ас. Мария Маринова

РАННАТА ЛИНЕАРНА ПИСМЕНОСТ КАТО АРГУМЕНТ ПРОТИВ ТЕОРИЯТА ЗА ФИНИКИЙСКИЯ ПРОИЗХОД НА АЗБУКАТА

Въпросът за произхода и еволюцията на световните азбуки остава един от най-оживено дискутираните и спорни проблеми на съвременното езикознание. До ден днешен не съществува единно мнение, нито единна класификация на различните писмени системи, както и теория, която да ги обединява и по убедителен начин да обяснява етапите на тяхното разпространение и еволюция, както и причините, обуславящи тези процеси. Може би най-значителните резултати и най-истинските прозрения в тази насока са постигнати между началото на ХІХ и началото на ХХ век, когато процъфтяват археологическите проучвания на важни исторически обекти в Египет, Близкия Изток и Средиземноморието като цяло. Вероятно тези успехи са били предопределени не само от духа на своето време, не само от гения на своите откриватели, но и от техния цялостен подход към науката като свещена материя, към знанието като източник на просветление. В какъв силен контраст е това поведение с подхода на “модерния” учен – прибързан в своите изводи, пристрастен в своята парадигма, готов да положи истината на олтара на славата. Такъв подход, принципно противоречащ на самата същност на науката, доказва на практика своята безполезност и неслучайно след гореспоменатия период на големи открития във всички научни сфери, може да се каже, че настъпва период на застой. Нещо повече – свидетели сме на още по-пълно смешение на езиците във Вавилон, породено от гъмжилото от нови и още по-нови научни схващания, хипотези, постановки и твърдения. Потопен в тяхната дисхармония, изследователят лесно би могъл да изгуби водителството на своята научна интуиция и от учен на своето време би стигнал до състоянието на „жертва” на своето време, на което често ставаме свидетели.

Затова понастоящем се сблъскваме със смехотворни хипотези и по въпроса за произхода на писмеността, поместени в авторитетни научни пространства, с претенции за меродавност или дори заемащи статут на официална позиция по въпроса. С какво основание се смятат за такива, е трудно обосновимо дори от техните собствени автори, но факт е, че до голяма степен основните постулати и отправни точки в тези изследвания са възприети a priori, по силата на „традицията” или по силата на сляпото следване на течението, без да бъдат подложени на сериозен дискусионен анализ. Така например, общоприето мнение е, че финикийската азбука е родителят на повечето съвременни азбуки, а една бърза енциклопедична справка, например във виртуалното пространство, “изворът на знание” за младото поколение, ни “просветлява”, че това е всъщност наименованието на прото-ханаанската азбука от около 1050 г. пр. н.е. насам и че тя е произлязла от египетските йероглифи. Така оставаме с впечатлението, че прото-ханаанската и финикийската азбуки са идентични, а по какви точно пътища египетското йероглифно писмо се е превърнало в линеарно и кои са междинните фази на този процес, не се уточнява. Нито се уточняват авторите, които доказват подобни хипотези. Нещо повече – лековато се дава като че ли окончателен отговор на все още достатъчно спорни въпроси, и то такъв отговор, който противоречи на основополагащите парадигми, дефинирани от истинските откриватели и тълкуватели на древните писмености, получили рицарски звания не за преписване

1

на чужди, а заради своите лични постижения. По-нататъшният анализ ще ни убеди в трезвостта на техния научен поглед и в правотата на техните заключения, които съвременната наука, често захласната в своята плиткост и арогантност, все още не е успяла да надгради, нито да опровергае.

Очевидно основните традиционни схващания относно произхода на писмеността са били популярни и спорни още в античния свят. Древногръцките рационалисти сами признавали, че тяхната азбука е дошла от Изток, вероятно от Финикия или от крайбрежните земи на Левант1, простиращи се от устието на р. Оронт до границите на Палестина.2 За другите мнения по въпроса, от времето преди Херодот, черпим сведения от схолиите към „Граматиката” на Дионисий Тракиец, според които древногръцките философи от края на VІ в. пр. н.е. Анаксимандър и Хекатей поддържали тезата, че Данай е донесъл буквите в Гърция от Египет (Hillgard 1880, 24-27). В зората на това зараждащо се историческо мислене, “бащата на историята” дава своя принос, като цитира очевидно вече известния по негово време разказ за Кадъм (Кадмос) (Herodotus 1824, 25) – предводителят на финикийците, които се заселили в Беотия и там “посветили гърците в много неща, свързани със знанието, и най-вече в изкуството на буквите”.3 Оттогава насетне буквите започнали да се наричат καδμήια или φοινικήια γράμματα, но изглежда, че докъм ІІІ в. пр. н.е. гърците са ги назовавали просто τά γράμματα или τά στοιχεĩα, а римляните – literae или elementa, което е буквален превод на гръцките термини (Diringer 1947, 145).

