РЕНИ ВАСЕВАСЪТВОРЕНИЯ

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде

размножавана или предавана по какъвто и да било начин без изричнотосъгласие на автора или на издателство gabriell-e-lit.

© Рени Васева, автор, 2019© Габриела Цанева, художник, 2019© Габриела Цанева, корица, 2019© Издателство gabriell-e-lit, 2019ISBN 978-619-7520-26-1 ePubISBN 978-619-7520-27-9 pdf

РЕНИ ВАСЕВА

СЪТВОРЕНИЯ

Издателство

gabriell-e-litСофия, 2019

СЪДЪРЖАНИЕ

СЪДЪРЖАНИЕЦИКЪЛАЗ И ГРАДЪТ

В ПРОЗОРЕЦАСИНИЯТ ПЕРВАЗМЪГЛАТА СЕ ЛЕПЕШЕ"ВИТОШКА"РЕКВИЕМ

___1______2______3___

ЗВЕЗДИТЕ ПОСЛЕДНИ ИЗТЛЯВАТЕСЕННА ПРИВЕЧЕРДЪЖДЪТ МЕ ОБЛИВАЧУДОВИЩЕНА ПРАГА НА ЗИМАТАКВАРТАЛНА ПОЕМАКОГАТОГЛАДДЪРВОМРАЧИНАЕСЕНКОЛИЧКИТЕКИНОЦИКЛОППРОМОЦИЯ

ПАНЕЛИТЕЕСЕН В КВАРТАЛАШУМЪТ НА БУЛЕВАРДААНГЕЛИЕСЕН, МЪГЛИВО, НЕЯСНОСГРАДАТАСАМОТНОТО ЛИСТОБЯЛО И ЧЕРНОГРАДСКА ЕСЕНЕСЕНТА КАТО МАЙКАПУСТИНЯТА МАМИТРАМВАЙЧЕТОНЯКОЙ РИСУВАШЕСВЕТЛИНА И СЯНКАЕСЕННИ НОТИИЗЧЕЗНА СЪНЯТЛИСТАМОЛИТВАГРАДИНАТАГОРАСТАЯТАДУМИТЕ НА СВЕТАПУСТАТА КЪЩАВЕЧЕРСВЕТЛИНАОТ ИМЕТО НА ЖИВОТНИТЕПО ВОДАТАЗАМИНАВАНЕ

ЗАЛЕЗПРАНЕТОДВЕТЕ КЪЩИЦИСТЪПКИВЛАКЪТИЗГРЕВЪТ ПЪЛЗИПОЕТПОЕМА ЗА ГРАДАОДИСЕЙВ ЦЪРКВАТАВРАТАТАОГРАДАБАЛКОНЧЕТОБАСЕЙНЪТПЕЙКИТЕМОЯТ ДЕНХУДОЖНИККРАЙНИЯТ КВАРТАЛСЪЩЕСТВИТЕЛНИ И ГЛАГОЛИПРЕД БЛОКА

ЦИКЪЛГРАДЪТ И МОРЕТО

ИСТАНБУЛ 1ИСТАНБУЛ 2ИСТАНБУЛ 3ИСТАНБУЛ 4ИСТАНБУЛ 5ИСТАНБУЛ 6

БОСФОРА 1БОСФОРА 2БОСФОРА 3БОСФОРА 4

ЦИКЪЛАЗ И ТИ

СЕРАФИМСТАЯТА

____1________2________3____

ПРЪСТИТЕ НА ВЯТЪРАСМИСЛОЗНАЧЕЩИПРИСЕДНА ГОСПОДПОТЪНАЛ СИЗАЛЕЗПРИКАЗКАНА ПЕРОНАМАСТИЛОТОСТУДЕНОНЕБЕСНО ЦАРСТВОСЦЕНАНЯКОГА, ПОСЛЕ НИКОГА...ТРАМВАЙ НА ЖЕЛАНИЯИМА ЧАСОВЕВЕЩИЦАРАЗГОВОР С М. М.КАМБАНИТЕ

АНГЕЛСКОПЪРВИЧНИСЕНКИТЕ НИ ТРЪГВАХАДИАЛОЗИНЕРАЗДЕЛНИВСЕКИ КРЪСТ Е ЗНАМЕНИЕДИВОТО СЛЪНЦЕПЪТЕКИБАВНОНА ДЪНОТО НА КЛАДЕНЕЦАМУЗАТА НА ГНЕВАМОИТЕ СЪНИЩАСАМОЛЕТИПОСЛЕДНИЯТ ЩРИХПОГЛЕДНИ МЕЛЯТО ЗАД ЪГЪЛАКУТИЯТАПЛАНИНАТАСМЪРТСМИРЕНИЕСЪНИЩАЗЕМЯТАЧЕРНОЛЮБОВЩАСТИЕЗВЕЗДИМЪГЛАТАБИТИЕ

УТРИНИСРЕЩАКОТКАТАПРИСТИГАНЕНЕЖНОСТМОИТЕ ДУМИДЕН 1ДЕН 2ВРЕМЕТО В МЕНКАТО РОЗАТАЧАДЪРЪТ И АЗПОЖАРИНАСЪНVIA DOLOROSAВ ТАКИВА ДНИКАПЧИЦИ ДЪЖДЗАБЪРЗАНИМАЛИНОВО ВИНОФОНТАНИТЕ

ЦИКЪЛАЗ И МОРЕТО

ОЛТАРИТЕ НА МОРЕТОНА МОРСКОТО ДЪНОВЪЛНАТА ПОЛЯГАШЕРУСАЛКИЛОДКАТАЕДНА РЕКА ТЕЧЕШЕРЕКАТА

ВРЕМЕТОБРЯГКАФЕ НА ПЛАЖАМОРЕТОМАРИЯСЪРДИТОЖЕНАТА И МОРЕТОМОРЕТО ПОТЪМНЯВАШЕМОРЕТО МЕ ЗАЛИВАШЕМОРЕТОНЕ ПРИЛИЧА НА ЧУДОВИЩЕ

БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ

ЦИКЪЛ

АЗ И ГРАДЪТ

В ПРОЗОРЕЦА В прозорецана тясната ми стаяградът надничамокър, побелял.По- малко побелял,а повече потъналв неизбродима кал.И точно срещу мене,застанал до градинката,един строежме гледа със презрение.Но аз го утешавам,защото е самотен,защото е отчаян.И никое детедори не приближавадо празните му стаи-черни дупки в мрака.Навярно ще дочакатколедната вечербез ни една свещица,без сърчица, звездици,без кончета, шейнички...

И само гълъбитеще обсъждаттишината, вятъра,а в лъскавите си зеницище събират от трошицитена провидяно бъдеще,в което двама влюбенищастливо ще споделятв една от тези стаинай-романтичната вечеря.

СИНИЯТ ПЕРВАЗ Заставам пакдо синия первазна зимното стъклои в някаква омаянаблюдавамзапалената свещ.Мъжът държивъв шепатрепкащия пламък,а аз като насънпровиждам ощехляб и кръст.И нечия любов.Денят се е оттеглилв здрача,а аз не искамоще да заплача.Снегът засипватънкото стъклои скриваот очите мионези топли длани.С пламъка. Изпитвамблагодарност,че ги няма.

Но много ме е страхот сънищата. В тяхсе спъвам винагив крайпътен камък,помислила,че притежавам пламъка,помислила,че мога да летя...Докосвам веждата сии усещам топлатанаслада от кръвта.

МЪГЛАТА СЕ ЛЕПЕШЕ Мъглата се лепешепо мръсните прозорци.Отсрещният панелвъртеше климатиците,а болна светлинапроцеждаше пътечкикато фенерчетав най- тъмната гора.Такси ли да си викна,или да крача смелопо дупките в асфалта?Или да се провирам,воювайки с чудовища,които във мъглаталежат по тротоарите,а после най-внезапно,събудени във мрака,вторачват жълти фарове –очите на пазачиот приказката за войника.Ще крача раз-два, раз-дваи аз по своите пътища,ще викам свойта вещица,която във мъглатаще ми предложи чудо –огниво да запаляи с огън да засветя.

Ще бродя в слепи улици,ще казвам тайни думи,ще искам да се спускамв едно отвъдно време...Не зная вече себе сили ще търся, или тебе...

„ВИТОШКА” „Витошка” ме заливас коледни звездни сияния-престижният градски център,опакован надлежнов еленчета и елхички.Стиропорният Дядо Коледасе налива със кока-кола –демонстрация на рекламна усмивка.А седнал в краката му,някакъв старец се кискас беззъбата си уста.Сложил просещата паничкана реновирана плочка,опрял непосилната болкана сива стена,той надига шише със ракияи бърше с ръкав уста.-Наздраве! – подвиква,а Дядо Коледаоще по- широко му се усмихва.

РЕКВИЕМ ___1___ Очертания в мъглата:призраци на самота,къщи, чиито покривиприличаха на лодки,с множество пробойни,със изгнили скелетии мачти, килнали сена една страна...Пътуването бешеизненадващо спокойновъв океана от мъгла.

___2___ Очертанията след мъглата:призраците се усмихнахас очи прозорци,във които се събираше гнойтана запустението,а изронената дограмапротегна пръсти,за да ги стоплислед студената целувкана дъжда.

___3___ На снимката:мазилката стоеше на петна,но те изглеждахащастливо артистичнина фона на кирпича,а тя – готова за участиев конкурсза столично изкуство –един „модерн”или пък „постмодерн”.А всъщност –крайно лицемерен изразна съпричастиекъм онова, което вече никойне разбира.Един живот потъвавъв мъглата на света,у мен едно сърце умира...

ЗВЕЗДИТЕ ПОСЛЕДНИ ИЗТЛЯВАТ Звездите последниизтляватв ледена самота.Сърцето митръгва след тях.Кварталът се буди,панелите връзватв косите сиярка дантела,оранжева панделка,причудливо пристегналапокривните антени.Денят мие очите сив студеното на небето,разсънва се бавнос вкуса на кафетои мечтаеза топла закуска.Някои бързат,някои безотговорноизпускатбожественото начало,самотния взрив,от който си правимогнище.

То е нашетоново възкръсване.Сърцето ми,залутаносред звездното пепелище,търси единствениякосмодрум –за завръщане...

ЕСЕННА ПРИВЕЧЕР Есенна привечер,черковна камбана,смях на деца и на влюбени.Просяк припявашепесен на ъгъла,в шепа слънцето хванал. Жълта паричка,милостиня небесна,камбаните спряха да бият.А в тишинатадъжд кротък се плисна-сърцата ни да измие...

ДЪЖДЪТ МЕ ОБЛИВА Дъждът ме обливасъс сладостен дъхна миро църковно,дъх на елей и на билки.Изхвърлям чадъра,обърнат с хастара нагоре,а после, протегнала длани,се ръкувам със вятъра.Със своите нови ботушитанцувам по асфалта река,а колите подсвирват ядосанои хвърлят в лицето мипръски от кална вода.Богопомазана и щастлива,мокра до дъното на душата,аз искам да литна към тебе.Спира ме единственоболката в ставите –тя е земното ми притегляне.

ЧУДОВИЩЕ Чудовището в подлезаприсветваше с очи във мрака,една сълза отрони на перона,защото знаеше, че никой няма да го чака,когато електронният часовниктихо отброи дванайсет знака.Но аз пропуснах цифрите в червенои точно в полунощ престъпих прагана пещерата – влажна и студена.Застанах сам- самичка във тунела –със тънкото палто, без ръкавици, снелаот главата червената си шапка,оставила на вятъра от климатицитевсички кичури на своите къдрици.И звярът кротко ми протегна длани,докосна рамото ми и погаликосата ми, разчорлена и мокра.Примига със очите си огромнии щедро се разтвори за прегръдка...А аз усетих колко съм красива,преди да преброя последните си стъпки.

НА ПРАГА НА ЗИМАТА Когато листатаса вече погребани,а жълтият пламъкизтлява в чували,надлежно завързани,прибрани до кофите...Когато кварталътсъвсем посивее,дъждът е отмилцветовете му есеннии мъглите са спусналиплътна завесанад градските улици...Тогава дочувамезимната песенна нашето сбогуване,дочувамехладните думи,произнесени тихона стълбите.Посрещаме своите лицас наведени погледи,които бързо помръкватв кабината на асансьора,а устните,сливали се доскоро,са стиснатии замлъкнали...

Всеки се молиспомен да имапри пътуването надолу.На прага на своята зимание сме толкова голи...

