307

Нещо като пътеводител, нещо като скалпел, нещо като игла и конец за съшиване на фрагменти в общ сюжет…

Анчо Калоянов

Според намерението на съставителите на тази книга за мен – Иван Станков и Димитър Михайлов, трябва да има

и приложение със снимки в ограничен брой (40). Числото е свещено и предимно поминално. То ме и оправдава пред оне-зи, които ще отсъстват, а за тези от тях, за които знам, че ще ги заболи, съм предвидил да ги „посетя“ с един брой от изда-дената книга (с тук написаното извинение).

Поради немара почти всичките ми снимки са в кутии и без пояснение, но само за малка част не успях да възстано-вя датите. Подреждането им е улеснено и от външния вид, според който моят живот отчетливо се дели на „чернобял“ (в първите четири десетилетия) и „цветен“ (в последните три десетилетия). Наличното противопоставяне има и друго из-мерение – „черният“ е за най-светлите ми години (до 1986 г.), минал под знака „все по-нагоре“, а „цветният“ е в „равното“.

Все пак като плета „по радичковски“ своята сиджимка, с която в края „да вържа“ читателя, аз трябва да призная, че пиша този „пътеводител“ с охота, защото ми достави съно-видения наяве и възможност да допълня отговорите си на въпросите на Иван Станков в анкетата. И особено на незада-дения му въпрос към мен: „Как гледаш на себе си?“

Снимки, шаржове, портрети

308

Някога по обичайния път на Света гора (тогава на нейния връх се въртеше „виенското колело“), който изминавахме с Иван Радев, той каза: „Човек цял живот се мъчи да избяга от образа, който природата му е предназначила, но щом остарее, той се изписва изцяло по предписано-то!“ Питам се дали и сега, чрез очите на другите край мен някога (нали в техните ръце е бил фотоапаратът), аз не се опитвам да избягам от пред-писаното? Или вече съм готов да се видя такъв, за какъвто съм пред-виден, и най-малкият недостатък по този зададен изначално калъп да е „суетен по рождение“?

Снимките са подредени по години, но не изцяло, защото те не са само „донесения“ от време оно към днешното, но и подсещания в обратен ред за моите тогавашни преценки, съхранени и до днес в паметта ми. В края съм добавил снимки и думи към посвещенията, с които съм публикувал разкази, статии и книги – те са и моят „документ“ кому съм се кланял през годините.

Тази снимка по право е първа – тя е на корените ми. Направена е на 14 февруари 1926 г. при освещаването на оброчния кръст на Трифон За-резан. Приклекналите са младите, правите (над петдесетина) са мъжете-бащи на моето родно село Бъзовец, завърнали се преди осем години от война. Сред тях са и двамата ми дядовци: дядо ми Петко е единадесетият отляво на дясно, с мустаците, с които съм го запомнил, а дядо ми Анчо е

309

вдясно от свещеника, с кърпа и къса тояга, може би вече е бил селският бикар. Както забелязвам едва сега, и двамата не са се оставили други да минат пред тях в груповия портрет. Снимката е и мой принос в българ-ската етнография  – за пръв път се публикува снимка с освещаване на оброчен кръст на Трифон Зарезан, при който се избира новият „цар на лозята“, а този обичай е познат само при нас, в Беленска околия.

И тази снимка е „ет-нографска“, макар и да е от 1958  г. На нея са дядо ми Анчо (роден през 1895  г. и воювал в Първата световна война) и баба ми Яна (родена през 1901  г. и сирак от Бал-канската война) – тя е с гер-данче и кундури, с кадифена горна дреха и с подаващи се дантели на ръкавите и на по-лите (вероятно сватбеният £ дар от свекъра – прадядо ми Еню). Каквито ги запомних, такива ги вградих в „Мъжете преди нас“. Обичах ги, но не съм им го казвал на глас – в моя дом само майка ми из-ползваше тази дума и то за нас с брат ми Енчо, за трите си внучки Дани, Светлинка и Юлито и за внука си Вълю.

310

Моят XI„а“ клас през пролетта на 1961 г. пред нашата гимназия в Две могили (аз съм на втория ред и шестият отляво надясно). Вече съм автор на отпечатани стихотворения (две в окръжния вестник и едно в сп. „Род-на реч“), но учителката ми по литература – другарката Попова, която е на снимката с нас, не подозираше това. В нейните часове не ми вървеше, защото в тях всякак блестеше Емилия Харалампиева (четвърта от дясно наляво). Ние двамата с нея бяхме от едно и също село (и родени в една и съща година), но за разлика от мен тя притежаваше всички думи за ли-тературата (и не само). Тя ги изговаряше с лекота и ги пишеше красиво, сякаш ги знаеше отпреди появата си на този свят и присъствието £ в него го превръщаше в поле за битки, защото битките имаха цел, а целта – об-раз. Нейният образ дотолкова е станал част от мене, че аз никога не го употребих нито за сравнение в живота, нито за прототип в литературата. Питам се дали постигнах в пълнота обхвата на всичките нейни тогаваш-ни думи, но съм сигурен, че ако отрано започнах да мисля с добро за вре-мето и за мястото, в което ми се падна да живея, то половината от този дар дължа на мама, а другата половина – на Емилия.

311

На Кремълския площад през юли 1963 г., на път към Родината след учение по зенитно-ракетни стрелби в степта на изток от Сталинград, наскоро преименуван във Волгоград. Всички от войнишкия състав сме двадесетгодишни и еднакви, не съм и предполагал, че ще забравя кой съм на снимката, затова и не съм си записал, но според мен – седналият най-вдясно на втората редица.

312

Всички сме студенти от спецалността българска филология в Уни-верситета на Света гора; аз съм най-горният вляво, до мене е Иван Радев, другият е Георги Гърдев, а до него – Стефка, бъдещата Стефка Гърдева. На разходка по пътя за Арбанаси през март 1965 г. – първата година от нашето дълголетно приятелство. Макар дърветата да са все още голи, всякак е пролет и е начало с усмивка.

313

Моите през лятото на 1970 г. в градината пред нашата къща в Бъзо-вец. Правите сме брат ми Енчо, курсант във Военноморското училище във Варна, жена ми Радка, студентка по история във Великотърновския университет, и аз, уредник в музея на Златарски в Дългопол, а за това лято и временно (за три месеца) – общ работник в строителната бригада на село Бъзовец (но вече автор на книга – „Последното жито на лятото“). Седналите са дядо, баба, мама и татко, а снимката е заради бебето Дани в ръцете на баба си Дана.

314

На разкопките на неолитното селище в Усоето край Аспарухово през 1971 г. А снимката е правена от Йово Неделчев – с нея влязох в литерату-рата (придружаваше новелата „Кръстовден“, публикувана в сп. „Пламък“ през 1973 г.) След четири десетилетия, обърнат назад, виждам, че книги-те ми с проза са малко (общо осем). Но сядах пред пишещата машина по своя воля, за да изкажа онова, което ме измъчва или очарова. Странно е, че съм смятал за най-ценно достояние на живите очарованието от света. Тъкмо тук на Усоето през есента на следващата година при раздялата с Димитър Златарски (бях вече избран за асистент по български фолклор) старците, които работеха на разкопките, ми казаха за златните предме-ти от халколитния некропол край Варна, прибрани в дома на Райчо. По-късно Димитър Златарски ми изпрати копие от първата им снимка, кое-то пазя като документ, че слуката (названието за съдба, дадена на път) е с мен.

315

Моето първо коледуване на 7 януари 1969 г. в Аспарухово, а за оне-зи къщи, които оставаха под водата на язовира и трябваше да бъдат на-пуснати, то беше последното. Вдясно до мене е Тодор Делирадев, който през юли 1967 г. ми изпя всичките петдесет и две коледни песни на Ас-парухово. Тогава записах и неговото признание къде, кога и от кого ги е научил: „Нашият братовчед, като се върна от войната, стана стананик и нея година бяхме в Балкана, със свине. Бях 10 – 11-годишен хлапак и в колибата, както са налягали мойте братя – три-четирима, и той, лежат възнак и пеят коладнишки песни. И аз, още малък, тъй, тупка ми сърце-то, тупка! И отпред, както е колибата, огънят гори и тий пеят…“ Прихва-нах от бай Тодор Делирадев тази пренесена през годините топла любов към коледните песни на Аспарухово, поетични и митични, заради тях станах уредник в музея на Златарски (от юли 1968 до септември 1972 г.), сюжетите им са в основата на „Български митове“ (1979), видяха бял свят в „Добър юнак с добра коня“ (1987), с тях коледуваха моите студенти от кръжока по фолклор в търновските домове, те звучат във филма „Ко-ледна приказка“ (1996), тях си припомням всяка година по Коледа и до днес – изживявам мъчително най-късите дни на годината и се „лекувам“ с тях. Понякога се изкушавам на лекции по фолклор бързореко да „цити-рам“ коледарската благословия от Аспарухово. Тогава, когато е правена снимката, аз коледувах наравно с мъжете на Аспарухово и понякога ста-неникът ми отстъпваше правото си – благославял съм и домове, които останаха триизмерни в моята памет и в паметта на живите от обитатели-те си, макар да са там, на дъното…

316

Водите на Луда Камчия напълниха язовира, по него тръгнаха лодки. С Димитър Златарски взехме една с изричното намерение да си напра-вим снимки за спомен, аз – на него и той – на мен. Двата плана на наши-те взаимоотношения се опитах да изкажа в „Цитадела от разрушеното“, появила се в „Септември“ през 1978 г. (само жанрово наподобява очерк за Димитър Златарски). А тук лодката с двама ни се носи над потопеното Аспарухово, предишното Ченге и средновековното Овчага – дало и име, и образ на българското минало. Когато с фотографа Росен Донев (негова е великолепната поредица от снимки в „Добър юнак с добра коня“) тър-сехме празничния дух на селото в гроздобера на Сънтовец, пресрещната девица и то такава, каквато ни трябваше – с кобилица през рамо и с пъл-ни кошници, ми каза: „Ти май случи с нашето село!“ Като е красива, Каля може да казва това, което мисли, а аз спонтанно се оправдах: „Че то и вашето село случи с мене!“ Без да имам намерение, съм казал истината – нашата взаимна любов е жива и до последно.