Според неуморния историк от І в. пр. н.е. Диодор Сицилийски, “финикийците не били първите откриватели на буквите, а просто променили тяхната форма, при което по-голямата част от човечеството започнала да ги изписва по начина, по който финикийците ги изписвали, и така буквите получили съответното име” (Diodorus 1952, 297-299). Вероятно именно това свидетелство стои най-близо до историческата истина, но по всичко личи, че и самият Диодор има известни съмнения по въпроса, тъй като не пропуска да спомене и претенциите на египтяните като изобретатели на азбуката (Diodorus 1946, 239). Неговият предшественик Плиний също с известна доза несигурност отбелязва, че по негово мнение асирийците “винаги са имали азбука” (Pliny the Elder 1991, 104-105), но за сметка на това твърдението му, че тя е била привнесена в Лациум (древна Италия) от пеласгите, е изказано категорично (Pliny the Elder 1991, 105).

Следващите автори, които ще цитираме, могат да бъдат отнесени към двете основни школи на философската мисъл, представляващи съответно финикийската и египетската традиция. Така Платон (V в. пр. н.е.) посочва египтянина Θευθ за изобретател на буквите,4 а сириецът Филон от Библос, цитиран от Евсевий Кесарийски в „Подготовка към евангелието”, вероятно само повтаря този разказ през първи век сл. Хр., заявявайки че те са измислени от някой си Ταάυτος (Eusebius 1903, I, 9). Според мнението на традиционната египтология, двете названия отразяват името на египетския бог на писмеността Тот (староег. Dhωt(y). Така отново се сблъскваме с друг вариант на традицията за египетския произход на писмеността. Тацит се явява неин поддръжник, като казва, че “primi per figuras

1 В по-широк смисъл, Левант е общото название на страните по източното Средиземноморие: Сирия, Ливан, Израел, Йордания, Египет и Турция.2 За преглед на древните теории вж. напр.: Driver 1976, 128-130.3 Още през ХVІІ в. се появява становището, че Кадмос (гр. Κάδμος) вероятно не представлява лично име, а е производно от семитския корен qdm, означаващ “изток”. По този начин, това название би могло да се преведе като “човек от изток”. Вж.: Edwards 1979, 58, 60.4 Вж.: Plato 1860, 6-7; Plato 1848, 354-355.

2

animalium Aegyptii sensus mentis effingebant”,5 които по-късно биват пренесени в Гърция от финикийците. По-късната и впоследствие силно украсена традиция, представлявана от Критий (І в. пр. н.е.) (Christidēs, Arapopoulou, Chritē 2007, 275), Лукан (Riley 1853, 102), лексикона Свида (Adler 1938, 538) и др., настоява, че “великата слава” за изобретяването на писмеността се пада на финикийците.

Логично е тези толкова разнородни на пръв поглед мнения в древността да породят още по-широк кръг от хипотези в модерната наука. За целите на настоящето изследване ще се спрем само на онези от тях, които са свързани с новаторски или революционни открития по отношение на изследвания въпрос, без да обобщаваме всички съществуващи теории. Тук заслужава да отбележим на първо място името на Еманюел Де Руж (De Rouge 1874), който пръв изказва становището, че финикийската азбука е деривация от египетското йератично писмо на ХІІ династия (ХХ-ХVІІІ в. пр. н.е.) – хипотеза, която се радва на немалка популярност не само в средата на ХІХ в., но е широко експлоатирана и в наши дни, въпреки факта, че само две от двайсет и двете букви на финикийската азбука получават задоволително обяснение в разработките на Де Руж. Становище, подобно на неговото, споделят и светила от световна величина, като пруският откривател и пътешественик Александер фон Хумболт (Humboldt 1860, 491) и Карл Рихард Лепсиус (1810-1884) (Lepsius 1836, 23, 28, 57) – немският египтолог, който допълва и усъвършенства Шамполионовата система на разчитане на йероглифите.

През 1883 г. Айзък Тейлър издава своята основополагаща творба “Азбуката” (Taylor 1883), в която прави ценно резюме и критика на предшестващите го теории относно произхода и развитието на азбуките и поставя една генерална основа на този въпрос, постулирайки че дългият и мъчителен процес на създаване и усъвършенстване на азбуката е започнат от египтяните, продължен е от семитите и е прецизиран от гърците. Въпреки своята научна стойност и всеобщото признание, което получава, “Азбуката” поражда и реакция сред някои представители на академичното общество, които предпочитат позицията на предпазливостта. През 1885 г. д-р Пейли, коментирайки “Азбуката” на Тейлър, подчертава, че “никое доказателство за връзките на финикийската азбука няма да бъде пълно, докато не се сдобием с писмени потвърждения, които да запълнят дългата пропаст между периода на папирус Приси6 и надписите от Ваал-Ливан и Моавския камък7. При липса на такива, трябва винаги да допускаме възможността финикийската азбука да е произлязла от някоя напълно изгубена, не-египетска писменост, следите от която могат някой ден да се появят толкова неочаквано, колкото например хетските йероглифи.”8