КВАРТАЛНА ПОЕМА Кварталът разтривашесънен очите си,в които на пръстисе прокрадваше слънцето,беше облачна сутринс тънка мъглица,лениво увисналапо климатиците.Беше сумрачно някак,но светлинатаупорито изрязвашепрозорчета в тъмното.Със кафе и цигарастоях на терасатаи гледах смълчанотоградско разсъмване.Само птици нехайно,без мисъл за утре,възторжено чакахаизгрева златен,чух ги, захласнатипо своите думи,видях ги в щастливи,зелени палати.Кварталът разтривашесънен очите си,а аз още пиехкафе на терасата,мъглата се пръснапо градските улици,след нея сам изгревътим сложи украса.

Заблестяха стъклата,тротоарът потегли,наметнал палтоот слънчеви зайчета,светофарът най-послепрогледна в зелено,а аз те видяхкак вървиш срещу мене...

КОГАТО Когато човешкото ми гърлопресъхне,когато героитене са победители,а просто засищатдушите си с алкохоли пъдят наркотичния глад...Когато животъте оцеляване,падане (и падение)в чуждо пространство,скитане по омагьосани пътищас превити гръбнаци,скършени прешлени,на колене...Тогава ще трябвада взема решениедали да останапри млякото и мекиците,старата фурна,твоите устнии сладкия медпо двата ти пръста...Когато човешкото ми гърлопресъхне,а смъртта е навсякъде,сърцето ми ражда мечтаза тръгване през девет земии щастливо завръщанесъс жива вода...

ГЛАД И когато някойс весел гласни подвиквашеда чуемоня тих, заглъхващритъм на града...И когато някойлекичко побутвашев желаната от нас посокатоя ден...И когатовсички наши есенинеизменно свършваха,осиротели под куполана нямото небе...Светът не спирашеда се извивапо своята спирала,оглупял от щастиеи ослепял за онова-отвъдното, неясното,което от очите ниизвираше и търсешеза себе си пътеки.„Любов е” – мислехме.А беше само глад.По вечност.

ДЪРВО Едно дърво на магистралатапомахваше със няколко листенца,а вятърът го разсъбличаше безсрамно.Дървото се поклащаше,кафявите му пръстичертаеха невидимите пътищапо картичката на небето.Разбухваха се облацитекато яйчената пяна,която в ореховия сладкиш на мамаискреше със невинна белота.Дървото бе случаен гостна тази шумна и отчаяна планета,където подивелите колизаливаха света със своето его,а ехото кънтеше в хоризонтана тихата, усамотена равнина.То не разбирашетова неистово движение напред,но честичко сънуваше,че вятърът в косите му се спира,защото най- сетне и то пътуваше...

МРАЧИНА Кафето в чашатанехае днес за моето отражение.Потапя ме до дънотона черната мътилка,нагарча и две захарчета са му малко.Усмивката на бармана,по-тъжна от луната тая нощ,се крие зад кафемашината.Едно момиче ухае на канелаи се провира с парцала между масите.Мрачина.Все още няма много стъпки.Небето вън е някак си отвъдно-оранжеви отблясъци се стрелкати гонят всеки намек за това,че само през нощта сънуваме.Мрачина. Кафето е изстинало.Момчето с телефонана масата във дънотоприлича на граблива птица,която чисти човката си от кръвта.Денят полека се провирамежду паркираните ни автомобили.Махам му с ръка, оставилавъв празната си чашатъничка дантела самота.

ЕСЕН Закъснялата есенподритваше сухи листа,развяваше дълга полас много воланив жълто, небесно, кафяво,с оранжева, ярка дантела.Есента беше смела,защото си взе от годинатаоще дни, още нощи,тишина и кротички паяжинипо нависналите гроздове.Открадна топла земяи слънце със шепи загреба,наслага в дълбоки джобовемного спомени и късмети:кестен, зелено листо,перце от прелетна птица.Полата й дълга заметесиньо мънисто на пътя –от конска каруца,дето любов й предсказа.Измисли си някакъв празник...Есента боса пристъпвашекъм хоризонта на залеза.Закъсняла, ръцете й – празни.

КОЛИЧКИТЕ Покрай стенитесе приплъзват мълчаливиколичките.Ръце – накръст,крака – разсъхнат дънер,очите им – огнищабез топливо.А устните,присвити със презрение,полекичка се мърдат,сякаш че предъвкватза кой ли пътчовешкото си измерение.Приплъзват се количкитепокрай стенитес цвят на пясъки много им се иска вечеда са пристигналиоттатък.И много им се иска вечепо пасбища зеленида ги водяткрай тихите води,където в топла вечерсмирено ще се молят.

Приплъзват се количкитепо коридора,мрачен и окаян,потъналвъв следобедната дрямка.Приплъзват се,готови да преминатсамата долинана смъртната си сянка.

КИНО Киното старомодно запалиелектрическите фенерчета,скрити в червения плюшна пътеките.Очите ни още бяхав аквариумана стената отсреща,още плувахмес чужди съдби.Бяхме дребните рибина делникапред ликана холивудски звезди,бяхме сити на хляб,но гладни за зрелища.Киното угасивсички прожектори,а ние още се лутахмепо пътеката,дето свързвашеХензел и Гретелс вълшебнатастара гора.Някой беше наронилтрохичкиот своите пуканки.Стъпвахме плахо,едва-едва.Дали ще успеемда се измъкнемвсички?

ЦИКЛОП Опряла гръбдо влажната стена,сред полумракана пещерната влага,придърпвамсъс изтръпнала ръкалъка на старата цигулка „Хамър”. Циклопът долувъзвестява днес света,че живи хораще поглъща всяка вечер.С лъка си Одисеевискам да приспязловещото око за цяла вечност. Минава стадото,циклопът го брои,но чува ехотовъв пещерата градска.Усмихва се,сърцето го боли.Но този път е някак... сладко.

ПРОМОЦИЯ Смирени във утрото,дърветата се превивати кланят пред изгрева.Дъждът измивапоследните сухи листасъс светена водаи им дава причастие.Смъртта им отива,защото се сливат с калтаи замесват земното щастие.Аз съм Ева и скрита зад тях,зачевам децата ситайно и в грях.Бог събира калта със лопатаот земната си градина.Изхвърля за рециклиранехиляди мъртви листа,изхвърля излишната глина.Светът се продава.Заради Каин и Авелима промоция.Всички паднали ангелище наддават...

ПАНЕЛИТЕ Панелите дишаха шумно,усещах дъха им,усещах всяка износена става,напукана кожа и тумори,зейнали в тоталитарната плът.Бяхме техни елитни затворнициседемнайсет етажа нагоре, къдетонад динозаврите обитаваше само небето,а белите къдрави облацисе заклещваха в пожълтелите челюсти.Панелите се полюшваха –три кули с прозорци решетки,десетки вторачени, полудели очина евтини климатицис въртящи се на всички посоки зениции разбира се, уникалната гледкана все още живия град.Всяка тераса беше пъстровълшебно килимче.Ти пушеше в мрака,над тебе звездици примигвахас напрашени очи,а луната завиваше кръгло лицеи се канеше вече да спи.Господ ни благославяше с блага десница,ти хвърли огънчето и то полетя в тъмнината,аз заслагах вилици и лъжици...

ЕСЕН В КВАРТАЛА Дървото се усмихвашена локвата.Водата огледалнорисуваше на есентаразвихрените пламъци.Изрязваше в червенолистенца като сърчица,а после ги потапяшевъв шоколадана уличната кал.Дървото помнешеочите си от лятото –зелени кладенци,избистрени, обилни,и с гребена на вятъраразресваше косите си,суетно влюбеновъв себе си.Прозорецътна първия етажзадържашевъв слепите зениципоследните лъчи,челото му изсъхвашеот капчиците дъжд,които бъбреха,докато се търкаляханадолу.Едно момичегледаше навън.

Улавяше във шепавсяко сърчицеи го поставяше на масата,за да изсъхне.Редеше гикато любовни думичкивъв писъмце –хем зачервени от смущение,хем малко кални –в рамкитена истинското изречение...

ШУМЪТ НА БУЛЕВАРДА

Шумът на булевардапроникваше до дънотона черепа,а после се разнасяшеи пилеше отчаяните нерви. Есенните стоновена сухите листазаглъхвахапод стъпките тревожни,погребващи безмълвномъртвото. Вървях и си припомняхпейката във парка,сгушенана края на алеята,където каза: „Всичкосвърши!'” Шумът на булевардабе тръбен знакза отстъпление.Душата си кремирахв изчезващото земновреме.

АНГЕЛИ

Влачат ангелинебесна постеляда завият с неяземята.В кротки сънищада ни залюлеяти надежда на всекида пратят. Тази вечеркрилата вълшебниса отчаянии превити.Уморено помахватв мъглатаи тревога се стелев душите ни. Натежават крилатаот мокрото,кал се сипев сърцата ни празни.Плачат ангелите сред локвите...Всяко усилиесе наказва.

ЕСЕН, МЪГЛИВО, НЕЯСНО

Есен, мъгливо, неясно.Мъглива и есеннасе отпускамв прегръдките острина уличните дървета.Галят ме, черни, клоните,драскат любовни послания.С нежно поскърцванегнилата шумаме прекроява,поднася предчувствиеза зима и смърт,а после се спотаява в душата ми.Есен,мъгливо, неясно.Тревите отдавнаса стъпкани, слънцето се канида гасне.Лежа в клонитеи лепя листенца по тях.Като оня художник,който прогони смърттас нарисувано жълто листо.Укротяваме зимата,тя остава самав своите ловни полета.Засега.Есен,мъгливо, неясно.Искам да ме погребват

дървета.

СГРАДАТА

Стоеше сградата на ъгълаи тихо се разпадаше във здрача.Очите й сълзяха от праха,а устните трепереха и плачеха, отворили във времето врата.Напред-назад, напред-назад –вратата си бърбореше със вятъраи чакаше да влезе някой.Но само есента подхвърлисвоите жълтички в мрака,а те се заиграха пак по стълбитекато деца на гоненица.Надникнах в тази пещера,където първобитното ми детствожулеше коляното по плочките,където се целувахме, опрели гръб до топлото дърво на синичките пощенски кутии.Приседнах. Влагата попи през панталона ми, студът ме поздрави със „Добър вечер!”,а вятърът се спря при мени сложи до краката ми изписан лист хартия –нечия мечта за вечност.Не се четеше в тъмното, но аз го пуснахв пощенската си кутия –събирах спомени от времето, когато бяхме просто „ние”...

САМОТНОТО ЛИСТО

Три жадни капчици росавърху самотно паднало листо.Все още лятото държеше в шепа времето,все още боядисвахме в зеленоочите си и вярвахме в знамения.Все още се надявахме,че сънищата щяха да се сбъднат.Три топли капчици животвърху прекършените жилки на листото.То първо се бе втурнало надолу,притеглено от земната любов,наказано за своето доверие,поискало да полети сред синьото.Но колко всъщност е детинскотова желание- да тичаш с вятъра,трогателно е, да, но и наивно.Листото беше паднало в градинкатадо тихата квартална уличка.И само трите капчици росаго съживяваха. И то блещукашепод щедрите ръце на слънцето.А нощем се завиваше с треватаи кротичко сънуваше завръщане.То искаше отново да очаква вятъра.

БЯЛО И ЧЕРНО

На границатамежду бялото и чернотоизбухват цветоветена дървото.Панелите и днес просветват,видели в клоните муангели пазители.Танцува всеки шарен листсъс вятъра,завърта се пред входаи поляга върху плочите.Разтворили обятия,го срещат с каменната си прегръдкана препатили.„Елате!Върху голите ни раменесе подредете,да ви се порадваме.Защото някойоще утре ще ви помете,ще ви натъпчев черните чували,ще ви закара някъде далечеи най-безжалостноще ви запали.”Окапали листане трябват вече...

ГРАДСКА ЕСЕН

Есента се облеченякак по градски –в светофареножълто,зелено, червено...Среса косите сис лунено рогче,сложи грим на очитевъв нежномъгливо.С обувки на токчетасе заспъва по шахтите,но на третия ъгълоголи петите си,за да може по-лесноветровете да яхнеи в незнайното утреда стигне мечтите си.Изумена, ще срещнебелия конник, наметнал във мракасватбена дреха.Той с бури ще чакасвойта невеста –да стопли сърцето му,да му бъде утеха.

Разсъблечена, гола,есента ще полегневърху черното ложена земните пътища.Ще отнеме от неябелият конникплодоносното винои хляба насъщен.

ЕСЕНТА КАТО МАЙКА

Есента като майка грижливасреса косите на лятотои отми с вълните пенливиот петите му ситния пясък. Почисти сандалите прашни, изпра няколко тениски бели.На вратата го спря със въпроса:-Всичко със себе си взе ли ? -Оставям ти слънчеви зайчета –от детството ми залъгалки.И синьото плетено шалче на небето, да те топли по малко. Оставям ти спомен – по шепазелено и златно в очите,оставям на морето от шепота,оставям – да е радост в мъглите ти...