317

Тогавашната ни слука с Росен Донев не влезе в албума – Каля не беше със старовремски дрехи. За възмездие имам си снимка от Младен Любе-нов с няколко съвсем фолклорни по дрехите си девойчета, когато през 2005 г. Аспарухово ме направи свой „почетен жител“.

318

319

По време на фолклорната експедиция през юли 1984 г. в своята църк-ва „Света Петка“, но вече на новото си място, възкръсна Димитър Зло-чести – в моноспектакъла „При земетръс реките тръгват обратно“ (по мотиви от „Димитър Злочести и Войводата Патрев“), дело на Петър Тодо-ров, на състава „Вълна“ и на актьора Ламбрин Сотиров. Пред иконостаса Димитър Злочести изказваше себе си, от балкона слизаше песнопението на състава „Вълна“, а публиката плътна, права и онемяла… Сътвори се чудо. На другия ден към него се прибави още едно – Емилия Стоянова ми донесе писъмце от баба Каля Иванова, на лист от тетрадка, сгънат на осем. Запазил съм го при най-важните писма, които притежавам. То за-почва така: „Много поздрави от баба Каля. Снощи просто се възхищавах, когато гледах артиста как се изразява и изпълнява с душа и сърце, а вие с отворена уста го гледате и се радвате. И очите ви се смеят…“ За свое-то откровение (нататък описваше какво самата тя е преживяла по време на спектакъла) от десетината участнички в експедицията тя беше избра-ла за посредник Емилия – беше прозряла в нея един серафим, слязъл в Аспарухово да нагледа потомците на Йовковите „земляци“. Самата баба Каля беше известна на всички от експедицията, защото при вечерния от-чет в началните дни беше обсъждан случаят с нея. На въпроса на един от нашите дали вярва в самодиви, тя беше отговорила утвърдително, но на предвидения следващ въпрос как си ги представя, изненадващо беше препитала питащия: „А ти Ботев не си ли чел?“.

Самото село си беше такова, особено, та препитваше любопитните да надникнат в неговата душа – и мен, и моите студенти от двете екс-педиции. Първо за случая с мен. Когато през 1981 г. „Димитър Злочес-ти и Войводата Патрев“ получи Дългополската награда за проза, Румя-на Казакова ме поведе към Аспарухово, за да ме представи на среща с читатели. Нещо се позабавихме и притъмня, та срещата мина на свещи, а библиотекарката пожела сама да се справи – за книгата говореше със свои думи, пестеливо подредени, които редуваше със страници от моя текст (предимно такъв, в който беше изтрита чертата между тук и от-въд). Множеството слушаше сдушено, като при беда, а на светлика на свещите лесно се различават и подмокрени очи – видях и такива. После разбрах, че младата жена чрез думите, изричани в книгата от някогашни тукашни хора, се е приобщавала към тях, прощавайки се с живите. След година нея вече я нямаше.

Младата жена, останала без името си в моята памет, беше снаха на мой познайник, един от старците, с които разкопавахме неолитното се-лище в Усоето. Бай Йордан е бил от кметовете след Девети, правил е ко-оперирането, затова зад гърба му го наричаха Сталин. Той още тогава

320

знаеше кой е Димитър Злочести и гордо казваше, че е негов пряк пото-мък. На втората експедиция през 1985 г. тръгнах към неговия дом заедно с Тодор Моллов и Венцислав Димов – имах незаявеното желание да им покажа как да поведат разговор с „информатор“ така, че да го накарат сам да се издаде по интересуващ ни въпрос от фолклорната култура. Нали си бяхме с бай Йордан свои отпреди, той стресна и трима ни с първите си думи: „Аз и вашият Михаил Арнаудов познавам!“ Михаил Арнаудов на-истина беше наш, защото така се казваше кръжокът ни по фолклор, но и другото се оказа вярно – през 1933 г. бай Йордан е бил на гурбет (въг-лищар) в Странджа и то в Българи. Дадох знак на моите да записват, а аз направлявах разговора около нестинарската игра, на която той е бил сви-детел заедно с Михаил Арнаудов (професорът от София обикнал хляба, който въглищарите от Аспарухово сами си изпичали, а му се услаждали и приказките с тях, дори сам им казал да го наричат Мишо и той, нашият „информатор“, използваше тъкмо това име). Бай Йордан беше очевид-но паметлив, разказваше цветисто за себе си и за огъня на нестинарите имаше точни думи – нали тогава като въглищар е бил на ‚„ти“ с него. Вече старец, този мъж ми беше любопитен и по друга причина – не криеше, че в дните преди Девети без малко щял да загази, а след Девети пожелал възмездие, но не намерил подкрепа от другарите при вземането на власт-та (своите съселяни той наричаше „проста маса, от която ми побеля гла-вата“). Приключих разговора доволен, бай Йордан се прибра (бяхме раз-говаряли на пейката пред неговия дом), аз поисках записаното от Тодор Моллов и от Венцислав Димов. И двамата се сепнаха – бяха забравили да записват. Нарочно бях избрал само тях, защото този „информатор“ беше труден, от „препитващите“, имаше осъзнати свидетелски показания за историята и за себе си в нея.

Примирих се със загубата  – незаписаното (както и незаснетото) по-дълго се помни, ако наистина е значимо. Всъщност, и аз бях като тях, защото в Аспарухово е трябвало непрекъснато да записвам, докато в по-вечето случаи само съпреживявах разказите на моите събеседници. Скъ-тано там някъде, незнайно къде, то се появяваше внезапно при писането на трите романа, в които е вградено Аспарухово. След три десетилетия при мен са двете книги на Тодор Моллов и Венцислав Димов, излезли в една и съща година: „Етнология и медиевистика“ (2012) и „Добруджа: памет и песни“ (2012). „Вградената невеста“ в тях, невидима за другите, но не и за мен, е незаписаната в полевите бележници среща на Михаил Арнаудов с нестинарите от Българи, видяна през очите на бай Йордан от Аспарухово.

321

Участниците във втората фолклорна експедиция в Аспарухово през юли 1985 г. заедно с белетристите Георги Марковски и Ангел Г. Ангелов, журналнста Йово Неделчев, архитекта Камен Горанов, авторът на памет-ника на войводата Христо Патрев на Трънлива стока. Сред нас е и Дими-тър Златарски с подчинените си уредници в музея в Дългопол – Румяна Казакова и Тодор Моллов. Зад нас е хребетът на Източния Балкан, от който ни делят водите на язовира.

В груповия портрет на старите и новите поклонници в Аспарухово Румяна Казакова (крайната вляво) е с особени права – била е в експеди-циите на кръжока по фолклор през 1973 – 1974 г., но е и потомка на „земля-ците“. Заразена от моята любов към коледните песни, тя защити дипломна работа за записаните в десетината села на Провадийско, заселени от аспа-руховци през ХІХ-ХХ в., а след завършването на Университета на Света гора стана уредник в музея на Златарски (зае опразненото от мен място). След кончината на Златарски през 1989 г. тя оглави неговия музей…

Крайната вдясно е Румяна Лебедова. Пролетните момински песни на Аспарухово, които £ се паднаха за тема на дипломната работа, не £ допа-днаха, но тя издаде монографията „Митът за Златна Добруджа в българ-ската литература“ (2005). И Златна Добруджа е „юнашка гробница“, както се пее в издадената от Венцислав Димов монография „Добрдужа: памет и песни“, но и двете имат отправната си точка във времето и в простран-ството в скромния паметник на поручик Гаврил Попов до „Света Петка“ в Аспарухово – загинал при освобождението на Добрич на 16 септември

322

1916 г. В Европейската война „земляците“ на Йордан Йовков от Аспару-хово се сражаваха и за Златна Добруджа.

Десетина са експедициите на кръжока по селата на Североизточна България с намерението да бъдат школи по умната обич към родното, българското. В Аспарухово ми помагаха и възкресените в белетристика-та ми сенки, и дори „изначалното“ му име. Всъшност, ние защитавахме достойно и името на проф. Александър Бурмов, първия ректор на Уни-верситета на Света гора. Бил е осемнадесетгодишен, когато публикува в Сборника за народни умотворения песните на родната си Бяла черква.

След филма, посветен на 50-годишнината на Университета, общо дело на режисьора Станамир Трифонов и на сценариста Емил Андреев, аз използвах опразнената катедра, за да връча на сегашния ректор Пла-мен Легкоступ заповедта на първия ректор Александър Бурмов от 1 юли 1965 г., с която ни командироваше (по тройки) на фолклорна експедиция „по стъпките на Михаил Арнаудов след петдесет години“.

Емил Андреев е посрещал някои от своите книги, представени от мен, Станимир Трифонов ме призова за консултант на тежкия си филм по „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров, а Пламен Легкоступ е художни-кът на кориците на „Славите ли Млада Бога?“ (1992) и на „Българското шаманство“ (1995).