Двайсетина години по-късно сър У.М. Флиндърс Питри, “бащата на съвременната египтология”, доказва, че това прозрение на д-р Пейли представлява предсказание за истинската история на азбуката. През 1889 г. той открива множество линеарни знаци в Гуроб (Среден Египет), които отнася към периода 1400-1200 г. пр. н.е. и които по негово мнение са по-близки до западните, 5 “Първи египтяните с фигури на животни изобразяваха мисловни значения” – Tacitus 1956, 237.6 Открит в гробница от ХІ Династия, ръкописът представлява един от трите най-важни писмени паметника с образци на йератично писмо от ранния период на Египет, предшестващ царуването на Хиксосите. Папирусът носи името на Prisse D’Avennes (Pap. Prisse), който пръв се сдобива с него в Тива и го дарява на Националния музей на Франция, като през 1847 г. публикува факсимиле на ръкописа. По-подробно вж.: Taylor 1883, 95-97.7 Ваал-Ливанските надписи върху бронзови фрагменти от о. Кипър са известни като най-ранните надписи с финикийски знаци, датирани от около VІІІ в. пр. Хр. Моавският камък от Йордания, открит през 1868 г. от немския мисионер Ф.А. Клайн, и понастоящем съхраняван в Лувъра, също е образец на ранна семитска писменост, обикновено датирана към 890-850 г. пр. н.е.8 Цит. по: Flinders-Petrie 1912, 1.

3

отколкото до финикийските форми на изписване. Впоследствие такива знаци също биват открити върху керамика от ХІІ династия (ХХ-ХVІІІ в. пр. н.е.) и І династия (прибл. 3100-2686 г. пр. н.е.), като по-голямата част от тях сър Питри свързва още с праисторическата цивилизация (Flinders-Petrie 1912, 2). Това откритие на писмени знаци, съществуващи в Египет отпреди появата на йероглифна система, отхвърля възможността за деривация от пиктографското писмо, каквото е по-старото схващане на Тейлър и Де Руж.

По мнението на сър Флиндърс Питри, доказателственият материал от монументалната архитектура на територията на Египет разкрива наличието на две съществено различни една от друга системи от конвенционални знаци. По-късната от тях е йероглифното писмо, преминало през множество фази, докато се превърне в сложните фракции от леко вариращи черти на демотичното писмо, “но далеч преди всичко това е съществувала, още от самото начало на праисторическите времена, една напълно различна система от линеарни знаци, изпълнена с разновидности и различия. Тази древна система със сигурност вече е била в своя упадък дълго преди каквито и да било йероглифи да са се употребявали в Египет” (Flinders-Petrie 1912, 2). Това откритие поставя историята на писмеността в нови рамки, и дава нови отправни точки в нейното изследване. Обособяването на две същностно различни и сами по себе си напълно развити писмени системи в паралелна употреба, вероятно говори за съществуването на различни прослойки в обществото, чиито специфични нужди са били задоволявани от съответната писменост. Добре известно е, че йероглифното писмо е било предназначено за свещена употреба от „посветените” жреци и техните следователи, от елита на нацията и носителите на духовните и културни послания, които по силата на посвещението са имали изключителното право да боравят със закодираните в „свещените знаци” мистични значения и единствени са държели ключа към правилното „четене” и тълкувание на изобразените реалии. В същото време паралелното съществуване на линеарна писменост предполага нейното широко разпространение и масова употреба, дължащи се на лесно усвоимия характер на съдържащите се в нея знаци. Именно тази популярност и опростеност най-вероятно обуславят и „профанната” ежедневна употреба на линеарната писменост от всички слоеве на обществото.

Що се отнася до еволюцията на тази линеарна система, сър Уилям Питри формулира теорията, че преди обособяването на финикийската, или всяка друга азбука, съдържаща ограничен брой букви, е съществувало по-мащабно тяло (или набор) от установени знаци9, което в по-голяма или по-малка степен е било в масова употреба. В по-кратките азбуки, каквато е финикийската, той вижда части от това първично тяло от конвенционални линеарни символи (Flinders-Petrie 1912, 8-9). По отношение на техния произход той извежда осем аргумента против финикийската теория и теорията за деривация от йероглифното писмо, сред които освен древната възраст на линеарните знаци могат да се добавят и примитивните технически средства, с които са разполагали древните “писари”. Тези средства, предполагащи повече употребата на механична сила, отколкото на артистичен талант, са позволявали само гравиране на груби знаци, предназначени да задоволят ума и сетивата като символи на необходимото значение в далечната епоха на египетската пред-история, и най-вероятно много преди съществуването на силно развитата графика на йероглифното писмо от първите династии. Грубите технически средства, използвани в зората на цивилизацията предполагат

9 Той успява да изведе над 60 линеарни знака, които по негово мнение са съставяли първичното тяло от символи.

4

неминуемо опростяване и линеаризиране на изобразените символи – този факт е характерен и за най-ранните китайски йероглифи, открити върху гадателни кости от династия Шан (ХVІ-ХІ в. пр. н.е.), които имат почти линеарен характер, но въпреки това неоспоримо се считат за прототипи на по-късните еволюирали йероглифни форми. Възможно ли е тогава в част от линеарните символи, открити на територията на древен Египет (а защо не и у нас?) да потърсим прототипите на някои, ако не и на всички по-известни, йероглифни форми? Силната вероятност ранните графични знаци да са изобразявали популярни концепции и идеи, схематично закодирани върху глинени плочици, керамика или други дълготрайни носители на информация, които са били добре известни на лингвистичния социум, и тяхното последвало художествено развитие и разработване за следващите поколения, чиито възприятия са се отдалечавали прогресивно от първообразите и оригиналните послания, заслужава да бъде изследвана в процеса на еволюцията на писмеността. Тази вероятност може да разкрие една ново лице, и една нова същностна характеристика на ранните линеарни знаци, а именно – тяхната изначална употреба като своего рода пиктографски код от времето на най-ранната човешка цивилизация, без това да изключва и тяхната фонетична стойност, обуславяща по-късната им употреба предимно за записване на произношението.

