Васил Танев

Понякога в

прегръдката

на време

и

пространство

в живота ,

безумно се

преплитат

смъртта

, прогресът ,

красотата и

порока !

Същността се

чуди защо е

обладана

от

маниакална

обич , люта

болка ,

от

режисираната

уж за двама

живителна

илюзия, изма

ма !

Устните

мълчат

тактично ,

мозъкът се

задушава ,

но

светкавицата

във сърцето

ли

живота силно

озарява ?

Тя мечтания

покой не

разрешава ,

разсича разума

и поразява

сетивата ,

негодувайки от

наглата намеса

на

смъртта, порок

а в красотата !

Разум ,чувства

,вяра…смисъл

…

агонизират

пошло в

собствено

безмислие

на мъртви ,

смехотворни

стойности

на вече бившето

човешко уж

величие !

Мракът тежко

се разстила в

празните

души ,

вечеря хищно

с жалките

трохи

човешки

разум ,

неможейки

гладът да

утеши !

А

кървящите

сърца на

всички са

свити

в лоното на

грозните

лъжи и

нищото !

Фибрите на

тялото линеят

до клинична

смърт ,

но устните

мълчат отново ,

като за

последен път !

Изчезващото

слънце помръква

в тъжните обятия

на нощта ,

пръскайки

последни скръбни

зари ,

насилствено

удавени в дъжда !

Вятърът ечи

, стоманено

дихание

обрича

ледената земя

на самота ,

изгнаническа

тъмнина , …

на отчаяние !

Гневът на

свирепата зима

неумолимо и

бавно разяжда

плътта ,

в нея ненужното

,, Аз “ бързо

изстива ,

полъхва смъртта

… вечността ,

а тя със

своята

ласкава

тръпка

подвежда

нежно светът

, мисълта ,

оковава ги в

мрачна

прегръдка ,

за да убие

умът, любовт

а !

Шумните

, злокобни от

бурята улици

потъват в

кошмарния сън

на нощта ,

чужди на всички

съдби и тревоги ,

частици от бивши

спектакли –

шедьоври ,

а те не се

будят дори

от

камбанния

звън ,

заглъхващ в

триумфа на

вечния лош

сън !

А самотното

, дрогирано от

хорските

безумия ,

последното

човече

, болезнено се е

свило , колабира

до рухналите

сгради в ъгълът

си обречен ,

невиждайки ,

неможейки да

осъзнае ,

какво прогресът

с ценната му

личност

без да пита

нагло е

направил !

И трескаво

отправило

поглед в

празнотата

се опитва да си

спомни уханието

на живота ,

на морето

, планината

, цветята …

красотата ,

с поглед сляп

и празен

търсещ

мястото ,

където нявга

слънцето си

беше ,

но само

грозна, изкриве

на сянка

пред погледа

перверзно се

съблече !

Умирам ! –

с ужас си

помисли

последното

човече

, кикотейки се

плачещо ,

но знаещо , че

дори смъртта

му без значение

е вече !

Дъх последен ,

бялата въздишка

на смъртта

ефирно се

изплъзна от

изкривената от

гърч уста

и се разтвори

бавно бавно в

мириса

на черната мъгла !

Дойде краят ? !

Настъпи

вечността ? !

Духът

грациозно , но

нехайно отлита

от плътта ,

за да започне

свой си - нов

живот – не

обещаващ

нищо ,

уродлив

, безумен

, пошъл и

жесток !

Живот

случаен,

, програ-

миран ,

насила

подарен,

До

смъртта

красива на

следващия

ден !