323

Същинският отчет за свършената ми работа чрез кръжока по бъл-гарски фолклор „Акад. Михаил Арнаудов“ откривам в тази снимка, на-правена пред Университета през пролетта на 1985 г. Пламен Бочков (вто-рият от седналите) вече е аспирант на Тодор Ив. Живков, затова беше нашата тогавашна гордост (сега е ректор на Нов български университет), до него (първият) е Иван Градешлиев – и той ще бъде аспирант на виден български учен – проф. Емил Боев и ще стане автор на монографията „Гагаузите“ (1999), Тодор Моллов ще дойде в Университета и ще изда-де „Мит – епос –история“ (1997) (сега е професор), Венцислав Димов и Румяна Лебедова са доктори и доценти, има и журналисти с талантливи пера (Йордан Георгиев и Атанас Донев), останалите са тези, за които не знам нещо повече, но предполагам, че освен добри учители и родолюбци, продължават да обичат своя Университет и да се гордеят с него.

324

Тази снимка не е от моите, а от интернет и е дело на Росен Малчев. Тук сме организаторите на Осмата национална конференция на млади-те фолклористи в Копривщица през 1986 г.: Тодор Ив. Живков, Албена Георгиева, а до мен е Юлия Димитрова. Вече директор на Института за фолклор, проф. Тодор Ив. Живков доброволно беше поел грижата за но-вото попълнение в нашата фолклористика и аз му помагах според на-личните сили в нашия кръжок „Акад. Михаил Арнаудов“. В него една от най-дейните беше Юлия Димитрова, която преди три години превърна стар мой ръкопис в книга и така се появи „Разигра се Черно море. 101 български народни песни за морето“, издадена през 2011 г. Представя-нето £ беше приютено в салона на Радио Варна от Елица Виденова, пое-теса, която през 1986 г. в Кошов също беше преминала посвещението за фолклорист в една от скалните монашески килии в Поломието. Сещам се да изправя ръст, за да кажа, че може и да са много „ятаците“ на Йордан Вълчев, но и моите не са малко, почти навсякъде по Българско.

325

А на тази снимка е последното попълнение в студентския кръжок, към което бях съпричастен при израстването му. Тук е Николай Ненов, първият от двамата докторанти, които съм ръководил, директор на Реги-онален исторически музей – Русе.

326

Пред музейната къща „Калиопа“ – цялото приятелско войнство, под-редено за снимка на 25 септември 2003 г. Стари и нови, етнолози и фи-лолози, на първата линия са Росен Малчев и Константин Рангочев, воде-щите фигури от Асоциация за антропологични изследвания „Онгъл“. А най-горе до мен е Юлито, дъщерята на брат ми, която си отиде шест го-дини по-късно, а дъщеричката £ Емилия е в центъра, над Цвета Ненова и прегърната от Велислава Донева (навелият глава е Вълю). Тук всичките са от моите, а аз съм точно на шестдесет години.

327

На същия ден, 25 септември 2003 г., но на Червен. Николай Ненов като законен стопанин на средновековния Червен (води му се „инвен-тарно“) ми е връчил истински някогашен ключ, така че ставам по пра-во „почетен гражданин на средновековния Червен“ (по-късно ще стана такъв на Аспарухово, а после на Дългопол и на Две могили). Вечерта на празничната трапеза Цвета Ненова ми връчи и шамански жезъл, напра-вен по описанието му в „Старобългарските шамани“, която на Червен представи Тодор Моллов (издание на „Род“). Така че ставам „въоръжен и много опасен“, защото чрез жезъла мога да се движа и по световната ос в трите зони на Пространството, и по оста на Времето. Вече бях завършил „Девети“ (2003) и се задаваше петтомната „Славянската православна ци-вилизация“, в която шетам по нейното пространство и по нейното време от ІX до XVII в. Когато изтощен, подвил криле, поискам да се прибера на защитено място – имам си ключ за моя дом в Червен и в някое уютно време за живеене от десетилетията на XIII и XIV в. А и Червен не е далеч от родното ми село Бъзовец – само на двадесетина километра – като лист над вода (както се казва в коледарската благословия от Аспарухово) ще измина пътя по Лома и срещу течението. Ще видим как ще бъде – засега крилете ми са разперени, но все пак ключът и жезълът са ми под ръка.

328

С Андрей Германов (вляво) и Янислав Янков (вдясно) в Габрово, към края на 1979 г. Андрей Германов (1932 – 1981) беше приятел на Димитър Златарски и на Йово Неделчев, стана и мой. Гостувал съм в Боженците, в което имаше къща и се радваше „на меко слънчице да се погрее“ (от него-во стихотворение). Потомък на тракийски бежанци от Кавакли, Лозенг-радско, той обичаше България интимно. Беше първият, за когото писах спомен в „Книга за Андрей Германов“ (1985) – един книжовен паметник, дело на Слав Хр. Караславов. Слав Хр. Караславов беше пълна противо-полжност на Андрей Германов – чепат по характер и властен (оприлича-ваха го на Юрталана), което го правеше разбираем за мен и ми допадаше (може би и аз съм бил такъв тогава).

С Янислав Янков бяхме състуденти, с него бях на първите си рецита-ли в Университета и в Клуба на дейците на културата. По това време вече работеше в редакцията на „Зорница“‘ – Габрово.

329

Тази снимка е в околностите на Вонеща вода през пролетта на 1980 г. Ясно е кой е бъдещият виден кинорежисьор Станимир Трифонов – го-вори с ръка, която и тримата следим внимателно. До мен е журналистът Николай Христов, впечатляваше ме с това, че имаше не знам колко си скока с парашут (служил в десантни войски, но и след това). Иван Ми-шев (вляво) е другият белетрист в Дружеството на писателите, с когото другарувах. Имахме и общо премеждие – като автори на белетристични книги през 1977 г. на 30 ноември, хем ден на апостол Андрей, хем и Меч-кинден в народния календар, на път за София по изненадващия първи сняг върху нас (пътувахме с колата на Иван Мишев) връхлетя подхлъз-нал се и пряко на пътя един камион-самосвал. На десет метра от нас той внезапно се извъртя и се хвърли в пропастта – размина ни се срещата с „мечката“ (а и самосвалът се стовари върху някакъв орех и видяхме от кабината да излиза жив шофьорът), та радостта ни беше пълна. Дори две години по ред отбелязвахме избавлението, а на третия път аз забравих и това възмути Иван Мишев. За мое оправдание – освен общата за двама ни „мечка“, аз си имах моя „мечка“, която пак изръмжа и аз хукнах по София, да опознавам столичани чрез поликлиники, болници и санато-риуми.

330

Клуб на дейците на културата във Велико Търново, след като Иван Радев е представил романа на Атанас Мочуров „Последното отечество“‘ (1980). Атанас Мочуров е редакторът на първата ми книга, запомнил съм един от съветите му за писане на проза: „Започни направо, не мъчи читателя…“ Послушах го и започвах направо, дълго си търся първото изречение, но пак ми казват и най-добронамерените към моя текст, че съм мъчен автор. Може би защото самоубийствено изповядвам за добра онази проза, която предлага споделена мъката между автор и читател.

331

Под кулата на Червен през септември 1980 г. и то с двамата си учите-ли: Тодор Донев ми е учителят по български език и литература от пети до седми клас (поощряваше ме в писането) и след това и до днес – прияте-лят, с когото се срещам, когато съм в Бъзовец, а Стоян Генчев ми е учите-лят по етнология. С неговото съпричастие написах „Български митове“ (1979), на която стана и рецензент, такъв е и на „Престолнина“ (1985), и на „Добър юнак с добра коня“ (1986), а пак той буквално ме натири да напиша „Етничното усвояване на пространството, отразено в бъл-гарския фолклор“, защитено като труд за научното звание доцент през 1988 г. След промените през 1989 г. Етнографският институт беше станал внезапно излишен за политиците, а с него и той, неговият директор, кой-то си отиде от нас на 10 декември 1990 г. Не бях на погребението, отидох на гроба му по-късно. Все още беше есен, макар и късна, в централните гробища, но чак в дъното, сред огромни стари дървета, някои от тях из-попадали от вечност, облени в жълтата светлина на отиващия си ден. И въздухът беше в жълто, и дори десетината кучета, които се появиха, бяха жълтеникави и неми – цветът на отвъдния свят и неговата вечна тишина. Полазиха ме тръпки, побързах да се оттегля от прясната купчи-на пръст и от кучетата, които с нищо не показаха, че са ме забелязали…

332

Бях в някакъв потрес, защото първата работа на Стоян Генчев (кандидат-ската дисертация) беше за погребалните обичаи от двете страни на ято-вата граница (заради нея беше посетил и родното ми село, прието в нея за далечно „контролно“ селище) и понякога той цитираше фрагмент от стихотворение на руския поет от началото на тогавашния век Вячеслав Иванов, в който беше възпят потъналия в жълто отвъден свят…

В Бъзовец през 80-те години с Веселин Тачев при едно от гостува-нията му. Покрай „уроците“ по „спасяването на храма“ (природата на Поломието) му дължа и Житието и Дневника на отец Хрисант, един от българските монаси мъченици за вяра от моето време. Като него беше и Веселин Тачев… Замина си на запомнящ се ден – Рождество Христово през 1991 г.

333

Тази снимка е една от трите, правени в първата половина на 80-те го-дини и то в едно и също фотографско студио при пролетните четения на поети, възпитаници на Университета (това е единственият случай, в кой-то „увековечаването“ ми е било специална грижа). Бях водещият на тези тех ни четения и разпределях вниманието си по равно. Помня едното, което стана в Аулата – пълна с млади сърца. Решил да ги спечели, Марин Георгиев пожела да чете пръв (току-що беше излязла една от най-хубави-те му книги – „Показалец“) и избра за начало стихотворението „Бик“ – и съдържанието му беше съответно на заглавието, и поетът пристъпи с един крак напред (позицията на бика преди битка), масивен и устремен, и го каза. А публиката, усетила някаква закана, притихна и дори забрави да ръкопляска (не съм присъствал на други случаи, при които зашеметя-ването от думите да действа по този начин) – поезията му беше и пър-вична, и самородна, мисля, все още недооценена.