Друга особеност, свидетелстваща за изначалната древност на откритите в Египет линеарни знаци, са забелязаните силни прилики с графиката и фонетиката на множество символи, принадлежащи към азбучните системи на толкова отдалечени един от друг райони като Испания и Кария (Анатолия). Същите специфични знаци от тези две азбуки се откриват и в Египет, от ХІІ династия (ХХІІ-ХVІІІ в. пр. н.е.) и по-рано, като същевременно напълно отсъстват от гръко-финикийската азбука, което предполага, че техният източник не само се намира извън финикийската група, но и самият факт, че обхваща толкова отдалечени една от друга земи от Средиземноморието като Испания, Кария и Египет, свидетелства за неговата изключителна древност (Flinders-Petrie 1912, 8-9). В допълнение към това, сър Питри открива 9 знака, които се съдържат както в руническото писмо, така и в средиземноморските азбуки, но напълно отсъстват от гръцката или латинската азбуки, които по принцип се приемат за родители на руническото писмо. Този факт намира своето обяснение в задълбочения анализ на Айзък Тейлър върху руните от Скандинавия, Източна Англия и териториите, населявани от готите, в който той проследява и аргументира гръко-тракийския произход на руническото писмо (Taylor 1879).

Тейлър нагледно доказва, че по-голямата част от въпросните рунически знаци имат своя прототип в условно наречената от него „тракийска азбука” от периода преди VІ в. пр. н.е., т.е. азбуката, засвидетелствана върху писмените паметници и керамиката на главните градове от тракийските колонии, както и върху някои тракийски монети, като например съхраняваната в Британския музей огромна златна монета на Едонския цар Гета (Taylor 1879, 51). В същото време за него тази „тракийска азбука” е достатъчно самобитна, за да бъде обособена от най-ранната форма на гръцката азбука, условно наречена Кадмейска, от една страна, и Атическата азбука, т.е. стандартната гръцка азбука от пети век насетне, от друга (Taylor 1879, 50-51). Фактът, че голяма част от руническите знаци съществуват именно в техния тракийски вариант, който е с неизвестна древност, но най-добре засвидетелстван в епиграфията от VІ в. пр. н.е., и същевременно някои от тях присъстват както в средиземноморските азбуки, така и в писмените знаци от Египет от ХІІ-та династия (XXII-XVIII в. пр. н.е.), сочи отново към автохтонното тракийско или пеласгийско население като най-вероятен носител и изконен

5

собственик на тази писменост. Добре известно е, че пеласгите са населявали още от най-дълбока древност не само Балканския полуостров, районите на Мала Азия и Близкия Изток, но и че множество техни колонии са дали началото на някои европейски нации, като например латинската (Dionysus Hallicarnassus 1937, 30-73; Herodotus 1824, 442), поради което в съвременната тракология този регион е известен под названието „Трако-Италика”. Според Херодот една от миграционните вълни на трако-пеласгите е заселила и о. Крит (Dionysus Hallicarnassus 1937, 30-73; Herodotus 1824, 442) и именно там през 1894 г., почти паралелно с откритията на сър Питри в Египет, друг голям учен, сър Артър Еванс, открива огромно количество реликви, илюстриращи ранната Критска култура от Микенския период (1600-1100 г. пр. н.е.), сред които чаши, вази, печати и скъпоценни камъни-амулети с предимно линеарни знаци. Това му дава възможност същата година официално да обяви, че откритите от него артефакти “решително демонстрират, че наистина е съществувала сложна писмена система в границите на Микенския свят, и нещо повече: могат да се проследят две ясно различими фази на това изкуство сред неговото население. Едната е пиктографска по характер, като египетските йероглифи, а другата – линеарна и псевдо-азбучна, като много наподобява кипърското и азианското10 сричково писмо... Доказателственият материал ясно сочи към Крит като основен източник на тези йероглифни форми” (Еvans 1895, 5-6).

Така сър Еванс успява да обособи две самостоятелни писмени системи на територията на острова. Първата от тях е йероглифна, по-примитивната форма на която (наречена йероглифен клас А) той предполага, че съдържа оригиналните елементи, от които впоследствие възниква по-формализираната пиктографска система (йероглифен клас Б). Той отнася по-ранния клас пиктографски знаци към началото на трето хилядолетие пр. Хр. В някои случаи едни и същи символи се откриват и в двете форми на йероглифната група, но в различни стадии на развитие.

Другата писмена система, състояща се от 32 линеарни знака, сър Еванс идентифицира с Микенския (1600-1100 г. пр. н.е.) или още по-ранен исторически период, и също я разделя в два последователни линеарни класа А и Б: “Очевидно е, че някои надписи с тези линеарни знаци са толкова ранни, колкото и повечето йероглифни серии, макар че от типографска гледна точка, пиктографската група със сигурност е по-ранната” (Еvans 1895, 77). По-късни археологически открития във Фестос доказват, че тази писменост вече е била в употреба на о. Крит в самото начало на второто хилядолетие преди нашата ера (Brice 1961, I).

