5

ПРЕДИСЛОВИЕ InSpiro / брой №1 (17) / март 2012

* Игра на думи, съставна от spiro – дишам, издишам, жив съм, замислям, обзет съм от нещо, вдъхновен, вълнувам се и in-spirаtio – вдъхновение

„...аз съм щастлив човек: обичат ме тези, дето бих искал да ме обичат, ненавиждат ме точно оне-зи, дето бих платил да ме ненавиждат”.

Константин Павлов

InSpiro*, колеги!

Много е нездравословно в българското здравеопазване, което се е впило в телата ни като креватна дървеница. Няма ефективен диалог между лекарите и Системата на тяхното предизвестено професионално унищожение. Когато трудът на медиците се измерва с количество клинични пътеки, не може да се очаква световно качест-во. То ще дойде, когато си отиде Системата. Няма та-кива каръци като българските медици. Безнадеждни ма-зохисти, работещи на ишлеме, удържащи на бой, глад и арести. В държава с 40/100 000 заболеваемост от тубер-кулоза и закрити специализирани белодробни диспансери повече ни отива ролята на мъченици. Заради недъзите на Системата смърдящи на жълто медии наричат ле-карите убийци, тарикати, некадърници и им отнемат радостта от професията. Случайни журналисти рият в мръсотията като диви прасета, а други се държат като джуджета, които мечтаят да бъдат плодовити като Дядо си Коледа. Някога Чърчил казал на събралите се око-ло него журналисти: „След като се уточнихме, че сте прос-титутки, кажете каква е цената ви?”. Мога да позная. Не по-висока от тази на единадесетте (дванадесетте?!) „апос-толи-слухари” в Светия синод, Бог да ви пази от свете-ната им вода и тайните им вечери. Както пише онзи неприятен тип Карбовски: „Всяка власт е дадена от Бога, дори и тази, която служи директно на дявола”. Вече не бих се доверил на поп, без да съм го прекарал през детектор на лъжата. След безсрамните разкрития в Синода и обясне-нията на варненската митрополия по повод историята с лъскавата лимузина на агент Ковачев (Кирил), ми се на-трапва още една мисъл: „Да говориш без морал е най-опасно,

ако си облечен в расо”. Когато един църковен служител се вози в очевидно скъпа кола, не трябва да се държи като нагъл пладнешки хайдутин. Жоро Чалдъков написа скоро: „Развивайте моралните си рефлекси – радвайте се и се учете от умните и морални хора”. Точно тази мисъл трябва да виси на портата на Светия синод. Иска ми се в България да действа мюсюлманският закон на талибаните (нау-чих го от Димитри Иванов). Когато мюсюлманин с тали-банска кръв каже на жена си три пъти „Не те искам”, тя трябва да си ходи. Това е достатъчно за законен развод. Кой казва, че при мюсюлманите няма добри закони. Така искам да се разведа със Здравната система, НЗОК, кли-ничните пътеки и Светия синод. Не желая да чета и пи-санията на самозвания графоман Евгений Дайнов, който се намърда между бедрата на демокрацията и пише сре-щу медиците небивалици за хонорар, по-висок от запла-тата на начинаещ лекар или опитна медицинска сестра. Такива като Дайнов са осеменители на лицемерието и не вярвам на обществената им загриженост и топлината на чувствата им. Както беше казал един от американ-ските президенти, „ако усетиш топлина, да знаеш, че си се напил и си пикаеш в панталона”. Колегата Жоро Байчев ми написа, че „истината трябва да стои в очите, върху дланите и езика”, а аз си мисля, че в България твърде често имаме толкова истина, колкото е кофражът и арматурата в гърдите на някоя Златка. Затова лицето Дайнов да ходи да вари ракия и претака зеле в с. Миндя, защото право-писните му грешки предизвикват дружен смях в интер-нет-форумите и ще му препикаят професурата.

Президентът Шарл Дьо Гол се срещнал с френски ка-рикатуристи. Привикал ги при себе си Генералът и на въпроса им защо го прави, отговаря: „За да ме разгледате по-добре, преди да започнете да ме критикувате”. В България безкритичното обругаване е национално упражнение от задължителната програма и се случва без предварител-