С Борис Христов беше друго, сякаш където присъстваше, той и като че ли отсъстваше едновременно – прибран в себе си, готов да отстъпи или да сдобри, ако разговорът се нажежи. Беше ми на гости на село след премеждията ми по болниците в София и ме вълнуваше един сюжет, за който бях намерил и заглавие – „В подмолите“ (по нас подмоли са под-

334

копаните от реката места в бреговете £, в които риби и раци се ловят пипнешком, а на мен в момчешките години ми се случи да набарам водна змия). Сюжетът беше за случилото се около мен неотдавна – вуйчо ми Лефтер, най-малкият от тримата братя на мама, обичаният, се разболя внезапно с болки до възбог, влезе в болница и когато казаха „рак“, по-вярвахме и го оплакахме на живо, макар неговата лекарка да смяташе, че е станала грешка (разменени резултати от биопсията с неговия съсед по легло). Излезе права и радостта възтържествува сред близки и съседи – именно тя напираше със своето заглавие. Но имах и съмнение, че е за моето перо и че въобще е за перо, което споделих с Борето, докато три-мата пийвахме в горницата на бащината ми къща (по това време баща ми правеше много хубаво вино). А той, пак приб ран в себе си, си позво-ли съвет: „А ти не пипай там… Не се връщай там!“ В него се вслушваха (аз – по-малко от другите) и нито ред не написах, защото в подмолите на сюжета, в които на сляпо те защипва разгневен рак, имаше и змия. Нали нашата радост за завърналия се от отвъдното вуйчо Лефтер беше разме-нена със скръбта в друг дом за друг човек, съседът по легло. Колко добре щях да разбера Илия Волен, който в разговора след срещата със студенти в Университета спомена нещо, което вече беше написал или се канеше да напише: „В разказите на Йовков щастието понякога спуща клоните си в чужди градини!“ Имаше предвид не само „Песента на колелетата“, в кой-то, за да бъде щастлива дъщерята на Сали Яшар, трябваше да си отиде от този свят зетят му.

Спомням си този случай с охота, вече отдалечен, виждам как съм се учил да обичам човека не със сърцето, а с ума си. Поетите, първо Иван Цанев, след него Андрей Германов, а когато позакрепнаха словесно – и Борис Христов, и Марин Георгиев, не бяха като другите около мен, защо-то тяхното сечиво е метафората, а от нея до чудото разликата е никак-ва – или те обсебват, или не. Блесне и се уловиш на стръвта! В прозата не е така и колкото и направо да започваш, трябва да накупчиш думите в нагорнище, от което повествованието теква самò по надолнището и си търси последната точка. И излиза (сега), че съм се вслушвал много пове-че в думите на поетите около мен, отколкото в думите на белетристите.

Пак сега намирам за много уместна грижата за увековечаването тога-ва – от четвърт век не съм се виждал нито с Борис Христов, нито с Паруш Парушев (третият поет на снимката), докато с Панко Анчев (вдясно сред правите), който е литературен критик и издател, имахме общи книжовни дела. И все още имаме… Млади тогава, през 1983 г., и вече имена на ли-тературния процес, днес ние не притежаваме думите, които могат да ни

335

съберат след три десетилетия. Такъв е не само животът ни, но и животът на нашите общи думи (всъщност, те умряха преди нас).

Борис Христов ми е идвал на гости на село с художника Иван Стам-болиев (един от тези, които ми липсват в снимките, защото през студент-ските години през неговия поглед се досегнах до света на изобразител-ното изкуство). По-късно Иван и неговата съпруга – Надя Стамболиева, всеотдаен на призванието си журналист, бяха съпричастните към споле-телите ме беди приятели, чийто дом бе отправната ми точка към болни-ците на София).

С Георги Марковски през май 1984 г. в Мадрид – най-западната точ-ка на света, до която съм стигал и то с „верен другар“ като него („верен другар“ е от народните ни песни). Георги Марковски владееше знанието за цялата изящна словесност на българите – и писаната, и устната, имаше самосъзнание за това и го изписа в „Достойно ест“ (1986), поради което бяхме не само връстници, но и от една кръвна група в „братството на бе-летристите“.

336

Тази снимка съм получил на 30 юни 1985 г., наскоро след гостуването си на Емил Андреев в Лом, а съм заварил в редакцията на неговия вест-ник Георги Марковски и Любомир Йорданов. Не сме се уговаряли, живе-ех без телефон и със сигурност съм тръгнал ей така, само за да се видим. Боже, какво време, когато не ми е идвало на ум да се пришпорвам, за да съм в такт с часовника (аз и часовник на ръка не носех, нали другите око-ло мене имаха). Все пак литературна среща е имало, но с редакторите и сътрудниците на вестника, затова сме си направили и тази „литературна снимка“ с пишеща машина.

А Емил Андреев все още не е „цялостен“ (само с мустаците), защото първата му книга „Ломски разкази“ ще види бял свят чак през 1996 г., а след нея се заредиха и другите книги с разкази и новели, и трите романа „Стъклената река“, „Проклятието на жабата“ и „Лудият Лука“.

Емил Андреев започна с ломските чудаци, докато още беше студент, а после ги намери навсякъде, където бродеха героите му. „Чудо“ е ключова дума за неговото писане, а игровото му поднасяне от позицията на еру-дит го прави различен, човечен и уютен, очарован и от себе си, и от света, в който живее, Комай сега е не само единственият професионален писа-тел, когото познавам, но и третият (след Иван Вазов и Елисавета Багря-на), за когото сякаш българската литература е създадена, за да се чувства уютно в нея. Тъкмо с неговия вестник след 1989 г. влезе в моя дом истин-

337

ският Девети като събитие в живота на българите – той се беше сетил да публикува в поредица протоколите на Народния съд в Лом от февруа-ри-март 1945 г. и за какво ще ми ги изпраща, грижливо очертани, ако не е мислил, че може да ми дотрябват? Поръчал си е „Девети“, макар да не го е получил такъв, какъвто го е очаквал, затова и го избрах да е един от тримата „първи съветници“ при писането му (наравно с Йово Неделчев и Иван Станков).

След Дните на поезията в Севлиево през 1985 г. (бях член на журито за наградите) се сдобих с екслибрис, дело на Пенчо Кулеков, но подарен от Добрина Каратодорова, която ми вярва, че съм си заслужил псевдонима. Колкото до името Калоянов, не ме питаха, както не питат и тия в купела, затова го приех като следствие от истинско кръщаване, без възражение (в него е взел участие освен Йордан Радичков и поетът Анастас Стоянов). При такива кумове не пречи да си имам за личен покровител цар Калоян и екслибрисът да е нещо като „кръщелно свидетелство“. Знам, че името не прави човека и човек не прави името, но все си е друго (а може би все пак „някой диктува“)…

338

Тази снимка е производна от знаменателно за мен събитие – на 24 април 1989 г. Висшата атестационна комисия в София ме утвърди за до-цент по български фолклор. Отказах се от защита на кандидатска дисер-тация и това ми беше официалното посвещаване в науката, което беше отпразнувано в катедрата и завърши с групов портрет. Без да натоварвам излишно някого с признанието си, но което постигнах, дължа и на кате-драта, една „литературна команда“, която по примера на нейните основа-тели Пеньо Русев и Георги Димов остойностяваше живота (и своя) чрез образците в българската литература.

339

С Георги Данчев в неговия дом на 24 декември 1989 г. Вероятно коле-дувам и пея някоя от любимите си коледни песни. Беше дошло времето да съм самотен коледар у съседа, който през лятото на 1965 г. ме поведе по стъпките на Михаил Арнаудов в Еленско (тогава той подготвяше за печат първата си стихосбирка „Гергьовска люлка“). После бяхме заедно в катедра „Българска литерура“ и в Дружеството на писателите. От 1972 г. до 1983 г. водех упражненията по български фолклор, по който той че-теше лекциите. С него се работеше леко, имаше ми доверие и ме беше оставил на самотек (не помня да съм злоупотребил със свободата си). Аз си останах главен асистент до 1989 г., а започнах да чета лекции след оти-ването му в Рим, но и когато се завърна, не си ги взе обратно. С него има-ме и едно важно общо дело – Христоматия по българска фолклористика (в три издания). Така че най-искрено съм го благословил с благослова на песните от Аспарухово: „Колкото звезди в ясното небе, толкова здраве в тази къща!“ (мислех го за нашенски и стародавен, а и той се оказа, както много други изрази в уж езическия ни фолклор, библейски цитат). Поже-ла да го погребат в родното Плаково. Добър пример от един балканджия, за какъвто се смяташе и беше Георги Данчев.

340

Сметнал съм, че снимката е историческа, затова съм я датирал вед-нага „сряда, 24 август 1991  г.“ У дома сме, приятели и съмишленици: седналият между Иван Радев и мен е Христо Медникаров, поет и воде-щият журналист на в. „Борба“, правите са Димитър Михайлов (вляво), литературен критик и колега в катедрата, който пое от мен литературния кръжок „Емилиян Станев“ и Миролюб Влахов (вдясно), белетрист, жур-налист и стопанин на списание „Веда-М“, от което издадохме само пър-вия брой през 1991 г. В предвидената към него Библиотека Веда-М през същата година се появи знаменателната книга „Синдром на кукувицата“ на арх. Христо Генчев, вече известен с геостратегическите си анализи в статии след 10 ноември 1989 г. Всичко от предвиденото от арх. Христо Генчев в тази книга се случи!… А аз съм нейният редактор – водих пре-говорите с него за издаването £ и според новите правила, с които свиква-хме, при „деловата среща“ в търновски ресторант аз купих правото £ за издаване „за един лев“.