Сър Еванс стига до заключението, че между линеарните знаци от Микенската култура на о. Крит, наричани условно от него “егейски”, и знаците, открити от проф. Питри в Кахун и Гуроб в Египет, съществуват поразителни прилики. От 32-та “егейски” знака, не по-малко от 20 се оказват идентични с тези, открити в Египет, а 15 от знаците съвпадат с букви от Кипърското сричково писмо (известно още като линеар Ц), датирано към края на второто хилядолетие пр. Хр. (Brice 1961, 77).

Същите поразителни сходства се откриват и при йероглифния клас знаци, от които около 16-20% наподобяват египетски форми и също толкова – хетски знаци, разпространени и използвани в Хетската империя (ХV-ХІІ в. пр. н.е.), на територията на днешна Анатолия (Brice 1961, 47-48). Същевременно, най-често употребяваните хетски йероглифи, от своя страна, не присъстват сред критските

10 Към азианските азбуки спадат: ликийската, фригийската, памфилийската, лидийската и карийската.

6

знаци, което според Еванс означава, че критската и хетската йероглифни системи са възникнали от още по-примитивни пиктографски елементи: “Множеството сравнения с египетските йероглифи... по никакъв начин не водят до заключението, че в лицето на критските знаци имаме просто тяхна непохватна имитация... Ако бе имало някакъв опит да бъдат копирани египетските картуши или надписи, неизменно бихме открили... изопачени или несъвършени изпълнения на египетските форми. Но такива имитационни фигури не са открити и даже няма и следа от опит да бъдат копирани дори и най-популярните египетски йероглифи. Паралелизмът, на който сме свидетели, е най-вече паралелизъм на независима система, черпеща от общ източник. Сходства от този вид в никакъв случай не се ограничават само до Египет” (Brice 1961, 47-48).

Сър Еванс смята, че за разлика от линеарното писмо, което е имало много широк обхват, йероглифната серия е била “специална собственост” на автохтонното критско население, което според него продължило да използва тази по-слабо развита форма на пиктографско изписване по времето, когато техните съседи като цяло вече са били възприели по-опростени начини на изписване (напр. линеарното писмо). Затова на тази пиктографска или йероглифна група той дава условното наименование “етеокритска”, поради нейната тясна връзка с първоначалното население на острова, което е било от не-елински тип, а според гореспоменатото свидетелство на Херодот – с трако-пеласгийски произход. В местността на гр. Пресос в източната част на острова, която до границите на неопределен, според него, исторически период е била все още населявана от “етеокритяните”, сър Еванс открива забележителен надпис, който, макар и изписан с архаични „гръцки” знаци, принадлежи на непознат език, и по негово мнение с основание може да бъде смятан за оригиналния език на критското местно население отпреди дните на гръцката колонизация. Според него, не само традицията и терминологията, но и археологичните доказателства свидетелстват в полза на вероятността пеласги от Тесалия да са заселили о. Крит във времена, далечно предшестващи дорийското завоевание на о. Пелопонес (прибл. през ХІІ в. пр. н.е.) (Brice 1961, 89).

Що се отнася до въпроса, доколко пиктографското или “етеокритското” писмо представлява прототипа, от който може да се предположи, че се е развила “Микенската” линеарна система, налице са всички сведения за съществуването на много тясна връзка между двата класа. За това свидетелства не само фактът, че и двете групи знаци се срещат върху камъни-печати, чиято форма е еднотипна, но и това, че в някои случаи линеарните форми се употребяват едновременно със знаци от йероглифния клас (Brice 1961, 93). “Също така, някои от знаците, които се срещат в пиктографските серии са сами по себе си на практика линеарни... Тази тенденция към линеризиране, която забелязваме в йероглифната серия, може сама по себе си да подсказва възможността, че в нейно лице имаме прототипите на псевдо-азбучните форми... Самите прототипи на линеарните форми най-вероятно са били пиктограми с грубо изписване и сами по себе си почти линеарни, каквито откриваме върху повечето архаични критски камъни и върху останките от най-ранните селища в Хисарлък11... Още повече, че сме свидетели как определени идеографски форми, които несъмнено са били широко познати по бреговете и островите на Източното Средиземноморие, се ограничават до линеарни знаци, на които откриваме близки паралели в Кипър и Финикия. И най-

11 Съвременното название на Троя.