ПУСТИНЯТА МАМИ

Пустинята мамис нацъфтели цветя.Магически никнатпод босите стъпкина изранени крака, под неслучени жаждии яростно слънце.Тук всеки е себе сипред боговетеи с надежда в сърцетода стигне брега омагьосан,да стигне , където някой разделяземя обетованаот леденото спокойствие на небето.Пясъкът се отлага в лицето,вятърът замитаспомени и терзания.Който иска да стигнеблаженото,трябва първо тукда остане.

ТРАМВАЙЧЕТО

Трамвайчето, преплувало дъжда,застана смело на последна спирка.Стоях и чакахда ме приюти,а то прошушна:„Нека си почина!”Очите му се взирахав мъгливите наприданияна есенната утрин,примигваха, а вадички се стичаханадолу към брадичкатаи стигаха до разтрепераните устни.Челото му старателно избърсвашеедна изгърбена от труд чистачка.Отвори ми вратата ситрамвайчето в дъжда,а аз едвам затворихсивия чадър на самотата си...

НЯКОЙ РИСУВАШЕ Някой рисувашес оранжев пастелнебесното синьо платно.Към мен се простирашемастилена риза,а блокът чудовищесънливо примигваше,отваряше муднооко след око.Вълшебство донеседрехата утринна,раменете ми стопли,скри ме сред другите,за да мога невидимада премина през мрака,да прекрача в деня си,да разбера, че ме чакат...

СВЕТЛИНА И СЯНКА Сянката при светлината...Тези мои странни мислиза отплуване и лудост,за обичане до крайноствъв молитвите за чудо...Сянката е знак от Богаза това, че съществуваме.Райските градини трудноще си върнат пак невинното.В слънцето е зряла ябълка,но на слънце се е свилаи змията изкусителка.И какво, ако и Евае стояла просто зрителкана божествените пъзели,пренареждани диктаторски-тука може, там не може.И какво, ако от мързели Адам е лягал кротков божието златно ложе?Райската градина вечецялата ще е слънчасала,плодовете ще изсъхнат,неизядени от никого,радостта ще е помръкнала,незаченала копнежитепо щастливите ни пътища.А въпросите, с коитосме могли да се обичаме,никога не се задават...Светлина се ражда в сянката,истините се продават.

ЕСЕННИ НОТИ Есенни ноти прелитатпрез моя балкон.Паяче в ъгълами оплита стихотворение.Някой във утротосякаш тактува –тон, полутон.Планината в леглото сиоще сънува... С есенно настроениесветофарътме мами отсреща,мига зелено окои ме кани на среща.Идвам! Почакай ме малко!Направи изключение!Само пресичам –и вече е приключение...

ИЗЧЕЗНА СЪНЯТ Изчезна сънят,умът ми бе буден,подреждаше спомени – пъзел.Аз ли живях, аз ли тъгувах,аз ли завръзвах на възелострови неоткрити,световете несбъднатиформите и цветовете,златния мед на пчелите...Аз ли бях тичаланагоре по стълбите,когато взривиха небето,когато две кулизавинаги пренаписахаприказката в сърцето ми.Изкачвах се, слизахи молех да имамкоси на Рапунцел,да се спуснешпо тях на земята.Онази земя,дето ни канина свойта трапезаи пролет, и есен.Онази, дето оплаквадецата си с песенот вятър, от шума,мъгливи къделии грачещи врани...Изчезна сънят ми.Остави ми спомен от думи.Остави ми рани...

ЛИСТА Събираха листана купчинии ги запалваха,гореше есента.Миришеше на пепел,а вятърът я хвърляшев очите ми.В очите миизрастваше гора...

МОЛИТВА Майко Божия,виж си очите,потънали в сенките,благи и тъжни очи,дето плачат,а сълзите капятдо свещите,неугасващи ощевъв слепия мракна душата.Майко Божия,виж си ръцетеизстинали.Всяко кокалче ли боли,когато ги вдигашза милост?С изранени петище дотичашдо свойта Голгота,да прегърнеш смъртта.И разбирам –към мене поглеждаш.Към ръцете ми,дето ти светятсвещица,към нозете ми,уморено застъпиликамъка,към очите ми,дето се молятза здраве,към главата ми,сведена

до горещия пламък.Майко Божия,свята звездице,обичай нив грешното ложена дните ни...Ти можеш.Ти даже няма да питаш.

ГРАДИНАТА Градината е просто равновесиена мека светлинаи непрогледен мрак.На видимото ми усещане за есени онова, невидимото,дето тропа пакпо мъничката порта на душата ми.Дълбае все едно и също място.Плътта се наранява,вените се пукат,а хематомът на страхаполека посинява.После става черен.Градината е моят свят.Не аз на него, той на менетрябва да остане верен.Сред сенките мусутрин ще осъмвам,венеца си прекрачила.И няма вечеда ми бъде трудноза живите да се помоля.И да им кажа да не плачат.

ГОРА В сянкатана горския покойпъновете бяхаплочите надгробнина душата ми.Нямаше ги боровете.Труповете имоткараха с реката,мътна, окървавена,загубила за койли път доверие в домамежду небето и земята.Пъновете със венчетапо челата приютихавсяка моя радост.Стъпвах тихо,плачеше гората,гробище изниквашевъв мрака.Нямаше да могада се върна,хлебец в джоба нямахни трошица.Седнах в пустотата –черна птица,демоните своида прегърна.

СТАЯТА Стаята преливашеот слънце и от книги.Можех да останав този ден завинаги.Можех да се скрияв тънките пердетаили да се свияв пазвата на скрина.Стаята бе прашна,с масичка напукана,с подредени чашивърху плота счупен.Кухничка, изрязанавъв стената сива.Някой изрисувалкончета щастливи –с весели опашки,със развети гриви,кривички муцункии очи - маслини.Детските боички –розово и синьо,смело ми напомняхатънички ръчички,пръстчета, измазанис мармалад от сливи...Мама ни наказваднес да не излизаме.Стаята преливашеот слънце и от книги.Можех да останав този ден завинаги.

ДУМИТЕ НА СВЕТА Светът бешестранно привикналсъс думите.А те попрефръкваха( виждах ги в пеперудено)през улици,стаи и гари,през разминаващивлакове,по спиркии метростанции.Думи цъфтяхапо тънката границамежду горнатаи долната устна,залутваха слепи очии фъфлеха в беззъбитечелюсти.Думите ни напускахасамо в минутина нежност.Не даваха мира,изискваха близост,теглеха времетов различни посоки,по болнициносеха утеха и сокове...А нощем пошепвахавъв възглавниците,че много са жадни.Ах, много са жадни.

ПУСТАТА КЪЩА Бурени и копривасливатмоята диря с твоята.Пустата къщае слънчев оазис.Просветват елмазив сънените прозорци,по покрива й се гонятдо изнемогаслънчеви зайчета.Пустата къщае споменза стълбище,шарена чергаи стомна – там,до вратата.Празна е, глинена,изкусителка,дето някога е целувалатолкова устни,дето е биланямата зрителкана толковатайни прегръдки.Пустата къщакънтиот моите стъпки,от моетовнезапно завръщане,от моятаобич незрима...Боже! Колко е хубаво,че я има!

ВЕЧЕР Вечерта пак потропвашес тънички токчета,в сива рокля на точкиот златисто ламе.Вечерта беше лятна,изпотена и топла,а в гърдите й пърхашевлюбеното сърце.Слезе по улицатасъвсем неусетно,мина през паркаи поседна в алеята.Застоя се безгрижна,помаха на светлотои с усмивка игриваму каза : „Довиждане!”После някак учуденосе загледа в звездите,преброи ги за щастиеи си пръсна парфюм.Замириса на лято,скрито в тревите.Вечерта каза иметона любимия си – наум...

СВЕТЛИНА Светлината полягавърху пода на църкватаи щастливо завъртанебесни очи.Иконостасът мълчии строго поглеждас восъчни фигурина стаена надежда.Светлината е ярка,любопитна и млада.Издига се, падаот витражите гореи нехаеза мрачните погледи,за строгите устни,дето говорятза свято спасение.Гали челата,наднича в очите,целува със обичбледите устнии обещава,съвсем лекомислено,никогада не ги напусне...

ОТ ИМЕТО НА ЖИВОТНИТЕ Ной знаеше,че любовта Му е измамна.Избираше ни две по две.Светът не бивашеда свършва с наводнение,макар че Бог му казаза решението сида обяви смърттана всичко земно.Послушен беше Ной.Избраник на съдбата.А в дивата горапротичаше дебатакой има правотода оцелее.Така че целиятковчег на свободатабе всъщност режисиран,а нашите събратяостанаха, проклиняйкибожествения промисъл.Защото те загинаха,създадени от Божия ръка.И беше просто ей така,без всякаква причина.Един занаятчия не харесасвоето творение...Завесата да падне!И пуснете, моля,осветлението!

ПО ВОДАТА Вървя по водатакъм някакъв чужд хоризонт.В очите ми- къщи и кръстове само.Топъл е камъкът, сядами в душата огнище запалвам.А душата е дворче с маслинаи чешмичка. Студена водица.Съседско девойче,което със смях ще намине.След нея – щастливата песен на птица.Стъпвам внимателно,под босите ми петириба предлага морето,за да нахраня ония, детоги гонят – просяци и поети.Дали няма да се удавя?Вървя по водатаи даже не зная защотолкова ръце се протягаткъм мен за прегръдка,толкова слепи надеждипотъват под моите стъпки...Вървя по водатаи няма в очите ми къщи.Останаха само кръстове.

ЗАМИНАВАНЕ Луната поглежда терасатаи мига, присвила око.Градът отвръща игриво,флиртува и се заливав свенлива руменина.Градът поляга във спомени,в съня си целува небето,където светиите плащатна щастието си лептата,където светиите молятГоспод да слезе долу,защото душите плачат:плачат от честолюбие,плачат за още радост,за несбъднато чудо,за незапомнена младост...Над терасата мига луната-резенче мандарина,а сокът се стича в чашата.Утре ще си заминем.

ЗАЛЕЗ Залезът запалва тополитекато изправени свещици.Така дочакват мракаи тихичко угасват,облъхнати от вечерния вятър,понесъл над граданестроен говор, плач и песен.Залезът със своите боинапомня есен.Той е и художник,който вае образи и сцени,залепва ги със огнения си език в небето,а умореният и тъжен град ги гледа.И ето,че разбира вече-денят полека си отива,но бил е негов, само негов...

ПРАНЕТО Прекрачваме изгрева.Аз и облакът, който е спрялна самия край на балкона.И се полюшва един пенест балонкато сапуна ми бял.Простирам прането, а слънцето свети в панелените стъкла.Със щипки закотвям балонасред чаршафените платна.После потапям ръцете до лактив легена на небесното синьо.Измивам лицето, косите до раменете,изплаквам уморени очи.Изтривам старателно разбитата дограма,а вятърът гали босите ми пети.На баба съм кръстена –осъмвам под чуждите покриви,но не вярвам в предрешени съдби...

ДВЕТЕ КЪЩИЦИ Двете къщицисе подпираха в сянката.Дъждът ги ръсешесъс небесна вода.Малки, пукнатипрозорчета чакаханякой пътникда надникне в дома.А дъждът се стараеше- поизмиха сеот прахта и мухитестъклата,поприсветнаха керемидите,засия подмладенавратата.Стана чудо –тревата полегна,отъпка вятърътпътека позната.С вечертана прага поседнаДядо Господ –своя син да дочака...

СТЪПКИ Последните стъпкипо паважа заглъхват.Нощта ме обгръщас цвета си на слива.Мъгливи воалилуната закриват,кварталът въздъхва,а после заспива,прикътан в полата,надиплена, бухнала,на планината любима.Любима, защотоми праща целувкивъв снежното утро,защото ме гледапочти състрадателно,когато не мога да запаля колата си.Защото синеепод мойта тераса-различна, нехайна,готова да плачеза мене, за тебе,за целия град.Последните стъпкипо паважа заглъхват.

Дъхът на горатасе спуска по склонаи лъхва площадите,преминава над сградите,по нашата улицаи затихва най-послена моя балкон.Дъхът на студеното,страшното, странното,дошъл ми на гости.Дъхът на онази,за която е рано,винаги рано...Дъхът на земя и на кости.

ВЛАКЪТ Денят потраква в коловозите,където влакът е полегнал кротко.Прозорчетата на вагонитепълзят в зеленината,откриват всяка малка гараи спират, за да осъзнаят,че са живи. Надничат любопитнозад прашните пердетаочите на купетата.И всичко забелязват:цветенцата край глухатаот старост линия,поръждавяла, скрила сесред треволяка и боклука,новичките боядисани перони,жълтите стени на гаритесъс изронена мазилка,бабите с торбите,свити във чакалните...И разбира се, очите им,зачервени от умората.И разбира се, усмивките,все така добросърдечни.И разбира се, ръцете им, загрубели, с тъмни вени,по които се изтичаден след ден светът – към свойта вечност.