341

И на тази снимка като на „историческа“ аз съм написал „11 юни 1998 г. на Червен с Даруиш“ (в ръцете ми е Вълю, четиригодишен). Сред съвременниците си, които опознах, Даруиш Шеро единствен може да понесе товара на високите думи: „Човек може да бъде унищожен, но не и победен!“ Беше ми студент след като е бил партизанин по планините на Кюрдистан, раняван в ръката с куршум дум-дум, лежал със смърт-на присъда в затворите на Саддам Хюсеин, политемигрант в България и студент в Търновград, той през 1988 г. замина за Швеция. Той е от ези-дите, както наричат слънцепоклонниците от кюрдите, син е на жреца в своето родно градче в Ирак и по право е неговият наследник. И моите да-лечни прадеди някога са били слънцепоклонници, ние сме от хърцоите, чието название идва от името на слънчевото божество Хърс в пантеона на старобългарското езичество. С Дари се сближихме, имаме се за братя, затова той ми казва „батко“ (освен това той е човек на перото на шест езика  – поет, журналист и преводач). Не помня дали случаят помогна или му предложих да си избере въпроса на изпита по български фолк-

342

лор, но за нашите хайдушки песни чух най-истинският студентски отго-вор – говореше не само поетът Даруиш Шеро (на кюрдски „шеро“ значи „лъв“), но и слезлият от бесилката Стоян с „бялата риза“. Когато разбера, че брат ми Дари, мъж на делото и на словото, е свил ръце и оборил глава, за мене ще дойде знакът за дванайстия час на човечеството…

На Самуиловата крепост в Охрид през май 2000 г. с Радослав Радев (крайният вляво) и Иван Радев (крайният вдясно). В късната есен на съ-щата година видях и езерото Ялпух край Болград в Украйна. Казвали са ми, че в пределите на Европа Охридското езеро е най-дълбокото, а Ял-пух – най-дългото, аз видях само, че водите и на двете езера са бистри. Колкото да си спомня стих от Николай Лилиев – „и твоят Бог ще се огле-да на Вардар в бистрите води“. Все пак дори и отчуждени от някогашната земя на българите, край тях все още продължава да звучи нашата реч.

343

С Генчо Стоев на 2 юни 2000 г. в издателство „Слово“. През годините, в които се знаехме, той смяташе, че голямата проза „бяга“ от големия обем. Моят „Девети“ вече се е задавал и вероятно съм споделил това, което обяснява и скептичната му усмивка, успоредена с жеста на пока-залеца. Още при разменените приветствия той ми показа своя Анкетен лист, изискван за срещата, с неговото предложение за библиотечната по-редица „Нова българска класика“ – за раздела „Белетристика“ в неговата девятка беше и „Див огън“.

344

Пак в Издателство „Слово“, на същия Втори юни: с Генчо Стоев, Ма-рин Георгиев и Иван Радев (в рамката на вратата е Иван Станков). В слу-чайната композиция сякаш се е намесила съдбата с нейното „последно сбогом“ на точния ден. Датата, след която няма да се срещаме.

345

Другата моя катедра – Катедрата по общо езикознание и славянски езици на Измаилския държавен хуманитарен университет – през есента на 2000 г. ме посрещнаха като гост, през юли 2004 г. ме изпратиха като свой, а тук сме заедно на моята 60-годишнина. Задължението ми по ети-кет да се обръщам към тях с личното име, придружено с бащиното, ме объркваше и тогава (цяло нашествие от имена в окръжението – за случая 26 броя), а сега съвсем. Но до мен е Мария Андреевна (тя е от бесараб-ските българи), правите над мен са Елена Берестецкая (българистка от висока проба, завършила Московския държавен университет) и Наталия Бикова (също българистка, следвала в Шуменския университет), до тях е Валентина Стародедова, не само декан на Филологическия факултет, на-шия, но и моята хазяйка (в стопанисвания от нея дом преживях три го-дини в писане). През човек сред правите е Наталия Колцун, българка по потекло, чудесен събеседник, а под нея сред седналите е ръководителят на катедрата – проф. Лидия Колесникова. Едва в края на моето пребиваване се разбра, че тя някога е живяла и учила в Капустин яр, където баща £ е бил командир на онова поделение и то по същото време, в което през лятото на 1963 г. бях ходил на зенитно-ракетни стрелби. Обясняваха ми, че след промените останали без общоприетото „товарищ“, затова като за-местител се явило „девушки“. Съответно или не на възрастта, за мене то си беше вярното – те бяха моите „момичета“, винаги усмихнати и готови да ми помогнат (а и на пазара жените от всички възрасти към мен се об-ръщаха с „молодой человек“)…

346

Пред Дома на художниците в Измаил заедно с Иван Шишман (вля-во) и Александър Кара (вдясно), известни имена на бесарабски българи, познати и у нас, които по битие, характер и изкуство бяха пълни проти-воположности. Иван Шишман в съгласие с името си (това беше истин-ското му име, а не псевдоним) се държеше по царски и винаги беше в центъра, рисуваше картини, но и стенописваше църкви и в дома си има-ше шест шишманчета, непобиращи се при пътуване в обикновена лека кола (най-малките са Злата и Петка). Сашо Кара беше „човекът в ъгъла“, с три братчета (както той казваше) и с все още жива майка на село, при които обичаше да се връща. Без да е фолклорен човек, за него родно-то, българското беше фолклорът. С тях приказката ни беше между свои, подклаждаща самочувствието ни на творци. Сашо Кара нарисува една „нова българска икона“ – „Господ орач“ по една коледна песен на беса-рабските българи. Когато направи своя изложба в Националната картин-на галерия в Двореца, тази картина беше откупена от Министерството на външните работи и вероятно е заминала някъде в чужбина, но аз си имам умалено нейно копие, направено от самия Сашо Кара. След двата тома с 2500 нотирани песни на българите от Молдова и Украйна, дело на Николай Кауфман, беше излишно да се изявявам като фолклорист и се издължих на фолклористиката ни по друг начин – чрез Александра До-брева, която беше аташе по културата в посолството ни в Украйна в Киев

347

(и знаеше стойността на жеста си за българите и отвъд Дунава, и отсам Дунава), видя бял свят през 2002 г. и то фототипно, в Издателството на БАН, знаменитият сборник на Атасан Върбански „Песните на Бердян-ските българи“, издаден в Ногайск през 1910 г. Намирам завръщането на този сборник в нашата културна памет за едно от важните дела, на които съм бил съпричастен.

В Харманли на 3 ноември 2004 г. Всички сме пишещи и умно ухаж-ваме Росица Лайкова, която е вдъхновителката на събитието Поети с ки-тара. В града до Извора на Белоногата живее и Георги Николов (в среда-та), поет и белетрист с грижливо осмислено слово, а до Емил Андреев е Петър Кралев. Той е бил на експедициите в Красен и до Престола на Слънцето (като алпинист), но е и белетрист, автор на книга с разкази. Не е единственият „двойно мой“, но е най-особеният от всичките – изучил психоанализата в Лугано, Швейцария, сега работи като психотерапевт и книгите му са други, а последната „Аяхуаска“ (2011) е с подзаглавие „Свещеният дар на слънцето“ (с думи от психоанализата ми се ще да от-бележа вероятно несъзнаваната от него, но не-случайна за мене връзка с Престола на Слънцето)…

348

Такива бяха те от двата кръжока, различни, идвали са в тях готови, препопредедени, усетили, че са от „призваните за вечерята“ и са подла-гали на проверка и себе си, и мене. Когато на живо се държиш на върха на погледа им, винаги е трудно, през годините се менят и очите, които те гледат, и думите, които им служат. Не само за лекциите (и досега), но и за разговорите с тях аз се подготвях предварително и не помня да ме е напа-дал страхът, че може да се издъня. Дано не се е случвало, а те милостиво да са си премълчали.

И тази снимка е датирана от мене, т. е. е историческа: „10 ноември 2004 г., Силистра, с отец Руси“. В нея има и предистория…

В една зимна Силистра през 1998  г. бях на среща с читателите на „Див огън“, представен от Румяна Лебедова. По нейна хрумка посетихме в дома му отец Руси, който е бил млад свещеник в Аспарухово по Девети и негови енориаши са били и моите герои от „Див огън“. Беше прочел книгата и споменатите в нея имена го вълнуваха, покрай тях изскочи и разказът за преживяното премеждие на самия 9 септември 1944 г. в кой-то отслужвал неделната служба. Тогава внезапно в църквата „Света Пет-ка“ влезли двама въоръжени, прекъснали службата и насила го повели

349

да венчава булката от една партизанска сватба в съседното село Преджа „с най-бързите коне в цялата Провадийска околия“. Още при тази наша среща случилото се поведе и мен, но към сватбата на Илинда Обретенова в „Девети“. Първите редове на романа написах пак в Силистра в края на август през 2000 г., на пристанището, в очакване на кометата за Измаил. В Силистра, където живееше и все още служеше отец Руси, аз пребивавах периодично в продължение на четири години, но не пожелах нова среща с него – бях го вградил дори със същото име, само малко поизменено – от Руси в Русан (опитах, но разказът ставаше друг, сякаш измислен). Ценя признанието на Владимир Янев: „Знаем как се убива свещеник в българ-ската литература, но ти си свършил добре работата си… Твоето е запом-нящо се!“ И едва при вече издадения роман аз се появих пред неговите очи (помолих да го поканят на срещата), за да поискам прошка. След де-сет години почти, аз се вглеждам в тази снимка и сега си давам сметка, че всеопрощаващият поглед на отец Руси е простил не само на мене… От него се излъчва целият „ужас на Историята“ не само в премеждието на 9.09.1944 г., но и в последвалите събития. И не знам дали тази снимка е лична, само на трима ни (моя, на Румяна Лебедова и на отец Руси) или е на Голямата история.