7

накрая, някои от имената на финикийските букви ни връщат обратно към същите пиктографски оригинали, които откриваме на о. Крит.”12

Шест години по-късно – през 1900 г. сър Еванс разкрива праисторическия дворец в Кносос – обредния и политически център на Минойската цивилизация (прибл. 3000-1100 г. пр. н.е.), който пласт след пласт разкрива хилядолетната история на острова от неолита насам. Откритите при разкопките артефакти предоставят възможност да се проследи цялата еволюция на изкуството на писмеността, каквато никой друг археологически обект дотогава не е предлагал. Сред множеството безценни находки, сър Еванс открива и около 2000 глинени плочки с гравирани знаци и цифри, принадлежащи и към двата описани по-горе класа (Evans 1909, 17-18). Те напълно потвърждават неговата теория и се явяват важно допълнение към нея: “...заслужава да отбележим, че най-късните Минойски документи, открити в този обект, а именно тези, които датират от периода на упадък, когато дворецът е престанал да съществува като такъв, са с няколко века по-стари отколкото най-ранните известни образци с финикийско писмо. Дванайсети век преди нашата ера може да се счита за тяхната долна граница” (Evans 1909, 17-18).

Както виждаме, тези заключения относно съществуването на две самостоятелни напълно развити писмени системи, които основателно могат да се отнесат към трето хилядолетие пр. Хр, а вероятно и много по-назад във времето (тук към доказателствения материал може да се добави и плочката от Точиларе, представена от проф. Овчаров през лятото на 2006 г., която по мнение на специалистите съдържа знаци от Линеар А, датирани към V хилядолетие пр. н. е., и двете подобни на нея плочки от с. Градешница и с. Караново, открити още през 60-те години на ХХ в., съдържащи същия клас символи) напълно развенчават общоприетата теория за финикийския произход на писмеността, която незнайно защо остава трайно насадена в съзнанието на голяма част от учените и техните последователи. Позволихме си да се спрем толкова подробно върху изследванията на тези двама велики археолози в Египет и в Егейския регион, не само защото техните епохални трудове заслужават да им бъде отдадено подобаващо внимание, но и защото голяма част от изводите, разкриващи светлина върху общия произход на писмените системи са важна отправна точка в издирването на “изгубеното звено” между египетските йероглифи и северно-семитската азбука. Приведените в тях археологични доказателства сами по себе си оборват абсурдните претенции на финикийската писменост като първенец и родител на съвременното европейско писмо. Макар и тя със сигурност да е изиграла своята необходима историческа роля, по всичко личи, че тази нейна роля е силно преувеличена, и славата следва да бъде отдадена на онези древни предци, които столетия по-рано свободно са боравели с образните и линеарните писмена. Археологията доказва, че дори сред северните семити, каквито са финикийците, са налице писмени паметници, отразяващи много по-ранен стадий на напълно развита линеарна писменост, съществуваща далеч преди най-ранните образци с финикийско писмо. Следващите факти, които ще приведем по-долу, са свързани именно с тази ранна семитска писменост.

В течение на няколко последователни археологически акции в Тел ел-Дувейр (библейския Лахиш) в югоизточна Палестина, археологическата експедиция, ръководена от Джеймс Л. Старки, успява да разкрие няколко различни серии от семитски надписи с азбучни знаци (Obermann 1938, 3). От стратиграфска гледна точка, тези текстови паметници биват разделени в две основни групи,

12 Цит. по: Brice 1961, 94-98.

8

разделени от около хиляда годишен интервал, което се потвърждава независимо и от надписите върху тях.

Знаците от по-младата група надписи върху остраки биват разчетени като старо-еврейски, който от епиграфска гледна точка не представлява особен интерес за археолозите, поради голямото изобилие от подобни текстове. За разлика от нея обаче, писмените знаци от втората и по-древна група имат подчертано епиграфска стойност. Посредством чисто археологични методи, надписите биват датирани към периодите от 1750 г. пр. н.е. и непосредствено след това (Obermann 1938, 5), което превръща Лахиш в равностоен съперник на двата най-стари центъра с азбучна епиграфия – този в Серабит на п-в Синай, където сър Флиндърс Питри открива гореописаните линеарни знаци, и другия в Рас Шамра (древният финикийски град Угарит) в Северна Сирия, където през 1928 – 1929 г. са открити безценните останки от угаритската култура, сред които и множество плочи, изписани със специфичното клинописно азбучно писмо, датирано от ХV в. пр. н.е.13

По мнението на сър Алън Гардинър и проф. Хуберт Грим, тези надписи представляват съществена връзка и важна преходна фаза в еволюцията на азбучната писменост сред семитите, отразявайки един междинен стадий от развитието на писмеността, започващ с прото-синайската азбука и стигащ до оформянето на класическата азбучна система в лицето на финикийската азбука и нейните непосредствени потомци (Segert 1985, 5-6). Нещо повече, те свидетелстват за това, че северните семити (евреи, финикийци, моавци и арамейци) са използвали азбучна писменост ако не през цялото, то поне през по-голямата част на ІІ-ро хилядолетие пр. н.е., организирана в система, генетично сродна на финикийската, но отразяваща по-ранен стадий на развитие, различна подредба и епиграфско изпълнение (така например Лахишките надписи са изписани отляво-надясно, за разлика от финикийския скрипт) (Segert 1985, 6-8). Тази хипотеза се потвърждава и от множеството азбучни клинописни надписи на угарит, открити върху плочите от архивите на грандиозния храм в Рас Шамра (древния град Угарит на територията на днешна Сирия), които свидетелстват за това, че северните семити са практикували столетия наред еднобуквено изписване поне до момента на разрушаването му през ХІІІ в. пр. Хр., тъй като в тях се открива твърдо установен конвенционализъм в посоката и изпълнението на текста, както и неизменно постоянство по отношение на морфологията и палеографията на индивидуалните символи (Segert 1985, 6-7).