ИЗГРЕВЪТ ПЪЛЗИ Изгревът пълзи примиренопо мръсни стъклаи изронени дограми.Кварталът свети в зелено,потънал в найлонкии избуяли треви.Вятърът си играена балончета във небето,отворили сме очите си,навън вече е светло.Някъде весели ноти се гонят,прането е литнало по балконите.В чашите със кафеплъзват нишки от злато.Изпекла в себе си лятото,изгубена и спасена,питката със маслоднес е по- сладка от вчера.Но ние нямаме думи от бързане.Говорим си само насън.И с ключовете в ръцетепрекрачваме прага навън.Като питката ще се затичамев нечии лапи лисичи...

ПОЕТ

На В. Ханчев Поетът приседна на тротоараи подреди всичките думи,които можеше да продаде.Дълго избира и кои да оставиза себе си. Погали гис костеливата си ръка,скрити там, до сърцето му.Думи за лятото в селото,когато реката лекувашенабитите му пети.Думи за пясъка край морето,дето ръцете му галеха руса коса,дето стъпчици нежни се спъваха,дето приятелят му не се прибра.Думи за тишината на прага,когато слънцето го прекрачвашеи изморено си лягаше в хладните му чаршафи,а планината оставаше с празни ръце във скута си.Думи, неказани и нечути,за оная болка, коятозимата му остави –със синьото във очите йи ботушките й корави,дето уж я убиваха, със времето им,което все някак си не достигаше.

Поетът приседна на камъкаи подреди думи съкровища,които кротко зачакахасвоето ново раждане, своето ново пътуване,своята звездна минута.Той лекичко ги побутваше,но нищо не се случваше.Само прииждаха новите –чисти, наивни и голи...Тогава поетът помолис думите да си легне във гроба...

ПОЕМА ЗА ГРАДА През клоните надничастранно градско слънце –почти метафизично,бледо, изнемогващо.Денят върви на пръсти.Ту бърза през площадите,ту бавно се прокрадваиз уличките слепи.Тук нощем имат срещапияниците и поетите.Жените прекаляватсъс пластовете пудра,понякога приплакват,по-честичко изнудват.Пияниците винаги са кротки във началото,а после проповядват.Единствено поетитеса някак равнодушни,защото вечно гледаткъм себе си, навътреи вечно търсят своето лицев очите на отсрещния.А денем този градпревива костите си старипод товара на колите,под наглостта и безразличието.Той си мечтае за липите,изсечени, занемарени,за тихи стъпки, детско тичанеи хора, дето се обичат.Мечтае си за пейка в парка,за две сърца във катинарче,

за топло мляко, кафеварка,неделни утрини, когатоще бъде потно, прашно лятои ще ухае на смокини,на жълти кръгли палачинки,на „Вярвай! Няма да си ида!”,на „Виж, намерих пет стотинки”!През клоните надничаи луната – анемична,като лимон отрязаназа фреш. Съвсем е изцедена.Градът протяга дланикъм своята пижама,изпива сънотворно, навива си будилника.Изпада в нощна кома –безпаметно, безсрамно...Градът ще става рано.

ОДИСЕЙ На Одисей в очитее мъгливо.Итака е отнета и забравена,женихите я поделиха,насилиха лицето й,изядоха, изпихабъчвите със мед и вино.На Одисей в очитее мъгливо.Привиждат му седруги световеи други острови сънува.Животът му пътувавсе от бряг до бряг.Косите оредяха, зъбите опадаха...Жените и магьосницитеуж го приласкаваха,но то си бешевсе цена на нещо.Сърцето опустявашебез бряг, без остров,който да кърви,когато го напускаш.

На Одисей в очитее мъгливо.И ето,че за първи пъттой няма да помислипрозорливо,а уморен, ще си намери остров.Но няма да е никога Итака,потънала сред сенкии във мрак,орисана на безнадеждно чакане.Женихите ще погребат Итака...

В ЦЪРКВАТА

Стоях във църквата,небето се изпълваше с молитви,присветваха светкавици,а Бог гръмовно ни прощаваше.Поглеждаха към мене с пламъчета белиочите на светии и светици.Но нямаше живот в зениците,ръцете бяха бледи и безкръвни,покорно скръстили ръце в молитва.Една женица беше се обърналакъм Божията майка и я разпитваше:за тоя дъжд и за пробитите обувки,за хляба, който винаги е скъп,и за сина, заминал на разсъмване.За някакво дете на стълбите,което винаги я спъвало на тръгване.Стоях във църквата, свещите се топяха,послушницата чинно ги гасешедо половина цели, а послесе прекръстваше приведена.Женицата си тръгна някак безнадеждно.Вратата се отвори, влезе вятъри разпиля небрежно по земятаоткраднатите есенни листа.Едно дете в ръцете на баща сисе вгледа в тях и се разсмя...

ВРАТАТА Изронена от времето,входната врата примамвашетакива като мене.Влагата я беше нацелувалаи по лицето й стояхамокрите следиот нейните зловонни устни,разцъфваха болезненитехерпеси на лишеи и мъхове,сълзеше гной – златиста, есенна.Вратата стенешепод напора на вятъра,поскръцваше с тревожната му песен.Побутнах яи влязох твърде лесно,а стъпките отекнахазад нежния й гръб.Не бяха само моите във екота.И странно.Гърбът стоеше беззащитен,все още неповярвал, че е сам,все още боядисан във зелено,все още някак млад и... оцелял.Облегнах се на чуждата вратаи изненадано си пожелахот утре аз да я отварям и затварям.За пръв път не изпитвах страх...

ОГРАДА Отвън оградата –ръждясало желязо с остри шипове,запазваше пространството от урочасване,от любопитни погледи,от случаите на съдбата, когато някой би поискалзавинаги да посади във негосвоята мечта за щастие.И само котките безшумно се приплъзвахаи с чувството на собственицигордо дефилирахаиз тази тайнствена градина,където храстите не спираха да избуявати обточваха оградата,а две дървета по средатаобръщаха към слънцето челцатана райските си рожби.Заедно със котките във тази вечеруспях да вляза и нагазих сред тревите.Очите ми попиваха зеленото,по устните ми засълзя нектар от ябълкаи като Ева поприседнах на земятада чакам дяволските изкушения.Щях да се срещна с демона,когато в клоните над менедопълзи змията... Ще го прегърна състрадателно във здрачаи заедно за нещо свое ще поплачем.

БАЛКОНЧЕТО

Балкончето бе влюбенов златистата ограда.Стоеше изкорубено, ръждясало,зарязано съвсем само във мрака,а много му се искашекрасавицата долу да го чака.Балкончето се вдъхновявашеот звездните полянии цяла нощ говореше.Оградата отваряше устаединствено за непознатитеот светналата нова кооперация.На тях им се усмихваше,подвикваше им, убеждаваше гида поостанат на пейката, да поговорят...Тя, новата във този град,би трябвало да си създава връзки.Балкончето с олющена мазилкаот предвоенните годинипредчувстваше съдбата на бедното влюбчиво лястовиче-да го застига... То нямаше да се събуди във градината, която дръзкатаограда пазеше за други.

БАСЕЙНЪТ Басейнът вече ослепяваше,очите му изсъхваха,във вените му се затлачи кал.Изронените стъпала се спъвахавъв железата на утехата,че могат да стоят изправени.Басейнът беше странно чуждна лятото. А то го мамешес цъфтежи и небесни отражения.Лютиче, богородичка,венерини коси, върбинка...Цветята бяха малък знак за обич,за дом и за забравена градинка.Басейнът се протягаше към дивотои с неговите билкисе лекуваше от спомени.Във гърлото му пареше горчивото.

ПЕЙКИТЕ Пейките стояха под дърветата –пепеляшки кротки в тъмното,пак посипани със пепел.Във боята поочуканасе провиждаха пътечкикато женски длани в скута,малко тъжни, много нежни.Със мазолчета възглавнички,с ноктите, докрай изгризани,с луничките, дето слизатпо годините полекаи безшумно се търкулватвърху пръстите... Пейкитемълчаха вече в тъмното,всичко бяха изговорили...И сега самотни в лятото,пак сънуваха, че чакаткрая на една история –принцът да приседне в мрака.

МОЯТ ДЕН Хоризонтите мълчаливо се приближаваха.Моят ден остаряваше,кръвта му изтичашекапка по капка.Не успях да зашия раните,не сложих и лепенкипо коленете и лактите.Кръвта просълзявашев следите от кротките стъпки.Моят ден все излизаше ранои се връщаше нощем,посъбрал на града пепеляка,бученето на колите,очите на минувачите, гласа на онова цигане, дето плака , че му взели стотинките...После бавно изкачваше стълбитеи се заключваше във сърцето ми.„До утре!” – някой му каза.А моят ден се изчерви.Помислих си: „И раждането кърви”.

ХУДОЖНИК Тези сладостни мигове в подлеза – пещерата на моята първобитност.Ръцете ми молят за прошка стената,преди да насилят лицето й.Вадя спрея с боята. Две по двефлакончетата се композираткато детски вагончета на паважа.Усещам на лицето си влагата, а може би пот се стича по устните.Облизвам страха и се втурвам.Вече съм напуснал човешкото поселениеи пропадам надолу – при бесовете и бездните...Застанали пред стената във здрача,моите цветни сънища започват да плачат.

КРАЙНИЯТ КВАРТАЛ Сивее булевардът, но във здрачапрокапват залезните струйкипо гърба на планината.Плачат по покривите на панелитепоследните лъчи – оранжеворъждиви.Посивяват сградите, а планинатав сивото забърква синьо, после – чернои се превръща в път – от никъде за никъде.И все пак е красиво безликото туловищена крайния квартал, където от едната му странаприпява с тиха струнамизерията скръбна на катуна,а от другата проблясват хипнотично яркосградите на бизнес парка.Сивее крайният квартал,умира кротко светлината в него.

Проглеждат отведнъж прозорците на стаите,където някой с някого говори,където някой някого обича,където някой срича първите си думи,а друг последните –превръща във куршуми.Думите на крайния кварталосъмват все по-сиви и безлични...А аз внезапно осъзнавам,че всъщност ги обичам всичките.

СЪЩЕСТВИТЕЛНИ И ГЛАГОЛИ Обградена от съществителни,а в душата ми – само глаголи...И сънувам – пред храма се молянякой пак да се спъне във мене,да ме види, да изречепроста думица за спасение.А Исус в своята кротка молитвами съблича последната риза,за да мога да легна до ближния.И обръща на лицето посоките –да ме удрят и отляво, и дясно,та гневът ми съвсем да угасне.Да не чувам и да не виждам,но паднала на колене, вече чуждите рани да ближа.Обградена от съществителни,а в душата – порой от глаголи.Ето, Боже, успявам, надигам сеи вървя към своята Голгота.Не ме спирай, моля те!

ПРЕД БЛОКА Пред блока вятърътсъвсем притихна,прибра платната си деняти кротко се закотви в пладнето.Но пожълтелите листана трепетликатаогледаха лицата си в небетои лятото отчаяно завикаха.Усмивката ми се полюшваше и си играеше сама на криеницавъв тъничките клони.Тя чу листенцатаи тръгна по асфалта да ги гони...

ЦИКЪЛ

ГРАДЪТ И МОРЕТО

ИСТАНБУЛ 1 Какво етози градда ме събудисъс гласовете на мъже,които викатсърцераздирателнои искатда застанат на колене...Какво еда съм вечедо прозореца,а слънцетода гали във екстазпак куполитена джамиите –разголена невинноженска гръд,която се опълчвана всякакво величиеи власт.Какво ли еот този топъл камъкда се родятнай-верните пътеки,обърнати лице в лицекъм всекии водещи мекъм сърцето на тоя,толкова объркан, свят...

ИСТАНБУЛ 2 Градът не спирашеда се люлеев прегръдкатана есенния дъжд.От автобусасе откъсвахаосиротелите ни погледии мокри и щастливисе реехакъм хоризонта,където се простирашемъгливои все още съненоморето.Градът бърборешещастливона своите езици,изправил хилядиантени – минарета,към единствениякупол на небето,което търпеливони изслушвашемолитвитеи даваше просторна думите –да литнат...

ИСТАНБУЛ 3 Никой не плачеза босите детски крачета,дето пътуват гратисв трамвая на своя град.Никой не ни призовавада се помолимза детската радост.Безразличен и вечен,наречен на Господсъс хилядите джамии,с минарета,които пробождат небето,които ни будяти ни приспиватс гласовете на праведни...Босите детски крачетаса изоставении самички топуркатпо улици и площади,молове, исторически сгради.И самички се гмуркатв моретоот лицемерни преструвки.Много е труднода вървиш през красивия гради да мечтаешза чужди обувки...