350

В Университета през лятото на 2007 г. И Емил Андреев като мене оби-ча да се снима пред паметници. Приседнали сме пред равноапостолните братя, за да измолим благослова им, и то според възрастта си: той – от Кирил Философ, аз – от архиепископ Методий.

351

В края на 2007 г. директорът на Университетската библиотека Сава Василев на поредния „Академичен четвъртък“ представя авторския ко-лектив и отговорния редактор проф. Иван Харалампиев на „Сказание за железния кръст“ и епохата на цар Симеон“. Приемам случилото се за „предисловие“, защото с помощта на Мария Спасова и Тодор Моллов и при същия отговорен редактор се появяват томовете от поредицата „Сла-вянската православна цивилизация“. Мария Спасова е един от най-авто-ритетните ни старобългаристи, затова когато ми каза, че съм с мисия, аз £ повярвах и ако е пострадавша от моите призиви за помощ, вината не е само моя. Не е само моя вината и пред Иван Харалампиев. След „Селищна могила“, издадена през 1976 г. и преди поредната Търновска школа през 1980 г., когато Григорий Цамблак се появи с портрета си пред универ-ситетската общност, Иван Харалампиев придружи своята стихотворна закачка с дружески шарж. Тъкмо сега пиша за Григорий Цамблак – както и да гледам критично на неговия нос от портрета на Констанцкия събор и на моя нос от шаржа на Иван Харалампиев – приличат си. Дали тога-вашния ми художник не е предусетил, че ще е отговорният редактор на петтомната „Славянската православна цивилизация“, в която Григорий Цамблак ще се окаже най-емблематичната за темата фигура? А и как аз да не се разпозная в Григорий Цамблак, след като вече е предречено!

352

А със Сава Василев сме заедно от първите години на кръжока „Еми-лиян Станев“  – той пишеше разкази, а на мене ми трябваше неговото остро критично перо. Той стана и двете – професор по съвременна бъл-гарска литература и български писател. Като мене с две дини под една мишница и понякога усещам, че изповядвам закона на Дарвин за вътре-видовата борба като най-жестоката, но в съ-съществуването на двойни-ците в едно и също време и място има и моменти, в които един без друг не могат. Поне аз чувствам липсата му, когато се отдалечи…

353

ПОСВЕЩЕНИЯ

На Йовчо Неделчев  – посвещение към „Кръстовден“ от „Селищна могила“ (1976). Още тогава осъзнавах, че му дължа много, защото чрез списваната в продължение на едно десетилетие само от него многоти-ражка „Кооперативна трибуна“ аз влязох в света на живите и на мъртви-те от Камчийския край. „Кръстовден“ излезе в „Пламък“ с моя снимка, направена от Йово, сега тази снимка на Йово е от мене, и пак в Аспару-хово, но през 2008 г.

354

На Димитър Златарски – летописеца на тази земя, от която изти-ча Камчия – с преклонение! – посвещение към „Димитър Злочести и Вой-водата Патрев“ (1978). Както е записано на гърба от Златарски, снимката е направена от Йово Неделчев при представянето на книгата в Аспару-хово през 1981 г. (Йово е нейният редактор). Събрали сме се и тримата, свои сме си, а това личи дори и от спокойните погледи към третия, който държи фотоапарата.

355

На Васил Попов – посвещение към „Страдивариус“ в „Седмият жи-вот“ (1982). Осмелих се да му го посветя и защото смятам, че е най-доб-рият ми разказ. А на снимката е първото ни поклонение след поставя-нето на паметната плоча на родната му къща в Миндя – белетристите от „Емилиян Станев“ заедно със Стефан Попов, бащата на Васил Попов, и с Иван Радев (крайният вляво). При корените сме, а другите около нас тримата са леторасли, по-късно всички ще издадат книги, а някои – и много книги. Заниманията в „кръжок“ не само сега изглеждат данък на ръкописното минало на литературата (те и тогава не се ценяха много високо), но продължавам да смятам, че писаното изящно слово се ове-ществява едва при четенето, а то е пълноценно, когато е предхождано от говоренето за него в нарочни места („салони“). Такова „нарочено място“ беше и нашето в Студентския клуб към Университета, на което е бил гост и самият Васил Попов.

356

На д-р Владка Вълчева  – посвещение към „Оня от приказките“ в „Сед мият живот“ (1982). Нямам нейна снимка, но имам думите £ в пис-мо от 11.01.1999 г.: „Помниш, че беше сънувал годината на смъртта си, но все не ми се вярваше!“ Да, помня, но не с пророчеството, а с резкия му протест: „Аз не съм вече ваш и вие не сте моите!“. Става дума за нас, живите му съвременници, и за мен включително. Жизнеността му беше неизчерпаема, любовта към Отечеството – неистова. Можехме да му се възхищаваме, но отдалеч – близо край Йордан Вълчев хвърчат искри. С изключение на д-р Владка Вълчева, най-вярната стража и днес на негова-та памет. Всъщност те бяха „ония двамата мъж и жена“ от приказките на Българския двайсети век.

357

На брат ми Енчо – докато „гази“ белия Дунав да му бъде топлина от бащиното огнище! – посвещение към „Славите ли Млада Бога?“ (1992). Това е моят отговор на едно негово писмо, писано от Куба през 1972 г. като курсант във Военноморското училище във Варна: „…Като се върна в България, ще разказвам за чудесиите на Хавана, за окръжния град Ка-магуей и малкото пристанище Нуевитас, откъдето ти пиша в момента. Сега тук е около 23 часа, 18 август, а в България е около 5 часа, 19 август. Хората от Бъзовец сигурно чакат русенския рейс, кубинското време е на-зад от гринвическото с 4 часа, а България е напред от Гринвич с 2 часа. Накрая не зная какво да ти кажа. „Добро утро!“ за тебе и „Лека нощ!“ за мене“.

358

„На жена ми Виделина  – сега и тук, моя аями!  – посвещение към „Българското шаманство“ (1995). Снимката е от четвъртия рожден ден на Вълю, на 10 юли 1998 г. във Велико Търново.

359

На Иван Радев – посвещение към студията ми „Поп Андрей с топа срещу „Жетваря“‘ Христос (един сюжет от българската политическа ми-тология) “, която излезе в четири поредни броя на в. „Зора“, от 6 февруари до 27 февруари 1996  г. Иван Радев тутакси откликна с тази надписана своя снимка: „На Виделина и Анчо за спомен в деня на 53 ми рожден ден на 26 февруари 96-та във Велико Търново“. На нея той е този, с когото бях най-близък в радости и беди от есента на 1964 г.

360

В памет на Атанас Донев – посвещение към „Див огън“ (1997). Беше син на мой приятел и го обичах синовно – помня го от детските му игри. В казармата беше гвардеец, такъв беше и в живота след това. А на сним-ката сме зимни силуети с ловни пушки през януарска ваканция в Бъзо-вец заедно с брат му Милен (първият вляво), когато е имало бял сняг в прозореца на техния дом, огън в бумтящата печка, звън на чаши и на техните две китари. И песни, много песни. Един от нас беше казал, че „смърт не може да има“. Нека да му повярваме.

361

В памет на проф. Стоян Генчев – посвещение към „Старобългарско-то езичество“ (2000). На снимката сме в търновския ми дом през 1989 г. Поетът Здравко Пеев (крайният вляво) е с открито чело и поглед напред (така се полага на поетите), Николай Москов (до него) е нещо си озадачен (той е известен журналист, тогава в областния вестник), Стоян Генчев е скептично усмихнат (такъв го помня открай време). И вестник има на масата – вероятно бистрим някаква истина от времето на „гласността“. Където е Стоян Генчев, там винаги става дума за нещо важно, което при-видно е от областта на етнографията, затова аз съм в необичайната за мене позиция на слушател. А и Николай Москов е сред свои – завърши с дипломна работа върху народните умотворения, публикувани от Илия Блъсков, но и сега „фолклорните теми“ в „24 часа“ са негова територия – не само „болезнения“ за всички въпрос за ракията, но и за истинските ни болки, лекувани от т. нар. народни лечители, за които издаде една търсе-на книга. Може и да не е вярно, но и тук виждам важния принцип „даром ви е дадено, даром го дарувайте“ – от Стоян Генчев на мен, от мене – на другите около мене и то, ей така, докато „отглеждаме“ приятелствата си.

362

На дъщеря ми Даниела Анчева и На сина ми Вълю Анчев – посвеще-ния към „Старобългарските шамани“ (2003) и „Славянската православ-на цивилизация“ (2007). На снимката съм с двете си деца през 2007 г. – с моите по моя четвъртвековен път от Университета до дома: отляво ми е старинна гора, отдясно – странното Търново. Пътят започва от Свети-те равноапостолни братя и от Патриарха, минава край иконата на Бого-родица и нейните стражи – монасите по парапета, край Строителите на царския град, продължава по Алеята на признателността, която започ-ва с основателя Александър Бурмов и завършва с чешмата на паметта, изписана от Панайот Димитров с такива наши букви, които приканват да бъдат погалени не само с поглед, но и с ръка. А после идва топлият бигорен силует на Картинната галерия и четиримата Асеневци, необхо-димият за всеки истински път мост над Янтра  – отвъд него са Майка България и Левски. Подреден по хрумката на случая, все пак аз приемам, че е направен и заради мен, защото тъкмо в написаното и публикувано през тези 25 години аз съм се вживявал по необходимост във времената на всичките паметници на този мой път. Дали той ме е уловил или аз не го пускам? А като баща си оставям и Дани, и Вълю сами да избират своя път.

