10-ти ноември 1989-та година в сферата на българското образование изобщо не е дошъл.

Диктатът на бюрокрацията тук е безразделен и тотален. Тази е същината. Не се оставяйте да ви лъжат и подвеждат. Истината е, че нищо не зависи от нас, от родителите, от учителите, от учениците, от младите, от гражданите. Всичко зависи от чиновниците. И от закона, който изцяло е в техен интерес. Това е положението. Ако ви харесва, продължавайте да си мълчите...

КРЕЩЯЩА ИСТОРИЧЕСКА НЕСПРАВЕД-ЛИВОСТ!

Вгледайте се в горната част на снимката; забелязвате ли силуета на па-метника на съветския окупатор, паметника на "Альоша"? Високо горе на хълма, в небе-сата, се извисява "Альоша", долу, в подно-жието на същия хълм, закътано в храстала-ците, стои миниатюрното паметниче на българския титан, на Апостола на българс-

ката свобода Васил Левски!!! Крещяща историческа несправедливост!!! Ала малци-на са тия, дето забелязват аномалията и се възмущават; мнозинството спи, упоено от наркозата на разните му там митове и лъжи. Това повече не може да продължава така. Левски заслужава да е на най-високото място! Да, но как да стане това след като бълга-ри в България вече има ли изобщо?! Срам, резил и позор!!! Можете ли, драги дремлювци, да се зас-рамите поне малко, а?! Безсрамие! Тотално безсрамие и ни-зост!!! Знак за българското безсрамие, за бъл-гарското малодушие, за българското недостойнство е този факт!

ДНЕС, В 11 ЧАСА, ЩЕ БЪДА ПРИ БЮСТА НА ЛЕВСКИ ПОД БУНАРДЖИКА - ДА ОТ-ДАМ ПОЧЕСТ И ДА ПРОТЕСТИРАМ; ЗА-ПОВЯДАЙТЕ И ВИЕ АКО СТЕ БЪЛГАРИ!

Плакатът показва за какво ще про-тестирам. И миналата година група плов-дивчани протестирахме на този ден и на същото място със същото искане. И сега ще протестираме. НЯМА ДА МИРЯСАМЕ ДОКАТО ТАЯ СТРАШНА ИСТОРИЧЕСКА НЕСПРАВЕД-ЛИВОСТ НЕ БЪДЕ ПОПРАВЕНА!

ЯРКА МЕТАФОРА НА СПОЛЕТЯЛАТА НИ ДЕГРАДАЦИЯ

Събитието, отразено в първата картина, се е случило през 1873 година на този ден. Случката, запечатана на фотографията по-долу, е станала тия дни на нашата 2012 година. Второто изображение (фотография) и вза-имствано от ТУК. ДВА КОМЕНТАРА: Това е ярка метафора на сполетялата ни деградация - боклуци и поругаване на всичко свято, свързано с родната ни история. Апостола сигурно 100 пъти вече се е обърнал в гроба. Бог да го прости! (Пламен Петров )

Иконите на боклука, а боклуците по коктейли, балове и президиуми. И ореоли около престъпните им физиономии... Е, те това е днешната ни действителност. Мъка, мъка, мъка... (Антонина Колева)

ПОЧИНА ПРОФЕСОР ИВАН СЛАВОВ

Бог да го прости!

В-к ГРАЖДАНИНЪ

Контакти Телефон 0878269488