ИСТАНБУЛ 4 Синьо мънистостискам в дланта сии сядам в малката лодка.Под нозете мисиньото се разлиства,а горе – бледнее кротко.Синьо мънисто –душата ми крехкаполита в морето бездна,твоето имесякаш изписва,просветва, после изчезва...

ИСТАНБУЛ 5 Ухаеше на баницаи сладки с джинджифили кротичко завирашевъв малкото джезвекафе със леблебия.На тази уличкасе беше приютила с менедна надежда.Подскачаше по стръмнотона есенния калдъръм,оглеждаше лицето сивъв светлите прозорци,свенливо скрила погледзад фереджето от сатен.Очите бяха синикато тихите водина Босфора.Те проследявахадогоре фалоситена изправените минарета,които сякаш искахада оплодят небетосъс земната любов.Един митичен благословот някаква отвъдност.С кафето си отпихнавярно глътка лудост.Беше само миг.А после... после ме заляморе от мъдрост.

ИСТАНБУЛ 6 Балкончето поглеждашекъм паркинга отсреща,а аз стоях с цигара и кафе.Хотелът се събуждашес носталгия по нещо,един прозорец нямаше перде.Балкончето и аз,почти като в молитва,със утрото надникнахме за миг.Смутено се усмихнахме,дори се изчервихме,когато любовта ни поздрави...

БОСФОРА 1 Зениците мипият светлинатана Босфорския рог,а чайките долитатда си взематза късметче нещо.Един, усмихнат по детинскиполубог, е легналмежду две земи и сучесвоята вечност.Провиждат се ръцете му,с люлеещите мостове,в очите си е скриллъчи от кротко лято,в нозете му вълнитес пенливото си виновдигат тостове.Примамно се поклащатдо дворците лодките...

БОСФОРА 2 Брегът плете дантелаот султански замъци.Забравено от снощина божията трапеза,изсъхва резенче луна.Люлее лодкатас прегръдката сънливана твоите ръце – весла,галещи морето.То е любимата женав харема на сърцето ти...

БОСФОРА 3 Пътища, пътищаподреждат картинив прозореца на автобуса.Хоризонтът е вързалморско копринено шалче.Ехо от вятърдочувам в рева на моторите.Моята съдбаподхвърля поредното зарче...

БОСФОРА 4 Водите се полюшвахакато завеси,поръбени със пянатана бялата дантела.Рибарите, незнайни воини,стояха с копия,увесили на тяхвълшебните си мрежи.Мостовете полекасе повдигаха на пръсти,за да минаткорабчета и туристи,а сетне засиявахас целувката на залезавъв розово и във златисто.Нощта прегръщашедворците сии ги люлееше приспивно,а после лунната пътекаим измиваше лицата,прибавила към светлинатана електрическите свещии своята космическа позлата.Водите се полюшвахав нозете ни, а ние вярвахме,че с боговете най-посленякак сме се срещнали.

ЦИКЪЛ

АЗ И ТИ

СЕРАФИМ Полека се изнизваесенната нощ,босичка, по ризасе крие зад дърветата,закача тънка дрехапо клони и корнизи,присяда уж за малко,не иска да си иде. И ти си седнал пакпод уличната лампа,незнаен Серафимна пейката пред хана.Студено е, аз зъзна.Поглеждам те и зная,че пак ще ми дадешпалтото си, нехаен за идващата зима,за ветровете ледни,за всичките звездиот небосвода черен,които ще поглеждатбезгрижно, безучастно...Измислям те все още.Защо, не ми е ясно.

СТАЯТА____1____

По ръба на клепачитебавно пълзи сълза.Има вкус на отминало лято,щипе лекичко от солтаи просветва с електрическа святост.После в ъглите тихичко се смрачава,а някой плете тънки мрежи.Душата ми пеперудена изпълзявабез дори да ги забележи...

____2____ Пръстите ми изтичатвъв всички посоки на стаята.Бавно прегръщам книгите,лампата върху скрина,докосвам с обич чиниитес топлата ни вечеря.После внезапно влизаш,даже не ме забелязваш.Носиш със себе си ризата,дето ти е голяма.Оставяш ми я в леглотоднес да я прекроявам,да я мисля и шия...Дано да ти е по мяркаи любовта ми. Ако пак я откриеш.

____3____ В синкави сънища тъне стаята,телевизорът ги разказва.От прозореца ми наднича оная,лукавата и измамна,дето все ме лъже, че идва.Дълго време ме е издирвалаи сега се взираме дветев очите си изморени.Аз ли ще прескоча прозореца,или тя ще влезе при мене?

ПРЪСТИТЕ НА ВЯТЪРА

Декемврийските пръстина вятъраопипват с нежностлицето ти,ризата му се мятас грижа на раменете ти,по скулите се проточватпарещи вадичкиболка.Вятърът грабвакосите тис толкова многолюбов,увива ги във фуния,а после ги гали –почти катоблагослов.Дъжд започват да ръсятзимнитечерги небесни.Сирени като за бедствиеотекват в умаи душата ти.Обичашдекемврийския вятър.Днес тойме замества...

СМИСЛОЗНАЧЕЩИ Смислозначещиса тъжната масичкаи кафето, застинало в чашите,отгаданото бъдещетам, на дъното,откъдето ще тръгнатнесбъднати пътища.Смислозначещае хапката хляб,дето бавносе спуска надолу,при обувките ни,в калта,(дали нарочноне сме я изпуснали),дето тайничкони говорида преглъщаме гордостта –малки порцииванилова торта.Смислозначещиса и тези кристалчета,дето падатв очите ни слепи,дето носят студа, снеговете,дето трупат в сърцетопорива на ветровете –смислозначещи...

ПРИСЕДНА ГОСПОД Приседна Господна мократа пейкаи покани гълъбитев краката си.И стана тихо,само тъничка вейкасе отронии хукна нанякъде.Засрамен, вятърът спря конете си,черни и бели,и коленичив тревата.После гълъбитезагукаха сити,получили от хлебната питасвоите небеснитрошици.Аз те чакахи в ръцете си стисках цвете като свещица.

ПОТЪНАЛ СИ

Потънал си в безднатана очите ми, девет кръгаимаш да минеш.Най-близодо тайните и мечтите,там, на дъното,дето са скритинай- страшните ти прозрения. Потънал си в дебритена ума ми,девет земище избродишще трябва смелост,да можешда излекуваш раните,дето ще се отворятв душата ти –още топла и гола. Потънал си в лабиринтана сърцето ми,девет вратище отвориш.На всяка вратаще те питамзнаеш ли тайната дума,намери ливълшебно разковниче –моята обич изгубена...

ЗАЛЕЗ

Залезът изтечекато жълтък във чиния,размаза сев оранжевопо земнататопла филия,а мъглата захапасандвичапопрепечен.В смълчанатаесенна кухняти любов ми нарече...

ПРИКАЗКА

Дъждовни потоци по тротоаритеотнасят със себе си златисти листа.Все още са живи, все още са дишащи –вълшебното благо на есента.Аз хуквам след тях, за да те стигна,защото си влязъл във злата гора.Прескачам през локвите, преодолявам щастливовсички змейски глави и автомобили.Ъгъл по ъгъл ще пребродя града,ще мина през улици и площади,ковчежето златно ще извадя самаот черните мътни вади.Ще бродя безстрашно през вятър свиреп,ще надвия усойна мъгла,в изоставени замъци ще питам за тебклошарите на града.

Ще потърся във мрака твойта следаот трохи или камъни бели,ще отида в квартала на феята зла,аз съм твоята предана Герда.И накрая ще имаме пътека една към дома и добрата сполука.Всяка приказка свършва навярно така.И разбира се – има поука...

НА ПЕРОНА

Светлините заграбиха в шепи градчето,затършувахапо всички ъгли –мътна, окаяна самота,дето пълзипо кръвоносните съдовена нощта.Светлините привикахамрака, своя тъжен любовник,на перонана пустата гара,вечно чакаща някогонасред нищото на света.Ние бяхме прегърналидвата черни чадъраи се пазехмене от дъжда,не от дъжда...

МАСТИЛОТО Мастилото плачес черни сълзи по листана малки квадратчета.Прескача от клетка в клетка,оставяйки мека следа.Гледам я – нежна спирала от думи.Произнесени само на глас,прелитат като куршуми.Мисълта ми потегляпо тъмните пътищана мастилените знамения.Низ от представи за тебе,самотни селенияв пространството на ума.Мастилото се шегува,създава ни двойници,чиято любов ме убива.Само така съм щастлива...

СТУДЕНО Студено, мокро,замислено.Мъглата извивастранни създания.Улавям гисамо за миг,а после размиватзениците на очите ми.Извайва калтана стъпките профила,с наслада се трупав канавките и в душата.Студено, мокро,ранимо.Лицето ти в мъглатасе сливас цвета на земята.В сърцето тие застинала,ледена и безмълвна,онази, незримата.В сърцето тигосподаркае бялата пустошна зимата.Ти искаш да бъдатвоята Гердаи докрай да те следвамв студените поселенияна душата.

Но в моите дланиаз все още стискамлюбовните пръстина лятото,щедри, горещи...Оставям обувките сив калта и боса ще гоняза лятото спомена.Него до сълзиискам да срещна.

НЕБЕСНО ЦАРСТВО Помогни ми да видянебесните пътища,там, където издигатветровете чертози,там, където всемирътна своето кръстовищеще ни среща със Боги с последното ложе. Помогни ми да чуякак в Небесното царствовсеки има пътекаи дом за сърцето си,как тревите полягатпод стъпките лекина душите ни, детоне стават на пепел. Помогни да усетяпрегръдка на Ангел,светлина да отпияна трепетни глътки,да мога при тебсамо миг да остана...Душата ми грешнаследва твоите стъпки.

СЦЕНА На сцената примамливо блещукахалуна, звезди, картонено небе.Ти беше продавачът на надеждите,а аз – едно невярващо сърце.На сцената се сменяха внезапнолюбов, омраза, радост и тъга.И думите живееха за кратков пространството на свойта самота.Ти беше вече само глас и смисълпод златните звездици от брокат.Притегляше душата ми, орисанада стане част от твоя странен свят.Но аз те виждах вкъщи – на аренатана малката ни стаичка в бетона.Отчаян, посивял, без свойта сцена,без наркотика й- умираща икона...

НЯКОГА, ПОСЛЕ НИКОГА... Някога все не стигахмедо края на нашата улица,все присядахме на тротоараили политахме към небетов люлките си – завързани гумина две зелени дървета.Някога купувахме прединфарктнощастливи билети по гаритеи надничахме във очите си,и се питахме, знаеш как е,винаги, винаги за обичането.Някога, после никога...Никога не разплаквахмеочите си при разделите,никога не посягахмена почивката си в неделите,не заспивахме скарании не плачехме нощем.Никога не посмяхмеда помечтаем за после.

ТРАМВАЙ НА ЖЕЛАНИЯ Трамвай на желанияпотропва по релситес ревматизъм във ставитеи болки в краката,клатушка се някакпо старчески вечеи зъзне в мъглатана ноемврийската вечер. Трамвай на желания,трамвай омагьосан,защото отвътрее балната вечер,а аз – Пепеляшка,карнавално облечена,вървя край седалките,на принца наречена. Трамвай на желания,спри някак до парка,до пейката старав онази алея,където поседнахмесамо за малкоаз и кочияшътна вълшебната фея...

ИМА ЧАСОВЕ Има часове,които гръмогласно викат –да ги чуем,часове със ангели в зениците,часове, които в полета сиизпреварват птицитеи достигат винагипоследната стрелка... Има часове,които се прокрадвати отвъд часовника –неизмерими,сведени до мигове,във които само болкатадо самотния ни вик достига...

ВЕЩИЦА

Всеки ден си напомням,че още съм вещица.Очите ми парят от толкова клади.Ръцете ми, срасналис дървото на юдите,разпалват в горатасвоя дом на прокудена.Всеки ден си напомням,че още съм вещица,че очите ми виждатв отвъдни селения-там, където е моетоистинско чудо,моето сладко разпятиеи възкресение.Аз все още съм вещица,ще те сторя да бъдешмоя незримаи тайнствена същност,мое зло във Вселенатаи добро във сърцето ми,мое „рано” сегаи „късно” за утре...

РАЗГОВОР С М. М. Свободата е илюзия за полет.И се взираме с тъга в небето, не там, където сме обреченида стъпваме.Бавно и полека тънемв пясъците на забравата.Стопява се ликътна влюбения в нас,изчезват пръстите, целувките,дописваме му думите.С восък си лепим крилата,посаждаме миражнасред неспомняното време.И никой не можеда ни го отнеме,защото винаги ще търсим оправдание за самотата си...