363

На Тодор Моллов – вече тридесет години сме като два вола в браздата на същата нива, която някога заора Господ. Нему слава! – посвещение към „Славянската православна цивилизация“ (2012). Снимката е правена на 1 октомври 1985 г. от Юлия Димитрова, но изборът да застанем под Па-триарха е мой – заради предусещаните още тогава думи в посвещението. Всъщност, не съм могъл да предвидя тези тридесет години, но очевидно много съм искал да ги имаме. И особено последните десет години, кога-то ми липсваха ориентири в големия сюжет за славянската православна цивилизация. Десетки са издирените от него и то по собствен почин сту-дии, монографии и паметници, стотици са часовете, които ми е отделил за разговори. Нека се знае – аз не писах сам излезлите вече три тома на поредицата. С мен беше Тодор Моллов.

364

В памет на баща ми Йордан Анчев Енев (31.01.1923 – 19.01.2008) – пос-вещение към „Славянската православна цивилизация. 3. Неделникът на българските патриарси и архиепископи“ (под печат). На снимката е баща ми през 2005 г. през погледа на внучката си Дани. Баща ми е в мен, но не изначално, а откакто не мога да му го кажа. Беше ми дал свободата да избирам сам пътя си, по който той ме подкрепяше според силите си. Как добре го разбирам сега, когато синът ми Вълю вече е по-висок от мене и трябва да гледам нагоре, когато двамата разговаряме прави…

365

В памет на майка ми Йордана Петкова Анчева (12.01.1924 – 20.04.2011) – посвещение към подготвения за печат четвърти том „Сла-вянската православна цивилизация. 4. Великата църква на Царевград Търнов“. Двамата с баща ми през лятото на 2007 г. у дома в Бъзовец през погледа на внучката Юлия (†2009). Това беше последното светло лято в нашия дом, в който те ме посрещаха, седнали на пейката отпред, до прага на портичката. След болниците и санаториумите се връщах тук, за да ле-кувам тялото. И след неуспехите – пак тук, където душата ми намираше покой под грижовния всеотдаен син поглед на мама. В последните ис-тински зими (и без да има някаква неотложна нужда) аз слязох от влака на спирка Батишница и седемте километра до Бъзовец изминах в снежна виелица – никаква кола, пътят беше затрупан с почти метър сняг, а кога-то се отропах в къщи, вместо очакваните поучителни думи тя каза: „Ти и от времето не се плашиш!“ И докато пиех полагащото се горещо вино с чер пипер, още тогава си дадох сметка, че това е най-голямата похвала, която съм получавал от света. Мама знаеше цената на думите…

366

На Валентина Павлова – едно късно посвещение – това би следвало да напиша към „Червен – име на нашата памет“, което намерих в папка-та с вторите екземпляри на изпратени от мен писма. Както съм изрекъл непредпазливо в началото на анкетата, за мен при връщането назад във времето е по-важно да откривам и у себе си неща, които не съм подози-рал, и да ми е интересно. И ето че се случи, защото не съм виждал този свой текст публикуван. Най-вероятно той (приложен към писмо без вто-ри екземпляр) е имал само един читател. Сега, когато публикувам „Чер-вен – име на нашата памет“, сметнах за редно да впиша и посвещението, което онагледявам със снимка. На нея съм на Червен през юли 1986 г. с Валентина Павлова, която преди беше Валентина Бояджиева, а е и Васи-лена от новелата „Селищна могила“ (както Василена, така и Валентина беше кръстена на партизанското име на баща си). С Валентина Бояджие-ва се срещнахме на Света гора през 1965 г., бяхме състуденти, а с баща £ Николай Бояджиев – по страниците на „Девети“ (през февруари 1944 г. съдът в Провадия беше произнесъл третата му смъртна присъда). В го-дините на тази снимка Валюша беше редактор в „Българска фотография“ и чрез нейната изложба средновековният Червен се появи в българските дипломатически представителства по света.

367

Въпреки че се съпротивлявам, снимката ме принуди към равносмет-ка чрез трите точки на моето лично пространство  – изначалното село Аспарухово, средновековният град Червен и царственият Търновград. Вероятно несъзнавана, но неслучайно избрана от мен представителна извадка от географията и историята на българите. Малко е това прос-транство, нашир и длъж се обхожда и оглежда за ден с кола, но в него са Плиска, Мадара и Велики Преслав. И ми е напълно достатъчно за раз-говора ми с някогашните му обитатели. Аз чрез тях съм жив и те чрез мен – също. Защото сегашното време не съществува.

Червен – име на нашата паметНа Валентина Павлова – едно късно посвещение

И днес след толкова съсипии  – от свирепи пришелци и жестокото време – средновековният град Червен изглежда все така могъщ, строг и величествен. Милостиво посипан като скъп мъртвец с родна пръст, за-пазил основи под диви треви и храсти, за векове обитаван само от змии, той започна да „възкръсва“ изпод ръцете на археолозите едва отпреди две десетилетия. Внушителните останки от крепостни зидове, бойни кули и църкви са сбъднати надежди за археологическа сполука на Виолета Ди-мова, Никола Ангелов, Соня Георгиева, Стоян Йорданов и сред тях – на родения в едноименното село в подножието на крепостта Димитър Ива-нов. Какъв светъл символ има в това от своя кръв да бъде опитната ръка, посегнала към святото място на предците! Защото всеки път намереният под грамадата камъни пробит череп на воин или тържествено изпънати-ят скелет в каменния гроб до църква може да се окаже неговият същин-ски далечен прадядо.

Над къщичката на археолозите в лятното озвездено небе виши си-лует дванадесетметровата кула, от зъбера £ преди час отлетя гарванът-столетник и отминава тръпката от зловещото му програчване, руините излъчват топлина  – в здрача миналото внезапно става ласкаво, и ние завиждаме на Виолета Димова, която всяко лято, вече четвърт век, е в Червен. А какво търсим и ние тук, на изгърбения от спомени хребет? Ис-торията е онова, което виждаме или искаме да видим от миналото, а не онова, което наистина е било. Затова и във времето, когато е „наше“, е за-ложена скрита симетрия с възможност за бъдеще и за възмездие, но ко-гато „замръзва“ в моментната снимка на руини от зидове, във фрагменти от съдове или в отломки от мраморни фризове, то вече е отделено от нас, асиметрично е като диаграма на трус, начупено и назъбено. Озъбено! И

368

очакващо от нас с въображение, а не с възстановки (не дай, боже, и тук на Червен!) да го продължим в себе си. И окото на фотоапарата трябва да „прогледне“ с окото на ваятел в часа на изгрева и в часа на залеза, взряно в алената душа на мака, разцъфтял върху зид.

Вървим с Валентина Павлова и Васил Ананиев, стопанина на това желано от трима ни „око“ – твърде много искаме от него. Ще запомни ли онова, което виждат нашите очи: в поройнината от наскоро падналия дъжд лъсва фрагмент от сграфитокерамика със запазено изображение на птиче крило (а другото къде е!), зеленее тънка монета с монограма на цар Иван Шишман (а защо тъкмо неговия, на последния цар!), под кула-та вдигаме глава към небето, някой гледа към нас от бойницата (нали са вярвали, че душите на защитниците на Отечеството отиват в небесните селения!). Живо е останало словото върху камък. Отбелязали са своето присъствие под това небе, но преди седем-осем века, Георги, Добре, Мом-чил, Стоян и неколцина още. Колкото да знаем, че наши имена са носили и ония, сътворили чудото Червен! А църквите – те са вече тринадесет – са без имена! Археолозите ги именуват с номера по реда на откриване-то. Някъде силуетите им са триметрови. За да ни поразява стройността им. А какво ли е било още по-нагоре! Нали за височината над погледа е мястото, предназначено за изящните изкуства  – сложно орнаментира-ни фризове, декоративни розети, мраморни релефи и керамични икони. И стенописи. Върху отломък от стенопис, голям колкото човешка длан, светло и ведро гледат към днешния човек Богородица и Младенеца – днес приютени в експозицията на Националния ни археологически музей. За да свидетелствуват, че Боянският майстор и оня от скалните манастири до Иваново, не са били велики самотници.

На Червен всичко е истинско. Можеш да се изкачиш по истински стъпала към бойниците на кулите или да слезеш към кладенеца на во-дохранилището. И когато те обгърне мракът му, останал от онова време, да възкликнеш удовлетворен, че най-сетне и Българското средновековие има свой тогавашен покрив. Истински са и опалените от пожарите на битки камъни на крепостните порти – Червен не се е предавал без бой!

Зидовете на цитаделата на червенския воевода поразяват с мощност-та си. Сигурно владетелят им е бил феодален подтисник. Но той е бил и оня, който е възсядал боен кон тъкмо в тоя широк и бухнал в трева двор, за да последва своя сюзерен, търновския цар в дни на победни битки или отчаяна бран – с цар Калоян при Одрин и с цар Михаил Шишман при Велбъжд.

Познат на домашната летописна традиция още от Първото българско царство, известно митрополитско седалище и военно-административен

369

център на област на Второто, „смалил се“ през времето на робството до будно селце (оттук са родителите на Баба Тонка), Червен вдъхнови Ра-ковски, учуди Феликс Каниц и Карел Шкорпил, но и до днес той все още чака да бъде открит от всички нас, наследниците, за да бъде включен в христоматийните примери на нашата българска памет!

Той ви очаква!