Тези нови за времето си открития в Лахиш довеждат до едно по-добро разбиране на феномена на азбучно изписване сред северните семити и свидетелстват в полза на факта, че цялата архаична азбучна система, отразена в по-ранните надписи от Лахиш, вече е била изчезнала до времето на по-късните такива (от около 578 г. пр. н.е., когато е падането на първото юдейско царство) и е била заменена от по-опростената и широко разпространена финикийска система на същата азбука (Segert 1985, 43). Архаичните надписи от Лахиш разсейват общоприетото схващане, че финикийската система е била единствената азбучна система, известна и употребявана сред северните семити и ясно демонстрират факта, че северните семити със сигурност са употребявали в периода на Хиксосите и непосредствено след това, а най-вероятно и дълго преди това, една азбучна система, твърде различна от финикийската и то в толкова близки до Финикия центрове, като Угарит.

И така, налице са доказателства от „всички страни” за съществуването на напълно развита система от линеарна писменост, която очевидно е била

13 По-подробно вж.: Young 1993, 6; Segert 1985, 23.

9

употребявана в рамките на един широк ареал, обхващащ не само Египет, Мала Азия и Егейския регион, но и голяма част от Източното Средиземноморие, в период, далечно предшестващ най-ранните паметници с финикийско писмо от около VІІІ в. пр. Хр. Фактът, че част от символите, съдържащи се в различните варианти на тази линеарна писменост, се появяват също и в писмените системи на толкова отдалечени райони като азбучната система на Испания или руните, открити в Скандинавия, най-вероятно свидетелства за техния общ източник, или за съществуването на първоначален общ набор от линеарни прото-форми. Откритите на българска почва артефакти с линеарно писмо, датирано от V-то хилядолетие пр. н.е., говорят силно в полза на факта, че източникът на този първоначален набор от линеарни символи може да бъде потърсен именно сред древното трако-пеласгийско население на Балканския полуостров, чиято широка диаспора впоследствие е съдействала за разпространението и „посяването” на тези знаци и в толкова отдалечени земи като Египет, Близкия Изток и Скандинавия. Вероятно тези линеарни прото-форми са били натоварени не само с фонетично, но и с идейно съдържание, което с течение на времето е било подложено на процес на постепена десемантизация, довела в крайна сметка до съхраняването и употребата единствено на фонетичната страна на линеарните знаци, така както я познаваме и практикуваме и до днес. Въпреки това, следи от това идейно съдържание, въплътено в линеарните знаци, или съвременните букви, могат да бъдат открити съхранени в някои писания, свързани с изначалността на човешкото битие и положения в него ред: „Аз Съм Алфата и Омегата” (Откровение на Иоан 1:8), казва Господ. Несъмнено първата и последната буква от гръцката азбука в библейския текст имат много по-мощно послание, отколкото простичко обозначаване на линейна последователност или символизиране на началото и края. Именно това по-мощно послание, както в древността, така и понастоящем винаги е било недостъпно за сетивата на болшинството „консуматори” на словеса, и същевременно отворено и изпълнено с дълбочини за “облагородения ум” на будните духове.

За скритото, или сакрално-мистично значение на буквите имаме свидетелство и в апокрифното „Евангелие от Тома” от ІV век, което е част от гностичните текстове на коптски език, съставляващи “библиотеката на Наг Хамади”. „Евангелието от Тома” съдържа описание на детството на Иисус, което ни разкрива следния интересен епизод: „А някой си учител, на име Закхей... след няколко дни отиде при Йосиф и му рече: „Ти имаш мъдро дете, надарено с разум. Затуй прати го при мен, за да научи буквите. А заедно с буквите аз ще му преподам и всички останали знания... И той му обясни ясно всички букви от Алфа до Омега, като му задаваше множество въпроси. Но Иисус погледна учителя Закхей и му каза: „Как ти, който не познаваш Алфа според нейната природа, можеш да учиш другите на Бета? Лицемерецо, ако я познаваш, научи ни най-напред на Алфа и тогава ще ти повярваме това, което учиш за Бета”. А след това той започна да задава въпроси на учителя относно първата буква и учителят не успявяше да му отговори. И на общо всеослушание детето рече на Закхея: „Чуй, учителю, за тайнството на първата буква и запомни внимателно...” (Elliot 1993, 76-77).

Интересно е, че последващото описание на естеството на буквата Алфа е неразбираемо във всички паралелни текстове на „Евангелието от Тома”, макар и да има опити то да бъде преведено буквално и сведено до чисто графично обяснение на нейната епиграфия (Elliot 1993, 76-77). За щастие, обаче, съвременната наука все

10

пак понякога успява да отчете своята ограниченост и да признае съществуването на “неразбираеми” и “необясними” от нейната парадигма същности.