КАМБАНИТЕ Камбаните отгореблагославят утротосъс гласове – новородени, звънки.Отдолу катакомбите мълчати чакат вечерта,за да се включатв шепота на сенките.Аз съм приседналадо ликовете на светците и светиците,които са прогледналивъв някаква невидима отвъдност,преди да разберат,че може би е грешкада си сляп за живите.И вече са погребанивъв суетата ни човешка.Камбаните огласятмокрите павета на площада,дъждът подхлъзвасянката ти към олтара,а аз те търся със очите си на грешницаи искам да се изповядам,запалила в сърцето си една свещица.Обичам те с душата сина птица...

АНГЕЛСКО Очите ми тънехав крехката тъканна изгрева.Денят бе започналсвоите нови платна.Наслагвашешарени нишкипо синия вътъкна небесните халища,в памуковобялонадипляше облаци и мъгла.Планинатаподхвърли към менкълбото от преждав оранжево-златно,а аз го последвахс надежда...Чак вечерта те видях да ме чакаш,свил крилете си ангелскина балкона мисред саксиите с цветя,усмихнат от болкатада ме видиш отново...Не исках да помня това.

ПЪРВИЧНИ В първичния бульонна съзиданиетосме клеткина прокудена любов.И всеки е заровилвъв съзнанието сиедин, по бащинскиразсърден, бог.Първично голи,неосведомени,(днес някои твърдят,че сме невинни),посяхме себе сивъв райските градинии чакахмезмията да намине.Отровата попивашев тревата,във розовитеябълкови бузи,в отвъдната неземностна цветята,в дървесната кора...Лепеше като слузв душите любопитни.А ние тъкмосе изправяхме,готови вечеда залитнем.Подмина низмията сляпо,ненужнив нашата самотност.

Сами се хапехме,сами изядохмеотровенатаябълкова половина.И ето ни сега –пътувамеи раждамечудовищата земнивъв собствената сипустиня.Но нощембог ни карада сънуваме,че се отказвамеот свойта тленност.А призори,когато се надявамеотново слънцетода ни огрее,за своя непогубен райтъгуваме.

СЕНКИТЕ НИ ТРЪГВАХА Сенките ни тръгвахасами нанякъде.Викахме ги,тичахме след тях,уплашени.Чувахме задъхания плачв сърцата си,алвеолитепо здрач боляха.Прашен лабиринтот слепи улицисе изплъзвашепанически под стъпките...Край! Потънахавъв вчерашния ден,където слънцетовсе още дишаше,където бяхме други,а светлината давашена сенките да пиятживителната тъмнинана нашето НИЕ.

ДИАЛОЗИ

На нашата спирка стояхи те чаках, момиче.Така ми се искаше да видякак влюбено тичаш,как се криеш от топлия дъждпод китайско чадърче,как подвикваш,а гласът ти е ехо панелено,гласът ти е моята кръв,ускорена в уморените вени. Вървях през квартала,а залезът стопли гърба ми.И знаех, че чакаш,защото дъждът си отиде,изстрелял нахалостстотици куршуми.Защото бе лятои искаше да видиш очите мив топлокафяво. И искашев косите ми устните да си оставиш. Но нашата спирка, момиче,бе призрак, стопил се във мрака.И аз не успях да дочакамкитайското крехко чадърче,пречупено в порив на вятъра.Дъждът те намокрии черните смели къдрици висяха,залепнали за раменете,а ти ги прибираше на кравайчепокрай двете самотни уши. Щях да се изсуша у дома

на радиатора спомен,да се завия с одеялото на мечтитеи да сънувам отновокак някой ми поднася цветя-букет маргаритина някаква гаричка скромна,в дъждовен следобеди ме кани да пиемтопъл чай от липа.

НЕРАЗДЕЛНИ

На Пенчо Славейков На мястотодо онова дърво,където бешесчупената пейчица,където се целувахмев едно,опияняващо и днес,мълчание,където ми откъснасуха вейчица,за да докажеш,че дори и мъртви,ще бъдем влюбении ще се обожавамебез капка свянв очите си, изгубени...Ръцете нище бъдат посинели,ледени,зениците ни –изсветлелиот отвъдното.Усмивките ни самоще са прагпрез времето,когато всичкобеше нашеи се сбъдваше.

ВСЕКИ КРЪСТ Е ЗНАМЕНИЕ Всеки кръст е знамениеи рана в небето,хладен гроб на земята,от който излизам,за да мога да отрекавсяко съмнение,за да мога да преброяподарените ризи.И когато застанапред входа на времето,във което ще бъдаагнеца господен,щом засвирят с тръбисветите архангели,за мен ще свидетелстване сърцето, а разумът...

ДИВОТО СЛЪНЦЕ Дивото слънце подскачаше,а очите ми го следяха.В гърлото ми , затлачено,някаква струна изплака,толкова дълго чакахпак да разсъмне над мене.Стряхата виждах някъдесамо като видение.Пътят бе подозрителен,слънцето се скри зад гърба ми.Остана да свети в зеницитеедна-единствена дума.Крачка по крачка напредвахкъм мястото, обещано.С мене бе само времето,а аз все му казвах: „Рано е!”

ПЪТЕКИ Пътеките вече са калнии водят към есенни пътища,събират се кръстопътно,нещо си проговарят.После отново хукватв омагьосани сънища.Пътеките помнят стъпките,мечтаят прегръдка и песен,моето „Вече се съмва”,твоето „Нататък е лесно...”

БАВНО

Бавно режехмемрака.Пътувахмена различни фарове –ту къси, ту дълги.Тъмнинатани обговаряше,спомените валяхакато онзиненужен дъждпрез най-тъжнотолято.Бавно режехмемрака на късовеи го натрупвахмев задната стая.Нареждахме гопо ъглите,постилахме гопо пода,окачвахме гощастливона двататъмни прозореца –тежки завесиот страх.Бавно режехмемрака,защото сваляхмемаските,да опознаем лицата сии разберемщо е грях...

НА ДЪНОТО НА КЛАДЕНЕЦА На дъното на кладенецагледахме гората.Цветовете се топяхав огледалото.Разливаха се топли, меки,прииждаха към нас,а после се оттегляха към края си.Може би се спускаханадолу, към дълбинитена някакво безвремие.Повдигахме очи,изпълнени до дънотос дълбокото съмнениена дивата горавъв нашето съществуване...

МУЗАТА НА ГНЕВА Музата на гневабеше подарък от Омир.Четях го с наслада,защото ми връщаше смисъла.Сънувах я в бялои хванала твойта ръка,сънувах я залезно,сякаш ме беше орисалавечно в сенките да стоя.Музата на гневаме възпяваше с думи нелесни,с думи, които хапяти днес със змийска отрова.Аз бях превърнатав хекзаметър, ода и песен,ти целувашесвоите мечтани окови...

МОИТЕ СЪНИЩА Моите странни сънища,в жълто, черно , червено,есенни топли съзвучия,легнали в пътя пред мене...Жълтото мами със злато,то е хлебно, засищащо, зряло,то е лудата ми надпревара,но в съня ми е знак за святост.Дали не съм лошо момиче,дето ще го подмине водата,онази, златната и богата?Дали няма в червено да мияна петите си бялата кожа,разранена от толкова ножове?Дали ще успея най-последа отворя съня си за тебе,а ти като приказен гостенинот черната вода да ме вземеш?

САМОЛЕТИ Самолети се взират в небето.Самолетис прекършени спомени,дето падат надолу,а страхът е избухнал във пламъци,дето все се надяватда целунат земята.Самолетиразказватна сляпата пистаколко много им липсватсветлините в краката,оня миг на разплатас високото и когатоживотът е сладък,но все пакнагарча по малкомисълта,да изгубиш всичкинебесни посоки.

ПОСЛЕДНИЯТ ЩРИХ Последният есенен щрихпреди зимното бяло платно.С цветове си насищам очитеи ги полагам едно по еднов десетки свои картини.Кафявото е струйка кафе,изсветляла накрая от млякото,и шоколадов сладкиш тук-таме.После свършва зеленото,а аз посаждам гора на терасата.На бюрото в червената чашаси потапям и клонче, откършеновчера от внезапния вятър.На леглото покривката оживявав оранжево и златисто,а дантелата в резеда разлиствапоизгнилата дограма.Горе синьото ме преследва. Море,пълно с крилата на ангели.И преди да си тръгна сама,се питам: „Взех ли от всичко?”Цветовете бавно помръкват,следва дългото ми рисуванес черни и бели боички...

ПОГЛЕДНИ МЕ Погледни мес очите на вятъра,прегърни мес топликана слънцето.В тишинатана пладнешко лятоаз съм твоетонасъщно зрънце.Да обръщашземята корава,да ме сеешс ръце наранени,а във храма да ме благославяш,че душата тиутре ще взема...

ЛЯТО ЗАД ЪГЪЛА Лятото простонадникна зад ъгълаи щедро подхвърлизлатни парици.От Витоша кроткоприлази мъглицаи нехайно оплетеградските улици. Сърцето ми биеше,укротено с лекарства,и си мерех редовнокръвно налягане .Но навън бе такаприказно-меланхолно!Можехме отновонякъде да избягаме. Бягство цветно, площадно,безпардонно, нахално.Блестеше, отключвашедивашкото в нас.Лятото помахас ръка театрално,поклати любовнозагорели крака. Изведнъж заваля,изведнъж стана хладно,спусна се есен.

Към нашите сърцаимаше претенцииедна болна депресия,но остана на балконасъвсем сама. С дъжда си говореше,приплакваше, хленчеше,гледаше свъсеносградите сиви.Под палтата си скрилищурчова песен,в тази глъхнеща есенбяхме щастливи.

КУТИЯТА Кутията прилича на земното кълбо.Достатъчно окръглена и с континенти,щастливо плаващи във синьотона земното притегляне.Халкичката отваря едната половина.Там мило се усмихва с бели зъби Африка.А с моята усмивка се прощавам,когато писъмцата заваляваткато снежец по дървения под,когато пак те виждам да заставашпред моя разнебитен вход.Тогава се разхождахме в квартала,тревите мълчаливо се снишаваха,а вятърът крадеше тайноот златните парички на дърветата.Над планината честичко надничахасъс детско любопитство дъждовете.Под стъпките ни плочките се клатехаи ние се препъвахме във здрача,за да избегнем техните капани.Ти каза , че ще пишеш, няма да останеш.И още ме помоли да не плача.По скайпа щяхме да се виждаме,по телефона да си чатим с есемеси.Целуваше ме хладно като есен,а погледът ти бягаше встрани.Аз кимнах и се съгласих.Мъглата се уви около мене като примкаи бях обесена на близкото дърво.Езикът ми облизваше небето,краката ми затресоха света...

Сега стоя до старомодната кутиясъс тези неизпратени хартиии с нечие разстреляно желание.Те бяха тук, завинаги останали.А моите есемеси – заличени.И думите ми, трупани във пощата,стояли непрочетени, са вече в кошчето,отхвърлени като ненужни...Ще взема да напиша отговор на чуждите...

ПЛАНИНАТА Ти беше моята планина.Аз се качвах да взема скрижалите.Планината разтвори обятияи попаднах във храм,утешавана, благославяна.Тя прощаваше грехове,тя осмисляше всяка минутаоткраднато щастие...Но... залагаше върхове.Щракваха зверскичелюстите капаненис бури и снегове.Бях обреченамежду тях да остана.

СМЪРТ Нямаше вятър, а слънцето хапеше.Нямаше обичв тези целувки –горещи до кръв,нямаше щастие.Само жараватана някаквалудост и страст,само желаниеда нараняваш.Беше слънчасалов зелено морето.Неподвижно ли виждахв застинала маскалицето му?Без капка съмнениесинусоидата се изправи...А ние я гледахме.И никой нищичконе направи.

СМИРЕНИЕ Какво ми носишв смълчаните нощи,мое смирение?Какво си готово ощеда поискаш от мене?Можеш ли да събудишдушата на залеза,да кръвопрелеешбезкръвните изгреви?Можеш ли да онемеешпред ражданетона пропасти –алчни дупкина отшелничествопод погледана странни небеса,със смирениенабъбнали желанияпрез лятото на странстване сред чудесатана света.Ще ме откриеш лисред песъчинкитена времето, смирение,за да ми кажеш:„Искам да спечелишсъперничеството нетленносъс оня, кроткия,с когото заедно вървите все към Голгота,давайки ми всичко

ценно?”СЪНИЩА Сънища ме спъватв здрача.Рано ми еза сънуване,рано ми е да заплача.Сънищатабудна чувам... Сънищасе трупатпод възглавницата.Бавно моя денпридърпваткъм безумната сикланица.Струва ли сида осъмвам?