Анчо Калоянов

370

ПОЯСНЕНИЯ КЪМ ШАРЖОВЕТЕ

Това е рисунката на Петър Стефанов, спомената в най-ядовитото писмо на Йордан Вълчев до мен от 25 април 1983 г. (и най-ценното за мен). Не изпълних предписанието му да я сложа в рамка, за да не я пора-зява прахът, просто я прибрах в скромния си архив. Оказа се, че в непо-слушанието си съм постъпил най-целесъобразно, защото съм я опазил от светлината, пагубна за нея. Сега Петър Стефанов, и той от някогашни-те фолклористи в кръжока „Михаил Арнаудов“, е мой колега и скорошен професор по детска литература, а според надписа, едва личи, рисунката е направена у дома в Бъзовец на 13 септември 1980 г.

371

Двата шаржа на Борис Димовски са от Шестия национален симпо-зиум на българския фолклор в Дома на хумора и сатирата в Габрово на 8 – 10 юни 1982 г. Сред участниците бяха Радой Ралин (с доклад) и Борис Димовски (онагледяващ словото му). Така, както беше в „Люти чушки“, инкриминираната книга на двамата (заради подписа на Тодор Павлов, председател на БАН, с който завършваше опашката на свинята при епиг-рамата „Сит търбух за наука глух“). Бях горд притежател на скандална-та книга (купих си я легално месеци след разправата в книжарницата в Дългопол  – живял съм по места, където забраните не стигаха толкова бързо, а може би и въобще не са стигали, които обаче означава, че и поз-воленията с благините си не бяха на една ръка разстояние). Сред фолкло-ристите бях единственият белетрист, вече член на Съюза на българските писатели, а и познавах Радой Ралин, който лично пред мен изходатайства да бъда зачетен от Борис Димовски. И ако „официалният“ шарж е копие, то предвиденият само за мен е оригинал… Добре илюстрират използва-ната от граматиците игрословица „Искам да съм такъв, какъвто бях то-гава, когато исках да съм такъв, какъвто съм сега“. Но, право да си кажа, винаги съм мислил, че съм такъв – и сега, и тогава. И дори когато бях без брада…

372

Що се отнася до брадата – веднъж я обръснах по заповед. Да опиша случилото се ме подсети Иван Станков, а да е сред шаржовете на Борис Димовски избрах аз. По времето, когато с Иван Радев наистина бяхме млади, но вече с бради, Георги Данчев празнуваше успешната защита на големия си докторат в престижния тогава хотел „Янтра“. За вечеря-та беше поканена цялата наша катедра, но с Радев тръгнахме „почти за-къснели“. А се оказа, че ни чакат само нас двамата. Изнизахме се покрай всички, пред очите на най-официалните – тогавашния първи секретар на Окръжния комитет Николай Цонев, ректорът ни проф. Димитър Филипов и много други. Ние – почти като Кирил и Методий, те – като същински триезичници. Дори подрекоха нещо, затова не се изненада-хме и двамата, че на другия ден Филипов ни извика на разговор, мене от лекции, Радев – от къщи, „по чехли“. Срещнахме се под надписа, че сме Университет от 1371 г., където беше назначена и срещата (според Радев – за да няма истинска среща, а да говори само той, Филипов). Съзряхме и ректора си под сянката на Патриарха с архитекта на Университета. Осво-боди се от задълженията си и тръгна към нас, а ние го пресрещнахме по средата на пътя (инициативата поде Радев) за да сме все пак насаме: „Досещате се защо съм ви извикал… Дотегна ми да ми правят бележки от високо място… Обръсвате ги още днес!“ Аз казах: „Не мога, вземам кортизони заради саркоидозата в ударни дози, брадата става много твър-да!“ Светкавично: „До кога?“ „След месец приключвам“ – казвах и в двата случая истината, въобще не ми мина на ум да се бунтувам, макар да не носех брада само заради кортизоните. „Тогава след месец обръснат!“. И Димитър Филипов, към когото запазих уважение до последно, направи крачка, за да се отдели от нас, защото за Радев заповедта не можеше да се отлага, както при мене. Иван Радев обаче му прегради пътя, пресече го, а Филипов спря и почервеня: „Какво има?“ „И аз имам съображения.“ „Какви?“ Отговорът беше: „Лични“. „Не се уважават“ – каза Филипов и поиска да заобиколи пречката си. И тогава чух с ушите си: „Че вие така може да ме накарате утре да се разкрача и да ме кастрирате! Аз да не би да трябва отново да се съглася с Вас!“ Не само беше казано, но и добре чуто. Ректорът му забрани да излиза на лекции с брада, отмениха му на-учна командировка до Белград (ако добре си спомням), Иван Радев дори си обръсна брадата, но веднага пак я остави. За себе си не помня дали наистина я обръснах или се възползвах от суматохата с Иван Радев. През пролетта дойде Евтим Евтимов, повикаха Иван Радев да го представи в Аулата. Не съм бил долу в кафенето при Тотка, където гостите бяха пока-нени след срещата, но Радев ми каза, че първата наздравица била за него, а не за Евтим Евтимов: „Бръснах го, стригах го, но той си остана такъв, държи на своето! Да ни е жив и здрав такъв!“. Наздравицата предавам

373

приблизително, но съм сигурен в добавката на Филипов: „Пък и напосле-дък разбрах, че някои съветски другари също ходят с бради!“ Всъщност Димитър Филипов беше широко скроен човек и „съветските другари“ бяха езоповски камуфлаж – той оцени по достойнство мястото на един необходим на Университета авторитет, какъвто вече притежаваше днеш-ният академик Иван Радев. Било е през 1979 г.

Портретът е правен в Бъзовец от Дани през есента на 1985-а, вероят-но около дните, когато сме празнували у дома нейния 16-и рожден ден. Според това, което си спомня сега – много набързо, позирал съм около половин час, когато свършили и донесените за друга цел бои. Така ос-танах и недорисуван, но така ми се пада, защото едва сега, когато го из-вадих на показ пред приятели, разбрах, че дъщеря ми Даниела Анчева е роден художник…

СЪДЪРЖАНИЕ

Иван СтанковПохвално слово за Анчо Калоянов ............................................................. 7

СТАТИИ

Димитър Михайлов Препрочитайки Анчо Калоянов ..............................................................11

Тодор МолловТоталната етнология на Анчо Калоянов (Българските придобивки) .........................................................................22

Ангел ДюлгеровОт род в род… ...............................................................................................49

Йово НеделчевЗа книгата на Анчо Калоянов „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ .....................................................................................85

Сава ВасилевРазказвачът и любовта .................................................................................88

Иван СтанковДив огън ........................................................................................................105

РОМАНЪТ „ДЕВЕТИ“

Антония Велкова-Гайдаржиева„Девети“ или за опита да се живее с истините за Девети .................112

Романът „Девети“ на Анчо Калоянов и мисленето за историята в съвременната българска литература (Дискусия по повод романа „Девети“ на Анчо Калоянов) .............119

Димитър КръстевРазказите на паметта срещу наратива на историята (Бележки по полетата на „Девети“) .......................................................143

Йово НеделчевРоманът „Девети“ на Анчо Калоянов ....................................................149

Руси РусевРоманът „Девети“ на Анчо Калоянов – роман за българското преломно време ...........................................................................................153

Панко АнчевВластта като разделителна линия (Романът на Анчо Калоянов „Девети“)............................................................................................................. 159

ДРУЖЕСКИ ПОСЛАНИЯ

Четири писма до приятеля Анчо Калоянов ...............................................166От Иван Станков .......................................................................................166От Петър Стефанов .................................................................................169От Радослав Радев.......................................................................................172От Сава Василев ..........................................................................................174

Радослав РадевСезоните на Анчо Калоянов .....................................................................177

Иван СтанковДуми за кръжока по фолклор ..................................................................182

Петър СтефановДо Подуяне и обратно или спомен за детско-юношески роман, трабант и сърна ............................................................................................185

Иван ХаралампиевГоре на могилата ..........................................................................................190

Младен ЛюбеновСказанието за железния кръст (Интервю с Анчо Калоянов) ..........193

АНКЕТА

Литературна анкета с Анчо Калоянов, проведена от Иван Станков в периода от 25-и април до 17-и май 2013 г. ............198

ПИСМА

ИЗБРАНИ ПИСМА до Анчо Калоянов и от него ......................................278 1. От Държавно издателство – Варна (25 април 1969 г.) .................278 2. От Иван Радев (вероятно от май 1972 г.) ........................................280 3. От Андрей Германов (14 юли 1972 г.) ...............................................280 4. От Андрей Германов (1 септември 1974 г.) .....................................282 5. От Марин Георгиев (9 януари 1976 г.) ..............................................282 6. От Йордан Вълчев (Нова година, 1982 г.) .......................................283 7. До Емил Андреев (17 февруари 1983 г.) ..........................................284 8. До Йордан Вълчев (19 април 1983 г.) ...............................................286 9. От Йордан Вълчев (25 април 1983 г.) ...............................................28710. От Иван Станков (9 април 1985 г.) ...................................................29111. От Емил Андреев (27 юни 1985 г.) ....................................................29212. От Георги Марковски (16 септември 1986 г.) .................................29313. От Стоян Генчев (17 октомври 1986 г.) ............................................29514. До Иван Радев (12 септември 1987 г.) ..............................................29615. От Веселин Андреев (27 февруари 1988 г.) .....................................29816. От Върбан Стаматов (3 ноември 1988 г.) ........................................29917. От Веселин Тачев (26 февруари 1990 г.)...........................................30018. От Галя Константинова (8 февруари 1999 г.) .................................30119. До Иван Станков и Димитър Михайлов (8 юни 2001 г.) ............30320. От Петко Александров (20 септември 2006 г.)...............................305

СНИМКИ, ШАРЖОВЕ, ПОРТРЕТИ

Анчо КалояновНещо като пътеводител, нещо като скалпел, нещо като игла и конец за съшиване на фрагменти в общ сюжет ...............................307Посвещения ..................................................................................................353Червен – име на нашата памет .................................................................367Пояснения към шаржовете .......................................................................370