6

но разглеждане на субекта. Колкото по-успял с талант и труд, толкова по-подходящ за жертва. Най-добре е жертвената овца да е известна като Христо Стоичков. Един български научен пуритан, известен само в преде-лите на домашната си тоалетна, реши, че Ицо е недос-тоен за почетната титла „хонорис кауза”. Само защото му се струва недостатъчно образован. А още от усойно-то време на зрелия социализъм е известно, че всеки по-луграмотен българин може да се образова, стига да има търпение и упорство. Както пише журналистът Калин Руменов, ако воплите на подобни псевдоинтелектуалци „не са псевдоаристократични клубни комплекси – трябва да са топли селски чувства към случайно наминал другоселец през на-шата кръчма”. Ето един пример със самобитния Василий Шукшин, който при явяването си на приемен изпит в Московския държавен университет по кинематография (МГИК) на въпроса на комисията дали е чел „Война и мир”, отговаря просто – НЕ. Немислимо за един съветски ин-телектуалец. Колко българи ще признаят своята недос-татъчна грамотност и професионализъм? Затова вмес-то на такива като Шукшин, ще се радваме на „световни хитове” като „Мисия Лондон”, чиято стилистика и език са взети от драм-кръжока на бургаските хамали и са не-понятни за средния европеец. Нещо като виенска торта със зелева чорба. И понеже си нямаме много стока, която да има евроцена, трябва да тачим Стоичков, киселото мляко и таратора. Какво ли би казал „елитарният” плов-дивски доцент Цветозар Томов на британската крали-ца, която връчи титлата „сър” на футболния треньор Алекс Фергюсън? В сравнение с титлата „хонорис кау-за” от Университета в Оксфорд, дадена преди години на Диего Марадона, тази на Стоичков е като геврек с голяма дупка. Покрай Христо скромният Пловдивски университет има шанс да стане толкова известен из-вън България, колкото никога не е бил. Малцина знаят, че няма български университет измежду първите 500 университета в света и ни е нужен супершанс, за да ни се случи някога. По-скоро ще влезем в „Гинес” с най-мно-го професори на глава от населението и с двама-трима пишман-доценти за научен разплод. Вече трудно разли-чаваме понятията „български принос в науката и принос в българската наука“. Така се объркахме в балканското си тесногръдие, че заприличахме на гинеколог, който е от-крил микрокопие на „Тъй рече Заратустра” във вагината на фолкпевица. Няма свършване нашата самонадеяност. Както се казва, всичко си има край, само саламът два.

Всички простотии на медиите, системата, синодал-ните отци и нашенските интелектуалци ще си ги носим като акне. Към тази напаст трябва да се отнасяме като онзи циганин от разказа на Радичков, който като видял малките циганчета да се въргалят в една кална локва, възкликнал: „Лебеди мои!”. Такива са и нашите лебеди. В „турско” смe имали Мидхат паша, а сега си имаме полу-грамотен Цар Киро. Първият е работил държавнически за своя вилает, вторият години наред го граби и демора-лизира с неплатени данъци и самоуправство. Скоро ще ни

дотрябва един нововремски Филип Тотю да ни защити от нагли цигани като Кирил Рашков. За утеха ни остана онова, което изписаха хората от Катуница върху един плакат: „Бог да пази България! Държавата на колене пред един неграмотен циганин!“. Сякаш чувам как Алберт Айнщайн изрича: „Има само две безкрайни неща – вселената и човешка-та глупост. За първото не съм сигурен.”

Мечо Пух беше казал, че малките неща заемат най-голямо място в сърцето. Този брой е посветен на такива малки неща – периферните (малки) дихателни пътища. Ще откриете отговори на почти всички въпроси – как-ви патогенетични процеси се разиграват върху един тенис-корт, разположен във вашите гърди, за ползата и ефективността от лечението с малки частици, за предимствата на това лечение, за новите инхалатор-ни технологии, доставящи малки частици. Доверил съм се на приятели, които уважавам не само заради техния професионализъм. Отношението им към темата е дос-татъчно отговорно, за да им поверя текстове, които предизвикват. Винаги се справят по-добре от очаквано-то. Смеем да се надяваме, че след този брой всички ще знаем повече, макар че „колкото повече учиш, толкова повече знаеш, колкото повече знаеш, толкова повече забравяш, колкото повече забравяш, толкова по-малко знаеш.”

Какво още се случи до отпечатване на броя• Дадохме път на новия дългодействащ бронходила-

татор Indacaterol и се надяваме да оправдае наше-то доверие.

• Ревизия на световната инициатива GOLD, която препотвърди предимствата на бронходилатато-рите в началната терапия на ХОББ, но даде допъл-нителни основания и за по-ранен старт на комби-нирането им с инхалаторни кортикостероиди.

• На 11 февруари ни напусна Уитни Хюстън - най-ве-ликата Дива, която е почела с гласа си света на поп-музиката. Тя беше истинско вдъхновение за мен, а вероятно и за много от вас, които са сигурни, че гениалните певици останаха с една по-малко. Ако някой от вас е проследил директното предаване на церемонията по погребението на Уитни по BBC News, е станал свидетел как един такъв трагичен повод се превръща в празник за всички, които оби-чат красивата и даровита музика. Всичко това се случи в баптистката църква New Hope в гр. Newark, щата Ню Джърси, където Уитни Хюстън е пяла като дете. След тази прощална церемония вече със сигурност знам защо българската православна църква няма шанс да остане близо до хората.

Бъдете здрави, любознателни, обичани и вдъхновени!

Пишете ми безразсъдно смело на: koro_55@vma.bg

Коста Костовмарт 2012