ЗЕМЯТА Земята, кротко протегналадлани,улавя на слънцетосуетата,за още зачатиявъв себе сикани.Това е нейнатанежна разплата. Земята,алчно протегналапръсти,все се оглеждаза още, и още...Светът от отвъднотои днесе възкръснал.Светците са мъртвипогребани съвести...

ЧЕРНО Чернотоима вкус на мълчание.То се разлива по вените скрито,а после изтича към капилярите.И тогава го виждам.Черното има форма на минало,дето застига деня мии се вкопчва във него.И мига като семафор във жълто.И е затворена книгас чернинапечатани букви,а смисълът, смисълътсе изнизва.Ти сричаш черните букви,а те се търкалятпод езика тии се превръщатв мълчания.Сватба е.Облечена в бяло,светлинатана твойта любовме връхлита.Сгушвам се в черното...

ЛЮБОВ Тихичкостъпваме в здрача.Август пресичаме,чуваме – плаче.И се спираме бавничкона светофара,зеленото щастиечакаме.Дано да го сварим!Светват в паркалистата,зеленото ни прегръща.После съвсем неочакванов жълтосе преобръща.Ние чакаменещо на пътекатав златото.И се смеем, и плачем.Може би сме богати.След малкоще съмне.А когато зоратасветне в червенои ни погали със длани,ще узнаем смутено –райските ябълки са вече обрани...

ЩАСТИЕ Молитвено щастие.Денят се събужда,наметнал одеяло от облаци.Той е направил кафето,лампичката във фурната свети,мирише на тесто и ванилия.Тя се казва Марияи събира играчки по пода.После присядат заеднона масичката във ъгъла.Денят е някак учуден.Навън е студено и мокро,а в очите им светят локвина щастливо изплакани сълзи.Той казва нещо за времето –в смисъл, че минавало бързокато птица политнала, а Мария си мисли:„Щастието молитвено!”

ЗВЕЗДИ Провирам се под блясъкана топлите звезди,които на тавана ти ми нареди,защото във градазвездите не изгрявали,защото ги затулвалитуловищата сгради,защото искалии те усамотениеи често се страхувалиот уличното осветление.Звездите нареди,вторачени във мене, и всяка нощ проблясвахав неонно озарение.Щастливо им пригласяшелуната зад пердетои аз ги гледах сънена.А много ми се искашес вандалски жест, най-дивода ги откъсна всичките,да ги натъпча в джоба сии в дамската си чантаи във дванайсет точнода ги разпръсна долу.Ще заблещукат пакпред входа поизронени ще оставят знак за някого. А после вятърът ще ги подгонии те ще се разпръснат към небето -

във нечия галактика да светят...МЪГЛАТА Разколебан, светът потъвашев първичния бульон на своето съществуване.Като амебите пулсирахме и се деляхме на странни и самотни половини.И все се молехме да се разминем и тая нощ със онова безсъние,което разпознавахме по главоболието,по зачервените очи и всички призраци във стаята, удобно настанени в мрака.Не знам защо и аз, и титака несръчно се опитвахмев такива нощи на очакванеда наредим парченцатаот пъзела на нашия живот,макар и безнадеждно разпилени. И все едно,че бяхме от вселени,които съществуват паралелно.Аз виждах своето отражениев очите ти, а ти ме търсешевъв огледалото, където всяка сутрин гледаше лицето си. А след това навярно мислехме,че другият ще знае истини,изплували единствено за негоот хаоса на вечната мъгла.И се надявахме на Сътворение...

БИТИЕ В пустинятана битиетосме скриливлюбените си очи.Денят отказвада мълчи,когато някойго нарича незначителен.И аз го чувамда разисква с тебечасовете,дето му остават.Размества пясъципустинята,керваните препъватсвоите стъпки,а слънцето немилостивоогъва хоризонтав десеткисладостни миражи.Какво, за бога,мога да ти кажа,освен че все един от тяхще се окаженашият оазис...

УТРИНИ Тихите утрини –не тук, а някъде.Самота без страдание,очи и ръце,пълни с меда на утехата.Събуждам се леко.Още е сумрачно,меко припърхва в стъклатаслънцето като птиче.Кукувица нарича,на път ни разделя.Чувам гласа й на прага си,сънено се протягам,не бързам, днес е неделя...Така е винаги,когато някойрешава да стреля.

СРЕЩА Уличните лампихвърляхазлатното си семевъв утробатана тъмното.Стъпките мисе препъваха.Лявата обувкачак залепнав новичката кръпкана асфалта.С телефона светехи прекрачвахкривите алеив парка.Бързах да те срещна,сигурна,че ще ме чакаш –там, на входа,дето се пилеехатъничкирекламни листчета,а децата ги превръщахав самолетчета.И литвахамежду панелите и къщите, и кротичко пикирахапо климатици и первази.

Ако бях на твое място,по-отранощях да сляза.Щях да стискамвъв ръцете сиключовете и чадъраи навярно, без да искам,да обуя пак на босозлатните пантофки,дето ти обичашда ги нося...

КОТКАТА

Котката преследва тихослънчево петно на подаи се трие в моя глезен.Ябълките в купата са розови,сякаш с мойта кръв извезани.На етажа кашлят дълго,после чувам звън от ключове.Някой вкъщи се е върнал.Котката едва помръдва.Ще изляза пак да пуша.Дълго ще се взирам долуи ще чакам да подвикнеш.Чувам как съсед се карана децата непослушни.Виждам куче преминавапо тревата, тръска лапа.После до носа ми стигамиризма съвсем позната –някъде кюфтета пържат,някъде се канят с бира.Аз стоя във здрача, пуша.Времето и тук намираначин да ме изненада –вече нощ припада кротка.Аз ти казвам малко троснато,че ще трябва да си лягам,че не е сега за гости.Всъщност казвам го на котката...

ПРИСТИГАНЕ Едва ли могада пристигна в твоя градпрез късно лятои да нося книгавъв ръката си.А много ми се искас томчето на Улф „Вълните”аз да преплувам днитеи да достигнатоплия ти бряг.Едва ли могада си уловя звезди,за да гадаяброя на целувкитеи да рисувам твоите желания,опипвайки те само с устни.Едва ли могада съм ти орисницаи да те погреба щастливопоне за следващитесто години там, сред дивото на оня замък.Няма ли да пожелаешда изпредеш къделятаи да се убодешна моето вретено?

''Не преобръщай приказките!''-казваш и си излизаш във неделята,когато точно слагам масата.Настигам те на пътната врата,за да те видя – томчето на Улфсе скрива от очите ми във здрача.Много ми се иска да не плача.

НЕЖНОСТ По- нежна съмот паяжинката във ъгълана тази стая –все така безлична, чуждаи незрима за душата ти.Навън заспива лятото,а само аз стоя с отворени очии съзерцавам твоите.Ръцете ти отпуснато мълчат,лицето ти прехвърлясвоята умора на възглавницата.Плета самотна паяжинаи й пея сънища.Когато се събудиш,вече ще си хванат в нея...

МОИТЕ ДУМИ Моите думи са гълъби –упорити, наивни,досадни.Само прелитат насам- натами са винаги гладни.Разхождат се свойскипо асфалта,пресичатна червен светофар,кълват гумите на колите.Слънцето живеев очите им.Накрая безпаметнослизат на магистралата,макар че тамсъс сигурностще ги смажат.

ДЕН 1 Под пръстите мисе напридашеденятвъв тънка нишкасветлина и синьо.Набухналата сутринтакъделяполека изтъняи вечертаостави на вретенотоедна, притихнала във спомените си,неделя.Ще ме прегърне липотъналотовъв миражилято?Ще се сбогува ли,преди да отлети,единственото мое ято щъркели?Те се събирахав душата мина топлои чакаха да се завърнакротко.Любов е.

ДЕН 2 Пълзят мъглии влагата просмуквавсяка моя клетка.Със мен върви,обул на босо чехли,денят ми.Взела съм мусивата жилетка. Откъснато екопчето отгореи вятърът ме разсъблича.Не спира при товада ми говори,че днес ужасно многоме обича. Денят надничамокър в деколтето ми,с мъглица ме прикривасрамежливо.Аз – с къс ръкавв памучната си риза,той – пак настинал,мрънка заядливо....

ВРЕМЕТО В МЕН Времето в менсе нагъваше и криволичешев стръмни пътеки.Поставяше ми капанив тъмнотои ме препъваше леко.Понякога спираше.Просто отпускашебавно примкатаот моето гърлопресъхнало,а после нанизвашебримките на страха миот стръмното.Заедно с менсе учешеда отброява секундитеи да живеедо случване.Времето в менсезонно обличаше с обичпътекитеи крайно наивнопонякогасе пилеешепросто със всекиго...

КАТО РОЗАТА Земята беше сляпа улицас изронен тротоар във сиво.Въртеше къщите, които се поклащахаи се оглеждаха във локвите.Дъждът тактуваше със пръсти по стрехите,асфалтът се вълнуваше от мокрото,а пара насълзяваше очите ми.Аз бях на принца розатаи разцъфтявах зад старата кола без гуми.И всеки ден, когато се разсъмваше,разтварях своите листенцав очакване да го прегърна.Защото каза, че ще ме полива,ще ме обича, ще се чудизащо съм тъжна, ще ме питадали не искам да поскитаме-така, наужким – сред звездите.Дъждът бе милостив и миеше очите ми.Стъблото ми се наклониот порива студен на вятъра,листенцата ми се орониха в калта.А лятото отиваше от другата странана земната планета, студът се застоя,очакваше ни бяла зима...Днес вятърът намина тукаи злорадо зашушука, че принцътбил щастлив – посаждал ново цветев красива пролетна градина...

ЧАДЪРЪТ И АЗ Това лятосме чадърът и аз.Като продължениена ръката ми,като спомен за тебе,като щит,който пази чуждо небе.Ще прикрие душата.Око ще пролазипод шарената палатка,ще огледа света,ще се скрие отновона тъмно.Чадърът е удобната самота,но и покана за разговор –ако те срещна на съмванеи излезе вятър.

ПОЖАРИ Ти се втурна да гасишсвоите пожари слепи.Виждах ги по върховетена електрокардиограмата, чувах ги – особен екоти припукване на пламъци.И отново, и отново хвърляшедумички добри във мракаи наричаше да съмне.Ето,че не те дочаках.Изгоряха, пепелясаха,а накрая се разветрихавсички спомени за болка,всички сънища за лятос топла пръст, звезда и песен...Изгорихме си стърнищата,чувам как пристъпва есен.

НАСЪН Говорят си само насън.И насън разпознават думите.Когато денят ги събуди,като скъперници поделят всичко.Той е сложил две солени обидипод сатенената възглавница,тя прибира при ножоветеострите съществителни.При цветето във вазатаи двамата наивно са скрилиприлагателните за щастие.Когато нощта обсебистарата земна хралупа,ще играят на търсенка.И каквото намират,няма да го прибират.Ще го оставят на масата,ще го оставят на светлотокато късметче с кафето...

VIA DOLOROSA Кърви тротоарътпод стъпките на обречените.Via Dolorosa.Целувам ръката ти,за мене наречена,сега – чужда и грешна.Пия очите ти,преходни, земни,но вече пълни със вечност.Кръста ти нося...

В ТАКИВА ДНИ

В такива днив очите мисе очертаваткални и зловонникръстове.Долавямтози специфичен мирисна кръвта,която се съсирвапо кожата,а ноздрите се давятвъв миризмата на урина.Някой във тълпатавие...В такива дни,по-тъмни от умана всички юди,по-тягостниот скукатав ръцете на палачитеи по-безпомощниот виноватите усмивкина войниците,не искам да те виждамда политашкъм самотата сина божество,което е възкръснало.Аз искамвсе да си в зениците ми,ужасени,и да висиш все там,на кръста,

зарад мене...

КАПЧИЦИ ДЪЖД Капчица дъждпроплака в прозореца,вятърът близнанежния бисери го отнесеправо към залеза.Една кротка есенсъвсем наблизосви във юмрукмъртви листенца,после ги сложив парцаливия джобна тънкото си палтенце.Бяха гнездона заминалощърково ято.Няколко кестенас кафяви очици,спомен от лятото, наредени в редици,дочуха гласана любовния вятъри се търкулнаха с него, пътека направилив утрото ясно.Беше покана към мене –за бягство.