Остава открит въпросът, защо ако в линеарните знаци имаме прототип на идеографско писмо е налице съществуването и на йероглифен клас знаци, който, както видяхме, на територията на о. Крит предшества появата на линеарната серия почти с цяло хилядолетие и същевременно го откриваме в паралелна употреба с нея в по-късните периоди? По наше мнение, предназначението на този вид образно слово е било силно ограничено единствено до свещена употреба и то е притежавало изключително “магически” характер. Неслучайно най-голяма част от знаците от йероглифната серия са открити върху скъпоценни камъни-амулети, носени от местните жени на о. Крит дори и през ХХ век! Тяхната роля като сакрални формули, като образи, провокиращи намесата на “отвъдни” сили, или като “писменост”, която е била разбираема за тези “отвъдни” сили, без съмнение е изключвала употребата им за профанни нужди. Същото явление наблюдаваме и в Египет, където изначалните форми на йероглифите остават живи по стените на храмовете, а за нуждите на бита се налагат силно трансформирани и отдалечени от първоначалния образ знаци.

Така, пред съвременната наука стои задачата и предизвикателството да открие онзи мост към древността, който ще обясни, а не просто ще констатира, “първичното” послание, закодирано в различните писмени системи, както и техния общ извор. В това отношение можем да се поучим от изследователите – археолози, лингвисти и историци, предшестващи ни само с един-два века, в чийто поглед и цялостно възприятие на изследваната реалност откриваме търсенето на Общото и обединяване частите на Едното, а не потъване в дебрите на частичната и изолирана наука. В този смисъл лозунгът “Наука за науката” не би трябвало да има място в подхода на модерния изследовател, а по-скоро следва да бъде заменен от “гностичната” истина: “Който има амбицията да разяснява Бета, е призван най-напред да познава същността на Алфа” – онази Алфа, която стои в началото на всяка наука.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА:

Adler 1938: A.S. Adler. Suida. Lexicographi Graeci. Vol. I. Teubner, 1938.Brice 1961: W.E. Brice. Inscriptions in the Minoan Linear Script of Class A. Oxford, 1961.Christides, Arapopoulou, Chrite: A. Christidēs, M. Arapopoulou, M. Chritē. A History of Ancient Greek: From the Beginning to Late Antiquity. Cambridge, 2007.De Rouge 1874: E. De Rouge. Mémoire sur l’origine Égyptienne de l’alphabet Phenicien. Paris, 1874.Diodorus 1946: Diodorus of Sicily. The Library of History. Trans. C.H. Oldfather. LCL 279, 1946.Diodorus 1952: Diodorus of Sicily. The Library of History. Trans. C.H. Oldfather. LCL 340, 1952.Dionysus Hallicarnassus 1937: Dionysus Hallicarnassus. Roman Antiquities. Trans. E. Cary. LCL 319, 1937.Diringer 1947: D. Diringer. The Alphabet. A Key to the History of Mankind. Vol. II. London, 1947.Driver 1976: G.A. Driver. Semitic Writing. London, 1976.Edwards 1979: R.B. Edwards. Kadmos the Phoenician: A Study in Greek Legends and the Mycenaean Age. Amsterdam, 1979.Elliot 1993: J.K. Elliot. The Apocryphal New Testament. Oxford, 1993.Eusebius 1903: Eusebius of Caesarea. Praeparatio Evangelica. Trans. E. Gifford. 1903.Evans 1895: A. Еvans. Cretan Pictographs and Prae-Phoenician Script. London, 1895.Evans 1909: A. Evans. Scripta Minoa. Vol. I: The Hieroglyphic and Primitive Linear Classes. Oxford, 1909.Flinders-Petrie 1912: W.M. Flinders-Petrie. The Formation of the Alphabet. London, 1912.

11

Herodotus 1824: Herodotus. The History. Vol. II. Oxford, 1824.Hillgard 1880: A. Hillgard. De artis grammaticae ab Dionysio Thrace. Heidelberg, 1880.Huboldt 1860: A. Humboldt. Cosmos: A Sketch of a Physical Description of the Universe. London, 1860.Lepsius 1836: C.R. Lepsius. Ueber die Anordnung und Verwandtschaft des Semitischen, Indischen, Alt-Persischen, Alt Aegyptischen und Aethiopischen Alphabets. Berlin, 1836.Obermann 1938: J. Obermann. The Archaic Inscriptions from Lachish. A Non-Phoenician System of the North-Semitic Alphabet. Yale University, 1938.Plato 1848: Plato. Phaedrus. Trans. H. Cary. London, 1848.Plato 1860: Plato. Philebus. Oxford, 1860.Pliny the Elder 1991: Pliny the Elder. Natural History: A Selection. Trans. J.F. Healy. Penguin Classics, 1991.Riley 1853: H.T. Riley. The Pharsalia of Lucan. London, 1853.Segert 1985: S. Segert. A Basic Grammar of the Ugaritic Language. University of California Press, 1985.Tacitus 1956: Tacitus. The Annals of Imperial Rome. Trans. M. Grant. Penguin Classics, 1956.Taylor 1879: I. Taylor. Greeks and Goths: A Study on the Runes. Macmillan and Co, 1879.Taylor 1883: I. Taylor. The Alphabet: An Account of the Origin and Development of Letters. London, 1883.Young 1993: I. Young. Diversity in Pre-Exilic Hebrew. [Forschungen zum Alten Testament 5], Tübingen, 1993.

12