ЗАБЪРЗАНИ Забързани в делника,все в краката си гледаме,все измерваме времето,все догонваме себе си.А над нас е извезананебесна покривка – две квадратчета бяло,после синьо до него,после слънцето вплитанишка от златно...Ти внезапно ме питашдали ще поседнемдвамата заеднона трапезата божия.Ще отпием по глъткаот любовното вино,ще отчупим от хлябана трудния делник.Ще се спуснат мъгли,вятър ще ни превие,нараненото ще прокърви...И тогава навярноще прогледнем за чудо,най-сетне ще чуемспасителни думи.После бели перцаще покрият петите ни,ще зараснат мечтите, ще покълне пак вярата.Някой отново ще се роди.

МАЛИНОВО ВИНО Малиново винопо твоите устни.На капки се стича,рисува по белия листпътеки, а аз ги наричамна тебе, на себе си,на късмета, на някакво щастие, дето още прохожда,дето още ни сричаимената, без да знае,че може да се наложида ги чертаепо плочи надгробни...Убива ли самотата?

ФОНТАНИТЕ Фонтаните пеехаи танцуваха,водата се пръсвашев хиляди капкизлатно съкровище.Очите боляхаот толкова светлина.Фонтаните пееха,а ти си мълчеше.Беше загърбил и мен, и света.Цветята бяха щастливи,хванати на хоро,макар че ухаехана тлен и на гнило,водата изригвашебезразсъдно и миеше с пръсти небето,Луната очаквашенови слънца да засветят...Ти каза: „Ето, че спират,време е да се прибираме.”

ЦИКЪЛ

АЗ И МОРЕТО

ОЛТАРИТЕ НА МОРЕТО Когато пристъпвамекъм олтарите на морето,светът притихва.Прибира вятърът дланив джобовете на сетрето си,говорът на вълните замира,дори крясъкът на ревнивите гларуситайнствено спира.Ние стоим онемелина пясъка до водата,очи към нозете си свели.Молитва прошепватуж плахо устата,молитва – греховна и свята,защото поискахмев гордостта си безмернапо водата вълшебнада ходим и с няколко рибина трапезата си неделнада заситим глада на земята...

НА МОРСКОТО ДЪНО На морското дънонякой събираписматадо всички удавници.Заровени в пясъка,проблясват бутилките,зад букви се криятсловата.Полегнали в своителюлки зелениот сплетениводорасли,русалките с тънки пръстиизтеглятнечии молитвиза щастие.Моретоиздига нагоре,към небосводачерни ръцеза прегръдка,морето поглъщаи живи, и мъртви,разпънатов тайнствена лудост.Тогава русалкитевикат светцитеда сторятсвоето чудо,тогава удавенитеси отварят очитеи пеят с русалките

думите...ВЪЛНАТА ПОЛЯГАШЕ Вълната полягаше кротков краката на своя бряг.Галеше с ослепели очии уморени ръце снагата му.Оставяше му подаръци –мидички с дъха на море,нежно отлюспениот опашката на русалка.Оставяше зелени косиот отмъстителна вещица,камъчета, откраднатиот далечни скали,брегове на непотърсени острови...А той, безразличен и сит,попиваше сълзите,спираше шепота,заглушаваше любовната изповед,накъсваше думите в сричане...„Той” – мислеше тъжно вълната –„ просто не знае как да обича”.

РУСАЛКИ Потъналите кораби ръждясват.По палубите им се чуватстъпките на малките русалки,които се опитват със опашкиотново да вървят изправени.„Туп-туп! Туп-туп!”...Сънуват ли русалките,че вещиците се смиляват?Изпита е до дъно вълшебната отвараи ето, че наяве( те вече не сънуват)пристъпват с две крачетапо палубата синя.Наивни са русалките.Изваждат от „Титаник”любимите моряции горко ги оплакватна бели, тихи пясъци.И може би очакват,че живата водав очите ще отмиесмъртните отблясъци,полепналата солв ресниците ще пари,русалките ще гледатв живо огледало.

С копринени косивъжета ще съшияти като здрави кръстоветелата ще увият.Моряците ще слизатнадолу, все надолу...И в тайнствения святщастливо ще възкръсват.Русалките забравят за брега,при който бягат.Превръщането им във пяна се отлага.

ЛОДКАТА Единствената лодкана брегасе чувствашесамотна без морето.Така си мислех аз,приседнала едвана тъничката пейчица,където попивах студ и солот нежните целувкина водата.Пробитото коритозаприличана нечие извадено око,боята се напуквашеи аз засричахбуквите във синьо –навярно бяха име на жена.А вятърът ми гонеше косите,а изгревът се тулеше зад облаци,червени като пукнат нар в чиния.Пренасях морските вълни във шепа и миехтъжните очи на лодката,приклекнала на пясъкадо мене кротко...

ЕДНА РЕКА ТЕЧЕШЕ Една река течеше през клисуратана всичките години,в които заедно живяхмеи будувахме със думите.И дето минехме,светът поруменяваше от щастие,свенливо слагайки в краката ни трофеите.Но ние стъпвахме по чудната алея в сънища, където някой бе постлали тръни, и коприва.Денят полека си отиваше.Реката във клисурата течеше бавнои щастливо се провирашепрез своите копнежи,дълбаеше коритои разнежваше до смъртедно море в мечтите си.Реката щеше да го стигнеи да умре безмълвна...А ние продължавахме да вярваме,че думите ще ни спасят душите,защото сме посели в тях безсмъртие,а то е обещало да покълне.

РЕКАТА Рекатами примамваше очите,крадеше ги,а после ги отнасяше.Така се скитахасред двата бряга,заплитаха севъв върбите,уплашени и изнемогващи,мечтаещида хвърлят котва някъде.Но тези речни коловозисе извивахаи тичаха напредсъс светлинатаи със мракаи нямаше да ги дочакат...Очите ми обичахавсе още дивото море,не можеха да ми оставятмечтата си за него.И стигналидо първата вълна,едва ли някойможеше да ги възпренай- после в бурятада се удавят.

ВРЕМЕТО По пясъка на времетоникой не оставясвоите следи.Отливат се до капкавълните на моментите,топят се вековетев неверните скали.Единствен фарътвъзвестява хода му,а корабите,омагьосанис доверие, се приближаваткъм брега. През нощкато мастило синяфарът очертава линия...Прекрачих яи вече плувах там, къдетосмъртта причаквашенаивниците и поетите.

БРЯГ Морето облизваше залезакато топка сладолед.Карамелът се размазвашепо хоризонта – сладък до нагарчане.Вълните все по-кротичкоприлазваха по пясъка,а чайките сновяха тихомълком,скрили своя крясък във очите си.И в този час брегът е сам със себе си.Умората е сладостна,а на гърдите бавничко зарастватследите от чадърите.Боклукът е заровен във дълбокото,тежи в дробовете, морето плюекротичко отровата.Брегът отчаяно се взира в залеза,лови последните му капчици от сладост.А после ще потъне във забрава.Страхува се да мисли, че му оставатвърде малко време...Не поглежда към бетона,който го погребва в себе си.

КАФЕ НА ПЛАЖА Случайно сърцезаблестявав чашата със кафе.Морето разливасиньо спокойствиеи плетенежна дантелакато кафетопо стените на чашата.Моята розова сламкажадно засмукванякакъв свой блян.Слънцето днесе съвсем полудяло,нахално опрялогорещо челона светлия пясъкс цвета на тамян.Нечия тънка цигарадонася до мендъха на изгорялои пепел.Водата лениво полюшвавълни синусоидина сърдечния ритъм.Стъписва ме силатана човешкото питане,на тайната помисъл...Морето винаги търсиразплата и маминаивните с острови...

МОРЕТО Морето не обичаше да обещава.То беше влюбено във всичко и във всички.Прегръщаше си всяка вечер плажовете,а сутрин ги оставяше самички-потънали във слънце и чадъри,затрупани от стъпките на хората,заслушани във тайнствения говорна хилядите топли песъчинки.Те пазеха във своите кристалчетаистории за бури и вълнения,за пеещи скали и разрушения,удавени мъже и странни риби,самотни острови, от никого невиждании плач на палми, дето все не можехаслед залеза като звездите да припламнат....Морето не обичаше да обещава,то само искаше – във своята невинност-безпаметно на някого да се отдава.

МАРИЯ През морето пътува Мария,спасява удавници.Приютява ги до сърцето си,прощава обидата към смъртта,плете им венец от водорасли и пяна.Моряците пазят иконата стара,с пръсти на възли се кръстят пред нея.А Мария щастливо се смее,но не поглежда небето,дето нощем присветвазвездата на новороденото.През морето пътува Мария,опитомява диви сърца,измъква от ада поредните грешници,ръцете й нежни изправят платна.На езика й лепне соленотона едно далечно разпятие.През морето пътува Марияи търси остров за своите бури...Предстои й непорочно зачатие.

СЪРДИТО Сърдито на целия свят,сърдито на себе си,морето бе станало хищно.Изхвърляше отровени спомении чувства излишни,а после притегляшес алчните пръстиновородените ми мечтив бездънната си утроба.Морето рушеше брегас дива наслада,насилваше нежните плажове,не желаеше да ме познава.Триеше всяка следаот нозете ми, всякателесна издатина,оставена в паметливия пясък.Оголваше бели зъбисрещу лицето ми,хвърляше сол в очите,бучеше от гняв и се разпадаше,не ме пускаше да си ида.Сивата кожа набъбваше,челото на хоризонтасе криеше зад вълните.Морето привиквашевятъра за другари не искаше слънцето да изгрее.Бях готова да легнаи в жертвен олтар.Исках моето море да оцелее.

МОРЕТО ПОТЪМНЯВАШЕ

Морето потъмняваше,вълните все по-честоприиждаха, освободиличувства и енергии.И тътнеше подземен свят.Ти беше с мен –един щастлив Вергилий,готов на съпричастиев греховния ми ад.Морето в мен надигашесторъкото си тяло,разтваряше прегръдка,готова да погълнебездомните ми мисли,готова да удавивъв грохота си всичкибезупречни октавина спомена. А тибе хванал в дланите сисърцето ми на чучулигаи леко ме побутвашекъм пропастта...И само ехото настигнадумите ми. Идваш ли?

МОРЕТО МЕ ЗАЛИВАШЕ Морето ме заливашесъс обещания за вярност.Възторжени, пенливисъс хиляди мехурчета:за любовта, за лятото,за кратката ни среща.Морето простобеше лекомислено.То можеше да си го позволисъс тази своя ...вечност.Щом стъпките мисе оформяха на пясъка,то бързаше да ги покриесъс целувки, но всъщносталчно ги поглъщаше.И моето присъствиесе стапяше, очите ми,попили толкоз синьо,мъглееха и аз не виждах вечебряг. А се задаваше към мендъждовна и студена вечер.

МОРЕТОНЕ ПРИЛИЧА НА ЧУДОВИЩЕ

Морето не прилича на чудовище.То просто си запълва самотатасъс този, винаги прехласнат, вятър,със пясъка – припомнената кожана мъртвите скали,и мидичките – нежните сълзи на бога.Морето не прилича на чудовище.То само ми изяжда всеки споменза теб и мен, за себе си дори.Отмива имена, години, дати,поглъща със разпенена усталицето и чертите ти познати...А после слага маската си на смъртта.

ЖЕНАТА И МОРЕТО Жената, която мълчеше с морето...То идваше от хоризонтакротко, обузданои лягаше в краката,ближеше й стъпалата –покорно като кучето на двора,което я посрещаше през лятото.Изплезило език, дишаше в очите йгорещата си обич.Жената, която мълчеше с морето...Думите не могат да изкажатсмисъла на бреговете,легнали в прегръдка,на наниза от дюнипокрай пенестия ръбна морското корито.Проблясват във златисто,а вечер потъмняват до кафяво.Слънчасват и внезапно подивяват,протегнали ръце към синьото,за да отмият песъчинкитеи да го приберат в очите си.Жената, която мълчеше с морето,тайно се сбогувашеи като в оня филм, когато плажоветебяха още девствени,трогателно му обещавашеда се завърне.

БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ Казвам се Рени Васева. Родена съм в град София, живея в

София и това е любимият ми град. Завърших българскафилология и философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Работякато учител по български език и литература. Обичам работата си,обичам децата.

Имам две дъщери, омъжена съм. Радвам се на внук и внучка.Започнах да пиша сравнително късно. Предимно поетически

текстове.Публикувам в списание „Картини с думи и багри” и

електронно списание „Нова асоциална поезия”.През 2018 година спечелих конкурс на издателство

„Многоточие” и получих голямата награда – първата систихосбирка, „Погледи”. През 2019 година издадох втора книга –„Очите на града”.

Участвам със свои творби в няколко алманаха.

Рени Васева

Аз и ГрадътБългарска, първо издание

Редактор Габриела Цанева

Рецензент Надежда Александрова

ИЗДАТЕЛСТВО

gabriell-e-litwww.gabriell-e-lit.com

e-mail: gabriell-e-lit@mail.bg

Формати:ePub, pdf